25 юни 2012 г.

Българска класическа литература: Под игото-4


Иван Вазов: Под игото (продължение)

            XXVII. Изпит

            Огнянов беше сега на едно от източните укрепления, направено на една височина между Зли дол и Стара река. Това укрепление беше еднакво стратегическо със злидолското, но то имаше това преимущество, че от него се виждаше част и от Стремската долина, която се зеленееше далеко на изток, зад голите хълмове, в дълбината. Защитниците на това укрепление, трийсетина на брой, разоблечени и по ръкави, поради силната жега, се щуряха насам-нататък, с угрижени и оцапани лица. Унинието владееше тук, както и в другите укрепления.
            Огнянов, облечен във въстанически дрехи, с неизбежните два револвера на кръста, беше се качил сега на насипа на окопа, та гледаше с бинокъла в долината. Той гледаше, именно, някакъв син димец, който някои бяха взели за ожидаемия пожар.
            Огнянов отпусна бинокъла, слезна от насипа и избъбра мрачно:
            — Не е, въглища горят в Средна гора.
            В тоя миг той забележи Боримечката, който идеше насам и караше едно лице, което не принадлежеше на укрепленията. То беше дребно човече, българин, с тъпоумна уплашена физиономия, в потури и салтамарка ожулени и с шарена торба на гърба.
            — Шпионин! — каза Боримечката. — Уловихме го из дола. Изпитвахме го всякак… мълчи като галфон. Какво заповядаш да го сторя?
            Неволна усмивка заигра по лицето на Огнянова. Той позна Рачка Пръдлето.
            Рачко беше вчера оставил Бяла черква и тръгнал за Рахманлари, да кърпи турчата, свободно занятие, в което намираха оскуден поминък мнозина още сиромаси белочерковчани. По простотата си, той не бе разбрал още нито какво се готви в Бяла черква, нито какво става насам, затова биде много учуден, когато в Рахманлари, вместо да приеме поръчки за кърпеж на дрехи, прие няколко кърпела по гърба от раздражените турча и биде изпъден с най-неделикатни псувни. За да се не върне назад пак с празни ръце, той реши да иде в Клисура, остала наблизо. Появяването обаче на турско конно отделение го подплаши и той улови дола на Стара река, та оттам да влезе в Клисура. Така попадна в ръцете на предните стражи.
            — Какво дириш тъдява бре? — попита Огнянов. Рачко, който досега беше обезумял от уплашване пред вид на толкова въоръжени хора (които той бе вземал за хайдути), сега се поокопити. При всичко, че имаше неприятно възпоминание от Огнянова, той му стоеше като свой човек, като приятел, между тия странни хора… Езикът на Рачка се развърза и той криво-ляво разправи му одисеята си.
            Бойчо с удоволствие чу, че той вчера е оставил Бяла черква.
            — Какво има в Бяла черква?
            — Нищо, нищо, слава богу, нищо…
            Това „нищо“ прободе Огнянова като с шиш.
            — Не лъжи, право да казваш!
            — Няма нищо, ти рахат да бъдеш, нищо няма.
            — Как, нищо там не става ли?
            — Вярвай бога, нищо… искаш ли да ти се закълна?
            „Тоя дръвник нищо не знае — помисли си Бойчо с негодувание; — дали пък не крие, дали наистина не е пратен от турците?… Как само той да проникне тука, а други не може!“
            И той го пронизваше с огнения си поглед.
            — Слушай, право обаждай, че ще накарам да ти сплескат главата на един камък!… — каза Бойчо е внезапно зачервеняло от гняв лице.
            — Не, ти го остави на мене, даскале — намеси се Боримечката, — мене ми трябва главата му; аз ще я откъсна с ръка и ще я натъпчем във вашия топ, та да иде чак на Рахманлари, да обади на турците какво е видяла…
            И исполинът впиваше алчно очи като сокол в дребния Рачка.
            — Всичко, всичко ще кажа… — избъбра уплашен Рачко.
            — Помни какво ти казах — рече Огнянов.
            — Помня, помня, аз ти казвам, че помня…
            — Вчера ли наистина излезе из Бяла черква?
            — Вчера, вчера. Слънцето беше хей там ей.
            — Какво имаше там?
            — Нищичко нямаше, рахат си бъди.
            — Ти защо остави Стефчова?
            — Той ме изпъди, господ да го убие… Да ме не викат Рачко Пръдлето… Човек само за една чест на тоя свят…
            Огнянов му махна да прекъсне.
            — Ти вчера, преди да тръгнеш, кого видя в Бяла черква?… Видя ли Соколова?
            — Видях го, вчера не — завчера, влазяше у тях си с немеца.
            — Някаква гюрултия нема ли?
            — Нямаше нищо.
            — Или турци да дойдат?
            — Нема нито едно куче.
            — Не затваря ли някого беят?
            — Не съм чул.
            — Та всичко мирно?
            — Аз ти казвам, ти мене вярвай…
            — Какво приказват там хората?
            — Харно приказват хората…
            — Какво харно?
            — Всеки си гледа работата… например аз… човек съм с къща и челяд, нарамих торбата и хайде на работа, по селата… ама ще кажеш срам — не е срам, графе: Рачко Пръдлето си е пак той, на честта си… Защото човек, защо живей, да прощаваш? За красно име на тоя свят…
            Бойчо си сключи ръцете злобно.
            Той беше така жаден да изкопче из устата на тоя простак какво-годе нищожно сведение за някакво близко движение в Бяла черква.
            Но след още един безполезен опит той се убеди, че нищо не може да узнае, по простата причина, че Рачко сам нищо не е разбрал, и още, че наистина нищо няма в Бяла черква.
            — Какво ще правиш, Иване? — попита Огнянов, като видя Боримечката, че бъркаше в торбата на пленника.
            — Тия ножици не ще ли ни трябват или аз съм вол? — каза Иван, като извади една голяма ножица и една по-малка, и един сгънат железен аршин.
            — Що ще чиниш с тях? Ще му режеш ушите ли?
            — За топчето, майка му стара… нали трябва джепане? — И Боримечката изви голямата ножица и я раздвои на две части. После всяка част напна на коляното си: желязото чатна звънливо и във всяка ръка остана по половина от всяка половина. Аршина той начупи просто с ръце, като че чупи клечки. Па като се извърна към пленника, каза му: — Па помни, ако излезеш нечист човек, и твоята глава ще извия и ще я откъсна, па да натъпчем с нея топа! — И той изглеждаше страшно малката главичка на белочерковчанина, която би влязла в устата на топа…
            — Иване, ти си иди на Зли дол, а тоя ще остане тука. Той не е шпионин, само е голям будала…
            Като чу, че страшния Боримечка го отпращат, Рачко си въздъхна и се поосвободи.
            — Аз, графе, да прощаваш, мога и да покърпя тия панти… Аз, като бъде за работа… от работа срам няма и човек, кога е с честта си…
            — Кои тия панти? — попита го строго Огнянов.
            Рачко сниши гласа си поверително:
            — Тия, хайдутите, да пази господ, щяха да ми изпият кръвчицата… — И той показа с око бранителите на укреплението.
            — Турете тогова да работи на окопа! — извика Огнянов към тях и отмина.


            XXVIII. Духът в укреплението

            Един десетник приближи до Огнянова.
            — Що има, Марчев?
            — Работата не я бива — пошушна десетникът: — в укреплението се вмъква деморализация.
            Огнянов се начумери.
            — Оня, който обезсърчава другите, ще бъде наказан със смърт, тази минута! — каза той раздражено. — Кои забележи ти, Марчев?
            Десетникът му назова четирма души.
            — Извикай ги!
            Обвинените се явиха. Те бяха възрастни хора — абаджии и търговци.
            Огнянов ги устрели с поглед и попита:
            — Вие ли, господа, развращавате момчетата?
            — Никого не развращаваме ние — отговори сърдито един от тях.
            — Вие знаете ли такова поведение в такъв критически час как се наказва?
            Те нищо не отговориха. Но това мълчание изражаваше повече упоритост, отколкото стресване.
            По челото на Огнянова се изписа внезапен гняв, но той го удържа и каза спокойно:
            — Идете си на местата, господа… Ние дигнахме революция и сега е късно да се разкайваме… Ние ще срещаме врага тука и къде Клисура никой не трябва да поглежда… Вие ще запазите къщята си и фамилиите си не като идете в нея, а като стоите вън от нея! Моля ви, не ме туряйте в трудно положение…
            Въстаниците не си отиваха.
            Огнянов ги изгледа смаян. Очевидно това беше протест.
            — Какво има да кажете още?
            Въстаниците се спогледаха, после един от тях каза:
            — Ние не сме били за това нещо.
            — Аз пушка в живота си не съм хванал — добави други.
            — А кои е хванал? — каза трети.
            — Ние кръв не можем да леем…
            — Страшливи ли сте? — попита Огнянов, като мислеше с тоя въпрос да ги засрами.
            — Не е грехота, ако кажем…
            — Страхуваме се, да! — каза злобно първият.
            — Ние имаме челяд.
            — Не сме намерили живота си на пътя — прибавя един от по-смелите, доста ядосано.
            — Вашият живот и вашите челяди, и вашите къщи са нищо пред освобождението на България! А главно, пред честта на България! — извика Огнянов с разтреперан глас. — Аз ви пак моля да не показвате малодушие и да ме не карате да вземам крайни мерки спрямо вас…
            — Ние с пушки и с бунтове не сме боравили. Пусни ни!
            Огнянов видя, че с благи думи не ще може да победи упорството им… Нему му прекипяваше, но той се силеше да не избухне. Той разбра с горест, че само едно дълбоко отчайване и ужас пред борбата придаваше на малодушните тая смелост и решителност да се признаят пред самия си началник, високо, за страшливи, без да се червят от срам.
            От това признание до паническото бягство остаяше само една крачка. Той реши да действува безпощадно.
            Не трябваше заразата да се остави да прихване и останалите до тоя краен степен. Дисциплината преди всичко.
            — Господа, ще се покорите ли на длъжността си, или не? — попита ги решително.
            И той чакаше с мрачен поглед и с разтупано сърце отговора им.
            В тоя миг ненадейни викове се чуха отдире му. Той се извърна и видя недалеко на поляната, че Боримечката гонеше един циганин. Другите въстаници се натрупаха да гледат и с раздирателни гласове насърчаваха Боримечката, който, при всичките си гигантски крачки, не успяваше да стигне босия и лек циганин… Някои даже замериха с пушките, но Огнянов ги спря. Очевидно, бежанецът беше се таил досега в Клисура и се беше помъчил да избяга и да се спаси в някое турско село. Циганите, които в първите дни бяха успели да избягнат, бяха първите, които занесоха на турците вест за въстанието в Клисура и подробности за разположението на бранителите. По природа и по интерес те се явяваха верни съюзници на турците и тук, и другаде, в подобни случаи… Боримечката продължаваше да гони циганина, като правеше грамадни скокове и летеше като една стихия… Но циганинът взимаше преднина над него и те все повече и повече се отдалечаваха от укреплението… Сега и с куршум беше мъчно да се бие циганинът. Изведнъж той се спря смаян: отпреде му се зададоха двама въстаници от далегледната стража и той се намери между два огъня. В същата минута Боримечката стигна до него, сграбчи го в устрема си и се повали с него на земята. От укрепленията се раздадоха весели викове… После замахаха:
            — Тука! Тука!
            Боримечката, озлобен и ядосан, подкара циганина насам, като го обсипваше с урагански попръжни, които стигаха ясно до укреплението.
            Скоро бежанецът бе доведен.
            Въстаниците го заобиколиха. Свирепи чувства оживиха усърналите им лица. Циганина го познаваха всичките. Той беше се вече два пъти опитал да избегне из Клисура, първи път с някаква тайна поръчка до рахманларци, дадена нему от задържания в града турчин — от конака, но беше наказан само с по-строг затвор. Сега вече нито дума можеше да бъде за пощада.
            Началникът на укреплението се обърна към десетника си и няколко време тихо се съвещаваха.
            — Да, да — довърши Огнянов; — всяко снизхождение и милост са вредни сега. Малко виждане на смърт може да посвикне страшливите да я гледат по-смело… Но трябва от военния съвет да дойде присъдата. Марчев, иди завчас на Зли дол и изложи работата… Моето мнение и просба е смъртно наказание да бъде. По-скоро…
            Десетникът тръгна.
            Огнянов се обърна строго към един възрастен въстаник:
            — Чичо Марине, тури тоя циганин под стража.
            После се обърна към други двама по-млади:
            — Момчета, отведете тяхна милост, поплювковците, на оня край, вземете им пушките и ги пазете под стража до втора заповед.
            Деморализираните четири въстаника пребледняха, но се покориха и тръгнаха напред към мястото на ареста си.


            XXIX. Едно кръщение

            Огнянов заходи назад-напред край окопите, развълнуван. Лицето му, твърде измахнато, се набразди от черни мисли.
            Той се отби към един куп въстаници, които усърдно копаеха новия окоп, погледна машинално към тях, без да забележи приятелското ухилване на Рачка, качи се пак на насипа, гледа на изток с бинокъла си и с още по-заледени черти на лицето слезна и отиде на първото си място.
            — Що за народ, що за народ! — бъбреше си той.
            Завърна се Марчев.
            — Смъртна присъда! — каза той запъхтян.
            — Военният съвет се произнесе?
            — Да, смърт, без отлагане! — приложи високо Марчев, после пришъпна нещо ниско.
            Огнянов клюмна задоволително.
            Думите „смърт, без отлагане“ се чуха и по-надалеко: те се зашептяха и от въстаниците и минаха до ъгъла, дето стояха арестованите.
            Одеве бледни, те сега побеляха като стена.
            Те сега разбраха, че тук се не шегуват. Из един път военният съвет им се изпречи като нещо ужасно, грандиозно, неумолимо като съдбата. На това място само бог беше по-голям от него.
            Един въстаник се приближи до Огнянова.
            — Арестованите се каят и молят за прошка. Огнянов отговори сухо:
            — Присъдата излезе, късно е сега…
            После прибави към него повелително:
            — Брайков, вземи още Нягула, и Благоя, и Искрова и отведете четворицата души в оная долчина, за да изтеглят наказанието си. Присъдата на военния съвет трябва точно да се изпълни.
            Брайков, доста слисан и смутен от всичко това, отиде да изпълни заповедта на началника на укреплението.
            Ни един глас вече не се обади за защита на осъдените… Никой не желаеше да мине за солидарен с тях… Всеки чувствуваше, че живота му зависи сега от волята на военния съвет, единствен съдия, и безапелационен.
            Осъдените въстаници, карани от други четворица, минаха през сред укреплението и се спуснаха по сипея в долчинката.
            — Закарайте и циганина там! — извика Огнянов.
            После тихо даде някакви наставления на десетника си, който също се спусна подир другите.
            Лобното място беше една влажна и зелена усойка, из която къркаше малка баричка. Отвред почти сипеи и брегове. Огняновото укрепление се нахождаше на върха на западния. Въстаниците се бяха навалили да гледат оттам на екзекуцията.
            Отляво на баричката стърчеше един дъб, наполовин изсушен от устрелна мълния.
            Двама въстаници най-напред заведоха циганина при дървото, разпасаха му червения пояс и го вързаха за дънера.
            Ужасът беше оковал устата на нещастника. Кръв потече от попуканите му устни.
            Недалеко, до брега, стояха четворицата други осъдени: те чакаха своя ред. Скотски ужас беше обезобразил чертите им.
            Марчев извика:
            — Доведете ги тука и тях!
            Осъдените потеглиха насам. На трима се преплетоха краката, та вардачите им ги хванаха под мишници и ги доведоха до мястото, дето заръча десетникът.
            Марчев ги нареди на десет разкрача разстояние от вързания циганин… Вероятно, за да присъствуват по-отблизо на страшното зрелище, което след малко и те щяха да дадат на другарите си въстаници, натрупани на върха на яра.
            Те бяха оставени невързани. Но ужас бе парализирал силите им, та нито им минуваше през ума мисъл за бягане. То беше и немислимо.
            Една минута гробно мълчание.
            Марчев извика високо и тържествено:
            — Мехмед циганинът, от Клисура, по причина на троекратно опитване да избегне из затвора, с гнусната цел да служи на неприятелите на България, е осъден от върховния съвет на смъртно наказание, за пример на други подобни предатели! — После се обърна към осъдените въстаници: — Господа, обърнете се право срещу Мехмеда…
            Те сториха това като автомати.
            — Дайте по пушка на всеки едного от тяхна милост…
            Въстаниците, развълнувани, връчиха пушките си. Осъдените ги поеха с оглупели от смайване лица.
            — Опушнете тогова сега, де, по моя команда: едно, две, три…
            Гърмеж разтресе яровете и облак дим покри четворицата души.
            Циганинът стоеше прав, както си бе вързан на дървото. Ни един куршум не бе го улучил. Стрелячите, вероятно, не бяха в него мерили. Но той приличаше на мъртвец.
            — Срам, господа! — извика Марчев гневно. — Втори път!
            И той повтори командата си. Пушките пак гръмнаха… Циганинът клюмна и провеси ръце надолу. От върха изръкопляскаха.
            — Вашето наказание в това се състоеше, да се кръстите в кръвта, господа, за тоя път. Благодарете на великодушието на Огнянова и на милостта на военния съвет.
            Когато четворицата разбраха, че са спасени, те загледаха плахо и някак си като хора, които се събуждат от един тежък сън.
            Една усмивка от щастие едвам проби ледножълтата кора на лицата им, която им бе прилепил страхът…
            Нови радостни ръкопляскания се раздадоха от укреплението.


            XXX. Сремска долина пламнала!

            — Чудно, чудно… Необяснимо… Ужасно! И до тоя час още нищо… Какво правят те? Какво върши Бяла черква? Мълчат като умрели… Мълчат… Ужасно мълчание! Страшно… Не смея да помисля, че там са сгърнали ръце и благоразумствуват… Дали не казва право, самата истина, тоя идиот? Но там е Соколов, там е Попов, там е Редакторът… Там са моите соколи… Изпитани момци, горещи глави. Какво чакат? Или мен чакат? Но ако се не явя или пукна аз, няма ли да правят нищо? Или са глухи и слепи, та не виждат! Клисура въстанала, Копривщица въстанала, Панагюрище въстанало, Средня гора пламти! Само Стремската долина спи! Или се е пък случило нещастие? Или някакво извънредно препятствие? Но това е невъзможно! Ако Бяла черква не може да въстане, тя може да прати поне една чета от десетина души, макар… Тя може да ободри другите… Но тя стои, стои! Всичките известия потвърждават това… А такива страшни въодушевления!… Такива сериозни приготовления бяха… Дали същото вършат и другите места? Поразия, проклятие божие виси над България тогава!…
            С тия мрачни мисли Огнянов, предрешен като турчин, вмъкваше се днес предпазливо из дола на Стара река в Стремска долина.
            Както знаем, на 20 априлий той минуваше през Клисура, за да иде в Бяла черква, с намерение да я повдигне, щом удари часът на общото ставане. Часът удари обаче оня същи ден за Клисура. Заварен от бунта в минутата на страшно душевно страдание, той слепешката се хвърли в него, та да заглуши болките си във вихъра на борбата и да намери смъртта между борците за свободата на отечеството. Неприятелят обаче се не задаваше. Съобщенията на Клисура с долината бяха прекъснати. Огнянов прекара пет денонощия в укрепленията, в кипеща деятелност по организиране отбраната, измъчван от нетърпение да приеме известие, че пламнала и Бяла черква… Огнянов, със сърце, обляно с кръв, проклинаше случая, който го докара в Клисура… Той виждаше как страшно влияеше на духа на въстаниците й това зловещо мълчание, как то опропастяваше движението. Той напразно се силеше да ободри другарите си и им се божеше, че на всяка минута очакваше да въстане Бяла черква, а след нея и другите. Най-после и той хвана да губи надежда и с ужас предвидя катастрофата на Клисура, както и на революцията. Тогава се реши на едно смело до безумство предприятие: да се промъкне до Бяла черква през развълнуваните турски населения и да я повдигне.
            Той се излагаше на страшен риск и премеждия. Но повдигането Бяла черква щеше да хвърли искрата на въстанието и в другите готови за въстание места, надлъж по полите на Стара планина. И тогава силите на турците бяха разделени. Клисура спасена, пожарът разширен и кой знае? Революцията тържествуваше!… Много велики преврати в историята се дължат на най-нищожните обстоятелства… Прочее, резултатът заслужаваше риска. И подвигът бе намерил человека си.
            Беше вече обяд, когато той се озова в самата долина. Тя беше сега в пълен разцвет, плувнала в сенки и зеленини. Кристални поточета бягаха из моравите и измежду кичестите дъбови горици. Въздухът наситен с розови благоухания като будоара на една царска фаворитка. Тук долината, особено под лазурното небе и радостно сияние на слънцето, беше засмяна и възхитителна като земен рай. Но тя не привлече вниманието на пътника, той не видя нищо от това…
            Той би предпочел да я види в пламъци.
            Пътят му минаваше през турското село Рахманлари, най-близкото до Клисура. Той безстрашливо го приближи. Кога минуваше между гюловите градини на края, спряха го няколко въоръжени турци, те бяха стража.
            — Откъде идеш, брате?
            — От Алтъново.
            — За накъде?
            — За Ахиево… Татък мирно ли е?
            Ахиево беше турско село, най-ближно до Бяла черква.
            — Слава богу, татък е мирно.
            Огнянову се сви от болка сърцето.
            — Ти по-добре остани в селото. Утре ще бием Клисура.
            — Да видя… сбогом!
            И Огнянов влезе в селото.
            Той найде улиците сега извънредно оживлени. Из тях сновяха купове турци, набучени и нащръхнали с оръжия. Кафенетата бяха натъпкани също; бакашяците пълни, ханът пълен. Очевидно тук имаше няколкостотин души, пришли от околните села, за да нападнат Клисура. Рахманлари беше сборният им пункт. Обхванат от страшни предчувствия за съдбата на Клисура. Огнянову все се искаше да добие по-положителни сведения за Бяла черква; все му се вярваше, че може, на последния час, да е станала… С тая цел помисли да влезе в хана, що го държеше един белочерковчанин. Но се убоя от някаква подлост и не влезе. Той тръгна напред, като диреше с поглед при коя група турци да се приближи. Случайно замина покрай мечета. Видя, че и вътре беше пълно. На вратата му се тълпяха наваляк богомолци и нови прихождаха още на рояци. Имаше там нещо извънредно. Огнянов разбра, че ходжата трябва да държи проповед, за да подкладе още фанатизма на тия свирепи тълпи. Неоделимо любопитство го облада, та се мушна между богомолците. Той не се излъга: в същата минута проповедникът се покачваше на дървеното одърче, което има значение на амвон в турските храмове. При осветлението Огнянов добре забележи, че той не беше обикновеният селски ходжа, а софта, вероятно дошъл от К., и нарочно.
            Тишина веднага се възцари. Софтата захвана тържествено:
            — Правоверни! Едно време в славното царуване на нашите велики султани светът трепереше от името на османлият. Възток и запад му се покланяха, моретата му пращаха дарове, кральове и кралици се простираха и лижеха свещения прах пред трона на калифа. Велик беше тогава аллах и неговият свят пророк Мохамед. Както се види, много грешихме пред бога, пиянствувахме и блудодействувахме, братувахме с нечестивите и приехме техните закони. И ето, бог ни остави да бъдем поругание на поруганите и отъпкани от потъпканите… Ей, аллах, аллах! Прати ни огнения меч на ангела Асраила да облеем възток и запад с кръвта на твоите врагове! Да зачервим моретата и да прославим небесата… Ето моето слово, правоверни! Наточете ножовете, пригответе всеоръжията си с молитва и бъдете готови, защото вече удари часът да умием срама си с кръвта на гявурите пред единия и великия бог на исляма…
            В тоя дух и с тоя витийски начин ораторът захвана речта си… Той я продължи дълго време, при напрегнатото внимание и пламтене на погледите на стотини богомолци.
            — Ето какво се върши тука — каза си той, като не дочака и излезе на улицата; — значи, слуховете за тия проповедници били истинни. Ние проповядвахме въстание против турското правителство; техните апостоли проповядват изтреблението на българския народ! Значи, борба ужасна ще имаме, борба на народ с народ, да се не лъжем вече… Българската земя е тясна за двете племена… Нека бъде така… Няма връщане! Жребият на България е хвърлен! Но как се захваща нашата свята, въжделена революция! Боже! Покрий България!…
            И той пак захвана да се разхожда на площада. Молитвата се свърши и богомолците заизлазяха на площада; образуваха се малки групи, които оживлено гълчаха под впечатлението на проповедта. Огнянов приближи до една от тях и се вслуша в разговорите. Той разбра какво беше положението сега. Клисурското въстание най-напред било изпоплашило турското население от околните села, защото то помислило, че руска войска дошла в Клисура… Под удара на тоя страх то се наканило да вдига семействата си и да се спасява с бяг. Скоро обаче от турци, успели да се измъкнат невредими от Клисура, както и от неумелостта на самите въстаници, то разбрало, че има работа с прости раи, абаджии повечето, и няколко даскали, и това му повърнало всичката дързост и самоувереност. То решило, без да чака военна помощ, само да се разправи с клисурци. Огнянов разбра още, че рахманларци са направили изкусни рекогносцировки и сега разположението и силата на всяка стража приблизително са познати на неприятеля. Утре очакваха Тосун бея от К. с нови пълчища башибозуци и щяха незабавно да ударят на въстаналия град.
            Тия разкрития привеждаха в трепет Огнянова. Той сега още по-силно съзна необходимостта да се ускори въстанието и в другите български градове.
            Трябваше да се превари Тосун бей.
            Той се запъти на изток.
            Той мина безбедно турското село Текия. При западния му вход стоеше стража, знак, че откъм изток няма опасност… Той и тук забележи силно движение. И тук се очакваше появлението на Тосун бея, за да се присъединят към неговата орда.
            — В Бяла черква, в Бяла черква! По-скоро!… Трябва Тосун бей по-напред да се удари в железните гърди на моята Бяла черква… А това ще стане, ох, то ще стане, щом аз пристигна… С единия Редактор само ще обявя въстание и след половина час петстотин души ще имам под знамето. Тя ще пламне или от въстание, или от пожар… Напред, напред! Боже, дай ми криле…
            И Огнянов хвърчеше към Бяла черква. Той чувствуваше, че още два-три часа ход — и ще зърне отдалеко белите комини на града и пирамидовидния фронтон на черквата. И сърцето му тупаше от безумна радост…
            Недалеч от селото, което остана зад него, пътят му се спусна в един сенчест дол, който пресичаше равнината. Кога се намери в дола, той зачу мътни звукове от тъпани и зурни. Вероятно, сватба ставаше в някое турско село и твърде безвременна, по всяка очевидност. Но скоро всичко утихна и той забрави това. Като възлизаше по срещния бряг на дола, тъпаните и зурните пак екнаха, твърде наблизо пред него. Той учуден изскокна на върха и тогава му се представи пред очите зрелище, което го вкамени.
            Равнината пред него беше почерняла от турци, които идеха с тая варварска музика. Няколко червени пряпорци се развяваха. Тая сган се движеше насам без ред, разбъркано и шумно. На слънцето светеха пушки, косери, брадви, маждраци, които стърчеха над рамената и гъжвите на башибозуците. Повечето бяха по ръкави и елеци, по причина на силната пладнешка жега… Вълната бе изпразнила турските села, през които бе минала. Никаква дисциплина не стягаше тия мятежни редове, но една цел, свирепа, дивашка, ги свързваше, тласкаше напред, одушевляваше: кръвта и плячката. За кръвта носеха пушки и сечива — да я леят, за втората влачеха върволица кола подире си — да я носят… Това пияно от фанатизъм пълчище, при звука на тъпани и зурни, идеше, приближаваше, бавно, като паплач скакалци, но неудържимо.
            Един само конник, с бяла чалма, висок, мършав, чер, яздеше отпред: предводителят.
            Той махна на циганите да спрат.
            — Хей, мюсюлман, ела насам! — извика той на Огнянова.
            Огнянов с ниска темена приближи.
            — Откъде идеш?
            — От Текията.
            — Какво има татък?
            — Нищо… Всичко добро, слава богу.
            — Какво казват, много ли са тия в Клисура?
            — Че доста са, както уверяват, аллах да пази царството…
            — Какви са?
            — Московци, казват…
            — Мълчи, пезевенк! Там са крастави раи само…
            — Прощавай, бей ефенди.
            — Ти къде отиваш?
            — На К.
            — Хай връщай се с нас!
            Огнянов неволно пребледня.
            — Бей ефенди, дай воля да…
            — Назад! — изкрещя Тосун бей, бодна коня и тръгна.
            Ордата мръдна пак. Зурните и тъпаните гръмнаха. Потокът повлече Огнянова назад…
            Беше безумно да се мисли за възпротивление или за пробиване навалицата, която наводняваше околността. Нещастният, с отчаяние на душата, се остави на течението. Той беше унищожен, убит. Последнята му надежда загинваше. Той вървеше машинално напред като в сън, тласкан и застъпван от буйните тълпи, от час на час по-големи и по-зверски весели… И човешката вълна го отнасяше все назад, все назад, към голите рътове, зад които се крие Клисура.


            XXXI. Ново покушение

            Сганта на Тосун бея стигна привечер в Рахманлари, още повече нарасла и фанатизирана. Тя завари вече там друга сган турци, надошли от околните села, които очакваха нея. Прочее, Тосун бей щеше да нападне утре Клисура с една сила от около две хиляди души.
            Селото беше натъпкано със свят. То едвам побираше тия нови гости. Понеже нощта беше ясна, повечето налягаха на улиците да спят.
            Същото стори и Огнянов, по неволя.
            Той лежеше сам, на едно купище тъкмо срещу хана, който се държеше от белочерковчанина.
            Макар и късно, прозорците на хана още светеха. Вътре беше още пълно.
            Огнянов беше решил, та и не можеше инак, да не спи. Той беше длъжен да се опита тази нощ, дори е време, да се измъкне из тоя паплач турци, дето бе загащен; утре това беше невъзможно.
            И той впиваше, със силно напрегнати мисли, поглед в светещите прозорци на хана. Той мислеше как и как да мине през гъстата стража, която пазеше краищата.
            Той се надяваше лесно да извърши това, поради турското си рухо и доброто знаяние турски език. Но, уви! Каква полза от това, че той се спасил, че се завърнал здрав и читав на укреплението си?
            Бяла черква остаяше мирна, а гибелта на Клисура беше неминуема.
            Да се опита тази нощ да тръгне за Бяла черква, беше почти невъзможно: стражата на източния край на селото имаше заповед никого да не пропуща, за да попречи на случайните дезертьори… Да остави за утре, деня, още по-невъзможно… Та па и да би било възможно, той не би тръгнал вече за Бяла черква. Нему беше съвестно да отсъствува от Клисура в един ужасен час за нея… Неговото липсване щеше да бъде погледнато като едно бягство, като една подлост. Не, невъзможно. Но как да се съобщи нещо на Бяла черква? Едно последно опитване не можеше ли да стане? И Огнянов страшно напрягаше ума си.
            Най-после една идея го огря. Той реши да се опита да придума ханджият да прати за Бяла черкова някого от синовете си утре; син му би могъл да се придружи за безопасност към някой случаен пътник-турчин, понеже утре беше пазарен ден в К.
            Тая идея се усмихна на Огнянова. Макар че осъществението й да се представляваше много мъчно нещо, но важността й заслужаваше и усилия, и риск. Да, голям риск: най-напред той трябваше да издаде себе си, да повери съдбата си на тоя ненадежден ханджия.
            За щастие, той се познаваше с него и с фамилията му, понеже бе учител на големия му син, и това го поуспокояваше.
            Той стана от купището, свободно влезна през дворската вратня, мина през двора и приближи под малкото прозорче на стаичката в дъното на двора, долепена до обора, и хвана да се разхожда назад-напред по сайванта, дано случайно види някого от домашните. Той не смееше да потропа на прозореца или на вратата, за да не причини тревога.
            Дълго време той се разхожда тъй, без да излезе или влезе някой от къщните. Ханджият и синовете му шътаха в кръчмата при турчата. Навярно, само жената на ханджията с малките деца е в стаята… На основание на това съображение, той се престраши най-после да почука на вратата.
            Но случаят му дойде насреща. Вратата се отвори и една женска фигура се показа. Огнянов позна ханджийката. Тя се беше упътила къде обора с едно кринче ечемик под мишница.
            Тя или го не видя в тъмнината, или не обърна внимание на него, вероятно взе го за някой турчин, който е обикалял коня си.
            Огнянов я застигна и продума ясно, по български:
            — Добър вечер, стрино Аврамице.
            Тя се извърна учудена, по-добре, уплашена.
            — Не познахте ли ме? — прибави той с ласкав глас, за да я успокои, па побърза да се назове: — Учителят на ваш Нанка… Огнянов…
            — Кой, графът ли? — попита тя възчудена, като премести кринчето под другата мишница. — Ами що си тъй?…
            Но тя тозчас се сети.
            — Ела, ела у дома… Чакай да изсипя ечемика в торбата на коня, па да идем у нас…
            След половина минута Аврамица и Огнянов влязоха през малкото прустче в една малка тъмна стаица. Ханджийката драсна кибрит и запали газева тенекиена ламбичка, която тозчас осветли мътно стаята и госта й.
            — Из тая врачка се излиза в бостанчето ни, оттам през затрънената ограда се минува на улицата… Това да знаеш, ако ти потрябва — пошушна Аврамица и посочи на Огнянова мъничка една врачка, твърде ниска, щото човек само одве приведен можеше да мине през нея.
            — Ами ти какво дириш тука? — попита тя.
            — Отивах от Клисура за Бяла черкова… Тосун бей ме посрещна оттатък Текията и ме повърна.
            На такова добродушно гостолюбие Огнянов се счете длъжен да отговаря с пълна откровеност. Та без нея и нищо не би направил…
            Аврамица го изгледа състрадателно.
            — Олеле, мале, горките клисурци, какво ли ще изпатят… Тая сган за тях иде…
            — Клисура ще пропадне, стрино Аврамице, ще стане плен и пожар… и затова се помъчих да я спася, но, за жалост, не можах да пробия до Бяла черкова.
            — Ами какво щеше да правиш там?
            — Щях да подигна и Бяла черкова и тя да стане, та да станат и другите села покрай нея. Тогава Тосун бей щеше да се дръпне.
            — Поразил го господ тоя чер циганин!… Ами какво ще правиш сега? — попита пак Аврамица, като не знаеше какво ще й иска Огнянов.
            — Ваш Нанко де е, тука ли е?
            — Тука си е.
            — А Кузман?
            — Тука си е и той.
            — Дека са?
            — В дюкяна, при баща си, шътат, па и гледат да не отнесат нещо тия зверове…
            Огнянов помисли малко.
            — Можем ли прати някого, Нанка или Кузмана, за Бяла черкова, утре?
            Майката го погледна в недоумение. По лицето й се изписа безпокойствие.
            — Той може да върви заедно с някой тукашен турчин, с когото се познава. Утре е пазарен ден в К. и рахманларци ходят да си търгуват там.
            — Ами страшно е, даскале…
            — Като има другар турчин, няма страшно… Па татък е мирно… Никой не ще го закачи.
            — Че защо ще го изпратиш там?
            — Едно писъмце да занесе на един мой човек, па тозчас да се върне назад… Утре по пладне пак ще си бъде тук.
            Тук Аврамица си припомни по-първите думи на Бойча и се сети с какво послание искаше той да праща сина й в Бяла черкова. Лицето й стана угрижено.
            — Че то, даскале, да попитаме баща му за тая работа.
            — Аз те моля, стрино Аврамице, да се не обажда на бай Аврама… Не можеш ли извика Нанка скришно да дойде при мене, да го видя?
            Огнянов знаеше, че бившият му ученик го обожаваше и би сторил всичко, ако го помолеше.
            Лицето на ханджийката доби строг вид.
            — Не, не, не бива без Аврамова воля.
            — Но бай Аврам няма да го пусне!
            Очевидно одевешната благосклонност на ханджийката поизстина. В един миг през ума й минаха хиляди опасности за чедото й, ако тръгнеше за Бяла черкова. Ней стана някак си страшно при тоя страшен и чуден човек. Тя вътрешно се разкая, че го не отпрати още в часа, и хвана да се озърта безпокойно. Но нейното добро сърце не допущаше жестока мисъл да влезе в главата й.
            Огнянов забележи силното й смущение. Той разбра, че с една нерешителна и слаба жена не може да се третира въпрос толкова сериозен. Времето минуваше и той трябваше да помисли за избягването си оттука. Той реши да бъде по-скоро осветлен.
            — Стрино Аврамице, повикай бай Аврама за малко време, с него да говоря.
            На Аврамица олекна изведнъж.
            — Отивам да му кажа на ухото, а ти стой тука и помни врачката. Ако чуеш нещо отвън лошо, да знаеш… — и тя излезе.


            XXXII. Аврам

            Огнянов остана самси. Той реши и с Аврама да почне откровено. Трябваше да се повери напълно на тоя човек и да се остави на неговата честност или безчестие. Задачата му заслужаваше сто живота подобни на неговия, стига да се постигнеше. Във всеки случай той се полагаше на българското чувство на Аврама: той можеше да му откаже, но нямаше да го издаде. Той чу тихи стъпки по пруста, стъпки на един човек: разбра, че иде Аврам. И той спокойно се изправи пред вратата.
            Тя се отвори и ханджият влезна. Неговото тлъсто, червендалесто лице беше цяло заляно от усмивка. Той заметна вратата.
            — О, добре дошел, графе, добре дошел, графе! Здравичко ли си, как си… Добре, че дойде да се повидим, да си побъбрим… Много ми е драго, как ми е драго само… Всички се радват, и жената се радва, и момчетата ще се радват: Нанко не те е видял от половина година… Ти му си учител и наставител… Добре ни дошел, добре ни дошел… Гледай, гледай…
            И възторгът, и радостните излияния на ханджият нямаха край.
            Огнянов беше възхитен. Той пристъпи смело към делото и в кратки думи изложи на Аврама положението и повтори пред него просбата, която по-рано бе направил на жена му.
            Аврамовата физиономия се разпущаше все повече и повече от задоволство и щастие.
            — Бива, бива, бива, как не бива!… Твърде добре, иска ли питане?… За народа кой не ще да помогне?
            — Благодаря ви, бай Авраме — каза Огнянов покъртен… — В тоя велик час всеки българин трябва да жертвува или да помогне нещо за отечеството.
            — Кой не ще да помага, има ли българин, дето да не помогне? За такава свята работа който се жали, от бога ще бъде проклет. То хубаво, то хубаво… Кое момче искаш?
            — Нанка да пратим… Той е по-хитър, като по-стар.
            — Бива, бива… твоят ученик… Той за ваша милост главата си дава… Щом му кажа, като ще се зарадва… Написа ли книжката?
            И Аврамовият глас затрепера от радостно вълнение.
            — Сега ще напиша билетче. — И Огнянов затършува из пазвите си. — Нямаш ли парче книжка?
            Ханджият извади из пазвата си къс оваляна хартия, сложи дивита си пред Огнянова и каза:
            — Ти напиши билетчето, а аз да прескокна до дюкяна: ония кучета, знайш, цели обирници.
            — Завърни се по-скоро, бай Авраме, с Нанка мой, че аз, както ти казах, няма да се бавя, ще си тръгна.
            — Сегичка ей. — И ханджият, като хвърли последен и сияющ поглед въз госта си, хлопна вратата.
            Огнянов в една минута написа билетчето. То съдържаше следующите няколко реда:

            „Въстание пламнало, в разгар! Не стойте ни една минута: обявете въстание тозчас. Една чета да удари в гърба Тосун бея; друга да дигне селата… Кураж и вяра!… След малко и аз ида при вас да умра за България. Да живее революцията!
            Огнянов“

            Той се поздравляваше с успеха; той никога не би предполагал такава готовност и патриотизъм у Аврама. Той се ослушваше с нетърпение сега, да чуе стъпките на бащата и сина. Уличните мълви и лаеве глухо пристигаха дотук… Ламбицата жумеше, блещукаше тъжно и пущаше нагоре един стълб вонещ дим.
            Ненадейно един писклив раздирателен вик, един женски плач се разнесе в съседната стая.
            Огнянов потръпна.
            Позна, че тоя глас принадлежеше на Аврамица.
            Защо това плачевно викане?
            Неволно страх го налетя.
            Той се ослуша пак в полутъмната стая, чу някакви глухи стъпки от сайванта, които се отдалечиха нататък.
            Тогава той отиде до ниската врачка` и я дръпна.
            Врачка`та се не отвори. Той дръпна силно. Но тя стоеше като закована. Ужас го обзе, косата му настръхна.
            — Предадоха ме! — изпъшка той.
            В същия миг някакъв шум се чу откъде врачката. Гаче увираха ключ в нея. Изведнъж тя се отвори и из отверстието лъхна вътре нощният ветрец. Огнянов впери поглед в тъмната дупка, отворена към градината. Тогава се показа в нея една глава.
            Това беше Аврамица.
            — Излизай де — пошушна тя ниско. Колкото слабо и да огря ламбицата лицето й, Огнянов съгледа по него, че се лъскат сълзи.
            Той се провря и се озова в градинката.
            — Оттука — издума ниско Аврамица, като му показа една слива до оградата.
            И тя се изгуби в мрака.
            Огнянов се прехвърли през трънака на оградата се намери на заднята улица. Тя беше пуста. Той търти из нея. Тя го изведе пак пред хана.
            Там се сблъска` с една тълпа въоръжени турци. Те нахълтаха през вратнята и потънаха навътре в двора…
            Огнянов се изгуби и той в тъмнината.


            XXXIII. Нощта

            Далеко подир полунощ Огнянов, след доста премеждия, се завърна на укреплението.
            Защитниците бяха будни още, натъркаляни в тъмнината на черги и на рогозки, донесени от къщята им. Те гълчаха тихо под ямурлуците си, с очи обърнати към безлунното звездно небе. Огнянов се промъкна безшумно между тях и се тръшна убит, сломен физически и нравствено. Той се мъчеше да съсредоточи разпилените си мисли или поне да си докара сън, който му беше необходим — за да може крепък да срещне утрешния ден… Но мислите му хвърчаха из пространството разсеяни, като подплашен рой пчели, а сънят все бягаше от клепките му. Но не се заспива лесно в надвечерието на едно сражение, по-добре — катастрофа.
            Настрана ставаше един разговор, доста тихо, между една малка група въстаници, налягали наблизо. Тоя разговор привлече вниманието му.
            — Ти как щеш я обръщай, нашата работица е спукана — казваше един.
            — Измамиха ни, измамиха ни, братко — въздишаше друг.
            — Изпи ни кукувица ума, та послушахме тия чапкъни… Запалихме сами къщите си — обади се трети.
            — Що ни нам трябваше въстание!
            — Сега да го опяваме, късно е вече.
            — Ами?
            — Лек, лек да се търси.
            — Лекът е само един: да си плюем на краката — каза един познат Огнянову глас.
            — Така, така, Бежанова майка не плаче.
            — Ами Стоянова — допълни друг.
            — Утре да очистим през Върлищница.
            — По-добре още сега…
            — Не може, караулът ще ни спре…
            — Утре, утре.
            — Да, в шашармата.
            — Та тогава всички ще бягат, другите ще ни изпреварят.
            — Огнянов е само куче… Той да ни не забележи.
            — Ха, Огнянов офейка още вчера…
            — Офейка?
            — Само ние, клети, излязохме умни…
            Огнянов се повдигна и извика:
            — Лъжете, нещастници, аз съм тука!
            При тоя страшен глас, който се разнесе из мрака, всички се спотаиха…
            Огнянов с възмущение и с ужас чу тоя разговор. Нямаше съмнение, че той изразяваше общото настроение на въстаниците в това и в другите укрепления. Гласът на един от говорившите му се стори познат по-отдавна време… Но кой беше — не можеше да си спомни.
            — Боже мой, боже мой! — мислеше си той, като теглеше хубаво предниците на ямурлука въз гърдите си, за да не пропуща острото нощно духане. — Какво стечение на обстоятелствата! Какви разочарования! Какви измени!… И подир това милей за тоя проклет живот, искай да живееш!… Утре имаме сражение и аз още отсега предвиждам края му… Паниката е в сърцата; страхът от смъртта е разслабил ръцете и затъмнил ума на ония, които са дошли тука, да я търсят… Тоя народ беше въодушевен, той се надяваше, той вярваше като дете и сега като дете трепери… Подлостта на едни увлече в подлост други… Бяла черкова и другите излъгаха надеждите ни, деморализираха Клисура… Това е подлост, това е коварна измяна на общото дело… Тоя интригантски град бил способен само измени да прави, изменници да ражда. Той знае да ражда Кандовци, Аврамовци, той знае да създава Ради! Ах, и тая Рада, която отрови последните часове на живота ми! И аз диря смъртта, аз го напущам сега с проклятия… А как бих умрял щастлив и горд, боже мой, любим, озарен от лъчите на любовта, уверен, че ще да има да капне поне една чиста сълза на моя гроб непознат… Да умреш, когато за тебе всичко е умряло в тоя свят, когато виждаш своите кумири в калта, своите идеали погребани! Любовта, революцията!… Как е мъчна и безнадеждна такава смърт! О, как е тя желателна, необходима за нещастните като мене!
            Планинският вятър духаше тъжовно над задрямалия кър. Шумата на околните гори изпращаше глух и зловещ шум, който тъмнината правеше още по-грозен. Всичките върхове, долове и планини наоколо, всичката природа пъшкаше настръхнала. Звездите на небето бързо и безпокойно трепкаха. Сегиз-тогиз нощна птица се обади в пущинаците и пак се възцари мъртво мълчание… Планинският вятър провлечено, печално шуми над главите на лежащите до окопите въстаници като далечно стенание. Това стенание се отзовава в душите им болезнено и ги кара да се тряпкат и озират в тъмнината. И пак падат в безпокоила дрямка, напълнена с бледни призраци на ужаса, пресичана от тръпките на студа и ледните целувки на вятъра.
            Най-после кресливият хор на клисурските петли зацепи нощния въздух и изпълни самотните планински с живия си привет, предвестник на зората, на златното слънце, на живота и на подновяването празника на пролетта.


            XXXIV. Утринта

            Въпреки тревожното състояние на духа си, Огнянов заспа най-после и спа дълбоко два часа. Такъв крепък сън посещавал, уверяват, и осъдените в предвечерието на смъртното им наказание. Призори той се сепна и се озърна наоколо. Природата се разбуждаше. Развиделяваше се навсякъде. Небето, белезняво-бледосиньо, бе изгубило последнята си трепкава звездица. То побеляваше повече и повече на изток. Една червена, яркоогнена тъсма лежеше надлъж по върховете на планините там. Това приличаше на зарата на някой отдалечен пожар. Прозрачни мъгли още се пластяха в гънките на урвите на Рибарица, но снежната й корона се руменееше вече от отблясъка на възточната заря… Само Богдан беше застлан още с мъгла и имаше настръхнал и студен вид. Но полека-лека мъглите се разсяха, виделината ставаше по-бяла и по-силна и зелените планини, гори и могили околовръст се усмихнаха и погледнаха радостно под лазурното небе на тая пролетна утрина. Някъде в гората ранни славеи запяха.
            Огнянов стана, хвърли поглед върху лежащите въстаници в укреплението, завити с козяци и с ямурлуци, под които зъзнеха, и се запъти по посока на Зли дол. Той отиваше да обсъди положението с военния съвет.
            Скоро той се изгуби в дола, който пресичаше пътя му. Светна се хубаво вече. Изгря и слънцето.
            Въстаниците в укреплението бяха всички наставали и се заловили, под надзора на десетника, на работа по доизкарването новите окопи, станали нужни поради увеличението на числото им от малкия отредец, пратен тук снощи. Те бяха сега по-бодри. Марчев бе им пошъпнал, че Огнянов вече е направил рекогносцировка до отвъд Текията и че положително знае, какво днес въстава и Бяла черкова… Такава една вест повърна малко куража. Момчетата се малко поококориха, лицата им се отвориха — развеселиха даже, и някои затананикаха смешни песни. Свойственият на българина хумор не се забави да се прояви… Захвърляха се остроти на сметка на четворицата клисурци, що бяха осъдени да застрелят циганина.
            — От пет крачки и да не можете да ударите Мехмеда… ами втори път… да му берете греха на горкия… Една минута, дето му дадохте още живот, струва за сто години мъчения… Той си изпати всичките грехове — казваше един.
            — Дявол да ви вземе — отзова се друг, — направихте го мъченик… и той сега е в рая при Мохамеда… — подзе друг.
            — Лъжеш — обади се трети; — Димчо и Стамен Гаргата го хвърлиха в локвата там и той сега е при жабите.
            Смехове.
            — Бе, от толкова близко и ни един куршум да го не удари — извика друг един; — аз от толкова място и с плюнка го бих улучил.
            — Отрязвам си главата, че вие не сте мерили.
            — Право, право, от толкова място и баба ми би го измерила…
            — Мерихме бе — оправяше се един от закачаните.
            — Мерихте, ама мижахте…
            — Истина, аз замижах, ама кога отпънах чакмака…
            Смехове пак.
            Други закачаха Рачка за името му.
            — А бе, Пръдле, кой те надари с такова славно име? — питаше го един.
            — Рачко! Тебе ти не е такова името, лъжеш! — дразнеше го друг.
            Рачко се докачи.
            — Кой лъже? Питайте графа!
            — Не, не, лъжеш… докажи, че си наистина пръдле…
            И присмехулникът му каза какво доказателство иска.
            — А бе знаете ли? Той ни взимал вчера за хайдуци…
            — Има право — забележи един. — Боримечката го обрал: взел му ножиците и аршина из торбата…
            — Взе ги, взе ги, ей тъй, из торбата ми, взе ги оня лошият — потвърди Рачко.
            — Що му са били?
            — Натрошил ги за джепане на топа.
            — Ех, та тогава и Севастопол ще разбием.
            — Ако и нашата батарея направи като злидолската, то ни един турчин няма да остане жив.
            — И клисурското царство си остава навеки непокътнато — смееше се друг.
            — Какво ли махат там? — попита един, като се обръщаше на изток.
            Всички се обърнаха към същата посока.
            Далегледните стражи даваха условни знакове на укрепленията, че са видели неприятел. В същото време двамина души от тия стражи търчешком отиваха към Зли дол, да дадат подробности на военния съвет.
            Току-що известителите пристигнаха в казаното укрепление, показаха се откъде Рахманлари две конни отделения турски, от по двайсетина души. Едното вървеше из друма, а другото през къра. Въстаниците с вълнение се взираха — няма ли да се появят други сили след конниците. Но нема други да се появи.
            Тозчас два пеши отряда, по численост по-силни от турските, спуснаха се от укрепленията, за да посрещнат турските. По-едрият отряд излезе из укреплението на Зли дол.
            — Кой го води? — питаха въстаниците и се взираха в предводителя.
            — А бе не видите ли, Огнянов! — обадиха се неколцина.
            — Графът е, графът е, аз да се закълна… В каквито дрехи да се облече, аз го познавам… На Карнарския хан, вам лъжа, мен истина…
            Но никой не слушаше Рачка.
            Турците спряха, като видяха българските отреди, и се оттеглиха назад.
            — Припари им на синковците — забележиха някои радостно.
            — И днеска няма бой.
            — Чини ми се, че Бяла черкова им е отворила работа… — разсъди друг.
            И укреплението пак зашумя от деятелност и весели разговори.


            XXXV. Бой

            Обяд дойде и мина. Слънцето стоеше на най-високата точка на зенита.
            В укреплението на Огнянова въстаниците довършваха обяда си и бързешката увираха в торбите си и вулиите осталите комати и сухоежбина. Техните измъчени, запрашени, неумити от неделя лица бяха безпокойни… Душевен смут бе се пак изписал там. Слабият успех беше ги поразведрил, но за минута. Те знаеха, че днешният ден ако не бъде решителния, то утрешният ще е такъв, непременно. Те чувствуваха, че бурята наближаваше бързо. И от час на час хвърляха безпокойни погледи на изток, въз голите поляни, дето се чернееха пръснато далегледните стражи.
            Слънцето прежуряше. На дясна страна от батареята, изнесена и заложена още снощи, Огнянов, току преди малко завърнал се от Зли дол, облян в пот, бе силно занят с неколцина още души: бързаха да довършат новия окоп. Както казахме, снощи бе им пратено от военния съвет подкрепление от десетина души и съществующият шанец не стигаше.
            — Даскале — повика го един петдесет годишен селянин.
            Огнянов се извърна.
            — Какво е, чичо Марине?
            Вериговчанинът му подаде една хартия, просто сгъната на четири.
            — Писмо за тебе донесоха.
            — Кой го донесе? — попита Бойчо, преди да разгъне писмото.
            — Иван Боримечката. Снощи те дири тука, но те не намери и ми го даде аз да ти го дам, като се явиш.
            — Каза ли ти от кого е?
            — От даскалицата.
            Огнянову се сви от болка сърцето, като че клъцнато от змия. Той смачка конвулзивно книгата, с намерение да я хвърли, но се договеди, че това може да бъде забележено, и инстинктивно я мушна в джеба на дрехата си… По-бързо и трескаво подхвана работата си, каквото да заглуши мъчителното чувство, което размири душата му…
            — Отде сега и тая Рада, в тоя момент!… Защо ми пише тя и какво иска от мене?… Няма ли най-после да видя борба, да срещна смърт… та да се свърши всичко!…
            В същия миг между въстаниците произлезе нещо особено. Всички се натрупаха по насипите на окопите и назъртаха на изток.
            Огнянов дигна глава и устреми също поглед към голите рътове. Там далегледните стражи даваха тревожни знакове. Тозчас изпращяха няколко пушки там — условен сигнал, че е забележен силен неприятел.
            Скоро те хванаха да отстъпят насам бързешката, като викаха:
            — Много, много турци!
            Произлезе смущение в укреплението. Бранителите се защуряха насам-нататък, побледнели.
            — На местата си! Заповядвам ви! — изрева Огнянов, като грабна мартинката си от купа, дето бяха сложени и другите пушки.
            Тоя вик на Огнянова стресна въстаниците и те взеха да се настаняват в ложемените.
            В критически минути куражът и присъствието на духа у едного магически действуват въз масата и я подчиняват. Тогава началник е оня, който поиска да бъде.
            Пристигнаха, заморени, неколцина души от аванпостните стражи. Огнянов ги посрещна.
            — Какво видяхте?
            — Турци! Страшна сган иде насам… хиляда трябва да има… Пътят е почернял от башибозуци…
            Огнянов им кимна да млъкнат.
            — Стойте! — извика той към ложементите, като видя, че мнозина не ги сдържаше и излязоха пак.
            — Много, много — мълвяха неколцина, като се взираха от насипа.
            — На местата си! Всеки при оръжието! — изкомандува пак повелително Бойчо.
            Навлязоха пак в ложементите.
            — Задават се вече!
            Действително, далеко на главния друм, там, дето той излазя иззад разлатото бърдо, подаде се главата на една гъста колона; на всеки миг тя се изтакаше насам по-дълга и пъплеше като безкрайна гъсеница… Това беше ордата на Тосун бея. Колкото приближаваше, толкоз по-явна ставаше нейната гъстота и многочисленост… Турците вървяха по четворица наред, двайсетина малки пряпорци и три големи знамена — бели, червени, зелени и други цветове — се развяваха над колоната… Скоро тя запълни целия път от Кулата до Бяла вода, нещо два километра надлъж.
            Възцари се ново смущение в редовете на въстаниците. Никого не сдържаше вече на мястото му; всякой ставаше прав и се озърташе плахо-плахо.
            Само свирепият поглед на Огнянова ги малко задържаше.
            Черната колона продължаваше марша си все из пътя, додето стигна до кладенчето, на разстояние един куршум от укрепленията.
            Тогава стражата от Зли дол изпразни няколко далебойни пушки; тозчас, по командата на Огнянова, гръмна и нашето укрепление. Ревна и топът. Гъстък дим застла насипите и гърмежът процепи въздуха и заеча из планините…
            Неколцина души се повалиха от предните редове на колоната…
            В тоя миг Огнянов съгледа главите на трима души, които се спущаха из пътя към дола на Стара река. Тия въстаници бягаха от укреплението, възползувани от първата бъркотия и от дима. Огнянов инстинктивно позна в тая група бежанци снощните си съседи, които обсъждаха плана за бягането.
            В няколко разкрача той се озова на брега на върха, под който стоеше сипеят и долът. Бежанците бяха влезли в една тясна пътека, изрита от пороите, и вървяха един след друг.
            — Назад! Връщайте се, господа, или ще ви поваля! — извика той и насочи пушката си въз тях.
            Бежанците се обърнаха и останаха като вкаменени. Те бяха оставили горе пушките си. Огнянов позна в едного дякона Викентия, бръснат и в хъшовски дрехи. Клетият момък беше пламнал до ушите от срам.
            Те машинално обърнаха стъпките си назад.
            — Чичо Марине, доведи тия страхопъзльовци тука и ги натъпчи в окопите… Ако кръкне някой, давам ти право да му пукнеш главата. — И Огнянов бързо се намери на поста си.
            — А бе, пъси синовци, бари една пушка, за кумова срама, да бяхте хвърлили, па тогава да бягате… — гълчеше ги чичо Марин, като ги подкарваше към окопа с пушка, насочена в гърбовете им.
            Това внушително поведение на началника смири другите въстаници… Те задържаха проявлението на страха си, но за няколко минути само. Устните на повечето се бяха попукали до кръв.
            Турците не бяха гръмнали още нито една пушка. Падането на другарите им, свалени от първите залпове из укрепленията, причини минутна бъркотия в редовете им. Отнесоха ранените до оградите на околните гюлове, а те купом, бързешката заотстъпаха назад. Тая първа сполука поободри въстаниците и те продължиха енергически огъня срещу неприятеля. От непрекъснатите гърмежи цялата планина и могилите гаче се тресяха.
            Бели облачета, накацали по разни върхища, означаваха присъствието на укрепленията. Стрелбата им следваше и когато турците се бяха доста отдалечили, та ги не стигаше куршум… Доста далеко, отзад ордата, се мяркаха неколцина конници. Те съставляваха главния щаб на Тосун бея… Ордата ги приближи и се навали около тях. Тя стоя там на сгъстен куп доста време. Види се, ставаше съвещание и се изменяваше планът на нападението. Действително, забележи се някакво размърдване на ордата, разкъса се на няколко части, които се разделиха една от друга. Тогава като по даден знак всички тия отделения, в разсипан строй, се хвърлиха насам с бесни викове и с голяма буйност и стремителност… Едни тичаха по голите върхища към планината, други към урвата на Зли дол, трети към Средня гора, към дола, из който тече Стара река и отваря проход към Клисура, четвърти — към лозята — за нашето укрепление. Въстаниците ги посрещнаха отдалеч още със залпове, но турците загърмяха само щом влязоха в чертата на куршумите… Няколко минути облаци дим съвсем забуляха укреплението от постоянна стрелба, но гърмящите все намаляваха и намаляваха. Огнянов, с лице зацапано от барут и покрито с кал, която потът превръщаше на гъсти потоци по бузите му, опиянял от дъха на кръвта, замаян от пищенето на куршумите, що хвъркаха над главата му, ту се изправяше с мартинката, която бълваше бял дим, ту се снишаваше в шанца си.
            От миг на миг той несъзнателно викаше, без да се озърта, в окръжающия го дим:
            — Удряйте! Гърмете! Кураж, братя!
            Внезапно той зачу до себе си гласа на чича Марина, който казваше на другиго някого:
            — Момче, ниско, ниско стой… Ще те ударят!…
            Огнянов неволно се обърна надясно и през разредения от ветреца дим зърна един въстаник, който прав, без да се снишава, гърмеше въз неприятелите, съвсем изложен на куршумите им. Тая дързост беше цяла лудост.
            Огнянов, изумен, позна Кандова!
            Поразен от това, той машинално отиде до него и в дима му простря десницата и му каза:
            — Брате, дай ръката!
            Студентът се извърна, погледна тихо, ледено Огнянова, но му стисна силно ръката. Това ръкостискане на двамата противника беше знак на помирение пред взора на окървавеното отечество, а може би и на прощаване, вечна раздяла…
            Една струйка кръв обля Огняновата ръка, когато държеше Кандовата! Тая струйка изтече из ръкава на студента.
            Огнянов забележи кръвта, но това го не учуди, нито порази, даже не разбра значението на тая струйка топла кръв… Повече го порази това, дето видя Кандова тука.
            Действително, студентът, подир като бе оставил Радината стая, скоро след Огнянова, бе отишъл на мястото, дето се раздаваха оръжия, и оттам на укрепленията към Стара река… Пратен снощи тука с подкрепителното отделение, той не беше още забележен от Бойча, тая заран всецяло погълнат от залисиите на длъжността си.
            Огнянов се дръпна и се озърна прав около себе си.
            Тогава само той забележи, че окопът беше почти пуст… Въстаниците бяха изчезнали из укреплението… Само петима-шестима души, между тях Кандов, още остаяха и продължаваха огъня, който омършавяваше. Гърмежите сродяваха и от другите укрепления, също напущани вече от бранителите си. В замяна на това неприятелските куршуми по-изобилно ръсеха и правеха опасно всяко показване из окопите.
            Огнянов, отчаян, обезумял от ярост, поддържаше заедно с малцината си храбри другари неравната борба, решен да умре на мястото си. Укреплението, прочее, едно от всичките възточни, следваше да се пуши още.
            — Олеле, мале! — извика се болезнено наблизо. Огнянов трепна от тоя вик и се обърна на лява страна, отдето той дойде.
            В окопа възнак беше паднал Викентий. Червен чучур кръв шуртеше между шията и гърдите му и почерняваше ровката земя. Куршумът беше го пронизал смъртоносно. Тая кръв изми позора му…
            Чичо Марин го изнесе настрана под една заслона, за да го поемат други и отнесат в града. Но никого нямаше там. Височината беше пуста…
            Опразнените ложементи немееха грозно. Само редки гърмежи от другите незаплашвани върхове, на север и запад от града, присъединяваха се, безполезно впрочем, към Огняновото укрепление, което привличаше сега куршумите неприятелски като един магнит железните стърготини. Турците на орляци продължаваха да настъпват насам и гърмяха непрестанно. Те се промъкваха предпазливо през лозята и през гюлищата, които още ги деляха от укреплението, снишаваха се до случайните заслони, лягаха инстинктивно при всяко съглеждане, че ще гърмят от някой връх. Те запревзимаха едно по едно укрепленията, изпразнени по-рано от паниката. Вместо въстаниците или труповете им те намираха там оръжия, паласки, чанти, дрехи и други плячки. Намериха и черешовите топове, изнесени вчера вечер по два, по три във всяко укрепление. Освен два, другите стоеха още пълни, никому не беше дошло на ума да им запали фитила, та и дух не бе остало за това.
            Турците се показаха и на височините на Шайковец, и над самия град. Из улиците му запращяха пушки против тях и свалиха знаменосеца и още едного. Но съдбата на боя и на града, който се бе задимил на няколко места, беше решена вече в полза на Тосунбеевите пълчища. Те с викове, на черни рояци, се спуснаха от урвите към нещастна Клисура, като черни рояци врани на някой пресен труп.


            XXXVI. Рада

            Щом първите гърмежи по върхищата известиха на Клисура, че фаталния бой настая, народът, обзет от луда паника, удари на бяг към Копривщица, през Върлищница, тясно планинско гърло в Средня гора, из което иде реката със същото название, та се влива в Старата, на югозападния край на града.
            Госпожа Муратлийска, у която беше на гости Рада, прибра набързо по-ценните си вещи и децата си, за да напусне къщата си и да бяга с другите. Тя се отби при Рада да я вземе. Но при всичките й молби, Рада не щеше да я последва, решена да остане в къщи… Добрата госпожа Муратлийска със сълзи на очи и на колене я молеше да тръгне тозчас; тя не можеше да я остави на такава страшна участ. Турците се показаха вече над яровете на града; всяка минута беше драгоценна.
            — Иди, иди, како Анице, отведи децата… моля те, остави мене — викаше Рада и тласкаше към вратата госпожа Муратлийска.
            Госпожа Муратлийска я погледна уплашена и сключи ръце в безнадеждност. През прозореца видя, че турците се спущат вече към града. Тя се възчуди що да стори.
            Очевидно, само едно отчаяние можеше да доведе Рада до такова безумно упорство. И наистина, тя беше жертва на дълбоко отчаяние.
            От часа на ужасното спречкване между Огнянова и студента тя остана като сломена, като убита под удара на презрението на любовника си. В смайването си, тя не можа тогава да се оправи, а после не го видя вече. Прочее, Огнянов и досега остаяше в ужасното си заблуждение и с безпределна омраза и отвращение в душата към нея… Ако умреше в боя, той щеше да умре с проклетия на устата и в жестоки, нетърпими нравствени терзания. Тая мисъл я привеждаше в ужас. Тя нямаше ни минута покой. Съвестта й я гризеше, че тя можеше да го успокои, да го разувери, а не стори това. Тоя благороден човек щеше да умре окаяно, отчаян, защото той смърт беше отишъл да търси — той се не боеше от смърт — и тя беше длъжна да му я направи поне по-лека, да умре по-спокоен и утешен от мисълта, че умира любим и обожаем… А може би и да го изтръгнеше от ноктите на смъртта — той тогава не би я нарочно дирил — и да го запази за себе и за отечеството… Но той не слезе ни един път в града. Напразно тя се опитва няколко пъти, под разни предлози, да иде до окопите и да се види поне на минута с него, та било, че си навлякла негодуванието на огнения му поглед; ней упорно се отказваше достъп при укреплението… Едничка утеха й беше свиждането със Стайка, Боримечковата булка, нейна съседка Боримечката на три пъти бе слизал в града с разни мисии и пътем се бе отбивал при жена си и й съобщил нещо за Огнянова. Чрез Стайка, прочее, Рада узнаваше, че Огнянов е жив и здрав, че е твърде улисан, но нищо повече от това. В тия шест дни, дълги като векове, заедно с мъките й нарастваше и любовта й към Бойча, толкова нещастен, колкото и храбър. Тая страст достигна до култ. Ней й се представяше тоя рицарски образ, разхубавял още от красотата на мъжеството и окръжен от лъчезарния ореол на славата, как с горчива усмивка среща смъртта, там на ония върхове, без да се обърне веднъж насам да хвърли един поглед, да пошушне едно сбогом към оная, която не може да живее без него и която той е стъпкал с презрението си… Снощи пръв път тя се видя с Ивана Боримечката, даде воля на чувствата си и плака пред него с горещи сълзи. Добрият Иван я утеши, както знаеше, и й се обеща незабавно да предаде писмото й, набързо написано с молив, на Бойча. (По причини, които знаем, то биде връчено Огнянову току в началото на боя.) Но тя не прие ни думица отговор, словесен макар, и скръбта и отчаянието й нямаха предел… Тя чувствуваше, че не ще живее, ако Бойчо занесе презрението си в гроба, към който тя го е най-вярно тласнала; ней й се виждаше отвратителен тоя живот вече, за който изворът на любовта и щастието безвъзвратно беше пресушен.
            Какво й остаяше занапред? Безпомощни страдания, горки съжаления, презрението на света и безнадеждност, вечна безнадеждност… За какво й беше ней тоя живот? Кому е нужен той? На кого ще се опре тя без унижение? Бяла черкова й стоеше сега пред очите грозна и черна като гроб… При Хаджи Ровоама ли да иде пак, да се покори?… При Марка ли? Към него ли да се обърне за покровителство? С кои очи? Тя би умряла от срам пред тоя добър човек… Навярно, и той бе чул гнусните клевети за нея и сега се разкайваше за добротата си… Защото Рада, същия ден, кога остави Бяла черкова, узна грозната мълва, която я опозоряваше там. Не, не, само един Бойчо може да я утеши, да я спаси!… Но той като умре? Хубаво прави тая Муратлийска, че иска да живее… Тя има за кого и защо да живее, има кой да заплаче за нея, защото има кой да я обича… А тя? Рада? Тя не може поне товара на нещастието си, тя е много слаба. Тя няма какво да прави в тоя тъжен свят, с който нищо не я свързва вече… Но ако остане Бойчо жив? Как страшно той ще я презира, защото тя не може се оправда — очевидността беше против нея. Оскърбеното му самолюбие не може й прости. Ударът, нанесен на сърцето му и на гордостта му, беше твърде дълбок… И Бойчо никога, никога не би я видял… Той беше неумолим по въпроса за честта, тя го знаеше. Не, не, тя трябва да умре… Сега може да се умре лесно и дори славно, под развалините, благородните развалини на тоя геройски град. Нека си върви госпожа Муратлийска, а тя ще остане тука, нека да умре!… Да, понеже Бойчо не й казва да живее, не я почете ни с едно словце, то тя ще умре… И ако смъртта го отмине, то нека знае, че Рада е била честна мома, че и българката не се бои от смърт и че тя се е принесла жертва на любовта си към него.
            Такива и подобни размишления, плод на отчаянието в една нежна и сантиментална душа, съкрушена от нещастието, се въртяха като буйни облаци из главата на Рада, когато госпожа Муратлийска с плач я дърпаше и молеше да я последва. Но Рада беше неумолима.
            В тоя миг се чуха викове на българи в улицата. Госпожа Муратлийска надникна от прозореца; тя видя въстаници; тя попита едното:
            — Бай Христо, какво става горе? Огнянов къде е сега? Ами къде бягаш?
            Въстаникът отговори запъхтян:
            — Батак, батак! Аничке, Огнянов клетникът… остана си там… Свят се изпотроши… Бягайте по-скоро, към Върлищница!
            И въстаниците изчезнаха. Очевидно, бай Христо беше от укреплението на Огнянова. Рада изпищя като луда. Тогава госпожа Муратлийска, след безплодни усилия да я отведе, напусна къщата си.
            Беше вече време; защото не след много Рада чу отчаяни женски викове от северния край на града, нагазен вече от турците. Както стоеше прехласната и слисана от горестта си, тя видя из прозореца тълпа башибозуци, че тичаха с голи ножове из една улица, застигнаха двама души и ги съсякоха… Тя видя добре как нещо червено шурна из падналите; тя видя смъртта, ужасна смърт, в най-ужасния й вид, и луд страх от нея я облада… Чувството на живота се пробуди със стихийна сила в тая млада девойка и то задуши в нея всички други чувства, парализира всичката й решителност да умре, що й даваше отчаянието до одеве. Тя търти да бяга, да се спаси от смъртта или от живота, който й биха харизали сластолюбивите кръвожадници… Тя отвори вратата, за да се спусне из стълбите, но тозчас чу, че вратнята дворска се хлопна и отвори с голям трясък и в същата минута видя през клоните на овошките в двора въоръжен мъж, последван и от друга още фигура, които бързо идеха към стълбите, дето тя се бе спряла вдървена. Тя се окопити, повърна се назад в стаята, хлопна вратата бързо, заключи я и полужива от ужас, отиде, та се скри в отсрещния ъгъл. Едвам бе успяла да стори това, вратата се заудря и захлопа и някакъв зверски, страшен глас захвана да реве отвън… Понеже вратата се не отваряше, оня, който искаше да влезе, хвана да я троши и кърти с нещо като топор; тя заскърца, запращя, отзина от една страна и оттам се провря цевта на една пушка, с която нападателят се напъваше да отпори разнебитената врата. Рада чуваше прасъка на сухите дъски, които отстъпаха под напора на желязото, тя видя един огромен крак, че се провря вече: нападателят проникваше.
            Тогава неизразим ужас я облада и помрачи всичките й мисли. Смъртта й се стори хилядо пъти по-добра от страшните минути, които наближаваха… Тя фукна към иконостаса, запали вощеничка от жумящето пламъче на кандилото и върна се бързешката в къта. Там, на масата, беше повалена една вулия, пълна с барут, забравена от въстаниците. Рада отиде до нея, в дясна ръка взе свещицата, а с показателния пръст на лявата ръка хвана да бърка в завързаните уста на вулията, за да отвори дупка, дето да покаже пламъчето. Дупката тозчас се отвори.
            В тоя миг вратата с голям трясък се сгръмоляса на земята и една исполинска фигура проникна. Иван Боримечката се появи на прага. Зад него се мярна Стайка. Рада ги не видя и поднесе свещта към барута.


            XXXVII. Две реки

            А в тоя същия миг Огнянов беше далеко в планината.
            Последен отстъпил от укреплението, когато вече турците се покачваха по насипа, а други го замеряха от близкото укрепление, окървавен, очернен от барут, със сетре продупчено на две места, той като по чудо избягна от ръката на врага и от куршумите му… Той диреше смъртта, но инстинктът на самосъхранението, по-силен от всяка воля в тоя момент, го спаси.
            Сега той се намираше на върха на Върлищница, на лявото й бърдо, в подножието на което течеше речката.
            Въз кръвта, въз пота, въз барутното чернило, въз праха на лицето му сега течаха сълзи.
            Огнянов плачеше.
            Той се бе спрял и гледаше ужасните картини на кораблекрушението на революцията. Той беше останал гологлав.
            Долу в дола изпоплашена сган въстаници, жени, деца, които в луд страх се спасяваха навътре в планината. Ревотът и писъците на нещастниците достигаха ясно до него.
            Срещу него — Клисура в пламъци.
            Внезапно погледът му падна на дясната ръка, обляна с кръв. Той се сети, че тя беше кръв от Кандова. И в същия миг умът му от Кандова мина на Рада… Косата му настръхна: той бръкна в пазвата си и извади смачканото писмо на Рада, което отвори.
            Той прочете следующите няколко редове, написани с молив, но от една отслабнала и разтреперана ръка:

            „Бойчо!
            Ти ме остави с презрение. Без тебе аз не мога да живея… Моля те, прати ми една думица само… Ако заповядаш, аз ще остана жива… Невинна съм… Отговори ми, Бойчо. Страшни часове прекарвам… Ако не, сбогом, сбогом, обожаемий, аз ще се погреба под развалините на Клисура…
            Рада“

            Неизразима горест се изписа по лицето на Огнянова. Той устреми поглед към града, дето пожарите се умножаваха. На разни точки на града нови пламъци бликваха над покривите, издигаха се и лижеха с бледочервени езици въздуха… Черни облаци дим се разстилаха над града и се сливаха с облаците на небето, която го бяха застлали цяло; по тяхна причина по-рано хвана да притъмнява. Пожарите се разпростираха с голяма бързина по всички страни. Тяхната кървава зара се отражаваше по сипеите, по урвите на Рибарица и във вълните на Стара река… Огнянов търсеше да види двуетажната къща, дето госпожа Муратлийска живееше. Той скоро я изнамери и с трепет позна двата прозореца на Радината стая. Къщата още не бе засегната от огъня, но околните къщи пламтяха и бързо го докарваха към нея.
            — Ах! Тя, нещастната, ще е там!… Ужасно! Ужасно! — И той се хвърли надолу из урвата към дола. Той се спусна, или по-добре, строполи из сипеите и гъстаците и тръгна назад къде устието на реката, къде Клисура.
            Теснината на Върлищница беше заприщена от бежанци от двата пола, от всички възрасти и състояния. Тая изплашена маса хора, проточена по всичката дължина на реката, приличаше на една друга река, течаща по посока противоположна. Паническият страх беше в един час изпразнил Клисура и натъпкал тоя планински дол. Всички тичаха, всички бягаха, запъхтени и обезумели, като хора, които някой гони в петите. Едни бяха излезли само с едни дрехи на гърба, други натоварени с разни завивки, покъщнина и дрипели, често даже — с най-непотребни вещи, грабнати в бързината.
            Това понякъде достигаше до комизъм. Тъй, един имотен домакин, напуснал къща и дом, беше взел под мишница само един стенен часовник, който никак не трябваше в тоя час… Другаде, една жена носеше ситото си и то доста й пречеше в бягането… Срещаха се бабички и момичета, които бягаха боси по камъняците, а в ръце държаха лапарите си, да се не изхабят… Огнянов се сблъскваше на всеки миг с тия изплашени купове или се спъваше в нападали и примрели жени, които викаха отчаяно и никой не идеше да ги подигне… Той виждаше всички тия ужаси, настръхнал, замаян, гологлав, и припкаше лудешки по посока на града, с една само мисъл, оцеляла в съзнанието му: да спаси Рада. Той инстинктивно я търсеше с погледа си в обезобразените от страх лица на срещаните жени и девойки и пак тичаше напред. Тия люде бяха чужди за него, те бяха призраци, те не съществуваха за него. Той даже не разбираше защо бягат тия хора, той не мислеше за тях, както и те не мислеха за него, и никой не се чудеше и не питаше защо той отиваше назад, когато всичките отиват напред. Нямаше разсъдък: имаше пътека само. На всяка стъпка сцените на ужаса ставаха по-поразителни и по-чести. При един завой на урвата той се спрепна в едно момиченце, което, сломено от тичане, обезумяло от страх и кърваво, беше паднало в реката, пищеше кански за помощ… Малко по-нататък едно дете пеленаче, присиняло от плач за майка си, която го оставила, навярно, за да й олекне в бягането… Баби, мъже, жени прескачаха това бедно създание, но никой го не видеше и не чуваше. Всеки мисли само себе си. Страхът прави жестоко сърцето, той е най-висшата и безобразна форма на егоизма. Самият позор не туря такъв подъл печат на лицето, както страхът… Огнянов машинално се наведе, взе детето и мина напред… При един храсталак, настрана от пътя, една жена беше метнала, тя с изкривено от страдания лице простираше ръце към минувачите… Плачове, предрезнали викове, детински писъци пълнят въздуха… Като за венец на всички тия нещастия дивна и дъжд като из ведро. Той заплющя над уморените бежанци и напълни с див ек планините. Лапавицата ставаше от миг на миг по-голяма; от урвите турнаха мътни вади към реката и заливаха краката на нещастните бежанци, бити в лицето от дъжда, измокрени до голо и помръзнали от студ. Децата, теглени от майките си насила, ревяха раздирателно и се влачеха из пороя, и падаха… Плачовете и вайканията нарастваха още повече…
            Урвите на прохода приповтаряха тоя див ек на страданията и на стихията, в който се сливаше и шумът на реката. Ненадейно, Огнянов през дъжда позна в отсрещната върволица една жена — първия човек, когото позна в тоя наваляк. Тя беше госпожа Муратлийска, с едно дете пеленаче на ръце, а три по-възрастни вървяха отдире. Той прегази мътната вода и пресрещна уморената майка.
            — Де е Рада? — попита той.
            Тя зина, но от запъхтяване не можа да проговори.
            Тя само му посочи с ръка към града.
            — У вас?
            — Там, там, скоро… — едвам избъбла тя. Слаба, каквато беше, госпожа Муратлийска надали щеше да изкара пътя. Очите й бяха необикновено изпъкнали от напъване да върви из лошия път. Но в замяна на мишците, яви се у нея енергията… Тая енергия й вдъхваха хубавите като ангели деца.
            — Къде носиш това дете? — попита тя със слаб глас, който заглушаваше дъждът.
            Огнянов се огледа. Той едвам сега видя, че е взел отнякъде това дете и го носи, без да знае как… Той едвам сега усети тежестта на това малко творение и пискливия му глас.
            Той гледаше слисано госпожа Муратлийска.
            — Дай го, дай го…
            И тя го пое от Огнянова, стисна го на лявата страна на мокрите си гърди, а на дясната стисна своето, па продължи пътя си…
            Беше съвсем тъмно, когато Огнянов достигна устието на реката Върлищница. От това място Клисура се виждаше цяла. Дъждът бе я угасил; само затаени под покривите пламъци още блещяха и хвърляха през прозорците из потъмнелия град червеникави снопове светлина… Чуваха се отдалечени сгромолясвания на здания… Пламъците пак се подхващаха и предаваха на други къщи. Изведнъж Огнянов съзря един голям нов пожар, който избухна на южния край на града. Големи пламъци с трясък и молнии изскачаха из него и милиарди искри се разхвъркаха из въздуха. Огнянов забележи, че на това място беше къщата на госпожа Муратлийска… Да, тя сама гореше… Същият миг горния кат на тая къща се провали в едно море от пламъци и жълт дим. На тоя кат беше стаята на Рада! Той се хвърли като бесен в пламтящите улици, пълни с разсвирепели турци, и потъна в тях.

            Част трета

            I. Пробуждане

            В няколко дни бунтът биде отъпкан навсякъде.
            Борбата се провали ужасно, тя се обърна на панически страх.
            Революция и — капитулация.
            Историята ни дава примери за въстания, еднакво нещастни и свети, но не така трагически безславни.
            Априлското въстание беше недоносче, зачнато под упоението на най-пламенна любов и задушено от майка си в ужаса на раждането. То умря преди да поживее.
            Това въстание нема даже история. Тъй биде кратковеко.
            Златни надежди, вяра дълбока, сила гигантска и ентусиазъм — капитал от няколко страдалчески века, — всичко нахалост отиде в един миг!
            Страшно пробуждане.
            А колко мъченици! Колко жертви! Колко смърт и падения! Да, и малко героизъм! Но какъв героизъм!
            Перущица — Сарагоса.
            Но Перущица я не знае всемирната история…
            Батак!
            Само това име изхвръкна из борбата, из пожарите, из димовете, пролетя над вселената и се увековечи в паметта на народите!
            Батак! Това име и като собствено, и като нарицателно характеризира нашата революция.
            Съдбата понякога прави тия каламбури.
            В данния случай тя ни стана провидение: тя ни даде Батак, но тя бе създала Александра II.

            * * *

            Ако това движение с нещастните си сетнини не бе довело Освободителната война, то неумолима присъда висеше над него: здравият разум щеше да го нарече безумство, народите — срам, историята — престъпление. Уви, защото тая стара куртизанка, историята, и тя се кланя на успеха.
            Поезията само би го простила и увенчала с лаври геройски — за хатъра на въодушевлението, което изкара кротките анадолски абаджии на средногорските височини — сюблимни височини — с черешовите топове…
            Едно поетическо безумие.
            Защото младите народи, както и младите хора, са поети.

            * * *

            Три деня вече и три нощи как Огнянов се скита из Стара планина. Той пътува все на изток, за да се спусне в Бяла черкова, дето не знаеше какво става. От Клисура дотам са шест часа път за един мирен гражданин; за един бунтовник, който се спасява от куршума — шейсет не стигат.
            Огнянов деня се промъкваше в горите и букаците, спеше в корубите на дърветата като звяр, за да го не видят потерите, а нощя пътуваше из тъмнините и пущинаците, в мрак и дъжд, треперещ от студ, който вееше от снегопокритите висове на Балкана, без посока, често назад вместо напред. Той се хранеше с трева, сиреч гладуваше повече от вълк. Да попроси гостоприемство в редките балкански колиби той не смееше: вратата на повечето от тях пазеше караул — издайството, или цербер, който джавкаше опасно — страхът.
            Често, като замръкваше на някой връх, той виждаше на юг небето червеникаво. От най-напред взе тоя небесен феномен за игра на зарите от зайдялото слънце. Но нощя тая багрова мътна светлина ставаше по-ярка и обнимаше повече хоризонта. Тя приличаше на едно северно сияние, светнало от юг.
            Това беше зарата на пожарите, които изпепеляваха множество цветущи села.
            Зрелище страшно и величествено.
            Нощеска просекът на Балкана му отвори по-широк вид на юг. Тогава Огнянов с ужас видя самите пламъци по Средня гора. Тя мязаше на вулкан, който бълва огън из двайсетина кратера. Тия пожари хвърляха лъчезарна мъгла на целия небосклон.
            Огнянов си скубеше космите.
            — Загина, загина България! — казваше той в отчаяние, като гледаше пламъците. — Ето всичкият плод на нашите свети усилия. Ето в що се удавиха нашите горди надежди: кръв и пламъци! Боже, боже! А там — прибавяше той, като посочваше накъде Клисура — загина и сърцето ми… Два мои идеала се провалиха в едно време, два кумира, в които вярвах. Единият се катурна в паническия страх, другият — в позора на измяната и в гроба. Сега съм един призрак бездушен, който се е заблудил и не може да найде гроба си!…
            Ако не приличаше на призрак, то приличаше на скелет.
            На всички юрушки мандри и български колиби беше поръчано да не дават гостолюбие на никой подозрителен скитник. Българите правеха повече: те гонеха подобни и отиваха да ги обаждат на потерите; често даже жестокостта им дохождаше дотам, щото сами довършваха с един куршум някой ранен или полужив от глад въстаник. Преди две недели същите тия колибари срещаха апостолите като най-мили гости. Стара планина не беше вече легендарната добра майка за юнаците, а коварна мащеха. Пусия… Ужасът и подлостта от градовете и селата бяха преминали в най-пустите усои, бяха населили хайдушките й букаци и свободни пущинаци.


            II. Коматът на бялото гуне

            Тоя ден Огнянов осъмна в един малък букак, който покриваше северния хълбок на един хълм до някакъв приток на Осъма, на изток от голата Амбарица.
            Той беше премалял от изнурение и глад, червата му се бяха слепили и желудъкът му преживяше някакви горчиви треви.
            А стотина разкрача от него беше юрушка мандра, спорна с хляб, сирене, мляко, извара… Той приличаше на Тантала, който жедуваше пред една хладна ручейка, без да може да пие от нея.
            Един вълк никога се не решава да умре от глад пред едно стадо овци. Зъбите на псетата по-малко жестоко дърпат, отколкото зъбите на глада.
            Огнянов реши да стори като него. Той остави букака, мина реката и решително завъзлазя към колибата на мандрата.
            Вътре бяха две жени: бабичка и невяста, които кърпеха, и две момчета, които плетяха нещо. Псетата бяха при стадото, вероятно наблизо.
            Като видяха тоя непознат, гологлав, с хлътнали очи човек и облечен с чудати дрехи, жените изпищяха.
            — Чо ти ицкас? — извика някой отвън.
            И тозчас един едър, стар, побелял вече юрук се приближи със запъната пушка.
            Огнянов позна кир Яня, който често слазяше в Бяла черкова с масло. И той го знаеше.
            — Добър ден, кир Яне, дайте ми комат хлебец, за бога — прибърза да каже Бойчо, за да заяви своите миролюбиви намерения.
            Кир Яне го изгледа от глава до крака. Позна ли го, не ли — но огледът не му направи добро впечатление. Той влезе навъсен в колибата, отчупи половина пита, като изгълча нещо на едното момче.
            — Хай, хо`ди натамо, да не земе главата белята. Тува тце те види някой, ристиенино — каза той строго, като подаваше Огнянову хляба.
            Огнянов му поблагодари и се смъкна бързо към дола, за да се смушне пак в букака, дето беше нощувал.
            — Боже — казваше си той горчиво, — един грък, тоя полудивак се смили: българите ме изгониха с проклетия и с кучета вчера.
            Огнянов ръваше бързо и лакомо питата, очите му светеха от алчност. Гладът беше размесил в благородния огън на погледа му тъп зверски блясък. На тоя миг Огнянов не би пощадил баща си, ако поискаше да му изтегли комата.
            Граф Уголино, за да не умре от глад, беше изял собствените си деца.
            Гладът е съветник по-страшен от самото отчаяние.
            В дола Бойчо се напи от речицата и се закачува по стръмното, за да влезе в букака. Той почувствува тозчас благотворното действие на храната: силите му се повърнаха. Кога приближи до гората, отдалечени гласове го накараха да се обърне. От могилата, дето стоеше мандрата, се спущаха черкези и му махаха да чака. Пред тях се хвърляха няколко хрътки (известно е, че в ония печални дни потерите, състоящи повече от черкези, се придружаваха от хрътки, приучени да откриват дирята на човеците като на дивеча и да се хвърлят връз тях). Навръх могилата пък стоеше кир Яне в бялото си гуне и гледаше любопитно на тоя лов, приготвен от него. Защото заедно с комата, който даваше на бежанеца, кир Яне пращаше момчето си да обади на ближната затулена потеря.
            Гостолюбие и предателство! Вкоравялата душа на див номад съгласяваше тия две неща. Той ги извърши с пълна добросъвестност: нахрани гладния и познайника, за да изпълни една човешка длъжност, а предаде бунтовника, за да обезпечи себе си от неприятности. Той сега спокойно гледаше на ловитбата.
            Огнянов видя близката гибел. С усвоеното присъствие на духа, което опасността отнима у повечето хора, той съобрази тозчас шансовете. Оттатък дола имаше едно малко възвишение, което щеше да го потули една-две минути от очите на потерята, когато тя се спусне в падината, находяща се зад това възвишение. В тоя кратък срок той би успял да влезе в букака, но това нямаше да помогне: него щяха да го стигнат. С тичане да избегне куршумите и хрътките беше невъзможно. В дола при реката имаше нисък храсталак, между двата изронени бряга. Нито тоя гъстак не би могъл да го укрие, защото, ако той заблудеше гонителите, то псетата щяха да го намерят. И там, и навсякъде гибел! Но Бойчо нема време за колебание; едно какво да е решение трябваше да вземе. Той инстинктивно предпочете дола и като стрела се спусна по стръмнината. Наклонността на мястото облекчи бега му. След минута той нагази в храсталака в дъното на дола, чиито брегове бяха каменливи. В основанието на скалата зееха длъгнести дупки, като че тя бе подкопана. Огнянов се намъкна в едно от тия легловища на диви зверове. Там чака скъпо да продаде живота си.
            Няколко секунди, с револвер в ръка, Огнянов слухтя. Тия секунди бяха векове. Лаевете приближиха, после затъпяха, после се изгубиха… Той чакаше. Какво беше това? Навярно, потерята се заблуди, но не задълго. Огнянов разбра, че тя го дири в букака и като го не вижда там, естествено, ще помисли за дола, дето ще я поведат самите псета. Инстинктът на животните дваж се не лъже. Колко време трая това напрегнато чакане, което беше една дълга агония, той не знаеше. Очите му бяха вперени в дола, в изгорелия шумалак, който трепереше край барицата. На всеки миг той очакваше да види муцуната на хрътката — това животно беше фатално за него, — че наднича в дупката, или да чуе джавкането й.
            Внезапно едно джавкане се чу.
            Очите на Огнянова се изпулиха големи, страшни, косата щръкна като бодили.
            Той насочи конвулзивно револвера, готов.


            III. На север!

            Лаенето, което се чу отдясно на Огнянова, близко, не се повтори. Вместо него той зачу други шум, шум от човешки стъпки. Да, човеци идеха насам, те се спущаха от яра, защото сипеят се ронеше и песъчинките се търкаляха до самото устие на дупката, дето се криеше скитникът. Скоро два крака с цървули се изпречиха пред дупката и отминаха; други два крака се изпречиха, и те отминаха; мина още един човек, все тихо и безгласно, и той се изгуби. Изпречи се четвърти. Той не отмина.
            Той се спря и се наведе.
            И Огнянов видя в профил една рошава, длъгнеста глава, глава на една горила. Оня, комуто принадлежеше тая глава, хвана да завързва връвта на навоя си, който се влачеше.
            Огнянов се бе превърнал на статуя, с насочен револвер.
            Главата погледна навътре в дупката. После се дигна и едно остро съскане с уста се раздаде из самотията. Това беше знак на другите да се върнат.
            И главата пак се наведе и надникна. Огнянов реши да гърми.
            — Кой си ти бе? — попита един гръмлив глас.
            — Бай Иване! — извика Огнянов.
            Наистина, това беше Иван Боримечката.
            — Даскале бе! — извикаха и другите, като се наведоха.
            Пръв, без да чака приглашение, Боримечката се умъкна в бърлогата, застиска ръцете на Огнянова с просълзени очи. Влязоха и другите трима. Те бяха клисурци.
            Първото питане на Бойча беше:
            — Какво куче лаеше?
            Клисурците отговориха:
            — Нямаше куче, Боримечката лаеше.
            Огнянов се усмихна. Той си припомни привичката на исполина… Тогава ги обсипа с въпроси.
            — Оцапахме я! Майка му стара — въздъхна Боримечката гръмовито.
            — Кураж, бай Иване: бог няма да остави България.
            — Но Клисура отиде — обади се мрачно единът клисурец.
            — На пепел стана, тя още гори… — допълни вторият.
            — Ох — стенеше третият.
            — Братя, каква полза да се каем? Доброто дирихме — не сполучихме… кураж и търпение… жертвите няма да останат безплодни… Яли ли сте?
            — Откак сме излезли, троха хляб не сме видели — отговориха плачевно клисурците.
            Нямаше и нужда да казват това. Огнянов забележи техните измършавели и хлътнали лица. Той разчупи остатъка от питата и я раздаде на гостите си.
            Те заръваха лакомо. Боримечката се отказа.
            — Ти дръж за себе си хляба, че си издръглавял като божи човек… а аз имам обед. — И Боримечката извади из торбата си един одран заек, облян с черна кръв. Той отряза мръвка, натопи я в сол и я закъса с остри зъби-.
            — Как, ами това е сурово?
            — Сурово-мурово, глад не пита… Бунтовници, дето бягат, огън не кладат… — отговори Иван, като жвакаше жилавото месо. — Тия християни се гнусят от блажно и ядоха бурени като костенурки — прибави Иван, като облизваше по устните си зайчата кръв.
            — А как уби тоя заек? Гърмя ли? — любопитствуваше Бойчо.
            — Убих заека, защото не срещнах глиган: и него щях да хвана и удавя с ръка.
            Наистина, Боримечката беше загащил и хванал сам заека в един храсталак, без да гръмне с пушка.
            — Ами защо си влязъл в тая меча дупка? — попита исполинът, като разглеждаше вътрешността й.
            — Гони ме потеря черкезка и чудно как не ме напипа: тя имаше хрътки.
            — Затова ли пита какво лае?… Разбрах… Хрътките, аз да ти кажа, са видели друг дивеч, някой заек, и тръгнали по него. Така ще е работата… бай ти Иван знае…
            — А бе то ще бъдат ония поганци, дето ги зърнахме на, хей, на оттатъшния дял — каза един.
            — Да ги убие господ… От потери главата си не можеш да покажеш… Балканът е червясал от турци и черкези… Да си жив и здрав, Огнянов, за хляба, а то щях да падна…
            Едвам сега Огнянов се поуспокои. Той видя, че се е спасил само по едно чудо, каквото неведнъж съдбата е правила за него.
            — Къде отивате сега?
            — Ще минем за Влашко. А ти?
            — От три деня съм тръгнал за Бяла черкова и виждате доде съм стигнал…
            Един клисурец се обади:
            — Хитри синковци излязоха белочерковчани: мируват си хорицата…
            Тия думи се казаха с яд. Не толкоз от гняв, че Бяла черкова не станала, колкото от досада, че и тя не е изпатила, както другите. Човешката природа е такава, уви… Бедите по-лесно се пренасят, когато знаем, че и другите теглят от тях, па били и приятели, и свои. В това жестоко чувство, силно развито в нашата душа, стои и стимулът на оня героизъм у войника, който го прави да лети в боя и да се не стряска от смъртта, която коси наляво и надясно. Остави тоя герои един, изложен на опасността, и той ще бяга в панически страх. И една наша поговорка казва: „Щото е до цял свят, то е сватба.“
            — Какво знаете за Бяла черкова? — попита Огнянов.
            — Нали ти казваме… хитри излязоха… Само ние се намерихме да освобождаваме българското царство!
            — А при всичко това, чудно нещо, готовността в Бяла черкова беше тъй голяма!… — думаше си Огнянов замислено.
            — Я се остави, холан, то по-добре, че оцеляха… каква файда, че щяха да изгорят?
            — Бе що чудо села станаха на пепел — обади се друг, — ти вижда ли как свети нощес небето?
            — Виждах — отговори Огнянов мрачно.
            — Светът се изпотроши… Та това въстание ли беше! То беше резиллик… И ние, дърти магарета, се полъгахме още… Да дават ответ на бога ония, които помамиха народа. Кога не било уредено, защо си не налягахме парцалите?
            Огнянов слушаше мълчаливо тия натяквания и клетви. Това го огорчаваше, но той се не сърдеше. Те бяха ако не съвсем прави, то твърде естествени в устата на тия разорени люде… Той сам неведнъж в душата си бе укорявал народа, както те укоряваха водителите му. Печални и логически последствия на неуспеха.
            — А бе какво сте се разкиснали, та се плачете, като че бог знае какво е станало… От бога и от света Богородица така било писано… Та ако Клисура загина, няма да загине Българията я! — помъчи се да ги утеши Боримечката.
            — Бай Иване, какво е булката? Къде я отпрати? — попита Бойчо.
            — Стайка ли? Майка й… оцеля тя… заведох я на Алтъново, а оттам на… а бе забравих да ти кажа каква работа стана с даскалицата!
            Огнянов потръпна при тия думи. Той чувствуваше какво е станало с Рада, но се боеше да узнае и от другиго ужасната истина. Той бе видял през нощта срутването на Радиното жилище и пламтящите съсипии на къщата, под която бе затрупана девойката, ако по-рано още не е турила край на живота си… Късно беше, когато той поиска да я избави… И тая мисъл като страшен товар тежеше на душата му. После, и друго чувство, за което той не искаше да си дава отчет, размиряваше душата му и я тревожеше мъчително.
            — На косъм бе остало да загине хубавата девойка…
            — Как, жива ли е? — извика Бойчо.
            — Жива, жива, даскале… ама да не беше Боримечката…
            — Де е тя сега? — попита Бойчо смаян, като искаше в един миг всичко да прочете в голямото, грапаво и добродушно Иваново лице.
            — Не се грижи, на добри ръце я предадох — успокои го Боримечката.
            Сега една блажена лекота усети сърцето на Бойча. Лицето му светна и той каза разтрогнат на исполина:
            — Благодаря, бай Иване! Ти ме избави от едно страшно мъчение.
            — А бе — подзе Иван, — то добре стана, че наша Стайка ми обади навреме… защото Аничка, сайбийката де, като тръгнала да бяга, видяла наша Стайка, па й казала: „Мари, Стайке, обади на Ивана (на мене де), че Рада не сака да бяга, колко я молих, та не оставяйте даскалицата, ами насила я отведете с вази си…“ Когато чух това, майка му стара, аз ли ще я оставя?… Като се затекох… тя заключила вратата, удрям, викам, не отваря, троша, влазям вътре… Гледам: тя стои там при масата, държи свещ в ръката, една вулия на масата.
            — Вулията с барута? — изкрещя Огнянов настръхнал, като разбра каква смърт си е готвила Рада.
            — Вулия с барут зер, да хвръкне до облаците на хиляди парчета!… Гледай ти, глупаво момиче. Ама и аз тогава не сещах, че това е барут — продължи Боримечката, — ами влазям и право към нея. То от господа ли беше, вятър ли влезе из вратата, свещта угасна… „Какво чиниш тука, даскалице? Всички бягат, ги тука какво чиниш?“ Па я грабвам и хайде къде Балкана, наша Стайка подир нас. Станка я раздумва, тя плаче, охка… Ех, даскале, колко сълзи пролива за тебе!… Аз те зная за убит, но я лъжа (зер хитрост трябва), казвам й: „Даскалът е жив и здрав, даскалице, не се грижи, даскалице…“ Ами нали се забавихме… При Върлищница турци, вече не се отива натам… Бре, тясно!… Какво да се прави?… Тогава уловихме гората, та посреднощ в наше село… Предадох й даскалицата, и Стайка на наш Вълка, на шурея де, па улових пак Стара планина! Та ти си бил жив, а? Майка му стара!
            Огнянов стисна мълчаливо ръцете на Боримечката.
            — В Алтъново ги оставих, но те ще са сега на Бяла черкова, за там Вълко щеше да ги закара на заранта, в кадънски фереджета… В Алтъново все е страшно от читача… А в Бяла черкова, казват, е мирно… Ти, даскале, като идеш там, намери и наша Стайка, моята невеста де, да й кажеш много здраве от мене и че си ме видял тука живо и здраво… Па кажи й, че ям все пържени зайци и бял мъж, да ме не мисли.
            — Аз, бай Иване, надали сега ще ходя в Бяла черкова.
            Боримечката го изгледа зачудено.
            — Ами нали за там отиваш?
            — Не ща вече.
            — Ами къде ще идеш?
            — Ще видя…
            — Хай да те водим за Влашко…
            — Не, вие вървете сами и се разделете, не е добре много души наедно…
            Вечернята тъмнина застилаше дола и пълнеше дупката. Рекичката клокочеше жаловито. Смрачаваше се вече. Скитниците едвам можеха да се видят. Иван Боримечката и клисурците станаха да вървят.
            — Дай, даскале, да се целуваме до три пъти. Господ знае кой ще оживее от нас — каза Боримечката.
            Опростиха се и се разделиха.
            Огнянов остана самичък.
            Тогава легна на очите си и плака като жена.
            Накипелият вулкан от страдания в гърдите му се изля в горещ поток сълзи. Пръв път плачеше с глас тоя железен момък. Неговото нравствено мъжество се ломеше. Мъкотия, разочарования люти, угризения на съвестта, болеж за безчетните жертви нахалост; при това, любов безнадеждно убита, озлобление, безутешност, чувство на усамотение и на безцелност в живота, рой възпоминания, и светли, и мрачни — еднакво отровни — всичко беше в тия сълзи. Той насърчаше тия бедни хора, жертви на пожара, раздухай от него и от другарите му, а сам беше съкрушен и убит. Той снася мълчаливо пред тях това страшно наказание. Той се мъчеше да има самообладание пред клисурците, когато из неговото сърце течаха кърви и то се гърчеше в гърдите му като пребита змия… Па и тая Рада, която не може да забрави!… Която плакала там!… Той се възмущаваше против себе си, че при скръбта за отечеството му сърцето му се свива и боли от тая друга скръб. Но той не може да му повелява да не боли… Нека боли, но всичко е скъсано, никаква прошка, никакво примирение, никога в Бяла черкова! А то пустото дърпа като безумно натам, като че търси другата си половина… Не, не, той няма да се върне там, в Бяла черкова, люлката на любовта му: тя е сега черна като гроб… Той й каза в Клисура, че скъсва всичко с нея, с изменницата. Той я унищожи с погледа си, той я стъпка с презрението си. В клисурския пожар той рискува живота си да я избави, но това той го стори не от любов, то не можеше да бъде от любов, ами от друго побуждение… Може би от рицарство… и това той върши несъзнателно, без да си обяснява как… Да, сега няма да иде тамо да види, макар и отдалеко, един оплют кумир от него. Гордостта му се възмущава. Той ще върви за Влашко, как да е ще допъпли, толкова души отиват. В Бяла черкова ще се крие като звяр, па може и да го издадат врагове, па и няма работа там… Във Влашко, във Влашко — гостоприемната земя на свободата, там ще може пак да работи нещо за България, додето заздравят раните й… Там може да се диша свободно… На север, на север!
            И Огнянов се упъти на север.
            Небето беше облачно. Тъмна мрачина царуваше по глухите пущинаци на планината.
            Цяла нощ вървя той през върхове, през долове, за да се отдалечи по-скоро от първата си посока, нова решителност окрили силите му, подкрепени и от храната.
            Заранта той се озова на един планински връх. От тоя връх се видеше на юг една прекрасна зелена долина. Той позна Стремската долина. Бяла черкова беше в подножието на планината! Трябваше да се изпълнят съдбините му…


            IV. Знамето

            Огнянов, като пробуден от тежък сън, позна заблуждението си. Той мислеше, че е вървял на север, а то било на противоположната посока! Но късно…
            Дошъл сега над Бяла черкова, заварен от деня на тоя гол балкан, далеч от някой букак или друго място за укриване, той видя, че ще бъде безумно да се връща назад, да се изложи самоволно на явна гибел. Едничкото, що му остаяше да стори, беше да се спусне в дълбокия дол на Манастирската река, който представяше добра заслона, а оттам да премине в Бяла черкова. Той трябваше да се покори на волята на съдбата и реши да иде там, отдето бега` цяла нощ.
            Огнянов, както и Кандов, пръв път любеше. Той беше новак в тая борба на любовта, която не прилича на друга.
            Един наранен човек, въобще, ненавижда врага си, който го е ударил.
            Едно мартиризирано сърце — често люби по-силно своя.
            Още повече: то извинява — Алфред де Мюсе би казал — прощава.
            Уязвеното самолюбие, което във въпроса на любовта носи име ревност, убива ръката, която му е нанесла удара, или търси лек в нея за раната. Първото по-лесно я заживява, или по-добре — заглушава бодежа й с друг по-силен; второто я облива с балзам и рови с нажежено желязо. Но към него прибягват повечето.
            Любовта, най-егоистичното чувство, е наклонна на спогодби.
            За щастие на Огнянова, неговата сърдечна рана беше му нанесло въображението му — не измяната на Рада. Първото разумно разяснение щеше да прекрати страданията му. Трябваше да дойде на помощ случаят.
            Тоя случай се представяше.
            Но Огнянов видя в него едно коварство на съдбата.
            Затова, когато дойде над падината, дето са изворите на Манастирската река, и видя рядка елова горица, израсла на каменистата урва, той веднага измени решението си.
            — Не — каза той, — в тия борики мога да се притуля днес, па довечера ще тръгна назад… В някое балканско село ще се предреша и после — за Влашко… Никога, никога при Рада!
            И той се свря между дънерите на бориките, задръстени от мършав шумоляк и диви треви, които го правеха невидим, ако легнеше. Дълги часове лежа той там търпеливо в ожидание на нощта.
            Къде надвечер на отсрещното бърдо ненадейно Огнянов забележи нещо черно, че се движи и маха из въздуха. То приличаше на някоя исполинска птица, която маха криле, неподвижни във въздуха. Той се вторачи учуден.
            — Байрак! — каза той смаян.
            Действително, той разпозна на слънчевото освещение един червен пряпорец, побит в скалата навръх бърдото. Вятърът тихо развяваше това знаме, което трябваше да се види и от Бяла черкова.
            При самото знаме нямаше никого. Кой го беше забучил там? И за какво? Сигнал ли беше за бунт? Огнянов го взе за последното. Друг разумен смисъл присъствието на това знаме не можеше да има.
            Огнянова го не сдържа. Той напусна всяка предпазливост, изскокна из скривалището си и бързо се покачи на върха, от който бе слязъл, та погледна оттам към Бяла черкова. Стори му се сега, че достигат до него отдалечени глухи гърмежи от пушки… Отдека идеха те?… Той впиваше очи в града… Внезапно, благодарение на извънредно чистия и прозрачния въздух, той можа да забележи и някакви бели димчета, каквито произвежда огнестрелно оръжие, в горний край на Бяла черкова!
            — Бунт! Бунт е това в Бяла черкова — извика той радостно; — верните ми приятели Соколов, Попов, Редакторът, бай Мичо не са кръстосвали ръце… Види се, въстание е избухнало сега на други места… И това знаме е условният знак!… Загасналият пожар се е съживил… Въстание, боже! Надеждата не е изгубена!…
            И той като крилат се спусна надолу по лъзгавата трева, низ шеметно стръмната урва.


            V. Гробища

            Нощният мрак бе съвсем паднал, когато Огнянов излезе из тъмния и насеяния с канари дол на Манастирската река.
            Той мина край манастира, но не счете за нужно да се отбива при отца Натанаила: той и така беше изгубил много драгоценно време. Мисълта, че има въстание в Бяла черкова, беше го галванизирала и му повърна всичките физически и нравствени сили.
            Той улови общия път, който води за града, и след няколко минути видя в мрачината черния облик на ветите къщи, комините и овошките. Тогава остави пътя и се изкачи по рътлината, която от север командува на Бяла черкова и на която стърчи училището.
            От тая височина той хвърли поглед на града. Градът спеше. Никъде не светеше… Никакъв особен шум или друго не показваше, че се намира във въстание. Само обикновените кучешки лаеве. Това зачуди Огнянова. Той помисли какво да прави. Да проникне в града и да потропа у някой от приятелите, той го счете за неблагоразумие. Тогава реши да иде на мъжкото училище: то не беше далеко. Там ще узнае от бабата клисарка какво става в Бяла черкова. И той се прехвърли през западния зид на училището и скокна в оградата му. Като се обърна, той видя, че се е озовал в гробищата, които захващат голяма част от двора. В средата им се издигаше старовремската черква, мълчалива и мъртва, сама прилична на исполински гроб. В дъното на двора се чернееше масата на училищната сграда и останалите постройки, всичко потънало в тъмнина и заспало. Това мъртвило навред, което Огнянов намираше вместо шума и глъчката, свойствена на един град в революция, го стряскаше и му довеждаше най-черни мисли. Някакъв студ вееше и от страшната тишина и мрак на гробищата; те стърчаха мълчаливо пред Огнянова, с чудатите форми, които дава нощта, имаха вид на живи хора или на мъртъвци, излезли до пояс из гробовете си. Той не можеше да задържи едно неприятно свиване на сърцето и тайното желание да се види един миг по-скоро вън от това студено царство на мрака и тайнствеността… В такъв един час неволен трепет обхваща човешката душа. Нашата природа не може да изтърпи прикосновението с другия мир, без да я не обзема студ… Гробната дъска, която пада въз мъртвеца, дели вече два свята, които се не познават един друг, които си враждуват. Тайнствеността и мракът плашат. Една нощ е враг, един гроб е тайна. Няма храбрец, който да пренесе без потръпване впечатлението на едно гробище — нощя; нито безверник, който да се смее в такъв час — той ще се уплаши от смеха си. Не знам дали Хамлет би се вшутявал тъй остроумно с черепите, нощя, и сам в едно гробище!
            Ненадейно, в мрака, на който окото му привикна, Огнянов забележи една слаба, неподвижна светла точка, прилична на едно око, която пробиваше из самата черква, през ниския прозорец. Без друго там гореше кандило или вощеница… Тая слаба зарица беше един приятен дисонанс, едничко живо нещо във всеобщата тъмнина и мъртвило на града; тя блещукаше тъй приветливо и дружелюбно, почти весело. Огнянов, тласкан от неодолимо любопитство, прегази полека гробовете, дойде при прозореца, из който светеше, и погледна вътре. Свещта гореше пред една колона на черквата, на големия пиринчен светилник. Мъжделивото пламъче едвам осветляваше едно малко околчесто пространство на пода, около светилника. Осталата черква беше тъмна. В това слабо осветлено търкало Огнянов съгледа някакви неопределени форми прострени: имаше там нещо. Какво имаше там? Той залепи челото си до студеното стъкло и се втренчи още по-хубаво. Тогава позна какво беше. Таме лежаха трима човеци на рогозка. Тия три човека бяха три трупа. По тях и по рогозката се чернееха лъскави петна — от кръв. Пламъчето хвърляше треперлива и уплашена светлина въз тая картина. Лицата, изкривени и с раззинати уста, носеха печата на мъченическа смърт. Очите на едногото, широко изпулени, гледаха строго и упорито някъде в тъмния свод на черквата. Другият беше се извърнал насам. Едното му око, в което играеше отражението на пламъчето, гледаше право в Огняновия прозорец. По кожата на апостола попъплиха мравки; но той нямаше сила да се оттегли от прозореца: погледът на мъртвеца го приковаваше там и се впиваше в неговия с гробния си блясък от свещта, и се втренчваше в Огнянова като на жив човек, който те познава и иска да го познаеш. Изведнъж Огнянов изохка. Той позна Кандова. В гушата му зееше черна дупка. Той беше клан.
            Огнянов се отстрани от това страшно зрелище и бързешката се повърна по стъпките си. Той се спрепна в няколко гроба и те извикаха сърдито в мрака.
            Когато дойде пак до зида на оградата, той се спря, самообладанието му се повърна; той поиска да си обясни що значеше всичко това. Защо и как е дошъл Кандов ранен в Бяла черкова? Как е убит тука, той и другите? Въстание ли е имало и той е паднал жертва в него, или е дирил убежище просто — и бил усетен и убит? Какво беше това знаме на Балкана? Каква беше тая стрелба в града? Какво е това мълчание сега? Огнянов не можеше да намери отгатка на тия въпроси. Във всеки случай тук се е случило някакво голямо нещастие. Той размисли какво да прави сега. Да влезе посреднощ в тоя умрял град и да тропа по портите, в съвършена неизвестност за положението, видеше му се премеждливо и безразсъдно. Това страшно мълчание, което царуваше в Бяла черкова, го вледеняваше, то беше по-грозно от най-грозния шум. То приличаше на капан. Тогава реши да дочака съмвание в манастирския дол и утре да съобрази как да постъпи.
            И той се прехвърли пак през оградата.


            VI. Посланица

            Огнянов преспа в една воденица, в Манастирската река.
            Много рано сутринта той се изкачи по яра, който е над аязмата, настръхнал с разноформени скали, прилични на истукани, и зад тях се скри, без да бъде виден от някого.
            От тоя наблюдателен пункт той можеше да види всичко в дола.
            Долът беше още пуст. Шумът на реката екливо се издигаше между гранитните урви: водениците и чарковете гърмяха и увеличаваха екота в тая планинска усоя. Небето се синееше весело, обливано от утринните зари на слънцето; те увенчаваха вече и върха на балканското бърдо. Ранните лястовички се стреляха из въздуха, гонеха се с причудливи и безследни зигзаги и се къпеха в невидимите вълни. Лъхна и утринният ветрец и разлюля дивите фиданки, изникнали по скалите; златната вълна на слънцето се плъзгаше по зелената северна стръмнина, заля черния куп на елите, спусна се по гладката тревица и позлати горния край на яра, дето беше Огнянов. Но из пътеката на дола още никой не минуваше. Огнянову се стягаше душата да чака на това място, да се продължава за него неизвестността… Той впиваше очи в дола, дано зърне някого, да узнае що става и ако може, да му изпроси дрехи, за да може по-безбедно да се промъкне в Бяла черкова. Но никой не се задаваше долу и нетърпението на скитника растеше. Само шумът на реката отговаряше на безпокоилата му душа.
            Най-после погледът му светна. Врачката на едни чаркове се отвори и едно момиче излезе и отиде до водата и там захвана да си плиска лицето.
            — Марийка! — каза си Огнянов радостно, защото неговият остър поглед откри в момичето сирачето на покойния дяда Стояна. Той сега се сети, че то шъташе при чича си в чарковете, след смъртта на баща си. Провидението му идеше на помощ.
            В един миг той се спусна при реката и попритулен зад една канара, той я повика на име.
            Марийка избрисваше вече с престилката лицето си. Тя се озърна на гласа и като позна Бойча, който се показваше до половин, тичешком отиде при него.
            — Бачо Бойчо, ти ли си?
            — Ела, Марийке, тука — повика я Огнянов при заслоната си.
            Момичето с изпулени, но с радостно удивлени очи изглеждаше Огнянова. Той беше със страшно измахнато лице, в дрехи изцапани с кръв и кал, гологлав, изнемощял, както трябва да е един човек, който десетина денонощия се е борил с трудове, с безсъници, с човеците, със стихиите, с глада и лишенията и с опасности на всяка крачка. Всеки други в тоя час и в тоя пущинак би уплашил момичето, но Огнянов упражняваше върху него сладко и страшно обаяние.
            — Какво има, Марийке, в града? — бяха първите му думи.
            — Турци, бачо Бойчо.
            Огнянов се хвана за челото и се замисли.
            — Какво беше това пушкане вчера? Какво става там?
            — Вчера ли, бачо Бойчо? Не зная, бачо Бойчо.
            — Не чу ли пушките?
            — Аз вчера не бях в Бяла черкова, бачо Бойчо.
            Марийка не знаеше да отговори, но Бойчо вече усещаше истината: имало е опит за въстание, но е било тозчас потъпкано от турците, които сега държат Бяла черкова.
            Значи, късно е пристигнал. Един-два часа по-рано там, Огнянов, може би, даваше друга посока на работата. Това закъсняване беше една от ония фаталности, които често повлияват въз съдбините на цял народ…
            След две минути размишление Огнянов попита:
            — Марийке, има ли други в чарковете?
            — Чичо Минчо, спи още.
            — Марийке, ти знаеш де стои доктор Соколов?
            — Зная, у бабини Якимичини.
            — Там. Знаеш ли де стои Бързобегунек, немецът, оня с брадите?
            — Дето прави черни човеци ли?
            — Той, той, Марийке — каза Огнянов, като се усмихна на невинната епиграма, пусната срещу бедния фотограф.
            — Можеш ли ой, гълъбче, да занесеш нещо до тях?
            — Бива, бачо Бойчо — отговори радостно момичето.
            Огнянов потърси в джеба на сетрето си и извади един молив и едно късче хартия, твърде смачкано. То беше Радиното писмо. При вида му няколко капки пот избиха по бледното му чело. Той с разтреперана ръка отдра бялата половина от хартийката, прилепи я на камъка и надраска там няколко думи, па я сдипли.
            — Марийке, на` тая книжка, да я занесеш на доктор Соколова; ако няма него, занес я на немеца; скрий я хубаво в пазвата.
            — Бива.
            — Като те попитат де се крия, ти да кажеш, но само тям да кажеш, чуеш ли? Да кажеш, че съм в запустялата воденица, зад Хамбаревата воденица.
            Марийка обърна очи на северния край в дола, дето усамотено стърчеше полуразрушената воденица.
            В записката си Огнянов не тури името си, нито скривалището си, от страх да не би по някаква поразия писмото да не иде по назначението си, а да падне в опасни ръце. Той беше уверен в пълната преданост на Марийка, но не смея да я натовари само с устна поръчка, да не би по простодушието си да напакости.
            За да втълпи още по-дълбоко в ума на Марийка съветите си и важността на мисията й, той прибави тихо:
            — Защото, Марийке, ако изгубиш писмото или се измамиш да кажеш другиму, че си ме видяла и дека се крия, турците ще дойдат и ще ме заколят… Варди, гълъбче!
            При тия думи Марийкиното лице стана изведнъж сериозно и уплашено и ръката й неволно попипа мястото под мишницата, дето стоеше увряна под дрешката й Бойчовата записка.
            — Аз ще ида да обадя на чича, че ще ида за хляб — каза Марийка.
            — Добре, Марийке, само помни хубаво каквото ти казах.
            Марийка влезе в чарковете.
            Бойчо се притули пак: зад един камък и чака да види Марийка, като тръгне.
            Той чака цял час, в страшно безпокойство. Най-после видя босата Марийка, че излезе и заприпка по острите камъни, що застилаха пътеката, и се упъти към Бяла черкова.


            VII. Неуспехите на Марийка

            Когато излезе на полянката пред манастира, Марийка се спря запъхтяна и се озърна безпокойно, но видя, че никой я не видя, и тя тичешката продължи пътя си. До самия град тя не срещна ни една жива душа, кърът беше запустял, пуста се видеше и улицата, из която щеше да влезе сирачето. Изведнъж Марийка пак се спря. Тя видя, че из другия край на улицата се зададоха и идеха трима турци. Обзе я страх от тия хора, тя се повърна без размишление и удари надолу между градините и гюловете, за да влезе в града през другата улица, от запад. По тоя начин тя правеше голяма забикалка, която туряше по-голямо разстояние между нея и Соколовата къща. Най-после Марийка се озова при западния край на града. Отдясно се простираше широкото голо поле, отляво — градът с тясната улица, която се отваряше между два реда ниски дюкянчета. Тя беше действително пуста: ни турчин, ни българин се не мяркаше там. Всичките бакалници бяха затворени, и вратите, и прозорците, които имаха капаци; но тая пустота успокои невинното момиче и то фукна към улицата. Току-що Марийка направи десетина крачки, нещо я накара да се обърне назад и тя остана като закована. Недалеч из полето се издигаше високо над нивята голям облак прах и из тоя прах пристигаше една глуха шумотевица от тежки стъпки, конски тропот и размесена глъчка. Скоро с праха и с шумотевицата се зададе и онова, което ги произвеждаше. То беше ордата на Тосун бея. Тя се връщаше, метежно и победоносно, след три деня плячкосване и грабеж, от клисурското пепелище… Пешаци, конници вървяха размесено, обременени с оръжие и плячка… Скоро тя допъпла като мътна вълна до улицата, изпълни я и потече из нея с див шум и грухтене. Това беше само част от ордата, състояща от няколкостотин души башибозуци, все жители от околностите на изток от Бяла черкова. Сега те идеха триумфално със знамената си, с користите си и с трофеите си — колкото бяха могли да понесат със себе си. А всичко остало идеше отзад, на безкрайна върволица от коля. За повече леснотия башибозуците бяха навлекли по-скъпите дрехи, плячкосани в нещастна Клисура, на себе си. Така щото тая кръвожадна сган имаше в същото време и комически вид, тя приличаше на едно шествие на карнавал, в азиатски вкус. Мнозина бяха се облекли в богати женски кожуси със скъпи рисове и алми, макар че жегата беше голяма. Имаше даже някои башибозуци, които се бяха пременили, вероятно за поругание, в златните черковни одежди, грабнати из клисурските черкви. Сам предводителят, Тосун бей, беше се потруфил с един превъзходен европейски халат от сив казмир, обточен с алено сукно и с дълги червени провесени пюскюли. Както после се узна, Тосун бей не познавал назначението на тая премяна и я взел за някаква благородна външна дреха и с нея искаше да влезе в Бяла черкова…
            Само един жив трофей украшаваше триумфа му: то беше един пленник с вързани ръце отзад: Рачко Пръдлето.
            Зрелище грозно!
            Но Марийка го не видя почти. Още в същия миг, когато й се мярна сганта, тя се не чу, не видя из улицата, мина други улици, все пусти и мълчаливи. Най-после стигна Соколовата вратня. Бутна я, не се отвори. Тогава блъсна няколко пъти.
            — Кой тропа? — обади се гласът на бабата извътре.
            — Бабо Якимице, отвори — едвам издума задъханата Марийка.
            — Какво дириш тука?
            — Доктор Соколов… Отвори де! — извика плачевно момичето.
            Бабата избъбра нещо сърдито, но отвори.
            — Какво го дириш? Няма го! — каза тя сепнато.
            — Дека е, бабо?
            — Кажи ми, да ти кажа… От вчера го потириха и досега няма го чер-бял… Хай иди си.
            И бабата хлопна пак вратнята.
            Марийка остана смаяна пред затворените порти.
            Па хукна нататък. Вратнята на фотографина не беше далеко. Марийка я бутна.
            — Какво искаш, момиче? — пресрещна я една дрипава жена, бледна и прегърбена.
            — Немецът…
            — Какво искаш?
            — Пусни ме при немеца — каза Марийка, като оттикваше жената, за да влезе навътре в двора.
            — Умът ли ти е изкипял мари! Немецът нали го заклаха? — отговори разлютено дрипавата жена и изтика Марийка на улицата.
            При тия думи уплашеното дете се вдърви от страх… Мина й сега през ума, че и бача й Бойча трябва да заколят, че турците за него идат и че ще уловят писмото й… защото някой им е казал, че тя носи писмо от бача си Бойча. Сега? Какво да прави? Тя се озърна и едвам сега видя, че улицата е пуста и никой човек не минува… И се уплаши и писна да плаче. В това безнадеждно състояние някой я бутна отзад и тя се обърна.
            Видя Колча.
            Той един се мяркаше из улицата и тупаше с тояжката си по калдъръма, мечтателен и с твърде угрижено лице.
            — Защо плачеш мари, момиченце? — попита слепецът, като вторачваше белите си очи в Марийка, като че искаше да я познае.
            Да знаеше Марийка по-добре Колча, тя би престъпила Огняновата заповед, би му разправила каква е работата и Колчо би заместил Соколова. Но тя се уплаши от тоя чужди човек и отбягна насреща, после улови друга улица.
            — Момиче! Марийке! — викаше Колчо, който в същата минута, благодарение на чудесната си дарба, позна по зачутия плач само, че това беше дядовото Стояново момиче. Той току подир него беше почукал на Соколовата вратня, за да попита бабата за Соколова, и от нея беше научил, че сега ей търсило го и едно момиче. Някакво предчувствие му каза, че Марийка именно е това момиче, че ако то е търсило доктора, то за нещо много важно, че уплашеният му плач произхожда от несполуката му да найде доктора… Кой го праща до Соколова в такова време? Някой, който не знае какви са работите тука, някой вънкашен… Дали не е той? От снощи се пръска слух, че Бойчо не бил загинал, че бил избягал в планината и там, навярно, се скита сега. Дали не е Бойчо — да е слязъл в Манастирската река, дето Марийка седи в чарковете на чича си, и да я е пратил с известие до Соколова? Да, да, тая Марийка е едно оръдие на провидението! При това предположение любещата Колчова душа страшно се смути. Той завика, като вървеше напред:
            — Момиченце! Марийке! Марийке! Момиче мари!
            Но никой му не отговори.
            Колчо пъшкаше безнадежден.
            В това време той се бе озовал на мегдана.
            Там не беше пусто и глухо. Шумотевица, человешка глъчка, конски тропот по калдъръмите.
            С една реч — навалица.
            Глъчката ставаше на турски език.
            Какво е това?
            Колчо се спря учуден до кафенето и захвана да слухти.
            Един глас изкряска извътре по български:
            — На, ето какви резиллици направиха. Да турят в огън града ни!… На един косъм остана да ни избият като кучета, всички ни, и да не остане камък на камък тука! Де ги сега ония хърсъзи да ги питам аз: кого питаха да вдигат бунт?… Доведете ми ги тука сега, аз да им издам иляма?… Бунтуват се! Против кого? — Против царя, против баща си и доброжелателя, който ни пази като двете си очи, влакно да не ни падне от главата… Ние сме били толкова стотин години под сянката на султановия трон и добруваха и дедите ни, и бащите ни, па и унуците ни по-добро няма да намелят… Да си събираме ума в главата, че дявол ще ни вземе… Комуто се не харесва тука, нека върви в Московията… Нам си е добре…
            Колчо позна, че говори чорбаджи Юрдан.
            — Да живее негово величество султанът! — извика един глас.
            Колчо позна гласа на господин Фратя.
            Тия двама хора сега бяха изразителите на паниката, която вскотява. Първият, омразен само, защото бе искрен в думите си; той и преди въстанието пак така говореше и мислеше; вторият — отвратителен, защото беше подъл в своите. Викът на Фратя остана без отзив, но той го намери в самото мълчание, което го последва. Времената бяха настанали такива, щото Юрдановците бяха прави и Фратювците бяха честни. Всяка низост на падналия беше позволена, защото всяко насилие на победителя беше допуснато. Vae victims…
            Априлската катастрофа не беше толкова страшна в баташките си кланета, колкото в позора на паденията…
            Колчо въздъхна дълбоко.
            Па се повърна назад и тръгна към какини Гинкини.


            VIII. Ливадата

            Къде пладне днес, на една прелестна ливада накрай града, под сянката на зелените клони, седеше едно семейство.
            На юг от ливадата се изпречваше каменната ограда на една градина, с врата, отворена към ливадата; от север се разтваряше панорамата на Стара планина, с голите си върхове, стръмни урви, сипеи и живописни цветущи поли.
            Тая ливада и тая градина принадлежаха на чорбаджи Юрдана и семейството беше негово.
            Освен тая дружина рядко човек се мяркаше тъдява. Истина, че градът се беше поуспокоил подир капитулацията и улиците му се бяха пооживили. Но никой се не престрашаваше да излезе извън него, в околността му, било по работа, било да се поразходи и порадва на светлата хубост на природата.
            Само Юрдановото домочадие има` тая дързост.
            Защото Юрданица от скръб за смъртта на Лалка беше паднала зле болна и няколко дни не бе ставала от леглото… По настоятелната препоръка на лекаря едвам днес бяха я поизвели, все през дворища, до кърската градина на Юрдана, за да се поразтъпче и поглътне чист въздух. Тя усети тозчас благотворното действие на разходката. Тогава поизлязоха и на ливадата. Там пасяха два едри великолепни бивола, също Юрданова стока.
            Едно заптие, приседнало настрана, пазеше безопасността на чорбаджийската челяд.
            Впрочем, имаше и двоица чужди хора тука: една здрава и дебела бузеста селянка и Рада.
            Селянката беше Стайка, Боримечковата булка, която кака Гинка бе прибрала от вчера да й шъта.
            Тя същата беше дала гостоприемство на Рада. Против това не беше се възмутила ни баба Юрданица, ни другите членове от Юрдановата челяд… Напротив, виждането на Рада, нежната приятелка на покойната, им доставяше едно сладко и скръбно утешение и прежното презрение и омраза се заместиха в душите им от по-човешки чувства към нещастната бездомна девойка.
            Както знаем, Стайка и Рада, запознати една с друга още в Клисура, бяха еднакво жертви на разгрома й… Благодарение на Стайка Иван можа навреме да спаси Рада. Из пътя тя я раздумваше и като стигнаха завчера в Бяла черкова, тя не иска вече да се раздели от нея. Простичка, дивичка, каквато беше, тя разбра обаче скръбното положение на Рада и делеше мъките й… Одеве бе ставал разговор за Бойча и госпожа Хаджи Ровоама уверяваше, че е убит в боя, и Стайка милостиво гледаше Радиното лице как се изменяваше и бледнееше. И тя страшно намрази калугерицата, която тъй леко говореше за смъртта на Бойча.
            — Ами чева с очи го е видяла, че даскало е загинал? Та оти се радва тая кукумявка? — шъпнеше Стайка сърдито на Рада.
            — Мълчи, мълчи — отговаряше й ниско Рада. Стайка се вслуша в разговора, който се продължаваше, после пак пришъпна на Рада:
            — Радо, тая църната има мустачета. Оти ги не фърга?
            Рада се усмихна неволно.
            — Мълчи, сестро.
            Стайка първи път виждаше госпожа Хаджи Ровоама и не знаеше, че тя е леля на господарката й. За да й отмъсти, тя скришом бе взела няколко кехлибарови зърна от броеницата й, която се беше разсипала, и сега гледаше лукаво как калугерицата ги диреше наоколо си. Най-после Стайка се изкикоти и дръпна Рада за ръкава.
            — Що се смееш, Стайке? — попита я кака Гинка.
            — За две кукурузени зрънчета как се мъчи Хаджи Врана.
            — Хаджи Ровоама мари — поправи я ниско Рада.
            Но Стайкината неприлична дума, за щастие, не бе забележена от другите: в тоя миг всички се обръщаха към Стефчова, който се задаваше от града. Бившият зет на Юрдана чорбаджи не беше тръгнал още за Гюмюрджина. Встъплението му в длъжността беше се отсрочило поради избухналата размирица.
            Когато дойде, зяпнаха в устата му. Той разправи разпалено днешния подвиг на депутацията, в която бе участвувал. Тая депутация, начело с Юрдана Диамандиев, беше изпращана днес да пресрещне Тосун бея, който идеше да нападне града като разбунтувано място, и да изпроси помилване. Депутацията, подир много мъка, беше успяла да спаси Бяла черкова от участта на Клисура, но с три тежки условия. Първо: градът да брои тозчас хилядо лири на Тосун бея, за да умири сганта, на която бе обещал плячка Бяла черкова и да я отпрати; второ: да се предаде всичкото остало оръжие, до чекийка, и третьо: да даде в ръцете на властта всеки подозрителен човек. Тая пълна капитулация, която не спаси Батак от Мехмеда Тъмрашлият, спаси Бяла черкова. Тосун бей влезе само с част от ордата си в града, за да приеме оръжието. Прочее, Юрдан чорбаджи, и отчасти Стефчов сега бяха спасители на града. Като разправяше със самодоволствие и гордост тия работи, Стефчов от време на време хвърляше злобни погледи на Рада, която се не обръщаше към него. Но тя чувствуваше тегота страшна от присъствието на тоя омразен човек… Безочливият тон на гласа му разстрояваше нервите й и всеки звук негов зловещо се отзоваваше на сърцето й. Тя виждаше в него фаталният образ на поразията, която е преследвала щастието й, и той й внушаваше непобедим страх и омраза. „Боже мой, мислеше си тя, толкова хора, всичките добри хора загинаха или гинат: само тоя човек живее и се радва. Сега той е на почет и пръв, дали защото е толкова проклет и лош?“… Но внезапно тя неволно се обърна към Стефчова с оживлен поглед, защото той говореше сега за Бойча, и това, което говореше за Бойча, беше като никой път твърде радостно.
            — Та жив ли бил тоя поразеник? — обади се в недоумение госпожа Хаджи Ровоама.
            — Жив, избягал в планината — обясни Стефчов. — Но сега жив ли е — не знам. Може сега да го кълват орлите някъде.
            Рада натисна сърцето си от болезнено вълнение.
            — Аз ви казвам, че графът е жив, графът не умира… — обади се Хаджи Смион. — Той толкова пъти умира и все излазя жив… Аз не вярвам… Аз когато бях в Молдовата, всеки казваше, че Янкулеску хайдутинът бил умрял, и вестниците писаха… Рекохме бог да го прости, кога един път при Търгу Нямцу срещам го, той същият, жив, да го порази господ… „Буна диминяца, домнуле Янкулеску“, казвам му… А той ми взема часовника само — за едно „доброутро“. Искам да кажа, че не ме уби… Та думата ми беше, че разбойник не умира…
            И Хаджи Смион смигна приятелски на Рада, с което искаше да й каже: ти мен слушай, графът е жив.
            — Давно само се не довлече тука тоя поразеник, ще запали и нас, както Клисура…
            — Само да има чест… Не може да се хване и „мечкаринът“, та и нему да се види работата, както на Кандовчето и на другите — каза Стефчов.
            — Жално, но няма що, трябваше да се жертвуват малко души, за да се спасят хиляда — каза един.
            — То се знае, вагабонти, защо идат при нас?
            — Защо идат? Дойдоха да се укрият — обади се кака Гинка живо.
            Стефчов я изгледа учуден.
            — Како Гино, та според тебе дядо Юрдан зле е направил?
            — Добре е направил… хубаво правите вие с тата… Гаче сте чифути или турци, а не българи… Я си помислете за какво и за кого отиват да мрат тия хора?… — Лицето на кака Гинка пламна и очите й засвяткаха.
            — Луда си мари, луда — изпъшка болната й майка.
            — На тия твои хора — отзова се Стефчов злъчно — на тия патриоти, според тебе, като благоволят да ни посетят, трябва да поведем децата из училището, да ги посрещнем с песни, да им отворим къщите си, да им сложим и по една баклава, чунким други им правеха пексимет…
            — Зная, зная — пресече го ядосано кака Гинка, — предайте ги на турците, изколете ги, изтрепете ги, изпийте им кръвта като на вчерашните момчета… Видяхте ли майката на Кандова как се тръшна насред пътя!… Ох, сестро мари, ох, Лалке… Ох, боже, боже!… Боже, боже!
            И кака Гинка се облегна до дънера на ореха и закри с кърпа очите си, из които бликнаха порой сълзи. Тя заплака с глас. Тоя внезапен плач беше за избитите вчера бунтовници; но присъствующите го взеха, че е за Лалка, името на която се преплете в думите на кака Гинка. Рада се спусна просълзена да я преговаря. Името на покойната смути сърцето на баба Юрданица и тя се разплака.
            Тая скръб приведе Стефчова в бяс: той разбра, че те плачат за бунтовниците.
            Заптието, което подразбра за какво е разговорът, приближи се до Стефчова и Хаджи Смиона и каза тихо:
            — Чухте ли? В Манастирска река пак е бил слезнал някой клисурски комита.
            — Как, кой ти каза? — попита сепнато Стефчов.
            — Арабия, циганката, го видяла, като беряла смрадлика.
            — Кога?
            — Днес, по обяд.
            — Обадила ли е?
            — Не знам.
            — Трябва по-скоро да се каже — избъбра Стефчов, като си грабна феса от тревата. — На косъм остана днес да ни вземат дяволите — ето ти сега друг бербантин…
            — Той е същият, разбрах се — каза Хаджи Смион ненадейно.
            — Кой? — попита Стефчов.
            — Графът… Нали казах, че е жив?
            — Още по-хубаво: ще има пак салхана.
            Хаджи Смион се стресна от собствените си думи, които каза, кой знае как, без да иска сам. Той пребледня.
            — Кириак, ти отиваш?
            — Отивам.
            — Що ти трябва бе, не закачай човечеца — каза Хаджи Смион умолително, — ще се намери в Бяла черкова едно кьошенце да го скрием… За графа като бъде, всеки го обича.
            — Ти си луд, бай Хаджи! — извика Стефчов, като го изгледа с ненавистен поглед. — Трябва да спасим Бяла черкова…
            И без да каже сбогом на дружината, тръгна към града, като продължаваше да приказва ниско със заптието, което го последва до края на оградата.
            Хаджи Смион стоеше като гръмнат.


            IX. Съюзникът

            Повечето от дружината даже не забележи внезапното тръгване на Стефчова: всички сега бяха заняти да преговарят разтъжената баба Юрданица.
            — Чорбаджийке, хай приберете се в градината, че нашите османлии почнаха да се мяркат из бостанята — каза заптието, като се приближи насам и си взема пушката, за да иде при Стефчова, който го възчакваше.
            Баба Юрданица стана да влезе в градината. Кака Гинка я хвана под мишница и я поведе. И другите ги последваха. Най-подир вървяха Рада и Стайка. Стайка силно стискаше за ръката другарката си и й казваше:
            — Радо, даскало е жив, чу ли?
            Но Рада не отговаряше, потопена в нова мъка. Защото едно предчувствие й каза, че тая нова жертва на клисурската катастрофа, която се е спуснала днес от Балкана и която Стефчов отиваше тъй храбро да предаде, не беше й чужда, че тя може да бъде същия т о й, и сърцето й се свиваше от неизразима тревога и страх.
            — Ха, оти тича това босо` девойче? — каза` Стайка, като се спря и посочи едно момиче, което идеше тичешката през ливадата.
            Тя беше Марийка. Угриженото дете се връщаше назад, след като няколко часа напразно беше се блъскало де разбере къде е доктор Соколов. Сега тя с радост видя Рада, едничкия близък човек на Бойча, който може да й помогне. При всичко, че помнеше Бойчовите поръчки, Марийка чувствуваше, че Рада не е опасна, че бачо й Бойчо забрави да я насочи и към кака й Радка и че ней можеше да й разправи повече.
            Рада я посрещна.
            — Ела, ела, Марийке, какво правиш? Момичето се спря при нея, озърна се боязливо и попита:
            — Како Радке, знайш ли къде е докторът?
            — Соколов ли, Марийке? Не зная… Болен ли е някой?
            Марийка се заекна смутено.
            — Не, како Радке, прати ме… бачо… Бой…
            Марийка прекъсна думите си уплашено… Но Рада разбра… Тя прималя и се озърна плахо. В същия миг Стефчов се зададе, като впиваше ястребови очи в Марийка. Той беше я забележил и се повръщаше за нея.
            — Момиче, какво държиш в ръката? — попита той.
            Марийка побледня. Тя се дръпна гузно и скри ръката си отдире.
            — Дай тая книжка, момиче, да я видим! — каза той и пристъпи към нея.
            Момичето изпищя като диво и фукна през ливадата къде гьола.
            Тъмно подозрение се изхлупи в Стефчовата глава. Той разбра, че някаква важна тайна съдържаше записката, с която бягаше уплашеното момиче. Той го позна, че е дядовото Стояново… Защо диреше то Рада и от кого носеше то писмо за нея в такъв един час? Дали не е от Огнянова? Дали той не е слезналият от Балкана бунтовник? При тая мисъл лицето му светна от зловеща радост и той спогна Марийка.
            Рада въздишаше и следеше уплашена Марийка, която, като видя биволарчето при гьола, върна се назад да бяга към друга посока. Така тя сама идеше в ръцете на Стефчова, който я пресрещаше тичешката.
            Марийка видя новата опасност, тя изпищя пак, като че просеше помощ против жестокия си гонител… — Стайка, в голямо недоумение, гледаше това, което ставаше пред очите й. Тя не можеше да проникне както трябваше толкоз на Стефчова книжката; но от лицето на Рада тя разбра, че тая книжка не бива да пада в ръцете на тоя човек. Един път съвестта й осветлена, тя духна като лека кошута през ливадата, застигна Стефчова, дръпна го за сетрето, за да го задържи и да даде време на момичето да избегне.
            Стефчов се извърна и изгледа селянката. Той не можеше да повярва очите си на такава дързост.
            — Чичо, оти гониш девойчето? — попита сърдито Стайка, като го не пущаше.
            — Пусни ме мари, свиньо! — изкрещя презрително Стефчов и се откъсна от нея. — Ах! Селачанко, тебе те праща оная. Знам, знам… Коста, Коста бре, хвани я — викна яката той към Юрдановото биволарче, което се беше разбудило от писъка на Марийка.
            То й пресече пътя. Бедното момиче се спря замаяно пред новия гонител, па удари назад като загащена сърна и се завря между биволите, като да дири от тях помощ против човеците.
            Стайка, у която дивата природа се разбуди, поиска да се хвърли над Стефчова и биволарчето — те пред нея стояха като кокошки пред орлица, — но остана на мястото си вкаменена: Рада отчаяно й махаше да се върне назад.
            Замаяната селянка не смя вече да пристъпи на помощ на Марийка. Тя с разкъсано сърце гледаше как полуживото от страх дете се тръшна на тревата при биволите и там примря. От страшната нощ във воденицата Марийка придоби болест — истерически да припада, колчем се уплаши. Правият бивол наклони огромната си глава над неподвижното момиче, подуши го кротко и състрадателно по лицето и пак си вдигна влажния нос, като преживяше спокойно и гледаше безстрастно с големите си сини очи.
            Стефчов бързо разкопча недозакопчаната пазва на Марийка и бръкна да дири записката, защото той видя, че там я увря момичето, като бягаше. Но не намери нищо. Дириха под нея и около нея, но писъмцето изчезна, гаче потъна в ямата.
            Стефчов се озърна яростно.
            — Мигар пък тоя да го е лапнал? — каза той и погледна строго бивола.
            Голю като че разбра, че го подозират в кражба, отвори си широко запенените уста, из които висяха само гвачени лигави тревици.
            Стефчов остана замаян. Той не можеше да си обясни къде се дяна късчето книжка.
            — Без друго тая мръсница — каза той — ще да е изпуснала пусулката из ливадата — и заедно с Коста отидоха нататък, наведени из ливадата.
            Марийка скоро дойде на себе си. Първото й движение беше да бръкне в пазвата си. Па изплака уплашена, като не намери там нищо.
            Тя стана и с хленчене си отиде нататък.
            Стефчов и биволарчето дълго търсиха. Най-после Стефчов тръгна бързешката към града. Вероятно той намери записката. Като мина край Рада, той продума със зверски поглед:
            — На върлина ще му видим днес главата набучена!
            Рада, разбита от безпокойствие, остана като приковапа на мястото си. Стайка стоеше изправена пред биволите. Тя делеше страхуванията на Рада, но не можеше да се начуди защо я не остави да отвори път на Марийка. Тя гледаше още разлютена към посоката, дето се изгуби Стефчов, като милваше несъзнателно Голя по къдрото къносано чело.
            Голю подуши ръката на непознатата милувачка, мръдна и премести предния си крак.
            — Радо! Ето ти книжлето! — извика селянката, като дигаше от земята приплесканото билетче.
            Действително Голю беше настъпил изпуснатото билетче, когато душеше примрялата Марийка.
            Рада грабна билета, раздипли го с трепетна ръка и хвърли поглед вътре.
            — От Бойча! — извика тя.
            Тя се хвана за гърдите, примряла от вълнение.
            Билетчето съдържаше само два реда:
            „Слезнах от Балкана. Донеси или прати дрехи и сведения. По-скоро.“
            Билетчето не носеше подпис.
            Рада го прочете още дваж, триж и тогава съгледа с трепет, че тия думи бяха написани на бялата половинка на самото онова писмо, което тя бе изпратила по Боримечката до Бойча в ония ужасни часове. С това късче беше отдрано и името й: Рада, написано с молив. Сълзи обляха бузите й.
            — Какво пее книжката, Радо? — попита Стайка.
            — Жив, жив, сестро — изговори задъхана Рада.
            Стайка се изсмя от щастие.
            — Даскало жив, Радо! Я нали ти казах, че църната оная не знаеше, а па бъбреше за даскало?…
            — Жив Бойчо, сестро, жив, кажи на кака Гинка, че ми прилоше, та си отидох… За книжката не казвай нищо.
            И тя се запъти към бостаните.


            X. Любов-героизъм

            Преди всичко девойката имаше нужда да си сбере свободно мислите и вземе бързо решение. Тя се заслони зад един ближен дърволяк, който я криеше от погледите, и хвана напрегнато да размишлява върху положението. А то беше критическо. Бойчовият живот висеше на косъм, той не подозираше нищо — непременно Бойчо е бил оня, когото е видяла циганката. Да, да, той; трябваше, прочее, по-скоро да му се извести за опасността и да му се даде средство да се спаси. За нея, за една мома, това не беше лесна задача: кърът беше пуст сега и кръстосван само от едни башибозуци, които се скитаха там за обир… Тя настръхна при мисълта, че може да срещне тия свирепи същества. Но тя се не бои от нищо, когато работата е за Бойча… Любовта й ще бравира всичките жестокости на съдбата и на човеците… Да, тя ще тръгне тозчас… Но той просеше и дрехи, разбира се, обикновени дрехи на мирен човек, за да не възбуди подозрителността… Предрешен, той можеше да слезе и в Бяла черкова. Това я затрудни. Де да дири сега дрехи и кой ще се изложи на явна опасност да даде свои, и кога да дири тия дрехи, когато всяка минута е драгоценна? После я удари друга мисъл, която трябваше най-напред да й дойде в главата: де се крие Огнянов? В билетчето не пише. Вероятно, той от предпазване е поверил на Марийка тая тайна, за да я съобщи устно на Соколова… А Марийка вече отиде… Как не й щукна на ума одеве да я пита дека е Бойчо? Слава богу, че тя узна поне, че е в Манастирския дол — от заптието. Манастирският дол е голям, но тя ще го разтършува цял и ще найде Бойча — уви, неприятелите му няма да губят толкова време, те знаят точно де чака отговора на писмото си… Но тя ще го намери, ще ги превари, много ще ги превари, защото ще бъде крилата… Едно е само невъзможно за нея: дрехи! А той дрехи иска преди всичко!… Боже, боже… А времето тъй бързо върви… А тя няма с кого да се посъветва.
            Всички тия мисли и съображения минаха през ума й за един миг със светкавична бързина. Тя реши да остави заслона си и да бърза към Манастирския дол. Но по-напред погледна внимателно през клоните на шубръката, към градината. Тя забележи пред вратата й един човек с голям фес, във френски дрехи от сив шаяк. Тя го взе най-напред за Стефчова, но не, този беше къс и другояче на вид… Тя позна Колча слепият. Сърцето й трепна от неволна радост, макар че Колчо, като сляп човек, малко можеше да й бъде полезен в такава работа. Но тя поне имаше с кого да се разговори. Сам бог пращаше Колча тука.
            Но тя уплашена видя, че Колчо стъпваше вече на прага на портата, той влазяше в градината.
            Тя извика високо:
            — Бай Колчо, бай Колчо, чакай! — И тя се стрелна към него.
            Колчо чу вика и се спря. В един миг Рада беше при него.
            — Бай Колчо!
            — Радке! Тебе търсех — каза слепецът. Па като се приближи до нея, пошушна й: — Бойчо бил жив!
            — Жив, жив, бай Колчо — пое запъхтяна Рада.
            — Той бил в планината — допълни Колчо.
            — Не, Колчо, Бойчо бил слязъл в Манастирската река.
            Колчовото лице се развълнува.
            — Що думаш, Радке?
            — Там, там, бай Колчо, той е сега там… аз приех писмо от него… Иска дрехи, трябват му дрехи, бай Колчо… Него са го обадили на турците, видели го цигани… Но аз ще припкам да му обадя… Той ще бяга… Няма да го хванат, но Бойча ще го познаят навсякъде, че е от бунта, защото дрехи му трябват… Боже, боже… а време не остая…
            Додето Рада така на прекъслеци и с плачевен тон изливаше страхуванията си, Колчо намери вече един изход.
            — Дрехи има, Радке — каза той.
            — Ах, бай Колчо, кажи!… Дека ще вземем дрехи?
            — Тук наблизко, в една приятелска къща…
            — Бай Колчо, само по-скоричко…
            — Почакай тука една минута.
            И Колчо тичешката се върна назад.
            Рада заслонена под стряхата чакаше нетърпеливо. Минаха едва ли не две минути, но ней се сториха цели часове. При другото, притуряше се страхът — да не би някой да излезе из градината и да я види тук самичка и в толкова разстроено състояние…
            Тя пъшкаше от мъчение.
            В тоя миг зададе се едно момиченце с вързоп в ръка.
            Слепецът беше турил там един фес, едно дълго сетре и панталони, от сив шаяк. Тия неща преди две-три минути бяха на него отгоре.
            Добрата му душа беше предвидяла още две работи, които Рада в смущението си бе забравила: там беше прибавена и една пита хляб и стотина гроша, турени в един от джобовете.
            Но Рада нито погледна във вързопа: тя го пое от момичето и тиришката се запъти на север, през бостаните.
            — Боже мой, боже мой — казваше си тя горчиво, — той не иска да ме види вече! Какво му съм сгрешила?… А аз го обичам…
            Както казахме, кърът беше пуст — от българите никой не смееше да излезе по-нататък от града: само едни башибозуци се мяркаха там… А за една девойка, още сама, опасността беше още по-грозна и страшна.
            Но Рада нито мисли за това.
            Великата любов има само едно велико мерило: самопожертвуванието.


            XI. Башибозук

            Скрит в пустата воденица, Огнянов чакаше появяването на някой приятел или поне на самата Марийка.
            Тая зарязана и полусрутена воденица стоеше усамотена на най-горния край на дола, недалеко от гърмещия скок, и от нея нататък нямаше вече друга сграда.
            В стените зееха големи отвори — местата на бивши прозорци и врати, а една част от покрива беше отнесена от ветрища.
            Порутените места в стените служеха Огнянову за прозорци, из които поглеждаше на пътеката, що върви надлъж по реката до самия скок, па се изкачва надясно по яра, въз планината.
            Дълго време той чака нетърпелив и безпокоен; часовете преминуваха и денят преваляваше, но долът, додето можеше да се види оттук, остаяше пуст.
            Огнянов се намираше в голямо недоумение.
            Страшната неизвестност нарастваше всеки миг за него и се преобръщаше в неизразимо безпокойство.
            Той се трудеше да отгадае причината на това бавене. Най-лошото обаче, което предполагаше, беше, че Марийка не е успяла да намери доктора или Бързобегунека, може би принудени да се крият. Той нито подозираше ужасната опасност, която всяка минута можеше да донесе за него. Той не можеше да знае, че неговото присъствие тука е известно вече и на приятели, и на зложелатели, че съдбата му зависеше от разрешението на тоя въпрос: кой ще да превари — враговете или своите.
            По едно време из пътеката се подаде едно лице, което смути Огнянова.
            Един турчин.
            Той беше едър, висок, със зелена чалма на глава, със силяхлък, из който стърчеше и един дълъг ятаган, и с биргьотлии гащи. И една вулия през гърба.
            Вероятно един от ония турци, за които му говори Марийка.
            Един башибозук.
            Какво диреше той тука?
            Огнянов извади револвера си и наблюдаваше. Башибозукът следваше да върви нагоре, с твърде едри крачки.
            Той дойде успоредно на пустата воденица, на едно разстояние от петдесет разкрача, но не се извърна и отмина нататък.
            Огнянов беше смаян. Но той бе осъден сега на пълно бездействие и неподвижност.
            Оставаше му само едно: да наглежда и да чака.
            Турчинът вървеше нагоре.
            Той премина реката по камъните, нагази из дивия буен буренак, що се зеленееше в самото подножие на яра, па се спря.
            Огнянов забележи, че той се спря тъкмо там, отдето почваше пътеката, която води за планината.
            Огнянов пребледня.
            Тая пътека беше едничката, по която би могъл да избегне в Балкана, ако станеше нужда. Ужасните надвиснали ярове не бяха достъпни отдругаде. Огнянов изтръпна. Дали не беше това едно пресичане пътя му? Не идеха ли след тогова и други още?
            Веднага турчинът свали чалмата си, за да й запаше края, който се бе развил.
            По тоя начин цялото лице и глава на башибозука бяха открити пред взора на Огнянова.
            И той видя сега едно младежко хубаво лице, с широко открито бяло чело, увенчавано от буйна руса коса, която запада на къдрици въз него.
            Огнянов извика неволно от удивление, па се изправи на прозореца, тури два пръста в устата си и изсвири.
            Пронизителният писък се разнесе из дола и се повтори от ековете на канарите.
            Башибозукът втренчи очи във воденицата, отдето излезе гласът, и като видя начелните махания на Огнянова, спусна се стремително насам. Той беше Соколов.
            Двамата приятели се прегърнаха горещо.
            — Бойчо, Бойчо, жив ли си, брате, що чиниш тука? — викаше Соколов, покъртен до сълзи.
            — Ами и ти, докторе, в тоя каяфет!
            — Какво правиш тука, брате! Кога дойде?
            — Нощеска… Що се тъй забави?
            — Аз? — попита Соколов в недоумение.
            — Марийка късно ли те намери?
            — Коя Марийка?
            — Как? Не намира ли те тя? — извика Огнянов смаян. — Аз я пратих до тебе с писмо тая заран…
            — Не ме е намерил никой, та и не можеше да ме намери — отговори Соколов.
            Огнянов го изгледа, учудено.
            — Ами защо си тука? За кого идеш?
            — Аз? Бягам.
            — Бягаш, докторе?
            — Да, познай по дрехите ми.
            — И ти тъй излезе из Бяла черкова?
            — Нощес излязох из Бяла черкова и се крих досега в Хамбаревата воденица…
            — Как, ние сме били един до други и не сме знаяли! Чудно, чудно!… А де се дяна Марийка?… — каза Огнянов, у когото се пробуди изново безпокойството. — А сега за къде отиваш?
            — За планината, чаках досега, доде ми донесат тескерето и пари. Но сега — няма да се делим… Живот и смърт — заедно… Ах, Бойчо, Бойчо, братко мой, какви ужасни нещастия дочака отечеството, кой мислеше това!
            — Седни, седни, долу ще приказваме.


            XII. Историята на един невъстанал град

            Сгушени в ъгъла, двамата души се осветлиха един друг върху онова, което бе се случило в Клисура и в Бяла черкова от девет деня насам. От Соколовите думи, или по-право отчет, всичко стана ясно за Огнянова сега и той намираше отгатката на енигмата… Бяла черкова, действително, не била въстанала — тозчас подир Клисура. Тя не въстанала, както всичките други села и градове, еднакво като нея, или още по-добре, приготвени за въстание. Преждевременното му избухване погубило всичко… При първото известие за клисурското движение комитетът се разделил на две мнения: едното било да се бранят само от нападение, като му не дават повод, а в случай, че им дойде отвън подкрепителна чета — да въстанат; другото било да се развие знамето тозчас, да бъде, що бъде. Имало и трето мнение и то било общото — да се капитулира. Заключили, с измама, в избата на поп Ставря най-разпалените членове на комитета, когато той решавал да се развие знамето, именно: Доктора, Попова и Редактора, и пратили депутация, начело с Юрдана чорбаджи, в К. да изяви покорство и верноподанически чувства от страна на Бяла черкова и да проси защита.
            Правителството, само смутено, приело с радост заявлението и пратило в Бяла черкова петдесет башибозука да оберат оръжието и да останат да пазят града. Скоро сред двора на конака се издигнала камара от пушки, пищови и ятагани. Като издигнала тоя гръмоотвод над себе си — капитулацията, — Бяла черкова била спасена. Тя дала само една жертва: Марка Иванов. Той бил окован и откаран пеша в Пловдив, за черешата… Кой го издал — неизвестно. Пет дни след това, вчера, едно знаме се появило на Балкана, и тълкувания, и мълви, и надежди! Духовете се развълнували, разнесло се глас, че няколко хиляди въстаници идат от Балкана на помощ на Бяла черкова… Тая военна сила се предвождала от руски и сръбски офицери… Никой не знаел положително отде иде тая ненадейна помощ, тя падала като от небето… Каблешков толкова пъти беше говорил за някаква тайнствена армия, готова да прилети в уречения час, щото и най-маловерните хванали да вярват. Всички поглеждали радостно към знамето, към върха на Балкана… На някои се сторило даже, че видят по гърба на планината хора с пушки изправени — взимали храсталака за войска. Други, с по-остро зрение, различавали московците по големите им рунтави калпаци. Тогава дошъл поп Ставри, та отключил избата и им казал:
            — Грехота е, чада, да ви държим вече под ключ… Мичо право имал: елате вижте какво се е задало на планината…
            Тримата затворници изхвръкнали из вратнята. След половина час, последвани от двайсетина кундураджии, превзели конака, заедно с бея, оръжието и властта! В града възторг. Бяла черкова въстава! Левското знаме, ушито от Рада, било развяно насред мегдана. Но в същия час едно ужасно известие поразило всички: говедарят тиришката се спуснал от планината и явил, че никого нямало в Балкана. А Тосун бей тръгвал вече за Бяла черкова, за да я разсипе! В тая съща минута едно друго известие удвоило настръхването. Трима клисурски въстаници били слезли от планината и се скрили в училището, на горния край на града. Те били Кандов, ранен в ръката, и двама клисурци още. Бабата-шътачка ги приела, скрила ги на потона на училището, дала им хляб, защото от два деня само с треви се били хранили; после, по тяхна поръчка, обадили на Бързобегунека, който им донесъл дрехи, фесове и тютюн. Още неизпушили едно цигаро, видели из резките на стряхата, че училището го заграждат отвсякъде турци. В това време и Бързобегунек се намирал на потона. Нямало надежда за избягване. Турците хванали да гърмят извътре от двора, през прозорците, в потона. Ранили и двете клисурчета. Тогава те се смъкнали долу и се предали. Съсекли ги на мястото. Бързобегунек скокнал и два пъти гръмнал и наранил едного, но тозчас и той паднал от десетина куршума. Заклали го… Само Кандов не слазял. Всички мерили с пушки към отзева на потона, отдето трябвало да се покаже. Но той се не показвал. Ненадейно прогнилият потон се продънил и Кандов паднал на чардака. Той се изправил, опрял се до преградата на чардака, кръстосал ръце и извикал:
            — Готов съм, удряйте!
            Турците го мислили, че е началникът и че се предава: той говорил по български. Те чакали.
            — Варвари! Стреляйте! Българи още ще останат! — викнал пак.
            Сега разбрали.
            Като отговор изпращели трийсетина пушки изведнъж въз тоя близък нишан. Но ни една го не закачила. Той търтил по чардака, слезнал през стълбите и ударил през двора към черквата, към която бил отворен пътят. Пушките пукали, но нищо. Току-що стъпил на прага, два куршума ударили Кандова и той паднал вътре в черквата… Заклали го и него… Оттам се спуснали да дирят доктора. При башибозуците и много граждани се присъединили. Трябвало да го хванат жив или мъртъв, та така да отърват града от страшния гняв на Тосун бея. Докторът трябвало да падне жертва изкупителна. По мръкнало уплашеният стопанин на къщата, дето се криел, му дава пътя… На улицата Соколов бил зърнат от потерята, тя уловила дирите му. Обаче успял да вземе преднина над гонителите си… Като припкал из дългата Мюхлюзова улица, той побутвал пътем портите, за да се пъхне в някоя, но ни една не стояла отметната и той продължавал да бяга; на мегдана сторило му се, че от една — потерята станала на две, защото отпреде десетина души му препречили пътя. Той тогава ударил наляво и възвил назад из друга улица; гонителите му завчас изгубили дирите му, той можал няколко секунди да се спре и да си поеме душата. Но опасността не намалявала. Потерята нямало да се забави и в тая улица да налети и ако не тука — Другаде щяла да го застигне или удари с куршум благодарение на виделата звездна нощ. Да се опита да излезе на края било безразсъдно; всички изходи на града се пазели от стража. Едно спасение му остаяло: да се скрие в някоя къща приятелска. За щастие, той се сетил, че наблизко била къщата на поп Димча. Той се затекъл до нея и хлопнал вратнята й. Вратнята се отворила. Посрещнал го поп Димчо, член на комитета.
            — Попе, скрий ме! — казал докторът.
            — Не може, не може, докторе! Видели са те, че влазяш тука, лошо е и за мене — изшушнал му попът, като деликатно го тикал из вратнята…
            Смаяният Соколов усетил, действително, приближаването на потерята, която се задала от срещната улица, и той слепешката ударил нататък и се втурнал в една сляпа улица, в дъното на която живееше негов сродник. Той бутнал вратата и попросил гостоприемство.
            Бай Нечо тозчас съобразил важността на положението.
            — Луд ли си, докторе, да ме запалиш? Ти знаеш, че аз имам жена и деца! — И с тия думи той му хванал ръката и му отворил портата.
            Докторът побързал да излезе из тоя безизходен път и уловил Петканчовата улица. Злата му съдба го довела към ония, от които бягал. Соколов фукнал пред гонителите си.
            — Ако се не спреш, ще гърмим! Чакай, докторе! — викал му отзад един от пандурите.
            Истина, Соколов се спрял, но не там, дето му предлагал усърдният българин-пандурин, а по-нататък, пред Сарафовата вратня. Соколов като домашен доктор на Сарафова и приятел още, решил да опита щастието си и напосока почукал.
            — Кой чука? — попитал Сарафов. Докторът се обадил.
            Вместо да отвори вратнята, бежанецът чул, че Сарафов хлопнал и къщната врата и се не чул вече.


            XIII. Продължение на историята

            — Какъв позор, боже мой — изпъшка болезнено Огнянов.
            — Сега в града е паника, брате; издайства и подлости… Бяла черкова не е оная — избъбра мрачно Соколов.
            Огнянов въздъхна дълбоко.
            — Издайства и подлости, казваш?… Те са изчадията на всяка нещастна революция… Те следват подир нея като вълците и гаргите подир бойните полета.
            — А кой е бил побил знамето навръх бърдото? То беше червена кърпа на прът.
            — Не зная.
            — А от кого мислиш да е?
            — От турците.
            Огнянов го погледна недоверчиво.
            — От турците, да — продължи докторът; — защото то се видя вчера, когато и Тосун бей е тръгнал от Клисура, за да нападне Бяла черкова с намерение да я разсипе. Чуваше се, че още на отиване за Клисура той се заканил да направи това. Трябвало му е само причина. Със същата коварна цел, види се, е бил разпръснат и слухът за многочислена помощ, която ни идела. А то идел Тосунът.
            — Значи, той трябва да е днес в Бяла черкова?
            — Да.
            — Навярно там стават сега ужасни нещастия… — каза Огнянов развълнуван.
            — Нещастия не — подлости стават — отговори докторът; — человекът, който бях пращал днес до града, ми каза, че Тосун бей помилвал Бяла черкова, щом му пратила тържествено депутация да го посрещне. Същият видял, като минал край конака, че на двора му стояла цяла грамада с оръжия, донесени от самите белочерковчани… Там бил и черешовият топ… Клетият бай Марко, него най-много жаля…
            Огнянов въздъхна.
            — Да, бай Марка, за него е най-тежко… Той стана жертва на гнусно предателство… Както и Кандов — прибави Соколов.
            — А кой обадил Кандова и другарите му? — попита Огнянов. И челото му се покри с дълбоки бразди.
            — Как, аз забравих да ти кажа: предаде ги Юрдан Диамандиев… Глупавата бабичка отишла, та обадила скришом и на попа, а попът обадил на Юрдана. Сам той ревял отдолу, от мегдана на башибозуците: „Удряйте! Какво се маете? Разбойници не приемаме в града си, царски душмани не щем!“
            — Боже, боже! Бедният Кандов, герой го видях на клисурската позиция и герой умрял тука… Как страшно бях потресен от вида му!… А ти как се отърва най-после?
            — Скриха ме в една къща… Де мислиш, Бойчо?
            — У някой приятел пак, разбира се — не у чорбаджи Юрдана.
            — Приятелите и съзаклетниците ме изпъдиха безобразие, както ти разправих — отговори докторът злъчно, — всички ми хлопнаха вратите си.
            — Но кой тогава?… Продължавай по-добре.
            — Добре — захвана докторът; — потерята наближаваше отдире ми, аз бях дошъл къде края. Тогава едно отчаяно решение ми дойде — да се опитам да мина помежду куршумите на стражата и да уловя широкия кър, та и само тоя шанс ми остаяше за спасение, между двата огъня… Кога дойдох на трийсетина разкрача от Велчовия двор, дето стражата вардеше пусия, при един стобор, една вратня се поотвори… Аз чух скърцането и се спрях… Погледнах пред себе си: тогава познах, че се намирам пред вратнята на Милка Тодоричкина. На прага стоеше самата девойка. Аз приближих и й казах: „Милке, гони ме потеря, можеш ли ме укри?“ „Влезте, господин докторе“ — отговори тя и аз влязох. Една минута след това потерята тиришката мина край вратнята и отиде нататък.
            — И тя те спаси? — извика Огнянов.
            — Да, Бойчо, Милка, една блудница!… Провидението тоя път прие образа на Милка Тодоричкина, на пропадналата, на отхвърлената, на позорната Милка Тодоричкина… Бедната! Та тя и няма за какво да се бои, какво да губи, какво да жали…
            — Все едно, висок героизъм у тая блудница, сред толкова благоразумни безсърдечия, сред толкова честни низости! — забележи Огнянов. — Боже, боже, дека само доблестта е могла да намери убежище!
            — Сега трябва да ме дирят пак под листо в Бяла черкова… нека ме хванат!
            — Ти сега с какво намерение си, докторе? За накъде?
            — За Влашко, разбира се.
            — Да, и аз за там бях тръгнал, но знамето ме накара да сляза от планината.
            — Както и мене — да отивам към нея… Но ти с тая дреха?… Па нямаш и шапка?
            — Затова и бях пратил Марийка до тебе с писмо, за да ми донесеш каквото трябва. Чудно, къде се още бави…
            — Сега няма нужда — каза докторът, — като се стъмни, ще минем в Хамбаревата воденица и бай Лилко всичко ще ти намери. Аз, по щастие, нося и друго едно старо тескере… то ще бъде за тебе… Имаме и храна във вулията…
            — Отлично. Но аз идех тук не с тая цел, да бягам пак… Аз мислех да заваря въстание.
            — А то излезе каша… — отзова се докторът ядосано… — Само се обрашневяхме, колкото да опропастим града…
            — Имате ли някакви известия от другите места?… — Тъмни слухове само: навсякъде все тая поразия… Въстанието не можа да се разпространи… и само катастрофи… Ти повече трябва да знаеш…
            — Да, видях ги от планината пожарите, как светеха на двайсет места — каза Огнянов…
            — Не бил, брате, узрял народът за такова нещо!… Измамихме се страшно — каза докторът… — Ужасни жертви дава България сега, и напразно…
            — Че се измамихме, измамихме се… Но революцията трябваше да стане и жертвите трябваше да станат… Аз даже бих желал да бъдат още по-големи и по-ужасающи. Ние не можем със силата си да разбием Турция, но можем да спечелим симпатията на света поне чрез грозните си нещастия, чрез мъченичеството си и кървавите реки, които изтичат из тялото на България… Това е все знак за съществувание: мъртвият никой го не мисли — само живият има право на живот. Ако европейските правителства не се застъпят за нас, те не заслужават да се нарекат християнски и цивилизовани!… Все едно, и да не стане нищо, ние няма защо да се каем… Ние изпълнихме една човешка длъжност: опитахме се да спечелим свободата си с кръв — не успяхме… Това е жално, но не е стилно… Позор и престъпление ще бъде само, ако скръстим вече ръце… ако плюем на идеала си, ако забравим кръвта и пожарите, в които днес плува България…
            — Огнянов — каза докторът след малко мълчание, — чини ми се, че само ние мислим на тоя час това: България цяла сега ни проклина за нещастията си… Иди, послушай: всеки сега дава право на Стефчова.


            XIV. Важни разговори

            Пръв път Огнянов чуваше сега името на Стефчова. Челото му се намръщи.
            — Как, още ли диша тая презряна твар?
            — Презряна твар? — обърна се докторът; — Стефчов сега е най-умният, най-предният, най-гордият. Не можах да му изпия кръвта… Знайш? Аз бях приготвил Клеопатра за него… Той тържествува, заедно с Юрдана чорбаджи. Той минува за спасителя на града… А нас като кучета ще ни избият, ако ни видят.
            — Все равно, подла твар… Бедната Лалка, тя трябва да е много нещастна…
            — Как? Ти не знаеш ли? Лалка умря.
            — Умря? Що думаш?
            — Умря на осемнаести априлия — пришъпна докторът.
            — Колко нещастия в късо време… Той я е убил, тоя подлец! — изкрещя Огнянов.
            — Да, той я уби.
            И докторът му разказа със сълзи на очите причините на смъртта й.
            Огнянов го хвана за ръката покъртен.
            — Брате, ние еднакво сме нещастни.
            Соколов го погледна въпросително.
            — Лалка, любимото от тебе същество — пое Бойчо скръбно, — е в гроба; друго едно същество, което аз обичам, също е в… гроба… изгубена е за мене.
            — Не, твоя Рада е жива, в Бяла черкова е! — извика живо докторът.
            — Жива?… Жива, да, но е умряла за мене — Соколов го погледна учудено.
            — Да, завсегда умряла — повтори Бойчо мрачно; — нещастният Кандов… бог да го прости… Защо го преживях аз?…
            Докторът изгледа втрещено Огнянова.
            — Бойчо, ти да не си имал спречкване с Кандова в Клисура?
            — До смърт!
            — И за Рада?
            Огнянов се навъси.
            — Да не говорим сега за това.
            — Та ти луд ли си, Бойчо? Да подозираш Рада? Това е възмутително!
            — Възмутително? Аз я мислех самата невинност, брате, а какво излезе? — изпъшка Огнянов. — Аз я вярвах, аз я любех, и как! И отечеството ми беше по-светло тогава, и доверие имах повече в себе си и куражът ми несъкрушим… И какво поражение! Представи си… Доста е да ти кажа, че подир това, в Клисура се бих не с надежда да победя неприятеля, но да умра от ударите му… Не ми говори. — И Огнянов тъжно наведе глава надолу.
            — Лъжеш се, Рада те е обичала вярно и те обича пак, само че е много нещастна и оклеветена — от тебе първи! — каза докторът с негодувание.
            Огнянов му хвърли укоризнен поглед.
            — Докторе, за паметта на тоя бедни Кандов, престани да ми говориш вече за тая скръбна работа.
            — Именно, и паметта на Кандова искам да умия от твоето подозрение… Недей мисли, че той е действувал подло… Истина, той беше се заплеснал в Рада… Както го знаеш, той е мечтател и дяволски се увлича… Тая необяснима страст го накара да напусне и обществото, и комитета… но тя нищо не измени в чувствата на Рада; той никак не е я оскърбил с едно нечестно предложение… От срамежливост тя ти не обадила, но тя се оплакала на Лалка от Кандовите платонически задиряния… Добре, че се сетих, на чети писмото му, писано на 19 априлий, същия ден, когато я последвал за Клисура. Предаде ми го Недкович…
            И Соколов извади из портфелчето си Кандовото писмо и го подаде Огнянову.
            Бойчо го прегледа бързешката и по очите му блеснаха сълзи. Щастливо изражение огря за миг лицето му.
            — Благодаря, Соколов, твоите осветления свалиха от гърдите ми страшния тежък товар. Ти поднови и просвети душата ми.
            — Клетата Рада, как ще е щастлива, ако узнаеше това! Аз не успях да я видя, но разбрах само, че тя е страшно отчаяна… види се, за тебе, като те е мислила за убит, както и всички… Напиши й, прати й няколко думици, преди да тръгнем, да я зарадваш горката.
            — Как, да й пиша?
            — Пиши й, човещината го изисква…
            — Именно, човещината изисква да й не пиша, ами сам да стана да ида при нея, да й падна на колене и да й искам прошка… Аз бях жесток към Рада до подлост — извика Огнянов.
            — Да, аз сам бих те съветвал да сториш това, но сега е невъзможно…
            — Може да е невъзможно, но аз ще ида — каза Огнянов решително.
            — Как, ще влазяш в Бяла черкова? — извика докторът смаян. — Това е цяло безумие сега. Сега в Бяла черкова е огън… Там Юрдан и Стефчов са спасители… Ти излагаш на вярна смърт живота си!
            — Докторе, ти знаеш, че аз малко мисля за живота си, когато е работата да остана честен човек. Цялата Тосунова орда не може ме възпря… Аз трябва да прося извинение от тая страдалица, Рада, за моето свирепо поведение, което я бе хвърлило в отчаяното решение да търси смърт в клисурските пожари…
            Огнянов му разправи с две думи случката.
            — Тогава, брате, не те задържам — каза трогнато докторът.
            Огнянов помисли малко, па каза тихо:
            — После и друго има: Рада е моя — аз се венчах на последното си тръгване оттука с нея, венчах се… пред бога, и вместо пръстен клетви разменихме. Аз не мога да я оставя — разбираш? — и един път ако стигна благополучно до Влашко, ще я повикам да дели с мене бедност, голотия, страдания, от които състои животът на емигрантина… О, тя ще дойде с радост да сподели съдбата ми, както тука я споделяше… Тя е героиня в любовта си, докторе, и целия свят не давам за нейното сърце…
            По докторовото лице се четеше възхищение.
            — Ще тръгна, като се свечери, и още тая нощ ще се върна тука. И уверявам те: здрав и читав. Аз няма, не искам да умра, докторе, още, защото Рада е жива за мене и България не е освободена!…


            XV. Среща

            Докторът надничаше през дупката.
            — Някой иде, Марийка! — каза той.
            Огнянов устреми поглед също в дола.
            — Не е Марийка. Марийка е по-дребна и със синьо облечена.
            — Таз е в черно, носи вързоп.
            — Рада! — извика Огнянов, като скокна.
            И докторът скокна.
            Огнянов се изправи цял на входа на воденицата и замаха с две ръце.
            Рада, която от няколко време се луташе из камънаците да дири Бойча, сега го видя. Тя се спусна към него и след един миг беше във воденицата.
            — Радке!
            — Бойчо! Бойчо! — плачеше тя и едвам поимаше и притискаше главата му до бузите си.
            Докторът присъствуваше, покъртен дълбоко, на тая сцена.
            — Ами как си тука, Радке? — прибърза да попита Огнянов, като доби самообладание над чувствителността си.
            — Писъмцето ти за доктора го предаде мене Марийка… Ах, Бойчо, защо ме измъчи? — казваше Рада, задяна от щастливи сълзи. — Ти не ми се сърдиш вече?… Ти нямаше право да ми се сърдиш… Ти знаеш, че няма причини…
            — Прости ме, пиле, прости ме! — и Бойчо й целуваше ръцете. — Току-що ми откри Соколов заблуждението ми, то измъчи и мене страшно. Аз щях да сляза сам в града, да те моля да ме простиш… за тая жестокост… Аз съм бил недостоен за любовта на един ангел… Нали забравяш, Радке, нали прощаваш? — И Огнянов се взираше с възхищение във влажните й очи, пълни с прилив от блаженство и любов безконечна…
            Но Рада изведнъж побеля като стена, оттегли се от Бойча и извика:
            — Бягай, Бойчо! Аз забравих да ви кажа… Бягайте… Видели са те тука и турците идат! По-скоро, бягайте в планината! — повтаряше Рада уплашена…
            — Как? — извика Соколов, като че не вярваше ушите си.
            — Видяла те циганка и обадила, преди аз още да видя Марийка… Като идех, откъм лозята се спущаха сган башибозуци, па взеха и пътя за насам… Те за тебе идат, Бойчо. Ах, боже, забравих тозчас да кажа… Цял час изгубих, доде те дирех из дола… Другаде да се видим… Сега бягайте.
            При всичкото му присъствие на духа, с което Огнянов се отличаваше в минути критически, това страшно известие, прието в мига на най-блажена радост, която му достави ненадейното виждане с девойката, сега още по-измиляла и по-пленителна, осветлена от героизма на любовта си, Бойчо остана поразен, той не можеше да вземе бързо решение. Той се чувствуваше безсилен на такава внезапна раздяла в минутата на най-въжделената среща. Такива скокове са потресающи. А между това миговете бяха драгоценни.
            — Да бягаме? Ами ти? — питаше Бойчо.
            — Мен не гледайте, за мен не мислете… бягайте по-скоро… На, вземи това — дрехи има тук… и бягай, Бойчо, и сбогом, да се видим пак, само ти остани жив, ние ще се видим и сберем пак, Бойчо, мили Бойчо… дето и да е… Сбогом…
            И Рада, като подаде вързопа на Огнянова, хвана го за ръката и насила го потегли към изхода на запустялата воденица.
            — Не — каза решително Огнянов, — аз не мога да те оставя в такава минута… Ако ония варвари идат по тебе…
            — Да, идат, Бойчо!
            — Те идат, и да те срещнат самичка в това диво място?!… Тия зверове?… Не, по-добре ще умра тук, като те защищавам…
            Но Бойчо веднага разбра безразсъдността, па и съвършената безполезност на подобно отчаяно решение. Той изведнъж попита Рада:
            — Радо, можеш ли вървя с нас?
            На това най-неочаквано предложение Рада отговори с възклицание:
            — Бива, бива, Бойчо, аз ще вървя с вас заедно до край света… Да бягаме, да бягаме, Бойчо… Огняновият поглед светна.
            — Само да изскокнем до „Малкия стол“ над водопада, оттам аз ще ги удържа до довечера, а ти отведи Рада нагоре — каза Соколов.
            Действително, над скока стърчаха някакви остри скали, називаеми „Малки стол“. Иззад тия камъни един добре въоръжен човек можеше да брани от цял табор пътеката, едничката, която се извиваше по яра към планината.
            Нямаше време за губене.
            — Към планината! — извика, почти изкомандува Огнянов.
            И той пръв стъпи на прага, като хвърли поглед навсякъде из дола.
            Беше вече късно.
            На срещния яр, между острите скали, се чернееха турци.
            Те хващаха пусия зад камъните и зад храсталака там, щото едните глави им се виждаха и пушките. На върха някой в бели гащи стоеше и сочеше към воденицата. То беше циганката. Турци и на отсамния яр клякаха зад камъните.
            Огнянов и докторът видяха, че са загащени, и нито помислиха за бягане, то беше невъзможно.
            Турците продължаваха да се спущат предпазливо и да се настаняват зад камъните на урвите и зад прикрития. Имаше до стотина души.
            Пътеката в дола остаяше свободна.
            Бойчо се обърна към Рада и й каза:
            — Радо, иди си, из пътеката, върви надлъж по реката…
            Но тозчас страховита мисъл му замрачи лицето и той рече:
            — Не… стой тука по-добре…
            И в Радиния поглед се четеше същото решение.
            — С тебе, с тебе, Бойчо… — пришъпна тя, като си сключи ръцете на гърдите.
            И толкова скръб, любов и трагическа преданост се четеше във влажния й поглед! Такава готовност за смърт!
            Огнянов и Соколов преброиха патроните си.
            — Осемнайсет огъня имаме — продума докторът.
            — Стигат, за да се умре честно — каза ниско Огнянов.
            Тосун бей беше довел ордата си и лично я командуваше. Преди да се покаже на урвите, той беше затворил и дола и така бе стиснал в обръч бунтовниците, или по-добре — бунтовника, защото той беше уверен, че само Огнянов е вътре.
            Преди да заповяда стрелба, Тосун бей заръча да му извикат по турски:
            — Предай се, консулос комита!
            Само ековете на урвите повърнаха гласа.
            Рада се бе сгушила в един ъгъл, занемяла.
            — Кураж, Радо — каза й Бойчо скръбно.
            Тя му направи само знак с ръка, като че искаше да каже: „В Клисура ме достраша, самичка и отхвърлена. Сега не ме е страх с тебе да умра наедно, като ме обичаш… Ще видиш…“
            Бойчо разбра героическия смисъл на тоя ням отговор и очите му овлажняха. Миговете минуваха.
            Огнянов и Соколов, прилепени до стените, по начин да бъдат по-малко изложени, стискаха револверите си. Те хвърляха погледи към двете урви, от които на всеки миг очакваха да им блъвнат гръмотевици.
            Мина се една минута. Види се, това беше срокът, даден от Тосун бея.
            Тогава запукаха пушки от западната урва, запукаха от възточната, запукаха от дола. Обсадените слушаха как пищят куршумите през отверстията на покрива, през дупките на зидовете и пляскат в камъните, па падат сплескани в краката им.
            Балканският дол заехтя.
            Изведнъж гърмежът утихна.
            При всичката си продупченост, оградата даде заслона на троицата нещастници. Никой не беше закачен. Само Рада бе паднала в несвяст на земята. Куражът бе изменил на нещастната девойка. Забрадката й се бе свалила и черната й коса на вълни се разстилаше по рамото й в праха.
            Навярно, вторият залп нямаше да се забави и Рада, легнала тъй, беше изложена на куршумите.
            Огнянов се наведе, прегърна я и я премести в ъгъла, който беше най-потулен, и подложи под главата й вързопа. Той я побутна, но тя се не събуждаше, тя все лежеше несъзнателна и нечувствующа нищо, що става около й. И тогава, при вида на това прекрасно, побеляло, със склопени очи и избледнели устни лице, на тая нещастна мома, която бе свързала съдбата си с неговата и с която той трябваше да се раздели при адски мъчителните предчувствия за нейната участ, когато ръката му не ще вече да я защищава от тия зверове, отчаяна, нечовешка скръб се изобрази по лицето му.
            — Мигар да я убия самичък? — помисли си той.
            Понеже не приеха никакъв отговор от воденицата, нападателите се осмелиха повече, спуснаха се до по-долните камъняци и приближиха до дола. Воденицата по-тясно се стягаше отвред и мигът за решителните действия наставаше.
            — Предай се, комита!
            Отговор нямаше.
            Веднага изплющяха град куршуми въз воденицата. Заедно с усилването на гърмежа и турците пристъпваха по-близо насам… Понеже воденицата продължаваше да мълчи, те дойдоха до убеждение, че скритият вътре бунтовник няма оръжие. Куршумите все плющяха в стените, настъплението взимаше формата на юрюш.
            Турците се приближиха доста. Настана минутата. Огнянов беше изправен до единия прозорец; докторът до входа.
            Те се спогледаха и всеки изпразни револвера си в доста сгъстената тълпа на неприятеля. Тоя внезапен отговор свали троица души на земята и издаде силата на воденицата. Турците видяха, че защитниците й са повече от един. Това ги посмути, но само за миг. Клисурските победители с рев се спуснаха към опасната ограда. Една част от урвите стреляше, други в отверстията на воденицата, за да не допусне на бранителите й да се покажат там и да гърмят въз нападающите. Настана истински юрюш.
            — Докторе, ще се мре, прощавай навеки, брате — каза Бойчо.
            — Прощавай, брате.
            — Докторе, никой жив да не падне в ръце!
            — Никой, Бойчо; аз имам още четири патрона; единия задържам за мене…
            — Аз задържам два, докторе. — И Огнянов неволно се обърна към Рада. Тя все лежеше, но лицето й бе станало бяло като платно; из лявата страна на гърдите тихо бликаше струйка червена кръв и течеше на вади из диплите на роклята й… Един отплеснат куршум беше я ударил. Тя беше мъртва. Тя бе минала от несвяст във вечен сън.
            Тогава Бойчо остави поста си, приближи я, коленичи, хвана студените й ръце и залепи дълга целувка на ледените й устни; после посипа с тях челото й, тия чудни любовни очи, и косата й, и раната й, дето застиваше кръвта. Каза ли й нещо, пошушна ли й в тая прощална целувка, рече ли й: „Добро видение там, Радо!“ — не можа да се чуе от гърмежа отвън и от пляскането на куршумите вътре. Той я зави с мушамата си. Когато Бойчо се изправи, две струйки сълзи бяха се проточили по бузите му.
            Но в тия сълзи беше цял океан от мъка…
            Кой знае — може и известен дял от жежка благодарност към провидението!…


            XVI. Гибел

            През тая последня и няма прощавка, която трая само половина минута, Соколов един поддържаше сражението със стотина неприятели. Внезапно той се извърна и видя Рада… Тогава косата му настръхна, очите му запламтяха като на тигър и цял, без да се пази от нещо, показа се на входа, като напук на куршумите, па на най-чист турски език извика към ордата:
            — Кучета крастави! Скъпо ще изплащате всяка капка българска кръв! — и изпразни револвера си.
            Тълпата с нов бяс се устреми на непристъпната крепост, в която се преобърна разсипаната воденица. Един зверски рев, последван от нов дружен залп, процепи въздуха.
            — Ах! — изпъшка докторът и изпусна револвера.
            Един куршум му прониза дясната ръка. Неописуем ужас и отчаяние се изобрази по лицето му. Огнянов, който гърмеше в тълпата, също окървавен вече, забележи това и попита:
            — Страдаш, брате?
            — Не, ами и последния патрон хвърлих, забравих…
            — Имам още два в моя револвер, вземи… — каза Огнянов и подаде оръжието си на Соколова. — Сега нека видят как умира един български апостол!
            Па като изтръгна големия ятаган из силяха на доктора, излезе из портата и се спусна в тълпата, като раздаваше ужасни удари наляво и надясно…

            * * *

            Подир половина час цялата орда, победоносна, свирепа, демонически весела, излазяше из дола с Огняновата глава, набучена на прът. Докторовият череп, раздробен на късове от ножовете (най-първия удар — от куршум — сам докторът си беше нанесъл), не можеше да послужи за трофей. Също Радината глава беше оставена — по политическа причина вече: Тосун бей беше по-хитър от Тъмрашлията.
            Отзади носеха, натоварени на едни кола, убитите и ранените.
            С дивашки викове сганта дойде в града. Той беше по-пуст и по-мълчалив от едно парясано гробище. На мегданя побиха трофея.
            Само един човек се мяркаше там, като един призрак.
            Той беше Мунчо.
            Като позна главата на любимия си Русияна, той вторачи яростни, безумни очи в нея и изригна, в един дъжд от плюнки, една колосална попръжня против Мохамеда и султана.
            Обесиха го на касапницата.
            Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира.

            Одеса, 1888 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар