18 юни 2012 г.

Хари Потър и Нечистокръвния принц-4




            ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
            ДУХЧЕТА „ОПАШКИ“

            — Значи ако обобщим всичко — този не е от най-веселите рождени дни на Рон — каза Фред.
            Беше вечер, в болничното крило бе тихо, пердетата по прозорците бяха дръпнати, осветлението — включено. Рон беше единственият пациент. Хари, Хърмаяни и Джини бяха насядали около него: цял ден бяха чакали пред двукрилата врата и всеки път, когато някой влезеше или излезеше, се бяха опитвали да надзърнат вътре. Мадам Помфри ги беше пуснала чак в осем вечерта. Фред и Джордж пристигнаха в осем и десет.
            — Не подозирахме, че ще му връчим подаръка точно така — мрачно отбеляза Джордж, остави върху нощното шкафче на Рон голям пакет и седна до Джини.
            — Да, когато си представяхме сцената, той беше в съзнание — добави Фред.
            — Бяхме в Хогсмийд и чакахме да го изненадаме — продължи Джордж.
            — В Хогсмийд ли сте били? — ахна Джини и вдигна очи.
            — Мислехме да купим магазинчето на Зонко — обясни свъсено Фред. — Нещо като филиал в Хогсмийд, но каква полза, щом в почивните дни вече не ви пускат да си купувате от нашите нещица… всъщност сега това е без значение. — Той придърпа един стол, седна до Хари и се взря в бледото лице на Рон. — Какво точно стана, Хари?
            Хари отново повтори всичко, което вече беше разказал сигурно сто пъти на Дъмбълдор, Макгонъгол, Мадам Помфри, Хърмаяни и Джини.
            — Тогава му пъхнах в гърлото безоара и Рон започна да диша по-спокойно. Слъгхорн хукна да вика някого на помощ и се появиха Макгонъгол и Мадам Помфри, които пренесоха Рон тук. Смятат, че ще се оправи. Мадам Помфри каза, че ще се наложи да остане тук седмица и нещо… и да взима екстракт от седефче…
            — Леле, пак голям късмет, че си се сетил за безоара! — пророни Джордж.
            — Добре че имаше в стаята — уточни Хари, който и досега изтръпваше при мисълта какво е щяло да се случи, ако не беше успял да намери малкия камък.
            Хърмаяни подсмъркна едва чуто. Целия ден бе изключително мълчалива. Беше дотичала с пребледняло лице при Хари пред болничното крило и беше попитала настойчиво какво се е случило, а после почти не се включи, когато Хари и Джини обсъждаха надълго и нашироко как Рон е бил отровен, а само стоеше до тях със стиснати зъби и уплашен вид, докато накрая ги пуснаха при Рон.
            — Мама и татко знаят ли? — попита Фред.
            — Вече го видяха, дойдоха преди един час… сега са в кабинета на Дъмбълдор, но скоро ще се върнат… — отвърна Джини.
            Настана мълчание, всички загледаха Рон, който изпелтечи нещо в просъница.
            — Значи отровата е била в напитката? — попита тихо Фред.
            — Да — потвърди веднага Хари. Само за това мислеше и се зарадва на възможността отново да започне да разнищва случката. — Слъгхорн я наля…
            — Дали е могъл да сложи нещо в чашата на Рон, без ти да забележиш?
            — Навярно — рече Хари, — но за какво му е на Слъгхорн да трови Рон?
            — Нямам понятие — свъси се Фред. — Нали не смяташ, че е възможно да е объркал чашите? И да е дал на Рон онази, която е била предназначена за теб?
            — За какво му е на Слъгхорн да трови Хари? — попита Джини.
            — Не знам — отвърна Фред, — но сигурно има сума ти хора, които биха искали да го отровят. Заради „Избрания“ и всички останали небивалици…
            — Значи според теб Слъгхорн е смъртожаден? — възкликна Джини.
            — Всичко е възможно — мрачно отсъди Фред.
            — Ами ако е под въздействието на проклятието Империус? — предположи Джордж.
            — А, сигурно е невинен — възрази Джини. — Нищо чудно отровата да е била в бутилката и в такъв случай е била предназначена за самия Слъгхорн.
            — Кой ще тръгне да убива Слъгхорн?
            — Дъмбълдор твърди, че Волдемор е искал да привлече Слъгхорн на своя страна — обясни Хари. — Преди да дойде в „Хогуортс“, се е укривал цяла година. А и… — Той се сети за спомена, който Дъмбълдор и досега не бе успял да изтръгне от Слъгхорн. — Волдемор сигурно иска да го отстрани, защото смята, че той може да бъде полезен за Дъмбълдор.
            — Но ти каза, че Слъгхорн се е канел да подари бутилката на Дъмбълдор за Коледа! — напомни му Джини. — Значи със същия успех отровителят може би е искал да премахне Дъмбълдор.
            — В такъв случай не е познавал много добре Слъгхорн — отбеляза Хърмаяни, която се обади за пръв път от часове и говореше така, сякаш я мъчеше ужасна хрема. — Всеки, който познава Слъгхорн, е наясно, че той може и да задържи такава вкуснотия за себе си.
            — Ър-ма-ниии — изграчи най-неочаквано Рон, който лежеше между тях.
            Всички замълчаха и го загледаха угрижено, но след като смотолеви нещо неразбираемо, той просто си захърка.
            Вратата на болничната стая се отвори рязко и всички подскочиха като ужилени: към тях устремно закрачи Хагрид с дъждовни капки по косата, с развято палто от мечи кожи и с арбалет в ръка и остави по целия под кални следи от стъпки колкото делфин.
            — Цял ден бях в гората! — обясни запъхтян. — Арагог е още по-зле, четох му… чак сега дойдох на вечеря и професор Спраут ми каза за Рон! Той как е?
            — Не много зле — отвърна Хари. — Твърдят, че ще се оправи.
            — Най-много по шестима души едновременно на свиждане! — подвикна Мадам Помфри, след като излезе забързано от кабинета си.
            — С Хагрид сме шестима — напомни Джордж.
            — А… да… — съгласи се Мадам Помфри, която заради огромните размери на Хагрид явно го броеше за няколко души.
            За да прикрие смущението си, тя се втурна да чисти с магическата пръчка калните следи от стъпки.
            — Направо не мога да повярвам! — заяви хрипливо Хагрид, като поклати огромната си чорлава глава и се взря в Рон. — Направо не мога… да лежи сега тука… Кой ще тръгне да му причинява зло, а?
            — Точно това обсъждахме и ние — каза Хари. — Не знаем кой.
            — Дали някой няма зъб на куидичния отбор на „Грифиндор“? — предположи разтревожен Хагрид. — Първо Кейти, сега пък Рон…
            — Не виждам кой ще реши да изтребва цял куидичен отбор — рече Джордж.
            — Оливър Ууд на драго сърце щеше да избие до крак слидеринци, стига да беше сигурен, че ще му се размине — напомни уместно Фред.
            — Според мен куидичът няма нищо общо… мисля, че между нападенията има някаква връзка — прошепна тихо Хърмаяни.
            — Как стигна до този извод? — попита Фред.
            — Първо, и двете са замислени като смъртоносни, но не постигнаха целта си, макар и по чиста случайност. И второ — и отровата, и огърлицата явно не са достигнали до човека, когото е трябвало да убият. Е, да, това в известен смисъл прави човека зад тях още по-опасен — допълни тя замислено, — той очевидно нехае колко хора ще пострадат, докато се добере до истинската си жертва.
            Но още преди някой да е казал каквото и да било за зловещото й предположение, вратата на отделението отново се отвори и вътре забързано влязоха господин и госпожа Уизли. При предишното си посещение само се бяха уверили, че Рон ще се възстанови напълно, и сега госпожа Уизли сграбчи Хари и го притисна с все сила до себе си.
            — Дъмбълдор ни разказа как си го спасил с безоара — изхлипа тя. — О, Хари, какво да кажем? Спаси Джини… спаси Артър… сега спаси и Рон…
            — Недейте… аз… — смотолеви притеснен Хари.
            — Сега си давам сметка, че половината семейство ти дължим живота си — промълви задавено господин Уизли. — Единственото, което мога да кажа, Хари, е, че денят, когато Рон реши да седне в твоето купе в експреса „Хогуортс“, е бил щастлив за всички нас.
            Хари не знаеше какво да отговори и почти се зарадва, когато Мадам Помфри им напомни отново, че край леглото на Рон може да има най-много шест души на свиждане. Двамата с Хърмаяни веднага се изправиха, за да си тръгнат, и Хагрид реши да отиде с тях, за да остави Рон със семейството му.
            — К’ъв ужас! — изръмжа той в брадата си, докато тримата вървяха по коридора към каменното стълбище. — К’ви мерки за сигурност въведоха, а пак има пострадали деца… Дъмбълдор ще умре от притеснение, не говори много, ама аз си усещам…
            — Не му ли е хрумнало нещо, Хагрид? — попита отчаяна Хърмаяни.
            — Предполагам, че при тоз негов ум са му хрумнали сто неща — отвърна прегракнало Хагрид. — Ама и той не знае кой е пратил огърлицата и кой е сложил отровата, инак щяха да го хванат, нали тъй? Виж, притеснява ме — сниши той глас и погледна през рамо (а Хари за всеки случай огледа и тавана, да не би да се навърта Пийвс) — да не ’земат да затворят „Хогуортс“ при тия нападения срещу децата. Пак се повтаря Стаята на тайните, нали! Родителите ще се паникьосат, ще хукнат да си прибират децата от училището и току-виж настоятелите… — Хагрид млъкна, защото покрай тях ведро се пронесе призракът на дългокоса жена, сетне продължи през дрезгав шепот: — Та настоятелите кат’ нищо ще ’земат да ни затворят завинаги.
            — Е, едва ли — разтревожи се Хърмаяни.
            — Погледни ги нещата през техните очи — прикани угрижен Хагрид. — Винаги си е било малко опасно да си пратиш детето в „Хогуортс“, нали тъй? Очакваш злополуки, нали тук заедно са затворени стотици непълнолетни магьосници, но виж, опит за убийство — това вече си е друго. Нищо чудно че Дъмбълдор му е толкоз ядосан на Сн…
            Хагрид млъкна насред думата и върху онази част от лицето му, която се виждаше изпод сплъстената черна брада, се изписа познато гузно изражение.
            — Какво? — побърза да уточни Хари. — Дъмбълдор е ядосан на Снейп ли?
            — Никога не съм го казвал — заяви Хагрид, макар че едва ли имаше нещо, което би го издало повече от подплашения му вид. — Я колко е станало, наближава полунощ, тряб’а да…
            — Защо Дъмбълдор е ядосан на Снейп, Хагрид? — попита на висок глас Хари.
            — Шшшт! — изшътка великанът и притеснен, и гневен. — Не крещи тъй, Хари, искаш да си изгубя работата ли? Е, теб едва ли те е грижа, нали се отказа от грижата за маг…
            — Не се опитвай да ми внушиш чувство за вина, няма да стане! — прекъсна го Хари. — Какво е направил Снейп?
            — Не знам, Хари, изобщо не тряб’аше да чувам това. Ами аз… завчера вечерта тъкмо излизам от гората и що да чуя — двамата си приказват нещо… карат се де. Не исках да привличам вниманието, затуй се спотаих и се помъчих да не слушам, ама… разправията си беше доста разгорещена и не беше лесно да не чувам.
            — И? — подкани Хари, защото Хагрид затътрузи притеснено огромните си ходила.
            — Уф… чух само как Снейп подметна, че Дъмбълдор смятал това за нещо, дето се разбирало от само себе си, ама той… Снейп де… може би вече не искал да го прави…
            — Да прави какво?
            — Не знам, Хари, просто Снейп ми се стори жегнат… ама Дъмбълдор рече и отсече, че той вече бил склонил и толкоз. Доста твърд беше с него. После каза нещо от рода Снейп да направел разследване в дома си, в „Слидерин“ де. Е, в туй няма нищо странно! — побърза да добави Хагрид, защото Хари и Хърмаяни се спогледаха многозначително. — Всички ръководители на домове бяха задължени да я направят тая проверка след огърлицата…
            — Да, но Дъмбълдор не се кара заради това с другите ръководители — напомни Хари.
            — Виж к’во… — Хагрид започна да върти притеснено арбалета в ръцете си, докато не се чу силен пукот като от цепнато дърво и той се прекърши на две. — Знам, Хари, к’во мислиш за Снейп, ама не искам да хвърляш на цялата тая работа повече, отколкото си заслужава.
            — Внимавай! — предупреди стресната Хърмаяни. Обърнаха се точно навреме, за да видят сянката на Аргус Филч, изникнала върху стената отзад, а после иззад ъгъла се показа и самият пазач, сгърбен и с трепереща челюст.
            — Охо! — изхъхри той. — Я кое време е, а вие не сте в леглата! Край, наказани сте!
            — Не, не са наказани, Филч — отсече Хагрид. — Те са с мен.
            — И какво от това? — заяде се Филч.
            — Ами такова, че все пак съм учител тук, гаден подмолен безмощен! — кипна великанът.
            Филч се изду от ярост и се чу гадно съскане — неусетно при тях беше дошла Госпожа Норис, която се заогъва между кльощавите глезени на пазача.
            — Разкарайте се! — подкани Хагрид с ъгълчето на устата.
            Хари не чака да му казват втори път: двамата с Хърмаяни забързаха, после се затичаха, а зад тях екнаха все по-силните гласове на Хагрид и Филч. Малко преди да свърнат към Грифиндорската кула, подминаха Пийвс, който се носеше щастлив към източника на крясъците, като хихикаше и подвикваше:

            Възникне ли кавга или размирица,
            викнете Пийвс и в чудо ще се видите!

            Дебелата дама дремеше и не й стана приятно, че я будят, но се дръпна нацупено, за да ги пусне в общата стая, която като по милост беше празна и притихнала. Явно още не се беше разчуло за Рон и на Хари му олекна много — днес го бяха разпитвали достатъчно. Хърмаяни му пожела лека нощ и тръгна към спалнята на момичетата. Хари обаче остана в общата стая, седна до огъня и се загледа в тлеещата жарава.
            Така значи, Дъмбълдор се беше карал със Снейп. Въпреки всичко, което беше казвал на Хари, въпреки упоритото твърдение, че се доверява напълно на Снейп, директорът беше избухнал пред него… защото е смятал, че Снейп не е проверил както трябва слидеринци… или може би един слидеринец — Малфой?
            Защо ли Дъмбълдор се беше престорил, че подозренията на Хари са съвсем безпочвени — дали защото не искаше Хари да извърши нещо безразсъдно и да вземе нещата в свои ръце? Изглеждаше напълно възможно. Дори не беше изключено Дъмбълдор да не иска вниманието на Хари да се отклонява от уроците и от задачата да вземе на всяка цена от Слъгхорн онзи спомен. Може би директорът не смяташе за редно да доверява на шестнайсетгодишен хлапак, че има съмнения за някого от преподавателите…
            — А, ето те и теб, Потър!
            Хари скочи на крака, вдигнал магическата си пръчка. Беше повече от сигурен, че общата стая е празна, и не очакваше да види едрата фигура, която внезапно се надигна от един от столовете в дъното. Взря се и разпозна Кормак Маклагън.
            — Чаках те да се върнеш — обясни той, без да обръща внимание на извадената магическа пръчка на Хари. — Сигурно съм заспал. Слушай, видях как отвеждат Уизли в болничното крило. Ако се съди от вида му, едва ли ще бъде във форма за мача другата седмица.
            Трябваше да минат няколко минути, докато Хари схване за какво му говори Маклагън.
            — А, да, мачът… — рече той, после втъкна пръчката в колана на джинсите си и прокара уморено ръка през косата си. — Да… едва ли ще се възстанови.
            — В такъв случай аз ще играя пазач, нали? — попита Маклагън.
            — Да — потвърди Хари. — Предполагам, че да…
            Не се сети как да възрази — в края на краищата, на пробите за отбора Маклагън се беше представил най-добре след Рон.
            — Супер! — възкликна доволно другото момче. — Кога е тренировката?
            — Моля? А, да… утре вечер.
            — Добре тогава. Виж какво, Потър, трябва да си поговорим преди мача. Имам някои идеи за стратегията, които навярно ще ти се сторят полезни.
            — Добре — съгласи се от немай-къде Хари. — Ще ги чуя утре. Сега съм доста уморен… Хайде, чао…
            На другия ден новината, че Рон е бил отровен, се разпространи бързо, но не предизвика такава сензация, както покушението срещу Кейти. Смяташе се, че може би е просто нещастен случай — все пак беше станало в кабинета по отвари, освен това Рон незабавно беше получил противоотрова и едва ли беше пострадал тежко. Като цяло грифиндорци се вълнуваха много повече от предстоящия куидичен мач срещу хафълпафци, тъй като мнозина си мечтаеха да видят как Закарайъс Смит, гончия в отбора на „Хафълпаф“, ще бъде наказан за коментара си на първата среща от сезона срещу „Слидерин“.
            Хари обаче никога не се беше интересувал толкова малко от куидич — все повече го обсебваше мисълта за Драко Малфой. И досега проверяваше при всеки сгоден случай Хитроумната карта, понякога минаваше по обходни пътища само и само да се озове в близост до Малфой, но още не го беше хванал да върши нещо необичайно. Освен това Драко продължаваше да изчезва понякога от картата по необясним начин…
            За жалост Хари нямаше време да обмисля тези неща — толкова беше зает с тренировките по куидич, с домашните и с това, че напоследък Кормак Маклагън и Лавендър Браун го следваха по петите където и да отидеше.
            Така и не можеше да реши кой от двамата е по-досаден. Маклагън не се уморяваше да намеква, че като пазач титуляр той ще бъде по-добър от Рон и че сега, когато го вижда да играе постоянно, Хари неминуемо ще стигне до същото заключение. Освен това си умираше да отправя нападки към другите играчи и да излага подробни схеми за тренировките, та Хари се видя принуден не веднъж и два пъти да му напомня кой е капитан.
            Междувременно Лавендър също дебнеше Хари, за да говорят за Рон, което за него бе по-уморително и от лекциите по куидич на Маклагън. В началото Лавендър бе много ядосана, задето никой не се е сетил да я уведоми, че Рон е в болничното крило… „Така де, все пак съм му гадже!“ За беда обаче тя явно беше решила да прости на Хари този пропуск и да си говори надълго и нашироко с него за чувствата на Рон — доста притеснително занимание, което Хари на драго сърце би пропуснал.
            — Виж какво, защо не го обсъдиш направо с Рон? — възкликна той след един особено дълъг разпит, при който Лавендър се опита да изясни всичко, като се почне какво точно е казал Рон за новата й официална мантия и се стигне до това, дали според Хари Рон смята отношенията си с нея за сериозни.
            — Да, и аз предпочитам да питам него, но той спи винаги когато му ходя на свиждане! — отвърна през сълзи Лавендър.
            — Така ли? — учуди се Хари, защото всеки път когато отидеше в болничното крило, заварваше един съвсем буден Рон, който проявяваше остър интерес към новината, че Дъмбълдор се е карал със Снейп, и само се чудеше какви още обиди да изрече по адрес на Маклагън.
            — Хърмаяни Грейнджър още ли му ходи на свиждане? — попита най-неочаквано Лавендър.
            — Да, мисля, че ходи. Е, те са приятели — напомни смутен Хари.
            — Приятели ли, я не ме разсмивай! — тросна се презрително момичето. — След като двамата с Рон тръгнахме, тя не му говореше със седмици! Но сега, когато той е толкова интересен, Хърмаяни вероятно иска да се сдобри с него…
            — Какво му е интересното, че са го отровили ли? — попита Хари. — Всъщност… извинявай, трябва да вървя… Маклагън ще дойде да обсъдим мача — побърза да добави, а после изхвърча през странична врата, която се правеше на плътна стена, и хукна по един от преките пътища — той щеше да го изведе при кабинета по отвари, където за щастие не можеха да го проследят нито Лавендър, нито Маклагън.
            Сутринта в деня на срещата по куидич с хафълпафци Хари се отби в болничното крило преди да се отправи към игрището. Рон беше превъзбуден: Мадам Помфри отказваше да го пусне на мача с довода, че не бива да се вълнува прекалено много.
            — Как се представя Маклагън? — попита той притеснено, явно беше забравил, че вече му е задавал два пъти същия въпрос.
            — Казах ти — отвърна търпеливо Хари, — дори и да беше от световна класа, пак нямаше да го искам за пазач. Все поучава другите и си въобразява, че може да играе на всеки пост по-добре от всички нас. Изгарям от нетърпение да се отърва от него. И понеже стана дума за отърваване — допълни той, като се изправи и взе „Светкавицата“, — престани да се правиш на заспал, когато Лавендър ти идва на свиждане. Тя също ще ме подлуди.
            — Ох! — засрами се Рон. — Да. Добре.
            — Ако не искаш да се срещате, кажи й го направо — посъветва го Хари.
            — Да… добре… ама не е толкова лесно — заоправдава се Рон. Известно време мълча. — Хърмаяни ще се отбие ли преди мача? — допълни той уж нехайно.
            — Не, вече отиде с Джини на игрището.
            — Аха! — възкликна доста мрачно Рон. — Добре. Е, хайде, успех! Дано го смажеш тоя Маклаг… Смит де.
            — Ще се постарая — обеща Хари и нарами метлата. — Ще се видим след мача.
            Забърза по безлюдните коридори — всички ученици се бяха изсипали навън — някои вече седяха на стадиона, други отиваха натам. Докато вървеше, Хари поглеждаше през прозорците и се опитваше да прецени силата на вятъра, но някакъв звук го накара да обърне поглед и той видя Малфой, който крачеше към него заедно с две момичета, и двете смутени и нацупени.
            Щом забеляза Хари, Малфой спря като закован, сетне се засмя безрадостно и продължи нататък.
            — Къде отиваш? — попита настойчиво Хари.
            — Да, ей сега ще ти кажа, Потър, понеже ти влиза в работата — изхили се злобно Малфой. — Побързай, сигурно вече чакат Избрания капитан… Момчето, което отбеляза… или както там те наричат напоследък.
            Едно от момичетата се изкиска някак насила. Хари се взря в него и то се изчерви. Малфой профуча покрай Хари, а двете момичета забързаха в тръс подире му, завиха зад ъгъла и изчезнаха от поглед.
            Хари стоеше като пуснал корени и ги гледаше, докато изчезнаха. Беше вбесяващо: тъкмо да стигне навреме за мача, когато на пътя му изниква Малфой, който се промъква из училището, докато всички останали ги няма — това бе най-добрата възможност Хари да разбере какви ги върши слидеринецът.
            Секундите отминаваха неусетно, а Хари продължаваше да стои като вцепенен, да не помръдва и да гледа в посоката, където беше изчезнал Малфой…
            — Къде беше? — подвикна Джини, когато Хари се втурна на бегом в съблекалните.
            Всички от отбора вече бяха по екипи и чакаха, а биячите Кут и Пийкс почукваха припряно с бухалките отстрани по краката си.
            — Срещнах Малфой — прошепна й Хари, докато обличаше яркочервената мантия.
            — И какво от това?
            — Ами такова, че исках да разбера какво прави заедно с онези две свои приятелки в замъка, докато всички останали са тук…
            — Толкова ли е важно точно сега?
            — Е, така и така няма да разбера — отвърна Хари, а после грабна „Светкавицата“ и намести очилата си. — Да вървим!
            Без да казва и дума повече, той излезе на игрището сред оглушително дюдюкане и насърчителни възгласи. Почти нямаше вятър, облаците бяха разкъсани и от време на време блясваше ярко ослепително слънце.
            — Сложни условия! — ободряващо оповести Маклагън на отбора. — Кут и Пийкс, летете в посока, обратна на слънцето, за да не ви забележат, когато се задавате…
            — Аз съм капитанът тук, Маклагън, престани да се разпореждаш! — ядоса се Хари. — Върви при головите стълбове!
            След като Маклагън се отдалечи, Хари се обърна към Кут и Пийкс.
            — Наистина се постарайте да летите в посока, обратна на слънцето — заръча им той сърдито.
            Ръкува се с капитана на хафълпафци и след свирката на Мадам Хууч се оттласна, издигна се във въздуха по-високо от останалите си съотборници и политна шеметно над игрището с надежда да зърне снича. Ако го уловеше още в началото, може би щеше да успее да се върне в замъка, да грабне Хитроумната карта и да разбере какво прави Малфой…
            — С куофъла е Смит от „Хафълпаф“ — оповести отнесен глас, който екна над парка. — Именно той коментираше, разбира се, последния път и Джини Уизли се вряза в него, според мен нарочно… поне така изглеждаше. Смит се изказваше доста грубо за грифиндорци и сега, когато играе срещу тях, сигурно съжалява… О, вижте, той изгуби куофъла, отне му го Джини, харесвам я, голям образ е…
            Хари се взря в подиума на коментатора. Никой разумен човек не би допуснал, естествено, да коментира Луна Лъвгуд. Но дори от толкова високо нямаше как да сбърка дългата мръсноруса коса или наниза коркови тапи от бирен шейк… Професор Макгонъгол, която седеше до Луна, изглеждаше леко смутена, сякаш наистина вече съжаляваше, че е избрала нея.
            — Сега обаче куофълът й е отнет от онзи едър хафълпафец, не се сещам как се казваше, нещо от рода на Бибъл… не, Бъгинс…
            — Казва се Кадуолъдър — съобщи високо професор Макгонъгол, както седеше до Луна.
            Множеството се засмя.
            Хари се огледа за снича, от който нямаше и следа. След миг Кадуолъдър отбеляза гол. Маклагън се беше разкрещял на Джини, задето е допуснала да й отнемат куофъла, и така и не забеляза кога голямата червена топка профуча покрай дясното му ухо.
            — Маклагън, внимавай какво правиш и остави другите на мира! — ревна Хари, като се извърна с лице към своя пазач.
            — Ти не даваш добър пример! — кресна му вбесен и изчервен Маклагън.
            — А сега Хари Потър се кара със своя пазач — оповести ведро Луна, а хафълпафци и слидеринци долу сред навалицата започнаха да ги освиркват и да викат. — Съмнявам се това да му помогне да намери снича, но може би сме свидетели на хитър ход…
            С яростни ругатни Хари се обърна и пак закръжи над игрището, като се взираше в небето за някакви следи от крилатата златна топчица.
            Джини и Демелза вкараха по един гол всяка и така дадоха на запалянковците в червено-златисто повод да викат насърчително. После Кадуолъдър отново отбеляза гол и изравни резултата, Луна обаче май и не забеляза: проявяваше изумително равнодушие към такива скучновати делнични неща като резултата и продължаваше с опитите да насочи вниманието на трибуните към облаците с интересна форма и вероятността Закарайъс Смит, който досега не бе успял да задържи куофъла за по-дълго от минута, да страда от нещо, наречено „бацил на несретите“.
            — Седемдесет на четиридесет за „Хафълпаф“! — изкряска професор Макгонъгол в мегафона на Луна.
            — Така ли? Вече? — попита отнесено тя. — О, вижте! Пазачът на грифиндорци е грабнал бухалката на един от биячите.
            Хари се завъртя, както летеше във въздуха. И наистина, по причини, известни единствено на него, Маклагън беше издърпал бухалката на Пийкс и явно му показваше как да забие блъджъра към приближаващия се Кадуолъдър.
            — Дай му бухалката и се връщай при головите стълбове! — ревна Хари и се понесе устремно към Маклагън точно когато той замахна яростно към блъджъра и не го уцели.
            Ослепителна нетърпима болка… блеснала светлина… далечни писъци… усещането, че пада по дълъг тунел…
            Следващото, което Хари видя, беше, че лежи в прекрасно топло и удобно легло и гледа лампа, която хвърля върху тъмния таван кръгче златиста светлина. Надигна плахо глава. Вляво съгледа познато луничаво червенокосо момче.
            — Много мило, че намина! — ухили се Рон.
            Хари примига и се огледа. Ами да — беше в болничното крило! Небето отвън беше индигово на алени ивици. Мачът сигурно беше приключил преди часове… а заедно с него и надеждата Хари да хване Малфой. Усещаше главата си странно тежка, пресегна се и напипа тюрбан от стегнати бинтове.
            — Какво се е случило?
            — Пукнат череп — обясни Мадам Помфри, която нахълта забързано и отново го положи да легне на възглавниците. — Няма страшно, веднага го оправих, но ще те оставя тук до сутринта. Няколко часа не бива да се пренапрягаш.
            — Не искам да стоя тук до сутринта! — кипна Хари, седна и отметна завивките. — Искам да намеря Маклагън и да го убия.
            — Опасявам се, че това спада към графа „пренапрягане“ — отсече Мадам Помфри, отново го бутна с непреклонна ръка да легне и вдигна застрашително магическата си пръчка. — Ще стоиш тук, Потър, докато те изпиша, или ще повикам директора.
            Тя се върна с шеметна крачка в кабинета си, а Хари се отпусна на възглавниците и продължи да фучи.
            — Знаеш ли с колко сме изгубили? — попита през стиснати зъби.
            — Знам — отвърна Рон някак извинително. — Окончателният резултат е триста и двадесет на шестдесет.
            — Блестящо! — изсъска свирепо Хари. — Направо блестящо! Само да го хвана тоя Маклагън…
            — Не ти трябва да го хващаш, той е колкото трол — благоразумно напомни Рон. — Лично аз смятам, че е по-добре да помислим дали да не му приложим магийката на Принца с ноктите на краката. Пък и другите от отбора сигурно са се заели с него, без да чакат да те изпишат, никак не са щастливи…
            В гласа на Рон се долавяше нотка на зле прикрито злорадство и Хари разбра, че той направо ликува, задето Маклагън се е издънил с гръм и трясък. Продължи да лежи, загледан в петното светлина върху тавана, току-що изцереният му череп не го болеше, а по-скоро сякаш беше поомекнал под бинтовете.
            — Оттук чувах коментара на мача — продължи Рон с глас, който вече трепереше от смях. — Дано занапред коментира само Луна… бацилът на несретите
            Но Хари беше много ядосан и не му беше до смешки, затова след малко Рон спря да пръхти.
            — Докато беше в безсъзнание, Джини мина да те види — каза той след дълго мълчание, а въображението на Хари заработи на пълни обороти и тутакси нарисува картина, в която Джини ридае над безжизненото му тяло и се изповядва колко силно е привлечена от него, а Рон им дава благословията си… — Каза ми, че си отишъл в последния момент за мача. Защо? Когато тръгна оттук, оставаше доста време.
            — О… — възкликна Хари, а картината се взриви в съзнанието му. — Да… видях Малфой, промъкваше се с две момичета, които май хич не искаха да са с него. За втори път прави всичко възможно да не е на куидичното игрище заедно с цялото училище. Пропусна и предишната среща, помниш ли? — Хари въздъхна. — Бездруго се издънихме на мача, сега съжалявам, че не проследих Малфой…
            — Не дрънкай глупости! — скастри го Рон. — Как така ще пропускаш куидичен мач, за да следиш Малфой — нали си капитан!
            — Искам да разбера какво е намислил — обясни Хари. — Само не ми казвай, че си въобразявам! Особено след оня разговор между него и Снейп…
            — Никога не съм казвал, че си въобразяваш — възропта Рон, като също се подпря на лакът и се свъси на Хари, — но няма правило, според което сам човек може да скрои нещо на това място! Започваш да превърташ на тема „Малфой“. Щом съжаляваш, че не си пропуснал мача, за да го проследиш…
            — Искам да го заловя на местопрестъплението — заяви отчаян Хари. — Къде ходи, когато изчезва от картата?
            — Не знам… може би в Хогсмийд? — предположи с прозявка Рон.
            — Нито веднъж не съм го засичал на картата да минава по някой от тайните проходи. Пък и мислех, че сега те са под наблюдение.
            — Е, в такъв случай не знам — призна си Рон.
            Двамата замълчаха. Хари се замисли, вторачен в кръгчето светлина, което лампата хвърляше над него…
            Ако разполагаше с властта на Руфъс Скримджър, щеше да прати някого да следи Малфой, за беда обаче нямаше на разположение цяла служба аврори…
            За миг му мина през ума да организира нещо с ВОДА, но отново възникваше спънка — щеше да се наложи хората да отсъстват от часовете, учебната програма на повечето беше запълнена…
            Откъм леглото на Рон се чу тихо гърлено хъркане. След малко Мадам Помфри излезе от кабинета си, този път облечена в дебел пеньоар. Не беше никак трудно Хари да се престори на заспал: той се обърна на една страна и заслуша как по знак на магическата пръчка на старшата сестра завесите се дърпат самички.
            Осветлението стана по-приглушено и Мадам Помфри се върна в кабинета си, а Хари чу как вратата щраква зад нея и разбра, че отива да си легне.
            Замисли се в мрака, че това е третият път, когато го водят в болничното крило заради травма, получена по време на куидич. Последния път беше паднал от метлата заради дименторите, навъртащи се около игрището, а преди това неизлечимо некадърният професор Локхарт бе махнал всички кости в ръката му… дотук тази травма беше най-болезнената…
            Хари си спомни мъките, докато за една нощ му растяха нови кости — страдание, което не беше намаляло от това, че по късна доба се беше появил нечакан гостенин…
            Хари рязко седна с разтуптяно сърце в леглото и тюрбанът от бинтове се килна на една страна. Най-после беше намерил решението: все пак имаше начин да следи Малфой… Как така му беше изхвърчало от главата, защо не се беше сетил досега?
            Но въпросът беше как да го повика. Как ли се правеше? Хари изрече тихо и предпазливо в мрака:
            — Крийчър!
            Чу се много силно „пук“ и притихналата стая се изпълни със звуците на тътрузещи се крака и писукане. Рон се събуди с крясък.
            — Какво става?…
            Хари побърза да насочи магическата си пръчка към вратата на Мадам Помфри и промълви:
            — „Муфлиато!“
            Така тя нямаше да дотърчи при тях. После се придърпа до ръба на леглото, за да вижда по-добре какво става.
            На пода в средата на болничната стая се търкаляха две домашни духчета — едното бе облечено с омалял от честото пране жълтеникавокафяв пуловер и бе нахлузило на главата си няколко вълнени шапки, а другото беше само с мърляв парцал, нещо като препаска около слабините му. Чу се още един силен трясък и във въздуха над боричкащите се духчета се появи полтъргайстът Пийвс.
            — Всичко видях, Поти! — заяви той възмутен на Хари и посочи боричкането долу, а после нададе гръмогласен смях. — Виж ги ти какви побойници и кавгаджии били, хапи, хапи, удряй, удряй…
            — Крийчър няма да обижда Хари Потър пред Доби, не, няма, ако ли не, Доби ще запуши устата на Крийчър! — оглушително изписука Доби.
            — Ритай, драскай! — подвикваше щастлив Пийвс, като замерваше домашните духчета с парчета тебешир, за да ги ядоса още повече. — Щипи, ръгай!
            — Крийчър ще говори каквото си иска за господаря… о, да, то пък един господар, мръсен приятел на мътнороди… о, какво ли би казала клетата господарка на Крийчър?…
            Така и не се разбра какво точно би казала господарката на Крийчър, защото точно тогава Доби фрасна с буцесто юмруче Крийчър по устата и му изби половината зъби. Хари и Рон скочиха от леглата и разтърваха двете домашни духчета, макар че те продължаваха с опитите да се ритат и удрят, насъсквани от Пийвс, който се рееше около лампата и пищеше:
            — Бръкни му в носа, ощипи го, дръпни му ушите…
            Хари насочи магическата си пръчка към Пийвс и каза:
            — „Ланглок!“*
            [* Съкратено от „language“ — „език“, и „lock“ — „заключвам“ (англ.). — Б.пр.]
            Пийвс се хвана за гърлото, задави се и изхвърча от стаята, като правеше неприлични движения с ръка, но не можеше да каже и дума, защото езикът му се беше залепил за небцето.
            — Хубава магийка! — одобри Рон и вдигна Доби във въздуха, та като размахва във всички посоки крайниците си, да не достига Крийчър. — Пак от Принца, нали?
            — Да — потвърди Хари и изви назад съсухрената ръка на Крийчър. — Така… забранявам ви да се биете! Забранено ти е, Крийчър, да се биеш с Доби. Знам, Доби, че нямам право да ти давам заповеди…
            — Доби е свободно домашно духче, може да се подчинява на когото си поиска и ще направи каквото му нареди Хари Потър! — заяви Доби, а от съсухреното му личице по пуловера се застичаха сълзи.
            — Добре тогава — рече Хари и двамата с Рон пуснаха домашните духчета, които паднаха на пода, но не продължиха да се бият.
            — Да не би господарят да ме е викал? — изграчи Крийчър и се поклони на Хари, макар че го изгледа сякаш му пожелаваше мъчителна смърт.
            — Да, повиках те — потвърди Хари, като хвърли поглед към вратата на кабинета на Мадам Помфри, за да се увери, че заклинанието „Муфлиато“ все още действа: по нищо не личеше главната сестра да е чула суматохата. — Искам да ти възложа една работа.
            — Крийчър ще изпълни каквото му нареди господарят — оповести домашното духче и се поклони толкова ниско, че почти докосна с устни кривите палци на краката си, — защото Крийчър няма друг избор, но Крийчър се срамува да има такъв господар, да…
            — Доби ще я свърши, Хари Потър — изписука Доби, чиито очи с големина на топки за тенис още плуваха в сълзи. — За Доби ще бъде чест да помогне на Хари Потър!
            — Сега се сещам, че не е зле да ви използвам и двамата — рече Хари. — Добре… искам да следите Драко Малфой. — Без да обръща внимание на Рон, по чието лице се изписаха и изненада, и отчаяние, той продължи: — Искам да знам къде ходи, с кого се среща и какво прави. Искам да го следите денонощно.
            — Добре, Хари Потър! — викна на мига Доби и огромните му очи блеснаха от вълнение. — И ако Доби обърка нещо, Доби ще се хвърли от най-високата кула, Хари Потър!
            — Не се налага — припряно рече Хари.
            — Господарят ме праща да следя най-младия от рода Малфой? — изграчи Крийчър. — Господарят иска да шпионирам чистокръвния племенник на старата господарка?
            — Точно така — потвърди Хари, който вече бе съзрял огромната опасност и реши незабавно да я предотврати. — Забранено ти е, Крийчър, да го предупреждаваш или да му показваш какво правиш, забранено ти е изобщо да разговаряш с него, да му пишеш писма или… или да поддържаш каквато и да е връзка с Малфой. Разбра ли?
            Стори му се, че Крийчър се мъчи да намери някаква пролука в указанията, които току-що е получил, и зачака. След миг-два за огромно удовлетворение на Хари Крийчър се поклони още веднъж доземи и каза с горчиво негодувание:
            — Господарят мисли за всичко и Крийчър е длъжен да му се подчини, макар че Крийчър предпочита да е слуга на малкия Малфой, ами да…
            — Значи се разбрахме — прекъсна го Хари. — Искам да ми докладвате редовно, но първо се уверете, че наоколо няма никого, и чак тогава се появявайте. Рон и Хърмаяни не се броят… И не казвайте на никого какво правите… И да следите Малфой, да не се отделяте от него, все едно сте залепени като магарешки трън.


            ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
            ЖЕЛАНИЕТО НА ЛОРД ВОЛДЕМОР

            Рано в понеделник сутринта Хари и Рон напуснаха болничното крило, напълно възстановени след грижите на Мадам Помфри, и сега можеха да се радват на ползите от това да те съборят от метлата или да те отровят, най-голямата от които бе, че Хърмаяни се сдобри с Рон. Дори тръгна с тях на закуска и донесе със себе си новината, че Джини се е скарала с Дийн. Съществото, задрямало в гърдите на Хари, внезапно надигна глава и обнадеждено подуши въздуха.
            — Защо са се скарали? — попита той уж нехайно, след като завиха по коридора на седмия етаж, където нямаше никого, ако не броим едно съвсем мъничко момиченце, разглеждащо гоблен с тролове в балетни пачки.
            Щом зърна шестокурсниците, момиченцето се ужаси и изпусна тежките месингови везни, които носеше.
            — Няма страшно! — рече мило Хърмаяни и забърза да му помогне. — Ето, виж… — Тя чукна с върха на магическата си пръчка по разкачените везни и изрече: — „Репаро!“
            Момиченцето не благодари и докато те го подминаваха, продължи да стои като вкоренено и да ги гледа, а Рон се обърна да го види още веднъж.
            — Стават все по-малки — отбеляза той.
            — Остави я — каза донякъде нетърпеливо Хари. — Хърмаяни, защо са се скарали Джини и Дийн?
            — О, Дийн се смееше заради онзи блъджър, с който те млатна Маклагън — отговори тя.
            — Сигурно наистина си е било смешно — рече уместно Рон.
            — Изобщо не изглеждаше смешно! — разгорещи се Хърмаяни. — Изглеждаше ужасно и ако Кут и Пийкс не бяха хванали Хари, той можеше да се нарани много тежко!
            — Е, не е било нужно Джини и Дийн да се карат — каза Хари, като се опитваше и това да прозвучи нехайно. — Или още са заедно?
            — Да, заедно са… но защо изведнъж се заинтересува толкова живо? — възкликна Хърмаяни и го погледна изпитателно.
            — Просто не искам отборът ми по куидич да се разпадне отново — побърза да отговори той, но Хърмаяни продължи да го гледа подозрително и Хари изпита едва ли не облекчение, когато някой отзад го повика по име и той си намери оправдание да й обърне гръб. — О, Луна, здравей!
            — Ходих да те търся в болничното крило — обясни тя, като бърникаше в чантата си. — Но ми казаха, че са те изписали…
            Извади нещо, което приличаше на зелен лук, голяма отровна гъба на точки и значителни количества от някаква чудесия с вид на камъчета от котешка тоалетна, които пъхна в ръцете на Рон, та да може да измъкне доста замърсен пергаментов свитък, който връчи на Хари.
            — Казаха ми да ти го предам.
            Свитъкът беше малък и Хари веднага се досети, че е поредната покана за урок при Дъмбълдор.
            — Довечера — оповести той на Рон и Хърмаяни, след като разгъна свитъка.
            — На последния мач направи страхотен коментар — каза Рон на Луна, докато тя си прибираше лука, отровната гъба и камъчетата.
            Момичето се усмихна отнесено.
            — Подиграваш ми се, нали? — попита то. — Всички твърдят, че съм коментирала ужасно.
            — Не, сериозно говоря — увери я Рон без следа от присмех. — Не помня друг коментар да ми е харесвал толкова. Какво е това, между другото? — попита той, след като вдигна нещото с вид на зелен лук на равнището на очите си.
            — О, това е стражеви корен! — обясни тя, като напъха камъчетата от котешка тоалетна и отровната гъба обратно в чантата си. — Задръж го, ако искаш, предпазва от дългокраки риби гълтачи.
            И си тръгна, оставяйки Рон да се гърчи от смях и да стиска в ръка стражевия корен.
            — Знаете ли, тая Луна ми става все по-симпатична — заяви той, като поеха отново към Голямата зала. — Знам, че е чалната, но не е ли прекрасно, че…
            Внезапно Рон млъкна. В долния край на мраморното стълбище стоеше Лавендър Браун, която приличаше на буреносен облак.
            — Здравей! — рече той притеснен.
            — Да вървим — промърмори Хари на Хърмаяни и двамата забързаха нататък, първо обаче чуха как Лавендър пита:
            — Защо не ми каза, че днес те изписват? И защо тая беше с теб?
            Когато след половин час се появи на закуска, Рон изглеждаше и обиден, и ядосан и макар че седна до Лавендър, Хари изобщо не ги видя да си проговорят. Хърмаяни се държеше сякаш изобщо не й прави впечатление, но един-два пъти Хари видя на лицето й необяснима ехидна усмивчица. Целия ден тя изглеждаше в особено добро настроение, а вечерта дори склони в общата стая да прегледа (с други думи — да допише) съчинението на Хари по билкология — нещо, което дотогава най-категорично отказваше, защото знаеше, че после Хари ще даде и на Рон да препише.
            — Много ти благодаря, Хърмаяни — рече той и нервничко я потупа по гърба, защото си погледна часовника и видя, че наближава осем часът. — Виж какво, трябва да бързам, ще закъснея за Дъмбълдор…
            Тя не отговори, само зачеркна някак уморено няколко от по-слабите му изречения. Ухилен, Хари се провря през дупката в портрета и се отправи към кабинета на директора. Щом чу за карамелизирани еклери, грозилището от водоливника отскочи встрани, а Хари изкачи спираловидната стълба, като взимаше по две стъпала наведнъж, и почука на вратата точно когато часовникът зад нея удари осем пъти.
            — Влез — извика Дъмбълдор, но докато Хари се пресягаше да натисне дръжката на вратата, тя рязко се отвори отвътре.
            Пред него застана професор Трелони.
            — Аха! — провикна се тя и след като примигна няколко пъти срещу момчето иззад увеличаващите стъкла на очилата си, го засочи театрално. — Ето каква била причината да ме изхвърлите толкова безцеремонно от кабинета си, Дъмбълдор!
            — Драга ми Сибила — рече донякъде отчаяно Дъмбълдор, — изобщо не става дума да Ви изхвърлям най-безцеремонно от където и да било! Хари наистина е повикан за този час, а и не смятам, че имаме какво повече да си кажем…
            — Прекрасно! — заяви като силно наранен човек професор Трелони. — Щом не желаете да отпратите крантата самозванец, така да бъде… вероятно ще намеря училище, където дарбата ми ще бъде оценена по-подобаващо…
            Тя профуча покрай Хари и се скри надолу по спиралната стълба, по едно време се чу как се препъва и Хари предположи, че е стъпила на някой от своите влачещи се шалове.
            — Затвори вратата, ако обичаш, и седни, Хари — покани го доста уморено Дъмбълдор.
            Момчето се подчини и докато сядаше на обичайното си място пред писалището на директора, забеляза, че между тях отново е сложен мислоемът, както и поредните две кристални шишенца, пълни с въртящи се спомени.
            — Значи професор Трелони продължава да недоволства, че и Фирензи преподава? — попита той.
            — Да — потвърди Дъмбълдор. — Оказва се, че пророкуването ми създава много повече главоболия, отколкото съм предвиждал… Нали никога не съм изучавал предмета. Не мога да кажа на Фирензи да се върне в Забранената гора, сега всички там го презират, не мога да кажа и на професор Трелони да напусне. Между нас да си остане, тя дори не подозира на каква опасност ще бъде изложена извън замъка. Трелони не знае — и според мен ще бъде неразумно да я посвещаваме, — че именно тя е направила пророчеството за теб и Волдемор. — Дъмбълдор въздъхна тежко и продължи: — Но да не се занимаваме с проблемите ми с преподавателите. Имаме да обсъждаме много по-важни неща. Първо, изпълни ли задачата, която ти поставих в края на миналия урок?
            — О! — възкликна смутен Хари. Покрай уроците по магипортиране, куидича, отравянето на Рон, собствения си пукнат череп и решимостта на всяка цена да разбере какво е намислил Драко Малфой Хари почти беше забравил за спомена, който Дъмбълдор му беше възложил да изтръгне от професор Слъгхорн. — В края на един час по отвари попитах професор Слъгхорн… но той отказа да отговори.
            Настъпи кратко мълчание.
            — Ясно — рече накрая Дъмбълдор, като се взря в него над очилата си като полумесеци и както обикновено, Хари изпита чувството, че го гледат на рентген. — И смяташ, че си направил всичко възможно, така ли? Че си впрегнал цялата си изобретателност, която никак не е малка? Че не си пестил средства и находчивост в стремежа да се сдобиеш със спомена?
            — Амиии… — провлачи Хари, защото не знаеше какво да каже. Единственият опит да узнае спомена изведнъж му се стори смущаващо слаб. — Ами… в деня когато Рон се нагълта по грешка с любовен еликсир, го отведох при професор Слъгхорн. Казах си, че ако го предразположа и той е в достатъчно добро настроение…
            — И успя ли? — попита Дъмбълдор.
            — Не, сър, защото Рон беше отровен…
            — Заради което ти, естествено, съвсем си забравил, че трябва да изтръгнеш спомена, ала аз не съм и очаквал друго — все пак в опасност е бил най-добрият ти приятел. Но след като се е изяснило, че господин Уизли ще се възстанови напълно, се надявах ти отново да се заемеш със задачата, която ти поставих. Мисля, че ти обясних пределно ясно колко ключов е този спомен. Всъщност по всякакъв начин се постарах да ти внуша, че това е най-същественият от всички спомени и че без него само си губим времето.
            От главата на Хари по цялото му тяло сякаш плисна горещ болезнен срам. Дъмбълдор не му беше повишил тон, дори не говореше ядосано, но Хари предпочиташе да беше се развикал — това хладно разочарование бе по-страшно от всичко.
            — Не че не съм си направил труда, сър, просто имах други… други неща… — заломоти той отчаяно.
            — Други неща, за които си мислел — завърши вместо него Дъмбълдор. — Разбирам.
            Отново настана мълчание, най-тягостното, което Хари беше изживявал някога с Дъмбълдор, и то продължи сякаш цяла вечност, от време на време нарушавано от тихото хъхрещо хъркане на Армандо Дипит от портрета над главата на директора. Хари се почувства странно смален, сякаш откакто беше влязъл в кабинета, се беше свил.
            Когато вече не издържаше, каза:
            — Наистина съжалявам, професор Дъмбълдор. Би трябвало да се постарая повече… Би трябвало да осъзная, че нямаше да ме молите, ако не е наистина важно.
            — Благодаря, че го казваш, Хари — промълви Дъмбълдор. — В такъв случай нали мога да се надявам, че занапред ще отделяш повече внимание на този въпрос? От днес нататък срещите ни почти ще се обезсмислят, ако не разполагаме с този спомен.
            — Ще го направя, професоре, ще взема спомена — обеща сериозно Хари.
            — Тогава няма да говорим повече за това — рече по-благо Дъмбълдор — и ще продължим разказа оттам, докъдето стигнахме. Помниш ли къде?
            — Да, сър — побърза да потвърди Хари. — Волдемор уби баща си, баба си и дядо си и направи така, че да изглежда, сякаш го е извършил вуйчо му Морфин. После се върна в „Хогуортс“ и попита… попита професор Слъгхорн за хоркруксите — промърмори той засрамен.
            — Чудесно — рече Дъмбълдор. — А сега, надявам се, помниш как още в началото на тези срещи ти казах, че ще навлезем във владенията на догадките и предположенията.
            — Да, помня, сър.
            — Надявам се, съгласен си, че дотук посочвах сравнително безспорни източници на факти, с помощта на които съм си направил съответните изводи за извършеното от Волдемор преди да стане пълнолетен.
            Хари кимна.
            — Но сега, Хари — продължи Дъмбълдор, — сега нещата стават по-неясни и заплетени. Беше трудно да намеря доказателства за невръстния Риддъл, но стана почти невъзможно да открия човек, готов да си спомни нещо за вече зрелия Волдемор. Всъщност се съмнявам да има жив човек, освен самия Волдемор, който да ни разкаже от самото начало до сега живота му след напускането на „Хогуортс“. И все пак разполагам с два последни спомена, които бих искал да споделя с теб. — Дъмбълдор посочи двете кристални шишенца, които проблясваха до мислоема. — След това ще се радвам да чуя мнението ти доколко правдоподобни ти се струват заключенията, които съм направил, след като ги видях.
            Като разбра колко много Дъмбълдор цени мнението му, Хари се засрами още повече, че не е изпълнил задачата и не се е добрал до спомена за хоркруксите, и се намести гузно на стола. Дъмбълдор вдигна първото от двете шишенца и го разгледа срещу светлината.
            — Дано не си се уморил да се гмуркаш в чуждата памет, защото тези два спомена тук са прелюбопитни — обясни той. — Първият е на едно много старо и грохнало домашно духче Хоуки. Преди да видим на какво е станала свидетелка, трябва да ти разкажа набързо как Лорд Волдемор напусна „Хогуортс“. Както вероятно очакваш, той премина в седми курс с най-високите оценки по всички изпити, на които се яви. Съучениците му вече обмисляха на какво поприще да се посветят, след като завършат „Хогуортс“. Почти всички очакваха подвизи от Том Риддъл — префект, Отличник, удостоен с Награда за особени заслуги към училището. Знам, че мнозина учители, сред които и професор Слъгхорн, му предлагали да постъпи на работа в Министерството на магията, искали да му уредят срещи, да го свържат с влиятелни хора. Той все отказвал. После преподавателите научиха, че Волдемор се е хванал на работа в „Боргин и Бъркс“.
            — В „Боргин и Бъркс“? — повтори Хари изумен.
            — В „Боргин и Бъркс“ — повтори и Дъмбълдор, но спокойно. — Като проникнем в спомена на Хоуки, ще разбереш какво толкова го е привличало там. Но това не е първата работа, която Волдемор е избрал. По онова време не знаеше почти никой — аз бях сред малцината, на които директорът довери тайната, — но Волдемор първо е отишъл при професор Дипит и е помолил да остане в „Хогуортс“ като учител.
            — Искал е да остане тук? Защо? — попита Хари още по-смаян.
            — Смятам, че е имал няколко причини, макар че не е споделил с професор Дипит нито една от тях — продължи Дъмбълдор. — Първо и много важно, според мен Волдемор е бил привързан към училището ни повече, отколкото някога е бил към човек. Именно в „Хогуортс“ е бил най-щастлив, това е било първото и единствено място, където се е чувствал у дома си.
            При тези думи Хари се посмути, защото и той изпитваше съвсем същото към „Хогуортс“.
            — Второ, замъкът е хранилище за древна магия. Волдемор безспорно е проникнал в много повече от тайните му, отколкото почти всички ученици, минали някога през „Хогуортс“, но може би е смятал, че има още загадки, които не е разбулил, още скрити магии, които не е усвоил. И, трето, като учител е щял да има огромна власт и влияние върху невръстните магьосници и вещици. Това навярно му е хрумнало покрай професор Слъгхорн — преподавателя, с когото бил в най-добри отношения и който му е показал каква важна роля може да играе един учител. И за миг не ми минава през ума, че Волдемор е възнамерявал да прекара остатъка от живота си в училището, но съм убеден, че го е разглеждал като чудесно място да набира последователи и да започне да попълва своето войнство.
            — Но не е бил назначен, нали, сър?
            — Не, не е бил. Професор Дипит му казал, че на осемнайсет е твърде млад, но го поканил да кандидатства отново след няколко години, стига все още да иска да преподава.
            — А Вие на какво мнение бяхте, професоре? — попита колебливо Хари.
            — Бях много притеснен — призна Дъмбълдор. — Препоръчах на Армандо да не го назначава — не му изтъкнах причините, които изложих пред теб, защото професор Дипит много обичаше Волдемор и бе убеден в почтеността му. Аз обаче не исках Лорд Волдемор да се връща в нашето училище, особено облечен във власт.
            — По какво искаше да стане учител, сър? Кой предмет искаше да преподава?
            Неясно как, но Хари знаеше отговора още преди Дъмбълдор да го е изрекъл.
            — Защита срещу Черните изкуства. По онова време го преподаваше възрастна професорка на име Галатея Мерисот, която беше в „Хогуортс“ от близо половин век. И така, Волдемор постъпи в „Боргин и Бъркс“ и всички преподаватели, които му се възхищаваха, решиха, че такъв блестящ млад магьосник само си губи времето в магазина. Волдемор обаче не бе най-обикновен продавач. Беше любезен, красив и умен и не след дълго взеха да му възлагат задачи, каквито може да има само в място като „Боргин и Бъркс“ — нали знаеш, Хари, там се продават предмети с необикновени могъщи свойства. Започнаха да пращат Волдемор да убеждава хората да се разделят със своите съкровища и да ги продадат на собствениците на магазина и той, откъдето и да го погледнеш, се е справял изключително добре с това.
            — Не се и съмнявам — не успя да се сдържи Хари.
            — Да, нямаш причини — усмихна се едва-едва Дъмбълдор. — А сега е време да изслушаме домашното духче Хоуки, която е работела при една много стара и много богата магьосница — Хефциба* Смит.
            [* Библейско име — така в Стария завет се казва жената на цар Езекия и майка на Цар Манасия; означава „Моето благоволение е в него“. — Б.пр.]
            Дъмбълдор почука с магическата си пръчка по едното от шишенцата, корковата тапа отхвърча и той изля в мислоема въртящия се спомен с думите:
            — Първо ти, Хари.
            Хари стана и отново се надвеси над нагънатото от вълнички сребристо съдържание на каменния съд, докато лицето му не опря в него. Понесе се през черното небитие и се приземи в гостна, пред невероятно дебела възрастна дама с бухнала червеникава перука и издута лъскава розова мантия, с която приличаше на сладкиш с разтопена глазура. Тя се оглеждаше в обсипано със скъпоценни камъни огледалце и си слагаше с голямо пухче руж по вече румените бузи, а най-дребното и най-старо домашно духче, което Хари беше виждал някога, обуваше на отеклите й крака тесни атлазени пантофки.
            — Побързай, Хоуки! — заповяда властно Хефциба. — Той каза, че ще дойде в четири, а не закъснява никога, разполагаме само с две-три минути!
            Жената прибра пухчето за пудра, а домашното духче се изправи. На ръст Хоуки едва достигаше седалката на стола, където се беше разположила Хефциба, а кожата й с вид на пергамент висеше около телцето точно като колосаното парче ленен плат, което тя носеше преметнато като тога.
            — Как изглеждам? — попита Хефциба и започна да върти глава, за да се полюбува под различни ъгли на лицето си в огледалцето.
            — Прелестно, уважаема госпожо — изписука Хоуки.
            Хари можеше само да предполага, че в договора на Хоуки влиза да лъже най-безогледно всеки път, когато й задават този въпрос, защото Хефциба Смит изглеждаше всякак, но не и прелестно.
            На вратата се позвъни и господарката и домашното духче скочиха на крака.
            — Бързай, бързай, Хоуки, той вече е тук! — викна Хефциба.
            Духчето излетя от стаята, която беше задръстена с какво ли не, направо да се чудиш как някой можеше да се промуши, без да събори поне десетина неща — вътре имаше бюфети, пълни с лакирани кутийки, шкафове, натъпкани с книги с изпъкнали златни букви на кориците, лавици с кристални кълба и сфери, изобразяващи небесни светила, и множество нацъфтели растения в месингови сандъчета. Помещението всъщност приличаше на нещо средно между антиквариат за магически предмети и оранжерия.
            След броени минути домашното духче се върна, следвано от снажен младеж, когото Хари изобщо не се затрудни да познае като Волдемор. Беше облечен скромно в черен костюм, косата му беше малко по-дълга, отколкото в училището, а страните му бяха хлътнали, ала всичко това му отиваше и Волдемор бе по-красив отвсякога. Провря се в теснотията на задръстената с покъщнина стая — от вида му пролича, че е идвал тук многократно, — и се поклони ниско, като допря устни до възпълната ръчица на Хефциба.
            — Нося Ви цветя — промълви тихо Волдемор и измагьоса букет рози.
            — Ах, ти, немирник такъв, нямаше нужда! — изписка грохналата Хефциба, но Хари забеляза, че е оставила на най-близката масичка празна ваза. — Само ме разглезваш, Том… заповядай, седни… седни… къде ли е Хоуки… ох…
            Домашното духче се върна на бегом в стаята с поднос дребни сладки, който остави до лакътя на своята господарка.
            — Почерпи се, Том — подкани Хефциба, — знам, че много обичаш моите сладки. И така, как си? Виждаш ми се бледичък. Съсипват те от работа в тоя магазин, казвала съм го стотици пъти…
            Волдемор се усмихна заучено, Хефциба също изхихика превзето.
            — Е, какъв повод си намерил, за да ме посетиш и днес? — попита тя с премрежен поглед.
            — Господин Бърк би искал да направи ново, по-добро предложение за измайсторените от таласъми доспехи — обясни Волдемор. — Петстотин галеона… според него цената е повече от справедлива…
            — Чакай, чакай, не бързай толкова, току-виж съм си помислила, че идваш само заради моите дрънкулки — нацупи се Хефциба.
            — Наредено ми е да дойда заради тях — отвърна тихо Волдемор. — Аз, уважаема госпожо, не съм нищо повече от беден продавач, който изпълнява заповеди. Господин Бърк ми нареди да попитам…
            — Ох, тоя господин Бърк, пфу! — махна с ръчица Хефциба. — Искам да видиш нещо, което никога не съм показвала на господин Бърк! Можеш ли да пазиш тайна, Том? Ще ми обещаеш ли да не издаваш пред господин Бърк, че е у мен? Няма да ме остави на мира, ако разбере, че съм ти го показала, а аз няма да го продам нито на Бърк, нито на никой друг! Но ти, Том, ти ще го оцениш заради историята му, а не заради купчината галеони, които човек може да вземе за него…
            — Ще се радвам да видя всичко, което госпожица Хефциба реши да ми покаже — пророни Волдемор, а бабката отново се засмя лигаво като малко момиченце.
            — Заръчах на Хоуки да го донесе… къде си, Хоуки? Искам да покажа на господин Риддъл най-ценното ни съкровище… всъщност донеси и двете неща, така и така ще се разкарваш…
            — Заповядайте, госпожо — изписука домашното духче и Хари видя две сложени една върху друга кожени кутии, които сякаш самички се движеха през стаята — но той знаеше, че малкото духче ги носи върху главата си, докато лъкатуши между масите, табуретките и поставките за крака.
            — И така — оповести щастлива Хефциба, след като взе от духчето кутиите, сложи ги в скута си и се приготви да отвори горната, — според мен, Том, това тук ще ти хареса… о, ако роднините ми знаеха, че ти го показвам… изгарят от нетърпение да сложат ръка върху него!
            Тя вдигна капака. Хари се приближи малко, за да вижда по-добре, и съгледа нещо като златна чашка с две красиво изработени дръжки.
            — Знаеш ли какво е това, Том? Вземи го, разгледай го хубаво! — пошушна Хефциба, а Волдемор посегна с дългите си пръсти, хвана чашката за едната дръжка и я вдигна от меката коприна, с която беше увита.
            На Хари му се стори, че в черните му очи проблесна червен пламък. Алчното му изражение по странен начин се отрази като в огледало и върху лицето на Хефциба, само дето малките й очички бяха вперени в красивите черти на Волдемор.
            — Язовец — пророни той, докато разглеждаше рисунката, гравирана върху чашката. — Тогава тя е…
            — На Хелга Хафълпаф, както сам знаеш, понеже си ми умен — възкликна Хефциба, като се наведе напред под съпровода на силното пукане на корсетите и направо щипна Волдемор по хлътналата буза. — Не съм ли ти споменавала, че съм нейна далечна потомка? Вече години наред това се предава в рода от поколение на поколение. Прелестна е, нали? Предполага се, че притежава какви ли не чудотворни свойства, аз обаче не съм ги проверявала едно по едно, просто я пазя тук на сигурно…
            Тя откачи чашката от дългия показалец на Волдемор и внимателно я върна в кутията — хвърли толкова усилия да я намести добре, че не забеляза как по лицето на госта мина сянка, когато му отне чашата.
            — И така — изгука щастлива Хефциба, — къде е Хоуки? А, ето те и теб… хайде, прибери я, Хоуки…
            Домашното духче покорно отнесе чашата, а Хефциба насочи вниманието към много по-плоската кутия на коленете си.
            — Според мен, Том, това ще ти хареса още повече — прошепна тя. — Наведи се малко, скъпо момче, за да виждаш добре… Бърк, разбира се, знае, че е у мен, купила съм го от него и предполагам, че с удоволствие би си го прибрал, след като си отида…
            Старицата отвори тънката филигранна закопчалка и вдигна с лек пукот капака на кутията. Вътре, върху гладкото алено кадифе, лежеше тежък златен медальон с капаче.
            Този път Волдемор се пресегна без покана, вдигна медальона и го огледа на светлината.
            — Знакът на Слидерин — каза той тихо, докато светлината играеше върху извитата като змийче първа буква на името.
            — Точно така! — възкликна Хефциба, очевидно възхитена от факта, че Волдемор гледа медальона като омагьосан. — Охарчих се с цяло състояние, за да се сдобия с него, но не исках да го изпускам — това си е същинско съкровище, бях длъжна да го прибавя към колекцията си. Доколкото разбрах, Бърк го е купил от някаква дрипла, явно го е откраднала, защото не е и подозирала истинската му стойност…
            Този път не можеше да има грешка: при думите й очите на Волдемор проблеснаха в алено и Хари забеляза, че кокалчетата на пръстите, в които той стискаше верижката на медальона, побеляват.
            — Предполагам, че Бърк й е броил жалки пари, но сега медальонът е мой, красив е, нали? На него също му приписват какви ли не вълшебни свойства, но аз просто го пазя на сигурно…
            Тя се пресегна да си прибере медальона. За миг Хари помисли, че Волдемор няма да го пусне, обаче верижката се плъзна между пръстите му и отново се озова върху възглавничката си от червено кадифе.
            — Е, скъпи ми Том, това беше, надявам се да са ти харесали!
            Хефциба го погледна право в лицето и Хари забеляза как глупавата й усмивка помръква за пръв път.
            — Добре ли си, скъпи?
            — О, да — отвърна тихо Волдемор. — Да, добре съм…
            — Помислих си, че… но сигурно е от светлината — рече притеснена Хефциба и Хари предположи, че и тя също е съзряла червения пламък, блеснал за миг в очите на Волдемор. — Хайде, Хоуки, отнеси ги и отново ги заключи… обичайните заклинания…
            — Време е да си тръгваме, Хари — подкани едва чуто Дъмбълдор и точно когато дребното домашно духче заподскача с кутиите към вратата, отново стисна Хари над лакътя и двамата се извисиха през забвението, за да се върнат в кабинета на директора. — Хефциба Смит е починала два дни след тази сценка — обясни Дъмбълдор вече в кабинета, после седна и покани и Хари да се настани. — Министерството осъди домашното духче Хоуки за това, че по грешка е сложило отрова в чашата какао, която господарката е пиела вечер.
            — Не може да бъде! — ядоса се Хари.
            — Виждам, че сме на еднакво мнение — отбеляза Дъмбълдор. — Със сигурност има много прилики между тази смърт и смъртта на семейство Риддъл. И в двата случая вината е поел друг — някой, който е помнел много добре как е причинил смъртта…
            — Хоуки е направила самопризнания?
            — Спомнила си е, че е сложила в какаото на господарката си нещо, за което се оказало, че не е захар, а малко позната смъртоносна отрова — уточни Дъмбълдор. — Решили са, че Хоуки не го е направила умишлено, а поради преклонната възраст се е объркала…
            — Волдемор е пренастроил паметта й точно както и при Морфин!
            — Да, и аз стигнах до същия извод — рече Дъмбълдор. — И точно както в случая с Морфин, в министерството бяха склонни да заподозрат Хоуки…
            — Защото е била домашно духче — довърши Хари.
            Рядко беше изпитвал по-голяма съпричастност към СМРАД — сдружението в защита на духчетата, учредено от Хърмаяни.
            — Именно — потвърди Дъмбълдор. — Хоуки беше стара, призна си, че е слагала нещо в напитката, и никой в министерството не си направи труда да проведе разследване. Както и в случая с Морфин, когато успях да издиря Хоуки и да изтръгна от нея този спомен, дните й вече бяха преброени… ала споменът й, разбира се, не доказва нищо, освен че Волдемор е знаел за съществуването на чашата и на медальона с капачето. Когато осъдиха Хоуки, роднините на Хефциба вече се бяха усетили, че две от най-ценните й вещи липсват. Трябваше да мине известно време, докато се уверят, защото старицата имаше много скривалища и открай време пазеше изключително ревностно своята колекция. Но докато се убедят по безспорен начин, че и чашата, и медальона ги няма, продавачът в „Боргин и Бъркс“, младежът, който беше посещавал толкова редовно Хефциба и я беше омаял тъй успешно, беше напуснал магазина и беше изчезнал. Шефовете му нямаха никаква представа къде е отишъл, и те като всички останали бяха изненадани, че е изчезнал така внезапно. После доста дълго нямаше ни вест, ни кост от Том Риддъл… А сега — поизправи се Дъмбълдор, — стига да нямаш нищо против, Хари, ми се иска отново да спрем и да привлека вниманието ти към някои подробности в нашия разказ. Волдемор е извършил още едно убийство — дали то е първото след убийството на семейство Риддъл, не мога да кажа, но според мен не е имало други. Както видя, този път е убил не за да си отмъсти, а за да се сдобие с нещо — прочутите реликви, които онази клета изкуфяла старица му е показала. Точно както навремето е крадял от децата в сиропиталището, точно както е взел пръстена на вуйчо си Морфин, този път е избягал с чашата и медальона на Хефциба.
            — Но това изглежда налудничаво! — свъси се Хари. — Да заложи на карта всичко, да си зареже работата само за да притежава тези…
            — За теб може и да е налудничаво, но не и за Волдемор — напомни Дъмбълдор. — Надявам се, Хари, когато му дойде времето, да разбереш какво точно са означавали тези вещи за него, но трябва да признаеш — никак не е трудно да си представим, че според него поне медальонът му е принадлежал по право.
            — Медальонът може би, но защо е взел и чашата? — учуди се Хари.
            — Тя е била на друг основател на „Хогуортс“ — обясни Дъмбълдор. — Според мен Волдемор още се е чувствал силно привързан към училището и не е устоял на изкушението да се сдобие с реликва, до такава степен пропита с историята на „Хогуортс“. Мисля, че е имало и други причини… надявам се, когато му дойде времето, да успея да ти ги посоча. А сега за последния спомен, който имам да ти показвам — поне докато не измъкнеш онзи спомен от професор Слъгхорн. Между спомена на Хоуки и този има десет години — цели десет години, през които можем само да се досещаме какво е правел Лорд Волдемор…
            Хари отново стана от стола, а Дъмбълдор изсипа в мислоема последния спомен.
            — На кого е? — попита Хари.
            — Мой — отговори Дъмбълдор.
            Хари се гмурна след него в мърдащото сребърно вещество, за да се приземи в съвсем същия кабинет, който току-що беше напуснал. Тук беше Фоукс, който спеше щастливо на поставката, тук зад писалището беше и Дъмбълдор, който много приличаше на другия Дъмбълдор, застанал до Хари, но и двете му ръце бяха здрави и невредими, а лицето му не бе набраздено с толкова много бръчки. Единствената разлика между кабинета от настоящето и този кабинет тук беше, че в миналото валеше сняг и в мрака зад прозореца се сипеха синкави снежинки, които се трупаха отвън на перваза.
            По-младият Дъмбълдор сякаш чакаше нещо и наистина броени мигове след като пристигнаха на вратата се почука и той каза:
            — Влез.
            Хари ахна, но успя да скрие изумлението си. В помещението беше влязъл Волдемор. Чертите му не бяха както онзи път преди близо две години, когато Хари го беше видял да изниква от големия каменен котел, той не приличаше толкова много на змия, очите му не бяха червени, лицето не наподобяваше маска и все пак това вече не беше красивият Том Риддъл. Чертите му сякаш бяха прогорени и замъглени, някак восъчни и странно изкривени, бялото на очите имаше кръвожаден вид, въпреки че зениците още не се бяха превърнали в цепки, каквито щяха да станат по-късно, както Хари вече знаеше. Волдемор беше облечен в дълго черно наметало, а лицето му беше бяло като снега, проблясващ по раменете му.
            Дъмбълдор зад писалището не прояви признаци на изненада. Срещата явно беше предварително уговорена.
            — Добър вечер, Том! — поздрави спокойно директорът. — Няма ли да седнеш?
            — Благодаря — рече гостът и седна на стола, който Дъмбълдор му беше показал с ръка — същия стол, от който Хари току-що беше станал в настоящето. — Чух, че са ви назначили като директор — продължи Волдемор с малко по-писклив и студен глас от предишния спомен. — Достоен избор.
            — Радвам се, че одобряваш — усмихна се Дъмбълдор. — Да ти предложа ли нещо за пиене?
            — С удоволствие — отвърна Волдемор. — Идвам отдалеч.
            Дъмбълдор се изправи и забърза към шкафа, където сега държеше мислоема, който по онова време е бил пълен с бутилки. Подаде на Волдемор бокал с вино, наля и на себе си и пак седна зад писалището.
            — Е, Том… на какво дължа това удоволствие?
            Волдемор не отговори веднага, само отпи от виното.
            — Вече не ме наричат „Том“ — отбеляза той. — Напоследък съм известен като…
            — Знам как си известен — усмихна се любезно Дъмбълдор. — Но се опасявам, че за мен винаги ще си останеш Том Риддъл. Това е едно от дразнещите неща у старите учители — те така и не забравят откъде са тръгнали техните възпитаници.
            Той вдигна чашата сякаш за наздравица в чест на Волдемор, чието лице си остана безизразно. Въпреки това Хари усети как обстановката в кабинета се промени едва доловимо: отказът на Дъмбълдор да употребява името, което Волдемор сам си беше избрал, бе отказ да му разреши той да определя условията на срещата и Хари разбра, че Волдемор го е изтълкувал точно така.
            — Изненадан съм, че се задържахте тук толкова дълго — заяви след кратко мълчание Волдемор. — Винаги съм се чудел защо магьосник като Вас не желае да напуска училището.
            — За магьосник като мен няма по-важно от това да предава древните умения и да допринася за израстването на младите умове — отговори все така с усмивка Дъмбълдор. — Ако не ме лъже паметта, и ти навремето смяташе за привлекателно да преподаваш.
            — И досега смятам така — уточни Волдемор. — Просто съм се питал защо, при положение че толкова често Ви искат съвети от министерството и май на два пъти са Ви предлагали да станете министър…
            — Всъщност с последния път предложенията станаха три — каза Дъмбълдор. — Но министерството никога не ме е привличало като поприще. Ето още нещо, по което, струва ми се, си приличаме с теб.
            Без да се усмихва, Волдемор наклони глава и отново отпи от виното. Вместо да наруши мълчанието, което вече ставаше потискащо, Дъмбълдор продължи да чака с любезен вид Волдемор да заговори пръв.
            — Завърнах се — рече той след малко, — може би по-късно, отколкото е очаквал професор Дипит… но все пак се завърнах, за да поискам отново онова, за което той навремето реши, че съм твърде млад. Дошъл съм да Ви помоля да разрешите да се върна в замъка и да преподавам. Според мен със сигурност знаете, че откакто напуснах училището, съм разбрал и постигнал много. Мога да покажа и да обясня на учениците Ви неща, които няма да чуят от друг магьосник.
            Известно време Дъмбълдор се взираше над чашата на Волдемор, сетне каза:
            — Да, определено знам, че откакто ни напусна, си разбрал и си постигнал много — промълви той спокойно. — Слуховете за деянията ти, Том, достигнаха до старото ти училище. Но не ми се иска да вярвам и на половината от тях.
            Лицето на Волдемор остана невъзмутимо, когато той отговори:
            — Величието поражда завист, завистта води до злоба, злобата бълва лъжи. Би трябвало да го знаете, Дъмбълдор.
            — Значи определяш като „величие“ онова, което вършиш? — попита ненатрапчиво директорът.
            — Естествено! — потвърди Волдемор и очите му сякаш пламнаха в червено. — Правех експерименти, разширих пределите на магията повече от когато и да било…
            — На някои видове магия — поправи го тихо Дъмбълдор. — Само на някои. Ще прощаваш, но колкото и да е тъжно, за други магии си оставаш печално невеж…
            Волдемор се усмихна за пръв път. Това по-скоро бе напрегнато злостно ухилване, което съдържаше повече заплаха, отколкото гняв.
            — Отколешният спор — рече той тихо. — Но нищо от онова, което видях по широкия свят, Дъмбълдор, не подкрепя прословутите Ви твърдения, че любовта е по-силна от моя вид магия.
            — Може би не си търсил където трябва — предположи Дъмбълдор.
            — В такъв случай какво по-подходящо място за подновеното ми търсене от „Хогуортс“? — възкликна Волдемор. — Ще позволите ли да се завърна? Ще позволите ли да предам познанията си на Вашите ученици? Предоставям себе си и дарбите си, те са на Ваше разположение. Сега съм във Вашата власт.
            Дъмбълдор вдигна вежди.
            — А какво ще стане с онези, които са в твоята власт? Какво ги чака онези, които са се нарекли — или поне така говори мълвата — смъртожадни?
            Хари долови, че Волдемор не е очаквал Дъмбълдор да знае това име — видя как очите му отново проблясват в червено, а цепките на ноздрите му се разширяват.
            — Сигурен съм, че моите приятели ще се справят и без мен — заяви той след кратко мълчание.
            — Радвам се да чуя, че ги смяташ за приятели — отбеляза Дъмбълдор. — Бях останал с впечатлението, че са по-скоро слуги.
            — Грешите — отсече Волдемор.
            — Значи ако довечера отида в „Свинската глава“, няма да заваря там група от тях — Нот, Розие, Мълсибър, Долохов, — които те чакат да се завърнеш, така ли? Наистина какви предани приятели — да се вдигнат от толкова далеч в такава фъртуна само за да ти пожелаят успех, докато ти се опитваш да си издействаш преподавателско място.
            Не можеше да има никакво съмнение — на Волдемор му стана още по-неприятно поради факта, че Дъмбълдор знае най-подробно с кого е пътувал, въпреки това той незабавно се окопити.
            — Както винаги, Дъмбълдор, знаете всичко.
            — О, не, просто тукашните кръчмари са ми приятели — небрежно възрази Дъмбълдор. — А сега, Том… — Той остави празната си чаша, после стана, като долепи по характерния начин върховете на пръстите си. — Да говорим открито. Защо дойде тази вечер, заобиколен от свои верни хора, да молиш за работа, която — както и двамата знаем — изобщо не искаш?
            Волдемор изглеждаше хладно изненадан.
            — Работа, която не искам? Напротив, Дъмбълдор, искам я, и то силно.
            — О, искаш да се върнеш в „Хогуортс“, но изобщо не ти се иска да преподаваш, точно както и на осемнадесет години. Какво целиш, Том? Защо поне веднъж не заявиш открито желанията си?
            Волдемор се изхили.
            — Щом не искате да ми дадете работата…
            — То се знае, че не искам — потвърди Дъмбълдор. — И според мен ти и за миг не си се надявал да ти я дам. Въпреки това дойде тук и ме помоли да те назнача като учител, значи имаш някаква цел.
            Волдемор се изправи. Сега по-малко отвсякога приличаше на Том Риддъл, лицето му беше обезобразено от ярост.
            — Това ли е окончателното Ви решение?
            — Да — отсече Дъмбълдор и също се изправи.
            — В такъв случай нямаме какво повече да си кажем.
            — Не, нямаме — съгласи се Дъмбълдор и по лицето му се изписа огромна тъга. — Отдавна е минало времето, когато можех да те уплаша с пламнал дрешник и да те принудя да платиш за престъпленията си. Но ми се ще да можех, Том… ще ми се да можех…
            За миг Хари беше на ръба да изкрещи безсмислено предупреждение — беше сигурен, че Волдемор посяга към джоба и магическата си пръчка; след секунда обаче той се обърна, вратата се захлопна и Волдемор си отиде.
            Хари усети как Дъмбълдор отново го стиска над лакътя и след броени секунди двамата вече стояха почти на същото място, само че по перваза не се трупаше сняг и ръката на Дъмбълдор отново беше почерняла и изглеждаше безжизнена.
            — Защо? — попита веднага Хари, като се взря в лицето на Дъмбълдор. — Защо се е върнал? Разбрахте ли?
            — Имам някои предположения — отвърна Дъмбълдор, — но нищо повече.
            — Какви предположения, сър?
            — Ще ти кажа, Хари, когато измъкнеш от професор Слъгхорн онзи спомен — натърти Дъмбълдор. — Щом се сдобиеш с това последно парче от пъзела, всичко, надявам се, ще се изясни… и на двама ни.
            Хари все още изгаряше от любопитство и макар че Дъмбълдор беше отишъл при вратата и я държеше отворена, известно време не се помръдна.
            — Пак ли искаше да преподава защита срещу Черните изкуства, сър? Той не спомена…
            — О, със сигурност искаше да стане учител по защита срещу Черните изкуства — потвърди Дъмбълдор. — Доказват го последиците от нашата кратка среща. Откакто отказах да назнача Лорд Волдемор на това място, никой не се е задържал на него повече от година.


            ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
            НЕПОЗНАВАЕМАТА СТАЯ

            Цялата следваща седмица Хари умуваше как да убеди Слъгхорн да му даде истинския спомен, но не му хрумваше нищо и той се зае с това, което все по-често правеше напоследък, ако се озовеше в задънена улица: жадно четеше учебника по отвари с надеждата, че Принца все е драснал нещо полезно в полето, както толкова пъти досега бе намирал.
            — Там няма да намериш нищо — твърдо отсече Хърмаяни късно в неделя вечерта.
            — Не започвай пак, Хърмаяни! — спря я Хари. — Ако не беше Принца, сега Рон нямаше да седи тук.
            — Щеше да си седи, ако ти беше слушал внимателно Снейп в първи курс — заяви тя пренебрежително.
            Хари не й обърна внимание. Тъкмо беше забелязал, че отстрани в полето над прелюбопитните думи „За врагове“, беше драснато заклинание („Сектумсемпра!“*), и изгаряше от нетърпение да го опита, но реши, че е по-добре да не го прави пред Хърмаяни. Затова скришом подгъна долното ъгълче на страницата.
            [* От „sectum“ — мин.прич. на „seco“ — „сека“ и „semper“ — „винаги“ (лат.) — Б.пр.]
            Седяха край огъня в общата стая, където бяха останали само шестокурсници. Малко преди това, на връщане от вечеря, всички бяха обзети от известно вълнение, защото завариха на дъската за обяви ново съобщение с датата за изпита по магипортиране. Всеки навършил седемнадесет години преди деня на първия изпит — двайсет и първи април — имаше възможност да се запише за допълнителни упражнения, които щяха да се провеждат (под много строг надзор) в Хогсмийд.
            Като прочете обявата, Рон направо си глътна езика, защото и досега не беше успял да се магипортира и се опасяваше, че няма да е готов за изпита. Хърмаяни на два пъти беше постигнала магипортиране и бе малко по-уверена, а Хари щеше да навърши седемнадесет години чак след четири месеца и не можеше да се яви на изпита, независимо дали беше готов или не.
            — Но поне можеш да се магипортираш! — завайка се Рон. — След юли няма да имаш никакви проблеми.
            — Правил съм го само веднъж — напомни Хари.
            На предишния урок най-сетне беше успял да се магипортира и после отново да приеме обичайния си вид в обръча.
            След като пропиля доста време да се притеснява на глас за магипортирането, Рон се зае да довършва ужасно трудно съчинение за Снейп, което Хари и Хърмаяни вече бяха написали. Хари очакваше слаба оценка, защото беше изразил несъгласия със Снейп по въпроса как най-добре се озаптяват диментори, но това не го вълнуваше особено — за него сега най-важен беше споменът на Слъгхорн.
            — Казах ти вече, Хари, този път тъпият Принц няма да ти помогне! — заяви по-високо Хърмаяни. — Има само един начин да накараш някого да направи каквото искаш, и това е проклятието Империус, което е незаконно…
            — Да, знам, благодаря — прекъсна я Хари, без да вдига очи от учебника. — Точно затова търся нещо различно. Дъмбълдор твърди, че няма да ми помогне и веритасерумът, но може да има нещо друго, някаква отвара или заклинание…
            — Подхождаш неправилно — укори го Хърмаяни. — Дъмбълдор смята, че само ти си в състояние да се сдобиеш със спомена. Това очевидно означава, че можеш да убедиш Слъгхорн за нещо, което другите са безсилни да го накарат да стори. Тук не става въпрос да му дадеш неусетно отвара, това всеки го може…
            — Как се пише „войнствен“? — попита Рон, който се беше вторачил в пергамента и тръскаше с все сила перото си. — Със сигурност не започва с „В-Ъ-Й“…
            — Не, не започва — увери го Хърмаяни и придърпа съчинението му. — И „предсказание“ не започва с „П-Р-Ъ-Ц“. С какво перо пишеш?
            — С едно от самопоправящите се на Фред и Джордж… но магията май вече не действа…
            — Очевидно — съгласи се Хърмаяни и посочи заглавието на съчинението, — защото са ни дали да отговорим как ще се справим с диментори, а не с „дридондери“, пък и не помня да си се преименувал на „Рунил Уозлиб“.
            — О, не! — ахна Рон, който се беше втренчил ужасен в пергамента. — Само не ми казвай, че пак трябва да пиша всичко отначало!
            — Не се притеснявай, ще оправим нещата! — обеща Хърмаяни и извади магическата си пръчка.
            — Обичам те, Хърмаяни! — заяви Рон, свлече се отново на стола и уморено разтърка очи.
            Хърмаяни се поизчерви, но каза само:
            — Внимавай да не те чуе Лавендър.
            — Няма да ме чуе — каза в шепите си Рон. — А може и да ме чуе… и тогава вече ще ме зареже.
            — Защо не я зарежеш ти, щом искаш да скъсате? — намеси се Хари.
            — Ти не си зарязвал никого, нали? — попита Рон. — Вие с Чо просто…
            — Просто се отчуждихме — помогна му Хари.
            — Защо ли и ние с Лавендър просто не се отчуждим! — възкликна Рон мрачно, докато гледаше как Хърмаяни почуква мълком с върха на пръчката по всяка от сгрешените думи, а те се поправят самички върху страницата. — Но колкото повече й намеквам, че искам да се разделим, толкова по-здраво се вкопчва в мен. Все едно ходя с гигантската сепия.
            — Готово! — оповести Хърмаяни след двадесетина минути и връчи на Рон съчинението.
            — Хиляди благодарности! — каза той. — Ще ми услужиш ли с перото си за заключението?
            Хари, който поне дотук не беше открил нищо полезно в записките на Нечистокръвния принц, се извърна — сега в общата стая бяха останали само те тримата, защото Шеймъс току-що беше отишъл да си легне, като проклинаше съчинението за Снейп. Чуваше се само пукането на огъня и как Рон дращи с перото на Хърмаяни последния абзац за дименторите. Хари тъкмо беше затворил с прозявка учебника на Нечистокръвния принц, когато…
            Пук!
            Хърмаяни изписка, Рон заля с мастило цялото съчинение, а Хари възкликна:
            — Крийчър!
            Домашното духче се поклони ниско и заговори на кривите пръсти на краката си:
            — Господарят казал, че иска Крийчър да докладва редовно какво прави малкият Малфой, затова Крийчър дошъл да даде…
            Пук!
            До Крийчър се появи Доби с килната шапка от калъфче за чайник.
            — Доби също помага, Хари Потър! — изписука той и възмутено изгледа Крийчър. — И Крийчър трябва да казва на Доби кога ще ходи при Хари Потър, та двамата да докладват заедно!
            — Това пък какво е? — попита Хърмаяни, която още не се беше съвзела от тяхната внезапна поява. — Какво става, Хари?
            Той се подвоуми, преди да отговори, защото не й беше споменавал, че е възложил на Крийчър и Доби да следят Малфой, а домашните духчета открай време си бяха за нея болна тема.
            — Ами… пратих ги да следят Малфой.
            — Ден и нощ — изграчи Крийчър.
            — Доби не спал цяла седмица, Хари Потър! — оповести гордо-гордо Доби и залитна на място.
            Хърмаяни се възмути.
            — Не си ли спал, Доби? Хари, ти едва ли си му казал да не…
            — Не, не съм му казвал, разбира се! — побърза да уточни Хари. — Ти, Доби, можеш да си спиш, чу ли? Но все пак някой от вас научи ли нещо? — запита припряно той преди Хърмаяни да се е намесила отново.
            — Господарят Малфой се движи с достойнство, каквото приляга на чистокръвното му потекло — изграчи начаса Крийчър. — В лице напомня изтънчените черти на господарката и обноските му са…
            — Драко Малфой лошо момче! — изписука ядосано Доби. — Лошо момче, което… което…
            Той потрепери от пискюла на калъфчето за чайник до върховете на чорапите си, сетне хукна към огъня и аха да се метне в него — добре че Хари, за когото това не бе съвсем неочаквано, го хвана през кръста и го стисна здраво. Доби се съпротивлява няколко секунди, после се отпусна покорно.
            — Благодаря, Хари Потър! — рече той запъхтян. — На Доби още му е трудно да злослови за някогашните господари…
            Хари пусна домашния дух, който намести калъфчето за чайник и предизвикателно заяви на Крийчър:
            — Крийчър обаче да знае, че Драко Малфой не е добър господар на домашните духове!
            — Ами да, изобщо не ни се слуша колко си влюбен в Малфой! — заяви му и Хари. — Дайте да ускорим нещата и да обсъдим къде всъщност ходи той.
            Макар да изглеждаше вбесен, Крийчър отново се поклони и каза:
            — Господарят Малфой се храни в Голямата зала, спи в спалнята в подземията, посещава часовете по най-различни…
            — Кажи ми ти, Доби — подкани Хари, след като прекъсна Крийчър. — Ходи ли някъде, където не му е разрешено?
            — Хари Потър, сър — изписука Доби и огромните му очи като фарове блеснаха в светлината на огъня, — поне доколкото Доби видял, малкият Малфой не нарушава никакви правила, но въпреки това много внимава да не го накажат. Редовно се качва на седмия етаж с най-различни други ученици, които стоят на пост, докато той влиза в…
            — В Нужната стая! — викна Хари и се шляпна силно по челото с учебника по отвари за напреднали. Хърмаяни и Рон го погледнаха уплашено. — Ето къде се промъква! Там прави… каквото прави! И съм готов да се обзаложа, че точно заради това изчезва от картата… чак сега се сещам, че никога не съм виждал върху нея Нужната стая!
            — Създателите на Хитроумната карта може би не са и подозирали, че има такава стая — намеси се Рон.
            — Според мен това си влиза в магията на стаята — предположи Хърмаяни. — Ако имаш нужда тя да е неотбележима, става точно такава.
            — Успя ли да проникнеш вътре, Доби, и да видиш какво прави Малфой? — попита обнадежден Хари.
            — Не, Хари Потър, това е невъзможно!
            — Възможно е, възможно е — възрази Хари. — Миналата година Малфой успя да се промъкне в щабквартирата ни, значи и аз ще проникна все някак вътре и ще го шпионирам, за да видя какво прави.
            — Съмнявам се, Хари — каза провлачено Хърмаяни. — Малфой вече знаеше за какво точно използваме стаята, защото онази глупачка Мариета се беше раздрънкала. На Малфой му е било нужно Стаята да се превърне в щабквартира на ВОДА и тя го е направила. Докато ти нямаш и представа в какво се превръща помещението, когато в него влезе Малфой, значи не знаеш и в какво ти е нужно да се преобрази по твоя воля.
            — Все ще намеря начин — увери я нехайно Хари. — Справил си се блестящо, Доби.
            — Крийчър също се е справил добре — намеси се мило Хърмаяни, но вместо да бъде признателен, Крийчър извърна грамадните си кръвясали очи и изграчи на тавана:
            — Мътнородата говори на Крийчър, Крийчър ще се престори, че не чува…
            — Разкарай се оттук! — тросна му се Хари, след което домашният дух се поклони за последно и се магипортира. — Върви да поспиш, Доби.
            — Благодаря, Хари Потър, сър! — изписука щастлив Доби и също изчезна.
            — Какво ще кажете? — провикна се въодушевено Хари, който се беше обърнал към Рон и Хърмаяни веднага щом стаята отново се опразни откъм домашни духчета. — Знаем къде ходи Малфой! Сега вече го пипнахме!
            — Да, страхотно — рече свъсен Рон, който се мъчеше да подсуши някак наквасения с мастило пергамент, където доскоро имаше почти довършено съчинение.
            Хърмаяни отново го притегли към себе си и се зае да изсмуква мастилото с магическата си пръчка.
            — Но какви са тези „най-различни ученици“, с които Малфой се качва горе? — учуди се Хърмаяни. — Колко души е посветил? Едва ли е доверил чак на толкова много хора какво точно прави…
            — Да, странно си е — сбърчи Хари чело. — Чух го как казва на Краб, че не му влизало в работата какво точно прави… Какво тогава обяснява на всички тези… на всички тези… — Той замълча насред изречението, беше се вторачил в огъня. — Боже мой, какъв глупак съм! — пророни тихо. — Повече от очевидно е! Долу в подземието имаше огромен котел… по време на онзи час Малфой е могъл да задигне малко…
            — Да задигне какво? — попита Рон.
            — Многоликова отвара. Откраднал е от многоликовата отвара, която Слъгхорн ни показа в първия час по отвари… и на пост не стоят най-различни ученици… а както обикновено, го пазят само Краб и Гойл… Ами да, всичко си идва на мястото! — заяви Хари, като скочи на крака и заснова напред-назад пред огъня. — Те са големи тъпанари, готови са да изпълняват каквото им нареди Малфой, дори и да отказва да им обясни какво точно прави… Но не иска да ги виждат, че се навъртат пред Нужната стая, затова им дава от многоликовата отвара и те приемат облика на друг… на онези две момичета например, с които го видях, когато пропусна куидича… Ха! Краб и Гойл!
            — Нима твърдиш — със сподавен глас каза Хърмаяни, — че малкото момиченце, на което поправих везните…
            — Ами да! — отвърна високо Хари и я погледна съсредоточено. — Разбира се! Малфой сигурно е бил вътре в Стаята, затова тя… какви ги говоря! — той изпусна везните, за да предупреди Малфой да не излиза, защото отпред има хора! И онова момиченце, което изтърва поповите лъжички! През цялото време сме минавали покрай Малфой, а не сме и подозирали!
            — Кара Краб и Гойл да се преобразяват в момичета? — прихна Рон. — Майко мила!… Нищо чудно че напоследък двамата никак не изглеждат щастливи… Изненадан съм, че не са му казали да си гледа работата…
            — Е, как ще посмеят, ако той им е показал Черния знак? — напомни Хари.
            — Хммм… Черния знак, за който не сме сигурни, че изобщо съществува — отбеляза скептично Хърмаяни, като нави изсъхналото съчинение на Рон — да не би пак да му се случи нещо — и му го подаде.
            — Ще видим — отсече убедено Хари.
            — Да, ще видим — повтори Хърмаяни, после стана от стола и се протегна. — Но, Хари, преди да си се запалил съвсем, ти напомням, че според мен няма да успееш да проникнеш в Нужната стая, докато не разбереш какво има там. Освен това не бива да забравяш — рече тя, докато мяташе тежката чанта на рамо, и го погледна много сериозно, — че от теб се очаква да насочиш пялото си внимание към спомена, който трябва да изтръгнеш от Слъгхорн. Лека нощ!
            Хари я изпрати с поглед, чувстваше се леко подразнен. Веднага щом вратата към момичешката спалня се затвори след нея, той се обърна към Рон.
            — Ти какво мислиш?
            — Де да можех да се магипортирам като домашно духче! — размечта се Рон, без да сваля очи от мястото, където беше изчезнал Доби. — Изпитът по магипортиране щеше да ми е в кърпа вързан.
            През нощта Хари не спа добре. Стори му се, че часове наред лежи буден: умуваше за какво ли Малфой използва Нужната стая и какво ще завари самият той, когато на другия ден влезе вътре. Каквото и да си говореше Хърмаяни, Хари беше сигурен, че щом Драко е успял да види щабквартирата на ВОДА, той също ще види за какво Малфой използва помещението… За сборен пункт? За скривалище? За хранилище? За работилница? Умът на Хари работеше трескаво и когато най-накрая той заспа, сънищата му бяха накъсани от тревожещи образи на Малфой, който се превърна в Слъгхорн, а той на свой ред се превърна в Снейп…
            На другата сутрин по време на закуската Хари беше в състояние на трепетно очакване: преди часа по защита срещу Черните изкуства имаше свободно време и беше решен да го прекара в опити да проникне в Нужната стая. Хърмаяни проявяваше доста показно безразличие към намеренията му, които Хари бе споделил шепнешком, и това го подразни, понеже беше убеден, че тя може да му бъде много полезна, стига да поиска.
            — Виж какво — рече Хари тихо, като се наведе напред и сложи ръка върху „Пророчески вести“, които Хърмаяни току-що беше взела от една пощенска сова, за да й попречи да разгърне вестника и да изчезне зад него. — Не съм забравил за Слъгхорн, но нямам и понятие как да изтръгна от него този спомен и докато не ми хрумне нещо, защо да не разбера какво върши Малфой?
            — Вече ти обясних, трябва да убедиш Слъгхорн — натърти Хърмаяни. — Не става въпрос да го изиграеш или да го омаеш, иначе Дъмбълдор щеше да го направи само за секунда. Вместо да се мотаеш пред Нужната стая — продължи тя, като дръпна изпод ръката на Хари „Пророчески вести“ и ги разгъна, за да види първата страница, — би трябвало да отидеш, да намериш Слъгхорн и да се опиташ да го умилостивиш.
            — Някой, когото познаваме?… — попита Рон, докато Хърмаяни преглеждаше заглавията.
            — Да! — възкликна тя, при което и Хари, и Рон се задавиха със закуската. — Но няма страшно, не е мъртъв… Мъндънгус, бил е задържан под стража и изпратен в Азкабан! Май се е преобразил на инферий при опит за кражба с взлом… изчезнал е и някой си Октавиус Пепър… О, какъв ужас, деветгодишно момченце е било задържано при опит да убие баба си и дядо си, смята се, че му е направено проклятието Империус…
            До края на закуската мълчаха. Веднага след това Хърмаяни влезе в часа по древни руни, Рон се отправи към общата стая, където имаше да довършва заключението на съчинението за дименторите за часа при Снейп, а Хари тръгна към коридора на седмия етаж и дългата стена срещу гоблена, на който Варнава Смахнатия се опитваше да направи троловете балетисти.
            Веднага щом навлезе в безлюден коридор, се заметна с мантията невидимка, но се оказа, че е излишно. Когато стигна на мястото, видя, че там няма никой. Не беше сигурен кога е по-лесно да проникне вътре в стаята — дали когато Малфой е в нея, или когато го няма, — но ако не друго, поне първият му опит нямаше да бъде усложнен от присъствието на Краб или Гойл, преобразени на единайсетгодишни момиченца.
            Хари затвори очи, щом наближи познатото място, където беше скрита Нужната стая. Знаеше какво трябва да стори: миналата година го беше усвоил до съвършенство. Съсредоточи се максимално и си помисли: „Трябва да проверя какво прави тук Малфой… Трябва да проверя какво прави тук Малфой… Трябва да проверя какво прави тук Малфой…“
            Мина три пъти покрай мислената врата, сетне с разтуптяно от вълнение сърце отвори очи и се извърна с лице към нея… ала единственото, което видя, отново беше дългата, делнично плътна стена.
            Отиде по-нататък и за да се увери, побутна стената. Камъкът си остана твърд и неподатлив.
            — Добре тогава… — каза на глас Хари. — Добре. Помислил съм не каквото трябва.
            Пак започна да умува и след малко отново закрачи със затворени очи, като се съсредоточи възможно най-много.
            „Трябва да видя мястото, където Малфой идва тайно… Трябва да видя мястото, където Малфой идва тайно…“
            След като три пъти извървя разстоянието и в двете посоки, Хари отвори очи обнадежден.
            Нямаше никаква врата.
            — О, я не ми се прави на интересна! — рече ядно на стената. — Дадох ти ясни указания… точни…
            Няколко минути размисляше, после отново закрачи по коридора.
            „Трябва да станеш такава, каквато си станала за Малфой…“
            Щом приключи с поредната обиколка, не отвори веднага очи, само се заслуша, сякаш очакваше да чуе как вратата се появява с пукот. Не чу обаче нищо, освен цвъркот на птици някъде далеч навън. Отвори очи.
            Пак нямаше врата.
            Хари изруга. Някой изпищя. Той се обърна и видя цял орляк първокурсници, които тъкмо завиваха тичешком зад ъгъла очевидно с впечатлението, че току-що са се натъкнали на призрак — заклет сквернословец.
            Цял час Хари опитваше всички разновидности на „Трябва да видя какво прави вътре в теб Драко Малфой“, за които се сети, и накрая се видя принуден да признае, че Хърмаяни май е права: стаята просто не искаше да се отвори за него. Разстроен и ядосан, той пое към кабинета по защита срещу Черните изкуства, като пътем смъкна мантията невидимка и я напъха в чантата.
            — Пак закъсняваш, Потър — каза студено Снейп, когато Хари нахълта в осветената от свещи класна стая. — Отнемам десет точки на „Грифиндор“.
            Хари го погледна начумерено и се свлече на чина до Рон — половината клас още стояха прави, вадеха учебниците и си подреждаха нещата, така че Хари едва ли беше закъснял повече от тях.
            — Преди да започнем, предайте съчиненията си за дименторите — рече Снейп и замахна нехайно с магическата пръчка, при което двайсет и пет пергаментови свитъка се извисиха във въздуха и се приземиха на спретната купчинка върху катедрата. — И дано са по-добри от бръщолевенето как се обезсилва проклятието Империус, което трябваше да изтърпя. И така, всички отворете учебниците на страница… Какво има, господин Финигън?
            — Чудех се, професоре — подхвана Шеймъс, — как може да различим инферий от призрак? Защото в „Пророчески вести“ пише за някакъв инферий…
            — Не, не пише нищо за никакъв инферий — заяви отегчено Снейп.
            — Но, сър, чувал съм хората да говорят…
            — Ако наистина беше прочел въпросната статия, господин Финигън, щеше да знаеш, че така нареченият инферий не е бил нищо повече от един смрадлив подъл обирджия на име Мъндънгус Флечър.
            — А аз си мислех, че Снейп и Мъндънгус са в един лагер — промърмори Хари на Рон и Хърмаяни. — Не трябва ли да е разстроен, че Мъндънгус е бил задържан…
            — Но Потър явно има да ни каже нещо по въпроса — заяви Снейп, като най-неочаквано посочи дъното на кабинета и впи черни очи в Хари. — Нека попитаме Потър как да различим инферий от призрак.
            Целият клас се обърна към Хари, който моментално се опита да си припомни какво му обясни Дъмбълдор онази нощ, когато бяха посетили Слъгхорн.
            — Ъъъ… ами… призраците са прозрачни — каза той.
            — О, браво! — прекъсна го с изкривени устни Снейп. — Да, не е трудно да се види, че при теб, Потър, шестте години магьосническо обучение са се увенчали с добри плодове. „Призраците са прозрачни.“
            Панси Паркинсън се изкиска пискливо. Доста от останалите също се подсмихнаха ехидно. Хари си пое дълбоко въздух и продължи спокойно, макар че отвътре му вреше и кипеше:
            — Да, призраците са прозрачни, докато инфериите са мъртви тела, нали? Затова са плътни…
            — Това ще ни го каже и едно петгодишно дете — ухили се злобно Снейп. — Инферият е труп, който някой черен магьосник е възкресил със заклинание. Инферият не е жив човек, той просто се използва като кукла на конци, за да изпълнява волята на магьосника. Призракът, както, надявам се, вече всички знаете, е отпечатъкът, който душата на покойник е оставила на земята… и както Потър ни обясни дълбокомислено, той е „прозрачен“.
            — Ако се опитваме да ги различим, онова, което Хари каза, ще ни бъде страшно полезно — обади се Рон. — Като се натъкнем в тъмна уличка на нещо такова, ще се наложи да проверим дали е плътно и не върви да го попитаме „Извинявайте, но вие какво сте — отпечатък, оставен от душата на покойник ли?“.
            Гръмна смях, мигновено утихнал след погледа, с който Снейп изгледа класа.
            — Отнемам още десет точки на „Грифиндор“ — оповести той. — Не съм и очаквал по-сериозно прозрение от теб, Роналд Уизли, момчето, което е толкова плътно, че не може да се магипортира и на сантиметър през стаята.
            — Недей! — прошепна Хърмаяни и сграбчи за ръката Хари, който беше направо вбесен и се канеше да каже нещо. — Безсмислено е, най-много да си докараш още едно наказание, не се занимавай повече!
            — А сега отворете учебниците на двеста и тринадесета страница — каза Снейп с подигравателна усмивчица — и прочетете първите два абзаца за проклятието Круциатус…
            До края на часа Рон седя съвсем притихнал. След звънеца Лавендър настигна Рон и Хари (щом тя се приближи, Хърмаяни тайнствено се стопи от поглед) и започна да сипе какви ли не обиди по адрес на Снейп, задето се е заял с Рон заради магипортирането, но от това той само се подразни още повече и се отърва от нея — двамата с Хари предприеха обходна маневра и се шмугнаха в момчешката тоалетна.
            — Но Снейп е прав, нали? — попита той, след като минута-две се гледа в пукнатото огледало. — Не знам дали изобщо си струва да се явявам на изпита. Не ми върви с това магипортиране и това си е.
            — Защо не се запишеш за допълнителните упражнения в Хогсмийд, може да ти помогнат — благоразумно предложи Хари. — Във всеки случай там ще бъде по-интересно, отколкото да се опитваш да влезеш в някакъв си тъп обръч. После, ако пак не си добър колкото… колкото ти се иска, можеш да отложиш изпита и да се явиш заедно с мен през ля… Миртъл, това тук е момчешка тоалетна!
            От тоалетната чиния в кабинката отзад се беше появил Дух на момиче, който сега се рееше из въздуха и ги наблюдаваше през дебели кръгли бели очила.
            — А! — възкликна мрачно момичето. — Вие двамата!
            — А ти кого очакваше? — попита Рон, като я гледаше в огледалото.
            — Никого — отвърна Миртъл и зачопли умислено една пъпка на брадичката си. — Той ми каза, че щял да се върне, за да ме види, но и ти обеща, че ще наминаваш… — Тя погледна с укор Хари. — А не съм те виждала от толкова месеци! Научих се да не очаквам много от момчетата.
            — Мислех, че обитаваш момичешката тоалетна — каза Хари, който вече няколко години внимаваше много и отдалеч заобикаляше въпросната тоалетна.
            — Така е — сви нацупено рамене Миртъл, — но това не означава, че не ходя и другаде. Веднъж дойдох да те видя във вашата баня, помниш ли?
            — Много ярко — потвърди Хари.
            — Но си мислех, че той ме харесва — продължи жално Миртъл. — Може би ако вие двамата си тръгнете, ще се върне… имаме толкова много общи неща… сигурна съм, че го е усетил…
            И тя погледна обнадеждена към вратата.
            — Когато казваш, че имате много общи неща — намеси се и Рон, който вече бе доста развеселен, — какво имаш предвид, че и той живее в тръбите ли?
            — Не — отговори предизвикателно Миртъл и гласът й прокънтя силно в старата, облицована с плочки тоалетна. — Имам предвид, че е чувствителен, хората обиждат и него, той се чувства самотен и си няма никого, с когото да разговаря, освен това не се плаши да показва чувствата си и да плаче!
            — Тук да не е идвало момче, което е плакало? — полюбопитства Хари. — Малко момче ли?
            — Това не ви засяга! — отсече Миртъл, вперила насълзени очички в Рон, който вече направо се хилеше. — Обещах да не казвам на никого и да отнеса тайната му в…
            — Не в гроба, нали? — прихна Рон. — Може би в канализацията…
            Миртъл ревна гневно и се гмурна обратно в тоалетната чиния, при което отстрани и по пода се разплиска вода. Вилнеещата Миртъл като че ли подейства насърчително на Рон.
            — Прав си — каза той и преметна ученическата си чанта през рамо. — Първо ще се включа в упражненията в Хогсмийд и чак тогава ще решавам дали да се явя на изпита.
            И така, в края на седмицата Рон се присъедини към Хърмаяни и останалите шестокурсници, които щяха да навършат седемнадесет години преди изпита след половин месец и щяха да имат право да се явят. Хари наистина им завидя, докато ги гледаше как се готвят да тръгнат към селото: посещенията там му липсваха, а и пролетният ден беше особено хубав — един от първите с ясно небе от доста време. Той обаче беше решил да използва момента за поредния щурм на Нужната стая.
            — Я по-добре върви право в кабинета на Слъгхорн и се опитай да откопчиш от него онзи спомен — подметна Хърмаяни, когато Хари им повери във входната зала какво смята да прави.
            — Колко пъти вече опитвам! — нацупи се той и това си беше самата истина.
            Цялата седмица беше оставал след всеки час по отвари и се беше мъчил да попритисне Слъгхорн, учителят обаче винаги офейкваше от подземието толкова бързо, че Хари така и не успяваше да го причака. Два пъти беше ходил в кабинета и беше чукал на вратата, но не беше получил отговор, макар че втория път беше сигурен, че чу бързо заглушените звуци на стар грамофон.
            — Хърмаяни, той не иска да разговаря с мен! Усетил е, че се опитвам отново да остана насаме с него, и прави всичко възможно да не го допуска!
            — Но ти не бива да спираш с опитите, нали така?
            Малката опашка от хора, чакащи да минат покрай Филч, който както обикновено изпълняваше ритуала с тайносензора, се придвижи с няколко крачки напред и Хари не отговори от страх пазачът да не го чуе. Пожела на Рон и Хърмаяни успех, после се обърна и отново тръгна нагоре по мраморното стълбище, твърдо решен въпреки приказките на Хърмаяни да посвети час-два на Нужната стая.
            Веднага щом входната зала се скри от погледа му, извади от чантата си Хитроумната карта и мантията невидимка. След като се заметна с нея, почука по картата и прошепна „Тържествено се кълна, че ще върша пакости“.
            После я огледа внимателно.
            Нали беше неделя сутрин, почти всички ученици бяха в общите стаи: грифиндорци — в своята кула, хората от „Рейвънклоу“ — в тяхната, слидеринци — в подземията, а хафълпафци — недалеч от кухнята на приземния етаж. Имаше и единични точки — някой лъкатушеше из библиотеката или по коридорите… неколцина бяха отвън в парка… а Грегъри Гойл стоеше сам-самичък в коридора на седмия етаж. Нямаше и следа от Нужната стая, но това не притесни Хари: щом Гойл пазеше отвън, значи стаята беше отворена, независимо дали картата го знаеше или не. Ето защо Хари хукна нагоре по стълбите и забави крачка чак когато стигна при ъгъла, откъдето започваше коридорът, а там вече започна да се прокрадва много бавно към съвсем същото малко момиченце, което стискаше тежките месингови везни и на което Хърмаяни толкова услужливо беше помогнала преди половин месец. Хари изчака, докато не приближи съвсем до момиченцето, и чак тогава изшушука:
            — Здрасти… ама много си хубава!
            Ужасен, Гойл нададе писклив врясък, хвърли везните във въздуха и си плю на петите, като се скри от поглед много преди грохотът от разкачените везни да спре да оглася коридора. Хари се преви от смях, после се обърна да огледа плътната стена, зад която беше сигурен, че в момента е застинал Драко Малфой — със сигурност бе разбрал, че в коридора се е появил нежелан посетител, но не смееше да се покаже. Това вдъхна на Хари изключително приятното чувство за мощ и той се помъчи да си спомни какви думи още не е опитал.
            Ала това белязано от надеждата настроение не продължи дълго. След половин час Хари беше пробвал още и още разновидности на молбата си да види какво прави Малфой, а стената пак си се възправяше без следа от врата. Хари бе неописуемо отчаян: Малфой вероятно беше само на няколко крачки от него, а той и досега не разполагаше дори с подобие на доказателство за онова, което става вътре. Съвсем изгубил търпение, Хари се засили към стената и я изрита.
            — АУУУ!
            Стори му се, че си е счупил палеца, и докато го стискаше и подскачаше на куц крак, мантията невидимка се свлече от гърба му.
            — Хари!
            Той се завъртя кръгом, както стоеше на един крак, и се просна на пода. За негово безкрайно изумление насреща се задаваше Тонкс с вид на човек, който често си минава по този коридор.
            — Какво правиш тук? — изпъшка той, докато с мъка се изправяше на крака.
            Защо все се получаваше така, че Тонкс го заварваше да лежи на някой под?
            — Идвам при Дъмбълдор — обясни тя.
            Хари си помисли, че изглежда ужасно: по-кльощава от обикновено, със зализана миша коса.
            — Кабинетът му не е тук — рече той, — намира се точно в другия край на замъка, зад грозилището от водоливника…
            — Знам — прекъсна го Тонкс. — Дъмбълдор отсъства. Очевидно пак е заминал.
            — Така ли? — попита Хари и отново стъпи предпазливо с наранения си крак. — Ей… сигурно не знаеш къде ходи.
            — Не, не знам — потвърди Тонкс.
            — Защо си дошла при него?
            — А, просто така — каза Тонкс, като си играеше — очевидно неволно — с ръкава на мантията. — Само си помислих, че той може би е в течение какво става… чувам разни слухове… за ранени хора…
            — Да, знам, пише по вестниците — отвърна Хари. — Онова невръстно момченце, което се опитало да убие…
            — В „Пророчески вести“ често изостават от събитията — заяви Тонкс, която май не го слушаше. — Напоследък получавал ли си писма от някого от Ордена?
            — Вече никой от Ордена не ми пише — отвърна Хари, — откакто Сириус… — Той видя, че очите на Тонкс се пълнят със сълзи. — Извинявай! — изломоти смутено. — Исках да кажа, че… Сириус ми липсва и на мен…
            — Моля? — попита объркана Тонкс, сякаш не го е чула. — Е… до скоро, Хари…
            Обърна се внезапно и тръгна по коридора, оставяйки го да гледа подире й. След минута-две той пак се заметна с мантията невидимка и поднови опитите да проникне в Нужната стая, ала мислите му бяха другаде. Накрая усети, че стомахът му е празен, спомни си, че Рон и Хърмаяни ще се приберат всеки момент за обяд, и това го накара да зареже опитите и да предостави коридора на Малфой с надеждата, че той ще бъде много уплашен и през следващите няколко часа няма да мръдне оттам.
            Завари Рон и Хърмаяни в Голямата зала, вече преполовили ранния обяд.
            — Успях… е, донякъде! — оповести въодушевено Рон още щом зърна Хари. — Трябваше да се магипортирам до сладкарничката на Мадам Пудифут, само че се поувлякох и се озовах недалеч от магазина за пера „Скривъншафт“, но поне се придвижих!
            — Браво на теб! — похвали го Хари. — А ти, Хърмаяни, как се справи?
            — Иска ли питане, беше безупречна — отговори Рон още преди Хърмаяни да отвори уста. — Съвършена посока, проникновение, прозрение или каквото там беше… После всички отидохме да се почерпим набързо в „Трите метли“ и само да го беше чул Туайкрос как я превъзнася… Ще се изненадам, ако в скоро време не повдигне въпроса…
            — Ами ти? — попита Хърмаяни, без да обръща внимание на Рон. — През цялото време ли беше горе при Нужната стая?
            — Да — потвърди Хари. — И познайте кого срещнах там! Тонкс!
            — Тонкс ли? — изненадани повториха в хор Рон и Хърмаяни.
            — Да, каза, че била дошла при Дъмбълдор…
            — Мен ако питаш — поде Рон, след като Хари им разказа разговора си с Тонкс, — тя е започнала да превърта. След онова в министерството май не е на себе си.
            — Странно е — съгласи се Хърмаяни, която по неизвестни причини изглеждаше много угрижена. — Пратена е да охранява училището. Защо най-неочаквано си зарязва поста и идва при Дъмбълдор, след като знае, че той отсъства?
            — Хрумна ми нещо — колебливо рече Хари. Чувстваше се неловко да го изрича на глас — това бе по-скоро територия на Хърмаяни, а не негова. — Не смятате ли, че тя може би е била… нали се сещате… влюбена в Сириус?
            Хърмаяни го зяпна.
            — Какво те накара да си го помислиш?
            — И аз не знам — сви рамене Хари, — но когато споменах името му, Тонкс почти се разплака… освен това сега Покровителят й е едър четириног звяр… чудех се дали той… не се е преобразил в него.
            — Може — изрече бавно Хърмаяни. — Но пак не разбирам защо Тонкс ще дохвърчи в замъка и ще ходи да се вижда с Дъмбълдор, ако наистина е дошла заради това…
            — Пак се връщаме на онова, което аз ви казах — включи се и Рон, който междувременно се тъпчеше с картофено пюре. — Тонкс се държи странно. Не е на себе си. Жени! — отсъди той дълбокомислено, извърнат към Хари. — Разстройват се за щяло и нещяло.
            — И все пак — натърти Хърмаяни, която се беше отърсила от унеса, — съмнявам се да намериш жена, която половин час ще се цупи само защото Мадам Розмерта не се е засмяла на шегата за вещицата, Лечителя и кактуса тарикатикус.
            Рон се начумери.


            ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
            СЛЕД ПОГРЕБЕНИЕТО

            Над кулите в замъка тук-там започна да се появява яркосиньо небе, но от тези първи признаци на наближаващото лято на Хари не му стана по-весело. Постоянно удряше на камък и в опитите си да разбере какво върши Малфой, и в усилията да подхване разговор със Слъгхорн и той да се престраши да му разкрие спомена, който очевидно беше укривал десетилетия наред.
            — За последен път ти казвам, избий си го от главата този Малфой — отсече Хърмаяни.
            Тримата с Рон седяха след обяда в едно слънчево кътче край замъка. Хърмаяни и Рон стискаха в ръце издадена от Министерството на магията брошура „Обичайни грешки при магипортирането и как да ги избегнем“, защото същия следобед щяха да се явяват на изпит, но брошурите изобщо не действаха успокоително на нервите им. Иззад ъгъла се появи момиче, Рон трепна и се опита да се скрие зад Хърмаяни.
            — Не е Лавендър — отегчено каза тя.
            — О, добре! — поотпусна се Рон.
            — Хари Потър? — попита момичето. — Пратиха ме да ти предам това.
            — Благодаря…
            Хари взе със свито сърце навития на руло малък пергамент. След като момичето се отдалечи и вече не ги чуваше, той каза:
            — Дъмбълдор ми заяви, че докато не изтръгна спомена, няма да имаме уроци!
            — Може би иска да провери дали имаш напредък? — предположи Хърмаяни, докато Хари разтваряше пергаментовия свитък, но вместо високите, тесни и наклонени букви на Дъмбълдор видя небрежни драскулки, които се четяха много трудно заради големите петна размазано мастило по пергамента.

            Скъпи Хари, Рон и Хърмаяни,
            Нощес Арагог почина. Вий, Хари и Рон, сте се срещали с него и знаете колко прекрасен беше. Сигурен съм, Хърмаяни, че и ти щеше да го харесаш. Ще ви бъда признателен, ако по-късно довечера наминете за погребението. Смятам да бъде някъде на здрачаване, това беше любимото време на Арагог. Знам, че не ви е разрешено да излизате толкоз късно, но можете да използвате мантията невидимка. Нямаше да ви моля, ако можех да го понеса сам.
            Хагрид

            — Виж — рече Хари и подаде на Хърмаяни писмото.
            — О, майко мила! — ахна тя, докато го преглеждаше набързо, после го връчи и на Рон, който го прочете с нарастващо неверие.
            — Той е превъртял! — заяви вбесен. — Тази твар каза на побратимите си да ни изядат! Да се почерпят с нас! А сега Хагрид очаква да идем и да леем сълзи над ужасното му космато туловище!
            — И не само това — допълни Хърмаяни. — Кара ни да излизаме от замъка вечер, а знае, че мерките за безопасност са милион пъти по-строги и ако ни хванат, ще си имаме страхотни неприятности.
            — И друг път сме ходили при него нощем — напомни Хари.
            — Да, но за такова нещо? — възкликна Хърмаяни. — Излагали сме се на какви ли не опасности само и само да помогнем на Хагрид, но в края на краищата… Арагог е мъртъв. Ако ставаше въпрос да го спасяваме…
            — Тогава щях да имам още по-малко желание да ходя там — отсече Рон. — Хърмаяни, ти не си го виждала. Повярвай ми, това, че е мъртъв, му се е отразило много добре.
            Хари отново взе писмото и се загледа в мастилените петна, с които беше осеяно. Върху пергамента очевидно обилно бяха капали едри сълзи…
            — Хари, и дума не може да става да ходиш там! — каза Хърмаяни. — Само това оставаше — да те накажат за такова безсмислено нещо.
            Хари въздъхна.
            — Да, знам — съгласи се той. — Явно ще се наложи Хагрид да погребе Арагог без нас.
            — Да, ще се наложи — рече с облекчение Хърмаяни. — Виж какво, в часа по отвари днес няма да има почти никой, всички ще се явяваме на изпит… опитай да умилостивиш някак Слъгхорн!
            — На петдесет и седмия път ще извадя късмет, така ли? — простена горчиво Хари.
            — Късмет! — възкликна най-неочаквано Рон. — Точно така, Хари… трябва ти късмет!
            — За какво говориш?
            — Пийни от отварата за късмет!
            — Рон, браво на теб! — възхити се Хърмаяни. — Ами да! Как не съм се сетила!
            Хари ги зяпна и двамата.
            — Феликс Фелицис ли? — попита той. — Не знам… Пазех го за…
            — За какво? — възкликна с недоумение Рон.
            — Какво може да е по-важно от този спомен, Хари? — рече Хърмаяни.
            Той не отговори. От известно време мисълта за златното шишенце витаеше в периферията на въображението му, в дълбините на ума му зрееха мъгляви неизяснени представи как Джини ще скъса с Дийн и Рон ще се зарадва да я види с нов приятел, които Хари виждаше единствено в сънищата си или във времето на здрача между съня и будността…
            — Хари! С нас ли си още? — попита Хърмаяни.
            — Какво?… Да, разбира се — отвърна той, след като дойде на себе си. — Ами… Добре. Ако и днес следобед не успея да убедя Слъгхорн да поговори с мен, ще пийна от Феликса и довечера ще опитам отново.
            — Значи го решихме — отбеляза делово Хърмаяни, като стана на крака и направи изящен пирует. — Посока, постоянство, последователност… — прошепна тя.
            — О, стига вече! — примоли се Рон. — Дойде ми до гуша… бързо, скрий ме!
            — Не е Лавендър! — спря го нетърпеливо Хърмаяни, когато на двора се появиха още две момичета и Рон се шмугна зад нея.
            — Супер! — възкликна той, като надзърна иззад рамото й да се увери. — Майко мила, не изглеждат никак щастливи, нали?
            — Това са сестрите на Монтгомъри и е съвсем естествено да не изглеждат щастливи, не си ли чул какво е сполетяло малкото им братче? — попита Хърмаяни.
            — Да ти призная, вече му изгубих дирята на чии роднини какво се случва — призна си Рон.
            — Брат им е бил нападнат от върколак. Ако се вярва на мълвата, майка им е отказала да помага на смъртожадните. Така или иначе, момченцето е било само на пет годинки и е починало в „Свети Мънго“, не са успели да го спасят.
            — Починало ли? — повтори стъписан Хари. — Но върколаците със сигурност не убиват, само те превръщат в такъв като тях.
            — Понякога убиват — поправи го Рон, който изведнъж бе станал много сериозен. — Случва се, когато върколаците попрекалят.
            — Как се казва върколакът? — побърза да попита Хари.
            — Според слуховете го е направил Фенрир Грейбек — отговори Хърмаяни.
            — Знаех си… маниакът, който обича да напада невръстни деца, Лупин ми разказа за него! — рече разгневен Хари.
            Хърмаяни го погледна безрадостно.
            — Хари, на всяка цена трябва да изтръгнеш този спомен — каза му тя. — Всъщност от това зависи да бъде спрян Волдемор. Тези ужасии, които постоянно се случват, са свързани с него…
            В замъка зад тях би звънецът и Хърмаяни и Рон ужасени скочиха на крака.
            — Ще се справите — каза им Хари, когато те се отправиха към входната зала — там се събираха всички, които щяха да се явят на изпита по магипортиране. — Успех!
            — И на теб също! — пожела му с многозначителен поглед Хърмаяни и той се запъти към подземията.
            Този следобед в часа по отвари бяха само трима души — Хари, Ърни и Драко Малфой.
            — Още сте много мънички, за да се магипортирате, а? — възкликна сърдечно Слъгхорн. — Не сте навършили седемнадесет, нали?
            Те поклатиха глави.
            — Е, понеже сме съвсем малко, ще се позабавляваме — оповести радостно преподавателят. — Забъркайте ми нещо, което да ме развесели!
            — Звучи приятно, сър! — взе да се подмазва Ърни, като потриваше ръце.
            Малфой обаче дори не благоволи да се усмихне.
            — Какво имате предвид под „да ме развесели“? — попита той раздразнен.
            — О, изненадайте ме! — отвърна нехайно Слъгхорн.
            Малфой отвори нацупен учебника по отвари за напреднали. Едва ли можеше да бъде по-ясно, че според него този час си е жива загуба на време. Докато го наблюдаваше над своя учебник, Хари си помисли, че без съмнение Драко се дразни, задето не може да прекара това време в Нужната стая.
            Дали само му се струваше, но и Малфой, точно като Тонкс, изглеждаше отслабнал? Със сигурност беше по-блед, кожата му беше със сивкав оттенък — навярно защото напоследък той рядко виждаше дневна светлина. Но ги нямаше самодоволството, онази надменност и нафуканост, с които Малфой се беше държал в експреса „Хогуортс“ и се беше похвалил на всеослушание, че Волдемор му е възложил нещо важно… Според Хари изводът се натрапваше от само себе си: каквато и да беше тази важна задача, Малфой явно не можеше да се справи.
            Ободрен от тази мисъл, Хари се зае да прелиства учебника по отвари за напреднали и откри силно поправена от Нечистокръвния принц разновидност на еликсир за еуфория, която не само отговаряше на предложението на Слъгхорн, но и с нейна помощ (при тази мисъл сърцето на Хари подскочи) — ако успееше да го убеди да пийне малко, — учителят можеше да изпадне в добро настроение и да даде спомена…
            — Изглежда невероятно! — плесна с ръце Слъгхорн час и половина по-късно, докато се взираше в слънчевожълтото съдържание в котела на Хари. — Еуфория, познах ли? И какво надушвам? Ммм… добавил си и щипка мента, нали? Необичайно, какъв прилив на вдъхновение, Хари! Ментата, разбира се, ще омекоти страничните ефекти, които отварата понякога дава: излишна склонност към пеене и щипане по носа… Наистина недоумявам откъде ти хрумват такива неща, момчето ми… освен…
            Хари натика още по-надълбоко с крак учебника на Нечистокръвния принц в чантата си.
            — Освен че у теб се проявяват гените на майка ти!
            — О… да, може би — отвърна с облекчение Хари.
            Ърни се мусеше: беше решил поне веднъж да удари Хари в земята и доста безразсъдно беше изобретил своя си отвара, но тя се беше пресякла и се беше утаила на морави бучки в котела. Малфой пък с кисела физиономия си прибираше нещата — Слъгхорн бе обявил неговата отвара за хълцане за „приемлива“.
            Звънецът удари и Ърни и Малфой се изнесоха на мига.
            — Професоре — подхвана Хари, ала Слъгхорн тутакси погледна през рамо и щом видя, че са останали сами в стаята, хукна да излиза. — Професоре… професоре… не искате ли да опитате от… — провикна се отчаян Хари.
            Но Слъгхорн си беше отишъл. Разочарован, Хари изпразни котела, прибра си нещата, излезе от подземието и се отправи бавно нагоре по стълбището към общата стая.
            Рон и Хърмаяни се прибраха надвечер.
            — Хари! — извика Хърмаяни, докато се прекачваше през дупката в портрета. — Взех го!
            — Браво на теб! — отвърна той. — А Рон?
            — Той… той не успя — пошушна Хърмаяни точно когато Рон влезе при тях, сгърбен и свъсен като буреносен облак. — Наистина нямаше късмет, скъсаха го за нещо съвсем дребно, изпитващият забеляза, че е забравил да магипортира половината си вежда… Как мина със Слъгхорн?
            — Пак нищо — рече Хари и се обърна към Рон. — Е, не си имал късмет, приятелю, но следващия път ще го вземеш… ще се явим заедно.
            — Да, сигурно — отвърна намръщен Рон. — Само заради някаква си половин вежда! За такова нещо!
            — Знам, знам — взе да го успокоява Хърмаяни, — наистина не е честно…
            По време на пялата вечеря тримата сипеха обиди по адрес на изпитващия по магипортиране и Рон като че ли се поободри мъничко, когато тръгнаха към общата стая и се заеха да обсъждат висящия въпрос със Слъгхорн и спомена.
            — Е, Хари… ще използваш ли Феликс Фелицис? — попита Рон.
            — Да, май е най-добре — отговори Хари. — Едва ли ще ми трябва цялото количество за дванадесет часа, съмнявам се да ми отнеме цялата нощ… ще глътна само малко. Два-три часа би трябвало да ми стигнат.
            — Усещането е страхотно — отдаде се на спомени Рон. — Имаш чувството, че ти върви като по вода.
            — Какви ги дрънкаш? — засмя се Хърмаяни. — Ти изобщо не си пил от отварата!
            — Да, но си мислех, че съм пил — напомни Рон, сякаш обясняваше очевидни неща. — Все същото е…
            Току-що бяха видели, че Слъгхорн влиза в Голямата зала, и понеже знаеха, че той обича да се храни дълго, поостанаха в общата стая: планът беше Хари да отиде в кабинета на Слъгхорн, след като му остави известно време да се върне там. Щом слънцето се сниши до върхарите на дърветата в Забранената гора, тримата решиха, че моментът е дошъл, увериха се, че Невил, Дийн и Шеймъс са в общата стая, и се промъкнаха в момчешката спалня.
            Хари взе от дъното на куфара навитите на клъбце чорапи и извади от тях малката лъскава стъкленичка.
            — Я да опитаме!
            И той надигна шишенцето и отпи внимателно премерена глътка.
            — Как е? — прошепна Хърмаяни.
            За миг Хари не отговори. После бавно, но сигурно го заля вдъхновяващото усещане за неизчерпаеми възможности и му се стори, че е способен на всичко, на абсолютно всичко… че не само е в състояние да получи спомена на Слъгхорн, но и че това е съвсем лесно…
            Изправи се усмихнат, преливаше от самоувереност.
            — Страхотно! — рече той. — Наистина е страхотно. И така… отивам при Хагрид.
            — Какво? — попитаха в един глас Рон и Хърмаяни с ужас.
            — Не, Хари… длъжен си да отидеш при Слъгхорн, не помниш ли? — попита Хърмаяни.
            — Не, отивам при Хагрид — оповести уверено той. — Нещо ми подсказва, че трябва да отида при него.
            — Нещо ти подсказва, че трябва да погребваш някакъв си грамаден паяк? — изуми се Рон.
            — Да — потвърди Хари и извади от чантата си мантията невидимка. — Имам чувството, че тази вечер трябва да бъда точно там, нали се досещате?
            — Не, не се досещаме — казаха пак в хор Рон и Хърмаяни, и двамата вече доста разтревожени.
            — Това е точно Феликс Фелицис, нали? — рече притеснена Хърмаяни и вдигна стъкленичката да я огледа на светлината. — Да не би да имаш още едно шишенце, пълно… и аз не знам с какво…
            — С екстракт за безумие — подметна Рон, докато Хари се замяташе с мантията невидимка.
            Той се засмя, от което Рон и Хърмаяни се разтревожиха още повече.
            — Имайте ми вяра — успокои ги Хари. — Знам какво правя… или поне Феликс знае — допълни и уверено се запъти към вратата.
            Покри и главата си с мантията невидимка и заслиза по стълбите, а Рон и Хърмаяни забързаха след него. В долния край на стълбището Хари се шмугна през отворената врата.
            — Какво правиш там горе с тая? — изписка Лавендър Браун, която гледаше от общата стая право през Хари към Рон и Хърмаяни, когато те излязоха заедно от момчешката спалня.
            Хари чу как Рон изпелтечи нещо зад него и се стрелна през стаята, за да избяга по-далеч от тях.
            Не беше трудно да мине през дупката в портрета: когато се приближи, през нея се прекачваха Джини и Дийн и Хари се провря между двамата. Без да иска, закачи Джини.
            — Много те моля, Дийн, не ме бутай — рече тя подразнена. — Постоянно го правиш, мога да мина и сама…
            Портретът се завъртя и се затвори след Хари, но той успя да чуе как Дийн троснато отговаря на Джини… от което въодушевлението му нарасна още повече. Продължи нататък през замъка, без да се налага да внимава, защото не срещна никого по пътя си, което не го изненада ни най-малко — тази вечер той беше най-големият късметлия в „Хогуортс“.
            Нямаше представа защо му се струва, че ще стори добре именно като отиде при Хагрид. Отварата сякаш осветяваше само по няколко крачки от пътя му и той не виждаше крайната цел, не виждаше къде във всичко това се вписва Слъгхорн, но знаеше, че трябва да постъпи именно така, ако иска да се сдобие със спомена. Стигна във входната зала и видя, че Филч е забравил да заключи предната врата. Грейнал, Хари я отвори с рязко движение, вдъхна от чистия въздух с мирис на трева и слезе в здрача по стълбите.
            Вече на последното стъпало му хрумна, че по пътя към Хагрид ще бъде прекрасно да мине през зеленчуковите лехи. Не че му бяха на път, но Хари разбираше ясно, че това е приумица, която трябва да изпълни, ето защо тутакси насочи краката си към зеленчуковата градина, където с удоволствие и без особена изненада видя, че професор Слъгхорн си приказва с професор Спраут. Хари се спотаи зад нисък каменен зид: чувстваше се в мир със света и не се смути ни най-малко, че подслушва чужд разговор.
            — Наистина съм ти признателен, Помона, че отдели от времето си — рече благовъзпитано Слъгхорн. — Повечето специалисти са единодушни, че въздействието е най-силно, ако го берем по здрач.
            — О, напълно съм съгласна! — отвърна радушно професор Спраут. — Тези стигат ли?
            — Стигат, стигат — потвърди Слъгхорн, който — както Хари забеляза — носеше цял наръч растения с големи листа. — Има по няколко листенца за всеки от моите третокурсници, ще стигнат и за подмяна, ако някой ги превари… Е, приятна вечер и още веднъж много благодаря!
            Професор Спраут се отправи в сгъстяващия се мрак към парниците, а Слъгхорн се насочи право към мястото, където стоеше невидимият Хари.
            Изневиделица го обзе желание да се разкрие и той смъкна със замах мантията невидимка.
            — Добър вечер, професоре!
            — Брадата на Мерлин, Хари, изкара ми ангелите! — възкликна Слъгхорн, спря като закован и се огледа уплашено. — Как си се измъкнал от замъка?
            — Филч очевидно е забравил да заключи вратата — обясни весело Хари и с радост видя как Слъгхорн се въси.
            — Накрая ще взема да се оплача от този тип, дай му да чисти… мен ако питаш, нехае за безопасността… А ти защо си тук?
            — Ами заради Хагрид, сър — отвърна той, понеже знаеше, че точно сега е най-добре да каже истината. — Доста разстроен е… но нали няма да казвате на никого, професоре? Не искам Хагрид да си има неприятности…
            Това очевидно разчовърка любопитството на Слъгхорн.
            — Е, не мога да ти обещая такова нещо — рече той сърдито. — Знам обаче, че Дъмбълдор вярва на Хагрид, както на себе си, затова съм сигурен, че той едва ли върши нещо чак толкова ужасно…
            — Ами онзи гигантски паяк… Хагрид го има от години… живееше в Забранената гора… можеше да говори и…
            — Чувал съм слухове, че там се въдели огромните паяци от вида Акромантула — пошушна Слъгхорн и погледна към гъсталака от черни дървета. — Значи е вярно?
            — Да — потвърди Хари. — Но този паяк, Арагог де, е първият, с който Хагрид се е сдобил, и той е умрял нощес. Хагрид е сломен от мъка. Искаше да не е сам, докато го погребва, и аз му обещах да отида.
            — Трогателно, трогателно — рече разсеяно Слъгхорн, вперил големи очи с увиснали клепачи в светещата къщурка на великана в далечината. — Но отровата на осмооките паяци е много ценна… и ако звярът е починал съвсем наскоро, тя може би още не е пресъхнала… Е, щом Хагрид е разстроен, не бих си позволил, разбира се, да върша нещо, което да засегне чувствата му… но ако има начин да си набавя малко от отровата… направо си е невъзможно да я вземеш, докато паякът е жив… — Слъгхорн сякаш говореше по-скоро на себе си, отколкото на Хари. — Би било ужасно прахосничество да не вземем от отровата… за половинка литър ще ми броят сто галеона… Да ти призная, заплатата ми не е много висока…
            Сега вече Хари схвана съвсем ясно какво трябва да направи.
            — Ами… — подхвана той с доста убедително изиграно колебание, — ако решите да дойдете, професоре, Хагрид наистина ще се зарадва… така ще изпратим подобаващо Арагог в последния му път…
            — Да, разбира се — рече Слъгхорн с блеснали от въодушевление очи. — Знаеш ли какво, Хари, ще се срещнем там, ще донеса някоя и друга бутилка… за да пийнем за… е, не за здравето на клетия звяр… а за да го изпратим както си му е редът и да се почерпим, след като го погребем. Ще си сменя и вратовръзката, тази не върви за случая, прекалено шарена е…
            Той забърза обратно към замъка, а Хари отпраши към Хагрид, възхитен от себе си.
            — Дойде, значи — изграчи Хагрид, след като му отвори и го видя да изниква пред него изпод мантията невидимка.
            — Да… но Рон и Хърмаяни не успяха — обясни Хари. — Страшно съжаляват.
            — Е, нищо… той щеше да бъде трогнат, дето си тук, Хари…
            Хагрид изхлипа. Беше си направил за ръкава траурна лента от нещо, което приличаше на топнат в боя за обуща парцал, очите му бяха подпухнали и червени. Хари го потупа състрадателно по лакътя, най-високата точка от великана, до която можеше да достигне.
            — Къде ще го погребем? — попита той. — В Забранената гора ли?
            — А, не — рече Хагрид и избърса с долния край на ризата очите си, от които се лееха сълзи. — Откак Арагог се спомина, другите паяци не дават и да припаря до паяжините им. Разбрах, моля ти се, че досега не са ме излапали само защото той им е наредил. Представяш ли си, Хари?
            Честният отговор би бил „да“ — Хари тутакси си спомни мъчителната случка, когато двамата с Рон бяха попаднали при огромните паяци, и му беше пределно ясно, че само Арагог е могъл да ги спре да не изядат Хагрид.
            — Досега не е имало място в Гората, дето да не мога да ходя — поклати глава великанът. — Хич не беше лесно да изнеса оттам тялото на Арагог… обикновено те си ядат мъртъвците… ама исках да го погреба както си трябва… да го изпратя в последния му път…
            Той отново се разрида, а Хари пак се зае да го потупва по лакътя и спокойно каза (защото отварата му подсказа, че трябва да стори точно това):
            — Хагрид, докато идвах насам, ме срещна професор Слъгхорн.
            — Да не си загазил, а? — погледна го тревожно великанът. — Знам, вечерно време не бива да излизаш от замъка, аз съм виновен…
            — Не, не, щом чу закъде съм тръгнал, той каза, че също щял да намине да отдаде последна почит на Арагог — обясни Хари. — Май отиде да се преоблече в по-подходящи дрехи… каза, че щял да донесе и няколко бутилки, да пийнем в памет на Арагог…
            — Тъй ли? — възкликна учуден, но и трогнат Хагрид. — Бре, много мило от негова страна, а и дето няма да те издаде. Никога досега не съм си имал ’земане-даване с Хорас Слъгхорн… ама въпреки туй ще дойде да се сбогува с Арагог… Бре… на Арагог щеше да му хареса…
            Хари си каза наум, че ако има нещо у Слъгхорн, което Арагог би харесал, това са изобилните количества вкусна плът, които щеше да му предостави. После отиде на задния прозорец на къщурката и пред очите му се разкри страховита гледка — грамадният мъртъв паяк, който лежеше отвън по гръб с вирнати преплетени крака.
            — Тук ли ще го погребем, Хагрид, в градината ти?
            — Рекох си да е точно зад лехата с тиквите — обясни сподавено Хагрид. — Вече съм изкопал… гроба. Е, ще кажем някоя и друга добра дума за него… щастливи спомени де…
            Гласът му затрепери и заглъхна. На вратата се почука и великанът се обърна да отвори, като пътем се изсекна в огромната си захабена носна кърпа. Слъгхорн побърза да влезе — носеше няколко бутилки и беше със строга широка черна вратовръзка.
            — Хагрид — подхвана той гърлено и покрусено, — моите съболезнования за тежката загуба!
            — Много мило — пророни Хагрид. — Благодаря ти! А, да, благодаря и дето не си наказал Хари…
            — И през ум не би ми минало — отвърна Слъгхорн. — Тъжна вечер, тъжна вечер… къде е клетото създание?
            — Ей там отвънка — рече с треперлив глас Хагрид. — Е… ще го погребем ли?
            Тримата излязоха в градината отзад. Луната проблясваше бледо през дърветата, а лъчите й се сливаха със светлината, плиснала се от прозореца на Хагрид, и падаха върху тялото на Арагог, положено на ръба на дълбока яма до триметрова купчина току-що изкопана пръст.
            — Великолепно! — рече Слъгхорн, докато се приближаваше до главата на паяка, където осемте мътнобели очи се бяха изцъклили невиждащо в небето и двете огромни извити щипки проблясваха безжизнено на лунната светлина.
            На Хари му се стори, че чува подрънкване на бутилки, когато Слъгхорн се надвеси над щипките явно за да разгледа грамадната космата глава.
            — Не ’секи оценява колко са красиви — рече Хагрид на гърба на Слъгхорн и от ъгълчетата на обрамчените му с бръчки очи пак се застичаха сълзи. — Не знаех, Хорас, че се интересуваш от твари като Арагог.
            — Да се интересувам ли? Драги ми Хагрид, аз направо благоговея пред тях — отвърна Слъгхорн и се дръпна от тялото. Хари видя как една проблясваща бутилка изчезва под наметалото му, но Хагрид, който непрекъснато си бършеше очите, не забеляза нищо. — Е, ще преминем ли сега към погребението?
            Хагрид кимна и пристъпи напред. Със страшно пъшкане вдигна на ръце гигантския паяк и го претърколи в тъмната яма. Той се удари с доста зловещо пращене в дъното. Хагрид пак се разплака.
            — На теб, разбира се, ти е тежко, ти си го познавал най-добре — отбеляза Слъгхорн, който точно като Хари стигаше едва до лакътя на великана, но въпреки това го потупа. — Дали да не кажа няколко думи?
            Хари си помисли, че Слъгхорн сигурно е източил от Арагог доста големи количества висококачествена отрова, защото се подсмихваше самодоволно, когато отиде в края на ямата и подхвана бавно и внушително:
            — Сбогом, Арагог, цар на всички паяци!… Онези, които те познаваха, никога няма да забравят дългото ти вярно приятелство! Тялото ти на тлен е подвластно, ала духът ти ще пребъде сред тихите, забулени с паяжина кътчета в твоя горски дом. Блажени да бъдат многооките ти потомци и дано човеците, твои приятели, намерят утеха след тежката загуба, която понесоха!
            — Туй… туй… беше много красиво! — ревна Хагрид и като се свлече върху купчината пръст, се разплака още по-безутешно.
            — Успокой се, успокой се — рече му Слъгхорн и замахна с магическата си пръчка, при което огромната купчина пръст се издигна във въздуха, после падна с приглушен грохот върху мъртвия паяк и образува гладка могилка. — Хайде да влезем и да пийнем. Мини от другата му страна, Хари… а така… хайде, Хагрид… браво на теб!
            Заведоха великана да седне на един стол край масата. Фанг, който по време на погребението се беше спотайвал в коша си, излезе и дойде бавно и тихо при тях, а после, както обикновено, отпусна тежка глава върху коленете на Хари. Слъгхорн махна корковата запушалка на една от бутилките вино, които беше донесъл.
            — Дадох ги всичките да ги проверят за отрова — увери той Хари, изля почти цялата първа бутилка в една от чашите на Хагрид с големина на кофи и му я подаде. — След онова произшествие с клетия ти приятел Рупърт накарах едно домашно духче да опита една по една бутилките.
            Хари си представи изражението на Хърмаяни, ако научеше отнякъде за тази злоупотреба с домашните духчета, и реши да не й споменава.
            — Една за Хари — оповести Слъгхорн и подели втората бутилка в две чаши — и една за мен. Е, за Арагог! — вдигна той високо своята чаша.
            — За Арагог! — повториха в един глас Хари и Хагрид.
            И Слъгхорн, и великанът изпиха чашите почти до дъно. Пътят на Хари обаче беше осветен от Феликс Фелицис и той знаеше, че не бива да пие, затова само се престори, че близва от виното, и остави чашата на масата отпред.
            — Отгледал съм го от яйце — каза мрачно Хагрид. — Само к’ъв мъничък беше, кога се излюпи! Има-няма колкото пекинез.
            — Сладурче — добави Слъгхорн.
            — Държах го в един шкаф в училището, додето…
            Лицето на великана помръкна и Хари знаеше защо: Том Риддъл беше успял да направи така, че да обвинят Хагрид за отварянето на Стаята на тайните и да го изхвърлят от училището. Но Слъгхорн като че ли и не слушаше, гледаше към тавана накачените по него медни съдове и дълго свилено челе яркобели влакна.
            — Да не би да са от еднорог, Хагрид?
            — А, да — потвърди той безразлично. — Капят им от опашките, закачат се по клоните в Забранената гора…
            — Но, мили ми приятелю, знаеш ли по колко вървят?
            — С тях прихващам превръзките, ако някое същество се нарани — сви рамене Хагрид. — Чудна работа вършат… много са здрави.
            Слъгхорн отпи от чашата си поредната юнашка глътка, а очите му продължиха да се плъзгат внимателно наоколо и Хари разбра, че търси съкровища, които може да обърне в обилни количества отлежала в дъбови бъчви медовина, захаросани ананаси и кадифени смокинги. Професорът напълни отново чашите, своята и на Хагрид, и взе да го разпитва за създанията, които напоследък живеят в Забранената гора и как великанът се грижи за тях. Под въздействие на виното и на ласкаещото внимание на Слъгхорн Хагрид ставаше все по-бъбрив, престана да си бърше очите и щастливо се впусна да обяснява надълго и нашироко как се развъждат съчковци.
            На това място Феликс Фелицис посръчка леко Хари и той забеляза, че запасите от пиене, които Слъгхорн беше донесъл, бързо се изчерпват. Още не беше успял да направи пълнеща магия, без да изрича заклинанието на глас, но мисълта, че тази вечер може да не се справи, му се стори смехотворна. Подсмихна се и без да го забележат Хагрид и Слъгхорн (които сега си разказваха за контрабандата със змейски яйца), насочи под масата магическата си пръчка към почти празните бутилки, които тутакси започнаха да се пълнят.
            След час и нещо Хагрид и Слъгхорн взеха да се надпреварват да вдигат наздравици: за „Хогуортс“, за Дъмбълдор, за виното на домашните духчета…
            — За Хари Потър! — ревна Хагрид и надигна четиринайсетата си кофа с вино, част от което се разплиска по брадичката му.
            — Я, вярно! — подвикна леко завалено и Слъгхорн. — За Пари Отър, Избраното момче, което… нещо от тоя десен… — изломоти той и също изпи до дъно чашата си.
            Скоро след това Хагрид пак се натъжи и връчи цялото челе влакна от еднорог на Слъгхорн, който си го прибра в джоба с възгласите:
            — За приятелството! За щедростта! За десетте галеона влакното!
            Малко по-късно Хагрид и Слъгхорн вече седяха един до друг и прегърнати, запяха бавна тъжна песен за издъхващ магьосник на име Одо.
            — „Оооо, добрите умират млади“ — промърмори Хагрид с леко разногледи очи и се сгърби досами масата, а Слъгхорн подхвана припева. — И моят татко си отиде млад… както и твоите татко и майка, Хари…
            От ъгълчетата на потъналите сред бръчки очи на Хагрид пак се затъркаляха едри сълзи, той стисна Хари за ръката и я разтресе.
            — Не знам по тяхно време да имаше по-добър магьосник и по-добра магьосница… ужасно… наистина ужасно!
            Слъгхорн продължи жално:

            Донесоха героя Одо в родния му дом,
            там всички знаеха какъв юнак бе той;
            положиха го с шапка на една страна,
            и с пръчката прекършена — каква тъга!

            — Ужасно! — смотолеви Хагрид и огромната му чорлава глава се търкулна на една страна върху ръцете му, след което той заспа със звучно хъркане.
            — Ще прощаваш — рече Слъгхорн и хлъцна. — Да ме убиеш, не мога да ти изпея и най-простата песен.
            — Хагрид нямаше предвид пеенето Ви — пошушна Хари. — Говореше за мама и татко.
            — О! — възкликна Слъгхорн и едва се сдържа да не се оригне мощно. — Ох, леле! Да… това беше… беше наистина ужасно. Ужасно… ужасно… — И понеже явно не знаеше какво друго да каже, се зае отново да пълни огромните чаши. — Ти, Хари, едва… едва ли помниш — допълни смутен Слъгхорн.
            — Не… бил съм само на годинка, когато са загинали — отговори Хари, вторачен в пламъка на свещта, който трепкаше от гръмкото хъркане на Хагрид. — Но след това разбрах какво се е случило. Пръв е загинал татко. Знаехте ли?
            — Аз… не, не знаех — каза сподавено Слъгхорн.
            — Да… Волдемор го е убил и после прекрачил трупа му, за да отиде при майка ми — обясни Хари.
            Слъгхорн потрепери силно, но явно не можеше да откъсне ужасени очи от лицето на Хари.
            — Казал й да се махне от пътя му — уточни без следа от жалост Хари. — А на мен ми заяви, че тя е могла и да не умира. Че той е искал да се добере до мен. Мама е могла да избяга.
            — Ох, ужас! — простена Слъгхорн. — Могла е… не се е налагало… какъв ужас!
            — Да — потвърди Хари едва чуто. — Тя обаче не се и помръднала. Татко вече е бил мъртъв, ала мама не е искала да умирам и аз. Примолила се на Волдемор, но той само й се изсмял.
            — Стига! — каза най-неочаквано Слъгхорн и вдигна трепереща ръка. — Наистина, мило момче, не ми разказвай повече… аз съм стар човек… не мога да слушам… не искам да слушам…
            — Забравих — излъга Хари, направляван от Феликс Фелицис. — Вие сте я харесвал, нали?
            — Дали съм я харесвал ли? — възкликна Слъгхорн и очите му отново се напълниха със сълзи. — Просто не си представям да има някой, който да я е познавал и да не я е харесвал… много сърцата… много забавна… това беше най-големият ужас…
            — Вие обаче отказвате да помогнете на сина й — натякна Хари. — Тя ми е дала живота си, а вие не искате да ми дадете някакъв си спомен!
            Къщурката се огласяше от тътнещото хъркане на Хагрид. Хари прикова поглед в очите на Слъгхорн, които бяха плувнали в сълзи, а той явно нямаше сили да се извърне.
            — Не говори така — прошепна учителят. — Тук не става въпрос… ако наистина трябваше да ти помогна, разбира се… но с това няма да се постигне нищо…
            — Как така няма да се постигне! — възрази високо Хари. — Дъмбълдор има нужда от информация. Аз имам нужда от информация.
            Знаеше, че е в безопасност: Феликс му беше подсказал, че на сутринта Слъгхорн няма да помни нищо. Погледна го право в очите и се понаклони леко напред.
            — Аз съм Избрания. Длъжен съм да го убия. Споменът ми трябва.
            Слъгхорн пребледня повече отвсякога, по лъскавото му чело заблестя пот.
            — Ти ли си Избрания?
            — Разбира се, че съм аз! — потвърди спокойно Хари.
            — Но в такъв случай… скъпо момче… искаш много от мен… всъщност искаш да ти помогна в твоя опит да унищожиш…
            — Не искате ли да се отървете от магьосника, който е убил Лили Евънс?
            — Хари, Хари, то се знае, че искам, но…
            — Страхувате се да не би той да разбере, че сте ми помогнал?
            Слъгхорн не каза нищо, изглеждаше ужасен.
            — Бъдете смел като майка ми, професоре…
            Слъгхорн вдигна пухкавата си ръка и притисна треперещи пръсти до устата си — за миг заприлича на грамадно бебе.
            — Не се гордея… — прошепна той през пръстите си. — Срамувам се от онова… от онова, което показва споменът… Мисля, че в онзи ден съм нанесъл голяма вреда…
            — Каквото и да сте сторил, ще го заличите, като ми дадете спомена — каза Хари. — Ще постъпите много храбро и благородно.
            Хагрид трепна насън и пак си захърка. Слъгхорн и Хари продължиха да се гледат втренчено над разтопената свещ. Настъпи мълчание, което продължи много, много дълго, ала Феликс Фелицис каза на Хари да не го нарушава и да изчака.
            И тогава Слъгхорн бръкна съвсем бавно в джоба си и извади магическата пръчка. С другата ръка взе изпод наметалото си празно шишенце. Все така впил поглед в Хари, докосна с върха на пръчката слепоочието си и я дръпна, изтегляйки ярката сребриста нишка на спомена, която се беше залепила за пръчката и ставаше все по-дълга и по-дълга, докато накрая се скъса и се нагъна. Слъгхорн я вкара с пръчката в шишенцето, където тя се намота, сетне плъзна и се загъна като газ. Той запуши с трепереща ръка стъкленичката и я подаде през масата на Хари.
            — Много Ви благодаря, професоре!
            — Добро момче си ти — рече Слъгхорн, а по месестите му бузи в моржовите мустаци се застичаха сълзи. — И имаш нейните очи… Но не си мисли лошо за мен, след като видиш спомена…
            После и той положи глава върху ръцете си, въздъхна тежко и заспа.


            ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
            ХОРКРУКСИ

            Докато се промъкваше обратно към замъка, Хари усещаше, че Феликс Фелицис действа все по-слабо. Входната врата си стоеше отключена, но на третия етаж той се натъкна на Пийвс и за малко да бъде разкрит, но се шмугна встрани по един от преките пътища. Когато се качи при портрета на Дебелата дама и смъкна мантията невидимка, не се изненада, че тя е в изключително неуслужливо настроение.
            — Я кое време е!
            — Наистина съжалявам… наложи се да изляза по важна работа!
            — Е, в полунощ паролата беше сменена, няма как — ще спиш в коридора.
            — Това шега ли е? — рече Хари. — Защо паролата ще се сменя в полунощ?
            — Ами така! — отсече Дебелата дама. — Ако си недоволен, иди да се оплачеш на директора, точно той е подсилил мерките за сигурност.
            — Страхотно, няма що! — изломоти горчиво Хари и сведе очи към твърдия под. — Наистина блестящо! Да, ако Дъмбълдор беше тук, щях да отида и да му се оплача, защото именно той ме прати да…
            — Професор Дъмбълдор е тук! — каза някой зад Хари. — Прибра се преди един час в училището.
            Към Хари се рееше Почтибезглавия Ник, чиято глава, както обикновено, се люшкаше в края на яката му на къдрички.
            — Кървавия барон ми каза, видял го да се връща — уточни Ник. — Според Барона бил в добро настроение, макар че, разбира се, бил малко уморен.
            — Къде е? — попита Хари с разтуптяно сърце.
            — О, стене и подрънква из кулата на Астрономическата обсерватория, дай му това да прави…
            — Не Кървавия барон, а Дъмбълдор!
            — О… в кабинета си — отвърна Ник. — Доколкото подразбрах от Барона, имал да върши някаква работа, преди да си легне…
            — Да, има! — възкликна Хари и в гърдите му се надигна радостно вълнение при мисълта как ще каже на Дъмбълдор, че е взел спомена.
            Завъртя се кръгом и отново се втурна, без да обръща внимание на Дебелата дама, която се провикна след него:
            — Върни се! Добре де, излъгах! Ядосах се, че ме събуди! Паролата още е „тения“!
            Но Хари вече тичаше презглава обратно по коридора и след броени минути каза „Карамелизирани еклери“ на грозилището при Дъмбълдор, което отскочи встрани и го допусна до спираловидната стълба.
            — Влез — каза директорът, след като Хари почука.
            От гласа му личеше, че е капнал от умора.
            Хари бутна вратата и я отвори. Кабинетът на Дъмбълдор си изглеждаше както обикновено, само че с черно, обсипано със звезди небе зад прозорците.
            — А, Хари! — изненада се Дъмбълдор. — На какво дължа това тъй късно удоволствие?
            — Взех го, сър! Взех спомена от Слъгхорн!
            Извади малката стъкленичка и му я показа. Директорът беше изумен. Но след миг-два лицето му се озари от широка усмивка.
            — Каква невероятна новина, Хари! Справил си се наистина блестящо! Знаех си, че ще успееш!
            Той очевидно съвсем забрави, че е посред нощ — заобиколи бързо писалището, взе в непострадалата си ръка шишенцето със спомена на Слъгхорн и отиде при шкафа, където държеше мислоема.
            — А сега — рече Дъмбълдор, като сложи върху писалището каменния съд и изпразни в него съдържанието на шишенцето, — а сега най-после ще го видим. Побързай, Хари…
            Момчето послушно се надвеси над мислоема и усети как краката му се отлепват от пода на кабинета… отново запада през мрака и се приземи в кабинета на Хорас Слъгхорн отпреди доста години.
            Там беше много по-младият Хорас Слъгхорн с гъстата му лъскава пясъчноруса коса и червеникаворуси мустаци, който отново седеше в удобен фотьойл и беше отпуснал крака върху тапицирано с кадифе столче — в едната си ръка държеше малка чаша с вино, а с другата бъркаше в кутия със захаросан ананас. Около него бяха насядали пет-шест момчета, сред които и Том Риддъл със златно-черния пръстен на Мерсволуко, проблясващ на пръста му.
            Дъмбълдор се приземи до Хари точно когато Риддъл попита:
            — Вярно ли е, сър, че професор Мерисот излиза в пенсия?
            — Том, Том, и да знаех, нямаше да ти кажа — отвърна Слъгхорн, като му се закани укорително с пръст, но и същевременно намигна. — Интересно откъде получаваш сведения, момчето ми, знаеш повече от половината учители.
            Риддъл се усмихна, другите момчета прихнаха и му хвърлиха възхитени погледи.
            — С тази изумителна способност да научаваш неща, които не би трябвало да знаеш, и да ласкаеш с мярка онези, от които би могъл да зависиш… между другото, благодаря за ананаса, позна, точно той ми е любимият…
            Доста от момчетата отново захихикаха.
            — Убеден съм, че за по-малко от двадесет години ще се издигнеш до министър на магията. Не, петнайсет, ако и занапред ми изпращаш ананас. Имам отлични връзки в министерството.
            Том Риддъл само се подсмихна, а останалите и този път захихикаха. На Хари му направи впечатление, че той в никакъв случай не е най-голям сред момчетата, но всички очевидно го смятаха за нещо като тартор.
            — Не знам дали политиката е за мен, сър — заяви Том Риддъл, след като смехът заглъхна. — Като начало, произходът ми не е подходящ.
            Две от момчетата се подсмихнаха един другиму. Хари беше сигурен, че са се сетили за някаква тяхна си шега: безспорно за онова, което знаеха или подозираха за прочутия праотец на своя главатар.
            — Глупости! — побърза да възкликне Слъгхорн. — Повече от ясно е, че при тези твои способности си потомък на истински магьосници. Не, Том, ще стигнеш далеч, никога досега не съм грешал за никого от учениците си.
            Златното часовниче върху писалището отзад удари единадесет часа и Слъгхорн се обърна да го погледне.
            — О, небеса, толкова ли е късно вече? Побързайте, момчета, за да не си изпатите всички. Лестранж, ако утре не ми представиш съчинението, ще бъдеш наказан. Същото важи и за теб, Ейвъри.
            Момчетата се изнизаха едно по едно от стаята. Слъгхорн се надигна от фотьойла и остави празната чаша на писалището. Нещо зад него помръдна и той се обърна — Риддъл още стоеше там.
            — Внимавай, Том! Само това остава — да те хванат след вечерния час, а си префект…
            — Исках да Ви попитам нещо, сър.
            — Питай, момчето ми, питай…
            — Какво знаете, сър, за… за хоркруксите?
            Слъгхорн се вторачи в него, както разсеяно прокарваше дебелите си пръсти по столчето на винската чаша.
            — Това за час по защита срещу Черните изкуства ли е?
            Хари обаче долови, че Слъгхорн прекрасно знае — изобщо не ставаше дума за домашно.
            — Не точно, сър — отвърна Риддъл. — Докато четях, срещнах на едно място думата и не я разбрах.
            — Не… ами… в „Хогуортс“ едва ли ще намериш книга, в която да има подробности за хоркруксите, Том. Това е сред най-черните магии, много черна наистина — натърти Слъгхорн.
            — Но Вие, сър, очевидно знаете всичко за тях. Магьосник като Вас… извинете, но щом не можете да ми кажете… просто си помислих, че ако има човек, който би могъл да ми обясни, то това сте именно Вие, та реших да попитам…
            Хари си рече, че всичко — колебанието, нехайният тон, премерените ласкателства — е много убедително, без преиграване. Самият той твърде често се беше опитвал да откопчи сведения от хора, които не желаят да ги дават, и нямаше как да не признае, че Том Риддъл владее това умение до съвършенство. Личеше, че желанието му да се добере до информацията наистина е много, много голямо и затова е обмислял седмици наред как точно да подходи.
            — Е… — подхвана Слъгхорн, но вместо да погледне Риддъл, започна да си играе с панделката върху кутията със захаросан ананас, — е, нищо не пречи, естествено, да ти обясня в най-общи линии. Колкото да разбереш какво е. „Хоркрукс“ е дума, употребявана за предмет, където някой е скрил част от душата си.
            — Не разбрах обаче, сър, как точно става — каза Риддъл.
            Владееше напълно гласа си и въпреки това Хари долови, че се вълнува.
            — Ами разкъсваш душата си — поясни Слъгхорн — и скриваш част от нея в предмет извън тялото си. После, ако някой нападне или унищожи тялото ти, не можеш да умреш, защото част от душата ти е останала скрита и непокътната. Но съществувание в такъв вид, разбира се…
            Лицето на Слъгхорн се сгърчи, а Хари неволно си спомни думи, които бе чул преди близо две години:
            „Бях изтръгнат от тялото си, превърнах се в нещо, по-нищожно от дух, по-нищожно от най-жалкия призрак… но все пак останах жив.“
            — Малцина биха го поискали, наистина малцина, Том. За предпочитане е да умреш.
            Но жаждата на Риддъл вече личеше, той не можеше да скрие желанието си да се добере до тайната, изписано вече и на лицето му.
            — Как разкъсваш душата си?
            — Разбери, че душата би трябвало да си остане цяла и невредима — наблегна притеснен Слъгхорн. — Разкъсаш ли я, вършиш насилие срещу природата.
            — Но как се прави?
            — Със злодеяние, с най-страшното от всички злодеяния. Като убиеш някого. Убийството разкъсва душата. Магьосникът, решил да създаде хоркрукс, обръща вредата в своя полза: вгражда откъснатото парче душа…
            — Вгражда го? Но как…
            — Има заклинание, не ме питай, не знам! — отсече Слъгхорн и заклати глава като стар слон, отпъждащ досадни комари. — Имам ли вид на човек, който е опитвал… имам ли вид на убиец?
            — Не, разбира се, че не, сър — побърза да каже Риддъл. — Извинявайте… Не исках да Ви обидя…
            — Не съм, не съм се обидил ни най-малко — кисело рече Слъгхорн. — Естествено е да проявяваш любопитство към такива неща… магьосници с определена нагласа винаги са имали влечение към тази страна на магията…
            — Да, сър — каза Риддъл. — Но все пак не разбрах едно… просто от любопитство… само един хоркрукс върши ли работа? Само веднъж ли можеш да разкъсаш душата си? Няма ли да е по-добре да я разкъсаш на повече части, няма ли така да станеш по-силен? Нали седем е числото с най-голяма магическа сила, няма ли седем…
            — Брадата на Мерлин, Том! — изписка Слъгхорн. — Седем! Не е ли ужасно да замисляш дори едно убийство! При всички положения… е ужасно изобщо да разделяш душата… но да я разкъсваш на седем парчета…
            Сега вече Слъгхорн изглеждаше силно разтревожен: гледаше Риддъл така, сякаш за пръв път го виждаше ясно, и Хари усети, че учителят вече съжалява, задето изобщо е приел този разговор.
            — Това, което обсъждаме — изпелтечи той, — са си само догадки, нали? В сферата на науката…
            — Да, разбира се, сър! — съгласи се веднага Риддъл.
            — И все пак, Том… не разгласявай какво съм ти казал, в смисъл… какво сме обсъждали. Хората няма да погледнат с добро око, ако разберат, че сме си говорили за хоркрукси. Тази тема е забранена в „Хогуортс“… Дъмбълдор направо ще побеснее…
            — Ще мълча като гроб, сър — обеща Риддъл и си тръгна.
            Преди това обаче Хари зърна лицето му — на него беше изписано същото необуздано щастие като в първия миг, когато Том беше разбрал, че е магьосник, щастие, от което красивите му черти не изпъкваха, а напротив — ставаха някак по-нечовешки…
            — Благодаря ти, Хари! — рече тихо Дъмбълдор. — Да тръгваме…
            Когато Хари се приземи обратно в кабинета, директорът вече седеше зад писалището. Хари също седна и зачака той пръв да заговори.
            — Отдавна се надявам да се добера до това доказателство — обясни накрая Дъмбълдор. — То потвърждава предположението, по което работя, показва ми, че съм прав и тепърва трябва да се извърви дълъг път…
            Изведнъж Хари забеляза, че всички някогашни директори и директорки по портретите по стените са се събудили и слушат разговора им. Един едър като канара вълшебник с червен нос дори беше извадил слухова тръба.
            — Е, Хари — рече Дъмбълдор. — Сигурен съм, че си схванал какво означава онова, което току-що чухме. Том Риддъл е бил на твоята възраст плюс-минус няколко месеца, а вече е правел всичко възможно да разбере как да стане безсмъртен.
            — Значи смятате, че е успял, така ли, сър? — попита Хари. — Направил е хоркрукс? И благодарение на това не е умрял, когато ме нападна? Имал е някъде скрит хоркрукс? Частица от душата му, която е била на сигурно място?
            — Една… или повече части — потвърди Дъмбълдор. — Чу какво каза Волдемор: искаше да научи най-вече мнението на Хорас какво ще се случи с магьосник, който е създал повече от един хоркрукс… какво ще стане с магьосник, до такава степен решен да избегне смъртта, че е готов да извърши не едно, а няколко убийства… да разкъсва отново и отново душата си, за да я вгради в няколко хоркрукса, скрити на различни места. Никоя книга не би могла да му предостави такава информация. Поне доколкото знам аз… и сигурен съм — доколкото е знаел и Волдемор, — няма магьосник, който да е разкъсвал душата си на повече от две части. — Известно време Дъмбълдор мълча, за да събере мислите си, сетне продължи: — Преди четири години се сдобих с нещо, което разтълкувах като доказателство, че Волдемор е разкъсал душата си.
            — Къде? — попита Хари. — Как?
            — Ти ми го даде, Хари — уточни директорът. — Дневника, дневника на Риддъл, където се посочваше как отново да се отвори Стаята на тайните.
            — Не разбирам — призна си Хари.
            — Макар че не видях онзи Риддъл, който е излязъл от дневника, ти ми описа явление, каквото никога не съм виждал лично. Най-обикновен спомен, който започва да действа и да мисли сам за себе си? Най-обикновен спомен, който изсмуква живота от момичето, в чиито ръце е попаднал? Не, в онази тетрадка се беше вселило нещо много по-ужасно… къс от душа, бях почти сигурен. Дневникът беше хоркрукс. Но въпросите, които това повдигаше, бяха повече от отговорите, които даваше. Онова, което ме заинтригува и ме хвърли в смут, бе идеята, че дневникът е замислен не само като защита, но и като оръжие.
            — Пак не разбирам — призна си Хари.
            — Ами действаше точно както се предполага, че действа един хоркрукс, с други думи, късчето душа, скрита в него, бе на сигурно място и безспорно изигра своята роля, като не допусна притежателят й да умре. Но не можеше да има и съмнение, че Риддъл всъщност е искал дневникът да бъде прочетен, искал е този къс от душата му да се всели в друг, да го обсеби, така че чудовището на Слидерин отново да бъде пуснато на свобода.
            — Е, не е искал всичките му усилия да бъдат пропилени — отбеляза Хари. — Искал е да всички да разберат, че именно той е Наследника на Слидерин, понеже по онова време не са му го признали.
            — Точно така — кимна Дъмбълдор. — Но нима не схващаш, Хари, че щом е възнамерявал дневникът да бъде предаден или подхвърлен на някой бъдещ ученик в „Хогуортс“, Риддъл е бил забележително спокоен за тази безценна частица от душата му, скрита в дневника! Както обясни и професор Слъгхорн, предназначението на хоркрукса е част от магьосника да остане скрита на сигурно място, а не да бъде подхвърлена на пътя на друг и да бъде изложена на опасността той да я унищожи, както всъщност и стана — точно тази частица от душата му вече я няма, ти я премахна. Нехайството, с което Волдемор е гледал на този хоркрукс, ми се стори изключително злокобно. Наведе ме на мисълта, че Волдемор е направил — или смята да направи — още хоркрукси, така че загубата на първия да не бъде толкова пагубна. Не ми се искаше да повярвам, ала друга логика нямаше. Сетне, две години по-късно, ти ми каза, че в нощта, когато Волдемор се е завърнал в тялото си, той е заявил пред своите смъртожадни нещо твърде показателно и тревожно: „Аз, който бях стигнал по-далеч от всеки друг по пътя, водещ към безсмъртието.“Точно това е казал според думите ти: „По-далеч от всеки друг.“ Мислех си, че разбирам какво е имал предвид, макар че смъртожадните не знаеха. Волдемор е говорел за своите хоркрукси, за хоркруксите в множествено число, Хари, каквито не ми се вярва да е постигнал никой друг магьосник. Всичко съответстваше: през годините Лорд Волдемор губеше все повече човешкия си облик и единственото ми обяснение за неговото преображение бе, че душата му е била осакатена извън пределите на онова, което бихме могли да наречем обикновено зло…
            — Значи е станал неуязвим и сега не може да бъде убит, защото е убил други хора ли? — попита Хари. — Щом се е стремил толкова силно към безсмъртие, защо не си е направил или откраднал Философски камък?
            — Знаем, че преди пет години се е опитал да стори точно това — напомни Дъмбълдор. — Но има няколко причини, поради които Лорд Волдемор е искал да се сдобие не с философски камък, а с хоркрукси. Еликсирът на живота наистина удължава дните ни, но той трябва да се пие редовно, цяла вечност, ако искаш наистина да бъдеш безсмъртен. Волдемор би бил изцяло зависим от еликсира и ако той свърши или бъде замърсен, ако философският камък бъде откраднат, Волдемор би умрял като всеки друг човек. Той обича да действа сам, помни това. Убеден съм, че за него е непоносима мисълта да зависи дори от еликсира. Бил е готов, разбира се, да го изпие, ако това е щяло да го спаси от ужасното подобие на живот, на което е бил обречен след покушението срещу теб, само и само отново да се сдобие с тяло. Сигурен съм, че след това е възнамерявал пак да се осланя на хоркруксите: ако успеел да си възвърне човешкия облик, нямало да му трябва нищо повече. Вече е бил безсмъртен… или възможно най-близо до безсмъртието. Сега обаче, Хари, въоръжени с тази информация, с изключително важния спомен, който успя да донесеш, ние сме по-близо от всеки друг до тайната как да унищожим Лорд Волдемор. Ти, Хари, само го чу: „Няма ли да е по-добре да я разкъсаш на повече части, няма ли така да станеш по-силен? Нали седем е числото с най-голяма магическа сила?…“ Да, според мен Лорд Волдемор е бил силно привлечен от мисълта за душа от седем части.
            — И е направил седем хоркрукса? — вцепени се от ужас Хари, а доста от портретите по стените също издадоха сходни звуци на стъписване и възмущение. — Но те може да са навсякъде по света — скрити, заровени, невидими…
            — Радвам се, че схващаш колко сериозен е проблемът — отвърна спокойно Дъмбълдор. — Но първо, Хари, не, не са седем хоркрукса, а шест. Седмото късче от душата му, колкото и осакатено да е то, е вместено в обновеното му тяло. Това е онази част, която по време на изгнаничеството му години наред е водела призрачно съществувание — без нея Волдемор всъщност е щял да загуби самоличността си. Тази седма част от душата му ще бъде последната, която трябва да атакува човекът, който реши да убие Волдемор — частта, която обитава тялото му.
            — Но останалите шест хоркрукса… — рече малко отчаян Хари, — как ще ги открием?
            — Забравяш… вече си унищожил един от тях. А аз — втори.
            — Така ли? — попита въодушевено Хари.
            — Да — потвърди Дъмбълдор и вдигна почернялата си обгорена ръка. — Пръстенът, Хари. Пръстенът на Мерсволуко. Върху него също тегнеше ужасно проклятие. Ще прощаваш за липсата на скромност, но ако не бяха невероятните ми способности и навременната намеса на професор Снейп, когато се завърнах жестоко ранен в „Хогуортс“, вероятно нямаше да доживея да ти разказвам всичко това. И все пак една изсъхнала ръка не ми се вижда неразумно много в замяна на една седма от душата на Волдемор. Пръстенът вече не е хоркрукс.
            — Но как го намерихте?
            — Както вече знаеш, от дълги години съм си поставил за цел да науча възможно най-много за живота на Волдемор в миналото. Пътувам по широкия свят, посещавам местата, които той някога е познавал. Натъкнах се на пръстена в порутената къща на Гонт, беше скрит там. След като е успял да вгради в пръстена късче от душата си, Волдемор явно не е искал да го носи повече. Скрил го е, защитен с много могъщи заклинания, в съборетината, където навремето са живели предците му (след като Морфин, разбира се, е бил откаран в Азкабан), без изобщо да подозира, че някой ден бих си направил труда да посетя развалините и да търся следи от магически скривалища. И все пак е рано да се радваме. Ти унищожи дневника, а аз — пръстена, но ако предположението ни за душата от седем части е вярно, остават още четири хоркрукса.
            — А те значи може да бъдат всякакви неща? — попита Хари. — Стари консервени кутии или… знам ли… празни шишенца от отвари?
            — Ти, Хари, говориш за летекоди, които задължително трябва да са обикновени предмети, за да не бият на очи. Но Лорд Волдемор да използва консервени кутии и стари шишенца от отвари, за да съхранява в тях безценната си душа? Забрави ли какво ти показах? Лорд Волдемор е обичал да събира трофеи и предпочитал предмети със славна магическа история. Гордостта му и убеждението, че превъзхожда всички останали, решимостта да си извоюва изключително място в историята на магията — всичко това ме кара да мисля, че Волдемор е подбрал доста внимателно своите хоркрукси и е предпочел предмети, достойни за тази чест.
            — Дневникът не беше чак толкова забележителен.
            — Както сам каза, дневникът доказваше, че Волдемор е Наследника на Слидерин, и съм сигурен, че за Волдемор той е бил от изключително значение.
            — А останалите хоркрукси? — попита Хари. — Мислите ли, сър, че знаете какво представляват?
            — Мога само да се досещам — отговори Дъмбълдор. — Поради вече посочените причини смятам, че Лорд Волдемор ще предпочете предмети, обвеяни с известно величие. Ето защо проучих внимателно миналото му с надеждата да открия доказателства за изчезнали предмети, до които се е докосвал.
            — Медальонът с капачето! — възкликна на висок глас Хари. — Чашата на Хафълпаф!
            — Да — усмихна се Дъмбълдор. — Готов съм да се обзаложа — може би не на другата си ръка, но поне на два-три пръста, — че те са се превърнали в третия и четвъртия хоркрукс. Ако — повтарям — приемем, че той е създал общо шест хоркрукса, останалите два са забулени в по-голяма загадъчност, но отново бих си позволил да изкажа предположението, че след като се е сдобил с вещи на Хафълпаф и Слидерин, Волдемор се е заел да издирва вещи на Грифиндор и Рейвънклоу. Сигурен съм, че въображението му е било силно привлечено от идеята за четири вещи на четиримата основатели. Не бих могъл да отговоря на въпроса дали Волдемор е успял да се сдобие с нещо на Рейвънклоу. Но съм убеден, че единствената известна реликва, която сме наследили от Грифиндор, е на безопасно място.
            Дъмбълдор посочи с почернели пръсти стената отзад и стъклената витринка с украсения с рубини меч.
            — Според Вас, сър, затова ли е искал да се върне в „Хогуортс“? — попита Хари. — За да се опита да намери някаква вещ на някой от другите основатели?
            — Да — потвърди Дъмбълдор. — За съжаление обаче това не ни помага особено, защото Волдемор беше отпратен, без да получи възможност да претърси училището — поне аз смятам така. Това ме кара да заключа, че той не е осъществил мечтата си да събере предмети, принадлежали на четиримата основатели. Със сигурност се е сдобил с два, не е изключено да е намерил и трети, но за повече не смея да твърдя.
            — Дори и да е открил нещо, принадлежало на Рейвънклоу или на Грифиндор, пак остава шестият хоркрукс — напомни Хари, след като преброи на пръсти. — Освен ако не се е сдобил с вещи и на двамата.
            — Съмнявам се — каза Дъмбълдор. — Мисля, че знам какво представлява шестият хоркрукс. Интересно какво ще ми отвърнеш, ако споделя с теб, че от известно време проявявам любопитство към поведението на змията Наджини.
            — Змията ли? — трепна Хари. — Може ли да превърнеш животно в хоркрукс?
            — Не е препоръчително — обясни Дъмбълдор, — защото очевидно си е опасно да повериш част от душата си на нещо, което може да мисли и да се придвижва само. Но ако не греша в изчисленията, когато Волдемор е влязъл в дома на родителите ти с намерението да те убие, все още не му е достигал най-малко един хоркрукс, за да постигне крайната си цел от шест хоркрукса. Както личи, свързвал е превръщането на един или друг предмет в хоркрукс със смъртта на изключително важни за него хора. Вярвал е, че ако те убие, ще отстрани опасността, посочена в пророчеството. Смятал е, че става непобедим. Сигурен съм, че с твоята смърт е възнамерявал да направи последния си хоркрукс. Както знаем, не е успял. След доста години обаче е използвал Наджини, за да убие един възрастен мъгъл, и тогава навярно му е хрумнало да превърне нея в последния си хоркрукс. Тя откроява връзката му със Слидерин, а това засилва тайнствения ореол на Лорд Волдемор. Според мен, доколкото изобщо е способен да се привърже към нещо, той е привързан именно към змията, приятно му е да я държи до себе си и дори за човек, който владее змийски език, явно има необичайно голяма власт над нея.
            — Значи дневника вече го няма, пръстена го няма… — каза Хари. — Чашата, медальонът с капачето и змията още си стоят непокътнати и според вас не е изключено някоя вещ на Рейвънклоу или Грифиндор също да е превърната в хоркрукс.
            — Да, прекрасно обобщение, точно и немногословно — похвали го Дъмбълдор и сведе глава.
            — В такъв случай… още ли ги издирвате, сър? Тях ли търсите, когато отсъствате от училището?
            — Да — потвърди Дъмбълдор. — Търся от много време. Мисля че… може би… съм близо до откриването на още един хоркрукс. Има обнадеждаващи знаци.
            — Ако го намерите, може ли и аз да дойда с Вас и да ви помогна да се отървем от него? — примоли се Хари.
            Дъмбълдор го гледа миг-два много съсредоточено и отвърна:
            — Да.
            — Мога да дойда с Вас? — ахна от изумление Хари.
            — О, да — подсмихна се директорът. — Според мен си си извоювал това право.
            Хари усети как го плисва вълна от радост. Беше прекрасно поне веднъж да не чува, че трябва да внимава и да се пази. Директорите и директорките по стените очевидно не бяха чак толкова въодушевени от решението на Дъмбълдор — Хари видя как някои клатят глава, а Финиъс Нигелус направо изсумтя.
            — Волдемор дали разбира, сър, че някой от хоркруксите е унищожен? Може ли да почувства? — попита Хари, без да обръща внимание на портретите.
            — Прелюбопитен въпрос, Хари. Според мен не. Затънал е в злини, тези жизненоважни частици са били отделени от него твърде дълго и той вече не чувства, както ние. Може би на прага на смъртта ще осъзнае какво е загубил… но така и не разбра например, че дневникът е бил унищожен, докато не изтръгна насила истината от Луциус Малфой. Казаха ми, че Волдемор е изпаднал в ужасен гняв, когато установил, че дневникът е бил съсипан и че вълшебните свойства са му били отнети.
            — А аз си мислех, че самият той е поискал Луциус Малфой да вкара неусетно дневника в „Хогуортс“.
            — Да, искал е преди много години, когато е бил сигурен, че ще успее да създаде още хоркрукси, но Луциус е трябвало да чака нареждане от Волдемор, а така и не го е получил, защото малко след като му дал дневника, Волдемор изчезнал. Безспорно е смятал, че Луциус няма да дръзне да прави с хоркрукса друго, освен да го пази като зеницата на окото си, обаче явно е надценил страха на Луциус пред господар, който е изчезнал преди години и за когото бил убеден, че вече е мъртъв. Луциус, естествено, не е и подозирал какво всъщност представлява дневникът. Доколкото разбирам, Волдемор му е обяснил, че с него Стаята на тайните ще се отвори отново, защото й е направено хитроумно заклинание. Ако е знаел, че държи в ръцете си къс от душата на своя повелител, Луциус безспорно е щял да се отнася към него с повече благоговение, вместо това обаче той решил да осъществи стария план, но в своя изгода: като подхвърлил дневника на дъщерята на Артър Уизли, се е надявал да злепостави Артър, да направи така, че да ме изхвърлят от „Хогуортс“, и същевременно да се отърве от силно изобличителен предмет. Ах, клетият Луциус… след яростта на Волдемор, задето от користни подбуди е захвърлил хоркрукса, и гръмкия провал в министерството миналата година няма да се изненадам, ако дълбоко в себе си той е доволен, че точно сега е на безопасно място — в Азкабан.
            Хари помисли-помисли и попита:
            — Значи ако всички хоркрукси бъдат унищожени, Волдемор може да бъде убит?
            — Да, така мисля — потвърди Дъмбълдор. — Без хоркруксите Волдемор ще бъде обикновен простосмъртен с осакатена и омаломощена душа. Никога не забравяй обаче, че дори душата му да е безнадеждно накърнена, мозъкът и магическата му мощ си остават непокътнати. Искат се необикновени умения и могъщество, за да убиеш магьосник като Волдемор — дори да няма вече хоркрукси.
            — Но аз не притежавам необикновени умения и могъщество! — възкликна спонтанно Хари.
            — Притежаваш, и още как! — отсече Дъмбълдор. — Ти притежаваш сила, каквато Волдемор никога не е имал. Можеш да…
            — Знам! — нетърпеливо рече Хари. — Мога да обичам!
            Доста му беше трудно, но все пак се въздържа да не добави: „Голяма работа!“
            — Да, Хари, можеш да обичаш — потвърди Дъмбълдор и от изражението му личеше, че е съвсем наясно какво е премълчал Хари току-що. — А след всичко, което си преживял, това е велико и забележително качество. Още си твърде малък, за да разбереш колко си необикновен, Хари.
            — Значи казаното в пророчеството, че ще притежавам „сила, каквато Черния лорд не познава“, означава просто… любов? — попита Хари, който се чувстваше малко подведен.
            — Да… просто любов — отвърна Дъмбълдор. — Но недей да забравяш никога, Хари, че казаното в пророчеството придобива такава важност само защото Волдемор му е придал този смисъл. Казах ти го в края на миналата година. Волдемор те е набелязал като най-опасния за себе си човек и така те е направил най-опасния за него човек!
            — Не е ли едно и също?…
            — Не, не е! — рече малко нетърпеливо Дъмбълдор. Посочи Хари с черната си изсъхнала ръка и допълни: — Отдаваш прекалено голямо значение на пророчеството!
            — Но… — изломоти Хари — нали казахте, че то означава…
            — Ако Волдемор не беше чул за пророчеството, дали то щеше да се сбъдне? Дали щеше да означава нещо? Разбира се, че не! Нима смяташ, че всички предсказания в Залата с пророчествата са се сбъднали?
            — Но… — поде смаян Хари, — но нали миналата година казахте, че единият от нас ще бъде принуден да убие другия…
            — Хари, Хари, само защото Волдемор допусна огромна грешка и постъпи както е предсказала професор Трелони! Ако не беше убил баща ти, нима щеше да насади у теб яростното желание за мъст? Разбира се, че не! Ако не беше принудил майка ти да умре заради теб, нима щеше да ти придаде магическа защита, която е непробиваема за самия него? Разбира се, че не, Хари! Толкова ли не виждаш? Волдемор сам си е създал най-заклетия враг, точно както всички тирани по света! Имаш ли представа колко се страхуват тираните от хората, които потискат? Всички те си дават сметка, че някой ден някоя от жертвите им със сигурност ще се възправи срещу тях и ще отвърне на удара! Волдемор не е по-различен! Винаги е бил нащрек, търсел е онзи, който би могъл да му отправи предизвикателство. Чул е пророчеството и се е впуснал да действа, като резултат от това не само лично е посочил човека, който по всяка вероятност ще го довърши, а и собственоръчно му е дал смъртоносни оръжия!
            — Но…
            — Изключително важно е да разбереш това! — продължи Дъмбълдор, изправи се и тръгна из стаята, а проблясващата му мантия зашумоли след него. Хари никога не го беше виждал толкова развълнуван. — С опита да те убие Волдемор сам избра забележителния човек, който сега седи пред мен, и му даде начините, по които да действа! Негова грешка е, че ти можеше да надзърнеш в помислите и желанията му, че разбираш змийския език, на който той дава заповедите си, и въпреки че имаш привилегията да виждаш в неговия свят — дарба, заради която всеки смъртожаден е готов да убие само и само да я притежава, — ти нито за миг не се изкуши от Черните изкуства, никога, нито за миг не прояви и най-малко желание да станеш един от последователите му!
            — Разбира се! — рече възмутен Хари. — Той е убил майка ми и баща ми!
            — Накратко, ти си защитен от способността си да обичаш! — каза на висок глас Дъмбълдор. — Единствената защита, която може да те предпази да не бъдеш привлечен от мощ като тази на Волдемор! Въпреки всички изкушения, на които беше подложен, въпреки всички страдания ти си остана с чисто сърце, остана си чист точно както на единадесетгодишна възраст, когато погледна в огледало, отразило най-съкровеното ти желание, и то ти показа едно-единствено нещо: как да спреш Лорд Волдемор, а не безсмъртие или несметни богатства. Имаш ли представа, Хари, колко малко магьосници ще видят онова, което ти видя в огледалото? Тогава Волдемор би трябвало да е осъзнал с какво си има работа, но той не разбра! Сега обаче го знае. Ти надзърна в съзнанието му, без да си навредиш, а той не може да те обсеби без силна смъртоносна болка, както сам откри в министерството. Според мен, Хари, той не разбира защо, но толкова много е бързал да осакати душата си, че така и не е намерил време да поспре и да прозре колко несравнимо по-мощна е душа, която не е била осквернена и си е останала непокътната.
            — Но, сър — рече Хари, като полагаше храбри усилия да не прозвучи като възражение, — това не се ли свежда до същото? Длъжен съм да се опитам да го убия, в противен случай…
            — Длъжен ли? — възкликна Дъмбълдор. — Разбира се, че си длъжен! Но не заради пророчеството! А защото самият ти няма да намериш спокойствие, докато не опиташ! Знаем го и двамата! Представи си, ако обичаш, само за миг, че никога не си чувал пророчеството! Как щеше да се отнасяш сега към Волдемор? Помисли!
            Хари се замисли, докато гледаше как Дъмбълдор снове напред-назад. Спомни си за майка си, за баща си и за Сириус. Спомни си за Седрик Дигъри. Спомни си за всички ужасни злодеяния, извършени от Лорд Волдемор. В гърдите му сякаш лумна пламък, който го преряза през гърлото.
            — Бих искал той да бъде довършен — пророни тихо Хари. — И бих искал аз да го направя.
            — Разбира се, че ще искаш! — викна Дъмбълдор. — Нали разбираш, пророчеството не означава, че си длъжен да направиш нещо. Но именно заради пророчеството Лорд Волдемор те беляза като свой равен… с други думи, ти си свободен да избереш своя път, напълно свободен да загърбиш пророчеството! Но Волдемор продължава да се ръководи от него… Ще те преследва и занапред… и по тази причина наистина е сигурно, че…
            — Че накрая единият от нас ще убие другия — каза вместо него Хари. — Да.
            Но най-сетне разбра какво се опитва да му обясни Дъмбълдор. Помисли си, че всичко се свежда до разликата между това да бъдеш завлечен на арената за смъртоносна битка, или ти сам да излезеш на нея с високо вдигната глава. Някои вероятно ще кажат, че почти няма избор между двата пътя, ала Дъмбълдор знаеше — аз също знам, рече си Хари в пристъп на необуздана гордост, знаели са и родителите ми, — че разликата е от земята до небето.


            ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
            СЕКТУМСЕМПРА

            На другата сутрин в часа по вълшебство, изтощен, но щастлив от свършеното през нощта, Хари разказа на Рон и Хърмаяни какво точно се е случило (като първо направи на най-близо присъстващите ученици заклинанието „Муфлиато“). И двамата останаха възхитени от начина, по който е изтръгнал от Слъгхорн спомена, но се стреснаха, когато им разправи за хоркруксите на Волдемор и как Дъмбълдор му е обещал да го вземе със себе си, ако случайно намери някой от тях.
            — Еха! — възкликна Рон, след като Хари най-сетне привърши разказа си: Рон размахваше много разсеяно магическата си пръчка към тавана, без изобщо да обръща внимание какво прави. — Ау! Значи ще отидеш с Дъмбълдор… и ще се опиташ да унищожиш… леле…
            — Рон, измагьосваш сняг — рече търпеливо Хърмаяни, сграбчи китката му и насочи пръчката встрани, защото от тавана наистина се сипеха едри бели снежинки.
            Хари забеляза, че от съседния чин Лавендър Браун зяпа с много червени очи Хърмаяни, която тутакси пусна ръката на Рон.
            — А, да — каза Рон и погледна отнесено и изненадано към раменете си. — Извинявайте… сега всички все едно имаме ужасен пърхут…
            Той изтръска малко от измагьосания сняг по рамото на Хърмаяни. Лавендър ревна. Рон я погледна страшно гузно и й обърна гръб.
            — Разделихме се — пошушна той през ъгълчето на устата си на Хари. — Снощи. След като тя ме видя, че излизам заедно с Хърмаяни от спалнята. Явно не те забеляза и реши, че сме били само двамата.
            — А! — възкликна Хари. — Но ти не страдаш особено, че сте скъсали, нали?
            — Не — призна си Рон. — Никак не беше приятно, когато тя ми се разкрещя, но поне не се наложи аз да късам с нея.
            — Страхливец! — изсъска Хърмаяни, макар че изглеждаше развеселена. — Е, снощи си беше гадна вечер за любовта изобщо. Джини и Дийн също се скараха, Хари.
            Стори му се, че го казва с многозначителен поглед, но тя нямаше откъде да знае, че всичко вътре в него изведнъж е затанцувало конга*. И като се постара лицето му да е възможно най-неподвижно, а гласът — безразличен, Хари попита:
            [* Бърз кубински танц с африкански произход. — Б.пр.]
            — И защо?
            — О, заради нещо наистина смешно… Джини се разфуча, че Дийн постоянно искал да й помага, докато минават през дупката в портрета, сякаш тя не можела да се прекачи и сама… но всъщност от цяла вечност между тях хвърчат искри.
            Хари погледна към Дийн в другия край на класната стая. Определено нямаше щастлив вид.
            — Е, сега си в безизходица, нали? — попита Хърмаяни.
            — В какъв смисъл? — побърза да попита Хари.
            — За отбора по куидич — уточни Хърмаяни. — Ако Джини и Дийн не си говорят…
            — О… о, да — каза Хари.
            — Флитуик! — предупреди ги Рон.
            Съвсем мъничкият учител по вълшебство се задаваше с пружинираща походка, а само Хърмаяни беше успяла да превърне оцета във вино и стъкленицата й беше пълна с наситеночервена течност, докато съдържанието в стъклениците на Хари и Рон още си беше мътнокафяво.
            — Хайде, хайде, момчета! — изписка укорно професор Флитуик. — По-малко приказки, повече действие… я да ви видя как ще опитате…
            Двамата вдигнаха магическите си пръчки, съсредоточиха се възможно най-силно и ги насочиха към стъклениците. Оцетът на Хари стана на лед, а стъкленицата на Рон се пръсна.
            — Да… за домашно… — заяви професор Флитуик, след като излезе изпод чина и изтръска от върха на шапката си парчетата стъкло. — Упражнения.
            След урока по вълшебство имаха един от редките промеждутъци между часовете, когато и тримата бяха свободни, и се върнаха заедно в общата стая. На Рон очевидно му беше олекнало, че е скъсал с Лавендър, Хърмаяни също изглеждаше весела, макар че когато я попитаха защо се подсмива, тя отвърна само:
            — Денят е прекрасен.
            И Рон, и Хърмаяни като че ли не забелязаха яростната битка, която бушуваше в мислите на Хари.
            Тя е сестра на Рон.
            Но нали е разкарала Дийн!
            Въпреки това е сестра на Рон.
            Аз съм най-добрият му приятел!
            От това нещата се усложняват.
            Ако първо поговоря с него…
            Той ще те удари.
            И какво като ме удари?
            Той е най-добрият ти приятел!
            Хари почти не забеляза кога са прекрачили през дупката в портрета и са се озовали в окъпаната в слънце обща стая и съвсем бегло видя групичката седмокурсници, които се бяха събрали там, докато Хърмаяни не възкликна:
            — Кейти! Върнала си се! Добре ли си?
            Хари се взря: наистина беше Кейти Бел, която изглеждаше съвсем здрава и беше заобиколена от ликуващите си приятели.
            — Наистина съм добре! — отвърна тя щастлива. — В понеделник ме изписаха от „Свети Мънго“, прекарах два дни у дома с мама и тате и днес сутринта се върнах тук. Лийни тъкмо ми разказваше за последния мач и за Маклагън, Хари…
            — Да — рече той. — Е, сега ти се върна, Рон също е в прилична форма и направо ще ги смажем онези от „Рейвънклоу“, а това означава, че още можем да се надяваме да грабнем купата. Слушай, Кейти…
            Трябваше да я попита още сега, от любопитство дори за миг забрави за Джини. Приятелите на Кейти вече си събираха нещата, очевидно бяха закъснели за трансфигурация, а Хари сниши глас.
            — Огърлицата… сега спомняш ли си кой ти я даде?
            — Не — отвърна Кейти и поклати унило глава. — Всички ме питат, а аз нямам никаква представа. Последното, което помня, е, че влязох в женската тоалетна в „Трите метли“.
            — Значи си сигурна, че си влязла в тоалетната? — включи се и Хърмаяни.
            — Ами помня, че отворих вратата — уточни Кейти, — значи човекът, който ми е направил проклятието Империус, е стоял точно зад нея. След това изобщо не помня какво е ставало, дойдох на себе си едва преди половин месец в „Свети Мънго“. Вижте какво, трябва да вървя, не искам Макгонъгол да ме наказва да преписвам, въпреки че съм се върнала днес…
            Тя взе чантата и учебниците си и забърза след своите приятели, оставяйки Хари, Рон и Хърмаяни да седят на една маса до прозореца и да размишляват върху думите й.
            — Значи огърлицата е дадена на Кейти от момиче или жена, щом е станало в дамската тоалетна — обобщи Хърмаяни.
            — Или от някого, който е приличал на момиче или жена — вметна Хари. — Не забравяйте, в „Хогуортс“ има цял котел многоликова отвара. Знаем, че част от нея е била открадната…
            Той си представи дълго-предълго шествие от Крабовци и Гойловци, които подскачат покрай него, преобразени в момичета.
            — Смятам да глътна още малко от Феликса и отново да опитам с Нужната стая — оповести Хари.
            — Само ще хабиш отварата — отряза Хърмаяни и остави „Силабичен речник“ на Спелман, който тъкмо беше извадила от чантата си. — Късметът едва ли ще ти помогне в този случай, Хари. При Слъгхорн беше различно, ти определено можеше да го убедиш, просто трябваше да побутнеш малко обстоятелствата. Но късметът не е достатъчен, за да преодолееш мощно заклинание. Не пилей за щяло и нещяло остатъка от отварата! Ако Дъмбълдор те вземе със себе си, ще ти бъде необходим целият късмет на този свят… — завърши тя шепнешком.
            — Не можем ли да забъркаме още? — попита Рон Хари, без да обръща внимание на Хърмаяни. — Ще бъде страхотно, ако се запасим с нея… я да видим в учебника…
            Хари извади от чантата си учебника по отвари за напреднали и затърси Феликс Фелицис.
            — Олеле, страшно сложно е! — съобщи той, докато плъзгаше поглед по списъка с необходимите съставки. — И се прави в продължение на половин година… оставя се да къкри…
            — Не съм и очаквал друго — въздъхна Рон.
            Хари тъкмо понечи да остави учебника, когато забеляза, че ъгълчето на една страница е прегънато, затова прелисти нататък и видя заклинанието „Сектумсемпра“, под което пишеше „За врагове“ — той самият го беше прегънал преди няколко седмици. Не беше установил какво е въздействието му главно защото не искаше да го изпробва пред Хърмаяни, но смяташе да го приложи още следващия път, когато Маклагън му изскочеше изневиделица в гръб.
            Единственият човек, който не се зарадва особено на завръщането на Кейти Бел в училището, беше Дийн Томас, защото вече нямаше да я замества като гончия. Когато Хари му съобщи, той понесе удара мъжки, само изсумтя и сви рамене, но докато се отдалечаваше, на Хари определено му се стори, че Дийн и Шеймъс мърморят размирнически зад него.
            Следващия половин месец всички бяха свидетели на най-добрите тренировки по куидич, откакто Хари беше станал капитан. Отборът беше много щастлив, че се е отървал от Маклагън, и неописуемо доволен, че Кейти се е върнала, и всички летяха изключително добре.
            Джини изобщо не изглеждаше разстроена, задето е скъсала с Дийн, напротив — беше душата на отбора. Всички се забавляваха страхотно, докато тя имитираше как Рон подлитва припряно нагоре-надолу пред головите стълбове, докато куофълът се носи шеметно право към него, или как Хари крещи заповеди на Маклагън, преди да бъде съборен от метлата. Докато се смееше с останалите, Хари беше доволен, че си има безобидна причина да се любува на Джини, дори по време на тренировките получи още няколко контузии с блъджъра, защото не беше гледал снича.
            Битката в главата му продължаваше да бушува: Джини или Рон? Понякога му се струваше, че след-Лавендъровият Рон може би няма да бъде чак толкова против Хари да ходи с Джини, после обаче си спомняше физиономията на Рон, когато я беше видял да се целува с Дийн, и беше сигурен, че той ще изтълкува като долно предателство дори и ако Хари само хване сестра му за ръка…
            Въпреки това не можеше да се сдържи да не разговаря с Джини, да не се смее и да не се прибира от тренировките заедно с нея. Колкото и да го гризеше съвестта, все се хващаше да умува как двамата да останат сами; щеше да бъде чудесно, ако Слъгхорн устроеше поредното си малко празненство, тъй като Рон нямаше да е наблизо, за беда обаче Слъгхорн явно се беше отказал. Един-два пъти Хари дори се накани да поиска помощ от Хърмаяни, но после си помисли, че едва ли ще понесе самодоволното й ехидно изражение, каквото май долавяше понякога, ако тя го засечеше да се любува прехласнат на Джини или да се смее на шегите й. За капак го глождеше и притеснението, че ако той не определи среща на Джини, скоро със сигурност ще го направи друг — поне тук двамата с Рон бяха единодушни, че всички й налитат и това никак не е добре за нея.
            И така, от ден на ден Хари се изкушаваше все повече да глътне още малко от Феликс Фелицис, защото това определено беше от случаите, когато — както се беше изразила Хърмаяни — не бе зле човек да „побутне обстоятелствата“. През май се занизаха топли дни, а всеки път, когато Хари зърнеше Джини, до него плътно стоеше Рон. Хари се усети как мечтае да извади някакъв страхотен късмет, Рон да си даде сметка, че нищо не би го ощастливило повече от това най-добрият му приятел и сестра му да се влюбят един в друг, и да започне да ги оставя сами за повече от няколко секунди. Но нямаше никакви изгледи да стане нито едното, нито другото, защото наближаваше последната за сезона среща по куидич, Рон постоянно напираше да обсъжда с Хари тактиката и кажи-речи не мислеше за нищо друго.
            В това той не правеше изключение: цялото училище се вълнуваше изключително много от мача между „Грифиндор“ и „Рейвънклоу“, понеже от него зависеше изходът от шампионата, който засега беше съвсем неясен. Ако грифиндорци биеха „Рейвънклоу“ с поне триста точки (което си беше цял подвиг, макар че Хари не помнеше отборът му някога да е летял по-добре), щяха да станат победители в шампионата. Ако биеха с по-малко от триста точки, щяха да се наредят втори след „Рейвънклоу“, загубеха ли със сто точки, оставаха трети след хафълпафци, а ако паднеха с повече от сто точки, щяха да бъдат четвърти и както Хари си помисли, никой никога нямаше да му позволи да забрави, че именно той е бил капитан на грифиндорци, когато те са останали за пръв път от два века на дъното на таблицата.
            В навечерието на този решителен мач се повтаряше старата история: учениците от домовете на противниковите отбори се опитваха да сплашат по коридорите съперниците, отделните играчи бяха принудени да слушат как те гръмогласно репетират подигравателни скандирания, играчите в отборите се чувстваха на седмото небе от вниманието, с което бяха заобиколени, или пък между часовете се шмугваха в първата тоалетна, за да повръщат от притеснение. В съзнанието на Хари мачът кой знае защо беше неразривно свързан с успеха или провала на плановете му за Джини. Все му се струваше, че ако победят с повече от триста точки, еуфорията и шумният купон след мача ще му помогнат точно толкова, колкото и юнашка глътка от Феликс Фелицис.
            Въпреки всички тези трепети и вълнения Хари не беше забравил и другото си желание: да разбере какво точно прави Малфой в Нужната стая. Продължаваше да проверява Хитроумната карта и тъй като често не успяваше да открие Малфой върху нея, си вадеше заключението, че той и досега прекарва доста време вътре в стаята. Макар вече да губеше надежда, че някога ще успее да проникне в нея, Хари не се отказваше от опитите всеки път, щом се озовеше някъде наблизо, ала с каквито и думи да изразяваше молбата си, стената пак си оставаше вироглаво плътна, без врата.
            Няколко дни преди мача срещу „Рейвънклоу“ Хари тръгна сам от общата стая на вечеря, защото Рон пак се беше юрнал да повръща в най-близката тоалетна, а Хърмаяни беше изхвърчала при професор Вектор заради една грешка, която май била допуснала в последното си съчинение по аритмантика. По-скоро по навик, отколкото заради друго, Хари мина по обходния маршрут, по коридора на седмия етаж, като пътем провери Хитроумната карта. За миг не откри никъде Малфой и реши, че той навярно пак е в Нужната стая, после обаче съгледа мъничката точка с името на Драко отстрани в една от момчешките тоалетни на долния етаж — беше в компанията не на Краб или Гойл, а на Стенещата Миртъл.
            Откъсна очи от тази толкова неправдоподобна двойка чак след като се блъсна директно в едни доспехи. Силният грохот го изтръгна от унеса, той побърза да се махне от местопрестъплението, докато отнякъде не е изникнал Филч, и хукна по мраморното стълбище, а после и по долния коридор. При тоалетната долепи ухо до вратата. Не чу нищо. Бутна я съвсем тихо и я отвори.
            Драко Малфой стоеше с гръб, беше се хванал отстрани за мивката и беше свел бялорусата си глава.
            — Недей — рече напевно гласът на Стенещата Миртъл от една кабинка. — Недей… кажи ми какво има… мога да ти помогна…
            — Никой не може да ми помогне — простена Малфой. Цялото му тяло се тресеше. — Не мога да го направя… не мога… няма да стане… а ако не го направя скоро… той каза, че ще ме убие…
            Стъписан дотолкова, че да застине като пуснал корени, Хари си даде сметка, че Малфой плаче… плачеше си съвсем истински… по бледото му лице се стичаха сълзи, които капеха в мръсната мивка. Малфой изхлипа, задави се, потрепери силно и като погледна в пукнатото огледало, видя, че Хари го наблюдава иззад рамото му.
            Завъртя се кръгом и извади магическата си пръчка. Хари инстинктивно направи същото. Проклятието на Малфой не улучи Хари, мина на сантиметри покрай него и натроши лампата на отсрещната стена, а Хари отскочи встрани, помисли си „Левикорпус!“ и завъртя пръчката; Малфой обаче отби заклинанието и вдигна своята пръчка, за да насочи друго…
            — Не! Не! Престанете! — изписка Стенещата Миртъл и гласът й прокънтя силно в облицованото с плочки помещение. — Спрете! СПРЕТЕ!
            Чу се оглушителен трясък и кошчето за отпадъци зад Хари се пръсна на парчета, Хари се опита да направи кракозаключващо проклятие, което рикошира от стената зад ухото на Малфой и счупи казанчето зад Стенещата Миртъл, която се разпищя като попарена. Рукна вода, която наводни всичко, и Хари се подхлъзна точно когато Малфой изкрещя с изкривено лице:
            — Круци…
            — СЕКТУМСЕМПРА! — ревна Хари от пода, като яростно махна с магическата си пръчка.
            От лицето и гърдите на Малфой шурна кръв, сякаш той е бил съсечен с невидим меч. Залитна назад и се свлече със силен плясък върху наводнения под, а магическата пръчка отхвърча от безжизнената му дясна ръка.
            — Не… — простена Хари.
            Изправи се, като се плъзгаше и залиташе, и се втурна към Малфой, който се беше хванал с бели ръце за наквасените с кръв гърди, а лицето му лъщеше алено.
            — Не, не исках…
            Хари не знаеше какво говори — падна на колене до Малфой, който се тресеше неудържимо сред локва от собствената си кръв. Стенещата Миртъл нададе оглушителен писък:
            — УБИЙСТВО! УБИЙСТВО В ТОАЛЕТНАТА! УБИЙСТВО!
            Вратата зад Хари се отвори шумно и той вдигна очи с ужас: в тоалетната беше нахълтал Снейп, лицето му беше позеленяло. Той грубо избута Хари встрани, коленичи над Малфой, извади магическата си пръчка и като нашепваше някакво заклинание, прозвучало почти като песен, я прокара над дълбоките рани, нанесени от проклятието на Хари. Кръвта като че ли вече не шуртеше толкова силно, а Снейп избърса каквото беше останало от нея по лицето на Малфой и повтори заклинанието. Раните започнаха да заздравяват.
            Ужасен от онова, което е извършил, Хари продължаваше да гледа почти без да забелязва, че и той целият е подгизнал от кръвта и водата. Стенещата Миртъл още хлипаше и виеше над тях. След като изрече за трети път контрапроклятието, Снейп вдигна до право положение Малфой.
            — Трябва да те отведа в болничното крило. Сигурно ще ти останат леки белези, но ако незабавно вземеш риган, може би ще избегнем дори това… ела…
            Както крепеше Малфой, прекоси с него тоалетната, а при вратата се обърна и изрече с глас, в който кънтеше ледена ярост:
            — А ти, Потър… ти ме чакай тук.
            На Хари и за миг не му хрумна да не се подчини. Изправи се бавно, като трепереше, и погледна надолу към мокрия под. По повърхността му като алени цветя плаваха петна кръв. Хари не намери сили дори да каже на Стенещата Миртъл да млъкне — тя продължаваше очевидно с все по-голямо удоволствие да вие и да хлипа.
            Снейп се върна след десет минути. Влезе в тоалетната и затвори след себе си вратата.
            — Изчезвай — рече той на Миртъл, която тутакси се гмурна в тоалетната чиния, оставяйки подире си кънтяща тишина.
            — Аз не съм искал това — каза веднага Хари. Гласът му отекна в студеното мокро пространство. — Не знаех какво причинява проклятието.
            Но Снейп не обърна внимание на думите му.
            — Очевидно съм те подценявал, Потър — промълви той тихо. — Кой би предположил, че владееш такава черна магия? Кой те научи на заклинанието?
            — Аз… прочетох го някъде.
            — Къде?
            — Ами… в една книга от библиотеката — взе да си съчинява каквото му падне Хари. — Не помня заглавието…
            — Лъжец! — каза Снейп.
            Гърлото на Хари пресъхна. Знаеше какво ще направи Снейп и никога досега не бе успявал да го предотврати…
            Тоалетната затрепка пред очите му, той се опита да затвори съзнанието си за всякакви мисли, но колкото и да се мъчеше, учебникът на Нечистокръвния принц по отвари за напреднали се носеше като в мъгла най-отпред в главата му…
            Сетне той отново се вторачи в Снейп, който стоеше насред опустошената, плувнала във вода тоалетна. Взря се в черните му очи и се вкопчи в отчаяната надежда, че той не е видял от какво се страхува Хари, но…
            — Донеси ми ученическата си чанта — нареди едва чуто Снейп — и всичките си учебници. Всичките до последния. Донеси ми ги тук. Незабавно!
            Нямаше смисъл Хари да спори. Веднага се обърна и заджапа към вратата на тоалетната. След като излезе в коридора, хукна стремглаво към Грифиндорската кула. Повечето ученици вървяха в обратната посока и го зяпаха, изумени от водата и кръвта по дрехите му, той обаче не отговори на нито един от въпросите, с които започнаха да го обстрелват.
            Чувстваше се вцепенен, като внезапно освирепял обичан домашен любимец. Какво го беше прихванало Принца, че да препише в учебника си такова проклятие? И какво щеше да се случи, след като го видеше Снейп? Дали щеше да каже на Слъгхорн — усети спазъм в стомаха — по какъв начин през цялата година е постигал такива забележителни успехи в часовете по отвари? Дали щеше да вземе и да унищожи учебника, от който Хари беше научил толкова много… учебника, който се беше превърнал в нещо като наставник и приятел? Хари не можеше да го допусне… просто не можеше…
            — Къде беше?… Защо си вир-вода?… Това кръв ли е?
            Рон стоеше в горния край на стълбището и го гледаше като зашеметен.
            — Дай ми учебника си — рече запъхтян Хари. — Учебника по отвари. Бързо… давай го де!
            — А Нечистокръвния?
            — Ще ти обясня по-късно!
            Рон извади от чантата си своя учебник по отвари за напреднали и му го подаде, а Хари го подмина като вихър и се втурна обратно в общата стая. Там грабна ученическата си чанта, без да обръща внимание на изумените погледи на мнозина, вече приключили с вечерята, метна се отново през дупката в портрета и се завтече по коридора на седмия етаж.
            Спря рязко при гоблена с троловете балетисти, зажумя и тръгна бавно.
            „Трябва ми място, където да скрия учебника… Трябва ми място, където да скрия учебника… Трябва ми място, където да скрия учебника…“
            Мина три пъти първо в едната, после и в другата посока пред дългата плътна стена. Когато отвори очи, най-накрая видя вратата на Нужната стая. Отвори я рязко, нахълта вътре и я затръшна.
            Ахна от изумление. Въпреки че бързаше, въпреки че се страхуваше от онова, което го чакаше в тоалетната, направо се смая от гледката, разкрила се пред погледа му. Стоеше в помещение с размери на огромна катедрала и с високи прозорци, откъдето падаха снопове светлина и озаряваха нещо като град с високи стени, които — както Хари знаеше — бяха вдигнати от предметите, укривани тук от поколения и поколения обитатели на „Хогуортс“. Имаше улички и пътища, от двете страни на които се възправяха климнали купчини счупени или повредени мебели, струпани тук вероятно за да се потулят доказателства за зле направени магии, или скрити от горди със замъка домашни духчета. Имаше хиляди и хиляди книги, безспорно забранени, надраскани или откраднати. Имаше крилати прашки и зъбати фризбита, някои с достатъчно живот в тях, за да прехвърчат вяло над планините забранени предмети, имаше нащърбени стъкленици с втвърдени отвари, шапки, накити, мантии, имаше и нещо, което приличаше на черупки от змейски яйца, запушени с коркови тапи бутилки, чието съдържание и досега потрепваше зловещо, няколко ръждясали саби и тежка, изцапана с кръв брадва.
            Хари забърза към една от многото улички между всичките тези скрити съкровища. Зави надясно покрай грамаден препариран трол, притича малко напред, после зави наляво при счупения изчезващ сандък, с който миналата година се беше изгубил Монтагю, и накрая спря при голям шкаф, върху чиято напукана боядисана повърхност някой май беше лиснал киселина. Отвори една от скърцащите му врати: шкафът явно вече беше използван за скривалище — вътре имаше нещо в кафез, което отдавна беше умряло, а скелетът му беше с пет крака. Хари напъха учебника на Нечистокръвния принц зад кафеза и затръшна вратичката. Поспря за миг с ужасно разтуптяно сърце и огледа безредието наоколо… дали щеше да намери отново това място сред всичките тези боклуци? Грабна от един сандък наблизо очукан бюст на грозен стар магьосник, премести го върху шкафа, където беше скрил учебника, нахлупи на статуята прашна проскубана перука и потъмняла от времето тиара, за да я види по-лесно, и хукна колкото му държат краката по пътеките между скритите боклуци; накрая излезе при вратата към коридора, която затръшна и тя тутакси отново се вкамени.
            Хари се понесе право към тоалетната на долния етаж, като пътем пъхна учебника на Рон в чантата си. След минута отново стоеше пред Снейп, който протегна мълком ръка към ученическата му чанта. Хари му я подаде запъхтян, с пронизваща болка в гърдите, и зачака.
            Снейп извади един по един учебниците и ги огледа. Накрая в чантата остана само учебникът по отвари за напреднали, който учителят разлисти много внимателно, сетне попита:
            — Това твоят учебник „Отвари за напреднали“ ли е, Потър?
            — Да — потвърди Хари, като едва си поемаше дъх.
            — Напълно сигурен ли си, Потър?
            — Да — каза пак Хари с една идейка по-предизвикателно.
            — Това е учебникът „Отвари за напреднали“, който си купил от „Флориш и Блотс“, така ли?
            — Да — отсече твърдо Хари.
            — Защо тогава на гърба на корицата пише „Рунил Уозлиб“? — попита Снейп.
            За миг сърцето на Хари сякаш спря.
            — Това ми е прякорът — отвърна той.
            — Прякорът ти — повтори Снейп.
            — Да… така ми викат приятелите — обясни Хари.
            — Знам какво е прякор — рече Снейп.
            Студените черни очи отново се впиха в очите на Хари, а той се помъчи да не гледа в тях. „Затвори съзнанието си… затвори съзнанието си…“ — повтаряше си наум, но така и не се беше научил да го прави добре…
            — Знаеш ли какво си мисля, Потър? — попита много тихо Снейп. — Мисля, че си лъжец и измамник и че заслужаваш да бъдеш наказан всички съботи до края на срока. Какво ще кажеш, Потър?
            — Аз… аз не съм съгласен, сър — пророни Хари все така без да поглежда Снейп в очите.
            — Е, ще видим как ще се чувстваш, след като си изтърпиш наказанията — заяви Снейп. — Десет часът сутринта в събота, Потър. В кабинета ми.
            — Ама професоре… — рече Хари и го погледна отчаян. — Куидичът… последният мач от…
            — Десет часът — прошепна Снейп с усмивка, при която се видяха жълтите му зъби. — Клетите грифиндорци… опасявам се, че тази година ще останат на четвърто място…
            И излезе от тоалетната, без да каже ни дума повече, оставяйки Хари да гледа вторачен пукнатото огледало — беше сигурен, че му се гади така, както на Рон не му се е гадело никога през живота.
            — Няма да казвам „Нали ти казвах“ — рече Хърмаяни един час по-късно в общата стая.
            — Не почвай пак, Хърмаяни! — прекъсна я ядосан Рон.
            Хари така и не беше отишъл да вечеря, изобщо не му се ядеше. Тъкмо беше разказал на Рон, Хърмаяни и Джини какво е станало, макар че можеше и да не го прави. Вестта беше плъзнала много бързо: Стенещата Миртъл явно бе сметнала за свой дълг да обиколи всички тоалетни в замъка и да разправи за случилото се, а Панси Паркинсън вече беше ходила на свиждане на Малфой в болничното крило и сега не губеше време — злословеше пред всеки срещнат за Хари. Снейп също беше обяснил на преподавателите какво точно се е разиграло и Хари беше повикан от общата стая, за да изтърпи петнадесет крайно неприятни минути в компанията на професор Макгонъгол, която му заяви, че пак е извадил късмет, задето не са го изключили, и че подкрепя изцяло наказанието, наложено му от Снейп за всички съботи до края на срока.
            — Казвах ли ти аз, че не му е чист косъмът на тоя твой Принц — продължи Хърмаяни, която очевидно не беше в състояние да се спре. — И излязох права, нали?
            — Не, според мен не си излязла права — заинати се Хари.
            Беше му криво и без да му опява Хърмаяни: най-страшното наказание беше изражението по лицата на съотборниците му от „Грифиндор“, когато им каза, че в събота няма да може да играе. Сега усети, че Джини го гледа, но не вдигна глава — не искаше да вижда разочарование и гняв в очите й. Току-що й беше съобщил, че в събота ще играе търсачка и че Дийн ще се върне на нейно място в отбора като гончия. Ако биеха, нямаше да е чудно Джини и Дийн да се сдобрят при еуфорията след мача… тази мисъл проряза Хари като леден нож…
            — Хари, как изобщо е възможно да държиш още на този учебник, при положение че заклинанието… — подхвана пак Хърмаяни.
            — Ще престанеш ли да ми натякваш за учебника! — избухна той. — Принца само е преписал заклинанието! Никъде не е съветвал никого да го използва! Доколкото можем да гадаем, вероятно си е записал нещо, което е било насочено срещу него!
            — Не ми се вярва — знаеше си своето Хърмаяни. — Ти всъщност оправдаваш…
            — Не оправдавам онова, което извърших! — побърза да я прекъсне Хари. — Сега съжалявам, че съм го направил, и то не само защото ми натресоха около дванадесет наказания. Знаеш прекрасно, че за нищо на света не бих използвал такова заклинание дори срещу Малфой, но не можеш да обвиняваш Принца, той не е написал „Опитай това тук, страхотно е“… просто си е водел записки за себе си, а не за някой друг, нали…
            — Нима твърдиш — продължи Хърмаяни, — че ще се върнеш и…
            — И ще си прибера учебника ли? Да, ще го направя — натърти Хари. — Виж какво, без Принца нямаше да спечеля Феликс Фелицис. Нямаше да знам как да спася Рон от отравяне, нямаше да…
            — … да се прочуеш с бляскави умения при правенето на отвари, каквито не притежаваш — напомни гадничко Хърмаяни.
            — Престани, Хърмаяни! — намеси се Джини и Хари беше толкова изумен и признателен, че вдигна поглед. — Доколкото разбирам, Малфой се е опитал да приложи непростимо проклятие, би трябвало да се радваш, че Хари е знаел нещо добро, с което да се защити!
            — Е, радвам се, разбира се, че Хари не е бил застигнат от проклятие — отбеляза явно жегната Хърмаяни, — но няма как, Джини, да наречеш заклинанието „Сектумсемпра“ добро, виж какво си навлече Хари с него! И като гледам как ви подля вода за мача…
            — О, я не ми се прави пак, че разбираш нещо от куидич! — тросна се Джини. — Само ще изпаднеш в неловко положение.
            Хари и Рон ги зяпнаха: Хърмаяни и Джини, които винаги се бяха разбирали толкова добре, сега седяха с кръстосани ръце и гледаха ядосано в противоположни посоки. Рон се извърна смутен към Хари, после грабна наслуки един учебник и се скри зад него. Но макар и да знаеше, че не го е заслужил, Хари най-неочаквано се почувства невероятно весел, въпреки че цяла вечер никой от тях не проговори отново.
            Ала ведрото му настроение се изпари бързо. На другия ден трябваше да търпи ехидните подмятания на слидеринци, да не говорим пък за доста сериозния гняв на съучениците му от „Грифиндор“, които бяха страшно нещастни, че техният капитан е бил отстранен по собствена вина от финала за сезона. Каквото и да беше казал на Хърмаяни, в събота сутринта той бе готов тутакси да замени целия Феликс Фелицис по света срещу възможността да отиде на куидичното игрище заедно с Рон, Джини и останалите. Сърцето му се късаше, когато тръгна в посока, обратна на гъмжилото от ученици, които се изсипваха навън в слънчевия ден: всички носеха кречетала и шапки и размахваха знаменца и шалове, а той трябваше да слезе по каменните стъпала на подземията, да върви, докато звуците на множеството в далечината заглъхнат съвсем, и да знае, че няма да чуе и дума от коментара, и дори един-едничък радостен възглас или недоволен стон.
            — А, Потър! — каза Снейп, след като Хари почука на вратата и влезе в неприятно познатия кабинет, който учителят, макар и сега да преподаваше няколко етажа по-горе, не беше опразнил: както винаги, в помещението беше сумрачно и навсякъде по стените бяха наслагани същите мъртви слузести отвратителни неща, топнати в пъстроцветни отвари.
            На маса, до която Хари очевидно трябваше да седне, зловещо бяха струпани цяла камара покрити с паяжини кашони, около които витаеше усещането за досаден, усърден и безсмислен труд.
            — Господин Филч търсеше кой да разчисти тези стари папки — обясни тихо Снейп. — В тях са описани провиненията на други злосторници в „Хогуортс“ и наложените им наказания. Бихме искали да препишеш наново провиненията и наказанията там, където мастилото е избеляло или картонът е пострадал от мишки, и след като ги подредиш по азбучен ред, да ги върнеш в кашоните. Няма да използваш магия.
            — Добре, професоре — отвърна Хари с цялото презрение, което успя да вложи в последните четири срички.
            — Мисля да започнеш — добави Снейп с ехидна усмивчица — с кашони хиляда и дванадесети до хиляда петдесет и шести. Там ще откриеш някои познати имена, което ще направи задачата по-интересна. Ето тук виждаш… — Той издърпа със замах от един от горните кашони картонче и прочете: „Джеймс Потър и Сириус Блек. Заловени да прилагат на Бъртрам Обри забранена магия. Главата на Обри — два пъти по-голяма от обичайното. Двойно наказание.“ — Снейп се подсмихна. — Каква утеха да знаеш, че макар и тях вече да ги няма, великите им подвизи са прилежно описани…
            Както многократно досега, Хари усети как отвътре му кипва. Прехапа език, за да се сдържи да не отговори, после седна пред кашоните и придърпа един към себе си.
            Точно според очакванията му, работата беше безполезна и отегчителна и понякога беше прекъсвана (което Снейп очевидно бе целял) от жегване под лъжичката, когато Хари виждаше името на баща си или на Сириус, обикновено споменати заедно като извършители на най-различни безобидни лудории и от време на време придружавани от имената на Ремус Лупин или на Питър Петигрю. И докато преписваше всичките им пакости и наказания, той се питаше какво ли става навън, където мачът вероятно беше започнал току-що… и Джини играеше търсач срещу Чо…
            Хари поглеждаше отново и отново към големия часовник, който тиктакаше на стената. Струваше му се, че върви два пъти по-бавно от обикновените часовници: дали Снейп не го беше омагьосал да изостава? Просто беше невъзможно Хари да е тук само от половин час… от един час… от час и половина…
            Когато стрелките на часовника показаха дванадесет и половина, стомахът на Хари започна да къркори. В един и десет Снейп, който не беше проронил и дума, откакто беше възложил задачата на Хари, най-сетне вдигна поглед.
            — За днес достатъчно — каза той ледено. — Отбележи мястото, докъдето си стигнал. Ще продължиш следващата събота в десет часа.
            — Добре, сър.
            Хари пъхна напосоки в кашона едно прегънато картонче и побърза да излезе, да не би Снейп да размисли, после хукна нагоре по каменните стъпала, като надаваше ухо да долови някакъв звук откъм игрището, но не чу нищо… значи мачът бе приключил…
            Поколеба се пред претъпканата Голяма зала, сетне се завтече нагоре по мраморното стълбище — и да бяха били, и да бяха паднали, грифиндорци празнуваха или поливаха мъката си в своята обща стая.
            — Quid agis?* — каза той плахо на Дебелата дама, понеже не знаеше какво ще завари вътре.
            [* Какво става? (лат.) — Б.пр.]
            Изражението й беше непроницаемо, когато тя отговори:
            — Ще видиш.
            И се дръпна напред.
            От отвора зад нея гръмна тържествуващ рев. Хари зяпна от учудване, когато — още щом го видяха — всички се разпищяха и гора от ръце го притеглиха в стаята.
            — Бихме! — изкрещя Рон, който изскочи отнякъде и размаха пред него Сребърната купа. — Бихме! Четиристотин и петдесет на сто и четиридесет! Бихме!
            Хари се обърна: към него с пламнало лице тичаше Джини, която протегна ръце да го прегърне. И без да се замисля, без да е възнамерявал да го прави, без да се притеснява, че ги гледат петдесет души, Хари я целуна.
            След няколко дълги мига… или може би половин час… или няколко слънчеви дни… те най-сетне се пуснаха. Стаята беше притихнала. После неколцина от учениците подсвирнаха, чу се взрив от притеснено хихикане. Хари погледна над главата на Джини и видя, че Дийн Томас държи в ръка натрошена чаша, а Ромилда Вейн имаше вид сякаш всеки момент ще метне нещо. Хърмаяни грееше, Хари обаче затърси с очи Рон. Накрая го откри — още стискаше Купата и имаше вид на ударен с тояга по главата. За стотна от секундата двамата се гледаха, после Рон кимна едва доловимо и Хари го разтълкува като: „Е, щом се налага.“
            Съществото в гърдите на Хари ревна тържествуващо, а той се усмихна на Джини и без да казва нищо, й посочи дупката в портрета. Очевидно имаше предвид дълга разходка в парка, през която — ако им останеше време — можеха да обсъдят и мача.

Няма коментари:

Публикуване на коментар