15 юни 2012 г.

Хари Потър и Орденът на феникса-7




            Глава тридесет и трета: Битка и бягство
            Хари нямаше представа какво е намислила Хърмаяни и дали изобщо има някакъв план. След като излязоха в коридора пред кабинета на Ъмбридж, той тръгна половин крачка след приятелката си — щеше да изглежда твърде подозрително, ако се издаде, че не знае къде отиват. Не дръзваше и да се опита да заговори момичето. Ъмбридж крачеше толкова близо зад тях, че той я чуваше как диша на пресекулки.
            Хърмаяни ги поведе надолу по стълбището към Входната зала. През двойната врата на Голямата зала се чуваха гълчава и потракване на прибори по чиниите. На Хари му се стори невероятно, че само на пет-шест метра има хора, които се наслаждават на вечерята и безгрижно ознаменуват края на изпитите…
            Хърмаяни мина право през дъбовата входна врата и в дъхавия вечерен въздух заслиза по каменните стъпала. Слънцето се снишаваше над върхарите на дърветата в Забранената гора и когато Хърмаяни закрачи целеустремено през тревата — Ъмбридж подтичваше, за да не изостава, — дългите им тъмни сенки се заизвиваха като плащове отзад по моравата.
            — Скрито е в къщата на Хагрид, нали? — рече нетърпеливо Ъмбридж в ухото на Хари.
            — Разбира се, че не — отсече Хърмаяни. — Хагрид можеше да го задейства неволно.
            — Ами да, могъл е — каза Ъмбридж, все по-развълнувана. — Какъвто е недодялан тоя мелез!
            Тя се изсмя. Хари изпита силно желание да се обърне и да я сграбчи за гърлото, но се сдържа. Белегът го пробождаше в притихналия вечерен въздух, ала още не пареше като нажежено желязо, както щеше да стане, ако Волдемор посегнеше да убива.
            — Къде е… тогава? — попита Ъмбридж със сянка на колебание, понеже Хърмаяни продължи да крачи към гората.
            — Ето там, разбира се — отговори момичето и посочи тъмните дървета. — Трябва да е на място, където учениците няма да го намерят случайно.
            — Естествено — съгласи се Ъмбридж, макар че сега в гласа й се долавяше и лека уплаха. — Естествено… добре тогава… вие двамата вървете пред мен.
            — Щом ще бъдем отпред, може ли да вземем магическата Ви пръчка? — попита я Хари.
            — Не, не може, господин Потър — отвърна мазно Ъмбридж и го боцна с пръчката отзад по гърба. — Опасявам се, че министерството цени моя живот малко повече, отколкото Вашия.
            Навлязоха в хладната сянка на първите дървета и Хари се опита да привлече погледа на Хърмаяни. Струваше му се, че най-голямата глупост, която ще направят тази вечер, е да отидат без магически пръчки в гората. Тя обаче само стрелна презрително Ъмбридж с очи и се гмурна право сред дърветата. Движеше се с такава бързина, че Ъмбридж с нейните по-къси крака едвам успяваше да ги настигне.
            — Много навътре в гората ли е? — попита тя, когато мантията й се закачи за една къпина и се разпра.
            — О, да, скрито е добре — отвърна момичето.
            Опасенията на Хари се засилиха. Хърмаяни тръгна не по пътеката, откъдето бяха минали, за да посетят Гроп, а по онази, по която преди три години той беше стигнал до бърлогата на чудовището Арагог. Тогава Хърмаяни не беше с него и сигурно и не подозираше каква опасност ги дебне в края й.
            — Ъъъ… сигурна ли си, че това беше пътят? — натърти той.
            — О, да — отвърна момичето със стоманеностуден глас и продължи напред през шубрака, като според Хари вдигаше напълно излишен шум.
            Зад тях Ъмбридж се препъна в паднала фиданка, но никой от двамата не спря да й помогне. Хърмаяни продължи да крачи, само подвикна силно през рамо:
            — Още малко!
            — По-тихо, Хърмаяни — изсумтя Хари и забърза да я настигне. — Не се знае какво ни слуша тук…
            — Нека ни чуват — отговори тя тихо, докато Ъмбридж подтичваше шумно подире им. — Ще видиш…
            Вървяха, както им се стори, доста дълго и отново навлязоха толкова навътре в гората, че гъстият балдахин на дърветата затули изцяло светлината. Хари бе обзет от чувство, каквото беше изпитвал и друг път в гората: че ги наблюдават невидими очи.
            — Колко още навътре? — попита ядосана Ъмбридж зад него.
            — Още малко! — провикна се Хърмаяни, след като излязоха на мрачна усойна поляна. — Съвсем малко…
            Във въздуха прелетя стрела, която се впи със застрашителен тъп звук в дървото точно над главата й. Изведнъж всичко наоколо се огласи от тропота на копита, Хари усети как земята под краката им трепери, а Ъмбридж нададе тих писък и го избута пред себе си, да й е като щит…
            Той се отскубна и се обърна. От всички страни се появиха към петдесет кентавъра, които бяха вдигнали лъкове със стрели и ги бяха насочили към Хари, Хърмаяни и Ъмбридж. Те отстъпиха бавно към средата на поляната, Ъмбридж хленчеше от ужас. Хари погледна с крайчеца на окото Хърмаяни. Тя се усмихваше победоносно.
            — Кои сте вие? — попита един глас.
            Хари се извърна наляво. Към тях от обръча се беше насочил дорестият кентавър на име Магориан, и той като останалите беше вдигнал лък. Вдясно от Хари Ъмбридж продължаваше да циври и макар да бе насочила магическата пръчка към напредващия кентавър, тя се тресеше в ръката й.
            — Попитах, човеко, кои сте? — рече грубо Магориан.
            — Аз съм Долорес Ъмбридж — представи се тя пискливо и ужасено. — Първи заместник-министър на магията, директорка и велика инквизиторка на „Хогуортс“!
            — Значи сте от Министерството на магията? — попита Магориан, а доста от кентаврите в кръга около тях се размърдаха неспокойно.
            — Точно така — потвърди още по-пискливо Ъмбридж, — затова внимавайте много! Според законите, съставени от отдел „Регулация и контрол на магическите същества“, ако някой мелез като вас нападне човек…
            — Как ни нарекохте? — ревна необуздан на вид черен кентавър, когото Хари позна.
            Беше Бейн. Около тях се чу гневен ропот, опънаха се тетиви.
            — Не ги наричайте така! — подвикна вбесена Хърмаяни, но Ъмбридж очевидно не я чу.
            Тя продължи с трепереща пръчка, насочена към Магориан:
            — В алинея „б“ на Закон петнадесети е посочено съвсем ясно, че „всяко нападение, извършено от магическо същество, за което се смята, че има почти човешки разсъдък, а оттам и че носи отговорност за деянията си…“
            — „Почти човешки разсъдък“ ли? — повтори Магориан, а Бейн и доста от другите кентаври се разфучаха гневно и заудряха с копита по земята. — За нас, човеко, това е тежка обида. За щастие разсъдъкът ни далеч надвишава вашия.
            — Какво търсите в нашата гора? — ревна сивият кентавър със сурово лице, когото Хари и Хърмаяни бяха видели при последното си идване в гората. — Защо сте тук?
            — Вашата гора ли? — рече Ъмбридж, която сега се тресеше не само от страх, но явно и от възмущение. — Нека ви напомня, че живеете тук само защото от Министерството на магията са ви допуснали в някои участъци…
            Една стрела изсвистя толкова близо до нея, че закачи мишата й коса. Ъмбридж нададе оглушителен писък и се хвана за главата, а някои от кентаврите ревнаха одобрително, други се изкискаха хрипливо. Смехът им, необуздан, примесен с цвилене, прокънтя над сумрачната поляна, а гледката на тропащите им копита бе крайно обезпокоителна.
            — Е, чия е гората, човеко? — сопна се Бейн.
            — Мръсни мелези! — изписка Ъмбридж, без да сваля ръце от главата си. — Зверове! Развилнели се добичета!
            — Тихо! — извика Хърмаяни, ала твърде късно.
            Ъмбридж насочи магическата пръчка към Магориан и изпищя:
            — „Инкарцерус!“
            Във въздуха политнаха въжета като дебели змии, които се омотаха здраво около тялото на кентавъра и пристегнаха ръцете му, а той ревна от гняв и се вдигна на задни крака, като се опита да се освободи. Останалите кентаври се спуснаха напред.
            Хари сграбчи Хърмаяни, повали я на земята и долепил лице до пръстта долу, изживя миг на ужас, когато край него задумкаха копита, ала кентаврите ги прескачаха и ги заобикаляха с гневни крясъци и рев.
            — Нееееее! — чу той писъка на Ъмбридж. — Неееее… аз съм първи заместник-министър, не можете… пуснете ме, добичета… нееее!
            Хари видя как блясва червена светлина и разбра, че Ъмбридж се е опитала да зашемети с магия един от кентаврите, а после тя нададе много силен вой. Момчето понадигна на няколко сантиметра глава: сграбчил директорката откъм гърба, Бейн я вдигна високо във въздуха, докато тя се гърчеше и пищеше от уплаха. Магическата пръчка падна от ръката й на земята и сърцето на Хари подскочи. Само ако можеше да я достигне…
            Но докато се пресягаше към пръчката, копитото на един от кентаврите се стовари върху нея и я счупи точно на две.
            — И така! — изръмжа в ухото му глас, изневиделица към него се протегна дебела космата ръка и го дръпна да стане. Хърмаяни също беше изправена на крака.
            Над понеслите се разноцветни гърбове и глави на кентаврите Хари видя как Бейн отнася през дърветата Ъмбридж. Тя не спираше да пищи, ала гласът й заглъхваше все повече и повече, докато накрая вече не се чуваше през тропота на копитата край тях.
            — А тези тук? — попита сивият кентавър със свирепо лице, който държеше Хърмаяни.
            — Те са невръстни — отвърна провлачен тъжен глас някъде отзад. — Не нападаме жребчета.
            — Точно те я доведоха, Ронън — възрази кентавърът, стиснал тъй силно Хари. — И не са чак толкова невръстни… този тук скоро ще стане мъж.
            Той разтресе Хари за яката на мантията.
            — Много ви моля — проплака тихо Хърмаяни, — много ви моля, не ни нападайте, ние не мислим като нея, не сме чиновници от Министерството на магията! Дойдохме само защото се надявахме да я прогоните.
            От изражението на сивия кентавър, който държеше приятелката му, Хари веднага разбра, че с тези думи тя е допуснала ужасна грешка. Сивият кентавър отметна глава, тропна яростно със задни крака и ревна:
            — Видя ли, Ронън? Вече са придобили наглостта на своето племе! Така значи, искали сте да ви свършим мръсната работа, нали, човешко момиче? Трябвало е да ви бъдем слуги, да отпъдим като покорни хрътки вашите врагове!
            — Не! — изписка вцепенена Хърмаяни. — Много ви моля… не исках да кажа това! Просто се надявах, че… че ще ни помогнете…
            Но с всяка нова дума като че влошаваше положението още повече.
            — Ние не помагаме на човеци! — изръмжа кентавърът, който държеше Хари, и го стисна още по-здраво, като отстъпи малко назад, така че краката на момчето тутакси се отлепиха от земята. — Ние сме волно племе и се гордеем с това. Няма да допуснем да си тръгнете оттук, та после да се хвалите, че сме изпълнили заповедите ви!
            — Изобщо няма да казваме такова нещо! — викна Хари. — Знаем, че го направихте не защото сме искали ние…
            Като че ли обаче не го слушаше никой. Един брадат кентавър отзад изкрещя:
            — Дошли са неканени, трябва да си понесат последиците!
            Думите му бяха посрещнати с одобрителен рев, а един сиво-кафяв кентавър заяви:
            — Нека вървят при жената!
            — Нали казахте, че не докосвате и с пръст невинните! — провикна се Хърмаяни, по чието лице вече се стичаха истински сълзи. — Не сме сторили нищо, за да ви нараним, не сме използвали магически пръчки и закани, искаме само да се върнем в училището, много ви моля, пуснете ни…
            — Не всички сме като изменника Фирензи, човешко момиче! — кресна сивият кентавър под одобрителното цвилене на събратята си. — Може би сте си мислели, че сме някакви красиви говорещи коне! Ние сме древен народ, няма да търпим магьоснически набези и обиди! Не признаваме вашите закони, нито върховенството ви, ние сме…
            Но така и не чуха какво още са кентаврите, защото точно тогава от края на поляната екна трясък, толкова силен, че се обърнаха всички: Хари, Хърмаяни и петдесетте кентавъра, запълнили пространството наоколо. Кентавърът, който държеше Хари, го пусна на земята, понеже ръцете му се стрелнаха към лъка и колчана със стрелите. Хърмаяни също бе оставена да се свлече и Хари забърза към нея точно когато два дебели дънера се раздалечиха зловещо и в пролуката между тях се появи чудовищното туловище на великана Гроп.
            Кентаврите най-отпред се дръпнаха и се блъснаха в събратята си отзад, поляната се бе превърнала в гора от лъкове и стрели, които чакаха да бъдат изстреляни и сочеха до една нагоре, към огромното сивкаво лице, надвиснало над тях под балдахина на гъстите клони. Кривата уста на Гроп беше зейнала глупаво, в полумрака проблясваха жълтите му зъби, големи колкото тухли, мътните му очи с цвят на кал се бяха присвили — великанът се взираше в тварите в краката си. И от двата му глезена се влачеха разкъсани въжета.
            Той отвори още по-широко уста.
            — Хагър.
            Хари не знаеше какво означава това „хагър“ и на какъв език е, а и не го вълнуваше — гледаше ходилата на Гроп, дълги почти колкото цялото тяло на момчето. Хърмаяни го стисна здраво за ръката, а кентаврите бяха притихнали и се бяха вторачили във великана, чиято огромна кръгла глава се клатеше насам-натам, докато той продължаваше да се взира сред тях, сякаш търси нещо, което си е изпуснал.
            — Хагър! — повтори по-настойчиво Гроп.
            — Махай се оттук, великане! — провикна се Магориан. — Не си добре дошъл сред нас.
            Тези думи явно не направиха никакво впечатление на Гроп. Той се понаведе (ръцете на кентаврите върху лъковете се изопнаха), после ревна:
            — ХАГЪР!
            Някои от кентаврите изглежда се притесниха. Хърмаяни обаче ахна.
            — Хари! — прошепна тя. — Според мен той се опитва да каже „Хагрид“!
            Точно в този миг Гроп ги зърна — единствените две човешки същества сред море от кентаври. Наведе с още две-три педи глава и се вторачи в тях. Хари усети как Хърмаяни се разтреперва, когато Гроп отново зейна и рече с гърлен тътнещ глас:
            — Хърми.
            — Майко мила — възкликна момичето и се вкопчи в ръката на Хари толкова силно, че тя започна да изтръпва. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне. — Той… той ме помни!
            — ХЪРМИ! — ревна пак Гроп. — КЪДЕ ХАГЪР?
            — Не знам — изписка ужасена тя. — Съжалявам, Гроп, не знам!
            — ГРОП ИСКА ХАГЪР!
            Една от месестите ръце на великана посегна надолу. Хърмаяни нададе истински писък, изтича няколко крачки назад и падна. След като нямаше магическа пръчка, Хари се приготви да удря, да рита, да хапе, да прави каквото и да е, когато ръката замахна към него и повали един снежнобял кентавър.
            Кентаврите сякаш бяха чакали само това: когато протегнатите пръсти на Гроп бяха на педя от Хари, във въздуха към великана се понесоха петдесет стрели, които се посипаха по огромното му лице. Той ревна от болка и гняв, изправи се и затърка с грамадни ръце лицето си, като чупеше стрелите, но забиваше още по-надълбоко върховете им. Виеше и тъпчеше с огромни ходила, а кентаврите се пръснаха кой накъдето види. По Хари се посипаха едри като камъчета капки великанска кръв, когато той издърпа Хърмаяни да стане и двамата хукнаха презглава към прикритието на дърветата. Щом се шмугнаха сред тях, погледнаха назад: с окървавено лице Гроп замахваше слепешката, за да хване кентаврите, които отстъпиха в безредие и препуснаха през дърветата в другия край на поляната. Хари и Хърмаяни гледаха как Гроп надава поредния яростен вик и се спуска да ги гони, като събаря по пътя си още и още дървета.
            — О, не — простена Хърмаяни, която трепереше толкова силно, че чак й се подкосиха коленете. — Какъв ужас! Ще ги изтреби до крак.
            — Да ти призная, това не ме вълнува особено — рече Хари с горчивина.
            Тропотът на препусналите кентаври и пухтенето на великана, който вървеше опипом, заглъхваха все повече. Докато Хари ги слушаше, в белега отново го прониза туптяща болка и го заля вълна от ужас.
            Бяха пропилели толкова много време, сега бяха по-далеч от това да спасят Сириус, дори отколкото в мига, когато Хари получи видението. Той не само беше останал без магическата си пръчка, но се оказаха хванати като в капан насред Забранената гора, лишени от всякакви средства за придвижване.
            — Много умен план, няма що — озъби се той на Хърмаяни, за да си излее поне малко гнева. — Наистина умен план. И сега къде ще отидем?
            — Трябва да се върнем в замъка — отвърна едва чуто момичето.
            — Докато го направим, Сириус вероятно ще бъде мъртъв! — тросна се Хари и изрита ядно едно дърво наблизо.
            Някъде горе се чу леко изпукване, момчето се извърна и видя вбесен съчко, който гънеше към него дългите си като вейки пръсти.
            — Е, без магически пръчки не можем да направим нищо — отсъди безнадеждно Хърмаяни и се изправи със сетни сили. — Но, Хари, как точно смяташе да стигнем чак в Лондон?
            — Да, и ние това се питаме — каза познат глас зад нея.
            Хари и Хърмаяни се доближиха инстинктивно един до друг и надникнаха през дърветата.
            Появи се Рон, зад него бързаха Джини, Невил и Луна. Всички изглеждаха ужасно: по бузата на Джини се червенееха няколко дълги драскотини, над дясното око на Невил се издуваше голяма морава цицина, устната на Рон кървеше обилно, ала всички явно бяха много доволни от себе си.
            — Е — подхвана Рон и като подаваше магическата пръчка на Хари, отмести един увиснал ниско клон, — имате ли някакви предложения?
            — Как се измъкнахте? — изуми се Хари и взе от Рон пръчката.
            — Едно-две зашеметяващи заклинания, една магийка за обезоръжаване, Невил показа наистина прекрасна препречваща магия — отговори нехайно Рон и връчи и на Хърмаяни нейната магическа пръчка. — Но най-неотразима беше Джини, направи на Малфой проклятие за летящи сополи… Жестоко, цялото му лице се покри с огромни висящи гадории. Но както и да е. Видяхме през прозореца, че поемате към гората, и тръгнахме след вас. Какво направихте с Ъмбридж?
            — Отнесоха я — обясни Хари. — Цяло стадо кентаври.
            — А вас са ви оставили? — учуди се Джини.
            — Не, тях пък ги подгони Гроп — уточни Хари.
            — Кой е Гроп? — полюбопитства Луна.
            — Братчето на Хагрид — побърза да отговори Рон. — Но все едно, сега това не е важно. Какво разбра в огъня, Хари? Ти-знаеш-кой наистина ли е заловил Сириус, или?…
            — Наистина — рече Хари точно когато в белега пак го прободе болка, — и съм сигурен, че Сириус още е жив, само не виждам как ще стигнем до там, за да му помогнем.
            Всички се умълчаха, изглеждаха доста уплашени: препятствието, изпречило се на пътя им, сякаш бе непреодолимо.
            — Е, ще се наложи да летим — отбеляза Луна с възможно най-деловия тон, с който Хари някога я беше чувал да говори.
            — Добре — рече той подразнен и се нахвърли върху нея. — Първо, ако включваш и себе си, „ние“ няма да правим нищо, и второ, само Рон има метла, дето не я пази въоръжен трол, така че…
            — И аз имам метла! — обади се Джини.
            — Да, но ти няма да идваш с нас — сряза я Рон.
            — Извинявай, но и аз се тревожа не по-малко от теб за Сириус — отвърна момичето със стиснати зъби, така че изведнъж заприлича поразително на Фред и Джордж.
            — Ти си още… — подхвана Хари, ала Джини го прекъсна разгорещено:
            — Сега аз съм с три години по-голяма, отколкото беше ти, когато се изправи срещу Ти-знаеш-кого заради Философския камък, освен това благодарение именно на мен Малфой не може да мръдне от кабинета на Ъмбридж, понеже от всички посоки го нападат грамадни летящи сополи…
            — Да, но…
            — Всички бяхме заедно във ВОДА — намеси се тихо Невил. — Нали уж се готвехме да се сражаваме с Вие-знаете-кого? Сега за пръв път имаме възможност да направим нещо истинско… или е било само игра?
            — Не, разбира се… — рече нетърпеливо Хари.
            — Значи е редно да дойдем и ние — каза просто Невил. — Искаме да помогнем.
            — Точно така — усмихна се щастлива Луна.
            Хари срещна очите на Рон. Знаеше, че и той си мисли съвсем същото: ако можеше да избира кой от ВОДА да участва заедно с него, Рон и Хърмаяни в опита да спасят Сириус, не би посочил Джини, Невил и Луна.
            — Всъщност е все едно — каза отчаян, — защото още не знаем как да се доберем дотам…
            — Мисля, че го уточнихме — обади се влудяващо спокойно Луна. — С летене!
            — Виж какво — отвърна Рон, който едвам сдържаше гнева си, — ти може и да знаеш да летиш без метла, но на нас, останалите, надали ще ни поникнат криле точно когато ни се иска…
            — Има начини да летиш и без метла — възрази ведро момичето.
            — Сигурно на гърба на квакащите шнорхеловци или както там се казваха? — подметна Рон.
            — Нагънаторогите шнорхелоподобни квакльовци не могат да летят — отсече гордо Луна. — Затова пък тези тук могат, а и Хагрид спомена, че са много добри, ако трябва да намерят мястото, което ездачът търси.
            Хари се обърна рязко. Между две дървета стояха два тестрола, които следяха с блеснали бели зловещи очи тихия разговор, сякаш разбират всяка дума.
            — Да! — пророни той и пристъпи към тях.
            Те тръснаха главите си като на влечуги, отметнаха назад дълги черни гриви, а Хари се пресегна обнадежден и потупа най-близкия по лъскавия врат. Как изобщо му беше хрумнало, че са грозни?
            — Това онези шантави коне ли са? — поде плахо Рон, вторачен в точка, малко по-наляво от тестрола, който Хари галеше. — Дето ги виждаш само ако някой е умрял пред очите ти?
            — Да — потвърди Хари.
            — Колко са?
            — Само два.
            — Е, трябват ни три — заяви Хърмаяни, която още изглеждаше изплашена, но все така изпълнена с решимост.
            — Четири, Хърмаяни — поправи я свъсена Джини.
            — Според мен всъщност сме шестима — оповести спокойно Луна, докато броеше.
            — Не ме разсмивай, не можем да отидем всички! — възрази сърдито Хари. — Вижте какво, вие тримата — посочи той Невил, Джини и Луна — нямате нищо общо с това, не сте…
            Те пак започнаха да негодуват. Хари отново усети как в белега го пробожда болка, този път по-остра. Беше ценен всеки миг, сега не му бе до разправии.
            — Добре, щом толкова искате — рече той накрая, — но ако не намерим още тестроли, няма как да…
            — О, ще дойдат още — каза убедено Джини, и тя като Рон присвиваше очи в погрешна посока.
            Вероятно се заблуждаваше, че гледа конете.
            — Защо мислиш така?
            — Защото, ако случайно не си забелязал, вие с Хърмаяни сте целите в кръв — отвърна Джини невъзмутимо, — а ние знаем, че Хагрид примамва тестролите със сурово месо. Тези двата вероятно се появиха именно заради това.
            Точно тогава Хари усети как някой го подръпва леко за мантията и извърна поглед надолу — най-близкият тестрол го ближеше по ръкава, още влажен от кръвта на Гроп.
            — Добре — рече той, беше му хрумнало нещо, — ние с Рон ще яхнем тези и ще тръгнем напред, а Хърмаяни ще остане с вас да привлече още тестроли…
            — Няма да оставам — вбеси се тя.
            — Не е и нужно — усмихна се Луна. — Вижте, идват още… вие двамата явно доста миришете…
            Хари се извърна: през дърветата се промушваха най-малко шест-седем тестрола, които бяха притиснали плътно до телата си огромни кожести криле, очите им блестяха в мрака. Сега вече той нямаше оправдание.
            — Добре — рече ядосано, — всеки да хваща по един и да го яхва.

            Глава тридесет и четвърта: Отдел „Мистерии“
            Хари намота около ръката си гривата на най-близкия тестрол, стъпи с единия крак на пъна до него и се покатери тромаво върху свиления гръб на коня. Той не се възпротиви, само извърна рязко глава с оголени остри зъби и се опита пак да го близне лакомо по мантията.
            Забелязал, че може да намести колене точно зад основата на крилете, Хари се почувства по-сигурен и погледна към другите. Невил се беше покачил на следващия тестрол и сега се мъчеше да преметне късия си крак през гърба му. Луна вече беше яхнала странично един от конете и си приглаждаше мантията така, сякаш го прави всеки ден. Рон, Хърмаяни и Джини обаче още стояха като заковани и се взираха с отворени уста.
            — Какво има? — възкликна Хари.
            — Как да се качим? — попита едва чуто Рон. — Ние не ги виждаме.
            — О, лесно е — заяви Луна и след като се плъзна услужливо от гърба на своя тестрол, отиде при Рон, Хърмаяни и Джини. — Елате насам…
            Дръпна ги при другите коне, които стояха наблизо, и им помогна един по един да ги яхнат. И тримата бяха изключително притеснени, докато Луна намотаваше около ръцете им гривите на жребците и им обясняваше да се държат здраво, после и тя се върна при своя тестрол.
            — Това е лудост — промърмори Рон и плъзна предпазливо свободната си длан напред-назад по врата на коня. — Лудост… да можех поне да го видя…
            — По-добре се надявай да си остане невидим — рече мрачно Хари. — Готови ли сме всички?
            Останалите кимнаха и той видя как пет чифта колене се стягат под мантиите.
            — Добре…
            Погледна надолу към черната лъскава глава на тестрола и преглътна.
            — Министерството на магията, входът за посетители, Лондон — рече неуверено. — Ъъъ… ако знаете… къде да отидете…
            Миг-два неговият тестрол не направи нищо, сетне с широко стремително движение, с което едва не свали на земята ездача си, разпери криле, приклекна бавно и се изстреля толкова шеметно и рязко право нагоре, че се наложи Хари да притисне с все сила ръце и крака към тялото му, за да не се хлъзне към кокалестата му задница. Зажумя и долепи лице до копринената грива на коня, докато се извисяваха вихрено през най-горните клони на дърветата и се насочваха към кървавочервения залез.
            Хари не помнеше да се е движил някога толкова бързо: почти без да размахва широки криле, тестролът прелетя над замъка. Хладният въздух шибаше момчето в лицето, то стисна очи срещу свистящия вятър, сетне погледна встрани и видя петимата си другари, които се носеха подире му, долепени възможно най-близо до врата на тестрола, за да се предпазят от попътната струя.
            Бяха прелетели над парка в „Хогуортс“, бяха подминали Хогсмийд и Хари виждаше под тях планини и клисури. Когато започна да се свечерява, той забеляза и струпани на едно място светлинки — прелитаха над още и още села, — после и криволичещ път, по който самотна кола пъплеше ли, пъплеше през баирите към дома…
            — Колко е странно! — чу той някъде отзад приглушения вик на Рон и си представи какво е да се носиш с шеметна скорост на такава височина, без да виждаш какво те крепи.
            Спусна се здрач: небето стана сумрачно лилаво и по него заблещукаха сребърни звездици, а не след дълго ездачите вече се ориентираха само по светлините в мъгълските градове на каква височина се намират и колко бързо се движат. Хари беше обвил здраво ръце около врата на коня и го молеше наум да полети още по-бързо. Колко ли време беше минало, откакто беше видял Сириус да лежи на пода в отдел „Мистерии“? Колко още кръстникът му щеше да устои срещу Волдемор? Единственото, което Хари знаеше със сигурност, бе, че Сириус не е направил каквото Волдемор иска от него и че не е мъртъв. Беше убеден, че и в двата случая е щял да усети с тялото си ликуването на Волдемор или неговата ярост и в белега е щяла да го прободе остра болка точно както в нощта, когато беше нападнат господин Уизли.
            Продължаваха да летят в сгъстяващия се мрак, лицето на Хари бе студено и изпръхнало, от силното притискане към хълбоците на тестрола краката му бяха изтръпнали, той обаче не смееше да се намести, за да не се плъзне… от тътнещото свистене на вятъра в ушите си не чуваше нищо, от студения нощен въздух устата му беше суха и премръзнала. Беше загубил всякаква представа колко далеч са стигнали, сега се уповаваше единствено на звяра под него, който продължаваше да се носи устремно нататък в нощта почти без да удря с криле.
            Ако бяха закъснели…
            „Той е жив, още се съпротивлява, усещам го…“
            А ако Волдемор е решил, че Сириус няма да се прекърши…
            „Щях да разбера…“
            Присви го под лъжичката: главата на тестрола най-неочаквано се бе насочила към земята и Хари се хлъзна няколко сантиметра надолу по врата му. Най-после се снишаваха… Стори му се, че чува някъде зад себе си писък, и се изви опасно, но не видя падащо тяло… явно всички се бяха стъписали точно като него от смяната на посоката.
            Сега отвсякъде блестяха яркооранжеви светлини, които се уголемяваха и ставаха по-заоблени, виждаха се покриви на сгради, реки от фарове като светещи очи на насекоми, квадрати от бледожълта светлина, които всъщност бяха прозорци. Изневиделица се спуснаха към паважа и Хари се вкопчи със сетни сили в тестрола, готов за внезапен удар, ала конят докосна тъмната земя леко като сянка, Хари се плъзна от гърба му и огледа улицата: на нея още си стояха препълненият догоре контейнер за отпадъци и на хвърлей от него очуканата телефонна кабина, останали сякаш без цвят под яркия оранжев блясък на уличните лампи.
            Рон се приземи малко по-нататък и веднага тупна от тестрола на паважа.
            — Никога повече — зарече се той, докато се изправяше. Понечи да се дръпне от коня, но понеже не го виждаше, се блъсна в задницата му и за малко да падне отново. — Никога, никога повече… това беше най-ужасното…
            Хърмаяни и Джини кацнаха от двете му страни и се смъкнаха от жребците малко по-леко, отколкото Рон, макар и със същото облекчение, че отново са стъпили на земята, Невил скочи разтреперан, а Луна слезе съвсем плавно.
            — Сега къде отиваме? — попита тя Хари учтиво и любопитно, сякаш са тръгнали на екскурзия.
            — Ето там — отговори той. Потупа признателно тестрола, поведе забързано останалите към очуканата телефонна кабина и отвори вратата. — Влизайте! — подкани ги Хари, защото те се двоумяха.
            Рон и Джини се пъхнаха покорно вътре, Хърмаяни, Невил и Луна се сместиха зад тях, Хари хвърли един поглед към тестролите, които ровеха за огризки в боклукчийската кофа, и се провря след Луна в кабината.
            — Който е най-близо до апарата, да набере шест, две, четири, четири, две! — каза той.
            Рон огъна странно ръка, за да достигне шайбата, и докато тя се връщаше с бръмчене на мястото си, в кабината прозвуча студеният женски глас.
            — Добре дошли в Министерството на магията. Представете се, ако обичате, и кажете по какъв въпрос идвате.
            — Хари Потър, Рон Уизли, Хърмаяни Грейнджър — заизрежда много бързо Хари, — Джини Уизли, Невил Лонгботъм, Луна Лъвгуд… дошли сме да спасим един човек, освен ако министерството не го направи преди нас!
            — Благодаря — рече студеният женски глас. — Посетители, вземете, ако обичате, значките, и ги закачете отпред на мантиите си.
            В металния улей, откъдето обикновено се връщат монетите, се плъзнаха шест значки. Хърмаяни ги грабна и през главата на Джини ги връчи мълком на Хари, а той погледна най-горната: „Хари Потър, спасителна операция“.
            — Посетители, трябва да се явите на гише „Охрана“, където ще бъдете претърсени и ще предадете за регистрация магическите си пръчки. Гишето се намира в дъното на атриума.
            — Добре! — каза на висок глас Хари точно когато болката отново го прониза в белега. — Можем ли да тръгваме?
            Подът на телефонната кабина се разтресе, тротоарът зад стъклените й стени се надигна и се разстъпи, а тестролите, които ровеха из контейнера, се плъзнаха и се скриха от поглед. Обгърна ги непрогледен мрак и те заслизаха с глухо стържене към дълбините на Министерството на магията.
            В краката им блесна лъч мека златиста светлина, който се разшири и се плъзна нагоре по телата им. Хари приклекна и доколкото беше възможно в тясното пространство, насочи магическата пръчка, като се взираше през стъклото да види дали някой ги чака в атриума, той обаче изглеждаше съвсем безлюден. Светлината беше по-слаба, отколкото през деня, в камините по стените не горяха огньове, но когато асансьорът се плъзна и спря плавно, Хари видя, че златните символи пак се гънат и се извиват върху тъмносиния таван.
            — Министерството на магията ви пожелава приятна вечер — каза женският глас.
            Вратата на телефонната кабина се отвори рязко, Хари изскочи от нея, следван от Невил и Луна. В атриума се чуваше единствено ромонът на водата в златния шадраван, където се стичаха струи, бликащи от пръчките на магьосницата и магьосника, от острието на стрелата, която държеше кентавърът, и от върховете на шапката на таласъма и на ушите на домашното духче.
            — Да тръгваме — подкани тихо Хари и предвождани от него, шестимата хукнаха по коридора, покрай шадравана, към гишето, където беше седял магигардът, премерил магическата пръчка на Хари, и където сега нямаше никого.
            Хари беше сигурен, че там би трябвало да има човек от охраната, беше сигурен, че отсъствието му е зловещ знак, и лошите му предчувствия се засилиха, когато шестимата минаха през златната порта към асансьорите. Той натисна най-близкото копче за надолу и почти веднага се появи асансьор, чиято златна решетка се плъзна със страшен трясък и дрънчене встрани и те се втурнаха вътре. Хари удари деветото копче, решетката пак издрънча и асансьорът заслиза със звънтене и тракане. В деня, когато беше идвал с господин Уизли, Хари не беше забелязал колко шумни са асансьорите. Беше сигурен, че грохотът ще вдигне на крак всеки от охраната в сградата, но когато асансьорът спря, студеният женски глас оповести:
            — Отдел „Мистерии“.
            Решетката се плъзна и се отвори. Те излязоха в коридора, където не се помръдваше нищо освен най-близките факли, трепнали от раздвижения въздух откъм асансьора.
            Хари се извърна към черната врата. Беше я сънувал месеци и месеци наред, най-после стоеше пред нея.
            — Да вървим — прошепна и поведе останалите по коридора, точно зад него вървеше Луна, която се озърташе с леко отворена уста. — И така, слушайте — рече Хари, след като спря на около шест крачки от вратата. — Най-добре… най-добре е двама да останат да пазят тук и…
            — И как ще ти съобщим, ако се задава нещо? — попита Джини с вдигнати вежди. — Може да си на километри оттук.
            — Идваме с теб, Хари — рече Невил.
            — Стига сме протакали — отсече Рон.
            Хари все тъй не искаше да ги взима всички със себе си, но очевидно нямаше избор. Обърна се с лице към вратата и тръгна към нея… точно както и в съня му, тя се отвори и той прекрачи прага, повел след себе си останалите.
            Озоваха се в просторна кръгла стая. Всичко вътре, включително подът и таванът, беше черно, по черните стени на еднакво разстояние имаше еднакви врати без табелки и дръжки, между тях се виждаха светилници със свещи, които горяха със син пламък и хладната им трепкаща светлина се отразяваше в лъскавия мраморен под, наподобяващ тъмна вода.
            — Някой да затвори вратата — промълви Хари.
            Веднага щом Невил изпълни заповедта, Хари съжали, че я е изрекъл. Без дългата ивица светлина, процеждаща се от осветения от факлите коридор отзад, в помещението стана толкова тъмно, че за миг единственото, което шестимата виждаха, бяха гроздовете трепкащи сини пламъци по стените и призрачните им отражения по пода.
            Насън Хари винаги бе прекосявал целеустремено стаята, беше минавал през вратата точно срещу входа и бе продължавал нататък. Тук обаче имаше дванайсет врати. Точно когато загледа вратите отсреща, за да реши през коя да влязат, се чу силен тътен и свещите се задвижиха встрани. Кръглата стая се завъртя.
            Хърмаяни сграбчи Хари за ръката, сякаш уплашена да не се раздвижи и подът, той обаче не помръдна. За няколко мига, докато стената се въртеше шеметно, сините пламъци наоколо се сляха в нещо като неонови черти, сетне, пак така внезапно, както бе прокънтял, тътенът утихна и всичко отново застина.
            Вътре в очите на Хари сякаш имаше прогорени сини ивици, това бе всичко, което той виждаше.
            — Защо стана така? — прошепна уплашен Рон.
            — Според мен за да не запомним през коя врата сме влезли — отвърна приглушено Джини.
            Хари разбра веднага, че е права: беше в състояние да различи изхода точно колкото и мравка върху катраненочерен под, а вратата, през която трябваше да продължат нататък, можеше да бъде всяка от дванайсетте наоколо.
            — Как ще излезем на връщане? — разтревожи се и Невил.
            — Е, сега това не е важно — отговори убедено Хари и стиснал магическата пръчка по-здраво от всякога, примига с надеждата да заличи сините линии пред очите си, — ще мислим как да излезем чак след като открием Сириус…
            — Само не го викай! — настоя Хърмаяни, но Хари никога не се бе нуждал по-малко от съвета й.
            Инстинктът му подсказваше да бъде възможно най-тих.
            — Е, къде отиваме, Хари? — попита Рон.
            — Аз не… — подхвана той. Преглътна. — В сънищата си тръгвах от асансьорите по коридора и през вратата в дъното му влизах в тъмна стая, тази тук… после минавах през друга врата и отивах в помещение, което… сякаш блестеше. Нека опитаме няколко от вратите — предложи той припряно. — Щом видя, ще разбера откъде трябва да продължим. Хайде!
            Следван плътно от останалите, тръгна право към вратата точно отсреща, допря лявата си ръка до хладната й лъскава повърхност, вдигна пръчката, за да е готова веднага щом отвори, и бутна вратата.
            Тя се отвори с лекота.
            След тъмнината в първото помещение светилниците, увиснали ниско на златни вериги от тавана, създаваха впечатление, че тази дълга правоъгълна стая е много по-осветена, макар че ги нямаше искрящите, трепкащи светлини от сънищата на Хари. Вътре беше почти празно, имаше само няколко писалища и точно по средата огромна стъкленица, която беше пълна с тъмнозелена течност и бе толкова голяма, че шестимата можеха да поплуват вътре. В течността лениво се носеха няколко седефенобели неща.
            — Какво ли е това? — прошепна Рон.
            — Не знам — каза Хари.
            — Дали са риби? — пророни Джини.
            — Аквавирийни личинки! — съобщи развълнувана Луна. — Татко ми е казвал, че в министерството развъждат…
            — Не — прекъсна я Хърмаяни. Гласът й прозвуча странно. Тя се приближи да погледне отстрани на стъкленицата. — Това са мозъци.
            — Мозъци ли?
            — Да… Какво ли правят с тях?
            Хари отиде до нея. И наистина, сега, когато ги видя отблизо, се убеди, че няма грешка. Мозъците проблясваха злокобно, ту изчезваха, ту пак се показваха и докато се носеха из дълбините на зелената течност, приличаха малко на слузест карфиол.
            — Да се махаме — подкани Хари. — Не е тук, трябва да опитаме друга врата.
            — И тук има врати — обади се Рон, като сочеше стените. Сърцето на Хари се сви: колко ли голямо беше това място?
            — В съня от онази тъмна стая влязох в друга — обясни той. — Мисля, че трябва да се върнем и да опитаме оттам.
            Те забързаха обратно към тъмната кръгла стая, а пред очите на Хари вместо сините пламъчета на свещите плаваха призрачните очертания на мозъците.
            — Почакай! — извика рязко Хърмаяни, когато Луна понечи да затвори вратата на стаята с мозъците отзад. — „Флаграте!“
            Тя прокара магическата пръчка по въздуха и върху вратата изникна огнено „X“. Веднага щом щракна зад тях и се затвори, се чу силен тътен и стената пак се завъртя много бързо, сега обаче сред бледосиньото се мержелееше и голямо златисточервено петно, сетне всичко застина отново, а огненият кръст продължи да пламти и да показва вратата, която вече бяха опитали.
            — Добре се сети — похвали я Хари. — Хайде да пробваме тази тук…
            И този път отиде право при вратата отсреща, бутна я и я отвори с вдигната магическа пръчка, а другите го последваха.
            Стаята беше по-голяма от предишната, слабо осветена и правоъгълна, в средата хлътнала надолу, така че се образуваше голяма каменна яма, дълбока към шест метра. Стояха на най-горния ред на каменни пейки, които опасваха цялото помещение и се спускаха на стръмни катове като в амфитеатър или като в съдебната зала, където Хари бе изправен пред Магисъбора. Но вместо стол с вериги в средата на ямата имаше нещо като каменен подиум, на който се виждаше каменна арка, толкова древна, напукана и разядена, та Хари се изуми, че още не се е срутила. Арката не се крепеше от никоя стена наоколо и на нея беше окачена дрипава черна завеса, която въпреки студения застинал въздух в помещението потрепваше съвсем леко, сякаш някой току-що я е докоснал.
            — Кой е там? — попита Хари и скочи на пейката по-долу.
            Не отговори никой, завесата обаче продължи да се поклаща и издува.
            — Внимавай! — прошепна Хърмаяни.
            Хари заслиза от пейка на пейка, докато не стигна каменното дъно на вдлъбнатината. Стъпките му кънтяха, докато вървеше бавно към подиума. От мястото, където застана, островърхата арка изглеждаше много по-висока, отколкото му се бе сторила отгоре. Завесата пак се издуваше леко, сякаш някой току-що е минал през нея.
            — Сириус! — каза отново Хари, но този път по-тихо, понеже беше по-близо.
            Обзе го твърде странното чувство, че точно зад завесата, от другата страна на арката стои някой. Стиснал много здраво магическата пръчка, тръгна да обикаля предпазливо подиума, ала там обаче нямаше никого и единственото, което се виждаше, беше дрипавата черна завеса от другата страна.
            — Хайде да си ходим — извика Хърмаяни някъде от средата на каменните стъпала. — Не е тук, Хари, хайде да си тръгваме.
            Говореше уплашено, много по-уплашено, отколкото в стаята с плаващите мозъци, но Хари си помисли, че колкото и да е стара, арката е някак красива. Леко нагънатата завеса го привличаше — искаше му се много силно да се качи на подиума и да мине през нея.
            — Хайде, Хари, чу ли! — подкани по-настойчиво Хърмаяни.
            — Добре — отвърна той, но не се помръдна.
            Тъкмо беше чул нещо. Откъм другата страна на завесата долитаха едва доловим шепот, глух говор.
            — Какво казвате? — попита той много високо и думите му отекнаха в каменните пейки.
            — Никой не говори, Хари! — рече Хърмаяни и тръгна към него.
            — Някой нашепва отзад — възрази той и се дръпна, та тя да не го достига, после пак загледа свъсен завесата. — Ти ли си, Рон?
            — Ето ме, приятелю — отговори другото момче и изникна отстрани на арката.
            — Никой друг ли не чува? — изненада се Хари, защото шепотът и глухият говор се бяха засилили.
            Той забеляза, че неволно е стъпил на подиума.
            — И аз ги чувам — пророни Луна, която беше дошла при тях отстрани на подиума и гледаше полюшващата се завеса. — Там има хора.
            — Какво искаш да кажеш с това „там“? — попита Хърмаяни много по-гневно, отколкото предполагаха обстоятелствата, и скочи от най-долното стъпало. — Няма никакво „там“, това си е най-обикновена арка, няма място за никого. Престани, Хари, хайде, идвай…
            Сграбчи го за ръката и го затегли, той обаче й се опъна.
            — Хари, нали сме дошли заради Сириус! — напомни Хърмаяни пискливо и измъчено.
            — Сириус — повтори той, все така захласнат по завесата, която продължаваше да се поклаща. — Да…
            Накрая нещо се намести в мозъка му: Сириус, заловен, завързан и изтезаван, а той стои и гледа арката…
            Отстъпи няколко крачки от подиума и откъсна очи от завесата.
            — Да тръгваме — подкани Хари.
            — Точно това се опитвам да… хайде да вървим! — рече пак Хърмаяни и тръгна първа да заобикаля подиума.
            От другата страна Джини и Невил също гледаха като омагьосани завесата. Без да казва нищо, Хърмаяни хвана Джини за ръката, а Рон сграбчи ръката на Невил. Отведоха ги решително при най-ниската каменна пейка и се качиха чак при вратата.
            — Каква според теб беше тази арка? — прошепна Хари на Хърмаяни, след като влязоха отново в тъмната кръгла стая.
            — Не знам, но каквато и да е, беше опасна — отсече тя и пак изрисува върху вратата огнен кръст.
            И този път стената се завъртя и застина. Хари се приближи наслуки до друга врата и я бутна. Тя не се помръдна.
            — Какво има? — попита Хърмаяни.
            — Заключена е… — промълви Хари и се хвърли с цялата си тежест върху вратата, ала тя и не трепна.
            — Значи е тази, нали? — развълнува се Рон и се включи в опитите на Хари да я избие. — Определено е тази!
            — Махнете се! — подвикна рязко Хърмаяни. Насочи магическата пръчка към мястото, където обичайно се намират бравите на вратите, и каза: — „Алохомора!“
            Не се случи нищо.
            — Ножът на Сириус! — сети се Хари.
            Извади го от гънките на мантията си и го пъхна в процепа между вратата и стената. Останалите загледаха нетърпеливо как го прокарва от горе на долу, издърпва го и после подпира с рамо вратата. Тя си остана залостена. И не само това: когато погледна надолу към ножа, Хари видя, че острието се е разтопило.
            — Добре, тази стая я оставяме — заяви решително Хърмаяни.
            — А ако търсим точно нея? — попита Рон и се втренчи във вратата със страх, но и с копнеж.
            — Не може да е тя, в съня си Хари е минавал спокойно през всички врати — напомни Хърмаяни, като отбеляза и тази врата с поредния огнен кръст, а Хари прибра в джоба си вече безполезната ръкохватка от ножа на Сириус.
            — Знаете ли какво би могло да има вътре? — попита разпалено Луна, а стената пак се завъртя.
            — Сигурно нещо дърдорещо — подметна тихо Хърмаяни и Невил се засмя притеснено.
            Стената се плъзна и спря, а Хари, който изпадаше във все по-голямо отчаяние, бутна следващата врата и я отвори.
            — Ето я!
            Позна я веднага по красивата танцуваща светлина, която блестеше като елмаз. Когато очите му свикнаха с ослепителното сияние, Хари видя, че от всички повърхности греят часовници, малки и големи, старовремски с кутии и джобни, окачени между шкафовете или наслагани по писалищата от единия до другия край на помещението, така че то се огласяше от усърдно неуморно тиктакане като хиляди мънички маршируващи стъпки. Танцуващата елмазеносияйна светлина идваше от извисил се кристален съд в дъното на стаята, който приличаше на камбана.
            — Насам!
            Хари вече знаеше, че са на прав път, и сърцето му заби лудешки. Той поведе останалите по тясното пространство между редиците писалища, устремен както и в съня си към източника на светлината, кристалния съд с вид на камбана, висок едва ли не колкото него и поставен върху едно от писалищата — сякаш беше пълен с вихрещ се бляскав вятър.
            — О, вижте! — ахна Джини, когато се приближиха, и посочи самата сърцевина на съдината.
            В искрящата струя вътре се носеше мъничко, ярко като скъпоценен камък яйце. Щом се надигнеше в огромната стъкленица, се пукваше, отваряше се и отвътре се появяваше колибри, което се извисяваше чак до горния край на съда, но спуснеше ли се заедно със струята, перата му клюмваха, влажни и мръсни, и когато стигнеше дъното, яйцето отново го затваряше вътре в себе си.
            — Продължавайте нататък! — подвикна рязко Хари, защото Джини сякаш искаше да спре и да погледа как яйцето отново се превръща в птица.
            — А ти колко стоя при онази стара арка! — заяде се сърдито тя, въпреки това обаче подмина заедно с него камбаноподобната стъкленица и отиде при единствената врата отзад.
            — Ето я — рече пак Хари. Сега сърцето му думкаше толкова силно и бързо, та му се струваше, че му пречи да говори. — Ето оттук…
            Погледна ги — всички бяха извадили магическите пръчки и най-неочаквано му се сториха замислени и разтревожени. Пак се извърна към вратата и я бутна. Тя се отвори.
            Бяха стигнали, бяха намерили помещението: сводесто като църква и запълнено само с високи рафтове, отрупани с прашни стъклени клъбца. Те блещукаха мътно под светлината на свещите, които бяха наслагани в свещници на еднакви разстояния между лавиците. И тези тук като свещите в кръглата стая отзад горяха със син пламък. В помещението беше много студено.
            Хари пристъпи предпазливо и надзърна между две от тънещите в здрач редици с рафтове. Не чу нищо, не видя и най-малкия признак на движение.
            — Каза, че е ред деветдесет и седми — прошепна Хърмаяни.
            — Да — потвърди тихо момчето и се взря в края на най-близката редица.
            Там се виждаха сребърните цифри петдесет и три, които блещукаха под сините пламъци на свещите.
            — Мисля, че трябва да тръгнем надясно — рече Хърмаяни и присви очи срещу следващата редица. — Да… тази тук е петдесет и четвърта…
            — Пригответе пръчките — каза тихо Хари.
            Като от време на време поглеждаха назад, продължиха крадешком нататък покрай дългите редици рафтове, чийто край от другата страна тънеше в почти пълен мрак. Под всяко стъклено кълбо върху лавиците беше залепена мъничка жълтеникава табелка. Някои сфери проблясваха тайнствено, като течност, други бяха мътни и тъмни отвътре като изгорели електрически крушки.
            Подминаха ред осемдесет и четвърти… осемдесет и пети… Хари се ослушваше и за най-слабия звук от движение, но може би устата на Сириус вече беше запушена или той бе в безсъзнание… или, както най-неочаквано каза глас вътре в главата на Хари, вече беше мъртъв
            „Щях да усетя — помисли Хари, а сърцето му заби срещу адамовата му ябълка, — вече щях да знам…“
            — Деветдесет и седми! — прошепна Хърмаяни.
            Бяха застанали всички заедно в края на редицата и гледаха пътеката отстрани. Там нямаше никого.
            — Точно в дъното е — каза Хари с леко пресъхнала уста. — Оттук не виждате добре.
            Поведе ги между извисилите се редици със стъклени кълба и докато минаваха, някои от тях проблясваха меко…
            — Той би трябвало да е някъде наблизо — пророни момчето, убедено, че само да направи още една крачка и пред очите му ще изникнат неравните очертания на Сириус върху тъмния под. — Някъде тук… съвсем наблизо…
            — Хари! — повика плахо Хърмаяни, но на него не му се отговаряше.
            Устата му беше много суха.
            — Някъде… тук… — рече той.
            Бяха стигнали до края на редицата, в слабата светлина на свещите. Там нямаше никого. Всичко тънеше в кънтяща прашна тишина.
            — Той може би е… — промълви дрезгаво Хари и надзърна към следващата редица. — Или може би…
            Изтича да огледа при по-следващата.
            — Хари! — повика отново Хърмаяни.
            — Какво? — изръмжа той.
            — Аз… аз не мисля, че Сириус е тук.
            Никой не продума. На Хари не му се искаше да ги поглежда. Причерня му. Не проумяваше защо Сириус го няма. Трябваше да е тук. Хари го беше видял точно на това място…
            Затича се към края на редиците, като се взираше в пътеките между тях. Покрай него се замяркаха празни пространства. Хукна в обратната посока и подмина приятелите си, които го гледаха недоумяващо. Никъде нямаше и следа от Сириус, нито диря от боричкане.
            — Хари! — извика Рон.
            — Какво?
            Не му се слушаше какво ще му каже Рон, не му се слушаше как той ще му обяснява, че е постъпил глупаво, и ще го убеждава да се върнат в „Хогуортс“, но лицето му пламваше все повече и на него му се прииска да се сгуши тук в мрака и да седи дълго, преди да застане в ярката светлина на атриума горе и пред укорните погледи на другите…
            — Видя ли това? — попита Рон.
            — Кое? — рече Хари, но този път с желание.
            Сигурно беше знак, че Сириус е бил тук, някаква следа. Върна се при останалите, които продължаваха да стоят на едно място, в началото на ред деветдесет и седми, ала не видя нищо, освен че Рон се е вторачил в една от прашните стъклени сфери върху рафта.
            — Кое? — повтори мрачно Хари.
            — Тук… тук е написано твоето име — каза Рон.
            Хари се приближи още малко. Рон сочеше едно от малките стъклени кълба, което светеше с мътна вътрешна светлина, макар че беше много прашно и изглежда не бе докосвано от дълги години.
            — Моето име ли? — повтори озадачен Хари.
            Пристъпи напред. Не беше толкова висок, както Рон, и трябваше да проточи врат, за да прочете жълтеникавата табелка, прикачена върху рафта точно под прашната стъклена топка. С небрежен почерк беше написана дата отпреди шестнайсетина години и под нея:

            С.П.Т. пред А.П.У.Б.Д.
            Черния лорд
            (?) Хари Потър

            Хари се втренчи в нея.
            — Какво е това? — попита уплашен Рон. — Какво търси тук името ти? — Погледна табелките нататък по лавицата. — Мен ме няма — рече озадачен. — Няма и никого от останалите.
            — Мисля, Хари, че не бива да го пипаш — каза рязко Хърмаяни, когато той протегна ръка.
            — Защо? — възкликна той. — Свързано е с мен.
            — Недей, Хари — намеси се внезапно и Невил.
            Той го погледна. Кръглото му лице проблясваше леко от потта. Явно нямаше да понесе още напрежение.
            — Тук е написано моето име — каза Хари.
            И обзет от леко безразсъдство, обви пръсти около прашната повърхност на топката. Смяташе, че е студена, а се оказа, че не е. Обратното, сякаш бе лежала с часове на слънце, сякаш сияйната светлина вътре я топлеше. Хари очакваше, надяваше се дори да се случи нещо драматично, нещо вълнуващо, което накрая да оправдае дългото им опасно пътуване. Вдигна от рафта стъклената топка и я погледна.
            Не се случи нищо. Другите се приближиха, наобиколиха го и се взряха в кълбото, докато той го чистеше от пласта прах, полепнала отгоре.
            Точно тогава зад тях заговори провлачен глас:
            — Браво, Потър. А сега се обърни полека, бавно, и ми дай това.

            Глава тридесет и пета: Отвъд завесата
            Изневиделица от всички страни изникнаха черни сенки, които препречиха пътя вляво и вдясно, през процепите в качулките забляскаха очи, върховете на десетина магически пръчки се насочиха право към сърцата им и Джини ахна ужасена.
            — Дай го на мен, Потър — повтори провлаченият глас на Луциус Малфой, който протегна ръка.
            Хари усети как всичко в него се надига и му призля. Бяха попаднали в клопка, а съотношението на силите беше две към едно не в тяхна полза.
            — На мен — каза отново Малфой.
            — Къде е Сириус? — попита Хари.
            Неколцина от смъртожадните се изсмяха, някъде от здрача вляво от Хари се обади груб женски глас, който каза ликуващо:
            — Черния лорд винаги знае!
            — Винаги! — повтори тихо като ехо Малфой. — А сега, Потър, ми дай пророчеството.
            — Искам да знам къде е Сириус!
            — Искам да знам къде е Сириус! — повтори присмехулно жената вляво.
            Тя и останалите смъртожадни бяха наобиколили Хари и приятелите му, бяха само на няколко крачки и светлината на магическите пръчки заслепи момчето.
            — Заловили сте Сириус — каза Хари, без да обръща внимание на обземащата го паника и на страха, с който се бореше още откакто бяха тръгнали покрай ред деветдесет и седми. — Той е тук. Знам.
            — Невръстното дете се събуди уплашено и започна да се бори със съня — рече жената с ужасен, престорено лигав глас.
            Хари долови как Рон се размърдва до него.
            — Не прави нищо — каза му едва чуто. — Засега…
            Жената, повторила присмехулно думите му, се изкикоти дрезгаво.
            — Чухте ли го? Чухте ли го? Дава нареждания на другите деца, все едно се кани да се бие с нас!
            — О, Белатрикс, ти не познаваш Потър така, както го познавам аз — рече тихо Малфой. — Има голяма слабост към героичните дела и Черния лорд е наясно с това. А сега, Потър, ми дай пророчеството!
            — Знам, че Сириус е тук — заяви Хари, макар че от паниката гърдите му се бяха сковали и той усещаше, че едвам си поема дъх. — Знам, че сте го заловили!
            И други от смъртожадните се засмяха, въпреки че най-силно се смееше жената.
            — Време е да научиш разликата между живот и сънища, Потър — натърти Малфой. — А сега ми дай пророчеството, или ще развъртим магическите пръчки.
            — Хайде, направете го — подкани Хари и вдигна своята пръчка на равнището на гърдите си.
            Заедно с неговата от двете му страни се вдигнаха и петте пръчки на Рон, Хърмаяни, Невил, Джини и Луна. Хари чувстваше, че на гърлото му е заседнала огромна буца. Ако Сириус наистина не беше тук, Хари беше обрекъл без причина приятелите си на смърт…
            Но смъртожадните не ги нападнаха.
            — Дай ми пророчеството и никой няма да пострада — заяви невъзмутимо Малфой.
            Беше ред на Хари да се засмее.
            — Как не! — подметна той. — Да ви дам това… пророчество било, значи. А вие ще ни пуснете да си идем у дома, така ли?
            Още неизрекъл думите, и смъртожадната изпищя:
            — „Акцио прор…“
            Но Хари го очакваше, извика „Протего!“, преди тя да е довършила заклинанието, и макар че стъкленото кълбо се плъзна до върховете на пръстите му, успя да го задържи.
            — О, този дребосък Потър знаел някои неща! — провикна се тя и през процепите в качулката се взря с безумни очи в него. — Добре тогава…
            — КАЗАХ ТИ, НЕ! — ревна Луциус Малфой на жената. — Ако го счупиш…
            Мозъкът на Хари работеше трескаво. Смъртожадните искаха прашното стъклено кълбо. Него то не го интересуваше. Той имаше само едно желание: да изведе всички живи, да направи всичко възможно приятелите му да не платят ужасна цена за неговата глупост…
            Жената пристъпи напред, по-далеч от съучастниците си, и смъкна качулката. Лицето на Белатрикс Лестранж, което в Азкабан беше измършавяло и заприличало на череп, сега бе озарено от трескав фанатичен пламък.
            — Още ли трябва да те убеждаваме? — рече тя, като дишаше на пресекулки. — Добре тогава… хванете най-малкото момиче — нареди Белатрикс на смъртожадните до себе си. — Нека той погледа как го изтезаваме. Аз ще го направя собственоръчно.
            Хари усети как другите пристъпват в плътен обръч към Джини и като стисна пророчеството до гърдите си, се мръдна встрани и застана точно пред нея.
            — Ако смятате да нападате някого от нас, ще се наложи да счупите това — заяви Хари на Белатрикс. — Не мисля, че главатарят ви ще остане особено доволен, ако се върнете без пророчеството.
            Жената не се помръдна, само го изгледа и навлажни с върха на езика тънките си устни.
            — И така — продължи Хари, — за какво пророчество всъщност става дума?
            Не се сещаше какво друго да прави, освен да говори. Невил беше притиснал ръка до неговата и той долови, че приятелят му трепери, върху тила си усещаше и учестеното дишане на някого от приятелите си. Надяваше се, че всички мислят усърдно как да се измъкнат, защото неговият ум не раждаше нищо.
            — Какво пророчество ли? — повтори Белатрикс и ехидната усмивка помръкна върху лицето й. — Ти, Хари Потър, се шегуваш.
            — Не, не се шегувам — отсече той, като оглеждаше един по един смъртожадните с надеждата да открие слаба брънка, някаква пролука, през която да избягат. — И защо Волдемор го иска?
            Някои от смъртожадните изсъскаха тихо.
            — Как смееш да изричаш името му? — попита Белатрикс.
            — Да, смея — сопна се Хари и продължи да стиска здраво стъклената топка, защото очакваше пак да се опитат да я изтръгнат от него с магия. — Да, не ме е страх да изричам Вол…
            — Затваряй си устата! — изпищя Белатрикс. — Как смееш да изричаш името му с недостойните си уста, как смееш да го скверниш с мръсния си език на нечистокръвен, как смееш…
            — А знаеш ли, че и той е нечистокръвен? — попита безразсъдно Хари. Хърмаяни простена тихо в ухото му. — Волдемор? Да, майка му е била вещица, но баща му си е бил мъгъл… или ви разправя, че е чистокръвен?
            — „ВЦЕПЕ…“
            — „НЕ!“
            От върха на магическата пръчка в ръката на Белатрикс Лестранж беше излетяла струя червена светлина, но Малфой я беше отклонил, така че проклятието на жената се стовари върху лавицата на една крачка вляво от Хари и доста от стъклените кълба по нея се натрошиха.
            От парчетата счупено стъкло по пода се разгънаха две сенки, седефенобели като призраци и подвижни като пушек, всяка от които заговори. Гласовете им сякаш се надпреварваха и през крясъците на Малфой и Белатрикс се чуха само откъслеци от онова, което казваха.
            — „По време на слънцестоенето ще дойде нов…“ — рече сянката на брадат старец.
            — НЕ ГО НАПАДАЙ! ПРОРОЧЕСТВОТО НИ ТРЯБВА!
            — Как смее… как смее… — разкрещя се несвързано Белатрикс, — застанал тук… мръсен нечистокръвен…
            — ЧАКАЙ ПЪРВО ДА ВЗЕМЕМ ПРОРОЧЕСТВОТО! — ревна Малфой.
            — „… и след него не ще дойде никой…“ — заяви сянката на млада жена.
            Двете сенки, изникнали от натрошените сфери, се бяха стопили. От тях и от доскорошните им обиталища не бе останало нищо освен парчета стъкло по пода. Покрай тях обаче на Хари му беше хрумнало нещо. Сега само трябваше да измисли как да го съобщи и на другите.
            — Не ми обяснихте какво му е толкова ценното на пророчеството, което искате да ви дам — заяви той, за да печели време.
            Плъзна бавно крак встрани и затърси опипом стъпалото на някого от приятелите си.
            — Не ни разигравай, Потър — каза Малфой.
            — Не ви разигравам — възрази Хари, но почти без да следи разговора, защото мислеше за крака си, който плъзгаше по пода.
            Намери нечии пръсти и ги настъпи. От това, че някой отзад си пое рязко въздух, разбра, че са на Хърмаяни.
            — Какво? — прошепна тя.
            — Дъмбълдор никога ли не ти е споменавал, че причината да носиш този белег върху челото си е скрита в подземията на отдел „Мистерии“? — подсмихна се ехидно Малфой.
            — Аз… какво? — рече Хари. За миг съвсем забрави плана си. — Какво за белега ми?
            — Какво? — повтори по-настойчиво през шепот Хърмаяни зад него.
            — Нима е възможно? — възкликна злорадо Малфой.
            Някои от смъртожадните пак се изкискаха и под прикритието на смеха им Хари изсъска на Хърмаяни, като движеше възможно най-малко устни:
            — Да съборим лавиците…
            — Дъмбълдор никога ли не ти е споменавал? — повтори Малфой. — Е, това, Потър, обяснява защо не си дошъл по-рано, Черния лорд се питаше…
            — … щом кажа „хайде“…
            — … защо не си изтичал тук, когато ти е показал в сънищата къде е скрито. Мислеше, че с вроденото си любопитство ще поискаш да чуеш точните думи…
            — Така ли! — рече Хари.
            По-скоро усети, отколкото чу как зад него Хърмаяни съобщава за плана и на останалите и реши да продължи да говори, за да отклони вниманието на смъртожадните.
            — Значи е искал да дойда и да взема пророчеството? Защо?
            — Защо ли? — Малфой звучеше невероятно доволен. — Защото, Потър, можеш да вземеш от отдел „Мистерии“ пророчество само ако то е направено лично за теб, както Черния лорд се убеди, когато прати други да му го откраднат.
            — И за какво му е да краде пророчество, направено за мен?
            — За двама ви, Потър, за двама ви… никога ли не си се чудил защо Черния лорд се е опитал да те убие, когато си бил съвсем малък?
            Хари се взря в процепите, през които блестяха сивите очи на Малфой. Дали родителите му не бяха загинали именно заради това пророчество, дали именно заради него той не носеше мълниевидния белег? Дали сега не стискаше в ръка отговора на всичко това?
            — Някой е направил пророчество за мен и Волдемор? — пророни той, вторачен в Луциус Малфой, и стисна още по-силно топлото стъклено кълбо в ръката си. Едва ли беше по-голямо и от снич и още бе грапаво от прахта. — И той ми е внушил да дойда и да го изнеса вместо него? Защо не е дошъл да си го вземе сам?
            — Да си го вземе сам ли? — изпищя Белатрикс с безумен кикот. — Черния лорд да влезе в Министерството на магията, когато тук толкова любезно си затварят очите за това, че се е завърнал? Черния лорд да се разкрие пред аврорите, когато те си губят времето с драгия ми братовчед?
            — Значи е пратил вас да му свършите мръсната работа? — възкликна Хари. — Точно както се опита да прати Стърджис… и Боуд да му откраднат пророчеството?
            — Браво, Потър, браво… — провлече Малфой. — Но Черния лорд знае, че не си недосет…
            — ХАЙДЕ! — извика Хари.
            Пет различни гласа ревнаха зад него:
            — „РЕДУКТО!“
            Пет проклятия литнаха в пет различни посоки и когато се стовариха върху лавиците, те направо се взривиха: надвисналите над тях рафтове се люшнаха, стотици стъклени сфери се пръснаха, във въздуха се разгънаха седефенобели сенки, които се понесоха наоколо с гласове, екнали от прастаро минало сред пороя от счупено стъкло и нацепено на трески дърво, сипещи се като дъжд върху пода…
            — БЯГАЙТЕ! — извика Хари, когато лавиците се наклониха застрашително и от горе западаха още стъклени сфери.
            Той сграбчи Хърмаяни за мантията и я затегли напред, а с другата ръка си пазеше главата от падащите с трясък парчета от рафтове и късове стъкло. В облака от прах към тях се метна един от смъртожадните и Хари стовари лакътя си върху закритото от маската лице. Всички крещяха, чуваха се викове на болка, лавици с тътен се свличаха върху други лавици и в тях тайнствено отекваха откъслечните пророчества на ясновидци, освободили се от сферите…
            Хари забеляза, че отпред е чисто, и видя покрай него да притичват Рон, Джини и Луна, които бяха закрили с ръце главите си. Отстрани по лицето го удари нещо тежко, но той само се сниши и продължи да бяга нататък, една ръка го сграбчи за рамото, ала точно тогава Хърмаяни извика:
            — „Вцепени се!“
            Ръката веднага го пусна…
            Бяха в края на деветдесет и седмия ред, Хари се обърна надясно и хукна презглава. Чуваше току зад себе си стъпки и гласа на Хърмаяни, която подканяше Невил да побърза, точно отпред вратата, през която бяха влезли, зееше отворена и съгледал проблясващата светлина на камбаноподобния съд, той се завтече към него, като стискаше здраво в ръка пророчеството, после изчака и другите да влетят през прага и затръшна вратата подире им…
            — „Колопортус!“ — простена Хърмаяни и вратата се запечата със странен жвакащ звук.
            — Къде… къде са другите? — попита задъхан Хари.
            Мислеше, че Рон, Луна и Джини са пред тях и ги чакат в тази стая, в нея обаче нямаше никого.
            — Сигурно са тръгнали в погрешна посока! — прошепна Хърмаяни с ужас върху лицето.
            — Чуйте! — каза тихо Невил.
            Иззад вратата, която току-що бяха запечатали, долитаха стъпки и викове, Хари долепи ухо до нея и чу как Луциус Малфой реве:
            — Оставете Нот, оставете го, ви казах… Какво са за Черния лорд раните на Нот, ако изгубим пророчеството! Върни се, Джъгсън, трябва да се организираме! Ще се разделим по двама и ще тръгнем да претърсваме, и не забравяйте, бъдете мили с Потър, докато вземем пророчеството, ако се налага, другите можете и да ги убиете… Белатрикс, Родолфус, вие тръгвате наляво, Краб, Рабастан, вие надясно… Джъгсън, Долохов — вратата точно отсреща, Макнеър и Ейвъри — насам, Рукууд, ти отиваш ей там, ти, Мълсибър, ще дойдеш с мен!
            — Какво ще правим? — попита Хърмаяни, която трепереше от глава до пети.
            — Е, поне няма да стоим и да чакаме да ни намерят — отвърна Хари. — Да се махаме от тази врата.
            Побягнаха възможно най-тихо покрай блещукащия стъклен съд, където пилето се излюпваше от мъничкото яйце и пак се прибираше в него, и се насочиха към входа на кръглата стая в дъното. Вече бяха на хвърлей от нея, когато Хари чу как нещо голямо и тежко се блъсва във вратата, която Хърмаяни бе запечатала със заклинание.
            — Дръпнете се! — провикна се груб глас. — „Алохомора!“
            Преди вратата да се разтвори, Хари, Хърмаяни и Невил се пъхнаха под писалищата. Виждаха долния край на мантиите на смъртожадните, които се приближаваха, краката им се движеха бързо.
            — Може би са избягали направо в коридора — предположи грубият глас.
            — Проверете под писалищата — разпореди се друг.
            Хари забеляза как коленете на смъртожадните се присвиват, показа магическата пръчка изпод писалището и изкрещя:
            — „ВЦЕПЕНИ СЕ!“
            Струята червена светлина улучи смъртожадния, който стоеше най-близо, той залитна назад и събори голям старовремски часовник с кутия, вторият смъртожаден обаче беше отскочил встрани, за да избегне заклинанието на Хари, и бе насочил магическата си пръчка към Хърмаяни, която изпълзя изпод писалището, за да се прицели по-добре.
            — „Авада…“
            Хари се метна и сграбчи смъртожадния през коленете, при което го повали и магията се отправи в друга посока. В желанието си да помогне Невил преобърна едно от писалищата и насочил трескаво пръчката към двамата, които се боричкаха, извика:
            — „ЕКСПЕЛИАРМУС!“
            Пръчките и на Хари, и на смъртожадния отхвърчаха от ръцете им и се стрелнаха назад към входа на Залата с пророчествата, двамата се изправиха на крака и се втурнаха подире им. Отпред тичаше смъртожадният, Хари го следваше по петите, а Невил търчеше най-отзад, очевидно ужасен от онова, което е сторил.
            — Дръпни се, Хари! — изкрещя той, явно бе решил да поправи грешката.
            Хари отскочи встрани, а Невил отново се прицели и викна:
            — „ВЦЕПЕНИ СЕ!“
            Снопът червена светлина прелетя точно над рамото на смъртожадния и се заби в стъкления шкаф върху стената, пълен с пясъчни часовници в най-различна форма. Шкафът падна на пода, счупи се, във всички посоки се разлетя стъкло, после обаче пак отскочи и напълно здрав, се залепи за стената, сетне отново падна и се натроши…
            Смъртожадният грабна магическата си пръчка, която се беше хлъзнала на пода при проблясващия стъклен съд с вид на камбана. Хари се сниши под друго писалище точно когато мъжът се обърна — маската му се беше смъкнала и той не виждаше нищо. Махна я рязко със свободната ръка и изкрещя:
            — „ВЦЕП…“
            — „ВЦЕПЕНИ СЕ!“ — изпищя Хърмаяни, която тъкмо ги беше настигнала.
            Лъчът червена светлина улучи смъртожадния точно в средата на гърдите, той застина с вдигнати ръце и се свлече заднишком към приличната на камбана стъкленица, а пръчката му изтрополи на пода. Хари очакваше да чуе „тряс“, мъжът да се удари в твърдото стъкло и да се плъзне на пода, ала вместо това главата му потъна през повърхността на стъкленицата, сякаш е сапунен мехур, и смъртожадният се вцепени по гръб върху масата с глава, все така потопена в съда с блещукащия вятър.
            — „Акцио пръчка!“ — викна Хърмаяни.
            Магическата пръчка на Хари полетя от тъмния ъгъл към ръката на момичето и то му я метна.
            — Благодаря — рече той. — Да се махаме оттук…
            — Вижте! — рече ужасен Невил.
            Беше се вторачил в главата на смъртожадния в стъкления съд.
            И тримата вдигнаха отново магическите пръчки, но никой не направи заклинание: гледаха потресени, с отворени уста ставащото с главата на мъжа.
            Тя се свиваше, смаляваше се много бързо, ставаше все по-плешива и по-плешива, черната коса и брада се прибираха навътре в черепа. Бузите се изгладиха, главата се закръгли и се покри с мъх като на праскова…
            Сега върху дебелия мускулест врат на смъртожадния, който се мъчеше да се изправи отново, беше забучена гротескна глава на новородено, но още докато тримата я разглеждаха с разширени очи, главата започна да се издува до предишните си размери, по темето и брадичката пак поникнаха гъсти черни косми…
            — Времето — рече с благоговеен страх Хърмаяни. — Времето…
            Смъртожадният пак тръсна грозна глава, да я поизбистри, но още преди да се е съвзел, тя отново започна да се смалява и да става като на новородено…
            Някъде от съседна стая екна вик, после трясък и писък.
            — РОН? — изкрещя Хари и бързо обърна гръб на чудовищното преобразяване, на което бяха станали свидетели. — ДЖИНИ? ЛУНА?
            — Хари! — изписка Хърмаяни.
            Смъртожадният беше извадил глава от стъкления съд с вид на камбана. Изглеждаше изключително странно: мъничката бебешка глава се дереше, а дебелите ръце махаха заплашително във всички посоки и едва не удариха Хари, който успя да се наведе. Той вдигна магическата пръчка, ала за негово изумление Хърмаяни го сграбчи за ръката.
            — Не бива да нараняваш новородено!
            Нямаше за кога да спорят. Хари отново чу откъм Залата с пророчествата стъпки, които ставаха все по-силни, и твърде късно осъзна, че не е трябвало да крещи и да издава къде са.
            — Елате! — подкани той и след като оставиха смъртожадния с грозната бебешка глава да залита зад тях, се завтекоха към вратата в другия край на помещението, която водеше към кръглия черен коридор и беше оставена да зее.
            Бяха преполовили пътя, когато Хари видя през отворената врата още двама смъртожадни, които тичаха през черната стая към тях. Зави рязко наляво и тримата нахълтаха в задръстен с вещи тесен, тъмен кабинет, като затръшнаха подире си вратата.
            — „Коло…“ — подхвана Хърмаяни, но още преди да е изрекла заклинанието, вратата се отвори с трясък и вътре нахлуха двамата смъртожадни.
            Те ревнаха победоносно:
            — „ИМПЕДИМЕНТА!“
            Хари, Хърмаяни и Невил залитнаха назад. Невил бе отхвърлен върху писалището и изчезна от поглед, Хърмаяни се блъсна в една библиотека и тутакси беше засипана с цял водопад от тежки книги, Хари си удари тила в каменната стена отзад, пред очите му заиграха мънички светлинки и за миг той бе прекалено зашеметен и стъписан, за да предприеме нещо.
            — ЗАЛОВИХМЕ ГО! — извика смъртожадният най-близо до него. — В ЕДИН КАБИНЕТ ПРИ…
            — „Силенцио!“ — кресна Хърмаяни и гласът на мъжа заглъхна.
            Той продължи да мърда устни зад дупката в маската, но не се чу никакъв звук. Беше изтикан встрани от своя съучастник, другия смъртожаден.
            — „Петрификус Тоталус!“ — ревна Хари, когато вторият смъртожаден вдигна магическата пръчка.
            Ръцете и краката му се долепиха до тялото, той се вдърви като дъска, олюля се и падна по лице върху килима в краката на Хари.
            — Браво, Ха…
            Ала смъртожадният, на когото Хърмаяни току-що беше отнела гласа с магия, направи рязко свистящо движение с пръчката и точно през гърдите на момичето мина нещо като тъмночервен пламък. То простена тихо — „Ох!“, сякаш от изненада, и се свлече безжизнено на пода.
            — ХЪРМАЯНИ!
            Хари падна на колене до нея, а Невил изпълзя забързано с насочена отпред пръчка изпод писалището. Смъртожадният то изрита с все сила, като му строши пръчката на две и стовари крака си право върху лицето му. Невил изпищя от болка, сгърчи се и се хвана за устата и носа. Вдигнал високо магическата пръчка, Хари се завъртя и видя, че смъртожадният е смъкнал маската и е насочил пръчката си точно към него. Разпозна продълговатото, бледо изкривено лице от „Пророчески вести“ — беше Антонин Долохов, убиецът на братята Прюет.
            Смъртожадният се ухили. Със свободната ръка посочи първо пророчеството, което Хари продължаваше да стиска, после себе си и накрая Хърмаяни. Макар и вече да не можеше да говори, посланието нямаше как да бъде по-ясно. „Дай ми пророчеството, за да не те сполети същото като нея…“
            — Сякаш няма да ни убиете всички веднага щом го получите! — рече Хари.
            Вътре в главата му кънтеше панически вой, който му пречеше да мисли. Той държеше с едната ръка Хърмаяни за рамото, което още беше топло, но не смееше да я погледне. „Дано не е мъртва, дано не е мъртва, ако е мъртва, аз ще съм виновен…“
            — Хахвото и да прафиш, Хари, не му хо дафай — каза неистово изпод писалището Невил, който бе свалил длани от лицето си: носът му очевидно бе счупен, а надолу по устата и брадичката му се стичаше кръв.
            От другата страна на вратата се чу трясък и Долохов погледна през рамо: на прага беше изникнал смъртожадният с бебешката глава, продължаваща да реве, и с огромни пестници, които още замахваха напосоки към всичко, изпречило се на пътя му. Хари се възползва от това.
            — „ПЕТРИФИКУС ТОТАЛУС!“
            Заклинанието застигна Долохов още преди той да е успял да го отклони. Залитна, строполи се върху поваления със същото заклинание смъртожаден и двамата останаха да лежат вкаменени.
            — Хърмаяни — рече веднага Хари и я разтресе, а смъртожадният с бебешката глава пак тръгна опипом нанякъде и се скри от поглед. — Събуди се, Хърмаяни…
            — Хахво й напрафи? — изфъфли Невил и след като изпълзя изпод писалището, коленичи от другата страна на момичето.
            От носа му, който бързо се издуваше, още струеше кръв.
            — Не знам…
            Невил затърси китката на Хърмаяни.
            — Има пулш, Хари, шигурен шъм.
            Вълна на облекчение заля Хари — толкова мощна, че за миг му се зави свят.
            — Жива ли е?
            — Шпоред мен, да.
            Замълчаха и Хари се ослуша дали не се задават стъпки, ала чу единствено хленча на смъртожадния с бебешката глава, който се луташе из съседната стая.
            — Близо сме до изхода, Невил — прошепна той, — точно до онази кръгла стая сме… ако стигнем дотам и преди да са се появили още смъртожадни, намерим нужната врата, съм сигурен, че ще успееш да преведеш Хърмаяни по коридора и да я качиш на асансьора… после все ще намериш някого… ще вдигнеш тревога…
            — А ти хахво ще прафиш? — свъси се Невил и си избърса в ръкава окървавения нос.
            — Трябва да открия другите — обясни Хари.
            — Тогафа и аз ще дойда да хи тършя ш теб — отсече приятелят му.
            — А Хърмаяни…
            — Ще я фземем ш наш — отговори все така категорично Невил. — Ще я ношя аз… ти ши по-добър от мен ф битките…
            Изправи се, хвана едната ръка на Хърмаяни и погледна настойчиво Хари, който се поколеба, но после вдигна другата ръка на момичето и помогна на Невил да намести отпуснатото й тяло върху раменете си.
            — Почакай — рече и след като грабна с рязко движение от пода магическата пръчка на Хърмаяни, я пъхна в ръката на Невил, — по-добре я вземи.
            Невил изрита парчетата от своята счупена пръчка, сетне се отправиха бавно към вратата.
            — Баба ще ме убие — изломоти момчето, задавено от кръвта, която струеше от носа му, — това беше штарата пръчка на баща ми.
            Хари надзърна през вратата и се огледа предпазливо. Смъртожадният с бебешката глава пищеше и се блъскаше в едно или друго, събаряше големи часовници с кутии и преобръщаше писалища, ревеше объркан, а стъкленият шкаф, за който сега Хари подозираше, че е бил пълен с времевърти, продължаваше да пада, да се троши на парчета и сам да се поправя върху стената отзад.
            — Този тук изобщо няма да ни забележи — прошепна Хари. — Хайде… върви плътно след мен…
            Излязоха на пръсти и отново се отправиха към вратата на черния кръгъл коридор, който сега изглеждаше напълно безлюден. Пристъпиха няколко крачки напред, Невил залиташе леко под тежестта на Хърмаяни, а вратата в Стаята на времето се затвори подире им и стените за кой ли път се завъртяха. След удара в тила отпреди малко Хари се чувстваше неустойчив. Присви очи, като се олюляваше, докато стените пак не застинаха. Със свито сърце видя, че огнените кръстове на Хърмаяни върху вратите са се заличили.
            — Накъде според теб…
            Но още преди да са решили накъде да поемат, една врата вдясно зейна и през нея политнаха трима души.
            — Рон! — изхриптя Хари и се спусна към тях. — Джини… добре ли?…
            — Хари — прекъсна го Рон, който се подсмихваше, после се люшна напред, сграбчи мантията му и се втренчи в него разногледо, — ето те и теб… ха-ха-ха… изглеждаш странно, Хари… я какъв си размъкнат…
            Лицето му беше бяло като платно, от ъгълчето на устата му се стичаше нещо тъмно. След миг краката му се подкосиха, но Рон продължи да се държи отпред за мантията на Хари, така че той приклекна като в поклон.
            — Джини! — каза уплашен Хари. — Какво е станало?
            Тя обаче поклати глава, свлече се покрай стената, седна и със стон се хвана за глезена.
            — Мисля, че си е счупила глезена, чух как нещо изпуква — прошепна Луна, която се бе надвесила над нея. Само тя изглеждаше невредима. — Четирима от онези ни подгониха и ни вкараха в тъмна стая, пълна с планети — много странно място, известно време просто се носехме из тъмния…
            — Хари, видяхме отблизо Уран — рече Рон, който продължаваше да се подсмихва. — Разбра ли, Хари? Видяхме Уран… ха-ха-ха…
            Отстрани на устата му се изду кървав балон, който се пукна.
            — Както и да е, един сграбчи Джини за крака, направих му разрушително проклятие и му запратих в лицето Плутон, но… — махна Луна безнадеждно към Джини, която беше притворила очи и дишаше много трудно.
            — А Рон? — попита уплашен Хари, понеже приятелят му продължаваше да се подсмихва, както висеше отпред на мантията му.
            — Не знам с какво са го поразили — отвърна тъжно Луна, — но започна да се държи малко необичайно, едвам го убедих да тръгне.
            — Хари — обади се Рон и все така ухилен, притегли ухото му към устата си, — знаеш ли, Хари, кое е това момиче? Луда… Луда Лъвгуд… ха-ха-ха…
            — Трябва да се махаме оттук — отсече Хари. — Ще помогнеш ли на Джини, Луна?
            — Да — отговори тя и след като пъхна магическата пръчка зад ухото си, да е на сигурно място, прегърна през кръста Джини и я издърпа да стане.
            — Мога и сама, глезенът ме боли съвсем малко — рече припряно другото момиче, след миг обаче се смъкна на една страна и се вкопчи за Луна, за да се закрепи.
            Хари преметна ръката на Рон през рамото си, точно както преди доста месеци беше направил с Дъдли. Огледа се: вероятността да намерят изхода от първия път беше едно на дванайсет…
            Помъкна Рон към една от вратите. Бяха само на няколко крачки от нея, когато друга врата отсреща се разтвори рязко и оттам се втурнаха трима смъртожадни, предвождани от Белатрикс Лестранж.
            — „Ето къде били!“ — изписка тя.
            Из помещението засвистяха зашеметяващи заклинания, но Хари мина като хала през вратата отпред, избута най-безцеремонно Рон встрани и след като се сниши, се върна да помогне на Невил, който носеше Хърмаяни: прекрачиха прага тъкмо навреме, за да затръшнат вратата под носа на Белатрикс.
            — „Колопортус!“ — извика Хари и чу как от другата страна на вратата се стоварват три тела.
            — Няма страшно! — каза мъжки глас. — Има и други начини да влезем… ПИПНАХМЕ ГИ, ТУК СА!
            Хари се завъртя. Отново бяха в Стаята с мозъците, където, разбира се, стените бяха покрити от край до край с врати. В залата отзад чу още много стъпки, при първите смъртожадни бяха дотичали и други.
            — Луна… Невил… помогнете ми!
            Тримата хукнаха из помещението и започнаха да запечатват пътем вратите, в желанието си да не губи и миг Хари се блъсна в една маса и се претърколи върху нея.
            — „Колопортус!“
            Чуваше се как някой тича зад вратите, от време на време върху някоя от тях се хвърляше поредното тежко тяло и тя се разтрисаше със скърцане под тежестта му. Луна и Невил омагьосваха вратите по отсрещната страна, после, точно когато стигна горния край на помещението, Хари чу как Луна крещи:
            — „Коло… ааааааах…“
            Извърна се тъкмо навреме и видя как тя отхвърча във въздуха. През вратата, до която не бе успяла да стигне, в стаята бяха нахлули петима смъртожадни, Луна тупна върху едно от писалищата, плъзна се по повърхността му и оттам на пода от другата страна, където се просна безжизнено като Хърмаяни.
            — Заловете Потър! — изпищя Белатрикс и се втурна към него, но той й се изплъзна и се върна на бегом в другия край на стаята, беше в безопасност, докато те внимаваха да не навредят на пророчеството…
            — Ей! — провикна се Рон, който се бе изправил с олюляване и ухилен, сега креташе като пиян към Хари. — Ей, Хари, тук има мозъци, ха-ха-ха, странно, нали, Хари?
            — Дръпни се, Рон, залегни…
            Той обаче вече бе насочил магическата пръчка към огромната стъкленица.
            — Честно, Хари, мозъци са… виж… „Акцио мозък!“
            Всичко сякаш в миг застина. Хари, Джини и Невил, както и всички смъртожадни се обърнаха неволно и загледаха горния край на стъкленицата точно когато от зелената течност като риба излетя един мозък, който за малко като че увисна във въздуха, после се понесе с въртене към Рон и от него се разхвърча нещо като киноленти, размотали се досущ рулон с филм…
            — Ха-ха-ха, Хари, погледни… — възкликна Рон и загледа как от мозъка изригва странно вещество. — Ела, Хари, да го пипнеш, ама че чудесия…
            — НЕДЕЙ, РОН!
            Хари не знаеше какво ще стане, ако приятелят му докосне пипалата мисъл, разлетели се зад мозъка, но беше сигурен, че това не вещае нищо добро. Втурна се към Рон, той обаче вече бе хванал с протегнати ръце мозъка.
            Още щом се допряха до кожата на момчето, пипалата започнаха да се увиват като въжета около ръцете му.
            — Виж какво става, Хари… Не, не… не ми е приятно… не, престанете… престанете
            Ала тънките ленти вече се усукваха около гърдите на Рон, той ги задърпа и се опита да ги разкъса, а мозъкът се бе впил в него като тялото на октопод.
            — „Дифиндо!“ — изкрещя Хари и се помъчи да издърпа израстъците, които пред очите му стягаха здраво Рон, те обаче не искаха и да помръднат.
            Рон се строполи, като продължаваше да се мята, за да се освободи от впримчилите го пипала.
            — Ще го удуши, Хари — изпищя Джини, която със счупения си глезен не можеше да мръдне от пода, после от магическата пръчка на един смъртожаден политна лъч червена светлина, която я улучи право в лицето.
            Тя клюмна и изпадна в безсъзнание.
            — „ФСЕПЕНИ СЕ!“ — кресна Невил и с рязко завъртане размаха магическата пръчка на Хърмаяни към смъртожадния, който настъпваше към него. — „ФСЕПЕНИ СЕ, ФСЕПЕНИ СЕ!“
            Но не се случи нищо.
            Един от смъртожадните запрати също и по Невил зашеметяващо заклинание и за малко да го улучи. Сега само Хари и Невил продължаваха да се сражават с петимата смъртожадни. Двама изстреляха по тях цели потоци сребърна светлина като стрели, които не ги уцелиха, но оставиха по стената отзад вдлъбнатини. Хари се изплъзна, ала Белатрикс Лестранж се втурна право към него: хванал пророчеството високо над главата си, той се завтече обратно към другия край на стаята, защото единственото, което се сещаше да направи, бе да отдалечи смъртожадните от приятелите си.
            Планът му като че ли успя. Подгониха го, като събаряха и хвърляха във въздуха столове и маси, но не смееха да го омагьосат, за да не повредят пророчеството, а той се стрелна през единствената врата, която все още беше отворена, — същата, откъдето бяха дошли смъртожадните, — и се замоли наум Невил да остане при Рон и да изнамери начин да го освободи. Беше изминал на бегом няколко крачки в новата стая, когато усети, че подът изчезва…
            Хари се затъркаля по стръмни каменни стъпала: отскачаше и отскачаше от тях, докато накрая с удар, оставил го без въздух, се приземи по гръб в хлътналата яма, където на подиума се извисяваше каменната арка. Цялото помещение кънтеше от смеха на смъртожадните. Хари погледна нагоре и видя, че петимата, които е оставил в Стаята с мозъците, слизат, а от други врати изникват много повече, които тръгват да скачат от пейка на пейка към него. Той се изправи, макар и краката му да трепереха толкова силно, че едва го държаха. Пророчеството като по чудо още не се беше счупило, намираше се в лявата му ръка, а с дясната Хари стискаше здраво магическата пръчка. Отстъпи назад и се огледа, като се опита да не изпуска от поглед никого от смъртожадните. Отзад краката му се удариха в нещо твърдо: Хари се беше опрял в подиума, където се извисяваше арката. Качи се заднишком на него.
            Всички смъртожадни спряха като заковани, без да свалят очи от него. Някои бяха не по-малко задъхани. На един му течеше силно кръв, Долохов се беше освободил от проклятието за пълно тяловкочанясване и се хилеше злобно, като сочеше с магическата пръчка право към лицето на Хари.
            — Натича се, Потър — каза провлачено Луциус Малфой и смъкна маската, — а сега бъди послушен и ми дай пророчеството.
            — Нека… нека другите излязат и тогава ще ти го дам — рече отчаян Хари.
            Някои от смъртожадните се изсмяха.
            — Не си в положение да се пазариш, Потър — отбеляза Луциус Малфой и бледото му лице пламна злорадо. — Както виждаш, ние сме десетима, а ти си сам… или Дъмбълдор не те е научил да броиш?
            — Не е шам! — викна глас някъде над тях. — И аш още шъм тук с него.
            Сърцето на Хари се сви: Невил заслиза припряно по каменните, пейки към тях, държеше в трепереща ръка магическата пръчка на Хърмаяни.
            — Невил… недей… върни се при Рон…
            — „ФСЕПЕНИ СЕ!“ — викаше отново другото момче, като насочваше пръчката към всеки от смъртожадните поотделно. — „ФСЕПЕНИ СЕ! ФСЕПЕ…“
            Един от най-едрите смъртожадни го сграбчи откъм гърба и долепи ръцете до хълбоците му. Невил се задърпа и зарита, някои от смъртожадните се изкискаха.
            — Това е Лонгботъм, нали? — ухили се злобно Луциус Малфой. — Е, баба ти е свикнала да губи членове на семейството в името на нашата кауза… едва ли ще бъде потресена от смъртта ти.
            — Лонгботъм ли? — повтори Белатрикс и изпитото й лице се изкриви в налудничава злостна усмивка. — Имах удоволствието да познавам родителите ти, момче.
            — ШНАМ — ревна Невил и се замята толкова силно, за да се отскубне от стягащата хватка на смъртожадния, че той извика:
            — Някой да му направи зашеметяващо заклинание!
            — Не, не, не — рече Белатрикс. Изглеждаше въодушевена, беше се оживила от вълнението, докато гледаше Хари, а после отново Невил. — Нека видим колко ще издържи Лонгботъм, преди да откачи като родителите си… освен ако Потър не реши да ни даде пророчеството.
            — НЕ ИМ ХО ДАФАЙ! — изкрещя Невил, който, вън от себе си от ярост, зарита и се загърчи, докато Белатрикс се приближаваше с вдигната магическа пръчка към него и към смъртожадния, който го държеше. — НЕ ИМ ХО ДАФАЙ, ХАРИ!
            Белатрикс насочи пръчката.
            — „Круцио!“
            Невил изпищя и подви крака към гърдите си, така че смъртожадният, който го стискаше, вече го държеше във въздуха. Пусна го, той падна на пода и от болка се замята с писъци.
            — Това беше само проба — оповести Белатрикс и пак насочи пръчката, а Невил спря да пищи и захлипа в краката й. Тя се извърна и се вторачи в Хари. — Е, Потър, или ни даваш пророчеството, или гледаш как малкото ти приятелче издъхва в адски мъки.
            На Хари не му се наложи да мисли — нямаше избор. Пророчеството се бе нагорещило от топлата му длан, когато той го подаде. Малфой скочи напред да го вземе.
            Точно тогава някъде високо над тях с трясък се отвориха други две врати и в помещението влетяха още петима души: Сириус, Лупин, Муди, Тонкс и Кингзли.
            Малфой се обърна и насочи магическата пръчка, ала Тонкс вече беше запратила право по него зашеметяващо заклинание. Хари не изчака да види дали ще го порази и скочи от подиума, за да не пречи. Смъртожадните се стъписаха от появата на членовете на Ордена, които ги обсипаха с проклятия, докато слизаха тичешком от стъпало на стъпало към хлътналия под. Хари видя през стрелкащите се тела и светкавиците, че Невил пълзи. Избягна поредната струя червена светлина, метна се по корем на земята и отиде при приятеля си.
            — Добре ли си? — извика му точно когато на сантиметри от главите им изсвистя поредното проклятие.
            — Да — отвърна Невил и се опита да се надигне.
            — А Рон?
            — Шпоред мен и той е добре… кохато изляшох от там, още ше мъчеше да ше отшкубне от мошъка…
            Каменният под между тях се взриви, ударен от заклинание, което остави кратер точно където допреди броени мигове беше лежала ръката на Невил, двете момчета се отдалечиха с пълзене от мястото, после най-неочаквано отнякъде се протегна дебела ръка, която грабна Хари през врата и го вдигна, така че пръстите на краката му едвам докосваха пода.
            — Дай ми го — ревна глас в ухото му, — дай ми пророчеството…
            Мъжът натискаше гръкляна му толкова силно, че той не можеше да диша. Видя с насълзени очи, че на десетина крачки Сириус се дуелира с един смъртожаден, Кингзли пък се сражаваше с двама наведнъж, Тонкс, която още стоеше по средата на наредените под наклон седалки, изстрелваше проклятия към Белатрикс: никой и не забелязваше, че Хари умира. Той обърна магическата пръчка назад, така че да сочи към хълбока на мъжа, ала не му достигна въздух да каже проклятието, докато смъртожадният търсеше опипом със свободната си ръка дланта, в която момчето стискаше пророчеството…
            — АААААХ!
            Най-неочаквано Невил се беше метнал напред и понеже не можеше да изрече заклинание, забучи с все сила магическата пръчка на Хърмаяни право в процепа за окото върху маската на смъртожадния. Мъжът веднага пусна Хари и ревна от болка. Хари се завъртя с лице към него и поемайки си въздух, изрече:
            — „ВЦЕПЕНИ СЕ!“
            Смъртожадният залитна назад, маската му се смъкна. Беше Макнеър, който едва не бе убил Бъкбийк, едното му око беше издуто и кървясало.
            — Благодаря! — рече Хари на Невил и го издърпа встрани точно когато покрай тях прелетяха Сириус и смъртожадния, които се дуелираха толкова настървено, че магическите им пръчки се бяха превърнали в размазани петна. После Хари настъпи нещо кръгло и твърдо и се подхлъзна.
            За миг си помисли, че е изпуснал пророчеството, сетне обаче видя магическото око на Муди, което се отдалечаваше с шеметно въртене по пода.
            Неговият собственик лежеше на една страна с кървяща глава, а нападателят му — Долохов — се беше устремил към Хари и Невил: продълговатото му бледо лице беше изкривено от злорадство.
            — „Таранталегра!“ — извика той и насочи магическата пръчка към Невил, чиито крака веднага замърдаха в нещо като трескав вихрен танц, той изгуби равновесие и отново се свлече на пода. — Е, Потър…
            Направи с пръчката същото рязко свистящо движение, както и когато я беше насочил към Хърмаяни, ала точно тогава Хари ревна:
            — „Протего!“
            Усети как нещо го удря като с тъп нож по лицето, някаква сила го отхвърли встрани и той падна върху мърдащите крака на Невил, но защитното заклинание бе обезвредило до голяма степен проклятието.
            Долохов отново вдигна магическата пръчка.
            — „Акцио прор…“
            Най-неочаквано отгоре му се нахвърли Сириус, който го блъсна с рамо и го запрати встрани. Пророчеството пак се плъзна до върховете на пръстите на Хари, той обаче го удържа. Сириус и Долохов се дуелираха с магическите пръчки, които проблясваха като мечове, от върховете им се разлетяха искри…
            Долохов дръпна назад магическата си пръчка и пак замахна със свистене, точно както срещу Хари и Хърмаяни. Хари изкрещя:
            — „Петрификус Тоталус!“
            И този път ръцете и краката на Долохов се сковаха, той залитна назад и се строполи по гръб.
            — Браво на теб! — викна Сириус и натисна надолу главата на Хари, понеже към тях се носеха две зашеметяващи заклинания. — А сега се махай оттук…
            Пак се снишиха, точно покрай Сириус бе профучала струя зелена светлина. Хари видя как по-нататък в помещението Тонкс пада от средата на каменните стъпала и отпуснатото й тяло отскача от една седалка, после от втора и трета, а Белатрикс се завтича ликуващо към плячката.
            — Хари, вземи пророчеството, грабвай Невил и бягайте! — извика Сириус и се втурна да пресрещне Белатрикс.
            Хари не видя какво е станало по-нататък: в зрителното му поле се люшна Кингзли, сражаваше се със сипаничавия Рукууд, чиято маска се беше свлякла, над главата на момчето изсвистя поредната струя зелена светлина и то се хвърли към Невил…
            — Можеш ли да се изправиш? — ревна в ухото му, понеже краката на приятеля му още се гърчеха и шаваха необуздано. — Прегърни ме през врата…
            Невил се подчини… Хари го вдигна… нозете на Невил се стрелкаха във всички посоки и отказваха да го задържат, но точно тогава изневиделица им се нахвърли някакъв мъж и двамата паднаха назад. Краката на Невил замахаха неудържимо като на преобърната буболечка, а Хари вдигна във въздуха лявата си ръка в опит да спаси малкото стъклено кълбо.
            — Пророчеството, дай ми пророчеството, Потър! — изръмжа в ухото му гласът на Луциус Малфой и Хари усети как върхът на магическата пръчка се забива между ребрата му.
            — Не… махайте… се… от… мен… Невил, дръж го!
            Метна пророчеството ниско над пода, Невил се завъртя по гръб и пое топката с гърдите си. Малфой вдигна пръчката си към него, ала Хари насочи рязко своята през рамо и кресна:
            — „Импедимента!“
            Малфой политна и се махна от гърба му. Докато се изправяше с усилие, Хари се извърна и видя, че Малфой се блъска в подиума, където се дуелираха Сириус и Белатрикс. Малфой отново насочи пръчката към двете момчета, ала още преди да си е поел дъх, за да ги порази, между тях бе скочил Лупин.
            — Хари, събери останалите и ТРЪГВАЙТЕ!
            Хари сграбчи Невил за рамото и го повдигна сам на първия ред каменни стъпала, но краката на приятеля му продължаваха да мърдат и да се гърчат, безсилни да го задържат, затова Хари го затегли с все сила, за да изкачат още едно стъпало…
            Точно зад Хари каменната пейка бе поразена от заклинание и се натроши на парчета, а момчето се свлече на долното стъпало. Невил падна на земята с крака, които все така се тресяха и шаваха, и пъхна пророчеството в джоба си.
            — Хайде! — подкани отчаян Хари и задърпа приятеля си за мантията. — Опитай само да се оттласнеш с крака…
            Пак го вдигна със страшна сила и мантията на Невил се разпра по шева отляво, а малката стъклена топка се търкулна от джоба му и още преди някой от двамата да я е хванал, мърдащите във всички посоки крака на Невил я изритаха: тя политна надясно и след около три метра се натроши в стъпалото под тях. Двамата зяпнаха потресени мястото, където топката се беше счупила, а във въздуха се разгъна седефенобяла сянка с неимоверно увеличени очи. Не я забеляза никой освен тях. Хари видя, че устата й мърда, ала не чу и дума от пророчеството, толкова шумно бе наоколо от трясъците, писъците и виковете. Сянката престана да говори и се стопи.
            — Шъжалявам, Хари — проплака Невил с измъчено лице, а краката му продължиха да се мятат във всички посоки. — Ужасно шъжалявам, Хари, без да ишкам…
            — Не се притеснявай — извика Хари. — Само се опитай да се изправиш и да се махаме оттук…
            — Дъфълдор — изфъфли Невил с възхитено, блеснало от потта лице, както гледаше през рамото на Хари.
            — Какво?
            — ДЪФЪЛДОР!
            Хари се извърна и проследи погледа на приятеля си. Точно над тях, в рамката на вратата за Стаята с мозъците, стоеше Албус Дъмбълдор, който, пребледнял и яростен, беше вдигнал магическа пръчка. Хари усети как през всяка частица от тялото му преминава нещо като електрически заряд: бяха спасени.
            Дъмбълдор се стрелна шеметно надолу по стъпалата, покрай Невил и Хари, който вече не мислеше да бяга. Дъмбълдор бе слязъл в подножието на пейките, когато смъртожадните най-близо го забелязаха и извикаха на останалите. Един от тях си плю на петите и се закатери трескаво като маймуна по каменните стъпала отсреща. Със своето заклинание Дъмбълдор го дръпна назад съвсем лесно, без усилия, сякаш го е закачил с кукичката на невидима въдица…
            Само двама още се сражаваха, явно не бяха забелязали новопоявилия се. Хари видя как Сириус се снишава и избягва струята червена светлина на Белатрикс: смееше й се.
            — Хайде, бива ли да се излагаш така! — викна той и гласът му прокънтя из приличното на пещера помещение.
            Вторият лъч светлина го улучи право в гърдите.
            Смехът още се четеше върху лицето му, ала очите му се разшириха от стъписване.
            Хари не усети кога е пуснал Невил. Пак заподскача надолу по стъпалата и като извади магическата пръчка, се извърна заедно с Дъмбълдор към подиума.
            Сириус сякаш пада цяла вечност: тялото му се изви на изящна дъга, докато той се свличаше назад през опърпаната завеса върху арката.
            Хари забеляза полуизплашеното, полуизненадано изражение върху изтерзаното, но запазило следи от някогашна красота лице на кръстника си, докато той хлътваше през древната арка и изчезваше зад завесата. За миг тя се нагъна като от силен вятър и после пак застина на място.
            Момчето чу победоносния писък на Белатрикс Лестранж, ала знаеше, че той не значи нищо. Сириус просто беше паднал през арката и след секунда щеше да се появи отново от другата страна…
            Но Сириус не се появи.
            — СИРИУС! — извика Хари. — СИРИУС!
            Беше слязъл долу, дишаше на болезнени пресекулки. Сириус със сигурност беше точно зад завесата, той, Хари, щеше да го изтегли оттам…
            Но тъкмо да се завтече към подиума, когато Лупин го сграбчи през гърдите и го дръпна назад.
            — Не можеш да направиш нищо, Хари…
            — Настигнете го, спасете го, той току-що мина отвъд завесата!
            — Твърде късно е, Хари.
            — Още можем да го настигнем… — замята се неистово и яростно Хари, но Лупин не го пускаше…
            — Не можеш да направиш нищо, Хари… нищо… той си отиде…

            Глава тридесет и шеста: Единственият, от когото някога се е страхувал
            — Не си е отишъл! — изкрещя Хари.
            Не можеше да повярва, не искаше да повярва и продължаваше да се дърпа с всички сили от Лупин. Лупин не разбираше, хората просто се криеха зад завесата, първия път, когато беше влязъл тук, Хари ги беше чул да си нашепват. Сириус се криеше, просто се беше спотаил далеч от погледите…
            — СИРИУС! — извика момчето. — СИРИУС!
            — Не може да се върне, Хари — рече задавен Лупин и пак се опита да го удържи. — Не може да се върне, защото е…
            — ТОЙ… НЕ… Е… МЪРТЪВ! — кресна Хари. — СИРИУС!
            Около тях пак имаше движение, напразна суетня, проблясващи заклинания. За Хари това бе безсмислен шум, него не го интересуваха отклонените проклятия, свистящи наоколо, интересуваше го единствено това Лупин да престане да се преструва, че Сириус — който стоеше едва на няколко крачки от тях зад старата завеса — няма само след миг да се появи отново, да отметне черна коса и пак да се впусне разпалено в бой.
            Лупин изтегли Хари от подиума. Момчето още не откъсваше очи от арката, яд го беше, че Сириус го кара да чака…
            Но още докато се мъчеше да се откопчи от Лупин, дълбоко в себе си осъзна, че Сириус никога не го е карал да чака… винаги е рискувал всичко, само и само да види Хари, да му помогне… щом не се появяваше иззад арката дори когато момчето крещеше така, сякаш от това зависи животът му, единственото възможно обяснение бе, че наистина не може да се върне… че наистина е…
            Дъмбълдор беше събрал повечето смъртожадни в средата на помещението и те сякаш бяха обездвижени от невидими въжета, Лудоокия Муди бе допълзял до мястото, където лежеше Тонкс, и се опитваше да я съживи, иззад подиума още проблясваха светлини, чуваха се викове и стонове… Кингзли бе изтичал да продължи дуела на Сириус с Белатрикс.
            — Хари!
            Невил беше припълзял до него по каменните пейки. Хари вече не се съпротивляваше на Лупин, който въпреки това го държеше за ръката — за всеки случай.
            — Хари… наиштина шъжалявам… — подхвана Невил. Краката му още танцуваха необуздано. — Този човех… Шириус Блек… приятел ли ти беше?
            Другото момче кимна.
            — Чакай малко — намеси се тихо Лупин и след като насочи магическата пръчка към краката на Невил, изрече: — „Фините!“ — Проклятието беше отменено, краката на момчето се отпуснаха на пода и застинаха. Лупин беше пребледнял. — Хайде… елате да намерим другите. Къде са те, Невил?
            Докато говореше, се обърна с гръб към арката. Всяка дума сякаш му причиняваше болка.
            — Вшички ша ей там — отговори Невил. — Един мозък нападна Рон, но шпоред мен той е добре… а Хърмаяни е в безшъзнание, ние обаче напипахме пулш…
            Иззад подиума прокънтя тътен, чу се крясък. Хари видя как с вик на болка Кингзли се свлича на земята: Белатрикс Лестранж се завъртя като пумпал и хукна. Точно тогава се обърна и Дъмбълдор. Насочи към нея заклинание, тя обаче го отклони, вече се бе качила до средата на стъпалата…
            — Хари… недей! — извика Лупин, но момчето беше изтръгнало ръката си от разхлабената му хватка.
            — ТЯ УБИ СИРИУС! — ревна Хари. — ТЯ ГО УБИ… СЕГА АЗ ЩЕ УБИЯ НЕЯ!
            Отскубна се и се завтече нагоре по каменните пейки, другите крещяха подире му, той обаче и не забелязваше. Полите на мантията на Белатрикс се завъртяха шеметно и се скриха от поглед, после двамата отново се озоваха в стаята с плаващите мозъци…
            Белатрикс насочи през рамо проклятие. Огромната стъкленица се издигна във въздуха и се преобърна. Хари беше залят от смрадливата отвара вътре, мозъците се изсипаха и се захлъзгаха по него, като гънеха дълги цветни пипала, той обаче извика:
            — „Уингардиум Левиоза!“
            Пипалата отхвърчаха във въздуха. Като се плъзгаше и залиташе, момчето се устреми към вратата, прескочи стенещата на пода Луна, подмина и Джини, която попита:
            — Хари… какво…?
            След това и Рон, който пак се хилеше, и Хърмаяни, все още в безсъзнание. Дръпна рязко вратата, нахълта в кръглата черна зала и видя, че Белатрикс изчезва през изхода към коридора, който водеше към асансьорите.
            Хари се завтече подире й, тя обаче беше затръшнала вратата и стените вече се въртяха. Той отново бе заобиколен от ивици синя светлина, които идваха от движещите се в кръг свещници.
            — Къде е изходът? — извика Хари отчаян точно когато стената изтрещя и пак спря. — Как да изляза оттук?
            Стаята сякаш само чакаше той да попита. Вратата точно зад него зейна и отпред изникна дългият коридор, отвеждащ към асансьорите, пуст и осветен от факлите. Хари хукна…
            Чуваше как някъде потраква асансьор и се затича по коридора, после зави зад ъгъла и удари с юмрук копчето, за да повика друг асансьор. Той задрънча и заблъска все по-близо и по-близо, решетката се плъзна и се отвори и след като нахлу вътре, Хари натисна с все сила копчето с надпис „Атриум“. Вратите се затвориха плавно и момчето се понесе нагоре…
            Изскочи от асансьора още преди решетката да се е дръпнала докрай, и се огледа. Белатрикс беше само на крачка от телефонната будка асансьор в дъното на помещението, но когато Хари се втурна към смъртожадната, тя се обърна и насочи поредното проклятие. Момчето се шмугна зад Шадравана на магическото братство: проклятието просвистя покрай него и се удари в златната порта в другия край на атриума, която иззвънтя като множество камбанки. Вече не се чуваха стъпки. Белатрикс не тичаше. Хари се сви зад статуите и се ослуша.
            — Излез, излез, малък Хари! — провикна се жената с престорения си лигав глас, който отекна в лъскавия дървен под. — Защо ме гонеше, а? Пък аз си мислех, че си дошъл да отмъстиш за драгия ми братовчед!
            — Точно за това съм дошъл! — изкрещя момчето и цял хор от призрачни Хариевци сякаш повтори из помещението: „… съм дошъл, съм дошъл, съм дошъл.“
            — Ааааах!… Обичаше ли го, мъничък Потър?
            У Хари се надигна ненавист, каквато не бе изпитвал никога дотогава, той изскочи иззад шадравана и викна:
            — „Круцио!“
            Белатрикс изпищя, проклятието я беше съборило на земята, за разлика от Невил обаче тя не се загърчи и не зави от болка, изправи се задъхана, но вече не се смееше. Хари пак се сниши зад златния шадраван. Контрапроклятието на Белатрикс уцели главата на магьосника красавец, която отхвърча и се приземи на шест метра, оставяйки подире си дълги драскотини по дървения под.
            — Никога досега не си прибягвал до непростимо проклятие, нали, момче? — изкрещя Белатрикс. Беше се отказала от престорения си глас. — Трябва наистина да искаш да го направиш, Потър! Трябва наистина да искаш да причиниш болка… да й се наслаждаваш… праведният гняв няма да ме нарани за дълго… ще ти покажа как става, искаш ли? Ще ти дам един урок…
            Хари тъкмо се промъкваше от другата страна на шадравана, когато жената изпищя:
            — „Круцио!“
            Беше принуден отново да се сниши, защото ръката на кентавъра с лъка се откърши и се приземи с трясък на пода недалеч от главата на златния магьосник.
            — Не можеш да ме победиш, Потър! — ревна Белатрикс.
            Хари я чу как се придвижва надясно, за да го вижда по-добре. Той заобиколи статуята, за да е по-далеч, и се наведе зад краката на кентавъра, като главата му беше на едно равнище с главата на домашното духче.
            — Бях и си оставам най-преданата последователка на Черния лорд. Усвоих от него Черните изкуства, знам мощни проклятия, каквито ти, жалко хлапе, не можеш и да мечтаеш да правиш…
            — „Вцепени се!“ — изкрещя Хари.
            Беше се промъкнал при таласъма, който беше втренчен във вече безглавия магьосник, и се прицели в гърба на Белатрикс, щом тя надникна иззад шадравана. Беше толкова бърза, че Хари едвам успя да се сниши.
            — „Протего!“
            Струята червена светлина на собственото му зашеметяващо заклинание рикошира и се насочи обратно към него. Хари се свлече зад шадравана, а едно от ушите на таласъма политна към другия край на помещението.
            — Ще ти предоставя само една възможност, Потър! — кресна Белатрикс. — Дай ми пророчеството… търкулни го към мен… и може би ще ти пощадя живота!
            — Е, ще се наложи да ме убиеш, пророчество вече няма! — ревна Хари и още преди да го е извикал, в челото го прониза остра болка. Белегът му отново пламна и той усети как го залива мощна вълна от ярост, която нямаше нищо общо с гнева му. — И той го знае! — заяви Хари със смях, безумен точно колкото смеха на Белатрикс. — Старият ти скъп приятел Волдемор знае, че вече няма пророчество! Няма да бъде много доволен от теб, нали?
            — Какво? Как така няма пророчество? — изкрещя Белатрикс и за пръв път в гласа й прозвуча страх.
            — Счупи се, докато се опитвах да кача Невил по стъпалата! Как мислиш, какво ли ще каже Волдемор, а?
            Белегът го прорязваше непоносимо и пламтеше… от болка в очите му бликнаха сълзи…
            — ЛЪЖЕЦ! — изписка Белатрикс, ала сега Хари долови в гласа й не само яд, но и ужас. — ПРОРОЧЕСТВОТО Е У ТЕБ, ПОТЪР, И ТИ ЩЕ МИ ГО ДАДЕШ! „Акцио пророчество! АКЦИО ПРОРОЧЕСТВО!“
            Хари пак се засмя, за да я вбеси, а болката в главата му стана толкова силна, та той си помисли, че черепът му ще се пръсне. Размаха иззад едноухия таласъм празна длан и бързо я дръпна, защото Белатрикс запрати по него поредната струя зелена светлина.
            — Тук няма нищо! — извика момчето. — Колкото и да викаш, пророчеството го няма. Счупи се и никой не чу какво съобщи, кажи това на своя господар!
            — Не! — изпищя жената. — Не е вярно, лъжеш! ГОСПОДАРЮ, ОПИТАХ, НАИСТИНА ОПИТАХ… НЕ МЕ НАКАЗВАЙТЕ…
            — Не си хаби думите! — ревна Хари и зажумя от болката в белега, по-ужасна отвсякога. — Оттук той не може да те чуе!
            — Не мога ли, Потър? — рече пронизителен студен глас.
            Хари отвори очи.
            Висок, слаб и забулен с черна качулка, с ужасно змийско лице, бледо и изпито, с алени втренчени очи с резки вместо зеници… Насред залата стоеше Лорд Волдемор с магическа пръчка, насочена към Хари, който се беше вледенил и не можеше да се помръдне.
            — Така значи, счупил си ми пророчеството? — рече тихо Волдемор и впи в него безпощадни червени очи. — Не, Бела, не лъже… Виждам как истината ме гледа от безполезния му ум… месеци на подготовка, месеци на усилия… и моите смъртожадни отново допуснаха Хари Потър да ми попречи…
            — Съжалявам, господарю, нямах представа, сражавах се със зоомага Блек! — проплака Белатрикс и се хвърли в краката на Волдемор, който се приближаваше бавно. — Господарю, трябва да знаете…
            — Млъкни, Бела — рече зловещо Волдемор. — След малко ще се заема с теб. Нима смяташ, че съм влязъл в Министерството на магията, за да слушам сълзливите ти извинения?
            — Но, господарю… той е тук… долу…
            Волдемор не й обърна внимание.
            — Нямам какво повече да ти кажа, Потър — пророни тихо. — Дразниш ме твърде често и от твърде отдавна. „АВАДА КЕДАВРА!“
            Хари дори не отвори уста да се съпротивлява, мозъкът му беше пуст, отпуснатата му магическа пръчка сочеше към пода.
            Ала безглавата златна статуя на магьосника от шадравана беше оживяла, скочи с трясък от постамента на пода и се приземи между Хари и Волдемор. Проклятието само се плъзна по гърдите й, когато тя протегна ръце да защити Хари.
            — Какво?… — ревна Волдемор и се огледа. Сетне рече тихо: — Дъмбълдор!
            Хари се извърна с разтуптяно сърце. Дъмбълдор стоеше пред златната порта.
            Волдемор вдигна пръчката и запрати нов сноп зелена светлина към Дъмбълдор, който се завъртя с развято наметало и се скри от поглед. След миг изникна отново зад Волдемор и замахна с пръчката си към останките от шадравана. Оживяха и другите статуи. Фигурата на магьосницата се затича към Белатрикс, тя изпищя и запрати безплодни проклятия, отскачащи от гърдите на статуята, която се хвърли върху нея и я притисна към пода. През това време таласъмът и домашният дух се завтекоха към камините покрай стената, а едноръкият кентавър препусна към Волдемор, който изчезна и се появи отново при езерцето в подножието на шадравана. Безглавата статуя изтласка Хари назад, по-далеч от сражението, после Дъмбълдор пристъпи към Волдемор, а златният кентавър закръжи около тях.
            — Беше глупаво, Том, да идваш тази нощ тук — рече спокойно Дъмбълдор. — Аврорите вече са се запътили насам…
            — Докато дойдат, ще съм си тръгнал, а ти ще си мъртъв! — избълва Волдемор.
            Насочи поредното смъртоносно проклятие към Дъмбълдор, но вместо да го покоси, то се удари в гишето на охраната, което лумна.
            Дъмбълдор замахна с магическата пръчка: силата на заклинанието, излязло от нея, беше такава, че макар и скрит зад златния си пазител, Хари усети как косата му настръхва, докато то профучаваше покрай него. Този път Волдемор се видя принуден да измагьоса бляскав сребърен щит, с който да го отблъсне. Каквото и да беше, заклинанието не повреди видимо щита, но той звънна силно като гонг, със странно смразяващ звук.
            — Не искаш да ме убиеш, нали, Дъмбълдор? — провикна се Волдемор, присвил алени очи над щита. — Ти стоиш над такава жестокост, нали?
            — И двамата, Том, знаем, че има и други начини да унищожиш човек — отвърна все така спокойно Дъмбълдор и продължи да върви към Волдемор, сякаш не знаеше що е страх, сякаш не се е случило нищо, което да прекъсне разходката му из помещението. — Признавам, няма да съм доволен, ако само ти отнема живота…
            — Няма нищо по-страшно от смъртта, Дъмбълдор! — изръмжа Волдемор.
            — Дълбоко се заблуждаваш — заяви другият мъж и продължи да се приближава към Волдемор.
            Говореше така, сякаш са седнали да го обсъдят на чашка.
            Хари се уплаши, докато го наблюдаваше как върви незащитен, неприкрит от щит: искаше му се да изкрещи и да го предупреди, ала безглавият му пазител продължаваше да го притиска към стената и да осуетява всеки негов опит да се отскубне.
            — Всъщност най-голямата ти слабост винаги е била, че не разбираш: има неща, много по-страшни от смъртта…
            Иззад сребърния щит излетя поредната струя зелена светлина. Този път проклятието застигна едноръкия кентавър, който препускаше пред Дъмбълдор, и той се натроши на стотици парчета, но още преди те да са се посипали по пода, Дъмбълдор отново замахна с магическата пръчка, все едно върти камшик. От върха й излезе дълъг тънък пламък, който се усука около Волдемор и щита му. За миг Дъмбълдор сякаш бе надделял, после обаче огненото въже се превърна в змия, която веднага пусна Волдемор от хватката си и се извърна със съскане към другия мъж.
            Волдемор изчезна, змията се надигна от пода, готова да нападне…
            Точно когато Волдемор изникна отново, застанал на постамента в средата на езерцето, където преди се бяха извисявали петте статуи, във въздуха над Дъмбълдор блесна огън.
            — Внимавайте! — извика Хари.
            Но още докато крещеше, от магическата пръчка на Волдемор политна поредният лъч зелена светлина и змията се стрелна настървено към Дъмбълдор…
            Пред него внезапно се появи Фоукс, който разтвори широко човка и погълна целия сноп зелена светлина, сетне запламтя и се свлече на пода — малък, сбръчкан, без пера. В същия миг Дъмбълдор размаха пръчката си дълго и плавно. Змията, която тъкмо се канеше да забие зъби в него, полетя високо във въздуха и се стопи в струйка тъмен дим, а водата в езерцето се надигна и обви Волдемор като в пашкул от разтопено стъкло.
            Известно време той се виждаше само като тъмна, нагъната безлика фигура върху постамента, трепкаща и неясна, очевидно се бореше да отмести задушаващата грамада…
            Сетне изчезна, а водата се свлече с трясък обратно в езерцето, разплиска се и заля лъскавия под.
            — ГОСПОДАРЮ! — изпищя Белатрикс.
            Със сигурност всичко беше приключило, със сигурност Волдемор бе решил да побегне и Хари понечи да изтича иззад статуята, която продължаваше да го пази, ала Дъмбълдор ревна:
            — Не мърдай оттам, Хари!
            За пръв път прозвуча уплашен. Хари недоумяваше защо: в помещението нямаше никого освен самите тях, хлипащата Белатрикс, още затисната под статуята на магьосницата, и мъничкия Фоукс, който писукаше жално на пода…
            После белегът на Хари се разтвори и той разбра, че е мъртъв: болката беше невъобразима, непоносима…
            Вече не се намираше в помещението, бе впримчен в хватката на усукана около него твар с червени очи, впила се така, че Хари не знаеше къде свършва неговото тяло и къде започва нейното, бяха се слели, свързани от болката, спасение нямаше…
            А когато заговори, съществото използва устата на момчето и то усети в предсмъртни мъки как челюстта му мърда…
            — Убий ме сега, Дъмбълдор…
            Всяка частица от тялото му крещеше за избавление, заслепен и издъхващ, Хари усети, че съществото пак го използва…
            — Щом смъртта не значи нищо, Дъмбълдор, убий момчето…
            „Дано болката спре — помисли Хари, — дано той ни убие… и сложи край… смъртта, Дъмбълдор, е нищо в сравнение с това… И аз ще видя отново Сириус…“
            Точно когато сърцето му се преизпълни с чувство, съществото разхлаби хватката и болката изчезна. Хари се беше проснал ничком върху пода с отхвръкнали очила и трепереше, сякаш под него има не дърво, а лед…
            Из залата кънтяха гласове, повече гласове, отколкото би трябвало да има… Хари отвори очи, видя очилата си в подножието на безглавата статуя, която го бе заслонила и сега лежеше по гръб, напукана и неподвижна. Момчето си сложи очилата и понадигна глава колкото да забележи на сантиметри от себе си гърбавия нос на Дъмбълдор.
            — Добре ли си, Хари?
            — Да — отвърна той. Тресеше се толкова силно, че не можеше да задържи поне малко главата си. — Да, аз… къде е Волдемор, къде… кои са тези тук… какво…
            Атриумът беше пълен с хора, по пода се отразяваха изумруденозелените пламъци, разгорели се в камините по стената, от тях на цели върволици изникваха магьосници и вещици. След като Дъмбълдор му помогна да се изправи, Хари видя, че мъничките златни статуи на домашния дух и на таласъма водят към тях зашеметения Корнелиус Фъдж.
            — Той беше там! — извика мъж с алена мантия и вързана на опашка коса и засочи купчината златни отломки в другия край на залата, където допреди няколко мига беше лежала Белатрикс, затисната от скулптурата. — Видях го, господин Фъдж, кълна се, наистина беше Вие-знаете-кой, грабна една жена и се магипортира!
            — Знам, Уилямсън, знам, и аз го видях! — задърдори Фъдж, който под раираното наметало беше по пижама и едва си поемаше дъх, сякаш е тичал километри. — Да го вземе Мерлин дано… тук… тук… в Министерството на магията! — о, велики небеса… струва ми се невероятно… честна дума… как е възможно?…
            — Ако слезете долу, в отдел „Мистерии“, Корнелиус — обади се Дъмбълдор, очевидно доволен, че Хари е добре, и тръгна към новодошлите, които чак сега забелязаха присъствието му (някои вдигнаха магическите пръчки, други просто изглеждаха изумени, статуите на домашното духче и на таласъма изръкопляскаха, а Фъдж подскочи толкова високо, че краката му се отлепиха ведно с пантофите от пода), — ще заварите неколцина избягали смъртожадни, които сега са затворени в Стаята на смъртта, приковани от заклинание срещу магипортиране, и чакат какво ще решите за по-нататъшната им съдба.
            — Дъмбълдор! — ахна Фъдж страшно изумен. — Вие… тук… аз… аз…
            Погледна като обезумял към аврорите, които беше довел със себе си, и бе повече от ясно, че му иде да изкрещи: „Заловете го!“
            — Готов съм, Корнелиус, да се сражавам с хората Ви… и отново да победя! — заяви с гръмовен глас Дъмбълдор. — Но преди няколко минути видяхте с очите си доказателства, че от една година Ви казвам истината. Лорд Волдемор се е завърнал, вече дванадесет месеца Вие преследвате не когото трябва и е крайно време да се вслушате в здравия разум!
            — Аз не… добре, де… — разфуча се Фъдж, като се огледа сякаш с надеждата някой да му каже какво да прави. Когато никой не го стори, той заяви: — Добре тогава… Долиш! Уилямсън! Слезте в отдел „Мистерии“ и вижте… Вие, Дъмбълдор, трябва… трябва да ми обясните… Шадраванът на магическото братство… какво се е случило? — добави той почти с хленч и огледа пода, осеян с останките от статуите на магьосницата, магьосника и кентавъра.
            — Можем да го обсъдим, след като изпратя Хари обратно в „Хогуортс“ — рече Дъмбълдор.
            — Хари… Хари Потър ли?
            Фъдж извъртя и се втренчи в момчето, което още стоеше при стената, до падналата статуя, пазила го по време на дуела между Дъмбълдор и Волдемор.
            — Той… т-тук? — изпелтечи Фъдж. — Защо… за какво става въпрос?
            — Ще ви обясня всичко — повтори Дъмбълдор, — когато Хари се върне в училището.
            От езерцето на шадравана той отиде там, където лежеше главата на златния магьосник. Насочи към нея магическата пръчка и промълви:
            — „Портус!“
            Главата светна в синьо и потрепери шумно върху дървения под, после пак застина.
            — Вижте какво, Дъмбълдор! — викна Фъдж, когато Дъмбълдор вдигна главата и тръгна с нея към Хари. — Нямате разрешение за този летекод! Не можете да правите такива неща пред самия министър на магията, вие… вие…
            Гласът му трепна и заглъхна, понеже Дъмбълдор го изгледа властно над очилата с рамки като полумесеци.
            — Ще издадете заповед за отстраняването на Долорес Ъмбридж от „Хогуортс“ — заяви той. — Ще наредите на аврорите си да прекратят издирването на моя учител по грижа за магически създания, за да се върне на работа. Тази нощ ще Ви отпусна… — тук Дъмбълдор извади от джоба си часовник с дванайсет стрелки и го погледна — … половин час от времето си и той според мен ще е предостатъчен, за да се спрем на най-важното от това, което се случи. После трябва да се върна в своето училище. Ако се нуждаете допълнително от помощта ми, винаги можете да се свържете с мен в „Хогуортс“. Писмата, адресирани до директора, ще ме намерят.
            Фъдж се ококори, още по-смаян и от преди, отвори уста и кръглото му лице под разрошената прошарена коса порозовя.
            — Аз… Вие…
            Дъмбълдор му обърна гръб.
            — Вземи летекода, Хари.
            Подаде му златната глава на статуята и Хари сложи длан върху нея, вече не го интересуваше какво ще прави оттук нататък и къде ще отиде.
            — Ще се видим след половин час — обеща тихо Дъмбълдор. — Едно… две… три…
            Хари усети познатото чувство, сякаш са го дръпнали рязко с кукичка някъде зад пъпа. Лъскавият дървен под изчезна под краката му, а заедно с него и атриумът, Фъдж и Дъмбълдор, и той политна напред във вихрушка от цветове и звуци…

            Глава тридесет и седма: Изгубеното пророчества
            Краката му се удариха в пода, коленете му се подкосиха леко и главата на златния магьосник тупна с кънтящо „троп“. Хари се огледа и видя, че е пристигнал в кабинета на Дъмбълдор.
            В отсъствието на директора всичко изглежда се беше поправило само. Крехките сребърни уреди отново бяха по масичките с вретенообразни крака и изпускаха с ведро жужене клъбца дим. Портретите на директорите похъркваха в рамките, прислонили глави на креслата или в края на картините. Хари погледна през прозореца. По хоризонта се мержелееше ивица бледозелена светлина: зазоряваше се.
            Тишината и спокойствието, нарушавани от време на време само от сумтенето и мърморенето на някой заспал портрет, му се сториха непоносими. Ако обстановката можеше да отрази чувствата му, картините щяха да пищят от болка. Като дишаше учестено, Хари тръгна да обикаля притихналия прекрасен кабинет, опитваше се да не мисли. Но трябваше да мисли… нямаше как да избяга от това…
            Именно той, Хари, беше виновен за смъртта на Сириус, само той. Ако не беше толкова глупав да се хване в клопката на Волдемор, ако не бе тъй убеден, че онова, което е видял в съня, е истина, ако поне бе разтворил съзнанието си за възможността Волдемор, както беше казала и Хърмаяни, да залага на склонността на Хари да се прави на герой
            Беше непоносимо, не биваше да мисли за това, нямаше да издържи… вътре в него беше зейнала ужасна празнота, която той не искаше да усеща и да изследва, тъмна дупка там, където преди бе Сириус, където Сириус беше хлътнал, и Хари не искаше да остава сам с това огромно тихо пространство, нямаше да издържи…
            Една от картините зад гърба му изхърка особено силно и невъзмутим глас каза:
            — А… Хари Потър…
            Финиъс Нигелус се прозина широко, протегна се и загледа Хари с проницателните си присвити очи.
            — Какво те води насам в такъв ранен утринен час? — попита накрая Финиъс. — Кабинетът трябва да е запечатан за всички освен за законния директор. Или те е пратил Дъмбълдор? О, не ми казвай… — Той пак се прозина и потрепери. — Поредното послание за онзи негодник, моя праправнук?
            Хари не намери сили да проговори. Финиъс Нигелус не знаеше за смъртта на Сириус, но момчето не можеше да му каже. Изречеше ли го на глас, значеше да потвърди нейната окончателност, необратимост, безвъзвратност.
            Още някои от портретите се раздвижиха. Ужасен да не започнат да го разпитват, Хари прекоси решително стаята и хвана кръглата дръжка на вратата.
            Тя не помръдна. Беше залостен вътре.
            — Надявам се, това означава, че скоро Дъмбълдор ще бъде отново сред нас — заяви шишкавият магьосник с червендалест нос, окачен върху стената зад писалището на Дъмбълдор.
            Хари се обърна. Магьосникът го оглеждаше с голямо любопитство. Момчето кимна. Пак подръпна дръжката на вратата зад гърба си, тя обаче си остана неподвижна.
            — О, чудесно — отбеляза магьосникът. — Без него беше много скучно, наистина много скучно. — Разположи се в креслото си като престол, на което беше нарисуван, и се усмихна добродушно на Хари. — Вероятно знаеш, че Дъмбълдор има много високо мнение за теб — рече той окуражително. — О, да. Много те уважава.
            Вината, изпълнила като чудовищен тежък паразит гърдите на Хари, се загърчи и заизвива. Той не издържаше всичко това, вече не понасяше да бъде самият себе си… никога досега не се беше чувствал до такава степен пленник на собствената си глава и тяло, никога не бе копнял толкова силно да е някой друг, всеки друг, който и да е друг…
            В празната камина лумна изумруденозелен огън, Хари отскочи от вратата и загледа мъжа, който се въртеше зад предпазната решетка. Високата фигура на Дъмбълдор се разгъна и излезе от огъня, а магьосниците и вещиците по стените наоколо трепнаха и се събудиха, мнозина нададоха възгласи за „добре дошъл“.
            — Добре заварили — отвърна тихо Дъмбълдор.
            Отпърво не погледна Хари. Отиде към вратата и извади от вътрешния джоб на мантията мъничкия грозноват Фоукс без пера, за да го положи внимателно върху подноса с мека пепел под златната пръчка, където обикновено кацаше порасналият Фоукс.
            — Е, Хари — подхвана Дъмбълдор, след като най-после откъсна очи от пиленцето, — сигурно ще се радваш да узнаеш, че никой от приятелите ти не е пострадал тежко от събитията, разиграли се нощес.
            Хари се опита да каже „добре“, но от устата му не излезе и звук. Стори му се, че Дъмбълдор му напомня за огромните поражения, които е причинил, и не намери сили да срещне очите му, макар че този път той най-сетне го гледаше право в лицето с изражение, в което се долавяше по-скоро доброта, отколкото укор.
            — Мадам Помфри се е заела да цери всички — съобщи Дъмбълдор. — Вероятно ще се наложи Нимфадора Тонкс да полежи малко в „Свети Мънго“, но както личи, ще се възстанови напълно.
            Хари можа само да кимне на килима, който изсветляваше все повече, докато небето навън ставаше по-бледо и по-бледо. Момчето беше сигурно, че портретите из стаята не пропускат и дума от онова, което казва Дъмбълдор, и се питат къде са били двамата с Хари и защо е имало пострадали.
            — Знам как се чувстваш, Хари — пророни Дъмбълдор.
            — Не, не знаете — възрази Хари с глас, изведнъж станал силен и ясен.
            Обзе го нажежен до бяло гняв: Дъмбълдор не знаеше нищо за чувствата му.
            — Видя ли, Дъмбълдор? — подметна присмехулно Финиъс Нигелус. — Никога не се опитвай да разбереш учениците. Те мразят това. Предпочитат да са трагично неразбрани и да се давят от самосъжаление, да се пържат в…
            — Достатъчно, Финиъс — прекъсна го Дъмбълдор.
            Хари му обърна гръб и загледа решително през прозореца. Видя в далечината стадиона за куидич. Веднъж Сириус се бе появил там, преобразен на рунтаво черно куче, за да погледа как Хари играе… вероятно е искал да види дали е добър колкото Джеймс навремето… Хари така и не беше попитал…
            — Няма нищо срамно в чувствата ти, Хари — рече гласът на Дъмбълдор. — Обратното… твоята най-голяма сила е способността ти да изпитваш такава болка.
            Хари усети как гневът го изяжда отвътре, как пламти в ужасната празнота, как го изпълва с желанието да нарани Дъмбълдор заради спокойствието и кухите му думи.
            — Моята най-голяма сила ли? — възкликна с разтреперан глас той, без да откъсва невиждащи очи от стадиона по куидич. — Нямате и представа… не знаете…
            — Какво не знам? — прекъсна го кротко Дъмбълдор.
            Това вече бе прекалено. Хари се обърна, тресеше се от ярост.
            — Не желая да говоря как се чувствам, разбрахте ли!
            — Хари, такова страдание доказва, че още си човек! Тази болка е част от човешкото…
            — В… ТАКЪВ… СЛУЧАЙ… НЕ… ИСКАМ… ДА… СЪМ… ЧОВЕК! — ревна момчето, после грабна крехкия сребърен уред от масичката до себе си и го запрати в другия край на стаята, където той се удари в стената и се натроши на стотици парченца.
            Доста от картините извикаха гневно и уплашено, портретът на Армандо Дипит възкликна:
            — Виж ти!
            — НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА! — разкрещя им се Хари, след което хвана един луноскоп и го запокити към камината. — ДОТЕГНА МИ, НАГЛЕДАХ СЕ, ИСКАМ ДА СЕ МАХНА, ИСКАМ ВСИЧКО ТОВА ДА СВЪРШИ, НИЩО ВЕЧЕ НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА…
            Вдигна и масичката, където бе стоял сребърният уред, и хвърли и нея. Тя се строши и краката се затъркаляха в различни посоки по пода.
            — Интересува те — каза Дъмбълдор. Не беше и трепнал, дори не бе посегнал да спре Хари, докато той опустошаваше кабинета. Лицето му беше спокойно, почти безизразно. — Толкова много те интересува, та имаш чувството, че ще умреш от болка.
            — НЕ Е… ВЯРНО! — извика момчето и му се стори, че гръклянът му ще се скъса.
            За миг му се прииска да се хвърли върху Дъмбълдор и да натроши и него, да начупи това старо спокойно лице, да го разтърси, да го нарани, да го накара да почувства малка частица от неговия ужас.
            — О, вярно е — рече още по-спокойно Дъмбълдор. — Изгуби майка си, баща си, а сега и човека, който ти беше като роден баща. Разбира се, че те интересува.
            — ИЗОБЩО НЕ ЗНАЕТЕ КАКВО МИ Е! — ревна Хари. — СТОИТЕ СИ… ТАМ…
            Ала думите вече не бяха достатъчни, вече не му помагаше да руши всичко наред, искаше му се да хукне, искаше му се да тича, без изобщо да се обръща назад, искаше му се да бъде някъде, където да не вижда ведрите сини очи, вперени в него, това омразно спокойно старо лице. Завтече се към вратата, пак грабна кръглата дръжка и я дръпна с все сила.
            Но вратата не се отваряше.
            Хари се извърна назад към Дъмбълдор.
            — Пуснете ме — заяви.
            Трепереше от глава до пети.
            — Няма — рече просто Дъмбълдор.
            Известно време се гледаха.
            — Пуснете ме — каза пак Хари.
            — Няма — повтори Дъмбълдор.
            — Ако не го направите… ако ме държите тук… ако не ме пуснете…
            — Ти със сигурност ще продължиш да унищожаваш вещите ми — довърши невъзмутимо Дъмбълдор. — И без това са станали прекалено много.
            Заобиколи писалището и седна зад него, без да сваля очи от Хари.
            — Пуснете ме — настоя отново момчето с глас, студен и почти толкова спокоен, колкото и на Дъмбълдор.
            — Ще те пусна чак след като чуеш каквото имам да ти казвам — отсече мъжът.
            — Нима… нима мислите, че ми се слуша… нима мислите, че… ИЗОБЩО НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА КАКВО ИМАТЕ ДА МИ КАЗВАТЕ! — разфуча се Хари. — Не искам да чувам нищо!
            — Ще ме изслушаш — заяви твърдо Дъмбълдор. — Защото не си ми ядосан, колкото заслужавам. Щом ще ме нападаш, а аз знам, че си на крачка от това, бих искал да съм го заслужил напълно.
            — Какво говорите?…
            — Аз съм виновен за смъртта на Сириус — изрече ясно Дъмбълдор. — По-скоро, почти изцяло аз… не бих проявил безочието да твърдя, че вината е само моя. Сириус беше храбър, умен и деен, а такива хора обикновено не се примиряват да си стоят у дома и да се крият, когато според тях някой е в опасност. Въпреки това не е бивало да вярваш и за миг, че снощи се е налагало да ходиш в отдел „Мистерии“. Ако бях открит с теб, Хари, а аз трябваше да бъда, отдавна щеше да знаеш, че Волдемор вероятно ще се опита да те примами в отдел „Мистерии“, и тогава ти нямаше да се поддадеш и да отидеш там. И нямаше да се налага Сириус да идва да те търси. Виновен съм аз, само аз и никой друг.
            Хари още стоеше с ръка върху дръжката на вратата, без да го забелязва. Беше се вторачил в Дъмбълдор, слушаше със затаен дъх, макар че почти не разбираше онова, което чуваше.
            — Седни, ако обичаш — рече Дъмбълдор.
            Прозвуча не като заповед, а като молба.
            Хари се поколеба, после прекоси бавно стаята, осеяна със сребърни пружинки и с трески, и седна срещу писалището на Дъмбълдор.
            — Да разбирам ли — провлече Финиъс Нигелус отляво на Хари, — че праправнукът ми… последният от рода Блек… е мъртъв?
            — Да, Финиъс — потвърди Дъмбълдор.
            — Не мога да повярвам — отсече рязко Финиъс.
            Хари извърна глава точно навреме, за да види как Финиъс излиза от портрета — знаеше, че е отишъл да посети картината си на площад „Гримолд“. Вероятно щеше да тръгне от портрет на портрет и да вика Сириус из цялата къща…
            — Дължа ти обяснение, Хари — каза Дъмбълдор. — Обяснение за грешките на един старец. Сега вече виждам, че онова, което съм направил и не съм направил спрямо теб, е белязано с всички недостатъци на възрастта. Младите не могат да знаят какво мисли и чувства един стар човек. Ала старите хора носят вина, ако забравят какво е да си млад… а аз напоследък май съм забравил…
            Слънцето вече се извисяваше, над планините се виждаше ослепителен оранжев кант, а горе небето беше безцветно и ясно. Светлината падаше върху Дъмбълдор, върху сребристите му вежди и брада, върху бръчките, прорязали дълбоко лицето му.
            — Преди петнадесет години — продължи той, — когато видях белега върху челото ти, предположих какво би могъл да означава той. Досетих се, че вероятно е знак за връзка, изкована между теб и Волдемор.
            — Вече сте ми го казвали, професор Дъмбълдор — рече безцеремонно Хари.
            Не го интересуваше, че е груб. Вече не го интересуваше нищо.
            — Да — потвърди Дъмбълдор, все едно се извинява. — Но сам разбираш… налага се да започна от белега. Защото скоро след като ти дойде в света на магьосниците, стана ясно, че съм бил прав и белегът наистина те предупреждава, ако Волдемор е наблизо или изпитва силни чувства.
            — Знам — рече уморено Хари.
            — И тази твоя способност — да усещаш присъствието на Волдемор дори когато той се е преобразил, и да знаеш какво чувства, когато е развълнуван, — се проявява все по-силно, откакто Волдемор си е възвърнал собственото тяло и пълната си мощ.
            Момчето не си направи труда да кима. Вече знаеше всичко това.
            — Напоследък — продължи Дъмбълдор — започнах да се притеснявам да не би Волдемор да се досети, че съществува такава връзка между вас. И се оказах прав: дойде време, когато ти проникна в съзнанието и мислите му толкова надълбоко, че той долови присъствието ти. Говоря, естествено, за нощта, когато ти стана свидетел на нападението срещу господин Уизли.
            — Да, Снейп ми каза — промърмори момчето.
            — Професор Снейп, Хари — поправи го тихо Дъмбълдор. — Но не си ли се питал защо не съм ти го обяснил аз? Защо не съм ти преподавал аз оклумантика? Защо от месеци дори не съм те поглеждал?
            Хари вдигна очи. Видя, че Дъмбълдор изглежда тъжен и уморен.
            — Да — смотолеви момчето. — Да, питал съм се.
            — Бях убеден — продължи Дъмбълдор, — че не след дълго Волдемор ще се опита да нахлуе в съзнанието ти, да влияе на мислите ти и да ги насочва в погрешна посока, и не исках да му давам допълнителни причини да го прави. Бях сигурен: ако той разбере, че отношенията ни с теб не са — никога не са били — просто като между директор и ученик, ще побърза да те използва, за да ме шпионира. Страхувах се да не злоупотреби с теб, а също и че е възможно да се опита да те обсеби. Според мен, Хари, бях прав да се опасявам, че Волдемор ще те използва по този начин. Струва ми се, че в редките случаи, когато сме общували отблизо, съм виждал в очите ти неговата сянка…
            Хари си спомни как в миговете, в които двамата с Дъмбълдор са се поглеждали в очите, той е изпитвал усещането, че вътре у него се надига дремеща змия, готова да нападне.
            — Както Волдемор показа и нощес, той иска да те обсеби, за да унищожи не мен. Иска да унищожи теб. Когато преди малко се всели за кратко в теб, се надяваше, че ще те жертвам, за да опитам да убия него. Както виждаш, Хари, се отдалечих от теб единствено в опит да те предпазя. Старческа грешка…
            Той въздъхна тежко. Хари оставяше думите да го заливат. Преди няколко месеца сигурно щеше да му бъде много любопитно да научи всичко това, сега обаче то бе лишено от всякакъв смисъл заради бездната, зейнала вътре у него след загубата на Сириус. То вече нямаше никакво значение…
            — Сириус ми каза, че същата нощ, когато си видял нападението над Артър Уизли, си усетил, че Волдемор се събужда у теб. Тогава разбрах, че са се оправдали най-големите ми страхове: Волдемор се е досетил, че може да те използва. В опит да те въоръжа срещу набезите му в твоето съзнание уредих професор Снейп да ти дава уроци по оклумантика.
            Той замълча. Хари загледа как слънчевата светлина, която се плъзгаше бавно по лъскавата повърхност на писалището, озарява сребърната мастилница и красивото алено перо. Долавяше, че портретите наоколо са будни и слушат съсредоточено обяснението на Дъмбълдор, от време на време чуваше шумолене на мантии, покашляне. Финиъс Нигелус още не се беше върнал…
            — Професор Снейп установи — подхвана пак Дъмбълдор, — че от месеци сънуваш вратата на отдел „Мистерии“. Откакто отново се завърна в своето тяло, Волдемор, разбира се, беше обсебен от възможността да чуе пророчеството и беше насочил вниманието си към тази врата, точно както и ти, макар че ти не знаеше какво означава това. После видя насън как Рукууд, който преди задържането си работеше в отдел „Мистерии“, казва на Волдемор нещо, което ние знаехме през цялото време: че съхраняваните там пророчества имат мощна защита. Само човекът, за когото са направени, може да ги вдигне от лавиците, без да полудее. При това положение щеше да се наложи или Волдемор да проникне сам в Министерството на магията и да рискува най-после да се разкрие, или ти да вземеш пророчеството вместо него. Стана още по-важно да усвоиш оклумантиката.
            — Но аз не я усвоих — пророни Хари. Каза го на глас в опит да облекчи смазващото бреме на вината вътре у себе си: ако си признаеше, вероятно щеше да поохлаби ужасното напрежение, притиснало сърцето му. — Не се упражнявах, не се стараех, а съм могъл да сложа край на сънищата, Хърмаяни все ми повтаряше да го правя, ако бях престанал да ги сънувам, Волдемор нямаше да е в състояние да ми внуши къде да отида и… Сириус нямаше… Сириус нямаше… — Нещо в главата му се взриви, някаква потребност да си намери оправдание, да обясни… — Опитах се да проверя дали той наистина е заловил Сириус, отидох в кабинета на Ъмбридж, разговарях от огъня с Крийчър и той каза, че Сириус го нямало, бил излязъл.
            — Крийчър е излъгал — рече спокойно Дъмбълдор. — Ти не си му господар, могъл е да не ти каже истината, без дори да се налага да се самонаказва. Искал е да отидеш в Министерството на магията.
            — Той… той ме е пратил там нарочно?
            — О, да. Опасявам се, че от месеци е служел на повече от един господар.
            — Как? — рече озадачен Хари. — От години не е излизал от дома на площад „Гримолд“.
            — Малко преди Коледа се е възползвал от открилата се възможност — поясни Дъмбълдор, — доколкото разбрах, Сириус му е изкрещял „вън“. Той го е изтълкувал буквално, като заповед да напусне къщата. Отишъл е у единственото семейство от рода Блек, което все още е уважавал… У братовчедката на Блек Нарциса, сестра на Белатрикс и съпруга на Луциус Малфой.
            — Откъде знаете всичко това? — учуди се Хари.
            Сърцето му биеше много бързо. Гадеше му се. Спомни си как се е разтревожил заради странното отсъствие на Крийчър по Коледа, спомни си и как той се е появил отново на тавана…
            — Снощи ми го каза самият Крийчър — отвърна Дъмбълдор. — Когато си изрекъл пред професор Снейп онова загадъчно предупреждение, той е разбрал, че си получил видение как държат Сириус в подземията на отдел „Мистерии“. Подобно на теб, и професор Снейп се е опитал да се свърже незабавно със Сириус. Трябва да знаеш, че ние, членовете на Ордена на феникса, имаме по-надеждни начини да се свързваме помежду си, отколкото е огънят в кабинета на Долорес Ъмбридж. Професор Снейп установил, че Сириус е жив и здрав и се намира на площад „Гримолд“. Когато обаче ти не си се върнал от разходката си с Долорес Ъмбридж в гората, професор Снейп се притеснил, че все още смяташ Сириус за пленник на Лорд Волдемор. Веднага предупредил някои членове на Ордена. — Дъмбълдор въздъхна тежко и продължи: — Аластор Муди, Нимфадора Тонкс, Кингзли Шакълболт и Ремус Лупин били в щаба, когато той се свързал. Всички били единодушни, че трябва незабавно да ти се притекат на помощ. Професор Снейп помолил Сириус да не тръгва с тях, за да остане в щаба и да ме предупреди какво се е случило, тъй като са очаквали да отида всеки момент там. Междувременно самият професор Снейп възнамерявал да тръгне да те търси в гората. Ала Сириус отказал да си стои у дома, докато другите те издирват. Възложил на Крийчър да ми каже какво се е случило. И така, всички се отправили към министерството и малко след това, когато пристигнах на площад „Гримолд“, домашният дух, заливайки се от смях, ми съобщи къде е отишъл Сириус.
            — Крийчър се е смял? — попита глухо момчето.
            — О, да — потвърди Дъмбълдор. — Но не е успял да ни предаде докрай. Той не е Пазител на тайната на Ордена, не е могъл да каже на семейство Малфой къде точно се намираме и да издаде поверителните планове на Ордена, които му бе забранено да разкрива. По силата на магията, тегнеща над неговото племе, няма право да не се подчини на пряка заповед на своя господар, Сириус. Въпреки това е съобщил на Нарциса сведения, които за Волдемор са изключително ценни, но които Сириус явно е смятал за твърде безобидни, та да забранява на домашния дух да ги повтаря.
            — Какви например? — попита момчето.
            — Например че човекът, когото Сириус обича най-силно на този свят, си ти — пророни тихо Дъмбълдор. — Или това, че ти постепенно си започнал да гледаш на Сириус като на нещо средно между баща и брат. Волдемор естествено вече е бил наясно, че Сириус е в Ордена и че ти знаеш къде се намира… ала от сведенията на Крийчър той е разбрал, че ако има човек, за когото ще направиш всичко, за да го спасиш, то това е Сириус Блек.
            Устните на Хари бяха студени и изтръпнали.
            — И така… когато снощи съм попитал Крийчър дали Сириус е там…
            — След като си получил видението как изтезават Сириус, съпрузите Малфой — безспорно по нареждане на Волдемор — са накарали Крийчър да намери начин да го отстрани. Така, ако си решил да провериш дали Сириус си е у дома, Крийчър е щял да се престори, че господаря му го няма. Вчера домашният дух е наранил хипогрифа Бъкбийк и когато ти си се появил в огъня, Сириус е бил горе и се е грижел за него.
            В белите дробове на Хари сякаш беше останало съвсем малко въздух, той дишаше учестено и трудно.
            — И Крийчър ви е разказал всичко това… през смях? — едва изрече момчето.
            — Не искаше да ми казва — отвърна Дъмбълдор. — Но самият аз съм доста добър в легилимантиката и разбирам кога ме лъжат… така че го убедих да ми разкаже всичко от начало до край, преди да поема към отдел „Мистерии“.
            — А Хърмаяни все ни повтаряше да бъдем мили с него… — пророни момчето, стиснало студени юмруци върху коленете си.
            — Била е напълно права, Хари — заяви Дъмбълдор. — Когато решихме щабът ни да е на площад „Гримолд“ номер дванадесет, предупредих Сириус, че трябва да се отнасяме към Крийчър с доброта и уважение. Казах му и че той може да бъде опасен за нас. Мисля, че Сириус не е погледнал сериозно на предупреждението и че никога не е смятал Крийчър за същество с чувства, не по-малко силни от човешките…
            — Недейте да стоварвате вината… недейте… да говорите… така за Сириус… — Хари дишаше трудно, едвам изричаше думите, ала гневът му, който за кратко се бе поуталожил, припламна с нова сила: нямаше да допусне Дъмбълдор да отправя нападки към Сириус. — Крийчър е лъжец… и подлец… заслужил си е…
            — Крийчър, Хари, е такъв, какъвто са го направили магьосниците — прекъсна го Дъмбълдор. — Да, достоен е за съжаление. Животът му е точно толкова окаян, както на твоя приятел Доби. Беше принуден да изпълнява заповедите на Сириус, понеже той бе последният представител на рода, поробил Крийчър, но дълбоко в себе си не му е бил предан. И каквито и да са недостатъците и грешките на Крийчър, трябва да признаем, че Сириус не направи нищо да облекчи съдбата му…
            — НЕ ГОВОРЕТЕ ТАКА ЗА СИРИУС! — кресна Хари.
            Вбесен, пак беше скочил на крака и бе готов да се нахвърли на Дъмбълдор, който очевидно изобщо не разбираше Сириус, не разбираше колко смел е бил той, колко е страдал…
            — Ами Снейп? — избълва Хари. — За него не отваряте и дума, нали? Когато му казах, че Волдемор е заловил Сириус, той само се изхили ехидно, както винаги…
            — Знаеш, Хари, професор Снейп не е имал друг избор, освен да се преструва пред Долорес Ъмбридж, че не те възприема сериозно — отсече Дъмбълдор. — Но както вече ти обясних, именно той съобщи незабавно на Ордена какво си казал. Именно той се досети къде си отишъл, когато не си се върнал от гората. Именно той даде на професор Ъмбридж фалшив веритасерум, когато тя се опитваше да те накара насила да издадеш къде се крие Сириус.
            Хари не обърна внимание на думите му. Изпитваше свирепа наслада да стоварва вината върху Снейп, така като че ли се притъпяваха собствените му ужасни угризения на съвестта, искаше му се да чуе как Дъмбълдор се съгласява с него.
            — Снейп… Снейп се… се з-заяждаше със Сириус, задето е останал в къщата… изкарваше го с-с-трахливец…
            — Сириус беше прекалено зрял и умен, за да допусне да го наранят такива дребнави подмятания — рече Дъмбълдор.
            — Снейп престана да ми дава уроци по оклумантика! — изръмжа момчето. — Изхвърли ме от кабинета си!
            — Известно ми е — въздъхна унило Дъмбълдор. — Вече ти казах, беше грешка да не те обучавам самият аз, но тогава бях убеден, че няма нищо по-опасно от това да разтварям в свое присъствие още повече съзнанието ти за Волдемор…
            — Снейп само влошаваше положението, след уроците при него белегът винаги ме болеше още по-силно… — Хари си спомни опасенията на Рон и продължи дръзко: — Откъде сте толкова сигурен, че не се е опитвал да ме превърне в лесна плячка за Волдемор и да му помогне да проникне вътре в…
            — Вярвам на Сивиръс Снейп — заяви просто Дъмбълдор. — Но бях забравил — поредната старческа грешка, — че някои рани са прекалено дълбоки, за да заздравеят. Смятах, че професор Снейп ще превъзмогне чувствата си към баща ти… и сбърках.
            — Но това го приемате, така ли? — изкрещя Хари, без да обръща внимание на възмутените лица и неодобрителното мърморене на портретите по стените. — Няма нищо осъдително Снейп да ненавижда баща ми, а е осъдително Сириус да мрази Крийчър.
            — Сириус не мразеше Крийчър — възрази Дъмбълдор. — Смяташе го за слуга, недостоен да му се обръща внимание и да бъде забелязан. Безразличието и пренебрежението често нанасят много по-големи вреди от откритата неприязън… Шадраванът, който нощес разрушихме, съдържа лъжа. Ние, магьосниците, прекалено дълго сме се отнасяли зле към нашите събратя и сме ги обиждали, а сега жънем каквото сме посели.
            — ЗНАЧИ СИРИУС СИ Е ЗАСЛУЖАВАЛ СЪДБАТА, ТАКА ЛИ? — изкрещя Хари.
            — Не съм казвал и никога няма да ме чуеш да казвам подобно нещо — отвърна тихо Дъмбълдор. — Сириус не беше жесток и обикновено се отнасяше добре с домашните духчета. Не обичаше Крийчър, понеже той постоянно му напомняше за семейството, което Сириус ненавиждаше.
            — Точно така, ненавиждаше го! — подвикна с пресипнал глас Хари, като обърна гръб на Дъмбълдор и се отдалечи. Сега слънцето осветяваше ярко стаята и очите на всички портрети следяха момчето, докато то вървеше, без да осъзнава какво прави, без изобщо да вижда нищо около себе си. — Накарахте го да стои затворен в онази къща и му беше дотегнало, ето защо снощи е решил да излезе…
            — Опитвах се да опазя Сириус жив — промълви Дъмбълдор.
            — Никой не обича да го държат под ключ! — нахвърли му се вбесен Хари. — И с мен постъпихте така миналото лято…
            Дъмбълдор затвори очи и зарови лице в ръцете си с дълги пръсти. Хари го загледа, но този неприсъщ за директора признак на изтощение или на тъга, или на каквото и да е негово състояние не го умилостиви. Обратното, момчето се ядоса още повече, задето Дъмбълдор проявява слабост. Нямаше право да е слаб точно когато на Хари му идеше да фучи и да крещи.
            Дъмбълдор свали ръце и се взря съсредоточено в него през очилата с рамки като полумесеци.
            — Време е, Хари, да узнаеш онова, което трябваше да ти обясня още преди пет години — поде той. — Моля те, седни. Ще ти разкажа всичко от начало до край. Но прояви малко търпение. Щом приключа, ще имаш възможност да ми крещиш… да правиш каквото решиш. Няма да те спирам.
            Известно време Хари го гледа, после отново се свлече на стола срещу него и зачака.
            Дъмбълдор се взря в слънчевия парк зад прозореца, сетне отново премести очи към Хари и каза:
            — Преди пет години, Хари, ти дойде в „Хогуортс“ здрав и невредим, точно както бях предвидил и бях желал. Е… не съвсем невредим. Беше страдал. Знаех, че това няма да ти бъде спестено, когато те оставих пред прага на леля ти и вуйчо ти. Знаех, че те обричам на десет тъжни трудни години. — Той замълча. Хари не каза нищо. — Сигурно ще попиташ — и с основание — защо е трябвало да стане така. Толкова ли не е могло да те вземе някое магьосническо семейство? Много биха го сторили на драго сърце, биха се радвали и биха смятали за чест да те отгледат като роден син. Отговорът ми е, че за мен най-важно бе да те опазя жив. Може би повече от всички други съзнавах, че си в опасност. Броени часове преди това Волдемор беше победен, но поддръжниците му — а мнозина от тях са почти толкова ужасни, колкото и той, — все още бяха на свобода, гневни, отчаяни и жестоки. Трябваше да взема решение за години напред. Бях ли убеден, че Волдемор си е отишъл завинаги? Не. Не знаех кога точно ще се завърне, дали след десет, след двадесет или след петдесет години, но бях сигурен, че рано или късно ще успее, и понеже го познавах добре, бях сигурен и че няма да се успокои, докато не те убие. Знаех, че Волдемор има познания за магията, по-всеобхватни, отколкото всеки друг жив магьосник. Бях наясно и че и най-сложните и могъщи защитни магии, които владея, едва ли ще останат непреодолими, ако Волдемор си възвърне пълната мощ. Знаех обаче и къде е неговата слабост. И така взех решение. Щеше да те закриля прастара магия, за която Волдемор знаеше и която презираше, затова и открай време я подценяваше — за своя сметка. Говоря ти, разбира се, за това, че майка ти е загинала, за да те спаси. С това ти е дала трайна защита, каквато Волдемор изобщо не е очаквал, защита, която тече в жилите ти и до ден-днешен. Ето защо реших да се уповавам на кръвта на майка ти. Занесох те при сестра й, единствената й жива роднина.
            — Тя не ме обича — рече веднага Хари. — Изобщо не я интересува…
            — Но те подслони — прекъсна го Дъмбълдор. — Може да го е сторила против волята си, без желание, с огорчение и гняв, но все пак те подслони и с това скрепи магията, която направих. Саможертвата на майка ти превърна кръвната връзка в най-мощния щит, който можех да ти дам.
            — Но аз не…
            — Докато наричаш свой дом мястото, където тече кръвта на майка ти, там Волдемор не може да те достигне и да ти навреди. Той проля кръвта на майка ти, тя обаче продължава да е жива в теб и в сестра й. Нейната кръв се превърна в твое убежище. Трябва да се връщаш там само веднъж в годината, но докато можеш да го наричаш свой „дом“, докато си там, Волдемор не може да ти причини нищо. Леля ти го знае. Обясних й какво съм направил в писмото, което оставих заедно с теб на прага. Тя знае, че през последните петнадесет години си останал жив именно защото ти е дала подслон.
            — Почакайте — рече Хари. — Почакайте малко. — Той изправи гръб на стола, без да откъсва очи от Дъмбълдор. — Значи вие сте й пратили конското. Вие сте й казали да не забравя… значи това е бил Вашият глас…
            — Реших — понаведе глава Дъмбълдор, — че може би не е зле да й напомня какъв договор е сключила, когато те е подслонила. Подозирах, че нападението на дименторите я е подсетило на какви опасности се е изложила, като те е взела за син.
            — Така си беше — промълви тихо Хари. — Подсети по-скоро вуйчо ми, отколкото нея. Той искаше да ме изгони, но след като пристигна конското, леля… леля каза, че се налагало да остана. — Хари погледа известно време пода, сетне попита: — Но какво общо има това със…
            Нямаше сили да изрече името на Сириус.
            — И така, преди пет години — продължи Дъмбълдор, сякаш изобщо не е прекъсвал разказа си, — ти дойде в „Хогуортс“, нито толкова щастлив, нито толкова сит, както вероятно ми се е искало, затова пък жив и здрав. Не беше някакъв малък разглезен принц, а нормално момче, доколкото можех да се надявам при тези обстоятелства. Дотук всичко вървеше според моя план. После… е, вероятно помниш не по-зле от мен събитията от първата си година в „Хогуортс“. Ти се справи великолепно със сериозното предизвикателство, пред което се оказа, и по-скоро — много по-скоро, отколкото очаквах, — се озова лице в лице с Волдемор. И този път оживя. Нещо повече, ти отдалечи във времето мига, когато той щеше да се завърне и да се сдобие с пълната си мощ и сила. Би се като истински мъж. Не мога… да ти опиша колко се гордеех с теб. После в този мой прекрасен план се появи пукнатина — заяви Дъмбълдор. — Очевиден недостатък… още тогава аз знаех, че той може да разруши всичко. Но понеже съзнавах колко е важно планът ми да успее, си казах, че няма да позволя този недостатък да го провали. Само аз можех да го предотвратя, затова само аз трябваше да бъда силен. И тогава, докато ти лежеше в болничното крило, омаломощен от битката с Волдемор, аз трябваше да премина през първото си изпитание.
            — Не разбирам за какво ми говорите — обади се Хари.
            — Не помниш ли как, докато лежеше в болничното крило, ми зададе въпроса защо Волдемор се е опитал да те убие, когато си бил съвсем малък?
            Момчето кимна.
            — Дали тогава трябваше да ти кажа?
            Хари се взря в сините очи, но продължи да мълчи, сърцето му обаче отново заби лудешки.
            — Още ли не схващаш какъв е недостатъкът в плана ми? Не… вероятно не. Е, както знаеш, тогава не ти отговорих. Рекох си — на единадесет години е прекалено малък да научава. Никога не съм възнамерявал да ти казвам, когато си на единадесет. Подобно познание щеше да бъде непосилно бреме за такава крехка възраст. Ала още тогава трябваше да доловя признаците на надвисналата опасност. Трябваше да се запитам защо не съм се притеснил повече, задето вече си ми задал въпроса, на който, знаех, че един ден ще бъда принуден да дам ужасния отговор. Трябваше да си призная, че съм бил прекалено щастлив, че не ми се налага да го правя точно в онзи ден… ти беше прекалено малък, наистина прекалено малък. И така, навлязохме във втората ти година в „Хогуортс“. И ти отново застана пред предизвикателства, каквито не са преодолявали дори възрастни магьосници, отново се справи така, както не си бях представял и в най-дръзките си мечти. Но този път не ме попита защо Волдемор те е белязал със знака. О, да, говорихме за белега ти… стигнахме много, много близо до въпроса. Защо не ти казах всичко? Е, стори ми се, че в края на краищата дванадесет години си е почти същото, както единадесет, за да те обременявам с такава информация. Позволих ти да се отделиш от мен — окървавен, изтощен, но радостен — и дори да ме жегна притеснението, че може би е трябвало още тогава да ти кажа, то бързо бе заглушено. Още беше съвсем малък, а и сърце не ми даде онази вечер да ти развалям щастието от победата. Разбираш ли, Хари? Сега разбираш ли какъв е недостатъкът на блестящия ми план? Бях се хванал в капана, който бях предвидил, но за който си бях внушил, че мога, че трябва да избегна.
            — Пак не…
            — Обичах те прекалено силно — рече просто Дъмбълдор. — Държах по-скоро да си щастлив, отколкото да знаеш истината, исках повече от всичко да имаш душевно спокойствие, а не да осъществя плана си, интересуваше ме повече ти да си жив, а не да оцелеят онези, които можеше да бъдат жертвани, ако планът ми се провалеше. С други думи, постъпвах точно така, както Волдемор очаква да постъпваме ние, глупаците, които сме способни да обичаме. Мога ли да се защитя с нещо? Съмнявам се някой, който те е наблюдавал така, както съм те наблюдавал аз — а аз, уверявам те, съм те наблюдавал по-внимателно, отколкото си представяш, — да не поиска да ти спести нови болки, и без това вече беше понесъл достатъчно. Нехаех дали в необозримото бъдеще ще бъдат избити безброй безименни, безлики хора и същества, за мен беше важно сега и тук ти да си жив, да си добре, да си щастлив. И през ум не ми е минавало, че ще се нагърбя с отговорността за такъв човек. Навлязохме в третата ти година. Наблюдавах отдалеч как се бориш да отблъснеш дименторите, как откриваш Сириус, как научаваш кой всъщност е той и го спасяваш. Трябваше ли да ти кажа тогава, в мига, когато победоносно бе изтръгнал кръстника си от лапите на министерството? Тогава обаче, когато беше на тринадесет години, оправданията ми вече се изчерпваха. Колкото и малък да беше, ти вече беше доказал, че си изключителен. Съвестта ми, Хари, не беше спокойна. Знаех, че скоро ще дойде времето… Миналата година ти излезе от лабиринта, след като бе видял как Седрик Дигъри загива, след като самият ти се бе разминал на косъм със смъртта… аз пак не ти казах, макар да знаех, че щом Волдемор се е завърнал, не бива да отлагам дълго. А сега, след тази нощ, разбирам, че отдавна си бил готов за познанието, което толкова време съм криел, защото ти доказа, че много по-рано е трябвало да стоваря върху теб тази тегоба. Единственото ми оправдание е това: бях видял как си поел върху себе си бреме, с каквото не се е нагърбвал никой ученик, минал през училището, и не намирах сили да те товаря с още една тежест — най-голямата.
            Хари изчака, но Дъмбълдор продължи да мълчи.
            — Пак не разбирам.
            — Когато си бил невръстен, Волдемор се е опитал да те убие заради пророчество, направено малко преди раждането ти. Той е знаел за пророчеството, но не е бил запознат с цялото му съдържание. Решил е да те убие още докато си бил съвсем малко дете, с убеждението, че така изпълнява условията в пророчеството. На собствен гръб установи, че е допуснал грешка, когато проклятието, изречено, за да те погуби, се обърна срещу него. И така, откакто си е възвърнал тялото и особено след като миналата година ти му се изплъзна по такъв невероятен начин, Волдемор е решен да чуе цялото пророчество отначало докрай. Ето какво е оръжието, до което той се домогва толкова упорито, откакто се е завърнал: познанието как да те погуби.
            Слънцето беше изгряло, кабинетът на Дъмбълдор беше окъпан в светлина. Витрината, където се пазеше мечът на Годрик Грифиндор, проблясваше, бяла и матова, парчетата от уредите, които Хари бе нахвърлял по пода, блещукаха като капки дъжд, а в гнездото от пепел отзад невръстният Фоукс писукаше тихо.
            — Пророчеството се счупи — рече равнодушно Хари. — Теглех Невил нагоре по пейките в… в стаята с арката, раздрах му мантията и то падна…
            — Онова, което се е счупило, е само записът на пророчеството, който се пази в архива на отдел „Мистерии“. Самото пророчество обаче е било изречено пред някого и този някой има начин да си го припомни до последната дума.
            — Кой го е чул? — попита Хари, макар да му се стори, че вече знае отговора.
            — Аз — каза Дъмбълдор. — През една студена влажна вечер преди шестнадесет години в стая над пивницата в странноприемница „Свинската глава“. Отидох там, за да се срещна с жена, която искаше да я назнача за преподавателка по пророкуване, макар че вече бях склонен да премахна изобщо този предмет. Кандидатката обаче беше праправнучка на много прочута, много способна ясновидка и реших просто от любезност да се видя с нея. Бях разочарован. Стори ми се, че самата тя няма и капчица дарба. Казах й — надявам се, вежливо, — че според мен не е подходяща за длъжността. Обърнах се да си вървя.
            Дъмбълдор се изправи, мина покрай Хари и отиде при черния шкаф до пръчката на Фоукс. Наведе се, плъзна райбера и извади отвътре плиткия каменен съд с изсечени по ръбовете му руни, в който Хари беше видял как баща му измъчва Снейп. Дъмбълдор се върна при писалището, остави мислоема и доближи магическата пръчка до слепоочието си. Извади от него сребристи, тънки като паяжина снопчета мисли, които се закачиха за пръчката, и ги сложи в съда. Отново седна зад писалището и загледа как мислите се вихрят в мислоема. После вдигна с въздишка магическата пръчка и боцна с върха й сребристото вещество.
            От него се извиси фигура на загърната в шалове жена с неимоверно уголемени от очилата очи, която, стъпила в съда, започна да се върти бавно. Но когато Сибила Трелони заговори, гласът й не беше, както обикновено, тайнствен и пресеклив, а груб и дрезгав, с какъвто Хари я беше чувал да говори само веднъж.
            — „Приближава се онзи, който притежава силата да победи Черния лорд… дете на хора, трижди опълчвали се срещу него, родено, когато умира седмият месец… и Черния лорд ще го бележи като свой равен, ала той ще притежава сила, каквато Черния лорд не познава… и единият ще бъде погубен от ръката на другия, защото докато единият е жив, другият не може да оцелее… когато умира седмият месец, ще се роди онзи, който ще притежава силата да победи Черния лорд…“
            Бавно въртящата се професор Трелони хлътна обратно в сребърната повърхност и изчезна.
            В кабинета се възцари пълна тишина. Никой не издаваше и звук: нито Дъмбълдор, нито Хари, нито портретите. Дори Фоукс се беше умълчал.
            — Професор Дъмбълдор! — рече много тихо Хари, ала Дъмбълдор, който още гледаше мислоема, явно бе погълнат изцяло от мислите си. — Дали… какво… какво означава това?
            — Означава — отвърна Дъмбълдор, — че човекът, който единствен има шанс да победи завинаги Лорд Волдемор, е роден преди около шестнадесет години в края на юли. Родителите на това момче три пъти са се опълчвали срещу Волдемор.
            Хари имаше чувството, че нещо го похлупва. Пак му беше трудно да диша.
            — Значи… това съм аз?
            Дъмбълдор въздъхна дълбоко.
            — Странното, Хари, е — каза тихо Дъмбълдор, — че пророчеството на Сибила е могло и да не бъде за теб. То е могло да се отнася за две момчета магьосници, и двете родени в края на юли онази година, и двете с родители в Ордена на феникса, които на три пъти са се спасявали на косъм от Волдемор. Едното момче, разбира се, си ти. Другото е Невил Лонгботъм.
            — Но тогава… но тогава защо върху пророчеството беше написано моето име, а не името на Невил?
            — Надписът върху записа в архива е бил сменен, след като Волдемор те е нападнал, когато си бил малък — поясни Дъмбълдор. — Пазителят на Залата с пророчествата е сметнал, че щом Волдемор се е опитал да те убие, значи е знаел, че Сибила е говорела именно за теб.
            — Тогава… може и да не съм аз? — рече Хари.
            — Опасявам се… извън всякакво съмнение е, че си ти — отговори Дъмбълдор бавно, сякаш всяка дума му струваше огромно усилие.
            — Но нали казахте… Невил също е роден в края на юли… и неговите майка и баща…
            — Забравяш следващата част от пророчеството, последната отличителна черта на момчето, което може да победи Волдемор… Волдемор сам ще го бележи като свой равен. И той го направи, Хари. Избра теб, а не Невил. Даде ти белега, който се оказа и благословия, и проклятие.
            — Но може да е направил погрешен избор! — рече Хари. — Може да е белязал не когото трябва!
            — Избрал е момчето, което според него най-вероятно го застрашава — обясни Дъмбълдор. — И обърни внимание, Хари: избрал е не чистокръвния (въпреки че според собствените му идеи си заслужава да бъдеш само чистокръвен и да общуваш единствено с такива магьосници), а онзи, който като него е нечистокръвен. Още преди да те е зърнал, е видял у теб себе си и като те е откроил с белега, вместо, както е смятал, да те погуби, ти е дал бъдеще, вдъхнал ти е сили, благодарение на които досега си му се изплъзвал не веднъж, а цели четири пъти — нещо, което не са постигнали нито твоите родители, нито родителите на Невил.
            — Защо тогава го е направил? — попита Хари, който се чувстваше премръзнал и вцепенен. — Защо се е опитал да ме убие, когато съм бил малък? По-логично е било да изчака, докато ние с Невил пораснем, да види кой от двамата изглежда по-опасен и чак тогава да се опита да го убие…
            — Да, наистина е по-логично — съгласи се Дъмбълдор, — с тази малка подробност, че сведенията на Волдемор за пророчеството са били непълни. Странноприемница „Свинската глава“, където Сибила е предпочела да отседне заради по-ниската цена, открай време е привличала, така да се каже, по-любопитни посетители, отколкото „Трите метли“. Както и вие с приятелите ти се убедихте на собствен гръб, а онази вечер и аз — на свой, това е място, където никога не е безопасно да решаваш, че не те подслушват. Когато тръгнах за срещата със Сибила Трелони, изобщо не допусках, разбира се, че ще чуя нещо, което си заслужава да се подслушва. Все пак на мен… на нас ни провървя в едно: подслушвачът беше разкрит още в началото на пророчеството и беше изхвърлен от сградата.
            — Значи е чул само…?
            — Чул е само началото, частта, в която се предсказва, че през юли ще се роди момче, чиито родители на три пъти са се опълчвали срещу Волдемор. Тоест, не е могъл да предупреди господаря си, че нападне ли те, се изправя пред опасността да ти предаде сила и да те бележи като свой равен. Така Волдемор не е узнал, че не е безопасно да те напада и е по-разумно да изчака, за да научи повече. Не е подозирал, че ти ще притежаваш сила, каквато Черния лорд не познава…
            — Но аз не притежавам такава сила! — рече задавено Хари. — Изобщо не притежавам сила, каквато има Волдемор, не мога да се бия, както той се би нощес, не мога да обсебвам или… или да убивам хора…
            — В отдел „Мистерии“ има стая — прекъсна го Дъмбълдор, — която винаги е заключена. В нея се пази сила, по-прекрасна, но и по-ужасна от смъртта, от човешкия разум, от природните стихии. Тя вероятно е и най-тайнственият от множеството предмети там, които могат да се изучават. Ти притежаваш в огромно количество тъкмо силата, пазена в тази стая — а Волдемор няма и капчица от нея. Именно тази сила те отведе снощи да спасяваш Сириус. Пак тя те избави от това Волдемор да те обсеби, защото за него е непоносимо да се всели в тяло, преизпълнено от силата, която ненавижда. В крайна сметка нямаше значение, че не знаеш да затваряш съзнанието си. Спаси те твоето сърце.
            Хари стисна очи. Ако не беше отишъл да спасява Сириус, той нямаше да умре… По-скоро за да отдалечи мига, когато щеше да му се наложи да помисли отново за кръстника си, Хари попита, без да отдава голямо значение на отговора:
            — Краят на пророчеството… в него се казваше нещо от рода на… че докато единият е жив…
            — … другият не може да оцелее — довърши Дъмбълдор.
            — Това — рече Хари, изтръгвайки думите сякаш от дълбок кладенец на отчаяние вътре у себе си, — това означава ли, че… че накрая единият от двамата… трябва да убие другия?
            — Да — потвърди Дъмбълдор.
            Двамата мълчаха дълго. Някъде далеч извън стените на кабинета Хари чу гласове… ученици, вероятно тръгнали на закуска в Голямата зала. Стори му се невероятно, че по света има хора, на които още им се яде, които се смеят, които не знаят и нехаят, че Сириус Блек си е отишъл завинаги. Сириус сякаш вече беше на милион километри оттук, ала и сега дълбоко в себе си Хари вярваше, че само ако е дръпнел завесата, е щял да види как Сириус го гледа, как може би го поздравява със своя смях като лай…
            — Чувствам, че ти дължа още едно обяснение, Хари — каза колебливо Дъмбълдор. — Сигурно си се питал защо не съм те избрал за префект. Да ти призная… си помислих, че вече си се нагърбил с достатъчно отговорности.
            Хари вдигна очи и видя една сълза, която се стичаше по лицето на Дъмбълдор към дългата му сребриста брада.

            Глава тридесет и осма
            : Началото на втората война

            ОНЗИ-КОЙТО-НЕ-БИВА-ДА-СЕ-НАЗОВАВА СЕ ЗАВРЪЩА

            В кратко изявление от петък вечер министърът на магията Корнелиус Фъдж съобщи, че Онзи-който-не-бива-да-се-назовава се е завърнал в страната и отново се е активизирал.
            „С огромно съжаление трябва да потвърдя, че магьосникът, представящ се като Лорд… знаете кого имам предвид… е жив и отново е сред нас — каза пред репортери Фъдж, който изглеждаше уморен и объркан. — С не по-малко съжаление съобщаваме, че дименторите в Азкабан се вдигнаха на масов бунт и отказаха да служат занапред на министерството. Смятаме, че понастоящем те се подчиняват на Лорд… знаете на кого. Призоваваме магьосническото население да проявява бдителност. Министерството подготвя за печат наръчници за елементарна защита на дома и личността, които до един месец ще бъдат раздадени безплатно на всички магьоснически домакинства.“
            Магьосническата общественост посрещна с тревога и притеснение изявлението на министъра. До миналата сряда министерството уверяваше, че „няма и зрънце истина в упоритите слухове, че Вие-знаете-кой отново е сред нас“.
            Подробностите около събитията, накарали министерството да преразгледа становището си, все още не са изяснени, макар да се смята, че в четвъртък вечер Онзи-който-не-бива-да-се-назовава и неколцина от най-заклетите му последователи (известни като смъртожадни) са успели да проникнат в самото Министерство на магията.
            Албус Дъмбълдор, току-що възстановен като директор на Училището за магия и вълшебство „Хогуортс“, а също като член на Международната конфедерация на магьосниците и като главен съдия на Магисъбора, не беше открит за коментар. През последната година той упорито твърдеше, че Онзи-който-не-бива-да-се-назовава не е мъртъв, както всички се надяваха, а отново събира последователи за повторен опит да превземе властта. Междувременно „момчето, което оживя“…

            — Ето те и теб, Хари, знаех си аз, че ще намерят начин да те намесят — рече Хърмаяни, като го погледна над вестника.
            Бяха в болничното крило. Хари беше приседнал в края на леглото на Рон и двамата слушаха Хърмаяни, която четеше първата страница на неделното издание на „Пророчески вести“. Джини, чийто глезен бе излекуван на мига от Мадам Помфри, се беше свила в долния край на леглото на Хърмаяни, Невил, чийто нос също бе върнат към обичайните, си размери и форма, се беше разположил на стол между двете легла, а Луна, която беше наминала да ги види, стискаше най-новия брой на списание „Дрънкало“. Четеше го на обратно и явно не чуваше и дума от онова, което казва Хърмаяни.
            — Значи пак е „момчето, което оживя“, а? — рече мрачно Рон. — Вече не е лъжец и фукльо.
            Взе си цяла шепа от огромната купчина шоколадови жаби върху нощното шкафче, метна няколко на Хари, Джини и Невил и смъкна със зъби обвивката на своята. По китките му, там, където се бяха усукали пипалата на мозъка, още личаха дълбоки белези. Според Мадам Помфри мислите оставяли по-неизличими следи от каквото и да било друго, но все пак имаше известно подобрение, откакто тя бе започнала да маже белезите с обилни количества от мазилото за забрава на доктор Ъбли.
            — Да, сега не могат да те нахвалят, Хари — съобщи Хърмаяни, докато преглеждаше набързо статията нататък. — „Самотен глас на истината… смятан за неуравновесен, въпреки това той не се отметна нито веднъж от думите си… бе принуден да понася присмех и хули“… Хммм — свъси се тя, — забелязвам, изобщо не споменават, че именно те ти се присмиваха и те хулеха…
            Сбърчи леко чело и се хвана за ребрата. Макар и не така силно, както ако Долохов беше успял да го изрече на глас, проклятието, което той бе насочил към нея, по думите на Мадам Помфри било нанесло достатъчно тежки поражения, че да ги пренебрегне човек. Налагаше се Хърмаяни да взима всекидневно по десет различни вида отвари, но вече се радваше на значително подобрение и дори скучаеше в болничното крило.
            — „Поредният опит на Вие-знаете-кого да превземе властта“, страници втора-четвърта, „Какво е трябвало да ни съобщи министерството“, страница пета, „Защо никой не послуша Албус Дъмбълдор“, страници шеста-осма, „Интервю с Хари Потър, дадено специално за нашето издание“, страница девета… Е, сега поне имат за какво да пишат — рече Хърмаяни, като сгъна вестника и го метна встрани. — А Хари не е давал никакво интервю, това е същото, което преди месеци пуснаха в „Дрънкало“…
            — Татко им го продаде — рече отнесено Луна и обърна страницата в списанието си. — Взе му много добри пари, това лято ще ходим на експедиция в Швеция, за да ловим нагънатороги шнорхелоподобни квакльовци.
            След кратка душевна борба Хърмаяни каза:
            — Страхотно!
            Джини срещна погледа на Хари и ухилена, побърза да се извърне.
            — И така — поде Хърмаяни, след като се понамести и пак трепна от болка, — какво ново в училището?
            — Флитуик пресуши мочурището на Фред и Джордж — отвърна Джини, — за около три секунди. Но под прозореца остави мъничка част и я отцепи с въжета…
            — Защо? — стресна се Хърмаяни.
            — О, разправя, че магията била наистина добра — сви рамене Джини.
            — Според мен го е оставил като паметник в прослава на Фред и Джордж — заяви Рон с уста, пълна с шоколад. — Точно те ми пратиха всичките тия шоколадови жаби — обясни той на Хари и посочи планинката до себе си. — Явно им спори с шегобийницата.
            Хърмаяни погледна доста неодобрително и попита:
            — Престанаха ли неприятностите, откакто се върна Дъмбълдор?
            — Да — рече Невил, — всичко отново си е нормално.
            — Филч сигурно си умира от щастие — попита Рон и облегна на каната с вода картичка с лика на Дъмбълдор.
            — Нищо подобно — каза Джини. — Всъщност е ужасно, ужасно нещастен. — Тя сниши глас и прошепна: — Все повтаря, че Ъмбридж е най-хубавото нещо, което се е случвало някога на „Хогуортс“…
            И шестимата се обърнаха. На леглото отсреща лежеше професор Ъмбридж, забила поглед в тавана. Дъмбълдор беше влязъл сам в гората да я спаси от кентаврите и никой не знаеше как го е направил и как, крепейки професор Ъмбридж, е излязъл от дърветата без нито една драскотинка, а Ъмбридж мълчеше като гроб. Поне доколкото им беше известно, откакто се бе завърнала в замъка, тя не беше изрекла и дума. Никой не знаеше и какво й има. Мишата й коса, обикновено старателно пригладена, сега беше много сплъстена, в нея още се виждаха клечки и листа, но иначе Ъмбридж си изглеждаше невредима.
            — Според Мадам Помфри просто била в шок — прошепна Хърмаяни.
            — По-скоро само се цупи — отбеляза Джини.
            — Да, ама проявява признаци на живот, ако направиш ето така — намеси се и Рон и зачатка с език, все едно потропват копита.
            Ъмбридж веднага седна в леглото и започна да се озърта като обезумяла.
            — Какво има, професор Ъмбридж? — провикна се Мадам Помфри, след като надникна от кабинета си.
            — Нищо… нищо… — отговори тя и отново се свлече върху възглавниците. — Нищо, сигурно съм сънувала…
            Хърмаяни и Джини заглушиха със завивките напушилия ги смях.
            — Понеже стана дума за кентаври — каза Хърмаяни, след като се поуспокои, — кой сега е учител по пророкуване? Фирензи остана ли?
            — Няма избор — обясни Хари, — другите кентаври отказват да го приемат обратно.
            — Както личи, ще ни преподават и той, и Трелони — вметна Джини.
            — Обзалагам се, че на Дъмбълдор му се иска да се отърве веднъж завинаги от тая Трелони — каза Рон, който дъвчеше четиринайсета шоколадова жаба. — Мен ако питате, тоя предмет си е безполезен, Фирензи не е кой знае колко по-добър…
            — Може ли да говориш така? — възмути се Хърмаяни. — Току-що установихме, че има и истински пророчества.
            Сърцето на Хари забумка. Не беше споделил с Рон и Хърмаяни, с никого какво е съдържало пророчеството. Невил им беше казал, че то се е счупило, докато Хари го е дърпал нагоре по стъпалата в Стаята на смъртта, и Хари още не бе разсеял погрешното впечатление. Не беше готов да види лицата им, когато им съобщи, че ще бъде или убиец, или жертва и друг път няма…
            — Жалко, че се е счупило — рече тихо Хърмаяни и поклати глава.
            — Да, жалко — съгласи се Рон. — Но пак добре, че и Вие-знаете-кой не е разбрал какво има в него… къде отиваш? — добави той изненадан и разочарован, когато Хари се изправи.
            — Ъъъ… при Хагрид — изпелтечи Хари. — Току-що се е върнал и му обещах да намина, за да го видя и да му кажа как сте вие двамата.
            — Добре — каза унило Рон и погледна през прозореца на помещението към късчето яркосиньо небе отвън. — Уви, не можем да дойдем и ние!
            — Прати му много поздрави от нас! — провикна се Хърмаяни, когато Хари тръгна да излиза от болничната стая. — И го попитай какво става… какво става с малкия му приятел!
            Хари махна с ръка, за да покаже, че е чул и разбрал, и излезе от помещението.
            Дори за неделя замъкът изглеждаше много притихнал. Всички явно бяха излезли в слънчевия парк, за да се порадват на края на изпитите и на това, че последните няколко дни от срока няма да бъдат помрачени от преговори и домашни. Хари тръгна бавно по безлюдните коридори, като пътем надзърташе през прозорците: някои ученици се разхождаха на чист въздух при куидичното игрище, двама се къпеха в езерото в компанията на гигантската сепия.
            Установи, че му е трудно да реши какво иска — да бъде с хора или да остане сам. Ако беше с някого, му се искаше да се махне, ако останеше сам, му се приискваше да е с хора. Каза си, че все пак наистина може да отскочи до Хагрид — откакто той се беше върнал, Хари не бе разговарял на спокойствие с него…
            Тъкмо беше слязъл по последните мраморни стъпала пред Входната зала, когато от една врата вдясно изникнаха Малфой, Краб и Гойл. Хари знаеше, че води към общата стая на „Слидерин“ долу. Спря като закован, Малфой и другите сториха същото. Единствените звуци, които се чуваха, бяха виковете, смехът и плисъкът на вода, долитащи от парка през отворената входна врата.
            Малфой се огледа — Хари знаеше, че проверява дали наоколо няма учители, — сетне пак се извърна към него и изсъска:
            — Труп си, Потър.
            Хари вдигна вежди.
            — Виж ти! — рече той. — Значи не би трябвало да се разхождам наоколо…
            Не помнеше Малфой да е бил някога толкова ядосан и изпита хладно злорадство при вида на бледото му лице, което се беше изкривило от ярост.
            — Ще си платиш — закани се Малфой с глас, малко по-силен от шепот. — Лично аз ще имам грижата да си платиш за всичко, което причини на баща ми…
            — Олеле, умирам от ужас — подметна иронично Хари. — Онова, което прави Лорд Волдемор, сигурно е само загрявка в сравнение с вас тримата… какво има? — добави той, защото Малфой, Краб и Гойл направо се вцепениха, когато чуха името. — Той нали е приятел на баща ти? Да не би да се плашиш от него, а?
            — Мислиш се за голяма работа, Потър — изръмжа Малфой и пристъпи напред с Краб и Гойл от двете му страни. — Чакай! Ще ми паднеш в ръцете. Не можеш да тикнеш баща ми в затвора…
            — Мислех, че вече съм го направил — заяви Хари.
            — Дименторите са напуснали Азкабан — каза тихо Малфой. — Татко и останалите ще избягат много скоро…
            — Да, няма да се изненадам — отвърна Хари. — Въпреки това сега всички поне разбраха какви отрепки са…
            Ръката на Малфой се стрелна към магическата пръчка, но Хари бе прекалено бърз: извади своята още преди пръстите на другото момче да са стигнали джоба на мантията.
            — Потър!
            Гласът проехтя из цялата Входна зала. От стълбата, водеща към подземието, се показа Снейп и при вида му Хари усети как го залива омраза, много по-силна от онази, която изпитваше към Малфой… каквото и да говореше Дъмбълдор, той нямаше да прости на Снейп никога… никога…
            — Какво правиш, Потър? — попита както винаги студено Снейп и тръгна бавно към четиримата.
            — Чудя се, професор Снейп, кое точно проклятие да използвам срещу Малфой — отвърна яростно Хари.
            Снейп го изгледа.
            — Веднага прибери пръчката — отсече той. — Отнемам десет точки на „Гриф…“
            Снейп погледна огромните пясъчни часовници по стените и се усмихна ехидно.
            — А, виждам, че в пясъчния часовник на „Грифиндор“ не са останали точки, от които да Ви лиша. В такъв случай, Потър, ще се наложи просто да…
            — Да добавим малко, а?
            Професор Макгонъгол тъкмо беше изкуцукала по каменните стъпала пред замъка, в едната ръка носеше пътна чанта от плат на шотландски карета, с другата се подпираше на бастун, но иначе изглеждаше добре.
            — Професор Макгонъгол! — възкликна Снейп и закрачи към нея. — Виждам, че са Ви изписали от „Свети Мънго“!
            — Да, професор Снейп — потвърди професор Макгонъгол и разтърси рамене, за да отметне пътното си наметало. — Чувствам се почти като нова. Вие двамата… Краб… Гойл… — Махна им властно с ръка, те се стреснаха и затътрузиха към нея огромните си ходила. — Вземете — рече професор Макгонъгол и тикна чантата в ръцете на Краб, а наметалото подхвърли на Гойл, — занесете ги в кабинета ми.
            Те се обърнаха и се повлякоха нагоре по мраморното стълбище.
            — И така — продължи професор Макгонъгол, като се извърна към пясъчните часовници върху стената. — Според мен е редно Потър и приятелите му да получат по петдесет точки, задето предупредиха света за завръщането на Вие-знаете-кого! Е, професор Снейп, какво ще кажете?
            — Аз ли? — сопна се Снейп, макар и Хари да знаеше, че е разбрал много добре. — А, да… защо не…
            — И така, по петдесет точки за Потър, за двамата Уизли, за Лонгботъм и за госпожица Грейнджър — оповести професор Макгонъгол и още докато го изричаше, в долната чаша на пясъчния часовник на „Грифиндор“ се посипа дъжд от рубини. — О, да, и петдесет точки за госпожица Лъвгуд — допълни тя и в чашата на „Рейвънклоу“ паднаха няколко сапфира. — И така, май искахте, професор Снейп, да отнемете десет точки на Потър… готово…
            Няколко рубина се върнаха в горната чаша, като все пак долу остана прилично количество.
            — Е, Потър, Малфой, мисля, че в такъв великолепен ден трябва да сте навън — заяви бодро професор Макгонъгол.
            Не беше нужно да подканят Хари още веднъж: той прибра магическата пръчка в мантията и без дори да поглежда Снейп и Малфой, се запъти право към входната врата.
            Топлото слънце го заудря с мощните си лъчи, докато вървеше през моравите към колибата на Хагрид. Учениците, които бяха налягали по тревата и се печаха, говореха си, четяха неделното издание на вестника и ядяха сладкиши, вдигнаха очи и го загледаха — някои го викаха или му махаха явно за да покажат, че и те като „Пророчески вести“ вече го смятат едва ли не за герой. Хари не каза нищо на никого. Нямаше представа колко точно знаят за случилото се преди три дни, но досега бе избягвал въпросите и предпочиташе да е така и занапред.
            Почука на вратата в колибата на Хагрид и отпърво помисли, че той е излязъл, после иззад ъгъла изскочи Фанг, който с радушното си посрещане почти го събори. Оказа се, че Хагрид бере отзад в градината зелен фасул.
            — Я, Хари! — провикна се той засиял, когато момчето приближи оградата. — Влизай, влизай де, ще пийнем по чаша сок от глухарчета… Как я караш? — попита Хагрид, след като се настаниха с по чаша леденостуден сок край дървената маса. — Ъъъ… добре си, нали?
            По угриженото му лице Хари се досети, че той не го пита за физическото здраве.
            — Добре съм — отвърна бързо момчето, защото нямаше да понесе да обсъжда онова, което без съмнение се въртеше в ума на Хагрид. — А ти къде беше?
            — Криех се в планината — поясни Хагрид. — В една пещера, като Сириус, щом… — Хагрид млъкна, прокашля се свъсен, погледна Хари и отпи голяма глътка от сока. — Е, прибрах се — рече той вяло.
            — Сега… сега изглеждаш по-добре — отбеляза Хари, твърдо решен да отклонява разговора от Сириус.
            — К’во? — попита Хагрид и вдигна месеста ръка да опипа лицето си. — А, да… Е, Гропи вече се държи много по-добре, много. Да ти призная, когато се върнах, направо ми се израдва. Добро момче е той, много добро… Дори си мисля дали да не му потърся приятелка…
            При обичайни обстоятелства Хари щеше започне да го разубеждава: беше повече от притеснително в гората да се засели и една великанка, вероятно по-необуздана и жестока и от Гроп, но не намери сили да спори. Пак му се прииска да е сам и за да си тръгне по-бързо, отпи няколко големи глътки от сока от глухарчета и изпразни чашата до половината.
            — ’Сички, Хари, вече знаят, че си казвал истината — увери го най-неочаквано с тих глас Хагрид. — Сега вече е по-добре, нали?
            Момчето сви рамене.
            — Виж к’во… — Хагрид се надвеси през масата към него. — Познавах Сириус по-отдавна от теб… загина в битка, както искаше да си иде…
            — Изобщо не е искал да си ходи! — ядоса се Хари.
            Хагрид сведе голяма рошава глава.
            — Да, и аз мисля, че не искаше — пророни той. — Въпреки това, Хари… никога не е бил от хората, дето ще си седят у дома и ще оставят другите да водят сражения. Място нямаше да си намери, ако не се беше притекъл на помощ…
            Хари скочи.
            — Трябва да отида в болничното крило… да видя Рон и Хърмаяни — изтърси неволно.
            — О! — възкликна доста натъжен Хагрид. — О… добре тогава, Хари… пази се и пак намини, ако ти оста…
            — Да… добре…
            Хари стигна възможно най-бързо до вратата и я отвори. Още преди Хагрид да му е казал „довиждане“, отново беше отвън под слънчевите лъчи и тръгна да прекосява моравата. И този път, докато вървеше, го викаха съученици. Той зажумя, искаше всички да изчезнат и когато отвори очи, да види, че е сам в парка…
            Няколко дни по-рано, когато изпитите още не бяха приключили и Хари не беше получил видението, вкарано от Волдемор в съзнанието му, той би дал почти всичко магьосническият свят да научи, че казва истината, и да повярва, че Волдемор се е върнал, да разбере, че Хари не е нито лъжец, нито луд. Сега обаче…
            Повървя малко около езерото, седна на брега, зад шубраците, за да не го виждат минаващите, и загледан в блещукащата вода, се замисли…
            Може би искаше да бъде сам, защото след разговора с Дъмбълдор се чувстваше откъснат от всички. Между него и останалия свят се издигаше невидима преграда. Той беше — винаги е бил — белязан. Ала не бе осъзнавал какво означава това…
            Но докато седеше там, край езерото, с ужасното бреме на скръбта, която направо го смазваше, с болката по загубата на Сириус, още толкова прясна и силна, той не изпитваше особен страх. Беше слънчево, паркът наоколо бе пълен със смеещи се ученици и макар Хари да се чувстваше далеч от тях, сякаш е от друга раса, пак му беше много трудно да повярва, че животът му трябва да включва или да завърши с убийство…
            Седя там дълго, гледаше водата и се опитваше да не мисли за кръстника си и да си спомня как веднъж точно отсреща, на другия бряг, Сириус се бе свлякъл, мъчейки се да отблъсне сто диментори…
            Слънцето беше залязло още преди Хари да усети, че му е студено. Той стана и тръгна към замъка, като пътем бършеше лице в ръкава си.

            Три дни преди края на срока Рон и Хърмаяни бяха изписани от болничното крило напълно излекувани. Хърмаяни пак проявяваше признаци, че иска да говори за Сириус, но споменеше ли името му, Рон издаваше „шъткащи“ звуци. Хари още не беше сигурен дали е готов да разговаря за кръстника си, желанията му се променяха според настроението. Знаеше обаче едно: колкото и нещастен да се чувстваше сега, „Хогуортс“ щеше да му липсва страшно след няколко дни, когато той се прибереше на „Привит Драйв“ номер четири. Вече разбираше точно защо се налага всяко лято да се връща там, ала от това не му олекваше. Всъщност никога не се беше страхувал повече от сега да се завърне там.
            Професор Ъмбридж напусна „Хогуортс“ в деня преди края на срока. Явно се беше измъкнала от болничното крило по време на вечеря с надеждата да си тръгне незабелязана, но за беда по пътя се натъкнала на Пийвс, който се възползвал от последната възможност да изпълни заръката на Фред и я погнал злорадо от замъка, като я удрял ту с бастун, ту с чорап, пълен с тебешир. Доста от учениците изтичаха във Входната зала, за да погледат как Ъмбридж бяга по алеята, а ръководителите на домовете се опитаха да ги спрат, но без особено желание. След няколко вяли забележки професор Макгонъгол се настани отново на стола край преподавателската маса и я чуха съвсем ясно да изказва съжаление, че Пийвс й взел за малко бастуна и затова не могла и тя да хукне с радостни възгласи подир Ъмбридж.
            Дойде последната им вечер в училището, повечето ученици си бяха приготвили куфарите и вече се отправяха долу за прощалното тържество в края на срока, а Хари дори не беше започнал да си събира багажа.
            — И утре е ден — рече Рон, който го чакаше при вратата на спалното помещение. — Хайде, умирам от глад.
            — Няма да се бавя дълго… виж какво, върви без мен…
            Но когато вратата на помещението се затвори след Рон, Хари не направи усилие да побърза. Последното, което искаше, бе да присъства на прощалното пиршество. Притесняваше се, че в речта си Дъмбълдор ще спомене и него. Беше сигурен, че директорът ще каже за завръщането на Волдемор, в края на краищата и миналата година им бе говорил за това…
            Хари извади чак от дъното на куфара няколко намачкани мантии, за да направи място за сгънатите, и забеляза в ъгъла небрежно увит пакет. Какво ли правеше тук? Наведе се, издърпа го изпод кецовете и се взря в него.
            След броени мигове се сети какво е. Сириус му го беше дал точно преди да излязат от къщата на площад „Гримолд“ номер дванадесет. „Ако ти трябвам, го използвай, чу ли?“
            Хари се отпусна на леглото и махна хартията. Отвътре падна квадратно огледалце. Изглеждаше старо и определено беше мръсно. Хари го вдигна към лицето си и видя, че оттам го гледа собственото му отражение.
            Обърна огледалцето. На обратната страна имаше бележка, драсната от Сириус:

            Това огледало е от две части, втората е у мен. Ако искаш да поговорим, само изречи името ми срещу него и ще се появиш върху моето огледало, а аз ще мога да говоря в твоето. Навремето с Джеймс го използвахме, когато ни наказваха поотделно.

            Сърцето на Хари заби лудешки. Той си спомни как преди четири години е видял мъртвите си родители в огледалото Еиналеж. Ето че можеше да разговаря отново със Сириус… още сега, знаеше го…
            Извърна се, за да се увери, че е сам, спалното помещение беше съвсем празно. Пак се взря в огледалото, вдигна го с разтреперани ръце пред лицето си и изрече високо и ясно:
            — Сириус.
            От дъха му повърхността на стъклото се замъгли. Обзет от вълнение, той го доближи още малко, ала очите, примигващи през мъглата, със сигурност бяха неговите.
            Пак избърса огледалото и каза така, че всяка сричка да прокънти ясно в стаята:
            — Сириус Блек!
            Не се случи нищо. Отчаяното лице, което го гледаше от огледалото, си беше неговото…
            Някакво гласче вътре в главата на Хари му пошепна, че когато е минал през арката, Сириус не е носел със себе си огледалото. Затова не се получава…
            Известно време Хари продължи да стои вцепенен, после запокити огледалото обратно в куфара, където то се натроши. За една бляскава минута бе убеден, че ще види Сириус и отново ще разговаря с него…
            На гърлото му пареше разочарование, той стана и започна да мята вещите си както му падне в куфара, върху счупеното огледало…
            После обаче му хрумна нещо… нещо по-добро от огледалото… нещо много по-голямо и важно… как не се беше сетил досега… защо не беше попитал нито веднъж?
            Изхвърча на бегом от спалното помещение и хукна надолу по витата стълба, като се удряше в стените, но почти без да го забелязва. Профуча през празната обща стая, мина през дупката зад портрета и продължи нататък по коридора, без да обръща внимание на Дебелата дама, която се провикна подире му:
            — Пиршеството започва, отиваш съвсем в последния момент…
            Ала Хари нямаше намерение да ходи на празненството…
            Как беше възможно навсякъде да е пълно с призраци, когато не ти трябват, а сега…
            Хари продължи да тича надолу по стълбищата и коридорите, без да среща жива — а и мъртва — душа. Всички явно бяха в Голямата зала. Пред кабинета по вълшебство спря задъхан и си помисли безутешно, че вероятно ще се наложи да почака, докато свърши пиршеството…
            Но тъкмо се беше отчаял, когато го видя. Носеше се полупрозрачен в края на коридора.
            — Ей… ей, Ник! НИК!
            Духът бродник проточи глава от стената, при което се показаха пищната шапка с перо и застрашително подскачащата глава на сър Николас де Мимси-Порпингтън.
            — Добър вечер — поздрави той, като изтегли останалото си тяло от плътния камък и се усмихна на Хари. — Значи не само аз съм закъснял? Макар и в твърде различен смисъл, разбира се… — въздъхна призракът.
            — Може ли да те попитам нещо, Ник?
            Върху лицето на Почтибезглавия Ник се мярна изключително странно изражение, той пъхна пръст в стегнатата яка на къдрички около врата си и я попридърпа очевидно за да печели време и да помисли. Престана да го прави едва когато почти отсечената му глава беше на път съвсем да се откъсне.
            — Ъъъ… да, Хари? — попита обезпокоен Ник. — Не може ли да почака до края на пиршеството?
            — Не… Ник… моля те — рече Хари. — Наистина трябва да поговоря с теб. Защо не влезем тук?
            Отвори вратата на най-близката класна стая и Почтибезглавия Ник въздъхна.
            — О, добре — примири се той. — Не мога да се преструвам, че не съм го очаквал.
            Хари подържа вратата, за да влезе и духът бродник, той обаче предпочете да се провре през стената.
            — Какво си очаквал? — попита момчето, докато затваряше вратата.
            — Да дойдеш и да ме потърсиш — отговори Ник и се понесе към прозореца, откъдето погледна към притъмнелия парк. — Случва се понякога… когато някой е преживял… загуба.
            — Прав си — рече Хари, който отказваше да го отклоняват от темата, — дойдох да те потърся.
            Ник не каза нищо.
            — Защото… — продължи момчето, установило, че не е чак толкова лесно, колкото е предполагало — Защото… ти си мъртъв. Но още си тук, нали така?
            Ник въздъхна и продължи да гледа втренчено към парка.
            — Нали? — подкани пак Хари. — Умрял си, а аз разговарям с теб… можеш да се разхождаш из „Хогуортс“ и така нататък, нали?
            — Да — потвърди тихо Почтибезглавия Ник. — Да, разхождам се и разговарям.
            — Значи си се върнал — рече настойчиво момчето. — Хората могат да се върнат, нали? Като призраци. Не е задължително да изчезнат напълно. Нали? — настоя Хари нетърпеливо, когато Ник отново не каза нищо.
            Той се поколеба, после рече:
            — Не всеки може да се върне като призрак.
            — Как така? — възкликна бързо Хари.
            — Могат само… само магьосниците.
            — О! — възкликна момчето и почти се засмя от облекчение. — Значи всичко е наред, човекът, за когото питам, е магьосник. Значи може да се върне, нали?
            Ник откъсна очи от прозореца и погледна покрусено момчето.
            — Той няма да се върне.
            — Кой?
            — Сириус Блек — каза Ник.
            — Но ти си се върнал! — ядоса се Хари. — Върнал си се… мъртъв си, а не си изчезнал…
            — Магьосниците могат да оставят на земята отпечатък от себе си, да се носят като бледи сенки там, където навремето са се движели като живи — рече натъжен Ник. — Но малцина избират този път.
            — Защо? — попита Хари. — Всъщност все едно… не е толкова важно… и да е необичайно, това няма да спре Сириус, той ще се върне, знам!
            Вярата му беше толкова силна, че Хари обърна глава към вратата и за стотна от секундата беше сигурен, че ще види как Сириус, седефенобял и прозрачен, ала засиял, тръгва право към него.
            — Той няма да се върне — повтори Ник. — Ще продължи… нататък.
            — В какъв смисъл „нататък“? — побърза да попита Хари. — Накъде? Слушай… какво всъщност става, когато умреш? Къде отиваш? Защо не всички се връщат? Защо това място тук не е пълно с призраци? Защо…?
            — Не мога да отговоря — рече Ник.
            — Но ти си мъртъв, нали? — каза отчаяно момчето. — Кой може да отговори по-добре от теб?
            — Аз се страхувах от смъртта — промълви духът бродник. — Предпочетох да остана. Понякога се питам дали не съм сгрешил… е, сега не съм нито тук, нито там… — Той се подсмихна тъжно. — Не знам, Хари, нищо за тайните на смъртта, защото предпочетох бледото подобие на живот. Мисля, че магьосниците учени от отдел „Мистерии“ разсъждават по въпроса…
            — Не ми говори за това място! — тросна се момчето.
            — Съжалявам, че не можах да ти помогна повече — пророни тихо Ник. — Е… е, извинявай… нали знаеш, пиршеството…
            И той напусна стаята, оставяйки Хари да гледа озадачен стената, през която беше изчезнал.
            Сега, след като се беше разделил с надеждата, че ще види отново кръстника си и ще разговаря с него, Хари изпита чувството, че едва ли не го е загубил повторно. Посърнал, прекоси бавно пустия замък, питаше се дали някога пак ще усети радост.
            Тъкмо зави по коридора на Дебелата дама, когато забеляза, че някой закача върху дъската за обяви на стената бележка. Погледна още веднъж и видя, че е Луна. Наоколо нямаше подходящи скривалища, а и тя със сигурност бе чула стъпките му, при всички положения сега Хари нямаше сили да се опитва да се изплъзва на когото и да било.
            — Здрасти — поздрави разсеяно Луна, след като се дръпна от дъската и се извърна към него.
            — Как така не си на пиршеството? — учуди се Хари.
            — Ами изгубила съм си повечето вещи — отвърна спокойно тя. — Другите ми ги взимат и ги крият. Но днес е последната вечер, нещата наистина ми трябват, затова слагам обяви.
            Луна махна с ръка към дъската, където, както можеше да се очаква, беше окачила цял списък с учебниците и дрехите, които й липсваха — с молба да й бъдат върнати.
            Хари изпита странно усещане, твърде различно от гнева и мъката, изпълвали го след смъртта на Сириус. Трябваше да мине известно време, докато осъзнае, че му е мъчно за Луна.
            — Как така ти крият вещите? — свъси се той.
            — Ами… — сви рамене момичето. — Според мен ме мислят за малко особена. Някои дори ме наричат Луда Лъвгуд.
            Хари се взря в нея и новопоявилото се чувство на съжаление се усили болезнено.
            — Това не е причина да ти взимат нещата — отсече той. — Искаш ли да ти помогна да ги намериш?
            — А, не — усмихна му се тя. — Сами ще се появят, накрая винаги става така. Просто исках да си приготвя багажа тази вечер. Както и да е… а ти защо не си на пиршеството?
            Хари вдигна рамене.
            — Просто не ми се ходеше.
            — Да, сигурно — рече Луна и се вгледа в него със странно премрежените си изпъкнали очи. — Онзи мъж, когото смъртожадните убиха, ти беше кръстник, нали? Каза ми го Джини.
            Хари кимна отсечено и установи, че кой знае защо, няма нищо против Луна да му говори за Сириус. Тъкмо се беше сетил, че и тя вижда тестролите.
            — И ти ли… — подхвана той. — В смисъл кой… умирал ли е някой, когото познаваш?
            — Да — отговори непринудено Луна, — майка ми. Беше невероятна магьосница, но много обичаше да експериментира и веднъж една от магиите й нещо се объркала. Бях на девет години.
            — Много съжалявам — промълви Хари.
            — Да, беше ужасно — сподели Луна. — И досега понякога ми домъчнява. Но си имам татко. Пък и все някога ще видя мама отново, нали?
            — Дали? — каза не особено убедено Хари.
            Тя поклати невярващо глава.
            — О, не говори така. Нали и ти ги чу зад завесата?
            — Искаш да кажеш…
            — В онази стая с арката. Бяха съвсем наблизо, просто не ги виждахме. И ти ги чу.
            Погледнаха се. Луна се усмихваше едва доловимо. Хари не знаеше какво да каже и да мисли, момичето вярваше в какви ли не невероятни неща… но беше сигурен, че и той е чул гласове зад завесата.
            — Наистина ли не искаш да ти помогна за вещите? — попита я.
            — А, не — каза Луна. — Смятам да сляза долу, да си хапна от пудинга и да изчакам те сами да се появят… накрая винаги става така… е, приятна ваканция, Хари.
            — Да… да, и на теб.
            Луна се отдалечи и докато я изпращаше с поглед, Хари усети, че ужасната тежест в стомаха като че ли вече не го притиска толкова силно.

            На другия ден пътуването с експрес „Хогуортс“ бе изпълнено със събития. Първо, Малфой, Краб и Гойл, които явно цяла седмица бяха дебнали случай да нанесат удар, когато наоколо няма учители, се опитаха да устроят засада на Хари някъде по средата на влака, докато той се връщаше от тоалетната. Нападението им сигурно щеше да се увенчае с успех, ако те неволно не го бяха осъществили точно пред купе, пълно с членове на ВОДА, които видяха през стъклото какво става и се хвърлиха като един да помагат на Хари. След като Ърни Макмилан, Хана Абът, Сюзан Боунс, Джъстин Финч-Флечли, Антъни Голдстайн и Тери Бут приложиха научените от Хари какви ли не проклятия и магии, Малфой, Краб и Гойл заприличаха чисто и просто на три грамадни плужека, напъхани в униформи на „Хогуортс“, а Хари, Ърни и Джъстин ги натикаха на рафта за багажа и ги оставиха да се давят в собствената си слуз.
            — Трябва да кажа, че изгарям от нетърпение да видя лицето на майката на Малфой, когато той слезе от влака — заяви с известно злорадство Ърни, докато наблюдаваше как Малфой се гърчи над него.
            Така и не беше преглътнал позора, че през краткото време, докато съществуваше Отрядът за бързо реагиране, Малфой е отнел точки на „Хафълпаф“.
            — Но майката на Гойл направо ще умре от щастие — отбеляза Рон, който беше дошъл да провери каква е тази олелия. — Така той изглежда доста по-добре… Както и да е количката с храната, Хари, току-що спря при нас и ако искаш нещо…
            Хари благодари на останалите и се върна заедно с Рон в тяхното купе, където си купи цяла камара котелни сладкиши и тиквени пасти. Хърмаяни отново четеше „Пророчески вести“, Джини попълваше тест в „Дрънкало“, а Невил милваше своя кактус тарикатикус, който през учебната година беше пораснал значително и сега, ако го докоснеш, започваше да си тананика.
            Почти през цялото пътуване Хари и Рон убиваха времето, като играеха магьоснически шах, а Хърмаяни им четеше откъси. Сега вестникът бе пълен със статии как се прогонват диментори и как министерството се опитва да залови смъртожадните, както и с истерични писма, в които подателите твърдяха, че същата сутрин били видели как Лорд Волдемор минава покрай къщите им…
            — Още не е започнало — въздъхна мрачно Хърмаяни и отново сгъна вестника. — Но не след дълго…
            — Ей, Хари — повика тихо Рон и кимна към стъклото, отделящо ги от коридора.
            Той се извърна. Минаваше Чо, придружавана от Мариета Еджкъм, която си беше надянала на главата балаклава. Очите им се срещнаха за миг. Чо поруменя и продължи нататък. Хари отново погледна шахматната дъска и тъкмо навреме, за да види как един от конете на Рон гони от квадратчето негова пешка.
            — Как… как всъщност вървят нещата между вас? — попита тихо Рон.
            — Никак — призна си чистосърдечно Хари.
            — Аз… ъъъ… подочух, че сега се срещала с друг — намеси се плахо Хърмаяни.
            Хари с изненада установи, че изобщо не го е заболяло от тази вест. Желанието да направи впечатление на Чо сякаш бе останало в минало, което вече не беше свързано с него. Напоследък той изпитваше същото за много от нещата, които беше желал преди смъртта на Сириус… Седмицата, изминала, откакто Хари бе видял за последно Сириус, като че ли се беше проточила дълго, прекалено дълго, и се беше разпростряла между две вселени — едната със, другата без Сириус.
            — Притрябвала ти е — натърти убедено Рон. — Хубавичка е и така нататък, но на теб ти е нужно малко по-жизнерадостно момиче.
            — С друг може и да е по-жизнерадостна — сви рамене Хари.
            — С кого се среща? — обърна се Рон към Хърмаяни, но му отговори Джини:
            — С Майкъл Корнър — рече тя.
            — С Майкъл… но нали… — учуди се брат й и се изви на седалката, за да я погледне. — Нали ти ходеше с него?
            — Вече не — отсече решително момичето. — Не му хареса, че „Грифиндор“ е бил на куидич „Рейвънклоу“, и взе да ми се цупи, затова го зарязах и той изтича да търси утеха при Чо.
            Тя се почеса разсеяно с върха на перото по носа, преобърна „Дрънкало“ и се зае да проверява отговорите на теста. Рон изглеждаше изключително доволен.
            — Е, винаги съм го мислил за малоумник — сподели той и побутна царицата си към разтреперания топ на Хари. — Браво на теб. Следващия път си избери някой… по-нормален.
            Докато го казваше, стрелна с очи Хари.
            — Вече си избрах Дийн Томас, той според теб по-нормален ли е? — попита разсеяно Джини.
            — КАКВО? — изкрещя Рон и преобърна шахматната дъска, Крукшанкс се спусна да гони фигурите, а Хедуиг и Пигуиджън изцвърчаха гневно от горе.
            Когато влакът наближи Кингс Крос и забави ход, Хари си помисли, че никога не му се е искало по-малко да слиза от него. Дори се запита мимоходом какво ли ще стане, ако просто не се помръдне и вироглаво продължи да си седи тук чак до първи септември, когато влакът отново ще го откара в „Хогуортс“. Но щом най-сетне той изпуфтя и спря, Хари свали кафеза на Хедуиг и както обикновено, се приготви да довлачи до изхода куфара си.
            Кондукторът даде на Хари, Рон и Хърмаяни знак, че е безопасно да минат през магическата преграда между девети и десети перон, и Хари забеляза, че от другата страна го чака изненада: имаше няколко посрещачи, които изобщо не се беше надявал да види.
            Сред тях беше Лудоокия Муди, който с бомбето, нахлупено ниско над магическото му око, изглеждаше точно толкова зловещо, както и без него. Стискаше в криви ръце дълга тояга и се бе заметнал с широко надиплено пътно наметало. Точно зад него стоеше Тонкс, чиято ярка бонбоненорозова коса проблясваше на слънчевата светлина, процеждаща се през мръсното стъкло на гаровия таван. Беше облечена в джинси, целите на кръпки, и в крещящочервена фланелка, върху която пишеше „Орисниците“. До Тонкс беше Лупин с бледо лице и прошарена коса, над опърпания пуловер и панталон беше облечен в износен дълъг балтон. Най-отпред бяха застанали господин и госпожа Уизли в най-хубавите си мъгълски дрехи, и Фред и Джордж, издокарани в чисто нови якета от някаква зловещо зелена люспеста материя.
            — Рон, Джини! — провикна се госпожа Уизли, като забърза и притисна силно в обятия децата си. — О, и Хари… как си, миличък?
            — Добре — излъга, когато тя го прегърна.
            Видя през рамото й как Рон е зяпнал новите дрехи на близнаците.
            — Това пък какво е? — възкликна той и посочи якетата.
            — Най-качествена змейска кожа, братле — обясни Фред и подръпна ципа. — Бизнесът процъфтява и решихме да си направим подарък.
            — Здрасти, Хари — рече и Лупин, когато госпожа Уизли го пусна и се извърна да поздрави Хърмаяни.
            — Здравейте — отвърна той. — Не очаквах… Какво правите всички тук?
            — Ами решихме да си поприказваме с леля ти и вуйчо ти, преди да им разрешим да те отведат у дома — подсмихна се Лупин.
            — Не знам дали трябва да го правите — рече веднага Хари.
            — А, защо да не трябва! — изръмжа Муди, който бе докуцукал малко по-близо. — Това сигурно са те, нали, Потър?
            Посочи с палец през рамото си, с магическото око явно виждаше и през тила си, и през бомбето. Хари се понаведе три-четири сантиметра наляво, за да види какво му сочи Лудоокия, и наистина съгледа и тримата Дърсли, определено възмутени от делегацията за посрещането му.
            — А, Хари! — рече господин Уизли, след като извърна очи от родителите на Хърмаяни, които бе поздравил сърдечно и които сега се редуваха да прегръщат дъщеря си. — Е… да си поговорим ли?
            — Да, според мен няма да е зле, Артър — отговори Муди.
            Двамата с господин Уизли поведоха останалите през гарата към тримата Дърсли, които стояха, сякаш пуснали корени в пода. Хърмаяни се отскубна внимателно от обятията на майка си и тръгна с тях.
            — Добър ден — поздрави любезно господин Уизли вуйчо Върнън и спря точно пред него. — Сигурно ме помните, казвам се Артър Уизли.
            Преди близо две години господин Уизли беше унищожил собственоръчно почти цялата всекидневна на семейство Дърсли, така че Хари щеше да се изненада много, ако вуйчо Върнън го е забравил. Както и очакваше, вуйчото стана още по-наситеноморав и изгледа на кръв господин Уизли, но предпочете да не казва нищо, вероятно отчасти защото съотношението на силите бе едно към две не в полза на семейство Дърсли. Леля Петуния изглеждаше и уплашена, и смутена, непрекъснато се озърташе, сякаш я беше страх да не би някой познат да я види в такава компания. Междувременно Дъдли като че се опитваше да изглежда и дребен, и незначителен — подвиг, в който се проваляше с гръм и трясък.
            — Решихме да си поговорим с Вас за Хари — подхвана все така усмихнат господин Уизли.
            — Да — изръмжа Муди. — За отношението Ви към него, докато е у вас.
            Мустаците на вуйчо Върнън сякаш щръкнаха от възмущение. Вероятно покрай бомбето бе останал с напълно погрешното впечатление, че си има работа със сродна душа, затова се обърна към Муди.
            — Не знаех, че Ви засяга това, което става в моя дом…
            — Подозирам, Дърсли, че могат да се напишат доста книги за нещата, които не знаете — изръмжа Муди.
            — Това не е толкова важно — намеси се Тонкс, от чиято розова коса леля Петуния очевидно се възмущаваше повече, отколкото от всички останали, взети заедно. Тя предпочете да затвори очи, за да не я гледа. — Само да научим, че се държите ужасно с Хари…
            — И не си правете илюзии, ние непременно ще научим — добави любезно Лупин.
            — Точно така — рече господин Уизли, — дори и да не разрешите на Хари да използва фейлетона…
            — Телефона — прошепна Хърмаяни.
            — Да, само да научим, че е имало и най-малък намек за лошо отношение към него, ще отговаряте пред нас — заяви Муди.
            Вуйчо Върнън се изду зловещо. Възмущението му изглежда затъмни дори страха пред тая съмнителна пасмина.
            — Заплашвате ли ме, господине? — попита той толкова високо, че минувачите се обърнаха и го изгледаха.
            — Да, заплашвам Ви — потвърди Лудоокия, явно доволен, че вуйчо Върнън е схванал толкова бързо.
            — А приличам ли Ви на човек, който може да бъде уплашен? — излая вуйчо Върнън.
            — Ами… — провлече Муди и тикна назад бомбето, за да открие магическото си око, което се въртеше зловещо. Вуйчо Върнън отскочи ужасен назад и се блъсна в една количка за багаж. — Да, бих казал, Дърсли, че ми приличате точно на такъв човек. — Той се извърна от вуйчо Върнън към Хари. — И така, Потър… само повикай, ако имаш нужда от нас. В случай че три поредни дни нямаме вести от теб, ще пратим някого…
            Леля Петуния изхлипа жално. Бе повече от ясно, че си мисли какво ще си кажат съседите, ако зърнат на алеята в градината им тези типове.
            — Е, довиждане, Хари — пожела Муди и стисна с възлеста ръка Хари за рамото.
            — Пази се, Хари — прошепна Лупин. — Ще държим връзка.
            — При първа възможност, Хари, ще дойдем да те вземем — обеща госпожа Уизли и пак го притисна в обятията си.
            — До скоро, приятелю — рече развълнуван Рон и стисна ръката на Хари.
            — До съвсем скоро — каза убедено Хърмаяни. — Обещаваме.
            Хари кимна. Не намираше думи да им каже какво означава да ги види всички построени тук, до него. Затова само се усмихна, вдигна ръка за довиждане, обърна се и тръгна към изхода на гарата и окъпаната от слънце улица, а вуйчо Върнън, леля Петуния и Дъдли забързаха подире му.

Няма коментари:

Публикуване на коментар