13 юни 2012 г.

Хари Потър и огненият бокал-5


    

            ГЛАВА ТРИДЕСЕТА
            МИСЛОЕМЪТ

            Дъбовата врата се отвори.
            — Здравей, Потър! — каза Муди. — Заповядай!
            Хари прекрачи вътре. Веднъж вече беше влизал в кабинета на Дъмбълдор — красива овална стая, чиито стени бяха почти изцяло покрити с портрети на някогашни директори и ръководители на домовете в „Хогуортс“, които си подремваха и гърдите им леко се повдигаха от равномерното дишане.
            Пред писалището на Дъмбълдор стоеше Корнелиус Фъдж с обичайното наметало на тънки райета и държеше в ръка бледолимоновото си бомбе.
            — Хари! — зарадва се той и пристъпи към него. — Как си?
            — Отлично — излъга Хари.
            — Тъкмо говорехме за онази нощ, когато господин Крауч се е появил в гората — каза Фъдж. — Ти си го открил, така ли?
            — Да — отвърна Хари. И понеже сметна за безсмислено да се преструва, че не е чул разговора им, добави: — Но не видях никъде Мадам Максим, а тя трудно би се скрила, нали?
            Зад гърба на министъра Дъмбълдор се усмихна на Хари с искрици в очите.
            — Е, да — явно се смути Фъдж, — ние тъкмо се канехме да обиколим малко наоколо. Ще ни извиниш, Хари… и може би е по-добре да се върнеш в час…
            — Исках да разговарям с вас, професоре — обърна се Хари бързо към Дъмбълдор, който го погледна изпитателно.
            — Почакай ме тук, Хари — каза той. — Огледът няма да трае дълго.
            Тримата минаха мълчаливо покрай него и затвориха вратата. След около минута тропотът от дървения крак на Муди заглъхна в дъното на коридора. Хари се огледа.
            — Здравей, Фоукс! — каза той, като забеляза феникса на Дъмбълдор, кацнал на златната си пръчка зад вратата.
            Голям колкото лебед, с прекрасно червено-златисто оперение, той шумолеше с дългата си опашка и добродушно мигаше срещу него.
            Хари се настани в един стол пред писалището на Дъмбълдор. Погледа известно време похъркващите между рамките на портретите си бивши директори. Размисли се над току-що чутото и прокара пръсти по белега си. Вече не го болеше.
            В кабинета на Дъмбълдор се чувстваше някак много по-спокоен, като знаеше, че съвсем скоро ще му разкаже за съня си. Хари огледа и стената зад писалището. На една лавица стоеше парцалива магьосническа шапка с кръпки — Разпределителната. До нея в стъклена витрина лежеше изящно изработен меч с дръжка, украсена с едри рубини. Хари го позна — във втори курс го беше извадил от Разпределителната шапка. Някога мечът е бил собственост на Годрик Грифиндор, основателя на дома, в който бе Хари. Вперил очи в него, той си припомни как мечът му бе дошъл на помощ точно когато бе загубил всякаква надежда… и в този момент забеляза някакво сребристо петънце да танцува и трепти върху стъклената витрина. Огледа се да открие откъде идва светлината и съзря тънка ивица сребристобяло сияние да се процежда през недобре затворената вратичка на един черен шкаф зад гърба му. Хари се поколеба, погледна към феникса и едва тогава стана, прекоси кабинета и рязко отвори вратата на шкафа.
            Там видя плитък каменен съд със странни гравирани знаци покрай ръба — руни и символи, които Хари не можеше да разчете. Сребристата светлина идваше от съдържанието на съда, което му беше абсолютно непознато — дори не успя да прецени дали е течност или газ. Беше блестящо като сребро и непрестанно се движеше. Повърхността му бе набраздена като езерна вода от вятър, но постоянно се разделяше плавно и се кълбеше като облаци. Хари не можеше да определи дали му прилича на втечнена светлина… или на втвърден вятър.
            Прииска му се да го докосне, но за почти четири години в магьосническия свят бе научил, че е твърде неразумно да потопиш ръка в съд с непознато съдържание. Затова измъкна от мантията магическата си пръчка, огледа се боязливо наоколо, надникна пак в съда и потопи връхчето й в съдържанието му. Сребърната повърхност се завихри.
            Хари се наведе още повече и почти пъхна главата си в шкафа. Сребристото вещество бе станало прозрачно като стъкло. Взря се през него, очаквайки да види дъното на каменния съд… ала под повърхността на тайнственото вещество се разкри огромна стая, в която той гледаше като през кръгъл отвор в тавана.
            Стаята бе слабо осветена и момчето реши, че вероятно е под земята, защото не се виждаха прозорци, а само факли в конзоли по стените, каквито имаше по коридорите на „Хогуортс“. Като приближи още повече лице, докато носът му едва не докосна повърхността на прозрачното вещество, Хари забеляза много магьосници и вещици, насядали по пейки в редици, подредени стъпаловидно нагоре покрай стените. В самия център на залата имаше празен стол, но при вида му по гърба на Хари полазиха тръпки на ужас — от облегалките за ръцете висяха вериги, вероятно за оковаване с тях на онзи, който седне на стола.
            Къде се намираше това място? Със сигурност не беше в „Хогуортс“, защото никъде в замъка той не бе виждал такава стая. Пък и насядалите покрай стените бяха все възрастни, а в „Хогуортс“ със сигурност нямаше толкова много учители. Изглежда чакаха нещо и макар да се виждаха само кранчетата на островърхите им шапки, беше ясно, че всички гледат в една и съща посока и никой с никого не разговаря.
            Тъй като съдът, над който се бе надвесил, бе кръгъл, а залата долу — квадратна, Хари не виждаше какво става в ъглите й, затова се наведе още по-ниско и наклони глава да надникне…
            Върхът на носа му докосна странното вещество, през което гледаше.
            Кабинетът на Дъмбълдор се разтърси, Хари политна напред и потопи глава в онова, с което бе пълен съдът…
            Ала не се удари в каменното дъно. Започна да пада през нещо леденостудено и черно, сякаш засмукан във фунията на тъмен водовъртеж…
            Внезапно се намери седнал на една от най-горните пейки в края на същата зала, която бе гледал отгоре. Вдигна очи към високия каменен таван, очаквайки да види кръглия отвор, през който току-що бе надничал, но там нямаше нищо друго, освен тъмен гладък камък.
            Дишайки трудно и учестено, Хари се огледа. Никой от вещиците и магьосниците наоколо (а те бяха поне двеста) не му обръщаше внимание. Изглежда не бяха забелязали, че едно четиринайсетгодишно момче току-що е паднало сред тях през тавана. Хари се обърна към магьосника на пейката до себе си и така силно извика от изненада, че гласът му отекна из цялата смълчана зала.
            Седеше до Албус Дъмбълдор.
            — Професоре! — заговори Хари с някакъв задавен шепот. — Съжалявам… не исках… аз просто погледнах в онзи съд в шкафа… аз… Къде сме?
            Но Дъмбълдор нито помръдна, нито му отговори. Не му обърна никакво внимание… И той като останалите магьосници бе приковал очи в далечния ъгъл на залата, където имаше врата.
            Хари изгледа с недоумение него, после смълчаното втренчено множество и отново Дъмбълдор. И тогава се сети…
            Веднъж също така се бе озовал на място, където никой не можеше да го види или чуе. Тогава бе паднал през една страница на омагьосан дневник право в нечия чужда памет… и ако не грешеше, и сега бе станало нещо подобно…
            Хари вдигна дясната си ръка и като помисли малко, енергично я размаха пред лицето на Дъмбълдор. Професорът не мигна, не го погледна, не помръдна. Това потвърждаваше предположението му. Как иначе директорът нямаше да го забележи? Хари беше в нечия памет и до него седеше не сегашният Дъмбълдор. Обаче не беше и чак толкова отдавна — този Дъмбълдор бе с почти толкова посребрели коси, колкото в настоящето. Но какво бе това място? Какво чакаха всички тези вещици и магьосници?
            Хари се огледа по-внимателно. Стаята, както бе предположил, гледайки я отгоре, вероятно беше под земята — по-скоро затвор, отколкото стая, помисли си той. Атмосферата бе мрачна и смразяваща, по стените нямаше картини и изобщо никаква украса. Имаше само гъсти редици пейки, опасващи цялото помещение и разположени на различна височина, така че отвсякъде да се вижда еднакво добре столът с веригите, закачени на облегалките за ръце.
            Но преди да стигне до някакво заключение за мястото, където беше попаднал, Хари чу стъпки. Вратата в ъгъла на подземието се отвори и влязоха трима души, по-точно един човек, охраняван от двама диментори.
            Хари усети лед в корема си. Дименторите, високи създания със скрити под качулките лица, се плъзгаха бавно към стола в средата на стаята, стискайки с мъртвешките си изгнили ръце лактите на човека. Този, който вървеше между тях, щеше всеки момент да припадне и Хари знаеше защо… Самия него дименторите не можеха да достигнат, докато бе в нечия памет, но той много добре помнеше на какво са способни. Седящите наоколо леко потръпнаха, когато дименторите положиха мъжа в стола с веригите и после пак така беззвучно напуснаха стаята. Вратата се затвори след тях.
            Хари насочи погледа си към човека в стола и видя, че това е Каркаров.
            За разлика от Дъмбълдор Каркаров изглеждаше много по-млад, косата и козята му брадичка бяха черни. Не беше загърнат с хубавата наметка, а с тънка дрипава мантия. Целият трепереше. Пред очите на Хари веригите от облегалките на стола изведнъж проблясваха, увиха се около ръцете му и го приковаха.
            — Игор Каркаров — чу се рязък глас вляво от Хари, който се огледа и забеляза Крауч да се изправя някъде по средата на пейката, на която седеше и самият той. Косата на Крауч бе тъмна, лицето му не бе чак толкова сбръчкано, изглеждаше здрав и енергичен. — Доведен сте от Азкабан да дадете показания в полза на Министерството на магията. Според собственото Ви твърдение имате важна информация за нас.
            Каркаров се поизправи, доколкото можеше, както бе прикован.
            — Имам, сър — потвърди той и макар да бе изплашен, гласът му пак звучеше с познатия на Хари угоднически тон. — Бих желал да съм полезен на министерството, бих искал да му съдействам. Знам… знам, че министерството прави усилия да… да залови и последните останали поддръжници на Черния лорд. Нямам търпение да помогна с каквото мога…
            По пейките се разнесе мърморене. Някои от вещиците и магьосниците гледаха Каркаров с интерес, други — с явно недоверие. Изведнъж Хари чу от другата си страна, по-нататък от Дъмбълдор, познато ръмжене:
            — Боклук!
            Наведе се напред, за да види покрай Дъмбълдор. Там седеше Лудоокия Муди… но видът му бе много по-различен. Той нямаше магическо око, а две нормални, които сега гледаха надолу към Каркаров, присвити в израз на силно отвращение.
            — Крауч се кани да го освободи — тихо пошепна Муди на Дъмбълдор. — Сключил е сделка с него. Шест месеца го преследвах, а сега Крауч ще го пусне, щом получи достатъчно имена. Мен ако питат, да чуем какво има да казва и да го хвърляме право на дименторите.
            Дъмбълдор изсумтя през дългия си крив нос в знак на несъгласие.
            — А, забравих, че… Вие не понасяте дименторите, Албус — рече Муди с иронична усмивка.
            — Така е — спокойно му отвърна Дъмбълдор. — Отдавна твърдя, че министерството греши, като се съюзява с такива създания.
            — Но за боклуци като тоя… — тихо възрази Муди.
            — Казахте, че имате да ни съобщите някои имена, Каркаров — обади се пак Крауч. — Да ги чуем, ако обичате.
            — Необходимо е да разберете — бързо се разприказва Каркаров, — че Онзи-който-не-бива-да-се-назовава действаше винаги много потайно. Той предпочиташе ние… искам да кажа поддръжниците му, като изразявам най-дълбокото си съжаление сега, че някога изобщо съм принадлежал към тях…
            — Хайде, казвай… — пренебрежително се обади Муди.
            — …никога да не знаем кои са другите… само той знаеше имената на всички…
            — Доста добър ход от негова страна, за да не бъдат предадени наведнъж от такъв като теб — измърмори Муди.
            — Но нали казахте, че все пак можете да ни съобщите някои имена? — настоя Крауч.
            — Да… да, разбира се — задъха се Каркаров. — И при това те бяха съвсем приближени, забележете. Виждал съм ги с очите си да изпълняват негови заповеди. Давам тези сведения като доказателство, че напълно и изцяло се отричам от него и изпитвам толкова дълбоки угризения, че едва…
            — Кои са имената? — рязко попита Крауч.
            Каркаров си пое дълбоко въздух.
            — Антонин Долохов например — започна той. — Виждал съм го как изтезава безброй мъгъли и… такива, които не поддържаха Черния лорд.
            — А ти му помагаше да… — изръмжа Муди.
            — Ние вече задържахме Долохов — прекъсна го Крауч. — Той бе арестуван малко след вас.
            — Така ли? — изненада се Каркаров и очите му се разшириха. — Аз… се радвам да чуя това.
            Ала изобщо не изглеждаше зарадван. Според Хари тази вест му нанесе истински удар. Едно от имената вече не можеше да му помогне.
            — Други? — ледено попита Крауч.
            — О, да… например Розие — бързо отвърна Каркаров. — Еван Розие.
            — Розие е мъртъв — съобщи Крауч. — И той бе заловен наскоро след вас. Предпочете да се бие, отколкото да се предаде, и бе убит при оказване на съпротива.
            — Дори отнесе част от мен със себе си — прошепна Муди отдясно на Хари и той го погледна бързо, тъкмо когато аврорът показваше на Дъмбълдор мястото на липсващото от носа му парче.
            — Малко му е било да умре — каза Каркаров, но вече с паника в гласа.
            Личеше как все повече се притеснява, че няма да може да каже нищо ново на министерството. Очите му се стрелнаха към вратата в ъгъла, зад която без съмнение го чакаха дименторите.
            — Има ли други? — обади се пак Крауч.
            — Има! — викна Каркаров. — Травърс… той участваше в убийството на Маккинън… Мълсибър, който много ловко си служеше с проклятието Империус и караше безброй хора да вършат страховити неща! А Рукууд бе шпионин и предаваше на Онзи-който-не-бива-да-се-назовава важни сведения от самото министерство!
            Този път вече Каркаров бе улучил. Зрителите зашушукаха в един глас.
            — Рукууд ли? — попита Крауч и кимна на една вещица, седнала пред него, която започна да дращи нещо върху парче пергамент. — Августус Рукууд от Отдела за мистерии?
            — Същият — енергично потвърди Каркаров. — Според мен той използваше цяла мрежа от високопоставени магьосници както в министерството, така и извън него, за да събира сведения…
            — Колкото до Травърс и Мълсибър, те вече са в ръцете ни — съобщи Крауч. — Много добре, Каркаров, ако нямате какво повече да ни кажете, ще ви върнат в Азкабан, докато ние решим…
            — Още не! — викна Каркаров, отчаян. — Чакайте, знам още!
            Хари го гледаше как се поти под факлите, бялата му кожа изглеждаше още по-бледа в сравнение с черната коса и брада.
            — Снейп! — провикна се той. — Сивиръс Снейп!
            — Снейп бе оправдан от същия този трибунал — ледено рече Крауч. — Негов гарант стана Албус Дъмбълдор.
            — Не! — изкрещя Каркаров и опъна веригите, които го привързваха към стола. — Уверявам ви! Снейп е смъртожаден!
            Дъмбълдор се изправи.
            — Аз вече свидетелствах по този случай — спокойно рече той. — Сивиръс Снейп наистина е бил смъртожаден. Но той премина на наша страна още преди падането на Волдемор и стана наш осведомител, излагайки себе си на големи опасности. Сега той е смъртожаден не повече, отколкото съм аз самият.
            Хари се обърна да погледне Муди — зад гърба на Дъмбълдор на лицето на аврора бе изписано дълбоко съмнение.
            — Достатъчно, Каркаров — все така безразлично каза Крауч. — Бяхте ни полезен. Ще преразгледам вашия случай. Дотогава ще изчакате в Азкабан…
            Гласът на Крауч заглъхна. Хари се огледа. Подземието наоколо избледняваше, разсейваше се като дим. Всичко изчезна и скоро той вече виждаше само тялото си сред вихри от мрак…
            После цялото подземие сякаш отново се появи. Този път Хари седеше на друго място, пак на най-горната пейка, само че сега вляво от Крауч. Атмосферата беше доста по-различна — спокойна, дори весела. Вещиците и магьосниците покрай стените разговаряха оживено помежду си, сякаш бяха на спортно състезание. Погледът на Хари се спря на някаква жена, седнала на една от средните пейки на отсрещната страна. Тя имаше къса руса коса, облечена бе в цикламена мантия и смучеше края на отровнозелено перо. Това без съмнение бе Рита Скийтър като по-млада. Хари се огледа. Дъмбълдор пак седеше до него, но с друга мантия. Крауч изглеждаше по-уморен, още по-строг, с изпито лице… Хари започна да разбира. Това бе друг спомен… друг ден… друг процес…
            Вратата в ъгъла се отвори и влезе Людо Багман.
            Но не застаряващият вече Людо Багман, а такъв, какъвто е бил на върха на спортната си слава като играч на куидич. Беше висок, строен и мускулест, а носът му още не бе изкривен от счупване. Изглеждаше малко нервен, като седна на стола с веригите, но не го приковаха, както се беше случило с Каркаров. Може би окуражен от този факт, той се огледа наоколо, помаха на неколцина от наблюдаващите го и дори успя да се усмихне леко.
            — Людо Багман, изправен сте пред магьосническия трибунал, за да отговаряте по обвинения, свързани с дейността на смъртожадните — обяви Крауч. — Ние чухме свидетелствата срещу вас и предстои да произнесем присъда. Имате ли да добавите нещо към дадените вече показания, преди да бъде произнесена присъдата?
            Хари не вярваше на ушите си. Людо Багман е бил смъртожаден?
            — Само това, че… — започна Багман и се усмихна неловко, — ами знам, че се държах като идиот…
            Няколко вещици и магьосници по пейките наоколо се усмихнаха доволни. Крауч явно не споделяше това тяхно чувство. Той гледаше Людо Багман сурово и с ненавист.
            — Никога не си казвал нещо по-вярно, момче — измърмори дрезгаво някой съвсем наблизо. Хари се обърна и видя зад себе си Муди. — Ако не знаех, че винаги си е бил объркан, щях да помисля, че някой от ония блъджъри му е разместил мозъка…
            — Людовик Багман, заловен сте точно когато сте предавал информация на поддръжници на Лорд Волдемор — високо изрече Крауч. — Затова предлагам да бъдете затворен в Азкабан за не по-малко от…
            Но от околните пейки се надигнаха викове на негодуваме. Няколко вещици и магьосници скочиха, заклатиха глави дори размахаха юмруци към Крауч.
            — Нали ви казах, че нямах представа! — провикна се вече сериозно Багман над врявата на тълпата, а кръглите му сини очи се ококориха. — Нямах никаква представа! Старият Рукууд беше приятел на баща ми… и през ум не можеше да ми мине, че е бил с Вие-знаете-кой! Мислех, че събирам сведения в полза на нашите. А Рукууд ми обещаваше да ми намери работа в министерството, когато… когато приключа с куидича… нали разбирате, няма да стоя цял живот да ме удрят блъджъри!
            Някои се изкискаха.
            — Ще го подложа на гласуване — каза Крауч със същия леден глас и се обърна към дясната страна на подземието. — Моля съдебните заседатели да вдигнат ръка… ако подкрепят затворническа присъда…
            Хари се извърна да погледне натам. Никой не бе вдигнал ръка. Много от насядалите покрай стените вещици и магьосници изръкопляскаха. Една от вещиците заседателки се изправи.
            — Какво има? — изрева Крауч.
            — Ние бихме искали да поздравим господин Багман за великолепната му игра в отбора на Англия в куидичния мач срещу Турция миналата събота — изрече тя на един дъх.
            Крауч се вбеси. Цялото подземие гръмна от аплодисменти. Багман се изправи засиял и се поклони на всички.
            — Такъв позор! — разпени се Крауч пред Дъмбълдор и седна, докато Багман излизаше от залата. — Рукууд да му намерел работа! Денят, в който Людо Багман стане наш служител, ще бъде злощастен за министерството.
            Подземието пак изчезна. Когато отново се озова там, Хари се огледа. Двамата с Дъмбълдор още седяха до Крауч, но настроението вътре бе коренно различно. Цареше пълна тишина, нарушавана само от глухите ридания на крехка дребничка магьосница, седнала до Крауч. С треперещи ръце тя притискаше кърпичка до устата си. Хари погледна към Крауч и установи, че той изглежда по-изтерзан и посивял отпреди. Една вена на слепоочието му силно туптеше.
            — Въведете ги — отекна мрачно гласът му през смълчаното подземие.
            Вратата в ъгъла отново се отвори. Този път влязоха шестима диментори, оградили четирима души. Хари забеляза, че много от присъстващите се обърнаха да погледнат Крауч. Някои зашушукаха.
            Дименторите настаниха пленниците си в четирите стола с вериги на облегалките, подредени в средата на залата. Единият от доведените бе набит мъж, който отправи безизразен поглед към Крауч, вторият бе по-слаб и доста нервно огледа присъстващите в залата. Следващата бе жена с гъста лъскава тъмна коса и дълги мигли, която седна на страшния стол сякаш беше трон, а последният бе младеж, който нямаше и двайсет години и изглеждаше вцепенен от страх. Той трепереше, сламенорусата му коса се бе смъкнала над очите, луничавото му лице бе млечнобяло. Дребничката магьосница до Крауч взе да се люшка напред-назад на мястото си, хлипайки в кърпичката.
            Крауч се изправи. Той погледна към четиримата затворници долу с нескрита омраза.
            — Изправени сте пред магьосническия трибунал, за да Ви бъде определена присъда за такова чудовищно престъпление, каквото…
            — Татко… — обади се момчето със сламенорусата коса. — Татко… моля те…
            — …рядко е разглеждано дори и от този трибунал — продължи Крауч с още по-висок глас, за да надвика молбите на сина си. — Вече изслушахме показанията срещу вас. Четиримата сте обвинени, че сте заловили аврора Франк Лонгботъм и сте го подложили на проклятието Круциатус, твърдейки, че той знае местонахождението на вашия господар в изгнание — Онзи-който-не-бива-да-се-назовава…
            — Татко, не бях аз! — извика окованото момче долу. — Не бях аз, кълна се, татко, не ме пращай пак при дименторите…
            — Обвинени сте и в използването на същото проклятие срещу съпругата на Франк Лонгботъм, след като той не Ви е дал исканата информация. Възнамерявали сте да възстановите властта на Онзи-който-не-бива-да-се-назовава, за да вършите злодействата, с които несъмнено сте свикнали, докато той е бил силен. Моля сега съдебните заседатели…
            — Майко! — изпищя момчето, приковано към стола долу, и крехката магьосница до Крауч се разрида, люшкайки се още по-силно напред-назад. — Майко, спри го, майчице, не съм го направил, не бях аз!
            — Моля съдебните заседатели да вдигнат ръце, ако са убедени, както самият аз съм убеден, че тези престъпления заслужават да бъдат наказани с доживотна присъда в Азкабан.
            Магьосниците и вещиците покрай дясната стена на подземието вдигнаха ръце едновременно. Тълпата в залата заръкопляска, както бяха направили за Багман, само че сега по лицата им бе изписана свирепа радост. Момчето закрещя:
            — Не, майко, не! Аз не съм го направил, не съм го направил, аз нищо не знаех! Не ме пращайте там, не му позволявай да направи това!
            Дименторите отново се плъзнаха безшумно в залата. Другите трима невъзмутимо станаха от столовете, а жената с дълги мигли погледна към Крауч и извика:
            — Черния лорд ще се въздигне отново, Крауч! Хвърли ни в Азкабан и ние ще го чакаме! Той ще се въздигне и ще дойде да ни открие, за да ни възнагради по-щедро от който и да е друг свой поддръжник, защото само ние му останахме верни! Само ние се опитахме да го намерим!
            Единствено момчето се бореше с дименторите, но Хари виждаше как ледената им поглъщаща сила вече го надвива. Тълпата крещеше и се подсмиваше, някои станаха дори на крака, докато извеждаха жената, а момчето продължаваше да се съпротивява.
            — Аз съм твой син! — пищеше то към Крауч. — Аз съм ти син!
            — Ти не си мой син! — изрева срещу него Крауч и очите му изведнъж се оцъклиха. — Аз вече нямам син!
            Дребничката магьосница до него изстена и се свлече на пейката. Беше припаднала, но Крауч като че ли не забеляза това.
            — Отведете ги! — кресна той на дименторите разгневен и от устата му се разхвърчаха слюнки. — Отведете ги там да изгният!
            — Татко! Татко, аз не съм участвал! Не! Не! Татко, моля те!
            — Време е да се върнеш в кабинета ми, Хари — каза тих глас в ухото на Хари.
            Той се сепна. Огледа се. После се обърна на другата страна.
            Отдясно седеше Албус Дъмбълдор и гледаше как дименторите влачат навън сина на Крауч, а отляво стоеше Албус Дъмбълдор и гледаше надвесения над съда Хари.
            — Хайде, ела — подкани го стоящият вляво Дъмбълдор и го подхвана леко за лакътя.
            Хари усети, че се издига във въздуха, подземието около него се разми, за момент всичко помътня, после му се стори, че бавно се преобърна, и изведнъж се приземи на краката си, като че ли отново в окъпания от слънчева светлина кабинет на Дъмбълдор.
            — Професоре — смути се Хари, — знам, че не биваше… аз не исках… вратичката на шкафа бе открехната и…
            — Напълно те разбирам — рече Дъмбълдор.
            Той вдигна каменния съд, отнесе го до писалището, постави го върху полираната повърхност и седна на стола си. После даде знак на Хари да седне срещу него.
            Момчето се подчини, без да отмества поглед от каменния съд. Съдържанието му бе добило първоначалния си вид — сребристобяло, завихрено и набраздено.
            — Какво е това? — попита Хари с треперещ глас.
            — Това ли? Нарича се мислоем — отвърна Дъмбълдор. — Понякога усещам главата си препълнена от мисли и спомени, което сигурно се е случвало и на теб.
            — Ами… — успя само да каже Хари, който не можеше със сигурност да определи дали е изпитвал подобно чувство или не.
            — В такива моменти използвам мислоема — продължи Дъмбълдор, като направи знак към каменния съд. — Изтеглям като през сифон мислите, които са ми в повече, прехвърлям ги в съда и се връщам към тях по-късно на спокойствие. Така по-лесно мога да открия закономерностите и връзките между хората и събитията.
            — Искате да кажете, че… това тук са вашите мисли? — попита Хари, взирайки се в бурливото бяло вещество.
            — Точно така — рече Дъмбълдор. — Ето, ще ти покажа.
            Той измъкна пръчката си изпод мантията и докосна с върха й сребристата си коса близо до слепоочието. Като отмести пръчката, по нея сякаш се бе залепило снопче коса… ала Хари забеляза, че това са всъщност блестящи струйки от същата странна сребриста материя, с която бе пълен мислоемът. Дъмбълдор насочи тази нова мисъл към съда и Хари с изненада видя собственото си лице да се отразява в повърхността на съдържанието му.
            Професорът постави длани на двете противоположни страни на мислоема и го разклати, както прави златотърсач, пресявайки песъчинки за злато… Хари видя как в съда лицето му плавно се смени с лицето на Снейп, който отвори уста и заговори към тавана с леко кънтящ глас: „Появи се отново… и на Каркаров също… личи по-ясно отвсякога…“
            — Е, тази връзка можех да направя и без помощ, но както и да е — въздъхна Дъмбълдор. Той вдигна поглед над очилата си с форма на полумесеци към Хари, зяпнал сега лицето на Снейп, което се въртеше в съда. — Аз тъкмо гледах в мислоема, когато пристигна господин Фъдж за срещата ни, и го прибрах набързо, та може и да не съм затворил добре вратичката. Съвсем нормално е да привлече вниманието ти.
            — Съжалявам! — смънка Хари.
            Дъмбълдор поклати глава.
            — Любопитството не е грях — рече той. — Но трябва да бъдем предпазливи дори когато сме любопитни… да, да… така е…
            Той се понамръщи и отново разбърка мислите в съда с върха на пръчката си. Внезапно оттам изскочи фигурка на пълничко начумерено около шестнайсетгодишно момиче и започна бавно да се върти с потопени в съда крака. То изобщо не забелязваше Хари и професор Дъмбълдор. Докато говореше, гласът му кънтеше като гласа на Снейп преди това, все едно че идваше от глъбините на каменния съд. „Той ме урочаса, професор Дъмбълдор, а аз само го дразнех, сър, казах му само, че съм го видяла да се целува с Флорънс зад оранжериите миналия четвъртък…“.
            — Но защо, Бърта — тъжно рече Дъмбълдор, гледайки момичето, което вече само се въртеше, без да говори, — защо изобщо ти трябваше да го следиш?
            — Бърта ли? — прошепна Хари и я погледна. — Това ли е… била Бърта Джоркинс?
            — Да — отвърна Дъмбълдор и пак разбърка мислите в съда, станали отново сребристоматови, след като момичето потъна в тях. — Така си спомням Бърта като ученичка.
            Сребристото сияние от мислоема озаряваше лицето на Дъмбълдор и Хари остана поразен колко остарял изглеждаше той сега. Знаеше, разбира се, че годините на професора напредват, но никога досега не бе мислил за него като за стар човек.
            — Е, Хари — тихо се обърна към него Дъмбълдор, — преди да потънеш в мислите ми, ти искаше да ми кажеш нещо.
            — Да — започна Хари, — професоре, имахме час по пророкуване и… ъмм… аз заспах.
            Той се поколеба, изчака да последва упрек, но Дъмбълдор каза само:
            — Да, разбирам. Продължавай.
            — Ами… сънувах сън — каза Хари. — Сънувах Воддемор. Той измъчваше Опаш… знаете кой Опаш…
            — Знам, знам — веднага отвърна Дъмбълдор. — Продължавай, моля те.
            — Волдемор получи писмо по един бухал. И каза нещо… че грешката на Опаш била поправена. Някой бил умрял. После каза, че нямало да даде Опаш на змията… до креслото му имаше змия. Каза… каза, че щял да й даде мен. След това отправи проклятието Круциатус към Опаш… и моят белег ме заболя — каза Хари. — Толкова силно ме болеше, че се събудих.
            Дъмбълдор го гледаше.
            — Ами… това е — завърши Хари.
            — Разбирам — замисли се Дъмбълдор. — Разбирам. А болял ли те е белегът друг път тази година, след като веднъж си се събудил от болка през лятото?
            — Не, аз… Но как разбрахте, че ме е болял през лятото? — изненада се Хари.
            — Не само ти водиш кореспонденция със Сириус — отвърна Дъмбълдор. — И аз поддържам връзка с него, откакто напусна „Хогуортс“ миналата година. Аз го насочих към пещерата на онзи хълм като най-сигурно убежище.
            Дъмбълдор се изправи и закрачи напред-назад край писалището си. От време на време докосваше слепоочието си с пръчката, изтегляше оттам по някоя сребриста струйка мисъл и я поставяше в мислоема. Мислите там се бяха завихрили така силно, че Хари не можеше вече да различи нищо сред размазаните цветове.
            — Професоре? — тихо се обади той след няколко минути.
            Дъмбълдор спря да крачи и го погледна.
            — Извинявай — каза той и отново седна зад писалището си.
            — Знаете ли… защо ме боли белегът?
            Известно време Дъмбълдор го наблюдаваше много съсредоточено, после рече:
            — Имам една теория, нищо повече… Мога само да предполагам, че белегът те боли, когато Лорд Волдемор се намира близо до теб и когато го обземе особено силен пристъп на омраза.
            — Но… защо?
            — Защото ти и той сте свързани от едно неосъществено проклятие — отвърна Дъмбълдор. — Това не е обикновен белег.
            — Значи според вас… този сън… това наистина ли се е случило?
            — Възможно е — отвърна Дъмбълдор. — Бих казал — вероятно. Хари… ти видя ли Волдемор?
            — Не — отвърна Хари. — Само гърба на креслото му. Но… нали няма какво да се види? Искам да кажа — нали той няма тяло? Но пък… как тогава може да държи пръчката си? — замисли се Хари.
            — Как наистина… — промълви Дъмбълдор. — Как…
            Известно време и двамата мълчаха. Професорът се бе вторачил някъде през стаята и от време на време допираше магическата си пръчка до слепоочието, за да добави още някоя блестяща сребриста мисъл към вихрещото се съдържание на мислоема…
            — Професоре — обади се най-сетне Хари, — мислите ли, че той наистина става по-силен?
            — Волдемор ли? — попита Дъмбълдор и погледна Хари над мислоема. Това бе характерният проницателен поглед, който директорът и друг път бе отправял към Хари и винаги го караше да мисли, че вижда през него така, както дори магическото око на Муди не може. — Пак ти казвам, Хари, това са само мои предположения.
            Дъмбълдор отново въздъхна и на Хари му се стори, че никога не го е виждал така остарял и уморен.
            — В годините на изкачването на Волдемор към властта изчезваха много хора — започна Дъмбълдор. — Ето че сега Бърта Джоркинс изчезна безследно точно там, където Волдемор е бил забелязан за последен път. Крауч също изчезна… тук някъде. А има и трети случай на изчезнал, на който министерството за съжаление не отдава значение, защото става дума за мъгъл. Името му е Франк Брайс и е живял в същото село, където е израснал бащата на Волдемор. Та той е в неизвестност от август миналата година. Аз, знаеш ли, чета и мъгълските вестници за разлика от повечето си приятели от министерството.
            Този път Дъмбълдор погледна Хари много сериозно.
            — Според мен между тези изчезвания има връзка. Министърът не е съгласен… както вероятно си чул, докато си чакал отвън пред вратата.
            Хари кимна. Тишината пак изпълни пространството между тях, а Дъмбълдор продължаваше от време на време да вади по някоя своя мисъл. Хари чувстваше, че е време да си тръгва, но любопитството го държеше прикован към стола.
            — Професоре? — обади се пак той.
            — Да, Хари? — отвърна Дъмбълдор.
            — Ами… мога ли да ви попитам за… онзи трибунал, където попаднах… докато бях в мислоема?
            — Питай — тежко рече Дъмбълдор. — Посещавал съм го много пъти, но някои процеси си спомням по-ясно от други… особено сега…
            — Нали помните… онзи процес, на който ме заварихте? Срещу сина на Крауч и другите? Ами… за родителите на Невил ли говореха?
            Дъмбълдор го погледна изпитателно.
            — Невил никога ли не ти е казал защо е отгледан от баба си?
            Хари поклати глава и сам се зачуди как е пропуснал да зададе този въпрос на Невил, когото познаваше почти от четири години.
            — Да, за неговите родители говореха — каза Дъмбълдор. — Франк, бащата на Невил, бе аврор като професор Муди. Както си чул, той и жена му са били изтезавани, за да кажат къде се намира Волдемор, след като е загубил властта си.
            — Значи са мъртви? — тихо попита Хари.
            — Не, душевноболни са — отвърна Дъмбълдор с такава горчивина в гласа, каквато Хари не бе долавял досега. — И двамата са в болницата за магьоснически заболявания и травми „Свети Мънго“. Мисля, че Невил ги посещава с баба си през ваканциите, но те не го разпознават.
            Хари остана потресен. Как не бе разбрал… как не се бе поинтересувал никога през тези четири години…
            — Семейство Лонгботъм се ползваха с уважението на всички — продължи Дъмбълдор. — Нападението срещу тях стана много след падането на Волдемор от власт, когато се смяташе, че те вече са в безопасност. Тези нападения предизвикаха невиждан дотогава гняв. Министерството беше под силен натиск да намери виновните. За жалост показанията, дадени от съпрузите Лонгботъм… в тяхното състояние… не бяха много надеждни.
            — Значи синът на господин Крауч може и да не е бил замесен? — внимателно попита Хари.
            Дъмбълдор поклати глава.
            — За това нямам никаква представа.
            Хари пак замълча, загледан в движещото се съдържание на мислоема. Изгаряше от желание да зададе още два въпроса, но… те се отнасяха до вината на живи и познати хора…
            — Ами… — реши се накрая той — господин Багман…
            — …оттогава не е обвиняван за връзки с Тъмните сили — спокойно довърши Дъмбълдор.
            — Разбирам — бързо отвърна Хари и продължи да гледа мислоема, който се беше успокоил, след като Дъмбълдор бе престанал да добавя мисли. — Ами… хм…
            Мислоемът като че ли отгатна въпроса му и го зададе вместо него, защото лицето на Снейп отново изплува на повърхността. Дъмбълдор го погледна, после се обърна към Хари:
            — Както и професор Снейп — рече той.
            Хари срещна ведросините очи на директора и въпросът, чийто отговор беше много важен за него, излетя от устата му, преди да може да го спре:
            — Какво ви кара да мислите, че той наистина е престанал да поддържа Волдемор, професоре?
            Дъмбълдор задържа погледа си върху него няколко секунди и рече:
            — Това засяга само професор Снейп и мен, Хари.
            Хари разбра, че разговорът е приключил. Дъмбълдор не изглеждаше ядосан, но в гласа му имаше категоричност, с която подсказа на Хари, че е време да си тръгва. Той стана, изправи се и професорът.
            — Хари — каза той, когато момчето беше вече до вратата, — моля те, не споделяй с други това, което научи за родителите на Невил. Той има право сам да реши кога да го направи.
            — Да, професоре — каза Хари и понечи да излезе.
            — И още нещо…
            Хари се обърна.
            Дъмбълдор стоеше край мислоема, сребристото сияние осветяваше лицето му, което изглеждаше още по-състарено. Той погледа Хари още малко и рече:
            — Успех на третото изпитание!


            ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА
            ТРЕТОТО ИЗПИТАНИЕ

            — И Дъмбълдор ли смята, че Ти-знаеш-кой си възвръща силата? — прошепна Рон.
            Хари веднага бе споделил с Рон и Хърмаяни всичко видяно и чуто в мислоема и голяма част от онова, което Дъмбълдор му беше разкрил после, а на Сириус бе изпратил сова веднага щом напусна кабинета на директора. Вечерта тримата приятели пак седяха будни до късно в общата стая и за кой ли път обсъждаха всичко, докато накрая на Хари наистина му се замая главата. Той започна да разбира какво означаваха думите на Дъмбълдор, че понякога главата му така преливала от мисли, та изпитвал необходимост да ги освободи да изтекат като през сифон.
            Рон се загледа в огъня в камината. Хари забеляза как той потреперва, макар че вечерта бе топла.
            — И вярва на Снейп, а? — размишляваше на глас Рон. — Наистина му вярва, а знае, че е бил смъртожаден?
            — Така е — отвърна Хари.
            Хърмаяни не проговори цели десет минути. Седеше със свити ръце, подпряла чело на дланите си и вперила очи в коленете си. Хари си помисли, че и тя има нужда от един мислоем.
            — Рита Скийтър — прошепна най-сетне тя.
            — Как може да мислиш сега за нея? — недоумяваше Рон.
            — Не ме интересува тя — каза Хърмаяни, без да вдига глава. — Просто разсъждавам… Помните ли какво ми каза в „Трите метли“? „Знам за Людо Багман неща, от които ще ти се изправи косата…“ Може би е имала предвид точно това, а? Присъствала е на процеса и е разбрала, че той е предавал информация на смъртожадните. А и Уинки… помните ли? „Господин Багман е лош магьосник.“ Крауч е бил бесен, че той се е отървал, и сигурно е обсъждал това в дома си.
            — Да, ама Багман не е предавал умишлено информация, нали?
            Хърмаяни вдигна рамене.
            — А Фъдж обвинил Мадам Максим за нападението над Крауч, така ли? — отново се обърна Рон към Хари.
            — Да, но той го каза само защото Крауч изчезна близо до каретата на бобатонци — отвърна Хари.
            — А ние изобщо не се сетихме за нея, нали? — рече замислено Рон. — Не забравяйте, че тя със сигурност има великанска кръв, а не иска да го признае.
            — Как ще иска? — скочи Хърмаяни. — Не видя ли какво се случи с Хагрид, когато Рита разбра за майка му! Ето че и Фъдж бърза да я обвинява само защото има великанска кръв. Всичко това е заради предразсъдъците. И аз на нейно място сигурно бих разправяла, че съм с едър кокал, като знам какво ме очаква, ако кажа истината.
            Хърмаяни погледна часовника си.
            — Изобщо не стигнахме до упражненията! — разтревожи се тя. — Нали щяхме да правим препречваща магия! Утре на всяка цена ще се заемем с нея. Хайде, Хари, трябва да поспиш.
            Хари и Рон бавно се качиха в спалнята. Докато си обличаше пижамата, Хари погледна към леглото на Невил. Както бе обещал на Дъмбълдор, не спомена пред приятелите си нищо за родителите на Невил. Като си свали очилата и се покатери на високото легло с балдахин, той опита да си представи какво ли е да имаш все още живи родители, които не могат да те познаят. Самият Хари често бе усещал съчувствие дори у непознати, загдето е сирак, но слушайки похъркването на Невил, си помисли, че всъщност той заслужава повече съчувствие. Докато лежеше в мрака, усети как го обземат гняв и омраза към онези, които бяха измъчвали господин и госпожа Лонгботъм… Спомни си крясъците на тълпата, когато дименторите извеждаха от съда сина на Крауч и другите трима… Усети как са се чувствали хората по пейките… После си спомни бялото като тебешир лице на пищящото момче и се сепна при мисълта, че само една година по-късно то е било мъртво…
            Заради Волдемор, помисли си Хари, загледан в завесата над себе си, за всичко е виновен Волдемор… Той бе разделил тези семейства, той бе съсипал живота на толкова хора…
                                                               * * *
            Рон и Хърмаяни трябваше да преговарят за годишните изпити, които завършваха в деня на третото изпитание, но всъщност през повечето време те помагаха на Хари да се подготви.
            — Не се притеснявай — каза му Хърмаяни, когато Хари сподели, че няма нищо против да се поупражнява известно време и сам. — Поне си осигурихме отлични бележки по защита срещу Черните изкуства, защото само в клас никога нямаше да открием толкова много магии и проклятия.
            — Пък и тренираме за времето, когато ще бъдем аврори — разпалено рече Рон, изпробвайки препречващата магия върху една оса, която бръмчеше из стаята, но той я спираше насред пътя й във въздуха.
            С настъпването на юни целият замък се оживи и атмосферата отново стана напрегната. Всички очакваха с нетърпение третото изпитание, което щеше да се проведе една седмица преди края на срока. Хари упражняваше проклятия и магии във всеки удобен момент. Чувстваше се много по-подготвен да се справи с това изпитание, отколкото беше за предишните. Нищо че то вероятно щеше да бъде трудно и много опасно. Муди беше прав — Хари вече бе успял да надвие ужасни чудовища и да преодолее различни магически препятствия, а този път имаше повече време и възможности да се подготви за онова, което му предстоеше.
            Като й дотегна непрестанно да се натъква на тримата приятели навсякъде из училището, професор Макгонъгол разреши на Хари да използва в обедната почивка празния кабинет по трансфигурация. Той скоро овладя препречващата магия, която щеше да му трябва за забавяне и възпиране на нападатели, и пренасочващото проклятие, с което щеше да отклонява твърди предмети от пътя си. Полезно откритие на Хърмаяни беше четирипосочната магия, която щеше да насочва магическата му пръчка на север, когато бе необходимо, за да може да проверява дали се движи в правилна посока из лабиринта. Имаше проблеми само със защитното заклинание, което трябваше да го обгражда временно с невидима стена, за да отблъсква по-леки проклятия. Хърмаяни обаче успя да пробие щита с добре прицелено кракожелиращо заклинание. Хари се клатушкаше из стаята десетина минути, докато тя намери из книгите контразаклинание.
            — И все пак се справяш доста добре — обнадежди го Хърмаяни, като прегледа списъка и задраска магиите, които вече бяха разучили. — Някои от тях непременно ще ти свършат работа.
            — Елате да видите нещо — обади се Рон, който стоеше до прозореца и гледаше надолу към двора. — Какво прави Малфой?
            Хари и Хърмаяни се приближиха. Малфой и двамата му неизменни охранители се бяха скупчили под сянката на едно дърво. Краб и Гойл като че ли дебнеха да не се появи някой и се подхилкваха глупашки. Малфой държеше дланта си пред устата и явно говореше в нея.
            — Изглежда има портативна радиостанция — рече Хари заинтригуван.
            — Невъзможно — сряза го Хърмаяни, — нали съм ти казвала, че тези неща не действат в района на „Хогуортс“. Хайде, Хари — нетърпеливо го извика тя и се върна в средата на стаята, — дай пак да опитаме защитното заклинание.
                                                                * * *
            Сириус им изпращаше сови вече всеки ден. И той като Хърмаяни се опитваше да помогне на Хари да мине успешно и през третото изпитание, та едва тогава да обърнат внимание на другите проблеми. Във всяко писмо припомняше, че каквото и да става извън стените на „Хогуортс“, Хари нито носи някаква отговорност, нито е по силите му да промени нещо.

            Ако Волдемор наистина става по-силен (пишеше Сириус), моята първа грижа е да осигуря твоята безопасност. Той не може да стигне до теб, докато си под закрилата на Дъмбълдор, но въпреки това не поемай никакви рискове. Насочи цялото си внимание и усилия да преминеш здрав и читав през лабиринта, а после ще се заемем с други неща.

            Хари ставаше все по-нервен с наближаването на двадесет и четвърти юни, но не се чувстваше толкова зле, колкото при предните две изпитания. Поне този път бе сигурен, че е направил всичко по силите си, за да се подготви. Пък и нали това беше последното изпитание — както и да се представи, турнирът най-сетне щеше да свърши, което си беше голямо облекчение.
                                                                  * * *
            Масата на грифиндорци бе много шумна на закуска в деня на третото изпитание. Совите донесоха пощата и Хари получи картичка от Сириус с пожелание за успех. Тя представляваше парче пергамент, на което имаше само отпечатък на кална лапа, но Хари оцени жеста. Един чухал донесе на Хърмаяни поредния брой на „Пророчески вести“. Тя разгъна вестника, хвърли един поглед на първата страница и изплю отгоре й всичкия тиквен сок, който току-що бе отпила.
            — Какво има? — попитаха едновременно Хари и Рон, като я погледнаха недоумяващо.
            — Нищо — отвърна Хърмаяни и се опита да скрие вестника, но Рон го грабна.
            Той прочете заглавието и се възмути:
            — Не може да бъде! Точно днес ли? Тая стара крава…
            — Какво? — полюбопитства и Хари. — Пак ли Рита Скийтър?
            — Не — бързо каза Рон и се опита като Хърмаяни да пъхне някъде вестника.
            — За мен е, нали? — попита Хари.
            — Не, не — отвърна Рон абсолютно неубедително.
            Но преди Хари да поиска вестника, гласът на Драко Малфой се разнесе през цялата Голяма зала чак от масата на „Слидерин“:
            — Ей, Потър! Потър! Как ти е главата? Добре ли си? Нали няма сега да вземеш да беснееш тук, а?
            Малфой държеше същия брой на „Пророчески вести“. Слидеринци се хилеха подигравателно по дължината на цялата маса и се извръщаха на столовете си, за да видят реакцията на Хари.
            — Дай да го видя! — викна Хари. — Дай го тук!
            Рон крайно неохотно му подаде вестника. Хари го разтвори и се озова очи в очи със собствената си снимка под голямо вестникарско заглавие:

            ХАРИ ПОТЪР: НЕУРАВНОВЕСЕН И ОПАСЕН
            Момчето, което победи Онзи-който-не-бива-да-се-назова-ва, е неуравновесено и може би опасно — пишеше специалният кореспондент Рита Скийтър. — Напоследък бяха направени обезпокояващи разкрития за странното поведение на Хари Потър, които поставят под съмнение неговата годност да участва в тежко състезание като Тримагическия турнир, както и изобщо да посещава училището „Хогуортс“.
            Потър, откри наскоро „Пророчески вести“, редовно припада в училище и често го чуват да се оплаква от болки в белега на челото си (следа от проклятието, с което Вие-знаете-кой се е опитал да го убие). Миналия понеделник в средата на часа по пророкуване репортерът на „Пророчески вести“ видя с очите си как Потър побягна с всички сили от класната стая, под предлог че от силна болка в белега не е в състояние да учи.
            Възможно е, казват най-добрите специалисти от болницата за магьоснически заболявания и травми „Свети Мънго“, мозъкът на Потър да е бил засегнат от нападението на Вие-знаете-кой, а твърдението му, че белегът още го боли, да се окаже проява на дълбоко душевно разстройство.
            „Той може и да се преструва — смята един от специалистите, — за да привлича вниманието към себе си.“
            „Пророчески вести“ обаче се добра до обезпокоителни факти за Хари Потър, които Албус Дъмбълдор, директор на „Хогуортс“, съзнателно е крил от магьосническата общественост.
            „Потър говори змийски — сподели Драко Малфой, също четвъртокурсник от «Хогуортс». — Преди две години имаше поредица нападения над ученици и много хора смятат, че зад тях е стоял именно Потър, защото са го видели да си изпуска нервите в Клуба по дуелиране и да насъсква змия срещу свой съученик. Всичко това, разбира се, беше потулено. Известно е, че Потър има приятели върколаци и великани. Ние сме убедени, че той е способен на всичко, само и само да се сдобие с малко власт.“
            Способността да се разговаря със змии открай време се смята за Черно изкуство. И наистина в наши дни най-известният магьосник, владеещ змийски, е не друг, а самият Вие-знаете-кой. Един от членовете на Лигата за защита от Тъмните сили, който пожела да остане анонимен, заяви, че според него който и да е магьосник, говорещ змийски, трябва да бъде разследван. „Лично аз подозирам всеки, който може да разговаря със змии, тъй като влечугите често се използват за най-страшните черни магии и в исторически аспект са свързани със злото“ — сподели той. — „Освен това всеки, който общува със зловредни същества като върколаци и великани, без съмнение има склонност към насилие.“
            Албус Дъмбълдор би следвало да се замисли сериозно дали на такова момче не трябва да бъде отнето правото да се състезава в Тримагическия турнир. Съществуват опасения, че Потър може да прибегне до тъмни магии в отчаяния си опит да спечели турнира, третото изпитание от който ще се състои тази вечер.

            — Ето, че се залови и с мен, а? — невъзмутимо рече Хари и сгъна вестника.
            От масата на слидеринци Малфой, Краб и Гойл вече му се присмиваха, като почукваха глави с пръсти, кривяха си лицата като малоумни и плезеха езици като змии.
            — Откъде е разбрала, че те е болял белегът в часа по пророкуване? — учуди се Рон. — Няма как да е била в стаята, нито пък да е чула…
            — Прозорецът беше отворен — спомни си Хари. — Отворих го, за да мога да дишам.
            — Вие сте били на върха на Северната кула — намеси се Хърмаяни. — Гласът ти няма как да се чуе чак долу в двора.
            — Е, ти нали изследваше магическите методи за подслушване! — каза й Хари. — Сигурно можеш да кажеш как го е направила.
            — Опитвам се! — не се предаваше Хърмаяни. — Но аз… но…
            Изведнъж изражението на Хърмаяни стана някак особено, замислено. Тя бавно вдигна ръка и прокара пръсти през косата си.
            — Какво ти е? — попита я Рон неспокойно.
            — Ами да… — задъха се от напрежение Хърмаяни.
            Тя пак прокара пръсти през косата си и после затули устните си с ръка, все едно че говореше в невидима портативна радиостанция. Хари и Рон се спогледаха.
            — Сетих се нещо — каза Хърмаяни, загледана в пространството. — Мисля, че вече знам… Защото тогава никой не би могъл да я види… дори Муди… Така трябва да е стигнала до перваза на прозореца… Не й е разрешено… със сигурност не й е разрешено… е сега вече я разкрихме! Трябват ми само още две секунди в библиотеката, за да се уверя окончателно.
            След тези думи Хърмаяни грабна училищната си чанта и изхвръкна от Голямата зала.
            — Ей! — извика Рон след нея. — След десет минути имаме изпит по история на магията! Виж ти! — обърна се той към Хари. — Колко ли мрази тая драскачка Скрита, за да рискува да изпусне началото на изпита. Какво ще правиш в часа на Бинс, пак ли ще четеш?
            Освободен от годишните изпити като участник в Тримагическия турнир, Хари сядаше на най-задната маса по време на всеки изпит досега и издирваше нови магии за третото изпитание.
            — Сигурно — отвърна Хари, но точно в този момент професор Макгонъгол се приближи покрай масата до него.
            — Потър, след закуска участниците трябва да се съберат в стаята до тази зала — съобщи тя.
            — Ама изпитанието е чак довечера! — сепна се Хари и неволно обърна бърканите яйца върху себе си от страх, че погрешно е разбрал часа.
            — Много добре знам, Потър — успокои го тя. — Близките на участниците са поканени да наблюдават последното изпитание. Сега просто ви се дава възможност да ги видите.
            Професор Макгонъгол се отдалечи, а Хари я проследи със зяпнала уста и се обърна към Рон с изумление:
            — Да не би да очаква, че ще се явят семейство Дърсли, а?
            — Знам ли… — отвърна Рон. — Аз ще бягам, че да не закъснея за изпита при Бинс. Ще се видим по-късно.
            Хари приключи със закуската си в опустяващата зала. Той видя как Фльор Делакор стана от масата на „Рейвънклоу“, запъти се заедно със Седрик към съседната стая и двамата влязоха вътре. Не след дълго и Крум бавно ги последва. Хари остана на мястото си. Изобщо не му се ходеше в стаята. Нямаше близки или поне не такива, които биха си направили труда да дойдат и да гледат как ще си рискува живота. И тъкмо когато се надигна с намерението да отиде в библиотеката и да попрегледа още малко магии, вратата на съседната стая се отвори и се появи главата на Седрик.
            — Хари, идвай, чакат те!
            Тръгна нататък, крайно озадачен. Нямаше начин семейство Дърсли да са там. Той прекоси залата и влезе в стаята. Точно до вратата бяха Седрик и родителите му. В един ъгъл стоеше Виктор Крум и оживено разговаряше на български с тъмнокосите си родители — явно бе наследил от баща си гърбавия нос. В другия ъгъл на стаята Фльор бъбреше на френски с майка си, която държеше за ръка малката й сестра Габриел. Момиченцето помаха на Хари и той махна в отговор. Чак тогава забеляза широко усмихнатите госпожа Уизли и Бил, застанали пред камината.
            — Изненадааа! — развълнувано извика госпожа Уизли, когато Хари, засмян, тръгна към тях. — Решихме да дойдем да те видим. — И тя се наведе и го целуна по бузата.
            — Всичко е наред, нали? — рече Бил с усмивка и му стисна ръката. — И Чарли искаше да дойде, но не можа да се освободи от работа. Каза, че си бил невероятен срещу шипоносеца!
            Хари забеляза, че Фльор Делакор гледа с неприкрит интерес към Бил през рамото на майка си. Явно нямаше нищо против дълги коси и обици с висящи кучешки зъби.
            — Наистина много мило от ваша страна — измънка Хари на госпожа Уизли. — За миг помислих, че… семейство Дърсли…
            — Хмм… — стисна устни госпожа Уизли.
            Тя избягваше да критикува пред Хари роднините му, но очите й святкаха гневно всеки път, щом чуеше за тях.
            — Чудесно е, че съм пак тук! — рече Бил и се огледа наоколо (Вайълет, приятелката на Дебелата дама, му намигна иззад рамката). — От пет години не съм идвал. Още ли е тук онази картина на лудия рицар? Май беше сър Кадоган…
            — О, да — отвърна Хари, който познаваше сър Кадоган от предишната година.
            — Ами Дебелата дама? — попита Бил.
            — Тя и по мое време си беше тук — намеси се и госпожа Уизли. — Такава лекция ми дръпна една нощ, когато се прибрах в спалнята в четири часа сутринта…
            — Какво си правила навън в четири сутринта? — учуди се Бил и погледна майка си изумено.
            Тя се засмя, а очите й светнаха.
            — Бяхме излезли с баща ти на нощна разходка. Него го хвана Аполион Прингъл… той беше пазач тогава… така го натупа, че още има белези.
            — Защо не ни разведеш наоколо? — предложи Бил.
            — Ами добре — съгласи се Хари и всички се насочиха към вратата за Голямата зала.
            Когато минаха покрай Амос Дигъри, той се обърна.
            — Ха, ето те и теб! — премери той Хари с поглед от горе до долу. — Бас държа, че вече не си така надут, откакто Седрик те настигна по точки.
            — Какво? — не разбра Хари.
            — Не му обръщай внимание — прошепна Седрик на Хари и се намръщи на баща си. — Не може да преглътне оная статия на Рита Скийтър за турнира… нали помниш — дето те споменаваше като единствен участник от „Хогуортс“.
            — Ама не си е направил труда да я опровергае, нали? — продължи Амос Дигъри достатъчно високо, за да го чуе Хари, който се запъти към вратата с госпожа Уизли и Бил. — А точно затова… ти ще му покажеш, Сед. Веднъж вече си го бил, нали?
            — Рита Скийтър само гледа някъде да мъти водите, Амос — не му остана длъжна госпожа Уизли. — Мислех, че това ти е добре известно, като работиш в министерството.
            Господин Дигъри се накани да се заяде, но жена му положи ръка върху неговата и той се обърна, вдигайки рамене.
            Хари прекара сутринта много приятно, разхождайки се на слънце около замъка с Бил и госпожа Уизли. Показа им каретата на „Бобатон“ и кораба на „Дурмщранг“. Госпожа Уизли се заинтересува живо от Плашещата върба, посадена след като тя бе завършила училището, и им разказа надълго и нашироко за пазача на дивеча преди Хагрид, някой си Ог.
            — Как е Пърси? — попита Хари, като минаваха покрай оранжериите.
            — Не е съвсем добре — отвърна Бил.
            — Много е разстроен — добави госпожа Уизли, като сниши глас и се огледа. — Министерството не иска да се вдига шум около изчезването на господин Крауч, но постоянно разкарват Пърси да го разпитват за нарежданията, които е получавал от шефа си. Изглежда допускат възможността да не са написани лично от него. Пърси е в много затруднено положение. Не му позволиха да представлява господин Крауч като пети съдия тази вечер. Корнелиус Фъдж ще го замества.
            Те се върнаха в замъка за обяд.
            — Мамо… Бил! — изуми се Рон, когато седна на масата на грифиндорци. — Какво правите тук?
            — Дойдохме да гледаме Хари на последното изпитание — бодро каза госпожа Уизли. — Ех, че е хубаво поне веднъж да не трябва аз да готвя! Как мина изпитът?
            — О… нормално — отвърна Рон. — Не можах да си спомня всички имена на таласъми бунтовници, та си измислих няколко. Всичко е наред — рече той и си взе корнуолски пирожки под строгия поглед на госпожа Уизли. — Нали всички се казват я Бодрод Брадатия, я Ург Мърлявия, та хич не ми беше трудно.
            Фред, Джордж и Джини също седнаха при тях и Хари се почувства толкова добре, сякаш им бе на гости в „Хралупата“. Беше престанал да се притеснява за изпитанието вечерта и едва когато Хърмаяни се появи по средата на обяда, той се сети, че й бе хрумнало нещо за Рита Скийтър.
            — Ще ни кажеш ли?
            Хърмаяни погледна притеснено госпожа Уизли.
            — Здравей, Хърмаяни! — поздрави тя много по-хладно от друг път.
            — Здравейте! — отвърна момичето и усмивката му се стопи под укорителния поглед на госпожа Уизли.
            Хари погледна първо едната, после другата и рече:
            — Госпожо Уизли, вие да не би да вярвате на ония глупости, които Рита Скийтър беше написала в „Седмичник на магьосницата“? Хърмаяни не е мое момиче и други такива измишльотини…
            — А! — сепна се госпожа Уизли. — Не… разбира се, че не вярвам!
            Но от този момент нататък тя се държеше много по-сърдечно с Хърмаяни.
            Цял следобед Хари, Бил и госпожа Уизли се разхождаха около замъка, а после се върнаха в Голямата зала за тържествената вечеря. На Височайшата маса вече седяха и Людо Багман и Корнелиус Фъдж. Багман беше весел както обикновено, ала министърът, който се беше настанил до Мадам Максим, гледаше строго и не разговаряше. Самата Мадам Максим се бе навела над чинията си и на Хари му се стори, че очите й са зачервени. Хагрид я поглеждаше крадешком от другия край на масата.
            Имаше повече блюда от обикновено, но Хари вече бе започнал да се притеснява и не яде много. Когато започна да се мръква и омагьосаният таван над главите им се превърна от син в сумрачноморав, Дъмбълдор се изправи до преподавателската маса и тутакси настъпи тишина.
            — Дами и господа, след пет минути ще ви приканя да се отправите към стадиона, където ще се състои третото и последно изпитание от турнира. Моля участниците да последват господин Багман надолу към игрището за куидич.
            Хари стана и грифиндорци от цялата маса го аплодираха. Семейство Уизли и Хърмаяни му пожелаха успех и той излезе от Голямата зала заедно със Седрик, Фльор и Крум.
            — Добре ли се чувстваш, Хари? — попита Багман, докато слизаха по каменната стълба. — Уверен ли си в себе си?
            — Добре съм! — отвърна Хари.
            И май наистина беше така, защото колкото и да беше нервен, дори и докато вървеше с Багман, не спираше да подрежда в ума си всички проклятия и магии, които беше упражнявал. Самият факт, че си ги спомняше всичките, го караше да се чувства по-добре.
            Излязоха на игрището за куидич, което бе станало неузнаваемо. По целия му край минаваше жив плет, висок над шест метра. Точно пред тях зейна вход към огромен лабиринт. Тунелът навътре изглеждаше мрачен и зловещ.
            Пет минути по-късно започнаха да се пълнят и трибуните. Въздухът загъмжа от развълнувани гласове и тропот, когато стотиците ученици се отправиха към местата си. По ясното тъмносиньо небе се появиха първите звезди. Хагрид, професор Муди, професор Макгонъгол и професор Флитуик крачеха към стадиона, където вече бяха Багман и участниците. На шапките им блестяха големи червени и светещи звезди. Само Хагрид бе закачил звездата си на гърба на палтото си от къртичи кожи.
            — Ние ще обикаляме от външната страна на лабиринта — каза професор Макгонъгол на състезателите. — Ако някой изпадне в затруднение и иска да бъде спасен, да изпрати във въздуха червени искри и някой от нас ще дойде да му помогне. Ясно ли е?
            Състезателите кимнаха.
            — Тръгвайте тогава — бодро рече Багман на четиримата патрулиращи.
            — Успех, Хари! — прошепна Хагрид и преподавателите се разпръснаха в различни посоки, за да заемат позиции около лабиринта.
            Багман насочи магическата пръчка към гърлото си, промълви _„Сонорус!“_ да усили гласа си и скоро той проехтя над трибуните.
            — Дами и господа, третото и последно изпитание от Тримагическия турнир ще започне всеки момент. Ще ви припомня досегашното класиране по точки на участниците. С по осемдесет и пет точки водят господин Седрик Дигъри и господин Хари Потър, и двамата от училище „Хогуортс“!
            Възгласите и аплодисментите подплашиха птиците от Забранената гора, които излетяха към потъмнялото небе.
            — На второ място с осемдесет точки е господин Виктор Крум от института „Дурмщранг“! — Последваха нови аплодисменти. — А на трето място е госпожица Фльор Делакор от академията „Бобатон“!
            Хари забеляза някъде по средата в публиката госпожа Уизли, Бил, Рон и Хърмаяни, които любезно ръкопляскаха на Фльор. Той им махна и те помахаха в отговор, широко усмихнати.
            — И така… след сигнал от свирката ми… Хари и Седрик! — обяви Багман. — Три, две, едно…
            Той свирна кратко и двамата се втурнаха в лабиринта.
            Оградните стени от жив плет хвърляха черни сенки през алеята. Дали защото бяха толкова избуяли и гъсти, или защото бяха омагьосани, те заглушиха виковете на тълпата още щом двете момчета се озоваха между тях. Хари се почувства почти като под вода. Той измъкна пръчката си, прошепна „Лумос!“ и чу, че Седрик зад него прави същото.
            След около петдесет метра стигнаха до разклонение и се спогледаха.
            — До скоро! — каза Хари и тръгна наляво, а Седрик пое надясно.
            Свирката на Багман прозвуча за втори път — и Крум бе влязъл в лабиринта. Хари ускори крачка. Алеята, която бе избрал, изглеждаше пуста. Той зави надясно и забърза, вдигнал пръчката високо над главата си, взирайки се колкото може по-надалеч. Все още нищо не виждаше.
            Изсвирването на Багман се чу в далечината за трети път. Вече всички участници бяха в лабиринта.
            Хари непрекъснато се оглеждаше. Обзе го познатото чувство, че някой го наблюдава. Лабиринтът ставаше все по-тъмен с всяка следваща минута, докато небето над главите им почти почерня. Тогава стигна до второ разклонение.
            — „Насочи ме!“ — прошепна той на магическата си пръчка, като я постави в легнало положение на дланта си.
            Пръчката се завъртя веднъж и посочи надясно към плътния плет. Значи натам бе север, а той знаеше, че трябва да върви на северозапад, за да стигне до центъра на лабиринта. Най-добре беше да тръгне по лявата алея и при първа възможност да свие вдясно.
            И по-нататък алеята бе пуста, а и след като сви по първия завой вдясно, Хари пак не попадна на никакви препятствия. Без да разбира защо, липсата на препятствия за преодоляване го изнервяше все повече. Трябваше да е срещнал поне едно досега. Имаше чувството, че лабиринтът го подмамва с фалшиво чувство на сигурност. Изведнъж чу движение точно зад себе си. Насочи пръчката, готов да напада, но лъчът попадна върху Седрик, който току-що се бе появил от една алея вдясно. Той целият трепереше, а единият ръкав на мантията му димеше.
            — Огнеметите на Хагрид! — процеди той през зъби. — Станали са грамадни… едва им се изплъзнах!
            След това поклати глава и отново изчезна в мрака по друга алея. За да не се срещне с огнеметите, Хари гледаше да се отдалечи колкото може повече. Зави зад един ъгъл и видя…
            Един диментор се плъзгаше към него. Висок почти четири метра, с лице, покрито от качулката, с протегнати напред полуразложени ръце, той се приближаваше опипом. Хари вече чуваше гъргорещото му дишане и усети как го полазват студени тръпки, но знаеше какво трябва да направи…
            Представи си най-хубавото нещо, за което можеше да се сети, насочи цялата си енергия към мисълта как ще излезе от лабиринта и ще празнува с Рон и Хърмаяни, вдигна пръчката си и извика:
            — „Експекто патронум!“
            Един сребърен елен изскочи от края на пръчката му и хукна в галоп към диментора, който политна назад, спъна се в полите на мантията си и… Хари никога не бе виждал диментор да се спъва.
            — Стой! — викна той, като следваше по петите сребристия си покровител. — Ти си богърт! „Ридикулус!“
            Последва силен трясък и богъртът се превърна в струйка дим. Сребристият елен се разтвори във въздуха. Хари съжали, че поне той не бе останал, та да не е сам… но продължи да върви колкото можеше по-бързо и по-тихо, с изострено внимание и високо вдигната пръчка.
            Наляво… надясно… пак наляво… На два пъти се озова в глуха алея. Той отново използва четирипосочната магия и установи, че се е отклонил твърде много на изток. Върна се назад, зави надясно и видя странна златиста мъгла да се носи пред него. Приличаше му на някаква магия. Реши да се опита да я отстрани от пътя си.
            — „Редукто!“ — викна той.
            Пренасочващото проклятие проряза мъглата, без да й подейства. Хари се сети, че то действа само върху твърди предмети. Дали да не мине право през мъглата? Имаше ли смисъл да рискува, или по-добре да се върне назад?
            Още се колебаеше, когато силен писък раздра тишината.
            — Фльор! — викна Хари с цяло гърло.
            Тишина. Той се огледа. Какво ли се бе случило с нея? Писъкът като че ли прозвуча някъде отпред. Пое дълбоко въздух и се втурна през омагьосаната мъгла.
            Светът изведнъж се обърна наопаки. Хари висеше от земята надолу с главата, косата му се вееше, а очилата му се люшкаха, готови всеки миг да паднат през челото в бездънното небе. Той ги притисна към носа си и застина от ужас. Краката му сякаш бяха залепнали за тревата, която сега се беше превърнала в таван. Под него се бе ширнало безкрайното тъмно небе, осеяно със звезди. Имаше чувството, че ако се опита да помести едното си стъпало, направо ще падне от земята.
            — Мисли! — каза си той, докато кръвта нахлуваше в главата му. — Мисли!…
            Ала нито една от магиите, които бе разучавал, не действаше при внезапна размяна на небето и земята. Дали да не вдигне единия си крак? Усещаше как кръвта пулсира в ушите му. Имаше две възможности — или да опита да се раздвижи, или да изпрати червени искри, да поиска помощ и да напусне състезанието.
            Зажумя, за да не вижда бездънното пространство под себе си, и дръпна десния си крак с всичка сила от тревистия таван.
            Светът тутакси се намести. Хари падна на колене върху удивително твърда земя. От шока му бяха омекнали краката. Пое дълбоко въздух да дойде на себе си, стана и хукна отново напред. От време на време поглеждаше през рамо, докато излезе от златистата мъгла, която невинно трептеше на лунната светлина.
            На следващото разклонение спря и се огледа за някакви следи от Фльор. Можеше ли да бъде сигурен, че тя бе изпищяла? Какво ли бе срещнала? Добре ли е сега? Нямаше следи от червени искри… Дали това означаваше, че се е измъкнала сама, или бе изпаднала в голяма беда и не можеше да стигне до пръчката си? Хари сви надясно с нарастващо безпокойство… и все пак бегло си помисли — един участник по-малко…
            Купата трябва да беше някъде наблизо и както изглеждаше, Фльор бе отпаднала от състезанието. А досега той се бе справил с всичко… Ами ако наистина успееше да спечели? мимоходом и за първи път, откакто се оказа участник в турнира, той отново се видя като победител, вдигнал Тримагическата купа пред цялото училище…
            През следващите десетина минути попадаше само в алеи без изход. На два пъти взе един и същ погрешен завой. Най-сетне намери нова алея и започна да тича, а светлината от върха на пръчката му се люшкаше и караше сянката му по плета отстрани да подскача и да се криви. След поредния завой Хари се озова право срещу един огнемет.
            Седрик имаше право — наистина беше грамаден. Над три метра дълъг, той приличаше повече на гигантски скорпион, отколкото на каквото и да е друго. Дългото жило се извиваше над гърба му. Твърдата броня лъсна на светлината от пръчката на Хари, когато той я насочи към чудовището.
            — „Вцепени се!“
            Заклинанието се удари в бронята на огнемета и рикошира. Хари се наведе в последния момент, но му замириса на изгоряло — бе опърлена собствената му коса. Огнеметът изхвърли силна струя огън и полетя право срещу него.
            — „Импедимента!“ — викна Хари.
            Заклинанието пак удари бронята на огнемета и отново отхвръкна настрани. Хари залитна назад и падна.
            — „ИМПЕДИМЕНТА!“
            Раконогият огнемет беше на сантиметри от него, когато замръзна, улучен в меката си, незащитена от броня долна част. Задъхвайки се, Хари го отблъсна от себе си и хукна с всички сили в обратната посока — препречващата магия имаше краткотрайно действие и огнеметът щеше да раздвижи крака всеки момент.
            Хари пое наляво, но алеята се оказа без изход. После сви вдясно и стана пак същото… Реши да спре, сърцето му щеше да изхвръкне, приложи отново четирипосочната магия, върна се назад и тръгна по една алея, която според него трябваше да го отведе на северозапад.
            След няколко минути бърз ход усети, че някой тича по успоредната алея покрай плета, и се закова на мястото си.
            — Какво правиш? — викна Седрик оттатък. — Какво си намислил?
            След това Хари чу гласа на Крум:
            — Круцио!
            Въздухът закънтя от писъците на Седрик. В ужаса си Хари затича още по-бързо напред, търсейки възможност да премине в алеята на Седрик. Като не намери подходящо място, той отново изпробва пренасочващото проклятие, което не се оказа много успешно, но все пак прогори малък отвор в живия плет. През него Хари успя да провре единия си крак, ритайки дебелите стъбла и клони, докато изпочупи достатъчно, за да мине, но разкъса мантията си. Измъкна се и като погледна надясно, видя Седрик да се гърчи и да трепери на земята, а Крум се бе надвесил над него.
            Хари се изправи и насочи пръчката си срещу Крум точно в мига, когато и той го видя. Българинът се обърна и хукна.
            — „Вцепени се!“ — изкрещя Хари.
            Заклинанието удари Крум в гърба. Той замръзна на мястото си, падна напред по очи и остана неподвижен. Хари се втурна към Седрик, който вече не се гърчеше, а само лежеше, дишайки тежко, захлупил лице с длани.
            — Добре ли си? — силно извика Хари и разтърси ръката му.
            — Да… — задъхваше се Седрик. — Добре съм… не мога да повярвам… промъкна се откъм гърба ми… като го чух, се обърнах и видях как насочва пръчката си към мен.
            Седрик се изправи, все още разтреперан, и двамата с Хари погледнаха Крум.
            — Не мога да повярвам… аз мислех, че е свестен — едва изрече Хари, вперил очи в Крум.
            — И аз така мислех — каза Седрик.
            — Чу ли Фльор да пищи преди малко? — попита Хари.
            — Да — рече Седрик. — Да не би Крум и нея да…
            — Не знам — бавно отвърна Хари.
            — Да го оставим ли тук? — промълви Седрик.
            — Не — каза Хари. — Мисля, че трябва да изпратим червени искри. Някой ще дойде и ще го прибере. Иначе може да го изяде огнемет.
            — Това заслужава… — процеди Седрик, но все пак вдигна пръчката си и струя червени искри излетяха във въздуха високо над Крум и означиха мястото, където той лежеше.
            Хари и Седрик постояха за миг в мрака и се оглеждаха. Седрик пръв каза:
            — Е, май трябва да тръгваме вече…
            — Какво? — стресна се Хари. — О, да… така е…
            Колко странен момент! За кратко Хари и Седрик се бяха съюзили срещу Крум, а сега отново осъзнаха, че са съперници. Те продължиха по тъмната алея, без да разговарят, докато Хари зави наляво, а Седрик — надясно. Скоро Хари престана да чува и стъпките му.
            Продължи нататък с помощта на четирипосочната магия, за да определя вярната посока. Бяха останали само двамата със Седрик. Желанието му пръв да стигне до купата се разпали по-силно отвсякога, но сякаш още не можеше да повярва на това, което току-що Крум бе направил пред очите му. Използването на което и да е от непростимите проклятия срещу себеподобни се заплаща с доживотна присъда в Азкабан, както ги бе предупредил Муди. Толкова ли е бил заслепен Крум от желанието да спечели Тримагическата купа… Хари ускори крачка.
            Той все по-често попадаше на задънени алеи, но по сгъстяващия се мрак усещаше, че наближава центъра на лабиринта. Бързайки с големи крачки по дълга права отсечка, отново забеляза някакво движение и светлината на пръчката му попадна на такова странно създание, каквото бе виждал само на картинка в „Чудовищна книга за чудовища“.
            Беше сфинкс с тяло на гигантски лъв, огромни лапи с извити нокти и дълга жълтеникава опашка с топка кафява козина на върха. Главата му обаче беше като на жена. Издължените й бадемови очи се извърнаха към Хари. Той приближи, вдигна пръчката си и се поколеба. Сфинксът явно нямаше намерение да скочи, а бавно се разхождаше от единия до другия край на алеята, препречвайки пътя му.
            Изведнъж заговори с дълбок и дрезгав глас:
            — Близо си до своята цел. Но най-краткият път минава покрай мен.
            — Тогава… ще се отместите ли, моля? — попита Хари, знаейки предварително какъв ще бъде отговорът.
            — Не — отвърна сфинксът и продължи да крачи. — Само ако разгадаеш моята загадка. Познаеш ли от първия път, ще преминеш. Ако отговорът ти е грешен, ще те нападна. Премълчиш ли, ще те оставя да се върнеш назад невредим.
            Стомахът на Хари сякаш се преобърна няколко пъти. Хърмаяни я биваше за такива неща, не него. Той прецени шансовете си. Ако загадката се окажеше много трудна, щеше да си замълчи, да се върне и да се опита да намери друг път към центъра на лабиринта.
            — Добре — отвърна той. — Може ли да чуя загадката?
            Сфинксът седна на задните си крака точно по средата на алеята и издекламира:

            Най-напред вземи началото на оня,
            що по следите ни върви и по пети ни гони.
            В средата постави ти на самата среда края —
            най-първата от всички букви, които всеки знае.
            Подир това се замисли — ако е някой мощен,
            силен, здрав… какъв ли ти нарекъл би го още?
            Накрая трите отговора в дума подреди —
            кое животно никога не би целунал ти?

            Хари онемя.
            — Може ли да го чуя пак… по-бавно, ако обичате? — попита плахо.
            Странното същество примига, усмихна му се и повтори поетичната загадка.
            — И от всичко това трябва да получа животно, което никога не бих целунал, така ли?
            Сфинксът го удостои само със загадъчна усмивка. Хари я прие за положителен отговор и потъна в дълбок размисъл. Всъщност имаше толкова много животни, които не би искал да целуне. Веднага се сети например за раконогите огнемети, но нещо му подсказваше, че не това е отговорът. Трябваше да обмисли внимателно всеки въпрос…
            — „По следите ни върви“… — шепнеше си Хари, без да изпуска от поглед сфинкса, — …ами… ъъъ… сигурно е следотърсач. Не… не… това не е отговорът ми! „Началото“ май… може да е първата буква, обаче на какво?… „По пети ни гони“… Дали не е „преследвач“? Значи… започва с „п“. Ще помисля по-късно пак… Може ли отново второто условие?
            Сфинксът повтори следващите два стиха.
            — „На самата среда края“… — изрече Хари. — Ъъъ… някаква буква… изобщо нямам представа какво е това… Бих ли могъл да чуя и останалата част?
            Тя изрецитира края на стихчето.
            — „Мощен, силен, здрав…“ Какъв още… — недоумяваше Хари. — Ъъъ… как… силен… як! Това е… ъъъ… як…! Отговорът е як!
            Сфинксът му се усмихна.
            — П… ъъъ… як — засрича Хари, неусетно започнал да крачи напред-назад. — Кое животно не бих целунал никога… ами паяк!
            Сфинксът разтегли устни в още по-широка усмивка, изправи се, протегна предни лапи и се отдръпна встрани.
            — Благодаря! — едва успя да каже Хари и изумен от собствената си находчивост, се втурна напред.
            Сигурно беше вече съвсем близо, сигурно, не можеше да е иначе… Магическата пръчка му подсказваше, че бе на прав път и стига да не срещнеше нещо много страшно, можеше пък и да му се усмихне щастието…
            Пред него се откриха две алеи.
            — Насочи ме! — прошепна той отново на пръчката си.
            Тя се завъртя и му посочи дясната алея. Момчето се затича по нея и видя пред себе си светлина.
            Тримагическата купа блестеше на стотина метра напред. Хари се втурна към нея, но изведнъж тъмна фигура изскочи на алеята пред него.
            Седрик щеше да стигне пръв. Спринтираше с всички сили към купата и Хари разбра, че никога няма да го настигне, защото Седрик бе много по-висок и имаше по-дълги крака…
            Точно тогава зад живия плет вляво Хари забеляза нещо огромно, което бързо припъпляше по една от съседните пресечни алеи. То се доближаваше с такава скорост, че Седрик, втренчен в купата, щеше да връхлети право върху него, без да го види…
            — Седрик! — ревна Хари. — Вляво от теб!
            Седрик се огледа и отскочи да избегне сблъсъка, но в устрема си се спъна и пръчката излетя от ръката му. В този момент гигантски паяк излезе на алеята и се насочи право към Седрик.
            — „Вцепени се!“ — ревна отново Хари, но макар да улучи огромното космато черно тяло на паяка със заклинанието, все едно че го бе ударил камък. Вместо да се вкамени, чудовището само смени посоката и запълзя вече към Хари.
            — „Вцепени се! Импедимента! Вцепени се!“
            Но нямаше никаква полза — паякът или бе твърде голям, или притежаваше такава магическа сила, че се озвери още повече… В ужаса си Хари едва успя да мерне осемте святкащи черни очи и острите като копия щипци, преди паякът да го сграбчи и да го вдигне във въздуха с предните си крака. Хари яростно се опитваше да го ритне, но кракът му попадна в щипците и в следващия миг го прониза раздираща болка… Чу и Седрик да крещи _„Вцепени се!“_, но и неговото заклинание се оказа недостатъчно силно. Хари вдигна пръчката си тъкмо когато паякът наново отвори щипци и викна:
            — „Експелиармус!“
            Това подейства… Магията за обезоръжаване принуди паяка да го пусне, но Хари падна от почти четири метра точно върху току-що ранения си крак, който се прегъна под тежестта му. Без да се замисли дори за миг, той се прицели в незащитения търбух на паяка, както бе направил с раконогия огнемет, и изкрещя колкото му сили държаха „Вцепени се!“ в същия момент, в който и Седрик извика същото.
            Обединени, двете заклинания направиха онова, което поотделно не бяха успели — паякът се килна настрани, стовари се върху близкия плет и затрупа алеята с кълбо от космати крака.
            — Хари! — прозвуча уплашеният глас на Седрик. — Добре ли си? Върху теб ли падна?
            — Не — отвърна Хари, като едва дишаше.
            Погледна към крака си. От него шуртеше кръв. Върху разкъсаната си мантия забеляза гъста лепкава слуз от щипците на паяка. Опита да се изправи, но кракът му трепереше силно и не можеше да удържи тежестта на тялото. Хари се облегна на плета, мъчейки се да си поеме въздух, и се огледа.
            Седрик бе на една крачка от Тримагическата купа, която блестеше зад него.
            — Вземи я — задъхано му каза Хари. — Хайде, вземи я. Ти стигна пръв.
            Но Седрик не помръдна. Просто стоеше и го гледаше. После се обърна и впери очи в купата. Хари видя копнежа, изписан на лицето му сред златистите отблясъци. След това отново се обърна към Хари, който се държеше за храста, за да не падне.
            Седрик си пое дълбоко въздух.
            — Ти я вземи. Ти трябва да победиш. Два пъти ми спаси кожата.
            — Няма да стане! — възрази Хари. Обземаше го гняв, кракът го болеше много, навсякъде чувстваше болки от схватката с паяка и след всичките тези усилия Седрик го изпревари така, както го бе изпреварил да покани Чо за бала. — Който стигне пръв до купата, получава най-много точки. Ти стигна пръв. Не виждаш ли, че не бих могъл да спечеля никакво състезание с тоя крак?
            Седрик поклати глава и направи няколко крачки към проснатия паяк, отдалечавайки се от купата.
            — Не — каза той.
            — Стига с това твое благородство! — подразни се Хари. — Просто я вземи и да се махаме оттук.
            Седрик гледаше как Хари се е вкопчил в храста, за да стои прав.
            — Ти ми каза за змейовете — рече Седрик. — Аз щях да се проваля още на първото изпитание, ако не беше ме предупредил какво ме очаква.
            — На мен също ми помогнаха за това — тросна се Хари, докато се опитваше да попие с мантията кръвта по крака си. — Ти пък ми подсказа за яйцето, значи сме квит.
            — И на мен ми бяха помогнали за яйцето — упорстваше Седрик.
            — Пак сме квит — настояваше Хари и се опитваше да стъпи внимателно на крака си, но той се огъна под тежестта му — явно си беше изкълчил глезена, когато паякът го пусна.
            — Ти заслужаваше повече точки на второто изпитание — не отстъпваше Седрик. — Забави се, за да освободиш всички заложници. Аз трябваше да го направя.
            — Защото само аз излязох толкова глупав, че да повярвам на оная песен — каза с горчивина Хари. — Хайде, взимай купата.
            — Няма — рече Седрик и стъпи върху оплетените крака на паяка, за да стигне до Хари, който се вторачи в него.
            Седрик говореше абсолютно сериозно. Той обръщаше гръб на славата, която бе убягвала на „Хафълпаф“ от векове.
            — Тръгвай! — каза Седрик.
            Явно си беше наложил да събере цялата решителност, на която бе способен — чертите на лицето му не помръдваха, ръцете му бяха скръстени, видът му издаваше непоколебимост.
            Хари отмести очи от Седрик към купата. За един светъл миг си представи как излиза с нея от лабиринта, носи я високо над главата си, чува рева на тълпата, и пред него изплува по-ясно отвсякога светналото от възхищение лице на Чо… Но видението се стопи и той се върна към действителността, вперил очи в свъсеното непреклонно лице на Седрик.
            — Двамата заедно — рече Хари.
            — Какво?
            — Ще я вземем заедно. Ще си поделим първото място — нали това е победа на „Хогуортс“!
            Седрик зяпна Хари и разпери ръце.
            — Ти… ти сигурен ли си?
            — Да — рече Хари. — Да… Не си ли помагахме един на друг, а? И двамата стигнахме дотук. Нека да я вземем заедно.
            Още миг Седрик гледаше така, сякаш не можеше да повярва на ушите си, и чак тогава лицето му се озари от широка усмивка.
            — Така да бъде. Хайде.
            Той хвана здраво Хари под мишницата и му помогна да изкуцука до пиедестала, върху който бе поставена купата. Те застанаха пред нея и всеки от двамата протегна ръка към една от блестящите й дръжки.
            — На три, нали? — рече Хари. — Едно… две… три…
            Двамата със Седрик едновременно уловиха дръжките. Изведнъж Хари усети силно дръпване някъде зад пъпа си.
            Краката му се отделиха от земята. Ръката му като че ли залепна за дръжката на Тримагическата купа, която вече неудържимо го теглеше през воя на вятъра и сред вихрушка от цветове, заедно със Седрик от другата й страна.


            ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА
            ПЛЪТ, КРЪВ И КОСТ

            Хари усети как стъпалата му се удариха в земя. Изкълченият му крак се огъна и той политна напред. Най-сетне ръката му се отлепи от дръжката на купата. Той погледна нагоре и попита:
            — Къде сме?
            Седрик поклати глава в недоумение, изправи се, помогна на Хари да се вдигне на крака и двамата се огледаха наоколо.
            Намираха се извън територията на „Хогуортс“. Явно бяха пропътували километри — може би стотици километри — и дори планините, опасващи замъка, бяха останали далече назад. Стояха сред тъмно и буренясало гробище. От дясната им страна зад голямо тисово дърво се очертаваше черен силует на малка църква, а отляво се издигаше хълм. Хари едва различи очертанията на голяма стара къща на върха на хълма.
            Седрик погледна Тримагическата купа и после извърна очи към Хари.
            — На теб някой казвал ли ти е, че купата е летекод? — попита той.
            — Никой — отвърна Хари и огледа гробището. То бе потънало в тишина и изглеждаше направо зловещо. — Това да не е част от изпитанието?
            — Не знам — рече Седрик и в гласа му пролича притеснение. — Да извадим пръчките, а?
            — Да — промълви Хари, доволен, че Седрик го бе изпреварил с това предложение.
            Двамата извадиха магическите си пръчки. Хари не спираше да се оглежда наоколо. Отново го обзе натрапчивото чувство, че ги наблюдават.
            — Някой идва — сепна се той.
            Като се взряха през мрака, забелязаха една фигура да се приближава към тях право през гробовете. Хари не можеше да различи лице, но по начина, по който се движеше и държеше ръцете си, личеше, че човекът носи нещо. Непознатият бе нисък на ръст, с наметало и качулка, спусната ниско над очите да прикрие лицето. След още няколко крачки, докато разстоянието помежду им се скъсяваше, Хари видя, че в ръцете на приближаващия се има нещо като бебе… или може би вързоп дрехи.
            Хари бавно свали пръчката си и хвърли бърз поглед към Седрик, който го погледна озадачен. И двамата отново се взряха в приближаващата се фигура.
            Тя спря до една висока надгробна плоча само на няколко метра от тях. За миг Хари, Седрик и ниската фигура само се гледаха.
            И тогава, без никакъв предварителен признак, белегът на Хари сякаш се взриви от болка. Тя бе непоносимо мъчителна, никога не бе изпитвал подобно нещо в живота си. Пръчката се изплъзна между пръстите му, когато той вдигна и двете си ръце към челото. Коленете му се подкосиха, свлече се на земята и вече не виждаше нищо, а главата му сякаш щеше да се пръсне.
            Някъде отдалеч над него се разнесе силен студен глас, който заповяда:
            — „Убий излишния!“
            После нещо изсвистя и втори глас прониза нощта с думите:
            — „Авада Кедавра!“
            Взрив от ослепителна зелена светлина сякаш проби клепачите на Хари. Той чу нещо тежко да пада на земята до него, гадеше му се от ужасната болка в белега, после тя утихна… Като предчувстваше с ужас какво му предстои да види, Хари отвори очи.
            Седрик лежеше с разперени ръце на земята до него. Беше мъртъв.
            За секунда, равна на цяла вечност, Хари се взря в лицето му, гледаше отворените сиви очи, празни и безизразни като прозорци на запустяла къща, полуотворената уста, застинала в лека изненада. И преди съзнанието на Хари да проумее това, което става, преди да усети нещо друго, освен нямо вцепенение, някой го изправи на крака.
            Дребният човек под наметалото бе оставил вързопа и със светеща магическа пръчка задърпа момчето към мраморната надгробна плоча. На слабата светлина Хари едва успя да разчете името върху плочата, преди да го блъснат силно към нея.
                                                  ТОМ РИДДЪЛ
            Загърнатият в наметалото вече усукваше с магия здрави въжета около момчето и го привърза от главата до петите към камъка. Хари долавяше плитко учестено дишане откъм качулката. Той се опита да се отскубне, но мъжът го удари — удари го с ръка, на която липсваше един пръст. Тогава разбра кой е под качулката. Беше Опаш.
            — Ти?! — викна изумен Хари.
            Но Опаш продължи да го връзва, без да отговори. После набързо провери здравината на въжетата с неудържимо треперещи пръсти, които се бореха с възлите. Като се увери, че Хари е така плътно овързан за плочата, та не може да мръдне и на сантиметър, Опаш измъкна от мантията си дълго парче от някакъв черен плат и грубо го натъпка в устата му. После, без да продума, се обърна и изчезна. Хари не можеше нито да издаде звук, нито да види накъде се бе запътил Опаш, не можеше дори да извърне глава да погледне зад плочата. Виждаше само право пред себе си.
            Тялото на Седрик лежеше на шест-седем метра от камъка, а на земята до краката му бе пръчката на Хари. Малко по-нататък се виждаше Тримагическата купа, отразяваща светлината на звездите. Вързопът, който отначало бе помислил за бебе, бе оставен в другия край на гроба и помръдваше неспокойно. Хари се вгледа в него и отново болка прониза белега му… Изведнъж осъзна, че не желае да вижда какво има в този вързоп… че не иска вързопът да бъде отворен…
            В краката си чу шум. Погледна надолу и видя грамадна змия да се плъзва през тревата и да заобикаля надгробния камък, към който той бе завързан. Учестеното хрипливо дишане на Опаш се чуваше все по-ясно, той изглежда влачеше нещо тежко по земята. Когато наближи достатъчно, Хари видя, че Опаш тегли каменен котел към долната част на гроба. Котелът беше пълен с нещо, което май беше вода — Хари чуваше как се разплисква наоколо. Това бе най-големият котел, който той бе виждал досега, и в големия му каменен търбух можеше да се седне дори и възрастен човек.
            Вързопът на земята мърдаше още по-яростно, сякаш се опитваше да се освободи. Тогава Опаш се зае да маха с пръчката си покрай дъното на котела. Изведнъж под него лумнаха и запукаха огнени езици. Голямата змия се изниза в мрака.
            Течността в казана се загряваше много бързо. Повърхността й не само бълбукаше, но и хвърляше огнени искри — сякаш самата тя гореше. Парата се сгъстяваше и замъгляваше силуета на Опаш, който подклаждаше огъня. Движенията във вързопа на земята ставаха все по-трескави. Хари отново чу силния леден глас:
            — „Бързай!“
            Цялата повърхност на водата светеше от искри, сякаш бе украсена с диаманти.
            — Готово е, господарю.
            — Сега… — рече студеният глас.
            Опаш отгърна вързопа и разкри онова, което беше увито в него. Хари нададе писък, който заглъхна в парцала, напъхан в устата му.
            Сякаш Опаш бе повдигнал голям камък и бе открил нещо грозно, слузесто и сляпо… само че по-страшно, стократно по-страшно. Това, което Опаш бе донесъл, приличаше на сгърчено човешко дете, но Хари никога не беше виждал нещо, което по-малко да прилича на дете. Беше плешиво и люспесто, кърваво, тъмно, почти черно… Ръцете и краката му бяха хилави и немощни, а лицето… никога не бе виждал дете с такова лице… бе плоско като на змия с присветващи червени очи.
            Съществото напълно безпомощно вдигна слабите си ръце, преметна ги през шията на Опаш и той го вдигна. Точно в този миг качулката се свлече назад и на светлината на огъня Хари видя отвращението по изпитото бледо лице на Опаш, докато носеше съществото към ръба на котела. За миг Хари зърна плоското зло лице, осветено от танцуващите над повърхността на отварата искри. После Опаш поднесе съществото над течността и го пусна вътре. То изчезна със свистене под повърхността и скоро Хари чу как немощното тяло се удари в дъното с тъп звук.
            „Нека да се удави! — помисли си Хари, а белегът го болеше непоносимо. — Моля… нека да се удави…“
            Опаш заговори. Гласът му трепереше, той бе обезумял от страх. Вдигна пръчката си, затвори очи и занарежда в нощта:
            — Кост от бащата, неведомо дарена, обнови своя син!
            Пръстта над гроба под краката на Хари се пропука. Втрещен от ужас, той видя как по команда на Опаш във въздуха се издигна тънко стълбче прах и меко се изсипа в котела. Диамантената повърхност на водата се нагъна, засвистя и пръсна искри във всички посоки, след което цветът й се превърна в отровносин.
            Опаш започна да хлипа. Той извади дълга тънка сребърна кама от пазвите на мантията си. Гласът му избухна във вцепеняващи стенания.
            — Плът… от слугата… доброволно д-дарена… съживи… своя господар!
            Той протегна дясната си ръка напред… ръката с липсващия пръст. С лявата ръка здраво стисна камата и я вдигна нагоре.
            Хари осъзна какво щеше да направи Опаш миг преди то да се случи. Стисна очи с всички сили, но не можеше да не чуе писъка, който раздра нощта и прониза самия него, сякаш и той бе прободен от камата. Чу как нещо тупна на земята, чу как Опаш захриптя от болка, после долови отвращаващо цопване на нещо в котела. Хари не би могъл да понесе гледката… но светлината от огненочервената вече отвара премина през затворените му клепачи…
            Опаш стенеше и се мъчеше да си поеме въздух. Едва когато усети отвратителния му дъх до лицето си, Хари осъзна, че е застанал точно пред него.
            — К-кръв от врага… насила отнета… възроди своя противник!
            Хари нямаше как да предотврати това, защото бе вързан твърде здраво… Присвил очи, напразно мъчейки се да се освободи от въжетата, той забеляза сребристия отблясък на камата в разтрепераната, единствена вече ръка на Опаш. Усети как острието се забива в сгъвката на дясната му ръка и как кръвта потича по ръкава на раздраната му мантия. Едва дишащ от болка, Опаш изрови от джоба си някаква стъкленица и я поднесе към раната на Хари, за да събере бликащата оттам кръв.
            После залитна обратно към котела и изля вътре кръвта на Хари. Течността мигом се превърна в ослепително бяла. Извършил делото си, Опаш се свлече на колене до котела и се захлупи ничком на земята, притиснал кървящата рана на ръката си, като хлипаше и стенеше.
            Котелът тихо вреше, разпръскваше диамантени искри, така ослепително ярки, че всичко друго наоколо бе като под покров от черно кадифе. Нищо не се случваше…
            Дано да се е удавило, помисли си Хари, дано нещо да се обърка…
            Изведнъж искрите, излитащи от котела, изгаснаха. Пелена от гъста бяла пара се надигна над него и закри всичко пред очите на Хари, така че той вече не виждаше нито Опаш, нито Седрик, нито каквото и да било друго, освен носещи се из въздуха изпарения… Обърка се, помисли си той… удавило се е… моля… нека да е мъртво…
            И тогава през мъглата пред очите му се появи нещо, от което го обля ледена вълна на ужас — от котела бавно се надигна тъмен силует на висок и слаб като скелет мъж.
            — Покрий ме! — изкомандва силният студен глас иззад парата и хлипащият и стенещ Опаш, все още придържайки осакатената си ръка, пипнешком се добра до черната мантия на земята, изправи се, пресегна се и загърна господаря си.
            Слабият мъж излезе от котела, погледът му беше впит в Хари… и Хари се взря в лицето, което го преследваше насън от три години насам. По-бяло и от череп, с големи, зли, кървавочервени очи, с нос, плосък като на змия, с цепки вместо ноздри…
            Лорд Волдемор се бе въздигнал отново.


            ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА
            СМЪРТОЖАДНИТЕ

            Волдемор отвърна очи от Хари и се зае да разглежда собственото си тяло. Китките му приличаха на големи бледи паяци, дългите му бели пръсти се плъзнаха гальовно по гърдите, по ръцете, по лицето. Червените му очи със зеници като резки, подобно на котешките, святкаха още по-силно в мрака. После той вдигна ръце и размърда пръсти, възхитен и тържествуващ заради това, което вижда. Не обръщаше никакво внимание нито на Опаш, който се гърчеше на земята, потънал в кръв, нито на голямата змия, която се бе появила отново, обикаляше около Хари и съскаше. Волдемор пъхна неестествено дългите си пръсти в дълбок джоб и измъкна оттам магическа пръчка. Той я погали, вдигна я, насочи я към Опаш, повдигна го с магия и го запрати към надгробната плоча, на която бе вързан Хари. Опаш падна в основата на камъка и остана да лежи там и да хлипа, свит на кълбо. Волдемор обърна червените си очи към момчето и се изсмя високо, смразяващо, унищожително.
            Мантията на Опаш вече лъщеше от кръвта, тъй като той бе увил в нея ръката си, отсечена до китката.
            — Господарю — захърка той, — господарю… вие обещахте… нали ми обещахте…
            — Протегни си ръката — с досада заповяда Волдемор.
            — О, господарю… благодаря ви, господарю…
            Той протегна, доколкото можеше, кървящата прерязана ръка, но Волдемор отново се изсмя:
            — Другата, Опаш.
            — Господарю, моля ви… моля ви
            Волдемор се наведе, хвана лявата ръка на Опаш, дръпна мантията над лакътя му и тогава Хари видя върху ръката нещо… нещо като прясна червена татуировка… череп, от чиято уста висеше змия… точно като онзи в небето след финала за Световното първенство по куидич… Черния знак. Волдемор го огледа внимателно, без да обръща внимание на неудържимите стенания на Опаш.
            — Появил се е — тихо каза той, — всички вече са го забелязали… и сега ще видим… сега ще разберем…
            Той притисна дългия си показалец върху дамгата на ръката на Опаш.
            Белегът върху челото на Хари пак пламна от остра болка, а от устата на Опаш се изтръгна нов вой. Волдемор отмести пръста си от знака върху ръката на слугата си и Хари видя, че той е станал катраненочерен.
            Със зловещо задоволство на лицето Волдемор се изправи, отметна назад глава и се огледа из тъмното гробище.
            — Колко ли от тях ще имат смелостта да се върнат, като го усетят… — прошепна като на себе си той, обърнал святкащите си червени очи към звездите, — …и колко ще имат неблагоразумието да се скрият?
            Той започна да крачи нагоре-надолу пред Хари и Опаш и през цялото време очите му обхождаха гробището. След около минута пак насочи поглед към Хари, а змиеподобното му лице се бе изкривило в жестока усмивка.
            — Ти стоиш, Хари Потър, върху тленните останки на моя баща — тихо просъска той. — Не само мъгъл, но и глупак… досущ като твоята мъртва майка. Но те и двамата свършиха някаква работа все пак, нали? Твоята майка умря, като беше малък, за да те защити… а аз убих баща си и видя ли колко полезен се оказа той в смъртта си…
            Волдемор отново се изсмя. Продължи да крачи нагоре-надолу, като се оглеждаше през цялото време, а змията продължаваше да обикаля в кръг из тревата.
            — Виждаш ли оная къща на хълма, Потър? Там живееше баща ми. Майка ми, вещица от това село, се влюбила в него, но той я зарязал, когато му признала каква е… не искал да има нищо общо с магьосници… Оставил я и се върнал при своите родители мъгъли още преди аз да се появя, Потър, а тя умряла при раждането ми. Бях отгледан в мъгълско сиропиталище… но се заклех да го намеря… отмъстих му на тоя глупак, дето ми е дал името си… Том Риддъл
            Той продължи да се разхожда и червените му очи се местеха от гроб на гроб.
            — Не е за вярване как преживявам отново историята на семейството си… — тихо каза той. — Май съм станал доста сантиментален… Но погледни, Хари, моето истинско семейство се завръща…
            Въздухът внезапно се изпълни от шумолене на дрехи. Между гробовете, зад тисовото дърво, във всяка сянка се магипортираха магьосници. Всички бяха с качулки и маски. Един по един те се приближаваха… бавно, предпазливо, сякаш не можеха да повярват на очите си. Волдемор стоеше мълчалив и ги чакаше. Тогава един от смъртожадните падна на колене, пропълзя до него и целуна крайчето на черната му мантия.
            — Господарю… господарю… — мълвеше той.
            Останалите направиха същото. Всеки от тях пропълзяваше до Волдемор на колене, целуваше мантията му и отстъпваше назад по същия начин. Едва тогава се изправяше на крака, заемайки мястото си в мълчаливия кръг, който обгради гроба на Том Риддъл, свързания към него Хари, Волдемор и свития на земята, стенещ и треперещ Опаш. В кръга обаче останаха и празни места — явно липсваха още хора. Ала Волдемор изглежда нямаше намерение да чака повече. Той огледа полускритите под качулките лица и макар да нямаше вятър, някакъв повей мина като тръпка по кръга.
            — Добре дошли, смъртожадни — поздрави ги спокойно Волдемор. — Тринайсет години… цели тринайсет години не сме се виждали. Но вие откликнахте на моя зов, сякаш довчера сме били заедно… защото все още ни свързва Черния знак, нали? Свързва ли ни?
            Той вдигна нагоре отвратителното си лице и взе да души, а цепките на ноздрите му се разшириха.
            — Надушвам вина — рече той. — Във въздуха се носи воня на вина.
            Нова тръпка премина по кръга, сякаш всеки от хората в него копнееше да се отдръпне, но не смееше.
            — Както виждам, всички сте здрави и читави, с ненакърнена мощ — ако се съди по бързината, с която се явихте!… И се питам… защо ли от толкова много магьосници ни един не дойде на помощ на своя господар, комуто всички са се заклели във вечна вярност?
            Никой не отговори. Никой не помръдна, освен Опаш, който още се тресеше на земята, превит над кървящата си ръка.
            — И сам си отговарям — прошепна Волдемор, — сигурно са повярвали, че съм унищожен, помислили са, че вече не съществувам. Присламчили са се към моите врагове и са се изкарали невинни, заблудени, омагьосани…
            Но после пак се питам как може да не вярват, че отново ще се въздигна? Те, които знаеха какви мерки бях взел още много отдавна да се предпазя от участта на смъртните? Те, които бяха видели не едно доказателство за безграничността на моята сила по времето, когато бях по-могъщ от който и да е друг жив магьосник на този свят?
            И пак си отговарям — а може би са повярвали, че съществува още по-голяма сила, която е в състояние да унищожи дори и Лорд Волдемор… и може би сега те предано служат на друг… може би на онзи защитник на простосмъртните, на мътнородите и на мъгълите Албус Дъмбълдор?
            При споменаването на името на Дъмбълдор членовете на кръга се раздвижиха, някои замънкаха и заклатиха глави.
            Волдемор не им обърна внимание.
            — И останах много разочарован… признавам, че съм разочарован…
            Един мъж се хвърли изведнъж напред, разкъсвайки кръга. Като трепереше от глава до пети, той се строполи в краката на Волдемор.
            — Господарю! — нададе вик той. — Господарю, простете ми! Простете на всички!
            Волдемор започна да се смее. Той вдигна пръчката си.
            — „Круцио!“
            Проснатият на земята се загърчи и запищя. Хари бе сигурен, че виковете му могат да стигнат чак до къщите наоколо… дано да дойде полиция, отчаяно помисли той… който и да е… каквото и да е…
            Волдемор вдигна отново пръчката си. Поразеният от проклятието остана да лежи, като едва си поемаше дъх.
            — Изправи се, Ейвъри! — тихо му нареди Волдемор. — Стани. Ти молиш за прошка? Аз не прощавам. Аз не забравям. Тринайсет дълги години… Ще трябва да си платиш за тези тринайсет години, преди да ти простя… Ето, Опаш плати част от дълга си, нали? — И той погледна надолу към Опаш, който продължаваше да хлипа. — Ти се върна при мен не защото си ми предан, а защото те беше страх от старите ти приятели. Ти заслужаваш тази болка, Опаш. Много добре го знаеш, нали?
            — Да, господарю — простена Опаш, — моля ви, господарю… моля ви…
            — Все пак ти ми помогна да се върна в своето тяло — продължи Волдемор ледено, като гледаше как Опаш се гърчи на земята. — Бездарен и безчестен си ти, но ми помогна… а Лорд Волдемор възнаграждава онези, които му помагат…
            Волдемор отново вдигна пръчката си и я завихри във въздуха. След нея остана блестяща следа като нишка от разтопено сребро. Отначало безформена, тя се огъна и се превърна в лъскаво копие на китка от човешка ръка, светло като лунни лъчи, което се спусна надолу и се лепна върху кървящата рана на ръката на Опаш.
            Той изведнъж спря да стене и дишането му стана отсечено и остро. Вдигна глава и погледна невярващо сребърната китка, сраснала се с неговата ръка толкова плътно, сякаш носеше лъскава ръкавица. Полека раздвижи блестящите пръсти, после, цял разтреперан, вдигна едно сухо клонче от земята и го смачка на прах в дланта си.
            — Господарю — зашепна той, — господарю… прекрасна е… Благодаря, благодаря ви…
            После пролази на колене до Волдемор и целуна края на мантията му.
            — Нека твоята преданост не се разколебава никога повече, Опаш — рече Волдемор.
            — Няма, господарю… никога, господарю…
            Опаш се изправи и зае мястото си в кръга, без да може да отмести поглед от силната си нова ръка, а бузите му още лъщяха от сълзите. Волдемор се приближи към мъжа вдясно на Опаш.
            — Луциус, хитри мой приятелю — тихо каза той, като спря пред него. — Разбрах, че не си се отрекъл от миналото си, макар да си приел благовиден облик за пред света. Предполагам още си готов да предвождаш изтезанията на мъгъли? И все пак ти не ме потърси, Луциус… Твоите подвизи на Световното първенство по куидич бяха забавни, смея да кажа… но не беше ли по-добре да насочиш своята енергия да откриеш господаря си и да му помогнеш?
            — Господарю, аз бях винаги нащрек — чу се веднага отговорът на Луциус Малфой изпод качулката. — При първия знак от вас, дори само при най-малкия слух за местонахождението ви, щях да се озова до вас незабавно и нищо нямаше да може да ме спре…
            — Но ти все пак избяга от моя знак, когато един по-предан смъртожаден го изпрати в небето миналото лято — каза Волдемор уж небрежно и Малфой изведнъж млъкна. — Да, знам всичко за това, Луциус… ти ме разочарова… очаквам по-предана служба в бъдеще.
            — Разбира се, господарю, разбира се… вие сте милостив, благодаря ви…
            Волдемор пристъпи по-нататък и спря, загледан в пространството, колкото за двамина, между Малфой и следващия.
            — Тук трябваше да стоят съпрузите Лестранж — тихо каза Волдемор. — Но те са заточени в Азкабан. Те ми останаха верни. Предпочетоха да отидат в тъмницата, вместо да се отрекат от мен… И когато Азкабан бъде разбит, двамата ще бъдат възнаградени, както не са и мечтали. Дименторите ще се присъединят към нас… те по природа са наши съюзници… ние ще извикаме прокудените великани… Ще призова всички свои предани слуги да се върнат при мен и цяла армия създания, всяващи страх…
            Той продължи по-нататък. Някои от смъртожадните подминаваше мълчаливо, но пред други спираше и ги заговаряше.
            — Макнеър… ти служиш на министерството, като унищожаваш опасни създания, съобщи ми Опаш. Скоро ще имаш по-съществени постижения. Лорд Волдемор ще ти осигури…
            — Благодаря ви, господарю… благодаря… — промълви Макнеър.
            — А ето ги и Краб и Гойл… — Волдемор спря пред двете най-едри качулати фигури. — Този път ще се представиш по-добре, нали, Краб? И ти също, Гойл?
            Те се поклониха тромаво, фъфлейки глухо:
            — Да, господарю…
            — Обещаваме, господарю…
            — Същото се отнася и за теб, Нот — все така тихо продължи Волдемор, минавайки покрай една приведена фигура в сянката на Гойл.
            — Господарю, коленича пред вас, аз съм ваш най-предан…
            — Достатъчно! — спря го Воледмор.
            Вече бе стигнал до най-широкото празно място сред смъртожадните, спря и се вгледа с безизразните си червени очи, сякаш виждаше хората, които е трябвало да стоят там.
            — А тук липсват шестима от нашите… Трима загинаха, служейки ми вярно. Един е твърде страхлив, за да се върне… той ще си плати. Друг, който смятам, че ме е напуснал завинаги… ще бъде убит, разбира се… и още един, който остана моят най-предан слуга и който вече отново работи за мен.
            Смъртожадните се раздвижиха. Хари долови как се споглеждат крадешком през маските си.
            — Той е в „Хогуортс“… този мой предан слуга… и благодарение на неговите усилия нашият млад приятел пристигна тук тази нощ… Точно така — потвърди Волдемор и устата му като разрез без устни се изкриви в усмивка, докато погледите на всички в кръга се стрелнаха към Хари. — Хари Потър бе така любезен да се присъедини към тържеството ни по случай моя втори рожден ден. Дори бих го нарекъл свой почетен гост.
            Последва мълчание. После стоящият вдясно от Опаш пристъпи напред и изпод маската се чу гласът на Луциус Малфой.
            — Господарю, жадни сме да узнаем… молим ви да ни кажете… как постигнахте това… това чудо… как успяхте да се върнете при нас…
            — О, това е дълга история, Луциус — рече Волдемор. — Тя започва… и завършва… с моя млад приятел тук.
            Той бавно се придвижи и застана до Хари, за да могат да ги виждат всички от кръга. Змията продължаваше да обикаля.
            — Знаете, разбира се, че това момче бе смятано за причината да загубя мощта си — започна тихо Волдемор, прикова червените си очи върху Хари и белегът започна да боли така силно, че той едва се сдържаше да не изпищи от болка. — Всички знаете, че през нощта, когато загубих силата и тялото си, аз исках да го убия. Тогава майка му умря в стремежа си да го спаси… и несъзнателно му осигури защита, каквато, признавам, не бях предвидил… така че аз не можех да докосна момчето. — Волдемор вдигна един от дългите си бледи пръсти и го приближи до бузата на Хари. — Майка му остави върху него следи от своята саможертва… това е древна магия, за която трябваше да се досетя, но бях достатъчно глупав да я подценя… ала сега това няма значение. Вече мога да го докосна.
            Хари усети как леденият връх на дългия бял пръст го докосва и главата му щеше да се пръсне от болка.
            Волдемор тихо се изсмя в ухото му, дръпна пръста си и продължи да говори:
            — Не си направих добре сметката, приятели мои, признавам. Моето проклятие бе отклонено от глупавата саможертва на жената и се стовари върху мен. Ааах… каква болка, приятели! Изобщо не бях подготвен за нея. Бях изтръгнат от тялото си, превърнах се в нещо по-нищожно от дух, по-нищожно от най-жалкия призрак… но все пак останах жив. Дори и аз самият не знам какво бях… аз, който бях стигнал по-далеч от всеки друг по пътя, водещ към безсмъртието. Вие знаете моята цел — да надвия смъртта. Но тогава бях поставен на изпитание и както се оказа, поне един, а може би и повече, от моите експерименти бе успешен — аз не умрях, а целта на проклятието беше точно такава. Обаче имах по-малко сила и от най-слабото живо същество и бях лишен от средства, за да си помогна… защото вече нямах тяло, а за всяка магия, която би ми подействала, бе необходима магическа пръчка… Спомням си само как напрягах всички усилия, без сън, без отдих, секунда след секунда да продължа да съществувам и се установих много далеч, в една гора, където започнах да чакам… Сигурен бях, че някой от моите предани смъртожадни ще се опита да ме намери, някой ще дойде и ще направи магията, която аз не можех, за да ми върне тялото. Но чаках напразно…
            Стоящите в кръга отново потръпнаха. Волдемор остави тишината да се нагнети до непоносимост, преди да продължи:
            — Беше ми останала една-единствена сила — можех да обитавам телата на другите. Ала не смеех да се насоча натам, където имаше хора, защото знаех, че аврорите са наоколо и ме търсят. Понякога влизах в кожата на животни, като предпочитах змии, разбира се. Но не се чувствах много по-удобно, отколкото като безплътен, защото техните тела не бяха пригодни да правят магия… а и обитавайки ги, аз съкращавах живота им и никое от тях не издържа дълго…
            И тогава, преди четири години… начинът за моето завръщане сам се появи. Един магьосник, млад, глупав и лековерен, се изпречи на пътя ми в гората, която бях превърнал в свой дом. О, той изглежда беше точно онази щастлива случайност, за която бях мечтал… защото преподаваше в училището на Дъмбълдор… Лесно се подчини на моята воля… С негова помощ се върнах в страната и не след дълго се вселих в тялото му, за да го следя отблизо как изпълнява моите нареждания. Планът ми се провали — не успях да открадна философския камък. И този път не можах да си осигуря безсмъртие. Попречи ми… отново ми попречи Хари Потър…
            Пак настъпи тишина. Нищо не промръдваше, дори листата на тисовото дърво. Смъртожадните бяха застинали по местата си, святкащите изпод маските им очи се местеха от Волдемор към Хари.
            — Слугата умря, щом напуснах тялото му, и аз останах по-слаб и отпреди — продължи Волдемор. — Тогава се върнах в своето далечно скривалище и ще ви призная, че ме обзеха съмнения дали изобщо някога ще успея да си възвърна силите… Да, това бе може би най-мрачният ми час… Не можех да се надявам, че ще попадна на друг магьосник, в когото да се вселя… а и престанах да се надявам, че някой от моите предишни поддръжници се интересува какво е станало с мен…
            Един-двама от магьосниците в кръга се размърдаха гузно, ала Волдемор се направи, че не забелязва.
            — И тогава, преди по-малко от година, когато почти бях изгубил всякаква надежда, то се случи… Един слуга се върна при мен. Опаш се престорил на мъртъв, за да избегне възмездието, но бил разкрит от онези, които някога смятал за свои приятели. Решил да се върне при своя господар. Тръгнал да ме търси в онази страна, където слуховете твърдели, че се крия… Помагали му, естествено, плъховете, които срещал по пътя си. Той е странно привързан към плъховете, нали така, Опаш? Гнусните малки приятели му разказвали за едно място вдън албанските гори, където не смеели да припарят и където дребните животни намирали смъртта си от някаква черна сянка, която се вселявала в тях…
            Но пътуването му към мен съвсем не минало безпрепятствено, нали, Опаш? Защото вече до самия край на гората, където се надявал да ме намери, почувствал глад и много непредвидливо се отбил в една странноприемница да се нахрани… А там за беда се срещнал с някоя си Бърта Джоркинс, служителка от Министерството на магията. Сега ще разберете как самата съдба помага на Лорд Волдемор. Там е можел да настъпи краят за Опаш, а заедно с него да изчезне и последната ми надежда да се въздигна. Но той, проявявайки находчивост, каквато никога не бих очаквал от него, склонил Бърта Джоркинс да излязат на нощна разходка. После я надвил… и ми я доведе.
            И така, Бърта Джоркинс, която можеше да разруши всичко, се оказа истински дар от съдбата, за какъвто не съм и мечтал, защото… след известно убеждаване… се превърна в същинска мина за сведения. От нея узнах, че в „Хогуортс“ тази година щял да се проведе Тримагически турнир. Тя ми каза, че познавала един предан мой слуга, който изразил готовност да ми помогне, стига да се свържа с него. Каза ми още много неща… но средствата, с които си послужих да отменя направената й наскоро магия за забрава, бяха извънредно силни и след като изтръгнах всички полезни сведения от нея, умът и тялото й бяха вече непоправимо накърнени. Тя бе изпълнила предназначението си. Не можех да се вселя в Бърта и се отървах от нея.
            Волдемор се засмя с отвратителната си усмивка, а червените му очи гледаха безучастно и безмилостно.
            — Тялото на Опаш не беше подходящо за обитаване, защото всички го мислеха за мъртъв и щеше да привлече вниманието, ако се появи. Той обаче бе годният за работа слуга, който ми бе нужен, и колкото и да е бездарен като магьосник, бе в състояние да изпълнява разпорежданията ми. Само така можех да се върна към едно недоразвито и хилаво, но все пак мое собствено тяло, което да обитавам, докато събера основните съставки за истинското си въздигане. Така че с едно-две от моите открития и с малко помощ от моята мила Наджини (и червените очи на Волдемор се спряха върху постоянно обикалящата змия)… с отвара, получена от кръвта на еднорог, и змийската отрова, изцедена от Наджини… скоро добих почти човешки вид и бях достатъчно издръжлив, за да мога да пътувам.
            Нямах никаква надежда да се сдобия с философския камък, защото бях сигурен, че Дъмбълдор се е погрижил той да бъде унищожен. Но преди да се устремя към безсмъртието, трябваше отново да поживея като простосмъртен. Прицелих се по-ниско… Реших да се примиря отново с предишното си тяло и с някогашната си сила.
            Но знаех, че за да го постигна… с онази стара черна магия, дето ме въздигна за нов живот тази нощ… ще ми трябват три мощни съставки. Едната вече ми беше подръка, нали, Опаш? Плът, дарена от слуга… Кост от баща ми, естествено, можех да взема само тук, където той е погребан. Ала кръв от врага… Опаш предлагаше да използвам който и да е магьосник, тъй като мнозина ме мразят… Но аз знаех точно кой ми трябва, за да се върна към живота по-силен, отколкото преди да бъда сразен. Исках кръв от Хари Потър. Исках кръвта на онзи, който ме бе лишил от силата ми преди тринайсет години, и така щеше да се прелее и в моите вени несломимата защита, придобита от майка му.
            Само че как можех да се добера до Хари Потър? Защото него го закрилят така добре, както и сам не подозира. Пазят го защити, създадени от Дъмбълдор много отдавна — още когато му бе вменено да отговаря за бъдещето на момчето. Тогава Дъмбълдор задейства древни магически сили, които осигуряват тази закрила, докато то е под грижите на свои роднини. Дори аз не можех да го достигна там… Но ето че дойде онзи финален мач на Световното първенство по куидич… Помислих си, че там, далеч от роднините си и от Дъмбълдор, Хари може да се окаже по-слабо защитен. Но все още не бях достатъчно могъщ, за да се опитам да го отвлека под носа на толкова много чиновници от министерството. А след мача момчето щеше да се върне в „Хогуортс“ и от сутрин до вечер да бъде пак под погледа на онзи гърбонос мъгълофил. Как можех да се добера до него?
            Ами… като си послужа със сведенията, получени от Бърта Джоркинс, разбира се. Като използвам своя предан слуга в „Хогуортс“, за да попадне името на Хари Потър в Огнения бокал. После да стане така, че той да спечели турнира… да докосне пръв Тримагическата купа, която моят слуга вече ще е превърнал в летекод. Така момчето щеше да се озове тук, далеч от помощта и закрилата на Дъмбълдор, в моите нетърпеливи ръце. И ето го пред вас… момчето, за което всички смятахте, че ме е победило.
            Волдемор бавно пристъпи напред, обърна се към Хари и вдигна пръчката си:
            — „Круцио!“
            Болката, която Хари изпита, не можеше да се сравни с нищо, преживяно до този момент. И най-дребните му костици горяха в адски огън, главата му сякаш се разцепваше по дължината на белега, очите му се въртяха лудо… Той се молеше всичко да свърши по-скоро… да загуби съзнание… да умре…
            Изведнъж всичко наистина свърши и той увисна безжизнен на въжетата, които го държаха прав до надгробната плоча на бащата на Волдемор, гледайки като през мъгла яркочервените очи. Кикотът на смъртожадните отекна в нощта.
            — Видяхте ли колко глупаво е било да си въобразявате, че това момче може да бъде по-силно от мен — пак заговори Волдемор. — Искам обаче всички да са наясно — Хари Потър ми убягваше само по щастливи за него случайности. А сега ще ви докажа силата си, като го убия — на място и веднага, пред очите на всички ви. Този път го няма Дъмбълдор да му помогне, нито майка му, която да умре заради него. Но ще му дам последен шанс — ще му позволя да се бие с мен, за да не остане у вас никакво съмнение кой от двама ни е по-силен. Имай още малко търпение, Наджини — прошепна той.
            Змията се плъзна през тревата натам, където смъртожадните стояха и гледаха.
            — А сега го развържи, Опаш, и му върни пръчката.


            ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
            ПРИОРИ ИНКАНТАТЕМ

            Докато Опаш се приближаваше, Хари събра с мъка краката си, за да не падне, като се махнат въжетата. Опаш вдигна новата си сребърна ръка, дръпна парчето плат, затъкнато в устата на момчето, и с един замах преряза вървите, държали го прилепен до надгробния камък.
            За части от секундата Хари си помисли за бягство, ала раненият крак се огъна под тежестта му, когато той се изправи над обраслия гроб. Смъртожадните се приближиха към него и стесниха кръга, като запълниха местата на липсващите. Опаш мина през тях, отиде до мястото, където лежеше тялото на Седрик, и се върна с пръчката на Хари. Пъхна я в ръката му, без да го поглежда, после зае мястото си сред хората в кръга, които внимателно наблюдаваха всичко.
            — Нали са те учили да се дуелираш, Хари Потър? — любезно го попита Волдемор, а очите му святкаха в мрака.
            В този миг в главата на Хари изплува като далечен спомен от предишен живот Клубът по дуелиране в „Хогуортс“, който бе посетил веднъж преди две години… но знаеше само магията за обезоръжаване… А и каква би била ползата, дори и да успееше да лиши Волдемор от пръчката му, при положение че той е заобиколен от поне трийсет свои поддръжници? Никога не бе учил нещо, което би му помогнало да се справи в такава ситуация. Съзнаваше, че е изправен пред онова, за което Муди непрекъснато ги предупреждаваше… неотменимото проклятие Авада Кедавра… Волдемор бе прав — този път майка му я нямаше да се пожертва за него… Беше абсолютно беззащитен…
            — Първо се покланяме един на друг, Хари — продължи Волдемор, като се понаведе малко, но змийското му лице остана обърнато към момчето. — Хайде, етикетът трябва да се спазва… Дъмбълдор би искал да покажеш колко добре си възпитан… Поклони се на смъртта, Хари…
            Изпод качулките наоколо се чу хихикане, Волдемор изкриви своята уста без устни в усмивка. Хари не се поклони. Нямаше да позволи на злодея да го унижи, преди да го убие… нямаше да му достави това удоволствие…
            — Поклони се, казах! — повтори Волдемор, вдигна пръчката си и Хари усети как гръбнакът му се огъва, сякаш невидима ръка го натискаше грубо напред, а смъртожадните се кискаха още по-силно.
            — Много добре! — омекна гласът на Волдемор и когато отново вдигна пръчката си, натискът върху Хари изчезна. — А сега се изправи насреща като мъж… горд и с високо вдигната глава, както умря баща ти… Ето, започваме… дуела!
            Волдемор пак вдигна пръчката си и преди Хари да успее да направи каквото и да е, за да се брани, преди да се помръдне дори, отново бе ударен от проклятието Круциатус. Болката бе толкова страшна, така всепоглъщаща, че той загуби представа къде се намира… Нажежени до бяло ножове пробиваха всеки сантиметър от тялото му, главата му всеки миг щеше да се пръсне от болка, никога не бе пищял толкова силно…
            Изведнъж болката изчезна. Хари се обърна и с мъка се изправи на крака, треперейки неудържимо като Опаш, след като си отсече ръката. Залитна неволно към стената от поддръжници на Волдемор, вперили очи в него, а те го блъснаха отново към своя господар.
            — Малка почивка — обяви Волдемор с разширени от злорадство цепки на ноздрите, — да си поемеш дъх… Боли ли, Хари? Не искаш да го правя отново, нали?
            Хари не отговори. Щеше да умре като Седрик… това издаваха тези безмилостни червени очи… щеще да умре, нищо не може да се направи… само че няма да приеме играта на Волдемор. Няма да му се подчинява… няма да го моли…
            — Попитах те дали искаш да го направя отново — тихо повтори Волдемор. — Отговори ми! „Империо!“
            За трети път през живота си Хари усети как всички мисли изчезнаха от главата му… О, какво блаженство било да не мисли, да плува в пространството като насън!… Само кажи „не“… отговори „не“… само едно „не“…
            Няма, каза му друг, по-силен глас някъде от дълбините на съзнанието му, няма да отговоря…
            Само отговори „не“…
            Няма да го направя, няма да го кажа…
            — Отговори „не“…
            — НЯМА!
            Думата изскочи сама от устата на Хари, проехтя из гробището, а сънливата лекота изведнъж го напусна, като че го поляха с ледена вода… внезапно се върна болката от проклятието по цялото му тяло… върна се и съзнанието къде се намира и какво го чака…
            — Няма ли? — тихо попита Волдемор, а смъртожадните спряха да се хилят. — Няма да кажеш „не“? Покорството е добродетел, Хари, и аз съм длъжен да те науча на нея, преди да умреш… може би с още една малка доза болка…
            Волдемор вдигна пръчката си, но този път Хари бе готов. С рефлексите, придобити на тренировките по куидич, той се хвърли странично на земята, претърколи се зад каменната надгробна плоча и чу как тя изтрещя от удара на проклятието, предназначено за него.
            — Няма да си играем на криеница, Хари — чу този път по-близо тихия леден глас на Волдемор, а изпод качулките пак се разнесе хихикане. — Не можеш да се скриеш от мен. Да разбирам ли, че си се изморил от дуела? Да разбирам ли, че предпочиташ да приключим веднага, Хари? Излез, Хари… излез и участвай в играта… няма да трае дълго… може дори да не боли… Не знам как е… никога не съм умирал…
            Хари се свиваше зад плочата и си мислеше, че това е краят. Нямаше надежда… нямаше помощ отникъде. Чувайки приближаващите стъпки на Волдемор, той осъзна само едно нещо, по-силно и от страха, и от здравия разум — няма да умре свит като дете, което играе на криеница, не и на колене в краката на Волдемор… Ще умре изправен като баща си и ще се отбранява докрай, колкото и обречена да бе всяка отбрана…
            Хари не дочака змийското лице на Волдемор да се появи иззад надгробната плоча, а се изправи… Стисна здраво пръчката в ръка, насочи я напред и изскочи встрани от прикритието си точно срещу противника.
            И Волдемор бе готов да атакува. Едновременно с вика на Хари „Експелиармус!“ той кресна „Авада Кедавра!“.
            Излетяха два лъча светлина — зелен от пръчката на Волдемор и червен от пръчката на Хари, — които се срещнаха във въздуха… Изведнъж пръчката на Хари започна да трепери, като че ли по дължината й протичаше електрически заряд, дланта му залепна за нея — и да искаше, не можеше да я пусне… В следващия момент двете магически пръчки бяха свързани от лъч светлина — нито червена, нито зелена, а яркозлатиста… Изумен, Хари я проследи с поглед и видя, че дългите бели пръсти на Волдемор също са залепнали за пръчката му, която се тресе като неговата.
            И тогава стана нещо съвсем неочаквано — краката му се отделиха от земята. И той, и Волдемор се вдигнаха във въздуха с пръчки, все още свързани от трептящата нишка златиста светлина. Те се отдалечиха от гроба и стъпиха на равна земя някъде извън гробището… Смъртожадните крещяха след тях, искаха Волдемор да им нареди какво да правят… После се приближиха, отново образуваха кръг около Хари и Волдемор, някои извадиха пръчките си, а змията ги следваше по петите…
            Златистата нишка, свързваща Хари и Волдемор, се разцепи и макар пръчките да останаха свързани, хиляди нови нишки литнаха, извисиха се над двамата противници, кръстосаха се и ги покриха с купол от златиста мрежа, клетка от светлина, зад която качулатите хора обикаляха като чакали, а виковете им се чуваха като през памук…
            — Не правете нищо! — изкрещя Волдемор и Хари видя как червените му очи се окръглиха от изумление и как започна да дърпа нишката от светлина, свързваща двете пръчки, за да я скъса. Хари се вкопчи с две ръце още по-здраво в своята пръчка и златистата нишка остана невредима. — Не правете нищо, преди да ви наредя! — повтори Волдемор.
            В този момент въздухът се изпълни с неземна вълшебна песен… тя идваше от всяка нишка на светлинната мрежа, трептяща около двамата. Хари веднага позна тези звуци, макар че ги бе чувал само веднъж в живота си… песента на феникса…
            Това беше песента на надеждата за Хари… най-красивото и желано нещо, което бе чувал в живота си… Стори му се, че песента звучи вътре в самия него, а не само наоколо… Тези звуци го свързваха с Дъмбълдор, все едно че приятел шепнеше в ухото му…
            Не прекъсвай връзката.
            Знам, мислено отвърна Хари на музиката, знам, че не бива… Но в мига, когато помисли това, разбра, че ще му е много трудно да го изпълни. Пръчката започна да трепери неудържимо в ръцете му… промени се и лъчът между него и Волдемор… Някакви едри капки от светлина започнаха да се плъзгат насам-натам по дължината на златната струйка… Хари усети как пръчката потръпна в ръцете му, когато светлинните мъниста тръгнаха бавно и решително в неговата посока. Целият наниз се движеше от Волдемор към него, а пръчката му трепереше все по-яростно.
            Когато най-близката капчица светлина се приближи съвсем до връхчето на пръчката на Хари, дървото под пръстите му се нажежи толкова, че той се уплаши да не се запали. Колкото по-близо идваше капката, толкова по-силно трепереше пръчката и той се боеше, че тя няма да издържи и ще се разцепи в ръцете му…
            Насочи цялата останала сила на съзнанието си да върне назад капката към Волдемор — в ушите му звучеше песента на феникса, очите му гледаха яростно, съсредоточено… докато бавно, много бавно светлинните мъниста потръпнаха и спряха, после пак така бавно се задвижиха в обратна посока… и сега пръчката на Волдемор започна да се тресе неудържимо, а самият той изглеждаше изненадан и почти уплашен…
            Една от светлите капки вече трептеше на сантиметри от върха на неговата пръчка. Без да разбира защо го прави, без да знае какво ще постигне, Хари се концентрира както никога досега през целия си живот, за да накара светлинното мънисто да достигне пръчката на Волдемор… и бавно… много бавно… то продължи по златистата нишка… потрепна за миг… и се вля в пръчката…
            Изведнъж тя започна да издава силни писъци от болка… после — докато очите на Волдемор се разширяваха все повече и повече от потрес — една ръка от гъст дим излетя от върха на пръчката и изчезна… призракът на ръката, която бе направил за Опаш… Разнесоха се нови стенания и… нови, много по-големи кълба от плътен сив дим се появиха от върха на пръчката… оформи се глава… после гърди и ръце… тялото на Седрик Дигъри.
            Сега вече Хари едва не изпусна пръчката си от ужас, ала инстинктът го караше да я стиска здраво, за да не се прекъсне нишката от златиста светлина, дори когато тъмният сив призрак на Седрик Дигъри (дали бе само призрак?… толкова плътен изглеждаше) се появи в естествен ръст от пръчката на Волдемор, сякаш се беше проврял през много тесен тунел… После димната сянка на Седрик се изправи, огледа нишката в двете посоки и проговори:
            — Дръж се, Хари.
            Гласът беше далечен и ехтящ. Хари погледна Волдемор… в разширените му червени очи все още се четеше изумление… и той като Хари не бе очаквал това… а през златистия купол смътно се чуваха изплашените викове на смъртожадните, които обикаляха около него…
            Отново писъци на болка от пръчката на Волдемор, после от върха й пак се подаде нещо… плътната сянка на друга глава, последвана веднага от ръце и рамене… Един старец, когото Хари веднъж бе видял насън, се измъкна от пръчката точно както бе направил призрачният Седрик. Новият призрак или сянка, или каквото и да беше това, изскочи и подпирайки се на бастун, се нареди до Седрик, като огледа с лека изненада и Хари, и Волдемор, и златистия купол, и свързаните пръчки…
            — Излиза, че бил истински магьосник… — рече старецът, вперил очи във Волдемор. — Той ме уби, тоя същия… не му се давай, момче… не го изпускай…
            Ала вече се показваше и трета глава… сива като опушена статуя… този път на жена… Докато се мъчеше с всички сили да удържа с две ръце своята пръчка, Хари видя как сянката най-напред падна на земята, после се изправи като останалите и се ококори…
            Сянката на Бърта Джоркинс огледа схватката с почуда.
            — Не го изпускай! — викна тя и гласът й отекна някъде отдалеч, като този на Седрик. — Не му се давай, Хари! Дръж се! Не пускай!
            Трите тъмни сенки започнаха да обикалят от вътрешната страна на купола, докато смъртожадните кръжаха от външната… Като минаваха покрай дуелиращите се, жертвите на Волдемор шепнеха окуражителни думи на Хари, а на Волдемор съскаха нещо, което Хари не можеше да чуе.
            Но ето че от пръчката на Волдемор се подаде още една глава… и още щом я зърна, Хари разбра кой ще излезе… Знаеше, сякаш я бе очаквал още откакто Седрик се появи от пръчката… Знаеше, защото цялата вечер бе мислил най-много за жената, която сега излизаше…
            Сивкавата сянка на млада жена с дълги коси падна на земята като Бърта преди нея, изправи се и погледна към Хари, който с разтреперани от вълнение ръце гледаше призрачното лице на майка си.
            — И баща ти идва… — тихо му рече тя. — Иска да те види… всичко ще е наред… дръж се…
            И той наистина дойде… първо главата му, после тялото… висок и с непокорна коса като на Хари, димният призрак на Джеймс Потър изскочи от края на пръчката на Волдемор, падна на земята и веднага се изправи като жена си. Той се приближи до Хари, без да отмества поглед от него, и заговори със същия далечен като ехо глас, само че по-тихо, за да не го чуе Волдемор, чието лице съвсем се бе разкривило от страх при вида на обикалящите наоколо негови жертви…
            — Когато тази връзка се скъса, ние ще останем още няколко мига… за да ти дадем време… трябва да стигнеш до летекода, той ще те отнесе в „Хогуортс“… Разбра ли ме, Хари?
            — Да… — задъхваше се Хари и се бореше с всички сили да задържи пръчката, която се хлъзгаше и се изплъзваше от ръцете му.
            — Хари… — зашепна сега и сянката на Седрик, — …вземи тялото ми със себе си, чу ли? Занеси тялото ми на моите родители…
            — Ще го направя — отвърна Хари, изпънал жили да задържи пръчката.
            — Направи го! — прошепна гласът на баща му. — Бъди готов да тичаш… Сега…
            — СЕГА! — викна Хари, защото усети, че няма да може да издържи и миг повече…
            Дръпна нагоре пръчката си с върховни усилия. Златистата нишка се прекъсна, клетката от светлина изчезна, песента на феникса заглъхна… Но призрачните фигури на жертвите не се изгубиха веднага — те обградиха Волдемор, за да скрият Хари от погледа му…
            И Хари хукна, както не бе тичал никога досега. Събори по пътя си двама стъписани слуги на Волдемор, криволичеше между надгробните плочи, усещайки как заклинанията им го преследват и се разбиват в камъните… прескачаше гробове, снишаваше се ту наляво, ту надясно и се изплъзваше от проклятията, устремен към тялото на Седрик… без да усеща болката в крака си, напрегнал сетни сили да направи каквото трябва…
            — Зашеметете го! — изрева Волдемор.
            На около три метра от тялото на Седрик Хари залегна зад един мраморен ангел, за да се скрие от камшиците червена светлина, и видя как върхът на едното ангелско крило се счупи, когато го достигна проклятието. Стиснал още по-здраво пръчката си, той излезе от прикритието на ангела и затича…
            — „Импедимента!“ — изкрещя Хари, насочил през рамо пръчката си към преследващите го слуги на Волдемор.
            По глухия вик зад гърба си той предположи, че е успял да спре поне един от тях, но нямаше време да се обърне да види… Прескочи купата и пак залегна, щом чу да се изричат нови проклятия, насочени към него… Безброй струи светлина префучаха над главата му, но той се просна на земята и се протегна да хване ръката на Седрик…
            — Отдръпнете се! Аз ще го убия! Той е мой! — неистово крещеше Волдемор.
            Хари успя да сграбчи китката на Седрик. Една надгробна плоча го делеше от Волдемор, но Седрик бе твърде тежък…
            Хари нямаше как да го вдигне, а до купата не можеше да достигне, ако се пресегнеше.
            Червените очи на Волдемор вече святкаха в мрака. Хари видя и лицето му, изкривено в зловеща усмивка, видя как вдигна пръчката си…
            — „Акцио!“ — извика Хари, като насочи своята пръчка към Тримагическата купа.
            Тя се издигна във въздуха и се понесе към него… Хари успя да улови едната дръжка…
            Чу как Волдемор изрева от ярост точно когато той самият усети познатото опъване точно зад пъпа, което означаваше, че летекодът се е задействал… и вече го носеше през вихри от вятър и багри… връщаше го назад заедно с тялото на Седрик…


            ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА
            ВЕРИТАСЕРУМ

            Хари се намери проснат по очи на земята с лице, заровено в тревата, чието ухание изпълни ноздрите му. Беше зажумял още когато полетя с летекода и лежеше, без да помръдва. Бе останал съвсем без дъх и му се виеше свят, сякаш цялата земя под него се люлееше като корабна палуба. Той се хвана още по-здраво с двете си ръце за гладката студена дръжка на купата и за тялото на Седрик. Струваше му се, че пусне ли едното от тях, ще потъне в мрака, който пъплеше към съзнанието му. От шока и изтощението не можеше да се вдигне, продължаваше да вдъхва мириса на трева и да чака… да чака някой да направи нещо… нещо да се случи… да спре тъпата болка в белега на челото му…
            Порой от звуци проглуши ушите му и го обърка… отвсякъде се носеха гласове, тропот, писъци… но той остана на мястото си, с извърнато към звуците лице, в очакване кошмарът да свърши…
            Тогава две ръце го сграбчиха и го обърнаха по гръб.
            — Хари! Хари!
            Той отвори очи.
            Отгоре бе звездното небе, а над него се бе надвесил Албус Дъмбълдор. Към тях се приближаваха тъмните сенки на много хора, идваха все по-близо и Хари усещаше как земята под него отеква от стъпките им.
            Беше се върнал до входа на лабиринта. Над него се издигаха трибуните на стадиона, там се движеха хора, звездите светеха в небето. Хари пусна купата, но притисна още по-здраво Седрик към себе си. С мъка вдигна ръка и хвана Дъмбълдор за китката.
            — Той се върна — прошепна Хари. — Върна се… Волдемор.
            — Какво има? Какво се случи?
            Корнелиус Фъдж се надвеси над Хари откъм главата му, пребледнял от ужас.
            — Не може да бъде!… Дигъри! — прошепна той. — Дъмбълдор… та той е мъртъв!
            Тези думи бяха повторени, тъмните фигури най-близо до тях ги предадоха на околните… после други ги подеха… закрещяха ги в нощта:
            — Той е мъртъв! Мъртъв е! Седрик Дигъри! Мъртъв!
            — Хари, пусни го — чу до себе си гласа на Фъдж и усети как нечии пръсти се опитват да изтръгнат от него безжизненото тяло на Седрик, но Хари не го пускаше.
            Лицето на Дъмбълдор, все още размазано и замъглено, се приближи до неговото.
            — Хари, вече не можеш да му помогнеш. Всичко свърши. Пусни го.
            — Той искаше да го върна обратно — промълви Хари… струваше му се важно да обясни. — Искаше да донеса тялото на родителите му.
            — Добре, Хари… Хайде сега го пусни.
            Дъмбълдор се наведе и с невероятна за толкова възрастен и слаб мъж сила вдигна Хари от земята и го изправи на крака. Хари се олюля. Главата му туптеше. Раненият му крак вече не го държеше. Тълпата около тях се блъскаше, искаше да се приближи, обгръщаше го с тъмнина…
            — Какво се е случило? Какво му е? Дигъри… мъртъв!
            — Пратете го веднага в болничното крило! — викаше високо Фъдж. — Той е болен, ранен е… Дъмбълдор, родителите на Дигъри… те са тук, в ложите са.
            — Аз ще заведа Хари, Дъмбълдор, аз ще го заведа.
            — Не, бих предпочел…
            — Дъмбълдор, Амос Дигъри тича… идва насам… не трябва ли да му кажете… преди да види…
            — Хари, остани тук…
            Момичета пищяха, хълцаха истерично… всичко се сливаше пред очите на Хари…
            — Всичко е наред, синко, аз те държа… Хайде, ела… в болничното крило…
            — Дъмбълдор каза да стоя тук — дрезгаво рече Хари, а от туптенето в белега му се повдигаше, погледът му се замъгли още повече.
            — Трябва да си полегнеш… хайде, ела с мен…
            Някой много по-едър и силен го дърпаше и носеше едновременно през уплашената тълпа. Хари чуваше как наоколо ахкат, пищят и крещят, докато онзи, който го подкрепяше, си пробиваше път през множеството и го водеше нагоре към замъка. Когато минаваха през поляните, покрай езерото и кораба на „Дурмщранг“, Хари чуваше вече само тежко дишане до себе си.
            — Какво се случи, Хари? — попита най-сетне мъжът, подкрепяйки момчето по каменните стъпала.
            „Троп, троп, троп…“ Беше Лудоокия Муди.
            — Купата беше летекод — започна Хари, докато минаваха през входната зала. — Отнесе ни със Седрик до едно гробище… и Волдемор беше там… Лорд Волдемор…
            „Троп, троп, троп…“ Нагоре по мраморното стълбище…
            — Черния лорд беше там? После какво стана?
            — Убиха Седрик… Седрик е мъртъв…
            — А после?
            „Троп, троп, троп…“ Навътре по коридора…
            — Направи някаква отвара… Възвърна си тялото…
            — Черния лорд си е възвърнал тялото? Той се е върнал?
            — И смъртожадните дойдоха… после се дуелирахме…
            — Ти си се дуелирал с Черния лорд?
            — Спасих се… моята пръчка… направи нещо странно… видях мама и татко… те излязоха от неговата пръчка…
            — Влез тук, Хари… тук вътре и седни… сега ще се оправиш… изпий това…
            Хари чу да щраква ключ в ключалка и усети в ръцете си някаква чаша.
            — Изпий го… ще се почувстваш по-добре… Разказвай, Хари, трябва да знам какво точно е станало…
            Муди му помогна да излее цялата чаша в устата си. Хари се разкашля, лютивият вкус опари гърлото му. Кабинетът се избистри пред очите му, както и самият Муди… Той беше пребледнял като Фъдж, приковал и двете си немигащи очи в момчето.
            — Волдемор се е върнал, така ли, Хари? Сигурен ли си, че се е върнал? Как го направи?
            — Взе по нещо от бащиния си гроб, от Опаш и от мен — отвърна Хари.
            Главата му се проясни, белегът вече не го болеше така силно. Виждаше добре лицето на Муди, макар че в кабинета беше тъмно. От далечното игрище за куидич още се носеха писъци и викове.
            — Какво взе от теб Черния лорд? — попита Муди.
            — Кръв — отвърна Хари и вдигна ръка — ръкавът му беше раздран от ножа на Опаш.
            Муди въздъхна с дълго хрипкаво свистене.
            — И неговите поддръжници се върнаха? Ти видя ли ги?
            — Да — каза Хари. — Много са…
            — Той как се отнесе с тях? — попита Муди по-тихо. — Прости ли им?
            Хари изведнъж се сети. Трябваше да съобщи най-напред на Дъмбълдор. Веднага трябваше да му съобщи.
            — В „Хогуортс“ има един негов поддръжник! Тук има някой смъртожаден… Така е било сложено името ми в Огнения бокал. После се е погрижил аз да се справя с изпитанията докрай…
            Хари се опита да стане, но Муди го натисна на мястото му.
            — Аз знам кой е този смъртожаден — спокойно каза той.
            — Да не е Каркаров? — трескаво викна Хари. — Къде е той? Хванахте ли го? Затворен ли е?
            — Каркаров ли? — изсмя се Муди много особено. — Каркаров избяга тази нощ, щом усети Черния знак да гори върху ръката му. Той е предал твърде много предани поддръжници на Черния лорд и не иска да се среща с тях… Но не вярвам да иде твърде далеч. Черния лорд има начини да застигне враговете си.
            — Каркаров го няма? Избягал ли е? Значи тогава… не е пуснал той името ми в Огнения бокал?
            — Не — бавно отвърна Муди. — Не е той. Аз го направих.
            Хари не повярва на ушите си.
            — Не е възможно! — възкликна той. — Не може да сте вие… Вие не можете да…
            — Уверявам те, че бях аз — рече Муди, а магическото му око се извъртя и се прикова във вратата.
            Хари знаеше, че той проверява да не би да има някой отвън. В същия момент Лудоокия измъкна пръчката си и я насочи към Хари.
            — Значи им е простил? — пак попита той. — Простил е и на онези, които са останали на свобода? На онези, които са избегнали Азкабан?
            — Какво? — недоумяваше Хари.
            Той гледаше към пръчката, която Муди бе насочил към него. Това бе някаква лоша шега, не можеше да е друго.
            — Попитах те — повтори отчетливо Муди, — дали е простил на негодниците, които изобщо не го потърсиха? На онези измамници и страхливци, които нямаха доблестта да идат заради него в Азкабан? На онези безчестни мерзавци, които имаха наглостта да подскачат с маски на главите на Световното по куидич, но избягаха веднага щом видяха Черния знак, който изчертах на небето.
            — Вие ли го направихте… За какво говорите?
            — Казах ти вече, Хари… казах ти… за мен няма нищо по-омразно от смъртожаден, който е останал на свобода. Те обърнаха гръб на моя господар точно когато имаше най-силна нужда от тях. Надявах се, че ще ги накаже. Надявах се, че ще ги подложи на мъчения. Кажи ми, че ги е изтезавал, Хари… — Лицето на Муди изведнъж се озари от налудничава усмивка. — Кажи ми, че им е съобщил как само аз, единствен аз му останах верен… Готов да рискувам докрай, само и само да му доставя това, което искаше повече от всичко… Теб!
            — Вие не сте… това… не може да сте вие!
            — Кой постави името ти в Огнения бокал като единствен участник от съвсем друго училище? Аз. Кой отстраняваше всяко живо същество, което можеше да застане на пътя ти и да ти попречи да спечелиш турнира? Аз. Кой подсказа на Хагрид да ти покаже змейовете? Аз. Кой ти помогна да се сетиш за единствения начин, по който можеше да победиш змея? Аз.
            Магическото око на Муди вече не гледаше към вратата. То бе приковано върху момчето. Изкривената му уста се бе разтеглила в най-зловещата усмивка, която Хари бе виждал някога по обезобразеното му лице.
            — Не беше лесно, Хари, да те преведа през всички изпитания, без да предизвикам подозрение. Трябваше да впрегна цялата си хитрост, за да не познаят моя стил в твоя успех. Дъмбълдор щеше да стане много подозрителен, ако ти се бе справил с всичко с лекота. Щом влезеше в лабиринта — за предпочитане с голяма преднина — знаех, че ще имам шанс да се отърва от другите участници и да разчистя пътя ти. Но трябваше да се преборя и с твоята глупост. Второто изпитание… там беше най-големият риск да се провалим. Наблюдавах те внимателно, Потър. Знаех, че дълго време не успя да разгадаеш загадката на яйцето, затова трябваше да ти помогна с нещо…
            — Не е вярно! — прегракнало възрази Хари. — Седрик ми помогна…
            — Кой каза на Седрик да отвори яйцето под вода? Пак аз. Бях сигурен, че той ще ти предаде този съвет. Толкова лесно се манипулират почтени хора, Потър. Уверен бях, че Седрик ще иска да ти се отплати, загдето му каза за змейовете, както и стана. Но дори и тогава, Потър, дори и тогава имаше опасност да се провалиш. Наблюдавах те през цялото време… Толкова много часове в библиотеката! Не разбра ли, че книгата, която най-много ти трябваше, бе в спалнята ти през цялото време? Подхвърлих я там още много отдавна, дадох я на онова момче Лонгботъм, не помниш ли? „Магически средиземноморски водни растения и техните свойства“. От нея можеше да научиш всичко необходимо за рибораслите. Очаквах, че ще питаш навсякъде и всекиго за помощ. Лонгботъм щеше веднага да ти каже. Но ти не го направи… не попита… Ти имаш склонност към гордост и независимост, които можеха всичко да провалят. Какво можех да направя при това положение? Да ти подскажа чрез друг нищо неподозиращ източник. На коледния бал ти спомена, че някакво домашно духче на име Доби ти направило подарък за Коледа. Извиках духчето в учителската стая да му дам няколко наметала за пране. Нарочно поведох на висок глас разговор с професор Макгонъгол за онези, които са в ролята на заложници, и я попитах дали Потър би се сетил да използва риборасли. Тогава твоят малък приятел е изтичал право в кабинета на Снейп и после бързо при теб да ти ги даде.
            Пръчката на Муди все още сочеше право към сърцето на Хари, а зад гърба на преподавателя се движеха мъгляви фигури из неговия врагоглед на стената.
            — Ти се забави толкова много в това езеро, Потър, че се уплаших да не си се удавил. За щастие Дъмбълдор прие твоето слабоумие за благородство и те възнагради с висока оценка. Аз отново си отдъхнах. А тази вечер в лабиринта направо се отърва леко — продължи Муди. — Щеше да видиш какво значат истински изпитания, ако не обикалях наоколо да гледам през плета и да разчиствам множеството пречки от пътя ти. Зашеметих Фльор Делакор, когато мина покрай мен. Подчиних Крум с проклятието Империус, та да обезвреди Дигъри и ти да стигнеш пръв до купата.
            Хари не можеше да отмести очи от Муди. Просто не можеше да проумее как е станало всичко това… Приятел на Дъмбълдор, прочутият аврор, единственият, който е изловил толкова много смъртожадни… нищо не разбираше… съвсем нищичко…
            Мъглявите фигури във врагогледа зад гърба на Муди постепенно изпъкваха и се очертаваха все по-ясно. Хари различи силуетите на трима души, които бързо се приближаваха. Само че Муди не ги виждаше. Магическото му око бе приковано върху момчето.
            — Черния лорд не е успял да те убие, Потър, а толкова много искаше да го направи. Представяш ли си само как ще ме възнагради, като разбере, че аз съм го сторил? Първо те изпращам при него, защото ти единствен му бе нужен, за да възстанови силата си… а после те убивам вместо него. Аз ще получа по-големи почести, отколкото другите му поддръжници. Ще бъда неговият най-скъп, най-близък съратник… по-близък дори и от син…
            Нормалното око на Муди направо щеше да изхвръкне, докато магическото не се отместваше от Хари. Вратата беше залостена, а Хари знаеше, че никога няма да успее да стигне навреме до пръчката си…
            — Черния лорд и аз — приказваше вече съвсем като умопобъркан Муди, отправяйки му отвисоко подигравателна усмивка, — имаме много общи неща. Например и двамата бяхме разочаровани от бащите си… много разочаровани наистина… И двамата, Хари, търпяхме унижението да носим имената на тези бащи. И двамата имахме удоволствието… огромното удоволствие… да ги убием, за да отворим пътя пред възхода на Черния ред!
            — Вие сте луд! — Хари не можеше да се сдържа вече. — Вие сте луд!
            — Луд? Аз ли съм луд? — кресна Муди извън себе си от ярост. — Ще видиш ти! Ще разбереш кой е луд точно сега, когато Черния лорд се завърна и аз съм до него! Той се завърна, Хари Потър, ти не можа да го надвиеш… а сега… аз ще надвия теб!
            Муди вдигна пръчката си и отвори уста, Хари мушна ръка в мантията си…
            — „Вцепени се!“
            Блесна ослепителна червена светлина, чу се силен трясък и вратата на кабинета на Муди се отвори, разцепена на трески…
            Муди бе отблъснат назад и падна на пода. Хари, обърнат все още натам, където доскоро беше лицето на Муди, видя във врагогледа лицата на Албус Дъмбълдор, професор Снейп и професор Макгонъгол. Той се извърна и видя, че тримата вече стоят на прага — най-отпред Дъмбълдор с протегната пръчка.
            В този момент на Хари най-сетне му стана ясно защо всички смятаха, че Дъмбълдор е единственият магьосник, от който Волдемор се страхува. Хари никога не бе виждал такова свирепо изражение по лицето на директора, обърнато сега към безжизненото тяло на Лудоокия Муди. Нямаше и следа от благата му усмивка, нито искрици в очите му зад очилата. Всяка гънчица по старческото му лице таеше леден гняв, а цялото му тяло излъчваше сила като топлината на разгорян огън.
            Той влезе в кабинета, пъхна крак под отпуснатото тяло на Муди и го подритна, за да го обърне по гръб и да види лицето му. След него влезе Снейп и се взря във врагогледа, където видя собственото си яростно лице.
            Професор Макгонъгол отиде направо при Хари.
            — Ела с мен, Потър — прошепна тя, а тънките й устни потрепваха така, сякаш всеки момент ще се разплаче. — Да идем… в болничното крило…
            — Не! — остро възрази Дъмбълдор.
            — Дъмбълдор, налага се… погледнете го… много му се струпа тази нощ…
            — Ще остане тук, Минерва, защото трябва да разбере — кратко нареди Дъмбълдор. — Само тогава ще може да проумее и да приеме всичко… и да се отърси от преживяното. Той трябва да узнае кой и защо го е подложил на мъките, които е понесъл тази нощ.
            — Муди… — започна Хари, все още напълно недоумяващ. — Нима е възможно той…
            — Това не е Аластор Муди — кротко каза Дъмбълдор. — Ти изобщо не познаваш Аластор Муди. Истинският Муди никога не би те отвел далеч от мен след всичко, което стана тази нощ. Когато той те отмъкна, аз разбрах и ви последвах.
            Дъмбълдор се наведе над свития на земята Муди, пъхна ръка в мантията му и извади оттам неизменното шишенце заедно с връзка ключове. После се обърна към професор Макгонъгол и Снейп.
            — Сивиръс, донесете, моля, най-силната отвара на истината, с която разполагате, а после слезте долу в кухнята и доведете домашния дух на име Уинки. Минерва, бъдете така любезна да идете до къщата на Хагрид, където в лехата с тикви ще намерите голямо черно куче. Качете го в моя кабинет и му кажете да ме почака, а после се върнете тук.
            Тези нареждания може би озадачиха Снейп и Макгонъгол, но те добре прикриха това. Двамата се обърнаха почти едновременно и напуснаха стаята. Дъмбълдор се приближи до сандъка със седемте ключалки, пъхна първия ключ в едната и отвори капака. В сандъка имаше купища книги за магии. Дъмбълдор затвори капака, постави втория ключ във втората ключалка и пак отвори капака. Книгите бяха изчезнали и сега там имаше множество счупени опаснокопи, малко пергамент и пера, както и нещо, което изглежда беше сребриста мантия невидимка. Хари гледаше изумен как Дъмбълдор пъха поред третия, четвъртия, петия и шестия ключ в съответните ключалки и при всяко отваряне на капака съдържанието на сандъка бе винаги различно. Тогава той пъхна и седмия ключ в ключалката, отвори отново капака и Хари извика от изненада.
            Вътре се виждаше нещо като подземна стаичка, а на пода й около три метра по-надолу от тях лежеше истинският Аластор Муди. Дървеният му крак го нямаше, а ямката, в която трябваше да е магическото око, изглеждаше празна под клепача. Липсваха и кичури от сплъстената му коса. Хари гледаше като ударен от гръм ту спящия в сандъка Муди, ту онзи Муди, който лежеше в безсъзнание на пода.
            Дъмбълдор влезе в сандъка, смъкна се надолу и леко стъпи на пода до спящия Муди. Наведе се над него.
            — Зашеметен е… контролиран чрез проклятието Империус… много слаб — изреждаше той. — Естествено, нужен им е бил жив. Хари, я хвърли насам наметалото на измамника, че Аластор ще измръзне. Трябва да го види Мадам Помфри, но изглежда засега не е в опасност.
            Хари изпълни нареждането. Дъмбълдор зави Муди с наметалото, подпъхна го добре и се измъкна от сандъка. Тогава взе плоското шишенце, оставено на масата, развинти капачката му и го обърна. Гъста лепкава течност потече към пода.
            — Това е многоликова отвара, Хари — обясни Дъмбълдор. — Виждаш ли колко е просто, но блестящо измислено. Муди бе известен с това, че никога не пие от друго, освен от шишето си. Измамникът е трябвало да държи наблизо истинския Муди, за да може непрекъснато да си прави нова отвара. Нали видя, че липсват кичури от косата му… — Дъмбълдор погледна пак към Муди в дъното на сандъка. — Злодеят е рязал от косата му цяла година. Но според мен в суматохата тази вечер фалшивият Муди е забравил да пие отварата така често, както трябва… през един час… на всеки час… е, сега ще разберем.
            Дъмбълдор издърпа един стол изпод бюрото и седна на него, без да отмества поглед от пода. Времето минаваше в мълчание…
            Изведнъж пред очите на Хари лицето на мъжа на пода започна да се променя. Белезите изчезваха, кожата се изглаждаше, осакатеният нос стана цял и взе да се смалява. Дългата грива от сплъстена сива коса се прибра в корените си и стана сламеноруса. Внезапно с шумно „троп!“ дървеният крак изпадна и на негово място израсна нормален. В следващия миг магическото изкуствено око изскочи от лицето на мъжа, за да направи място на здраво, а самото то се затъркаля по пода, като се въртеше във всички посоки.
            Хари видя пред себе си русокос мъж с бледа кожа на лунички. Веднага го позна. Беше го видял в мислоема на Дъмбълдор и помнеше как дименторите го отвеждаха от трибунала, а той се опитваше да убеди господин Крауч, че е невинен… Само че сега имаше сенки под очите и изглеждаше много по-стар…
            Навън в коридора се чуха бързи стъпки. Снейп се връщаше, следван по петите от Уинки. Зад тях крачеше професор Макгонъгол.
            — Крауч! — възкликна Снейп и се закова на място пред прага. — Барти Крауч!
            — Не мога да повярвам! — изуми се професор Макгонъгол и също застина, вперила очи в лежащия на пода.
            Мърлява и чорлава, Уинки надникна иззад краката на Снейп, отвори широко уста и нададе пронизителен писък.
            — Господарю Барти, господарю Барти, какво прави вие тук? — Тя се хвърли върху гърдите на младия мъж. — Убили него, убили сина на моя господар!
            — Той е само зашеметен, Уинки — рече Дъмбълдор. — Отстъпи, моля. Сивиръс, носите ли отварата?
            Снейп подаде на Дъмбълдор малко стъклено шишенце със съвсем бистра течност — същия веритасерум, с който бе заплашвал Хари в час. Дъмбълдор отиде до проснатия на пода, повдигна го така, че да седне, облегнат на стената под врагогледа, в който още се мяркаха отраженията на Дъмбълдор, Снейп и Макгонъгол и гледаха втренчено надолу. Уинки остана на колене, цялата разтреперана, захлупила лице с длани. Дъмбълдор отвори насила устата на мъжа и сипа три капки в нея. Тогава насочи пръчката си към гърдите на младия мъж и изрече:
            — „Енервате!“
            Синът на Крауч отвори очи. Лицето му бе отпуснато, погледът — блуждаещ. Дъмбълдор коленичи край него, за да бъдат очите им на едно ниво.
            — Чуваш ли ме? — спокойно попита директорът.
            Клепачите на мъжа потрепнаха.
            — Да — промълви той.
            — Бих искал да ни разкажеш — продължи пак така кротко Дъмбълдор — как се озова тук? Как избяга от Азкабан?
            Крауч си пое дълбоко дъх на пресекулки и започна да разказва с равен и безизразен глас.
            — Майка ми ме спаси. Знаела е, че ще умре, и убедила баща ми да направи това като последното й желание. Той я обичаше много… както никога не бе обичал мен, и се съгласил. Веднъж дойдоха да ме посетят. Дадоха ми глътка многоликова отвара, съдържаща косъм от майка ми, а тя пи от същата отвара с косъм от мен. Така си разменихме образите.
            Уинки клатеше глава и цялата трепереше.
            — Господарят Барти да не говори повече! Ще навлече беля на баща си!
            Но Крауч пак си пое въздух и продължи със същия равен глас:
            — Дименторите са слепи. Те са усетили, че в Азкабан влизат един здрав и един умиращ и че пак един здрав и един умиращ напускат затвора. Баща ми ме измъкна навън — бях се преоблякъл с дрехите на майка ми, да не би някой затворник да гледа през решетките си. Не след дълго тя умря в Азкабан. Пиела многоликовата отвара редовно до самия си край. Погребали я под моето име, защото изглеждала точно като мен. Никой не се усъмнил, че това съм аз.
            Клепачите на мъжа потрепнаха.
            — А какво направи баща ти, като те прибра в къщи? — тихо попита Дъмбълдор.
            — Обяви, че майка ми е умряла. После направи тихо и скромно погребение, но гробът е празен. Домашното духче се грижеше за мен, докато оздравея. После трябваше да ме крият. Да ме държат затворен. Баща ми непрекъснато използваше магия, за да ме контролира. Като възвърнах силите си, мислех само как да намеря своя господар… да се върна на служба при него.
            — Как те укротяваше баща ти? — попита Дъмбълдор.
            — С проклятието „Империус“ — каза Крауч. — Бях изцяло под неговата власт. Принуден бях денем и нощем да нося мантия невидимка. Домашното духче бе плътно до мен. Тя ме пазеше и се грижеше за мен. Увещаваше баща ми от време на време да ме възнаграждава за послушанието ми.
            — Господарю Барти… — хлипаше Уинки, захлупила лице с длани. — Господарят не трябва да разправя повече, че всички ще загазим…
            — Някой изобщо откри ли, че си жив? — кротко попита Дъмбълдор. — Знаеше ли някой друг, освен баща ти и домашното духче?
            — Да — отвърна Крауч и клепачите му пак потрепнаха. — Една магьосница от службата на баща ми, Бърта Джоркинс. Дойде веднъж у дома да му носи документи за подпис. Него го нямаше и Уинки я въведе вътре, а после дойде при мен в кухнята. Бърта Джоркинс чула Уинки да разговаря с някого и дойде да види с кого. Успяла е да чуе достатъчно, за да се сети кой се крие под мантията невидимка. Когато баща ми се прибра, тя се опита да го заплаши и той се принуди да й направи много силна магия за забрава, за да изтрие от паметта й случилото се. Прекалено силна магия… Баща ми каза, че паметта й била трайно увредена.
            — А тя защо идва да си пъха носа в личните работи на моя господар? — хълцаше Уинки. — Да беше ни оставила на мира…
            — Разкажи ми сега какво стана на финала на Световното първенство по куидич — попита все така тихо Дъмбълдор.
            — Уинки успя да склони баща ми — продължи Крауч младши със същия монотонен глас. — Убеждаваше го с месеци, а аз не бях излизал от къщи от години. Навремето много обичах куидич. Пуснете го да иде, повтаряше тя. Ще бъде с мантия невидимка — така ще може да гледа. Нека да глътне малко чист въздух! Каза, че майка ми би пожелала да стане това. Повтаряше, че тя е умряла, за да бъда свободен, а не да живея в друг затвор. Накрая той отстъпи. Много внимателно подготвихме всичко. Още рано през деня баща ми заведе мен и Уинки до горната ложа. Тя трябваше да казва, че пази мястото за баща ми, а аз — да седя там невидим. Щяхме да си тръгнем едва след като всички напуснат ложата. Все едно че Уинки е сама. Никой нямаше да разбере.
            Но Уинки не знаеше, че аз ставах все по-силен и по-силен. Започвах да се боря срещу проклятието Империус. Имаше дори моменти, в които бях съвсем на себе си… Кратки периоди, когато бях извън контрола му. И точно това се случи там, в ложата. Сякаш се събудих от дълбок сън. По средата на мача осъзнах, че съм на публично място. От джоба на едно момче точно пред мен стърчеше пръчка. На мен не ми разрешаваха да нося пръчка още преди Азкабан. И аз откраднах тази пръчка. Уинки не разбра. Тя се бои от височина и беше захлупила лицето си.
            — Господарят Барти е лошо момче! — шепнеше Уинки, а сълзите й се стичаха между пръстите.
            — И като взе пръчката, какво направи с нея? — попита Дъмбълдор.
            — Върнахме се в палатката — продължи Крауч. — Тогава ги чухме. Чухме смъртожадните. Онези, които никога не са били в Азкабан. Онези, които не бяха страдали заради моя господар. Те му бяха обърнали гръб. А не бяха заробени като мен. Имаха свободата да го потърсят, но не го направиха. Предпочетоха да си играят с мъгъли. Крясъците им ме изведоха от унеса. Съзнанието ми се избистри за пръв път от години. Разгневих се. Държах в ръцете си магическа пръчка. Исках да ги накажа за тяхната нелоялност към моя господар. Баща ми не беше в палатката — отиде да освобождава мъгълите. Уинки се изплаши, като ме видя толкова гневен, и с една от своите магии ме привърза към себе си. Тя ме измъкна от палатката и ме задърпа към гората, по-далеч от смъртожадните. Аз се възпротивих — исках да се върна в лагера. Трябваше да покажа на самозабравилите се какво означава лоялност към Черния лорд и да ги накажа, че не са му били верни. С откраднатата пръчка изписах в небето Черния знак.
            После пристигнаха магьосниците от министерството. Те отправиха зашеметяващи заклинания във всички посоки. Едно от тях мина между дърветата, където стояхме ние с Уинки. Връзката между нас беше прекъсната. И двамата бяхме зашеметени.
            Когато намерили Уинки, баща ми е бил сигурен, че и аз съм някъде наоколо. Претърсил храстите, където открили Уинки, и наистина ме намери, паднал сред тях. Изчака да си отидат другите от министерството, върна ме пак към подчинение с проклятието Империус и ме прибра в къщи. Уволни Уинки, защото не си беше изпълнила задължението. Допуснала бе да се сдобия с магическа пръчка и едва не ме бе оставила да избягам.
            Уинки простена от отчаяние.
            — Баща ми и аз останахме сами в къщи. Докато един ден… един ден… — Главата на Крауч се залюшка и по лицето му се разля налудничава усмивка. — …Моят господар сам дойде при мен. Той се яви в нашия дом късно една вечер в ръцете на своя слуга Опаш. Беше узнал, че съм жив и здрав. Пленил Бърта Джоркинс в Албания, подложил я на изтезания и тя му разказала много неща. Съобщила му за Тримагическия турнир. Казала му, че някогашният аврор Муди отива да преподава в „Хогуортс“. След нови мъчения господарят успял да разруши магията за забрава, направена от баща ми. Тогава тя му казала, че съм избягал от Азкабан и че баща ми ме държи като затворник, за да не тръгна да търся своя господар. Така той разбрал, че аз още съм му предан, може би най-преданият от всички. И благодарение на сведенията, получени от Бърта, моят господар замислил план. Имал нужда от мен. Пристигна вкъщи към полунощ. Баща ми отвори вратата.
            Усмивка като от най-светлия спомен в живота му се разля отново по лицето на Крауч. Ужасените кафяви очи на Уинки го гледаха през разперените й пръсти. Тя явно бе толкова потресена, че не можеше и да говори.
            — Всичко стана много бързо. Моят господар подчини баща ми с проклятието Империус. Сега той бе пленник и действаше под команда. Господарят му нареди да си върши работата както обикновено, все едно че нищо не се е случило. Аз бях освободен. Събудих се. Отново си бях аз, за пръв път от много години бях отново себе си.
            — И какво поиска от теб Лорд Волдемор? — отново попита Дъмбълдор.
            — Искаше да разбере дали съм готов да се изложа на всякакви рискове заради него. Аз бях готов. Моята мечта, моята най-голяма амбиция бе да му служа, да се докажа пред него. Той ми разкри, че му е нужно да има свой верен слуга в „Хогуортс“, за да включи Хари Потър в Тримагическия турнир и да го преведе до края му, без това да проличи. Слуга, който да следи Хари Потър навсякъде и да направи така, че той да стигне до Тримагическата купа… Да превърне купата в летекод, та първият, който я докосне, да бъде отведен до моя господар. Но най-напред…
            — …ви трябваше Аластор Муди — изпревари го Дъмбълдор, чиито сини очи святкаха, макар че гласът му си оставаше спокоен.
            — Опаш и аз се справихме с това. Предварително бяхме приготвили многоликова отвара. Намерихме го в дома му. Муди се съпротивяваше яростно, вдигна се врява. Добре че успяхме да го укротим точно навреме. Напъхахме го в едно от отделенията на собствения му магически куфар. Взехме няколко косъма и ги пуснахме в отварата. Аз я изпих и станах двойник на Муди. Взех му крака и окото и бях готов да посрещна Артър Уизли, когато той пристигна да успокоява мъгълите, оплакали се от шумотевицата. Аз бях разхвърлял кофите за боклук в двора и казах на Уизли, че вероятно някакви са се опитвали да проникнат в къщата, защото са преобърнали кофите. После събрах дрехите на Муди и всичките му там детектори на Тъмни сили и тръгнах за „Хогуортс“. Държах го жив, но под властта на проклятието Империус. Нужен ми беше, за да го разпитвам и да науча всичко за миналото му, за навиците му, та да мога заблудя дори и Дъмбълдор. Трябваше ми и косата му, за да правя многоликовата отвара. Другите съставки намирах лесно. Кожа от дървесна змия откраднах от един кабинет в подземието. Когато Снейп ме завари там, казах му, че съм имал заповед да го претърся.
            — А какво стана с Опаш, след като нападнахте Муди? — попита Дъмбълдор.
            — Опаш се върна у нас да се грижи за моя господар и да контролира баща ми.
            — Но баща ти е избягал… — подсети го Дъмбълдор.
            — Да, скоро и той започнал да се съпротивява срещу проклятието Империус като мен. Имало периоди, когато осъзнавал какво става. Тогава господарят решил, че не е безопасно баща ми да напуска къщата. Накарал го да пише писма до министерството. Принудил го да им съобщи, че е болен. Но и Опаш не си свършил добре работата — не бил достатъчно внимателен и баща ми избягал. Господарят се досетил, че той се е запътил към „Хогуортс“. Баща ми щеше да разкаже всичко на Дъмбълдор. Щеше да му признае, че ме е измъкнал от Азкабан. Господарят ми съобщи за неговото бягство и ми нареди да го спра на всяка цена. Аз зачаках с изострено внимание. Използвах картата, която взех от Хари Потър. Картата, която едва не провали всичко.
            — Карта ли? — бързо попита Дъмбълдор. — Каква е тази карта?
            — На „Хогуортс“. На Потър е. Той ме видя на нея, когато една нощ пак бях влязъл в кабинета на Снейп да крада съставки за многоликовата отвара. Помислил, че е баща ми… заради еднаквите имена. Същата нощ аз прибрах картата на Потър. Уверих го, че Крауч ненавижда тъмни магьосници. Потър повярва, че баща ми следи Снейп. Цяла седмица чаках баща ми да пристигне в „Хогуортс“. Най-сетне една вечер видях на картата, че той е вече в района. Покрих се с мантията невидимка и излязох да го посрещна. Той вървеше покрай Забранената гора. Тогава се появиха Потър и Крум. Аз се скрих и зачаках. Не можех да направя нищо на Потър, защото беше нужен на моя господар. Когато той хукна при Дъмбълдор, аз зашеметих Крум. После убих баща си.
            — Нееее! — ревна Уинки. — Господарю Барти, господарю Барти, вие какво говори?
            — Уби баща си? — повтори Дъмбълдор със същия спокоен глас. — А какво направи с тялото?
            — Завлякох го в гората и го покрих с мантията невидимка. Картата беше с мен. На нея видях как Потър влезе тичешком в замъка и там срещна Снейп. Появи се и Дъмбълдор. Изчаках Потър да излезе от замъка с Дъмбълдор. Измъкнах се от гората, заобиколих и после се появих при тях. Казах, че Снейп ме е насочил натам. Дъмбълдор ми поръча да търся Барти Крауч. Аз отидох при тялото на баща ми. Непрекъснато гледах картата. Когато всички се прибраха, трансфигурирах тялото. Превърнах го в кокал… После се скрих под мантията невидимка и го зарових в прясно изкопаната земя пред къщата на Хагрид.
            Настана пълна тишина, нарушавана само от нестихващото хлипане на Уинки.
            Пръв проговори Дъмбълдор.
            — А тази вечер…
            — Предложих да отнеса Тримагическата купа в лабиринта преди вечеря — шепнеше вече Барти Крауч. — Превърнах я в летекод. Планът на моя господар е осъществен. Той си върна силата и аз ще бъда възнаграден от него така, както никой магьосник не е и сънувал.
            По лицето му отново се разля усмивка на безумство и главата му клюмна на рамото, а Уинки ридаеше и подсмърчаше до него.


            ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА
            ПЪТИЩАТА СЕ РАЗДЕЛЯТ

            Дъмбълдор се изправи. За миг погледна Барти Крауч с отвращение. После вдигна пръчката си и от нея се заточиха въжета, които вързаха Крауч здраво от главата до петите.
            Директорът се обърна към професор Макгонъгол:
            — Минерва, мога ли да ви помоля да останете тук и да го пазите, докато аз заведа Хари горе?
            — Разбира се — отвърна тя.
            Личеше, че й се повдига, сякаш току-що бе гледала как някой повръща. Но извади пръчката си и без колебание я насочи към Барти Крауч.
            — Сивиръс — обърна се Дъмбълдор този път към Снейп, — помолете, ако обичате, Мадам Помфри да дойде. Трябва да отведем Аластор Муди в болничното крило. После излезте навън, намерете Корнелиус Фъдж и го доведете в този кабинет. Той сигурно ще иска лично да разпита Крауч. Кажете му, че след около половин час ще съм в болничното крило, ако има нужда от мен.
            Снейп мълчаливо кимна и безшумно напусна стаята.
            — Хари — внимателно се обърна Дъмбълдор към момчето.
            Хари се изправи и веднага залитна. Болката в крака, която бе позабравил, докато слушаше Крауч, се върна с нова сила. Той осъзна, че целият трепери. Дъмбълдор го хвана здраво под мишницата и му помогна да излезе от стаята.
            — Да отидем най-напред в моя кабинет — тихо каза той, докато вървяха по тъмния коридор. — Сириус вече ни чака там.
            Хари кимна. Чувстваше се обзет от някакво вцепенение, струваше му се, че онова, което става, не е истина… и сякаш не го засягаше. Дори бе доволен. Не искаше да мисли за онова, което се бе случило след момента, когато бе докоснал за пръв път Тримагическата купа. Не искаше да се задълбочава в спомените, които минаваха през съзнанието му, ясни и ярки като на снимка. Лудоокия Муди в сандъка… Опаш, сгърчен на земята, притиснал до гърди осакатената си ръка… Волдемор, излизащ от врящата течност в котела… Седрик… мъртъв… Седрик, който го моли да върне тялото му на неговите родители…
            — Професоре — промълви Хари, — къде са господин и госпожа Дигъри?
            — С професор Спраут са — отвърна Дъмбълдор, а гласът му, толкова спокоен, докато разпитваше Барти Крауч, за пръв път леко потрепера. — Тя е ръководител на дома, в който бе Седрик, и най-добре го познаваше.
            Стигнаха до водоливника. Дъмбълдор каза паролата, каменната фигура се отдръпна и двамата се качиха с движещата се спираловидна стълба до дъбовата врата. Директорът я бутна и тя се отвори.
            Вътре ги чакаше Сириус. Лицето му бе бледо и изпито, като след бягството му от Азкабан. За миг той прекоси кабинета и се озова при Хари.
            — Хари, добре ли си? Знаех си… знаех, че нещо такова… Какво стана?
            Ръцете му трепереха, докато помагаше на Хари да се настани в един стол пред писалището.
            — Какво се случи? — настояваше да разбере той.
            Дъмбълдор започна да разказва на Сириус всичко, което бе чул от Барти Крауч. Хари слушаше с половин ухо. Цялото тяло го болеше, беше уморен, искаше само да си седи там необезпокояван дълги часове наред, докато заспи и престане да мисли и да чувства каквото и да било.
            Чу се меко шумолене на криле. Фениксът Фоукс бе напуснал мястото си, прелетя през стаята и кацна върху коленете на Хари.
            — Здрасти, Фоукс! — тихо го поздрави той и погали прекрасните червени и златни пера.
            Фоукс кротко примигна. Тежестта на топлото му телце действаше успокоително.
            Дъмбълдор бе спрял да разказва. Той седеше зад бюрото си с лице към Хари и го гледаше, а момчето избягваше погледа му. Директорът щеше да го разпитва. Щеше да го накара да преживее всичко отново.
            — Трябва да знам какво се случи, след като докосна летекода в лабиринта, Хари — каза Дъмбълдор.
            — Не е ли по-добре да оставим това за утре, Дъмбълдор? — възпротиви се Сириус, който бе сложил ръка върху рамото на Хари. — Той трябва да поспи. Нека си почине.
            Хари изпита гореща благодарност към Сириус, но Дъмбълдор не обърна внимание на предложението. Той се наведе напред в очакване. С голямо усилие на волята си Хари вдигна глава и погледна право в сините му очи.
            — Ако бях сигурен, че това ще ти помогне — тихо каза директорът, — щях с една магия за сън да отложа момента, когато ще осмислиш случилото се тази нощ. Но това би било грешка. Притъпяването на болката за известно време ще я направи по-силна после, когато я усетиш. Ти прояви храброст, надминаваща всичко, което бих могъл да очаквам от теб, Хари. Моля те да намериш още малко сила и да ни разкажеш какво точно се случи.
            Фениксът издаде меко гъргорене. Той литна, потрепера във въздуха и на Хари му се стори, че някаква капка гореща течност се плъзна през гърлото му в стомаха, стопли го и му даде сили.
            Той си пое дълбоко дъх и започна да разказва. Докато говореше, пред очите му изплуваха сцени от всичко, на което бе станал свидетел тази нощ. Видя искрящата повърхност на отварата, дала нов живот на Волдемор, видя поддръжниците му да се магипортират между гробовете наоколо, видя тялото на Седрик, простряно на земята близо до купата…
            Един-два пъти Сириус, чиято ръка все още беше на рамото на Хари, се опита да каже нещо. Дъмбълдор обаче му даваше знак да мълчи и Хари бе много доволен, защото не искаше да спира. Дори като че ли започна да чувства облекчение, сякаш нещо отровно се изливаше навън от съзнанието му. Правеше неистови усилия да продължи да говори, но усещаше, че щом свърши, ще се почувства по-добре.
            Когато показа как Опаш е забил камата си в ръката му, Сириус изрева яростно, а Дъмбълдор скочи така рязко, че Хари се сепна. Директорът заобиколи писалището си и поиска от него да изпъне ръката си. Хари му показа разкъсаната мантия и раната под нея и добави:
            — Той каза, че от моята кръв щял да стане по-силен, отколкото от чиято и да е друга. Каза, че защитата, която моята… моята майка ми е дала… ще премине и върху него. И беше прав… вече можеше да ме докосва, без да се нарани… той докосна лицето ми.
            За миг на Хари му се стори, че в очите на Дъмбълдор светна някакво победоносно пламъче. Но в следващата минута бе сигурен, че си е въобразил, защото като се върна на мястото си зад писалището, директорът изглеждаше по-стар и по-уморен от когато и да било.
            — Много добре — каза Дъмбълдор, докато се отпускаше на стола. — Волдемор е преодолял тази бариера. Моля те, Хари, продължавай.
            И Хари заразказва по-нататък. Обясни как Волдемор е излязъл от котела и повтори това, което си спомняше от речта му пред смъртожадните. После описа как Волдемор бе наредил да го развържат, да му дадат пръчката и го предизвикал да се дуелира с него.
            Когато обаче стигна до момента, в който златистият лъч бе свързал двете пръчки, Хари усети, че се задавя. Опита се да продължи, но спомените за излезлите от пръчката на Волдемор сенки нахлуха в съзнанието му. Сякаш отново видя как се появи Седрик, видя онзи старец, Бърта Джоркинс… майка си… баща си…
            Бе много благодарен, когато Сириус наруши мълчанието.
            — Пръчките са се свързали, така ли? — попита той, премествайки поглед от Хари към Дъмбълдор. — Защо?
            Хари също вдигна очи към Дъмбълдор, чието лице сякаш бе застинало.
            — Приори инкантатем* — промълви директорът.
            [* Предишните омагьосани (от лат.) — Бел.прев.]
            Очите му срещнаха погледа на Хари и между двамата като че ли премина искра на взаимно разбиране.
            — Връщане на предишните магии? — досети се Сириус.
            — Точно така — потвърди Дъмбълдор. — Пръчките на Хари и на Волдемор са с еднакви сърцевини. Във всяка от тях има по едно перо от опашката на един и същи феникс. На този феникс — добави той и посочи червено-златистата птица, кацнала кротко върху коляното на Хари.
            — В моята пръчка има перо от Фоукс? — не вярваше на ушите си Хари.
            — Точно така — рече Дъмбълдор. — Още преди четири години, щом си излязъл от магазина му, господин Оливандър ми съобщи, че ти си купил втората пръчка.
            — А какво става, когато една пръчка срещне своята сестра? — попита Сириус.
            — Те не действат една срещу друга както обикновено — обясни Дъмбълдор. — Ако все пак притежателите им ги принудят да си противоборстват, се получава изключително рядък ефект… Едната от пръчките кара другата да избълва в обратен ред магиите, които е направила — най-напред последната магия, а след нея и предхождащите я.
            Той погледна въпросително Хари, който му кимна.
            — Което означава — бавно продължи Дъмбълдор, без да отмества поглед от Хари, — че първо Седрик се е явил под някаква форма.
            Хари кимна повторно.
            — Дигъри е… оживял? — предположи Сириус.
            — Никоя магия не може да съживи мъртвите — с мъка изрече Дъмбълдор. — Получава се само нещо като връщане на ехото. От пръчката на Волдемор трябва да се е появила сянката на живия Седрик… Така ли беше, Хари?
            — Той ми заговори — каза Хари и отново целият се разтрепери. — При… призракът на Седрик… или каквото и да беше… ми заговори.
            — Това е ехо — обясни Дъмбълдор, — запазило външния вид и характера на Седрик. Допускам, че от пръчката на Волдемор… са се появили и други привидения… на предишните му жертви…
            — Един старец — отвърна Хари със стегнато гърло, — Бърта Джоркинс и после…
            — Твоите родители, нали? — тихо попита Дъмбълдор.
            — Да — каза Хари.
            Сириус така силно стисна рамото на Хари, че му причини болка.
            — Жертвите се появяват в обратен ред — кимна Дъмбълдор. — Можело е да се появят и други, разбира се, ако не се е прекъснала връзката. И така, Хари, тези подобия, тези сенки… какво направиха те?
            И Хари разказа как фигурите, излезли от пръчката, са обикаляли в кръг под златистия купол, как Волдемор се уплашил от тях, как сянката на баща му посъветвала Хари какво да направи и после Седрик изрекъл последното си желание.
            Като стигна до този момент, Хари разбра, че няма сили да продължи. Обърна се към Сириус — той бе захлупил лицето си с ръце. Изведнъж Хари усети, че Фоукс вече не е на коляното му. Фениксът сега бе кацнал на пода и бе положил красивата си глава върху ранения му крак. Едри перлени сълзи капеха от очите на птицата върху раната от битката с паяка. Болката изчезна, кожата зарасна и кракът му оздравя.
            — Ще повторя, Хари — заговори Дъмбълдор, след като фениксът се вдигна във въздуха и отново кацна на пръчката си до вратата. — Твоята храброст надмина всичките ми очаквания. Ти прояви смелост, сравнима само със смелостта на онези, които загинаха в борбата с Волдемор, когато той бе най-силен. Върху теб се струпа товар като за възрастен магьосник, но ти го пое и се справи с него, оправдавайки нашите големи очаквания за теб. Сега ще те заведа в болничното крило. По-добре да не се прибираш в спалнята си тази нощ. Трябва ти спокойствие и малко сънотворна отвара… Сириус, искаш ли да останеш при него?
            Сириус кимна и се изправи. Той се превърна пак в голямото черно куче, излезе заедно с Хари и Дъмбълдор от кабинета и тръгна с тях по стълбите към болничното крило.
            Когато Дъмбълдор отвори вратата, Хари видя, че госпожа Уизли, Бил, Рон и Хърмаяни са наобиколили вече притеснената Мадам Помфри. Те явно се интересуваха къде е Хари и какво е станало.
            Всички се втурнаха изведнъж към него, щом го видяха да влиза с Дъмбълдор и едно черно куче, а госпожа Уизли не се стърпя и приглушено извика:
            — Хари! О, Хари!
            И тъкмо се засили към него, когато Дъмбълдор застана между тях.
            — Моли — обърна се той към нея с вдигната ръка, — чуй ме, моля те. Хари е преминал през върховно изпитание тази нощ. Току-що му се наложи да го преживее отново заради мен. Сега има нужда от сън, спокойствие и тишина. Ако пожелае всички вие да останете при него — и той обходи с поглед Рон, Хърмаяни и Бил, — аз нямам нищо против. Но не искам да го разпитвате, докато самият той не се почувства готов да отговаря на въпросите ви, и в никакъв случай тази вечер.
            Госпожа Уизли кимна. Беше пребледняла като платно. Обърна се към Рон, Хърмаяни и Бил, сякаш вдигаха шум, и ги сгълча през стиснати зъби:
            — Чухте ли? Трябва му спокойствие!
            — Директоре — обади се Мадам Помфри, вперила очи в голямото черно куче, — мога ли да попитам какво…
            — Това куче ще остане при Хари известно време — успокои я Дъмбълдор. — Уверявам ви, че е много добре възпитано. Хари… искам да видя, че си лягаш.
            Хари почувства неизразима благодарност към Дъмбълдор, че предупреди да не го разпитват. Не че не искаше те да останат при него, но не можеше да понесе дори само мисълта да разказва всичко отново, пак да го преживява.
            — Ще дойда да те видя, след като поговоря с Фъдж, Хари — увери го Дъмбълдор. — Бих искал да останеш тук и утре, чак докато не говоря пред цялото училище. — С тези думи той излезе.
            Когато Мадам Помфри поведе Хари към близкото легло, той забеляза, че истинският Муди лежи неподвижно в едно легло малко по-нататък. На нощното му шкафче бяха дървеният крак и магическото око.
            — Добре ли е? — попита Хари.
            — Ще се оправи — отвърна старшата сестра, даде му пижама и спусна завесите.
            Той свали мантията и дрехите си, облече пижамата и се пъхна в леглото. Рон, Хърмаяни, Бил и госпожа Уизли заедно с черното куче се вмъкнаха между завесите и насядаха на столове от двете му страни. Рон и Хърмаяни го гледаха предпазливо, сякаш се бояха от него.
            — Добре съм — успокои ги той. — Просто съм уморен.
            Очите на госпожа Уизли се напълниха със сълзи, докато ръцете й без нужда оправяха завивките му.
            Мадам Помфри, която се бе оттеглила в кабинета си, се върна след малко с чаша и шишенце с морава отвара.
            — Трябва да го изпиеш всичкото, Хари — каза тя. — Това е отвара за сън без сънища.
            Хари отпи няколко глътки от чашата и веднага го обзе сънливост. Всичко наоколо заплува в мъгла, а лампите в болничното крило като че ли му намигаха дружелюбно през завесата около леглото му. Тялото му започна да потъва в топлите пухени завивки… Още преди да допие отварата, преди да каже нещо, заспа от изтощение.
                                                                      * * *
            Хари се събуди, затоплен и сънлив, и изобщо не му се щеше да отваря очи, а искаше да продължи да си лежи така. Стаята бе полутъмна и той бе сигурен, че още е нощ, значи не бе спал дълго. Тогава чу шепот наоколо.
            — Ако не млъкнат, ще го събудят!
            — Защо викат? Какво още би могло да се случи?
            Хари с мъка отлепи клепачи. Някой бе махнал очилата му. Смътно различи до леглото силуетите на Бил и госпожа Уизли, която се бе изправила.
            — Това е гласът на Фъдж — прошепна тя. — А другият не е ли на Минерва Макгонъгол? Но за какво спорят?
            Сега и Хари започна да чува… някакви хора викаха и тичаха към болничното крило.
            — Съжалявам, но такава беше ситуацията, Минерва — говореше високо Корнелиус Фъдж.
            — Изобщо не биваше да го водите в замъка! — викаше професор Макгонъгол. — Когато Дъмбълдор научи…
            Хари чу как болничните врати се отваряха с трясък. Незабелязано от другите, които стояха около леглото му и гледаха към вратата през вдигнатата от Бил завеса, Хари седна и си сложи очилата.
            Фъдж се втурна в отделението, следван по петите от професор Макгонъгол и Снейп.
            — Къде е Дъмбълдор? — обърна се Фъдж към госпожа Уизли.
            — Няма го тук — отвърна гневно госпожа Уизли. — Това е болнично отделение, господин министър, така че по-добре…
            В този миг вратата пак се отвори и в отделението влетя Дъмбълдор.
            — Какво става тук? — гневно попита той, местейки поглед от Фъдж към професор Макгонъгол. — Защо безпокоите пациентите? Минерва, изненадан съм, че Ви виждам тук… нали Ви възложих да пазите Барти Крауч…
            — Вече не се налага някой да го пази, Дъмбълдор! — кресна тя. — Господин министърът се погрижи за това!
            Хари никога не бе виждал професор Макгонъгол да си изпуска нервите до такава степен. По бузите й бяха избили червени петна от гняв, ръцете й бяха свити в юмруци, тя трепереше от ярост.
            — Като съобщихме на господин Фъдж, че сме заловили смъртожаден, виновен за събитията тази вечер — обясни по-тихо Снейп, — той изглежда се почувства лично застрашен и настоя да бъде извикан диментор, който да го придружава. Въведе го в кабинета, където Барти Крауч…
            — Предупредих го, че вие няма да се съгласите, Дъмбълдор! — избухна професор Макгонъгол. — Казах му, че никога не бихте допуснал диментор да стъпи в замъка, но…
            — Уважаема госпожо! — крещеше вече и Фъдж, когото Хари също не бе виждал толкова разгневен. — Като министър на магията имам право сам да решавам дали ми е необходима охрана, докато разпитвам крайно опасен…
            Гласът на професор Макгонъгол заглуши обясненията му:
            — Веднага щом… онова нещо влезе в стаята — почти пищеше тя и сочеше Фъдж, цялата разтреперана, — то се спусна върху Крауч и… и…
            Докато професор Макгонъгол търсеше думи да опише случилото се, Хари усети лед в стомаха си. И преди да го чуе от нея, той вече знаеше какво се беше случило. Знаеше какво е направил дименторът — положил бе фаталната целувка върху Барти Крауч, изсмукал е душата му през устата и сега той бе по-зле от мъртъв.
            — По всичко личи, че не е голяма загуба — упорстваше Фъдж. — Явно има вина за няколко убийства!
            — Но сега не може да даде показания, Корнелиус! — опита се да му обясни Дъмбълдор. Той гледаше Фъдж изпитателно, сякаш го виждаше за първи път. — Не можем да получим от него обяснения защо е извършил тези убийства.
            — Защо ги е извършил ли? Че какво загадъчно има? — държеше на своето Фъдж. — Той беше напълно побъркан. От всичко онова, което ми казаха Минерва и Сивиръс, той явно е мислел, че го прави по нареждане на Вие-знаете-кой!
            — Лорд Волдемор му е давал нареждания, Корнелиус — рече Дъмбълдор. — Всички тези убийства само са съпътствали плана за възстановяване на пълната му мощ. Планът е успял. Лорд Волдемор е възвърнал физическия си облик.
            Фъдж погледна така, сякаш го бяха ударили с тухла по главата. Напълно изумен, той примигваше срещу Дъмбълдор и не вярваше на ушите си. После запелтечи, без да отмества облещените си очи от Дъмбълдор.
            — Вие-знаете-кой… се е върнал? Но това е абсурд! Я оставете тия приказки, Дъмбълдор…
            — Минерва и Сивиръс несъмнено са ви казали, че ние изслушахме признанията на Барти Крауч — спокойно каза Дъмбълдор. — Под въздействието на веритасерума той ни разказа как са го измъкнали от Азкабан и как Волдемор — узнавайки от Бърта Джоркинс, че младежът се е спасил — лично отишъл да го освободи от баща му, за да го използва за залавянето на Хари. И планът се оказал успешен, трябва да ви уведомя. Крауч наистина е помогнал на Волдемор да се върне.
            — Слушайте, Дъмбълдор — посъвзе се Фъдж и Хари с изумление видя как по лицето му се прокрадна лека усмивка, — да не искате да кажете… не може сериозно да вярвате на тия неща… Вие-знаете-кой да се е върнал? Хайде, хайде… Крауч може и да си е вярвал, че действа по нареждания на Вие-знаете-кой… но вие да приемате така думите на умопобъркан, Дъмбълдор…
            — Когато снощи Хари е докоснал Тримагическата купа, тя го е пренесла право при Волдемор — строго каза Дъмбълдор. — Бил е свидетел на завръщането на Волдемор за нов живот. Ще ви обясня всичко, ако дойдете в моя кабинет.
            Дъмбълдор се обърна, видя, че Хари е буден, поклати глава и заяви:
            — Боя се, че не мога да ви позволя да разпитвате Хари тази нощ.
            Странната усмивка на Фъдж не слизаше от лицето му. Той хвърли бърз поглед към Хари, после се обърна пак към Дъмбълдор:
            — Да не би да сте… склонен да вярвате на Хари за всичко това, Дъмбълдор?
            В настъпилата тишина се чу ръмженето на черното куче. Козината му се бе наежила, то бе оголило зъби срещу Фъдж.
            — Разбира се, че вярвам на Хари — рече Дъмбълдор и очите му вече святкаха. — Изслушах признанията на Крауч, чух и подробния разказ на Хари за събитията, последвали докосването на купата, фактите съвпадат и обясняват всичко, което се случи, откакто Бърта Джоркинс изчезна през лятото.
            По лицето на Фъдж още личеше странната усмивка. Преди да отговори, той пак погледна Хари.
            — И сте готов да повярвате, че Лорд Волдемор се е върнал, само по думите на един невменяем убиец и на едно момче, което… хм…
            Фъдж хвърли още един поглед към Хари и едва тогава той разбра.
            — Вие изглежда сте чели написаното от Рита Скийтър, господин Фъдж — тихо се обади самият Хари.
            Рон, Хърмаяни, госпожа Уизли и Бил подскочиха. Никой от тях не беше забелязал, че Хари е буден. Фъдж леко се изчерви, но лицето му веднага доби предизвикателно и упорито изражение.
            — И какво от това? — каза той, гледайки към Дъмбълдор. — Ако съм разбрал, че пазите в дълбока тайна някои факти за това момче? Говорел змийски, а? А и странните неща, които му се случвали от време на време…
            — Предполагам, че говорите за болките, които Хари получава в белега си? — хладно попита Дъмбълдор.
            — Значи признавате, че е имал такива болки? — сепна се Фъдж. — Главоболие? Кошмари? Може би дори халюцинации?
            — Чуйте ме, Корнелиус — започна Дъмбълдор, като направи една крачка към Фъдж, излъчвайки отново онова особено усещане за сила, което Хари бе доловил, когато директорът бе зашеметил младия Крауч. — Хари е точно толкова здравомислещ, колкото сме ние с вас. Белегът на челото му не влияе по никакъв начин на мозъка му. Смятам, че започва да го боли, когато Волдемор е наблизо или когато се готви да убие някого.
            Фъдж отстъпи крачка назад от Дъмбълдор, но решителното изражение не изчезваше от лицето му.
            — Извинете ме, Дъмбълдор, но аз и преди съм чувал за белег от проклятие, който сигнализира…
            — Чуйте ме, аз видях как Волдемор се върна! — извика Хари и отново се опита да стане от леглото, но госпожа Уизли не му позволи. — Видях и поддръжниците му! Мога да ги назова по име! Луциус Малфой…
            Снейп изведнъж трепна, но щом Хари го погледна, очите му отново се насочиха към Фъдж.
            — Малфой бе оправдан! — обяви Фъдж, видимо недоволен. — Много старо семейство… дарения за прекрасни начинания…
            — Макнеър! — продължи Хари.
            — Също оправдан! Сега работи в министерството!
            — Ейвъри… Нот… Краб… Гойл…
            — Ти повтаряш само имената на онези, от които преди тринайсет години бе свалено обвинението, че са смъртожадни — гневно възрази Фъдж. — Може да си намерил тези имена в старите доклади за процесите! Не ви разбирам, Дъмбълдор… Това момче разправяше някакви небивалици и в края на миналата година… Измишльотините му явно стават все по-смели. А вие продължавате да му вярвате… Как може да се доверявате на момче, което говори със змиите, Дъмбълдор?
            — Глупости! — не се сдържа вече професор Макгонъгол. — А Седрик Дигъри? А господин Крауч? Това не са случайни жертви на вманиачен убиец!
            — Не виждам доказателства на противното! — извика Фъдж, разгневен вече не по-малко от нея, а лицето му бе станало мораво. — Имам чувството, че сте си наумили да всеете паника и да подкопаете всичко, което сме градили през последните тринадесет години!
            Хари не можеше да повярва на ушите си. Той винаги бе смятал Фъдж за благ човек, малко надут и бъбрив, но добродушен. Ала сега пред себе си виждаше дребноват разгневен магьосник, който категорично отказваше да допусне възможността да рухне неговият удобен и подреден свят… да повярва, че Лорд Волдемор може отново да се е появил.
            — Волдемор се е върнал — повтори Дъмбълдор. — Ако приемете това с ясно съзнание и вземете необходимите мерки, може да успеем да спасим положението. Първата и най-важна стъпка е да отстраним дименторите от контрола над Азкабан.
            — Абсурд! — отново кресна Фъдж. — Да отстраним дименторите! Направо ще ме изхвърлят от поста ми, ако го предложа! Половината от нас спим спокойно нощем само защото знаем, че дименторите пазят Азкабан.
            — А останалите се стряскаме насън, Корнелиус, защото знаем, че сте оставили най-опасните поддръжници на Волдемор под контрола на създания, които ще се съюзят с него веднага щом ги извика! — възрази Дъмбълдор. — Няма да проявят лоялност към Вас, Фъдж! Волдемор може да им предложи много по-разнообразни възможности да използват силата си и да извличат наслада, отколкото Вие. И трудно ще го спрете да си възвърне властта отпреди тринайсет години, ако има дименторите зад гърба си и своите бивши поддръжници до себе си.
            Фъдж беззвучно отваряше и затваряше уста, търсейки думи да изрази безмерния си гняв.
            — Втората стъпка, която трябва да направите, и то незабавно — продължи да настоява Дъмбълдор, — е да изпратите пълномощници при великаните.
            — Пълномощници при великаните ли? — почти изпищя Фъдж, явно възвърнал си говора. — Що за лудост е това?
            — Подайте им ръка за приятелство, и то сега, преди да е станало твърде късно — настояваше Дъмбълдор. — Иначе Волдемор ще ги привлече, както бе направил някога, защото само той измежду магьосниците ще им даде свобода и права.
            — Вие… Вие не говорите сериозно! — задъхваше се Фъдж и като клатеше глава, се отдръпваше все повече от Дъмбълдор. — Ако магьосническото общество надуши, че съм установил връзка с великаните… всички ги ненавиждат, Дъмбълдор… край на кариерата ми…
            — Заслепен сте — говореше Дъмбълдор с все по-висок глас и святкащ поглед, а излъчването на сила около него ставаше съвсем осезаемо, — от страха да не загубите любимия си пост! Както винаги отдавате прекалено голямо значение на така наречената чиста кръв! Не искате да разберете, че не е важно като какъв е роден някой, а какъв е станал! Вашият диментор току-що унищожи последния жив член на едно от най-старите чистокръвни семейства… а видяхте ли какъв избор бе направил той за своя живот! Казвам Ви, послушайте ме… Вземете мерките, които Ви препоръчвам, и ще Ви запомнят — независимо дали ще останете на поста си или не — като един от най-смелите и доблестни министри на магията, които изобщо някога сме имали. Ако обаче не действате… ще влезете в историята като онзи, който е отстъпил и е предоставил на Волдемор втори шанс да разруши света, който се опитахме да построим отново.
            — Безумие! — шепнеше Фъдж, докато отстъпваше още по-назад. — Лудост…
            Настъпи мълчание. Мадам Помфри, захлупила уста с ръце, стоеше като замръзнала до долния край на леглото на Хари. Госпожа Уизли остана надвесена над него с ръце върху раменете му да му попречи да стане. Бил, Рон и Хърмаяни бяха вперили погледи във Фъдж.
            — Ако все пак решите да си затворите очите, Корнелиус — заговори Дъмбълдор, — значи е настъпил момент пътищата ни да се разделят. Действайте, както намирате за добре. За мен… важи същото.
            В гласа на Дъмбълдор нямаше и следа от заплаха. Той просто наричаше нещата с истинските им имена, но Фъдж настръхна, като че ли Дъмбълдор е насочил към него магическата си пръчка.
            — Сега Вие ме чуйте, Дъмбълдор — започна той, размахвайки заканително пръст. — Винаги съм Ви давал свобода на действията. Винаги съм Ви уважавал много. Дори когато не съм бил съгласен с някои Ваши решения, съм го премълчавал. Малцина биха Ви оставили да назначавате върколаци, да държите Хагрид или да решавате какво да се преподава на учениците Ви, без да се допитате до министерството за това. Но ако смятате да действате срещу мен…
            — Единственият, срещу когото смятам да действам — прекъсна го Дъмбълдор, — е Лорд Волдемор. Ако и Вие сте срещу него, Корнелиус, оставаме съюзници.
            Фъдж изглежда не знаеше как да отговори. Известно време той се люшкаше напред-назад върху малките си ходила и въртеше бомбето си в ръце. Когато най-сетне заговори, гласът му прозвуча някак умолително:
            — Той не може да се е върнал, Дъмбълдор, просто не може…
            Снейп пристъпи напред, подмина Дъмбълдор, дърпайки нагоре левия ръкав на мантията си, и като стигна до Фъдж, изпъна лявата си ръка. Министърът отскочи назад.
            — Ето, вижте — рязко изрече Снейп. — Това е Черния знак. Не е толкова ясен, колкото преди един час, когато бе катраненочерен и пареше, но все пак го виждате. Всеки смъртожаден има такъв знак, жигосан на ръката му от Черния лорд. По този начин той ни отличаваше от другите и можеше да ни повика при себе си. Щом докоснеше белега на някой от своите поддръжници, всички ние бяхме длъжни да се магипортираме при него начаса. Този белег на ръката ми ставаше все по-ясен през цялата година. Също и белегът на Каркаров. Защо според Вас Каркаров избяга тази нощ? И двамата чувствахме как горят белезите ни. И двамата знаехме, че се е върнал. Каркаров се бои от отмъщението на Черния лорд, защото предаде твърде много смъртожадни и е съвсем наясно, че няма да е добре дошъл обратно в редиците им.
            Фъдж се дръпна назад и от Снейп и заклати глава. Не личеше да е проумял и дума от онова, което бе чул. Той гледаше, видимо погнусен, грозния белег върху ръката на Снейп, после погледна Дъмбълдор и прошепна:
            — Не разбирам какво разигравате Вие и вашите подчинени тук, но чух достатъчно. Нямам какво повече да добавя. Ще се свържа с Вас утре, Дъмбълдор, да обсъдим по-нататъшното управление на това училище. А сега трябва да се връщам в министерството.
            Почти беше стигнал до вратата, когато спря, обърна се и се върна до леглото на Хари.
            — Твоята награда — кратко каза той, извади кесия със злато от джоба си и я пусна върху нощното шкафче. — Хиляда галеона. Трябваше да ти ги дам на тържествена церемония, но при тези обстоятелства…
            Той нахлупи бомбето си и излезе от стаята, като затръшна вратата зад гърба си. Щом изчезна, Дъмбълдор се обърна към групата около леглото на Хари.
            — Ще имаме много работа — каза той. — Моли… мога ли да разчитам на теб и Артър?
            — Разбира се, че можете — отвърна госпожа Уизли. Тя бе съвсем пребледняла, но поведението й излъчваше решителност. — Той знае що за птица е Фъдж. Ако не му бяха толкова интересни мъгълите, Артър нямаше да се задържи досега в министерството, Фъдж все го обвинява, че му липсвала гордостта на истински магьосник.
            — Тогава трябва веднага да го известя — рече Дъмбълдор. — Всички, които ще можем да убедим в истината, трябва незабавно да бъдат известени. Артър има достатъчно добри позиции, за да установи връзки с онези, които не са късогледи като Корнелиус.
            — Аз ще ида при татко — предложи Бил и се изправи. — Тръгвам веднага.
            — Отлично! — каза Дъмбълдор. — Разкажи му какво се е случило. Предай му, че съвсем скоро ще се свържа с него. Но трябва да бъде много предпазлив. Щом Фъдж мисли, че преча на работата в министерството…
            — Оставете това на мен — увери го Бил.
            Той тупна Хари по рамото, целуна майка си по бузата, наметна си мантията и бързо излезе от стаята.
            — Минерва — обърна се Дъмбълдор към професор Макгонъгол. — Искам веднага да доведете Хагрид в кабинета ми. А също… ако се съгласи да дойде… и Мадам Максим.
            Професор Макгонъгол само кимна и излезе.
            — Попи — рече Дъмбълдор на Мадам Помфри, — бъдете любезна и слезте долу до кабинета на професор Муди, където, струва ми се, ще намерите едно много разстроено домашно духче на име Уинки. Помогнете й с каквото можете и я отведете долу в кухнята. Надявам се Доби да се погрижи добре за нея.
            — Да… отивам — отвърна Мадам Помфри, макар и изненадана, и също излезе.
            Дъмбълдор се увери, че вратата е затворена и че стъпките на Мадам Помфри са заглъхнали, преди да заговори отново.
            — А сега е време двама от присъстващите да се разкрият един на друг. Сириус… би ли приел истинския си образ?
            Голямото черно куче вдигна очи към Дъмбълдор и после в миг се превърна в човек.
            Госпожа Уизли изпищя и отскочи встрани.
            — Сириус Блек! — извика тя и го посочи.
            — Мамо, млъкни! — кресна Рон. — Всичко е наред!
            Снейп не извика, не се отдръпна, но по лицето му се изписаха ярост и гняв едновременно.
            — Хм! — озъби се той на Сириус, по чието лице се четеше същата неприязън. — Какво прави той тук?
            — Дойде по моя покана — каза Дъмбълдор, местейки поглед от единия на другия. — Както и Вие, Сивиръс. Имам доверие и на двама Ви. Дошло е време да забравите старата вражда и да се сдобрите.
            Хари си помисли, че Дъмбълдор иска да се случи чудо. Сириус и Снейп се гледаха с най-дълбока омраза.
            — Е, временно бих се примирил и с отказ от открити нападки — рече Дъмбълдор с известно нетърпение в гласа. — Сега ще си стиснете ръце, защото сте вече съюзници. Нямаме много време и ако малцината, които знаят истината, не се обединят, всички сме загубени.
            Съвсем бавно, гледайки се така, сякаш всеки желаеше само злото на другия, Сириус и Снейп се приближиха и си стиснаха ръце. После моментално се отдръпнаха.
            — Това е достатъчно за начало — каза Дъмбълдор, като застана помежду им. — А сега имам задачи за всеки от вас. Позицията на Фъдж, макар и да не е изненадваща, променя всичко. Сириус, искам да тръгнеш незабавно. Ще съобщиш на Ремус Лупин, на Арабела Фиг, на Мъндънгус Флечър, на всички от старата ни група, нали помниш… Скрий се за известно време при Лупин, там ще те намеря.
            — Ама… — каза Хари.
            Той искаше Сириус да остане. Не му се щеше да се разделят отново толкова бързо.
            — Скоро ще се видим, Хари — увери го Сириус, — обещавам ти. Но сега трябва да направя каквото е необходимо, нали разбираш.
            — Да — съгласи се Хари. — Разбирам.
            Сириус стисна бързо ръката му, кимна на Дъмбълдор, превърна се отново в черно куче, изтича до вратата и натисна дръжката й с лапа. После се изгуби.
            — Сивиръс — обърна се Дъмбълдор към Снейп, — вие знаете какво очаквам от вас. Ако сте готов… ако поемате риска…
            — Готов съм — отвърна Снейп.
            Той изглеждаше малко по-блед от обикновено, а студените му черни очи блестяха странно.
            — Успех тогава! — рече Дъмбълдор и с едва забележимо безпокойство в очите изпрати с поглед Снейп, който мълчаливо излезе след Сириус.
            Минаха няколко минути, преди Дъмбълдор да проговори отново.
            — Сега трябва да сляза долу — каза най-сетне той. — Трябва да се видя със семейство Дигъри. Хари… изпий и останалата отвара. С вас ще се видим по-късно.
            Хари се отпусна назад върху възглавницата. Хърмаяни, Рон и госпожа Уизли дълго го гледаха, без да продумат.
            — Трябва да изпиеш и остатъка от отварата, Хари — обади се най-сетне госпожа Уизли. Ръката й побутна кесийката със злато, като посегна да вземе шишенцето и чашата. — Нужен ти е дълъг здрав сън. Опитай се да мислиш за нещо друго сега… например какво ще си купиш с парите от наградата.
            — Не го искам това злато — каза Хари с безразличие. — Вземете го. Който иска, да го вземе. Не съм го спечелил аз. То си беше на Седрик.
            Онова, с което се опитваше да се бори, откакто бе излязъл от лабиринта, заплашваше да го надвие. Ъгълчетата на очите му започнаха да парят и смъдят. Той примигна и се загледа в тавана.
            — Ти не си виновен, Хари — прошепна госпожа Уизли.
            — Аз му предложих да вземем купата заедно — рече Хари.
            Паренето вече бе слязло в гърлото му. Искаше му се Рон да не го гледа.
            Госпожа Уизли остави отварата на нощното шкафче, наведе се и го прегърна. Той не помнеше някой да го е прегръщал така майчински. Когато госпожа Уизли го притисна към себе си, цялата тежест на преживяното през тази дълга нощ сякаш се стовари изведнъж върху него — лицето на майка му, гласът на баща му, мъртвият Седрик на земята… Всичко това се завихри в главата му, той не издържа и загърчи лице в схватка с вопъла на страдание, който се надигна и напираше да се изтръгне от него.
            Чу се силно хлопване и госпожа Уизли се отдръпна от Хари. До прозореца се бе изправила Хърмаяни и здраво стискаше нещо в ръка.
            — Извинявайте… — смънка тя.
            — Отварата ти, Хари — бързо рече госпожа Уизли и обърса очи с опакото на ръката си.
            Хари я изпи на един дъх. Подейства му мигновено. Повлечен от мощни, неудържими талази безпаметен сън, той потъна във възглавниците и всичко изчезна.


            ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА
            НАЧАЛОТО

            Като се връщаше мислено назад, дори и цял месец по-късно, Хари установи, че не помни почти нищо от следващите няколко дни. Сякаш преживяното беше толкова много, че бе спрял да възприема повече. А и всяко припомняне му причиняваше силна болка. Най-мъчителна бе срещата му със семейство Дигъри още на другата сутрин.
            Те не го обвиняваха за станалото, напротив — и двамата му благодариха, загдето им е върнал тялото на Седрик. Господин Дигъри ридаеше по време на целия разговор, а мъката на госпожа Дигъри явно дори не можеше да се излее в сълзи.
            — Значи не е страдал много — каза тя, когато Хари им описа смъртта на Седрик. — Пък и помисли си само, Амос… умрял е, след като е спечелил турнира. Сигурно се е чувствал много щастлив.
            Като станаха да си вървят, госпожа Дигъри се наведе над Хари и каза:
            — Грижи се за себе си.
            Хари грабна кесийката със злато от шкафчето.
            — Вземете това — промълви той. — Седрик трябваше да го получи. Той стигна пръв, вземете го вие.
            Но тя се дръпна.
            — О, не, твое е, миличък! Ние не можем… ти го задръж.
                                                                  * * *
            Вечерта Хари се върна в кулата на „Грифиндор“. От Хърмаяни и Рон разбра, че Дъмбълдор е говорил сутринта на закуска пред цялото училище. Помолил всички да оставят Хари на спокойствие, да не му задават въпроси и да не го карат да разказва какво му се е случило в лабиринта. По-късно той забеляза, че повечето ученици странят от него по коридорите, отбягват погледа му. Някои си шепнеха, закрили уста с длани, като минаваше покрай тях. Може би мнозина бяха повярвали на измислиците на Рита Скийтър, че бил неуравновесен и много опасен. Може би си създаваха свои теории за смъртта на Седрик. Но Хари усети, че му е все едно. Гледаше да е с Рон и Хърмаяни и да си приказват за други неща или просто да ги наблюдава мълчаливо, докато те играеха шах. Сякаш тримата бяха стигнали до негласното разбирателство, че няма нужда да говорят. Всеки чакаше някакъв знак, някаква вест за онова, което става извън „Хогуортс“, и нямаше смисъл да умуват какво може да се случи, докато не научат нещо със сигурност. Единственият случай, когато засегнаха тази тема, бе споменаването от Рон, че госпожа Уизли имала разговор с Дъмбълдор, преди да си тръгне обратно.
            — Отишла да го пита дали може да дойдеш направо при нас това лято — уведоми го Рон. — Но той искал да се върнеш при Дърсли поне в началото.
            — Ама защо? — попита Хари.
            — Тя ми каза само, че Дъмбълдор си имал причини — мрачно поклати глава Рон. — Мисля, че можем да му се доверим, нали?
            Освен с Рон и Хърмаяни, Хари имаше желание да разговаря само с Хагрид. Тъй като вече нямаха преподавател по защита срещу Черните изкуства, тези часове им бяха свободни. Използваха единия в четвъртък следобед, за да посетят Хагрид. Беше ведър и слънчев ден. Като ги видя да приближават, Фанг се втурна през отворената врата, лаеше и махаше лудо с опашка.
            — Кой е? — викна Хагрид, преди да се появи на вратата. — Хари!
            Той излезе да ги посрещне, притисна силно със здравата си ръка Хари, после разроши косата му и викна:
            — Здрасти, приятел! Радвам се, че дойде!
            Като влязоха вътре, забелязаха, че на дървената маса пред камината има две чаши колкото кофи, поставени върху чинии с подходящ размер.
            — Тъкмо пийнахме чай с Олимпия — каза Хагрид. — Тя ей сегичка си тръгна.
            — С кого? — не разбра Рон.
            — С Мадам Максим де, че с кой друг! — отвърна Хагрид.
            — Одобрили сте се, а? — отбеляза Рон.
            — Не знам за к’во говориш — небрежно подметка Хагрид, изваждайки още чаши за чай от шкафа.
            Като направи чая и им предложи недопечени бисквитки, Хагрид се облегна назад в стола си и внимателно огледа Хари с бръмбаровочерните си очи.
            — Ти нали си добре? — избоботи той.
            — Ами да — отвърна Хари.
            — Не е така… — възрази му Хагрид. — Няма как да си добре, ама ще се оправиш, да знаеш.
            Хари не отговори.
            — Знаех си аз, че ще се върне — започна Хагрид, а Хари, Рон и Хърмаяни вдигнаха към него въпросителни погледи. — Знам го от години, Хари. Знаех си, че се е снишил някъде и чака своя час. Рано или късно щеше да стане. Е, вече стана… няма к’во да правим. Ще се борим. К’во пък, може и да го спрем, преди да се е развихрил. Това иска Дъмбълдор. Голяма работа е Дъмбълдор! Докат’ сме с него, не се притеснявам чак толкоз.
            Тримата го погледнаха недоверчиво, а той вдигна гъстите си вежди в отговор.
            — Няма смисъл да седим и да се тормозим — рече той. — К’вото има да става, ще стане, а ние трябва да го посрещнем достойно. Дъмбълдор ми разправи к’во се е случило, Хари.
            И Хагрид погледна Хари и гордо изпъчи гърди.
            — Направил си т’ва, дето щеше да го направи и баща ти, по-голяма похвала от тая не мога да ти кажа.
            Хари се усмихна — това бе първата му усмивка от много дни.
            — Какво искаше Дъмбълдор от теб, а, Хагрид? Нали изпрати професор Макгонъгол да те покани заедно с Мадам Максим да се срещнете с него… оная нощ.
            — Даде ми една малка работа за през лятото — отвърна Хагрид. — Ама е тайна. Не бива да приказвам за това дори и с вас. Олимпия… Мадам Максим де… може да дойде с мен. Май ще дойде. Кат’ че ли я убедих.
            — Има ли нещо общо с Волдемор?
            Хагрид трепна, като чу това име.
            — Може и да има — измъкна се той. — Та сега… кой идва с мен да навестим последния огнемет? Шегичка… шегичка! — побърза да добави той, като видя какво се изписа по лицата им.
                                                             * * *
            В нощта преди завръщането си на „Привит Драйв“ Хари с мъка на сърце събираше багажа си в спалнята. Прощалното пиршество, когато се обявяваше и победителят в шампионата между домовете, обикновено се превръщаше в празник. Но този път мисълта за това го плашеше. Откакто бе напуснал болничното крило, Хари избягваше да ходи в Голямата зала, когато беше пълна, и предпочиташе да се храни след другите, за да избягва любопитните погледи на съучениците си.
            Като влезе заедно с Рон и Хърмаяни в Голямата зала, забеляза, че тя не бе украсена както друг път със знамената на дома победител. Тази вечер имаше само черни знамена на стената зад Височайшата маса. Хари веднага разбра, че това е в знак на почит към Седрик.
            Истинският Муди седеше на Височайшата маса, а добре познатият им дървен крак и магическото му око си бяха по местата. Той беше много нервен и подскачаше всеки път, когато някой го заговореше. Хари не можеше да го упрекне — страхът на Муди да не бъде нападнат със сигурност се бе задълбочил още повече след десетте месеца, прекарани като затворник в собствения му сандък. Столът на професор Каркаров бе празен. Докато сядаше заедно с другите грифиндорци, Хари се запита къде ли е сега Каркаров и дали гневът на Волдемор го е застигнал.
            Мадам Максим обаче бе тук. Тя седеше до Хагрид и двамата разговаряха тихичко. По-нататък на масата до професор Макгонъгол бе Снейп. За момент той погледна Хари и задържа погледа си върху него. Изражението му бе непроницаемо, но изглеждаше мрачен и озлобен, както винаги. Хари продължи да го наблюдава дълго след като Снейп бе отместил погледа си.
            Какво ли бе правил Снейп по нареждане на Дъмбълдор в нощта, когато Волдемор се бе завърнал? И защо… защо… Дъмбълдор бе така сигурен, че той наистина е на тяхна страна? Шпионирал е, бе казал Дъмбълдор в мислоема. Снейп започнал да дава сведения срещу Волдемор, поемайки голям личен риск. Това ли му бяха възложили отново? Може би се е свързал със смъртожадните? Може би се е престорил, че никога не е минавал на страната на Дъмбълдор и че като самия Волдемор се е таял и е чакал да му дойде времето?
            Мислите на Хари бяха прекъснати от директора, който се изправи зад Височайшата маса. В Голямата зала бе доста по-тихо, отколкото по време на предишните прощални пиршества, а сега всички съвсем се смълчаха.
            — Настъпи краят на още една година — започна Дъмбълдор, след като огледа всички.
            Замълча и спря погледа си на масата на „Хафълпаф“. Тя беше най-тихата маса и преди директорът да се изправи, но сега видя около нея най-тъжните и бледи лица в цялата зала.
            — Много неща бих искал да ви кажа тази вечер — продължи Дъмбълдор, — но преди всичко искам да спомена отново за загубата на един прекрасен ученик, който трябваше да седи тук — и той посочи към масата на „Хафълпаф“ — и да се радва на празника заедно с нас. Затова ви моля всички да станем и да вдигнем чаши в памет на Седрик Дигъри.
            И те го направиха… до един. Разнесе се стържене на пейки, всички се изправиха, вдигнаха чаши и из залата отекна нисък многогласен шепот: „Седрик Дигъри.“
            През тълпата Хари забеляза Чо. По бузите й бавно се стичаха сълзи. Той забоде поглед в масата, когато всички седнаха отново.
            — Седрик бе пример за качествата, присъщи за учениците в дом „Хафълпаф“ — продължи Дъмбълдор. — Той беше добър и предан приятел, старателен и упорит в учението, ценеше честността. Неговата смърт засяга всички вас, независимо дали сте го познавали добре или не. Ето защо мисля, че имате право да знаете какво точно се е случило.
            Хари вдигна глава и прикова поглед в Дъмбълдор.
            — Седрик Дигъри бе убит от Лорд Волдемор.
            Панически шепот премина през Голямата зала. Всички гледаха директора с недоумение, с ужас. Той спокойно изчака шепотът да стихне.
            — В Министерството на магията — продължи Дъмбълдор — не желаят аз да ви казвам това. Възможно е родителите на някои от вас да бъдат възмутени, че съм го направил — било защото не искат да повярват, че Лорд Волдемор се е върнал, или защото смятат, че не би трябвало да ви го съобщавам, тъй като сте още твърде млади. Аз обаче съм убеден, че истината е за предпочитане пред лъжата и че всякакви опити да представяме смъртта на Седрик като резултат от злополука или някаква негова грешка са обида за паметта му.
            Стреснати и уплашени, сега всички лица в залата бяха извърнати към Дъмбълдор… или почти всички. Хари видя как Драко Малфой мърмори нещо на Краб и Гойл край масата на „Слидерин“ и почувства как в стомаха му се надига гореща силна вълна на ярост. Наложи си да гледа само към Дъмбълдор.
            — Не можем да не споменем и още някого, когато говорим за смъртта на Седрик… Става дума, разбира се, за Хари Потър.
            Тръпка премина през Голямата зала и няколко глави се извърнаха към Хари, преди да се насочат отново към директора.
            — Хари Потър успя да избяга от Лорд Волдемор — каза Дъмбълдор, — като с риск за живота си върна тялото на Седрик в „Хогуортс“. Той прояви във всяко отношение храброст, на каквато малко магьосници са били способни при среща с Лорд Волдемор. Ето защо вдигам тост в негова чест.
            Дъмбълдор се обърна тържествено към Хари и вдигна чаша за втори път. Почти всички в Голямата зала го последваха, шепнейки името му така, както бяха шепнали името на Седрик, и пиха за него. Но между изправените фигури Хари забеляза, че Малфой, Краб, Гойл и още много слидеринци предизвикателно седят по местата си, без да докосват чашите. Дъмбълдор нямаше магическо око и не можеше да ги види.
            Когато всички заеха отново местата си, директорът продължи:
            — Тримагическият турнир имаше за цел да съдейства за развитието на разбирателството в магьосническия свят. В светлината на това, което се случи… завръщането на Лорд Волдемор… тези връзки са много по-важни сега, отколкото когато и да било.
            Дъмбълдор плъзна погледа си от Мадам Максим и Хагрид през Фльор Делакор и нейните съученици от „Бобатон“, към Виктор Крум и дурмщрангци, седнали на масата на „Слидерин“. Хари забеляза, че Крум гледа напрегнато, почти в уплах, като че очакваше Дъмбълдор да го упрекне.
            — Всеки гост в тази зала е добре дошъл отново тук по всяко време, когато пожелае. И ще кажа още веднъж на всички… Сега, след завръщането на Лорд Волдемор, нашата сила е в единството ни и ако се разделим, ще загубим. Лорд Волдемор е способен да сее раздор и вражди. Ние можем да се противопоставим само с не по-малко силни връзки на приятелство и доверие. Различните обичаи и езици нямат значение, ако целите ни са еднакви, а сърцата — отворени. За съжаление съм убеден, колкото и да би ми се искало да греша, че ни чакат мрачни и трудни времена. Някои от присъстващите в тази зала са преживели вече страдания, причинени от Волдемор, семействата на мнозина от вас са били разбити и разделени заради него. Само преди седмица загубихме и един ученик. Не забравяйте Седрик! И ако в някой момент сте изправени пред избора между правилното и лесното, спомнете си какво сполетя едно мило, добро и смело момче само защото се бе озовало на пътя на Лорд Волдемор. Помнете Седрик Дигъри.
                                                                 * * *
            Големият куфар на Хари беше готов. Върху него бе Хедуиг в клетката си. Хари, Рон и Хърмаяни чакаха в претъпканата входна зала заедно с другите четвъртокурсници да дойдат каретите, които щяха да ги закарат до гарата в Хогсмийд. Отново беше прекрасен летен ден. Хари си представи, че на „Привит Драйв“ ще бъде горещо и навсякъде зелено, а цветните лехи ще преливат от ярки багри, когато пристигне там вечерта. Но тази мисъл не му достави никаква радост.
            — ’Арри?
            Той се огледа, Фльор Делакор тичаше нагоре по каменните стълби към замъка. Хари погледна в посоката, от която идваше тя, и видя как в края на поляната Хагрид помага на Мадам Максим да впрегне два от гигантските коне пред каретата на „Бобатон“, която бе почти готова за тръгване.
            — Ще се видим пак, надявам се — задъхано изговори Фльор и му протегна ръката си. — Аз искам да си намерря някаква рработа тук, за да си подобрря прроизношението.
            — О, доста е добро вече! — обади се Рон със задавен глас.
            Фльор се усмихна и на него, а Хърмаяни ги гледаше намръщена.
            — Довиждане, ’Арри! — каза Фльор, преди да си тръгне. — Ррадвам се, че се запознахме!
            На Хари му стана някак по-леко и по-светло на душата, докато гледаше как Фльор бърза през поляната към Мадам Максим и сребристата й коса се вее и проблясва на слънцето.
            — Как ли ще се прибират дурмщрангци? — почуди се Рон. — Дали ще могат да управляват тоя кораб без Каркаров?
            — Каркаров нищо не е управлявал — обади се нисък глас. — Той изобщо не излизаше от каютата, ние вършехме всичката работа. — Крум бе дошъл да се сбогува с Хърмаяни. — Може ли за минута? — попита я той.
            — О… да… д-добре — заекна Хърмаяни от притеснение и последва Крум през тълпата, докато се изгубиха.
            — Не се бави! — извика Рон след нея. — Каретите ще пристигнат всеки момент!
            Той поръча на Хари да следи дали идват и през следващите няколко минути непрекъснато проточваше шия над множеството да види какво правят Крум и Хърмаяни. Те се върнаха доста бързо. Рон впери очи в нея, но нищо не можа да разбере по лицето й.
            — Харесвах Дигъри — изведнъж каза Крум на Хари. — Беше винаги любезен с мен. Винаги. Въпреки че съм от „Дурмщранг“… с Каркаров — добави той и се начумери още повече.
            — Имате ли вече нов директор? — попита Хари.
            Крум вдигна рамене. Той само протегна ръка като Фльор и се сбогува с Хари, а после и с Рон.
            Рон изглежда водеше някаква мъчителна борба със самия себе си. Крум вече се отдалечаваше, когато той не издържа:
            — Може ли един автограф?
            Хърмаяни се обърна към каретите с невидими коне, които трополяха вече по алеята към тях, за да скрие усмивката си. А Крум, явно учуден, но и много доволен, се подписа на парчето пергамент, подадено от Рон.
                                                                   * * *
            Времето по обратния път до гара Кингс Крос беше коренно различно от онова, когато пътуваха към „Хогуортс“ през миналия септември. По небето сега нямаше нито едно облаче. Хари, Рон и Хърмаяни успяха да си осигурят самостоятелно купе. Пигуиджън отново бе скрит под официалната мантия на Рон, за да не издава непрекъснато разни звуци, Хедуиг дремеше с глава под крилото си, а на свободната седалка Крукшанкс се бе свил като голяма мъхеста червеникава възглавница. Докато влакът летеше на юг, Хари, Рон и Хърмаяни разговаряха по-охотно и по-свободно, отколкото през цялата седмица в училище. Хари усещаше, че словото на Дъмбълдор на прощалното пиршество му е дало някаква особена свобода. Вече не му беше така мъчително да говори за случилото се. Тримата прекъснаха разговора си за евентуалните действия, които вече е предприел Дъмбълдор за спирането на Волдемор, едва когато пристигна количката със закуски.
            Като прибираше парите си в чантата, след като си беше купила закуски, Хърмаяни премести един брой на „Пророчески вести“ и Хари го видя. Не беше сигурен дали всъщност иска да знае какво пише в него. Хърмаяни улови погледа му и каза най-спокойно:
            — Няма нищо. Виж сам, но нищо няма да намериш. Всеки ден проверявам. Само едно малко съобщение в деня след третото изпитание, в което се казва, че ти си победител в турнира. Името на Седрик дори не е споменато. Нито дума повече. Според мен Фъдж им е наредил да си мълчат.
            — Едва ли ще може да затвори устата на Рита Скийтър — каза Хари. — Особено след такава история.
            — О, Рита не е писала нищо още от третото изпитание насам — каза Хърмаяни някак особено сдържано. — Всъщност — продължи тя и гласът й вече леко затрепери — Рита Скийтър няма да напише нищо в близките дни. Освен ако не я интересува, че и аз ще съобщя някои неща за нея.
            — Какво искаш да кажеш? — попита Рон.
            — Разбрах как е подслушвала лични разговори, когато нямаше право да стъпва в района на училището — бързо изрече Хърмаяни.
            Хари разбра, че тя направо е умирала от нетърпение да им съобщи това още преди няколко дни, но се е въздържала заради всичко, което бе станало.
            — И как го е правила? — веднага попита той.
            — А ти как успя да разбереш? — гледаше я Рон изумен.
            — Ами всъщност ти ми даде идеята, Хари — започна тя.
            — Аз ли? — недоумяваше Хари. — И как?
            — С бръмбарите — сияеше Хърмаяни.
            — Ама нали каза, че не действали…
            — О, за електронните бръмбари ти казах — обясни Хърмаяни. — Въобще не става дума за тях. Слушайте, Рита Скийтър… — Гласът й, макар и тих, звучеше победоносно. — …е нерегистриран зоомаг. Тя може да се превръща… — и Хърмаяни измъкна от чантата си малко стъклено бурканче — …в бръмбар.
            — Шегуваш се! — не вярваше Рон. — Ти да не си… да не би тя…
            — О, да, това е тя! — грейна от щастие Хърмаяни и разклати бурканчето.
            Вътре имаше няколко малки клонки с листа и един едър тлъст бръмбар.
            — Никога не бих… Не, ти се шегуваш! — зашепна Рон, като доближи до очите си стъкленицата.
            — Изобщо не се шегувам — наслаждаваше се Хърмаяни. — Улових я на перваза на прозореца в болничното крило. Погледни внимателно и ще забележиш, че шарките около антените на главата й са точно като отвратителните й очила.
            Хари се взря и установи, че е права. Дори си спомни нещо.
            — Един бръмбар лазеше по статуята на елена в онази нощ, когато Хагрид разказваше на Мадам Максим за майка си!
            — Точно така! — потвърди Хърмаяни. — А Виктор видя един бръмбар в косата ми след разговора ни край езерото. И съм сигурна, че Рита е полазила до перваза на прозореца в часа по пророкуване, когато те заболя белегът. Цялата година е бръмчала наоколо да събира материал за клюките си.
            — Ами като видяхме Малфой под онова дърво… — припомни си Рон.
            — Говорел е с нея… в ръката си — довърши Хърмаяни. — Той е знаел, разбира се. Ето как си е правела ония малки интервюта със слидеринци. Изобщо не ги е било грижа, че нарушава закона, щом е имало пред кого да наговорят ужасни неща и за нас, и за Хагрид. — Хърмаяни взе бурканчето от ръцете на Рон и се усмихна на бръмбара, който замаха сърдито срещу стъклото. — Обещах й да я пусна, като пристигнем в Лондон. Направила съм магия за нечупливост на буркана, та да не може да се трансфигурира по пътя. И я предупредих да си държи перото скрито поне една година. Да видим дали няма да се откаже да пише опашати лъжи за хората.
            Усмихната победоносно, Хърмаяни прибра бурканчето в чантата си.
            Вратата на купето се плъзна и се отвори.
            — Много умно, Грейнджър! — прозвуча гласът на Драко Малфой.
            Краб и Гойл стояха зад него. Хари не помнеше друг път да е виждал тримата да се държат по-самодоволно, по-арогантно и по-заплашително.
            — И така — бавно рече Малфой и пристъпи в купето, като оглеждаше всички с пренебрежителна усмивка, — хващаш една ентусиазирана репортерка и Потър пак става любимецът на Дъмбълдор. Добра работа!
            И се ухили още по-зъбато, а Краб и Гойл не спираха да се подсмихват.
            — Опитваме се да не мислим за събитията, а? — почти шепнешком каза Малфой. — Правим се, че нищо не се е случило, така ли?
            — Махай се! — каза Хари.
            Не му беше идвало наум за Малфой откакто го видя да шушука с Краб и Гойл по време на словото на Дъмбълдор за Седрик. Усети някакво бучене в ушите си. Ръката му стисна пръчката под мантията.
            — Ти сам си избра губещата страна, Потър! Предупредих те! Казах ти да прецениш много внимателно с кого да се сприятеляваш, помниш ли? Като се видяхме за пръв път във влака на път за „Хогуортс“. Още тогава ти казах да не се навърташ около паплач като тия! — И той отметна глава към Рон и Хърмаяни. — Късно е вече, Потър! Черния лорд се върна и те първи ще идат там, където им е мястото. Първи са мътнородите и мъгълофилите! Чакай, не… те са втори… Дигъри беше пър…
            Все едно че някой взриви кутия с фойерверки в купето. Заслепен от искрите на магиите, които изплющяха от всички посоки, оглушал от няколко трясъка едновременно, Хари запримигва, загледан в земята.
            Малфой, Краб и Гойл лежаха в безсъзнание на пътеката пред вратата на купето. Хари, Рон и Хърмаяни бяха скочили на крака, и тримата бяха изрекли различни заклинания. Но не бяха единствените.
            — Тръгнахме да видим какво са намислили тия приятелчета — каза Фред съвсем делово и влезе в купето, стъпвайки върху Гойл.
            Държеше пръчката си все още насочена. След него влезе и Джордж с насочена пръчка, като не пропусна да подритне Малфой.
            — Интересен ефект — отбеляза Джордж, като се взря в Краб. — Кой е използвал магията за циреи?
            — Аз — каза Хари.
            — Чудно — развесели се Джордж. — Аз пък направих кракожелиращо заклинание. Изглежда двете не бива да се смесват. Виж какви гъвкави пипалца са избили по цялото му лице. Ама я да ги изхвърлим оттук, че ни развалят обстановката.
            Като изритаха, изтъркаляха и изблъскаха в коридора зашеметения Малфой и дебелите му приятелчета, обезобразени от фойерверка от магийки, с които ги бяха поразили, Рон, Хари и Джордж се прибраха в купето и затвориха плъзгащата се врата.
            — Една игра на избухващи карти, а? — предложи Фред и измъкна тестето от джоба си.
            По средата на петата игра Хари се сети да ги пита нещо.
            — Ще ни кажете ли все пак — обърна се той към Джордж — кого щяхте да изнудвате?
            — О, онова ли? — смотолеви Джордж.
            — Не е важно — намеси се Фред, клатейки глава нетърпеливо. — Нищо съществено. Поне вече не е.
            — Отказахме се — добави Джордж пренебрежително.
            Но Хари, Рон и Хърмаяни настояваха и най-сетне Фред се съгласи.
            — Добре де, добре, щом толкова искате да знаете… беше Людо Багман.
            — Багман ли? — почти скочи Хари. — Да не искате да кажете, че и той има нещо общо с…
            — Не, не — все още мрачно отвърна Джордж. — Не бой се. Той е такъв глупав измамник, че за нищо не става.
            — Е, а какво тогава? — попита Рон.
            Фред се поколеба, но все пак им разказа.
            — Помните ли онзи облог, дето направихме с него преди финала на Световното по куидич? Когато предвидихме, че Ирландия ще спечели по точки, но Крум ще улови снича?
            — Аха — припомниха си Хари и Рон.
            — Та мошеникът да вземе да ни плати с леприконското злато, дето събрал от талисманите на Ирландия.
            — Е, и?
            — Как „е и“? — губеше търпение Фред. — То нали изчезва? На следващата сутрин нямаше и следа от него.
            — Ама… да не е станало някакво недоразумение? — не разбираше Хърмаяни.
            Джордж се разсмя горчиво.
            — Да, да, така си помислихме и ние отначало. Решихме да му пишем и да му обясним, че е станала грешка, та дано си плати. Ама нищо не излезе. Въобще не ни отговори. Колкото пъти се опитахме да го заговорим в „Хогуортс“, все си намираше някакви оправдания да ни се измъкне.
            — Накрая взе да се държи нагло — добави Фред. — Разправяше, че сме били още твърде млади да правим залагания, и нямало да ни даде нищо.
            — Тогава поискахме да ни върне поне нашите пари — разгорещи се вече Джордж.
            — Да не би да ви е отказал? — изуми се Хърмаяни.
            — Позна! — каза Фред.
            — Но това бяха всичките ви спестявания! — възмути се Рон.
            — На мен ли го казваш? — гневеше се Джордж. — Най-сетне надушихме какво става. Бащата на Лий Джордън също не могъл да си прибере някакви пари от Багман. Оказа се, че той здравата се оплел и с таласъмите — взел от тях доста злато назаем. Една банда от техните го причакала в гората след Световното и му прибрала всичкото злато, дето имал у себе си, ама пак не стигнало да покрие дълга му. Следвали го по целия път до „Хогуортс“ да не им се изплъзне. Проиграл всичко на хазарт. Нямал в джоба си и пукнат галеон. И знаете ли как тоя идиот се опитал да плати остатъка от дълга си към таласъмите?
            — Как? — попита Хари.
            — Ами заложил на теб, приятелю — отвърна Фред. — Направил голям облог, че ти ще си победител в турнира. Хванал се на бас с таласъмите.
            — Значи затова все гледаше да ми помага да спечеля! — викна Хари. — Е, аз победих, нали? Значи ще ви върне златото!
            — Нее — поклати глава Джордж. — Таласъмите му скроили не по-малко мръсен номер. Казали му, че ти делиш победата с Дигъри, а Багман се бил обзаложил, че ще спечелиш с убедителна преднина. Така че се наложило да си спасява кожата. Плюл си на петите още след третото изпитание.
            Джордж въздъхна тежко и започна отново да раздава картите.
            Остатъкът от пътуването мина приятно. На Хари му се щеше то да продължи цялото лято и изобщо да не пристигат на Кингс Крос… Ала бе препатил достатъчно тази година и беше разбрал, че времето тече още по-бързо, когато те очаква нещо неприятно. И скоро експрес „Хогуортс“ намали ход и спря на перон Девет и три четвърти. По коридора настана блъсканица, вдигна се врява, всички бързаха да слизат. Рон и Хърмаяни с мъка пренесоха куфарите си покрай Малфой, Краб и Гойл.
            Хари се забави в купето.
            — Фред… Джордж… чакайте малко!…
            Близнаците се обърнаха.
            Той отвори големия си куфар и измъкна оттам наградата от турнира.
            — Вземете това — пъхна той кесийката в ръцете на Джордж.
            — Какво? — смая се Фред.
            — Взимайте ги — категорично повтори Хари. — Не ги искам.
            — Ти да не си полудял! — изуми се Джордж и се опита да му върне кесийката.
            — Не съм. Вземете ги и си правете вашите изобретения. За шегобийницата ви са.
            — Той е превъртял… — каза Фред с благоговение.
            — Слушайте — започваше вече да се ядосва Хари. — Ако не ги вземете, ще ги хвърля в канала. Не ги искам и не ми трябват. Но много ми се ще да се посмея на нещо. Както изглежда, скоро всички ще имаме нужда от това…
            — Хари… — плахо рече Джордж, като претегли с ръка кесията, — ама тук трябва да има хиляда галеона!
            — Толкова са! — грейна Хари. — Като си помислиш колко кремчета „Канарче“ са това, а?
            Фред и Джордж още го гледаха като втрещени.
            — Само не казвайте на майка си откъде ги имате… макар че тя едва ли вече много държи да работите в министерството след всичко, което…
            — Хари… — започна пак Фред, но Хари извади пръчката си.
            — Виж какво — каза му той заплашително, — взимай ги или ще ти направя някоя магийка. Да знаеш само колко много съм научил! Искам само една услуга, става ли? Купете на Рон нова официална мантия и му кажете, че е от вас.
            И преди близнаците да са казали дори една дума, той напусна купето, стъпвайки върху Малфой, Краб и Гойл, които още лежаха на пода, целите белязани от магиите.
            Вуйчо Върнън чакаше зад бариерата. Госпожа Уизли стоеше близо до него. Тя едва не задуши Хари в прегръдките си и му пошушна на ухото:
            — Мисля, че Дъмбълдор ще позволи да дойдеш при нас малко по-късно през лятото. Пиши ни по-често, Хари.
            — До скоро, Хари! — потупа го Рон по гърба на сбогуване.
            — Чао, Хари! — каза Хърмаяни и направи нещо, което никога досега не се беше случвало — целуна го по бузата.
            — Хари… благодарим ти! — смънка Джордж, а до него Фред само кимна енергично.
            Хари им намигна, отправи се към вуйчо Върнън и мълчаливо го последва към изхода на гарата. Все още няма повод за тревога, каза си той, докато се качваше на задната седалка в колата на Дърсли.
            Както беше казал Хагрид — каквото има да става, ще стане… И тогава Хари щеше да го посрещне достойно.

Няма коментари:

Публикуване на коментар