30 юни 2012 г.

Българска класическа литература: Поезията на Вазов


         Иван Вазов
       Стихотворения

СЪДЪРЖАНИЕ:
АЗ СЪМ БЪЛГАРЧЕ
ДЕ Е БЪЛГАРИЯ
БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК
БЪЛГАРИЯ
БОРБА
МОИТЕ ПЕСНИ
В ПРИРОДАТА
ВЕКЪТ
"ЕЛАТЕ НИ ВИЖТЕ!"                      
ИЗГНАНИЦИ                     
ДА МОЖЕМ ДА ПОСТИГНЕМ НИЕ                      
НЕ СЕ ГАСИ ТУЙ, ЩО НЕ ГАСНЕ                     
 ТРУДЪТ                     
ВСЕ ТАМ                     
ДЕЦАТА                     
 ОТЕЧЕСТВО ЛЮБЕЗНО
КЪМ ПРИРОДАТА                     
ПЕВЕЦ
ВЕЛИКАТА МИСЪЛ

         

         АЗ СЪМ БЪЛГАРЧЕ

         Аз съм българче и силна
         майка мене е родила;
         с хубости, блага обилна
         мойта родина е мила.

         Аз съм българче. Обичам
         наште планини зелени,
         българин да се наричам —
         първа радост е за мене.

         Аз съм българче свободно,
         в край свободен аз живея,
         всичко българско и родно
         любя, тача и милея.

         Аз съм българче и расна
         в дни велики, в славно време,
         син съм на земя прекрасна,
         син съм на юнашко племе.


        
         ДЕ Е БЪЛГАРИЯ?

         Питат ли ме де зората
         ме й огряла първи път,
         питат ли ме де й земята,
         що най-любя на светът.

         Тамо, аз ще отговоря,
         де се белий Дунав лей,
         де от изток Черно море
         се бунтува и светлей;

         тамо, де се възвишава
         горда Стара планина,
         де Марица тихо шава
         из тракийска равнина,

         там, де Вардар през полята
         мътен лей се и шуми,
         де на Рила грей главата
         и при Охридски вълни.

         Там, де днес е зла неволя,
         де народа й мъченик,
         дето плачат и се молят
         се на същият язик.

         Там роден съм! Там деди ми
         днес почиват под земля,
         там гърмяло тяхно име
         в мир и в бранните поля.

         До чукарите Карпатски
         е стигнала тяхна власт
         и стените Цариградски
         треперали са тогаз.

         Вижте Търново, Преслава —
         тие жални съсипни:
         на преминалата слава
         паметници са они!

         Българио, драга, мила,
         земля пълна с добрини,
         земля, що си ме кърмила,
         моят поклон приемни!

         Любя твоите балкани,
         твойте реки и гори,
         твойте весели поляни,
         де бог всичко наспори;

         твойте мъки и страданья,
         твойта славна старина,
         твойте възпоминанья,
         твойта светла бъднина.

         Дето ази и да трая —
         за теб мисля и горя,
         в теб родих се и желая
         в теб свободен да умра.


        
         БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК

         Език свещен на моите деди
         език на мъки, стонове вековни,
         език на тая, дето ни роди
         за радост не — за ядове отровни.

         Език прекрасен, кой те не руга
         и кой те пощади от хули гадки?
         Вслушал ли се е някой досега
         в мелодьята на твойте звуци сладки?

         Разбра ли някой колко хубост, мощ
         се крий в речта ти гъвкава, звънлива —
         от руйни тонове какъв разкош,
         какъв размах и изразитост жива?

         Не, ти падна под общия позор,
         охулен, опетнен със думи кални:
         и чуждите, и нашите, във хор,
         отрекоха те, о, език страдални!

         Не си можал да въплътиш във теб
         съзнаньята на творческата мисъл!
         И не за песен геният ти слеп —
         за груб брътвеж те само бил орисал!

         Тъй слушам си, откак съм на света!
         Си туй ругателство ужасно, модно,
         си тоя отзив, низка клевета,
         що слетя всичко мило нам и родно.

         Ох, аз ще взема черния ти срам
         и той ще стане мойто вдъхновенье,
         и в светли звукове ще те предам
         на бъдещото бодро поколенье;

         ох, аз ще те обриша от калта
         и в твоя чистий бляск ще те покажа,
         и с удара на твойта красота
         аз хулниците твои ще накажа.


        
         БЪЛГАРИЯ

         Обичах те, когато бе робиня
         и влачеше позорния хомот
         и всеки зов към по — добър живот
         над теб минуваше кат през пустиня.

         Обичах те, кога изгря над теб
         зорницата на твойто пробужданье,
         духовна светлина и просвещенье
         за тебе станаха насъщний хлеб.

         Обичах те, кога ярем да счупиш,
         ти меч изтегли във неравен бой
         и с жертви страшни, скъпи и безброй
         успя си бъдещето да изкупиш.

         Обичах те, когато заблестя
         свободата над твойте балкани,
         кога над твойте пепелища, рани —
         живот разкошен буйно зацъфтя.

         Здрависах те, кога света зачуди
         при Сливница с победни си ура
         и първите си лаври ти набра,
         и мощ незнайна се у теб пробуди.

         Обичах те в твойте смутни дни
         и в трусовете страшни, що изпати,
         когато в късо време преживя ти
         на век тревогите, безчет злини.

         Обичам те и днес, кога забрави
         задачи светли и уроци зли,
         на жажди бесни, диви крамоли
         да станеш поприще се ти остави;

         когато в твойта почва семена
         ужасни падат — за ужасна жътва,
         и пъклен дух към лош те път упътва,
         обезверена в всички знамена;

         кога си жадна да чуйш бодър зов,
         о майко бедна, майко безпокойна —
         и повече от сявгаш си достойна
         за плач, за порицанье и любов!


        
         БОРБА

         Народът простий се събирал
         и в множество трупал
         покрай певеца, който свирял
         и вдъхновено пял.
         И там със вик и с крясък буйни
         смущавал звуковете струнни;
         ала певец с наведена глава
         си тихичко със пръст играял
         и сред безумната мълва
         той от да свири не престаял,
         но всем ученье проповядал…

         Невежи
         Защо седиш така, несвесний,
         над гъсла си пренесен ти,
         та пееш някакви си песни
         по цели дни, нощи?
         Какво говорят тия струни?
         Защо без спирка ги бръмчиш?
         Защо със думи се безумни
         на всеки час ти нас глушиш?

         Певец
         О, вие, от мъдростта лишени,
         що слепи имате очи!
         Не чувате ли, че това звучи:
         „Ученье вам и пак ученье?“
         Във него вашът е покой,
         със него вам е всичко лесно,
         от него ще текат безброй
         блага за вас.
         То вам ще бъде най-полезно.

         Невежи
         Каква ли полза в него щем намери?
         Какво ли може то да стори?
         Не може то да се яде,
         нито пък небето да отвори
         да падне манна зарад нас!…
         Защо ни й то — това ученье?

         Певец
         О, чуйте що ви думам аз:
         то дар велик е и небесен;
         то прави всякого от нас
         да бъде мъдър и честит, и свесен
         и дава му голяма власт
         над всичко — в този божий свят.
         Учете се да разберете,
         защо вас бог, кат сътворил,
         със толкоз дарби надарил?
         Нали от тез животни по полето
         да бъдете по-горни ви?
         Учете се, учете!…
         Тогава зарад вас ще съмне…
         Тогаз всяк ще е человек,
         ще знай що е
         и що му трябва в днешен век.

         Невежи
         Словата ти са много тъмни…
         Нима не сме челяшка кръв,
         като не сме така учени?
         Нима и ти не си такъв,
         ти — толкоз мъдър, изтънчений?
         Недей със гъсла си нам да бръмчиш —
         напразно пръсти си трошиш!…
         Подобни си иди да дириш
         глупци кат теб и тям да свириш.
         Ний нужда нямаме от теб!
         Ученье никому не дава хлеб!

         Певец
         Мълчи, несмислений народе,
         що си останал жално сляп,
         всегдашен роб на труд и мъка,
         що от единът само хляб
         не мислиш друго, не познаваш…
         На по-високо се не предаваш!
         Ти полза, полза дириш в вси места,
         а полза що е — не отбираш
         и сляп като си, не съзираш
         де да се търси, де е тя!…
         Умът ти е най-ограничен;
         животът ти лош, безразличен.
         Не можеш, клетий, да се насладиш
         от нищо гиздаво, прекрасно!
         Макар че същество си
         пълновластно —
         не можеш да се ползуваш от всичко,
         що теб природа подарила.
         Не знаеш що си бил от по-преди.
         Твое отечество и твойте прадеди
         що са били
         и що за тях история открила —
         не знаеш нищо за това!
         Не знаеш за какво си назначен
         и роду си що си ти задължен,
         нито пък как да му се издължаваш —
         ни теб, ни нему ти полезен ставаш!…
         Ах! Нищо теб изящно не влече…
         От нищо свето, идеално,
         ни от високо — гениално —
         ти не разбираш…
         И нищо тебе не плени!
         Ти ходиш в тъмний свят, във тъмний път,
         нищожни, глупи търсиш забавленья
         и тънеш в жалки заблужденья.
         Умът ти с тъмнота покрит,
         към все високо упорит —
         не чувствува той нищо възвишено,
         ни благородно, красно, възтържено;
         и ти стоиш посред природата кат скот,
         на нея вечно ти покорен роб!…

         Но що казах? Ти, клетий, си доволен,
         доволен, че не видиш, дет си долен,
         потънал в тежък сън… облян със пот!…
         „Ученье, думаш ти, не е ти нужно,
         не трябва тебе тоз божествен дар?“
         Мълчи, клетнико!… Творение бездушно!
         Теб да накаже Рокът Прав
         за упоритий твой нърав,
         орисал те е от безкрайно време
         навсякъде да носиш тежко бреме!
         И дотогаз връх твоето чело
         ще е бележено „Тегло“,
         додето станеш доста свесен,
         за да приемнеш тоя дар небесен.


        
         МОИТЕ ПЕСНИ

         И аз на своя ред ще си замина,
         трева и мен ще расне над прахът.
         Един ще жали, друг ще ме проклина,
         но мойте песни все ще се четат.

         И много имена и лесна слава
         годините без жал ще изметат
         ил ще покрие плесен на забрава,
         но мойте песни все ще се четат.

         В тях зов се чуй за правда, за свобода,
         любов и благи чувства ги красят
         и светлий лик на нашата природа,
         та мойте песни все ще се четат.

         В тях вее на Балкана лъхът здрави
         и тайните хармоний му звучат,
         и гръмът на народните ни слави,
         та мойте песни все ще се четат.

         Във тях душата ми изля се цяла
         с най-скъпите си бисери, цветя,
         в тях всичко светло, ценно си е дала,
         във тях живей, звънти и тръпне тя.

         Не ме смущава див вой от омрази,
         не стряска ме на завистта гневът —
         спокойно гледам в бъдещето ази:
         там мойте песни все ще се четат.

         Те жив са отклик на духа народни,
         а той не мре, и дор сърца туптят
         от скръб и радост в наший край свободни,
         и мойте песни все ще се четат.


        
         В ПРИРОДАТА

         Куп вестници и книги с песни нови —
         от нашите поети — взех за тука —
         запас потребен в тез места сурови,
         оръжия против случайна скука.

         Но без да ща, зачетох се дълбоко
         във друга книга, странна, гениална:
         природата разтвори ми широко
         поемата си колосална.

         И в чантата забравиха ръцете
         да търсят лек противоскучни:
         останаха неразгънати газети
         и неразрязани поеми звучни.


        
         ВЕКЪТ!

         О, tempora, о, mores!

         I

         Млъкнете вие, бедни хвалители на века,
         във който назовахте свободен человека:
         млъкнете с вашта правда, свобода и прогрес,
         безумия, с които глушихте ни до днес!
         Със нас се не ругайте! От срам се зачервете.
         Защо тоз век нищожен велик го вий зовете?
         Дали, че в него няма ни робство, ни разврат?
         Дали, че ни обсипва със мир и благодат?
         Или… че днес изново епохата настана,
         която бе видяла Атила, Тамерлана?

         II

         От Дунава до Охрид, до Бялото море —
         един народ нещастен под тежко иго мре!
         В гори, в поля, в колиби, в долини и балкани
         днес видиш само ужас и чуйш едно риданье.
         Навред тирани, тигри зли, лакоми за стръв.
         И слабите убити, и робите във кръв!
         Села иззапустели, градища разрушени,
         развалини димещи и черкви осквернени.
         И челяди безбройни без покрив и без хлеб,
         кои от мраз треперят и мрат от глад свиреп.
         Момците на бесила, девойките в хареми —
         и плачове, и мъки, и ужаси големи!
         ……………………………

         Ах, вижте тая майка как плаче и пищи!
         И стиска си детето на своите гърди
         и от убийци грозни, от острите им саби
         се мъчи да го брани със свойте ръце слаби.
         И дор не пада мъртва под удари безчет,
         не пуща от гърди си любимий си предмет.
         Тогава те го грабват, на сабите натикват,
         подмятат го нагоре и диво се провикват
         и тъй като празнуват със кървавий си лов,
         бесовски песни пеят и тичат за по-нов!
         Но вижте таз девица разплакана и тези
         обръжени, гнуснави, запенени черкези…
         Как тя се моли, вика с уплашено лице
         и тегли се да бяга от зверски им ръце.
         ……………………………

         Каква достойна гледка! Отпреде и отзади —
         вред видиш мърши гнили и трупове грамади,
         й членове човешки разсени без разбор —
         останки страховити от тоя страшен мор.
         На, тук ръка паднала, там мъничко краченце
         или главичка руса на някое детенце;
         а татък — в кал се валят оглозгани глави
         и дрехи женски, гнили и лъскави коси…
         (Това да се опише, ах, нивга не могло би!)
         Тук майки с кръв залени, с разтворени утроби,
         там старци се тръшнали при скълцани деца
         и юноши зелени с прободени сърца…
         А между тях се лутат рой врани, орли, псета
         кат на една трапеза ужасна и проклета!
         И до предел най-краен да стигне мерзостта,
         убийците се кълчат, играят по кръвта!

         III

         Какъв е тоз век страшен? Какви са тез години,
         в кои дела такива се вършат пред очи ни?
         В кои тиранът волно играй с огън и с меч
         и цял народ се треби чрез най-ужасен сеч?
         Каква е таз Европа, с човещина прочута,
         и зрителка спокойна на таз картина люта,
         коя не ще да викне със глас неустрашим:
         "Махнете се, диваци! Не щем да ви търпим!"
         Но не!… Това не бива! В това се тя не меси,
         че то не иде никак на нейни интереси
         и тя желай да пази тоз стар и гнилий трон,
         кой сявга е смущавал възточний небосклон.
         За нея робът твар е по-долна и от скота,
         когото пазят, милват, че той влече хомота;
         че мрем или живеем — за нея все едно,
         като че част не правим от нейното тело!
         И нашта борба люта със този род на злото,
         петно на нашто време и срам на обществото,
         в Европа не повдига ни скръб, ни жал, ни гнев —
         ах, ний сме гладйатори, които й правят кеф!

         IV

         Да, взех да мисля вече, че принципи човешки
         не са освен досадни измислици глупешки,
         че правда, братство, обич — едни са басни тук,
         че думата свобода е само празен звук,
         че милостта е глупост, че господ е металът,
         кому се всички кланят, боят и свещи палят,
         че злото се не махва чрез никакъв способ,
         че силний все тиран е и слабий все е роб;
         че таз цивилизация, че това християнство
         не са освен измама, лъжа и шарлатанство;
         насилството е правда и мерзостта е слава,
         че нищо си нагона под свода не менява:
         змията все е люта и Каин — все кръвник —
         и человекът все е човек до този миг!

         V

         Но, музо възмутена, спри таз присъда страшна!
         Тя може би е права, а може би и гряшна.
         При всичко, че е грозен и мрачен наший век,
         но правдата във него не е досущ без ек.
         С порои кръв оквасен и пълн с картини страшни,
         с позор, разврат, кланета, войни, вражди всегдашни,
         той, колкото да бъде чудовищен и чер,
         на проблески от доблест все дава ни пример.
         И ако съществуват на туй нещастно време
         и гении на злото, и изверги големи,
         каквито са например: зловещий Елиот*,
         [* Тогавашният английски посланик-туркофил в Цариград, който се застъпяше за турците.]
         Дизраели и Дерби — и всичкият им род
         с кръвта Христова, който се някога накапа,
         и ватиканский идол, чудовищний Рим-папа**,
         [** Папата бе приветствувал султана за победата му над Сърбия.]
         съюзник на Корана! — то има мъже днес,
         венец на человека, на времето ни чест.
         Тъй Ръсел благородни, на слабите бранител,
         и славний Гарибалди, на робите любител,
         които не един път вдигнаха своя глас,
         ужасен за тирана и сладостен за нас;
         Странгфорд и Брайт, и Гладстон, Фарлей, Хюго поетът
         и други тям подобни, що кат лампади светят
         във мрачината обща на деветнайстий век,
         приятели и братя на страждущий човек.

         VI

         Но що е тоз век? Що е? Век чуден, в който злото
         празнува и се бори победно със доброто,
         епоха, що робството не може да търпи,
         а пък тиран й трябва мирът да се крепи!
         Противоречье!… Сцена на светли революций,
         на мир, прогрес, свобода и на башибозуци!…
         Де кръст и полумесец целуват се без срам,
         де Пий на Мохамеда кади му тимиан,
         де гръкът, син Канарев* и внук на Милтиада,
         пече сами си братя под знака на Мурада,
         де мравката се пази и волът се не бий,
         а цял народ оставят тиран да го затрий!
         [* Канарис е един от главните воеводи гръцки през гръцката борба за независимост.]





„Елате ни вижте!"

Се тоз вик ме среща, изпраща по пътя,
по кръчми, по хижи - ума ми размътя.
Отбивам се в селското бедно жилище:
картина плачевна душа ми покъртя!
    "Елате ни вижте!"

Под – гола пръст! Смрад, дим, стени окадени,
тъмничен въздух; в полумрак потопени
човеци и дрипи... На също гноише
лежи скот и стопан, духовно сближени.
    "Елате ни вижте!"

Зла бедност! Неволя! Души затъпели,
набърчени булки, деца застарели;
Къс ръжено тесто в пушливо огнище
загрява се там за гърла изгладнели.
    "Елате ни вижте"

Тегло, запустенье!... Дълбока неволя
живота от радост, от всичко оголя!
Тор мръсен смърди сред трънливо дворище.
И болести, смърт тук боравят на воля...
    "Елате ни вижте!"

И вечно труд тежък и пот непрестанни -
и пак оскудия и дни окаянни.
Зло входа за смях и за песни заприщи!
Тук бедност вековна е гост постоянни.
    "Елате ни вижте!"

И чупи се воля и дух под хомота
на нужди, в дълбока нощ гасне живота:
ни луч от съзнанье под покрива нищи!
Човекът словесни паднал е до скота.
    "Елате ни вижте!"

"Елате ни вижте!" - той моли и стене, -
вий, мъдри велможи, от нази гоени...
На миг напуснете там вашто тържище
на шум и на фрази, богато платени -
    "Елате ни вижте!"

Вий, дето в покой и в палати стоите,
към нас приближете - вий, славни, вий, сити!
Зърнете през нашто изгнило плетище
и може би вам ще настръхнат космите!
    "Елате ни вижте!"

Тогаз за народа се бихте смислили
и срам, угризение бихте сетили.
И вашето сърце със болка заби ще.
О, доста на думи сте нази любили -
    "Елате ни вижте!



ИЗГНАНИЦИ


Във пустинята безгласна
кат се скитах аз веднъжка,
в пещера една ужасна
чух, че нещо стене, пъшка.

Правда, Истина и Честност
там, видях, запрени бяха,
в мрак дълбок, във неизвестност
кротките сестри скърбяха!

Някой мрачен Дух в скалите
оковал ги бе отколя...
Аз разбих им букаите,
пуснах бедните на воля.

И подзех си пътя трудни.
След три дена в пущинакът,
в тия планини безлюдни,
аз видях ги - още чакат!

"Що се в град не приберете,
да живейте в мир и в почит?"
А те казаха ми, клети:
"Втори път ще ни заточат!"




ДА МОЖЕМ ДА ПОСТИГНЕМ НИЕ


Да можем да постигнем ние
    задачата велика,
в нас трябва сърце с шум да бие
    и горда кръв да блика.

Да можем изгради без стид
    народний идеал,
нам трябват мишци от гранит
    и воля от метал.

За да убийм от вън кентаврът,
    ехидната у нази,
да смийм срама, да грабнем лаврът,
    нам трябуват витязи.

Да можем в куп да се сбереме,
    да бутнеме балкани,
да създадем велико време —
    нам трябват великани!

 


НЕ СЕ ГАСИ ТУЙ, ЩО НЕ ГАСНЕ


За нас е радост, слънце златно
в навъсен ден когато бляска,
но лучът му грей по-приятно
през някоя тъмнична рязка.

Една звездица - и тя тоже
моряка води сред морето,
едничка искра нявга може
пожар да дигне до небето.

Огънят, в който Хус изчезна,
огря вселената по-ясно,
в нощ мрачна, бурна и беззвездна
светкавицата грей ужасно.

Тирани, всуе се морите!
Не се гаси туй, що не гасне!
Лучата, що я днес гасите,
тя на вулкан ще да порасне.

Тук всичко мре, изтлява, гние
и тез, що бдят, и тез, що падат,
престоли, царщини и вие
и червите, що вас изядат.

Едната светлина е вячна -
една във хаоса грамадни!
Със нея тоя свят се начна,
със нея няма да пропадне.

Във мрачен гроб фърлете нея -
тя повеч блясък ще се пръсне,
убийте я във Прометея -
тя във Волтера ще възкръсне.

И ако слънцето изчезне
от тия небеса приветни,
то някой в ада ще да влезне,
главня да вземе, да ни светне.
  

 


ТРУДЪТ

                                   Пей света епопея 

                                  на честта и на трудът!

                                  Ст. Михайловски


По хълми, урви, върхове, чукари -
до облаци - се качват зрели ниви,
художник-рало позлати, нашари
зелений плащ на тез балкани диви.

Навред следи от мишците упорни,
потът е свършил подвиг многотрудни.
И нужда - на труда лост благотворни -
донесе спор във тез места оскудни.

Труда! - Ний знайм ли? Знайм ли хляба ръжен,
спечелен с пот горещ и сладко еден?
Теглата знайм ли и живота тъжен,
укрити в тоз балкан безроден, беден?

Ний знаем ли труда свещен и честни
на сечивото, ралото и чука?
Ний труд наричаме службашкий лесни
и ялов труд - платений мързел тука!

Ний поколенье сме, което бяга
от работа и живий труд го плаши,
на свойте сили то се не набляга
и службата е идеалът наши!

У нас пустеят поприща просторни
за волен труд, земята ни беднее
от мишци и енергии упорни -
и тунеядството едно вирее!

За кътче на трапезата държавна
стреми се сит и гладен, мъдри, прости -
на чеда, на бащи мечтата главна -
за тамо дом и школа готвят гости.

А чужди гост ръка граблива пъхва
в съкровища, що господ нам обрече,
сиромашията - коварен влъхва -
през всичките ни порти влиза вече.

Почитам тихия труд на мъдреца,
на дееца усилията ценни,
художнику пламтежа, на певеца
умората във бденья вдъхновенни,

и всички, що с ламтежи висши дишат,
що умовете будят, озаряват...
Но, боже, при ръцете дето пишат,
творят, управят, водят, повеляват -

ти наспори у нас - ръцете здрави,
що работят, морят се, благоплодни,
що тихо вършат подвиг величави -
ръцете с шия от труд благородни!




                 
ВСЕ ТАМ

Все там на запад, дор до Дрин
дене и в мрака на нощта,
летиме всички до един,
с душата, с мисълта.

Все там стремиме се сега,
тук дишаме, а там живейм —
в студа, в мъглите и в снега
         настръхнали се рейм.

Все там отива наший ум,
на боя в адската игра,
и слушаме ту грозен шум,
ту вихрено ура!

Все там, във оня край свещен,
днес фокус, в себе мощно сбрал
мечтите на народа цял,
         копнежа вдъхновен.

Все там, де подлият палач
на человешкий дух е в бяг,
де радост сменя стон и плач
         пред българския стяг.

Там, дето с мощни си ръце
твори нечувани дела
юнакът с лъвското сърце,
         с орловите крила;

де наший блян създал си трон,
         де наший дух сградил си храм —
         към оня чуден небосклон летим —
                   все там, все там!





         ДЕЦАТА

         Седях в Борисова градина.
         Насреща, в младата горица,
         нахълтаха рояк дечица;
         те бяха окол десетина,
         ала крещяха за стотина.

         И мислите ми те смутиха
         с тез викове звънливи, луди,
         и песнята ми нова, тиха,
         мечтите ми коя гласиха,
         роякът я далеч прокуди.

         Но друга песен вместо нея
         бликна в душата ми — за радост,
         за златни детски дни, за младост
         невинна — хубавата фея,
         що носи сънища и сладост.

         И тая песен не голема
         в душа ми бързешком сложи са.
         Но аз не мога я написа
         тъй лесно, да, възможност нема:
         тук вече цяла е поема!




ОТЕЧЕСТВО ЛЮБЕЗНО, КАК ХУБАВО СИ ТИ!


Отечество любезно, как хубаво си ти!
Как чудно се синее небето ти безкрайно!
Как твоите картини меняват се омайно!
При всеки поглед нови, по-нови красоти:
тук весели долини, там планини гиганти,
земята пълна с цвете, небето със брилянти...
Отечество любезно, как хубаво си ти!

II

Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?
Ти сбираш в едно всички блага и дарове:
хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове,
на Изтокът светлика, на Югът аромата;
горите ти са пълни с хармония и хлад,
долините с трендафил, гърдите с благодат.
Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?

III

Отечество, не си ли достойно за любов?
Кой странник без въздишка можб да те остави?
Кой има сила твоите картини да забрави?
Що нямаш ти? Що липсва под синий ти покров
в случай, че бог би искал Едемът да премести
и своя рай прекрасен при Емус да намести?
Отечество, не си ли достойно за любов?

IV

Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?
Не те познават даже децата ти сами
и твойто име свято не рядко ги срами!
Какъв ли свят прекрасен в теб йоще скрит остава?
Какви ли тайни дремят, богатства, красоти
по твоите долини, поля и висоти?
Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?

V

Ах, ний живейме в тебе, кат същи чужденци,
и твоят дивен вид ни не стряска, не привлича.
Рогачът в планините по-много те обича,
по-харно те познават крилатите певци,
но ний не видим нищо, нам нищо не ни тряба,
доволно е, че даваш покривката и хляба,
и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци!





КЪМ ПРИРОДАТА


Поклон на теб, природо, създанье необятно
на твоя свод лазурен, на твойто слънце златно,
на твойта вечна младост и вечна красота,
на всичко, що е в тебе божествено и тайно,
невидимо, кат бога, велико и безкрайно
    и равно с вечността;

на всичко, що те пълни, и движи, и вълнува,
що пей, що шушне страстно, въздиша ил празнува —
от дъха на зефира до буйний аквилон,
от бялото кокиче — дете на снеговете,
до бора исполински — връстник на вековете —
    поклон, сега поклон!

В часа, когато пролет с диха си те съгрява —
с зари, с цветя, с зелено те кичи, подмладява;
в часа, когато - светла — личиш на божество,
кат странник някой скитен, кого шумът довлече,
аз ида с възхищенье да гледам отдалече
    на твойто тържество;

да гледам и да гълтам въздуха, светлината,
разляни в твойте доли, в горите, в небесата,
и в мойте гърди фаща кръв нова да търчи,
и моя глас внезапно на устни ми замира,
и мойто сърце става на някаква си лира
    готова да звучи.

И как си ти прекрасна! Как смайваш и пленяваш
и с блясъка си чудни очите заслепяваш!
Небето ти е пълно с зари, с звезди, слънца,
дъбравите със химни, въздухът с аромати,
де ляствичките стрелят песните си фъркати
    и пеещи крилца.

Теб всяка пролет нова с труфила нови кичи,
размесени със рози, със здравец и кокиче,
кат млада годеница, що готвят за венец,
и твойто девство чисто се вечно подновява,
и твоят празник брачен без край се продължава —
    и няма той конец.

И сводът син, прозрачний е твойто було бело
и слънцето — брилянтът, що грей на твойто чело,
във облаците леки са твоите мечти,
въздишките ти страстни са в шъпота зефирни,
в росицата кристална са твоите подирни
    девически сълзи.

Но ти си вечно млада и с таз усмивка ясна
пребъдваш безконечно чаровна и прекрасна,
и никой твойто було небесно не сбърчи,
и пятно йоще няма въз твойта чиста дреха,
и бурите всемирни една лъча не зеха
    от твоите лъчи.

И цял порой столетья въз теб, кат сън минали,
една седина, бръчка не са ти йоще дали,
нито листце свалиха от красний ти венец,
и ти си пак тъй нова и свежа и богата,
като че вчера йоще излезе из ръката
    на вечния творец.

И само человекът — създание разбито,
препълнено със грижи, от страстите надвито,
час мирен не нахожда въз теб да фърли взор,
да дъхне твойта свежест и тишина, и сладост —
участие да земе в нетленната ти радост
    и празничния хор.

Защо е той осъден на тоя подвиг мъчен —
във тебе да живее, от теб да е разлъчен?
В свобода да е пуснат, а в робство да копней?
Възтокът и зората му нищо не обаждат,
кога цветята никнат и песните се раждат,
    той чезне и немей.

Защо той — бог и червяк — дете на суетата,
един в света не може да люби красотата,
пространството безкрайно, хармоньята, мирът?
И с умилени очи, с душа и сърце мирни:
Благодаря! да каже на хаоса ефирни,
    де мирове трептят?

Защо ръждата тленна от теб да предпочита —
и свойте дрипи жалки — от твойта дреха сшита
с лъчи, с дъга, с смарагди, с румянец и злато?
И звънът на среброто или на железата —
от твойта песен чудна разляна в небесата:
    Защо? Защо? Защо?

Но ти, природо вечна, духа ми не огряваш,
на тоз въпрос безумен бръз отговор не даваш:
и ти сама си даже загадка зарад нас!
На нашите съмненья и лутане несвясно
ти отговаряш само с едно величие ясно,
    кат някой сфинкс без глас!

И нашите страданья, и радости, и вопли
мира ти не смущават и туй що нази чопли,
вълнува, мъчи, губи, не бърчи твоя лик;
ти само се любуваш на хубостта си вечна
и гаче тихо чакаш, щастлива и безпечна,
    невидим годеник!

И аз скиталец бледен, изникнал без причина,
и пак така увяхнал — аз скоро ще замина
кат гост неканен, тъмен, о, дивно естество!
И сред шума, песните — подобно вековете —
безследно ще изчезна, без някой да ме сети
    в туй вечно тържество!

 

ПЕВЕЦ

         Уломък

От малък любех аз да пея
един, в свободните поля.
А днес — и днеска пак жаднея
да имам въздух и крила.
Да, настоящето е тясно,
не може то да ме скове,
аз търся ширине по-ясно,
аз търся други светове,
де мисълта се волно вдига.
Не може гордият поет
да носи общата верига
в стремителния си полет.
Той фърка, лута се, блуждае,
един със своята мечта,
той друго чувствува — не знае
тъй чувствува ли и света.
Той дири туй, що тука нема,
когато всичко спи, той бди,
от господа примери взема
и нови светове гради;
той прави, руши и създава,
и мигновената мечта
на много векове предава.
Той преживява тленността.
Простор! Простор! О, оставете
душата волна, без юзда,
у нази всичко прах е клети,
душата само е звезда!
Поетът! Нека той възлазя!
Той няма място, няма час,
и ако той при вас не слазя,
то вий стигнете го тогаз.
Отдайте Колумбу морята,
на ветра дайте волността,
пространствата и небесата
отдайте ги на мисълта!





ВЕЛИКАТА МИСЪЛ


Тя дълго губи се, блуждае,
нечувана в света се скита,
кога, отде, защо дошла е -
не знае никой и не пита.

Не стряска тя добрите люди,
тя нищо няма за вниманье.
Във никой ум въпрос не буди
за свойто тайнствено призванье.

Минуват месеци, години,
столетия минуват даже,
тя мерне се и пак замине,
и пак изново се покаже.

Нарядко някой взре се в нея,
помисли, махне и минува,
друг дигне я, и пак пилей я,
кат дрипа стара, що не струва.

Друг тури я на лира - всуе!
Той сам я още слабо сфаща;
друг сфане я, но кой го чуе?
Той нийде отзив не посряща.

При все това, узрява векът,
тя стряска вече умовете,
и само няма человекът,
могъщий дар в когото свети.

Но дойде гений - разбере я,
и сгрей я, и живот й вдъхне,
вселената разклати с нея
и нов пожар в сърцата пъхне.

И всякой вика: - Мисъл нова!
Велика мисъл, гениална!"
И почвата е, виж, готова
за работата колосална.

И целий свят сдобива вяра
в съдби по-светли, непознати
и вчерашната дрипа стара
извършва мирови преврати.


Няма коментари:

Публикуване на коментар