2 юли 2012 г.

Българска класическа литература: Пейо Яворов-1


         Пейо Яворов
       Безсъници


* * *

         Боричкания, сълзи, кърви: —
         последни сме — да бъдем първи!
                   Човешка суета.

         „Честит“ бил царят, „клет“ бил робът —
         не е ли и за двама гробът
                   единствена врата?


         * * *

         Не дирих радости в живота,
         не дирих ветрища и прах,
         ала и някоя Голгота
         едва ли нявга обещах.

         В света живях с мечта избрана,
         живях в неземен идеал:
         земята чужда ми остана,
         макар че туй не съм желал.

         И гост на хората — отдавна,
         с усмивка бледа на уста,
         възвих в пътеката най-равна
         към пътните врата…


* * *

         Душата ми е пуста: буря кратка
         помете всичко там. Напразно вече
         следа бих дирил от мечтата сладка
         по тебе, образ потъмнял! Далече,
                   цял век далече са от мен
         миражите на вчерашния ден.

         Все пак аз помня: ти дойде желана,
         дойде с душа лист още неизписан,
         лист бяла книга. В своя вехта рана
         перо намокрих: в спомени улисан,
         посегнах аз и писах без покой,
         от болка се превивах —
                   и писах с кръв и гной.

         Че ти не бе живяла — а живота
         бе мене пък задавил. И той свари
         с проклети писмена на богоскота
         душата ти чрез мене да нашари.
         Перо послушно — копие на цар…
         Раних аз твоя дух и своя чар.

         В очакване, боязън непонятна
         владееше предчувствията мои;
         изгубих те — пустиня необятна…
         Чух змийски съсък в спомените свои.

                   Перо послушно, копие на цар! —
         Раних аз твоя дух, убих и своя чар.


         Моето сърце

         Аз се не замислих, ръката ми не трепна:
         найдох и откъснах пиявицата — жадно
         смучаща, двоуста, моето сърце.
         Ето я на пода: запратих я, прилепна,
         с кърви напоена… Любов — позна я, страдно
         в обич и омраза, моето сърце.

         Ето я на пода, пиявицата, — жадно
         прилепна и трепери: тя вече не обвива,
         смучаща, двоуста, моето сърце!
         И мълком аз страдая… И нея ли пак страдно,
         и нея ли оплаква — и кървави пролива
         сълзи през две рани моето сърце?


         Недей се връща

         Недей се връща, не пристъпвай моя праг, —
         угасна моя ден.
         Усмихнат — призрачен — и драг,
         тъй близък и далек от мен,
         из миналото образ! Тук и тебе
         безмълвие навеки ще погребе
         в нощта на моите студени дни…

         В нощта на моите студени дни
         единствена звезда,
         ти хвърляш лъч сред гробни тъмнини; —
         о призрачна звезда,
         ти грееш в спомена на миналите дни,
         мъртви навсегда!
         Мъртви навсегда.


        
         Стихотворения
                (1901)

* * *

         Мъгли покриха небесата,
         дъжд не спира толкоз дни;
         без слънчице мъртвей земята
         под денонощни мрачини.

         Ала и слънце нека има,
         топлик ще има ли желан?
         Ох, късно, късно… вече зима
         готви белия саван.


         Прости!

         Тежи ми погледът прощален,
         изпълнен с укор и тъга —
         и вехна, крея аз печален с
         еднички спомени сега…

         Не бяхме си ръка подали,
         не бяхме разменили реч —
         сърцата бяха се разбрали,
         сърцата знаеха се веч.

         И щастие възможно беше,
         възможно беше — не мечта!
         Самичък бог над нази бдеше…
         А днес — най-черна самота.

         Последен път… минути бързи…
         Пред мене облак се изви.
         Прострях ръце, пороних сълзи,
         извиках… късно бе, уви!

         Виновен съм. И оскърбена,
         към мене яд ли сетиш ти,
         о, знай — добре си отмъстена,
         душа невинна, — и прости!


              Стихотворения
         (1900–1901)

* * *

         Злокобен шепот, не спи враждата —
         змия с отрова пои сърцата:
         човек човека не ще познае…
                   И мрачний демон на войната
         за кърви жаден над нас витае…

         Светни, о разум! — Разсей тъмите
         ти, слънце властно! Дори слепците
         зловещо зинал да видят гроба…
                   И благост да смири душите,
         горящи днеска в безумна злоба.


* * *

         Житейски дребни грижи са всичко похабили —
         размислиш ли, неволно сърцето те боли;
         а блянове такива… С кого ли, боже мили,
         с кого душевни мъки човек да сподели?

         Орел затворен в клетка, тревожен дух отпада
         и дреме полусънен в желана самота;
         търпи ли се оная убийствена досада от
         хорската пазарна и жалка суета?



        Забравена
         Етюд

         I

         Грейна, трепна и залезна
         вечерна звездица;
         неживяла — и зачезна
         галена Милица…
         Висината потъмняла —
         було на звездица!
         В що нерадост е видяла
         хубавица?

         Ако има негде птичка
         в клетка позлатена,
         още рожбица едничка
         с прах неопрашена,
         ето нея!… Тя — благатка
         на земята наша,
         тя — за майка и за татка
         цвете в чаша.

         Ако бъде самовила
         чемерна магия
         или млада подлудила
         грешник и светия,
         то Милица — право, ей я
         небо-сън изгора,
         дето няма като нея
         нигде втора.

         Пак. И залъгалка блага
         и лекарство сяко,
         а да може — не помага
         и от пиле мляко. —
         „Мила, Мила!…“ — „Нищо, мамо,
         остави ме, татко!“ —
         Инак беше, инак само
         как за кратко!

         II

         Пяха и петлите втори;
         и зора се вече пука;
         свещ зад момини прозори
         на догаряне блещука…
         В рай-гнездце сама Милица
         още бди: скръбта змеица —
         в сладък час горчива среща,
         у дома си в къща чужда
         шепне думица зловеща
         и съня страхлив прокужда.

         И свещта ту любопитно
         в ненагледен стан се взира,
         ту възтържно ситно-ситно
         запламти… На крепка мира
         тънка риза е покрила
         жива прелест… Къдра свила
         волем си почива — ето
         въз плещите мрамор бели.
         А ръчицата, крачето —
         слънце, месец са огрели…

         Под три ката низ бисери
         на лебедената шия,
         неспокойна гръд трепери
         и вълнува се: гори я
         пламък на копнежи скришни:
         оня, който в двете вишни,
         в устниците сочни блика;
         оня, който грей в пожара
         на странички дивна лика
         с половинките от нара!

         Ала нощ е отразена
         в замъглените очици.
         И росица замразена —
         сълзи светят на ресници…
         Леком трепне тънка вежда
         и на хвръкнала надежда
         сенчицата мимолетна
         по чело се мерне бърже,
         тъй — на миг… И жал заветна
         пак си нишката завърже.

         III

         Чак при облаците горе.
         под небето,
         сив сокол, гидия лиха,
         вил се гордо. А в полето,
         сред цветята — яребица…
         Отвисоко
         рейнал поглед нашироко,
         кръг по кръг сокол извива;
         а на пъстра яребица
         сърчицето й отива…

         „Ох, да може… Дай ми, боже,
         дай сокола!“
         А сокол се спуща вече —
         и крило с крило се сплита,
         гръд горяща
         до горяща гръд допира…
         И топи се яребица
         в сладък огън,
         и топи се яребица,
         и премира.

         Но когато след минута
         яребица взор открива —
         болка люта!
         И наяве сън ли беше,
         де сокола?
         В ясни кърви гръд ранена:
         остра нокът я пробола,
         мъжка шепа я раздрала
         и сърцето — яребица
         без сърце остала!…

         IV

         Сутрен стане ли Милица
         от легло — и чело
         слага въз памук ръчица
                   кротко нажалена,
                   в мисли вглъбочена:

         „И на сън ми се вестява…
         Вече знам, само там
         Всичко, всичко се смирява —
                   и любов и злоба —
                   всичко, само в гроба“.

         Иде тя дене в градина
         сам-сама, миризма
         от шибоеца и крина
                   пълногръдно вдъхне,
                   тихичко въздъхне:

         „Ах, цветя! За пръв път ето
         тук при вас, в утрен час
         трепет ми обзе сърцето —
                   чудно сладко име —
                   в дивен сън плени ме.“

         * * *

         Вечер греят ли звездите,
         тя мълчи и очи
         устреми към висините,
                   като че ли пита
                   горко жаловита:

         „Вредом гледате, звездици,
         по света — любовта.
         Дали всякъде, сестрици,
                   миг честита бива,
                   сълзи век пролива?“

         * * *

         Тъмна нощ ли бъде: „Клета,
         аз го, ах, не разбрах, —
         като тая нощ проклета
                   в погледа му нещо
                   мяркаше зловещо.“

         Или пък бесней фъртуна;
         „Горък той за покой
         беше ли роден? Не, буна
                   някаква в гърдите
                   тровеше му дните!“

         * * *

         „Болки странни, мъки тежки
         виждах аз и тогаз
         правех в ласките ми жежки
                   мисли да удави,
                   скърби да забрави.

         И забравяше той всичко,
         отмалял, в огън цял;
         и, сърце, и ти самичко
                   знаеше тогава
                   щастие, забрава…“

         * * *

         Стане слука, хубавица
         види как гълъб — драг —
         гали драга гълъбица,
                   луд крила разпери
                   и в несвяст трепери…

         Мигом бедна изнеможе
         и бледней, каменей,
         в гръд се нож забие… „Боже,
                   как ме той остави,
                  боже, и забрави?“



                  Стихотворения
                          (1904)

* * *

         Мене, моме, не люби,
         скъпа младост не губи;
         горък странник отдалече —
         пусто зло ме тук довлече.

         А оставих у дома
         мила майка сам-сама:
         тя въздиша днес и чака
         да прегърне син юнака.

         Че за нея съм един
         аз и радост и надежда;
         без едничкият и син
         в старост кой ще я наглежда?


Минзухар

         Току-що пролетното слънце
         изпрати първичка целувка
                   на полето —
         и ти прибърза, минзухарче,
         да вирнеш хубава главица
                   към небето.

         На младата пролет първа рожбо,
         кому е твоята усмивка
                   росна, блага?
         О, нивга младенец невинен
         така благат не е поглеждал
                   майка драга!

         А никаква ли черна мисъл
         под грейнало чело не криеш,
                   цвете мило?
         Че може утре замразено
         да клюмнеш мъртво, щом си толкоз
                   подранило?

         Напразно питам. Ти спокойно
         и радостно лице подлагаш
                   на лъчите,
         тъй щедро днеска що разлива
         засмяно блесналото слънце
                   в синевите.

         Цъфти безгрижно! Тъй сърцето,
         когато щастието грейне
                   и го стопли,
         не ще да знай бедите бъдни,
         че в него място не намират
                   горки вопли.


         Мечта

         Заклел се бих, видях те! Ала насън ли беше,
         наяве ли — не зная; а беше нощ година,
         че мъка, като огън, самотен ме гореше.
         Тогава ми се мярна… Така на бедуина,
         в пустинята изгубен, се мерне палма млада
         и мисли той: при нея кристал-вода извира
         и бърза той към нея на отдих и прохлада,
         а то мираж — от палма следа се не намира.
         И ти мираж ли беше? Все пак видях те аз
         и мисля те, и мисля — и чезна оттогаз.

         По кротък лик те имам сестрица на луната,
         зора през май нарекох усмивката ти блага,
         да помня твоя поглед — аз гледам небесата,
         гласа ти за да чувам — запрях си птичка драга…
         На розата обикнах мириса ароматен,
         че в него има нещо от твоя дъх небесен;
         пленява ме зефирът — и как е той приятен,
         как сладичко ми шепне за тебе мит чудесен.
         А питам ли къде си, сърдечно глас ечи,
         но всякога и всичко на питане мълчи.

         Реша да те подиря. Залутан сред тълпата —
         на страстите житейски попаднал в маскарада,
         аз искам да узная под маските лицата…
         Но ти ли там ще бъдеш? И мъка ме напада,
         змия сърце ми гризе, че пак не те намирам.
         Сред весели другари от чашата кипяща
         тогаз утеха искам… но сякаш те съзирам
         изправена край мене замислена, скърбяща —
         и бягам аз разкаян; и само господ знай,
         какво в безсънни нощи тогава ме терзай…


* * *

         Зловещо мръщи се небето.
         лудува хала над морето,
         сърдито кипнали вълни
         огласят нощни тъмнини.

         Живот прекършен от бедата,
         скръбта немирствува в душата,
         безсилен яд кипи в гърди,
         език проклятия реди…

         Ще грейне слънце от небето,
         ще млъкне хала — и в морето,
         надлъж и шир по далнини,
         ще дремнат яростни вълни.

         Кога ще грейне и в душата
         на примирение лучата?
         Съдбата ще ли отреди
         покой за болните гърди?



         Сонет

         Към север беше моя път,
         а ти отиваше на юг;
         следи — заличи ги прахът,
         не чуем днес един за друг.

         Но мой сърдечен идеал,
         звездице светла в нощен мрак,
         живот и младост — бих ги дал,
         да можех да те видя пак.

         Мечта суетна… А в гърди
         за мъка не остава мощ,
         че там скръбта всечасно бди.

         И съм обърнал нощ на ден,
         денят обърнал съм на нощ —
         за тебе сявга нажален…


* * *

         Сърце, сърце, смири се клето, —
         от зло предчувствие обзето,
         защо тревожно биеш ти?
         Съдбата даде ли ти нещо,
         че днес, настръхнала зловещо,
         да може да го похити?

         Животът ли? Ах, той един е —
         и ти не искаш да премине
         без диря някаква в света;
         но колко пъти си, унило,
         изстивало към всичко мило
         и пожелавало смъртта?


         Подир сенките на облаците
         Антология
        
Калиопа

         „Де, момче, ума ти хвърка?
         Все навън са ти очите!
         Дявол някой тук се бърка:
         пак разтеглихме ушите.

         Палешник ли туй ще става,
         или за носа ти брънка?
         Кош кюмюр се достопява,
         а ти гледай още вънка!“…

         Като лека перушина,
         седем оки преброени,
         чук извива юначина,
         бий метала разкалени.

         — Трак-чук, жан-жин, трака-чука! —
         наковалнята възглася.
         И духалото се пука:
         дъха, пъха и приглася.

         Гледай искри, рой звездици
         от желязо нажежено,
         гледай огнени езици
         от огнище разжарено.

         „Хей, момче!“…
                   — Жжин! чука-трака…
         Нека стария нарежда!
         Що ли момък тръпен чака,
         често-често вън поглежда?

         — Там-сам! Зън-вън… бива-бива…
         Кали-Кали-Калиопа! —
         Наковалнята звънлива,
         присмехулка върла, хлопа.

         — Зън-вън, трак-мрак!
                   — Боже мили,
         още няма я зората…
         Удря момък, удря, сили —
         на гърди навел главата.

         За гидия от небето
         слънце сутрин не изгрява,
         среща, хе — отзад пердето
         нему то се навестява.

         II

         Бог знай вече де далече
         в диви пущинаци,
         зъл магесник прокобесник
         имал бил конаци.

         Светлолица хубавица
         с него там живее
         и запряна тя, горкана,
         тъжи и линее.

         Зъл магесник прокобесник
         пази и завижда —
         сяда-става, не остава:
         слънце я не вижда!

         Но в твърд синя над пустиня
         грейне ли луната,
         бяс умира — не се спира,
         яхнал на метлата…

         Че ще ходи и ще броди
         по гори мъгливи,
         да сборува и пирува
         с бухалите диви.

         А клетица-хубавица
         до прозорец седне,
         на звездите в синевите
         волно да погледне.

         Птичка мила пъстрокрила
         скоро прилетява,
         хубавица с песенчица
         тихо утешава.

         * * *

         Стар болярин — зъл лихварин —
         в края наш се слави;
         той палати най-богати
         сред града направи.

         Пази старо — грозно харо
         Калиопа красна,
         като в клетка зад решетка
         птичка сладкогласна.

         Стар болярин — зъл лихварин
         варди я страхливо,
         от световен взор греховен
         крий я завистливо.

         Но зората в небесата
         заран щом се пукне,
         стар нехаря към пазаря
         гледаш го, че хукне.

         Ще преброди, ще обходи
         градските мегдани,
         ще се лута да набута
         кожи недодрани…

         Боляркиня сиротиня
         трепетна тогава,
         като в треска там завеска
         бърже отвалява.

         А отсреща я посреща
         с поглед буйнопламен
         млад момчина юначина
         хубавеляк хвален…

         III

         Калиопа хубавица,
         боляркиня милолица,
         лудо-младо, не люби;
                   младостта си,
                   радостта си
                            не губи!

         Не за чужди зрей в градина
         росна алена малина,
         лудо-младо разбери —
                   и човешки
                   ум лудешки
                            събери!

         Стар стопанин лехите гази
         и малина зорко пази,
         лудо-младо, харно знай:
                   жар безумен
                   с хлад разумен
                            обюздай!

         * * *

         Огънят е пакост жива,
         с огъня игра не бива,
         луда-млада, проумей:
                   с него — знай си! —
                   не играй си,
                            ох, недей!

         Че за дявол кът едничък —
         пусти огън, бог самичък,
         луда-млада, отреди:
                   дявол черен,
                   злонамерен
                            в огън бди.

         Момково сърце немирно
         пещ е съща, де безспирно,
         луда-млада, страст пламти,
                   умна бивай,
                   в пещ не вливай
                            масло ти!

         IV

         Млади, млади, ум не може
         вам сърцата да смири!
         А защо с крила ти, боже,
         пеперудите дари?

         Пеперудата с крилата
         обикаля редом свят
         и целува по листата
         всеки нов и хубав цвят.

         Младо с дим и плам в сърцето
         щуро ходи по света,
         че за пакост под небето
         бог създаде любовта…

         Млади, млади, ум не може
         вам сърцата да смири!
         А защо с крила ти, боже,
         пеперудите дари?

         V

         Къдрав, лих поток се пени,
         блъска се от бряг на бряг;
         плахо папрати зелени
         гледат лудия му бяг.

         И топола там висока
         на едина бряг расте,
         а отвъде, над потока,
         злак-бръшлян вий листе.

         Ден и нощ бръшлян посяга
         към тополина снага,
         вейки гъвкави протяга
         с умилителна тъга.

         И топола се навежда,
         щомка вятър полъхти,
         нежно към бръшлян поглежда
         и приветно му шепти.

         Но потока с яд го тласка,
         докато го отбий…
         И бръшлян не може с ласка
         гиздосия да обвий.

         VI

         Кръст превива юначина,
         чук извива,
         и замислен, и унесен,
         тихом пее тиха песен.

         „Хубава си, мила моя,
         любава си:
         гъвък стан, фиданка съща —
         кой, кажи ми, го прегръща?

         А косите — грейно злато,
         а очите,
         две звезди под вити вежди —
         чий са сбъднати надежди?

         Бузи али — рози, мила,
         рай мечтали,
         устни захар, шия млечна —
         но кому са сладост вечна?

         А гръд бяла, слънце нивга
         невидяла,
         а на нея кой почива
         и ноще честит заспива?“

         * * *

         Ший грижовно хубавица
         и любовно
         през прозореца поглежда,
         па си шепне и нарежда:

         „Волен, хубав, мой соколе,
         млад и любав,
         брат бъди ми, враг не бивай,
         огън-поглед тук не впивай.

         Че гори ме твоя поглед —
         умори ме!…
         Що е слънце на лозата,
         жадна, болна за росата!

         Неи — драга, — мой соколе,
         дай и влага!
         Слънцето тогаз да грее
         и лоза ще зеленее!

         А милувки дай на млада —
         и целувки!
         Те са, те за хубавица
         като за лоза росица…“

         VII

         Две сърца се знойно любят,
         старо-харо ги дели:
         дали времето си губят,
         или бог ще се смили?


         Лист обрулен

         Лист отбрулен… Бог знай де го
         вятъра завлече.
         И сирака
         тъй отмина на чужбина —
         сам, далече.

         Лист отбрулен… Мир за него
         в някоя долина.
         Кой го чака,
         та сираче да заплаче
         по родина?


         Великден

         На брат ми Атанас

         Един — и втори удар в безмълвието нощно…
         Задружно проехтяват църковните камбани
         и светла вест се носи; повтаря я всемощно
         разбуденото ехо в намръщени балкани
         и тласка я нагоре към висини бездънни.

         Нощ мрачна оживява — тържественост я пълни
         и говор я оглася свръхземен и невнятен:
         души безгрижни сякаш, професия безкрайна,
         невидими към бога молитвата си тайна
         възнасят — и обхождат простора необятен.

         Звънят, ехтят камбани… На всеки удар нови
         с по някой спомен сладък отеква памет будна:
         сърце за миг забравя тъгата, що го трови,
         и трепетно заслушва се в приказката чудна
         за минало детинство, за дните невъзвратни
         на младите надежди и сънищата златни
         и вярата наивна… кога тече живота
         безгрижно и щастливо под бащин покрив мили,
         кога неволи още не са ни поразили
         и впрегнали догробно на черен труд в хомота.

         Пред погледа възкръсват, минуват като живи
         ред образи и скъпи, близки на душата:
         ту стар баща, унесен в мечтания щастливи,
         ласкаещ мила рожба, ту майката благата,
         загледана в хлапака, ту братя и сестрици,
         ту весела дружина от палави връстници —
         рой птички повилнели — в игрите, смеховете;
         ту русокъдра дружка… и две очи засмени,
         и две странички нежни — божурчета червени,
         на млада, ранна пролет най-любавото цвете…

         Честито, свидно детство — цъфтяща, рай долина,
         останала далеко зад пътника утруден;
         от буря сякаш носен, той бърже я отмина
         и днес напразно гледа зад себе си учуден,
         напразно… А пред него — белей се път незнаен,
         а мръщи се над него и небосвод безкраен —
         и страх неволен често смущава му душата:
         че слънце го изгаря, а сянка не съзира,
         че хала го настига, а завет не намира,
         нито спътник някой — да си даде ръката…


         Край морето

         Стоях загледан: едностайно
         вълната гонеше вълна
         в море — пустинно и безкрайно.

         А сякаш птица, лекокрила,
         ей кораб с опнати платна —
         стрела не би го опредила.

         „Постой“ — по пеница бразда
         бе кратка негова следа…

         Току се кораба затули
         и огън-сълза из очи
         полекичка се претъркули.

         Светът — море… И нявга що ли
         след мене тук ще поличи
         от преживените неволи?


         Недей ме пита

         Недей ме пита, майко мила,
         от що съм люто наранен,
         къде се дяна мъжка сила,
         та крея аз от ден на ден.
         Но дай си, майко, дай ръката,
         на гръд ранена я сложи
         и нещо — спазено в душата
         от миналото — разкажи:
         кажи как плачехте тогава,
         кога излъгана любов
         сърца гореше: до забрава
         така да плача съм готов.
         Кажи, от тъмно зло гнетими,
         но що възлагахте тогаз
         надежди глупави — кажи ми,
         бих вярвал в глупости и аз!…


         Желание

         Главата тегне изнурена,
         в гърдите нито капка мощ;
         мъгла в душата уморена
         като в настъпилата нощ.

                   А грей замислено луната,
                   морето дреме, ветрец вей,
                   сънливо плиска се вълната
                   и лодка до брега люлей.

         Една съблазън ме опива,
         зоват ме шепотно мечти —
         далеч, де никой не отива,
         далеч в пустинни самоти.

                   И тамо — нека ме целува
                   лъчът на тъжната луна,
                   зефир коси ми да милува,
                   едва да ме люлей вълна…


         Сън

         Сънувах те и тая нощ, о мила,
         сънувах те — бленуваща до мен,
         глава на рамото ми прислонила.

         Тъмите бяха ярко озарени:
         очите ти — през погледа ми замъглен —
         горяха, в бъдещето устремени…

         Тъй нявга бе, — то бяха дни честити! —
         додето ти разумно се смири,
         додето ти на всичко се насити.

         Пробудих се и в мрака безпросветен
         заплаках аз — и роних сълзи до зори
         за твоя край и моя дял несретен…


         Чудак

         На морски бряг съм го съзирал —
         Разсеян гледа в далнината,
         В полето пак съм го намирал —
         Навел замислено главата, —
         И вред. А Бог знай де запътен,
         Той плахо мята поглед мътен,
         С усмивка странна и зловеща,
         Странящ от всяка хорска среща.

         Светът безпътни не обича —
         И всеки го по длъжност мрази;
         И всеки се от него пази,
         Но луд го никой не нарича.

         Изпити, хлътнали страните,
         По мрачен лоб черти дълбоки,
         Това са, явно е, следите
         На изпитания жестоки;
         Но вечно сам в тълпата шумна,
         Любов ли някаква безумна,
         Безумна някаква ли злоба,
         Нещастник, носи той към гроба?


         Бабина приказка

         Тръгнала от божи рай
         към земята чудна двойка:
         Разум, който всичко знай,
         с Правда, праведна девойка.

         Бог поръчал им на път:
         „Вий при хората идете —
         стига вече да грешат,
         ум и правда ги учете.“

         — Накъде ли! — „Път е нам
         през града и щем намери
         да ни слушат много там
         сиромаси и болери.“

         Но сред пътя в нощен мрак
         върху тях стражар наскочил,
         за ръцете — и юнак
         с пръст полето им посочил…

         „Де щем…?“ — Правдичке, не знам!
         „То се, Разумчо, видяло…“
         — Леле, боже! — Тука-там,
         в село слънце ги огряло.

         „Бог — добро!“ — „Добро ви дал!“
         И прииждат хора прости:
         сума свят се насъбрал
         да послуша млади гости.

         Иде попа: „Дръжте!“ — Беж…
         „Дръжте, братя християни,
         тез поганци!“ — И поглеж,
         грабват сопи вси събрани.

         Бежанците с викове
         дън-горите огласили;
         наизлезли зверове
         и от хора ги спасили…


         Есенни мотиви

         I

         Повя горняка през полята,
         залюшна дървесата —
         и от настръхналите клони
         листа увехнали отрони.

         Горняка разпиля листата
         далеко из полята:
         стоят самотно черни стволи
         и скръбно махат вейки голи…

         II

         Денем призраци мъгливи,
         нощем тъмни тъмноти,
         пъплят облаци дъждливи
         в поднебесни висоти.

         Дух на вглъхнало мъртвило
         сред природата немей;
         и в гърди сърце унило
         сякаш мъртво — леденей…

         III

         Духна вятър от усои
         и небето проясни,
         ширнаха се без граница
         тъмномодри висини.

         И звездите към земята
         гледат с уплах и тъга:
         те едвам я разпознават —
         кална, дрипава сега.

         IV

         Безмълвна нощ и адски мрак…
         И нигде звук, и нигде зрак:
         почти допират до земята,
         тъй ниско тегнат небесата.

         Духът страдае притеснен,
         умът блуждае ослепен…
         О, боже, дай една звездица —
         и глас, макар на нощна птица!

         V

         Не млъква вой — стихийна буна!
         Не млъква зимната фъртуна,
         по-ненадейна всеки час:
         ту забърбори тя плачливо,
         ту прихне ядно заканливо,
         ту чак в небе извие глас…

         И струва ми се, че не хала
         бездънно гърло е продрала
         и вън лудее с бясна мощ:
         но че притиснат от бедите,
         цял свят си е надул гърдите
         и стене в тая адска нощ…


         На един песимист

         Да, роб е той, народа, и спи дълбоко, гробно,
         в безчувственост нехайна, в мълчание беззлобно
                   на привичен покой:
         окови тежки влачи и тъй смирен умира,
         че щастието сякаш в неволята намира,
                   да, брате, роб е той.

         Но хулна реч не казвай, недей го кле жестоко,
         че уж не виждал злото, когато по-дълбоко
                   забива нокти то —
         и смучи, и досмуква последната остала
         живителна кръв капка в снагата, всичко дала:
                   защо грешиш, защо?

         Аз зная, ти го любиш, неволника вековен,
         и с болка го ругаеш в копнежа си синовен,
                   знам твоите мечти…
         Че раснал си при него, че залък твърд и черен,
         делил си нявга с него; ала кажи, син верен,
                   познаваш ли го ти?

         Уви, да беше знаял съмненията тайни
         и жалбите сърдечни, и мъките безкрайни
                   на тоз прегърбен роб,
         ти в ужас би настръхнал, не клел би тъй злобливо
         и участта му тъмна оплакал би горчиво,
                   кат зинал бащин гроб.

         А той се мръщи ядно на робството в хомота,
         той чувствува дълбоко неправдите в живота,
                   но не и трезва мощ…
         Че злата орисия в бедите обвинява
         и с поглед към небето пощада ожидава:
                   слепее в черна нощ!

         Иди, иди при него: лъчата всепобедна
         на знанията твои — в тъмата непрогледна
                   там нека възсияй.
         Прогледнал, той ще скъса оковите тогава
         и към честита бедност пътеката най-права
                   самси ще узнай.


         Пролет

         Стопи се мартенския сняг
         и селската речица, до вчера заледена,
                   облива с пяна своя бряг,
         от топъл вятър съживена.

                   От ранно утро още грей
         високо птичката се рей
                   разпаленото слънце на модър свод небесен,
         и пролетта здрависва с песен.

                   Навсякъде живот и шум.
         Нивята се пробуждат за своите юнаци:
                   препълнени с утъпкан друм
         от работливите селяци…


         Овчарска песен

         Свърнах стадо, либе Радо,
         снощи на полето
         и полегнах, час подремнах,
         съних зло проклето:

         уж са били теб годили
         за Радой съседа,
         теб годили, мен сватили
         с мъка сърцееда.

         Скочих: болно, неповолно,
         трепна ми сърцето;
         кръст направих и оставих
         стадо сред полето…

         Късни нощи, а пък още
         свещ у вас гореше;
         твоя радост, моя жалост —
         кой ви госта беше?!


         Май

         Радост — пролет! Слънце грей —
         златен клас на нива зрей.
         По ливади злака млади
         росен лей брилянт-сълза;
         бог въздъхне — вятър лъхне,
         вий се къдрава лоза.

         В полски равни широти
         весел глъч и шум ехти:
         неуморен в труд упорен,
         тук обажда се орач,
         де овчари, де жетвари,
         ей, а там запял косач…

         С киша, засух, буря, град,
         че с немотност, че и с глад
         ти сирашки род селашки,
         невидяло мир сърце,
         ти се бориш, що да сториш,
         рий в пръстта до гроб ръце!

         Все пак злото няма край.
         Днес е харно: пей, мечтай…
         И следите на бедите
         нека пот ги от чело
         поизбрише — де ще пише
         инак новото тегло?


         Луди-млади

         Тя ме иска, аз по нея
         мир не зная, луд лудея.
         Аз от стара майка крия,
         тя от татко зъл бекрия.

         Дето седне, дето стане
         пуста майка, и захване:
         „Тебе, синко, е прилика,
         чуй, съседкина Велика.

         Хем да видиш! домовита.
         Знаят всички даровита…
         Тя честта ми ще да пази,
         старост няма да погази!“

         Ей че глупо! Що да сторя?
         Пък е майка, с ум се боря!
         И мълча си, а сърцето,
         бяс го къса него клето.

         В къта легнал Росин татко,
         чашите целува сладко,
         пие вино и ракия,
         па я хока и кори я:

         „Дъще, взеха ти главата
         кладенците и хората;
         дъще, стига си бесняла,
         след обесници лудяла.

         Слушай! Станча одобрявам,
         с Хъков Станчо те главявам;
         днес баща му — той ми рече,
         аз му рекох… свърши вече!“

         А Росица слуша клета
         дума страшна, триж проклета,
         слуша, тръпне и проклина.
         Горко, боже, нам двамина!

         Тя ме люби, а по нея
         аз дене-ноще лудея;
         аз от стара майка крия,
         тя от татко зъл бекрия.

         Мръкне — мине, вардя време,
         чак и господ да задреме,
         тикна в пояса камата,
         па към Росини в тъмата…

         Тръне-мръне кой ти гледа?
         Плет да бъде десет реда,
         спят ли кучета и хора,
         бог помози! — хоп на двора…

         Там в градината Росица,
         плахата ми гълъбица,
         восък бледа сред шумака,
         вие китка, мене чака.

         Че сърце глава не пита,
         то е птичка дяволита:
         дето иска, се пилее,
         дето иска, там ще пее.


         На нивата

         Недей дочаква и зори,
         Върви ори, ори, ори…
                   Като няма прокопсия,
                   Плюл съм в тази орисия!
         Немигнал, ставай: ей, месец още
         насред небето, дълбока нощ е.
         Главата тегне, а сън очите
         залепя сякаш. Какво е време?
         Великден иде, пак оран, семе
         земята чака, нижат се дните.
         По-скоро, хайде! че да се впряга;
         съседа, чуваш, и той се стяга.
         Излезеш, идеш, в земя корава
         напънеш рало, халосаш вола…
         Мъглата нощна затъне в дола,
         огрее слънце и чак тогава
         за отдих спреш,
         а свяст се вий —
         и пак поглеж:
         Дий…
                   Дий, воле, дий!

         * * *

         С трънак и плевел се бори,
         весден ори, ори, ори…
                   Като няма прокопсия,
                   плюл съм в тази орисия!
         Настане утро, гори небето,
         цветя миришат, ехти полето:
         овчар засвирил, стада заблели,
         по всички храсти пилци запели.
         И гледаш, слушаш, не знам досадно
         защо ти стане: их, опустяло!
         В гърдите нещо така заяло,
         че кръв застива в сърцето страдно…
         Ручок дохажда и слънце-пламък
         прежуря, пали дърво и камък:
         а в пот възвряла, гори снагата.
         Да караш вече къде ти може?
         И кръст изправиш най-сетне, боже,
         па вземеш гладен завчас торбата.
         И лучец еж,
         водица пий —
         И пак поглеж!
         Дий…
                   Дий, воле, дий!

         * * *

         До гроба слънце те гори,
         и все ори, ори, ори…
                   Като няма прокопсия,
                   плюл съм в тази орисия!
         Дома се връщаш окапал вече
         по късна вечер и отдалече
         зачуеш в село и плач, и врява…
         Какво ще бъде? — недоумява
         кратуна проста; а виж, излиза,
         че бирник царски дошел е днеска
         и сиромаси — тресе ги треска:
         „Не взема само от голо риза,
         дете от майка!“ — тъй всеки дума.
         И ще помислиш, че бие глума:
         „Да готвиш толкоз!“ О-хо, в главата
         почешеш ли се най-на еднъжки,
         пари да падат наместо въшки!
         И смяташ, мислиш, до механата.
         Там, колко щеш,
         на вяра пий,
         че то поглеж!
         Дий…
                   Дий, воле, дий!

         * * *

         ………………
         Така си мреш,
         така сме ний,
         така — поглеж!
         Дий…
         Дий, краста, дий!


         Павлета делия и Павлетица млада

         Пенчу Славейкову

         Неотседнал още коня доралия,
         и заудря порти непознат делия.

         А веднъж удари, дважди виком вика:
         „Спиш ли, събуди се, отвори, Аглика!“

         — Кой е? — „От Павлета, чак от Цариграда
         много здраве нося, хубавице млада.“

         Дявол се измамник в мъжка гръд потава;
         ясен глас трепери и се не познава.

         — Грешници проклети, станали от гроба,
         и зломисли хора бродят в късна доба;

         карай си низ пътя, слушаш ли, човече!
         Или да повикам деверите вече?

         Блесна орлов поглед, блесна халосия,
         гръдно се провикна непознат делия:

         „Порти да целуна, ще избухне пламък.
         Либе, отвори ми! или си от камък?“

         А сърце играе, чудом в гръд остава…
         Ясен глас трепери и се не познава.

         Шепотом Аглика, като в люта жажда,
         зад кована порта бърже се обажда:

         — Клетнико, лъжата нека бъде с мяра;
         ако си Павлета, как да хвана вяра?

         „Пет години ходих…гряха ми в премежди
         две очи небесни под гайтани вежди.“

         — Тия, що ги знае селото ни цяло…
         Па кое да бъде, за Павлета гряло!

         „Бялото кокиче — тебе на лицето
         и снага топола — сам-сама в полето.“

         — А, за тях ли… колко луди са лудяли
         и попара жежка на прага ми яли!

         „А на гръд отляво луна кадифяна…
         И венче над луна откога остана?

         Първа нощ, Аглика! първа и по слава:
         нели ръб на устна имам оттогава?“…

         Скръцна тежка порта, сепна се делия
         и увисна либе на юнашка шия.


         Градушка

         „Една, че две, че три усилни
         и паметни години… Боже,
         За някой грях ръце всесилни
         издигна ти и нас наказа.
                   Кой ли може
         неволя клетнишка изказа,
         макар и — вчерашна се дума?
         Да беше мор, да беше чума,
         че в гроба гърло не гладува,
                   ни жадува!
         А то градушка ни удари,
         а то порой ни мътен влече,
         слана попари, засух беше —
         в земята зърно се опече…“

         * * *

         Но мина зима снеговита,
         отиде пролет дъждовита —
                   и знойно лято позлати
                   до вчера злъчни широти.

         Назряла вече тучна нива,
         класец натегнал се привежда
         и утешителка надежда
         при труженик селяк отива.

         Затопли радост на сърцето,
         усмивка свърне на лицето,
                   въздишка кротка, пръст до пръст —
                   ръка неволно прави кръст:

         „Да бъде тъй неделя още,
         неделя пек и мирно време,
         олекне ще и тежко бреме, —
         на тежки мъки края дойде“.

         * * *

                   Додето сила има,
         селяк без отдих труд се труди…
         Почивка — ей я, би-ще зима.
         Сега — недремнал и се буди:
         петлите първи не пропели,
         дори и куче не залае,
         на крак е той… — „Катран и върви,
         бре мъжо, взе ли от пазаря?“ Знае
         невеста ранобудна — всичко,
         готово е, но пак ще пита,
         че утре жетва е; — самичко
         сърце си знае как се стяга…
         И сърдита
         за нещо тя на двора бяга
         и пак се връща в килеря,
         тършува… „Днеска да намеря
         Седмина още — чуеш жено?
         — Ти ставай, Ваньо, — лентьо стига!
         Небето ето — го червено,
         че вече слънцето се дига,
         добитъкът те гладен чака“.
         А Ваньо сънен се прозява
         и зад сайванта в полумрака
         подал се — Сивчо го задява
         с носът си влажен по вратлето.
         „Хе ставай! — вика пак бащата
         отсреди двора, на колата
         затракал нещо, — стига…“ Ето
         в съседен двор се вдига врява —
         там някой люто се ругае.
         Наблизко негде чук играе
         и наковалнята отпява.
         А сутренник повява леко
         и звън от хлопки от далеко
         донася в село; стадо блее…
         На всякъде живот захваща.
         И ето вече слънце грее
         и на земята огън праща.

         * * *

         Преваля пладне. Задух страшен.
         И всеки дигне взор уплашен,
         с ръкав избрише си челото
         и дълго гледа към небето,
         а то сивее мъгловито.
         И слънцето жълтей сърдито:
         От юг бухлат се облак дига
         пълзи и вече го настига;
         по-доле вирнали главите
         и други… Знак е — чуй петлите.
         А гъски около реката
         защо размахали крилата,
         и те са глупи закрещели,
         Какво ли са орали, сели?

         * * *

         Върни се облако неверен, —
         почакай, пакостнико черен,
         неделя — две… ела тогази,
         страшилище! А облак лази,
         ръсте и вий снага космата,
         засланя слънце; в небесата
         тъмней зловещо… Милост няма!
         Ще стане пак беда голяма. —
         на завет всичко се прибира,
         сърцето трепне, в страх премира,
         че горе — дим и адски тътен.
         Върхушка, прах… ей свода мътен
         продран запалва се — и блясък —
         и още — пак, — О Боже!… Трясък
         оглася планини, полета —
         земя трепери… Град! — парчета —
                   яйце и орех… Спри… Недей…
                   Труд кървав, Боже, пожалей!

         * * *

         Но свърши. Тихо гръм последен
         заглъхва нейде надалече
         и вълк на стадо — вихър леден
         подгоня облаците вече.
         А ето слънцето огряло
         тъжовно гледа върволица
         от стари, млади и дечица
         забързали навън от село;
         в калта подпретнали се боси,
         глави неволнишки навели,
         отиват, — черно зло ги носи
         в нивята грозно опустели.
         Че там жетварка бясна хала
         просо, пшеница, ръж, ечмени —
         безрадно, зрели и зелени,
         и цвет — надежди е познала…
         ………………………………………


         Епитафия

         Не тръгна той да търси громка слава
         ни в кървав бой, ни в улична разправа;
         а там, де злото разбойствува в тъмата,
         една любов оръжие занесе —
         и дето култ е векове лъжата,
         на истина хоругвата понесе.

         Под кръстно зло плещи се не превиха,
         ни сили в път, в трънлив път измениха,
         в гранит-гърди не кипна нивга злоба,
         за свой, за враг той имаше усмивка…
         И тъй докрай, и тъй дотук, до гроба.
         Герою скъп, най-лика ти почивка!


         Нощ

         Сам си — и в треска, между тия
         оголени стени; вторачен
         гъстеещ полумрак наднича,
         подава се от всеки кът;
         камина без топливо,
         отворена — уста готови
         проклятие да изрекат.

         Затварям пламнали очи
         ала напразно — няма сън;
         не мозък, а олово сякаш
         в разяден череп се разлива…
         Възглавието — камък същи
         леглото тръне и коприва.

         И през прозореца мъглив
         из вечерния здрач далеко
         блуждае поглед: по небето,
         разгонени от буйни вихри,
         в безреда облаците бягат.
         И струва ми се, че долавям
         изпод небесни широти
         от някаква зловеща песен
         сподавен тътен да ехти.

         И чак в душата ми прониква
         настръхнал в кътовете мрак.
         Аз чезна и се сливам
         с мъгли страхотни — задушливи,
         на ада сякаш из недрата
         стихийно блъвнали във мене.

         Ей вгъва се небо далечно,
         И облаци бучат и бягат,
         и пак халосано назад
         повръщат се… В глава
         ни миг остава вихра мисъл,
         в душата хаос и тревога.
         Не песен слушам! — а зловещо
         ехтят отчаяни въздишки
         и гладни плачове, и диви
         поемни писъци… Блести
         размахан бич от скорпиони,
         звънят окови-железа.

         И мъка, знойна мъка нокти
         в сърцето ми забива.
         А съвест гризе,
         като че някога ръка
         въз клета майка съм подигнал
         сестра продал, от страден брат
         лице отвърнал безучастно…

         Прости, родино триж злочеста,
         прости разблудното си чадо.
         Ще бъда твой! Кълна се, майко,
         Кълна се в хилядите рани
         на твоята снага разбита;
         кълна се и в мечтите твои
         за бъдещност честита:
         с кръвта си кръст ще начертая
         от Дунав до Егея бял
         и от Албанската пустиня
         до черноморските води!
         И тоя кръст на дух свободен
         всегдашния ще бъде път:
         за гения ти все по него
         разкошни лаври ще растат…
         Макар и слаби, пак десница
         ще може — ето… А това —
         вериги! Кой ли и защо,
         кога ли ме е оковал?
         Повия ли се, тъй боли,
         тъй стяга - - - - - - - - - -
          - - - - - - - - - - - - - - - - -
А-х, на зло видял се
         злокобен и всегдашен сън!
         Звъни в ушите, а сърцето
         ще пукне — бий. В безмълвност
         и тук, притиснала ме гробно,
         и вън тъма. С насмешка явна
         дух злобен шепне и повтаря
         мечти продадени отдавна
         за къшче хляб… Чернило черно
         орисници ми предвещаха.
         И няма никога душа
         криле по воля да размаха!

         Тъжно ми е. И да има
         гърди — гърди си да притисна,
         сърце, що с моето съгласно
         да бий и чезне! Аз тогава
         набрани сълзи бих изплакал,
         олекнало ми би тогава.

         През тъмния прозорец
         едва се мярна зрак-звездица
         и пак зад облага изчезна.
         В живота свой
         и аз една звездица имах.
         И тя, уви,
         така изчезна… А сега
         напусто спомням: ще ли вече
         на бедствията сред мъглите
         повторно тя да се вести?
         А кой ли чука? Влез… Но ти ли,
         мечта на моите мечти,
         но ти ли си — и в тоя час
         отиде? Изплашена си ти
         и морна. Таз окъсана одежда…
         Разплетени коси; нозете кални…
         Ръце премръзнали; лицето
         и в сълзи, и в петна от рани…
         Избягала! Неволя черна
         за смел подем те окрили;
         кажи ми, вече кой ще може
         от днеска да ни раздели?
         Ела и в пазвите ми тия
         ръце измръзнали пригрей;
         в лицето ми горчиви сълзи
         ела открий… С целувка жадна
         изсмука ща в една минута
         събирана през ред години
         в гърдите ти отрова люта.
         Прегръщай ме, прегръщай силно,
         страна до моята допри
         и в туй блаженство остави ме
         да чезна… И ще идем ний
         далеч от хората, в гори,
         в море широко: там ще могат
         ни злоба людска, ни закон
         досегна рая ни… Тълпа! —
         Защо трепериш? Идат! Но кои?
         Те влазят… Помощ!  - - - - - - - -
 - - - - - - - - - - - -- - - - - - - - - - - -
         Боже,
         все тая нощ! — все тоя сън.

         Но ето бясната фъртуна —
         не тя ли блъскаше отвън!
         И тъй фучи — осмива сякаш
         нерадата ми самота;
         фучи, пророчествува сякаш,
         че тъй ще бъде и докрай.
         И аз да бих сега умрял,
         ни майка няма да ме види,
         ни майка… Пее… Пей ми още!
         Какво? Задрямал бях и, майко,
         стори ми се, че ти над мене
         изтихом пееш. И в детинство
         така ми пееше: и сладко,
         и толкоз тъжно!… А защо
         лице извръщаш? Сълзи, сълзи,
         напразно искаш да ги скриеш
         от мене: зная, ще умра.
         Босилек-цвете
         на хладен гроб ще посадиш
         и не роса ще го пои,
         а твоите горчиви сълзи…
         Ще плачеш ти: „Стани от гроба,
         ела, погинала надеждо,
         ела ме, сине, утеши!“
         И в летен пек, и в зимен мраз
         ще идваш, майко, ще нареждаш,
         ала напразно: прах бездушен,
         ще мога ли да чуя аз?

         Ще мине време, гроб сирашки
         в израснал бурен ще заглъхне.
         Баща и майка ще заспят
         покоен сън; сестри и братя
         разпръснат щат се по света,
         забрави щат ме. Но една
         душа все тайно зарад мене,
         ще жали още. В лунна нощ,
         когато влюбени зефири
         милуват полските цветя
         и скрито някъде поточе
         в самотност тъжно ромоли,
         ще дойде тя — преплетен бурен
         полека там ще раздвои,
         въз гроба хладен ще припадне.
         Последен стон тогаз дълбоко
         гърдите и ще раздере,
         кръв устните и ще обагри
         и гласно тя ще да ридай:
         „Пустинен път живота беше,
         изминах го едвам;
         омразно беше тежко бреме…
         Кажи ми, чакаш ли ме там?“
         Ще възридае и ще пита,
         чело склонила до земята;
         на ще ли чуя,
         но ще ли се откликна аз?

         Ще мине век и никой вече
         не може мястото показа
         за моя прах: пръстта ще бъде
         над мене равна… Някой ден
         от гръм земя ще затрепери,
         от писъци небо ще кънне,
         родина ще зове:
         „Кръвта ми — смукаха я свои,
         месата — гризаха ги чужди,
         безсилна съм… въстана силен
         и ето робство ме очаква.

         Елате живи! Чуйте, мъртви,
         дигнете се! Чада обични,
         спасете ме!“ — ще призовава…
         А кой от мъртвите тогаз
         ще чуе нещо,
         а кой от тях ще се откликне
         и ще ли се подигна аз?

         Не искам още да умра!
         Тъй рано,
         тъй млад — о, нека поживея
         за тебе, майко, за родина
         и зарад нея… и за нея
         в дълбока жал, макар безплодно,
         живот останал да премина…

         Ала слабеят вече сили,
         снага изстива, кочаней,
         фурия се над мене спуща,
         засмуква устни и не мога,
         не мога дих, не мога да поема…

         Хиляди крила
         размахани повяват хлад:
         приятно, леко ми е — тихо
         и светло… Не, тъмней
         и падам в зинала под мене
         страхотна бездна, задух, шум…

         Гъмжат чудовища ужасни,
         налитат майко!  - - - - - - - - -
          - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -
Но къде съм?
         Разсъмнало се. Скреж нашарил
         прозорци; голите стени,
         привижда ми се, дебнат само
         да паднат въз глава — от бол
         едвам усещана… Камина
         все тъй прозината мълчи
         и сякаш дума и не теква
         за клетва, най-ужасна клетва!


         Завет

         Един завет, о братя, ще оставя:
         умра ли в мир — нещастник — или свърша
         честит в борба — недейте ме заравя
         при другите, в пръстта, за черви мърша.

         Свещен завет, свещено да се пази:
         чрез огън в прах трупа ми превърнете…
         Посред море, на бури и талази —
         и само там праха ми поверете.


         Арменци

         Изгнаници клети, отломка нищожна
         от винаги храбър народ мъченик,
         дечица на майка робиня тревожна
         и жертви на подвиг чутовно велик —
         далеч от родина, в край чужди събрани,
         изпити и бледни, в порутен бордей,
         те пият, а тънат сърцата им в рани,
         и пеят, тъй както през сълзи се пей.

         Те пият… В пиянство щат лесно забрави
         предишни неволи и днешни беди,
         в кипящото вино щат спомен удави,
         заспа ще дух болен в разбити гърди;
         глава ще натегне, от нея тогава
         изчезна ще майчин страдалчески лик
         и няма да чуват, в пияна забрава,
         за помощ синовна всегдашния клик.

         Кат гонено стадо от някой звяр гладен,
         разпръснати ей ги навсякъде веч —
         тиранин беснеещ, кръвник безпощаден,
         върху им издигна за всякога меч;
         оставили в кърви нещастна родина,
         оставили в пламък и бащин си кът,
         немили-недраги в далека чужбина,
         един — в механата! — открит им е път.

         Те пеят. И дива е тяхната песен,
         че рани разяждат ранени сърца,
         че злоба ги дави в кипежа си бесен
         и сълзи изстисква на бледни лица…
         Че злъчка препълня сърца угнетени,
         че огън в главите разсъдък суши,
         че молния свети в очи накървени,
         че мъст, мъст кръвнишка жадуват души.

         А зимната буря им сякаш приглася,
         бучи и завива страхотно в нощта
         и вихром подема, издига, разнася
         бунтовната песен широко в света.
         И все по-зловещо небето тъмнее,
         и все по се мръщи студената нощ,
         и все по-горещо дружината пее,
         и буря приглася с нечувана мощ…

         Те пият и пеят… Отломка нищожна
         от винаги храбър народ мъченик,
         дечица на майка робиня тревожна
         и жертви на подвиг чутовно велик —
         далеч от родина, и боси, и голи,
         в край чужди събрани, в порутен бордей,
         те пият — пиянство забравя неволи,
         и пеят, тъй както през сълзи се пей.


         Заточеници

         От заник-слънце озарени,
         алеят морски ширини;
         в игра стихийна уморени,
         почиват яростни вълни…
         И кораба се носи леко
         с попътни тихи ветрове,
         и чезнете в мъгли далеко
         вий, родни брегове

         И някога за път обратен
         едва ли ще удари час:
         вода и суша — необятен,
         света ще бъде сън за нас!
         А Вардар, Дунав и Марица,
         Балкана, Странджа и Пирин
         ще греят нам — до гроб зарица
         сред споменът един.

         Рушители на гнет вековен,
         продаде ни предател клет;
         служители на дълг синовен,
         осъди ни врага заклет.
         А можехме, родино свидна,
         ний можехме с докраен жар
         да водим бой — съдба завидна! —
         край твоя свят олтар.

         Но корабът, уви, не спира;
         все по-далеч и по далеч
         лети, отнася ни… Простира
         нощта крилото си — и веч
         едва се мяркат очертани
         на тъмномодър небосклон
         замислените великани
         на чутният Атон.

         И ний през сълзи накипели
         обръщаме за сетен път
         назад, към скъпи нам предели,
         угаснал взор — за сетен път
         простираме ръце в окови
         към нашият изгубен рай…

         Горчива скръб сърца ни трови. —
         Прощавай, роден край!



         Хайдушки песни


         На Гоце Делчев

         I

         Ден денувам — кътища потайни
         нощ нощувам — пътища незнайни;
         няма тато, нито мама —
         тато да ругае,
         мама да ридае…
         Леле моя
                   ти Пирин планино!
         Море черно
                   цариградско вино.

         С враг врагувам — мяра според мяра,
         с благ благувам — вяра зарад вяра;
         нямам братец, ни сестрица —
                   братец да ме хвали,
                   а сестра да жали…
         Леле моя
                   сабя халосия!
         Море люта
                   одринска ракия.

         Бог богува — нека си богува,
         цар царува — века ли царува?
         Нямам либе, първа обич —
                   мене да очаква
                   и да ме оплаква…
         Леле моя
         пушка огнебойка!
         Море тънка
         солунска девойка.

         II

         Да бяха, либе, да бяха,
         да бяха злато ковано
         твоите руси косици…
         Мяна бих сторил мило за драго
                   хранена коня,
         мяна за благо,
                   турци да гоня!

         Да бяха, либе, да бяха,
         да бяха огън елмази
         твоите черни очици…
         Мяна бих сторил мило за драго
                   пушка бойлия,
         мяна за благо,
                   турци да бия!

         Да бяха, либе, да бяха,
         да бяха маргар мъниста
         твоите бели зъбици…
         Мяна бих сторил мило за драго
                   сабя по воля,
         мяна за благо,
                   турци да коля!

         III

         — Хубава горо — пусия,
         де гиди пушка бойлия.
         Връщат се хора от пазар,
         мина ще Лазо чифлигар;
         ей бука листи отрони —
         куршум ще Лаза догони,
                                      войводо.

         — „Връщат с хора от пазар,
         мина ще Лазо чифлигар;
         бре бука листи отрони —
                                      прокоба.
         куршум ще Лазо догони
                                      за в гроба…
         А палмък ми пали главата,
         мъка ми мъчи душата,
                                      дружино.“

         — Пръте за крушка трънушка,
         де гиди клетва хайдушка.
         Знаен е Лазо по света,
         черен изедник и в кръвта;
         ей зло на злия въздава
         юнак, що шета за слава,
                                      войводо.

         — „Знаен е Лазо по света,
         черен изедник и в кръвта;
         бре зло на злия въздава —
                                               и нека! —
         Юнак, що шета за слава
                                               навека…
         А жал ми е жалост-умора,
         Лазова щерка изгора,
                                      дружино.“

         IV

         Сън сънуваш, ой нерадост,
                   опустяла младост,
         гроб в усоя, гроб сирашки
         под шумата гъста.
                   И на гроба, ой нерадост,
                   опустяла младост,
         кръстоклоне — кръст юнашки,
         и пиле на кръста.

         Заран пиле, ой нерадост,
                   опустяла младост,
         пей, нарежда как сирака
         сирашки е минал.

         Вечер пиле, ой нерадост,
                   опустяла младост,
         пей, нарежда как юнака
         юнак е загинал.

         Сън сънувах, ой нерадост,
                   опустяла младост,
         сън сънувах, сън прокоба —
         сънувах си гроба…

Няма коментари:

Публикуване на коментар