20 юни 2012 г.

Хари Потър и Даровете на смъртта-6




            Глава тридесет и втора
            Бъзовата пръчка

            Беше настъпил краят на света, защо тогава битката не спираше, защо замъкът не беше притихнал в ужас и сражаващите се не бяха положили оръжията? Съзнанието на Хари сякаш летеше в свободно падане: въртеше се неудържимо, безсилно да осмисли невъзможното, понеже Фред Уизли не можеше да е мъртъв, свидетелствата на всичките му сетива със сигурност лъжеха…
            Точно в този миг през дупката, пробита отстрани на училището, падна тяло и от мрака към тях полетяха проклятия, които удариха стената зад главите им.
            — Залегнете! — извика Хари, когато в нощния мрак навън се разлетяха още проклятия: двамата с Рон сграбчиха Хърмаяни и я издърпаха на пода, ала Пърси остана проснат върху тялото на Фред, за да го защити и да не пострада още, дори когато Хари изкрещя:
            — Ела, Пърси, трябва да се изтеглим.
            Той само поклати глава.
            — Пърси!
            Хари видя как по саждите и пепелта, полепнали по лицето на Рон, остават вадички от сълзи, когато той се вкопчи в раменете на по-големия си брат и го затегли. Пърси обаче дори не помръдна.
            — Не можеш да му помогнеш, Пърс! Сега ще…
            Хърмаяни изпищя и на Хари, който мигом се обърна, не му се наложи да пита защо. През огромната дупка в стената се опитваше да се прекатери чудовищен паяк с размерите на малка кола: в битката се беше включил един от потомците на Арагог.
            Рон и Хари изкрещяха едновременно, заклинанията им се пресякоха и чудовището беше отхвърлено назад с кошмарно мърдащи крака, после изчезна в мрака.
            — Довел е и приятели! — извика Хари на другите, след като надзърна през ръба на дупката в стената на замъка, пробита от проклятията: по сградата се катереха още грамадни паяци, пуснати от Забранената гора, в която смъртожадните явно бяха проникнали.
            Хари започна да ги обстрелва със зашеметяващи заклинания и събори чудовището най-отгоре върху събратята му: те се затъркаляха надолу по зданието и се скриха от поглед. Точно тогава над главата на Хари се извисиха още проклятия, които изсвистяха толкова близо, че развяха със силата си косата му.
            — Изтегляме се, незабавно!
            Хари изтика пред себе си Хърмаяни заедно с Рон, после се наведе и сграбчи тялото на Фред под мишниците. Пърси разбра какво се опитва да направи той, пусна тялото и помогна на Хари: приведени ниско, за да избегнат проклятията, които летяха към тях от парка, двамата изнесоха Фред встрани, по-далеч от престрелката.
            — Тук — каза Хари и те положиха тялото в ниша, където преди бяха стояли доспехи.
            Не намери сили да гледа дълго лицето на Фред и след като се увери, че тялото е скрито добре, забърза да настигне Рон и Хърмаяни. Малфой и Гойл бяха изчезнали, ала в дъното на коридора, който сега беше пълен с прах, сипеща се мазилка и отдавна паднали от прозорците стъкла, Хари видя много хора, които тичаха напред-назад, така и не разбра какви са — приятели или врагове. Той зави зад ъгъла, но Пърси ревна като бик:
            — РОКУУД!
            После се завтече към висок мъж, тръгнал да преследва двама ученици.
            — Насам, Хари! — изпищя Хърмаяни.
            Беше дръпнала Рон зад един гоблен. Двамата сякаш се бореха и за един налудничав миг Хари си помисли, че пак се прегръщат, после видя, че Хърмаяни се опитва да задържи Рон, да го спре да не хукне след Пърси.
            — Чуй ме… ЧУЙ МЕ, РОН!
            — Искам да помогна… искам да убивам смъртожадни…
            Лицето му беше сгърчено, нацапано с прах и дим, той трепереше от гняв и скръб.
            — Единствени ние, Рон, можем да сложим край на това! Моля те… Рон… трябва да открием змията, трябва да я убием! — каза Хърмаяни.
            Но Хари знаеше какво му е на Рон: и да тръгнеше да търси поредния хоркрукс, това нямаше да му донесе удовлетворението на възмездието, той също искаше да се сражава, да накаже хората, убили Фред, искаше и да намери останалите от семейство Уизли, и най-вече да види, да се увери, че Джини не е… Хари обаче не искаше да допусне тази мисъл в главата си…
            — И ние ще се сражаваме — каза Хърмаяни. — Нямаме друг избор, ако искаме да стигнем при змията! Но нека не забравяме какво сме длъжни да н-направим! Единствени ние можем да сложим край на това!
            Тя също плачеше и докато говореше, избърса лицето си със скъсания си прогорен ръкав — за да се успокои, поемаше големи глътки въздух, от които гърдите й се надигаха, после, без да пуска Рон, се извърна към Хари.
            — Трябва да разбереш къде е Волдемор, защото той държи змията при себе си, нали? Хайде, Хари… надзърни в съзнанието му!
            Защо ли трябваше да е толкова лесно? Защото вече няколко часа белегът му пареше от болка и настояваше да му покаже мислите на Волдемор ли? По волята на Хърмаяни Хари затвори очи и писъците, трясъците, всички дразнещи слуха шумове на битката в миг бяха заглушени и зазвучаха някъде далеч, сякаш той стоеше на много километри от тях…
            Намираше се в средата на запусната, но странно позната стая с отлепени тапети по стените, всички прозорци без един бяха заковани. Звуците от щурма на замъка бяха приглушени и далечни. През единствения незакован прозорец се виждаха светлини, лумнали в далечината, там, където беше замъкът, в стаята обаче беше тъмно и единствената светлина идваше от самотно газениче.
            Той въртеше магическата пръчка между пръстите си и я разглеждаше, а мислите му бяха насочени към Нужната стая в замъка, тайната стая, която единствен той беше открил, Нужната стая, както и Стаята на тайните, можеше да бъде намерена само от някой достатъчно умен, хитър и безкрайно любопитен… беше сигурен, че момчето няма да намери диадемата… въпреки че марионетката на Дъмбълдор беше стигнала много по-далеч, отколкото беше очаквал някога… прекалено далеч…
            — Господарю… — чу се отчаян и дрезгав глас.
            Той се извърна: в най-тъмния ъгъл седеше Луциус Малфой, опърпан и все още със следите от наказанието, което беше понесъл след последното бягство на момчето. Едното му око и досега беше затворено и отекло.
            — Господарю… умолявам Ви… синът ми…
            — Дори синът ти да е мъртъв, Луциус, аз нямам никаква вина. Той не се присъедини към мен като останалите слидеринци. Може би е решил да стане приятел на Хари Потър.
            — Не… за нищо на света — пророни Малфой.
            — Надявай се да не го е направил.
            — Не… не Ви ли е страх, господарю, че Потър може да умре, покосен от друга ръка, а не от Вашата? — попита с разтреперан глас Малфой. — Прощавайте, но… но няма ли да е по-разумно да сложите край на битката, да отидете в замъка и сам да го… да го потърсите?
            — Не се преструвай, Малфой. Искаш битката да спре, за да разбереш какво е станало със сина ти. Освен това не ми се налага да ходя да търся Потър. Преди да е свършила нощта той сам ще дойде при мен.
            Волдемор отново сведе поглед към магическата пръчка между пръстите си. Тя го притесняваше… а всичко, което притесняваше Черния лорд, изискваше нещо да се промени…
            — Иди да доведеш Снейп.
            — Снейп ли… г-господарю?
            — Да, Снейп. Още сега. Трябва ми. Искам да го помоля за… за една услуга. Върви.
            Уплашен, Луциус излезе с леко залитане от сумрачната стая. Волдемор продължи да върти пръчката между пръстите си и да я гледа вторачено.
            — Това е единственият начин, Наджини — прошепна той и се извърна към огромната дебела змия, увиснала във въздуха: тя се гънеше плавно вътре в омагьосаната защитна сфера, която Волдемор й беше направил — обсипана със звезди и прозрачна, нещо средно между проблясващ кафез и аквариум.
            Хари ахна, дръпна се и отвори очи и в същия миг върху ушите му се стовариха писъците и виковете, тътенът и трясъците на битката.
            — Той е в Къщата на крясъците. Змията е с него, около нея има някаква магическа защита. Той току-що прати Луциус Малфой да намери Снейп.
            — Волдемор е в Къщата на крясъците? — възмути се Хърмаяни. — Дори… дори не се бие?
            — Не смята, че трябва да се бие — отвърна Хари. — Сигурен е, че аз сам ще отида при него.
            — Но защо?
            — Знае, че издирвам хоркруксите, държи Наджини близо до себе си… очевидно трябва да отида при него, ако искам да се доближа до онази твар…
            — Ами да — изправи рамене Рон. — Значи няма да ходиш там, той иска точно това, очаква го. Ти ще стоиш тук и ще пазиш Хърмаяни, а аз ще отида и ще…
            Хари го прекъсна.
            — Вие двамата оставате тук, а аз ще отида с мантията невидимка и ще се върна веднага щом…
            — Не — отсече Хърмаяни. — Много по-разумно е аз да взема мантията и да…
            — И през ум да не ти минава! — изръмжа Рон.
            — Рон, аз мога не по-зле от… — подхвана Хърмаяни, но още преди да довърши изречението гобленът в горния край на стълбището, където стояха, се разпра и се разтвори.
            — ПОТЪР!
            Там стояха двама смъртожадни с маски, ала още преди да са вдигнали магическите си пръчки Хърмаяни изкрещя:
            — „Глисео!“*
            [* От „glisser“ (фр.) — „пързалям се“. — Б.пр.]
            Стъпалата под краката им се изравниха и се превърнаха в улей, по който тримата с Хари и Рон се плъзнаха надолу, без да могат да направляват скоростта, но толкова бързо, че зашеметяващите заклинания на смъртожадните изсвистяха високо над главите им. Тримата се изстреляха през гоблена в долния край на стълбището, завъртяха се като пумпали на пода и се удариха в стената отсреща.
            — „Дуро!“* — викна Хърмаяни, насочила пръчката към гоблена, и той се превърна в камък, след което се чуха два удара, толкова силни, че чак да ти се пригади — смъртожадните, които ги преследваха, се бяха блъснали в него.
            [* От „duro“ (лат.) — „втвърдявам“. — Б.пр.]
            — Назад! — изкрещя Рон и тримата се долепиха до една врата точно когато покрай тях с тътен препуснаха цели пълчища чинове, подкарани от професор Макгонъгол, която подтичваше отзад.
            Тя явно не забеляза тримата: косата й беше разпусната и на бузата й се виждаше рана. Зави зад ъгъла и те я чуха да пищи:
            — ЩУРМУВАЙ!
            — Хари, скрий се под мантията невидимка — подкани Хърмаяни. — Нас не ни мисли…
            Той обаче заметна с мантията и тримата: колкото и да бяха пораснали, Хари се съмняваше, че някой ще забележи краката им без тела сред прахта, извила се във въздуха, падащите камъни и стрелкащите се във всички посоки заклинания.
            Притичаха надолу по следващото стълбище и се озоваха в коридор, пълен със сражаващи се. Портретите от двете страни бяха претъпкани с фигури, които подвикваха съвети и насърчаваха, а смъртожадните — и с маски, и без маски — се дуелираха с учители и ученици. Дийн явно си беше спечелил пръчка, защото сега стоеше лице в лице с Долохов, а Парвати се биеше с Травърс. Хари, Рон и Хърмаяни веднага вдигнаха пръчките, готови за удар, но биещите се криволичеха и се стрелкаха наоколо толкова често, че имаше голяма вероятност, ако тримата запратят проклятия, да уцелят някого от своите. Още докато стояха нащрек и търсеха случай да се включат, чуха силно „бъзззззззз!“ — Хари погледна нагоре и видя Пийвс, който шеметно кръжеше над тях и обстрелваше с пашкули на драки вероломки смъртожадните, чиито глави внезапно бяха покрити с гърчещи се зелени грудки, наподобяващи тлъсти червеи.
            — Аааааа!
            Шепа грудки бяха уцелили мантията невидимка над главата на Рон: слузестите зелени корени бяха увиснали неправдоподобно във въздуха, докато Рон се мъчеше да се откопчи от тях.
            — Тук има някой невидим! — изкрещя един смъртожаден с маска и засочи.
            Дийн се възползва в пълна мяра от това, че той е отклонил за миг вниманието си, и го повали със зашеметяващо заклинание, Долохов се опита да отвърне на удара, ала Парвати го уцели с тяловкочанясващо проклятие.
            — ХАЙДЕ! — извика Хари и тримата с Рон и Хърмаяни придърпаха мантията невидимка плътно до себе си, после, навели глави, се стрелнаха между сражаващите се, като от време на време се хлъзгаха в локвите сок от драка вероломка, и се устремиха към горния край на мраморното стълбище за входната зала.
            — Аз съм Драко Малфой, аз съм Драко, от вашите съм!
            Драко стоеше на горната стълбищна площадка и убеждаваше друг смъртожаден с маска. Пътем Хари зашемети със заклинание смъртожадния, а Драко се огледа грейнал, за да види кой е неговият спасител, и Рон го фрасна изпод мантията невидимка. Малфой се строполи с разкървавена уста върху смъртожадния.
            — За втори път тази вечер ти спасяваме живота, двулично копеле такова! — ревна Рон.
            По стълбището и в Голямата зала също се водеха битки — накъдето и да се обърнеше, Хари виждаше смъртожадни: Йаксли се биеше при входната врата с Флитуик, точно до тях друг смъртожаден с маска се дуелираше с Кингзли. Във всички посоки тичаха ученици, някои носеха или влачеха ранените си приятели. Хари насочи зашеметяващо заклинание към смъртожадния с маската, то не го уцели, но пък за малко да улучи Невил, който изникна сякаш отдън земя и стискаше в ръце отровни пипокули, които щастливо се усукаха около най-близкия смъртожаден сякаш беше макара.
            Хари, Рон и Хърмаяни хукнаха презглава надолу по мраморното стълбище: вляво от тях се пръсна стъкло, от пясъчния часовник на „Слидерин“, който отчиташе точките на домовете, навсякъде се посипаха изумруди и докато тичаха, хората започнаха да се хлъзгат и да се препъват в тях. Когато тримата слязоха на площадката, от балкона горе паднаха две тела и през залата на четири крака притича сиво петно, което Хари помисли за звяр и което се втурна да забие зъби в един от повалените.
            — НЕ! — изписка Хърмаяни и с оглушителен трясък откъм магическата й пръчка Фенрир Грейбек беше отхвърлен назад от тялото на Лавендър Браун, която едва потреперваше.
            Той се удари в мраморните перила и се замъчи да се изправи на крака. Точно тогава с ярка бяла светкавица и трясък върху главата му падна кристално кълбо — Фенрир Грейбек отново се свлече на земята и не помръдна повече.
            — Имам още! — изписка професор Трелони иззад перилата. — Кой иска? Ето…
            Тя замахна така, сякаш биеше сервис в среща по тенис, после извади от чантата си друга огромна кристална сфера, завъртя във въздуха магическата си пръчка и запрати кълбото през залата, където то счупи един от прозорците и изхвърча навън. В същия миг тежката дървена външна врата се отвори с трясък и във входната зала проникнаха още грамадни паяци.
            Въздухът беше разцепен от писъци на ужас: сражаващите се — и смъртожадни, и ученици и учители от „Хогуортс“ — се пръснаха и сред задаващите се чудовища се разлетяха струи червена и зелена светлина, а паяците потрепериха и се впуснаха напред, по-страховити от всякога.
            — Как ще се измъкнем навън? — ревна Рон, за да надвика писъците, но още преди Хари и Хърмаяни да са му отговорили, те бяха изтикани встрани: по стълбището с тежка стъпка беше слязъл Хагрид, който размахваше розовия си чадър на цветя.
            — Не ги наранявайте, не ги наранявайте! — изкрещя той.
            — ХАГРИД, НЕДЕЙ!
            Хари забрави всичко друго: втурна се изпод мантията невидимка, превит одве, за да избегне проклятията, които бяха озарили цялата зала.
            — ХАГРИД, ВЪРНИ СЕ!
            Но още не беше и преполовил пътя до Хагрид, когато видя как той изчезва сред паяците: тътрузейки крака, те го заровиха под телата си и започнаха да се отдръпват на гнусно гъмжило от обръча на заклинанията.
            — ХАГРИД!
            Хари чу как някой вика него, но му беше все едно дали е приятел или враг: той се устреми по входното стълбище към тъмния парк, паяците продължиха да отстъпват заедно с плячката си, а Хагрид изобщо не се виждаше.
            — ХАГРИД!
            На Хари му се стори, че вижда как сред гъмжилото чудовища му маха огромна ръка, но точно когато понечи да хукне да ги гони, на пътя му се изпречи грамаден крак, който рязко изникна от мрака и стъпи така, че земята се разтрепери. Хари вдигна очи: пред него стоеше великан, който беше висок към шест метра и главата му беше скрита в здрача — вратата на замъка не осветяваше нищо друго, освен косматите му пищяли, наподобяващи дънери. С жестоко плавно движение великанът стовари огромен пестник върху един от прозорците горе и към Хари полетя дъжд от стъкла, който го принуди да се скрие под вратата.
            — Майко мила… — изпищя Хърмаяни, когато двамата с Рон настигнаха Хари и се извърнаха към великана, който се опитваше да измъкне хората през прозореца горе.
            — НЕДЕЙ! — ревна Рон и сграбчи за ръката Хърмаяни, докато тя насочваше магическата пръчка. — Зашеметиш ли го с магия, ще срути половината замък…
            — ХАГЪР!
            Иззад ъгъла на замъка изникна Гроп и чак сега Хари си даде сметка, че той всъщност си е великан дребосък. Грамадното чудовище, което се опитваше да смачка хората по горните етажи, се извърна и нададе рев. Каменните стъпала потрепериха, когато той тръгна тромаво към по-малкия си събрат, а кривата уста на Гроп се отвори, оголвайки жълти зъби колкото половин тухла, после двамата се нахвърлиха един на друг свирепо като лъвове.
            — БЯГАЙТЕ! — ревна Хари.
            Нощта се огласи от вцепеняващи викове и удари, докато великаните се бореха. Хари стисна ръката на Хърмаяни и я затегли по външните стълби към парка, а Рон се втурна подире им.
            Хари не беше изгубил надежда, че ще намери Хагрид и ще го спаси, затова се затича бързо. Вече бяха преполовили пътя до гората, когато отново бяха принудени да спрат на място като заковани.
            Въздухът наоколо беше станал леден: дъхът на Хари застина в гърдите му и се втвърди. В мрака се движеха силуети, въртящи се фигури сгъстена тъмнина, които с хриптене напредваха на огромен талаз към замъка…
            Рон и Хърмаяни се приближиха до Хари, а звуците на битката отзад внезапно заглъхнаха и изчезнаха, защото в нощта се беше възцарила плътна тишина, каквато могат да донесат само дименторите…
            — Хайде, Хари! — Гласът на Хърмаяни сякаш дойде от много далеч. — Покровители, Хари, хайде!
            Той вдигна магическата си пръчка, но го плисна мрачна безнадеждност: Фред си беше отишъл, Хагрид със сигурност умираше, ако вече не беше мъртъв, колцина ли още лежаха мъртви, за които дори не подозираше… Сякаш душата му вече напускаше тялото…
            — ХАЙДЕ, ХАРИ! — изпищя Хърмаяни.
            Към тях напредваха с плъзгане сто диментора, притеглени от отчаянието на Хари, което беше като обещание за празник…
            Той видя как във въздуха се изстрелва сребърният териер на Рон, който примига-примига и угасна, видя как видрата на Хърмаяни се завърта и изчезва и пръчката затрепери в ръката му — Хари едва ли не бленуваше за забвението, което щеше да го обгърне всеки момент, за обещанието за небитие, където няма чувства…
            Точно тогава покрай главите на Хари, Рон и Хърмаяни се извисиха сребърен заек, глиган и лисица, а дименторите се дръпнаха от приближаващите се създания. От мрака бяха излезли още трима души — Луна, Ърни и Шиймъс застанаха до Хари, Рон и Хърмаяни с вдигнати магически пръчки, които бяха повикали техните покровители.
            — Няма страшно — рече насърчително Луна, сякаш отново бяха в Нужната стая и просто се упражняваха за Войнството на Дъмбълдор. — Няма страшно, Хари… хайде, мисли си за нещо, което те прави щастлив…
            — Което ме прави щастлив? — повтори той с дрезгав глас.
            — Всички още сме тук — прошепна му тя, — още се бием. Хайде де…
            Блесна сребърна искра, после и трепкаща светлина, след това с най-голямото усилие, което Хари някога беше правил, от върха на магическата му пръчка се изстреля младият елен. Той препусна напред и сега вече дименторите наистина се пръснаха, а вечерта веднага стана мека, ала в ушите му отново екнаха звуците на сражението наоколо.
            — Не знам как да ви благодаря — рече с разтреперан глас Рон, като се извърна към Луна, Ърни и Шиймъс, — току-що спасихте…
            От мрака при гората с рев и земетръсен тътен изникна друг великан, който размахваше сопа, по-висока от човешки ръст.
            — БЯГАЙТЕ! — за пореден път извика Хари, но другите вече се бяха пръснали и добре направиха, защото след миг грамадански крак се стовари точно където бяха стояли. Хари се огледа: Рон и Хърмаяни тичаха след него, ала другите трима бяха изчезнали и се бяха върнали в битката.
            — Бързо да се махаме — изкрещя Рон, когато великанът пак замахна със сопата, ревът му огласи нощта и прокънтя чак до парка, където струите червена и зелена светлина продължаваха да озаряват мрака.
            — Към Плашещата върба! — каза Хари. — Бързо!
            Успя някак да загради съзнанието си, да вмести случилото се в тясно пространство, където сега не можеше да надзърне: мислите за Фред и Хагрид, ужасът му за всички, които обичаше и които бяха пръснати вътре и извън замъка, отстъпиха, защото тримата с Рон и Хърмаяни трябваше да бягат, трябваше да стигнат при змията и Волдемор, понеже това наистина беше единственият начин да сложат край…
            Хари се завтече, почти повярвал, че може да изпревари самата смърт, без да обръща внимание на струите светлина, които летяха в мрака наоколо, на звука на езерото, което бушуваше като море, и на скърцането на Забранената гора, макар че нощта беше безветрена. Хукна бързо, както никога досега в живота си, през парка, който сякаш също се беше вдигнал на бунт, и скоро видя огромното дърво — върбата, която пазеше тайната в корените си с шибащи като камшици клони.
            Запъхтян, Хари едва си поемаше въздух, когато намали темпото и заобиколи свистящите клони, за да намери чепа върху кората на старото дърво и да го накара да застине. Другите го настигнаха и Хърмаяни беше толкова задъхана, че не можеше да говори.
            — Как… как ще проникнем в тунела? — попита запъхтян Рон. — Ако Крукшанкс… и сега… беше с нас… щях да видя къде…
            — Крукшанкс ли? — възкликна Хърмаяни, после се хвана за гърдите и се преви одве. — Ти магьосник ли си или какво?
            — Да де… добре…
            Рон се огледа, сетне насочи магическата пръчка към една клонка на земята и каза:
            — „Уингардиум левиоза!“
            Клонката политна от земята, завъртя се във въздуха, сякаш понесена от поривист вятър, после се устреми шеметно право към ствола през зловещо поклащащите се клони на върбата. Удари се в място близо до корените и гънещото се дърво тутакси се укроти.
            — Супер! — каза задъхана Хърмаяни.
            — Я чакайте!
            За стотна от секундата Хари се поколеба сред тътена и бумтежите на битката. Волдемор искаше от него да направи точно това, искаше той да отиде при него… Дали Хари не водеше Рон и Хърмаяни в капан?
            После обаче действителността сякаш го похлупи, жестока и ясна: единственият начин да постигне нещо беше да убие змията, змията беше при Волдемор, а той пък беше в края на този тунел…
            — Хари, идваме с теб, влизай де! — подкани Рон и го побутна напред.
            Хари се промуши в тунела, скрит в корените на дървото. Беше много по-тесен от последния път, когато бяха влизали в него. Таванът беше нисък — и преди близо четири години се беше наложило да се наведат, за да минат, но сега можеха да се придвижват само с пълзене. Хари тръгна пръв със светеща магическа пръчка — очакваше всеки момент да се натъкне на прегради, но те не се появиха. Движеха се, без да продумват, и Хари не сваляше поглед от люшкащия се лъч светлина на пръчката, която силно стискаше в юмрук.
            Най-сетне тунелът започна да се изкачва и Хари видя отпред ивица светлина. Хърмаяни го подръпна за глезена.
            — Мантията невидимка! — прошепна тя. — Сложи я!
            Той се пресегна назад и Хърмаяни пъхна в свободната му ръка намотания на вързоп хлъзгав плат. Хари го притегли с усилие върху себе си и промърмори:
            — „Нокс!“
            Така угаси светлината от магическата си пръчка и продължи да пълзи възможно най-тихо на четири крака, с изопнати нерви — очакваше всеки момент да бъде разкрит, да чуе студен ясен глас, да види блеснала зелена светлина.
            Точно тогава долови гласове, които идваха от стаята отпред и бяха съвсем леко заглушени от нещо като стар кош, запречил отвора в края на тунела. Като не смееше дори да си поеме дъх, Хари припълзя точно при отвора и надзърна през тесния процеп между коша и стената.
            Светлината в стаята беше съвсем мъждива, но Хари успя да различи Наджини, която се гънеше и се навиваше като подводен въртоп на сигурно място в обсипаната със звезди измагьосана сфера, рееща се сама из въздуха. Зърна края на масата и дългопръстеста бледа ръка, която си играеше с магическа пръчка. После заговори Снейп и сърцето на Хари трепна: Снейп беше само на сантиметри от мястото, където той се беше спотаил и подслушваше.
            — Господарю, съпротивата им рухва…
            — Да, рухва, но без твоя помощ — отбеляза с високия си ясен глас Волдемор. — Колкото и опитен да си като магьосник, Сивиръс, мисля, че сега вече е все едно дали участваш. Вече сме почти там… почти.
            — Нека да намеря момчето. Нека да Ви доведа Потър. Знам, че мога да го намеря, господарю. Умолявам Ви!
            Снейп мина край процепа и Хари се поотдръпна, без да сваля поглед от Наджини, после се запита дали има заклинание, с което да пробие защитата около змията, но не се сети. Един провален опит, и щеше да издаде къде са…
            Волдемор се изправи. Сега вече Хари го виждаше, виждаше червените очи, сплесканото като на змия лице, толкова бледо, че сякаш сияеше в полуздрача.
            — Имам проблем, Сивиръс — каза тихо Волдемор.
            — Какъв, господарю? — попита Снейп.
            Волдемор вдигна Бъзовата пръчка — държеше я внимателно и точно, сякаш е диригентска палка.
            — Защо не изпълнява волята ми, Сивиръс?
            На Хари му се стори, че чува в тишината как змията съска тихо, докато се намотава и се размотава, или може би това беше съскавата въздишка на Волдемор, понесла се във въздуха.
            — Господарю! — рече объркан Снейп. — Не разбирам. Вие направихте изключителни магии с тази пръчка.
            — Не — възрази Волдемор. — Правех обичайни магии. Аз съм изключителен, но тази пръчка… Тя не разкри чудесата, които са й заложени. Не усещам никаква разлика между нея и пръчката, която преди толкова години си набавих от Оливандър.
            Волдемор говореше замислено, спокойно, но белегът на Хари беше започнал да тупти и да пулсира: болката в челото му ставаше все по-силна и той усещаше как Волдемор е обзет от овладян гняв.
            — Никаква разлика — повтори той.
            Снейп не каза нищо. Хари не виждаше лицето му: запита се дали Снейп е доловил опасността, дали се мъчи да намери точните думи, за да успокои господаря си.
            Волдемор започна да кръстосва из стаята: Хари го загуби за миг от поглед, докато той обикаляше и говореше със същия премерен глас, а болката и яростта на момчето ставаха все по-големи.
            — Дълго и задълбочено обмислях, Сивиръс… Защо според теб те повиках от битката?
            За миг Хари зърна профила на Снейп: той се беше вторачил в гънещата се змия в омагьосания кафез.
            — Не знам, господарю, но Ви умолявам да ме пуснете да се върна… и да намеря Потър.
            — Говориш като Луциус. Никой от вас двамата не разбира Потър така, както го разбирам аз. Не е нужно да го търсите. Потър сам ще дойде при мен. Знам слабостите му, неговия голям недостатък. Ще му бъде неприятно да гледа как покосяват други наоколо и да знае, че всичко това става единствено заради него. Ще пожелае да го спре на всяка цена. Ще дойде тук.
            — Но, господарю, някой може да го убие случайно…
            — Указанията, които дадох на своите смъртожадни, са пределно ясни. Да заловят Потър. Да убият приятелите му — колкото повече, толкова по-добре, но него да не пипат. Исках да говорим за теб, Сивиръс, а не за Хари Потър. Ти си много ценен за мен. Много.
            — Господарят знае, че не се стремя към друго, освен да му служа. Но нека, господарю, да отида и да намеря момчето. Нека го доведа тук. Знам, че мога…
            — Казах ти вече, не! — отвърна Волдемор и когато отново се обърна, Хари видя червения блясък в очите му; наметалото му изплющя като пълзяща змия; после усети в пламтящия си белег, че той става все по-нетърпелив. — Сега ме вълнува само едно нещо, Сивиръс — какво ще стане, когато най-после се срещна с момчето!
            — Не може да има и съмнение, господарю, че…
            — И все пак има съмнения, Сивиръс. Има.
            Волдемор спря и Хари отново видя ясно как плъзга между бледите си пръсти Бъзовата пръчка и вторачено гледа Снейп.
            — Защо и двете пръчки, които използвах, дадоха засечка, когато ги насочих срещу Хари Потър?
            — Не мога… не мога да отговоря, господарю.
            — Не можеш значи…
            Ярост прониза като шип главата на Хари: той захапа юмрук, за да не извика от болка. Стисна очи и най-неочаквано вече беше Волдемор, взрян в бледото лице на Снейп.
            — Пръчката ми от Оливандър изпълняваше всичко, каквото й кажех, Сивиръс, само не искаше да убие Хари Потър. Два пъти отказа. След като изтезавах Оливандър, той ми каза за еднаквите сърцевини, посъветва ме да взема друга пръчка. Направих го, но щом се натъкна на Потър, пръчката на Луциус се разпадна.
            — Н-нямам обяснение, господарю.
            Снейп и сега не гледаше Волдемор — черните му очи още бяха вторачени в гънещата се змия в защитната сфера.
            — Набавих си трета пръчка, Сивиръс, Бъзовата пръчка, известна още като Пръчка на Ориста и Смъртоносна пръчка. Взех я от предишния й собственик… от гроба на Албус Дъмбълдор…
            Сега вече Снейп погледна Волдемор и лицето му заприлича на посмъртна маска. Беше бяло като мрамор и толкова застинало, че когато той заговори, беше стъписващо да осъзнаеш, че безжизнените очи са на жив човек.
            — Господарю… нека да отида при момчето…
            — През цялата тази дълга нощ, когато съм на ръба на победата, седя тук и се чудя… — каза Волдемор едва ли не шепнешком — чудя се защо Бъзовата пръчка отказва да прави каквото се очаква от нея, отказва да изпълнява волята на притежателя си, както е според преданието… и ми се струва, че знам отговора.
            Снейп не каза нищо.
            — Може би и ти вече го знаеш? Все пак, Сивиръс, ти си умен човек. Добър и верен слуга си и съжалявам, че това трябва да се случи.
            — Господарю…
            — Бъзовата пръчка, Сивиръс, не ми служи както трябва, защото не съм нейният истински господар. Тя принадлежи на магьосника, който е убил предишния й собственик. Ти уби Албус Дъмбълдор. Докато ти си жив, Сивиръс, Бъзовата пръчка не може да ми се подчинява.
            — Господарю! — възнегодува Снейп и насочи пръчката си.
            — Нямам друг избор — продължи Волдемор. — Трябва да стана истински господар на пръчката, Сивиръс. Ако тя стане изцяло моя, най-после и Потър ще бъде мой.
            Волдемор шибна въздуха с Бъзовата пръчка. Тя не причини нищо на Снейп, който за стотна от секундата явно помисли, че е бил пощаден; обаче намерението на Волдемор веднага се изясни. Клетката със змията се завъртя във въздуха и още преди Снейп да е успял да направи друго, освен да извика, тя похлупи главата и раменете му и Волдемор каза на змийски:
            — „Убий!“
            Чу се ужасен писък. Хари видя как и малкото руменина по лицето на Снейп изчезва, как пребледнява като платно, черните му очи се разшириха, когато зъбите на змията се впиха във врата му, а краката му се подкосиха и той се свлече на пода.
            — Съжалявам — хладно каза Волдемор.
            Обърна се с гръб: у него нямаше тъга, нямаше угризения. Беше време да се махне от порутената къща и да поеме нещата в свои ръце с магическа пръчка, която сега вече беше напълно покорна на волята му. Волдемор я насочи към обсипания със звезди кафез със змията и той се издигна над Снейп, който се строполи странично на пода, а от раната на врата му рукна кръв. Волдемор излетя като хала от стаята, без да се обръща, и огромната змия се понесе след него в грамадната защитна сфера.
            Отново в тунела и в собственото си съзнание, Хари отвори очи: беше разкървавил кокалчетата на пръстите си, докато ги беше хапал, за да не изкрещи. Сега гледаше през мъничкия процеп между коша и стената и наблюдаваше крак в черен ботуш, който потреперваше на пода.
            — Хари! — повика го тихо Хърмаяни някъде отзад, но той вече беше насочил магическата си пръчка към коша, който му пречеше да вижда по-добре.
            Той се извиси на два-три сантиметра във въздуха и безшумно се отмести встрани. Също толкова безшумно Хари се изтегли в стаята.
            Не знаеше защо го прави, защо се приближава до издъхващия мъж, не знаеше какво чувства, когато вижда пребледнялото лице на Снейп и пръстите, опитващи се да спрат кръвта от раната на врата му. Хари смъкна мантията невидимка и погледна надолу към мъжа, когото мразеше и чиито черни очи го намериха… и тогава Снейп се опита да каже нещо. Хари се надвеси над него, а той се вкопчи за предницата на мантията му и го придърпа по-близо.
            От гърлото му се изтръгна ужасен гъргорещ звук.
            — Вземи… Вземи…
            От Снейп течеше не само кръв. Сребристосиньо, ни газ, ни течност, то излизаше от устата, ушите и очите му и Хари знаеше какво е това, само не знаеше какво да направи.
            Стъкленица, измагьосана от въздуха, беше пъхната в треперещите му ръце от Хърмаяни. Хари вдигна с магическата си пръчка сребристото вещество и го пусна в стъкленицата. Когато тя се напълни догоре и Снейп вече изглеждаше така, сякаш в жилите му не е останала и капка кръв, хватката, с която той стискаше мантията на Хари, се разхлаби.
            — Виж… ме — пророни Снейп.
            Зелените очи намериха черните, ала след миг нещо в дълбините на тъмните очи сякаш изчезна и ги остави втренчени, безизразни и празни. Ръката, която държеше Хари, падна с тъп звук на пода и Снейп не се помръдна повече.


            Глава тридесет и трета
            Разказът на принца

            Хари продължи да стои на колене до Снейп и да го гледа втренчено, докато най-неочаквано не прокънтя висок студен глас толкова наблизо, че момчето скочи, както здраво стискаше стъкленицата — помисли, че Волдемор се е върнал в стаята.
            Гласът на Волдемор отекна в стените и пода и Хари си даде сметка, че той говори на „Хогуортс“ и на целия район наоколо; че жителите на Хогсмийд и всички, които още се сражаваха в замъка, го чуват така ясно, сякаш стои до тях и им диша във врата само на един смъртоносен удар разстояние.
            — Бихте се храбро — каза високият студен глас. — Лорд Волдемор умее да цени смелостта. Въпреки това понесохте тежки загуби. Ако продължавате да ми оказвате съпротива, всички ще умрете — един по един. Не искам това да се случва. Всяка капка магьосническа кръв е напразна загуба. Лорд Волдемор е милостив. Заповядвам на войските си да се изтеглят незабавно. Разполагате с един час. Простете се достойно със загиналите. Погрижете се за раните си. А сега, Хари Потър, се обръщам единствено към теб. Ти допусна приятелите ти да умират заради теб, вместо сам да дойдеш при мен. Ще чакам един час в Забранената гора. Ако след изтичането на този час не дойдеш при мен, ако не се предадеш, битката ще започне отново. Този път ще се включа лично в нея, Хари Потър, ще те намеря и ще накажа всеки мъж, всяка жена и дете, ако са се опитали да те укрият от мен. Един час.
            И Рон, и Хърмаяни заклатиха трескаво глави, без да откъсват очи от Хари.
            — Не го слушай — каза Рон.
            — Всичко ще бъде наред — добави неистово Хърмаяни. — Хайде… хайде да се върнем в замъка — ако той е отишъл в гората, трябва да измислим нов план…
            Тя се извърна към трупа на Снейп, сетне забърза обратно към входа на тунела. Рон я последва. Хари взе мантията невидимка и отново погледна надолу към Снейп. Не беше наясно какво точно изпитва, освен стъписване от начина, по който Снейп беше убит, и от причината за това…
            Запълзяха обратно по тунела и Хари се запита дали и Рон и Хърмаяни още чуват като него думите на Волдемор да кънтят в главите им: _Ти допусна приятелите ти да умират заради теб, вместо сам да дойдеш при мен. Ще чакам един час в Забранената гора… един час…_
            Моравата пред замъка сякаш беше осеяна с малки купчинки. До зазоряване оставаше малко повече от час и въпреки това беше тъмно като в рог. Тримата забързаха към каменното стълбище. Пред тях се въргаляше изоставена самотна обувка с размерите на малка лодка. Освен нея, нямаше други следи от Гроп и противника му.
            В замъка беше необичайно тихо — не блясваха светлини, не се чуваха трясъци, писъци и викове. По плочника в безлюдната входна зала имаше петна от кръв. Навсякъде по пода още бяха разпилени изумруди, както и парчета мрамор и трески. Много от перилата бяха отнесени.
            — Къде са всички? — прошепна Хърмаяни.
            Рон влезе пръв в Голямата зала, Хари спря на прага.
            Масите на домовете ги нямаше, в залата беше пълно с народ. Оцелелите стояха на групи и се прегръщаха. Мадам Помфри и още няколко души, които й помагаха, оказваха върху подиума първа помощ на ранените. Сред пострадалите беше и Фирензи: от хълбока му течеше кръв и той потреперваше, както лежеше — не можеше да се изправи.
            Загиналите бяха наредени един до друг в средата на залата. Хари не видя тялото на Фред, защото около него се бяха струпали всички от семейството му. Джордж беше коленичил до главата му, госпожа Уизли лежеше разтреперана върху гърдите на Фред, господин Уизли я галеше по косата, а по бузите му на вадички се стичаха сълзи.
            Рон и Хърмаяни отидоха при тях, без да кажат и дума на Хари. Той видя как Хърмаяни се приближава до Джини, чието лице беше подпухнало и зачервено, и я прегръща. Рон се присъедини към Бил, Фльор и Пърси, който го обхвана с ръка през раменете. След като Джини и Хърмаяни се приближиха до останалите от семейството, Хари видя ясно и телата, положени до Фред: Ремус и Тонкс, бледи, спокойни и омиротворени, сякаш заспали под тъмния омагьосан таван.
            Голямата зала като че ли се плъзна встрани, смали се, сви се, когато Хари се дръпна рязко от вратата. Не можеше да си поеме въздух. Нямаше сили да погледне никое от другите тела, да види кой още е загинал заради него. Нямаше сили да отиде при семейство Уизли, да ги погледне в очите — ако той се беше жертвал пръв, Фред сигурно нямаше да загине…
            Обърна се и затича нагоре по мраморното стълбище. Лупин, Тонкс… би дал всичко, само и само да не чувства… искаше да изтръгне сърцето си, вътрешностите, всичко в себе си, което крещеше от болка…
            Замъкът беше съвсем безлюден, дори духовете бродници като че ли се бяха присъединили към сломените от скръб в Голямата зала. Хари тичаше, без да спира, стиснал с все сила кристалната стъкленица с последните мисли на Снейп, и не намали скоростта, докато не излезе при каменното грозилище от водоливника, което пазеше пред кабинета на директора.
            — Паролата!
            — Дъмбълдор! — каза Хари, без да се замисля, защото копнееше да види именно Дъмбълдор, и за негова изненада грозилището се плъзна встрани и разкри спираловидната стълба отзад.
            Но когато нахълта в овалния кабинет, Хари завари промяна. Портретите, накачени по стените, бяха празни. Не беше останал никой от директорите и директорките — явно всички бяха избягали, бяха се прехвърляли по картините из замъка, за да виждат ясно какво става.
            Хари погледна безнадеждно към празната рамка на Дъмбълдор, окачена точно зад стола на директора, после й обърна гръб. Каменният мислоем си беше в шкафа, където стоеше обикновено; Хари го вдигна и го премести върху писалището, после изля в широкия съд с изсечени по ръба му руни спомените на Снейп. Щеше да бъде блаженство и облекчение да избяга в нечие чуждо съзнание… едва ли онова, което Снейп му беше оставил, беше по-страшно от собствените му мисли. Спомените се завъртяха, сребристобели и чужди, и Хари се гмурна в тях, без да се колебае, с усещането за безразсъден порив, сякаш това щеше да притъпи изтезаващата го скръб.
            Запада с главата напред сред слънчева светлина и краката му опряха в топла земя. Щом се изправи, Хари видя, че е на почти безлюдна детска площадка. В небето в далечината се извисяваше един-единствен заводски комин. На люлките се люлееха две момиченца, а иззад храстите ги наблюдаваше кльощаво момче. Черната му коса беше прекалено дълга, а дрехите му бяха толкова разнородни, че сякаш нарочно бяха подбирани така: окъсели джинси, опърпано яке, което му беше прекалено голямо, като на възрастен човек, и странна блуза, която май беше женска.
            Хари се приближи до момчето. Снейп изглежда беше най-много на девет-десет години, блед, дребен, жилест. По слабото му лице се изписа неприкрита жадност, когато видя как по-малкото от двете момиченца се люлее все по-високо от сестра си.
            — Не така, Лили! — изписка по-голямата от сестрите.
            Но малката се беше засилила до най-високата точка от дъгата на люлката и беше политнала във въздуха — беше политнала в най-буквалния смисъл и се беше устремила със звънък смях към небето, — а после, вместо да се строполи на асфалта на детската площадка, се издигна като акробатка на трапец във въздуха, където остана прекалено дълго, и накрая се приземи прекалено леко.
            — Мама ти каза да не правиш така!
            Петуния спря люлката, като заби петите на сандалките си в земята, чу се стържещ, хрущящ звук, после тя скочи с ръце на хълбоците.
            — Мама каза, че не ти разрешава, Лили!
            — Но на мен нищо ми няма — засмя се звънко другото момиченце. — Виж, Туни! Виж какво мога да правя.
            Петуния се обърна. На детската площадка нямаше никого, освен тях и Снейп, но момиченцата не знаеха за него. Лили вдигна едно цветче, паднало от храста, зад който се спотайваше Снейп. Петуния тръгна натам, явно разкъсвана между любопитството и неодобрението. Лили изчака тя да се доближи достатъчно и да вижда хубаво, сетне протегна длан. Цветчето в нея ту се разтваряше, ту отново се затваряше като чудата многоуста стрида.
            — Престани! — изпищя Петуния.
            — Не ти преча — отвърна Лили, но стисна цветето в дланта си и после го хвърли.
            — Не е хубаво да правиш така — отсече сестра й, ала проследи с очи цветчето до земята и продължи да го гледа. — Как го правиш? — добави тя и в гласа й определено прозвуча копнеж.
            — Очевидно е, нали? — не се сдържа Снейп и изскочи иззад храстите.
            Петуния изписка и хукна назад към люлките, докато Лили, макар че също се беше стреснала, остана на мястото си. Снейп изглежда съжали, че се е появил. Бледите му бузи се покриха с лека руменина, когато погледна Лили.
            — Кое е очевидно? — попита тя.
            Личеше, че Снейп е притеснен и развълнуван. Той стрелна с поглед Петуния, която стоеше при люлките в далечината, сниши глас и каза:
            — Знам каква си.
            — В какъв смисъл?
            — Ти… ти си вещица — пошушна Снейп.
            Тя като че ли се обиди.
            — Не е много възпитано да кажеш това на някого.
            Лили се обърна и вирнала нос, с решителна крачка тръгна към сестра си.
            — Недей! — каза Снейп.
            Сега вече беше почервенял като домат и Хари се запита защо не сваля смехотворно голямото яке, може би не искаше да показва женската блуза отдолу. Заклатушка се след момичетата — нелепо приличаше на прилеп, точно както и в зряла възраст.
            Обединени в неодобрението си, сестрите го загледаха, както се държаха отстрани за люлките, сякаш играеха на криеница и се заплюваха там.
            — Вещица си — каза Снейп на Лили. — Наистина. Наблюдавам те от известно време. Но в това няма нищо лошо. Мама също е вещица, а аз съм магьосник.
            Смехът на Петуния го заля като студена вода.
            — Магьосник ли?! — изписка тя; беше си възвърнала смелостта след стъписването при неочакваната му поява. — Аз пък знам кой си! Ти си малкият Снейп! Живеят на „Спинърс Енд“, при реката — обясни тя на Лили и от гласа й пролича, че смята адреса за не особено добра препоръка. — Защо ни шпионираш?
            — Не ви шпионирам — възрази Снейп, разгорещен и притеснен, на яркото слънце добре личеше колко е мръсна косата му. — Точно теб няма за какво да те шпионирам — допълни злобно той, — ти си мъгълка.
            Петуния явно не знаеше какво означава думата, но въпреки това трудно можеше да сбърка тона.
            — Ела, Лили, тръгваме си! — каза тя пискливо.
            Лили веднага се подчини на сестра си и изгледа Снейп на кръв. Той продължи да стои и да наблюдава как си тръгват от площадката и Хари, единственият, който го виждаше, долови горчивото му разочарование и разбра, че той се е готвел за този миг отдавна, а всичко се е объркало…
            Картината се разпадна, но още преди Хари да се усети, отново изникна пред него. Сега той беше в малка горичка. Видя през дънерите озарена от слънцето река. Сенките, хвърляни от дърветата, образуваха прохладно зелено езерце. На земята седяха две деца с кръстосани крака и с лице едно към друго.
            Снейп си беше съблякъл якето и в сянката странната му блуза не биеше толкова на очи.
            — А министерството може да те накаже, ако правиш магии извън училището — праща ти писма.
            — Но аз съм правила!
            — На нас ни е разрешено. Още нямаме магически пръчки. Не те закачат, ако си дете и още не можеш да направляваш способностите си. Но щом навършиш единадесет години — кимна той важно-важно — и започнат да те обучават, трябва да внимаваш много.
            Настъпи кратко мълчание. Лили взе една паднала клонка и я завъртя във въздуха, а Хари усети как тя си представя, че от нея се сипят искри.
            После Лили изпусна клонката, наведе се към момчето и каза:
            — Истинско е, нали? Не е някаква шега? Петуния казва, че ме лъжеш. Петуния казва, че нямало никакъв „Хогуортс“. Но той е истински, нали?
            — За нас е истински — потвърди Снейп. — А за нея — не. Но ние, аз и ти, ще получим писмото.
            — Наистина ли? — пошушна Лили.
            — Определено — отвърна Снейп и дори със зле подстриганата коса и странните дрехи изглеждаше някак много внушително, излъчваше увереност в съдбата си, както се беше изтегнал пред Лили.
            — Ама наистина ли ще го получа по сова? — прошепна тя.
            — Обикновено идват по сови — обясни Снейп. — Но ти си мъгълокръвна, затова ще се наложи да дойде някой от училището, който да обясни на майка ти и баща ти.
            — Лошо ли е да си мъгълокръвен?
            Снейп се поколеба.
            Плъзна черните си, блеснали в зеления сумрак очи по бледото й лице и тъмночервената коса.
            — Не, не е лошо — отговори той.
            — О, добре — поуспокои се Лили; явно се беше притеснила.
            — Знаеш куп магии — продължи Снейп. — Виждал съм те. Непрекъснато те наблюдавам…
            Гласът му заглъхна — Лили не го слушаше, беше се излегнала на покритата с листа земя и гледаше нагоре към балдахина на дърветата. Снейп я наблюдаваше жадно, точно както на детската площадка.
            — Как вървят нещата у вас? — попита Лили.
            Между очите на Снейп се появи бръчица.
            — Всичко е наред — отговори той.
            — Престанаха ли да се карат?
            — А, карат си се — каза момчето, взе в шепа няколко листа и явно без да се усеща, започна да ги къса. — Но много скоро ще се махна оттам.
            — Баща ти не харесва ли магиите?
            — Той не харесва нищо — призна Снейп.
            — Сивиръс!
            Устата на Снейп се поизкриви в усмивка, когато Лили изрече името му.
            — Да!
            — Я ми разкажи пак за дименторите.
            — Какво искаш да знаеш за тях?
            — Ако правя магии извън училището…
            — Няма да те дадат заради това на дименторите! Те са за онези, които наистина вършат лоши неща. Пазят магьосническия затвор. Ти никога няма да се озовеш в Азкабан, толкова си…
            Снейп отново се изчерви и продължи да къса листата. Точно тогава Хари се обърна, дочул тихо шумолене зад себе си: Петуния, която се криеше зад едно дърво, се беше подхлъзнала.
            — Туни! — ахна изненадана и зарадвана Лили, но Снейп вече беше скочил на крака.
            — Кой шпионира сега, а? — изкрещя той. — Какво искаш?
            Петуния беше задъхана и притеснена, че са я хванали. Хари забеляза как тя се опитва да измисли някаква обида, с която да отговори.
            — С какво си облечен? — посочи момичето гърдите на Снейп. — С блузата на майка си ли?
            Чу се „пук!“ и един от клоните над главата на Петуния падна. Лили изпищя — клонът бе ударил сестра й по рамото, тя залитна назад и се разплака.
            — Туни!
            Но Петуния хукна да бяга. Лили се нахвърли на Снейп.
            — Ти ли го направи?
            — Не — погледна я той и предизвикателно, и уплашено.
            — Ти беше! — Лили се дръпна от него. — Ти! Причини й болка!
            — Не… не съм аз!
            Но лъжата не убеди Лили: след един последен изпепеляващ поглед тя избяга от горичката и хукна след сестра си, а Снейп остана да я гледа, нещастен и объркан…
            Картината се преобрази. Хари се огледа: беше на перон Девет и три четвърти и до него стоеше Снейп, леко сгърбен, заедно с тънка, кисела на вид жена с бледо лице, с която много си приличаха. Двете момичета стояха малко встрани от майка си и баща си. Лили явно молеше нещо сестра си и Хари се доближи, за да чува.
            — Съжалявам, Туни, наистина! Виж какво… — Тя хвана ръката на сестра си и я стисна здраво, въпреки че Петуния се опита да се отскубне. — Може би, като пристигна там… не, чуй ме, Туни! Може би, като пристигна, ще успея да отида при професор Дъмбълдор и да го убедя да промени мнението си.
            — Не… искам… да ходя… там! — сопна се Петуния и изтръгна ръката си от хватката на сестра си. — Не си въобразявай, че умирам да ходя в някакъв тъп замък и да уча за… за…
            Воднистите й очи се плъзнаха по перона, по котките, които мяучеха в ръцете на собствениците си, по совите, които пърхаха и бухаха една на друга в кафезите, по учениците, някои вече в дългите черни мантии, които товареха куфарите на влака с яркочервен парен локомотив или с радостни възгласи се поздравяваха след продължилата цяло лято раздяла.
            — Не си въобразявай, че изгарям от желание да ставам… откачалка.
            Очите на Лили плувнаха в сълзи, а Петуния най-сетне успя да издърпа ръката си.
            — Аз не съм откачалка — проплака Лили. — Защо говориш такива ужасни неща?
            — Нали отиваш там — злорадо заяви сестра й. — В училище за откачалки. Вие с малкия Снейп сте… смахнати, ето какви сте и двамата. Добре че ви отделят от нормалните хора! За да сме в безопасност.
            Лили се извърна към майка си и баща си, които наблюдаваха с неприкрита радост перона и попиваха и най-малките подробности. После погледна отново сестра си и каза тихо и разгневено:
            — Не мислеше, че училището е за смахнати, когато написа на директора да го помолиш да вземе и теб.
            Петуния се изчерви до мораво.
            — Да го моля ли? Изобщо не съм го молила!
            — Видях отговора. Беше много любезен.
            — Как смееш да четеш… — прошепна сестра й. — Това си е мое писмо… как смееш…
            Лили се издаде, като се поизвърна към Снейп, който стоеше наблизо. Петуния ахна.
            — Значи той го е намерил! Вие с него сте се промъквали в стаята ми!
            — Не сме… не сме се промъквали в стаята ти! — премина в отбрана Лили. — Сивиръс е видял плика и не можеше да повярва, че една мъгълка е успяла да се свърже с „Хогуортс“, нищо повече! Твърди, че в пощата сигурно работят магьосници под прикритие, които имат грижата да…
            — Както личи, магьосниците си врат носа навсякъде! — каза Петуния, която сега вече пребледня. — Смахната! — изсъска тя на сестра си и заподскача към майка си и баща си…
            Картината се разпадна отново. Снейп бързаше по коридора на експрес „Хогуортс“, който трополеше вече извън Лондон. Беше си сложил училищната мантия и вероятно за пръв път се беше възползвал от възможността да съблече ужасните мъгълски дрехи.
            Накрая спря пред купе, в което разговаряха няколко първокурсници. В ъгъла до прозореца седеше Лили, свита и притиснала лице до стъклото.
            Снейп плъзна вратата на купето и седна срещу нея. Тя го погледна, сетне пак се извърна към прозореца. Плачеше.
            — Не искам да говоря с теб — заяви му през хлипове.
            — Защо?
            — Туни м-ме мрази. Защото сме видели писмото от Дъмбълдор.
            — И какво от това?
            Лили го изгледа с огромна неприязън.
            — Тя ми е сестра!
            — Тя е някаква си… — Снейп се усети бързо и млъкна, а Лили беше заета да бърше очите си, без да я забележат, и не го чу. — Но ето че отиваме там! — продължи той, като не успя да прикрие ликуването в гласа си. — Ами да! Отиваме в „Хогуортс“!
            Тя кимна, както триеше очите си, и въпреки всичко се усмихна едва-едва.
            — По-добре е да си в „Слидерин“ — допълни Снейп, насърчен от това, че тя се е поуспокоила.
            — В „Слидерин“ ли?
            При тези думи едно от момчетата в купето, което до този миг не беше проявявало никакъв интерес към тях двамата, се обърна и Хари, чието внимание досега беше насочено изцяло към двамата при прозореца, видя баща си — слаб, с черна коса като на Снейп, но с онзи труден за определяне вид, който издаваше, че е израснал, обграден с обич и дори с обожание, и който толкова очевидно липсваше на Снейп.
            — Кой иска да е в „Слидерин“? Аз бих се махнал, а ти? — попита Джеймс момчето отсреща и Хари с трепет в сърцето видя Сириус.
            Той не се усмихна, само каза:
            — Целият ми род е учил в „Слидерин“.
            — Виж ти, а аз те взех за свестен тип — отбеляза Джеймс.
            Сега Сириус се подсмихна.
            — Може би ще наруша традицията. Ти къде ще отидеш, ако можеш да избираш?
            Джеймс сякаш вдигна невидим меч.
            — „В „Грифиндор“ където са сърцата смели!“ Като татко.
            Снейп изсумтя презрително.
            — Нещо против ли имаш?
            — А, не — отвърна Снейп, макар че леко пренебрежителната му усмивка издаваше обратното. — Ако мускулите ти са в повече от ума…
            — Ти пък къде се надяваш да те вземат, както гледам, не можеш да се похвалиш нито с едното, нито с другото? — намеси се Сириус.
            Джеймс се запревива от смях. Поруменяла, Лили изправи гръб на седалката и премести с неприязън поглед от Джеймс към Сириус.
            — Хайде, Сивиръс, ела да си потърсим друго купе.
            — Ооооо…
            Джеймс и Сириус изимитираха високомерния глас на Лили, после Джеймс се опита да спъне Снейп, докато той минаваше покрай него.
            — До скоро, Свиниръс! — провикна се някой и вратата на купето се затръшна.
            Картината отново се разпадна…
            Хари стоеше точно зад Снейп, всички се бяха наредили с нетърпеливи лица пред осветените от свещите маси на домовете. Точно тогава професор Макгонъгол каза:
            — Евънс, Лили!
            Хари загледа как майка му излиза с треперещи крака напред и сяда на клатещото се столче. Професор Макгонъгол пусна Разпределителната шапка върху главата й и само миг след като докосна тъмночервената коса, шапката извика:
            — „Грифиндор“!
            Хари чу как Снейп тихо простена. Лили свали шапката, върна я на професор Макгонъгол, после забърза към грифиндорци, които ръкопляскаха, но пътем се обърна и погледна Снейп с едва загатната тъжна усмивка. Хари забеляза как Сириус се дръпва на пейката, за да й направи място. Тя плъзна очи по него, явно го позна, кръстоса ръце и твърдо му обърна гръб.
            Продължиха да викат имената. Хари видя как Лупин, Петигрю и баща му отиват при Лили и Сириус на масата на грифиндорци. Накрая, когато оставаше да бъдат разпределени само десетина ученици, професор Макгонъгол извика Снейп.
            Хари отиде заедно с него при столчето и видя как Снейп си слага Разпределителната шапка на главата.
            — „Слидерин“! — извика Шапката.
            И Сивиръс Снейп тръгна към другия край на залата, точно срещу Лили, където слидеринци му изръкопляскаха, а Луциус Малфой с лъскава значка на префект на гърдите го потупа по гърба, когато той седна до него…
            И картината пак се смени…
            Лили и Снейп вървяха през двора на замъка и явно се караха. Хари забърза да ги настигне, за да ги чува. Когато отиде при тях, забеляза, че и двамата са много по-високи: явно от разпределянето им бяха минали години.
            — Мислех, че сме приятели — каза Снейп. — Първи приятели.
            — Приятели сме, Сев, ала не харесвам някои от хората, с които общуваш! Извинявай, но не мога да понасям Ейвъри и Мълсибър! Мълсибър! Какво толкова намираш в него, Сев? Ужасен е! Видя ли какво се опита да направи завчера на Мери Макдоналд?
            Лили отиде при една колона, облегна се на нея и се взря в слабото бледо лице.
            — Какво толкова е направил! — възрази Снейп. — Беше само на шега…
            — Беше черна магия и ако смяташ, че е смешно…
            — Ами нещата, които вършат Потър и неговите приятелчета? — троснато попита Снейп.
            Той отново се изчерви, явно не успяваше да прикрие омразата си.
            — Какво общо има Потър? — учуди се Лили.
            — Нощно време излизат тайно от замъка. В тоя Лупин има нещо странно… Къде ходи непрекъснато?
            — Болен е — отвърна Лили. — Казват, че бил болен…
            — И се разболява всеки месец по пълнолуние? — въпросително допълни Снейп.
            — Знам какво си мислиш. — Гласът на Лили прозвуча хладно. — Защо всъщност си се вторачил като обсебен в тях? Какво ти влиза в работата какво вършат нощем?
            — Просто се опитвам да ти докажа, че не са чак толкова страхотни, за каквито явно ги мислят всички.
            Лили се изчерви от вторачения му поглед.
            — Но не правят черни магии. — Тя сниши глас. — И ти наистина си голям неблагодарник. Чух какво е станало оная нощ. Опитал си се да се промушиш през тунела при Плашещата върба и Джеймс Потър те е спасил от онова, което е в него…
            Цялото лице на Снейп се изкриви и той запелтечи:
            — Спасил ме бил! Спасил! Мислиш, че се е проявил като герой ли? Спаси себе си и приятелите си! Няма да… няма да ти позволя…
            — Няма да позволиш ли? Да позволиш на мен?
            Яснозелените очи на Лили се бяха свили като цепки. Снейп веднага би отбой.
            — Не исках да… просто не искам да гледам как те правят на глупачка… той… Джеймс Потър те харесва, харесва те! — Думите сякаш се изтръгваха пряко волята му. — И той не е… Всички го мислят за… голям куидичен герой…
            От огорчение и неприязън Снейп говореше несвързано, а веждите на Лили се качваха все по-нависоко на челото й.
            — Знам, че Джеймс Потър е надут гадняр — прекъсна го тя. — Не е нужно да ми го казваш ти. Но шегите на Мълсибър и Ейвъри са зли шеги. Зли, Сев. Направо не проумявам как може да си приятел с тях!
            Хари се съмняваше, че Снейп изобщо е чул обвиненията й срещу Мълсибър и Ейвъри. В мига, в който тя беше обидила Джеймс Потър, цялото му тяло се отпусна и докато двамата се отдалечаваха, той вече стъпваше много по-напето…
            И картината се разпадна…
            После Хари отново видя как Снейп излиза от Голямата зала след изпита по защита срещу черните изкуства за СОВА, как се отдалечава от замъка и неволно се приближава до мястото под бука, където седяха Джеймс, Сириус, Лупин и Петигрю. Този път обаче Хари не тръгна след него, понеже знаеше какво е станало, след като Джеймс е вдигнал Сивиръс във въздуха и е започнал да се заяжда с него: знаеше какво е било направено и казано и не му беше приятно да го чува отново. Загледа как Лили отива при тях и защитава Снейп. Чу отдалеч как в унижението и гнева си Снейп й изкрещя непростимата дума:
            — Мътнорода!
            Картината се промени…
            — Извинявай!
            — Не ме занимавай с това.
            — Извинявай!
            — Не си прави труда.
            Беше нощ. Лили стоеше по халат и със скръстени ръце пред портрета на Дебелата дама при входа на Грифиндорската кула.
            — Излязох само защото Мери ми каза, че си се заканил да спиш тук.
            — Така е. И щях да го направя. Не исках да те наричам „мътнорода“, просто…
            — Просто ти се изплъзна ли? — В гласа на Лили нямаше съжаление. — Късно е. Години наред те оправдавах. Никой от приятелите ми не проумява защо изобщо разговарям с теб. Ти и ненагледните ти приятелчета смъртожадни… ето на, дори не го отричаш! Дори не отричаш, че всички целите да станете такива! Изгаряте от нетърпение да се присъедините към Ти-знаеш-кого, нали?
            Снейп отвори уста, но пак я затвори, без да казва нищо.
            — Не мога да се преструвам повече. Ти си избрал своя път, аз също съм избрала своя.
            — Не… виж какво, не исках да…
            — Да ме наричаш „мътнорода“ ли? Сивиръс, ти наричаш така всеки с моето потекло. Защо аз да съм по-различна?
            Той затърси какво да каже, ала Лили го изгледа презрително, обърна се и хлътна през дупката в портрета…
            Коридорът изчезна и този път трябваше да мине малко повече време, докато картината се преобрази: Хари сякаш полетя през променящи се форми и цветове, докато всичко наоколо придоби плътен вид и той застана на върха на самотен и студен мрачен хълм, вятърът свистеше из голите клони на няколкото дървета. Вече възрастният Снейп се завъртя запъхтян на място, както стискаше здраво в ръка магическата си пръчка — явно чакаше нещо или някого… Хари също се зарази от страха му, макар и да знаеше, че не може да пострада, и погледна през рамо: какво ли чакаше Снейп?…
            Точно тогава във въздуха прелетя ослепителна назъбена струя бяла светлина, Снейп се свлече на колене и магическата му пръчка отхвърча от ръката му.
            — Не ме убивайте!
            — Не съм имал такова намерение.
            Звукът от магипортирането на Дъмбълдор беше заглушен от свистенето на вятъра в клоните. Той стоеше с развята мантия пред Снейп, лицето му беше озарено от светлината, хвърляна отдолу от магическата му пръчка.
            — Е, Сивиръс! Какво ми е предал Лорд Волдемор?
            — Нищо… нищо не е предал… тук съм по своя воля!
            Снейп кършеше ръце: с разрошената черна коса, разлетяла се около главата му, малко приличаше на луд.
            — Дошъл съм, за да предупредя… не, за да помоля…
            Дъмбълдор замахна с пръчката. Макар че в нощния въздух около тях още се носеха листа и клонки, на мястото, където двамата със Снейп стояха лице в лице, се възцари тишина.
            — За какво може да ме моли един смъртожаден?
            — Предсказанието… пророчеството… Трелони…
            — А, да — каза Дъмбълдор. — Колко от него предаде на Лорд Волдемор?
            — Всичко… Всичко, което чух — отвърна Снейп. — Точно заради това… точно по тази причина той смята, че става дума за Лили Евънс!
            — В пророчеството изобщо не се говори за жена — възрази Дъмбълдор. — В него се говори за момче, родено в края на юли…
            — Знаете какво имам предвид! Според Лорд Волдемор става дума за сина й, той ще тръгне да я издирва… ще ги убие всичките…
            — Щом Лили значи толкова много за теб, Лорд Волдемор със сигурност ще я пощади, нали? — попита Дъмбълдор. — Не можа ли да го помолиш да се смили над майката в замяна на сина?
            — Помолих го…
            — Отвращаваш ме! — отсече Дъмбълдор, Хари не беше чувал никога толкова много презрение в гласа му. Снейп сякаш се смали. — Значи ти е все едно дали мъжът й и детето й ще загинат. Те нека мрат, нали ти ще получиш каквото искаш, а?
            Снейп не каза нищо, само вдигна очи към Дъмбълдор.
            — Тогава ги скрийте и тримата — изграчи той. — Някъде… на сигурно. Спасете ги! Моля Ви!
            — И какво ще ми дадеш в замяна, Сивиръс?
            — В… в замяна ли? — зяпна Снейп и Хари очакваше да възрази, ала след дълго мълчание той каза тихо: — Всичко.
            Билото на хълма изчезна и сега Хари стоеше в кабинета на Дъмбълдор, където нещо издаваше ужасен звук — като ранен звяр. Снейп се беше сгърбил и се беше навел напред на стола, а Дъмбълдор стоеше с мрачен вид над него. След миг-два Снейп вдигна лице — приличаше на човек, който след срещата на онзи хълм е живял нещастен сто години.
            — Мислех… че ще я защитите…
            — Двамата с Джеймс са се доверили не на когото трябва — отвърна Дъмбълдор. — Точно като теб, Сивиръс. Нали и ти се надяваше, че Лорд Волдемор ще я пощади?
            Снейп дишаше плитко и учестено.
            — Синът й се е спасил — уточни Дъмбълдор.
            Снейп рязко вдигна глава, сякаш пъдеше досадна муха.
            — Синът й е жив. Има очи като нейните, точно като нейните. Сигурен съм, че помниш формата и цвета на очите на Лили Евънс, нали?
            — НЕ! — ревна Снейп. — Отиде си… Мъртва е…
            — Това угризения ли са, Снейп?
            — По-добре… по-добре да бях умрял аз…
            — И каква полза щеше да има от това? — попита студено Дъмбълдор. — Ако си обичал Лили Евънс, ако наистина си я обичал, твоят път от сега нататък е ясен.
            Снейп сякаш надзърна през пелената на болката, но трябваше да мине много време, докато осмисли думите на Дъмбълдор.
            — В какъв… в какъв смисъл?
            — Знаеш как и защо е загинала Лили. Постарай се да не е напразно. Помогни ми да защитя сина й.
            — На него не му трябва защита. Черния лорд си отиде.
            — Черния лорд ще се завърне и тогава Хари Потър ще бъде в огромна опасност.
            Настъпи дълго мълчание, Снейп малко по малко си възвърна самообладанието и успокои дишането си. Накрая каза:
            — Добре тогава. Добре. Но не казвайте… Дъмбълдор, не казвайте на никого. Нека си остане между нас! Закълнете се! Няма да го понеса… особено за сина на Потър… Дайте ми думата си!
            — Да ти дам думата си, Сивиръс, че никога няма да разкривам най-доброто у теб? — въздъхна Дъмбълдор, взрян надолу в свирепото измъчено лице на Снейп. — Щом настояваш…
            Кабинетът се разпадна, ала след миг се появи отново. Снейп сновеше напред-назад пред Дъмбълдор.
            — Посредствен, нагъл като баща си, съвсем преднамерено нарушава правилата, дава всичко, само и само да е известен и да е в центъра на вниманието, нахален…
            — Виждаш каквото ти се иска да виждаш, Сивиръс — каза Дъмбълдор, без да вдига очи от „Трансфигурацията днес“. — Според другите учители момчето е скромно, мило и сравнително талантливо. Лично аз го смятам за очарователно дете. — Дъмбълдор обърна страницата и допълни, без да вдига очи: — Дръж под око Куиръл, чу ли?
            Вихрушка от цветове, всичко потъна в мрак: сега Снейп и Дъмбълдор стояха на известно разстояние един от друг във входната зала, а покрай тях минаваха последните ученици, които си тръгваха от Коледния бал, за да си легнат.
            — Е? — прошепна Дъмбълдор.
            — И знакът на Каркаров е потъмнял. Той е изпаднал в паника, страхува се от възмездие, знаете колко много съдействаше на министерството, след като Черния лорд падна. — Снейп погледна встрани, към профила на Дъмбълдор с гърбавия нос. — Ако знакът започне да пари, Каркаров смята да избяга.
            — Виж ти! — пророни тихо Дъмбълдор точно когато Фльор Делакор и Роджър Дейвис се върнаха със смях от парка. — А ти изкушаваш ли се да избягаш заедно с него?
            — Не — отговори Снейп, вторачил поглед във Фльор и Роджър, които се отдалечаваха. — Не съм такъв страхливец.
            — Да, не си — съгласи се Дъмбълдор. — Много по-смел си от Игор Каркаров. Знаеш ли, понякога си мисля, че избързваме с разпределението на учениците по домовете…
            Той се отдалечи и остави смаяния Снейп сам…
            После Хари за пореден път попадна в директорския кабинет. Беше нощ, Дъмбълдор се беше свлякъл настрани върху троноподобния стол зад писалището сякаш всеки миг ще припадне. Дясната му ръка, почерняла и изгорена, вяло се клатушкаше отстрани. Снейп нашепваше заклинания, насочил магическата си пръчка към китката, а с лявата ръка изливаше в гърлото на Дъмбълдор бокал, пълен с гъста златиста отвара. След миг-два клепачите на Дъмбълдор затрепкаха и се отвориха.
            — Защо — подхвана без предисловия Снейп, — защо си сложихте този пръстен? Със сигурност знаехте, че той носи проклятие. Защо изобщо го докоснахте?
            Пръстенът на Мерсволуко Гонт беше оставен върху писалището пред Дъмбълдор, камъкът беше пукнат, до пръстена лежеше мечът на Грифиндор.
            Дъмбълдор се свъси.
            — Постъпих… глупаво. Изкушението беше ужасно…
            — Изкушението ли? За какво?
            Дъмбълдор не отговори.
            — Цяло чудо е, че успяхте да се върнете тук! — каза вбесен Снейп. — Пръстенът носи проклятие с изключителна сила и единственото, на което можем да се надяваме, е да забавим действието му. Засега го ограничих само за едната ръка…
            Дъмбълдор вдигна почернялата си безполезна ръка и я огледа така, сякаш му бяха показали ценна антика.
            — Справил си се много добре, Сивиръс. Колко ми остава според теб?
            Каза го нехайно, сякаш питаше какво ще бъде времето. Снейп се поколеба, после отговори:
            — Не мога да кажа. Може би година… Действието на такава магия не може да бъде спряно завинаги. Накрая тя ще плъзне по цялото тяло, това е от онези проклятия, които с времето действат все по-силно.
            Дъмбълдор се усмихна. Новината, че му остава да живее по-малко от година, сякаш изобщо не го вълнуваше.
            — Щастливец съм, голям щастливец, че имам теб, Сивиръс.
            — Ако бях дошъл малко по-рано, сигурно щях да успея да направя повече и да удължа времето! — отвърна вбесен Снейп. Той погледна надолу към повредения пръстен и меча. — Какво си мислехте, че като счупите пръстена, ще развалите проклятието ли?
            — Нещо такова… Явно не съм бил с всичкия си… — отговори Дъмбълдор. Изправи с усилие гръб на стола. — Е, това значително улеснява нещата.
            Снейп беше крайно озадачен, а Дъмбълдор се усмихна.
            — Говоря ти за онова, което Лорд Волдемор е намислил за мен. За плана му да прати клетия Малфой младши да ме убие.
            Снейп седна на стола срещу писалището на Дъмбълдор, където и Хари беше седял толкова често. Хари усети, че на Снейп му се иска да каже още нещо за прокълнатата ръка на Дъмбълдор, директорът обаче я вдигна, за да откаже любезно да го обсъждат. Снейп свъсено рече:
            — Черния лорд не очаква Драко да успее. Това не е нищо повече от наказание за провалите на Луциус в последно време. Бавно изтезание за родителите на Драко, докато те гледат как той не успява и плаща цената.
            — Накъсо, на момчето е произнесена смъртна присъда, точно както на мен — отбеляза Дъмбълдор. — Бих казал, че след като Драко се провали, естественият продължител на делото си ти.
            Настъпи кратко мълчание.
            — Според мен планът на Черния лорд е точно такъв.
            — Нима той смята, че в близко бъдеще няма да има нужда от шпионин в „Хогуортс“?
            — Да, убеден е, че скоро училището ще бъде в негови ръце.
            — А ако това наистина се случи, даваш ли ми думата си, че ще направиш всичко по силите си да защитиш учениците в „Хогуортс“? — попита Дъмбълдор почти небрежно, сякаш между другото.
            Снейп кимна сковано.
            — Добре. И така… Най-важното сега е да разбереш какво е намислил Драко. Едно уплашено момче излага на опасност и другите, и самото себе си. Предложи му помощ и напътствия, той би трябвало да приеме, харесва те…
            — Много по-малко, откакто баща му изпадна в немилост. Драко обвинява мен, смята, че съм завзел мястото, което по право се полага на Луциус.
            — Въпреки това опитай. Притеснявам се не толкова за себе си, колкото да не би да има случайни жертви, пострадали от кроежите на момчето. В крайна сметка, разбира се, трябва да се направи едно-единствено нещо, ако се наложи да го спасяваме от гнева на Лорд Волдемор.
            Снейп вдигна вежди и когато заговори, в гласа му имаше неприкрити ехидни нотки:
            — Какво смятате да направите — да го оставите да Ви убие ли?
            — Разбира се, че не. Ти трябва да ме убиеш.
            Настъпи дълго мълчание, нарушавано само от странен всмукващ звук: фениксът Фоукс глозгаше черупка от сепия.
            — Сега ли искате да го направя? — иронично попита Снейп. — Или предпочитате да изчакам малко, за да си съчините епитафия?
            — О, защо да бързаме! — усмихна се Дъмбълдор. — Мисля, че когато му дойде времето, ще ни се отвори възможност. След случилото се нощес — кимна той към изсъхналата си ръка — можем да бъдем сигурни, че това ще стане до една година.
            — Щом нямате нищо против да умрете — подхвана грубо Снейп, — защо не оставите Драко да Ви убие?
            — Душата на момчето още не е опустошена толкова много — отвърна Дъмбълдор. — Не искам тя да бъде потъпкана заради мен.
            — А моята душа, Дъмбълдор? Моята душа?
            — Само ти си знаеш дали ще навреди на душата ти да помогнеш на един старец да избегне болката и унижението — рече Дъмбълдор. — Искам от теб тази огромна услуга, Сивиръс, защото смъртта ми се задава точно толкова сигурно, както последното място на „Чъдли Кенънс“ в класирането тази година. Признавам, предпочитам бърз безболезнен край, не искам да протакам и да усложнявам нещата, както ще стане, ако се намеси Грейбек например… подочух, че Волдемор е привлякъл и него. Или милата Белатрикс, която обича да си играе с храната, преди да я изяде.
            Гласът му беше безгрижен, ала сините му очи пронизваха Снейп, както толкова често бяха пронизвали и Хари, сякаш той виждаше душата, която обсъждаха. Накрая Снейп отново кимна рязко.
            Дъмбълдор явно остана доволен.
            — Благодаря ти, Сивиръс…
            Кабинетът изчезна и сега Снейп и Дъмбълдор се разхождаха заедно по здрач из безлюдния парк на замъка.
            — Какво правите с Потър, когато често се залоствате вечер само двамата? — попита внезапно Снейп.
            Дъмбълдор изглеждаше уморен.
            — Защо? Нали не се опитваш да му налагаш още наказания, Сивиръс? Нищо чудно в скоро време момчето да прекарва повечето от времето си в изтърпяване на наказания.
            — Пак се държи като баща си…
            — Може да ти изглежда така, но дълбоко в себе си прилича много повече на майка си. Викам при себе си Хари, защото имам да обсъждам с него някои неща, да му съобщавам информация, докато не е станало твърде късно.
            — Информация — повтори Снейп. — На него се доверявате… а на мен не.
            — Това не опира до доверието. Както и двамата знаем, разполагам с ограничено време. От решаващо значение е да дам на момчето достатъчно информация, за да може то да направи каквото има да прави.
            — А защо аз да не получавам същата информация?
            — Предпочитам да не слагам всичките си тайни в една кошница, особено пък в кошница, която толкова често се поклаща върху ръката на Лорд Волдемор.
            — Правя го по Ваша заповед!
            — И се справяш изключително добре. Не мисли, че подценявам опасността, на която постоянно се излагаш, Сивиръс. Да предоставяш на Волдемор наглед ценна информация, като същевременно не издаваш най-важното, е задача, която не бих поверил на никой друг.
            — Въпреки това доверявате много повече на момче, което е некадърно за оклумантика и посредствено в магията и което има пряка връзка с ума на Черния лорд!
            — Волдемор се страхува от тази връзка — каза Дъмбълдор. — Наскоро получи бегла представа какво всъщност му коства да е свързан с ума на Хари. Това му причини болка, каквато не беше изживявал никога. Няма да се опита да обсеби отново Хари, сигурен съм. Поне не по този начин.
            — Не разбирам.
            — Колкото и да е осакатена, душата на Лорд Волдемор не издържа на толкова близък контакт с душа като тази на Хари. Като език по заледена стомана, като плът в пламъци…
            — Души ли? Не говорехме ли за съзнание?
            — В случая с Хари и Лорд Волдемор, когато говорим за едното, говорим и за другото.
            Дъмбълдор се огледа, за да се увери, че са сами. Бяха се приближили до Забранената гора, ала не личеше наоколо да има някой.
            — След като ме убиеш, Сивиръс…
            — Не искате да споделите с мен всичко докрай, а очаквате да Ви направя тази малка услуга! — изръмжа Снейп и по слабото му лице се мярна истински гняв. — Смятате, Дъмбълдор, че много неща се разбират от само себе си. Ами ако съм се отказал?
            — Сивиръс, ти ми даде дума. И понеже стана въпрос за услуги, които ми дължиш, мисля, че се съгласи да държиш под око нашия млад приятел от „Слидерин“.
            Снейп изглеждаше крайно ядосан, на ръба на бунта. Дъмбълдор въздъхна.
            — Довечера в единайсет ела в кабинета ми, Сивиръс, и вече няма да се оплакваш, че не ти се доверявам…
            Отново бяха в кабинета на директора, прозорците бяха тъмни, Фоукс отдавна беше притихнал, Снейп седеше, без да помръдва, а Дъмбълдор обикаляше около него и говореше.
            — Хари не бива да узнава — поне до последния момент, докато наистина не се наложи, иначе откъде ще намери сили да направи каквото трябва да направи?
            — Но какво трябва да направи?
            — Това ще си остане само между нас с Хари. А сега ме слушай внимателно, Сивиръс. След смъртта ми… недей да спориш и не ме прекъсвай… Та след смъртта ми ще дойде време, когато Лорд Волдемор ще се страхува за живота на своята змия.
            — За Наджини ли? — учуди се Снейп.
            — За нея. Ако дойде момент, когато Лорд Волдемор престане да праща змията да върши разни неща по негова заповед и я държи плътно до себе си, с магическа защита, тогава вече ще бъде безопасно да се каже на Хари.
            — Да му се каже какво?
            Дъмбълдор си пое дълбоко въздух и затвори очи.
            — Че вечерта, когато Лорд Волдемор се е опитал да го убие и с цената на живота си Лили е застанала между тях като щит, смъртоносното проклятие е рикоширало в Лорд Волдемор, частица от душата му е била откъсната и се е вселила в единствената жива душа, оцеляла в срутващата се къща. Частица от Лорд Волдемор живее вътре в Хари и тъкмо тя дава на момчето способността да разговаря със змии и връзка с ума на Лорд Волдемор, която то не може да разбере. И Волдемор не може да умре, докато тази частица от душата му, чиято загуба не е усетил, остава единена с Хари и съхранена в него.
            На Хари му се стори, че наблюдава двамата мъже от дъното на дълъг тунел — толкова странно кънтяха сега гласовете им в ушите му.
            — Значи момчето… момчето трябва да умре? — вече доста спокойно попита Снейп.
            — И трябва да умре от ръката не на някой друг, а именно на Лорд Волдемор, Сивиръс. Точно това е най-важното.
            Поредното дълго мълчание. После Снейп каза:
            — А аз си мислех… през всичките тези години… че го закриляхме заради нея. Заради Лили.
            — Закриляхме го, защото беше изключително важно да го обучим, да го възпитаме, да го оставим да си опита силата — отвърна Дъмбълдор все още със стиснати клепачи. — Междувременно връзката между двамата става все по-силна, набъбва като паразит: понякога ми се е струвало, че го подозира и самият Хари. Доколкото го познавам, той ще направи всичко каквото трябва така, че когато е готов да посрещне смъртта си, тя със сигурност ще означава и края на Волдемор.
            Дъмбълдор отвори очи. Снейп изглеждаше ужасе`н.
            — Значи го държахте жив, за да умре точно когато трябва?
            — Не се шокирай, Сивиръс. Колко мъже и жени са умрели пред очите ти?
            — Напоследък само онези, които не съм могъл да спася — отговори Снейп. Той стана от стола. — Вие ме използвахте!
            — В какъв смисъл?
            — Шпионирах заради Вас, лъжех заради Вас, излагах се на смъртна опасност заради Вас. И всичко уж за да защитим сина на Лили Потър. А сега ми казвате, че си го отглеждате като свиня за заколение…
            — Колко трогателно, Сивиръс! — съвсем сериозно каза Дъмбълдор. — Нима накрая си се загрижил за него?
            — За него? — извика Снейп. — „Експекто патронум!“
            От върха на магическата му пръчка изскочи същата онази сребърна кошута, приземи се на пода в кабинета, препусна и после се извиси и излетя през прозореца. Дъмбълдор я загледа как се отдалечава и щом сребристото й сияние угасна, отново се обърна към Снейп с очи, плувнали в сълзи.
            — След толкова много време?
            — През цялото това време — каза Снейп.
            И картината изчезна. После Хари видя как Снейп разговаря с портрета на Дъмбълдор зад писалището.
            — Налага се да кажеш на Волдемор истинската дата, когато Хари ще замине от леля си и вуйчо си — каза Дъмбълдор. — Не го ли направиш, ще възникнат съмнения, а Волдемор смята, че си добре осведомен. Но трябва да пуснеш и идеята за двойниците, това според мен би трябвало да осигури безопасността на Хари. Опитай се да направиш на Мъндънгус Флечър заклинание за заблуждение. И ако се наложи да участваш в хайката, Сивиръс, постарай се да изиграеш ролята си убедително… разчитам да запазиш възможно най-дълго благоволението на Лорд Волдемор, в противен случай „Хогуортс“ ще бъде оставен на произвола на Алекто и Амик Кароу…
            После Снейп седеше, съсредоточено свъсен, в непозната кръчма, глава до глава с Мъндънгус, чието лице беше странно безизразно.
            — Ще предложиш на Ордена на феникса — пошушна Снейп — да използват двойници. Многоликова отвара. Еднакви Потъровци. Единствено това може да помогне. Ще забравиш, че съм ти го подсказал аз. Ще го представиш като своя идея. Разбра ли?
            — Разбрах — прошепна с разфокусирани очи Мъндънгус…
            После Хари летеше на метла до Снейп в ясното нощно небе, до тях летяха други качулати смъртожадни, а отпред бяха Лупин и Хари, който всъщност беше Джордж… един смъртожаден изпревари Снейп и вдигна магическата си пръчка, за да я насочи право към гърба на Лупин…
            — „Сектумсемпра!“ — извика Снейп.
            Ала проклятието, предназначено за ръката, с която смъртожадният държеше пръчката, улучи не нея, а ухото на Джордж…
            После Снейп беше паднал на колене в някогашната стая на Сириус. От върха на гърбавия му нос капеха сълзи, докато четеше старото писмо на Лили. На втория лист имаше само няколко думи:

            е бил някога приятел с Гелърт Гриндълуолд. Лично аз съм на мнение, че тя е започнала да изкуфява!
            С много любов,
            Лили

            Снейп прибра листа с подписа и любовта на Лили в джоба на мантията си. После скъса на две снимката, която също беше в ръцете му, прибра парчето, върху което Лили се смееше, и метна другото с Джеймс и Хари на пода, до шкафа с чекмеджетата…
            После Снейп отново стоеше в директорския кабинет, а Финиъс Нигелус се върна забързан в портрета си.
            — Директоре! Опънали са палатка във Форест ъф Дийн! Мътнородата…
            — Не употребявай тази дума!
            — Добре де… Грейнджър спомена мястото, докато отваряше чантата, и аз я чух!
            — Добре. Много добре! — извика портретът на Дъмбълдор зад стола на директора. — А сега, Сивиръс, мечът! Не забравяй, че той трябва да бъде взет само при крайна нужда и с проява на храброст… и момчето не бива да разбира, че ти го даваш! Ако Волдемор разчете мислите на Хари и научи, че му помагаш…
            — Знам — отсече Снейп.
            Приближи се до портрета на Дъмбълдор и го дръпна отстрани. Той се завъртя напред, разкривайки кухина, откъдето Снейп извади меча на Грифиндор.
            — Пак ли няма да ми кажете защо е толкова важно да дам меча на Потър? — попита Снейп, докато слагаше над мантията си пътническо наметало.
            — Не, няма да ти кажа — отвърна портретът на Дъмбълдор. — Той знае какво да прави с него. И внимавай много, Сивиръс, те едва ли ще те посрещнат с разтворени обятия след онова, което се случи с Джордж Уизли…
            Снейп се обърна, както стоеше на вратата.
            — Не се притеснявайте, Дъмбълдор — рече той хладно. — Имам план…
            И излезе от стаята. Хари се изправи от мислоема и след няколко мига вече лежеше на килима на пода в съвсем същата стая: Снейп сякаш току-що беше затворил вратата.


            Глава тридесет и четвърта
            Отново гората

            Най-после истината! И както лежеше, опрял лице в прашния килим в кабинета, където навремето си беше въобразявал, че научава тайните на победата, Хари осъзна, че не му е писано да се спаси. Задачата му беше да се отправи спокойно към гостоприемните обятия на Смъртта. От него се очакваше пътем да съсече всички връзки на Волдемор с живота, така че когато накрая се хвърли на пътя на Черния лорд и не вдигне магическата пръчка, за да се защити, завършекът щеше да бъде ясен и започнатото в Годрикс Холоу щеше да се осъществи: никой от двамата нямаше да оживее, никой не можеше да оцелее.
            Сърцето му биеше яростно в гърдите. Колко странно — в страха си пред смъртта то бумтеше още по-силно, храбро поддържайки живота на Хари. Но щеше да му се наложи да спре, и то скоро. Ударите му бяха преброени. За колко ли още имаше време, след като Хари се изправи и тръгне за последен път към замъка, а оттам през парка към гората?
            Обзе го ужас, докато лежеше на пода и погребалният тъпан думкаше някъде вътре в него. Дали боли да умреш? Нито един път, когато беше очаквал това да му се случи и му се беше разминавало, Хари всъщност изобщо не се беше замислял за смъртта: волята му за живот винаги беше много по-силна от страха пред нея. Сега обаче не му и хрумна да бяга, да изпревари Волдемор. Знаеше, че всичко е приключило и му остава само едно: да умре.
            Съжали, че не е загинал в онази лятна нощ, когато за последен път напусна „Привит Драйв“ номер четири и пръчката с перото на благородния феникс го беше спасила! Съжали, че не е издъхнал като Хагрид — толкова бързо, че да не разбере кога се е случило! Съжали и че не се е хвърлил пред някоя магическа пръчка, за да спаси някого, когото обича… сега завиждаше дори на майка си и на баща си за начина, по който са издъхнали. За хладнокръвното пътуване към собствената му гибел щеше да се иска друг вид храброст. Усети, че пръстите му треперят леко, и се помъчи да ги овладее, въпреки че никой не го гледаше: всички портрети по стените бяха празни.
            Бавно, много бавно седна и докато се вдигаше, се почувства по-жив, усети живото си тяло по-силно от всякога. Защо никога не бе оценявал какво чудо е: мозък, нерви и свързващо ги сърце? Всичко това щеше да си отиде… най-малкото той щеше да си отиде от него. Дишаше бавно и дълбоко, устата и гърлото му бяха напълно сухи, както и очите му.
            Предателството на Дъмбълдор не представляваше почти нищо. Разбира се, че е имало по-голям план и Хари чак сега си даде сметка, че е бил прекалено глупав, за да не го види. Никога не беше подлагал на съмнение собственото си убеждение, че Дъмбълдор го иска жив. Сега осъзнаваше, че продължителността на живота му винаги се е определяла от това колко време ще отнеме да се унищожат всички хоркрукси. Дъмбълдор беше прехвърлил на Хари задачата да ги премахне и той покорно беше продължил да разсича онова, което свързваше с живота не само Волдемор, но и самия него! Колко чисто, колко изискано, без да се жертва животът и на други — опасната задача да се възложи на момче, което вече е белязано да отиде на заколение и чиято смърт щеше да бъде не нещастие, а поредният удар срещу Волдемор…
            И Дъмбълдор е знаел, че Хари няма да се откаже, ще продължи до края, нищо че това всъщност щеше да бъде неговият край, защото Дъмбълдор си беше направил труда да го опознае. Точно както и Волдемор, Дъмбълдор беше наясно, че Хари няма да допусне друг да загине заради него, след като открие, че е по силите му да спре това. В съзнанието му отново изникнаха образите на Фред, на Лупин и Тонкс, които лежаха мъртви в Голямата зала, и за миг Хари спря да диша: Смъртта беше нетърпелива…
            Ала Дъмбълдор го беше надценил. Хари се беше провалил: змията беше оцеляла. Беше останал един хоркрукс, който да свързва Волдемор със земята дори и след като Хари бъде убит. Е, да, това означаваше, че задачата на някой друг щеше да бъде по-лесна. Хари се запита кой ли ще го извърши… Рон и Хърмаяни, разбира се, щяха да знаят какво трябва да се направи… именно заради това Дъмбълдор е искал Хари да им се довери… та те да продължат, ако истинската му съдба се изпълни малко по-рано…
            Тези мисли блъскаха като дъжд по студен прозорец по твърдата повърхност на неопровержимата истина, а тя беше, че Хари трябваше да умре… „Трябва да умра.“ Всичко това трябваше да приключи.
            Струваше му се, че Рон и Хърмаяни са много далеч, в някаква друга държава, и той се е разделил с тях много отдавна. Нямаше да има никакво сбогуване и обяснения, Хари беше решен да не го допусне. Това беше пътуване, на което не можеха да тръгнат заедно, а опитите им да го спрат само щяха да отнемат ценно време. Погледна надолу към очукания златен часовник, който беше получил за седемнайсетия си рожден ден. Беше изминала близо половината от единия час, който Волдемор му беше дал като срок да се предаде.
            Хари се изправи. Сърцето му се блъскаше като обезумяла птица в гръдния му кош. Може би знаеше, че му остава малко, и беше решено преди края да отброи всички удари, отредени за един живот. Затвори вратата на кабинета, без да се обръща.
            Замъкът беше празен. Докато вървеше сам през него, Хари се чувстваше призрак, като че ли вече беше умрял. Хората от портретите още ги нямаше в рамките, всичко наоколо беше зловещо притихнало, сякаш кръвта, която беше останала на замъка, се беше стекла в Голямата зала, препълнена с мъртви и със скърбящи.
            Хари се заметна с мантията невидимка, заслиза по етажите и накрая отиде по мраморното стълбище във входната зала. Може би дълбоко в себе си се надяваше да го усетят, да го видят, да го спрат, ала мантията както винаги беше непроницаема и безпогрешна и той с лекота стигна при входната врата.
            Точно тогава Невил едва не го блъсна. Пренасяше с още един човек тяло от парка. Хари погледна надолу и усети поредния тъп удар в стомаха си: макар и непълнолетен, Колин Крийви явно се беше промъкнал обратно в замъка точно като Малфой, Краб и Гойл. Мъртъв изглеждаше съвсем малък.
            — Знаеш ли какво, Невил? Ще го пренеса сам — каза Оливър Ууд, после като пожарникар метна Колин на рамото си и тръгна с него към Голямата зала.
            Невил се облегна за миг на рамката на вратата и избърса с длан челото си. Приличаше на старец. После пак слезе по стълбите и тръгна да търси в мрака още трупове.
            Хари погледна към вратата на Голямата зала. Хората вътре се движеха, опитваха се да се утешат взаимно, пиеха, падаха на колене до мъртвите, ала той не видя никого от онези, които обичаше, нямаше и следа от Хърмаяни, Рон, Джини или другите от семейство Уизли, от Луна. Изпита чувството, че е готов да жертва цялото време, което му остава, само и само да ги зърне още веднъж, но дали после щеше да намери сили да спре да ги гледа? Така беше по-добре.
            Слезе по стълбите в мрака. Наближаваше четири след полунощ и мъртвешката тишина създаваше усещането, че паркът е затаил дъх и чака да види дали Хари ще успее да изпълни своя дълг.
            Той тръгна към Невил, който се беше надвесил над друг труп.
            — Невил…
            — Ау, Хари, заради теб щеше да ми се пръсне сърцето!
            Хари беше смъкнал мантията невидимка: идеята му беше хрумнала внезапно, беше породена от желанието да е напълно сигурен.
            — Къде отиваш сам? — попита Невил и в гласа му се долавяше съмнение.
            — Това си влиза в плана — отвърна Хари. — Трябва да направя нещо. Виж какво… Невил…
            — Хари! — внезапно се уплаши другото момче. — Хари, нали не си намислил да се предадеш?
            — А, не — с лекота излъга Хари. — Разбира се, че не… друго е. Но за известно време трябва да изчезна. Нали знаеш за змията на Волдемор, Невил? Той има огромна змия… нарича я Наджини…
            — Да, чувал съм… и какво за нея?
            — Трябва да бъде убита. Рон и Хърмаяни знаят, но ако те случайно…
            Тази ужасна възможност за миг го затисна и Хари сякаш изгуби дар слово. После обаче се окопити: това беше изключително важно, той трябваше да се държи като Дъмбълдор, да запази самообладание, да се увери, че има кой да продължи след него започнатото. Дъмбълдор беше издъхнал с мисълта, че има трима души, които знаят за хоркруксите — сега Невил щеше да заеме мястото на Хари и пак трима щяха да са посветени в тайната.
            — Ако те случайно са… заети… и на теб ти падне случай…
            — Да убия змията ли?
            — Да убиеш змията — повтори Хари.
            — Ще го направя, Хари. Ти си добре, нали?
            — Да, добре съм. Благодаря, Невил.
            Но тъкмо се накани да тръгне и Невил го хвана за китката.
            — Всички ще продължим да се сражаваме, Хари. Знаеш го, нали?
            — Да, аз…
            Задушаващите го чувства заглушиха края на изречението и той не успя да продължи. На Невил това явно не му се стори странно. Той потупа Хари по рамото, пусна го и тръгна да търси още тела.
            Хари отново се заметна с мантията невидимка и продължи нататък. Още някой вървеше наблизо и по едно време се надвеси над друго тяло, проснато на земята. Хари беше само на няколко метра, когато видя, че това е Джини.
            Спря като закован. Джини се наведе над момиче, което плачеше за майка си.
            — Всичко ще бъде наред — каза му тя. — Няма страшно. Ще те пренесем вътре.
            — Но аз искам вкъщи! — изхлипа момичето. — Не искам да се бия повече.
            — Знам… — Гласът на Джини заглъхваше. — Всичко ще бъде наред.
            Хари настръхна. Искаше му се да изкрещи в нощта, искаше му се Джини да знае, че той е там, искаше му се тя да разбере къде отива. Искаше му се да го спрат, да го издърпат обратно, да го пратят у дома…
            Но той си беше у дома. „Хогуортс“ беше единственият и най-хубав дом, който имаше. Той, Волдемор, Снейп, изоставените момчета — всички те бяха намерили тук своя дом…
            Джини беше коленичила до раненото момиче и го държеше за ръката. С огромно усилие Хари си наложи да продължи нататък. Стори му се, че Джини се озърна, докато минаваше покрай нея, и се запита дали е усетила, че някой върви наблизо, но не каза нищо, дори не се обърна.
            От мрака изникна колибата на Хагрид. Не се виждаха светлини, не се чуваше Фанг да дращи по вратата и гостоприемният лай да оглася всичко наоколо. Всички посещения при Хагрид, лъскавият меден чайник на огъня, курабийките, огромните личинки… и голямото брадато лице на великана, и Рон, който бълва плужеци, и Хърмаяни, с която изнесоха Норбърт, за да го спасят…
            Хари продължи нататък и спря чак когато стигна до началото на гората.
            Между дърветата гъмжеше от диментори. Хари усети вледеняващия им студ и се усъмни, че ще успее да мине безпрепятствено през тях. Не му бяха останали сили да повика покровител. Сега вече не можеше да се овладее и дори да спре да трепери. В края на краищата не е толкова лесно да си готов да умреш. Бяха му скъпи всяка секунда, всяко дихание, мирисът на тревата, прохладният полъх край лицето му; помисли си, че хората разполагат с дълги години време за пилеене, с толкова много време, че то сякаш се влачи, а той се вкопчваше във всяка секунда! В същия миг си каза и че няма сили да продължи нататък, а знаеше, че е длъжен да го направи.
            Дългата игра беше приключила, сничът беше уловен, време беше Хари да напусне въздуха…
            Сничът! Неподчиняващите се пръсти го затърсиха из кесийката и Хари го извади.
            Отварям се преди края…
            Като дишаше бързо, с усилие, Хари се вторачи в топчицата. Сега, когато му се искаше времето да тече възможно най-бавно, то сякаш препускаше и озарението дойде толкова бързо, че май изпревари мисълта. Това беше краят. Това беше мигът.
            Хари притисна до устните си златния метал и прошепна:
            — Скоро ще умра.
            Металната обвивка се разтвори. Хари свали трепереща ръка, насочи под мантията невидимка пръчката на Драко и пророни:
            — „Лумос!“
            В снича лежеше черният камък с назъбената пукнатина по средата. Животворният камък се беше разцепил по отвесната черта — символ на Бъзовата пръчка. Все още личаха триъгълникът и кръгът, олицетворяващи мантията и камъка.
            И този път Хари разбра, без дори да му се налага да обмисля. Не беше важно дали ще ги върне, защото много скоро самият той щеше да бъде при тях. Всъщност не те идваха, а той отиваше…
            Стисна очи и завъртя три пъти в ръката си камъка.
            Знаеше, че се е получило, понеже чу около себе си леко движение, от което разбра, че крехките тела пристъпват леко по осеяната с клонки пръст в края на гората. Отвори очи и се огледа.
            Не бяха призраци, не бяха плът… Приличаха най-много на Риддъл, когато преди години беше излязъл от дневника — нещо като почти въплътен спомен. По-безплътни от живите тела, ала много повече от призраци, те тръгнаха към Хари и по лицата на всички се беше изписала една и съща пълна с обич усмивка.
            На ръст Джеймс беше точно колкото Хари. Беше облечен в дрехите, с които бе загинал, косата му беше несресана и чорлава, а очилата му стояха малко накриво — както на господин Уизли.
            Сириус беше висок и красив, много по-млад, отколкото Хари го беше виждал приживе. Вървеше с широка лека крачка, с ръце в джобовете и дяволита усмивка.
            Лупин също беше по-млад и много по-спретнат, косата му беше по-гъста и тъмна. Явно беше щастлив, че се е завърнал на това познато място, където беше вършил толкова много хлапашки лудории.
            Най-широка беше усмивката на Лили. Тя отметна назад дългата си коса и се приближи до Хари, а зелените й очи, които толкова приличаха на неговите, се взряха жадно в лицето му, сякаш тя никога нямаше да може да му се нагледа.
            — Беше толкова смел!
            Хари стоеше онемял. Впи очи в Лили и си помисли, че може да стои така и да я гледа цяла вечност, че друго не му трябва.
            — Почти успя — каза Джеймс. — Малко ти остава… Толкова… се гордеем с теб.
            — Боли ли?
            Детинският въпрос се отскубна от устните на Хари още преди да успее да го спре.
            — Да умреш ли? Изобщо не боли — рече Сириус. — Става по-бързо и лесно, отколкото да заспиш.
            — И той ще иска да стане бързо. Иска всичко да приключи — намеси се и Лупин.
            — Не исках да умирате — тихо рече Хари. Думите прозвучаха пряко волята му. — Никой от вас. Съжалявам… — Той говореше най-вече на Лупин, сякаш го молеше. — Точно след като ти се роди син… Ремус, наистина съжалявам…
            — Аз също — рече Лупин. — Така и няма да го опозная… той обаче ще знае защо съм загинал и се надявам да разбере. Опитвах се да създам свят, където да живее по-щастливо.
            Сякаш от сърцето на гората подухна леден вятър, който вдигна косата от челото на Хари. Знаеше, че те няма да му кажат да продължи нататък, че сам трябва да вземе решението.
            — Ще останете ли с мен?
            — До самия край — увери го Джеймс.
            — А те няма ли да ви видят?
            — Ние сме част от теб — отговори Сириус. — Невидими сме за всички останали.
            Хари погледна майка си.
            — Стой близо до мен — помоли я тихо.
            И тръгна нататък. Леденият въздух на дименторите не го спря: той мина през него заедно със спътниците си, които го пазеха като покровители, и всички продължиха да вървят през старите дървета, израснали съвсем близо едно до друго, с преплетени клони и усукани чворести коренища. Хари стискаше здраво около себе си мантията невидимка и навлизаше все по-навътре в тъмната гора, макар да нямаше представа къде точно е Волдемор, затова пък беше сигурен, че ще го намери. Почти без да издават звук, до него крачеха Джеймс, Сириус, Лупин и Лили и тяхното присъствие му вдъхваше смелост, то му даваше сили да мести единия си крак пред другия.
            Сега, колкото и да е странно, между тялото и ума му сякаш нямаше връзка и крайниците му се движеха без съзнателни указания, сякаш той бе просто пътник, а не водач на тялото си, което не след дълго щеше да напусне. Мъртвите, които вървяха с него през гората, му се струваха много по-истински, отколкото живите в замъка: сега за него Рон, Хърмаяни, Джини и всички останали бяха като призраци, докато вървеше и се препъваше, промъкваше се към края на живота си, към Волдемор…
            Глух звук и шепот: някъде наблизо се беше размърдала и друга жива твар. Хари спря под мантията невидимка и започна да се озърта и да се ослушва; майка му и баща му, Лупин и Сириус също спряха.
            — Тук има някой — чу се груб шепот само на хвърлей. — С мантия невидимка е. Дали пък не е…
            Иззад едно дърво наблизо изникнаха силуетите на двама мъже; магическите им пръчки лумнаха и Хари забеляза, че Йаксли и Долохов се взират в тъмнината право към мястото, където той стоеше заедно с майка си, с баща си, със Сириус и Лупин. Явно не виждаха нищо.
            — Сигурен съм, че чух звук — каза Йаксли. — Как мислиш, дали не е някое животно?
            — Смахнатият Хагрид държеше тук цял зверилник — отвърна Долохов и надзърна през рамо.
            Йаксли си погледна часовника.
            — Времето почти изтече. Часът, отпуснат на Потър, мина. Момчето не се яви.
            — А той беше сигурен, че ще дойде! Никак няма да е доволен.
            — Я да се връщаме — подкани Йаксли. — И да разберем какъв е планът сега.
            Двамата с Долохов се обърнаха и навлязоха навътре в гората. Хари тръгна след тях, понеже знаеше, че ще го отведат точно където иска да отиде. Погледна встрани — майка му се усмихна, а баща му кимна насърчително.
            Бяха вървели само няколко минути, когато Хари видя отпред светлина и Йаксли и Долохов излязоха на поляна — момчето знаеше, че навремето там бе живяло чудовището Арагог. Остатъците от огромната му паяжина още си стояха, но гъмжилото негови потомци го нямаше — смъртожадните ги бяха подкарали да се бият за тяхната кауза.
            В средата на поляната гореше огън и трепкащата му светлина падаше върху множество потънали в мълчание смъртожадни, които стояха нащрек. Някои още бяха с маските и качулките, други бяха открили лицата си. В края на групата седяха двама великани, които хвърляха грамадни сенки, жестоките им лица бяха грубо изсечени като скали. Хари видя Фенрир, който се спотайваше и гризеше дългите си нокти, а едрият рус Роул попиваше кръвта по устната си. Видя и Луциус Малфой, който изглеждаше сломен и ужасе`н, а очите на Нарциса бяха хлътнали и гледаха уплашено.
            Всички погледи бяха приковани във Волдемор, който стоеше със сведена глава, а бледите му пръсти стискаха Бъзовата пръчка. Може би се молеше или броеше наум и както стоеше притихнал в края на гората, Хари си помисли, че колкото и да е нелепо, Волдемор прилича на хлапак, който играе на криеница и брои. Отзад се рееше огромната змия Наджини — още се нагъваше и се разгъваше в блещукащия омагьосан кафез, който приличаше на чудовищен ореол зад главата на Волдемор.
            Когато Долохов и Йаксли се присъединиха отново към кръга, Волдемор вдигна очи.
            — Няма и следа от него, господарю — съобщи Долохов.
            Лицето на Волдемор не се промени. Червените очи сякаш пламтяха в светлината на огъня. Той бавно изтегли Бъзовата пръчка между дългите си пръсти.
            — Господарю…
            Беше се намесила Белатрикс: седеше най-близо до него, раздърпана, с малко кръв по лицето, но иначе невредима.
            Волдемор вдигна ръка, за да й покаже да мълчи, и тя не изрече ни дума повече, само го изгледа благоговейно и с възхита.
            — Мислех, че ще дойде — рече Волдемор с високия си ясен глас, вперил очи в подскачащите пламъци. — Очаквах да дойде.
            Всички продължиха да мълчат. Изглеждаха уплашени не по-малко от Хари, чието сърце блъскаше в гръдния кош, сякаш решено да избяга от тялото, с което той смяташе да се раздели. Хари смъкна с потни ръце мантията невидимка и я напъха заедно с пръчката под наметалото си. Не искаше да се изкушава да влиза в битка.
            — Явно… съм сбъркал — каза Волдемор.
            — Не, не си сбъркал.
            Хари го изрече възможно най-високо, с цялата сила, която успя да събере: не искаше да проличи, че го е страх. Животворният камък се плъзна по скованите му пръсти и Хари мигом съзря как родителите му, Сириус и Лупин изчезват, докато той пристъпваше напред в светлината на огъня. В този миг му се струваше, че никой друг няма значение, освен Волдемор. Че са само двамата.
            Илюзията се разсея точно толкова бързо, както и беше изникнала. Великаните ревнаха, смъртожадните се изправиха всички едновременно, екнаха викове, възгласи, дори смях. Волдемор стоеше като вкаменен, ала червените му очи бяха намерили Хари и той го загледа как върви към него, делеше ги само огънят…
            После някой изкрещя:
            — ХАРИ! НЕДЕЙ!
            Той се обърна: Хагрид беше омотан с въжета и беше завързан за едно дърво наблизо. Огромното му туловище разклати клоните горе, докато той отчаяно се опитваше да се отскубне.
            — НЕДЕЙ! НЕДЕЙ! К’ВО ПРАВИШ БЕ, ХАРИ!…
            — ТИШИНА! — извика Роул и замахна с магическата си пръчка, а Хагрид млъкна.
            Белатрикс беше скочила на крака и местеше въодушевен поглед от Волдемор към Хари и обратно, а гърдите й бързо се надигаха и се снишаваха. Единственото, което се движеше, бяха пламъците и змията, която се навиваше и се разгъваше в блещукащия кафез зад главата на Волдемор.
            Хари усещаше до гърдите си магическата пръчка, но дори не опита да я извади. Знаеше, че змията е защитена много добре, знаеше, че дори да успее да насочи към нея пръчката, първо върху него ще се стоварят петдесет проклятия. Въпреки това Волдемор и Хари продължиха да се гледат, Волдемор понаклони глава на една страна, вторачен в момчето, и устата му без устни се изви в изключително безрадостна усмивка.
            — Хари Потър — каза той много тихо. Гласът му сякаш беше част от пукащия огън. — Момчето, което оживя.
            Никой от смъртожадните не се помръдваше. Те чакаха: всичко чакаше. Хагрид се мъчеше да се освободи, Белатрикс дишаше запъхтяно, а Хари кой знае защо си спомни Джини, пламналия й поглед и устните й върху своите…
            Волдемор беше вдигнал магическата си пръчка. Главата му още беше наклонена на една страна, като на любопитно дете, което се чуди какво ли ще стане, ако продължи. Хари се взря в червените му очи и му се прииска всичко да стане бързо, незабавно, докато той още издържа, докато не е изгубил самообладание и не се е издал, че го е страх…
            Видя как устата мърда и блясва зелена светлина, после всичко изчезна.


            Глава тридесет и пета
            Кингс Крос

            Лежеше по лице и слушаше тишината. Беше съвсем сам. Никой не го гледаше. Нямаше друг. Не беше съвсем сигурен, че и самият той е там.
            След много време или може би само след миг му хрумна, че сигурно е жив, сигурно е нещо повече от безплътна мисъл, щом лежи, определено лежи върху някаква повърхност. Значи имаше сетива и нещото, на което лежеше, съществуваше като него.
            Почти веднага щом стигна до този извод, Хари осъзна и че е гол. Убеден, че е съвсем сам, не се притесни особено от голотата си, тя само леко разпали любопитството му. Той се запита дали, след като усеща, може и да вижда. Откри, че има и очи, като ги отвори.
            Лежеше в ярка мъгла, но тя не приличаше на никоя от мъглите, които беше виждал дотогава. Онова, което го заобикаляше, не беше скрито зад кълбеста пара, по-скоро кълбестата пара не беше оформена. Подът, на който Хари лежеше, изглеждаше бял, нито топъл, нито студен, той просто си беше там: плоско празно нещо, на което да съществуваш.
            Хари седна. Тялото му си изглеждаше невредимо. Той се пипна по лицето. Вече не носеше очила.
            Точно тогава през плътната пустота, която го заобикаляше, до него достигна шум: тихите жални хлипове на нещо, което се блъскаше, пляскаше и се гърчеше. Звукът беше скръбен, но и някак неблагоприличен. Хари изпита неприятното чувство, че подслушва нещо скрито, срамно.
            За пръв път му се прииска да е облечен.
            Точно когато му хрумна това, съвсем наблизо се появи мантия. Хари я взе и я облече: беше мека, чиста и топла. Беше се появила по невероятен начин — ей така, в мига, в който Хари я беше поискал…
            Той стана и се огледа. Дали не се намираше в някаква огромна Нужна стая? Колкото повече гледаше, толкова повече неща се разкриваха. Високо горе на слънчевата светлина проблясваше огромен сводест покрив от стъкло. Може би това тук беше дворец. Всичко беше притихнало и спокойно, чуваше се само звукът като от хлипане и блъскане, идващ съвсем наблизо през мъглата…
            Хари бавно се обърна на място и всичко наоколо сякаш си се съчини само пред очите му. Огромно открито пространство, ярко и чисто помещение, по-широко от Голямата зала, с чист сводест стъклен таван. И нямаше никого. Хари беше единственият човек там с изключение на…
            Той трепна. Зърна нещото, издаващо звуците. Имаше формата на невръстно голо дете, свито на земята, кожата му беше груба и грапава, като драна; то лежеше разтреперано под един стол, където беше оставено, нежелано, натикано по-далеч — да не се вижда, — мъчещо се да си поеме дъх…
            Хари се уплаши от него. Колкото и малко, крехко и наранено да изглеждаше, той не искаше да се доближава до него. Въпреки това тръгна бавно натам, готов всеки момент да отскочи назад. Не след дълго стоеше достатъчно близо, за да го докосне, ала не намери сили да го направи. Почувства се страхливец. Трябваше да го успокои, но то го отвращаваше.
            — Не можеш да помогнеш.
            Хари рязко се извъртя кръгом. Към него с напета походка и изправен гръб вървеше Албус Дъмбълдор, облечен в развята среднощносиня мантия.
            — Хари! — той разпери широко ръце, и двете бяха цели, бели и неосакатени. — Прекрасно момче! Смел, смел човек! Хайде да се поразходим.
            Изумен, Хари тръгна след Дъмбълдор — отдалечиха се от мястото, където одраното дете лежеше и хлипаше, и малко по-нататък под високия проблясващ покрив се появиха два стола, които Хари не беше забелязал дотогава. Дъмбълдор седна на единия, а Хари се отпусна на другия, като се взря в лицето на някогашния директор. Дългите сребристи коса и брада на Дъмбълдор, пронизващите сини очи зад очилата с форма на полумесеци, гърбавият нос: всичко си беше точно както Хари го помнеше. И въпреки това…
            — Но Вие сте мъртъв! — каза той.
            — О, да — потвърди Дъмбълдор, без да влага чувства.
            — Значи… и аз съм мъртъв?!
            — А! — възкликна Дъмбълдор, като се усмихваше още по-широко. — Това е въпросът, нали? Най-общо погледнато, мило момче, мисля, че не си мъртъв.
            Двамата се погледнаха, старецът все така грееше.
            — Не съм ли? — повтори Хари.
            — Да, не си — потвърди Дъмбълдор.
            — Но… — Хари инстинктивно вдигна ръка към мълниевидния белег. Него май го нямаше. — Но би трябвало да съм умрял… не се защитих! Исках да го оставя да ме убие!
            — И точно в това се крие разликата — отбеляза Дъмбълдор.
            От него като светлина, като огън сякаш се излъчваше щастие: Хари никога не го беше виждал толкова осезаемо и напълно доволен.
            — Обяснете ми — примоли се той.
            — Но ти вече знаеш! — отвърна Дъмбълдор.
            Въртеше палците си един около друг.
            — Оставих го да ме убие — повтори Хари. — Нали?
            — Да — кимна Дъмбълдор. — Продължавай!
            — Затова частицата от душата му вътре в мен…
            Дъмбълдор кимна още по-въодушевено, подканяйки Хари да продължава, и по лицето му засия широка насърчителна усмивка.
            — Тя махнала ли се е?
            — О, да — рече Дъмбълдор. — Да, той я унищожи. Душата ти сега е непокътната и е само твоята, Хари.
            — Но в такъв случай… — Хари погледна през рамо към стола с малкото осакатено треперещо същество отдолу. — Какво е това, професоре?
            — Нещо, на което не може да помогне никой от нас двамата — отговори Дъмбълдор.
            — Но щом Волдемор използва смъртоносно проклятие — подхвана отново Хари — и този път никой не е умрял заради мен, как е възможно да съм жив?
            — Мисля, че и сам знаеш — каза Дъмбълдор. — Спомни си какво направи той в своето неведение, ненаситност и жестокост.
            Хари се замисли. Остави погледът му да се рее наоколо. Ако наистина седяха в дворец, той си беше странен, със столове, наслагани на малки редици, и тук-там къси перила, и въпреки това вътре нямаше никого, освен тях двамата с Дъмбълдор и осакатеното същество под стола. Отговорът се надигна към устните му лесно, без усилие.
            — Той взе от кръвта ми — каза Хари.
            — Именно! — възкликна Дъмбълдор. — Взе от кръвта ти и съгради наново живото си тяло! Твоята кръв тече в неговите вени, Хари, защитата на Лили е и в двамата! Той те привърза за живота, докато е жив!
            — Аз ще живея… докато той е жив? Но мислех, че… мислех, че е обратното! Мислех, че и двамата трябва да умрем! Или е същото?
            Вниманието му беше отклонено от хлипащото, блъскащо изтерзано същество отзад и той за пореден път се обърна към него.
            — Сигурен ли сте, че не можем да направим нищо?
            — Невъзможно е да му се помогне.
            — Тогава ми обяснете… още — подкани Хари и Дъмбълдор се усмихна.
            — Хари, ти беше седмият хоркрукс, хоркруксът, който той изобщо не е имал намерение да създава. Беше направил душата си толкова неустойчива, че тя се разпадна, когато той извърши онези неописуеми злодеяния — убийството на майка ти и баща ти и опита да убие дете. Ала онова, което тогава е избягало от стаята, е било дори по-нищожно, отколкото той е предполагал. Загубил е там не само тялото си. Загубил е частица от самия себе си, вкопчена в теб — набелязаната жертва, която оживя. И познанията му, Хари, си останаха тъжно непълни. Волдемор не си дава труда да разбере онова, което не цени. Не знае и не разбира нищо от домашни духчета, детски приказки, любов, преданост и невинност. Нищичко. Всички те притежават недосегаема за всякакви магии мощ, по-голяма от неговата, и това е истина, която той никога не е проумявал. Взе от кръвта ти с убеждението, че с нея ще придобие още сила. Вкара в тялото си малка частица от магията, която майка ти е направила, когато е загинала заради теб. Тялото му поддържа жива нейната саможертва и докато тази магия живее, ще живееш и ти, както и последната надежда на Волдемор за самия него.
            Дъмбълдор се усмихна на Хари и той се взря в него.
            — И вие знаехте всичко това? Знаел сте го… през цялото време?
            — Предполагах. Но обикновено не греша в предположенията си — отвърна все така щастлив Дъмбълдор и двамата продължиха да седят в мълчание, което сякаш се проточи много дълго, докато създанието отзад хлипаше и трепереше.
            — Не е само това — каза Хари. — Има и друго… Защо моята магическа пръчка счупи пръчката, която той беше взел от друг?
            — Виж, за това не съм сигурен.
            — Тогава направете някакво предположение — подкани Хари и Дъмбълдор се засмя.
            — Трябва да разбереш, Хари, че вие двамата с Лорд Волдемор сте се отправили в непознати и неизпробвани досега селения на магията. Но според мен ето какво се е случило… нещо невиждано, мисля си, че никой майстор на магически пръчки не би могъл да го предскаже или да го обясни на Волдемор. Както вече разбра, Лорд Волдемор неволно е удвоил връзката между двама ви, когато си е възвърнал човешкия вид. Частица от душата му още е била вкопчена в твоята и за да придобие още сила, той е вкарал в себе си частица от саможертвата на майка ти. Ако е разбирал каква точно е ужасната за него мощ на тази саможертва, той вероятно нямаше да се осмели дори да се докосне до кръвта ти… но ако беше способен да разбере, той нямаше да бъде Лорд Волдемор и сигурно никога нямаше да убива. След като е осигурил тази двустранна връзка, след като е преплел съдбите ви така неразривно, както никога в историята двама магьосници не са били зависими един от друг, Волдемор реши да те нападне с магическа пръчка със същата сърцевина като на твоята. И тук, както знаем, се случи нещо много странно. Сърцевините реагираха по съвсем неочакван за Лорд Волдемор начин, но той изобщо не знаеше, че твоята пръчка е близначка на неговата. Онази нощ, Хари, той е бил по-уплашен от теб. Ти беше приел възможността да умреш, беше готов, нещо, на което Лорд Волдемор никога не е бил способен. Твоята смелост победи, пръчката ти надмогна неговата. И между двете пръчки стана нещо, което беше отглас на отношенията между господарите им. Убеден съм, че онази нощ твоята пръчка е всмукала малко от силата и свойствата на неговата, което ще рече, че е съдържала малко от самия Волдемор. Тя го е познала, когато те е преследвал, разпознала е в него и родствено близък човек, и смъртен враг, и е изстреляла обратно малко от собствената му магия срещу самия него… а тази магия е по-мощна от всичко, което пръчката на Луциус е постигала някога. Твоята пръчка вече е носела мощта на огромната ти смелост и смъртоносните умения на самия Волдемор: какъв шанс изобщо е имала клетата пръчка на Луциус Малфой?
            — Но щом моята пръчка е била толкова всесилна, как се получи така, че Хърмаяни просто я счупи? — попита Хари.
            — Скъпо момче, невероятните й свойства са били насочени само срещу Волдемор, който толкова неразумно се е опитал да си играе с най-съкровените закони на магията, била е неестествено всесилна само срещу него. Иначе си е била пръчка като всички останали… макар да съм сигурен, че беше добра — благо обобщи Дъмбълдор.
            Погълнат от мислите си, Хари седя дълго или може би само няколко секунди. На това място човек много трудно можеше да е сигурен за неща като времето.
            — Той ме уби с Вашата пръчка.
            — Той не успя да те убие с моята пръчка — поправи го Дъмбълдор. — Мисля, можем да се обединим в мнението, че ти не си мъртъв… макар че, разбира се, не омаловажавам страданията ти, които, сигурен съм, са били много тежки — добави той от страх да не изглежда не любезен.
            — Сега обаче се чувствам страхотно — сподели Хари, загледан надолу в чистите си ръце, по които нямаше и драскотинка. — Къде точно се намираме?
            — Е, тъкмо се канех да те питам същото — отвърна Дъмбълдор, като се огледа. — Къде сме според теб?
            Хари не знаеше, докато той не го попита. Сега обаче установи, че знае отговора.
            — Прилича на гара Кингс Крос — изрече той бавно. — Само дето е много по-чисто и безлюдно и поне доколкото виждам, няма влакове.
            — Гара Кингс Крос! — засмя се несдържано Дъмбълдор. — Майко мила, наистина ли?
            — А вие къде мислехте, че сме? — попита Хари така, сякаш се защитаваше.
            — Нямам представа, скъпо момче. Дето е думата, тук ти командваш парада.
            Хари не знаеше какво означава това — Дъмбълдор се държеше вбесяващо. Изгледа го, после му хрумна един въпрос, много по-важен от това къде точно се намират.
            — Даровете на Смъртта — изрече Хари и със задоволство видя как усмивката на Дъмбълдор изчезва.
            — А, да — каза той, изглеждаше малко притеснен.
            — Е?
            За пръв път, откакто Хари се беше срещнал с Дъмбълдор, той не приличаше толкова на старец. За миг дори имаше вид на малчуган, хванат да върши пакост.
            — Ще ми простиш ли? — попита той. — Ще ми простиш ли, че не ти се доверих? И не ти казах… Просто се страхувах, Хари, че и ти ще се провалиш, както се провалих аз. Боях се, че ще допуснеш моите грешки. Много те моля, прости ми. От известно време знам, че си по-достоен мъж.
            — За какво говорите? — попита Хари, стреснат от тона на Дъмбълдор и от внезапно избилите в очите му сълзи.
            — За Даровете, за Даровете — пророни Дъмбълдор. — Мечтата на един отчаян човек.
            — Но те са истински!
            — Истински и опасни, примамка за глупаци — заяви Дъмбълдор. — И аз бях такъв глупак. Но ти знаеш, нали? Вече нямам тайни от теб. Ти знаеш.
            — Какво да знам?
            Дъмбълдор се извърна с цяло тяло, за да бъде с лице към Хари, в бляскаво сините му очи още имаше сълзи.
            — Господар на смъртта, Хари, господар на Смъртта! Нима все пак не бях по-достоен от Волдемор?
            — Разбира се, че сте по-достоен — отсече Хари. — Разбира се… как изобщо можете да питате? Никога не сте убивал, ако можете да го избегнете!
            — Така е, така е — каза Дъмбълдор; беше като дете, което иска да му вдъхнат увереност. — Но и аз, Хари, търсех начин да победя смъртта.
            — Ала не както го правеше той! — възрази Хари. След целия гняв, който беше изпитвал към Дъмбълдор, му се стори много странно, че сега седи тук, под високия сводест таван, и го защитава от самия него. — Дарове, а не хоркрукси.
            — Дарове — пророни Дъмбълдор, — а не хоркрукси. Именно.
            Настъпи мълчание. Съществото отзад продължаваше да хлипа, но Хари вече не се обръщаше.
            — И Гриндълуолд ли ги търсеше? — попита той.
            Дъмбълдор за миг затвори очи и кимна.
            — Точно това в крайна сметка ни привлече един към друг — промълви той тихо. — Две умни нагли момчета с еднаква обсебваща страст. Както, сигурен съм, си се досетил, той е искал да дойде в Годрикс Холоу заради гроба на Игнотус Певърил. Искал е да проучи мястото, където е издъхнал третият брат.
            — Значи е вярно? — ахна Хари. — Всичко? Братята Певърил…
            — … са тримата братя от онази история — продължи мисълта му Дъмбълдор. — О, да, според мен е вярно. Дали обаче са срещнали Смъртта на самотен път… Според мен е по-вероятно братя Певърил просто да са били опасно талантливи магьосници, успели да създадат тези всесилни вещи. Приказката, че това са Дарове на Смъртта, ми прилича на легендите, които често възникват около такива творения. Както вече знаеш, Мантията се е предавала през вековете от баща на син, от майка на дъщеря чак до последния жив потомък на Игнотус, който като него е роден в село Годрикс Холоу.
            Дъмбълдор се усмихна на Хари.
            — Аз ли?
            — Ти. Знам, вече се досещаш защо Мантията е била у мен вечерта, когато загинаха майка ти и баща ти. Само няколко дни преди това Джеймс ми я показа. Тя обясняваше доста от пакостите му, останали неразкрити в училището. Направо не повярвах на очите си. Помолих да ми я даде за малко, за да я изследвам. Отдавна се бях отказал от мечтата си да събера на едно място Даровете, но не устоях, не можех да не я разгледам обстойно… Никога не бях виждал такава, беше невероятно стара, съвършена във всяко отношение… после баща ти загина и най-после аз притежавах два Дара — те бяха само мои!
            В гласа му се долавяше непоносима горчивина.
            — Но Мантията не би им помогнала да се спасят — побърза да каже Хари. — Волдемор е знаел къде са мама и татко. Мантията не би могла да ги направи неуязвими за проклятия.
            — Така е — въздъхна Дъмбълдор. — Така е.
            Хари чакаше, ала той не каза нищо повече и момчето го подкани.
            — Значи вече не търсехте Даровете, когато видяхте Мантията?
            — О, да — пророни едва чуто Дъмбълдор. Сякаш насила срещна погледа на Хари. — Знаеш какво се беше случило. Знаеш. Едва ли можеш да ме презираш повече, отколкото се презирам самият аз.
            — Но аз не Ви презирам…
            — А би трябвало — каза Дъмбълдор. Той си пое дълбоко въздух. — Знаеш тайната за разклатеното здраве на сестра ми, какво са й причинили ония мъгъли и какво стана с нея. Знаеш как клетият ми баща е решил да отмъсти и плати цената — издъхна в Азкабан. Знаеш как майка ми посвети целия си живот на грижите за Ариана. Аз, Хари, възнегодувах. — Дъмбълдор го заяви дръзко, хладно. Сега гледаше над главата на Хари, някъде в далечината. — Бях талантлив, бях неотразим. Исках да избягам. Исках да блесна. Исках слава. Не ме разбирай погрешно… — По лицето му пробяга болка, така че той отново изглеждаше грохнал старец. — Обичах ги. Обичах майка си и баща си, обичах брат си и сестра си, но бях себичен, Хари, по-себичен от теб, а ти си забележително самопожертвувателен. И така, когато майка ми умря и върху мен падна отговорността за нездрава сестра и за своенравен брат, се прибрах в селото ядосан и огорчен. Мислех си, че съм хванат в капан и животът ми е пропилян! И точно тогава се появи той… — Дъмбълдор отново погледна право в очите на Хари. — Гриндълуолд. Нямаш представа, Хари, колко ме увлякоха идеите му, как ме възпламеняваха! Мъгълите — принудени да се покорят. Ние, магьосниците — тържествуващи. Двамата с Гриндълуолд — прославени млади водачи на революцията. О, имах някои притеснения, но приспивах съвестта си с празни приказки. Всичко ще бъде в името на висшето благо и за всички причинени беди магьосниците ще бъдат възнаградени стократно. Дали съм знаел дълбоко в себе си що за човек е Гелърт Гриндълуолд? Мисля, че да, но си затварях очите. Ако плановете ни успееха, щяха да се сбъднат всичките ми мечти. А те се въртяха все около Даровете на Смъртта! Как само бяха запленили и него, как бяха запленили и двама ни! Непобедимата пръчка, оръжието, което щеше да ни даде власт! Животворният камък — не твърдя, че знам със сигурност, но за него той означаваше цяло войнство инферии! За мен, признавам, означаваше завръщането на майка ми и баща ми и освобождаване от всички задължения и отговорности. А Мантията невидимка… кой знае защо, Хари, нея не сме я обсъждали особено. И двамата знаехме как да се скрием и без мантия, чиято истинска магия всъщност е, че може да се използва, за да защити и да предпази не само собственика си, но и други. Мислех си, че ако някога изобщо я намерим, може да ни свърши работа и да крие Ариана, но се интересувахме от Мантията главно защото тя беше една от трите неразривно свързани реликви… А който събере на едно място и трите, вече ще бъде истински господар на смъртта, което според нас означаваше, че става непобедим. Непобедимите господари на смъртта: Гриндълуолд и Дъмбълдор! Два месеца безумие, жестоки мечти и никакво внимание към единствените двама души от семейството, които ми бяха останали. А после… знаеш какво се случи. Действителността се завърна в лицето на моя недодялан и неук брат, и точно затова толкова по-достоен за възхищение. Не исках да слушам истините, които той ми крещеше. Не исках да чувам, че не мога да тръгна да търся някакви си Дарове с такава болнава и неуравновесена сестра. Кавгата прерасна в битка. Гриндълуолд изгуби самообладание. На повърхността изби нещо ужасно, което винаги бях усещал у него, но се бях преструвал, че не го забелязвам. И Ариана… след всичките грижи и старание на майка ми… лежеше мъртва на пода.
            Дъмбълдор въздъхна тихо и този път наистина се разплака. Хари се пресегна и с радост видя, че може да го докосне: стисна здраво ръката му, а той малко по малко се успокои.
            — Е, Гриндълуолд избяга, както можеше да предвиди всеки, освен мен. Изчезна с плановете си да завземе властта и с кроежите да изтезава мъгълите, с мечтите за Даровете на Смъртта, мечти, в които го бях насърчавал и му бях помагал. Избяга, а аз бях оставен да погреба сестра си и да се науча да живея с вината си и с ужасната си скръб — цената на моя срам. Минаха години. За Гриндълуолд плъзнаха слухове. Мълвеше се, че се бил сдобил с всесилна магическа пръчка. Междувременно ми предложиха длъжността министър на магията, и то не веднъж, а многократно. Аз, естествено, отказвах. Бях разбрал, че не бива да ми се поверява власт.
            — Но вие щяхте да се справите по-добре, много по-добре от Фъдж и Скримджър! — избухна Хари.
            — Дали? — попита угрижен Дъмбълдор. — Аз не съм толкова сигурен. Като съвсем млад бях доказал, че властта е моя слабост и изкушение. Странно, Хари, за властта са най-годни онези, които изобщо не ламтят за нея. Онези, на които като на теб се възлага водачеството и които взимат жезъла, защото трябва, а после за своя изненада установяват, че го носят добре. В „Хогуортс“ беше по-безопасно. Мисля, че бях добър учител…
            — Бяхте най-добрият…
            — Много си мил, Хари. Но докато аз се занимавах с обучението на малките магьосници, Гриндълуолд набираше войска. Мълвеше се, че се страхувал от мен, и сигурно е било така, но мисля, че повече аз се страхувах от него… О, не от смъртта — каза Дъмбълдор в отговор на озадачения поглед на Хари. — Не от онова, което той можеше да ми причини с магия. Знаех, че възможностите ни са еднакви и че аз дори съм малко по-добър. Страхувах се не от друго, а от истината. Виждаш ли, не бях разбрал кой от тримата в онази последна ужасна битка всъщност е запратил проклятието, убило сестра ми. Можеш да ме наречеш страхливец и ще бъдеш прав. Повече от всичко, Хари, се плашех от мисълта, че може би именно аз съм причинил смъртта й не само с наглостта и глупостта си, а че може би именно аз съм нанесъл удара, отнел живота й. Според мен Гриндълуолд знаеше… мисля, че знаеше какво ме плаши. Отлагах срещата с него, докато накрая наистина щеше да е срам и позор да протакам повече. Умираха хора, явно нищо не можеше да го спре и аз трябваше да направя каквото мога. Е, знаеш какво стана след това. Победих в дуела. Извоювах магическата пръчка.
            Поредното мълчание. Хари не попита дали Дъмбълдор все пак е разбрал кой е причинил смъртта на Ариана. Не искаше да узнава, още по-малко искаше на Дъмбълдор да му се налага да отговаря. Най-сетне проумя какво е щял да види Дъмбълдор в огледалото Еиналеж и защо е проявявал такова разбиране към притегателната му сила над Хари.
            Седяха дълго, без да казват нищо, а хлиповете на съществото отзад вече не притесняваха Хари. Той пръв наруши мълчанието:
            — Гриндълуолд се е опитал да спре Волдемор, когато и той е тръгнал да търси магическата пръчка. Излъгал е, твърдял, че никога не е била у него.
            Дъмбълдор кимна и заби поглед в коленете си, а по гърбавия му нос още проблясваха сълзи.
            — Говори се, че в по-късни години се е разкайвал в килията в Нюрменгард. Дано е вярно. Ще ми се да вярвам, че е изпитвал ужас и срам от стореното. Може би с тази лъжа, която е казал на Волдемор, се е опитал да изкупи вината си… да му попречи да вземе Дара…
            — Или да проникне в гробницата ви — предположи Хари, а Дъмбълдор избърса очите си.
            След поредното кратко мълчание Хари каза:
            — Опитал сте се да задействате Животворния камък.
            Дъмбълдор кимна.
            — Когато след толкова години го открих, заровен в изоставения дом на семейство Гонт… Дара, за който бях бленувал най-силно, макар че на младини го исках по съвсем различни причини… изгубих ума и дума, Хари. Съвсем забравих, че той вече беше хоркрукс, че в пръстена със сигурност е заложено проклятие. Взех го, сложих го и за миг си представих, че ей сега ще видя Ариана, майка си, баща си и ще им кажа колко се разкайвам… Голям глупак бях, Хари. След толкова години не бях научил нищо. Бях недостоен да събера на едно място Даровете на Смъртта, бях го доказвал отново и отново и това беше най-убедителното доказателство.
            — Защо? — попита Хари. — Било е естествено да искате да ги видите отново. Какво лошо има в това?
            — Сигурно един на милион души може да събере Даровете, Хари. Аз бях достоен да притежавам само най-незначителния и най-обикновения от тях. Бях достоен да имам Бъзовата пръчка, и то не за да се гордея с нея или пък да убивам. Беше ми позволено да я укротя и да я използвам, защото я бях придобил не за изгода, а за да спася други от нея. Виж, мантията я взех от чисто любопитство и затова тя изобщо не можеше да ми служи така, както служеше на теб, истинския собственик. Колкото до камъка, исках с него да се опитам да върна онези, които почиваха в мир, а не да ми помогне в саможертва, както направи ти. Ти си достойният собственик на Даровете.
            Дъмбълдор потупа Хари по ръката, а той погледна стареца и не се сдържа: усмихна се. Как сега да продължи да му се сърди?
            — Защо го направихте толкова трудно?
            Дъмбълдор също се усмихна през сълзи.
            — Опасявам се, че разчитах госпожица Грейнджър да те сдържа, Хари. Страхувах се, че буйната ти глава може да надделее над доброто ти сърце. Боях се, че ако фактите за тези примамливи реликви ти бъдат представени директно, може да пристъпиш към Даровете като мен — в неподходящо време и за неподходящи цели. Исках, ако се добереш до тях, да ги притежаваш, без това да представлява опасност за теб. Ти си истинският господар на смъртта, защото истинският й господар не се стреми да избяга от нея. Приема, че трябва да умре, и разбира, че в света на живите има много, много по-страшни неща от това да умреш.
            — Волдемор не знае за Даровете, нали?
            — Според мен не знае, защото не е разпознал Животворния камък, когато го е превърнал в хоркрукс. Но и да е знаел, Хари, съмнявам се, че би проявил някакъв интерес към тях, освен към пръчката. Вероятно би си помислил, че такава мантия не му трябва, а колкото до камъка — кого Волдемор би поискал да върне от мъртвите? Той се страхува от тях. Той не обича.
            — Но Вие сте очаквал да тръгне по следите на пръчката!
            — Бях сигурен, че ще се опита да я намери, още от мига, в който твоята пръчка победи неговата на гробището в Литъл Хангълтън. В началото се страхуваше, че си го победил с по-големи умения. Ала след като отвлече Оливандър, научи за еднаквите сърцевини. Реши, че това обяснява всичко. Но пръчката, която взе от друг, не се представи по-добре, когато трябваше да се сражава с твоята! И така, вместо да се запита кое твое качество прави пръчката ти по-силна, каква дарба притежаваш ти, а на него му липсва, Волдемор съвсем естествено тръгна да търси пръчка, която, ако се вярва на мълвата, можела да победи всяка друга. Мисълта за Бъзовата пръчка го обсеби точно както мисълта за теб. Волдемор е убеден, че Бъзовата пръчка отстранява последната му уязвимост и го прави наистина непобедим. Клетият Сивиръс…
            — Значи когато обсъждахте смъртта си със Снейп, искахте накрая Бъзовата пръчка да се озове у него, така ли?
            — Признавам, такива бяха намеренията ми — потвърди Дъмбълдор, — но не се получи.
            — Да, така е — каза Хари. — Не се получи.
            Съществото зад тях се загърчи и застена, а Хари и Дъмбълдор още дълго седяха безмълвно. Мисълта за онова, което ще се случи от тук нататък, обгърна Хари лека-полека, като сипещ се мек сняг.
            — Сега трябва да се върна, нали?
            — Ти ще си решиш.
            — Имам ли избор?
            — О, да — усмихна му се Дъмбълдор. — Та къде, казваш, се намираме, на Кингс Крос ли? Според мен, ако решиш да не се връщаш, можеш да се качиш на… нека да го наречем влак.
            — И къде ще ме отведе той?
            — Нататък — простичко каза Дъмбълдор.
            Отново тишина.
            — Сега Бъзовата пръчка е у Волдемор.
            — Така е. Бъзовата пръчка е у Волдемор.
            — Но Вие искате да се върна?
            — Мисля, че ако решиш да се върнеш, има вероятност той да бъде довършен веднъж завинаги — рече Дъмбълдор. — Не мога да обещая нищо. Знам обаче, Хари, че ти би се страхувал да се завърнеш тук по-малко, отколкото той.
            Хари погледна отново нещото, което сякаш беше одрано и трепереше и се давеше в сянката под стола в далечината.
            — Недей да съжаляваш мъртвите, Хари. Съжалявай живите, и най-вече онези, които живеят без любов. Като се върнеш там, можеш да направиш така, че по-малко души да бъдат осакатени и по-малко семейства да бъдат разделени. Ако това ти се струва достойна цел, засега ще си кажем довиждане.
            Хари кимна и въздъхна. Да си тръгне от това място едва ли щеше да бъде толкова трудно, както влизането в гората, но тук беше топло, светло и спокойно, а Хари знаеше, че се завръща при болката и страха от още загуби. Стана, Дъмбълдор също се изправи и двамата дълго се гледаха очи в очи.
            — Накрая ми кажете… — рече Хари — това тук истинско ли е? Или се случва вътре в главата ми?
            Дъмбълдор го озари с усмивка и гласът му прозвуча в ушите на Хари силен и ясен, макар че ярката мъгла отново се спусна и замъгли силуета му.
            — Разбира се, че се случва вътре в главата ти, Хари, но защо, да му се не види, това да означава, че не е истинско?


            Глава тридесет и шеста
            Пукнатината в плана

            Отново лежеше по лице на земята. Мирисът на гората изпълваше ноздрите му. Той усещаше под бузата си студената твърда пръст, а рамката на очилата, избити настрани при падането, се беше врязала в слепоочието му. Болеше го всеки сантиметър, а там, където го беше улучило смъртоносното проклятие, сякаш го бяха ударили с метален бокс. Хари не се помръдваше, продължи да лежи точно където се беше свлякъл, с извита под неестествен ъгъл лява ръка и отворена уста.
            Беше очаквал да чуе радостни възгласи на ликуване, че най-после е мъртъв, вместо това въздухът се огласяше от забързани стъпки, шепот и угрижено шушукане.
            — Господарю… господарю…
            Беше гласът на Белатрикс, която говореше като на любим. Хари не се осмели да отвори очи, само остави другите си сетива да проверят в какво състояние е. Разбра, че магическата пръчка още е под мантията му, защото я чувстваше притисната между гърдите си и земята. От лекото усещане за възглавничка под стомаха се увери, че мантията невидимка също си е там, далеч от чужди очи.
            — Господарю…
            — Стига — каза гласът на Волдемор.
            Пак стъпки: от едно и също място се отдалечаваха няколко души. На Хари ужасно му се прииска да види какво става, затова си позволи да отвори очи на милиметър.
            Волдемор вероятно се изправяше на крака. Смъртожадните се отдръпваха бързо от него, за да се върнат при множеството отстрани на поляната. Само Белатрикс остана както си беше на колене.
            Хари отново затвори очи и се замисли над видяното. Смъртожадните се бяха струпали около Волдемор, който изглежда беше паднал на земята. Нещо се беше случило, когато той беше уцелил Хари със смъртоносното проклятие. Дали и Волдемор се беше строполил? Очевидно да. И двамата явно за кратко бяха изпаднали в безсъзнание, а сега и двамата бяха дошли на себе си…
            — Господарю, разрешете да…
            — Не съм искал помощ — отсече хладно Волдемор и макар че не виждаше, Хари си представи как Белатрикс отдръпва услужливо протегнатата си ръка. — Момчето… мъртво ли е?
            На поляната се възцари пълна тишина. Никой не се приближи до Хари, той обаче усети съсредоточените им погледи, които сякаш го притиснаха още по-силно към земята, и се ужаси, че някой от пръстите или клепачите му може да потрепери.
            — Ти — рече Волдемор, после се чуха удар и тих писък от болка. — Огледай го. Кажи ми дали е мъртъв.
            Хари не знаеше кой е пратен да провери. Можеше само да лежи, макар че сърцето му туптеше издайнически, и да чака да го огледат. Колкото и малка утеха да беше това, веднага си даде сметка, че Волдемор се плаши да дойде при него и подозира, че не всичко е минало по неговия план…
            До лицето на Хари се докоснаха ръце, които бяха по-нежни, отколкото беше очаквал — те вдигнаха единия му клепач, после се плъзнаха под ризата му, при гърдите, за да проверят сърцето. Той чу учестеното дишане на жената и дългата й коса го загъделичка по лицето. Знаеше, че тя усеща равномерното туптене на живота под гръдния му кош.
            — Драко жив ли е? В замъка ли е?
            Шепотът почти не се чуваше, устните на жената бяха само на два-три сантиметра от ухото на Хари и тя се беше надвесила толкова ниско, че дългата й коса скриваше лицето му от останалите.
            — Да — промълви той тихо.
            Усети как ръката върху гърдите му се свива и ноктите се забиват в кожата му. После се дръпнаха. Както беше приседнала, жената изправи гръб.
            — Мъртъв е! — извика Нарциса Малфой на насъбралите се, които я наблюдаваха.
            Сега вече те се разкрещяха, сега се развикаха победоносно и затропаха с крака, а Хари видя дори през клепачите си как във въздуха се изстрелват струи червена и сребриста светлина, ознаменуващи събитието.
            Хари в миг осъзна причината за постъпката на Нарциса — тя знаеше, че ще я пуснат в „Хогуортс“ и ще намери сина си само ако влезе там с войската, удържала победа. Вече й беше все едно дали Черния лорд ще надделее.
            — Видяхте ли? — изписка Волдемор така, че заглуши врявата. — Хари Потър е умъртвен от моята ръка и сега вече никой сред живите не може да ми се изпречи на пътя. Погледнете! „Круцио!“
            Хари го очакваше: знаеше, че Волдемор няма да допусне тялото му да остане неосквернено в гората, че то трябва да бъде унизено като доказателство за победата му. Момчето беше вдигнато във въздуха и трябваше да впрегне цялата си решителност, за да остане безжизнено, и все пак не изпита болката, която очакваше. Тялото му беше подхвърлено веднъж, два, три пъти във въздуха: очилата му паднаха и Хари усети как магическата пръчка се плъзга леко под мантията, но остана отпуснат, не помръдна; сетне, когато за последен път се свлече на земята, поляната се огласи от развеселени викове и писклив смях.
            — А сега — каза Волдемор — отиваме в замъка да им покажем какво е станало с техния герой. Кой ще влачи тялото? Не… Чакайте…
            Пак избухна смях и след няколко мига Хари усети как земята се разтриса под него.
            — Ти ще го носиш — нареди Волдемор. — В твоите ръце ще изглежда добре и ще се вижда отдалеч, нали? Вдигай малкото си приятелче, Хагрид. И очилата… сложете очилата, за да го познаят.
            Някой му сложи грубо и преднамерено силно очилата, ала огромните ръце на Хагрид, които го вдигнаха във въздуха, бяха невероятно нежни. Хари усети как те треперят от неудържимите му хлипове и как, докато великанът го носи, върху него капят едри сълзи, ала не посмя с движение или дума да му подскаже, че все още не всичко е загубено.
            — Тръгвай — подкани Волдемор и Хагрид пое напред, като си проправяше път през гъстата гора.
            В косата и мантията на Хари се закачваха клони, той обаче не се помръдваше, със зейнала уста и стиснати очи, и докато смъртожадните се тълпяха около тях и Хагрид хлипаше слепешката, никой не се наведе да пипне оголения врат на Хари Потър и да провери дали има пулс…
            Двамата великани закрачиха с тежка стъпка зад смъртожадните, Хари чуваше как, докато те минават, дърветата скърцат и падат; вдигаха такава ужасна дандания, че птиците се разлетяха с писъци в небето и беше заглушен дори кикотът на смъртожадните. Победоносното шествие вървеше към парка и не след дълго Хари позна през стиснати клепачи по изсветлелия мрак, че дърветата се разреждат.
            — БЕЙН!
            От неочаквания крясък на Хагрид Хари за малко да отвори очи.
            — Сега доволни ли сте, задето не се бихте, страхливи кранти такива? Доволни ли сте, задето Хари Потър е… е мъртъв?
            Той млъкна насред изречението и отново се задави от сълзи. Хари се запита колко ли кентавъра наблюдават шествието — не смееше да отвори очи и да погледне. Докато ги подминаваха, някои смъртожадни започнаха да им подвикват обиди. След малко Хари усети, че въздухът е по-свеж, и разбра, че са излезли в края на гората.
            — Спри.
            Хари си помисли, че Хагрид явно е бил принуден да изпълни заповедта на Волдемор, защото той залитна леко. Над мястото, където бяха спрели, се спусна студ и Хари чу задъханото дишане на дименторите, оставени да пазят при първите дървета. Сега вече те не можеха да му навредят, фактът, че се е спасил, пламтеше вътре в него — талисман срещу тях, сякаш еленът на баща му го пазеше вътре в сърцето му.
            Някой мина току до Хари и той усети, че това е самият Волдемор, защото след миг засиленият му с магия глас гръмна над парка и едва не пукна тъпанчетата му.
            — Хари Потър е мъртъв. Беше убит при опит да избяга и да се спаси, докато вие жертвахте живота си заради него. Носим ви тялото му като доказателство, че вашия герой вече го няма. Спечелихме битката. Вие изгубихте половината си бойци. Моите смъртожадни имаха числено превъзходство и с Момчето-което-оживя е свършено. Не бива повече да водим война. Който продължи да се съпротивява, бил той мъж, жена или дете, ще бъде съсечен заедно с всички останали от семейството му. А сега излезте от замъка, паднете на колене пред мен и ще бъдете пощадени. Родителите и децата ви, братята и сестрите ви ще живеят и ще им бъде простено, а вие ще се присъедините към мен в новия свят, който ще съградим с общи усилия.
            Тишината не бе нарушена откъм парка и замъка. Волдемор беше толкова близо до Хари, че той не се престраши да отвори отново очи.
            — Хайде! — подкани Волдемор и Хари чу как той тръгва нататък, а Хагрид бе принуден да тръгне след него.
            Сега вече Хари отвори съвсем мъничко очи и видя, че Волдемор крачи отпред, а върху раменете му се гъне огромната змия Наджини, която беше пусната от омагьосания кафез. Ала Хари нямаше възможност да извади магическата пръчка, скрита под мантията му, без да бъде забелязан от смъртожадните, които вървяха от двете им страни в бавно разсейващия се мрак.
            — Хари — хлипаше Хагрид. — О, Хари… Хари…
            Момчето отново зажумя. Знаеше, че наближават замъка, и се напрегна да чуе зад ликуващите гласове на смъртожадните и тропота някакви признаци на живот вътре.
            — Спри.
            Смъртожадните се заковаха на място и Хари чу как се строяват в редица с лице към отворената входна врата на училището. Дори със стиснати клепачи виждаше червеникаво сияние, от което разбра, че от входната зала върху него пада светлина. Зачака. След миг хората, заради които се беше опитал да умре, щяха да го видят наглед мъртъв в ръцете на Хагрид.
            — НЕ!
            Писъкът още повече го ужаси поради факта, че никога не беше очаквал и мечтал професор Макгонъгол да е в състояние да издаде такъв звук. Чу как друга жена се кикоти наблизо и разбра, че Белатрикс злорадства заради нейното отчаяние. Пак надигна само за миг клепачи и видя как отворената врата се изпълва с хора: оцелелите в битката излязоха на предното стълбище, за да застанат лице в лице с онези, които ги бяха победили, и да се убедят сами, че Хари наистина е мъртъв. Той забеляза, че Волдемор стои близо пред него и гали с един-единствен блед пръст Наджини по главата. Отново затвори очи.
            — Не!
            — Не!
            — Хари! ХАРИ!
            Виковете на Рон, Хърмаяни и Джини бяха по-отчаяни и от гласа на Макгонъгол — на Хари му се искаше само да може да им извика, но си наложи да не мърда и да мълчи, а крясъците им подействаха като спусък за оцелелите, които започнаха да пищят и да обиждат смъртожадните, докато…
            — ТИШИНА! — ревна Волдемор, после се чу трясък, блесна ярка светлина и насъбралите се бяха принудени да замълчат. — Всичко приключи! Сложи го в краката ми, Хагрид, където му е мястото!
            Хари усети как го полагат върху тревата.
            — Видяхте ли? — попита Волдемор и Хари усети, че той снове напред-назад точно до него. — Хари Потър е мъртъв! Разбрахте ли сега, заблудени? Той никога не е бил нищо повече от момче, което разчиташе другите да се жертват заради него!
            — Той те победи! — изкрещя Рон и магията беше развалена: защитниците на „Хогуортс“ отново се развикаха и се разпищяха, докато гласовете им не бяха заглушени от втори, помощен трясък.
            — Той беше убит, докато се опитваше да се измъкне незабелязано от парка на замъка — продължи Волдемор и в гласа му имаше наслада заради изречената лъжа, — беше убит, докато се опитваше да се спаси…
            Но ненадейно Волдемор млъкна: Хари чу стъпки и вик, сетне поредния трясък с блеснала едновременно с него светлина и охкане, затова съвсем мъничко отвори очи. Някой се беше отскубнал от насъбралите се и се беше нахвърлил на Волдемор: Хари видя как силуетът се свлича на земята, повален от обезоръжаваща магия, а Волдемор мята встрани магическата му пръчка и се смее.
            — И кой е това? — изсъска той тихо като змия. — Кой по своя воля пожела да покаже какво се случва с онези, които продължават да се бият и след като са загубили сражението?
            Белатрикс прихна радостно.
            — Това, господарю, е Невил Лонгботъм! Момчето, което създаваше толкова главоболия на Алекто и Амик Кароу! Син е на аврори, нали помните?
            — А, да, сетих се — потвърди Волдемор и погледна надолу към Невил, който се изправи с усилие — обезоръжен и незащитен, насред ничията земя между оцелелите и смъртожадните. — Но ти, храбро момче, си чистокръвен, нали?
            Невил вече стоеше с лице към него, стиснал празни юмруци.
            — И какво от това? — попита високо той.
            — Проявяваш дух и смелост, с благородно потекло си. От теб ще излезе много ценен смъртожаден. Имаме нужда от такива като теб, Невил Лонгботъм.
            — Ще дойда при Вас, когато пъкълът се вледени — отсече Невил. — Войнството на Дъмбълдор! — провикна се той и в отговор екнаха викове — Волдемор явно не можеше със заклинания да накара множеството да мълчи.
            — Чудесно — каза той и Хари долови в копринено мекия глас заплаха, каквато нямаше и в най-всесилното проклятие. — Щом така предпочиташ, Лонгботъм, връщаме се към първоначалния план. Нека се стовари върху главата ти.
            През миглите си Хари видя как Волдемор вдига магическата пръчка. След миг от един от разбитите прозорци на замъка изхвърча нещо като безформена птица, което политна в сумрака и се приземи в ръката на Волдемор. Той разтръска опърпаното нещо, както го държеше за върха, и то се люшна, празно и оръфано: Разпределителната шапка.
            — В училището „Хогуортс“ вече няма да има разпределение — заяви Волдемор. — Няма да има домове. Гербът, щитът и знамето на моя благороден праотец Салазар Слидерин ще бъдат достатъчни на всички, нали, Невил Лонгботъм?
            Той насочи магическата си пръчка към Невил, който се вцепени и притихна, после нахлупи със сила Шапката върху главата му така, че тя се плъзна чак до очите. Някои в тълпата пред замъка, която дотогава беше наблюдавала безмълвно, се раздвижиха и смъртожадните вдигнаха като един пръчките, за да спрат защитниците на „Хогуортс“.
            — Сега Невил ще покаже какво ще сполети всеки, който има глупостта да продължава да се съпротивява срещу мен — каза Волдемор и като замахна с магическата пръчка, подпали Разпределителната шапка.
            Изгревът беше разцепен от писъци: Невил пламна, както стоеше, закован на едно място, безсилен да се помръдне, и Хари не издържа — трябваше да направи нещо…
            Точно тогава в един и същи миг се случиха много неща.
            От края на парка в далечината екна тътен, сякаш през зида, който не се виждаше, се прекачваха стотици хора, устремили се със силни войнствени викове към замъка. Пак в същия миг иззад замъка с тежка стъпка изникна Гроп, който ревна:
            — ХАГЪР!
            На вика му откликнаха великаните на Волдемор, които закрещяха, юрнаха се като огромни слонове към Гроп и земята се разтресе. Сетне се появиха копита и опънати до скъсване лъкове, както и стрели, които внезапно се посипаха върху смъртожадните, а те се разпищяха изненадани и стройните им редици се разпаднаха. Хари издърпа мантията невидимка, заметна се с нея, скочи на крака и точно тогава се размърда и Невил.
            С рязко, но плавно движение Невил избегна проклятие за тяловкочанясване, пламтящата Разпределителна шапка падна от него и той извади от дълбините й нещо сребърно с проблясваща, украсена с рубини дръжка…
            Съсъкът на сребърното острие не се чу от рева на настъпващата тълпа, от тътена на вкопчилите се в единоборства великани и от тропота на кентаврите, но въпреки това като че ли привлече погледите на всички. Само с един удар Невил отсече главата на огромната змия, която се завъртя във въздуха и проблесна на светлината, струяща от входната зала, а устата на Волдемор зейна във вик на гняв, който никой не чу, после тялото на змията се свлече с глух звук на земята в краката му…
            Скрит под мантията невидимка, Хари направи защитно заклинание между Невил и Волдемор още преди Черния лорд да вдигне магическата си пръчка. После над писъците, рева и трясъка на биещите се великани гръмна викът на Хагрид, по-силен от всичко:
            — ХАРИ! — извика Хагрид. — КЪДЕ Е ХАРИ?
            Цареше пълна бъркотия. Смъртожадните се пръснаха, уплашени от връхлитащите кентаври, всички се разбягаха, за да не бъдат стъпкани от великаните, все повече се приближаваха подкрепленията, дошли неизвестно откъде, Хари видя огромни крилати твари, извисили се над главите на великаните — тестролите и хипогрифът Бъкбийк се опитваха да им издращят очите, докато Гроп ги налагаше с пестници. Сега вече и магьосниците, защитници на „Хогуортс“, и смъртожадните на Волдемор се видяха принудени да отстъпят към замъка. Хари запращаше заклинания и проклятия по всеки смъртожаден, изпречил се пред погледа му, и те се свличаха на земята, без да знаят кой или какво ги е повалило, после телата им бяха прегазени от изтеглящата се тълпа.
            Все така скрит под мантията невидимка, Хари беше повлечен от множеството към входната зала — търсеше Волдемор и го видя в другия край на помещението: замахваше наляво и надясно с магическата си пръчка, пращаше заклинания и проклятия и отстъпваше към Голямата зала, като не преставаше да крещи указания на последователите си. Хари обаче отново направи защитни заклинания и жертвите, в които Волдемор се беше нацелил — Шиймъс Финигън и Хана Абът, — се стрелнаха покрай него към Голямата зала, където се включиха във вече разгорялата се битка.
            Още и още хора прииждаха по стълбището пред входната врата и Хари забеляза как Чарли Уизли изпреварва Хорас Слъгхорн, който все още беше с изумрудената пижама. Те явно се бяха върнали заедно със семействата и приятелите на всички ученици в „Хогуортс“, останали да се бият, както и със собствениците на магазини и пивници и жителите на Хогсмийд. Кентаврите Бейн, Ронан и Магориан нахълтаха със страхотен тропот на копита в Голямата зала точно когато вратата за кухнята зад Хари беше избита от пантите.
            Домашните духчета на „Хогуортс“ нахлуха на цели пълчища в Голямата зала, като крещяха и размахваха кой нож, кой сатър; предвождаше ги Крийчър с медальона на Регулус Блек и врещеше така, че гласът му като на жабок заглуши данданията:
            — Бийте се! Бийте се! На бой за господаря, защитник на домашните духчета! На бой срещу Черния лорд в името на храбрия Регулус!
            Духовете се втурнаха да кълцат и да удрят глезените и пищялите на смъртожадните, а малките им личица пламнаха от злост: накъдето и да се обърнеше Хари, смъртожадните падаха, покосени от тежестта на връхлетелите ги многобройни противници и повалени от заклинания, издърпваха стрели от раните или просто се мъчеха да избягат, ала задаващата се орда ги погълна.
            Битката обаче още не беше приключила: Хари притича между сражаващите се и покрай пленени, които се опитваха да се отскубнат, и влезе в Голямата зала.
            Волдемор беше в епицентъра на сражението и удряше и поваляше всички наред в обхвата си. Хари не можеше да се прицели добре и затова, все така невидим, се промуши по-наблизо, а в Голямата зала тълпата се сгъстяваше, защото всеки, който беше в състояние да ходи, напираше да влезе.
            Хари видя как Джордж и Лий притискат Йаксли до пода, видя как Долохов пада с писък, повален от Флитуик, видя как Хагрид мята към другия край на залата Уолдън Макнеър, който се фрасна в стената отсреща и се строполи в безсъзнание на земята… Видя как Рон и Невил покосяват Фенрир Грейбек, как Абърфорт зашеметява с магия Рокууд, как Артър и Пърси просват на пода Тикнес, а Луциус и Нарциса Малфой тичат с крясъци през тълпата, без дори да се опитват да се бият, и търсят сина си.
            Волдемор се дуелираше едновременно с Макгонъгол, Слъгхорн и Кингзли и на лицето му се изписа студена ненавист, когато те започнаха да криволичат и да се снишават край него, безсилни да го довършат…
            Белатрикс също продължаваше да се бие на петдесетина метра от Волдемор и подобно на господаря си, се дуелираше с трима наведнъж — Хърмаяни, Джини и Луна се сражаваха с всичките си сили и умения, ала Белатрикс не им отстъпваше и едно смъртоносно проклятие просвистя толкова близо до Джини, че тя се размина на сантиметри със смъртта…
            Хари смени посоката и се втурна вече не към Волдемор, а към Белатрикс, но беше направил само няколко крачки, когато някой го избута с все сила встрани.
            — НЕ ПОСЯГАЙ НА ДЪЩЕРЯ МИ, КУЧКО!
            Госпожа Уизли тичешком отметна наметалото, за да освободи ръцете си. Белатрикс се завъртя кръгом и нададе гръмогласен смях при вида на новото предизвикателство.
            — МАХНЕТЕ СЕ ОТ ПЪТЯ МИ! — кресна госпожа Уизли на трите момичета и след като описа широка дъга с магическата си пръчка, започна да се дуелира.
            Ужасен и възхитен, Хари загледа как пръчката на Моли Уизли свисти и се върти, как усмивката на Белатрикс Лестранж помръква и смъртожадната се озъбва. И от двете магически пръчки летяха струи светлина, подът около краката на магьосниците се нагорещи и се пропука, и двете жени се сражаваха не на живот, а на смърт.
            — Не! — извика госпожа Уизли, когато към нея се завтекоха ученици в опит да й помогнат. — Назад! Назад! Моя е!
            Сега покрай стените се бяха струпали стотици хора, които наблюдаваха двете схватки: на Волдемор и противниците му и на Белатрикс и Моли, а Хари стоеше невидим и разкъсван между двата боя, искаше му се да нападне, но и да защити, разколебан от вероятността да уцели някой невинен.
            — Какво ще стане с децата ти, след като те убия? — заяде се вбесената не по-малко от господаря си Белатрикс, която отскачаше, докато проклятията на Моли танцуваха около нея. — След като мамчето си отиде по същия начин, както Фреди?
            — Никога… вече… няма… да… докоснеш… и с пръст… децата… ни! — накъсано пискаше госпожа Уизли.
            Белатрикс избухна в същия весел смях, както братовчед й Сириус точно когато беше залитнал назад през завесата, и внезапно Хари разбра какво ще се случи.
            Поредното проклятие на Моли мина под протегнатата ръка на смъртожадната и я улучи право в гърдите, точно над сърцето.
            Злорадата й усмивка застина, очите й сякаш изскочиха; за миг тя осъзна какво я е сполетяло и залитна назад, тълпата, която наблюдаваше, ревна, а Волдемор изпищя.
            На Хари му се стори, че се върти в забавено движение: той видя как Макгонъгол, Кингзли и Слъгхорн са отхвърлени назад, как се гърчат във въздуха, когато яростта на Волдемор от гибелта на последната му, най-вярната последователка се взриви със силата на бомба. Волдемор вдигна магическата си пръчка и я насочи към Моли Уизли.
            — „Протего!“ — ревна Хари и защитното заклинание се разпростря по средата на залата, а Волдемор започна да се озърта, за да види откъде е дошло, точно когато Хари най-после смъкна мантията невидимка.
            Изумените викове, радостните възгласи, долетелите от всички страни писъци „Хари! ТОЙ Е ЖИВ!“ стихнаха за секунди. Множеството се уплаши и най-неочаквано се възцари пълна тишина, когато Волдемор и Хари се погледнаха и започнаха да обикалят лице в лице.
            — Не искам никой да се опитва да помага — заяви високо Хари и в ненарушаваната от нищо тишина гласът му прозвуча като тръбен зов. — Така трябва да бъде. Аз трябва да го направя.
            Волдемор изсъска.
            — Потър всъщност е намислил друго — рече той с широко отворени червени очи. — То не става така, нали? Кого ще използваш сега за щит, Потър?
            — Никого — отсече лаконично Хари. — Вече няма хоркрукси. Сега сме само ти и аз. Докато единият е жив, другият не може да оцелее и единият от нас трябва да си отиде завинаги…
            — Единият от нас ли? — изхили се Волдемор; цялото му тяло беше изопнато като струна, червените му очи гледаха вторачено като змия, която се готви да нападне. — Мислиш си, че това ще бъдеш ти, нали, момчето, което оживя по една случайност и защото Дъмбълдор дърпаше конците?
            — По една случайност ли майка ми загина, за да ме спаси? — попита Хари. Двамата продължаваха да се движат странично по съвършен кръг, като не променяха разстоянието помежду си, и за Хари в момента съществуваше само Волдемор. — Случайно ли реших да се бия на онова гробище? Случайно ли снощи, въпреки че не се защитих, пак се спасих и се върнах да се сражавам?
            — Случайности! — изпищя Волдемор, но и този път не нанесе удар; насъбралите се, които ги наблюдаваха, бяха застинали като вкаменени и от стотиците хора в залата сякаш не дишаше никой, освен тях двамата. — Случайност и късмет, както и поради факта, че се криеше и хленчеше зад по-велики мъже и жени, оставяйки ме да убия тях вместо теб!
            — Тази нощ няма да убиваш повече! — заяви Хари, докато двамата продължаваха да обикалят и да се гледат: зелено в червено. — Никога вече няма да си в състояние да убиеш никого от тези хора. Разбра ли? Бях готов да умра, само и само да те спра да не ги нараняваш…
            — Но ето че не си мъртъв!
            — Поисках да умра и точно затова стана така. Направих каквото е направила майка ми и сега те са защитени от теб. Не забелязваш ли, че каквато и магия да им направиш, тя не им действа? Не можеш да ги изтезаваш. И с пръст не можеш да ги докоснеш. Не се учиш от грешките си, нали, Риддъл?
            — Как смееш…
            — Да, смея — каза Хари, — знам неща, за които ти, Том Риддъл, дори представа си нямаш. Знам много важни неща, за които изобщо не подозираш. Искаш ли да чуеш някои от тях, докато не си направил поредната голяма грешка?
            Волдемор не отговори, само продължи да обикаля в кръг и Хари долови, че временно е приковал вниманието му, спрял го е с вероятността — колкото и слаба да беше тя, — че може би наистина знае някаква съдбовна тайна…
            — Пак ли любов? — подметна Волдемор с ухилено змийско лице, — любимото решение на Дъмбълдор, любовта, която, както той твърдеше, побеждавала смъртта, макар че любовта не му помогна да не падне от кулата и да се натроши като стара восъчна кукла. Любовта, Потър, която не ми попречи да размажа като хлебарка мътнородата ти майка… а този път май никой не те обича достатъчно, за да изтича напред и да поеме върху себе си моето проклятие. И какво сега ще те спаси от смъртта, когато нанеса удара?
            — Едно нещо — отвърна Хари и двамата продължиха да се въртят в кръг, втренчени един в друг и разделяни само от последната тайна.
            — Щом сега няма да те спаси любовта — каза Волдемор, — значи си убеден, че владееш магия, каквато аз не знам, или имаш оръжие, по-силно от моето.
            — Убеден съм и в двете — заяви Хари и видя как по змийското лице се мярва стъписване, което обаче се разсея на мига: Волдемор нададе смях, по-стряскащ от писъците му, безрадостен и безумен, зловещо отекнал в притихналата зала.
            — Смяташ, че знаеш повече магии от мен? — рече той. — От мен, Лорд Волдемор, който прави магии, за каквито Дъмбълдор не е и мечтал?
            — О, мечтал е — възрази Хари, — но знаеше повече от теб, знаеше достатъчно, за да не прави каквото правиш ти.
            — Значи е бил слаб! — изпищя Волдемор. — Прекалено слаб, за да се осмели, прекалено слаб, за да вземе онова, което би могло да бъде негово и което ще бъде мое!
            — Не, той беше по-умен от теб, по-силен магьосник, по-добър човек.
            — Аз го обрекох на смърт!
            — Така си мислиш, но грешиш — каза Хари.
            За пръв път множеството, което ги гледаше, се размърда и стотиците хора покрай стените едновременно си поеха дъх.
            — Дъмбълдор е мъртъв! — изсъска Волдемор така, сякаш думите щяха да причинят на Хари непоносима болка. — Тялото му гние в мраморната гробница в парка на замъка, видях го с очите си, Потър, и той няма да се завърне!
            — Да, Дъмбълдор е мъртъв — потвърди спокойно Хари, — но не ти си го убил. Той сам е избрал как да умре, и то месеци преди да издъхне, организирал е всичко заедно с човек, за когото си въобразяваш, че ти е бил верен слуга.
            — Какви са тези детински бълнувания? — тросна се Волдемор, но и този път не вдигна пръчката си, а червените му очи не се преместиха и на милиметър от очите на Хари.
            — Сивиръс Снейп не беше с теб — оповести Хари. — Снейп беше човек на Дъмбълдор, да, на Дъмбълдор, и то още от мига, в който си тръгнал да преследваш майка ми. А ти така и не го усети, защото не разбираш от такива неща. Никога не си виждал как Снейп вика със заклинание Покровител, нали, Риддъл?
            Волдемор не отговори. Двамата продължиха да кръжат като вълци, готови да се разкъсат.
            — Покровителят на Снейп беше кошута — обясни Хари, — същата като на майка ми, защото той я е обичал почти през целия си живот, още откакто са били деца. Би трябвало да се досетиш — каза Хари, забелязал, че ноздрите на Волдемор се издуват, — той те е помолил да пощадиш живота й, нали?
            — Снейп я желаеше, нищо повече — ухили се Волдемор, — но когато тя си отиде, той се съгласи, че има и други жени, при това с по-чиста кръв и по-достойни за него…
            — Разбира се, че ти е казал това — рече Хари, — но е шпионирал за Дъмбълдор от мига, в който ти си се заканил да убиеш майка ми, и оттогава е работел срещу теб! Дъмбълдор вече беше поел към смъртта, когато Снейп го довърши!
            — Няма значение — изпищя Волдемор, който беше слушал всяка дума внимателно и съсредоточено, а сега се изкикоти като луд. — Няма значение на чия страна е бил Снейп, дали на моя или на Дъмбълдор, и какви дребни препятствия са се опитвали да слагат на пътя ми. Унищожих и тях, както унищожих майка ти, уж голямата любов на Снейп! Но всичко си идва на мястото, Потър, и то по начин, който ти явно не проумяваш! Дъмбълдор правеше всичко възможно Бъзовата пръчка да не попада у мен! Искал е Снейп да бъде истинският й господар! Но аз те изпреварих, момченце… отидох при пръчката преди ти да се добереш до нея и докато чаках да се появиш, разбрах истината. Преди три часа убих Сивиръс Снейп и Бъзовата пръчка, или Смъртоносната пръчка, или Пръчката на Ориста сега вече наистина е моя! Последният план на Дъмбълдор се обърка, Хари Потър.
            — Да, така е — каза Хари. — За това си прав. Но преди да се опитваш да ме убиваш, съветвам те да помислиш какво си извършил… да опиташ да се покаеш поне малко, Риддъл…
            — Това пък какво е?
            От всички неща, които Хари му беше казал, от всичко, което му беше разкрил и с което го беше вбесил, Волдемор се стъписа най-силно от тези думи. Хари видя как зениците му се свиват на тънки линии и кожата около очите му побелява.
            — Това е последният ти шанс — рече Хари, — единственото, което ти е останало… Видях какъв ще бъдеш, ако не го направиш… дръж се като човек… опитай… опитай да се покаеш поне малко…
            — Как смееш? — кресна отново Волдемор.
            — Да, смея — потвърди Хари, — защото този последен план на Дъмбълдор всъщност не се е обърнал срещу мен, а срещу теб, Риддъл.
            Ръката, с която Волдемор държеше Бъзовата пръчка, трепереше и Хари стисна много здраво пръчката на Драко. Знаеше, че от съдбовния миг го делят секунди.
            — Тая пръчка пак не ти се подчинява, защото си убил не когото трябва. Сивиръс Снейп не беше истински господар на Бъзовата пръчка. Той никога не е побеждавал Дъмбълдор.
            — Снейп го уби…
            — Ама ти не слушаш ли? Снейп никога не е надделявал над Дъмбълдор. Двамата заедно са обмислили тази смърт. Намерението на Дъмбълдор е било да издъхне непобеден и да си остане последният истински господар на пръчката! Така всесилието на пръчката умира заедно с него, защото тя никога не му е била отнета с победа.
            — Но в такъв случай, Потър, Дъмбълдор все едно ми я е дал на мен! — заяви с треперещ от злорадство глас Волдемор. — Аз откраднах пръчката от гробницата на последния й господар. Взех я против волята му. Силата й е моя.
            — Май пак не загря, Риддъл. Не е достатъчно да притежаваш пръчката! Това, че я държиш и я използваш, не я прави истински твоя. Не си ли чувал какво казва Оливандър? „Магическата пръчка си избира магьосника…“ Преди Дъмбълдор да умре Бъзовата пръчка вече беше признала друг за свой нов господар — човек, който дори не я докосна. Новият господар отне пръчката от Дъмбълдор пряко волята му, без дори да подозира какво точно е направил, без да знае, че най-опасната магическа пръчка в света вече е напълно подчинена на неговата воля…
            Гърдите на Волдемор се издигаха и се снишаваха бързо и Хари усети, че проклятието се задава, че набъбва в пръчката, насочена към лицето му.
            — Истински господар на Бъзовата пръчка стана Драко Малфой.
            За миг по лицето на Волдемор се изписаха стъписване и недоумение, после бързо изчезнаха.
            — Но какво значение има това? — попита той тихо. — И да си прав, Потър, за теб и мен сега това няма никакво значение. Фениксовата пръчка вече не е у теб, дуелираме се само с уменията си… а след като те убия, ще се заема с Драко Малфой…
            — Закъсня — отсече Хари. — Пропусна шанса си. Изпреварих те. Още преди няколко седмици победих Драко. Взех му пръчката. — Той размърда пръчката от глог и усети как всички в залата се вторачват в нея. — И така, всичко се свежда до това, нали? — прошепна Хари. — Знае ли пръчката в ръката ти, че последният й господар е бил обезоръжен със заклинание? Защото ако знае… Аз съм истинският господар на Бъзовата пръчка.
            По омагьосаното небе горе внезапно плисна златисточервено сияние: над перваза на най-близкия прозорец се беше показало малко от ослепителното слънце. Светлината падна едновременно върху двамата и лицето на Волдемор изведнъж се превърна в размазано огнено петно. Хари чу как високият глас изпищя точно когато и той извика към небесата най-съкровената си надежда, насочил пръчката на Драко.
            — „Авада Кедавра!“
            — „Експелиармус!“
            Екна тътен като топовен гърмеж, а златистите пламъци, избухнали между тях, точно в средата на кръга, по който обикаляха, отбелязаха точката, където двете проклятия се бяха сблъскали. Хари видя как зелената струя откъм Волдемор се удря в заклинанието му, видя как Бъзовата пръчка излита високо и потъмнява на фона на изгрева, а после се завърта към омагьосания таван като главата на Наджини, завърта се във въздуха към господаря, когото нямаше да убие и когото щеше да направи свой пълноправен собственик.
            С безпогрешните си умения на търсач Хари улови със свободната си ръка пръчката, а Волдемор залитна с разперени ръце назад и вертикалните зеници на яркочервените му очи се извъртяха нагоре. Том Риддъл се строполи на пода прозаично и безвъзвратно: с омаломощено сгърчено тяло, с празни бледи ръце, с безизразно застинало змийско лице. Волдемор беше мъртъв, убит от собственото си проклятие, което беше рикоширало, а Хари стоеше с две пръчки в ръцете и гледаше надолу към обвивката на своя враг.
            Един трепетен миг тишина, стъписване, сякаш увиснало във въздуха: после около Хари настана страшна врява и въздухът беше разцепен от писъци, радостни възгласи и рев. Яростното ново слънце заслепяваше прозорците, когато всички се завтекоха към Хари: първи стигнаха Рон и Хърмаяни и именно техните ръце го прегърнаха, техните неразбираеми викове го заглушиха. Сетне се появиха и Джини, Невил и Луна, после всички от семейство Уизли и Хагрид, Кингзли и Макгонъгол, Флитуик и Спраут, а Хари не чуваше и думица от онова, което му крещяха, нито разбираше чии ръце са се вкопчили и го теглят, за да го прегърнат: около него се притискаха стотици, решени да докоснат Момчето-което-оживя, защото всичко най-после беше свършило…
            Слънцето изгряваше неотклонно над „Хогуортс“ и Голямата зала сияеше от живот и светлина. Хари беше неразделна част от бликналата радост, примесена с печал, със скръб и тържество. Всички искаха той да е там, с тях: техният предводител и символ, техният спасител и водач, и явно на никого не му хрумваше, че не е спал и копнее да остане само с неколцина от тях. Трябваше да поговори с онези, които бяха изгубили близки, да стисне ръцете им, да понесе сълзите им, да приеме благодарността им, да чуе новините, които с пукването на зората прииждаха от всички краища: за поразените с проклятието Империус, които идват на себе си, за смъртожадни, които бягат или са били заловени, за невинните в Азкабан, които в този миг са пуснати на свобода, и че за временен министър на магията е назначен Кингзли Шакълболт…
            Вдигнаха тялото на Волдемор и го преместиха в съседно помещение, по-далеч от телата на Фред, Тонкс, Лупин, Колин Крийви и още петдесет души, загинали в битката срещу него. Макгонъгол беше върнала по местата им масите, но никой не седеше според разделението по домове: всички се бяха сместили заедно — учители и ученици, духове бродници и родители, кентаври и домашни духчета, Фирензи лежеше в ъгъла и се възстановяваше, а Гроп надзърна през един от счупените прозорци и хората започнаха да хвърлят храна в ухилената му паст. Изтощен и останал без сили, след малко Хари се озова на пейката до Луна.
            — На твое място щях да си мечтая за малко спокойствие и тишина.
            — Точно това искам — потвърди той.
            — Аз ще отклоня вниманието на всички — предложи Луна. — А ти се скрий под мантията невидимка.
            И още преди Хари да е изрекъл и дума тя се провикна:
            — О, вижте, вижте, блеещ ас! — и засочи към прозореца.
            Който я чу, се обърна, а Хари се заметна с мантията невидимка и стана от пейката.
            Сега можеше да се движи безпрепятствено из залата. Зърна Джини, която седеше през две маси, отпуснала глава върху рамото на майка си — двамата с Хари щяха да имат време да си поговорят по-късно, щяха да разполагат с часове, с дни и дори с години. Видя и Невил, който се хранеше, а мечът на Грифиндор беше оставен до чинията му, около него се бяха струпали разгорещени поклонници. Докато вървеше по пътеката между масите, Хари видя и тримата от семейство Малфой, притиснати един до друг, сякаш се чудеха дали изобщо трябва да бъдат тук, обаче никой не им обръщаше внимание. Накъдето и да се обърнеше, Хари виждаше семейства, които отново са заедно, и накрая откри двамата, за чиято компания мечтаеше най-силно.
            — Аз съм — пошушна той, като се надвеси между тях. — Идвате ли с мен?
            Те веднага се изправиха и тримата излязоха заедно от Голямата зала. От мраморното стълбище липсваха цели парчета, тук-там перилата бяха отнесени и докато се качваха нагоре, през няколко крачки се натъкваха на мазилка и кървави петна.
            Чуха как някъде в далечината Пийвс се носи шеметно по коридорите и пее победоносна песен, която сам си беше съчинил:

            Успяхме, разбихме ги, Потър е велик,
            Волди е в пръстта, ще падне веселба!

            — Наистина дава пълна представа за мащабите и трагичността на събитията, нали? — иронично отбеляза Рон и бутна една врата, за да пусне пред себе си Хари и Хърмаяни.
            Хари си помисли, че сега вече ще изпитат и щастие, но то бе приглушено от изтощението и през няколко крачки като физическа рана го пронизваше болката от загубата на Фред, Лупин и Тонкс. Накрая надделя невероятно облекчение и желание да поспи.
            Първо обаче дължеше обяснение на Рон и Хърмаяни, които досега не се бяха отделяли от него толкова дълго и заслужаваха да чуят истината. Хари им разказа най-подробно какво е видял в мислоема и какво се е случило в гората и още преди те да дадат воля на изумлението си тримата най-сетне стигнаха до мястото, накъдето се бяха запътили, макар че никой не го беше споменал.
            Грозилището от водоливника страж пред директорския кабинет беше бутнато, стоеше климнало, малко като пияно, и Хари се запита дали все още е в състояние да различава паролите.
            — Може ли да се качим горе? — попита той простичко.
            — Щом искате — простена статуята.
            Те я прекрачиха, стъпиха на спираловидната каменна стълба и бавно се издигнаха нагоре като с ескалатор. Хари бутна вратата в горния край и я отвори.
            Плъзна поглед по каменния мислоем върху писалището, където го беше оставил, и точно тогава се чу оглушителен шум, от който Хари изпищя — помисли, че това са проклятия, завърнали се смъртожадни, възроденият Волдемор…
            А всъщност бяха ръкопляскания. Директорите и директорките на „Хогуортс“ по всички стени наоколо го посрещнаха с бурни аплодисменти, започнаха да му махат с шапки и в някои случаи с перуки, пресягаха се през рамките да се здрависат, подскачаха нагоре-надолу по столовете в картините, Дилис Дъруент се разхлипа без следа от срам, Декстър Фортескю размаха слуховата си тръба, а Финиъс Нигелус се провикна с пронизителния си писклив глас:
            — И отбележете, че домът „Слидерин“ също даде своя принос! Нека заслугите ни не се забравят!
            Но Хари виждаше само човека от най-големия портрет точно зад стола на директора. Иззад очилата с форма на полумесеци по дългата сребърна брада се плъзгаха сълзи, а гордостта и признателността, които излъчваха очите, донесоха на Хари утеха, каквато бе изпитвал само от песента на феникса.
            Накрая Хари вдигна ръце и портретите млъкнаха почтително, грейнали в щастливи усмивки, бършеха сълзите и с нетърпение чакаха да чуят какво ще им каже. Но Хари насочи думите си към Дъмбълдор, като ги подбираше изключително внимателно. Колкото и да беше изтощен, той трябваше да направи това последно усилие и да поиска последен съвет.
            — Онова, което беше скрито в снича… — подхвана Хари, — пуснах го в гората. Не знам къде точно, но няма да ходя да го търся. Нали не възразявате?
            — Не възразявам, скъпо момче — потвърди Дъмбълдор, а събратята му по портретите следяха разговора объркано и заинтригувано. — Мъдро, смело решение, но аз не съм и очаквал друго. Някой друг знае ли къде е паднало?
            — Никой — отвърна Хари и Дъмбълдор кимна одобрително. — Но ще задържа подаръка на Игнотус — продължи той и Дъмбълдор грейна.
            — Ама разбира се, Хари, твой си е завинаги, докато не го предадеш на потомците си.
            — А сега за това тук…
            Хари протегна Бъзовата пръчка и Рон и Хърмаяни я погледнаха с благоговение, което Хари с неудоволствие забеляза, колкото и да беше изтощен.
            — Не я искам — заяви той.
            — Какво? — подвикна на висок глас Рон. — Ти откачи ли?
            — Знам, че е всесилна — продължи уморено Хари. — Но се чувствах по-щастлив с моята си пръчка. Затова…
            Той бръкна в кесийката около врата си и извади двете половини от бодливата зеленика, все още съединени от съвсем тънко влакънце от фениксово перо. Хърмаяни беше казала, че не могат да я поправят, защото е повредена много лошо. Е, ако и тази пръчка не помогнеше, нищо друго нямаше да успее.
            Сложи счупената пръчка върху писалището на директора, докосна я само с върха на Бъзовата пръчка и каза:
            — „Репаро!“
            Пръчката се залепи и от края й се посипаха червени искри. Хари разбра, че е успял. Вдигна пръчката от бодлива зеленика и феникс и внезапно усети по пръстите си топлина, сякаш пръчката и ръката се радваха, че отново са заедно.
            — Връщам Бъзовата пръчка откъдето е дошла — каза Хари на Дъмбълдор, който го наблюдаваше с огромна обич и възхищение. — Нека стои там. Ако и аз умра като Игнотус от естествена смърт, пръчката ще изгуби силата си, нали? Притежателят й няма да бъде победен, а това ще бъде и нейният край.
            Дъмбълдор кимна. Двамата се усмихнаха един на друг.
            — Сигурен ли си? — попита Рон.
            Той гледаше Бъзовата пръчка и в гласа му се долови едва загатната следа от копнеж.
            — Мисля, че Хари е прав — тихо промълви Хърмаяни.
            — Тази пръчка носи повече неприятности, отколкото полза — рече Хари. — А да ви призная… — добави той, после обърна гръб на картините с портретите, защото вече мислеше само за леглото с балдахина, което го чакаше в Грифиндорската кула, и че няма да е зле Крийчър да му донесе там някой сандвич, — неприятностите, които ми се струпаха, ми стигат за цял живот.


            Деветнайсет години по-късно

            Тази година есента сякаш настъпи внезапно. Утринта на първи септември беше свежа и златна като ябълка и докато малкото семейство крачеше по тътнещата улица към покритата със сажди голяма гара, димът от ауспусите и дъхът на пешеходците проблясваше като паяжина в студения въздух. Върху количките с багажа, които родителите тикаха, потракваха два големи кафеза, совите вътре бухаха възмутено, а червенокосо момиченце подтичваше разплакано след братята си и тръскаше ръката на баща си.
            — Остава ти съвсем малко, скоро ще заминеш и ти — каза й Хари.
            — Цели две години! — подсмръкна Лили. — Искам сега!
            Минувачите, тръгнали на работа, гледаха с любопитство совите, докато семейството си проправяше път към бариерата между девети и десети перон. Сред олелията наоколо Хари чу гласа на Албус — синовете му продължаваха караницата, която бяха започнали в колата.
            — Не искам! Не искам да бъда в „Слидерин“!
            — Престани, Джеймс! — намеси се Джини.
            — Казах само, че може да отиде там — заоправдава се Джеймс и се ухили на по-малкия си брат. — Какво толкова! Може да отиде и в „Слид…“
            Но Джеймс срещна погледа на майка си и замълча. Петимата от семейство Потър наближиха бариерата. Джеймс заядливо изгледа през рамо по-малкия си брат, издърпа количката от майка си и хукна. След миг вече беше изчезнал.
            — Ще ми пишете, нали? — попита веднага Албус майка си и баща си, възползвал се от краткото отсъствие на брат си.
            — Ако искаш, всеки ден — увери го Джини.
            — Е, не чак всеки ден — побърза да уточни Албус. — Джеймс ми каза, че повечето ученици получават писма от техните веднъж в месеца.
            — Миналата година писахме на Джеймс по три пъти на седмица — рече Джини.
            — И можеш да не вярваш на всичко, което брат ти казва за „Хогуортс“ — добави Хари. — Той си пада шегаджия.
            Вървяха един до друг и бутаха все по-бързо напред втората количка. Стигнаха при бариерата и Албус трепна, но сблъсък не последва. Вместо това семейството излезе на перон Девет и три четвърти, обгърнат от плътната бяла пара, която яркочервеният експрес „Хогуортс“ бълваше. В мъглата гъмжеше от почти невидими хора, сред които Джеймс вече беше изчезнал.
            — Къде са? — попита тревожно Албус, като се взираше в размитите силуети, които щъкаха по перона.
            — Ще ги намерим — увери го Джини.
            Но парата беше плътна и лицата на хората почти не се виждаха, сякаш откъснати от притежателите си, гласовете звучаха неестествено високо. На Хари му се стори, че чува как Пърси обяснява надълго и нашироко правилата за метлите, и се зарадва, че си е намерил оправдание да не спира, за да го поздрави…
            — Ал, това май са те — каза внезапно Джини.
            От мъглата изникнаха четирима души, застанали при най-последния вагон. Лицата им се проясниха чак когато новодошлите спряха пред тях.
            — Здравейте! — с невероятно облекчение каза Албус.
            Роуз, вече пременена с чисто нова мантия на „Хогуортс“, го озари с усмивка.
            — Успя ли да паркираш? — попита Рон Хари. — Аз успях. А Хърмаяни не вярваше, че ще ми дадат мъгълска шофьорска книжка. Мислеше, че ще се наложи да направя на изпитващия заклинание за заблуждение.
            — Няма такова нещо — отрече Хърмаяни. — Бях напълно убедена, че ще издържиш изпита.
            — Всъщност му направих заклинание — пошушна Рон на Хари, докато двамата качваха на влака куфара и совата на Албус. — Забравих само да погледна в страничното огледало, но какво толкова, нали мога да използвам за тези неща свръхсетивна магия!
            Като се върнаха при групата, завариха Лили и Хюго, по-малкия брат на Роуз, да спорят разпалено в кой дом ще бъдат разпределени, когато и те отидат в „Хогуортс“.
            — Ако не те вземат в „Грифиндор“, ще те лишим от наследство — закани се Рон, — но ти не се напрягай.
            — Рон!
            Лили и Хюго се засмяха, Албус и Роуз обаче продължиха да гледат уплашено.
            — Не го каза сериозно — рекоха в един глас Хърмаяни и Джини, но Рон вече беше насочил вниманието си другаде.
            Срещна погледа на Хари и кимна едва доловимо към място на петдесетина метра от тях. За миг парата се беше поразредила и през валмата ясно се откроиха трима души.
            — Виж кой е там.
            Със закопчано чак догоре тъмно палто Драко Малфой стоеше заедно с жена си и сина си. Беше започнал да оплешивява, от което острата му брадичка още повече биеше на очи. Новият ученик приличаше на Драко точно толкова, колкото Албус — на Хари. Драко усети, че Хари, Рон, Хърмаяни и Джини го гледат, кимна бегло и се обърна.
            — Значи това е малкият Скорпиус — пошушна Рон. — Роузи, постарай се да си по-добра от него на всички тестове. Слава Богу, че си наследила ума на майка си!
            — Стига, Рон! — спря го Хърмаяни притеснена, но и развеселена. — Не се опитвай да ги настройваш един срещу друг още преди да са почнали училище!
            — Права си, извинявай — каза Рон, но не се сдържа и добави: — Все пак, Роузи, не се сприятелявай много с него. Дядо Уизли няма да ти прости, докато е жив, ако вземеш да се омъжиш за чистокръвен.
            — Ей!
            Джеймс се беше появил отново: беше качил куфара, совата и количката и явно изгаряше от нетърпение да им съобщи новините.
            — Теди е ей там — каза той задъхан и засочи през рамо към кълбящите се облаци пара. — Видях го току-що. И познайте какво прави! Натиска се с Виктоар!
            Той погледна вторачено възрастните, явно разочарован от липсата на реакция.
            — Нашият Теди. Теди Лупин! Натиска се с Виктоар! С братовчедка ни! А аз го попитах какво прави…
            — Прекъснал си ги? — възкликна Джини. — Ужасно заприлича на Рон…
            — Пък той ми отговори, че е дошъл да я изпрати! После ми каза да се разкарам. Натиска се с нея, представяте ли си?! — добави Джеймс, сякаш притеснен, че не се е изразил достатъчно ясно.
            — О, ще бъде прекрасно, ако двамата се оженят! — възторжено пошушна Лили. — Тогава вече Теди наистина ще си бъде в нашето семейство.
            — И сега идва на вечеря почти четири пъти в седмицата — каза Хари. — Защо не вземем да го поканим да дойде да живее при нас и да приключваме с въпроса?
            — Да! — каза въодушевен Джеймс. — Нямам нищо против да бъда в една стая с Ал… а Теди ще вземе моята!
            — А, не — отсече Хари, — ще ви сложа двамата с Ал в една стая само ако реша да разруша къщата. — Той погледна очукания си стар часовник, който някога беше носил Фейбиън Прюет. — Я се качвайте, почти единадесет е.
            — И да не забравиш да предадеш нашата обич на Невил! — заръча Джини на Джеймс, докато го прегръщаше.
            — Мамо! Не мога да предам много обич на един професор!
            — Но ти познаваш Невил…
            Джеймс завъртя очи.
            — Извън училището — да, но там той е професор Лонгботъм! Не върви да вляза в час по билкология и да му кажа: така и така, предавам Ви много обич…
            Той заклати глава, изумен колко несхватлива е майка му, и даде воля на чувствата си, като изрита Албус.
            — До скоро, Ал. И се пази от тестролите.
            — Ама те не са ли невидими? Нали каза, че са невидими!
            Но Джеймс само се засмя, остави майка си да го целуне, припряно прегърна баща си, после скочи във влака, който бързо се пълнеше. Видяха го как им маха и хуква по коридора да търси приятелите си.
            — Не се плаши от тестролите — каза Хари на малкия си син. — Те са мили създания, изобщо не са страшни. Пък и без това сега ще стигнете до училището не с каляските, а с лодките.
            Джини прегърна и целуна Албус.
            — До Коледа!
            — Довиждане, Ал — рече Хари, докато синът му го прегръщаше. — И не забравяй, че в петък си канен на чай у Хагрид. Не дразни Пийвс. Не се дуелирай, докато не се научиш как се прави. И не се връзвай на Джеймс.
            — Ами ако съм в „Слидерин“?
            Прошепнатите думи бяха предназначени единствено за ухото на баща му и Хари долови, че мигът на заминаването е принудил Албус да разкрие колко силен и искрен е страхът му.
            Хари приклекна така, че лицето на момчето да е малко над неговото. От трите му деца само Албус беше наследил очите на майка му.
            — Албус Сивиръс — каза тихо Хари, за да не ги чуе никой, освен Джини, а тя тактично се престори, че маха на Роуз, която вече беше във влака, — носиш имената на двама директори на „Хогуортс“. Единият от тях беше слидеринец и вероятно бе най-смелият мъж, когото някога съм познавал.
            — Ама ако…
            — Тогава домът „Слидерин“ ще спечели един отличен ученик, нали така? За нас, Ал, това няма значение. Но ако за теб е важно, можеш да избираш между „Грифиндор“ и „Слидерин“. Разпределителната шапка се съобразява с предпочитанията ти.
            — Така ли?
            — За мен го направи — отговори Хари.
            Никога не беше споменавал това пред децата си и докато го изричаше, видя как по лицето на Албус се изписва изумление. Много от вратите на яркочервения влак вече се затръшваха и размазаните силуети на родителите се тълпяха за последна целувка и напътствия. Албус скочи във вагона и Джини затвори вратата след него. По най-близките прозорци се бяха струпали ученици. Много от лицата и във влака, и по перона бяха извърнати към Хари.
            — Защо всички зяпат? — учуди се Албус и двамата с Роуз погледнаха назад към другите ученици.
            — Не се притеснявай — обади се Рон. — Зяпат мен. Аз съм голяма знаменитост.
            Албус, Роуз, Хюго и Лили се засмяха. Влакът потегли и Хари закрачи покрай вагона, без да сваля очи от мъничкото лице на сина си, вече грейнало от вълнение. Продължи да се усмихва и да маха с ръка, макар че си беше малка загуба да вижда как синът му отива толкова далече от него…
            И последната следа от пара се разсея в есенния въздух. Влакът зави. Ръката на Хари все още беше вдигната високо.
            — Не се притеснявай за него, всичко ще бъде наред — прошепна Джини.
            Хари я погледна, после разсеяно свали ръка и докосна мълниевидния белег на челото си.
            — Знам.
            Белегът не го беше болял деветнадесет години. Всичко беше наред.

Няма коментари:

Публикуване на коментар