30 юни 2012 г.

Българска класическа литература: Публицистиката на Ботев



ХРИСТО ботев 


Вестник “Дума на българските емигранти“ (статии)

НАМЕСТО ПРОГРАМА

Една от най-главните причини за неуспеха на нашите вестници, особено на тия, що са се издавали и издават отсам Дунава, е и тая, дето между програмата и съдържанието на всеки почти вестник, между обещанията и изпълнението на редакторите почти всякога е имало такава разлика, каквато има между мохамеданския рай и християнската мъка. Нашите редактори в програмите си обещавали са златни гори на читателите си, но тутакси след тези обещания, след тези сладки и медени, вестникът им замязва на голо поле без цел, без характер, на кое наместо обещаните гори читателят вижда някакви си тръни, случайно накачени с безцветни дрипи от разни материи, приготвени за дреха на оголелия народ. И робът, който чака да му покажат враговете на неговото нравствено и политическо освобождение, да види помощ във вековната си инстинктивна борба срещу тях, вижда само пилинките в очите си увеличени в куб квадрат, а горите, що тежат на плещите му и възпират дишането му, означени с едни само точици. Тъй едни от враговете му се потулиха, други оставиха, а трети се дору показаха за негови приятели - за патриоти. Такъв е бил Всеобщият български вестник, който отначало докрай беше орган на някакви си млади чорбаджии; такъв стана Вестникът на волните българи, който избръщолеви най-сериозната страна на политическия ни въпрос с устата на един луд Див Дядо; такъв е и сега недоносеният изтърсак на нашите двигатели на пищеварението - политическия и книжовен вестник "Отечество".
Този триумвират, който искаше да представя уж мненията и стремленията емиграционни, падна именно затова, защото нямаше нищо общо с емиграцията: първият бягаше от нея, вторий се смееше и подиграваше, а третий от височината на чорбаджилъка си дълбоко я презираше и презира, и всичко това ставаше от туй, че те служеха на някакви си партидки, кои нито народа познаваха, нито пък народът тях. Всяка от тях викаше, крещеше и проповядваше свобода, всяка насърчаше войводите и емигрантите и в същото време всички бягаха и никому ръка не подаваха; тъй щото думата "хъш" беше станала дума за укор, за презрение, за недоверие, та тези, що имаха злочестината да я носят, теглеха крайни нужди, като не намираха нийде място за работа, или ако и да намираха, то със сигоранца, че трудът ще им е изяден...
Но "Народност" и "Дунавска Зора" умряха и погребаха се в самите си идеи, а "Отечество", ако и да не е още погребано, за кое тряба да благодари влиятелните си агенти, кои, по низкопоклонничество към патроните му, изполъгали са свят простаци, за да му съберат няколкостотин абонати - но и то е отдавна вече умряло и неговата мъчителна смърт е отвратителната категория, в коя се намират "Право" и "Турция".
За да не падне и нашата "Дума", ако ще би и в категорията на споменатите блаженопочивши средневекови рицари, ний ще се въздържим от всякакви обещания и като мислим, че съдържанието на първите два-три броя от вестника ни ще обясни и програмата му, възпираме се само да кажем нещо върху названието му - Дума на българските емигранти.
На последнята нова емиграция, коя от ден на ден се умножава с бежанци и изгнаници от вси слоеве на наша народ, ний гледаме като на пръв гранитен камък, който се хвърли сред пладня връх голата тиква на тиранина, като на същ народен протест против общественото му положение между народите - дору и повече, нашият емигрант, като прав и законен наследник на класическия ни хайдутин, приел и упазил е завещаната борба с всичките му социални стремления, които са едни от най-хубавите черти на народния ни характер. Полякът люби и пролива кръвта си за всичко, що е полско, що говори езикът му - за магнати, за шляхта, за езуити. Българинът, напротив, каквато омраза храни против турчина, такава (може и по-дълбока, като е по-вета) и към чорбаджията и духовенството, тази непорината византийска воня, коя продаде и съсипа народа, а днес носи на шия ключовете на неговите окови.
Който иска да се увери в това, нека вникне в смисъла на нашия хайдушки епос, нека припомни шопското, браилското и Дядовото-Николово въстание; за нас са доста отношенията на чорбаджийството отвъд и отсам Дунава към днешната емиграция и онези на народа и обратно. С какви трепетни надежди, с каква трогателна гордост се отзовава бедният народ към своите си прокудени синове, и каква антипатия показват неговите изедници - чорбаджиите и по-горното духовенство!
Сами сме били свидетели и сами на себе си сме изпитали това като пропагандист отвъд и емигрантин отсам Дунава... И то само ний ли? Колко други злочести проповедници се продадоха от тези народни пиявици, и колко други се укриха и крият в народа! А тука, тука не направиха ли ни вагабонти, шарлатани, чапкъни и всичко, що може да излезе из устата на едни баснословни невежи, каквито са нашите чорбаджии? Или бяхме глухи и слепи, та не видяхме техния пръст и в несполуката на Петрушанското събитие, и на решителните приготовления на Желя и Филипа Тотя. Нека ни възрази някой на това, с фактове, с живи фактове ще му избодем очите и ще му докажем, че несполуката ни не бе, че идеята за освобождение не е развита у народа, както мислят Ивановци и Стояновци, а частните тези ненародни препятствия. Собствено идеята за освобождение не е никога угасвала у народа и ако неговата емиграция днес за днес приутихна, то тя не е умряла и не спи, а се е сложила да си почине и отдъхне от несполуки и изново, с нови сили да се залови за работа и приготви за удари.
Ето с какви убеждения, с какви надежди и мисли ний разкриваме уста и викаме пред грозния час всеки емигрантин, всяка благородна душа, всеки свестен българин, кой е оставил бащино огнище не за да промени едно робство на друго; викаме ги да издумаме всичко, що се е набрало в гърди, в тези злочести четири години, да повдигнем въпроса на нравствено-политическата свобода и да се откликнем на страждущия народ, който зад расата и калимавката посяга връх чалмата на босфорския болван и гледа да ритне и едното, и другото. Откъм Дунава, белия Дунав, е чакал той някога си своите освободители от византийско иго, към Дунава и сега обръща очи! Затова ний трябва да се сплотим, да мислим, да думаме и да работим! Пък ако е имало досега ръка, коя да ни отбий или възпре ударите, то къса ще е вече да ни затули устата и прекъсне думата...
И глас искрен благороден
в сърца отзив ще намери,
той е станал глас народен,
та врагът ще потрепери!...


НАРОДЪТ - ВЧЕРА, ДНЕС И УТРЕ

Мрачна и жалостна е нашата история от подпаданието ни под турците дору до днешните времена, тежък и възмутителен е животът на свободолюбивия някога български народ! Страшен хомот, какъвто тежи и до днес на врата му, гъбясал от векове и запрегнат с ятаган вместо жегли; тежки вериги, ръждясали от кърви и сълзи, вериги, в кои са заковани и ръце и нозе, и ум и воля, и в кои и до днес пъшкат бащи и майки, братя и сестри, дядове и синове - злодейства, безчестия, колове, бесила, мъки, тъмница, - най-после даалийци и кърджалии, фанариоти и чорбаджии, черкези и татари, - с една дума, зло, варварско зло, кое само едно азиатско въображение може обхвана, зло от завоевателя Мурада до читашкия реформатор Азиса - това са страниците на тази история, на това наше вчера. Кървави страници, горчиво преминало! Но днес, днес не е ли пак същото черно тегло, същият хомот, същите вериги?
Освен тези, що нямат талант да търпят, освен няколко хиляди волнодумни изгнаници, всеки раб божий с християнско смирение ще ни отговори: "Не, днес си добре живеем с турците, те се образоваха и нам олекна." И наистина, сега кого убиват, кого бесят, кого набиват на кол, кой плаща диш-хакъ и развожда вместо кон цървула на краставия гаджелин, кой?... Но да казва разорения и добития народ, да кажем и ний по совест: днес не убиват никого беззаконно, а законно, не набиват на кол, а като кол всякого набиват, не бесят вкъщи по стрехи и по черници, а на отредени места за гявурски касапници; днес никой не развожда цървула на читака, а сякого като цървул развождат по ангарии и тъмници, никой не плаща диш-хакъ, а сякому и зъбите вадят за данъци и сякакви законни кражби, имдадиета и севдадиета; днес няма даалийци, няма кърджалии, няма фанариоти, кои да палят пленят села и градища, едни да убиват, а други да земат душедяликевш парасъ за вината на умрелия и убития - днес има правителство, което само изпълнява тези длъжности към раята и държи за това чиновници, рязани и кръстени, с чалми и калимавки, с дълги и къси пискюли, чиновници, кои от вълчия везир Али паша до мечкарина жандарм Кел Мехмед ага, сир. от скиптъра до сопата - всичките притежават най-високите добродетели, дори и човещината, с коя се отличават братята им черкези и татари. И всичко това в Турция е реформи, и реформи здрави и трайни, основани на дълбоката любов между турчин и българин, между господари и роби.
При тези радикални реформи, ако и да се случва да нападнат някои правоверни къщата на гявурина, да го убият или удушат, да обезчестят жена му или дъщеря му, а сина му да извлекат и жив на огъня опекат, то това са изключения и случайности, защото не стават всяка неделя в една и същата къща, всяка нощ в едно и същото село. И освен това правосъдното правителство с голяма строгост наказва виновниците, като им отнеме половината и повече печала и ги гуди на най-тежка работа - кърардари или заптиета, за да гонят виновните на други още по-маловажни случайности, кои стават аллахън кърънда - думи, кои на езика на нашите аги имат туй преносно значение, че престъпника на къра тряба да се остави на правосъдието божие. От туй нашите баби и майки, кога оплакват мъжете си и синовете си, утешават се с тази - не знаем как да кажем - клетва или молитва: "От бога да намери душманинът!"
Иди сега при тоя прогрес в правосъдието, та думай, че в Корана няма ни логика, ни психология, а в Наполеонова кодекс здрав смисъл; иди и повярвай англиеца г-на Монсела, който преди десетина години, във време на сирийските ужаси, изрече в палатата на общините и в лицето на приснопометения лорд Палмерстона, този неразкаян грешник в работите на Изток, следните тежки думи: "Колкото и да желае благородния лорд да поддържа трона на султана, тряба да се надеем, че той не ще поиска както и да е да забраня такава система, при коя са възможни подобни ужаси. С чувство от дълбока скръб си припомням за участието, кое приемах в 1855-56 с повечето от палатата в парламентските усилия да поддържам Турция. Сега видя, че националният характер на турците е неизправим."
Тука ний бихме утешили благородния джентълмен, бихме опровергали мненията и острите съждения на много недоброжелатели на нашите пилафчии с фактове и примери, кои пълнят домашната хроника на всяко село, на всеки град, и то не отдавна, а от времето на Къбразли Мехмедпашовите ревизии, откога в Турция се въведе някакъв си ред и равенство в кражбите и пълна система в напрешните убийства, злодейства и всякакъв род притеснения - ала що щяха да значат нашите думи при онези на Лонгворта и подобните нему шарлатани чиновници и продадени журналисти, кои тръбят по света и искат и нас дору да уверят, както и увериха някои си извеяни и слепи глави, че Турция, този европейски Китай, този присмех на человечеството и укор на съвременна Европа, ще се преобрази скоро на азиатска Белгия и ще пролее благодатта на европейската образованост по всичките краища на Азия! O, tempora, o, mores! Намерете изкуството на Медея и влейте в жилите на това варварско племе нова, човешка кръв, тогава ще се поколебаем и ний във вярата си, че Турция няма живот, няма бъдеще; но доде турчинът е с този характер, с този фанатизъм, с тази варварска кръв, ни един красноречив туркофил, ни един дълбокомислящ дуалист или ренегат не може ни увери, че турчинът ще бъде някога способен да влезе в пътя към онази нравственополитическа цел, към коя се стреми умът човешки, отрешен от всяко опекунство на духови йерархии и политически мандаринства. Дотогаз най-красноречиви ще бъдат живите рани, що зеят по тялото на народа и по гърдите на неговата емиграция, рани, на кои, като гледаме, напомнят ни всичко, що трябва да влезе в сметка за народно мщение.
Повтаряме - Турция няма живот, няма бъдеще, тя е труп на смъртния одър, когото никакви дервишки баяния на нейните мандарини, никакви дипломатически молитви на западните доктринери няма да я спасят от анатомическия нож. Лекувана по стара метода, с политически кръвопускания и операции, с дипломатически хлороформ, тя изгуби ръце и нозе, провинция след провинция, и отслабна дотолкоз, щото даде място на оназ страшна болест, коя обхвана сърцето й, влезе в дихателните й органи и кръвообращението; тъй щото никаква операция е невъзможна вече. Самите лекари и те забележиха това и след критския шербет, който се даде на Турция от Парижкия консилиум в 1868 г., приписаха й за спокойна смърт и последния рецепт: дуализма.
Ще се найдат ли в народната фармакопия на Балканския полуостров елементи за подобен рецепт, ще може ли той възроди Турция, а главното ще може ли го тя прие, като й са захванати уста и гърло - това и сам Али паша не ще знае, ако ще би живял и до Матусалови години и не изучи българския народ, негова социален живот, негова твърд характер и волска упорност. Инак той.и днес щеше да чете между редовете на черковния ни устав други редове, други думи, кои да му казват: "Али, тоя народ е болестта на Турция, а дуализмът е пътникът за нейната смърт!" Ала Али паша е турчин - фанатик и фаталист; той се надей само на кучешката животна сила на племето си и като приима за бъл[гарски] народ тези, що коленичат и скимучат отпреде му, пее и дума: "Жив е аллах, жива е Турция! Много са и робите..." Тъй мислят и нашите чорбаджии и калимавки, тези амфибии, кои в блатото на дуализма намират своя живот, и онез гладички умовце, кои внасят у нас ръждата на западните предразсъдъци и сметта на гнилата вече европейска цивилизация - без да виждат новите явления на живота нито там, дето са се учили, нито тук, дето учат.
Не тъй обаче мисли здравата част на наша народ и неговата емиграция, не тъй мисли всеки свесен и искрен славянин, всеки съвременен човек, в главата на кого се не вие паужина, а стяга мозък, и в гърдите не плакне жабина, а тупа сърце. За нас преобразованията в Турско, обещанията, дуализмът, те са думи без никакъв смисъл, призраци и утопии, кои може да се осъществяват нейде си в Китай или Япония, а не на Балкан[ския]полуостров между турци и българи, две племена с противоположни характери, нрави и обичаи, с противоположни миросъзерцания. Изход от туй тежко и гнусно положение не са новите окови, новото разделение на тиранството, а народната революция, радикалният преврат, които са триумфални врата за всеки народ, особено за нашия, който няма преминало, няма настояще, а има едно само бъдеще, и бъдеще светло, защото с другите славяни той ще има що да каже в света, що да внесе в човещината.
Метнете поглед връх историята на българското царство от Бориса дору до подпаданието му под турците, и ще видите, че всичкото историко-политическо преминало на наша народ е било току-речи чисто византийско, и в него са живели само царе, боляри и духовни, а той сам всякога е бил отделен с дълбока обществена нравственост от разврата на правителството си, който разврат заедно с християнството се вмъкна в по-горнята част на народа. Наистина, неведнъж народът е явявал твърдата воля на характера си с въстания против царете си, против духовенството си, както във времето на Богомила и Самуила; но всичко това е ставало само тогава, кога властта или се едно насилието е допирало до къщата му, в коя той сякога е бил нравствено свободен, до семейството му, до понятието му за честта - с една дума, до негова дълбок социален живот, с който се отличават общо славянските народи и частно нашия народ.
Отделен, както казахме, нравствено от правителството си, народът много пъти го е оставял само да се бори с Византия, само да си вади очите за престолонаследие; тъй щото тука и бяха главните причини, дето гърците можаха да завладеят навреме България, а варварските турски орди съвсем да я разорят и тъй с твърд крак да стъпят на врата на народа.
Но и при тия страдания, при това страшно насилие, в кое и камъкът би се стопил, българинът се затвори от турчина вкъщи с челядта си и, както и днес, пял е и слушал е вместо византийската литургия свойта елегическа юнашка песен, вместо стрелата и сабята, хвана ралото и сърпа, ходил е по сборове и по седенки, по тлаки и по черковища - и щом варваринът е погазвал огнището му, кое, както и днес, е било обиколено със снахи и дъщери, със синове и унуци - той е оставял ралото и сърпа, гегата и кавала, хващал е бащина сабя, братова пушка и с "дружина вярна и сговорна" отивал е в Стара планина да мъсти за обиди от турци и чорбаджии, да им отнима грабено имане и да пази село и сиромаси.
Такъв е бил българският народ, и ето го и днес пак чист от всяко чуждо влияние, пак с тоя патриархален живот, пак с тази първобитност - след толкова и при такива страдания, пред зори, той се провиква от вратата на къщата си: пее отходня молитва на Турция, на робството; проклина свойто преминало, което е мрачно и той го мрази; свойто настояще, което е тежко и горчиво, та лесно ще го забрави, и вика: бъдещето ми, бъдещето ми! Турция и незваните му водители поднасят му на блюдо преобразования, дуализми, йерархии, но той се туй дума и ще дума: бъдещето ми, бъдещето ми!
Но какво е неговото бъдеще?
Нашият народ има свой особен живот, особен характер, особна физиономия, коя го отлича като народ - дайте му да се развива по народните си начала, и ще видите каква част от обществения живот ще развие той, дайте му или поне не бъркайте му да се освободи от това варварско племе, с кое той няма нищо общо, и ще видите как ще той да се устрои. Или не видите семето, зародиша в неговите общини без всяка централизация, в неговите еснафи, дружества мъжки, женски и детински? Или не видите в него и това, що казахме по-горе?...
Всичко това са въпроси и въпроси, важни, затуй ний ще се повърнем да ги разгледаме по-отблизо в следващите броеве на "Думата".


СМЕШЕН ПЛАЧ

Плачете за Париж, столицата на разврата, на цивилизацията, школата на шпионството и робството; плачете, филантропи, за палатите на страшните вампири, на великите тирани - за паметниците на глупостта, на варварството, изградени с отсечените глави на толкова Предтечи, на толкова велики мислители и поети, с оглозганите кости на толкова мъченици за насущния хляб, - плачете! - лудите не може никой утеши, бесните не може никой укроти!
Кълнете комунистите, че съсипаха столицата ви и измряха с разбойническите за вас думи: свобода или смърт, хляб или куршум! Плюйте на техните трупове и на труповете на онези жертви на цивилизацията, кои сте прегръщали и прегръщате в лицето на жените си, на сестрите си, на майките си и днес наричате бесни блудници, защото имаха още сила да се хванат за оръжие и избавят от вертепа на разврата! Хвъргайте кал и камъни връх гроба на Домбровски, защото не стана слуга на някоя коронясана глава, а поборник на велика идея, на висока цел и с гърди твърди се опря на предателите на Франция и виновниците на толкова злочестини в човещината.
Цял свят оплака Париж, цял свят прокле комунистите, и нашата бедна журналистика и тя не остана надире, и тя заплака за бездушното и прокле разумното.Смешен плач! Като че от Нимврода до Наполеона, от Камбиза до Вилхелма войната не представя едни и същите зрелища, една и същата цел с едни и същите средства. Като че Наполеон, в името на цивилизацията и Вилхелм, в името на божия промисъл, не направиха повече зло, повече варварство в 19-ий век, отколкото напр. Александър Македонски с походите си преди толкова векове. Но там е варварството, там са укорите и проклятията, дето робът, човекът, като не чуят думите му, разума му, улавя се за крайност и се бори на живот и смърт, доколкото му позволяват средствата, които са низки, защото са малки, а малки само затуй, защото им са ги отнели господарите. Тогава човекът наричат разбойник, развратник, низък и варварин! Такива бяха и комунистите.
Християнството има своите мъченици, доде нарече роба "син божий, син человеческий"; има ги и революцията, за да "направи скитника гражданин"; има ги и ще ги има и социализмът, който "иска да направи човека повече от син божий и гражданин - не идеал, а същ човек, и от него да зависи градът, а не той от града". Християнството, революцията и социализмът - монархията, конституцията и републиката - те са си фактове и епохи исторически, кои ще отрече само тоя ум, който не признава прогреса в человечеството.
Училището и само училището, казва баба Македония, ще избави Европа от социален преврат - училището и само училището, повтаряме ний, ще я приготви за тоя преврат; но не училището на Златоуста и Лойола, на Вилхелма и Наполеона, а онова на Фурие и Прудона, на Кювие и Нютона - и училището житейско.
Комунистите са мъченици, защото не са важни средствата в борбата им за свобода, а идеята на тази борба. "И свободата ще има свойте езуити", казва Гейне.
Нека сега нашата журналистика задържи сълзите си, както ще ги задържи в европейската - за да оплаче други столици, други варварства и страдания, кога робът извика на господаря си: кой си ти, що плачеш? Мъж ли си, жена ли, или хермафродит - звяр или риба?... И ще бъде ден - ден първий.


ПЕТРУШАН

Нам казваха, че те са разбойници,
излезли из своите вертепи,
но те нищо не зеха, нито даже парче хляб;
и ний чухме от тях само едно :
Дошли сме да измрем за земята си.

Л. Меркантини

Пълни три години са днес от оня героически подвиг, подобни на който виждаме само в историята на Италианската революция; пълни три години са от онуй славно събитие, кое направи епоха както в историята на нашата емиграция, тъй и в историята на нашето политическо и умствено възраждание. Какъв спомен за потомството! Какъв урок, какъв пример за нас, братя емигранти! Шепа решителни млади момци, без никаква революционна организация, без никакви средства, презрени и гонени - момци, кои претърпяха сичко за една благородна свята цел, - минаха Дунава и с живо свидетелство показаха какви съкровища се крият в душата на българина... Наистина, голяма душевна сила трябва да има човек, за да може каза: "Ние си достигнахме целта, защото измираме, а вие още не сте, защото сте живи!..." А това трябва да го каже всеки, който мре за свободата на човечеството, това им казаха с примера си нашите въстаници в 1868 г. под войводите Хаджи Димитра и Стефан Караджа.
Тези мъченици на свободата, що измряха с усмивка на уста, бяха наши приятели, наши братя; с тях деляхме скръб и радост, смях и сълзи; с тях сядахме на бедна и богата трапеза и разговаряхме за съдбата на нашето потъпкано отечество...; с тях деляхме сичко, само смъртта и свободата не можахме с тях да разделим! Затова елате, братя, да ги споменем с добра и свята памят за нази и славна за нашия злочестен народ!
След четите на 1867 г. под войводството на Панайота, Дяда Желя и Филип Тотя, чети, които бяха само за явление на знаменития М е м о а р, който като галванически ток мина през сърцето на народа и възбуди нервите му, а Турция накара да мисли за положението си - съвсем последователно на другата година трябваше да се начне движението със сичка сериозност и сички средства, що можеха да се разполагат в онова благоприятно време, кога Кандия тънеше в кърви и със секи куршум хвърляше и залъка от устата си, а Гърция точеше сабя, Румъния и Сръбско запретнаха ръкави... Тогава ний имахме първия Таен комитет, на позива на когото бяхме се стекли да решим съдбата на народа като ратници славната борба за освобождение. Ала тоя комитет, когото турците по глупост, но праведно нарекоха "комита", като комета наистина показа само свойта бляскава опашка на хоризонта, а кога да покаже ядрото си и се срещне с безжизнения месец, без никаква физическа причина свърна от орбитата си, пръсна се и угасна. - Ний останахме сами да решим и съдбата на отечеството си, и свойта. Нашите астрономи, на кои очите са се въз небето, за да има с какво да се утешават и занимават, обърнаха на "комита" всяко българско сърце и без да виждат що се вършеше по земята и в самите тези сърца, заловиха се за бабини деветини и станаха един на други органи на онзи патриотизъм, който вчера викаше народа на въстание, а днес презря и нарече вагабонти онези, що бяха се събрали да мрат за негова свобода!
Но поврага тоя патриотизъм и тези бездушни "астрономи"! "Не разум, не логика води народите, а магнетизмът на вярването и одушевлението", казва един списател във физиологията на народите - и ако нашите "комети", "астрономи", литератори не знаеха това, то видяха поне, че не лиги като у тях, а кръв течеше в жилите на онез мъченици, за избиването на кои те бяха причина, като, от една страна, измамиха Панайота да за държи толкова опитни и приготвени юнаци, а, от друга, възпротивиха се на приготовленията на Дяда Желя и Филип Тотя - и с това оставиха онез юнаци отвъд без сяка помощ и средства да вдигнат народа...
Дойде пролетта 1868 и на хиляди юнаци закипя кръвта, хиляди бяха готови да идат да измрат за свобода и в две недели да вдигнат сичкия народ на оръжие! Всеки продаваше мило за драго, всеки забравяше бедност и възраст, родители и роднини и всеки думаше: на Балкана, на Балкана! Но де бяха нашите патриоти да разберат туй тупане на сърцето, туй сътресение на нервите? Де бяха да отговорят и те с каква-годе жертва на олтаря за освобождение? Де беше Тайният комитет да хване жиците на психическия телеграф и направи съобщение с всичката емиграция; де беше да даде средства и направление на тази жива народна сила? Патриотите бяха там, дето са и днес, Комитетът мина като комета, а тези, що викаха: на Балкана, на Балкана - едни се отчаяха, други със затаена злоба сложиха ръце и се заловиха за работа, а трети, кои можаха да намерят средства, отидоха и измряха!
Повече от 200 души излъгани и оголели оставиха още пролетта името на българската легия в Белград и с Караджата събраха се окол Хаджи Димитър. При всичките гонения и преследвания от "старите" (с презрение споменуваме туй име) те найдоха истинни патриоти, добиха средства и минаха, та измряха.
Но само туй ли? Те измряха, но тяхната смърт беше громен удар за Турция, громен и за нашето отечество-на първата извести падането, на второто възраждането. Сънливият тиранин залитна на трона от думите. "Болгаристан калктъ" и окачи мъртвия Черковен въпрос на галваническа кука, с кое, без да иска, призна името на робите си - призна борбата. Будният народ стресна се силно, огледа се и като не можа да скочи на оръжие, със сълзи благослови великия подвиг на синовете си. Той видя и усети силата си.
И ето и до днес кръвта на тези мъченици не е още засъхнала по бащините ни полета; сенките им бродят денем и нощем и чакат онези, кои от Петрушан им пожелаха "добър час и добра стига!" - чакат нази, братя емигранти, да откопаем костите им и избършем сълзите на техните клети майки, които са вече майки и нам!...


* "Болгаристан калктъ" - България въстана.



РЕШЕН ЛИ Е ЧЕРКОВНИЯ ВЪПРОС?

"Решен е", крещят цял рояк оптимисти вън и вътре в отечеството ни; "решен е", казва "Македония" и "Право", "Турция" и "Отечество"; - решен е, ще кажем и ний, като закрием на минута очи пред горчивата истина и се съгласим с възренията на нашите журналисти - решен е; но кога и как, от кого и за кого? - Глух ли си, сляп ли си? - с праведна гордост ще отговорят нашите цариградски комисари, кои от върха на своеволието си до вчера викаха на самия народ: "ти мълчи, ти си твърде беден, за да имаш право да говориш";- глух ли си, сляп ли си? - ще отговорят и народните представители, кои сами не знаят защо са се събрали в Ортакюю...
Смешно ще се покаже нашето питане после 10-х заповеди на цариградския Мойсей и устава на нашите Левити - смешно може и да бъде наистина, ала ний не за смях говорим, не за смях питаме, а идем да разкрием онуй утешително мнение, кое от ден на ден се повече и повече се разпростира в народа, но признаците на кое нашите пророци или не могат да видят, или се боят да забележат.
Ако има тука нейде смях, то трябва да е в прогреса на разума човешки, в развитието на историята - че онуй, що вчера е било незиблема истина, необходимо условие, днес е вреден предразсъдък; онуй, що се е считало за утопия, днес е исторически факт. Боговете от Голгота смъкнаха онез от Олимп, конституционният протестантизъм победи монархическия католицизъм; Златоуст и Лойола, Лутер и Калвин онемяха пред "волнодумците" на ХVІІІ-ий и мислителите на ХІХ-ий век; - язичеството падна пред християнството, християнството се обърна на язичество, религията се замени с разумът...
Тъй и в политическо отношение. Колко кърви, пот и сълзи са се пролели и колко ще се пролеят, за да стане монархията на конституция, конституцията на република, републиката на община! Няма предел умът човешки! Недоволни са народите от настоящето си! Вчера искаха едно, днес търсят друго; туй, що добиха днес с пот и кърви, утре пак пот и кърви проливат, за да го махнат; и отвредом човекът е хвърлен в борба - в борба за свобода, за истина.
В таз борба е смехът и плачът, доброто и злото; в нея е прогресът човешки. Без борба светът и до днес щеше да бъде на точката на Япония.
От таз точка на зрението може и да е смешно нашето питане: решен ли е черковният въпрос, на кое ний и бързаме да отговорим.
Умствените и политически преврати на новата история наша народ проспа под натиска на робството - под власт духовна, много по-лоша, по-варварска и от самата инквизиция - под иго политическо, нечуто в историята на никой народ. Мъртъв лежеше той под папуците на читака и калугера, кога Европа събаряше средневековото здание на робството, на религията, на предразсъдъците, и силни работници за свободата на човека, енергични двигатели на събитията със сълзите си, с кървите си, с речите си въдворяваха нов порядък в историята; мъртъв и забравен лежа той почти до 30-те години на тоя век, кога настана епохата на славянското възраждане и духът на новото време, на новите идеи повея и в тази забравена на юговъзток на Европа земя. Вечният Балкан, който като Атласа носеше и носи на плещите си тежкия товар на духовното и политическото робство, разведри се и народът се събуди, разправи вкоченелите си членове и тутакси в главата му се завъртяха жизнени дневни въпроси, от кои пръв, най-лесен, най-сгоден и необходим за решаване беше въпросът за освобождение от духовенството, или както после се нарече, въпросът черковен.
Не се мина много време от началото на нашето възраждане и ето вехтата борба между двата елемента - българи и гърци - начна се със сичката сериозност, като борба за живот и смърт, за глад и насущен хляб. В тази борба много праведни и големи жертви претърпя наша народ, много добри патриоти, много пламенни деятели в делото на възраждането и образованието, много мъченици за любовта към ближния измряха в турските тъмници и в заточение, гонени и убивани тайно и явно. Но не по-малки бяха загубите и на разбойническия вертеп Фенер. Великата черква, вселенският патриарх останаха само с титлите си като "великия монгол"; изгони се духовенството, прекъснаха се доходите на дармоядите и - въпросът се реши.
Реши се въпросът с жертвите на народа, и реши се още тогава и вредом, отдето се порина властта на духовенството, вредом, дето се поколеба вярата в святостта на Златоустовите кърджалии.
Реши се въпросът, но нашат политически тиран не беше толкова глупав да не разбере, че с духовенството той изгубва оръдията на властта си, шпионите и заслепителите на народа със страха от бога и почитта към царя, кои едното олицетворяваха със себе си, другото със самия тиранин.
Видя туй турското правителство и употреби сичкия си вандализъм, за да задържи тази добрина за поданиците си. Въпросът зе друго направление, влезе в нова фаза: обърна се от въпрос за освобождение от една власт на въпрос да се замени тази власт. Начнаха се мечтанията за народна йерархия, за народно духовенство, с признаването на което признаваше се и българският народ, като народ отделен. Това чакаше турското правителство: с думата народна йерархия то провря кука в езика на тези, що работеха за нея, и в най-грозните времена караше ги да бръщолевят лъжи, неврели некипели - имаше ли по-смешно, по-глупаво нещо от оня роболепен адрес, който се подаде на Портата във време на Критското въстание от самозвани някои народни представители?
Но доде се продължаваха азиатските тези дипломации, доде се разиграваше безконечната комедия на Черковния въпрос, друга пиеса стъпи на сцената на Балканския театър, друго отвлече вниманието на народа - яви се полическият въпрос. Първият трагически акт на драмата потресе афионния мозък на Турция, настръхна й кожата, и тя, за да спре ентусиазма и ръкоплясканията на публиката, за да отложи страшния финал на операта - след дълги колебания, юрушки издаде кокетния ферман за Българска екзархия. Но късно беше, не направи той онуй впечатление, кое можеше направи преди 10-12 години! Народът, който в продължение на туй време не седеше със сгърнати ръце, а се учеше и развиваше и с това усети други нужди, други потреби, видя, че не туй той искаше, не в туй е неговото бъдеще, неговата свобода - видя, че вместо гръцкото духовенство иде друго, кое иска същите права и власт, същите привилегии, и - ето студенина и нерадение в нарежданието на Екзархията, ето неподдържка за представителите. Въпросът стана несъвременен.
И наистина, какво ново и полезно ще внесе в живота народен туй ново духовенство? С какво ще улесни то напредъка на тези неразвити още сили? С какво ще облекчи съдбата на поробения народ? - Видяхме разправиите между "Македония" и "Правото" , видяхме и видим постъпките и дебненето, за да хване то юздите или само юзда да стане на народа - видяхме и представям си вече: кърджалии със Златоустови проповеди, затъпителни семинарии, разкошно младо духовенство, гласни всенародни лъжи и всичко, що е могло да даде кое да е било духовенство вредом и сякога после епохата на християнството.
Въпросът се реши само за духовенството, а за народа ще се реши само кога остане той без духовенство. Но до тогава колко ли още време ще се мине?! Колко ли още жертви ще трябват?!





     Вестник „Будилник“ (статии)


O, TEMPORA! O, MORES!

Букурещ 1 майя

O, tempora, o, mores! Седя и се чудя, защо човек се сърди, кога му речеш: магаре,свиня или вол; и не се сърди - дору още се радва, - кога му речеш: пиленце, гълъбче, славейче, дори още котенце и теленце? Дали славеят принася повече полза в обществото на човеците, отколкото благородната свиня, тази производителна сила в природата на животните, на която само като погледне човек, наумява му нещо аристократическо, нещо възпитано и на дължина, и на широчина? Дали пилето има повече мозък, повече ум, отколкото почтеното магаре, този философ не само между животните, но и между човеците? Или пък гълъбът е по-непорочен и по-достоен в нещо от скопения вол, туй подобие на нашия търпелив народ? Но иди и речи такава дума на нашите, например (ний се с примери ще говорим) литератори, поети, вестникари, чорбаджии, учители и прочии раби божии, та виж какво ще ти се струпа на главата от сичките тези труженици в полето на глупостта. Музикословеснейшият господин Пишурка, за честта на музите и на неговата "госпожица правда" и "мадам кудкудячка" ще те повика на дуел или, поетически да кажа, на полето на честта. Мудроглупейшите и изряднейшите последователи на нашия Сумароков (нека се не сърди г-н Войников, че му дадохме това име. Сумароков е малко по-долен поет от великия Тредяковски) - почтените господа Пърличев, Сапунов, Пискюллиев, Оджаков, Станчов, Фингов, Деребеев (уху!), щурците на Блъсковото училище за мишките и сички нищи духом и богати глупостию, - сичките ще те потеглят, щеш не щеш, на съд пред парнаските богове, дето, разбира се, председателствува философът с дългите уши; а други, за кои истината не е тъй тежка и горчива, сир. онез табан суратларъ, на които и в очите да плюеш, те ще казват, че е божа росица - каквито са благородните напр. х. Иванчо Пенчович ефенди, Христо Арнаудов ефенди, Никола Генович ефенди, сладкото перо Михайловски, учителската фабрика Груев, синът на Мита Патката - Павлов, сиамските братя Балабанов и Овчов, букурещката "Добродетелна дружина" за обиране на умрелите и все и вся дебелокожа породица и чорбаджийска - всички ще кажат: "Оставете тоз чапкънин; човек без работа, заловил се да ни гложде цървулите и да маскари пречистите ни лица, създадени по образу и подобию божию." А! Незлобливи пиленца, гълъбчета, славейчета и теленца! "Будилникът" не ще бъде тъй глупав, защото не му е изпила още кукувица ума като на "Звънчатий Глумча" (Глупчо трябвало да се каже), и тъй безбожен като покойния "Тъпан", та да унижава умните, полезните и трудолюбивите животни с вас, подвижници на пищеварението. "Тъпанът" беше омаскарил веднъж една магарица, като казваше, че тази почтена майка родила букурещките български нотабили; но затуй и господ го наказа, та нема рахат и на оня свят. "Будилникът", който знае, че страхът от бога е начало на премъдростта, а почетта към старите начало на добродетелта, ще се пази като от огън от такива неща - да унижава животните. Неговата програма ще бъде: да гуди сяко нещо на мястото му и сичко да краси с боите му.
А ако има нещо общо между споменатите в тая молитва раби божии и животни, то българският зоолог и доктор (ъ-хъ! доктор ами?) Начо Планински, който беше написал едно време "Зоология за българите", нека се потруди да реши тази велика задача, този всемирен вопрос, та на Куковден, когато се напечати тази книга, да види ученият свят какво ще рече: "Зоология за българите". Дотогава ний ще се препираме, че нито Генович, нито Найденов имат нещо общо с животните и с човека. И наистина какво общо напр. между занятията на магарето и работата на ефендето и черибашият? Философът с дългите уши носи на гърба си: дърва, вода, брашно, хора, и с това принася голяма полза, а ефендето издава органа на шпионите "Турция", а черибашият - органа на идиотите "Правото" и с това приносят вреда; философът върши само онова, що може, а черибашият сичко, що не може; магарето никога не лъже, а ефендето го е срам да каже някога право; магарето пости и затова ще отиде в християнския рай, Генович яде пилаф и ще отиде в кочината на Мохамеда - а черибашият, който в турско село държи рамазан, а в българско яде сланина, той на оня свят ще яде от коритото на Гилдебранда.
А-ха, има едно нещо, за кое, ако се улови българският зоолог, ще може да обори мнението ни. То не е тъй важно, та можехме да го премълчим, но "понеже обаче сърцето ми плаче за моя народ", както казва г-н Великсин в едно стихотворение, ще го кажем: юларят! Юларят и самарят! "Звънчатий Глумчо", вместо да говори глупости, добре би сторил да прикачи юларя на ефендето, а самаря на черибашият, па хайде като сюрюджия на изложбата във Виена, та да видят и европейците какви стоки има българският народ, когото едни наричат "немци на юг", други - "английци на восток", а той не е друго освен вол в хомот, роб на бръснатата глава и на калимавката, роб и сам на себе си.


[Будилник, г. I, брой 1 от 1 май 1873 г.]


ТОВА ВИ ЧАКА!

(АКО НЕ Е ИСТИНА, НЕ Е И ЛЪЖА)

Пари, пари, пари! - рекъл едно време Наполеон I и зяпнал беше да глътне цял свят; пари, пари, пари! - думат нашите букурещки народни базиргени и слухтят де кой ще да умре, за да му лапнат имотецът; пари, пари, пари! - думаше наш кир Михалаки и беше - чорбаджия. Парите са ум, парите са чувства, парите са живот, парите са бог. За пари Генович е станал шпионин, Найденов мекере, а Михайловски подлец - само нашите букурещки патриоти не работят за пари в кафенето, а за да им се смеле ястието в стомаха. Но от сичките тия златни телци достоен за нашата дълбока почит и за нашето високо внимание е кир Михалаки. А неговата орисница е обща за сичките "велики" хора, неговата съдба е по-трагическа и от Дон-Кихотовата.
Седим срещу Вознесение с дяда Обрешка Картункович на пътя и гледаме как си играят децата на "пещ-пещ-пещице". Отдолу иде кир Михалаки и като върви, сякаш че и дуварите му думат: "Машаллах, машаллах! Голям човек, умен човек." А голям и умен човек беше кир Михалаки: шкембето му - де можеш направи такова шкембе - да събереш шкембетата и на шестех букурещки трътове, макар те и повече народен имот да са изяли; главата му - пет такива глави, каквото има "нашето доктор", макар то да е професор "на букурещкото медицинско факултето" и с конския си ум е зачудило и мало, и голямо. Главата и шкембето на кир Михалаки нямаше ги по сичките салхани. В шкембето му свободно можеха седна пет души турци и да пият кафе; в главата му с трийсет яйца гъска да насадиш; а гърдите му - гърди нямат нашите чорбаджии. Лицето на кир Михалаки мязаше на подница, носът - на мухлясал грозд, ръцете - ръцете му се не виждаха отпред; а крака - само от краката му да направиш 5-6 попа. Отзад кир Михалаки беше някак по-деликатен: вратът му - като талията на свинята, гърбът - като табашки кош, а под гърба - кръгла манастирска трапеза.
- Бягайте беее-й! Бягайте! Чорбаджията иде! - извика едно от хлапетата, като зърна кир Михалакя, и обърна пети, та побягна като опърлено.
Децата - едни избягаха, други като втрещени се прилепиха до дуварите, зачевъркаха носовете си и със страх чакаха да измине селският бик. А кир Михалаки - вятърът надул шкембето му като гемеджийско платно - плува ли, плува! "Их! Да има кой да ти избоде с някоя главня едното око, ще замязаш на циклоп" - рекох аз на ума си; защото тамам тогава учех гръцката митология. Но преди да посегне някой да избоде окото на кир Михалаки - кир Михалаки пресегна и улови едно хлапе за ухото. "Магарета ниедни... за вас черква няма, а? Хайде да се молите богу за бащите си и за майките си." "Оле-ле! Чичо Михалаки, откъсна ми ушенцето!" - извика хлапето и се изкриви тъй, както не се е изкривявало и в ръцете на учителя си. Кир Михалаки пусна хлапето и подкара сичките гологаши сополковци да идат да се молят богу.
"Тъй и Наполеон е теглил ушите на народите, дорде най-после и него уловиха за ухото и го заведоха да се моли богу на св. Елена" - помислих си аз тогава. Но тъй е и сега: светът,сякаш, направен е един други за ушите да се теглят. А като погледна, ушите на българите видат ми се много големи - май-май магарешки.
- Кольо бе, ти защо побягна, като видя чорбаджията? - попита дядо Обрешко хлапето, което беше вече излязло и подскачаше пред нас с коматче ръжен хляб в ръката си, от което, като отхапнеше, изтриваше си и сополите.
- Побягнах зер, че той тегли за уши.
- А че защо тегли?
- Защото е чорбаджия.
- Ами защо е чорбаджия?
- Хайде де! Защото има пари.
- Ами ако да нямаше той пари, ти нема не щеше да бягаш?
- Е-хе! Ще бягам аз ! Нямаше да грабна тогава тоягата на татя, пък да го закарам на блатото да го напоя - каза хлапето, но като се озърна, изведнъж улови дънцето на потурките си и не чу се - не видя. Погледнах: вятърът се обърнал отгоре и шкембето повлякло кир Михалаки надолу. Кир Михалаки върви, а с него и жената на Мита Ченгелят с пеленаче дете на ръцете си и с още четири други подире си, накичени със сичкия салтанат на сиромашията и едно от друго по-дребни. Ченгелка плаче, а кир Михалаки се подсмива под мустак.
- Моля ти се, кир Михалаке, имай милост от бога - пусни Мита из хапуса. За 30 гр/оша/ цял месец вече как лежи - а аз сама жена какво да правя? Толкова деца, а залък хляб няма вкъщи... от вчера не са яли...
- А че не съм те карал аз да раждаш толкова деца. Сиромаси хора сте - да сте правиле икономия.
- Оох, не думай, кир Михалаке, каква кумания да правиш, като кума -той по сиромах от нас? За дрешки, за свещи, за туй - за онуй, се ние си харчиме. Само попът - невидяло му се попството, - само той ни зе 9 гроша за кръщене. Пък с 30 гроша кое първен? И то пак отколе да сме ти платиле тия пари, ама на: магарето го притисна глината, свинята я убиха у вас в градината, а кокошките - ако не вярваш, ела виж - до една изпукаха от пипката... Няма, няма отде да зема; една верига и една черга бяха остале, и тях донесох у вас... Не зная вече какво да правя!
- То не е моя работа. Хилядо пъти ти казах: донес 30 гроша, пък си земи и чергата, и веригата, и мъжа... Ако не - хайде, деф ол бурдан; ако ти е мил мъжът, иди и леж с него в магарешкия рай! Аз й казвам да е правила икономия, тя ми разправя, че кумът, попът и магарето й биле криви! Бе хей, мерет, пари ако нямаш, ум барем в главата си нямаш ли? Разбери какво ти хортувам.
- Оох, ох! Смили се, кир Михалаке, какви пари и какъв ум искаш от жена? Който има в кесията, той има и в главата, ами аз? Тежко ми и горко с толкова деца!...
- Ха! За тая хората - "бог да прости". Затова ти казвам аз, че мене ми трябват пари - пари - парииий! Разбра ли? Донес 30 грошовца - пък да пусна мъжецът ти, разбра ли?
- Разбрах... - едвам продума Ченгелка и с края на кърпата си зе да си трие сълзите. А кир Михалаки извади кърпата си из пазвата и изтри потът от прекрасното си лице. "Умори ме май с проклета жена" - изпъшка той и тръгна след шкембето си.
- Пари да те парят по дроба! Веригата, що ми си зел, дано на шията ти ръжда да я изяде! А с чергата ми носилото да ти покрият! - пропя, или се едно проплака Ченгелка след кир Михалакя, и влезе в къщата си да набере бурен и да нахрани децата си.

* * *

- Бабо мари, защо не духнеш туй пусто кандило, ами свети на котката, та драще по рогозката и ме не оставя да заспя?
- Грехота е бре, синко. Как да го духна, като тая нощ ще се вознесе господ?
- Аз пък мислех, че ти ще се вознесеш; гледам те замязала си на вампирин.
- Ех, баба, де тоя господ? Който е праведен, само той се вознася; ами аз - какви добрини съм сторила?
- Изгаси кандилото - ето ти една добрина. Среднощ е вече, господ трябва да се е вознесъл.
- А че зная ли? Ако се е вознесъл, то да го изгася, пък утре запали ща го по-ранко, хайде.
Баба стана да духне кандилото, но тамам да посегне, изведнъж 5-6 пушки изгърмяха наблизо нейде в махалата и тя остана като потрещена. Пушките повториха и вик: "Юря! Юря! Юря!" - понесе се по сичката махала. Баба хвана да се кръсти и да бие поклони. - "Бабооо, господ се вознася - чуеш ли?"- "Мълчи бре! Какъв господ? Това се обирници."
А пушките гърмят и виковете цепят дори небето.
- Прощавайте бееей! Прощавайте, добри хора! Отивам вече - изрева гърлото на кир Михалаки.
"Чуеш ли, бабо, кир Михалаки се вознася; чуеш ли, ангелите го влачат въз баиря?" - "Млъкни бе, поразийо, какви са тия ангели от тебе, това са хайдути. Отиде добрият човечец!" - "Моля ви се, братя! Моля ви се като на бога - недейте ме затрива. Пет дечица имам..." - вика кир Михалаки, но тъй като че ли се дави. "Не съм те карал да раждаш толкова деца" - отговаря свети Архангел и ножовете без икономия плющат по гърба на кир Михалаки. Вознесение! "Бабооо, вознесе се вече - хайде изгаси кандилото." И наистина - баба ми не беше дотолкова диван: позна, че не господ се вознася, а кир Михалаки, и от страх да не зърнат и нея ангелите и да додат да я вознесат, тя духна кандилото и влезе да се моли богу под чергата. И, слава богу, котката престана да дращи по рогозката и аз си заспах.
На другия ден, Вознесение Христово, цял град празнуваме вознесението на кир Михалаки. Едни приказваха, че видели как ангелите метнали на шията му верига и на главата му положили венец - нажежена перостия; други учеха, че кир Михалаки вече се е посветил и в раят със синовете на бога яде попара; а трети проповядваха, че ангелите вознесли и три торби с пари: а това не е било лъжа, защото и бог, като чорбаджия, без пари и той надали ще може да има ум. Но аз зная само това, че на Вознесение Ченгелка запали на св. Мина свещ за 10 пари, но то затова, че мъжът й не беше вече в хапуса. Кир Михалаки с пари откупи се и от бога. След един цял месец затвор не в магарешкия, а в божия рай кир Михалаки си дойде, но само без пари, без ум и с име, прекръстено от чорбаджи кир Михалаки на Михал.
И тръгна Михал да разказва на раята си за своя чорбаджилък и за своето вознасяние, и децата не бягат вече от него, а изскочи едно отпреде му, па го бодне с пръстче в шкембето и рече: "Какво имаш тук, Михале!" Михал каже. "Ами кога си ги изял? Когато беше чорбаджия ли?" А друго отзад плюне на пръстчето си, пък се затече и бъзикне чорбаджията. А дядо Обрешко се смее, смее, смее и дума: "Не стига на магарето крастата, ами и мухите го хапят."


[Будилник, г. I, брой 3 от 20 май 1873 г.]


ДЛЪЖНОСТИТЕ НА ПИСАТЕЛИТЕ И НА ЖУРНАЛИСТИТЕ

Послушайте, мои мили гълъбчета, моите старешки съвети и възползувайте се от обстоятелствата. Който от вас остане без работа и няма с какво да живее, който от вас изпадне и не може да прехрани жената си и децата си и който от вас има намерение да стане "благороден" просяк и да живее по-лесно от "неблагородните" просяци, ние го съветоваме или да стане учител, или да пише различни книжки, или да издава вестник. Тия три занятия са и лесни, и полезни, и честни, и сити. А нашата публика? - Не грижете се за тая публика. За тая публика между ахтоподът и шопските цървули в Мраморно море, между кокошката и гаргата и между Мемиш паша и Нютона не съществува никакво различие. И така, купете си пера и мастило и захванете своите занятия, колкото се може по-скоро, защото днешнйото развитие на българския народ е най-благоприятно за врабците.
Слушайте и това. Ако някой се осмели да ви каже, че сте бездарни, че сте луди, че не знаете какво говорите и че мозъкът ви се намира в петите, то го изпсувайте с хамалски виражения, наречете го шпионин и народопродавец, кажете му, че той е продал совестта си и перото си на японците, на абисинците - това е се едно, - и помолете публиката да го не слуша и да не принимава думите му за факти. Разбира се, че публиката има свои слабости, следователно вие, ако искате да попаднат вашите думи на здраво място, сте длъжни да похвалите по-млечните крави и да им дадете титли: "сахарчица", "халвица", "високоблагородия" и пр.
Слушайте, братя врабци и цанцугери! Аз мога да ви уверя, че ако послушате съветите ми и ако се възползувате от обстоятелствата, то вашата прехрана е обезпечена и вашето име ще да се почита и уважава от восток до запад. Но тежко ви и горко ви, ако похвалите някой сиромах, някой хъш или някой западнал търговец! Ако направите подобно престъпление, то работата ви е спукана. Чорбаджиите не обичат оние писатели, които турят имената им на един ред със сиромасите. Вардете се. Слушайте още и това. Ако някой чорбаджия ви помоли да го не хвалите във вестника си и да го не срамите пред ония, които познават неговите "несъществующи" благодеяния, то вие го не слушайте. Маслото не разваля яденето, а похвалата не произвежда пагуба за кесията. "Кроткото агне от две майки суче" - говори българската пословица, а в пословиците се заключават стари истини. Хвалете и не бойте се. Хваленето не иска хляб и топли обуща, а за лъжите не вземат нито гюмрюк, нито бедел-парасъ. Вашата стока ще се продава без акциз и без полицейски надзор, следователно - вие и вашето домочадие можете да бъдете съвсем спокойни. Ако някой от вашите граждани направи някое беззаконие и ако тоя гражданин ви плаща акуратно за годишното течение на вестника, то и в такъв случай вие сте обязани да премълчите и да не говорите за това беззаконие. Ако премълчите, то няма да ви се отяде от езика, а ако не премълчите, то няма кой да ви каже "аферим". Секи човек има свои грехове и сяка душа се бои от адските духове, следователно мълчанието е една от ония добродетели, които се похваляват от сяко пъповъзвишение и от сяко щастливо миропомазание. "Ох, агне мое, мълчанието е голяма добродетел" - говорят калугерите на своите неопитни почитатели, които се приготовляват да бъдат техни ублажители. "Ах, чедо мое, мълчанието е Христова добродетел" - говорят духовниците на елеокожите вдовици, които се приготовляват да живеят "о господе". "Ех, мой синко, мълчанието е една от най-главните комерчески добродетели" - говори пъповъзвишеното величество на своите подчинени, които му помагат да се кълне пред купувачите си и да лъже и с ушите си. Идете после това и не говорете, че мълчанието е голяма добродетел!
После мълчанието върви смирението. Ако желаете да ви хвалят хората и ако ви се иска да живеете наготово, то свивайте полите си даже и пред ония свои благодетели, които ви хранят само с мазни обещания. Пословицата, която казва, че "по-добре днес попарник, нежели до неделя тутманик", няма никакво значение за журналистите. Кой знае из коя дупка ще да изскокне заец? С една дума, вие сте длъжни в това отношение да бъдете много по-чисти и много по-кротки христиени, нежели Дорчо ефенди. "Ако някой (богат човек) ви удари плесница по едната страна, то вие му обърнете и другата"; а ако някой (богат човек) ви каже, че сте глупави и че не знаете какво бръщолевите, то идете на другия ден и помолете го да ви даде добър и умен съвет за това или за онова ваше предприятие. Ако направите така, то бъдете уверени, че след няколко недели вашето име ще да се прослави по сичкия град и вие ще да бъдете наречени благонадежден и разумен човек.
Третята длъжност на писателите и на журналистите е да просят деликатно и да подмамят своите благодетели с особено изкуство. Ако имате намерение да издавате "Напредок" или "Хитър Петър", то отваряйте ушите си и не лапайте мухите. Когато чуете, че някой базергянин е получил наследство или че е спечелил 20-30 хиляди гроша с някоя леснина, то идете на другия ден при него (в това време той тряба да има кеф), разкажете му своето незавидно положение, обвинете времето и скъпията (и скъпията е богоугодна на пъпестите базергяни) и явете му умилително и сладкозвучно, че вашата най-голяма дъщеря е порасла вече и че възрастта й ви задава големи грижи (N.B. Даже и женените сърца биват нежни към порасналите дъщери). Когато извършите сичкото това, то повдигнете малко страните си, захлупете отчасти очите си, поухилнете се кисело и помолете великия патриотин да запише няколко екземпляра от вестника ви и да ги хариже на сиромашките деца. Слушайте и това: ако тоя благодетел на човеческия род ви каже, че той няма време да чете и че вашият вестник му се не харесва, то и в такъв случай не губете куража си. "Не четете, а сичко знаете" - му кажете вие и вашият успех ще да влезе сам в джеба ви. А какво трябва да пишете в своите книги и вестници и какви идеи сте длъжни да проповядате? О, за това не трябва ни да мислите. Земете пример от "Хитър Петър", поучете се из "Гражданин", възползувайте се от програмата на "Напредок", приемете направлението на "Източно време", усвойте клисурските идеи на отец "Век", изучете премъдростите на "Дунав", оженете се за "Училището", нахрапайте се из "Читалището", и вашата работа е свършена. Ние не живеем вече в оние темни времена, когато нашите писатели и журналисти ходеха да търсят душевна храна по гръцките купища и по турските кавенета. Днес царува XIX век. Разбира се, че ние говорим тук не за Балабановия "Век". Тоя "Век" не прилича даже и на своя брат "Напредок", когото самата природа е създала отличително от сичките други живи същества. В нашия деветнайсети век българската литература се е обогатила даже и с такива съчинения, които ще да научат Паничката да слуша, г-на Ангелаки Савича да мисли, Найденова да блее, г-на Геновича да сънува, отца Балабанова да преде, а дяда Блъскова да плете чорапи.
И така, падайте на колене и поблагодарете, мои мили врабци и цанцугери, бача си Добря Войникова, който се е постарал да ви напише "Теория на словесността" и който се е завзел да ви направи хора. Нам отдавна вече е нужен такъв човек и такава книга. Същото говори и остроумният критик във в. "Напредок". Досега хората са се учили в различни училища и изучавали са всевъзможни книги и науки, а отсега работите ще да се опростят и улеснят. Земете книгата на Войникова, прекръстете се, прочетете я и станете разумен човек и остроумен писател. Разбира се, че ако отец Марко Балабанов да би се родил после г-на Войникова, той не би ходил в Париж да изучава Ламартина и не би се върнал без мозък. Но историческите съдби са необясними. Боже мой, кой дявол се е надеял, че из главата на г-на Войникова ще да се роди такава нравствена сила, която ще да захлупи под калпака си даже и г-на Оджакова и неговата "Наука за песнотворството"! Както щете, а на г-на Войникова тряба да се окачи голямото петало. (Букурещките чорбаджии завиждат.) Ако г-на Оджаков ни учи само да пеем "Чам-чам дибинде", то Войников ще да ни научи да мислиме (радвай се, г. Сапунов!), да пишеме (радвай се, г.Найденов!), да разсъждаваме (радвай се г. Савич!), да философствуваме (радвай се, Мемиш паша!), да дипломатизираме (радвай се, дядо Блъсков!) и да мъдрословиме (радвай се, г. Войников!). Из последния брой на "Хитър Петър" се види, че влиянието на г-на Войникова се разпространява необикновено бързо. Боже мой, и г. Паничков е захванал вече да блее, а ние сме имали слабост да мислиме, че това словесно животинче е способно само за клисарин или за "червочист" по касапниците. Идете после това и не радвайте се г-ну Войникову! Но г. Паничков си има и врожден талант. Секи от вас знае, че зимно време в Калофер остават само жените, селските терзии, копачите и поповете, защото мъжкото население отива в Цариград да шие на Амбарът. В това време в Калофер дошел нов ага. А кой ще да го посрещне? Жените и поповете решили да изпроводят г-на Паничкова да се поклони на забитина и да му каже "добре дошел", защото г. Паничкова още в онова време се считал за "окумушин". Г. Паничков отишел в конака, поклонил се на агата и рекъл му смирено: "Сен сън пезевенк, аго!" Разбира се, че на агата се не харесало това приветствие и той захванал да бие калоферския "окумушин". Тряба да ви кажа и това, че из къщата на г-на Паничкова се видел конашкият двор, а сестрата на окумушина стояла на прозореца и гледала как ще да бъде посрещнат брат й от агата. Когато тя видяла, че бият "окумушина", то извикала: "Мамо, а, мамо, бият Димитърча!" - "А защо го бият?" - попитала майката. - "Димитърчо наддума агата" - отговорила дъщерята. Из сичкото това вие видите твърде ясно, че редакторът на "Хитър Петър" е бил знаменит още в онова време, когато е мислил с мозъка си, когато е слушал с ушите си и когато е говорил с устата си.
Но както и да е, а българската журналистика напредва. Ние сме твърдо уверени, че ако се появят още един "Хитър Петър", още един "Гражданин" и още един "Напредок", то българският народ ще да отнеме "Баламук" и лудите ще да останат без столнина.Токвил говори, че сяко едно правителство прилича на народа си, а аз ще да кажа, че българската журналистика прилича на нас с вазе. Когато публиката няма нужда за здрава храна, то за шарлатаните се открива широко поле. Нека ни дава господ бог повече разум и по-малки пъпове!


[Първа публикация: Независимост, г. IV, брой 52 от 12 октомври 1874 г.]



ГАТАНКИ

(откъс)

Чунчуру ведере на куку ведере, чунчуру дупка напълни копанка. Що е то?
- Подновеното "Книжевно дружество" в Браила.

*

Родило се, не шава; яде, пък не става. Що е то?
- Нашата екзархия.

*

Уста няма, а яде; ръце няма, а краде. Що е то?
- Добродетелната дружина.

*

Мас има, свиня не е; ум има, човек не е; аз го имам за магаре, ти го имаш за светия. Що е то?
- Чорбаджия.

*

Ти го чакаш да се роди, а аз думам: умряло е. Що е то?
- Патриотизмът на дяда владика.

*

Събраха се, наготвиха, кога да ядат - побягнаха. Що е то?
- Читалището "Братска любов".

*

От глупците ум купува, на умните го продава. Що е то?
- "Училището" на буля Блъсковица.

[Будилник, г. I, брой 3 от 20 май 1873 г.]



ЩЕ СЕ НАМЕРИ ЛИ?

Ученолюбивата Търновска община търси учител със следующите качества и способности: 1) Да не е вкусил още от дървото "познания добра и зла". 2) Да не е изгнан правди ради из никоя община. 3) Да не е употреблявал и да не употреблява спиртуозни напитки, с пиенето на които да прави зарар1 на жабите. 4) Да не е сребролюбец, та да иска сяка година и секи Великден пари. 5) Да е красноречив, за да може да убедява хлебарите, бакалите и тия, що продават капки за утешение и за подкрепяние на стомахът.
Който от братята желае да занеме катедра в престолният град, нека се отнесе за споразумения до устабашият2 г. Гранитски, под адреса: Улица Веселие, Градус 18. — Конкурсът ще бъде или в ханът на Йоноолу, или в кафенето на Момчоолу.
__________________________________

1.вреда; 2.главен майстор

[Първа публикация във в. "Будилник", I, бр. 3 от 20 май 1873.]




КАЛЪП ЗA УЧИТЕЛИ

Чули сте за фабриката, ала не сте чели в "Училището" на буля Блъсковица, да видите какъв пък калъп за учители е приготвил синът на дяда Блъскова. Слушайте да ви го опише "Будилникът".
Първо и първо — учителят трябва да знае нещо повече от децата, които ще учи. Второ и второ — когато ги той учи, или не учи, то трябва с очи да гледа долу на земята, а духът му да е издигнат горе на таванът, а сам той да не е в кожата си. Третйо и третйо, понеже децата ги предава на учителят сам Христос, а не родителите им, то най-тежка служба на учителят е: да запази тяхната драгоценна и сладка невинност, дорде остареят, — което е най-главната цел на възпитанието, а сичко друго наоколо (пръчка, книги и др.) са колайлъци, сир. — шарлатанлъци. Четвърто и четвърто най-после — учителят трябва да бъде: търпелив като вол, добър като ягне и телесно здрав като битолски просяк.
Мъчно се усвояват такива свойства от един учител, но с божа воля, като се поотворят тук-таме фабрики за попове-учители или учители-попове, то — "дето махнеш със сопа — таквоз добиче ще удариш".

[в. Будилник, г. I, брой 2 от 10 май 1873 г.]



ПОЛИТИЧЕСКА ЗИМА

"Дали се зора довърши, или се две нощи смесиха?"

Приятно нещо е да има човек топла соба, самун хляб, парче сланина и няколко глави праз лук, пък да легне и да мисли или да спи и да сънува. Приятно е, но да има и една от тие две болести: или млада жена, или стар ревматизъм; лежиш, лежиш, а мисълта ти като у немец, пълна и богата като готварница, дълга и безконечна като суджук - суджук, с който във виенския райхстаг немците и маджарите бият по главата славянските депутати; а въображението ти като у арапин, силно и остро като тюмбекия - тюмбекия, която е крайно полезна за краставите народи, - пламенно и възвишено като дим. Дим, дим! Под който ние българите така сладко спим. Мислиш, мислиш, пък се попротегнеш като философ, прозевнеш се като дипломатин, почешеш се в тила като политик и ако ти позволи жената или ревматизмът да заспиш, то спиш като Крали Марка.
Заспиш и сънуваш... Но какво сънуваш? - Сънуваш, че светът прилича на кръчма и че гладните, дрипавите и измръзналите народи са се събрали в нея и на колене въздават хвала Бакхусу. Г-н Бисмарк възседнал земното кълбо и точи из него пелин за здравието на Германия; дядо Горчаков раздава коливо за "бог да прости" славяните, майстор Андрашия свири чардаш и кани чехите, сърбите и хърватите да попеят и да поиграят на гладно сърце; Мак Махон плете кошница за яйцата, които Франция ще да снесе през немските велики пости на Елзас и на Лотарингия; лорд Дерби си точи севастополската костурка, за да надроби прясно сирене за европейската търговия на возток и за да отреже от бутовете на някое диво африканско или азиатско племе бюфтек за английското човеколюбие; испанските "братовчеди" са застъпили тялото на майка си, бозаят кръв из нейните гърди и плюят един другиму в очите; владетелят на чизмата се наговаря с човека от Капрера да изчистят блатото на Рим (не папата, който ще да се изчисти сам) и наместо хляб и макарони, да дадат чист въздух на Мациниевите дечица; безбрадото пръчле на солените възседнало буцефала на Александра Македонски и исторически иска да докаже, че само немецът може да бъде пастир на козите; босфорският пилафчия подсмърча до вратата на кръчмата, яде червата на раята, пие дипломатическа боза и вика: "Аман от пиени хора." Множество малки и големи господа духат на своите измръзнали ръце, гледат с особено равнодушие на просяците, молят се богу за плодородието на човеческият род и за изобилието на хорската глупост и слушат как вият вълците в гъстата литературна и финансиялна мъгла и как плачат децата на Европа за лятото на науката и на цивилизацията.
А ти, българин и патриотин, гледаш на сичкото това с особено недоверие и думаш: "Суета сует и всяческая суета." Светът е кръчма, а ти тряба да плачеш със смях, да се смееш със сълзи и насън да виждаш лятото на Балканския полуостров. "Щастлив е, думаш, българският народ, щастливи са грешните в мъката, щастлив съм и аз в своята топла соба." Лежиш на гърбът си и благодариш всевишния таван, че по неговата непостижима милост ти имаш барем покрив над главата си; снегът те не вали, мухите те не безпокоят, в червата ти не произхожда никаква революция, ревматизмът те не безпокои, жената ти те не мъчи, парите ти се не губят; а на четирите стени на стаята ти мухите ти оставили в наследство цели томове списания на български език. Наместо икона над главата ти виси портретът на н. в. султана, покрит с тънко едно було от лионската фабрика на паяците; под портрета е залепен ферманът с 11-те точки на българското щастие, а във ферманът волята на негово императорско величество, небесният представител на влашките българи, г. Пандурски, и горещите желания и надежди на нашите цариградски патриоти. Земи си един комат хляб, малко сланина и една глава лук, пък чети: "Моята царска воля е, щото сичките животни по държавата и верни мухи поданици да могат да помагат, доколкото им се пада на гърбовете, на ежедневните ми царски подаяния, които полагам за достигане до по-висока степен на моето затлъстявание и за благоденствието на моята обширна кочина." А по-надоле следва рахатлъкът на екзархията, правдините на българския народ и кефът на босфорският Саул. "Но какво [по] дяволите! Животни ли сме ние, животни ли са нашите владици, учители и вестникари? Протестуваме!" Не бойте се, господа, аз сънувам. Дайте ми да прочета цариградските български вестници и аз ще да си зема думите назад, т.е. ще да се уверя, че по сичките краища на паяжината е тихо и мирно и че сичко блаженствува под дебелата сянка на паякът. Само - църррр! Там на една муха изпили кръвта, тука на друга светили маслото; там вързали 50-60 души за рогата и ги карат на място злачно и на място покойно, т.е. в Диарбекир и в Акия; тука връзват други и им четат баснята за вълка и агнето; там окачили едного на въже да се поизсуши. "Но ние имаме училища, читалища, екзархия, литература, журнали, правдини - имаме младо поколение..." Да, да! Имате! Кой ви казва, че нямате! Но ако е работата да се хвалиме, то и ние имаме тука, в Румъния. Откогато г-н Пандурски остави своята знаменита политическа и литературна кариера и откогато на хоризонта на българската литература се появи съзвездието "Блъсков" и "Дружеството за разпространение полезни знания"оттогава науката, поезията, педагогията и литературата потекоха из крачолите на българския народ и на неговото книжевно щастие захванаха да завиждат даже и манджурите; откакто цариградските ханъмки родиха литературно-политическо списание "Ден", то Милош Милоевич престана вече да разпространява сърбизмът из България; откакто "Училище" роди богобоязливият редактор на "Градинка", то нашите учени младежи престанаха вече да псуват света Богородица; откакто отец Марко цанцугерът турна на своите глупости заглавие "Век", то великите български пости станаха 365 дена в годината; откогато "Право" се кръсти на "Напредок", то българският поет Славейков зави чалма и захвана да пее "аман, аман", а откогато "Levant Times" се преведе на български, то нашите патриоти захванаха да плетат мрежа, за да покрият народът от политическия студ, от литературната мъгла, от революционната виелица, от индустриалния сняг, от економическото пиянство и от белите, черните и сивите цариградски вълци; а откогато, най-после, "Читалище" се обеща, че от Нова година (т.е. от първи януари на деветнадесетия век) ще да се оправи и няма вече да печати гениалните глупости на нашите литературни телци, то колата на европейската цивилизация останаха без катран и заскърцаха въз баирът на българския напредък; умствените чакръчета на нашето младо поколение замръзнаха и пуснаха вощеници за "упокой" на грешните и живоумрелите политически и литературни души; а в пияцата (т.е. по бит-пазар) на нашето умствено развитие произлязоха такива важни операции и такива чудни метаморфози, щото при броениците на нашето калугерско щастие се притуриха още няколко стотина зърна, с които ние няма никога да изчетеме своите навечерки и никога няма да дочакаме "светлото Христово возкресение".
И наистина, погледнете със слепите си очи на главите на нашите мудрословеснейши патки и вие тутакси ще да видите, че по тях отдавна вече са захванали да растат различни литературни зеленчуци, сякакви политически бурени и всевъзможни научни билки; а нощта се не свършва, зимата се не изминува и патриотите лежат в свойте топли стаи, сънуват настрадинходжовски сънища и чакат да съмне, за да ги разкажат на своята революционна Пенелопа и на нейните сополиви любовници.
Но и аз съм патриот, господа! Топлата соба, изпросеният хляб, харизаната сланина и краденият лук довождат стомаха ми до такова поетическо настроение, щото и аз сънувам, че скоро ще да дойде равноправното лято. Облаците ще да произведат революцията, политическите дъждове ще да пометат гюбрето из моя двор, пред вратата ми ще да огрее слънце, народите ще да изпъплят из кръчмата и ще да се запощят на припек; а аз ще да изляза из своят палат да се порадвам на ясното небе, на миризливите цветя и ще да запея: "Гледайте, очи, ненагледайте се!"
И да се ненагледаш! Пред вратата ти се събрало на конгрес племето, което едно време е избавило Рим, и с патриотически крякания се приготовлява да направи преврат в историята на гастрономията; почтените и важните кокоши физиономии се разхождат по двора и правят археологически открития по купището, за да снесат яйцето на общото южнославянско щастие; коронясаните венценосци се борят помежду си, земат стратегически позиции и кукурикат за близкото решение на возточния вопрос; а младото поколение изникнало покрай дуварите и чака да го огрее слънцето откъм запад, за да каже своята последня дума за живота, за характера и за стремленията на гъбите. А ти... О! Ти си българин и патриотин! Запей песента "Гъби, мои гъби", пък легни и сънувай, че си предводител на гъските, цар на кокошките и защитник на българския народ. Но преди сичко попитай жената си или своя мозъчни ревматизъм, изминала ли се е зимата, превалила ли се е нощта? Ако ти каже, че не е, то ти спи, както си спиш и сега, завивай се в своята мрежа и извикай сам: "Дали се две нощи смесиха, или се зора довърши? Кукурику! - Ето петлите! Джав, джав! - Ето кучетата! Зимата се свърши и нощта се измина."

Михал

[Знаме, г. I, брой 10 от 2 март 1875 г.]



ПРИМЕРИ ОТ ТУРСКОТО ПРАВОСЪДИЕ

(със съкращения)

Трай, душо, черней, кожо!

... То беше село Калофер. Тъжни спомени нахлуха в главата ми, щом превалих баиря и видях онез хубави къщи и черкови, през кои като змия се измича бистрата Тунджа. Тук е, рекох, тя, мойта изгора, тук са и моите Лефтерови другари, с кои прекарах 5-6 месеца най-светли дни в живота си и запознах отблизо Калофер, тоя "алтън Калофер", който роди в мене страстна любов, коя тъй рано загина, и дълбока омраза, коя ще ме придружи до гроба... В Калофер познах аз чорбаджията и сиромаха, турчина и народа.

... Умислен влизах в Калофер, но сърцето ми тупаше силно и аз горях от нетърпение да се срещна с някого от другарите си, да го питам и разпитам: кой де е, кой как е, как са агите, де убиха Лефтера, де е Добри - за всичко, що ме интересуваше. Но трябваше да чакам нощта - и не дочаках я!
Щом влязох в хана, пред очите ми се представи страшно зрелище: жени, деца и девойки пищяха, мъже се лутаха насам-нататък - едни купуваха хляб, вино, наденици, - други с дискус събираха пари между народа; заптиета се смееха, псуваха и със сопи пъдеха народа, ала всяко се тълпеше, всяко искаше да види. Тука майка се разделя със син, жена с мъж, сестра с брат, деца дребни с бащица и всяко думаше: жива раздяла! Жива раздяла! Прощавай, синко, прощавай, татко, прощавай, бате, чичо, вуйчо - прощавайте!... Други гласове тъжни, но твърди, отговаряха: вий прощавайте! Господ да прости!
И синджири дрънкаха из народа...
След малко викът поутихна, народът насяда наоколо по земята и аз можах да видя кои бяха причина на тази смутня. 10-на души, навързани на верига, почернели от бой и мъки, насядаха окол прощална народна трапеза и тъжно, мрачно обръщаха очи към народа, който лееше вече безмолвни сълзи, горещи сълзи и глухо, но дълбоко въздишаше. Трапезата и виното съживи злочестите, начна се говор, запитвания, оплаквания, и всичко скръбно, мрачно и жално. Но ето кърсердаря, ето още жандарми; те грозно изгледаха народа, грубо закрещяха и подкараха вързаните. Пак викна народът, пак писнаха жени и деца, пак сълзи, пак прегръщания, прощавания, и прощавания тежки, святи, искрени...
Но кои бяха тези злочести, като зверове заковани в железа? О, един техен поглед, една тяхна дума, и доста беше. Другарите ми, наши другари, братя! Хайдути, народни хайдути! Мъчно посрещнах техните погледи, ала погледа на едного прониза ме в сърцето, и сълза след сълза покапаха по гърдите ми, Никола Дели-Стоянов, болен от треска, осакатял от бой и просветнал от мъки и страдания, качваха го в талига, а той, като метна поглед към народа, който поглед срещнах и аз - извика: "Предатели ме изядоха, майко!"
С безкрайна скръб, со страшна злоба в гърди влязох в стаята си и се залепих за прозореца. Насреща по кафенетата чорбаджии играяха на табла и книги; други с жените си отиваха на разход и весело разговаряха; черкова клепеше и викаше народа на молитва... - А аз - в главата ми се въртяха страшни мисли - и думах си: пролели ли са те, пролял ли съм аз и ще пролея ли толкова кърви, колкото сълзи проля днес невинния народ?...
Бедния народ! Проклети да са предатели, проклет да е всеки тиранин, помазаник божи!...
На другия ден аз бях вече в Пловдив и ето що можах да науча за тях, що зная и що мога подели с вас, братя емигранти.
За да говорим за четата на Добря войвода и за улавянето на някои от дружината му, ний трябва да се върнем да кажем нещо за Калофер, отдето е била тази дружина, и да видим де са били причините, кои са подбудили тези момци на хайдутлук.
Надали има град или село, дето своеволието на чорбаджиите да се е развило дотолкова, както в Калофер. В него, освен мюдюрина и няколко заптии, други турци няма, и всичкото зло, всичкото тиранство е предоставено на самите чорбаджии, които са и агенти,и ортаци на правителството.

Добри, копривщенец, от четата на Ангел войвода, бил е 7-8 години байряктар на Лефтеря в Анадол, четата на когото се състоеше повече от калоферци, кои ходят в Цариград на работа. Както Ангел и Лефтер, тъй и Добри бяха от онез класически хайдути, в кои се явява животът на народ поробен със сичките оттенъци на характера му, на обстоятелствата, и кои учудват ни с добрини, учудват и със злини. Те ходеха хайдути, както казват турците, за н а м - за да покажат свойто поетическо мъжество пред рода и врага и да отвръщат за обиди, сторени тям или на сюрмаси от турци и чорбаджии; затуй в техния живот няма нищо такова, кое би могъл да осъди човек по каквато ще би логика.
И тримата сме виждали, и ни в едного не забележихме онуй низко зверство, кое се проявява в сичките движения на турския злодеец - и в тримата видяхме благороден характер и пълно съзнание на скрита сила.
Такъв беше Добри.
След убиването на Ангела в 63 год., и на Лефтера в 68, Добри, гонен отвред, доде в Калофер при някои от другарите си и се кри цяла зима. На пролетта излезе с дружина.
Видяхме по-преди (вж. брой 2) в какво състояние беше достигнала сюрмашта в Калофер от разпрата за мерата, подбудена от самото правителство и от злоупотребленията на чорбаджиите, кои с кражбите удвояваха правителствения данък и заедно с правителството сякак мъчеха беззащитния народ - прибавете при туй развитото народно чувство между младежите, кое, като смъртен грях за турците беше компрометирало мнозина - и вий ще си съставите пълно понятие за дружината на Добря войвода! Сичките ги познаваме, с мнозина сме били приятели, и всички излязоха хайдути не да грабят и убиват било кого било, както правят турските злодейци, а да се избавят от веригите правителствени и обществени и да отмъстят на тези, що тъй безмилно глобяха бедния народ.
Жално е юнак да падне! Тежко му, който се хване! Добря убиха в Средна гора, дружината му - едни бегаха, други се предадоха от чорбаджии...


[в. Дума, г. I, бр. 1, 2, 4 и 5 от 10 и 25 юни, 17 юли и 5 август 1871 г.]



                                 
                                 Вестник „Знаме“ (статии)

ЗАДАЧАТА НА В. "ЗНАМЕ"

"Dreptul de a vorbi aici lam de la
terra jar, nu de la domniavoaetra; 
va rog dar sa mi respectati cuvantul!"

L. Costin

"Правото, за да говоря тука, ми е дадено от отечеството ми, а не от вас. Моля ви да ми почитате думите!" Тие думи е изрекъл един от румънските депутати в камарата в 1872 г., когато партизаните на правителството повдигнаха шумотевица и поискаха да заглушат гласът на справедливостта и негодуванията на патриотизма. Тие думи повтаряме и ние днес, в началото на своята журнална кариера, когато"Независимост", после дълга и упорита борба против настоящата горчива съдба на нашия народ, каза своята последня дума и с достойнство слезе от трибуната, и когато ние, уверени, че посеяното на нашата народна нива семе рано или късно ще да принесе своя плод, не можахме да отстъпим пред необходимостта да се подкрепи идеята за нашето освобождение и решихме се да развием "Знамето" на нашата революционна партия. "Добре, добре! Но към кого именно отправяте вие гореказаните думи на румънския патриотин?" - ще да попитат някои от нашите читатели. Към вас, господа, към вас - отговаряме ние и бързаме да се обясним. Нашият нещастен български народ няма камара, няма трибуна, отдето да изкаже своята воля, свойте нужди и свойте теглила. Единственото негово средство в това отношение се являва неговата журналистика.
Но кой от нас не знае в какво жалостно положение се намират нашите цариградски вестници и каква незавидна роля е играла по-голямата част от нашите емиграционни публицисти.
Ако погледнем с безпристрастно око в стълповете на нашите цариградски хавадиши, то от първият поглед още ще да се убедиме, че под дебелата сянка на босфорските идиоти друго нищо не може да процветава освен политическа лъжа, литературна подлост, дипломатическо раболепие и сякакви други верноподанически до родетели. "Елате, казват нашите доморождени политици - патриоти на народа, елате да обиколим престола на н. в. султана и да запеем песента на Лазаря... Трохите, които падат от държавната трапеза на нашия милостив баща, стигат, за да се подкрепи историческият стомах на нашия народ, стигат, за да се поддържи неговото етнографско съществувание на Балканския полуостров, стигат, за да се осигури неговото политическо бъдеще между другите южни славяни." А народът? Народът продължава да прекарва с християнско смирение дните на своята безконечна страстна неделя, брои часовете на своите несносни страдания и чака възкресението на мъртвите...
Но дванайсетият час е вече настанал, и той се още се надее за милост от своите тирани и се още вярва думите на своите сити и самозвани предводители, че новият живот, когото тие основават на някакви се неизвестни дуалистически начала, ще да дойде постепенно заедно с науката и с образованието. Благи надежди и похвални намерения! Но да видиме до каква степен те постигат своята цел.
Ние сме съгласни, че както окото е потребно за светлината, ухото за звукът, а разумът за разбиранието и най-простите истини, така също науката, образованието и развитието са потребни за който и да е народ, за да достигне до известна степен на своето благосъстояние; но за сичкото това са потребни такива условия, които, за нещастие, у нашия народ не съществуват. Вратата на нашия обществен живот зеят и въпросите, които е изработило човечеството в продължението на цели векове и които нашият народ е проспал под петите на азиатските варвари, влазят в нашата обществена къща заедно с вятъра и заедно с него излазят, без да оставят каква-годе диря в нашето безвиходно робско положение. Народът, притиснат и нравствено, и материално, не обръща почти никакво внимание на това, що произхожда около него; оре своята обляна с кръв и със сълзи земя и едвам ли счита себе си за нещо по-горнйо от своя добитък. А ако понякогаш и да се появлява у него стремление да излезе из това скотско състояние, то това стремление се не простира по-нататък от онзи инстинкт, по който и волът желае да строши хомота, и птицата да изхвръкне из кафеза, и рибата да изскокне из мрежата.
Разбира се, че при такова едно безотрадно положение на нашия народ длъжността на секи честен и способен патриот е да се поддържа и да се развива тоя инстинкт. Но в това отношение нашите цариградски патриота журналисти изпълняват ли своята длъжност? Колкото и да е прискорбна нашата присъда, ние ще да отговориме отрицателно. Цяло половин столетие вече става, откакто ние броиме епохата на нашето възрождение и при сичкият видим прогрес в образованието и в развитието на известна една част от народа, ние, при сичкия си оптимизъм, не можеме да забележим решително никакво улучшение в неговът многострадален живот. Коя е причината на това? Причината е тая, че както за сяка една личност отделно, така и за цял народ въобще преди сичко е потребно такова едно условие, което човечеството нарича свобода и за което и у нас даже е пролеяно не малко едно количество кръв и мастило. А ако е това така, то как щем ние да придобием тоя неизбежен и досега още не напълно разбран атрибут на човеческото щастие? Чрез наука ли, чрез образованието ли, или чрез оная просяшка песен, която са пели, па и досега, пеят множество поробени и образовани народи?
За да отговориме на тоя въпрос, ние сме длъжни да се обърнем към нашата емиграционна журналистика и да разгледаме какви средства за спасение са приписвали на народа нашите патриоти и доколко добросъвестно са изпълняли те своята свещена обязаност към отечеството си.
От началото на 1867 г., когато първият български революционен комитет издаде своят знаменит мемоар, с който се свършваше деятелността на покойния Раковски, и до днешния божи ден в Румъния са се издавали в различно време повече от 10-на политически вестници. Ако разгледаме с особено внимание както деятелността на Комитета и на някои и други отделни личности, така и направлението на гореказаните вестници, то твърде лесно можеме да се убедиме, че и между тие нови политически лечения са съществували няколко различни и даже съвсем противоположни методи. Хигиенистите из Комитетът, хомеопатите из своите контори и гимнастиците из кафенетата при сичкият свой умствен и материален капитал и при сичката своя широка програма, наместо да пристъпят до радикалното лечение на народа, т.е. наместо да отрежат от неговото здраво и читаво тяло гангренната част на босфорската болест, тие се заловиха да излагат своята неизпълнима диета в различни брошури, мемоари, адреси, прокламации и др. т. и, най-после, след безполезния моцион на четите в 1867 г. и след необмисленото кръвопускание при Върбовка, тие резюмираха почти сичката своя политическа медицина в девизата на безцветния и продадения по-после в. "Народност", която ни учеше на чист български език, че "само праведното удовлетворение на народностите ще да оздрави всеобщия мир". Разбира се, че сичкото това учение не беше друго нищо освен една смела дуалистическа безмислица, която трябаше непременно да изчезне като сапунен мехур, без да принесе каква-годе съществена полза на народа.
И наистина, напразно хористите на това учение, представлявани от "Отечество" и от "Дунавска зора", посягаха да уловят наследника на Мохамеда за ухото, да го доведат в Търново и да го венчаят за престола на Шишмановците; напразно тие затваряха очите си пред истината и тропаха по чуждите врата за помощ и за милостиня. Народът, който знаеше, че никой не дава на слепците нито злато, нито сребро, а дава им такива строшени, изтъркани и калпави монети, които нийде вече нямат никаква цена и които в калпазанското царство на банкротите се наричат гюлханета, хатихумаюни, хатишерифи, фермани и др. т. - преклони главата си пред необходимостта, оплака няколко стотини свои жертви и задоволи се с решението на несъвременния вече черковен вопрос. Хористите извикаха "да живее тиранинът!", свиха своите разноцветни знамена и завещаха на народът "да работи и да се надее", да се учи и да чака, или, с други думи, да мълчи и да робува. Видеше се, че после тая епоха, т.е. после решението на черковния вопрос, сичко трябаше да млъкне; сичко трябаше да се помири с нещастната съдба на българския народ и сичко трябаше да влезе в своят плесенясал петивековен гроб.
Но не тъй излезе. Оная здрава част на народа, която се беше откъснала от неговото живо и изранено тяло и която, разбира се, не можеше да гледа на неговите безчовечни страдания.през призмата на дуализма, улови своя анатомически нож и, под защитата на "Независимост", събра своите сили в особен лагер и пренесе почти сичката своя деятелност над трупа на "болния човек" и над тялото на страждущия български народ. "Кръв, кръв! Кръв тряба да се пусне и на едина, и на другия, извика тя в оная темна нощ, когато просяците, на един ред със страждущите, пируваха около трапезата на екзархията и не обръщаха никакво внимание даже и на сами себе си. - Единът тряба да умре, а другият ще да земе своя одър и ще да тръгне в пътя на прогреса.
Разбира се, че тонът, с който се излагаше така ясно учението на нашите радикалисти, оскърбяваше чувствата и деятелността на хигиенистите и тие не приеха да вземат участие в общия консилиум за българската свобода. "Независимост" захвана да негодува и излея сичката своя жлъчка както против тяхното учение, така и против самите тях. Но нямаше какво да се прави. За репутацията на революционната партия и за успешното разпространение нейните идеи, тя трябаше или да даде друго направление на своите убеждения, или, из горещата си любов към народа, да слезе от трибуната на своята партия. Тя предпочете последнйото и даде похвален пример за честност и за постоянство. Ние й ръкоплещим.
И така, после преставанието на "Независимост", на хоризонтът на нашата журналистика не остана почти никаква възможност, за да могат да се изказват болките и страданията на нашия народ; не остана почти никакво средство, за да се поддържа онзи революционен дух, кой то е покрил вече нашата народна нива и който от ден на ден чака своя жътвар... Какво трябаше да се прави? Да се мълчи ли? Но мълчанието би било престъпление за секи един човек, който обича себе си, народа си и отечеството си?
И ето в името на тая любов ние развиваме своето "Знаме" и без никакво угризение на совестта си, без никаква злопаметност и без никакви задни мисли подаваме ръката си на сяка една честна и патриотическа душа.
За интереса на общата цел ние оставяме настрана сякакви лични страсти и нападения и сичкото свое оружие ще да употребим против враговете на нашата пълна и съвършена свобода; с една дума, ние ще да служиме на оная съща идея, на която е служила и "Независимост", но с тая само разлика, че с оние съществующи вече у нас партии, с които тя е водила постоянна и непримирима война, ние ще да употребиме тона на помирението и ще да бъдеме колкото е възможно по-деликатни. Разбира се, че ако нашите убеждения намерят отзив и съчувствие между нашата многочислена емиграция, то нашата обща цел ще да бъде, като речи, постигната; а ако думите ни се посрещнат със смях и с шумотевица, то и ние ще да се помириме с общата съдба на нашите емиграционни публицисти и ще да повториме думите на апостола Павла, които е повтарял в страшните години и нашият първоучител св. Методий: "Не сяду я на совете злых и с злодеями не пребуду, а примкну к невинным и окружу олтар бога моего."



ИЗТОЧНИЯТ ВЪПРОС ЛЕЖИ НА ПЛЕЩИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

При прагът на едно близко бъдеще, което, види се, ще да настане после проливанието цели реки човеческа кръв и при началото на което, може би, ще да запустеят големи пространства от нашето прекрасно отечество, окото на съвременния човек се запира пред един вопрос, който, ако и периодически, но се повече и повече възбужда интерес в днешния политически свят. Тоя вопрос е така несправедливо нареченият Возточни вопрос, който е ближен за назе дотолкова, доколкото е ближна и ризата до гърба ни. Ако е това така, то да запреме и ние своето внимание на него и да видиме каква роля е отредила съдбата да играе нашият народ при разсичанието на тоя гордиев възел.
От онова време, откогато силата на турския деспотизъм захвана вече да пада в Европа и когато здравият разум се убеди, че "болният човек" тряба да промени климата си, т. е. да отиде просто там, дето се е начнало неговото детинство, и досега тоя вопрос е преминал през такова множество разнообразни фази, които ние сме не в състояние даже и да преброиме. Возточният вопрос най-напред е бил притежание на Русия (оттука той носи и своето название возточни), после се е решавал между нея и Наполеона I, а най-после, след Кримската война, стана достояние на сичките почти европейски сили. Оттогава насам, както и по-напред, картата на Балканския полуостров се е делила ту между едни, ту между други държави; а народонаселението или, по-право да кажем, раята в Европейска Турция се е считала просто като стока, която секи би имал право да експлоатира. В онова време ни на една дипломатическа глава не е преминавало през ума, че по полетата и по горите на тоя "европейски Кашмир" живее такова многочислено племе, което има своя история, свой характер и свои нрави и обичаи, което е трудолюбиво и способно за развитие и за политически живот и което рано или късно ще да изяви своето съществование и ще да потърси своята изгубена и потъпкана свобода. Разбира се, че, от една страна, събитията, които станаха както в живота на Европа, така и в живота на "болния човек" и които, с освобождението на Сърбия, на Гърция и на Румъния, орязаха донейде крилата на пренесеното някога си из Азия и Европа зло, от друга страна, историческата и етнографическата наука в XIX век, която не независимо от тие събития се не забави да обърне праведно и сериозно внимание на многочисления славянски елемент в Турция - сичкото това има такова благотворно влияние на нашия народ, щото той излезе из своето полумъртво състояние, огледа се около себе си, видя в какво низко и отвратително положение се намира и захвана тихо и енергически да работи за своето освобождение, тихо и енергически да приготовлява своето бъдеще. Европа с удивление забележи това ново явление на Балканския полуостров, а оная нейна част политици, етнографи и журналисти, които не виждаха никакви причини да плачат над гроба на Турция, с любов и съчувствие се заловиха да излагат своите програми и трактати за правилното и за рационалното решение на возточния вопрос. Руският "панславизъм", който произхождаше, разбира се, из едно просто състрадание от страната на руския народ към неговите угнетени едноплеменници и който е възбуждал, за съжаление, и днес даже възбужда постоянни страхове във въображението на дипломатите, престана вече да плаши здравия разум. Возточният вопрос влезе в нова фаза. От въпрос за раздиранието Османовата фереджа той стана вопрос за еманципиранието славянските племена с такава само резерва от дипломатическо благоразумие, щото ни една от европейските държави да се не меша във вътрешните дела на Турция. И така, съдбата на Балканския полуостров се остави сама на себе си, а смъртта на "болния човек" - в ръцете на поробените и на полуубиените от него славянски племена.
Но на Балканския полуостров живеят две такива главни племена: българи и сърби. На кое от тие две племена принадлежи честта да повдигне знамето на освобождението и да каже на беззъбата вече Турция: "Стига, часът на твоята смърт настана, а ние сме повикани от самата природа да живееме!" На сърбите или на българите? Разбира се, че който познава съвременното положение на тие два братски народа, то, без да мисли много, ще да отговори, че тая чест принадлежи на първите, т.е. на сърбите като народ, който е осигурил вече донейде своето съществование и който притежава, като-речи, достатъчни средства, за да се реши на такъв един важен и спасителен подвиг. Но какво виждаме ние? Цели 30 или 40 години вече стават, откакто българският народ се е надеял на Сърбия да приеме на себе си тая чест и цели 30 или 40 години той се е лъгал в своите надежди. Напразно даже и органът на нашата емиграция, "Независимост", е проповядвала в продължение на едно доволно дълго време сближение и споразумение между тие два свезани с общи интереси народа: ние виждаме, че и досега още не се е изработило нищо, и че и досега още не се е дошло до никакво споразумение. Колкото и да е прискърбен тоя факт, ние не можеме да обвиняваме нито сръбския, нито българския народ, защото и първият е крив за погрешките на своето правителство дотолкова, доколкото е крив и вторият за своето безвиходно робско положение. Ние виждаме само това, че по-голямата част от сръбския народ пъшка под игото на Турция и на Австрия; а белградските дипломати се занимават с вопроса за Зворник и за Сакра! Но да оставиме това и да продължиме своето обозрение, т. е. да видиме де лежат средствата за нашето спасение.
И така, когато ние вече виждаме, че Сърбия е сама дала причини да мислиме, че тя не желае да помогне на своите братя, че Черна гора е в несъстояние да излезе сама из своите природни крепости и че Румъния не особено обича славяните, то питание е, какво тряба ние да правиме, за да смъкнеме от шията си тоя унизителен хомот, който от ден на ден става още по-несносен, още по-убийствен и още по-безчовечен? Тряба да търпим и да чакаме ли? Или тряба да се запретнеме и сами да решиме своята съдба? Ние вече знаем, че първото е убийствено за нашия народ и опасно за неговото по-нататъшно съществование и развитие; а за второто ще да оставиме да поговори един чужденец, който в продължението на десет години и повече е изучил нашия народ, който го е виждал както в мирните негови земеделчески занятия, така и с оружието в ръце, "дето не било мъчно да забележи неговото преимущество пред сичките други съседни с него славянски племена", и който няма решително никакви причини да лъсти на едно или на друго племе или пък да говори неистина. "Аз мисля, говори генерал Липранди в 1868 г., че ако българите са намислили да направят общо въстание, то возточният вопрос или, по-правилно да кажа, съществованието на европейска Турция може да бъде съсипано до основанието си; защото, без да говориме за придунавските княжества, т. е. за сегашна Румъния, но и освобождената, като-речи, Сърбия и напълно отделената Гърция са не в състояние да направят онова, което би направили българите сами."
И така, нека говори кой що ще, а ние ще да кажеме, че решението на нерешимия досега возточни вопрос лежи единствено връз широките плещи на нашия немалочислен народ, а смъртта на Турция се намира в неговите яки и напукани от труд ръце. А когато е сичкото това така, то защо да подсмърчаме пред чуждите врата, защо да си правиме мили очи и защо да оставяме да се експлоатира нашето отдавна вече осъдено от множество горчиви опити доверие и нашата безпределна, но неземна и досега във внимание племенна любов? Какво не достига на нашия народ,за да смъкне от шията си хомота на турския деспотизъм? Сила ли, средства ли, патриотизъм ли или революционна пропаганда! Историята на нашето хайдучество, на нашите частни въстания и на нашата помощ, която сме ние оказвали в множество случаи на произходившите около нас народни въстания, показва доволно ясно, че у нас има сила, и средства, и патриотизъм, но че у нас не достига само такава широка пропаганда, която е потребна, за да свърже в едно цяло частните или провинциалните у нас революционни проявления, да им даде надлежащото направление и да им посочи целта, към която тряба да устремят своите действия. Ето какво не достига на нашия народ! Ето следователно онова свято и благородно дело, за което ние тряба да се заловим по-сериозно. Разбира се, че само в такъв случай ние ще да имаме право да се надеем за спасение и че само в такъв случай ще да можеме скоро да извикаме с думите на богоприемеца: "ныне отпущаещи раба твоего"... Но до неделя ние ще да поговориме за тоя вопрос по-напространно.



ПРОЛЯТАТА ЗА СВОБОДА КРЪВ ЩЕ ИЗМИЕ ПЛЕМЕННИТЕ РАЗДОРИ

В преминалият брой на вестникът си ние бутнахме такава една струна от Возточният вопрос, на която звукът може би неприятно да звучи в ушите на някои и други наши пламенни конфедератисти, но ние направихме това из убеждение, че при сичкото свое безотрадно положение нашият народ притежава доволно нравствени и материални сили, за да излезе сам на политическата сцена на Балканският полуостров и да премери силите си със силите на издихайщият турски деспотизъм. Право ли е това наше убеждение или не, ние оставяме да решат оние близки бъдъщи събития, които се приготовляват в животът на нашият народ, и ще да преминем на оная мощна и високогласовита струна, на която от няколко време насам свирят своите патриотически песни по-голямата част от славянските либерални политици и патриоти. Но преди да дойдем до тая струна, ние сме длъжни да се прислушаме в мотивите на нейните песни и да видиме какво тие говорят на умът и на сърцето на нашият не твърде музикален в това отношение народ.
Ясно и твърде естествено нещо е, че падението на отдавна вече приготвената за смърт Турция зависи както от нейната неизлечима органическа болест, така и от оние млади, чисти и съвременни човечески сили, които са изявили вече своето съществувание в средата на славянският юг и които не ще могат да пристъпят нито една крачка напред, ако не тласнат изгнилата и разкапаната вече Турция в гробът на нейният страшно-заразителен деспотизъм. Но не съвсем ясни и естествени са направленията на тие сили и не съвсем ясни и естествени са стремленията на народите в тоя юг! Само по себе си се разбира, че за да се ускори смъртта на Турция и за да се осигури напълно животът и развитието на поробените от нея племена, то е необходимо нухно, щото силите на тие племена да бъдат събрани в едно цяло и сичката тяхна деятелност да бъде устремлена към една обща и определена историческа цел. Но какво виждаме ние? Ние виждаме, че ако проповедниците на южнославянският съюз или, по-правилно да кажем, строителите на дунавската конфедерация и да са изказали вече своята последня дума за начинът, по който тряба да се осъществят техните разумни човечески идеи, то народите, които са повикани да съставят тоя съюз или тая конфедерация, и досега още не са усвоили, като-речи, нищо от тие идеи, и до днес още не са пристъпили към решението историко-политическата задача на своето съществование.
Но да видиме на какви основания лежат тие идеи и до каква степен тие отговарят на понятията, на стремленията и на днешньото етнографическо положение на тие народи. Учение^р на по-голямата част конфедератисти се заключава в следующата кратка програма: "Турция да се унищожи или да се изпроводи в Азия, а на освобождените изпод нейното иго народи и народности да се даде пълна политическа свобода. На малките и на независимите вече държави, т.е. на Сърбия, на Гърция, на Румъния и на Черна гора да се даде по една част от турските европейски владения и да се оставят да приберат разпръснатите части на своите народности, а именно, на Сърбия да се даде Босна, Херцеговина и една част от така наречената Стара Сърбия; на Гърция - Тесалия и Епир; Румъния да се възведе до степен на кралевство и да й се помогне да очертае своите народни граници в Австрия и отчасти в Русия; Черна гора да се съедини със Сърбия, или ако не, то да й се разширят границите на юг с Албания, а на север с една част от Херцеговина; а българите, които населяват България, Тракия и Македония, да съставят едно отделно и незавсимо кралевство. Цариград да остане волни тьргoвски град под покровителството на великите сили. И така, за да могат освободените и напълно удовлетворените народи и народности да съставят такова едно цяло, което да има доволно сила и тежнина, за да стои против сякакви бури и насилия и с това да удържа равновесието в Европа, то да им се допусне да съставят помежду си як федеративен съюз, на когото върховната политическа и законодателна власт или общите международни интереси да се намират в ръцете на един съвет, съставен от равно число представители из сичките независими една от друга части на тоя съюз."
Тоя е накратко най-добросовестният и най-удобоизпълнимият рецепт за решението на Возточният вопрос, тие са, като-речи, най-здравите и най-рационалните начала, на които тряба да се основе бъдещата свобода на Балканският полуостров, тая е най-после, оная песен, с която и ние, и нашият народ сме готови да присъединим гласът на своята свещена революционна песен. Но да видиме какъв отзив намира сичкото това в сърцата на оние народи и народности, които историята на разумното човеческо развитие призовава да съставят тоя свободен и свещен съюз, и кои са главните причини, дето идеята за тоя съюз и досега още не намира пълно гражданство в техните политически и литературни кръгове. Разбира се, че ако правителството на секи един народ да би било изражение на неговата воля и на неговите нужди и стремления, то и Сърбия, и Румъния, и Черна гора отдавна вече би излезли из своите граници, помогнали би на българите да смъкнат от шията си ненавистният турски ярем, дали би край на турското същесвование в Европа и положили би основният камък на своето щастие и благоденствие. Но види се, че правителствата и на тие държави не са се занимали досега с друго нищо, освен да подражават на благоразумната Метернихова девиза "разделяй и владей", да говорят за някакво си мирно развитие в пътят на цивилизацията и съобразно с общеприетите начала на другите европейски държави, и да лъжат всенародно и себе си, и народът си, и здравият разум. Гърция от началото още на своето освобождение и досега не се е занимала с друго нищо, освен с мечтания за някаква си Византийска империя, която да заключава в себе си повече от половината на Балканският полуостров, заедно с нейната стара столнина и заедно с крайбрежията на Черно и Адриатическо морета. Тя е гледала и днес даже гледа на Албания, на Македония и на Тракия като на свои бъдещи провинции и не смята, че тие провинции са населени със съвсем чужди за нея славянски племена, които никога няма да признаят над себе си нейната традиционно-ненавистна власт и никога няма да се подчинят на нейната православно-идиотическа култура. Разбира се, че с такава една държава не само българите, но и сичките почти южни славяни не ще могат да имат нищо общо; така щото гръцкият народ, даже и после смъртта на Турция, ще да си остане в изолировано положение и ще да бъде заключен в днешните граници на своята безплодна и неспособна за по-нататъшно развитие земя. С други думи, Гърция никога няма да влезе като член в южнославянският съюз, и гръцкият народ рано или късно ще да се преобърне на спекулативен пролетариат.
Освен Гърция, друга противоположност или, по-право да кажем, друга спънка за южнославянското единство представлява Румъния. Политическото съществование на тая от сяка една страна обиколена със славяни държава е било плод на руските стремления на Восток и следствие на оная западна политика, която под предводителството на Франция почти сякога се е старала да турне преграда на опасният за нея возточни панславизъм. Разбира се, че от времето на французката хегемония на Возток, т.е. от онова време, когато и румънските патриоти се увериха, че в техните жили тече чиста латинска кръв, то славянският елемент в Румъния захвана да се преследва, числото на румъните в Турция се възкачи до баснссловна цифра и Румъния отстрани от кормилото на своето управление оние свои искрени и честни синове, които разбираха положението на своето отечество и които не виждаха друга изходна точка за неговото бъдеще, освен съюзът със славянските племена на Балканскят полуостров. И така, после 1868 г., т.е. после падението на Братияновото министерство, и досега Румъния ни е дала доста причини да мислиме, че тя никога няма да обнажи своята отдавна вече ръждясала сабля за идеята на дунавската конфедедерация и че и занапред тя ще да основава сичкото свое съществование и сичкото свое бъдъще на капъните на европейската дипломация, т.е. че и занапред тя ще да играе на комар. Следователно и Румъния не представлява някакви особени надежди, че ще да свърже някога своята съдба със съдбата на южните славяни.
И така, на сцената на Балканският полуостров остават само две свободни държави, на които жизнените интереси са тясно свезани с интересите на вашият народ и които имат особено право за участие в решението на Возточният вопрос. Тие две държави са Сърбия и Черна гора. Първата от тие две държави, която в продължението на сичкото свое ново политическо съществование се е ползувала с особена симпатия от страната на сичките славяни, а особено от страната на твърде ближният до нея български народ, е била почти единствената за него надежда да земе инициативата за освобождението на своето племе и да даде с това повод и на нашият от сяка една страна притиснат народ да въстане против своите безчовечни угнетители. Князуванието на Милоша и на Михаила е ознаменувано с такива надежди! Но и тая ближна и симпатична за нас млада сила до вчера е играла съвсем недостойна роля в отношенията си към своите еднокръвни братия и до вчера е подражавала в стремленията си ту на Румъния, ту на Гърция. За пример на това е достатъчно да припомним въстанието на Лука Вукаловича, бомбардиранието на Белград, Българската легия в 1868 г. и действията на оная шарлатанска Милош Милоевичева компания, която, с разравянието костите на невъзвратно умрелите народни глупости и с разпространението своите ръждиви и глупави идеи чрез средствата на образованието, възбуди такава реакция в духовете на нашето младо поколение, щото из много места на нашето отечество захванаха да се чуват дуалистически гласове, че длъжността на българските патриоти е да очъртаят по-напред етнографическите граници на своят народ, пък тогава вече да мислят за някакво си сближение и споразумение със Сърбия; в противен случай, за целостта на своето народно тяло, България ще да бъде принудена да прегърне дуализмът и още цели 500 години да лехи под игото на варварството. Сичкото това, разбира се, е било горчив плод не само на множество шарлатанствующи и безумствующи Милош Милоевичеви компании, но и на един дълъг ред тъпи и ретроградни правителства и министерства, над гробът на които и ние имаме днес пълно право да се смеем заедно със сичкият сръбски народ.
И така, от сичкото това, що казахме дотука, се ясно вече види, че освен Черна гора - която ако и да се е уловила в последнйото време за полите на европейската дипломация, но сичкото нейно преминало ни дава особено право да мислиме, че тя и занапред ще да бъде първа поборница за свобОдата на Балканският полуостров - ни в една от гореказаните малки държави идиотическият консерватизъм на правителството не е още отстъпил място на идеята за братският и за свободният южнославянски съюз, или ако и да е направил това донейде, то изключителният и егоистическият патриотизъм е прелял тая идея в гърнето на някакви си исторически завоевателни права.
Дотук ние би трябало да свършиме своето обозрение и да кажеме, че Возток не е още узреял за човеческа свобода и че Турция има пълно историческо право да лочи кръвта на своите христиенски поданици; но ние казахме, че правителствата и на тие малки държави не са истинни и верни изражения на народната воля, нужди и стремления, следователно, при сичките свои скръбни заключения за решението на Возточният вопрос, ние се още имаме вяра в тие народи и се още се надеем, че рано или късно Гърция ще да се откаже от своето нечовеческо преминало, Румъния - от своето нечовеческо настояще, а Сърбия, в която гласът на народът придоби особена сила и тежнина в последнята своя народна скушцина, ще да влезе в пътят на своето призвание и ще да оправдае толкова годишните надежди и ожидания от страната на своите еднокръвни и едноплеменни братия. Разбира се, че в такъв случай пролеяната за свобода кръв ще да омие сичкиите племенни вражди и неудоволствия, а братският сьюз на освободените племена и народи ще да даде на секи един свой член надлежащето му място на Балканският полуостров.



ЕДИНСТВЕНОТО СПАСЕНИЕ НА НАШИЯ НАРОД Е В РЕВОЛЮЦИЯТА

Дивият, варварският и безчовечният турски ярем, който в продължението на цели почти пет столетия е висял, и днес даже с още по-голяма тежнина виси на врата на нашия потъпкан, западнал, но жив и неразвален още народ, е довел тоя народ до такава ниска степен на гражданственост между другите европейски народи, щото мнозина от нашите, може би и искрени патриоти, са дошли до робското и несъвременното вече убеждение, че и на нашия народ преди сичко е потребно да се даде наука и образование, знание и развитие, пък тогава вече да се мисли за неговото политическо освобождение, пък тогава вече да му се дава място в историята на човечеството.
Ако тоя вопрос и да е разглеждан в продължението на цели 6 или 7 години от нашата емиграционна журналистика и ако отдавна вече да е решен както от съвременните двигатели на човеческата свобода, така и от стремленията на самите народи за ползата на здравия разум и за ползата на оная част от угнетеното човечество, в която е невъзможно да проникне никаква здрава и истинска наука, но защото това мнение е приняло вече такива широки размери, щото е готово да препречи път на революционните у нас идеи и да им обяви жестока и решителна война, то ние се решихме да преварим удара и да изнесем колкото е възможно по-навидело неговите слаби и несъвременни страни.
В първия брой на вестника си ние бутнахме тоя вопрос и казахме, че "както за една личност отделно, така и за цял народ въобще - за да може той да се развие и да достигне до известна степен в своето нравствено и материално благосъстояние, - преди сичко е потребно такова едно условие, което се нарича свобода; а защото това условие не съществува у нас, то и никакъв прогрес, като-речи, е невъзможен". Но ето чегато за да покаже сичката неоснователност на това наше убеждение, под самия нос на нашата емиграция се появи обявлението за литературно-научния вестник "Знание", в което "Дружеството за разпространение полезни знания" ни учи просто и ясно, че дордето един народ се не развие, не образова и не придобие известен капитал знания, до тогава той не заслужава даже вниманието като народ, или с други думи за него е непотребна и невъзможна никаква свобода. Ние ще да се съгласим на минута с делната, ясната и убедителната проповед на науката и ще да попитаме самото "Дружество" как ще то да разпространи между нашия народ науката и образование то, когато за това дело у нас съществуват съвсем неблагоприятни и противни условия? Възможно ли е, щото при тоя варварски деспотизъм, при тие страшни преследвания, гонения и притеснения да може нашият народ да възприеме нещо из здравата и полезната наука и чрез нея да добие какво-годе облекчение в своето положение? Възможно ли е, щото сичкото това да стане, преди да се унищожат тие условия и преди да добие народът пълна политическа свобода?
Ние виждаме, че още от началото на неговото възраждание и до днешен ден той е преминал доста значително временно пространство в своето образование, но ако разгледаме по-отблизо неговото економическо състояние и неговът робски страдалчески живот, то ще да помислиме, че или никакво образование не е съществувало и не съществува днес у нас, или ако и да съществува, то това образование е непотребно, защото не принася никаква съществена полза на народа. Наистина у нас има и училища, и читалища, и вестници, и книжарници, и литература, но сичкото това е довело тоя народ до такава степен на човеческото щастие, щото той умее вече доста правилно да запише кога е станало в Турция глад, кога мор, кога пожар, кога са минали царските войски, кога са дошли черкезите, кога е наложен данъкът и на пеленачетата, кога... Но кажете ни, молиме ви се, сичкото това прогрес ли е за един народ, който има такова също право за съществувание и за развитие, каквото имат и сичките други народи по света? Нека говори кой що ще, а ние ще да кажеме, че ако би да се продължи и занапред тоя прогрес, то съществованието на нашия народ е немислимо. Турция е простряла вече своята мъртва ръка връз сичките негови жизнени сили и нищо друго не ще може да я възпре освен огън и меч.
Но да предположим, че европейският Китай ще да бъде в състояние да влезе в пътя на прогреса и че и на нашия народ ще да се даде такава барем сянка от свобода, за каквато мечтаят нашите червоугодни и сити дуалисти, то и в такъв случай ние пак ще да попитаме: осигурява ли се с това съществованието, развитието и бъдещето на българският народ? Както щете, но ние никога не би пожелали на своя народ прогреса на чехите, бъдещето на поляците и щастието на хърватите. С тие народи ние не можеме да сравняваме българския народ, който е заборавил вече своето прошедше, който ненавижда своето настояще и който полага сичките свои надежди на едно твърде недалечно бъдеще. Тоя народ се е събудил преди половина столетие и сичката негова деятелност се е заключала досега в стремлението да се избави от онова безчовечно двойно иго, което го беше довело до положение да забрави даже и своето собствено име. Той ритна калимавката, под която беше скриен от влиянието на сяка една нова човеческа идея и която беше намразил до такава степен, щото тя и сега се не ползува с някакво особено от него уважение, видя в какво нещо му не достига, за да излезе съвсем из своето робско положение и дойде до пълно убеждение, че за да може да съществува, нему е потребно да си отърси яката и от варварското турско зло.
Разбира се, че за да направи това, то и науката, и литературата, и поезията, и журналистиката, с една дума, сичката духовна деятелност на неговите водители би трябало да земат характер на политическа пропаганда, т. е. да се съобразят с живота, със стремленията и с потребностите на народа и да не бъде вече науката за наука, изкуството за изкуство, а журналистиката за преживяние старото, изгнилото и отдавна вече изхвърлено европейско гюбре. Но тука може някой да ни каже: науката, литературата, поезията и т. н. са произведение и отражение на самия живот на народа, следователно, ако тие имат такова направление, то това показва, че потребностите и стремленията на самия народ са такива. - Да, това би имало смисъл за назе, но само в такъв случай, ако да би и нашият народ се ползувал барем с такава сянка от свобода, с каквато се ползуват в настоящето време чехите, хърватите, сърбите, поляците, ирландците и т. н. - Тогава да чакаме и ние да добием тая свобода? - Чакайте, господа, чакайте и водете народът из пътя на вашия глупав мирен прогрес и той скоро ще да заприлича на оная знаменита карикатура, с която светите отци на втората французка революция се присмяха на своето собствено дело. Тие изобразиха онова животно, което се нарича магаре (да им прости народът за това изражение) и прекараха от самара му до пред самата му глава едно дърво, за което вързаха един наръчник сено така, щото муцуната на животното да не може да го достигне. Магарето се стремеше да хапне от сеното и гладно, жъдно и излъгано пристъпяше напред и вървеше в пътя на прогреса. Такъв смисъл има за нас и онзи мирен прогрес, който се проповядва днес в нашия народ, но с тая само разлика, че французкото магаре е вървяло само, а нашето върви възседнато от босфорския идиот, водено от екзархията и карано от нашите свободолюбиви и прогресивни робове. Но стига толкова.
От сичкото това, що казахме дотука, ние не можеме да направиме друго никакво заключение, освен това, че единственото спасение на нашия народ се състои в революцията. Който има уши, той нека чуе. Нашата революционна партия скоро ще покаже де е, какво е и какво иска.



РАЗДОРИТЕ МЕЖДУ БАЛКАНСКИТЕ НАРОДИ

Сега ние сме вече в състояние да поговориме за онзи вопрос, за който нашата журналистика е говорила твърде малко, или ако и да е говорила, то сичко, щото е изказала досега, е било повърхностно, косвено и понякогаж даже и пристрастно. Думата ни е за положението на нашият народ относително оние малки държавици, които се приготовляват да бъдат наследници на Турция и които историята призовава да съставят на свободни демократически начала желаната и необходимата дунавска конфедерация. За да бъдеме последователни в разсъжденията си, ние би трябало да направиме кратък един обзор връх сичкото онова, щото се е казало досега за тоя вопрос, но ние не пишеме история, следователно можеме да оставиме това за друго по-удобно време и да преминеме право на самият предмет.
Идеята за южнославянското единство е приняла гражданственост у сичките почти народи на Балканският полуостров (с изключение само на турският) и малко по малко се е простряла даже между враждебните един на други елементи. Европа е забележила това отрадно явление в нашият общи живот и полека-лека е дошла до убеждение, че секи един от тие народи е в състояние вече да бъде господар в своята собствена къща и може да води делата си самостоятелно както в нравствено, така и в политическо отношение.
И наистина, в последньото време Возточният вопрос е влязъл вече в пълната своя сила и чака само първият сигнал на революцията, за да дойде на дневни ред. Даже и нещо повече: и без тоя сигнал ние виждаме, че Европа е захванала да прекарва географически линии през нашите земи и, като-речи, определя границите на сяко едно от интересующите се племена. Почти сичкият европейски печат е съгласен в предположенията си, че Русия, Прусия и Австрия са се споразумели вече помежду си да съставят тритейски съд и да разделят имането на умирающият между отдавна вече пълнолетните наследници. Разбира се, че ако от една страна съдиите не пожелаят да приемат рушвети (а това е твърде съмнително), т.е. ако се не полакомят за Босна, или за Херцеговина, за Цариград или за устието на Дунавът, и ако не обърнат внимание на естествените права и граници на интересующите се племена, т.е. ако оставят Сърбия да осъществи своите патриотически мечтания за Душановото царство, Гърция да усвои Албания и Македония, а Румъния да търси Траянови потомци даже и в габровските колиби, то се разбира, че Возточният вопрос ще да се реши неправилно и това решение ще бъде второ начало на оная страшна, безумна и вредителна историческа борба, която доведе турците в Европа и която твърде лесно може да доведе на Балканският полуостров други някои незвани гости, или по-право да кажем, друга някоя цивилизована орда откъм север или откъм возток. "Завещанието на Петър I" и немското "Drang nach Osten" имат в това отношение голям смисъл за назе. Но види се, че на историческите уроци държавните мъже на Сърбия, на Гърция и на Румъния не обръщат почти никакво внимание. Сърбия със своята идиотическа пропаганда в северозападните страни на нашето отечество - която пропаганда за срам и укор за сръбският народ се продължава и до днес - в продължението на десет години ни е уверила, че под булото на южнославянското единство тя иска да оплете своята собствена кошница и не иска да знае за съществованието на българският народ. Гърция, тая традиционна неприятелка на сичко, щото е славянско, при сичката своя неспособност за държавен живот, употреблява твърде низки средства, за да простре своята народност чак до Балканът, и прави в това отношение доста успешна конкуренция на сръбските патриоти. А Румъния, която в продължението на сичкото свое съществование е хранила и подкрепяла своята народност чрез румънизацията (на) чуждите елементи, а особено българският, днес с още по-голяма енергия извършва това свое "назначение на Возток". Тя гони и преследва българската народност в Бесарабия, препятствува на нашата емиграция да помогне на своето потъпкано и поробено отечество и систематически прелива сичко, щото е чуждо (освен немско), в гърнето на своята дако-ромейска цивилизация. Колкото за последните две държавици, тяхното поведение относително "робовете в Турция" е простително донейде, ако земем във внимание това, че тие и досега още се боят от панславизмът; но за Сърбия - нейното поведение относително "брача бугарима" е глупаво, отвратително и даже необяснимо за свободната дунавска, балканска или южнославянска федерация. Затова при подробното разглеждание отношенията между народностите на Балканският полуостров, ние ще да обърнем особено внимание на Сърбия и ще да се постараем да определим, колкото е възможно по-безпристрастно, нейните отношения към нашият народ. Засега ще да кажеме само това, че дордето се не обяснят и не изравнят тие отношения, то никакво споразумение и никакво съединение е невъзможно между двата братски, съседни и едноплеменни народа.




СЪРБИЯ И НАШЕТО ОСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ

На Балканският полуостров живеят две главни племена, в ръцете на които се намират двата края на онзи гордиев възел, когото ние сме привикнали да наричаме Возточен вопрос. Тие племена са българският и сръбският народи, които, както по географическото свое положение, така и по своята уважително многочисленост са обърнали вече на себе си вниманието на Европа, а със своят характер и трудолюбие са спечелили общественото мнение и симпатиите на сичкият почти образован свят. България и Сърбия са прави и законни наследници на европейският Кашемир, а тие две сестри отдавна вече са в състояние да кажат на своите белисани и червисани стари съседки, че тие са двете хубавици, които тряба да разделят ябълката на раздорът и отдавна вече би трябало да плеснат с ръце и да се прерърнат в името на братството, на свободата, на равенството и на оние демократически начала, на ковто е основан животът и на българинът, и на сърбнът. Но причината, дето тие две млади и прекрасни сили стоят и досега една срещу друга и не вършат почти нищо друго, освен това, че обтягат краищата на възелът и с това още повече затрудняват неговото развезване, е онова тайно и кокетливо недоверие, което е посеяла между тях историята на тяхното гнуснаво преминало и което и днес даже се възбужда от женихите и на едната, и на другата сестра. Разбира се, че ако това положение на младите хубавици и това безумие на техните филологически куртизани-политици се продължи още няколко време ( да не казваме няколко години), то твърде естествено нещо е, че ще да се намери някоя стара и умна държава, която да раздели черупките на орехът между препирающите се и за своята услуга да изяде сама ядката.
Наистина, скръбно нещо е да погледне човек на положението, на антипатиите и на неискрените стремления и отношения на двата братски народа, но сичкото това е станало вече факт, когото ние не можеме да оставиме да избегне вниманието а нашата революционна партия и на оние наши братия, които твърде много нещо очакват от Сърбия. Защо да си закриваме очите пред истината, когато оние, които разделиха нещастната Полша, се приготвляват да извършат тая съща операция и над трупът на Турция? Защо да мълчиме и да скриваме своите слабости, когато вътрешните наши нещастия се умножават от ден на ден и когато за изходът из това страшно положение у нас не остава друго нищо, освен с огън и с меч да разчистиме пътят към своето спасение? Ние сме казвали и казваме, че дордето се не обяснят и не изравнят отношенията ни със Сърбия, то никакъв съюз и никакво споразумение е невъзможно между южните славяни. Ние ще да се лъжеме и ще да лицемериме един пред други дотогава, дордето настане часът на нашето окончателно унищожение. На кого ще да се обрушат тогава проклятията на свободата и на човечеството? Кой ще да бъде отговорен пред съдът на историята?
Още от началото на своето съществувание и досега Сърбия е била неискрена към българският народ. Нейните всевъзможни правителства от Милоша и до Милана, освен че не са желали никога да ни помагат, за да смъкнеме от шиите си варварският турски ярем, но сякога почти са се старали да възпрепятствуват на нашето освобождение и сякога почти са гледали да се възползуват от нашето доверие, от нашите сили и от нашата кръв. Във времето на частните български въстания в 1838,39,40 и 41 години Милош се е отнесъл твърде подло към нещастните наши въстаници. Въстанието при Шаркьой, което е броило в себе си повече от 20 000 бунтовници, е било усмирено от "освободителят на Сърбия", От една страна, той възбрани сяка една помощ от страната на сръбският народ, а от друга страна, изпроводи своят министър Петрониевича да убеди въстаниците да се разотвдат по къщята си. После това Петрониевич и един представител от въстаниците отидоха в Цариград да се молят на султанът да облекчи робското положение на раята, но това ходене нема никакъв успех. "Българите би издействували за себе си нещо повече, говори руският генерал Липранди, ако да не би било вмешателството на Милоша, на което се тие довериха така сляпо. Милош е гледал да угоди повечето на султанът, нежели на българите."
Това същото ние видиме и в Нишкото въстание, при което в онова време се присъединили въстаниците из Видинският пашалък, из Шаркьой и из Враня. "Когато въстанието стана страшно, говори дак генерал Липранди, Мустафа паша Нишки се обърна с най-убедителна просба към Милоша да уговори българите за неговата полза. Милош тутакси събра сенат и, ако мнозина искат да кажат, че той е покровителствувал това въстание, сръбското правителство реши да пази пълно невмешателство. Милош обнародва един указ, чрез когото запретяваше сяко едно намисание в работите на българите и, за да прекъсне сяко едно сношение с въстанието, огради границите си с войска." В това време свирепите турски войски изгориха повече от 150 български села и произведоха такива страшни и отвратителни зверства, каквито се не срещат даже и в най-черните страници на нашата история. И сичкото това е произлязло из благодарност към святата кръв на нашите "бекяри", която тие така юнашки проляха за свободата на Сърбия! А историята мълчи за това!
Още по-неискрена роля е играл в това отношение синът на Милоша, когото Сърбия и до днес оплаква. "Великият Михаил" е правил това същото, което е правил и баща му, с тая само разлика, че от нашето глупаво доверие той е можал да извлича полза барем за себе си. За нас са памятни годините 1862 и 1867, в които Сърбия се подигра така небратски с нашите най-светли чувства. Правителството на Милоша събра в 62 година няколко хиляди българи под предводителството на Иля и на Раковски, обеща им се да им даде помощ и оружие и да ги пусне да преминават през границите, за да произведат въстание на Балканският полуостров; а всъщност неговите намерения бяха да уплаши само Турция и без капка кръв да придобие белградските крепости. Като извърши тоя свой знаменит подвиг, тогавашното правителство се постара да скара българските предводители и, за да изпълни желанието на Турция, проводи своите "братя бугаре" да си оплакват дните и годините. Това същото произлезе и в 1867 година.
Когато Сърбия видя, че българските патриоти се приготовляват вече сами да вдигнат народът на въстание, и когато нашите юнашки чети й известиха това с връщанието си от Балканът през нейните граници, то правителството на Михаила науми да се възползува и от това сгодно обстоятелство. То влезе в споразумение с българските патриоти в Букурещ, събра и състави знаменитата българска легия и захвана изново да плаши Турция с всеобщо въстание на Балканският полуостров. Секиму е вече известен печалният изход на тая смешна комедия. Сърбия изгони турците из Белград, но с това заедно изгони из себе си и българското доверие. Оттогава и досега тя се не е погрижила никак да поправи своите погрешки, а напротив, в сяко едно отношение е показвала своята неискреност към назе. После катастрофата при Топчи дере регентството, а особено Блазнавац, който искаше да играе в миниатюрен вид ролята на Бисмарка и който считаше Сърбия за Пиемонт на южнославянското обединение, употребляваше твърде гнуснави средства за постиганието своите цели. От една страна, той лъжеше и подкупуваше нашите "патриоти", т.е. хвърляше кости на оние псета, които в противен случай би лаяли против него, а от друга страна, с помощта на идиотическата и шарлатанската Милош Милоевичева компания разшири и усили до такава степен пропагандата на сърбизмът в западните краища на нашето отечество, щото при сичките прикрития от страната на подкупените, българският народ, а особено неговата емиграция, от която мнозина познаваха Блазнаваца още от времето на легията, с ужас забележи подлите стремления на мечтателите на Душановото царство; така щото това, което доскоро беше само едно просто предположение, една проста проблема, днес стана вече факт и аксиома, която не могат да не забележат даже и искрените и честните патриоти на сръбската Омладина.
Aко белградската журналистика и да се занимава повечето с Китай и Япония, отколкото с делата и със страданията на своите поробени братия, и ако и очевидно и да избягва вопросът за отношенията на Сърбия към българският народ, но последнята народна скупщина изяви негодуванията на сръбският народ към досегашната политика на неговото правителство и това ни дава право и надежда да мислиме, че при такава една скупщина и при едно либерално, активно и патриотическо правителво Сърбия ще може да поправи своите исторически погрешки и сближението на южните славяни ще да влезе в своят естествен път. Дотогава сяко едно обещание от страната на сръбските патриоти ще да бъде за назе лъжа и лицемерие, а сяка една дума за съжаление - присмех на нашите страдания.
Дотука ние свършаме своите обвинения към Сърбия за нейните неискрени към нас отношения, а допъти ще да се повърнем да видиме на какви основания тие би могли да се изравнят. Вопросът е важен и ние се надеем, че няма да дотегнеме на читателите си.





САМО РАЗУМНИЯТ И БРАТСКИЯТ СЪЮЗ МЕЖДУ НАРОДИТЕ ЩЕ УНИЩОЖАТ ТЕГЛИЛАТА

Само разумният и братският съюз между народите е в състояние да унищожи теглилата, сиромашията и паразитите на човеческият род и само тоя съюз е в състояние да въдвори истина свобода, братство, равенство и щастие на земното кълбо. Дордето народите бъдат разделени помежду си с машинациите на своите всевъзможни империи, конституции и републики и дордето тие, из сляпо едно низкопоклонничество към божиите помазаници, гледат един на други като на врагове, дотогава не ще да има щастие на земята, не ще да има бял ден за човекът. Правителството и привилегированите класове у секи един народ ще да мъчат и притесняват сиромахът, ще да поядат неговът труд ще да го държат в невежество, ще увеличават в квадрат и в куб неговите исторически глупости и в заключение на сичкото това ще да го изпровождат да бие и да изтребява брата си или да бъде бит и изтребен от него. Разбира се, че ако да би могли народите да разберат веднаж за сякога де лежат изворите на техните страдания, то тие тутакси се би убедили, че главните и единствените техни врагове са самите техни правителства и онзи клас паразити, които, за да могат да прекарват своят празен и вредителен живот, са станали душа и тяло с тираните и под покровителството на "законите" упражняват принципите на лъжата и на кражбата. Основата на сяко едно господарство е кражбата, лъжата и насилието. "Divide et impera" е била девизата на оная приснопаметна империя, която е станала идеал на сичките почти коронясани глави; "divide et impera" е и сегашната девиза на сяко едно господарство.
"Разделяй и владей!" Но кого? Ето главният вопрос, когото не разбират или не искат да разберат оние, на които е широко около шиите им и на които е почти сякога пълен стомахът. Разделяй народите, разделяй поданиците си, разделяй семействата, разделяй брат от брата, баща от сина и мъж от жена, и ти ще да бъдеш пълен господар над милиони живи същества и ще да плуваш в техните сълзи и кърви като сирене в масло. И наистина, в коя държава силните не държат слабите в ръцете си, богатите - бедните, а управителите - сичкият народ? Преминете сичките меридиани и успоредни кръгове и вижте ще можете ли да намерите изключение из това общо правило, а ние нека укажем мимоходом на един факт, който днес произхожда пред очите ни и на когото авторът е днешньото румънско правителство, и после вече да преминеме на самият си предмет.
Какво прави днес румънското правителство в своите парламентарни избори? За да остане и занапред на шията на народът и за да може да зема от него сичко и да му не дава, като-речи, нищо, то употреблява такива грозни насилия против неговото, право и воля, щото не можеме даже и да помислиме, че буквата на техните буржоазно-конституционни закони има какъв-годе смисъл за силните и богатите "от мiра сего". И наистина, съгласно ли е днешното поведение на румънското правителство не с човещината и със здравият разум, но с конституционният закон? Кой член или параграф от тоя закон дава право на правителството да бие с ръцете на "чомагашите'" и полицейските банди секиго, който би гласоподавал против неговото желание и който би поискал да бъде свободен барем в симпатиите си към известни свободолюбиви личности? Чомагите и байонетите показаха, че законът е напечатан само за робовете и ние имаме пълно право да кажем заедно с Прудона, че сяко едно правителство е заговор, съзаклятие против свободата на човечеството. Но да оставиме Румъния да прелива своите глупости из чувал във вулгия и да преминеме на машинациите на онова правителство, което и досега още има безобразието да се хвали със своите симпатии към нашият народ, но на което народът е повикан да раздели с нас бъдещето на Балканският полуостров.
Кой не знае, че от разумното споразумение и съединение на двата братски народа, сърби и българи, зависи продължението на тяхната история; кой не знае, че за това споразумение и съединение са правени вече няколко пъти опити и че съществуват вече сичките почти необходими за това условия? Но в това също време кой не знае, че освен една малка част от по-развитите личности на тие народи, масата и с нея заедно нейните официални предводители са захванали вече да питаят тайна, недостойна и вредителна омраза помежду си? Кой е причината за това? За да отговориме на тоя скръбен вопрос, ние би трябало да преброиме сичките оние фактове, чрез които сръбското правителство се е показало небратско, неискрено и неблагодарно към българският народ, но тука нашата цел не е вече да обвиняваме тие или оние, на които дебелите кожи не земат от никакъв камшик, а целта ни е да покажеме на какви основи могат да се изравнят отношенията ни със сръбският народ.
С 30 и 34 брой сръбският вестник "Исток" иде с една дописка, подписана от един учител, да ни покаже, че шарлатанствующата партия на Милош Милоевича не е вече партия само на няколко филологически души безумци, но е партия на самото правителство и действително се поддържа от него с едни твърде рутинни и убийствени политически цели. Ние оставяме "Исток" да лакействува пред своето правителство и да клевети българският народ с това, с което последният би трябало да обвинява него и неговите патрони, и обръщаме се със своите няколко думи към оние истинни сръбски патриоти, които стоят като кост в гърлото на своето правителство, но които рано или късно ще да дойдат в сила и ще да поведат своят народ към неговото честито историческо назначение.
Както нашата революционна партия, така и сичкият почти български народ (освен неговите предатели и изедници), се е убедил вече, че онзи, който по своето положение е естествен враг даже и на онзи нищожен либерализъм, с който така наречените прогресисти вървят подир развитието на общечеловеческата свобода, не може да бъде доброжелателна тогова, който мисли да турне своят живот на широките основи на тая свобода и който не желае да бъде слуга или роб нито на чужди, нито на свои някои притеснители. Днешньото сръбско правителство е такова също, каквито са сичките правителства в Европа, и със своите традиции и тенденции е показало вече, че то и за назе ще да бъде дотолкова полезно, доколкото е полезно за своят народ. Ние знаеме това и затуй с особено недоверие гледаме на "балканският Пиемонт". Единствените наши надежди за конфедерационният съюз със Сърбия ние възлагаме на оная част сърби, която се преследова от белградските великаши в лицето на "Рад" и на "Будушност", и ней ние вменяваме като първа обязаност кьм нейният народ и към човечеството да популяризира у дома си идеята за споразумението и за съединението на южните славяни, и то, разбира се, на такива начала, на каквито тряба да се основе свободата на народите, свободата на личността и свободата на трудът. Тая партия от честни и умни хора трябва да въстане против козните на своето правителство и против подлостите на неговите клеврети относително българският народ, т.е. тряба да преследва и да убие оние убийствени раздори, които то сее чрез своите всевъзможни Милош Милоевичевци и чрез своите а lа "Исток" доброжелатели в името на науката, на образованието и на святото чувство на патриотизмът, и най-после тя тряба да разкаже на своят народ, че свободата и съюзът между южните славяни са възможни и осъществими само тогава, когато секи един народ от тях запази своите етнографически граници и когато секи един остане свободен в своята собствена къща. Ако Сърбия или сръбското правителство не желае да ни помогне да поринеме турците из Европа, то нека ни барем не препятствува да вдигнеме сами знамето на свободата и нека не нарича шпиони и предатели оние, които искат да запазят народността си, името си и своите свещени права на земята, на която живеят. Ние мислиме, че дордето сръбският народ и сръбската журналистика се не въодушевят с оная съща любов и искреност към българският народ, с която последният се отличава към своите братия, дотогава никакво споразумение и никакво съединение между сърби и българи е невъзможно. Прави ли сме в това свое убеждение, ние скоро ще да видиме.



ПОЛОЖЕНИЕТО НА БЪЛГАРИТЕ В БЕСАРАБИЯ


        Позволете ми да посрещна първият брой на вестникът ви с оплаквания, които аз не отправям към никого другиго, освен към сами себе си и към своите съграждани-колонисти. Напразно се би аз оплаквал комуто и да е другиму: зная, че никой други няма да ме чуе. Сичкият наш живот досега се е състоял от оплаквания или от робско мълчание; затова, види се, сме и достигнали до такова критическо положение, щото скоро ще да захванем да завиждаме не само на циганите, но и на отсрещните наши поробени братия. Румънското правителство скоро ще да стане за нас такова също отеческо правителство, каквото е и правителството на султанът за своята няма и беззащитна рая; с една дума, ние скоро ще да станем съвършени и безусловни робове на влахо-фанариотският ненаситен чокоизъм.

      Но кой ни е крив? Криви сме си ние и оная наша неспособност да пазиме своето, която ни е придружала в сяко едно обществено дело и която ни придружава и днес в неблагодарната и в насилствената мярка на румънското правителство. Наистина, по светът има много по-деспотически държави, нежели Румъния, и много по-своеволни правителства, нежели днешньото нейно правителство, но при сичкото това и там чуждите народности са могли да опазят своето име, своят език и своите свезани с международни трактати права. А тука? Румъния е претопила повече от два милиона българи, наумила е да претопи и нас, и ще да успее. В това отношение тя ще да надмине и Прусия. Но какви средства тя употреблява, за да постигне своята недостойна и неразумна цел? Нищо друго, освен нашата глупост, нашата неспособност и онова право на по-силният, което сме й дали ние в продължението на сичкият си живот под нейната деморализована и деморализующа административна власт.

      Да видиме какво е било това право и как сме й го ние дали, т.е. нека разгледаме накратко историята на нашите страдания, ако тие страдания и да са изложени по-напълно в отделна една брошура под заглавие "Suferintele locuitorilor dupa terrieoriulu Bassarabia - Romania, judetul Bolgrad". Читателите на "Знаме" твърде добре знаят какви мъки и теглила са принудили нашите деди и бащи да оставят своята свещена и богата земя България и да се преселят в голите и пустите бесарабски равнини; знаят така също с какви мъки и страдания е било придружено това преселение и какви нови и скъпи жертви са погълнали пепелищата на ногайските татари. Повече от 60 години са били потребни, за да може баснословното трудолюбие на българинът да обработи своята нова земя, да насади лозя и плантации, да изгради частни и обществени здания, школи и черкови, мостове и магазии и; с една дума, да доведе тая пустиня до такова завидно положение, щото, наместо онова безбройно число вълци и жаби, които по-напред са изявявали своите наследствени права за тие места, днес тие същи права изявяват държавните и конституционните мъже на Румъния. Но защо да крием? От началото на нашето заселение по тие места и до Парижкият трактат в 1856 г., т.е. до онова време, когато една част от Бесарабия се хариза на молдованите, ние сме живели спокойно, занимавали сме се със своите мирни и трудни занятия и старали сме се да бъдеме полезни и за себе си, и за държавата, която се отнесе така човеколюбиво към нас. Но после, Парижкият трактат, т.е. когато русите се теглиха зъди своята нова граница и когато дойдоха у нас молдовските власти, нашето положение прие съвсем друг колорит. Бесарабия стана предмет на безумната влашка завист, нейното население стана млечна крава на всевъзможни правителства и министерства, и сичките свои привилегии ние трябаше да откупуваме с големи откупи, подароци, помощи и сякакви други контрибуции. Но сичко беше напразно! Нашата щедрост възбуждаше само жадността на министрите и даваше право на секиго да мисли, че ние не сме способни за друго нищо, освен да бъдеме илоти. И наистина, после хрисовулът от княза Вогориди, който потвърдяваше сичките наши колониални статути и когото ние купихме (не князът, а хрисовулът) за 30 000 рубли, не минаха се и две години, а правителството поиска да унищожи §112 от тие статути и да ни подложи под законът на рекрутацията. Това явно неуважение към хрисовулът и към нашите нещастни 30 000 рубли принуди повече от 2000 фамилии да оставят своята обляна с кървав пот земя и своето придобиено в продължението на половина век имане и да се преселят в безводните места на Кримея. Това навуходоносорско решение за рекрутацията се унищожи от законодателното тяло в Яш, но не се мина много време, а правителството поиска да продаде и мушиите ни, които така също, както и другите земи, бяха потвърдени с друг един хрисовул от княз Куза за вечни владения на колониалните общини. А тоя хрисовул ни казваше ясно и просто, че нашите общински права няма да бъдат никога и от никого потъпкани. От благодарност към това княжеско обещание ние направихме на Румъния следующите услуги. Освен редовните свои данъци, ние й дадохме 4500 рубли за направата на телеграфическите линии, повече от 4500 р., за да помогне на пострадавшите от наводненията в Молдова, 600 р. за два топа, 100 000 р. на заем с 5%, когато ни се даваха 10%; помогнахме на войските й против поляците в 1864 г.; харизахме й 30000 р. годишна контрибуция за учреждението на граничарите; подарихме и 3000 р., когато турските войски безпокоеха границите й, и сичкото това ние направихме само и само, за да ни оставят спокойно да се ползуваме от своето собствено добро. Но, повтарям, сичкото беше напразно. Нашите щедри пожертвования възбудиха още повече жадността на румънските министри и тие, без никакво угризение на съвестта си и без да земат във внимание нито един от потвърдителните актове на своето правителство, решиха се да ни отнемат земите, да ни ги продадат изново и с това да ни смъкнат и кожата от гърбът. Чрез един проект, изработен от министерството и поднесен в камарата на законодателното тяло, вишегласието на абсолютизмът утвърди желанията на своите покровители, и чудовищната идея да се убие окончателно българщината в Бесарабия се облече във формата на държавен закон. С отниманието земите ни от нас се отнима и правото да се наричаме българи. И така, после сичкото това, за нас не остава вече друго нищо, освен или да наведеме главата си под влашкият ярем, или да оставиме своите пепелища и да търсиме друга обетована земя. И едното, и другото ще да бъде убийствено за нас; и в единът, и в другият случай потомството ще да ни проклина. Ако се решиме на първото, то освен че не ще да можеме никога да отплатиме земите си при такива едни кондиции, каквито ни е наложило днес правителството, но в късо едно време ще да изгубиме и оная сянка от своята народност, която сме въздигнали с неимоверни трудове и усилия и която отдавна вече дразни апетитът на румънските патриоти. Аз говоря за нашата централна школа, която скоро ще да постигне такава също участ, каквато е постигнала и по-голямата част от нашите колонистки училища. Освен това, кой може да ни осигури, че и най-малката отстъпка, която ни би направило днешното "великодушно" правителство, не ще да бъде така също потъпкана от друго някое ново министерство, както е това ставало в продължението на цели 18 години? Примерът е пред очите ни и ние имаме пълно право да се надеем за още по-големи нещастия. А ако предприемем последньото, т.е. ако потърсиме своето щастие в друга някоя държава, то аз вярвам, че ще да плачеме и там така също, както сме плакали на бреговете на Дунавът.

     От пролетес насам по Бесарабия са захванали да стоват множество американски агенти, които обещават големи привилегии на нашите доверчиви колонисти, ако би тие да се преселят във возточните територии на северните Съединени щати, дето се и преселват нашите съседи, руските немци. Така например, тие им обещават: 1/ че ще да бъдат пренесени безплатно до самото място, 2/ че ще да им се дадат 40 лири, за да се устроят, без никакъв процент за десет години, и З/ че в продължението на 40 години няма да плащат никакъв данък. Разбира се, че тие обещания произвождат голямо волнение между нашите колонисти, тако щото, ако законодателната и изпълнителната власт в Румъния не изменят донейде своите кондиции за продаванието колонистките земи и ако правителството не гарантира съществованието на българската народност по тие места, то Бесарабия скоро ще да запустее. Множество колонии не са даже и орали тая есен. И така, ето какво е положението на нашите колонисти в Румъния. Положение скръбно, нечовеческо и достойно за оплаквание. Положение, за което българското потомство ще да благодари тая страна, която ние сякога сме считали за съща и истинна майка, а тя, напротив, се показа зла и безмилостна мащеха. Ние ще да предадеме своите страдания на съдът на историята, и дето и да бъдем - в Русия ли или в Америка, в Турция или тука, - ще да се надееме, че славянските народи, с които е обиколена Румъния, рано или късно ще да премерят и нея с тоя същи аршин, с който тя днес мери нашата от сяка една страна онеправдана народност.




СИМВОЛ-ВЕРУЮ НА БЪЛГАРСКАТА КОМУНА!

Вярвам в единната обща сила на человеческий род на земното кълбо, за да твори добро.
И в единний комунистически ред на обществото, спасител на сички народи от вековни тегла и мъки чрез братски труд, свобода и равенство.
И в светия животворящ дух на разума, укрепляющ сърцата и душите на сички хора за сполуката и тържеството на комунизма чрез революция.
И в единното и неделимо отечество на сички хора и обща собственост върху сички имоти.
Изповядвам единний светъл комунизъм, поправител недъзите на обществото.
Чакам събужданието на народите и бъдащий комунистически строй на целия свят.

Няма коментари:

Публикуване на коментар