30 юни 2012 г.

Българска класическа литература: Поезията на Ботев


         Христо Ботев
       Стихотворения

Борба

         В тъги, в неволи младост минува,
         кръвта се ядно в жили вълнува,
         погледът мрачен, умът не види
         добро ли, зло ли насреща иде…
         На душа лежат спомени тежки,
         злобна ги памет често повтаря,
         в гърди ни любов, ни капка вяра,
         нито надежда от сън мъртвешки
         да можеш свестен човек събуди!
         Свестните у нас считат за луди,
         глупецът вредом всеки почита:
         „Богат е“, казва, пък го не пита
         колко е души изгорил живи,
         сироти колко той е ограбил
         и пред олтарят бога измамил
         с молитви, с клетви, с думи лъжливи.
         И на обществен тоя мъчител
         и поп, и черква с вяра слугуват;
         нему се кланя дивак учител,
         и с вестникарин зайдно мъдруват,
         че страх от бога било начало
         на сяка мъдрост… Туй е казало
         стадо от вълци във овчи кожи,
         камък основен за да положи
         на лъжи свети, а ум човешки
         да скове навек в окови тежки!
         Соломон, тоя тиран развратен,
         отдавна в раят найде запратен,
         със свойте притчи между светците,
         казал е глупост между глупците,
         и нея светът до днес повтаря —
         „Бой се от бога, почитай царя!“
         Свещена глупост! Векове цели
         разум и совест с нея се борят;
         борци са в мъки, в неволи мрели,
         но кажи, що са могли да сторят!
         Светът, привикнал хомот да влачи,
         тиранство и зло и до днес тачи;
         тежка желязна ръка целува,
         лъжливи уста слуша с вяра:
         млъчи, моли се, кога те биять
         кожата ти да одере звярът
         и кръвта да ти змии изпият,
         на бога само ти се надявай:
         „Боже, помилуй — грешен съм азе“
         думай, моли се и твърдо вярвай —
         бог не наказва, когото мрази…
         Тъй върви светът! Лъжа и робство
         на тая пуста земя царува!
         И като залог из род в потомство
         ден и нощ — вечно тук преминува.
         И в това царство кърваво, грешно,
         царство на подлост, разврат и сълзи,
         царство на скърби — зло безконечно!
         кипи борбата и с стъпки бързи
         върви към своят свещени конец…
         Ще викнем ние: „Хляб или свинец!“

        
         Делба

         По чувства сме братя ний с тебе
         и мисли еднакви ний таим,
         и вярвам, че в светът за нищо
         ний няма с теб да се разкаем.

         добро ли сме, зло ли правили,
         потомството назе ще съди;
         а сега — дай ръка за ръка
         и напред със стъпки по-твърди!

         Спътник ни са били в животът
         страдания, бедност в чужбина,
         но тях сме ний братски делили
         и пак ще ги делим двамина…

         Ще делим ний хорски укори,
         ще търпим и присмех глупешки,
         ще търпим, но няма да охнем
         под никакви мъки човешки.

         И глава ний няма да сложим
         пред страсти и светски кумири:
         сърцето си вече казахме
         с печалните наши две лири…

         Напред сега с чувства и мисли
         последната дялба да делим:
         да изпълним дума заветна —
         на смърт, братко, на смърт да вървим!

        
         Дякон Васил Левски
         [Първи вариант на стихотворението „Обесването на Васил Левски“]

         О, Майко моя, родино света!
         Защо тъй горко, тъй скробно плачеш?
         Гарване и ти, птицо проклета,
         над чий там гроб тъй грозно грачеш?

         О, зная, зная, ти плачеш, майко,
         затуй, че ти си черна робиня;
         затуй, че твоят свещен глас, майко,
         е глас без помощ, глас вов пустиня!

         Плачи! Там близо до град София
         вида аз стърчи черно бесило.
         И твоят един син, Българио,
         виси на него… Със страшна сила.

         Зимата пее свойта зла песен.
         Вихрове гонят тръни в полето
         и студ, и мраз — плач безнадежден!
         Навяват на теб, теб на сърцето!

         Гарванът грачи грозно, зловещо,
         псета и вълци вият в мъглата;
         старци са богу молат горещо,
         жените плачат, пищат децата!

         Умря той вече! Юнашка сила
         твойте тиране скриха в земята!
         О, майко моя, родино мила,
         плачи за него, кълни съдбата!

        
         Обесването на Васил Левски

         О, майко моя, родино мила,
         защо тъй жално, тъй милно плачеш?
         Гарване, и ти, птицо проклета,
         на чий гроб там тъй грозно грачеш?

         Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
         затуй, че ти си черна робиня,
         затуй, че твоят свещен глас, майко,
         е глас без помощ, глас във пустиня.

         Плачи! Там близо край град София
         стърчи, аз видях, черно бесило,
         и твой един син, Българийо,
         виси на него със страшна сила.

         Гарванът грачи грозно, зловещо,
         псета и вълци вият в полята,
         старци се молят богу горещо,
         жените плачат, пищят децата.

         Зимата пее свойта зла песен,
         вихрове гонят тръни в полето,
         и студ, и мраз, и плач без надежда
         навяват на теб скръб на сърцето.


         До моето първо либе

         Остави таз песен любовна,
         не вливай ми в сърце отрова —
         млад съм аз, но младост не помня,
         пък и да помня, не ровя
         туй, що съм ази намразил
         и пред тебе с крака погазил.

         Забрави туй време, га плачех
         за поглед мил и за въздишка:
         роб бях тогаз — вериги влачех,
         та за една твоя усмивка,
         безумен аз светът презирах
         и чувства си в калта увирах!

         Забрави ти онез полуди,
         в тез гърди веч любов не грее
         и не можеш я ти събуди
         там, де скръб дълбока владее,
         де сичко е с рани покрито
         и сърце зло в злоба обвито!

         Ти имаш глас чуден — млада си,
         но чуйш ли как пее гората?
         Чуйш ли как плачат сиромаси?
         За тоз глас ми копней душата,
         и там тегли сърце ранено,
         там, де е се с кърви облено!

         О, махни тез думи отровни!
         Чуй как стене гора и шума,
         чуй как ечат бури вековни,
         как нареждат дума по дума —
         приказки за стари времена
         и песни за нови теглила!

         Запей и ти песен такава,
         запей, девойко, на жалост,
         запей как брат брата продава,
         как гинат сили и младост,
         как плаче сирота вдовица
         и как теглят без дом дечица!

         Запей, или млъкни, махни се!
         Сърце ми веч трепти — ще хвръкне,
         ще хвръкне, изгоро, — свести се!
         Там, де земя гърми и тътне
         от викове страшни и злобни
         и предсмъртни песни надгробни…

         Там… там буря кърши клонове,
         и сабля ги свива на венец;
         зинали са страшни долове
         и пищи в тях зърно от свинец,
         и смъртта й там мила усмивка,
         а хладен гроб сладка почивка!

         Ах, тез песни и таз усмивка
         кой глас ще ми викне, запее?
         Кървава да вдигна напивка,
         от коя и любов немее,
         пък тогаз и сам ще запея
         що любя и за що милея!…


         Елегия

         Кажи ми, кажи, бедний народе,
         кой те в таз рабска люлка люлее?
         Тоз ли, що спасителят прободе
         на кръстът нявга зверски в ребрата,
         или тоз, що толкоз годин ти пее:
         „Търпи, и ще си спасиш душата?!“

         Той ли, ил някой негов наместник,
         син на Лойола и брат на Юда,
         предател верен и жив предвестник
         на нови тегла за сиромаси,
         нов кърджалия в нова полуда,
         кой продал брата, убил баща си?!

         Той ли? — кажи ми. Мълчи народа!
         Глухо и страшно гърмят окови,
         не чуй се от тях глас за свобода:
         намръщен само с глава той сочи
         на сган избрана — рояк скотове,
         в сюртуци*, в реси** и слепци с очи.
         [* сюртук — горна мъжка дреха]
                [** реси` — мн. число от расо]

         Сочи народът, и пот от чело
         кървав се лее над камък гробен;
         кръстът е забит във живо тело,
         ръжда разяда глозгани кости,
         смок е засмукал живот народен,
         смучат го наши и чужди гости!

         А бедният роб търпи и ние
         без срам, без укор, броиме време,
         откак е в хомот нашата шия,
         откак окови влачи народа,
         броим и с вяра в туй скотско племе
         чакаме и ний ред за свобода!

        
         Хаджи Димитър

         Жив е той, жив е! Там на Балкана,
         потънал в кърви, лежи и пъшка
         юнак с дълбока на гърди рана,
         юнак във младост и в сила мъжка.

         На една страна захвърлил пушка,
         на друга сабля на две строшена;
         очи темнеят, глава се люшка,
         уста проклинат цяла вселена!

         Лежи юнакът, а на небето
         слънцето спряно сърдито пече;
         жътварка пее нейде в полето,
         и кръвта още по-силно тече!

         Жътва е сега… Пейте, робини,
         тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
         в таз робска земя! Ще да загине
         и тоя юнак… Но млъкни, сърце!

         Тоз, който падне в бой за свобода,
         той не умира: него жалеят
         земя и небо, звяр и природа
         и певци песни за него пеят…

         Денем му сянка пази орлица
         и вълк му кротко раната ближе;
         над него сокол, юнашка птица,
         и тя се за брат, за юнак грижи!

         Настане вечер — месец изгрее,
         звезди обсипят сводът небесен;
         гора зашуми, вятър повее, —
         Балканът пее хайдушка песен!

         И самодиви в бяла премена,
         чудни, прекрасни, песен поемнат, —
         тихо нагазят трева зелена
         и при юнакът дойдат та седнат.

         Една му с билки раната върже,
         друга го пръсне с вода студена,
         третя го в уста целуне бърже —
         и той я гледа, — мила, зесмена!

         „Кажи ми, сестро, де — Караджата?
         Де е и мойта вярна дружина?
         Кажи ми, пък ми вземи душата, —
         аз искам, сестро, тук да загина!“

         И плеснат с ръце, па се прегърнат,
         и с песни хвръкнат те в небесата, —
         летят и пеят, дорде осъмнат,
         и търсят духът на Караджата…

         Но съмна вече! И на Балкана
         юнакът лежи, кръвта му тече, —
         вълкът му ближе лютата рана,
         и слънцето пак пече ли — пече!

        
         Хайдути
         Баща и син

         Я надуй, дядо, кавала,
         след теб да викна — запея
         песни юнашки, хайдушки,
         песни за вехти* войводи —
         [* вехти — стари]
         за Чавдар страшен хайдутин,
         за Чавдар вехта войвода —
         синът на Петка Страшника!
         Да чуят моми и момци
         по сборове и по седенки:
         какви е деца раждала,
         раждала, ражда и сега
         българска майка юнашка;
         какви е момци хранила,
         хранила, храни и днеска
         нашата земя хубава!
         Ах, че мен, дядо, додея*
         [* додея ми — омръзна ми]
         любовни песни да слушам,
         а сам за тегло да пея,
         за тегло, дядо, сюрмашко,
         и за свойте си кахъри*,
         [* кахъри — грижи]
         кахъри, черни ядове!
         Тъжно ми й, дядо, жално ми й,
         ала засвири — не бой се, —
         аз нося сърце юнашко,
         глас имам меден загорски,
         та ’ко* ме никой не чуе,
                [* ’ко — ако]
         песента ще се пронесе
         по гори и по долища —
         горите ще я поемат,
         долища ще я повторят
         и тъгата ми ще мине,
         тъгата, дядо, от сърце!
         Пък който иска, та тегли —
         тежко му нима ще кажа?
         Юнакът тегло не търпи —
         ала съм му думал и думам:
         Блазе му, който умее
         за чест и воля да мъсти —
         доброму добро да прави,
         лошия с ножа по глава, —
         пък ще си викна песента!

         I

         Кой не знай Чавдар войвода,
         кой не е слушал за него?
         Чорбаджия ли изедник,
         или турските сердари*?
                [* сердари — войници]
         Овчар ли по планината,
         или пък клети сюрмаси!
         Водил бе Чавдар дружина
         тъкмо до двайсет години
         и страшен беше хайдутин
         за чорбаджии и турци;
         ала за клети сюрмаси
         крило бе Чавдар войвода!
         Затуй му пее песента
         на Странджа баир гората,
         на Ирин-Пирин тревата;
         меден им кавал приглаша
         от Цариграда до Сръбско
         и с ясен ми глас жътварка
         от Бяло море до Дунав —
         по румелийски полета…

         Един бе Чавдар войвода —
         един на баща и майка,
         един на вярна дружина;
         мъничък майка остави,
         глупав от татка отдели,
         без сестра, Чавдар, без братец,
         ни нийде някой роднина —
         един сал вуйка изедник
         и деветмина дружина!…
         Хлапак дванайсетгодишен,
         овчар го даде майка му,
         по чужди врата да ходи,
         на чужд хляб да се научи;
         но стоя Чавдар, що стоя —
         стоял ми й от ден до пладня!
         И какво да ми спечели?
         Голям армаган на майка —
         тез тежки думи отровни:
         „Що ме си, майко, продала
         на чуждо село аргатин*:
         [* аргатин — слуга]
         овци и кози да паса,
         да ми се смеят хората
         и да ми думат в очите:
         да имам баща войвода
         над толкозмина* дружина,
         [* толкозмина — толкова]
         три кази* да е наплашил,
         [* кази — околии, адм. единица]
         да владей Стара планина,
         а аз при вуйча да седя —
         при тоз сюрмашки изедник! —
         копилето му да бавя;
         час по час да ме нахоква,
         че съм се и аз увълчил,
         че човек няма да стана,
         а ще да гния в тъмница,
         и ще ми капнат месата
         на Кара баир на кола!…
         Проклет бил човек вуйка ми!
         Проклет е, майко — казвам ти,
         не ща при него да седя,
         копилето му да бавя
         и крастите да му завръщам.
         Яли ги свраки и псета!
         При татка искам да ида,
         при татка в Стара планина;
         татко ми да ме научи
         на к’ъвто искам занаят.“
         Зави се майка, замая —
         камък й падна на сърце;
         гледа си в очи Чавдара,
         във очи черни, големи,
         глади му глава къдрава
         и ръда* клета, та плаче.
         [* ръда — плаче]
         Чавдар я плахо изгледа,
         и с сълзи и той на очи,
         майка си бърже попита:
         „Кажи ми, мале, що плачеш?
         Да не са татка хванали,
         хванали или убили,
         та ти си, мале, остала
         сирота, гладна и жъдна?…“
         Прегърна майка Чавдара,
         в очи го черни целуна,
         въздъхна, та му продума:
         „За тебе плача, Чавдаре,
         за тебе, дете хубаво,
         писано*, още шарено:
         [* писано — рисувано]
         ти ми си, синко, едничък,
         едничък още мъничък,
         а лоши думи хортуваш; —
         как ще те майка прежали,
         да идеш, синко, с татка си,
         хайдутин като ще станеш!
         Татко ти й снощи доходял,
         за тебе, синко, да пита —
         много ме й съдил и хокал,
         що съм те, синко, пратила
         при вуйча ти, а не при него —
         да види и той, че има
         хубаво дете юначе;
         далеч ли да го проводи,
         на книга да се изучи,
         или хайдутин направи,
         по планината да ходи.
         Триста й заръци заръчал,
         в неделя да те проводя
         на хайдушкото сборище…
         Ще идеш, синко Чавдаре,
         едничко чедо на майка!
         Ще идеш утре при него;
         ала те клетва заклинам,
         ако ти й мила майка ти,
         да плачеш, синко, да искаш,
         с дружина да те не води,
         а да те далеч проводи,
         на книга да се изучиш —
         майци си писма да пишеш,
         кога на гурбет отидеш…“

         Рипна ми Чавдар от радост,
         че при татка си ще иде,
         страшни хайдути да види
         на хайдушкото сборище;
         а майка ядна*, жалостна,
         [* ядна — изпълнена с мъка]
         дете си мило прегърна,
         и … пак заръда, заплака!…

        
         Към брата си

         Тежко, брате, се живее
         между глупци неразбрани;
         душата ми в огън тлее,
         сърцето ми в люти рани.

         Отечество мило любя,
         неговият завет пазя;
         но себе си, братя, губя,
         тия глупци като мразя.

         Мечти мрачни, мисли бурни
         са разпнали душа млада;
         ах, ръка си кой ще турне
         на туй сърце, дето страда?

         Никой, никой! То не знае
         нито радост, ни свобода;
         а безумно как играе
         в отзив на плач из народа!

         Често, брате, скришом плача
         над народен гроб печален;
         но, кажи ми, що да тача
         в тоя мъртъв свят коварен?

         Нищо, нищо! Отзив няма
         на глас искрен, благороден,
         пък и твойта й душа няма
         на глас божий — плач народен!

        
         Майце си

         Ти ли си, мале, тъй жално пела,
         ти ли си мене три годин клела,
         та скитник ходя злочестен ази
         и срещам това, що душа мрази?

         Бащино ли съм пропил имане,
         тебе ли покрих с дълбоки рани,
         та мойта младост, мале, зелена
         съхне и вехне люто язвена*?!
         [* язвена — покрита с рани, наранена]

         Весел ме гледат мили другари,
         че с тях наедно и аз се смея,
         но те не знаят, че аз веч тлея,
         че мойта младост слана попари!

         Отде да знаят? Приятел нямам
         да му разкрия що в душа тая;
         кого аз любя и в какво —
         мечти и мисли — от що страдая.

         Освен теб, мале, никого нямам,
         ти си за мене любов и вяра;
         но тук вече не се надявам
         тебе да любя: сърце догаря!

         Много аз, мале, много мечтаях
         щастие, слава да видим двама,
         сила усещах — що не желаях?
         Но за вси желби* приготви яма!
         [* желби — желания]

         Една сал клета, една остана:
         в прегръдки твои мили да падна,
         та туй сърце младо, таз душа страдна
         да се оплачат тебе горкана…

         Баща и сестра и братя мили
         аз да прегърна искам без злоба,
         пък тогаз нека измръзнат жили,
         пък тогаз нека изгния в гроба!

        
         Моята молитва
                  „Благословен Бог наш…“

         О, мой боже, правий боже!
         Не ти, що си в небесата,
         а ти, що си в мене, боже —
         мен в сърцето и в душата…

         Не ти, комуто се кланят
         калугери и попове
         и комуто свещи палят
         православните скотове;

         не ти, който си направил
         от кал мъжът и жената,
         а човекът си оставил
         роб да бъде на земята;

         не ти, който си помазал
         царе, папи, патриарси,
         а в неволя си зарязал
         мойте братя сиромаси;

         не ти, който учиш робът
         да търпи и да се моли
         и храниш го дор до гробът
         само със надежди голи;

         не ти, боже, на лъжците,
         на безчестните тирани,
         не ти, идол на глупците,
         на човешките душмани!

         А ти, боже, на разумът,
         защитниче на робите,
         на когото щат празнуват
         денят скоро народите!

         Вдъхни секиму, о, боже!
         любов жива за свобода —
         да се бори кой как може
         с душманите на народа.

         Подкрепи и мен ръката,
         та кога въстане робът,
         в редовете на борбата
         да си найда и аз гробът!

         Не оставай да изстине
         буйно сърце на чужбина,
         и гласът ми да премине
         тихо като през пустиня!…

        
         На прощаване
         в 1868 г.

         Не плачи, майко, не тъжи,
         че станах ази хайдутин,
         хайдутин, майко, бунтовник,
         та тебе клета оставих
         за първо чедо да жалиш!
         Но кълни, майко, проклинай
         таз турска черна прокуда,
         дето нас млади пропъди
         по тази тежка чужбина —
         да ходим да се скитаме
         немили, клети, недраги!
         Аз зная, майко, мил съм ти,
         че може млад да загина,
         ах, утре като премина
         през тиха бяла Дунава!
         Но кажи какво да правя,
         кат ме си, майко, родила
         със сърце мъжко, юнашко,
         та сърце, майко, не трае
         да гледа турчин, че бесней
         над бащино ми огнище:
         там, дето аз съм пораснал
         и първо мляко засукал,
         там, дето либе хубаво
         черни си очи вдигнеше
         и с оназ тиха усмивка
         в скръбно ги сърце впиеше,
         там, дето баща и братя
         черни чернеят за мене!…
         Ах, мале — майко юнашка!
         Прости ме и веч прощавай!
         Аз вече пушка нарамих
         и на глас тичам народен
         срещу врагът си безверни.
         Там аз за мило, за драго,
         за теб, за баща, за братя,
         за него ще се заловя,
         пък… каквото сабя покаже
         и честта, майко, юнашка!
         А ти ’га чуеш, майнольо,
         че куршум пропей над село
         и момци вече наскачат,
         ти излез, майко — питай ги,
         де ти е чедо остало?
         Ако ти кажат, че азе
         паднал съм с куршум пронизан,
         и тогаз, майко, не плачи,
         нито пък слушай хората,
         дето ще кажат за мене
         „Нехранимайка излезе“,
         но иди, майко, у дома
         и с сърце сичко разкажи
         на мойте братя невръстни,
         да помнят и те да знаят,
         че и те брат са имали,
         но брат им падна, загина,
         затуй, че клетник не трая
         пред турци глава да скланя,
         сюрмашко тегло да гледа!
         Кажи им, майко, да помнят,
         да помнят, мене да търсят:
         бяло ми месо по скали,
         по скали и по орляци,
         черни ми кърви в земята,
         в земята, майко, черната!
         Дано ми найдат пушката,
         пушката, майко, сабята,
         и дето срещнат душманин,
         със куршум да го поздравят,
         а пък със сабя помилват…
         Ако ли, майко, не можеш
         от милост и туй да сториш,
         то ’га се сберат момите
         пред назе, майко, на хоро
         и дойдат мойте връстници
         и скръбно либе с другарки,
         ти излез, майко, послушай
         със мойте братя невръстни
         моята песен юнашка —
         защо и как съм загинал
         и какви думи издумал
         пред смъртта и пред дружина…
         Тъжно щеш, майко, да гледаш
         ти на туй хоро весело,
         и като срещнеш погледът
         на мойто либе хубаво,
         дълбоко ще ми въздъхнат
         две сърца мили за мене —
         нейното, майко, и твойто!
         И две щат сълзи да капнат
         на стари гърди и млади…
         Но туй щаг братя да видят
         и кога, майко, пораснат,
         като брата си ще станат —
         силно да любят и мразят…
         Ако ли, мале, майноле,
         жив и здрав стигна до село,
         жив и здрав с байряк във ръка,
         под байряк лични юнаци,
         напети в дрехи войнишки,
         с левове златни на чело,
         с игляни пушки* на рамо
         [* игляни пушки — стари пушки с тънка дълга цев]
         и с саби-змии на кръстът,
         о, тогаз, майко юнашка!
         О, либе мило, хубаво!
         Берете цветя в градина,
         късайте бръшлян и здравец,
         плетете венци и китки
         да кичим глави и пушки!
         И тогаз с венец и китка
         ти, майко, ела при мене,
         ела ме, майко, прегърни
         и в красно чело целуни —
         красно, с две думи заветни:
         свобода и смърт юнашка!
         А аз ще либе прегърна
         с кървава ръка през рамо,
         да чуй то сърце юнашко,
         как тупа сърце, играе;
         плачът му да спра с целувка,
         сълзи му с уста да глътна…
         Пък тогаз… майко, прощавай!
         Ти, либе, не ме забравяй!
         Дружина тръгва, отива,
         пътят е страшен, но славен:
         аз може млад да загина…
         Но… стига ми тая награда —
         да каже нявга народът:
         умря сиромах за правда,
         за правда и за свобода…

        
         Ней
         [ней — (ост.) на нея.]

         Питаш ме защо съм аз
         дохождал нощя у вас,
         как съм скочил през плета
         и що щял съм да крада.

         Кат мъжът ти не съм стар
         да не видя в тъмна нощ:
         аз си имам за другар
         на поясът остър нож.

         Нощ бе тъмна като рог,
         примъкнах се като смок:
         слушам, гледам — всички спят,
         спеше си и ти с мъжът.

         Там в градина аз седнах,
         в ръка силна нож стиснах:
         ще излезе, рекох, той,
         ще изпита гневът мой.

         Гледам в къщи свещ гори,
         вие спите — мен в гърди
         силен пламък, яд гори
         и гняв ще ме умори.

         Впил съм очи във свещта,
         а не виждам, че нощта
         превали се и мина
         и зора се веч сипна.

         Славей песен си запя:
         с радост среща той зора;
         през прозорецът глава
         се показа и засмя.

         Тебе тутакси познах
         и тогаз се чак стреснах;
         „Друг път“, славею казах
         и през плетът пак скокнах.

         Ето защо идвах аз
         в тъмна нощ и грозен* час:
                [* грозен — страшен, опасен (рус.)]
         ще умре един от нас —
         ил мъжът ти, ил аз!

        
         Патриот

         Патриот е — душа дава
         за наука, за свобода;
         но не свойта душа, братя,
         а душата на народа!
         И секиму добро струва,
         само, знайте, за парата,
         като човек — що да прави?
         продава си и душата.

         И е добър християнин:
         не пропуща литургия;
         но и в черква затуй ходи,
         че черквата й търговия!
         И секиму добро струва,
         само, знайте, за парата,
         като човек — що да прави?
         залага си и жената.

         И е човек с добро сърце:
         не оставя сиромаси;
         но не той вас, братя, храни,
         и вий него със трудът си!
         И секиму добро струва,
         само, знайте, за парата,
         като човек — що да прави?
         изяда си и месата.

        
         Пристанала

         Кавал свири на поляна,
         на поляна, край горица;
         млада, хубава Стояна
         търчи с менци за водица.

         Из градина крещи, вика
         омразната нейна стрика*:
         [* стрика — стринка]
         „Полудя ли, мар Стояно,
         та отиваш толкоз рано?

         Стой, почакай д’идем двама!“
         Па се спусна к’нейна мама
         да ковлади* тя Стояна,
         [* ковлади — клевети]
         че отива на поляна.

         Ей изскочи стара майка
         на висок и хубав чердак:
         ахна, търти се*, заплака,
         [* търти се — тръшна се (диал.)]
         като видя кървав байряк,

         че се байряк там ветрее
         сред  юнаци, сред дружина
         и Стоянка се белее
         в прегръдките у Дойчина.

         Като зърна той, че иде
         неговото мило либе,
         из юнаци той изскочи
         и към нея с пръст посочи:

         „Ей, дружина, хай станете!
         Ей я иде — погледнете:
         туй е мойта горска птица,
         туй е мойта годеница!“

         Па си весел, засмян тръгна
         да посрещне той Стояна;
         наближи я — с пушка гръмна,
         като видя, че й засмяна.

         И дружина загърмяха
         на засевки*, та запяха;
         [* засевки — обичай при сватба]
         а тя ръце си разгърна,
         та Дойчин я млад прегърна.

         А нейната клета мама,
         като гледа таз измама,
         сълзи лее и проклина
         то щерка си, то Дойчина.

         „Да не цъфнеш, да не пекнеш,
         дъще клета, със Дойчина,
         да окапеш дето седнеш —
         да не станеш по година!

         Дано болест те налегне,
         болест, дъще, живеница,
         и Дойчин да не убегне
         от вериги, от темница!

         Тоз хайдутин, що го любиш,
         на кол утре да го видиш,
         че оттам се тебе хили
         и на горски самодиви!

         Че той батя ти измами,
         та хайдутин върл направи;
         а теб, дъще, клета, мами,
         баща, майка та остави!“

         От тез клетви се събуди
         и Стоенкин беще стари;
         той излезе и се чуди
         и в главата се удари.

         Но кат видя той Дойчина,
         дъщеря си и мил сина,
         попоглади си брадата
         и извика към гората:

         „Горо, горо, майко мила,
         толкоз годин си хранила
         мене, горо, юнак стари
         с отбор момци и другари, —

         храни, горо, таквиз чеда,
         дорде слънце в светът гледа;
         дорде птичка в тебе пее,
         тоз байряк да се ветрее!“

        
         Странник

         Бързай, странник, върви скоро
         къща бащина да стигнеш;
         пред къщата играй хоро,
         през хорото ти ще минеш.

         „Добре дошел“, ще ти кажат
         деца, баби и подевки*;
                [* подевки — млади девойки]
         а момите — те играят
         подир дружкини засевки.

         Няма нищо! Други зема
         тази, що си нявга любил,
         но и за теб моми има:
         бог не си с камъни бил.

         Ще излезе стара майка
         да посрещне мила сина,
         ще заплаче, ще завайка:
         „Син дочаках от чужбина!“

         Ще прегърне мъжка снага,
         а ти нейни стари кости;
         ще чуйш майчина си тъга,
         ще чуйш нежни думи прости.

         Ще чуйш, ала недей плака,
         първо либе че сгодили,
         друга вест те тебе чака —
         за баща и братя мили!

         Турци тейка ти убиха,
         братята ти и двоица,
         полежаха, па изгниха,
         отровени във темница.

         Но то нищо! Ти да си жив,
         баща скоро ще да бъдеш,
         бог е добър и милостив,
         а ти трябва род да въдиш.

         На, че плачеш! Ех, жена си!
         За жени е плачът даден,
         за жени, за сиромаси:
         ти не си ни гол, ни гладен.

         Речи тамо: „Бог да прости“,
         на попове по патрихил*,
         [* патрихил — свещеническа дреха]
         на трапеза свикай гости,
         пък бъди, какъвто си бил!

         Земи жена хубавица
         или грозна със имот;
         народи рояк дечица
         и с сюрмашки ги храни пот.

         Тъй глупецът, тъй залита
         да прекара добър живот,
         и никога не се пита
         човек ли е той или скот!

        
         В механата

         Тежко, тежко! Вино дайте!
         Пиян дано аз забравя
         туй, що, глупци, вий не знайте
         позор ли е, или слава!

         Да забравя край свой роден,
         бащина си мила стряха
         и тез, що в мен дух свободен,
         дух за борба завещаха!

         Да забравя род свой беден,
         гробът бащин, плачът майчин, —
         тез, що залъкът наеден
         грабят с благороден начин, —

         грабят от народът гладен,
         граби подъл чорбаджия,
         за злато търговец жаден
         и поп с божа литургия!

         Грабете го, неразбрани!
         Грабете го! Кой ви бърка?
         Скоро тоя не ще да стане:
         ний сме синца с чаши в ръка!

         Пием, пеем буйни песни
         и зъбим се на тирана;
         механите са нам тесни —
         крещим: „Хайде на Балкана!“

         Крещим, но щом изтрезнеем,
         забравяме думи, клетви,
         и немеем и се смеем
         пред народни свети жертви!

         А тиранинът върлува
         и безчести край наш роден:
         коли, беси, бие, псува
         и глоби народ поробен!

         О, налейте! Ще да пия!
         На душа ми да олекне,
         чувства трезви да убия,
         ръка мъжка да омекне!

         Ще да пия на пук врагу,
         на пук и вам, патриоти!
         Аз веч нямам мило, драго,
         а вий… вий сте идиоти!

        
         Зададе се облак темен

         Зададе се облак темен
         откъм гора, от Балкана;
         дали ще е дъждец дребен,
         или ще е буря срашна?

         Ех, мой дядо, тежко време!
         Ралото се едвам влачи
         и след него сееш семе,
         пот от чело, град от очи!

         Кажи, дядо, защо плачеш
         над тези дълги бразди черни;
         от чер облак ли се плашиш,
         или мрат ти деца дребни?

         Кажи, дядо, че аз помня
         какъв юнак напред беше;
         бог да прости баба Стойна,
         тя пееше, ти ореше.

         Друг път — помниш? — лани беше:
         аз заминах през гората,
         сред юнаци ти седеше
         като баща със брадата.

         Какъв беше ти тогава!
         Сега плачеш — защо, дядо?
         Байрак ли се не развява,
         или нямаш сърце младо?

         „Ех, мой синко! Що ме питаш?
         Чуй тоз гарван, де там грачи…
         Но в село нели отиваш,
         ще да видиш защо плаче

         стар войвода след туй рало!
         Там селото се е сбрало
         на мегданя, за да гледа
         мойте момци, мойте чеда!

         Ти ще видиш там набити
         на прътове, на върлини
         на момците ми главите —
         избиха се две дружини!

         Двама братя воеводи,
         двамата ми верни сина:
         скарали се кой да води
         бащината си дружина!

         Тесни били планините
         за несговорна дружина!
         И стърчат им днес главите,
         за да плаче кой как мине.

         Боже, с гръм ти разсипи ме!
         Ветре, в прах ти разнеси ме!
         Да не гледам деца малки
         и техните клети майки,

         окол пръте как се късат —
         ръце вдигат към главите,
         и как после ще се мъчат
         голи, боси и пребити.“

         Закапаха едри капки,
         летят, крякат гъски, патки:
         буря страшна ще да ревне,
         нели не са капки дребни,

         секи тича, в село бяга,
         дядо не ще да разпряга.
         — Хайде, дядо, да вървиме.
         „Стой да умра, помогни ми!“

        
         Защо не съм?…

         Защо не съм и аз поет,
         поет като Пишурката?
         Ех, че ода бих направил
         на баба си на хурката!

         Защо не съм и аз поет,
         като Сапунова трети!
         Че запял бих, че възпял бих
         на владиката конете!

         Но защо не съм Владикин,
         да напиша чудна драма —
         за жабите, за мишките
         и боят им с цар Радана?

         Защо не съм и Войников,
         плодовит, прочут списател,
         да съставя и молитви
         на нашия цар създател?

         Защо не съм и Пърличев,
         да преведа Илиада;
         но с такъв превод, за който
         и лобуд да ми се пада?

         Но защо не съм Славейков,
         да заплача, да запея:
         „Не пей ми се, не смей ми се,
         от днес вече ще да блея?“

         Но защо не съм и Вазов,
         „вярата“ си да възпея:
         че ще стане вълк овцата,
         а певците като нея?!

         — Кръстьо С. Пишурка, дългогодишен учител и просветен деец, бил съвсем слаб поет.
         — Константин Сапунов — пише стихотворения, които обаче не се отличават с поетично чувство.
                — И.С.Владикин е автор на две исторически пиеси, които нямат особена литературна стойност.
                — Добри Войников е значим автор от Възраждането, един от първите драматурзи („Покръщение на Преславсккий двор“, „Райна Княгиня“, „Велислава“, „По неволя доктор“, „Криворазбраната цивилизиция“ и др.).
                — Григор Пърличев е преводач на „Илиада“ на Омир в България. Той обаче не довършва превода, тъй като получава жестока критика от критика Нешо Бончев. Григор Пърличев е по-известен като автор на поемите „Сердаряд“ и „Скендербей“.
                — П.Р.Славейков е написал стихотворението „Не пей ми се“, слещу което Ботев реагира остро заради неговото униние и разочарование.
                — Иван Вазов в едно от своите първи стихотворения „Вярата ми“ (1872 г.) дава израз на наивна младежка увереност, че недъзите в българското общество един ден сами ще изчезнат и потъпканият българин „пред цял свят ще светне“.

Няма коментари:

Публикуване на коментар