20 юли 2012 г.

Приключенски романи: Майн Рид - Белият вожд-1


       Майн Рид
     Белият вожд*
     Северомексиканска легенда


         Роден в глухата ирландска провинция, Томас Майн Рид (1818–1883) заминава през 1840 г. за Новия свят да търси своето място под слънцето. Изковава сам съдбата си с цената на тежки житейски уроци и успява да нареди името си сред световно известни автори на приключенски романи. Самите заглавия на неговите произведения са обещание: „Ловци на скалпове“, „Конникът без глава“, „Морският вълк“, „Сигнал за бедствие“, „Смъртоносен изстрел“.

         Повече от век историята на Карлос, ловецът на бизони, заслужил честта да бъде „белия вожд“, пленява младите читатели заради срещата със смели и благородни герои, които знаят как да отстояват правото си.

       * Публикуваният превод на романа е стар, затова е възможно да срещнете архаични езикови форми.


         ГЛАВА ПЪРВА

         Дълбоко във вътрешността на американския материк — на повече от хиляда мили от морските брегове — ще се развият събитията на нашия разказ.
         Изкачете се заедно с мене на планината, за да погледнем от снежното и било.
         Достигнали сме най-високия й връх. Каква гледка се разкрива пред нас?
         На север — планински лабиринт, който се простира през тридесет паралела до бреговете на Ледовития океан! На юг — все същите планини — ту самотни, ту свързани помежду си вериги. На запад пак планини, които се открояват на небето; а в подножията им се простират широки равнини.
         Да се обърнем сега и да погледнем на изток! Тук не се вижда никаква планина! Докъдето поглед стига и на хиляди мили по-нататък — никаква планина! Оная тъмна ивица над равнината е само скалистият ръб на нова равнина — някаква по-висока степ.
         Къде се намираме? На кой връх сме застанали? На Sierra Blanca*1, позната на ловците с името Испански върхове. Намираме се в западния край на Великата прерия.
         [*1 Sierra Blanca — Бялата планина. Наречена така, защото върховете й са почти винаги покрити със сняг.]
         На изток погледът не открива никакви следи от култура. Може да се пътува цял месец, без да се открият такива следи. На север и на юг — планини и само планини.
         На запад е съвсем друго. С далекоглед можем да зърнем в далечината обработени полета — тясна ивица по бреговете на бляскаща река. Това са заселищата на Нуево Мексико*2, оазис, напояван от водите на Рио дел Норте. Но нашият разказ не се развива там.
         [*2 Нуево Мексико (исп.) — Ню Мексико, част от Северно Мексико, сега североамерикански щат.]
         Погледнете пак на изток — и ето, мястото на действието е пред вас. Планината, на която сме застанали, започва право от равнината, простираща се далеко на изток. Тук няма никакви предпланини. Планината и равнината се допират и само с една стъпка човек минава от голите полета към скалистите склонове, покрити с борови гори.
         Равнината има разнообразен изглед. На някои места, където има морави от тревата грама*1, местността е зелена; но на повечето места е безплодна като Сахара. Изсушената от слънцето земя е на места кафява; другаде — пясъчно-жълта, а по-нагоре солените изпарения я правят бяла като снега под нозете ни.
         [*1 Грама (мекс.) — пасбищна трева в Западните щати. Б. пр.]
         Оскъдната растителност не я загръща в зелено наметало. Листата на агавето*2 са изпъстрени с червени петна; тъмната зеленина на кактусите се помрачава още повече от гъстите им бодли. Острите листа на юката*3 са потъмнели от прах и напомнят остриета на полуръждясали щикове; а ниските акациеви храсти не дават почти никаква сянка на тъмния агама*4 и пълзящия кротал. Някоя самотна палма с голо стъбло и къдрава глава придава тук-там африкански изглед на местността. Окото се изморява скоро от пейзажа, гдето всичко изглежда ъгловато и трънливо, защото в тази равнина не само дърветата, но и всички растения са от същия вид — самата трева дори има тръни*5.
         [*2 Агаве или американско  а л о е — растение с дебели месести листа, завършващи с бодил и достигащи до 1–2 метра. Б. пр.]
         [*3 Юка — растение с остри и дълги листа в основата на стъблото. Достига до 1 метър височина и има на върха си снопче бели цветове. Б. пр.]
         [*4 Агама_— гущер със светъл и променлив цвят. Б. пр.]
         [*5 Т. нар. mosquito grass — комарова трева. Б. пр.]
         Какво удоволствие е за нас да погледнем към приятната долина, която се простира на изток от подножието на планината! Каква противоположност с пустинното плато! Тя е покрита с яснозелен килим, изпъстрен с цветя, които блестят като разноцветни скъпоценни камъни! А памуковите дървета*6, мелиите*7, вечнозелените дъбове и върбите преплитат вейки в приятни сенчести горички, които сякаш ни приканват за почивка. Да слезем.
         [*6 Памуково дърво — от вида на тополите, с памуковидна обвивка около семената. Б. пр.]
         [*7 Мелии — красиви дървета с лилави ароматични цветове. Б. пр.]
         Стигнахме до платото, но долината е още далеко под нас — поне хиляда фута*8 по-надолу; обаче от носа на скалата, надвесен над самата долина, можем да я видим цяло на едно протежение от няколко мили*9. Тя е гладка като платото над нея: когато я гледа отгоре, човек може да я вземе за част от самото плато, хлътнала в земята, за да намери животворните сили, недостигащи до по-високата местност.
         [*8 Фут — английска мярка за дължина, равна на 30 см. Б. пр.]
         [*9 Миля — английска мярка за дължина, равна на 1606 м. Б. пр.]
         От двете страни на долината, догдето поглед стига, се извисяват до платото отвесни скали, високи хиляда фута и проходими само тук-таме. Двете скалисти вериги отстоят на десет мили една от друга и със своята еднаква височина си приличат като двойници. Техният мрачен, суров лоб, надвесен над мекия светъл пейзаж, напомня прекрасна картина в груба дъбова рамка.
         Едно поточе пресича като сребриста змия долината — не направо, а в безброй лъкатушки, сякаш му е приятно да се побави в този светъл кът. Честите му завои и спокойно течение показват, че минава почти през равна местност. Бреговете му са залесени, но не навсякъде. Дърветата образуват ту плътен пояс, ту тънка ивица, която едва засенчва потока, а на места тревистите поляни стигат до самата вода.
         Ниски храсталаци са пръснати тук-там из долината Те са с най-разнообразни форми: някои са съвсем кръгли, други са продълговати или овални, трети са извити като старинните вази, наричани „рог на изобилието“, които красят нашите градини. Погледът спира и на отделни дървета, чиито непокътнати корони доказват, че природата тук се е развивала на воля. Цялата местност напомня величествен парк, засаден по план само с толкова дървета, колкото ще украсят гледката, без да скрият красотата й.
         Няма ли съответстващ на парка дворец, или горски замък? Не. По тия места не дими нито дворец, нито хижа. Никакъв човешки образ не се мярка в този безлюден рай. Стада рогачи бродят из него; величественият широкорог елен почива в сенките на листнатите горички, но човек не се мярка тук. Никога може би човешка нога… Почакайте! Нашият спътник казва друго. Да го чуем. „Това е долината Сан Илдефонсо. Колкото безлюдна и да изглежда, тя е била някога населена от цивилизовани хора. Недалеко от центъра й можете да забележите пръснати неправилни блокове. Ако не ги покриваха дървета и бурени, бихте могли да съзрете, че са развалини от някакъв град.
         Да, на това място се издигал някога голям, цветущ град.
         Тук е имало пресидий*1, на чиито кули се е развявало испанското знаме; имало е просторен мисионерски дом на отците йезуити; къщи на богати собственици на мини и на асиендадо*2 са изпълвали цялата долина и в низините, и по височините. Трудолюбиво население се е движело тук; развихряли са се страстна любов и омраза, честолюбие, скъперничество и мъст. Сърцата, вълнувани от тия страсти, са изстинали отдавна, породените от тях дела не са записани от човешка ръка. Те живеят само в предания, звучащи повече като поетични измислици, отколкото като действителни случки.
         [*1 Пресидий (исп.) — военно комендантство, щаб на гарнизона, крепост. Б. пр.]
         [*2 Асиендадо_ (исп.) — фермери, собственици на големи имения. Б. пр.]
         А тези предания не са дори и отпреди едно столетие! Преди едно столетие от върха на онази планина човек е можел да види не само заселището Сан Илдефонсо, но и редица други градове, градчета и села — там, където погледът не може да съзре сега ни следа от култура. Забравени са дори имената на тия градове, а историята им е погребана в развалините!
         Индианците си отмъстиха на убийците на Монтесума*3! Ако саксонците*4 биха допуснали да продължи войната за разплата, след още един век — о, не! дори след половин век само! — потомците на Кортес и на конкистадорите му биха изчезнали от Анауак*5!
         [*3 Монтесума — вожд на племето ацтеки, убит от испанците в 1520 г. при завладяване на Мексико. Б. пр.]
         [*4 Саксонците — т. е. англосаксонците от Северна Америка. Б. пр.]
         [*5 Анауак — старото име на Мексико преди завладяването му от испанците. Б. пр.]
         Чуйте преданието за Сан Илдефонсо!“


         ГЛАВА ВТОРА

         Може би в никоя страна няма толкова религиозни празници, колкото в Мексико. Смята се, че фиестите*1 помагат много за христианизирането на туземците, затова календарът на светиите е твърде много обогатен в тази лъжовно свещена земя. Почти всяка седмица има някакъв празник, шествие с хоругви и свещеници, облечени като за жертвена сцена от „Писаро“*2; с ракети, фойерверки и коленичили в праха глупави граждани, всички със свалени шапки. Това прилича твърде много на лондонското шествие Гай Фокс*3 и има почти същото въздействие върху нравите на обществото.
         [*1 Фиести — религиозни празници в чест на католическите светии, когато, се уреждат и народни увеселения. Б. пр.]
         [*2 Писаро — пиеса, посветена на испанския авантюрист Писаро, един от главните завоеватели на Америка. Б. пр.]
         [*3 Гай Фокс — ежегодно лондонско шествие на 5 ноември в памет на осуетен атентат срещу краля и парламента; участниците носят чучело на Гай Фокс — главния съзаклятник, което изгарят към края на шествието. Б. пр.]
         Разбира се, падретата*4 не уреждат тези обредни представления само за развлечение. О, не — те не биха сторили такова нещо! В такива случаи се раздават — не безплатно, то се знае — разни „благословийки“, indultos*5, поръсвани със светена вода, така че докато е в покаяние, нещастният вярващ бива прекрасно „оскубан“, като същевременно му се обещава кратък и лек път към небето.
         [*4 Падре (исп.) — буквално — отец. Католически монах. Б. пр.]
         [*5 indultos — индулгенция: свидетелство за опрощаване на греховете — безсрочно или за определен срок, — продавано от католическата църква. Б. пр.]
         Тези церемонии са лишени от каквато и да е възвишеност. Това са всъщност дни за развлечение и нерядко може да се види коленичил вярващ да се старае да заглуши крякането на петела за борба*6, скрит под сарапето му. И всичко това става в светия божи храм.
         [*6 Петел за борба — Често съм виждал в черква петел за борба, носен под мишница, скрит под серапето на молещия се собственик.]
         В такива празници колениченията в църквата привършват набързо; а след тях идва ред на комарджийниците, конните надбягвания, повалянето на бикове, боя на петли и разни други по-незначителни забавления. При всяко от тях можете да срещнете свещеника, извършил богослужение сутринта, и да заложите, ако желаете, вашия долар или дублон*7 срещу неговия.
         [*7 Дублон — стара испанска златна монета, равна на 16 сребърни долара. Б. пр.]
         Сан Хуан е един от fiestas principales*8 — един от най-забележителните мексикански празници. В този ден — особено по селата в Ню Мексико — къщите съвсем опустяват. Всички се запътват към някоя по-известна местност — обикновено някоя близка поляна — да гледат игрите: надбягвания с коне, поваляне на бикове, бой на петли и така нататък. Промеждутъците се запълват с игра на комар, пушене и ухажвания.
         [*8 Fiestas principales (исп.) — главните празници. Б. пр.]
         В такива дни се проявява твърде ярко републиканското равенство. Богати и бедни, високопоставени и простосмъртни се смесват с тълпата и вземат участие в забавленията.
         Днес е Сан Хуан. Широка зелена поляна се простира край самия град Сан Илдефонсо; там са се събрали жителите на града. Там става празненството и игрите скоро ще започнат. Преди да започнат, нека поскитаме из тълпата, за да се запознаем със зрителите.
         Изглежда, че са дошли представители на всички слоеве на населението — почти цялото население. Ето двамата дебели падрета на йезуитската мисия, които се мотаят насам-натам в дългите си раса от груб шевиот, с броеници и разпятия, които се подмятат край коленете им, с ниско остригани темета. Техните глави не могат да бъдат трофей за апахите.
         Тук е кюрето*1 на градската църква, който личи отдалеко по дългото черно расо, широкополата шапка, черните копринени чорапи и пантофи с токи. Той ту се усмихва благосклонно на тълпата, ту стрелва бързи йезуитски погледи с тъмните си зложелателни очи, ту показва отрупаните си с пръстени бели ръце, когато помага на някоя току-що пристигнала сеньора да заеме мястото си. Много са силни по „женската част“ тези мексикански черноризци.
         [*1 Кюре — католически свещеник. Б. пр.]
         Стигнахме пред няколко редици амфитеатрално разположени места. Да разгледаме от кого са заети. От пръв поглед личи, че там са се разположили familias principals*2, които образуват местното висше общество. Да, тук е богатият търговец дон Хосе Ринкон, дебелата му жена и четирите дебелички дъщери със заспало изражение. Тук със съпругата и семейството на алкалда*3, както и самият той с официалния жезъл, украсен с пискюли; тук са ечеварияс — хубави девойки (по собствената им преценка), — придружавани от Красив, изискан кавалер, изоставил националния костюм, за да се облече по парижка мода. Тук е богатият ариендадор сеньор Гомес дел Монте, собственик на безброй стада и просторни земи в долината; тук са и други от избраната класа заедно със своите сеньори и сеньорити. Тук, наблюдавана от всички, е и нежната Каталина до Круоос, дъщеря на богатия собственик на мини дон Амбросио. Щастлив ще бъде този, който ще спечели усмивката на Каталина или може би по-точно, благоволението на баща и; защото за брака на Каталина ще се слуша неговата дума.
         [*2 Familias principales (исп.) — богата фамилия.]
         [*3 Алкалд (исп.) — кмет, който е упражнявал власт. пр.]
         Говори се наистина, че този въпрос е вече уреден и че щастливият избранник е капитан Робладо, втори по старшинство в пресидия. Ето го и него, с дълги мустаци, със златните нашивки, поглежда намръщено всеки, който дръзне да спре за миг погледа си на прекрасната Каталина. Въпреки всичките му златни нашивки и мъжествена външност. Каталина не е проявила особено добър вкус, като го е избрала; но дали го е избрала? Много е възможно да го е избрал дон Амбросио, който е от плебейски произход и държи да смеси кръвта си с кръвта на военния идалго. Офицерът няма никакви пари извън заплатата си, а и тя е заложена за месеци напред; но той е истински гачупино*1 със синя кръв, чистокръвен hijo de algo*2. Стремежът на стария скъперник не е нито необикновен, нито рядък за случайно издигналите се хора.
         [*1 Гачупино (исп.) — европеец, заселен в Испанска Америка. Понякога презрително — пришелец. Б. пр.]
         [*2 Hijo de algo — буквално — „син на някого“. Испански благородник. Оттук произлиза и думата идалго.]
         Комендантът Вискара — висок четиридесетгодишен полковник, нагизден като паун с нашивки и пера — е долу. Той е жизнерадостен ерген; и докато разговаря с падрето, кюрето или алкалда, очите му оглеждат хубавичките поблани, които минават покрай него. Девойките гледат великолепната му униформа с удивление, което той смята за възхищение, защото си въобразява, че е „Дон Хуан Тенорио“*3, и благодари с лека усмивка.
         [*3 Дон Хуан Тенорио — герой на Байроновата поема „Дон Жуан“.]
         Тук е третият офицер — те са всъщност само трима — лейтенант Гарсия. Той е по-красив, затова както побланите*4, така и богатите сеньори го харесват повече от двамата старши офицери. Учудвам се, че хубавата Каталина не го е предпочела. Не се знае дали наистина не го предпочита? Мексиканките не са жени, които показват или изказват чувствата си.
         [*4 Poblanas — селски хубавици, в случая — девойки от туземното индианско простолюдие.]
         Трудно е да се каже за кого мисли сега Каталина. На нейната възраст — тя е вече двадесетгодишна — малко е вероятно да не е дала някому сърцето си. Но кому? На Робладо ли? Бих се обзаложил, че не. На Гарсиа ли? Такова обзалагане би било по-уместно. Но все пак има и доста много други млади асиендадо, чиновници от мините или наконтени търговчета от града. Може би е избрала някого от тях Quien sabe?*5
         [*5 Quien sabe? (исп.) — Кой може да знае? Б. пр.]
         Да продължим разходката между тълпата.
         Ето войниците от гарнизона с подрънкващи шпори и дълги влачещи се саби; те се движат свойски между наметнатите със сарапета търговци, между собствениците на мини и ранчерите*1 от долината. Войниците подражават на офицерите си по високомерие и перчене, а от това личи, че първенството в селището принадлежи на военните. Всички са драгуни — пехотата не би могла да се справя с индианците И всички си въобразяват, че подрънкването на шпорите и звънтенето на стоманените ножници ги правят по-важни. Те следят с поглед побланите; а изгорите на побланите следят с непрестанна бдителна ревнивост войниците.
         [*1 Ранчери — чифликчии скотовъди. Б. пр.]
         Побланите са най-хубавите девойки на селището; но всички девойки — и хубавите, и грозните — са излезли днес в най-гиздавите си и весели премени. Някои са в сини, други в яркочервени, трети в морави поли, украсени по края с хубави тесни дантели. Всички са облекли бродирали блузки със снежнобели воланчета, а синкавото, изискано драпирано ребосо*2 закрива шията, гърдите, ръцете и при по-голямо кокетство — дори лицето! Тази ревнива наметка ще загуби още преди мръкване половината от престорената си скромност. Хубавите личица вече надничат зад нея; по нежната им кожа ще разберете, че те са били току-що измити от алегрията*3, която ги е загрозявала през последните две седмици.
         [*2 Ребосо — сивосинкав или тъмносив шал, носен от всички жени в Мексико освен от дамите на „висшето общество“, които го носят само в особени случаи.]
         [*3 Alegria — средство, с което мексиканските хубавици запазват свежия цвят на лицето си; за някоя фиеста или фапданго — тоест за празник или бал, — лицето остава дълго време намазано с алегриата и след измиването кожата е съвсем чиста и свежа. Прави се от тревата phytolocca decandra.]
         Ранчерите са в красивото си облекло — цепнати отстрани кадифени панталони с широки дъна; лъснати кожени ботуши; дрехи от гладка агнешка кожа или разкошно извезано кадифе; изящно изработени ризи и скъпи червени копринени пояси. Всички са с черни, лъскави широкополи сомбрера, украсени със сребърен или златен ширит и с джувки, прикрепени към дъното на шапката. Някои са без горна дреха; вместо нея те са метнали нехайно на рамото си своето сарапе. Всички са дошли на коне; на нозете им могат да Се видят шпори, които тежат по цели пет фунта и имат колелца по три, четири, дори пет инча в диаметър!
         Дребните миньори собственици, младежите от града и търговчетата са облечени почти по същия начин; обаче по-висшата класа — чиновниците и търговците — носи костюми от тъмно черно сукно, с не напълно европейска кройка, но нещо твърде близко до нея — нещо средно между парижката мода и местното облекло.
         Тук може да се види и друг костюм, носен от твърде много хора. Това е облеклото на туземните pueblos или indios mansos*1 — бедни новопокръстени миньори. Тази проста дреха е нещо като горно палто без ръкави, наречено тилма. Тилмата може да се направи от чувал за кафе с изрязан отвор на дъното за главата и с два процепа встрани за ръцете. Тази широка дреха пада почти до хълбоците съвършено свободно, поддържана само от раменете. Тилмата е обикновено от груба местна тъкан — евтин вълнен плат, наричан герга, с белезникав цвят и пъстри нишки за украса. Чифт панталони от щавена овча кожа и груби сандали допълват облеклото на повечето мексикански индианци. Те ходят гологлави, а нозете — от коляното до глезени — лъщят с медено-червената си голота.
         [*1 Pueblos или Indies manso (исп) простолюдието, т. е. местните покорени индианци. Б. пр]
         Стотици такива тъмнокожи туземци — пеоните*2 на мисията и мините — стърчат прави, а жените и дъщерите им се накланят на своите петат*3, гдето са натрупани плодовете на земята им — кактусови плодове, сливи, кайсии, грозде, дини и пъпеши, печени семена от бор, който расте из съседните планини. Други предлагат сладкиши агуамиел*4 от стъклена захар или печени корени от агаве. Някои са наклякали пред огньовете, за да пекат чиле колорадо*5, тортили*6 или да разтапят таблетки подсладен шоколад в глинени гърнета. От тези скромни „търговци“ човек може да купи само за няколко монети*7 топла лютивичка яхния, чиния атоле*8 или паника пиньоле*9. От други можете да купите сигарили*10 от пунчи*11 или парлива агуардиенте*12, донесени от Тасос или Ел Пао; тук са любимите спирки на жадните миньори и войници. Няма никакви бараки; повечето продавачи се пазят от слънцето с големи палмови рогозки, закрепени на колове като слънчобрани над стоката им.
         [*2 Пеони — закрепостени работници. По закон не са роби, но фактически чрез задлъжняването към господарите са роби.]
         [*3 Petates — рогозки, големи колкото одеяло, от палмово лико или тръстика; обичайна постелка на мексиканските селяни.]
         [*4 Aguamiel — мексиканско разхладително питие с мед.]
         [*5 Chile Colorado — червени пиперки.]
         [*6 Tortillas — царевични питки, употребявани от мексиканците вместо хляб.]
         [*7 Clacos — мексикански монети от 1 или 1/2 стотинка.]
         [*8 Atole — подсладена каша от царевичен грис.]
         [*9 Pinole — царевица, сварена в подсладена вода.]
         [*10 Сигарили (исп.) — цигари, свити направо от тютюнев лист. Б. Пр.]
         [*11 Punche — вид местен мексикански тютюн.]
         [*12 Aguardiente — уиски, приготвено от царевица или алое. Буквално значи гореща, парлива вода. Много употребявано и в повечето случаи твърде долнокачествено питие.]
         Остава да споменем за още една група хора — твърде важна за празника Сан Хуан; това са състезателите — истинските борци в игрите. Тези състезатели са младежи от всички обществени слоеве; всички са на коне и, разбира се, най-старателно нагласени. Те се разтакат важно насам-натам и карат нагиздените си коне да се въртят и подскачат пред пейките, гдето седят синьоритите. Между тези младежи има собственици на мини, млади асиендадо, ранчеро, вакеро*13, сйболеро*14, и млади търговци, които умеят добре да яздят. В Мексико всички яздят добре — и гражданите дори са добри конници!
         [*13 Vaqueros — пазачи на добитък; произлиза от Vaca — крава. Вакерото е обикновено смел ездач. Скотовъдството в Мексико се различава от това в някоя английска ферма. В Мексико стадата имат понякога по десет хиляди глави, а при това испанските породи добитък са по-диви и не е безопасно да се разправяте с тях. Затова вакерото не слиза никога от коня си. Той върши всичката си работа от седлото, защото не е рядко да бъде подгонен от някой разярен бик.]
         [*14 Ciboleros — ловци на бизони в пограничните поселища; името произлиза от Cibolo — мексиканско название на бизона.]
         Почти стотина такива младежи възнамеряват да вземат участие в различните изпитания за умела езда. Да почнем игрите!


         ГЛАВА ТРЕТА

         Първият номер от програмата беше колео де торо, което значи „поваляне на бик“. Същински plaza de toros или арени на борба с бикове има само в най-големите мексикански градове. Но поваляне на бик може да се види и в най-незначителното село, защото за него е потребно само открито поле и един колкото е възможно по-див бик. Този спорт не е така вълнуващ, както борбата с бикове, понеже не е толкова опасен за участниците. Не е рядкост обаче и при колео да се види изтърбушен кон или осакатен ездач. А от време на време се случват и смъртоносни злополуки. Понякога конете се препъват; тогава конят и ездачът биват стъпкани от настигналите ги изотзад; така че непредвидените злополуки са най-обикновено нещо при това безразборно препускане. Колео е следователно спорт, при който се изисква сила, смелост и умение; затова всеки младеж от селищата в Ню Мексико се стреми да се отличи в него.
         След привършването на приготовленията един вестител обявява, че състезанието скоро ще започне. Тези приготовления бяха всъщност твърде прости и се състояха в оттегляне на зрителите на една страна, така че когато пуснат бика, пътят му към откритото поле да е свободен. Ако няма тази възможност, той би могъл да се насочи към тълпата — опасност, която можеше да се очаква. Понеже се страхуваха от това, повечето жени вече се качваха в десетките груби коли, с които бяха дошли на зрелището. Сеньорите и сеньоритите по трибуната се чувстваха, разбира се, в безопасност.
         Състезателите се строиха в редица. За това първо състезание бяха отделени дванадесет младежи от най-различни класи, които бяха или си въобразяваха, че са първокласни ездачи. Имаше ранчери в живописни костюми, спретнати ариеро, миньори от планината, граждани, асиендадо от долината, вакеро от скотовъдните стопанства и сйболеро, чийто дом обикновено са широките прерии. Редом с другите се бяха строили и няколко драгуни, нетърпеливи да покажат превъзходството си в ездата.
         По даден знак бикът бе изведен от един съседен корал*1. Не го водеха пешаци — това би било твърде опасно за тях. Водачите му бяха вакеро, възседнали яки коне и омотали рогата на бика със своите ласа, за да могат да го повалят с едно дръпване, ако даде признаци на непокорство.
         [*1 Корал — заградено място за добитък. Б. пр.]
         Той изглеждаше зло животно, с къдраво чело и застрашително смръщени, искрящи очи. Личеше, че трябва само малко да го пораздразнят, за да стане още по-страшен — той без това вече шибаше гневно опашката по хълбоците си, виреше дългите си прави рога и удряше от време на време земята с копитата си. Явно бе, че е един от най-свирепите представители на тази свирепа порода — породата на испанските бикове.
         Всички погледи се втренчиха с любопитство в него, всички зрители преценяваха гласно качествата му. Някои смятаха, че е прекалено тлъст, други твърдяха, че бил тъкмо подходящ за добро тичане; защото главното, което се очаква от бика при колео, не е смелост, а бързина. Тази разлика в мненията доведе до много обзалагания за изхода на играта, тоест за това, след колко време бикът ще бъде уловен за опашката и повален. С повалянето на бика състезанието, разбира се, завършваше.
         Като се има предвид, че избраното животно бе един от най-силните, бързи и свирепи представители на вида си и че не допуска употребата на никакво оръжие, нито дори на ласо, трябва да се признае, че това не беше лесна работа. Животното препуска с все сила почти с бързината на галопиращ кон и за да бъде повалено при тези условия, изисква умение, сила и съвършено ездаческо изкуство. Трябва да улови опашката на бика, да се провре под един от задните му крака и с едно внезапно дръпване да се повали животното по гръб.
         Бикът бе изведен на около двеста ярда*2 пред редицата на ездачите и оставен там с лице към равнината. Ласата, които го придържаха за рогата, бяха внимателно издърпани, натри заострени зъбчати фишека бяха изстреляни в бедрата му и той се втурна напред, поощряван от виковете на зрителите!
         [*2 Ярд - английска мярка за дължина, равна на 91 см. Б. пр.]
         В следния миг се втурнаха ездачите, всеки от които викаше по своему.
         Редицата се разкъса твърде скоро и безредният рояк на ездачите закръстосва равнината като при лов на лисица. Тълпата се разтегляше всеки миг, докато най-сетне началната редица се превърна в проточена на няколко стотин ярда върволица от по двама и дори по един човек. Ездачите продължаваха да препускат напред, като шибаха конете с камшици, пришпорваха ги и ги караха да тичат до последни сили.
         Подлуден от избодените по него възпламенени фишеци и ужасен от свистенето им, бикът препускаше с всички сили почти по права линия. При преднината, която му бяха дали, той не можеше да бъде настигнат лесно дори от бързи ездачи и той измина повече от миля, преди някой да го наближи.
         Видяха как един драгун с едър дорест кон го подгони отблизо и можа най-сетне да улови опашката му. Виждаше се как я дръпна веднаж-дваж, като че се опита да повали бика само със сила. Обаче не успя и в следния миг бикът се втурна встрани, а преследвачът остана назад.
         След това бикът бе нападнат от един млад асиендадо с великолепен кон; но при всяко негово посягане да хване опашката, тя бръсваше на друга страна и той не успяваше да я достигне. Най-сетне можа да я хване, обаче бикът направи един внезапен завой и опашката се изплъзна от ръцете на ездача, който също изостана.
         Едно от правилата при колео е, че всеки състезател, който направи опит да повали бика и не успее, трябва да се оттегли; така че младият асиендадо и драгунът бяха вече вън от играта.
         Видяха ги да се връщат обратно, но не към публиката. Предпочитаха да позаобиколят, та зрителите да не видят отблизо омърлушените им лица.
         Бикът продължаваше да тича, разпенените и възбудени ездачи препускаха след него. Още един драгун си опита щастието, но и той не успя; последва го един вакеро, после трети, четвърти ездач — все със същия успех; тълпата викаше недоволно при всяка несполука. За удоволствие на зрителите имаше и няколко прекатурвания от конете; а един кон, излязъл пред бика и попаднал под рогата му, бе зле намушен.
         За по-малко от десет минути единадесет от дванадесетте състезатели се отказаха от гонитбата.
         Остана да се опита само един. Бикът се бе проявил блестящо и бе спечелил вече благоволението на зрителите, които гръмко му ръкопляскаха.
         — Bravo, toro! Bravissimo!*1 — се чуваше отвред.
         [*1 Bravo toro! Bravissimo! — Браво на бика, Брависимо.]
         Очите на всички бяха обърнати към побеснялото животно и единственият му преследвач. И двамата бяха близо и се виждаха добре, защото гонитбата се бе развила не по една линия, а в различни посоки из поляната, така че бикът не беше сега по-далече от тълпата, отколкото когато го настигна първият драгун. Той препускаше напряко през полето и всяко движение на преследвача и преследвания можеше да се наблюдава добре от трибуните.
         Още от пръв поглед личеше, че бикът сега е преследван от най-хубавия кон и най-хубавия ездач на арената. Но ще се окажат ли те и най-добрите? Това оставаше да се види.
         Конят беше едър, чер като въглен мустанг, със заострена на края дълга и плътна опашка, която се мяташе като у тичаща лисица. Дори когато препускаше, леко извитата му шия и гордата осанка, очертани върху фона на гладката морава, предизвикваха възгласи на възхищение.
         Ездачът беше двадесетгодишен младеж; светлите му къдрави коси и бяло-руменият цвят на лицето го отличаваха от всички други състезатели, все мургави мъже. Облечен беше в костюм от ранчер с всичките му везби и украшения, а вместо обичайното сарапе имаше пурпурночервена манга*2, по-изящна и по-скъпа дреха. Той бе отметнал назад дългите поли, за да освободи ръцете си, а развяваните от ветреца гънки увеличаваха изяществото на неговата стойка.
         [*2 Манга — наметало. Б. пр.]
         Внезапната поява на този великолепен ездач — защото той бе стоял досега назад, не бе развявал плаща си и надали бе забелязан от някого — предизвика необичайно раздвижване и много гласове почнаха да питат за името му.
         — Карлос, ловецът на бизони! — извика някой, достатъчно високо, за да задоволи изведнъж всички.
         Някои очевидно знаеха кой е „Карлос, ловецът на бизони“, но повечето от присъстващите не знаеха. Един от тия, които знаеха, запита:
         — Защо не се показа по-рано? Можеше да го стори, ако иска.
         — Caramba!*3 Да! — добави друг. — Можеше да го стори. Но той нарочно оставаше назад, за да се опитат другите, защото знае че никои от тях не може да го повали Mira!*4
         [*3 Caramba! — нецензурно възклицание. Carajo е още по-некрасиво. Първото се произнася някога и от дами. Второто е типично за най-простия народ.]
         [*4 Mira (гледай) и Bravo — изрази за възторг.]
         Предположението на говорещия беше несъмнено вярно.
         Ясно беше от пръв поглед, че тоя ездач може лесно да настигне бика. Конят му препускаше все още в умерен галоп и ако ушите му бяха щръкнали, а ноздрите широко отворени, това се дължеше само на възбудата от гонитбата и раздразнението от досегашното задържане. Поводите бяха наистина все още здраво опънати.
         Тъкмо когато говорещият извика предупредително: „Гледайте“, в държането на ездача се забеляза внезапна промяна. Той беше на двадесетина крачки зад животното. Изведнъж конят му се втурна напред с удвоена бързина и с няколко скока се озова успоредно с бика. Видяха как ездачът сграби дългата опашка и се наведе напред. В следния миг той се изправи внезапно и огромният рогат звяр се просна по гръб с краката нагоре. Всичко това стана сякаш без каквото и да е усилие, като че бикът беше някакъв котарак. Откъм зрителите се чуха гръмки „Viva“*1, ездачът победител дойде с коня си пред трибуните, поблагодари със скромен поклон за приветствията и се отдръпна всред тълпата.
         [*1 Viva — Да живее! Б. пр.]
         Не липсваха хора, които си въобразяваха, че докато ловецът на бизони се покланя, очите му били отправени към Каталина де Крусес, а някои дори твърдяха, че тя се усмихнала и изглеждала доволна. Но това беше немислимо. Наследницата на богатия дон Амбросио да се усмихва в отговор на поклон от някакъв ловец на бизони!
         Една девойка обаче наистина му се усмихна. Едно русокосо, светлолико същество, изправено в колата, към която победителят се бе приближил. Двете лица изглеждаха съвсем еднакви. Имаха еднаква кръв, еднакъв цвят, бяха от една и съща раса. Дали не бяха брат и сестра? Да, прекрасната девойка беше сестра на ловеца на бизони. Тя се усмихваше от Щастие при мисълта за победата на брат си.
         В дъното на колата седеше жена със странна външност — стара, с дълги, разпилени, бели като лен коси. Тя мълчеше, но острите й очи 6jflxa извити с тържествуващ израз към ловеца. Някои я гледаха с любопитство, но Повечето — със страх и трепет. Знаеха я и си шепнеха странни неща за нея.
         — Es una bruja! Una hechicera! (Тя е вещица! Магьосница!) — казваха те.
         Шепнеха го тихо, за да не ги чуят Карлос или девойката. Защото тази жена беше тяхна майка.


        ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

         Игрите продължаваха. Поваленият от ловеца на бизони бик е вързан и върви унило през полето. Той няма да участва вече в играта; затова го отвеждат с ласо да го предадат като награда на победителя.
         Изкарват втори бик и нова дузина ездачи хукват подире му.
         Те изглеждат по-сполучливо подбрани или по-скоро бикът не тича като първия, защото всички веднага го настигат и задминават в главоломната си бързина. Най-неочаквано обаче животното прави завой и се втурва назад, право към зрителите!
         Побланите в колите, сеньорите и сеньоритите започват да пищят. Има защо: още десет секунди и разяреното животно ще бъде всред тях!
         Преследващите го ездачи са все още далеко зад него. Поради главоломната бързина внезапният обрат в посоката ги остави твърде назад. И първите дори не могат да го настигнат навреме.
         Всички други ездачи са слезли от конете си. А никой пешак не би дръзнал да спре връхлитащ разярен бик.
         Смут и викове сред мъжете, ужас и писъци между жените. Мнозина ще загинат може би. Никой не знае дали не ще бъде между тях.
         Редица коли, пълни с ужасени хора, се проточват от двете страни на трибуната към равнината и образуват по този начин нещо като полукръг. Бикът прониква в този полукръг, насочва се по колите и се втурва право към трибуната, решен сякаш да си пробие път в тази именно посока. Дамите са наскачали, обезумели от уплаха, готови сякаш да скочат върху рогата на чудовището, от което се страхуват. Преживяването им е наистина ужасно.
         Тъкмо в този миг откъм колите излиза човек с ласо в ръка. Той не е на кон. Щом се отделя от тълпата, той завъртва ласото над главата си и свистящият възел впримчва рогата на бика.
         Без да губи миг, човекът притичва до едно дръвче, почти в средата на полукръга и бързо навива другия край на ласото около ствола му. След миг би било късно.
         Възелът е току-що вързан, когато едно силно дръпване показва, че бикът е опънал докрай въжето; сломеният звяр е отхвърлен сега назад със здраво впримченото в рогата му ласо. Паднал е пред самите нозе на зрителите!
         — Bravo! Viva! — се чуват стотици гласове, когато; хората се съвземат достатъчно от страха си, за да могат да викат.
         — Да живее! Да живее Карлос ловецът!
         Защото той именно бе извършил и този ловък и смел подвиг.
         Но бикът не беше още надвит. Той беше задържан само в определен кръг — догдето се простираше ласото — и като се вдигна, хукна пак с бесен рев към тълпата. За щастие ласото не беше толкова дълго, та не му позволи да достигне някъде зрителите, и той се повали отново на хълбоците си. Хората се разбягваха на всички страни от страх да не би да се изхлузи от примката си. Обаче ездачите вече пристигнаха, едни метнаха нови ласа на шията му, други препънаха краката му и най-сетне го повалиха на земята с опънати нозе.
         Той бе напълно победен и не можеше да участвува в играта. А тъй като за случая бяха докарани само два бика, повалянето на бикове завърши.
         Докато траеха приготовленията за друго голямо състезание, за занимание на публиката през време на почивката бяха показани няколко по-незначителни постижения на ездаческото изкуство. Първото беше омотаване с ласо на глезена на тичащ човек, който трябва да бъде повален по този начин на земята. В това състезание участваха и ездачи, и пешаци и толкова голям брой от тях успяваха, че то едва ли можеше да се смята за някакъв „подвиг“; по-ловките не го признаваха дори за постижение и отказваха да участват в него.
         След това бе показано вдигане на шапка от земята. От ездача се искаше да хвърли шапката си, да се наведе от седлото и да я вземе, както препуска край нея. Почти всички присъстващи ездачи можеха да го направят и само по-младите го смятаха за проява на сръчност. Сега можеха да се видят двадесетина души да препускат и да се кланят до земята, за да вдигнат предварително хвърленото си сомбреро.
         Не така лесно се вземат дребни предмети; вдигането на монета от земята например може да постави на изпитание сръчността и на най-добрия кабалеро*1.
         [*1 Кабалеро — ездач, кавалер, господин. Б. пр.]
         Сега пристъпи напред и даде знак за тишина комендантът Вискара. Той сложи един испански долар на гладката морава и извика:
         — Оставям го на този, който успее да го вземе при пръв опит. Обзалагам се на пет златни унции, че ще бъде сержант Гомес!
         Настъпи тишина. Пет златни унции*2 не бяха малко пари. Само някой рико*3 можеше да си позволи да загуби такава сума.
         [*2 Унция (исп.) — някогашна испанска златна монета. Б. пр.]
         [*3 Rico (исп.) — богаташ Б. пр.]
         Но все пак се намери човек да приеме облога. Един млад ранчеро пристъпи напред.
         — Полковник Вискара — каза той, — аз не се обзалагам, че сержант Гомес не може да извърши това. Но предлагам облог, че тук има и друг човек, който може да го стори не по-зле от него. Удвоете сумата, ако обичате.
         — Кажете вашия човек — каза Вискара.
         — Карлос, ловецът на бизони!
         — Добре! Приемам облога. Всеки може да се опита — продължи Вискара, като се обърна към тълпата. — Ще заместя долара с нов при всяко вземане; но помнете — ще се опитвате само по веднъж!
         Опитаха се неколцина, но безуспешно. Някои докоснаха монетата и дори я изместиха, но ни един не успя да я вдигне.
         Най-сетне на арената се появи един драгун на голям дорест кон; всички го познаха: беше сержант Гомес, същият, който пръв догони бика, но не успя да го повали. Без съмнение неотлъчната мисъл за този неуспех увеличаваше естествената мрачност на неговото бледо лице. Той беше едър мъж и безспорно добър ездач, но външността му беше лишена от онази съразмерност, която е залог за гъвкавост и пъргавина.
         Опитът не изискваше особени приготовления. Сержантът прегледа ремъците на седлото си, освободи се от сабята и коланите и тръгна. След няколко минути мина с коня си до лъскавата монета, наведе се и се опита да я хване. Той успя да я вдигне от земята, но понеже не бе я стиснал здраво — тя се изплъзна от пръстите му, преди да я вдигне до стремето.
         От тълпата се чуха полувъзхитени, полунеодобрителни викове. Мнозина бяха склонни да го поддържат заради Вискара. Не обичаха полковника, но се страхуваха от него и поради това му угаждаха.
         Сега вече се появи ловецът на бизони, яхнал лъскавия си черен кон. Всички погледи бяха насочени към него.
         Хубавото му лице би предизвикало възхищение, ако не беше толкова светло. На него се дължеше скритата неприязън на зрителите. Те знаеха, че този човек не е от тяхната раса!
         Но в женското сърце няма предубеждения и много очи из редицата на мургавите девойки искряха от възхищение пред русия американец, защото Карлос, ловецът на бизони, беше американец.
         Но не само женските очи гледаха благосклонно към ловеца, не само женските устни шепнеха похвали. Между полудивите тагни*1 с криви нозе и сведени погледи имаше хора, които мечтаеха за миналите времена. Те знаеха, че бащите им са били някога свободни и в тайните си събирания в планинските пещери или в дълбокия мрак на огнищата все още поддържаха „свещения огън“ на бога Кецалкоатл*2, все още говореха за Монтесума и за свободата.
         [*1 Тагни — тагните са били някога голямо индианско племе, населявало северната и източната част на Ню Мексико. След покоряването им от испанците и те били покръстени като пуеблите. Сега са се полупретопили между другите полуцивилизовани жители на тази област или съществуват тук-там само като останки от някогашното племе.]
         [*2 Кетцалкоатл — Пернатата змия – индиански бог на слънцето, изобразяван като крилат змей.]
         Макар и по-мургави от всички други, тези хора не гледаха с предубеждение светлата кожа на Карлос. Няколко лъча от светлината на бъдещето бяха проникнали дори в техните безпросветни души. Някакво тайнствено, инстинктивно предчувствие им подсказваше, че освободителите им от испанската тирания ще дойдат именно от изток, откъм големите равнини!
         Ловецът на бизони не сметна за необходимо да направи някакви приготовления. Не свали дори плаща си, а само го отхвърли небрежно назад и остави дългите му поли да се мятат по бедрата на коня.
         Покорявайки се на гласа на своя ездач, животното се втурна в галоп, след това, направлявано от коленете му, почна да кръжи из поляната, като увеличаваше непрестанно бързината си.
         Ездачът се засили отдалече и насочи коня си към блестящата монета. Когато стигна почти до нея, той се наведе от седлото, вдигна я, подхвърли я високо във въздуха, спря изведнъж коня си и я улови в протегнатата си длан!
         Всичко бе извършено с лекотата и сръчността на индийски фокусник. И най-предубедените дори не можеха да сдържат възклицанията си и гръмки „Вива“ за Карлос ловеца проечаха отново.
         Сержантът бе унизен. Той беше от много време победител в тези игри, защото Карлос не бе присъствал досега на тях или поне не бе участвал. Не по-доволен беше и Вискара. Любимецът му бе победен, а сам той губеше десет златни унции — голяма сума дори за комендант на един граничен гарнизон. А на всичко отгоре, че е изгубил един бас, който сам бе предложил, напълно сигурен, че ще го спечели. От този миг Карлос, ловецът на бизони, стана неприятен на Вискара.
         Следващото състезание се състоеше в галопиране до самия бряг на дълбок канал, който минаваше наблизо. Целта беше да се прояви смелостта и сръчността на ездача и добрата обездка на коня.
         Напоителният канал беше толкова широк, че не можеше да се прескочи от кон, и толкова дълбок, че падането в него нямаше да е много приятно за ездача. За успеха в състезанието се изискваше следователно и ловкост, и безстрашие. Конят трябваше да стигне до брега на канала в пълен галоп и да бъде спрян внезапно, но така, че и четирите му крака да бъдат до предварително определена линия. Тази линия беше на по-малко от две конски дължини от брега на канала. Брегът беше, разбира се, здрав, иначе изпълнението на тази задача би било изобщо невъзможно.
         Мнозина минаха състезанието успешно, като показаха великолепно ездаческо изкуство. Конят, спрян внезапно в буйния си бяг до самия край на отвесния бряг и застанал на задните си крака с вирната глава, изпъкнали очи и издути ноздри, от които излиза пара, представляваше прекрасна гледка. Мнозина обаче просто разсмиваха тълпата. Това бяха или малодушните ездачи, които спираха рязко, преди да наближат брега, или смели, но неопитни, които прескачаха чертата и се гмурваха в дълбоката кална вода. В двата случая неуспехът се посрещаше с викове и смях, които се превръщаха в нестихваща врява, когато полуудавените и измокрени ездачи се измъкваха запъхтени на брега. А всяко сполучливо спиране предизвикваше одобрителни възгласи.
         При такива упражнения и състезания никак не е чудно, че тези хора са най-добрите ездачи на света.
         Направи впечатление; че Карлос, ловецът на бизони, не взе участие в тази игра. Защо ли? Приятелите му твърдяха, че я смятал за незаслужаваща вниманието му. Да участва в това състезание, след като е показал ездаческото си изкуство при много по-трудни обстоятелства, би значело да се стреми към излишен успех. Така всъщност мислеше и Карлос.
         Но огорченият комендант мислеше другояче; и капитан Робладо също — защото бе видял или му се бе сторило, че е видял странен израз в очите на Каталина при всеки нов успех на ловеца. Двамата военни имаха свои замисли. Подли замисли, насочени да унизят Карлос. Те се приближиха към него и запитаха защо не участва в последното състезание. Мисля, че не си струва труда — отвърна скромно ловецът на бизони.
         — Ами — извика насмешливо Робладо. — Сигурно си имал други съображения, драги! Да се задържиш до тая локва не е толкова незначителен подвиг. Не те ли е страх да не се окъпеш… Тези думи бяха, изречени предизвикателно, и достатъчно високо, за да ги чуят всички; а накрая капитан Робладо се изсмя подигравателно.
         Двамата военни желаеха да всеят тъкмо такива отношения. Те се надяваха, че ако Карлос вземе участие в състезанието, някаква злополука, например подхлъзване или препъване на коня, може да доведе до-желания от тях н унизителен за ловеца край. Човек, излязъл мокър до кости от една кална бара, би представлявал твърде жалка гледка за празнуващата тълпа, колкото смел и да е бил опитът, довел до това положение; а тъкмо в такова положение те искаха да видят Карлос.
         Не личеше дали ловецът подозира целта им. Отговорът му не показа това Но когато го чуха, каналът и калните му води бяха изведнъж забравени. Вниманието на зрителите бе привлечено от един по-интересен подвиг.


         ГЛАВА ПЕТА

         Застанал неподвижно до седлото, Карлос мълча няколко мига. Сякаш се чудеше какво да отговори. Засегнат бе от държането на двамата офицери и от думите на Робладо. Твърде неприятно би било да участва в такова просто състезание сега, когато всички вече го привършиха, и то само поради закачката на Робладо и коменданта; ако пък откаже, би се изложил на подигравките и подмятанията; а те целяха може би именно това.
         Той имаше основание да подозира някаква коварна Подбуда. Познаваше донякъде и двамата, знаеше служебния им ранг; пък и не можеше да не ги знае, защото те бяха най-важните големци в селището. Но знаеше нещичко и за нрава им, а то съвсем не беше в тяхна полза. Що се отнася до Робладо, ловецът имаше особени, твърде особени основания да не го обича; а ако знаеше едно обстоятелство и офицерът би имал не по-малко основание да му отвърне със същото чувство. Робладо не знаеше до днес Нищо за ловеца на бизони, който повечето време отсъстваше от долината.
         Може би не бе го и срещал досега или поне никога не бе говорил с него.
         Карлос обаче го познаваше много добре; и още доста преди тази среща, по причини, за които вече загатнахме, гледаше на него с неприязън.
         Това чувство не се промени от поведението на офицера в сегашния случай. Напротив, надменният, подигравателен тон уязви твърде много ловеца. И той отвърна най-сетне.
         — Аз казах, капитан Робладо, че не си струва труда да правя нещо, което и десетгодишно момче не би сметнало за голям подвиг. Не бих извил устата на коня си за такъв жалък номер — да го спра на брега на Някаква безобидна канавка; но ако…
         — Ако какво? — запита нетърпеливо Робладо, като използва замълчаването на Карлос и полуотгатна намерението му.
         — Ако сте разположен да рискувате един дублон — защото аз съм беден ловец на бизони и не мога да заложа повече, — ще се опитам да сторя нещо, което би се сметнало може би за подвиг от някое десетгодишно дете.
         — А какво ще е то, сеньор ловецо? — запита подигравателно офицерът.
         — Ще спра коня си в пълен галоп до самия край на оная скала!
         — На разстояние равно на дължината на два коня?
         — На два коня! Дори по-малко — на същото разстояние, отбелязано тук на брега на канала!
         Изненадата от това предложение накара всички присъстващи да замлъкнат. Предложението беше толкова безумно н главоломно смело, че беше трудно да се повярва. Дори двамата офицери изглеждаха слисани. Склони бяха да мислят че ловецът на бизони не говори сериозно, а се шегува. Посочената от Карлос скала беше част от веригата, която обграждаше долината. Тя образуваше един нос, който изпъкваше пред редицата и се хвърляше на очи, гледан от поляната долу. Краят й беше на еднаква височина с високото плато горе, на което беше част и един вид подпора — а тревистата морава, която се виждаше на ръба, беше само продължение На платото. Към долината скалата се спускаше съвсем отвесно, без тераси или издатини, макар че хоризонталните слоеве, които я пресичаха, показваха редуващи се пластове варовик и пясъчник. От поляната в долината до върха на скалата имаше хиляда стъпки. Да се гледа към тоя връх беше детинско изпитание за слабите нерви, да се погледне оттам надолу не беше леко и за най-смелите.
         Такава беше скалата, гдето ловецът на бизони предлагаше да спре коня си. Не е чудно, че предложението бе посрещнато със смайване, което накара тълпата да млъкне за миг. Когато изненадата премина, се чуха викове:
         — Невъзможно! Той е луд! Ами! Шегува се! Esta burlau-do los militates*1 — и други подобни.
         [*1 Esta burlau-do los militates — често употребявано възклицание]
         Карлос играеше с поводите и чакаше отговор.
         Не чака дълго. Вискара и Робладо пошушнаха малко, след това Робладо извика нетърпеливо:
         — Приемам облога!
         — И аз слагам една унция — добави комендантът.
         — Сеньори — каза Карлос с привидно огорчение, — съжалявам, че не мога да приема и двата облога. Този дублон е цялото ми състояние, а едва ли някой би ми заел тъкмо сега цял дублон.
         При тези думи Карлос погледна тълпата с усмивка, обаче повечето хора не бяха в настроение да се смеят. Те бяха ужасени от страшната съдба, която очакваше, според тях, безразсъдния ловец. Но все пак някой отговори:
         — Двадесет унции, Карлос — за каквато и да е друга цел. Но не мога да насърчавам това безумно намерение.
         Говореше младият ранчеро, който се бе обзаложил с Вискара за него.
         — Благодаря, дон Хуан отговори ловецът на бизони. — Зная, че би ми ги заел. Благодаря ти все пак. Не се страхувай! Ще спечеля унцията. Ха, ха, ха! Не съм прекарал аз двадесет години на седлото, за да ме взема на подбив някакъв си гачупино.
         — Господине! — прогърмяха едновременно Вискара и Робладо, като се уловиха за дръжките на сабите си и се намръщиха заплашително.
         — О, не се обиждайте, господа! — каза полуподигравателно Карлос. — Просто се изплъзна от езика ми. Уверявам ви, че нямах намерение да ви обидя.
         — Дръжте си тогава езика зад зъбите, драги — заплаши го Вискара. — Защото при второ изплъзване може да повлече и вас.
         — Благодаря, сеньор комендант — отговори Карлос, като продължаваше да се смее. — Може би ще се възползвам от съвета ви.
         На това комендантът отвърна само с едно свирепо „Carrajo“, което Карлос не чу, защото сестра му, научила за неговите намерения, скочи в този миг от колата и изтича явно разтревожена към него.
         — Карлос! Братко! — изпищя тя, като протегна ръце и обгърна коленете му. — Вярно ли е? Не, нали?
         — Кое, сестрице? — запита той с усмивка.
         — Че ти… — Тя не можа да изрече ни дума повече, а само посочи с поглед скалата.
         — Да, Росита. И защо не? Срамота е, моето момиче! Не се тревожи, няма нищо страшно, уверявам те. Правил съм такива работи и друг път!
         — Карлос, мили Карлос! Зная, че си смел ездач — няма по-смел. Но помисли за опасността! Dios de mi alma*2! Помисли за …
         [*2 Dios de mi alma (исп.) от мексиканците — Боже мой!]
         — Е, сестро! Не ме срами пред хората! Ела при майка и чуй какво ще каже тя! Уверен съм, че тя няма да се разтревожи — при тези думи ловецът на бизони подкара коня си към колата, последван от сестра си.
         Бедна Росита! Към тебе блеснаха в този миг очи, които те виждаха за първи път, но погледът на тъмните зеници не предвещаваше нищо добро за тебе. Прекрасната ти фигура, ангелската красота на лицето ти, самата ти скръб може би пробудиха интерес в едно сърце, чиято любов е носила само гибел — сърцето на полковник Вискара.
         — Mira! Робладо — пошепна той на своя подчинен, негодник като самия Него. — Погледни нататък Santissima Virgen!*3 Свети Гвадалуп! Гледай, бе човече! Същинска Венера, наистина! Както е истина, че аз съм християнин и войник. За бога … от кое небе падна тя?
         [*3 Santissima Virgen! Por Dios! Ay de mi! (исп.) — Пресвета дево! За Бога! възклицания, с които си служат много мексиканците.]
         — Рог Dios! He съм я виждал досега — отговори капитанът. — Трябва да е сестрата на ловеца на бизони; да — послушайте ги, наричат се брат и сестра! Хубавичка е!
         — Ay de mi! въздъхна комендантът. — Тъкмо навреме ми идва. Почнало беше стращно да ми доскучава от този отегчителен живот на границата. С това ново развлечение може би ще успея да убия още един месец. Как мислиш, ще ме залисва ли толкова време?
         — Надали, ако и тя се застои колкото другите. Наситихте ли се вече На Инес?
         — Уф! Много се влюби в мене, а аз предпочитам, ако някоя изобщо се влюби, да е съвсем малко.
         — Може би тая руса хубавица ще ви допадне повече в това отношение. Я гледайте. Отиват нататък!
         Докато Робладо говореше, Карлос и сестра му бяха стигнали до колата, гдето беше старата им майка и почнаха да говорят с нея.
         Комендантът, неговият капитан и мнозина зрители ги последваха и се натрупаха наоколо да слушат.
         — Тя иска да ме разубеди, майко — каза Карлос, съобщил вече на майка си своето намерение. — Ако не си съгласна, няма да ида. Ала слушай, майко: почти се обзаложих и искам да устоя на думата си. Въпрос на чест, майко.
         Последните думи бяха казани високо и настойчиво в самото ухо на старата жена, която сякаш недочуваше.
         — Кой иска да те разубеди? — запита тя, като вдигна глава и изгледа отрупаните наоколо. — Кой?
         — Росита, майко.
         — Росита да си гледа стана и да тъче ребоси — това е за нея. А ти, сине, можеш да вършиш по-големи работи — чудеса, да, чудеса. Та нима в жилите ти не тече кръвта на баща ти? Той вършеше чудеса … ха, ха, ха!
         Странният смях и чудноватият вид на жената накараха зрителите да се стреснат.
         — Върви! — извика тя, като отхвърли назад дългите си бели коси и размаха ръце във въздуха. — Върви, Карлос ловецо, и покажи на тия жълти страхливци — робите му с роби! — какво може да стори един свободен американец. Към скалата! Към скалата!
         Като изрече страшната повеля, тя се отпусна назад в колата и потъна в предишното си мълчание.
         Карлос не запита нищо повече. Изтърваните от нея изрази го караха да приключи по-скоро разговора, защото видя, че те не убягнаха от вниманието на някои от присъстващите. Офицерите, свещениците и алкалдът размениха многозначителни погледи, когато тя ги произнасяше.
         Като настани сестра си в колата и я прегърна на прощаване, Карлос се метна на гърба на коня и препусна към равнината. Когато се поотдалечи, той задържа коня и извърна за миг очи към скамейките, където седяха градските сеньори и сеньорити. Там се забелязваше известно вълнение. Те бяха чули за предстоящия опит и много от тях биха искали да разубедят ловеца от опасното начинание.
         Сърцето на една от тях щеше да се пръсне от вълнение като сърцето на сестра му; но тя не смееше да прояви тревогата си пред околните. Принудена беше да седи и да страда в безгласно мълчание.
         Карлос знаеше това. Той измъкна от пазвата си една бяла кърпа и я развя във въздуха, като че се сбогуваше с някого. Не би могло да се каже дали получи отговор; но в следния миг той обърна коня си и препусна към скалите.
         Сеньорите, сеньоритите, както и по-младите правеха най-различни предположения към коя е бил отправен прощалният привет. Много догадки се правеха, много имена се споменаха и клюките не спираха. Но само една знаеше за кого бе поздравът и сърцето й преливаше от любов и страх.


         ГЛАВА ШЕСТА

         Всички ездачи последваха ловеца на бизони, който тръгна сега към една пътека, водеща от долината към платото. Пътеката криволичеше нагоре между скалите в лъкатушни завои и беше единственият достъп от този край на долината към платото. Такава пътека имаше и в насрещните урви и това бе единственото място за прекосяване на долината на няколко мили разстояние.
         Макар че само хиляда стъпки деляха долината от платото, пътят догоре беше почти цяла миля дълъг, а тъй като от мястото на празненството до подножието на скалата имаше няколко мили, само ездачите и решените да не пропуснат нищо от страшното изпитание придружиха Карлос. Между тях бяха, разбира се, и офицерите. Всички други останаха в долината, но се приближиха към скалите, за да могат да наблюдават най-интересната и вълнуваща част на зрелището. Останалите в долината трябваше да чакат повече от час, но те не прекараха времето без развлечения. Наредена бе маса за игра на монте*1 и върху нея златни и сребърни пари минаваха бързо от едни ръце в други, двамата падрета от мисията бяха между най-големите играчи. Госпожите поиграха помежду си на своята любима чуса*2.
         [*1 Монте (фр.) — хазартна игра на карти в Испанска Америка. Б. пр.]
         [*2  Чуса (исп.) — вид игра. Б пр.]
         Забавляваха се половин час и около един бой на двойка яки петли — единият на алкалда, другият на кюрето! В това състезание победи представителят на църквата. Неговият сив петел уби червения петел на алкалда само с един удар, като го мушна в главата с острия си шип. Всички присъстващи, в това число и дамите, с изключение на алкалда сметнаха зрелището за много интересно и забавно! Когато боят на петли завърши, вниманието на тълпата се насочи към групата, която се бе изкачила вече на платото. Хората се виждаха сега до самия край на скалата и от движенията им личеше, че са заети с приготовленията за опасното приключение. Да отидем при тях.
         Като се изкачи горе, ловецът на бизони посочи мястото, гдето възнамеряваше да изпълни смелия си подвиг. От равнината горе скалите не се виждаха, а на стотина крачки от края на канарата не се виждаше и огромната пропаст, каквато беше долината. Нямаше никакъв склон или наклон. Поляната стигаше до самия ръб на бездната на еднакво равнище с останалата част от платото. Тя беше гладка и твърда, обрасла с ниска трева. Нямаше опасни за копитата пукнатини или камъчета. Не съществуваше следователно възможност за злополука по тази причина.
         Както вече казахме, избраното място беше издадена над пропастта канара, която приличаше на подпорна стена. Тя правеше по-силно впечатление, гледана отдолу; отгоре приличаше на езиковидно продължение на равнината.
         Карлос отиде с коня си до неговия край и разгледа грижливо поляната. Тя беше достатъчно твърда, за да не допусне подхлъзване или затъване на конското копито. Придружаваха го Вискара, Робладо и някои други. Мнозина се приближаваха до мястото, но спираха на почтено разстояние от ръба на ужасната пропаст. При все че бяха жители на страна с внушителни геоложки очертания, мнозина се страхуваха да застанат на ръба на страшната канара и да погледнат надолу.
         Ловецът на бизони седеше на коня си до самия край на бездната така спокоен, сякаш беше на брега на канала и показваше къде да се нанесе чертата. Конят му не проявяваше никакви признаци на неспокойствие. Очевидно беше, че е свикнал с такава гледка Той протягаше от време на време шия, поглеждаше в долината и като зърнеше долу някой свой другар, пронизително изцвилваше. Карлос го държеше нарочно на скалата; за да го свикне с нея преди страшното изпитание.
         Чертата бе нанесена скоро — на по-малко от две конски дължини от ръба на скалата. Вискара и Робладо настояха да се скъси разстоянието, но предложението им бе посрещнато с неодобрителен ропот и мърморене: „Срамота!“
         Какво искаха тия хора? При все това не беше съвсем ясно за тълпата, но несъмнено желаеха смъртта на ловеца. И двамата имаха съображения да я желаят. И двамата мразеха този човек. Причината или причините за омразата им бяха съвсем скорошни — у Робладо още по-неотдавнашни, отколкото коменданта. Той бе забелязал преди един час нещо, което го вбеси. Забелязал бе, че се развя бялата кърпа и понеже беше до трибуната, разбра към коя е отправено това „Адиос!“. Това го учуди и възмути. И отношението му към Карлос стана предизвикателно и грубо.
         Колкото й Да е ужасно подобно предположение, и Робладо, и Зискара биха се зарадвали, ако видят, че ловецът се премята в пропастта. Това предположение изглежда наистина ужасно; но като се знаят хората, мястото и времената, то съвсем не е невероятно. Напротив, случаи на подобно варварство и на още по-нечовешки желания и дела никак не са редки под небето на Нуево Мексико.
         Младият ранчеро, който беше придружил групата до платото, настоя за спазване на правилата. Макар и прост ранчеро, той беше от класата на рико и понеже беше смел човек, отстояваше правата на Карлос дори и пред мустакатите и намръщени военни.
         — Слушай, Карлос! — извика той, докато се вършеха приготовленията. — Виждам, че си решен на тая лудория; а щом не мога да те отвърна от нея, няма да ти преча. Но ти не ще изложиш на опасност живота си за нищо. Ето кесията ми! Обзалагай колкото искаш!
         Казвайки това той подаде на ловеца една кесия, в която, според обема й, имаше сигурно много пари.
         Карлос погледна известно време кесията, без да отговори. Явно бе, че се зарадва на това благородно предложение. От израза на лицето му личеше, че е дълбоко трогнат от любезността на младежа.
         — Не — каза най-сетне той, — не. Дон Хуан. Благодаря ти от все сърце, но не мога да приема кесията ти. само една унция, нищо повече. Бих искал да я заложа срещу коменданта. — Заложи всичките, ако искаш — настоя ранчерото.
         — Благодаря, дон Хуан! Само една — с моята ще станат две. Две унции! Честна дума, това е най-крупният ми облог досега. Vaya!*1 Беден ловец да залага две унции!
         [*1 Vaya (исп.) — Гледай!]
         — Добре тогава — отвърна дон Хуан. — Щом ти не искаш, аз ще ги заложа. Полковник Вискара! — извика той, като се обърна към коменданта. — Предполагам, че бихте искали да си възвърнете загубеното в предишния облог. Карлос ще приеме облога ви за една унция, но аз ви предлагам да заложим по десет!
         — Прието! — каза принудено комендантът.
         — Смеете ли да удвоите сумата? — запита ранчерото.
         — Дали смея, господине? — отвърна полковникът, раздразнен от това предизвикателство в присъствието на околните зрители. — Да я учетворим, господине, ако желаете!
         — Добре, учетворяваме я! — отсече другият. — Четиридесет унции, че Карлос ще извърши подвига!
         — Стига! Предайте облозите.
         Златните монети бяха наброени и предадени на един от присъстващите; определиха и съдиите.
         Тъй като приготовленията бяха вече привършени, зрителите се оттеглиха по-навътре в равнината и оставиха на скалата само ловеца и коня му.


         ГЛАВА СЕДМА

         Всички гледаха с напрегнато внимание. Не изпускаха нито едно движение. Най — напред той слезе от седлото, свали плаща си и го предаде назад, за да не му пречи. След това прегледа Шпорите си, за да види дали каишките са добре закопчани, пристегна пояса и нахлупи здраво сомбрерото на главата си. Кадифените си калсонеро*1 той закопча почти до глезените, така че кожените им краища да не се отмятат и да му пречат. Ловджийският нож и камшик бяха предадени на дон Хуан.
         [*1 Calzoneros — бричове или панталони; обикновено от памучно кадифе или мека кожа. Краищата им са от по-корава кожа с щамповани украшения. Встрани са цепнати почти до кръста и при хубаво време се носят разкопчани. Когато е студено, се закопчават с редица лъскави островърхи копчета, често пъти от скъп метал.]
         След това се обърна към коня си, който през всичкото време извиваше гордо шия, сякаш отгатваше, че е призован да извърши някакво необикновено дело. Най-напред грижливо бе прегледана юздата. Големият мундщук — един мамелюк*2 — бе грижливо разгледан дали няма някой недостатък, или пукнатина в метала. Оглавникът бе затегнат както трябва, след това бяха подробно разгледани и поводите. Те бяха стегнато и гладко изплетени от конски косъм. Кожен ремък би могъл да се скъса, но подобна опасност не съществуваше за такива въжета.
         [*2 Мамелюк — се нарича обикновеният испански мундщук. Той разтваря много добре устата и изправя коня на задните му крака с най-малко усилие от страна на ездача. Трябва да се използва много внимателно. Поводите, употребявани от мексиканците, са обикновено от плетени конски косми и са често украсени с пискюли, сребърни, а понякога и златни халки.]
         Дойде ред на седлото. Като мина и от двете страни, Карлос опита двата кожени капака на стремената, както и самите големи дървени стремена*3. Подпругата на седлото беше последната и най-важна цел на прегледа. Той откопча токите от двете страни, после ги затегна, като си помагаше с коленете. Когато здравият кожен ремък бе затегнат колкото трябва, под него не можеше да се провре и върхът на пръст.
         [*3 Стремена — мексиканските ездачи не познават железните стремена. Големи парчета дърво с издълбани в тях прорези за стъпалото заместват желязото. За американеца те изглеждат тежки, още повече че имат триъгълни капаци от дебела кожа, които покриват и ходилото. Но те са полезни, като имаме предвид опасностите, на които е изложен кракът и глезенът от бодлите на кактусите и агавето.]
         Нищо чудно в това, че той; беше толкова предпазлив. Скъсяването на един ремък или изхлузването на една тока можеше да го прати на оня свят.
         Като се убеди, че всичко е в ред, той сбра поводите и се метна пъргаво на седлото.
         Отначало обиколи скалата, като мина на няколко фута от ръба и. Това той направи, за да укрепи и своите нерви… и тия на коня. После мина в тръс, след това в лек галоп. Самото това минаване беше вече страхотна гледка. За тия, които наблюдаваха от долината, тя беше едно красиво, но страшно зрелище.
         Не след много той се върна към платото, пусна коня в галоп — ход, с който възнамеряваше да наближи скалата — и го спря внезапно, така, че конят почти падна на една страна. После пак се впусна в същия галоп и спря отново коня, като повтори тази маневра най-малко дванадесет пъти с лице ту към скалите, ту към платото. Този галоп, разбира се не беше най-голямата скорост на животното. Тя беше повече, отколкото би могло да се изисква. Да се спре препускащ кон след изминаване на две конски дължини е напълно невъзможно, дори ако се пожертва животното. И изстрел в сърцето му не би могъл да го спре на такова късо разстояние. В случая можеше да се изисква само умерен галоп и съдиите обявиха, че приемат бързината, показана досега. Запитал ги бе Карлос! Най-после всички видяха как той обърна коня си към скалата и седна здраво на седлото. Решителният израз в очите му показваше, че е настъпил часът на крайното изпитание.
         Той подкара благородното животно с леко допиране на шпорите и в следния миг препускаше в галоп към скалата!
         Всички погледи бяха втренчени напрегнато в безразсъдно смелия ездач. Всяко сърце се задъхваше от вълнение; откъм зрителите не се чуваше никакъв звук освен бързото им дишане. Единственият друг звук бяха ударите от копитата на коня, които кънтяха по твърдата поляна.
         Напрежението не трая дълго. Двадесет скока доведоха коня и ездача близо до чертата, на половин дузина конски дължини. Поводите продължаваха да висят хлабаво — Карлос не смееше да ги стегне, защото знаеше, че докосването им би спряло веднага коня, а спирането, преди да прекоси чертата, би значело провал.
         Нов скок, втори, трети! Премина вече! Боже господи! Ще падне!
         Такива възклицания се понесоха между зрителите, когато видяха, че ездачът пресича линията все още в галоп; но в следния миг и от двете тълпи гръмнаха ръкопляскания н на виковете „вива“ откъм долината отговориха със същия вик зрителите от платото.
         Тъкмо когато конят щеше сякаш да скочи през ужасния праг, поводите бяха внезапно дръпнати, предните копита спряха и се вдигнаха нагоре, а хълбоците на благородното животно допряха до земята. То се бе закрепило само на три фута от ръба на скалата. Докато беше в това положение, ездачът вдигна с десницата си своето сомбреро, размаха го широко и го сложи отново на главата си!
         Великолепна картина за зрителите от долината! Тъмните фигури на коня и ездача, застанали на края на скалата, се очертаваха внушително и изящно върху синьото небе. Рамената и нозете на ездача, закръглените очертания на коня.
         Самата му сбруя дори се виждаха съвсем ясно; и докато ги гледаха, застанали така неподвижно, зрителите можеха да ги вземат за бронзова конна статуя, чийто пиедестал е върха на скалата.
         Това трая само миг; но гръмките „вива“ не стихнаха през тоя миг. После зрителите от долината видяха как конникът внезапно се обърна и изчезна към платото.
         Смелият подвиг бе вече завършен и сърцата, които само допреди миг биеха бурно в не една нежна гръд, затуптяха пак тихо и спокойно.


         ГЛАВА ОСМА

         Когато се върна в долината, ловецът на бизони бе посрещнат с нови гръмки „вива“ и развени кърпи. Окото му зърна само една, но тя му стигаше. Той не видя другите, нито искаше да ги знае. Тази парфюмирана батистена кърпичка с дантелен край беше за него символ на надежда — знаме, което би могло да го подтикне към още по-смели дела. Той видя малката, украсена със скъпи накити ръка, която държеше тази кърпичка и я размахваше заради победата му. И беше щастлив.
         Отмина трибуните, стигна до колите, слезе от коня и целуна майка си и сестра си. След него вървеше поддръжникът му дон Хуан; мнозина забелязаха, че очите на русата красавица не се спираха само върху брата и; и друг получаваше дял от нежните им погледи; и този друг беше младият ранчеро. И най-наблюдателният дори не можеше да не съзре, че тези любезни погледи получаваха равностоен ответ. Тук имаше без съмнение взаимна, споделена любов.
         Макар че дон Хуан беше богат млад фермер, наричан от учтивост „дон“, по ранг той беше само една степен по-горе от ловеца на бизони — степента, получена чрез богатството. Той не принадлежеше към местната висша аристокрация, пък и малко искаше да я знае; но по характер беше храбър и дързък младеж и с време, стига да пожелае, би могъл да се сближи с хората със „sangre azul“*1, при все че беше вероятно това да се случи, особено чрез брак. Всеки очевидец на разменените пламенни погледи между него и сестрата на ловеца можеше да предскаже, че дон Хуан не ще се ожени за девойка от аристокрацията.
         [*1 Sangre azul — синя кръв. Аристократичен произход.]
         Групичката около колата беше щастлива; имаше и черпене — сладкиши, ечемичен сироп и вино от Ел Пасо от най-добрите години. Дон Хуан не се боеше да харчи, а нямаше и защо да се скъпи именно сега, с петдесет унции чиста печалба в джоба си — обстоятелство, което много гнетеше съзнанието на коменданта.
         Забелязаха го, че обикаля мрачно наоколо, а от време на време приближава към колата и поглежда сурово групата. Погледите му бяха отправени всъщност само към Росита, а поради съзнанието за почти деспотичната си власт той не си даваше труд да прикрива намеренията си. Възхищението му се изразяваше по такъв начин, че мнозина можеха да го забележат. Очите на горкото момиче се свеждаха свенливо, щом срещнеха неговите, а дон Хуан, който забеляза това, почувства и гняв, и тревога. Той познаваше нрава на коменданта, както и опасната власт, с която разполагаше. О, свобода, колко любов се осуетява, колко сърца се разбиват там, гдето не съществуваш, гдето слугите на тиранията имат власт да препречват пътищата на живота и да възпират естествения изблик на обичта!
         На полянката се провеждаха още някакви игри, но без да предизвикват общ интерес. Великолепният подвиг на ловеца на бизони бе затъмнил засега всички по-малки състезания; а освен това значителен брой от по-видните личности бяха в лошо настроение. Вискара беше мрачен, а Робладо — побеснял от ревност по Каталина. Алкалдът и помощникът му бяха ядосани, защото и двамата биха заложили големи суми за червения петел. Падретата бяха загубили на карти, та настроението им съвсем не беше християнско. Само кюрето беше разположено да залага за сивия петел при нов бой на петли.
         Най-после оповестиха заключителната игра. Щеше да бъде „согnег el gallo“.*2 Понеже тя е доста интересна, масите и всички други дребни забавления бяха пак изоставени и всички се приготвиха да гледат el gallo.
         [*2 „Corner el gallo“ (исп.) — гонене на петела. Б. пр.]
         Гонене на петела е във всяка своя подробност една ново-мексиканска игра. Накратко може да се опише така: на хоризонтален клон закачват за краката жив петел на височина, при която минаващ конник може да го улови за увисналата надолу глава или шия. Птицата е вързана леко, за да може с едно силно дръпване да се откачи от дървото; за да се затрудни откачването, и главата и шията са насапунисани. Когато минава под клона, ездачът трябва да препуска в галоп; успелият да дръпне и отнесе петела, бива преследван от другите, които се стараят да му грабнат плячката. Той трябва да заобиколи определената точка, като крайната му цел е дървото, откъдето е тръгнал. Понякога го застигат, преди да стигне дотам, и му грабват петела или както често се случва — разкъсват птицата при борбата. Ако успее да се върне, като запази птицата непокътната, обявяват го за победител. Зрелището свършва с това, че той слага плячката си пред нозете на своята любима; а тя — обикновено някоя хубава поблана — се появява същата вечер на фандангото с пернатия трофей под мишница, за да покаже по този начин, че цени оказаното й внимание, и да даде в същото време на присъстващите видими доказателства, че е ухажвана от някой умел ездач. Играта е жестока, защото не трябва да се забравя, че горкият петел, който изтърпява това дърпане и късане, е жива птица. Съмнително е дали на човек от Ню Мексико е минало някога през ум, че играта е жестока. Ако има такъв случай, лицето трябва да е жена, защото, човечността на жените е в обратна пропорция с тази на господарите им. Като оправдание на жените зрителни може да се изтъкне, че тази игра е обичай на страната им. А в коя страна няма жестоки игри? Разумно и оправдано ли е да проливаме сълзи за страданията на Петльо, когато сами препускаме весело по петите на горката пребита Кума Лиса?*1
         [*1 Кума Лиса — намек за лова на лисици в Англия. Б. пр.]
         Има два вида гонене на петел. Първият бе току-що описан. Вторият се различава от него само по това, че вместо да е окачен на дърво, петелът е заровен до шия в земята. Както в първия случай, ездачите минават в определен ред и всеки се навежда от седлото и се стреми да измъкне птицата от земята. Другите условия са същите.
         Първият петел бе окачен на един клон, състезателите се строиха в една редица и играта започна.
         Неколцина се опитаха и дори успяха да уловят птицата за главата, но сапунът ги оставяше с празни ръце.
         Драгунският сержант се появи отново на състезанието; не се знае обаче дали полковникът му заложи и тоя път за него. Комендантът се бе обзалагал достатъчно за днес; ако не бяха някои злоупотребленийца с минните данъци и други дребни митнически такси, би почувствал още по-тежко загубите си. Но той знаеше, че освен с помощта на тези „данъци“ ще може да се оправи и за сметка на вицекралското управление.
         Сержантът, който — както знаем — се радваше на преимуществото да е висок и да има висок кон, успя да сграбчи добре птицата за шията и понеже бил напълнил ръката си с пясък, както се установи по-късно, дръпна плячката със себе си и препусна нататък.
         Но тук имаше и по-бързи коне от неговия; още преди да свърне край дървото, което трябваше да обиколи, той бе застигнат от един пъргав вакеро и изгуби едно крило от птицата си. Друг преследвач му отскубна второто крило и той се завърна до дървото само с един къс от петела. Не получи, разбира се, нито „вива“, нито ръкопляскания.
         Карлос ловецът не вземаше участие в това състезание. Той знаеше, че е спечелил достатъчно слава за днес. че си е създал и приятели, и врагове, и не искаше да удължава ни един от двата списъка. Но някои от присъстващите започнаха да го закачат, като искаха сигурно да видят още веднъж прекрасното му ездаческо изкуство. Той устоя известно време, докато от дървото смъкнаха още два петела — споменатият вече вакеро успя да отнесе единия здрав и читав и го постави пред нозете на своята усмихната изгора. — Не ще мога да присъствам скоро на някоя фиеста — каза той на дон Хуан. — В други ден тръгвам за прериите. Затова искам да участвам във всички състезания на днешния празник.
         В играта бе направено нововъведение. Птицата бе заровена в пръстта; дългата й шия и островръх клюн показваха, че не е петел, а снежнобяла чапла, много разпространена по тия места. Тънката и проточена шия не беше намазана със сапун, но в случая трудността идваше от това, че не много затрупаната чапла нямаше да позволи да уловят главата й, а щеше да я мята ту на една, ту на друга страна, при Което хващането й нямаше да бъде лесно. Сигналът бе даден и редицата ездачи полетя. Карлос беше между последните, но когато стигна, той видя бялата, мятаща се шия все на същото място. Неговата ръка се оказа по-пъргава от птицата; в следния миг чаплата бе измъкната от рохкавия пясък и размаха криле над гривата на коня.
         От Карлос се искаше не само бързина, но и голяма ловкост, за да задмине тълпата ездачи, които се втурнаха от всички страни да го заловят. Той ту се втурваше напред, ту спираше, ту завиваше покрай някой ездач и го задминаваше; най-после след десетина такива маневри черният кон се стрелна към дървото, което трябваше непременно да се заобиколи. Като свърна към него, той препусна към крайния пункт, вдигнал високо непокътната бяла плячка и посрещнат с ръкопляскания от зрителите. Сега започнаха да се питат коя ще получи трофея. Хората предполагаха, че ще бъде девойка от неговата среда; някоя поблана или дъщеря на ранчеро. Ловецът на бизони не бързаше да удовлетвори любопитството им, а след няколко минути ги изненада, като подхвърли чаплата във въздуха и я остави да отлети. Птицата се издигна величествено, прибра дългата си шия; размаха широките си криле и литна към задния край на долината. Преди да се раздели с птицата, Карлос отскубна от гърба й дългите, леки като паяжина пера, отлика на чаплите, и ти свърза на китка.
         След това пришпори коня си, долетя пред трибуните, поклони се изискано и остави трофея пред нозете на Каталина де Крусес.
         Слисан шепот, последван скоро от възмущение, се чу откъм тълпата. Как? Някакъв си ловец на бизони, неизвестен и гол като пищов, се стреми да спечели усмивките на дъщерята на един „рико“? То е обида! Нетърпимо нахалство!
         Тези критики не идеха само от сеньорите и сеньоритите. Побланите и ранчерките бяха не по-малко възмутени. Те се чувствуваха пренебрегнати, отминати, чисто и просто измамени от човек от собствената им среда. Не някоя друга, а Каталина де Крусес!
         А Каталина? Нейното положение беше и приятно, и мъчително, защото беше неудобно. Тя се усмихна, после се изчерви, промълви тихо „Gracias, caballero“*1, но се поколеба дали да вземе трофея. От едната и страна бе скочил на крака намръщеният баща, от другата — намръщеният влюбен. Последният беше Робладо.
         [*1 Gracias, caballero — благодаря, господине! Думата Gracias е постоянно на устните на този учтив народ. Произнесена от някоя хубава поблана, тя звучи безкрайно мило.]
         — Нахалник! — извика той, като грабна китката и я хвърли на земята. — Нахалник!
         Карлос се наведе от седлото, взе китката и я бодна в сърмената лента на шапката си. След това погледна предизвикателно офицера и каза:
         — Не губете самообладание, капитан Робладо. Ревнивият влюбен не става добър съпруг. — После премести поглед си върху Каталина и прибави усмихнато с друг тон: — Gracias, senorita*2!
         [*2 Gracias senorita (исп.) — благодаря, сеньорита. Б. пр.]
         При тези думи той свали сомбрерото си, размаха го изискано, обърна коня си и се отдалечи.
         Робладо се хвана за шпагата си и гръмкото му „Carrajo“ заедно с проклятията на дон Амбросио стигнаха до ушите на ловеца. Но въпреки перченето си капитанът съвсем не беше храбър и като видя дългия мачете*3 на колана на ездача, изля яда си само в заплашвания и остави Карлос да си отиде. Но случката предизвика доста голямо вълнение и много гневни чувства. Ловецът на бизони възбуди негодувание у аристокрацията и ревност и завист у народа. Така че въпреки блестящите си подвизи не напусна поляната като любимец. Невъздържаните думи на майка му се бяха разчули и събудили национална омраза, затова умението му предизвика завист, а не възхищение. И наистина той — един американец, един еретик — би трябвало да бъде ангел, за да спечели приятелски чувства тук; защото в този далечен край фанатизмът беше както в града на седемте хълма*4 през най-мрачните дни на инквизицията!
         [*3 Machete — нещо средно между шпага и нож с кокалена дръжка; среща се във всяка мексиканска къща. Острието му е дълго около два фута. Служи за сечене на върхари, а във време на война и за оръжие.]
         [*4 Градът на седемте хълма — Рим. Б. пр.]
         За Карлос беше може би добре, че игрите бяха вече свършили и празненството беше към края си.
         След няколко минути хората почнаха да се разотиват. Мулетата, воловете и магаретата бяха впрегнати в колите, ранчериге и ранчерките се качиха в дълбоките коли, плющенето на бичовете*5, виковете на водачите и ужасното скърцане на несмазаните оси се сляха в концерт, който би учудил всеки освен местните жители.
         [*5 Бичове — камшици без дръжки от сурова кожа. Дебелият край се навива около ръката и свикналите да си служат с такъв бич могат да накарат дългия ремък да плющи здраво по гърбовете.]
         След половин час полето опустя и мършавият койот*6 затърси пак някоя хапка за гладния си корем.
         [*6 Койот — лаещ вълк (lupus latrans). Среща се из цяло Мексико; в прерията го наричат прериен вълк. Не е познат източно от меридиана на Мисисипи. По-дребен е от американски вълк, а и по глас се различава от него. Койотът е по-хитър и от лисицата.]


         ГЛАВА ДЕВЕТА

         При все че игрите бяха приключили, празнуването на Сан Хуан не беше още свършило. Хората можеха да видят още много зрелища, преди да се приберат по домовете си. Щяха да се отбият пак в черквата — там имаше нова продажба на индулгенции, броеници и муски, ново пръскане на светена вода, за да се напълнят пак касите на падретата за нови състезания на масата за монте. След това имаше вечерно шествие за светията на деня (Хуан), чиято статуя се разнасяше на носилка из целия град, докато понеслите я пет-шестима души се изпотиха не на шега от товара.
         Самият светия беше любопитна рядкост: огромен истукан от восък и гипс, облечен в избеляла жълта коприна, окичен със сърма и пера. Католическа статуя с индиански облик; защото мексиканските божества са колкото римски, толкова и индиански. Той изглеждаше уморен от цялата разправия и понеже връзките между главата и шията бяха разхлабени, главата се люшкаше, като че светецът кимаше на тълпата. Това кимане, което би се сторило безкрайно смешно във всяка друга, неуправлявана от свещеници страна, се гледаше тук в по-друга светлина. Падретата не пропускаха да изтълкуват по своему и го изтъкваха пред своите набожни последователи като благоволение от страна на светията, изразяващ с поклоните си към хората своето одобрение за теглилата им. Това кимане беше в действителност едно истинско чудо. Така поне твърдяха двамата падрета и кюрето; а кой могъл да им противоречи? Опасно би било да се каже, че не е така. Никой в Сан Илдефонсо не смееше да се усъмни в словото на църквата. Чудото действаше отлично, религиозното въодушевление се разпалваше и когато св. Хуан бе върнат в нишата и малкият cofre*1 бе сложен пред него, там намериха много песети*2, реали и куартели, които иначе биха отишли тази нощ в касата на монтето.
         [*1 Cofre — кутия за подаяния.]
         [*2 Песета_ — испанска монета, равна на 1/4 долар; реал на 2 1/2 цента; куартело е 1/2 реал. Това са мексиканските дребни монети.]
         Кимащи светии и мигащи мадони не са никакво нововъведение в светата църква. Падретата от мексиканския и клон си имаха също свои чудотворци и дори в Ню Мексико, което е почти terra ignota*3, могат да се намерят светии, вършили също такива чудеса, каквито са отбелязани във фокусническата летопис на времето им.
         [*3 Terra ignota (исп.) непозната земя. Б. пр.]
         След това дойдоха фойерверките — и то не какви да е, защото в Ню Мексико са добри познавачи на това „изкуство“. Слабостта към фойерверките е странна, но сигурна отлика на един народ в упадък.
         Дайте ми статистиката за пиротехническия барут, употребен от един народ за фойерверките, и аз ще ви кажа какво е неговото духовно и физическо равнище. Ако цифрата е максимална, физическото и морално измерение ще бъде минимално, защото те са винаги в обратно съотношение.
         След фойерверките дойде фандангото. Тук срещаме същите лица, без особени промени в облеклото. Само сеньорите и сеньоритите са свалили сутрешните си рокли и тук-там някоя хубава поблана е сменила грубата си вълнена фуста с весела плисирана муселинена рокля.
         Балът бе устроен в обширната зала на Каса де Кабилдо*4, която заемаше едната страна на площада. В такъв празник не се проявяваше строго класово разделение. То изобщо никога не се е проявявало особено много в граничните градове на Мексико, защото въпреки класовите различия и високомерната тирания на правителствените власти, когато се касае само за забавление, съществува някакво демократично, равенство, размесване на висшите и низши класи, което е различни в други страни. Английски и дори американски пътешественици са наблюдавали с учудване това. В танцувалния салони се допускаха всички, готови да се приютят, и до богаташа, в изискан черен костюм човек, можеше да се види някой ранчеро с кожена куртка и кадифени калсонери, а дъщерята на богатия търговец да танцува редом със селската девойка, която по цял ден меси тортили или тъче ребоси.
         [*4 Casa de Cabildo — сграда, в която представители на властта се събират да разискват обществени въпроси.]
         Комендантът Робладо и лейтенантът се явиха на фандангото в пълна униформа. Алкалдът беше с бастуна си със златна дръжка и сърмени пискюли, кюрето — с широкополата си шапка; падретата — в своите развяващи се раса; там бяха и всички първенци на града.
         Там беше богатият търговец дон Хосе Ринкон с дебелата си жена и четирите си дебелички, полузаспали дъщери; там беше съпругата и цялото семейство на алкалда; и Ечевариите с брат си. изискания кавалер в парижки костюм, с фрак и цилиндър — единствените в залата. Там беше и богатият, асиендадо сеньор Гомес дел Моите със своята суха жена и няколко също така слаби дъщери, съвсем различни в това отношение от стотиците крави по неговите пасбища. Там най-сетне, наблюдавана от всички, беше и прекрасната каталина де Крусес, дъщерята на богатия собственик на мини дон Амбросио, който лично я придружава и зорко бди над нея. Освен тези видни личности имаше и по-незначителни: чиновници от мините, писари при търговците, млади селяни от долината, керванджии, каубои, ловци на бизони и дори градски леперо*1, загънати в своите евтини серапета. Фандангото представляваше една пъстра навалица.
         [*1 Lepero — пройдоха, скитник; в Мексико наричат леперо всеки дрипав човек. Там думата е синоним на простолюдие.]
         Музиката се състоеше от bandolon*2, арфа и цигулка, а танците бяха валс, болеро и коона. Справедливостта изисква да се каже, че по-изящно танцуване едва ли би могло да се види и в парижки салон. Дори простият пеон в кожено яке и калсонери се движеше грациозно като учител по танц, а побланите в къси поли и пъстри пантофи се плъзгаха по подиума като прима балерини.
         [*2 Bandolon — старинен инструмент, подобен на китара.]
         Робладо натрапваше както винаги любезността си на Каталина и играеше почти всеки танц с нея. Нейното око-обаче се плъзгаше над златните му еполети и като че си търсеше другиго в залата. Тя беше явно безразлична и слушаше думите на партньора си и отегчена от неговото общество.
         И очите на Вискара също търсеха някого, който като че не беше тук, защото комендантът се движеше насам-натам като се вглеждаше недоволно във всяка група и надничаме във всеки ъгъл.
         Ако търсеше русата красавица, нямаше да я намери. Тя не беше тук. След фойерверките Росита и майка й се прибраха у дома си. Къщата им беше далеко в долния край на долината и те си отидоха, придружени от Карлос и младия ранчеро. Двамата младежи обаче се върнаха за фандангото. Беше доста късно, когато пристигнаха, защото пътят ги бе забавил. Затова именно погледът на Каталина блуждаеше. Но за разлика от Вискара тя нямаше да остане разочарована.
         Танците продължаваха, когато двама младежи влязоха в залата и се присъединиха към присъстващите. Единият беше младият ранчеро, другият — Карлос. Той можеше да се забележи лесно по китката пера, която се развяваше на черното сомбреро.
         Очите на Каталина престанаха да блуждаят. Те. имаха, само една цел, но погледът им не се втренчваше, а спираше крадешком на нея поради наблюдението на разгневения баща и ревнивия влюбен.
         Карлос се държеше равнодушно, при все че сърцето му пламтеше. Какво ли не би дал, за да потанцува с нея? Но той знаеше много добре положението и. Знаеше, че покана от негова страна би предизвикала скандал. И не се осмели да я покани.
         Понякога му се струваше, че тя не го поглежда, а слуша внимателно Робладо … красавеца Ечевариа … други… Това беше само хитруване от страна на Каталина, предназначено за погледите на другите. Но Карлос не знаеше, че е така, и се чувстваше засегнат.
         Беше неспокоен и започна да танцува. Избра си една много хубавичка алдеана, на име Инес Гонсалес, която беше във възторг, че ще танцува с него. Като ги видя, и Каталина започна да ревнува.
         Тази игра продължи известно време, докато Карлос се отегчи от дамата си и отиде да седне сам на една банкета*1.
         [*1 Банкета — пейка. В повечето частни и обществени сгради в Мексико покрай стените на стаите изграждат тухлени пейки. Те са покрити с рогозки и служат за сядане, а нощем и за спане. Високи са като обикновени пейки и ги заместват.]
         Погледът му следеше движенията на Каталина. Той видя, че тя го гледа с любов — любов, призната вече с думи и дори затвърдена с клетва. Трябваше ли тогава да се подозират взаимно?
         Доверието между сърцата им се възстанови; а възбудата от танца и отслабналата бдителност на полупияния дон Амбросио ги насърчи и те започнаха по-смело и по-честичко да се поглеждат.
         Танцуващите двойки, които се въртяха из залата, минаваха близо до пейката на Карлос. Играеха валс. Каталина танцуваше с красивия Ечевариа. При всеки тур на валса лицето й се обръщаше към Карлос и погледите им се срещаха. При такива краткотрайни, но чести погледи очите на една испанска девойка могат да изкажат цели томове и Карлос прочете в Каталинините един радостен разказ. Когато обикаляше за трети път залата, Карлос забеляза, че пръстите й, сложени на рамото на кавалера, стискат вейка с тъмнозелени листа. На минаване край него тя пусна ловко вейката на коленете му и той дочу лек шепот: — „Tuya!“*2
         [*2 Tuya — наричат в Испанска Америка мелията (juni-perus virginalibus). Думата tuya значи на испански твоя. Така че вейката служи тук за символ.]
         Карлос взе кедровата вейка. Той разбра много добре нейното значение, притисна я до устните си и я забоде на петелката на своята извезана жакета.
         Когато Каталина мина пак покрай него, в разменените им погледи светеше изпълнена с доверие взаимна любов.
         Нощта напредваше — на дон Амбросио най-сетне се доспа и той отведе дъщеря си, придружаван от Робладо.
         Скоро след това се разотидоха и повечето богаташи и известни хора, но някои неуморни поклонници на танците се люшкаха из залата, докато румената Аврора надникна зад rejas*3 на Каса де Кабилдо.
         [*3 Rejas — В Мексико прозорците имат стъкла само в къщите на някои богаташи. За предпазване — не от студ, а от крадци — повечето прозорци имат само отвесни железни пръчки. Те именно се наричат Rejas. Местните жители често заместват стъклото с плочи от селенит, който се среща твърде много из планините на Ню Мексико.]


         ГЛАВА ДЕСЕТА

         Ляно Естакадо или Равнината с колове, както я наричат ловците, е едно от най-чудноватите образувания на Великата американска прерия. Това е равнина или степ, която се издига почти хиляда фута над околната местност, продълговата е като овнешки бут и удължена от север към юг.
         Дълга е четиристотин мили, а най-широката й част е от двеста до триста мили. По площ е почти равна на Ирландия! Повърхността й се различава значително от останалата прерия и не е навсякъде еднаква. Северният дял, дълъг петдесет мили, е безводна степ, на места без никакви дървета, на места покрита с редки акации от два различни вида. Тая степ е пресечена понякога от бездни, дълбоки по хиляда фута и оградени с непроходими скалисти урви. Огромни купища безформени скали покриват коритата на тези дълбоки долища, тук-там се виждат езера, а мършави кедри растат по скалите или надвисват от ръба на канарите. В такива бездни, наричани каньони, може да се влезе или премине само на определени места; а тия проходи са понякога на десетки мили един от друг. Повърхността на платото е твърде често пустинна равнина, дълга стотина мили, твърда като трамбовано с чакъл шосе. На някои места тя е покрита с грама, бизонова трева и акациеви храсти, а другаде пътникът среща местност, осеяна с плитки блата с различни размери; някои от тях не пресъхват никога, а по бреговете им растат тръстики. Повечето имат възсолена блудкава вода; някъде тя мирише на сяра, другаде е съвсем солена. След обилни дъждове има повече блата и водите им са по-сладки; но дъждовете са рядкост в тази пустинна област и след дълги суши някои от блатата изчезват напълно.
         Южният край на Ляно Естакадо представлява необичайна гледка — пояс от пясъчни дюни, широк двадесетина и дълъг цели петдесет мили, пресича равнината и в северна, и в южна посока. Дюните са от чисто бял пясък, струпан в островърхи възвишения, високи до стотина стъпки: никакво дърво, храст или шубрак не нарушава меките им очертания или еднообразен цвят. Но най-голямата особеност на тази геоложка загадка е в това, че и между най-високите дюни се срещат блата, и то не от случайно набрана дъждовна вода, а истински лагуни, с камъши, тръстики и водни лилии, които доказват, че водата им не пресъхва! А тук най-малко би могло да се очаква, че ще има вода.
         Такива образувания от подвижни пясъци са чести по брега на Мексиканския залив, както и по бреговете на Европа; съществуването им там е лесно обяснимо; но тук, в сърцето на материка, то е очевидно едно твърде необикновено явление.
         Този пясъчен пояс е проходим на две-три места, но конете на всяка стъпка затъват до колене, а ако нямаше и вода, преминаването му би било твърде опасно.
         Къде е Ляно Естакадо? Разгърнете картата на Северна Америка. Виждате една голяма река, именувана Канейдиън, която извира от Скалистите планини, тече отначало на юг, след това на изток и се влива в Арканзас. При завоя си към изток тя мие северния край на Ляно Естакадо; неговите отвесни канари са на места съвсем близо до бреговете, а другаде се очертават в далечината като планинска верига, каквато пътешествениците не веднъж погрешно са ги смятали. Западните граници на Ляно Естакадо са по-определени. Близо до извора на а река Канейдиън е началото на друга голяма река — Пекос. Както виждате, тя тече почти право на юг; вашата карта е неточна, защото Пекос тече няколко стотин мили с незначително отклонение към изток. След това поема южна посока, за да се влее най-сетне в Пекос. Целия западен край на Ляно Естакадо и това широко плато — я принуждава да завие към юг, вместо да продължи в източна посока като всички други прерийни реки, които извират от Скалистите планини. Източната граница на Ляно Естакадо не е толкова точно определена, но ако се тегли една линия на около триста мили от Пекос през горните водоеми на реките Уйчита, Луизианската Ред Ривър, Брасос и Колорадо, ще се получи приблизителна представа за нейното очертание. Тези реки и техните многобройни притоци извират все от източния край на Ляно Естакадо и водите така са я прерязали и издълбали, че са се получили вериги от най-фантастични скалисти зъбери.
         В южния си край Ляно Естакадо се стеснява съвсем и се спуска към акациевите поляни и долините на множеството малки реки, които се вливат в долното течение на Рио Гранде.
         Тази необикновена местност е съвсем ненаселена. И индианците дори спират тук само за няколкочасова почивка при пътуване; а има места, гдето и те — така привикнали на глад и жажда — не смеят да припарят. Преминаването или лагеруването на Ляно Естакадо е толкова опасно, че по цялата й дължина от четиристотин мили има само две места, гдето прекосяването и е по-сигурно. Опасността се дължи на това, че липсва вода; защото на много места има обилна трева, но и по добре познатите пътища в някои годишни времена може да се пропътуват шестдесет до осемдесет мили, без да се намери нито капка вода.
         Единият път — от Санта Фе до Сан Антонио де Бехар, в Тексас — бил известен в миналото с името „Испанската пътека“. За да не го изгубват пътниците, той бил обозначен на много места с palos*1 или колове; оттам идва и името на платото.
         [*1 Palos (исп.) — колове; същото значение има и Esta Ляно Естакадо е получило името си по втората дума. Б. пр.]
         Сега през Ляно Естакадо не пътува почти никой освен мексикански ловци на бизони и comancheros*2 или индиански търговци. Те идват от селищата на Ню Мексико и минават оттук, когато отиват на лов за бизони или да търгуват с индианските племена, които бродят из равнините към изток. И ловът, и търговията не носят голяма печалба, но задоволяват оня особен род хора, които са били заставени от случая или влечението си да си изберат това преживяване.
         [*2 Comancheros — така се наричат мексиканците, които търгуват с команчи.]
         Jornada — пътуване, извършено в един ден. Прави се разлика между хорнада на керван мулета — jornada de atajo — н хорнада на кон — jornada de caballo. Първата има петнадесетина мили, а втората двойно повече.
         Тези хора по мексиканската граница са това, което са ловците и горяните в покрайнините на англо-американските заселища; но в много отношения — по въоръжение, екипировка, ловни похвати и така нататък — се различават от тях.
         Снаряжението на ловец на бизони, който обикновено изкупува и дивечови кожи, е много просто. За ловуване той има добър, а понякога и великолепен кон; въоръжен е с лък и стрели, ловджийски нож и дълго копие. Огнестрелно оръжие не носи и не го цени, при все че има и изключения; ласото е важна част от въоръжението му. За търгуване той има обикновено твърде ограничен запас стоки, които не струват понякога и двадесет долара Няколко торби най-прост хляб (любима храна на прерийните индианци), чувал пиньоле, дребни накити за индианците, няколко серапета от груб плат, парчета яркоцветни вълнени платове — домашно производство — това са неговите „артикули“. Той носи твърде малко железария, защото тя му струва прекалено скъпо поради дългия превоз и скандалните мита. Огнестрелни оръжия не му трябват; когато ги употребяват, прерийните индианци си ги доставят от изток; но голям брой испански пушки и ескопети*1 са попаднали в ръцете на команчите чрез разбойническите им набези против южните мексикански градове. Срещу направените разходи и опасното пътуване ловецът на бизони си докарва товар сушено бизоново месо и кожи; част от тях е спечелил с лов, другите от размяна с индианците. Разменна стока са конете, мулетата и магаретата. Индианците притежават цели стада от тях; отделни собственици имат по няколкостотин глави, повечето с мексикански дамги*2. С други думи — крадени от градовете по долното течение на Рио Гранде, за да бъдат продадени в градовете от горното му течение! Тази търговия се смята за напълно законна или поне няма никаква възможност да й се попречи засега.
         [*1 Escopeta — къса пушка, която се среща навред из Мексико. Има ремък, за да е удобна за ездачи — за носене на гръб.]
         [*2 _Мексикански дамги_. През последните двадесет години мексиканските селища са системно ограбвани от някои прерийни племена. Червенокожите разбойници откарват не само коне, но и пленници, така че в ръцете им се намират няколко хиляди жени и деца от испански произход. Почти всички коне и добитъци, притежавани от команчите, са крадени или отнети от поданиците на Мексиканската република. За тези, които не знаят нрава на мексиканците, може да изглежда странно, че хора от една област насърчават грабежите в друга, като купуват плячката от индианските грабители. В Ню Мексико често купуват от апахите добитък или коне, крадени в Сонора; жителите на Сонора купуват краденото в Чиуауа; ачиуауените се снабдяват с оплячкосаното в Сонора или по долното течение на Рио Гранде! В Мексико всичкият добитък е дамгосан със знака на собственика чрез изгаряне на кожата с нажежено желязо. Белегът остава до живот и тъй като едно животно сменя много господари, по него често личат много дамги, които загрозяват прекрасните коне.]
         Ловецът на бизони тръгва за прерията с необичаен ескорт. Голям брой ловци вземат понякога жените и семействата си и скитат заедно като индианци. Но обикновено групата се състои от един-двама ловци, слугите и обоза им. Те са изложени на индиански нападения по-малко, отколкото обикновените пътници. Команчите и другите племена знаят целта на пътуванията им и ги насърчават да идват при тях. Въпреки това ловците са често измамвани и ограбвани, от тези двулични купувачи.
         Превозни средства на ловеца на бизони са товарните мулета и така наречените карета — теглена от мулета или волове. Тази кола представлява най-първобитно превозно средство. Чифт дървени кръгове, изрязани от някое памуково дърво, са съединени с дебела дървена ос. Така направените колела са по-често овални или квадратни, отколкото кръгли. От оста се издава напред дълъг процеп, върху който е прикрепен дълбок четвъртит сандък. За процепа се впрягат от два до няколко чифта волове, и то по най-простия начин — като се завържат рогата им към едно дърво, прикрепено напречно на процепа. Добитъкът няма нито ярем, нито хамути и кара колата само с движението на главата си. Щом се задвижи, дървената ос издава звуци, които са наистина неописуеми. Само страдалческите викове на цялото семейство с деца от всички възрасти биха могли да дадат известна представа за това съчетание от страхотни звуци; или пък трябва да идем чак в Южно Мексико, за да чуем нещо подобно в ужасния рев на някое стадо виещи маймуни*3.
         [*3 Виещи маймуни — вид маймуни, разпространени в Южна и Средна Америка. Вият като кучета или хиени. Б. пр.]


         ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

         Около една седмица след празника Сан Хуан малка група ловци на бизони минаваше Пекос при борда Боске Редондо. Бяха само петима — един бял, един метис и трима чистокръвни индианци и водеха със себе си малък атахо*1 товарни мулета и три коли, впрегнати с волове. Подтичването на прегърбените индианци, техните тилми и сандали*2 издаваха, че са покръстени индианци. Те бяха наистина пеони, наети от Карлос, ловеца на бизони, който беше и вожд на групата.
         [*1 Atajo — керван от товарни мулета, които принадлежат обикновено на един собственик и се наемат за пътуване или определена работа.]
         [*2 Полуцивилизованите индианци или indios manos, които съставят по-голямата част от населението на Мексико, носят сандали или ходят боси. Сандалите, наричани guarache, са от парче гьон, изрязано по формат на ходилото и привързано за глезените с ремъчета от необработена кожа. Носят ги само истинските Индианци предимно тези, които живеят из полетата и селата.]
         Метисът — именуван Антонио — беше ариеро*3 на кервана мулета, а тримата индианци караха воловете, като ги направляваха през брода с дългите си остени. Сам Карлос, загърнат в грубо сарапе върху прекрасния си черен кон, яздеше начело, за да показва пътя. Не бе взел хубавия си плащ, за да не го хаби при такава експедиция и да не изкушава прерийните индианци, които не биха се поколебали да го скалпират, за да му вземат красивото наметало. Заменил бе с по-просто облекло и извезаното палто, аления пояс и кадифените калсонери. Експедицията беше твърде важна за Карлос. Никога до сега той не бе потеглял с толкова товар към прериите.
         [*3 Arriero — мулетар, керванджия. Съсловие, известно със своята честност и други добродетели, които иначе не се срещат много често в тази страна. В Мексико има малко пътища, по които могат да се движат коли; така че товарните мулета са важно превозно средство и твърде много хора се занимават с този вид превоз.]
         Керванът се състоеше освен от трите коли, впрегнати с по два чифта волове, и от пет мулета; всичко бе натоварено със стока — колите с хляб, царевично брашно, испански боб и червени пиперки, а мулетата със сарапета, груб — вълнен плат, привлекателни дреболии и испански ножове с триъгълни острия. Той бе успял да се снабди с толкова стока само благодарение на голямото си щастие в деня на фиестата. За подготовка на това пътуване бе използвал първоначалната си унция, двете спечелени с облозите, и още пет, които младият ранчеро го накара да приеме в заем.
         Като прекоси благополучно брода на Пекос, малката дружина се насочи към ръба на Ляно Естакадо, недалеко от брода Боске Редондо. Когато се изкачиха по склона на една клисура и стигнаха до меса*4, пред тях се ширна гладка равнина без гънка или храст, по който биха могли да се упътват.
         [*4 Mesa — буквално — маса. Наименование на възвишение в Северно Мексико с плоски като маса върхове. Такъв терен е отличителен за пустинната част на Северна Америка и особено за обширните населени области западно от Рио дел Норте. Същата геоложка особеност се среща в Южна Африка; „Планинатамаса“ е неин типичен образец.]
         Но ловецът на бизони не се нуждаеше от упътване. Никой не познаваше по-добре от него Ляно Естакадо и като насочи коня си към югоизток, той поведе кервана. Целта му беше да стигне до един от горните притоци на Ред Ривър в Луизиана, защото бе чул, че през последните няколко години там се срещали много бизони*1. Тази посока беше нова за него, защото повечето си досегашни експедиции той бе предприемал към горните течения на тексаските реки Брасос и Колорадо. Но сега равнините около тези реки се владееха от могъщото племе команчи и съюзниците им кяви, липани и тонкеви; а бизоните, преследвани непрекъснато от тези индианци, се ловяха сега по-мъчно, бяха по-диви и по-малобройни. Положението край Червената река беше друго. Там беше вражеска зона. Вакоите, панеите, осагите и отделни дружини чироки, кикапу и други източни племена ловуваха от време на време по тия места; но помежду им избухваха често кървави разпри; така че те пропускаха не веднъж ловния сезон, за да се избягват взаимно, и дивечът оставаше по тоя начин необезпокояван. Всеизвестно е, че бизоните са в най-голямо изобилие в неутралните или „вражески“ зони, гдето и най-лесно се ловят. Като знаеше всичко това, Карлос, ловецът на бизони, реши да предприеме тази опасна експедиция до Червената река, която извира от източния край на Ляно Естакадо, а не от Скалистите планини, както е нанесено по картите. Карлос и метисът Антонио бяха добре въоръжени за лов на бизони*2; двама от тримата пеони бяха също опитни ловци. Оръжията им бяха лък и копие, които са за предпочитане пред огнестрелните оръжия при лов на бизони.
         [*1 Бизони. Тези животни не мигрират периодически, макар че доста редовно се насочват към южните прерии, когато на север липсва трева, но придвижванията им се влияят от много условия — сушата, преследванията от индиански ловци, войните между племената.]
         [*2 Лов на бизони се извършва най-добре с коне; а поради бавното пълнене на пушката стрелата е по-бърза от оловния куршум. Ако целта е на няколко стъпки разстояние, видът на оръжието е, разбира се, без особено значение. Затова обикновеният пищов е при лов на бизони по-добро оръжие дори от пушка. Някои ловци пък предпочитат дългото копие пред лъка или пушката.]
         В една от колите обаче можеше да се види и друг вид оръжие — дълга американска пушка. Карлос я пазеше за по-ценен дивеч и умееше да си служи добре с нея. Но как бе попаднало това оръжие в ръцете на един мексикански ловец на бизони? Спомнете си, че Карлос не е от мексикански произход. Оръжието беше семеен спомен. Останало бе от баща му.
         Няма да следваме Карлос и кервана му из всички подробности на уморителните преходи през пустинната равнина. На едно място направиха преход от седемдесет мили, без да срещнат вода. Но опитният Карлос знаеше как да постъпи, за да не изгуби ни едно животно.
         Ето как пътуваше той. След като напоеше до насита добитъка на последния водопои, той тръгваше следобед и пътуваше почти до зори. Тогава спираше за два-три часа и пускаше животните да пасат, докато тревата е росна. След това — ново придвижване до обяд и почивка от три-четири часа, за да дочакат вечерното захладяване; тогава тръгваха пак и завършваха по този начин прехода късно през втората нощ. Така се пътува и досега из пустинните степи в Чиуауа Сонора и Северно Мексико.
         След няколкодневно пътуване ловецът на бизони и керванът му слязоха по източния склон на високата „меса“ и стигнаха до един приток на Червената река. Тук гледката беше по-друга — намираха се във „вълнистата“ прерия. Леки възвишения със заоблени върхове се спускаха полегато към гладки зелени долини, където лъкатушеха бистри, искрящи поточета. тук-там по бреговете се виждаха горички от вечнозелени дъбове, хубави паканови дървета*1 с продълговати, вкусни ореховидни плодове, дъбове с особени желъди*2, сребристи памукови дървета, брястове с листа като на коприва и със сладки плодове. По хълмовете се виждаха голейи самотни дървета, почти на еднакво разстояние едно от друго като в овощна градина. Гъсто зашумените корони им придаваха прекрасен изглед, а леките перести листа и надвисналите от клоните Дълги кафяви шушулки показваха, че Това са прочутите американски акации. В пазвите на долината се виждаха червени черници, а тук-там някоя прекрасна милия с хубави лилави цветове. Хълмове и долини бяха обрасли навред с гъста, ниска бизонова трева и приличаха на току-що окосена ливада. Мястото беше прекрасно и не е чудно, че беше любимото свърталище на дивите прерийни биволи.
         [*1 Паканово дърво — голямо дърво от вида на хикоровите, разпространено в Южните и Западните щати на Северна Америка. Б. пр.]
         [*2 Дъбове с особени жълъди — overcup oak (quercus macrocarpa), отличават се по желъда си, изцяло покрит от чашката. Б. пр.]
         Ловецът на бизони не бе пътувал дълго из този благословен край, когато се появиха следи от бизони — „пътища“*3, „кладенци“ и „bois de vache“*4, а на следната сутрин се озова всред грамадни стада, които пасяха спокойно наоколо като питомен добитък. Бяха толкова ненаплашени, че не благоволяваха дори да се отместят при приближаването му.
         [*3 _Бизонови пътища_. Бизоновите пътища са отлика на прериите. Те са понякога широки „шосета“, утъпкани от многоброен добитък. Често са под равнището на околната местност, защото дъждовете отнасят разтъпканата пръст. „Бизоновите кладенци“ са кръгли ями, издълбани от животните, когато се търкалят — техен интересен навик. Те лягат на земята и се въртят по няколко минути, като се облягат на плешките си. По този начин си изкопават кръгла яма, при дъждовете там се събира вода, която бизоните пият. Може да се каже, че си копаят кладенци, при все че подтикът им е да се отърват от бодилите, и мухите, които ги измъчват през горещините.]
         [*4 Bois de vache (фр.) — рога. Б. пр.]
         Явно беше, че е достигнал целта на пътуването си. Тук беше неговата голяма скотовъдна ферма. Този добитък беше негов — толкова негов, колкото и на всеки друг: трябваше само да се спре, да започне да убива и да суши месото.
         А ще търгува с индианците при среща с някоя тяхна дружина, което несъмнено ще се случи през ловния сезон.
         И Карлос, като всички жители на прериите — груби ловци и индианци, — имаше усет за живописното, затова избра за лагер едно прекрасно кътче: зелена падина, през която протичаше бистро сладководно поточе, засенчено от паканови дървета, черници и мелни; тук, под сянката на няколко черници, той спря колите и разпъна шатрата си.


         ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

         Карлос бе започнал вече своя лов и работата вървеше много успешно. В първите два дни той повали най-малко двадесет бизона, които хората му пренесоха в лагера. Сам той и Антонио гонеха и поваляха бизоните, а двама от пеоните одираха животните, изрязваха месото и то занасяха в лагера. Тук третият пеон приготвяше от него пастърма, като го нарязваше на тънки ивици и го сушеше на слънце.
         Ловът обещаваше добра печалба. Карлос щеше да приготви толкова tasajo*1, колкото би могъл да отнесе, извън голямото количество кожи; а и двете стоки се търсят много в градовете на Ню Мексико.
         [*1 Tasajo — месо, което се запазва, без да се осоли, само с пушене и сушене на слънце. Мексиканските селяни употребяват предимно тасахо.]
         Но на третия ден ловците забелязаха промяна в държането на бизоните; те станаха изведнъж плашливи и предпазливи. Цели стада от време на време пробягваха изплашено край ловците, като че ли някой ги преследва. Не бяха подплашени от Карлос и другаря му. Какво ги караше сега да бягат?
         Карлос предположи, че някое индианско племе е излязло насам за лов на бизони.
         Предположението му се оказа вярно. Той се изкачи на един хребет, откъдето се откриваше гледка към прекрасна долина, и погледът му спря на индиански бивак.
         Състоеше се от петдесетина колиби, наредени като шатри край склона с лице към потока. Бяха конусообразни, построени от забити в кръг пръти, събрани на върха и покрити с бизонови кожи.
         — Вакойски колиби! — каза ловецът, щом ги зърна с опитното си око.
         — Как позна, господарю? — запита Антонио, чиято опитност беше много по-малка от тая на господаря му, израснал из прериите.
         — Как ли? — отговори Карлос. — Ами по самите колиби.
         — Аз бих ги взел за бивак на команчи — каза метисът. — Същите колиби съм виждал у изтребителите на бизони.
         — Не, Антонио — отвърна господарят му. — У команчите прътите на колибата, които се събират горе, са покрити и на върха с кожа, та не оставят изход за пушека. А виждаш, че тука не е така. Тези колиби са на ваксите; вярно е, че те са съюзници на команчите.
         Така беше наистина. Макар и да се приближаваха при върха, прътите не се събираха съвсем, а оставяха отвор за Дима. Така че колибата беше не завършен, а пресечен конус и по това се отличаваше от колибите на команчите.
         — Ваксите не са враждебни към нас — каза ловецът на бизони. Мисля, че няма защо да се страхуваме от тях. Сигурно ще са готови да търгуват с нас. Но къде са? въпросът се дължеше на това, че ловецът не забеляза около колибите никакво живо същество — ни мъж, ни жена, ни дете, ни животно! А лагерът не беше изоставен. Индианци не биха изоставили такива шатри или поне хубавите кожени покривала! Не, собствениците трябва да са наблизо; сигурно са на лов за бизони из съседните хълмове. Ловецът отгатна. Докато гледаха с другаря си към бивака до ушите им достигнаха гръмки викове и след миг няколкостотин конници се появиха на едно възвишение в прерията и се насочиха насам. Яздеха бавно, но по запъхтените и запенени коне личеше, че току-що са изоставили по-тежко занимание. Зад тях се появи нова, още по-многобройна група коне и мулета, отрупани с големи кафяви товари — бизоново месо, загърнато в рошавите кожи. Водачи на кервана бяха жени и момчета, а по-назад вървяха тълпа кучета и кресливи деца.
         Индианците дойдоха към бивака си от противоположната посока, така че отначало не забелязаха Карлос и другаря му.
         Но едва се бяха пръснали между колибите, когато едно зорко око съзря двете глави, които се подаваха над хребета. Чу се предупредителен вик и всички слезли от конете ловци се озоваха веднага на седлата, готови да действуват. Един-двама препуснаха към кервана, който не беше стигнал още в бивака, а други яздеха насам-натам, явно разтревожени.
         Опасяваха се навярно, че са издебнати от своите заклети врагове панеите.
         Карлос ги отърва скоро от тези опасения. Като пришпори коня си и стигна до билото на хълма, той застана така, че да бъде добре забелязан от индианците. Няколко знака, които той умееше отлично да даде, и гръмогласно извиканата дума „amigo“*1 възвърнаха доверието им. Тогава един младеж тръгна с коня си нагоре по хълма. Когато наближи достатъчно, за да могат да го чуят, той ги поздрави и ту със знаци, ту с някоя испанска дума успяха да се разберат с Карлос. След това индианецът препусна обратно; но подир малко се върна и покани в бивака ловеца на бизони и другаря му.
         [*1 Amigo (исп.) — приятел. Б. пр.]
         Карлос прие, разбира се, любезната покана и след няколко минути двамата с Антонио ядяха прясно бизоново месо и разговаряха най-приятелски с новите си познайници.
         Вождът — личен мъж, който се радваше очевидно на голяма почит — прояви особена дружелюбност към Карлос и много се зарадва, когато чу, че нашият ловец имал голям запас стоки. Той обеща да посети на другата сутрин неговия лагер и да позволи на племето си да търгува. Както бе предположил ловецът на бизони, те бяха вакои — благородна индианска раса, едно от най-почтените племена из прериите.
         Карлос се завърна в лагера си в много добро настроение. Щеше да размени стоките си за мулета — така обеща вождът, — а и те бяха една от главните цели на пътуването.
         На сутринта, както бе уговорено, индианците дойдоха начело с вожда си и малката долина, дето ловецът на бизони бе разположил своя бивак, се изпълни с мъже, жени и деца.
         Разтвориха вързопите, изложиха стоките и целият ден мина в непрекъснато търгуване. Купувачите бяха съвсем честни. Когато се стъмни и те си отидоха, на Карлос не бе останало нищо от стоката; но в замяна накрай долината беше завързана за колове великолепна „mulada“*2 от тридесетина мулега, собственост на Карлос, ловеца на бизони. Не беше изразходвал зле осемте си унции.
         [*2 Mulada — стадо мулета. Caballada или cavallada — стадо коне; оттук иде и нашата кавалкада. Monada — стадо кобили.]
         Мулетата щяха не само да му носят добра печалба след завръщането, но всяко щеше да му занесе още сега пълен товар бизонови кожи и тасахо.
         Пътуването се очертаваше наистина успешно; и през ума на Карлос почнаха да се нижат вече мечти за бъдещо богатство и надежда, че някой ден ще може да поиска с право ръката на прекрасната Каталина.
         Щом е рико, мислеше си той, и дон Амбросио дори може да благослови предложението му. Сънят на Карлос, ловеца на бизони, беше сладък тази нощ, а сънищата му — приятни!


         ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

         На другия ден той продължи по-усърдно лова си. Имаше сега превозни средства за почти неограничен товар. Нямаше опасност, че ще трябва да изостави част от кожите или тасахото. Заедно с доведените от него, мулетата му ставаха сега тридесет и пет; а те и трите коли можеха да носят великолепен товар на стойност няколкостотин долара.
         Той бе получил вече от индианците известен брой щавени кожи. Заради тях се бе разделил с всичко, срещу което индианците са готови да ги дадат. Дал бе дори копчетата от своята дреха и от дрехите на хората си, сърмените ширити и лъскавите висулки от сомбрерата — всичко, което блестеше.
         Но не и оръжията, разбира се. Вакоите впрочем не ги искаха. Те имаха такива оръжия, а можеха и да си направят колкото си искат. Биха купили само дългата кафява пушка; тя беше спомен и Карлос не би се разделил от нея и за десет мулета. Той продължи лова си и през следващите дни. Само че бизоните ставаха все по-неспокойни и плашливи. Карлос забеляза, че стадата бягат откъм север; а вакоите ловуваха южно от лагера му! Явно беше, че бизоните не са наплашени от тях. От кого тогава?
         На третата вечер след търгуването с индианците Карлос и хората му бяха легнали да спят, а Антонио остана на стража до полунощ, когато един от пеоните щеше да го смени. На Антонио му се спеше. Уморен от усилената езда по бизоните, той правеше усилие да не заспи през последния половин час от дежурството, когато откъм муледата се дочу пръхтене.
         Това го накара да се разсъни напълно. Той прилепи ухо до земята и се ослуша. Откъм муледата се чу ново, още по-силно пръхтене, последвано скоро от трето, четвърто!
         „Какво ли ще е? Дали са койоти? Или мечка? Да събудя господаря“ — каза си Антонио.
         Метисът пропълзя тихо до Карлос и го дръпна за ръката. Едно леко побутване бе достатъчно: ловецът на бизони скочи веднага и грабна пушката. За лов той си служеше само с лък, но при опасност, например при индианско нападение, прибягваше всякога до пушката си.
         Като размениха няколко думи, Карлос и Антонио събудиха пеоните и всички грабнаха оръжията си. Застанаха между трите коли, които бяха разположени така, че образуваха малък триъгълен корал. Високите коли бяха отлична защита срещу стрели, а тъй като в бивака нямаха огън, никой не можеше да ги види. Бивакът беше прикрит и от гъстите листа на черниците, които го затъмняваха още повече, но обитателите му можеха да наблюдават прерията пред себе си. Да не бяха пръснати тук-таме храсталаци, биха могли да виждат цялата долина. А тия храсталаци прикриваха може би доста неприятели.
         Ловците мълчаха и се ослушваха напрегнато. По едно време им се стори, че някаква тъмна фигура пълзи към мулетата, вързани на по-малко от стотина ярда. Но светлината беше толкова слаба, че никой не можеше да каже със сигурност какво е то. Каквото и да беше, то се движеше много бавно, защото изглеждаше, че стои все на същото място. Карлос реши най-сетне да го разгледа по-отблизо. Той се измъкна от корала и почна да пълзи, последван от Антонио. Когато наближи тъмния предмет, видяха ясно, че той се движи.
         — Наистина има нещо — прошепна ловецът. В същия миг мулетата пак изпръхтяха, а някои изтропаха с копита по земята, като че се подплашиха.
         — Трябва да е мечка — продължи Карлос. — Така изглежда. Ще подплаши животните и ще се разбягат… от изстрел по-малко ще се уплашат.
         При тия думи той вдигна пушката, прицели се, доколкото тъмнината позволяваше, натисна спусъка и гръмна.
         Изстрелът пробуди сякаш всички демони от ада. Стотици гласове изкрещяха едновременно, по ливадата изтрополяха копитата на стотици коне, муладата се раздвижи, мулетата ревяха и се дърпаха, а в следния миг всички бяха скъсали въжетата и препускаха бясно към прерията! След тях препускаше и ги подкарваше цяла тълпа ездачи; Карлос не бе се опомнил още от изненадата, когато и мулетата, и индианците изчезнаха яко дим!
         Ни едно животно не бе останало от цялата мулада. Всичко беше пометено!
         — Estampeda!*1 — каза с пресипнал глас ловецът на бизони. — Горките мулета! Всички отидоха! До едно! Проклето индианско двуличие.
         [*1 Estampeda. Мексиканците наричат естампеда внезапен смут всред коне или добитък, завършващ с разбягване на стадото. На англо-американски език думата е станала stampede — паника.]
         Карлос не се съмняваше, че е ограбен от вакоите — същите, от които бе купил мулетата. Той знаеше, че такива случаи не са редки, и търговците са често ограбвани по този начин; не е необичайно те да купят за втори път откраднатите животни, и то от същите индианци, които са ги откраднали.
         — Проклето индианско двуличие! — повтори той натъртено и възмутено. — Ето защо бяха толкова отстъпчиви и щедри при спазаряването! Подлите крадци са намислили да ми вземат по тоя начин всичката стока, защото не са смеели да ме ограбят явно! Carajo. Загубен съм и последните думи бяха изречени колкото гневно, толкова и скръбно.
         Ловецът на бизони беше наистина в неприятно положение. Всичките му надежди, литнали така високо напоследък, бяха разбити в един миг. Цялото му имущество ограбено; целта на пътуването загубена; дългите, опасни и трудни пътувания — съвсем безсмислени. Щеше да се върне с празни ръце, по-беден и отпреди, защото, загуби и собствените си пет товарни мулета. Оставаха само воловете и верният му кон, вързан за една от колите. Но с тях можеше да кара само храна за себе си и хората; не можеха да вземат нито една бала кожи, нито една bulta*2 месо повече от потребното да се хранят из пътя!
         [*2 Bulta (исп.) — бала или вързоп стока. Б. пр.]
         Такива мисли минаваха през ума на ловеца, докато гледаше подир изчезналите крадци. Не направи опит да ги гони — би било не само безполезно, но и опасно. Би ги стигнал с великолепния си кон, но би и загинал от копията им!
         — Проклето индианско двуличие! — повтори той още веднъж. След това стана, върна се в корала и заповяда да приберат воловете и да ги привържат здраво към колите. Някои изостанали индианци можеха да ги нападнат ненадейно и понеже беше опасно да легнат, ловецът и четиримата му другари останаха будни и нащрек цялата нощ.


         ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

         Noche trista*1 за Карлос — нощ на мъчителни размишления. Загубил имуществото си; обкръжен от враждебни индианци, които можеха да се върнат и да го убият заедно с другарите му; на стотици мили от дома или от какво да е селище на бели; връщане през обширна пустиня; безцелно връщане при това, щом бе ограбена всичката му стока или може би само за да е прицел на подигравки; никакви изгледи за удовлетворение или обезщетение, защото властта няма да прати отряд да отмъщава за толкова незначителен човек; освен това никакви испански войници не биха могли да проникнат дотук, дори ако желаят; а камо ли да се помисли Вискара и Робладо да пратят отряд заради него! Не, не; никаква надежда за връщане на загубеното. Ограбен е жестоко и трябва да го понесе! А колко мрачно е бъдещето пред него!
         [*1 Noche trista (исп.) — тъжна нощ. Б. пр.]
         Щом съмне, ще иде в лагера на вакоите и ще ги укори смело за коварството им. Но каква полза? И дали ще ги намери? Не, най-вероятно е да са предприели грабежа, когато са тръгнали към друга област!
         Неведнъж нощем му хрумваше една съвсем безумна мисъл. Ако не може да получи обезщетение, би могъл поне да си отмъсти. Вакоите не са без неприятели. Много съседни племена са във война с тях; Карлос знаеше, че панеите са техни могъщи врагове.
         „Съдбата ми е горчива мислеше Карлос, но отмъщението е сладко! Защо да не потърся панеите, да им съобщя намеренията си, да им предложа копието, лъка и вярната си пушка? Не съм срещал панеи. Не ги познавам. Но не съм слабак, а като разберат, че имам да си отмъщавам, няма да отхвърлят помощта ми. С мене ще дойдат и хората ми; знам, че ще ме последват гдето и да ида; а макар и хрисими хора, те умеят да се бият, когато ги подтиква жажда за мъст. Ще отида при панеите!“
         Последната мисъл бе изказана полугласно, с натъртване, което показваше решителност. Ловецът на бизони беше човек на бързите решения; и бе вече взел това решение. Нищо чудно в случая. Възмущението му от жестоката и подла постъпка, жалкото бъдеще, ако се завърне в селището, естественото желание да накаже тези, които то бяха докарали до това състояние, не напълно загубената надежда да си възвърне поне част от имуществото — всичко това повлия за решението му. Взел го бе вече и се канеше да го съобщи на другарите си, когато бе прекъснат от метиса Антонио.
         — Господарю — каза метисът, потънал досега в размисъл, — не забелязахте ли нещо странно?
         — Кога, Антонио?
         — По време на нападението.
         — Кое беше странното?
         — Ами че голям брои от ония негодници поне половината бяха пешаци.
         — Вярно, забелязах.
         — А аз, господарю, съм виждал неведнъж команчи да отвличат кавалкада, но всякога са бивали на коне.
         — Че какво от това? Тия са вакои, не са команчи.
         — Вярно, господарю. Ама аз съм слушал, че и вакоите, са като команчите конни индианци и нищо не вършат пеша.
         — Така е наистина отговори замислено ловецът на бизони. — Признавам, че е странно.
         — А не забелязахте ли, господарю — продължи метисът, — и друго странно нещо при естампедата?
         — Не — отвърна Карлос. — Толкова се ядосах от загубата, че нищо не забелязах. Какво е, Антонио? Не чухте ли от време на време сред крясъците някакъв фанатичен вой — някакво изсвирване? — Ха! Ами ти чу ли го?
         — Няколко пъти — съвсем ясно.
         — Какво съм слушал аз? — запита се ловецът. — Сигурен ли си, Антонио?
         — Съвсем сигурен, господарю.
         Карлос замълча за миг; очевидно беше, че е дълбоко замислен. След малко заговори, като че на себе си:
         — Може да е било… трябва да е било… ей богу, да!… Било е …
         — Какво, господарю?
         — Изсвирването на панеите!
         — Тъкмо това си мислех и аз, господарю. Нито команчите, нито киауите подсвиркват така. Не съм чувал и вакоите да си служат с такъв сигнал. Защо да не са панеите? Пък и по това, че бяха пешаци, пак приличат на панеи!
         В мисълта на ловеца на бизони настъпи внезапен обрат. Предположението на Антонио беше по всяка вероятност правилно. Подсвирването е отличителен сигнал на панеите. Освен това обстоятелството, че много от разбойниците са били пешаци, беше също тяхна особеност. Карлос знаеше, че никои южни индианци не действат така. И панеите са конни индианци, но при грабителските си походи на юг често тръгват пеша, уверени, че ще се върнат на коне; както почти винаги става.
         „В края на краищата — помисли Карлос — излиза, че съм бил несправедлив към вакоите. Крадците са панеи!“
         Но в душата му се промъкна ново подозрение. Не, вакоите са били все пак. Свирили са като панеите, за да го заблудят! Част от тях са могли лесно да дойдат пеша — лагерът им не е кой знае колко далече; освен това добитъкът бе откаран тъкмо в тая посока!
         Ако отиде сутринта при тях, сигурно ще му кажат, че панеите са били наблизо и те именно са откраднали мулетата; а самите мулета няма да види, разбира се, защото са благополучно укрити някъде из хълмовете.
         — Не, Антонио — каза той след тези размишления, само вакоите са свършили тая работа.
         — Дано не е вярно, господарю — отговори Антонио.
         — Дано не е camarada*1. Обикнах тия отскорошни приятели и ще ми е жал, ако са ни врагове; но все ме е страх че така ще излезе.
         [*1 Camarada — (исп.) — другарю. Б. пр.]

         Въпреки всичко Карлос не беше напълно убеден; имаше размисли пак, сети се за друго обстоятелство, в полза на вакоите, забелязано и от другаря му.
         Това обстоятелство беше посоката, в която бизоните бягаха през последните няколко дни. Стадата идеха от ceвep и отиваха на юг; възбудата им беше почти сигурно доказателство че са преследвани от отряд ловци. А вакоите ловуваха през всичкото време южно от неговия лагер! Това подсказваше, че на север има други индианци. Какви други, ако не някоя банда панеи?
         Карлос се упрекна пак, че прибързано бе заподозрял приятелите си. Душата му бе изпълнена със съмнения. Може би ще се разсеят от утринната светлина.
         Той реши да установи истината или поне открито да разпита.
         Едва се зазоряваше над прерията, когато зоркото око на метиса, което оглеждаше полето във всички посоки, се спря върху нещо странно на моравата, То лежеше близо до мястото, гдето бяха мулетата; някакъв тъмен предмет, повален на една страна. Да е храст или бурен? Не, не може да е такова нещо: очертанията му са други. Прилича повече на легнало животно — може би някой едър вълк? Беше близо до мястото, гдето им се бе сторило, че виждат нещо в тъмнината и гдето Карлос се бе прицелил.
         Щом зърна предмета, Антонио го посочи на господаря си и двамата надникнаха над колата да го разгледат, доколкото утринната дрезгавина позволяваше.
         Колкото повече се развиделяваше, толкова по-ясно се виждаше предметът и толкова повече се засилваше любопитството на ловците. Те биха излезли отдавна, за да го разгледат по-отблизо, но все още се бояха от ново нападение на индианците и затова стояха благоразумно в корала.
         Ала все пак не можеше да отлагат повече разглеждането. Като подозираха вече какво може да излезе, Карлос и Антонио прескочиха колите и тръгнаха към него.
         Когато стигнаха, не се изненадаха много, защото донякъде очакваха да намерят трупа на убит индианец. Той бе проснат на моравата по очи; при по-щателен преглед забелязаха на едната му страна рана, откъдето бе изтекла много кръв… Личеше, че е от куршум. — Карлос не бе стрелял напразно!
         Наведоха се и обърнаха трупа, за да го разгледат. Индианецът беше в пълно бойно облекло — ще рече, гол до пояса и така нарисуван по гърдите и лицето, че да изглежда колкото е възможно по-страшен; но това, което най-много порази ловците и имаше най-голямо значение за тях, беше главата. Тя беше обръсната край слепите очи и зад ушите, с ниско остригано теме, но по средата бе оставен дълъг кичур коса, примесена с пера и така изплетена, че падаше на гърба като опашка. Обръснатите слепи очи, бузите и гърдите бяха намазани с портокалово-червеникава боя. Тези ярки петна върху безцветната смъртнобледа кожа, до побелелите устни и изцъклени очи придаваха страхотен изглед на трупа.
         Карлос го погледна, после се обърна към другаря си с изражение на взаимно разбирателство, посочи бръснатата*1 глава и мокасините на индианеца и каза със задоволство от направеното откритие:
         [*1 Военните украси. Бръсненето на главата е обичай, разпространен само у панеите, осагите и няколко други племена. Команчите, апахите и други прерийни индианци оставят косите си да растат свободно и дори прибавят допълнителни плитки към тях. Тези, които бръснат косите си, оставят на темето кичур дълга коса — скалпената плитка.]
         — Паней!


         ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

         Несъмнено беше, че мъртвият индианец е паней. Остриганите му коси, формата на мокасините, военните украси бяха Сигурни доказателства за Карлос.
         Ловецът на бизони беше доволен, че индианецът е паней. И то по няколко съображения. Радваше го най-напред това, че неговите приятели вакоите са му останали верни. После, че е наказал един от участниците в грабежа. И най-сетне, като разбра, че са панеите, почна да се надява, че ще може да си възвърне с помощта на вакоите част от откраднатите мулета!
         Това не беше невероятно. Както казахме, вакоите и панеите бяха заклети врагове и Карлос беше сигурен, че щом научат за близостта на панеите, вакоите ще се впуснат да ги преследват. Той ще участва с малкия си отряд в това преследване и ако панеите бъдат разбити, ще си възвърне муладата.
         Затова първият му подтик бе да препусне до лагера на вакоите, да им извести, че панеите са на военен поход, и да потегли заедно с тях подир врага.
         Но почти веднага и двамата с Антонио си спомниха, че самите паней бяха тръгнали към лагера на вакоите! Дотам няма и две мили и въпреки тъмнината невъзможно беше де да не го намерят! Ами ако са издебнали вакоите и са ги нападнали вече!
         Това беше много вероятно, дори повече от вероятно. Времето и часът бяха сигурно указание. Естампедата стана точно към полунощ. Няма съмнение, че те са отивали тогава към бивака на вакоите! И са стигнали за нападението тъкмо навреме. Такива набези се вършат от полунощ до зори!
         Карлос се страхуваше, че може би е закъснял да предупреди приятелите си. Вакоите може и да са загазили вече!
         Както и да е, той реши да тръгне веднага към лагера им.
         Като остави Антонио и пеоните с нареждане да пазят и отбраняват бивака докрай, той грабна пушката и лъка и потегли. Беше още дрезгаво, но той знаеше пътя към лагера на вакоите и вървеше без мъчнотия. Яздеше предпазливо, като разглеждаше внимателно шубраците още отдалеч и наблюдаваше постоянно хребета на хълмовете.
         Тази предпазливост не беше излишна. Панеите едва ли бяха далече, а възможно беше и още да дебнат между неговия бивак и лагера на вакоите или да са спрели между хълмовете.
         Ловецът на бизони не се боеше много от среща с един-двама. Той имаше пълно доверие в коня си и знаеше, че никой паней не може да го стигне. Опасното беше да не го обградят и хванат, преди да е стигнал до колибите на вакоите; затова именно напредваше толкова предпазливо.
         Той се ослушваше внимателно. Преценяваше и най-незначителния звук — крякането на дивия пуяк от клоните на някой дъб; чукането на дивия петел по някой сух пън; писъка на сурия елен; подсвирването на прерийния мармот. Тези звуци му бяха добре познати и при всеки от тях ловецът спираше и се ослушваше внимателно. При други обстоятелства не би им обърнал внимание, но като знаеше, че може да се имитират, той напрягаше слух, за да разбере дали са истински. Забеляза следите, оставени през нощта от панеите. Трябва да са били голям отряд, ако се съди по дирите върху тревата. Там, гдето бяха прекосили някаква рекичка, Карлос откри по пясъка отпечатъци от мокасини; някои все пак са се движили пеша, макар че доста много са били на откраднатите мулета.
         Карлос продължи да язди още по-предпазливо. Изминал бе вече половината разстояние до лагера на вакоите, а дирите на панеите вървяха все в тази посока. Не може да са минали, без да открият лагера! Това не може да се случи на такива опитни бойци. Видели са дирите на вакоите откъм неговия лагер, открили са колибите, а може и да са почнали вече нападението си, може …
         Размишленията на ловеца на бизони бяха внезапно прекъснати: до слуха му стигнаха отдалече викове и крясъци, които говореха за нещо страшно, непрекъснато ехтене на гръмка и безредна глъчка от много гласове. Отделен вой, насърчителен вик или остро изсвирване се издигаше от време на време над общия шум и тоя възглас за победа или мъст се понасяше далеко над равнината.
         Карл ос знаеше значението на тези крясъци и викове: те бяха отзвук от сражение, от страхотна битка на живот и смърт!
         Гласовете идеха Иззад хълма, по който ловецът на бизони се изкачваше.
         Той пришпори коня си, препусна до върха и погледна към долината. Долу битката беше в разгара си!
         Ужасната гледка се разгърна изцяло пред очите му. Шестстотин мургави ездачи се движеха из равнината: някои се втурваха един срещу друг с наклонени копия, други изпъваха отдалеко лъковете си, трети се вкопчваха в ръкопашен бой със смъртоносна томахавка*1 в ръка! Едни нападаха групово с дългите си копия, други се обръщаха и хукваха да бягат, трети слезли от конете, се сражаваха пеша! Някои пък се криеха из шубраците и изскачаха, щом зърнат случай да хвърлят стрела или да промушат с копието си някой враг в гърба. И кървавата битка продължаваше.
         [*1 Томахавка — бойна секира у индианците. Б. пр.]
         Не се чуваше никакъв изстрел, нито бойна тръба или барабан, не гърмяха топове, не блясваха ракети, във въздуха не се виеха облаци от серен дим. Но и без тези белези и звуци нямаше опасност зрелището да се сметне за безгласна картина — за прериен турнир. Дивите бойни викове и още по-дивите подсвирквания, яростните нападения, свирепият вой при щурма, възгласите за победа и мъст, цвилещите коне без ездачи, прострените тук-там скалпирани индианци, червеният блясък на главите им, аленеещите от кръв копия и секири — всичко това беше доказателство за истинска, смъртоносна борба и Карл ос не се усъмни нито за миг какво представлява картината пред неговия поглед. Беше индианско сражение — вакоите и панеите се биеха на живот и смърт!
         Той разбра това от пръв поглед, а скоро почна и да различава едни от други бойците на двете племена. Панеите бяха в пълно бойно облекло и се познаваха лесно по гъстия кичур на темето, а вакоите, които сигурно не бяха очаквали нападението, бяха в дългите си ловни ризи и гамаши. Някои бяха наистина голи почти като противниците си, но лесно можеха да се различат от тях по буйните, развявани коси. Първата мисъл на ловеца на бизони бе да препусне напред и да се намеси в боя — разбира се, на страната на вакоите. Шумът на сражението разпали кръвта му, а като видя разбойниците, които току-що го бяха опропастили, обзе го силна жажда за отмъщение. Мнозина яздеха откраднатите мулета, а Карлос бе решил да си възвърне част от тях. Тъкмо когато щеше да пришпори коня си и да се втурне напред, в сражението сякаш настъпи внезапна промяна, която го накара да остане на мястото си. Панеите отстъпваха!
         Виждаше се как много от тях обръщат конете си и удрят на бяг.
         Като гледаше надолу, Карлос видя, че трима панеи препускат нагоре към него. Повечето бойци от отряда им още се сражаваха или бяха побягнали в друга посока, а тримата се бяха отделили от своите и препускаха право нагоре по хълма.
         Ловецът на бизони бе отдръпнал коня си зад няколко дървета и те го забелязаха, едва когато стигнаха съвсем близо до него.
         В този миг зад тях се чу бойният вик на вакоите и Карлос видя, че двама техни бойци преследват бегълците, кои то погледнаха назад и като разбраха, че противниците са само двама, обърнаха конете си, за да се сражават.
         При първата схватка един от преследвачите бе убит, а другият — Карлос разпозна сега, че е вождът на вакоите — остана сам срещу трима нападатели.
         Пушката на ловеца изплющя във въздуха като камшик и един от панеите се повали от седлото. Като не знаеха отгде е дошъл изстрелът, другите двама продължиха нападението си срещу вожда, който се спусна стремително и разцепи главата на единия с томахавката си. Но конят му го отнесе напред още преди да го обърне, третият паней — пъргав боец — се втурна подир вожда и го промуши в гърба с дългото си копие. Оръжието мина през тялото му и благородният индианец се строполи от коня си с предсмъртен вик.
         В същия миг падна и врагът му. Стрелата на ловеца на бизони закъсня да спаси вожда, но не и да отмъсти на убиеца му. Тя го прободе, тъкмо когато нанасяше удара, и той се строполи едновременно с жертвата си, като продължаваше да стиска дръжката на копието!
         Мъртвите индианци, натъркаляни на моравата, представляваха страшна гледка, но Карлос не се спря да я съзерцава. В друг край на полесражението боят продължаваше и той пришпори коня си и препусна, за да вземе участие и там.
         Но панеите, изгубили вече мнозина от най-добрите си бойци, бяха изпаднали в паника, която свърши с общо бягство. Карлос се втурна подир тях заедно с победителите, като изпразваше от време на време пушката си по бягащите разбойници. Но се побоя да не би някой малък отряд да нападне собствения му лагер, та се отдели от преследвачите и препусна към своите. Намери Антонио и пеоните барикадирани в корала, всичките живи и здрави. Някои от пръснатите индианци минали насам, но личало, че са толкова изплашени, та нямали никакво желание да нападнат малката дружина.
         Щом провери положението тук, ловецът на бизони обърна коня си и замина пак към мястото на току-що завършилото сражение.


         ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

         Като наближи мястото, гдето бе убит вождът, Карлос чу хор от погребални песни.
         Когато дойде съвсем близо, той видя, че бойците бяха слезли от конете и заобиколили тялото на своя паднал вожд. Други, които се завръщаха сега от преследването, се присъединяваха веднага към тъжния напев.
         Ловецът на бизони слезе от коня си и пристъпи към кръга. Някои го погледнаха с изненада, а други, които знаеха, че им бе помогнал в сражението, дойдоха да му стиснат десницата. Един стар воин го улови за ръката, въведе го в кръга и посочи мълчаливо страшната гледка, сякаш съобщаваше по този начин, че вождът им е мъртъв!
         И той, и другите бойци не знаеха за участието на Карлос в случката. Ни един от свидетелите на схватката, в която бе паднал вождът, не бе останал жив. Около мястото имаше високи шубраци, които го отделяха от полесражението, а по същото време бушуваше битка в съвсем друга посока. Затова старият воин мислеше, че уведомява Карлос за нещо, което му е било неизвестно досега; но ловецът не каза нищо.
         По държането на тия прерийни храбреци той забеляза, че някаква загадка занимава мисълта им. Петима индианци убити, а нескалпирани! Това беше загадката. Трима панеи, вождът и един вакой! Невъзможно беше да са се избили един друг и всички да са останали на място. Това беше невероятно. Наистина един от вакоите и единият паней бяха малко по-настрана; но другите трима бяха съвсем близо един до друг, точно както бяха загинали; вождът промушен от копието, и зад него убиецът му, който стискаше оръжието си. Ръката на вожда още държеше здраво кървавата томахавка, а разсеченият череп на втория паней показваше где е бил нанесен последният удар.
         Индианците си обясняваха картината дотук; но оттук почваше загадката. Кой е убил убиеца на вожда им? Този въпрос именно ги озадачаваше. Поне един от участниците в тази смъртоносна схватка, в която, бяха загинали едновременно петима бойни, трябва да е останал жив!
         Ако е бил паней, сигурно не би си отишъл без трофея, който би го прославил, докато е жив — скалпа на вожда на вакоите. Ако е някой вакои — къде е той?
         Всеки задаваше тези въпроси, но никой не можеше да им отговори. Тъй като някои бойци не бяха се върнали още от преследва нето, разяснението на загадката бе отложено и погребалните напеви се разнесоха пак около падналия вожд.
         Най-после всички бойци се върнаха и застанаха в кръг около тялото. Един от тях пристъпи към средата на кръга и даде знак, че иска да говори. Веднага настъпи дълбоко мълчание и воинът започна:
         — Вакои! Сърцата ни са изпълнени със скръб, когато има защо да се радваме. Тежко нещастие ни сполетя всред победата. Загубихме нашият вожд — нашият брат. Великият ни вожд, когото всички обичахме, падна в боя! Уви! Загина той в часа на победата след като бе повалил противника си със своята мощна десница. Сърцата на воините му тъгуват, дълго ще тъгуват сърцата на всички негови хора! Вакои! Нашият вожд не загина неотмъстен. Убиецът лежи в нозете му, пронизан от смъртоносна стрела, окъпан в собствената си кръв. Кой от вас го повали?
         Боецът спря за миг, сякаш чакаше отговор. Но всички мълчаха.
         — Вакои! — продължи той. — Нашият любим вожд е убит, сърцата ни скърбят. Но те са доволни, че за смъртта му е отмъстено. Пред нас е убиецът му с омразната плитка. На кой храбрец се пада трофеят? Нека дойде да си го вземе!
         Той замълча, но на призива му не отговори нито глас, нито някакво раздвижване между хората.
         Ловецът на бизони мълчеше като другите. Той не разбра казаното, защото старият воин говореше на езика на вакоите. Отгатваше, че се отнася до падналия вожд и противниците му, но точният смисъл оставаше неизвестен за него.
         — Братя! — заговори пак боецът! — Храбрите са скромни и не говорят за подвизите си. А само някой храбрец е могъл да извърши този подвиг. Ние знаем, че храбрият воин ще го признае открито. Нека не се страхува да заговори. Вакоите ще бъдат благодарни на боеца, отмъстил за смъртта на любимия им вожд.
         Мълчанието бе нарушено от същия глас:
         — Бойни братя! — продължи той високо и настойчиво. — Казах, че вакоите ще покажат благодарността си за тоя подвиг. Искам да направя едно предложение. Изслушайте ме!
         Всички направиха знак, че са съгласни.
         — Според обичая, ние избираме вожда си измежду храбреците в нашето племе. Предлагам да го изберем още сега, и то тук. тук — на кървавото полесражение, гдето е загинал предшественикът му! Предлагам за наш вожд воина, който е извършил този подвиг! — При тези думи говорителят посочи към убития паней.
         — Аз съм за героя, отмъстил за нашия вожд! — извика някой.
         — Аз също! — прогърмя втори глас.
         — И ние! И ние! И ние! — викаха всички бойци.
         — Обявява се тържествено тогава — каза все същият воин — че героят, комуто принадлежи трофеят — той посочи скалпа на убития паней — ще бъде вожд на племето вакои!
         — Обявяваме тържествено! — извикаха всички бойци от кръга с ръка на сърцето.
         — Достатъчно! — каза говорителят. — А сега, кой е вождът на вакоите? Нека се яви веднага пред нас!
         Последва гробно мълчание. Всички обръщаха и оглеждаха лицата в кръга, всички сърца туптяха от вълнение да приветстват новия вожд.
         Без да знае каква чест му се готви, Карлос стоеше малко настрана и наблюдаваше с интерес оживлението на мургавите си приятели. Не бе разбрал нищо от поставения въпрос. Но един от близкостоящите, който знаеше испански, му обясни какво питат и тъкмо когато ловецът щеше да признае скромно делото си, един от бойците в кръга се провикна:
         — Защо ще се съмняваме още? Ако скромността свързва езика на героя, нека оръжието му проговори. Виждате, че стрелата е още в тялото на врага! Тя ще издаде може би собственика си, защото е белязана!
         — Вярно! — възкликна първият боец. — Да видим стрелата!
         Той пристъпи напред, измъкна стрелата от тялото на мъртвия паней и я вдигна високо.
         Щом зърнаха зъбеца на стрелата, всички извикаха от учудване. Зъбецът беше железен! ни един вакой нямаше такива стрели.
         Всички погледи се обърнаха начаса към Карлос с учудване и възхищение. Разбраха, че смъртоносната стрела е излетяла от неговия лък; убеждението им се затвърди още повече, защото този, който бе забелязал, че третият паней е пронизан от куршум, обяви това на всеослушание.
         Ясно беше, че е така. Бледоликият бе отмъстил за вожда им.


         ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

         Разбрал вече какво си изясняват индианците, Карлос пристъпи напред и разказа скромно с помощта на преводач как бе загинал вождът и какво участие бе взел сам той в схватката.
         Одобрителен глъч се издигна от кръга на бойците, а по-буйните младежи се втурнаха към ловеца, стискаха му ръката и изказваха благодарността си. Повечето бойци разбираха, че нему дължат спасението си. И наистина неговият изстрел през нощта ги бе предупредил и бе попречил на панеите да ги изненадат в лагера; ако не бе той, денят сигурно би свършил другояче. А така, благодарение на пушечния сигнал, самите паней бяха изненадани и в това именно беше тайната на тяхното кърваво поражение и бягство.
         Когато се разбра, че извън тази услуга ловецът на бизони се бе сражавал на тяхна страна и бе убил неколцина от враговете, сърцата на вакоите се изпълниха с благодарност. А щом узнаха, че бледоликият воин е отмъстил за любимия им вожд, благодарността на вакоите се превърна във възторг и няколко минути се чуваше само бурният му израз.
         Когато възбудата постихна, старият воин, който изглеждаше общопризнат и много почитан говорител на племето, се приготви пак да заговори. Този път речта му бе отправена само към Карлос.
         — Бели воине — каза той, — аз говорих с храбрите бойци на нашето племе. Всички смятат, че ти дължат дълбока благодарност, която не може да се изрази само с думи. Обясниха ти смисъла на нашите разисквания. Ние обявихме тържествено тук, че човекът, отмъстил за студеното тяло, което лежи пред нас, е наш бъдещ вожд. Не мислехме тогава, че този храбър воин е нашият бял брат. Сега вече знаем. Но бихме ли изменили затова на обета, на дадената дума? Не! Не може и да помислим такова нещо; и сега повтаряме със същата тържественост нашата клетва.
         Повтаряме я! — екна целият кръг на бойците и всеки сложи тържествено ръка на сърцето си.
         — Бели воине — продължи говорителят, — обещанието ни е свещено. Предложената чест е най-голямата, която можем да окажем. Този сан е бил носен винаги само от истински воини на племето вакои; никога слаб потомък на най-любимия вожд не е властвувал над храбрите ни бойци. Ние не се страхуваме, като ти оказваме тази чест, и ще се радваме, ако я приемеш. Чужденецо! Ние ще се гордеем, че имаме един бял вожд, щом той е боец като тебе! Познаваме те по-добре, отколкото мислиш. Чували сме за тебе от съюзниците си команчи; чували сме за Карлос, ловеца на бизони. Ние знаем, че ти си храбър воин. Знаем също, че не си нищо в собствената си страна, всред собствения си народ. Прости ни свободата, с която говорим — нали казваме самата истина! Ние презираме твоя народ от тирани и роби. Всичко това и още много неща за тебе ни е казано от нашите братя команчите. Така че ние знаем кой си; познавахме те, когато дойде между нас, радвахме се, че те виждаме, и търгувахме с теб като с приятел.
         Сега те смятаме за брат и казваме: Ако няма връзки, които да те теглят към твоето неблагодарно племе, можем да ти предложим друго, което не ще бъде неблагодарно. Остани при нас, бъди наш вожд.
         Когато говорителят привърши, последните му думи се понесоха като ехо от уста на уста и обиколиха целия кръг; после настъпи пълна тишина.
         Карлос бе така изненадан, че известно време не можа да отговори. Изненадан бе не само от необикновеното предложение, направено по такъв необикновен начин, но и от това, че говорителят познава толкова добре неговия живот. Той бе търгувал доста много с команчите и беше в приятелски отношения с това племе; някои от тях дори навестяваха в мирно време селището Сан Илдефонсе. Все пак изглеждаше наистина странно, че тези диваци са забелязали обстоятелството — което беше неоспоримо, — че ловецът на бизони е почти изгнаник всред собствения си народ. Но сега нямаше време да размишлява за тия странни неща, защото бойците чакаха отговора му.
         Той почти не знаеше какво да отговори. За безнадежден парий като него предложението изглеждаше привлекателно. В собствената си страна той бе почти роб, а тук ще бъде властелин, общопризнат господар.
         Макар и диваци по име, вакоите бяха бойки, сърцати, мъжествени и човечни. Делата им показваха това. Сестра му и майка му ще споделят съдбата му, но Каталина? О! Само тази мисъл бе достатъчна, за да реши; нямаше какво да размишлява.
         — Благородни воини! — отговори той. — Почувствах с цялото си сърце честта, с която предлагате да ме удостоите. Бих желал да изкажа с думи колко съм ви признателен, но не мога. Затова ще говоря малко и откровено. Вярно е, че в собствената си страна не съм на почит — аз съм между най-бедните. Но има една връзка, която ме задържа там: една сърдечна връзка, която ме призовава да се върна. Вакои, аз свърших!
         — Стига! — каза старият воин. — Стига, доблестни чужденецо; не нам се пада да разпитваме за подбудите на твоите постъпки. Дори ако не си наш вожд, ще си останеш наш приятел. Имаме още една — макар и твърде незначителна възможност — да ти покажем благодарността си: ти пострада от нашите неприятели, изгуби имуществото си, но то е намерено и пак ще бъде твое. Освен това каним те да останеш няколко дни при нас, да приемеш суровото ни гостоприемство. Ще останеш ли?
         Поканата бе незабавно повторена от всички и също тъй бързо приета.
         Около седмица след това едно атахо от петдесетина мулета, натоварени с бизонови кожи и тасахо се изкачи тежко по източния ръб на Ляно Естакадо и тръгна в северозападна посока из пустинното плато. Ариерото, яхнал една mulera*1. беше метис. Подир мулетата вървяха три волски коли, карани от тъмнокожи пеони; тяхното скърцане изплаши дори койотите, които дебнеха из акациевите храсти. Смел ездач на хубав черен кон яздеше начело на кервана й се извръщаше често да погледне със задоволство великолепното атахо. Ездачът беше Карлос.
         [*1 _Mulera_ — муле със звънче, водач на атахото. Другите мулета вървят по звука на звънчето. Най-често води някоя ослица.]
         Вакоите се показаха много щедри. Кервана мулета и тежките товари те бяха подарили на човека, отмъстил за вожда им, Но това не беше всичко. Във вътрешния джоб на жакета си ловецът на бизони носеше една bolsa*2, пълна с нещо много ценно, подарък от вакоите, които обещаха да му дадат някой ден още. Какво имаше в кесията? Монети? Пари? Скъпоценности? Не. Тя съдържаше само прах; жълт, лъскав прах. Злато.
         [*2 Bolsa (исп.) — кесия. Б. пр.]


         ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

         На втория ден след фиестата в пресидия имаше интимна вечеря. Бяха поканени само няколко ергени приятели на коменданта — Les beaux esprits*1 на селището, включително елегантния Ечевария. Между тях беше и кюрето заедно с двамата падрета от мисията, които се наслаждаваха на пиршеството достойно за „братя от сивия орден“.*2
         [*1 Les beaux esprits (фр.) — превзета интелигенция. Б. пр.]
         [*2 Братя от сивия орден — мексикански монаси — Б. пр.]
         На гостите бяха поднесли вече многобройните ястия на мексиканските гощавки — pucheros*3 guisados*4 и нескончаеми яхнии от пиперки и вечерята бе стигнала до стадия, когато покривката на масата вече е прибрана и виното почва обилно да се лее. На масата имаше канарио, херес, педро де хименес, мадейра и бордеос в най-различни бутилки, а за любителите на по-силни питиета имаше бутилка кехлибарен каталин и други с мараскино. Избата на коменданта беше добре снабдена. Той беше не само военен управител, но и както вече се загатна, събираше акцизите. Затова получаваше често дребни „подаръци“, между другото по някоя кошница шампанско или десетина бутилки бордо.
         [*3 Puchero — е ястие от много продукти.]
         [*4 Guisado — яхния с кълцано месо; зависи от вида на месото.]
         Гостите му бяха вече доста посръбнали. Кюрето бе захвърлил светостта си и бе станал мирянин като другите; падретата бяха забравили власениците и броениците си, а старият падре Хоакин забавляваше сътрапезниците си с пиперливи „приключения“ от живота си преди да стане монах. Ечевариа разказа парижки анекдоти и някои свои „успехи“ между гризетките.
         Испанските офицери, като домакини говореха по-малко, но комендантът — суетен като някой новопроизведен лейтенант — загатваше от време на време за безбройните си успехи всред красивите севилянки. Комендантът бе служил доста време в града на портокалите и прелестта на андалузките жени беше за него неизчерпаем източник на възхищение.
         Робладо предпочиташе хаванските хубавици и говори надълго за закръглената плътска красота на квартеронките, а лейтенантът призна, че има слабост към малките нозе на жените от Гуадалахара — не от Испания, а от богатата мексиканска област Гуадалахара. Той пък бе служил там.
         Грубият и непристоен разговор на тази деликатна тема не преставаше. Присъствието на тримата духовници не беше пречка. Напротив, падретата и кюрето изтъкваха със същото безсрамие своите любовни връзки, защото бяха не по-малко развратни от сътрапезниците си. И най-незначителната въздържаност, проявена при обикновени обстоятелства, бе изчезнала след първите няколко чаши вино; и ни един от монасите не се смущаваше от другите, които също не изпитваха никаква почит към тях. Престорената святост и отречение бяха предназначени за простите поблани и още по-простите пеони в селището. На трапезата светите отци се държаха така от време на време само на шега — за да разкажат по-изразително и пикантно някое приключение. Всред разговора, който бе станал общ и доста безреден, бе споменато едно име, което предизвика кратко смълчаване. Беше името на Карлос, ловеца на бизони.
         При споменаването на това име няколко лица промениха изражението си. Робладо се намръщи. Лицето на Вискара изрази смесени чувства, а за падретата и кюрето то имаше сякаш лоша слава.
         Споменал го бе красавецът Ечевариа.
         — Кълна се в кавалерската си чест, че не помня да съм виждал такова нахалство дори в републикански Париж. Някакъв си продавач на кожи и пастърма, колач на бизони, дръзнал да се домогва. Parbleu*1!
         [*1 Parbleu (фр.) — дявол ла го вземе! Б. пр.]
         Макар че говореше на испански, Ечевариа ругаеше винаги на френски. Смяташе го за по-изискано.
         — Ужасно… Нетърпимо нахалство! — се провикнаха няколко души.
         — А госпожицата не изглеждаше май много недоволна — забеляза един по-откровен младеж, седнал към края на трапезата.
         Много гласове обаче изказаха несъгласие с това мнение. Най-силно гърмеше гласът на Робладо.
         — Дон Рамон Диас — каза той, като се обърна към младежа — сигурно не сте могли да видите добре. Аз бях до тази дама и зная, че тя бе отвратена (Робладо знаеше, разбира се, че това е лъжа), а баща й …
         — О, баща й — да! — извика със смях дон Рамон. — Всеки можеше да види колко е разгневен; и с право. Ха, ха!
         — За кого става дума? — запита някой.
         — За един великолепен ездач — отвърна дон Рамон. — И комендантът ще признае, че е така — добави този сътрапезник, който не си сдържаше много езика, и се усмихна съучастнически на коменданта. Но комендантът се намръщи.
         — Но доста пари загубихте май, а? — обърна се към него кюрето.
         — Облогът не беше с него — отвърна комендантът, — а с оня простак, който, изглежда, му е приятел. Лошото е там, когато се обзалагаш с тия хора от простолюдието, че няма възможност за revanche*1, защото в обикновени дни не се срещаме с тях.
         [*1 Revanche (фр.) — отплата. Б. пр.]
         — Но какъв е тоя човек? — пак запита някой.
         — Какъв ли? Някакъв си ловец на бизони.
         — Така, но кой е и какъв е? Guero*2 е, а това е нещо необикновено за местен жител. Да не е креол? Може да е и бискаец.
         [*2 Guero (исп.) — светлолик човек с руси или червеникави коси.]
         — Нито едното, нито другото. Казват, че бил американец.
         — Американец ли?
         — Не напълно; баща му бил американец; но падрето може да ни разкаже повече за него.
         Свещеникът, към когото се обърнаха, разказа доста неща за Карлос. Бащата бил американец — някакъв чудак, дошъл преди време, кой знае как и защо, за да се засели в долината. Такива случаи били редки в Ню Мексико. Но най-чудното било, че този американец бил придружен от една американка — майката на Карлос — същата старица, която бе привлякла общото внимание на празника Сан Хуан. Всички усилия на падретата да ги вкарат в правата вяра останали напразни. Старият трапер*1 — такъв бил бащата — си умрял като безбожен еретик и всички в селището вярвали, че вдовицата му разговаря с дявола. Черквата се възмущавала от това и падретата щели отдавна да изгонят това светлокосо семейство, ако не бил бившият комендант — предшественикът на Вискара, — който попречил на добрите намерения на ревностните божи служители.
         [*1 _Трапер_ — ловец на дивеч, заради кожите му. Б. пр.]
         — Да, господа! — каза падрето, като погледна към Вискара. — Такива еретици са опасни граждани. Те правят революция и обществени смутове. Когато е тука, русокосият се събира само с хора, които заслужават най-усърдно следене; виждали са ги със съмнителни тагни, от каквито се състои и прислугата му.
         — Аха! С тях значи! — извикаха неколцина. — Опасна личност — ще трябва да се попроследи.
         Разговорът мина след това към сестрата на ловеца; лицето на Вискара менеше постоянно цвета си, докато другите хвалеха хубостта й. Този негодник се интересуваше от това, много повече, отколкото гостите му предполагаха, и бе дори скроил план за действие, а хората му се бяха заели вече с изпълнението на жестокото му намерение.
         Разговорът мина най-естествено от сестрата на ловеца към другите местни красавици и към жените изобщо; всички подновиха пак предишните истории, но все по-пиперливи благодарение на виното, което продължаваха да пият.
         Най-после някои бяха съвсем borracho*2, a тъй като нощта бе напреднала, гостите си тръгнаха; някои от тях трябваше да бъдат изпроводени до в къщи. Кюрето и падретата, пияни „като лордове“ — което не им се случваше за пръв път, се прибраха, придружени всеки от по един войник.
         [*2 Borracho (исп.) — пияни.]


         ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

         Останалите сами в стаята, комендантът и приятелят му Робладо запалиха нови пури, наляха си вино и продължиха разговора.
         — Ти значи наистина мислиш, Робладо, че оня е бил насърчаван. И аз мисля така; защото иначе той не би се осмелил да постъпи по тоя начин.
         — Напълно сигурен съм. Убеден съм, че снощи са се срещнали, и то насаме. Когато наближих тяхната къща, видях пред реката човек, който бе опрял лице до решетката, сякаш приказваше с някого отвътре. Помислих, че е някой приятел на дон Амбросио.
         Като дойдох по-близо, човекът — загърнат в манга — се дръпна назад и се метна на коня си. Представи си каква бе изненадата ми, когато познах вчерашния черен жребец на ловеца на бизони!
         Когато-влязох и запитах за домакините, разбрах от слугите, че господарят им бил на мината, сеньоритата се била вече прибрала и нямало да приема никого тази вечер!
         — Така бях кипнал, дявол да го вземе, че не знаех какво да приказвам. Невероятна работа; а все пак, както е вярно, че съм офицер, така е вярно и това, че тоя приятел е в тайна връзка с нея.
         — Изглежда наистина невероятно. Какво смяташ да правиш, Робладо?
         — О, погрижих се вече! За в бъдеще тя ще е под по-строг надзор, понамекнах малко на дон Амбросио. Вие знаете тайната ми, господин полковник. Магнитът, който ме привлича, е мината. Но безобразно глупаво и смешно е да имам за съперник оногова. Ха, ха ха!
         Робладо се позасмя неестествено.
         — Знаете ли какво — каза той, като му хрумна нещо ново, — падрето не обича червенокосото семейство. Това личи от тазвечерните му загатвания. С помощта на черквата можем да се отървем без много шум от негова милост. Падретата имат право да го изгонят от селището, стига да установят, че е еретик. Нали?
         — Да — отговори студено Вискара, като отпи от виното си. — Но ако изгонят него, драги мой, ще пропъдят и друг някой. С тръна ще иде и розата*1. Разбираш ли ме?
         [*1 Името Росита е умалително от Роса (исп.) — Роза. Б. р.]
         — Напълно.
         — А това аз, разбира се, не желая — поне засега. След някое време може да бъдем доволни да се отървем от розата, тръните и храста с корените му заедно. Ха, ха, ха!
         — Между впрочем, господин полковник — запита капитанът, — напредвате ли? Бяхте ли у тях?
         — Не, драги Робладо, нямах време. Нали знаеш — далеко е; а чакам и да се махне оттук оня. По-удобно е да я ухажвам в негово отсъствие.
         — Да се махне ли? Какво имате предвид?
         — Ловецът на бизони заминава скоро за прериите, може би за няколко месеца, да реже бизонско месо, да лъже индианците и така нататък.
         — Охо! Не е лошо!
         — Както виждаш, скъпи другарю, насилието е съвсем излишно. Само търпение — има време за всичко. Докато се върне нашият храбър бизонски ловец, ние ще си уредим работиците. Ти ще си собственик на богати мини, а аз…
         На вратата се чу леко потропване и гласът на сержант Гомес, който питаше може ли да види коменданта.
         — Влез, сержанте — извика полковникът. В стаята влезе неприятният вахмистър; по вида му личеше, че току-що се връща от езда.
         — Е, сержанте? — каза Вискара, когато войникът се приближи. — Казвай! Капитан Робладо може да чуе това, което ще кажеш.
         — Живеят, господин полковник в последната къща накрай долината, на Цели десет мили оттук. Само трима са: майката, сестрата и братът, както ги видяхте на фиестата. Има трима-четирима прислужници тагни, които го придружават на лов. Цялото му имущество е от няколко мулета, волове и коли. С тях пътува. И сега се готви за път. До три-четири дни най-късно ще тръгне. Отивал далече, както разбрах, по някакъв нов път, през Ляно Естакадо.
         — През Ляно Естакадо, ли?
         — Така ми казаха.
         — Да кажеш нещо друго, сержанте?
         — Другото, господин полковник, е това, че момичето си има изгора — младежът, който се обзаложи с вас на фиестата.
         — Ще го вземат дяволите! — извика Вискара и лицето му потъмня. — Разбира се, че е той! Така и предполагах. А къде живее?
         — Недалеко от тях. Има си ранчо и казват, че бил богат, колкото може да бъде един ранчеро.
         — Налей си чаша каталан, сержанте.
         Вахмистърът протегна ръка, взе бутилката, наля си една чаша, поклони се почтително на двамата офицери и гаврътна на един дъх ракията. След това, като видя, че е излишен, отдаде чест и излезе.
         — Както виждаш, драги, твоята работа се нарежда.
         — И вашата също — отговори Робладо.
         — Не съвсем.
         — Защо?
         — Не ми харесва много тая история с ранчерото. Тоя приятел, има пари, не му липсва и дързост, та може да имам разправии. Човек не може да го извика на дуел — особено човек с моя чин. А за разлика от ловеца, той е от местните хора и те ще бъдат на негова страна, та ще е доста неприятно да си в разправия с него. Но защо ли съм се загрижил? Винаги съм успявал, ще успея и сега. Лека нощ, драги! — Buenas noches*1 — отвърна Робладо; и двамата станаха едновременно от трапезата и се прибраха в спалните си.
         [*1 Buenas noches (исп.) — Лека нощ. Б. пр.]


         ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

         Ранчите и асиендите заемаха десетина мили покрай реката, по-надолу от Сан Илдефонсо. Близо до града те бяха по-нагъсто, но надолу бяха по-малко и на по-бедни хора. Страхът от „индианските бойци“ принуждаваше имотните да се установяват не много далеко от пресидия. А бедността принуждаваше други, въпреки опасността, да се заселват към покрайнините. И тъй като селището не беше нападано от няколко години, известен брой дребни фермери и скотовъдци се бяха заселили дори и на осем и десет мили под града. А на половин миля зад тях се виждаше една самотна къща — последна в долния край на долината. Тя беше като че вън от отбраняваната зона; патрулите от гарнизона не обикаляха никога това толкова отдалечено място. Собственикът се осланяше очевидно на съдбата или на благосклонността на апахите — индианци, които често нападаха селището, — защото къщата беше съвсем незащитена.
         Възможно беше и забутаното, усамотено място да спомагаше за сигурността и.
         Къщата беше настрана от пътя, както и от реката, в сянката на отвесните канари, построена почти до самата васала.
         Беше бедно ранчо — като всички в долината и почти навред в Мексико, — иззидано от големи кирпичени блокове, оформени в калъпи и изсушени на слънце. По-хубавите сгради от тоя род са с белосани фасади — защото най-близо се намира гипс. Някои по-изискани постройки имат и прозорци, които на пръв поглед изглеждат остъклени. И действително те имат нещо като стъкло, но лъскавите като стъкло прозорци са всъщност тънки пластинки от поменатия гипс, който се използва за тази цел в много области на Ню Мексико.
         Ранчото, за което става дума, не беше белосано, нито имаше прозорци. То беше прилепено до скалата и кафявите му кирпичени стени почти не се различаваха по цвят от нея; а за прозорци служеха два тъмни отвора, преградени с няколко дървени пръчки.
         Но светлината, която влизаше през тях, само допълваше светлината, нахлуваща през винаги отворената врата.
         Къщата почти не се виждаше от пътя в долината. Пътникът не би я забелязал никога, а можеше да я пропусне дори зорко индианско око. Прикриваше я една необикновена ограда — необикновена за очи, които не са свикнали с растителността на тази далечна страна. Оградата беше от високи кактуси, които растяха в редица като клони, шест инча дебели и от шест до десет фута високи. Израсли бяха един до друг като колове на стокана*1, толкова наблизо, че погледът едва проникваше през пролуките, премрежени от гъсти бодли.
         [*1 Стокана (исп.) — ограда от дебели, побити един до друг колове. Б. пр.]
         В съответното годишно време върховете на тези растителни колони се покриваха с хубави восъчнобледи цветове; когато прецъфтяваха, те отстъпваха мястото си на ярки и вкусни плодове. Малкото ранчо можеше да се види едва след като се мине през отвора на тази ограда; но въпреки грубите му стени, благоуханната цветна градинка наоколо показваше, че тук има грижлива ръка.
         Зад кактусовата ограда, почти до скалата, имаше невисока кирпичена стена. Тук беше коралът за добитъка; в единия му край имаше нещо като малък навес или обор. В корала се виждаха понякога пет-шест мулета и цяла дузина волове, а в обора — великолепен кон за езда. Но сега и двете помещения бяха празни — добитъкът не беше тук. Кон и мулета, и волове бяха заедно със собственика си далече някъде из прериите. Собственикът беше Карлос, ловецът на бизони. Този дом беше негов, на старата му майка и на хубавата му сестра. Тук живееха те още от детските му години.
         Но нямаха нищо общо с хората от долината или от града; не бяха нито испанци, нито индианци. Отличаваха се и от двете раси толкова, колкото и самите те се различаваха помежду си. Падрето беше прав: тия хора бяха американци. Бащата и майката се бяха заселили отдавна в долината; никой не знаеше отгде са дошли — знаеше се само, че са пристигнали през прериите откъм изток; бяха еретици, но падретага не бяха успели да ги включат в лоното на черквата си, нито пък да ги прокудят или накажат, и то само благодарение намесата на военния комендант; и най-после знаеше се, че простолюдието в селището гледало и двамата със суеверен страх. Напоследък това чувство бе минало само към майката на Карлос и взе нов облик: почнаха да я смятат за hechicera, за вещица, и се кръстеха набожно, щом я зърнеха. Това се случваше впрочем не много често, защото тя се явяваше твърде рядко между хората. Бе отишла на фиестата за Сан Хуан само по настояване на Карлос, който искаше да достави малко удоволствие на любимите си майка и сестра.
         Техният усамотен живот се дължеше донякъде на американския им произход. От много време вече между испано-мексиканци и англо-американци съществуваше омраза, насаждана от властите и разпалвана от духовенството. Над мексиканската граница се бе надвесила вече сянката на бъдещите исторически събития; завземането на Флорида и на Луизиана бе очевидно само стъпка по пътя на американското разширение. Тези въпроси се разбираха напълно само от по-интелигентните; но цялото население бе надъхано с пакостните страсти на расова ненавист.
         Семейството на ловеца на бизони беше също жертва на този предразсъдък, затова живееше съвсем отделно от другите жители на долината. То поддържаше връзки с туземното индианско население — с бедните тагни, които почти не познаваха тези антиамерикански настроения.
         Ако влезем в ранчото на Карлос, ще видим русокосата Росита, седнала на рогозка да тъче ребоси. Станът й е направен от няколко грубо издялани дървета. Той е толкова прост, че не заслужава да се нарича машина. И все пак дългите синкави нишки, обтегнати успоредно и трепващи от Допира на гъвкавите пръсти на Росита скоро ще се превърнат в хубав шал, който ще закрива главата на някоя гиздава поблана от градчето. Никой в долината не тъче по-хубави ребоси от сестрата на ловеца на бизони. Ако той надминава всички младежи в ездаческото изкуство, тя е ненадмината в полезния занаят, с който се препитава.
         Ранчото има само две стаи, значи една повече, отколкото имат други. В това се проявяваше англосаксонската духовна изтънченост. Семейството на ловеца на бизони не бе възприело още индианския бит.
         Кухнята е по-голямото и същевременно по-весело помещение, защото се осветява през отворената врата. Вътре се вижда малко огнище, наподобяващо жертвеник, пет-шест глинени гърнета, прилични на старинни вази, няколко кратунени чаши и копанки, каменна плоча за тортили, наклонена на една страна върху късите си крака, няколко възглавници за сядане, бизонови кожи, използувани за същата цел, чувал царевично брашно, няколко китки сушени билки и нанизи от червени и зелени пиперки. Никакви икони; това е единствената къща в долината, гдето погледът е лишен от удоволствието да види такова нещо. Ясно е, че семейството на ловеца е от еретици.
         Но това, което ще привлече вниманието ви още с влизането, е старицата, седнала до огъня да пуши лула с пунче. Странна е тази старица, странен е бил сигурно и животът й. Но никой не го знае. Нейните остри тънки черти, буйната бяла коса, суровият блясък на очите — всичко й придава чудноватост. Познавачът би разбрал веднага, че се намира пред едно необикновено същество. Чудно ли е тогава, че простолюдието я смята за магьосница?


         ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

         Росита бе коленичила на пода и прекарваше малката ръч на совалка през памучната основа. Тя пееше — а пееше прекрасно — ту някаква весела песенчица на американските горяни, която бе научила от майка си, ту някакъв старинен испански романс — може би „Трубадур“, — чудесна мелодия и много подходяща за модерната песен „Не люби“. „Трубадур“ беше любима песен на Росита, а когато тя си акомпанираше с бандолона, звучащ като китара, слушателят биваше възхитен.
         Тя пееше сега, за да се залисва и разсейва мъката си, и сребърният гласец звънтеше сладостно и ясно, макар и без акомпанимент.
         Майката бе оставила лулата с пунче и работеше усърдно като Росита. Предеше прежда за ребоси. И станът беше прост по направа, но вретеното, с което майката предеше, беше още по-просто; наричаше се huso или malacate и беше обикновено вретено с пумпал. А с това първобитно средство старицата изтегляше и предеше такива гладки нишки, каквито излизаха и от предачна машина.
         — Милият Карлос! Едно, две, три четири, пет, шест — направила съм шест резки — днес е точно шестият му ден. Досега вече трябва да е отвъд Ляно, майко. Дано му е провървяло и дано се е разбрал с индианците.
         — Не бой се, детето ми — моето юначе е с бащината си пушка и умее да се оправя. Никога не се бой за Карлос
         — Но, майко, той тръгна в нова посока. Ами ако попадне всред враждебно племе?
         — Не бой се, ниня*1! По-лоши врагове от индианците има Карлос … по-лоши и по-близо насам … Ония страхливи роби! Мразят ни и гачупините, и креолите — все испански кучета! Мразят ни, защото сме саксонци.
         [*1 Ниня (исп.) — дете. Б. пр.]
         — О, майко! Не приказвай така! Не всички ни са врагове. Имаме и приятели!
         Росита мислеше за дон Хуан.
         — Малцина … малцина … И те са далеко от нас! Но какво ме е грижа, когато юначето ми е тук? Той ни стига. С нежно, ала юначно сърце… с яка ръка … Кой е като моя Карлос? И обича старата си майка — чудачката, както я наричат ония дрипльовци. Обича той още старата си майка. Ха, ха, ха! Защо й са тогава приятели? Ха, ха, ха!
         Тя завърши думите си с тържествуващ смях, от който личеше колко се радва, че има такъв син!
         — А каква карга*2, майко! Никога досега не е имал такава карга! Чудя се отгде е взел Карлос толкова пари!
         [*2 Карга (исп.) — товар.]
         Росита не знаеше с положителност откъде, но отгатваше донякъде кой се е проявил като приятел на брат й.
         — Ay de mi — продължи тя. — Той ще забогатее много, ако намери добър пазар за чудесната си стока — ще се върне с цели стада мулета. Как копнея да се върне по-скоро! Едно … две … три … шест … Да, само шест резки има на дървото. Ох, ще ми се да е пълно с резки и от двете страни!
         Докато говореше, Росита бе втренчила поглед в малка пръчица от кедрово дърво, окачена на стената; на пръчицата личаха шест малки резки. Тя беше нейният часовник и календар, гдето щеше да отбелязва до завръщането на брат си всеки изминат ден, за да знае колко време е минало от заминаването му.
         Като погледа една-две минути кедровата пръчица и се помъчи да изкара шестте резки седем, тя се отказа от намерението си и продължи да тъче.
         Старицата остави вретеното, за да вдигне похлупака на пръстеното гърне, което къкреше на мангала. От гърнето лъхна приятна пара, защото там се вареше, ситно нарязано тасахо, подправено с кромид и чиле Колорадо.
         — Ниня, гнездото се свари — каза тя, като извади на дървената лъжица парченца от гозбата и ги опита, — да обядваме.
         — Добре, майко — каза Росита, като стана. — Ей сега ще направя тортилите.
         Тортилите се ядат само докато са топли — тоест, те са вкусни само докато са топли или току-що снети от комала*1. Затова трябва да се пекат непосредствено преди започване на яденето или докато то продължава.
         [*1 Comal — дебела или тънка тепсия, която се нагрява и служи за печене.]
         Росита отмести гърнето и сложи на жаравата комала. Донесе друго гърне, гдето имаше вече сварена царевица, и го остави до метате, тоест до камъка за месене на тортилите; после взе продълговата каменна точилка и смачка с нея на тесто част от варената царевица. След това отмести камъка и точилката, взе с хубавите си розови пръсти колкото трябва тесто за една тортила, измеси го най-напред на топка, после го разплеска между дланите си, докато стана тънко като вафла. Оставаше само да го метне върху горещия комал, да го остави там само за миг, да го обърне и на следния миг да го поднесе, готово за ядене.
         Всичко това изискваше голяма сръчност, но Росита го извърши с умение, от което личеше, че е опитна тортиларка.
         Като натрупа достатъчно тортили на чинията, Росита прекрати работата си; майката бе насипала вече гисадото и двете започнаха да се хранят; ядяха без нож, вилица или лъжица; топлите тортили можеха да се нагъват всякак и заместваха тия културни придобивки, които се смятат съвършено излишни в мексиканските ферми.
         Тъкмо бяха привършили скромния си обед, когато до слуха им достигна някакъв необикновен шум.
         — Ха! Какво е това? — извика Росита, като скочи и се ослуша.
         Звукът проехтя повторно през отворените врати и прозорци.
         — Сигурна съм, че е тръба — каза девойката. — Трябва да са войници?
         Тя изтича най-напред до вратата, после до кактусовия плет и надникна през пролуките на зелените колони.
         Наистина бяха войници. Взвод конни копиеносци, които се движеха по двама в редица из долината, и то не много далеко оттук. Блестящото им въоръжение и знаменцата на копията им придаваха весел и приятен изглед. Когато Росита ги забеляза, те тъкмо се бяха строили и спрели с лице към ранчото на по-малко от сто фута зад плета. Явно беше, че целта им е именно нейният дом.
         Какво биха могли да търсят тука войници? Това бе първата мисъл на Росита. Войска минаваше често нагоре-надолу по долината, но никога не се приближаваше до ранчото, което — както вече знаем — беше далеко от главния път. По каква работа бяха тръгнали войниците, за да се отклонят от обичайния си път?
         Такива въпроси си задаваше Росита; после изтича в къщи да попита майка си. Но и тя не можа да й отговори; тогава девойката се върна край плета и пак надникна през него.
         В това време един военен — от хубавото му облекло личеше, че е офицер — се отдели от другите и препусна към къщата. След няколко мига наближи, спря коня си до плета и погледна над кактусите.
         Росита можа да види само окичената с пера шапка и лицето, което позна веднага. Беше същият офицер, който я оглеждаше така безочливо на празника Сан Хуан. Комендант Вискара.


         ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

         От своето място офицерът виждаше много добре девойката, застанала в цветната градинка. Тя се бе отдръпнала до вратата и щеше да влезе в къщи, но се обърна да извика Сиболо, едрото куче вълк, което лаеше ожесточено и заплашително по госта.
         Кучето се покори и се прибра с недоволно ръмжене в къщи. Явно беше, че му се иска да позахапе краката на коня.
         — Благодаря, прекрасна сеньорита — каза офицерът. — Много сте любезна, че ме запазихте от това свирепо зверче. Бих искал то да е единствената опасност, която ме заплашва в тоя дом.
         — От какво има да се страхувате, сеньор? — запита изненадано Росита.
         — От очите ви, сладко девойче: по-опасни от острите зъби на кучето ви, те ме нараниха вече.
         — Кавалере — отговори Росита, като се изчерви и отвърна глава, — не сте дошли сигурно да се шегувате с една бедна девойка. Смея ли да запитам по каква работа сте тук?
         — По никаква работа, мила Росита; само за да ви видя … Не, не си отивайте! Имам и работа… Жаден съм и спрях да пийна нещо. Няма да ми откажете една чаша вода, нали, прекрасна сеньорита?
         Последните думи, казани набързо и на пресекулки, целяха да не позволят на девойката да прекрати разговора, като се прибере в къщи, както възнамеряваше. Вискара не беше жаден, нито му се пиеше вода; но гостоприемството задължаваше девойката да донесе исканата чаша, а това можеше да помогне на намеренията му.
         Без да отговори на ласкателните думи, тя влезе в къщи и след малко изнесе кратунка с вода. Като стигна до мястото гдето плетът бе прекъснат, за да се влиза в двора, тя подаде на офицера кратунката и зачака той да й я върне. За да придаде правдоподобност на искането си, Вискара изпи насила няколко глътки, плисна останалата вода и подаде кратунката. Девойката простря ръка да я вземе, но той продължаваше да държи здраво съда, като я гледаше упорито и безочливо.
         — Мила сеньорита — каза той, — мога ли да целуна хубавата ръчица, която бе така любезна към мене?
         — Върнете ми съдинката, моля!
         — Не, няма да я върна, докато не си платя питието. Ще приемете ли?
         Той спусна една златна унция в кратунката.
         — Не, сеньор, не мога да приема заплащане за нещо, което съм сторила по задължение. Няма да взема жълтицата — добави твърдо тя.
         — Та вие вече грабнахте сърцето ми, мила Росита! Защо да не вземете и това?
         — Не ви разбирам, сеньор; приберете си парите, моля, и ми дайте съдинката.
         — Няма да ви я дам, ако не я вземете заедно с това, което е в нея.
         — Тогава може да я задържите, сеньор — отговори тя, като се обърна, за да си отиде. — аз отивам да си гледам работата.
         — Още не, сеньорита! — извика Вискара. — Трябва да Ви поискам още една услуга — да си запаля пурата. Ето, вземете съдинката! Виждате ли, парите не са вече в нея! Ще ми простите ли, че Ви ги предложих?
         Вискара видя, че я бе оскърбил, и с това извинение се стремеше да я успокои. Тя взе кратунката от ръцете му, после влезе в къщи, за да му донесе искания огън за пурата.
         След малко се показа с няколко въгленчета на едно мангалче.
         Когато дойде до входа, тя видя с изненада, че офицерът е слязъл от коня си и го връзва за един кол.
         А докато му поднасяше мангалчето, той каза: — Уморих се от ездата; — смея ли да помоля, сеньорита, за позволение да почина няколко минути на сянка?
         Макар и ядосана от това искане, девойката можеше да отговори само утвърдително; и още в следния миг комендантът влезе в ранчото, като дрънкаше с шпорите и сабята си.
         Росита го последва, без да продума; без да продума; го посрещна и майката, която си седеше в ъгъла и не удостои дори с поглед влизането му. Кучето се завъртя около него със сърдито ръмжене, но младата му господарка го пропъди и животното легна пак на рогозката, като гледаше натрапника със свирепо святкащи очи.
         След като влезе, Вискара се почувствува някак неловко. Видя, че не е желан гост. Росита не каза нито дума за добре дошъл; никакво приветствие от старицата или от кучето. Доказателствата за противното бяха безспорни и важният офицер почувства, че е натрапник.
         Но Вискара не бе свикнал да зачита чувствата на такива хора. Той обръщаше съвсем малко внимание на това — което им е приятно или неприятно, особено ако в случая се засягаха неговите удоволствия; затова, след като запали пурата си, той седна на една банкета така безгрижно, като че бе у дома си, и запуши мълчаливо.
         В това време Росита изтегли стана си, коленичи до него и продължи да работи, като че в къщата нямаше чужд човек.
         — О, я гледай! — извика офицерът, като се престори, че е заинтересуван от работата й. — Колко добре е измислено! Често съм искал да видя такова нещо. Ребосо е, нали? Така ги тъкат значи? Можете ли да изкарате по едно на ден, сеньорита?
         — Да, сеньор — беше краткият отговор.
         — А конците са памучни, нали?
         — Да, сеньор.
         — Много красиво е направено наистина. Сама ли го подредихте така?
         — Да, сеньор.
         — Иска се голямо умение. Много бих искал да науча как се прокарват нишките.
         При тия думи той стана от пейката, приближи се до стана и клекна край него.
         — Много особено и добре измислено наистина. А как мислите, прекрасна Росита, ще можете ли да ме научите?
         Старицата, която седеше досега загледана в земята, трепна, като чу, че гостът произнася името на дъщеря й, и вдигна очи да го огледа.
         — Говоря най-сериозно — продължи той. — Мислите ли, че ще можете да ме научите на това полезно изкуство?
         — Не, сеньор — бе лаконичният отговор.
         — О, сигурно не съм толкова тъп! Мисля, че ще мога да се науча … Изглежда, че трябва само да се хване така ей това нещо… — при тия думи той се наведе и сложи ръка на совалката, така че докосна пръстите на девойката — после да се промъкне ей така между нишките, нали? …
         В този миг, повлечен сякаш от безумните си страсти, той като че се самозабрави и като се обърна към поруменялата Росита, продължи полугласно:
         — Сладка Росита! Аз те обичам!… Една целувка, красавице! Една целувка! — и преди тя да успее да се измъкне от ръцете му, които я бяха вече обгърнали, офицерът впи устни в нейните.
         Девойката изпищя; друг, по-силен и див писък й отвърна от къта. Старицата скочи от мястото си, изтича и се нахвърли като тигрица върху офицера. Дългите костеливи ръце се протегнаха и стиснаха още в следния миг гърлото му.
         — Махай се, вещице! Махай се! — викаше той, като се мъчеше да избяга. — Махай се, ти казвам! Инак ще скъся проклетия ти живот със сабята си! Махай се! Махай се, ти казвам!
         Но старицата продължаваше да го стиска и да пищи, като късаше яростно яката, еполетите му и каквото й попадне.
         Много по-остри от нейните нокти бяха зъбите на едрото куче вълк, което скочи почти едновременно с нея от мястото си, захапа офицера за нозете и го накара да изреве, колкото му глас държи.
         — Хей, вие отвън! Сержант Гомес! Ох, измяна! Помощ, помощ!
         — Ах ти, гачупинско куче! — пищеше старицата. — Испанско куче! Можеш да викаш страхливите си помагачи! Ох, да беше тук юначното ми синче или мъж ми да беше жив! Ако бяха тук, ти нямаше да излезеш жив през прага на тоя дом, който си дошел да скверниш! Махай се! Върви при твоите поблани … при твоите miargaritas*1! Махай се… да те няма!
         [*1 Margarita — буквално бисер; лек]
         — Дявол да ви вземе! Прогонете това куче! Хей, Гомес! С пищовите! Застреляйте го! По-скоро! По-скоро!
         Отбранявайки се със сабята си, храбрият комендант успя да стигне най-после до коня.
         Нозете му бяха съвсем издрани, но с помощта на сержанта той успя все пак да се качи на седлото.
         Сержантът стреля и с двата пищова срещу кучето, но не го улучи; като разбра, че има работа с многоброен враг, животното изтича вътре.
         Кучето не се чуваше, но когато седна на коня, комендантът чу подигравателен смях в ранчото. В ясния нежен звук той позна гласа на красивата девойка!
         Безкрайно оскърбен, той би могъл да обсади къщата с взвода си и да убие кучето, ако не се страхуваше, че войниците може да научат причината за злополучното му отстъпление. А такова унижение той не искаше да изпита.
         Затова се върна при войниците си, изкомандва да тръгнат и конният взвод пое към града.
         Известно време Вискара яздеше разгневен и огорчен начело на взвода; после даде някакви нареждания на сержанта и препусна сам напред.
         Появата на конник в синя манга, запътен към ранчото — в чието лице Вискара позна младия ранчеро дон Хуан, — не можеше да укроти гнева му. Той не се спря и не заговори, само хвърли зложелателен поглед към конника и продължи да препуска.
         Не намали ход, докато не дръпна юздите на коня в сагуана*2 на пресидия.
         [*2 Zaguan (исп.) — пътека от входа към вътрешния двор в мексиканските къщи.]
         Запъхтеният кон заплати за горчивите размисли, които измъчваха душата на господаря му.

         ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

         Първата грижа на Росита, когато външният шум стихна, бе да се промъкне напред и да надзърне през кактусовия плет. Чула бе пак тръбата и искаше да се увери дали нападателите са си отишли.
         Тя забеляза с радост, че войската се е отдалечила и се изнизва към горния край на долината.
         Тогава изтича в къщи и съобщи новината на майка си, която пак седеше и пушеше спокойно лулата си с пунче.
         — Жалки негодници! — извика майката. — Знаех, че ще си отидат. Уплашиха се от една старица и от едно куче. А да беше тук юначният ми Карлос! Щеше да покаже на тоя горд гачупино, че не сме толкова безпомощни! Ехе! Щеше да го научи Карлос!
         — Не мисли вече за тях, майчице; не вярвам да се върнат. Уплашихте ги вие — ти и Сиболо. Чудесно се държа той! Но трябва да видя — добави тя, като огледа набързо стаята — дали не е ранен Сиболо! Сиболо! Ела, мили. Ела, приготвила съм ти нещо. О, храброто куче!
         Щом чу познатия глас, кучето излезе от скривалището си и заскача, като въртеше опашка и гледаше с умиление господарката си.
         Девойката се наведе, пъхна ръка в рунтавата му козина и започна да опипва тялото и нозете му, като се страхуваше всеки миг, че ще открие кървава следа от куршум. За щастие сержантът не бе се прицелил точно. Сиболо не беше нито ранен, нито дори одраскан; изглеждаше съвсем здрав и бодър и подскачаше около младата си господарка.
         Той беше прекрасно животно, от ония великолепни овчарски кучета в Ню Мексико, които — макар и от полувълча порода — защищават успешно цяло стадо овце от нападение на вълци или дори на още по-див звяр, какъвто е мечката. Те са най-добрите овчарски кучета по света, а Сиболо беше най-прекрасен представител на породата си. Като се увери, че не е пострадал, господарката му стъпи на банкета и протегна ръка към някакъв особен предмет, закачен на стената. Предметът приличаше донегде на наниз от недобре приготвени наденици; но не бяха наденици, при все че бяха нещо много хубаво за Сиболо, чиито светнали очи и радостно скимтене показваха, че знае какво е. Да, Сиболо нямаше да научи сега какво е наниз от тасахо. Сушеното бизоново месо беше негово отдавнашно, многократно опитвано любимо ядене; това пролича още в следния миг. когато той захапа месото и започна усърдно да го яде. Все още неспокойна, хубавата Росита надникна през кактусовия плет, за да се увери, че няма никой наблизо. Но този път имаше — само че от този човек тя не се изплаши. Напротив. Приближаването на младежа със синята манга и богато нагизден кон оказа съвсем различно въздействие и сърчицето на Росита затуптя доверчиво.
         Младият конник беше ранчерът дон Хуан. Той яздеше право към входа и щом видя русокосата, извика с откровен приятелски глас:
         — Buenos dias, Rosita (Добър ден, Росита)! Отговорът бе също така приятелски и откровен — обикновено отвръщане на поздрава:
         — Buenos dias, Don Juan! (Добър ден, дон Хуан!)
         — Как е днес майка ви?
         — Muchas gracias (Много благодаря), дон Хуан! Както всякога. Ха, ха, ха! Ха, ха, ха!
         — Ха! — извика дон Хуан. — Защо се смеете, Росита?
         — Ха, ха, ха! Не видяхте ли чудесните войници!
         — Видях ги. Срещнах взвода, като слизах насам; препускаха нагоре из долината, а комендантът яздеше далеко пред тях, сякаш го гонеха апахи. И наистина помислих, че са срещнали индиански бойци — защото така яздят обикновено след свиждане с ония юнаци.
         — Ха, ха, ха! — продължаваше да се смее русокосото девойче. — А не забелязахте ли нещо по-особено по офицера?
         — Забелязах, струва ми се; изглеждаше да е препускал из храсталаци; но толкова бърже префуча, че едва можах да го зърна. А неговият поглед бе съвсем недружелюбен. Сигурно си спомня загубените златни унции на Сан Хуан. Ха, ха! Но защо се смеете, мила Росита? Да не са били тук войниците? Да не се е случило нещо?
         Росита разказа за посещението на коменданта; как се отбил да запали лула и да изпие чаша вода; как влязъл в къщи и бил нападнат от Сиболо, поради което побързал да се върне при коня си и да напусне къщата. Но тя премълча най-важната подробност. Не спомена за оскърбителните предложения на Вискара, нито за целувката. Страхуваше се от последиците на такова съобщение. Знаеше, че дон Хуан има буен, сприхав нрав. Не би могъл да изслуша спокойно такива неща; би си създал неприятности заради нея; тези съображения я караха да премълчи причината, довела до разправията. Затова предаде само най-забавното от случката, като се смееше от все сърце.
         При все че научи само толкова, дон Хуан беше наклонен да погледне по-сериозно на станалото. Посещението от Вискара … чаша вода … запалване на пура … влизане в ранчото… все необичайни, но съвсем не смешни случки, помисли дон Хуан. След това идва изхвърлянето на кучето … унизителното изгонване от къщи… и то пред собствените му войници!… Вискара, самомнителният Вискара … най-висшият военен на селището… герой от стотици несъстояли се битки с индианците… да бъде победен от куче! Наистина, мислеше дон Хуан, това съвсем не е смешно. Вискара Ще си отмъсти или поне ще се опита да го стори.
         Случката пробуди и други неприятни мисли у младия ранчеро. Какво бе довело коменданта в ранчото? Как бе открил това убежище, това усамотено кътче, което беше за дон Хуан средище на вселената? Кой го бе насочил насам? Какво бе отклонило взвода от главния път гдето се движи обикновено?
         Такива въпроси си задаваше дон Хуан. Да разпитва Росита би значело да издаде чувство, което предпочиташе да крие — ревнивостта си.
         А той изпитваше наистина ревност. Тя му е поднесла, разбира се, чашата вода… Тя му е запалила пурата… Може би го е поканила в къщи! И сега дори изглеждаше развеселена, а не разгневена от направеното й посещение.
         Мислите на дон Хуан станаха изведнъж още по-горчиви и той не се присъедини към смеха на любимата си.
         Когато след малко тя го покани да влезе, в чувствата му настъпи обрат и той си възвърна предишното настроение. Слезе от коня и последва Росита през градината към къщи.
         Девойката седна до стана и продължи работата си. а на младия ранчеро позволи да коленичи на рогозката до нея и да разговаря колкото иска. Тя не му правеше бележка, когато й помагаше да оправя преждата или да отвие някоя замотана нишка; тогава пръстите им се докосваха и оставаха допрени по-продължително, отколкото беше необходимо за оправяне на възела.
         Но никой не забелязваше това — майката на Росита бе унесена в следобедната си почивка, а Сиболо дори ако виждаше нещо нередно, не споменаваше никому нищо; само въртеше опашка и гледаше доброжелателно дон Хуан, сякаш одобряваше напълно държането му.

Няма коментари:

Публикуване на коментар