20 юни 2012 г.

Хари Потър и Даровете на смъртта-4




            Глава двадесет и първа
            Приказка за тримата братя

            Хари се обърна и погледна Рон и Хърмаяни. Те също не бяха разбрали какво е казал Ксенофилиус.
            — Даровете на Смъртта ли?
            — Именно — потвърди мъжът. — Не сте ли чували за тях? Не се изненадвам. Твърде, твърде малко магьосници вярват в Даровете. Да вземем например онзи глупав момък на сватбата на брат ти — кимна той към Рон, — който ме нападна, защото, представи си, съм носел символа на прочут черен магьосник! Бива ли такова невежество! В Даровете няма никаква черна магия — поне в грубия смисъл на думата. Човек използва символа, за да се разкрие пред други, които вярват, с надеждата, че те биха могли да му помогнат в търсенето на Даровете.
            Той разбърка бучките захар, които беше пуснал в настойката от стражеви корен, и отпи малко.
            — Извинявайте, но пак не разбирам нищо — призна си Хари.
            От любезност също пийна от чашата и за малко не се задави: течността вътре беше отвратителна, сякаш някой беше втечнил всякаквовкусови бобчета с вкус на сополи.
            — Който вярва в Даровете на Смъртта, ги издирва — обясни Ксенофилиус и примлясна, явно настойката от стражеви корен му се беше усладила.
            — Но какво представляват тези Дарове на Смъртта? — попита Хърмаяни.
            Ксенофилиус остави празната чаша.
            — Сигурно всички знаете „Приказката за тримата братя“…
            Хари каза „не“ но и Рон, и Хърмаяни в един глас извикаха „да“.
            Ксенофилиус кимна вглъбено.
            — Е, господин Потър, всичко започва от „Приказката за тримата братя“… Имам тук някъде екземпляр…
            Той огледа напосоки стаята, купчините пергамент и книги, но Хърмаяни го изпревари:
            — Аз нося екземпляр, господин Лъвгуд, подръка ми е.
            И тя извади от мънистената чантичка „Приказките на барда Бийдъл“.
            — Оригиналът? — попита рязко Ксенофилиус и когато Хърмаяни кимна, каза: — Защо тогава не ни я прочетеш на глас? Много по-сигурно е, че всички ще я разберем.
            — Ъъъ… ами добре — съгласи се притеснена тя. Отвори книгата и Хари видя, че символът, който проучват, е в горния край на страницата, после Хърмаяни се прокашля тихо и зачете: — „Имало едно време трима братя, които вървели на свечеряване по самотен лъкатушен път…“
            — По късна доба, така ни е казвала мама — прекъсна я Рон, който се беше изтегнал с ръце, сплетени зад главата, готов да слуша.
            Хърмаяни го стрелна с раздразнен поглед.
            — Извинявай, просто исках да кажа, че „по късна доба“ звучи малко по-страшно — уточни Рон.
            — Да, защото имаме нужда от още малко страхове в живота си — не успя да се сдържи Хари. Ксенофилиус изглежда не им обръщаше внимание и си гледаше през прозореца небето. — Чети нататък, Хърмаяни.
            — „След малко братята излезли при река — много дълбока, за да прегазят през нея, и много опасна, за да я преплуват. Братята обаче били магьосници, затова просто замахнали с магическите пръчки и направили така, че над коварната вода да изникне мост. Вече били стигнали до средата му, когато на пътя им изникнала качулата сянка. И Смъртта им заговорила…“
            — Извинявай — прекъсна я Хари, — но как така Смъртта им е заговорила?
            — Хари, това е приказка!
            — Да, извинявай. Чети нататък.
            — „И Смъртта им заговорила. Била разгневена, задето я лишили от три нови жертви, понеже пътниците обикновено се давели в реката. Но Смъртта била хитра. Престорила се, че поздравява тримата братя за направената магия, и казала, че всеки от тримата е спечелил награда, защото е бил достатъчно изобретателен да й се изплъзне. И така, най-големият брат, който бил с войнствен дух, поискал магическа пръчка, по-могъща от всички останали по земята; пръчка, която винаги да печели в дуел, пръчка, достойна за магьосник, който е надвил Смъртта! Смъртта отишла при един бъзов храст на брега на реката, направила пръчка от клон, който висял ниско, и я дала на най-големия брат. После средният брат, който бил много нагъл, решил да унизи още повече Смъртта и поискал тя да му вдъхне силата да връща други от Смъртта. Тогава Смъртта вдигнала от брега един камък и го дала на средния брат, като му рекла, че той има силата да връща мъртвите към живот. Накрая Смъртта попитала най-малкия брат какво иска. Той бил най-смирен и скромен, а и най-мъдър от тримата, затова не се доверил на Смъртта, Поискал нещо, с което да си тръгне от това място така, че Смъртта да не може да го проследи. И колкото и да не й се искало, Смъртта му дала собствената си Мантия за невидимост.“
            — Смъртта е имала мантия невидимка?! — прекъсна я отново Хари.
            — За да се промъква неусетно при хората — отбеляза Рон. — Понякога й доскучава да им се нахвърля, да пляска с ръце и да пищи… извинявай, Хърмаяни.
            — „И така Смъртта се отдръпнала и пуснала тримата братя да си вървят по живо по здраво, а те поели отново на път и започнали да обсъждат с изумление приключението, което току-що били изживели, и да се възхищават на Даровете на Смъртта. След известно време се разделили и всеки тръгнал по своя си път. Вървял първият брат още около седмица и стигнал в далечно село, където потърсил един магьосник — имал отдавнашна вражда с него. С Бъзовата пръчка той, разбира се, не се затруднил да победи в последвалия дуел. След като оставил врага си мъртъв на пода, най-големият брат отишъл в странноприемница, където се похвалил пред всички каква всесилна магическа пръчка е измъкнал от самата Смърт и как тя го е направила непобедим. Същата нощ, докато той спял пиян на леглото, при него се промъкнал друг магьосник. Крадецът взел магическата пръчка и не спрял дотук, ами прерязал гърлото на най-големия брат. Така Смъртта прибрала при себе си първия от братята. През това време средният брат се прибрал у дома, където живеел сам-самичък. Там той извадил камъка, който можел да връща живота на мъртъвците, и го завъртял три пъти в ръката си. За негово изумление пред него в миг изникнала фигурата на момичето, за което навремето се надявал да се ожени, но то ненадейно умряло. Ала девойката била тъжна и студена, от него я деляла мъглена завеса. Тя се била завърнала в света на смъртните, но знаела, че не й е тук мястото, и страдала. Накрая средният брат обезумял от безнадежден копнеж и посегнал на живота си, за да бъде наистина със своята любима. Така Смъртта прибрала при себе си и средния брат. И макар че години наред търсела под дърво и камък третия брат, така и не успяла да го намери. Едва когато станал на преклонна възраст, най-малкият брат най-сетне смъкнал Мантията за невидимост и я дал на сина си. След това посрещнал Смъртта като стара приятелка и тръгнал на драго сърце с нея — така те напуснали като равни този живот.“
            Хърмаяни затвори книгата. Минаха миг-два, докато Ксенофилиус усети, че е спряла да чете, откъсна поглед от прозореца и рече:
            — Е, това е.
            — Моля? — възкликна объркана Хърмаяни.
            — Това са Даровете на Смъртта — каза Ксенофилиус.
            Той взе от една отрупана с какво ли не масичка до себе си паче перо и издърпа измежду книгите парче скъсан пергамент.
            — Бъзовата пръчка — започна да изброява Ксенофилиус и прокара върху пергамента права отвесна черта. — Животворният камък — продължи той и загради чертата в кръгче. — Мантията за невидимост — завърши и вмести и чертата, и кръгчето в триъгълник, за да довърши символа, събудил у Хърмаяни такова любопитство. — Взети заедно, това са Даровете на Смъртта.
            — Но в приказката никъде не се говори за такива Дарове! — възрази Хърмаяни.
            — Е, то се знае, че не се говори — заяви влудяващо самодоволно Ксенофилиус. — Това е детска приказка, разказвана да забавлява, а не да поучава. Ала онези от нас, които разбират от такива неща, долавят, че в древната приказка се говори за три реликви, или Дарове, които, ако се съберат на едно място, ще направят своя притежател господар на Смъртта. — Настъпи кратко мълчание, през което Ксенофилиус погледна през прозореца. Слънцето вече се беше снишило на небето. — Скоро Луна ще е хванала достатъчно дългокраки гълтачи — пророни той тихо.
            — Когато казвате „господар на Смъртта“… — обади се Рон.
            — Господар — повтори Ксенофилиус и разлюля ръка. — Повелител. Победител. Която дума предпочиташ.
            — Но в такъв случай… нима искате да кажете… — бавно подхвана Хърмаяни и Хари усети, че тя се опитва да прикрие и последните следи от неверие в гласа си, — … вярвате ли, че тези предмети… тези Дарове наистина съществуват?
            Ксенофилиус отново вдигна вежди.
            — Ама разбира се, че съществуват!
            — Но как е възможно, господин Лъвгуд — продължи Хърмаяни и явно едва се сдържаше, — изобщо да вярвате в такова нещо?
            — Луна ми е разказала всичко за теб, млада госпожице — рече Ксенофилиус, — доколкото разбирам, ти не си неумна, затова пък си болезнено ограничена. Назадничава. Тесногръда.
            — Защо не вземеш да премериш оная шапка, Хърмаяни? — предложи Рон и кимна към смехотворното украшение за глава.
            Гласът му трепереше — той едва се сдържаше да не прихне.
            — Господин Лъвгуд — подхвана пак Хърмаяни, — всички знаем, че мантии невидимки наистина съществуват. Срещат се рядко, но ги има. Докато…
            — Но третият Дар е истинска мантия за невидимост, госпожице Грейнджър! Искам да кажа, че това не е някакво пътническо наметало, просмукано с хамелеонизиращо заклинание или с магия за заслепление, или пък изтъкано от вълна на полупотайник, което първоначално те крие, но после с годините избелява и става полупрозрачно. Говорим за мантия, с която наистина ставаш напълно невидим и която е вечна, крие те постоянно, и то така, че си абсолютно неоткриваем, каквито и заклинания да й се направят. Колко такива мантии си виждала, госпожице Грейнджър?
            Хърмаяни отвори уста да отговори, после пак я затвори — изглеждаше по-объркана от всякога. Тримата с Хари и Рон се спогледаха и Хари разбра, че мислят за едно и също — че в този миг в стаята при тях има мантия точно като току-що описаната от Ксенофилиус.

            — Ами да — каза той, сякаш ги е разгромил с разумни доводи. — Никой от вас не е виждал такова нещо. Който го притежава, ще бъде неизмеримо богат, нали?
            Ксенофилиус отново погледна през прозореца. Небето се беше обагрило в най-бледия оттенък на розовото.
            — Добре де — каза объркана Хърмаяни. — Да приемем, че тази Мантия наистина съществува… ами камъкът, господин Лъвгуд? Онова, което нарекохте Животворен камък?
            — Какво за него?
            — Как е възможно той да е истински?
            — Докажи обратното — подкани Ксенофилиус.
            Хърмаяни се възмути.
            — Но това… извинявайте, но това е направо смехотворно! Как да докажа, че той не съществува? Нима очаквате да взема всички… всички камъчета по света и едно по едно да ги подложа на проверка? Така можете да твърдите, че всичко каквото Ви хрумне е истинско, ако единственото основание за убедеността Ви е, че никой не може да докаже обратното.
            — Да, мога — рече Ксенофилиус. — Радвам се да видя, че вече не разсъждаваш толкова тесногръдо.
            — Ами Бъзовата пръчка — побърза да се намеси Хари още преди Хърмаяни да е отговорила, — и за нея ли смятате, че съществува?
            — О, в случая с пръчката има безброй доказателства — потвърди Ксенофилиус. — Бъзовата пръчка е Дарът, който може да се проследи най-лесно заради начина, по който се предава от ръка на ръка.
            — И как точно се предава? — полюбопитства Хари.
            — Притежателят на пръчката трябва да я отнеме със сила от предишния й собственик, ако иска да бъде неин истински господар — обясни Ксенофилиус. — Със сигурност сте чували, че пръчката се е озовала у Егбърт Зловещия, след като е съсякъл Емерик Злия. И че Годелот е издъхнал в собственото си подземие, след като синът му Хереуорд му отнел пръчката. И как страховитият Локсиас е взел пръчката от Барнабас Девърил, когото убил. Кървавата следа на Бъзовата пръчка е обагрила страниците на магьосническата история.
            Хари погледна към Хърмаяни. Тя се беше свъсила срещу Ксенофилиус, но не му възразяваше.
            — И къде е според вас Бъзовата пръчка сега? — попита Рон.
            — Кой знае… — отговори Ксенофилиус, загледан през прозореца. — Кой знае къде лежи скрита Бъзовата пръчка? Подир Аркус и Ливиус следите й се губят. Никой не знае със сигурност кой точно от двамата е сразил Локсиас и кой е взел пръчката. Никой не знае и кой е сразил тях. Уви, тук историята мълчи.
            Спусна се тишина. Накрая Хърмаяни попита сковано:
            — Господин Лъвгуд, родът Певърил свързан ли е по някакъв начин с Даровете на Смъртта?
            Ксенофилиус се стъписа, а в паметта на Хари изникна нещо, но не можеше да се сети с какво точно е свързано то. Певърил… беше чувал и преди това име…
            — Но ти, млада госпожице, ме заблуждаваш! — възкликна Ксенофилиус, който беше изправил гръб на стола и смаяно зяпаше Хърмаяни. — Мислех, че си новачка в търсенето на Даровете! Мнозина от онези, които ги издирват, смятат, че именно родът Певърил е свързан по всякакъв начин — всякак! — с Даровете!
            — Кой е този Певърил? — попита Рон.
            — Това име е написано върху гроба със знака в Годрикс Холоу — обясни Хърмаяни, без да сваля очи от Ксенофилиус. — Игнотус Певърил.
            — Точно така! — заяви Ксенофилиус и многозначително вдигна показалец. — Знакът на Даровете на Смъртта върху гроба на Игнотус е неопровержимо доказателство!
            — За какво? — попита Рон.
            — Как за какво — че тримата братя от приказката всъщност са тримата братя Певърил: Антиох, Кадмус и Игнотус! Че те са първите притежатели на Даровете!
            След поредния поглед към прозореца той стана, взе подноса и се отправи към витата стълба.
            — Ще останете ли за вечеря? — провикна се чак след като се беше скрил отново долу. — Всички гости не пропускат да ни поискат рецептата за супата от дългокраки гълтачи.
            — Сигурно за да я покажат в отделението „Натравяне“ в „Свети Мънго“ — промърмори Рон.
            Хари изчака да чуят как Ксенофилиус снове долу в кухнята и чак тогава попита Хърмаяни:
            — Какво мислиш?
            — О, Хари — отвърна тягостно тя, — пълни глупости! Знакът не може да означава това. Само Ксенофилиус си го тълкува по този нелеп начин. Каква загуба на време!
            — Сигурно именно той ни е донесъл нагънатороги шнорхелоподобни квакльовци — вметна Рон.
            — И ти ли не вярваш? — Хари се обърна към него.
            — Не, това е приказка, каквато хората разказват на децата си и те да си извлекат поука. Не си търси белята, не се бий, не си играй с неща, които е по-добре да не докосваш! Дръж си главата наведена, гледай си работата и всичко ще бъде наред… Сега като се замисля — допълни Рон, — може би се смята, че бъзовите пръчки носят нещастие именно заради тази приказка.
            — Какво, какво?
            — Ами онези суеверия… През май родена вещица, жена на мъгъл става. Магията по мрак разваля се сред нощ. Бъзова пръчка добро не носи… Сигурно сте ги чували. Мама знае колкото щеш.
            — Ние с Хари сме възпитавани от мъгъли — напомни му Хърмаяни, — нас са ни учили на други суеверия. — Тя въздъхна тежко, защото откъм кухнята се разнесе смрад. Единственото хубаво на раздразнението й от Ксенофилиус беше, че явно беше забравила да се сърди на Рон. — Май си прав. Това е поучителна приказка, очевидно е кой дар е най-добър и кой ще избереш…
            Тримата отговориха едновременно. Хърмаяни:
            — Мантията.
            Рон:
            — Пръчката.
            Хари:
            — Камъка.
            Спогледаха се изненадани и развеселени.
            — Очаква се да кажеш Мантията — обясни Рон на Хърмаяни, — но за какво ти е да си невидим, ако у теб е пръчката! Ами да, непобедимата пръчка, Хърмаяни!
            — Ние вече имаме мантия невидимка! — напомни Хари.
            — И тя ни е помогнала много, ако случайно не си забелязал — добави Хърмаяни. — Докато пръчката неминуемо навлича неприятности…
            — Само ако разтръбяваш, че е у теб — възрази Рон. — Само ако си някой тъпанар и тръгнеш да се хвалиш наляво и надясно, размахваш я над главата си, подскачаш и пееш: „Вижте каква непобедима пръчка си имам, ако ви стиска, елате да си премерим силите.“ Но ако си държиш устата затворена…
            — Да, ама ти можеш ли изобщо да си държиш устата затворена? — подметна скептично Хърмаяни. — Знаете ли, единственото вярно нещо, което ни каза Ксенофилиус, е, че от векове се разказва за всесилни магически пръчки.
            — Така ли? — възкликна Хари.
            Хърмаяни беше направо отчаяна: изражението й беше толкова трогателно познато, че Хари и Рон се ухилиха.
            — Смъртоносната пръчка, Пръчката на Ориста — появяват се през столетията с различни имена и обикновено принадлежат на черен магьосник, който се хвали с тях. Професор Бинс ни е споменавал за някои, но… О, това са пълни глупости! Магическите пръчки са точно толкова могъщи, колкото магьосника, в чиито ръце са се озовали… Някои магьосници просто обичат да се хвалят, че тяхната пръчка е по-голяма и по-добра, отколкото на другите.
            — Но ти откъде си сигурна — попита Хари, — че тези пръчки… Смъртоносната пръчка и Пръчката на Ориста не са една и съща, която се появява през вековете под различно име?
            — Какво? И всички те са Бъзовата пръчка, направена от Смъртта? — ахна Рон.
            Хари се засмя: странната мисъл, която му беше хрумнала, наистина си беше смешна. Той си напомни, че неговата пръчка е била от бодлива зеленика, а не от бъз, и е изработена от Оливандър, каквото и да бе направила в нощта, когато Волдемор ги преследваше по небето. И ако беше непобедима, защо се счупи?
            — А ти защо искаш да вземеш камъка? — попита го Рон.
            — Ако можехме да връщаме обратно хората, щяхме да повикаме Сириус… Лудоокия… Дъмбълдор… майка ми и баща ми…
            И Рон, и Хърмаяни не се усмихнаха.
            — Но според барда Бийдъл те не искат да се връщат — напомни Хари, замислен за приказката, която току-що бяха чули. — Едва ли има много други приказки за камък, с който можеш да връщаш мъртвите, нали? — попита той Хърмаяни.
            — Не, няма — тъжно потвърди Хърмаяни. — Според мен никой, освен господин Лъвгуд, не се заблуждава, че това изобщо е възможно. Бийдъл сигурно е заимствал идеята от Философския камък: вместо да дава безсмъртие, той връща след смъртта.
            Миризмата откъм кухнята се засилваше: смърдеше на нещо като подпалени долни гащи. Хари се запита дали ще бъде възможно да хапнат достатъчно от гозбата на Ксенофилиус, за да не нараняват чувствата му.
            — Ами Мантията? — провлачи Рон. — Толкова ли не разбирате, че Ксенофилиус е прав? Свикнал съм с мантията на Хари и колко добра работа върши и… изобщо не съм се замислял… Не съм чувал някой друг, освен Хари, да има такава мантия. Безпогрешна е. Никога не са ни откривали под…
            — Ама разбира се, Рон… нали под нея сме невидими!
            — Но онова, което Ксенофилиус каза за другите мантии — а дузина от тях не струват пукнат кнут, — ами самата истина си е! Досега не ми беше хрумвало, но съм чувал разкази как заклинанията престават да действат, щом мантиите остареят, или заклинания ги разкъсват и по тях се появяват дупки. Преди мантията на Хари е била на баща му, значи не е от най-новите, нали така, но е просто… идеална е!
            — Да, така е, Рон, но камъкът…
            Докато те спореха шепнешком, Хари тръгна да се разхожда из стаята почти без да слуша. Отиде при витата стълба, разсеяно вдигна очи към горния етаж и вниманието му веднага беше приковано. От тавана на стаята горе го гледаше собственото му лице.
            Хари се изуми, но след миг видя, че това не е огледало, а рисунка. Стана му интересно и той тръгна нагоре по стълбите.
            — Какво правиш, Хари? Мисля, че не е редно да разглеждаш, докато Ксенофилиус го няма!
            Но той вече се беше качил на горния етаж.
            Луна беше украсила тавана в стаята си с пет красиво нарисувани лица: Хари, Рон, Хърмаяни, Джини и Невил. За разлика от портретите в „Хогуортс“ те не се движеха, но въпреки това в тях имаше някаква магия: на Хари му се стори, че дишат. Около лицата имаше преплетено подобие на тънки златни верижки, които ги свързваха, но след като ги разгледа минута-две, Хари разбра, че верижките всъщност са една дума, повторена поне хиляда пъти със златно мастило: „приятели… приятели… приятели…“
            Усети прилив на обич към Луна. Огледа стаята. До леглото имаше голяма фотография на малката Луна и на жена, която много приличаше на нея. Двете се бяха прегърнали. На снимката Луна изглеждаше доста по-спретната, отколкото Хари я беше виждал на живо. Фотографията беше покрита с прах. Това му се стори доста странно. Той продължи да се оглежда.
            Тук имаше нещо гнило. По светлосиния килим също имаше дебел слой прах. В гардероба със зеещи врати нямаше дрехи. Леглото изглеждаше студено и недружелюбно, сякаш никой не беше спал в него от седмици. През най-близкия прозорец на фона на кървавочервеното небе висеше самотна паяжина.
            — Какво има? — попита Хърмаяни, щом Хари слезе долу при тях, но още преди той да отговори Ксенофилиус се показа в горния край на стълбата — носеше от кухнята табла с купички.
            — Господин Лъвгуд, къде е Луна? — попита Хари.
            — Моля?
            — Къде е Луна?
            Ксенофилиус спря като закован на горното стъпало.
            — Вече… вече ви казах. Слезе при Ботъм Бридж да лови гълтачи.
            — Защо тогава носите храна само за четирима?
            Ксенофилиус се опита да каже нещо, но от устата му не излезе и звук. Чуваха се само несекващото тракане на печатарската машина и леко потропване откъм подноса: ръцете на Ксенофилиус трепереха.
            — Според мен Луна не е била тук поне няколко седмици — заяви Хари. — Дрехите й ги няма, в леглото й не е спал никой. Къде е тя? И защо постоянно надзъртате през прозореца?
            Ксенофилиус изпусна подноса: купичките подскочиха и се счупиха. Хари, Рон и Хърмаяни извадиха магическите пръчки, а Ксенофилиус застина, готов да бръкне в джоба си. Точно тогава печатарската машина изтрещя страховито и изпод покривката за маса на пода блъвнаха цяла купчина броеве на „Дрънкало“, след това машината най-после млъкна.
            Все така насочила пръчката към господин Лъвгуд, Хърмаяни се наведе и взе едно от списанията.
            — Виж, Хари.
            Той закрачи към нея бързо, доколкото това беше възможно в задръстеното помещение. Върху корицата на „Дрънкало“ се мъдреше снимката му, върху която с огромни букви пишеше „Неблагонадежден номер едно“, както и наградата, обявена за главата му.
            — „Дрънкало“ вече пее друга песен, а? — хладно попита Хари, докато трескаво премисляше. — Това ли направихте, когато отидохте в градината, господин Лъвгуд? Изпратихте сова в министерството?
            Ксенофилиус прокара език по устните си.
            — Те отведоха моята Луна — пророни той. — Заради онова, което пиша в списанието. Отведоха моята Луна и сега не знам къде е, какво й причиняват… Но сигурно ще ми я върнат, ако… ако…
            — Ако им предадете Хари ли? — довърши вместо него Хърмаяни.
            — Няма да стане! — отсече Рон. — Дръпнете се, тръгваме си.
            Ксенофилиус изглеждаше ужасен и стар, на цял век, а устните му се бяха разширили в зловеща усмивка.
            — Те ще бъдат тук всеки момент. Трябва да спася Луна! Не мога да загубя Луна! Няма да си ходите!
            Той разпери ръце пред стълбата и Хари внезапно си представи майка си, направила същото пред неговото креватче.
            — Не ни карайте да Ви причиняваме болка — предупреди той. — Махнете се, господин Лъвгуд.
            — ХАРИ! — изписка Хърмаяни.
            Покрай прозореца прелитаха силуети върху метли. Когато тримата отклониха погледи от Ксенофилиус, той също извади магическата си пръчка. Хари навреме забеляза грешката: метна се встрани, като избута Рон и Хърмаяни да не пострадат, а зашеметяващото заклинание на Ксенофилиус се извиси, прекоси стаята и уцели рога на бълвачозавъра.
            Последва невероятен взрив. Трясъкът сякаш срути стаята: във всички посоки се разхвърчаха трески, късчета хартия и мазилка, както и плътен облак гъст бял прах, през който не се виждаше нищо. Хари политна във въздуха, после се свлече с трясък на пода заслепен и се хвана за главата, защото върху него се посипа дъжд от отломъци. Той чу писъка на Хърмаяни, крясъка на Рон и поредица кошмарни удари по метал, от които разбра, че Ксенофилиус е отхвърлен във въздуха и пада надолу по витата стълба.
            Полузаровен сред парчетиите, Хари се опита да стане: от прахта почти не можеше да диша и да вижда. Половината таван беше паднал, а леглото на Луна се беше подало откъм единия край през дупката. Бюстът на Роуина Рейвънклоу се търкаляше до него, половината от лицето липсваше, из въздуха се носеха парчета разкъсан пергамент, а печатарската машина беше климнала на една страна и беше запушила до половината горния край на стълбите за кухнята. След това се доближи бял силует — Хърмаяни, която беше покрита от глава до пети с прах и приличаше на втора статуя, долепи пръст до устните си.
            Вратата долу се отвори с трясък.
            — Казах ли ти, Травърс, че е излишно да бързаме? — попита груб глас. — Казах ли ти, че тоя ненормалник пак ни занимава с небивалици?
            Чу се удар и Ксенофилиус изпищя от болка.
            — Не… не… горе… Потър!
            — Миналата седмица те предупредих, Лъвгуд, ще се върнем само за неопровержима информация! Не помниш ли какво стана миналата седмица? Когато искаше да замениш дъщеря си срещу това тъпо украшение за глава? И по-миналата… — Пореден удар, пореден врясък. — … когато пък се надяваше да ти върнем дъщерята, ако ни предоставиш доказателства, че наистина съществуват нагънатороги… — Удар. — … шнорхелоподобни… — Удар. — … квакльовци?
            — Не… не… моля ви! — изхлипа Ксенофилиус. — Наистина е Потър! Честна дума!
            — И какво се оказва сега, викаш ни, за да се опиташ да ни вдигнеш във въздуха! — ревна смъртожадният и започна да удря отново и отново Ксенофилиус, който се разпищя от болка.
            — Къщата може да се срути всеки момент, Селуин — предупреди втори глас, прокънтял нагоре по разбитата стълба. — Стълбището е непроходимо. Дали да не се опитаме да го разчистим? Може да съборим цялата постройка.
            — Ах, ти, лъжлива отрепка! — изкрещя магьосникът на име Селуин. — Никога през живота си не си виждал Потър, нали? Обаче реши, че можеш да ни примамиш тук и да ни убиеш, а? И си въобразяваш, че така ще си върнеш момичето?
            — Кълна се… кълна се… Потър е горе!
            — „Хоменум ревелио!“ — изрече гласът в долния край на стълбата.
            Хари чу как Хърмаяни ахва и изпита странното чувство, че ниско над него прелита нещо и потапя в сянката си тялото му.
            — Горе наистина има някой, Селуин! — рязко каза вторият глас.
            — Там е Потър, казвам ви, Потър е! — простена Ксенофилиус. — Много ви моля… умолявам ви… върнете ми Луна, доведете ми я…
            — Ще си получиш момиченцето, Лъвгуд — каза Селуин, — ако се качиш горе и ми доведеш Хари Потър. Но ако това е заговор, ако е някакъв номер, ако имаш съучастник, който ни причаква там, за да ни устрои засада, ще видим дали можем да ти запазим малко от дъщерята — да има какво да погребеш.
            Ксенофилиус зави от страх и отчаяние. Чуха се дращене и суетене — той се опитваше да се промуши през отломките по стъпалата.
            — Елате — прошепна Хари, — да се махаме оттук!
            Той започна да се измъква от развалините под прикритието на шума, който Ксенофилиус вдигаше на стълбата. Рон беше затиснат: Хари и Хърмаяни се покатериха възможно най-тихо по отломките и отидоха до мястото, където той лежеше и се опитваше да вдигне тежкия шкаф, паднал върху краката му. Трясъците и стърженето на Ксенофилиус се приближаваха все повече, но Хърмаяни успя да освободи Рон с хвърковата магия.
            — Дотук добре — каза задъхана тя точно когато счупената печатарска машина, препречила горния край на стълбата, се разтресе — Ксенофилиус беше само на няколко крачки от тях. Хърмаяни още беше цялата в бял прах. — Доверяваш ли ми се, Хари?
            Той кимна.
            — Добре — прошепна тя, — дай ми мантията невидимка. Рон, сложи си я.
            — Аз ли? Ами Хари…
            — Много те моля, Рон! Хари, ти се хвани здраво за ръката ми, а ти, Рон, се дръж за рамото ми.
            Хари протегна лявата си ръка. Рон изчезна под мантията. Печатарската машина, препречила стълбата, се тресеше: Ксенофилиус се мъчеше да я премести с хвърковата магия. Хари не знаеше какво чака Хърмаяни.
            — Дръж се здраво — прошепна тя. — Дръж се здраво… сега!
            Бялото като платно лице на Ксенофилиус се показа над шкафа.
            — „Обливиате!“ — извика Хърмаяни с насочена към лицето му магическа пръчка, а после към пода долу: — „Депримо!“*
            [* От „deprimo“ (лат) — „изкопавам“. — Б.пр.]
            Беше пробила дупка в пода на всекидневната. Тримата западаха като молози, Хари стискаше със сетни сили ръката й, отдолу се чу писък и той зърна двама мъже, които се опитаха да се отдръпнат, когато върху тях от разбития таван се посипаха огромни количества мазилка и натрошена покъщнина. Хърмаяни се завъртя във въздуха и отново изтегли в мрака Хари, в чиито уши отекна тътенът на срутилата се къща.


            Глава двадесет и втора
            Даровете на смъртта

            Хари падна задъхан на тревата и веднага се изправи. Явно се бяха приземили в ъгъла на една нива по здрач, а Хърмаяни веднага затича в кръг около тях, като размахваше магическата пръчка.
            — „Протего тоталум… Салвио магиатикум…“
            — Ах, тъпият му гаден дърт предател! — простена Рон, след като се показа изпод мантията невидимка и я хвърли на Хари. — Хърмаяни, ти си гениална… направо гениална, не мога да повярвам, че се измъкнахме!
            — „Каве инимикум…“ Нали ви казах, че това е рог на бълвачозавър? Не го ли предупреждавах? А сега къщата му хвръкна във въздуха!
            — Така му се пада! — заяви Рон, докато оглеждаше скъсаните си джинси и разранените си крака. — Какво ще му направят според вас?
            — О, дано не го убият! — простена Хърмаяни. — Точно заради това исках смъртожадните да видят Хари преди да изчезнем — за да разберат, че Ксенофилиус не лъже!
            — А защо скри мен? — полюбопитства Рон.
            — Нали уж лежиш болен от шаренопръска, Рон! Отвлекли са Луна, защото баща й подкрепяше Хари! Какво ще стане със семейството ти, ако узнаят, че си с него?
            — Ами майка ти и баща ти?
            — Те са в Австралия — напомни Хърмаяни. — Би трябвало да им се размине. Не знаят нищо.
            — Ти си гениална! — повтори Рон и я погледна със страхопочитание.
            — Така си е, Хърмаяни — съгласи се разпалено Хари, — направо не знам какво щяхме да правим без теб.
            Тя грейна, но веднага след това лицето й стана угрижено.
            — Ами Луна?
            — Ако казват истината и тя е още жива… — подхвана Рон.
            — Не говори така, чу ли! — изпищя Хърмаяни. — Трябва да е жива, трябва!
            — В такъв случай предполагам, че е в Азкабан — каза Рон. — Но дали ще излезе жива оттам… мнозина не успяват…
            — Ще излезе, ще излезе — отсече Хари. Не искаше и да мисли, че може да стане другояче. — Тя си е оправна, много по-оправна, отколкото мислите. Вероятно обяснява на всичките си съкилийници за хапливите бръмбазъци и наргълите.
            — Дано си прав — каза Хърмаяни и прокара ръка по очите си. — Ще ми бъде много мъчно за Ксенофилиус, ако…
            — Да, и на мен, ако току-що не се беше опитал да ни продаде на смъртожадните — вметна Рон.
            Опънаха палатката и се прибраха вътре, а Рон им направи чай. След като се бяха измъкнали на косъм, дори леденостуденото отблъскващо място им се стори уютно и безопасно, познато и дружелюбно, сякаш си бяха у дома.
            — Ох, за какво изобщо ни трябваше да ходим там? — завайка се Хърмаяни след няколко минути мълчание. — Беше прав, Хари, отново се повтори Годрикс Холоу, пълна загуба на време! Даровете на Смъртта… бабини деветини… макар че… — Явно най-неочаквано й беше хрумнало нещо. — Ами Ксенофилиус е могъл да си измисли всичко, нали? Сигурно изобщо не вярва в тия Дарове на Смъртта, просто е искал да ни задържи, докато дойдат смъртожадните!
            — Аз не мисля така — възрази Рон. — Когато си притиснат до стената, е много по-трудно да си съчиняваш разни неща, отколкото си мислиш. Разбрах го, когато ме заловиха похитителите. Беше ми много по-лесно да се преструвам, че съм Стан, защото знаех някои неща за него, далеч по-трудно щеше да бъде да си измислям съвсем нов човек. Старият Лъвгуд беше ужасно притеснен, правеше всичко възможно да ни задържи. Според мен ни е казал истината или онова, което мисли за истина, колкото да поддържа разговора.
            — Е, май е все едно — въздъхна Хърмаяни. — Дори и да е бил искрен, никога през живота си не съм чувала такива небивалици.
            — Не бързай с изводите — предупреди я Рон. — Нали и Стаята на тайните уж беше мит?
            — Но, Рон, не може да съществува такова нещо като Дарове на Смъртта!
            — Все си го повтаряш, а ето че един от тях все пак съществува — възрази Рон. — Мантията невидимка на Хари…
            — „Приказка за тримата братя“ е измислица — отсече Хърмаяни. — В нея се разказва за страха на хората от смъртта. Ако е достатъчно да се скриеш под мантия невидимка, за да оцелееш, ние вече имаме всичко, което ни трябва!
            — Не знам. Щеше да помогне и непобедима магическа пръчка… — рече Хари, като въртеше в пръстите си пръчката от трънка, която никак не харесваше.
            — Такова нещо не съществува, Хари!
            — Нали каза, че имало страшно много пръчки… смъртоносни и не знам още какви…
            — Добре де, дори и да си втълпиш, че има Бъзова пръчка, какво ще кажеш за Животворния камък? — Хърмаяни нарисува с пръсти въпросителни знаци, а гласът й преливаше от ехидство. — Няма магия, която да възкресява мъртвите, хич не се заблуждавай!
            — Когато пръчката ми се свърза с пръчката на Ти-знаеш-кого, се появиха мама и татко… и Седрик…
            — Но те не са се завърнали наистина от мъртвите! — напомни Хърмаяни. — Тези… бледи подобия не са същото, както да върнеш някого към живот.
            — Да, но девойката от приказката не се е върнала наистина! В приказката се казва, че който е умрял, принадлежи на мъртвите. Въпреки това средният брат е искал да я види и да разговаря с нея, нали? Дори известно време е живял с нея…
            Той видя върху лицето на Хърмаяни угриженост и нещо, което не се поддаваше толкова лесно на определяне. После, когато тя погледна към Рон, Хари си даде сметка, че е доловил у нея страх: беше я уплашил с думите си, че може да живееш с мъртви хора.
            — Ами онзи Певърил, който е погребан в Годрикс Холоу? — побърза да каже той и се опита да говори така, че да изглежда възможно най-благоразумно. — Нищо ли не знаеш за него?
            — Не — отвърна Хърмаяни — явно й беше олекнало, че са сменили темата. — След като видях знака върху гроба му, реших да проверя: ако беше известен или беше направил нещо важно, все щеше да го има в някой от учебниците или книгите. Единственото място, където открих името „Певърил“, е „Потомствена аристокрация. Родословие на магьосниците“. Взех я от Крийчър — обясни тя, когато Рон вдигна вежди. — Там са изброени чистокръвните родове, които са били прекъснати по мъжка линия. Родът Певърил очевидно е бил сред първите, които са изчезнали.
            — Прекъснати по мъжка линия ли? — повтори Рон.
            — Това означава, че вече никой не носи името — обясни Хърмаяни, — и в случая с Певърил това е станало преди доста векове. Родът може и сега да има потомци, но те носят друго име.
            И точно в този миг в съзнанието на Хари като светкавица блесна споменът, пробуден от името „Певърил“ — мръсен старец, който размахва пред лицето на служителя от министерството грозен пръстен, — и той извика:
            — Мерсволуко Гонт!
            — Моля? — попитаха в един глас Рон и Хърмаяни.
            — Мерсволуко Гонт! Дядото на Вие-знаете-кого! В мислоема! С Дъмбълдор! Мерсволуко Гонт каза, че е потомък на Певърил!
            Рон и Хърмаяни бяха озадачени.
            — Пръстенът, пръстенът, който е превърнат в хоркрукс… Мерсволуко Гонт каза, че върху него е изобразен гербът на рода Певърил! Видях как го размахва едва ли не под носа на онзи тип от министерството!
            — Гербът на Певърил ли? — попита рязко Хърмаяни. — Видя ли как изглежда?
            — Всъщност не — призна си Хари и опита да си припомни. — Поне доколкото видях, нямаше нищо особено в него, може би няколко драскотини. Отблизо съм го виждал вече след като беше пукнат.
            Хари долови, че Хърмаяни е направила връзката — по очите й, които внезапно се разшириха. Рон учудено местеше поглед от единия към другия и обратно.
            — Майко мила… и мислиш, че пак е бил знакът ли? Знакът на Даровете?
            — А защо да не е бил той? — отговори развълнуван Хари. — В спомена Мерсволуко Гонт беше невеж дядка, който живееше като свиня, единственото, което го вълнуваше, бяха предците му. Ако пръстенът се е предавал през вековете от поколение на поколение, Гонт може и да не е знаел какво всъщност представлява. В къщата нямаше книги и уверявам ви, Гонт не беше от хората, които ще седнат да четат на децата си приказки. Сигурно му е било много приятно да си мисли, че драскотините по камъка са родов герб, понеже — поне според него — чистата кръв те прави едва ли не крал.
            — Да… всичко това е много интересно — подхвана предпазливо Хърмаяни, — но, Хари, ако си мислиш онова, което си мисля, че си мислиш…
            — Защо пък не? Защо? — каза Хари, който заряза всякаква предпазливост. — Ами ако това е бил Животворният камък?
            Рон зяпна от изумление.
            — Майко мила… но дали още действа, ако Дъмбълдор го е…
            — Дали действа? Дали действа ли? Рон, той никога не е действал! Не съществува такова нещо… Животворен камък! — Хърмаяни беше скочила на крака, изглеждаше отчаяна и ядосана. — Хари, ти се опитваш да вместиш всичко в тези небивалици за Даровете…
            — Да го вместя ли? — повтори той. — То само` си се вмества, Хърмаяни! Сигурен съм, че онзи камък беше със знака на Даровете на Смъртта! Гонт каза, че е потомък на рода Певърил!
            — Преди минута ни заяви, че изобщо не си видял добре знака върху камъка!
            — Хари, къде е този пръстен сега според теб? — попита Рон. — Какво направи Дъмбълдор с него, след като го счупи и отвори?
            Но въображението на Хари препускаше напред, много пред въображението на Рон и Хърмаяни…
            Три реликви, или Дарове, които, ако се съберат на едно място, ще направят своя притежател господар на Смъртта… господар… повелител… победител… А най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта…
            И си представи как той вече е притежател на Даровете и се е изправил срещу Волдемор, чиито хоркрукси не могат да се мерят с тях… „Докато единият е жив, другият не може да оцелее…“ Дали това не беше отговорът? Даровете срещу хоркруксите? Дали все пак имаше начин Хари да е сигурен, че именно той ще възтържествува? Дали, ако станеше господар на Даровете на Смъртта, щеше да бъде в безопасност?
            — Хари!
            Но той почти не чу Хърмаяни: беше извадил мантията невидимка и прокарваше между пръстите си плата — податлив като вода, лек като въздух. През близо седемте години, които беше прекарал в магьосническия свят, не беше виждал нищо, което да може да се мери с нея. Мантията беше точно такава, каквато я беше описал Ксенофилиус: „мантия, с която наистина ставаш напълно невидим и която е вечна, крие те постоянно, и то така, че си абсолютно неоткриваем, каквито и заклинания да й се направят“.
            После той си спомни и ахна…
            — Моята мантия е била у Дъмбълдор вечерта, когато са загинали родителите ми! — Гласът на Хари трепереше, той усети как лицето му пламва, но нехаеше. — Мама е писала на Сириус, че Дъмбълдор е взел за малко мантията! Ето защо го е направил! Искал е да я разгледа, понеже е смятал, че това е третият Дар! Игнотус Певърил е погребан в Годрикс Холоу… — Хари обикаляше слепешката палатката и имаше чувството, че навсякъде около него истината се разкрива в прекрасна нова светлина. — Той е мой праотец! Аз съм потомък на най-малкия брат! Всичко си идва на мястото!
            Той се почувства въоръжен с убеденост, с вяра в Даровете, сякаш самата мисъл да ги притежава вече го закриляше, и преизпълнен с радост се обърна към другите двама.
            — Хари — каза отново Хърмаяни, но той беше зает: развързваше с тресящи се пръсти кесийката около врата си.
            — Чети — подкани я Хари и бутна в ръката й писмото на майка си. — Чети де! Мантията е била у Дъмбълдор, Хърмаяни! За какво му е била, ако не за това? На него не му е трябвала мантия, той знаеше да прави такава мощна хамелеонизираща магия, че и без мантия ставаше напълно невидим!
            Нещо падна на пода, проблесна и се търкулна под стола: докато вадеше писмото, Хари беше избутал снича. Наведе се да го вдигне и точно тогава току-що отприщилият се извор с невероятни открития му поднесе още един проблясък, при който го плиснаха стъписване и изумление и той извика:
            — ВЪТРЕ Е! Дъмбълдор ми е оставил пръстена… вътре в снича е!
            — Така ли… така ли мислиш?
            Хари не проумяваше защо Рон е озадачен. За него беше толкова очевидно, толкова ясно: всичко си идваше на мястото, всичко… неговата мантия беше третият Дар, а щом разбере как да отвори снича, щеше да притежава и втория и после му оставаше само да намери първия — Бъзовата пръчка, и тогава…
            Но после се почувства така, сякаш на осветена сцена е паднала завеса: цялото му вълнение, всичките му надежди и щастие бяха попарени в миг и Хари стоеше сам-самичък в мрака, а славната магия беше развалена.
            — Ето какво търси той…
            От промяната в гласа му Рон и Хърмаяни се уплашиха още повече.
            — Ти-знаеш-кой търси Бъзовата пръчка!
            Хари им обърна гръб — да не гледа напрегнатите им лица, върху които се беше изписало неверие. Знаеше, че това е истината. Всичко си идваше на мястото. Волдемор търсеше не нова, а стара, много стара пръчка. Хари отиде при входа на палатката, забрави за Рон и Хърмаяни, загледа се в нощта и се замисли…
            Волдемор беше израсъл в мъгълско сиропиталище. Когато е бил малък, никой не му е чел от „Приказките на барда Бийдъл“, точно както не ги бяха чели и на Хари. Малцина сред магьосниците вярваха в съществуването на Даровете на Смъртта. Беше ли възможно Волдемор да знае за тях?
            Хари се взря в мрака… ако е знаел за Даровете на Смъртта, Волдемор със сигурност е щял да тръгне да ги търси и би направил всичко възможно да ги притежава, защото който притежава и трите предмета, става господар на Смъртта! Ако е знаел за Даровете на Смъртта, изобщо нямаше да му трябват хоркрукси. Нима простият факт, че е взел един от Даровете и го е превърнал в хоркрукс, не доказваше, че Волдемор не е знаел последната велика тайна на магьосниците?
            А това означаваше, че издирва Бъзовата пръчка, без да осъзнава докрай колко е всемогъща, без да подозира, че е един от трите Дара… защото именно тя беше Дарът, който не можеше да бъде скрит и за чието съществуване знаеха най-много хора… „Кървавата следа на Бъзовата пръчка е обагрила страниците на магьосническата история…“
            Хари загледа пръснатите тук-там по небето облаци и лика на бялата месечина, по който се гънеха опушеносиви и сребристи ивици. Чувстваше се зашеметен и изумен от своите открития.
            Извърна се към палатката. Стъписа се, като видя, че Рон и Хърмаяни стоят точно където ги е оставил — Хърмаяни още държеше писмото на Лили, а Рон до нея изглеждаше леко разтревожен. Толкова ли не си даваха сметка колко далеч са стигнали през последните няколко минути?!
            — Всичко е ясно — заяви Хари в опит да ги приобщи към сиянието на собствената си изумена увереност. — Това обяснява всичко. Даровете на Смъртта си съществуват и един от тях… а може би и два… са у мен. — Той вдигна снича. — А Вие-знаете-кой издирва под дърво и камък третия, той обаче не е наясно… мисли си, че това просто е много добра магическа пръчка…
            — Хари — каза Хърмаяни и след като отиде при него, му върна писмото на Лили, — извинявай, но според мен грешиш, грешиш във всичко.
            — Толкова ли не виждаш?! Всичко си идва на мястото…
            — Не, няма такова нещо — възрази тя. — Ти просто се увличаш. Много те моля — повиши глас Хърмаяни, защото той понечи да я прекъсне, — много те моля, отговори ми само на едно. Ако Даровете на Смъртта наистина съществуваха и Дъмбълдор е знаел за тях, знаел е, че който притежава и трите, ще стане господар на Смъртта… защо не ти е казал? Защо?
            Той имаше готов отговор.
            — Но ти сама го каза, Хърмаяни! Човек трябва сам да разбере за тях! Това е търсене!
            — Казах го само за да се опитам да те убедя да отидем у Лъвгуд! — извика тя отчаяно. — Не съм го мислила наистина!
            Хари не й обърна внимание.
            — Дъмбълдор обикновено ме оставяше сам да откривам разни неща. Оставяше ме да си опитам силите, да поема рисковете. Струва ми се, че и сега е направил така.
            — Това не е игра, Хари, не е упражнение! Това вече е наистина и Дъмбълдор ти е оставил съвсем ясни указания: да намериш хоркруксите и да ги унищожиш! Този знак не означава нищо, забрави ги тия Дарове на Смъртта, не можем да си позволим да се отклоняваме…

            Хари почти не я слушаше. Въртеше и въртеше снича в ръцете си и едва ли не очакваше той да се счупи, да се отвори и вътре да види Животворния камък — доказателство пред Хърмаяни, че той е бил прав и Даровете на Смъртта са реалност.
            Тя потърси подкрепа от Рон.
            — Ти не вярваш във всичко това, нали?
            Хари вдигна очи. Рон се поколеба.
            — Знам ли… в смисъл че… някои неща като че ли се връзват — отговори плахо Рон. — Но ако вземем всичко накуп… — Той си пое дълбоко въздух. — Мисля, Хари, че от нас се очаква да унищожим хоркруксите. Дъмбълдор ни е казал да направим именно това. Дали… дали да не забравим за тия Дарове?
            — Благодаря ти, Рон — рече Хърмаяни. — Аз ще дежуря първа.
            Тя подмина Хари, седна при входа на палатката и даде да се разбере, че въпросът е изчерпан.
            Но тази нощ Хари почти не мигна. Мисълта за Даровете на Смъртта го беше обсебила и той не можеше да се успокои, докато в съзнанието му на вихрушка се въртяха вълнуващите образи: пръчката, камъкът и мантията, ако можеше да ги притежава и трите…
            „Отварям се преди края…“ Но какъв беше този край? Защо Хари не можеше да се сдобие още сега с камъка? Ако камъкът беше у него, Хари можеше да зададе тези въпроси направо на Дъмбълдор… и той зашепна в мрака на снича, като опита всичко, дори да му говори на змийски, ала златната топка не искаше и не искаше да се отвори…
            И пръчката, Бъзовата пръчка… къде ли беше скрита? Къде я търсеше сега Черния лорд? На Хари му се прииска белегът му да запари и да му покаже мислите на Волдемор, защото за пръв път двамата бяха обединени в стремеж да притежават едно и също нещо… това, разбира се, нямаше да се хареса на Хърмаяни… но тя всъщност не вярваше… в известен смисъл Ксенофилиус се оказа прав… „Ограничена. Назадничава. Тесногръда…“ Истината беше, че тя се страхуваше от самата мисъл за Даровете на Смъртта, особено за Животворния камък… и Хари притисна отново уста до снича, започна да го целува, насмалко да го глътне, ала студеният метал не се поддаде…
            Вече се зазоряваше, когато се сети за Луна, сам-сама в килията в Азкабан, обкръжена от диментори, и изведнъж го досрамя. В трескавите си мисли за Даровете съвсем беше забравил за нея. Де да можеха да я спасят, но такова множество диментори бяха непробиваеми. Покрай това Хари си спомни, че още не се е опитал да повика с пръчката от трънка покровител… и реши да го направи сутринта.
            Де да можеше да се сдобие отнякъде с по-добра пръчка…
            И отново го погълна стремежът към Бъзовата пръчка, към Смъртоносната пръчка, непобедима, несломима…
            На другата сутрин вдигнаха палатката и тръгнаха през потискащия проливен дъжд. Той ги преследваше чак до крайбрежието, където вечерта отново опънаха палатката, и се лееше упорито цяла седмица над подгизналия пейзаж, който се струваше на Хари мрачен и унил. Не можеше да мисли за друго, освен за Даровете на Смъртта. В него сякаш се беше разгорял пламък, който не можеше да бъде угасен с нищо — нито с безпрекословното неверие на Хърмаяни, нито с вироглавите съмнения по Рон. Но колкото повече се разпалваше копнежът за Даровете, толкова повече го натъжаваше той. Хари обвиняваше Рон и Хърмаяни: решителното им безразличие му действаше точно толкова ужасно, колкото безмилостният дъжд — те го потискаха, но не бяха в състояние да подкопаят увереността му, която си оставаше непоклатима. Вярата на Хари в Даровете и стремежът му към тях дотолкова го бяха погълнали, че се чувстваше откъснат от другите двама и обсебеността, с която те пък се отнасяха към хоркруксите.
            — Обсебеност ли? — попита тихо и гневно Хърмаяни, когато една вечер тя обвини Хари в липса на интерес към откриването на още хоркрукси и той неблагоразумно употреби тази дума. — Не ние сме обсебените, Хари. Ние просто се опитваме да направим каквото ни е възложил Дъмбълдор!
            Той обаче остана глух към прикритите й нападки. Беше убеден, че Дъмбълдор е оставил на Хърмаяни знака на Даровете, та да го разчете, а на него беше завещал Животворния камък, скрит в златния снич. „Докато единият е жив, другият не може да оцелее… господар на смъртта…“ Защо Рон и Хърмаяни не можеха да разберат?
            — „А най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта“ — Хари спокойно повтори цитата.
            — Мислех, че от нас се очаква да се борим срещу Ти-знаеш-кого — отвърна Хърмаяни и Хари се отказа да я убеждава.
            Дори загадката на сребърната кошута, която другите двама упорито настояваха да обсъждат, вече му се струваше по-маловажна — някаква си второстепенна подробност, която не представляваше кой знае какъв интерес. Вълнуваше го само възобновилата се болка в белега, въпреки че той се стараеше всячески да го скрие от другите двама. При всеки удобен случай гледаше да се усамоти, но беше разочарован от онова, което виждаше. Картините, които двамата с Волдемор споделяха, се бяха променили като качество: бяха станали мътни и мърдаха, сякаш ту бяха на фокус, ту отново се размазваха. Хари успяваше да различи само неясните очертания на предмет, който приличаше на череп, и нещо като планина — по-скоро сянка, отколкото материя. Беше свикнал с ясно откроени като в действителността образи и промяната го разстройваше. Хари се притесняваше да не би връзката между него и Волдемор да е нарушена — връзка, от която се страхуваше, но и която беше важна за него, каквото и да говореше на Хърмаяни. Кой знае защо, Хари си обясняваше тези неудовлетворителни мъгляви образи с унищожаването на магическата му пръчка, сякаш не друг, а пръчката от трънка беше виновна, че той вече не надзърта в съзнанието на Волдемор толкова успешно, както преди.
            Седмиците отминаваха и въпреки новото си самовглъбяване Хари не можеше да не забележи, че Рон явно е поел нещата в свои ръце. Може би беше решил да се реваншира за това, че ги е изоставил, но бе напълно възможно и апатията на Хари да е разпалила дремещите му водачески качества, при всички положения обаче именно Рон сега насърчаваше другите двама и ги тласкаше към действия.
            — Остават три хоркрукса — все повтаряше той. — Хайде, трябва ни план за действия! Къде още не сме търсили? Дайте да повторим отново. Сиропиталището…
            „Диагон-али“, „Хогуортс“, къщата на Риддъл, „Боргин и Бъркс“, Албания, всяко място, за което знаеха, че Том Риддъл е живял или работил там, посещавал го е и е извършвал убийства — Рон и Хърмаяни ги изброяваха отново и отново, а Хари се включваше само колкото да накара Хърмаяни да спре да му натяква. Искаше му се да го оставят на мира и той да поседи сам в тишина, за да се опита да прочете мислите на Волдемор и да научи повече за Бъзовата пръчка. Рон обаче настояваше да ходят на още и още места, които едва ли щяха да ги доведат до нещо, и Хари знаеше, че го правят просто за да се движат.
            — Човек никога не знае… — Тази фраза се беше превърнала в постоянен припев на Рон. — Ъпър Флагли е магьосническо село, може да е решил да се установи там. Я да идем и да поразучим.
            По време на тези чести набези в магьоснически територии те на няколко пъти зърнаха похитители.
            — Ако се вярва на слуховете, някои са по-жестоки и от смъртожадните — обясни Рон. — Оная банда, която ме залови, беше пълна скръб, но Бил твърди, че някои наистина са си опасни. От „Потър-преглед“ казаха…
            — Къде, къде? — попита Хари.
            — „Потър-преглед“, не ти ли споменах, че така се казва? Програмата, която все се опитвам да хвана по радиото, единствената, която съобщава истината такава, каквато е. Почти всички програми се придържат към линията на Ти-знаеш-кого, всички с изключение на „Потър-преглед“. Наистина искам да я чуеш, лошото е, че се хваща трудно…
            Вечери наред Рон не правеше друго, освен да почуква в различен ритъм с магическата пръчка по транзистора, при което скалата се местеше. От време на време хващаше откъслечни съвети как се лекува змейска шарка, а веднъж прозвучаха няколко такта от „Котел, пълен с жарка силна любов“. Докато почукваше, Рон продължаваше да налучква паролата, като тихо мърмореше произволно хрумнали му думи.
            — Паролите обикновено са свързани с Ордена — обясни им той. — Бил ги нацелва страхотно. Накрая все ще я нацеля…
            Но късметът се усмихна на Рон чак през март. Хари седеше на пост при входа на палатката и разсеяно гледаше един зюмбюл, успял да пробие ледената пръст, когато Рон развълнувано извика от палатката:
            — Успях! Успях! Паролата беше „Албус“! Идвай, Хари!
            Откъснат за пръв път от дни от мислите си за Даровете на Смъртта, Хари побърза да влезе и завари Рон и Хърмаяни приклекнали на пода до малкия радиоприемник. Хърмаяни, която лъскаше меча на Грифиндор колкото да прави нещо, седеше с отворена уста и втренчено гледаше мъничкия високоговорител, откъдето звучеше страшно познат глас.
            — Извинявайте за временното ни отсъствие от ефира, наложено от онези симпатяги, смъртожадните, които решиха да погостуват в района ни.
            — Но това е Лий Джордън! — ахна Хърмаяни.
            — Знам! — грейна Рон. — Супер, нали?
            — Сега намерихме друго безопасно място — продължи Лий — и ми е приятно да ви съобщя, че с нас тази вечер са и двама от редовните ни сътрудници. Добър вечер, момчета!
            — Здрасти!
            — Добър вечер, Поток!
            — Поток е Лий — обясни Рон. — Всички се представят с прозвища, но не е трудно да се досетиш…
            — Шшшт! — спря го Хърмаяни.
            — Но преди да чуем Краля и Ромул — продължи Лий, — нека се спрем за кратко на смъртните случаи, които радио „Магия“ и „Пророчески вести“ не сметнаха за достатъчно важни, за да ги споменат. С голямо прискърбие съобщаваме на слушателите за двойното убийство на Тед Тонкс и Дърк Кресуел.
            На Хари му причерня. Тримата с Рон и Хърмаяни се спогледаха ужасени.
            — Убит е и таласъмът Горнук. Смята се, че мъгълокръвният Дийн Томас и друг таласъм, които вероятно са пътували заедно с Тонкс, Кресуел и Горнук, са успели да се спасят. Ако Дийн слуша или някой знае къде се намира той, родителите и сестрите му очакват с нетърпение новини от него. Междувременно в Гадли петчленно мъгълско семейство е намерено убито в дома им. Според мъгълските власти става дума за изтичане на газ, но хора от Ордена на феникса ми съобщиха, че е направено смъртоносно проклятие — още едно доказателство — ако такова изобщо е нужно, — че избиването на мъгъли се е превърнало в нещо като хоби на новия режим. Накрая с голямо прискърбие уведомяваме слушателите, че в Годрикс Холоу са открити останките на Батилда Багшот. От веществените доказателства личи, че тя е починала преди няколко месеца. Орденът на феникса ни съобщи, че по тялото й се виждат рани, безспорно нанесени с черна магия. Драги слушатели, сега ви приканвам да се включите в едноминутното мълчание в памет на Тед Тонкс, Дърк Кресуел, Батилда Багшот, Горнук и мъгълите, чиито имена не знаем, но за които скърбим не по-малко — всички те са убити от смъртожадни.
            Спусна се тишина: Хари, Рон и Хърмаяни замълчаха. На Хари му се искаше да чуе още, но същевременно го беше страх какво ли ще научи. За пръв път от много време се чувстваше напълно свързан с външния свят.
            — Благодаря — чуха отново гласа на Лий. — А сега нека помолим редовния ни сътрудник Краля да ни разкаже как новият магьоснически ред се отразява на мъгълския свят.
            — Благодаря, Поток — отвърна глас, който не можеше да бъде сбъркан — гърлен, премерен, вдъхващ увереност.
            — Кингзли! — възкликна Рон.
            — Знаем — каза Хърмаяни, за да го накара да млъкне.
            — Макар че понасят тежки жертви, мъгълите и досега тънат в неведение откъде идват неволите им — обясни Кингзли. — Въпреки това продължаваме да научаваме наистина вдъхновяващи примери как магьосници и вълшебници излагат на опасност собствената си сигурност само и само да защитят своите приятели и съседи сред мъгълите, често без те дори да узнаят. Иска ми се да призова всички наши слушатели да последват този пример, може би като направят защитни заклинания на мъгълските жилища по своите улици. Животът на много хора може да бъде спасен, ако се вземат такива прости мерки.
            — А какво ще кажеш, Крал, на слушателите, които изтъкват, че в такива опасни времена „на първо място са магьосниците“? — попита Лий.
            — Ще им кажа, че има само една малка крачка от „на първо място са магьосниците“ до „на първо място са чистокръвните“, а после и до смъртожадните — отговори Кингзли. — Всички сме хора, нали? Животът на всички хора струва еднакво и заслужава да бъде спасен.
            — Чудесно го каза, Крал, и ако някога се измъкнем от този хаос, да знаеш, че ще гласувам ти да станеш министър на магията — заяви Лий. — А сега нека чуем Ромул в любимата рубрика „Приятелите на Потър“.
            — Благодаря, Поток — отвърна друг много познат глас и Рон пак понечи да коментира, но Хърмаяни го изпревари и пошушна:
            — Знаем, че е Лупин!
            — Ромул, при всяко свое участие в предаването ни повтаряш, че Хари Потър е жив. Още ли го твърдиш?
            — Да — отсече Лупин. — Изобщо не се съмнявам, че ако той беше мъртъв, смъртожадните щяха да разгласят възможно най-шумно смъртта му, защото тя би нанесла пагубен удар по бойния дух на онези, които оказват съпротива на новия режим. Момчето-което-оживя си остава символ на всичко, в името на което се борим: тържеството на доброто, силата на невинността, необходимостта от неотклонна съпротива.
            Хари усети прилив на признателност, примесена със срам. Дали Лупин наистина му беше простил ужасните неща, които му беше наговорил при последната им среща?
            — А какво би казал на Хари, ако знаеше, че той ни слуша?
            — Щях да му кажа, че духом всички сме с него — отговори Лупин, после се поколеба малко. — Щях да му кажа и да следва вътрешния си глас, който почти винаги е прав.
            Хари погледна към Хърмаяни, която се беше просълзила.
            — Почти винаги — повтори тя.
            — О, ама аз не ви ли споменах? — възкликна Рон. — Бил ми каза, че Лупин отново живее заедно с Тонкс! И доколкото разбрах, тя доста е наедряла.
            — И както винаги, съобщи ни последни новини за онези приятели на Хари Потър, които страдат заради верността си към него — предложи Лий.
            — Както редовните слушатели знаят, мнозина от по-изявените поддръжници на Хари Потър бяха хвърлени в затвора, включително Ксенофилиус Лъвгуд, доскорошен издател на „Дрънкало“ — каза Лупин.
            — Поне е жив! — прошепна Рон.
            — Преди няколко часа научихме и че Рубиъс Хагрид… — И тримата ахнаха и за малко да пропуснат края на изречението. — … добре познат пазител на ключовете и дивеча в училището „Хогуортс“, се е измъкнал на косъм и не е бил задържан под стража на територията на „Хогуортс“, където според слуховете е организирал в дома си сдружението „Подкрепа за Хари“. Така че Хагрид не е бил отведен в предварителния арест и според нас е избягал.
            — Сигурно когато бягаш от смъртожадни, е полезно да имаш петметров брат? — попита Лий.
            — Да, дава известни предимства — сериозно се съгласи Лупин. — Нека само да добавя, че макар и да приветстваме духа на Хагрид, ние от „Потър-преглед“ призоваваме дори най-жертвоготовните привърженици на Хари да не следват примера на Хагрид. При сегашната обстановка е неразумно да се учредяват подобни сдружения.
            — Съгласен съм, Ромул — заяви Лий, — затова ви предлагаме и занапред да засвидетелствате верността си към човека с мълниевидния белег, като слушате „Потър-преглед“! А сега да преминем към новините за магьосника, който се оказа точно толкова неуловим, както и самия Хари. Предпочитаме да го наричаме Главатаря на смъртожадните. За да изкаже мнението си за някои от най-безумните слухове, плъзнали за него, съм поканил един нов кореспондент, когото ще представя: Гризача.
            — Гризача ли? — възкликна поредният познат глас и Хари, Рон и Хърмаяни викнаха в един глас:
            — Фред!
            — Не… май е Джордж.
            — Според мен е Фред — настоя Рон и се наведе напред точно когато единият от близнаците — който и да беше той, — заяви:
            — Не съм никакъв Гризач, и дума да не става! Казах ти, че искам да съм Рапирата!
            — О, така да бъде. Рапира, бъди така любезен да споделиш с нас мнението си за различните небивалици, които чуваме за Главатаря на смъртожадните.
            — Разбира се, Поток — отвърна Фред. — Както нашите слушатели знаят, освен ако не са се укрили на дъното на езерото в градината или на друго такова място, стратегията на Вие-знаете-кого да стои в сянка само сее паника. Имайте предвид, че ако всички, които са съобщили, че са го видели, наистина се бяха натъкнали на него, щяхме да имаме цели деветнайсет Вие-знаете-кои, които неуморно сноват наоколо.
            — Това, разбира се, е добре дошло за него — намеси се Кингзли. — Той се е обгърнал с тайнственост, което поражда по-голям ужас, отколкото ако наистина се появяваше тук и там.
            — Съгласен съм — каза Фред. — И така, хора, я по-спокойно! Положението е напечено и без да си съчиняваме разни небивалици. Да вземем например новия слух, че Вие-знаете-кой убивал само с поглед. Това, драги слушатели, го прави базилискът. Лесна проверка: вижте дали нещото, което ви гледа, е с крака. Ако е с крака, можете спокойно да го гледате в очите, макар че ако пред вас наистина стои Вие-знаете-кой, пак е много вероятно това да е последното, което ще направите през живота си.
            Хари се засмя за пръв път от много, много седмици и усети как бремето на напрежението го напуска.
            — А слуховете, че няколко пъти са го виждали в чужбина? — попита Лий.
            — Е, кой ще откаже да отиде на почивка след такъв къртовски труд? — попита Фред. — Важното е бдителността на хората да не се притъпява заради измамното усещане за сигурност, породено от мисълта, че той е извън страната. Може и да е в чужбина, може и да не е, истината обаче е една: стига да поиска, той се придвижва по-бързо и от Сивиръс Снейп при вида на шампоан, затова не разчитайте, че е далеч, ако сте решили да се излагате на опасност. И през ум не ми е минавало, че ще седна да говоря такива неща, но… сигурността е на първо място!
            — Благодаря ти много за мъдрите слова, Рапира — завърши Лий. — Драги слушатели, поредното предаване „Потър-преглед“ е към края си. Не знаем кога ще имаме възможност да излъчваме отново, но непременно ще се върнем. Останете на нашата честота: следващата парола е „Лудоокия“. Пазете се един друг, пазете вярата. Приятна вечер!
            Копчето на радиоприемника се завъртя и лампичките зад скалата угаснаха. Хари, Рон и Хърмаяни още грееха. Подейства им невероятно ободрително да чуят познати приятелски гласове. Хари беше свикнал с откъснатостта им и почти беше забравил, че и други оказват съпротива на Волдемор. Сякаш се събуди след дълъг сън.
            — Жестоко, а? — попита щастлив Рон.
            — Страхотно — съгласи се Хари.
            — Големи смелчаци са — въздъхна прехласната Хърмаяни. — Ако ги открият…
            — Е, те постоянно се местят — напомни Рон. — Като нас.
            — Но чухте ли какво каза Фред? — развълнувано попита Хари: сега, след края на предаването, мислите му отново се насочиха към онова, което го беше погълнало и обсебило изцяло. — Той е в чужбина! Знаех си аз, още търси пръчката!
            — Хари…
            — Стига де, Хърмаяни, защо си толкова вироглава и не го признаеш? Вол…
            — ХАРИ, НЕ!
            — … демор издирва Бъзовата пръчка!
            — На името е наложено Табу! — ревна Рон и скочи на крака, защото пред палатката се чу силно „пук“. — Предупредих те, Хари, предупредих те, вече не можем да изричаме името… трябва да направим отново защитните заклинания… бързо… те откриват точно така…
            Но Рон млъкна и Хари знаеше защо. Опасноскопът върху масата беше светнал и се беше завъртял, отвън се чуваха гласове, които се приближаваха: груби развълнувани гласове. Рон извади от джоба си загасителя и щракна с него — осветлението угасна.
            — Излезте с вдигнати ръце! — каза от мрака рязък глас. — Знаем, че сте вътре! Насочили сме към вас шест магически пръчки и не ни пука по кого ще запратим проклятието!


            Глава двадесет и трета
            Къщата на Малфой

            Хари се обърна и погледна другите двама, които се виждаха в тъмното само като очертания. Забеляза, че Хърмаяни е насочила магическата си пръчка, но не навън, а към лицето му: чу се трясък, лумна бяла светлина и той се сви от болка — не виждаше нищо. Усети как лицето му се издува бързо под дланите точно когато го обкръжиха тежки стъпки.
            — Ставай, влечуго!
            Непознати ръце го издърпаха грубо да стане от земята. Още преди Хари да реагира, някой претърси джобовете му и извади пръчката от трънка. Обхвана с ръце лицето си, но го проряза убийствена болка и не успя да го познае под пръстите си — беше опънато, подпухнало и отекло, сякаш бе получил остър алергичен пристъп. Очите му се бяха смалили до цепки, през които не виждаше почти нищо, очилата му паднаха, докато мъжете го изтикваха от палатката, единственото, което успя да различи, бяха размазаните очертания на четирима-петима души, които избутваха от палатката Рон и Хърмаяни.
            — Пускай… я! — изкрещя Рон.
            Чу се звук, който не можеше да бъде сбъркан: кокалчета на пръсти, ударили плът, Рон простена от болка, а Хърмаяни се разпищя:
            — Не! Остави го на мира, остави го!
            — Ако приятелчето ти е в списъка ми, няма да му се размине само с това — каза рязък глас. — Прелестно момиче… каква гощавка ще си направя… кожата е толкова нежна, харесва ми…
            На Хари му причерня. Той знаеше кой говори: Фенрир Грейбек, върколакът, на когото беше разрешено да носи мантията на смъртожадните в замяна на свирепостта си, подчинена на техните цели.
            — Претърсете палатката — нареди друг глас.
            Бутнаха Хари по лице на земята. От тежкия удар разбра, че Рон падна до него. Чуваха стъпки и трясъци — докато претърсваха палатката, мъжете преобръщаха столовете вътре.
            — Я да видим сега кой ни падна в ръцете — подкани злорадо гласът на Грейбек някъде отгоре и обърнаха Хари по гръб. Върху лицето му падна лъч светлина от магическа пръчка и Грейбек се изсмя. — За да го преглътна тоя, ми трябва бирен шейк. Какво те е сполетяло, грознико?
            Хари не отговори веднага.
            — Попитах нещо — повтори Грейбек и Хари получи по диафрагмата удар, от който се преви одве, — какво те е сполетяло?
            — Ужили ме насекомо — изпелтечи Хари.
            — Да, на ужилване прилича — потвърди втори глас.
            — Как се казваш? — изръмжа Грейбек.
            — Дъдли — отговори Хари.
            — А малкото име?
            — Малкото ли… Върнън. Върнън Дъдли.
            — Провери в списъка, Скабиор — подкани Грейбек и явно отиде да погледне Рон. — Ами ти, Рижавелко?
            — Стан Шънпайк — каза Рон.
            — Друг път си Стан! — заяде се мъжът на име Скабиор. — Знаем го ние Стан Шънпайк, помагал ни е чат-пат.
            Чу се поредният тъп удар.
            — Аз съм Барфи — изфъфли Рон и Хари разбра, че устата му е пълна с кръв. — Барфи Уифли.
            — Уизли ли? — подвикна рязко Грейбек. — Значи си свързан с родоотстъпници, нищо че не си мътнород. И накрая хубавата ти приятелчица…
            Хари настръхна от злорадството в гласа му.
            — По-кротко, Грейбек — спря го Скабиор през кикота на останалите.
            — О, още няма да я хапя. Я да проверим дали ще си спомни по-бързо от Барни как се казва. Коя си ти, момиченце?
            — Пенелопи Клиъруотър — отговори Хърмаяни.
            Каза го ужасе`но, но убедително.
            — Кръвен статут?
            — Със смесена кръв съм — рече тя.
            — Колко му е да проверим — каза Скабиор. — Ама като гледам, всички от тая паплач може още да са ученици от „Огуортс“…
            — Веше го зафършихме — каза Рон.
            — Завършил го бил! — подсмихна се Скабиор. — И решихте да си направите малък излет с палатка, а? И ей така, колкото на майтап, ви хрумна да изричате името на Черния лорд?
            — Не на майтап — възрази Рон. — Шлучайно.
            — Случайно, а?
            Пак се чу весел кикот.
            — Знаеш ли, Уизли, кой обича да изрича името на Черния лорд? — изръмжа Грейбек. — Ония от Ордена на феникса. Това говори ли ти нещо?
            — Не.
            — И понеже към Черния лорд не се проявява подобаващото уважение, върху името беше сложено Табу. По този начин бяха заловени някои членове на Ордена. Я да видим сега. Вържете ги заедно с другите двама пленници!
            Някой дръпна с все сила Хари за косата, повлачи го малко, блъсна го да седне, после се зае да го връзва с гръб към други хора. Хари още беше полусляп, едва виждаше с отеклите си очи. Когато мъжът, който ги беше завързал, се отдалечи, той пошушна на другите пленници:
            — Някой има ли още магическа пръчка?
            — Не — отговориха Рон и Хърмаяни, които бяха от двете му страни.
            — Аз съм виновен за всичко. Изрекох името, извинявайте…
            — Хари! — чу познат глас точно зад гърба си — беше човекът, завързан отляво на Хърмаяни.
            — Дийн?
            — Значи си ти! Ако разберат кого са заловили!… Това са похитители, търсят само бегълци, които да заменят за злато…
            — Не можем да се оплачем, добра плячка за една вечер — заяви Грейбек, когато чифт подковани ботуши минаха с тежка стъпка покрай Хари и откъм палатката се чуха още трясъци. — Един мътнород, един офейкал таласъм и трима бегълци. Провери ли имената им в списъка, Скабиор? — ревна той.
            — Да. Тука, Грейбек, няма никакъв Върнън Дъдли.
            — Виж ти — учуди се върколакът. — Интересно.
            Той приклекна до Хари, който видя изпод процепа между отеклите си клепачи съвсем мъничко от лице, покрито със сплъстена сива козина, с бакенбарди, остри тъмни зъби и ранички в ъглите на устата. Грейбек миришеше по същия начин, както на върха на кулата, където беше загинал Дъмбълдор: на мръсотия, пот и кръв.
            — Значи не те издирват, а, Върнън? Или си в списъка, но под друго име? В кой дом в „Хогуортс“ си учил?
            — В „Слидерин“ — отговори по инерция Хари.
            — Виж ги ти, всичките си въобразяват, че искаме да чуем точно това — изсмя се от мрака Скабиор. — А никой не може да каже къде е общата стая.
            — В подземието — заяви ясно Хари. — Влиза се през стената. Пълно е с черепи и с разни други чудесии и е под езерото, затова светлината е зелена.
            Настъпи кратко мълчание.
            — Бре, май наистина сме заловили малък слидеринец — каза Скабиор. — Браво на теб, Върнън, в „Слидерин“ няма много мътнороди. Кой е баща ти?
            — Работи в министерството — излъга Хари. Знаеше, че ако тръгнат да проверяват, веднага ще го изобличат, но пък така печелеше време, докато лицето му си възвърне обичайния вид и играта приключи. — Отдел „Магически злополуки и бедствия“.
            — Знаеш ли, Грейбек — каза Скабиор. — Там май наистина има един Дъдли.
            Хари едва си поемаше дъх: дали късметът, чистият късмет, нямаше да им помогне да се измъкнат сухи от водата?
            — Виж ти — отвърна Грейбек и Хари долови в бездушния му глас едва забележима следа от притеснение — Грейбек явно се чудеше дали наистина току-що не е нападнал и завързал син на служител в министерството. Сърцето на Хари заблъска между ребрата, около които беше намотано въжето, и той нямаше да се изненада, ако Грейбек беше забелязал неговото притеснение. — Ако ми казваш истината, грознико, значи няма защо да се притесняваш от едно кратко пътешествие до министерството. Очаквам баща ти да ни възнагради, задето сме те върнали.
            — Но ако просто ни пуснете… — подхвана с пресъхнала уста Хари.
            — Ей! — чу се вик откъм палатката. — Я виж, Грейбек!
            Към тях забърза тъмен силует и Хари видя как в светлината на магическите им пръчки проблясва сребро. Бяха намерили меча на Грифиндор!
            — Как-ва пре-лест! — оценяващо процеди Грейбек и го взе от спътника си. — Наистина е много красив. Явно е таласъмска изработка. Откъде имате такава чудесия?
            — На баща ми е — продължи с лъжите Хари, защото се надяваше, че в тъмнината Грейбек няма да види името, издълбано точно под ръкохватката. — Взехме го за малко да насечем дърва за огъня…
            — Я чакай, Грейбек! Виж тук… във „Вестите“!
            Още докато Скабиор изричаше това, Хари усети болка в белега, опънат върху обезобразеното му чело — прорязваща, свирепа, пареща болка. По-ясно от всичко наоколо видя извисили се кули, мрачна крепост, гарвановочерна и страховита: мислите на Волдемор отново бяха станали остри като бръснач — той се плъзгаше към грамадната постройка с усещането за спокойно въодушевена целеустременост…
            Толкова близо… толкова близо…
            С огромно усилие на волята Хари затвори съзнанието си за мислите на Волдемор и си наложи да се върне на мястото, където седеше в тъмнината, завързан за Рон, Хърмаяни, Дийн и Грипкук.
            — „Ъррмаяни Грейнджър — зачете Скабиор, — мътнородата, за която се знае, че е поела на път заедно с ’Арри Потър.“
            Белегът на Хари сякаш пламтеше в мрака, но той с огромно усилие си наложи да остане мислено на място и да не прониква в съзнанието на Волдемор. Чу как ботушите на Грейбек проскърцаха, докато се навеждаше към Хърмаяни.
            — Знаеш ли какво, момиченце? Тази тук на снимката ужасно прилича на теб.
            — Не съм! Не съм аз!
            С писъка си тя все едно си призна всичко.
            — „За която се знае, че е поела на път заедно с Хари Потър“ — повтори тихо Грейбек.
            Всичко наоколо беше притихнало. Болката в белега на Хари стана непоносима, той обаче беше впрегнал всичките си сили, за да не се поддаде на желанието да надзърне в мислите на Волдемор: никога до този миг не е било по-важно да мисли трезво със собствения си ум.
            — Е, това променя нещата, нали? — прошепна Грейбек.
            Никой не отговори. Хари почувства как бандата похитители са застинали и наблюдават и усети как ръката на Хърмаяни трепери до неговата. Грейбек се изправи и дойде при Хари, после отново се наведе и съсредоточено се взря в обезобразените му черти.
            — Какво е това на челото ти, Върнън? — попита тихо със зловонен дъх право в ноздрите на Хари и долепи мръсен пръст до изопнатия белег.
            — Не го докосвай! — кресна Хари, понеже не се сдържа: стори му се, че от болката ще повърне.
            — Мислех, че носиш очила, Потър! — изсъска Грейбек.
            — Аз намерих очила — провикна се един от похитителите, които кръжаха отзад. — Чакай, Грейбек, в палатката имаше очила…
            След броени секунди очилата бяха сложени грубо на носа на Хари. Похитителите се приближаваха все повече и се взираха в него.
            — Готово! — подвикна грубо Грейбек. — Пипнахме Потър!
            Всички отстъпиха няколко крачки назад, стъписани от осъзнатото. Хари още се мъчеше да не губи самообладание и да остане в собствената си глава, която щеше да се пръсне от болка, и затова не се сети какво да каже: на повърхността на съзнанието му изникваха накъсани образи…
            … той се плъзгаше около високите стени на черната крепост…
            Не, той беше Хари, завързан и лишен от магическа пръчка, в крайна опасност…
            … и гледаше нагоре, нагоре към прозореца най-високо, към най-високата кула…
            Той беше Хари и онези тихо обсъждаха съдбата му.
            … беше време да полети…
            — … в министерството ли?
            — Остави го това министерство! — изръмжа Грейбек. — Ще оберат лаврите и нас ще ни оставят с празни ръце. Мисля да го отведем право при Вие-знаете-кого.
            — Ще го повикаш ли? Тука? — попита Скабиор и в гласа му прозвучаха страхопочитание и ужас.
            — А, не — изръмжа Грейбек, — нямам… разправят, че щабквартирата му била в къщата на семейство Малфой. Ще отведем момчето там.
            Хари разбираше защо Грейбек не иска да вика Волдемор. На върколака може и да му беше разрешено да ходи с мантия на смъртожадните, когато те искаха да го използват, но само най-приближените на Черния лорд носеха Черния знак: на Грейбек не беше оказана тази най-висока чест.
            Белегът на Хари отново пламна от болка…
            … и той се извиси в нощта, политна право към прозореца най-горе на кулата…
            — Ама наистина ли си сигурен, че е той? Щото ако не е той, Грейбек, всичките сме трупове.
            — Кой командва тук, а? — ревна Грейбек, за да потули, че не е на висотата на положението. — Казвам ти, Потър е, а за него и за пръчката му тутакси ще ни броят цели двеста хиляди галеона! Но ако вас ви е страх да дойдете, всичко ще остане за мен, а с повечко късмет ще получа и момичето!
            … прозорецът представляваше съвсем тясна пролука в черния камък, през която не можеше да се провре човек… през нея едва-едва се виждаше скелетоподобен силует, свит под одеяло… дали беше мъртъв, или спеше?…
            — Добре тогава! — каза Скабиор. — Добре, идваме с теб. Ами останалите, Грейбек, тях какво ще ги правим?
            — Как какво — ще ги водим и тях. Имаме двама мътнороди, това прави още десет галеона. Я ми дай и меча. Ако това там са рубини, ето ти още едно малко съкровище.
            Пленниците бяха издърпани да станат. Хари чу как Хърмаяни диша учестено и накъсано.
            — Дръжте се, ама здраво. Аз ще се заема с Потър — оповести Грейбек, като сграбчи в шепа косата му, а Хари усети как дългите жълти нокти го дращят по скалпа. — Броя до три. Едно… две… три…
            Магипортираха се, теглейки със себе си и пленниците. Хари се задърпа, опита да се отскубне от ръката на Грейбек, но нямаше надежда да успее: Рон и Хърмаяни бяха завързани плътно до него от двете му страни. Хари не можеше да се отдели от групата и когато остана без дъх, в белега го проряза още по-силна болка…
            … и той се провря с усилие през тесния като процеп прозорец, пропълзя като змия и се приземи леко като пара вътре в стаята, която приличаше на килия…
            Пленниците се приземиха на междуселски път и се блъснаха един в друг. Трябваше да мине малко време, докато очите на Хари, които още бяха подпухнали, свикнат с мрака, после той видя в края на нещо като дълга алея двойна порта от ковано желязо. Усети мъждукаща нотка на облекчение. Най-страшното се отлагаше: Волдемор го нямаше тук. Хари знаеше, защото още се мъчеше да не се поддаде на видението, в което Волдемор се намираше в някаква странна постройка като крепост, горе на кулата. Друг въпрос беше колко време щеше да мине, докато той долети при вестта, че Хари е тук…
            Един от похитителите отиде при портата и я разтресе.
            — Как ще влезем? Заключено е, Грейбек, не мога… ох, да му се не види…
            Уплашен, той рязко отдръпна ръце. Желязото се загъна, усука се и неясните заврънкулки се превърнаха в страховито лице, което заговори с кънтящ, звънтящ глас:
            — Заявете намеренията си!
            — Пипнахме Потър! — ревна победоносно Грейбек. — Заловихме Хари Потър!
            Портата се отвори широко.
            — Влизайте! — рече Грейбек и мъжете подкараха пленниците през портата по алеята, между висок жив плет, който заглушаваше стъпките им.
            Хари видя над себе си призрачнобял силует и си даде сметка, че е паун албинос. Препъна се и Грейбек грубо го издърпа да се изправи, сетне продължи да върви със залитане по страничните алеи, завързан гърбом към другите пленници. Затвори подпухнали очи и се остави за миг на болката в белега — зачака да разбере какво прави Волдемор и дали е научил, че Хари е бил заловен…
            … под тънкото одеяло се размърда изпосталял човек, който се извърна към него и отвори очи върху черепоподобното си лице… клъощавият мъж седна и впери огромни хлътнали очи в него, във Волдемор, а после се усмихна… повечето му зъби ги нямаше…
            — Дойде, значи. Знаех си… че някой ден ще дойдеш. Но напразно си бил толкова път. Аз никога не съм я притежавал.
            — Лъжеш!
            У Волдемор се надигна гняв, а белегът на Хари се разпъваше до пръсване от болка и той с усилие върна съзнанието си в собствената си глава, като се мъчеше да запази присъствие на духа.
            Заблъскаха пленниците по чакъла.
            После върху всички плисна светлина.
            — Какво има? — попита студен женски глас.
            — Дошли сме да се видим с Онзи-който-не-бива-да-се-назовава — изграчи със стържещ глас Грейбек.
            — Кои сте вие?
            — Познаваш ме! — В гласа на върколака се долавяше обида. — Фенрир Грейбек! Заловихме Хари Потър!
            Той сграбчи Хари и го затегли — да е с лице към светлината, при което и другите пленници запристъпваха спънато и се обърнаха.
            — Знам, драга ми госпожо, че е издут като плондер, ама е той! — намеси се и Скабиор. — Ако се взрете по-отблизо, ще видите белега. А това тука е момичето, виждате ли? Мътнородата, която пътува заедно с него, уважаема госпожо. Съмнение няма, той е, взехме му и пръчката. Ето я, драга ми госпожо…
            Хари видя как Нарциса Малфой оглежда внимателно издутото му лице. Скабиор й подаде магическата пръчка от трънка. Жената вдигна вежди.
            — Вкарайте ги вътре — нареди тя.
            Хари и другите бяха поведени с ритници нагоре по широкото каменно стълбище и влязоха в коридор с портрети по двете стени.
            — Елате с мен — подкани Нарциса и тръгна по коридора. — Синът ми Драко се прибра за великденската ваканция. Ако това е Хари Потър, той ще го познае.
            След мрака навън всекидневната ги заслепи и дори с почти затворени очи Хари забеляза огромните размери на помещението. На тавана висеше кристален полилей, по наситеноморавите стени имаше още портрети. Когато похитителите натикаха пленниците вътре, от креслата при богато украсената каменна камина се изправиха два силуета.
            — Какво има?
            Връхлетя ги ужасно познатият проточен глас на Луциус Малфой. Хари вече беше изпаднал в паника: не виждаше как ще се измъкнат и сега, когато страхът му нарастваше, му беше по-лесно да отстрани мислите на Волдемор, въпреки че белегът все още пареше.
            — Твърдят, че са хванали Потър — обясни със студен глас Нарциса. — Ела насам, Драко.
            Хари не се осмели да погледне направо към Драко, но все пак го видя с крайчеца на окото: малко по-висок от него, той стана от креслото, лицето му с остри черти сякаш бе бледо петно под бялорусата коса.
            Грейбек отново накара пленниците да се обърнат, така че Хари да е точно под полилея.
            — Е, момче? — попита с дращещ глас върколакът.
            Хари беше извърнат към огледалото над камината — огромно, с позлатена рамка, отрупана с какви ли не усукани заврънкулки. За пръв път, откакто бяха напуснали площад „Гримолд“, той видя през цепките на очите си собственото си отражение.
            Лицето му беше огромно, лъскаво и розово, с обезобразени от заклинанието на Хърмаяни черти. Черната коса му стигаше до раменете, а около челюстта се тъмнееше нещо като синина. Ако не знаеше, че това е самият той, Хари сигурно щеше да се запита кой носи очилата му. Реши да не говори, защото гласът му със сигурност щеше да го издаде, въпреки това избягваше да среща очите на Драко, когато той се приближи.
            — Е, Драко? — подкани Луциус Малфой. Думите му прозвучаха стръвно. — Той ли е? Хари Потър ли е?
            — Не знам… не съм сигурен — отвърна синът му.
            Стараеше се да стои по-далеч от Грейбек и явно го беше страх да погледне Хари точно толкова, колкото и самият Хари се страхуваше да погледне него.
            — Виж внимателно, виж де! Приближи се!
            Хари не беше виждал никога Луциус Малфой толкова развълнуван.
            — Ако именно ние, Драко, предадем Потър на Черния лорд, всичко ще бъде забр…
            — Е, само няма да забравяме кой всъщност го е хванал, нали, господин Малфой? — рече заканително Грейбек.
            — Ама разбира се, разбира се — нетърпеливо го увери Луциус.
            Той също дойде при Хари и застана толкова близо, че момчето видя дори през отеклите си очи обикновено отпуснатото му бледо лице до най-малките подробности. Но собственото му лице се бе превърнало в шупнала маска и Хари имаше чувството, че надзърта между пръчки на кафез.
            — Какво сте направили с него? — Луциус се обърна към Грейбек. — Защо е в такъв вид?
            — Не сме ние.
            — На мен ми прилича по-скоро на жилеща магия — отсъди Луциус. После плъзна сивите си очи по челото на Хари. — Тук има нещо — прошепна той, — може и да е белег, само че силно опънат… ела насам, Драко, и погледни внимателно! Какво ще кажеш?
            Сега вече Хари видя лицето на Драко съвсем отблизо, точно до лицето на баща му. Приличаха си изумително, с тази разлика, че ако бащата беше страшно развълнуван, изражението на Драко издаваше нежелание, дори страх.
            — Не знам — повтори той и тръгна обратно към камината, където майка му стоеше права и ги наблюдаваше.
            — По-добре да сме сигурни, Луциус — извика тя със студен ясен глас на мъжа си. — Напълно сигурни, че това наистина е Потър, и чак тогава да викаме Черния лорд… Казаха, че това тук е негово — допълни Нарциса, взряна в пръчката от трънка, — но Оливандър описа съвсем друго… ако сгрешим и повикаме Черния лорд ей така, за нищо… нали знаеш какво направи той с Роул и Долохов?
            — Ами мътнородата? — изръмжа Грейбек.
            Хари едва не падна, когато похитителите накараха пленниците да се завъртят така, че светлината да пада вече върху Хърмаяни.
            — Я чакайте — рече рязко Нарциса. — Да… точно така, именно тази тук беше заедно с Потър при Мадам Молкин. Видях снимката й във „Вести“. Погледни, Драко, това не е ли оная Грейнджър?
            — Аз… може би… да.
            — В такъв случай това е малкият Уизли… как му беше името?
            — Да — каза отново Драко, както беше обърнал гръб на пленниците. — Възможно е.
            Вратата на всекидневната зад Хари се отвори. Заговори жена, от чийто глас страхът на Хари се засили още повече.
            — Какво има? Какво се е случило, Сиси?
            Белатрикс Лестранж бавно заобиколи пленниците, спря отдясно на Хари и погледна Хърмаяни през подпухналите си клепачи.
            — Ами да — заяви тя тихо, — това е малката мътнорода, нали? Грейнджър?
            — Да, да, Грейнджър е — извика Луциус. — И според нас до нея е Потър! Потър и приятелите му — заловени най-после!
            — Потър ли? — изписка Белатрикс и отстъпи назад, за да го огледа по-хубаво. — Сигурен ли си? В такъв случай Черния лорд трябва да бъде уведомен незабавно!
            Жената вдигна нагоре левия си ръкав: Хари видя Черния знак, прогорен върху плътта на ръката й, и разбра, че всеки момент тя ще го докосне, за да призове любимия си господар…
            — Тъкмо се канех да го повикам! — обясни Луциус и стисна Белатрикс за китката, за да й попречи да докосне знака. — Аз ще го призова, Бела, Потър е доведен в моя дом и мое право е…
            — Твое право ли! — изсмя се тя злобно и се опита да отскубне ръката си от хватката му. — Ти, Луциус, загуби всякакви права, когато остана без магическа пръчка! Как смееш! Пускай ме!
            — Това няма нищо общо с теб, не си заловила ти момчето…
            — Какво каза, господин Малфой — намеси се Грейбек, — не вие, а ние хванахме Потър и златото се полага на нас…
            — Златото, моля ви се! — прихна Белатрикс, като още се опитваше да избута зет си и търсеше със свободната си ръка магическата пръчка в джоба си. — Вземи си го златото, лешояд такъв, притрябвало ми е! Единственото, към което се стремя, е честта на неговата…
            Тя престана да се дърпа и впери тъмните си очи в нещо, което Хари не виждаше. Въодушевен от капитулацията й, Луциус рязко пусна ръката й и вдигна ръкава си…
            — СПРИ! — изписка Белатрикс. — Не го докосвай, ако Черния лорд дойде сега, ще загинем всички!
            Луциус застина, както държеше показалец над своя знак. Белатрикс излезе от стесненото полезрение на Хари.
            — Какво е това там? — чу я той да пита.
            — Меч — изсумтя един от похитителите, който също не се виждаше.
            — Дай ми го.
            — Не е ваш, драга ми госпожо, мой си е, аз го намерих!
            Чу се удар, блесна червена светлина: Хари разбра, че на похитителя е направено зашеметяващо заклинание. Спътниците му нададоха гневни крясъци, Скабиор вероятно извади магическа пръчка.
            — Какви ги вършиш, жено?
            — „Вцепени се!“ — изпищя тя. — „Вцепени се!“
            Макар че бяха четирима срещу един, те не можеха да се мерят по сила с нея: както Хари знаеше, Белатрикс беше вещица с невероятни магьоснически умения и без капка съвест. Всички се свлякоха направо там, където стояха — всички без Грейбек, който беше накаран да коленичи и да протегне напред ръце. Хари видя с периферното си зрение как Белатрикс се навежда над върколака — беше стиснала здраво в ръката си меча на Грифиндор и беше пребледняла като платно.
            — Откъде взехте този меч? — прошепна тя на Грейбек и изтегли магическата пръчка от ръката му, която не оказа съпротива.
            — Как смееш? — изръмжа той и устата му беше единственото, което можеше да се помръдне, докато върколакът беше принуден да гледа Белатрикс. Той оголи остри зъби. — Пусни ме, жено!
            — Къде намерихте меча? — повтори тя и го размаха пред лицето му. — Снейп го прати в моя трезор в „Гринготс“!
            — Беше в тяхната палатка — изграчи Грейбек. — Пусни ме, казах!
            Белатрикс размаха магическата пръчка и върколакът скочи на крака, но явно го достраша да се доближи. Задебна иззад едно кресло, вкопчил мръсни извити нокти в облегалката му.
            — Драко, махни оттук тия боклуци! — нареди Белатрикс и посочи мъжете в безсъзнание. — Ако не ти стиска да ги довършиш, остави ги на двора, ще се заема с тях по-късно.
            — Как смееш да говориш така на Драко! — избухна Нарциса, но сестра й се разпищя:
            — Млък! Положението, Сиси, е по-тежко, отколкото изобщо можеш да си представиш! Имаме огромен проблем.
            Тя стоеше леко задъхана и гледаше меча, особено внимателно се взираше в ръкохватката. После се извърна към смълчаните пленници.
            — Ако това наистина е Потър, от главата му не бива да падне и косъм — промърмори Белатрикс по-скоро на себе си, отколкото на другите. — Черния лорд държи да го довърши собственоръчно… но ако разбере… трябва… трябва да проверя… — Белатрикс отново се извърна към сестра си: — Докато измисля какво да правя, пленниците да се отведат в подземието!
            — Това тук е моята къща, Бела, стига си се разпореждала…
            — Направи каквото ти казах. Нямаш представа в каква опасност сме! — изпищя Белатрикс: изглеждаше уплашена, обезумяла, а магическата й пръчка изстреля тънка струйка огън, който прогори дупка в килима.
            Нарциса се поколеба за миг, после се обърна към върколака.
            — Грейбек, отведи пленниците долу в подземието.
            — Чакай — спря го рязко Белатрикс. — Всички без… без мътнородата.
            Грейбек изсумтя доволно.
            — Не! — извика Рон. — Вземете мен, мен оставете!
            Белатрикс го зашлеви през лицето и ударът отекна в стаята.
            — Ако тя умре по време на разпита, ти си следващият — каза жената. — За мен родоотстъпниците не са по` стока от мътнородите. Отведи ги долу, Грейбек, постарай се да ги затвориш добре, но не им прави нищо… засега.
            Тя му метна обратно магическата пръчка, после извади изпод мантията сребърна кама. Разряза въжето, с което Хърмаяни беше завързана към останалите пленници, и я затегли за косата към средата на стаята, а Грейбек подкара другите към втора врата, сетне по тъмен коридор, като държеше пред себе си магическата пръчка, излъчваща невидима неустоима сила.
            — Как мислите, дали ще ми даде парче от момичето, щом приключи с него? — изграчи върколакът, докато ги тикаше по коридора. — Според мен ще ми даде да си хапна малко, какво ще кажеш, Рижавелко?
            Хари усети, че Рон трепери. Минаха по стръмно стълбище, все така завързани гърбом един за друг, и имаше опасност всеки момент да се подхлъзнат и да си строшат вратовете. В долния край стигнаха до тежка врата. Грейбек я отключи, като почука по нея с магическата пръчка, после ги натика във влажно мрачно помещение и ги остави в пълен мрак. Кънтежът от затръшнатата врата на подземието още не беше заглъхнал, когато точно над тях се чу ужасяващ протяжен писък.
            — ХЪРМАЯНИ! — ревна Рон и започна да се гърчи и да се дърпа, за да се отскубне от въжетата, с които всички бяха завързани, а Хари залитна. — ХЪРМАЯНИ!
            — Тихо! — спря го Хари. — Млъкни, Рон, трябва да измислим как…
            — ХЪРМАЯНИ! ХЪРМАЯНИ!
            — Трябва да решим какво да правим, стига си крещял… трябва да махнем въжетата…
            — Хари! — прошепна някой в тъмното. — Рон! Вие ли сте?
            Рон престана да вика. Съвсем наблизо се чу как някой се движи, после Хари видя сянка, която се приближи.
            — Хари! Рон!
            — Луна?
            — Да, аз съм. О, не, не исках да ви заловят!
            — Можеш ли да ни помогнеш да махнем въжетата? — попита Хари.
            — О, да, надявам се… тук има един стар пирон, използваме го, ако трябва да счупим нещо… чакай малко…
            Горе Хърмаяни изпищя отново, чуха как Белатрикс й крещи, но не успяха да разберат какво, защото Рон пак се развика:
            — ХЪРМАЯНИ, ХЪРМАЯНИ!
            — Господин Оливандър! — тихо каза Луна. — У вас ли е пиронът, господин Оливандър? Ако се помръднете малко… струва ми се, че беше при каната с водата… — Тя се върна след секунди. — Само не мърдайте.
            Хари усети как Луна забива пирона в грубите нишки на въжето, за да разхлаби възлите. Отгоре екна гласът на Белатрикс.
            — Пак ще те попитам! Откъде взехте меча? Откъде?
            — Намерихме го… намерихме го… МОЛЯ ВИ!
            Хърмаяни изпищя отново, Рон се задърпа още по-силно и ръждивият пирон се плъзна към китката на Хари.
            — Много те моля, Рон, не мърдай — прошепна Луна. — Не виждам какво правя…
            — В джоба ми! — викна Рон. — В джоба ми има загасител и той е пълен със светлина!
            След няколко мига се чу щракване: светещите клъбца, които загасителят беше изсмукал от лампите в палатката, политнаха към тавана и понеже не можаха да се слеят с източника си, увиснаха там като мънички слънца, залели подземието със светлина. Хари видя Луна, върху чието бледо изпито лице сякаш бяха останали само очите, и застиналата фигура на майстора на магически пръчки Оливандър, свил се на пода в ъгъла. Извърна се и зърна и другите им съкилийници: Дийн и таласъма Грипкук, който всеки момент щеше да припадне и се крепеше само защото беше завързан с въжетата за човеците.
            — О, така е много по-лесно, благодаря ти, Рон — каза Луна и отново се зае да ги развързва. — Здравей, Дийн!
            Отгоре долетя гласът на Белатрикс.
            — Лъжеш, мръсна мътнорода, и аз го знам! Била си вътре в трезора ми в „Гринготс“. Казвай истината, казвай я!
            Поредният ужасен писък…
            — ХЪРМАЯНИ!
            — Какво друго сте взели? Какво друго сте задигнали? Казвай истината, иначе ще те накълцам с ей тази кама и хич няма да му мисля.
            — Готово!
            Хари усети как въжетата падат и докато си разтъркваше китките, се обърна и видя, че Рон тича из подземието, извърнат към тавана, и търси дупка, откъдето да излезе. С окървавено и насинено лице Дийн благодари на Луна и продължи да стои и да трепери, докато Грипкук се строполи с изнемощял объркан вид на пода в подземието — по мургавото му лице се червенееха няколко следи от удари.
            Рон пък се опитваше да се магипортира без пръчка.
            — Оттук няма как да излезеш, Рон — обясни Луна, докато гледаше безплодните му опити. — Подземието е направено така, че да не можеш да избягаш. В началото и аз пробвах. Господин Оливандър е тук отдавна и е опитвал какво ли не.
            Хърмаяни се разпищя отново: звукът проряза Хари като физическа болка. Почти без да забелязва паренето в белега върху челото си, той също затича из подземието и заопипва стените, без да знае защо — дълбоко в себе си беше наясно, че няма смисъл.
            — Какво още взехте, какво? ОТГОВОРИ! „КРУЦИО!“
            Писъците на Хърмаяни отекнаха в стените горе, Рон беше на път да се разплаче, докато блъскаше с юмруци по стените, а в пълното си отчаяние Хари смъкна от врата си кесийката на Хагрид и зарови вътре. Извади снича от Дъмбълдор и го разтръска с неясна надежда — не се случи нищо. Размаха двете половини на счупената фениксова пръчка, но те бяха безжизнени, парчето огледало проблесна и падна на пода, а Хари видя как засиява най-ясното синьо…
            От огледалото го гледаше окото на Дъмбълдор.
            — Помогнете ни! — извика му той в безумното си отчаяние. — В подземието на Малфой сме, помогнете ни!
            Окото примига и изчезна.
            Хари дори не беше сигурен, че наистина е било там. Наклони парчето огледало на едната страна, после на другата, но не видя в него да се отразява друго, освен стените и таванът на тяхната тъмница, горе Хърмаяни пищеше, а Рон до него крещеше:
            — ХЪРМАЯНИ, ХЪРМАЯНИ!
            — Как сте проникнали в трезора ми? — чуваха те крясъците на Белатрикс. — Кой ви помогна, онзи мръсен малък таласъм в подземието ли?
            — Тази вечер го срещнахме за пръв път! — изхлипа Хърмаяни. — Изобщо не сме влизали в трезора ви… това тук не е истинският меч! Копие е, само копие!
            — Копие ли? — разписка се Белатрикс. — А, много правдоподобно, няма що!
            — Можем лесно да разберем — чу се и гласът на Луциус. — Драко, доведи таласъма, той ще ни каже дали мечът е истински.
            Хари се стрелна през подземието и отиде при мястото на пода, където Грипкук се беше свил на кравай.
            — Грипкук — пошушна той в острото ухо на таласъма, — кажи им, че мечът е фалшив, те не бива да узнават, че е истинският, много те моля, Грипкук…
            Чу как някой тътрузи крака надолу по стълбището за подземието и след миг иззад вратата екна разтрепераният глас на Драко.
            — Отдръпнете се. Стройте се при стената отзад. Не се опитвайте да правите нищо, в противен случай ще ви избия.
            Те се подчиниха и когато ключалката се завъртя, Рон щракна със загасителя и светлините се пъхнаха обратно в джоба му, възстановявайки мрака в подземието. Вратата се отвори широко и Малфой влезе с насочена пред себе си магическа пръчка, блед и решителен. Сграбчи за ръката малкия таласъм Грипкук и като го теглеше след себе си, тръгна да се връща горе. Вратата се затръшна и в същия миг вътре в подземието се чу силно „пук“.
            Рон щракна загасителя. Клъбцата светлина отново излязоха от джоба му и политнаха във въздуха, разкривайки домашното духче Доби, което току-що се беше магипортирало при тях.
            — ДОБИ!…
            Хари удари с все сила Рон по ръката, за да го накара да млъкне, а той се ужаси от грешката си. Горе се чуха стъпки, прекосяващи стаята: Драко водеше Грипкук при Белатрикс.
            Огромните очи колкото топки за тенис на Доби бяха широко разтворени: той трепереше от върха на ушите чак до петите си. Отново беше в дома на някогашните си господари и личеше, че е вцепенен.
            — Хари Потър — изписка Доби с гласец, който трепереше едва доловимо. — Доби дошъл да те спаси.
            — Но как…
            Думите на Хари бяха заглушени от ужасен писък: отново изтезаваха Хърмаяни. Затова той премина направо към най-важното.
            — Можеш ли да се магипортираш обратно? — попита той, а Доби кимна и ушите му климнаха.
            — А можеш ли да взимаш със себе си и човеци?
            Домашното духче кимна и този път.
            — Добре тогава. Доби, искам да хванеш здраво Луна, Дийн и господин Оливандър и да ги заведеш… да ги заведеш…
            — При Бил и Фльор — помогна му Рон. — В „Черупката“ в покрайнините на Тинуърт!
            Доби кимна за трети път.
            — И после се върни — добави Хари. — Можеш ли да го направиш, Доби?
            — Разбира се, Хари Потър! — прошепна малкото духче.
            То забърза към господин Оливандър, който изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да припадне. Доби го хвана с едната ръка, сетне протегна другата към Луна и Дийн, но и двамата не се помръднаха.
            — Искаме да ти помогнем, Хари! — прошепна Луна.
            — Не можем да ви оставим тук — добави Дийн.
            — Вървете и двамата! Ще имаме нужда от вас у Бил и Фльор.
            Докато Хари говореше, парещата болка в белега му стана по-силна от всякога и в продължение на няколко секунди той виждаше долу не майстора на магически пръчки, а друг мъж, точно толкова стар и слаб, който обаче се смееше презрително.
            — Ами убий ме, Волдемор, ще приветствам смъртта! Но моята смърт няма да ти донесе онова, което търсиш… има толкова много неща, които не разбираш…
            Той усети яростта на Волдемор, но когато Хърмаяни изпищя отново, затвори съзнанието си и се върна в подземието, при ужаса на собственото си настояще.
            — Вървете! — примоли се Хари на Луна и Дийн. — Вървете! След малко идваме и ние! Хайде, вървете!
            Те се хванаха за протегнатите пръсти на домашното духче. Чу се второ силно „пук!“ и Доби, Луна, Дийн и Оливандър изчезнаха.
            — Какво беше това? — изкрещя над главите им Луциус Малфой. — Чухте ли? Какъв беше този шум в подземието?
            Хари и Рон се спогледаха.
            — Драко… не, я повикай Опаш! Кажи му да иде и да провери.
            Чуха се стъпки, които прекосиха стаята горе, после се спусна тишина. Хари знаеше, че хората във всекидневната се ослушват за още шумове от подземието.
            — Ще се наложи да се опитаме да го усмирим — прошепна той на Рон. Нямаха избор: бяха загубени в мига, когато някой влезеше в помещението и видеше, че трима от пленниците ги няма. — Остави светлината — допълни Хари.
            Точно тогава чуха как някой слиза по стълбището пред вратата и долепиха гърбове до стената от двете страни.
            — Отдръпнете се — долетя гласът на Опаш. — Отдръпнете се от вратата. Влизам.
            Вратата се отвори рязко. За стотна от секундата Опаш се взря в наглед празното подземие, заслепен от трите мънички слънца, които се носеха из въздуха. После Хари и Рон му се нахвърлиха. Рон го сграбчи за ръката, с която той държеше магическата пръчка, и го накара да я вдигне, Хари му запуши устата. Започнаха да се боричкат тихо: пръчката на Опаш пускаше искри, а сребърната му ръка стисна Хари за гърлото.
            — Какво става, Опаш? — провикна се отгоре Луциус Малфой.
            — Нищо! — извика хрипливо в отговор Рон, като си преправи горе-долу правдоподобно гласа, за да звучи като на Опаш. — Всичко е наред!
            Хари едва си поемаше дъх.
            — Смяташ да ме убиеш ли? — попита задавено той, като се помъчи да се отскубне от металните пръсти. — След като ти спасих живота? Длъжник си ми, Опаш!
            Сребърните пръсти разхлабиха хватката. Хари не го очакваше: отскубна се учуден, без да сваля длан от устата на Опаш. Видя как воднистите очички като на плъх се разширяват от ужас и изненада: той явно беше стъписан не по-малко от Хари от онова, което беше направила ръката му, от мигновения подтик към състрадание, който беше издала, и продължи да се дърпа още по-силно сякаш за да заличи този миг на слабост.
            — И ще вземем това — прошепна Рон, като издърпа от другата ръка на Опаш магическата пръчка.
            Без нея Петигрю беше безпомощен и зениците му се разшириха от ужас. Очите му се плъзнаха от лицето на Хари към нещо друго. Сребърните пръсти се движеха неумолимо към собственото му гърло.
            — Не…
            Без дори да се замисля, Хари се опита да издърпа назад ръката, но тя не можеше да бъде спряна. Сребърното оръдие, което Волдемор беше дал на най-страхливия си слуга, се беше обърнало срещу безполезния си обезоръжен собственик: Петигрю жънеше плодовете на своята колебливост, на състраданието, което беше проявил за миг, и ръката го душеше пред очите им.
            — Не!
            Рон също беше пуснал Опаш и двамата с Хари се опитаха да издърпат смазващите метални пръсти от врата му, те обаче не поддадоха. Петигрю посиняваше.
            — „Релашио!“ — каза Рон и насочи магическата пръчка към сребърната ръка, ала пак не стана нищо — Петигрю се свлече на колене и в същия миг горе Хърмаяни нададе нов ужасен писък.
            Очите на Опаш се облещиха върху моравото му лице, той се сгърчи за последно и застина.
            Хари и Рон се спогледаха, после оставиха зад себе си на пода тялото на Опаш и хукнаха нагоре по стълбите, а оттам излязоха в сумрачния коридор към всекидневната. Тръгнаха предпазливо, крадешком по него, докато стигнаха при вратата, която беше оставена отворена. Сега вече ясно виждаха Белатрикс: гледаше надолу към Грипкук, който държеше в дългопръстестите си ръце меча на Грифиндор. Хърмаяни лежеше в краката на жената. Почти не помръдваше.
            — Е? — рече Белатрикс. — Това истинският меч ли е?
            Затаил дъх, Хари зачака, като се опитваше да не обръща внимание на парещата болка в белега.
            — Не — отговори Грипкук. — Фалшив е.
            — Сигурен ли си? — възкликна задъхана Белатрикс. — Съвсем сигурен?
            — Да — потвърди таласъмът.
            По лицето на Белатрикс се разля облекчение, заличило цялото напрежение.
            — Добре тогава — каза тя и с нехайно движение на магическата пръчка остави още една дълбока рана върху лицето на таласъма, който се строполи с писък в краката й. Белатрикс го изрита встрани. — А сега — оповести тя с глас, който прокънтя победоносно, — ще повикаме Черния лорд!
            Жената запретна отново ръкава си и докосна с показалец Черния знак.
            В този миг на Хари му се стори, че белегът му се отваря. Всичко около него изчезна: той беше Волдемор, а скелетоподобният магьосник пред него му се смееше беззъбо — Волдемор беше вбесен, че го викат, беше ги предупредил, беше им казал да го правят само и единствено заради Потър. Ако грешаха…
            — Хайде де, убий ме! — настоя старецът. — Няма да победиш, не можеш да победиш! Онази пръчка никога няма да бъде твоя, никога…
            И Волдемор даде воля на гнева си: тъмничната килия се изпълни с лумнала зелена светлина, крехкото старо тяло беше вдигнато от твърдия нар и запада безжизнено, а Волдемор се върна на прозореца, като едва сдържаше яростта си… ако го викаха без причина, щяха да си понесат наказанието…
            — Мисля, че можем да разкараме мътнородата — чу се гласът на Белатрикс. — Вземи я, ако искаш, Грейбек.
            — НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!
            Рон беше нахълтал във всекидневната и Белатрикс се обърна стъписана и насочи магическата пръчка към него…
            — „Експелиармус!“ — ревна той с пръчката на Опаш, вдигната към Белатрикс, а нейната отхвърча във въздуха и беше уловена от Хари, който се беше втурнал след Рон.
            Луциус, Нарциса, Драко и Грейбек се завъртяха рязко. Хари извика:
            — „Вцепени се!“
            Луциус Малфой се свлече при огнището. Магическите пръчки на Драко, Нарциса и Грейбек изстреляха струи светлина и за да ги избегне, Хари се метна на пода и се търкулна зад канапето.
            — СПРИ ИЛИ ТЯ Е ТРУП!
            Хари надзърна иззад канапето. Белатрикс крепеше Хърмаяни, която явно беше в безсъзнание, и държеше сребърната кама допряна в гърлото й.
            — Хвърлете пръчките — прошепна тя. — Хвърлете ги, или ще видите колко мръсна е кръвта й.
            Рон стоеше като вцепенен и стискаше магическата пръчка на Опаш. Хари се изправи, без да пуска пръчката на Белатрикс.
            — Казах, хвърлете ги! — изпищя тя и натисна острието върху гърлото на Хърмаяни: Хари видя как там избиват капчици кръв.
            — Добре! — изкрещя той и метна в краката си пръчката на Белатрикс.
            Рон направи същото с пръчката на Опаш. Двамата вдигнаха ръцете си на равнището на раменете.
            — Браво на вас! — ухили се Белатрикс. — Вземи ги, Драко! Черния лорд идва, Хари Потър! Смъртта ти наближава!
            Хари го знаеше — белегът му щеше да се пръсне от болка и той усещаше как Волдемор лети от много далеч по небето, над тъмно бурно море, и скоро ще бъде достатъчно близо, за да се магипортира, а Хари не виждаше изход.
            — И така — продължи тихо Белатрикс, докато Драко се връщаше бързо с магическите пръчки, — Сиси, мисля, че не е зле да завържем отново нашите малки герои, докато господин Грейбек се занимава с госпожица Мътнорода. Според мен, Грейбек, Черния лорд няма да се разсърди заради момичето след всичко, което ти свърши тази вечер.
            При последната й дума отгоре се чу странен стържещ шум. Всички извърнаха натам глави точно навреме, за да видят как кристалният полилей трепери, после със скърцане и зловещо тракане пада. Белатрикс беше точно отдолу — тя пусна Хърмаяни и с писък се хвърли встрани. Полилеят се свлече на пода с взрив от кристал и вериги, като затисна Хърмаяни и таласъма, който още стискаше здраво меча на Грифиндор. Във всички посоки се посипаха блещукащи парчета кристал. Драко се преви и закри с длани окървавеното си лице.
            Рон се втурна да измъкне Хърмаяни изпод отломките, а Хари се възползва от суматохата: скочи на едно от креслата, изскубна от хватката на Драко трите магически пръчки, насочи ги всичките към Грейбек и викна:
            — „Вцепени се!“
            Върколакът беше вдигнат във въздуха от тройното заклинание и политна към тавана, после тежко се строполи на пода.
            Докато Нарциса теглеше Драко — да не би да пострада още повече, — Белатрикс скочи с развята коса и размаха сребърната кама, но сестра й беше насочила пръчката си към вратата.
            — Доби! — изпищя тя и дори Белатрикс застина. — Ти! Ти ли пусна полилея?
            Мъничкото домашно духче влезе със ситни крачки в стаята и засочи с треперлив пръст някогашната си господарка.
            — Няма да наранявате Хари Потър! — изписка той.
            — Убий го, Сиси! — изпищя Белатрикс, но се чу поредното силно „пук!“, след което магическата пръчка на Нарциса също отхвърча във въздуха и се приземи в другия край на стаята.
            — Мръсна малка маймуно! — ревна Белатрикс. — Как смееш да отнемаш пръчката на една магьосница, как смееш да се опълчваш срещу господарите си!
            — Доби няма господар — изписука той. — Доби е свободно домашно духче и Доби дошъл да спаси Хари Потър и неговите приятели!
            Болката в белега на Хари беше толкова силна, че го заслепяваше. Като в просъница той усети, че разполагат с няколко мига, с няколко секунди, докато Волдемор се появи при тях.
            — Рон, дръж… и ИЗЧЕЗВАЙ! — изкрещя Хари и му метна една от магическите пръчки, после се наведе да издърпа изпод полилея Грипкук.
            Метна на рамо стенещия таласъм, който още стискаше меча, сграбчи Доби за ръката и се завъртя на място, за да се магипортира.
            Докато се въртеше в мрака, зърна за последно всекидневната: бледите вцепенени фигури на Нарциса и Драко, червено петно, което всъщност беше косата на Рон, и размазано летящо сребро — Белатрикс бе запратила камата си през стаята към мястото, където Хари изчезваше…
            „Бил и Фльор… Черупката… Бил и Фльор…“
            Беше хлътнал в неведомото, единственото, което можеше да направи, беше да повтаря името на мястото, накъдето бяха поели, с надеждата, че това е достатъчно, за да попаднат там. Болката го пронизваше, таласъмът го теглеше с тежестта си надолу, Хари усещаше как мечът на Грифиндор го удря с острието по гърба, ръката на Доби трепна в неговата и той се запита дали домашният дух не се опитва да помогне, да ги насочи в правилната посока, затова стисна пръстите му, за да му покаже, че няма нищо против да му преотстъпи водачеството…
            После се удариха в твърда почва и доловиха миризма на солен въздух. Хари падна на колене, пусна ръката на Доби и се опита да свали внимателно Грипкук на земята.
            — Добре ли си? — попита го, когато таласъмът се размърда, той обаче само изскимтя.
            Хари се взря с присвити очи в тъмнината. Наблизо, под широкото, обсипано със звезди небе, май имаше къща и на него му се стори, че различава движеща се фигура.
            — Това ли е „Черупката“, Доби? — прошепна Хари, както още стискаше двете магически пръчки, които беше взел от ръката на Малфой, в готовност да влезе в битка. — Нали не сме сбъркали мястото? Доби?
            Той се огледа. Мъничкото домашно духче стоеше на няколко крачки от него.
            — ДОБИ!
            Духчето залитна леко и в широките му бляскави очи се отразиха звездите. Двамата с Хари едновременно погледнаха към сребърната ръкохватка на камата — тя стърчеше от гърдите на Доби, които се бяха издули.
            — Доби… не… ПОМОЩ! — ревна Хари към къщата, към хората, които се движеха там. — ПОМОЩ!
            Не знаеше и нехаеше дали са магьосници или мъгъли, приятели или врагове — единственото, което го вълнуваше сега, бяха тъмното петно, което се разширяваше върху гърдите на Доби, и умолително протегнатите ръце на духчето. Хари го хвана и го положи на една страна върху хладната трева.
            — Доби, не, не умирай, не умирай…
            Очите на духчето го намериха и устните му затрепериха от усилието да изрече думите.
            — Хари… Потър…
            После Доби потрепери леко и застина, а очите му се превърнаха в огромни изцъклени сфери с отразени в тях звезди, които той вече не можеше да види.


            Глава двадесет и четвърта
            Майсторът на магически пръчки

            Хари сякаш хлътваше в стар кошмар: за миг отново беше паднал на колене до тялото на Дъмбълдор в подножието на най-високата кула в „Хогуортс“, всъщност обаче вторачено гледаше мъничкото телце, свито върху тревата и пронизано от сребърната кама на Белатрикс. Собственият му глас още повтаряше сякаш отдалеч:
            — Доби… Доби…
            Но той знаеше, че домашният дух е отишъл там, откъдето не може да го повика обратно.
            След минута-две осъзна, че все пак не са сбъркали мястото: както беше коленичил, надвесен на Доби, около него се събраха Бил, Фльор, Дийн и Луна.
            — Хърмаяни? — попита внезапно той. — Къде е Хърмаяни?
            — Рон я отнесе вътре — отвърна Бил. — Тя ще се оправи.
            Хари отново погледна надолу към Доби. Пресегна се и издърпа острата кама от тялото на домашното духче, после смъкна якето си и покри Доби с него като с одеялце.
            Някъде наблизо морето се разбиваше о скалите и Хари се заслуша в прибоя, докато останалите разговаряха, обсъждаха неща, които не го вълнуваха, вземаха решения. Дийн занесе в къщата ранения Грипкук и Фльор забърза след тях, а Бил предложи да погребат духчето. Хари се съгласи, без дори да осъзнава какво говори. Пак погледна към мъничкото телце, а болката в белега припламна и с част от съзнанието си Хари видя сякаш през преобърнат дълъг телескоп как Волдемор наказва онези, които те бяха оставили в къщата на Малфой. Гневът му беше ужасяващ, ала скръбта на Хари по Доби като че ли го притъпи, сякаш бе далечна буря, достигнала до него през огромен притихнал океан.
            — Искам да го направя както е редно — бяха първите думи, които Хари изрече съвсем осъзнато. — Не с магия. Имате ли лопата?
            След малко той вече беше запретнал ръкави и копаеше сам гроб на мястото, показано му от Бил, в края на градината, между храстите. Копаеше с нещо като ярост, наслаждаваше се на тежкия труд и на това, че го върши без магия, защото имаше чувството, че всяка капка пот и всеки мазол са дар за домашния дух, който им бе спасил живота.
            Белегът му гореше, ала сега Хари беше господар на болката: чувстваше я, а беше някак си встрани от нея. Най-после се беше научил да я направлява, беше се научил да затваря съзнанието си за Волдемор, а Дъмбълдор беше настоявал Хари да усвои именно това от Снейп. Точно както Волдемор не беше успял да обсеби Хари, докато той бе погълнат от скръбта си по Сириус, по същия начин мислите му не можеха да проникнат в съзнанието на Хари сега, докато той оплакваше Доби. Както личеше, скръбта отблъскваше Волдемор… макар че Дъмбълдор щеше да каже, разбира се, че го отблъсва любовта…
            И Хари копаеше ли, копаеше все по-надълбоко в твърдата студена пръст, давеше скръбта си в пот, не обръщаше внимание на болката в белега. В мрака, където не виждаше и не чуваше никого, освен дишането си и прибоя, отново преживя случилото се в дома на Малфой, онова, което беше чул, и проумя всичко…
            Равномерният ритъм на ръцете му беше в съзвучие с неговите мисли. Дарове… хоркрукси… Дарове… хоркрукси… и въпреки това вече не го изгаряше онзи странен обсебващ копнеж. Загубата и страхът го бяха потушили: Хари имаше чувството, че са му ударили плесница и са го събудили от дълбок сън.
            Той потъваше все по-надълбоко и надълбоко в гроба и знаеше къде е бил нощес Волдемор, знаеше и кого е убил в най-високата килия в Нюрменгард и защо…
            И си помисли за Опаш, мъртъв заради един-единствен мигновен порив към милост… Дъмбълдор го беше предвидил… Колко ли още е знаел?
            Хари загуби представа за времето. Когато тъмнината отстъпи към просветляване, при него дойдоха Рон и Дийн.
            — Как е Хърмаяни?
            — По-добре — отвърна Рон. — Фльор се грижи за нея.
            Хари имаше готов отговор, ако двамата го попитат защо просто не е направил с магическата си пръчка гроб, но се оказа, че той не му е нужен. Рон и Дийн също скочиха с лопати в рова, който Хари беше изкопал, и тримата продължиха да работят мълчаливо, докато дупката не стана достатъчно дълбока.
            Хари уви още по-хубаво домашното духче в якето си. Рон седна в края на гроба и смъкна чорапите и обувките си, които сложи на босите крака на домашното духче. Дийн извади вълнена шапка, която Хари надяна внимателно върху главата на Доби, като закри прилеповите му уши.
            — Трябва да склопим очите му.
            Хари не чу в мрака кога са дошли и другите. Бил беше с пътническо наметало, Фльор — с голяма бяла престилка, от джоба на която стърчеше тубичка костраст. Хърмаяни, която беше бледа и едва се държеше на крака, загърната в чужд халат, отиде при Рон и той я прегърна през раменете. Луна, сгушена в едно от якетата на Фльор, се наведе и нежно долепи пръсти до всеки от клепачите на домашното духче, като ги плъзна над изцъклените му очи.
            — Готово — пророни тя тихо. — Сега той все едно спи.
            Хари положи Доби в гроба, нагласи крайниците му така, сякаш си почива, после се качи горе и погледна за последно мъничкото телце. Наложи си да не рухва при спомена за погребението на Дъмбълдор и множеството редици златисти столове, за министъра на магията на първия ред, за изброените заслуги на Дъмбълдор и за достолепието на бялата мраморна гробница. Помисли си, че Доби заслужава точно толкова тържествено погребение, а ето че лежеше сред храсталака, в набързо изкопана дупка.
            — Мисля, че трябва да кажем нещо — отбеляза Луна. — Нека аз първа, може ли?
            Всички се извърнаха към нея и тя каза на мъртвото домашно духче в гроба:
            — Благодаря ти много, Доби, че ме спаси от подземието. Много несправедливо е, че трябваше да умреш, а беше толкова добър и храбър. Винаги ще помня какво направи за нас. Надявам се сега да си щастлив.
            Обърна се и погледна с очакване Рон, който се прокашля и каза с пресипнал глас:
            — Да… Благодаря, Доби.
            — Благодаря — пророни Дийн.
            Хари преглътна.
            — Сбогом, Доби! — изрече той.
            Не намери сили за повече, но Луна беше изразила и неговите чувства. Бил вдигна магическата си пръчка и купчината пръст край гроба се издигна във въздуха и падна точно отгоре на червеникава могилка.
            — Нали нямате нищо против да остана още малко? — попита Хари другите.
            Те промълвиха нещо, което той не долови: усети как го потупват леко по гърба, после го оставиха сам до домашното духче и бавно тръгнаха към къщата.
            Хари се огледа: имаше няколко валчести, загладени от морето бели камъка, с които бяха очертани цветните лехи. Той взе един от най-големите и го положи над мястото, където сега беше главата на Доби. После затърси опипом в джоба си магическа пръчка.
            Но имаше две. Хари беше забравил, беше изгубил представа и сега не помнеше чии пръчки са в джоба му, все пак се сети, че ги е издърпал от ръката на някого. Избра по-късата от двете, която усети по-дружелюбна в ръката си, и я насочи към камъка.
            Бавно, с напътствията, които той започна да нашепва, по повърхността на камъка се появиха дълбоки вдлъбнатини. Знаеше, че Хърмаяни би го направила по-красиво и вероятно по-бързо, но искаше сам да отбележи мястото, точно както беше поискал сам да изкопае гроба. Когато се изправи отново, върху камъка пишеше:
                                   Тук почива Доби, свободно домашно духче
            Погледна надолу, за да види какво се е получило, и след няколко секунди си тръгна — белегът още го наболяваше, а съзнанието му бе пълно с прозрението, което го беше връхлетяло долу в гроба, мисли, които бяха придобили в мрака форма, бяха и прекрасни, и ужасни.
            Когато Хари влезе в малкото антре, всички седяха във всекидневната, насочили вниманието си към Бил, който говореше. Помещението беше светло и уютно, в камината гореше малък ярък огън от изхвърлени от морето дървета. Хари не искаше да внася кал по килима и заслуша от прага.
            — Пак добре, че Джини е във ваканция. Ако беше в „Хогуортс“, можеха да ни изпреварят и да я отвлекат. Сега знаем, че и тя е в безопасност. — Той се огледа и видя, че Хари стои на вратата. — Извеждам всички от „Хралупата“ — обясни Бил. — Местя ги при Мюриъл. Сега вече смъртожадните знаят, че Рон е с теб, и неминуемо ще вземат на прицел семейството… Не се извинявай — допълни той, забелязал изражението на Хари. — Винаги е било само въпрос на време, татко го повтаря от месеци. Ние сме най-голямото семейство на родоотстъпници.
            — Как са защитени? — попита Хари.
            — Със заклинанието „Фиделиус“. Татко е Пазител на тайната. Направихме го и на нашата къща, тук Пазител на тайната съм аз. Никой от нас не може да ходи на работа, но сега това едва ли е най-важното. Щом Оливандър и Грипкук се пооправят, ще преместим и тях у Мюриъл. Тук е тясно, докато при нея място — колкото щеш. Краката на Грипкук се възстановяват, Фльор му даде костраст, и до час и нещо сигурно ще можем да ги прехвърлим…
            — Не — каза Хари и Бил го погледна стъписан. — И двамата ми трябват тук. Трябва да поговоря с тях. Важно е.
            Чу властните нотки в гласа си, убедеността, усещането за целеустременост — бяха се появили, докато копаеше гроба на Доби. Всички лица се бяха извърнали озадачени към него.
            — Отивам да се измия — каза Хари на Бил, като си погледна ръцете, които още бяха покрити с кал и с кръвта на Доби. — Веднага след това трябва да ги видя.
            Той отиде в малката кухня, при мивката под прозореца с изглед към морето. На хоризонта се пукваше зората, розовооранжева като вътрешността на мида и леко златиста, и докато Хари се миеше, отново проследи хода на мислите си от изминалата нощ в тъмната градина…
            Доби нямаше да може да им каже никога кой го е пратил в подземието, но Хари знаеше какво е видял. От парчето огледало го беше погледнало пронизващо синьо око и веднага след това беше дошла помощта. „В „Хогуортс“ винаги ще бъде оказвана помощ на всеки, който я поиска…“
            Хари избърса ръцете си, сляп за красивата гледка зад прозореца и за хората, които шепнеха в съседната стая. Погледна към океана и почувства, че в тази ранна утрин е по-близо, по-близо от всякога до сърцевината на всичко това.
            Белегът продължаваше да го наболява и Хари знаеше, че и с Волдемор се случва същото. Разбираше и в същото време още не разбираше. Инстинктът му казваше едно, разумът — съвсем друго. Дъмбълдор, който беше в главата на Хари, се усмихна и го загледа над върховете на пръстите си, допрени като за молитва.
            Оставихте на Рон загасителя. Разбрал сте… дадохте му начин да се върне назад…
            Разбрал сте и за Опаш… знаел сте, че някъде дълбоко в себе си той съжалява…
            И щом сте опознал тях така добре, какво знаехте за мен, Дъмбълдор?
            Какво се е очаквало от мен — да знам, а не да търся? Знаехте ли колко трудно ще открия всичко? Затова ли го направихте толкова сложно? За да имам време да го проумея?
            Хари стоеше, без да помръдва, и гледаше с разсеян поглед мястото, където яркозлатният ръб на ослепителното слънце се издигаше над хоризонта. След това извърна очи към чистите си ръце и за миг се изненада от кърпата, която държеше. Остави я и се върна в антрето, в миг усети как белегът тупти гневно, после в съзнанието му блесна светкавица, мимолетна като отражението на водно конче върху езеро, и изникнаха очертанията на постройка, която Хари познаваше изключително добре.
            Бил и Фльор стояха в долния край на стълбището.
            — Трябва да поговоря с Грипкук и Оливандър — каза Хари.
            — Не — отсече Фльор. — Налага се да почакаш, ’Арри. И двамата са болни, уморрени…
            — Съжалявам, но не търпи отлагане — отвърна той, без да се горещи. — Трябва да разговарям с тях още сега. На четири очи… и поотделно. Спешно е.
            — Какво става, Хари, да го вземат мътните? — попита Бил. — Идваш тук с мъртво домашно духче и таласъм, който всеки момент ще изпадне в несвяст, Хърмаяни изглежда така, сякаш са я изтезавали, а Рон отказва да ми обясни каквото и да било…
            — Не можем да ти кажем какво правим — заяви Хари. — Бил, ти си в Ордена, знаеш, че Дъмбълдор ни е възложил нещо. Не бива да споменаваме на никого.
            Фльор издаде нетърпелив звук, но Бил не я погледна — беше се вторачил в Хари. Избразденото му с белези лице беше непроницаемо. Накрая той каза:
            — Добре тогава. С кого първо искаш да разговаряш?
            Хари се подвоуми. Знаеше какво зависи от решението му. Почти нямаха време, трябваше още сега да реши: хоркруксите или Даровете?
            — Грипкук — избра той. — Първо ще разговарям с Грипкук.
            Сърцето му биеше лудо, сякаш беше тичал презглава и току-що беше преодолял огромно препятствие.
            — В такъв случай да се качим горе — подкани Бил и тръгна пръв.
            Хари вече беше изкачил няколко стъпала, когато се обърна и погледна назад.
            — Имам нужда и от вас двамата — извика той на Рон и Хърмаяни, които надзъртаха през вратата на всекидневната.
            Те излязоха в светлината: странно, но явно им беше олекнало.
            — Как си? — попита Хари Хърмаяни. — Направо ме изуми… как измисли онази история, докато Белатрикс ти причиняваше такава болка…
            Хърмаяни се усмихна едва-едва, а Рон я притисна с една ръка до себе си.
            — Какво правим сега, Хари? — попита той.
            — Ще видиш. Елате.
            Тримата тръгнаха след Бил нагоре по стръмното стълбище и излязоха на малка площадка. На нея имаше три врати.
            — Тук — подкани Бил и отвори вратата на тяхната спалня.
            И от нея се виждаше морето, което сега беше напръскано от изгрева със златисто. Хари отиде на прозореца, загърби невероятния изглед и зачака със скръстени ръце и с тупкаща болка в белега. Хърмаяни седна на креслото до тоалетката, а Рон се разположи на страничната му облегалка.
            Бил се появи отново — носеше дребния таласъм, когото положи внимателно върху леглото. Грипкук му благодари със сумтене и Бил излезе, като затвори след себе си вратата.
            — Извинявай, че те вдигам от леглото — каза Хари. — Как са краката ти?
            — Болят — отговори таласъмът. — Но заздравяват.
            Още стискаше меча на Грифиндор и изражението му беше доста странно: опърничаво, но и заинтригувано. Хари забеляза нездравата на цвят кожа на таласъма, дългите му тънки пръсти, черните му очи. Фльор му беше свалила обувките — дългите му ходила бяха мръсни. Беше по-голям от домашно духче, но не много. Куполовидната му глава беше много по-голяма от човешка.
            — Сигурно не помниш… — подхвана Хари.
            — Че именно аз те отведох при трезора ти първия път, когато дойде в „Гринготс“? — продължи Грипкук. — Помня, помня, Хари Потър. Ти си много прочут дори сред таласъмите.
            Двамата се погледнаха, сякаш се преценяват. Белегът на Хари все още болеше. Той искаше да приключи бързо този разговор с таласъма и същевременно се страхуваше да не направи погрешна стъпка. Докато се опитваше да реши как най-добре да изложи молбата си, Грипкук наруши мълчанието.
            — Ти погреба домашното духче — заяви той неочаквано враждебно. — Наблюдавах те от прозореца в съседната стая.
            — Да — потвърди Хари.
            Грипкук го погледна с крайчетата на дръпнатите си черни очи.
            — Ти, Хари Потър, си необикновен магьосник.
            — В какъв смисъл? — попита Хари, като разсеяно разтърка белега.
            — Сам изкопа гроба.
            — Е, и?
            Грипкук не отговори. На Хари му се стори, че му се присмива, задето е постъпил като мъгъл, но не го вълнуваше особено дали таласъмът одобрява гроба на Доби. Стегна се — да е готов за нападението.
            — Трябва да те попитам, Грипкук…
            — Освен това спаси един таласъм.
            — Моля?
            — Доведе ме тук. Спаси ме.
            — Е, предполагам, че не съжаляваш — каза малко нетърпеливо Хари.
            — Не, не съжалявам, Хари Потър — потвърди Грипкук и започна да суче с пръст рядката си черна брада, — но ти си много странен магьосник.
            — Така да бъде — рече Хари. — Е, имам нужда от малко помощ, Грипкук, и точно ти можеш да ми помогнеш.
            Таласъмът не даде знак, с който да го насърчи, само продължи да се въси срещу него, сякаш за пръв път виждаше такова нещо.
            — Трябва да проникна в един трезор в „Гринготс“.
            Хари не искаше да го оповестява толкова дръзко, думите сами излязоха от устата му, защото го проряза болка в челото и той отново видя очертанията на „Хогуортс“. Затвори твърдо съзнанието си. Първо трябваше да приключи с Грипкук. Рон и Хърмаяни гледаха Хари така, сякаш е полудял.
            — Хари… — подхвана Хърмаяни, но Грипкук я прекъсна.
            — Да проникнеш в трезор в „Гринготс“ ли? — повтори таласъмът и се понамръщи, докато се наместваше върху леглото. — Невъзможно!
            — Не, възможно е — възрази Рон. — Вече е правено.
            — Да — потвърди и Хари. — Същия ден, когато те срещнах за пръв път, Грипкук. На моя рожден ден преди седем години.
            — Но в онзи момент въпросният трезор вече беше празен — тросна се таласъмът и Хари разбра — макар да бе напуснал „Гринготс“, Грипкук беше възмутен от самата мисъл, че защитата на банката е била разбита. — Тогава банката почти не се охраняваше.
            — Е, трезорът, в който трябва да проникнем, не е празен и предполагам, че има доста мощна защита — обясни Хари. — Принадлежи на семейство Лестранж.
            Видя как Хърмаяни и Рон се споглеждат учудено, но искаше първо Грипкук да отговори — на тях щеше да им обяснява после.
            — Избий си го от главата — отсече таласъмът. — „Под пода ако търсиш ти туй, що не ти принадлежи…“
            — „Там ще намериш за „заслуга“ освен богатство, нещо друго…“ Да, знам, помня надписа — каза Хари. — Но аз не се опитвам да се сдобия с богатство, не се опитвам да направя нещо за лична изгода. Вярваш ли ми?
            Таласъмът го погледна с крайчеца на дръпнатите си очи и мълниевидният белег бе пронизан от болка, но Хари не й обърна внимание и отказа да я признае и да последва поканата й.
            — Ако има магьосник, на когото ще повярвам, че не търси лична изгода — каза накрая Грипкук, — то това си ти, Хари Потър. Таласъмите и домашните духчета не са свикнали да ги закрилят и да им засвидетелстват уважение, както ти направи тази нощ. Най-малкото пръчконосците.
            — Пръчконосците… — повтори Хари: думата му прозвуча доста странно точно когато в белега отново го прониза болка и Волдемор насочи мислите му на север, а Хари изгаряше от нетърпение да поразпита Оливандър в съседната стая.
            — Магьосниците и таласъмите отдавна си оспорват правото да носят магически пръчки — обясни тихо Грипкук.
            — Е, таласъмите могат да правят магии и без пръчки — напомни Рон.
            — Това е несъществено! Магьосниците отказват да споделят тайните на пръчките с другите магически създания, те не ни позволяват да разширим силата си!
            — Е, и таласъмите не искат да споделят с магьосниците как правят своите си магии — рече Рон. — Отказвате да ни обясните как изработвате мечове и доспехи. Таласъмите владеят ковашкото изкуство в степен, непостижима за магьосниците…
            — Това не е важно — прекъсна го Хари, забелязал, че Грипкук почервенява все повече. — Тук не става въпрос за съперничеството между магьосници и таласъми или други магически същества…
            Грипкук се засмя гадничко.
            — А, точно за това става въпрос! Черния лорд набира все по-голяма мощ и вашето племе се поставя все по-твърдо над моето! „Гринготс“ попада във властта на магьосниците, домашните духчета са изтребвани, а кой от пръчконосците негодува от това?
            — Ние! — възкликна Хърмаяни. Както седеше на креслото, беше изправила гръб и очите й бяха блеснали. — Ние негодуваме! И аз, Грипкук, съм подложена на не по-малки гонения от таласъмите и домашните духчета. Аз съм мътнорода!
            — Не се наричай така… — промърмори Рон.
            — Защо да не се наричам? — каза Хърмаяни. — Мътнорода съм и се гордея с това! При новия ред аз, Грипкук, не съм в по-розово положение от теб. В къщата на Малфой избраха мен, за да ме изтезават! — Докато говореше, тя отмести яката на халата, за да покаже как на мястото на врата й, където Белатрикс бе натиснала камата, се червенее рана. — Знаеш ли, че именно Хари направи Доби свободен? — попита Хърмаяни. — Знаеш ли, че от години искаме домашните духчета да получат свобода? — Рон се намести притеснен върху страничната облегалка на креслото, където седеше тя. — Едва ли, Грипкук, мечтаеш повече от нас Ти-знаеш-кой да бъде победен.
            Таласъмът я изгледа със същото любопитство, което беше проявил и към Хари.
            — Какво ще търсите в трезора на Лестранж? — попита той внезапно. — Мечът вътре е фалшив. Този тук е истинският. — Той премести поглед от единия към другия. — Мисля, че вече го знаете. Там ме помолихте да излъжа заради вас.
            — Но в трезора се пази не само фалшивият меч, нали? — попита Хари. — Ти сигурно си виждал и другите неща вътре.
            Сърцето му биеше по-силно от всякога. Той удвои усилията си да не забелязва туптящата болка в белега.
            Таласъмът отново намота брадата си около пръста.
            — В разрез с нашия кодекс е да разгласяваме тайните на „Гринготс“. Пазители сме на несметни съкровища. Имаме задължение към вещите, които са поверени на нашите грижи и които твърде често са сътворени от пръстите ни. — Таласъмът помилва меча и плъзна черни очи от Хари към Хърмаяни и към Рон, после отново към Хари. — Толкова млад, а се сражава срещу толкова много!
            — Ще ни помогнеш ли? — попита Хари. — Не можем и да мечтаем да проникнем в трезора, ако не ни помогне някой от таласъмите. Ти си единствената ни надежда.
            — Аз… ще помисля — отговори влудяващо Грипкук.
            — Обаче… — подхвана вбесен Рон и Хърмаяни го сръга в ребрата.
            — Благодаря ти — каза Хари.
            Таласъмът наведе в нещо като поклон голямата си глава като кубе, после разгъна къси крачка.
            — Мисля, че кострастът е свършил работа — оповести той, като се разположи опасно съвсем в края на леглото на Бил и Фльор. — Сигурно най-после ще мога да поспя. Извинявайте…
            — Да, разбира се — рече Хари, но преди да излезе от стаята се наведе и взе меча на Грифиндор, който лежеше до таласъма.
            Грипкук не възрази, ала докато затваряше след себе си вратата, на Хари му се стори, че зърна негодувание в таласъмските очи.
            — Ах, тъпанарът му с тъпанар! — пошушна Рон. — Приятно му е да ни размотава.
            — Хари — прошепна и Хърмаяни, като дръпна и двамата по-далеч от вратата, в средата на стълбищната площадка, която още тънеше в мрак, — дали казваш това, което си мисля, че казваш: че в трезора на Лестранж има хоркрукс?
            — Да — потвърди той. — Белатрикс изпадна в ужас, когато реши, че сме били вътре в трезора, място не можеше да си намери. Защо? За кое си помисли, че сме го видели и че сме могли да го вземем? Направо се вцепени, че Вие-знаете-кой може да научи.
            — Пък аз смятах, че търсим места, където Вие-знаете-кой е ходил, места, където е правил нещо важно — озадачи се Рон. — Влизал ли е някога в трезора на Лестранж?
            — Не знам дали изобщо е влизал в „Гринготс“ — отговори Хари. — Като по-млад никога не е държал там злато, защото никой не му е завещавал нищо. Но не е изключено да е видял банката отвън първия път, когато е отишъл на „Диагон-али“.
            Болката в белега на Хари туптеше, но той не й обръщаше внимание — искаше Рон и Хърмаяни да разберат за „Гринготс“, преди тримата да разговарят с Оливандър.
            — Според мен Волдемор е завиждал на всеки, който е имал ключ от трезор в „Гринготс“. Мисля, че за него това е олицетворявало принадлежността към магьосническия свят. И не забравяйте, той се е доверявал на Белатрикс и мъжа й. Преди краха му те са били неговите най-предани слуги, а след като е изчезнал, са тръгнали да го търсят. Каза го през нощта, когато се завърна, чух го с ушите си. — Хари разтърка белега си. — Но според мен Волдемор не е казал на Белатрикс, че това е хоркрукс. Не е казал на Луциус Малфой истината за дневника. Вероятно е обяснил на Белатрикс, че това е ценна вещ, която притежава, и я е помолил да я прибере в трезора. Хагрид ми е казвал, че ако искаш да скриеш нещо, това е най-сигурното място на света… след „Хогуоргс“.
            След като Хари замълча, Рон поклати глава.
            — Наистина го разбираш.
            — Мъничко — рече Хари. — Съвсем мъничко… де да разбирах толкова и Дъмбълдор! Но ще видим. Хайде… наред е Оливандър.
            Рон и Хърмаяни бяха изумени, но и възхитени, когато тръгнаха след него по малката стълбищна площадка и почукаха на вратата срещу стаята на Бил и Фльор.
            — Влез! — чуха немощния отговор.
            Майсторът на магически пръчки лежеше на едното от двете еднакви легла по-далеч от прозореца. Бяха го държали повече от година в подземието и както знаеше Хари, бяха го изтезавали поне веднъж. Старецът беше изпосталял, жълтеникавата кожа на лицето му се беше опънала върху костите. Големите му сребристи очи изглеждаха огромни в хлътналите очни ябълки. Ръцете, отпуснати върху одеялото, можеха да са и на скелет. Хари седна на свободното легло заедно с Рон и Хърмаяни. Тук изгряващото слънце не се виждаше. Стаята беше обърната към градината върху отвесната скала и току-що изкопания гроб.
            — Извинявайте, че Ви безпокоя, господин Оливандър — подхвана Хари.
            — Мило момче — гласът на стареца беше съвсем тих, — вие ни спасихте. Мислех, че ще умрем на онова място. Не знам как да ви благодаря… Направо не знам…
            — За нас беше удоволствие.
            Белегът на Хари туптеше. Той знаеше, беше сигурен, че почти няма време, ако иска да изпревари Волдемор или да се опита да му попречи. Усети за кратко паника… но вече беше взел решението, когато беше предпочел да разговаря първо с Грипкук. Престори се на спокоен, затърси опипом в кесийката около врата си и извади двете половини от счупената магическа пръчка.
            — Господин Оливандър, нуждая се от малко помощ.
            — Винаги на твое разположение. Винаги — отвърна немощно старецът.
            — Можете ли да поправите тази пръчка? Възможно ли е изобщо?
            Оливандър протегна трепереща ръка и Хари сложи в дланта му двете половини, прихванати едва-едва една за друга.
            — Бодлива зеленика и фениксово перо — рече майсторът с треперлив глас. — Двайсет и осем сантиметра. Чудесна и податлива.
            — Да — съгласи се Хари. — Можете ли да…
            — Не — пророни старецът. — Съжалявам, ужасно съжалявам, но пръчка, пострадала до такава степен, не може да бъде поправена с никое от средствата, които зная.
            Хари се беше приготвил да чуе това, но то все пак му подейства като удар. Той си взе двете половини на пръчката и отново ги прибра в кесийката около врата си. Оливандър гледаше пространството, откъдето беше изчезнала прекършената пръчка, и извърна очи чак когато Хари извади от джоба си двете пръчки, които беше донесъл от къщата на Малфой.
            — Можете ли да определите на кого са? — попита Хари.
            Майсторът взе едната от пръчките и я доближи до недовиждащите си очи, като я завъртя между пръстите си с издути стави и я огъна леко.
            — Орех и змейска нишка — съобщи той. — Трийсет сантиметра. Неподатлива. Пръчката е на Белатрикс Лестранж.
            — А тази?
            Оливандър извърши същия оглед.
            — Глог и косъм от еднорог. Точно двадесет и пет сантиметра. Достатъчно гъвкава. Пръчката беше на Драко Малфой.
            — Беше ли? — повтори Хари. — Не е ли и досега негова?
            — Вероятно не. Щом си му я отнел…
            — Да, отнех му я…
            — В такъв случай може да е и твоя. Важно е, разбира се, и как си му я отнел. Много зависи и от самата пръчка. Като цяло обаче, ако някоя пръчка е била победена, тя вече не е вярна на предишния си господар.
            В стаята се възцари мълчание, чуваше се само далечният морски прибой.
            — Говорите за пръчките, сякаш имат чувства — сподели Хари — и могат да мислят сами.
            — Пръчката сама си избира магьосника — потвърди Оливандър. — Ако не друго, то поне това винаги е било ясно на онези, които усвояват изкуството да изработват пръчки.
            — Значи човек може да използва и пръчка, която не го е избрала, така ли? — полюбопитства Хари.
            — О, да, ако изобщо си магьосник, ще успееш да насочиш магическите си способности почти през всяко оръдие. Ала най-богати са плодовете там, разбира се, където има най-силна връзка между магьосник и пръчка. Тези взаимоотношения са сложни. Първоначално привличане, после споделен стремеж към натрупване на опит, когато пръчката се учи от магьосника, а магьосникът — от пръчката.
            Морето се люшкаше с тътен напред-назад — звукът беше печален.
            — Взех тази пръчка от Драко Малфой насила — обясни Хари. — Мога ли да я използвам, без да се излагам на опасност?
            — Според мен да. Притежанието на пръчките е подчинено на сложни закони, ала победената пръчка обикновено изпълнява волята на новия си господар.
            — Значи и аз мога да използвам тази? — включи се и Рон, извади пръчката на Опаш от джоба си и я връчи на Оливандър.
            — Кестен и змейска сърдечна нишка. Двадесет и три сантиметра и два милиметра. Чуплива. Малко след като бях отвлечен, бях принуден да я изработя за Питър Петигрю. Да, ако си я спечелил в битка, е по-вероятно да изпълнява волята ти, и то по-добре, отколкото друга пръчка.
            — Това важи за всички пръчки, нали? — попита Хари.
            — Мисля, че да — потвърди Оливандър, вперил изпъкнали очи в лицето му. — Ти, господин Потър, задаваш сериозни въпроси. Науката за магическите пръчки е сложен и тайнствен раздел от магията.
            — Излиза, че не е задължително да убиваш предишния собственик, за да притежаваш истински дадена пръчка? — попита Хари.
            Старецът преглътна.
            — Дали е задължително ли? Не, не бих казал, че е задължително.
            — Има обаче предания — продължи Хари и сърцето му заби по-ускорено, а болката в белега се засили: той беше сигурен, че Волдемор е решил да осъществи идеята си. — Предания за една — или няколко — пръчки, които се предават от човек на човек само чрез убийство.
            Оливандър пребледня. До снежнобялата възглавница изглеждаше сивкав, а очите му бяха огромни, кървясали и изпъкнали от нещо, което наподобяваше страх.
            — Мисля, че само една пръчка се предава по този начин — прошепна той.
            — И Вие-знаете-кой се интересува от нея, нали? — продължи с въпросите Хари.
            — Ти… откъде… — изграчи Оливандър и погледна Рон и Хърмаяни така, сякаш ги молеше за помощ. — Откъде знаеш?
            — Искал е да му кажете как да преодолее връзката между нашите пръчки — рече Хари.
            Оливандър изпадна в ужас.
            — Разберете, той ме изтезаваше! Проклятието Круциатус, аз… нямах друг избор, освен да му кажа каквото знам и за което се досещам!
            — Ясно — отсече Хари. — Казахте ли му за еднаквите сърцевини? Казахте ли му, че просто трябва да вземе пръчката на друг магьосник?
            Оливандър беше вцепенен и ужасе`н колко много знае Хари. Той кимна бавно.
            — Но не се получи — продължи Хари. — Моята пръчка пак победи пръчката, която Волдемор беше взел за кратко. Знаете ли защо стана така?
            Старецът поклати глава точно толкова бавно, както току-що беше и кимнал.
            — Аз… никога не съм чувал за подобно нещо. Онази нощ пръчката ти е направила нещо нечувано. Връзката между еднакви сърцевини се среща изключително рядко, но виж, не знам защо твоята пръчка е счупила пръчка, взета от друг…
            — Говорехме за другата пръчка, за пръчката, която сменя собствениците си само чрез убийство. Щом разбра, че моята пръчка е извършила нещо твърде необичайно, Вие-знаете-кой се върна и попита за онази, другата пръчка, нали?
            — Откъде знаеш?
            Хари не отговори.
            — Да, той ме попита — пророни Оливандър. — Искаше да му кажа всичко, което знам за пръчката, известна с различни имена: Смъртоносна пръчка, Пръчка на Ориста и Бъзова пръчка.
            Хари погледна встрани към Хърмаяни. Тя беше потресена.
            — Черния лорд — продължи приглушено и уплашено Оливандър — винаги е бил доволен от пръчката, която му изработих, със сърцевина от фениксово перо, тридесет и пет сантиметра, после обаче откри връзката между еднаквите сърцевини. Сега търси друга, по-могъща пръчка като единствен начин да победи твоята.
            — Но той много скоро ще научи — ако вече не е научил, — че пръчката ми е повредена до степен да не може да се поправи — каза тихо Хари.
            — Не! — извика стресната Хърмаяни. — Няма откъде да знае, Хари, как ще научи, че…
            — С „Приори инкантатем“ — отговори той. — Хърмаяни, ние оставихме твоята пръчка и пръчката от трънка в къщата на Малфой. Ако ги разгледат добре, ако ги накарат да възстановят заклинанията и магиите, които са правили напоследък, ще видят, че твоята е счупила моята, ще разберат, че си се опитала и не си успяла да я поправиш, и ще се досетят, че оттогава използвам пръчката от трънка.
            Не остана и следа от малкото руменина, която Хърмаяни си беше възвърнала, откакто бяха пристигнали тук. Рон погледна укорно Хари и каза:
            — Дайте да не мислим за това сега…
            Но тук се намеси господин Оливандър:
            — Черния лорд вече не търси Бъзовата пръчка само за да те унищожи, господин Потър. Преизпълнен е с решимост да я притежава, защото е убеден, че тя ще го направи наистина неуязвим.
            — А ще го направи ли?
            — Който притежава Бъзовата пръчка, постоянно трябва да се страхува, че ще бъде нападнат — обясни старецът, — но това, че Черния лорд може да се сдобие със Смъртоносната пръчка, наистина е… трябва да призная… страховито.
            Хари внезапно си спомни как първия път, когато видя Оливандър, не беше сигурен дали го харесва. Дори сега, след като Волдемор го беше изтезавал и държал затворен в подземието, мисълта, че той може да се сдобие с тази пръчка, явно очароваше стареца точно толкова, колкото и го отвращаваше.
            — Наистина ли… наистина ли смятате, господин Оливандър, че такава пръчка съществува? — попита Хърмаяни.
            — О, да — потвърди старецът. — Да, напълно възможно е да проследите движението на пръчката през историята. Има, разбира се, и бели петна, има и дълги промеждутъци, когато тя е изчезвала от поглед, временно се е губела или е била скрита, но задължително отново е излизала наяве. Притежава особени свойства, по които посветените в науката за пръчките веднага я разпознават. Има и писмени свидетелства, някои са доста мъгляви, но аз и други майстори на пръчки сме се заели да ги изучаваме. Те звучат достоверно.
            — Значи… не смятате, че това е приказка или мит? — попита обнадеждена Хърмаяни.
            — Да, не смятам — потвърди Оливандър. — Виж, не знам дали сменя собственика си само чрез убийство. Историята й е кървава, но това може да се дължи просто на факта, че мнозина се стремят да я притежават и тя разпалва у магьосниците такива страсти. Всесилна и опасна, ако попадне в неподходящи ръце, невероятно привлекателна и любопитна за всички нас, които изучаваме мощта на магическите пръчки.
            — Господин Оливандър — намеси се пак Хари, — казахте на Вие-знаете-кого, че Бъзовата пръчка е у Грегорович, нали?
            Старецът пребледня още повече, ако това изобщо беше възможно. Приличаше на призрак, когато преглътна с усилие.
            — Но откъде… откъде…
            — Няма значение откъде знам — отговори Хари и затвори за миг очи: сред парещата болка за секунди видя главната улица в Хогсмийд, където още беше тъмно, защото селото се намираше много по на север. — Значи казахте на Вие-знаете-кого, че пръчката е у Грегорович?
            — Беше плъзнал такъв слух — пророни Оливандър. — Слух отпреди много, много години, тогава ти още не си бил роден! Мисля, че го е пуснал самият Грегорович. Ясно е, че това ще бъде само добре дошло за него — да се разчуе, че изучава и възпроизвежда и в други пръчки свойствата на Бъзовата пръчка!
            — Да, това е ясно — потвърди Хари. — Господин Оливандър, и един последен въпрос, после ще Ви оставя да си почивате. Какво знаете за Даровете на Смъртта?
            — За… кое? — попита майсторът, напълно объркан.
            — Даровете на Смъртта.
            — Опасявам се, че нямам и представа за какво ми говориш. Пак ли е свързано с пръчките?
            Хари се взря в изпитото лице и реши, че Оливандър не се преструва. Наистина не знаеше нищо за Даровете.
            — Благодаря Ви — каза момчето. — Много Ви благодаря. Сега ще Ви оставим да си починете малко.
            Старецът беше поразен.
            — Той ме изтезаваше! — простена отново. — Проклятието Круциатус… нямате представа…
            — Имам — възрази Хари. — Наистина. Много Ви моля, починете си. Благодаря Ви, че ми разказахте всичко това.
            Той поведе Рон и Хърмаяни надолу по стълбите. Бил, Фльор, Луна и Дийн седяха на масата в кухнята с по чаша чай пред себе си. Когато Хари се появи на вратата, всички вдигнаха очи, но той само им кимна и продължи към градината, следван от Рон и Хърмаяни. Пред тях лежеше червеникавата могилка, покрила Доби, и Хари се върна при нея точно когато болката в главата му започна да става все по-силна. Сега той трябваше да хвърли огромни усилия, за да отпъди виденията, които постоянно го връхлитаха; знаеше обаче, че ще му се наложи да се съпротивлява още съвсем кратко. Не след дълго щеше да се поддаде, защото трябваше да разбере дали предположението му се е оказало вярно. Но трябваше да издържи още малко, за да обясни на Рон и Хърмаяни.
            — Преди много време Бъзовата пръчка е била у Грегорович — подхвана Хари. — Видях как Вие-знаете-кой се опитва да го издири. След като го намери, разбра, че пръчката вече не е у Грегорович: че е била открадната от Гриндълуолд. Виж, не знам откъде Гриндълуолд е научил, че пръчката е у Грегорович, но ако майсторът е бил толкова глупав сам да пусне слуха, явно не е било особено трудно.
            Волдемор беше при портата на „Хогуортс“, Хари го видя как стои там, видя и фенера, който подскачаше в предизгревната светлина и се приближаваше все повече и повече.
            — Гриндълуолд е използвал Бъзовата пръчка, за да постигне могъщество. И в апогея на властта му, когато Дъмбълдор е знаел, че единствен той е в състояние да го спре, обявил дуел на Гриндълуолд и го победил, а после взел Бъзовата пръчка.
            — Бъзовата пръчка е била у Дъмбълдор? — ахна Рон. — Но къде е сега?
            — В „Хогуортс“ — отговори Хари, като се мъчеше да остане със съзнанието си при тях в градината на върха на отвесната скала.
            — Тогава какво чакаме, да вървим! — подкани припряно Рон. — Хари, да вървим и да я вземем, докато той не ни е изпреварил!
            — Вече е късно — отвърна Хари. Не се сдържа и се хвана здраво за главата, за да й помогне да устои. — Той знае къде е пръчката. Вече е там.
            — Хари! — вбеси се Рон. — Откога знаеш… защо губим време? Защо разговаря първо с Грипкук? Можехме да отидем… още можем да го направим…
            — Не — отсече Хари и падна на колене върху тревата. — Хърмаяни е права. Дъмбълдор не е искал да притежавам пръчката. Не е искал да я взимам. Искал е да намеря хоркруксите.
            — Непобедимата пръчка, Хари! — простена Рон.
            — От мен не се очаква да… от мен се очаква да намеря хоркруксите…
            Всичко вече тънеше в хлад и мрак: слънцето се виждаше едва-едва на хоризонта, докато той се плъзгаше заедно със Снейп през парка към езерото.
            — След малко ще дойда при теб в замъка — каза с висок студен глас. — Сега ме остави.
            Снейп кимна и тръгна обратно по пътеката с развяващо се черно наметало. Хари вървеше бавно — изчакваше силуетът на Снейп да се скрие. Нямаше намерение Снейп или който и да е друг да види къде отива. Прозорците на замъка не светеха и той можеше да се скрие… след миг си направи хамелеонизираща магия, благодарение на която стана невидим дори за самия себе си.
            Продължи нататък покрай езерото, като се взираше в очертанията на любимия замък, първото му царство, което му принадлежеше по рождено право…
            Накрая изникна и бялата мраморна гробница край езерото, отразила се в тъмната му вода. Гробницата му се стори ненужно петно в познатия пейзаж.
            Той отново усети прилив на овладяна еуфория, шеметното усещане за целеустременост в погибелта. Вдигна старата пръчка от Оливандър: колко подобаващо беше, че това щеше да е последното й велико деяние.
            Гробницата се разцепи от горе до долу и се разтвори. Покритото с плащаница тяло беше точно толкова дълго и слабо, както и приживе. Той вдигна отново пръчката.
            Плащаницата се разгъна. Лицето беше прозирно, бледо, изпито и въпреки това почти непокътнато. Бяха оставили очилата върху гърбавия нос — обзе го весело присмехулно настроение. Ръцете на Дъмбълдор бяха кръстосани отпред върху гърдите му и под тях лежеше и пръчката, погребана заедно с него.
            Нима старият глупак си беше въобразявал, че мраморът и смъртта ще защитят пръчката? Нима беше смятал, че Черния лорд ще се уплаши да оскверни гроба му? Паяковидната му ръка замахна и издърпа от хватката на Дъмбълдор пръчката: щом я взе, от върха й се разлетя дъжд от искри и пръчката озари трупа на последния си собственик, готова най-после да служи на нов господар.


            Глава двадесет и пета
            „Черупката“

            Самотната къща на Бил и Фльор бе кацнала на отвесна скала, белосаните й стени бяха украсени с черупки и мидички. Мястото беше красиво и откъснато от света. Влезеше ли в мъничката къщурка или в градината, Хари чуваше морския прибой като дишане на огромен заспал звяр. През следващите няколко дни той все си търсеше повод да се махне от пренаселената къща, да се полюбува на гледката, откриваща се от отвесната скала към ширналото се море, и да усети по лицето си студения солен вятър.
            И досега се плашеше от огромните последици на решението си да не се надпреварва с Волдемор за магическата пръчка. Не помнеше някога да е предпочитал да не действа. Терзаеше се от съмнения — съмнения, които Рон все не се сдържаше да изрази на глас, когато двамата бяха заедно.
            — Ами ако Дъмбълдор е искал да разчетем символа навреме, за да вземем пръчката?
            — Ами ако разчитането на символа означава, че си „достоен“ да вземеш Даровете?
            — Хари, ако това наистина е Бъзовата пръчка, умът ми не го побира как ще довършим Ти-знаеш-кого.
            Хари не знаеше отговорите; имаше мигове, когато се питаше дали не е чисто безумие, че не се опита да попречи на Волдемор да проникне в гробницата. Дори не можеше да даде задоволително обяснение защо реши да не го прави: опиташе ли се да възстанови дълбоко личните си доводи, довели до това решение, те му се струваха все по-неубедителни.
            Странното беше, че от подкрепата на Хърмаяни се чувстваше точно толкова объркан, колкото и от съмненията на Рон. Вече принудена да приеме, че Бъзова пръчка все пак има, Хърмаяни твърдеше, че пръчката е оръдие на злото, а начинът, по който Волдемор се е сдобил с нея, е отблъскващ и не си заслужава да се занимават с него.
            — Ти, Хари, не би го направил никога — повтаряше тя отново и отново. — Не би проникнал в гробницата на Дъмбълдор.
            Ала мисълта за трупа на Дъмбълдор го плашеше далеч по-малко от вероятността да е разбрал погрешно намеренията на живия Дъмбълдор. Сякаш и досега се луташе из мрак: беше избрал пътя, но продължаваше да се обръща назад и да се пита дали не е разчел неправилно знаците и не е трябвало да поеме по другия път. От време на време отново го плисваше гняв към Дъмбълдор, мощен като вълните, разбиващи се в скалата под къщата — защо не му беше обяснил преди да умре?
            — Но дали наистина е мъртъв? — попита Рон три дни след като бяха дошли в къщата.
            Двамата с Хърмаяни го завариха да гледа втренчено над зида, отделящ градината от отвесната скала, и той съжали, че са го открили, защото не му се спореше.
            — Да, мъртъв е, Рон, не започвай отново!
            — Погледни фактите, Хърмаяни — упорстваше Рон зад Хари, който продължаваше да гледа хоризонта. — Сребърната кошута. Мечът. Окото, което Хари е видял в огледалото…
            — Хари си признава, че окото може само да му се е привидяло. Нали, Хари?
            — Да, възможно е — отговори той, без да ги поглежда.
            — Но все пак не ти се е привидяло, нали? — попита Рон.
            — Да, не ми се е привидяло — каза Хари.
            — Ето, чу ли сега! — възкликна Рон бързо, да не би Хърмаяни да продължи. — Ако не е от Дъмбълдор, я обясни откъде Доби е разбрал, че сме в подземието!
            — Не мога да обясня… а ти можеш ли да обясниш как Дъмбълдор ни го е пратил, щом лежи в гробницата в „Хогуортс“?
            — Не знам, но може да му е казал неговият призрак!
            — Дъмбълдор за нищо на света няма да се върне като призрак! — отсече Хари. Сега беше наясно за съвсем малко неща за Дъмбълдор, но поне в това беше убеден. — Ще продължи.
            — Какво означава това „ще продължи“? — попита Рон, но още преди Хари да отговори чуха зад тях:
            — ’Арри!
            Фльор беше излязла от къщата, дългата й сребриста коса се вееше на вятъра.
            — ’Арри, Гррипкук иска да говорри с теб. В най-малката стая е, рразправя, че не искал да го подслушват.
            Личеше, че й е неприятно, задето таласъмът я е пратил да ги повика, и беше раздразнителна, докато се връщаше в къщата.
            Грипкук наистина ги чакаше в най-малката от трите стаи в къщата, където нощем спяха Хърмаяни и Луна. Беше дръпнал пердетата от червена басма, така че покритото с облаци светло небе не се виждаше и стаята беше озарена от червено сияние, което не се връзваше със светлите безгрижни цветове в къщата.
            — Взех решение, Хари Потър — оповести таласъмът, който седеше с кръстосани крака на ниско кресло и барабанеше с паяковидни пръсти по страничните облегалки. — Въпреки че таласъмите в „Гринготс“ ще го приемат като подло предателство, реших да ти помогна…
            — Страхотно! — зарадва се Хари в прилив на облекчение. — Благодаря ти, Грипкук, ние наистина сме…
            — Срещу заплащане — твърдо отсече таласъмът.
            Стъписан, Хари се поколеба.
            — Колко искаш? Имам злато.
            — Не в злато — отвърна Грипкук. — Аз си имам злато. — Черните му очи без бяло около зениците блестяха. — Искам меча. Меча на Годрик Грифиндор.
            Хари беше като попарен.
            — Не може — каза той. — Съжалявам.
            — В такъв случай имаме проблем — тихо промълви таласъмът.
            — Можем да ти дадем нещо друго — предложи въодушевено Рон. — Обзалагам се, че на семейство Лестранж им се намират доста интересни неща, веднъж да проникнем в трезора и ще си избереш каквото ти харесва.
            Явно беше сбъркал в предложението си. Грипкук се разфуча гневно:
            — Аз, момче, не съм крадец! Не се опитвам да грабна съкровища, на които нямам право!
            — Мечът си е наш…
            — Не е ваш — възрази таласъмът.
            — Ние сме грифиндорци и мечът е бил на Годрик Грифиндор…
            — А преди да стане на Грифиндор, чий е бил? — попита таласъмът и изправи гръб.
            — Ничий — отвърна Рон, — изработен е за него, нали така?
            — Не! — извика Грипкук и гневно настръхнал, насочи дълъг пръст към Рон. — Отново магьосническа наглост! Този меч е бил на Рагнук Първи и му е бил отнет от Годрик Грифиндор! Това е изгубено съкровище, шедьовър сред всичко, изработено от таласъмите! Той принадлежи на тях! Ще ви помогна само срещу меча, такава е цената ми, пък вие както искате.
            Грипкук ги изгледа злобно. Хари се извърна към другите двама, после каза:
            — Трябва да го обсъдим, Грипкук, стига да нямаш нищо против. Ще ни дадеш ли няколко минути?
            Таласъмът кимна мрачно.
            Слязоха във всекидневната, където нямаше никой, и Хари със сбърчено чело тръгна към камината, като умуваше какво да правят. Рон се обади зад него:
            — Тоя ни се присмива. Не можем да му дадем меча!
            — Вярно ли е? — попита Хари Хърмаяни. — Мечът наистина ли е бил откраднат от Грифиндор?
            — Не знам — каза тя безнадеждно. — В магьосническата история обикновено се замазват злодеянията, извършени от магьосници спрямо други магически раси, но поне аз не знам някъде да пише, че Грифиндор е откраднал меча.
            — Това сигурно е поредната таласъмска измишльотина как магьосниците искали да ги подчинят на себе си — отсъди Рон. — Може би трябва да сме доволни, че не поиска някоя от магическите ни пръчки.
            — Таласъмите, Рон, си имат всички основания да недолюбват магьосниците — възрази Хърмаяни. — В миналото с тях са се отнасяли жестоко.
            — Е, и те не са малки пухкави зайчета — напомни Рон. — Избили са доста от нашите. И в битките са прибягвали до подлост.
            — Но ако седнем да спорим с Грипкук кое племе е по-непочтено и по-често прибягва до насилие, това едва ли ще го накара да ни помогне.
            Настъпи мълчание: тримата се опитваха да измислят как да заобиколят проблема. Хари погледна през прозореца към гроба на Доби. Луна редеше морска лавандула, която беше натопила в бурканче от сладко при надгробния камък.
            — Добре де — обади се Рон и Хари отново се извърна към него, — какво ще кажете за това? Обясняваме на Грипкук, че мечът ни трябва, докато проникнем в трезора, а после той ще бъде негов. Вътре има фалшификат, нали? Разменяме мечовете и му пробутваме фалшивия.
            — Рон, той ще забележи разликата по-бързо от нас! — напомни Хърмаяни. — Единствен Грипкук разбра, че мечът е подменен!
            — Да, но докато се усети, ние ще офейкаме…
            Рон трепна под погледа, с който го изгледа Хърмаяни.
            — Как не те е срам! — възмути се тя. — Да го молим да ни помогне, а после да го измамим! И недоумяваш защо таласъмите не обичат магьосниците!
            Ушите на Рон почервеняха.
            — Добре де, добре. Не се сетих за друго. Тогава вие дайте идея.
            — Трябва да му предложим нещо друго, нещо, което да е не по-малко ценно.
            — Блестящо! Ще ида да донеса някой от другите ни древни мечове, таласъмска изработка, а ти ще му го увиеш в лъскава хартия.
            Отново настана мълчание. Хари беше сигурен, че таласъмът няма да приеме нищо друго, освен меча, дори и да можеха да му предложат нещо равностойно. И въпреки това мечът беше тяхното единствено оръжие срещу хоркруксите и нямаше да се справят без него.
            За миг-два Хари затвори очи и се заслуша в прибоя. Не му беше приятно, че Грифиндор може би е откраднал меча: Хари винаги се беше гордял, че е грифиндорец, Грифиндор беше закрилник на мъгълокръвните и беше влязъл в сблъсък със Слидерин, патрон на чистокръвните…
            — Може би лъже — каза Хари и пак отвори очи. — Грипкук де. Грифиндор може би не е взел меча. Откъде да сме сигурни, че версията на таласъма за историята е вярна?
            — Не е ли все едно? — попита Хърмаяни.
            — Променя се отношението ми — отвърна Хари. Той си пое дълбоко въздух. — Ще му кажем, че ще получи меча, след като ни помогне да проникнем в трезора… но ще внимаваме да не уточняваме кога точно ще му го дадем.
            По лицето на Рон грейна усмивка. Хърмаяни обаче се възмути.
            — Не можем да…
            — Ще го получи, след като разрушим всички хоркрукси — продължи той. — Лично ще имам грижата за това. Ще си удържа на думата.
            — Дотогава може да минат години! — възкликна Хърмаяни.
            — Знам, знам, но не е задължително да го научава и таласъмът… Всъщност няма да го лъжа…
            Хари срещна погледа й предизвикателно, но и засрамено. Спомни си думите, изсечени над портата в Нюрменгард — „В името на висшето благо“. Отърси се от тази мисъл. Имаха ли изобщо избор?
            — Тази работа не ми харесва — заяви Хърмаяни.
            — На мен също не ми харесва особено — призна си Хари.
            — Аз пък съм на мнение, че е гениално — каза Рон и отново се изправи. — Хайде да идем да му кажем.
            След като се върнаха в най-малката стая, Хари отправи предложението, като много внимаваше да не посочва точен момент, когато мечът ще бъде предаден.
            Докато Хари говореше, Хърмаяни свъсено гледаше пода и той се притесни, че може да ги издаде. Грипкук обаче гледаше само него.
            — Имам ли думата ти, Хари Потър, че ако ви помогна, ще ми дадеш меча на Грифиндор?
            — Да, имаш я — потвърди Хари.
            — Тогава дай да си стиснем ръцете — подкани таласъмът и протегна длан.
            Хари я пое и я стисна. Запита се дали черните очи на таласъма забелязват някакво лукавство в неговите. После Грипкук го пусна, плесна с ръце и възкликна:
            — И така. Започваме!
            Сякаш отново се върнаха във времето, когато обмисляха как да проникнат в министерството. Заеха се за работа в най-малката от стаите, защото Грипкук предпочиташе да цари полумрак.
            — Влизал съм в трезора на семейство Лестранж само веднъж — обясни той, — когато ме помолиха да прибера вътре фалшивия меч. Трезорът е сред най-старите. Най-древните магьоснически родове държат съкровищата си на най-долното равнище, където трезорите са най-големи и най-строго охранявани…
            С часове стояха затворени в стаята колкото долап. Дните отминаваха и лека-полека се трупаха в седмици. Възникваха нови и нови спънки за преодоляване и не най-маловажната сред тях беше намаляването на запасите им от многоликова отвара.
            — Всъщност е останало само за един от нас — съобщи Хърмаяни, след като наклони срещу светлината на лампата гъстата отвара с тинест вид.
            — Ще стигне — отвърна Хари, докато разглеждаше картата на най-дълбоките тунели, която Грипкук беше нарисувал собственоръчно.
            Другите обитатели на „Черупката“ нямаше как да не забележат, че става нещо и Хари, Рон и Хърмаяни се появяват само за да се нахранят. Никой не подпитваше, макар че докато седяха на масата, Хари често усещаше, че Бил ги гледа загрижено и разтревожено.
            Колкото повече време прекарваха с таласъма, толкова повече Хари си даваше сметка, че не го харесва. Грипкук неочаквано се показа като кръвожаден, смееше се при мисълта, че по-нисшите създания могат да изпитват болка, и явно злорадстваше, че вероятно ще се наложи да нараняват други магьосници, за да проникнат в трезора на Лестранж. Хари долавяше, че неприязънта му е споделяна и от двамата му приятели, но не я обсъждаха гласно: без Грипкук нямаше да се справят.
            Таласъмът с голямо нежелание се хранеше заедно с останалите. Дори след като краката му оздравяха, продължи да настоява да му носят храната в стаята, както на изнемощелия Оливандър, докато (след един гневен изблик на Фльор) Бил не се качи горе да му каже, че така не може да продължава. След това Грипкук се присъедини към тях на пренаселената маса, макар и да отказваше да яде същото като останалите и настояваше да му дават парчета сурово месо, корени и гъби.
            Хари се чувстваше отговорен: в края на краищата именно той беше поискал таласъмът да остане в „Черупката“, за да го разпита, заради него цялото семейство Уизли бе принудено да се укрива, а Бил, Фред, Джордж и господин Уизли не можеха да ходят на работа.
            — Съжалявам — сподели той с Фльор една априлска привечер, докато й помагаше да приготви вечерята. — Не съм искал всичко това да ви се струпа на главата.
            Фльор тъкмо беше заповядала на няколко ножа да нарежат пържоли за Грипкук и Бил, който след нападението на Грейбек предпочиташе месото алангле. Докато ножовете се въртяха зад нея, донякъде раздразненото й изражение поомекна.
            — ’Арри, ти спаси живота на сестрра ми, не съм забрравила.
            Това не беше съвсем истина, но Хари реши да не й напомня, че Габриел изобщо не е била изложена на сериозна опасност.
            — При всички положения господин Оливандърр още днес отива прри Мюрриъл — продължи Фльор, като насочи магическата си пръчка към тенджерка със сос, която тутакси закъкри. — Това облекчава нещата. Таласъмът — понамръщи се тя — може да се прренесе долу, а вие да се качите в неговата стая.
            — Нямаме нищо против да спим и във всекидневната. — Хари знаеше, че Грипкук ще се разсърди, ако го накарат да спи на дивана: ако искаха да осъществят плана си, беше много важно таласъмът да е доволен. — Не се притеснявай за нас. — А когато Фльор се опита да възрази, Хари допълни: — Ние с Рон и Хърмаяни скоро също ще се махнем и няма да сме ти в тежест. Не се налага да стоим още дълго тук.
            — Ама как така? — свъси се срещу него Фльор, както сочеше с магическата пръчка към тенджерата със задушеното, увиснала във въздуха. — И дума да не става да си трръгвате, тук сте в безопасност.
            Докато го казваше, приличаше малко на госпожа Уизли и Хари се зарадва, че точно в този миг задната врата се отвори. Влязоха Луна и Дийн с влажни от дъжда коси — носеха изхвърлени от морето дърва.
            — … и мънички ушички — разпалено обясняваше Луна, — както твърди татко, малко като на хипопотамите, само че виолетови и космати. И ако искаш да ги повикаш, трябва да тананикаш: предпочитат валсове, не си падат по бързите парчета…
            Смутен, Дийн сви рамене, докато минаваше покрай Хари, и отиде след Луна в гостната с трапезария, където Рон и Хърмаяни редяха масата за вечеря. Хари се възползва от възможността да се изплъзне от въпросите на Фльор, грабна две кани с тиквен сок и тръгна след тях.
            — И ако някога дойдеш у нас, ще ти покажа рога, татко ми писа за него, но още не съм го виждала, защото смъртожадните ме свалиха от експрес „Хогуортс“ и така и не се прибрах за Коледа — продължи с обясненията Луна, докато двамата с Дийн стъкмяваха огъня.

            — Казахме ти вече, Луна — провикна се от другата стая Хърмаяни. — Рогът се взриви. И той е на бълвачозавър, а не на нагънаторог шнорхелоподобен квакльовец…
            — Не, не, сигурна съм, че е бил на квакльовец — безгрижно възрази Луна. — Татко ми каза. Може би вече се е възстановил, те си се поправят сами.
            Хърмаяни поклати глава и продължи да реди вилиците, а на стълбите изникна Бил, който водеше господин Оливандър. Майсторът на магически пръчки още изглеждаше страшно изнемощял и се беше вкопчил в ръката на Бил, който го крепеше и носеше голям куфар.
            — Ще ми бъде мъчно за вас, господин Оливандър — каза Луна и се приближи до стареца.
            — И на мен, миличка — отвърна той и я потупа по рамото. — На онова място ми беше неизразима утеха.
            — Е, au revoir* — рече Фльор и го целуна по двете бузи. — Дали ще ви затррудни да прредадете един пакет на леля Мюрриъл? Така и не й въррнах тиаррата.
            [* Довиждане (фр.). — Б.пр.]
            — За мен ще бъде чест — кимна леко Оливандър, — най-малкото, което мога да направя в замяна на прещедрото ви гостоприемство.
            Фльор извади кутийка, облепена с протрито вече кадифе, и я отвори, за да покаже на майстора на пръчки тиарата. Тя проблесна и замига в светлината на ниската лампа.
            — Лунни камъни и диаманти — оповести Грипкук, който се беше шмугнал в стаята, без Хари да го забележи. — Мисля, че е изработена от таласъми.
            — И платена от магьосници — каза тихо Бил и Грипкук го стрелна с поглед, който беше и уклончив, и предизвикателен.
            Силният вятър блъскаше по прозорците на къщата, когато Бил и Оливандър изчезнаха в нощта. Останалите се сместиха около масата лакът до лакът, притиснати дотолкова, че почти нямаше как да движат ръцете си, и започнаха да се хранят.
            В камината до тях пукаше и пращеше огън. Хари забеляза, че Фльор само ровичка в храната и току поглежда към прозореца. Бил се върна с разрошена от вятъра дълга коса още преди да са си изяли супата.
            — Всичко е наред — съобщи той. — Оливандър е настанен, мама и татко ви пращат поздрави. Джини също. Фред и Джордж ще скъсат нервите на Мюриъл — разположили са в задната стаичка Совешката служба за доставка по домовете. Но Мюриъл се поободри, щом си видя тиарата — вече си мислела, че сме я откраднали.
            — О, тази твоя леля е толкова charmante! — нацупено отвърна Фльор, после размаха магическата пръчка и мръсните чинии се наредиха на купчинка във въздуха.
            Тя ги хвана и с решителна крачка излезе от стаята.
            — Татко също изработи тиара — намеси се Луна. — По-точно нещо като корона.
            Рон срещна погледа на Хари и се подсмихна — Хари знаеше, че се е сетил за смехотворното украшение за глава, което видяха при посещението си у Ксенофилиус.
            — Ами да, опитва се да възстанови изчезналата диадема на Рейвънклоу. Смята, че вече е установил повечето елементи. А когато добави и Билиуиговите крилца, вече си стана съвсем друго…
            На входната врата се заблъска силно. Всички се извърнаха натам. Фльор дотича уплашена от кухнята, Бил скочи на крака с насочена към вратата магическа пръчка, Хари, Рон и Хърмаяни сториха същото. Грипкук се смъкна нечуто под масата и изчезна от поглед.
            — Кой е? — извика Бил.
            — Аз съм, Ремус Джон Лупин! — отвърна през виещия вятър силен глас. Хари усети как го пробожда страх: какво ли се беше случило? — Аз съм върколак, женен съм за Нимфадора Тонкс и ти, Пазителя на тайната на „Черупката“, ми каза къде се намира тя и ми заръча, ако има нещо спешно да дойда!
            — Лупин! — пророни Бил, после се завтече към вратата и рязко я отвори.
            Ремус Лупин залитна през прага. Беше блед като платно, беше се загърнал в пътническо наметало, а прошарената му коса беше разрошена от вятъра. Изправи гръб, огледа стаята, за да види кой е в нея, после извика високо:
            — Момче! Нарекохме го Тед, на бащата на Дора!
            Хърмаяни нададе радостен писък.
            — Какво?… Тонкс… Тонкс е родила?
            — Да, да, роди — изкрещя Лупин.
            Всички около масата завикаха радостно и въздъхнаха от облекчение, а Хърмаяни и Фльор възкликнаха в един глас:
            — Честито!
            Рон пък ахна:
            — Лелеее, бебе!
            Сякаш никога досега не бе чувал за такава чудесия.
            — Да… да… момче — потвърди отново Лупин, който изглеждаше заслепен от собственото си щастие. Заобиколи масата и прегърна Хари, сякаш изобщо не е имало кавга в подземието на площад „Гримолд“. — Ти ще му бъдеш кръстник — рече той, след като пусна момчето.
            — Аз ли? — изпелтечи Хари.
            — Да, ти, разбира се… Дора е съгласна, никой не е по-достоен…
            — Аз… да… амиии…
            Хари беше изумен, потресен, възхитен: Бил бързо отиде да донесе вино, а Фльор се зае да убеждава Лупин да полеят случая.
            — Не мога да стоя дълго, трябва да се връщам — обясни Лупин, като озари всички с усмивка: беше се подмладил с години, Хари никога не го беше виждал такъв. — Благодаря ти, благодаря ти, Бил!
            След малко Бил вече беше напълнил бокалите, всички се изправиха и ги вдигнаха високо за наздравица.
            — За Теди Ремус Лупин — каза Лупин, — велик магьосник в проект!
            — На кого пррилича? — попита Фльор.
            — Според мен на Дора, но тя мисли, че ми е одрал кожата. Почти без коса е. Изглеждаше черна, когато бебето се роди, но се кълна, че от час на час става все по-червена. Щом се прибера, нищо чудно и да е руса. Андромеда разправя, че косата на Тонкс е започнала да си мени цвета още от мига, когато се появила на бял свят. — Той пресуши бокала. — О, добре де, добре… хайде по още един — добави с грейнала усмивка, когато Бил понечи да му го напълни отново.
            Вятърът брулеше малката къщурка, огънят подскачаше и пукаше и не след дълго Бил вече отваряше нова бутилка вино. Новината на Лупин сякаш ги беше преобразила, беше ги извадила за кратко от състоянието на обсада: вестта за нов живот им вдъхна въодушевление.
            Единствен таласъмът сякаш си остана недокоснат от внезапно обзелото ги празнично настроение и след малко се измъкна в стаята, където сега се ширеше сам. Хари си мислеше, че само той го е забелязал, докато не видя, че Бил изпраща с поглед Грипкук, който вече се качваше по стълбите.
            — Не… не… наистина трябва да се прибирам — рече накрая Лупин, след като отказа поредния бокал вино. Изправи се и пак се загърна с пътническото наметало. — Довиждане, довиждане… тия дни ще се опитам да ви донеса снимки… всички ще се зарадват много, че съм ви видял…
            Пристегна наметалото и се сбогува, като прегърна жените и се ръкува с мъжете, после, все така грейнал, се върна в свирепата нощ.
            — Хари — кръстник! — възкликна Бил, докато помагаха да се разчисти масата и влязоха заедно в кухнята. — Голяма чест! Поздравления!
            Хари остави празните бокали, които носеше, а Бил затвори вратата след него, за да заглуши гласовете на другите, които продължаваха да празнуват шумно дори в отсъствието на Лупин.
            — Всъщност, Хари, исках да си поговорим на четири очи. А не е лесно да издебна удобен случай, къщата е пълна с хора. — Бил се поколеба. — Хари, намислил си да правиш нещо с Грипкук. — Прозвуча не като въпрос, а като установен факт и Хари дори не помисли да отрича. Само погледна изчаквателно Бил. — Познавам ги аз таласъмите… Откакто съм завършил „Хогуортс“, работя към „Гринготс“. Доколкото изобщо може да съществува приятелство между магьосници и таласъми, имам приятели и сред тях… или по-точно, има таласъми, които познавам добре и ги харесвам. — Бил отново се подвоуми. — Хари, какво искаш от Грипкук и какво си му предложил в замяна?
            — Не мога да ти кажа, Бил — отвърна Хари. — Съжалявам.
            Вратата на кухнята зад тях се отвори — Фльор се опитваше да пренесе още няколко празни бокала.
            — Изчакай — спря я Бил. — Съвсем малко.
            Тя се върна и отново затвори вратата.
            — В такъв случай ще ти кажа едно — продължи Бил. — Ако си сключил някаква сделка с Грипкук, и особено ако в нея са включени и съкровища, трябва да внимаваш изключително много. Представите на таласъмите за собственост, плащане и възнаграждение не са същите, както при хората.
            Хари усети как го притиснаха съмнения, сякаш вътре в него се бе размърдало змийче.
            — В какъв смисъл? — попита той.
            — Говорим за различни създания — обясни Бил. — Отношенията между магьосници и таласъми са формирани с векове, но това го знаеш и ти от историята на магията. И двете страни са допускали грешки, никога не бих твърдял, че магьосниците са били невинни. И все пак някои таласъми, и най-вече таласъмите в „Гринготс“, са склонни да смятат, че когато става дума за злато и съкровища, не бива да се доверяват на магьосниците, които не зачитат правото им на собственост.
            — Аз го зачитам… — възрази Хари, но Бил поклати глава.
            — Ти, Хари, не разбираш, никой не е в състояние да разбере, освен ако не е живял с таласъми. Според таласъма законен и истински собственик на дадена вещ е онзи, който я е създал, а не който я е купил. Според таласъмите всичко изработено от тях им принадлежи по право.
            — Но ако е било купено…
            — В такъв случай те смятат, че са го преотстъпили временно на онзи, който е платил. Но им е много трудно да приемат, че предмети, изработени от тях, се предават от магьосник на магьосник. Видя лицето на Грипкук, когато тиарата мина пред очите му от ръце в ръце. Той не одобрява. Според мен той смята, както и най-озлобените от неговия вид, че е трябвало тиарата да им бъде върната веднага щом първият й купувач е починал. Разглеждат едва ли не като кражба нашия обичай да задържаме създадените от тях вещи и да ги предаваме без допълнително заплащане от магьосник на магьосник.
            Хари усети застрашителна несигурност и се запита дали всъщност Бил не се досеща повече, отколкото дава да се разбере.
            — Единственото, което се опитвам да ти обясня, Хари, е да си отваряш очите на четири, след като си обещал нещо на таласъм — каза Бил вече с ръка върху дръжката на вратата на всекидневната. — По-безопасно е да проникнеш с взлом в „Гринготс“, отколкото да не спазиш обещание, което си дал на таласъм.
            — Добре — рече Хари, а Бил отвори вратата, — да. Благодаря. Ще го имам предвид.
            И се върна след Бил при останалите, обзет от неприятна мисъл, която безспорно беше породена от изпитото вино. Явно беше на път като кръстник на Теди Лупин да стане точно толкова безразсъден, колкото е бил и неговият кръстник Сириус Блек.

Няма коментари:

Публикуване на коментар