20 юни 2012 г.

Хари Потър и Даровете на смъртта-5




            Глава двадесет и шеста
            „Гринготс“

            След като изясниха плана и приключиха с подготовката, в стъкленичка върху полицата над камината в най-малката стая вече лежеше един-единствен дълъг, твърд черен косъм (махнат от пуловера, с който Хърмаяни беше облечена в къщата на Малфой).
            — И ще използваш истинската й пръчка — каза Хари и кимна към ореховата пръчка, — затова според мен ще бъдеш доста убедителна.
            Хърмаяни сякаш се страхуваше, че пръчката ще я ужили или ухапе, когато я вдигне.
            — Мразя я — рече тихо момичето. — Наистина. Не ми харесва, сякаш не е за мен… и държа частица от оная вещица.
            Хари за миг си спомни как Хърмаяни пренебрегваше неприязънта му към пръчката от трънка, защото само си въобразявал, че тя не била толкова добра като неговата, и всичко било въпрос на свикване. Реши обаче да не припомня нейните думи: сега, когато се готвеха да проникнат с взлом в „Гринготс“, едва ли беше най-подходящото време да влиза в разпри с Хърмаяни.
            — Сигурно това ще ти помогне да се вживееш в образа — намеси се и Рон. — Представяй си какво е извършила тази пръчка!
            — Точно това ви казвам и аз — отсече Хърмаяни. — Това е пръчката, която е изтезавала майката и бащата на Невил и един дявол знае колко още клетници. Това е пръчката, която е убила Сириус.
            Хари не се беше сетил за това: погледна пръчката и усети жесток порив да я прекърши, да я разсече на две с меча на Грифиндор, облегнат на стената до него.
            — Искам си пръчката! — проплака нещастна Хърмаяни. — Защо господин Оливандър не ми е направил и на мен нова!
            Сутринта майсторът беше изпратил на Луна нова пръчка и тя и до този момент беше отзад на ливадата и проверяваше способностите й под лъчите на късното следобедно слънце. Дийн, чиято пръчка беше отнета от похитителите, я наблюдаваше свъсен.
            Хари погледна надолу към пръчката от глог, която доскоро беше принадлежала на Драко Малфой. Изненадан, но и със задоволство бе установил, че тя му служи не по-зле от пръчката на Хърмаяни. Спомни си какво им обясни Оливандър за тайните на пръчките и си помисли, че знае какво пречи на Хърмаяни: тя не беше спечелила верността на пръчката, като я отнеме лично от Белатрикс.
            Вратата на стаята се отвори и влезе Грипкук. Хари инстинктивно се пресегна към ръкохватката на меча и го придърпа към себе си, но веднага съжали: таласъмът явно беше забелязал. За да замаже положението, Хари рече:
            — Вече проверяваме за последно всичко, Грипкук. Казахме на Бил и Фльор, че утре заминаваме и да не стават да ни изпращат.
            По този въпрос бяха непреклонни, защото преди да заминат Хърмаяни щеше да се преобрази на Белатрикс, а и колкото по-малко знаеха или подозираха Бил и Фльор за плановете им, толкова по-добре. Обясниха им също така, че няма да се връщат. Тъй като през нощта, когато похитителите ги заловиха, бяха изгубили и старата палатка на Пъркинс, Бил им даде друга. Сега тя беше прибрана в обшитата с мъниста чанта, която, както Хари научи възхитен, Хърмаяни беше опазила от похитителите — просто я беше пъхнала в чорапа си.
            Макар да знаеше, че ще му липсват Бил, Фльор, Луна и Дийн, да не говорим пък за домашните удобства, на които се радваха от няколко седмици, Хари изгаряше от нетърпение да избяга от ограниченията на „Черупката“. Беше му втръснало да се оглежда — да не би да ги подслушват, — беше му втръснало да стои затворен в тъмната тясна стаичка. И си мечтаеше най-вече да се отърве от Грипкук. Но кога и как точно щяха да се разделят с таласъма, без да му дават меча на Грифиндор, си оставаше въпрос, на който засега нямаше отговор. Беше невъзможно да решат как да го направят, защото таласъмът рядко се отделяше от тях тримата за повече от пет минути.
            — Може да дава уроци дори на майка ми — сумтеше Рон, когато дългите таласъмски пръсти отново и отново се показваха иззад рамката на вратата.
            Понеже не беше забравил предупреждението на Бил, Хари подозираше, че Грипкук дебне да не би да го измамят. Хърмаяни оспорваше замисъла да задържат меча, и то толкова разгорещено, че Хари се отказа от опитите да впрегне и нейния ум, за да измислят как най-добре да го направят. Колкото до Рон, в редките случаи, когато успяваха да откраднат няколко без-грипкукски мига, той не предлагаше нищо по-добро от фразата:
            — Е, все ще ни хрумне нещо, мой човек…
            Тази нощ Хари спа лошо. В ранните часове се събуди и както лежеше, си спомни как се чувстваше в нощта преди да проникнат в Министерството на магията, когато беше преизпълнен с решителност и едва ли не с вълнение. Сега от време на време получаваше пристъпи на тревога, на мъчителни съмнения: все не можеше да се отърси от страха, че всичко ще се обърка. Повтаряше си, че планът им е добър, че Грипкук знае пред какво са изправени, че са добре подготвени за всички трудности, на които можеха да се натъкнат, и въпреки това се чувстваше притеснен. Един-два пъти чу как Рон се размърдва и беше сигурен, че и той е буден, но с тях във всекидневната спеше и Дийн и затова Хари не каза нищо.
            Олекна му, когато стана шест часът и те вече можеха да се измъкнат от спалните чували, да се облекат в полумрака, сетне да се промъкнат крадешком в градината, където трябваше да се срещнат с Хърмаяни и Грипкук. Утрото беше мразовито, но вече беше май и почти не духаше. Хари погледна бледите звезди, които още мъждукаха едва-едва по тъмното небе, и се заслуша в морето, плискащо се о скалата: това щеше да му липсва.
            По червената пръст върху гроба на Доби бяха поникнали малки зелени стебълца — след година могилата щеше да бъде покрита с цветя. Белият камък с името на домашното духче вече носеше отпечатъка на стихиите. Хари си даде сметка, че едва ли можеха да погребат Доби на по-красиво място, въпреки това обаче сърцето му се свиваше при мисълта, че ще го остави тук. Загледа се надолу към гроба и за пореден път се запита как домашният дух е разбрал къде да отиде, за да ги спаси. Пръстите му се плъзнаха разсеяно по кесийката, която още висеше на врата му, и напипаха назъбеното парче огледало — беше сигурен, че е видял в него окото на Дъмбълдор. После се чу как се отваря врата и звукът накара Хари да се обърне.
            Към тях през ливадата крачеше Белатрикс Лестранж, придружавана от Грипкук. Както вървеше, напъха с мънистената чантичка под поредната стара мантия, която бяха взели от площад „Гримолд“. Хари прекрасно знаеше, че това е Хърмаяни, но въпреки това не успя да се сдържи и потрепери от ненавист. Тя беше по-висока от него, с дълга черна коса, стелеща се по гърба й, изгледа го презрително изпод подпухналите си клепачи, ала когато Белатрикс заговори, Хари чу гърления глас на Хърмаяни.
            — Беше отвратителна на вкус, по-гадна и от стражеви корен! Хайде, Рон, идвай насам да те оправя…
            — Добре, само не забравяй, че не искам брадата да е много дълга…
            — Я престани, сега не е толкова важно да си красив…
            — Не е заради това, просто ми пречи! Все пак гледай носът да е малко по-къс, опитай се да го направиш както миналия път.
            Хърмаяни въздъхна и като си мърмореше тихо, се зае да преобразява различни черти на Рон. Той щеше да получи напълно измислена самоличност и те разчитаха, че ще го закриля злотворното излъчване на Белатрикс. Междувременно Хари и Грипкук щяха да се скрият под мантията невидимка.
            — Готово — съобщи Хърмаяни. — Как ти се вижда, Хари?
            Въпреки че Рон беше преобразен, Хари си помисли, че все пак може да се досети кой е, но само защото го познаваше много добре. Косата му беше дълга и къдрава, имаше гъста кестенява брада и мустаци, къс сплескан нос и рунтави вежди и не се виждаха никакви лунички.
            — Е, не е моят тип, но става — отговори Хари. — Тръгваме ли?
            И тримата погледнаха назад към „Черупката“, тъмна и притихнала под избледнелите звезди, после се обърнаха и тръгнаха към мястото точно зад зида на градината, където заклинанието „Фиделиус“ спираше да действа и те можеха да се магипортират. След като излязоха през портичката, Грипкук попита:
            — Май трябва да се покатеря сега, нали, Хари Потър?
            Момчето се наведе и таласъмът се качи на гърба му, като обви ръце около врата му. Не беше тежък, но на Хари му стана неприятно, когато той се долепи до него и се вкопчи с изумителна сила. Хърмаяни извади от малката чантичка мантията невидимка и ги заметна с нея.
            — Отлично — одобри тя, след като се наведе да провери краката на Хари. — Не виждам нищо. Да вървим.
            Хари се завъртя на място заедно с Грипкук върху раменете си, като насочи пялото си внимание към „Продънения котел“, кръчмата в началото на „Диагон-али“. Таласъмът впи ръце още по-силно, докато се движеха през притисналия ги мрак, и след секунди краката на Хари усетиха настилка: той отвори очи и видя, че са на „Чаринг Крос Роуд“. Покрай тях бързаха мъгъли с измъчено ранноутринно изражение по лицата — дори и не подозираха за съществуването на кръчмата.
            В „Продънения котел“ беше почти празно. Том, сгърбеният беззъб барман, лъскаше зад тезгяха чаши, а двамата магьосници, които си говореха тихо в ъгъла в дъното, погледнаха Хърмаяни и се отдръпнаха в здрача.
            — Мадам Лестранж! — пророни Том и докато Хърмаяни минаваше покрай него, раболепно наведе глава.
            — Добро утро! — поздрави Хърмаяни, а Хари се прокрадна покрай нея с живия товар на гърба си, но забеляза, че Том се изненада.
            — Прекалено любезна си — пошушна той в ухото на Хърмаяни, докато излизаха от кръчмата в малкия заден двор. — Трябва да се отнасяш с всички хора като с отрепки.
            — Добре, добре!
            Хърмаяни извади магическата пръчка на Белатрикс и почука по една тухла върху най-обикновената стена отпред. Тухлите тутакси се завъртяха и загърчиха: по средата изникна дупка, тя започна да става все по-голяма и накрая образува сводест проход, който извеждаше на тясната калдъръмена уличка „Диагон-али“.
            Беше спокойно, още беше рано магазините да отворят и почти не се мяркаха купувачи. Криволичещата калдъръмена улица се беше променила много и вече не беше така оживена, както преди много години, когато Хари попадна тук за първи път. Закованите с дъски магазини бяха повече от всякога, макар че след последното му посещение се бяха появили и нови магазини — за вещи, свързани с черната магия. От много витрини го гледаше собственото му лице, отпечатано на плакати, всички с надпис с огромни букви: „Неблагонадежден №1“.
            По входовете седяха хора с опърпани дрехи. Хари ги чу как просят със стонове от малкото минувачи, как молят за злато и се кълнат, че наистина са магьосници. Един от мъжете беше с окървавена превръзка през окото.
            След като те тръгнаха по улицата, просяците зяпнаха Хърмаяни. Сякаш се изпаряваха пред нея, скриваха лицата си под качулките или бягаха колкото им крака държат. Хърмаяни ги изпращаше с любопитен поглед, но мъжът с окървавената превръзка с олюляване спря пред нея и й препречи пътя.
            — Децата ми! — ревна той и я засочи. Гласът му беше пресипнал, писклив и отчаян. — Къде са децата ми? Какво направи той с тях? Ти знаеш, няма начин да не знаеш!
            — Аз… всъщност аз… — запелтечи Хърмаяни.
            Мъжът й се нахвърли и посегна към шията й, после с трясък и внезапно блеснала червена светлина беше отхвърлен назад на земята и изгуби съзнание. Рон стоеше с все още насочена пръчка и с лице, по което над брадата се виждаше стъписване. От двете страни на улицата по прозорците се показаха лица, а неколцина преуспели на вид минувачи запретнаха мантиите и се затичаха, за да избягат час по-скоро.
            Едва ли беше възможно появата им на „Диагон-али“ да привлече по-голямо внимание и за миг Хари се запита дали не е по-добре да си отидат и да се опитат да измислят друг план. Но още преди да са тръгнали или да са обсъдили нещата, чуха как някой вика отзад:
            — Я, мадам Лестранж!
            Хари се завъртя рязко и Грипкук затегна хватката около врата му — към тях бързаше висок слаб магьосник с буйна бяла коса и дълъг остър нос.
            — Травърс! — изсъска таласъмът в ухото на Хари, той обаче не се сети кой е тоя Травърс.
            Хърмаяни се изпъна в целия си внушителен ръст и каза с всичкото презрение, на което беше способна:
            — Какво искаш?
            Травърс спря като закован, явно се беше обидил.
            — И той е смъртожаден! — изшушука Грипкук и Хари запристъпва странично, за да повтори информацията в ухото на Хърмаяни.
            — Исках само да те поздравя — заяви хладно Травърс, — но ако присъствието ми е нежелано…
            Сега вече Хари позна гласа: Травърс беше един от смъртожадните, повикани в къщата на Ксенофилиус.
            — Няма такова нещо, Травърс — побърза да каже Хърмаяни, за да замаже грешката си. — Как си?
            — Ами да си призная, Белатрикс, изненадан съм да видя, че се разхождаш тук.
            — Така ли! Защо? — попита Хърмаяни.
            — Амиии — прокашля се Травърс, — чух, че всички в къщата на Малфой са затворени в нея след… хм… след бягството.
            Хари се молеше горещо Хърмаяни да не губи самообладание. Ако това беше вярно, и Белатрикс не би трябвало да се разхожда на воля…
            — Черния лорд прощава на онези, които в миналото са му служили вярно и предано — заяви Хърмаяни във великолепна имитация на най-презрителното държане на Белатрикс. — Ти, Травърс, може би не се ползваш с уважението му — за разлика от мен.
            Въпреки че смъртожадният явно се засегна, подозренията му май се поизпариха. Той погледна надолу към мъжа, когото Рон току-що беше зашеметил със заклинание.
            — С какво те обиди?
            — Все едно, няма да се повтори — отвърна хладно Хърмаяни.
            — Някои от магьосниците с иззети пръчки създават големи главоболия — каза Травърс. — Нямам нищо против да си просят, но миналата седмица една поиска да съм се застъпел за нея в министерството. „Аз, драги ми господине, съм вещица, вещица съм, нека ви докажа!“ — изимитира я той с писклив гласец. — Тя какво си въобразява, че ще й дам пръчката си ли… всъщност с чия пръчка си сега, Белатрикс? — полюбопитства Травърс. — Чух, че твоята са я…
            — Ето я пръчката ми, тук е — заяви ледено Хърмаяни и вдигна пръчката на Белатрикс. — Не знам какви слухове чуваш, Травърс, но за съжаление са те заблудили.
            Травърс се постъписа и затова се извърна към Рон.
            — Кой е твоят приятел? Не го познавам.
            — Това е Драгомир Деспард — отговори Хърмаяни: бяха решили, че най-безопасното прикритие за Рон е да се представя за измислен чужденец. — Почти не знае английски, но споделя целите на Черния лорд. Пристигнал е от Трансилвания, за да опознае новия ни режим.
            — Виж ти! Приятно ми е, Драгомир!
            — И мен приятно — отвърна Рон и протегна ръка. Травърс му подаде два пръста и се ръкува с него така, сякаш се страхуваше да не се изцапа.
            — Та какво ви води със симпатичния ти приятел толкова рано на „Диагон-али“? — попита той.
            — Налага се да отида до „Гринготс“ — обясни Хърмаяни.
            — Уви, на мен също — рече Травърс. — Злато, мръсно злато! Не можем да живеем без него, но си признавам, хич не ми е приятно, че трябва да общувам с дългопръстестите ни приятели.
            Хари усети как Грипкук го стисна за миг прекалено силно с преплетени длани за врата.
            — Тръгваме ли? — попита Травърс и подкани с ръка Хърмаяни.
            Тя нямаше друг избор, освен да закрачи до него по криволичещата калдъръмена улица към мястото, където снежнобелият „Гринготс“ се извисяваше над магазинчетата. Рон тръгна с клатушкаща се походка до тях, а Хари ги последва с Грипкук на гърба.
            Последното, от което имаха нужда, беше бдителен смъртожаден и най-страшното беше, че сега, докато Травърс крачеше до мнимата Белатрикс, Хари беше лишен от възможността да общува с Хърмаяни и Рон. Не след дълго вече бяха в долния край на мраморното стълбище пред огромната бронзова врата. Както Грипкук вече ги беше предупредил, униформените таласъми, които обикновено стояха от двете страни на входа, бяха заменени от двама магьосници, стиснали в ръце дълги тънки златни жезли.
            — А, Неподкупните жезли — въздъхна мелодраматично Травърс, — толкова примитивно… но пък ефикасно.
            После тръгна нагоре по стъпалата и кимна на магьосниците отляво и отдясно, които вдигнаха златните жезли и ги прокараха покрай тялото му. Хари знаеше, че Неподкупните жезли засичат заклинания и укрити магически предмети. Беше наясно, че разполага само с няколко секунди, затова насочи пръчката на Драко към всеки от пазачите и прошепна два пъти:
            — „Конфундо!“
            Травърс, който надзърташе през бронзовата врата в залата вътре, не забеляза как двамата пазачи трепнаха леко, поразени от заклинанието.
            Докато Хърмаяни се качваше по стъпалата, дългата й черна коса се люшкаше отзад на гърба.
            — Един момент, мадам! — рече единият пазач и вдигна жезъла.
            — Но нали току-що ме проверихте! — възмути се Хърмаяни с властния нагъл тон на Белатрикс.
            Травърс се обърна с вдигнати вежди. Пазачът беше объркан. Погледна надолу към тънката златна пръчка, после и към колегата си, който каза малко провлачено:
            — Да, Мариус, ти току-що ги провери.
            Хърмаяни продължи като фурия нататък заедно с Рон, а Хари с Грипкук забързаха невидими след тях. Докато прекрачваха прага, Хари се обърна: и двамата магьосници се чешеха озадачено по главите.
            Пред двойната вътрешна врата, направена от сребро, върху която беше изсечено стихотворението с предупреждение за жестоко наказание на всеки, дръзнал да краде, стояха два таласъма.
            Хари погледна стихотворението и най-неочаквано като нож го проряза ясен спомен: как стоеше на същото това място в деня, когато навърши единадесет години, най-прекрасния рожден ден в живота му, а Хагрид до него заяви: „Нали ти казах, трябва да си луд, за да се опиташ да я ограбиш.“ Тогава „Гринготс“ му се беше сторила приказно място, омагьосано хранилище на златно съкровище, каквото Хари не беше и подозирал, че притежава, и изобщо не му беше и хрумнало, че ще се завърне да краде… Но след броени секунди вече стояха в огромната мраморна зала на банката.
            Зад дългото гише на високи столове бяха насядали таласъми, които обслужваха първите клиенти за деня. Хърмаяни, Рон и Травърс се отправиха към стар таласъм, който оглеждаше с лорнет дебела златна монета. Хърмаяни пусна Травърс да мине пред нея, уж за да разкаже на Рон за залата.
            Таласъмът метна встрани монетата, която държеше, и каза напосоки:
            — Караконджули!
            След това поздрави Травърс, а той му подаде мъничко златно ключе, което таласъмът огледа и му върна. Хърмаяни пристъпи напред.
            — Мадам Лестранж! — сепна се таласъмът. — Майко мила! С какво… с какво мога да ви бъда полезен днес?
            — Желая да посетя трезора си — рече Хърмаяни.
            Старият таласъм като че ли се поотдръпна. Хари се огледа. Не само Травърс беше зяпнал Хърмаяни, но и няколко от другите таласъми бяха вдигнали очи от онова, което правеха, и я гледаха озадачено.
            — Можете ли… да потвърдите самоличността си? — попита таласъмът.
            — Да потвърдя самоличността си ли? Никога досега не са искали такова нещо от мен! — тросна се Хърмаяни.
            — Знаят — пошушна Грипкук в ухото на Хари. — Явно са били предупредени, че може да се появи измамник, представящ се под нейната самоличност!
            — Магическата Ви пръчка е достатъчна, мадам — каза таласъмът.
            Той протегна леко трепереща ръка и Хари в миг с ужас проумя, че таласъмите в „Гринготс“ знаят за откраднатата пръчка на Белатрикс.
            — Не губи време, не губи време! — пошушна пак Грипкук в ухото на Хари, — прати Империус!
            Хари вдигна под мантията невидимка пръчката от глог, насочи я към стария таласъм и прошепна:
            — „Империо!“
            По ръката му се стрелна странно усещане, нещо като гъделичкаща топлина, която сякаш струеше от съзнанието му надолу по сухожилията и вените, за да го свърже с пръчката и с проклятието, което току-що е отправил. Таласъмът взе пръчката на Белатрикс, огледа я хубаво и после каза:
            — О, госпожо Лестранж, поръчала сте да Ви изработят нова пръчка!
            — Моля? — възкликна Хърмаяни. — Не, не, това си е моята…
            — Нова пръчка ли? — попита Травърс и отново се приближи до гишето, а таласъмите наоколо продължиха да зяпат. — Но как си успяла, на кой майстор си я поръчала?
            Хари не се и замисли: насочи пръчката си към Травърс и отново промърмори:
            — „Империо!“
            — А, да, разбирам — каза Травърс, загледан надолу в пръчката на Белатрикс, — да, много е красива. И добре ли ти служи? Винаги съм смятал, че се иска малко време, докато пръчката се разработи, нали?
            Хърмаяни стоеше като попарена, но за огромно облекчение на Хари прие без излишни приказки странния обрат в събитията.
            Старият таласъм зад гишето плесна с ръце и при него отиде по-млад таласъм.
            — Донеси ми дрънкачите — нареди му той, а младежът хукна нанейде и след миг се появи отново с кожена торба, явно пълна с дрънчащи метални предмети, и я подаде на началника си. — Чудесно, чудесно! И така, елате с мен, мадам Лестранж — подкани старият таласъм, а после скочи от високия стол и се скри от поглед. — Ще ви отведа в трезора.
            Изникна отново в края на гишето и изприпка радостен при тях, а съдържанието на кожената торба продължи да дрънчи. Сега вече Травърс си стоеше мирно и кротко, с широко отворена уста. Рон насочи вниманието си към това странно явление и объркано гледаше Травърс.
            — Чакай… Богрод! — извика шефът.
            Иззад гишето дотича друг таласъм.
            — Получихме указания — напомни той и кимна на Хърмаяни, — ще прощавате, мадам, но за трезора на Лестранж имаме изрична заповед.
            Той зашушука припряно на ухото на Богрод и таласъмът, на когото също междувременно беше направено проклятието Империус, закима с глава.
            — Знам, знам указанията. Мадам Лестранж желае да посети трезора си… много стар род… стари клиенти… насам, ако обичате…
            И все така подрънквайки, той забърза към една от многото врати, които извеждаха от залата. Хари се обърна да погледне Травърс, който още стоеше като пуснал корени на едно място и изглеждаше необичайно отнесен, и взе решение: замахна леко с пръчката и накара смъртожадния да дойде с тях. Той покорно ги настигна при вратата, през която те влязоха в мрачен каменен коридор, осветен от горящи факли.
            — В беда сме, те са се усъмнили — съобщи Хари, когато вратата се затръшна след тях и той смъкна мантията невидимка.
            Грипкук скочи от раменете му, но и Травърс, и Богрод не се изненадаха ни най-малко, че сред тях внезапно се е появил Хари Потър.
            — Пратих им Империус — поясни той в отговор на безмълвния въпрос на Хърмаяни и Рон, изумени от поведението на Травърс и Богрод, които продължаваха да стоят и да гледат тъпо. — Май не съм го направил достатъчно силно, не знам…
            В съзнанието му изникна друг спомен за истинската Белатрикс Лестранж, която при първия му опит да приложи непростимо проклятие се беше разврещяла: „Трябва наистина да искаш да го направиш, Потър!“
            — И сега какво? — попита Рон. — Дали да не се изнесем, докато още е възможно?
            — Ако наистина е възможно — поправи го Хърмаяни и погледна назад към вратата за основната зала, зад която нямаха представа какво точно става.
            — Стигнахме дотук, предлагам да продължим — заяви Хари.
            — Чудесно — намеси се и Грипкук. — Значи Богрод трябва да направлява вагончето, аз вече нямам право. Но за онзи няма място.
            Хари насочи пръчката си към Травърс.
            — „Империо!“
            Той се обърна и забърза по обгърнатите с мрак релси.
            — Какво го накара да направи?
            — Да се скрие — обясни Хари, после насочи пръчката към Богрод и той изсвирука, за да повика вагонче: след миг то се показа от тъмнината и запъпли към тях по релсите.
            Хари беше сигурен, че чува в главната зала викове, докато те се качваха на вагончето: Богрод отпред заедно с Грипкук, Хари, Рон и Хърмаяни сбутани зад тях.
            Вагончето се разтресе, потегли и набра скорост: те профучаха покрай Травърс, който се беше пъхнал в една пукнатина в стената, после вагончето започна да завива и да криволичи през лабиринт от ходове, всичките наклонени. От тракането му по релсите Хари не чуваше нищо: косата му се вееше назад, докато лъкатушеха между сталактитите и се спускаха с бясна скорост все по-надолу в земята, но той постоянно поглеждаше назад. Сякаш бяха оставили след себе си грамадни отпечатъци от обувки: колкото повече мислеше Хари, толкова по-глупаво му се струваше, че са преобразили Хърмаяни като Белатрикс и са донесли магическата пръчка, при положение че смъртожадните знаеха кой я е откраднал…
            Хари никога не беше слизал толкова надълбоко в „Гринготс“: взеха със страшна скорост един остър завой и на няколко секунди път от тях изникна водопад — водата падаше с тътен направо върху релсите на теснолинейката. Хари чу как Грипкук крещи:
            — Не!
            Но спирачките не бяха натиснати и вагончето се стрелна през водопада. Очите и устата на Хари се напълниха с вода и той не можеше да диша и да вижда, после вагончето се разклати ужасно, преобърна се и всички излетяха от него. Хари чу как вагончето се блъска в стената на тунела и става на парчета, как Хърмаяни изкрещя нещо и усети как се плъзга към земята, сякаш е безтегловен, и се приземява безболезнено на каменния под на хода.
            — З-заклинание за меко приземяване — изпелтечи Хърмаяни, докато Рон я дърпаше да се изправи, но Хари видя ужасен, че тя вече не е Белатрикс, стои си такава, каквато е, в мантия, която й е прекалено голяма, и от нея се стича вода, а Рон отново е червенокос и голобрад. Те също го разбраха и се загледаха, като си пипаха лицата.
            — Водопад „Крадльов погром“! — оповести Грипкук и след като се изправи с мъка на крака, погледна назад към потопа върху релсите, който, както Хари вече знаеше, не беше само вода. — Измива всяко заклинание и магия, всяко магическо прикритие! Те знаят, че в „Гринготс“ са проникнали външни хора, включили са защитата, за да ни спре!
            Хари видя, че Хърмаяни проверява дали обшитата с мъниста чанта още е у нея, и побърза да бръкне в якето си, за да се увери, че не е изгубил мантията невидимка. После се обърна и забеляза, че Богрод озадачено клати глава: „Крадльов погром“ очевидно беше развалил и проклятието Империус.
            — Не можем без него — съобщи Грипкук, — не можем да влезем в трезора без таласъм от „Гринготс“. И ни трябват дрънкачите!
            — „Империо!“ — Гласът на Хари отекна в каменния ход и той отново беше обзет от онова усещане за неудържима власт, която тръгва от мозъка и се влива в магическата пръчка.
            И този път Богрод се подчини на волята му и изумлението по лицето му отстъпи място на учтивото безразличие, а Рон бързо отиде да вземе кожената торба с металните джаджи.
            — Хари, стори ми се, че чувам хора, идват насам! — каза Хърмаяни и насочи пръчката на Белатрикс към водопада, после извика: — Протего!
            Те видяха как защитната магия прерязва струята омагьосана вода и се понася нагоре по тунела.
            — Браво на теб! — похвали я Хари. — Води, Грипкук!
            — Как ще излезем оттук? — попита Рон, след като забързаха пеш след таласъма в мрака, а Богрод закрета запъхтян подире им като старо псе.
            — Ще мислим за това, когато му дойде времето — отвърна Хари. Той нададе ухо: стори му се, че чува как нещо мърда и потраква наблизо. — Много ли остава, Грипкук?
            — Наблизо е, Хари Потър, наблизо…
            След като завиха, видяха нещо, за което Хари беше подготвен, но въпреки това спря като закован, точно както и всички останали.
            Към земята отпред беше прикован грамаден змей, препречил пътя за четири-пет от трезорите най-дълбоко в банката. През дългото му подземно затворничество люспите му бяха избледнели и се бяха напукали, очите му бяха млечнорозови, на двата му задни крака имаше тежки окови, прихванати за огромни халки в каменния под. Ако разпереше грамадните си шипести криле, които сега бяха прибрани до тялото, те сигурно щяха да запълнят помещението — змеят извърна към тях грозна глава и нададе рев, от който скалата се разтресе, после отвори паст и блъвна струя огън: те се врътнаха и побягнаха назад по хода.
            — Полусляп е — обясни запъхтяно Грипкук, — но от това става още по-свиреп. Все пак има начин да го озаптим. Змеят знае какво да очаква, когато се появят дрънкачите. Дайте ми ги.
            Рон подаде торбата на Грипкук и той извади отвътре няколко малки метални инструмента, които при разтръскване издаваха звук като мънички чукчета по наковалня. Раздаде на всички, Богрод също ги взе покорно.
            — Знаете какво да правите — каза Грипкук на Хари, Рон и Хърмаяни. — Щом чуе звука, змеят очаква да го заболи: ще се отдръпне и Богрод трябва да долепи длан до вратата на трезора.
            Пак завиха, като разтръскваха дрънкачите, и шумът отекна о каменните стени, неимоверно засилен, така че черепът на Хари сякаш завибрира отвътре заедно с трясъка. Змеят нададе поредния гърлен рев, после отстъпи назад. Хари забеляза, че той трепери, а когато се приближиха, видя по муцуната му белези, останали от жестоки удари, и се досети, че с нажежени мечове са приучили звяра да се страхува при звука на дрънкачите.
            — Накарай го да долепи длан до вратата! — подкани Грипкук Хари, който отново завъртя магическата си пръчка към Богрод.
            Старият таласъм се подчини и натисна с длан дървото, при което вратата на трезора се стопи и разкри помещение с вид на пещера, натъпкано от пода чак до тавана със златни монети и бокали, сребърни ризници, кожи на невиждани твари, някои с дълги игли, други с увиснали криле, отвари в отрупани със скъпоценни камъни стъкленици и един череп с корона.
            — Търсете, бързо! — рече Хари, след като всички припряно влязоха в трезора.
            Беше описал на Рон и Хърмаяни чашата на Хафълпаф, но в трезора може би беше скрит и другият, все още неизвестен хоркрукс, а Хари не знаеше как изглежда той. Но едва беше успял да се огледа, когато зад тях се чу приглушено тракане: вратата се беше появила отново, беше ги запечатала вътре в трезора и сега те бяха потопени в непрогледен мрак.
            — Няма страшно, Богрод ще ни изведе! — успокои ги Грипкук, когато Рон извика изненадан. — Запалете магическите пръчки. И побързайте, разполагаме с много малко време!
            — „Лумос!“
            Хари освети трезора със запалената пръчка: лъчът й падна върху проблясващи скъпоценни камъни и той видя фалшивия меч на Грифиндор, положен сред няколко преплетени вериги на един рафт горе. Рон и Хърмаяни също бяха запалили пръчките и разглеждаха купчините вещи наоколо.
            — Хари, дали това не е… Оооох!
            Хърмаяни изпищя от болка, а Хари обърна към нея пръчката точно навреме, за да види как украсеният със скъпоценни камъни бокал пада от ръцете й: но след като тупна долу, се разцепи и се превърна в дъжд от бокали, така че след миг под съпровода на страхотни трясъци подът беше покрит с еднакви чаши, които се търкаляха във всички посоки и сред които беше невъзможно да различиш оригинала.
            — Опари ме! — простена Хърмаяни и засмука пръстите си, по които се бяха издули мехури.
            — Добавили са и размножаващо и парливо проклятие! — съобщи Грипкук. — До каквото и да се докоснете, то ще ви опари и ще се размножи, въпреки че копията нямат никаква стойност — и ако продължите да ровите из съкровището, накрая ще бъдете затрупани и ще умрете под тежестта на множащото се злато!
            — Добре тогава, не пипайте нищо! — каза отчаян Хари, но още докато го изричаше, Рон бутна случайно с крак един от падналите бокали — тутакси се появиха още двайсет като него, Рон заподскача на място, а обувката му бе прогорена от докосването до горещия метал.
            — Стойте мирно, не мърдайте! — каза Хърмаяни и се вкопчи в Рон.
            — Само се огледайте — допълни Хари. — Помнете, чашата е малка и златна, върху нея има гравиран язовец и е с две дръжки, освен това внимавайте дали няма да откриете някъде тук и символа на Рейвънклоу — орела…
            Като се въртяха предпазливо на едно място, те започнаха да насочват пръчките към всяка ниша и пролука. Беше невъзможно да не допират нищо: Хари запрати цял водопад от фалшиви галеони на земята, където те се присъединиха към бокалите, и сега вече имаше място едва ли не колкото да сместят краката си, а нагорещеното злато излъчваше топлина и трезорът заприлича на пещ.
            Светлината от пръчката на Хари се плъзна по щитове и изработени от таласъми шлемове, наредени по лавици, които стигаха чак до тавана. Вдигаше все по-нависоко и по-нависоко лъча, докато той не падна внезапно върху реликва, от която сърцето на Хари се разтуптя, а ръката му затрепери.
            — Ето я там, ето я там горе!
            Рон и Хърмаяни също насочиха пръчките и малката златна чашка засия под светлината на трите лъча: чашката, която беше принадлежала на Хелга Хафълпаф, после беше преминала във владение на Хефциба Смит и накрая Том Риддъл я беше откраднал от нея.
            — И как, да го вземат мътните, ще се качим чак дотам, без да докосваме нищо? — попита Рон.
            — „Акцио чаша!“ — извика Хърмаяни, която в отчаянието си явно беше забравила какво им бе обяснявал Грипкук, докато обмисляха плана.
            — Излишно е, излишно е, няма да стане! — изръмжа таласъмът.
            — И какво ще правим сега? — попита Хари и го изгледа злобно. — Ако искаш да получиш меча, Грипкук, трябва да ни помагаш повече… я чакайте! Дали мога да докосвам нещата тук с меча? Дай ми го, Хърмаяни!
            Тя затърси из мантията си мънистената чантичка, извади я, пъхна вътре ръка и след няколко секунди изтегли лъскавия меч. Хари го стисна за украсената с рубини ръкохватка и докосна с върха на острието една сребърна гарафа наблизо, която не се размножи.
            — Стига да успея да промуша върха през едната дръжка… но как ще се кача дотам?
            До рафта, където беше сложена чашата, не стигаше никой от тях, дори Рон, който беше най-висок. Горещината, която ги лъхаше на талази откъм омагьосаното съкровище, сякаш се саморазпалваше и по лицето и гърба на Хари се застича пот, докато той умуваше как да стигнат до чашата, после чу как змеят зад вратата на трезора реве и дрънченето се засилва.
            Сега наистина бяха хванати като в капан: можеха да излязат само през вратата, а от другата страна явно се приближаваха цели пълчища таласъми. Хари погледна Рон и Хърмаяни и видя по лицата им ужас.
            — Хърмаяни — каза той, когато дрънченето се засили, — трябва да се кача някак горе, трябва да се отървем от…
            Тя вдигна магическата си пръчка, насочи я към Хари и пророни:
            — „Левикорпус!“
            Увиснал във въздуха, Хари удари едни доспехи, от които започнаха да изникват на мощен взрив копия — приличаха на нажежени до бяло тела и запълниха тясното пространство. С писъци на болка Рон, Хърмаяни и двата таласъма се строполиха върху други реликви, които също забълваха копия. Полузарити под набъбващата вълна от нагорещени до червено съкровища, те се задърпаха и запищяха, а Хари бързо пъхна меча през дръжката на чашата на Хафълпаф и я закачи на острието.
            — „Импервиус!“ — изпищя Хърмаяни в опит да се защити заедно с Рон и таласъмите от нажежения метал.
            После екна най-ужасният писък и Хари погледна надолу: Рон и Хърмаяни бяха затънали до кръста в парещи съкровища и се мъчеха да задържат Богрод да не се подхлъзне и да остане под повърхността, докато Грипкук беше изчезнал от поглед и от него не се виждаше нищо, освен върховете на няколко дълги пръста.
            Хари ги сграбчи и ги затегли. Покритият с мехури таласъм малко по малко се измъкна с врясъци.
            — „Либеракорпус!“ — ревна Хари и двамата с Грипкук се свлякоха с трясък върху набъбващото съкровище, а мечът отхвърча от ръката му. — Дръжте го! — извика той, като се мъчеше да не обръща внимание на болката, която усещаше от нагорещения метал по кожата си, а Грипкук отново се покатери на раменете му, решен да се изплъзне от все по-голямата камара нажежени до бяло предмети. — Къде е мечът? Чашата е закачена на него!
            Дрънченето от другата страна на вратата ставаше все по-оглушително… вече беше късно…
            — Ето го! — изкрещя Грипкук.
            Той го беше видял и се хвърли към него, а Хари разбра, че таласъмът изобщо не се е надявал да си удържат на думата.
            Грипкук се вкопчи здраво с едната ръка в косата на Хари, за да не падне в надигащото се море от нажежено злато, а с другата стисна ръкохватката на меча и го размаха високо, така, че Хари да не го достига.
            Мъничката златна чашка, закачена за острието на меча, отхвърча във въздуха. Въпреки че таласъмът го беше яхнал, Хари се метна и хвана чашката и макар да усети как тя пърли плътта му, не я пусна и продължи да я стиска дори когато от юмрука му се разлетяха безброй чашки на Хафълпаф, които се посипаха като дъжд върху него точно когато вратата на трезора се отвори отново и той се захлъзга неудържимо по повърхността на набъбващата лавина от нажежено злато и сребро към външното помещение заедно с Рон и Хърмаяни.
            Хари почти не забелязваше болката от раните от изгорено, с които беше покрито тялото му, и докато го носеше мощната вълна множащи се съкровища, пъхна чашката в джоба си и се пресегна да вземе меча, но Грипкук го нямаше. При първия удобен случай се беше изхлузил от раменете на Хари и презглава беше се плъзнал към обкръжилите ги таласъми, като размахваше меча и крещеше:
            — Крадци! Крадци! Помощ! Крадци!
            Хлътна в напредващата тълпа таласъми: те всички до един държаха кинжали и го приеха без въпроси.
            Хари се хлъзна по нагорещения метал, изправи се с усилие и осъзна, че могат да излязат оттук само ако минат през таласъмите.
            — „Вцепени се!“ — ревна той и Рон и Хърмаяни се присъединиха към него: към пълчищата таласъми се стрелнаха струи червена светлина и някои бяха покосени, други обаче продължиха да напредват и Хари видя как иззад ъгъла тичешком изникват неколцина магьосници от охраната.
            Прикованият змей нададе рев и над таласъмите прелетя пламък, а магьосниците се превиха одве и се разбягаха назад… и точно тогава Хари беше обзет от вдъхновение или може би от безумие. Той насочи магическата пръчка към дебелите окови, с които звярът беше прихванат за пода, и ревна:
            — „Релашио!“
            Оковите издрънчаха и паднаха.
            — Насам! — изкрещя Хари и като продължи да обстрелва със зашеметяващи заклинания напредващите таласъми, хукна към слепия змей.
            — Хари… Хари… какво правиш? — извика Хърмаяни.
            — Идвайте, покатерете се, хайде де…
            Змеят още не беше разбрал, че е свободен: Хари намери със стъпало шипа на задния крак на чудовището и се изтегли върху гърба му. Люспите бяха твърди като стомана и змеят май така и не го усети. Хари протегна ръка, Хърмаяни се издърпа, Рон се покатери зад тях и след миг страшилището разбра, че вече не е оковано.
            Надигна се с рев, а Хари заби колене и се вкопчи с все сила за назъбените люспи точно когато крилете се разпериха, събориха като кегли пищящите таласъми и змеят се извиси. Хари, Рон и Хърмаяни, които се бяха прилепили до гърба му, докачиха тавана, когато той се гмурна към отвора на хода, а таласъмите се юрнаха да го гонят и да мятат по него кинжали, които отскачаха от хълбоците му.
            — Никога няма да се измъкнем оттук, змеят е много голям! — изпищя Хърмаяни, но звярът отвори уста и пак блъвна огън, който се стрелна напред по тунела и подът и стените му се пропукаха и западаха.
            Змеят си проправяше път само със сила.
            Хари беше стиснал очи, за да се предпази от жегата и прахта; срутващите се камъни и ревът на змея го оглушаваха и не му оставаше друго, освен да се държи здраво за гърбината му, макар и да очакваше страшилището всеки момент да го бутне долу. После чу как Хърмаяни вика:
            — „Дефодио!“*
            [* От „defodio“ (лат.) — „изкопавам, разкопавам“. — Б.пр.]
            Помагаше на змея да разшири тунела, да пробие тавана, докато се мъчи да изскочи горе, на по-свеж въздух, далеч от пищящите и дрънчащи таласъми. Хари и Рон последваха примера й и се заеха да взривяват тавана с още заклинания за дълбаене. Подминаха подземното езеро и огромният звяр като че ли усети пред себе си свободата и простора. Ходът отзад беше запушен от гъсто обсипаната с шипове опашка, която се гънеше и блъскаше, от големи скални късове, от грамадни натрошени сталактити и дрънченето на таласъмите ставаше все по-приглушено, докато змеят разчистваше с огъня си пътя отпред…
            Накрая, с обединените усилия на заклинанията им и на грубата змейска сила те успяха да се проврат през тунела и да излязат в мраморната зала. Таласъмите и магьосниците се разпищяха и се разбягаха кой накъдето види, за да се скрият. Най-сетне змеят имаше къде да разпери криле: той извърна рогата глава към прохладния въздух, който надушваше зад входа, извиси се и с Хари, Рон и Хърмаяни, все така вкопчени в гърба му, се провря през металната врата, която остана да виси разкривена, а сетне излезе на „Диагон-али“ и се устреми към небето.


            Глава двадесет и седма
            Последното скривалище

            Нямаше как да насочват змея: звярът не виждаше накъде лети и Хари знаеше, че ако завие рязко или се преобърне във въздуха, те няма да се задържат върху широкия му гръб. Докато се издигаха все по-високо и по-високо, долу под тях се разгърна Лондон, който приличаше на сивозелена карта, и у Хари надделя чувството на благодарност, че все пак успяха да се измъкнат. Той се сниши над врата на звяра и се вкопчи здраво в металните на вид люспи, а прохладният ветрец действаше благотворно на изгорената му кожа, по която се бяха вдигнали мехури, и крилете на змея плющяха във въздуха като вятърна мелница. Отзад Рон ругаеше колкото му глас държи — Хари не знаеше дали от радост или от страх, — а Хърмаяни май ридаеше.
            След около пет минути първоначалните притеснения на Хари, че змеят ще ги хвърли от гърба си, се поразсеяха, защото чудовището явно не мислеше за друго, освен как да се отдалечи възможно най-много от подземната си тъмница. Все пак Хари се стряскаше от въпроса кога и как ще слязат от гърбината му. Нямаше представа колко дълго летят змейовете, без да кацат, недоумяваше и как този под тях, който при това недовиждаше, ще избере подходящо за приземяване място. Постоянно се оглеждаше и все му се струваше, че усеща лека болка в белега…
            Колко ли време щеше да мине, докато Волдемор разбере, че са проникнали в трезора на Лестранж? Кога ли таласъмите от „Гринготс“ щяха да предупредят Белатрикс? Колко бързо щяха да установят какво е взето? А когато видят, че златната чаша я няма? Най-после Волдемор щеше да си даде сметка, че те всъщност издирват хоркруксите…
            Змеят очевидно обичаше по-хладен и чист въздух: продължи да се изкачва неотклонно, докато не ги потопи в леденостудени перести облаци и Хари престана да различава цветните точици на автомобилите, които влизаха и излизаха на мощни потоци от столицата. После се понесоха над ниви, наподобяващи зелени и кафяви квадратчета, над пътища и реки, които се гънеха като панделка — ту лъскава, ту без блясък.
            — Имате ли идея какво търси? — извика Рон, докато летяха все по` на север.
            — Никаква — отговори пак с вик Хари.
            От студа ръцете му се бяха вледенили, но той не дръзваше да ги размърда. От известно време се питаше какво ще правят, ако видят как крайбрежието долу се отдалечава и змеят се насочи към открито море: беше премръзнал, мъчеха го страшен глад и жажда. Запита се и кога ли за последно се е хранил звярът. Със сигурност и на него не след дълго щеше да му се наложи да се подкрепи. Ами ако точно тогава забележеше, че на гърба му седят трима изключително годни за ядене човеци?
            Слънцето се плъзна надолу по небето, което ставаше индигово, но змеят продължаваше да си лети и да оставя зад себе си градове и селища, а огромната му сянка се носеше по земята като голям тъмен облак. Всяка част от тялото на Хари го болеше от усилието да се задържи върху гърба на чудовището.
            — Само ми се струва, или наистина се снишаваме? — извика Рон, след като бяха мълчали дълго.
            Хари погледна надолу и видя наситенозелени планини и езера, които от залеза изглеждаха медни. Присви очи, взря се отстрани на змея и му се стори, че пейзажът става по-близък и подробен, после се запита дали звярът не се е досетил по отразената слънчева светлина, че долу има годна за пиене вода.
            Змеят летеше все по-ниско и ниско, на големи спираловидни кръгове — явно си беше харесал едно от по-малките езера.
            — Предлагам да скочим, когато се сниши достатъчно — извика Хари назад към другите. — Направо във водата, още преди да е усетил присъствието ни!
            Те се съгласиха, Хърмаяни обаче се мръщеше. Хари изкрещя веднага щом видя нагънатото отражение на широкия жълт корем на змея във водата:
            — ХАЙДЕ!
            Хлъзна се по хълбока на змея и запада отвесно с краката надолу към повърхността на езерото: разстоянието се оказа по-голямо, отколкото беше преценил, и той удари с все сила водата, сетне потъна като камък във вледеняващия, затлачен с водорасли зелен свят. Изтласка се с крака на повърхността и след като изскочи запъхтян, видя огромни вълни, надигнали се на окръжности от местата, където бяха паднали Рон и Хърмаяни. Змеят май не беше забелязал нищо: вече беше на петнайсетина метра и летеше досами езерото, за да загребе от водата с нашарената си с белези муцуна. Рон и Хърмаяни се показаха над повърхността, като плюеха вода и се мъчеха да си поемат въздух, и точно тогава змеят силно размаха криле и политна към един далечен бряг да кацне.
            Хари, Рон и Хърмаяни заплуваха към отсрещния бряг. Езерото изглежда не беше дълбоко: не след дълго тримата вече не плуваха, а се опитваха да си проправят път сред тръстиките и тинята и накрая се свлякоха мокри до кости, запъхтени и изтощени върху хлъзгавата трева.
            Разтреперана, Хърмаяни се строполи и се закашля. Хари с удоволствие би легнал и би поспал, но се изправи с усилие, извади магическата пръчка и се зае да прави около тях обичайните защитни магии.
            След като приключи, отиде при другите. За пръв път, откакто бяха избягали от трезора, ги виждаше добре. И двамата имаха по лицата и ръцете свирепи червени рани от изгорено, дрехите им тук-там също бяха прогорени. Въсеха се, докато капеха от отварата росен по множеството си рани. Хърмаяни подаде шишенцето на Хари, после извади три бутилки тиквен сок, които носеше от „Черупката“, и чисти сухи мантии и за тримата. Преоблякоха се и отвориха соковете.
            — И така, хубавото е, че взехме хоркуркса — каза накрая Рон, докато седеше и гледаше как кожата по ръцете му заздравява. — Лошото е, че…
            — Че изгубихме меча — процеди през зъби Хари, докато капеше от росена през прогорената дупка в джинсите си върху раната отдолу.
            — Да, изгубихме меча — повтори Рон. — Онзи тъп дребен двуличник…
            Хари извади хоркрукса от джоба на мокрото си яке, което току-що беше съблякъл, и го сложи на тревата пред тях. Той проблесна на слънцето и привлече погледите им, докато пресушаваха бутилките със сок.
            — Поне този път няма да го носим, би изглеждал доста странно на вратовете ни — отбеляза Рон и избърса с длан устата си.
            Хърмаяни погледна през езерото към отсрещния бряг, където змеят още пиеше вода.
            — Какво ли ще стане с него, как мислите? — попита тя. — Нали няма да пострада?
            — Говориш като Хагрид — каза Рон. — Това е змей, Хърмаяни, знае как да се грижи за себе си. Трябва да се притесняваме не за него, а за нас.
            — Защо?
            — Не знам как да ти го съобщя — рече той, — но според мен те може би са забелязали, че сме проникнали в „Гринготс“.
            И тримата се засмяха и след като веднъж се засмяха, им беше трудно да спрат. Ребрата на Хари го заболяха, той се почувства замаян от глад, но въпреки това легна отново на тревата под червенеещото небе и се смя, докато гърлото му не започна да дращи.
            — И все пак какво ще правим? — попита накрая Хърмаяни, след като захълца и си наложи да е сериозна. — Той ще научи, нали? Вие-знаете-кой ще научи, че сме разбрали за хоркруксите.
            — Може да ги е страх да му кажат — предположи обнадежден Рон. — И ще потулят цялата работа…
            Небето, миризмата на езерна вода, гласът на Рон отстъпиха: главата на Хари бе прорязана от болка като от удар с меч. Той стоеше в слабо осветена стая, с лице към него в полукръг се бяха наредили няколко магьосници, а на земята в краката му на колене беше паднал дребен разтреперан таласъм.
            — Какво каза?
            Гласът му беше висок и студен, отвътре обаче го прогаряха гняв и страх. Единственото, от което се беше опасявал… но това не можеше да бъде вярно, той не проумяваше как е възможно да…
            Таласъмът трепереше и нямаше сили да погледне червените очи високо горе.
            — Кажи го отново! — прошепна Волдемор. — Кажи го отново!…
            — Г-г-господарю — изпелтечи таласъмът с разширени от ужас очи, — г-г-господарю… опитахме с-с-се да ги с-с-спрем, господарю… но измамниците… п-п-проникнаха в трезора на Л-л-Лестранж…
            — Измамници ли? Какви измамници? Мислех, че в „Гринготс“ имате начини да разкривате измамниците? Кои бяха те?
            — Т-т-това беше м-м-малкият П-п-потър и… двама негови съучастници…
            — И какво взеха? — попита той още по-силно, скован от ужасен страх. — Кажи! Какво взеха?
            — М-м-малка златна ч-чашка… г-г-господарю…
            Писъкът на ярост и неверие се изтръгна от него така, сякаш беше дошъл от чужд човек: той побесня, развилня се — не искаше да повярва, това беше невъзможно, никой досега не беше разбрал… Как изобщо беше възможно едно момче да е разкрило тайната му?
            Бъзовата пръчка изсвистя във въздуха и в стаята плисна зелена светлина: падналият на колене таласъм се претърколи мъртъв, а магьосниците, които го наблюдаваха, се пръснаха ужасени: Белатрикс и Луциус Малфой изпревариха останалите в надбягването към вратата, а магическата пръчка отново и отново падаше и онези, които не бяха успели да се спасят, бяха поразени до последния, задето са му донесли такава новина и са чули за златната чаша…
            Сам сред мъртъвците, той заснова с тежка стъпка напред-назад, като си представяше своите съкровища, залог и надежда за безсмъртие: дневникът беше унищожен, чашата пък беше открадната… Ами ако момчето знаеше и за другите? Беше ли възможно да знае, дали вече не беше предприело нещо, дали не беше открило още от съкровищата му? Дали в дъното на всичко това не беше Дъмбълдор? Дъмбълдор, който винаги го беше подозирал, Дъмбълдор — мъртъв по негова заповед, Дъмбълдор, чиято магическа пръчка сега вече беше негова, но който въпреки това сякаш се пресягаше отвъд позорната смърт и действаше чрез момчето, момчето…
            Но ако момчето беше унищожило някой от хоркруксите, той със сигурност би трябвало да е разбрал, би трябвало да е усетил. Той, най-великият от всички магьосници, той, най-всесилният, убиецът на Дъмбълдор и на още безчет незнайни безполезни хора: как Лорд Волдемор няма да научи, ако самият той — най-важният и най-безценният, — е бил нападнат и осакатен?
            Да, наистина, не беше усетил, когато унищожиха дневника, но според него причината беше в липсата на тяло, което да чувства, беше по-нищожен и от призрак… не, останалите хоркрукси бяха на сигурно място… и си стояха непокътнати…
            Но той трябваше да разбере, трябваше да се увери… Продължи да снове из стаята, като пътем подритваше трупа на таласъма, а картините в кипналия му мозък се размазваха и пламтяха: езерото, порутената къща и „Хогуортс“…
            Гневът му беше попритъпен от известна доза успокоение: откъде момчето би могло да разбере, че той е скрил пръстена в къщата на Гонт? Никой не знаеше, че е свързан с рода на Гонт, той го беше укривал, така и не бяха успели да докажат, че има нещо общо с убийствата: пръстенът със сигурност не беше застрашаван от нищо.
            И как момчето или който и да е друг можеше да знае за пещерата и да преодолее защитните магии? Беше абсурдно дори да допусне, че медальонът с капачето е бил откраднат…
            Колкото до училището: само той знаеше къде точно в „Хогуортс“ е скрит хоркруксът, защото единствено той беше проникнал в най-големите тайни на замъка…
            Оставаше и Наджини, която сега трябваше постоянно да бъде близо до него, под негова закрила, той нямаше да я праща повече да върши едно или друго…
            Ала за да бъде сигурен, докрай сигурен, трябваше да се върне във всяко от скривалищата, трябваше да удвои защитата на всеки хоркрукс… а с това, както беше и с издирването на Бъзовата пръчка, трябваше да се заеме сам…
            При кой от хоркруксите да отиде най-напред, кой беше в най-голяма опасност? У него се пробудиха стари притеснения… Дъмбълдор знаеше цялото му име… Възможно бе да е направил връзката с рода Гонт… опустелият дом вероятно беше най-несигурното от всички скривалища и той трябваше да отиде първо там…
            Езерото — не, невъзможно… въпреки че не беше изключено Дъмбълдор да е научил в сиропиталището за някои от злодеянията му в миналото.
            И „Хогуортс“… знаеше, че там хоркруксът е в безопасност, Потър не можеше да влезе незабелязано в Хогсмийд, камо ли в училището. И все пак щеше да бъде разумно той да предупреди Снейп, че момчето може би ще се опита да проникне в замъка… беше глупаво, разбира се, да разказва на Снейп защо Потър може да се върне, беше допуснал голяма грешка, като се беше доверил на Белатрикс и Малфой — глупостта и небрежността им доказваха колко неразумно е постъпил.
            И така, щеше да отиде първо в порутената къща на Гонт и да вземе със себе си и Наджини: занапред нямаше да се разделя със змията… Той излезе от стаята и през вестибюла отиде в тъмната градина, където подскачаше фонтанът, после извика на змийски змията и тя се плъзна и дойде като дълга сянка при него…
            Очите на Хари се отвориха рязко, когато той се отскубна и се върна в настоящето: лежеше на брега на езерото под залязващото слънце, а Рон и Хърмаяни го гледаха. Ако се съди от тревогата, изписана по лицата им, и от несекващото туптене в белега му, внезапното посещение в съзнанието на Волдемор не беше останало незабелязано. Хари седна с усилие и потрепери, леко изненадан, че още е мокър до кости, после видя чашата, която лежеше невинно в тревата отпред, и езерото, наситеносиньо петно със златни пръски от снишилото се слънце.
            — Той знае. — След оглушителните писъци на Волдемор гласът на Хари прозвуча тихо, като на чужд човек. — Той знае и смята да провери местата, където са останалите хоркрукси, а последният е в „Хогуортс“. Знаех си аз! Знаех си!
            — Какво?!
            Рон го беше зяпнал, а Хърмаяни приклекна с угрижен вид.
            — Но какво видя? Как разбра?
            — Видях как той научи за чашата, аз… аз бях вътре в съзнанието му, той… — Хари си спомни убийствата. — Той е разярен и уплашен, не проумява как сме разбрали и сега смята да провери останалите хоркрукси, първо пръстена. Мисли, че най-неуязвим е хоркруксът в „Хогуортс“, защото Снейп е там и е много трудно някой да проникне незабелязано в замъка… според мен това е последното място, където ще мине да провери, но пак не е изключено да отиде в училището след броени часове…
            — Видя ли къде точно в „Хогуортс“ е хоркруксът? — попита Рон и също скочи на крака.
            — Не, той мислеше само как да предупреди Снейп, а не къде точно е хоркруксът…
            — Я чакайте, чакайте! — извика Хърмаяни, когато Рон стисна хоркрукса, а Хари извади отново мантията невидимка. — Не можем да отидем току-така, нямаме план, трябва да…
            — Трябва да тръгваме — отсече Хари. Беше се надявал да поспи, очакваше с нетърпение да влезе в новата палатка, сега обаче това беше невъзможно. — Представяте ли си какво ще направи, щом види, че ги няма и пръстена, и медальона с капачето? Ами ако премести хоркрукса от „Хогуортс“, за да е в безопасност?
            — Но как ще влезем вътре?
            — Ще отидем в Хогсмийд — каза Хари — и ще се опитаме да измислим нещо, след като проверим каква е защитата на училището. Влизай под мантията невидимка, Хърмаяни, този път не искам да се делим.
            — Но ние наистина не се побираме под…
            — Ще бъде тъмно, никой няма да забележи краката ни.
            Над черната вода прокънтя плясъкът на огромни криле: змеят беше утолил жаждата си и се беше извисил във въздуха. Хари, Рон и Хърмаяни прекъснаха приготовленията, за да погледат как той се издига все по-нависоко, черен на фона на бързо притъмнялото небе, и изчезва над близката планина. После се приближиха един до друг, Хари придърпа мантията възможно най-ниско, завъртяха се на място и хлътнаха в притисналия ги мрак.


            Глава двадесет и осма
            Изчезналото огледало

            Ходилата на Хари опряха в път. Той видя до болка познатата главна улица в Хогсмийд — тъмни витрини и очертанията на черни планини зад селото, завоя на пътя отпред, който водеше към „Хогуортс“, и светлина, плиснала от прозорците на „Трите метли“, — и със свито сърце пронизващо ясно си спомни как преди близо година се приземи тук, как отчаяно крепеше изнемощелия Дъмбълдор… Секунда след като се спуснаха, още докато Хари разхлабваше хватката около ръцете на Рон и Хърмаяни, екна писък.
            Той разцепи въздуха и прокънтя като писъка на Волдемор, когато разбра, че чашата е била открадната: звукът сякаш прониза всяка клетка в тялото на Хари и той веднага осъзна, че го е предизвикала появата им. Тъкмо погледна другите двама под мантията невидимка, когато вратата на „Трите метли“ се отвори рязко и на улицата се изсипаха десетина смъртожадни с наметала, качулки и насочени магически пръчки.
            Рон също понечи да вдигне пръчката, но Хари го сграбчи за китката. Смъртожадните бяха прекалено много, за да ги зашеметят с магия: щяха да се издадат къде са дори с опит да го направят. Един от смъртожадните замахна с пръчката и писъкът заглъхна — остана само ехото му в далечните планини.
            — „Акцио мантия невидимка!“ — ревна един от смъртожадните.
            Хари стисна здраво гънките на мантията, но тя не се и опита да им бяга — призоваващата магия не й действаше.
            — Значи не си под прикритието си, а, Потър? — изкрещя смъртожадният, който беше опитал да направи заклинанието, после се извърна към другарите си: — Пръснете се. Той е тук.
            Шестима от смъртожадните хукнаха право срещу тях: Хари, Рон и Хърмаяни отстъпиха възможно най-бързо и се спотаиха в най-близката пресечка, а смъртожадните ги подминаха на сантиметри. Тримата зачакаха в мрака и заслушаха как смъртожадните тичат насам-натам, а от магическите им пръчки по улицата се разхвърчаха лъчове светлина.
            — Хайде да се махаме! — пошушна Хърмаяни. — Още сега да се магипортираме!
            — Страхотна идея! — одобри Рон, но още преди Хари да е отговорил, един от смъртожадните извика:
            — Потър, знаем, че си тук, няма да ни се изплъзнеш. Ще те намерим!
            — Чакаха ни в пълна бойна готовност — прошепна Хари. — Направили са заклинание, за да ги предупреди, когато се появим. Според мен са прибягнали и до нещо, което да ни задържи тук, да ни хване като в капан…
            — Какво ще кажете за няколко диментора? — провикна се друг смъртожаден. — Дайте да ги пуснем да повилнеят, те ще го открият за нищо време!
            — Черния Лорд държи Потър да умре от неговата и ничия друга ръка…
            — Дименторите няма да го убиват! Черния Лорд иска живота, а не душата на Потър. Потър ще стане по-лесен за убиване, ако първо бъде целунат!
            Чуха се одобрителни шумове. Хари беше обзет от уплаха: за да отблъснат дименторите, щяха да бъдат принудени да призоват покровители, а те щяха да ги издадат моментално.
            — Хари, налага се да опитаме да се магипортираме — прошепна Хърмаяни.
            Още докато тя го изричаше, Хари усети как по улицата се прокрадва неестествен студ. Светлината наоколо беше изсмукана чак до звездите, които се скриха. Той усети как Хърмаяни се хваща в непрогледния мрак за ръката му и те се завъртяха заедно на място.
            Въздухът, през който трябваше да се придвижат, сякаш се беше втвърдил: тримата не успяха да се магипортират, смъртожадните бяха направили добре магиите. Студът захапваше все по-надълбоко плътта на Хари. Тримата влязоха още по-навътре в пресечката, като се промъкваха опипом покрай стената и се мъчеха да не издават звуци.
            После иззад ъгъла се появиха диментори, които се плъзгаха безшумно, бяха десетина, че и повече, и се виждаха, защото с черните си наметала и полуразложените, покрити със струпеи ръце бяха от по-плътен мрак, отколкото тъмнината наоколо. Дали усещаха страха наблизо? Хари беше сигурен в това, защото дименторите като че ли започнаха да се приближават по-бързо, като си поемаха въздух с отблъскващи хрипове, долавяха витаещото отчаяние и стесняваха обръча…
            Той вдигна магическата си пръчка: не можеше, не искаше да го целуват диментори, пък после да става каквото ще. Мислеше за Рон и Хърмаяни, когато прошепна:
            — „Експекто патронум!“
            Сребърният елен изскочи от пръчката и нападна: дименторите се пръснаха и някой, който не се виждаше, нададе победоносен вик.
            — Той е там, ей там, видях неговия покровител, беше елен!
            Дименторите се бяха изтеглили, звездите заблещукаха отново и стъпките на смъртожадните закънтяха по-силно, но още преди изпадналият в паника Хари да реши какво да прави, някъде наблизо изскърца резе, от лявата страна на тясната уличка се отвори врата и някакъв груб глас каза:
            — Насам, Потър, бързо!
            Той се подчини без колебание: тримата се шмугнаха през отворената врата.
            — Качвайте се горе, без да сваляте мантията невидимка, и тихо! — промърмори висок човек, който ги подмина, излезе на улицата и затръшна след себе си вратата.
            Хари нямаше представа къде се намират, после обаче видя на трепкащата светлина на единствената свещ занемарената кръчма „Свинската глава“ със стърготини по пода. Те притичаха зад тезгяха, сетне през втора врата, водеща към паянтова дървена стълба, по която се качиха възможно най-бързо. Влязоха във всекидневна с протрит килим и малка камина, над която висеше една-единствена голяма картина — портрет с маслени бои на русо момиче, което гледаше към стаята с някак разсеяна приветливост.
            От улицата долу долетяха викове. Както бяха заметнати с мантията невидимка, тримата се прокраднаха до мръсния прозорец и надзърнаха. Само един от хората на улицата не беше с качулка, това бе техният спасител, когото Хари разпозна — беше кръчмарят от „Свинската глава“.
            — И какво от това? — изкрещя той в лицето на един от качулатите. — И какво? Пращате ми диментори на улицата, аз пък им пращам покровител! Само това оставаше, да ги пусна да се приближат, казах ви вече, няма да го позволя!
            — Това не беше твоят покровител — възрази един от смъртожадните. — Това беше елен, той е на Потър!
            — Елен, да бе! — ревна кръчмарят и извади магическата си пръчка. — Елен! Малоумник такъв… „Експекто патронум!“
            От пръчката изскочи нещо огромно и рогато: навело глава, то хукна към главната улица и се скри от поглед.
            — Аз пък видях друго… — заяви смъртожадният, но вече не толкова убедено.
            — Вечерният час е бил нарушен, нали си чул шума? — попита друг. — Някой се разхождаше по улиците въпреки забраната…
            — Ако искам да си пусна котката навън, ще го направя и пет пари не давам за вечерния ви час!
            — Ти ли си задействал заклинанието за котешки писъци?
            — И да съм го задействал, какво от това? Ще ме откараш в Азкабан ли? Ще ме убиеш, задето съм си показал носа от вратата? Хайде да те видим, щом толкова искаш! Но дано не си натиснал малкия си Черен знак и не си го повикал, иначе зле ти се пише! Едва ли ще му хареса, че го викаш заради мен и заради старата ми котка.
            — Ти не бери грижа за нас — отвърна един от смъртожадните — и помисли за себе си, нарушил си вечерния час!
            — И къде ще търгувате на черно с отвари и отрови, ако ми затворят кръчмата? Какво ще стане с вашите далавери?
            — Заплашваш ли ни?
            — Държа си езика зад зъбите, нали точно заради това идвате тук!
            — Обаче аз твърдя, че видях покровител във вид на елен — викна първият смъртожаден.
            — Елен ли? — ревна кръчмарят. — Това е коза, малоумник такъв!
            — Добре де, сгрешили сме — намеси се вторият смъртожаден. — Но ако пак нарушиш вечерния час, вече няма да бъдем толкова милостиви.
            Смъртожадните отново се насочиха към главната улица. Хърмаяни въздъхна с облекчение, измъкна се изпод мантията невидимка и седна на един нестабилен стол. Хари дръпна пердетата, после свали мантията от себе си и Рон. Чуха как кръчмарят заключва отново вратата, след това се качва по стълбите.
            Вниманието на Хари беше привлечено от нещо върху лавицата над камината: правоъгълно огледалце, подпряно най-отгоре, точно под портрета на момичето.
            Кръчмарят влезе в стаята.
            — Ама че сте глупави! — тросна се сърдито той, като ги огледа един по един. — Толкова ли нямате ум в главата си, че да идвате тук?
            — Благодаря Ви — рече Хари, — направо не знам как да ви се отплатим. Спасихте ни живота.
            Кръчмарят изсумтя. Хари се приближи, взря се в лицето му и се опита да види друго, освен дългите клечести стоманеносиви коса и брада. Мъжът носеше очила. Очите зад мръсните стъкла бяха пронизващо ясносини.
            — Значи съм видял в огледалото вашето око!
            В стаята се спусна тишина. Хари и кръчмарят се погледнаха.
            — Вие ли пратихте Доби?
            Мъжът кимна и затърси с очи домашното духче.
            — Мислех, че ще бъде с вас. Къде сте го оставили?
            — Доби е мъртъв — отговори Хари. — Белатрикс Лестранж го уби.
            Лицето на кръчмаря си остана безизразно. След малко той каза:
            — Жалко. Харесвах го.
            Мъжът се обърна и тръгна да пали с почукване на пръчката си лампите, без да поглежда никого от тримата.
            — Вие сте Абърфорт — заяви Хари на гърба му.
            Кръчмарят нито потвърди, нито отрече, само се наведе да запали огъня.
            — Откъде имате това? — попита Хари, след като отиде при огледалото на Сириус, съвсем същото като онова, което той беше счупил преди около две години.
            — Някъде преди година го купих от Дънг — обясни Абърфорт. — Албус ми каза какво е. Опитвах се да ви държа под око.
            Рон ахна.
            — Сребърната кошута! — възкликна той развълнуван. — Пак ли вие?
            — За какво ми говориш? — попита Абърфорт.
            — Някой ни прати покровител във вид на кошута.
            — С тоя пъргав ум можеш да станеш и смъртожаден, синко. Нали току-що доказах, че моят покровител е коза?
            — О! — рече Рон. — Да, ама аз съм гладен! — добави той така, сякаш се защитаваше, а стомахът му изкъркори страшно шумно.
            — Намира ми се храна — каза Абърфорт и излезе сгърбен от стаята, а след няколко мига се върна с голям самун хляб, сирене и оловна кана медовина, които сложи на масичката при огъня.
            Тримата се нахвърлиха лакомо и известно време не се чуваше друго, освен пукащият огън, потракващите бокали и звуци от дъвчене.
            — И така — каза Абърфорт, след като тримата си хапнаха до насита и Хари и Рон се отпуснаха сънено в креслата. — Трябва да измислим как най-лесно да ви измъкнем оттук. Не може да се направи нощем, чухте какво се случва, ако някой тръгне навън по мръкнало: включва се заклинанието за котешки писъци и ония ще ви се нахвърлят като съчковци върху яйца на омайница. Съмнявам се още веднъж да успея да ги убедя, че еленът е коза. Изчакайте да съмне и вечерният час да свърши, тогава можете да се покриете с мантията невидимка и да тръгнете пеш. Махнете се от Хогсмийд, идете в планината и там вече ще успеете да се магипортирате. Нищо чудно да срещнете и Хагрид. Откакто се опитаха да го задържат, той се укрива в една пещера заедно с Гроп.
            — Няма да ходим никъде — отсече Хари. — Трябва да проникнем в „Хогуортс“.
            — Не изглупявай, момче — каза Абърфорт.
            — Длъжни сме — възрази Хари.
            — Ако има нещо, което сте длъжни да направите, то е да отидете възможно най-далеч оттук — възрази кръчмарят, след като се наклони напред.
            — Вие не разбирате. Няма много време. Трябва да проникнем в замъка. Дъмбълдор… брат Ви де, искаше да…
            За миг мръсните стъкла на очилата на Абърфорт станаха матови от светлината на огъня, някак плоски и яркобели, и Хари се сети за слепите очи на грамадния паяк Арагог.
            — Брат ми Албус искаше много неща — рече Абърфорт — и хората имаха навика да бъдат наранявани, докато той осъществяваше грандиозните си замисли. Махни се от училището, Потър, махни се и от страната, ако можеш. Забрави брат ми и хитроумните му кроежи. Той отиде там, където всичко това не може да го нарани, и ти не му дължиш нищо.
            — Вие не разбирате! — повтори Хари.
            — О, не разбирам ли? — рече тихо кръчмарят. — Смяташ, че не съм разбирал родния си брат? Смяташ, че си познавал Албус по-добре от мен?
            — Имах предвид друго — възрази Хари, чийто мозък сякаш се беше размекнал от изтощението и обилната храна и вино. — Той… той ми възложи нещо.
            — Виж ти! — възкликна Абърфорт. — Надявам се, нещо приятно. И лесно. Което е по силите и на неподготвен невръстен магьосник.
            Рон се засмя мрачно. Хърмаяни изглеждаше напрегната.
            — Аз… е, не, не е лесно — призна Хари. — Но аз трябва…
            — Трябва ли? Защо пък да трябва? Албус е мъртъв, нали? — напомни грубо Абърфорт. — Остави тая работа, момче, докато не си го последвал! Спасявай се!
            — Не мога.
            — Как така не можеш?
            — Аз… — Хари сякаш онемя: не можеше да обясни, затова предпочете да премине в настъпление. — Но и Вие се борите, нали, и Вие сте в Ордена на феникса…
            — Бях — поправи го Абърфорт. — С Ордена на феникса е свършено. Ти-знаеш-кой победи, всичко приключи и който твърди обратното, само се заблуждава. Тук, Потър, няма да бъдеш никога в безопасност, той те издирва под дърво и камък. Върви в чужбина, скрий се, спасявай се. И най-добре вземи със себе си и тия двамата — показа рязко той с показалец Рон и Хърмаяни. — Докато са живи, те ще бъдат в опасност, сега вече всички знаят, че ти помагат.
            — Не мога да се махна оттук — повтори Хари. — Имам да върша нещо…
            — Възложи го на друг!
            — Не мога. Трябва да го направя аз, Дъмбълдор обясни всичко…
            — О, така ли? И наистина ли ти каза всичко, беше ли откровен с теб?
            На Хари му се искаше от все сърце да каже „да“, но простичката дума някак си не излизаше от устата му. Абърфорт сякаш прочете мислите му.
            — Аз познавах брат си, Потър. Той се научи да е потаен още в скута на майка ни. Тайни и лъжи, ето как сме израсли ние, а Албус… това направо си му беше вродено.
            Очите на стареца се плъзнаха към портрета на момичето над камината. Сега, когато се огледа по-внимателно, Хари забеляза, че това е единствена картина в стаята. Нямаше снимки на Албус Дъмбълдор или на друг.
            — Господин Дъмбълдор! — намеси се доста смутена Хърмаяни. — Това сестра ви ли е? Ариана?
            — Да — лаконично потвърди Абърфорт. — Както гледам, малка госпожичке, следиш писанията на Рита Скийтър.
            Дори в розовата светлина на огъня беше ясно, че Хърмаяни се е изчервила.
            — Елфиъс Дож ни спомена за нея — уточни Хари в опит да я спаси.
            — Ах, старият му негодник! — промърмори кръчмарят и пак отпи от медовината. — Смяташе, че от всяко отвърстие на брат ми грее слънце. Е, много хора бяха на това мнение, както гледам, и вие тримата сте от тях.
            Хари не каза нищо. Не искаше да изрича на глас съмненията и подозренията за Дъмбълдор, които го терзаеха вече от няколко месеца. Докато копаеше гроба на Доби, беше решил да продължи по опасния криволичещ път, посочен му от Албус Дъмбълдор, да приеме, че не му е било казано всичко, което иска да знае, и просто да вярва. Нямаше желание отново да изпада в съмнения, не искаше да чува неща, които биха могли да го отклонят от целта му. Той срещна погледа на Абърфорт, който изумително приличаше на погледа на брат му: ясносините очи създаваха същото усещане, че те разглеждат като през рентген. Хари си каза, че Абърфорт е разчел мислите му, и го презря за това.
            — Професор Дъмбълдор обичаше Хари, и то много — пророни тихо Хърмаяни.
            — Виж ти! — възкликна Абърфорт. — Интересна работа, мнозина от онези, които брат ми обичаше много, накрая се озоваха в по-тежко положение, отколкото ако той не се беше занимавал с тях.
            — Какво искате да кажете? — попита момичето.
            — Все едно е — отсече кръчмарят.
            — Но вие казахте нещо наистина сериозно! — възрази Хърмаяни. — Кого… кого имате предвид, сестра си ли?
            Абърфорт се вторачи в нея: устните му замърдаха, сякаш той дъвчеше думите, които не искаше да изрече. После обаче заговори.
            — Когато беше на шест години, сестра ми беше нападната от трима малки мъгъли, които й устроили засада. Видели я да прави магии, дебнели я иззад живия плет отзад в градината: тя си беше дете, нямаше власт над способностите си, на тази възраст никой магьосник не ги владее. Онова, което са видели, сигурно ги е уплашило. Прехвърлили се през плета и когато сестра ми не успяла да повтори пред тях номера, доста се поувлекли в опитите да й попречат да върши това.
            В светлината на огъня очите на Хърмаяни изглеждаха огромни, а на Рон явно му се гадеше. Абърфорт се изправи — беше висок като Албус и изведнъж им се стори ужасен в своя гняв и в силната си болка.
            — Това я съсипа, ето какво сториха мъгълите… После сестра ми така и не се възстанови. Не искаше да прави магии, но и не можеше да се спре: способностите й се насочиха навътре и я тласнаха към безумие, бликваха в моменти, когато сестра ми не се владееше, и тогава тя ставаше странна и опасна. Но обикновено беше мила, уплашена и безобидна. Баща ми издирил копелдаците, които й бяха причинили това, и ги нападнал — продължи Абърфорт. — Затова го пратиха в Азкабан. Баща ми така и не спомена защо го е направил: ако в министерството научеха какво е станало с Ариана, щяха да я заключат до края на живота й в „Свети Мънго“. Щяха да сметнат, че Ариана сериозно застрашава Международния указ за секретност, защото е неуравновесена и магията направо избухва от нея в мигове, когато не може да я сдържа повече. Бяхме принудени да я държим на сигурно място и да не я показваме. Преместихме се в друга къща, разпространихме, че е болнава, и мама се грижеше за нея и се опитваше да й осигури спокойствие и щастие. Ариана най-много обичаше мен — продължи Абърфорт и докато го изричаше, иззад бръчките и сплъстената му брада сякаш надзърна размъкнат ученик. — Не Албус… Когато си беше у дома, той вечно стоеше горе в стаята си, четеше си книгите и си броеше наградите, пишеше си с „най-прочутите магьосници на своето време“. — Мъжът се подсмихна. — Не искаше да се затормозява с грижите за Ариана. Мен тя харесваше най-много. Знаех как да я убедя да хапне, когато отпращаше мама, знаех как да я успокоя, ако беше изпаднала в пристъп на ярост, а когато беше спокойна, ми помагаше да храня козите. После, когато беше на четиринадесет години… лошото е, че не бях там — обясни Абърфорт. — Ако бях там, сигурно щях да я успокоя. Тя получила поредния пристъп, мама вече не беше толкова млада и… станало случайно… Ариана не успяла да се спре… Но майка ми беше убита.
            Хари усети ужасна смесица от чувства — и съжаление, и отвращение, не му се слушаше повече, но Абърфорт продължи нататък и Хари се запита откога ли той не е говорил за това и дали всъщност изобщо някога го е разказвал.
            — Това осуети околосветското пътешествие, което Албус смяташе да направи заедно с онзи дребосък Дож. Двамата дойдоха у нас за погребението на мама, после Дож замина сам, а Албус остана като глава на семейството. Ха! — Абърфорт се изплю в огъня. — Щях и сам да се грижа за Ариана, казах му го, не държах да ходя на училище, щях да си остана вкъщи. Брат ми обаче настоя да си завърша образованието, а той щял да поеме задълженията на мама. Нещо като крачка назад за Господин Неотразимия… никой не дава награди за това, че се грижиш за полуоткачената си сестра и през ден я спираш да не вдигне във въздуха къщата. Албус обаче се нагърби с това и се справяше в продължение на няколко седмици, докато… докато не се появи той…
            На лицето на Абърфорт се появи определено опасно изражение.
            — Гриндълуолд. Брат ми най-после имаше равностоен събеседник, точно толкова буден и талантлив като него. И тогава грижите за Ариана отстъпиха на заден план и двамата с Гриндълуолд се заеха да умуват как да наложат нов магьоснически ред, да издирват Даровете и да се занимават с другите неща, които ги вълнуваха. Грандиозни замисли за добруването на цялото магьосническо съсловие — чудо голямо, че някакво момиче било оставено на произвола на съдбата, нали Албус работеше за висшето благо? След няколко седмици обаче на мен ми дойде до гуша, наистина… Наближаваше времето да се върна в „Хогуортс“ и аз им го заявих право в лицето и на двамата, така, както сега говоря на вас. — Абърфорт погледна надолу към Хари и на него никак не му беше трудно да си представи стареца като як и разгневен тийнейджър, опълчил се срещу по-големия си брат. — Казах му — виж, по-добре се откажи. Не може да я местиш, тя не е в състояние да пътува, не можеш да я вземеш със себе си, където и да смяташ да ходиш, за да държиш умни речи и да се опитваш да печелиш последователи. Не му хареса… — За миг очите на Абърфорт бяха закрити от светлината на огъня, отразила се в стъклата на очилата: те отново проблеснаха някак бели и слепи. — И никак не допадна на Гриндълуолд. Той се ядоса. Каза ми, че съм тъпанар, който се опитва да застане на неговия път и на пътя на неотразимия си брат… не съм ли проумявал, че вече няма да се налага да крием клетата си сестра, след като те така преобразят света, че магьосниците да излязат от укритието си и да покажат на мъгълите къде им е мястото. Скарахме се… аз извадих магическата си пръчка, Гриндълуолд също извади своята и най-добрият приятел на брат ми насочи срещу мен проклятието Круциатус… Албус се опита да го спре, тримата започнахме битка… сестра ми не издържа на блесналите светлини и трясъците… — Абърфорт пребледня като платно, сякаш му бяха нанесли смъртоносна рана. — Мисля, че Ариана е искала да помогне, но всъщност не осъзнаваше какво прави… не знам кой точно го е извършил, може да е всеки от тримата… и тя умря.
            След последната дума гласът му заглъхна и той тежко се отпусна на най-близкия стол. Лицето на Хърмаяни беше мокро от сълзите, Рон беше блед едва ли не колкото самия Абърфорт. Хари не усещаше нищо, освен отвращение: искаше му се да не е чул всичко това, искаше му се да изчисти съзнанието си от него…
            — Ужасно… ужасно съжалявам! — пророни Хърмаяни.
            — Отиде си — изграчи Абърфорт. — Отиде си завинаги. — Той избърса нос в края на ръкава си и се прокашля. — Гриндълуолд избяга, разбира се. Вече имаше някои прегрешения в родината си, не искаше името му да се свързва и с Ариана. А Албус беше свободен, нали? Свободен от бремето да се грижи за сестра си, свободен да стане най-великият магьосник на…
            — Никога не е бил свободен! — възрази Хари.
            — Моля? — каза Абърфорт.
            — Никога — повтори Хари. — В нощта, когато брат Ви загина, той изпи отвара, от която направо обезумя. Започна да пищи, да моли някого, който не беше там: „Не им причинявай болка, недей, моля те… мен нарани.“
            Рон и Хърмаяни се втренчиха в Хари. Той така и не им беше разказал с подробности какво точно се е случило на островчето в езерото: събитията след завръщането на двамата с Дъмбълдор в „Хогуортс“ го бяха засенчили напълно.
            — Мислел е, че отново е там заедно с вас и с Гриндълуолд, сигурен съм — заяви Хари при спомена за стенещия Дъмбълдор. — Мислел е, че вижда как Гриндълуолд причинява болка на вас с Ариана… за него това си беше жива мъка… Ако можехте да го видите в онзи миг, нямаше да твърдите, че е бил свободен!
            Абърфорт като че ли беше погълнат от това да разглежда ръцете си, набраздени с жили и изкривени от артрита. След дълго мълчание той каза:
            — Откъде можеш да бъдеш сигурен, Потър, че брат ми се е интересувал не толкова от теб, колкото от висшето благо? Откъде можеш да бъдеш сигурен, че нямаше да те използва и да те зареже, както направи с малката ми сестричка?
            На Хари му се стори, че в сърцето му се заби остро парче лед.
            — Не вярвам. Дъмбълдор обичаше Хари — отсече Хърмаяни.
            — Тогава защо не му е казал да се скрие? — не й остана длъжен Абърфорт. — Защо не му е казал — пази се, спаси се…
            — Защото понякога се налага човек да мисли не само за собствената си кожа — намеси се и Хари още преди Хърмаяни да отговори. — Понякога се налага човек да мисли за висшето благо! Във война сме!
            — Ти си само на седемнадесет, момче!
            — Пълнолетен съм и ще продължа да се боря, а вие се предавате.
            — Кой казва, че съм се предал?
            — „С Ордена на феникса е свършено“ — повтори думите му Хари. — „Ти-знаеш-кой победи, всичко приключи и който твърди обратното, само се заблуждава.“
            — Не съм казвал, че ми харесва, но истината е такава!
            — Не, не е такава! — възрази Хари. — Брат Ви знаеше как да довърши Вие-знаете-кого и предаде това познание на мен. Ще продължа, докато успея… или умра. Не си мислете, че не знам как може да завърши всичко това! Знам от години.
            Очакваше Абърфорт да му се присмее или да започне да спори, той обаче си замълча. Само се свъси.
            — Трябва да проникнем в „Хогуортс“ — повтори Хари. — Ако не можете да ни помогнете, ще изчакаме да съмне, ще Ви оставим на спокойствие и ще се помъчим да се справим сами. А ако можете да ни помогнете… ще бъде страхотно да го кажете още сега.
            Абърфорт продължи да седи на стола, без да се помръдва, и да гледа Хари с тези сини очи, които невероятно много приличаха на очите на брат му. Накрая се прокашля, изправи се, заобиколи масичката и отиде при портрета на Ариана.
            — Знаеш какво да направиш — каза той.
            Тя се усмихна, обърна се и тръгна нанякъде, но не както другите по портретите — през страничните рамки, — а по нещо като дълъг проход, нарисуван зад нея. Четиримата загледаха как тънкият й силует се отдалечава, докато накрая напълно беше погълнат от тъмнината.
            — Ъъъ… ама какво?… — подхвана Рон.
            — Сега има само един път — отговори Абърфорт. — Трябва да знаете, че според моите източници входовете и изходите на всички стари тайни тунели са под наблюдение, покрай оградата пазят диментори и вътре в училището постоянно има патрули. Замъкът никога не е бил охраняван толкова строго. Как изобщо се надявате да постигнете нещо, след като проникнете вътре — сега директор е Снейп, а Алекто и Амик Кароу са му заместници… е, може би точно това и търсиш, нали каза, че си готов да умреш.
            — Но какво… — възкликна и Хърмаяни, свъсена към портрета на Ариана.
            В дъното на нарисувания проход отново се беше появила бяла точица: Ариана се връщаше при тях и ставаше все по-голяма. Сега обаче с нея имаше още някой, който беше по-висок, изглеждаше развълнуван и куцукаше. Хари не го беше виждал никога с толкова дълга коса: по лицето му личаха следи от удари, дрехите му бяха разкъсани и съдрани. Двата силуета ставаха все по-големи и по-големи, докато портретът не се запълни само от главите и раменете им. После цялата картина се завъртя напред върху стената като малка врата, показа се вход за истински проход и от него се измъкна истинският Невил Лонгботъм — с прекалено дълга коса, с разранено лице и с раздрана мантия, — който нададе радостен рев, скочи от полицата над камината и викна:
            — Знаех си аз, че ще дойдеш. Знаех, Хари!


            Глава двадесет и девета
            Изгубената диадема

            — Невил… ама как… какво…
            Но Невил беше видял Рон и Хърмаяни и с радостни викове започна да прегръща и тях. Колкото по-дълго го гледаше, Хари осъзнаваше в какво окаяно състояние е приятелят му: едното му око беше жълтеникавосиньо и беше отекло, по лицето му се виждаха следи от удари, а запуснатият му вид издаваше, че животът му никак не е спокоен. Въпреки това разраненото лице на Невил грееше от щастие, когато пусна Хърмаяни и отново каза:
            — Знаех си, че ще дойдете! Все му повтарях на Шиймъс, че е само въпрос на време.
            — Какво се е случило, Невил?
            — А, това тук ли? — поклати глава Невил, все едно раните му са нещо незначително. — Дребна работа. Шиймъс е по-зле. Ще видиш. Е, тръгваме ли? О, Аб — извърна се той към Абърфорт, — може би ще се появят още двама-трима души.
            — Още двама-трима ли? — застрашително повтори старецът. — В какъв смисъл още двама-трима, Лонгботъм? В цялото село има вечерен час, направено е и заклинание за котешки писъци.
            — Знам, знам, точно затова ще се магипортират направо в кръчмата — отговори Невил. — Щом се появят, просто ги пратете да минат по прохода. Много благодаря.
            Той протегна ръка на Хърмаяни и й помогна да се покатери на полицата над камината и оттам в прохода, след нея се качи и Рон и накрая и Невил. Хари се обърна към Абърфорт.
            — Не знам как да Ви благодаря. Спасихте ни живота… два пъти.
            — Ами тогава ги пази — сърдито изсумтя мъжът. — Може би няма да успея да ги спася и трети път.
            Хари се качи на полицата и мина през дупката зад портрета на Ариана. От другата страна имаше гладки каменни стъпала: проходът изглеждаше така, сякаш е бил там от дълги години. По стените имаше месингови лампи, пръстеният под беше отъпкан и равен и докато четиримата вървяха, сенките им се гънеха на ветрило по стената.
            — Откога ли съществува този тунел? — зачуди се Рон. — Няма го на Хитроумната карта, нали, Хари? Мислех, че в училището има само седем тунела, по които може да се влезе и да се излезе.
            — Запечатали са ги всичките още преди началото на учебната година — обясни Невил. — Сега е изключено да минеш по някой от тях: на входовете са направени проклятия, а на изходите дебнат смъртожадни и диментори. — Той тръгна заднишком, за да им се полюбува. — Както и да е… Ама вярно ли е? Наистина ли сте проникнали в „Гринготс“? И сте избягали на гърба на змей? Навсякъде всички говорят само за това, Кароу дори наби Тери Буут, задето се разкрещя за подвизите ви по време на вечеря в Голямата зала.
            — Да, истина е — потвърди Хари.
            Невил се засмя радостно.
            — А какво направихте със змея?
            — Пуснахме го на свобода — отговори Рон. — Хърмаяни много искаше да си го оставим за домашен любимец…
            — Не преувеличавай, Рон…
            — Но какво всъщност правите? Хората разправят, че бягаш, Хари, но според мен не е вярно. Сигурен съм, че си намислил нещо и го осъществяваш.
            — Точно така — потвърди Хари, — но я ти ни разкажи за „Хогуортс“, не сме чували нищо.
            — Ами… това всъщност вече не е „Хогуортс“ — рече момчето и докато говореше, усмивката на лицето му помръкна. — Знаете ли за Алекто и Амик Кароу?
            — Двамата смъртожадни, които сега преподават?
            — Не само преподават — поправи го Невил. — Отговарят за дисциплината. И много обичат да наказват.
            — Като Ъмбридж ли?
            — А, не, в сравнение с тях тя си е направо кротка. Другите учители са длъжни да ни топят пред Кароу, ако не сме послушни. Но те не го правят, стига да е възможно. Личи си, че мразят Кароу не по-малко от нас. Амик преподава онова, което навремето се наричаше „защита срещу Черните изкуства“, с тази малка разлика, че от него сега са останали само Черните изкуства. От нас се очаква да упражняваме проклятието Круциатус върху хора, които са заслужили наказание…
            — Моля?! — възкликнаха Хари, Рон и Хърмаяни в един глас, отекнал в двете посоки на тунела.
            — Ами да — каза Невил. — Така се сдобих с това тук — посочи той една особено дълбока рана на бузата си, — просто отказах да го направя. Но на някои им харесва, Краб и Гойл си умират от щастие. Сигурно за пръв път са най-добри в нещо.
            — Алекто преподава мъгълознание, което е задължително. Всички сме длъжни да я слушаме, докато обяснява, че мъгълите били тъпи и мръсни като добичета и с гадното си поведение били принудили магьосниците да се крият, но че сега естественият ред се възстановявал. Това тук — посочи той друга дълбока рана на лицето си — го получих, защото попитах колко мъгълска кръв имат те с брат й.
            — Леле, Невил, и ти си намерил кога и къде да задаваш такива въпроси! — възкликна Рон.
            — Не си я чувал — каза Невил. — Иначе и ти нямаше да издържиш. Важното е, че е от полза — когато някой се опълчва срещу тях, това вдъхва на другите надежда. Забелязвал съм го, когато ти го правеше, Хари.
            — Но те те използват да си точат ножовете върху теб — каза Рон и се понавъси, когато минаха покрай една лампа и раните на Невил изпъкнаха още повече.
            Невил сви рамене.
            — Не е болка за умиране. Те не искат да проливат прекалено много чиста кръв, затова ще ни поизтезават малко, ако не си държим езика зад зъбите, но няма да ни убият.
            Хари не знаеше кое е по-страшно — дали нещата, които Невил разказваше, или спокойният тон, с който говореше.
            — В опасност са само онези, чиито приятели и роднини навън създават неприятности. Взимат ги за заложници. Старият Ксено Лъвгуд се поувлече с писанията си в „Дрънкало“ и онези свалили Луна от влака, когато се прибирала за Коледа.
            — Луна е добре, Невил, видяхме я…
            — Да, знам, тя успя да ми прати вест.
            Той извади от джоба си златна монета и Хари видя, че това е един от фалшивите галеони, които Войнството на Дъмбълдор беше използвало за съобщения.
            — Страхотна работа ни вършат — сподели Невил и озари Хърмаяни с усмивка. — Алекто и Амик Кароу и досега не проумяват как общуваме помежду си, направо щяха да полудеят. Нощем се промъквахме и драскахме по стените надписи от рода на „Войнството на Дъмбълдор продължава да набира нови членове“. Снейп щеше да се пукне от яд.
            — Защо в минало време? — попита Хари.
            — Ами вече е по-трудно — сподели Невил. — По Коледа останахме без Луна, Джини също не се върна след Великден, а ние тримата бяхме нещо като водачи. Алекто и Амик Кароу явно се досещаха, че зад доста от нещата стоя аз, и започнаха да ме притискат, после спипаха Майкъл Корнър, докато освобождаваше един първокурсник, когото бяха оковали във вериги и го изтезаваха жестоко. Хората се уплашиха.
            — Не е шега работа — съгласи се Рон, когато проходът започна да се изкачва.
            — Не можех да искам от хората да изживеят онова, което сполетя Майкъл, затова се отказахме от такива изпълнения. Но продължихме да се борим и да се занимаваме с подривна дейност… допреди половин месец. Точно тогава те решиха, че единственият начин да ме спрат е като тормозят баба.
            — Кого? — възкликнаха отново в хор Хари, Рон и Хърмаяни.
            — Баба ми — повтори Невил, вече леко запъхтян от стръмния наклон в тунела, — знаете ги как разсъждават. Отвличаха деца, за да принудят роднините да не им мътят водата, и предполагам, че е било само въпрос на време да приложат същата хватка, но този път спрямо децата. С баба обаче малко си надцениха силите — заяви Невил и се обърна с лице към тях, при което Хари с изумление видя, че той се усмихва. — Нали старата магьосница живее сам-сама, затова сигурно са решили, че не се налага да пращат човек, който да е особено силен. Е, Долиш още е в „Свети Мънго“ — засмя се Невил, — а баба се е укрила. Прати ми писмо — потупа се той по горния джоб на мантията, — пише, че много се гордее с мен, че съм бил достоен син на родителите си и да продължавам в същия дух.
            — Супер! — възкликна Рон.
            — Нали! — щастливо се съгласи Невил. — Но лошото е, че щом видяха, че няма как да ме притиснат, решиха, че в края на краищата „Хогуортс“ може да мине и без мен. Не знам какво са смятали да правят — дали да ме убият, или да ме пратят в Азкабан, — но при всички положения усетих, че е време да изчезвам.
            — Ама сега не отиваме ли точно в „Хогуортс“? — обърка се Рон.
            — Там отиваме, разбира се — потвърди Невил. — Ще видиш. Вече стигнахме.
            Завиха зад ъгъла и пред тях изникна краят на тунела. Видяха няколко стъпала, водещи към същата врата като онази, която бе скрита зад портрета на Ариана. Невил я бутна и я отвори, после се прекатери. Докато се прекачваше след него, Хари чу как той вика на някого:
            — Вижте кой е тук! Казвах ли ви аз?
            Щом Хари излезе в стаята зад прохода, екнаха викове и писъци:
            — ХАРИ!
            — Потър е, ПОТЪР!
            — Рон!
            — Хърмаяни!
            Той се обърка от множеството цветни знаменца, лампи и лица. След миг тримата с Рон и Хърмаяни усетиха около двадесетина души да ги прегръщат, да ги потупват по гърба, да им разрошват косите, да им стискат ръцете сякаш са спечелили финал по куидич.
            — Добре, добре, успокойте се! — извика Невил и след като множеството се отдръпна, Хари успя да се поогледа.
            Изобщо не позна стаята. Беше огромна и приличаше по-скоро на особено хубава къщичка върху дърво отвътре или може би на грамадна каюта в кораб. Имаше пъстроцветни хамаци, закачени на тавана и на балкон, опасващ стените с тъмна ламперия без прозорци, които бяха окичени с ярки знаменца: Хари видя златния грифиндорски лъв, избродиран върху ален фон, черния язовец на „Хафълпаф“ на жълт фон и бронзовия орел на „Рейвънклоу“ върху син фон. Нямаше ги само сребристото и зеленото на „Слидерин“. Имаше библиотеки с отрупани с книги лавици, няколко подпрени на стените метли и голям транзистор с дървена кутия в ъгъла.
            — Къде сме?
            — Как къде, в Нужната стая, разбира се! — отговори Невил. — Надминала е себе си, нали? Алекто и Амик Кароу ме подгониха и аз знаех, че мога да се скрия само на едно място: успях да мина през вратата и ето какво намерих! Е, когато дойдох, стаята не беше точно такава, беше много по-малка, вътре имаше само един хамак и флагове единствено на „Грифиндор“. Но когато започнаха да идват нови и нови членове на ВОДА, помещението се разшири.
            — Значи Алекто и Амик Кароу не могат да проникнат тук? — попита Хари, като се озърташе да види вратата.
            — Не — намеси се и Шиймъс Финигън, когото Хари позна чак когато заговори: лицето му беше цялото в синини и беше подпухнало. — Чудно скривалище! Докато някой от нас е тук, те не могат да влязат вътре, вратата отказва да се отвори. Всъщност го дължим изцяло на Невил. Той наистина знае как да се спогажда със Стаята. Трябва да й поискаш точно каквото ти трябва, например „Не искам никой от поддръжниците на Кароу да прониква тук“, и тя ще го направи! Просто трябва да си сигурен, че си затворил след себе си всички входове и вратички. Невил го умее до съвършенство!
            — Е, не е чак толкова сложно — започна да скромничи Невил. — Бях стоял в стаята към ден и половина и наистина огладнях, затова ми се прииска да получа нещо за ядене и тогава се отвори проходът за „Свинската глава“. Минах по него и се озовах при Абърфорт. Той ни набавя храна, защото по някаква причина това е единственото, което Нужната стая не умее да прави.
            — Точно така, храната е първото от петте изключения в Закона за основна трансфигурация на Гамп — заяви за всеобщо изумление Рон.
            — И така, крием се тук от близо половин месец — продължи Шиймъс — и Стаята вади нови и нови хамаци, ако имаме нужда от тях, а щом започнаха да се появяват и момичета, ни направи и доста хубава баня с тоалетна…
            — Да, сети се, че ние обичаме да се мием и къпем — добави Лавендър Браун, която Хари чак сега забеляза.
            Огледа се и видя доста познати лица. Тук бяха двете близначки Патил, както и Тери Буут, Ърни Макмилан, Антъни Голдстайн и Майкъл Корнър.
            — Но я ни кажете какво сте намислили — подкани Ърни, — плъзнали са какви ли не слухове и ние се опитваме да научим къде сте от „Потър-преглед“. — Той посочи транзистора. — Не ми се вярва наистина да сте проникнали в „Гринготс“.
            — Проникнали са, проникнали са! — извика Невил. — Вярно е и за змея.
            Чуха се ръкопляскания и радостни възгласи и Рон се поклони.
            — И какво търсехте там? — попита въодушевено Шиймъс.
            Но още преди някой от тримата да е отбил въпроса със свой, Хари усети в мълниевидния белег ужасна прогаряща болка. Побърза да обърне гръб на лицата, по които се четяха любопитство и радост, и Нужната стая изчезна: стоеше в порутена каменна къща, прогнилите дъски в краката му бяха откъртени, край дупката се виждаше изровена от земята отворена златна кутийка, в която нямаше нищо, и в главата на Хари прокънтя яростният писък на Волдемор.
            С огромно усилие Хари отново се отскубна от другото съзнание и се върна обратно в Нужната стая, където залитна с потно лице и Рон го хвана да не падне.
            — Добре ли си, Хари? — попита Невил. — Не искаш ли да седнеш? Сигурно си уморен, нали?…
            — Не, не съм уморен…
            Погледна Рон и Хърмаяни в опит да им съобщи без думи, че Волдемор току-що е разкрил изчезването на един от другите хоркрукси. Времето ги притискаше — ако Черния лорд решеше веднага да се появи в „Хогуортс“, щяха да изпуснат открилата се възможност.
            — Трябва да тръгваме — каза им Хари и от изражението по лицата им долови, че са разбрали.
            — И какво ще правим сега, Хари? — попита Шиймъс. — Какъв е планът?
            — Планът ли? — повтори той. Беше впрегнал цялата си воля, за да не се поддаде отново на Волдеморовия гняв: белегът му още пареше. — Ние с Рон и Хърмаяни трябва да направим нещо и после ще се махнем оттук.
            Вече никой не се смееше и не крещеше радостно. Невил изглеждаше объркан.
            — Как така ще се махнете оттук?
            — Не сме дошли, за да останем — обясни Хари и разтърка белега, за да попритъпи болката. — Трябва да свършим нещо много важно…
            — Какво?
            — Ами… не мога да ви кажа.
            При тези думи всички зашушукаха, а Невил сключи вежди.
            — Защо не можеш да ни кажеш? Свързано е с битката срещу Ти-знаеш-кого, нали?
            — Да…
            — В такъв случай ще ти помогнем.
            Другите от Войнството на Дъмбълдор закимаха — някои въодушевено, други угрижено. Двама-трима станаха от столовете, за да покажат готовността си за незабавни действия.
            — Вие не разбирате… — За кой ли път през последните няколко часа изричаше тези думи? — Ние… не можем да ви кажем. Трябва да го направим… сами.
            — Защо? — продължи да упорства Невил.
            — Защото… — На Хари му беше трудно да се съсредоточи, толкова отчаяно искаше да тръгнат да търсят липсващия хоркрукс или поне да обсъди насаме с Рон и Хърмаяни откъде да започнат. — Дъмбълдор възложи на нас тримата тази работа — обясни той предпазливо — и не бива да казваме на никого… той настоя да го направим само ние тримата.
            — Но ние сме неговото Войнство! — заяви Невил. — Войнството на Дъмбълдор. Работехме рамо до рамо, продължихме делото, докато вие бяхте някъде сами…
            — Не сме ходили на излет, мой човек — напомни Рон.
            — Никога не съм твърдял такова нещо, но не проумявам защо не ни се доверявате. Всички в Стаята се борят и бяха принудени да дойдат тук, защото Алекто и Амик Кароу ги преследваха. Всички тук са доказали верността си към Дъмбълдор… и към теб.
            — Виж, Невил… — подхвана Хари, без да знае какво точно иска да каже, но това се оказа без значение: вратата на прохода зад него току-що се беше отворила.
            — Получихме съобщението ти, Невил! Ей, вие, тримата, здравейте, знаех си аз, че ще бъдете тук!
            Бяха Луна и Дийн. Шиймъс ревна силно от радост и изтича да прегърне най-добрия си приятел.
            — Здравейте всички! — поздрави щастлива и Луна. — О, страхотно е, че отново сме тук!
            — Какво правиш тук, Луна! — възкликна ужасен Хари. — Как…
            — Аз я повиках — обясни Невил и вдигна фалшивия галеон. — Бях обещал на Луна и Джини, че ако се появиш, ще им съобщя. Всички смятахме, че ако се върнеш, това ще означава революция. И ние ще смъкнем от власт Снейп и Кароу.
            — Разбира се, че означава точно това! — възкликна весело Луна. — Нали, Хари? Ще се вдигнем срещу тях и ще ги изхвърлим от „Хогуортс“.
            — Слушайте — каза Хари, обхванат от нарастваща паника, — съжалявам, но не сме дошли за това. Трябва да свършим нещо и после…
            — Значи ще ни оставите в тази бъркотия тук? — попита Майкъл Корнър.
            — Не! — намеси се и Рон. — От онова, което правим, в крайна сметка ще спечелят всички, всъщност се опитваме да се отървем от Вие-знаете-кого…
            — В такъв случай ни позволете да ви помогнем — тросна се ядосано Невил. — И ние искаме да участваме!
            Зад тях пак се чу шум и Хари се обърна. Сърцето му сякаш щеше да изхвръкне: през дупката в стената се прекачваше Джини, следвана плътно от Фред, Джордж и Лий Джордън. Джини озари Хари със сияйна усмивка, той беше забравил или никога не беше оценявал напълно колко е красива, но едва ли някога се беше радвал по-малко, че я вижда.
            — Абърфорт вече нервничи — съобщи Фред, като вдигна ръка в отговор на виковете, с които ги посрещнаха. — Иска човекът да подремне, а кръчмата му се е превърнала в железопътна гара.
            Хари зяпна от учудване: веднага след Лий Джордън се появи старата му приятелка Чо Чан и му се усмихна.
            — Получих съобщението — оповести Чо и вдигна своя фалшив галеон, а после отиде да седне до Майкъл Корнър.
            — И така, какъв е планът, Хари? — попита Джордж.
            — Няма план — отговори Хари, който още беше объркан от внезапната поява на тези хора и заради свирепата пареща болка в белега не можеше да осмисли нещата.
            — Пътем ли ще го уточняваме? Най обичам така — вметна Фред.
            — Спри се — каза Хари на Невил. — Защо си ги повикал? Това е безумие…
            — Нали ще се бием! — каза Дийн и също извади фалшивия си галеон. — В съобщението се казваше, че Хари се е завърнал и ще се бием! Но трябва да си намеря отнякъде магическа пръчка…
            — Нямаш пръчка? — изуми се Шиймъс.
            Рон рязко се обърна към Хари.
            — Защо да не ни помогнат?
            — Какво?
            — Могат да ни помогнат. — Той сниши глас, за да не ги чува никой, освен Хърмаяни, която стоеше между тях. — Не знаем къде е. Трябва да го намерим бързо. Не е задължително да им казваме, че е хоркрукс.
            Хари премести поглед от Рон към Хърмаяни, която прошепна:
            — Мисля, че Рон е прав. Дори не знаем какво търсим, имаме нужда от тях. — А когато Хари я погледна със съмнение, допълни убедено: — Не се налага да правиш всичко сам, Хари.
            Той трескаво разсъждаваше, въпреки че белегът още го болеше нетърпимо. Дъмбълдор го беше предупредил да не казва за хоркруксите на никого, освен на Рон и Хърмаяни. Тайни и лъжи, ето как сме израсли ние, а Албус… това направо си му беше вродено…
            Дали и Хари не ставаше като Дъмбълдор, дали и той не пазеше толкова ревностно тайните си и се страхуваше да се довери? Но Дъмбълдор се беше доверил на Снейп и до какво беше довело това? До убийство на върха на най-високата кула…
            — Така да бъде — каза той тихо на другите двама. — Добре — извика напосоки и всички притихнаха, дори Фред и Джордж, които непрестанно пускаха шеги, замълчаха и зачакаха развълнувани. — Трябва да намерим едно нещо — продължи Хари. — Нещо… което ще ни помогне да победим Вие-знаете-кого. То е тук, в „Хогуортс“, но не знаем къде точно се намира. Не е изключено да е принадлежало на Рейвънклоу. Някой чувал ли е за такава реликва? Виждали ли сте някаква вещ с орела на Рейвънклоу?
            Той погледна с надежда към малката групичка ученици от „Рейвънклоу“, към Падма, Майкъл, Тери и Чо, но му отговори Луна, която беше приседнала на страничната облегалка на стола на Джини.
            — Ами изгубената диадема! Разказах ви за нея, Хари, не помниш ли? Изгубената диадема на Рейвънклоу. Татко се опитва да я възстанови.
            — Да, но изгубената диадема е изгубена, Луна — завъртя очи Майкъл Корнър. — Това май е най-важното в случая.
            — Кога се е изгубила? — попита Хари.
            — Твърди се, че е станало преди векове — отговори Чо и Хари посърна. — Професор Флитуик ни е обяснявал, че диадемата е изчезнала заедно със самата Рейвънклоу. Търсили са я, но както личи, никой не е открил и следа от нея, нали? — обърна се тя към съучениците си от дома.
            Всички поклатиха глави.
            — Извинявайте, но какво е диадема? — попита Рон.
            — Нещо като корона — обясни Тери Буут. — Смята се, че диадемата на Рейвънклоу е имала магически свойства — който си я сложи, става по-мъдър.
            — Да, а хапливият бързоблак на татко изсмуква…
            Но Хари прекъсна Луна.
            — И никой ли не е виждал нещо, което да прилича на нея?
            Всички отново поклатиха глави. Хари погледна към Рон и Хърмаяни и видя отразено собственото си разочарование. Реликва, изгубена толкова отдавна, при това безследно, едва ли се вместваше в представата за хоркрукс, скрит в замъка… Но още преди Хари да зададе поредния въпрос, Чо заговори отново:
            — Хари, ако искаш да видиш как приблизително е изглеждала диадемата, мога да те заведа в нашата обща стая и да ти я покажа на статуята на Рейвънклоу.
            Белегът на Хари отново го преряза непоносимо: за миг Нужната стая заплава и вместо нея той видя как тъмната пръст се носи под него, усети и как огромната змия се намотава около раменете му. Волдемор отново летеше, Хари обаче не знаеше накъде — дали към подземното езеро или към тях, към замъка: при всички положения разполагаха със съвсем малко време.
            — Той е на път — съобщи припряно Хари на Рон и Хърмаяни. Погледна Чо, сетне отново тях. — Слушайте, знам, че едва ли ще помогне особено, но ще отида да я видя тази статуя, поне да разбера как изглежда диадемата. Чакайте ме тук и пазете другия… знаете какво…
            Чо се изправи, но Джини се намеси доста свирепо:
            — А, не, с Хари ще отиде Луна, нали, Луна?
            — Ооо, да, с удоволствие! — отвърна тя и Чо седна отново с разочарован вид.
            — Как да излезем от Стаята, Невил? — попита Хари.
            — Ето оттук. — Той заведе Хари и Луна в един ъгъл, където през малък шкаф се излизаше на стръмно стълбище. — Всеки ден води на различни места, така те никога няма да го открият — обясни Невил. — Лошото е, че никога не знаем къде ще отидем. Внимавайте, Хари, нощем винаги дежурят по коридорите.
            — Не се притеснявай — отвърна Хари. — До скоро.
            Двамата с Луна забързаха надолу по стълбището, което беше дълго и осветено с факли и имаше чупки на най-неочаквани места. Накрая излязоха при нещо като плътна стена. Хари извади мантията невидимка и заметна и себе си, и Луна.
            Бутна леко стената. От допира му тя се стопи и те преминаха зад нея, а Хари се обърна и видя, че стената отново се е затворила. Стояха в тъмен коридор — Хари дръпна Луна обратно в здрача, бръкна в кесийката около врата си и извади Хитроумната карта. Доближи я до носа си, затърси своята точица и точицата на Луна и накрая ги откри.
            — На петия етаж сме — пошушна той, докато гледаше как Филч се отдалечава един коридор по-нататък. — Хайде, насам!
            Те започнаха да се прокрадват.
            Хари се беше промъквал многократно през замъка нощем, ала никога досега сърцето му не беше блъскало така силно, никога толкова много неща не бяха зависили от безпрепятственото преминаване на разстоянието.
            Двамата с Луна тръгнаха през квадрати лунна светлина по пода, покрай доспехи с шлемове, които скърцаха от звука на тихите им стъпки, покрай ъгли, зад които не знаеха какво ги дебне — там където светлината позволяваше, проверяваха по Хитроумната карта къде се намират и на два пъти пуснаха пред себе си призраци, без да привличат вниманието. Хари очакваше всеки момент да се натъкнат на някакво препятствие и се страхуваше най-много от Пийвс, затова на всяка крачка се ослушваше да чуе първите издайнически признаци, ако полтъргайстът се приближи.
            — Насам, Хари — подкани запъхтяна Луна, като го подръпна за ръкава и го затегли към една вита стълба.
            Те тръгнаха да изкачват тесните й кръгове, от които им се зави свят: Хари не беше идвал никога тук. Накрая излязоха при врата. На нея нямаше дръжка или ключалка, тя представляваше плътно парче старо дърво и отгоре се виждаше само бронзово чукало с форма на орел.
            Луна вдигна бледа длан, която сякаш се зарея зловещо във въздуха, без да е свързана с китката или тялото. Почука веднъж и в тишината звукът прокънтя като топовен гърмеж.
            Човката на орела се отвори на мига, но вместо птичи зов се чу тих напевен глас, който попита:
            — Кое се е появило първо — фениксът или пламъкът?
            — Хмм… как мислиш, Хари? — попита с вглъбен вид Луна.
            — Какво? Няма ли просто някаква парола?
            — Не, трябва да отговориш на въпрос.
            — Ами ако сгрешиш?
            — Тогава трябва да изчакаш някого, който ще даде верния отговор — обясни Луна. — Така винаги учиш нови неща, нали?
            — Да… лошото е, че не можем да си позволим да чакаме когото и да било, Луна.
            — Така е — съгласи се угрижено тя. — Е, в такъв случай мисля, че отговорът е: кръгът няма начало.
            — Логично мислене — одобри гласът и вратата се отвори.
            Общата стая на „Рейвънклоу“, която беше празна, представляваше широко кръгло помещение, по-просторно от всички стаи, които Хари беше виждал в „Хогуортс“.
            Красивите сводести прозорци се редуваха със сини и бронзови копринени флагове, накачени по стените, и през деня учениците можеха да се любуват на невероятната гледка, откриваща се към планините наоколо.
            Таванът също беше сводест и по него бяха нарисувани звезди, повторени и по среднощносиния килим долу. Имаше и маси, столове и библиотеки, а в ниша срещу вратата стоеше висока статуя от бял мрамор.
            Хари позна Роуина Рейвънклоу благодарение на бюста, който беше видял в къщата на Луна. Статуята беше до врата, която вероятно водеше към спалните помещения горе. Хари отиде право при мраморната жена, която сякаш го погледна с озадачена полуусмивка — лицето й бе красиво, но и стряскащо.
            Отгоре върху главата й от същия мрамор беше възпроизведена нежна на вид диадема. Приличаше малко на тиарата, която Фльор си беше сложила на сватбата. На нея със ситни букви бяха изсечени думи. Хари излезе изпод мантията невидимка и се качи на постамента отдолу, за да ги прочете:
            — Има ли нейде дар по-голям от ум бърз, пъргав и прям?
            — От което следва, че ти си пълен бездарник — изкиска се някой.
            Хари се обърна рязко, подхлъзна се на мрамора и се приземи на пода. Пред него стоеше Алекто Кароу и още докато Хари вдигаше магическата си пръчка, тя натисна с месест показалец черепа и змията, прогорени върху китката й.


            Глава тридесета
            Прогонването на Сивиръс Снейп

            В мига, в който пръстът й докосна знака, Хари усети как в белега го пронизва свирепа пареща болка, стаята със звездите изчезна от поглед и той вече стоеше на издадена скала под надвиснала урва, а морето се плискаше около него и сърцето му тържествуваше: заловили са момчето.
            Силно „бум!“ върна Хари към мястото, където стоеше: объркан, той вдигна магическата си пръчка, но магьосницата пред него вече падаше — свлече се на земята толкова силно, че стъклата на библиотеките издрънчаха.
            — Никога не съм зашеметявала със заклинание човек, освен на уроците на ВОДА — оповести леко заинтригувана Луна. — Получи се по-шумно, отколкото очаквах.
            И наистина таванът се разтресе. Зад вратата за спалните се чуха тътрузене на крака и кънтящи стъпки, които ставаха все по-силни: заклинанието на Луна беше събудило учениците от дома, които спяха горе.
            — Къде си, Луна? Трябва да се скрия под мантията!
            Краката й се появиха сякаш отдън земя, Хари бързо отиде при нея и тя го заметна с мантията точно когато вратата се отвори и в общата стая на мощен поток нахлуха ученици по пижами и нощници. Те ахнаха и нададоха изумени възгласи, като видяха, че Алекто лежи в безсъзнание. Наобиколиха я бавно, сякаш беше кръвожаден звяр, който всеки момент можеше да се събуди и да ги нападне. После към нея се стрелна храбър малък първокурсник, който я боцна отзад с палеца на крака си.
            — Май е мъртва! — викна той доволно.
            — О, погледни! — изшушука щастлива Луна, когато рейвънклоувци се струпаха около Алекто. — Радват се!
            — Да… супер…
            Хари затвори очи и понеже белегът му все още туптеше от болка, той реши да проникне отново в съзнанието на Волдемор, който вървеше по прохода към първата пещера… беше предпочел да се увери, че медальонът с капачето си е на мястото, и чак тогава да тръгне към училището… но това нямаше да му отнеме много време…
            На вратата на общата стая се почука и всички вътре застинаха. Хари чу от другата страна тихия напевен глас, идващ от чукалото с форма на орел:
            — Къде отиват изчезналите предмети?
            — Отде да знам, бе! Я млък! — изръмжа груб глас и Хари позна Амик, брата на Алекто. — Алекто! Алекто! Там ли си? Залови ли го? Отвори!
            Ужасени, рейвънклоувци зашушукаха помежду си. После най-неочаквано екна поредица силни удари, сякаш някой стреляше по вратата.
            — АЛЕКТО! Ако той дойде и ние не сме заловили Потър… какво искаш, да стане като с Малфой ли? ОТГОВОРИ! — изрева Амик, като разтресе с все сила вратата, тя обаче пак не се отвори.
            Учениците заотстъпваха назад, а някои от най-уплашените тръгнаха да се качват на бегом по стълбището при леглата си. И точно когато Хари се чудеше дали да не разбие вратата и да зашемети с магия смъртожадния Амик, долетя втори, още по-познат глас.
            — Мога ли да попитам какво правите, професор Кароу?
            — Опитвам се… да мина… през тая проклета… врата! — изкрещя Амик. — Доведете Флитуик! Накарайте го да я отвори, незабавно!
            — Но сестра Ви не е ли вътре? — попита професор Макгонъгол. — Нали по Ваше спешно искане тази вечер професор Флитуик я пусна да влезе? Тя сигурно може да Ви отвори. И тогава няма да се налага да вдигате от сън половината замък.
            — Тя не ми отговаря, дърта глупачко! Ти я отвори! Хайде! Незабавно!
            — Ама разбира се, щом желаете — отвърна ужасяващо хладно професор Макгонъгол.
            Чукалото изтрака леко и напевният глас попита отново:
            — Къде отиват изчезналите предмети?
            — В небитието, а то е… всичко — отговори професор Макгонъгол.
            — Добре казано — одобри чукалото орел и вратата се отвори.
            Няколко ученици, които бяха изостанали от другите, се втурнаха към стълбата, когато Амик нахълта в стаята и размаха магическата си пръчка. Сгърбен като сестра си, той беше с бледо лице като превтасало тесто и малки очички, които тутакси се взряха в Алекто, просната безжизнено на пода. Амик нададе яден и уплашен вик.
            — Какво са направили тия малки тъпанарчета? — изписка той. — Ще ги измъчвам с Круциатус, докато не ми кажат какво са извършили… и какво ще каже сега Черния лорд? — крещеше той и както стоеше над сестра си, се удари с юмрук по челото. — Не сме го заловили, а тия тук са я убили.
            — Нищо й няма, само е зашеметена — нетърпеливо възрази професор Макгонъгол, която се беше надвесила да огледа Алекто. — Ще се оправи.
            — Друг път ще се оправи! — ревна Амик. — Особено след като Черния лорд я притисне! Тя му е пратила вест да дойде, усетих как моя знак пари, и сега той смята, че сме заловили Потър!
            — Заловили сте Потър? — повтори рязко професор Макгонъгол. — Как така сте заловили Потър?
            — Черния лорд ни каза, че Потър може да се опита да проникне в кулата на „Рейвънклоу“, и веднага да го повикаме, ако заловим момчето!
            — За какво му е на Хари Потър да се опитва да прониква в кулата на „Рейвънклоу“? Той е от моя дом!
            Освен неверие и гняв, Хари долови в гласа на Минерва Макгонъгол и мъничко гордост и сякаш го обля топлина.
            — Казано ни беше, че той може да дойде тук! — настоя Кароу. — Отде да знам защо.
            Професор Макгонъгол се изправи и мънистените й очи огледаха помещението. На два пъти минаха над мястото, където стояха Хари и Луна.
            — Можем да обвиним децата — заяви Амик и лицето му като на свиня внезапно стана хитро. — Ами да, ще направим точно така. Ще кажем, че децата са устроили засада на Алекто, децата горе де — погледна той към обсипания със звезди таван и спалните, — ще кажем, че са я принудили да натисне знака и затова Черния лорд е получил фалшива тревога… тях да накаже. Две-три деца повече или по-малко, разлика никаква!
            — Само разликата между истината и лъжата, между смелостта и страхливостта — каза професор Макгонъгол, която беше пребледняла, — накратко, разлика, която вие със сестра ви явно не сте в състояние да доловите. Но нека бъде ясно едно. Няма да прехвърляте върху учениците в „Хогуортс“ вината за своята некадърност. Няма да го позволя.
            — Моля?
            Амик тръгна напред и застана обидно близо до професор Макгонъгол, с лице на сантиметри от нейното. Тя обаче не се отдръпна и само го погледна така, сякаш на тоалетната чиния се е залепила гнусотия.
            — Не си в положение да позволяваш или да не позволяваш, Минерва Макгонъгол. Твоето време изтече. Сега ние командваме тук и ако не ме подкрепиш, ще си платиш цената.
            И той я заплю в лицето.
            Хари отметна от себе си мантията невидимка, вдигна магическата пръчка и каза:
            — Не биваше да го правите!
            Амик се завъртя рязко, а Хари извика:
            — „Круцио!“
            Смъртожадният беше вдигнат във въздуха. Загърчи се като удавник, започна да се мята и да вие от болка, а после се блъсна с хрущене и натрошено стъкло в една от библиотеките и се строполи безчувствен на пода.
            — Сега разбирам какво е имала предвид Белатрикс — каза Хари, а кръвта забумтя в мозъка му, — трябва истински да го искаш.
            — Потър! — изумено прошепна професор Макгонъгол. — Потър… тук! Какво… как… — Тя се помъчи да се окопити. — Това е безумие, Потър!
            — Той Ви заплю — обясни Хари.
            — Потър, аз… беше… беше много кавалерско от твоя страна, но не си ли даваш сметка, че…
            — Да, давам си — отговори Хари, още по-уверен заради паниката й. — Волдемор идва насам, професор Макгонъгол.
            — О, можем ли вече да изричаме името? — попита заинтригувано Луна, след като смъкна мантията невидимка.
            Появата на втора бегълка явно дойде в повече на професор Макгонъгол, която залитна назад и се свлече на един стол наблизо, като загърна яката на износения си кариран халат.
            — Според мен е все едно как го наричаме — обясни Хари на Луна, — той вече знае къде съм.
            В някаква далечна част на съзнанието си — частта, свързана с парещия свиреп белег, Хари виждаше как Волдемор плава бързо с призрачната зелена лодка по езерото… почти беше стигнал островчето, където беше каменният съд…
            — Трябва да бягаш — прошепна професор Макгонъгол. — Още сега, Потър, възможно най-бързо!
            — Не мога — отвърна той. — Трябва да направя нещо. Знаете ли, професоре, къде е диадемата на Рейвънклоу?
            — Д-диадемата на Рейвънклоу ли? Разбира се, че не знам… Тя не е ли изгубена преди много векове? — Професор Макгонъгол поизправи гръб на стола. — Потър, безумие е, истинско безумие, че си влязъл в замъка…
            — Нямах друг избор — каза Хари. — Професоре, тук е скрито нещо, което непременно трябва да намеря, и не е изключено това да е диадемата… ако можех да поговоря с професор Флитуик…
            Чуха раздвижване, дрънчене на стъкло — Амик идваше на себе си. Още преди Хари и Луна да са направили нещо, професор Макгонъгол стана от стола, насочи към замаяния смъртожаден магическата си пръчка и изрече:
            — „Империо!“
            Амик се изправи, отиде при сестра си, взе пръчката й, после затътрузи крака покорно към професор Макгонъгол и й я подаде заедно със своята. След това легна на пода до Алекто. Професор Макгонъгол отново замахна с пръчката и сякаш отдън земя изникна дълго потрепващо сребърно въже, което се омота като змия около брата и сестрата и ги завърза здраво.
            — Потър — рече професор Макгонъгол, вече напълно безразлична към несретите на Кароу, и се извърна отново с лице към него, — ако Онзи-който-не-бива-да-се-назовава наистина знае, че си тук…
            Още докато тя го изричаше, Хари беше пронизан от гняв, остър като физическа болка, белегът му сякаш пламна — за миг той погледна надолу към съда с отварата, която се беше избистрила, и видя, че скритият на сигурно място медальон с капаче го няма…
            — Добре ли си, Потър? — каза някой и Хари се завърна: беше се вкопчил в рамото на Луна, за да не изгуби равновесие.
            — Няма време, Волдемор приближава. Професоре, аз изпълнявам нарежданията на Дъмбълдор и трябва да открия нещо. Но докато го търся в замъка, трябва да изведем оттук учениците: Волдемор иска да залови мен, но без да му мигне окото, ще убие още двама-трима, особено сега…
            „Когато знае, че нападам хоркруксите“ — довърши наум Хари.
            — Изпълняваш нареждания на Дъмбълдор? — повтори Макгонъгол и по лицето й се изписа изумление. После тя се изправи в целия си внушителен ръст. — Докато издирваш този… този предмет, ще обезопасим училището срещу Онзи-който-не-бива-да-се-назовава.
            — Възможно ли е?
            — Мисля, че да — потвърди хладно Макгонъгол, — ние, учителите, сме доста добри в магиите. Убедена съм, че ще успеем за известно време да го спрем, стига да впрегнем всичките си усилия. Е, нещо трябва да се направи, разбира се, с професор Снейп…
            — Нека да…
            — И ако на „Хогуортс“ му предстои обсада с Черния лорд пред портата, наистина е препоръчително да изведем оттук възможно най-много невинни хора. Ако отчетем, че пудролиниите са под наблюдение и на територията на замъка е невъзможно да се магипортираме…
            — Има един проход — побърза да съобщи Хари и после обясни за тайния ход, водещ в „Свинската глава“.
            — Потър, говорим за стотици ученици…
            — Знам, професоре, но щом Волдемор и смъртожадните са насочили вниманието си към самото училище, те едва ли ще проявят интерес към някого, който се магипортира от „Свинската глава“.
            — Може би си прав — съгласи се тя. Обърна магическата си пръчка към Алекто и Амик Кароу и върху завързаните им тела падна сребърна мрежа, която се омота около тях, вдигна ги във въздуха и те се заклатушкаха под синьозлатното небе като две големи грозни морски твари. — Елате. Трябва да предупредим и останалите ръководители на домове. Я пак се заметнете с мантията невидимка.
            Тя тръгна с решителна крачка към вратата и отново вдигна магическата си пръчка. От върха й изскочиха три сребърни котки с красиви шарки като очила около очите. Покровителите се завтекоха грациозно напред и изпълниха витата стълба със сребристи светлинки, а професор Макгонъгол, Хари и Луна забързаха надолу.
            Покровителите хукнаха по коридорите и един по един ги оставиха — карираният халат на професор Макгонъгол шумолеше по пода, а Хари и Луна подтичваха под мантията невидимка след нея.
            Бяха слезли два етажа по-долу, когато към тях се присъединиха още едни тихи стъпки. Хари, който още усещаше лека болка в белега си, ги чу пръв: затърси опипом в кесийката около врата си Хитроумната карта, но още преди да я извади Макгонъгол явно също усети, че не са сами. Спря, вдигна магическата пръчка в готовност за битка и рязко попита:
            — Кой е?
            — Аз съм — промълви тих глас.
            Иззад едни доспехи излезе Сивиръс Снейп.
            Щом го видя, Хари кипна от гняв: престъпленията му бяха толкова чудовищни, че покрай тях Хари беше забравил подробностите от външния му вид, беше забравил как мазната му черна коса виси като завеса отстрани на слабото му лице и черните му очи гледат студено и някак мъртвешки.
            Той не беше по пижама, а с обичайното си черно наметало и готов за бой — беше вдигнал магическата си пръчка.
            — Къде са Алекто и Амик Кароу? — попита тихо.
            — Вероятно там, където им е казано да стоят, Сивиръс — отговори професор Макгонъгол.
            Снейп се приближи и очите му се стрелнаха над професор Макгонъгол във въздуха наоколо, сякаш знаеше, че и Хари е там. Хари също насочи магическата си пръчка, готов за нападение.
            — Останах с впечатлението, че Алекто е заловила някого, който е проникнал в замъка — каза Снейп.
            — Виж ти! — възкликна професор Макгонъгол. — И откъде се взе това впечатление?
            Снейп направи леко движение с лявата ръка, където върху кожата беше прогорен Черния знак.
            — О, да, как забравих! — продължи професор Макгонъгол. — Вие, смъртожадните, си имате, естествено, свои си начини за връзка.
            Снейп се престори, че не я е чул. Още се взираше изпитателно във въздуха над нея и продължаваше малко по малко да се приближава така, сякаш не забелязва какво прави.
            — Не знаех, че е Ваш ред да дежурите през нощта по коридорите, Минерва.
            — Имате ли някакви възражения?
            — Чудя се какво Ви е вдигнало в този късен час от леглото.
            — Стори ми се, че чувам шум — обясни професор Макгонъгол.
            — Виж ти! Но май всичко е спокойно. — Снейп се взря в очите й. — Хари Потър ли видяхте, Минерва? Защото ако е така, настоявам да…
            Професор Макгонъгол замахна с бързина, каквато Хари не беше очаквал от нея: магическата й пръчка разцепи въздуха и за стотна от секундата на Хари му се стори, че Снейп ще се строполи в безсъзнание, ала защитното му заклинание бе толкова светкавично, че Макгонъгол изгуби равновесие. Тя разклати пръчката към една от факлите върху стената, която изхвърча от поставката.
            Хари също се готвеше да направи проклятие на Снейп, но се видя принуден да издърпа Луна, за да не я опърлят посипалите се пламъци, които се превърнаха в огнен обръч, запълниха коридора и полетяха като ласо към Снейп…
            Сетне обръчът вече не беше огън, а огромна черна змия, която Макгонъгол взриви на пушек — за броени секунди той се преобрази и се втвърди, за да се превърне в цял рояк кинжали, които се стрелнаха да гонят Снейп: той ги избегна, като изтика със сила пред себе си някакви доспехи и един по един кинжалите се забиха с кънтящ звънтеж в предниците им…
            — Минерва! — викна писклив глас.
            Хари, който още закриваше Луна от разлетелите се заклинания, се обърна и видя зад себе си професор Флитуик и професор Спраут, които тичаха по коридора по пижама и нощница, а зад тях пуфтеше огромният професор Слъгхорн.
            — Не! — изписка Флитуик и вдигна пръчката си. — Няма да извършвате повече убийства в „Хогуортс“!
            Заклинанието му порази доспехите, зад които се беше скрил Снейп, и те задрънчаха и оживяха. Снейп се отскубна с доста усилия от ръцете, които го притиснаха, и запрати доспехите по нападателите си: Хари и Луна трябваше да отскочат встрани, за да ги избегнат, и те се блъснаха в стената и се натрошиха.
            Когато Хари отново вдигна поглед, Снейп вече беше побягнал, но Макгонъгол, Флитуик и Спраут го подгониха и той нахълта в една от класните стаи. След малко Хари чу как Макгонъгол крещи:
            — Страхливец! СТРАХЛИВЕЦ!
            — Какво стана, какво стана? — попита Луна.
            Хари я издърпа да стане и двамата хукнаха по коридора, като влачеха след себе се мантията невидимка. Когато влязоха в безлюдната класна стая, професор Макгонъгол, Флитуик и Спраут стояха на счупения прозорец.
            — Той скочи долу — обясни професор Макгонъгол, когато Хари и Луна се втурнаха в стаята.
            — Ама мъртъв ли е? — попита Хари и се завтече към прозореца, без да обръща внимание на Флитуик и Спраут, които изпищяха, стъписани от внезапната му поява.
            — Не, не е мъртъв — отвърна горчиво Макгонъгол. — За разлика от Дъмбълдор още имаше у себе си магическа пръчка… и както личи, е усвоил от учителя си някой и друг урок.
            Ужасе`н, Хари видя в далечината огромен прилеповиден силует, който летеше в мрака далеч от замъка.
            Зад тях се чуха тежки стъпки и тежко пухтене: най-после ги беше настигнал и Слъгхорн.
            — Хари! — ахна той задъхан, докато разтриваше огромните си гърди под изумруденозелената копринена пижама. — Скъпо момче… каква изненада… Минерва, обяснете, ако обичате… Сивиръс… какво…
            — Нашият директор си взе кратка почивка — отвърна професор Макгонъгол и показа снейповидната дупка в прозореца.
            — Професоре! — извика Хари, долепил длани до челото си. Видя пълното с инферии езеро, което се плъзгаше под него, и усети как призрачната зелена лодка се удря о подземния бряг, после Волдемор скочи от нея с убийство в сърцето… — Професоре, трябва да барикадираме училището, той идва насам!
            — Чудесно. Онзи-който-не-бива-да-се-назовава идва — съобщи тя на другите учители. Спраут и Флитуик ахнаха, Слъгхорн простена тихо. — По заповед на Дъмбълдор Потър трябва да свърши нещо в замъка. Докато той е тук, трябва да направим на училището всички защити, на които сме способни.
            — Със сигурност си давате сметка, че каквото и да направим, няма да успеем да задържим безкрайно Вие-знаете-кого извън замъка, нали? — изписка Флитуик.
            — Но можем да го забавим — напомни професор Спраут.
            — Благодаря, Помона — рече професор Макгонъгол и двете магьосници си размениха мрачни разбиращи погледи. — Предлагам да направим на замъка основните защитни магии и заклинания, а после да съберем учениците и да се срещнем в Голямата зала. Повечето трябва да се евакуират, макар че според мен, ако сред пълнолетните има желаещи да останат и да воюват, трябва да им се даде тази възможност.
            — Разбрахме се — каза професор Спраут, докато вече бързаше към вратата. — След двайсет минути ще бъда заедно с всички от моя дом в Голямата зала, ще се видим там. — После хукна и се скри от поглед, а останалите я чуха как мърмори: — Пипокула. Дяволска примка. И пашкули на драка вероломка… точно така, да ги видим смъртожадните как ще се бият с тях!
            — Аз мога да действам и оттук — заяви Флитуик и въпреки че почти не виждаше през счупения прозорец, насочи магическата си пръчка към него и започна да изрича изключително сложни заклинания.
            Хари чу странно шумолене, сякаш Флитуик беше отприщил в парка силата на вятъра.
            — Професоре — каза той, след като се приближи до дребния преподавател по вълшебство. — Професоре, извинявайте, че ви прекъсвам, но е важно. Имате ли представа къде е диадемата на Рейвънклоу?
            — „Протего хорибилис*…“ Диадемата на Рейвънклоу ли? — изписка Флитуик. — Малко допълнителна мъдрост никога не е излишна, Потър, но се съмнявам, че в нашето положение тя ще ни свърши работа.
            [* Разновидност на защитното заклинание „Протего“. „Хорибилис“ идва от „horribilis“ (лат.) — „страшен“, „ужасен“. — Б.пр.]
            — Питах само… дали знаете къде е? Виждал ли сте я някога?
            — Дали съм я виждал? Не я е виждал никой сред живите! Изгубена е отдавна, момче!
            Хари усети отчаяно разочарование, примесено с паника. Какво тогава беше хоркруксът?
            — Филиус, доведете вашите рейвънклоувци в Голямата зала — каза професор Макгонъгол и направи знак на Хари и на Луна да тръгнат с нея.
            Тъкмо бяха отишли при вратата, когато Слъгхорн избоботи:
            — Нека кажа и аз — изпуфтя той, блед и плувнал в пот, а моржовите му мустаци потрепериха. — Каква суматоха само! Изобщо не съм убеден, че е разумно, Минерва. Знаете, че той при всички положения ще намери начин да проникне и всички, опитали се да му попречат, ще изпаднат в голяма беда…
            — След двадесет минути очаквам и вас заедно със слидеринци в Голямата зала — каза професор Макгонъгол. — Ако решите да напуснете заедно със своите ученици, няма да ви спираме. Но само някой от Вас да се опита да осуети съпротивата ни или да вдигне оръжие срещу нас вътре в замъка, ние, Хорас, ще се бием до смърт.
            — Минерва! — възкликна той ужасен.
            — Дойде време домът „Слидерин“ да реши на кого е верен — прекъсна го професор Макгонъгол. — Вървете да вдигнете от сън учениците си, Хорас.
            Хари не остана да види как Слъгхорн продължава да пелтечи: двамата с Луна се завтекоха след професор Макгонъгол, която беше застанала насред коридора и беше вдигнала магическата си пръчка.
            — „Пиертотум*…“ О, Филч, сега ли точно намерихте!
            [* Неологизъм на авторката, вероятно от „pierre“ (фр.) — „камък“, и „totum“ (лат.) — „цял“. — Б.пр.]
            Възрастният пазач тъкмо беше докуцукал с крясъци:
            — Ученици, напуснали леглата си! Ученици по коридорите!
            — Те трябва да бъдат именно там, ненормалник такъв! — извика Макгонъгол. — А сега идете да свършите нещо полезно! Намерете Пийвс!
            — П-пийвс ли? — изпелтечи Филч, сякаш чуваше името за пръв път.
            — Да, Пийвс, глупако, Пийвс! Нали вече близо четвърт век непрекъснато се оплаквате от него? Идете и го доведете, още сега!
            Филч явно отсъди, че професор Макгонъгол се е простила със здравия разум, но закуцука сгърбен нататък, като си мърмореше нещо.
            — И така… „пиертотум локомотор!“ — извика професор Макгонъгол.
            Всички статуи и доспехи по коридора скочиха от постаментите и от трясъците, прокънтели по горните и долните етажи, Хари разбра, че събратята им в целия замък са направили същото.
            — „Хогуортс“ е под заплаха! — изкрещя професор Макгонъгол. — Обкръжете замъка, защитете ни, изпълнете своя дълг към училището!
            Пълчищата движещи се статуи минаха с трополене и викове покрай Хари: някои по-малки, други невероятно големи. Имаше и зверове, както и подрънкващи доспехи, които размахваха саби и гюллета, покрити с шипове и закачени на вериги.
            — А сега, Потър — рече Макгонъгол, — вие с госпожица Лъвгуд се върнете при приятелите си и ги доведете в Голямата зала… а аз ще вдигна от сън останалите грифиндорци.
            Разделиха се в горния край на следващото стълбище: Хари и Луна хукнаха обратно към скрития вход на Нужната стая. Докато тичаха, срещаха тълпи от ученици от всички домове, повечето с пътнически наметала над пижамите — учителите и префектите ги бяха подкарали надолу към Голямата зала.
            — Това беше Потър!
            — Хари Потър!
            — Той беше, честна дума, току-що го видях!
            Но Хари не се обърна нито веднъж и накрая двамата с Луна излязоха при входа на Нужната стая. Хари се облегна на омагьосаната стена, която се разтвори и ги пусна, и те с Луна забързаха надолу по стръмното стълбище.
            — Ама…
            Когато зърна пред себе си Стаята, Хари толкова се изуми, че се подхлъзна няколко стъпала. Тя беше претъпкана, вътре имаше още повече хора. Нагоре към него гледаха Кингзли и Лупин, както и Оливър Ууд, Кейти Бел, Анджелина Джонсън и Алиша Спинет, Бил и Фльор и господин и госпожа Уизли.
            — Какво става, Хари? — попита Лупин, който дойде да го посрещне в долния край на стълбището.
            — Волдемор идва насам, барикадират училището… Снейп избяга… Какво правите тук? Откъде разбрахте?
            — Пратихме съобщение на всички от Войнството на Дъмбълдор — обясни Фред. — Нима си очаквал, Хари, някой да пропусне такъв купон, а Войнството на Дъмбълдор съобщи на Ордена на феникса и се получи нещо като снежна топка.
            — Кое най-напред, Хари? — извика Джордж. — Какво става?
            — Евакуират по-малките деца… всички се събират в Голямата зала, за да се организират — отговори Хари. — Ще се бием.
            Всички — членовете на Ордена на феникса, на Войнството на Дъмбълдор и на някогашния куидичен отбор на Хари — се развикаха и се устремиха към долния край на стълбището, като го притиснаха до стената, и се отправиха с извадени магически пръчки нагоре към замъка.
            — Хайде, Луна! — извика Дийн, докато минаваше покрай нея, и й протегна свободната си ръка, а тя се хвана за нея и тръгна отново да изкачва стълбището.
            Множеството изтъняваше: долу в Нужната стая остана само малка групичка и Хари отиде при нея. Госпожа Уизли спореше с Джини. Двете бяха заобиколени от Лупин, Фред, Джордж, Бил и Фльор.
            — Ти си непълнолетна — изкрещя госпожа Уизли на дъщеря си точно когато Хари се приближи. — Няма да го позволя! Момчетата — да, но ти ще се прибереш вкъщи!
            — Няма пък! — Косата на Джини се разлетя, когато тя издърпа ръката си от хватката на майка си. — Аз съм във Войнството на Дъмбълдор…
            — Сбирщина дечурлига!
            — Сбирщина дечурлига, която ще го залови, нещо, което не смее да направи никой друг! — намеси се Фред.
            — Джини е на шестнадесет години! — извика Моли Уизли. — Не е пораснала! И къде ви беше умът на вас двамата — да я водите тук…
            Фред и Джордж явно се позасрамиха.
            — Мама е права, Джини — намеси се внимателно и Бил. — Не бива да оставаш. Всички непълнолетни трябва да се махнат оттук, така е редно.
            — Няма пък да си ходя вкъщи! — изкрещя Джини и в очите й проблеснаха гневни сълзи. — Цялото ми семейство е тук, няма да издържа да чакам там сама и да не знам нищо…
            За пръв път очите й срещнаха очите на Хари. Джини го погледна умолително, Хари обаче поклати глава и тя се обърна огорчена.
            — Добре тогава — каза, вторачена във входа на прохода за „Свинската глава“. — В такъв случай сега ще се сбогувам и…
            Чуха се тътрузене на крака и силен трясък: още някой беше излязъл от прохода, беше изгубил равновесие и беше паднал. Изправи се с усилие, седна на най-близкия стол, огледа се през разкривените си очила с рогови рамки и каза:
            — Закъснях ли? Почна ли се? Току-що научих, затова… — изпелтечи Пърси и замълча.
            Явно не беше очаквал да се натъкне на почти цялото си семейство. Настъпи дълъг миг на изумление, нарушен от Фльор, която се обърна към Лупин и каза в крещящо очевиден опит да разсее напрежението:
            — Е, как е малкият Теди?
            Лупин се сепна и примига срещу нея. Мълчанието, обгърнало семейство Уизли, сякаш се втвърди като лед.
            — Аз… о, да… добре е! — отговори високо Лупин. — Да, Тонкс е с него… при майка си.
            Пърси и другите от семейство Уизли продължаваха да се гледат вцепенени.
            — Ето, нося снимка — извика Лупин, извади от якето си фотография и я показа на Фльор и Хари, който видя малко бебче с кичур яркотюркоазена коса, размахващо юмручета срещу фотоапарата.
            — Постъпих глупаво! — ревна Пърси толкова силно, че Лупин насмалко да изпусне снимката. — Държах се като малоумен, като надут задник, исках…
            — Искаше да се докопаш до министерството, ламтеше за власт, обърна гръб на близките си, тъпанар такъв! — продължи вместо него Фред.
            Пърси преглътна.
            — Така е…
            — Е, едва ли можеш да си по-искрен — протегна му ръка Фред.
            Госпожа Уизли избухна в сълзи. Изтича, изтика встрани Фред и притегли Пърси в задушаващите си обятия, а той я потупа по гърба, без да сваля очи от баща си.
            — Извинявай, татко! — каза Пърси.
            Господин Уизли примига припряно, после и той забърза да прегърне сина си.
            — Какво те вразуми, Пърс? — попита Джордж.
            — От доста време съжалявам, че се получи така — сподели Пърси и избърса с края на пътническото наметало очите си под очилата. — Но трябваше да измисля как да се измъкна, а в министерството това не е толкова лесно, непрекъснато пращат зад решетките предатели. Успях да се свържа с Абърфорт и преди десет минути той ми съобщи, че „Хогуортс“ се вдига на бой — и ето ме тук.
            — Е, наистина разчитаме на префектите да ни поведат в такова време — рече Джордж в сполучлива имитация на най-високопарния стил на Пърси. — А сега да се качваме горе и да се бием, иначе всички достойни смъртожадни ще бъдат разграбени.
            — Значи вече си ми снаха — каза Пърси, докато се ръкуваше с Фльор, после те забързаха заедно с Бил, Фред и Джордж към стълбата.
            — Джини! — ревна госпожа Уизли.
            Под прикритието на сдобряването Джини се опитваше също да се промъкне горе.
            — Какво ще кажеш, Моли — намеси се Лупин, — Джини да остане тук, така поне ще бъде на мястото на действието и ще знае какво става, но няма да бъде в епицентъра на битката.
            — Аз…
            — Разумно предложение — отсече твърдо господин Уизли. — Но ще стоиш в Стаята, чу ли, Джини?
            На нея това явно не й харесваше особено, ала след необичайно строгия поглед на баща си тя само кимна. Господин и госпожа Уизли също се отправиха заедно с Лупин към стълбището.
            — Къде е Рон? — попита Хари. — Къде е Хърмаяни?
            — Сигурно вече са в Голямата зала — извика през рамо господин Уизли.
            — Не съм ги видял да минават покрай мен — рече Хари.
            — Споменаха нещо за някаква тоалетна — намеси се Джини, — малко след като ти излезе.
            — Тоалетна ли?
            Хари прекоси помещението, отиде при отворената врата, която извеждаше от Нужната стая, и надзърна в банята с тоалетна отзад. Беше празна.
            — Сигурна ли си, че казаха това…
            Ала точно тогава в белега го прониза остра болка и Нужната стая изчезна: той гледаше през високата порта от ковано желязо с крилати глигани върху колоните от двете страни, гледаше през тъмния парк към окъпания в светлини замък. Наджини се беше увила около раменете му. Той беше обсебен от студеното жестоко чувство за целеустременост — предвестник на убийството.


            Глава тридесет и първа
            Битката за „Хогуортс“

            Омагьосаният таван в Голямата зала беше тъмен и обсипан със звезди, а отдолу на четирите дълги маси на отделните домове седяха чорлави ученици, някои в пътнически наметала, други по халати. Тук-там проблясваха перленобелите силуети на училищните духове бродници. Всички очи, живи и мъртви, бяха вперени в професор Макгонъгол, която говореше от подиума в горния край на залата. Зад нея стояха останалите учители, включително златистият кентавър Фирензи, и членовете на Ордена на феникса, дошли да се бият.
            — Евакуацията ще се ръководи от господин Филч и Мадам Помфри. Префекти, щом ви кажа, ще строите домовете си и ще отведете подопечните си на мястото за евакуация.
            Много от учениците бяха вцепенени. Но докато Хари се промъкваше покрай стените и се взираше в масата на грифиндорци с надеждата да види Рон и Хърмаяни, Ърни Макмилан стана от масата на хафълпафци и изкрещя:
            — Ами ако искаме да останем и да се сражаваме?
            Тук-там се чуха ръкопляскания.
            — Пълнолетните могат да останат.
            — А вещите ни? — извика едно момиче от масата на „Рейвънклоу“. — Куфарите, совите?
            — Нямаме време да си стягаме багажа — отговори професор Макгонъгол. — Важното е да ви изведем живи и здрави оттук.
            — Къде е професор Снейп? — провикна се едно момиче от масата на слидеринци.
            — Той, както се казва, офейка — обясни професор Макгонъгол и грифиндорци, хафълпафци и рейвънклоувци нададоха мощен весел смях.
            Хари продължи да се придвижва през залата покрай масата на „Грифиндор“ — търсеше с поглед Рон и Хърмаяни. Докато минаваше, към него се извръщаха лица и се чуваше оживено шушукане.
            — Вече сме направили защитни магии на замъка — съобщи професор Макгонъгол, — но те едва ли ще издържат дълго, ако не ги подсилим. Затова ще ви помоля да се придвижвате бързо и спокойно и да изпълнявате указанията на префектите…
            Последните й думи обаче бяха заглушени от друг глас, проехтял в залата. Беше висок, студен и ясен: не можеше да се определи откъде идва — сякаш се просмукваше от самите стени. Подобно на чудовището, което навремето беше командвал, гласът като че ли беше спал векове, за да се пробуди сега.
            — Знам, че се готвите за битка. — Някои от учениците се разпищяха, други се вкопчиха един в друг и с ужас започнаха да се озъртат, за да видят откъде идва гласът. — Усилията ви са напразни. Не можете да се сражавате с мен. Аз не искам да ви убивам. Много уважавам учителите в „Хогуортс“. Не искам да проливам кръвта на магьосници.
            В залата се беше възцарила тишина, тишина, която притиска тъпанчетата и сякаш е прекалено мощна да се побере между стените.
            — Предайте ми Хари Потър — каза гласът на Волдемор — и никой няма да пострада. Предайте ми Хари Потър и аз ще оставя училището непокътнато. Предайте ми Хари Потър и ще бъдете възнаградени. Чакам до полунощ.
            Тишината ги погълна отново. Всички глави се извърнаха, всички очи бяха намерили Хари, за да го приковат в блясъка на хиляди невидими проблясъци. После от масата на слидеринци стана някой и Хари позна Панси Паркинсън, която вдигна разтреперана ръка и изпищя:
            — Но той е там! Потър е ей там! Някой да го залови!
            Още преди Хари да е казал нещо, всички се раздвижиха. Грифиндорци пред него се изправиха и застанаха с лице, но не към Хари, а към слидеринци. После станаха и хафълпафци и почти в същия миг и рейвънклоувци, всички с гръб към Хари, всички вторачени не в него, а в Панси. Изумен и стреснат, Хари видя как навсякъде изникват магически пръчки, извадени изпод наметалата или от ръкавите.
            — Благодаря, госпожице Паркинсън — каза отсечено професор Макгонъгол. — Ще напуснете първа залата заедно с господин Филч. Нека ви последват и останалите от вашия дом.
            Хари чу стърженето на пейки, после слидеринци се изнесоха шумно от другата страна на залата.
            — „Рейвънклоу“, тръгвайте след тях! — извика професор Макгонъгол.
            Четирите маси се опразваха бавно. На масата на слидеринци не остана никой, затова пък неколцина от по-големите рейвънклоувци продължиха да седят, докато съучениците им се изнизваха, хафълпафци, които останаха, бяха повече и от тях, а колкото до грифиндорци, половината продължиха да седят и се наложи професор Макгонъгол да слиза от учителския подиум, за да подкани непълнолетните да тръгват.
            — И дума да не става, Крийви, тръгвай! И ти, Пийкс!
            Хари забърза към семейство Уизли — всички седяха заедно на масата на грифиндорци.
            — Къде са Рон и Хърмаяни?
            — Не ги ли намери? — притесни се господин Уизли.
            Но замълча, защото на подиума се качи Кингзли, за да се обърне към онези, които бяха останали.
            — До полунощ разполагаме само с половин час, затова трябва да действаме бързо! Учителите в „Хогуортс“ и Орденът на феникса одобриха план на бойните действия. Професор Флитуик, професор Спраут и професор Макгонъгол ще отведат бойни групи на трите най-високи кули — „Рейвънклоу“, Астрономическата и „Грифиндор“, — откъдето те ще виждат всичко като на длан и ще са в отлични позиции да правят заклинания. През това време ние с Ремус и Артър ще изведем няколко бойни групи в парка. Някой трябва да организира защитата на входовете на тунелите, водещи към училището…
            — Звучи като работа точно за нас — провикна се Фред, като посочи себе си и Джордж, и Кингзли кимна.
            — И така, водачите тук при мен, за да разпределим отрядите.
            — Потър — каза професор Макгонъгол и забърза към него, докато учениците се стичаха към подиума и се блъскаха, за да получат указания, — ти не трябваше ли да търсиш нещо?
            — Моля? А, да — възкликна Хари.
            Почти беше забравил за хоркрукса, почти беше забравил, че битката започва, за да може той да го търси: необяснимото отсъствие на Рон и Хърмаяни за миг беше засенчило всички други мисли в главата му.
            — Тогава върви, Потър, върви!
            — Добре… да…
            Усети как другите го изпращат с поглед, когато отново излезе на бегом от Голямата във входната зала, още пълна с евакуирани ученици. Остави се те да го понесат нагоре по мраморното стълбище, но в горния му край забърза по един безлюден коридор. Страхът и паниката замъгляваха мислите му. Хари се опита да се успокои, да насочи вниманието си към търсенето на хоркрукса, ала мислите му жужаха трескаво и безплодно като оси, хванати зад стъкло. Явно не можеше да ги подреди без Рон и Хърмаяни, без тяхната помощ. Тръгна по-бавно и някъде по средата на пустия коридор спря, седна на постамента на една от статуите, които се бяха изнесли, и извади от кесийката около врата си Хитроумната карта. Никъде по нея не откри имената на Рон и Хърмаяни, макар и да си помисли, че те може би са скрити от множеството плътни точици, отправили се към Нужната стая. Прибра картата, захлупи лице върху дланите си и затвори очи в опит да се съсредоточи…
            Волдемор бе очаквал да отиде в кулата „Рейвънклоу“.
            Ето един неоспорим факт, нещо, от което да се оттласне. Волдемор беше пратил Алекто Кароу да дежури в общата стая на „Рейвънклоу“ и за това имаше само едно обяснение: той се страхуваше да не би Хари вече да знае, че неговият хоркрукс е свързан с този дом.
            Ала единственият предмет, който изглежда имаше някакво отношение към „Рейвънклоу“, беше изгубената диадема… и нима изобщо беше възможно диадемата да е този хоркрукс? Нима беше възможно слидеринецът Волдемор да е намерил диадемата, изплъзвала се на поколения рейвънклоувци? Кой е могъл да му каже къде да търси, при положение че никой сред живите не я беше виждал?
            Никой сред живите ли…
            Хари отново отвори очи под пръстите си. Скочи от постамента и хукна обратно по същия път, откъдето беше дошъл: вече по следите на единствената си, на последната надежда. Звукът от стотици хора, отправили се към Нужната стая, ставаше все по-силен, когато Хари се върна на мраморното стълбище. Префектите крещяха напътствия, като се опитваха да не губят от поглед учениците от домовете си, всички се бутаха и блъскаха, Хари видя как Закарайъс Смит изтиква първокурсниците, за да се нареди най-отпред на опашката, тук-там по-малките ученици плачеха, а по-големите викаха отчаяно, за да открият приятелите и близките си…
            Хари зърна перленобял силует, който се рееше из входната зала долу, и ревна с цяло гърло, за да надкрещи олелията.
            — Ник! НИК! Трябва да говоря с теб!
            Промуши се през приливната вълна от ученици и накрая стигна долния край на стълбището, където го чакаше Почтибезглавия Ник, духът бродник на Грифиндорската кула.
            — Хари! Скъпо момче!
            Ник посегна и стисна между дланите си ръцете на Хари, който изпита чувство, че е бръкнал в ледена вода.
            — Трябва да ми помогнеш, Ник. Кой е духът бродник на кулата „Рейвънклоу“?
            Почтибезглавия Ник се изненада и се пообиди.
            — Сивата дама, разбира се, но ако имаш нужда от услугите на дух бродник…
            — Тя ми трябва… знаеш ли къде е?
            — Я да видим…
            Главата на Ник се поразклати върху яката му с къдрички, докато той се оглеждаше и надзърташе над главите на учениците, които прииждаха на талази.
            — Ето я там, Хари, младата жена с дългата коса.
            Хари се извърна в посоката, накъдето сочеше прозрачният пръст на Ник, и видя висок дух бродник — жената усети, че той я гледа, вдигна вежди и мина през една стена.
            Хари се завтече след нея. Веднага щом влезе през вратата на коридора, където жената беше изчезнала, той я видя чак в дъното — все още се отдалечаваше плавно от него.
            — Ей… чакай… върни се!
            Жената благоволи да спре, както се рееше на няколко сантиметра над земята. Хари си помисли, че е красива — беше с дълга до кръста коса и с наметало до пода, но изглеждаше високомерна и горделива.
            Когато се приближи, Хари я позна — беше я подминавал много пъти по коридорите, но никога не беше разговарял с нея.
            — Ти ли си Сивата дама?
            Тя само кимна, без да казва нищо.
            — Духът бродник на кулата „Рейвънклоу“?
            — Точно така.
            Тонът й не беше особено насърчителен.
            — Много те моля, нуждая се от помощ. Искам да ми разкажеш всичко, което знаеш за изгубената диадема.
            Устните й се извиха в студена усмивка.
            — Опасявам се, че не мога да ти помогна — отсече жената и след като се обърна, понечи да си тръгне.
            — ЧАКАЙ!
            Хари не искаше да крещи, но гневът и паниката надделяваха. Докато жената се рееше пред него, той си погледна часовника: до полунощ оставаха петнайсет минути.
            — Не търпи отлагане — каза разярен Хари. — Ако диадемата е в „Хогуортс“, трябва да я намеря, и то бързо.
            — Ти съвсем не си първият ученик, който се е устремил към диадемата — отбеляза презрително жената. — Поколения ученици са ми досаждали, за да…
            — Не се опитвам да изкарам по-високи оценки — изкрещя й Хари. — Става въпрос за Волдемор… трябва да го разгромим… или това не те вълнува?
            Жената не можеше да се изчерви, но прозрачните й страни станаха по-матови, а гласът й беше по-разгорещен, когато тя отговори:
            — Разбира се, че ме вълнува… как смееш да намекваш, че…
            — В такъв случай ми помогни!
            Жената губеше самообладание.
            — Тук… тук не става въпрос за… — измърмори тя. — Диадемата на майка ми…
            — На твоята майка?
            Тя явно се ядоса на себе си.
            — Докато бях жива, се казвах Хелена Рейвънклоу.
            — Ти си й дъщеря? В такъв случай би трябвало да знаеш какво е станало с диадемата!
            — Макар че диадемата вдъхва мъдрост — рече жената в очевиден опит да си възвърне самообладанието, — съмнявам се, че ще увеличи шансовете ти да разгромиш магьосника, който нарича себе си Лорд…
            — Нали току-що ти казах, изобщо не искам да си я слагам тая диадема! — прекъсна я вбесен Хари. — Нямам време да ти обяснявам… но ако „Хогуортс“ ти е скъп, ако искаш да видиш Волдемор победен, длъжна си да ми кажеш всичко, което знаеш за нея!
            Жената продължи да се рее мълчаливо във въздуха и да гледа Хари отвисоко и той беше погълнат от чувството за безнадеждност. Ако Сивата дама изобщо знаеше нещо, тя е щяла да го каже, разбира се, на Флитуик или на Дъмбълдор, които със сигурност са й задавали същия въпрос.
            Хари поклати глава и понечи да си тръгне, но жената каза тихо:
            — Откраднах диадемата от майка ми.
            — Какво… какво си направила?
            — Откраднах диадемата — повтори шепнешком Хелена Рейвънклоу. — Мечтаех да стана по-умна, по-важна от майка си. Избягах с диадемата.
            Хари не знаеше как е успял да спечели доверието й, а и не попита: просто заслуша много внимателно, когато жената продължи:
            — Ако се вярва на хората, майка ми така и не е признала, че диадемата е изчезнала, и се е преструвала, че е у нея. Премълчала е, че я е изгубила, премълчала е и ужасното ми предателство, не е споделила дори с другите основатели на „Хогуортс“. После била покосена от неизлечима болест. Въпреки коварството ми отчаяно искала да ме види още веднъж. Пратила да ме търси един човек, който отдавна ме обичаше, макар че аз отклонявах най-категорично ухажването му. Знаела, че той няма да се успокои, докато не ме открие.
            Хари зачака. Жената си пое дълбоко въздух и отметна глава.
            — И той ме намери в гората, където се бях скрила. Отказах да се върна с него и тогава баронът прибягна до насилие. Винаги си е бил сприхав. Вбеси се от отказа ми, ревнуваше, че съм свободна, и ме прониза.
            — Баронът? Онзи…
            — Да, Кървавия барон — потвърди Сивата дама и отметна наметалото си, за да му покаже тъмната рана на белите си гърди. — Щом видя какво е направил, изпита угризения на съвестта. Издърпа оръжието, което ми беше отнело живота, и се самоуби с него. Оттогава минаха доста векове, но той още носи веригите — като знак на покаяние… както е и редно — добави тя горчиво.
            — А… а диадемата?
            — Тя остана там, където я скрих, щом чух, че баронът се приближава през гората. Пъхнах я в едно изкорубено дърво.
            — В изкорубено дърво ли? — повтори Хари. — Какво дърво? Къде?
            — В една гора в Албания. Усамотено място, за което мислех, че се намира много далеч, извън обсега на майка ми.
            — Албания… — повтори Хари. От объркването му като по чудо изникнаха трезви мисли и той проумя защо Сивата дама му казва неща, които е премълчала пред Дъмбълдор и Флитуик. — Вече си разказала на някого всичко това, нали? На друг ученик.
            Жената затвори очи и кимна.
            — Нямах… представа… той… ме ласкаеше. Струваше ми се, че… че ме разбира… и ми съчувства…
            „Да — помисли си Хари, — Том Риддъл със сигурност е разбирал Хелена Рейвънклоу в желанието й да притежава красиви реликви, на които не е имала право.“
            — Е, ти не си първата, от които Риддъл е откопчвал нещо — промърмори Хари. — Стига да иска, той може да бъде и много очарователен…
            Значи така — Волдемор беше успял да узнае с хитрост от Сивата дама къде точно се намира диадемата. Беше отишъл до далечната гора и беше взел украшението от скривалището вероятно веднага щом е завършил „Хогуортс“, още преди да започне работа в „Боргин и Бъркс“.
            И дали точно тази далечна албанска гора не се е сторила на Волдемор чудесно убежище много по-късно, когато той е имал нужда от място, където да се усамоти, необезпокояван от никого, в продължение на цели десет години?
            Но след като се е превърнала в неговия безценен хоркрукс, диадемата не е била оставена в онова най-обикновено дърво… не, тайно е била върната в истинския си дом и Волдемор я е оставим там…
            — Вечерта, когато е дошъл да иска работа! — довърши на глас мисълта си Хари.
            — Моля?
            — Скрил е диадемата в замъка същата вечер, когато е поискал от Дъмбълдор да му разреши да преподава! — каза Хари. Това, че го изрича на глас, му помогна да го осмисли. — Сигурно я е пъхнал някъде, докато се е качвал или е слизал от кабинета на Дъмбълдор! Но пак си е струвало да се опита да получи работата — така е щял да има възможност да отмъкне и меча на Грифиндор… Благодаря ти, много ти благодаря!
            Хари остави Сивата дама да се рее, съвсем стъписана. Докато заобикаляше ъгъла, за да се върне във входната зала, погледна часовника си. До полунощ оставаха пет минути и макар че Хари вече знаеше какво представлява последният хоркрукс, той дори не се беше доближил до откриването му…
            Поколения ученици не бяха успели да намерят диадемата, което навеждаше на мисълта, че тя не е в кулата „Рейвънклоу“… Но в такъв случай къде да я търси? Какво скривалище беше открил Том Риддъл в замъка „Хогуортс“, което според него никой нямаше да намери?
            Потънал в отчаяни догадки, Хари зави зад ъгъла и едва беше направил няколко крачки по следващия коридор, когато прозорецът вляво се отвори със страшен оглушителен трясък. Той отскочи встрани точно когато през разбитото стъкло влетя грамадно туловище, което се удари в стената отсреща. От новопристигналия се откопчи нещо голямо и рошаво, което изхриптя и се метна към Хари.
            — Хагрид! — ревна той, като се опита да се отскубне от вниманието на огромната хрътка Фанг, която се беше покатерила на ходилата му. — Ама какво…
            — Хари, тука си! Тука си!
            Хагрид се наведе, удостои набързо Хари с прегръдка, с която насмалко да му натроши ребрата, после изтича обратно при счупения прозорец.
            — Браво, Гропи! — изкрещя той през дупката в стъклото. — Ей сегинка се връщам, браво на тебе!
            Хари видя отвън в тъмната нощ зад Хагрид светлина, блеснала някъде в далечината, и чу зловещ писък като на умряло. Погледна си часовника: беше полунощ. Битката беше започнала.
            — Леле, Хари — възкликна запъхтян Хагрид, — почна се, а? Време за битка!
            — Откъде идваш, Хагрид?
            — Чух от пещерата Ти-знаеш-кого — обясни мрачно той. — Гласът му долетя чак дотам — разполагате с времето до полунощ да ми предадете Хари Потър… Знаех си аз, че си тука, знаех си к’во ще се случи. Долу, Фанг! Та ние с Гропи и Фанг дойдохме да се присъединим. Дойдохме през зида откъм гората, Гропи ни пренесе. Рекох му да ме остави в замъка и той, да ми е жив и здрав, ме метна през прозореца. Е, друго имах предвид, ама… Къде са Рон и Хърмаяни?
            — Много уместен въпрос — отвърна Хари. — Да вървим.
            Двамата забързаха по коридора, а Фанг заситни до тях. Хари чуваше движение по всички коридори наоколо, тичане, викове, виждаше през прозорците как в тъмния парк блясват още и още светлини.
            — Къде отиваме? — изпухтя Хагрид, като стъпваше тромаво по петите на Хари и дъските по пода се тресяха от тежестта му.
            — И аз не знам точно — призна си Хари и зави зад поредния изпречил се пред погледа му ъгъл, — но Рон и Хърмаяни трябва да са някъде тук.
            В коридора отпред вече лежаха първите жертви на битката: двете грозилища от водоливници, които обикновено пазеха входа на учителската стая, бяха повалени от заклинание, проникнало през друг счупен прозорец. Останките им помръдваха едва-едва на пода и докато Хари прескачаше една от отсечените им глави, тя простена немощно:
            — О, не ми обръщай внимание… Аз ще си лежа тук и ще се разпадам…
            Покрай грозното каменно лице Хари внезапно се сети за мраморния бюст на Роуина Рейвънклоу в къщата на Ксенофилиус и за налудничавото й украшение за глава, а после и за статуята в кулата „Рейвънклоу“ с мраморната диадема върху белите къдрици…
            Щом стигна дъното на коридора, в съзнанието му изникна споменът и за трето каменно изображение: на грозния стар магьосник, върху чиято глава преди година самият Хари беше сложил перука и очукана стара тиара, за да отбележи къде е скрил стария учебник. Беше безкрайно изумен, обля го топлина, сякаш бе пил огнено уиски, и за малко да се препъне.
            Най-после знаеше къде го чака хоркруксът…
            Том Риддъл, който не се доверяваше на никого и действаше сам, явно беше решил нагло, че единствен той е проникнал в най-големите загадки на замъка „Хогуортс“. Като примерни ученици Дъмбълдор и Флитуик не бяха стъпвали никога, разбира се, на онова място, но докато беше учил тук, Хари доста често се беше отклонявал от отъпканите пътища: ето най-сетне една тайна, която двамата с Волдемор знаеха, а Дъмбълдор така и не беше разкрил…
            Рязко го изтръгна от мислите му професор Спраут, която мина с гръм и трясък покрай него, следвана от Невил и още петима-шестима: всички бяха с наушници и носеха нещо като големи растения в саксии.
            — Мандрагори! — извика през рамо Невил на Хари, докато притичваше покрай него. — Ще ги метнем на стените… на ония никак няма да им хареса!
            Сега вече Хари знаеше къде да отиде: хукна, а Хагрид и Фанг се завтекоха след него. Подминаваха портрет след портрет и нарисуваните фигури тичаха заедно с тях — магьосници и вещици с яки на къдрички и бричове, в ризници и наметала, които се събираха в картината на някого, сбутваха се, за да се сместят, и си съобщаваха с крясъци новините от други части на замъка. Щом стигнаха края на коридора, целият замък се тресеше и когато една огромна ваза отхвърча с взривна сила от поставката си, Хари разбра, че всичко наоколо е в хватката на заклинания и магии, по-зловещи от заклинанията на учителите от Ордена.
            — Няма страшно, Фанг, не бой се! — изкрещя Хагрид, но огромната хрътка беше побягнала колкото й крака държат, когато във въздуха като шрапнели се разлетяха парчета порцелан, и той затопурка след подплашеното куче.
            Останал сам, Хари тръгна с насочена магическа пръчка по тресящите се коридори — на един етаж ниският рицар сър Кадоган притичваше след него от картина на картина, като подрънкваше с бронята си и пищеше насърчително, а охраненото му малко пони ситнеше след него.
            — Фукльовци и разбойници, псета и негодници, прогони ги, Хари Потър, покажи им пътя!
            Хари зави шеметно зад един ъгъл и видя Фред и малка групичка ученици, сред които бяха Лий Джордън и Хана Абът: стояха до поредния празен постамент, статуята от който беше запечатала таен проход. Бяха извадили магическите си пръчки и слушаха какво става в дупката, затисната от статуята.
            — Чудна нощ, само за бой! — провикна се Фред, когато замъкът се разтресе отново, а Хари мина на бегом покрай тях, в същата степен вдъхновен и ужасе`н.
            Завтече се по поредния коридор — там беше пълно със сови, а Госпожа Норис съскаше и се опитваше да ги фрасне с лапи, явно за да се върнат където им е мястото…
            — Потър! — Насочил магическата си пръчка, Абърфорт Дъмбълдор беше препречил коридора отпред. — През кръчмата ми на върволица минават стотици ученици!
            — Знам, евакуираме ги — обясни Хари. — Волдемор…
            — Ще нападне, защото те не те предадоха — продължи вместо него Абърфорт, — не съм глух, цял Хогсмийд го чу. И толкова ли не хрумна на никого да вземете няколко слидеринци за заложници? Сред онези, които пращате на безопасно място, има деца на смъртожадни. Нямаше ли да е малко по-умно да ги задържите тук?
            — Това не би спряло Волдемор — отвърна Хари, — а и брат Ви не би го направил никога.
            Абърфорт изсумтя и забърза в обратната посока.
            Брат Ви не би го направил никога… Е, това си е истина, помисли Хари: Дъмбълдор, който толкова дълго беше защитавал Снейп, за нищо на света не би държал за заложници ученици…
            После Хари отново хукна, заобиколи последния ъгъл и с вик на облекчение, но и на гняв пресрещна Рон и Хърмаяни: двамата се бяха натоварили с някакви големи извити мръсни жълти чудесии, освен това Рон стискаше под мишница и метла.
            — Къде бяхте, да ви вземат мътните? — изкрещя Хари.
            — В Стаята на тайните — обясни Рон.
            — В Стаята… Какво? — ахна Хари и се закова с олюляване пред тях.
            — Хрумна му на Рон, на Рон! — каза задъхана Хърмаяни. — Блестящо, нали? След като ти тръгна, му казах — дори и да намерим другия, как ще го унищожим? Още не сме обезвредили чашата! И точно тогава на Рон му хрумна! Базилискът!
            — Какво, да му се не…
            — Нещо, с което да унищожим хоркруксите — отвърна простичко Рон.
            Хари сведе очи към нещата, които Рон и Хърмаяни стискаха в ръце: огромни извити зъби, които явно бяха изтръгнати от черепа на мъртвия базилиск.
            — Но как сте проникнали там? — попита Хари, като премести поглед от зъбите към Рон. — Трябва да знаете змийски!
            — Той знае — пошушна Хърмаяни. — Покажи му, Рон!
            Рон издаде ужасен съскащ звук като от душене.
            — Точно така ти отвори капачето на медальона — смънка той, сякаш се извиняваше. — Наложи се да опитвам няколко пъти, докато налучкам как е правилно, но накрая все пак влязохме — сви Рон скромно рамене.
            — Беше невероятен! — рече Хърмаяни. — Направо невероятен.
            — Е, и… — Хари се опитваше да не губи нишката. — Е, и…
            — И ние унищожихме още един хоркрукс — отговори Рон и извади от якето си останките от чашата на Хафълпаф. — Хърмаяни я прониза. Реших, че е редно тя да го направи. Не беше имала това удоволствие.
            — Гениално! — извика Хари.
            — А, дребна работа — отвърна Рон, но изглеждаше твърде доволен от себе си. — А при теб какво ново?
            Точно когато го каза, някъде горе екна взрив: и тримата извърнаха очи към тавана, от който се посипа прах, и чуха в далечината писък.
            — Знам как изглежда диадемата, знам и къде е — заговори бързо Хари. — Той я е скрил точно там, където и аз скрих стария учебник по отвари и където всички от векове крият разни неща. Въобразявал си е, че е единственият, който е намерил това място. Да вървим!
            Докато стените се тресяха, Хари заведе другите двама през скрития вход на стълбището за Нужната стая. Вътре бяха само три жени: Джини, Тонкс и възрастна магьосница с проядена от молците шапка — Хари позна веднага бабата на Невил.
            — А, Потър! — рече тя отсечено, сякаш го е чакала. — Ти можеш да ни кажеш какво става.
            — Всичко наред ли е? — попитаха в един глас Джини и Тонкс.
            — Поне доколкото знаем… — отговори Хари. — Още ли има хора в прохода за „Свинската глава“?
            Знаеше, че докато има хора, които използват Нужната стая, тя няма да може да се преобрази.
            — Аз бях последната, която мина по него — отвърна госпожа Лонгботъм. — Запечатах го, реших, че е неразумно да го държим отворен, при положение че Абърфорт вече не е в кръчмата. Видяхте ли някъде моя внук?
            — Той се сражава — каза Хари.
            — Естествено! — гордо рече старата дама. — Извинете, но трябва да отида да му помагам.
            И тя с изненадваща бързина заситни към каменните стъпала.
            Хари погледна Тонкс.
            — Мислех, че си при Теди у майка си.
            — Не знаех какво става и не издържах… — Тонкс явно се измъчваше. — Майка ми ще се грижи за него… видяхте ли някъде Ремус?
            — Смяташе да изведе една от бойните групи в парка…
            Без да казва и дума повече, Тонкс изхвърча от помещението.
            — Извинявай, Джини — подхвана Хари, — но за малко трябва да излезеш и ти. После може да се върнеш.
            Джини страшно се зарадва, че ще се махне от убежището.
            — После може да се върнеш! — извика Хари след нея, когато тя се завтече след Тонкс към стълбището. — Трябва да се върнеш!
            — Я чакайте! — каза рязко Рон. — Забравихме!
            — Кого? — попита Хърмаяни.
            — Домашните духчета, всички те сигурно са долу в кухнята, нали?
            — Предлагаш да ги включим в сражението ли? — рече Хари.
            — А, не — угрижено възрази Рон. — Предлагам да им кажем да се изнесат оттам. Не искаме още Добиевци, нали? Не можем да им заповядаме да умрат за нас…
            Екна трясък: базилисковите зъби западаха от ръцете на Хърмаяни. Тя изтича при Рон и обви ръце около врата му, после горещо го целуна по устните. Рон хвърли зъбите и метлата, които държеше, и откликна с такова въодушевление, че вдигна Хърмаяни във въздуха.
            — Сега ли намерихте? — попита плахо Хари и когато не се случи нищо, освен че Рон и Хърмаяни се вкопчиха един в друг още по-здраво и залитнаха на място, той повиши тон: — Ей! Тук се води война!
            Двамата се отдръпнаха, без да се пускат.
            — Знам, мой човек — каза Рон, но изглеждаше така, сякаш са го ударили с блъджър по темето. — Сега или никога, нали?
            — Стига си се лигавил! Ами хоркруксът? — изкрещя Хари. — Не мислите ли, че може… да поотложите, докато намерим диадемата?
            — Да… прав си… извинявай… — каза Рон и двамата с Хърмаяни поруменели се заеха да събират зъбите.
            Когато тримата отново излязоха в коридора горе, стана ясно, че за минутите, които са прекарали в Нужната стая, положението в замъка рязко се е влошило: стените и таваните се тресяха по-силно от всякога, във въздуха се носеше прах, а Хари видя през най-близкия прозорец зелени и червени светлини, проблясващи съвсем близо до подножието на замъка, и разбра, че смъртожадните всеки момент ще проникнат вътре. Погледна надолу и зърна великана Гроп, който криволичеше, размахваше нещо, май едно от грозилищата от водоливниците, изтръгнато от покрива, и ревеше недоволно.
            — Дано стъпче някои — каза Рон, когато някъде съвсем наблизо екнаха нови писъци.
            — Само да не са от нашите! — каза глас: Хари се обърна и видя Джини и Тонкс, двете стояха с магически пръчки, насочени към съседния прозорец, от който липсваха няколко стъкла.
            Докато Хари гледаше, Джини успя да се прицели добре и да запрати заклинание по една от групичките сражаващи се долу.
            — Браво, момиче! — ревна някой, който тичаше през прахоляка към тях, и Хари отново видя Абърфорт, който водеше с развята побеляла коса няколко ученици. — Както е тръгнало, май ще превземат северните бойници, довели са техни си великани.
            — Видя ли някъде Ремус? — провикна се след него Тонкс.
            — Дуелираше се с Долохов — изкрещя Абърфорт, — оттогава не съм го виждал!
            — Тонкс — каза Джини, — Тонкс, сигурна съм, че той е добре…
            Тонкс обаче беше хукнала през прахоляка след Абърфорт. Джини се обърна безпомощно към Хари, Рон и Хърмаяни.
            — Не се притеснявай за тях — каза Хари, макар да съзнаваше, че това са празни думи. — Връщаме се след малко, Джини, просто не се забърквай където не ти е работа и се пази… Хайде! — подкани той Рон и Хърмаяни и тримата тичешком стигнаха при плътната стена, зад която Нужната стая чакаше, за да изпълни желанието на следващия, който влезе в нея.
            „Трябва ми мястото, където е скрито всичко“ — замоли наум Хари и на третия път, когато притичаха покрай стената, вратата се появи.
            Тътенът на ожесточената битка утихна още щом прекрачиха прага и затвориха след себе си вратата: всичко потъна в тишина. Бяха в помещение с размерите на катедрала и с вид на град: извисилите се стени бяха направени от предмети, скрити от хиляди ученици, които отдавна бяха напуснали училището.
            — Изобщо ли не е допускал, че някой ще проникне тук? — попита Рон и гласът му прокънтя в тишината.
            — Въобразявал си е, че само той може да влезе — отговори Хари. — Не му провървя, миналата година и на мен ми се наложи да скрия нещо… елате — добави, — мисля, че е някъде там…
            Подмина препарирания трол и вълшебния изчезващ сандък, който предишната година Малфой беше поправил с такива ужасни последици, после се подвоуми и погледна в двете посоки на пътеките между вехториите: не помнеше накъде трябва да тръгне…
            — „Акцио диадема!“ — извика отчаяна Хърмаяни, но към тях във въздуха не политна нищо.
            Точно както и трезорът в „Гринготс“, стаята явно нямаше да разкрие толкова лесно потулените в нея вещи.
            — Я да се разделим — предложи Хари на другите двама. — Търсете каменен бюст на старец с перука и тиара! Сложен е на шкаф и определено е някъде наблизо…
            Те забързаха по съседните пътеки и Хари чу стъпките им, които кънтяха сред извисилите се камари вехтории, бутилки, шапки, сандъци, столове, книги, оръжия, метли, бухалки…
            — Някъде наблизо… — промърмори си той. — Някъде… някъде…
            Навлизаше все по-надълбоко и надълбоко в лабиринта и търсеше вещи, познати от онзи път, когато беше влязъл тук. Чуваше силно дъха си, после душата му сякаш потрепери: точно пред него бяха олющеният стар шкаф, където беше скрил стария учебник по отвари, и върху него стърчеше сипаничавият каменен магьосник с прашната овехтяла перука и нещо, наподобяващо потъмняла от времето старинна тиара.
            Беше на около три метра и Хари вече беше протегнал ръка, когато някой каза зад него:
            — Задръж, Потър!
            Той застина и се обърна. Отзад рамо до рамо стояха Краб и Гойл и бяха насочили магическите си пръчки право срещу него. През малкото разстояние между ухилените им лица Хари зърна Драко Малфой.
            — Потър, ти държиш моята пръчка — рече той и насочи към него някаква пръчка между Краб и Гойл.
            — Вече не е твоя — изхриптя Хари и стисна още по-здраво пръчката от глог. — Който победи, той я държи, Малфой. А тази кой ти я даде?
            — Майка ми — отговори Драко.
            Хари се засмя, макар че нямаше нищо смешно. Той вече не чуваше Рон и Хърмаяни. Явно бяха излезли извън обсега на слуха му и търсеха диадемата.
            — И как така вие тримата не сте с Волдемор? — попита Хари.
            — Ще бъдем възнаградени — рече Краб: за такъв едър човек гласът му беше учудващо тих и Хари май не го беше чувал никога да говори така, освен това се усмихваше като малко дете, на което са му обещали голямо пликче бонбони. — Поизостанахме, Потър. Решихме да не се евакуираме. Решихме да те предадем на него.
            — Добре сте го измислили — отбеляза Хари.
            Не можеше да повярва, че е бил толкова близо и всичко ще бъде провалено от Малфой, Краб и Гойл. Започна да отстъпва бавно назад към мястото, където беше хоркруксът, климнал на една страна върху бюста. Само ако успееше да го хване преди началото на битката…
            — И как проникнахте тук? — попита Хари в опит да отклони вниманието им.
            — От една година аз всъщност си живея в Стаята на скритите неща — тросна се Малфой.
            — Криехме се в коридора отвън — изсумтя Гойл. — Сега вече можем да правим хам-лизиращи заклинания! И ето че ти се изтърсваш право пред нас и разправяш, че търсиш някаква си дида-рема — ухили се той тъпо. — Какво е това дида-рема?
            — Хари! — екна внезапно гласът на Рон иззад стената отдясно. — Говориш ли с някого?
            Краб замахна като с камшик, насочи магическата си пръчка към петнайсетметровата планина от стара покъщнина, счупени куфари, стари книги и мантии и какви ли не боклуци от неустановен вид и изкрещя:
            — „Десендо!“
            Стената се наклони, после се свлече на пътеката откъм страната, където стоеше Рон.
            — Рон! — ревна Хари.
            Хърмаяни, която не се виждаше, изпищя и Хари чу как от другата страна на разклатената стена на пода падат безброй предмети: той насочи пръчката към основата, извика:
            — „Фините!“
            И стената се закрепи.
            — Не! — изкрещя Малфой и стисна ръката на Краб, който понечи да повтори заклинанието си. — Ако събориш всичко, нищо чудно да заровиш отдолу и диадемата!
            — Чудо голямо, като я заровя! — тросна се Краб и си издърпа ръката. — Черния лорд иска Потър, на кого му пука за някаква си дида-рема.
            — Потър е дошъл да я вземе — обясни Малфой със зле прикрито раздразнение, че приятелите му са толкова несхватливи, — а това означава…
            — Означава ли… — Краб се извърна към Малфой, без да крие яда си. — На кого му пука какво мислиш ти? Няма вече да изпълнявам заповедите ти, Драко. С теб и баща ти е свършено.
            — Хари! — извика отново Рон от другата страна на стената вехтории. — Какво става?
            — Хари! — изимитира го Краб. — Какво става… не, Потър! „Круцио!“
            Хари се беше хвърлил към тиарата: проклятието на Краб не го улучи, затова пък порази каменния бюст, който отхвърча във въздуха, а диадемата се извиси право нагоре, после запада и се скри сред купчината вещи, където беше стоял бюстът.
            — СПРИ! — изкрещя Малфой на Краб и гласът му проехтя из огромното помещение. — Черния лорд го иска жив…
            — Е, и? Аз да не би да го убивам? — извика Краб, като изтласка ръката на Малфой, който се опитваше да го задържи, — но ако мога, ще го убия, Черния лорд го иска мъртъв, какво тол…
            На сантиметри от Хари се стрелна струя алена светлина: Хърмаяни беше притичала иззад ъгъла и беше запратила зашеметяващо заклинание право към главата на Краб, но то не го повали, защото Малфой го дръпна.
            — Я, мътнородата! „Авада Кедавра!“
            Хари видя как Хърмаяни се хвърля встрани и яростта, задето Краб се е прицелил да убива, заличи всичко друго в съзнанието му. Той запрати по него зашеметяващо заклинание — Краб залитна и изби от ръката на Малфой пръчката, която се търкулна и се скри под планината натрошени мебели и кашони.
            — Не го убивайте! НЕ ГО УБИВАЙТЕ! — ревна Малфой към Краб и Гойл, понеже и двамата се бяха прицелили в Хари: за стотна от секундата те се поколебаха и това беше всичко, от което Хари се нуждаеше.
            — „Експелиармус!“
            Пръчката на Гойл отхвърча от ръката му и хлътна в камарата предмети отстрани, Гойл пък подрипна глупаво на едно място, като се опита да улови своята, Малфой отскочи, за да е извън обсега на второто зашеметяващо заклинание на Хърмаяни, а Рон се появи внезапно в дъното на пътеката и запрати по Краб проклятие за пълно тяловкочанясване, което се размина с него на сантиметри.
            Краб се завъртя рязко кръгом и отново кресна:
            — „Авада Кедавра!“
            Рон рязко отскочи и се скри, за да се изплъзне от струята зелена светлина. Останал без пръчка, Малфой се сниши зад трикрак дрешник, а Хърмаяни се спусна към тях, като пътем улучи Гойл със зашеметяващо заклинание.
            — Някъде тук е! — изкрещя й Хари и засочи купчината вехтории, сред които беше паднала тиарата. — Потърси я, а аз ще отида да помогна на Р…
            — ХАРИ! — викна тя.
            Той беше предупреден от тътен някъде отзад, който се засилваше. Обърна се и видя, че Рон и Краб тичат колкото им крака държат по пътеката към тях.
            — Горещо ли го предпочитате, отрепки такива? — ревна Краб, както бягаше.
            Той обаче явно нямаше власт над онова, което беше направил. Гонеха ги пламъци с неестествени размери, които лижеха отстрани стените от вехтории и от допира им те рухваха и се превръщаха в сажди.
            — „Агуаменти!“ — изкрещя Хари, ала струята вода, бликнала от върха на магическата му пръчка, се изпари във въздуха.
            — БЯГАЙТЕ!
            Малфой сграбчи зашеметения с магия Гойл и го затегли, Краб, който сега изглеждаше ужасе`н, търти да бяга преди всички, Хари, Рон и Хърмаяни се втурнаха след него, а огънят продължи да ги преследва. Това не беше какъв да е огън: Краб явно беше пратил проклятие, за което Хари не знаеше, и когато те завиха зад ъгъла, пламъците ги подгониха като живи, чувстващи същества, решили на всяка цена да ги погубят. После огънят се преобрази, превърна се в огромна глутница разлютени зверове: извисиха се пламтящи змии, химери и змейове, които се снишиха и пак се издигнаха, а трупалите се със столетия вехтории, с които те се хранеха, бяха отхвърлени във въздуха и се устремиха към зъбатите им пасти над краката с хищни нокти, за да бъдат погълнати от пъкъла.
            Малфой, Краб и Гойл изчезнаха от поглед, а Хари, Рон и Хърмаяни се заковаха на място, обкръжени от свирепите огнени чудовища, които стесняваха все повече и повече обръча, размахваха лапи, рога и опашки, а жегата наоколо ги беше притиснала като плътна стена.
            — Какво ще правим сега? — разпищя се Хърмаяни така, че се чу над оглушителния тътен на огъня. — Какво ще правим сега?
            — Дръж!
            Хари грабна от най-близката купчина вехтории две тежки на вид метли и хвърли едната на Рон, който притегли Хърмаяни зад себе си. Хари преметна крак през втората, после се оттласнаха с все сила от пода и се извисиха във въздуха, като избегнаха на сантиметри твърдия клюн на огнена граблива птица, който изтрака подире им. Пушекът и жегата ги обгръщаха отвсякъде: долу прокълнатият огън поглъщаше укритото от поколения преследвани ученици, гузните плодове на хиляди забранени експерименти, тайните на безброй души, потърсили убежище в стаята. Хари не виждаше никъде и следа от Малфой, Краб и Гойл, кръжеше възможно най-ниско, доколкото се осмеляваше, над стръвните огнени страшилища и се опитваше да ги открие, долу обаче нямаше нищо друго, освен пламъци… Каква ужасна смърт!… Хари никога не беше пожелавал това…
            — Хари, да се махаме оттук, да се махаме оттук! — ревна Рон, въпреки че от черния пушек вратата не се виждаше.
            Точно тогава Хари чу тих жален човешки писък, дошъл някъде от ужасната суматоха и трясъка на всепоглъщащия огън.
            — Прекалено… прекалено опасно е! — извика Рон, но Хари продължи да кръжи във въздуха.
            Очилата го предпазваха поне малко от дима и той се взираше в огнената буря долу с надеждата да открие някакъв признак на живот, крайник или лице, които още да не са овъглени като дърво…
            И ги видя: Малфой беше обхванал с ръце Гойл, който беше в безсъзнание, двамата се бяха закрепили върху клатушкаща се кула от овъглени чинове, и Хари се устреми надолу към тях. Малфой забеляза, че се приближава, и вдигна ръка, но още докато я хващаше, Хари разбра, че е безполезно: Гойл беше прекалено тежък, а потната длан на Малфой веднага се изплъзна…
            — АКО ЗАРАДИ ТЯХ УМРЕМ, ЩЕ ТЕ УБИЯ, ХАРИ! — ревна отнякъде гласът на Рон и точно когато върху тях връхлетя огромна пламтяща химера, Рон и Хърмаяни изтеглиха Гойл на метлата си и като се въртяха и кръжаха, се извисиха отново във въздуха, а Малфой се покатери зад Хари.
            — Вратата, към вратата, към вратата! — изпищя той в ухото му и след като набра скорост, Хари политна след Рон, Хърмаяни и Гойл през кълбетата черен пушек, като едва си поемаше въздух: малкото предмети наоколо, които все още не бяха обгорени от всепоглъщащите пламъци, се разхвърчаха във въздуха, запратени високо от тържествуващите твари на прокълнатия огън: чаши и щитове, проблясваща огърлица и стара, потъмняла от времето тиара…
            — Какво правиш, какво правиш? Вратата е натам! — изпищя Малфой, но Хари зави рязко и се гмурна надолу.
            Диадемата падаше бавно, въртеше се и блещукаше, докато се снишаваше към зейналата паст на една змия, и точно тогава той я улови, надяна я на китката си…
            Зави отново точно когато змията се спусна към него. Извиси се и се насочи право към мястото, където се надяваше да е отворената врата: Рон, Хърмаяни и Гойл бяха изчезнали, а Малфой пищеше и се беше вкопчил в Хари толкова здраво, че чак го заболя. После Хари видя през дима върху стената правоъгълно петно и зави с метлата към него — след мигове белите му дробове се напълниха с чист въздух и те се блъснаха в стената на коридора отвън.
            Малфой падна от метлата и се просна по лице, както се давеше, кашляше и се опитваше да си поеме въздух. Хари се претърколи и седна: вратата на Нужната стая беше изчезнала, а Рон и Хърмаяни седяха запъхтени до Гойл, който още не беше дошъл в съзнание.
            — К-краб… — пророни задавен Малфой веднага щом си възвърна дар словото. — К-краб…
            — Мъртъв е — рязко каза Рон.
            Възцари се тишина, чуваха се само запъхтяното им дишане и кашлянето. Точно тогава замъкът беше разлюлян от няколко невероятно силни труса и покрай тях профучаха цяла кавалкада призрачни силуети, които бяха яхнали коне, а главите им под мишниците пищяха кръвожадно. След като безглавата шайка отмина, Хари се изправи с усилие и се огледа: навсякъде наоколо бушуваше битка. Освен писъците на отстъпващите призраци той чу други викове. Заля го паника.
            — Къде е Джини? — попита ненадейно. — Беше тук. Трябваше да се върне в Нужната стая.
            — Майко мила, нима смяташ, че след онзи пожар още има такава стая? — попита Рон, докато се изправяше, разтърка гърди и се огледа наляво и надясно. — Дали да не се разделим и да я потърсим?
            — Не — отсече Хърмаяни, която също стана на крака. Малфой и Гойл продължиха да лежат отчаяно на пода в коридора, и двамата бяха останали без магически пръчки. — Хайде да не се делим. Предлагам да вървим… какво е това на ръката ти, Хари?
            — Моля? А, да…
            Той издърпа диадемата от китката си и я вдигна. Още пареше и беше почерняла от саждите, но когато се взря по-внимателно, Хари успя да разчете думите, изсечени със ситни букви отгоре: „Има ли нейде дар по-голям от ум бърз, пъргав и прям?“
            От диадемата като че ли се процеждаше нещо като кръв, тъмно и катранесто. Най-неочаквано Хари усети как украшението силно се разтресе, после се строши в ръцете му и на него му се стори, че чува възможно най-тихия и най-далечен писък от болка, прокънтял не от парка на замъка, а от нещото, което току-що се беше разпаднало между пръстите му.
            — Това сигурно беше Пъклоогън! — простена Хърмаяни, вперила очи в натрошените парчета.
            — Моля?
            — Пъклоогън… прокълнат огън… едно от веществата, които могат да разрушат хоркруксите, но лично аз за нищо на света не бих се осмелила да го използвам, много е опасен. Откъде ли Краб е разбрал как да…
            — Сигурно от Алекто и Амик Кароу — мрачно отсъди Хари.
            — Наистина жалко, че не е внимавал, когато са обяснявали как да го спре — каза Рон, чиято коса, както и косата на Хърмаяни, беше опърлена, а лицето му беше почерняло от саждите. — Ако не се беше опитал да ни убие всичките, сигурно щеше да ми е мъчно, че умря.
            — Ама наистина ли не разбирате! — прошепна Хърмаяни. — Това означава, че веднъж да се доберем до змията, и…
            Тя обаче замълча насред изречението, защото коридорът се огласи от писъци, викове и шумовете на битката, които трудно можеха да бъдат сбъркани. Хари се огледа и сърцето му се сви: в „Хогуортс“ бяха проникнали смъртожадни. Фред и Пърси се бяха върнали в коридора и се дуелираха с мъже с качулки и маски.
            Хари, Рон и Хърмаяни се втурнаха да им помогнат: във всички посоки се разлетяха струи светлина, а мъжът, който се биеше с Пърси, побърза да се дръпне назад: точно тогава качулката му се смъкна и те видяха високо чело и клечеста коса…
            — Здравейте, министре! — ревна Пърси и запрати заклинание право по Тикнес, който изпусна магическата пръчка и се преви — явно никак не му беше добре. — Споменах ли Ви, че напускам?
            — Ти се шегуваш, Пърс! — извика Фред, след като смъртожадният, с когото се сражаваше, се строполи под тежестта на три зашеметяващи заклинания, запратени от различни посоки.
            Тикнес се беше свлякъл на земята и навсякъде по него се показаха мънички бодли — той сякаш се превръщаше в нещо като морски таралеж. Фред ликуващо погледна Пърси.
            — Ама ти наистина се шегуваш, Пърс… Май не съм те чувал да го правиш още откакто…
            Въздухът се взриви. Всички се струпаха на едно място: Хари, Рон, Хърмаяни, Фред и Пърси, двамата смъртожадни в краката им, единият зашеметен, а вторият преобразен със заклинание, и в тази стотна от секундата, когато опасността сякаш беше отстъпила временно, светът се разцепи. Хари усети как полита във въздуха и единственото, което можеше да направи, беше да се вкопчи с все сила в тънкото парче дърво — пръчката, неговото единствено оръжие — и да закрие главата си с ръце: чу писъците и крясъците на другарите си, без да се надява да разбере какво е станало с тях…
            В този миг светът се разпадна на болка и полумрак: Хари беше полузатрупан под развалините на коридор, подложен на ужасно нападение — заради студения въздух осъзна, че от тази страна замъкът е бил взривен, а от топлата лепкава течност по бузата си разбра, че силно му тече кръв. След това чу ужасяващ писък — той сякаш раздра вътрешностите му, изразяваше болка, каквато не могат да причинят нито огън, нито проклятие. Изправи се и залитна — нито веднъж през този ден и може би през целия си живот не се беше чувствал по-уплашен…
            Хърмаяни се опитваше да се изправи сред развалините, а там където стената се беше срутила, се бяха струпали трима червеноглави мъже. Хари стисна ръката на Хърмаяни и двамата тръгнаха, олюлявайки се, през камъните и треските.
            — Не… не… не… — крещеше някой. — Не! Фред! Не!
            Пърси разтърсваше брат си, Рон беше коленичил до тях, а очите на Фред гледаха невиждащо и върху лицето му се беше запечатал призракът на последния му смях.

Няма коментари:

Публикуване на коментар