29 юни 2012 г.

Българска класическа литература: Разказите на Вазов (селекция)


РАЗКАЗИ
ИВАН ВАЗОВ



СЪДЪРЖАНИЕ:
1. ИДЕ ЛИ?
2. ЕДНА БЪЛГАРКА
3. В ПИРИН
4. ХАДЖИ АХИЛ
5. ПЕЙЗАЖ
6. ПОКОЛЕНИЕ
7. АНГЕЛ
8. ДЯДО ЙОЦО ГЛЕДА
9. ЧИСТИЯТ ПЪТ
ИДЕ ЛИ?

Каква мъгла, какъв гъстък думан беше паднал оная есен във Ветрен! Влажно, мокро; ситен дъжд пръска, небето се разтопило на студена пара и премазало ниските къщици на селото. А из разкаляната улица глъчка, шум, върволяк. Файтони, запрегнати с дръгливи коне, волски кола, натоварени с военни потреби, селяни, возачи, добитък - заприщят улицата между двете ханчета. Из тая бъркотия промушва се войска от новобранци, едни облечени в солдатски шинели, други - в кожуси с кожи, обърнати отвън, повечето наметнати с дрипави черги, преправени на ямурлуци, с подгизнали цървули, препасани с редове патрони, с пушки на рамо, окичени със стръкове чимшир, на които висят натъпкани торби... Студено, кал до колене, лапавица, поразия, а те пеят ли - пеят... Весели "печенеги"! - Тъй наричаха румелийската милиция.
На вратата на едната кръчма куп офицери, пътници и зачудени селяни зяпат любопитно на измокрените юнаци.
Пред средното ханче наредили се купове-купове жени, девойки, деца, дрипави, разтреперани, зачервени от студ. Те сега срещат и изпращат за сетен път ветренските войници, които идат с полка от Харманли, дето бяха отишли с турци да се бият, и бързо минуват за София, а оттам - за бойното поле - със сърби да се бият.
- Ето го Гергевия син! Добър час, Цвятко!
- У, я го виж, Рангел минува.
- У, ето и Неделкиния! Брей, Иване, ето тука майка ти!
И китки се подават бързешката, и сълзи се ронят по бузите, и думи се изговарят наполовина... и войската все отива,отива.
- Мамо? Ето батя! - извика там червенобузо русо момиче.
- Бачо Стоене! - крещи осемгодишното дете до момичето и простира ръце към войската.
- Синко! Синко! - вика плачливо майката.
Зададе се черноок, напет, здрав юнак, отби се от строя, целуна на майка си ръката, сестричето и братчето си по челото, забоде една китка на гърди, друга - над лявото ухо, които му подаде една там мома, рипна тичешката да стигне войската и песента.
- Синко, добър час! - пищи майката.
- Стоене! - вика премаляла девойката.
Но гласът им заглъхва в шумотевицата, Стоян се изгуби във войската, а войската в мъглата.
Майката гледа все нататък и нищо не види.
Девойката дигна пъстрата пола на престилката си и си закри лицето...
Кога влезе у дома си, Стояновата майка се разхълца, отвори вехтата попукана ракла, подигна ризи и сукмани и взема от дъното и вощеница, залепя я пред куностаса и зачини ниски метани.
А в това време топовете при Драгоман ехтяха. Беше 4 ноември 1885 година.

*

Тая нощ баба Цена сънува сън.
Голям облак, а войската отива в облака и Стоян там. Света Богородичке! Каква страхотия! Облакът бучи, небето трещи, земята се търси - ето какво било битката. Стоян се изгуби в облака, няма го вече, ами сега!.. Тя се сепна, разбуди се. Вътре тъмно, чер мрак. Само вятърът пищи навън. Това е битката. Боже господи Исусе Христе, закриляй го!.. Света Богородичке, помилувай го Стоенча!
Тя не заспа до зори.
- Чичо Петре, какво казва облак? - попита тя заранта.
- Облаци, Цено, има два: има облак, дето става на дъжд, има облак, дето се разнася. Ти какъв облак сънува?
Тя му разказа съня си. Дядо Петър помисли. Той не помнеше да има в съновника му досущ такъв облак. Но като видя уплашеното лице на Цена, която го гледаше запъхтяна, той от милост и каза:
- Не грижи се, Цено, сънят е добър. Облакът показва и хабер: ще имаш книга от Стоенча.
Лицето на бабичката светна.
Подир шест деня тя прие писмо по един доброволец, Стоенчов приятел, който караше пленени сръбски войници. Писмото беше от Стоенча и тя се затече при попа да й го прочете.
Ето що казваше писмото: "Мале, пиша ти това писмо, че съм живо и здраво и че победихме сърбите. Слава, да живей България! Аз съм здрав и Рангел Стойнов е здрав, и вуйчов Димитър е здрав и праща много здраве на майка си. Сърбите все стрелят в плутон и в залпове, ама се плашат много от "ура". Прибери ми от Цветанови новия ремик, дето го забравих, че може да го поразят децата. Утре ще гоним през драгоманските проходи и като се върна, ще донеса на Кина армаган от Ниш; а тебе пращам един лев, да си го харчиш, а Радулча ще науча как свирят гранатите. И те поздравлявам. Твой покорен син Стоян Добров. Много здраве и на дяда Петра. Щях да му пратя една сръбска пушка, ама сега нямаше как. Много надалеч бият, но не мерят добре. Мамо, па много здраве и на Стоянка."
Зарадва се Цениното тъжно сърце, завтече се със старите си кокали у Стоенкини, с писмото. Радост голяма. Но най-много се радва Радулчо за новата свирня, на която бачому ще го научи.
Току-що излезе на улицата, баба Цена видя нов куп пленници и зад тях един български войник. Стори и се, че това е сам Стоенчо, тъй приличаше на него. Не, не е той. Тя зина и него да попита не носи ли много здраве от сина и; но вниманието и отвлякоха пленниците, които за първи път виждаше.
- Боже мили - пришушна си тя, - та тия ли са сърбите? Та те добри хора... Клетите им майки... дали ги знаят. Момчета бре, я почакайте!
И тя се втурна у тях си и тозчас излезе пак със стъкло ракийца в ръка и викна към сръбските войници да почакат, за да ги почерпи. Солдатинът, който ги пазеше, се усмихна добродушно и ги спря.
- Фалим, фалим - отговориха признателно уморените пленници, съгрени от благодатната глътка ракийца.
- И за мене капчица остая, наздраве, бабо! - извика весело българският войник и гаврътна последната капка в стъклото.
- Все божи христиени... Ама защо ли се биха?... - чуди се баба Цена, като гледа подир дружината, която отмина.

*

Примирието стана.
Наближи Коледа и войниците взеха да си идат в отпуск. И във Ветрен се завърнаха вече неколцина. Само Стоенча няма - ни него, ни хабер какъв-годе. Загрижи се баба Цена, разкахъри се тя, нехубави мисли й идат... Минуват дните, тя все по-глежда към вратнята няма ли да се хлопне. Ето дойде си Рангел Стойнов, ето и Петър, Динковият син, си дойде, ето и Стаматовите братя си дойдоха. Става тя, иде, пита - нищо не знаят. До едно време виждали Стояна, после го изгубили. Примира й сърцето, тя се щура като несвястна из къщи и Стоенча мисли.
- Мамо, дошел си вуйчов Димитър! - вика дъщеря й Кина, като припна запъхтяна от вратнята.
Стана пак, отива при Димитра.
- Добре дошел, Димитре, ами Стоян де остана?
Но и Димитър нищо не знае...
- Може да са го пратили къде Видин - добавя Димитър, защото му е мило за майката; - може да си иде отнякъде, от друг път - бъбре смутено войникът.
- Боже господи, къде ще е останало момчето ми! - въздиша тя.
Излиза и отива у Стоенкини. Още от вратнята сърцето и затреперва. На, сега ще й каже Стоянка, че приела много здраве от Стоенча, че за Коледа си иде. А Стоянка баре да каже една добра. Не, мълчи. Само очите й се зачервили.
Селото цяло се разшавало. Посреща първия полк, който се връща. Ето насред улицата, тъкмо срещу бабини Ценини, забиха две греди, една срещу друга; горните им краеве свързаха с криво дърво, като дъга. Донесоха миризливи борикови вейки от планината и обвиха с тях гредите и дъгата, на която прилепиха надпис, донесен нарочно от Пазарджик: "Добре дошли, храбри войници!" После окичиха всичко това с народни трицветни знамена. Триумфалната арка стана!
Дойде и мина победоносната войска.
"Може да иде отдире, може да иска да стигне тъкмо вечерта срещу празника; той няма защо да прави Коледа на чуждо място; ето и сега идат войници един по един, до вечерта, край не е, ще си дойде. Той знае, че го чакат с поболени сърца толкова души тука."
Така си мисли горката майка...

*

Заранта баба Цена отиде рано в черква. Тя развали лева, пратен от Стоенча, купи вощеници и запали пред всичките икони на олтара. Тя се върна у тях си с прояснено лице.
- Как-как, днес е тука, утре Коледа... не е край - шушне си тя. - Света Богородичке, доведи ми го ангелчето... Исусе Христе, зарадвай ме.
Дотърча Кина и обади, че се завърнали и други селяни.
Баба Цена се намръщи.
- Стига си ми носила мюждета, ами иди, та посрещни бача си, както чинят другите хора - избъбра тя сърдито.
- Мамо, и аз искам да ида с кака! - извика Радулчо.
И двете деца се затекоха нагоре из снежната улица, излязоха на шосето, на къра.
А баба Цена остана извън вратнята, да посреща.
Вятьрът вее студено из планината. Върховете, доловете, равнината, побелели от сняг. Небето навъсено. Черни орляци гарвани прехвръкват над пътя или кацат по оголелите върхове на дърветата. Тук и там по шосето, което се издига към ихтиманската клисура, чернеят се купове посрещачи: девойки, деца, бабички... Защото войниците още се връщат, кое сами, кое с дружини. Кина и Радулчо отминаха първия куп, отминаха втория, отминаха третия и отиват все по-далеко. Те искат първи да видят и да посрещнат Стоенча. Те ще го познаят из един път, макар че снегът, който прехвръква вече, им замрежва очите.
Пътят се издига и губи зад бърдото. Нищо се не види. Кина и Радулчо излязоха на върха, там вятърът е по-силен и ги пронизва. Двама войници се зададоха от завоя, цели засипани със сняг. Не е той.
- Брей, иде ли война отгоре? - попите Кина войниците.
- Не знаем, девойко; кого чакате?
- Батя! - отговори Радулчо.
Морните пътници заминаха.
Кина пак гледа нататък. Студено им - и тя трепери, и Радулчо зъзне, но батю иде - ще го чакат, че мама може да се кара или да плаче, ако го не доведат.
Показва се файтон с двама души, закачулени и обвити в топли кожуси. Когато колата стигна до тях, Кина препречи пътя на конете.
- Господине, иде ли война отгоре?
- Не знаем, гълъбче - отговори единият от пътниците, като подигна качулчето си и погледна учудено почервенялата и посиняла от мраз девойка. И каляската хукна надолу.
Двете деца останаха като приковани. Часовете минуват. Планинският вятър се усили, брули по лицата, развява им дрехите, снегът хвърчи и се върти на кълбуци, но те не бягат. Вперили очи все към завоя и гледат да се зачернее нещо живо. Изведнаж Кининото сърце трепна. Подаде се конница и затопурка насам. Толкова войници! Навярно бачо й е там. Тя чака, без да мигне. Конницата навали, после се изкачи шумно при тях - и мина. Кина махна с ръка на двамата офицери, които яхаха малко отзад.
- Капитане, бачо иде ли? - попита тя просълзено.
Офицерите спряха и погледаха учудено.
- Кой ти е бачо? - попита единият.
- Бачо Стоян! Наш бачо Стоян! - изкрещя нетърпеливо Радулчо, учуден как може тоя пременен капитанин да не знае, че Стоян им е бачо.
- Кой Стоян? - повтори офицеринът слисан.
- Стоянчо из Ветрен! - отговори убедително Кина.
Офицеринът погълча нещо с другаря си и попита пак с участие:
- Бачо ви кавалерист ли е?
- Той, той - отговори бедното момиче, което не разбра.
- Няма го при нас, момиче.
- Хай върнете се в село, че ще измръзнете - каза другият.
И офицерите тупнаха конете и последваха ескадрона си.
Кина плачеше и Радулчо се разплака. Ръцете им и краката им се вкочанясаха, бузите посиняха. Цялото шосе до селото се видеше пред тях; то беше пусто вече. Посрещачите се бяха прибрали, защото наближаваше да мръкне, вятърът режеше все по-остро. Само конницата се още чернееше и отдалечаваше и вятърът донесе до слуха на децата веселата песен на войниците. Тогава и Кина, и Радулчо потеглиха към село.
Нощта падаше. С ръце, мушнати в пазви, те вървяха и хленчеха тихо и мислеха за майка си, която ги чака на вратнята. Един нов файтон с три коня изгърмя зад тях из стръмнината.
- Господине, война иде ли още?
Файтонът се стрелна край тях и се не чу, не видя из мрачината.
А снежната виявица страшно вееше. Сякаш че тя отговаряше на децата. Тя идеше от запад, откъде бойното поле, там, дето в лозята при Пирот сега засипваше гроба на Стояна.


ЕДНА БЪЛГАРКА

                                                    Исторически епизод


Аферим, бабо, машаллах
Народна песен

I.

      След обяд на 20 май 1876 г., ден, в който Ботевата чета беше разбита при "Волът" във Врачанския балкан и сам Ботев падна пронизан от куршума на черкезката потеря, командувана от свирепия черкезки първенец Джамбалазът, на левия бряг на Искъра, срещу Лютиброд, стояха куп жени лютибродчанки. Те чакаха ред да преминат реката с ладията. Повечето слабо знаеха какво става сега, някои и нехаеха. Сноването на шумни потери от два дена насам оттатък Враца не се косваше до тях и те продължаваха да си ходят пак по кърските работи. Истина, че тука бяха само жени: мъжете не смееха да излазят. Макар че театърът на битките между четата и потерите беше сравнително далеко от Лютиброд, но мълвата беше донесла и тука безпокойствия и турила нащрек мъжкото население. Същия тоя ден няколко турски войника дойдоха в селото, за да извардват подозрителни лица; при брега, дето работеше ладията, пак няколко войника наглеждаха кого отнася и донася тя. На тоя час ладията беше на оня бряг и селянките чакаха нетърпеливо да се повърне, за да ги вземе. Най-после тя се повърна. Ладиарят - лютибродчанин, главeн от селото за тая работа - опря греблото в реката, за да укрепи ладията о брега, и извика към жените:
      - Хайде мари, по-скоро!
      В същия миг зададоха се из пътя откъм Челопек две конни заптиета. Те бързо слезнаха и разтикаха жените, които се готвеха да нахълтат в ладията. Едното заптие, стар и дебел турчин, плесна с бича си и ги изпсува.
      - Назад, свини гявурски! Бягайте!
      Жените се отстраниха, за да чакат пак.
      - Бягайте оттука, хънзъри! - извика другото заптие и се спусна да ги бие с камшика си. Жените с писък се разбяраха нататък.
      В това време ладиярят вкарваше конете в ладията. Влязоха и заптиетата, па дебелият, като се обърна към ладияря, каза му гневно:
      - Никоя кучка вече да не приемаш. Махайте се! - И той им махна свирепо.
      Подир това жените, посърнали, хванаха да се връщат назад покрай нивята.
      - Аго, чекай, чекай, молим те! - извика една селянка, която тичешката идеше откъм Челопек.
      Заптиетата я изгледаха.
      - Какво искаш мари? - попита дебелият по български.
      Тя беше жена около шейсетгодишна, висока, кокалеста - мъжка на вид. На ръце държеше едно дете, увито в скъсано чердже.
      - Дай да минем, аго! Пусни ме! Бог да ти даде здраве, на тебе и на децата!
      - Ти ли си, Илийце! Ах, гиди, гявурко... - Той я позна, понеже беше му готвила баница в Чел& #242;пек.
      - Аз съм, хаджи Хасан ага. Пусни ме, за това дете.
      - Къде носиш тоя червей?
      - Унучето ми, хаджи. Майка му е умряла, то болно е... отивам на манастира.
      - Какво ще чиниш там?
      - Да му четем, хаджи, за здраве - говореше умолително селянката с голяма тревога в погледа.
      Хаджи Хасан ага и другарят му се наместиха в ладията.
      Ладиярят взе лопатата.
      - Аго, за бога, направи това добро, помисли, че и ти имаш деца!... Ще се помолим и за тебе!
      Турчинът помисли, па каза презрително:
      - Хай влазяй, магарице!
      Селянката чевръсто скочи в ладията и седна до ладияря. Той обърна ладията и тя заплува по мътния Искър, сега придошъл голям от дъждовете и къдравосребрен от вечерните лучи на слънцето, което през облаци отиваше да се закрие зад канарите на бърдото.

II.

      Бедната челопеченка действително бързаше да стигне по-скоро на манастира. На гърдите й стоеше полуживо двегодишното й унуче, сираче, болно от две недели насам. От две недели то се топеше и ставаше все по-зле; не помогнаха бабешки лекове, ни баянета, ни хекиминът във Враца. Чете му и попът селски: не помогна нищо. Остана й най-после надеждата на света Богородица. "Да му се чете на детето в манастира, да му се чете!" Тъй й казваха и селянките. Когато го видя следобед, тя се уплаши: то приличаше на мъртво. По-скоро! Дано света Богородичка даде помощ... При всичко, че лошо време беше сега, тя тръгна днес за черепишкия манастир "Просвета Богородица". Но когато минуваше из церовата гора, та да слезе към Искъра, из нея излезе някакъв момък в чудати опнати дрехи, с ширити по гърдите и с пушка; лицето му беше измахнато и бледно. "Бабо, хляб! Умирам от глад!" - каза той, като и препречи пътя. Тя веднага се сети: "От ония е, дето ги гонят сега!... Боже господи!" - пошушна си Илийца уплашена. Тя потърси в торбата и видя, че е забравила да вземе хляб: само сухи корички, останали на дъното. Даде му ги. "Бабо, в това село може ли да се скрия?" Как ще се скрие в Чел& #242;пек! Там е огън сега - ще го предадат на турците. Па и с тия дрехи! "Не може, синко, не може" - каза му тя, гледайки милостиво измъченото му лице, по което сега се изобрази отчаяние. Тя помисли малко, па каза: "Скрий се, синко, сега в гората, може да те види някой. Тая нощ, чакай ме, навъртай се, тука пак да те намеря. И хляб ще ти донеса, и някоя друга дреха... с тия не бива. Ние сме христиени." Изпитото лице на момъка светна от надежда. "Ще те чакам, бабо; върви, бабо, благодаря!". И тя го видя как той се изгуби в гората, като куцаше. Очите й се наляха със сълзи. Тя се спусна тичешката надолу. Тя си мислеше: "Да направя това добро... клетнику! Какъв беше!... Беки и бог се умилостиви и поживи детето. Света Богородичке, помогни ми само да стигна до манастира, божичко, закрили го, българин е, тръгнало е за християнска вяра курбан да става."

      Тя реши всичко да обади на игумена, старец милостив и добър българин, да вземе хляб и селски дрехи и щом чете на болното, веднага да тръгне насам, та още по мрак да найде бежанеца.

      И тя бързаше сега с утроена сила, за да спаси, ако даде бог, два живота.

III.

      Нощта вече покриваше с тъмното си було Черепишкия манастир. Клисурата на Искъра мълчеше плахо под тъмното небе; реката монотонно и жаловито шумтеше в дола и се губеше с глух тътен в завоя между високо надвесени скали. Насреща се тъмнееха канаристите стени "Бабините плазове"; те стояха мрачни и намусени със своите невидими сега черни дупки и самостойни обелиски, със задрямалите орли на върховете им. Спеше и манастирът, глух и пустинен.
      Ненадейно манастирската вратня се похлопа.
      Кучетата лавнаха. Хлопането се повтори дваж, триж.
      Излезе на двора един ратай; в същия миг и един калугер излезе из килията си по потури, без калимявка.
      - Иване, кой тропа бе? - каза калугерът безпокойно, като стоеше до одровия пармаклък, дето се чернееха прострени дрехи. Блъсканията следваха.
      - Някои от "ония" трябва да бъдат? Какво ще се прави сега? Не пущам! Няма и игумена сега... Чакай, питай по-напред!
      - Кой е там? - попита високо ратаят и се ослуша. После каза: - Жена гаче вика.
      - Каква жена те е намерила по тоя час? Ония са или турци... Турци трябва да са... Тая нощ ще ни изколят... Те идат тук да дирят... Нищо тука няма, нищо тук не оставям да припари... Господи, помилуй!
      Гласът пак се чу отвън.
      - Жена вика - повтори ратаят. - Коя си ти?
      - Стрина ти Илийца, Иване, от Челопек, отвори... Ох! Жив да си, отвори!
      - Сама ли си? - попита ратаят.
      - Самичка, с унучето, Иване.
      - Виж да не е измама! - обърна се отец Евтимий към ратая. Иван, поободрен, приближи до портата и погледна през пролуката. Като се увери и калугерът, доколкото позволяваше това мрачината, че вън е жена и че е сама, той поръча Ивану да отключи. Портата отзина и пропусна селянката и веднага пак се заключи.
      - Да те вземат рогатите! Какво търсиш тука, Илийце? - попита направо калугерът.
      - Унучето болно, зле е... Дека е дядо игумен?
      - В Берковица е. Защо ти е?
      - Да му почете... Ами сега?... Почети му ти.
      - И посред нощ?... Какво ще му правя аз, ако е болно? - бърбореше сърдито калугерът.
      - Ти няма нищо да направиш, но господ може всичко.
      - Сега иди спи, утре...
      Но селянката молеше, настояваше упорито. До утре кой знае какво ще стане. Детето е зле, болест не чака. Само господ може да помогне. Тя ще си плати, каквото прилича.
      - Луда си ти, караш ни да отваряме манастира посред нощ, да влязат бунтаджиите, да ни дойдат турците, да изпати манастирът!
      Като бъбреше тъй, той влезе в килията си и след две минути излезе с расото, но обут на босо, гологлав.
      - Върви!
      Тя го последва в черквата. Тоя запали вощеница, метна епитрахила и взе молитвената книга.
      - Дай тук болното!
      Илийца приближи детето до светлината. Лицето беше жълто като восък.
      - Та то е умряло! - забележи калугерът. Очиците, силно потънали навътре, се поотвориха, като да опровергаят тия думи, и светнаха като звездици от отражението на свещта.
      Калугерът дигна епитрахила над главата му, нетърпеливо изчете молитвата за здраве, прекръсти болното дете, па закри книгата. Селянката му целуна ръка, като остави в нея два гроша.
      - Ако му е писано да оживее, ще оживее ... Сега иди спи на чардака. - И калугерът тръгна със свещта да излезе.
      - Чакай, дядо Евтиме... - каза селянката с нерешителен вид.
      Той се извърна.
      - Какво има още?
      Тя понижи глас и продума:
      - Има едно нещо да ти обадя... Нали сме христиени...
      Калугерът се разсърди.
      - Какво ще обаждаш и какви христиени? Хай върви да спиш, да не свети свещ, че може да видят отгоре някои и да ни дойдат на гости...
      Под "някои" калугерът разбираше "бунтовници", и селянката разбра тъй. Лицето й се угрижи и гласът й затрепера:
      - Не се плаши, няма никой да дойде...
      И тя доби още по-тайнствен вид:
      - Като идех от село, там; в нашата гора...
      Страх и гняв се изобразиха по лицето на намръщения монах. Той разбра, че тая жена иска да му говори нещо опасно, и извика:
      - Не искам нищо да чувам, ни да ми обаждаш. Каквото знаеш, за себе си го знай. Или си дошла тук да запалиш манастира?          
      Селянката щеше да каже нещо, но думата се задъни в гърлото и при тоя отговор; тя тръгна безнадеждно подир сърдития калугер и излезе на двора.
      - Ами аз няма да нощувам тука! - рече селянката.
      Калугерът я изгледа учуден.
      - Ами?
      - Ще си ида, още сега ей...
      - Ти си луда!
      - Луда не луда, ще вървя. Утре рано, по зори, работа ме чака. Дайте ми хляб, гладна съм...
      - Хляб, колкото щеш... Дай й бре, Иване! Но аз пак вратата не отварям.
      Но селянката се претръшка да върви. Отец Евтимий пръждосваше. Да отвори пак портата? Това беше опасно. Може да нахълтат лоши човеци... Кой знае какво може да се случи... После му дойде на ума, че тая жена, която вече ги е видяла и се е срещала с тях, може да донесе някаква беда на манастира, ако турците подушат. Не, по-добре да се очисти оттука, да я няма тука...
      - Хай върви си - каза той.
      Селянката сложи детето до пармаклъка, тури в торбата си половината пита, която й донесе Иван, взе пак детето на ръце и излезе. Портата се хлопна зад нея и заключи.

IV.

      Баба Илийца тръгна из нощта за към Искъра, зад който я чакаше сега бунтовникът. Тя беше много смутена, тя не посмея и не можа да се посъветва със сприхавия калугер, който я посрещна в отсъствието на игумена. Тя се покачи на яра зад манастира и тръгна из пътя, който пълзи над Искъра. Дрезгавата нощ допускаше да се видят доста ясно очертанията на чуките и бърдата отсреща - дене намусени, а сега зловещи... Та и всичко имаше зловещ вид за Илийчината душа, изпълнена с тревога и безпокойство. Когато стигна на върха до големия бряст, Илийца поседна на студената земя да си почине. Планинските самотии спяха, дива тишина царуваше в природата; само реката все си шумеше долу нейде в бездната, дето се гушеха под карпи манастирските кубета и чардаци, без ни една светлинка. Отдясно стигаха кучешки лаеве из Лютиброд. Тя стана пак, но не хвана през селото, дето я беше страх да мине, ами тръгна наляво от него по брега на урвата и бежешката слезна през нивята.
      Скоро се намери долу при самия Искър. Ладията стоеше до брега. Илийца отиде в колибата, дето спеше ладиарят, за да го извика да я прекара. В колибата нямаше никой: види се, ладиярят го е било страх да нощува тук. Тя се зачуди какво да прави сега. Отиде там, дето стоеше ладията. Искърът шумеше страшно, тя видя отблясъка на тъмните му талази и мравки я попъплиха. Що да чини? Да чака до сутринта? Тя нито иска да мисли за подобно нещо, макар че ранни петли пропяха в Лютиброд за съмване. Що да чини? Освен сама да се опита да мине отвъд; тя беше видяла как гребат... Това й се видя опасно, но друг избор не й оставаше, ако искаше да завари момъка, който я чака сега в гората, примрял от глад, от безпокойство и страх. Тогава тя остави детето на пясъка - тя бе съвсем забравила детето! - и се наведе да отвърже синджира на лодката от големия кол, дето го връзваха. Но тя изтръпна: синджирът не беше вързан сега, а заключен за кола с катанец; турците бяха сторили това, за да попречат на минуване реката през нощта. Тя се изправи втрещена. Петлите все повече пропяваха в Лютиброд, на изток небето слабо се заздрачаваше, след час или два ще съмне. Тя изохка в безсилно отчаяние и напрегна всичките си сили да скъса синджира или да счупи катанеца. Скоро се убеди, че това беше невъзможно. Тя се изправи запъхтяна и въздъхна безнадеждно. Внезапно тя се наведе трети път, хвана кола с двете си ръце, като че има намерение да го извади. Колът, дълбоко забит от години там, стоеше като закован. Тя удвои, утрои усилията си, нейните изпечени селски ръце се напънаха, мишците й сдобиха стоманена пъргавина и сила, кокалите й изпращяха от напрягане и горещ пот рукна от лицето й. Запъхтяна, уморена, като че е изсякла кола дърва, тя се изправи, отдъхна малко и пак го хвана. И пак с нови сили и с нова ярост взе да се върти около него, превита одве от напъна си да го изкърти. Старешките й гърди дишаха гръмовно, краката й се забиваха до прасците в пясъка и след тая страховита половинчасова борба колът се позаклати, дупката се поизхалтави и тя го измъкна най-после из почвата. Синджирът глухо издрънка в тишината.
      Илийца изпъшка тоя път победоносно и се тръшна на пясъка премаляла... След няколко минути ладията с Илийца, детето и кола вътре плувна по мътните вълни.

V.

      Тука Искърът, излязъл от скалисто гърло, разлива се широко и тече между ниски полегати брегове. Ладията плуваше по течението му, непокорна на лопатата, неумело управлявана от селянката. По тая причина ладията се отдалечи нататък и отмина мястото, дето обикновено заставаше. Илийца с безпокойство следеше само да не би да наближи оставения бряг. Най-после един бързей я откара близо до срещния бряг и селянката с много мъка допря ладията до земята. Тя излезе с детето на ръце и тръгна незабавно нагоре към гората. Когато влезе в нея и наближи мястото, дето срещна бунтовника, тя видя човешка сянка, че мръдна между стволовете, и позна, че е той. Бунтовникът я пресрещна.

- Добър ти вечер, момче. На.
      И тя извади хляба и му го подаде, знаейки, че преди всичко хляб беше потребен за бунтовника.
      - Благодаря, бабо - отговори покъртен той.
      - Чекай, облечи това отгоре! - и тя му подаде връхна дреха, с която бе покрила детето. - Взех манастирско скришом, боже, прощавай, грях сторих...
      Илийца бе смъкнала на тръгване от пармаклъка тая дреха за бежанеца, мислейки, че е на ратай. Но когато момъкът я облече, тя учудена видя, че е калугерско расо!
      - Все едно, ще се постопля! - рече той, като увиваше измръзналото си тяло със сухата шаячна дреха.
      И те тръгнаха. Бунтовникът вървеше и ядеше мълком; той трепереше от студ и силно куцаше. Той беше двайсетгодишно голобрадо момче, тънко-високо. Бабата, за да го остави да яде, не го запитваше кой е и отде е, а само му приказваше ниско; но нейното любопитство най-подир надви и тя го запита отде иде. Той й разправи, че не слазя от Балкана, а иде от полето. Изгубил четата оная нощ в лозята на Веслец и от там до тука е дошел с големи страхове и премеждия, не ял два дена и две нощи, съсипан от ход, с убити крака, трескав, и сега бяга в Балкана да намери другарите си или да се потули.
      - Синко, ти не можеш да вървиш - каза му тя, - дай си пушката да ти олекне.
      И тя му пое пушката в лявата си ръка, като стискаше с дясната детето.
      - Върви, върви, стягай се, момче.
      - Къде ще се дяна, бабо, сега?
      - Как къде? Ами у дома!
      - Истина ли? Бабо, благодаря ти, ти си добра жена! - отговори умиленият до сълзи момък и се наклони, па и целуна напуканата ръка, която стискаше детето.
      - Хората са наплашени сега и ме изгарят жива, ако усетят - продължаваше селянката, - но как да те оставя тука: не можеш да бягаш и ще те намерят черкезите - поразил ги господ - и в село ги има. Защо ви трябваше вам, момчета? Тая пуста царщина тъй ли се лесно разсипва!... Изтрепаха ви като пилци. Но ти не можеш да вървиш нагоре!
      И тя пое и пушката в дясна ръка, а с лява го хвана под мишница. Вдълбочаваха в церовата гора. През дърветата небето на изток повече побеляваше, челопешките петли пееха раздирателно, звездите бледнееха. Разсъмването започваше, те бяха още на половина час разстояние от Челопек, ако напреки се идеше, но както вървеше момъкът, и за два часа нямаше да достигнат. Селянката се окахъри, да имаше крила, щеше да го вземе и да хвръкне с него. Той се озърна.
      - Съмва се, стрино - каза той.
      - Лошо, няма да стигнем навреме - изпъшка тя. Повървяха още малко. Отсреща се чуха човешки гласове. Селянката се спря.
      - Тъй не бива, момче, да направим друго...
      - Какво, стрино? - попита момъкът, който виждаше в тая непозната жена своя майка, свой спасител, свое провидение.
      - Скрий се в гората, стой до довечера. Като мръкне, ще те намеря - на, тука пак - и те скрия у дома.
      И момъкът намери, че това беше най-умното. Селянката му повърна пушката.
      - Сбогом!
      Илийца в това време пипаше детето. Тя изплака:
      - О, мамке! Та то е умряло, ръчиците му лед!
      Бунтовникът се спря поразен. Тая скръб на селянката го смая; той поиска да каже нещо да я утеши, но не можа нищо да каже. Сега той виждаше, че нямаше право да очаква по-нататъшна помощ от великодушната жена, чието сърце беше разбито от едно голямо лично нещастие.
      - О, мамке, гълъбчето ми... - вайкаше отчаяно тя, като се вгледваше в лицето на детето.
      Бунтовникът тръгна из гората, цял потресен, безнадежден. Но разплаканият глас на бабата му извика:
      - Момче, крий се хубаво днес. Довечера - пак тук, та да те намеря...
      И тя се изгуби между тъмните дънери.

VI.

      Тая сутрин майското слънце се показа радостно от чистото небе, няколко дена все облачно и дъждовно. Разкошната длъгнеста долина, която се отваря от Шишмановата скала, имаше омайна хубост, пременена в пролетна зеленина, прорязвана от сребристия пояс на реката, лъснала от лъчите на слънцето. Дотук, до Шишманова скала, се свършва нейната одисея из тесни клисури и безконечни планински завои, ту между стръмни урви, покрити с дъб и бук, ту под високи навъсени скали, на пробити с пещери, настръхнали със замъкообразни изваяния и странни обелиски, своенравна игра на стихиите и времето.
      Току-що слънцето излезе над кръгозора, из пътя откъм Враца се подаде турска конница, а след нея из ръжовете се зачерня голяма тълпа пеши хора, на която краят не се видеше. Конницата и пехотата скоро доближиха Искъра и се спряха. Пехотата състоеше от около триста души; отпреде и вървяха турци-башибозуци, въоръжени с всякакъв род оръжия, а осталото, грамадната част, бяха черкези, също въоръжени. Подир няколко минути бавене конницата пусна да минат напред черкезите, а тя остана настрана.
      Тая шумна сган се предвождаше от прочутия тогава черкезки големец Джамбалазът, свиреп и кръвожаден кавказки разбойник, от тайфата на когото беше пукнала пушката, що простря мъртъв Ботева вчера.
      Джамбалазът, на кон, се спря срещу челопешката гора, недалеко от старовремската развалена черква. Отляво на гората се вдигаха непристъпни зъбери и ярове, а отдясно се откриваха челопешките ниви и бостани, дори до другия гол рът. По стръмнината на гората виждаше се през дърветата уединена кошара, парясана сега от стопана си.
      Всички очи бяха обърнати към гората, дълбока, пуста и спокойна, дето сега се криеше бунтовникът. Но потерята не идеше за него. Тая нощ бе пристигнало известие във Враца, че един час преди съзоряване една чета комити била се спуснала от Балкана в тоя шумак, вероятно с намерение да мине Искъра и да се спаси в Голямата Стара планина.
      Потерята, наежена, ободрена от вчерашната си победа, очакваше заповедта, когато Джамбалазът, слязнал от коня, с неколцина по-предни башибозуци обсъждаше положението и начина на нападението. Той беше мургав, висок, чернобрад четирийсетгодишен човек с бляскаво черкезко облекло, набучен с оръжие; погледът му, зверски и лют, светеше под високата му космата черкезка гугла.
      В това време изгърмя пушка от кошарата и планинските екове повториха и продължиха гьрмежа.
      - Комитите! Комитите! - извикаха гласове.
      Всички погледнаха към кошарата, но видяха само кълбото дим на входа й, което се разнасяше от утринния ветрец по клоните. Подир първото късо смайване и сбутване потерята даде един страшен залп, последван от гороломен продължителен ехтеж. Но сред дима раздадоха се гласове:
      - Джамбалаза убиха!
      Джамбалазът наистина беше се повалил на земята, пронизан тъкмо в гушата от куршум, и из устата му шуртеше струя кръв. Той беше ударен от куршума, който дойде от кошарата.
      При тая вест мигновена паника обхвана потерята и тя се дръпна и изпокри - кой де намери. Тялото на предводителя бързо беше отнесено. Изчезна и конницата. Но друга пушка не гръмна вече от гората.
      След доста време, като разбраха по мълчанието, че комитите са избягали из гората, една дружина от по-сърчени черкези се престраши и навлезе откъм челопешкия път в нея и я разтършува. Тя намери убит до дънера на един дъб само един бунтовник, мъж, трийсетгодишен, с лице, обрасло с черна брада, и с единия крак ранен, превързан с дрипи. Черкезите разбраха, че четата е избягала в планината.
      (Действително подир падането на Ботева при Вола част от дружината му, около четирийсет момчета, под воеводството на ранения в крака герой Пера, бе хванала планината, скитала се бе цяла нощ из пущинаците й, уморена, гладна, премаляла за сън, се спуснала към съмване в челопешката гора, дето заспала като мъртва, не знаейки, че е издебната.)
      Един от черкезките куршуми беше случайно убил Пера. Никоя друга жертва не се намери. Но когато черкезите посетиха и кошарата, те съгледаха там още един труп.
      - Един папаз-комита! - извикаха те учудени.
      Там лежеше прострян един момък без мустаки, с продупчена глава. Той беше облечен с калугерско расо, разгънатата предница на което даваше възможност да се види хъшовска носия, обагрена с кръв. По почернелите му от барут уста се познаваше, че той се беше самоубил с пушката, след като беше свалил Джамбалаза. Видял ли се беше нощеска с четата - неизвестно. Въпреки обичая си в подобни случаи, башибозуците не отрязаха главата на разбойника, за да я разнасят на прът като трофей от победата: смъртта на предводителя им я даваше не тям... задоволиха се само да запалят кошарата, дето остана трупът. Тя все димеше и до вечерта, когато две потери избиваха до един, долу при Искъра, до канарите, тринайсет бунтовника, слезнали следобед от Балкана с цел да прегазят реката.


      Илийца е умряла отдавна. Но полуумрялото дете оживя и сега е здрав левент и се нарича майор П. Покойната му баба, като му е разказвала тия събития, говорила му, че вярва, че дължи оздравяването му не толкова на небрежната молитва на сърдития калугер, колкото на добрината, която не можла да направи, но искала от сърце да направи.



В ПИРИН


Хубава е нашата Пирин планина!
Какви високи върхове, покрити цяла година със сняг; какви зелени долини, какви страшни борови гори, какви дивни хубости!
Лете по ония ти широки пасбища пъплят вакли стада, мучат гойни крави, цвилят лъскаво-влакнести коне, пуснати на свобода; а овчарският кавал пищи някъде, та огла-щава долини и усои и весели цяла планина...
А бистри хладни поточета весело скачат от стръмните урви, лъкатушат из миризливите долини и сладко, сладко шумят, сякаш че пеят нещо... Качиш ли се, хе, там на снежния връх, дето се въвира в небето, то ще видиш надалеко и нашироко други долини и планини; и Струма, и Вардар, и красните картини на Македония; а на юг върховете светогорски, зад тях - Бяло море; а погледнеш ли нагоре - ще видиш бога!...
Хубава е, хубава е пустата Ирин-Пирин! Но ние ще й идем на гости зимъска, когато са страшни нейните зимни веявици, нейните снежни бури и фъртуни. Те бучат като ад и засипват пътища и долове с дебели преспи. Тя тогава прилича на едно гробно царство. А гладни глутници вълци сноват по белия сняг и очите им светят в нощната тъмнота. Тежко на пътника, който се е изгубил ноще из тая планина при такава буря!

То го кажи през една такава нощ (беше тъкмо срещу Коледа), в планинското село Р... дядовата Лазкова челяд очакваше нетърпеливо Климе.
Защото Климе, Лазков син, беше отишъл през деня в Мелник да търгува и да накупи премени за майка, за млада булка и за двегодишното си дете, та трябваше да се завърне най-късно привечер, а ето вече мръкна хубаво, пада нощ, а него го няма.
А как грозно и страшно фучи навън фъртуната. Тя удря в прозореца, хлопа на вратата, раздигва ръжаницата от покрива... сякаш разбойници нападнали на хижата и искат да влязат вътре.
А на домашните се свиват сърцата от страх и безпокойство. Булката слухти при всяко удряне на прозорчето не ще ли бъде това Климе.
Но не, Климе не иде и все фъртуната пее навън. Но как е тъмно, боже!
Детето, положено при огъня, дето ври котлето с коледната гостба, се плаши от шума и заплаква от час на час.
- Мълчи, мама, мълчи. Тате ще дойде да ти донесе червени буйки - котка го майка му.
То млъква при тия думи, обръща към майка си очички пълни с щастие и сълзи, и пита:
- Тате? Буйки?...
- Буйки, буйки, Гачко, на, тате иде... И тя му посочва към вратата, която пращи от вятъра.
И въздиша.

Въздиша и дядо Лазко в къта, сгърбен под товара на годините и на тежки мисли. Мисли той за Климе и пъшка глухо, защото не на добро е това бавене. Планината е пълна с гад, нощта е страховита, халата не престая... Оная зима вълци нали изядоха Горановия ратай край самото село, а преспи засипаха трима души... Та и кръвопийци не липсват тъдява... пусто турско!... И Лазко преглъща страховете си и не смее да охне извисоко да не уплаши снахата и детето, които плачат.
- Какво хленчите вий там? - съди ги той намусено, а в гърдите му се задънил камък, и хъ-хъ... да заплаче и той с глас...
Вратата се бутна и се отвори.
Всички трепнаха.
Влезе баба Лазковица; тя се връщаше от църква; ходила бе да запали свещица пред свети Мина да покрие Климе.
- Няма ли го още? - попита тя плахо, като изгледа стаята.
Вместо отговор булката заплака.
- Боже мили, къде остана това момче? -пъшка бабата и отива пред щампицата, дето гори кандилце.
И се кръсти пак.
А котлето с коледната гостба ври на огъня весело. Но го забравили. Полунощ приближи. Никой не мигнува.
Огънят хвана да гасне; котлето млъкна.
Вратникът стои все отворен към полето, защото къщата е на края.
Фъртуната навън вие и сякаш и вълците вият там. И студени тръпки пълзят по кожата на всички.
Боже, боже, какъв бъдни вечер!

Климе е изгубил пътя, веявиците засипали всичко: и долове, и рътлини, и пътища, и поля. Вчера остави селото по хубаво време, а сега?... Цели часове той се скита из Пирин планина и не знае къде се намира, накъде отива, какво ще срещне. Разбрал е той само едно: че далеко, далеко е сега от селото си, в непознати планински пущинаци, в царството на лютите зверове и на гибелта. Нощта е видела от снега, но окото му нищо питомно, нищо, което да наумява за човека, за живота, не види: ни колиба, ни село, ни егрек да се светне, дето да се подслони. Селото му е в падина: и да бъде близко, той няма да го види. Планината навред пуста, бяла, страшна. Сякаш мъртвец, покрит с бяла плащаница. Но къде отива? Той върви напосока, само да не замръзне... Фъртуната го бие в гърба и плаче зад него, и пищи, и фучи, като юди на самодивско хорище. И Климе върви напред, напред, напред, и пущинакът става все по-безкраен и по-гибелен. Той знае, че домашните му сега го чакат и се кахърят... Боже, дали ще бъда пак жив да ги видя? Но кой излазя жив из такава пропаст? Той чувствува, че вкочанясва, че скоро ще затъне и остане в ня коя пряспа и никой не ще да знае де е неговият гроб. А булката и Гачко!... Фъртуната изпищя страшно и прекъсна размишленията му.
Внезапно той зърна в полумрака много черни сенки, които вървяха безшумно по снега. Какво е това? Вълци! Те са цяла сган и идат към дясната му страна, вият... Той хукна, гладната глутница бързишката го подири с диви вияния... Колко време търча, той не помни... Пред него беше все голо, все пусто, все снежна поляна. Веднага Климе видя, че отпреде му се замярка нещо, светли точки лъскаха и го присрещаха: дружината беше пратила един отряд да му затвори пътя... Климе видя страшна, неминуема смърт... Тогава хукна пак, като обезумял, наляво, по нова посока, из някакво стръмнище надолу, и вълците след него... Той се дваж сплита в пояса си, който се влечеше, и пада. Кога се озова в дола, Климе видя с радост, че влазя в някакво село... Кое е, помашко ли е, християнско ли е - той не мисли, защото глутницата го погна и там. Тя иде по петите му... Той се мръдна в една вратня, която, види се, фъртуната бе отворила, и се затече към прозорчето, що още светеше. И вълците след него. Климе бутна грубо вратата и влезе в непозната къща. Той въздъхна: видя българска, християнска къща и куностаса, и пред него кандилце... Огънят едвам блещукаше и тлееше още. Из сянката скокнаха някакви хора... Той се озърна учуден. Къде се намира той?
Изведнаж Климе позна, че е у дома си.
Привидението бе напътило лутанията му към тяхното село, към тяхната къща, когато той мислеше, че съвсем на друга посока ударил.
- Тате! Булка! Ставайте! - викаше той, като сваляше торбата с коледните премени.
Те изкрещяха всички като луди и го прегърнаха.
- Синко, къде се губи в тая голяма буря? - шъпне старецът несъзнателно и плаче като дете.
- Бурята голяма, но господ е още по-голям, тате... Хай стегнете се, да вървим на черква. Не чувате ли? Клепалото бие.
В същий миг, при едно утихване на вятъра, чу се клепалото. Христос се беше родил.
Скоро щастливата челяд излезе и се запъти към божия храм.
А котлето с кървавицата пак весело закъкра на oгъня!...

ХАДЖИ АХИЛ

Портрет

Кой не е слушал за знаменития бръснар от град Сопот?
Всякой, който е минал оттам или просто се е разговарял в празните си часове при весело настроение с някой жител от Сопот, непременно трябва да е чул нещо за хаджи Ахила (аз тъй ще го наричам).
Вред, отдето е минувал слепият песнопоец и артист Колчо, трябва да е оставил някаква приказка или анекдот за моя герой.
А Колчо е пътувал навсякъде.
Колко весели събрания е занимавала личността и странностите на хаджи Ахила!
Колко духовити изречения на хаджи Ахила обикалят из обществото!
Обикалят и се изгубват без следа.
Защото хаджи Ахил е един беден бръснар, един вид полуграмотен Фигаро, който е чел само сънотълкувателя, Мартин Задека и библията, не записва това, което ражда главата му, и не чувствува силно желание за безсмъртност при всичкото си убеждение, че е голям човек.
Не. Той е безпечен в живота.
Всичкото му славолюбие се заключава в приобретението на повече бради за обръсване и в сваряването повече кафенца по пет пари.
Да, обича още страстно достойната си жена "баба Ева". Булгарйята си обича повече от баба Ева.
А виното обича повече от булгарйята.
Както видите, малки слабости...
Та кой няма някоя слабост?
Наполеон обичаше без мярка емфието.
Александър Велики - питието.
Суворов имаше слабост да кукурика като петел.
Ное, праотецът, и той споделяше страстта на Александра Велики и на хаджи Ахила.
А хаджи Ахил, както казах и ще докажа, е забележителна, необикновена личност.
Всичките, които го познават лично, имат впрочем разни мнения в това отношение.
Едни го считат луд.
Други го считат пияница.
Трети - философ.
Читателите могат да кажат и те своето мнение, когато изчетат това, което сега захващам.

*

Пристъпям към портрета на героя.
Хаджи Ахил днес е на 66 години; ръст повече висок, отколкото среден; очи тъмносиви, проницателни, в постоянно движение и често с поглед иронически; лицето му е широко и почти четвъртито по причина, че двете бузи малко по-горе от линията на брадата увисват и придават някаква приятна симетрия на образа, който без подстриганите мустаци, що го украсяват, много би приличал по формата си на образа на Горчакова. Челото му е широко и е набраздено успоредно с черните големи вежди с дълбоки бръчки и дипли, каквито се виждат по челото на статуята, която представлява Сократа. Хаджи Ахил преди войната носеше черен фес, форма от епохата на покойния султан Махмуда, който фес вероятно най-напред е бил съвършено ален, а после, от безчислените превапсувания, на които се е подхвърлял, се е преобразил и изменил постепенно шара си: от ален е станал ясночервен, после тъмночервен, после ясноморав, после тъмноморав, после възчерен, после черникав и най-после чер. В делнични дни хаджи Ахил ходеше с безкрайните си гащи - карвани, с безчислени стереотипически и неунищожими дипли, - а в големи празници обуваше сукнените си кафяви шалвари, нашарени отпреде, отзади, под пояса, над крачолите с тънък чер свилен шийрит, изобразяващ разни своенравни пера, шарки и арабески от доволно съмнителен артистически вкус.
Но тия шалвари, ако и да се гледат и днес съвършено нови, са твърде от отколешна дата и са играли важна рол в съществуванието на героя ни.
С тях той се е ергенеял и е пленявал красния пол вред, отдето е минувал; с тях сполучи да очаровае първата си съпруга и да се венчее с достойната "баба Ева". С тях е ходил по света. Те са пътешествували по Мора, по Босна, в Цариград, в Букурещ, на Божигроб: възкачвали са се на гора Тавор, видели са нура, посетили са далечни земи, присъствували са на чудни събития. Те крият в себе си толкова старинни, мили възпоминания! Те се свързват с далечните епохи на младостта и пътешествията на хаджи Ахила. Затова и днес, когато ги обуе и се препаше с дамаскинския тараболуз, той приема извънредно тържествен вид; погледът му е важен и много знаменателен и вървежът му е тежък и процесионален. Чибукът му, и той има своето блестяще минало; той му е бил подарен преди 35 години от йерусалимския игумен Никита във време на поклонението. Булгарйята му, и тя има почтена възраст. Тя е купена преди много години на някой панаир в Македония за стойността на едно ножче, но той често уверяваше, че тя е рядкост.
- Тя не свири, а хоратува - казваше той с гордост.
За да довърша портрета му, ще прибавя, че хаджи Ахил се запецваше винаги, когато трябваше да произнесе гласната "а". Но тоя недостатък повдигаше още повече красноречието му.
Но най-чудна беше къщата на хаджи Ахила. Казват, че той горния й кат го преправял двайсет пъти и се успокоил само когато го видял в такъв вид, какъвто беше създала фантазията му.
И наистина, това беше една фантастическа постройка, неподчинена на никаква известна архитектура, на никакъв приет план. Гражданите й даваха име кулата. Стълбите, които водеха към тоя кат, се извиваха витлообразно и капризно и излизаха на едно тясно коридорче; то от лява страна даваше вход в полукръгъл балкон, обграден с дървени коническовръхи пречки и висящ открит въз двора; отдясно беше вратата, половината от стъкло, половината от дъска, изработена марангоз, която ввождаше в единствената стая на тоя горен етаж. Таз стая беше окичена, наредена по един причудлив и странен начин. До самата врата имаше ракла с дървена решетка. През нея се виждаше в естествена големина статуята от гипс на едно дете, което пишеше на книга, подпряно с лявото си коляно. В целия град това беше единствената и първата гипсова статуя. Отде беше я донесъл? Но това гипсово дете беше най-привлекателното зрелище. Мъже, жени, деца идеха да гледат и да се чудят! А хаджи Ахил ги побутваше и им казваше да не говорят, за да не смутят мислите на пишущото дете. Насред потона, изработен, напъстрен с разни резни, вапсан със сини и червени краски, блещеше прилепено голямо околчасто огледало, неизвестно за каква служба турено там. Надясно до разноцветния прозорец въз една масичка стоеше закована панорама, на която всеки посетител беше обязан да погледа, щом влезне. Хаджи Ахил важно и тържествено хващаше да върти ръчката и отвреме на време извикваше поучително:
- Севастопол! - Боят на Московеца с Ингилизина... Виж харно московците: шапките им приличат на кубето на "Света София"... Бил съм и там... - Ето, Горчаков и Менчиков! Тия са генералите руски... Капитанът ги познава... Виждал съм ги на Божигроб... Кога? Преди години... Гледай хубаво!... Венеция! Тя е при морето... Видиш ли каиците? - Стамбул? Това е Стамбул... Деветдесет и девет вери има там... френци, ингилизи, московци, италианци, аджеми, турци, арапи, гърци, арменци, яхудии, сиреч евреи, българи и прочее, и прочее... Видял съм Дикилиташ, "СветаСофия", Сарайбурну, Атмегдан, дето султан Махмуд изби еничерите; ходил съм на Юскюдар и на Индия... Познавам Бяло и Черно море... Мама! Ходил съм много... Стар човек съм... много зная... Учете се, дяца! -Москва, като гори! Там московците изгориха жив Бонапарта.- Видиш ли сега черковата... то е Рома... Там е Рим папа... Знаеш ли кой е Рим папа? Не знаеш... не си чел писанието... а аз съм бил там... Познавам Влашко и Букурещ - Омер паша! Заплюй го, гледай друго. - Везувия!... Видиш, видиш ли пламъците? Видиш, ама не отбираш, нали? Везувия е планина близо до Мъртвото море при Витлеем като нашата планина... само представи си из Остро бърдо да изскача огън и пушек из сине небе... а? Тия работи ги зная на пръсти... питай ме... всичко зная. Учен човек!
По стените и между прозорците бяха изобразени със светли багри различни местности и градове. На лявата стена беше изобразено с дебелашка живопис нещо по-добно на град с много натрупани къщи, тополи, сводове, минарета, кръстове, с мачти и платна от кораби, с мостове, прострени над една яркосиня поляна, която трябваше да е море. Отдолу се прочиташе надпис с полегати слова: Цариград или Константинопол (Маргарит Европейски).
На противоположната стена беше изобразен почти в същия вкус друг един град и отдолу му се четяха тия слова: Граде! Граде! Великий Вавилоне! Между прозорците се чернееха изписани тополи на зелен фон. Прозорците, които гледаха към пътя, на горнята си част бяха извъртени в полукръг, по мавритански стил. Долнята им част я обличаше решетка, която можеше да се изважда. Извън, към пътя, под прозорците беше изобразено едно голямо клонесто дърво и от двете му страни стояха вързани с вериги два жълти лева с изплезени езици и с дигнати опашки. Това изображение, види се, да ласкаеше най-много славолюбието на хаджи Ахила и той с неизразимо приятно изражение на лицето гледаше на селяните, дошле на пазаря, като се запираха на пътя и изглеждаха зяпнали и с удивление тие жълти чудовища по стената.
Тогава, като изважда чибука из устата си, изпущаше нагоре един стълп от дим и покровителствено издумваше:
- Не се бойте! Гледайте ги, колкото щете. Те са вързани.
И пак захапваше кехлибаря на чибука. Или пък продумваше им просто:
- От Индия съм ги докарал.
И лицето му приимаше сериозно изражение, което отнимаше всякаква възможност на простодушния селянин да се усети, че хаджи Ахил се вшутяваше или лъжеше.
Ако видеше, че купът от любопитни се увеличава, той тогава намираше особено удоволствие да им дава урок от зоологията, да им описва качествата и нравите на докараните от Индия аслани, в който случай даваше пълна свобода иа богатата си фантазия; разправяше с интерес кога ги е купил и за колко; как викали продавача, в кой град на Индия това е станало например: в Джендемташ.
А селяните зяпаха в устата му.
А хаджи Ахил все сериозен.
Но когато забележваше, че го слушаха отстрана някои граждани и хващаха да го безпокоят с нескромния си смях, той прекъсваше курса си по зоологията, оставяше слушателите си и отиваше към вратата на лавката си и като смигаше лукаво към присмехулниците, удряше с пръст върху на червеникавия си нос и избърборваше полека и протегнато, като че пее черковна песен:
- То не е така, но на прости хора тъй се казва. Не смейте се, дяца... Простите хора обичат да ги лъжат, а пък аз съм учен човек!

*

Нещо от миналото на хаджи Ахила.
Единствен представител, останал жив от многобройно домородство, той най-напред, по време на всемирните си пътувания и построяването на вавилонската си кула, е бил доволно богат търговец с ножове и сабли, които разнасял по всичките панаири на Турция. Но когато това изделие на родния му град хванало да губи покупателите си, той се отчаял и като събрал всичките си сечива и смъртоносни оръдия, струпал ги в един кът на избата си, заковал вратата и обрекъл любимите си железа на вечен плен и ръжда. От него ден той престанал да бъде вече търговец на сабли. Когато го питали някои защо е зарязал тая търговия, той отговарял философски:
- Който продава смърт, може ли да прокопса?
По-после нови несполуки връхлетяха хаджи Ахила. Той има злополучието да ожени едничката си осиновена дъщеря за един лукав человек, чер в лицето и в душата; той упражняваше званието на адвокатин в турските кадийници и съдилища. Не се знай що прави, що чини: но зетът успя след една година да продаде къщата на дяда си, който остана на улицата. Новият владетел на къщата има милост да построи до зида й едно тясно продълговато кафене с една врата и едно прозорче, със стени, измазани само с черна кал, снабди го с няколко кайвеничета, чашки, бричове и други дреболии и остави вътре да живее и да се препитава от работата си бедния хаджи Ахил със стопанката му; а самата къща заедно с вавилонската кула строполи, за да изгради ново здание.
Хаджи Ахил плака като Еремия пред вавилонските развалини.
Оттогава хвана да пие. Друго утешение нямаше.
Но хаджи Ахил беше философ. Той каза: божия промисъл, и скоро се примири с новото си положение и с клетката си.
Той се не отчая в нещастието и не си разби главата, както Тамерлана в железните пречки, нито свърши дните си чрез отрова, както Темистокъл. Той нема зверовитостта на първия, нито чувствителността на втория, за да даде край на едно мъчително съществувание. Ако Тамерлан да знаеше да свири с булгарйя и Темистокъл да бръсне глави, те навярно биха намерили, че има още един модус вивенди на тоя свят; че человек не умира от жалост - с булгарйята, нито от глад - с брича.
Напротив. Ако биха извадили хаджи Ахила из тясното му кафене-клетка, той пак би намерил едно кътче на земята, за да се доизвършат съдбините му, или поне - една излупена бъчва да живее в нея като Диогена и да се радва на слънцето.
Прочее той остана жив, но в душата му се породи и разви неумолима омраза към адвокатите. Адвокатите според него загрозяваха света.
- Едно нещо господ сбърка: дето даде адвокатите - казваше той с въздишка.
И си изпиваше добросъвестно чашата.

*

Хаджи Ахил си нареди кафенето. Както той сам, както покойната му кула, така и кафенето му биеше в очи със своята оригиналност и чудат вид. Понеже не беше измазано с вар, а черните от груба глина стени раздражаваха погледа му и събуждаха злъчката му, той реши да ги поукраси колко-годе и се захвана за тая работа с голяма решителност и с умение на познавача... Подир година посетителят, като влизаше в кафенето, остаяше поразен от необикновеното зрелище, което му се лъсваше. Всичките стени бяха облепени с шарени книги, изображения, картини, фигури, образи, библейски, исторически, комически, и всевъзможни чертежи и животни, които нямаха ни род, ни име. Да не бяха кайвениците, които висеха грациозно на стената до коминя, а до тях бричовете, забодени симетрически с тъпия си край в тясна дъсчица, чужденецът-турист, който пръв път влизаше тука, би помислил, че това е една обширна галерия на картини, едно всемирно изложение на изящните произведения на живописта по възточен вкус!
И действително това беше една любопитна и удивителна сбирка от разновидни, странни, невъображаеми рисувания и картини, които само оригиналният артистически вкус на хаджи Ахила е умял да изнамери, сгрупира, разположи и хармонизира. Тук нямаше никакви категории, никакъв условен ред, никакъв рутинен план. Всичко беше налепено с едно философическо небрежение. Високото с ниското, изящното с де-белашкото, благочестивото с нечестивото, благородното с комическото; всичките противоположности и контрасти стояха тука едни до други, без претенции, без предразсъдки, равни... До историята седеше ботаниката, до богословието се смееше карикатурата; всичко се досягаше тука: до кадрото на Максимилиана, когото застрелят, стоеше фигурата на явския тигър; до главата на Александра Македонски, покрита с фригийска каска, добросъвестно висеше портрета на хаджи Ахила със заветния му султанмахмудов фес и с божигробския му чибук в ръката; до малката карта на двете полукълба, откъсната от някой Данов атлас, бе залепена коричка от цигареви книжки с името УОВ; в непосредствено съседство с щамбата на свети Панталеймона, изобазен как изменява закона на природата и залепя на магарето конска глава, беше залепена фигурата, одрана от някой илюстрован вестник, на някоя актриса, играюща канкан; до образа на Франца Йосифа и на царствената муу съпруга стоеше ръкописният образ на Крали Марка, като се биеше на боздуган с Муса Кеседжия; или пък до щамбата на новия свети Георги с моралийския фес и с арнаутска ризница виждаше се бомбардирането на Севастопол. Разнообразието на изкуството се надпреваряше с контрастите на съдържанието на това безкрайно разстилане от всякакви чертежи и от всякакви краски!
Но дотука не се свършваше изумлението на зрителя. По полиците се трупаха нови съкровища от произведенията на человеческия ум! Нови чудеса смайваха погледа. Там бяха натуряни, прикрепени, изправени, сложени, пак в същия хармоничен безпорядък, хиляди изделия и вещи от метал, от дърво, от гипс, от камък, от Картон, от кост-цял един музей, представляющ във всевъзможни форми трите царства от природата в естествен или изкуствен вид. Тук се смешаха едно с друго дърводелието, ваятелството, литейството, железарството, грънчарството, техниката, изкуствата, похватността, вещината в разни видове и форми и възрасти блещяха тука: свещници цинкови, кутийки вети, табакерки изхабени, тръкалца разни, тенекиени чакръчета, брусове, статуйки гипсови, гърненца карловски, ножлета сопотски и габровски с червени ножници, губерки троянски, дървени уломки от женевски часовници, копчета черни и металически, пловдивски позлатени лулички, късове от роговете на средньогорски елен, части от слонова кост, зъби человечески, петала конски, кратунки за вода, една котка, габровски захлупци, една Венера без ръка, липовански икони, счупени огледала, цигарета, чибуци, чибучета, чибученца, наргиле с прекъснат маркуч, стъкленца главучести с балсама - фабрика сопотска - и празни флакончета с етикетите на парижки или лионски фабрики, чашки, зарфове, таблички, панички фарфорови, паласки, капъни, кафез, един маждрак, няколко саби, пищов с развален крак, карти за игра, гвоздейчета, драмове, вети календарчета, един сънотълкувател от Найдена Йовановича, една библия, пачи пера за писане, павунови пера из калоферския женски метох и безчислено множество дреболийки, нищожности и разни разности се мяркаха по тия прашни полици и свидетелствуваха за великото търпение и настойчивост на хаджи Ахила!
Но при всичко това хаджи Ахил съзнаваше стойността на своите колекции и с неописуемо удоволствие поглеждаше на посетителите, които имаха добрината да се интересуват от съкровищата му и да ги изглеждат с внимание.
Тогава една самодоволна усмивка озаряваше всичкото му лице и той, като изпущаше един облак дим из устата си, захващаше, както някога на селяните, да разказва на любопитните историите на всичките тия изделия: кое купил от Букурещ, кое донесъл от Божигроб, кое му счупила котката, като скокнала неблагоразумно подир някоя мишка, кое повредила с глупостта си баба Ева и тъй нататък, безкрай!... И всякога свършваше нескончаемите си разкази и обяснения със следующите думи:
- Акъл - море, ум - бръснач, змия - човек!
С тия думи той подразбираше себе си.
Но когато съглеждаше, че някои му се присмиваха или се подиграваха с него, или не вереха, както трябва, съкровищата му, той се мръщеше застрашително и намираше тозчас някоя остра епиграма, някой приличен и поразителен отговор.
Еднаж един млад руски възпитаник посред едно многобройно събрание, за да му се присмее, стори неловкостта да го попита:
- Дядо хаджи, чудя ти се на ума: защо си наредил тия безделици тука?
- За да се чудят гламавите - отговори спокойно хаджи Ахил.
Момъкът остана като гръмнат.
Общи смях.
Отношенията на хаджи Ахила към съгражданите му имаха двоен характер. Той мразеше сопотненци за тяхната гордост, за тяхното лукавство и притворна набожност. Той не взимаше участие в техните междуособни разпри, в техните вечни гонения. Той не държеше партия ни на младежите, ни на чорбаджиите, които с ожесточение се бореха с всякакви оръжия: младежите с нападения и със сатири, които той намираше всяка заран залепени на вратата на кафенето си, чорбаджиите - с интриги пред турците и с жандарите. Борбата на идеята с насилието не му беше по вкуса, не му се виждаше своевременна и той стоеше чужд от партиите и по-горе от вълнението на разпалените страсти.
Той печално каза веднаж на водителите на партиите, събрани в кафенето му:
- С такива умове преди петстотин години изпуснахме пилето... ("Пилето" беше българското царство.)
И той смукна бързо чибука, доволен, че каза една опасна истина.
Той осъждаше открито пороците на съгражданите си. Той се възмущаваше страшно от набожността на някои личности, в душевната чистота на които той нямаше голямо доверие. Той със саркастическа усмивка ги гледаше из прозореца на кафенето си, като отиваха всяка заран полека и важно на черкова.
- Богу се молят, на дявола слугуват - казваше той. Той им беше дал особени имена.
На едного викаше Лукавий рабе, на другия Фарисей, на друг Анания, на други Кайфа, а на други Ирод и пр.
Без да бъде чел Волтера или Ренана, или поне Бюхнера, той беше изгубил всяко благочестиво чувство и никога не посещаваше черковата, защото вярваше, че най-лукавите са най-набожните. Той не пропущаше никой случай, за да не изкаже протеста си против тая съблазън. Той протестуваше против материализма, който преобладава днес във всичките класове и звания. Когато минуваше поп покрай кафенето му, той казваше:
- Когато умре сиромахът, онова, което се пее, поповете го четат; а когато умре богатият, онова, което се чете, те го пеят!
И плюнваше.
- Дядо хаджи, защо не ходиш на Великден на черква? - питаше го един богаташ.
- Който има пари - "Христос воскресе"; който няма пари - "Смертию смерт!" - отговори философът.
Хаджи Ахил желаеше горещо да доде някакво наказание въз сопотненци, за да се поправят от гибелните пороци, и когато един път падна силен град и уби всичко, той нагази сред пороя и дебелия пласт от градушка, която покриваше мегданя, запря се на средата и като вдигна ръцете към небето, със страшния тон на един древен пророк извика:
- Господи! Сега видях, че си бил прав човек! Като Езекиила той предсказваше големи нещастия на град Сопот.
- Ще дойде време - казваше, - когато на тоя мегдан ще порасте бучиниш, висок колкото Голиата, и ще пълзят жаби колкото Рачка Балът!
Това лице беше един лакът високо и един лакът ши-роко.
И когато подир пет години, т. е. в 1877 г., град Сопот стана на пепел и грамади, той посети родното си място и с една горчива ирония попита развалините мегдански:
- Вавилоне! Де ти хората?
Но неговите отношения към град Сопот, както казах по-горе, бяха двояки.
Като роптаеше против съгражданите си и изобличаваше високо техните грехове, той не се срамеше, че е член от същото общество, и с гордост прогласяваше себе си, че е от капитанското село. Той имаше високо понятие за ума и за достойнствата на съгражданите си и във всякой случай се стараеше да докаже това в ущърб на близкия град Карлово, който по неизвестни исторически причини сматряше за нищожен, и никога не щадеше жителите му от отровните си сарказми.
- Кажи се, че си карловец, да ти платя данъка! - рече с досада на един свой съгражданин, който беше казал някоя глупост.
А обичаше да хвали славата на сопотненци, без да се грижи за истината - сопотненци са всичките големи хора!... Ако са хайдуци, стават воеводи; ако са калугери, стават игумени; ако са гемиджии, стават капитани; ако са даскали, стават... учители!
И разбуденото му патриотическо тщеславие нямаше граници тогава.
Понякогаж той от патриотизъм жертвуваше даже собственото си самолюбие, за да изкаже удивлението си към сопотненци.
- Роден съм за скеля, а тука двама души ме смутяват!
Когато на 1877 г. той избягна от Сопот, който нападнаха и разграбиха башибозуците - като разказваше на неколцина търговци в Букурещ уннщожението на родния си град, един от слушателите, букурещки българин, богаташ и дипломат, внезапно го пресече и му каза високомерно:
- Как? Сопот да дадете на башибозуците? Аз знам Сопот. Той има такава стратегическа позиция, щото вие можахте да се браните цели месеци: да бяхте завардили кисилерския път, да захванете ахиевския друм... После... дръжте се, бийте се... аз позицията ви знам!
- И като тебе имаше там - отговори самолюбивият сопотски хаджи Ахил.
"Дипломатът" остана като попарен от тоя ответ! Той не познаваше на какъв човек дава съвети.

*

Винаги кафенето му беше пълно с посетители, дошли да му слушат приказките и смешките. Те му се не сърдеха за тънките и ядовити присмивки, които от време на време сипеше въз тях. Чорбаджиите, които най-много клъцнуваше и на които беше дал имена, заети от библията, непременно идеха да си пият утринното кафе у него. Те се смеяха гърлесто и весело за всеки нов епитет, за всяко остро наименование, което им прикачаше духовитият хаджи Ахил и които не биха простили никому другиму. Но той сам никога се не смееше и пазеше всичката си сериозност и равнодушие, като че на тия хора действително бяха такива имената; като че другояче не можеше да им се хоратува.
- Лукавий рабе! - казваше той на стария И. Б., който, като вървеше по пътя, пееше все черковни песни, а най-паче Всякое дихание да хвалит господа и беше дал два пъти фалит. - На бога се молиш, на дявола слугуваш. - Ха, ето влиза и Гордий фарисей - извика хаджи Ахил към Г. Х., който влезна високомерно, облечен с дълъг сукнен кожух с червени самурови кожи. - Ако да бях цар, щях да те обеса с броеницата ти - прибави хаджи Ахил, като показваше на безкрайно дългата му кехлибарева броеница. - Добро утро, Пилате - каза на едно новопоявивше се лице, което и заран, и вечер ходеше на черкова и беше се заклело пред кадията за 22 гроша на лъжа. - Ти трябва да идеш или от черкова, или от мехкемето... - Оо, ето и Кайафа, ето и Анания!... "и сотвориша совет нечестивий"... Книжници и фарисеи! Горе вам! - Добре дошел, Поклонниче на Мамона! - извика пак хаджи Ахил, като влезна един други дълъг кожух, който още припознаваше гръцкия патриарх. - Ей го, подава се и старият Ирод. Истина ли е, че ти крадеш от пангаря парите? - попита той едни неизмерими шалвари, които напълниха кафенето. - Ето ви всичките... Сега остая да направите совет и да разпнете Христа!... Буна диминяца, домнуле докотор Йосю - извика хаджи Ахил по влашки и отвори почтително вратата на едно деликатно человеческо същество, което мязаше да има едвам шестнайсет години, - вратът ти е тънък като на моето коте, краката ти са като на ингилизин! Ти, байно, ядеш само скакалци като Харалампия чудотвореца.
- Като Иван Кръстителя - поправи го деликатното човече...
- Ах, я виж там Ходжоолу! Чака да си купи месо там. Зинал да лапне касапницата цяла! Горко тебе, чревоугодниче!... Корем имаш като голямата возилница на Неча Мангачът; мъчно ще да минеш през иглените уши, (а да влезеш в рая, не ми се вярва. Ами ти, Бедний Йове! - обърна се хаджи Ахил към един милионер, който седеше в един ъгъл с подгънати крака и си сърбаше с голям шум кафето. - Феса ти не могат го изпра всичките букурещки перачки... Ти храниш децата си само с черва; от теб не мога да се вредя да купя чревце... ще береш греха на котката ми.
Подигравките бяха ядовити, но прави.
Смеяха се всички посетители; смеяха се и подиграните и с необикновено самоотвержение гьлтаха ведно с кафето си и горчивия пелин на сарказмите, с които домакинът черпеше благосъвестно своите гости.
Но освен богатите той приимаше и друг род гости, които се събираха в кафенето му, когато отсъствуваха първите. Тия други гости той особено обичаше и покрорителствуваше за техните симпатични качества и безвредност. Той и тям беше дал библейски имена... На едного казваше Сиромах Лазар. Той беше человек мирничък, гледаше все жално десния си ръкав и си вечно смучеше чибучето, макар че в циганската луличка нямаше ни огън, ни тютюнец. Той изпълняваше почтеното художество на кърпач и зимно време, когато пекнеше слънчице, изнасяше работния си стол под открито небе; в осталото време той се грееше на мангалите по кръчмите. Алексий Божий человек наричаше едно старо человече с окърпени гащици, с прозобана от молците шапка, което никога не пиеше ни вино, ни тютюн и при всичката си почтена възраст спрепаше се, когато срещнеше млада жена. Многострадалний Йов беше кръстил друга една личност, на която хлътналите очи гледаха все към небето и с благодарение приемаше всяка заран и всяка вечер по няколко юмрука от съпругата си. Види се, затова хаджи Ахил беше нарекъл този Йов многострадалний за отличие от милионерина Бедний Йов. Прокажений викаше на друга една фигура, на която лявата страна на лицето беше покрита с лисича кожа, а дясната страна беше нацапана с безчислени черни големи петна от баба шарка и приличаше на една масбата, на която стотина селяни са ударили пръстите си...Матусале - викаше на едно человеческо кълбо, състояще се от едни гащи и от една шапка, в които се криеше всичко и което седеше безгласно все в кътчето до баджата и мъркаше като котка. - Голиате - обръщаше се към едно друго интересно лице, на което светското име беше Ганчу Заякът или "прескокнизелката". Това интересно лице имаше глава колкото един юмрук и стан висок един аршин и три рупа (хаджи Ахил беше го мерил), тъй щото, когато кафенето беше пълно и нямаше къде да седне, хаджи Ахил го намещаваше под тандъра, въз който простираше пешкирите да съхнат. Той обичаше, когато нямаше други гости в кафенето, да ги нарежда един до други и ги поглеждаше с отеческо благоволение, като бъбреше между две смуквания от божигробския чибук:
- Блажени нищи духом... Тия хора не могат уби една муха, не знаят да рекат "копче"... За тях само господ крепи света... Мисля, мисля, па ще стана един ден да ги натоваря в кош на един кон, да ги закарам на Цариград пред султана... Па ще кажа: "Царю честити! На такива хора данък взима ли се?!"
Тия ласкателни думи докарваха в умиление библейските личности. Сиромах Лазар се ухилваше от умиление, като че пекваше на него зимното слънце; Прокаженият почесваше с чибука врата си; Алексий Божи человек измърморваше: "Бог да прости"; Многострадалний Йов сваляше очите си от небето на хаджи Ахила, усмихваше се и си поклащаше главата, което означаваше: "Да, да!" Человеческото кълбо минутно преставаше да мърка при мисълта, че ще излезе пред султана; а Голиат - от благодарение засукваше си чекинястия мустак - другият му мустак не беше ощ израсъл.

*

Но в празничен ден, когато посръбваше, той беше просто чудесен. Гологлав, по ентерия, с възпретнати ръкави, с божигробския чибук в ръката, той застанваше на улицата пред врагата си и захващаше нескончаемите си филипики и проповеди към купа любопитни, който растеше на всяка минута. Целият мегдан се изпълняше от гласа му, гърлест, силен и неизтощим: всичките слушатели напрягаха уши, за да схванат смисъла на думите и предложенията му, които се следваха с възрастающа бързина, сливаха се, пръскаха се, губеха се! Той хулеше, съдеше, протестираше, сипеше въз разни лица сарказми, издумваше недоизказани подигравки, тънки загатвания, раздаваше наляво и надясно ловко стрелнати епиграми; ръсеше вред смях и отрова. За всекиго имаше дума, за да го охарактеризира; на всекиго познаваше миналото, слабостите, смешните страни; не оставяше никой да замине из пътя, поп било, жена било, старец било, турчин било, докато му не прикачеше някой верен епитет, докато го не надареше с някоя ехидна забележка. Той изговаряше духовити фрази bons-mots, имровизираше стихове, произнасяше философски афоризми, разбира се, по своите отживели понятия и с простия си стил, но които често по правотата ви поразяваха и които, турени в устата на Волтера или на друга някоя знаменитост, щяха да се учат наизуст от всичките. После грабваше заветната си булгарйя и дрънкаше с неподражаемо изкуство, пееше, оставяше я, говореше пак, взимаше я пак, дрънкаше, тъй щото, когато той почиваше, булгарйята говореше; после тя почиваше, за да говори той, и звукът, шумът беше нескончаем.
- Дяца... слушайте! Стар човек съм, ще умра! Тия златни пръсти в земята ще гният... - Помнете ми думата: вие сте гемията и аз съм капитанът гемии чевирен капитандър. - Не ще правда, ами иска разправия! - Простаците, дето мълчат, приличат на сандъци заключени, в които няма нищо. - Яж, Райко! - До хляб, майко! - Къща без жена и мъж без пари - огън да ги гори. - Едни казват онова, което вярват; други вярват онова, което казват! - Вятърът изкъртюва един бор, но не може да премине през една паяжина. - Хубост гюрджийска, ум чифутски, език ерменлийски, гръцки фудуллук, турска поразия, българска мъка! - Всичките живи животни хранят други живи животни: торът храни земята, земята храни жълъда, жълъдът храни свинята, свинята храни нази, ние храним турците, турците хранят султана, той храни бълхите, бълхите и те може би хранят други бълхи. - Чудя се на ума на Х. Г., на парите на И. П., на лукавството на П. Р., на учението на Н. Л. и на ходенето на Н. И. - Когато стане пожар в Цариград, три тюрлии хора отиват там: едни отиват да гасят, други отиват да се пекат, трети отиват да крадат! - Войска пруска, сила руска. - Московската войска яде хляб корав - кокал, чер - катран, кисел - оцет, солен - зехир! - Цара турчяска, цара хайдутяска. - Имаш ли пари - Христос воскресе; нямаш ли пари - смертию смерт. - Която крава не пуща мляко, закалят я; което дърво не дава плод, отсичат го; който си не плаща кафето - пъдят го... - Умре ли сиромах - поповете: ъъъъ! Умре ли богат - ооо - о о о! - В Индия едно камъче струва пет хиляди гроша, в Сопот една кола камъне струва един грош. - Московците казват на дявола чорт. - Съгласни овце балкан минуват; несъгласни вълци един по един ходят. - Кога взимаш жена, гледай да не бъде коминът й от кош и веригата от дървена кука. - На Ганча Заякът казваше: - Хората търсят зайците в гората, а ти си слязъл в селото. - На троянците казваше: бръснати глави - ушите им навънка. - Поговорките му нямаха край, епиграмите му нямаха брой. Но най-после хаджи Ахил изведнаж спираше многоглаголанието си, влизаше си в кафенето, като казваше на зяпналата навалица: - Доста; ако на вас кажа всичко, за мене какво ще остане да зная?
Един път се разговаряха в кафенето му майсторите Христоско и Митко с роднината на един покоен богаташ с твърде ограничен ум относително надписа, който трябваше да издълбаят на мраморната гробна плоча, що им беше поръчана.
- Пишете на нея: добитък се роди, говедо умря - пробъбра хаджи Ахил.
В надвечерието на въстанието общото разпаление беше обладало и хаджи Ахила и той беше приготвил и лъснал маждрака си; той често пред гостите си го подмяташе, хващаше, подхвърляше и се обучаваше по всякакъв начин да го движи, върти, хвърля. С това оръжие, остало от времето на Троянската война, той искаше да усили начинающата се борба. Той правеше разни тънки загатвания на турците, които заминуваха край вратата му или доходеха да ги бръсне, и с невъобразимо изкуство той ги подиграваше и заплашваше, без да се усетят, отиосително бъдащата беда, дето им се готвеше.
Като бръснеше един ден главата на един турчин селянин, той каза полугласно и пеешком:
- Писанието казва, че която кратуна не дава плод, отсича се и се хвърля на кучетата... Мога и сега... но чакам деня... защото съм учен човек... да, да!
Друг един, онбашият, зъл турчпн, като го завари в нетрезвено състояние, че викаше малко по-яката към минувачите, посочи го на един пандурин и каза:
- Алън шуну! (Закарай тогова в затвора.)
- "Алън шуну" е лоша дума, онбаши! - каза хаджи Ахил, като се готвеше да тръгне към конака и пееше по черковно: - Покай се, грешний агарянецо! "Алън шуну" е лоша дума!... Скоро ще да ти кажа и аз две думи... То е все божия промисъл! Все по същото време бяха го запрели за данъка. Бунбаширинът се разхождаше из конака. Хаджи Ахил гледаше из дупката с голямо увлечение на някои нежни сцени от домашния бит на петеля и кокошките. Не се знае какъв психологически процес се извърши в главата му, но той извика изведнаж:
- Ефенди! Пусни ме, лошо ще стане... Пара истерисен, пара чок... Вярвай бога, на, лошо ще стане... До три месеца всдчки ще си оберете крушите... Пара вар... Казал го е Мартин Задека!
- Що бъбре тоя керата? - свирепо попита бунбаширинът.
- Пияница, ефенди... Казва, че имал пари... - измърмораха уплашено пандурите българи.
Когато по-после няколко казаци от отряда на генерала Гурка се появиха в Сопот, хаджи Ахил в ликуването си спусна се да дави един някогашен чорбаджия, вследствие на което председателят на привременния градски съвет каза на Михала пандурина:
- Михале! Затвори хаджията вътре (в тъмницата).
Хаджи Ахил погледна отчаяно към председателя и каза:
- Петстотин години вътре и сега ли вътре?
Хаджи Ахил беше видял някога на Пера европейските търговци как с една дума начеваха и свършваха тъкмежа в канторите си и не отстъпяха ни аспра от цената, която бяха обявили най-напред на купувача. Същото правеше и той.
- Дядо хаджи, колко взимаш да ме обръснеш? - питаше някой селачанин.
- Грош.
- Не може ли за двайсет пари?
- Не може нито за петдесет!
Понякога поискаше да се пошегува с желающия, който се пазаруваше.
- Може, може, седни!
Желающият сядаше. Хаджи Ахил му завързваше платно около врата, обръсваше му половината глава, избрисваше го и му подаваше огледалото.
- Честито ти!
Селянинът се виждаше с изумление обръснат само наполовина.
- Как! Че ти не си ми обръснал другата половина? - викаше той слисан.
- Половина цена, половина траш - отговаряше спокойно хаджи Ахил и си тъпчеше лулата.
Друг път сцената се видоизменяваше.
- Дядо хаджи, колко пари взимаш да ми обръснеш брадата? - питаше го някой.
- Грош.
- Не може ли трийсет пари?
- Може, но с условие да си сапунясаш самичък брадата там на барата; на ти сапун!
Както по-първият, така и този плащаше тозчас гроша.
Друг един път той направи съвсем друга проделка.
- Дядо хаджи, колко взимаш да ме обръснеш и умиеш? - питаше го един богаташ.
- На тебе взимам шейсет пари.
- Шейсет пари! Луд ли си? Грош плащат навсякъде... Вземи гроша.
Хаджията избъбра:
- Глава като на кон. Добре, седни.
Той му присла платното около врата, възпретна се, подаде му лиена, дръпна верижката над главата му, окачи менчето, завъртя чепа и захвана да сапунясва дълго главата "конска". Когато главата заприлича на едно голямо снежно кълбо, което децата изтъркалят зимъска по снега, хаджи Ахил остави сапуня, избърса си ръцете и излезе тихичко из вратата, за да посети две-три кръчми по мегданя. Доста чака пациентът връщането на бръснаря с глава, обвита от дебел пласт непроницаема и лютива пяна, която му не позволяваше нито уста да отвори, нито да погледне, нито пък да остави тежкия лиен, препълнен със сапунева вода, от тежестта на който ръцете му трепереха като листо. Подир доста време достойният Фигаро се върна във весело настроение, грабна булгарйята, седна срещу нещастния многотърпеливец и запя:
Димитро ле, русокосо момиче,
я кажи на майка си, Димитро,
да не ражда друго чедо като теб!
Когато снежното кълбо усети присъствието на хаджи Ахила, той направи отчаяно усилие и измърмора с полузадавен глух глас:
- Хаджи, хаджи, скоро!
А хаджията дрънкаше и пееше:
Като имаш много пари, драгинко,
познаваш ли кой съм ази, драгинко!
- Хаджи! Хаджи! - викаше отчаяно сапунясаната глава. - Полей ме!...
Хаджи Ахил спря свирнята.
- Почакай да свърша песнята, не е дълга.
- Поливай! Поливай! Умирам!
- Колко пари?
- Колкото щеш! Грош и пет, петдесет, вземи шейсет! Скоро!
Това беше същият quart d'heure на Рабеле.
Хаджи Ахил стана и преспокойно възпретна се пак и освободи главата и ръцете на многострадалеца, който има нужда от пет минути, за да си издиха и почива, като че беше се изкачил навръх Стара планина със сто оки камък на гърба.
При всичко това тези проказничества на стария герой не сърдеха ония, които ставаха жертва на тях, а, напротив, приятелството се затвърдяваше.
Но в четвъртъчни дни, когато идеха карловци на пазаря в Сопот, хаджи Ахил не можеше да се удържи, за да им не засвидетелствува силното предубеждение, което имаше против тях.
Дохождаше някой карловец да се обръсне и умие главата си.
- Дядо хаджи, да ме обръснеш и умиеш - колко пари?
Хаджи Ахил поглеждаше го внимателно в главата, замисляше се като пред една математическа задавка и отговаряше след едно значително покашлюване:
- Не мога ти каза колко пари струва твоята глава...
- Как не можеш?
- Вярвай бога, не мога сега...
- А защо? Колкото взимаш и на другите.
- Не е все то... Ти не си ли от Карлово?
- Как? Не знаеш ли ме? Тинко Куртето.
- Мъчна работа, мъчна работа - отговаряше замислено хаджи Ахил.
- Не се вшутявай... Обръсни ме и вземи си парите, че бързам... Колко пари?
- Чакай, сега ей ще ти кажа - извикваше хаджи Ахил, като осветен от някое внезапно вдъхновенне, и се затичаше към одърчето и бъркаше под възглавницата.
Карловецът гледаше с удивление.
Скоро хаджи Ахил се завръщаше с едно кълбо на метро в ръката и приближаваше към смаяния посетител.
- По-напред да ти премеря главата...
И сваляше шапката му, развиваше около един лакът от метрото и увиваше набраздената ивица около главата му като екватора на земното кълбо.
- Трийсет пари! - викаше високо хаджи Ахил.
Карловецът го гледаше опулен.
- Да беше сопотненец или калоферец, щях да му взема гроша. Твоята глава едва има 48 сантиметра широчина, по-малка е и трудът е по-малък, не искам никого да горя - обясняваше хаджи Ахил на недосетливия си посетител, като се удряше по върха на носа.
Същите шеги обичаше да прави и с ония, които идеха да си вадят зъбите.
Защото хаджи Ахил беше прочут зъбоизваждач. Това деликатно изкуство беше наследил от праотците си заедно с цял арсенал клещи и инструменти, изработени в средата на ХІІІ век от първия железар, който хванал да удря въз наковалнята в Сопот. Оттогава до днес тия първобитни клещи са се увирали в хиляди уста, вадели са хиляди зъбове: предни, кътници и кучешки... Новите усъвършенствувания, станали до тая част, никак не са дохождали до знанието на хаджи Ахила, което впрочем никак не му бърка и днес да минува за най-изкусен лечител на зъбите.
Явяваше се при него един селянин с отекла буза.
- Дядо хаджи, дойдох да ми извадиш кътника... Три нощи не съм спал.
- Добре, дай един бешлик да ти го извадя - продумваше хаджи Ахил, като смучеше чибука си тържествено.
- Един бешлик? Много искаш!
- Е добре, дай един грош - да ти ги извадя всичките - допълняше той и гледаше селянина право в двете очи.
Разказваха една друга странност на тоя неизчерпаем шутник.
От Одрин дошла един път една була из харема на някой си паша, за да си извади зъба при хаджи Ахила, на когото растящата слава достигнала дори дотам. Тя изтеглила страшни болести от зъба си и никому не се решавала да се повери да й го извади. Сега тя дошла нарочно в Сопот при прочутия зъбоизваждач.
Хаджи Ахил я разпитал подробно за болния й зъб, пипал й бузата, кой знае защо, без да гледа на присъствието на ревнивата баба Ева, и най-после й казва, че ще й извади болния зъб без никаква болежка. И после извадил изпод одърчето една копаня, пълна със стотина вадени зъби - еднокорнести, двоекорнести, тришипясти, някои цели, някои строшени, други с късове почерняло и изсъхнало месо, други скачени с кокалчета от челюсти; и всичко това сложил пред очите на слисаната була; после изважда и слага пред нея друга копаня, пълна с разновидни клещи, едни малки като онези, с които шивачите превиват копчета, други големи с тумчасти глави и със зъби, както онез, с които изтръгват дълги цигански гвоздеи; щипци, прилични на ония, с които ковачите държат нажеженото желязо върху наковалнята под ударите на чука; куки, шишове, стискала с витла, даже ножчета!... Цяла една колекция от инструменти за дърпане и мъчене, които само инквизицията смяла би да употреби на человеческото тяло! Това страшно зрелище привело в ужас нещастната пациентка.
Хаджи Ахил спокойно хванал да избира между тия кръвожадни оръдия онова, което ще увре в розовите й уста.
- Аман!!... Аман!!!... Не щъ, не щъ, не щъ!... Отворете ми вратата!... - И тя като вихрушка изскоква навън, качва се в талигата си и бяга право на Одрин при пашата.
Подир един месец жандарин повика хаджи Ахила при агата на конака.
Хаджи Ахил тръгна. Когато влезе в конашката порта, той видя в коритото на чешмата потопен един сноп дрянови пръчки. Изведнаж му хрумна на ума за пашовата булка: студен пот го обля.
Когато се изправи пред агата, той се питаше: дали сто, дали петдесет? Нямаше съмнение, че тоя път щеше да заплати скъпо задницата му за всичките лудости на мозъка му... В тая минута като светкавица му минаваха през ума хиляди мисли и съображения, хиляди начини и хитрости, за да отбегне дряновите тоеги или поне да се отложи получаването им за един неопределен срок... Но нищо не помагаше... На всяка комбинация, на всякой план резултатът излизаше все същият: сноп дрянови тоеги, натопени във водата!... Никога той не си бе помислил, че това невинно цветуще дърво било толкоз опасно за някои части от человеческото тяло... Тоя случай беше единственият в пълния му с приключения живот. Всичко му беше минувало през главата. На неврокопския панаир например бяха му откраднали джубето ведно с плана на вавилонската кула; на Мора едно паликаре беше му ударило една плесница в една кръчма, на което хаджи Ахил от своя страна отговорил с думите: Божия промисъл; на гора Тавор беше намерил на мястото на вранястия си кон, купен от един арапин за 3000 гр., вързано едно сляпо бедуинско магаре; в Цариград бяха го строполили из стълбите на "Света София", дето любознанието му го беше увлякло, без да иска от някого воля, в който случай той не изгуби освен два предни зъба; в Букурещ даже хаджи Ахил бил герой на голямото театро, дето, като видял на сцената, че един пада, прободен от нож, който убийцата изважда цял кървав из тялото му според ролята, той надал вик и фукнал да бяга напреки през столовете, като смачкал два цилиндъра и няколко малакофа. Тоя случай впрочем не му костувал освен пет жълтици глоба и десет дена затвор, в което време били подложени на медицинско освидетелствуване умствените му качества... Та и в Сопот даже е бил затварян повече от един път, но сегашният случай беше съвсем неожидан и нетърпим. Да украдат на човека джубето с един план на една кула; да му променят коня на магаре; да му дадат плесница, от която бузата не губи нищо, а, напротив, става по-румена; да го бутнат малко грубо из стълбите на "Св. София"-всичко това беше за человека дадено, всичко това можеше да се случи и изтърпи и веднаж, и дваж... Но един сноп дрянови тоеги, и то натопени! Това беше по-горе от усилията на неговия ум! В Апокалипсиса нийде не се споменуваше за такова произшествие, нито Мартин Задека, при всичкото си учение, не беше го предвидял!
Наистина, хаджи Ахил, както го беше казал еднаж, обичаше да страда, както са страдали всичките големи човеци, какъвто мислеше и себе си. Но той си предполагаше, и справедливо, че никой голям човек не би се съгласил да приеме сто, па било и петдесет само дрянови тоеги, натопени да киснат предварително във водата! Това беше просто невъзможно. Фантазията на хаджи Ахила, която си беше създала тъй внезапно тая ужасна перспектива, не можеше вече да се помири с мисълта за възможността на такова едно невероятно събитие.
Виктор Хюго в своите "Châtiments" разказва, че Наполеон І пръв път потреперал, когато видял полковете си зарити или замръзнали прави сред руските снегове.
Хаджи Ахил, капитанинът, ученият човек, изобличителят на пороците на века, философът, който беше досега извадил хилядо зъба и обръснал безчет бради; който не клатеше шапка никому; който се не боеше от никое человеческо същество освен от кучето на Фачка Гущерът, и то когато беше отвързано само, и от лудия Христакя, който хвърляше камъне въз него; хаджи Ахил, казвам, който не се уплаши от нищо в живота си, да, освен от убийството, което произлезе в букурещкото театро-сега, пред тоя прост ага, пред снопа дрянови тоеги- о ужас! - потрепера, уплаши се! И великите хора понякога са осъдени да изпитат сред някои големи катастрофи чувството на страха!
Но нека додем до края на тая критическа минута.
И тъй, хаджи Ахил трепереше.
Агата го погледна усмихнато.
Хаджи Ахил се опули.
Агата му подаде емфието си.
Хаджи Ахил взе с два пръста.
Агата му скимна да седне и кихна.
Хаджи Ахил кихна и седна.
Агата му каза:
- Кузум, хаджи!
Хаджи Ахил отговори:
- Буюр, беим!
Агата отвори зеленото ковчежче, извади една лира и я подаде на хаджи Ахила.
- Това ти праща одринският паша... бакшиш.
- Бакшиш?!...
Хаджи Ахил мислеше, че бълнува.
- Бакшиш, задето си излекувал зъба на децата му - каза пак с усмивка достойният человек.
- Аз?
- Писал ми е още да ти поръчам да му проводиш от същия лек, да се намери, когато трябва...
- Не мога, ефендим.
- Как, свършил ли си го?
- С кола имам от него, но...
- А кажи защо?
- Ефенди, моят лек е: страх!
И той му разправи работата... Агата се много смя.
Подир тоя благополучен изход из страшните душевни безпокойствия и неизразими мъчения, в които го беше хвърлил видът на злочестите дрянови вейки, хаджи Ахил амаше право да се поразвесели със спокойна съвест. До вечерта той успя да унищожи с една кръгла разходка го кръчмите половината лира - и като человек, който цени всичката високост на признателността, не забрави да пие няколко пъти и за здравето на великодушния зъб... Тая вечер между другите приключения се ознаменува още с един бой, който хаджи Ахил даде на достойната баба Ева.

*

Няколко думи за другарката на нашия герой. Нейното име не беше Ева и тя не беше още баба. Хаджи Ахил й беше дал тая титла вероятно по някои библейски възпоминания - нека и аз тъй да я наричам... При всичките удари, с които хаджи Ахил я надаряваше от време на време, това никак не им бъркаше да бъдат образцови съпрузи. Хаджи Ахил биеше баба Ева не че тя заслужаваше това или че той я мразеше, но само и само да й наумява, че той е мъж, а тя е жена. Но баба Ева не мислеше за благоразумно още да повдига женския въпрос у нас и да дигне знамето на емансипацията на жените.
Прекрасна жена! Тя никога не му отвръщаше с лоша дума. Щом го видеше, че иде пиян, което впрочем, за честта на хаджи Ахила, ще призная, се случваше само в понеделник и в сряда и във всичките неделни празници, тя гледаше да вземе положение отбранително или недостъпно, като туряше между него и себе си дебелия зид, който делеше кафенето от съседния двор; там тя намираше прибежище, додето му минеше охотата да й заяви своите привилегии на мъж. Но ако не успееше да стори това, тя снасяше с покорство тежките псувни н още по-тежките юмруци на хаджи Ахила. Както той, и тя имаше своята философия за отношенията на мъжа и жената в социалния и домашен бит. Тя имаше вече доволно опитност в съпружеския въпрос, забравих да ви кажа твреме, че баба Ева сега води втори мъж. Покойният Митрофан, бог да го прости, беше я привикнал вече да пренася безропотно господството и юмруците на мъжа... Тя нямаше защо да жали Митрофанча; той към нея не беше разговорлив, освен когато й говореше псувни; не беше щедър, освен когато й даваше юмруци. Нямаше за какво да го сравнява с хаджи Ахила. Какъвто оня, такъв и тоя. Тоя поне я биеше не от неразбранщина или от подлост, а за принцип, за да докаже една евангелска истина.
- Ех, да ги порази, такива са всичките мъже... - разсъждаваше философски достойната баба Ева.
Но тя го обичаше. Тя му беше предана. Помагаше му в кафенето, подаваше огън за чибуците, вареше кафе, когато той бръснеше, и понякога се намесваше в разговора на гостите и даваше мнението си например върху някое съвременно политическо събитие.
- Пулион, Пулион... па и той се оножда от царството... Цар било, какво било - всичко е тъй... Господюва работа - казваше дълбокомислено безценната другарка хаджи Ахилова.
- Това беше през Френско-пруската война.
Или пък запитваше:
- Ами тоя дядо Милхем папищаш ли е, или българин?
Тогава хаджи Ахил извръщаше се намусено към любознателната си половина и измърморваше полугласно:
- Пази боже от калпав брич и от неучена жена.
И баба Ева се оттегляше засрамена настрана след това внушително забележване, като остаяше нерешен за нея въпросът за народността на пруския крал.
Едничката обида, едничкото оскърбление, което нанасяше хаджи Ахил на чувствителната си съпруга, беше думата повтория, с която той понякога заменяваше библейското й название. (Забравих да ви кажа твреме, че хаджи Ахил сега води втора жена.) Тя тогава пламваше от негодувание, самолюбието й, наранено ненадейно, изскачаше в жива червенина на лицето й и тя сопнато му гълчеше:
- Невидяло ти се повторията! Чунки ти си първи младоженец... Пустата тая дума отде я изкова... Луда глава.
Но хаджи Ахил със стоическо спокойствие гледаше на бурята и нямаше ни най-малко желание да изличи в речника си тая дума. Напротив, той й доказваше нейното филологическо значение и че само оня би измислил такава дума, който е чел Писанието.
- Бабо Ево, ти си глупава жена, не си чела Писанието... Аз съм пътувал на Мора и на Букурещ; виждал съм деветдесет и девет народа... видял съм храма на Соломона... Соломон е бил и той учен човек; Соломон е имал седемстотин повтории... а аз имам една- и нея му давам.
- Ти най-после и гащите ще си дадеш на тоя пусти Соломона... убил го бог. Когато доде тука, и кафето си не плаща - казваше ядосано баба Ева.
- Неучена жена, яко древо неоделанное - богословски изгълчи й хаджи Ахил и оставяше сърдитата си съпруга в нейното дълбоко невежество в областта на Писанието.
Хаджи Ахил имаше твърде лошо понятие за жената. Било че не беше дотам блаженствувал с първата си съпруга, било че като син на века си и той споделяше общия предразсъдък против жените, той не казваше никога добра думица за красния пол и най-ядовитите му укори се отнасяха към тоя пол.
Понякогаж той наричаше жена си: Врази домашниего!
Един път младеж някой го попита:
- Дядо хаджи, ти си опитен и учен человек, кажи ми как да си избера жена?
Хаджи Ахил погледна присмехулно към баба Ева, която се намери там, и като тегли по-множко чибука - пусна въз нея една вихрушка от дим и отговори на желающия да се жени:
- Вземи един полвяк с вода, напълни го със змии, скорпии и всякакъв гад, дето има отрова на езика... Замижи, бръкни в повляка и извади, каквото допипаш... Ти все ще хванеш змия, но моли бога да не бъде само усойница.
Баба Ева при тия думи се прекръсти разтреперана и каза:
- Тоя човек ще полудее.
Но хаджи Ахил не се разсърди от това загатване... То му причини още по-голямо удоволствие. Той видя, че бодна в сърцето баба Ева, и остана доволен от себе си, като пришушна на устата с чибука си:
-Акъл-море, ум-бръснач, змия-човек!
Но хаджи Ахил искрено любеше жена си.
При всичките присмивки, подигравки и юмруци той знаеше да цени благотворното влияние на жената върху человеческото щастие и като противопоставление на горното оскърбително сравнение той понякога казваше:
- Къща без жена и мъж без пари - огън да ги гори!
Тогава баба Ева се ухилваше тъй приятно, тъй ласкаво гледаше в очите на съпруга си, както прави котката, когато я галят по свилената опашка.
Хаджи Ахил обичаше страстно другарката си и това той доказа в една критическа минута.
Когато на 1877 г. пълчищата башибозуци, подигнати от близостта на Сюлеймановите войски, нападнаха Сопот, хаджи Ахил трябваше да бяга, както всичките, през Балкана.
Тогава той презря всичко: и имот, и бръсначи, и кайвеничета, и живописната си галерия, и неоценимия си музей, дори и булгарйята, дори и божигробския чибук!
Две неща само съхрани и изнесе през Балкана: маждрака си и баба Ева!

*

Последните велики събития: войната, опустошенията, освобождението не слисаха никак хаджи Ахила. Те бяха предвидени и не изкараха из устата му други глас на удивление освен двете философски думи: божия промисъл, с които безразлично посрещаше всяко велико приключение в живота си - например: строполяването му из стълбите на славната "Света София", получаването в Мора на знаменитата плесница, приимането в Сопот сто гроша златни вместо сто тоеги дрянови и Освобождението на България.
Впрочем, да; появяването и стоенето на русите в България упражниха върху него неоспоримо влияние.
Сближението му с русите потикна духа му напред в областта на язиковедението: научи се на руски език. Да!
На последньо време като минувах през Карлово, аз счетох за истинска длъжност да посетя стария съсед и познайник хаджи Ахила, преместил се в тоя град. Намерих го в новото му кафене.
Едничкото украшение се състоеше в прозорците. Те бяха облечени (съвпадение необикновено) с броевете на покойните вестници "Витоша" и "Басирет". На средата им обаче хартията заменяваха парченца джамове, троеъглени, окръгли, полукръгли и многоъглени - форми, дадени тям от каприза на случая, които се поддържаха прилепени о изкусно рязаните краища на хартиите. В къта стоеше изправен преживевшия кораблекрушението маждрак. Той (хаджи Ахил) беше и сега сиромах. Баба Ева делеше съдбата му. Достойната жена! Той беше сега във весело настроение и удивяваше един куп любопитни със своето знаяне на руския език:
- Акъл-море, ум-бръснач, змия-човек! Учен човек съм, дяца... Чета Писанието и зная руски... Русите казват на жената марушка, на хлябът - хлеб, на виното - винт, на ракията - водка, насядайте - наседайте, дай - давай, да ядем - да кушаем.
- Дядо хаджи - пресече го един, - ами на отровата как викат?
- Зехир! - отговори с непоколебима сериозност хаджи Ахил.

ПЕЙЗАЖ

Тая зима, през няколкото й по-малко лоши дни, аз подир пладне избирах си място за разходка ломското шосе. Предупреждавам всекиго, който под думата разходка разбира място, оживено от пъстрия рой на чинно вървящи назад-напред в модни премени лица от двата пола, които се срещат и разменят учтиви усмивки, светски поклони и безчислени шапкоснимания, че много ще се измами, ако си помисли, че това шосе притежава подобна привлекателност. От всичките друмища, които като жълти кордели се изтакат от София по всички посоки на зеленото й поле, ломското шосе е сравнително най-глухо и пренебрегнато от столичните жители. За разходка те предпочитат шосетата, що тръгват към изток и юг от столицата. Само селяните го оживяват: техните шумни дружини всеки четвъртък се точат в живописни върволици за пазара в столицата.
Но тоя недостатък богато се възнаграждава с едно ценно преимущество: прелестта на уединението или по-добре - на свободата. Това поне за мене. Защото често човек добива нужда да се отстрани за минута от мълвата и суетата на града; да може да дъхне божия въздух в пълнейша свобода и нестеснение; да крачи охолно, да остави всичкия простор на мисълта си и на въображението си, без да бъде принуден на всеки миг да се подчинява рабски на тиранията на обществения етикет, да се озърта, за да приема и повръща безброй поклони, които ни нему, ни някому трябват, и да присъствува на пазара на човешката суетност, лъжа и лицемерие, дето и той е неволен участник. Ломското шосе в това отношение представя най-замамливо място, най-безбедно пристанище.
От друга страна, каква чудесна и неописуема панорама се разкрива пред тебе оттука! Какво обаяние за очите, каква услада за душата! Как сладко се диша тука! Безподобният планински венец на широката софийска равнина оттука се вижда във всичката си цялост, живописност и красота. Стара планина тука е близко и погледът ти с услада бяга по безчислените й талазовидни могили, безконечната верига на които заприщя целия северен кръгозор! При първия небрежен поглед и по-отдалеко тая планина се показва еднообразна и безинтересна със своята нискост и безлесна повърхност, но взри се в нея с любящото око на художника, и ще откриеш там такива неподозирани неща, такова разнообразие и изящни подробности в направата, формите, краските, разрезите, особено когато е осветена косвено от слънцето, щото ти оставаш захласнат пред това артистическо дело на природата. Тя е съвършена противоположност на грамадната и тежка маса на Витоша, от юг издялана грубо, почти в цял блок, сякаш с няколко удара от топор, както Гогол предполага, че е създаден от твореца руският човек.
Природата! Аз никога не съм заставал пред нея без най-дълбоко умиление, без да се препълни съществото ми с най-благите и тихите усещания. Само в нейното присъствие заглъхват в мене пазарските тревоги и интереси на живота. Тамо, при нея, уединен и свободен като птица, човек често се превръща на дете, усеща тайнствената радост на битието, възторгваш се, че можеш безпрепятствено и до воля да се опиваш от омаята на всичко, което бог е турил хубаво, светло, величаво в природата - да й се наслаждаваш, да я обичаш, да я обоготворяваш!... Ако човек изглежда като да е излязъл недовършен из ръцете на създателя, ако толкова пороци, страсти, грозоти, душевни и телесни нищожества го поставят много далеко от висшата точка на съвършенството, то природата е напълно съвършено създание, тя носи гордо печата на всевечния си гений-творец, тя е неговият истински образ и подобие, велика като него, вечна като него, божествена и добра като него.
Пред февруари една разходка по ломското шосе ми остави дълбоко и неизгладимо впечатление в душата. Гъсти, пепелявоцветни облаци настилаха небето, но оставаха доста високо, та белите върхове на планините бяха свободни от тях. Студецът отстричък, но здрав и приятен; времето тихо; леко се ходеше по засъхналата добре пътека, утъпкана между отвърделите дируги на шосето, простряло се край слабо зазеленялата зимнина ръж по нивите. Широкият простор мълчаливо и унило дремеше в своята зимна безжизненост; само орляци гарвани кресливо пролитаха и кацаха по телеграфните жици или падаха по земята. Снежнолобата Витоша и Стара планина, с върхове, коронясани от снежни преспи, с някаква тъжна и непроницаема сериозност, гледаха от своите мразовити висоти умрялото поле, не навсякъде покрито от парцалите на своя бял саван. На запад, там, дето се вълнуват полегатите бърда на Вискер планина, облаците падаха до самата земя във вид на широк сноп и по влажния и студен ветрец, който идеше оттам, познаваше се, че те сипят сняг. Шосето беше пусто. Някаква тайна хубост лежеше въз тая картина, някаква поезия се рееше под това зимно небе. Хубост, поезия. Тия две думи май странно звучат, когато се вмешат в описанието на тъжния и безцветен пейзаж на зимата. Хубостта и поезията се свързват с понятието на живота, те напомнят ярките краски, празника на светлината, шума на кристалната рекичка, покойната сянка на шептящата гора, омайната тишина на лунната нощ. Но мрътвилото, отсъствието на всяко движение и звук, и топлина? Поражда ли се чувство за хубост при вида на плащаницата на мъртвеца? Чувствува ли се диханието на поезия там, дето няма ни един от елементите й? А между това в тая повяхнала зимна картина имаше толкова красота, толкова поезия! Перото на поета, четката на живописеца напразно би правили усилия да ги предадат в изкусните форми на художеството, както лесно би сторили с описанието на една радостна пролетна картина с всичкото богатство и разнообразие на шаровете и тоновете. Красотата и поезията на тоя зимен пейзаж само се чувствуваха, разбираха, вкушаваха, както красотата на една мисъл, силата на една идея...
Тая меланхолическа гледка напълно хармонираше с поетическата фикция, която от няколко деня занимаваше мислите ми. Углъбен в своята дълбока замисленост, аз вече бях наближил кантонерката, която отстои на един километър от гарата.
Влажният ветрец, който духаше откъм Вискер, донесе ситни трошици снежец; те се последваха от по-едри парцали, които безредно се закръстосваха из въздуха. Гъстите облаци се напластиха и над мене. Заедно със свечеряването и студът ставаше по-щиплив. Срещу мене се подаде една бабичка селянка. Тя беше задяната и идеше бързешката, като се подпираше на тояжка. Като се посрещнахме, аз се спрях и я поздравих.
- Дал ти бог добро - отговори тя и се спря също. Тая бабичка беше доста стара и дребна. Бремето на гърба й, което състоеше от един вид торба от халище и дрипи, се придържаше от върви, които се кръстосваха и през приведените й гърди, та по тоя начин ръцете й, костеливи и цели от жили, оставаха свободни.
- Отдека идеш, бабо? - попитах я.
Тя ми наименува едно неизвестно мене село.
- Далеко ли е?
- Ех, че отзарана, когато съмваше, съм излязла, виж... Далеко е, в планината е.
Значи, тя беше вървяла десетина часа ход и когато я срещнах, тя пак вървеше тичешката!
- Па кажи, седемдесет години имам, господине - отговори тя на питането за възрастта й, което неволно ми се натрапи.
Тя и да не обадеше това, лицето й го показваше. Боже мой, какъв дълбок, съкрушителен печат бяха оставили на тая обезжизнена физиономия годините, тежките трудове, лишенията, болестите, пренесени и изтърпени безшумно! Бръчките по това костеливо, мършаво, изгоряло, със земновидна кожа лице просичаха го с дълбоки безобразни бразди по всичките посоки; животът беше си играл по него с безпощадна жестокост; нищо човешко, добро, женствено не беше останало там; то беше една грозна маска с оттласкателното изражение на някакво животинство, изнуреност, освирепяване... "Трай, душо, черней, кожо!" Тия страшни думи, изтръгнати иа душата на българина от вековното робство и страдания, и тегла безименни, искаше ти се да ги прочетеш по това жалко лице... Само в сивите й, с мътен и загаснал поглед очи появи се сега нещо топло, кротко, тъжно и то разся странна светлина по скотската маска на лицето.
Едно прасенце изписка някъде наблизо. Аз се озърнах.
- Какво гледаш, господине? Детето вречи - каза ми тя, като посочи бремето си.
Писъкът се повтори слаб, немощен, задушен.
- Бабо, това дете къде си понесла! Чие е? - попитах, като справедливо предполагах, че не може да бъде нейно.
- На снахата, на снахата! - каза тя с полуплачевен глас, като въздъхна; после прибави: - Видиш ли го, господине? Мало е, вчера се доби.
- Вчера? А къде го носиш?
- Носим го в София, оти умря майка му, и тя вчера... На, от тази заран съм тръгнала и варкам... Все вречи, все пищи, не е задоено още. Сираче остана.
И бабата ми разправи с разтреперан глас тъжната история в къщата си. Снаха й умряла вчера при раждането, два месеца подир смъртта на мъжа си, умрял напразно, от неизвестна болест. В цялото село, което състои от десетина челяди, не се намерила ни една "млечна" жена да задои сирачето, което примира от глад. В къщи студено, дърва няма, вятърът помръзва месата и под съдраното халище... Сиромашия. Сега тя носи детето чак в София, за да го хариже някому. Там не познава никого освен ханджията, при когото слазя.
- Няма то ни баща, ни майка... Прибра ги, нали ти казвам, господ... Пък аз, стар челяк, как и с какво да го гледам? Утре ще се поваля да умра и аз...
И тя въздишаше.
- Сега го носим в град да го харижем - повтори тя... - Ако ще, някой да го вземе. Ще умре клетото от глад, не е задоено още.
Като да потвърди думите й, младенецът издаде из дрипите си, дето се задушаваше, един пронизителен и по-силен писък, па пак се потаи. Аз видях върха на голата му присинясала главичка, която дрипите не можеха да потулят добре и я излагаха на действието на острия вечерен студ.
- Ти не познаваш ли в София някои добри хора да ми вземат малкото, за душата си? Аз попитах за пола на детето.
- Момиче е.
И по погледа ми като позна моето безсилие да й дам положителен отговор, поздрави ме и продължи пътя си пак тичешката.
Детето плачеше в дрипите си, гласецът му се разсяваше и умираше из едрите късове сняг, които премрежаваха измръзналия въздух и вероятно засипваха мекото теменце на малкото мъчениче.
И аз останах вдървен на мястото си с поглед, прикован в бабата, чиято къса фигура се замрежваше от снега заедно с люлката на гърба й.
Няма да забравя никога тежките мисли, безпомощното страдание на душата си в тая минута. Аз приличах на човек, който е заглушен от гърма на една мълния, паднала близо при него. Тая страшна жизнена трагедия, тъй немилостиво истинна, тъй безпощадно жестока и сурова, една от хилядите, които се вършат всеки ден около нас, размиря дълбочините на душата ми. Тя повдигна там нещо подобно - не вече на жалост, на милост, свойствени на човешката природа при вида на големи нещастия, - друго някакво чувство, по-силно, по-страшно и болезнено, прилично на вътрешна, смъртна тревога на виноват човек, почти - угризение на съвестта... Това безизходно човешко нещастие, с което се допряхме ненадейно лакът до лакът преди малко, в минутата, когато душата ми сибаритски се потапяше в безпечните вълни на сладка мечтателност, стори ми се като един укор, като огнен протест против моя човешки егоизъм и престъпно самодоволство пред мировото Зло, през великата световна Скръб, която като разярено море реве, залива и поглъща около нас битиетата... И как противна ми се видя тая наша сигурност и слободия, които ни пречат да мислим, че нещастия ги заместят другаде! Нашите вкусове и деликатни потребности на духа, които тъй нежно възпитаваме и галим в себе си, ми се видяха една кървава ирония въз тежката съдба на тегловния народ.
Тоя баща, издъхнал така злочесто, и тая майка, умряла вчера при мъките на раждането, лишени от всякаква лекарска помощ, това злочесто сираче, момиченце, което се е родило вчера гладно, живяло е днес гладно и тая нощ може би от глад и от студ ще умре, тая труженическа челяд, която изгнива тъй леко и нечуто, са прости и най-обикновени епизоди от ежедневния живот на народната маса. И тая маса влачи търпеливо и безответно своето тежко съществувание, без да се интересува да знае нашите прогреси, културни напредъци, тънки духовни наслаждения, гръмки намерения и още по-гръмки фрази за подобрението на това съществувание; тя даже не подозира нашето и няма нужда от него, за да работи, за да тегли и да умира спокойно....
Тия негодуващи чувства в мене имаха ли своята основателност? Не преувеличавах ли под гнета на внезапно потресение тежината на нашата отговорност пред по-малките братя, които се наричат страждуще човечество? Крива ли е съвсем нашата култура, че като е дала възможност нам - малцината, фаворизираните - да разстиламе своята суета, лукс и благородно бездействие из градовете, напълно безсилна е да тури балсам в болките на голямото болшинство на обезнаследените от съдбата? Не знам; но в нея минута такива чувства и мисли ме нагънаха, аз не можех да се отърва от наплива им, моята възнегодувала душа търсеше обяснението на злото, непременно обяснението, и го намираше именно в тоя строй на света, който й се показваше една велика неправда... И аз несъзнателно поглеждах с благоговение към сонма на великодушните съновидци, на толстоевците утописти, на бълнувачите за всемирна правда и доволство, щастие и други славни безумия...
Задавах си въпрос, къде ще се озове сега тая нещастна селянка и кого ще моли с детето? Къде тя ще се щура в тоя голям и непознат за нея град? Кой ще приеме, кой ще се реши да осигури бедното създание, ако то не умре тая нощ, и какво ще го чини бабата, ако тя не срещне сърцето на една милостива майка, ако не намери за пропадналото сираче една топла люлчица и една млечка цица, за да влеят във вкочанясалото му тяло благата топлина на живота? И понеже-в това не може почти да съществува съмнение, когато е думата за нашето общество - тя няма да намери ни заслон, ни любов за пеленачето, какво ще го прави и как ще го отгледва тая старица, надвесена над прага на гроба? Има въпроси неразрешими, както има страдания безизходни. Пред такива въпроси куражът се губи в съзнанието на пълното безсилие, човек отпуща безпомощно ръцете си пред фаталността и волята на съдбата... Той замижава, като да избегне и не види страховития призрак на действителността...
Бабичката беше отминала вече около половина километър напред, нейната дребна фигура и оттука личеше как бързо се движи сред прозирната мрежа на снежните парцали. Ненадейно аз се повърнах назад и реших да я стигна. Какво исках да направя! Не зная, но чувствувах, че трябваше да направя нещо... Из пътя аз мислех как да сторя, та да помогна, да се погрижа за съдбата на детето поне през тази студена нощ. Моите лични обстоятелства туряха ме в невъзможност да изпълня изцяло дълга на самоотречението, на самопожертвуванието за ближния по-малък брат. Може би и то беше. Човек е наклонен да прикрива твърдосърдечието си под първата благовидна маска, която му падне под ръка... Успява ли да излъже и вътрешния си съдник - съвестта? Никак. Той само сполучва да я поукроти, да направи по-малко сърдити и болезнени въртенията й... Тоя безпристрастен съдия е вдадлив на компромиси също... Онова, което намислих, беше: с няколко лева, които можех да дам на бабата тая вечер, за да намери подслон и кърма за пеленачето, и чрез справките, които щях да сторя утре, може би да сполучех да обезпеча това еднодневно съществувание и да го спася от неминуема гибел. Аз усилвах, колкото можех, вървежа си с подобни едни кроежи в главата. Снегът се засилваше, аз едвам виждах силуета на бабата. При бариерната барака тя се спря; разбрах, че тя приказваше със стражарина там. Това ми помогна да презполовя разстоянието, което ни делеше. Вятърът подхващаше снега и го въртеше на кълбуци. Стигнал при платното на железницата, оттатък бараката, аз видях селянката, че оставила шосето и ударила надясно по една пътека през поляната. Тая седемдесетгодишна бабичка бързаше с лекостта на едно пъргаво момиче! Опитах се да й извикам, но силният вятър не остави гласа ми да стигне до нея. Най-после тя стигна до Коньовица, наляво от старото турско укрепление, и се спусна в дола на Княжевската река. Подир две-три минути аз се озовах при моста на реката, но напразно търсих бабата с поглед. Тя беше се изгубила из някоя от тесните улици на тоя стар квартал. Моите озъртания и лутания бяха напразни: аз окончателно изгубих следите й и утешението да сторя едно добро дело. Вятърът, превърнал се вече на фъртуна, фучеше и разнасяше с бясна бързина снежни облаци из вечерната дрезгавина, блъскаше врати и прозорци и в сложния вой на стихийното свирепствуване мене се чинеше, че слушаме все оня жаловит, болезнен писък на детенцето, което на тоя миг умираше от глад и замръзваше от студ...
Когато минах край "Свети Крал", аз, съкрушен, засрамен, неволно се отбих в черквата и дълго се молих...

ПОКОЛЕНИЕ

В горите тъй високо ечеше песента; че нямаше тука място, както ни се показа, ни за тъгата, ни за враждата, ни за суетата, ни за злобата.
                                                                                                                                                                                                      Тенисон

Рътлината Курубаглар, въпреки варваризма на името си, е едничкото място в околността на София, дето человек може да намери зелен шумалак, сянка и да чуе как шушне гората. Тя е като оазис в тая степна равнина, изгоряла, тъжна, гола като длан лете. Над София тогава постоянно стои един облак прах като дим над бойно поле, който очаква само дъжд или вятър да се пръсне.
В подобни марани еснафите хора и простата класа от софианците, щом дойде празник, бягат със семействата си на Курубаглар - за разходка, понеже не им дава ръка за Княжево, Версайлът на софийската чиновническа аристокрация. Тогава Курубаглар добива твърде засмян вид от пъстрите разноцветни облекла, що се мяркат по зеленината му, и живата глъчка и смехове на радостните му гости.
Тая кичеста местност, най-хубавата разходка на столицата, дарена ней от природата или по-добре от прежните турски бейове и богаташи - защото те са я засадили и запазили като място за зефкове, - ще има навярно бъдаще. Сега обаче тя е още доста пренебрегната и София нищо не прави за нейното похубавяване. Напротив, столичната култура от най-суровата си страна е засегнала естествената й прелест: ред казарми и военни складове я запасват от запад, по течението на Перловската река. Обсаден така от начумерените каменни сгради, Курубаглар губи много от своята веселост и идилическа уединеност.
Един делничен ден, когато Курубаглар е особено пуст и меланхоличен и само птичите гласове ечат из самотиите му, аз го посетих с една книга. Гъсти редове белокори стройни ясики със сладко фъфлене в трепливите кръгли листа, шубраки и диви шипки, засмели се белорумени трендафили забикаляха отвърст сенчестата ливада, дето седях. Тоя жив зид от зеленина тулеше ми вида към полето, но затова пазеше по-голяма тайност, очарование и свежест и настрояваше душата на сладостна мечтателност. А душата на такова място не може да прави друго, освен да мечтае. Тя мечтае и плува из някакви хоризонти, вълшебни и непознати, но в които изневиделица падат и се кръстосват мили образи от твоето минало и спомени ту мъчително сладки и неуловими, ту тежки като куршум, пълни с буря, но приспани и успокоени от времето, и мъгливи сенки от мъките и тревогите на настоящето, винаги варварски прозаично, грубо и жестоко в своята креслива реалност. Но даже и върху него тая кротка, покойна и засмяна природа фърля омиротворяюща пелена: человек вижда, че извън размътения вихър, в който се борят страстите, суетата и лъжата световни, съществува друг живот - мирен, свободен, неосквернен, - животът на естеството, пълен с мир и хармония непонятна; и той неволно става причастен към тоя живот, слива се с него и гълта из широко в гърдите си жизнерадостни струи от душевен мир и целебна свежест.
Мътните ми мечтания се прекъснаха от гласовете на някои деца, които, както разбрах, беряха вишни някъде близко зад гъстака. Скоро, види се, това занятие им умръзна и те се покатериха на две големи ясики, които не виждах оттука. Това разбрах по премещането на гласовете: те се раздаваха вече отвисоко. Двете ясики приказваха сега твърде силно, викаха, смеяха се, пеяха... Тия звукове на минута повърнаха мислите ми в друга, много отдалечена област: детинството.
Нахлуха в ума ми хиляди приятни спомени от оная невинна и блажена възраст, в която толкоз малко ни е било нужно, за да бъдем щастливи... Не, човек може да е разочарован от всичко, може да му е опротивяло всичко, що доставя насита или възбуждение на суетата, алчността, сладострастието, но пред вида на един бръмчащ рояк румени деца той се усеща слаб да противостои на едно сладко и парливо чувство, излязло из най-задрямалите дълбини на душата...
Сега аз дадох цялото си внимание на тоя концерт, решен да не пропусна нито една нотка от него, която ми дохождаше през листата. Любопитно и драго ми беше да чуя в какви прости, искрени и наивни слова се изражаваше радостта на тия безгрижни человеченца, да прочета книгата на тяхната душа, незапетнена още от пръските на житейското блато.
Боже мой!
Това, което излазяше из устата на тия момченца, това, което съставяше съдържанието на техните души, беше страшно! Даже една маймуна би се зачервила от срамотиите, които се говореха и които опозоряваха въздуха, дето ечаха чистите песни на славея в близкия шумалак В разговорите между двете ясики имаше толкова цинизъм и свободна безстидност, каквито всякъде другаде, само у деца не можеш прозря! Присъствувах на една оргия от мръсни думи и фрази, събрани сякаш от най-гнусните кръчми и вертепи, населявани от пяната на космополитическия сброд на столицата! Мене особено ме наскърби нодозрението, че в тия момченца ще има ученици: аз чух и декламации, каквито се учат изуст за годишните актове на училищата, но и тия декламации се подвеждаха към общия тон и се преплитаха безобразно със срамотни каламбурии, които очевидно не сега се измисляха.
- Ето душата на тия малки человеци, неизпитали още бурите и мръсотиите на света, а омърсени вече: ето чудовищния багаж, с който влизат от детинството в живота - думах си дълбоко потресен, като оставях бързо тая атмосфера, преситена от миазмите на сокашко-кръчмарските сквернословия.
Отдека и кога бяха успели тия крехки създания да се напоят с тая нравствена отрова, която без съмнение проникваше в цялото им духовно същество? Тия подли мисли и чувства - защото мисли и чувства изражаваха тия думи - бяха се посели в душите им, преди да падне в тях семето на добрите понятия, на чувствата за благородство и човеческо достойнство. Ето една природа, отрано покварена, заразена от влиянието на низката среда, и накуп тъжни условия, окръжающи възпитанието у нас. Възмутителни да ги чуеш и от възрастни хора, тия срамотии в устата на децата са една чудовищност! Какви хора ще излязат от тия деца? Какви граждани и какви добродетели? Какви плодове ще дадат подобни принципи? Който знай да говори мръсно, той и мисли мръсно. Тия хлапетии - предполагам, че са чирачета, - които вече говорят толкова безсрамства без свеняване, ще могат да говорят и лъжа без колебание, ще смеят да правят и подлости с леснина, с каквато ги и произнасят. Непременно такива ще са децата, които вадят очите на малките животни, късат крилата на птичките, додето добият възможност да бъдат зли и вредоносни за хората! Чини ми се, че виждам в тях бъдащите елементи на уличната сган и на общественото купище... Или може би се лъжех в тия си зловещи заключения? Но те ми се навръзваха непобедимо сега, аз не можех други да направя! Горчивият факт не ми даваше право на илюзии... Аз вярвам, че школото ще успее да облагороди донейде тия души, но как ще се бори с живите примери извън оградата му, от които черпят порочната наука? Не ще ли остави то непокътната една утайка от смрад вдън душите на тия бъдащи членове на обществото, може би - и ръководители негови?...
Стори ми се сега, че си обяснявам присъствието на ония вулгарни чърти в нашия народен характер, които и шовинизмът не би смял да отрече; чини ми се, че си обясних и една чърта на нашия език - чърта, която ме е много озадачавала досега: извънредно богатата терминология в речника ни на думи, изражающи понятие за грозно, низко, глупаво, мръсно; служащи за инструмент на клетви, хулби, просташки нападки - при крайната бедност от народни термини, изражающи противоположните им еквиваленти!...
Аз продължих разходката си към шумака, дето се чуеше славеят. Една потребност се обади у мене, сега именно, да послушам песента му. Той чупеше гласеца си по разни начини, изтъняваше, извиваше го плавно и завършваше всяка строфа с една звънлива трел, издъхнала на висока нота.
Пленен от тая деликатна музика, аз се оставих мълчаливо да поглъщам омайната й поезия. И в звучните преливи на гласа дали не слушах вълнение на сладките чувства на любовта, на радостта и чистия химн на незлобната душа? И говореше ми тая песен на славея за нещо чисто, кротко и нечовешко. И ази чувствувах под омиротворящото й обаяние как изчезват из душата ми облаците, навеяни от вихъра на жизненото зло.

АНГЕЛ

По небу полуночи ангел летел
И тихую песню он пел.

Лермонтов

Из тихите нощни небеса кроткият ангел на благата вест летеше радостно.
Летеше радостно той из нощните небеса и разнасяше из въздуха слово на радост и на утеха.
И викаше: „Христос воскресе!“
И това слово изпълваше с тържествен трепет пробудената твар, небесата, звездите, планините с техните зверове, широките моря с подводните жители на тъмнините им.
Христос воскресе!
При тая вест цялата природа тръпнеше от тиха радост.
И ето кроткият вестител от небесата се понесе ниско над земята, повтаряйки с трепетен глас сладките думи.
Мина над бедната колиба на сиромаха, викайки: „Христос воскресе!“
Сладостно чувство от непривична радост изпълни угрижената душа на сиромаха, лицето му се проясни и той отговори.
– Воистину воскресе!
Ангелът отлетя нататък; мина край прозореца на болния.
И болният, на своето страдалческо легло, се сепна радостно при светлата ангелска вест, която проникна, като слънчева луча, до възглавницата му. И сякаш целителен балсам падна въз страданието му. Той направи кръст с изнемощяла ръка и продума: „Воистину воскресе!“
И той се почувствува леко.
Ангелът мина край тъмното окно на затвора и извика през железните пречки: „Христос воскресе!“
Затворникът усети радост при тия думи, надежда окрили духа му, а очите му овлажняха от сълзи.
– Воистину воскресе!
И сладко стана на душата му.
Ангелът продължаваше летежа си ниско над земята. Той възвестяваше на стар и на млад, на здрав и на болен, на щастлив и нещастен, на зъл и добър великото събитие, от което се радваше земята и небето! Радваше се и палатът с чертози от мрамор и коприна, радваше се и сламената хижа на овчаря, затънтена в някоя крайна улица или в пущинака на някоя планина.
Защото бог беше един за всички, баща на всички, и всички верующи бяха деца негови: и оня, що бе в порфира, и оня, що бе в дрипи – всички, които вярваха в него.
Възрадваха се и отровените от омраза сърца на съдещите се, на лихоимците, на оклеветените, на жестоките и на слабите. Тая нощ те забравяха лошотиите, свои и чужди; едно общо чувство на забрава и прошка ги приобщаваше към радостта на светлия празник, сродяваше ги в любовта, възраждате ги чрез топлия лъх на вярата, великата утешителница и великата пролет и зимата на помръзналите в пороци или на чезнещите в страдания и безнадеждност души. В тоя час неприятелят бе готов да разгърне обятия на неприятеля си, проклятието – да се замени с целувка, юмрукът – с благословия. Сърцата бяха ясни и душите – добри.
И честитият ангел отминуваше от врата на врата, от прозорец на прозорец, от скръб на скръб със своята светла вест: „Христос воскресе!“
И оставяше по едно благо чувство, по една мера луча вред, дето хвърляше тия думи.
Замина и край един друг прозорец, глухо затворен с капак: „Христос воскресе!“
Никой не отговори отвътре.
Добрият херувим повтори.
И пак се ослуша.
Един груб глас, приличен на ръмжене, се обади в стаята.
Ангелът не искаше да си иде, додето не чуе благодатния християнски отговор, който навсякъде извикаха думите му. Той почука.
Прозорецът се отвори.
Тогава, при светлината на лампата, небесният вестоносец видя един човек странен. Лицето му беше изопнато и с черти, изпокривени от злоба, сухост и жестокост. Очите му блещяха от болезнен огън, който не топлеше, а лъхаше студ. Горчива ирония, по-отровна от отровата на змията, играеше лихо по бледните му, засъхнали устни. Бледавият цвят на лицето му, издълбано от ноктите на страданието или порока, или терзанията на съмнението, удряше на зелено, ставаше зловещо при трепливия светлик на лампата.
– Какво желаеш? – попита сприхаво тоя човек ангела.
– Печалний човече, дойдох и тебе да възвестя, че Христос воскресе – отговори ангелът.
Домакинът извика гневно:
– Не вярвам!
– Но чуй камбаните – каза ангелът, като посочи в нощта.
В това време въздухът се цепеше от радостния звън на божиите храмове.
Човекът си затули ушите:
– Не чуя.
– Нещастний, зарадвай се! Целият свят се радва!
– Не мога! Когато бях дете, аз се радвах; когато бях юноша, аз вярвах в твоя Христос и бях най-щастлив през тая нощ. Несъзнателно, сляпо вярвах и по-после, както вярваха майка ми и баща ми, и дедите ми, в чиито души вековете бяха напластили своите мракове. И беше ми добре в тъмнината. Но аз възмъжах, прогледнах през очилата на светлината, убедих се чрез силата на ума, че всичко е лъжа. Сега съм човек, презирам някогашните си заблуждения, срамувам се от тогавашните си радости!
– Човече, а сега какво вярваш?
– Нищо!
И образът му се изкриви от нова злоба и страдание; демоническа студена усмивка на миг пак проигра по устните му, сменена веднага от грозна безнадеждност.
Ангелът въздъхна печално.
– Нищо не вярваш ли?
– Нищо, иди си! – И той хлопна и затвори прозореца.
Кроткият ангел хвръкна нататък, угрижен.
Небесата сияеха със звездите си, природата тихо ликуваше, верующето човечество се пълнеше от трепети на жизнерадостност.
Високо над един покрив ангелът се срещна с друг ангел. При звездното сияние последният забележи скръбта по лицето на небесния си другар.
– Защо си тъжен? – попита го той.
– Налетях на една умряла душа – отговори първият ангел и отлитна нататък.
Въздухът се цепеше от празничния звън на камбаните, който възвестяваше на човечеството възкресението на Христа из гроба – прокоба за конечна победа на доброто въз злото, на светлината въз мрака на грядущето, и хвърляше въз верующите души лъчите на упованието и надеждата.
Звездните небеса сияеха тържествено.


           ДЯДО ЙОЦО ГЛЕДА

Когато си спомняме за нашите бащи, деди, роднини, преселили се на оня свят преди освобождението на отечеството, преди да лъснат пред очите им сладките лъчи на свободата, често ни минува през ума какво би било учудването им, радостта им, ако по едно чудо се събудеха от вечния си сън в гробовете, излезеха на бял свят и погледнеха около себе си: как щяха да бъдат поразени от всичко онова непознато, невероятно в живота, което ще ги обикаля и в което те ще се чувстват чужденци…
Нещастните родни души няма обаче да възкръснат и да се порадват на чудесиите на свободата, на които ние, обръгнали вече, гледаме равнодушно сега и за които те не са сънували даже в най-дивните си блянове!…
Не, те няма да възкръснат, никой не е възкръснал…
* * *
Имаше обаче един човек, който бе умрял в навечерието на Освободителната война и който възкръснал при вида на освободена България без да изпита разочарованията на нас, живите, които гледаме.
Той беше осемдесет и четири годишният старец дядо Йоцо.
Той живееше в едно затънтено планинско, от няколко кошари селце, загнездено в един висок усоен валог на Стара планина, над Искърската клисура.
Тоя дядо Йоцо, прост, но събуден старец, прекарал тежкия живот на роба във всичките му тегла, грозотии и безнадеждност, беше имал злочестината внезапно да ослепее в родното си гнездо на шейсет и четвъртата си година, тъкмо при отварянето Руско-турската война.
Той остана жив, но умря за живота, за светлината, с неугасен таен копнеж в сърцето да види „българското“ — така той наричаше свободна България!
В душата му живееха само образи от черното минало; в неговата старешка бодра памет върлуваха се тъмен рой спомени от робския живот, спомени грозни и лоши. Той виждаше в мисилите си ясно, което е виждал с очите си някога: ясно му се мяркаха в мрака червени фесове, гъжви, камшици, свирепи турци със свирепи лица, една дълга робска нощ без проблясък от радост и надежда, роден в нея и умрял в нея.
* * *
В тия непристъпни тогава балкански пустини екът на войната слабо стигна. Войната се почна и свърши без да се отрази почти гърмежът й в канарите на неприближимата Искърска клисура.
Настана свободна България.
И дядо Йоцо стана свободен — казаха му това.
Но той беше сляп, свободата не видеше, нито я чувстваше осезателно по нещо.
Свободата се изразяваше за него в думите: „Няма турци вече!“.
И той усещаше, че ги няма вече.
Но той жадуваше да види „българското“, да му се порадва.
В своите прости едноселци, в разговорите им, в мислите им, в грижите на всекидневния живот той не усещаше нищо особено ново. Все същите хора, със същите страсти, неволи и сиромашия, както и преди. Той слушаше същата глъчка и шум в кръчмата; същите селски крамоли, същите борби с нуждите и с природата в тая изгубена безплодна покрайнина, отдалечена от света.
„Де е българското?“ — питаше се той учуден, седнал на сянка под клоните на кривите церове пред държавата му, с поглед безжизнен, мечтателно впит в пространството.
Да бе имал зрение, той би хвръкнал като орел, да погледа какво има по новия свят.
„Анджак сега ми трябваха очите!“ — мислеше си той горчиво.
Да види свободна България — това беше неотстъпната му мисъл. Тая мисъл засланяше всичко друго, шумът на околния живот го оставяше равнодушен, безучастен — всичко беше тъй малко, незначително, нищожно и обикновено. Той се боеше, че ще умре, преди да разбере какво е нещо „българското“; или че може да изгуби от старост ума си, без да познае това чудно нещо…
* * *
Един път — на петата година след Освобождението — разнесе се слух из селото, че иде кой знае по какви неизповедими божии съдбини околийският началник.
Развълнува се селото от тая вест.
Разигра се и бедното дядово Йоцово сърце; разбуни се душата му от сладки парливи вълнения, неизпитвани още. Сега чак щеше да види той „българското“! Именно да види…
Разпита, да разбере тоя големец като какъв е, като какъв маймурин. Казаха му по-вещи селяни, че началникът е нещо като каймакамин, като паша.
— Ама български паша? — пита той, запъхтян от вълнение.
— Български, ами какъв! — отговарят му.
— Наш си? Българин?… — пита пак учуден.
— Турчин ли искаш да бъде, Йоцо? — отговарят му съжалително селяните, които отдавна са видели и началници, и по-големи хора във Враца — защото никой от тях не е бил в София.
Но дядо Йоцо не се задоволяваше с тоя отговор. Той пита началникът как е пременен, как ходи, носи ли сабя. Разправят му.
— Та и сабя ли носи?…
И той въздиша от радост.
„Ще го видим, като дойде“ — мисли старата му глава и се тресе.
* * *
Пристигна началникът и спря у Денкови.
Денковата къща — едничката в селцето по-прилична, на две ниски катчета, измазана с кал, с прозорчета, от които едното даже със стъкло, с тесни стълбици отвън — беше отредена от селото да приеме високия гост.
Затече се и дядо Йоцо към Денкови, тупа с тояжката си по плетената вратня и вика:
— Денко, тука ли е гостът?
Денко го вижда и се понамусва:
— Тука е, дядо Йоцо. За каква работа идеш? Началнико е уморен, остави го сега!
— Абе кажи му да излезе за един час! — дума старецът и тупа с тояжката си по двора, отивайки към стълбиците, що водят на одърчето.
— Що си тъй припрян? За кого, за какво дириш началнико? — пита домакинът.
— За никого, за мене си, тъй… кажи му: „Дядо Йоцо слепият иска да те види!“
— Да го видиш? — усмихва се горчиво Денко и си дума: — Ще го видиш ти, когато си видиш муцуната в кладенеца.
Но старецът настоява. Той тупа вече с тояжката си по първото стъпало на стълбите. Старата му глава се тресе.
Домакинът влиза при началника и му обажда, че един вдетинен старец, слепец, го търси.
— За каква работа? — пита началникът.
— Иде да те види.
— Да ме види?… И сляп, казваш?…
— Сляп от пет-шест години. — И той му разправи как дядо Йоцо ненадейно изгубил зрението си, когато братушките да дойдат.
— Беше заможничък и разбран челяк — допълни Денко, — но нали даде господ, ослепя, кой знае от какво… Сега гледа, ама не види… Вика се, умрял човек… Защо си го не прибере господ! Добре, че остави имотец — държава, стокица, — та го гледат син му и снаха му. И добре го гледат челяко…
— Любопитно — каза си началникът, — нека дойде! Не, чакай да изляза!
И той излизе на одъра и слезе по стълбите.
Дядо Йоцо по тропането на чизмите позна, че е той, българският паша, па свали шапката.
Чиновникът видя пред себе си един белобрад старец, но със здрав още изглед, с едро, почерняло, грубо лице, с окъсан безрамник и с чешири, увити с връв. Цялото му тяло се тресеше. Той стоеше в смирено положение, с наведена беловласа глава.
— Какво има, дядо? — попита началникът приветливо.
Старецът вдигна глава, обърна към него безжизнените си очи, които не се движеха. Само мишците на едрото му лице нервно затрапераха.
— Ваша милост ли си, синко?
— Аз съм, дядо.
— Пашата ли?
— Той, същият — каза началникът усмихнат.
Дядо Йоцо приближи към него, премести си шапката под лявата мишница, взе му ръката, побара сукнения ръкав; похвана медните копчета на гърдите му и екселбантите; попипа с трепетна ръка сребърните плетени еполети на раменете му, па се подигна, та ги целуна.
— Господи, видох! — продума старецът, който се прекръсти, па си изтри с ръкава сълзите, що бликнаха из мъртвите му очи.
Па се поклони ниско и рече:
— Сега прощавай, синко, че ти направих труд! — И тупайки с тояжката, гологлав, излезе.
* * *
После настанаха за него пак еднообразни, безпросветни дни; пак дълбокият мрак на слепотата, в който светеше със зарист блясък като ясна звезда в тъмна нощ само това видение — българският началник-паша! Чинеше се на стареца, че той пръв път след пет години бе прогледнал за един миг и видял „българското“ — една лучица от „българското“ — и се беше напълно уверил, че няма турци вече и е настанала слободия по света.
Освен тоя случай всичко друго си беше, както и по-напред: той пак срещаше в кръчмата същите селяни, слушаше същите крамоли и глъчки. Животът наоколо продължаваше да шуми еднакъв със своите неволи, трудове, дребни борби, без сам да вземе в тях участие, чужди за него и чужденец за тях. Една радостчица само му оставаше и му облажаваше тъмния живот: съзнанието, че България е свободна. И като внимаваше понякога на местните вражди и гонения, той се чудеше как тия хора си тровят живота, когато трябва да бъдат все весели и да се радват, че е българско и слободия. Та те имат очи: трябваше да бъдат честити!
„Ще рече човек, че те са слепци, а аз гледам“ — мислеше си той.
И той сядаше под церовете, слушаше как долу шуми Искърът, мислейки, че той пътува отдалеко и е видял много по-големи работи, и се радваше. И времето минаваше.
* * *
Един ден дядовото Йоцово сърце се разигра от ново вълнение. Дойде си в отпуск за Великден едничкият войник от селцето.
— Ами как дойде? С войнишки дрехи? — пита развълнуван дядо Йоцо.
— Във войнишки дрехи — отговарят му.
— И с калъчка?
— Да чуеш само как звънти, дядо Йоце!
Тича старецът при Кольовия син:
— Брей, юнако, тука ли си бре?…
— Какво дириш, Йоцо? — пита старият Кольо.
— Де аскерлият, да го видя?
Кольо извика сина си да го види дядо Йоцо и се усмихна самодоволно. Войникът излезе.
Старецът го усеща по сабята, която чатка по камъните. Той се спуска и стиска пъргавата ръка, която войникът му подава весело. Па му бара дебелия шинел, копчетата, фуражката, хваща сабята и я целува. После го погледва с безжизнения си поглед и зачудено лице, по което се проточили две сълзи.
— Та сега си имаме българска войска? — пита той и трепери от щастие.
— Имаме си, дядо Йоцо: и войска, и капитани, и наш княз — отговаря войникът гордо.
— Няма ли да подойде насам някога?
— Кой? Княза? — И войникът, и Кольо се смеят на простотията Йоцова.
И дядо Йоцо цял час разпитва за българския сарай в София, за българските топове, за българския талим и за всичко… И като слуша чудесиите, що му разправя войникът, нему се струва, че някъде в дълбочините на душата му едно слънце изгрява и осветлява всичко и той вижда пак зелени планините и голите чуки, с орли, накацали по тях, и белия божи свят, чудесно хубав!
А войникът, застървен, все разправя чудосии…
— Ух, да се не види макар: анджак сега ми трябват очи! — ядосва се пак старецът.
* * *
Дълго време дядо Йоцо живя под тия нови впечатления. В затънтеното селце не идеше вече никой външен човек от нова България, за да влее нова струя от благодатно вълнение в душата му. Не се случи никакво събитие в еднообразното прозявание на селцето му, което отдалеко даже да науми кипящия живот на България. Политическите трусове, които се заредиха и потърсиха издъно цялата страна, минаха без отглас в спокойния небосклон на селцето. В тия няколко бедни хижи вестник не идеше, защото никой не четеше; даскал нямаше, защото нямаше школо; поп нямаше, защото нямаше черква; стражар не стоеше, защото нямаше община, а зимата със снеговете си и каловете си спираше съвсем през седем месеца и така мъчното им съобщение със света… Даже слабо се чу и сръбската война, в която бе загинал едничкият от това село войник. Стигнаха като мътни, неопределени слухове, че нещо става там, някъде зад планините, но какво — никой добре не знаеше. В упоритата борба за добиване коравия ръжен, недопечен залък не остана време за любопитство и за работа на тъмните умове на тия тъмни хора.
И дядо Йоцо плъзнеше в незнание за световните събития в ненарушимия покой на селцето си.
Той падаше полека-лека в безучастна апатия към всичко, що го заобикаляше, в едно незлобиво състояние, близо до старческо полишване. По цели часове и дни стоеше под сянката на церовете замислен, с поглед умрял, безцелно вторачен в пространството, вслушвайки се в глухия шум на Искъра.
Изглеждаше, че нищо ново отвън няма вече да дойде да изтръгне душата му от това бавно и тихо умиране.


                                                                       * * *
Това се случи обаче.
Разнесе се слух, че ще прокарват железен път из клисурата на Искъра: инженери вече мерили там. Тоя слух стигна и до ушите на дяда Йоца и разтресе като с чук душевната му летаргия. Събуди се в дълбочините на паметта му един заспал отколешен спомен: той бе слушал в младини от един врачански чорбаджия, чорбаджи Мано, как паши и големци и френски мендизи казвали, че железница не е край да мине из устието; че милиони и милиони да се похарчат — нахалост е…
— Как? Българска железница?…
Той не искаше да повярва. Железница?… Из това устие, из тия стръмни места, дето кон не намираше място да закрепи копитата си по канарите? Дето кози крак мъчно се задържаше по стените?…
— Една голяма царщина не се нае, та ние ли?
Но слухът упорствуваше, продължаваше да смущава въображението на слепия старец; той даде работа на ума му — по всичко друго останал в състояние на детска незлобивост.
Но обадиха му един ден, че се захваща направата на железницата из устието. Селяните се наемаха за работници и слазяха долу при Искъра.
Удиви се старецът.
— Види се, намериха се някъде още по-учудени инженери — свят голям… Френци ли са пак?
Казаха му, че са българи.
Смая се старецът.
— Как, наши? Български инженери! Дето паши и учени френци казваха, че не може! Та сме имали по-учени хора ние?… Ами милионите у хилядите милиони дето казваше чорбаджи Мано?…
— И милионите си имаме… Който си има брада, има си и гребен!…
Изпълни се душата на дяда Йоца с възхищение. И войска, и паши, и топове, и княз, и учени хора, и милиони, и чудосии над чудосиите!
Сега „българското“ му се представи нещо велико, могъществено, необятно… Неговият убоги умне можеше да побере всичкото това величие. Досега символите на „българското“ се изразяваха за него само в еполетите на околийския началник и в сабята на войника, които бе попипал и целувал; сега то го поразяваше, смайваше със силата си и пълнеше с гордост душата му, българска ръка сечеше планините, българският ум измисляше работи, да се чуди и мае човек!
Де сега Мана чорбаджи, да видим какво ще каже?
Когато чу първите пукоти на канарите, които се строполяваха долу от мините, той си отри с ръкав очите, защото се просълзиха.

                                                    * * *
Оттогава неговот любимо място за стоене беше скалата на петдесетина крачки от държавата му, надвиснала над дълбоката клисура на Искъра, загърмяла от трескава работа.
От заран до вечер той стоеше на скалата, слушаше гълчът, пукотите, ударите на мотиките в земята, търкалянето на колцата, движението, смесения шум от усилията на гигантското дело.
Железницата се свърши и заработи. Дядо Йоцо чу с трепет първите писъци на свирката на паравоза, трещенето на колелата по релсите.
Пищеше и трещеше „българската железница“! Той сякаш оживя, възроди се.
Отиваше редовно на скалата, щом наближаваше часът на влака, за да чуе свирката и да погледа българската железница как фучи из устието.
Железният път се свързва в мислите му с понятието за свободна България. Той му говореше с гърмежа си ясно за новото, за „българското“ време. Както преди нищо не наумяваше в селото за него: само „свирката“ му обаждаше това. И когато наближаваше тя да изпищи, той зарязваше всичко и тичаше с тояжката си на канарата, за да гледа…
Пътниците, изправени на прозорците на вагоните да гледат живописните завои на пролома съгледваха учудени на един рът отсреща, че стои един човек и им маха с шапка. Това беше дядо Йоцо. Той поздравяваше по тоя начин нова България.
Съселяните му привикнаха да го виждат всеки ден на скалата и си казваха ухилено:
— Дядо Йоцо гледа…
Тоя умрял за живота и за света човек възкръсваше само при ехтежа на влака и му се радваше с детинска радост. Само той вече олицетворяваше пред него свободна България; понеже не беше видял железница през живота си, въображението му я рисуваше като един чудовищен крилат змей, който пуща пламък из устата си, бучи и реве, фучи с невъобразима сила и бързина из планината, разгласявайки силата, славата и напредъка на свободна България.
Слепотата и умствената му незлобливост бяха запазили като с броня душата му от разочарованията на тъмните й страни, които разочарования изпитваме ние, окатите…
Честит слепец!
Често някой нов кондуктор, учуден, че вижда все на същия час на канарата един старец, който маха с шапка към летящия влак, запитваше на ближната станция селяните, що се качваха в третия клас:
— Кой е този човек, дето все маха с шапка там от канарата? Някой луд?
И селяните отговаряха обикновено:
— Не бе, дядо Йоцо гледа…

                                                   * * *
Една вечер Йоцо се не върна вкъщи. Заранта син му отиде да го дири право при скалата, мислейки, че може да е паднал в пропастта.
Но той го завари умрял там с шапка в ръка.
Йоцо беше ненадейно издъхнал, поздравлявайки нова България…


    ЧИСТИЯТ ПЪТ
     (Епизод от живота на Васил Левски)
В комисията по откриването паметника на Левски в София, в която бях член, ставаше разговор върху великия проповедник на свободата. Понеже всичките членове от тази комисия много или малко лично познаваха Левски, разказваха се анекдоти за неговата безстрашливост и смелост при най-трудни обстоятелства, за неговата съобразителност и хладнокръвие в опасностите, с които беше насеяна всяка стъпка от неговото скиталческо съществувание. Всичките тия разкази, един от други по-невероятни и изумителни, хвърляха ново освещение върху моралната сила на Дякона и прибавяха нови зари на ореола, с който този тайнствен, почти легендарен лик стои окръжен в нашето въображение. От всичките наши първи революционери само един Левски може да печели от всяко ново разчопляне на неговия живот. Другите са една смес от светлини и сенки, всичките имат своята опака страна, тяхното обаяние неминуемо губи от силата си и блясъка си, щом личностите на тия революционери изцяло се покажат на нашия любопитен поглед. Една покровителствена завеса е нужна за известни страни на техния характер, за известни моменти на техния метежен живот. Затова задачата на техния биограф е деликатна, когато той реши да изрисува живота им с фотографическа точност. Ние видяхме колко повреди Захарий Стоянов при подобен един случай (опита за биографията на Христо Ботев).
Само един Левски не се бои от такова фотографисване. Всяка гънка от неговия обществен и частен живот, осветлена от биографа, изважда го по-голям пред нас. Васил Левски е образец на нравствена чистота. Той е не само доблестен — той е добродетелен: победоносно оборване теорията у нас, че честността е елемент, несъвместим с революционерството. Васил Левски наумява подвижниците на първото християнство, народът го наричаше „Апостолът“. Никога прозвище по-вярно не се е давало: апостол по посланието си и по фанатическата вяра в бога си — свободата на България, — той наумява Христовите ученици и по образа на живота си, по трезвостта, по чистотата на нравите си, и, макар скептик, по безукорната си чисто християнска нравственост. Левски не е пил, не е пушил, не е усвоил чуждо нещо; както Карла XII, не е знаял жена; скитник вечен, вагабонтин, голак, често гладен — той е умял да бъде въплощение на идеална честност. Но това е работа на бъдещите му биографи, а аз ще разкажа тука една от многото черти на неговото пословично хладнокръвие и ловкост при опасни минути.
Разказът на един от членовете на комисията г. И. Грозев съдържаше следующето:
На 1870 г. И. Грозев тръгнал по своя работа от Пловдив за Карлово, отде е родом. Още като бил в Пловдив, той чул твърде безпокоителна мълва относително дякона Василя Левски: Васил Левски бил в Карлово, правителството подушило това и изпратило за там страшният кърсердар хаджи Исмал ага с четирийсет и пет души конни войници със заповед да разтършува цялото Карлово и да намери и доведе жив или мъртъв Левски. В същото време дало заповеди на властите по цялата Карловска околия да бдят и бъдат нащрек. Всеки друм, всеки хан, всеки подозрителен пътник бил турен под надзора на заптиетата. Като знаял тия извънредно сериозни мероприятия на турското правителство, за да тури ръка най-после на неуловимия и опасен революционер, Грозев бил твърде угрижен. Когато стигнал Средна гора и минал селото Чукурлии, на срещната рътлина се запрашило шосето и една дружина конници се показала. Веднага познал, че това е потерята на хаджи Исмал ага, която се връща. Грозев потреперал при мисълта, дали не е там и Левски. Той с олекнало сърце видял, когато се доближил, че Дякона няма там. Хаджи Исмаил ага, който се познавал с Грозева, спрял го, изпушили по една цигара в незначителни разговори, пожелал му добър път и отминал с конницата си.
На петдесет разкрача по-нататък Грозев видял, че се подава един конник българин, облечен в потури, с фес, и който държал ниско над главата си една омбрела, за да му пази сянка, понеже силно пекло. Омбрелата му не допущала да види в лицето този пътник, та това и не го интересувало. Когато се пресрещнали с пътника и Грозев си отминувал спокойно, зачул, че пътникът с омбрелата го извикал:
— Бай Грозев, добър час!
Грозев се извърнал и го погледнал. Какво било неговото удивление и ужас, когато познал в този господин Василя Левски!
Здрависали се, па захванал да го съди каква е тая лудост да пътува с потерята, да се излага на всеки миг на ужасна опасност. Хоканията, мъмренията на Грозева, произходящи от топло дружеско съчувствие към обичания на всички апостол, нямали край.
Левски се усмихнал, па казал:
— Не се безпокой: сега пътят е най-чист.
— Сега най-чист пътят? Луд ли си, Дяконе? — сърдел се Грозев, като му посочил потерята.
— Като вървя с потерята, аз съм в пълна безопасност… Кому ще хрумне на ума да ме подозре сега! Целият свят е уверен, че Левски сега се крие в миша дупка… Слез, слез!
И като се смъкнал от коня си, заставил и Грозева, още по-силно втрещен и уплашен, да слезе и седнали под клоните на един бряст край пътя.
Там Левски разправил подробно опасността, в която е бил поставен от вдигнатата от турците тревога в Карлово, всичките къщи, в които го дирили, как и къде се крил и колко пъти на косъм висял животът му.
— Пък бързах за Пловдив. Там ме вика делото. Щом потегли кърсердарят от Карлово, и аз потеглих с него, както видиш… Да пътувам инак всяко заптие щеше да ме изгледа… Сега съм мирен.
— И ти ще влезеш в Пловдив с хаджи Исмаил ага? — попитал Грозев.
— Непременно: даже ще се смеся там със самата потеря. Но сбогом, да вървя и аз, че дружината ми отминува — казал усмихнат Левски и се простил с Грозева, па яхнал здравото си конче.
Подир няколко минути, когато Грозев се изкачил на по-високо бърдо, той се обърнал и погледнал в с. Чукурлии: видял там, че низамите на кърсердаря отседлали и развеждали конете си. При тях и един българин в потури и със свита омбрела в ръка развеждал своя.




Няма коментари:

Публикуване на коментар