1 юли 2012 г.

Българска класическа литература: Пенчо Славейков * Кървава песен-1


         Пенчо Славейков
        Кървава песен


         Пролог

         Дете невръстно ощ, на майчини си скути,
         аз слушах приказки и песни за нечути
         борби и теглила и тъмни съдбини
         на моя роден край, от първи още дни,
         незнайно по каква незнайна висша воля,
         обречен на сълзи и кървава неволя.
         Наяве и насън тогава, рой до рой
         картини, образи и блянове безброй
         пред моя поглед плах метежно се тълпяха
         и като зла мора душата ми гнетяха…
         Ако до днес живей там в тихий роден кът
         другарин мой връстник, все негли някой път
         ще си припомня той, подир игри, събрани
         на Павлов лъг или край Юдини гирани,
         тез чудни приказки и песни как съм аз
         разправял… как се ний заканяхме тогаз,
         че всички заедно, когато отрастеме,
         за родния си край борба ще поведеме
         и ще го отървем от робското тегло…
         И няма на света да има вече зло,
         тъй като ний — да, ний! — с оръжие в ръката,
         ще го премахнеме навеки от земята.

         Детински златни дни, къде хвръкнахте вий?
         Бял снежен къдърец над челото се вий;
         от други помисли душата ми гнетена,
         чуждее се от вас, и няма и смутена.
         И сал понякога, като от есенен лъх
         отбрулений листец, откъсва се въздъх
         из глъбините на сърцето ми самотно,
         и рве се той към вас, изчезвайки сиротно.
         На миналите дни, тъй дивни, повестта
         невидима ръка изтри из паметта
         и повест кървава написа там отново —
         на нови времена апокалипсно слово.

         Но все е спазена в душата ми една
         тъжовна песен от ония времена —
         мост на въздишките над проломи висящий —
         и тя ме от брегът на дните настоящи
         на миналото към далечний тъмен бряг
         пренася — песента за гордия юнак,
         когото стигна смърт там горе на Балкана,
         от лютия куршум в сърцето с люта рана…
         Като вълшебна реч, таз песен ми отвива
         от тия чудни дни завесата мъглива!
         Сърцето с прежний жар метежно пак тупти:
         Балкана виждам аз — в шеметни висоти
         изтъпват връх до връх, и дивни и замайни,
         и негли някакви тям поверени тайни
         да скрият, те чела обвили са в мъгли;
         възмогнати над тях там царствени орли,
         се към усоите с устрелен поглед вият
         и дебят плахите кошути, що се крият
         низ дебри и гори — в които досега
         не е пробила път човешката нога,
         нито ръка топор за придобив извила
         и свята девственост кощунски накърнила.
         Под гъстия заслон на буйний храсталак,
         невидими вълни и вековечний мрак
         шумят, премятат се, една се друга гонят
         и с горските листа таинствено ромонят
         свещения завет на свойте глъбини,
         свещен за минали, свещен за бъдни дни,
         един той само чут во тая пустош строга —
         говорещ на света за волята на бога.
         И безметежния вековен горски сън
         нарядко сепвал е воинствен само звън,
         звънът на мечове кръвнишки, рев победен,
         молби, проклятия и вик и стон последен.
         Юнака паднал там в Балкана виждам аз;
         той жив ми в паметта изстъпва всеки час,
         когато песента си спомням на незнайний
         певец — и думите, и прости и омайни,
         в забрава скръбна ми душата унесат:
         „Когато падне нощ и ясни затрептят
         звезди на тъмния безкраен свод небесен,
         и стария Балкан запей хайдушка песен…“
         О, стария Балкан, аз зная как той пей
         и за какво. И днес душата ми купней —
         да можех миг поне пак да го чуя! Славил
         бих пак живота аз отново и забравил
         бих всичко, що ми е вгорчивяло света —
         дори и онова, с което ориста
         в гнева на своята любов ме е дарила
         и с туй над делнични несгоди възвисила.
         Аз помня първи път, кога таз песен чух —
         и в изненада как тя сепна моя слух,
         за болки чужди как сърцето ми събуди,
         та то се в себе си самичко взре в почуди.
         То беше в дебрите таинствени, врагът
         където с меча си от тихий бащин кът
         ни бе прогонил — там, де гроба на юнака
         показа майка ми, заглъхнал в храсталака
         в трева и буренак… И него, с песента,
         до днеска нищо не изтри из паметта,
         макар че не веднъж сърцето ми се свива
         от песни като таз, пред гробове такива.

         Детински златни дни, вам сетний мой привет!
         Далечно бъдаще, мечтано в розов цвет
         тогаз — сега и то се в минало обърна —
         то цъфна овреме, и овреме посърна —
         но не напусто… То бяха славни дни,
         макар на ужаси, макар на кръвнини
         и запустение! — До днеска са следите
         неизличени ощ: в полята и горите
         полъхне ли ветрец, той с кървав дъх лъхти;
         белеят се без гроб разнесени кости
         по голи равнини, усои и долини;
         сред пепелищата, и грозни и пустинни
         срутени зидове се дигат тук и там,
         и сякаше укор към небо хвърлят ням,
         че им е дало то такъва дял световен —
         над пустоши да са те паметник тъжовен.

         Нараства други род, за други съдбини…
         Забрава спуска се над миналите дни; —
         тъй както ги до днес певеца живи спазва
         в душата си, за тях и пей и ви приказва.


         Песен първа
         НА ЗАСЕДАНИЕ

         Вечер в Каменград. — Съсед. — Какво се върши в града. — Младен у Дойчинови в пруста. — Потона. — По стените. — Два реда хора, два разни разговора. — Дивисил. — Белина почва. — Дойчин в Цариград. — Дивисил предвещава съдбата на Каменград. — Каменградския Плутарх. — От Гюргево до Олимп. — Къшлак. — Българите в Бялград и превземането на крепостта. — Войводата идва. — Сприха реч. — Дневния ред на заседанието. — Младеновата реч за народа. — Гняв на Войводата и свада с Младена. — По него време.

         Изстъпва в далнини намръщений Бунай;
         на снежния му връх, над преспите, сияй
         вечерна слънчева позлата. Ей отмина
         зад тъмните гори, подмамен към чужбина,
         приветний ясен ден по знайния си път;
         и облачета рой подире му летят,
         игриви пролетни сирачета, съзети
         сега чак, бързишком надварят се — наети
         да го настигнат. Тих и благ ветрец пове;
         полето глъхне. Тук и там се отзове
         самотно сепнат ек, или отзвук от песен —
         и чезне някъде в дрезгавини унесен…
         Яздача морен кон пои на речний брод…
         Работник закъснял ускорва муден ход,
         загрижен за дома, където го отдавно
         очакват… Затрептя вечерницата, бавно
         възлязла в небеса… Из Каменград блести
         сам-тамо огнец плах — и сякаше вести,
         че още все радят там грижните стопани,
         а негли заедно, че с гостени отбрани
         на личен празник е събрана челядта.

         По глухи улици отдавна е нощта
         отсенки метнала и сякаше се будно
         ослушва в стъпките на скитниците, мудно
         сегиз-тогива що препречват кръстопът.
         Понякога се счуй, в затънтен някой кът
         невнятен ромон от сподавени говори,
         или прошумоли чевръст вървеж през двори
         и скрипнат излеком открехнати врати…
         Ей през тъмата се на стъгдата вести
         отсянка мъжка в миг — и бързо там отсреш
         премина. С омисъл не скритом ли по нещо
         тоз нощеходник е потръгнал насаме?
         Ей на разпътица отново се таме
         вести, застана миг — и бързо взе посока
         надясно. А отвъд, под стряхата широка
         на ниска къщица, на заслон две жени
         стояха — отдалеч там с поглед в тъмнини
         следещи сянката, додето зад извива
         да се затули тя нататък. Мълчаливо
         спогледаха се те, и след минута пак
         подзеха разговор, поволно в нощний мрак
         размахвайки ръце.

         — „Тъй, тъй ти казвам, Ралко,
         дошло ми е дотук… Одеве щехме смалко
         там с моя хубостник очи да издерем.
         Навирил син глава — зарязал е съвсем
         и работи и дом. Къде ще му е края,
         кой знае. Чедо бре, му викам: теб ли тая
         остана? А пък той подсвирква си с уста —
         не ще биля да знай… и денем и нощя
         фишеци прави.“

         — „Ех, не се коси, невясто; —
         я моя Дивисил… Не свърта го на място
         от месеци насам! — тук другата подзе. —
         и цялата рода е турил на нозе —
         и аз на старини не мога да почина…
         А по баща си пък и тримата ми сина…
         Мъже, що се рекло — та те ли пък назад
         от другите? Не е туй само в наший град;
         навред, що се рекло… Уж бехме есенеска
         отсекли да годим Деяна, а и днеска
         така си все стои, замръзна, ден за ден…
         «Ех — каже Дивисил, — годен е и Младен —
         па виж, че… друга е сега на ред изгора:
         Деян ще да деи каквото всички хора.»“

         — „Тъй, Ралко, тъй. Това и моя хубостник
         все пее. Господ знай какъв ще е постиг…
         Превърна се света! — пак първата подхвана. —
         На пътя от пазар ме срещат отзарана
         Матейчини, сами ходили по купеж —
         хе, викам аз, това годеж и все годеж
         не ще е! За кога ще бъде сватба, Вело?
         Какво ти е Младен? А тя, виж, поглед свела
         и се усмихва… «Ех, и неи до ще ред —
         отвръща — може пък че друга по-напред,
         та нашата тогаз… на време по-честито.»
         И смеря ме с очи така-е дяволито,
         като че аз не знам надека бие тя…
         Тъй, тъй ти казвам аз — превърнал се света:
         мъжете нейсе, то… ами пък и жените!
         Младен разбърка тук на огъня главните —
         И ей го на, кой знай къде отива пак.“

         Пропяха повторно петлите в нощний мрак,
         сроени в небеса, редееха, гасняха
         звездици, като че в нечакана уплаха
         от ясний месечка, надникнал издалеч…
         А не довършваха жените все пак реч —
         „тъй, тъй“, обади се едната и подкара,
         по нея другата „що се рекло“ в превара
         подметне приказка и нямат думи край.
         Понякога така се жица размотай
         на стъкнатия стан: стопанката чевръсто
         се приведе да я подхване, с два я пръста
         полека залови — а ето изведнъж
         се тя преметне пак, изщъпната, надлъж
         из вътъкът, и ей и друга — и додето
         с тях да се справи тя, несетно се времето
         изнизва.

         А Младен — опазиха добре
         старешките очи че беше той — запре
         пред тъмните врати на дом самотен, в мрака
         издигнат глух и пуст, и излеком потрака
         там по уречен знак. Открехна се завчас
         висотата врата, и гърлест мъжки глас
         посрещна новий гост.

         За нея вечер звани,
         завари в пруста той отдавна вече сбрани
         другари, около приветний домакин.
         И само липсваше Войводата един,
         селата през дене излязъл да споходи.
         И чакаха го те от час на час да доди. —
         Младен се настани при масата посред,
         където току тъй се виждаха, без ред,
         компаси и книжа и карти навалени.
         Прекъснати за миг, отново подловени
         екнаха препирни. Но в общий разговор
         не се намеси той и рядко тъмен взор
         обръщаше към тях, случайно само слово
         дозел — ослуша се, и залови отново
         книжата. Но не би задълго и това.
         Извърнал на ръка подплесната глава,
         той към потонът се унесено загледа:
         за пръв път в пъстрата и стройна разпореда
         съзря той смисъл — в туй, което е дълбал
         с длетото си резач и с четката въртял
         зографин, докато изтъкнат ред картини
         по воля може би на щедри домакини.
         Там с варакосани изпъкнали бразди,
         потонът е кръстом на четири връсти
         сделен. И всяка връст, с бои особни, има
         особен изглед: пролет, лято, есен, зима…

         — Поле се зеленей над вратнята, отпред,
         обсипано с цветя: кокиче, гороцвет,
         жълт смин, червен божур, зимбили и лалета;
         а татък, дето се привършува полето,
         се вижда нисък плет от някой полугар —
         разтирил стадо, млад усамотен овчар,
         подплеснат на кривак, с цафара медна свири,
         и дългий му перчем по вятъра се шири,
         по вятъра, що вей в цвят буен дървеса…

         — Разтварят се отвъд пък други небеса:
         ей слънцето посред, на пладне спряно, грее —
         пшеничен златен клас в полето се желтее;
         жътварки, на постат прекършили снага,
         чевръсто сърпове повели са в ръка,
         а спретнат драгоман вий с вителя вързопи —
         и в угледни кръстци нарастват тежки снопи.
         Зад тях се равен път нататък криволи,
         по него мудно се извиват ред коли,
         отвозвайки плодът към равните хармани…

         — Оттамо изведнъж се, с облаци застлани,
         есенни небеса тъмнеят в далнини:
         лозари весели — мъже, моми, жени —
         с широки кошници, понесени на рамо,
         към поставът вървят, покачения тамо
         на процепа аргат поема от ръце
         поднесения плод с улебнато лице,
         подметнал, види се, при туй шеговна дума.
         А гойни волове, разпрегнати край друма,
         помахвайки с опаш, спокойно си пасат.
         На кичестий орех, зад синура отвъд,
         възрастнати деца по клони се съзират…

         — Оттук, зад среднята преграда, се простират
         вериги планини в таинствен полумрак
         и ширят се безкрай поля, повити в сняг.
         И селце, скътано помежду две долчини,
         нататък се видней — из ниските кумини
         на стълбове се вий прозрачно-синкав чад…
         Сред тая сетня връст е кръг продълговат
         отмерен — вътре в особена картина:
         на гости сбрана е там весела дружина.
         Трапеза на витло е в стаята посред
         извита — и седят, тъй както му е ред,
         пред нея: попът, кум, кума и стари свати,
         по них и целий род… Там две калини млади
         поднасят гозби; сам, на челото с червен
         перник, обхожда ги напетий младожен,
         и с бъклица в ръка честити гости кани…
         А права там стои, во свилени премяни,
         неотсрамената невяста, с вит и свит
         над челото венец, и с було лик прикрит.
         Напъват се свирци там в къта отстранени
         и зяпат ги деца, край тях накуп стълпени…

         А целия потон, изкусно той сделен
         на четири връсти, с венец е обграден
         наоколо, венец от ветки позлатени —
         дафина и чемшир… Там дето са словени
         разделните бразди — там на самата сред —
         разцепена виси примамливо на глед
         червена, кървава узункюприйска диня:
         по заръките от самата домакиня
         издялана е тъй и там насред е тя
         наместена. И кой не би й мисълта
         досетил? — както е тя сочна и наляна,
         да се налива тъй коляно по коляно
         и зрей за съдбини честити дом и род;
         и както семките на тоя сладък плод,
         да се множат така и челяди, на бога
         по воля — за живот во благодат и слога.

         Несетно погледи Младен изви в захлас
         към източния кът, де в нисък коностас
         кандилце трепка пред свещената икона,
         со гранки палмови обвита, от Сиона
         от самий домакин на ранни младини
         донесени… Оттам по белите стени
         картини, стегнати все в рамки позлатени,
         се вият дълъг низ, изкусно наредени —
         три на самата сред: могъщий цар Асен
         до трона прав стои и поглед вдъхновен
         отправил в небеса — като че да ги пита
         во подвигът му смел дали съдба честита
         го чака?… Ето там великий Симеон
         с дружина отборна, на буйногривен кон
         възседнал, в Цариград тържествено навлиза,
         понесъл ключове, насреща му излиза
         из порти Николай Мистик и сам Роман
         Лакапен. Над стени там горе е насбран
         народ и вперил е в войтелини очи —
         един при тях, отпред, разправя им и сочи
         с ръка: той някога, навярно, ще е бил
         в плен и онези там, в които взор е впил,
         добре познава… Ей и трета път отляво:
         под сенчест матор дъб е седнал величаво
         Крум. Из гората се войници надалеч
         събират — два от тях поднасят му на меч
         отсечената в бой глава на Никифора.

         От миг на миг по-жив и волен разговора
         Ехти в широкий пруст. Два свещника едвам
         посред на масата светулкат, в ясний плам
         на буйния оджак възмогнат, замъждели —
         тъй като в небеса звездици закъснели
         мъждят, иззад гори щом месец засияй.
         Как тоя буен плам си охолно играй
         по тъмните стени с отхвърлени сянки!
         Като че вятър лих с широколисти гранки!
         Ту свий и сблъсква ги, ту метне, разнесе,
         чак до потонът ги нагоре отнесе,
         и ги разхвърля там по старите отбрани
         тарелки и тави и лъснати сахани,
         като огърлици нанизани надлъж
         върху полиците — превий ги изведнъж
         и превърти оттам и сниши чак до пода,
         и се шегува с тях тъй както му е сгода.

         А тези, чийто отсенки буйний плам
         размята, в двоен ред събрани бяха там.
         Край огънят, отпред, по-старите седяха:
         Марин Белина, Рад Радойков, зван и Влаха,
         затуй, че някога по Влашко нейде бил;
         а по средата им сам дядо Дивисил,
         комуто челядта полвина село прави!
         Седемдесет годин на плещите си здрави
         той носи; три роди човешки преживял,
         три сина сокола в земята закопал
         и още се на три и радва и гордее.
         Сърцето младо е, макар да се белее
         косата като сняг. И неговата реч —
         спокойна, ясна, бе прочута надалеч
         по свят! Не всякога обича да говори
         той, но пък затова, когато реч отвори,
         не думи сякаше из старчески уста
         се ронят, а цветя на мир и на света
         утеха — с мъдростта на опит оросени,
         и бистри ставаха душите най-смутени.
         От младини не бе той хващал ни една
         от книгите, на ум во днешни времена
         що учат хората; и библията само
         четеше. Някога превий глава над рамо
         и почне — и таквиз разправя! Напокон
         Белина стареца нарече фармасон
         за тия; тъй си го и хорицата прости
         зовяха досега — а още, че през пости
         той не държеше пост, макар на вяра твърд.
         И богомолник бе и благ и милосърд,
         И в струване добро не знаеше почивка.
         В несгоди и беди не падаше усмивка
         под рунтавий мустак от старчески уста
         и поглед ясен; но зад тая яснота
         и зад усмивката на устните му свити
         като че ли слова неказани и скрити
         понявга трепваха… на нещо тайно знак?
         Те само трепваха и скриваха се пак…

         Отдясно стареца самичкият стопанин
         бе седнал, първенец почтен, Дойчин Диманин,
         с калъпен морав фес, до вежди схлупен чак,
         подхапал връхчеца на левий си мустак
         и дългия синджир на златний си часовник
         увивайки на пръст. Като добър къщовник,
         самичък рядко той отваряше уста,
         и не пребиваше на гостите речта.

         Но и за него пък наваксваше Белина.
         Започнал беше той, и вече пред стотина
         предмета претърчал, в Елада ходил чак,
         към прежний разговор да свърне смогна пак
         отново, и така захвана да разправя:
         — „То тъй е. Умному и мало довелява,
         що има стара реч. Но нейсе. То се знай,
         че всичко на света си има своя край!
         От памтивек до днес и опит и наука
         доказуват това… Дълбока е поука
         на елинский мъдрец в безценните слова:
         Достойний мъж не се познава по това
         к а к в о  започва, но  от д е  и  к а к  започва —
         дали по правий път кормилото насочва,
         или току така подкара я насвос…
         Изуй цървулите — и през морето бос:
         че всичко е късмет!… Какво например, стана
         с ония дето все минаваха Балкана?
         Язък и туй за туй! Не му е път оттам,
         през Дунава отвъд, от Влашко — а отсам,
         където й гняздото. В недрата на народа
         ори и сей, и трай — хелбетя до ще сгода
         да цъфне и узрей… Дочакал тоз колай,
         запретвай сърпът — ряз! И на ти тебе край!“
         При тези думи той ръката си издигна,
         скриви я като сърп, с едно око подмигна
         и рязна в въздуха… Без малко тоя мах
         поджънал би носът на сгърчения Влах.
         Да се не беше той отдръпнал мигновено —
         и само буен смях ръката му пожена.
         Усмихна се и сам Белина. В Каменград
         отколе дойде той, учен граматик млад,
         учител се цени и вече оттогава
         каменогражданин си е и до днес остава.
         Навреме смогна той кумин да задими,
         навреме, както му е ред, се задоми,
         навреме нагласи световната нагласа.
         Едничко не можи навреме да сколаса —
         дечица, радост и отмяна в старостта,
         но… божа воля то над тези е неща!
         Сега живее си самотно той, заровен
         в книжа, и събирач на старини грижовен
         все току пълни с тях тефтер подир тефтер,
         от гръцки пак пример (макар да не достигва
         тоз чак до древността) мустаци той подстригва
         и смърка емфие. При туй и обичай
         той имаше, съвсем по гръцки — тъй без край
         да дрънка, отведнъж каквото е запляскал…
         Белина в Каменград зовяха Старий даскал.

         — „Това че е така — подзе на сгода реч
         след туй стопанина, — с дене е знайно веч…
         Когато ходихме с покойний поп Обрейка
         во Цариград, веднъж при дяда ви Славейка
         гостувахме. Таман черковния въпрос
         по него време се започваше, таквоз,
         да се избистря. Прр! През Дунава прелетя
         отсам Хаджията с юнашката си чета.
         Кого де срещнеш, все за нея хорати,
         по вестниците все за нея се вести:
         там станал бой, а там до крак ги уж избили,
         ама до крак!… А там отново се вестили…
         Какви, какви не щеш… На думата си пак
         да дойда. Надвечер, кажи го ти, по мрак
         наминахме у тях. Широка гола стая,
         и две свещи горят. Окото ми се смая
         от първи път: книжа, книжа — и пак книжа:
         да кажа хиляди — не ще да е лъжа!
         С една реч — мрак! В мрака ума ти да се слише
         А сам край масата се той привел и пише,
         замислен нещо си, унесен. Час и два,
         кажи го, ние там се бавихме. Това
         и онова така от дума, та на дума,
         било за в работа, било саде за глума —
         и до Хаджията дойдохме напокон…
         А всяка дума — на! не дума — милион…
         Ний само запяхме с покойний поп Обрейка…
         — Не там е гъдела — тъй дядо ви Славейко
         започна: — много ний ще има да търпим!
         Да се отнайнапред черковно уредим,
         па с божа воля… то от гърци като хване,
         на гърци няма я докрай да си остане!
         Школьото се влече подир черковний пеш,
         а през школьото му е правия вървеж:
         кога народът се духовно окопити,
         ще знай на чело сам свобода да накити…
         И тая, санким, то не трябва ний от ум
         да я изпущаме, не, не! — но излека, без шум
         да се подкарва тя без много да се дрънка
         да си върви — и то отвътре, не отвънка…
         Хаджията ли бил, или пък друг юнак,
         отвън ли дойде — зла съдба ще има пак.
         И вие знаете, че приказка си има —
         калето не отвън, отвътре се превзима!“

         Самодоволен, че речта си тъй разви
         и свърши, погледи към сбраните изви,
         изгледа ги и пак, по други път, отново
         да свърне смери той към първото си слово,
         като чевръсто сви от синий си пакет
         цигара. Ала го превари той ред
         сам дядо Дивисил, мустаци пооправи,
         посви с гласа и тъй продума:

         „Думи прави!
         И Левски казваше преди години сам —
         отвътре! Тъй върви от Благовец насам.
         Тъй тряба да върви… В туй само смисъл има,
         в таз смисъл и успех — доколкото го взима
         умът ми, ако ще да няма и съвсем,
         все е от полза пак. Ний тряба да дадем
         на делото сами насоката най-прека.
         Туй всичко що за нас прелита отдалеко —
         да идва и веднъж и дваж и двайсет пъти,
         от него нищо пак не ще да се измъти…
         Едни ли идваха и мряха в таз земя
         юнашка смърт; — но кой, кажи ми, проумя
         защо и за какво те мряха? Чужд остана
         на подвизите им народа. Сал Балкана
         чу и видя, и той едничък ги разбра —
         и кости им свети на отпочив прибра
         в недрата си… Светци на обичта безумна
         към бащиния край! Борбата те безшумно
         тук трябваше да я подхванат по-напред —
         да я подготвят тук, полека и по ред,
         тъй както тука е, на мястото, най-сгода.
         Да казват, чувам аз, че упорит народа
         бил. Вярно, упорит е той и твърдоглав.
         Не пречи нищо туй — по неговия нрав
         когато се върви и действува. Най-сладка
         на орех костелив е втвърдналата ядка —
         зависи ореха кой как ще го строши.
         Веднъж да се разбере, веднъж да се реши,
         тогаз ще видите що българина значи!
         Какво е връщане не знай, кога закрачи
         напред, и крачи той през огън и вода…
         А туй, що казвате — че щяло до беда
         да дойде — без беда не става нищо тука;
         беда е първото начало на сполука.
         На сума работи до днеска на глава
         сме ний излизали, аз вярвам и в това —
         от ударна ръка се дело не изплясва,
         и с делото юнак за подвизи израства!
         Такива работи, кат нашта, ази знам
         не само тук да са вървели тъй, и там,
         където са били — имало е и сълзи;
         най-вече дето е вървяло с крачки бързи
         към не от по-напреж съзнана ясно цел.
         Не бързайте. В пет дни не можеме предел
         най лесно предели на робство петвековно…
         Сърце ми, моето сърце старешко, ковно
         предчувствие гнети, като железен млат:
         ще се превърне в прах цветущий Каменград!
         Да бъде волята господня! Тя, която
         над всичко бди, ще бди над нашто дело свято.
         Ний няма от беди какво да се боим;
         димът на нашите жилища — жъртвен дим
         ще е пред светия олтар на свободата:
         това ми шепне мен сърцето в радост свята —
         не ме е лъгало до днеска то…“

         „Амин,
         на тая харна реч! — самия домакин
         се тук обади, пак наканен да подхване. —
         Начало да дадем, та веч каквото стане!“

         — „Да — тука подлови Белина — то се знай!
         Началото добро — добър довожда край.
         А сякаш всичко е дошло пък и на сгода.
         Речта ми, санким, е за нашия Войвода.
         Осанка, поглед, ход и горд юнашки вид,
         в Елада да е бил — същински Леонид!
         Не знам дали е бил и той кат наший сприха
         не споменува туй Плутархос. Кам да биха
         и другите така, не падвахме назад
         от елините ний; а наший Каменград
         би гръмнал по света, глава би всички свили:
         на нови времена и нови Термопили!…

         Да, пример ще е той през бъдащите дни —
         за юношите, па и не за тях едни —
         за всички! Житие аз вече съм скроил,
         по тънко всичко съм пресметнал, наредил,
         но, то се знае, все ще тряба да се чака —
         когато се развей во Каменград байрака,
         тогава белким ред ще дойде и за край
         на житието… Да, а трябва да се знай
         какво е мислено, говорено, кроено
         и вършено; това на книга наредено,
         осмислено — светът история зове:
         от нея всичките велики умове
         са черпели пример и твърдата си воля
         калили, както днес, тъй също и отколе.
         Да, тъй е то. А ей да ви разправя аз
         такъв един пример, що надали от вас
         го някой знае.“

         Тук той другите озърна,
         опъна дваж емфе и думата завърна
         отново: „Лани се събрали на съвет
         во Гюргев, тамошний потаен комитет —
         известния под името централний —
         мъже все опитни и момци идеални…
         Разискват плана те напреко и надлъж,
         там както му е ред и трябва. Изведнъж —
         хоп! — в стаята при тях се вмъква полицая:
         «Какви сте?» — пита той — и никой, от замая,
         ни хък, ни гък. А ей, смърлушен в тъмний кът
         таме Войводата изстъпя — за вратът
         допипва го и — бух! — навънка из вратата.
         А после, там, отвън, посочва му с ръката:
         «Туй, домнул, виждаш ли го? То казва се врата,
         туй мандало, — а тук са сбрани господа:
         при господа се то през просо тъй не плещи, —
         потропай тук изпървом… Щиу булгарещи?
         Ахейците така я сдрефили веднъж
         при Троя; та дори най-личния им мъж,
         Агамемнон — и той! И всякой взел да гледа: —
         оцапахме я! Тук обаче Диомеда
         сам Зевс подучил… Е, та то се вече знай…
         Изчезнал, яко дим, горкия полицай.»“

         Каменоградския Плутарх я тъй подведе,
         така се замота, задрънка и заплете,
         че другите се там спогледаха в уплах;
         а пък на среща му безцеремонний Влах,
         не смогнал да надвий на дрямка опачина,
         тъй кралимарковски широко се прозина,
         че малко остана да го налапа той…
         След Диомеда се помъкна тъмен рой
         херои: Менелай, Минетий Мирмидонски,
         Аякс и някой Сарпедо Илионски
         златодоспехия божествен Ахилес,
         Алцибиад — що сам на верния си пес
         отрязъл опашът — по него сонм богини
         и богове, от връх олимпските вършини,
         и бозна още кой… Отдавна тишина
         бе около му там. А в древни времена
         веднъж залетял, се оратора забрави
         и нямаше ниет речта си да остави:
         като гняздото над някой крив кумин
         възправен щъркел бял мъсърски паладин,
         кога заклепе — спре, озърне се и зине
         и ей заклепе пак, като ме който мине —
         минава, за да чуй каквото пляска той…

         Така заплеснат сам в несвесний говор свой,
         Белина не съзре, самите му другари,
         че го не слушаха отдавна веч. Немари
         за тъмните слова на стареца бъбрив,
         те бяха вслушани во разговора жив
         подзет отвъд — таме от другите събрани —
         и жив и подловен со думи по-разбрани.
         Там бяха седнали по-младите на връст,
         по-отбрани мъже, извити околвръст:
         най-видния от тях — векил Вълкан Гошана,
         Сокола, Чер Чемер и Дейо Делибана,
         Захарий Влайко, Ворчо, Дрина и Върбан
         от Стрелча, а при тях стоеше и Първан,
         по прозвище Хъшлак, с дебел резец на чело
         и вежди свъсени. Кой знай в какво си дело
         замесен някога, той бащина си праг
         напуснал, в чужбина завян, немил-недраг
         се скитал бозна де и, чак подир години
         завърнат, заживял при свои и роднини —
         и с прозвище Хъшлак наречен за това.
         За него из града се носеше мълва,
         че с Панайота е тършувал по Балкана,
         и не току веднъж, че таз на чело рана
         оттам я носи той… Белина само знай
         за тия работи подробно, но ги тай
         в дебел и нов тефтер по тънко изредени
         и на кориците тъй с надпис означени:
         „Пространно житие на Ружина Първан,
         Хъшлака иначе по прякор назован,
         во Каменград роден на трийсет и девето…“
         От час на час през реч прекъсван, на сърцето
         с яд беше подловил намръщений Хъшлак:

         — „И казвал съм ви аз, и казвам ето пак —
         мен тая работа не ми е май за вяра;
         не само во една съм ази врял попара
         и знам на сладкото горчивия лизет…
         За бунт, за кръвнина сме сторили ниет,
         не липсуват дори и карти и компаси —
         при тези думи той презрително глава си
         към масата изви — и всичко е наред:
         плю, плю! — за уроки — кат тиквата на плет!
         А тиквата на плет — един кривак й стига:
         бух! — на ти тиквеник… На думи и на книга
         ний опашът на жив вълчага мерим, хей,
         и само господ знай каква ще ни огрей…
         Тоз, що за свобода милее не на дума,
         не търси път с компас през планинската шума,
         нито я кара той през куп за грош така,
         ний както… Той не е поканен на тлъка,
         на сватба, на зефет — а на хоро хайдушко,
         където нож играй и пей иглянка пушка.

         Все сметки чувам аз днес, вчера онзи ден,
         все планове. И в тях не ми харесва мен —
         вий на голямо все я карате! Вземете
         пример от другите, по-опитни: правете
         като шпаньолите… самси Наполеон —
         той! — в чудо се видя и, знайте, напокон
         как стана. И за нас най-вече туй приляга:
         на чети — всякъде и никъде… веднага
         и тук, и там, и там — внезапно… пожари,
         бий, блъскай! Чергата да пламне да гори
         отвред. Тъй с малкото голямото се върши.
         Когато на дъбът се клонето окърши —
         по-лесно пада. Нас, навремето, в Белград
         току ни тъпчеха все с тактики у рат,
         фортификацие и сума бош-лафлъци —
         а практиката бе на турците у ръце,
         и боят брачата го ядоха насвос.
         Добри са работи, но искам аз, таквоз,
         да кажа, че — не са за нази те! Ни ази,
         ни ти, ни той не сме за тия — и да пази
         бог, ако мислите, че нашия народ
         с такива тактики ще мине онзи брод,
         пред който се е спрял. Да, чети, чети, чети —
         а мирния народ, вий него оставете,
         той нека си стои — той нека зад гърба
         опора нам да е в великата борба, —
         нам помощ, на врагът при всяка сгода спънка
         бил който и да бил, каквото и да дрънка —
         не искам и да знам. Единствения план
         за работа с успех е тоя — начертан
         от Левски, начертан и завещан на нази.
         В борбата цял народ да хласнете? Да пази
         Бог! За това не е настанал още час.
         Народа? Цял народ? Добре го зная аз:
         от памтивека той привел е над орало
         врат, на робията обръгнал от начало —
         и работи таквиз, каквито вам се щат,
         не са за него. Вий по крив вървите път,
         по път на жъртвите за онзи, дето вее!
         Аз виждам пак, че кръв нахалос ще се лее.“

         „Пророк — я виж! — обади се извит
         към говорящия, Сокола, и сърдит
         прибави сопнато: — Тя тая си е стара.
         Да се намери пък и кой да я повтаря!
         Народния човек с народа се глуми…“

         — „Соколе мой, назад словата си вземи! —
         отвърна първий пак: — Това не е превара,
         което думам аз. Май твърде много вяра
         вий давате на тез поклони и хвалби,
         що пред Войводата принасят тук с торби!
         Ех, да ги цункам аз таквиз самун-душмани,
         умът им — врък-шоврък: под женските сукмани!
         И виждал съм ги аз, и знам ги: димне дим —
         иди та ги гони! Не ще да удържим
         и първий напън с тях.“ Застанал край стената,
         подви нозе сега, подпре се на едната
         ръка и седна той, и смери надалеч
         с очи, а после тъй отново почна реч,
         като зави мустак: "И срам и поразия!
         Такава, санким, я оцапаха в Сърбия
         на времето… Седим там в някоя механа —
         нахълтат брачата, — мустак на кръвнина —
         и вик и копрене, като петли по ярка,
         и нямат брой ни край песни за Крали Марка…
         Раковски, бог да го прости, ще да посвий
         с глава, па каже: „Ех, не гледайте ги вий,
         юнаци всички са, ей тука — вина ради.“
         А дядо Илю се по дългата поглади,
         па махне тъй с ръка… И виж, не напокон
         така се сбъдна. На турский гарнизон
         кога нападнахме во Бялград — от стотина,
         с нас дето тръгнаха, едвам ли два-тримина
         куршум опърли. Зер, не беше то шега.
         Зад тъмните стени на крепостта врага,
         ех, майка стара — на: не пляска сръбски, с думи
         а с непрекъсната градушка от куршуми.
         Пат-пат-пат! Гърр! — се чуй от дясната страна
         и дим, като мъгла по Стара планина,
         се вие. А така отвъде и отляво.
         А по средата ний, заложени наздраво,
         мълчим и се таим. Ни шук, нито мълва…
         Сал дядо Илю понадникне там с глава,
         отдръпне се и — сст! — изшитка с пръст на устни:
         на тия работи той майстор е изкусни —
         и гъделът му знай… Та искам да река —
         стоим, таиме се, заседнали така
         и чакаме… И ей, в миг с пръсти той изсвири,
         замахна с ятаган — и цял го рой сподири
         през рова: пляс, плюс, бух! Аллах! И вик и вой…
         Юруш — на крепостта — това се вика бой!
         Докле да мигне миг — ний бяхме горе вече…
         Два-три миросал бях по тиквите — изпречи
         четвърти муцуна манафска и за миг,
         докле да видя аз, той в рамото ми щик —
         хряз!… Свят се завъртя в очите ми и блясна!
         И възнак полетях — в тила ме нещо сврасна…

         Бре, майка стара, сам извръщам аз очи
         и гледам — бамбашка такова е личи:
         ни гръм, ни вик… Ехе, каква ли ще е тая?
         си мисля… Гледам го: висока, дълга стая,
         настлана со легла надлъж по двоен ред.
         „Наздраве! — вика ми отдясно млад съсед,
         като мамул увит в бандажи и парцали: —
         Живей ли още?… Ех, та дека да сме знали…“
         Но тук зададе се, на свита на чело
         княз Михаил — запре при всякое легло,
         запитва всякого и ядно вежди мръщи —
         че чува отговор отвред един и същи:
         „Какъв си? — Българин! «А ти сокол-юнак,
         отде си?» — Българин! — и тоз отвръща пак.
         Тук, там — и дойде ред съседа ми да пита.
         А чувам аз един от неговата свита
         да казва: «На гърди е с осем рани той,
         че първи с нож в ръка налетя в люти бой!»
         Самичък Михаил на гръд обляна в кърви
         му тури кръст: «А ти, от соколите първи,
         какъв си?» — Българин! — и тоя изрева…
         Ядовно Михаил назад изви глава
         и с огнени очи наоколо обшари:
         «И тук ли липсуват пак мойте кокошари?!»
         Отнейде си едвам обади се един,
         едничък сърбин сал, едничък майчин син…

         Отново Михаил: «А твое име?» — Гавра! —
         Избухна като топ отвсъде смях и гавра
         и князът с свитата не се видя биля
         кога одра навън и де се запиля…
         А тя каква била? — Когато прогърмяло
         в града пред кулата, по ридът побеляло
         от кринолини, тъй покрито изведнъж,
         като от гъби след есенски топъл дъжд.
         Юнаци! Толкова юнащината чини!
         Прищъпнали снаги со женски кринолини,
         на-на! опридали къде Топчидере…“

         — „Я виж! А по-напред си гърлото дере,
         че българина бил не знам каква нерода! —
         обади се сега Стоимен Ружин Брода: —
         Сама се замота лисицата в капана!“

         „Дръж! Зере виж, че пак гаджосала в Балкана!
         Не ми е дума мен за тия, що в торба
         са турили глава и с турчина борба
         им е душа и свят — а тези ми юнаци,
         що по кюшетата опъват сал мустаци,
         в полето знаещи, че се плъсти трева,
         в гората ходили — но само за дърва!…
         Но ще ви видим, де, и вас, не е далеко —
         да димне само дим! Тук в стаята се леко
         и евтино таквиз продават…“

         С тез слова
         подзе се изведнъж нечакана мълва
         и препирни. На две половини разделени,
         спокойни най-напреж, а после разярени,
         едни се други те отрупваха с укор —
         и почнатия тих изпървом разговор
         от миг на миг след туй по-лих и буен става,
         и сля се най-подир той в неразбрана врява,
         чак вънка тътнеща далеко и в нощта…
         Тоз викне сепнато, а онзи през глъчта
         ръце размахва — реч да подлови се мъчи
         обиден трети там, ей дигна се, изпъчи
         гърди и за протест се бие в тях с юмрук;
         отвъд се дигне смях; а там подзел напук,
         приятно други пък кикоти се и слуша…
         И никой никого през врявата не слуша.
         Един замислено през общата мълва
         спокойно Дивисил седеше, от слова
         несвесни и съвсем почти че незасегнат.
         Там до перваза на камината облегнат,
         изглеждаше го той усмихнат под мустак,
         и зина сам веднъж и замълча се пак —
         че дума паметна в глъч не намери вреда.
         Не пръв път слуша той подигнат за невреда
         шум на младоците — и слуша и нехай,
         че знае хъзът им, и знае колко трай.

         А тъкмо него час, несетно, пред входа
         застана горд и строг очакваний Войвода,
         на сабя черенът притиснал во ръка,
         а отподире му надничаха мрака
         юнаци — отбора от неговата чета,
         со грозно зинали мечкарски шишенета…
         И екна в стаята сърдития му глас:
         — „Туй само липсваше! Какъв е тоя бяс?
         Или се мислите, че вече сте в Балкана?“
         Кой както бе се спрял, така си и остана…
         „На стража!“ — викна пак Войводата, извит
         към сбраните отзад и с поглед ядовит
         изгледа другите и сръчено отметна
         наметка от плещи… От буйний пламък светна
         пристегнатий на кръст аджемски лют ханджар —
         юнаку подръка в беди най-скъп другар —
         и два револвера, през рамо окачени,
         от двете му страни… Безмълвни и смутени
         спогледаха се там стоещите за миг —
         и погледа му горд и смръкнатия лик,
         те дъхаха и гняв и някаква закана…
         Пристъпи пъргав той, край масата застана
         И прогърмя: „Добър потаен комитет!
         А да не сте се пък събрали на зефет?
         Главата, види се, на плещи ви додява…“
         И без да чака той ни дума, ни оправа,
         пристъпи ядно пак и даде знак с глава
         Младену. Насаме потихом след това
         си нещо шепнеха те двама тамо в къта…

         Отново всякой се на мястото си скъта
         и говор шепотом поведоха едвам
         отделна думица се счуваше сам-там.
         Но не за дълго бе и тая тиха сгода,
         че някакво писмо ядовния Войвода
         разтворил, смачка го, изви го, извъртя —
         и хвърли в огъня, където запламтя
         завчас и бързо се на пепел то обърна…
         И пак сега се той към сбраните извърна:
         — „Все думи, думи… Тоз отпреде ти стърчи
         и се потрива, друг замазва ти очи
         все с философии и баби деветини.
         За мързеливите — ха, с хиляди причини
         за мързел. А отвън писмо подир писмо
         прехвръкват… «Види се, до лято, на само
         ще дигате байрак!» — От Враца пишат вчера,
         а днес от Сливен пък: «На сладка са вечеря
         по Стара планина юнаците — оттам
         юнашки поздрави изпращат те и вам!»
         Юнашки поздрави! Намерили юнаци…
         Докле не станат тук пет хиляди чекмаци,
         не ще се заиграй хоро на турски гроб.
         На черната земя ще си остане роб
         все българина пак — и гол и бос ще проси,
         и ще човърка все черковните въпроси…
         Борци! А искат все на готово кравай…
         Таз залюляла, таз ще ни и закопай!“

         Укор върху укор се сипеха безчетни
         върху събраните, и думи неприветни
         като светкавици се мятаха връз тях.
         Но вече минал бе изпръвния уплах;
         небето почваше изново да се ведри,
         и тук-там ясен луч, предвестник благощедри,
         измежду облаци промъкнат, затрептя —
         спокойна дума от войводските уста…
         Понякога така чевръстите зидари,
         макар клепалото отдавна да удари
         за работа, в ръце уж взели сечива,
         подхванат разговор — полека се слова
         в глъч заплетат, глъчта превърнат и на врява,
         додето най-подир заломоти разправа
         и хората сбере на пътя тичешком —
         да гледат с врява как се зида зид и дом.
         А първомайстора, нанякъде отлъчен,
         нечакано пред тях с укор застане злъчен,
         и сепнуват се те — ни дума, ни мълва;
         залавят се за миг за свойте сечива,
         и работа кипи и двойно наспорява…
         По опит знаят те: най-буен гняв престава
         и най-ядовна реч добър добива край,
         за който премълчи навреме и претрай;
         самичък майстора отпосле пак, доволен,
         ще я подкара там на разговор поволен.

         Сам пред камината приседнал бе допрян
         Войводата сега. От пламъка огрян,
         бе образа му тих, спокоен, благ и бодър:
         но както по-напред, во погледа му модър
         тайнствен някакъв и горд сияе плам…
         И ето че така той заговори сам:
         — „Най-после, все едно, дали това са верни
         известия, или тъй само преднамерни
         желания, таквиз, каквито ни се щат.
         Сега ли само аз ги чувам първи път!
         Ще видиме и тях; ще видиме словата
         на дело, в кръв и плът. Тогаз!… Това е свята
         борба, що на мегдан юнашки ще делим
         ний с кръвния си враг — и връх ще удържим:
         не е то вече сън, ни дума, ни превара!
         Успех е само там, където има вяра
         и воля — а не са те само в таз душа,
         с надежди само аз сърце си не теша,
         когато казувам, че време наближава…
         Ей до възкръсний ден не много ощ остава;
         клашника си зелен е метнал на плещи
         Балкана — че и той готов е, ни вести…
         Но днес е други час! А друг час — друго слово.
         Какво ни липсува, що имаме готово,
         вий знаете сами. Отново в Цариград
         е за оръжие изпратено… Назад
         не ще останем ний от другите. Писмата
         и куриерите, които от страната
         пристигат всеки ден, говорят все едно —
         говорят, че навред посяното зърно
         израсло е и плод такъв обилен дало,
         какъвто и насън не се е привидяло
         на никого от нас: налива се и зрей
         класът на нивата народна и ни грей
         с надеждата света за жътва изобилна.
         И слабата ръка до вчера, днес е силна —
         да, с правдата на туй, което вложи в нас
         сам господ, с волята на който дойде час
         да грабнем сърпа ний и жънем класовете
         на своя труд… Навред са сбирани съвети —
         не зарад общото и знайното, че то
         решено е — а туй на всякое место
         що има свое си и трябва се отделно
         решенье. Час не е за брътвене безцелно —
         народа е готов и чака само знак!
         Ще се явят безчет юнаци под байрак,
         и днес, когато е подготвено делото
         така, остава да обмислиме, каквото
         е нужно засега и е сега на ред.
         Мъже сте, давайте по мъжки тук съвет!…“

         „Съвет! — обади се пръв Дейо Делибана: —
         Какъв съвет ви взел! Ей дека е Балкана! —
         Развивайте байрак и аз съм с първи пръв.
         Отдавна моя нож е жаден зарад кръв.“
         — „Балкана и без теб го знаем“ — ядовито
         прекъсна го Младен и поглед упорито
         взря към Войводата. На масата с ръка
         облегнат, стана той и продължи така:
         „Та онзи ден… Нима и днес ще се подкара
         пак онзиденшното? Това е изневяра!
         Не отредихме ний тазвечерний съвет
         за туй, което ти, Войводо, по-напред
         говори — а да се размисли как да стане
         и де ще можеме да свикаме събранье,
         па там да се реши от всички: що и как…
         Ще се явят безчет юнаци под байрак,
         ти казваш… Смятана е в къщи тая смятка —
         доколко право, то все още е загадка,
         то още се не знай… Изпитал съм го сам,
         видял съм го с очи, и мога да ви дам
         пряк отговор: това, което се решава
         от нази, сбрани тук, сал нази задължава.
         Вий знайте, българин когато занехай,
         какво е! Знаете какъв постигна край
         старозагорското въстание… Събрани
         водачите, така и онака да стане
         решавахме — е зер, юнаци под байрак
         безчет ще се явят — доволно само знак
         да се даде! — И знак се даде, но мърцина…
         И под байрака се явихме неколцина,
         които вземахме решенье отнапред
         за други, мислейки, че всичко е наред
         и ясно, както се в книжата отбелязва —
         и както някому се ревне да разказва…
         Вий знайте, българин когато занехай,
         какво е. Но в това нехайство той си знай,
         че прав е. Кой е тоз, що с своето решенье
         му се натрапува? За неговото мненье
         веднъж от понапред дали е попитал той?
         Благат е тоз народ, що има разум свой
         и се на чуждия в измами не поддава!
         Народните дела изискват и управа
         народна. Казвал съм и казвам пак: не нам
         да заповядва той, тоз, който ще въстава —
         и нека затова самичък си решава…

         Нам ревне се, твърдим ний често: дойде час!
         А тъй ли е? Това народний само глас
         призван е да реши — и нека той решава.
         Ти казваш: общото решено е… И права
         е дума. Но и тук да чуем — може той
         и за това, отде да знаем, поглед свой
         да има — трябва ний да чуем що говори.
         Зовеме ли го ний с тирана да се бори,
         редът му е в съвет да има дума пръв —
         че той ще потвърди, каквото каже, с кръв
         и сълзи. Ако зла иначе съдбина
         сполетя, тоз народ довека ще проклина
         нас, наште имена — че силом към беди
         сме го повели ний. Що е било преди,
         то на предишните за сметка да остане.
         За шум ли само ний ще дигаме въстанье?
         Тогаз е лесно — два гърмежа… да се чуй —
         и хайде нагости в Румъния след туй…
         Аз мисля ето що: да найдем начин сгоден,
         и нека се сберат на общ събор народен
         избрани пратеници от всякой комитет —
         та общото дело от общия съвет
         така да се реши…Народа ще въстава,
         и нека за това самичък той решава.“
         А до Младена спрян, Войводата сега
         се в погледа му взря и тежка му ръка
         отпусна в сръчен мах на неговото рамо
         и ядовито го прекъсна: „Туй ли само!
         Ха-ха! А нямаш ли, мой драги, ти на ум
         и друго? Знам го, знам… И нека тъй да бъде!
         Ще свикам общ събор и нека той отсъди…
         Вий мислите, от вас че нещо аз тая,
         че моето лице е денем с таз боя,
         а нощем с друга? Аз на кришмиш не играя
         и, както някои измежду вас, не лая
         на месеца… Каквото народа сам желай,
         ще видим. Всичко туй ще трябва вече край
         да вземе.“

         Сръчно се извърна той и глухо
         отново стъпките му твърди се зачуха
         из глъхналия пруст. С приведена глава
         седяха сбраните и никому слова
         не идваха на ум да каже в тая сгода —
         и ту Младена те, ту гневния Войвода,
         недоумявайки, споглеждаха в уплах.
         Защо бе всичко туй, оставаше за тях
         загадка, докато Войводата отново
         застана посред тях и пак завърна слово:
         „Ще видиш кой е кум и кой е сват от нас!
         Гласът народен е глас божи — тоя глас
         ще да реши, дали съм в право да налагам
         аз свойта воля и… Или ще се подлагам
         за мост на други… Туй ще ви омръзне май!
         В такива работи тоз, който врял е, знай
         какъв е изхода — нехари и похаби
         където поведат…там, дето много баби
         се бъркат, ражда се нерода напокон.
         Да бъде. Ази сам по целия район
         ще пиша — нека туй по вашему да стане!
         Ще видим! Днешното последно заседанье
         затварям.“

         — „И добре ще сториш! — мълчалив
         до него миг стоял и в разговора жив
         невмесен, изведнъж Сокола се обади: —
         Един на другиго очите с думи вади…
         Решено! И така, аз мисля най-добре.“
         И към Младена се той някак си той взре
         особно, кивна му, чевръсто мигом стана,
         и заговори му, като през кръст го хвана
         и с него заедно излезе. Бяха те
         другари, не от днес и вчера: от дете
         Сокола знаеше Младена, сдругарени
         отпосле юноши, и всичките промени
         в живота заедно делили след това —
         откак военното училище в Москва
         напуснаха.

         — „Все тъй нетърпелив и сприха
         като барут! — така започна той изтихо:
         Да остри камъка — и пущат искри. Ти,
         от тебе първи път не чувам тез слова…
         Знам! Ти пред мене се затуй недей запъва.
         Търпен — спасен. Потрай. Ще видиме тепърва…
         Зарана аз пак отивам… Слушай мен —
         да бъде между вас въпроса изравнен,
         недей му преко тъй в очите всичко тика:
         ти в тия работи дръж малко политика,
         Да, да!… Не бързай тук, додето дойда, трай —
         ще видим…“ В разговор все тъй, към горний край,
         нататък бързайки, другарите завиха.
         А с болка на душа, след препирнята лиха,
         един се подир друг разидоха оттам
         събраните, из път разделен, всякой сам
         и всякой на душа со скрита тежка мъка.
         Ей наближава ден, а разпрата недъга
         подяда делото… С какво ли най-накрай
         ще ни изварди тя и ненадейно смай?

          _____________________________________

         Таквиз събрания и сговори потайни
         навсъде ставаха по всичките окрайни
         на Българско. Тогаз кръстосваха навред
         в села и градове апостоли безчет
         и слово божие вестяха на народа —
         заветно слово за избава и свобода.
         И от чертозите на заможний, та чак
         и до колибата на сетния сирак
         туй слово срещаха душите в жажда свята,
         при пролет както се посрещат от земята
         лучите слънчеви… Скиталец непознат
         понявга мерне се по село или град —
         мълва го тутакси по дирите спревари
         и дълго се след туй от млади и от стари
         предава шепнешком. Превръща се херой
         скиталеца: така и онака уж той
         бил казал някому — война ще се отвори,
         че с полумесеца щял кръста да се бори,
         и то за сетен път, на смърт или живот…
         И ще възкръснял пак един умрял народ…
         И всякой таз мълва в сърцето с трепет живи
         ловеше. Тъй кога над изкласили ниви
         вечерника повей и с тъмния си шум
         задипли класове, орача, спрян на друм,
         се вслушва, чувайки предчувствие честито;
         та и дома, ноще, тоз шум все упорито
         му се причува пак и сепва го от сън,
         и през прозореца надниква той, навън
         ослушан, поглед впил в небето озвездено.

         А често, гръмка реч подзели, вдъхновено
         свещениците от черковния амвон
         тълкуваха зарад поробений Сион
         и близкий ден, денят на кървава разплата,
         когато би ще с меч изгонен супостата.
         И верящий народ с приведена глава
         се вслушваше во тез пророчески слова,
         и мудно стъпваше, след отпуска черковен,
         към дома — първи път, през гнета петвековен
         во храма божи чул желана сладка реч:
         — Бъдете готови! Часът не е далеч…
         И нам се пада дял да сме изкупна жъртва
         на бъдни дни… Блажен, от прозабянье мъртво
         тоз, който правдата в сърцето си взлелей,
         че в този свят смъртта изкупува живота…
         Кръвта на божий син проляна на Голгота,
         кръвта на хиляди борци за светлина
         говори: братия, дерзайте — в кръвнина
         изгрява слънцето на бъдащност честита!
         О, чудни времена! Броженье неприкрито —
         от него въздуха бе сякаш заразен.
         В мечти и помисли за бъдащия ден,
         бе настоящия забравен… Веч настана
         и цветна пролет; ей наметна сам Балкана
         зелена долама; работни драги дни
         дойдоха, ала се нарядко в равнини
         орачът охолен вестяваше с орало
         и, като никога, бе глухо, запустяло
         по пътища, преди тъй шумни в пролетта.
         Вместо по стъгдите, потайно по къщя
         на сбор работници с търговци се беряха
         и други сметки там по други ред държаха;
         и често пъти тъй до късно прязнощ чак
         те престояваха. Край буйния оджак
         разправяше се там за дните неотдавни,
         за паметни дела на труженици славни,
         нежалили живот за своя роден край —
         тез, на които се тъжовний гроб не знай,
         или пък за онез, които, по чужбина
         бездомни скитници, разсипваха мърцина
         и сили и живот — едни в Диарбекир,
         в Жан д’Акър други, там довеки божий мир
         от преизподнята на тъмните зандани
         да гледат, през окна в земята прокопани.

         Каменоградския войвода бе един
         от тия ратници. От няколко годин,
         ту в Влашко зиме хъш, нехайник за прехрана,
         ту лете зъл хайдут низ дебри по Балкана,
         той своя пламен дух в борбите бе калил,
         мечти за друг живот в сърцето си таил…
         И дойде чакан ден — избраник от избрани,
         той мина Дунава с великото призванье
         на вожд народен… Сам навсъде беше той,
         ни денем, ни ноще умора и покой
         не знаещ… И сега, когато в полунощи
         се разотидоха съзваните, той още
         безсънно в пруста се разхождаше и сам
         диктуваше писма, при слабий свещен плам
         на свойте писари — и ту над тях възправен
         застане, вгледа се, ту пак си ходът бавен
         подземе.

         Сън дълбок бе морната земя
         унесъл. В хладний лъх на нощната тъма
         шумът си вплиташе Балкана, вечно буден,
         понесъл тайната света на своя чуден
         блян, там на висини към ясните звезди, —
         а подир него се на мътните води
         на Лудя Яна вий безумно буйний ропот,
         като да заглуши вълшебния му шопот…
         Спи Каменград. Навред е мрак и тишина.
         И само някъде, като из срутина,
         се екот провлече, или пък безответно
         пролае татък псе в просъница. Несетно
         загаснаха свещи в Дойчиновия пруст:
         в дрезгавината се таинствен, глух и пуст
         тъмней високий дом, широките си стряхи
         като крила прострял над нощни сенки плахи,
         и самотията под стълбения свод
         отйеква стъпките от мерний бавен ход
         на бодрий страж, завит в клашника си широки —
         ту там се мерно той под зидове високи,
         ту застои се пак на каменния двор,
         на пушката опрян, и вперя орлов взор
         в небесни висини, където в път уречен
         потихом месечко към чужди край далечен,
         усмихнат, е повел звездици плах керван;
         и дълго в него той се вглежда замечтан,
         на устни стиснати со недомълвно слово —
         и мудно мерен ход подзема пак изново.


         Песен втора
         НА ОБОРИЩЕ

         Легендата на Балкана. — На двора у поп Матееви. — Вела. — В пролетната нощ. — Дружината на път. — Из светата библия на дните. — Балкана. — Тилилейски усои. — Сараите на змея. — Събора на Оборище. — Първа реч на Войводата. — Неразбория. — Брадестил за помощи отвън. — Поп Матей против Сърбия и Русия. — Втора реч на Войводата. — Младен поема дума против него. — Врява и свада. — Сбогом! — Сокола. — Подписват пълномощията. — Младена отстраняват. — Той се връща към Каменград. — Събора се разтуря. — Стар спомен за Оборище.

         С навъсено чело, загърнат в плащ мъглив,
         възправя се Балкана горделив,
         в хайдушкия си блян унесен и забравен,
         като че воин стар на стража там поставен
         над младо воинство, в безкрайни далнини
         разтурено на стан.
         От пръвни още дни
         сърцето ми е той омайвал и унисъл;
         и днес ме носи пак към него волна мисъл
         далеч от чуждий край, от чужди брегове…
         Не роден ли ме глас отново там зове
         и шепне на душа детинский блян чаровен,
         наминалите дни во тъмний склеп заровен,
         забравен — и за час взбленуван пак сега?
         Или по бащин край надвластинца тъга,
         с несгодите в сърце измъчено сдружена,
         и в тоя горди лик таинствено вплътена,
         въстава — за да ме отново пак замай?
         Сърце ми черни дни и дни честити знай,
         полъгано подир невредите световни.
         Една ли загуба е то с сълзи отровни
         оплаквало? Веднъж ли гордо в радостта
         възнасяло е то в безумен химн света
         и най-високия световен дар — живота?
         Орисницата зла, по свой каприз и сгода,
         ме е отласвала от тоз към онзи бряг,
         самотен, отчужден, за никого недраг,
         днес тука, утре там неволник да се скитам
         и от промяна пак в промяна да налитам,
         без отдих, без запир… Но в тия тъжни дни
         на пагубен въртеж, един се съхрани,
         все същ ненакърнен от никакви промяни,
         величествений лик на гордите балкани,
         на моята душа там во Света светих.
         И както стръвен вълк, или пък вепер лих,
         когато се куршум в месата му забие,
         лети с несвесен бяг в усое да се скрие
         и търси билье там, за свойте рани лек —
         така и аз летя към онзи край далек,
         со който от дете сърце ми е сродено:
         и горд и дивен химн това сърце ранено
         омайва, милува — и властно то се рве
         при снежноглавите шеметни върхове,
         що греят на възбог в тържественост върховна…
         Това е песен на промяната световна,
         която отпредвек Балкана тъмен пей. —
         Ей пада ведра нощ; вълшебно месец грей
         и плаха гмеж звезди обсипват свод небесен —
         като че тъмний текст на тая дивна песен
         пред моя смаян взор се открои завчас —
         и явствени слова зачух тогава аз.
         А в пролетната нощ, горите и полята
         Ослушваха се в тях, като в легенда свята.

         — „Тъй както облаци по мойте върхове,
         минуваха един по други векове,
         ту мудно, ту в бесът на прихотливост лиха —
         и сепваха ме те за миг от дрямка тиха.
         Неволен зрител на преходни съдбини
         аз колчем стрелвах глед — из тъмни далнини
         ту жъртвения плам съзирах да догаря,
         ту счувах песента поволна на овчаря,
         низ дебри някъде зареян по стада…
         Под някой клонест дъб, с разрошена брада
         гадател виждах аз и чувах го прилуки
         световни да вещай — несгоди, я сполуки —
         посред стареите, събрани на съвет. —

         Летяха векове; менят се вихрен ред
         дни — светлина и мрак — и тъй от памтивека…

         И виждах пълчища към чужбина далека,
         кой знае от каква полъгвани мечта,
         отивайки… Дома остала челядта,
         во жалби зарад тях денете си проклина.
         И гледах ги назад да идват от чужбина —
         от хиляди един… Юнашките дела
         възпяваха певци — но смръщени чела
         не разведряваха хвалебни, дивни песни…
         И рядко жъртвен чад, към глъбини небесни
         на стълпи да се вий, опази моя глед. —

         Летяха векове; менят се вихрен ред
         дни — светлина и мрак — и тъй от памтивека…

         До моя сепнат слух достига само ека
         от мечове. И щом да метнех поглед аз
         през вихри-облаци, разсместяни зачас,
         съзирах, настървен как с пяна на устата,
         като на кръвен враг се хвърля брат на брата
         и остро копие ръката на синът
         насочва во несвяс към бащината гръд.
         И падат труп на труп и в кървите си тънат —
         за някакъв си бог, на дървен кръст разпънат…
         В села и градове се пустошта всели…
         А в моите хралупи и пещерни скали
         взгъмжаха тъмен рой пустинници-аскети,
         презиращи светът, от някакви завети
         подсторени — за друг живот, отвъд света,
         живот неподсладен от земна суета —
         духовни постници, от всичко отчуждени,
         и само от смъртта на подвиг вдъхновени!
         При мен — а чужд им бе самия мой привет! —

         Летяха векове; менят се вихрен ред
         дни — светлина и мрак — и тъй от памтивека…

         Ей непозната сган нахълта отдалеко
         и никой я не спре в злокобния й път.
         И скоро целий край подложи си вратът —
         от свойта собствена постигнат проклетия —
         под чуждия хомот, за смърт и за робия.
         Полята росни дим пожарен замъгли.
         По мойте висини разнасяха орли
         разръфани меса, а долу през мъглите,
         аз виждах труп до труп на колове набити,
         с изюздени от стон и гърчене лица…
         И чувах писък на кърмачета деца,
         от майчини гърди изтръгнати. — А гракът
         на гарвани далеч зловещо татък в мракът
         ехтеше, дето се над грозни съсипни
         те виеха — и там, отдето в висини
         се дигаха и смрад от лешове и пари
         от локви кръв, като от жъртвени олтари.

         Не спряха векове шеметния си ход…
         Но края, дето бе мъртвилото живот,
         отминаха го те, тъй както пътник скърша
         от прекий път, съзрял там повалена мърша.“

         Замлъкна тъмний глас в незнайни далнини,
         и само екот глух в надзвездни висини,
         като въздишка, се болезнено пронесе…
         Но ей че бурен рой от сенки се възнесе
         из дебри и усой потънали во мрак;
         и други глас сега слова подхвана пак —
         и вслушаха се в тях, като в легенда свята,
         сред пролетната нощ, горите и полята:

         — „Бащице, стар Балкан, жестоко съдиш ти!
         Вековний грях и срам на нашите бащи,
         сълзите майчини — най-скъпа земна жъртва —
         не ги л’ изкупиха? Една ли само мъртва
         робия виждаш ти през низ от векове?
         От робско мляко ли сме ние синове
         вкърмени? Рабски дух ли нази ни отхрани?
         Виж, взри се в нашта гръд покрита с люти рани
         и, ако мож, сметни безбройния ни брой —
         по твойте върхове и дебри и усои
         найдоха сладка смърт на робите чедата…
         Не всуе с нашта кръв поена е земята —
         изгре зорницата на бъдащите дни
         из нея. Бащински ти поглед обърни
         към Среднята гора, царица на горите,
         чуй звън от мечове, чуй песен на песните:
         летят дружини по дружини там на път —
         летим и ний сами към онзи славен кът,
         където сетен път отсъждат съдба свята
         юнашките сърца на наште живи братя…“

         Замлъкна гордий глас в незнайни далнини.
         И само екот глух в надзвездни висини
         Като въздишка се болезнено пронесе…
         И своя поглед горд Балкана стар унесе
         на сенките подир метежний волен рой —
         и в блян пророчески чело наведе той.

         * * *

         Грей на юнаците, ти месечинко драга!
         Полето минали, извиха те веднага
         по лъкатушния планински стръмен път.
         Припрените коне се кършат и пръхтят,
         по воля мятайки разкошните си гриви —
         като че с младите яздачи горделиви,
         като че с охолни е охолно и тям.
         Юнаци млади млад Войвода води сам
         и, сякаш по орел орлета рой, се трупат
         наоколо му те; на воля волно тупат
         юнашките сърца, и смях и буйна реч
         в заглъхналата нощ отйекват се далеч.
         Между това Младен при своята изгора
         се още бавеше в градът. Сами на двора
         се бяха спрели те, до ниския стобор
         под сянката, и тих, поволен разговор
         повели. Трети път те сбогом за раздяла
         си вземаха, а пък, все в него поглед взряла
         и сложила ръка на рамото му, тя
         го спираше.

         „Тъмней — промълви той — нощта
         и чака ме другар. Прощавай, свидно дете!
         Довиждане… Беда че щяла да ме слете?! —
         От малък спътници били са ми беди…“

         — „Нима е също днес, що е било преди?
         Нима сърце ти днес по-инак не говори —
         Младене!“

         „Към това лъжа не ме подстори,
         ни скрита някаква и недостойна цел…
         На моята любов нима ще се предел
         постави — и какво ще да дели в душа ми?
         Тя дойде не да ме от пътя ми отмами,
         а с мене заедно да тръгне в моя път…“
         И той притисна я на свойта млада гръд,
         и думи галени потихом в мрачината
         се заромониха. — В зори, през ведрината,
         когато утринник тополи залюлей
         високо в небеса възмогнатите върши —
         сбере ги заедно и милва ги и кърши,
         и те прегърнати с треперещи листа
         си излеком мълвят… за свидна ли мечта,
         или несвършени нощешни разговори —
         кой знай!

         Обади се отнейде и повтори
         по-близо ясен зов и стъпки отдалеч
         се счуха… Сетен стиск — невнятна сетня реч,
         и плаха сянка се из тъмната градина
         изви, прошумоля и скри. Младен отмина
         нагоре, дето го присрещна насред път
         другар, оставен там да чака. По брегът
         на Луда Яна те нататък се извиха,
         и ето ги че пак отново се вестиха
         в полето, яхнали на вихрени коне.
         Завеси спуснати от прозорец отне,
         разтвори го, и там застана мълком Вела —
         и на ръка така челото си принела
         стоя до късно тя загледана в нощта,
         като че галена от някаква мечта —
         и както сутринта над облаци надвластно
         изстъпва слънцето от миг на миг по-ясно,
         така в душата й, по-ясно миг от миг,
         изстъпва гордия и свиден негов лик,
         докато надделя най-после неусетно
         над всичко и един остана всеприветно
         да грей. Пред нейния далеч унесен глед
         минаваха един по други пъстър ред
         мечти и радости самотно преживени —
         и как нечакано се всичко измени…
         Изстъпи из редът на миналите дни
         денят, за първи път когато той с другари
         на гости дойде тук, на нейний татко стари
         на празника… Сърце в замая как примре,
         со сребърний поднос когато тя се спре
         пред него — чашата подигнал за наздраве,
         как тъмен поглед той нечаквано изправи
         към нея, та едвам подносът из ръце
         тя не изпусна… Как, извърнал в миг лице,
         баща й отстрана я с гневен поглед смери —
         как майка след това самотна я намери
         во пруста… Милвайки челото й с ръка —
         дали не сетила сърдечна й тъга? —
         какво й дума тя… Сърцето пази още
         тез грижни думи. Рой безсънни, дълги нощи
         една по друга се изнизваха — и все
         по него мисъл я неволно унесе,
         а погледа му мил, и свиден и приветен
         с такава обич грей. —

         Зад тъмния заплетен
         заслон от дървеса, надзре от висини
         самотний месечко и белите стени
         на къщицата в миг усмихнато огрея —
         а на разтворений прозорец там и нея,
         все тъй унесена, на устни с пръст допрян…
         Възправен в небесата, намръщений Балкан
         като видение се в далнини тъмнее;
         заглъхналата нощ таинствено немее,
         и само кликът на невидими в нощта
         ята от жерави, вестци на пролетта,
         сегиз-тогиз се счуй — и сякаш отвеян
         се нейде унесе, за да се ненадеян
         пак счуе, като скрип от пътнишки коли.
         Полъхне ветрец тих и тъмно сшумоли
         градинските листа и нейде се отвее,
         залюшнал и така сама да се люлее
         оставил вейка тук, а татък някой лист
         извърнал опаком, безмълвен и лучист
         на месечинката да трепка и се мята.
         И чак до късна нощ, загледана в тъмата
         замислено стоя там Вела, в самота
         към преживяното с гальовница мечта
         пренесена.

         А веч другарите отдавно
         настигнал, навъзбряг Младен вървеше бавно,
         кон за юзда повел. През валог пътя сви;
         по него с топот глух дружината изви
         нататък, дето ги, през криволици тъмни
         залутан, пътят сам отвождаше, по стръмни
         превали и бърда — и ту с възпиран ход
         провираха се те през гъстолистий свод
         на буките, едни през други сплели грани,
         ту скупом някъде по завални поляни
         на месечина, в миг вестяваха се пак —
         кат нощни духове примамени из мрак
         на придебни места, и кънваха простори,
         събудени от смях и буйни разговори…
         Пустинната гора тъмней от миг на миг,
         и на водачите прегракналия вик
         се счува сам-таме, ту глухо, ту високо
         извит — на пътници залутана насока
         подавайки. От тях мнозина първи път
         отблизо виждаха Балкана — от градът
         на него гледали до днеска възхитени,
         загърнат зиме в сняг, а лете со зелени
         премени, — как е той могъщи рамена
         изпречил и извил, като че ли стена
         чак кой знай до кои предели недогледни —
         нали отвъде тях са царства заповедни
         на волност, на честит живот световен там…
         Младежкото сърце, на идеали храм,
         то всякога мечта на вяра ще обърне!

         Тоз, който би за миг поискал да разгърне
         светата библия на миналите дни,
         в която вписани са злите съдбини
         на моя роден край, ще найде назовани
         на всяка страница там гордите балкани.
         Споделяли са те с тегловния народ
         беди и тържества, и в мъчний му живот —
         такъв уречен от орисница свирепа —
         едни са му били утеха и подкрепа:
         ту като с ромонът на горските листа
         са уталожвали в сърцето му скръбта,
         ту пък подйемайки от болки унесвестни
         упадналий му дух с хайдушките си песни
         Народе-Прометей, великия твой брат,
         в кавказките гори пред векове разпнат,
         е нямал радостта да види споделени
         бедите си от тях, и на гърди язвени
         да сети техния врачовен, ведър лъх; —
         наместо отзив благ, на тежкий му въздъх
         те от вършините, възмогнати в небето,
         изпращали орли да му ръват сърцето!
         А вслушай се в гласът из дебри и усой
         що иде — българин, во песни най-отбрани,
         възпява своите побратими-балкани!

         Надмощний Люботрън, вироглав Ай-Гидик
         и върлий Мусаллах — вий, чийто горди лик
         изстъпва в небеса тъй дивен и омаен:
         стоите вие там подобно символ таен,
         поставен от творца на земните тъми
         духът на гения да мами и томи
         со смисъла си скрит… Ах, негли са вплътени
         в вас гордите мечти и мисли вдъхновени,
         сърцето българско които в блян лелей! —

         Виж, как ги слънцето с зари най-първи грей
         и гали, сякаш и нему да е мило,
         че се е туй сърце чак тамо възвисило
         с тях!… Вейне утрен лъх, и мудния керван
         бухлати облаци, по върхове на стан
         кондисал прязнощи, застяга се, наканен
         за път. Ей облак чер, грижовен драгоманин
         водач, издига се полека на възбог
         и сякаше оттам простори с поглед строг
         измеря, тежкия керван докле се справи,
         отде най-сгода е на път да го управи; —
         измери, кивна им и тръгна най-напред.
         А подир него те извиха бавен след…
         За миг небесна твръд, като че огледало,
         се синна — и сега на нея би съзряло
         опазливо око Балканът отразен
         вълшебно хубав, чист, тъй както в първий ден
         на мирозданьето.

         Едно остава само —
         недовъзмогнато, неотразено тамо
         пустинно-глухите затънтени усой.
         И слънцето само, когато дискът свой
         на пладне спре, и то, в усилия безплодни,
         не смогва вечний мрак на тия произподни
         балкански с своите лучи да осветли.
         И вихър горд връз тях когато навали,
         дървесни върхове едвам превил, той свива
         и връцва се назад, видял, че да пробива
         път през гъстаците е само хабимощ.
         В тях никое око денят от тъмна нощ
         не може отличи. Народът тях ги Змейски
         свърталища зове, или пък Тилилейски
         усои… Тамо се мъхати канари
         провалят, тъмна паст разчекват пещери,
         из своите чрева изригващи зловонье
         и мраз: — безпомощно на сведените клоне
         от техний дъх трептят увяхнали листа;
         и само укът на заврений в пустошта
         слепок се нейде счуй и глъхне пак, сподавен
         из буйний буренак, чак в висини възправен
         и скопчил своите жиловлачни реси,
         от самодивските разрошени коси,
         що се от рамена дървесни там отгоре
         провличат. Околовръст, туй тъмно пустогоре
         обзели, дънери се хралупни редят,
         изгнили, сгърчени от влага и от смрад,
         прокажени ръце прострели — сухи грани —
         и сякаш вещици, за нощен коб събрани,
         един към други те привели са глава
         и си нашепнуват таинствени слова,
         фосфорни погледи вторачили в тъмите…
         Тез тъмни пустоши са страшни за самите
         най-диви зверове. Ако се някой път
         стръвница или вълк тъдява заблудят —
         като подйемнати от нещо, в бяг несвесен
         те хукват с рев и вой; такъва звяр унесен
         виж, че се озовал чак в село или град
         посреди божи ден, където, гост нерад,
         върху му с викове и стар и млад се струпат,
         кой с к’вото доловил, и тамо го притупат…
         Всевластний цар на тез усои, Огнян Змей,
         в сараи мряморни вдън пещери живей
         с безчетния си рой светкавични дружини.
         Там, зад тинтявени и чемерик рудини,
         от син-зелен мермер сарайските стени
         се дигат в облачни зловещи висини —
         с первази от сребро и злато обковани.
         Отпред, пред портите, два сфинкса изваяни
         бдят, в тъпи погледи со замъртвяла скръб;
         зад тях, на потика под тежестта, са гръб
         превили смръщени, месисти великани,
         преграбчили в ръка чепати боздугани.
         И целия сарай опасали отвред,
         по тъмните стени се вият троен ред
         прозорци — и на тях, на всякой, вмряморени
         девойки отстрани, през рамо заловени,
         со занемяла реч на зимнали уста…
         Така и в приказки и песни по света
         за тез таинствени сараи се разправя —
         от син-зелен мермер зад жълтата тинтява.

         Невидим и нечут от никого, живей
         в сараите си там всевластник Огнян змей,
         и само бурята когато в бяс разклати
         земята, заедно с дружини си крилати
         той вихром се извий кръз черните мъгли,
         изврял сред дворите сарайски, животворен
         поток, и който пий от него, в миг отворен
         е нему смисълът на всичките неща.
         Запазени са в тез сараи, от света
         на скрито, семките на билки най-отбрани,
         от самодивите в потайна доба брани.
         И всяка пролет, щом повей долняка благ;
         щом по вършините затае зимний сняг,
         щом стоплената гръд на рудините равни
         задиша пари, и от юг вериги бавни
         извият жерави — при първите зори,
         тез скрити семена издън от пещери
         изнасят пак на свят самите самодиви
         и ги разсяват по ливади мочурливи,
         по свойте падала и хорища… Взгъмжът
         тогава тез места от хора — бъхтят път,
         бог знае чак отде, недъгави и хили,
         на ръце носени, или с последни сили
         сами дотътрени дотамо. Тях една
         надежда ги крепи: когато семена
         врачовни вилите низ въздуха разсеят,
         над тях да паднат — и недъзи им развеят…
         Лежат те тамо в мраз и киша и мъгли —
         и не един недъг надежда изцели…

         Усамотено блян бленували отвека,
         нестряскани до днес от глас на человека,
         в почуда сепнати от своя вещи сън,
         усоите сега се вслушаха: — издън
         далечните гори те шум таниствен счуха
         и топот непознат, като че буря глухо
         от невиделица да иде срещу тях.
         И те съгледници, во прязнощен уплах,
         разпратиха завчас, дано да проумеят
         какъв е, откъде е тоя шум. Ей змеят
         поведе първи ред — на буйния поток
         в вълните гурнат, той се ту от скок на скок,
         през тъмни пропасти и шеметни превали
         замята бясно, ту притихнал се загали
         о китни брегове и вслушва се, ту пак
         се втурне во несвяс и буди нощний мрак
         с ревът си… Уморен, и да се върне вече
         наканен, спря се той, но трясна надалече
         вик и разля се ек; — полека той се сви,
         между клисурите се дебнишком изви
         и в миг промъкна се в провал усамотени.
         Широко бряг от бряг са тамо разделени,
         и сякаш някоя изкуствена ръка
         поляна кръгла е отдясно во брега
         вдълбала. Тъкмо сред поляната, два брата —
         два бука — клони са разперили, и двата
         като събудени от дълговечен сън —
         от страний разговор и глух окръжен звън
         на прязнощ надошли тъдез юнаци млади.

         Повява утрен лъх. В гъстаци се обади
         скрит дивий кос; — зора на изток се зори…
         От дрямка сепнати, зашепнаха гори,
         и тихо дъбу дъб, бук буки заразправя
         що е през сън дозел. Низ тъмната дъбрава
         по росната трева несетно се разстла
         от невиделица припъплала мъгла
         и клони мъхави се дигна да пристели
         тя с бели плащници. По клади загаснели
         запепелената жарава още тлей;
         мъглявий кръг над тях недвижимо светлей,
         без блясък. В тъмнини, предсетил час разсъмнен,
         жребец процвили. Глух, еднообразно тъмен,
         там долу някъде потокът бръз ечи…
         А ей и чалове планински се в лучи
         на ранната зора възйеха в небесата,
         кат древни царие с короната си злата.
         С зори просторите и шум и глъч за миг
         изпълни. Саблен звън; — тук счуй се емнат вик,
         там отзив… Хора се низ падината сбират…
         През гъстий шубралак там други се провират
         към бързия поток… Коне на водопой
         оттатък водят… Над ронливия завой,
         там на поляната, во китний бряг вдълбана,
         отдавна вече е дружина шумна сбрана
         и чува се оттам най-буйна глъч и смях…
         Широко буките са клонища над тях
         разперили; и ред сковани сръчно пейки
         се вият в полукръг, с зелени крехки вейки
         застлани. Маса е стъкмена там посред
         и върху нея са поставени наред
         евангелие, кръст и сабя… Навалява
         отвсякъде народ… Заглъхна в миг и врява
         и глъч. — Свещеници подзеха с муден глас
         молебен. И като пшеничен златен клас
         люлян, събраната дружина непрекъсно
         привождаше чела со знамение кръстно.

         Слова тържествени с глух тътен пустошта
         отйеква. Трясна гръм — навъзбог пропищя
         куршума — тихия молебен се прекъсна.
         Ей друг, ей трети гръм. И шумно се разпръсна
         дружината, и кой където свари ред
         се настани: кой прав, кой седнал. Тям посред
         Войводата сега изстъпа — в тишината
         екнаха пламенни и горди думи:

         — „Братя,
         земята, радвала честития живот
         на нашите деди, днес с робски кървав пот
         поена — радват й се нашите тирани!
         И роба, врат превил, покорно тях ги храни —
         за нови теглила, за нови все беди.
         Като че ли сърце не носи той в гърди,
         а камък — камък гроб, во който са зарити
         сал рабски чувства! Той бълнува за честити,
         свободни дни и без за нещо да радей,
         зове към бога и на бога се надей,
         че той ще го спаси от злата му тегоба…
         Бог всякога е глух за жалбите на роба,
         когато той търпи, въздиша и желай,
         а сам не дига пръст за нищо и нехай
         за свойте нужди. В гнет са истина разбрали
         бащите ни и нам в слова са я предали:
         помогнеш ли си сам, помогна ще и бог!
         Борци, проникнати от тоя свят и строг
         завет, посочиха на бъдащето хода —
         и паметта за тях в сърцето си народа
         ще пази, докато пребъде век, и с тях
         ще се гордей. Смъртта те срещнаха без страх,
         смърт за свобода, смърт възвишена и свята!
         Хаджи Димитър, Левски, Кънчев, Караджата,
         со своя подвиг те възчудиха света;
         те, като ляствици дошли пред пролетта,
         ней жъртва станаха — честита нейна жъртва!…

         На пролет от реки се твърди лед разкъртва
         и живи рукват те в свободния си път.
         На грозний робски гнет разкъртен е ледът —
         вий забравете го, тъй както и реките
         забравят своя лед, притискал тям гърдите
         и сдавял техний дъх… Тоз, който се назад
         озърта, ако ще в нозете си крилат
         да бъде, няма той до нищо да дохвръкне —
         тоз, който споменът на миналото мъкне,
         кат просяк своята оръфана торба,
         той няма за какво на по-добра съдба
         да се надей — до гроб ще влачи той все нея.
         «Но ний сме слаб народ!» На мене ми додея
         таз стара песен все и денем и ноще
         да слушам да се пей. Един народ расте
         сам с идеалите си, с задачите, що взема
         на свойте плещи, и с тях се той възйема
         до подвизи, зарад каквито вчера сам
         не се е смятал за кадърен. Ето вам
         и пример: с векове народа ни мърцина
         живя в душевен мрак, и ражда се и гина
         со скотовете скот. Кое го възроди?
         Кое заспала мощ в юначните гърди
         събуди? В подвизи кое го днеска води?
         Водачът всемогъщ за мъртвите народи —
         светият идеал!

         Бе слово — стана днес
         то живо дело веч… И нямат брой онез,
         с оръжие в ръка що чакат ден уречен —
         това е цял народ! И той не е далечен —
         възкръсний ден — стоим ний вече на прагът!
         Ще смей ли пак за нас да каже днес врагът: —
         мъртвец народ, народ за свойта чест достоен!?
         Като в зори мъгла от някой дол усоен,
         той от душата ни, откърмена в тегла,
         е вече пръсната вековната мъгла
         на робството. Нима, душите отървани,
         все още ще стоят ръцете оковани?…
         Ей, жив е наший бог! И той от висини
         ще види бъдните честити, ясни дни
         на родний край, огрян от слънце на свобода!“

         „Бунт! Бунт!“ — подобно гръм разцепи небосвода
         отвсъде бурен вик, и дълго низ гори
         кънтя немълкно той по хълми, канари
         и тъмни дебри… „Бунт“ — се счуеше далеко,
         „Бунт!“ — отзовеше се оттатък нейде ека, —
         „Бунт! Бунт!“ — оттук се счуй, а сякаш ответ
         обади се завчас отвъд и друг, подзет
         внезапно, — екотът един ги с други сбори
         и с тях се унесе далеч из пустогоре…

         Прекъснат тъй през реч, кръстоса и подпре
         Войводата ръце на сабя, горд се спре
         и, поглед устремил към буйното събранье,
         отново дигна глас: „Решено е — ще стане
         на своя ред и то. Редът е да решим
         тук друго — не едно, не две, — и отредим:
         кой, де, какво и как. Размисляйте, решете
         и казвайте — това, което щат ръцете
         да вършат, нека го навреме отсече
         умът. Не пак за нас с укор да се рече:
         на българин умът дохожда отподиря,
         когато му вратът извият под секира…

         Недейте мисли вий, че лесно на глава
         се в тия работи излиза. Онова,
         което други са опитали, за нази
         да бъде пример то — ред трябва да се пази:
         успеха е в редът, това го всякой знай.
         Където цял народ въстава, опак край
         е близо — ако се не осмели навреме
         един и делото в ръцете си не вземе,
         и да го с време той отбие в онзи път,
         където никога не ще го отведат
         мнозината, макар да биха се наели…
         Аз вярвам, че сами и вие сте дозели —
         затуй сам казах го пред вази — против мен,
         зад моя гръб, какво се брътви всякой ден,
         дори и тук сега: че ази нещо тая,
         че недостойно аз си с делото играя —
         за бозна що си… Знам на всичкото това
         де корена и скрит, и тъмната мълва
         тук с тез измислици кой и защо я храни…
         Повтарям го пред вас, пред всички тука сбрани,
         че делото ще се изкара до желан
         край, ако сал един, днес тук от вас избран,
         поставите да бди и да реди. Че води
         в неволи всякой път световен, че несгоди
         при всяка работа се има на светът,
         вий знайте; с хиляди са те по тоя път,
         по който ний вървим: — когато се не чака
         бедата, тя тогаз на порти ще потрака.
         Щом яките юзди и в яка са ръка,
         най-сприхавия кон — и той върви така,
         ездача както го завръща и управя —
         и най-опасний път се без беда минава.
         Аз знам, че против мен мнозина за това
         ще дигнат врява. Тез особно на слова
         и с философии които си човъркат
         умът! Високо те, там в облаците хвъркат,
         общочовечески идеи все въртят
         в устата си, и тях тук искат да решат,
         на българския гръб… Идейно все, логично,
         и главно всичко туй да бъде поетично:
         да може тъй да се, тъй някак, нагласи
         на песен… песента народа ще спаси!
         На друга е страна тук наший ум унесен —
         ний на свободата днес кървавата песен
         гласим: в ръката ни перото — острий меч,
         и с него пишем ний! И няма място реч
         несвясна в песента на лютите куршуми!

         Аз казвам правдата тук на живота. Глуми
         не брътвя, ни твърдя, ни с задня цел слова
         увъртам. Задня цел! Тоз, който е глава
         прежалил за народ — милее за народа,
         и негова цел е смърт или свобода!“

         Последните слова сред мъртва тишина
         заглъхнаха. Но ей полека отстрана
         че глух се ропот счу: — и смръщено изгледа
         наоколо си той, а сред чело му бледо
         изпъкнала завчас, подобна на пияв,
         се тъмна жила сви. Опрян на сабя, прав,
         безмълвно той стоя, и неведнъж мнозина
         опазиха за миг през устни му да мина
         усмивка странна… В реч, а и кога да спре,
         крадливо погледи той към Младена взре
         навъсен. Погледи и усмихът му сетний
         опазил и разбрал, прехапа устни бледни
         и дигна се Младен.

         Сега се проясни
         за него всичко туй, което преди дни
         в душа му будеше догадки само смътни. —
         Тъй скитник закъснял в гората по безпътни
         превали лута се в дълбокий нощен мрак,
         ту в двоумение запре, ту тръгне пак
         и взира се дано нанейде забележи
         упътни знаци… В миг светкавица прореже
         небесна твърд — и спре той сепнат; осветли
         тя, дето тъкмо той отива, и скали
         и грозна пропаст… Туй, що беше тъмно, схвана
         през гневните слова сега Младен и стана
         с ответна горда реч…

         Но гърлест глас Боян
         от Бъта бе извил — и Бошко от Бързан
         по него — и, един на други да надсили,
         кой знае докога те биха продължили
         все тъй, ако не бе изстъпил Брадестил
         и на двамината да свика. Ръст извил
         като топола, тоз пратеник баташки
         бе стар и побелял, а все пак вид юнашки
         запазил. Спусната до пояс чак брада
         поглади той, и тъй: — „Това да е беда! —
         започна: — Лесно се, Войводо, дотъкмява
         такова; стига то, то само да додява
         на делото… Това, което, според мен,
         по важи, то е за уречения ден —
         кога е той? — Че виж излезе бъркотия…
         Вий знаете сами че вести от Сърбия
         се има повторно: на прагът е война…
         Аз мисля, по-добре от наша е страна
         да се потрай.“

         „Ех, на дека го обърна“ —
         обади се един: — по него ей завърна
         и други отстрана: — „Трай, бабо, за кравай!
         И бае ти Стоян такива знай да бай!“ —
         „Трай, трай — когато ти не стиска! — тук и трети
         подзе: — Нали се спи на турчина в ръцете
         като на мек памук!“ И глъч и смях и вик…

         А продължи така, прекъснат сал за миг,
         пак Брадестил: „Така все повече отърва.
         Да се не тюхкаме отпосле, и тепърва
         да мислиме. И мен… с едина вече крак
         съм в гроба, казва се… и мен ми е мерак
         по-скоро да река: Амин, Христос възкресе!
         С амин се някога и дявола понесе
         към пропастта. Една България и две
         да са готови — не, и три! — и во главе
         на едного или на двайсет воеводи,
         пак — до желаното все няма да се доде.
         Аз казвам: чакайте Сърбия да припре
         отвъд, тогаз оттук — че виж как се пере,
         та турчин ли?!… И туй недейте вий забравя:
         кой както му се ще, така да си разправя,
         а турчинът не е ни слаб, нито изгнил;
         и други той е бил и други е надвил,
         не се ли притече да им помогне някой…
         Самичък ли си ти, опявай го и врякай…“
         „Не врякай! — сопна се тук гнявно поп Матей,
         прав скокнал: — Който трай, тоз, който сам не смей,
         ще бъде роб до гроб…То лесно тъй се дрънка,
         че някой ще да се за наша чест отвънка
         застъпи. Кой ли пък за чуждото милей?
         Тежко му, който се на чуждо слънце грей!
         Туй да го знаете… Тоз, който ще въстава,
         той нека само се на себе си надява.
         Ни сестра Сърбия, ни дядо ти Иван
         За нази нявга щат почеса длан о длан —
         туй да го знаете… Защо сал разговори?
         Че щяла Сърбия война уж да отвори…
         Да, ще отвори тях, но тъй саде на лаф!
         Отец Паисия, що казува, е прав:
         «Това ти е народ в дела и мисли дребен,
         между народите народ най-непотребен!»
         На божий свят му е такава ориста…
         Залудо също е така и мисълта,
         че дядо ти Иван чуй наший писък кански.
         Навремето самси и Дибич Забалкански
         е казал: «Българи, недейте дига шум,
         налягайте си го… та сам да ви на ум
         не уча — пата-кют! И с нагайката по шия,
         и ще я видите вий Матушка Русия
         по пладня. Ето ви едничка, като сто! —
         Не е тя фурна за вашето тесто!
         Това е казал той, това пък аз ще кажа,
         и не току-така, очи сал да замажа
         на някого си: Ний сами да си държим,
         па… Кривия кумин и той направо дим
         изкарва».
         — «Беки тъй! Уста са прави — думи
         изкарват криви! Ти недей подмята с глуми
         тоз-онзи! Реч кажи за в работа!» Първан
         Загора, плъдински изпратник, несдържан
         му думата преби.
         Мнозина, с неопазни,
         изострени слова, тъй поп Матей раздразни,
         без да му идваше за дразнене на ум, —
         и ето че подзет, изпървом тихо, шум
         се неочаквано на врява преобърна.
         Самичък поп Матей, недоумен, извърна
         очи към сбраните — от буйната мълва
         ни дума не разбрал и само сви с глава,
         възчуден… Тъй дете, от някоя камара
         събрани камъни, се метне на дувара,
         а отподире му, като по таен знак,
         се урне струпаний високо камънак —
         а то, извърнато, пръст между устни гуди,
         и дълго гледа го и чудом му се чуди…
         Престранен попец бе светиня му, на вид
         и по сърце. Кален в живота, упорит,
         от тез, що има реч — замеряни с мотика
         през гроб, — той беше си изострил тъй езика,
         че здраве му кажи, и по-добре недей
         опитва! В Каменград и днеска поп Матей
         се прякоросува отец Матей Казака —
         че бил на младост при Садък паша, поляка,
         в казашкия алай. Светувал свят, видял
         що е за виждане, а сетне се прибрал
         при свои в Каменград; подвива под венчило
         глава, запопя се, но черното носило
         не смазва и до днес юначната душа.
         Самоуправствува, подобно на паша,
         той вред по своята широка енория
         и на миряните, наместо псалтикия,
         разправя повече за агарянский цар.
         По навик носи той под расото ханджар
         дори и досега… Другарин най-доверен
         на Левски — святия апостол изневерен
         когато падна сам в ръцете на врага,
         и той, от Общия посочен, веднага
         с окови на нозе в София бе откаран;
         подир година чак след в ужаси прекаран
         живот по затвори, с оскубана брада
         се върна дома той. Но тази го беда
         не стресна. Верен син застъпник на народа,
         преди на Левски, днес на гордия Войвода
         каменоградски той другар е най-любим.
         Макар и стар и хил, а плам неугасим
         все още пак гори в недъгавото тело,
         и на Войводата и словом и на дело
         той дясна е ръка. Живота бедовит
         не засени со страх духът му упорит,
         нито му чувствата неволи измениха. —
         Той все си е такъв припрян и реч и сприха,
         и зарад припирня пръв дава пей. Дозел
         сега, че тоя смут и глъч се е подйел
         за него, устни свил, изви се към другари
         и зина с гнявна реч…

         Но тука го превари
         от неговата реч и от глъчта Младен,
         безсмислената глъч, раздразнен, разгневен
         и сприх: — «И види се че тук да се делякат
         са някои дошли. Така ще се протакат
         и часове и дни, а няма нищо пак
         да свършим. Нямаме ний нужда от ортак
         тук в нашта работа. Тежко ни, ако ние,
         вместо на себе си, на тие и оние
         се възнадяваме. На своя мъка плод
         кога е, сладка е на кой да е народ
         свободата. Това не сме ли ний готови
         да сторим, знайте че за мъки само нови
         ще да въставаме. А твърдо вярвам аз,
         че сила имаме, че ний сами на нас
         ще си помогнем, без отвън да ни се бъркат
         и раните ни с пръст отровен да човъркат…
         Ала не станах аз пред вази за това
         да ви разправям. Не!… Подземам аз слова
         против Войводата — пред него тук изправен,
         другар до вчера, враг от днеска. Той поставен
         е вожд на делото, а ето към изход
         го тласка нежелан, и съдбоносен ход
         му дава… Та защо се бъхтим денонощно,
         щом като тъй, с едно, да кажем, пълномощно,
         ще можем делото до край да изведем?
         И то до край честит! Изглеждаха съвсем
         невинни думите на нашия Войвода,
         и може би ще са на много по угода,
         на много и отвън и тука между нас.
         Това да е било?! Да го дадем тогаз —
         и свършено!… Добра, чудесна изненада.
         И жал ми е, че мен горчива чест се пада,
         от неговите тъй изхитрени слова
         да махна булото и всичко онова,
         що се таи зад тях, наяве да изскочи.
         С туй, с пълномощното — Войводата посочи
         самичък, — иска се в една ръка властта
         да бъде хваната — и да завързва тя,
         и да отвързва тя съдбите на народа:
         и тъкмо тоз народ, когото за свобода
         ний призоваваме, с тиранът на борба
         и му говорим все, че охолна съдба
         го чака в бъдаще — не както днеска тая.
         На пълномощното е своеволство края!
         От своеволствата на нашите деди
         бял ден не е видял народа и преди —
         на всяка страница това ни все говори
         историята… все измами и раздори
         и кръвнини. Защо? Че жадните за власт
         народни вожди са народи от напаст
         в напасти тласкали за своята изгода —
         и той живял е роб, лял кърви за свобода…
         И винаги е бил во робство родний край!…
         Ни сам Войводата, това го всякой знай,
         друг път, ни другите апостоли такова
         са проповядвали… То въдица е нова!
         Бъхти се, отърви поробений народ
         от стар, а го вмъкни отново в друг хомот!…
         И кой от вази тук не знае, че делата
         народни не вървят тъй както колелата
         по равен път, макар тъй да се иска нам.
         Ще има трудности — та именно се там
         народний, истински народен вожд познава:
         не за народа си капани да поставя,
         а има ли таквиз — да разбурми и тях.
         Тоз, що от волята народна само в страх
         живей, той, само той ще се домогва нея
         в железен обръч да обвърже… Поп Матея
         е тук, попитайте що Левски е твърдял:
         „С народа за народа! Тоз, който би посмял
         да тури своя кеф над неговата воля,
         народу не добро желае — а неволя!“
         велик е порива, свещена мисълта
         за делото — дори да бъде тя мечта:
         не тя ли волята към подвига подстори?
         Сами ний вождите, народът да се бори
         зовеме — и сами ний порива му свят
         с кощунствена ръка подлагаме под млат…
         Та ний? Самите ний?… От турските султани
         ще го отърваме — а нови ли тирани
         ще му натрапваме на слинавия врат?
         Че онзи турчин бил, а този наши брат —
         нам толкова по-зле.»

         И скокна тука, кипнал
         върху Младена сам Войводата, пресипнал
         от гняв, към черенът на сабята с ръка
         посегнал. Но, беда дозели, веднага
         наскочиха отвред събраните — Младена
         един, Войводата пък други в цеп сгъстена
         обстъпиха. И шум и буйна реч и вик
         из тъмния Балкан се отйехя за миг…
         Сам-там отделен звук, отделна дума само
         се ясно отзвучи — и дигнати над рамо
         размахват се ръце. Завчас на две страни
         разтурени, с укор започнаха едни
         към други да се там взаимно прекоросват,
         и острите слова по-остри да кръстосват —
         докле, зашеметен от буйния раздор,
         на две се партии народния събор
         разцепи. Отстрана застанали, мнозина
         се плахо взираха в шумещата дружина;
         и тамо Брадестил, от час на час лице
         извръщайки, пред тях разправяше, ръце
         размахал. Надалеч в гората разпилени
         там други, врявата дозели, запъхтени
         се стичат. И дори ония, долу там
         които готвеха, и те сами насам
         в миг претърчаха, кой с каквото бе в ръката —
         той и оставили огньове край реката,
         и в менците над тях чорбата да кипи,
         и агнета на шиш, — та кой ще ти търпи,
         шега ли е? За миг се всичко сби в грамада —
         вик, крясък… сякаше душите бяс облада.
         И само поп Матей, с ниет да примири
         и двете партии, без да се умори,
         при тез и при онез от час на час минава,
         и тези и онез навиква, убеждава; —
         по неговий пример и Бойчо от Бързан
         между стълпените се щура. Озован
         там до Войводата, Стоимен Детелина
         Поибренец уста като батлан раззина,
         но Влад от Попинци изви ръка в замах
         и ги запуши. Вик и свади… Тоя плах
         се брани; онзи там прехапал устни
         и хванал ножа си, готов е да се спусне
         върху му… Неведнъж подлавя реч и сам
         Войводата, но се в глъчта гласът едвам
         зачу, и никога го не схвана що говори —
         и само врявата кънтеше из простори.

         И дълго блъскотня и глъч и вик такъв
         се продължи — кой знай най-сетне край какъв
         би взели, поп Матей ръце да не издигна
         и зинал, да не бе той като топ изригнал
         що му държеше глас, — и глъхна шумний сбор.
         Макар че ни един, след върлия раздор,
         не схвана ясно що Матей Казака викна,
         но гърлестий му глас в сърцата им проникна
         тъй неочаквано — и сепна ги така,
         че се пресече в миг, като че от ръка
         вълшебна, и викът и врявата несвясна.
         И само отстрани нататък не угасна
         все още ропота, макар сдържан и тих —
         и в тъмни погледи гореше пламък лих,
         готов да поджежи пак разпрята отново,
         миг схвана и подзе Войводата тъй слово:

         «Другари, братя! Вий от първий още ден
         които тръгнахте с мен заедно и с мен
         вървяхте досега — хиляда пъти ази
         ще бъдех по-честит, да бяхте ме тогази,
         при първа среща ощ, предали на врага
         в кръвнишките ръце, — отколкото сега
         на подозрения и на нечути глуми
         да съм изложен… Те, те вещи са на думи
         и негли делото с тях по щат уреди —
         и щат предварди вас и него от беди…
         Ако е рекъл бог, на време по-честито
         ний ще се срещнем пак, там на поле открито…
         Прощавайте! Оттук далеч е моя път —
         където по-добре от думи се ценят
         делата… Сбогом!»
         Без другари да погледне,
         пристъпи сръчно той на коня да се метне —
         приготвен отстрана, припрян юзда заял,
         с копита бъхтейки земята и развял
         разкошна грива. Миг — и скупом навалиха
         към него всички там и път му заградиха
         отвсякъде. Така из пологът си тих
         излязъл, изведнъж се види вепър лих
         от вълча глутница нечакано сполетен —
         възпре се и възвий и поглед искрометен
         озърне околом, на тях на смелостта
         възчуден; ала те, озъбили уста,
         налитат с рев и лай… Тъй с шум и вик нечути
         обстъпиха сега Войводата — за скути,
         за ръце вчепкани едни, а за юзда
         пък други конят му словили, през реда
         сгъстен го дръпнаха… И ето че, завърнат
         на мястото си пак, и горд и блед, извърнат
         към тях, Войводата подзе с треперещ глас:
         «Не пускате ме вий? Добре! Ала тогаз
         и туй, що ази ви предлагам, приемете.
         Не искам аз на реч — на подпис! Подпишете —
         вий вяра дайте ми и ази да ви дам!
         Решавайте. Едно желая аз да знам:
         дали ний все ще си играем на ореси,
         или…»

         Но тука се, бръз, запъхтян, намеси
         Сокола, тъкмо що пристигнал, и едва
         там на Войводата последните слова
         дочул, но не разбрал защо туй всичко става.
         От изненадата на тази му поява
         в миг всичко се смълча.

         «И аз да кажа реч.
         Потрайте! Вести аз ви нося отдалеч.
         Тях чуйте по-напред, че може би ща тряба…
         И не на думите — че мойта реч е слаба —
         такова… Тъкмо аз сега от Цариград
         се връщам… Счепка ме, на Галата, Мурад
         ефенди — цял се ден отпосле с мене влачи,
         и казва: „Видел съм добро от вас, иначе
         пред теб дори не бих отворил и уста —
         това, що правите направо в пропастта
         ви влачи… Видел съм доброто ви, желая
         доброто ви, и туй, което ази зная
         да знаехте, не би тъй вирнали глава.
         Кога во Каменград си идеш, ти това
         им кажи: Све то знай Мурад како се прави
         по вас и за това градот ви он остави.
         Не зарад себе си, за вази бе го страх. —
         Аз, каже, лебот ви съм ял, добро видях —
         и сърце ме боли за туй, що ви се готви…
         Ни камик няма да остане от градот ви…“

         — „Предателство!“ — за миг Стоимен изрева.
         „Предателство!“ — изви и други там… „Това
         що значи?“ — поп Матей изблещен се обади —
         и вик, и глъч… За миг одевешните свади
         забравиха. Младен и поп Матей, дори
         Войводата, и той, като че да смири
         гневът си, настрана се мълчалив стъписа —
         нечаканата вест дали и него слиса?
         „Но чакайте! Това…“ — Сокола почна пак,
         и с дигната ръка да млъкнат даде знак —
         „Това и онова запитва той, разправя,
         и плясна най-подир: защо се още бавя,
         и колко пушки съм прикупил досега!…“
         Той всичко знай — и де и колко и кога —
         той всичко знай… Твърди, и в Цариград че знаят,
         но че мълчат, дори че всичко туй желаят
         „Еднож, па тъй до крак — за вечно да се знай
         и памти — ето към какъв отива край:
         Еднож, и тъй до крак — в рачуна туй им влиза.“
         И броеница той от факти заизниза
         един по други — там и там, и тоз и тоз —
         дори по Влашко чак… и не едно таквоз
         що знаем тайно ний е знайно на Мурада…
         „И много здраве там носи во Каменграда
         на всички декато за тоя таватур
         са вирнали глава… — вам други е мюдюр
         завчера пратен, там аз няма да се върна…“
         И плещи, синеца — а мен ми се превърна
         душата. С пушките оставих Радоил
         да се разправя сам — не съм ни ял, ни пил,
         не видел свят, докле до тука да пристигна,
         и само в Пловдив се…»

         «Предателство!» — изригна
         отново поп Матей, не могъл да дотрай
         Сокола думата да дорече докрай,
         а подир него друг и трети ревна в миг —
         и се преплетоха един през други вик:
         «Бунт!» и «Предателство!» — и ехото ги сбори
         и се замята с тях далеч из пустогоре.
         Но тук Войводата изстъпа: «Почна пак!
         Предателство! И виж пак врява: кой? и как?
         Какво „че видели“, „че казали“, „че знаят“…
         Та нека! Псета ли ще слушам как те лаят!
         Те вършат своето — а нашето си ний.
         До време тайната от хората се крий!
         Предателство! И то с божата воля става —
         кого ли вече днес то може да смущава,
         когато всичко е готово? Нека знай! —
         И ние знаем тук какво по целий край
         се готви. Знаеме и всички що се шушне…
         Нима дотолкова сте вие малодушни?
         Та нека! Готвят се. Нима пък ние спим?…
         На ваший зов, отсам дойдохме да редим —
         дванадесет борци апостоли. Готово
         немалко сварихме, а не и малко ново
         се оттогаз, сами вий знайте, дотъкми.
         Писмата тука са, четете и сами
         ще видите и де и как отсам Балкана,
         а също и отвъд: дванадесет вулкана
         са грозно зинали, отворили гърла.
         Нощите чуваха словата ни — дела
         ще чуят дните. Рев вулканен ще разтръсне
         земя и небеса, и роба ще възкръсне…
         Но не забравяйте което би напред
         въпрос — поставям го отново пак наред:
         ще ли подпишете вий мойто пълномощно —
         или…»
         «Кой! кой не ще!» — извика Вълю Бошно
         от Стрелча. — «Всички щем!» — подхвана поп Матей.
         — Да каже кой не ще! Да видим кой ще смей!“ —
         избухна Стойко Ръж, изпратеник петрички…
         И екнаха в захлас отвсъде: „Всички! Всички!“ —
         стотина гласове — и навалиха с вик
         отвред към масата…

         Изстъпа, бледен лик
         извърнал, тук Младен — но дума без да свари
         да каже, изведнъж самите му другари
         го сдърпаха назад, от нова свада в страх —
         и татък силом той биде от сами тях
         отведен.

         — Врявата все още там кънтеше,
         около масата натрупана гъмжеше
         навалицата все, като че с подновен
         хъз пак за свада, а по витий път Младен
         се вече спускаше из тъмната долина,
         но не обърна се дори, а тъй отмина
         нататък, кон повел за свилена юзда.
         Завръщаше се той самичък към града,
         другарите си в гняв изхокал и отпъдил,
         в намръщена душа кой знае що отсъдил
         и за какво решен, с приведена глава
         вървеше мълком той. Замлъкна и мълва,
         изчезнаха таме и огньовете буйни
         во пропастта. Едвам понявга шумноструйний
         поток обади се от бързей и се пак
         в миг притаи, като на някого си знак
         да подаде, да го предварди от неверна
         превара. Глухо се в мълчанието черно
         отйекват стъпките на коня. От брега
         ронлив понякога, от спрепната нога
         отпратен, камък се претъркули унесен
         надолу… Закъснял и чак сега надвесен
         зад срещни върхове, огре от небеса
         и метна месецът над сънни дървеса
         сребристия си плащ — по ниските поленки
         в гората го простре и запреплита сенки
         върху му, сенките на трепетни листа.
         От пръв сън сепната, гората затрептя,
         зашепна. В нощний мрак сам, насаме оставен,
         далеч от врявата, Младен вървеше с бавен
         ход по извития и стръмен горски път,
         а тъмна буря гняв се в младата му гръд
         събираше и гмеж от мисли се рояха
         в умът му: пръсвани, те в миг се пак беряха —
         тъй както, привечер на слънце, пъргав рой
         мушици вият се пред пътника и той
         замахне ли с ръка — те повече налитат,
         и като мрежа се пред погледа му сплитат;
         та и когато чак под сянка се закрий,
         досадливия рой пред него пак се вий
         и дълго в пътя го на мира не оставя…

         И спираше се той замаян, и в забрава
         замахваше с ръка, като пред някой враг
         невидим, а след миг повличаше се пак
         полека, на гърди замислено оборил
         глава. И всичко, що не беше договорил
         там на събора, с яд избликваше сега
         в умът му. Морници по цялата снага
         го сепваха. Но в миг го някаква умора
         налегнеше, като насъне тежка мора —
         и струваше му се, че сдавен някой глас
         там нейде си зове за помощ, глъхне в час,
         и пак извика, — той се вслуша да го схване,
         като зашеметен сред пътя там застане,
         и го напъне вик за отзив, но замре
         в безсилни му гърди; — и поглед впито взре
         той татък надалеч унесено в тъмата.
         И неведнъж така, с поджегнат яд в душата,
         възвива стъпки той да иде пак назад…

Няма коментари:

Публикуване на коментар