15 юни 2012 г.

Хари Потър и Орденът на феникса-5




            Глава двадесет и трета: Коледа в затвореното отделение
            Дали заради това Дъмбълдор вече не гледаше Хари в очите? Дали не очакваше да види как оттам го наблюдава Волдемор, дали не се страхуваше, че от яркозелени те внезапно могат да станат червени и вместо зеници да имат резки като на котка? Хари си спомни как веднъж от тила на професор Куиръл се е показало лицето на Волдемор — съвсем същото като на змия. Прокара длан отзад по главата си и се запита какво ли е да усети, че Волдемор изскача от черепа му.
            Почувства се мръсен, осквернен, сякаш носи вътре в себе си смъртоносна зараза и на връщане от болницата не е достоен да седи във влака на метрото заедно с невинни чисти хора, чиито умове и тела не са поразени от покварата на Волдемор… Не само бе видял змията, той беше змията, вече го знаеше…
            Изведнъж му хрумна наистина ужасна мисъл… спомен, избил на повърхността на съзнанието му, от който всичко у него се загърчи и заизвива като змия.
            „Към какво друго може да се стреми?“
            „… Да се сдобие с нещо, което може само да открадне… Нещо, подобно на оръжие… Нещо, с което предишния път не разполагаше.“
            „Аз съм това оръжие — помисли Хари и в жилите му сякаш потече отрова, която го смрази и изби в студена пот, докато той се люшкаше заедно с влака през тъмния тунел. — Точно мен се опитва да използва Волдемор, точно заради това, където и да отида, ме ограждат с пазачи. Всъщност пазят не мен, а другите, само че не могат да ги опазят, невъзможно е през цялото време в «Хогуортс» с мен да има някой… Именно аз, аз нападнах нощес господин Уизли, аз бях, а Волдемор ме е накарал да го направя, може и сега да е вътре в мен и да слуша мислите ми…“
            — Добре ли си, Хари, миличък? — прошепна госпожа Уизли, като се наведе през Джини, а влакът продължаваше да трополи в тъмния тунел. — Не ми изглеждаш добре. Да не ти е прилошало?
            Всички бяха впили очи в него. Хари поклати яростно глава и се взря в една реклама за застраховка „Жилище“.
            — Хари, миличък, сигурен ли си, че си добре? — попита пак разтревожена госпожа Уизли, докато прекосяваха неокосената трева, избуяла насред площад „Гримолд“. — Виждаш ми се много бледичък… Сигурен ли си, че сутринта си поспал? Веднага се качвай горе в стаята и подремни час-два преди вечеря, чу ли?
            Хари кимна, тъкмо щеше да си има оправдание да не разговаря с никого, а той искаше точно това и когато госпожа Уизли отвори входната врата, забърза право покрай поставката за чадъри, наподобяваща крак на трол, и се качи в стаята, която деляха с Рон.
            Там закрачи напред-назад покрай двете легла и празната рамка от портрета на Финиъс Нигелус, главата му гъмжеше от какви ли не въпроси и още по-страховити мисли.
            Как се беше преобразил на змия? Дали не беше зоомаг… не, невъзможно, щеше да знае… може би Волдемор беше зоомаг… да, рече си Хари, това би обяснило всичко, той, разбира се, се превръща в змия… и когато се вселява в мен, вече и двамата се преобразяваме… но и това не обяснява как само за около пет минути съм отишъл до Лондон и съм се върнал в леглото си… но Волдемор вероятно е най-могъщият магьосник в света, ако се изключи Дъмбълдор, и сигурно му е лесно да пренесе някого.
            После изневиделица го прониза ужасна паника и Хари си каза: „Какво безумие… ако Волдемор се е вселил в мен: та аз и сега му позволявам да види ясно щабквартирата на Ордена на феникса! Той може да разбере кой е в Ордена и къде е Сириус… освен това чух какво ли не, все неща, които не биваше да научавам, всичко, което Сириус ми каза първата вечер, когато пристигнах тук…“
            Имаше само един изход: да напусне незабавно площад „Гримолд“. Щеше да прекара без другите Коледа в „Хогуортс“, така поне по празниците нямаше да ги застрашава… всъщност не, пак не ставаше, в „Хогуортс“ беше пълно с хора, които той можеше да осакати и нарани. Ами ако следващия път беше Шеймъс, Дийн или Невил? Престана да снове и се взря в празната рамка на Финиъс Нигелус. Усети в стомаха си оловна тежест. Нямаше избор, налагаше се да се върне на „Привит Драйв“, да напусне завинаги света на магьосниците.
            Каза си, че щом трябва да го направи, по-добре да не протака. Хвърли всички усилия да не мисли как ще го посрещне семейство Дърсли, когато го види на прага половин година по-рано от очакваното, и отиде да затръшне и да заключи капака на куфара, после се огледа неволно за Хедуиг, но се сети, че тя е все още в „Хогуортс“ — тъкмо няма да носи и кафеза, — грабна куфара откъм единия край и го довлачи до средата на стаята, когато един подличък глас подметна:
            — Бягаш, а?
            Обърна се. Финиъс Нигелус бе изникнал върху платното на портрета и облегнат на рамката, наблюдаваше развеселен Хари.
            — Не, не бягам — тросна се момчето и притегли още няколко крачки куфара през стаята.
            — А аз си мислех, че всеки, разпределен в „Грифиндор“, е смел — каза Финиъс Нигелус и поглади заострената си брада. — Както гледам, си щял да се чувстваш по-добре в моя дом. Ние, слидеринци, сме смели, но не и глупави. Така например, ако имаме избор, винаги ще предпочетем да отървем кожата.
            — Аз не спасявам своята кожа — отсече Хари и задърпа куфара по килима, точно през мястото при вратата, което беше особено грапаво и проядено от молците.
            — А, така ли! — рече Финиъс Нигелус и пак приглади брада, — значи не бягаш, защото си се уплашил, а понеже си благороден!
            Хари не му обърна внимание. Тъкмо да отвори вратата, когато Финиъс Нигелус пак провлече лениво:
            — Трябва да ти предам нещо от Албус Дъмбълдор.
            Момчето се обърна рязко.
            — Какво?
            — Стой, където си.
            — Стоя! — отвърна Хари, без да сваля ръка от дръжката. — Какво ще ми предаваш?
            — Току-що ти го предадох, глупчо — заяви спокойно Финиъс Нигелус. — Дъмбълдор каза: „Стой, където си“.
            — Защо? — попита нетърпеливо Хари и пусна края на куфара. — Защо иска да стоя тук? Какво друго каза?
            — Нищо — рече Финиъс Нигелус и вдигна тънка черна вежда, сякаш упрекваше момчето в нахалство.
            Гневът на Хари пак изби на повърхността като змия, показала се над висока трева. Беше капнал от умора, бе неимоверно объркан, през последните дванайсет часа бе изживял ужас, облекчение и после отново ужас, а Дъмбълдор все така не искаше да говори с него!
            — Само това, значи, е казал? — извика той. — Стой, където си! Само това ми казаха и след като ме нападнаха онези диментори! Стой и кротувай, Хари, докато възрастните разрешат проблема! Но ние няма да си правим труда да ти съобщаваме нищо, понеже малкото ти мозъче едва ли ще го смели!
            — Знаеш ли — поде Финиъс Нигелус дори по-високо и от Хари, — точно заради това ми беше отвратително да съм учител! Младите са адски убедени, че са абсолютно прави за всичко. А не ти ли е хрумвало, надут глупав дърдорко, че директорът на „Хогуортс“ може би има съвсем основателна причина да не иска да те посвещава най-подробно в плановете си? Докато се чувстваш толкова онеправдан, не си ли поспирал да се замислиш, че досега, ако си спазвал заповедите на Дъмбълдор, никога не си изпадал в беда? Не. Не, като всички младежи си съвсем убеден, че само ти имаш чувства и мисли, само ти виждаш опасностите, само ти си толкова умен, че си се досетил какво точно крои Черния лорд…
            — Значи крои нещо, свързано с мен? — побърза да попита Хари.
            — Нищо подобно не съм споменавал — рече Финиъс Нигелус и взе да разглежда лениво копринените си ръкавици. — А сега, ще прощаваш, но имам да правя по-приятни неща от това да слушам терзанията на младата ти душа… Приятен ден!
            Той тръгна към рамката и се скри от поглед.
            — Добре, върви си! — ревна Хари към празната картина. — И предай на Дъмбълдор, че съм му много благодарен!
            Празното платно продължи да мълчи. Разярен, Хари издърпа куфара обратно при долния край на леглото, после се метна по лице на проядените от молци завивки и затворил очи, усети, че тялото му е натежало и го боли.
            Имаше чувството, че е вървял пеша километри и километри… струваше му се невъзможно, че преди по-малко от денонощие Чо Чан се е доближавала под имела към него… беше тъй уморен… страхуваше се да заспи… но не знаеше колко още ще устои… Дъмбълдор му беше заръчал да остане тук… това сигурно означаваше, че му е разрешено да спи… но го беше страх… ами ако се случеше отново?
            Той хлътваше в мрака…
            Някакъв филм вътре в главата му сякаш само беше чакал да се завърти. Хари вървеше по безлюден коридор към черна врата, минаваше покрай груби каменни стени, покрай факли и арка с каменно стълбище зад нея, водещо вляво и надолу…
            Стигна при черната врата, ала не можа да я отвори… гледаше я вторачено, отчаяно му се искаше да влезе… зад нея имаше нещо, за което той бленуваше с цялото си сърце… награда, за каквато не беше и мечтал… само да не го пронизваше белегът… тогава той щеше да мисли по-трезво…
            — Хари — екна отдалеч, от много далеч гласът на Рон. — Мама каза, че вечерята е готова, но ако не ти се става, ще ти я задели за после.
            Хари отвори очи, ала приятелят му вече беше излязъл от стаята.
            „Не иска да остава сам с мен — помисли си. — И как ще иска, след като чу казаното от Муди!“
            Сега, откакто се беше разбрало какво има у него, сигурно никой нямаше да го иска тук.
            Реши да не слиза на вечеря, за да не им се натрапва. Обърна се на другата страна и след малко пак заспа. Когато се събуди, измъчван от глад, много по-късно, призори на другия ден, Рон още похъркваше на съседното легло. Хари огледа с присвити очи стаята, видя отново в портрета тъмния силует на Финиъс Нигелус и му хрумна, че Дъмбълдор вероятно го е пратил да го наглежда, да не би той да нападне още някого.
            Усещането, че е омърсен, се засили. Хари почти съжали, че се е подчинил на Дъмбълдор… ако и занапред животът му на площад „Гримолд“ щеше да бъде такъв, може би все пак щеше да се чувства по-добре на „Привит Драйв“.

            На сутринта другите се заеха да слагат коледна украса. Хари не помнеше Сириус да е бил някога в такова добро настроение: пееше коледни песни, очевидно щастлив, че няма да прекара празниците в самота. Хари чуваше как гласът му кънти през пода чак до студената всекидневна, където той седеше сам-самичък, гледаше как небето навън все повече побелява и ги заплашва със сняг, и изпитваше мрачна радост, че е оставил другите да го одумват на воля, както те сигурно правеха. Някъде по обяд госпожа Уизли го повика тихо от долния край на стълбището, но той се престори, че не я чува, качи се още по-нагоре и се скри.
            Към шест вечерта на входната врата се позвъни и госпожа Блек пак се разпищя. Хари реши, че се е отбил Мъндънгус или някой друг от Ордена, та само се намести по-удобно до стената в стаята на Бъкбийк, където се беше спотаил и се опитваше да не обръща внимание на глада, докато даваше на хипогрифа мъртви плъхове. Стресна се, когато няколко минути по-късно някой заблъска по вратата.
            — Знам, че си вътре — прокънтя гласът на Хърмаяни. — Излез, ако обичаш. Искам да поговоря с теб.
            — Ти пък какво правиш тук? — попита я Хари и отвори вратата, а Бъкбийк продължи да дращи из сламата по пода с надеждата да открие някое изпуснато парченце. — Мислех, че си на ски с вашите.
            — Да ти призная, всъщност изобщо не си падам по ските — отвърна момичето. — Ето защо дойдох тук за Коледа. — В косата й имаше снежинки, от студа лицето й беше поруменяло. — Само не ме издавай пред Рон. Казах му, че е много приятно да караш ски, защото на него му беше смешно. Мама и татко бяха леко разочаровани, но им обясних, че който гледа сериозно на изпитите, ще остане в „Хогуортс“, за да учи. Те искат да се представя добре, ще ме разберат. Всъщност — добави тя бодро — хайде да отидем в твоята стая, майката на Рон е запалила огъня в камината и ни е приготвила сандвичи.
            Хари се върна с нея на втория етаж. Когато влезе в стаята, се зачуди, че там го чака Джини, както и Рон, на чието легло се бяха разположили.
            — Пристигнах с автобус „Среднощния рицар“ — обясни безгрижно Хърмаяни и още преди Хари да е успял да отвърне, си съблече якето. — Вчера сутринта Дъмбълдор ми каза какво се е случило, но трябваше да изчакам да обявят официално края на срока, за да тръгна. Ъмбридж вече беснее, задето сте й се изплъзнали под носа, макар Дъмбълдор да й обясни, че господин Уизли е в „Свети Мънго“ и той ви е разрешил да му отидете на свиждане. И така… — Тя се намести до Джини и тримата загледаха Хари. — Как се чувстваш? — попита го Хърмаяни.
            — Добре — отвърна той сковано.
            — О, не лъжи — рече тя припряно. — Рон и Джини ми казаха, че откакто сте се върнали от „Свети Мънго“, се криеш от всички.
            — Виж ти! — възкликна Хари и изгледа свирепо Рон и Джини.
            Рон се втренчи в краката си, Джини обаче не трепна.
            — Наистина се криеш — потвърди тя. — И не искаш да ни погледнеш!
            — Не аз, а вие не искате да ме погледнете — ядоса се Хари.
            — Сигурно се гледате един друг по различно време и затова погледите ви не могат да се срещнат — предположи Хърмаяни и ъгълчетата на устата й трепнаха.
            — Много смешно, няма що! — тросна се Хари и им обърна гръб.
            — О, не се прави на неразбран — упрекна го Хърмаяни. — Виж какво, другите ми казаха какво сте подслушали снощи с разтегателните уши…
            — Така ли! — изръмжа Хари с ръце в джобове и загледа как навън се сипе гъст сняг. — Всички говорите за мен, нали? Е, вече започвам да свиквам.
            — Искахме да поговорим с теб, Хари — обади се Джини, — но откакто сме се върнали, ти все се криеш…
            — Не ми се говореше с никого — рече Хари, още по-раздразнен.
            — Държиш се доста глупаво — укори го ядно Джини, — все пак не познаваш друг освен мен, който да е бил обсебван от Ти-знаеш-кого, и аз бих могла да ти разкажа какво съм изпитала.
            Стъписан от тези думи, Хари дълго не се помръдна. После обърна лице към Джини.
            — Бях забравил — промълви той.
            — Щастливец! — отвърна хладно момичето.
            — Извинявай — рече Хари и беше искрен. — В такъв случай… как мислиш, дали и аз съм обсебен?
            — Помниш ли всичко, каквото си правил? — попита Джини. — Имаш ли бели петна в паметта, когато не знаеш какво ти се е случвало?
            Хари се помъчи да си спомни.
            — Не — отвърна той.
            — Тогава Ти-знаеш-кой изобщо не се е вселявал в теб — обясни простичко момичето. — Когато това стана с мен, ми се губеха цели часове. Озовавах се на някое място и после не помнех как съм попаднала там.
            Хари не смееше да й повярва, въпреки това му поолекна едва ли не против волята му.
            — Но онова, което сънувах за баща ти и за змията…
            — И друг път си сънувал такива неща, Хари — напомни Хърмаяни. — И миналата година получаваше проблясъци какво е намислил Волдемор.
            — Но сега беше различно — поклати глава той. — Бях вътре в змията. Все едно бях змията… ами ако Волдемор ме е пренесъл някак в Лондон?…
            — Някой ден сигурно ще прочетеш „История на «Хогуортс»“ — каза почти отчаяна Хърмаяни — и тогава може би ще запомниш най-сетне, че в училището е невъзможно да се магипортираш. Дори Волдемор е безсилен да направи така, че просто да излетиш от спалното помещение, Хари.
            — Не си мърдал от леглото, приятелю — включи се и Рон. — Близо минута те гледах как се мяташ насън, докато успяхме да те събудим.
            Хари пак се замисли и заснова напред-назад из стаята. Онова, което му казваха, не само му вдъхваше утеха, но и звучеше логично… Без да се усети, той взе от чинията до леглото един сандвич и го лапна лакомо.
            „Все пак не аз съм оръжието“, каза си. Сърцето му се преизпълни с щастие и облекчение и му се прииска да запее заедно със Сириус, който на път за стаята на Бъкбийк мина покрай вратата с гръмка песен на уста: „Бог покой да ви дава, весели хипогрифи!“

            Как изобщо му беше хрумнало да отива за Коледа на „Привит Драйв“? Радостта на Сириус, че къщата му отново е пълна, и най-вече, че Хари се е върнал, беше заразителна. Той вече не беше намусеният домакин от лятото, сега сякаш бе решил всички да се забавляват колкото в „Хогуортс“, че дори и повече, и не жалеше сили в подготовката за празника, чистеше и украсяваше неуморно къщата, подпомаган от гостите си, и вечерта преди Коледа, когато всички си легнаха, тя бе направо неузнаваема. Потъмнелите полилеи вече бяха окичени не с паяжини, а с венци от зеленика и със сребърни и златни гирлянди, по протритите килими проблясваха преспи магически сняг, родословното дърво на Сириус бе закрито от висока коледна елха, доставена от Мъндънгус и украсена с живи феи, дори препарираните глави на домашни духчета по стената покрай стълбището бяха надянали червени шапки и бради като на Дядо Коледа.
            На Коледа Хари се събуди и намери в долния край на леглото си цяла камара подаръци, а Рон вече разопаковаше своите, които бяха още повече.
            — Добър улов тази година! — уведоми той Хари през облак хартия. — Благодаря ти за компаса за метли, страхотен е, подаръкът на Хърмаяни изобщо не може да се мери с него… подарила ми е календар за домашните, да не съм изоставал…
            Хари прехвърли подаръците си и намери един, надписан с почерка на Хърмаяни. И на него беше подарила нещо като дневник, само че на която и страница да го разгърнеше, той изричаше неща от рода на: „Не оставяй днешната работа за утре!“
            Сириус и Лупин му бяха подарили прекрасна поредица книги, наречена „Приложна отбранителна магия и как да я използваме срещу Черните изкуства“, с великолепни движещи се цветни илюстрации за всички противодействащи магии и заклинания, описани вътре. Хари разлисти нетърпеливо първия том и видя, че ще му бъде от огромна полза в подготовката на сбирките на ВОДА. Хагрид му беше пратил космат кафяв портфейл с остри зъби, които уж трябваше да предпазват Хари от кражби, но за беда го хапеха по пръстите всеки път, щом той понечеше да сложи вътре пари. Подаръкът на Тонкс представляваше умален движещ се модел на „Светкавицата“ и докато Хари го гледаше как хвърчи из стаята, му се прииска да си върне истинската метла, Рон пък му беше поднесъл огромна кутия всякаквовкусови бобчета, госпожа и господин Уизли — обичайния ръчноизплетен пуловер и няколко коледни сладкишчета, а Доби — наистина ужасна рисунка, за която Хари заподозря, че е творение на самото домашно духче. Тъкмо я бе обърнал наобратно, да провери дали така не изглежда по-добре, когато Фред и Джордж се магипортираха със звучно „пук“ в долния край на леглото.
            — Весела Коледа! — пожела Джордж. — Засега не слизайте долу.
            — Защо? — учуди се Рон.
            — Мама пак плаче — съобщи посърнал Фред. — Пърси й е върнал коледния пуловер.
            — Без бележка дори — уточни Джордж. — Даже не е попитал как е татко, нито е отишъл да го види.
            — Опитахме се да я успокоим — рече Фред и заобиколи леглото, за да разгледа рисунката. — Казахме й, че Пърси е купчина смрадлив миши тор.
            — Не помогна — оплака се Джордж и се почерпи с шоколадова жаба. — Затова Лупин пое нещата в свои ръце. Нека първо я поободри и после ще слезем да закусим.
            — Това всъщност какво е? — присви Фред очи срещу картината на Доби. — Прилича на гибон с две черни очи.
            — Това е Хари! — викна Джордж и засочи опаката страна на рисунката. — Пише отзад.
            — Много си прилича — ухили се Фред.
            Хари го замери с новия си календар за домашните, той обаче се удари в отсрещната стена и падна на пода, откъдето оповести щастливо: „Който се учи, той ще сполучи!“
            Станаха и се облякоха. Чуваха как различни обитатели на къщата си пожелават „Весела Коледа!“ един на друг. Докато слизаха долу, срещнаха Хърмаяни.
            — Благодаря ти за книгата, Хари! — изчурулика тя весело. — От цяла вечност си мечтая да имам „Нова теория на нумерологията“! А парфюмът, Рон, наистина е необичаен.
            — Чудесно — отвърна той. — А това за кого е? — добави и кимна към старателно опакования подарък, който Хърмаяни носеше.
            — За Крийчър — съобщи тя бодро.
            — Дано не са дрехи — предупреди я Рон. — Помниш какво каза Сириус: Крийчър знае прекалено много, не можем да го пуснем на свобода.
            — Не са дрехи — успокои го момичето, — макар че ако зависеше от мен, със сигурност щях да му дам да облече нещо, за да махне тая мърлява дрипа. Не, ще му подаря пъстро юрганче, да му поосвежи спалнята.
            — Каква спалня? — сниши глас Хари, защото минаваха покрай портрета на госпожа Блек.
            — Е, както се изразява Сириус, не е спалня, а по-скоро бърлога — отговори Хърмаяни. — Крийчър изглежда нощува под парния котел, който се намира до кухнята.
            Когато влязоха в подземието, там беше само госпожа Уизли. Стоеше при печката и докато им пожелаваше „Весела Коледа“, гласът й прозвуча така, сякаш има силна хрема. Те извърнаха очи.
            — Това ли е спалнята на Крийчър? — попита Рон, след като стигна с ленива стъпка при опушената врата в ъгъла, точно срещу килера с провизиите.
            Хари не я беше виждал отворена.
            — Да — потвърди Хърмаяни вече леко притеснена. — Ъъъ… дали все пак да не почукаме?
            Рон похлопа с кокалчетата на пръстите по вратата, ала не откликна никой.
            — Сигурно се е промъкнал някъде горе — отсъди той и без да протака, дръпна вратата. — Пфу!
            Хари надзърна вътре. Килерът бе почти запълнен от много голям допотопен парен котел, но в теснотията под тръбите Крийчър си беше направил нещо като гнездо. На пода имаше купчина какви ли не парцали и вмирисани стари одеяла, а по вдлъбнатинката в средата се виждаше къде Крийчър спи всяка нощ, свит на кълбо. Тук-там сред дрипите се мяркаха корички и парчета старо плесенясало сирене. В ъгъла в дъното проблясваха разни нещица и монети, които, както предположи Хари, Крийчър бе отмъкнал подобно на сврака, докато Сириус беше правил основно чистене на къщата. Домашното духче беше успяло да прибере даже и семейните снимки в сребърни рамки, които кръстникът на Хари бе изхвърлил през лятото. Дори и под напуканото стъкло дребните черно-бели човечета го гледаха надменно, включително — както той забеляза с леко пробождане в стомаха — и тъмнокосата жена с подпухнали клепачи, процеса срещу която Хари бе наблюдавал в мислоема на Дъмбълдор: Белатрикс Лестранж. Както личеше, това бе любимата снимка на Крийчър, той я беше сложил на най-видно място и бе слепил надве-натри стъклото с магипласт.
            — Мисля просто да му оставя подаръка тук — сподели Хърмаяни, сложи внимателно пакета в падинката насред парцалите и одеялата и след като излязоха, затвори тихо вратата. — Той ще си го намери по-късно, така ще бъде по-добре.
            — Току-що се сетих… — каза Сириус, който изнесе от килера с провизиите голяма пуйка, — някой да е виждал Крийчър напоследък?
            — Не, не съм го чувал от нощта, когато се върнахме — отговори Хари. — Нали му заповяда да напусне кухнята.
            — Да… — свъси се кръстникът му. — Знаете ли, май и аз не съм го виждал оттогава… сигурно се крие някъде горе.
            — Не може да си е тръгнал, нали? — притесни се Хари. — Да не би, когато му кресна „вън“, да е решил, че му казваш да се маха от къщата?
            — Не, не, домашните духове не могат да си тръгнат, освен ако не им дадеш дрехи. Длъжни са да стоят в семейния дом — обясни Сириус.
            — Могат, ако наистина искат — възрази Хари. — Доби го направи, преди три години напусна дома на Малфой, за да ме предупреди. После трябваше да се самонаказва, но все пак го стори.
            Сириус се поколеба за миг, сетне рече:
            — По-късно ще го потърся, сигурно ще го намеря някъде горе да си изплаква очите за чифт стари кюлоти на майка ми. Възможно е, разбира се, да се е промъкнал в сушилнята и да е умрял… но по-добре да не храня напразни надежди.
            Фред, Джордж и Рон се засмяха, Хърмаяни обаче го погледна с укор.
            След коледния обяд всички от семейство Уизли, Хари и Хърмаяни се приготвиха отново да посетят господин Уизли, а Лудоокия и Лупин щяха да ги придружават. Мъндънгус се яви точно за пудинга и коледния сладкиш и бе успял за случая да вземе „на заем“ кола, тъй като на Коледа метрото не работи. Автомобилът, за който Хари силно се съмняваше, че е бил взет със съгласието на собственика, бе разширен с магия, точно както навремето старичкия „Форд Англия“ на семейство Уизли. Отвън си беше със съвсем нормални размери, вътре обаче успяха да се поберат цели десетима души плюс Мъндънгус зад волана. Преди да се качи, госпожа Уизли се подвоуми — Хари знаеше, че неодобрението й спрямо Мъндънгус е влязло в двубой с нейното нежелание да пътува без магия, — накрая все пак надделяха студът навън и молбите на децата и тя се смести някак на задната седалка, между Фред и Бил.
            По пътищата почти нямаше движение и стигнаха доста бързо до „Свети Мънго“. По иначе безлюдната улица на рехава върволица се промъкваха магьосници и вещици, тръгнали към болницата. Хари и останалите слязоха от колата, а Мъндънгус подкара към ъгъла, за да ги изчака там. Тръгнаха нехайно към витрината, където още си стоеше манекенът със зелената найлонова престилка, и после минаха един по един през стъклото.
            В регистратурата цареше празнично настроение: кристалните кълба, които осветяваха болницата, бяха оцветени в червено и златно и се бяха превърнали в грамадни сияйни коледни топки, над всяка врата бе окачена зеленика, по всички ъгли се извисяваха бели коледни елхи, поръсени с магически сняг и окичени с проблясващи висулки, а по върховете им лъщяха златни звезди. Не бе така оживено, както предишния път, макар че щом стигна до средата на помещението, Хари бе изтикан встрани от магьосница, от чиято лява ноздра стърчеше парче от японска порцеланова чинийка.
            — Семейна разпра, а? — подсмихна се русата магьосница зад гишето. — Вие сте третата за днес… „Увреждания от магии“, на четвъртия етаж.
            Завариха господин Уизли да седи в леглото с остатъци от коледната пуйка върху подноса на скута му и със стреснато изражение.
            — Всичко наред ли е, Артър? — попита госпожа Уизли, след като го поздравиха и му връчиха подаръците си.
            — Наред е, наред е — отвърна прекалено въодушевено той. — Ъъъ… Още не си говорила с лечителя Сметуик, нали?
            — Не — отвърна някак подозрително жена му, — защо?
            — А, просто питам — каза безгрижно господин Уизли и се зае да разопакова купчината подаръци. — Е, всички добре ли си прекарахте днес? Какво получихте за Коледа? О, Хари… страхотни са!
            Тъкмо бе отворил подаръка му: кълбо жички за бушони и няколко отвертки.
            Госпожа Уизли явно не бе съвсем удовлетворена от отговора на мъжа си. Когато господин Уизли се пресегна да стисне ръката на Хари, тя надзърна под нощницата му, за да види превръзката.
            — Артър — извика така рязко, все едно е щракнал капан за мишки, — сменили са ти превръзката! Защо един ден по-рано, Артър? Казаха ми, че до утре не се налага.
            — Какво? — възкликна доста уплашен господин Уизли и попридърпа нагоре завивките. — Не, не… няма нищо, аз… — Под пронизващия поглед на жена си се смали като спукан балон. — Само не се разстройвай, Моли, но на Августус Пай му хрумна… той е стажант тук, буден младеж, интересува се живо от… от нетрадиционна медицина… от някои от старите мъгълски лекове… викат им, Моли, шевове и помагат много… на мъгълски рани…
            Госпожа Уизли нададе зловещ звук, нещо средно между писък и ръмжене. Лупин се отдалечи от леглото и отиде при върколака: никой не беше дошъл го посети и той наблюдаваше натъжен множеството, насъбрало се около господин Уизли… Бил пък смотолеви, че щял да си вземе чаша чай, а Фред и Джордж скочиха ухилени да го придружат.
            — Нима искаш да ми кажеш — ревна с цяло гърло госпожа Уизли, която явно изобщо не забелязваше, че другите посетители са се разбягали на всички страни, — че си правиш експерименти с разни мъгълски лекове?
            — Не си правя експерименти, миличка Моли — отвърна умолително господин Уизли, — просто… ние с Пай решихме да опитаме… лошото е, че при точно такъв вид рани те явно не помагат…
            — В смисъл?
            — Ами… ами… не знам имаш ли представа… какво… какво е това шевове?
            — Както ми го описваш, излиза, че си се опитал да си зашиеш кожата — изсумтя безрадостно госпожа Уизли, — но дори ти, Артър, не можеш да си чак толкова глупав…
            — И на мен ми се допи чай — оповести Хари и скочи на крака.
            Хърмаяни, Рон и Джини почти изтичаха заедно с него до вратата. Докато я затваряха бързо след себе си, чуха как госпожа Уизли пищи:
            — В КАКЪВ СМИСЪЛ ЦЕЛИТЕ ТОЧНО ТОВА?
            — Съвсем в стила на татко — поклати глава Джини и всички тръгнаха по коридора. — Шевове… представяте ли си…
            — Да ти кажа, наистина помагат при немагически рани — не премълча Хърмаяни. — Сигурно нещо в змийската отрова ги разтваря, не знам. Къде ли е кафенето?
            — На петия етаж — рече Хари, спомнил си табелата при гишето на милосърдната магьосница.
            В дъното на коридора минаха през двойна врата и излязоха пред паянтово стълбище, покрай което също бяха накачени портрети на зловещи на вид лечители. Докато се качваха, ту един, ту друг им подвикваше, поставяше диагнози на някакви странни заболявания и им предписваше ужасни лекове. Рон се обиди не на шега, когато един средновековен магьосник му съобщи, че със сигурност страда от тежка форма на шаренопръска.
            — Това пък какво е? — попита той ядно, а лечителят се втурна подире му през още шест портрета, като изтика обитателите им.
            — Изключително тежко кожно заболяване, млади момко, от което ще си останете сипаничав, още по-голяма грозотия и от сега…
            — Я виж, кой ме нарича грозотия! — отвърна Рон и ушите му пламнаха.
            — Единственият лек е да вземете дроб на крастава жаба, да си го вържете здраво на врата и по пълнолуние да застанете гол в бъчва с очи на змиорка…
            — Нямам никаква шаренопръска!
            — А тези уродливи петна по лика ви, млади момко…
            — Това са лунички — разяри се Рон. — А сега се връщай в картината и ме остави на мира!
            Обърна се към другите, които решително удържаха сериозните си физиономии.
            — Това кой етаж е?
            — Според мен петият — отговори Хърмаяни.
            — Не, четвъртият — възрази Хари, — още един…
            Но тъкмо излезе на площадката, когато спря като закован и се втренчи в прозорчето върху двойната врата, откъдето започваше коридорът с табела „Увреждания от магии“. Оттам ги гледаше мъж, долепил нос до стъклото. Беше с вълниста руса коса, небесносини очи и широка налудничава усмивка, изпод която се показваха ослепително белите му зъби.
            — Лелеее! — възкликна Рон и също зяпна мъжа.
            — Не може да бъде! — ахна позадъхана и Хърмаяни. — Професор Локхарт!
            Бившият им учител по защита срещу Черните изкуства бутна вратата и тръгна към тях, облечен в дълъг лилав халат.
            — О, здравейте! — рече той на всички. — Сигурно искате автографи, нали така?
            — Не се е променил много, а? — смотолеви Хари на Джини, която се ухили.
            — Ъъъ… как сте, господине? — попита някак гузно Рон.
            Именно неговата повредена магическа пръчка бе поразила паметта на професор Локхарт дотолкова, че той се беше озовал в „Свети Мънго“, но понеже преподавателят се бе опитал да заличи трайно спомените на Хари и Рон, състраданието на Хари не беше безгранично.
            — Наистина съм много добре, благодаря! — рече въодушевен Локхарт и извади от джоба си проскубано пауново перо. — И така, колко автографа искате? Сега вече мога да пиша на няколко места едновременно!
            — Ъъъ… в момента не искаме николко, благодаря — отговори Рон и вдигнал вежди, погледна Хари, който попита:
            — Разрешено ли ви е да се разхождате по коридорите, господине? Не трябва ли да си седите в стаята?
            Малко по малко усмивката на Локхарт помръкна. За миг той се взря изпитателно в Хари, сетне каза:
            — Познаваме ли се?
            — Ами… да — потвърди момчето. — Навремето ни преподавахте в „Хогуортс“, не помните ли?
            — Да съм ви преподавал? — повтори Локхарт леко смутен. — Аз? Нима?
            После усмивката се появи отново върху лицето му толкова внезапно, че чак ги стресна.
            — Вероятно съм ви научил на всичко, което знаете, нали? Е, какво ще кажете за автографите? Да ги закръглим на десет, за да има за всичките ви приятелчета и никой да не бъде ощетен!
            Точно тогава обаче от вратата в края на коридора се показа глава и един глас се провикна:
            — Гилдрой, ах, ти, немирник такъв, защо си отишъл чак там?
            Към Хари и останалите по коридора се спусна лечителка с майчински вид и с венче от лъскава гирлянда в косата, която им се усмихна сърдечно.
            — О, Гилдрой, имаш посетители! Колко _мило_, и то на Коледа! Знаете ли, _никой_ не идва да го види клетото агънце, недоумявам защо, толкова е сладък!
            — Раздавам автографи! — обясни с поредната ослепителна усмивка Гилдрой на лечителката. — Искат още и още, няма как да им откажа. Дано ни се намират достатъчно снимки!
            — Чуйте го само! — възкликна лечителката, като хвана Локхарт за ръка и му се усмихна с много обич, сякаш е преждевременно развито двегодишно хлапе. — Допреди няколко години беше много известен, надявам се желанието му да раздава автографи да е добър знак и той да започне да си възвръща паметта. Защо не дойдете насам? Пациентите в отделението не могат да излизат, сигурно се е промъкнал навън, докато съм внасяла коледните подаръци, вратата обикновено е заключена… само да не си помислите, че е опасен! Но — сниши глас лечителката — е заплаха за самия себе си, да ни е жив и здрав… не знае кой е, тръгне нанякъде и не помни как да се върне… наистина много мило, че сте наминали да го видите.
            — Ъъъ… — махна Рон без нужда към горния етаж. — Всъщност отивахме да… ъъъ…
            Но лечителката им се усмихваше с очакване и изпелтеченото „да пийнем по един чай“ на Рон заглъхна като слабо ехо. Те се спогледаха безпомощно, сетне тръгнаха по коридора след Локхарт и неговата лечителка.
            — Но няма да се заседаваме — рече тихо Рон.
            Лечителката насочи магическата пръчка към вратата на отделение „Янус Тики“* и прошепна:
            [* Янус — един от основните римски богове, пазител на всемира с две лица. Покровител на всяко начало, изобразяван като пазач на порти и врати. Тики — от „thick“, „глупав, объркан“ (англ.). — Бел.прев.]
            — „Алохомора!“
            Вратата се отвори и жената тръгна пред другите, като държеше здраво Гилдрой за ръка, докато не го сложи да седне на креслото до леглото.
            — Това тук е отделението ни за хора, приети за продължително лечение — съобщи тихо жената на Хари, Рон, Хърмаяни и Джини. — За пациенти с трайни увреждания, причинени от магии. С лековити отвари и заклинания, а също с мъничко късмет постигаме, разбира се, известно подобрение. Гилдрой явно си възвръща отчасти душевното здраве, а при господин Боуд наблюдаваме голям напредък, той проговори отново, макар и засега на езици, каквито не знаем. Е, трябва да раздам и останалите коледни подаръци, ще ви оставя да си побъбрите.
            Хари се огледа. Виждаха се сигурни знаци, че стаята се е превърнала в постоянен дом за настанените в нея. Тук край леглата имаше много повече лични вещи, отколкото в стаята на господин Уизли, стената около горната табла на леглото на Гилдрой например бе облепена с негови снимки, на всичките той се усмихваше с искрящи зъби и махаше на новопоявилите се. Върху доста от фотографиите бе написал с разкривен детински почерк автографи на самия себе си. Веднага щом бе сложен от лечителката на креслото, Гилдрой придърпа тесте снимки, грабна перото и се впусна да ги подписва трескаво.
            — Можете да си ги сложите в пликове — обясни на Джини, като мяташе една по една подписаните снимки в скута й. — Аз не съм забравен, не, и досега получавам купища писма от поклонници… Гладис Гъджън ми пише всяка седмица… Чудя се защо ли… — Той млъкна донякъде озадачен, сетне пак се усмихна лъчезарно и продължи да подписва снимките още по-настървено. — Подозирам, че е заради красивата ми външност…
            На леглото отсреща лежеше блед печален магьосник, който се беше втренчил в тавана, мърмореше си и явно не забелязваше нищо около себе си. През две легла пък имаше жена с глава, покрита цялата с козина, и Хари си спомни как във втори курс нещо подобно сполетя и Хърмаяни, но при нея за щастие увреждането не беше трайно. В дъното имаше две легла с дръпната пред тях завеса на цветя, та пациентите и посетителите им да се уединят.
            — Заповядай, Агнес — рече бодро лечителката на жената с козинестото лице и й връчи няколко коледни подаръчета. — Виждаш ли, не са те забравили! А синът ти прати сова да съобщи, че довечера ще ти дойде на свиждане, колко мило, нали?
            Агнес излая силно няколко пъти.
            — Виж, Бродерик, на теб пък са пратили цвете в саксия и чуден календар с красиви хипогрифи, различни за всеки месец… ще поосвежат обстановката, нали? — каза лечителката и се понесе шеметно към мърморещия мъж, за да сложи на нощното шкафче грозновато растение с дълги, плъзнали във всички посоки ластари, и да закрепи с магическата пръчка календара върху стената. — И… о, госпожо Лонгботъм, тръгвате ли си вече?
            Хари завъртя рязко глава. В дъното завесата около двете легла се дръпна и по пътеката между тях тръгнаха двама посетители: страховита на вид възрастна магьосница в дълга зелена рокля, проядена от молци лисича яка и островърха шапка, окичена с нещо, което безспорно бе препариран лешояд, а след нея креташе унил не друг, а Невил.
            Внезапно прозрение осени Хари и той разбра кои са пациентите на леглата в дъното. Заозърта се трескаво, за да намери начин да отклони вниманието на другите и Невил да излезе от болничната стая незабелязано, без да го разпитват, но при името „Лонгботъм“ Рон също се беше обърнал и още преди Хари да го е спрял, се провикна:
            — Невил!
            Той подскочи и се сви, сякаш покрай него е просвистял куршум.
            — Ние сме, Невил! — оповести бодро Рон и се изправи. — Видя ли…? Тук е Локхарт! Ти при кого си дошъл?
            — Това твои приятелчета ли са, момчето ми? — попита важно бабата на Невил и ги изгледа отвисоко.
            Невил явно предпочиташе да бъде навсякъде другаде, но не и тук. По кръглото му лице плъзна наситена руменина, той не поглеждаше никого в очите.
            — А, да — рече баба му и като се вторачи в Хари, му протегна съсухрена ръка с нокти като на граблива птица. — Да, да, знам кои сте, разбира се. Невил се изказва твърде ласкаво за вас.
            — Ъъъ… благодаря — смотолеви Хари и се ръкува с нея.
            Невил не го и поглеждаше, беше се вторачил в краката си и се изчервяваше все повече.
            — А вие двамата очевидно сте от семейство Уизли — продължи госпожа Лонгботъм и протегна царствено ръка първо на Рон, сетне и на Джини. — Да, познавам родителите ви… съвсем бегло, разбира се… свестни хора, много свестни… а ти сигурно си Хърмаяни Грейнджър?
            Хърмаяни се постъписа, че госпожа Лонгботъм знае името й, но въпреки това й стисна ръката.
            — Да, Невил ми е разказвал много за теб. Не един път си го спасявала от задънена улица. Добро момче е — заяви тя и погледна строго и критично над костеливия си нос своя внук, — но се опасявам, че не притежава дарбата на баща си — кимна старицата рязко по посока на двете легла в дъното на стаята, а препарираният лешояд върху шапката й се разтресе застрашително.
            — Какво? — изуми се Рон. (На Хари му идеше да го настъпи по крака, но ако си по джинси, а не в мантия, е много по-трудно да го направиш незабелязано.) — Там, в дъното, баща ти ли е, Невил?
            — Какво означава това? — изненада се госпожа Лонгботъм. — Не си ли казал на приятелчетата си за своите родители, Невил?
            Момчето си пое дълбоко въздух, погледна към тавана и поклати глава. Хари не помнеше някога да му е домъчнявало повече за някого, но не се сещаше как да помогне на Невил да излезе от неловкото положение.
            — Няма нищо срамно! — ядоса се баба му. — Би трябвало да се гордееш, Невил, да се гордееш! Хубава работа, жертвали са здравето си, душевно и физическо, а сега единственият им син се срамува от тях!
            — Не се срамувам — промълви много тихо Невил, като продължи да гледа навсякъде другаде, но не и към Хари и останалите си съученици.
            Рон пък беше застанал на пръсти, за да види обитателите на двете легла.
            — Показваш го по странен начин! — сопна се госпожа Лонгботъм. — Поддръжниците на Вие-знаете-кого са изтезавали сина ми и жена му, докато те са изгубили разсъдъка си — допълни тя гордо, извърната към Хари, Рон, Хърмаяни и Джини.
            Двете момичета захлупиха уста с длани. Рон, който изглеждаше покрусен, спря да извива врат в опит да зърне родителите на Невил.
            — Бяха аврори, радваха се на голямо уважение в магьосническия свят — продължи госпожа Лонгботъм. — И двамата притежаваха изключителна дарба. Аз… да, Алис, какво има, миличка?
            Майката на Невил запристъпя към тях по нощница. Вече не беше с кръгло щастливо лице, както Хари я помнеше от старата снимка на първия Орден на феникса, която му бе показал Муди. Сега то бе изпито и слабо, очите й изглеждаха прекалено големи, а косата, вече побеляла, беше рядка и безжизнена. Жената не пожела да говори — или може би не можеше, — само направи плахо движение към Невил и му подаде нещо.
            — Пак ли? — попита малко уморено госпожа Лонгботъм. — Чудесно, Алис, чудесно, миличка… каквото и да е, вземи го, Невил.
            Той обаче вече бе протегнал ръка, в която майка му пусна празна обвивка от най-добрата дъвка за балончета „Друбъл“.
            — Чудесно, миличка — повтори с престорена радост бабата на Невил и потупа снаха си по рамото.
            Невил обаче промълви тихо:
            — Благодаря, мамо.
            Тя закрета към другия край на помещението, като си тананикаше. Невил огледа предизвикателно останалите, сякаш ги приканваше да се засмеят, а Хари си помисли, че никога през живота си не е виждал по-несмешно нещо.
            — Е, да се прибираме — въздъхна госпожа Лонгботъм и надяна дълги зелени ръкавици. — Много се радвам, че се запознахме. Невил, хвърли обвивката в кошчето, вече ти е дала толкова много, че можеш да си облепиш стаята.
            Но Хари беше сигурен, че е забелязал как на тръгване приятелят му пъха хартийката от дъвка в джоба си.
            Вратата се затвори след тях.
            — Не знаех — каза Хърмаяни, която беше на път да се разплаче.
            — И аз — рече някак дрезгаво Рон.
            — Нито аз — пророни Джини.
            Всички погледнаха Хари.
            — Аз знаех — съобщи той свъсен. — Каза ми Дъмбълдор, но обещах да не споменавам пред никого… Точно заради това са пратили Белатрикс Лестранж в Азкабан — измъчвала е родителите на Невил с проклятието Круциатус, докато са изгубили разсъдък.
            — Белатрикс Лестранж ли? — прошепна ужасена Хърмаяни. — Жената, чиято снимка Крийчър държи в бърлогата си?
            Настъпи дълго мълчание, което беше нарушено от гневния глас на Локхарт.
            — Вижте какво, аз не съм се научил да пиша на няколко места едновременно ей така, за нищо.

            Глава двайсет и четвърта: Оклумантика
            Оказа се, че Крийчър се криел на тавана. Сириус обясни, че го е намерил там, целия покрит с прах, май търсел още реликви на рода Блек, които да отнесе в своя килер. Тази история явно удовлетворяваше кръстника му, ала Хари се усъмни. След като се появи отново, Крийчър изглеждаше в по-добро настроение, мърмореше по-рядко и като че изпълняваше по-покорно заповедите, но на два-три пъти Хари забеляза, че го гледа стръвно. Усетеше ли, че момчето го е видяло, домашното духче бързаше да извърне очи.
            Хари не спомена за смътните си подозрения пред Сириус, чието бодро настроение се изпаряваше бързо след Коледа. Наближаваше денят, когато щяха да се върнат в „Хогуортс“, и както се изрази госпожа Уизли, Сириус все по-често получаваше „пристъпи на цупене“ — умълчаваше се, беше раздразнителен и често се затваряше с часове в стаята на Бъкбийк. Тъгата му сякаш се просмукваше в цялата къща, процеждаше се като злотворен газ под вратите и всички се заразиха от нея.
            Хари не искаше да оставя Сириус отново сам в компанията на Крийчър и всъщност за пръв път в живота си не изгаряше от желание да се върне в „Хогуортс“. Отидеше ли там, пак щеше да попадне под гнета на Долорес Ъмбридж, която в тяхно отсъствие безспорно бе успяла да прокара още десетина указа. Откакто му бяха наложили забраната, той вече нямаше и утехата на куидича, с наближаването на изпитите бремето на домашните вероятно щеше да става още по-голямо, а Дъмбълдор беше все така отчужден, както и преди. Ако не беше ВОДА, Хари сигурно щеше да се примоли на Сириус да му разреши да напусне „Хогуортс“ и да остане на площад „Гримолд“.
            После, съвсем в последния ден от ваканцията, се случи нещо, което накара Хари да се ужаси от връщането в училището.
            — Хари, миличък — рече госпожа Уизли, надзърнала в стаята на Рон и Хари, където под погледите на Хърмаяни, Джини и Крукшанкс двамата играеха магьоснически шах, — можеш ли да слезеш в кухнята? Професор Снейп иска да поговори с теб.
            Хари не разбра веднага какво му казва: един от топовете му беше влязъл в люта схватка с пешка на Рон и той го насъскваше въодушевено.
            — Смачкай я, смачкай я, ах, глупчо такъв, да се уплашиш от някаква пешка! Извинявайте, госпожо Уизли, какво казахте?
            — Професор Снейп, миличък. В кухнята е. Иска да поговорите.
            Хари зяпна ужасен. Извърна се към Рон, Хърмаяни и Джини, които се бяха облещили срещу него. Крукшанкс, когото Хърмаяни едвам удържаше от четвърт час, скочи радостно върху шахматната дъска, фигурите се разпищяха оглушително и се разбягаха коя накъдето види.
            — Снейп ли? — попита Хари.
            — Професор Снейп, миличък — напомни с укор госпожа Уизли. — Хайде, побързай, каза, че не можел да остане дълго.
            — Защо те вика? — попита раздразнен Рон, щом майка му излезе от стаята. — Не си направил нищо, нали?
            — Не съм! — възкликна възмутено Хари и се замисли какво ли наистина е сторил, та Снейп е дошъл да го търси чак на площад „Гримолд“.
            Дали не беше изкарал „Т“ на последното домашно?
            След няколко минути отвори вратата на кухнята и завари вътре Сириус и Снейп, които седяха на масата и гледаха в противоположни посоки. Мълчанието бе заредено с взаимна неприязън. На масата пред Сириус имаше отворено писмо.
            — Хм — обади се Хари, за да оповести присъствието си.
            Снейп извърна лице, от двете страни на което се спускаше като завеса мазната му черна коса.
            — Сядай, Потър.
            — Знаеш ли, Снейп — рече на висок глас Сириус и загледан в тавана, наклони стола на задни крака, — предпочитам да не се разпореждаш тук. Това е моят дом.
            По бледите страни на Снейп плъзна грозна червенина. Хари седна срещу Снейп, на свободния стол до Сириус.
            — Трябваше да те видя сам, Потър — рече той с познатата подигравателна усмивка, — но Блек…
            — Аз съм му кръстник — напомни Сириус още по-високо.
            — А аз съм тук по заповед на Дъмбълдор — рече Снейп, чийто глас пък ставаше все по-тих и ехиден, — но остани и ти, Сириус, знам, че обичаш да се чувстваш… съпричастен.
            — Какво искаш да кажеш? — попита другият мъж и пусна предните крака на стола, които изтрополиха силно.
            — Просто съм сигурен, че вероятно… ъъъ… ти е криво, задето не можеш да направиш нищо полезно — натърти леко Снейп на последната дума — за Ордена.
            Беше ред на Сириус да пламне. Снейп се подсмихна ликуващо и се обърна към Хари.
            — Директорът ме е пратил да ти предам, Потър, че иска този срок да изучаваш оклумантика*.
            [* Оклумантика — от „occludo“ — „затварям“, и „mens“ — „ум, разум, разсъдък“ (лат.). — Бел.прев.]
            — Да изучавам какво? — не го разбра момчето.
            Усмивката на Снейп стана още по-ехидна.
            — Оклумантика, Потър. Магическа защита на ума срещу външно проникване. Слабо познат дял от магията, който обаче е изключително ценен.
            Сърцето на Хари се разтуптя много бързо. Защита срещу външно проникване ли? Но той не беше обсебен, всички се бяха съгласили с това…
            — Защо се налага да изучавам т-тая оклу… мания? — заекна момчето.
            — Защото според директора ще ти бъде от полза — отвърна спокойно Снейп. — Веднъж седмично ще взимаш частни уроци, но няма да казваш на никого, най-малко на Долорес Ъмбридж. Разбра ли?
            — Разбрах — потвърди Хари. — Кой ще ми преподава?
            Снейп вдигна вежда.
            — Аз — каза той.
            Хари изпита ужасното чувство, че всичко в него се стопява. Допълнителни уроци със Снейп — какво толкова беше направил, за да заслужи това? Извърна се бързо за подкрепа към Сириус.
            — Защо не му преподава Дъмбълдор? — попита войнствено Сириус. — Защо точно ти?
            — Предполагам, защото директорът има привилегията да прехвърля на друг по-неприятните задачи — поясни мазно Снейп. — Уверявам те, не съм ходил да го моля аз да водя уроците. — Той се изправи. — Чакам те, Потър, в шест вечерта в понеделник. В моя кабинет. Ако някой те попита, взимаш допълнителни уроци по отвари. Който те е виждал в часовете ми, няма да отрече, че се нуждаеш от тях.
            Обърна се и пътното му наметало се изду, когато понечи да излезе.
            — Чакай малко — спря го Сириус и изправи гръб.
            Изкривил устни в подигравателна усмивка, Снейп пак се извърна към тях.
            — Бързам, Блек. За разлика от теб не разполагам с неограничено свободно време.
            — Тогава направо на въпроса — стана и Сириус. Беше по-висок от Снейп, който, както забеляза Хари, беше стиснал юмрук в джоба на наметалото, явно държеше здраво магическата пръчка. — Само ако разбера, че на тези уроци по оклумантика тормозиш Хари, ще отговаряш пред мен.
            — Колко трогателно — подсмихна се другият мъж. — Но ти безспорно си забелязал, че Потър прилича много на баща си.
            — Да, забелязал съм — отвърна гордо Сириус.
            — Е, тогава знаеш, че е прекалено нагъл, него критика не го лови — рече мазно Снейп.
            Сириус блъсна стола встрани, заобиколи масата и се отправи към другия мъж, като пътем извади магическата пръчка. С рязко движение Снейп стори същото. Застанаха един срещу друг, готови за схватка: Сириус изглеждаше вбесен, Снейп явно преценяваше обстановката, защото премести бързо очи от пръчката на Сириус към лицето му.
            — Сириус! — извика Хари, той обаче сякаш не го чу.
            — Предупредих те, Свиниръс — рече Сириус, който стоеше само на крачка от Снейп. — Изобщо не ме интересува дали Дъмбълдор смята, че си станал нов човек, мен не можеш да заблудиш…
            — Виж ти, защо тогава не му го кажеш? — изсъска Снейп. — Или може би се страхуваш, че няма да погледне сериозно на съвета от някого, който от половин година се укрива в къщата на майка си?
            — Я кажи, как е напоследък Луциус Малфой? Сигурно е много доволен, че вярното му кученце е на работа в „Хогуортс“.
            — Понеже стана дума за кучета — пророни едва чуто Снейп, — знаеш ли, че Луциус Малфой те е познал последния път, когато си се престрашил да излезеш на малка разходка? Добре си го измислил, Блек, да те забележат на безопасен гаров перон… сега вече имаш желязно оправдание да не мърдаш от скривалището си.
            Сириус вдигна магическата пръчка.
            — НЕ! — изкрещя Хари и след като прескочи масата, се опита да застане между двамата. — Недей, Сириус!
            — В малодушие ли ме обвиняваш? — ревна Сириус и се помъчи да изтика момчето от пътя си, то обаче не се помръдна.
            — Да, нещо такова — потвърди Снейп.
            — Хари… ти… не… се… меси! — изръмжа кръстникът му и го избута със свободната ръка.
            Вратата се отвори и в кухнята влязоха всички от семейство Уизли заедно с Хърмаяни, които изглеждаха много щастливи, а сред тях гордо пристъпваше и господин Уизли в раирана пижама под мушамата.
            — Излекуван съм! — оповести бодро напосоки. — Напълно излекуван!
            И той, и всички останали замръзнаха на прага, вперили поглед в сцената пред себе си, и тя застинала: с насочени към лицето на другия магически пръчки Сириус и Снейп гледаха към вратата, а Хари се беше вцепенил между тях и бе протегнал ръце към двамата в опит да ги разтърве.
            — Да го вземе Мерлин дано! — възкликна господин Уизли и усмивката изчезна от лицето му. — Какво става тук?
            И Сириус, и Снейп свалиха пръчките. Хари погледна първо единия, после другия. Върху лицата и на двамата се беше изписало дълбоко презрение, ала неочакваната поява на толкова много свидетели като че ли ги беше вразумила. Снейп прибра магическата пръчка в джоба си, профуча забързано през кухнята и без да казва и дума, подмина семейство Уизли. На вратата се обърна.
            — В шест вечерта в понеделник, Потър.
            После си тръгна. Сириус, който държеше пръчката отстрани до крака си, го изпрати с поглед.
            — Какво става? — попита още веднъж господин Уизли.
            — Нищо, Артър — отговори Сириус задъхан, сякаш е дотичал много отдалеч. — Приятелско бъбрене между двама някогашни съученици. — Той се усмихна, явно с огромно усилие. — Значи… си излекуван? Страхотна новина, наистина!
            — Нали? — намеси се и госпожа Уизли и поведе мъжа си към един от столовете. — Накрая лечителят Сметуик направи магията, изнамери с какво да обезвреди отровата от зъбите на змията, а Артър получи добър урок и повече няма да си играе с разни мъгълски лекове, нали, миличък? — допълни тя доста застрашително.
            — Да, скъпа Моли — отвърна покорно мъжът й.
            Онзи ден вечерята трябваше да е весела, все пак господин Уизли отново беше сред тях. Хари виждаше, че Сириус се мъчи да поддържа настроението, но когато не се насилваше да се смее на шегите на Фред и Джордж или не предлагаше от храната, той отново ставаше замислен и тъжен. Между него и Хари седяха Мъндънгус и Лудоокия, отбили се да поздравят господин Уизли. На Хари му се искаше да поговори със Сириус и да му каже да не вярва и на дума от онова, което му е наприказвал Снейп, защото той само се заяжда и никой от останалите не смята, че Сириус проявява малодушие, като по нареждане на Дъмбълдор стои на площад „Гримолд“. Но така и не му се удаде случай и докато гледаше страховитото изражение върху лицето на Сириус, Хари понякога се питаше дали е щял да се престраши да му го каже, дори и да е имал възможност. Вместо това сподели тихо с Рон и Хърмаяни, че му се налага да взима при Снейп уроци по оклумантика.
            — Дъмбълдор иска да сложи край на тези твои сънища за Волдемор — рече на мига Хърмаяни. — Няма да съжаляваш за тях, нали?
            — Допълнителни уроци при Снейп ли? — ахна ужасен Рон. — Предпочитам да си сънувам кошмари.
            На другия ден трябваше да се приберат в „Хогуортс“ с автобус „Среднощния рицар“, отново придружавани от Тонкс и Лупин. Хари, Рон и Хърмаяни ги завариха да закусват, щом слязоха в кухнята. Когато Хари отвори вратата, възрастните явно обсъждаха шепнешком нещо, защото всички веднага отклониха погледи и млъкнаха.
            Хапнаха набързо и си сложиха якета й шалове, тъй като сивата януарска утрин беше мразовита. Хари усещаше в гърдите си тежест — не му се искаше да се сбогува със Сириус. Имаше лошо предчувствие за раздялата им, не знаеше кога ще се видят отново, а и смяташе за свой дълг да му каже нещо, с което да го възпре, за да не извърши някоя глупост: притесняваше се, че кръстникът му е бил жегнат от обвинението на Снейп в малодушие, и вероятно вече замисля някакво неразумно пътуване извън къщата на площад „Гримолд“. Но още преди да си е наумил какво да каже, Сириус го повика при себе си.
            — Вземи — рече тихо и му пъхна в ръцете небрежно увит пакет с размерите на малка книга.
            — Какво е това? — попита Хари.
            — Начин да ми съобщаваш, ако Снейп те тормози. Не, не го отваряй тук! — спря го Сириус и погледна притеснен госпожа Уизли, която убеждаваше близнаците да си сложат изплетените от нея ръкавици с един пръст. — Моли едва ли ще одобри, но ако ти трябвам, го използвай, чу ли?
            — Добре — отвърна Хари и пъхна пакета във вътрешния джоб на якето си, макар да знаеше, че никога няма да прибегне до увитото в него, каквото и да беше то.
            Точно той, Хари, не би накарал Сириус да напуска убежището си, колкото и зле да се държеше с него Снейп на уроците по оклумантика.
            — Е, да тръгваме — подкани Сириус и с мрачна усмивка потупа Хари по рамото.
            Още преди той да успее да каже нещо, заедно със семейство Уизли се отправиха към входната врата, която беше залостена с тежки вериги и резета.
            — Хайде, Хари, и да се пазиш — заръча госпожа Уизли, докато го прегръщаше.
            — Довиждане, Хари, и внимавай да не ме нападне пак някоя змия! — рече сърдечно господин Уизли и му стисна ръката.
            — Да, да… — промърмори смутен той.
            Сега беше последната възможност да помоли Сириус да е предпазлив, затова се обърна, взря се в лицето на кръстника си и понечи да отвори уста, ала Сириус го изпревари, прегърна го набързо с една ръка и рече свъсено:
            — И умната, Хари!
            След миг момчето усети, че го изтикват в мразовития зимен въздух и Тонкс (преобразена до неузнаваемост в снажна спортно облечена жена със стоманеносива коса) го побутна надолу по стълбите пред входа.
            Вратата се затръшна подире им. Заслизаха след Лупин. На улицата Хари се огледа. Къщата на номер дванайсет се смали бързо, а сградите от двете страни й се разшириха, притиснаха я и тя се скри от поглед. Само едно примигване, и нея вече я нямаше.
            — Тръгвайте, колкото по-бързо се качим на автобуса, толкова по-добре — подкани Тонкс и на Хари му се стори, че тя гледа с безпокойство към площада.
            Лупин вдигна дясната си ръка.
            ТРЯС!
            Пред тях изневиделица се появи яркопурпурен триетажен автобус и се размина на косъм с най-близката улична лампа, която се дръпна рязко да му стори път.
            От него на тротоара изскочи слаб пъпчив младеж с големи щръкнали уши и пурпурна униформа, който каза:
            — Заповядайте в…
            — Да, да, знаем, благодаря — прекъсна го Тонкс. — Хайде, качвайте се…
            Изтика Хари напред към стъпалата и докато той минаваше, кондукторът го зяпна.
            — Я… Хари…!
            — Ако пак изкрещиш името, ще ти направя магия за забрава — закани се тихо Тонкс и затика напред Джини и Хърмаяни.
            — Винаги съм си мечтал да се повозя на тая чудесия — оповести щастлив Рон, след като се качи при Хари и се огледа.
            Предишния път, когато Хари бе пътувал със „Среднощния рицар“, беше вечер и трите етажа на автобуса бяха запълнени с месингови кревати. Сега, в ранната утрин, те бяха задръстени с най-различни на вид столове, наслагани по няколко при прозорците. Някои явно бяха изпопадали, когато автобусът бе заковал спирачки на площад „Гримолд“, та седелите на тях вещици и магьосници още се изправяха с мърморене, а нечий пазарски плик се беше плъзнал чак в другия край и навсякъде по пода се бяха разпилели жабешки хайвер, хлебарки и яйчни кремове.
            — Май се налага да се разделим — рече веднага Тонкс и затърси с поглед свободни столове. — Фред, Джордж и Джини, вие седнете там отзад… С вас ще дойде Ремус.
            Заедно с Хари, Рон и Хърмаяни тя отиде чак на последния етаж, където имаше две незаети места най-отпред и още две — отзад. Кондукторът Стан Шънпайк последва нетърпеливо Хари и Рон. Докато Хари прекосяваше автобуса, го заглеждаха, а щом седна, видя, че всички отново са се обърнали напред.
            Хари и Рон връчиха на Стан по единайсет сикли и автобусът потегли отново със зловещо клатушкане. Обиколи с трясък площад „Гримолд“, като ту се качваше, ту слизаше от тротоара, после с още едно страхотно ТРЯС всички бяха отхвърлени назад, столът на Рон направо се преобърна и Пигуиджън, който беше в скута му, изскочи от кафеза и с необуздан цвъркот захвърча към предната част на „Среднощния рицар“, където кацна на рамото на Хърмаяни. Хари се вкопчи в поставката със свещта и след като едвам се удържа да не падне, погледна през прозореца: препускаха с бясна скорост по нещо като магистрала.
            — На хвърлей от Бирмингам сме — съобщи щастлив Стан в отговор на незададения въпрос на Хари, докато Рон се изправяше от пода. — Здраво ли се държиш, а, Хари? Цяло лято ти гледам името по вестника, ама не пишеше хич хубаво. Викам му, значи, на Ърн, абе, не ми се видя чак смахнат, все щеше да му проличи, нали?
            Връчи им билетите и продължи да гледа захласнат Хари. Явно не се притесняваше дали някой е смахнат, важното беше да е достатъчно прочут, за да го пишат по вестниците. „Среднощния рицар“ пак се люшна застрашително, докато изпреварваше цяла колона автомобили. Хари погледна към предната част на автобуса и видя, че Хърмаяни е затулила очи с длани, а Пигуиджън се поклаща щастлив върху рамото й.
            ТРЯС.
            Столовете отново се плъзнаха назад и „Среднощния рицар“ скочи от бирмингамската магистрала на спокоен провинциален път с множество остри завои. От време на време се покатерваше на банкета и живите плетове отстрани отскачаха назад. Сетне пое по главната улица в центъра на оживен град, оттам по виадукт, заобиколен от хълмове, след това излязоха на ветровит път между високи равнини и всеки пък това беше съпроводено с мощно ТРЯС.
            — Размислих — промърмори Рон, след като за шести път се надигна от пода. — Никога повече не искам да се возя на тая чудесия.
            — Ей, вие, следващата спирка е „Хогуортс“ — съобщи жизнерадостно Стан и залитна към тях. — Оная жена отпред, дето пътува с вас и все се разпорежда, ни даде малко бакшиш да ви сложим по-напреде в опашката. Ама първо ще свалим Мадам Марш… — От долу се чу как някой повръща, после плюе. — Не се чувства хич добре.
            След няколко минути „Среднощния рицар“ изскърца и спря пред пивничка, която отскочи от пътя, за да не се сблъскат. Чуха как Стан помага на злочестата Мадам Марш да слезе от автобуса и сподавените възгласи на облекчение от спътниците й на втория етаж. Автобусът продължи нататък и набра скорост, докато…
            ТРЯС.
            Профучаваха през заснежения Хогсмийд. Хари зърна в пресечката „Свинската глава“, табелата с отсечената глава на глигана поскърцваше на зимния вятър. По голямото предно стъкло на автобуса се сипеха снежинки. Най-сетне спряха през портата на „Хогуортс“.
            Лупин и Тонкс им помогнаха да свалят багажа, после слязоха да се сбогуват. Хари се извърна нагоре към трите етажа на „Среднощния рицар“ и видя, че всички пътници ги зяпат с носове, долепени на стъклото.
            — В училищния парк вече ще бъдете в безопасност — рече Тонкс и хвърли бдителен поглед към безлюдния път. — Успех през този срок.
            — Пазете се — предупреди Лупин и се ръкува с всички, накрая и с Хари. — Виж какво… — сниши глас, докато останалите се сбогуваха за последно с Тонкс, — знам, Хари, не харесваш Снейп, но той е превъзходен оклумант, а всички ние, включително и Сириус, искаме да се научиш да се пазиш, затова работи усърдно, чу ли?
            — Да, добре — обеща посърнал Хари и се вгледа в преждевременно набръчканото лице на Лупин. — Хайде, довиждане.
            Шестимата поеха по хлъзгавата алея към замъка, като влачеха куфарите. Хърмаяни вече се канеше преди лягане да изплете няколко шапчици за домашни духчета. Щом стигнаха до входната дъбова врата, Хари се обърна назад — „Среднощния рицар“ вече бе отпрашил нататък и при мисълта какво го чака на другия ден вечерта той съжали, че все още не се вози в него.

            На другия ден не правеше почти нищо, освен да мисли със страх за вечерта. Двойният час по отвари сутринта изобщо не разсея тревогата му, Снейп се държеше както винаги отвратително. Хари съвсем се умърлуши, когато в междучасията членовете на ВОДА започнаха да идват един по един при него в коридора и да го питат с надежда дали вечерта ще имат сбирка.
            — Ще ви съобщя по обичайния начин кога е следващата — повтаряше той отново и отново, — но довечера не мога, трябва да ходя на… ъъъ… на допълнителни уроци по отвари.
            — Допълнителни уроци по отвари ли? — рече презрително Закарайъс Смит, който след обяда бе причакал Хари във Входната зала. — Леле, сигурно си много зле. Снейп обикновено не обучава извънредно, нали?
            Рон изпроводи с гневен поглед Смит, който се отдалечи с дразнещо напета походка.
            — Да му направя ли една магийка? Оттук още ще го хване — попита той, след което вдигна магическата пръчка и я насочи между плешките на Смит.
            — Остави го — спря го оклюмал Хари. — Всички ще си помислят точно това. Че съм страшно глу…
            — Здравей, Хари — поздрави някой зад тях.
            Той се обърна и видя Чо.
            — О! — възкликна и го присви под лъжичката. — Здрасти.
            — Ние ще бъдем в библиотеката, Хари — отсече Хърмаяни, после сграбчи Рон над лакътя и го задърпа към мраморното стълбище.
            — Добре ли прекара по Коледа? — попита Чо.
            — Да, не беше зле — отвърна Хари.
            — При мен беше доста спокойно — обясни момичето. Кой знае защо, изглеждаше някак смутено. — Хм… следващия месец пак има посещение в Хогсмийд, видя ли съобщението?
            — Какво? А, не, откакто съм се върнал, не съм гледал таблото.
            — Ами да, на Свети Валентин…
            — Хубаво — каза Хари, учуден защо ли му го казва. — Е, вероятно искаш да…
            — Само ако и ти искаш! — възкликна Чо нетърпеливо.
            Хари я погледна озадачено. Бе понечил да я попита:
            „Сигурно искаш да разбереш кога е следващата сбирка на ВОДА?“, но отговорът й не подхождаше на този въпрос.
            — Аз… ъъъ… — смотолеви той.
            — О, не се притеснявай, ако не желаеш — рече унило Чо. — Е… ще се видим.
            Тя се отдалечи. Хари я изпрати с поглед, мозъкът му работеше трескаво. Изведнъж му просветна.
            — Чо! Ей… ЧО!
            Затича се след нея и я настигна по средата на мраморното стълбище.
            — Ъъъ… искаш ли да дойдеш на Свети Валентин с мен в Хогсмийд?
            — Оооо, да! — пламна момичето и го озари с усмивка.
            — Добре тогава… разбрахме се — рече Хари и с чувството, че в крайна сметка денят не е съвсем пропилян, направо заподскача към библиотеката, за да вземе Рон и Хърмаяни за следобедните часове.
            Ала в шест вечерта дори този бляскав успех — че е успял да покани на среща Чо Чан, — не беше разсеял зловещите чувства, засилващи се с всяка стъпка, която Хари правеше към кабинета на Снейп.
            Поспря пред вратата — искаше му се да бъде навсякъде другаде, само не и тук, сетне си пое дълбоко въздух, почука и влезе.
            Покрай стените в сумрачната стая имаше рафтове със стотици стъкленици, където в различни на цвят отвари бяха накиснати слузести части от какви ли не животни и растения. В ъгъла имаше шкаф, пълен с всякакви съставки — веднъж Снейп бе обвинил Хари, не напълно без основание, че крадял оттам. Вниманието на момчето обаче беше привлечено към писалището, където в езерцето светлина, хвърляна от горящата свещ, беше поставен плитък каменен съд с изсечени по него руни и знаци. Хари го позна веднага: беше мислоемът на Дъмбълдор. Тъкмо се питаше какво ли прави тук, когато дочу в здрача студения глас на Снейп, и подскочи.
            — Затвори след себе си, Потър.
            Хари се подчини с ужасното чувство, че сам се затваря в тъмница. Извърна се отново с лице към стаята, Снейп бе излязъл на светло и сочеше мълком стола точно срещу бюрото. Хари седна, Снейп също и вторачи в него немигащи студени черни очи, във всяка бръчица по лицето му сякаш се бе загнездила неприязън.
            — Е, Потър, знаеш защо си тук — подхвана той. — Директорът помоли да ти преподавам оклумантика. Мога само да се надявам, че тук ще се представиш по-добре, отколкото с отварите.
            — Да — отвърна кратко Хари.
            — Тези уроци може и да не са като всички останали, Потър — продължи Снейп, присвил злобно очи, — но аз си оставам твой учител и ще се обръщаш към мен с „господине“ или с „професор Снейп“.
            — Да… професор Снейп — рече Хари.
            — И така, оклумантиката. Както ти обясних още в кухнята на скъпия ти кръстник, този дял от магията запечатва ума и го предпазва от магическо въздействие и нападение.
            — А защо, професор Снейп, Дъмбълдор смята, че имам нужда от това? — попита Хари и погледна право в очите учителя.
            Как ли щеше да му отговори?
            Той също го гледа известно време и подметна презрително:
            — Със сигурност дори ти би трябвало вече да си се досетил, Потър. Черния лорд е изключително вещ в легилимантиката*…
            [* Легилимантика — от „lego“ — „чета“, „limen“ — „вход, врата“, и „mens“ — „ум, разум, разсъдък“ (лат.). — Бел.прев.]
            — Какво е това? Професор Снейп…
            — Умението да изтръгваш от съзнанието на друг неговите чувства и спомени…
            — Може да чете мисли ли? — попита бързо момчето.
            Бяха се потвърдили най-големите му страхове.
            — Никак не си прозорлив, Потър — схока го Снейп с блесналите си черни очи. — Не долавяш тънките разлики. Ето един от недостатъците ти, заради които си толкова слаб с отварите. — Известно време Снейп мълча, очевидно за да се наслади на обидата, която е нанесъл на Хари, сетне продължи: — Само мъгълите говорят за „четене на мисли“. Умът не е книга, че да го отваряш, когато поискаш, и да го разглеждаш на воля. Мислите не са издълбани вътре в черепа ни, за да ги чете всеки, проникнал в съзнанието ни. Умът е сложен и многопластов, Потър… поне повечето умове. — Той се подсмихна. — Вярно е обаче, че който владее легилимантиката, при определени условия може да проникне в ума на своите жертви и да разчита правилно онова, което е открил там. Черния лорд например почти винаги знае дали някой го лъже. Само който е усвоил оклумантиката, умее да запечата чувствата и спомените, които издават лъжата, и е в състояние да изрича пред него неверни неща, без да бъде изобличен.
            Каквото и да говореше Снейп, на Хари легилимантиката си му звучеше като четене на мисли и това никак не му харесваше.
            — Значи той може да разбере какво си мислим и сега… професор Снейп?
            — Черния лорд е много далеч, а стените и паркът на „Хогуортс“ са защитени с множество древни магии и заклинания, които предпазват физическото и душевното здраве на живеещите тук — обясни Снейп. — Времето и пространството са важни в магията, Потър. В легилимантиката зрителният контакт често пъти е от огромно значение.
            — Защо тогава трябва да усвоявам оклумантиката?
            Снейп се взря в Хари и прокара дълъг тънък пръст по устните си.
            — Обичайните правила явно не важат за теб, Потър. Проклятието, което не е успяло да те погуби, очевидно е създало някаква връзка между теб и Черния лорд. Фактите, с които разполагаме, ни карат да смятаме, че понякога, когато съзнанието ти е най-отпуснато и уязвимо — например когато спиш, — споделяш мислите и чувствата на Черния лорд. Според директора не е препоръчително това да продължава и занапред. Той настоя да те науча да затваряш ума си за Черния лорд.
            Сърцето на Хари пак се разтуптя. Той не разбираше нищо.
            — Защо професор Дъмбълдор иска да спре това? — попита той внезапно. — И на мен не ми харесва, но е полезно. В смисъл че… че видях как змията напада господин Уизли и ако не бях видял, професор Дъмбълдор нямаше да го спаси. Нали, професор Снейп?
            Преподавателят погледа известно време Хари, като продължаваше да прокарва пръст по устните си. Когато заговори отново, изричаше всяка дума бавно и отчетливо, сякаш я претегляше.
            — Съвсем доскоро Черния лорд изглежда не е знаел за връзката между вас двамата. Досега ти си усещал чувствата му и си имал същите мисли, а той не е и подозирал. Ала видението, което си получил малко преди Коледа…
            — Онова със змията и господин Уизли ли?
            — Не ме прекъсвай, Потър — рече страховито Снейп. — Та както споменах, видението, което си получил малко преди Коледа, представлява такова мощно нахлуване в мислите на Черния лорд…
            — Ама аз бях вътре в главата на змията, не в неговата!
            — Нали току-що ти казах да не ме прекъсваш, Потър!
            Ала Хари не се интересуваше особено, че Снейп се е ядосал, най-после бяха заговорили по същество. Без да усети, се беше преместил напред върху стола, беше седнал чак на ръба, напрегнат като за битка.
            — Щом имам същите мисли като Волдемор, как е станало така, че гледах през очите на змията?
            — Не изричай името на Черния лорд! — ревна Снейп.
            Настъпи тягостно мълчание. Двамата се загледаха свирепо над мислоема.
            — Професор Дъмбълдор изрича неговото име — напомни тихо Хари.
            — Дъмбълдор е изключително могъщ магьосник — промърмори Снейп. — Той се чувства достатъчно сигурен, за да употребява името… докато ние, останалите…
            Снейп потърка ръката над китката си, явно несъзнателно, точно там, където, както Хари знаеше, е бил прогорен Черния знак.
            — Просто исках да разбера — поде пак Хари, като си наложи да бъде любезен, — защо…
            — Както личи, си проникнал в мозъка на змията, защото в онзи миг там е бил и Черния лорд — изсъска Снейп. — Вселил се е в змията, а ти си сънувал, че също си вътре в нея.
            — А Волде… той разбрал ли е, че съм там?
            — Явно да — потвърди хладно Снейп.
            — Вие откъде знаете? — не се стърпя Хари. — Професор Дъмбълдор само предполага, или…?
            — Вече ти казах да ме наричаш „професор Снейп“ — тросна се Снейп, който седеше сковано на стола с очи, превърнали се в резки.
            — Да, професор Снейп — рече припряно Хари, — но откъде знаете…?
            — Достатъчно е, че знаем — прекъсна го сурово учителят. — Важното в случая е, че сега вече Черния лорд е наясно: ти имаш достъп до мислите и чувствата му. Освен това се е досетил, че сигурно е възможно и обратното, тоест, разбрал е, че и той може да проникне в твоите мисли и чувства…
            — И да се опита да ме накара да правя разни неща? — попита Хари и побърза да добави: — Професор Снейп?
            — Възможно е — рече студено и безразлично Снейп. — А това ни връща към оклумантиката.
            Преподавателят извади от вътрешния джоб на мантията магическата си пръчка и Хари се напрегна на стола, но Снейп просто насочи пръчката към слепоочието си и допря върха й до мазните корени на косата си. Когато го отдалечи, между слепоочието му и пръчката се появи сребристо вещество, нещо като плътна паяжина, която, още щом Снейп отдалечи пръчката, се откъсна, падна леко в мислоема и — нито газ, нито течност — се завъртя в сребристобял вихър. Още на два пъти Снейп вдигна пръчката към слепоочието си и положи в каменния съд сребристото вещество, сетне, без да дава обяснение какво точно прави, хвана внимателно мислоема, качи го на една от полиците, за да не им пречи, и приготвил магическата пръчка, се върна при Хари.
            — Стани и извади пръчката, Потър.
            Хари се изправи, беше притеснен. Двамата застанаха с лице един към друг, делеше ги само писалището.
            — Можеш да използваш пръчката и да се опиташ да ме обезоръжиш или да се защитиш по какъвто начин се сетиш — обясни Снейп.
            — А вие какво ще правите? — погледна поуплашен той пръчката му.
            — Ще се помъча да проникна в съзнанието ти — промълви преподавателят. — Ще проверим дали умееш да се съпротивляваш. Казаха ми, че успяваш да противодействаш на проклятието Империус. Ще се убедиш, че и за това се искат сходни умения… хайде, приготви се. „Легилименс!“
            Снейп бе изрекъл проклятието още преди момчето да се е приготвило, още преди да е впрегнало поне мъничко съпротивителните си сили. Кабинетът се люшна пред очите му и изчезна, през съзнанието му препуснаха образ след образ като трепкащ филм, толкова ярък, че го заслепи за всичко наоколо.
            Той беше на пет години и гледаше как Дъдли кара нов червен велосипед, сърцето го болеше от завист… после бе на девет и булдогът Рипър го гонеше, докато той не се покатери на едно дърво… а долу на моравата цялото семейство Дърсли се заливаше от смях… седеше под Разпределителната шапка и тя му обясняваше, че ще може да се отличи в „Слидерин“… Хърмаяни лежеше в болничното крило с лице, обрасло с гъста черна козина… при тъмното езеро сто диментори стесняваха обръча около него… Чо Чан се приближаваше под имела…
            „Не — обади се някакъв глас вътре в главата на Хари, когато споменът за Чо стана по-ясен, — няма да гледаш това, няма, то е лично…“
            Усети остра болка в коляното. Кабинетът на Снейп отново бе изникнал пред погледа му и Хари видя, че е паднал на пода, беше си ударил едното коляно в крака на писалището и сега го болеше. Погледна преподавателя, който бе свалил магическата пръчка и разтъркваше ръката над китката си. Там се мержелееше разлютена рана като от дамга.
            — Да не би да искаше да ме покосиш с жилеща магия? — попита невъзмутимо Снейп.
            — А, не — каза горчиво Хари и стана от пода.
            — Така си и знаех — подметна Снейп и го изгледа презрително. — Допусна да проникна прекалено надълбоко. Престана да се владееш.
            — Какво видяхте… всичко, каквото и аз ли? — поинтересува се момчето, макар и да не беше сигурно, че иска да чува отговора.
            — Откъслеци — рече мъжът и се подсмихна ехидно. — На кого беше кучето?
            — На леля Мардж — смотолеви Хари с омраза към Снейп.
            — Е, като за пръв опит можеше да е и по-зле — отбеляза Снейп и пак вдигна магическата пръчка. — Накрая успя да ме спреш, макар че изхаби за крясъци доста време и сили. Не бива да се разсейваш. Отблъсни ме с ума си и тогава няма да ти се налага да прибягваш до пръчката.
            — Старая се — подвикна ядосан Хари, — но Вие не ми обяснявате как!
            — Не ми дръж такъв език, Потър — озъби се заплашително Снейп. — А сега затвори очи.
            Хари го изгледа ядно, после се подчини. Никак не му се щеше да стои зажумял срещу Снейп, когато той е насочил магическа пръчка към него.
            — Изчисти съзнанието си, Потър — чу се студеният глас на мъжа. — Отърси се от всички чувства…
            Но гневът на Хари към Снейп продължи да бумти като отрова в жилите му. Да се отърси от гнева си ли? Със същия успех би могъл да си откачи краката…
            — Не го правиш, Потър… трябва ти повече дисциплина… хайде, съсредоточи се…
            Хари се помъчи да опразни съзнанието си, да не мисли, да не помни, да не чувства…
            — Хайде още веднъж… броя до три… едно, две, три… „Легилименс!“
            Към него се бе устремил огромен черен змей… майка му и баща му махаха от вълшебно огледало… Седрик Дигъри се беше проснал на земята и го гледаше с изцъклени очи…
            — НЕЕЕЕЕЕЕ!
            Хари отново беше коленичил и бе заровил лице в ръцете си, мозъкът го болеше, сякаш някой се опитва да го изтръгне от черепа му.
            — Стани! — подвикна рязко Снейп. — Ставай! Не се стараеш, не полагаш никакви усилия. Допускаш ме до спомени, от които се страхуваш, даваш ми оръжие!
            Хари се изправи повторно, сърцето му думкаше лудешки, все едно той наистина е видял току-що на гробището мъртвия Седрик. Снейп изглеждаше по-блед от обикновено, а и по-разгневен, макар и не колкото самия Хари.
            — Полагам… усилия — пророни той през зъби.
            — Казах ти да се освободиш от чувствата!
            — Така ли? В момента ми е трудно — гневно отвърна Хари.
            — Тогава ще се превърнеш в лесна плячка за Черния лорд! — каза яростно Снейп. — Който е глупав да излага гордо на показ чувствата си, който не знае да се владее, който се оставя да затъне в тъжни спомени и допуска да го предизвикат толкова лесно — с други думи, слабакът, — няма никакъв шанс да устои на мощта на Черния лорд! Той, Потър, ще проникне със смехотворна лекота в съзнанието ти!
            — Не съм слабак — заяви тихо Хари.
            Беше толкова разярен, че всеки момент можеше да се нахвърли на Снейп.
            — Тогава го докажи! Не губи самообладание! — изсъска преподавателят. — Не давай воля на гнева, владей ума си! Ще опитаме още веднъж! Хайде, приготви се! „Легилименс!“
            Той загледа как вуйчо Върнън заковава пощенската кутия… към него през езерото в парка се носеха сто диментори… той тичаше заедно с господин Уизли по коридор без прозорци… приближаваха все повече черната врата в дъното… очакваше да влезе през нея… ала господин Уизли го поведе наляво и двамата заслизаха по каменни стъпала…
            — РАЗБРАХ! РАЗБРАХ!
            Отново бе застанал на четири крака насред кабинета на Снейп, болката в белега го пронизваше дразнещо, но гласът, току-що изтръгнал се от устата му, прозвуча победоносно. Като се изправи, установи, че Снейп го наблюдава с насочена магическа пръчка. На Хари му се стори, че този път преподавателят е развалил магията още преди той дори да е опитал да й противодейства.
            — Какво се случи, Потър? — погледна го Снейп напрегнато.
            — Видях… спомних си — отвърна запъхтян Хари. — Едва сега проумях…
            — Проумя какво? — попита рязко учителят.
            Хари не отговори веднага, разтърка чело и продължи да се наслаждава на ослепителното прозрение…
            От месеци сънуваше коридор без прозорци и със заключена врата в дъното, а не се беше досетил, че това е съществуващо място. Сега, след като беше видял отново спомена, бе проумял, че през цялото време е сънувал коридора, по който на дванадесети август е тичал заедно с господин Уизли към съдебната зала в министерството. Беше коридорът на отдел „Мистерии“ и господин Уизли е бил там и в нощта, когато го е нападнала змията на Волдемор.
            Хари вдигна очи към Снейп.
            — Какво има в отдел „Мистерии“?
            — Моля? — попита тихо преподавателят и Хари забеляза с огромно задоволство, че той е притеснен.
            — Попитах ви какво има в отдел „Мистерии“, професор Снейп? — повтори момчето.
            — Защо питаш? — проточи мъжът.
            — Защото — поде Хари, без да изпуска от очи Снейп, за да види реакцията му, — коридорът, който току-що съгледах… сънувам го от няколко месеца… едва сега го познах… води към отдел „Мистерии“… според мен Волдемор иска нещо от…
            — Казах ти да не изричаш името на Черния лорд!
            Загледаха се злобно един друг. Хари усети как в белега отново го пробожда пареща болка, но не й обърна внимание. Снейп беше развълнуван, ала когато заговори отново, явно се постара да изглежда невъзмутим и безразличен.
            — В отдел „Мистерии“, Потър, има много неща, но повечето от тях са неразбираеми за теб, а нито едно не ти влиза в работата. Ясно ли се изразих?
            — Да — потвърди Хари.
            Още разтъркваше белега, а болката в него се беше засилила.
            — Искам те отново тук в сряда по същото време. Тогава ще продължим.
            — Добре — промълви момчето.
            Изгаряше от желание да се махне от кабинета на Снейп и да намери Рон и Хърмаяни.
            — Всяка вечер преди сън трябва да прочистваш съзнанието си от всякакви чувства, то трябва да е празно и спокойно, разбра ли?
            — Да — рече Хари, макар че почти не слушаше.
            — И те предупреждавам, Потър… ще разбера, ако не си се упражнявал…
            — Добре — измънка момчето.
            Взе ученическата чанта, метна я на рамо и забърза към вратата на кабинета. Отвори я и се извърна към Снейп, той обаче стоеше с гръб към него, с върха на магическата пръчка вадеше мислите си от мислоема и отново ги прибираше внимателно в главата си. Без да казва и дума повече, Хари си тръгна, като затвори полека вратата след себе си, а белегът му туптеше болезнено.
            Откри Рон и Хърмаяни в библиотеката, заети с поредната грамада домашни, дадени от Ъмбридж. По околните маси със запалени светилници бяха насядали и други ученици, почти всички петокурсници, и забили носове в книгите, драскаха ли, драскаха трескаво с перата, а небето зад двукрилите прозорци ставаше все по-черно. Единственият друг звук идваше от поскърцващите обувки на библиотекарката Мадам Пинс, което обикаляше застрашително по пътеките между масите и дишаше във вратовете на осмелилите се да докоснат безценните й книги.
            Хари трепереше, белегът още го болеше, струваше му се, че всеки момент ще го втресе. Седна срещу Рон и Хърмаяни и се видя в прозореца отсреща: беше много блед и белегът му като че личеше повече от обикновено.
            — Как мина? — прошепна Хърмаяни, а после добави угрижено: — Добре ли си, Хари?
            — Да… добре… не знам — отвърна припряно той и се свъси, отново прорязан от болката в белега. — Вижте… току-що осъзнах нещо…
            И им разказа какво е видял и проумял преди малко.
            — Значи… значи твърдиш — каза тихо Рон точно когато Мадам Пинс мина с леко поскърцване покрай тях, — че оръжието, онова, което Ти-знаеш-кой търси, е в Министерството на магията?
            — Би трябвало да е в отдел „Мистерии“ — уточни също тихо Хари. — Видях тази врата, докато баща ти ме водеше към съдебната зала за заседанието, и тя със сигурност е същата, която той охраняваше, когато го ухапа змията.
            Хърмаяни въздъхна тежко.
            — Точно така — рече тя едва чуто.
            — Точно така какво? — попита нетърпеливо Рон.
            — Помисли само… Стърджис Подмор се е опитвал да мине през някаква врата в Министерството на магията… би трябвало да е същата, не ми се вярва да е съвпадение!
            — От къде на къде Стърджис ще се опитва да проникне с взлом, нали е на наша страна? — напомни Рон.
            — Е, не знам — призна си момичето. — Невероятно е, но…
            — Какво толкова има в този отдел „Мистерии“? — попита Хари Рон. — Баща ти споменавал ли е?
            — Знам, че наричат хората, които работят там, „непродумващи“ — свъси се Рон. — Никой всъщност не знае с какво се занимават… Странно място да държиш оръжие.
            — Изобщо не е странно, всичко е съвсем логично — възрази Хърмаяни. — Предполагам, че министерството разработва нещо, което е строго поверително… Сигурен ли си, Хари, че си добре?
            Той току-що бе притиснал с все сила длани до челото си, сякаш го гладеше с ютия.
            — Да… добре съм — отвърна и свали ръцете си, които трепереха. — Само се чувствам малко… Никак не ми е приятна тая оклумантика.
            — Всеки ще трепери, ако постоянно му нападат съзнанието — отбеляза състрадателно Хърмаяни. — Виж какво, хайде да отидем в общата стая, там ще ни е малко по-уютно.
            Ала общата стая беше претъпкана с народ и се тресеше от развълнувани писъци и смях, защото Фред и Джордж тъкмо показваха най-новия артикул от своята шегобийница.
            — Обезглавяващи шапки! — викна Джордж, а Фред размаха пред зяпналите ученици островърха шапка, окичена с бухлато розово перо. — Два галеона едната… а сега вижте Фред!
            Той си я нахлупи, грейнал, на главата. За миг просто изглеждаше доста смешно, после изчезнаха и шапката, и главата му.
            Няколко момичета се разпищяха, останалите обаче се запревиваха от смях.
            — Хайде сега! — извика Джордж, а ръката на Фред затърси опипом сякаш празното пространство над рамото му, сетне главата му отново се появи и той свали с широко движение розовоперестата шапка.
            — Как ли го правят? — попита Хърмаяни, която бе зарязала домашното и наблюдаваше близнаците. — Очевидно е някаква разновидност на заклинанието за невидимост, но са се сетили да разширят обхвата й и извън омагьосания предмет… Според мен обаче действието на заклинанието е съвсем краткотрайно.
            Хари не отговори, беше му зле.
            — Ще се наложи да оставя това за утре — промърмори той и бутна обратно в чантата книгите, които тъкмо беше извадил оттам.
            — Запиши си в календара за домашните! — подкани насърчително Хърмаяни. — Така няма да забравиш.
            Хари се спогледа с Рон, след което бръкна в чантата, извади бележника и го отвори предпазливо.
            — Който често изостава, вечно втори си остава! — схока го дневникът, докато Хари си вписваше в него домашното, дадено от Ъмбридж.
            Хърмаяни направо засия.
            — Мисля да си лягам — оповести Хари и пак напъха в чантата календара за домашните, като си напомни при първа възможност да го хвърли в огъня.
            Тръгна през общата стая, заобикаляйки Джордж, който се опитваше да си сложи Обезглавяващата шапка, и излезе на хладното спокойно стълбище за спалните на момчетата. Пак се чувстваше зле, както вечерта, когато бе получил видението със змията, но се надяваше, че ще му мине, като полежи.
            Отвори вратата на спалнята и точно когато пристъпи вътре, го прободе свирепа болка, сякаш някой е забил нож отгоре в главата му. Не знаеше къде се намира, дали стои прав или лежи, не си знаеше дори името.
            В ушите му кънтеше налудничав смях… от много отдавна не се беше чувствал така щастлив… ликуваше победоносно, преливаше от възторг… беше се случило нещо прекрасно, наистина прекрасно…
            — Хари! ХАРИ!
            Някой го беше ударил по лицето. Безумният смях бе прекъснат от вик на болка. Щастието изтече капка по капка от него, ала смехът продължи да кънти…
            Отвори очи и в същия миг си даде сметка, че необузданият смях излиза от собствената му уста. Още щом го проумя, и смехът утихна — Хари лежеше запъхтян на пода и гледаше втренчено тавана, а болката в челото туптеше непоносимо. Над него се бе надвесил Рон, изглеждаше много разтревожен.
            — Какво става? — попита той.
            — Не знам… — простена Хари и седна. — Той е наистина щастлив… много щастлив…
            — Ти-знаеш-кой ли?
            — Случило се е нещо хубаво — смотолеви Хари. Тресеше се както онзи път, когато бе видял змията да напада господин Уизли, гадеше му се. — Нещо, на което той се е надявал.
            Точно както и в съблекалнята на грифиндорския отбор, думите прозвучаха така, сякаш друг ги е изрекъл чрез устата на Хари, той обаче знаеше, че са истина. Задиша дълбоко, за да не повърне отново върху Рон. Поне този път Дийн и Шеймъс не бяха тук, за да го гледат.
            — Хърмаяни ме прати да проверя как си — прошепна Рон и помогна на приятеля си да се изправи. — Разправя, че сега съпротивителните ти сили били отслабени, понеже Снейп бил бъркал в съзнанието ти… но в края на краищата ще ти бъде от полза, нали?
            Погледна подозрително Хари и му помогна да стигне при леглото. Хари кимна, без да е убеден, и се свлече върху възглавниците — тази вечер бе падал толкова пъти на пода, че го болеше цялото тяло, пронизваше го и белегът. Неволно си помисли, че този пръв сблъсък с оклумантиката е подкопал съпротивата на ума му, вместо да я засили, и много обезпокоен, се запита какво ли се е случило, та Лорд Волдемор е щастлив, както никога през последните четиринадесет години.

            Глава двадесет и пета: Хваната натясно
            Въпросът на Хари получи отговор още на другата сутрин. Когато вестникът на Хърмаяни пристигна, тя го приглади, втренчи се в него и нададе писък, който накара всички наоколо да я зяпнат.
            — Какво има? — попитаха едновременно Хари и Рон.
            Вместо отговор Хърмаяни разгъна „Пророчески вести“ пред тях на масата и посочи десетимата магьосници, чиито черно-бели фотографии запълваха цялата първа страница — бяха деветима мъже и една жена. Някои от тях се подсмихваха мълком, други почукваха с пръст по рамките на снимките и гледаха нагло. Под всяка от фотографиите бяха написани името на магьосника и злодеянието, заради което е бил изпратен в Азкабан.
            „Антонин Долохов — гласеше надписът под снимката на мъж с продълговато, бледо изкривено лице, който наблюдаваше присмехулно Хари, — осъден за жестокото убийство на Гидиън и Фейбиън Прюет.“
            „Августус Рукууд — пишеше под сипаничав магьосник с мазна коса, облегнал се отегчено в единия край на снимката, — осъден за това, че е изнесъл от Министерството на магията тайни, които е предал на Онзи-който-не-бива-да-се-назовава.“
            Ала погледът на Хари беше привлечен от фотографията на жената. Беше я забелязал още щом бе зърнал страницата. Беше с дълга черна коса, която на снимката изглеждаше сплъстена и чорлава, макар че момчето я беше виждало пригладена, гъста и лъскава. Жената го изгледа изпод подпухналите си клепачи, върху тънката й уста играеше презрителна нахална усмивка. Както при Сириус, и нейното лице носеше следи от минала красота, но нещо — най-вероятно Азкабан — я беше съсипало.
            „Белатрикс Лестранж, осъдена за това, че е изтезавала Франк и Алис Лонгботъм и им е нанесла трайни увреждания.“
            Хърмаяни побутна Хари и посочи заглавието над снимките: той се беше загледал в Белатрикс и още не го беше прочел.

            МАСОВО БЯГСТВО ОТ АЗКАБАН
            МИНИСТЕРСТВОТО СЕ ОПАСЯВА, ЧЕ ОКОЛО БЛЕК СЕ СЪБИРАТ НЯКОГАШНИТЕ СМЪРТОЖАДНИ

            — Блек ли? — подвикна Хари. — Ама, нали?…
            — Шшшт! — прошепна настойчиво Хърмаяни. — Недей толкова високо… само чети!

            Късно снощи от Министерството на магията съобщиха, че е имало масово бягство от Азкабан.
            Министърът на магията Корнелиус Фъдж се срещна с репортери в своя кабинет и потвърди, че вчера привечер са избягали десетима строго охранявани затворници и той вече е уведомил министър-председателя на мъгълите колко опасни са въпросните лица.
            „За огромно съжаление сме изпаднали в същото положение, както преди две години и половина, когато избяга убиецът Сириус Блек — заяви Фъдж. — Смятаме, че има връзка между двете бягства. Подобно дръзко деяние навежда на подозрението, че може да е оказана помощ отвън, още повече, че Блек е първият човек, избягал някога от Азкабан, и като такъв има прекрасната възможност да помогне и на други да последват примера му. Смятаме, че бегълците, сред които е и братовчедката на Блек Белатрикс Лестранж, са се обединили около Блек и той е техен главатар. Ние обаче правим всичко по силите си, за да издирим престъпниците, и призоваваме магьосниците към бдителност и предпазливост. В никакъв случай не бива да се общува с посочените лица.“

            — Разбра ли сега, Хари? — попита Рон, изпълнен с изумление и ужас. — Ето защо снощи той е бил толкова щастлив.
            — Не мога да повярвам — изръмжа Хари. — Фъдж стоварва вината за бягството върху Сириус?
            — Какво друго му остава? — отбеляза горчиво Хърмаяни. — Не върви да каже: „Е, хора, извинявайте, Дъмбълдор ме предупреди, че това може да се случи и че надзирателите в Азкабан са се присъединили към Лорд Волдемор“… стига си мрънкал, Рон… „сега на свобода са излезли и най-заклетите поддръжници на Волдемор.“ Половин година не се умори да повтаря, че вие с Дъмбълдор сте лъжци.
            Хърмаяни разлисти с рязко движение вестника и зачете дописката вътре, а Хари огледа Голямата зала. Не проумяваше защо съучениците му не изглеждат уплашени или поне не обсъждат ужасната вест от първата страница, но всъщност малцина четяха като Хърмаяни вестника всеки ден. Ето сега всички си говореха за домашни, за куидич и кой знае за какви още глупости, докато извън тези стени още десетима смъртожадни се бяха влели в редиците на Волдемор.
            Хари вдигна очи към преподавателската маса. Там всичко беше съвсем различно: Дъмбълдор и професор Макгонъгол бяха погълнати от разговор, и двамата изглеждаха изключително угрижени. Професор Спраут беше подпряла „Пророчески вести“ на шишето с кетчупа и четеше първата страница толкова вглъбено, че не забелязваше как от застиналата във въздуха лъжичка в скута й капе жълтък. Междувременно в другия край на масата професор Ъмбридж нагъваше овесена каша. Както никога, изпъкналите й жабешки очи не оглеждаха Голямата зала от единия до другия край в търсене на провинили се ученици. Хранеше се свъсена и от време на време мяташе злобни погледи към мястото, където Дъмбълдор разговаряше толкова оживено с Макгонъгол.
            — О, не! — възкликна от изненада Хърмаяни, без да откъсва очи от вестника.
            — Сега какво? — побърза да каже Хари, който седеше като на тръни.
            — Ужасно е… — пророни покъртена Хърмаяни.
            Сгъна вестника на десета страница и го връчи на Хари и Рон.

            ТРАГИЧНА КОНЧИНА НА СЛУЖИТЕЛ ОТ МИНИСТЕРСТВОТО НА МАГИЯТА

            В болница „Свети Мънго“ обещават да проведат пълно разследване, след като снощи четирийсет и девет годишният Бродерик Боуд, служител от Министерството на магията, беше намерен в леглото си удушен от саксийно растение. Лечителите, повикани по спешност, не успели да върнат към живот господин Боуд, който няколко седмици преди кончината си пострада при трудова злополука.
            Лечителката Мириам Страут, която по време на злополуката е била дежурна по отделение, е временно отстранена от работа и е излязла в платен отпуск. Вчера тя не бе открита за коментар, но магьосникът говорител на болницата заяви: „Всички в «Свети Мънго» изказваме искрените си съболезнования за смъртта на господин Боуд, чието здраве преди злополуката бележеше стабилно подобрение. Имаме строги изисквания за украсата, разрешена в болничните стаи, но поради прекалена заетост около коледните празници лечителката Страут явно не е обърнала достатъчно внимание на опасностите, каквито е криело растението върху нощното шкафче на господин Боуд. Говорът и двигателните умения на пациента са се подобрявали и лечителката Страут го е насърчавала сам да се грижи за растението, без да отчита, че това е не някакво безобидно обичниче, а издънка на дяволска примка: когато възстановяващият се господин Боуд я е докоснал, тя тутакси го е удушила.“
            „Ние в «Свети Мънго» все още нямаме обяснение за това как растението се е озовало в болничната стая и призоваваме всички магьосници, които разполагат с някакви сведения, да се обърнат към нас.“

            — Боуд… — повтори Рон. — Боуд. Звучи ми познато…
            — Видяхме го… — каза тихо Хърмаяни. — В „Свети Мънго“, не помниш ли? Беше на леглото точно срещу Локхарт, лежеше и не мърдаше, втренчен в тавана. Видяхме и как пристига дяволската примка. Тя… лечителката… каза, че било коледен подарък.
            Хари погледна пак статията. На гърлото му като жлъч заседна ужас.
            — Как така не сме разпознали дяволската примка? Виждали сме я и преди… могли сме да го предотвратим.
            — Кой ти очаква в болницата да се появи дяволска примка, прикрита като саксийно растение? — възрази остро Рон. — Нямаме вина, виновен е, който я е изпратил! Ама че загубени хора, толкова ли не са проверили какво купуват?
            — О, стига, Рон! — възкликна с треперещ глас Хърмаяни. — Кой ще сложи дяволска примка в саксия, без да осъзнава, че тя ще се опита да удуши всеки, който я докосне? Това… това си е чисто убийство… и то коварно… ако растението е било пратено анонимно, как ще открият чие дело е?
            Хари не мислеше за дяволската примка. Беше си спомнил как в деня на заседанието в министерството, когато слизаха с асансьора до деветия етаж, на атриума се е качил блед като болник мъж.
            — Срещал съм и друг път Боуд — замислено каза той. — Видяхме го заедно с баща ти в министерството.
            Рон го зяпна.
            — Чувал съм как татко говори у нас за него! Беше от непродумващите… работеше в отдел „Мистерии“!
            Известно време се гледаха, после Хърмаяни пак притегли към себе си вестника, затвори го, взря се за миг в снимките на десетимата избягали смъртожадни отпред и скочи на крака.
            — Къде отиваш? — сепна се Рон.
            — Да пусна едно писмо — обясни момичето и метна чантата на рамо. — Всъщност… не знам дали… но си заслужава поне да опитам… а аз съм единствената, която може да го стори.
            — Мразя да прави така — изсумтя Рон, когато двамата с Хари също станаха от масата и без да бързат, тръгнаха да излизат от Голямата зала. — Нищо няма да й стане, ако поне веднъж ни каже какво е намислила. Ще загуби най-много десет секунди… Ей, Хагрид!
            Той стоеше при вратата във Входната зала и изчакваше да отмине групичка ученици от „Рейвънклоу“. Пак беше насинен, както в деня, когато се бе завърнал от посещението си при великаните, но в горния край на носа му се червенееше и прясна рана.
            — Хей, вие двамата! — извика Хагрид и се опита да се усмихне, но върху лицето му се появи само измъчена гримаса.
            — Добре ли си, Хагрид? — попита Хари и тръгна след него, когато той закуцука тромаво след учениците от „Рейвънклоу“.
            — Бива, бива — отвърна Хагрид с някакво бледо подобие на безгрижие, после махна с ръка и стреснатата професор Вектор, която тъкмо минаваше, отърва на косъм мозъчното сътресение. — Ама съм много зает, нали знаете, все си има работа, де… да подготвя уроците… а и на два-три саламандъра са им загнили люспите… Пък и дето съм на изпитателен срок — промърмори той.
            — На изпитателен срок ли? — повтори Рон много високо и доста от минаващите ученици се извърнаха любопитно. — Извинявай… в смисъл… наистина ли си на изпитателен срок? — прошепна той.
            — Аха — потвърди Хагрид. — Да ви призная, си го очаквах. Вие може и да не сте усетили, ама оназ инспекция хич не мина по вода… — въздъхна той тежко. — Я да вървя да поръся опашките на саламандрите със стрита люта чушка, че ще ’земат да им окапят. Хайде, Хари… Рон…
            И се отправи към входната врата, за да се спусне с тежка стъпка по каменното стълбище и да излезе във влажния парк. Хари го изпрати с поглед, като се питаше колко ли още лоши новини ще понесе.

            През следващите няколко дни цялото училище разбра, че Хагрид е на изпитателен срок, и Хари бе възмутен — почти никой не го взимаше присърце, а, напротив, някои, и най-вече Драко Малфой, дори се радваха. Колкото до никому неизвестния чиновник от отдел „Мистерии“, издъхнал при загадъчни обстоятелства в „Свети Мънго“, Хари, Рон и Хърмаяни май бяха единствените, които знаеха и се интересуваха. Сега по коридорите се говореше само за едно: за десетимата избягали смъртожадни, слухът за тях най-сетне бе плъзнал из училището, благодарение на онези, които четяха вестници. Мълвеше се, че някои от осъдените престъпници били забелязани в Хогсмийд, че уж се укривали в Къщата на крясъците и точно както Сириус Блек бил направил веднъж, щели да проникнат в „Хогуортс“.
            Който произлизаше от магьосническо семейство, бе чувал още от детството си имената на тези смъртожадни, изричани почти със същия страх, както името на Волдемор, а злодеянията, извършени от тях по време на неговия терор, бяха станали пословични. Сред учениците в „Хогуортс“ имаше роднини на жертвите и както си вървяха по коридорите, те неволно се оказваха обвити в злокобна отразена слава: в часа по билкология Сюзан Боунс, чийто чичо, леля и братовчеди бяха избити от един от десетимата, сподели съкрушена, че чак сега е разбрала какво му е на Хари.
            — Чудя ти се как издържаш, ужасно е — заяви тя без заобикалки и сложи прекалено много змейска тор върху подноса с кълнове на крехкостеблени пискливци, при което те се спаружиха и се разпищяха от недоволство.
            Напоследък отново одумваха и сочеха Хари по коридорите, на него обаче му се стори, че забелязва лека промяна в тона на шушукащите. Сега в гласовете им се долавяше по-скоро любопитство, отколкото враждебност, и той бе сигурен, че един-два пъти е дочул откъслечни разговори, от които се подразбираше, че учениците не са убедени във версията на „Пророчески вести“ как и защо десетимата смъртожадни са успели да се измъкнат от крепостта Азкабан. В объркването и уплахата си съмняващите се явно вече приемаха единственото обяснение, с което разполагаха: онова, което Хари и Дъмбълдор отстояваха още от предната година.
            Беше се променило не само настроението на учениците. Беше нещо обичайно да се натъкнеш на двама-трима учители, които си шепнеха притеснени по коридорите и прекъсваха разговора веднага щом се приближат ученици.
            — Очевидно вече не могат да говорят свободно в учителската стая — отбеляза тихо Хърмаяни, когато тримата с Хари и Рон подминаха веднъж пред класната стая по вълшебство професор Макгонъгол, Флитуик и Спраут, които бяха долепили глави. — Не и откакто там е и Ъмбридж.
            — Как мислите, дали знаят нещо ново? — попита Рон и погледна през рамо тримата учители.
            — И да знаят, ние няма да разберем — отвърна ядосан Хари. — Особено след Указ… до кой номер стигнахме?
            Сутринта, след като се разчу за бягството от Азкабан, по дъските за обяви в домовете се появи ново съобщение:

            ЗАПОВЕД НА ВЕЛИКИЯ ИНКВИЗИТОР НА „ХОГУОРТС“

            На учителите се забранява да предоставят на учениците сведения, несвързани с предметите, за които им се плаща да преподават.
            Гореизложеното е в съответствие с Образователен указ номер двадесет и шест.

            Подпис:
            Долорес Джейн Ъмбридж, велика инквизиторка

            Учениците си правеха какви ли не шеги с последния указ. Лий Джордан заяви на Ъмбридж, че според новото правило на нея не й е разрешено да прави забележки на Фред и Джордж, задето играят на последния чин на избухващи карти.
            — Избухващите карти, госпожо, нямат нищо общо със защитата срещу Черните изкуства. Това не са сведения, свързани с Вашия предмет!
            Следващия път, когато Хари срещна Лий, ръката му кървеше обилно. Препоръча му настойка от мустачки на ракоядна видра.
            Беше смятал, че покрай бягството от Азкабан Ъмбридж ще се поукроти и ще се стресне от бедствието, разиграло се направо под носа на безценния й Фъдж. Нищо подобно: то само разпали още повече яростното й желание да подчини напълно на властта си всичко в „Хогуортс“. Очевидно бе решила поне да уволни някого в скоро време и не се знаеше кой ще си замине пръв, дали професор Трелони, или Хагрид.
            Сега всеки час по пророкуване и по грижа за магически създания преминаваше в присъствието на Ъмбридж и на тефтера й. Тя се разполагаше край огъня в изпълнената с благовония стая в кулата, прекъсваше все по-истеричния брътвеж на професор Трелони с трудни въпроси, например за орнитомантиката и хептомологията, искаше от нея да предсказва отговорите на учениците още преди те да са ги дали, и да покаже уменията си ту с кристалното кълбо, ту в гадаенето по чаени листенца, ту в разчитането на руни. Хари смяташе, че в скоро време професор Трелони сигурно ще рухне от напрежението. Когато на няколко пъти я срещаше по коридорите — което само по себе си бе твърде необичайно, тъй като тя рядко напускаше стаята си в кулата, — Трелони си мърмореше яростно нещо под нос, кършеше ръце и хвърляше ужасени погледи през рамо, а от нея вонеше на шери за готвене*. Ако не се тревожеше толкова за Хагрид, сигурно щеше да му домъчнее за Трелони, но щом един от двамата щеше неминуемо да си иде, то Хари изобщо не се колебаеше в избора си кой да остане.
            [* Шери за готвене — слабоалкохолно шери, в което има сол и което се използва само в кулинарията. — Бел.прев.]
            За съжаление не забелязваше Хагрид да се представя по-добре от Трелони. При все, че се беше вслушал в съвета на Хърмаяни и от Коледа насам най-страшното, което им беше показвал, беше круп — създание, изглеждащо досущ като териер от породата на Джак Ръсел*, с тази разлика, че опашката му е раздвоена, — май и неговите нерви не издържаха. В часовете беше необичайно разстроен и притеснен, направо си губеше нишката на мисълта, отговаряше погрешно на въпросите и през цялото време попоглеждаше тревожно към Ъмбридж. Освен това както никога беше твърде сдържан с Хари, Рон и Хърмаяни и изрично им бе забранил да го посещават по мръкнало.
            [* Порода кучета, създадена през XIX в. от свещеника Джак Ръсел. — Бел.прев.]
            — Спипа ли ви оная, ’сички ще има да теглим — беше им заявил право в очите и понеже не искаха да го излагат на допълнителни опасности, те се въздържаха да ходят вечер в колибата му.
            Хари имаше чувството, че Ъмбридж малко по малко му отнема всичко, заради което си струваше да живее в „Хогуортс“: посещенията в къщурката на Хагрид, писмата от Сириус, неговата „Светкавица“ и куидича. Той й отмъщаваше по единствения възможен начин: като удвояваше усилията си във ВОДА.
            С радост установи, че новината за още десетима смъртожадни, които се разхождат на свобода, е подтикнала всички, дори Закарайъс Смит, да работят по-усърдно от всякога, но напредъкът бе най-очевиден при Невил. Вестта за бягството на изтезателката на родителите му, предизвика странна, дори малко плашеща промяна у него. Той нито веднъж не отвори дума за срещата в затвореното отделение в „Свети Мънго“ и следвайки примера му, Хари, Рон и Хърмаяни също не я споменаваха. Невил не говореше и за бягството на Белатрикс и нейните съучастници, измъчвали майка му и баща му. Сега на сбирките на ВОДА той всъщност мълчеше почти през цялото време, затова пък усвояваше неуморно всички нови заклинания и противодействащи магии, които Хари им показваше: сбърчваше съсредоточено кръглото си лице, очевидно нехаеше за нараняванията и злополуките и се трудеше повече от всеки друг в помещението. Бележеше такъв бърз напредък, че останалите чак се дразнеха, а когато Хари им показа защитното заклинание — начин да отклоняваш по-безобидни магии и да ги насочваш обратно към нападателя, — само Хърмаяни го усвои преди Невил.
            Хари много би се радвал да напредва в оклумантиката така, както Невил на сбирките на ВОДА. Изобщо не се представяше блестящо на уроците при Снейп, които и без това бяха започнали зле. Обратното, имаше чувството, че от урок на урок става все по-слаб.
            Преди да се заеме с изучаването на оклумантиката, болката в белега го пронизваше само от време на време, обикновено нощем или при някой от странните проблясъци за мислите и настроението на Волдемор. Напоследък обаче белегът почти не спираше да го боли и Хари често получаваше пристъпи на раздразнителност или развеселеност, които не бяха свързани със случващото се наоколо и винаги бяха съпътствани с особено остри бодежи в белега. Той имаше ужасното чувство, че постепенно се превръща в нещо като антена, настроена да улавя и най-дребните колебания в настроението на Волдемор, и беше сигурен, че тази изострена чувствителност се е породила именно по време на първия урок по оклумантика при Снейп. И не само това — напоследък Хари сънуваше почти всяка нощ, че върви по коридора към входа на отдел „Мистерии“, — сънища, в края на които задължително заставаше с копнеж пред черната врата.
            — Може би е нещо като болест — отсъди Хърмаяни и погледна угрижено Хари, когато той сподели с нея и с Рон. — Като треска. Непременно трябва да се влоши, преди да започне подобрението.
            — Влошава се заради уроците при Снейп — отсече Хари. — Дотегна ми белегът да ме боли, втръсна ми всяка нощ да се разхождам по тоя коридор. — Той потърка разгневен челото си. — Иска ми се тази врата най-после да се отвори, омръзна ми да стоя и да я гледам…
            — Никак не е смешно — подвикна рязко Хърмаяни. — Дъмбълдор не иска да сънуваш тези сънища с коридора, иначе нямаше да настоява Снейп да те учи на оклумантика. Ще се наложи просто да се стараеш повече на уроците.
            — Старая се! — настръхна Хари. — Опитай някой път… Снейп ти прониква в съзнанието… хич няма да ти е до смях.
            — Може би… — подхвана бавно Рон.
            — Може би какво? — изпревари го дръпнато Хърмаяни.
            — Може би Хари не е виновен, че не може да затвори съзнанието си — заяви свъсен Рон.
            — Какво искаш да кажеш? — рече Хърмаяни.
            — Може би Снейп изобщо не се опитва да му помогне…
            Хари и Хърмаяни го зяпнаха. Той многозначително премести мрачен поглед от единия към другия.
            — Може би — поде отново Рон, този път още по-тихо, — Снейп всъщност се опитва да отвори малко повече ума на Хари… но за да му е по-лесно на Вие-знаете…
            — Млъквай, Рон — скастри го ядосана Хърмаяни. — Колко пъти досега си подозирал Снейп и кога си се оказвал прав? Дъмбълдор му вярва, той е член на Ордена, това би трябвало да е достатъчно.
            — Навремето е бил смъртожаден — напомни вироглаво Рон. — И досега не сме видели доказателства, че наистина е преминал в другия лагер.
            — Дъмбълдор му вярва — повтори Хърмаяни. — А ако не вярваме на Дъмбълдор, не можем да вярваме на никого.

            При толкова много тревоги и работа — стряскащите количества домашни, заради които петокурсниците често оставаха да учат и след полунощ, тайните сбирки на ВОДА и допълнителните уроци при Снейп, — януари се изниза тревожно бързо. Още преди Хари да се е усетил, дойде февруари и донесе по-влажно и по-топло време, както и мисълта за второто посещение в Хогсмийд през тази учебна година. Откакто с Чо бяха решили да отидат заедно в селото, Хари почти не бе намирал време да поговори с нея, а ето че изведнъж му предстоеше да прекара Свети Валентин изцяло в нейната компания.
            Сутринта на четиринадесети февруари се облече особено старателно. Двамата с Рон отидоха на закуска точно когато пристигнаха пощенските сови. Хедуиг я нямаше — Хари не я и очакваше, — затова пък, докато сядаха, Хърмаяни издърпа писмо от човката на непознат рибояден бухал.
            — Крайно време беше! Ако не се беше получило и днес… — рече тя, после отвори нетърпеливо плика и извади отвътре парченце пергамент.
            Очите й запрепускаха от ляво на дясно: докато тя четеше, по лицето й се мярна мрачно задоволство.
            — Слушай, Хари — поде Хърмаяни и го погледна, — наистина е важно. Как мислиш, ще успееш ли към дванадесет часа да дойдеш в „Трите метли“?
            — Ами… не знам — поколеба се той. — Чо може би очаква да прекарам целия ден с нея. Не сме се уговорили какво ще правим.
            — Ако трябва, доведи и нея — настоя момичето. — Но ще дойдеш, нали?
            — Ами… добре, обаче защо?
            — Сега нямам време да ти обяснявам, трябва да отговоря бързо.
            Стиснала в едната ръка писмото, а в другата — препечена филийка, тя изхвърча от Голямата зала.
            — Идваш ли? — обърна се Хари към Рон, той обаче поклати свъсен глава.
            — Изобщо няма да ходя в Хогсмийд, Анджелина настоя да тренираме цял ден. Сякаш това ще помогне, по-слаб отбор от нашия не съм виждал. Само да знаеш как играят Слоупър и Кърк, пълна скръб са, още по-зле и от мен. — От гърдите му се откърти тежка въздишка. — Чудя й се на Анджелина защо не ме пуска да се махна от отбора!
            — Защото, ако си във форма, си добър — отговори с раздразнение Хари.
            Беше му изключително трудно да съчувства на Рон в неговите терзания. Би дал едва ли не всичко, само и само да играе в предстоящата среща с хафълпафци. Рон явно бе забелязал тона му, защото, докато закусваха, не отвори повече дума за куидича, а малко след това се сбогуваха доста хладно. Рон пое към куидичното игрище, а Хари се опита да си поприглади косата, като се оглеждаше в обратната страна на чаената лъжичка, и после се отправи към Входната зала, за да се срещне с Чо. Беше притеснен до смърт и недоумяваше за какво изобщо ще си говорят.
            Тя го чакаше малко встрани от дъбовата входна врата, изглеждаше много красива с вързаната на дълга опашка коса. Докато вървеше към нея, Хари изведнъж реши, че ходилата му са прекалено големи за тялото, и изпита ужасното чувство, че ръцете му се поклащат много глупаво отстрани.
            — Здравей — поздрави леко задъхана Чо.
            — Здрасти — отвърна Хари.
            Миг-два се гледаха, после той каза:
            — Е… ъъъ… ще тръгваме ли?
            — О… да…
            Наредиха се на опашката пред Филч, от време на време погледите им се срещаха и те се усмихваха плахо, без обаче да си казват нищо. На Хари му олекна, когато излязоха на чист въздух. Установи, че е по-лесно да вървят мълком, отколкото просто да стоят и да се гледат неловко. Денят беше свеж и ветровит, а докато минаваха покрай стадиона, Хари зърна за миг Рон и Джини, които се стрелкаха над трибуните, и му докривя ужасно, че не е с тях там горе.
            — Липсва ти много, нали? — рече Чо.
            Той се извърна и видя, че момичето го гледа.
            — Да — въздъхна. — Липсва ми.
            — Помниш ли как в трети курс играхме за пръв път един срещу друг? — попита го Чо.
            — Помня — ухили се Хари. — Непрекъснато ми препречваше пътя.
            — А Ууд ти каза да не се правиш на джентълмен и ако трябва, да ме събориш от метлата — усмихна се Чо, отдала се на спомените. — Доколкото разбрах, са го взели в „Прайд ъф Портрий“*.
            [* „Прайд ъф Портрий“, „Гордостта на Портрий“ (англ.). — Бел.прев.]
            — Не, в „Пъдълмиър Юнайтед“, видях го миналата година на световното по куидич.
            — О, и аз те видях там, помниш ли? Случихме се в един лагер. Беше много хубаво, нали?
            Обсъждаха темата за Световното първенство по куидич през цялото време, докато вървяха по алеята към портата. Хари не можеше да повярва с каква лекота разговаря с Чо — все едно си приказваше с Рон или Хърмаяни — и тъкмо се почувства уверен и се развесели, когато ги настигна цяла тумба слидеринки начело с Панси Паркинсън.
            — Потър и Чан! — изписка тя под съпровода на злобен кикот. — Пфу, а аз си мислех, Чан, че имаш вкус… Дигъри поне беше красавец!
            Момичетата забързаха нататък, като си бъбреха, пищяха и нарочно се извръщаха да погледнат Хари и Чо, оставяйки подире си тягостно мълчание. Хари не се сещаше какво още да каже за куидича, а Чо се беше вторачила поруменяла в краката си.
            — И така… къде искаш да отидем? — попита Хари, щом навлязоха в Хогсмийд.
            Главната улица гъмжеше от ученици, които вървяха безцелно напред-назад, зяпаха витрините и си говореха по тротоарите.
            — О… все едно — сви рамене Чо. — Хм… дали да не поразгледаме магазините?
            Тръгнаха бавно към „Дервиш и Банджис“. На витрината бе лепната голяма обява и неколцина жители на селото я гледаха. Отдръпнаха се, когато към тях се приближиха Хари и Чо, и той отново се озова пред снимките на десетимата избягали смъртожадни. Най-отгоре пишеше „Заповед на Министерството на магията“ и после се съобщаваше, че е определена награда от хиляда галеона за всеки магьосник, предоставил сведения, които да доведат до залавянето на престъпниците от снимките.
            — Странно, нали? — каза тихо Чо и се взря във фотографиите на смъртожадните. — Помниш ли, когато избяга Сириус Блек, из цял Хогсмийд бяха плъзнали диментори, които го издирваха. Сега на свобода са цели десетима смъртожадни, а диментори няма…
            — Да — съгласи се Хари и след като откъсна очи от лицето на Белатрикс Лестранж, погледна главната улица първо в едната, сетне и в другата посока. — Да, странно си е.
            Не че съжаляваше, задето наоколо няма диментори, но като се замислеше, отсъствието им наистина бе твърде показателно. Те не само бяха оставили смъртожадните да избягат, а и не си даваха труда да ги търсят… Министерството като че ли вече нямаше власт над тях.
            Десетимата избягали смъртожадни ги гледаха от всяка витрина, която двамата с Чо подминаваха. При „Скривъншафт“ заваля и Хари усети по лицето и тила си студени тежки капки.
            — Хм… пие ли ти се кафе? — попита плахо Чо, когато дъждът се усили.
            — Да, разбира се — рече Хари и се огледа. — Къде?
            — О, ей там има много хубава сладкарничка, никога ли не си ходил в „Мадам Пудифут“? — предложи тя оживено и го поведе по една от пресечките към сладкарница, която Хари никога не бе забелязвал.
            Тясно и задушно, заведението беше препълнено и всичко в него бе украсено с всевъзможни панделки и джуфки. На Хари му стана неприятно, защото му напомни за кабинета на Ъмбридж.
            — Страхотно е, нали? — попита щастлива Чо.
            — Ами… да — излъга Хари.
            — Виж, съдържателката е украсила за Свети Валентин! — възкликна момичето и засочи златните херувимчета, които бяха увиснали над всяка от малките кръгли маси и от време на време хвърляха върху посетителите розови конфети.
            — Аааах…
            Настаниха се до запотения прозорец, на последната свободна маса. Роджър Дейвис, капитан на отбора по куидич на „Рейвънклоу“, седеше само на около крачка и половина заедно с красиво русо момиче. Държаха се за ръце. Притеснен от тази гледка, Хари се огледа и видя, че сладкарничката е пълна само с влюбени двойки, които до последната се държат за ръце. Дали Чо не очакваше и той да хване ръката й?
            — Какво да бъде за вас, сладурчета? — попита Мадам Пудифут, много едра жена с лъскав черен кок, която едвам се промуши между тяхната маса и масата на Роджър Дейвис.
            — Две кафета, ако обичате — поръча Чо.
            Докато им ги донесат, Роджър Дейвис и приятелката му започнаха да се целуват над захарницата. На Хари му причерня: Дейвис даваше пример, който Чо вероятно очакваше скоро да последва и той. Усети как лицето му пламва и се опита да погледне през прозореца, той обаче бе целият замъглен и улицата отвън не се виждаше. За да отложи мига, когато щеше да му се наложи да погледне Чо, Хари се вторачи в тавана, сякаш разглежда как е боядисан, а пърхащият над тяхната маса херувим го уцели с шепа конфети по лицето.
            След още няколко мъчителни минути Чо спомена Ъмбридж. Хари подхвана с облекчение темата и те прекараха няколко щастливи мига, в които се подиграваха на преподавателката, ала на сбирките на ВОДА бяха разчепквали надълго и нашироко въпроса и той се изчерпа доста бързо. Отново се възцари мълчание. Хари чуваше съвсем ясно мляскането на съседната маса и затърси трескаво какво още да каже.
            — Ъъъ… знаеш ли какво… искаш ли да дойдеш с мен по обед в „Трите метли“? Имам среща с Хърмаяни там.
            Чо вдигна вежди.
            — Имаш среща с Хърмаяни Грейнджър ли? Днес?
            — Да. Тя ме помоли и трябва да отида. Искаш ли да дойдеш с мен? Хърмаяни каза, че нямала нищо против.
            — А… добре… много мило от нейна страна.
            Но от тона й изобщо не пролича, че го смята за много мило. Напротив, каза го студено и най-неочаквано стана някак неприветлива.
            Още няколко минути минаха в пълно мълчание, Хари си пиеше кафето с такава бързина, че скоро щеше да се наложи да си поръча друго. До тях Роджър Дейвис и приятелката му бяха като със залепени устни.
            Ръката на Чо лежеше на масата до чашата с кафе и Хари все повече се чувстваше длъжен да я хване. „Просто го направи — взе да си повтаря, а в гърдите му на мощна струя бликна паника, примесена с вълнение, — просто се пресегни и я стисни.“ Изумително… колко по-трудно му беше да се протегне само на една педя и да докосне ръката на Чо, отколкото да сграбчи носещия се във въздуха снич…
            Но точно премести ръка… и Чо свали своята от масата. Тя наблюдаваше доста заинтригувано как Роджър Дейвис целува приятелката си.
            — Знаеш ли, покани ме на среща — рече Чо едва чуто. — Преди около половин месец. Роджър… Но му отказах.
            Хари, който бе грабнал захарницата, за да оправдае някак рязкото движение през масата, не разбра защо Чо му го съобщава. Ако е искала да седи на съседната маса и Роджър Дейвис да я целува ненаситно, защо бе приела да дойде с Хари?
            Той не каза нищо. Тяхното херувимче им метна отгоре поредната шепа конфети и някои се приземиха в остатъка от студеното кафе, което Хари тъкмо се канеше да изпие.
            — Миналата година идвах тук със Седрик — каза Чо.
            Трябваше да минат секунда-две, докато Хари осъзнае думите й. Смрази се. Не можеше да повярва, че на Чо й се говори за Седрик точно сега, когато бяха заобиколени от целуващи се двойки и над главите им се рееше херувим.
            След малко тя каза още по-високо:
            — От сто години се каня да те питам… преди да загине, Седрик… той… с-спомена ли нещо за мен?
            Това бе последното на този свят, което Хари искаше да обсъжда, най-малкото с Чо.
            — Ами… не — отвърна тихо. — Той… той нямаше време да каже нищо. Хм… А през ваканцията… ти… често ли гледа куидич? От „Тътшил Торнадос“ си, нали?
            Думите му прозвучаха неестествено бодро и весело. За свой ужас видя, че очите на Чо са плувнали в сълзи, точно както след последната сбирка на ВОДА преди Коледа.
            — Виж какво — рече той отчаян, като се наведе, за да не ги подслушват, — хайде сега да не говорим за Седрик… хайде да говорим за друго.
            Но се оказа, че именно това не е трябвало да изрича.
            — А аз си м-мислех — проплака Чо и по масата закапаха сълзи, — мислех си, че точно т-ти ще… ще ме разбереш. Изпитвам потребност да г-говоря за това! Със сигурност и… и т-ти! Все пак е с-станало пред очите ти!
            Всичко се беше объркало кошмарно, приятелката на Роджър Дейвис дори се бе отлепила от него и зяпаше разплаканата Чо.
            — Ами… аз съм разговарял за това… — прошепна Хари, — с Рон и Хърмаяни, но…
            — Така з-значи, говориш с Хърмаяни Грейнджър! — изписка Чо с лице, блеснало от сълзите. Още няколко от целуващите се двойки се бяха пуснали и ги гледаха. — А с мен не искаш! Д-дали не е най-добре… д-да платим и ти да си отидеш на срещата с Хърмаяни Г-Грейнджър, очевидно нямаш търпение!
            Хари я зяпна направо изумен, а тя грабна салфетката с дантелка по края и си избърса с нея лъсналото лице.
            — Чо! — повика я нерешително Хари.
            Много му се искаше Роджър да сграбчи пак приятелката си и да започне да я целува, та тя да не се кокори срещу Чо.
            — Хайде, тръгвай си! — подкани Чо и продължи да плаче вече в салфетката. — Не разбирам защо изобщо ми определи среща, щом си се уговорил веднага след мен да се видиш с други момичета… С колко още ще се срещнеш след Хърмаяни?
            — Няма такова нещо — възрази Хари, който най-сетне беше разбрал с облекчение защо Чо му е толкова сърдита и се засмя, ала след миг осъзна, че отново е сбъркал.
            Чо скочи на крака. Цялата сладкарница беше притихнала, всички ги наблюдаваха.
            — Е, довиждане, Хари — заяви тя мелодраматично и с леко хълцукане се втурна към вратата.
            Отвори я рязко и забърза в проливния дъжд.
            — Чо! — извика след нея Хари, ала вратата вече се бе затворила с напевен звънтеж на камбанки.
            В сладкарницата се бе възцарило пълно мълчание. Всички очи бяха впити в Хари. Той метна един галеон на масата, изтръска от косата си розовите конфети и излезе след Чо навън.
            Валеше като из ведро, Чо не се виждаше никъде. Хари просто не разбираше какво е станало, само допреди половин час се разбираха така добре.
            — Жени! — промърмори той гневно и с ръце в джобовете заджапа по плувналата в дъжд улица. — И защо държеше толкова да говорим за Седрик? Защо все я влекат теми, от които се превръща в жив маркуч?
            Зави надясно, хукна, като разплискваше локвите, и след броени минути се озова пред „Трите метли“. Знаеше, че е подранил за срещата с Хърмаяни, но реши, че вътре все има някой, с когото да убие времето. Тръсна мократа си коса, която му беше влязла в очите, и се огледа. В ъгъла съзря Хагрид, сам и много свъсен.
            — Здравей, Хагрид! — поздрави момчето, след като се промуши между пълните маси и притегли един стол.
            Хагрид подскочи и го погледна отгоре така, сякаш едвам го е познал. Хари забеляза, че върху лицето му има две нови рани и няколко пресни синини.
            — А, ти ли си, Хари? — рече Хагрид. — Как си, добре ли?
            — Да, добре — излъга той, но си каза, че в сравнение с насинения и оклюмал Хагрид няма от какво толкова да се оплаква. — Ъъъ… А ти как си?
            — Аз ли? — повтори Хагрид. — О, да, много съм си добре, Хари, много.
            Взря се в дълбините на калаената халба с капаче и с размерите на голяма кофа и въздъхна тежко. Хари не знаеше какво да му каже. Известно време седяха в мълчание един до друг. После най-неочаквано Хагрид рече:
            — Печем се на един огън, а? Ние с теб, де.
            — Ъъъ… — измънка Хари.
            — Ами да… и друг път съм го казвал… отритнати от ’сички — кимна дълбокомислено Хагрид. — И двамата, сираци. Да… сираци. — Той отпи голяма глътка от халбата. — Друго си е да имаш хубаво семейство — допълни. — Тате беше хубав човек. Майка ти и татко ти също. Да бяха живи, животът щеше да е различен, а?
            — Да… сигурно — отвърна предпазливо Хари.
            Хагрид изглежда бе изпаднал в твърде странно настроение.
            — Семейството — натърти свъсен той. — К’вото и да разправят, кръвта вода не става.
            Той избърса малко от въпросната кръв, потекла на вадичка от окото му.
            — Кой ти ги нанася тези рани, Хагрид? — не се сдържа Хари и попита.
            — А? — сепна се той. — К’ви рани?
            — Ето тези тук! — посочи момчето лицето му.
            — А, тия ли… най-обикновени цицинки и отоци — махна пренебрежително с ръка Хагрид. — Работата ми е тежка.
            Пресуши до дъно халбата, остави я на масата и се изправи.
            — Е, хайде… до скоро, Хари… и умната.
            Закуцука несретен към изхода и се скри в поройния дъжд. Хари го изпрати с поглед, чувстваше се потиснат. Хагрид беше нещастен и криеше нещо, но явно бе решил да не приема помощ. Какво ли ставаше? Ала още преди Хари да се е замислил, някой го повика по име.
            — Хари! Хари, насам!
            От дъното на препълнената кръчма му махаше Хърмаяни. Той се изправи и се запровира към нея. Още ги деляха няколко маси, когато Хари забеляза, че приятелката му не е сама. Седеше на една маса с най-невероятните сътрапезници, които той можеше да си представи: Луна Лъвгуд и не друг, а бившата журналистка от „Пророчески вести“ Рита Скийтър, един от най-омразните за Хърмаяни хора в целия свят.
            — Подранил си! — рече Хърмаяни и се посмести да му направи място. — Мислех, че си с Чо, очаквах ви най-рано след час!
            — С Чо ли? — възкликна начаса Рита и след като се извърна на стола, зяпна захласнато Хари. — С момиче?
            Дръпна дамската си чанта от крокодилска кожа и затърси нещо в нея.
            — Не Ви влиза в работата, дори и Хари да излиза със сто момичета — заяви й най-невъзмутимо Хърмаяни. — Така че го приберете незабавно.
            Рита бе посегнала да извади от чантата отровнозелено перо. Погледна така, сякаш насила са й дали да глътне малко смрадлив сок, и пак щракна със закопчалката на чантата.
            — Какво сте намислили? — попита Хари, след като седна и премести поглед от Рита към Луна, после и към Хърмаяни.
            — Госпожичка Самото съвършенство тъкмо се канеше да ми обясни, когато се появи ти — отвърна Рита и си сръбна доста голяма глътка от питието. — Нали ми е разрешено да разговарям с него? — заяде се тя с Хърмаяни.
            — Да речем, че да — рече с леден глас момичето.
            На Рита безработицата не й понасяше добре. Косата й, навремето претенциозно оформена на букли, сега се спускаше права и занемарена покрай лицето. Аленият лак по петсантиметровите й нокти като на граблива птица се беше поолющил, две-три от фалшивите скъпоценни камъчета по рамката на очилата й бяха паднали. Тя отпи от питието си поредната голяма глътка и изшушука с крайчето на устата:
            — Хубава е, нали, Хари?
            — Още една дума за любовния му живот, и сделката се проваля, така да знаете — закани се подразнена Хърмаяни.
            — Каква сделка? — възкликна Рита и избърса с длан устата си. — Още не сме обсъждали никаква сделка, Госпожице Сухарке, само ми каза да съм дойдела тук. О, в скоро време… — въздъхна тя треперливо.
            — Да, да, в скоро време пак ще драскате ужасни неща за мен и Хари — подметна безразлично Хърмаяни. — Но си намерете някой, който да повярва.
            — Тази година и без моя помощ написаха сума ти ужасни неща за Хари — отбеляза Рита, след което му хвърли поглед над чашата и добави с дрезгав шепот: — Как се почувства, Хари? Предаден? Сломен? Неразбран?
            — Чувства се ядосан, ето как — отговори ясно и твърдо Хърмаяни. — Защото каза на министъра на магията истината, но министърът е празноглавец, не иска да му повярва.
            — Значи още твърдиш, че Онзи-който-не-бива-да-се-назовава се е завърнал? — попита Рита, после свали чашата, подложи Хари на пронизващ поглед и плъзна с копнеж пръст към закопчалката на крокодилската чанта. — Потвърждаваш ли дрънканиците, които Дъмбълдор разправя на всеки срещнат, че Ти-знаеш-кой се бил завърнал и ти си бил единственият свидетел?
            — Аз не съм единственият свидетел — изръмжа Хари. — Присъстваха и десетина смъртожадни. Искате ли да Ви кажа имената им?
            — О, на драго сърце — затаи дъх Рита, докато ровеше в чантата и гледаше Хари така, сякаш е най-прекрасното нещо, което е виждала някога. — Грамадно заглавие на първа страница: „Потър обвинява“… Подзаглавие: „Хари Потър посочва смъртожадните сред нас“. И отдолу твоя голяма хубава снимка: „Вчера петнадесетгодишният Хари Потър, изпаднал в смут, след като оцеля при нападението на Вие-знаете-кого, отприщи вълна от възмущение, обвинявайки изтъкнати уважавани представители на магьосническата общност, че са смъртожадни…“
            Самопишещото перо вече беше в ръката й — още малко, и Рита да захапе върха му, — когато възторгът върху лицето й помръкна.
            — Но нашата Госпожичка Самото съвършенство — заяви тя, след което свали перото и смрази с поглед Хърмаяни, — не иска да се появява такава статия.
            — Всъщност — отвърна мило момичето — Госпожичка Самото съвършенство иска точно това.
            Рита я зяпна. Хари също. Луна пък си затананика замечтано под нос „Уизли, ти си нашият цар!“ и разбърка питието си с клечката, на която беше забучено лукче за коктейли.
            — Искаш да напиша какво твърди той за Онзи-който-не-бива-да-се-назовава? — попита приглушено журналистката.
            — Да, искам — потвърди Хърмаяни. — Истината. Всички факти. Точно както ги излага Хари. Той ще ви каже всички подробности, ще ви изброи имената на неразкритите смъртожадни, които е видял там, ще ви опише как Волдемор изглежда сега… О, я се опомнете! — добави тя презрително и метна една салфетка през масата, защото от името на Волдемор Рита подскочи и разплиска върху себе си половината Огнено уиски в чашата.
            Без да сваля очи от Хърмаяни, тя позабърса отпред мърлявия си шлифер. Сетне каза дръзко:
            — В „Пророчески вести“ няма да го публикуват. В случай че не си забелязала, никой не се хваща на небивалиците на Хари. Всички смятат, че бълнува. Ако разрешите да изложа нещата от такъв ъгъл…
            — Не ни трябва още една статия как на Хари му хлопа дъската! — кипна Хърмаяни. — Много благодаря, такива ги има достатъчно! Искам той да получи възможност да каже истината.
            — Няма търсене за такива статии — сряза я хладно Рита.
            — Искате да кажете, че в „Пророчески вести“ няма да го поместят, защото не им разрешава Фъдж, нали? — подметна раздразнена Хърмаяни.
            Рита я изгледа строго. После се наведе към нея през масата и рече делово:
            — Добре, Фъдж наистина разчита на „Пророчески вести“, но това не променя нещата. Няма да пуснат статия, в която Хари е показан в благоприятна светлина. Никой не желае да чете такива неща. Те са в разрез с обществените нагласи. Хората са много наплашени от последното бягство от Азкабан. Не искат да повярват, че Вие-знаете-кой се е завърнал.
            — Значи „Пророчески вести“ съществуват, за да съобщават на хората онова, което те искат да чуят, така ли? — каза унищожително Хърмаяни.
            Рита пак се изпъчи на стола, вдигна вежди и пресуши на един дъх чашата Огнено уиски.
            — „Пророчески вести“ съществуват, за да се продават, глупаво момиче — заяви тя хладно.
            — Според татко вестникът е ужасен — намеси се неочаквано и Луна, която облиза лукчето и ококори срещу Рита огромните си, изпъкнали, леко налудничави очи. — Той публикува важни материали за неща, които по негово мнение обществеността трябва да знае. Парите не го вълнуват.
            Рита я погледна пренебрежително.
            — Баща ти сигурно издава глупаво местно вестниче — отсече тя, — в което можеш да прочетеш нещо от рода на „Двадесет и пет начина за общуване с мъгъли“ и датите на следващите разпродажби на вещи втора ръка.
            — Не — възрази Луна и пак топна клечката с лукчето в розовата вода, — той е главен редактор на „Дрънкало“.
            Рита изсумтя толкова силно, че хората от съседните маси се извърнаха възмутени.
            — Виж ти… „важни материали за неща, които по негово мнение обществеността трябва да знае“! — повтори тя с изпепеляващ тон. — Със съдържанието на този парцал мога да си наторявам градината.
            — Сега тъкмо имате възможност да вдигнете качеството — отбеляза любезно Хърмаяни. — Луна твърди, че баща й с удоволствие ще помести интервю с Хари. Ето кой ще го публикува.
            Рита ги погледа известно време с недоумение и прихна в гръмогласен смях.
            — „Дрънкало“ ли? — изкикоти се тя. — Нима си въобразявате, че някой ще повярва на Хари, ако интервюто излезе в „Дрънкало“?
            — Някои може и да не повярват — съгласи се с равен глас Хърмаяни. — Но в онова, което „Пророчески вести“ написаха за бягството от Азкабан, има очевидни празноти. Според мен мнозина се питат дали няма по-правдоподобно обяснение за случилото се, дали няма и друга, по-различна версия, дори и тя да се е появила в… — Тя погледна с крайчеца на окото Луна. — В… в по-особено списание… лично аз си мисля, че ще им бъде любопитно да я прочетат.
            Известно време Рита мълча, но понавела глава, загледа с пронизващ поглед Хърмаяни.
            — Добре, да предположим за миг, че го направя — рече внезапно тя. — Какъв хонорар ще получа?
            — Не мисля, че татко плаща на хората, които пишат в списанието — поясни замечтана Луна. — Те го правят, защото е чест за тях и за да си видят името напечатано.
            Когато се обърна към Хърмаяни, Рита Скийтър изглеждаше така, сякаш пак е усетила в устата си силния вкус на смрадлив сок.
            — Нима очаквате да го направя ей тъй, без пари?
            — Ами да — потвърди спокойно Хърмаяни и си отпи от питието. — В противен случай, както знаете прекрасно, ще уведомя властите, че сте нерегистриран зоомаг. Не се и съмнявам, от „Пророчески вести“ ще ви броят добри пари, за да опишете отвътре живота в Азкабан.
            На Рита явно не й се искаше друго, освен да грабне хартиеното чадърче от чашата на Хърмаяни и да й го натика в носа.
            — Май нямам избор — промълви с разтреперан глас.
            За пореден път отвори крокодилската си чанта, извади парче пергамент и приготви Самопишещото перо.
            — Тате ще се зарадва много — оживи се Луна.
            По брадичката на Рита заигра мускул.
            — Е, Хари! — извърна се към него Хърмаяни. — Готов ли си да кажеш на обществото истината?
            — Мисля, че да — отвърна той и загледа как Рита наглася Самопишещото перо върху пергамента между тях.
            — В такъв случай смело напред, Рита — подкани бодро Хърмаяни и извади черешката от дъното на чашата си.

Глава двадесет и шеста: Видения и изненади
            Луна обясни отнесено, че не знаела кога точно ще излезе в „Дрънкало“ интервюто с Хари, понеже баща й очаквал чудесен дълъг материал с описание на неотдавнашни случаи, при които са били забелязани нагънатороги шнорхелоподобни квакльовци…
            — А тази статия, разбира се, е от голяма важност и може би ще се наложи Хари да почака до следващия брой — заяви Луна.
            Хари установи, че не е никак лесно да говори за нощта, когато Волдемор се е завърнал. Рита искаше да изтръгне от него и най-дребната подробност и той й разправи всичко, което помнеше. Знаеше, че това е единствената възможност да разгласи пред света истината. Питаше се как ли ще я посрещнат. Мнозина сигурно щяха да затвърдят мнението си, че той е напълно обезумял, особено при положение че разказът му щеше да се появи редом до разни небивалици за някакви нагънатороги шнорхелоподобни квакльовци. Но след бягството на Белатрикс Лестранж и нейните съучастници, другите смъртожадни, у Хари бе припламнало неустоимото желание да стори нещо, каквото и да било, дори и от него да няма полза…
            — Изгарям от нетърпение да видя какво мисли Ъмбридж за това, че си се разприказвал пред всички — сподели с нескрито възхищение Дийн, докато вечеряха в понеделник.
            От другата му страна Шеймъс поглъщаше огромни количества пилешко-шунков пай, ала Хари знаеше, че и той слуша.
            — Правилно постъпи, Хари — обади се Невил, който седеше срещу тях. Беше доста блед, но продължи тихо: — Сигурно ти е било… тежко… да говориш за това… нали?
            — Да — промърмори Хари, — но хората трябва да знаят на какво е способен Волдемор.
            — Точно така — кимна Невил, — както и неговите смъртожадни… хората трябва да знаят…
            Невил не се доизказа и пак се зае с печения картоф. Шеймъс вдигна очи, но когато срещна погледа на Хари, побърза да се извърне отново към чинията си. След малко Дийн, Шеймъс и Невил се отправиха към общата стая и оставиха Хари и Хърмаяни да чакат на масата Рон, който още не се беше прибрал от тренировката по куидич.
            Чо Чан влезе в залата заедно с приятелката си Мариета. Хари го присви под лъжичката, Чо обаче и не погледна към масата на грифиндорци и седна с гръб към него.
            — О, забравих да те попитам — рече весело Хърмаяни и хвърли един поглед към масата на „Рейвънклоу“, — какво стана на срещата с Чо? Защо се върна толкова рано?
            — Ами… беше… — зафъфли Хари и придърпа чинията с пудинг от равен, за да си сипе допълнително. — Пълен провал… честно казано.
            И й разправи какво се е случило в сладкарницата на Мадам Пудифут.
            — И така… — каза в заключение след няколко минути, когато от пудинга не бе останала и трошица, — тя скочи, представи си, и ми заяви: „Е, довиждане, Хари“, а после излезе на бегом. — Хари остави лъжичката и погледна Хърмаяни. — Защо ли го направи? Какво я прихвана?
            Хърмаяни погледна към тила на Чо и въздъхна.
            — Ох, Хари — рече тъжно. — Извинявай, но си се държал малко нетактично.
            — Нетактично ли?! — възмути се той. — Всичко уж вървеше добре, когато тя ми изтърси, че Роджър Дейвис я бил поканил на среща, че тя и Седрик били идвали в същата гадна сладкарница и се били целували… как според теб се почувствах аз?
            — Ами… не е трябвало точно по средата на срещата да й казваш, че ще се виждаш с мен — осведоми го Хърмаяни търпеливо, като човек, който обяснява на свръхчувствително едва проходило дете, че едно и едно прави две.
            — Ама… — задави се Хари, — ама нали ти ми каза да дойда в дванадесет и да доведа и нея… Можех ли да го направя, без да я предупредя?
            — Трябвало е да й го съобщиш по друг начин — продължи да го поучава все така влудяващо търпеливо Хърмаяни. — Трябвало е да й кажеш, че ти е ужасно неприятно, но съм те накарала да обещаеш, че на всяка цена ще дойдеш в „Трите метли“, а на теб изобщо не ти се ходи и предпочиташ да прекараш целия ден с нея, но за съжаление наистина се налага да се срещнеш с мен и я молиш, молиш я от все сърце да дойде с теб, пък дано се измъкнеш по-бързо. Нямаше да е зле и да подметнеш, че ме мислиш за голяма грозотия — допълни Хърмаяни, сякаш едва сега се е сетила и за това.
            — Но аз не те мисля за грозотия — смая се Хари.
            Момичето се разсмя.
            — По-тежък случай си и от Рон… всъщност не, не си — въздъхна Хърмаяни, понеже от другия край на залата към тях с тежка стъпка се зададе Рон, свъсен и целият оплескан с кал. — Виж какво, Чо се е засегнала, когато си казал, че ще се срещаш с мен, и затова е решила да те накара да ревнуваш. По свой начин се е опитала да разбере доколко я харесваш.
            — Това ли е правела? — ахна Хари точно когато Рон се свлече на пейката отсреща и придърпа към себе си всички чинии, до които стигаше. — А нямаше ли да бъде по-лесно, ако просто ме беше попитала кого харесвам повече, нея или теб?
            — Момичетата не обичат да задават такива въпроси — обясни Хърмаяни.
            — А би трябвало! — възкликна убеден Хари. — Тогава просто щях да й кажа, че я харесвам, и тя нямаше да се разстройва отново заради гибелта на Седрик!
            — Не твърдя, че е постъпила разумно — отбеляза Хърмаяни, когато при тях дойде и Джини, и тя кална като Рон и също толкова нацупена. — Просто се опитвам да ти обясня какво е изпитвала.
            — Защо не вземеш да напишеш книга — предложи Рон, докато си режеше картофите, — тъкмо ще обясниш всички безумия, които правят момичетата, та момчетата да могат да ги разбират.
            — Ами да — подкрепи го въодушевено Хари и се поизвърна към масата на „Рейвънклоу“. Чо точно беше станала и все така без да го поглежда, излезе от Голямата зала. Доста потиснат, Хари попита Рон и Джини: — Е, как беше тренировката по куидич?
            — Същински кошмар — отговори сърдито Рон.
            — Не говори така — отсече Хърмаяни и погледна Джини. — Сигурна съм, че не е било чак толкова…
            — Беше, беше — прекъсна я тя. — Не е за разправяне. Накрая Анджелина направо щеше да се разплаче.
            След вечерята Рон и Джини отидоха да се изкъпят, а Хари и Хърмаяни се върнаха в оживената обща стая на „Грифиндор“ при обичайната купчина домашни. Хари се бореше от половин час с поредната звездна карта по астрономия, когато при тях дойдоха Фред и Джордж.
            — Рон и Джини не са ли тук? — попита Фред, после се огледа и придърпа стол, а когато Хари поклати глава, рече: — Добре. Гледахме тренировката. Ще ги смажат. Без нас за нищо те стават.
            — Не говори така, Джини не играе слабо — отбеляза справедливо Джордж и седна до Фред. — И аз не знам как е станала толкова добра, никога не сме й давали да играе с нас.
            — Още от шестгодишна ходи в бараката с метлите в градината и когато не я гледате, лети ту с една, ту с друга — обясни Хърмаяни иззад климналата вече камара книги за древните руни.
            — Виж ти! — възкликна почти възхитен Джордж. — Е… това обяснява всичко.
            — Рон успя ли да спаси поне един гол? — поинтересува се Хърмаяни и надзърна над „Магически йероглифи и знаци“.
            — Може да го направи, но само ако си мисли, че не го гледа никой — завъртя очи Фред. — Единственото, което трябва да направим в събота, е да помолим зрителите да се обръщат с гръб и да си говорят нещо, всеки път щом куофълът се насочи към брат ни.
            Той стана и отиде неспокойно на прозореца, откъдето се взря в тъмния парк.
            — Знаете ли, куидичът май е единственото, заради което си струва да стоиш тук.
            Хърмаяни го погледна сурово.
            — Предстоят ви изпити!
            — Обяснихме ти вече, тоя ТРИТОН не ни вълнува особено — напомни Фред. — Вече можем да пуснем в продажба лъготийките, открихме начин да се отървем от ония циреи… слагаш две-три капки настойка от мустачки на ракоядна видра и те изчезват… Лий ни даде съвет.
            Джордж се прозина широко и погледна безутешно покритото с облаци вечерно небе.
            — Дори не знам дали искам да гледам този мач. Ще се самоубия, ако Закарайъс Смит ни победи.
            — По-добре да убием него — възрази твърдо Фред.
            — Това му е лошото на куидича — заяви разсеяно Хърмаяни, надвесена над превода на руните, — че създава неприязън и напрежение между домовете. — Тя вдигна очи да потърси „Силабичния речник“ на Спелман и забеляза, че всички — и Фред, и Джордж, и Хари, са я зяпнали с нещо средно между отвращение и неверие върху лицата. — Точно така си е! — повтори тя упорито. — А е само игра, нали?
            — Може и да разбираш от разните му там чувства, Хърмаяни — поклати глава Хари, — но не разбираш нищо от куидич.
            — Дори и да не разбирам, щастието ми не зависи от това дали Рон спасява голове — тросна се тя свъсена и пак се зае с превода.
            А Хари предпочиташе да скочи от астрономическата обсерватория, отколкото да признае на Хърмаяни, че след мача в събота бе готов да даде цяло състояние, само и само да можеше и той като нея да не се вълнува от куидич.
            Най-доброто, което можеше да се каже за срещата, бе, че тя беше кратка — на запалянковците от „Грифиндор“ им се наложи да се терзаят всичко на всичко двайсет и две минути. Беше трудно да се определи най-ужасното в мача, според Хари първенството си оспорваха заслужено четиринайсетият гол, пропуснат от Рон, това, че Слоупър не уцели блъджъра, но удари с бухалката Анджелина точно по устата, и падането на Кърк, който с писък се свлече от метлата точно когато Закарайъс Смит профуча с куофъла покрай него. Истинско чудо бе, че грифиндорци загубиха само с десет точки: Джини успя да грабне снича точно под носа на търсача на „Хафълпаф“ Съмърби и така крайният резултат бе двеста и четирийсет на двеста и трийсет.
            — Браво на теб! — похвали я Хари вече в общата стая, където цареше настроение, подхождащо на особено тягостно погребение.
            — Извадих късмет — сви тя рамене. — Сничът не беше от най-бързите, а и Съмърби е пипнал настинка, кихна и си затвори очите точно когато не трябваше. При всички положения, щом ти се върнеш в отбора…
            — Забраната, Джини, важи, докато съм жив.
            — Забраната важи, докато Ъмбридж е в училището — поправи го момичето. — Има разлика. Та щом ти се върнеш, ще се пробвам за гончия. Догодина и Анджелина, и Алиша завършват, а аз предпочитам да отбелязвам голове, вместо да търся снича.
            Хари погледна към Рон, който се беше свил в ъгъла и с бутилка бирен шейк в ръка зяпаше коленете си.
            — Анджелина пак не му позволява да се махне от отбора — обясни Джини, сякаш прочела мислите на Хари. — Била убедена, че куидичът му е в кръвта.
            Хари харесваше Анджелина заради вярата й в Рон, но въпреки това смяташе, че наистина ще бъде по-милостиво да го остави да напусне отбора. И този път Рон си беше тръгнал от игрището под поредния тътнещ хор на слидеринци, които пееха с цяло гърло „Уизли, ти си нашият цар!“ — сега именно те бяха фаворити в Шампионата по куидич.
            Фред и Джордж дойдоха лениво при тях.
            — Сърце не ми дава да му се подигравам — сподели Фред, загледан в прегърбената фигура на Рон. — Да ви призная… когато пропусна и четиринайсетия гол… — Той замаха яростно с ръце, все едно плува кучешката нагоре. — Е, ще го запазя за някой купон.
            След малко Рон пое бавно към спалното помещение. От уважение към чувствата му Хари поизчака, за да му даде възможност, ако иска, да се престори на заспал. Когато накрая и той се прибра в спалнята, Рон наистина похъркваше, но прекалено силно, за да бъде правдоподобно.
            Хари си легна и продължи да мисли за мача. Беше изключително потискащо да го гледа отстрани. Представянето на Джини беше възхитително, ала знаеше, че ако е играл той, вероятно е щял да улови снича по-рано… По едно време мъничката топка запърха близо до глезена на Кърк и ако не се беше поколебала, Джини дори можеше да извоюва победа за „Грифиндор“.
            На мача Ъмбридж седеше няколко реда пред Хари и Хърмаяни. Един-два пъти се обърна тромаво на седалката и го изгледа с широка жабешка уста, разтеглена в нещо като злорада усмивка. При този спомен, както лежеше в тъмното, Хари пламна от гняв. След няколко минути обаче си спомни, че в края на всеки урок по оклумантика Снейп му заръчва да изчиства преди сън съзнанието си от всякакви чувства.
            Направи опит, ала мисълта за Снейп, прибавена към спомените за Ъмбридж, само разпали още повече омразата и недоволството му и вместо да се отпусне, Хари установи, че е погълнат от ненавистта към двамата. Лека-полека хъркането на Рон утихна и бе изместено от дълбоко равномерно дишане. Хари заспа много по-трудно: тялото му бе уморено, ала трябваше да мине доста време, докато мозъкът му се успокои.
            Присъни му се, че Невил и професор Спраут танцуват валс в Нужната стая, а професор Макгонъгол свири на шотландска гайда. Погледа ги щастлив известно време, после реши да потърси другите от ВОДА.
            Но щом излезе от помещението, се озова не пред гоблена с Варнава Смахнатия, а пред факел, който гореше на конзола върху каменна стена. Извърна бавно глава наляво. Там, в дъното на коридора без прозорци, беше черната врата.
            Все по-развълнуван, тръгна към нея. Имаше твърде странното чувство, че този път най-сетне ще му провърви и той ще намери начин да я отвори… беше само на няколко крачки от нея, когато с радостен трепет видя, че отдясно се процежда сияйна ивица синкава светлина… вратата беше открехната… Хари протегна ръка да я бутне и да я отвори по-широко, когато…
            Рон изхърка — силно, хрипливо и съвсем истински — и Хари внезапно се събуди с дясна ръка, протегната напред в тъмното, за да отвори врата, намираща се на стотици километри от него. Свали я, обзет едновременно от разочарование и вина. Знаеше, че не е трябвало да вижда вратата, но и го гризеше любопитство какво ли има зад нея и се ядоса на Рон… толкова ли не можеше да изхърка една минута по-късно!

            В понеделник сутрин влязоха за закуска в Голямата зала точно когато влетяха пощенските сови. Не само Хърмаяни изгаряше от нетърпение да получи „Пророчески вести“: почти всички искаха да научат повече за избягалите смъртожадни, които уж били видени многократно, а още не бяха заловени. Хърмаяни даде на совата един кнут и разгъна припряно вестника, а Хари си наля портокалов сок. От началото на годината бе получил една-единствена бележка и когато първата сова тупна пред него, беше сигурен, че е станала грешка.
            — Кого търсиш? — попита я, после вяло премести каната със сока изпод човката й и се надвеси да види името и адреса на получателя:

            Хари Потър
            Голямата зала
            Училище „Хогуортс“

            Сбърчил чело, понечи да вземе писмото, но точно тогава до първата сова запърхаха още три, четири, пет и като взеха да се боричкат коя най-напред да кацне и да предаде писмото си, нагазиха в маслото и преобърнаха солницата.
            — Какво става тук? — ахна изумен Рон, всички грифиндорци по масата се извърнаха да погледат, а сред първите сови накацаха още седем, които зацвърчаха, записукаха и запляскаха с криле.
            — Хари! — възкликна задъхана Хърмаяни и пъхна ръце в пернатото кълбо, откъдето изтегли чухал, понесъл дълъг цилиндричен пакет. — Май знам какво означава това… отвори първо този!
            Хари разкъса амбалажната хартия. Отвътре се изтърколи навитият на руло мартенски брой на „Дрънкало“. Той го разгъна и видя на корицата собственото си лице, плахо усмихнато. През цялата снимка минаваше голямото червено заглавие:

            НАЙ-ПОСЛЕ ХАРИ ПОТЪР ПРОГОВАРЯ:
            ИСТИНАТА ЗА ОНЗИ-КОЙТО-НЕ-БИВА-ДА-СЕ-НАЗОВАВА И НОЩТА, КОГАТО ГО ВИДЯХ ДА СЕ ЗАВРЪЩА

            — Хубаво е, нали? — попита Луна, която се бе приближила до масата на грифиндорци и се смести на пейката между Фред и Рон. — Излезе вчера и помолих татко да ти прати безплатно един брой. Предполагам, че всичко това са писма от читатели — махна тя с ръка към ятото сови, които продължаваха да се боричкат по масата пред Хари.
            — Така си и знаех! — подвикна нетърпеливо Хърмаяни. — Хари, нали нямаш нищо против да…
            — Разбира се, че не — рече леко озадачен той.
            Рон и Хърмаяни се запретнаха да отварят пликовете.
            — Това тук е от някакъв тип, който е убеден, че си откачил — оповести Рон, като хвърли поглед към писмото. — Ама че…
            — Тази жена ти препоръчва да минеш един хубав курс от шокови заклинания в „Свети Мънго“ — обяви разочарована Хърмаяни и смачка на топка второто писмо.
            — Това обаче ми се вижда мило — бавно каза Хари и прегледа набързо дългото писмо на вещица от Пейзли. — Ей, пише, че ми вярва!
            — Този тук е раздвоен — съобщи Фред, който се беше включил ентусиазирано в отварянето на писмата. — Пише, че не приличаш на луд, но на него наистина не му се искало да повярва, че Вие-знаете-кой се е завърнал, и не знаел какво да си мисли. Загубена работа, само е изхабил пергамента!
            — Ето още един, когото си убедил, Хари! — съобщи развълнувана Хърмаяни. — „След като прочетох вашия разказ за случилото се, съм принудена да заключа, че от «Пророчески вести» са се отнесли твърде несправедливо към вас… Колкото и да не ми се ще да приема, че Онзи-който-не-бива-да-се-назовава се е завърнал, нямам друг избор, освен да призная, че казвате истината…“ О, прекрасно е!
            — Още един, който е на мнение, че си превъртял — рече Рон и хвърли през рамо намачканото писмо. — Тази тук обаче пише, че си я накарал да промени убежденията си и сега те смята за истински герой — пратила ти е и снимка… лелееее!
            — Какво става тук? — чу се престорено мило момичешко гласче.
            Както държеше цяла купчина пликове, Хари вдигна очи. Зад Фред и Луна стоеше професор Ъмбридж, която оглеждаше с изпъкналите си жабешки очи бъркотията от сови и писма на масата пред Хари. Той зърна зад нея доста ученици, които ги зяпаха прехласнато.
            — Защо сте получили всички тези писма, господин Потър? — изрече тя бавно.
            — Да не е престъпление? — подвикна Фред. — Да получаваш поща, де.
            — Мерете си думите, господин Уизли, или ще ви накажа — закани се Ъмбридж. — Е, господин Потър?
            Хари се подвоуми, но не виждаше как може да скрие какво е направил — беше само въпрос на време броят на „Дрънкало“ да попадне в ръцете на Ъмбридж.
            — Хората ми пишат, защото дадох интервю — обясни той. — За онова, което ми се случи през юни.
            Кой знае защо, докато го изричаше, погледна към преподавателската маса. Изпита твърде странното чувство, че допреди миг Дъмбълдор го е наблюдавал, сега обаче директорът изглеждаше погълнат от разговора с професор Флитуик.
            — Интервю ли? — повтори Ъмбридж с гласче, по-тънко и по-пискливо от всякога. — В смисъл?
            — В смисъл, че една репортерка ми задаваше въпроси, а аз й отговарях — рече Хари. — Ето…
            Подхвърли й броя на „Дрънкало“. Тя го хвана и погледна корицата. Лицето й, обикновено белезникаво като тесто, стана грозно, петнисто мораво.
            — Кога сте го направили? — попита тя с леко треперещ глас.
            — Последния път, когато ходихме в Хогсмийд — каза Хари.
            Пламнала от гняв, Ъмбридж погледна Хари, списанието се тресеше в дебелите й къси пръсти.
            — Край на посещенията в Хогсмийд за Вас, господин Потър — прошепна тя. — Как смеете… как сте могли… — Ъмбридж си пое дълбоко въздух. — Как ли не се опитвах да Ви отуча да лъжете! Но явно не сте си взели поука. Петдесет точки по-малко за „Грифиндор“ и още една седмица наказание.
            Под погледите на доста ученици тя се отдалечи, притиснала до гърдите си „Дрънкало“.
            След два-три часа не само по дъските за обяви в домовете, но и по коридорите и класните стаи, из цялото училище бяха разлепени огромни съобщения.

            ЗАПОВЕД НА ВЕЛИКИЯ ИНКВИЗИТОР НА „ХОГУОРТС“

            Всеки ученик, у когото бъде намерено списание „Дрънкало“, ще бъде изключен.
            Гореизложеното е в съответствие с Образователен указ номер двадесет и седем.

            Подпис:
            Долорес Джейн Ъмбридж, велика инквизиторка

            Всеки път, когато видеше някое от тези съобщения, Хърмаяни, кой знае защо, засияваше.
            — Какво толкова се радваш? — учуди се Хари.
            — О, нима не разбираш? — възкликна тя тихо. — Ако Ъмбридж можеше да направи нещо, за да е абсолютно сигурно, че всички до последния човек в училището ще прочетат интервюто, то това бе да го забрани!
            И се оказа напълно права. Хари не бе зърнал из училището и крайче от „Дрънкало“, а до вечерта всички цитираха интервюто. Той ги чу да си шепнат за него, докато чакаха пред класните стаи, и да го обсъждат по време на обяда и по последните чинове, а Хърмаяни дори съобщи, че когато преди часа по древни руни е отскочила до тоалетната, всички момичета по кабинките са си говорели само за интервюто.
            — Очевидно знаят, че се познаваме, и като ме видяха, започнаха да ме обстрелват с въпроси — сподели тя с блеснали очи, — според мен, Хари, ти вярват. Наистина, мисля, че най-после ги убеди!
            През това време професор Ъмбридж обикаляше училището, спираше наслуки учениците и ги караше да си обръщат учебниците и джобовете: Хари знаеше, че издирва броеве на „Дрънкало“, учениците обаче я бяха изпреварили. Бяха омагьосали интервюто, та ако започне да го чете друг, да заприлича на страници от учебник, или го заличаваха със заклинание, докато пак не решеха да си го прегледат. Не след дълго в училището май не остана човек, който да не го е чел.
            Според Образователен указ двадесет и шест на учителите, разбира се, им беше забранено да споменават интервюто, въпреки това те намираха начин да изразят чувствата си. Професор Спраут възнагради „Грифиндор“ с двадесет точки само защото Хари й е подал лейката, в края на часа по вълшебство грейналият професор Флитуик му пъхна в ръцете цяла кутия цвърчащи захарни мишлета, каза „Шшшт!“ и забърза нанякъде, а в часа по пророкуване професор Трелони избухна в истерични хлипове и оповести пред смаяния клас и твърде разочарованата Ъмбридж, че Хари все пак нямало да си умре съвсем млад, а щял да доживее до дълбока старост, да стане министър на магията и да има дванадесет дечица.
            Ала Хари се почувства най-щастлив, когато на другия ден, докато бързаше за трансфигурация, го настигна Чо. Още преди да е разбрал какво става, тя пъхна ръка в неговата и промълви в ухото му:
            — Извинявай, извинявай много. Интервюто е толкова смело… чак ме разплака.
            Хари съжали, че заради интервюто Чо е проляла още сълзи, но се зарадва, понеже пак си говореха и най-вече защото тя го успя набързо да го целуне по бузата, преди да продължи нататък. И — направо невероятно! — щом Хари стигна пред класната стая по трансфигурация, се случи нещо, също толкова хубаво: Шеймъс излезе от редичката и застана пред него.
            — Исках само да ти кажа — смотолеви той, вперил очи в лявото коляно на Хари, — че ти вярвам. Пратих едно списание и на мама.
            Ако изобщо беше нужно още нещо, та щастието на Хари да бъде пълно, то това бе реакцията на Малфой, Краб и Гойл. По-късно същия следобед ги зърна скупчени в библиотеката, а с тях беше и мършаво момче, за което Хърмаяни съобщи тихо, че се казва Теодор Нот. Докато Хари търсеше по лавиците една книга със заклинания за частично изчезване, четиримата се извърнаха към него, Гойл изпука застрашително с пръсти, а Малфой зашушука злобно на Краб. Хари знаеше прекрасно защо се държат така: беше изобличил бащите на всички като смъртожадни.
            — А най-хубавото е, че не могат да те опровергаят, без да признаят, че са чели статията! — прошепна радостна Хърмаяни, след като си тръгнаха от библиотеката.
            Освен това на вечеря Луна му съобщи, че нямало брой на „Дрънкало“, който да се е разграбвал толкова бързо.
            — Татко прави допечатка! — ококори се тя развълнувана. — Не може да повярва, разправя, че от това хората явно се вълнували повече, отколкото от нагънаторогите шнорхелоподобни квакльовци!
            Вечерта Хари беше героят в общата стая на грифиндорци. Фред и Джордж бяха дръзнали да уголемят корицата на „Дрънкало“ с магия за увеличаване и я бяха окачили на стената, така че сега грамадната глава на Хари се извисяваше над насъбралите се и ръсеше с боботещ глас неща от рода на „В МИНИСТЕРСТВОТО Е ПЪЛНО С КРЕТЕНИ“ и „ФЪШКИИ ЗА ЪМБРИДЖ!“. На Хърмаяни не й се стори никак забавно. Тя заяви, че всичко това й пречело да се съсредоточи, и накрая толкова се подразни, че си легна рано. Хари бе принуден да признае, че след час-два плакатът вече не му се виждаше чак толкова смешен, особено след като заклинанието за говорене малко по малко отслабна и огромната му уста взе да подвиква все по-често и на все по-висок глас несвързани думи като „ФЪШКИИ“ и „ЪМБРИДЖ“. Чак го заболя главата и белегът пак го прониза неприятно. Въпреки разочарованите възклицания на множеството, насядало около него с молби да повтори за стотен път интервюто, той оповести, че също смята да си легне по-рано.
            Когато влезе в спалното помещение, вътре нямаше никого. Той допря за миг чело в хладното стъкло на прозореца до леглото си и това подейства успокоително на белега. После се съблече и си легна, като се надяваше главоболието да му премине. Пък и малко му се гадеше. Претърколи се на една страна, затвори очи и почти веднага заспа…
            Стоеше в тъмна стая със спуснати пердета, осветена само от грозд свещи. Бе вкопчил ръце в облегалката на стола отпред. Бяха с дълги пръсти, съвсем бели, сякаш от години не са виждали слънце, и върху тъмното кадифе на тапицерията приличаха на големи белезникави паяци.
            Зад стола, в кръгчето светлина върху пода, бе коленичил мъж в черни одежди.
            — Както личи, съм се вслушал в лош съвет — каза Хари с висок студен глас, в който туптеше гняв.
            — Смилете се над мен, господарю — изграчи коленичилият на пода.
            Темето му лъщеше в светлината на свещите. Той като че ли трепереше.
            — Не те виня, Рукууд — продължи Хари все така студено и жестоко.
            Пусна стола и го заобиколи, приближи се до мъжа, сгърчен на пода, застана точно над него в мрака и го погледна от необичайно голяма височина.
            — Сигурен ли си във фактите, Рукууд? — попита Хари.
            — Да, господарю, да… работех в отдела след… все пак…
            — Ейвъри ме увери, че Боуд ще успее да го изнесе…
            — Боуд, господарю, не би могъл да го вземе… Знаел е, че не може… безспорно точно заради това се е съпротивлявал толкова ожесточено срещу проклятието Империус на Малфой…
            — Стани, Рукууд — прошепна Хари.
            Коленичилият едва не падна в бързината си да се подчини. Лицето му беше сипаничаво, под светлината на свещите белезите се открояваха още повече. След като се изправи, бе някак прегърбен, сякаш се канеше да се поклони, и от време на време поглеждаше ужасен Хари в лицето.
            — Добре направи, че ми каза — изрече Хари. — Много добре… Очевидно съм пропилял месеци в безплодни планове… но както и да е… започваме наново. Имаш признателността на Лорд Волдемор, Рукууд…
            — Господарю… да, господарю мой — пророни Рукууд с глас, пресипнал от облекчение.
            — Необходима ми е помощта ти. Трябват ми всички сведения, които можеш да ми дадеш.
            — Разбира се, господарю мой, разбира се… всичко, каквото кажете…
            — Чудесно… свободен си. Прати ми Ейвъри.
            Рукууд заситни заднишком, поклони се и изчезна зад вратата.
            Хари остана сам в здрачната стая и се извърна към стената. В мрака бе окачено напукано, помътняло от времето и влагата огледало. Хари тръгна към него. Отражението му в тъмнината стана по-голямо и по-ясно… лице, по-бяло и от череп… червени очи със зеници като резки…
            — НЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!
            — Какво има? — извика някой близо до него.
            Хари се замята като обезумял, заплете се в балдахина и падна от леглото. Няколко секунди не знаеше къде е, беше убеден, че ще види бялото черепоподобно лице, което ще надвисне отново над него в мрака, после гласът на Рон пак каза съвсем наблизо:
            — Стига си се държал като ненормален, чакай да те измъкна оттук!
            Рон дръпна балдахина и Хари го зяпна, както лежеше по гръб в лунната светлина, в белега го пробождаше пареща болка. Рон като че ли се готвеше да ляга, бе извадил едната си ръка от мантията.
            — Пак ли са нападнали някого? — попита той и издърпа силно Хари да се изправи на крака. — Татко ли? Онази змия ли?
            — Не… всички са добре — простена Хари, челото му пламтеше. — Всъщност… без Ейвъри… той е в беда… дал е погрешни сведения… Волдемор е направо бесен…
            Разтреперан, Хари изпъшка, седна тежко на леглото и разтърка белега.
            — Но сега Рукууд ще му помогне… пак се е върнал в правия път…
            — Какви ги дрънкаш? — уплаши се Рон. — Нима… нима току-що си видял Ти-знаеш-кого?
            — Аз бях Ти-знаеш-кой — отвърна Хари, сетне протегна пред себе си в мрака ръце и ги доближи до лицето си, за да провери дали още са мъртвешки бели, с дълги пръсти. — Беше с Рукууд, един от смъртожадните, избягали от Азкабан, сещаш ли се? Рукууд току-що му каза, че Боуд не би могъл да го направи.
            — Да направи какво?
            — Да изнесе нещо… според него Боуд би трябвало да е знаел, че е безсилен да го стори… Било му е направено проклятие Империус… Доколкото подразбрах, от бащата на Малфой.
            — Боуд е бил омагьосан да изнесе нещо ли? — възкликна Рон. — Но… Хари, това сигурно е…
            — … оръжието — довърши той вместо него изречението. — Знам.
            Вратата на спалното помещение се отвори, влязоха Дийн и Шеймъс. Хари отново преметна крака върху леглото. Не искаше да си проличи, че току-що се е случило нещо странно, все пак Шеймъс едва наскоро бе престанал да го смята за откачен.
            — Нима твърдиш, че си бил Ти-знаеш-кой? — прошепна Рон, доближил глава до Хари, уж за да си сипе вода от каната върху нощното му шкафче.
            — Да — отговори той тихо.
            Рон отпи ненужно голяма глътка вода и Хари видя как тя се разлива от брадичката по гърдите му.
            — Хари — рече той, докато Дийн и Шеймъс се движеха шумно, говореха си и събличаха мантиите, — трябва да кажеш…
            — Не, не трябва да казвам на никого — сряза го Хари. — Изобщо нямаше да виждам тези неща, ако владеех оклумантиката. Би трябвало вече да съм се научил да затварям съзнанието си за тях. Ето какво искат от мен.
            Имаше предвид Дъмбълдор. Върна се в кревата, обърна се с гръб към Рон и след малко чу как и приятелят му ляга: матракът изскърца. Белегът на Хари запламтя, той захапа с все сила възглавницата, за да не изкрещи. Знаеше, че някъде наказват Ейвъри.

            На другата сутрин Хари и Рон изчакаха междучасието, за да кажат на Хърмаяни какво точно се е случило, защото искаха да са напълно сигурни, че никой няма да подслушва. Застанаха в обичайното си ъгълче в студения ветровит двор и Хари й разправи и най-малките подробности, които помнеше от съня. Отначало Хърмаяни не каза нищо, само загледа вторачено и някак измъчено Фред и Джордж в другия край на двора, и двамата бяха без глави и продаваха изпод наметалата своите вълшебни обезглавяващи шапки.
            — Значи за това са го убили — пророни тя и най-сетне откъсна поглед от близнаците. — Когато Боуд се е опитал да открадне оръжието, го е сполетяло нещо странно. Вероятно на самото оръжие или на мястото около него са направени защитни магии, та да не го пипа никой. Ето защо Боуд е бил в „Свети Мънго“: мозъкът му се е увредил и той не е можел да говори. Но помните ли какво ни каза лечителката? Че Боуд се възстановявал. А онези не са могли да рискуват той да оздравее, нали? Искам да кажа, че шокът от случилото се, когато Боуд е докоснал оръжието, вероятно е обезсилил проклятието Империус. А ако си е възвърнел говора, той е щял да обясни какво е правил. Щяло е да се разбере, че е бил пратен да открадне оръжието. Естествено, на Луциус Малфой не му е било трудно да порази с проклятие Боуд. Вечно обикаля из министерството.
            — Беше там и в деня на заседанието — припомни Хари. — Беше в… Я чакайте… — рече бавно той. — Същия ден се навърташе в коридора на отдел „Мистерии“. Баща ти, Рон, каза, че вероятно се опитва да се промъкне долу, за да разбере какво е станало на заседанието, но ако…
            — Стърджис! — ахна поразена Хърмаяни.
            — Моля? — попита неразбиращо Рон.
            — Стърджис Подмор… — повтори задъхана Хърмаяни. — Арестуван, задето се е опитвал да разбие някаква врата! Луциус Малфой явно го е усетил! Обзалагам се, че е станало в деня, когато си го видял там, Хари. Стърджис беше с мантията невидимка на Муди, нали? Ами ако е стоял невидим на пост пред вратата и Малфой го е чул да се движи… или се е досетил, че там има някого… или просто е направил проклятието Империус ей така, за всеки случай, да не би някой да пази отпред? Ето защо при следваща възможност… вероятно когато му е дошъл редът да дежури, Стърджис се е опитал да проникне в отдела и да открадне за Волдемор оръжието… успокой се, Рон… но са го хванали и са го пратили в Азкабан… — Тя погледна изпитателно Хари. — И сега Рукууд е казал на Волдемор как да се добере до оръжието?
            — Не чух целия разговор, но поне прозвуча така — потвърди момчето. — Рукууд е работил там… може би Волдемор ще прати него да изнесе оръжието…
            Хърмаяни кимна, още погълната от мислите си. После най-неочаквано рече:
            — Но ти, Хари, изобщо не е трябвало да виждаш всичко това!
            — Моля? — възкликна той стъписан.
            — Нали се учиш да затваряш съзнанието си за такива неща — напомни вече строго тя.
            — Знам — рече Хари. — Но…
            — Според мен е най-добре да се опитаме да забравим какво си видял — отсече момичето. — И оттук нататък трябва да се стараеш повече с оклумантиката.
            Останалите дни от седмицата не бяха по-приятни. Хари получи по отвари още две „У“, пак беше на тръни да не уволнят Хагрид и макар че не го сподели с Рон и Хърмаяни, защото не държеше тя да му се кара, не можеше да спре да мисли за съня, в който той бе Волдемор. Много му се искаше да го обсъди със Сириус, но за това не можеше да става и дума, ето защо се опита да запрати въпроса вдън съзнанието си.
            За беда и дъното на съзнанието му вече не беше съвсем сигурно място.
            — Ставай, Потър.
            Две-три седмици след съня с Рукууд Хари отново беше коленичил на пода в кабинета на Снейп и се опитваше да прочисти ума си. И този път беше принуден да изживее наново доста от най-ранните си спомени, за които и не подозираше, че не са се заличили. Повечето бяха за униженията, на които Дъдли и бандата му го бяха подлагали в началното училище.
            — Последният спомен… — рече Снейп. — За какво беше?
            — Не знам — отвърна Хари, докато се изправяше със сетни сили на крака. Установяваше, че му е все по-трудно да изтръгне отделните спомени от вихрушката образи и звуци, отприщена от Снейп. — Онзи, в който братовчед ми заплашва да ми натика главата в тоалетната чиния ли?
            — Не — промълви едва чуто Снейп. — Онзи с мъжа, коленичил в затъмнената стая…
            — А… за нищо — каза момчето.
            Снейп впи черните си очи в него. Хари си спомни как той му е обяснявал колко важен е зрителният контакт в легилимантиката, примига и извърна поглед.
            — Как е станало така, Потър, че този мъж и тази стая са се озовали вътре в главата ти? — попита Снейп.
            — Ами… — изпелтечи той, като гледаше навсякъде, но не и към Снейп. — Просто… го сънувах.
            — Сънувал си го? — повтори Снейп.
            Настъпи мълчание, през което Хари се втренчи в голяма мъртва жаба, потопена в стъкленица с морава течност.
            — Знаеш защо си тук, нали, Потър? — каза Снейп тихо и зловещо. — А знаеш ли защо си жертвам вечерите и върша тази тягостна скучна работа?
            — Да — потвърди сковано момчето.
            — Напомни ми, Потър, защо сме тук.
            — За да усвоя оклумантиката — рече Хари, този път зяпнал една мъртва змиорка.
            — Правилно, Потър. И колкото и да си тъп — (Хари пак погледна с омраза към Снейп) — все се надявах след два месеца уроци да отбележиш някакъв напредък. Колко още сънища за Черния лорд си имал?
            — Само този — излъга Хари.
            — Дали пък… — поде Снейп, присвил студените си черни очи. — Дали пък всъщност не ти харесва да получаваш такива видения и да сънуваш такива сънища, Потър? Дали пък заради тях не се чувстваш по-различен… важен?
            — Няма такова нещо — отговори Хари, стиснал зъби и впил пръсти в магическата си пръчка.
            — Толкова по-добре, Потър — отсъди студено Снейп, — защото не си нито по-различен, нито важен, а и не ти е работа да узнаваш какво казва Черния лорд на смъртожадните.
            — Да… това е Ваша работа, нали? — изстреля Хари.
            Не искаше да го казва, беше ядосан и му се изплъзна от устата. Гледаха се дълго и Хари бе убеден, че е прекалил. Но върху лицето на Снейп се появи странно, едва ли не доволно изражение, когато той му отговори.
            — Да, Потър — каза с блеснали очи. — Това ми е работата. А сега, ако си готов, да започваме отначало. — Вдигна магическата пръчка. — Едно… две… три… „Легилименс!“
            През езерото в парка към Хари се носеха сто диментори… той сбърчи чело и се съсредоточи… приближаваха все повече… Хари вече виждаше тъмните дупки под качулките… същевременно обаче различаваше и Снейп, който стоеше пред него, впил очи в лицето му, и мърмореше нещо под нос… кой знае как, той се виждаше все по-ясно, а дименторите избледняваха…
            Хари вдигна магическата пръчка.
            — „Протего!“
            Снейп залитна… пръчката му отхвръкна нагоре, далеч от Хари, чието съзнание изневиделица се изпълни със спомени, които не бяха негови: мъж с гърбав нос крещеше на примряла от страх жена… а в ъгъла плачеше чернокос малчуган… поотрасло момче с мазна коса седеше самичко в тъмна стая и насочило магическата пръчка към тавана, сваляше една по една мухите… някакво момиче се смееше и смееше, докато хилав хлапак се опитваше да се качи на метла, а тя все го хвърляше…
            — ДОСТАТЪЧНО!
            На Хари му се стори, че някой го е блъснал силно по гърдите. Залитна няколко крачки назад, удари се в лавиците по стените в кабинета и чу как нещо изпуква. Снейп трепереше леко, бе много блед.
            Мантията на Хари отзад беше влажна. Беше съборил една от стъклениците и слузестото нещо, накиснато вътре, се загърчи в разплискалата се течност.
            — „Репаро!“ — изсъска Снейп и стъкленицата на мига се залепи от само себе си. — Е, Потър… сега определено беше по-добре… — Позадъхан, преподавателят намести мислоема, където в началото и на този урок бе складирал някои от мислите си, сякаш да провери дали още са там. — Не помня да съм ти казвал да прилагаш защитно заклинание… то обаче безспорно подейства…
            Хари си замълча. Струваше му се, че каквото и да каже, ще бъде опасно. Беше сигурен, че току-що е проникнал в спомените на Снейп и е видял сцени от неговото детство. Чувстваше се неловко от това, че момченцето, което беше зърнал да плаче, докато родителите му крещят, сега стои пред него с такава ненавист в очите.
            — Хайде да опитаме още веднъж — подкани учителят.
            Хари усети тръпката на уплахата — беше убеден, че ще си плати за онова, което току-що се е случило. Отново застанаха по местата си, така че да ги дели писалището, и на Хари му се стори, че този път ще му бъде много по-трудно да изпразни съзнанието си.
            — Броя до три — напомни Снейп и пак вдигна магическата пръчка. — Едно… две…
            Хари не успя да се стегне и да опита да прочисти ума си, когато Снейп извика:
            — „Легилименс!“
            Носеше се по коридора към отдел „Мистерии“, покрай голите каменни стени, покрай факлите… черната врата ставаше все по-голяма, той се движеше толкова бързо, че щеше да се блъсне в нея, беше само на няколко крачки и отново зърна ивицата мъждива синя светлина…
            Вратата се беше отворила! Най-после той мина през нея и влезе в кръгла стая с черни стени и черен под, осветена от свещи със син пламък, навсякъде около него имаше още много врати… трябваше да продължи… ала през коя врата да мине?…
            — ПОТЪР!
            Хари отвори очи. Отново лежеше по гръб на пода, без да помни как се е озовал там. Дишаше тежко, сякаш наистина е тичал по дългия коридор към отдел „Мистерии“, наистина е нахълтал на бегом през черната врата и е открил черната стая.
            — Обясни! — нареди му вбесен Снейп, който се беше надвесил над него.
            — Аз… не знам какво стана — отвърна чистосърдечно Хари и се изправи. Там, където си бе ударил тила в земята, му беше излязла цицина и чувстваше, че го тресе. — Никога досега не съм виждал това. Казах ви, сънувал съм вратата… но никога досега тя не се е отваряла…
            — Не работиш достатъчно усърдно!
            Кой знае защо, Снейп бе по-ядосан, отколкото преди две минути, когато Хари беше надзърнал в спомените на своя учител.
            — Ти, Потър, си ленив и немарлив, нищо чудно, че Черния лорд…
            — Може ли да попитам нещо, професор Снейп? — избухна пак Хари. — Защо наричате Волдемор Черния лорд? Чувал съм само смъртожадните да го назовават така.
            Снейп отвори уста, за да изръмжи, когато някъде извън стаята изпищя жена.
            Той вдигна рязко глава и се втренчи в тавана.
            — Какво, да го… — промърмори.
            Хари чу приглушена врява, която изглежда се носеше откъм Входната зала. Свъсен, учителят се обърна към него.
            — На идване да си видял нещо необичайно, Потър?
            Хари поклати глава. Някъде горе жената изпищя повторно. Насочил пред себе си магическата пръчка, Снейп отиде с широка крачка до вратата и изчезна от поглед. Хари се поколеба за миг, сетне го последва.
            Писъците наистина се раздаваха откъм Входната зала и се засилиха, когато Хари изтича при каменните стъпала, извеждащи от подземието. Той се качи във Входната зала и я завари пълна: откъм Голямата зала, където вечерята още не бе приключила, прииждаха ученици, за да видят какво става, други се бяха струпали по мраморното стълбище. Хари се промуши край неколцина високи слидеринци и видя, че зяпачите са образували широк обръч — някои изглеждаха стъписани, други дори уплашени. Професор Макгонъгол стоеше точно в отсрещния край на залата с вид на човек, на когото му призлява от гледката.
            В средата на Входната зала бе застанала професор Трелони, в едната ръка държеше магическата пръчка, а в другата празна бутилка от шери, изглеждаше си направо обезумяла. Косата й беше сплъстена и стърчеше, очилата се бяха килнали и увеличаваха едното око повече от другото, от раменете й накриво висяха безбройните й шалове и шалчета, които създаваха впечатлението, че тя се разпада по шевовете. На пода до нея лежаха два големи куфара, единият от които беше преобърнат, вероятно хвърлен подире й по стълбището. Явно ужасена, професор Трелони гледаше втренчено нещо пред себе си, Хари не го виждаше, но то очевидно стоеше в долния край на стълбите.
            — Не! — изпищя тя. — НЕ! Не е възможно… не е… отказвам да го приема…
            — Нима не разбирахте, че е неизбежно? — попита пискливо момичешко гласче, прозвучало бездушно весело, а Хари се мръдна леко надясно и видя, че ужасяващото видение на Трелони представлява не друго, а самата професор Ъмбридж. — Колкото и да сте неспособна да предвидите дори времето за утре, все сте осъзнавали, че жалкото ви представяне по време на инспекциите и липсата на всякакво подобрение неминуемо ще доведат до вашето уволнение.
            — Не м-можете! — зави професор Трелони и изпод огромните стъкла на очилата се застичаха сълзи. — Не м-можете да ме уволните! Тук с-съм от ш-шестнадесет години! „Х-Хогуортс“ е моят д-дом!
            — Беше Вашият дом — поправи я професор Ъмбридж и Хари възнегодува от радостта, разляла се по жабешкото й лице, когато тя загледа как професор Трелони се свлича с неудържими хлипове върху един от куфарите, — допреди един час, когато министърът на магията преподписа заповедта за уволнението Ви. А сега бъдете така любезна, изнесете се оттук. Пречите.
            Но продължи да стои й да злорадства при вида на професор Трелони, която в пристъп на неутешима мъка се тресеше, ридаеше и се люшкаше напред-назад върху куфара. Хари чу отляво приглушен стон и се обърна. Лавендър и Парвати се бяха прегърнали и плачеха тихо. После екнаха стъпки. Професор Макгонъгол се бе отделила от зяпачите — отиде право при професор Трелони и след като я потупа решително по гърба, извади от мантията голяма носна кърпа.
            — Недейте, Сибила… успокойте се… избършете си носа… не е чак толкова страшно, колкото си мислите, ето… не Ви се налага да напускате „Хогуортс“…
            — Нима, професор Макгонъгол? — попита страховито Ъмбридж и пристъпи няколко крачки напред. — Нима имате право да го заявите?
            — Аз имам — прокънтя дълбок глас.
            Дъбовата входна врата се беше отворила рязко. Учениците наоколо отскочиха да сторят път, на прага се появи Дъмбълдор. Хари не проумяваше какво е правил в парка, но наистина представляваше внушителна гледка, както стоеше в рамката на вратата, на фона на странно мъгливата вечер. Той остави вратата широко отворена и тръгна през кръга на насъбралите се към професор Трелони, която разплакана и разтреперана, продължаваше да седи върху куфара, с професор Макгонъгол до нея.
            — Вие ли, професор Дъмбълдор? — попита Ъмбридж и се изкиска особено неприятно. — Опасявам се, че не сте наясно с нещата. Ето тук имам — тя извади от пазвите на мантията пергаментов свитък — заповед за уволнение, подписана от мен и от министъра на магията. Съгласно Образователен указ номер двадесет и три великата инквизиторка на „Хогуортс“, тоест аз, имам правото да инспектирам, да слагам на изпитателен срок и да уволнявам всеки учител, който според мен не отговаря на високите изисквания на Министерството на магията. Реших, че професор Трелони не е на ниво. Уволних я.
            За огромна изненада на Хари Дъмбълдор продължи да се усмихва. Погледна надолу към професор Трелони, която още хлипаше и се давеше върху куфара, и рече:
            — Разбира се, Вие сте напълно права, професор Ъмбридж. Като велика инквизиторка можете да уволнявате моите учители. Нямате обаче власт да ги гоните от замъка. Опасявам се — продължи той и се поклони учтиво, — че това право все още принадлежи на директора и моята воля е професор Трелони и занапред да живее в „Хогуортс“.
            При тези думи професор Трелони се засмя истерично и не успя да сподави едно хълцукане.
            — Не… не, ще си в-вървя, Дъмбълдор! Ще… ще н-напусна „Хогуортс“ и ще си потърся щастието другаде…
            — Не — отсече Дъмбълдор. — Моята воля е да останете, Сибила. — Той се извърна към професор Макгонъгол. — Мога ли да Ви помоля да придружите Сибила до горе?
            — Разбира се! — възкликна тя. — Хайде, станете, Сибила…
            Професор Спраут се отдели от множеството, забърза към тях и хвана Трелони за другата ръка. Двете заедно я преведоха покрай Ъмбридж и тръгнаха нагоре по каменното стълбище. Професор Флитуик се втурна, хванал магическата пръчка пред себе си, изписка „Локомотор куфари“, багажът на професор Трелони се издигна във въздуха и се понесе подир нея нагоре по стъпалата, следван от Флитуик.
            Професор Ъмбридж стоеше вцепенена и гледаше втренчено Дъмбълдор, който продължаваше да се усмихва добродушно.
            — И какво ще правите с нея, когато назнача нов преподавател по пророкуване и той трябва да се нанесе в жилището й? — попита тя с шепот, разнесъл се из цялата Входна зала.
            — О, не се притеснявайте — отговори любезно Дъмбълдор. — Да Ви кажа, вече съм намерил нов учител по предмета и той предпочита жилище на приземния етаж.
            — Намерили сте?… — изпелтечи пискливо Ъмбридж. — Вие сте намерили? Мога ли да Ви напомня, Дъмбълдор, че според Образователен указ номер двадесет и две…
            — Министерството е в правото си да назначи подходящ кандидат, ако… само ако директорът не успее да намери такъв — довърши вместо нея Дъмбълдор. — С радост ще отбележа, че в този случай успях. Разрешете да Ви го представя.
            Той се извърна към отворената входна врата, през която вече нахлуваше вечерната мъгла. Хари чу потропване на копита. В залата премина стъписан шепот и застаналите най-близо до вратата побързаха да се дръпнат още по-назад — някои дори се спънаха в суматохата, — за да направят път на новодошлия.
            От мъглата изникна лице, което Хари бе виждал и преди, в една тъмна, изпълнена с опасности нощ в Забранената гора: бяло руса коса и поразително сини очи, глава и до кръста тяло на мъж, а надолу туловище на златист кон.
            — Това е Фирензи — съобщи щастлив Дъмбълдор на изумената Ъмбридж. — Ще установите, че е много подходящ.

            Глава двадесет и седма: Кентавърът и портата
            — Обзалагам се, сега вече съжаляваш, че се отказа от пророкуването, нали, Хърмаяни? — подсмихна се Парвати.
            Два дни след уволнението на професор Трелони, по време на закуска, Парвати си навиваше миглите около магическата пръчка и се оглеждаше в обратната страна на една лъжица, за да види какво се е получило. Тази сутрин щяха да имат първия урок при Фирензи.
            — Не бих казала — отвърна безразлично Хърмаяни, която четеше „Пророчески вести“. — Никога не съм харесвала коне.
            Обърна страницата на вестника и плъзна поглед по колоните.
            — Той не е кон, той е кентавър! — възмути се Лавендър.
            — При това страхотен — въздъхна Парвати.
            — Какъвто и да е, пак е на четири крака — отбеляза невъзмутимо Хърмаяни. — А аз си мислех, че вие двете сте много разстроени, задето Трелони вече я няма.
            — Наистина сме разстроени — увери я Лавендър. — Качихме се да я видим в стаята и й занесохме нарциси… ама хубави, не спаружени като онези на Спраут.
            — Как е Трелони? — попита Хари.
            — Не е много добре, клетата — съобщи състрадателно Лавендър. — Плачеше, каза, че предпочитала да напусне завинаги замъка, отколкото да стои под един покрив с Ъмбридж, и аз не я виня, Ъмбридж се държа ужасно с нея.
            — Подозирам, че тепърва ще се държи още по-ужасно — отбеляза свъсена Хърмаяни.
            — Невъзможно! — възрази Рон, докато омиташе голяма чиния яйца с бекон. — Къде повече от това!
            — Помни ми думата, ще се опита да си отмъсти на Дъмбълдор, че е назначил нов учител, без да се посъветва с нея — заяви Хърмаяни и сгъна вестника. — И то още един получовек. Видя изражението й, когато Фирензи се изправи пред нея, нали?
            След закуска Хърмаяни се отправи към кабинета по аритмантика, а Хари и Рон последваха Парвати и Лавендър, които се отправиха през Входната зала за часа по пророкуване.
            — Не отиваме ли в Северната кула? — изненада се Рон, когато Парвати подмина мраморното стълбище.
            Тя го погледна презрително през рамо.
            — Как според теб Фирензи ще изкачи стъпалата? Сега сме в стая единадесета, вчера го пишеше на дъската за обяви.
            Стая единадесета се намираше на приземния етаж в коридора, който започваше точно срещу Голямата зала. Хари знаеше, че е от помещенията, които не се използват редовно, затова очакваше да е позанемарено като килер или склад. Ето защо се вцепени, когато влезе веднага след Рон и се озова насред горска поляна.
            — Ама…?
            Подът се беше превърнал в пружиниращ мъх, по който растяха дървета с кичести клони, разпростиращи се като ветрило пред тавана и прозорците, така че в стаята се кръстосваха лъчи и шареха петънца мека зеленикава светлина. Учениците, дошли преди тях, вече бяха насядали по земята, облегнали се кой на дърво, кой на някой от големите камъни, и бяха обхванали коленете си или скръстили ръце върху гърдите си. Всички изглеждаха доста притеснени. В средата на поляната, там, където нямаше дървета, стоеше Фирензи.
            — Хари Потър — каза той, когато момчето влезе, и протегна ръка.
            — Ъъъ… здравей — рече Хари и се здрависа с кентавъра, който го огледа немигащо с поразителните си сини очи, но не се усмихна. — Ъъъ… радвам се да те видя.
            — И аз — отвърна кентавърът, навел бяло русата си глава. — Беше предсказано, че ще се срещнем отново.
            Хари забеляза върху гърдите на Фирензи едва различим синеещ се белег от копито. Обърна се, за да седне на земята при останалите от класа, и му направи впечатление, че всички го гледат благоговейно, явно много възхитени от познанството му с Фирензи, който май ги плашеше.
            След като вратата се затвори и последният ученик седна на един пън до кошчето за боклук, Фирензи махна с ръка към помещението.
            — Професор Дъмбълдор беше така любезен да ни уреди тази класна стая — обясни той, щом всички се укротиха, — с обстановка, близка до обичайната ми среда. Бих предпочел да ви преподавам в Забранената гора, която… до понеделник… беше моят дом, сега обаче това вече е невъзможно.
            — Може ли аз… господин учителю?… — рече задъхана Парвати, след като вдигна ръка. — Защо да е невъзможно? Били сме там с Хагрид, не ни е страх!
            — Тук става въпрос не за смелостта ви, а за моето положение — поясни Фирензи. — Вече не мога да се върна в гората. Моето стадо ме прогони.
            — Стадо ли? — повтори объркана Лавендър, а Хари се досети, че си е представила крави. — Какво… о! — От изражението й пролича, че е схванала. — Значи има още като вас! — възкликна изумена.
            — Хагрид ли ви е развъдил, както тестролите? — попита нетърпеливо Дийн.
            Фирензи извърна много бавно глава към Дийн, който веднага осъзна, че е изрекъл голяма обида.
            — Без да искам… извинявайте — довърши той едва чуто.
            — Кентаврите не са нито слуги, нито играчки на човеците — поясни тихо Фирензи.
            Настъпи мълчание, после Парвати пак вдигна ръка.
            — Може ли аз, господин учителю… защо другите кентаври са Ви прогонили?
            — Защото се съгласих да работя за професор Дъмбълдор — отговори Фирензи. — Смятат, че с това съм предал нашето племе.
            Хари си спомни как преди близо четири години кентавърът Бейн се разкрещя на Фирензи, че е позволил на момчето да го яхне и така да го спаси — нарече го „обикновено муле“. Запита се дали пак Бейн го е изритал в гърдите.
            — Да започваме — подкани Фирензи.
            Изсвистя с дълга златиста опашка, вдигна ръка към балдахина от листа горе, сетне я свали бавно и светлината в помещението помръкна: сега сякаш седяха на горска поляна по здрач, а по тавана заблещукаха звезди. Чуха се ахкания и въздишки, Рон дори каза на глас:
            — Лелее!
            — Легнете по гръб на пода — подкани спокойно Фирензи — и наблюдавайте небосвода. За онези, които виждат, там е написана съдбата на нашите народи.
            Хари се излегна и се взря в тавана. Точно отгоре му намигна блещукаща червена звезда.
            — Знам, че по астрономия сте научили имената на планетите и на техните луни — продължи все така спокойно Фирензи — и че сте съставяли карти на пътя на звездите по небосклона. През столетията кентаврите са разгадали тайните на това движение. От онова, което сме установили, знаем, че в небето горе можем да зърнем бъдещето…
            — Професор Трелони ни е учила на астрология! — обади се, както лежеше по гръб, развълнувана Парвати, след като вдигна ръка, която щръкна над нея. — Марс причинява злополуки и изгаряния, неща от този род, а когато е под ъгъл със Сатурн, както сега — очерта тя във въздуха над себе си прав ъгъл, — това означава, че хората трябва да внимават много при боравенето с горещи предмети…
            — Това са небивалици, измислени от човеците — прекъсна я спокойно Фирензи.
            Ръката на Парвати падна вяло отстрани.
            — Дребни наранявания, незначителни човешки злополуки — продължи Фирензи и тропна глухо с копита по мъхестия под. — За всемира те са точно толкова маловажни, както суетенето на мравките, и не са повлияни от движението на планетите.
            — Професор Трелони… — поде Парвати обидено и възмутено.
            — … е човек — прекъсна я просто кентавърът. — И затова е заслепена и скована от ограниченията на вашето племе.
            Хари се поизвърна съвсем леко и стрелна с очи Парвати. И тя, както и други от съучениците му около нея, изглеждаха много засегнати.
            — Не знам, Сибила Трелони може и да е прозряла — продължи Фирензи и заснова пред учениците, а Хари отново чу свистенето на опашката му, — тя обаче си губи времето главно с ласкателни за нея небивалици, които човеците наричат предсказване на бъдещето. А аз съм тук, за да обясня мъдростта на кентаврите, която е безпристрастна и обективна. Ние следим мощните приливи на злото и промените, които понякога се отбелязват върху небосклона. Може да ни отнеме цели десет години, докато се убедим в онова, което сме видели. — Фирензи посочи червената звезда точно над Хари. — Знаците от последното десетилетие сочат, че магьосническият свят изживява само кратко затишие между две войни. Марс, предвестник на битки, грее ярко над нас и подсказва, че скоро със сигурност ще се разрази сражение. Кентаврите се опитват да предскажат след колко време, като горят някои билки и листа и наблюдават пушека и пламъка…
            Това беше най-необикновеният урок, на който Хари някога бе присъствал. Наистина запалиха направо върху пода на класната стая какула и слез и Фирензи им заръча да търсят в лютивия дим определени очертания и символи, но изобщо не се притесни, когато никой не откри описаните от него знаци. Само им обясни, че човеците не ги бивало за това и на кентаврите им трябвали дълги години, докато го усвоят, а накрая заяви, че, така или иначе, било неразумно да се осланят прекалено много на такива неща, понеже дори на кентаврите им се случвало да ги разчитат погрешно. Изобщо не приличаше на учителите човеци, преподавали някога на Хари. Най-важно за него бе не да ги научи на онова, което знае, а да им внуши, че нищо, дори познанието на кентаврите, не е безпогрешно.
            — За всичко говори съвсем мъгляво, нали? — рече тихо Рон, докато гасяха огъня от слез. — Аз не бих отказал да науча малко подробности за тази предстояща война, ами ти?
            Звънецът отвън удари и всички наскачаха, а Хари съвсем беше забравил, че са в замъка, убеден, че се намират в гората. Учениците се изнизаха доста озадачени.
            Хари и Рон точно щяха да излязат след тях, когато Фирензи извика:
            — Хари Потър, един момент, ако обичаш.
            Той се обърна. Кентавърът се приближи малко. Рон се подвоуми.
            — Можеш да останеш — рече му Фирензи. — Но затвори, ако обичаш, вратата.
            Рон побърза да се подчини.
            — Ти, Хари Потър, си приятел на Хагрид, нали? — попита кентавърът.
            — Да — потвърди момчето.
            — В такъв случай го предупреди от мое име. Опитът му не е успешен. По-добре да се откаже.
            — Опитът му не е успешен ли? — повтори недоумяващо Хари.
            — И по-добре да се откаже — кимна Фирензи. — Бих го предупредил и лично, но съм прогонен… ще бъде неразумно да се доближавам до гората… Хагрид си има достатъчно неприятности и без битка между кентаври.
            — Но… какво се опитва да направи? — полюбопитства притеснен Хари.
            Фирензи го огледа невъзмутимо.
            — Наскоро Хагрид ми стори голяма услуга — обясни той, — а с грижите си за всички живи твари отдавна си е спечелил моето уважение. Няма да издам тайната му. Но той трябва да бъде вразумен. Опитът му не е успешен. Кажи му, Хари Потър. Приятен ден.

            Щастието, обзело Хари след интервюто в „Дрънкало“, отдавна се беше изпарило. Свъсеният март се изтърколи, започна дъждовният ветровит април и той имаше чувството, че животът му отново се е превърнал в дълъг низ от притеснения и грижи.
            Ъмбридж продължаваше да посещава всички часове по грижа за магически съзнания и не бе никак лесно Хари да предаде на Хагрид предупреждението на Фирензи. Най-накрая успя: един ден се върна след часа, уж за да си потърси изгубения екземпляр на „Фантастични животни и къде да ги намерим“. Предаде посланието на кентавъра и Хагрид впи в него отеклите си насинени очи, явно беше стъписан. После като че ли се посъвзе.
            — Свястно момче е тоя Фирензи — рече свъсен, — ама си няма и понятие к’ви ги говори. Опитът си е съвсем успешен!
            — Какво си намислил, Хагрид? — попита угрижен Хари. — Трябва да внимаваш много, Ъмбридж вече уволни Трелони и според мен съвсем се е развихрила. Ако правиш нещо нередно, няма да се…
            — Има и по-важни неща от това да си крепиш работата — прекъсна го Хагрид, макар че ръцете му трепереха леко и той изпусна цял леген, пълен с тор от бодливци. — Ти, Хари, не бери грижа за мен… Хайде, върви и не ме ядосвай!
            Момчето нямаше друг избор, освен да остави Хагрид да събира тора, плъзнал по целия под, ала докато креташе към замъка, се почувства доста обезсърчено.
            Междувременно, както учителите и Хърмаяни упорито им напомняха, изпитите за СОВА наближаваха все повече. Всички петокурсници страдаха, повече или по-малко, от стрес, но Хана Абът беше първата, на която Мадам Помфри донесе успокоителна отвара: в час по билкология тя се разплака и се разхлипа, че била прекалено глупава, за да вземе изпитите, и щяло да е най-добре веднага да се махне от училището.
            Хари си мислеше, че без сбирките на ВОДА би се чувствал извънредно нещастен. Понякога му се струваше, че живее за часовете, които прекарваше в Нужната стая — там се трудеше усърдно, но и се забавляваше на воля, преизпълнен от гордост, че другите от ВОДА са напреднали толкова. Случваше му се и да се запита какво ли ще направи Ъмбридж, когато на изпита за СОВА всички от ВОДА получат „Изключителен“ по защита срещу Черните изкуства.
            Най-сетне се бяха заели със заклинанието за покровител. Всички изгаряха от желание да го упражняват, макар че, както Хари постоянно им припомняше, едно е да повикаш покровител насред ярко осветената класна стая, където не те застрашава нищо, съвсем друго — да го направиш, когато си изправен пред нещо като диментор.
            — О, стига си ни развалял удоволствието — рече весело Чо на последната сбирка преди Великден, докато гледаше как покровителят й с вид на сребрист лебед се рее из Нужната стая. — Толкова са красиви!
            — Трябва не да са красиви, а да те закрилят — поясни търпеливо той. — Всъщност имаме нужда от богърт или нещо подобно, аз така се научих. Наложи ми се да викам покровител, докато богъртът се правеше на диментор…
            — Сигурно е много страшно! — възкликна Лавендър, която изстрелваше с върха на магическата си пръчка облачета сребриста пара. — А аз още не мога… и не мога!… — добави тя ядосана.
            Невил също срещаше затруднения. Бърчеше съсредоточено чело, но от края на магическата му пръчка не излизаше друго освен рехава струйка сребърен дим.
            — Мисли си за нещо приятно — напомни му Хари.
            — Опитвам се — отвърна умърлушен Невил, който наистина се стараеше толкова много, че кръглото му лице бе лъснало от пот.
            — Май успях, Хари! — викна Шеймъс, който идваше за пръв път на сбирка на ВОДА. Беше го довел Дийн. — Виж… ох… изчезна… но със сигурност беше нещо космато, Хари!
            Покровителят на Хърмаяни — проблясваща сребърна видра, подскачаше около нея.
            — Много са сладки, нали? — каза тя с обич.
            Вратата на Нужната стая се отвори, после се затвори. Хари се обърна да види кой е влязъл, там обаче сякаш нямаше никого. Изминаха няколко минути, преди да забележи, че приятелите му при вратата са се умълчали. След миг нещо го задърпа за мантията някъде при коляното. Хари погледна надолу и за свое огромно изумление видя домашното духче Доби да надзърта изпод обичайните си осем вълнени шапки.
            — Здрасти, Доби! — поздрави той. — Какво… какво се е случило?
            Духчето се беше ококорило от ужас и трепереше. Членовете на ВОДА, най-близо до Хари, не проронваха и дума, всички в стаята бяха вперили очи в Доби. Няколкото покровители, които бяха успели да повикат, изтъняха, превърнаха се в сребърна мъглица и помещението сякаш стана много по-тъмно.
            — Хари Потър, сър… — изписка домашното духче и се разтрепери от глава до пети, — Хари Потър, сър… Доби дошъл да предупреди… но на домашните духчета е заповядано да си мълчат…
            Втурна се с главата напред към стената. Хари вече имаше известен опит с навика на Доби да се самонаказва и понечи да го сграбчи, но духчето само отскочи като топка от камъка, предпазено от осемте шапки. Хърмаяни и още няколко от момичетата се разпищяха от уплаха и състрадание.
            — Какво се е случило, Доби? — попита Хари, като хвана духчето за малката ръка, за да го държи по-далеч от всичко, с което то можеше да опита да се нарани.
            — Хари Потър… тя… тя…
            Доби се фрасна с все сила със свободната си ръка, свита в юмрук. Хари сграбчи и нея.
            — Коя „тя“, Доби?
            Но можеше да отгатне: само една жена беше в състояние да вдъхне на Доби такъв страх. Домашното духче впери очи някак разногледо в Хари и изрече името само с устни.
            — Ъмбридж ли? — попита той ужасен.
            Доби кимна и се опита да си удари главата в коленете на Хари. Той обаче го държеше на безопасно разстояние.
            — Какво за Ъмбридж? Доби… да не е разбрала за това тук… за нас… за ВОДА?
            Прочете отговора в потресеното изражение на духчето. Понеже Хари го държеше здраво за ръцете, Доби зарита, за да се отскубне, и се свлече на колене.
            — Насам ли идва? — попита тихо момчето.
            Доби нададе вой.
            — Да, Хари Потър, сър, да!
            Хари се изправи и огледа приятелите си, които вцепенени и ужасени, се бяха втренчили в мятащото се духче.
            — КАКВО ЧАКАТЕ? — ревна той. — БЯГАЙТЕ!
            Всички се втурнаха вкупом и се струпаха пред вратата, после един по един започнаха да изчезват тичешком. Хари ги чу как се спускат по коридорите, надяваше се да проявят съобразителност и да не се завтекат чак към спалните помещения. Беше едва девет без десет, ако просто се скриеха в библиотеката или в соварника, които бяха по-близо…
            — Хайде, Хари! — извика Хърмаяни.
            Беше сред хората, които се бяха скупчили пред вратата и се мъчеха да излязат.
            Той грабна Доби, който още се опитваше да се нарани тежко, гушна го и хукна да се нареди отзад на опашката.
            — Доби… това е заповед! Връщай се долу в кухнята при другите духчета и ако тя те пита дали си ме предупредил, излъжи я и кажи „не“! — заръча Хари. — И ти забранявам да се нараняваш — допълни, после пусна домашното духче, прекрачи най-сетне прага и затръшна след себе си вратата.
            — Благодаря, Хари Потър, сър! — изписка Доби и побягна.
            Хари се огледа наляво, после и надясно. Другите се бяха разбягали толкова бързо, че преди да се скрият, зърна само подметките им в двата края на коридора. След това също се затича надясно, там имаше момчешка тоалетна и ако успееше да се шмугне в нея, можеше да каже, че през цялото време е бил вътре…
            — ОООХ!
            Нещо го сграбчи за глезените, той се строполи и се пързаля по корем цели два метра, докато спре. Някой се смееше зад него. Хари се претърколи по гръб и видя, че Малфой се е спотаил в ниша зад грозна ваза във формата на змей.
            — Препъваща магия, Потър! — каза той. — Ей, госпожо… ГОСПОЖО! Спипах един!
            От ъгъла в дъното изхвърча Ъмбридж, задъхана, но ухилена щастливо до уши.
            — Ето го! — възкликна тя ликуващо, след като зърна Хари на пода. — Браво, Драко, браво, добре се справихте… петдесет точки за „Слидерин“! Оттук нататък аз ще се заема с него… станете, Потър!
            Хари се изправи и ги зяпна и двамата. Никога не беше виждал Ъмбридж толкова зарадвана. Тя го сграбчи за ръката, стисна го като в менгеме и засияла, се обърна към Малфой.
            — Хайде, Драко, тичайте да видите дали ще успеете да заловите още някого — подкани Ъмбридж. — Кажете на другите да проверят в библиотеката… всеки, който е запъхтян… огледайте и тоалетните, госпожица Паркинсън нека надзърне в момичешките… тръгвайте, де… а Вие — добави тя с най-тихия си и най-зловещ глас, когато Малфой се отдалечи, — Вие, Потър, ще дойдете с мен в директорския кабинет.
            След броени минути вече бяха при каменното грозилище. Хари се запита колцина от приятелите му са били заловени. Притесни се за Рон — госпожа Уизли щеше да го убие, — и как щеше да се почувства Хърмаяни, ако я изключеха, преди да си е взела изпитите за СОВА. Това беше първата сбирка на Шеймъс… а Невил бележеше такъв напредък…
            — Летящи лимонадени пчелички — изтананика Ъмбридж, при което каменното грозилище отскочи встрани, стената отзад се разцепи и се разтвори и те се качиха на движещото се каменно стълбище.
            Излязоха при лъскавата врата с чукало във вид на грифон, но Ъмбридж не си даде труд да хлопа — стиснала с все сила Хари, влезе направо в кабинета.
            Вътре беше пълно с хора. Дъмбълдор седеше с ведро изражение зад писалището, долепил върховете на дългите си пръсти. Професор Макгонъгол стоеше сковано до него, лицето й беше изключително напрегнато. Министърът на магията Корнелиус Фъдж се поклащаше напред-назад на пети при запалената камина, явно неописуемо доволен от случващото се, от двете страни на вратата като на стража бяха застанали Кингзли Шакълболт и зъл на вид магьосник с много къса четинеста коса, когото Хари не познаваше, а до стената се открояваше луничавата очилата глава на развълнувания Пърси Уизли, който пристъпваше с перо и тежък пергаментов свитък в ръце, очевидно готов да записва.
            Тази вечер портретите на бившите директори не се преструваха на заспали. Всички бяха будни и следяха угрижено какво ще стане долу. Когато влезе Хари, неколцина притичаха в съседните рамки и си зашепнаха трескаво с обитателите им.
            След като вратата се затвори подире им, Хари се отскубна от хватката на Ъмбридж. Корнелиус Фъдж го зяпна злорадо.
            — Я виж ти! — рече той. — Такааа…
            Хари отвърна с най-злобния поглед, на който беше способен. Сърцето му бумтеше лудешки, ала умът му бе учудващо бистър и спокоен.
            — Връщаше се към Грифиндорската кула — оповести Ъмбридж. В гласа й имаше прекомерно вълнение, същата бездушна наслада, която Хари бе доловил и когато тя бе гледала как професор Трелони се гърчи сломена във Входната зала. — Залови го младият Малфой.
            — А, той ли? — възкликна доволен Фъдж. — Дано не забравя да кажа на Луциус. Е, Потър… предполагам, знаеш защо си тук.
            Хари възнамеряваше да отговори с предизвикателното „да“, но тъкмо отвори уста, за да изрече думата, когато зърна лицето на Дъмбълдор. Директорът не гледаше него, беше вперил очи някъде точно над рамото му, ала когато Хари се извърна, той поклати почти незабележимо глава.
            Момчето промени решението си насред думата.
            — Д… не.
            — Моля? — каза Фъдж.
            — Не — отсече Хари.
            — Значи не знаеш защо си тук?
            — Не, не знам — потвърди Хари.
            Фъдж премести недоумяващ поглед от него към професор Ъмбридж. Хари се възползва от това, че министърът за миг е отклонил вниманието си, и пак стрелна бързо с очи Дъмбълдор, който кимна и намигна едва доловимо на килима.
            — Така значи, нямаш представа защо професор Ъмбридж те е довела в този кабинет? — рече Фъдж с глас, зареден с ехидство. — Не осъзнаваш, че си нарушил училищните правила?
            — Училищните правила ли? — повтори Хари. — Не, не съм.
            — Нито министерските укази? — допълни ядосан Фъдж.
            — Доколкото зная, не — заяви учтиво момчето.
            Сърцето му още думкаше много бързо. Струваше си да сипе тези лъжи, дори и само за да наблюдава как Фъдж се изнервя, ала не виждаше начин да се измъкне: ако някой беше издал на Ъмбридж за ВОДА, той, водачът, можеше още сега да си стяга куфара.
            — Така значи, за теб е новина, че в училището е разкрита нелегална ученическа организация? — продължи Фъдж с глас, съскащ от яд.
            — Точно така — потвърди Хари и не особено убедително се престори на изненадан.
            — Според мен, господин министре, ще имаме по-голям напредък, ако доведа нашия информатор — обади се с меден глас зад него Ъмбридж.
            — Да, да, доведете го — кимна Фъдж и щом тя излезе от кабинета, погледна злобно Дъмбълдор. — Няма нищо по-убедително от един добър свидетел, нали, Дъмбълдор?
            — Няма, Корнелиус — потвърди сериозно директорът, наклонил глава.
            Изминаха няколко минути, през които никой не поглеждаше другите, после Хари чу как вратата отзад се отваря. Ъмбридж мина покрай него, стиснала за рамото Мариета, къдравата приятелка на Чо, която беше скрила лице в ръцете си.
            — Не се плашете, миличка, няма страшно — захвана да я успокоява тихо професор Ъмбридж, като я потупваше по гърба, — хайде, всичко е наред. Постъпихте правилно. Министърът е много доволен от вас. Ще каже на майка ви какво послушно момиче сте. Мариета, господин министре — добави тя и погледна към Фъдж, — е дъщеря на Мадам Еджкъм от служба „Пудролинии“ към отдел „Магическо придвижване“… помага ни да следим камините в „Хогуортс“.
            — Чудесно, чудесно! — възкликна от все сърце Фъдж. — Достойна майка, достойна дъщеря. Е, миличка, хайде, погледнете ме, не се срамувайте, нека чуем какво имате да… Всемогъщи горгони!
            Точно когато Мариета вдигна глава, Фъдж отскочи стъписан назад и почти се приземи в огъня. Изруга и започна да тъпче полите на наметалото си, което димеше. Мариета нададе вопъл и издърпа мантията чак до очите си, преди това обаче всички видяха, че лицето й е обезобразено от множество ужасни морави пъпки, избили по носа и страните й. Те изписваха думата „ПОРТА“.
            — Не се притеснявайте от пъпките, миличка — рече припряно Ъмбридж, — само махнете мантията от устата си и кажете на министъра…
            Ала Мариета нададе още един приглушен вопъл и поклати трескаво глава.
            — Ох, добре, глупаво момиче, ще му кажа аз — сопна се Ъмбридж. Пак си лепна на лицето гадната усмивка и заяви: — И така, господин министре, днес малко след вечеря госпожица Еджкъм дойде в кабинета ми и каза, че искала да ми съобщи нещо. Заяви, че ако съм отидела в тайно помещение на седмия етаж, известно и като Нужната стая, съм щяла да видя нещо, което ме интересува живо. Поразпитах момичето още малко и то призна, че горе имало нещо като сбирка. За беда точно тогава се задейства тази урочасваща магия — махна тя нетърпеливо към Мариета, която си криеше лицето, — и след като се видя в огледалото, ученичката се притесни и не можа да каже нищо повече.
            — Проявили сте голяма смелост, миличка, като сте отишли да съобщите на професор Ъмбридж — заяви Фъдж и впери в Мариета поглед, който според него явно трябваше да мине за бащински. — Постъпили сте правилно. А сега ще ми кажете ли какво е станало на тази сбирка? Какви са били целите й? Кой присъстваше на нея?
            Ала Мариета упорито отказваше да говори, само поклати отново глава и се ококори уплашено.
            — Нямаме ли заклинание, с което да обезсилим това? — обърна се припряно Фъдж към Ъмбридж и махна с ръка към лицето на момичето. — За да говори спокойно?
            — Още не съм успяла да открия — призна си неохотно Ъмбридж, а Хари усети как го плисва гордост от магьосническите умения на Хърмаяни. — Всъщност, дори и да отказва да говори, аз мога да продължа нататък. Сигурно помните, господин министре, че през октомври ви пратих докладна записка, в която ви съобщавах, че Потър се е срещнал с няколко свои съученици в „Свинската глава“ в Хогсмийд…
            — С какви доказателства разполагате? — прекъсна я професор Макгонъгол.
            — Разполагам, Минерва, със свидетелските показания на Уили Уидършинс, който по една случайност е бил по същото време в пивницата. Вярно, бил е целият бинтован, ала слухът му не е бил увреден — заяви самодоволно Ъмбридж. — Чул е всичко до последната дума, казано от Потър, и побърза да дойде право в училището, за да ми докладва…
            — О, затова, значи, не беше изправен пред съд, задето бе омагьосал ония тоалетни бълвачки! — вдигна вежди професор Макгонъгол. — Какво любопитно прозрение за съдебната ни система!
            — Крещяща корупция! — ревна портретът на шишкавия магьосник с червендалест нос от стената зад писалището на Дъмбълдор. — По мое време министерството не сключваше сделки с разни дребни престъпници, не, драги ми господине, тогава нямаше такива неща!
            — Благодаря ти, Фортескю, достатъчно — рече благо Дъмбълдор.
            — Потър се е срещнал с тези ученици — продължи професор Ъмбридж, — за да ги убеди да се запишат в нелегално дружество с цел да усвояват заклинания и проклятия, които според министерството са неподходящи за ученическа възраст…
            — Опасявам се, Долорес, че грешите — заяви тихо Дъмбълдор и я погледна над очилата с рамки като полумесеци, закрепени по средата на гърбавия му нос.
            Хари се вторачи в него. Не виждаше как ще го спаси, този път нямаше измъкване, ако Уили Уидършинс наистина беше чул всичко до последната дума, което е казал в „Свинската глава“.
            — Охо! — подвикна Фъдж и пак заподскача на място. — Нека чуем последната съшита с бели конци измислица, с която ще се опитат да спасят Потър! Хайде, Дъмбълдор, продължавайте… Уили Уидършинс е излъгал, нали? Или онзи ден в „Свинската глава“ е бил еднояйчният близнак на Потър? Или, както винаги, има просто обяснение как времето се е върнало, един мъртвец се е съживил и са се появили двама-трима невидими диментори?
            Пърси Уизли прихна от сърце.
            — Браво, господин министре, браво!
            На Хари му идеше да го изрита. После за свое изумление видя, че и Дъмбълдор се подсмихва.
            — Не отричам, Корнелиус, както, сигурен съм, и Хари, че онзи ден той е бил в „Свинската глава“, нито че се е опитвал да привлече и други свои съученици в клуба за защита срещу Черните изкуства. Отбелязвам само, че Долорес греши, когато твърди, че по онова време такъв клуб е бил незаконен. Ако си спомняте, министерският указ, забраняващ всички ученически сдружения, беше издаден два дни след срещата на Хари в Хогсмийд, тоест в „Свинската глава“ той не е нарушавал никакви правила.
            Пърси погледна така, сякаш са го ударили с нещо тежко по лицето. Както подскачаше, Фъдж застина и зяпна.
            Първа се съвзе Ъмбридж.
            — Това, господин директоре, е прекрасно — усмихна се тя мазно, — но откакто Образователен указ номер двадесет и четири е издаден, измина близо половин година. Ако онази среща не е била незаконна, всички сбирки, състояли се след това, вече със сигурност са в нарушение на указа.
            — Определено е така, ако учениците са продължили да се събират и след издаването на указа — рече Дъмбълдор и я погледна с вежлив интерес над сключените си пръсти. — Разполагате ли с доказателства, че такива сбирки е имало?
            Докато директорът говореше, Хари чу до себе си шумолене и реши, че сигурно Кингзли е прошепнал нещо. Бе готов да се закълне и че е усетил как отстрани го е докоснало нещо — леко раздвижване на въздуха или птиче крило, — ала когато погледна надолу, не видя нищо.
            — Доказателства ли? — повтори Ъмбридж с все същата ужасна широка жабешка усмивка. — Вие слушате ли ме изобщо, Дъмбълдор? Защо според вас госпожица Еджкъм е тук?
            — О, тя може ли да потвърди, че в продължение на половин година е имало сбирки? — вдигна вежди Дъмбълдор. — Останах с впечатлението, че е дошла да съобщи за някаква среща тази вечер.
            — Госпожице Еджкъм — подкани я тутакси Ъмбридж, — кажете ни, миличка, откога се провеждат тези сбирки. Можете просто да кимнете или да поклатите глава, сигурна съм, че няма да ви излязат още пъпки. Редовно ли е имало сбирки през последната половин година?
            Хари изпита ужасното чувство, че някой го е блъснал в корема. Край, бяха стигнали до неопровержими доказателства, които и Дъмбълдор нямаше да е в състояние да обори.
            — Само кимнете или поклатете глава, миличка — продължи Ъмбридж да увещава Мариета, — хайде, това няма да задейства отново магията.
            Всички в помещението гледаха горната част от лицето на момичето. Между вдигнатата мантия и къдравия бретон се виждаха само очите. Може би беше от светлината, но те изглеждаха странно безжизнени. После — за огромно удивление на Хари — Мариета поклати глава.
            Ъмбридж погледна бързо Фъдж, сетне отново момичето.
            — Според мен не разбрахте въпроса, нали, миличка? Попитах дали през последната половин година сте ходили на тези сбирки. Ходили сте на тях, нали?
            И този път Мариета поклати глава.
            — Какво искате да кажете, като клатите глава, миличка? — попита вече раздразнено Ъмбридж.
            — Лично аз мисля, че е пределно ясно какво — намеси се рязко професор Макгонъгол, — през последната половин година не е имало тайни сбирки. Нали така, госпожице Еджкъм?
            Мариета кимна.
            — Но тази вечер все пак е имало сбирка! — сопна се разярена Ъмбридж. — Имало е, госпожице Еджкъм, сама ми казахте, в Нужната стая! И водач е Потър, нали? Той я е организирал, Потър… защо клатите глава, момиче?
            — Когато някой клати глава — отбеляза хладно Макгонъгол, — това обикновено означава „не“. Освен ако госпожица Еджкъм не употребява разновидност на знаков език, все още непозната на човеците…
            Професор Ъмбридж сграбчи Мариета, завъртя я с лице към себе си и я разтресе с все сила. Само след миг Дъмбълдор вече беше на крака и бе вдигнал магическата пръчка, Кингзли се устреми напред, а Ъмбридж отскочи от Мариета и размаха във въздуха ръце, все едно се е опарила.
            — Не мога да допусна да се отнасяте грубо с моите ученици, Долорес — заяви Дъмбълдор, който за пръв път изглеждаше ядосан.
            — Успокойте се, Мадам Ъмбридж — бавно рече Кингзли с гърления си глас. — Едва ли искате да си навличате неприятности.
            — Не, не искам — рече задъхана тя и погледна нагоре към Кингзли, който се беше надвесил над нея. — В смисъл, да… прав сте, Шакълболт… поувлякох се.
            Мариета продължаваше да стои точно където я беше оставила Ъмбридж. Нито се беше притеснила от внезапното й нападение, нито се бе успокоила, че тя я е пуснала, продължаваше да държи мантията вдигната чак до странно безжизнените си очи и да гледа невиждащо право пред себе си.
            В съзнанието на Хари внезапно се зароди подозрение, свързано с шепота на Кингзли и с нещото, което се беше шмугнало покрай него.
            — Долорес — поде Фъдж, явно за да приключи веднъж завинаги с въпроса, — сбирката тази вечер… за която знаем със сигурност, че се е състояла…
            — Да — рече Ъмбридж, след като се поокопити, — да… и така, госпожица Еджкъм ме уведоми и аз се качих незабавно на седмия етаж, придружавана от няколко заслужаващи доверие ученици, за да заловя на местопрестъплението провинилите се. Някой обаче очевидно ги е предупредил, защото когато отидохме на седмия етаж, се бяха разбягали във всички посоки. Но това не променя нещата. Тук разполагам с всички имена… по моя заръка госпожица Паркинсън изтича в Нужната стая, за да провери дали не са оставили нещо. Трябваха ни доказателства и стаята ни ги предостави.
            За ужас на Хари тя извади от джоба си списъка с имената, който беше висял върху стената в Нужната стая, и го връчи на Фъдж.
            — Още щом видях в списъка името на Потър, разбрах с какво си имаме работа — рече тя тихо.
            — Отлично — похвали я Фъдж и по лицето му се ширна усмивка, — отлично, Долорес. И… да го вземат мътните…
            Той погледна Дъмбълдор, който още стоеше до Мариета с небрежно отпусната магическа пръчка.
            — Вижте как са се назовали! — рече едва чуто Фъдж. — Войнството на Дъмбълдор.
            Директорът се пресегна и взе от него парчето пергамент. Вторачи се в името, драснато набързо от Хърмаяни преди доста месеци, и за миг като че загуби дар слово. Сетне се усмихна и вдигна очи.
            — Ето, играта свърши — заяви лаконично. — Как, Корнелиус, предпочитате да направя самопризнания, в писмен вид или е достатъчно да ги изрека тук, пред тези свидетели?
            Хари забеляза, че Макгонъгол и Кингзли се споглеждат. Върху лицата и на двамата се четеше страх. Не проумяваше какво става, както изглежда не разбираше и Фъдж.
            — Самопризнания ли? — провлече министърът. — Ама… нещо не…
            — Войнството на Дъмбълдор, Корнелиус — каза все така усмихнат директорът и размаха списъка с имената пред лицето на Фъдж. — Не Войнството на Потър. Войнството на Дъмбълдор.
            — Но… но…
            Изведнъж той схвана — пролича му по лицето. Пристъпи ужасен назад, изкрещя и отново се дръпна от огъня.
            — Вие? — прошепна и пак започна да гаси с крака тлеещото наметало.
            — Точно така, аз — потвърди учтиво директорът.
            — Вие сте организирали това?
            — Аз — рече Дъмбълдор.
            — Привлекли сте тези ученици… във войнството си?
            — Тази вечер трябваше да се състои първата сбирка — кимна директорът. — Просто за да проверя дали са готови да застанат на моя страна. Сега виждам, че е било грешка, разбира се, да каним госпожица Еджкъм.
            Мариета кимна. Фъдж премеси поглед от нея към Дъмбълдор и се изпъчи.
            — Значи сте съзаклятничили срещу мен! — ревна той.
            — Точно така — потвърди развеселен Дъмбълдор.
            — НЕ! — извика Хари.
            Кингзли го стрелна с предупредителен поглед, Макгонъгол разшири заплашително очи, но Хари внезапно бе проумял какво се кани да направи Дъмбълдор. Не можеше да го допусне.
            — Не… професор Дъмбълдор…!
            — Мълчи, Хари, в противен случай се опасявам, че ще се наложи да излезеш от кабинета ми — спокойно го прекъсна той.
            — Точно така, млъквай, Потър! — излая Фъдж, който още се блещеше полуужасен, полузарадван срещу директора. — Виж ти… Виж ти… Дойдох тази вечер с очакването да изключим Потър, а то…
            — А ще арестувате мен — усмихна се Дъмбълдор. — Все едно да загубите кнут и да намерите галеон.
            — Уизли! — вресна Фъдж, вече видимо разтреперан от радост, — Уизли, записа ли всичко, всичко, каквото той каза, самопризнанията му, записа ли ги?
            — Да, уважаеми господине, мисля, че ги записах — откликна на мига Пърси, който си беше водил записки толкова бързо, че си беше опръскал носа с мастило.
            — Онази част как се е опитвал да набере войска, с която да се опълчи срещу министерството, как се е занимавал с подривна дейност, насочена срещу мен?
            — Да, уважаеми господине, записал съм всичко! — увери го Пърси и си огледа радостно бележките.
            — Чудесно — похвали го Фъдж, който сияеше от злорадство, — изготви препис на стенограмата, Уизли, и го прати незабавно в „Пророчески вести“. Би трябвало да успеем за сутрешното издание, ако го пуснем по бърза сова! — Пърси изхвърча от стаята и затръшна вратата, а Фъдж пак се извърна към Дъмбълдор. — Сега ще бъдете отведен под стража в министерството, където официално ще ви бъдат предявени обвинения, а после ще ви пратят в Азкабан, за да изчакате там процеса.
            — О, да — рече вежливо Дъмбълдор. — Да, но според мен може би ще срещнем малка спънка.
            — Спънка ли? — повтори министърът с глас, все още треперещ от радост. — Не виждам никакви спънки, Дъмбълдор.
            — А аз, опасявам се, виждам — заяви Дъмбълдор, сякаш се извиняваше.
            — Така ли?
            — Вие явно сте останали с погрешното впечатление, че ще Ви се подчиня — как ли се казваше? — че ще Ви се подчиня безропотно. Опасявам се, Корнелиус, че изобщо няма да направя подобно нещо. Нямам никакво намерение да ме пращат в Азкабан. Бих могъл, разбира се, да избягам оттам… но защо да си губя времето… а и да Ви призная, сещам се за куп други неща, с които предпочитам да се занимавам.
            Лицето на Ъмбридж ставаше все по-червено, тя изглеждаше така, все едно я пълнеха с вряла вода. Фъдж наблюдаваше директора с много странно изражение, сякаш е зашеметен от ненадеен удар и още не може да повярва, че му се е случило нещо подобно. Издаде тих звук, като че ли се е задавил, после се извърна към Кингзли и мъжа с късата прошарена коса, единствения в помещението, който досега беше мълчал през цялото време. Той му кимна успокоително, отдели се от стената и пристъпи малко напред. Хари видя как вдига почти небрежно ръка към джоба си.
            — Не се излагайте, Долиш — рече благо Дъмбълдор. — Сигурен съм, че сте чудесен аврор… Ако не ме лъже паметта, си взехте с „Изключителен“ всички изпити за ТРИТОН, но опитате ли се да… да ме заловите със сила, ще се видя принуден да ви нараня.
            Мъжът на име Долиш примига доста глупаво. Погледна пак Фъдж, но този път май с надеждата да получи знак какво да прави оттук нататък.
            — Така значи — подсмихна се Фъдж, след като дойде на себе си, — възнамерявате да се преборите самичък с Долиш, Шакълболт, Долорес и мен, а, Дъмбълдор?
            — В името на Мерлин, не — усмихна се Дъмбълдор, — освен ако вие не проявите неблагоразумието да ме принудите.
            — Няма да е сам! — извика професор Макгонъгол и пъхна ръка в пазвите на мантията.
            — О, да, ще бъда сам, Минерва! — сряза я Дъмбълдор. — „Хогуортс“ има нужда от вас.
            — Стига глупости! — каза Фъдж и също извади магическа пръчка. — Долиш! Шакълболт! Заловете го!
            В стаята като светкавица блесна сребърна светлина, чу се нещо като топовен гърмеж и подът се разтресе, някой сграбчи за врата Хари и го просна на земята точно когато засия втора сребърна светкавица, много от портретите се разкрещяха, Фоукс изписука и във въздуха се вдигна облак прах. Хари се закашля и видя как пред него с трясък пада тъмна фигура, екнаха писък и тъп тропот, някой извика: „Не!“, сетне се разнесе звук от натрошено стъкло, някой затътри трескаво крака, дочу се стон… и настъпи тишина…
            Хари се задърпа да види кой го притиска и съгледа професор Макгонъгол, наведена над него. Беше ги дръпнала двамата с Мариета, за да не пострадат. От въздуха по тях още се сипеше прах. Позадъхан, Хари видя, че се приближава много висока фигура.
            — Добре ли сте? — попита Дъмбълдор.
            — Да! — отговори професор Макгонъгол, като се изправи и издърпа със себе си Хари и Мариета.
            Прахта се слягаше. Пред тях изникна опустошеният кабинет: писалището на Дъмбълдор беше преобърнато, всички масички с вретенообразни крака бяха съборени на пода, сребърните уреди по тях се бяха натрошили на парчета. Фъдж, Ъмбридж, Кингзли и Долиш лежаха на земята, без да помръдват. Фениксът Фоукс се рееше на широки кръгове и пееше тихо.
            — За съжаление се наложи да омагьосам и Кингзли, иначе щеше да изглежда много подозрително — обясни тихо Дъмбълдор. — Той прояви забележителна съобразителност и пренастрои паметта на госпожица Еджкъм, докато всички гледаха в другата посока. Нали, Минерва, ще му благодарите от мое име? И тъй, много скоро те ще дойдат на себе си и е най-добре да не узнават, че сме имали време да си поговорим… дръжте се така, сякаш току-що са били повалени на земята и не е минало никакво време, те няма да си спомнят…
            — Къде отивате, Дъмбълдор? — прошепна професор Макгонъгол. — На площад „Гримолд“ ли?
            — О, не — усмихна се мрачно той. — Не си тръгвам оттук, за да се крия. Не след дълго Фъдж ще съжалява, че ме е отстранил от „Хогуортс“, помнете ми думата.
            — Професор Дъмбълдор… — обади се Хари.
            Не знаеше откъде да започне: че съжалява, задето изобщо е създал ВОДА и е причинил всички тези неприятности, или че му е много криво, защото Дъмбълдор напуска, за да го спаси от изключване. Но още преди да е изрекъл и дума, директорът го прекъсна.
            — Чуй ме, Хари — рече той припряно. — Трябва да изучаваш оклумантиката възможно най-усърдно, разбра ли? Прави всичко, каквото ти каже професор Снейп, и се упражнявай, особено вечер, преди да заспиш, за да затвориш съзнанието си за кошмарите… съвсем скоро ще разбереш защо, но ми обещай, че…
            Мъжът на име Долиш се размърда. Дъмбълдор стисна Хари за китката.
            — Помни… затваряй съзнанието си…
            Ала още щом пръстите на директора се сключиха върху кожата на Хари, в белега върху челото го прободе болка и той изпита отново ужасното змийско желание да се нахвърли върху Дъмбълдор, да го нахапе, да го нарани…
            — Ще разбереш… — прошепна Дъмбълдор.
            Фоукс обиколи кабинета и се устреми към директора. Той пусна Хари, вдигна ръка и се хвана за дългата златна опашка на феникса. Блесна огън и двамата изчезнаха.
            — Къде е той? — ревна Фъдж, докато се надигаше от пода. — Къде е той?
            — Не знам! — викна Кингзли, който също бе скочил на крака.
            — Невъзможно е да се е магипортирал! — изкрещя Ъмбридж. — Вътре в училището не може…
            — Стълбището! — кресна Долиш, като се хвърли към вратата, отвори я рязко и изчезна, следван на крачка от Кингзли и Ъмбридж.
            Фъдж се подвоуми, после се изправи бавно и изтръска прахта отпред по себе си. Настъпи дълга мъчителна тишина.
            — Е, Минерва — заговори злобно министърът и пооправи разпрания си ръкав, — опасявам се, че това е краят на Вашия приятел Дъмбълдор.
            — Така ли мислите? — отвърна презрително професор Макгонъгол.
            Фъдж сякаш не я чу. Оглеждаше опустошения кабинет. Някои от портретите му изсъскаха, един-два дори направиха с ръце неприлични жестове.
            — Заведете тези двамата да си лягат — подкани министърът, погледна отново професор Макгонъгол и кимна пренебрежително към Хари и Мариета.
            Макгонъгол не каза нищо, но все пак ги поведе към вратата. Докато тя се затваряше след тях, Хари чу гласа на Финиъс Нигелус.
            — Знаете ли, господин министре, не съм съгласен с Дъмбълдор за много неща… но не можете да отречете, че притежава стил…

Няма коментари:

Публикуване на коментар