4 юли 2012 г.

Българска класическа литература: Христо Смирненски-1


         Христо Смирненски
             Да бъде ден


         Да бъде ден!

         Нощта е черна и зловеща,
         нощта е ледна като смърт.
         В разкъсаната земна гръд
         струи се бавно кръв гореща.
         В димящите развалини
         безокий демон на войната
         развял е хищно знамената
         и меч въз меч безспир звъни.
         Сред мрака непрогледно гъст
         стърчи злокобен силует
         на някакъв грамаден кръст,
         и хилядни тълпи отвред
         вървят, подгонени натам
         от яростта на златний бог.
         И мрака става по-дълбок,
         тълпите нижат се едвам.
         За въздух жадни са гърдите,
         очите молят светлина,
         един копнеж, мечта една
         гори и се топи в душите
         и през сълзи и кървав гнет,
         през ужаса на мрак студен
         разбунен вик гърми навред:
         „Да бъде ден! Да бъде ден!“



         Ний

         Ний всички сме деца на майката земя,
         но чужда е за нас кърмящата й гръд,
         и в шеметния кръг на земния си път,
         жадувайки лъчи, угасваме в тъма —
         ний, бедните деца на майката земя.

         Край нас се вие бич, над нас тежи хомот
         и робския закон на жълтия метал;
         ний раснем в нищета, ний гаснем сред печал
         и ръсим в своя друм сълзи и кървав пот —
         ний, бледи смъртници — родени за живот.

         А ний сме океан от огнени вълни,
         величествен керван към светли висоти;
         Чрез нашите сърца вселената тупти,
         живота се крепи на раменете ни,
         но ний сме океан от стенещи вълни.

         На земните блага всевечни сме творци,
         а нужда ни души до хладната си гръд.
         Под черните крила на дебнещата смърт
         привеждаме чела със трънени венци —
         ний, вечните творци, ний морните борци.

         Но иде ден на съд! Над майката земя
         надвисва ураган и в громкия му зов
         преплитат се ведно омраза и любов,
         а майката земя възсепва се сама,
         потъпкала греха, отърсила срама.

         Защото в боен ред сред робската тъма
         възбунени вълни издигат се със рев,
         защото накипя свещеният ни гнев
         и неговият вик стозвучно загърмя:
         „И ние сме деца на майката земя!“



         Огнен път

         Не тревога душите до болка терзае,
         не съмнение блика в гърди —
         исполинска десница днес нов път чертае
         с петолъчни пламтящи звезди.

         През дима на злокобните черни руини,
         през гърма на жестоката бран —
         над света като пролетна буря ще мине
         мълнекрил, ведролик великан.

         Ще разцъфнат рубинени, къдрави пъпки
         по следите му вредом в света
         и градът, и селото свещените стъпки
         ще целунат с горещи уста…

         Не съмнение блика над знойни копнежи!
         Тъй е нужно — ще бъде така!
         С петолъчни звезди днес велик път бележи
         исполинска желязна ръка.



         През бурята

         Аз ще дочакам празника на мойте братя
         и размаха на техните крила,
         когато върху хиляди чела
         ще начертае смъртен знак съдбата
         и бурята със гръм ще призове
         възбунените свои синове.

         През суматохата на тежки горести и грижи,
         през грохота всевечен на труда
         ще заблести предутринна зезда
         и от прихлупените тъмни хижи
         безименни борци ще полетят
         по стръмния и свят Спартаков път.

         И аз ще видя непознати и велики
         довчерашните стенещи тълпи,
         пред чийто двери вечна мъка бди
         и вечно дебнат нужди бледолики,
         а в тъмните потрошени стъкла
         Смъртта потропва с ледени крила.

         Ще вида пристъпа величествен на роба,
         ще чуя гневен гръм да потресе
         заспалите стъгди и понесе
         надлъж и шир червената прокоба
         на угнетения човешки род,
         разбил вековний си хомот.

         И, мълчалив и блед сред бедните си братя,
         ще понеса аз черния си кръст
         и нека на гърди ми кървав пръст
         да отбележи сетний ден в борбата
         и Каин да разбий с картечен гръм
         челото ми и земния ми сън.

         А ти, другарко скъпа — сетна ми утеха,
         възторжена и смела отмини
         към слънцето на пролетните дни.
         Аз ще целуна твойта светла дреха
         и утрото на празника ни пръв
         с корални капчици димяща кръв.



         Към висини

         С оковани крила днес земята ни ражда,
         оковани с неволя и делнични дни,
         а гори сред душата ни вечната жажда
         за простор, красота, висини.

         Из града — тези улици шумни и сиви,
         де живота безумно крещи,
         на село — в тишината на буйните ниви —
         нас опиват ни странни мечти.

         Като звън на далечни, грамадни камбани,
         като гръм на стихийни вълни,
         свободата зове непрестанно сърца ни
         към лазура на нови страни.

         В миг крилата за полет безумен потрепнат,
         в миг в очите искра заблести,
         и акорди на музика странна зашепнат:
         „Полети! Полети! Полети!“

         Младостта запламти в многоцветни огньове,
         младостта призовава часа —
         тоя час на размах, на разбити окови,
         тоя час озарен с чудеса.

         А в пожара на тия копнежи сърдечни
         свободата за пристъп звъни,
         и отекват гърмовно простори далечни:
         „Светлина! Красота! Висини!“



         Пролетта на робите

         През мъглите на вечните грижи
         непозната е нам пролетта;
         аромата на свежи цветя
         не целува порутени хижи,
         там не бликат златистите мрежи
         на трептящия слънчев топлик,
         там изправя се ужас столик
         и гладът свойте жертви бележи.

         Още в люлката с робски присъди
         засенени са детски лица
         и наместо цветя и слънца
         тях ги дебне неволя навсъде.
         Бледолики, те мрат с милиони,
         а полъхва ги дъх на цветя,
         щом до тях е възпряла Смъртта
         и пръстта над ковчега се рони.

         Но отмине ли болест свирепа
         пролетарския бледен отрок —
         пред олтаря на златния бог
         той е жертва незнайна и слепа;
         властелинът навсъде издига
         безнадеждни студени стени
         и зловещо и громко звъни
         всекидневната тежка верига.

         В работилници, фабрики димни,
         дето мъка душата терзай.
         чужденец е цветущият май
         и нечути са звънките химни.
         Обезкрилен за радостен полет,
         там мълчи прикован Прометей
         и душата му вечно копней
         за великата вихрена пролет.

         А ще дойде таз огнена пролет
         с ореол от рубин и звезди;
         тя ще дойде сред черни беди —
         милиони за нея се молят!
         И ще гръмне навред по земята:
         „Пролетарии от всички страни,
         пролетта и за нас прозвъни
         огнекрилия зов на борбата!“



         Пролетарий

         В полунощ пред заключени двери
         аз стоя непризван, непознат
         и в ръцете ми гневно трепери
         съдоносният яростен млат.

         В беломраморни охолни зали
         лъкатушат светлинни вълни —
         несмутени от робски печали,
         веселят се мъже и жени.

         Пиршеството на празник разблуден
         увенчано е с мрачен разкош
         и всечасно през блясъка чуден
         се оглежда настръхнала нощ.

         А надмогнал студената бездна
         и вълните на кървав потоп
         аз повдигам десница железна
         и велик съм, защото бях роб.

         През години на черна нерадост
         възмъжах и обжарих гърди;
         в знамената на моята младост
         мъдростта на теглата ми бди.

         Разбунтуван кат луда стихия,
         ще разбия заключений вход,
         с тържеството на властен Месия
         ще руша и създавам живот.

         А в зори, сред възторжени песни,
         ще протегна аз груби ръце,
         и високо, високо ще блесне
         светлината на нежно сърце.



         Първи май

         Да спрат фабричните комини
         и всеки черен труд да спре,
         и туй намръщено море
         от морни роби и робини
         да озари и приласкай
         усмивката на първи май!

         Зората пурпурна всетява
         смъртта на тягостната нощ
         и новий ден с всевластна мощ
         горите тъмни озарява.
         И всеки негов лъч сияй
         с победен зов на първи май.

         О, морни бледолики братя,
         камбанен зов лети над нас,
         вестяващ онзи светъл час,
         когато в огнена разплата
         победата ще увенчай
         пламтящий меч на първи май.

         Когато в черните грамади
         на рухващия кървав храм
         ще изградим, сред дим и плам,
         сред трупове и барикади,
         с тържествен химн на първи май
         очаквания земен рай…

         Да стихнат трепетните грижи,
         о, морни братя и сестри,
         и отдих свят да зацари
         в прихлупените мрачни хижи.
         И нека в тях да възсияй
         усмивката на първи май!



         Стария музикант

         Все там до моста приведен седи,
         тегли полекичка лъка,
         а над главата му ревностно бди
         черната старческа мъка.

         Бурно край него живота кипи
         в грижи и горести вечни
         и пъстроцветните шумни тълпи
         все тъй са зли и далечни.

         Привечер. Спуска се траурен здрач,
         ситен снежец завалява,
         спира цигулката горестен плач —
         стареца немощно става.

         И прегърбен той пристъпя едва,
         спира се тук-там и стене,
         шепнат му злъчни, невнятни слова
         зимните вихри студени.

         Там — от скованата в мраз висина —
         мигом през тънкия облак
         хвърля му поглед печална луна,
         фосфорно бледа и обла.

         А зад гърба му пристъпя Смъртта,
         кървава и многоръка,
         и по цигулката старческа тя
         тегли полекичка лъка.



         Братчетата на Гаврош

         Ти целия скован от злоба си,
         о шумен и разблуден град,
         и твойте електрични глобуси
         всуе тъй празнично блестят!

         Че всяка вечер теменужена
         ти виждаш бедните деца
         и обидата незаслужена
         по изнурените лица.

         Съдбата рано ги излъгала,
         живота сграбчил ги отвред
         и ето ги: стоят на ъгъла,
         с прихлупен до очи каскет.

         Какво им даваш от разкоша си
         ти — толкоз щедър към едни,
         а към бездомните Гаврошовци
         жесток от ранни младини?

         Пред твоите витрини блескави
         накуп застават често те
         и колко скръб в очите трескави,
         и колко мъка се чете!

         Но тръгват си те пак одрипани,
         с въздишки плахи на уста,
         а тез витрини са обсипани
         с безброй жадувани неща…

         Ти целия скован от злоба си,
         о шумен и разблуден град,
         и твойте електрични глобуси
         всуе тъй празнично блестят!



         Ковачът

         Под черната стряха на хижица ниска
         отмерен разнася се звън;
         възпламва, проблясва и бодро се киска
         червена купчинка огън.

         И пламъкът багри със пурпур мистичен
         изопнати здрави плещи:
         ковачът изправя се с чука челичен,
         желязото звънко трещи.

         Трептят и се сплитат искри многоцветни,
         съзвездия бликват за миг;
         изваян от бронз сякаш, ярко просветне
         и стъмни се старчески лик.

         А там, зад духалото, бледо момиче
         ритмично се клати и пей,
         венец златоискрен косите му кичи
         и плач в песента му се лей.

         Но вдига ковачът десница корава,
         звънтят наковалня и чук —
         желязото съска, искри разпилява
         и вие се в работен плуг.

         А пролет ще дойде, в полята ще звънне
         викът на работен орач
         и плугът ще плъзне над угари сънни
         сред синия утринен здрач.

         И всичко ще трепне сред изблик на нови
         надежди за слънце и плод,
         и плугът ще броди, събужда и рови
         земята за новий живот…

         Но удря ковачът със чука челичен
         и дъжд от искри той пилей,
         а там зад духалото бледо момиче
         ритмично се клати и пей.



         Цветарка

         Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна —
         като теменужен остров в лунносребърни води,
         и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,
         се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

         И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва
         хиляди души разбити — глъхне празничния град
         и под лунно наметало с шепот странен той разказва
         повестите безутешни на вседневен маскарад.

         А из улицата шумна, под гирлянди електрични,
         ето малката цветарка бърза от локал в локал,
         де оркестрите разливат плавни звукове ритмични
         и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

         С погледа смутен и влажен на прокудена русалка
         между масите пристъпя и предлага плахо тя:
         златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка
         и усмивката смирена по рубинени уста.

         Върху стройното й тяло, върху младостта й цветна,
         като черни пипала се плъзгат погледи отвред
         и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,
         че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.

         И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди,
         гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак,
         понесат се нависоко волнокрили, смели, горди
         и се спуснат бавно, плавно като мек приятен сняг.

         Но от маса къмто маса свойта кошничка показва
         светлокосата девойка с поглед смътен и нерад,
         а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва
         хиляди души разбити — дебне каменния град.



         Улицата

         Гърми тя с трясъците непрестанни
         и с грижите всевечни на света
         и шепне кървавите си закани,
         притисната от каменни титани
         и бремето на пъстра суета.

         През делничните утрини, когато
         ридаят в хор фабричните тръби,
         тя стене глухо в болката си свята,
         познала горестите на тълпата
         и бурята на утрешни борби.

         По нея се усмихват в колесници
         престъпници, пигмеи и царе,
         а дните в едноцветни върволици
         отлитат, като непознати птици,
         над нейното нестихващо море.

         Но дебне улицата със закана,
         настръхнала подобно огнен змей,
         прикрила пламъците на вулкана,
         при първи зов на празнична камбана
         готова лавата си да разлей.

         И гръмнала отвсъде с изненади,
         преобразена в своя мощен гнев,
         тя гриви огнени от барикади
         развява пред смутените отряди
         и блика трясъци и бурен рев.

         А сред дима и викове победни
         целунати от кървавата нощ,
         един до друг деца и старци бледни
         угасват върху камъните ледни
         с усмивката на малкия Гаврош.



         Безименните души

         Над блатата на нашата делничност сива,
         де Живота ни дебне злорад,
         де Смъртта своя гибелен танец извива —
         всекидневно там трепват, блестят и загиват
         светлинките на подвига свят.

         Милиони души непознати, нечути,
         се разтапят на светла роса
         и угасват безименни в черните скути
         на вековните тайни и вихрите люти,
         непогалени с братска сълза.

         На челата им никога лаври победни
         не потрепват с нетленни листа —
         те безмълвно отдръпват завесите ледни
         на забравата сънна и скръбни и бледни,
         отминават навеки в нощта.

         Като морски корали, родени сред бездни,
         те се носят в студения мрак,
         но смъртта щом ги смаже под лапи железни —
         напластяват те остров и в нощи незвездни
         Свободата запалва маяк.

         А запиташ ли тези звезди неброими:
         „Сред житейската сива вълна
         вий какво сте?… Що търсите скръбни, незрими?“ —
         отговарят чрез своето огнено име:
         „Светлина, светлина, светлина!“



         Пролетно писмо

         Аз исках с химните на светла радост
         да поздравя и теб, и пролетта
         и с първите усмихнати цветя
         да украся възторжената младост.

         Аз исках в тъмните бръшлянени очи
         усмивка слънчева да пратя
         и на акациите аромата
         в душа ти черната печал да изличи.

         Но днеска младостта върви велика
         в пътека посред тръне и скали,
         под привета на братята орли,
         под химните на буря огнелика.

         Живота чудна орис ни поднася
         и странност лъха днешната младеж:
         тя носи своя мълниен копнеж
         под бронята на мъдрост беловласа…

         Аз исках с химните на светла радост
         да поздравя и теб, и пролетта
         и с първите усмихнати цветя
         да украся възторжената младост.

         Но сред града една мечта днес ни тормози,
         но сред града в един копнеж горим:
         в гранитни вази ний да потопим
         на бунта огнедишащите рози.



         Уличната жена

         Мизерията залюля те в свойта люлка
         при първите лъчи
         и на живота под фалшивата цигулка
         танцуваш ти с разплакани очи.

         Нощта е твойта мащеха неумолима —
         безмилостна и зла,
         последний нарцис на душата ти отнима
         и свлича те по черни стъпала.

         Под блясъка на електрическите ламби
         празнуваш вечен грях
         и смееш се така, че ти сама едвам би
         разбрала болката на своя смях.

         Закичила гърди с увехнали циклами,
         сама посърнал цвят,
         завръщаш се дома пияна от измами,
         за да беседваш с гостенина Глад.

         А там виси, уви, над масичката прашна
         портретче на дете
         и в ясний поглед на невинност някогашна
         сегашният ти ужас се чете.

         И все така… А в есента на твойта хладна
         и блудна красота
         ще спре Смъртта, настръхнала и безпощадна,
         пред твоите отключени врата.

         Но щом простре ръка душата ти да вземе,
         тя в миг ще се смути:
         Всевластникът Живот преварил я навреме —
         и ти… отдавна без душа си ти!



         Бурята в Берлин

         Под черното небе на ледна нощ
         изви се буря в сънния Берлин.
         И шумний град, кат гневен исполин,
         възправи стан и гръмна в страшна мощ
         заканата на бедните тълпи.
         А вихърът студен понесе в миг
         на призрачни криле зловещий вик.

         Извил се над безлистните липи,
         той полетя далеч, далеч в нощта,
         и шеметно пред малките врати
         в предградията тъмни се вести.

         И ето всяка хижа на Берлин,
         и ето всеки тъмен робски кът
         откъсна от студената си гръд
         и хвърли сред борбата своя син,
         за да запали с топлата си кръв
         свещения огън на бунт велик,
         и паднал мъртъв, в сетния си миг,
         да бъде посред братята си пръв…

         Към барикадите зове Спартак
         и смело нижат се борци натам.
         В очите святка съдбоносен плам
         и глъхнат стъпки в непрогледен мрак,
         а под покъсания стар шинел
         е скрита карабина или чук.
         И с твърди крачки, с крепко свит юмрук,
         те в сумрака вървят към подвиг смел.

         Смирените деца на шумний град
         стълпили се на огнени кълба
         сред вихъра на шеметна борба,
         велики в своя подвиг непознат —
         посрещат с гръм настръхналата сган.
         И обгорели с пламъци и дим,
         изправят своя щит непобедим…

         И не затихва кървавата бран.
         Прелитат с вой снаряд подир снаряд,
         раздират черните завеси на нощта
         и бликват огнени цветя
         по сградите на тръпнещия град.
         А робите стоят като скали,
         скала е мисълта за свобода
         и сградите са пламнали гнезда,
         където синьоблузите орли
         развяват пурпурните знамена
         и в смъртен миг зоват към нов живот,
         към въздух, свобода и светлина
         безчисления пролетарски свят.

         Но в гръм и плам орловите гнезда
         едно след друго рухват и димят.
         Над тях се вие гневно хищна Смърт
         и с гладните насища си глада.
         А с тежки стъпки си пробиват път
         хусарите сред трупове безчет
         и трескаво се хвърлят те напред
         с позорен знак на черната си гръд.

         А през дима на мрачния Берлин
         понася се от дом на дом вестта,
         че през нощта сразила е Смъртта
         на робите най-верний вожд и син,
         че там безумно смелата жена —
         копняла за лъчи и свобода —
         угаснала е в кобната тъма
         с усмивката на падаща звезда.

         …И стихна бурята. Отпразнува
         победата си кървавият враг,
         развял позорния си черен стяг
         през присмеха на свойте тържества…
         Но в светли вечери, щом из Берлин
         Прозвънват празнични шейни
         и кискат се разблудните жени —
         сред синкав дим, кат огнен исполин,
         устремил взор през янтарни звезди,
         възраства гневен призракът червен
         и гръм се носи над града смутен:
         „Все пак, Спартак над теб ще победи!“



         Йохан

         Над мъртвата градинка вечерта
         разпускаше коси от черен мрак.
         Йохан открехна малките врата,
         огледа уличната пустота
         и в миг прекрачи дървения праг.

         След него припна плачуща жена,
         протегнала в ръцете си дете.
         Но, озарен от бледата луна,
         безшумно в тягостната тишина,
         отмина той и всичко опусте.

         По него дълго, дълго гледа тя,
         далече впила поглед замечтан;
         наоколо бе сънна пустота
         и само прибледнелите уста
         нашепваха едвам: „Йохан, Йохан!“

         А над Берлин, потънал в ситен скреж
         и лунни сребросинкави петна,
         внезапно екна първия гърмеж
         и ехото в безумний си летеж
         раздра задрямалата тишина.

         След него втори, трети… ето в миг
         изтръпна в ужас снежния Берлин.
         Нощта изпълни се с гърмеж и вик
         и пламъкът изви червен език,
         блестящ над покривите кат рубин…

         * * *

         На барикадата бе непознат
         Йохан. И непознат остана той.
         Прислонил се до старец белобрад,
         излеко побледнял от остър хлад,
         гърмеше с вихъра на кървав бой…

         И труп до труп в мъртвешка хладнина
         простират се, а бурята гърми;
         по сини блузи алени петна,
         в очите смръзнал вик и не в една
         десница още пушката дими.

         А недалеч, зад срещните стени,
         картечниците блясват с огнен лик,
         хусарите на шеметни вълни
         промъкват се и залп след залп гърми
         и вие се Смъртта в размах велик…

         * * *

         На барикадата Йохан е сам.
         В предсмъртен стон старикът белобрад,
         оплискан с кръв, повдига се едвам.
         Съзрял хусарите през дим и плам,
         крещи, издъхвайки: „Назад! Назад!“

         А стиснал карабината в ръце,
         Йохан ги среща с гръм и ги зове:
         „Елате вий, аз с каменно лице
         ще срещна щика в своето сърце!
         Елате вий, престъпни синове!

         Безумци! Всяка капка кръв пред вас
         ще бликне нови хиляди борци!
         Веч бий дванайсетият кобен час
         и ще сразим престъпната ви власт!
         Елате вий! Елате, подлеци!“

         А от веригите хусар един
         тогаз просъска гневно с глас пиян:
         „Млъкни! Ръцете горе, рабски син!“
         Но, величав кат някой исполин,
         „Челата горе!“ — викна му Йохан.

         Задружен гръм изпрати му ответ.
         Той грохна до старика белобрад.
         Хусарите се втурнаха напред.
         Един от тях се взря в лика му блед
         и пръсна черепа му с приклад.

         * * *

         А тънеше Берлин в мъгла и скреж
         и бликаше предутрен синкав здрач.
         И в бедна хижа, в ужас и копнеж
         една жена при всеки глух гърмеж
         избухваше в несдържан горък плач.

         И стиснала детенцето си, тя
         все чакаше със поглед замечтан.
         Навън цареше смъртна пустота
         и глухо прибледнелите уста
         през плач нашепваха: „Йохан! Йохан!“



         Карл Либкнехт

         Берлин го помни и навеки ще го помни
         в онези дни на свойте бури главоломни,
         когато в боен ред
         вървяха полк след полк из улиците шумни
         и речи, музики и тържества безумни
         отекваха навред.

         Тогава огнедишащият демон на войната
         по цялата земя развял бе знамената
         на свойта страшна мощ.
         Слепци, поведени от хищници-хиени,
         звънтяха сабли и летяха настървени
         из кървавата нощ.

         Като чудовище огромно и свирепо,
         Берлин настръхна в своето безумство слепо
         и надалеч простре
         железните си лапи. Накъдето свърна,
         села, градища и полета с гняв обърна
         на огнено море.

         Но в страшната тъма на таз стихия бесна,
         като звезда червена, ярък факел блесна
         и трепнаха навред
         измъчени сърца. Надеждата възкресе
         и над града разбунен зов разле се:
         „Младежите напред!“

         И ето, сепна се в почуда булеварда:
         над него се понесе пурпурна плакарда
         и шепа храбреци
         развяха знамето на свойта кръв гореща
         и екна смело: „Долу таз война зловеща
         и нейните жреци!“

         И питаше се целий град смутен и смаян:
         „Каква е тая дързост? Кой е тоз незнаен
         безумец и герой,
         тъй властно който вдига смелите младежи
         и сам присъда смъртна днеска си бележи?“ —
         Карл Либкнехт беше той!

         * * *

         Берлин го помни и навеки ще го помни,
         когато на тълпите гладни и бездомни
         подаде огнен знак
         и ехото прозвъни сред сърцата млади,
         и в улиците запламтяха барикади
         под пурпурния флаг.

         Тогава стенеха вихрушки януарски,
         но техний леден дъх в сърцата пролетарски
         разпали гняв и стръв.
         И ето, робското море се в миг наежи
         и неговия вик бе буря от гърмежи
         и дъжд от топла кръв.

         И бяха дни и нощи на борби сурови.
         А робите, разкъсали студените окови
         до сетния си миг
         не спускаха ръце. Берлин замря в тревога,
         обагрен от усмивката злокобно строга
         на този бунт велик.

         Ала Смъртта там черна книга пак разлисти,
         за да обсеби доблестните спартакисти.
         И в зимний студ и вой
         една душа, кат слънчева усмивка ясна,
         из мрачната алея трепна и угасна —
         Карл Либкнехт беше той!…

         Ала Берлин го помни, вечно ще го помни
         и вижда начело на тез тълпи огромни,
         които днес навред
         растат, гърмят, разкъсват своите окови
         и властно разлюляват тежките основи
         на този робски свет.

         Берлин се вслушва в своя трясък всекидневен:
         Спартак стои над него мощен, смел и гневен
         и тътне огнен вик:
         „Берлин, Берлин, всуе са тез надежди празни!
         Всуе ликуваш в своя мимолетен празник —
         аз тук съм всеки миг!

         Напразно ме погреба ти в зловещата алея,
         на твойте улици и днеска пак живея,
         надмогнал свойта смърт!
         А пак ще вдигна аз тълпите в щурм последен,
         за да забият знамето със вик победен
         над твойта черна твърд!

         И ако слънцето угасне в боевете —
         то моето сърце кат слънце ще им свети
         през бурната тъма,
         а пламъкът на младите души им стига,
         за да разбият и последната верига
         на майката-земя!“



         Глад

         През цялото лято напразно копняха
         душите за капчица дъжд.
         Небето бе сякаш запалена стряха
         и в суша безмилостна вред изгоряха
         полята с пшеница и ръж.

         И ужас облъхна селяците бедни,
         сърцата им скръб вледени.
         Те шушнат, споглеждат се трепетни, бледни,
         а бърже дояждат се вече последни
         прикрити от лани храни.

         Една подир друга прихлупени хижи
         пустеят и неми стърчат.
         Тълпа след тълпа из полята се ниже,
         а мълком по техните стъпки се движи
         зловещия хищник Гладът.

         * * *

         Като безчислени ята,
         подгонени от есента,
         далеч, далеч отлитат шеметни пълчища.
         Очи извръщат се назад,
         където в бронзов прах трептят
         тополите на горестните им селища.

         И ето плачеща жена,
         до нея плахо отстрана,
         привел в печал глава, върви мужик замислен.
         Край тях притискат се деца,
         с изпити, смаяни лица,
         и впиват поглед из кервана многочислен.

         В душата скръб, пред поглед тъп
         блуждай и гасне образ скъп.
         А огнена земята майка ги поглежда
         с раззинали пукнатини
         и сякаш леден смях звъни
         и помразява всяка трепетна надежда.

         * * *

         Сивожълти безплодни поля
         се простират кат смъртен саван
         и по тях безконечен керван,
         поразен от съдбата си зла.

         Накъде и по кой път сега?
         В безконечна, задрямала степ
         ни покой, ни вода, нито хлеб!
         Само ужас и черна тъга.

         Вред безлюдни и глухи села.
         А сред жълтите тез пустоти
         сгорещеният въздух трепти
         с милиони прозрачни крила.

         * * *

         А в полето, днес облето в безутешна, бурна скръб,
         бодро щеше да се носи песента на звънък сръп.
         И смехът на волни деви щеше буйно да звъни
         над облъханите с гибел безпределни равнини.

         Ширни ниви златогриви щяха кротко да сведат
         натежали класове над родна черноземна гръд.
         Вредом сини метличини, кат очите на деца,
         щеха да мълвят утеха за селяшките сърца.

         Ех, нали и таз година с толкоз грижи и тегла
         разорани и засяни бяха мъртвите поля!
         Черни мъки всекидневни, черни тежки капки пот,
         а сред тия сиви степи нито искрица живот!

         * * *

         И ето, безкрайни, безхлебни кервани
         се точат из прашния път,
         над тях небесата оловни савани
         безмълвно простират. И в скръб изтерзани
         селяците бедни вървят…

         И все тъй пустеят прихлупени хижи,
         пустеят и неми стърчат.
         Керван след керван из полята се ниже,
         а мълком по техните стъпки се движи
         всевластната хищница Смърт.



         В Поволжието

         Далеч, далеч — в степта безплодна, суха,
         отмина сетната кола
         и самотата над селото глухо
         надвеси оловни крила.

         Ала, ведно със гладните си братя,
         не тръгна слепият Демид.
         Кат жерав, обезкрилен от съдбата,
         остана той от скръб разбит.

         Че в избата на дрипавия одър
         се гърчеше невръстен внук
         и вече в погледа му тъмномодър
         замръзнал беше смъртен звук.

         И мрачен, стиснал детските ръчици,
         мълчи старикът беловлас
         и сякаш погребални върволици
         минават мудно час след час.

         И цяло, пламнало от гладна треска,
         гори детето като в пещ.
         Простенва тежко, в миг се стреска
         и пак потъва в сън зловещ.

         Попукани уста едва нашепват
         молба неизпълнима: „Хляб!“
         Въздъхва старецът, сълзи потрепват
         и оросяват поглед сляп.

         А вън — ни шум, ни лай, ни вик човешки —
         гробовно сънна пустота
         и в улиците тъмни с крачки тежки
         спокойно броди вред Смъртта.

         Но ето хладният й дъх полъхва —
         пред избичката спира тя,
         и в ужас стария Демид настръхва
         и стон възбликва на уста.

         — О, не! Далеч! Не давам го! Не бива!
         Последен внук — последна скръб!
         Възпри ръката си немилостива!
         Едничък е и толкоз скъп!

         И разтреперан, пипа го той в шемет:
         — Челото… вледенено… мраз!…
         Не може туй! Не може! Няма да го вземе!
         Далеч, далеч със него аз!…

         Обезумял от страх, Демид трепери,
         детето грабва като в сън
         и пипнешком през нисичките двери
         едвам измъква се навън.

         И глухо тук-таме с тояжката почуква,
         разветрил белите коси.
         Възпира в миг, поема дъх и хуква:
         да го спаси, да го спаси!…

         Но в миг той спира се, простенва, охва,
         изкривя старческо лице
         и залюлял се в немощ, тежко грохва
         със хладен детски труп в ръце…

         А вред — ни шум, ни лай, ни вик човешки —
         гробовно сънна пустота
         и само сред нощта със стъпки тежки
         спокойно броди там Смъртта.



         Северно сияние

         Стозвучний рев на битката вседневна
         не стихва в снежните поля.
         И върху бледните чела
         Смъртта чертай, развихрена и гневна,
         зловещия си жертвен знак.

         А вихрите сред степите безбрежни
         отбрулят жълтите листа,
         забравени от есента,
         и разпилели къдри белоснежни,
         ридаят в ледения мрак.

         Но стъпват твърдо легиони горди
         по своя буреносен път,
         над тях шрапнелите мълвят
         заканите на обезличени орди,
         прокълнати пред бащин праг.

         А всички страдущи и морни братя,
         осъдени на вечен гнет
         от рухващия стари свет,
         целуват с трепет стъпките им святи,
         вбраздени в кървавия сняг.

         * * *

         От сибирските мрачни хижи,
         от каменния Петроград,
         презрели делничните грижи,
         червените тълпи се нижат,
         сплотени твърдо брат до брат.

         А тъй жестока е борбата!
         Отде не плъзна хищен враг?
         И кой престъпник на земята
         не тръгна с кървав нож в ръката
         да сее ужаси и мрак?

         Налете с кървави пълчища
         настръхналият Капитал,
         обърна в дим и пепелища
         на Сибир мирните селища,
         вериги нови изковал.

         Но гръмна мълния метежна
         над синовете на нощта
         и в свойта участ неизбежна
         стопиха се кат преспа снежна
         недоброими пълчища.

         Безумец е, кой хвърля шепа
         пръст — с пръст слънцето да затъмни,
         и кой надежда храни слепа
         да спре стихията свирепа
         на океанските вълни.

         * * *

         Да бъде крепка, братя,
         десницата ви свята!
         Вий първи в тъмнината
         запалихте звезда.

         Лъчът й ще учуди,
         зовът й ще пробуди
         задрямалите люде
         към хляб и свобода.

         И вихър от крилати
         души ще да разклати
         престъпните палати
         на земната беда.

         Да бъде крепка, братя,
         десницата ви свята!
         Вий първи в тъмнината
         запалихте звезда.

         * * *

         От руските поля далеч до Атлантика,
         през тайнствения лес на Индия безкрайна
         и всъде по света, де пот и горест блика,
         трепти с рубинен лъч сияние велико,
         открило със любов свещената си тайна.
         И неговия лъч е взор на херувим,
         и неговия зов е гръм: „Да победим!“

         Тълпи се легион до братски легиони
         и бурното море издига се и тътне:
         „Станете вий, деца, вий, робски милиони,
         притиснати под златни кървави корони,
         угасващи в нощта и в сънищата смътни!
         Станете вий, деца на Лондон, Берлин, Рим,
         умира старий свят, ний нов ще сътворим!…“

         И блика над света туй северно сияние,
         огряло огнен път през кървавата вечер,
         и робските деца възрастват в великани,
         в смирените сърца разбуждат се закани
         и тътне все напред рубинения глетчер.
         А неговия зов лети кат светъл химн,
         а неговия химн гърми: „Ще победим!“



         Три години

         Москва изправя каменно чело
         с венец от нарциси и тръне
         и в бурния й поглед тъне
         загадката на светлото дело.

         Сред дъжд от огнени стрели, сама,
         едничка в бурята среднощна,
         стои тя горда и разкошна
         и мощно грей сред ледната тъма.

         Загърната във плащ от гръм и дим,
         в небето поглед приковала,
         пред пристъпа на всяка хала
         тя спуска своя щит непобедим.

         И гръмнала с победни тържества
         и с вихъра на свойта сила,
         в сърце си обич притаила,
         Москва нашепва трепетни слова:

         * * *

         „В сенките на три години
         аз блестя като звезда
         и в гърдите ми не стине
         пламъкът на любовта.

         Сред безбрежни степи снежнн
         аз съм остров от сърца
         и чрез вихрите метежни
         пръскам огнени зрънца.

         Пред просънени народи
         като факел аз пламтя
         и децата земни водя
         към живот и свобода.“

         * * *

         „Чадата ми родни отхвърлиха първи
         надгробния камък на черния гнет —
         с коралния блясък на своите кърви
         чертаят днес пътя на новия свет.

         И гаснат велики с желания сетни
         кръвта им да бъде свещена следа
         и в черния мрак мимолетно да светнат
         с рубина на падаща мъртва звезда.“

         * * *

         „Но вий, деца на труд и горест,
         възсепнати сред тежък сън,
         разбийте черната си орис —
         Москва развихря бронзов звън,
         Москва ви праща огнен зов
         за пристъп лих и за любов.

         При Темза, Тибър — и край Сена,
         над всеки друм, над всеки кът —
         със гръм стихията червена
         да отбележи своя път!
         Да блесне мълния и плам
         над рухващия златен храм!

         Ще разгадаем всяка тайна
         на всяко мъртво божество
         и над заблудата безкрайна
         ще грейне в чудно тържество
         едничкий бог на своя век —
         освободеният човек!“

         * * *

         Сред пристъпа на призраците бледи
         на идолите развенчани,
         обсипана с пламтящи рани,
         Москва празнува шеметни победи.

         Москва изправя каменно чело
         с венец от нарциси и тръне
         и в бурния й поглед тъне
         залога на великото дело.



         Червените ескадрони

         В утрото на светла ера, с факела на нова вера,
         идат бодри ескадрони с устрем горд и набег смел,
         а над тях, кат хищни птици, кат настръхнали орлици,
         спускат се и разпиляват гръм шрапнел подир шрапнел.

         Кон изправя се, изцвили и отронил сетни сили,
         грохне мъртъв на земята някой воин поразен.
         В миг уплашен спира коня, но наново той догоня
         стъпките на ескадрона, в общий прилив устремен.

         И развели буйни гриви, над пожънатите ниви,
         като вихър отминават ескадрон след ескадрон.
         Под копитата извива прах на облачета сиви
         и премрежва с бронзов блясък огнения хоризонт.

         Ето татък край върбите екнаха пушкала скрити
         и вълни от кървав пламък срещнаха се гръд със гръд;
         сви се буря безпощадна, зазвънтя стомана хладна —
         кратка схватка и наново ескадроните летят…

         Ах, летете, ескадрони! В устрема ви милиони
         погледи са приковани със надежда и любов.
         Свил десницата корава, целий свят се днес изправя
         стреснат, трогнат, очарован от победния ви зов.

         Нека в ужас, в изненада рухне всяка черна сграда
         на световната неправда, на сподавения стон
         и човекът да намери зад открехнатите двери
         мъртви старите химери на бездушния закон.

         Ах, летете вий сред сеч и дъжд от огнени картечи,
         вий — развихрени предтечи на безоблачните дни!
         С буря, мълния и грохот възвестете гордий поход
         на възбунените роби, на червените вълни!

         И когато сетний камък на обгьрнатия в пламък
         и разруха древен замък се отрони в пепелта,
         вий слезнете от конете и земята целунете —
         възцарете вечна обич, вечна правда на света.



         Смъртта на Делеклюз

         Връхлетя като вихър безчислений враг
         над Парижката бурна комуна
         и борците последни студеният мрак
         с окървавени устни целуна.

         Милионният град, разорен и пламтящ,
         безнадеждно затихнал е вече
         и над него привежда се в траурен плащ
         модрооката пролетна вечер.

         Барикади срутени, бездушни тела,
         пустота и кошмар безпощаден,
         а от сградите гледат разбити стъкла
         със очите на череп грамаден.

         И върви Делеклюз зашеметен, но горд,
         със походка безумно спокойна,
         и в душата му стихва последен акорд
         от гръмовната музика бойна.

         Там — отсреща — Смъртта, притаена, мълчи,
         притаен е и враг многоброен.
         Ще ги зърне той смел, ще ги зърне в очи
         и ще падне студен и спокоен.

         Посред трупове братски, през дим тъмносин,
         сякаш жертва на огнена клада,
         Делеклюз се изправя велик и самин
         над обляната в кръв барикада.

         Среброкос, величав, цял обгърнат в лъчи,
         той изправя челото си гневно,
         той се взира напред и настръхнал мълчи,
         като някоя статуя древна.

         А куршумите шепнат му припев зловещ,
         озарява го блясъкът ален
         и Париж го прегръща чрез всеки гърмеж,
         и целува го с привет прощален…

         И след миг само той, все тъй хладен и горд,
         грохва мъртъв при своите братя
         и душата му трепва с последен акорд
         от великия химн на борбата.



         Бунта на Везувий

         Сред тайните на тъмни векове,
         с търпение велико прикован,
         забил в лазура поглед замечтан,
         стои Везувий и в гърди кове
         заканата на гневен великан.

         И призори по каменната гръд,
         по голите замислени скали,
         надвисват сини есенни мъгли,
         като души, залутани без път,
         и с тях скръбта си бурна той дели.

         А в черни нощи блесне ли Помпей
         с безумни и разгулни празненства,
         Везувий дигне троснато глава,
         в гърди му гневен трепет се разлей,
         но стихне той след миг и занемей!

         Отронят само каменни гърди
         въздишка глуха в тягостната нощ
         и ехото на страшната й мощ
         в празнуващите зали се вести
         смеха и оргиите да смути.

         А сред оргии безумни
         тъне празничният град
         и всенощно в зали шумни
         блика вино и разврат.

         Мраморните колонади
         знаят всеки тъмен грях
         и безстидните наслади
         сякаш сплитат се по тях.

         Вечер в пясъчни арени
         гладиаторският меч
         върху братята рождени
         шепне смъртоносна реч.

         И тълпите са честити,
         щом настръхналия лъв
         жаждата си с кръв насити —
         с топла человешка кръв.

         Но по белите туники
         черен знак е начертан —
         над тълпите многолики
         дебне огнен великан.

         И ето веднъж великана настръхна
         и мълния блесна по гневния лик;
         студена струя от смущение лъхна
         и трепнаха залите в ужас велик.

         И с грохот страхотен Везувий разтресе
         могъщите стави на каменен стан
         и трепетът странен за миг се понесе
         от сграда на сграда кат гост непризван.

         „Везувий, Везувий!“ — ведно възридаха
         смутени и бледи мъже и жени.
         „Везувий, Везувий!“ И смъртна уплаха
         сърцата безгрижни за миг вледени.

         Настръхнал в своята велика злоба,
         Везувий — в пурпур озарен,
         разкъсал свойта пламнала утроба,
         разлива огнената си прокоба
         и тътне в своя гняв свещен:
         „На своите плещи търпях с години
         позорен гнет и скверен смях,
         вий, синове на прашните долини,
         в разврат посред уханните градини
         празнувахте вседневния си грях.

         На празненства и оргии безстидни
         не стихваше стаканен звън;
         жреци, девици и патриции видни
         осмиваха с делата си обидни
         привидния ми вечен сън.

         А знаехте, че всичко тук живее
         чрез моята смирена гръд:
         житото, розите край светлите алеи,
         виното, в пиршествата ваши що се лее,
         и вашата престъпна плът.

         Безумци, имах много мощ в гърдите,
         а все пак роб бях аз на вас;
         родени тамо доле — в низините,
         за вас невнятни бяха висините
         и ужаса на вечната ми власт!

         Но в своя гняв на пепел ще обърна
         кумирите на жалкия ви храм;
         от мъртвите ви зали ще извърна
         аз поглед и тълпите ще обгърна
         с победния си смъртен плам!“

         И над каменния гребен бликва пламъка вълшебен
         и разлива се, извива, като златокървав флаг,
         великана, разсвирепил се, обсипва с дим и пепел
         улици, площади, сгради, засенени с черен мрак.

         Блесне, стихне, сетне светне в пламъците многоцветни
         и развее, разпилее пара, пепел, гръм и дим,
         а тълпите бледолики къмто градските портики
         хукват, трупат се и чупят пръсти в плач неутешим.

         Рухват тежки колонади и възпламналите сгради
         стенат, съскат и разпръскат многохилядни искри;
         вред тъмата се сгъстява, каменен дъжд загърмява
         и вулкана със закана блясва, трясва и гори.

         И за празник смъртночуден, смело към града безлюден
         стъпва хищна Смърт сред пищно тържество извила стан:
         ето огнената лава тьтне, святка, наближава
         и чрез нея гибел лее разгневений великан.

         В пустите улици с пурпурни гриви
         бликат пламтящи вълни;
         лавата лее се, жежка, бурлива
         в черен дим и съсипни.

         Тук-там прониже пожар тъмнината,
         блесне рубинен език,
         глухо понася се стон в пустотата
         и занемее след миг.

         Край бреговете тълпи изумени
         блъскат се с ужас и рев,
         пред тях морето вълнува се, пени
         в своя величествен гнев,

         зад тях Везувий настръхнал изправя
         своята огнена мощ —
         ярки потоци от бликнала лава
         греят в злокобен разкош.

         Могъщ и метежен, сред мрака безбрежен,
         Везувий победно гърми,
         той властно обхваща града и разпраща
         пламтящи червени вълни.

         И сграда след сграда във хаоса пада,
         вълна я залива след миг
         и в черната бездна на вечер беззвездна
         изчезна последния вик.



         Гладиатор

         Спокоен той спря сред арената ширна,
         спокоен изправи глава —
         гърми там тълпата и глъчка неспирна
         отронва неясни слова.

         Отляво до входа, в сребриста туника,
         робинята малка стои;
         по златните къдрици факлите бликат
         игриви, златисти струи.

         Удари той с меча трикратно по щита,
         ехото далеч прозвъни
         и ето: тълпата, охолна и сита,
         крещи пак от всички страни.

         Но странно: от дързост незнайна обзети,
         край него се роби тълпят,
         захвърля той щита и скръства ръцете
         на голата бронзова гръд:

         „О, блудни, пияни патриции, пак ли
         жадувахте кърви и смърт?
         И тази ли вечер разискрени факли
         за диви възторзи горят?

         Безумци! Стоманен е всеки мой мускул
         и меча ми в кръв е кален,
         че тая арена не съм я напускал
         от никого в бой победен.

         Пронизвах аз братя. Все нови и нови!
         О, жертви, без име, без брой!
         Но таз вечер вие бъдете готови,
         аз вас призовавам на бой…“

         Сред ужас нечакан, сред паника бурна,
         патриции хукнаха в миг,
         а вдигна той меча и вихром се втурна
         тълпа гладиаторска с вик.

         Смутената стража изпречи се с крясък
         пред буйната робска вълна;
         и мигом обагри се жълтия пясък
         със кървави тъмни петна.

         Но втурнал се първи, той първи възпре се,
         простре се с пронизана гръд;
         през трупа му с рев се тълпата понесе,
         пробила си шеметно път.

         И само робинята спря бледолика:
         в кръвта му намокри едва
         тя края на своята снежна туника
         и тръгна, привела глава.

         А там — из града, за разплата желязна
         тълпите повел бе Спартак
         и бурно ехтеше в нощта златозвездна:
         „На крак, братя роби, на крак!“



         Гневът на робите

         Сред дворците ви трепнат разцъфнали вишни
         и доволството блика навред,
         но защо са печални трапезите пищни
         и защо властелинът е блед?

         Безутешни са вашите светли градини —
         пролетта ви орося в сълзи,
         и зловещата сянка на бурни години
         неотлъчно и властно пълзи.

         Първомайския блясък е страннозлокобен,
         вред земята тресе се, дими,
         и пред вас, изпод тежкия камък надгробен,
         страховита закана гърми.

         А редят се тълпите бездомни и боси,
         над стъгдите разлива се рев.
         Като облак високо, високо се носи
         и боботи червеният гнев.

         Той възбликва сред робските черни талази,
         запламтя посред бранни поля —
         из ония полета, където полази
         огнелика червена струя.

         А от него сега потъмнява лазура
         и убийците тръпнат навред;
         не затихва, не млъква великата буря
         и люлее се стария свет.

         Безутешни са тези разцъфнали вишни
         и в златото ви гибел се крий —
         над палати, казарми и пирове пищни
         днес червеният призрак се вий.



         Москва

         Москва, Москва!
         Ти ярко пак пламтиш, ти пак туптиш!
         Ти пак си огнено сърце
         и с ясна пурпурна усмивка бдиш
         над братски стиснати ръце.
         Че блясъкът на твоята зора
         раздра световната тъма,
         че ти като възторжена сестра
         събра на цялата земя
         и радостта, и бурната печал!…

         Москва, Москва!
         сърце от разтопен метал!

         Москва, Москва!
         Пред твоите стоманени врати
         разби се вражата вълна;
         звездата ти с рубинен лъч трепти
         над всяка горестна страна,
         където робът цял живот оре,
         а мре лишен от късче хлеб,
         където пролетарското море,
         възвре от пламъка свиреп
         на петгодишна демонска война.

         Москва, Москва! —
         звезда на нови времена!

         Москва, Москва!
         От своите площади днес мълвиш
         присъда над вековен гнет.
         Сред теб са Лондон, Рим, Берлин, Париж,
         сред теб и целий пролетарски свет.
         И горда в своя блясък и гърмеж,
         с копнеж за сетната борба,
         пламтиш чрез всеки старец и младеж,
         зовеш кат бронзова тръба
         и твоя зов веригите руши!…

         Москва, Москва!
         вулкан от пламнали души!



         Северния Спартак

         От нишките на свойте мъки тежки
         изтъках твърдата си броня аз.
         А моят меч е сноп души човешки,
         калени в пламъка на сетни грешки
         и в мъдростта на свойта първа власт.

         По стръмните пътеки на борбата
         вървя обгърнат с пламъци и гръм;
         пламти под моите нозе земята
         и в устрема на свойта ярост свята —
         стихийно величав и властен съм.

         Аз — жалкий роб на кървави арени —
         издигам своя меч несъкрушим
         и братята ми идат разярени,
         и бурята разраства се край мене,
         за да се втурне в дверите на Рим.

         Напразно ме посрещат легиони!
         Всуе преграждате вий моя път!
         Върху купчинката на златни брони
         ще хвърля аз железни милиони
         и огъня на мойта робска гръд.

         И с вихрите на тия снежни степи,
         ще ви разпръсна властен и сърдит,
         ще ви разпръсна немощни и слепи,
         защото мечът ми е мълнии свирепи,
         защото слънцето е моя щит!



         Въглекопач

         Надоле! Надоле! Надоле!
         В студените бездни слезни,
         където тела полуголи
         се гърчат край черни стени,
         де опват се мишци железни
         и техния удар звъни
         сред мрака на страшните бездни
         с протеста за слънчеви дни,
         с протеста за отдих, за воля,
         за въздух, простор, ширини.
         Надоле, надоле, надоле —
         надоле слезни!

         Слезни в тия мрачни утроби
         на хищната — майка земя,
         слезни между братята роби —
         в морето от вечна тъма,
         и твоята лампичка бледа
         ще бъде там ярка звезда,
         там сноп от лъчи ще огледа
         зловещия храм на труда,
         зловещите тези идоли,
         де няма ни нощи, ни дни.
         Надоле, надоле, надоле —
         надоле слезни!

         А там вековете незнайни
         редили са пласт върху пласт —
         тез пластове мрачни, безкрайни,
         прострени навсъде край нас,
         които живота изтъка
         на каменен, черен килим,
         които са хладни кат мъка,
         и крият и огън и дим.
         Слезни там и с удари верни
         разбивай, разлюшквай, руши,
         разкъртвай тез пластове черни
         тез робски души!

         И в бурната пещ на борбата
         грамадата черна хвърли
         и спри се да видиш, когато,
         сред мрак и оловни мъгли,
         ще блеснат реки огнеструйни,
         когато червени вълни,
         понесени в пристъпи буйни,
         ще бликнат по всички страни,
         когато сред блясъци нови
         земята ще ври, ще гори
         в огньове, огньове, огньове
         и дъжд от искри!



         Утрешния ден

         Аз виждам: раждат се тълпи
         за утрото на празник свят
         и вред в настръхналия град
         духът на кървав бунт кипи.
         И всеки слаб и угнетен —
         на черна мъка светъл син,
         възраства като исполин
         и в страшен пристъп устремен,
         с море възбунени души,
         лети, гърми, зове, руши…

         Над него трепетни слънца
         преплитат утринни лъчи,
         а по следите му личи
         кръвта на хиляди сърца,
         туптели с порива свещен
         да слеят своя огнен ток
         ведно с тържествения звън,
         зовящ вселената от сън…

         Аз виждам: гърчи се пред мен
         последний призрак на нощта
         и кръв от зинали уста
         опръсква утрешния ден,
         а там по каменистий път
         на многовечната борба,
         удушил властната съдба
         до своята гранитна гръд,
         пристъпва человешкий род
         към дверите на нов живот.



         Веригите на мисълта

         Когато мъртвата пустиня
         на свойта черна слепота
         Човекът с пот и кръв премина
         под ударите на Смъртта,
         и окървавен, блед излезна
         на стръмний житейски път —
         пред енго с рев страхотна бездна
         разкри студената си гръд.
         Самин сред хаоса безбрежен
         на непрогледни векове,
         той тръгна, бодър и метежен,
         по голите й брегове.
         А пълна бездната бе с грохот,
         с незнайни ужаси и мрак
         и Демонът пред всеки проход
         поставил беше кървав знак…
         Но ето, трепнаха тъмите,
         извърна поглед плах Нощта
         и в миг проряза висините
         златиста огнена черта.
         В почуда спря се Человека
         и зърна днес и навсегда:
         лъчи по земната пътека,
         а над челото си — звезда.
         И грейна огнена, сияйна
         над него Мисълта-звезда:
         утеха в мъката безкрайна,
         сестра при радост и беда…
         Преплитат се пътеки смътни,
         реве пустинен ураган
         и в него страховито тътне
         плачът на идол развенчан.
         Но бодър Человекът броди
         и смело тайните чете —
         звездата го крепи и води,
         звездата грее и расте.
         А колко много черни братя
         посрещнаха я с гняв и злъч,
         закрили своите обятия
         за нейния рубинен лъч!
         Един ли тук изви десница,
         замервайки я с кал и пръст,
         веднъж ли чиста кат девица
         биде разпъната на кръст?
         Но кой от призраците нощни
         лика й светъл засени?
         Не грей ли ярка и разкошна
         през мраз и черни тъмнини?

         Когато в шумните площади,
         изправил старческа глава,
         Сократ призва сърцата млади
         и в огнените му слова
         проблесна красота нетленна,
         огряла нов път на света —
         нима отровата студена
         можа да стигне Мисълта?
         Нима тълпа от фарисеи —
         слепци с угаснали очи,
         убиха светлата идея
         и трепетните й лъчи
         не се разляха от Голгота
         над всеки дом и всеки друм,
         издигнали се над живота
         с крилата на божествен ум?

         И днес, когато необятна
         по блясък, мощ и красота,
         тя грей в сиянието златно
         над трепетната ни мечта —
         мечта да видим всички братя
         изтръгнати от нищета,
         вий пак зовете тъмнината
         в жестока битва с Мисълта!…

         Ковете тежките окови
         на немощния си закон,
         гответе хладните отрови
         и пламъците на Нерон!…
         Какво сте вие, сенки бледи,
         безумни рожби на нощта?
         Над пировите ви победи
         стоим с усмивка на уста.
         Над всяка бездна и верига
         свободна мисълта лети
         и грешната ви власт не стига
         до чудните й висоти.
         Какво сте вий, безумни люде,
         и що е вашият закон?
         Какво са черните заблуди
         и сянката на златний трон?
         Днес, вижте вий: все по-разкошна
         трепти звездата над света —
         топят се призраците нощни
         под блясъка на Мисълта.
         И ето, робът, сред огньове,
         пристъпва с исполински ръст
         и на вековните окови
         разбива и последний къс.



         Вечния карнавал

         Сред мрака на нощи безкрайни
         милйони люде се тълпят
         и удрят морната си гръд
         в гранита на вековни тайни,
         покрити с тягостна мъгла
         и кръв от борчески чела.

         Заключена зад хладни двери,
         лежи бездушна радостта
         и като сенки по света
         пълзят примамващи химери.
         Подире им със ропот глух
         блуждае человешкий дух.

         А скрит зад маската смирена,
         един престъпник ли до днес
         издига своя интерес
         за бог над цялата вселена
         и тласка в бездни и позор
         жадуващите слънчев взор?

         Там окървавена корона
         над куп от черепи лежи,
         тук, с пъстра маска от лъжи,
         служител верен на закона
         бесилки вдига и чрез тях
         прикрива собствений си грях.

         А жрец под празнични одежди,
         опит от вечна суета,
         кове олтар на глупостта,
         сърцата трови той с надежди
         и ръси пепел и тъма
         над светлий пламък на ума…

         Но в мрака на нощи незвездни
         отлитат глухо век след век
         и окървавений човек,
         пребродил всички тъмни бездни
         и зърнал вечний маскарад —
         въстава смел и непознат.

         Той бий оковите си черни,
         той вдига борчески глава
         и екват властните слова:
         „Свалете тези маски скверни!
         Аз вашите заблуди знам
         и слънцето ще стигна сам!“



         Червения смях

         Сред сенките на вековете,
         закърмен с буря и пожар,
         смехът ни бодър ярко свети
         в сиянието на ханджар.
         И съчетал на всички роби
         скръбта и черния хомот,
         гърми в свещената си злоба
         от своя огнен небосвод.

         Заканата му вечно стене
         в шумът на каменния град;
         в полята с кървав пот облени
         лети той вихрен и крилат.
         И неговия зов отмерен
         разлива се нашир и длъж,
         надвиснал като призрак черен,
         настръхнал като огнен дъжд…

         Следящ вълните на живота
         в триж угнетените тълпи,
         аз чувам глухо под хомота
         смехът червений да кипи.
         А в него мъките сурови
         преплитат своя страшен хор
         и глухо хладните окови
         звънят над черния позор.

         Зова ли призраците смътни
         на робите от древността,
         аз чувам как смехът им тътне
         студен и тъмен кат нощта,
         аз виждам ширните арени —
         по пясъците локви кръв
         и мойте братя отредени
         за пир на дебнещия лъв.

         Там гладиатор с тежки стъпки
         издига меч над брат рожден,
         тълпата чака в странни тръпки,
         а Цезарят е тъй студен…
         Но виж — към хладните обятия,
         към прага тъмен на смъртта
         пристъпят горди мойте братя
         с червения смях на уста…

         О, смях, разлян от черни чаши,
         напръскан с кръв, примесен с яд,
         упой ти горестите наши
         и подкрепи духът ни млад.
         на брачен пир не сме призвани,
         а чужденци сме в този дом
         и не със флейти и тимпани
         ний бродим в грешния Содом.

         А всинца из пътеки стръмни,
         опрени крепко брат до брат,
         вървим и чакаме да гръмне
         тръба, зовяща в подвиг свят.
         И над Содом тогаз смехът ни
         кат пратеник ще полети
         и там над оргии безпътни
         присъдата ще възвести.


Няма коментари:

Публикуване на коментар