1 юли 2012 г.

Българска класическа литература: Пенчо Славейков * Епически песни-1


                            Пенчо Славейков
  Епически песни

         Фрина

         Отдавна спят Атини в сън дълбок,
         от празненствата на Деметрис морни;
         и мяркат се по месечина само
         самотни люде, низ свещений път
         от Елевзис завръщайки се късно.
         В безмълвието нощно мирно тънат
         чертозите и мряморните сгради
         во сянката на тъмните оливи;
         а горе там тайнствено над хълма,
         кръз булото на нощната мъгла,
         изстъпва храмът дивен на Палада —
         като че блян от морний сладък сън
         на многолюдний град, заспал под него.

         Отдавна спят Атини в сън дълбок.
         Едни не спят в чертозите на Фрина
         поклонниците нейни. Буйна глъч
         ехти оттам: те пиршествуват в чест
         на гордата хетера — в чест и слава
         на хубостта, която в Елевзис
         днес погледа им с облика си дивен
         очарова и възхити… Събрани
         на буен пир, окичени с цветя,
         излегнати на губери коринтски,
         лежат хетери в нега упоени,
         во накити от маргарит и пурпур,
         с полуприкрита благовонна гръд —
         и грей сред тях, като посред звезди
         Вечерницата, златокоса Фрина.
         Възмогнати над бронзови амфори,
         езици пламък, сякаш е обзет
         от някакво вълшебство, свят и сенки
         над гостите пируващи премятат.
         Фригийско вино лей се изобилно
         За гостените во потири златни,
         поднасяни от хубавци момчета;
         рабите черни в сребърни блюда
         разнасят даровете на Приапа.
         И сам Приап, усмихнат благосклонно
         От пиедестала мряморен, изглежда
         как наедно с хетерите пирува
         отборний цвят от граждани атински.
         На пир у Фрина — чест е за отбрани!
         И сбрани бяха тука рой артисти,
         посланици софисти и архонти.
         То беше пир без грации. — Неспирно,
         като каскад, се мятаха слова,
         кръстосваха се остроти и мисли
         и въжделено взора взор пронизва.

         А лятната нощ през прозорците гледа
         в чертога пиршествен и лее,
         со тихата прохлада, аромат
         от миндали, оливи и неранзи,
         и дъха страст и него во сърцата.
         По Фринин знак, зад стройните колони,
         подобно на видение въздушно,
         се появи харита Агатея —
         сам се тя таз вечер появи,
         и не в рой танчарки, както други път,
         и не в хитон, тъй както друга вечер,
         а нага — само тънък син вуал
         заметнала през кършена снага,
         косата й, с гирлянда теменужки
         обвита, блясна в камъни безценни.
         Замлъкна пирът буен мигновено,
         замряха думи страстни на уста
         и чашите подигнати се снеха…
         Тампан и флейти огласиха тихо
         чертогът глъхнал. И възторжен клик
         екна, — ответ на крехкия поклон
         от младата харита.
                                      Тя свенливо
         пристъпи, спря се — и полетя в миг,
         нечакано подзела вихрен танец,
         под ритма на йоническия химн…
         Но първий вихър тихо се уляга
         и стройний стан по-бавно и по-бавно
         се вие кършен. В страстните извиви
         се ту отбули от вуала син
         прасецът на крачето й вълшебно,
         ту се отголи, трепетно бедро
         и пак заметне; ту при бързий мах
         над челото й камъни безценни
         пребляснат, сякаш сипнати от тъмно
         небо звезди. И в блясъка им дивен
         спря, застоя се тя и се преви
         под блясъка на тоз каскад вълшебен…
         И ей низпада излеком лазурний
         вуал — и нага, трепетна и страстна,
         примря тя в шемет и желанье.
         Прехласнати и упоени всички,
         очите си не снемаха от нея,
         и властний дъх на красота и страст
         сърца им с трепет сладостен погали.
         През погледите, осветлени с тъмно
         желание, душата им ловеше
         на стройний стан движенията дивни
         и техний израз… Изпод вежди само
         плешивий, низколобен хелиаст,
         лукавец Ефтий, метна не веднъж
         към Фрина поглед — и коварен усмех
         префъркваше през тънките му устни.
         Отдавна мъст замислил беше той
         за Фрина, що му любовта отвъргна
         и го осмя, — и ето сгоден повод
         изварди той и схвана тая вечер.

         * * *

         Спря танеца… Плешиво чело Ефтий
         полипривел, полека се подигна
         с наздравна чаша в старческа ръка:
         — „Съзва ни Фрина тук на весел пир,
         и виното й услади сърца ни,
         тъй както на харита Агатея
         вълшебний танец погледи плени,
         и услади душата възхитена…
         Блажен на пир поканений от Фрина!
         Но дваж блажен е, който преживее
         на пиршеството днешно радостта! —
         Божественото празденство без време
         напуснахме… но кой е тоз безумец
         да възроптае: Фрина ни отлъчи
         от дълг свещен? Към хубави прищевки
         сам Зевс е благосклонен; а дано
         прищявка и на самата хубост
         чело му с гневни бръчки не замрежи!
         Но ако би гневът на гръмовержца
         да сполети кого и да било —
         в горчивини утеха и услада
         ще бъде нему сладостния спомен
         за тая нощ… На здравие за Фрина!“

         Но никоя чаша не подигна.
         че в погледите, още упоени,
         Недоуменье трепна: дали глума
         Полупияний хелиаст подмята?
         Какво е туй двусмислие на думи?
         Зловещия му поглед и усмивка
         каква измама крият?… Върху Ефтий
         изпод ресници тъмни огнен поглед
         устреля гнявно Фрина, като че
         зад тъмен облак мълния да блясна,
         и буря бе след мълнията близко.
         Но сладкодумний Хиперид — чиято
         душа пръптеше, като пеперуда,
         около дивний лик на Фрина, в знойно
         желание — подхвана вдъхновено:

         „Зашеметил е сладкий вакхов дар
         на стареца помръкналият ум.
         На пир у Фрина, старче, не е гракал
         До нине гарван!… Горе на Олимп,
         за весел пир, самите богове
         прекъсвали са своите дела.
         Или не знай това мъдреца Ефтий?
         Мъдрец е! — не е чудно, че не знай…
         Зевс гръмовержец, той не се ли сам
         престори лебед — само за да може
         божественост отмахнал, а со нея
         и дълг оставил настрана — наслада
         поне за миг, за кратък миг да вкуси
         от хубостта?… Или пък и това
         е щукнало из паметта на Ефтий?
         Или той мисли, че на боговете
         да подражаваш, ще да е престъпно?
         Хитрец е Ефтий; хитростта не знае
         което знай — тя що й тряба!
         Пред богове грехът не грях се смята,
         ако се той допадне с хубост тям.“
         И тука той, към старий хелиаст
         като устреля поглед, ядно викна:
         „Во полози, кат ниский лоб на Ефтий,
         плешивостта плешиви мисли мъти!…
         Другари! Ний въздадохме достойно
         на боговете чест — а да издигнем
         наздравица сега за хубостта:
         — Щастлив, комуто помисли високи
         в сърцето лее хубостта — сърцето
         за низка завист и коварства чуждо!
         Щастлив, когото Фрина ощастливи!“

         Подхванатий внезапно тост пресече
         речта на Хиперида. И далеко,
         вън от чертога пиршествен, отнесе
         презнощний екот името на Фрина…
         И пак подзе отново Хиперид:
         „За оногова, чийто дух е чужд
         за хубостта — пустиня е живота,
         и в младини за него няма младост;
         макар роден в Атини, той е варвар!
         Ще дойде ден, и той не е далеч,
         вселената когато ще да знай
         една богиня само — Хубостта!
         В живота на безсмъртие начало; —
         и в мъртвото емблема на живот; —
         и земния живот на человека
         ще бъда само нейно тържество,
         в незиблемия неин храм: Наслада.
         Аз виждам вече дигнат първий храм
         в Атини. В прах ще скланя человек
         чело — но не пред блянове с длето
         изрязани от камък, не в безмълвно
         смиренье — там сърцето на сърце,
         пред живата богиня, пред това,
         което вечно женствено е в нея,
         ще да поднася въжделено жъртва.
         И сляп е онзи, който веч не вижда
         В Алфея, Лесбос, Тенедос — не бъдни,
         А сбъднати свещени тържества.“
         Извърна се към Фрина той и чаша
         в ръка с тържествен възклик дигна: „Zήτω
         богиня над богини — Хубостта!“

         Поднеха се напълнените чаши,
         и през нощния екот втори път
         далеч отнесе името на Фрина…
         И в порива на гордо изстъпленье
         тогава се възправи тя сама:
         — „От тебе мисъл — волята от мен!
         Не позволиха да въздигна Тиви —
         добре, тогава ще въздигна храм
         на Хубостта… И не при Елевзис,
         а в моя храм не дойде, който има
         душа и нея иска не напусто
         да принесе за жертва: до забрава
         от тялото Кипридино да пий
         амброзий животворен! Боговете
         в самозабрава са го влели в него,
         в самозабрава нека пий човек
         и с боговете равен се усети,
         за миг, поне за кратък миг в живота.
         Тълпата пълни храмовете; — храма
         на Хубостта е само за избрани.
         Там няма достъп онзи, на когото
         плътта е сал отрепка на душата!
         На Фрина Храмът място за такива
         не е; — и нека те да се тълпят
         во храмове, където боговете
         говеда само възприемат жъртва!“

         Последний звук от думите безумни
         В злокобний смях на Ефтия заглъхна.
         И гостите во няма изненада,
         когато се извърнаха към него —
         все с тоя смях престъпваше той вече
         през прага на черога… Мигновено
         пресекна шумний преди малко пир,
         че ужасът простря крила си черни
         и вихрено ги сви, като обвея
         пируващите с мразния си дъх.
         Внезапен трепет — и сърце и памет,
         и поглед се изясниха за миг! —
         един през други плахи и смутени
         пируващите бягаха навън…

         Едните само пламенни езици,
         от медните амфори, се преплитат
         вълшебно пак низ пустия чертог —
         и техний бляск играе и тъмней
         над тъжните останки от пирът:
         превърнати блюда и повалени
         потири златни, благовонний сок
         над губери разлян и разорвани,
         разфърлени венци… И сал Приап,
         усмихнато от своя пйедестал,
         невъзмутим изглежда… Загасняват
         един след друг амфори — и нощта
         безмълвно се примъкна во чертога.

         А долу там в градината сами.
         в потайно време в таен разговор,
         разхождаха се Хиперид у Фрина —
         докле нощта премина и роса
         постла земята морна призори.

         * * *

         И пръсна се в зори, подобно гръм,
         мълва зловеща из Атини. Стръвно,
         като възпиран порой, в миг избухна
         народний гняв. И стече се на Пникс
         насъсканата сган со вик злокобен,
         от тъмний смях на Ефтий ясно ехо:
         „Смърт, смърт на Фрина! Зарад нея, нас
         ще да постигне грозний гняв на Зевса!
         Смърт, смърт! На съд!“
                                      И още нея вечер,
         Под стража, пред съвета на мъжете
         Повлякоха повинната хетера.

         Наметна своя модър звезден плащ
         пак над Елада ароматна нощ;
         певеца нощен, в своя блян унесен,
         из тъмните оливи се обади.
         Потънаха во мекий лунен свят
         и храмове, и сгради, и чертози;
         подобни на видение неземно,
         со мряморните неми богове,
         възстанаха егейските вълни…
         И само там народната вълна
         с злокобен шум бучеше невъзпирно;
         и с жад на мъст изпълнени сърца,
         от мъдрите венчани хелиасти
         очакваха присъдата по трепет.

         Облегната на тъмната колона,
         безмълвна там стоеше Фрина. Бледний
         вуал на плахост бе прибулил леко
         лицето й. Но гордо тя стоеше,
         унесена в нерадостни мечти…
         Не слушаше тя думите на Ефтий —
         Тъй както сам той, ней отдавна знайни.
         Той обвинява? Нея? — пред която
         се виеше до вчера като червей!
         Пред погледа й мяркаха се там
         архонтите: но виждаше ги тя
         да се тълпят на зван у нея пир —
         и, като жъртвен чад ликът Кипридин,
         да я облъхва сластният им шепот.
         Тогаз какво покорство, а сега
         каква злорадост в погледа им грей!…
         „На, онзи там намръщен хелиаст,
         не ми ли се кълнеше той и снощи,
         че моята усмивка благосклонна
         е висши дар човеку на земята?
         А онзи другий с равнодушен поглед —
         така ли ме той гледаше преди?
         А Ефтий сам? В омая на страстта,
         в домогвание за една милувка,
         не ме ли той възнасяше — Киприда?!
         И ето го подигнат против мен —
         за богохулство — чрез боготворенье
         за туй що е божествено в живота —
         на туй що сам принася жертви той!
         И жертвения плам му е опърлил
         плешивий лоб — душевна пустота
         засипал с пепел на угасли страсто.“
         Сам Хиперид бе сладкодумна реч
         подзел и веч привършва — тя не чу
         и неговите думи на защита.
         Тя виждаше едно сал: — миг след миг
         как мръшеха архонтите чела,
         и погледи под гнявно свити вежди
         от миг на миг как бляскаха зловещо —
         и свойта участ сети тя решена…
         И мярна се тозчас през паметта й
         со камъне пребитий труп на Лая.

         И побледи я трепет лек, разтворил
         в миг устните й — чу тя на сганта
         подсторена из ропота й вик:
         „Смърт, смърт! Млъкни, безумний Хиперид,
         безпътен за безпътната хетера!“
         И веч готов отсъда да отсъди,
         съветът на мъжете се подигна.
         Изстъпи се тогава Фрина гордо
         пред мрачните архонти — и за миг
         отметна своя пурпурен хитон
         и тъй застана. В златолунний блясък
         отсякоха се мряморни плещи,
         и дивен стан, и девствени гърди,
         в таинствено вълшебство осияни.
         Замая всички погледи прибули.
         И сякаше из тия форми лъхна
         неземний гений на величье земно,
         и с трепет свят душите той изпълни.

         И вдъхновено викна Хиперид,
         като издигна сърчено десница:
         — Киприда! Вий нима ще поругайте
         богинята! На вас туй дивно тяло
         не вее ли небесно откровенье! —
         И преклони лавровенчано чело
         благоговейно пред Киприда — Фрина
         той сам тогава… Сонмът хелиасти,
         а заедно со тях и цял народ,
         омаяни в безмълвие стояха.
         А тя, надвластна в свойта нагота,
         сияеше во златолуний бляск
         изправена, като че вмряморено
         видение — десница до сърце
         допряла, сякаш трепет да възпре.
         И дишаха божествените форми
         Спокойствие на горда красота.

         И същата тълпа, що преди миг,
         ревеше: „Смърт на гордата хетера!“
         сега в захлас я на ръце понесе
         към храмът на богиня Афродита…
         И дълго ощ из улиците тъмни
         безумний вик от хиледи гърла
         ехтеше: „Φpύνη, τεά! Ζήτω, ξήτω!“




         Олаф Ван Гелдерн

         Той и сам не знае кога е роден, но като го запитат, казва, че сега е на 36 години. Родното му градче, Грасдорф, е скътано в една гънка от росните поли на Харц, оная величествена планина, която лежи като мила сянка на душата му и която нему е по сърце да възпява в своите песни. Цял ред години го познавам аз, както познавам себе си, и макар помежду ни често да е минавала черна котка — ний сме си и до ден днешен интимни и добри приятели. И това, което аз зная и ще кажа за него, той сам ще го подпише.
         Олаф е издънка на видна фамилия и драго му е, дето е тъй, без да прави от това какъвто и да е капитал. Както за себе си, тъй и за фамилията, с чието име се кити, той не обича май да говори. Твърде рядко се отпуща да спомене само нещо за баща си — между другото, и как той често е натяквал, че пише нескопосни стихове, може би с омисъл така да го подсети да си учи уроците. Неговите уши са май длъжки и той обяснява това не като знак на особно благоволение на природата, а като свидетелство за особното внимание на учителите му към тях: те са ги дърпали безмилостно в надежда да измъкнат през тях упорития му мързел. Това е единствената негова печала от училището.
         Едничко, що му се е удало още през детинство, да изучи както тряба, то е отечествената география. И то по твърде прост начин. Баща му, като учител, журналист и народен трибун, е бил принуждаван (поради опърничавостта си и изключителните обстоятелства на онова време) да скита от град на град, където и жена и деца са вървели подире му. По тоя начин бъдащия поет се е запознавал пряко с всички баирища, при които тия градове са настанени, газил и къпал се е по цели дни в сума реки, а горските шубраци, скали и пещери са му дошепвали дивните приказки, с които домашните ратайкини са дразнили всяка вечер трепетното му въображение. Все от ония дни е и интимното му познанство с родното слънце; и макар че той сега се спогажда по-добре с нощта, цалувките на негова пръв интимен познайник и до днес още личат на лицето му — черно, като лице на някой фараонов потомък. Аз вярвам, че на стария ван Гелдерн ще е било драго да гледа такъв пакостник, какъвто е бил Олаф, и по него да си спомня своето детинство.
         Стария необезветвен от бурите дъб ще е усещал може би, че изникналия от семето му младок няма да го посрами с израста си; дори при сгоден случай той сам е тласкал и явно и покрито тоя му израст. Така, когато за родния край на нашия поет настанаха усилни дни (1881 год.) и баща му биде грабнат една нощ от полицейските вълци — бдители на обществения ред — и отведен на заточение, на Олафа се падна да чуе свети бащини думи: „Кога отраснеш, бъди като баща си; не се бой от вълци!“ Но крушата беше паднала и тъй под крушата. Тя — когато и ней дойде време — показа колко е опърничава: — инак не би преседнала на толкова гърла! Като баща си, той често обича да мисли не като другите, и не само да мисли, а и говори, що му е на сърце. За неприятностите от това малко го е еня: може би защото предпочита приятността — да реже с ножът, изострен на бащино точило, и така да не пречи, а да дава свободен размах на своя натюрел. Честолюбив, той не ще и да знай, че ония, на чийто гърла пресяда, ще го сметнат за самилюбец. Не е чудно и да е такъв, понеже е творец, и както всичките негови добри колеги гали в душата си звярът на отвращението към светите чувства на филистрите, към скрижалните заповеди на чичо Сноба. Бащино наследство е у него обичта му към всичко достойно за обич; а при друго едно наследство — светата злоба — нашият поет се е постарал да попритури и от себе си нещичко. Това, що изповядват обикновено хероите на словото, е и негова изповед: гневът е мерило на моята любов! И горд е той не на шега, но с шеги мисли, че добре прикрива гордостта си пред нищите духом — некадърниците да проумеят в това трагизма на тая гордост. А неговий смях и присмех над себе си е такъв добър коментар, какъвто не са дори самотността и тъмеящата понякога в погледа му меланхолия!
         С тия вродени качества и капризно развити инстинкти Олаф ван Гелдерн влачи своята световна съдба и едва ли може се каза, че не е доволен от нея. Види се, сред неприветната действителност и безсънни нощи, пълни с безпокойни мечти и кошмарни привидения, него ще спохождат нерядко и хубави сънища. А нима сънищата не са и те извор на щастие? Най-хубавият негов сън е — съня за живота му след смъртта. И орисията на досегашнния му живот като че ли някак подкрепя неговата вяра, че това не ще е само сън. Може тя да е наивна — дори твърде наивна, — нещо като вярата на Ибсеновия Хелмер, който се залъгва с блян, че е призван да извърши велико нещо на божия свят. И колко прав е един друг херой от същата Ибсенова драма — Дивата патица — с горчиво истинните думи: оставете човеку световната измама! За да го удържи в живота, койт не му е същинска майка. Тоя живот не всякога е поднасял вкусни блюда на трапезата му, както се вижда от следните няколко: — Като е прескачал веднъж плет (не след, а преди двайсет-годишната си възраст, тоест не за кобилица го е прескачал), счупил е на две свирката на десния си крак; тресла го е тригодишна треска; три пъти са го влачили коне и по един път е падал от и под файтон; десетина пъти са го давили псета; веднъж се е давил; и още веднъж без малко е щял да се ожени; веднъж е измъкнат изпод вагоните на изщъпнат от релсите трен; веднъж са го гонили и пушкали подире му кървожадните прусаци (1887)… И горен, и бесен, и заравян е жив във земята. Прилича на легенда, нали? Все пак тя е действителна, както и оная на баща му, стария ван Гелдерн, когото господ е обичал, та го е орисал с легенда.
         На развитието на негова талант, освен господ с легендата си, влияли са скитанията му дома и по чужбина. Доколкото мога да съдя аз, главните станции на неговото художествено развитие са станциите на скитанията му: Виена, Париж и Лайпциг. Особено последнята, дето той си е почивал дълги години при извънредно добри стопани, гостинничари и книжари, на които още не е изплатил борчовете си. Няколко пъти се е ръкувал с Юнгфрау, оная дивна красавица, която и нему, както и на великия руски романист, е пришепвала световни тайни. Ходил е дори в белокаменната Москва — да се яви в полицията: невероятна причина за пътешествие, но колкото по-невероятна, толкова по-истинска. За немските гостинничари той и досега си спомня с особена симпатия. Най-вече за трима от тях: един елинин, един юдей и един шваба. С втория от тях поетът се е познавал заочно и от по-напред, на което обстоятелство се дължи, види се, отпослешната им интимност: — и обичта си към немците той дължи изключително нему, на бледния Хайнрих, когото немците тъй мразят, а без чийто песни поезията им би била тъй скучна! За своето умствено развитие, за уяснението на своята задача като писател той дължи премного на тези готови всякому за услуга господа, особено на швабата; но неговите поетически чувства и интереси са закърмени най-напред от руските художници на словото, които тъй победоносно шествуват сега по Европа. Онова, което ван Гелдерн изпървом инстиктивно е възприемал от тях — диренето на человека и в звяра, — вече като възмогнат певец, той сам съзнателно туря за основа на своите творения. В това е коренът на негова идеализъм: не на умът, а на сърцето рожба. Зад него е спотаена и причината на пренебрежението му към съвременни и по-отдавнашни европейски херои на перото, които дирят и ценят само звяра в человека. Но едва ли тия обични нему руски чародейци биха му въздействали тъй, ако неговата душа не би била сгодна почва за такива въздействия, ако баща му — сам техен възпитаник — не бе му оставил наследствено разположение за възприемане чувства на човещина към човека… Неговите първи опити на перото са били преводи от руските поети. И досега няколко от тях са спазени, но не се съмнявам, че и тях ще сполети участта на пълния превод на Тургеневите Записки на ловеца; защото всяка година не малко и вети и нови работи той принася жъртва на критическите си пресъди и критичните си настроения. — Той не плаче над и за тях, както Ахилес пред трупът на горящия си побратим, а само стиска зъби и в умът му танцуват глупости, които обаче твърде скоро изчезват, както и принесените жъртва.
         Олаф ван Гелдерн отдавна се е прибрал от скитанията си по чужбина, грей на домашната камина нозете си — в които ревматизма сече съчки — и се старае да живей в мир и любов със своята вярна съпруга — неволята, добра приятелка на музата му. Двете приятелки често се спохождат, и поета подслушва интимният им разговор, и не само го подслушва, но го зема за канва на творенията си, върху която въображението му шие узори с копринени нишки. „От всички досегашни негови творения вей неприветния дъх на нерадостна концепция на живота, резултат на собствената му нерадостна съдба“ — тъй казва един негов критик. И той може би е прав. Може би — макар че сам поета е на друго мнение: Ето какво бележи той в един от пътнишките си очерки, което прилича да е лична изповед: „Писател, който уважава себе си и своето дело, нека не престъпва прагът на никоя школа, на никое теке, в което с молитвеници в ръка са дошли да струват метани достойните за съжаление. Бъдете елини ( не византийци) на модерния свят, без никакъв катехизис за изкуството и неговите цели. Личното ви вдъхновение да е подбуда за творчество, действителността единствен предмет на наблюдения и възсъздаване. Така, и само така, възникват творения, в които реализмът върви ръка за ръка с висшите стремления на идеалния дух, както те вървят и в живота. Примера на русите е пример и за нас. Че и ние като тях имаме великото преимущество пред другите европейски народи: настоящето ни не е обвързано с миналото — и ний като тях няма защо да ангажираме за в бъдаще духът си с патологични измислици на разни декаденти на културата… Учете се от слънцето — да огрявате всичко, старайте се да проникват вред животворните ви лучи. Утешавайте с безутешното, — дето няма утеха с друго… Божествений учителю, ти творецо на Живи мощи, чийто благороден образ е образа на моя спасител! Нима ужасната съдба на онзи полутруп, когото ти си възсъздал с такава омая, не е откровение за мен? Каква симпатия към човека лъхти от разказа ти за теглото на оная неволница, която дълги години не се е дигала от своя одър-гроб! А все пак нея, и в това й състояние, обземат тихи възторзи и пред най-дребните проявления на живота: пред дъхът на полските цветя, пред чуроликът на лястовичките. Поезията на уединението — ти я разкри на душата ми, поръси ме с живата вода на вяра, че ще се събуди за живот онзи, на когото и чужди, и свои гледаха като на мъртвец. Светлината, която ти пръскаш над чуждата неволя, осветли моята — и прогони помрачението от егоистичните чувства, що затъмняваха погледа ми…“ На онзи, който се изповядва с такива думи, имат ли основа да му натрапват „нерадостни концепции на живота“ А това натрапване го опровергават и самите му творения, съдбата на чийто херои, макар често и нерадостна, е възсъздадена тъй че в нашето впечатление не остава ни сянка на ужас и гнетително чувство. Душевния кризис у ван Гелдерна, разведрен под влиянието на Живи мощи от Тургенева, се изостря и пречупя с Короленкова Слепец музикант, оня злочестник, когото чуждата неволя възражда за живот, посветен на събуждане добри чувства в човешкото сърце. Но моето намерение тук не е да разправям за това, а само да отбележа неверността на един възглед за мирогледа (Lebensauffassung) на поета. Наистина той разказва най-вече нерадостни събития из живота на разни неволници, но не към тяхната външна съдба е взрян погледа му, а към онзи мир на чувства, настроения и душевни кризиси, от които не лъхти тъмния дъх на отрицание, песимизъм. Това, както и болезнения анализ на „що става в душите“ на хероите му, най-ясно показват грамадното влияние на руските писатели върху нашия поет.
         Такъв е човекът, който от двадесетина години насам е приставен ратай у Гюрга Самовила („най-предня девойка“), подобно на онова селянче, за което народната приказка разправя, че се ценило да служи у дядо попа — три години за три пари. В негова роден край, както и у нас, трудът на художника толкова чини; и мнозина херои на перото, след като са опитали сила на тоя мегдан, за да си осигурат колко-годе човешки живот, записвали са се в еснафа на хамалите. Свобода и самостоятелност — покровителите на гения — не са познайници с нашия поет, и това е една от великите негови скърби — отрова, която е убивала, още в зародиш сума негови рожби. За да не подсмърча за къшей хляб, той чиновничествува, т.е. прахосва времето си с „работа“, която всякой идиот сто пъти по-добре от него би вършил. И температурата на неговото творчество в последно време е паднала под нула. Произведенията му, откак и той е наред с хората — не са май за пред хора; те са случайна работа, драскотене фейлетони по вестници, преводи и автобиографически бележки, с които Олаф ван Гелдерн се мъчи да заглавика себе си и да се подиграй с наивните читатели.
         А било е време, когато сам той и неговите критици са съзирали нещо в творенията му, в онзи рой ситни песни, балади, монолози и поеми, които блещукат като хубава огърлица, изтървана случайно на някое бунище, каквото е напр. българската литература. От тия си творения сам поета е доволен — и недоволен. Доколкото мога да досетя, недоволството му не е толкова от тях, колкото от мисълта, че с тях той не е дал всичко, що може да даде; а да създаде другите, които му разпъват душата, няма необходимата за това външна охолност. И да не е съвсем тъй, все пак в цялата догадка половината е несъмнено истина.

         Коледа, 1902 г.

         P.S. Когато преглеждах първата коректура на тая бележка за Олаф ван Гелдерна, получих вест, че той починал скоропостижно. Вече беше късно да променям това, що бях написал, макар че смъртта дава свобода на перото ми, и аз бих могъл още много неща да кажа, а казаните с недомлъвки да изтъкна по-ясно. Сега той преминава в другата фаза на своя живот, за която приживе бяха хубавите му сънища. На един свой събрат, жив и в смъртта, когото нашия поет е възпял, той влага в устата следните думи — несъмнено ехо на собствени интимни чувства:

         „Честит е тоз избранник, чийто дух,
         като ковчега Ноев, пренесе
         от прежний свят в послешний онова,
         което е в промени непроменно.
         Той подир смърт от себе си оставя
         най-чистото, най-хубавото — жица
         от царството на сенките безплътни,
         която ще го свързва с тоя мир.“




         Луд гидия

         „Криво седи, право съди
                   стар кадия: —
         не оставя на мир село
                   луд гидия!

         Не е лудо като други
                   от селото —
         тамбура му яворова
                   на бедрото.

         Рано утром млад гидия
                   почва леко,
         свири леко, а се чуе
                   надалеко;

         надалеко по полето
                   до жътварки —
         сърпи пущат и зафърлят
                   паламарки.

         Плясват ръце и залавят
                   хоро вито —
         извиха се, изтъпкаха
                   златно жито…

         Дойде пладне, лудо-младо
                   не почива,
         колко свири, толкоз повеч
                   зле отива:

         че се чуе до невести
                   на реката —
         те забравят бухалките
                   и платната,

         та на хоро се залавят
                   пощурели,
         дойде порой и отвлече
                   платна бели…

         Падне вечер, луд гидия
                   не престава —
         на бабите край огнище
                   мир не дава;

         насам, натам — унесат се
                   в глас далечен;
         огън гасне — все зелника
                   недопечен!“

         Криво седи, право съди стар кадия:
         „Скоро тука тамбурата, луд гидия.

         Де, да видим що е това за свят чудо,
         как тъй става старо — младо, младо — лудо.“

         Занаглася тамбурата момко млади —
         стар кадия по брадата се поглади;

         дръпна лудо теловете за налука —
         стар кадия кравай мустак позасука;

         ей го спрепна, ей го метна изведнъжка —
         че се сепна кадиево сърце мъжко;

         и непочнал истинската луд гидия —
         на юнашки нозе рипна стар кадия:

         сви, изви се чак от подът до тавана! —
         паницата с мастилото от дивана

         и торбите с харзували по стените,
         като пилци полетяха из мъглите…

         „Свири, свири, бог убил те, луд гидия,
         божа дарба не заптисва стар кадия!

         Свири, струвай старо-младо, младо-лудо:
         що е божа дарба — то за свят е чудо.“




         Харамии — 1

         Отдавна гората слана ослани,
         ей късна веч есен придоде;
         мъгливи, невесели дойдоха дни —
         я свивай байрака, войводо!

         Низ тъмни усои доволно е веч
         немили-недраги що бродим;
         полята ни родни са мощне далеч —
         време е назад да си ходим.

         Не ни проработи туй лято честта,
         че лоша сме среща имали…
         Пролетес ний бехме най-силната чета,
         а най сме малцина остали.

         По тъмни усои, по голи скали
         мнозина куршума завари —
         и ръфат месата им хищни орли,
         я вълци, юнашки другари.

         А дома за тях е прехвръкнала вест…
         Когато се тамо вестиме,
         тъжовните майки в горката им чест
         сам бог знае как ще тешиме.

         Отдавна веч техните бели власи
         е черна чембера обвила,
         и люта тъга им сърцето коси…
         Чест майчина — чест е немила.

         Бащите ни в тъмни тъмници лежат,
         кой знае какво са те стали;
         у турците роби, неволи търпят
         жени и дечица ни мали.

         А ний като вълци по нощния мрак
         немили, недраги все бродим…
         Войводо, я свивай ти кървав байрак,
         време е назад да си ходим!


         Харамии — 2

         Земята тъмна нощ засени.
         Три харамии, три ранени
         другаря, се едвам крепят
         надолу из планинский път.

         В зори стотина в боя бяха —
         и само те се отърваха;
         един до други те вървят
         по стръмния планински път.

         Превързани са люти рани,
         ала по дрехи изподрани
         струи от кърви се вият
         и капят по планинский път.

         Залюшнат грохна там едина;
         в замая другите двамина
         отминаха, без да се спрът,
         по стръмния планински път.

         Ръка протегна и пошушна
         невнятно другий, и се люшна —
         и по очи се повали…Трупът
         запречи там планинский път.

         Възпрян, другаря си погледна
         последния с усмивка бледна
         и рухна — труп върху трупът
         сред тесния планински път.

         Души юнашки смърт засени…
         Пристъпват вълци настървени,
         отдавна дебнящи в мракът
         по върлия планински път.




         Харамии — 3

         Грей чуждо слънце в тоя чужди край;
         устата жад, тъга душата трови.
         Зловещо дрънкат тежките окови…
         Ах, докога ли тоя път ще трай!

         Ей падна вечер. Грохнали, без мощ
         оковите си те едвам влечаха.
         В пустинята низамите ги спряха:
         ще се нощува тука тая нощ.

         Един о друг привързаха ги пак
         и скоро всички тежък сън обори.
         Един от тях очи си не затвори
         и бдя за дълго, буден в нощний мрак.

         Размерний ход на нощния стражар
         дочуваше едвам той в тишината,
         сегиз-тогиз и звън от железата
         на сепнат в съне някой свой другар.

         А борят го предсънници мечти —
         и през мечтите шепот му се стори…
         и в полудрямка той очи затвори —
         наяве чуден блян му се вести:

         Со ведър поглед, с усмех на уста,
         над него бе се майка му привела,
         ръката си на морното му чело
         бе сложила и тъй му дума тя:

         „Недей сърце на скърби вдава ти;
         край близък е на тежките неволи —
         че волята, що бди над хорски воли,
         веч иде свойта реч да възвести.

         Не вечна е световната беда,
         нито са вечни рабските окови; —
         виж, съмва — времена настават нови!“
         И кротко тя целуна го в уста.

         Очи откри той, сепнат на часът —
         но блянът блян в душата му остана…
         На тъмна нощ дошъл бе ден на смяна…
         Тъкмяха се другарите за път.

         Грей чуждо слънце в тоя чужди край;
         устата жад, тъга душата трови.
         Зловещо дрънкат тежките окови…
         Ах, докога ли тоя път ще трай!


         Цар Самуил

         „Мир, мир!“ — едногласно военний съвет,
                   от грозната вест унесвесен,
         таз вечер реши… Во походний си плащ
                   загърнат, над стола надвесен,
         оборил бе горда глава Самуил,
                   в невесели мисли унесен.

         Пред тъмний му поглед безкрайно поле
                   завяно со сняг се разстила —
         и труп върху трупи… Свирепа е рат
                   там кръвна коситба косила…
         Оръжие сложили, живите в плян
                   отиват на робско чернило…

         Но ето че вестник и морен, и блед
                   промъкна се в шатра червений;
         пристъпи, застана и с нисък поклон
                   продума към царя смутений:
         „Завръщат се, царю, в Беласицкий бой
                   дванайсетте полка пленени!“

         И сепна се в мисли унесений цар,
                   претръпнаха вси воеводи.
         А той продължи: „Но завръщат се те
                   сакати и слепи нероди —
         на сто-душ е само оставен от тях
                   един едноок да ги води.“

         И думи на думите грозни в ответ
                   се царю в сърце отзоваха:
         „Излез! Посрещни ги! — Или смелостта
                   се смръзна в душата ти плаха?“…
         Той стана, възлезе на ближния хълм;
                   след него войводи вървяха.

         В полето, загърнато в сняг, там далеч,
                   чак поглед дето достига,
         от глухия стан до смъглени гори,
                   извива се черна верига —
         люлей се, примъква се бавно насам,
                   и стон до небето се дига.

         Могъщия цар, пребледнял като смин,
                   към тъмната граница южна
         се взря и с закана издигна ръка
                   и нещо нечуто прошушна —
         но в миг залюлян, полетя настрана
                   и наземе възнак се люшна…

         Притекоха се воеводи завчас —
                   но царят веч мъртъв лежеше:
         по хладни му устни червена тъсма
                   кръв топла се излек струеше…
         А грозно войнишкият стон надалеч
         кат песен надгробна ехтеше.


         Орисия

         Три орисници злокобни,
         в полунощний мрак дълбок,
         спряха се до златни люлки
         при заспалия отрок.

         Първа рече и нарече:
         „Да живее ден за ден,
         за живот да му е свидно —
         от живота отчужден.

         Сам на себе си омразен
         и за другите недраг,
         зарад милост да подлага
         той ръка от праг на праг.

         И в съзнание горчиво,
         да кълне живота свой,
         и себе си и твореца —
         нека бъде Божек той!“

         Втора рече и прирече:
         „Пораз да го порази!
         Неговий живот да мине
         в пот и кървави сълзи.

         Да не знай в умора отдих,
         в люта зима, в летен зной —
         не светът да го прехраня,
         а светът да храни той!

         До живот в калта притъпкан,
         като църв — от църв по-слаб, —
         да се гърчи и превива…
         Нека той да бъде Раб!“

         Третя рече и дорече:
         „Орисии за света!
         Но беди ли са бедите,
         чийто свършек е смъртта?

         С ваште орисии нека
         на живот да бъде клет…
         С моята и след живота —
         нека бъде той Поет!

         Нека тленна плът изтлее,
         а живее дух терзан —
         за да има що да хули
         жадната за хули сган.“

         Рекоха и отлетяха…
         А злочестият отрок
         заживя — за да изпълни
         техния завет жесток.


         Змейново любе

         Плахи звездици в небе потъмняха;
         рано без време петлите пропяха…
         В село се късни прибират жътварки.
         Хубава Яна припират другарки:

         „Яно, каква е таз твоя промяна?
         Весела беше за час и засмяна —
         що е че ходиш тъй грижна, неволна?
         Нещо потайно не би да си болна?“

         — Болна съм, дружки, зла болест ме бие,
         лазят ме тръпки, свеста ми се вие,
         вихър се кани, а прязнощ е тъмна…
         Кой знай до утре ще ли да осъмна!

         Ясния месец зад облак потъна;
         въхър налетя, дървета прегъна…
         Яна низ пътя се бъхти, превива;
         като веда е — ни мъртва, ни жива.

         Около нея в почуди жътварки;
         хубава Яна припират другарки:
         „Яно, що ходиш, що кършиш ръцете?
         Де ти е памет? Що е на сърце ти?“

         — Свива се сърце и памет се губи…
         Дружки, неверници, змейно ме люби.
         Пусти остали вси билки чемерни.
         Ох, не напусто са облаци черни! —

         Лавнаха псета далеко по двори,
         тъмното небо се надве разтвори —
         и стреловита светкавица блясна;
         от невиделица трясък се трясна.

         С трясък рой налетяха стихии:
         змееве, змеици с златни кочии —
         цялата рода на змея Огняна,
         сбрана на сватба по хубава Яна.

         Свиха, извиха — на вис полетяха.
         Миг само плахи жътварки съзряха,
         хубава Яна с незнайно си любе
         как се зад облаци тъмни загуби.


         Чумави

         Една е у майка, на братя седмина,
                   Петкана девойка напета,
         и дойдоха нея да искат Загорци
                   през девет села от десето.

         Босилко Радойкин, най-личен Загорец,
                   допратил е китени свати;
         Петкани невян и огърлица бисер,
                   а майци й похти с позлати.

         Шестима я братя не вричат, далеко —
                   и майка сама не пристава…
         Най-малък брат Лазар, един само склонен,
                   потихом ги тъй увещава:

         „Не връщайте, майко: такъва късмет се
                   не всякога пада на сгода;
         Босилко е личен и ударен момък,
                   из първи от първа е рода.

         Дали му се лесно доброто намира,
                   доброто и харното име?
         За връщане лесно — но вижте отпосле
                   сами да не се пишманиме.

         Далеко бил уж — това да е грижа!
                   Та ние сме братя седмина;
         наред по веднъж да й идем на гости —
                   и седем са пъти в година!“

         Полъга се стара Петканина майка,
                   несговорни братя склониха.
         Неделя бе днеска, през горна неделя
                   Петкана девойка жениха…

         И дома се върнаха весели братя
                   от сестрина сватба в Загоре:
         но щом сете върнаха, черната чума
                   сполетя ги в бащино дворе.

         И всички тя в гроба без време отвлече,
                   сал стара им майка пожали —
         да има гробове им кой да спохожда,
                   свещица за мъртви да пали.

         Осъмваше утром горката им майка
                   и вечер замръкваше тамо,
         от гроб на гроб ходи, нарича и плаче —
                   ден минва в наричане само.

         Гробове им черни реди и полива,
                   обкича с босил и върбина.
         И само отминва Лазаря гроба,
                   и Лазаря люто проклина:

         „О, бог да даде нестопен да останеш!
                   Дух бродник духът ти да стане…
         Че ти ме подстори, без време да женим
                   в далечно Загоре Петкана.

         Та няма днес кой в непосилна неволя
                   тъга от сърце да развърне…
         О, милост за тебе от бога да няма,
                   лице той от теб да отвърне!“

         И Лазарю вече докрай се додея
                   от майчини клетви зловоли,
         от майчини думи и тежки и грозни…
                   И той се на бога примоли:

         „О, чуеш ли, боже, от ден на ден стават
                   по-грозни, горчиви наветви,
         и сякаше змии се впиват дълбоко
                   в сърцето ми майчини клетви.

         Стори, пристори ми от шарен кръст плоска,
                   кон добър от дървено ложе,
         ошел бих, довел бих от пусто Загоре,
                   Петкана при майка си, боже!“

         И стори се чудо — чу господ молбата
                   и тесния гроб се разтвори.
         И яхна си Лазар припряната коня —
                   потегли направо в Загоре.

         Премина край девет села и отби се
                   в десетото, Каменна Чука,
         там право се спря на Петканини порти
                   и тихо на порти почука.

         „Стани, поемни от ръцете ми плоска
                   и хайде со мене Петкано,
         че седем сме сватби подигнали — дойдох
                   на весели сватби с покана!“

         Излезе Петкана, та брата посрещна,
                   ръка му цалуна, и тръпна,
         подникна го мълком под вежди и тъй му
                   сподавени думи пошъпна.

         „Защо ти са, братко, тъй жълти ръцете
                   и образа синкав, подпухнал?
         Болял ли си болест невярна, че тъй ти
                   миришеш на пръст, на подмухнал?“

         „От болест не ще е… Но къщи сме седем
                   подигнали, сестро, туй лято;
         на пръст аз доганям, че ред ми се падна
                   самси да префърлям земята.“

         Петкана се върна, стъкми, премени се
                   со нова за сватба премяна —
         и тръгнаха. Ето, откакто на път са,
                   ден мина и други настана.

         Ей майчино село далеч се съзира;
                   през валог навлизат в лозята;
         в почуда озърна се плахо Петкана
         и с думи изви се към брата:

         „Мина виноберма и всички лозя са
                   обрани и вече прибрани,
         а нашите, братко, какво още чакат?
                   Виж, ронят ги черните врани!“

         „Лозята ги дадохме ние пролетес
                   на изпол, че много ни бяха;
         неволя слетя изполци другоселци —
                   лозята небрани остаха!“

         Ей дойдоха близо до самото село;
                   край село широки ливади.
         И още по-плахо, изново се брату
                   Петкана тогава обади:

         „Веч късна е есен, коситба се мина,
                   вей острия вятър есенни.
         Прибрани са хорски ливади — защо ли
                   сал наште стоят некосени?“

         „Пролетес отидоха в Добруджа пуста
                   вси братя на кяр цялолетен —
         самси не можах да сколасам навреме,
                   от болест невярна сполетен.“

         „А къщите как ги сколасахте?“ Лазар
                   наведе посърнало чело:
         „За къщите, сестро, не питай: ще видиш,
                   когато пристигнеме в село!“

         Вървят те през селото… И смаяни люде
                   изглеждат ги в страх мълчеливо —
         и бягат… Настръхнали псета по двори
                   баучат и грозно, и диво.

         Ей старата църква само посред село,
                   со бял зид висок обградена;
         изтракаха порти — излезе стария
                   со черен чембер прибрадена.

         Пристъпи през прага и очи подигна,
                   но смръзната тамо застана —
         юздата изпусна неволно и в ужас
                   към брата възви се Петкана.

         Но зърна пред нея как той се превърна
                   на чад — и невидим изчезна…
         Кат гръмната мигом в почуди, Петкана
                   не сети от коня как слезна.

         Към майката щерка, към щерката майка
                   се спуснаха виком веднага —
         со плач сете живи пригърнаха двете;
                   и паднаха мъртви пред прага.


         Cis moll

                            So pocht das Schicksal an die Pforte.
                            Beethoven

         Отмахна той завесите и тихо
         застана пред отворений прозорец.
         Таинствена и чудна лятна нощ
         полухваше с дихание си морно
         и лееха над сънний мир приветно
         сияние рой трепетни звездици;
         невнятен говор водеха със тях
         в градината събудените ветки.
         Нощта бе ясна, но злокобен мрак
         се сбираше Бетховену в душата —
         и той кръз него нищо не съзре.

         И тихо пак отдръпна се назад,
         през стаята премина и замислен
         той седна пред отворений роял…
         Разсипаха се звуци бурен вихър
         и трепнаха прекъснати. Ръце
         отпусна той и смъртно бледен лик
         безпомощно обори на гърди.
         И в мрачния му ум злокобни мисли
         се зароиха, сепнати за миг,
         тъй както искри изпод пепелта
         на току-що разровена жарава:

         — За мене всичко свършено е вече!
         Слепецът няма слънцето да види.
         Във безпросветна нощ залутан, само
         живее той — да чувства адский ужас
         на туй, що е загубил безвъзвратно.

         Слепец! За мен залязоха навеки
         на слънцето лучите — с звуковете
         на музиката… А едни, едни
         те даваха живот на моя дух
         и светлина на гордите ми чувства.
         Аз доживях самичък да се видя
         мъртвец приживе, Другите живеят
         с живота на творенията мои —
         и само ази зарад тях съм глух.
         И призракът на мойта чест жестока
         ме неотстъпно навсъде преследва
         със своя злобен и ужасен смях:
         „Творецът на хармонията — глух!“
         Душа жаднее за покой — покой
         във гроба — на чиито двери няма
         съдбата ни да хлопа, ни зове!

         Витаеше веч сянката на смърт
         над него и облъхна го със мраз.
         Но геният, хранител на душата,
         отблъсна властно удара… Бетховен
         чело подье и през прозореца стрелна
         навъсен поглед в звездни небеса.
         — Покоят е тъй близо!… За такъв ли
         покой жадней сърцето? Избавленье!
         В смъртта покой?! Дали не малодушье
         за него с своя милкав глас ми шепне?…
         Де гордото съзнание — че грей
         величие в човешката неволя?!

         Сляп бил си ти! И Омир бил е сляп;
         но в слепота от хилядите зрящи
         дничък само той е виждал ясно…
         Не из очите погледът излиза,
         а на душата из Света Светих.

         И аз оттамо счувам дивен ек!
         То стон ли е на хаоса душевен?
         Свещен ли плач на бедното сърце?
         Или е трепет то на ощ незнайни,
         но горди мисли, зародени в мрака,
         що божий пръст на нов насочва път?…

         Не! Не! Живее всемогъщий дух —
         а с него аз в изкуството живея…
         И загубата на единий слух
         нелесно тъй убива идеалът,
         когато него Висший Слух поддържа!
         Аз чувствам чрез него буйний пулс
         на общия живот на естеството —
         не той ли бие в моето сърце?
         То не от туй ли страда тъй жестоко?
         В страданьето е негова живот!
         И само в него ази ще намеря
         за нови чувства нови звукове —
         изкуството чрез тях да обновя…

         Таз висота достигна, възродена
         в велика скръб, великата душа.

         В полета горд на възбленуван блян
         унесен, той сафърленото свое
         творение отново залови —
         и се забрави, и забрави всичко…
         В хармония и дивна, и надвластна
         се сбориха и сляха звукове,
         метежен рой подир метежен рой,
         като пожарни пламъци. От тях
         на беззаветност знойний дъх повея…
         А смъртните окови, що душата
         тъй гордо бе зафърлила, звънтяха
         болезнено, като отьек на буря,
         и нейде си замираха далеч…
         В нестройний строй на тоя химън горд
         диханието на покой възвишен
         трепереше — покой на дух възмогнат.

         И в своята забрава той не спази
         как влезе тихо в стаята един
         от младите му ученици; сепнат
         от звуковете бурни на рояла,
         зад него той застана… И ужасни
         в главата му се мисли зароиха:
         „Рикание на гладен лъв в пустиня
         в тез звукове ехти. Отде те идат?
         Това не е ли изблик на безумье?
         Или той с свойта глухота изгуби
         и паметта за формата и строя?
         Безумецът, дали не възмечтава
         да заглуши светът — и нов закон
         да тури за хармонията той?!“

         А между туй, съзнанието тайно
         мълвече на Бетховена в душата:
         „Ти на съдбата няма що да робщеш.
         Ти имаш свой особен дял… Ти сне
         от небесата пламък Прометеев
         да го запалиш в хорските сърца
         и възгорени, да ги възвисиш.
         И в тях сърца, един през векове,
         ти ще живейш безсмъртен в смъртний мир.“


         Късмет

         Когато Господ-Бог привърши в небесата
         небесни залисии, той слезе на земята
         и съзова по свят що имаше роди,
         световния късмет да им разпореди.

         Застана Турчина пред него първо тамо —
         на сърмошит чепкен ръкавите зад рамо —
         и стори темане. „Най-първи се вести,
         продума Господ-Бог — какво желаеш ти?“

         — Аллах — отвърна той, — дай мене Агалъка!
         Да владам, знаеш сам, това ми е най-сръка.
         Но воля твоя пак — каквото кажеш ти:
         човек върши туй, Аллах що отреди!

         „Да бъде!“ — рече Бог… А ей че се задава
         безочливия Грък: пред Бога той застава,
         като че не пред Бог, ами пред свой ортак —
         засукал на кравай чак до уши мустак.

         — О Кириос, дари на мене Агалъка —
         избърболеска той; — ти знаеш не за мъка
         е Гърка Грък роден… Късмет според човек!
         А пък поминъка со Агалък е лек.

         „Да — каза Бог, — но виж, че Турчина превари
         и зе го. Избери ти дар от други дари.“
         — Когато е така, дай мене Хитростта:
         и с нея видя щем да минем на света!

         „Да бъде!“ — рече Бог… А още недорекъл,
         ей чорлавий Еврей се прязглава затекъл,
         с брада до пояс чак, и блед и запъхтян,
         отмеря отдалеч метан подир метан.

         — Дай мене, Яхова, каквото ми се пада!
         На верния си раб дай малката награда —
         дай Агалъка мен… Мерак ми е това…
         И с малкото съм аз доволен, Яхова!

         „Ей, Агалъка го отнесе веч Агата,
         следнего Гърка пък отиде с Хитрината —
         остава…“ — Яхова, Парата дай тогаз!
         И с най-нищожното съм пак доволен аз.

         „Да бъде!“ — рече Бог… А ето низ баиря
         и Българина се задава най-подиря,
         нехайно замотал един през други крак,
         над вежди рунтави нахлупил сив калпак.

         Дохожда, спира се и все се пак втелесва,
         и гузно по тила с два пръста се почесва:
         — Дойдох ти, Господи, да ме даруваш с дар —
         дари ми Агалъка… да бъда господар…

         „Де беше по-напред? Раздяла вече стана
         и зарад теб сега един късмет остана.“
         — Прощавай, Господи, по пътя закъснях:
         па малко и таквоз… на път се поуспах.

         Царвули нали е, изсъхнаха по жега,
         та да покиснат ги изух, да ми не стега,
         а пуста дрямка… На че там съм и заспал.
         „Затуй ще мъкнеш ти сега такава хал! —

         отвърна Господ-Бог: — Такъв ти е късметя!
         Кисни цървулите! И таз, що те сполетя,
         ти подир ралото влачи я чак до гроб…
         Земята работи — и неи бъди роб!“


         Поет

         С оръжие в ръка бе заловен
         той на Балкана и пред съд доведен.
         Последен изпит беше него ден,
         и неговия отговор последен.

         „Вий питате какъв съм! Втори път,
         чесъм поет ви вече отговарям.
         Защо въстанах? — казах пред съдът,
         но питате и аз ви пак повтарям:

         Обичам аз полето, сладкий дъх
         на неговите рожбици, цветята —
         и привечер кога ги милва лъх,
         и сутринта окъпани в росата.

         Щом цъфнеха напролет те, при тях
         от юг им птички идваха на гости.
         Аз от дете с тез птички другарях,
         че дивни бяха песните им прости.

         Свободни песни… не като онез,
         каквито ази пеях — и каквито
         сте и от други чували до днес;
         то бяха песни от сърце честито —

         сърце свободно, сгряно от лучът
         на божието животворно слънце,
         и во което песните растът,
         като в поле посеяното зрънце.

         Такова слънце в моето сърце
         не грееше: — то в мрачина бе клето…
         И ази грабнах пушката в ръце
         да извоювам слънце за сърцето.

         Та песните, които то роди,
         на радост рожби, радости да сеят.
         Поета — тъй небото отреди —
         да пей, свободни птички както пеят…“

         * * *

         Присъдата бе смърт. На другий ден,
         преди зори, обесиха поета.
         Ръмеше дъжд и вятъра студен
         като въздишка стенеше в полето.

         И неми бяха влажните листа
         там на липата, дето той издъхна…
         Откакто на бесило стана тя,
         там песента на птичките заглъхна.


         Сърце на сърцата

                                           O love, I am not but love.
                                               Shelley

         Алпийските вършини с леден поглед
         намръщено се взират към Лагорн,
         о чийто цветни брегове морето
         се гали и со ромон тих им шепне
         най-свидните си блянове, родени
         в таинствените негови недра.
         Вей тих вечерник, песен насамотен
         рибар отнейде с себе си понесъл;
         а надалеч, към дрезгавия запад
         разпръснати, рой бели ветрила,
         подобно леки пеперуди, тънат
         на небосклона в огнените скути.

         По стръмний бряг дружина чужденци
         се спущаха, подзели буйна разпря.
         Един от тях, комуто во очите
         бе сякаше огледано небото,
         към другите извърнат проговори:
         „О, вярвайте, честит е само онзи,
         сърцето на когото е олтар,
         де пламъка на истината грей —
         и осветлява разумът.“ През реч
         преварил, други се обади там:
         — Блян на поета! Истината в него
         е враг на всяка истина в живота.
         Во истини що из сърце изхождат,
         намит щастье и наслада само
         на мисълта безкръвните аскети…
         Бъди Монблан! На висини възмогнат,
         обвий се с лед и с леден поглед гледай,
         това под тебе в мрака що гъмжи. —
         Но, в него взрян, ръка подигна Шелли —
         на горди думи с по-горд отговор:
         „Монблан да бъда? Съм! Но друг съм аз.
         На слънцето лучите, чойто чело
         що милват — искам с отблеска им аз
         да стопля туй, което смръзва той!…
         Туй който иска, нека дойде с мен.
         Към всякой връх по стръмен път се ходи
         и не една въздишка, не едно
         натякванье водача ще да чуе,
         от пътници, по него що вървят;
         но що от туй? Exselsior! Сами
         те благодарствен поглед ще обърнат
         към тебе — с теб на висини възйети.“

         Сияеше во модрия му поглед
         таинствена и строга мощ. Безмълвно
         другарите вървяха подир него,
         залисани от гордия му порив.
         Невидимия дух на вдъхновенье,
         челото му засенил, с горд възторг
         говореше през неговите устни:

         „От суетните — суетна присъда!
         Присъда друга има: който сам
         е себе си постигнал, той живее
         во вечността и малко ще да знай,
         какво ще каже времето за него.
         И нека ви не плаши мисълта,
         че бъдещето ще повтори пак
         лъжите, неразбиранщините вети.
         Со смъртните и смъртното умира.
         Туй що на Лета тъмните вълни
         погълнат, няма да се върне вече
         со своя рев живота да смути.
         Век подир века в пъстра върволица
         ще се изнизват, нищо от предишний
         в послешний без повтора да намери…

         О, не! На дните в безконечний ход,
         едно, едно ще се повтори пак —
         към светлина възвишений купнеж,
         към висшето стремленията чисти
         и гордий, властен жад за идеал!
         Ще се повтори онова, което,
         в световните промени непроменно,
         е будило в човека человека
         и смисъл му е давало в живота.

         Честит е тоз избраник, чийто дух,
         като ковчегът Ноев, пренесе
         от прежний свят в послешний онова,
         което е в промени непроменно.
         Той подир смърт от себе си оставя
         най-чистото, най-хубавото — жица
         от царството на сенките безплътни,
         която ще го свързва с тоя мир.“
         Те бяха слезли на самия бряг,
         там, дето ги възчакваше готова,
         люляна тихо над вълните лодка.
         Во дрезгавата далнина небото,
         с вечерний си лазурно-тъмен плащ,
         застилаше заспалото море,
         като сестра заспалия си брат.
         При сетнята раздяла се обърна
         пък друг сега и тихо проговори:

         — Небесен блян на земен син. Не всякой
         тъй над света, извърнат от света,
         високо би можал да се възмогне. —
         На рамото му сложи с горд замах
         ръката си, и тъй отвърна Шелли:
         „Домогвай се до себе си — и възмогнат
         ще бъдеш ти на тази висота!
         Грей божий плам на всякого в душата
         и му целта висока осветлява.
         Не се възпирай; дето простий смъртен
         смутен се спира — там хероя почва.“

         Во лодката се отделиха трима.
         Под равний мах на леките весла
         тя тихо се понесе по морето;
         и галяха я тъмните вълни,
         тъй както галят блянове високи
         тям поверений, с тях възвисен дух.
         Другарите, там спрени на брегът,
         изпращаха им сетньо сбогом, шапки
         размахали в издигнати ръце —
         докле се татък лодката от поглед
         в дрезгавината вечерна изгуби.

         * * *

         Тъмней нощта. В вълшебна тишина
         спят небесата, слени с долний мир;
         и глухий шум на тъмните вълни
         един сред тая тишина говори —
         на бездната со говора злокобен.
         Кат блянове на всесветовен сън,
         блестят и гаснат ясните звезди,
         огледани во бездната лазурна.

         Попътний вятър лодката влече.
         Безшум се плъзгат пуснати весла
         и тримата другари, в разговор
         унесени, нехайно там седяха,
         без да съгледат облаците бурни,
         на буйна рат подобни, как прииждат
         и сбират се и трупат в небесата.

         Възлегнат на кърмилото един
         с въздъх към Шелли се така обърна:
         — Да; да не бяхме слаби! А защо,
         с това съзнанье, ощений се рвем
         да бъдем силни? Де е тази сила,
         що би могла и нази да окрили?
         „Тя в нас е! Бягай в себе си — живей
         в сърцето, като жрец в свещений храм,
         и твоя дух ще бъде окрилен!“

         — Утопия това е, Шелли. —

         „Утопия! И тъй да е — в живота
         утопиите само дават цел
         и человека во човека раждат.
         Утопии сърцето възродяват,
         превръщат го на рай цветущ, където
         мирът върховен свива свойто гняздо…
         Към идеала поглед възведи —
         не на умът, а на сърцето рожба —
         и знай, че той едничък е надежден
         компас в ревът на бурите световни.
         Тоз, който само с ум на тоя свят живей
         е жив мъртвец; и чужди са за него
         и радости и сълзи на живота, —
         защото няма той човешко чувство,
         защото нему чужд е дух човешки!…

         Що значи твоя страх, другарю мой?
         Къде си тъмен поглед устремил?
         Утопията проникни — и страх
         не ще намери твоето сърце!“

         — Над нас се вие буря! Или ти,
         унесен в своя блян, не виждаш нищо?
         Не бъдеще сънувано пред нас е —
         со мрачен поглед дебне ни смъртта! —
         Но го прекъсна Шелли, поглед сам
         към облачните небеса възйел:
         „През мрак и бура плавам с песен аз
         и нищо ми сърцето не смущава!
         На идеала фарът грей: кърмчия
         е любовта ми — дето и да съм,
         знам, ще изляза на честитий бряг!…

         Честитий бряг са бъдащите дни.
         Световните промени и несгоди
         ще мина аз — и няма те да хвърлят
         в сърцето ми отсянка… Никой вихър
         свещений плам на идеала няма
         да угаси — от божий дух е искра
         той: божий дух, из мрака битието
         що е извикал — в светлина живот
         да заживей… Другарю, то е блян,
         утопия — нали? Та нека бъде!
         Во знойната пустиня на живота,
         където всичко крей и мре, от билка
         най-дребна, до сърцето человешко, —
         живителна роса е тя, която
         запазва всичко в дивната му свежест.
         Пустиня е сърце без идеал:
         едничкий верен страж на любовта —
         а тя, и само тя, е на човека
         призванието висше на света.“

         И бесен вихърсе над тях изви;
         като че звяр, изтръгнат от вериги,
         се хвърли той над тъмните вълни
         и гис бесът си зарази. Раззина
         зловеща паст настръхналата бездна,
         и оглуши тя с дивия си рев
         вселената… То беше мимолетен
         въртеж на бура ненадейна. Скоро
         премина той, и всичко пак утихна.
         Пак трепнаха звезди на небесата.
         Но мятаха се още все вълните
         и тласкаха там лодката разбита:
         ту мигновено в зиналата паст
         на бездната низвъргната летеше,
         ту навъзбог възйемаше се тя —
         и носеха я стръвните вълни
         към бреговете на незнаен край.

         * * *

         Пак бяха сбрани всичкиту другари
         на морский бряг. И сбрани бяха те
         пак да изпращат Шелли — но сега
         за сетен път — на път към вечността.

         Морето бе на пясъчния бряг
         изхвърлило избраната си жъртва: —
         на ниска клада сложен, буен плам
         обгръщаше останките му смъртни.

         В дълбока скръб, безмълвно там стояха
         другарите, унесени през мисли
         во онзи мир, во който през живот
         бе погледа му вдъхновен обърнат.
         Амфора во ръка еди издигнал,
         от час на час обливаше мъртвеца
         со благовонно вино — и подзети
         отново жадно пламнали езици
         обжегваха безжизнения труп…

         От вятъра отвяван, към морето
         се черний дим разстилаше полека…
         Огънят свърши своята отреда —
         на пясъка лежеше супа пепел
         с петна червено-тъмни; тук-таме
         береяха се кости.

                   Изведнъж
         към пепелта един се спусна бързо
         и грабна из жаравата гореща
         опазен къс от трупа. Разтреперан
         издигна той ръка си обгорена —
         трептеше там сърцето на поета.

         ____________________________

         На гробищата протестантски в Рим,
         при урната на Цестия, лежат
         сърцето и световний прах на Шелли.
         Сребрист ясмин над гроба му расте,
         и пази сянка с тъмните си листи
         над мряморната плоча с златен надпис
         Cor cordium — Сърцето на сърцата.
         — Не е смъртта за него смърт. Пренесен
         в друг мир, живей той в нашите сърца
         и пази там, като весталка, чистий
         вълшебен плам на вечната любов.

Няма коментари:

Публикуване на коментар