15 юни 2012 г.

Хари Потър и Орденът на феникса-6




            Глава двадесет и осма: Най-страшният спомен на Снейп

            ЗАПОВЕД НА МИНИСТЕРСТВОТО НА МАГИЯТА

            На мястото на Албус Дъмбълдор за директор на Училището за магия и вълшебство „Хогуортс“ е назначена Долорес Джейн Ъмбридж (велика инквизиторка).
            Гореизложеното е в съответствие с Образователен указ номер двадесет и осем.

            Подпис:
            Корнелиус Озуолд Фъдж, министър на магията

            До сутринта съобщението се появи из цялото училище, ала то не обясняваше как всички до последния човек в „Хогуортс“ са научили, че Дъмбълдор е надделял над двама аврори, великата инквизиторка, министъра на магията и неговия младши сътрудник и е успял да се измъкне. Където и да отидеше Хари, всички в замъка говореха само за едно — за бягството на Дъмбълдор, и макар че докато се предаваха от уста на уста, някои от подробностите бяха преиначени (Хари чу една второкурсничка да уверява друга, че сега Фъдж лежал в „Свети Мънго“ с тиква вместо глава), наистина беше изненадващо колко точно бе най-същественото от информацията. Всички например знаеха, че Хари и Мариета са единствените ученици, станали свидетели на сцената в кабинета на Дъмбълдор, и тъй като сега Мариета бе в болничното крило, Хари се оказа обсаден с молби да разправи всичко като очевидец.
            — Много скоро Дъмбълдор ще дойде отново — заяви убедено Ърни Макмилан на връщане от часа по билкология, след като беше изслушал внимателно разказа на Хари. — Не успяха да го отстранят, когато бяхме във втори курс, и сега ще ударят на камък. Тлъстия монах ми каза… — той сниши съзаклятнически глас и се наложи Хари, Рон и Хърмаяни да се наведат по-близо до него, за да го чуват, — че… снощи, след като претърсили педя по педя замъка и парка, Ъмбридж се опитала да проникне отново в кабинета му. Но не могла да мине покрай грозилището. Директорският кабинет се бил самозапечатал и не я пускал. — Ърни се подсмихна. — Доколкото подразбрах, е изпаднала в умопомрачение от ярост.
            — О, сигурно си е представяла как си седи горе в кабинета на директора — започна да злорадства Хърмаяни, докато се качваха по каменните стъпала към Входната зала. — Как се разпорежда с всички учители, тая тъпа, надута, властолюбива…
            — Сигурна ли си, че искаш да довършиш изречението, Грейнджър?
            Иззад вратата се бе промъкнал Драко Малфой, следван от Краб и Гойл. Бледото му лице с остри черти святкаше от злоба.
            — Боя се, че се налага да лиша „Грифиндор“ и „Хафълпаф“ от по няколко точки — провлече той.
            — Не можеш да наказваш други префекти с лишаване от точки — възрази начаса Ърни.
            — Точно така, а ние сме префекти, забрави ли? — изръмжа Рон.
            — Много добре зная, царю Уизли, че префектите нямат право да си отнемат точки един на друг — подметна язвително Малфой. Краб и Гойл се захилиха. — Но виж, членовете на Отряда за бързо реагиране към великата инквизиторка…
            — Членовете на кое? — прекъсна го рязко Хърмаяни.
            — На Отряда за бързо реагиране към великата инквизиторка, Грейнджър — обясни Малфой и посочи мъничкото сребърно „О“, извезано върху мантията му, точно под значката на префект. — Група избрани ученици, подкрепящи Министерството на магията и посочени лично от професор Ъмбридж. Та членовете на Отряда за бързо реагиране вече имат право да лишават от точки… и така, Грейнджър, на теб ти отнемам пет за груби изказвания по адрес на новата ни директорка. На теб, Макмилан, пет точки, задето ми противоречиш. На теб, Потър, пет точки, защото не си ми симпатичен. Нещо си размъкнат, Уизли, налага се да ти отнема пет точки. А, щях да забравя, ти, Грейнджър, си мътнород, взимам ти още десет точки за това.
            Рон издърпа магическата пръчка, но Хърмаяни отмести ръката му и прошепна:
            — Недей!
            — Разумно, Грейнджър — изсъска тихо Малфой. — Нова директорка, ново време… сега внимавайте в играта, Потър… цар Уизли…
            Той се разсмя гръмогласно и продължи бавно нататък заедно с Краб и Гойл.
            — Само ни хвърля прах в очите — възмути се Ърни. — Изключено е да са му разрешили да отнема точки… та това е нелепо… системата на префектите се обезсмисля напълно.
            Но Хари, Рон и Хърмаяни се бяха обърнали инстинктивно към огромните пясъчни часовници в нишите отзад по стената, които отброяваха точките на домовете. Тази сутрин „Грифиндор“ и „Рейвънклоу“ водеха с равен брой точки. Още докато тримата гледаха, камъните се разлетяха нагоре и така количеството в долните чаши намаля. Забелязаха, че всъщност не се е променил само часовникът на „Слидерин“, пълен с изумруди.
            — Видяхте, нали? — чу се гласът на Фред.
            Току-що слезли по мраморното стълбище, двамата с Джордж застанаха при Хари, Рон, Хърмаяни и Ърни пред пясъчните часовници.
            — Преди малко Малфой ни отне общо петдесетина точки — съобщи вбесен Хари, докато гледаха как още няколко камъка в часовника на „Грифиндор“ изхвърчат нагоре.
            — Да, през междучасието и Монтагю се опита да ни приложи същия номер — рече Джордж.
            — В какъв смисъл „се е опитал“? — рече бързо Рон.
            — Не успя да се доизкаже — обясни Фред, — натикахме го с главата напред във вълшебния сандък на първия етаж.
            Хърмаяни беше потресена.
            — Ще си изпатите не на шега!
            — Първо Монтагю трябва да се появи отново, а дотогава сигурно ще минат доста седмици, самият аз не знам къде го пратихме — отвърна невъзмутимо Фред. — Всъщност… решихме, че вече ни е все едно дали ще си изпатим.
            — На вас винаги ви е било все едно — отбеляза Хърмаяни.
            — Не е вярно — възрази Джордж. — Ето, не са ни изключвали.
            — Винаги сме се старали да не прекрачваме границата — допълни другият близнак.
            — Е, случвало се е и да я понастъпим малко — уточни брат му.
            — Но винаги сме внимавали да не предизвикваме хаос — рече Фред.
            — А сега? — попита плахо Рон.
            — Е, сега… — заувърта Джордж.
            — Дъмбълдор вече го няма… — добави Фред.
            — И ние си казахме: защо да не настане малко хаос? — каза брат му.
            — Милата ни нова директорка си го заслужава — заяви Фред.
            — Недейте! — пошушна Хърмаяни. — Наистина! Тя само си търси повод да ви изключи.
            — Нищо не разбираш, Хърмаяни — усмихна й се Фред. — Вече не ни се стои тук. Щяхме да си тръгнем още сега, ако не бяхме решени и ние първо да помогнем с нещо на Дъмбълдор. И така — той си погледна часовника — всеки момент ще започне първият етап. Бих ви посъветвал веднага да отидете на обяд в Голямата зала, така учителите ще се убедят, че нямате нищо общо.
            — Нищо общо с какво? — притесни се Хърмаяни.
            — Ще видиш — каза Джордж. — А сега бягайте.
            Фред и Джордж се обърнаха и се скриха във все по-многолюдната тълпа, която слизаше за обяд по стълбите. Силно смутен, Ърни изпелтечи, че не си бил научил по трансфигурация, и побърза да си тръгне.
            — Според мен не е зле да се махаме оттук — рече поуплашена Хърмаяни. — За всеки случай…
            — Да, добре — съгласи се Рон и тримата се отправиха към вратата на Голямата зала, но Хари тъкмо бе зърнал тавана с носещи се по него бели облаци, когато някой го потупа по рамото.
            Той се обърна и се озова почти лице в лице с пазача Филч. Отстъпи припряно няколко крачки назад — беше по-добре да гледаш Филч от разстояние.
            — Вика те директорката, Потър — ухили се злобно той.
            — Не съм го направил аз — изтърси глупаво Хари, сетил се за онова, което крояха Фред и Джордж, каквото и да беше то.
            Челюстта на Филч се изкриви в беззвучен смях.
            — Гузна съвест, а? — изхриптя той. — Тръгвай с мен.
            Хари се извърна към Рон и Хърмаяни — и двамата се бяха притеснили. Сви рамене и последва Филч обратно във Входната зала, срещу прииждащия поток гладни ученици.
            Филч явно бе в изключително добро настроение: докато се качваха по мраморното стълбище, си тананикаше тихо с хриптящ глас. Когато излязоха на първата площадка, заяви:
            — Нещата тук се променят, Потър.
            — Забелязах — отвърна студено Хари.
            — Ами да… от колко години му разправям на Дъмбълдор, че е прекалено мекушав с вас — изкиска се злобно Филч. — Малки подли зверчета, никога нямаше да пускате вонливи сачми, ако знаехте, че имам право да ви побийвам с камшика. На никого нямаше и да му хрумне да мята из коридорите зъбати фризбита, ако можех да ви провесвам за глезените в кабинета си. Но когато, Потър, в сила влезе Образователен указ номер двадесет и девет, вече ще имам такова право… освен това Ъмбридж поиска от министъра да подпише заповед за изгонването на Пийвс… О, щом тя е взела нещата в свои ръце, всичко тук ще се промени…
            Хари си помисли, че Ъмбридж очевидно се е постарала да спечели на своя страна Филч, и най-лошото бе, че той вероятно щеше да се окаже важно оръжие. Едва ли някой освен близнаците Уизли познаваше по-добре от него тайните проходи и скривалищата в училището.
            — Пристигнахме — ухили се той злобно на Хари и почука тихо три пъти по вратата на професор Ъмбридж, после я отвори. — Тук е ученикът Потър, уважаема госпожо.
            Кабинетът на Ъмбридж, който Хари познаваше толкова добре покрай многото наказания, си беше същият. Единственото ново нещо в него беше голямата дървена табела отпред на писалището, върху което със златни букви пишеше: „ДИРЕКТОР“. Той видя със свито сърце и че неговата „Светкавица“ и двете метли „Чистометка“ на Фред и Джордж са прихванати с верига и катинар към дебела метална халка върху стената отзад.
            Ъмбридж седеше зад писалището и дращеше делово върху розовия си пергамент, но щом Хари влезе, вдигна глава и се усмихна широко.
            — Благодаря, Аргус — рече любезно.
            — Винаги на вашите услуги, уважаема госпожо — отвърна Филч, след това се поклони ниско, доколкото го позволяваше ревматизмът му, и излезе заднишком.
            — Сядайте — отсече Ъмбридж и посочи един стол.
            Хари се подчини. Още известно време тя продължи да пише. Момчето загледа отвратителните котета, които подскачаха по чиниите над главата й, и с още по-голям ужас се запита какво ли му готви.
            — И така — каза накрая Ъмбридж и остави перото. Приличаше на жаба, която се кани да погълне особено сочна муха. — Какво ще пиете?
            — Моля? — рече Хари, съвсем сигурен, че не я е чул добре.
            — Какво ще пиете, господин Потър? — повтори тя и се усмихна още по-широко. — Чай? Кафе? Тиквен сок?
            Докато изричаше всяка дума, Ъмбридж замахваше с късата магическа пръчка и върху писалището й се появяваше чаша, пълна със споменатата напитка.
            — Благодаря, нищо — отвърна момчето.
            — Иска ми се да пийнете нещо с мен — заяви жената с глас, станал опасно мазен. — Изберете си.
            — Добре… чай — вдигна рамене Хари.
            Тя се изправи и с гръб към него се зае много театрално да капва по малко мляко. После с все същата злокобно мазна усмивка заобиколи бързо писалището с чая в ръка.
            — Заповядайте — връчи му го. — Пийте го, докато не е изстинал. И така, господин Потър… Рекох си, че не е зле да си поговорим след потискащите събития от снощи.
            Той не каза нищо. Ъмбридж пак се настани на стола и зачака. След няколко дълги мига в мълчание отбеляза закачливо:
            — Ама Вие не си пиете чая!
            Хари вдигна чашата до устните си, после, точно толкова внезапно, я свали. Едно от ужасните котета зад Ъмбридж беше с големи кръгли сини очи като магическото око на Лудоокия Муди и Хари тъкмо се бе запитал какво ли ще каже Лудоокия, ако научи отнякъде, че той е пил нещо, предложено му от явен враг.
            — Какво има? — попита Ъмбридж, която още го наблюдаваше. — Захар ли искате?
            — Не — отвърна момчето.
            Пак доближи чашата до лицето си, сякаш отпива, макар че стискаше устни. Усмивката на Ъмбридж стана по-широка.
            — Добре — прошепна. — Много добре. И така… — Тя се понаведе напред. — Къде е Албус Дъмбълдор?
            — Нямам представа — отвърна веднага Хари.
            — Пийте, пийте — подкани Ъмбридж, все така усмихната. — Е, господин Потър, нека не се вдетиняваме. Знам, че знаете къде е отишъл Дъмбълдор. Вие с него сте заедно от самото начало. Помислете в какво положение сте, господин Потър…
            — Не знам къде е.
            Хари пак се престори, че отпива от чая.
            — Добре тогава — заяви Ъмбридж, която изглеждаше недоволна. — В такъв случай бъдете така любезен да ми кажете къде е Сириус Блек.
            Хари го присви под лъжичката, ръката, с която държеше чая, потрепери и чашата затрака по чинийката. Той наклони чая към стиснатите си устни и малко от топлата течност потече на тънка струя отпред по мантията му.
            — Не знам — отговори той прекалено бързо.
            — Господин Потър — каза Ъмбридж, — нека Ви напомня, че през октомври именно аз за малко да заловя в камината на „Грифиндор“ престъпника Блек. Знам прекрасно, че се е срещал именно с Вас, и нека бъдем наясно, стига да разполагах с доказателства, никой от вас двамата нямаше сега да е на свобода. Повтарям, господин Потър… къде е Сириус Блек?
            — Нямам представа — изрече на висок глас Хари. — Никаква.
            Гледаха се толкова дълго, че Хари чак усети как очите му се насълзяват. После Ъмбридж се изправи.
            — Добре тогава, Потър, този път ще Ви повярвам, но Ви предупреждавам: зад мен стои министерството с цялата си мощ. Под наблюдение са всички канали за връзка с училището и в двете посоки. Човек от служба „Пудролинии“ следи огъня във всички камини в „Хогуортс“… освен в моята, разбира се. Отрядът за бързо реагиране към великата инквизиторка отваря и чете всички писма, които влизат и излизат с пощенските сови от замъка. А господин Филч държи под око всички тайни проходи, които водят към замъка и извън него. Намеря ли и най-дребната улика…
            ТРЯС!
            Дори подът в кабинета се разтресе. Ъмбридж се хлъзна на една страна и за да не падне, се вкопчи стъписана в писалището.
            — Сега пък какво?…
            Беше се облещила срещу вратата. Хари се възползва от възможността и изля почти пълната чаша чай в най-близката ваза със сухи цветя. Чуваше как няколко етажа по-долу хората тичат и пищят.
            — Връщайте се на обяд, Потър! — кресна Ъмбридж, като вдигна магическата пръчка и изхвърча от кабинета.
            Хари й даде няколко секунди преднина и забърза след нея да види какъв е източникът на цялата тази врява.
            Не беше трудно да го открие. На долния етаж цареше страшна суматоха. Без да пести средствата, някой (а Хари твърде прозорливо се досещаше кой) бе устроил пищни омагьосани фойерверки.
            Нагоре-надолу по коридорите се стрелкаха змейове от зелени и златни искри и пътем издаваха силни огнени гърмежи и трясъци, из въздуха със смъртоносен съсък се носеха крещящо розови огнени колела с диаметър от метър и половина и с вид на цял облак летящи чинии, от стените отскачаха ракети с дълги опашки от блестящи сребърни звезди, бенгалски огньове сами изписваха във въздуха ругатни… Накъдето и да се обърнеше Хари, пиратки избухваха като мини и вместо да изгарят, да угасват или да спрат със свистене, всички тези чудесии на пиротехниката сякаш набираха все по-голяма скорост и сила.
            Вцепенени от ужас, Филч и Ъмбридж бяха застанали някъде по средата на стълбището. Хари видя как едно от по-големите огнени колела явно реши, че му трябва повече пространство за маневриране, и със зловещо бъъъъъъъъъз се търкулна към Ъмбридж и Филч. И двамата изпищяха от уплаха и се наведоха, а колелото излетя право през прозореца зад тях и се понесе над парка. В това време няколко от змейовете и голям морав прилеп, от който се виеше страховит пушек, се възползваха от отворената врата в дъното на коридора и избягаха на втория етаж.
            — По-бързо, Филч, по-бързо! — изписка Ъмбридж. — Ако не предприемем нещо, ще плъзнат из цялото училище… „Вцепени се!“
            Върхът на магическата й пръчка блъвна струя червена светлина, която уцели една от ракетите. Вместо да застине във въздуха, тя се пръсна с такава сила, че прогори дупка в картина с изобразена на нея размъкната вещица, която стоеше насред една ливада. Вещицата побягна точно навреме и след няколко мига се смести в съседната картина, където двама магьосници играеха карти, но побързаха да се изправят, за да й направят място.
            — Не ги зашеметявай, Филч! — подвикна ядно Ъмбридж, сякаш не друг, а именно той е изрекъл заклинанието.
            — Няма, няма, директорке! — изхриптя пазачът, който беше безмощен и можеше да зашемети фойерверките точно толкова, колкото и да ги глътне.
            Завтече се към килера наблизо, извади метла и замахна с нея към фойерверките, ала само след няколко мига горният й край вече пламтеше.
            Хари се беше нагледал достатъчно. Засмя се, сниши се, притича до една врата — знаеше, че тя е скрита зад гоблена малко по-надолу в коридора. Шмугна се през нея и намери Фред и Джордж, които се бяха скрили отзад, слушаха писъците и треперенето на Ъмбридж и Филч и едва се сдържаха да не прихнат.
            — Възхитително — каза тихо Хари и се ухили. — Наистина възхитително… като нищо ще вземете хляба на доктор Филибъстър…
            — Ура! — прошепна Джордж и избърса от лицето си сълзите, избили от смях. — О, дано сега опита да им приложи заклинание за изчезване… при всеки опит те се увеличават десетократно.
            Целия следобед фойерверките продължаваха да пламтят и накрая обхванаха цялото училище. Причиняваха голямо опустошение, особено пиратките, въпреки това другите учители като че ли нямаха нищо против.
            — Ох, ами сега! — възкликна ехидно професор Макгонъгол, когато един от огнедишащите змейове се застрелка със силен трясък из класната стая. — Госпожице Браун, бъдете така любезна, изтичайте при директорката и я уведомете, че в стаята ни е проникнал фойерверк беглец.
            Резултатът от всичко беше, че професор Ъмбридж прекара първия си следобед като директорка в това да търчи из цялото училище в отговор на оплакванията на другите учители, които до един явно не знаеха как да се избавят без нея от фойерверките в кабинетите си. Когато удари и последният звънец и те се отправиха с чантите към кулата на „Грифиндор“, Хари видя с огромно задоволство как Ъмбридж излиза почерняла от саждите, разрошена и с потно лице от кабинета на професор Флитуик.
            — Благодаря Ви много, госпожо — рече с пискливия си гласец професор Флитуик. — Щях, разбира се, да се отърва и сам от бенгалския огън, но не знаех дали имам такива правомощия.
            И цял засиял, й затвори вратата пред озъбената физиономия.
            Вечерта Фред и Джордж бяха героите в общата стая на „Грифиндор“. Дори Хърмаяни се промуши през развълнуваното множество, за да ги поздрави.
            — Фойерверките бяха страхотни — рече тя възхитена.
            — Благодаря — отвърна Джордж и изненадан, и поласкан. — „Щурият огън и тътен на братя Уизли“. Лошото само е, че си изгърмяхме всички запаси, сега се налага да започнем от нулата.
            — Но си струваше — намеси се Фред, който приемаше поръчки от шумните грифиндорци. — Ако искаш, Хърмаяни, ще добавим името ти в списъка на чакащите, кутия с „Весели пожари за всички“ струва пет галеона, а с „Блясъци и гръмотрясъци“ — двадесет…
            Хърмаяни се върна на масата, където Хари и Рон се бяха втренчили в ученическите чанти, сякаш се надяваха домашните да изскочат оттам и да започнат да се пишат сами.
            — О, защо да не си дадем една вечер почивка? — възкликна весело Хърмаяни точно когато покрай прозореца просвистя сребриста опашата ракета марка „Уизли“. — В края на краищата великденската ваканция започва в петък, ще имаме достатъчно време да наваксаме.
            — Ти добре ли се чувстваш? — Рон я погледна изумен.
            — Понеже питаш — отвърна щастлива тя, — да ти призная… съм изпаднала в… бунтарско настроение.
            Хари още чуваше далечния тътнеж на фойерверките бегълци, когато час по-късно двамата с Рон отидоха да си легнат. Докато се събличаше, покрай кулата се понесе пръчка бенгалски огън, която решително изписваше думата „ПРЪЦ“.
            Легна си с прозявка. Беше свалил очилата и фойерверките, които от време на време прелитаха пред прозореца, изглеждаха някак размазани, като облаци от искри, прекрасни и тайнствени на фона на черното небе. Обърна се на една страна и се запита как ли се чувства Ъмбридж в първия ден на мястото на Дъмбълдор и как ще реагира Фъдж, щом разбере, че почти цял ден училището е било в тежка форма на хаос. Хари се подсмихна и затвори очи…
            Свистенето и бумтежите на фойерверките бегълци в парка сякаш се чуваха все по-надалеч… или може би Хари се отдалечаваше с бясна скорост от тях…
            Беше се озовал право в коридора, водещ към отдел „Мистерии“. Носеше се шеметно към черната врата… дано се отвори… дано се отвори…
            И тя наистина се отвори. Хари стоеше в кръглата стая с врати по стените… прекоси я, сложи ръка върху друга, но съвсем същата на вид врата и тя зейна навътре…
            Хари се намираше в дълга правоъгълна стая, огласяна от странен механичен шум. По стените играеха петна светлина, той обаче не спря да ги разгледа… трябваше да продължи нататък…
            В дъното имаше още една врата… и тя се отвори, щом я докосна…
            Сега беше в слабо осветено помещение, високо и просторно като църква, вътре нямаше нищо друго освен дълги редици извисили се до тавана рафтове с наредени по тях мънички прашни кълба от стъклена нишка… от вълнение сърцето на Хари затуптя учестено… той знаеше къде да отиде… затича се натам, ала стъпките му не отекнаха в огромното пусто помещение…
            Тук, в стаята, имаше нещо, за което той бленуваше много, много силно…
            Нещо, което му трябваше… или трябваше на друг…
            Белегът го болеше…
            ТРЯС!
            Хари се събуди веднага, объркан и ядосан. Тъмното спално помещение се огласяше от смях.
            — Жестоко! — рече Шеймъс, чийто силует изпъкваше на фона на прозореца. — Според мен едно от огнените колела се е ударило в ракета и сега те са се слели, елате да погледате!
            Хари чу как Рон и Дийн скачат от леглата, за да виждат по-добре. Той продължи да лежи притихнал и смълчан, болката в белега постепенно го отпусна и го обзе разочарование. Почувства се така, сякаш в последния момент са му отнели нещо прекрасно… този път бе толкова близо.
            Покрай прозорците на Грифиндорската кула прелитаха блещукащи крилати прасенца, розови и сребърни. Хари продължи да лежи и да слуша възхитените възгласи на грифиндорците из останалите спални помещения. Сети се, че вечерта на другия ден има оклумантика, и стомахът го присви болезнено.

            Целия следващ ден Хари прекара в страх какво ли ще каже Снейп, ако разбере, че в последния си сън той е проникнал толкова навътре в отдел „Мистерии“. Пронизан от вина, си даде сметка, че от последния урок насам не се е упражнявал нито веднъж. Откакто Дъмбълдор си беше тръгнал, се бяха случили толкова много неща и Хари беше сигурен, че дори и да е опитал да изпразни съзнанието си, е нямало да се получи нищо. Но се съмняваше, че Снейп ще приеме такова оправдание.
            През деня, по време на часовете, се помъчи да се поупражнява, но безуспешно. Всеки път, когато замълчеше и се опиташе да се отърси от всички мисли и чувства, Хърмаяни го питаше какво му е, а и едва ли най-подходящото време да освобождава мозъка си бе, когато учителите обстрелваха класа с въпроси за преговор.
            Примири се с най-лошото и след вечеря се запъти към кабинета на Снейп. Но някъде по средата на Входната зала към него забърза Чо.
            — Ето тук! — каза Хари, доволен, че си е намерил повод да поотложи срещата със Снейп, сетне поведе Чо към ъгъла във Входната зала, където стояха грамадните пясъчни часовници. Сега часовникът на „Грифиндор“ бе почти празен. — Добре ли си? Ъмбридж не те е разпитвала за ВОДА, нали?
            — А, не — побърза да отговори Чо. — Не, само… просто исках да ти кажа… Хари, не съм и допускала, че Мариета ще ни издаде…
            — Е, нищо — отвърна оклюмал той.
            Смяташе, че Чо е могла да си подбира малко по-внимателно приятелите, не беше особена утеха и че, доколкото бе подочул, Мариета още лежеше в болничното крило и Мадам Помфри не беше успяла да изцери дори мъничко пъпките й.
            — Иначе е прекрасно момиче — допълни Чо. — Просто е допуснала грешка…
            Хари я погледна невярващо.
            — Прекрасно момиче, което е допуснало грешка ли? Тя предаде всички нас, включително и теб!
            — Е… размина ни се — рече умолително Чо. — Майка й все пак работи в министерството, наистина й е трудно…
            — И бащата на Рон работи в министерството! — напомни вбесен Хари. — В случай че не си забелязала, на него не му пише на лицето „порта“…
            — Хърмаяни Грейнджър ни е погодила ужасен номер — разфуча се и Чо. — Можеше да ни каже, че е омагьосала списъка…
            — Според мен хрумването й е блестящо — отбеляза хладно той.
            Чо пламна, очите й блеснаха.
            — А, да, забравих… щом нещо е хрумнало на скъпата Хърмаяни
            — Само не плачи отново — предупреди я Хари.
            — И през ум не ми е минавало! — подвикна момичето.
            — Е… добре… Все едно… — каза той. — Сега си имам достатъчно грижи.
            — Тогава си върви при грижите! — озъби се Чо, после се врътна и си тръгна.
            Разгневен, Хари слезе по стълбите в подземието на Снейп. От опит знаеше, че на преподавателя ще му бъде много по-лесно да проникне в съзнанието му, ако той отиде сърдит и ядосан, но когато застана пред вратата на кабинета, не бе успял да постигне друго, освен да се сети за още две-три неща, които е трябвало да каже на Чо за Мариета.
            — Закъсняваш, Потър — рече студено Снейп, когато Хари затвори зад себе си вратата.
            Стоеше с гръб към момчето и както обикновено, вадеше някои от мислите си, за да ги сложи внимателно в мислоема на Дъмбълдор. Пусна в каменния съд и последната сребриста нишка и се извърна към Хари.
            — И така — каза му. — Упражнява ли се?
            — Да — излъга той, загледан съсредоточено в едно от крачетата на писалището.
            — Скоро ще разберем, нали? — заяви спокойно учителят. — Извади пръчката, Потър.
            Хари застана с лице към Снейп на обичайното си място, от другата страна на писалището. Сърцето му туптеше забързано от яд към Чо и от притеснение колко ли ще изтръгне Снейп от ума му.
            — Хайде, броя до три — рече лениво учителят. — Едно… две…
            Вратата на кабинета се отвори с гръм и трясък и вътре нахълта Драко Малфой.
            — Професор Снейп, господине… ох… извинявайте…
            Малфой ти гледаше донякъде учудено.
            — Не се притеснявай, Драко — рече Снейп и свали магическата пръчка. — Потър е тук, за да вземе допълнителен час по отвари.
            Хари не беше виждал Малфой толкова радостен, откакто Ъмбридж се бе появила да инспектира Хагрид.
            — Не знаех — каза той и се ухили злорадо на Хари, който усещаше, че се е изчервил.
            Би дал много, за да изкрещи истината в лицето на Малфой… или още по-добре, да го порази с едно хубаво проклятие.
            — Е, Драко, какво има? — попита Снейп.
            — Професор Ъмбридж, господине… нуждае се от помощта ви — обясни момчето. — Намерили са Монтагю залостен в тоалетна на четвъртия етаж.
            — Как се е озовал там? — изненада се Снейп.
            — Не знам, господине, доста е объркан.
            — Добре, добре. Ще продължим урока утре вечер, Потър — каза Снейп.
            Обърна се и изхвърча от кабинета. Зад гърба му Малфой изкриви уста, за да каже беззвучно на Хари:
            — Допълнителен час по отвари, а?
            После тръгна след Снейп.
            Хари изгаряше от гняв. Прибра магическата пръчка в мантията и понечи да си тръгне. Ако не друго, поне разполагаше с още двадесет и четири часа да се упражнява: знаеше, че трябва да е признателен, задето се е отървал на косъм, макар и със солената цена Малфой да разтръби из цялото училище, че взима допълнителни уроци по отвари.
            Вече беше при вратата на кабинета, когато видя петънцето светлина, трепкащо върху рамката. Спря и го загледа, напомняше му нещо… после се сети. Приличаше малко на светлините, които бе видял в съня от предната нощ, светлините във втората стая, през която бе минал по време на обиколката си из отдел „Мистерии“.
            Извърна се. Светлината идваше от мислоема, оставен върху писалището на Снейп. Сребристобялото вещество вътре се гънеше и се вихреше. Мислите на Снейп… неща, които той не искаше Хари да вижда, ако случайно преодолее защитата му…
            Хари се взря в мислоема, загложди го любопитство… какво ли Снейп искаше толкова силно да скрие от него?
            Сребристите светлинки потрепваха върху стената… Хари направи две крачки към писалището, като мислеше усилено. Дали не бяха сведения за отдел „Мистерии“, до които Снейп не желаеше в никакъв случай да го допуска?
            Хари погледна през рамо, сърцето му биеше по-бързо от всякога. Колко ли време щеше да му трябва на Снейп, за да измъкне Монтагю от тоалетната? Дали след това той щеше да се върне веднага в кабинета, или щеше да отведе момчето в болничното крило? Със сигурност второто… Монтагю беше капитан на отбора по куидич на „Слидерин“, Снейп непременно щеше да провери дали не е пострадал.
            Хари направи и останалите няколко крачки, делящи го от мислоема, застана над него и се вгледа в дълбините му. Поколеба се, ослуша се, после пак извади магическата пръчка. Кабинетът и коридорът отвън тънеха в пълна тишина. Той боцна с върха на пръчката сребристото вещество в мислоема.
            То се завъртя много бързо. Хари се надвеси и забеляза, че е станало прозрачно. И този път като през кръгъл отвор в тавана видя някакво помещение… всъщност Голямата зала, освен ако не се заблуждаваше дълбоко.
            Замъгляваше с дъха си повърхността на мислите на Снейп… мозъкът му сякаш бе в преддверието на ада… беше истинско безумие да стори онова, което се изкушаваше толкова силно да направи… трепереше… Снейп можеше да се върне всеки момент… но Хари се сети за гнева на Чо, за злорадо ухиленото лице на Малфой и го обзе безразсъдна дързост.
            Пое си дълбоко въздух и потопи лице в мислите на Снейп. Изневиделица подът в кабинета се наклони и Хари политна с главата напред в мислоема…
            Започна да пада през нещо леденостудено и черно, завъртя се шеметно, после…
            Стоеше насред Голямата зала, където обаче ги нямаше масите на домовете. Вместо тях имаше над сто чина, всички обърнати в една посока, и на всеки седеше по един ученик, който, свел ниско глава, пишеше ли, пишеше по пергаментов свитък. Чуваха се само дращенето на перата и, от време на време, шумолене, ако някой наместеше пергамента. Очевидно се провеждаше изпит.
            През високите прозорци струеше слънце, което падаше върху сведените глави и те блестяха, кестеняви, медни и златисти на ярката светлина. Хари се огледа внимателно. Снейп би трябвало да е някъде тук… това беше негов спомен…
            Ето го — седеше на чин точно зад Хари. Той се взря в него. Ученикът от горните курсове Снейп беше хилав и блед, като растение, държано на тъмно. Беше с права мазна коса, увиснала чак до масата, гърбавият му нос бе само на сантиметър от пергамента, по който той пишеше. Хари застана зад него и прочете думите най-отгоре върху листа с изпитната работа: ЗАЩИТА СРЕЩУ ЧЕРНИТЕ ИЗКУСТВА — ИЗПИТ ЗА СПЕЦИАЛИСТ ПО ОСОБЕНА ВЪЛШЕБНИЧЕСКА АКТИВНОСТ.
            Значи Снейп беше на около петнадесет-шестнадесет години, някъде на възрастта на Хари. Ръката му препускаше по пергамента: той бе написал най-малко педя и половина повече от най-близките си съседи, при това почеркът му беше ситен и сбит.
            — Още пет минути!
            Гласът накара Хари да подскочи. Обърна се и видя темето на професор Флитуик, който обикаляше съвсем наблизо между чиновете. Точно сега преподавателят минаваше покрай момче с рошава черна коса… с много рошава черна коса…
            Хари се спусна толкова бързо, че ако беше от плът, щеше да събори чиновете и те да се разлетят. Ала той сякаш се плъзна като в сън между двете редици и застана в горния край на трета. Тилът на чернокосото момче се приближи и… то се изправи на чина, остави перото и притегли пергаментовия свитък, за да прочете още веднъж какво е написало…
            Хари спря пред чина и се взря в баща си, тогава на петнадесет години.
            Притъмня му от вълнение: сякаш гледаше собствения си образ, но с нарочно допуснати грешки. Джеймс беше с кафяви очи и с нос, малко по-дълъг, отколкото този на Хари, на челото му нямаше белег, ала двамата имаха еднакви слабички лица, еднакви уста, еднакви вежди, отзад косата на Джеймс стърчеше точно както на Хари, ръцете му можеха да бъдат и на Хари и момчето знаеше, че ако Джеймс се изправи, двамата ще се различават на ръст най-много с два-три сантиметра.
            Джеймс се прозина широко и разроши косата си, от което тя стана още по-чорлава. После стрелна с очи професор Флитуик, извърна се на стола и се усмихна на момчето през четири чина.
            Отново стъписан и развълнуван, Хари видя как Сириус насърчава Джеймс с вдигнати палци. Беше се отпуснал на стола и го бе наклонил така, че той се крепеше само на задните крака. Изглеждаше много красив, черната коса му влизаше в очите с нехайна изисканост, за каквато и Джеймс, и Хари не биха могли и да мечтаят, и макар той да не забелязваше, едно момиче отзад не можеше да откъсне поглед от него. А два чина зад момичето — стомахът на Хари отново го присви от приятната изненада, — седеше Ремус Лупин. Беше възблед, с остри черти (дали не наближаваше пълнолуние?) и бе погълнат от изпита: докато препрочиташе отговорите, се почеса с края на перото по брадичката и се понамръщи.
            Това означаваше, че и Опаш трябва да е някъде тук… и наистина, Хари го зърна само след миг: дребно момче с миша на цвят коса и остър нос. Беше притеснен, гризеше си ноктите, гледаше си изпитната работа, плъзгаше върховете на обувките си по пода. Постоянно надничаше обнадежден в пергамента на съседа. Хари го погледа малко и пак се извърна към Джеймс, който си драскаше върху парче пергамент. Беше нарисувал снич и сега прокарваше отново и отново перото по буквите „Л. Е.“ Какво ли означаваха?
            — Оставете перата, ако обичате! — изписка професор Флитуик. — Това се отнася и за теб, Стебинс! Не ставайте от местата си, докато не събера пергаментите! „Акцио!“
            Над сто пергаментови свитъка се извисиха във въздуха и се стрелнаха към протегнатите ръце на професор Флитуик, така че го бутнаха и той залитна назад. Някои от учениците се засмяха. Двама-трима станаха от предните чинове, хванаха Флитуик под мишниците и отново го вдигнаха на крака.
            — Благодаря… благодаря — рече задъхан Флитуик. — Чудесно, всички са свободни!
            Хари погледна надолу към баща си. Той зачеркна бързо „Л. Е“, което беше разкрасявал със заврънкулки, скочи, пъхна перото и въпросите от изпита в чантата, която метна на гръб, и зачака Сириус.
            Хари се извърна и видя Снейп, който беше съвсем наблизо: вървеше между масите към вратата на Входната зала, още беше погълнат от изпита. Със заоблени рамене и въпреки това костелив, той се придвижваше сякаш на подскоци, като паяк, а мазната му коса се полюшваше от двете страни на лицето.
            Зададе се цяла група бъбрещи момичета, които отделиха Снейп от Джеймс, Сириус и Лупин. Хари застана сред тях, но продължи да държи под око Снейп, като напрегна слух да чуе какво си говорят Джеймс и приятелите му.
            — Хареса ли ти десетият въпрос, Лун? — попита Сириус, когато излязоха във Входната зала.
            — Много! — отговори живо Лупин. — „Посочете пет признака, с които се отличава върколакът.“ Чудесен въпрос.
            — Как мислиш, успя ли да изброиш и петте? — рече уж загрижен Джеймс.
            — Според мен да — отвърна сериозно Лупин, след като се сляха с навалицата, струпала се пред входната врата. Всички бързаха да излязат на слънце в парка. — Първи признак: седи ми на стола. Втори признак: носи ми дрехите. Трети признак: казва се Ремус Лупин.
            Единствен Опаш не се засмя.
            — Аз пък посочих острата муцуна, зениците и пискюлестата опашка — заяви той разтревожен, — но не се сетих нищо друго…
            — Може ли да си толкова тъп, Опаш? — рече нетърпеливо Джеймс. — Веднъж в месеца тичаш с върколак…
            — Тихо — примоли се Лупин.
            Хари пак се обърна притеснен. Снейп още стоеше наблизо, беше се зачел във въпросите от изпита, но това беше негов спомен и ако в парка решеше да тръгне в друга посока, Хари бе сигурен, че няма да може да последва нататък Джеймс. За негово огромно облекчение обаче, когато Джеймс и тримата му приятели поеха бавно по моравата към езерото, Снейп също тръгна натам, явно без да се усеща, защото още преглеждаше изпитните въпроси. Хари вървеше малко пред него и така успяваше да не изпуска от поглед Джеймс и останалите.
            — Според мен писмената работа си беше фасулска — чу той думите на Сириус. — Ще се изненадам, ако не получа най-малко „Изключителен“.
            — Аз също — обади се Джеймс.
            Бръкна в джоба си и извади златен снич, който се мъчеше да се отскубне.
            — Откъде го взе?
            — Задигнах го — отговори нехайно Джеймс.
            Започна да си играе със снича: пускаше го да излети най-много на педя-две, после пак го хващаше, имаше отлични рефлекси. Опаш го наблюдаваше прехласнат.
            Спряха в сянката на същия бук край езерото, където една неделя Хари, Рон и Хърмаяни си бяха писали домашните, и се излегнаха на тревата. Хари пак погледна през рамо и за своя радост видя, че Снейп се е разположил на тревата в дебелата сянка на близките храсти. Все така беше погълнат от писмената работа за СОВА, затова Хари седна спокойно на тревата между бука и шубрака и загледа четиримата под дървото. Слънчевата светлина блестеше ослепително по гладката повърхност на езерото, край което бяха насядали смеещите се момичета, току-що излезли от Голямата зала. Бяха си събули обувките и чорапите и бяха топнали крака във водата, за да ги разхладят.
            Лупин беше извадил учебник и четеше. Сириус наблюдаваше учениците, които сновяха напред-назад по моравата, изглеждаше високомерен и отегчен, но това му отиваше много. Джеймс още си играеше със снича, пускаше го все по-надалеч, та той за малко да му се изплъзне, ала в последния миг пак го улавяше. Опаш го гледаше с отворена уста. Ахваше и ръкопляскаше всеки път, когато Джеймс уловеше снича от особено трудно положение. Пет минути по-късно Хари се запита защо Джеймс не казва на Опаш да престане да го зяпа, на него обаче явно му беше приятно да е център на вниманието. Хари забеляза, че баща му има навика да си разрошва косата, сякаш за да не изглежда прекалено спретнат, а също че от време на време попоглежда към момичетата край водата.
            — Стига си си играл — подкани накрая Сириус. Джеймс тъкмо беше хванал ловко снича и Опаш бе извикал възхитен. — Опаш ще вземе да се подмокри от вълнение.
            Опаш поруменя, а Джеймс се ухили.
            — Щом толкова ти преча… — рече и прибра снича в джоба си.
            Хари определено остана с впечатлението, че Сириус е единственият, пред когото Джеймс не се перчи.
            — Скучно ми е — сподели Сириус. — Жалко, че не е пълнолуние!
            — Как ли не! — подметна свъсен Лупин иззад учебника. — Имаме трансфигурация, щом ти е толкова скучно, можеш да ме препиташ. Дръж… — подаде му той учебника.
            Но Сириус изсумтя.
            — Не ми трябва да ги гледам тези глупости, знам всичко.
            — Ето какво ще те поразвесели, Лап — прошепна Джеймс. — Виж кой е тук…
            Сириус извърна глава. Застина като куче, надушило заек.
            — Чудесно — рече тихо. — Свиниръс.
            Хари се обърна да види какво гледа Сириус.
            Снейп пак се беше изправил и прибираше листа с въпросите от изпита за СОВА в чантата си. Излезе от сянката на храстите и тръгна през моравата, Сириус и Джеймс също станаха от тревата.
            Лупин и Опаш продължиха да седят. Лупин още се взираше в учебника, макар че очите му не помръдваха, а между веждите му се бе появила бръчица. Опаш премести поглед от Сириус и Джеймс към Снейп, върху лицето му се бе изписало трескаво любопитство.
            — Всичко наред ли е, Свиниръс? — попита на висок глас Джеймс.
            Снейп реагира бързо, сякаш беше очаквал да го нападнат. Пусна чантата, бръкна в гънките на мантията и тъкмо да извади магическата пръчка, когато Джеймс извика:
            — „Експелиармус!“
            Пръчката на Снейп отхвръкна на три и половина метра и тупна с глух звук в тревата отзад. Сириус се изсмя, сякаш излая.
            — „Импедимента!“ — рече той и насочи магическата си пръчка към Снейп, за да го повали точно когато той понечи да се спусне и да вдигне своята пръчка.
            Учениците наоколо се бяха обърнали и ги гледаха. Някои бяха станали и се приближаваха предпазливо. Едни изглеждаха поуплашени, други — развеселени.
            Снейп се беше проснал задъхан на тревата. Джеймс и Сириус пристъпиха с вдигнати магически пръчки, като пътем Джеймс хвърли през рамо един поглед към момичетата край водата. Сега вече и Опаш се бе изправил и зяпаше прехласнато. Заобиколи плахо Лупин, за да вижда по-добре.
            — Как мина изпитът, Свини? — попита Джеймс.
            — Наблюдавах го, беше забучил нос в пергамента — подметна злобно Сириус. — Сигурно са останали големи мазни петна, няма да му разчетат и дума.
            Мнозина от зяпачите се засмяха, очевидно никой не обичаше Снейп. Опаш се изкиска пискливо. Снейп се опитваше да се изправи, но магията още му действаше и той се дърпаше, сякаш вързан с невидими въжета.
            — Ах, ти… чакай само, ще видиш ти — изхриптя той, загледан в Джеймс с неприкрита ненавист.
            — Какво ще видя? — попита невъзмутимо Сириус. — Какво ще направиш, Свини, ще си избършеш мазния нос в нас ли?
            Снейп избълва порой ругатни, примесени с проклятия, но не се случи нищо, пръчката му беше на три-четири метра.
            — Измий си устата — тросна се хладно Джеймс. — „Очисти!“
            От устата на Снейп тутакси се запениха розови сапунени мехури, които покриха устните му. Той се задави и се закашля.
            — Остави го на МИРА!
            Джеймс и Сириус се обърнаха. Свободната ръка на Джеймс веднага се стрелна към косата му.
            Беше едно от момичетата край езерото. Бе с гъста тъмночервена коса чак до раменете и с изумително зелени бадемовидни очи — очите на Хари.
            Майка му.
            — Как си, Евънс? — попита Джеймс и гласът му най-неочаквано стана мил, по-плътен, по-зрял.
            — Остави го на мира — повтори Лили. В погледа, с който прониза Джеймс, се долавяха всички признаци на силна неприязън. — Какво ти е направил?
            — Ами — рече Джеймс така, сякаш обмисля въпроса, — дразни ме по-скоро това, че изобщо съществува, нали се сещаш…
            Мнозина от учениците наоколо, включително Сириус и Опаш, се засмяха, но не и Лупин, който продължи да гледа в учебника, нито Лили.
            — Много смешно, няма що! — подметна тя ледено. — Ти, Потър, си нагъл самохвалко. Остави го на мира.
            — Ще го оставя, ако излезеш с мен, Евънс — побърза да каже Джеймс. — Хайде… излез с мен и никога повече няма да докосна с пръчката нашия Свини.
            Зад него препречващата магия действаше все по-слабо. Снейп запълзя към падналата пръчка, като пътем плюеше сапунени мехури.
            — Няма и да те погледна, дори да трябва да избирам между теб и гигантската сепия — отговори Лили.
            — Нямаш късмет, Рог — каза весело Сириус и пак се извърна към Снейп. — ОЙ!
            Но твърде късно. Снейп беше насочил магическата пръчка право към Джеймс. Блесна светлина, отстрани върху лицето му зейна дълбока рана и потеклата от нея кръв напръска мантията му. Джеймс се обърна бързо: втора светкавица, и Снейп увисна с главата надолу във въздуха с мантия, смъкнала се чак до шията му, а отдолу се виждаха кльощави бледи крака и чифт сивеещи се гащи.
            Сред скупчените ученици се чуха доста одобрителни възгласи, а Сириус, Джеймс и Опаш се изсмяха.
            Гневното изражение на Лили поомекна за миг, но вместо да се усмихне, тя каза:
            — Пусни го!
            — Разбира се! — отвърна Джеймс и вдигна рязко пръчката.
            Снейп се свлече на смачкана купчина. Измъкна се някак от усуканата мантия и се изправи бързо с вдигната пръчка, но Сириус каза:
            — „Петрификус Тоталус.“
            Снейп пак коленичи, вдървен като дъска.
            — ОСТАВЕТЕ ГО НА МИРА! — кресна Лили.
            Сега и тя беше извадила магическата пръчка. Джеймс и Сириус я погледнаха предпазливо.
            — Ей, Евънс, не ме карай да ти правя заклинание — предупреди най-сериозно Джеймс.
            — Махни проклятието от него!
            Джеймс въздъхна тежко, после се извърна към Снейп и изрече контрапроклятието.
            — Готово — оповести той, а Снейп се изправи доста трудно. — Пак извади късмет, Свиниръс, че Евънс е тук…
            — Не съм опрял до помощта на някакъв противен мътнород.
            Лили примига.
            — Добре тогава — заяви тя невъзмутимо. — Занапред ще го имам предвид. И на твое място, Свиниръс, щях да си изпера гащите.
            — Извини се на Евънс! — ревна Джеймс и насочи застрашително пръчката към Снейп.
            — Не е нужно точно ти да го караш да се извинява — викна Лили, като се извърна рязко. — Същият гадняр си като него.
            — Моля? — кресна Джеймс. — НИКОГА не съм те наричал… знаеш как!
            — Постоянно си разрошваш косата, мислиш си, че е страхотно да изглеждаш така, сякаш току-що си слязъл от метлата, перчиш се с тъпия снич, разхождаш се по коридорите и правиш магии на всеки, който те е подразнил, просто защото го умееш… Направо се чудя как при тая твоя дебела глава метлата ти изобщо се вдига от земята. ГАДИ ми се от теб.
            Тя се обърна и се отдалечи бързо.
            — Евънс! — провикна се след нея Джеймс. — Ей, ЕВЪНС!
            Момичето обаче не се обърна.
            — Какво я прихваща? — възкликна Джеймс, като се престори не особено убедително, че изобщо не го вълнува.
            — Ако прочетем между редовете, приятелю, те мисли за надут пуяк — заяви Сириус.
            — Чудо голямо — тросна се вече вбесен Джеймс.
            Пак блесна светлина и Снейп отново увисна с главата надолу във въздуха.
            — Кой иска да види как ще смъкна гащите на Свини?
            Но Хари така и не разбра дали наистина го е направил. Над лакътя го сграбчи ръка, която го стисна като с клещи. Хари се свъси, обърна се да види кой го е хванал и се вцепени от ужас. Съгледа съвсем порасналия, вече възрастен Снейп, който, пребледнял от гняв, стоеше точно до него.
            — Забавляваш се, а?
            Хари усети как се вдига във въздуха. Летният ден се изпари, той заплава нагоре през леденостудената чернилка, Снейп още го стискаше здраво над лакътя. Сетне, сякаш се е преобърнал с главата надолу, се понесе шеметно, докато не усети под краката си каменния под в подземието и не застана отново до мислоема върху писалището на Снейп в сумрачния кабинет на учителя си по отвари.
            — И така — рече Снейп и стисна ръката на момчето толкова силно, че пръстите му започнаха да изтръпват. — И така… Потър, веселиш се, а?
            — Н… не — изпелтечи Хари и се помъчи да освободи ръката си.
            Беше наистина страшно: устните на Снейп трепереха, лицето му бе бяло като платно, той беше оголил зъби.
            — Баща ти е голям шегобиец, а? — подметна мъжът и разтресе Хари толкова силно, че очилата му се плъзнаха надолу по носа.
            — Аз… не съм…
            Снейп го блъсна с цялата си мощ. Хари се свлече тежко на пода в подземието.
            — Няма да казваш на никого какво си видял! — ревна Снейп.
            — Няма — отвърна момчето и се изправи възможно най-далеч от учителя. — Разбира се, че няма…
            — Махай се, махай се от очите ми, и повече да не си стъпил в този кабинет!
            Хари се стрелна към изхода, над главата му се пръсна стъкленица с мъртви хлебарки. Отвори рязко вратата, изхвърча в коридора и спря чак когато от Снейп го деляха три етажа. Облегна се задъхан на стената и разтърка насинената си ръка.
            Нямаше никакво желание да се връща толкова рано в кулата на „Грифиндор“, нито да казва на Рон и Хърмаяни какво е видял току-що. Чувстваше се ужасен и нещастен не защото му се бяха разкрещели и го бяха замерили със стъкленици, а защото сега вече знаеше какво е да те унижават пред погледите на всички, знаеше какво е изпитвал Снейп, докато бащата на Хари му се е присмивал, а ако се съди от видяното, Джеймс наистина е бил точно толкова арогантен, колкото Снейп винаги го е описвал.

            Глава двайсет и девета: Професионални консултации
            — Но защо вече не ходиш на уроци по оклумантика? — попита го смръщена Хърмаяни.
            — Казах ти — смънка Хари. — Снейп смята, че съм усвоил основното и мога да продължа и сам.
            — Значи не сънуваш странни сънища? — не му повярва тя.
            — Горе-долу — отговори, без да я поглежда.
            — Според мен Снейп не бива да спира, докато не си напълно сигурен, че имаш власт над тях — възмути се приятелката му. — Мисля, Хари, че трябва да отидеш пак при него и да помолиш…
            — Не — отсече решително Хари. — Не говори повече за това, Хърмаяни, чу ли?
            Беше първият ден от великденската ваканция и по свой обичай Хърмаяни още от сутринта не се занимаваше почти с нищо друго, освен да съставя за тримата график за преговора. Хари и Рон не се бяха възпротивили, така им беше по-лесно, отколкото да я разубеждават, пък и програмите можеха да се окажат полезни.
            Рон бе установил със свито сърце, че до изпитите остава само месец и половина.
            — Какво толкова се изненадваш? — попита Хърмаяни и се зае да почуква с магическата пръчка по всяко квадратче в графика на Рон, та то да блесне в различен цвят според предмета.
            — Не знам, доста неща се случиха — отвърна той.
            — Готово — връчи му Хърмаяни графика, — ако го спазваш, ще се справиш.
            Рон го погледна начумерен, после обаче се поободри.
            — Всяка седмица си ми отпуснала по една вечер почивка!
            — Това ти е за тренировките по куидич — обясни тя.
            Усмивката върху лицето на Рон помръкна.
            — И да тренираме, полза никаква — сподели той. — Тази година имаме шансове да спечелим шампионата точно толкова, колкото и татко да стане министър на магията.
            Хърмаяни си замълча, загледана в Хари, който се беше вторачил невиждащо в отсрещната стена на общата стая, докато Крукшанкс подръпваше с лапа ръката му, за да го почеше между ушите.
            — Какво има, Хари?
            — Моля? — попита той бързо. — А, нищо.
            Грабна „Теория на отбранителната магия“ и се направи, че търси нещо в показалеца. Крукшанкс го отписа като безнадежден случай и се скри под стола на Хърмаяни.
            — Днес видях Чо — поде плахо момичето. — И тя ми се стори много оклюмала… пак ли сте се скарали?
            — Как… о, да, скарахме се — потвърди Хари, доволен, че си е намерил оправдание.
            — Защо?
            — Заради приятелката й, оная порта Мариета — отвърна Хари.
            — Е, не те виня! — намеси се ядосан Рон и остави графика за преговора. — Ако не беше тя…
            Той се впусна в гневна тирада срещу Мариета Еджкъм и това беше добре дошло за Хари. Единственото, което трябваше да прави, бе всеки път, щом Рон си поеме дъх, да изглежда вбесен, да кима и да казва: „Да“ и „Точно така“, а съзнанието му беше свободно да потъне във все по-мрачен размисъл върху онова, което беше видял в мислоема.
            Имаше чувството, че споменът го яде отвътре. Беше толкова сигурен, че родителите му са били прекрасни хора, та с лекота беше отхвърлял злословията, които Снейп подмяташе за нрава на баща му. Нали хора като Хагрид и Сириус му бяха казвали, че баща му е бил прекрасен човек! („Е, погледни какъв е бил и Сириус — възрази заядливо гласче вътре в главата на Хари, — и той не е бил по-свестен!“) Да, веднъж наистина бе дочул професор Макгонъгол да разправя, че баща му и Сириус били най-големите размирници в училището, но тя ги беше описала като предшественици на близнаците Уизли, а Хари не си представяше Фред и Джордж да увесят някого с главата надолу само за да се позабавляват… освен ако не го мразят особено силно… може би Малфой или някой, който наистина си го е изпросил…
            Хари се опита да си докаже, че Снейп е заслужавал Джеймс да го мъчи така, но Лили беше попитала: „Какво ти е направил?“ А Джеймс беше отговорил: „… дразни ме по-скоро това, че изобщо съществува, нали се сещаш“. Нима Джеймс не беше започнал да се заяжда просто защото Сириус бе казал, че му е скучно? Хари си спомни как на площад „Гримолд“ Лупин бе споменал, че Дъмбълдор го е направил префект с надеждата той да повлияе добре на Джеймс и Сириус… а в мислоема и Лупин си беше седял и беше наблюдавал случващото се…
            Хари постоянно си повтаряше, че Лили се е намесила, че майка му е била благороден човек. Ала споменът за изражението върху лицето й, докато тя крещеше на Джеймс, всяваше у него не по-малък смут: Лили очевидно е мразела Джеймс и Хари просто не разбираше как така накрая са се оженили. Един-два пъти дори се запита дали Джеймс не я е принудил…
            През последните почти пет години той черпеше утеха и вдъхновение от мислите за баща си. Кажеше ли му някой, че прилича на Джеймс, Хари се преизпълваше с гордост. А сега… сега, само като се сетеше за него, се чувстваше вцепенен и нещастен.
            След великденската ваканция времето стана по-ветровито, по-ясно и топло, но заедно с останалите петокурсници и седмокурсници Хари не излизаше от замъка, беше хванат като в капан вътре, непрекъснато преговаряше и отскачаше само до библиотеката. Преструваше се, че лошото му настроение се дължи не на друго, а на наближаващите изпити, и никой не се съмняваше, защото на всичките му съученици в „Грифиндор“ им бе дошло до гуша да учат.
            — На теб говоря, Хари, не ме ли чуваш?
            — А?
            Той се обърна. При него на масата в библиотеката, където той седеше сам, беше дошла Джини Уизли, разрошена от вятъра. Беше късна неделна вечер, Хърмаяни се бе върнала в Грифиндорската кула да преговаря по древни руни, а Рон имаше тренировка по куидич.
            — О, здравей! — поздрави Хари и притегли учебниците към себе си. — Как така не си на тренировка?
            — Тренировката свърши — обясни Джини. — Наложи се Рон да заведе Джак Слоупър в болничното крило.
            — Защо?
            — И ние не сме сигурни, но май се е ударил сам с бухалката. — Тя въздъхна тежко. — Както и да е… преди малко се получи колет, току-що е минал през новата проверка на Ъмбридж…
            Момичето вдигна върху масата пакет, увит с амбалажна хартия, личеше, че е махана и после отново е сложена небрежно. Отгоре с червено мастило бе драснато: „Проверено и одобрено от великата инквизиторка на «Хогуортс»“.
            — Великденски яйца от мама — обясни Джини. — Има едно и за теб… заповядай.
            Подаде му прелестно шоколадово яйце, украсено отгоре с малки сничове от глазура, а вътре в него — поне така пишеше на етикета — имаше пакетче летящи лимонадени пчелички. Хари го погледа и за свой ужас усети, че на гърлото му засяда буца.
            — Добре ли си, Хари? — прошепна Джини.
            — Да, добре съм — отвърна той умърлушен.
            Буцата на гръкляна му беше болезнена. Той не разбираше как е възможно да се чувства така заради някакво великденско яйце.
            — Напоследък наистина изглеждаш потиснат — настоя Джини. — Знаеш ли, сигурна съм, че ако просто поговориш с Чо…
            — Не точно с Чо искам да говоря — сопна се момчето.
            — С кого тогава? — попита Джини.
            — Аз…
            Огледа се, за да се увери, че не ги подслушват. Мадам Пинс бе през няколко шкафа за книги и трупаше на купчинка учебници за Хана Абът, която гледаше стреснато.
            — Иска ми се да поговоря със Сириус — пророни Хари. — Но знам, че не мога.
            Махна обвивката на великденското си яйце не толкова защото му се ядеше, а за да си намери някаква работа, отчупи голямо парче и го сложи в устата си.
            — Е, щом ти се иска да поговориш със Сириус, все ще намерим начин — замислено каза Джини и също си взе малко от яйцето.
            — Как ще го намерим? — рече Хари без всякаква надежда. — Ъмбридж държи под наблюдение огньовете във всички камини и чете писмата ни.
            — Който е израсъл заедно с Фред и Джордж — отбеляза Джини, — започва да смята, че е възможно всичко, стига да си достатъчно смел.
            Хари я погледна. Дали от шоколада — Лупин винаги го беше съветвал след сблъсък с диментори да си хапва шоколад, — или просто защото най-после бе изрекъл на глас желанието, което го измъчваше от цяла седмица, но се почувства малко по-окуражен.
            — КАКВО ПРАВИТЕ ВИЕ ТУК?
            — Ох, ами сега! — прошепна Джини и скочи на крака. — Съвсем забравих…
            Мадам Пинс се нахвърли върху тях с изкривено от ярост съсухрено лице.
            — Шоколад в библиотеката! — изпищя тя. — Вън… вън… ВЪН!
            Замахна с магическата пръчка и ги заудря по главата, а те хукнаха, сподирени от разлетелите се учебници, чанта и мастилница на Хари.

            Сякаш за да се подчертае колко важни са предстоящите изпити, малко преди края на ваканцията по масите в кулата на „Грифиндор“ се появиха какви ли не брошури, дипляни и листовки за различни магьоснически поприща, а на дъската беше окачена поредната обява, която гласеше:

            ПРОФЕСИОНАЛНИ КОНСУЛТАЦИИ

            През първата седмица от третия срок петокурсниците да се явят на среща с ръководителя на своя дом, за да обсъдят на какво професионално поприще смятат да се посветят. По-долу е посочено времето на индивидуалните консултации.

            Хари погледна списъка и видя, че трябва да отиде в кабинета на професор Макгонъгол в понеделник в два и половина, което означаваше, че ще пропусне почти цялото пророкуване. Заедно с останалите петокурсници беше прекарал доста време от края на последната седмица от великденската ваканция в това да чете цялата информация за различните професии, която им бяха предоставили.
            — Не ми се става лечител — заяви Рон вечерта преди началото на срока. Беше се зачел в брошура с емблемата на „Свети Мънго“, кръстосани кост и магическа пръчка. — Тук пише, че на изпитите за ТРИТОН трябва да си изкарал поне „Н“ по отвари, билкология, трансфигурация, вълшебство и защита срещу Черните изкуства. Това значи… Олеле… тия не искат много, а?
            — Е, работата си е отговорна — каза разсеяно Хърмаяни. Изучаваше най-старателно брошура в яркорозово и оранжево със заглавието „МЕЧТАЕТЕ ЛИ ДА СЕ ПОСВЕТИТЕ НА ОТНОШЕНИЯТА С МЪГЪЛИТЕ?“ — Както гледам, не е нужна кой знае каква подготовка, за да поддържаш отношения с мъгълите, трябва да си взел само изпита за СОВА по мъгълознание: „Много по-важни са желанието, търпението и чувството ви за хумор“.
            — За да поддържаш отношения с вуйчо ми, ти трябва много повече от чувство за хумор — отбеляза свъсен Хари. — По-скоро чувство точно кога да се наведеш. — Беше преполовил брошурата за магьосническото банково дело. — Чуйте: „Искате ли да се посветите на вълнуваща професия с много пътешествия, приключения и солидни премии в злато за рисков труд? Тогава елате в магьосническата банка «Гринготс»! В момента набираме отменители на заклинания за свободните работни места в чужбина…“ Само че искат аритмантика… теб, Хърмаяни, сигурно ще те вземат!
            — Банковото дело не ме влече особено — отвърна небрежно Хърмаяни, която се бе зачела в „ПРИТЕЖАВАТЕ ЛИ КАЧЕСТВА, ЗА ДА ОБУЧАВАТЕ ТРОЛОВЕ ЗА ОХРАНИТЕЛИ?“.
            — Ей! — възкликна някой в ухото на Хари. Той се обърна и видя, че са дошли близнаците. — Джини ни каза за теб — рече Фред, опъна крака върху масата отпред и доста от брошурите за свободни места в Министерството на магията изпопадаха на пода. — Искал си да говориш със Сириус.
            — Какво? — ахна Хърмаяни и застина, както се беше пресегнала да вземе „НАПРАВЕТЕ ШЕМЕТНА КАРИЕРА В ОТДЕЛ «МАГИЧЕСКИ ЗЛОПОЛУКИ И БЕДСТВИЯ»“.
            — Да… — потвърди уж нехайно Хари. — Да, иска ми се да…
            — Не ставай за смях — прекъсна го Хърмаяни, като се изправи и го погледна така, сякаш не може да повярва на очите си. — Ъмбридж тършува из огньовете в камините и обискира всички сови!
            — Е, все ще намерим начин да я надхитрим — усмихна се Джордж и се протегна. — Просто трябва да отклоним вниманието. Вероятно сте забелязали, че през великденската ваканция имаше затишие на фронта на лудориите.
            — Запитахме се какъв е смисълът да нарушаваме почивката на хората? — продължи Фред. — И си отговорихме: никакъв. Пък и щяхме да попречим, разбира се, на преговора, а това е последното, което искаме.
            Той кимна благоговейно на Хърмаяни. Тя бе удивена от такава загриженост.
            — Но от утре продължаваме, както обикновено, защото бизнесът си е бизнес — допълни живо Фред. — А щом ще предизвикваме суматоха, защо да не го направим така, че Хари да си поприказва със Сириус?
            — Въпреки това — поде Хърмаяни така, сякаш обясняваше нещо пределно просто на пределно глупав човек, — дори и да отклоните вниманието, как ще може Хари да разговаря с него?
            — От кабинета на Ъмбридж — прошепна Хари.
            Обмисляше го вече от половин месец и не виждаше друго решение. Самата Ъмбридж му беше казала, че единствено огънят в нейната камина не е под наблюдение.
            — Ти… да не си… полудял? — изрече сподавено Хърмаяни.
            Рон беше свалил брошурата за търговия с култивирани плесени и гъби и следеше внимателно разговора.
            — Мисля, че не — сви рамене Хари.
            — И как изобщо ще проникнеш вътре?
            Хари беше подготвен за въпроса.
            — С ножа от Сириус — отвърна той.
            — Моля?
            — Като бяхме в четвърти курс, Сириус ми подари за Коледа нож, който отваря всяка ключалка — обясни момчето. — Дори Ъмбридж да е омагьосала вратата и „Алохомора“ да не й действа, а тя със сигурност го е направила…
            — Ти какво мислиш? — обърна се Хърмаяни към Рон и Хари неизбежно се сети за госпожа Уизли, която по време на първата му вечеря в къщата на площад „Гримолд“ беше потърсила подкрепа от мъжа си.
            — Не знам — рече Рон, стреснат, че му искат мнението. — Щом Хари желае да го направи, нека реши сам.
            — Отговор, достоен за истински приятел и за един Уизли — похвали го Фред и го потупа силно по гърба. — Добре тогава. Мислим да го осъществим утре, веднага след часовете, ефектът ще бъде най-голям, когато всички са по коридорите… ще бъде някъде в източното крило, Хари, за да прилъжем Ъмбридж по-далеч от кабинета й… смятам, че можем да ти осигурим колко… двайсет минути? — попита той, като се извърна към Джордж.
            — Лесна работа! — възкликна другият близнак.
            — Как ще отклоните вниманието? — полюбопитства Рон.
            — Ще видиш, братле — отговори Фред и двамата с Джордж отново се изправиха. — Но само ако утре към пет отидеш в коридора на Грегъри Подмазвача.


            На другата заран Хари се събуди много рано, чувстваше се притеснен почти както сутринта преди заседанието в Министерството на магията. Плашеше го не само мисълта, че ще проникне с взлом в кабинета на Ъмбридж и ще използва огъня в камината й, за да разговаря със Сириус, макар че и това не беше никак малко. Този ден обаче щеше и да се окаже в непосредствена близост със Снейп за пръв път, откакто той го беше изхвърлил от кабинета си.
            Полежа, умислен за деня, който му предстои, после стана много тихо и отиде на пръсти при прозореца до леглото на Невил, утринта наистина бе великолепна. Небето беше ясно, млечносиньо, забулено в омара. Точно отпред Хари зърна извисилия се бук, под който някога баща му беше тормозил Снейп. И той не знаеше какво ще му каже Сириус, за да оправдае видяното в мислоема, но му се искаше отчаяно да чуе и неговия разказ за случилото се и да разбере дали е имало някакви смекчаващи обстоятелства, някакво оправдание за начина, по който се е държал баща му…
            Нещо привлече вниманието му: движение в края на Забранената гора. Хари присви очи срещу слънцето и забеляза Хагрид, който излизаше измежду дърветата. Като че ли накуцваше. Отправи се с несигурна стъпка към вратата на колибата и се скри вътре. Няколко минути Хари не сваляше очи от нея. Хагрид не се показа отново, но от комина се заизвива дим, значи не бе ранен чак толкова тежко, щом можеше да стъкми огън.
            Хари се дръпна от прозореца, върна се при куфара и започна да се облича.
            Предстоеше му да проникне с взлом в кабинета на Ъмбридж и не се надяваше денят да бъде спокоен, но не бе и очаквал Хърмаяни непрекъснато да се опитва да го убеди да се откаже от това, което беше намислил да направи в пет следобед. В часа по история на магията при професор Бинс тя за пръв път беше разсеяна почти колкото двамата си приятели и непрекъснато шепнеше на Хари. Заля го с цял порой съвети, на които той се опита с всички сили да не обръща внимание.
            — Ако те залови вътре, не само ще те изключи, но и ще се досети, че си говориш със Смърки, и този път очаквам да те накара да изпиеш насила веритасерум и да отговаряш на въпросите й…
            — Хърмаяни — възмути се полугласно Рон, — ще престанеш ли най-после да даваш съвети на Хари? Ще слушаш ли Бинс, или ще се наложи сам да записвам?
            — Записвай и ти веднъж, нищо няма да ти стане.
            Когато отидоха в подземието, и Хари, и Рон не й говореха. Това изобщо не й попречи да се възползва от мълчанието им, за да ги затрупа с лавина от какви ли не страховити предупреждения, изречени тихо, с яростно съскане, заради което Шеймъс изгуби цели пет минути да проверява дали котелът му не се е продънил.
            През това време Снейп явно бе решил да се държи така, сякаш Хари е невидим. Той, разбира се, бе свикнал с подобна тактика, една от любимите на вуйчо Върнън, и, общо взето, беше признателен, че не му се е стоварило нещо по-неприятно. В сравнение със заяждането и жлъчните подмятания на Снейп, които обикновено трябваше да търпи, новият подход всъщност му се стори по-добър и той с радост установи, че оставен на спокойствие, е успял лесно да забърка отвара за сила. В края на часа отсипа малко в стъкленица, запуши я и я занесе за оценка при катедрата на Снейп, като се надяваше най-после и той да изкара едно „Н“.
            Тъкмо се обърна, когато чу звук от строшено стъкло. Малфой се изкиска доволно. Хари се извъртя рязко. Стъкленицата с отварата лежеше на парчета върху пода, а Снейп го гледаше злорадо.
            — Виж ти! — рече много тихо. — Пак нула, Потър.
            Хари беше вбесен, не му се говореше. Върна се при котела с намерението да напълни друга стъкленица и да поиска от Снейп да му пише оценка, но за свой ужас видя, че от отварата му не е останала и следа.
            — Извинявай! — рече Хърмаяни, като затули уста с длани. — Страшно съжалявам, наистина, Хари. Мислех, че си приключил, и почистих!
            Той не намери сили да отвърне. След звънеца побърза да излезе от подземието, без да поглежда назад, и на обяд се постара да си намери място между Невил и Шеймъс, да не би Хърмаяни да почне пак да го убеждава да не използва кабинета на Ъмбридж.
            Когато отиде на пророкуване, беше толкова сърдит, че съвсем бе забравил за часа, определен му за професионалната консултация при професор Макгонъгол, и се сети чак когато Рон го попита защо не е в кабинета й. Изхвърча обратно по стълбите и останал без дъх, се качи горе само с няколко минути закъснение.
            — Извинявайте, госпожо — рече запъхтян и затвори вратата. — Забравих.
            — Нищо, Потър — побърза да каже тя, но докато го изричаше, някой изсумтя от ъгъла.
            Хари се обърна. Там седеше професор Ъмбридж с тефтер върху коленете, с шалче на точки около врата и с ужасна самодоволна усмивка върху лицето.
            — Седни, Потър — отсече професор Макгонъгол.
            Ръцете й трепереха едва доловимо, докато тя прехвърляше брошурите, с които бе отрупано писалището.
            Хари седна с гръб към Ъмбридж и положи всички усилия да се престори, че не чува скрибуцането на перото й върху тефтера.
            — Е, Потър, сега трябва да обсъдим какво би искал да работиш и да ти помогна да решиш кои предмети да продължиш да изучаваш в шести и седми курс — поде професор Макгонъгол. — Замислял ли си се какво би желал да правиш, след като завършиш „Хогуортс“?
            — Ами… — провлече Хари.
            Установи, че драскането отзад го разсейва много.
            — Е? — подкани професор Макгонъгол.
            — Мислил съм да стана може би аврор — измънка Хари.
            — За това ти трябват много високи оценки — напомни учителката, като издърпа от купчината върху бюрото черна брошурка и я отвори. — Както гледам, искат да си взел най-малко пет изпита за ТРИТОН, при това с оценки, не по-ниски от „Надхвърлящ очакванията“. После трябва да се явиш на няколко изключително тежки изпита в служба „Аврори“, чрез които ще подложат на проверка характера и способностите ти. Това поприще е трудно, Потър, взимат само най-добрите. Не помня през последните три години да са одобрили някого.
            В този миг професор Ъмбридж се покашля съвсем леко, сякаш за да провери колко тихо може да го направи. Макгонъгол не й обърна внимание.
            — Сигурно искаш да разбереш кои предмети да запишеш — продължи тя малко по-високо от преди.
            — Да — потвърди Хари. — Вероятно защита срещу Черните изкуства?
            — Естествено — отсече тя. — Бих те посъветвала и…
            Професор Ъмбридж пак се изкашля, този път по-силно. Професор Макгонъгол затвори за миг очи, пак ги отвори и си продължи, като че ли не се е случило нищо.
            — Бих те посъветвала да запишеш и трансфигурация, на аврорите често им се налага по време на работа да се преобразяват и после отново да приемат предишния си вид. Длъжна съм още сега да те предупредя, Потър, че в часовете си за ТРИТОН не приемам ученици, получили на изпита за СОВА по-малко от „Надхвърлящ очакванията“. В момента средната ти оценка според мен е по-скоро „Приемлив“, ето защо се налага преди изпитите да поработиш усърдно, ако искаш да продължиш нататък. Освен това трябва да запишеш вълшебство, което винаги е от полза, и отвари. Да, Потър, отвари — допълни тя с нещо като най-бледа сянка на усмивка. — За аврорите е изключително важно да усвоят отровите и противоотровите. Трябва да те предупредя и че професор Снейп категорично отказва да взима ученици, получили на изпита за СОВА по-малко от „Изключителен“, така че…
            Професор Ъмбридж пак се закашля — доста по-силно.
            — Дали да не ви предложа хапче против кашлица, Долорес? — попита дръпнато Макгонъгол, без да я поглежда.
            — А, не, много благодаря — отказа Ъмбридж с престорения си смях, който Хари мразеше толкова много. — Само се питах, Минерва, дали мога да ви прекъсна за съвсем мъничко?
            — Както виждам, можете — процеди през стиснати зъби професор Макгонъгол.
            — Само се питах дали господин Потър _наистина_ притежава душевна нагласа за аврор — подметна мазно Ъмбридж.
            — Така ли! — рече високомерно другата жена. — Е, Потър — продължи тя, сякаш изобщо не са я прекъсвали, — ако наистина имаш такова желание, бих те посъветвала да се потрудиш повече по трансфигурация и отвари, там има какво да се желае. Виждам, че професор Флитуик ти е писал за последните две години между „Приемлив“ и „Надхвърлящ очакванията“, значи по вълшебство се представяш добре. Колкото до защитата срещу Черните изкуства, оценките ти като цяло са били високи, по-точно професор Лупин смяташе, че… Сигурна ли сте, Долорес, че не искате хапче против кашлица?
            — О, няма нужда, Минерва, благодаря — рече превзето професор Ъмбридж, която току-що се беше изкашляла най-силно досега. — Само се притеснявам, че може би нямате пред себе си последните оценки на Хари по защита срещу Черните изкуства. Сигурна съм, че пъхнах вътре бележка.
            — Какво, това тук ли? — попита с отвращение професор Макгонъгол, докато вадеше измежду листовете в папката на Хари парче розов пергамент. Погледна го с леко вдигнати вежди, после го върна мълком в папката. — Да, та както казвах, Потър, професор Лупин смяташе, че имаш подчертана дарба за предмета, а за един аврор очевидно…
            — Прочетохте ли бележката ми, Минерва? — попита професор Ъмбридж мазно, съвсем забравила да кашля.
            — Естествено, че съм я прочела — отвърна професор Макгонъгол през зъби, стиснати толкова силно, че думите прозвучаха малко приглушено.
            — В такъв случай недоумявам… боя се, че не разбирам как можете да вдъхвате на господин Потър напразни надежди, че…
            — Напразни надежди ли? — повтори професор Макгонъгол, която и този път отказа да се обърне към Ъмбридж. — На всички изпити по защита срещу Черните изкуства има високи оценки…
            — Ужасно съжалявам, Минерва, че се налага да ви противореча, но както ще видите от бележката ми, в моите часове Хари се представя много слабо…
            — Трябваше да се изразя по-ясно — заяви професор Макгонъгол и най-сетне погледна Ъмбридж право в очите. — Има високи оценки на всички изпити по защита срещу Черните изкуства, проведени от компетентен учител.
            Усмивката на професор Ъмбридж угасна внезапно като изгоряла електрическа крушка. Тя си седна на стола, обърна листа в тефтера и започна да пише ужасно бързо, а изпъкналите й очи замърдаха напред-назад. Професор Макгонъгол погледна отново Хари с издути тънки ноздри и блеснали очи.
            — Някакви въпроси, Потър?
            — Да — каза Хари. — Ако човек издържи достатъчно изпити за ТРИТОН, на каква проверка за характер и способности се явява в министерството?
            — Трябва да покажеш, че умееш да запазваш самообладание, когато си под напрежение, и така нататък — отговори професор Макгонъгол, — упоритост и всеотдайност, защото обучението за аврор продължава още три години, да не говорим за много добрите умения в приложната защита. Това означава, че и след като завършиш училище, пак има да усвояваш много и ако не си готов да…
            — Освен това ще установите — обади се отново Ъмбридж, сега вече гласът й беше много студен, — че министерството проверява и досиетата на кандидатите за аврори. Криминалните им досиета.
            — И ако не си готов и след „Хогуортс“ да се явяваш на още изпити, по-добре наистина си потърси друго…
            — А това означава, че момчето има шансове да стане аврор точно колкото и Дъмбълдор да се върне в училището.
            — Значи шансовете са големи — подхвърли професор Макгонъгол.
            — Потър няма чисто съдебно минало — провикна се Ъмбридж.
            — Потър беше оправдан по всички обвинения — възрази още по-високо Макгонъгол.
            Професор Ъмбридж се изправи. Беше толкова ниска, че нямаше особена разлика, но превзетото й лигаво държане беше изместено от необуздана ярост, от която широкото й увиснало лице стана странно зловещо.
            — Потър няма никакви шансове да стане аврор!
            Професор Макгонъгол също се изправи на крака и в нейния случай това бе много по-внушително. Тя се извиси над професор Ъмбридж.
            — Потър — подхвана с кънтящ глас, — аз ще ти помогна да станеш аврор, дори това да е последното, което ще направя! Ще се постарая да постигнеш нужните резултати, даже и да се наложи да те обучавам и нощем!
            — Министърът на магията за нищо на света няма да назначи Потър — повиши гневно глас Ъмбридж.
            — Когато Потър бъде готов да постъпи там, нищо чудно да има нов министър на магията — кресна професор Макгонъгол.
            — Аха! — изписка професор Ъмбридж и я засочи с дебел пръст. — Да! Да, да и да! Така си и знаех! Това искате, нали, Минерва Макгонъгол? Искате Албус Дъмбълдор да седне на стола на Корнелиус Фъдж! Въобразявате си, че ще заемете моето място: пръв заместник-министър и освен това директор на училището.
            — Вие бълнувате — отбеляза с невероятно презрение професор Макгонъгол. — Потър, професионалната ни консултация приключи.
            Хари метна чантата на рамо и побърза да излезе от кабинета — не смееше и да погледне професор Ъмбридж. Чак до края на коридора чуваше как двете продължават да си крещят.
            Когато по-късно следобед влезе в часа по защита срещу Черните изкуства, професор Ъмбридж още едва си поемаше въздух, сякаш току-що е участвала в надбягване.
            — Надявам се да си размислил и да не го правиш, Хари — прошепна Хърмаяни щом отвориха учебника на „Глава тридeсет и четвърта. Отказ от отмъщение и водене на преговори“. — Както гледам, Ъмбридж вече е в много лошо настроение…
            Ъмбридж постоянно стрелкаше със злобни погледи Хари, който беше навел глава и бе насочил замъглен поглед към „Теория на отбранителната магия“, макар че всъщност мислеше…
            Представяше си как ще реагира професор Макгонъгол, ако го заловяха, че е проникнал с взлом в кабинета на професор Ъмбридж броени часове след като заместник-директорката се бе застъпила за него… нищо не му пречеше просто да се върне в Грифиндорската кула и да се надява през лятната ваканция все да има случай да попита Сириус за сцената, на която бе станал свидетел в мислоема… нищо освен едно: при мисълта, че ще постъпи толкова благоразумно, се почувства така, сякаш в стомаха му тежи олово… също Фред и Джордж, които вече бяха подготвили своята диверсия за отклоняване на вниманието… а и ножът, подарък от Сириус, сега беше в ученическата му чанта заедно със старата мантия невидимка на баща му.
            Но нямаше как да избяга от факта, че ако го заловят…
            — Дъмбълдор се жертва, за да останеш в училището, Хари! — каза тихо Хърмаяни, като вдигна учебника, за да скрие лицето си от Ъмбридж. — И за какво, ако днес те изхвърлят!
            Хари можеше да се откаже от намеренията си и просто да свикне да живее със спомена за онова, което баща му е извършил онзи летен ден преди повече от двайсет години…
            После се сети какво му каза Сириус от огъня горе, в общата стая на „Грифиндор“…
            „Не приличаш чак толкова на баща си, колкото си мислех… Джеймс се забавляваше, ако му се налагаше да рискува…“
            Но дали още искаше да прилича на баща си?
            — Хари, не го прави, моля те, недей! — рече с измъчен глас Хърмаяни, когато звънецът би за междучасието.
            Той не отговори, не знаеше какво да прави.
            Рон явно бе решил нито да изказва мнение, нито да дава съвети. Не дръзваше и да погледне Хари, макар че когато Хърмаяни пак отвори уста в пореден опит да разубеди Хари, той рече тихо:
            — Хайде престани, чу ли? Може и сам да реши.
            Щом Хари излезе от класната стая, сърцето му започна да бие учестено. Беше стигнал средата на коридора, когато чу в далечината звуци — не можеше да бъде друго освен диверсия. Някъде горе екнаха писъци и крясъци, учениците, излизащи от класните стаи наоколо, спряха като заковани и погледнаха със страх тавана…
            Ъмбридж изхвърча от стаята толкова бързо, колкото й позволяваха късите крака. Извади магическата пръчка и се втурна в другата посока. Сега или никога.
            — Хари, недей! — замоли го пак Хърмаяни.
            Той обаче вече бе решил. Закрепи чантата на рамото си и се завтече, като лъкатушеше между учениците, които бързаха в обратната посока, към източното крило, за да видят каква е тази суматоха.
            Хари стигна до коридора, където беше кабинетът на Ъмбридж, и го завари безлюден. Шмугна се зад големи доспехи с шлем, който се завъртя със скърцане, за да го огледа. После отвори чантата, грабна ножа на Сириус и си метна мантията невидимка. Сетне се прокрадна бавно и предпазливо иззад доспехите и отиде по коридора при вратата на Ъмбридж.
            Пъхна в процепа острието на вълшебния нож и го прокара леко нагоре-надолу, сетне го издърпа. Чу се изщракване, вратата зейна. Момчето влезе вътре, побърза да затвори след себе си и се огледа.
            Не помръдваше нищо освен ужасните котета, които пак си палуваха по чиниите над конфискуваните метли.
            Хари смъкна мантията невидимка и след като отиде с широка крачка при камината, намери за секунди каквото търсеше: кутийка с блестяща летежна пудра.
            Коленичи с разтреперани ръце пред празната камина. Не го беше правил никога досега, но му се струваше, че знае как става. Вкара глава в камината, взе голяма щипка от пудрата и я поръси върху цепениците, старателно подредени пред него. Те веднага лумнаха в изумруденозелени пламъци.
            — Площад „Гримолд“ номер дванадесет — каза силно и ясно Хари.
            Беше едно от най-странните усещания, които някога бе изпитвал. И друг път, разбира се, бе пътувал с летежна пудра, тогава обаче цялото му тяло се бе въртяло из пламъците по мрежата от магьоснически огнища, която се разпростираше из цялата страна. Този път коленете му не помръднаха, останаха си върху студения под в кабинета на Ъмбридж и само главата му се понесе из изумрудения огън…
            Сетне, точно толкова внезапно, колкото и бе започнало, въртенето спря. Хари усети, че му се гади леко, имаше чувството, че си е омотал около главата изключително топъл шал. Отвори очи и установи, че гледа от огнището в кухнята към дългата дървена маса, където един мъж се бе зачел в парче пергамент.
            — Сириус!
            Мъжът скочи и започна да се озърта. Но беше не Сириус, а Лупин.
            — Хари! — възкликна смаян той. — Какво… какво се е случило, всичко наред ли е?
            — Да — потвърди момчето. — Просто се питах… прииска ми се да поговоря със Сириус.
            — Ще го повикам — изправи се Лупин, който още не се беше съвзел, — качи се горе да търси Крийчър, май пак се е скрил на тавана…
            И Хари видя как Лупин излиза забързано от кухнята. Сега нямаше какво друго да гледа освен стола и краката на масата. Запита се защо ли Сириус никога не е споменавал колко неудобно е да разговаряш от огъня: коленете му вече роптаеха измъчено от прекалено дългото притискане в твърдия каменен под в кабинета на Ъмбридж.
            След малко Лупин се върна заедно със Сириус, който го следваше по петите.
            — Какво има? — попита разтревожен кръстникът му, като махна от очите си дългата черна коса и приседна на пода пред огъня, за да е на едно равнище с Хари. Лупин също приклекна, изглеждаше доста угрижен. — Добре ли си? От помощ ли се нуждаеш?
            — Не — отвърна момчето, — не се нуждая от помощ… Просто исках да поговорим… за татко.
            Двамата се спогледаха силно учудени, ала Хари нямаше за кога да се чувства смутен и да се срамува. От секунда на секунда коленете го боляха все повече, а и откакто близнаците бяха започнали диверсията, сигурно вече бяха минали пет минути. Джордж му бе обещал само двадесет. Ето защо Хари веднага се впусна да разказва какво е видял в мислоема.
            След като приключи, и Сириус, и Лупин мълчаха известно време. После Лупин пророни тихо:
            — Не бива, Хари, да си правиш изводи за баща си от онова, което си видял. Бил е едва на петнадесет…
            — И аз съм на петнадесет! — напомни разпалено момчето.
            — Виж какво, Хари — поде Сириус предразполагащо, — Джеймс и Снейп се намразиха още от мига, в който се видяха за пръв път, понякога се случва, разбираш, нали? Според мен Джеймс олицетворяваше всичко, каквото Снейп мечтаеше да бъде: другите го обичаха, беше добър в куидича… беше добър в почти всичко. А Снейп си беше дребосък, особняк, беше се вманиачил по Черните изкуства, докато Джеймс, какъвто и да ти се е сторил, открай време е ненавиждал Черните изкуства.
            — Да — рече Хари, — но нападна Снейп ей така, без нищо, само защото… ами защото ти каза, че ти е скучно — довърши той с глас, в който се долавяше извинение.
            — Не се гордея с това — рече бързо Сириус.
            Лупин го погледна с крайчеца на окото и каза:
            — Разбери, Хари, с каквото и да се заемеха, баща ти и Сириус бяха най-добрите в училището, всички ги смятаха за страхотни… дори и понякога да се увличаха…
            — Искаш да кажеш, ако понякога сме се държали като гадняри — поправи го Сириус.
            Лупин се усмихна.
            — Той непрекъснато си разрошваше косата — рече с мъка в гласа Хари.
            Сириус и Лупин се засмяха.
            — Бях забравил — въздъхна с обич Сириус.
            — Играеше ли си със снича? — попита нетърпеливо Лупин.
            — Да — потвърди Хари и погледна неразбиращо двамата мъже, които, грейнали, се бяха отдали на спомените. — Ами… стори ми се голям празноглавец.
            — Разбира се, че си беше празноглавец! — възкликна ободрително Сириус. — Всички бяхме празноглавци! Е… Лун не чак в такава степен, той беше по-нормален — призна справедливо и погледна Лупин.
            Той обаче поклати глава.
            — Казвал ли съм Ви някога да не закачате Снейп? — попита. — Събирал ли съм някога смелост да Ви заявя в очите, че сте смахнати?
            — Не, но понякога ни караше да се срамуваме от себе си… И то ни стигаше… — възрази приятелят му.
            — Освен това — продължи вироглаво Хари, защото беше решил, веднъж дошъл, да си каже всичко, което му тежи, — все поглеждаше към момичетата край езерото с надеждата, че го наблюдават!
            — Е, вършеше глупости винаги когато Лили беше наблизо — сви рамене Сириус, — зърнеше ли я, и не можеше да се сдържи, почваше да се перчи.
            — Как изобщо са се оженили? — попита умърлушен Хари. — Тя го е мразела!
            — А, не, не го мразеше — заяви Сириус.
            — Започна да излиза с него в седми курс — поясни Лупин.
            — След като Джеймс взе да поумнява — рече приятелят му.
            — И престана да омагьосва всеки срещнат само за да се позабавлява — допълни вторият мъж.
            — Дори Снейп ли? — попита Хари.
            — Е, Снейп си беше по-особен случай — проточи Лупин. — Не пропускаше възможност да направи на Джеймс проклятие, едва ли очакваш той да се е примирил току-така.
            — И мама нямаше нищо против?
            — Да ти призная, тя обикновено не знаеше — отговори кръстникът му. — Джеймс не е водил и Снейп на срещите си с Лили и не му е правил магии направо пред очите й. — Той се свъси срещу момчето, което още не изглеждаше особено убедено. — Виж какво — продължи Сириус, — баща ти беше най-верният приятел, когото някога съм имал, беше прекрасен човек. На петнадесет години мнозина са празноглавци. Той го надрасна.
            — Добре — промълви тъжно Хари. — Не съм и допускал, че някога ще ми бъде мъчно за Снейп.
            — Понеже стана дума — намеси се пак Лупин и между веждите му се вряза лека бръчица, — как реагира Снейп, когато разбра, че си видял всичко това?
            — Каза, че никога повече няма да ми преподава оклумантика — отвърна безразлично момчето, — не че съм особено разочаро…
            — КАКВО? — изкрещя Сириус, при което Хари подскочи и се нагълта с пепел.
            — Сериозно ли говориш? — побърза да попита и Лупин. — Престанал е да ти дава уроци?
            — Да — потвърди Хари, изненадан от прекалено бурната им според него реакция. — Но аз нямам нищо против, все едно ми е, дори, да ви призная, ми поолекна, че…
            — Идвам да поговоря със Снейп! — заяви решително Сириус и дори понечи да стане, но Лупин го дръпна долу.
            — Ако някой ще ходи да говори със Снейп, това ще бъда аз! — отсече твърдо той. — Но първо ти, Хари, ще идеш при него и ще му кажеш в никакъв случай да не прекъсва уроците… ако Дъмбълдор научи…
            — Не мога да му го кажа, той ще ме убие! — разгневи се Хари. — Да бяхте го видели как изглеждаше, когато излязохме от мислоема!
            — Хари, няма по-важно от това да усвоиш оклумантиката! — прекъсна го строго Лупин. — Разбра ли? Няма!
            — Добре, добре — рече доста разстроено момчето, което в същото време беше и раздразнено. — Ще… ще опитам да му кажа… но със сигурност…
            Замълча. Беше чул в далечината стъпки.
            — Крийчър ли слиза?
            — Не — каза Сириус и погледна през рамо. — Вероятно е някой в твоя край.
            Сърцето на Хари прескочи няколко удара.
            — По-добре да тръгвам! — рече забързано и се дръпна от огъня в камината на площад „Гримолд“.
            За миг главата му като че се завъртя на раменете, после си застана на мястото, а Хари се озова на колене пред огъня на Ъмбридж и загледа как изумрудените пламъци потрепват, преди да угаснат.
            — Бързо, бързо! — чу как някой хрипти точно пред кабинета. — А, оставила е отворено…
            Хари се спусна да вземе мантията невидимка и тъкмо се загърна с нея, когато в кабинета нахълта Филч. Изглеждаше страшно въодушевен, говореше си трескаво, докато прекосяваше кабинета, после издърпа едно от чекмеджетата в писалището на Ъмбридж и затършува из книжата вътре.
            — Разрешително за бой с камшик… Разрешително за бой с камшик… Най-после ми позволиха… а ония си го заслужават от години…
            Извади пергаментов лист, целуна го и след като го притисна до гърдите си, затътрузи крака към вратата.
            Хари скочи, увери се, че чантата е у него и мантията невидимка го покрива изцяло, после отвори рязко вратата и се завтече след Филч. Никога досега не го беше виждал да куцука толкова бързо.
            На междинната площадка под кабинета на Ъмбридж Хари реши, че вече е безопасно да стане отново видим. Свали мантията невидимка, прибра я в чантата и забърза нататък. Откъм Входната зала долитаха викове, цареше суматоха. Момчето се втурна надолу по мраморното стълбище и завари почти цялото училище събрано.
            Беше точно както вечерта, когато бе уволнена Трелони. Учениците бяха застанали на широк обръч покрай стените (някои, както забеляза Хари, бяха покрити с вещество, което приличаше много на смрадлив сок), в навалицата имаше и учители, и духове бродници. Сред зяпачите се открояваха членовете на Отряда за бързо реагиране, неописуемо доволни от себе си, и Пийвс, който се носеше над главите на всички и гледаше отгоре Фред и Джордж, застанали насред помещението с несъмнения вид на хора, които току-що са били спипани на местопрестъплението.
            — И така! — викна победоносно Ъмбридж. Хари забеляза, че тя стои само няколко стъпала пред него и отново гледа надолу към плячката си. — И така… смятате, че е много забавно да превърнете училищния коридор в мочурище, а?
            — Ами да, доста забавно си е — заяви Фред и я изгледа без следа от страх.
            Филч се провря по-близо до Ъмбридж, още малко, и щеше да се разплаче от щастие.
            — Нося формуляра, госпожо директорке — изсумтя той пресипнало и размаха парчето пергамент, което Хари току-що го бе видял да взима от писалището на Ъмбридж. — Нося формуляра, приготвил съм камшиците… о, нека го направя още сега…
            — Чудесно, Аргус — рече Ъмбридж. — Сега вие двамата — продължи тя и прониза с поглед Фред и Джордж — ще разберете какво става със злосторниците в моето училище.
            — Знаете ли, аз пък мисля, че няма да разберем — подметна Фред. Извърна се към своя близнак. — Според мен, Джордж, вече сме надраснали училищното образование.
            — Да, и аз съм на същото мнение — отвърна безгрижно Джордж.
            — Крайно време е да проверим дарбите си в истинския живот, какво ще кажеш? — попита Фред.
            — Определено — отговори брат му.
            И още преди Ъмбридж да е изрекла и дума, двамата вдигнаха магическите пръчки и казаха едновременно:
            — „Акцио метли!“
            Хари чу някъде в далечината силен трясък. Погледна наляво и се сниши тъкмо навреме. Метлите на Фред и Джордж — едната още влачеше тежката верига, катинара и металната халка, с които Ъмбридж ги бе приковала за стената, — се носеха с пълна пара по коридора към притежателите си: завиха наляво, спуснаха се шеметно надолу по стълбището и се заковаха рязко пред близнаците, а веригата издрънча силно по каменния под.
            — Няма да ви казваме „довиждане“ защото няма да се виждаме — рече Фред на професор Ъмбридж и преметна крак над метлата.
            — И не си правете труда да ни пишете — добави Джордж, след което също яхна метлата.
            Фред погледна насъбралите се ученици — притихналото ококорено множество.
            — Ако някой реши да си купи преносимо блато като това, което демонстрирахме горе, заповядайте на „Диагон-али“ номер деветдесет и три, в „Магийките шегобийки на братя Уизли“ — оповести той на висок глас. — Новият ни магазин!
            — Специални отстъпки за ученици от „Хогуортс“, заклели се да използват изделията ни, за да се отърват от тоя дърт прилеп — допълни Джордж и посочи професор Ъмбридж.
            — СПРЕТЕ ГИ! — изпищя тя, но твърде късно.
            Членовете на Отряда за бързо реагиране обкръжиха двамата близнаци, те обаче се оттласнаха от пода и се извисиха на четири-пет метра заедно с металната халка, която се полюшваше застрашително отдолу. Фред погледна към другия край на залата, където полтъргайстът се носеше над тълпата.
            — Разкажи й играта вместо нас, Пийвс.
            Никога дотогава Хари не беше виждал Пийвс да се подчинява на заповед на ученик, сега обаче полтъргайстът махна с рязко движение шапката си на камбанки и изкозирува точно когато под бурните ръкопляскания на множеството долу Фред и Джордж завиха с метлите и се понесоха устремно през отворената входна врата към великолепния залез.

            Глава тридесета: Гроп
            През следващите няколко дни разказът за полета на Фред и Джордж към свободата се предаваше толкова често от уста на уста, че според Хари много скоро щеше да се превърне в една от легендите на „Хогуортс“: след седмица дори свидетелите на случилото се бяха почти убедени, че са видели как, преди да изхвърчат през вратата, близнаците са пикирали с метлите над Ъмбридж и са я обстрелвали с торови бомбички. Непосредствено след заминаването им мнозина споделяха, че смятали да последват техния пример. Хари често чуваше как един или друг ученик заявява: „Да си призная, има дни, когато ми иде да се метна на метлата и да се махна от това място“, или: „Още един час като този и ще взема да направя като Уизли.“
            Фред и Джордж се бяха постарали никой да не ги забрави бързо. Като начало, не бяха оставили указания как да се премахне мочурището, заляло коридора на петия етаж в източното крило. Ъмбридж и Филч бяха забелязани да опитват различни начини да го пресушат, но все безуспешно. Накрая районът беше отцепен, а на Филч, който поскърцваше яростно със зъби, му беше възложена задачата да прекарва с плоскодънна лодка учениците до класните стаи. Хари беше сигурен, че учители като Макгонъгол и Флитуик могат да премахнат за миг блатото, но както и в случая с „Щурия огън и тътен на братя Уизли“, явно предпочитаха да гледат как Ъмбридж се мъчи самичка.
            Освен това върху вратата в кабинета на Ъмбридж зееха две големи дупки във формата на метли, през които чистометките на Фред и Джордж бяха профучали, за да отидат при господарите си. Филч смени вратата и премести „Светкавицата“ на Хари в подземието, където, ако се вярва на мълвата, Ъмбридж сложила да я пази въоръжен до зъби трол. Ала неприятностите на новата директорка далеч не приключиха с това.
            Вдъхновени от постъпката на Фред и Джордж, доста ученици се опитваха да заемат току-що овакантените места на главни размирници. Въпреки новата врата някой бе успял да подхвърли в кабинета на Ъмбридж душко с издължена космата муцунка, който тутакси преобърна всичко с краката нагоре в търсене на лъскави предмети, скочи срещу Ъмбридж, когато тя влезе вътре, и се опита да й свали с гризане пръстените от дебелите пръсти. По коридорите толкова често избухваха торови бомбички и вонливи сачми, че сред учениците се появи нова мода: преди да излязат в междучасие, сами си правеха магия за балоноглавие, за да си набавят чист въздух, макар и да изглеждаха доста необичайно, сякаш са си надянали на главите преобърнати аквариуми за златни рибки.
            Филч обикаляше коридорите с камшик в ръце и дебнеше да хване някой провинил се, те обаче бяха толкова много, че пазачът не знаеше накъде да се обърне. Отрядът за бързо реагиране се опитваше да му помогне, но членовете му постоянно биваха сполитани от странни неща. Уорингтън от слидеринския отбор по куидич се яви в болничното крило с ужасно кожно заболяване, от което изглеждаше така, сякаш по него са полепнали царевични пръчици, а за радост на Хърмаяни на другия ден Панси Паркинсън пък пропусна всички часове, защото й бяха поникнали еленови рога.
            Междувременно се разбра, че преди да напуснат „Хогуортс“, Фред и Джордж са успели да пласират доста от своите „Кутийки с лъготийки“. Беше достатъчно Ъмбридж да влезе в класната стая, та учениците вътре да започнат да припадат, да повръщат, да вдигат опасно висока температура или от двете им ноздри да руква кръв. Тя крещеше от яд и отчаяние и се опитваше да открие източника на загадъчните симптоми, учениците обаче й повтаряха вироглаво, че страдали от „ъмбриджинит“. След като наказа последователно цели четири класа, но не успя да разкрие тайната, тя се видя принудена да отстъпи и да разрешава на окървавените, замаяни, потни и повръщащи ученици да напускат на цели тумби стаята.
            Ала дори онези, които прибягваха до лъготийките, не можеха да се мерят с повелителя на хаоса Пийвс, който очевидно бе взел много присърце прощалните думи на Фред. Той се носеше с налудничав кикот из училището, преобръщаше маси, изскачаше изневиделица от черните дъски, събаряше статуи и вази и на два пъти затвори Госпожа Норис в едни рицарски доспехи, откъдето тя заврещя оглушително и беше спасена от разярения пазач. Полтъргайстът трошеше фенерите, духаше свещите, мяташе запалени факли над главите на пищящите ученици, буташе наредените на спретнати купчинки пергаменти в огъня или през прозорците. Веднъж дори пусна всички кранчета в тоалетните и наводни втория етаж, после по време на закуска метна цяла торба тарантули в средата на Голямата зала, а ако решеше да си отдъхне, с часове се рееше подир Ъмбридж и щом тя кажеше нещо, я обсипваше с шумни подигравки.
            Ако не се брои Филч, никой от персонала не се и помръдваше да й помогне. Една седмица след заминаването на Фред и Джордж Хари дори видя с очите си как професор Макгонъгол минава точно покрай Пийвс, който решително разхлабваше кристалния полилей, и бе готов да се закълне как я е чул да обяснява с ъгълчето на устата на полтъргайста:
            — Развинтва се в обратната посока.
            Освен това Монтагю още не се бе възстановил от пребиваването си в тоалетната. Беше си все така зашеметен и объркан и един вторник сутринта родителите му бяха забелязани да крачат по алеята към входа, страшно ядосани.
            — Дали да не кажем? — рече притеснена Хърмаяни и долепи буза до прозореца в кабинета по вълшебство, за да види как господин и госпожа Монтагю влизат вътре. — Какво му се е случило, де. Може би това ще помогне на Мадам Помфри да го изцери?
            — И дума да не става, сам ще се оправи — отсече безразлично Рон.
            — Пък и допълнителни неприятности за Ъмбридж, нали? — отбеляза злорадо Хари.
            Двамата с Рон чукнаха с магическите пръчки чашите за чай, които трябваше да омагьосат. На чашата на Хари й поникнаха четири съвсем къси крачка, които не достигнаха чина и замърдаха безпомощно във въздуха. На чашата на Рон й пораснаха четири много тънки клечести крака и едвам я задържаха над чина. Потрепериха, потрепериха и се подкосиха, а съдинката се счупи на две.
            — „Репаро“ — побърза да извика Хърмаяни и с един замах на пръчката залепи чашата на Рон. — Добре, но ако Монтагю е получил трайни увреждания?
            — Чудо голямо — подразни се Рон, а чашата му пак се изправи като пияна, с тресящи се колене. — Да не се е опитвал да отнема точки на „Грифиндор“! Ако искаш да се притесняваш за нещо, Хърмаяни, притеснявай се за мен!
            — За теб ли? — попита тя, като хвана своята чаша, чиито четири здрави крачета на сини шарки припкаха весело по чина, и отново я сложи пред себе си. — Защо да се притеснявам за теб?
            — Ще загазя не на шега, когато следващото писмо на мама мине през проверката на Ъмбридж — отвърна той горчиво и хвана чашата, докато хилавите й крачета се мъчеха да задържат тежестта. — Няма да се изненадам и ако ми прати поредното конско.
            — Но…
            — Ще видиш, аз ще изляза виновен, че Фред и Джордж са напуснали училището — продължи начумерено момчето. — Мама ще каже, че е трябвало да ги вразумя, може би да се вкопча в края на метлите и да увисна на тях… да, аз ще изляза виновен.
            — Ако майка ти наистина обвини теб, ще бъде много несправедливо, ти не можеше да сториш нищо! Но съм сигурна, че няма да го направи, защото ако наистина са отворили магазин на „Диагон-али“, значи са го обмисляли цяла вечност.
            — Да, но това вече е друг въпрос… как така са наели магазин? — възкликна Рон и удари с магическата пръчка чашата за чай толкова силно, че краката й отново се подкосиха и тя се загърчи пред него. — Хич не е лесно. Само за наема на „Диагон-али“ им трябва цяла торба галеони. Мама ще попита какво са правили, за да се сдобият с толкова злато.
            — Да, и на мен ми хрумна това — отбеляза Хърмаяни и остави чашата си да припка в кръгче около чашата на Хари, чиито дебели къси крака още не можеха да достигнат чина. — Чудех се дали Мъндънгус не ги е убедил да му пласират крадената стока или нещо друго?
            — Не ги е убедил — намеси се лаконично Хари.
            — А ти откъде знаеш? — попитаха в един глас Рон и Хърмаяни.
            — Ами знам… — Той се подвоуми, но явно най-после бе дошъл мигът на истината. Нямаше смисъл да мълчи и занапред, ако с това излагаше Фред и Джордж на опасността всички да ги мислят за престъпници. — Знам, защото взеха златото от мен. Дадох им всичко, което спечелих през юни от Тримагическия турнир.
            Настъпи смаяно мълчание, след това чаената чаша на Хърмаяни притича до ръба на чина, тупна на пода и се счупи.
            — О, Хари, не си го направил! — рече тя.
            — Да, направих го — настоя Хари, вече разбунтуван. — И не съжалявам. Златото не ми трябваше, а близнаците са родени да въртят шегобийница.
            — Но това е страхотно! — викна развълнуван Рон. — Ти си виновен, Хари… мама не може да обвини мен! Мога ли да й кажа?
            — Да, по-добре й кажи — съгласи се умърлушен Хари, — особено ако и тя си мисли, че близнаците са продавали крадени котли.
            До края на часа Хърмаяни мълча, но Хари имаше прозорливото съмнение, че не след дълго самоналоженото й въздържание ще се пропука. И се оказа прав: веднага щом излязоха за междучасието от замъка и застанаха на мъждивото майско слънце, тя се вторачи с блеснали очи в Хари и отвори решително уста.
            Той обаче я прекъсна още преди да е казала нещо.
            — Няма смисъл да ми опяваш, станалото станало — отсече момчето. — Фред и Джордж взеха златото и явно са изхарчили значителна част от него… не мога да си го получа обратно, а и не искам. Затова не си хаби гласа, Хърмаяни.
            — Изобщо нямах намерение да говоря за Фред и Джордж! — обиди се тя.
            Рон изсумтя невярващо и Хърмаяни го изгледа много злобно.
            — Наистина! — подвикна момичето ядно. — Всъщност щях да питам Хари кога ще отиде при Снейп и ще го помоли да продължат с уроците по оклумантика!
            Сърцето на Хари се сви. След като бяха изчерпали темата за зрелищното отлитане на Фред и Джордж, която определено бе погълнала доста часове, Рон и Хърмаяни бяха поискали да узнаят нещо за Сириус. Хари не им бе доверил защо всъщност е държал да говори с кръстника си и дълго умува какво да им каже. Накрая заяви, че Сириус настоява той да продължи уроците по оклумантика, което си беше самата истина. Оттогава съжаляваше горчиво: Хърмаяни отново и отново се връщаше на въпроса, и то когато Хари най-малко го очакваше.
            — Не ми казвай, че вече не сънуваш странни сънища — рече му и сега тя, — Рон ми спомена, че нощес си бълнувал.
            Хари стрелна приятеля си с гневен поглед. Той прояви благоприличието да си придаде засрамен вид.
            — Само няколко думи — смотолеви, сякаш се извиняваше. — Нещо като… „още малко нататък“.
            — Сънувах, че ви гледам как играете куидич — излъга най-безочливо Хари. — Опитвах се да те накарам да се протегнеш още малко, за да уловиш куофъла.
            Ушите на Рон почервеняха. Хари изпита отмъстително злорадство — изобщо не бе сънувал такова нещо.
            Предната нощ отново бе поел по коридора към отдел „Мистерии“. Беше прекосил кръглата стая, после и огласяното от механичен шум помещение с танцуващи светлини и накрая пак се беше озовал в стаята с вид на пещера, запълнена с рафтове, по които бяха наредени прашни стъклени кълба.
            Беше забързал право към редица деветдесет и седма, беше завил наляво и се беше затичал покрай нея… сигурно точно тогава бе изрекъл на глас това… „още малко нататък“… защото бе усетил, че съзнателното му „Аз“ се мъчи да се събуди… и преди да стигне края на редицата, пак се беше озовал в леглото и гледаше балдахина.
            — Стараеш се да затваряш съзнанието си, нали? — попита Хърмаяни и го стрелна със святкащите си очи. — И напредваш с оклумантиката?
            — Естествено — отвърна Хари така, все едно го е обидила с въпроса, но без да среща погледа й.
            Истината беше, че го гризеше остро любопитство какво ли е скрито в стаята, пълна с прашни сфери, и му се искаше много сънищата да продължат.
            За беда до изпитите оставаше по-малко от месец, всеки свободен миг бе посветен на преговора и съзнанието му беше задръстено с толкова много информация, че когато той си лягаше, му беше изключително трудно изобщо да заспи, а заспеше ли, пренапрегнатият му мозък почти всяка нощ му сервираше глупави сънища за изпитите. Хари подозираше и че сега част от съзнанието му — онази, която често говореше с гласа на Хърмаяни, — изпитва вина, задето се лута по коридора с черната врата в дъното, и се стреми да го събуди, преди той да е достигнал края на обиколката.
            — Знаеш ли — рече Рон с уши, все още пламнали до червено, — ако до мача на „Слидерин“ с „Хафълпаф“ Монтагю не се възстанови, може би имаме шанс да станем шампиони.
            — Май да — потвърди Хари, доволен, че са сменили темата.
            — Имаме една победа и една загуба… ако в събота „Слидерин“ падне от „Хафълпаф“…
            — Да, точно така — потвърди Хари, макар и да не беше съвсем наясно с какво се съгласява.
            Чо Чан току-що бе прекосила двора решително, без изобщо да погледне към него.

            Последният мач от тазгодишното първенство по куидич: „Грифиндор“ срещу „Рейвънклоу“, беше насрочен за края на последната седмица от май. „Хафълпаф“ бе успял, макар и много трудно, да бие „Слидерин“, но грифиндорци не смееха и да мечтаят за победа главно заради навика на Рон да пропуска много голове (въпреки че никой, разбира се, не му го натякваше). Той обаче явно бе намерил извор на оптимизъм.
            — Не мога да се представя по-зле от това, нали? — заяви мрачно пред Хари и Хърмаяни на закуска в деня на мача. — Нямам какво да губя.
            — Знаеш ли, мисля си, че сега, когато Фред и Джордж ги няма, Рон сигурно ще играе по-добре — сподели Хърмаяни с Хари, когато малко по-късно двамата вървяха заедно с развълнуваната тълпа към игрището. — Никога не са му вдъхнали увереност.
            Настигна ги Луна Лъвгуд, закрепила на главата си нещо, което приличаше на жив орел.
            — О, как можах да забравя! — възкликна Хърмаяни и загледа как орелът пляска с криле, докато Луна подминаваше най-невъзмутимо неколцина слидеринци, които я сочеха и се кикотеха. — Днес ще играе и Чо, нали?
            Хари, който не беше забравил, само изсумтя.
            Намериха си места чак на предпоследния ред на трибуните. Денят беше хубав и ясен, Рон не можеше и да си пожелае по-добро време и Хари усети, че напук на всичко се надява приятелят му да не даде основания на слидеринския хор да пее все по-силно „Уизли, ти си нашият цар!“.
            Както обикновено, мача щеше да коментира Лий Джордан, който след напускането на Фред и Джордж беше много посърнал. Когато отборите изхвърчаха на игрището, той обяви имената на играчите, но не така въодушевено, както друг път.
            — Брадли… Дейвис… Чан — съобщи Джордан и Хари усети как стомахът му изпълнява ако не задно салто, то плах скок назад, когато на терена излезе и Чо с нагъната от ветреца лъскава черна коса.
            И той вече не знаеше какво иска да се случи, знаеше само, че няма да издържи на още кавги. Докато се готвеха да възседнат метлите, тя започна да си бъбри оживено с Роджър Дейвис, но дори при тази гледка го жегна само лека ревност.
            — И така, те се понасят! — оповести Лий. — Дейвис веднага овладява куофъла, с куофъла е капитанът на „Рейвънклоу“ Дейвис, изплъзва се на Джонсън, после на Бел и Спинет… устремява се право към головите стълбове! Кани се да стреля… и… и… — Лий изруга много силно. — И бележи гол.
            Хари и Хърмаяни простенаха заедно с останалите грифиндорци. Както можеше да се очаква, за техен ужас слидеринците подхванаха от другата страна на трибуните:

            За пазач нямаш никакъв дар,
            все проспиваш куофъла стар…

            — Хари — каза пресипнало някой в ухото му. — Хърмаяни…
            Той се обърна и видя, че между седалките се подава огромното брадато лице на Хагрид. Явно се беше промушил покрай целия заден ред, защото първокурсниците и второкурсниците, край които току-що бе минал, изглеждаха някак стреснати и угнетени. Кой знае защо, Хагрид се бе свил одве, сякаш не искаше да го видят, макар че пак стърчеше най-малко с метър и половина над всички останали.
            — Слушайте — прошепна им, — ще дойдете ли с мен? Сега. Додето ’сички гледат мача.
            — Ъъъ… не може ли да почака, Хагрид? — попита Хари. — Докато мачът свърши?
            — Не — отсече Хагрид. — Не, Хари, трябвате ми сега… додето ’сички гледат в другата посока… моля те!
            От носа му покапваше кръв. И двете му очи бяха насинени. Откакто се беше върнал в училището, Хари не го беше виждал толкова отблизо. Хагрид изглеждаше направо сломен.
            — Разбира се — възкликна веднага той, — разбира се, че ще дойдем.
            Двамата с Хърмаяни тръгнаха да излизат и отприщиха голям ропот, понеже се наложи учениците да стават, за да им направят път. Хората от реда на Хагрид обаче и не гъкнаха, само се постараха да се смалят възможно най-много.
            — Много съм ви задължен и на двамата, наистина — рече Хагрид, щом излязоха при стълбите. Докато слизаха към моравата долу, непрекъснато се озърташе притеснено. — Дано само не ни забележи оная.
            — Ъмбридж ли? — попита Хари. — Няма, събрала е около себе си целия Отряд за бързо реагиране, не видя ли? Сигурно очаква неприятности на мача.
            — Е, толкоз по-добре — възкликна Хагрид и поспря да надникне иззад трибуните към моравата, за да се увери, че от игрището до колибата му няма никого. — Тъкмо ще разполагаме с повечко време.
            — Какво има, Хагрид? — попита Хърмаяни и го погледна угрижено, докато бързаха през тревата към края на Забранената гора.
            — Ъъъ… ще видиш ей сега — отговори той и надзърна през рамо, защото трибуните отзад ревнаха оглушително. — Я… дали някой не вкара гол?
            — Сигурно „Рейвънклоу“ — отсъди потиснат Хари.
            — Бива… бива… — каза разсеяно Хагрид.
            Трябваше да подтичват, за да не изостават от него, докато той бързаше през моравата и през две-три крачки се обръщаше. Когато стигнаха колибата, Хърмаяни неволно тръгна наляво, към входната врата. Хагрид обаче отиде право в сянката на дърветата в самия край на гората, където вдигна арбалета, облегнат на един ствол. Чак тогава забеляза, че Хари и Хърмаяни не са с него, и се обърна.
            — Отиваме ей там — кимна с чорлава глава зад себе си.
            — В гората ли? — смая се Хърмаяни.
            — Да — потвърди Хагрид. — Хайде, бързо, че ще ни видят.
            Хари и Хърмаяни се спогледаха, после се гмурнаха в прикритието на дърветата след Хагрид, който с арбалета на рамо вече вървеше с широка крачка далеч напред, в зеления здрач. Хари и Хърмаяни изтичаха, за да го настигнат.
            — Защо си въоръжен? — попита момчето.
            — За ’секи случай — сви той огромни рамене.
            — Онзи път, когато ни показа тестролите, не носеше арбалет — обади се плахо Хърмаяни.
            — Е, тогаз не влязохме толкоз навътре — обясни Хагрид. — А и то беше, преди Фирензи да напусне гората.
            — Какво значение има, че Фирензи го няма? — полюбопитства Хърмаяни.
            — Туй, че сега другите кентаври са ми ядосани — пошушна Хагрид и се огледа. — Преди бяха… е, не чак приятелски настроени, ама криво-ляво се погаждахме. Те си гледаха техните си работи, но ако исках да им кажа нещо, веднага се появяваха. Сега не е тъй.
            Той въздъхна тежко.
            — Фирензи каза, че се сърдели, понеже е отишъл да работи за Дъмбълдор — рече Хари и загледан в профила на Хагрид, се спъна в един оголен корен.
            — Да — потвърди Хагрид с мъка. — Малко е да се каже, че се сърдят. Направо са бесни. Ако не се бях намесил, щяха да ритат Фирензи до смърт…
            — Нападнали ли са го? — стъписа се Хърмаяни.
            — Да — рече свъсен Хагрид и си запроправя път през увисналите клони. — Нахвърли му се половината стадо.
            — И ти ги спря ли? — попита изумен и възхитен Хари. — Сам?
            — Спрях ги, я, ти к’во очакваш, да седя със скръстени ръце и да гледам как го убиват ли? — възкликна Хагрид. — Пак добре че, минавах оттам… Фирензи можеше да си го спомни, преди да ми праща разни глупави предупреждения — изведнъж добави разпалено той.
            Стреснати, Хари и Хърмаяни се спогледаха, но Хагрид се смръщи и не каза нищо повече по въпроса.
            — При ’сички положения — допълни още по-запъхтян — оттогаз другите кентаври са ми страшно ядосани, а имат голямо влияние в гората… те са най-умните същества тук.
            — Заради това ли ни доведе? — попита Хърмаяни. — Заради кентаврите?
            — А, не — поклати той решително глава, — не, не заради тях. Е, те могат, разбира се, да усложнят нещата… но ей сега ще видите за к’во става дума.
            След това неразбираемо уточнение Хагрид замълча и поизбърза напред, като правеше една крачка на три техни и на тях им беше много трудно да не изостават.
            Пътеката ставаше все по-тревясала, дърветата растяха толкова близо едно до друго, че след като навлязоха още по-навътре в гората, тримата се озоваха в сумрак, все едно се свечеряваше. Скоро се отдалечиха много от поляната, където Хагрид им беше показал тестролите, ала Хари не се страхуваше, докато Хагрид най-неочаквано не кривна от пътеката и не тръгна да криволичи между дърветата към тъмната сърцевина на гората.
            — Хагрид! — извика момчето и се запровира през гъстия къпинак, който Хагрид бе прекрачил с лекота. Помнеше съвсем ясно какво го е сполетяло предишния път, когато се е отклонил от горската пътека. — Къде отиваме?
            — Остава още малко — отговори през рамо Хагрид. — Хайде, Хари… сега вече не бива да се отделяме един от друг.
            Беше голяма борба да не изостават. Хагрид преодоляваше клоните и бодливите храсталаци като на шега, сякаш са паяжини, те обаче се вкопчваха в мантиите на Хари и Хърмаяни и често ги оплитаха тъй здраво, че се налагаше двамата да спират и с минути да се мъчат да се отскубнат. Не след дълго ръцете и краката на Хари бяха покрити с ранички и драскотини. Бяха навлезли много навътре в гората и понякога единственото, което Хари виждаше от Хагрид, беше едрата му тъмна сянка отпред в здрача. В глухата тишина всеки звук изглеждаше страшен. И клонка да се прекършеше, пукотът отекваше надалеч, и при най-лекото движение, направено дори от безобиден врабец, Хари се взираше в сумрака и търсеше злосторника. Сети се, че никога досега не е навлизал толкова навътре в гората, без да срещне едно или друго създание, и отсъствието им му се стори доста зловещо.
            — Хагрид, може ли да си светим с магическите пръчки? — пророни Хърмаяни.
            — Ъъъ… може — отвърна през шепот той. — Всъщност…
            Внезапно спря и се обърна, Хърмаяни се блъсна в него и бе повалена назад. Хари я хвана точно преди да падне на земята.
            — Може би не е зле да поспрем малко, та да… да ви обясня — подкани Хагрид. — Преди да сме стигнали, де.
            — Добре! — съгласи се Хърмаяни, след като Хари я закрепи на крака.
            Двамата прошепнаха „Лумос!“ и върховете на магическите им пръчки заблестяха. Лицето на Хагрид изплава от здрача, осветено от двата трепкащи лъча, и Хари отново забеляза, че той изглежда притеснен и тъжен.
            — Тъй — подхвана Хагрид. — Работата е там, че… — Той си пое дълбоко въздух. — Може още тия дни да ме изхвърлят.
            Хари и Хърмаяни се спогледаха, после пак извърнаха очи към него.
            — Но дотук ти се размина… — рече плахо момичето. — Какво те кара да мислиш, че…
            — Ъмбридж смята, че аз съм й пуснал душкото в кабинета.
            — А ти ли го направи? — не се сдържа Хари.
            — Как аз, не съм аз! — възмути се Хагрид. — Щом е свързано с магически създания, и Ъмбридж тутакси решава, че имам пръст в цялата работа. Откак съм се върнал, само си търси повод да се отърве от мен. Не ми се напуска, разбира се, ама ако не беше… ако не бяха тия по-особени обстоятелства, дето смятам да ви обясня, още сега щях да се дигна и да се махна оттук, та Ъмбридж да не ме прави за смях пред цялото училище, както стана с Трелони.
            И Хари, и Хърмаяни понечиха да възразят, но Хагрид ги спря, като махна с огромна ръка.
            — Туй не е краят на света, щом се махна оттук, тъкмо ще помагам на Дъмбълдор, ще бъда полезен за Ордена. Пък вие ще си учите с Гръбли-Планк, ще си ’земете изпитите… — Гласът му потрепери и заглъхна. — Мен не ме мислете — побърза да добави Хагрид, защото Хърмаяни посегна да го потупа по ръката. Той извади от джоба на елека огромна мърлява кърпа и си избърса очите. — Вижте сега, нямаше да ви казвам ’сичко това, ако не се налагаше. Ако си тръгна… не мога да замина, без… без да кажа на някого… защото имам нужда от помощта на вас двамата. И на Рон, ако иска.
            — Разбира се, че ще ти помогнем — викна веднага Хари. — Какво трябва да направим?
            Хагрид подсмръкна звучно и без да казва нищо, потупа Хари по рамото толкова силно, че той отхвръкна настрана и се удари в едно дърво.
            — Знаех си аз, че ще се съгласите — рече Хагрид в носната кърпа, — ама никога няма… няма да забравя… Хайде… още малко натам… Внимавайте, има коприва…
            Вървяха мълком още четвърт час, по едно време Хари отвори уста да пита колко им остава, но точно тогава Хагрид вдигна рязко дясна ръка, за да им покаже да спрат.
            — Сега полека — прошепна той. — Не дигайте шум…
            Промъкнаха се още малко напред, Хари видя, че стоят пред голяма гладка пръстена могила, висока почти колкото Хагрид, и пронизан от страх, си помисли, че това сигурно е леговището на огромен звяр. От всички страни на могилата имаше изкоренени дървета и тя се издигаше на голо място, заобиколено от купчини дънери и клони, които образуваха нещо като ограда или барикада — Хари, Хърмаяни и Хагрид стояха зад нея.
            — Спи — пророни Хагрид.
            И наистина, Хари дочу далечен равномерен тътен, който звучеше като два огромни бели дроба в действие. Погледна с крайчеца на окото Хърмаяни, втренчила се с леко отворена уста в могилата. Изглеждаше направо вцепенена от ужас.
            — Хагрид — попита тя през шепот, който едвам се чу от звука на заспалото същество, — кой е този тук?
            На Хари този въпрос му се стори странен… Той бе смятал да попита „Какво е това тук?“.
            — Но нали ни каза, Хагрид… — простена Хърмаяни, а магическата пръчка се бе разтреперила в ръката й. — Нали ни каза, че никой от тях не е пожелал да дойде!
            Хари премести очи от нея към Хагрид, после разбра за какво става дума, пак се взря в могилата и ужасен, ахна.
            Огромната купчина пръст, върху която те с Хърмаяни и Хагрид можеха сега да стоят, бавно се вдигаше и се спускаше в такт с дълбоко тежко дишане. Не беше никаква могила. Беше извитата гърбина очевидно на…
            — Ами… той не искаше да идва — потвърди отчаян Хагрид. — Но се наложи да го доведа, Хърмаяни, наложи се!
            — Защо? — попита момичето едва ли не през сълзи. — Защо… какво… о, Хагрид!
            — Мислех, че ако успея да го докарам тук — отвърна Хагрид, и той на ръба на сълзите, — ако го науча на… малко обноски… ще мога да го изведа и да покажа на всички, че е безобиден!
            — Безобиден ли! — изписка Хърмаяни, а Хагрид й замаха трескаво с ръце да мълчи точно когато огромното същество отпред изсумтя и се намести насън. — Той те е наранявал през цялото време, нали? Заради това си целият в синини!
            — Не си знае силата — обясни угрижен Хагрид. — Но има напредък, вече не се бие толкова много…
            — Ето защо, значи, си се прибирал два месеца! — заяви посърнало момичето. — О, Хагрид, защо си го довел против волята му? Нямаше ли да бъде по-щастлив при своите?
            — Само го тормозеха, Хърмаяни, защото си е дребничък! — обясни Хагрид.
            — Дребничък ли? — повтори Хърмаяни. — Дребничък?
            — Не можех да го зарежа току-тъй — проплака Хагрид и по израненото му лице към брадата се застичаха сълзи. — Той ми е… брат!
            Хърмаяни само го зяпна.
            — Как така ти е „брат“, Хагрид? — плахо се обади Хари.
            — Ами… природен брат — поправи се Хагрид. — Оказа се, че след като зарязала баща ми, майка ми се хванала с някакъв великан и родила Гроп…
            — Гроп ли? — възкликна Хърмаяни.
            — Да… така поне звучи, когато той си казва името — сподели разтревожен Хагрид. — Не знае добре езика ни… опитвам се да го науча… но както личи, майка ми не го е обичала повече, отколкото мен. За великанките е важно да родят хубави едри деца, а за великан той си е нисък… само пет метра…
            — О, да, съвсем нисък — подметна с истерична ирония момичето. — От най-дребните!
            — Всички го подритваха… просто не можех да го оставя там…
            — Мадам Максим беше ли съгласна да го вземете със себе си? — полюбопитства Хари.
            — Тя… виждаше, че за мен е важно — закърши огромни ръце Хагрид. — Ама… ама, да ви призная, скоро й дотегна от него… та решихме всеки да си продължи сам по пътя… Но тя обеща да не казва на никого…
            — Как все пак си го довел дотук, без да те забележат? — учуди се Хари.
            — Ето заради това се позабавих — отвърна Хагрид. — Можех да пътувам само нощем, и то през пущинаците. Е, ако поиска, той върви бързо, ама все се дърпаше да се връща.
            — О, Хагрид, защо не си го оставил да си върви! — укори го Хърмаяни, като се отпусна тежко върху едно от изтръгнатите дървета и зарови лице в дланите си. — И сега какво ще правиш с този великан побойник, който дори не иска да стои тук!
            — Е, „побойник“ е силно казано — възрази Хагрид, който още кършеше развълнуван ръце. — Вярно, случва се да ме фрасне един-два пъти, ако не е в настроение, но сега се държи по-добре, много по-добре, посвикна.
            — Тогава какви са тези въжета? — попита Хари.
            Тъкмо беше забелязал дебелите колкото фиданки въжета, опънати от дънерите на най-големите дървета към мястото, където Гроп се беше свил с гръб към тях на земята.
            — Налага ли се да го държиш вързан? — попита едва чуто момичето.
            — Ами… налага се — отвърна разтревожен Хагрид. — Нали ви обясних вече… не си знае силата.
            Чак сега Хари разбра защо в тази част на Забранената гора подозрително липсват всякакви други твари.
            — И какво искаш да правим ние с Хари и Рон? — попита със свито сърце Хърмаяни.
            — Ами да се грижите за него — пресипнало рече Хагрид. — След като си тръгна, де.
            Хари и Хърмаяни се спогледаха умърлушени — момчето си спомни притеснено как вече е обещало на Хагрид да направи каквото той поиска.
            — Какво… какво по-точно включва това? — поинтересува се Хърмаяни.
            — Не да го храните и такива неща — рече с готовност Хагрид. — Той и сам си намира с какво да се храни, не се притеснявайте. Птици и дивеч… неща от този род… не, има нужда от компания. Ако зная, че някой продължава с опитите да му помогне поне малко… например да го обучава.
            Хари не каза нищо, само се извърна към грамадата, заспала на земята пред тях. За разлика от Хагрид, който приличаше просто на много едър човек, Гроп изглеждаше странно безформен. Чак сега Хари видя, че онова, което е помислил за обрасла с мъх скала вляво на огромната пръстена могила, всъщност е главата на Гроп. Като съотношение спрямо тялото беше много по-голяма от човешка глава, бе почти съвършено кръгла и беше покрита с гъста, много къдрава коса с цвят на орлова папрат. Както и при вуйчо Върнън, главата сякаш беше набучена направо върху раменете, почти без врат, и над нея се подаваше краят на едното ухо, голямо и месесто. Гърбът под дрехата, наподобяваща мърляв кафеникав халат от грубо съшити животински кожи, беше изключително широк и докато Гроп спеше, опъваше едва ли не до скъсване шевовете. Краката му бяха подгънати под тялото. Хари видя босите стъпала, мръсни и огромни като шейни, сложени едно върху друго направо върху горската пръст.
            — Значи искаш да го обучаваме — рече глухо момчето.
            Сега вече разбираше какво е означавало предупреждението на Фирензи. „Опитът му не е успешен. По-добре да се откаже.“ Другите създания, обитаващи гората, със сигурност бяха дочули напразните усилия на Хагрид да научи Гроп на човешка реч.
            — Тъй, де… може просто да му говорите — потвърди обнадежден Хагрид. — Мен ако питате, знае ли да разговаря с хората, ще разбере, че наистина ’сички го харесваме и искаме да остане.
            Хари погледна Хърмаяни, която надзърна през пръстите върху лицето си.
            — Би предпочела Норбърт да се е върнал, нали? — каза той и Хърмаяни се засмя с треперещ глас.
            — Е, значи… сте съгласни, а? — попита Хагрид, който явно не беше схванал какво е казал току-що Хари.
            — Ами… — поде момчето. Не можеше да се отметне от дадената дума. — Ще опитаме, Хагрид.
            — Знаех си аз, че мога да разчитам на вас, Хари — възкликна той засиял, почти с насълзени очи, и отново избърса лицето си с носната кърпа. — И не се престаравайте… знам, че си имате изпити… Ако може, отскачайте по веднъж на седмицата с мантията невидимка колкото да си поприказвате с него. Ще го събудя… да ви запозная…
            — Какво… не! — подскочи Хърмаяни. — Недей, Хагрид, не го буди, наистина не е нужно…
            Той обаче вече беше прекрачил огромния дънер отпред и се бе отправил към Гроп. Когато ги деляха три-четири метра, вдигна от земята дълъг откършен клон, усмихна се окуражително през рамо на Хари и Хърмаяни и сръга силно с върха на клона Гроп в гърба.
            Великанът нададе рев, който отекна из притихналата гора, птиците по върхарите горе политнаха с цвъркот и се извисиха. През това време грамадният Гроп се надигна от земята пред Хари и Хърмаяни и тя потрепери, когато великанът се подпря с огромната длан, за да застане на колене. Извърна глава да види кой и какво го безпокои.
            — Добре ли си, Гропи? — попита Хагрид уж весело и отстъпи назад, но без да сваля дългия клон, готов да сръчка отново Гроп. — Хубаво ли си поспа, а?
            Хари и Хърмаяни се дръпнаха възможно най-далеч, без да изпускат от поглед великана. Гроп коленичи между две дървета, които още не бе изкоренил. Двамата се взряха в стряскащо огромното му лице, наподобяващо сива пълна месечина, която плава сред здрача над поляната. Чертите сякаш бяха изсечени върху голям кръгъл камък. Носът беше сплескан и безформен, устата — крива и пълна с грозни жълти зъби, грамадни колкото тухли, очите, малки за великан, бяха мътно зеленикавокафяви и сега почти се бяха слепнали от съня. Гроп вдигна към тях мръсните кокалчета на пръстите си, колкото топки за крикет, и ги разтърка яростно, после най-неочаквано се изправи удивително бързо и пъргаво.
            — Майко мила! — чу Хари как Хърмаяни изписка ужасена. Дърветата, към които беше привързан другият край на въжетата около глезените и китките на Гроп, изскърцаха зловещо. Както им беше казал и Хагрид, великанът беше висок най-малко пет метра. Той се огледа със замъглен поглед, пресегна се с длан колкото плажен чадър към горните клони на извисил се бор, грабна едно гнездо и го преобърна с рев на видимо разочарование, понеже вътре нямаше птици, затова пък към земята като гранати изпопадаха яйца и Хагрид се хвана за главата, за да се предпази.
            — Е, Гропи — провикна се той и пак погледна притеснен нагоре, да не би към него да летят още яйца, — водя ти едни приятели, да се запознаете. Нали помниш, че ти споменах? Дето ти казах, че може да се наложи да замина за малко и да ги оставя те да се грижат за теб? Помниш ли, а, Гропи?
            Но Гроп само нададе поредния рев, не можеше да се разбере дали изобщо слуша Хагрид и му разбира нещо от звуците. Вкопчи се във върха на бора и го затегли към себе си явно колкото да се позабавлява и да види докъде ще се огъне, след като го пусне.
            — Недей, Гропи, не го прави! — кресна Хагрид. — Точно така изкорени другите дървета…
            И ето на: Хари видя как пръстта около коренището на бора е започнала да се напуква.
            — Водя ти компания! — провикна се пак Хагрид. — Виж, компания! Погледни надолу, де, смешник такъв, водя ти приятели!
            — О, недей, Хагрид — простена Хърмаяни, ала той пак беше вдигнал клона и сръга с все сила Гроп по коляното.
            Великанът пусна върха на дървото, което се люшна заплашително и засипа Хагрид с дъжд от борови иглички, сетне погледна надолу.
            — Това тук, Гроп — рече Хагрид и притича при Хари и Хърмаяни, — е Хари! Хари Потър! Ако зема да замина, може да отскочи да те посети, разбра ли?
            Чак сега великанът забеляза Хари и Хърмаяни. Те загледаха примрели как Гроп навежда огромната си като скала глава и се взира със замъглен поглед в тях.
            — А това е Хърмаяни, виждаш ли? Хър… — Хагрид се подвоуми. Извърна се към момичето и попита: — Нали, Хърмаяни, нямаш нищо против да ти вика Хърми? Ще му е трудно да запомни такова дълго име.
            — Не, нямам — изписка тя.
            — Това, Гроп, е Хърми! И тя ще идва, тъй да знаеш! Не е ли прекрасно? А? Двама приятели, дето да… НЕ, ГРОПИ!
            Великанът бе замахнал изневиделица към Хърмаяни, ала Хари я сграбчи и я издърпа зад едно дърво, така че пестникът на Гроп одраска дънера, но не успя да сграбчи нищо.
            — НЕМИРНИК ТАКЪВ, ГРОПИ! — чуха те как крещи Хагрид. Хърмаяни се бе долепила зад дървото до Хари, трепереше и проплакваше. — ГОЛЯМ НЕМИРНИК! ЕЙ, НЕ ПОСЯГАЙ… ОООХ!
            Хари надзърна иззад ствола и видя, че Хагрид се е проснал по гръб на земята и се държи за носа. Гроп, очевидно загубил интерес, се беше изправил и пак си играеше да огъва възможно най-ниско върха на бора.
            — Хубаво — рече пресипнало Хагрид и стана от земята, като с едната ръка си стискаше носа, от който шуртеше кръв, а с другата държеше арбалета, — е… готово… видяхте го… сега, кат’ се върнете, той ще ви познае… Да…
            Погледна Гроп, който продължаваше да дърпа бора с нехайно доволство върху лицето, сякаш изсечено от огромен камък. Докато го теглеше от земята, корените заскърцаха.
            — Е, за днес май стига — оповести Хагрид. — Ами… ъъъ… да се връщаме, к’во ще кажете?
            Хари и Хърмаяни кимнаха. Хагрид пак нарами арбалета и като се държеше за носа, ги поведе назад през дърветата.
            В началото никой не продума, продължиха да мълчат и когато чуха далечния трясък, от който разбраха, че Гроп най-после е изтръгнал бора. Лицето на Хърмаяни беше пребледняло и застинало. Хари не се сещаше какво да каже. Какво ли щеше да стане, ако някой разбереше, че Хагрид е скрил в Забранената гора Гроп? А той беше обещал, че заедно с Рон и Хърмаяни ще продължат с напълно безсмислените опити на Хагрид да очовечат великана. Хагрид имаше удивителната склонност да се заблуждава, че зъбести чудовища са мили и безобидни, но как беше възможно дори той да си въобрази, че Гроп ще бъде някога в състояние да общува с човеци?
            — Я чакайте — рече внезапно Хагрид точно когато Хари и Хърмаяни се мъчеха да се проврат през гъстата пача трева.
            Извади от препасания през рамото му колчан една стрела, която намести на арбалета. Хари и Хърмаяни вдигнаха магическите пръчки — вече бяха спрели и също чуха как наблизо мърда нещо.
            — Олеле — пророни Хагрид.
            — Мисля, че ти казах, Хагрид: вече не си добре дошъл по тези места — заяви гърлен мъжки глас.
            За миг им се стори, че през нашарения със слънчеви петна зелен сумрак към тях се носи гол до кръста мъж, после обаче видяха, че надолу той има тяло на дорест кон. Този кентавър беше с гордо скулесто лице и дълга черна коса. И той като Хагрид беше въоръжен, носеше през рамо пълен със стрели колчан и голям лък.
            — Как си, Магориан? — попита предпазливо Хагрид.
            Дърветата отзад изшумолиха и се появиха още пет-шест кентавъра. Хари позна Бейн с неговата брада и черно тяло, беше го виждал преди около четири години, в същата нощ, когато срещна за първи път и Фирензи. Бейн не показа с нищо, че го е познал.
            — И така — рече той със злобна извивка в гласа и веднага се обърна към Магориан. — Мисля, че се разбрахме какво ще правим, ако този човек отново си покаже лицето в гората.
            — Аз ли съм „този човек“? — избухна Хагрид. — Само защото ви попречих да извършите убийство?
            — Не биваше да се месиш, Хагрид — отсече Магориан. — Ние си имаме свои обичаи, свои закони, различни от вашите. Фирензи ни предаде и ни опозори.
            — Това пък отде ви хрумна — подвикна нетърпеливо Хагрид. — Не е направил нищо, освен да помогне на Албус Дъмбълдор…
            — Фирензи стана слуга на човеците — оповести сив кентавър с волево, прорязано от дълбоки бръчки лице.
            — Бил станал слуга! — кипна Хагрид. — Прави услуга на Дъмбълдор, какво толкова…
            — Разгласява сред човеците нашето познание и тайни — пророни Магориан. — Няма прошка за такова безчестие.
            — Добре, щом казваш — сви рамене Хагрид, — ама аз мисля, че правите голяма грешка…
            — Както и ти, човеко — прекъсна го Бейн, — защо се връщаш в нашата гора, след като те предупредихме…
            — Вижте к’во — ядоса се Хагрид. — Я оставете тая работа, че гората била ваша. Но не вие решавате кой да влиза и да излиза от нея…
            — Нито ти, Хагрид — рече сдържано Магориан. — Днес ще те пусна да минеш, защото си заедно с малките си…
            — Те не са негови! — прекъсна го презрително Бейн. — Ученици са, Магориан, от училището! Вероятно вече са се възползвали от онова, на което ги е научил изменникът Фирензи.
            — Въпреки това — отбеляза спокойно Магориан — е ужасно злодеяние да избиваш жребчета… ние не докосваме и с пръст невинните. Днес, Хагрид, ще минеш. Ала оттук нататък не припарвай до това място. Изгуби приятелството на кентаврите, когато помогна на изменника Фирензи да ни избяга.
            — Как не, да позволя на някакво стадо дърти мулета да не ме пуска в гората — провикна се Хагрид.
            — Хагрид! — изписка ужасена Хърмаяни, когато и Бейн, и сивият кентавър тропнаха с копита по земята. — Хайде да си ходим, моля те!
            Хагрид тръгна, но още държеше арбалета вдигнат и не сваляше заканително очи от Магориан.
            — Знаем какво държиш в гората, Хагрид! — провикна се подире му той, а кентаврите се скриха от поглед. — И търпението ни е на изчерпване!
            Хагрид се обърна, сякаш смяташе да се върне право при Магориан.
            — Ще го търпите, докато е тук, тая гора е точно толкова негова, колкото и ваша! — ревна той, а Хари и Хърмаяни го забутаха с все сила отзад по елека от къртичи кожи в опит да го накарат да продължи нататък.
            Все така свъсен, той погледна надолу и като видя, че и двамата го тикат, върху лицето му се изписа лека изненада, явно изобщо не беше усетил.
            — Я се успокойте — рече им и след като се обърна, закрачи нататък, а те затичаха запъхтени подире му. — Проклети мулета, а?
            — Хагрид — поде задъхана Хърмаяни и заобиколи мястото с копривата, което бяха подминали на идване, — щом кентаврите не искат в гората човеци, ние с Хари едва ли ще успеем да…
            — Нали ги чу какво казаха — прекъсна я той, — дето не посягали на жребчета… на деца, де. Тъй или иначе, не можем да допуснем да ни се разпореждат.
            — Е, все пак опита — прошепна Хари на Хърмаяни, която изглеждаше съвсем сломена.
            Най-сетне излязоха отново на пътеката, а след още десет минути дърветата започнаха да оредяват и тримата отново виждаха тук-там късчета ясно синьо небе и чуваха в далечината отчетливи викове и възгласи.
            — Пак ли вкараха гол? — попита Хагрид и поспря в прикритието на дърветата, когато пред тях изникна куидичният стадион. — Или може би мачът е свършил?
            — Не знам — отвърна унило Хърмаяни.
            Хари забеляза, че тя изглежда направо ужасно: косата й беше пълна с клечки и листа, на доста места мантията й беше раздрана, по лицето и ръцете й имаше множество драскотини. Знаеше, че и той едва ли изглежда по-добре.
            — Кат’ че ли е свършил вече — заяви Хагрид и продължи да се взира с присвити очи в стадиона. — Вижте… хората вече излизат… ако вие двамата побързате, ще успеете да се смесите с тълпата и никой няма да разбере, че не сте били там.
            — Няма да е зле — рече Хари. — Е… хайде, до скоро, Хагрид.
            — Не мога да повярвам — сподели с много треперещ глас Хърмаяни веднага щом Хагрид вече не ги чуваше. — Не мога да повярвам. Наистина не мога да повярвам.
            — Успокой се — подкани я Хари.
            — Да се успокоя ли?! — подвикна тя разпалено. — Великан! Великан в гората! И от нас се иска да му даваме уроци! Ако изобщо се доберем дотам и се върнем покрай цяло стадо кентаври убийци! Направо не мога да повярвам.
            — Още не се налага да правим нищо — опита се да я поуспокои тихо Хари, когато се сляха с потока хафълпафци, които говореха един през друг и вървяха към замъка. — Хагрид не иска от нас да правим нищо, освен ако не го изхвърлят, а това може да не стане никога!
            — О, не се заблуждавай, Хари! — кипна Хърмаяни и се закова на място, та се наложи хората отзад да я заобикалят, за да не я блъснат. — То се знае, че ще го изхвърлят, и съвсем честно казано, след онова, на което се нагледахме току-що, никой не може да вини Ъмбридж!
            Настъпи мълчание, Хари се взря в нея и очите й бавно се напълниха със сълзи.
            — Не го мислиш, нали? — попита я той тихо.
            — Не… добре… Не го мисля — отвърна Хърмаяни и, сърдита, си избърса очите. — Но защо трябва да си усложнява толкова живота… и своя, и нашия?
            — Не знам…

            Уизли, ти си нашият цар,
            Уизли, ти си нашият цар,
            на куидича си ти господар,
            Уизли, ти си нашият цар!

            — Кога най-после ще престанат да пеят тази тъпа песен — простена посърнала Хърмаяни, — не се ли назлорадстваха?
            По полегатата морава откъм игрището на мощна вълна прииждаха ученици.
            — О, хайде да се прибираме, докато не сме срещнали слидеринци — подкани Хърмаяни.

            За пазач имаш истински дар,
            все отбиваш куофъла стар,
            затуй пее „Грифиндор“ с жар —
            Уизли, ти си нашият цар!

            — Хърмаяни… — бавно поде Хари.
            Песента се усилваше, но идваше не откъм тълпата облечени в зелено и сребристо слидеринци, а от множеството в червено и златисто, което се движеше бавно към замъка, понесло на рамене самотна фигура.

            Уизли, ти си нашият цар,
            Уизли, ти си нашият цар,
            на куидича си ти господар,
            Уизли, ти си нашият цар!

            — Не? — пророни едва чуто Хърмаяни.
            — ДА! — каза високо Хари.
            — ХАРИ! ХЪРМАЯНИ! — провикна се Рон и размаха във въздуха сребърната куидична купа. Изглеждаше неописуемо щастлив. — УСПЯХМЕ! ПОБЕДИХМЕ!
            Докато минаваше, те го озариха с усмивки. Пред входа на замъка се бяха струпали много хора и Рон си удари лошо главата в горния край на вратата, ала никой явно не искаше да го сваля долу. Все така с песен на уста множеството се промуши някак във Входната зала и се скри от погледите им. Засияли, Хари и Хърмаяни ги изпратиха с поглед, докато не заглъхна и последният кънтящ звук от „Уизли, ти си нашият цар!“. След това се спогледаха и усмивките им помръкнаха.
            — Хайде да оставим новината за утре, искаш ли? — предложи Хари.
            — Добре — съгласи се уморена Хърмаяни. — Аз не бързам.
            Качиха се заедно по стъпалата. При входната врата и двамата погледнаха неволно назад към Забранената гора. Хари не беше сигурен дали не му се е сторило, но като че ли над върхарите в далечината внезапно политна малко ято птици, сякаш дървото, където е било гнездото им, е било изтръгнато из корен.

            Глава тридесет и първа: Изпитите
            Радостта на Рон, че е помогнал на „Грифиндор“ да спечели първенството, беше безкрайна и на другия ден направо не го свърташе на едно място. Единственото, което искаше, беше да обсъжда отново и отново мача и на Хари и Хърмаяни им бе много трудно да намерят пролука и да споменат за Гроп. Не че полагаха особени усилия: и на двамата не им се щеше именно те да връщат по такъв жесток начин Рон към действителността. Тъй като и този ден беше хубав и топъл, те го убедиха да дойде с тях да учат под бука край езерото, където бе по-малко вероятно да ги подслушват, отколкото в общата стая. В началото Рон не изгаряше от желание да излиза, беше му приятно всеки грифиндорец, минал покрай стола му, да го потупва по гърба, радваше се и на „Уизли, ти си нашият цар!“, което екваше от време на време, ала след малко се съгласи, че чистият въздух сигурно ще му се отрази добре.
            Наслагаха учебниците в сянката на бука и след като седнаха, Рон се впусна да им разказва вероятно за десети път как е спасил първия гол в мача.
            — Вече бях пропуснал онзи, дето ми го вкара Дейвис, и изобщо не се чувствах уверен, но не знам, когато Брадли ми налетя изневиделица, си казах — _този вече мога да го спася!_ Имах около секунда да реша в коя посока да се стрелна с метлата, понеже той като че се целеше в десния голов стълб… моя десен, де, на него му се падаше левият… после обаче, кой знае защо, ми се стори, че финтира, рискувах и се хвърлих наляво… неговото дясно… и… и след това видяхте какво стана — заключи той скромно и отметна съвсем ненужно коса назад, така че сега тя щръкна много интересно, сякаш е разрошена от вятъра, сетне се огледа да провери дали са го чули хората най-близо, цяла група клюкарещи третокурсници от „Хафълпаф“. — А после, след около пет минути, когато Чембърс се насочи към мен… Какво? — попита Рон, забелязал изражението на Хари, и млъкна насред изречението. — Защо се хилиш?
            — Не се хиля — побърза да каже Хари, като погледна надолу към записките си по трансфигурация и се опита да си придаде сериозен вид. Истината беше, че покрай Рон се беше сетил неволно за друг грифиндорец, играл куидич, който някога бе разрошвал косата си под същото дърво. — Просто се радвам, че сме победили, само това.
            — Да, победихме — бавно потвърди Рон, наслаждавайки се на думите. — Видя ли лицето на Чан, когато Джини улови снича точно под носа й?
            — Сигурно се е разплакала — рече горчиво Хари.
            — Да… ама по-скоро от яд… — Рон се понавъси. — Нали забеляза как, след като се спусна на земята, запокити метлата?
            — Ами…
            — Не, Рон… не сме забелязали — въздъхна тежко Хърмаяни, като остави учебника и го погледна така, сякаш се извинява. — Всъщност единственото, което ние с Хари видяхме от мача, беше първият гол на Дейвис.
            Старателно разрошената коса на Рон сякаш клюмна от разочарование.
            — Не сте гледали мача ли? — пророни той и премести поглед от единия към другия. — Не сте видели как спасявам всичките тези голове?
            — Ами… не — призна си момичето и му протегна умиротворително ръка. — Но ние, Рон, не сме си тръгнали по свое желание… наложи се.
            — Моля? — възкликна той и лицето му поруменя. — Как така?
            — Заради Хагрид — обясни Хари. — Реши да ни каже защо, откакто се е върнал от планините на великаните, е целият в рани. Настоя да отидем с него в гората, нямахме друг избор, знаеш го какъв е. А и…
            Разказът отне пет минути, в края на които възмущението на Рон бе изместено от пълно неверие.
            — Довел е великан и го е скрил в гората?
            — Да — потвърди мрачно Хари.
            — Не — отсече Рон, сякаш така щеше да го превърне в неистина. — Невъзможно е.
            — Да, но го е направил — заяви твърдо Хърмаяни. — Гроп е висок към пет метра, обича да изкоренява шестметрови борове и ме познава като Хърми — изсумтя тя.
            Рон се засмя нервно.
            — И Хагрид иска да…
            — Точно така, да му даваме уроци… — намеси се пак Хари.
            — Той се е побъркал — заключи почти стреснат Рон.
            — Да — съгласи се подразнена Хърмаяни, после обърна страницата в „Ръководството по трансфигурация за средно напреднали“ и се загледа в няколкото картинки, на които беше показано как сова се превръща в театрален бинокъл. — Да, и аз започвам да си мисля, че е полудял. Но за беда ни накара с Хари да му обещаем.
            — Е, налага се просто да не си изпълните обещанието — тросна се Рон. — В смисъл… предстоят ни изпити, изключването ни се размина ей с толкова — доближи той палец и показалец и те почти се допряха. — А и помните ли… Норбърт? Помните ли Арагог? Какво добро сме видели от общуването с чудовищата, с които се сприятелява Хагрид?
            — Знам, знам, но… обещахме — напомни унило Хърмаяни.
            Рон пак приглади коса, изглеждаше погълнат от мислите си.
            — Какво пък — въздъхна той, — още не са уволнили Хагрид, нали? Дотук се задържа, може да се задържи и до края на срока, тогава няма да ни се налага и да припарваме до Гроп.

            Паркът на замъка грееше на слънчевата светлина, сякаш беше току-що боядисан, небето без нито едно облаче по него се усмихваше само на себе си в гладкото проблясващо езеро, от време на време зелените атлазени морави се гънеха от лекия ветрец. Беше дошъл юни, но за петокурсниците това означаваше само едно: най-после започваха изпитите за СОВА.
            Учителите вече не им даваха домашни, часовете бяха посветени на преговора на темите, които според тях най-вероятно щяха да се паднат. В тази трескава, тягостна обстановка Хари забрави почти за всичко освен за СОВА, макар че в часовете по отвари понякога се питаше дали Лупин изобщо е казал на Снейп, че трябва да продължи да го обучава на оклумантика. Ако му беше казал, Снейп явно не му беше обърнал внимание, както сега не обръщаше и на Хари. Толкова по-добре. И без допълнителни часове при Снейп му беше напрегнато и притеснено, а и напоследък Хърмаяни бе прекалено заета, за да му натяква за оклумантиката: почти през цялото време си мърмореше нещо под нос и от дни не бе оставяла никакви дрехи за домашни духчета.
            С неумолимото наближаване на изпитите за СОВА не само Хърмаяни се държеше странно. Ърни Макмилан си беше създал дразнещия навик да разпитва всеки как преговарял.
            — Я кажи… по колко часа на ден учиш? — попита той настойчиво, с безумен блясък в очите Хари и Рон, докато чакаха пред оранжериите да започне часът по билкология.
            — Не знам — отвърна Рон. — По няколко.
            — Повече или по-малко от осем?
            — Сигурно по-малко — стресна се леко другото момче.
            — А аз уча по осем — похвали се Ърни и се изпъчи. — По осем-девет. Всеки ден преди закуска си заделям по един час. Уча средно по осем часа. При повече късмет в края на седмицата стигам и до десет. В понеделник учих девет и половина. Е, във вторник постижението ми е по-скромно, само седем часа и петнадесет минути. После в сряда…
            Хари беше много благодарен, че точно тогава професор Спраут ги вкара в трета оранжерия и принуди Ърни да прекъсне декламацията.
            Междувременно Драко Малфой бе открил друг начин да всява паника.
            — Най-важно е, разбира се, не какво знаеш, а кого познаваш — чуха го да обяснява на висок глас няколко дни преди изпитите, докато чакаше с Краб и Гойл в подземието на Снейп. — Баща ми от години е приятел с шефката на управление „Магьоснически изпити“, старата Гризелда Марчбанкс, канили сме я на вечеря и така нататък…
            — Как мислиш, дали е вярно? — прошепна разтревожена Хърмаяни на Хари и Рон.
            — И да е вярно, не можем да направим нищо — отвърна оклюмал Рон.
            — Според мен не е вярно — рече тихо зад тях Невил. — Гризелда Марчбанкс е приятелка на баба, никога не е споменавала семейство Малфой.
            — Що за човек е тя, Невил? — попита веднага Хърмаяни. — Строга ли е?
            — Всъщност прилича мъничко на баба — отвърна приглушено той.
            — Но това, че я познаваш, все ще ти помогне, нали? — опита се да го насърчи Рон.
            — О, мисля, че няма никакво значение — заяви още по-нещастен Невил. — Баба постоянно повтаря на професор Марчбанкс, че не съм толкова добър, както татко… Е, нали я видяхте в „Свети Мънго“.
            Невил заби очи в пода. Хари, Рон и Хърмаяни се спогледаха, но не се сетиха какво да кажат. Приятелят им за пръв път признаваше, че са се срещнали в магьосническата болница.
            Междувременно сред петокурсниците и седмокурсниците процъфтяваше търговията на черно с всякакви средства за концентрация, пъргав ум и бодрост. Хари и Рон бяха силно изкушени от стъкленицата с еликсир „Бистра мисъл“ на Баруфио, предложена им от Еди Кармайкъл, шестокурсник от „Рейвънклоу“, който се кълнеше, че именно благодарение на еликсира е изкарал предното лято на изпитите за СОВА девет оценки „Изключителен“, и им предлагаше половинка литър само за дванайсет галеона. Рон обеща на Хари да му върне половината пари веднага щом завърши „Хогуортс“ и си намери работа, но още преди да са сключили сделката, Хърмаяни конфискува от Кармайкъл стъкленицата и изля съдържанието в тоалетната.
            — Смятахме да я купим, Хърмаяни! — ревна Рон.
            — Не ставай глупав — изръмжа му тя. — Със същия успех можеш да се спазариш с Харолд Дингъл да ти даде стрит на прах змейски нокът.
            — Дингъл има стрит на прах змейски нокът! — зарадва се той.
            — Вече няма — каза Хърмаяни. — Конфискувах и него. Тия неща не помагат.
            — Змийският нокът помага! — възропта Рон. — Разправят, че действал страхотно, направо ти напомпвал мозъка и няколко часа той работел на пълни обороти… Хърмаяни, нека взема поне една щипка, нищо няма да ми стане…
            — Точно от този ще ти стане — увери го свъсена Хърмаяни. — Поразгледах го, всъщност е изсушен тор на омайници.
            Тази новина попари из корен желанието на Хари и Рон да прибягват до стимуланти за мозъчна дейност.
            В следващия час по трансфигурация си получиха графика на изпитите за СОВА заедно с подробности как точно ще се проведат.
            — Както виждате — обясни професор Макгонъгол, докато класът преписваше от дъската датите и часовете на изпитите, — те ще се състоят в две последователни седмици. Сутрин ще се явявате на писмена работа по теория, а следобед — на практика. Практическият изпит по астрономия ще се проведе, разбира се, вечерта. Нека ви предупредя, че на писмените ви работи ще бъдат направени най-строгите магии против преписване. В залата, където ще бъдат изпитите, е забранено да внасяте всезнаещи пачи пера, всепомничета, преписващи маншети и самопоправящо се мастило. Колкото и неприятно да ми е да го кажа, всяка година се намира поне по един ученик или ученичка, въобразили си, че могат да заобиколят правилника на управление „Магьоснически изпити“. Все пак се надявам това да не е някой от „Грифиндор“. Новата ни… директорка… — професор Макгонъгол произнесе думата със същото изражение, с каквото леля Петуния гледаше особено неприятните петна — помоли ръководителите на домовете да предадат на учениците, че преписването ще се наказва най-строго… тъй като оценките от изпитите ще бъдат показателни за новия ред, въведен от директорката в училището… — Професор Макгонъгол въздъхна едва чуто и Хари видя как ноздрите на острия й нос се издуват. — И все пак това не е причина да не се представите по възможно най-добрия начин. Трябва да мислите и за бъдещето си.
            — Може ли, госпожо — вдигна ръка Хърмаяни, — кога ще си научим оценките?
            — През юли ще ви бъде пратена сова — отговори професор Макгонъгол.
            — Жестоко! — пошушна Дийн Томас така, че го чуха всички. — Чак до ваканцията няма да се притесняваме за това.
            Хари си представи как след месец и половина седи в стаята си на „Привит Драйв“ и чака оценките. Помисли си, че ако не друго, то това лято със сигурност ще получи поне едно писмо.
            Първият им изпит — теория на вълшебството, беше насрочен за понеделник сутрин. След обяда в неделя Хари се съгласи да препита Хърмаяни, но съжали почти веднага: тя беше много развълнувана и постоянно му изтръгваше учебника от ръцете, за да проверяла дали отговорът й е напълно верен, и накрая го удари силно по носа с острия ръб на „Върхови постижения във вълшебството“.
            — Защо не се изпитваш сама? — отсече той и й върна с навлажнени очи учебника.
            Междувременно, запушил с пръсти уши, Рон четеше записките по вълшебство от последните две години, като мърдаше беззвучно устни, Шеймъс Финиган се беше излегнал по гръб на пода и повтаряше определението за магия за овеществяване, докато Дийн го проверяваше по „Класически заклинания за пети курс“, а Парвати и Лавендър упражняваха основните магии за придвижване и затова кутиите им за моливи се надбягваха по ръба на масата.
            По време на вечерята всички бяха притихнали. Хари и Рон не говореха много, затова пък нагъваха лакомо, понеже цял ден бяха учили усърдно. Хърмаяни пък постоянно оставяше ножа и вилицата и се пъхаше под масата да издърпа от чантата някой учебник и да провери един или друг факт или чертеж. Рон тъкмо й обясняваше, че трябва да се нахрани добре, ако не иска да будува цяла нощ, когато вилицата се изплъзна от отмалелите й пръсти и се приземи със силно дрънчене върху чинията.
            — Майко мила — пророни тя, загледана във Входната зала. — Това те ли са? Членовете на изпитната комисия?
            Хари и Рон се завъртяха рязко на пейката. През вратата на Голямата зала видяха, че Ъмбридж стои с малка групичка престарели вещици и магьосници. Хари установи със злорадство, че директорката изглежда притеснена.
            — Дали да не погледнем по-отблизо? — предложи Рон.
            Хари и Хърмаяни кимнаха и тримата забързаха към двойната врата, водеща към Входната зала. На прага позабавиха крачка и минаха кротко покрай членовете на изпитната комисия. Хари реши, че професор Марчбанкс сигурно е дребната прегърбена магьосница с лице, толкова набръчкано, че сякаш е покрито с паяжини, на която Ъмбридж говореше почтително. Професор Марчбанкс явно недочуваше, защото й отвръщаше много високо, макар да бяха само на крачка разстояние една от друга.
            — Пътувахме добре, пътувахме добре, идвали сме толкова пъти досега! — рече тя припряно. — Напоследък не съм чувала нищо за Дъмбълдор — добави старицата и огледа залата, сякаш се надява той да се появи най-неочаквано от някой килер за метли. — Вероятно нямате представа къде е.
            — Никаква — потвърди Ъмбридж и стрелна със злобен поглед Хари, Рон и Хърмаяни, които сега се навъртаха в долния край на стълбището, уж Рон си завързва връзката на обувката. — Но смея да заявя, че не след дълго Министерството на магията ще го издири.
            — Съмнявам се — извика дребничката професор Марчбанкс, — освен ако самият Дъмбълдор не иска да бъде намерен! Аз ли не знам… лично съм го изпитвала по трансфигурация и вълшебство, когато си взимаше изпитите за ТРИТОН… правеше с магическата пръчка неща, каквито не бях виждала дотогава.
            — Е… да… — каза професор Ъмбридж, а Хари, Рон и Хърмаяни тръгнаха, колкото се осмелиха по-бавно, нагоре по мраморното стълбище, — нека Ви заведа в учителската стая. След пътуването вероятно няма да откажете по чаша чай.
            Вечерта не беше една от най-приятните. Всички се опитваха да преговорят нещо в последния момент, ала никой не напредваше особено. Хари си легна рано, но лежа буден сякаш часове наред. Спомни си професионалната консултация и как Макгонъгол заяви яростно, че ще му помогне да стане аврор, дори и това да е последното, което ще направи. Сега, когато бе дошло времето на изпитите, Хари съжали, че не е изразил по-постижимо желание… Знаеше, че не само той не спи, но никой в помещението не проговаряше и накрая един по един се унесоха.
            На другия ден по време на закуска петокурсниците пак не говореха много: Парвати си повтаряше под нос заклинания, а солницата отпред потреперваше, Хърмаяни четеше за кой ли път „Върхови постижения във вълшебството“ толкова бързо, че очите й се стрелкаха напред-назад и почти се сливаха, Невил непрекъснато изпускаше ножа и вилицата и преобръщаше сладкото.
            След закуска петокурсниците и седмокурсниците се струпаха във Входната зала, а другите влязоха в час, после, в девет и половина, започнаха да ги викат клас по клас отново в Голямата зала, пренаредена точно както Хари я беше видял в мислоема, когато баща му, Сириус и Снейп се бяха явявали на изпитите за СОВА: масите на четирите дома бяха изчезнали и на тяхно място се бяха появили множество чинове за по един човек, всички обърнати към учителската маса в дъното, където професор Макгонъгол стоеше с лице към тях. След като всички седнаха и притихнаха, тя оповести:
            — Можете да започвате.
            После преобърна огромния пясъчен часовник на катедрата до нея, върху която имаше и резервни пера, мастилници и пергаментови свитъци.
            Хари отвори с разтуптяно сърце въпросите… Вдясно от него, през три редици и четири чина по-напред, Хърмаяни вече пишеше бързо… Той сведе очи към първия: „Посочете заклинанието и опишете движението на магическата пръчка, с каквито омагьосваме предметите да летят“.
            За миг Хари си спомни някак между другото сопата, която се издига високо във въздуха и се приземява с трясък върху дебелата глава на един трол… Подсмихна се, наведе се над листа и започна да пише.

            — Е, не беше чак толкова страшно, нали? — попита притеснена Хърмаяни два часа по-късно във Входната зала. Още стискаше в ръка въпросите за изпита. — Не съм сигурна, че съм се представила добре на развеселителните магии, просто не ми стигна времето. Вие включихте ли противодействащата магия при хълцане? Не знаех дали искат и нея и реших да не се престаравам… а на двайсет и трети въпрос…
            — Досега сме се занимавали с това, Хърмаяни — прекъсна я сурово Рон, — няма да повтаряме всеки изпит, стига ни и по веднъж да се явяваме.
            Петокурсниците обядваха заедно с цялото училище (за обяд четирите маси на домовете отново се бяха появили), после се сместиха в стаичката до Голямата зала, където трябваше да изчакат да ги повикат на малки групи по азбучен ред за практическите изпити. Онези, които оставаха в стаята, преговаряха тихо заклинания и движения с пръчките, като от време на време неволно се удряха с тях един-друг по гърбовете или си бръкваха в очите.
            Извикаха името на Хърмаяни. Разтреперана, тя излезе от помещението заедно с Грегъри Гойл, Антъни Голдстайн и Дафни Гринграс. Вече явилите се на изпита не се връщаха на същото място, така че Хари и Рон не знаеха как се е представила приятелката им.
            — Справила се е, помниш ли как на един от изпитите по вълшебство получи сто и дванадесет процента? — рече Рон.
            След десет минути професор Флитуик извика:
            — Паркинсън, Панси… Патил, Падма… Патил, Парвати… Потър, Хари.
            — Успех! — пожела му тихо Рон.
            Хари влезе в Голямата зала, стиснал магическата пръчка толкова силно, че чак ръката му трепереше.
            — Професор Тофти е свободен, Потър — изписка професор Флитуик, който стоеше точно зад вратата.
            Той посочи един от членовете на изпитната комисия, вероятно най-стария и най-плешивия. Седеше при масичка в ъгъла в другия край, недалеч от професор Марчбанкс, която изпитваше Драко Малфой.
            — Потър, нали? — попита професор Тофти, като провери в бележките си, сетне погледна над пенснето Хари, докато той се приближаваше към него. — Прочутият Потър?
            С крайчеца на около Хари видя съвсем ясно, че Малфой му хвърля изпепеляващ поглед, а винската чаша, която той трябваше да накара да лети, падна на пода и се счупи. Хари не се стърпя и се ухили, професор Тофти също му се усмихна насърчително.
            — Ето така — рече той с треперлив старчески глас, — излишно е да се притесняваш. А сега, ако обичаш, вземи тази чашка за яйце и я накарай да направи няколко пъти кълбо напред.
            Хари смяташе, че като цяло се е представил доста добре. Заклинанието му за левитация със сигурност бе много по-успешно, отколкото на Малфой, макар че Хари се ядосваше, задето е объркал магията за промяна на цвета със заклинанието за растеж, така че плъхът, който трябваше да оцвети в оранжево, се изду притеснително и още преди Хари да е успял да поправи грешката, придоби размерите на язовец. Радваше се, че Хърмаяни не е била в залата, и после пропусна да го спомене пред нея. Но на Рон можеше да каже: приятелят му пък бе направил така, че една чиния да мутира в голяма гъба, без да знае как се е получило.
            Вечерта нямаха време за почивка. След като се нахраниха, отидоха право в общата стая и се хвърлиха да преговарят за изпита по трансфигурация на другия ден, а когато Хари си легна, главата му бръмчеше от сложните примери и теории за едно или друго заклинание.
            На писмения изпит сутринта забрави определението за заменящо заклинание, но бе на мнение, че на изпита по практика е могъл да се представи далеч по-зле. Поне успя да направи магията за изчезване на цялата игуана, докато на съседната маса клетата Хана Абът съвсем се стъписа и кой знае как, превърна своя пор в цяло ято фламинги, та се наложи да прекъснат за десет минути изпита, докато хванат птиците и ги изнесат от залата.
            В сряда беше изпитът по билкология (Хари смяташе, че се е представил, общо взето, добре, ако не се брои лекото ухапване на едно зъбато мушкато), после, в четвъртък — по защита срещу Черните изкуства. Тук за пръв път Хари беше сигурен, че не са го скъсали. Не се затрудни с никой от писмените въпроси, а на изпита по практика правеше с изключително задоволство всички противодействащи и защитни магии направо през очите на Ъмбридж, която беше застанала недалеч от вратата на Входната зала и наблюдаваше равнодушно.
            — О, браво! — викна професор Тофти, който отново изпитваше Хари, когато той показа съвършено заклинание за прогонване на богърти. — Наистина много добре! Е, приключихме, Потър, освен ако… — Тофти се понаведе. — Чух от скъпия си приятел Тибериус Огдън, че знаеш да призоваваш покровител. За още по-висока оценка…?
            Хари вдигна магическата пръчка, погледна право към Ъмбридж и си представи как я уволняват.
            — „Експекто патронум!“
            Неговият сребърен елен изскочи от върха на пръчката и се понесе в лек галоп през залата. Всички от изпитната комисия се извърнаха да му се полюбуват и когато той се стопи в сребърна мъглица, професор Тофти изръкопляска въодушевено с възлести, набраздени от жилки ръце.
            — Отлично! — възкликна. — Много добре, Потър, свободен си!
            Докато той подминаваше на вратата Ъмбридж, очите им се срещнаха. Върху широката й увиснала уста играеше злобна усмивка, ала Хари нехаеше. Освен ако се заблуждаваше дълбоко (за всеки случай нямаше намерение да го споделя с никого), току-що бе получил „Изключителен“ на един от изпитите за СОВА.
            В петък Хари и Рон имаха свободен ден, а Хърмаяни трябваше да се яви на изпита по древни руни и понеже разполагаха с цялата събота и неделя, си позволиха малка почивка от ученето. Седнаха да поиграят магьоснически шах, протягаха се и се прозяваха пред отворения прозорец, откъдето подухваше топъл летен ветрец. Хари забеляза в далечината Хагрид, който имаше час край гората. Опита се да познае какви създания разглеждат, като че ли бяха еднорози, защото момчетата стояха малко по-назад, и точно тогава дупката зад портрета се отвори и Хърмаяни се прекатери през нея с доста кисело изражение.
            — Как минаха руните? — попита Рон, като се протягаше с прозявка.
            — Сгреших превода на „ехваз“ — оплака се вбесена тя. — Означава не „отбрана“, а „сътрудничество“. Сбърках го с „ейхваз“.
            — Е, чудо голямо — рече лениво Рон, — само една грешка, пак ще…
            — О, млъквай! — тросна се сърдита Хърмаяни. — Може да ме скъсат и заради една грешка. И не само това, някой пак е пуснал в кабинета на Ъмбридж душко. Не знам как са проникнали през новата врата, но тъкмо минавах оттам, когато Ъмбридж се разпищя… ако се съди от крясъците, душкото явно се беше опитал да отхапе парче от крака й…
            — Браво на него — казаха в един глас Хари и Рон.
            — Браво ли? — кипна момичето. — Забравихте ли, тя смята, че ги пуска Хагрид! А ние не искаме да го уволняват.
            — В момента Хагрид има час, Ъмбридж не може да стовари вината върху него — отбеляза Хари и махна към прозореца.
            — О, Хари, понякога си толкова лековерен. Нима наистина мислиш, че Ъмбридж ще тръгне да търси доказателства? — рече Хърмаяни, която явно бе решила да бъде в отвратително настроение, и след като затръшна след себе си вратата, се понесе към момичешките спални.
            — Мило момиче с благ характер — подметна много тихо Рон и премести напред царицата, за да вземе един от конете на Хари.
            Лошото настроение на Хърмаяни упорито я преследваше почти през цялата събота и неделя, но на Хари и Рон не им беше никак трудно да не й обръщат внимание, защото посветиха двата дни, кажи-речи, изцяло на преговора по отвари за понеделник — изпита, който Хари очакваше най-малко и който, той беше сигурен, щеше да попари мечтите му да стане аврор. Писмената работа наистина го затрудни, макар той да смяташе, че се е представил добре на въпроса за многоликовата отвара, която тайно бе погълнал във втори курс и затова описа точно въздействието й.
            Практическият изпит следобед не бе чак толкова страшен, колкото Хари беше очаквал. Снейп не присъстваше и той усети, че при приготвянето на отварите е много по-спокоен от обикновено. Невил, който седеше съвсем наблизо, също изглеждаше по-доволен от когато и да било в часовете по отвари. По едно време професор Марчбанкс рече:
            — Отдръпнете се, ако обичате, от котлите, изпитът приключи.
            Хари сложи запушалката върху стъкленицата, чувстваше, че и да не получи висока оценка, при повече късмет няма да го скъсат.
            — Остават само четири изпита — отбеляза уморено Парвати Патил, когато се отправиха към общата стая на грифиндорци.
            — Само! — тросна се Хърмаяни. — Аз имам и изпит по аритмантика, вероятно най-трудния предмет!
            Никой не прояви глупостта да се заяжда с нея и тя не успя да си излее злобата, затова се ограничи да се скара на няколко първокурсници, задето се смеели прекалено силно в общата стая.
            Хари беше решил да се представи добре на изпита по грижа за магически създания във вторник, за да не провали Хагрид. Изпитът по практика се състоя следобед на моравата край Забранената гора, където им възложиха да разпознаят бодливеца, скрит сред десетина таралежа (номерът беше да дадеш на всички малко мляко: бодливците, чиито бодли имаха най-различни вълшебни свойства, бяха изключително мнителни и обикновено освирепяваха от млякото, понеже мислеха, че се опитваш да ги отровиш), после да покажат как трябва да се отнасят със съчковците, да нахранят и да почистят огнен рак, без той да ги изгори, и от няколко храни да изберат какво да дадат за ядене на болен еднорог.
            Хари забеляза, че Хагрид ги наблюдава притеснен от прозореца на колибата си. Когато жената от изпитната комисия, този път пълничка ниска магьосница, се усмихна на Хари и му каза, че е свободен, той първо вдигна палци по посока на Хагрид и чак тогава се отправи назад към замъка.
            Писмената: работа по теория на астрономията в сряда мина сравнително добре. Хари не беше сигурен, че е написал правилно имената на всички луни на Юпитер, но поне бе убеден, че никоя от тях не е покрита с мед. За практическия изпит по астрономия трябваше да изчакат до вечерта, а следобеда посветиха на пророкуването.
            Дори по занижените критерии на Хари изпитът по пророкуване протече много зле. Можеше да се опита да гледа филм върху чина със същия успех, както във вироглавото празно кристално кълбо, а при гадаенето на чай: съвсем се стъписа и заяви, че според него в скоро време професор Марчбанкс щяла да срещне тантурест мургав подгизнал до кости непознат, и затвърди пълния си провал, като сбърка върху дланта й линията на живота с линията на главата и уведоми жената, че е трябвало да умре миналия вторник.
            — Е, при всички положения щяха да ни скъсат — отсъди мрачно Рон, докато се качваха по мраморното стълбище.
            Благодарение на Рон Хари току-що се бе почувствал малко по-добре, защото той му бе разказал как описал най-подробно на изпитващия някакъв грозник с брадавица върху носа, когото виждал в кристалното кълбо, а после вдигнал очи и разбрал, че това всъщност било отражението на самия изпитващ.
            — Изобщо не трябваше да се захващаме с този гаден предмет — заяви Хари.
            — Е, сега поне можем да се откажем от него.
            — Да — съгласи се Хари. — И да не се преструваме, че ни вълнува какво ще стане, ако Юпитер е настроен прекалено приятелски към Уран.
            — Оттук нататък вече не ме интересува дали в чаените ми листенца пише: „Умри, Рон, умри“. Хвърлям ги на боклука, където им е мястото, й толкоз.
            Хари се засмя точно когато отзад при тях дотича Хърмаяни. Той веднага замълча, да не би да я ядоса.
            — Е, мисля, че се представих добре по аритмантика — заяви тя и Хари й Рон въздъхнаха от облекчение. — Тъкмо имаме време да прегледаме набързо преди вечеря звездните карти, после…
            Когато в единадесет часа се качиха на върха на астрономическата обсерватория, видяха нощ точно като за звездобройство, безоблачна и тиха. Паркът беше окъпан в сребриста лунна светлина, във въздуха се долавяше лек хлад. Щом професор Марчбанкс им даде знак, всички настроиха телескопите и се заеха да попълват празните звездни карти, които им бяха раздали.
            Професор Марчбанкс и професор Тофти се разхождаха между тях и ги гледаха как вписват точното разположение на звездите и планетите, който наблюдаваха. Беше тихо, чуваха се само шумоленето на пергаментите, от време на време поскърцването на някой телескоп, наместван върху стойката, и драскането на многото пера. Мина половин, после и един час, квадратчетата отразена златна светлина, потрепващи по земята, започнаха да угасват едно след друго заедно с осветлението по прозорците в замъка.
            Но когато Хари приключи с нанасянето на съзвездието Орион върху картата, входната врата, намираща се точно под парапета, зад който стоеше той, се отвори и по каменните стъпала се плисна светлина към моравата. Докато нагласяше леко телескопа, Хари погледна надолу и видя пет-шест издължени фигури, които тръгнаха по ярко осветената трева, после вратата се затвори и моравата пак се превърна в море от тъмнина.
            Хари доближи отново око до телескопа и го намести на фокус, за да се взре във Венера. Сведе очи към картата да нанесе планетата, но нещо отклони вниманието му. Той застина с перо, вдигнато над пергамента, вгледа се надолу към сумрачния парк и различи шест сенки, които вървяха през тревата. Ако не се движеха и лунната светлина не позлатяваше главите им отгоре, щяха да се слеят с тъмния парк. Дори отдалеч Хари изпита странното усещане, че е разпознал походката на най-набитата фигура, която очевидно предвождаше останалите.
            Не проумяваше за какво й е на Ъмбридж да се разхожда след полунощ, и то придружавана от още петима. Някой зад него се изкашля и той си спомни, че е на изпит. Съвсем беше забравил разположението на Венера. Долепи око до телескопа, провери го отново и тъкмо да го впише в картата, когато, наострил уши за всеки необичаен звук, чу в далечината тропане, което прокънтя през пустия парк и веднага беше последвано от приглушения лай на голямо куче.
            Хари погледна с разтуптяно сърце. Прозорците на Хагрид светеха, сега на фона им се открояваха силуетите на хората, които той беше забелязал да прекосяват моравата. Вратата се отвори и Хари съвсем ясно видя шест добре очертани фигури, които прекрачиха прага. Вратата се затвори отново, спусна се тишина.
            Хари се притесни много. Извърна се да провери дали Рон и Хърмаяни са забелязали нещо, но точно тогава отзад застана професор Марчбанкс и понеже Хари не искаше тя да си помисли, че надзърта в чужда писмена работа, побърза да се наведе над звездната си карта, уж да впише нещо, макар че всъщност попоглеждаше скришом над парапета към колибата на Хагрид. Сега в прозорците на къщурката се мяркаха силуети, които от време на време затулваха светлината.
            Хари усети, че професор Марчбанкс се е вторачила в тила му, затова отново долепи око до телескопа и се взря в Луната, макар че беше отбелязал преди цял час разположението й, ала точно когато престарялата магьосница продължи нататък, момчето чу как от колибата в далечината се разнася рев, който прокънтя в мрака чак до върха на астрономическата обсерватория. Доста от учениците наоколо се отлепиха от телескопите и се извърнаха към къщурката на Хагрид.
            Професор Тофти се покашля сухо.
            — Опитайте да се съсредоточите, момчета и момичета! — рече той тихо.
            Повечето ученици отново се обърнаха към телескопите. Хари погледна наляво. Хърмаяни се беше втренчила като омагьосана в колибата на Хагрид.
            — Хм… остават двадесет минути — съобщи професор Тофти.
            Хърмаяни подскочи и веднага се зае отново със звездната карта, а Хари погледна своята и видя, че вместо Венера е написал Марс. Наведе се да го поправи.
            Откъм парка се чу силно ТРЯС. Мнозина извикаха „Ох!“, понеже в бързината да видят какво става долу си бяха блъснали лицата в телескопите.
            Вратата на Хагрид се беше отворила рязко и в светлината, бликнала от къщурката, те го видяха съвсем ясно: едър силует, който крещеше и размахваше юмруци, заобиколен от шестима души. Ако се съди от насочените към него тънки нишки червена светлина, те се опитваха да го зашеметят със заклинания.
            — Не! — извика Хърмаяни.
            — Това, миличка, е изпит! — възнегодува професор Тофти.
            Но никой вече не обръщаше и най-малко внимание на звездните карти. Около колибата още прелитаха струи червена светлина, които обаче сякаш отскачаха от Хагрид, а той продължаваше да стои прав и доколкото Хари можеше да види, да се съпротивлява. Паркът се огласяше от викове и крясъци, мъжки глас изрева:
            — Вразуми се, Хагрид!
            Хагрид изръмжа:
            — Друг път ще се вразумя, няма да ме хванеш току-така, Долиш!
            Хари забеляза дребния силует на Фанг, който се мъчеше да защити господаря си и постоянно налиташе на обкръжилите го магьосници, докато накрая не го застигна зашеметяващо заклинание, от което той се свлече повален на земята: Хагрид ревна от ярост, вдигна злосторника във въздуха и го метна, а мъжът отхвръкна поне на три метра и не се изправи повече. Хърмаяни ахна, закрила уста и с двете си ръце, Хари се извърна към Рон и видя, че и той изглежда уплашен. Дотогава никой от тях не беше виждал Хагрид наистина разярен.
            — Погледнете! — изписка Парвати.
            Беше се надвесила над перилата и сочеше долу към входната врата на замъка, която отново се беше отворила, а по тъмната морава пак се плисна светлина и през тревата се плъзна самотна дълга черна сянка.
            — Хайде! Остават ви само шестнадесет минути! — подкани разтревожен професор Тофти.
            Никой обаче не му обърна внимание: всички гледаха човека, завтекъл се към битката при колибата на Хагрид.
            — Как смеете! — изкрещя, както тичаше, сянката. — Как смеете!
            — Макгонъгол! — прошепна Хърмаяни.
            — Оставете го на мира! Оставете го, ви казвам! — екна в тъмнината гласът на професор Макгонъгол. — На какво основание го нападате? Той не е направил нищо, нищо, с което да заслужи такава…
            Хърмаяни, Парвати и Лавендър изпискаха едновременно. Силуетите около колибата бяха изстреляли към професор Макгонъгол най-малко четири червени зашеметяващи лъча. Някъде по средата на пътя между колибата и замъка те се удариха в нея и за миг тя сякаш засия отвътре със зловеща червена светлина, после изхвърча във въздуха и се строполи на земята, където се просна и не помръдна.
            — Всемогъщи горгони! — извика професор Тофти, който също беше забравил напълно за изпита. — Дори не я предупредиха. Възмутително поведение.
            — СТРАХЛИВЦИ! — ревна Хагрид и гласът му долетя съвсем ясно до върха на обсерваторията, а вътре в замъка отново примигаха светлини. — ПРОКЛЕТИ СТРАХЛИВЦИ! НА ВИ… НА ВИ…
            — Майчице! — простена Хърмаяни.
            Хагрид замахна два пъти с широко движение към най-близките нападатели и те веднага се свлякоха, от което можеше да се съди, че са изпаднали в безсъзнание. Хари видя как Хагрид се превива одве и си помисли, че най-после някое от заклинанията го е покосило. Но за всеобща изненада след миг Хагрид отново се изправи с нещо като чувал на гръб и Хари се досети, че е метнал през раменете си безжизненото тяло на Фанг.
            — Заловете го, заловете го! — изпищя Ъмбридж, но единственият й оцелял помагач очевидно не изгаряше от желание да влиза в обсега на юмруците на Хагрид и дори заотстъпва назад толкова бързо, че се препъна в един от припадналите си колеги и също се просна на земята.
            Хагрид се обърна и както носеше около врата си Фанг, хукна да бяга. Ъмбридж запрати по него последно зашеметяващо заклинание, ала не улучи, а Хагрид, който тичаше презглава към портата в далечината, се скри в мрака.
            Настъпи трепетно мълчание, продължило цяла минута, всички гледаха с отворени уста към парка. Сетне прозвуча тихият глас на професор Тофти:
            — Хм… остават ви пет минути.
            Макар че Хари беше запълнил само две трети от картата си, му се прииска отчаяно изпитът да приключи. Когато накрая дойде този миг, тримата с Рон и Хърмаяни натикаха набързо телескопите в калъфите и се втурнаха надолу по витата стълба. Никой от учениците не си легна, всички обсъждаха развълнувани един през друг в долния край на стълбището онова, на което току-що бяха станали свидетели.
            — Зла жена! — рече задъхана Хърмаяни, която беше толкова вбесена, че едвам говореше. — Да се опита да издебне Хагрид посред нощ!
            — Очевидно е искала да избегне още една сцена като тази с Трелони — отбеляза дълбокомислено Ърни Макмилан, който се беше промушил през насъбралите се, за да дойде при тях.
            — Хагрид им натри носовете, а! — възкликна Рон, но по-скоро разтревожен, отколкото възхитен. — Защо ли всички заклинания отскачаха от него?
            — Заради великанската кръв — отговори с треперещ глас Хърмаяни. — Не е никак просто да зашеметиш със заклинание великан, и те като троловете са много издръжливи… Но клетата професор Макгонъгол… четири зашеметяващи лъча право в гърдите, а тя не е много млада, нали?
            — Ужас, ужас! — завайка се Ърни и заклати тежко глава. — Е, аз ще си лягам. Лека нощ на всички.
            Хората наоколо се разотиваха, като продължаваха да обсъждат развълнувано онова, което току-що бяха видели.
            — Поне не заловиха Хагрид и не го пратиха в Азкабан — отбеляза Рон. — Подозирам, че е отишъл при Дъмбълдор.
            — Сигурно — съгласи се Хърмаяни, която беше на път да се разплаче. — О, наистина е ужасно, мислех, че Дъмбълдор ще се завърне скоро, а вместо това сега изгубихме и Хагрид.
            Прибраха се посърнали в общата стая на „Грифиндор“ и я намериха пълна. Суматохата долу в парка беше събудила мнозина, побързали да вдигнат от сън и приятелите си. Шеймъс и Дийн, които бяха дошли преди Хари, Рон и Хърмаяни, разказваха на всички какво са видели и чули от върха на астрономическата обсерватория.
            — Но защо ще уволнява точно сега Хагрид? — попита Анджелина Джонсън и поклати глава. — Той не е като Трелони, тази година преподава много по-добре!
            — Ъмбридж мрази получовеците — отвърна горчиво Хърмаяни, като се свлече на едно от креслата. — Още от самото начало се опитва да отстрани Хагрид.
            — И смяташе, че точно той й подхвърля душковци в кабинета — намеси се и Кейти Бел.
            — О, не! — възкликна Лий Джордан и закри устата си с длан. — Аз й ги пусках душковците. Фред и Джордж ми оставиха два-три, вкарвах ги с левитация през прозореца.
            — И без душковци щеше да го уволни — отбеляза Дийн. — Той беше много близък с Дъмбълдор.
            — Така си е — потвърди Хари и се отпусна на креслото до Хърмаяни.
            — Надявам се само професор Макгонъгол да не е пострадала — рече през сълзи Лавендър.
            — Пренесоха я в замъка, видяхме през прозореца в спалното помещение — съобщи Колин Крийви. — Не изглеждаше много добре.
            — Мадам Помфри ще я вдигне на крака — отсече Алиша Спинет. — Винаги досега се е справяла.
            Наближаваше четири призори, когато общата стая се опразни. На Хари изобщо не му се спеше, преследваше го образът на Хагрид, който бе хукнал в мрака. Беше толкова ядосан на Ъмбридж, че не се сещаше за наказание, което да е достатъчно тежко, макар че предложението на Рон да нахранят с нея касетка прегладнели раконоги огнемети си имаше своите достойнства. Унесе се с мисълта за какви ли не страховити отмъщения и когато три часа по-късно стана от леглото, определено не се чувстваше отпочинал.
            Последният им изпит — по история на магията, — щеше да се състои чак следобед. На Хари много му се искаше след закуска да си легне отново, но беше разчитал на сутринта, за да си преговори за последен път, ето защо седна при прозореца в общата стая и подпрял с ръце главата си, хвърли всички усилия да не задреме, докато четеше някои от записките във високата близо метър купчина, с които Хърмаяни му беше услужила.
            В два следобед петокурсниците влязоха в Голямата зала и заеха местата си пред въпросите за изпита, захлупени върху чиновете. Хари се чувстваше изтощен. Искаше всичко това да приключи и той да се наспи. На другия ден смятаха с Рон да отидат на игрището по куидич, за да се насладят на освобождението от изпитите и той да направи едно-две кръгчета с метлата на приятеля си.
            — Обърнете листовете с въпросите — прикани от предната част на залата професор Марчбанкс и завъртя огромния пясъчен часовник. — Можете да започвате.
            Хари се вторачи в първия въпрос. Минаха няколко секунди, докато осъзнае, че не е разбрал и дума от него. При един от високите прозорци жужеше оса, която го разсейваше. Най-сетне той започна да пише мъчително бавно отговора.
            Установи, че му е много трудно да си спомни имената и че постоянно бърка датите. Направо пропусна четвъртия въпрос („Как според вас законите за магическите пръчки са допринесли за потушаването и ограничаването на бунтовете на таласъмите през осемнадесети век?“) с мисълта, че накрая, ако му остане време, ще се върне на него. Опита да отговори на петия въпрос („Как Указът за секретност е бил нарушен през 1749 година и какви мерки са били взети това да се предотврати в бъдеще?“), но го загриза досадното съмнение, че е пропуснал доста важни неща — имаше чувството, че някъде в цялата история се появяват и вампири.
            Затърси нататък въпрос, на който със сигурност може да отговори, и очите му светнаха при вида на десетия: „Опишете обстоятелствата, довели до учредяването на Международната конфедерация на магьосниците, и обяснете защо магьосниците от Лихтенщайн са отказали да се присъединят към нея“.
            „Това го знам“, помисли Хари, макар че умът му беше вял и муден. Представяше си заглавието, написано с почерка на Хърмаяни: „Учредяване на Международната конфедерация на магьосниците…“ тъкмо сутринта беше чел записките й.
            Започна да пише, като от време на време вдигаше глава да погледне големия пясъчен часовник върху катедрата до професор Марчбанкс. Седеше точно зад Парвати Патил, чиято дълга черна коса се спускаше чак под облегалката на стола. Един-два пъти се усети, че се е загледал в златистите светлинки, проблясващи по косата всеки път, щом момичето преместеше леко глава. Хари също тръскаше глава, за да се съсредоточи.
            „Пръв върховен магьосник в Международната конфедерация на магьосниците е Пиер Бонакор, но назначаването му е оспорено от магьосниците в Лихтенщайн, защото…“
            Перата дращеха по пергаментите наоколо като плъхове, които сноват и ровят дупка. Слънцето бе напекло тила на Хари. Какво ли беше направил Бонакор, че да разсърди магьосниците от Лихтенщайн? На Хари му се струваше, че е нещо, свързано с троловете… Той отново погледна невиждащо главата на Парвати. Ако можеше да приложи легилимантика и да отвори отзад на тила й прозорче, за да види какво толкова са направили троловете, за да скарат Пиер Бонакор е лихтенщайнци…
            Затвори очи и зарови лице в дланите си, пламтящо червеното на клепачите му стана тъмно и хладно… точно така, Бонакор е искал да спре лова на тролове и да им даде права… но Лихтенщайн си е имал неприятности с племе особено кръвожадни планински тролове…
            Отвори очи и при вида на ослепително белия пергамент те засмъдиха и се насълзиха. Хари написа бавно два реда за троловете, после прочете какво се е получило дотук. Не му се стори много изчерпателно и подробно, а той беше сигурен, че Хърмаяни е изписала страници и страници за конфедерацията.
            Пак затвори очи в опит да ги види и да си спомни… първото заседание на конфедерацията се е състояло във Франция, да, това вече го беше написал…
            Таласъмите са се опитали да присъстват, но са били прогонени… беше написал и това…
            И никой от Лихтенщайн не бе пожелал да отиде…
            „Мисли“, каза си Хари, както държеше лице между дланите си, а перата наоколо пишеха шеметно сякаш безкрайни отговори, докато пясъкът изтичаше на тънка струйка в часовника отпред…
            Хари отново вървеше по студения тъмен коридор, водещ към отдел „Мистерии“, стъпваше с твърда целеустремена крачка, от време на време се затичваше, решен най-после да стигне закъдето е тръгнал… както обикновено, черната врата отпред се отвори широко и той се озова в кръглата стая с многото врати…
            Мина по каменния под, влезе през втората врата… петна танцуваща светлина по стените и долу по земята, странен механичен шум, но Хари няма време да ги разглежда, трябва да бърза…
            Притича последните няколко крачки до третата врата, и тя като другите се разтвори…
            Той отново се озова в помещението, голямо като катедрала, пълно с рафтове и със стъклени кълба… сега сърцето му биеше много бързо… този път щеше да стигне… излезе при номер деветдесет и седми, зави наляво и забърза по пътеката между две редици…
            Но на пода чак в дъното се мержелееше нещо, черен силует, мърдащ долу като ранен звяр… Стомахът на Хари се сви от страх… и вълнение…
            От устата му се разнесе глас, пронизителен и студен, глас, лишен от всякаква човешка доброта…
            — Вземи го и ми го донеси… свали го, хайде… аз не мога да го докосвам… но ти можеш…
            Черният силует на пода се пораздвижи. Хари видя бяла ръка с дълги пръсти, която стискаше насочена магическа пръчка — своята ръка… чу пронизителния студен глас, който изрече:
            — „Круцио!“
            Мъжът на пода нададе болезнен писък, опита да се изправи, но пак се свлече и се загърчи. Хари се смееше. Вдигна пръчката, проклятието бе развалено, фигурата простена и остана да лежи неподвижно.
            — Лорд Волдемор чака…
            Много бавно, с треперещи ръце, мъжът на земята поизправи на няколко сантиметра рамене и вдигна глава. Лицето му беше окървавено и изпито, изкривено от болка, но въпреки това сурово и предизвикателно…
            — Ще се наложи да ме убиеш — пророни Сириус.
            — Накрая безспорно ще направя и това — отвърна студеният глас. — Но първо ще ми го донесеш, Блек… смяташ, че досега си изпитвал болка? Помисли отново… разполагаме с доста часове, никой не може да чуе писъците ти…
            Някой обаче изпищя, когато Волдемор пак насочи магическата пръчка… някой изкрещя, люшна се настрани от топлия чин и падна на студения каменен под. Хари се удари в земята и се събуди все така с викове, белегът му пламтеше, а Голямата зала наоколо направо се взриви.

            Глава тридесет и втора: От огъня
            — Няма да отида… не ми трябва болничното крило… не искам…
            Не спираше да говори, докато се мъчеше да се отскубне от професор Тофти, който под вторачените погледи на учениците наоколо му бе помогнал да излезе във Входната зала и сега го наблюдаваше много угрижено.
            — Аз… добре съм, г-господине — изпелтечи Хари и изтри потта по челото си. — Наистина… само съм заспал… сънувах кошмар…
            — Напрежението от изпитите! — отсъди състрадателно старият магьосник и потупа с разтреперана ръка Хари по рамото. — Случва се, млади момко, случва се! Сега си пийни студена вода и може би ще бъдеш готов да се върнеш в Голямата зала? Изпитът всеки момент ще приключи, но вероятно ще имаш време да си допишеш отговора на последния въпрос?
            — Да — рече трескаво Хари. — Искам да кажа… не… мисля, че направих каквото можах…
            — Много добре, много добре — каза благо възрастният магьосник. — Ще вляза да прибера писмената ти работа, а ти иди да си полежиш.
            — Непременно — закима буйно Хари. — Много Ви благодаря.
            В мига, когато токовете на стареца се скриха зад вратата на Голямата зала, Хари се втурна нагоре по мраморното стълбище, завтече се по коридорите толкова бързо, че портретите, които подминаваше, замърмориха с укор, изкачи още няколко етажа и накрая влетя като хала през двойната врата на болничното крило, при което Мадам Помфри се разпищя уплашено — тъкмо сипваше с лъжичка някаква яркосиня течност в устата на Монтагю.
            — Какво правиш, Потър?
            — Трябва да видя професор Макгонъгол — обясни запъхтян Хари, а въздухът, който си беше поел, направо раздра белите му дробове. — Незабавно… спешно е!
            — Тя не е тук, Потър — отвърна тъжно Мадам Помфри. — Сутринта я преместиха в „Свети Мънго“. Четири зашеметяващи заклинания право в гърдите на нейната възраст! Истинско чудо е, че не са я умъртвили.
            — Значи… я няма тук? — възкликна стъписано момчето.
            Точно отвън удари звънецът и Хари чу в далечината обичайното суетене на учениците, които започваха да се изсипват по коридорите горе и долу. Той стоеше вцепенен и гледаше Мадам Помфри. Вътре у него се надигна ужас.
            Не бе останал никой, на когото да каже. Дъмбълдор си беше отишъл, Хагрид също, Хари обаче се беше надявал, че професор Макгонъгол ще бъде тук, избухлива и непреклонна, но винаги някъде наблизо, винаги сигурна и надеждна…
            — Не се учудвам, че си потресен, Потър — поде Мадам Помфри с някакво яростно одобрение върху лицето. — Сякаш някой от тях би се престрашил да направи зашеметяващо заклинание на Минерва Макгонъгол посред бял ден, като я гледа очи в очи! Малодушие, ето какво е това… жалко малодушие… Ако не се боях какво ще стане с вас, учениците, без мен, щях да напусна в знак на протест.
            — Да — промълви объркан Хари.
            Той излезе от болничното крило като слепец и блъскан от множеството, застана в гъмжащия от народ коридор, а паниката го задушаваше като отровен газ и главата му се замая. Той не знаеше какво да прави…
            „Рон и Хърмаяни“, подсказа глас вътре в главата му.
            Пак се затича, като изблъскваше учениците от пътя си и не забелязваше гневните им възгласи. Върна се на бегом два етажа по-долу и излезе в горния край на мраморното стълбище, когато забеляза, че двамата му приятели бързат към него.
            — Хари! — извика веднага Хърмаяни, която изглеждаше много уплашена. — Какво стана? Добре ли си? Болен ли си?
            — Къде беше? — попита Рон.
            — Елате с мен — рече бързо Хари. — Елате, трябва да ви кажа нещо.
            Поведе ги по коридора на първия етаж, като надзърташе през вратите. Накрая намери празна класна стая, втурна се вътре и веднага щом Рон и Хърмаяни влязоха, затвори вратата и извърнат с лице към приятелите си, се облегна на нея.
            — Волдемор е заловил Сириус.
            — Какво?
            — Откъде…
            — Видях го. Когато заспах на изпита.
            — Но… къде? Как? — възкликна Хърмаяни с пребледняло лице.
            — Не знам как — отвърна Хари. — Но знам точно къде. В отдел „Мистерии“ има стая, пълна с рафтове, по които са наредени малки кристални топки, и там, в края на ред деветдесет и седми… Волдемор се опитва да използва Сириус и той да му донесе каквото му трябва… изтезава го… каза, че накрая ще го убие!
            Хари усети, че гласът и коленете му треперят. Отиде до един от чиновете, приседна и се опита да се овладее.
            — Как ще проникнем там? — попита ги той.
            Известно време те мълчаха. После Рон каза:
            — Да… да проникнем къде?
            — В отдел „Мистерии“, за да освободим Сириус — каза на висок глас Хари.
            — Ама… Хари… — пророни унило Рон.
            — Какво? Какво? — викна той.
            Не проумяваше защо са го зяпнали, сякаш иска от тях нещо неразумно.
            — Хари — поде доста уплашено Хърмаяни, — ъъъ… как… как Волдемор е проникнал в Министерството на магията, без никой да го усети?
            — Откъде да знам? — ревна той. — Въпросът е как _ние_ ще проникнем вътре!
            — Но… помисли, Хари — пристъпи към него момичето, — сега е пет следобед… Министерството на магията е пълно с хора, които работят там… как Волдемор и Сириус са влезли, без да ги видят? Хари… те вероятно са двамата най-издирвани магьосници по света… Нима смяташ, че са могли да проникнат незабелязано в сграда, пълна с аврори?
            — Не знам, може би Волдемор е използвал мантия невидимка, нещо от този род! — изкрещя Хари. — А и когато съм ходил в отдел „Мистерии“, той винаги е бил съвсем безлюден…
            — Ти, Хари, не си и стъпвал там — прошепна Хърмаяни. — Само си сънувал, че си ходил!
            — Това не са обикновени сънища! — кресна в лицето й момчето, след което, стана и на свой ред пристъпи към нея. Идеше му да я разтърси. — Как тогава ще обясниш онова с бащата на Рон, какво беше то, откъде бях разбрал какво му се е случило?
            — Прав е — прошепна Рон и погледна Хърмаяни.
            — Но това е… това е направо немислимо! — рече отчаяна тя. — Хари, как Волдемор е заловил Сириус, при положение че той през цялото време е бил на площад „Гримолд“?
            — Сириус може да не е издържал и да е поизлязъл на чист въздух — вметна притеснен Рон. — От цяла вечност му се иска отчаяно да се махне от оная къща…
            — Но защо — упорстваше Хърмаяни, — защо Волдемор ще реши да използва точно Сириус, за да се добере, до оръжието, каквото и да е то?
            — Нямам представа, може да има куп причини — викна й Хари. — Може би Сириус просто е от хората, които Волдемор няма нищо против да пострадат…
            — Знаете ли, току-що се сетих нещо — оповести приглушено Рон. — Братът на Сириус е бил смъртожаден, нали така? Може би той е разкрил на Сириус тайната как да се добере до оръжието!
            — Ами да… и точно заради това Дъмбълдор държи през цялото време Сириус под ключ! — съгласи се Хари.
            — Вижте какво, съжалявам — подвикна Хърмаяни, — но и двамата говорите безсмислици, освен това не разполагаме с никакви доказателства, с доказателства, че Волдемор и Сириус дори са там…
            — Хари ги е видял, Хърмаяни! — нахвърли се срещу нея Рон.
            — Добре, де — поуплаши се тя, но си остана все така непреклонна, — просто бях длъжна да ви кажа…
            — Какво?
            — Ти… не те критикувам, Хари! Но ти… някак… мисълта ми е… не ти ли се струва, че… че все ти се иска да спасяваш някого? — попита тя.
            Той я зяпна.
            — В какъв смисъл все ми се иска да спасявам някого?
            — Ами… ти… — Хърмаяни бе по-уплашена от всякога. — В смисъл… миналата година например… в езерото… по време на турнира… не биваше… искам да кажа, че не се налагаше да спасяваш онова момиченце… Делакор… поувлече се.
            По тялото на Хари на мощна вълна плъзна необуздан пробождащ гняв — как Хърмаяни смееше да му напомня точно сега тази груба грешка?
            — По-точно… беше страхотно, че постъпи така — побърза да добави тя и направо се вцепени от изражението му, — всички смятаха, че си постъпил прекрасно…
            — Странно — прекъсна я Хари с разтреперан глас, — защото помня много добре как Рон ме обвини, че съм губел време за геройски дела… пак ли мислите така? Пак ли смятате, че искам да се правя на герой?
            — Не, не, не! — рече втрещена Хърмаяни. — Изобщо не исках да кажа това.
            — Тогава изплюй камъчето, само пилеем време тук! — извика Хари.
            — Опитвам се да обясня… Волдемор те познава, Хари! Отвлече Джини в Стаята на тайните, за да те примами там, ето такива неща прави, знае, че си… че си човек, който ще се притече на помощ на Сириус! Ами ако само се опитва да те прилъже да отидеш в отдел „Мисте…“
            — Няма никакво значение, Хърмаяни, дали го е направил, за да ме подмами там… откарали са Макгонъгол в „Свети Мънго“, в „Хогуортс“ не е останал никой от Ордена, на когото да кажем, а ако не отидем, Сириус ще бъде мъртъв!
            — Но, Хари… а ако сънят ти е бил… ако е бил просто сън?
            Той нададе вик на отчаяние. Хърмаяни чак се дръпна, ужасена.
            — Нищо не разбираш! — разкрещя й се Хари. — Аз не сънувам какви да е кошмари и сънища! Защо според теб я учех тази оклумантика, защо според теб Дъмбълдор толкова държеше да ме предпази от тези неща? Защото те са ИСТИНА, Хърмаяни… Сириус е хванат в капан, видях го с очите си. Волдемор го е заловил и никой не знае, а това означава, че ние сме единствените, които можем да го спасим, ако не искаш да го правиш, добре, аз обаче отивам, разбра ли? И ако не ме лъже паметта, нямахте нищо против, че искам да спасявам хората, когато избавих теб от дименторите или… — Той се извърна към Рон. — Или когато спасих сестра ти от базилиска…
            — Дори не съм споменавал, че имам нещо против — възрази разгорещено Рон.
            — Но, Хари, ти сам го каза току-що — заяви ядосано Хърмаяни, — Дъмбълдор настояваше да се научиш да затваряш съзнанието си за тези неща и ако беше усвоявал както трябва оклумантиката, никога нямаше да видиш това…
            — АКО СИ ВЪОБРАЗЯВАШ, ЧЕ ЩЕ СЕ ДЪРЖА ТАКА, СЯКАШ НЕ СЪМ ГО ВИДЯЛ…
            — Сириус ти обясни, че няма нищо по-важно от това да се научиш да затваряш съзнанието си!
            — Е, ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ ЩЕШЕ ДА КАЖЕ ДРУГО, АКО ЗНАЕШЕ КАКВО…
            Вратата на класната стая се отвори. Хари, Рон и Хърмаяни се завъртяха рязко. Влезе Джини, явно заинтригувана, а след нея и Луна, която, както обикновено, изглеждаше сякаш се е озовала там съвсем случайно.
            — Здрасти — поздрави плахо Джини. — Чухме гласа на Хари. Защо крещиш?
            — Не ти влиза в работата — сопна се той.
            Джини вдигна вежди.
            — Не е нужно да ми държиш такъв език — рече тя невъзмутимо, — само се питах дали мога да помогна с нещо.
            — Е, не можеш — отсече Хари.
            — Я какъв грубиян се извъдил — намеси се ведро Луна.
            Хари изруга и й обърна гръб. Последното, което искаше в този момент, бе да разговаря с Луна Лъвгуд.
            — Почакайте — рече внезапно Хърмаяни. — Почакайте… Те, Хари, могат да помогнат.
            Хари и Рон я погледнаха.
            — Слушайте — продължи тя настойчиво. — Трябва да разберем, Хари, дали Сириус наистина е напуснал щабквартирата…
            — Казах ти вече, видях го…
            — Много те моля, Хари! — прекъсна го отчаяна тя. — Моля те, нека първо проверим дали Сириус не си е у дома и чак тогава да хукваме към Лондон. Ако видим, че наистина не е там, ти се кълна, няма да се опитвам да те спирам. Ще дойда… ще сторя… всичко, каквото трябва, за да се опитаме да го спасим.
            — Изтезават Сириус именно СЕГА! — изкрещя Хари. — Нямаме време за губене.
            — Но ако това е капан, заложен от Волдемор, сме длъжни да проверим, просто сме длъжни.
            — Как? — попита той. — Как ще проверим?
            — Налага се да използваме огъня в камината на Ъмбридж и да видим дали не можем да се свържем със Сириус — обясни Хърмаяни, очевидно ужасена от мисълта. — И този път ще отклоним вниманието на Ъмбридж, но ни трябват хора, които да пазят, и точно тук можем да използваме Джини и Луна.
            Джини още се опитваше да разбере какво става, въпреки това възкликна на мига:
            — Да, ще ви помогнем.
            А Луна попита:
            — Когато казвате „Сириус“, кого имате предвид, Стъби Бордман ли?
            Никой не й отговори.
            — Добре — рече войнствено Хари на Хърмаяни, — добре, ако се сещаш за начин да го направим бързо, те подкрепям, ако не, отивам още сега в отдел „Мистерии“.
            — В отдел „Мистерии“ ли? — намеси се пак леко изненадана Луна. — Но как ще проникнеш там?
            И този път Хари не й обърна внимание.
            — Хубаво — каза Хърмаяни, която кършеше ръце и сновеше напред-назад между чиновете. — Хубаво… и така… един от нас трябва да намери Ъмбридж… да я отпрати в другата посока и да я държи далеч от кабинета й. Може да каже, че… и аз не знам какво… че както обикновено, Пийвс върши някакви ужасии…
            — Нека аз — предложи веднага Рон. — Ще й кажа, че Пийвс опустошава кабинета по трансфигурация, нещо от този род, той е на километри от стаята на Ъмбридж. Сега, като си мисля, вероятно бих могъл да убедя Пийвс наистина да го направи, стига да го срещна по пътя.
            Хърмаяни не възрази срещу опустошаването на кабинета по трансфигурация и от това пролича колко сериозно е положението.
            — Добре — рече тя, сбърчила чело, и продължи да крачи из стаята. — Освен това, докато проникваме с взлом в кабинета й, трябва да държим учениците по-надалеч, в противен случай някой слидеринец ще изтича да ни натопи.
            — Ние с Луна ще застанем в двата края на коридора — предложи веднага Джини — и ще предупреждаваме хората да не минават оттам, защото някой е пуснал газ удушвач в големи количества.
            Хърмаяни се изненада колко бързо Джини е измислила лъжата, а тя сви рамене и заяви:
            — Преди да си тръгнат, Фред и Джордж смятаха наистина да го направят.
            — Добре — съгласи се Хърмаяни. — И така, ние с теб, Хари, ще се заметнем с мантията невидимка, ще се промъкнем в кабинета и ти ще разговаряш със Сириус…
            — Него го няма там, Хърмаяни!
            — Исках да кажа, ще… ще провериш дали Сириус си е вкъщи, а през това време аз ще стоя на пост, според мен не бива да оставаш там сам, Лий вече доказа, че слабото място е прозорецът, нали пусна през него душковците.
            Колкото и разгневен и нетърпелив да беше, Хари не можеше да не признае, че с предложението да го придружи в кабинета на Ъмбридж Хърмаяни е доказала своята вярност и съпричастност.
            — Аз… добре, благодаря — пророни той.
            — И така, дори и да направим всичко това, съмнявам се, че ще разполагаме с повече от пет минути — продължи Хърмаяни, на която явно й беше олекнало, че Хари е одобрил плана, — Филч и проклетият Отряд за бързо реагиране постоянно се навъртат насам.
            — Пет минути са достатъчни — рече Хари. — Хайде да тръгваме…
            — Сега ли? — стъписа се Хърмаяни.
            — Естествено, че сега — подвикна ядосан той. — Ти какво си мислеше, че ще чакаме след вечерята ли? Хърмаяни, Сириус го изтезават именно сега!
            — Аз… добре — каза тя отчаяна. — Иди да вземеш мантията невидимка и ще се срещнем в края на коридора на Ъмбридж, чу ли?
            Хари не отговори, изскочи като стрела от стаята и тръгна да си проправя път през навалицата отвън. Два етажа по-горе срещна Шеймъс и Дийн, които го поздравиха весело и му съобщиха, че смятали да празнуват чак до сутринта в общата стая края на изпитите. Хари почти не ги чу. Прекатери се през дупката зад портрета, а те продължиха да спорят колко точно закупени на черно бирени шейка им трябват и забелязаха, че Хари не е при тях, чак когато, скрил на сигурно в чантата мантията невидимка и ножа на Сириус, той отново излезе от дупката.
            — Хари, ще се включиш ли с два-три галеона? Харолд Дингъл обеща да ни продаде малко Огнено уиски…
            Но той пак се бе завтекъл по коридора и след две-три минути скочи от последните няколко стъпала, за да се върне при Рон, Хърмаяни, Джини и Луна, които стояха плътно един до друг в дъното на коридора на Ъмбридж.
            — Взех ги — съобщи задъхан. — Е, готови ли сте да тръгваме?
            — Да — прошепна Хърмаяни точно когато покрай тях мина групичка шумни шестокурсници. — И така, ти, Рон… отиваш и отвеждаш по-надалеч Ъмбридж… Джини, Луна, започвайте да отклонявате хората от коридора… Ние с Хари ще си сложим мантията невидимка и ще изчакаме, докато хоризонтът е чист…
            Рон се отдалечи, яркочервената му коса се виждаше чак от другия край на коридора, през това време не по-малко огнената глава на Джини, следвана бавно от русата на Луна, се понесе в обратната посока между блъскащите се ученици наоколо.
            — Ела насам — промълви Хърмаяни и дръпна Хари при себе си в една ниша, където грозната каменна глава на някакъв средновековен магьосник си мърмореше от колоната. — Сигурен ли си… сигурен ли си, Хари, че си добре? Още си много блед.
            — Добре съм — отвърна той кратко и измъкна от чантата мантията невидимка.
            Всъщност го болеше белегът, но не толкова силно, та той да реши, че Волдемор е нанесъл на Сириус смъртоносен удар… беше го прорязвал много по-силно, когато Волдемор наказваше Ейвъри…
            — Готово — рече той и метна мантията невидимка така, че да покрива и двамата, после наостриха уши, за да чуват не само статуята отпред, която пелтечеше на латински.
            — Не може да минавате оттук! — викаше Джини на тълпата. — Не, съжалявам, налага се да заобиколите по въртящата се стълба, точно тук някой е пуснал газ удушвач…
            Чуваха как учениците недоволстват, някой подвикна сприхаво:
            — Не виждам никакъв газ.
            — Защото е безцветен — обясни убедително с отчаян глас Джини, — но щом толкова държиш да минеш точно оттук, нямам нищо против, тъкмо трупът ти ще ни послужи за доказателство пред следващия глупак, който не разбира от дума.
            Лека-полека тълпата оредя. Вестта за газа удушвач явно се беше разпространила, учениците вече и не припарваха насам. Когато накрая районът наоколо беше чист, Хърмаяни каза тихо:
            — Според мен по-пусто няма да стане, хайде да вървим, Хари.
            Тръгнаха под прикритието на мантията невидимка. Луна стоеше с гръб към тях в другия край на коридора. Докато подминаваха Джини, Хърмаяни прошепна:
            — Браво на теб… и не забравяй сигнала!
            — Какъв сигнал? — смотолеви Хари, когато наближиха вратата на Ъмбридж.
            — Ще запеят гръмко „Уизли, ти си нашият цар!“, ако видят, че Ъмбридж се задава — отговори Хърмаяни точно когато Хари пъхна острието на ножа, даден му от Сириус, в процепа между вратата и стената.
            Ключалката изщрака и те влязоха в кабинета.
            Отвратителните котета се припичаха на късното следобедно слънце, което падаше върху чиниите, но иначе кабинетът беше притихнал и пуст, както последния път. Хърмаяни въздъхна дълбоко от облекчение.
            — Мислех, че след втория душко може би е направила допълнителна защита.
            Свалиха мантията невидимка, Хърмаяни забърза към прозореца, застана така, че да не я виждат отдолу, и се взря с насочена магическа пръчка към парка. Хари се спусна към камината, грабна кутийката с летежна пудра и метна в огъня една щипка, при което лумнаха изумрудени пламъци. Застана бързо на колене, пъхна глава в танцуващия огън и извика:
            — Площад „Гримолд“ номер дванадесет.
            Главата му се завъртя, сякаш току-що е слязъл от влакче на ужасите, макар че коленете му си останаха залепени за студения под в кабинета. Беше стиснал очи, за да не му влиза пепелта, която се носеше на вихрушка, а когато въртенето спря, отново ги отвори и видя пред себе си дългата студена кухня на площад „Гримолд“.
            Там нямаше никого. Хари го беше очаквал, но не бе подготвен за приливната вълна парещ страх и паника, която се плисна в стомаха му при вида на пустото помещение.
            — Сириус! — извика той. — Тук ли си, Сириус?
            Гласът му прокънтя из кухнята, но отговор не последва. Разнесе се само тихо шумолене като от влачене на крака вдясно от огнището.
            — Кой е там? — попита Хари.
            Дали не беше мишка?
            Пред него с бавна стъпка изникна домашният дух Крийчър. Изглеждаше изключително радостен, макар че явно наскоро си беше наранил и двете ръце, които сега бяха в бинтове.
            — В огъня е главата на онова момче, на Потър — съобщи Крийчър на празната кухня, като от време на време стрелкаше предпазливо Хари с очи, в които неизвестно защо се четеше ликуване. — Крийчър недоумява какво ли търси тук.
            — Къде е Сириус, Крийчър? — попита Хари.
            Домашното духче нададе хриплив кикот.
            — Господарят излязъл, Хари Потър.
            — Къде отиде? Къде отиде, Крийчър?
            Той само се изсмя.
            — Предупреждавам те! — закани се Хари, макар и да съзнаваше, че в това положение едва ли има възможност да накаже Крийчър. — А Лупин? Лудоокия? Някой, някой от тях тук ли е?
            — Няма никого освен Крийчър! — оповести победоносно той и след като обърна гръб на Хари, се запъти бавно към вратата в дъното на кухнята. — Крийчър смята да си побъбри с господарката, ами да, отдавна не е имал случай, господарят на Крийчър го държал далеч от нея…
            — Къде отиде Сириус? — подвикна Хари след домашното духче. — В отдел „Мистерии“ ли отиде, Крийчър?
            Духчето спря като заковано. През гората крака на столовете отпред Хари виждаше само плешивия му тил.
            — Господарят не съобщава на клетия Крийчър къде ходи — отвърна тихо духът.
            — Но ти знаеш! — кресна Хари. — Нали? Знаеш къде е!
            За миг настъпи мълчание, после Крийчър се закиска по-силно и от преди.
            — Господарят няма да се върне от отдел „Мистерии“! — заяви той победоносно. — Крийчър и господарката отново са сами!
            Пак затътрузи нозе и се скри зад вратата на коридора.
            — Ах, ти!…
            Но преди да е изрекъл дори и една ругатня или обида, Хари усети на темето си страшна болка, нагълта се с пепел, задави се и почувства, че някой го тегли обратно през пламъците, докато ужасяващо внезапно не се озова пред широкото бледо лице на професор Ъмбридж, която го беше издърпала за косата от огъня и сега огъваше врата му назад, сякаш за да му пречупи гръкляна.
            — Вие какво си въобразявате — изсъска тя и продължи да извива врата му още повече, та сега той гледаше към тавана, — че след два душковеца ще допусна без мое знание в кабинета ми да се промъкне още една подла гнусна малка твар ли? Глупаво момче! След като влезе последният душко, съм направила на цялата врата магии за засичане на натрапници. Отнемете му пръчката — излая тя на някого, когото Хари не виждаше, и той усети как една ръка тършува в горния джоб на мантията и вади пръчката. — Нейната също.
            Хари чу боричкане при вратата и разбра, че току-що са изтръгнали насила и магическата пръчка на Хърмаяни.
            — Искам да знам защо сте в кабинета ми! — рече Ъмбридж и разклати юмрука, с който стискаше косата му.
            Хари залитна.
            — Аз… опитвах се да си взема „Светкавицата“ — изхриптя той.
            — Лъжец — Ъмбридж пак разтресе главата му. — Както знаете много добре, Потър, „Светкавицата“ Ви се охранява строго в подземието. Бяхте пъхнали глава в огъня ми. С кого говорехте?
            — С никого… — отговори Хари и се помъчи да се отскубне.
            Усети как доста от космите му се разделят със скалпа.
            — Лъжец! — кресна Ъмбридж.
            Изтласка го от себе си и той се блъсна в писалището. Видя, че Хърмаяни е долепена до стената от Милисънт Булстроуд. Малфой се беше облегнал на перваза и ухилен, подхвърляше с една ръка магическата пръчка на Хари във въздуха, после пак я ловеше.
            Пред кабинета настана суматоха и вътре влязоха няколко едри слидеринци, сграбчили Рон, Джини, Луна и — за изумление на Хари — Невил, който, притиснат в мъртвата хватка на Краб, беше на път да се задуши. И четиримата бяха със запушени уста.
            — Заловихме ги всичките — похвали се Уорингтън и натика грубо Рон вътре в кабинета. — Този тук — забучи той дебел пръст в Невил — се помъчи да ми попречи да хвана нея — посочи Уорингтън към Джини, опитваща се да изрита по пищялите дебелата слидеринка, която я стискаше, — затова доведох и него.
            — Браво, браво — одобри Ъмбридж и загледа как Джини се дърпа. — Както личи, не след дълго „Хогуортс“ ще бъда зона, свободна от Уизлиевци, а?
            Малфой се изсмя подмазвачески. Ъмбридж се усмихна както винаги широко и самодоволно и след като се настани в тапицираното си кресло, примига срещу пленниците досущ жаба в цветна леха.
            — Е, Потър — подхвана тя. — Наслагали сте хора около кабинета ми, за да Ви пазят, и сте ми пратили този смешник — кимна директорката към Рон, при което Малфой се изкиска още по-силно, — да ме убеждава, че полтъргайстът опустошавал кабинета по трансфигурация, аз обаче знаех, че точно тогава той е мацал с мастило окулярите на всички телескопи в училището… господин Филч тъкмо ме беше уведомил. Очевидно за Вас е било много важно да разговаряте с някого. С Албус Дъмбълдор ли? Или с онзи мелез Хагрид? Съмнявам се да е било с Минерва Макгонъгол, подочух, че още била доста зле, та не й е до разговори.
            При тези думи Малфой и още неколцина от Отряда за бързо реагиране се засмяха отново. Хари усети, че от гняв и омраза чак трепери.
            — Не Ви влиза в работата с кого съм говорил — изръмжа.
            Отпуснатото лице на Ъмбридж като че се изопна.
            — Чудесно — заяви тя с най-опасния си престорено благ глас. — Чудесно, господин Потър… Дадох Ви възможност сам да ми кажете. Вие не желаете. Нямам друг избор, освен да Ви принудя. Драко, извикайте професор Снейп.
            Малфой пъхна магическата пръчка на Хари в мантията си и ухилен, излезе от кабинета, но Хари почти не му обърна внимание. Току-що се беше сетил нещо: не можеше да повярва, че е бил толкова глупав да го забрави. Беше смятал, че са си отишли всички от Ордена на феникса, всички, които биха могли да му помогнат да спаси Сириус, но се беше заблуждавал. В „Хогуортс“ все още имаше един човек от Ордена — Снейп.
            В кабинета беше тихо, чуваше се само как слидеринците се суетят и пристъпват, за да удържат Рон и останалите. Докато Рон се мъчеше да се измъкне от хватката на Уорингтън, от устата му по килима на Ъмбридж капеше кръв, Джини не се отказваше от опитите да настъпи шестокурсничката, която я стискаше с все сила над лактите, лицето на Невил ставаше все по-мораво, докато той се дърпаше от ръцете на Краб, Хърмаяни се мъчеше безуспешно да изтласка Милисънт Булстроуд. Луна обаче стоеше вяло и вместо да се съпротивлява, зяпаше отнесено през прозореца, сякаш е отегчена от случващото се.
            Хари пак се извърна към Ъмбридж, която го наблюдаване вторачено. Нарочно си бе придал безучастен, безизразен вид. Точно тогава по коридора отвън се чуха стъпки, Драко Малфой се върна и задържа вратата отворена, за да влезе Снейп.
            — Викали сте ме, госпожо директор — рече той и огледа съвсем безразлично всички двойки боричкащи се ученици.
            — А, професор Снейп — усмихна се широко Ъмбридж и пак се изправи. — Да, трябва ми още едно шишенце веритасерум. Възможно най-бързо, ако обичате.
            — Взехте последното, за да разпитате Потър — напомни Снейп и я огледа невъзмутимо през мазното було на черната си коса. — Едва ли сте го използвали цялото. Обясних Ви, че са достатъчни и три капки.
            Ъмбридж пламна.
            — Можете да приготвите още, нали? — попита тя с глас, станал още по-лигаво момичешки, както всеки път, когато се ядосаше.
            — Разбира се — подсмихна се Снейп. — Нужен е пълен лунен цикъл, отварата ще бъде готова след около месец.
            — След месец ли? — кресна Ъмбридж и се изду като жаба. — След месец? Но отварата ми трябва тази вечер, Снейп! Току-що заварих Потър да използва огнището, за да се свърже с някого. Още не съм установила с кого.
            — Наистина ли! — възкликна Снейп и след като се извърна към Хари, за пръв път показа някакъв, макар и бегъл интерес. — Е, не съм изненадан. Потър никога не е проявявал склонност да спазва училищните правила.
            Впи студени черни очи в момчето, което също го погледна, без да мига, и се съсредоточи изцяло върху видяното в съня — искаше Снейп да го прочете в съзнанието му, да разбере…
            — Желая да го разпитам! — извика ядно Ъмбридж и Снейп премести очи от Хари към лицето й, което се тресеше от гняв. — Осигурете ми отвара, която да го принуди да ми каже истината!
            — Вече Ви обясних — рече спокойно Снейп, — не ми е останал веритасерум. Не мога да Ви помогна, освен ако не смятате да отровите Потър, но Ви уверявам, че ако го направите, ще Ви подкрепя изцяло. Лошото само е, че повечето отрови действат прекалено бързо и жертвата няма време за споделяне на истини.
            Снейп пак се извърна към Хари, който се беше вторачил в него с трескавото желание да му предаде без думи съобщението.
            „Волдемор държи Сириус в отдел «Мистерии» — помисли той отчаян. — Волдемор държи Сириус…“
            — Вие сте на изпитателен срок — изписка професор Ъмбридж и Снейп отново я погледна с леко вдигнати вежди. — Нарочно не ми съдействате! Очаквах повече, Луциус Малфой винаги се е изказвал изключително ласкаво за Вас! А сега напуснете кабинета ми!
            Снейп се поклони подигравателно и се обърна, за да излезе. Хари знаеше, че последната му надежда да съобщи на Ордена какво се случва всеки момент ще излезе през вратата.
            — Той е заловил Лап! — извика момчето. — Държи Лап на мястото, където е скрито онова!
            Снейп застина с ръка върху дръжката.
            — Лап ли? — изкрещя професор Ъмбридж и премести нетърпеливо поглед от Хари към Снейп. — Какво е това Лап? Къде и какво е скрито? За какво говори, Снейп?
            Преподавателят се обърна към Хари. Лицето му беше непроницаемо. Хари не беше сигурен, че Снейп го е разбрал, но не смееше да се изрази пред Ъмбридж по-ясно.
            — Нямам представа — отговори хладно Снейп. — Ако искам, Потър, да ми крещиш разни небивалици, ще ти дам отвара за дърдорковщина. А ти, Краб, отпусни малко хватката. Ако удушиш Лонгботъм, ще има да пишем обяснения. Опасявам се и че ще се наложи да го спомена в препоръката, ако някога решиш, да кандидатстваш за работа.
            Той затвори с трясък вратата, оставяйки Хари в още по-голям смут: Снейп му беше последната надежда. Момчето погледна Ъмбридж, която явно се чувстваше по същия начин. Гърдите й се издуваха от гняв и отчаяние.
            — Добре тогава — рече тя и извади магическата си пръчка. — Добре… сега вече нямам избор… тук става въпрос не просто за реда в училището… тук говорим за сигурността на министерството… да… да…
            Сякаш сама се убеждаваше в нещо. Без да сваля очи от Хари, пристъпваше притеснена от крак на крак, почукваше с магическата пръчка по свободната си длан и дишаше тежко. Докато я наблюдаваше, Хари се чувстваше ужасно безсилен без магическата си пръчка.
            — Принуждавате ме, Потър… не че искам — каза Ъмбридж и продължи да пристъпва неспокойно на едно място, — но понякога обстоятелствата оправдават средствата… Убедена съм, министърът ще разбере, че не съм имала избор…
            Малфой я наблюдаваше захласнато.
            — Проклятието Круциатус би трябвало да Ви развърже езика — пророни тихо Ъмбридж.
            — Не! — изпищя Хърмаяни. — Професор Ъмбридж… незаконно е!
            Но Ъмбридж не й обърна внимание. Върху лицето й се появи противно, припряно, превъзбудено изражение, каквото Хари не беше виждал никога дотогава. Тя вдигна магическата пръчка.
            — Министърът едва ли ще одобри, че нарушавате закона, професор Ъмбридж! — извика Хърмаяни.
            — На Корнелиус няма да му навреди, защото няма да узнае — заяви Ъмбридж и позадъхана, започна да насочва пръчката ту към една, ту към друга част от тялото на Хари, явно умуваше къде ще го заболи най-силно. — Така и не разбра, че миналото лято съм заповядала на дименторите да подгонят Потър, но пък се зарадва много, че е получил възможност да го изключи от училище.
            — Вие ли? — ахна Хари. — Вие ли пратихте дименторите?
            — Все някой трябваше да действа — изсъска Ъмбридж и магическата й пръчка се насочи право към челото на момчето. — Всички се жалваха, че трябвало да Ви запушим някак устата, да ви злепоставим… но единствено аз предприех нещо… само че вие, Потър, се измъкнахте. Днес обаче няма да ви се размине… — Тя си пое въздух и извика: — „Кру…“
            — НЕ! — изпищя сподавено Хърмаяни иззад Милисънт Булстроуд. — Не… Хари… трябва да й кажем!
            — За нищо на света — кресна той и се взря в малката част от Хърмаяни, която виждаше.
            — Налага се, Хари, тя така и така ще го изтръгне, няма… няма смисъл.
            И се разплака тихо отзад върху мантията на Милисънт Булстроуд. Слидеринката веднага прекрати опитите да я размаже върху стената и се дръпна погнусено.
            — Добре, добре, добре — заяви победоносно Ъмбридж. — Госпожичка Всезнайка ще ни даде някои отговори. Хайде, момиче, говорете!
            — Ър… ма… ни… не! — изкрещя Рон, както беше със запушена уста.
            Джини гледаше Хърмаяни така, сякаш я вижда за пръв път. Срещу нея се беше облещил и Невил, който още не можеше да си поеме въздух. Хари обаче току-що беше забелязал нещо. Хърмаяни уж ридаеше безутешно в дланите си, а нямаше и следа от сълзи.
            — Аз… извинявайте всички — изхлипа тя. — Но… не мога да го понеса…
            — Така, така, момиче! — насърчи я Ъмбридж и след като я хвана за раменете, я бутна на опразненото тапицирано кресло и се надвеси над нея. — Хайде, кажете… с кого Потър се беше свързал преди малко?
            — Ами… — простена през ридания Хърмаяни в дланите си. — Ами… опитваше се да говори с професор Дъмбълдор.
            Рон застина с ококорени очи, Джини вече не се стараеше да настъпи по пръстите на краката своята мъчителка, дори Луна изглеждаше леко изненадана. Добре че Ъмбридж и подмазвачите бяха насочили цялото си внимание към Хърмаяни и не забелязаха тези подозрителни знаци.
            — С Дъмбълдор ли? — рече нетърпеливо Ъмбридж. — Значи знаете къде е.
            — Ами… не, не знаем — проплака момичето. — Опитахме в „Продънения котел“ на „Диагон-али“, в „Трите метли“ и дори в „Свинската глава“.
            — Глупаво момиче… Дъмбълдор няма да седи по кръчмите, при положение че го издирва цялото министерство! — викна Ъмбридж и във всяка от увисналите бръчки по лицето й се вряза разочарование.
            — Но… но ние трябваше да му съобщим нещо важно! — зави Хърмаяни и притисна още по-силно длани към лицето си, Хари обаче знаеше, че го прави не от болка, а за да прикрие липсата на сълзи.
            — Така ли? — възкликна Ъмбридж, която отново беше обзета от внезапно вълнение. — И какво искахте да му кажете?
            — Искахме… искахме да му съобщим, че е готово! — задави се момичето.
            — Кое е готово? — попита настойчиво Ъмбридж, която пак беше сграбчила Хърмаяни за раменете и я поразтресе леко. — Кое е готово, момиче?
            — Оръжието… — изпелтечи Хърмаяни.
            — Оръжието ли? Оръжието? — ахна Ъмбридж с очи, които щяха да изскочат от вълнение. — Разработвали сте начин да се съпротивлявате? Оръжие, което да използвате срещу министерството? По заповед на професор Дъмбълдор, разбира се!
            — Д-да — изхълца Хърмаяни, — но на Дъмбълдор му се наложи да напусне, преди оръжието да е готово, и с-сега ние го довършихме вместо него… а н-не можем да го открием, за да му к-кажем.
            — Какво оръжие? — попита рязко Ъмбридж, като продължаваше да стиска с къси пръсти Хърмаяни за раменете.
            — В-всъщност и ние не знаем — подсмръкна звучно момичето. — П-просто направихме к-каквото ни каза п-професор Дъмбълдор.
            Ъмбридж се изправи ликуващо.
            — Заведете ме при оръжието — нареди тя.
            — На тях… няма да им го покажа — изписка Хърмаяни и погледна през пръсти към слидеринци.
            — Не вие определяте условията — скастри я професор Ъмбридж.
            — Добре тогава — пак се разхлипа върху дланите си Хърмаяни. — Добре… нека го видят и дано го използват срещу вас! Всъщност ми се иска да повикате много, много, хора… нека дойдат и го видят! Така Ви се пада… о, ще бъде прекрасно, ако цялото училище знае къде се намира оръжието и как… да го използва… когато подразните някого, той тъкмо ще може да Ви отмъсти!
            Тези думи оказаха мощно въздействие върху Ъмбридж. Тя погледна бързо и подозрително назад към своя Отряд за бързо реагиране и поспря за миг изпъкнали очи върху Малфой, който не успя да прикрие овреме нетърпеливото алчно изражение, появило се върху лицето му.
            Ъмбридж продължи да наблюдава Хърмаяни още доста дълго, после каза с глас, който явно трябваше да прозвучи майчински:
            — Добре, миличка, нека тогава отидем само ние двете сВвас… ще вземем и Потър, нали? Хайде, станете.
            — Госпожо — обади се с готовност Малфой, — професор Ъмбридж… според мен няколко души от Отряда трябва да дойдем и да Ви пазим…
            — Аз, Малфой, съм високопоставен квалифициран служител на министерството, нима смятате, че няма да се справя и сама с двама младежи без магически пръчки? — попита рязко тя. — А и доколкото разбрах, това оръжие не бива да се гледа от ученици. Докато се върна, Вие стойте тук и внимавайте някой от тях да не избяга — махна тя към Рон, Джини, Невил и Луна.
            — Добре — рече нацупен и разочарован Малфой.
            — А вие двамата ще вървите пред мен и ще ми показвате пътя — разпореди се Ъмбридж и посочи с магическата пръчка Хари и Хърмаяни. — Водете!

Няма коментари:

Публикуване на коментар