15 юни 2012 г.

Хари Потър и Орденът на феникса-4




            Глава осемнадесета: Войнството на Дъмбълдор
            — Ъмбридж ти чете пощата, Хари. Няма друго обяснение.
            — Смяташ, че тя е нападнала Хедуиг? — възмути се той.
            — Почти съм сигурна — потвърди свъсена Хърмаяни. — Гледай си жабата, ще ти избяга.
            Хари насочи магическата пръчка към огромната жаба, която обнадеждена подскачаше към другия край на масата — „Акцио!“ — и тя унило се стрелна обратно в ръката му.
            Часовете по вълшебство бяха сред най-удобните човек да си побъбри на спокойствие — обикновено наставаха такъв шум и суетня, че опасността някой да те подслуша бе твърде малка. Този ден класната стая беше пълна с квакащи жаби и грачещи гарвани, навън валеше като из ведро, дъждът блъскаше и барабанеше по прозорците и Хари, Рон и Хърмаяни се възползваха, за да обсъдят тихичко и незабелязано как Ъмбридж едва не беше заловила Сириус.
            — Подозирах я още откакто Филч те обвини, че си поръчал торови бомбички, каква прозрачна лъжа! — пошушна Хърмаяни. — Искам да кажа, че ако бяха прочели писмото ти, щяха да се убедят, че не поръчваш никакви бомбички, и изобщо нямаше да загазиш… каква плоска шега, а? Но после ми хрумна… Ами ако някой просто си търси повод да ти чете писмата? Какъв по-добър начин Ъмбридж да го направи: натопява те пред Филч, оставя го той да й свърши мръсната работа и да изземе писмото, после или измисля как да му го открадне, или настоява да го види… Филч едва ли е щял да се възпротиви… Да помниш някога да се е застъпвал за правата на учениците? Хари, ще смачкаш жабата.
            Той погледна надолу — наистина стискаше грамадната жаба толкова силно, че очите й бяха изскочили, затова побърза да я остави върху чина.
            — Снощи опасността беше много сериозна — рече Хърмаяни. — Дали Ъмбридж знае колко близо е била… „Силенцио!“
            Жабата, върху която тя упражняваше магията за мълчание, онемя насред квакането и я изгледа с укор.
            — Ако беше заловила Смърки…
            Хари довърши вместо нея:
            — Тази сутрин той вече щеше да е в Азкабан.
            Замахна с пръчката, но без да се съсредоточи, жабата му се изду като зелен балон и издаде пискливо свистене.
            — „Силенцио!“ — побърза да каже Хърмаяни и насочи магическата си пръчка към жабата на Хари, която пред очите им се смали като пукнат балон. — Смърки не бива да го прави никога повече и толкова. Само не знам как ще му съобщим. Не можем да му пратим сова.
            — Съмнявам се, че ще рискува отново — намеси се и Рон. — Не е вчерашен, знае, че оная за малко да го спипа. „Силенцио!“
            Едрият грозен гарван пред него изграка присмехулно.
            — „Силенцио! СИЛЕНЦИО!“
            Гарванът заграчи още по-гръмогласно.
            — Защото движиш неправилно пръчката — обясни Хърмаяни, която наблюдаваше критично Рон, — не я размахвай, насочи я рязко и хоп!
            — С гарвани е по-трудно, отколкото с жаби — заоправдава се той дръпнато.
            — Добре, дай да си ги разменим — предложи Хърмаяни, след което сграбчи гарвана на Рон и го замени с тлъстата си жаба. — „Силенцио!“
            Гарванът продължи да отваря и да затваря остра човка, но от нея не излизаше и звук.
            — Браво, госпожице Грейнджър! — чу се пискливият глас на професор Флитуик и Хари, Рон и Хърмаяни подскочиха. — Я сега да те видя и теб, Уизли.
            — Ама… Ох… Добре… — притесни се Рон. — Ъъъ… „силенцио!“
            Замахна към жабата толкова силно, че й бръкна в окото: тя изквака оглушително и скочи от чина.
            Никой не се изненада, когато Хари и Рон получиха домашно — да упражняват допълнително магията за мълчание.
            Заради проливния дъжд им разрешиха да останат вътре през междучасието. Намериха си места в шумна, пренаселена класна стая на първия етаж, където Пийвс се рееше отнесено край тежкия полилей и от време на време замерваше нечия глава с мастилени капки. Тъкмо седнаха и Анджелина си запроправя път през учениците, които си обменяха клюки.
            — Получих разрешение! — оповести тя. — Да сформирам наново отбора по куидич!
            — „Жестоко!“ — викнаха в един глас Рон и Хари.
            — Да! — рече грейнала Анджелина. — Отидох при Макгонъгол и предполагам, че тя се е оплакала на Дъмбълдор. Така или иначе, Ъмбридж е трябвало да отстъпи. Ха! И тъй, довечера в седем ви искам на игрището, чухте ли, имаме да наваксваме. Давате ли си сметка, че до първия мач остават само три седмици?
            Тя се запровира отново и преди да се скрие от поглед, успя да избегне поредната мастилена капка на Пийвс, която уцели застаналия наблизо първокурсник.
            Усмивката на Рон помръкна леко, когато той погледна през прозореца, замъглен от барабанящия дъжд.
            — Дано спре да вали. Какво ти става, Хърмаяни?
            И тя се беше вторачила в прозореца, но сякаш не го виждаше. Погледът й беше отнесен, върху лицето й се беше врязала бръчка.
            — Просто си мисля… — подхвана момичето и продължи да се въси срещу умития от дъжда прозорец.
            — За Сир… за Смърки ли? — попита Хари.
            — Не… не съвсем — провлече Хърмаяни. — По-скоро… се чудех… дали не грешим… Мислех си… дали…
            Хари и Рон се спогледаха.
            — Всичко разбрахме! — сряза я Рон. — Ще бъде наистина досадно, ако вземеш да ни обясниш.
            Хърмаяни го погледна така, сякаш едва сега е забелязала присъствието му.
            — Просто се питах — продължи вече по-силно — дали не грешим с този клуб за защита срещу Черните изкуства.
            — Какво? — викнаха едновременно Хари и Рон.
            — Нали ти го предложи, Хърмаяни! — възмути се Рон.
            — Така е — закърши тя пръсти. — Но след разговора със Смърки…
            — Той ни подкрепя напълно — напомни Хари.
            — Да — рече Хърмаяни и пак се загледа в прозореца. — Да, точно заради това си казах, че в крайна сметка може би не бива да го правим…
            Пийвс се понесе по корем точно над тях и насочи надолу тръбичката си, та и тримата вдигнаха машинално чантите да си предпазят главите, докато той отмине.
            — Хайде да си изясним нещата — ядоса се Хари, след като оставиха чантите на пода, — Сириус ни подкрепя и заради това ти вече смяташ, че не бива да го правим?
            Хърмаяни изглеждаше напрегната и доста оклюмала. Премести поглед върху ръцете си и каза:
            — Вярваш ли на преценката му, ама честно?
            — Да, вярвам! — възкликна на мига Хари. — Винаги ни е давал страхотни съвети.
            Покрай тях изсвистя мастилена капка, която уцели Кейти Бел право по ухото. Хърмаяни загледа как Кейти скача и започва да замерва с каквото й падне Пийвс. Когато след малко заговори, явно подбираше много внимателно думите си:
            — Не мислите ли, че откакто са го затворили като в клетка на площад „Гримолд“, той е станал… някак… безразсъден? Не ви ли се струва, че… че… сякаш живее чрез нас?
            — В какъв смисъл „живее чрез нас“? — тросна се Хари.
            — В смисъл, че… според мен той самият с удоволствие би формирал под носа на човек от министерството тайни отряди за защита… Струва ми се, че е отчаян, задето там, където е, не може да направи почти нищо… И затова, така да се каже, насърчава нас.
            Рон бе съвсем озадачен.
            — Сириус е прав — отсъди той, — наистина говориш като майка ми.
            Хърмаяни прехапа устна и не отвърна. Звънецът удари точно когато Пийвс се спусна към Кейти и изпразни цяла мастилница върху главата й.

            През деня времето не се оправи и когато в седем вечерта тръгнаха към игрището за тренировката по куидич, Хари и Рон за минути станаха вир-вода и едвам вървяха през подгизналата хлъзгава трева. Небето беше буреносно, наситеносиво и те с истинско облекчение влязоха в топлите осветени съблекални, макар и да знаеха, че е само за кратко. Завариха Фред и Джордж да обсъждат дали да не използват някоя от своите лъготийки, за да отърват летенето.
            — … бас държа, че тя ще се досети какво сме направили — рече с крайчето на устата Фред. — За какво ли ми трябваше да й предлагам вчера от бонбоните „Блъв-блъв“!
            — Дали да не опитаме с карамелчетата „Трескавелчета“? — промърмори Джордж. — Тях още не ги е виждал никой.
            — Вършат ли работа? — намеси се обнадежден Рон, защото трополенето на дъжда по покрива се засили, а вятърът зави из сградата.
            — И още как! — отвърна Фред. — Веднага вдигаш температура.
            — Но освен това се покриваш целият с гнойни циреи — предупреди Джордж, — пък не сме измислили как да се отървем от тях.
            — Не виждам никакви циреи — отбеляза Рон, след като се взря в близнаците.
            — Е, няма как да ги видиш — поясни начумерен Фред, — те са на места, които обикновено не показваме на всички.
            — Но яхнеш ли метлата, боли ужасно…
            — Хайде, чуйте ме всички — заговори на висок глас Анджелина, която бе изникнала от стаичката на капитана. — Знам, че времето не е идеално, но има вероятност да играем срещу слидеринци в подобни условия и не е зле още отсега да решим как ще ги преодолеем. Хари, когато играхме в оная буря срещу хафълпафци, ти не направи ли нещо с очилата си, за да не се замъгляват от дъжда?
            — Не аз, а Хърмаяни — отвърна той. Извади магическата пръчка, чукна с нея по очилата и каза: — „Импервиус!“
            — Я да опитаме всички — подкани Анджелина. — Ако успеем да отблъснем дъжда от лицата си, видимостта ще стане значително по-добра… хайде всички, готови… „Импервиус!“ Е, да тръгваме!
            Прибраха пръчките във вътрешните джобове на мантиите, нарамиха метлите и излязоха след Анджелина от съблекалните.
            Заджапаха през все по-дълбоката кал към средата на игрището, но и въпреки магията Импервиус не се виждаше почти нищо, бързо се мръкваше и дъждът се сипеше на плътна завеса над парка.
            — Хайде, започваме след свирката! — извика Анджелина.
            Хари се оттласна от земята, при което във всички посоки се разхвърча кал, и се стрелна нагоре, макар че вятърът го отклони леко встрани. Не си представяше как в такова време ще забележи снича, трудно му беше да открие дори единствения блъджър, с който тренираха и който някъде минута след началото едва не го събори от метлата, та Хари бе принуден да приложи бавното претъркулване, за да го избегне. За съжаление Анджелина не забеляза изпълнението му. Всъщност и тя, и другите не виждаха нищо и нямаха и понятие какво правят останалите. Вятърът се усилваше, дори отдалеч Хари чуваше как дъждът свисти, шиба и блъска по повърхността на езерото.
            Анджелина ги държа на игрището близо час, преди да се предаде. Поведе мокрия до кости намръщен отбор към съблекалните и настоя, че тренировката не е била губене на време, въпреки че не звучеше много убедена. Особено кисели бяха Фред и Джордж, които стъпваха така, сякаш са кривокраки, и се въсеха и от най-малкото движение. Докато си подсушаваше с хавлиената кърпа косата, Хари ги чу как роптаят шепнешком.
            — Няколко от моите май се пукнаха — съобщи глухо Фред.
            — Моите не са — процеди намръщен Джордж, — затова пък само как ме болят… при всички положения са се издули.
            — ОХ! — простена Хари.
            Притисна кърпата до лицето си и зажумя. Болката в белега върху челото го парна отново така, както не го беше прорязвала от седмици.
            — Какво има? — попитаха няколко гласа.
            Хари се показа иззад кърпата — виждаше съблекалнята размазана, защото си беше свалил очилата, ала успя да забележи, че всички са се извърнали към него.
            — Нищо — измърмори, — просто си бръкнах в окото.
            Но погледна многозначително Рон и двамата се позабавиха, докато другите от отбора се изнижат навън, загърнати в наметалата и нахлупили чак до вежди шапките си.
            — Какво стана? — попита Рон веднага щом Алиша се скри зад вратата. — Белегът ли?
            Хари кимна.
            — Ама… — Уплашен, Рон отиде на прозореца и погледна навън през дъжда. — Той… не може да е наблизо, нали?
            — Не — отвърна Хари. Отпусна се тежко на пейката и разтърка челото си. — Вероятно е на километри оттук. Боли ме… защото той е… ядосан.
            Изобщо не искаше да изрича тези думи — самият той ги чу, сякаш ги е произнесъл някой непознат, обаче въпреки това веднага разбра, че са истина. Без да знае как, беше усетил, че Волдемор — където и да се намира, каквото и да прави — беше разярен.
            — Видя ли го? — ужаси се Рон. — Какво… видение ли получи?
            Хари се беше втренчил в краката си и не се и помръдваше, оставил съзнанието и паметта си да се съвземат след болката.
            Кълбо от смътни очертания, взрив от неудържими гласове…
            — Той иска да се направи нещо, а то не става достатъчно бързо — каза момчето.
            И този път се изненада от думите, излезли от устата му, ала бе повече от сигурен, че са истина.
            — Но… откъде знаеш? — попита Рон.
            Хари поклати глава, затули очите си с длани и ги притисна. Пред тях избухнаха звездици. Усети, че Рон сяда до него на пейката и го гледа.
            — Така ли беше и последния път? — попита той сподавено. — Когато белегът те заболя в кабинета на Ъмбридж? И тогава ли Ти-знаеш-кой беше ядосан?
            Приятелят му поклати глава.
            — А какво стана?
            Хари се опита да си спомни. Беше погледнал Ъмбридж в лицето… белегът го беше заболял… и той бе изпитал нещо странно в стомаха си… беше го обзело необичайно чувство, все едно подскача… нещо като щастие… тогава обаче не го беше осъзнал, естествено… не беше разбрал какво е, защото самият той се чувстваше ужасно…
            — Последния път белегът ме заболя, защото той беше доволен — обясни Хари. — Много доволен. Мислеше, че… че ще се случи нещо хубаво. А вечерта преди да се върнем в „Хогуортс“… — Спомни си мига в стаята им с Рон на площад „Гримолд“, когато белегът го бе заболял тъй силно. — Беше разгневен…
            Извърна се към Рон, който се беше ококорил срещу него.
            — Би могъл да заместваш Трелони, приятелю — рече той със страхопочитание.
            — Аз не правя пророчества — възрази Хари.
            — Не, Хари, знаеш ли какво правиш? — попита го Рон и стреснат, и възхитен. — Четеш мислите на Ти-знаеш-кого.
            — Не — поклати глава Хари. — Според мен по-скоро долавям… настроенията му. Получавам нещо като проблясъци. Миналата година Дъмбълдор каза, че ставало нещо такова. Спомена, че мога да усетя кога Волдемор е близо до мен или изпитва силна омраза. Е, сега усещам и кога е доволен…
            Замълчаха. Вятърът и дъждът блъскаха по постройката.
            — Трябва да кажеш на някого — посъветва го Рон.
            — Последния път казах на Сириус.
            — Ами кажи му и този път!
            — Не мога — заяви мрачно Хари. — Забрави ли, Ъмбридж държи под наблюдение и совите, и камините.
            — Тогава кажи на Дъмбълдор.
            — Нали току-що ти обясних, той вече знае — отсече Хари, след което се изправи, свали от кукичката наметалото и с широко движение се загърна с него. — Безсмислено е да му казвам отново.
            Все така загледан умислено в приятеля си, Рон също пристегна наметалото.
            — Дъмбълдор сигурно ще иска да знае — настоя той.
            Хари сви рамене.
            — Хайде да тръгваме… тепърва имаме да упражняваме магията за мълчание.
            Забързаха мълчаливо през тъмния парк, като се хлъзгаха и се препъваха по калната морава. Хари беше погълнат от мислите си. Какво ли Волдемор искаше да стане, а то не се случваше достатъчно бързо?
            „Има и други намерения: намерения, които ще осъществи тихомълком… нещо, което може само да открадне… нещо, подобно на оръжие. Нещо, с което предишния път не разполагаше.“
            Хари не се беше замислял от седмици за тези думи, беше погълнат от онова, което ставаше в „Хогуортс“, бе прекалено зает с разразилите се схватки с Ъмбридж, с несправедливата намеса на министерството… Но ето че тези думи изникнаха в съзнанието му и го накараха да се запита… Беше обяснимо Волдемор да е ядосан, ако още не успява да се добере до оръжието, каквото и да представляваше то. Дали Орденът не му беше попречил и не бе осуетил плановете му? Къде ли се пазеше това оръжие? У кого беше сега?
            — „Кактус тарикатикус“ — екна гласът на Рон и Хари дойде на себе си точно навреме, за да се покатери през дупката зад портрета и да влезе в общата стая.
            Хърмаяни явно си беше легнала рано, като бе оставила Крукшанкс, свит на кълбо на близкото кресло, и цяла купчина възлести плетени шапки за домашни духчета, наслагани по масата при огъня. На Хари му поолекна, че я няма — не му се обсъждаше с нея, че белегът го боли, не му се слушаше как и тя го подканя да върви при Дъмбълдор. Рон продължаваше да му хвърля тревожни погледи, Хари обаче извади учебниците по вълшебство и седна да си довърши съчинението, макар че само се престори на много вглъбен и когато Рон му съобщи, че си ляга, не бе написал почти нищо.
            Полунощ мина и замина, а Хари продължаваше да чете и да препрочита един пасаж за приложението на кохлеарията, селима и равнеца, без да разбира и дума от него.
            „Описаните билки действат най-силно за възпламеняване на мозъка, затова най-много се използват в отварите за смут и шемет, с каквито магьосникът цели да възбуди сприхавост и безразсъдство…“
            … Хърмаяни беше подметнала, че понеже е затворен като в клетка на площад „Гримолд“, Сириус е станал безразсъден…
            „… действат най-силно за възпламеняване на мозъка, затова най-много се използват…“
            … Ако от „Пророчески вести“ разберяха, че Хари знае какво чувства Волдемор, щяха да решат, че мозъкът му се е възпламенил…
            „… затова най-много се използват в отварите за смут и шемет“…
            … Точно така, „смут“ беше много уместна дума: защо ли Хари знаеше какво чувства Волдемор? Каква беше тази съдбовна връзка помежду им, която Дъмбълдор така и не успя да обясни убедително?
            „… магьосникът цели да възбуди…“
            … Как само му се спеше на Хари…
            „… да възбуди сприхавост…“
            … На креслото пред огъня беше топло и уютно, дъждът още блъскаше с все сила по рамките на прозорците, Крукшанкс мъркаше, пламъците пукаха ли, пукаха…
            Учебникът се хлъзна от хлабавата хватка на момчето и тупна с тъп звук на килимчето пред камината. Главата на Хари клюмна…
            Той отново вървеше по коридор без прозорци, стъпките му кънтяха в тишината. Вратата в дъното ставаше все по-голяма и голяма, от вълнение сърцето му биеше ускорено… Ако можеше да я отвори… да влезе вътре…
            Протегна ръка… върховете на пръстите му бяха само на сантиметри от нея…
            — Хари Потър! Сър!
            Той се събуди внезапно. Свещите в общата стая бяха изгорели до последната, ала нещо шаваше наблизо.
            — Кой е? — сепна се Хари и изправи гръб.
            Огънят беше почти угаснал, помещението потънало в мрак.
            — Доби донесъл совата на Хари Потър! — изписка тъничък глас.
            — Доби ли? — възкликна сънено Хари и се взря в мрака към мястото, откъдето беше дошъл гласецът.
            Домашният дух Доби стоеше при масата, където Хърмаяни беше оставила пет-шест от плетените си шапки. Големите му остри уши стърчаха като че изпод всички шапки, които момичето бе изплело досега, духчето ги беше наслагало една върху друга, така че главата му сякаш се бе удължила с почти цял метър, а върху помпона най-отгоре бе кацнала Хедуиг — цвъркаше радостно и изглеждаше излекувана.
            — Доби самичък предложил да върне совата на Хари Потър — изписка духчето и върху лицето му се появи неприкрито благоговение. — Професор Гръбли-Планк казала, сър, че птицата вече била добре.
            Духчето се поклони ниско и острият му като молив нос опря в протритото килимче пред камината, а Хедуиг изписука възмутено, подхвръкна и кацна при Хари, върху страничната облегалка на креслото.
            — Благодаря ти, Доби! — рече момчето, както галеше совата и примигваше, за да се отърси от образа на вратата от съня… Беше толкова ясен сън…
            Взря се отново в Доби и забеляза, че духчето си е сложило и няколко шала, както и безброй чорапи, с които ходилата му изглеждаха прекалено големи за тялото.
            — Ъъъ… ти да не взимаш всички дрехи, които Хърмаяни оставя напоследък?
            — А, не, сър — рече щастлив Доби. — Доби заделя дрешки и за Уинки.
            — Как е тя? — поинтересува се Хари.
            Ушите на Доби клепнаха леко.
            — Уинки още пие много — сподели натъжено духчето и сведе огромните си изпъкнали зелени очи, кръгли като топки за тенис. — Пак не я е грижа за дрехите, Хари Потър, сър. Другите домашни духчета също. Отказват да чистят кулата на „Грифиндор“, понеже на всяка крачка имало скрити шапки и чорапи, обиждат се от тях. Доби се трепе сам-самичък, но Доби не роптае, понеже все се надява да срещне Хари Потър, сър, и ето, тази вечер желанието му се сбъдна! — Духчето още веднъж се поклони ниско. — Но Хари Потър не изглежда щастлив — завайка се Доби, след като се изправи и стрелна с плах поглед момчето. — Доби го чул да говори насън. Да не би Хари Потър да е сънувал кошмари?
            — Е, не чак кошмари — прозина се Хари и разтърка очи. — И по-страшни неща съм сънувал.
            Домашното духче го огледа с големите си изпъкнали очи. Сетне заяви много сериозно, с клепнали уши:
            — Доби иска да помогне на Хари Потър, понеже Хари Потър освободил Доби и сега Доби е къде-къде по-щастлив.
            Момчето се усмихна.
            — Не можеш да ми помогнеш, Доби, но благодаря за предложението…
            Наведе се и вдигна учебника по отвари. Реши да остави съчинението за другия ден. Затвори книгата и тлеещата жарава озари тънките белезникави белези отгоре върху ръката му — последица от наказанията, наложени от Ъмбридж…
            — Почакай, Доби, все пак можеш да ми помогнеш — замислено каза Хари.
            Грейнало, домашното духче се обърна.
            — Само кажете, Хари Потър, сър!
            — Трябва ми място, където двайсет и осем души да упражняват защита срещу Черните изкуства, но така, че учителите да не разберат. Особено професор Ъмбридж — добави той и стисна с все сила учебника, а белезите проблеснаха в седефенобяло под светлината на тлеещата жарава.
            Беше очаквал усмивката на духчето да помръкне и ушите му да клепнат, беше очаквал Доби да възкликне, че това е невъзможно или че той ще се помъчи да намери такова място, но че не храни особени надежди. Но не бе очаквал Доби да подскочи, да навири весело уши и да плесне с ръце.
            — Доби знае чудно местенце! — оповести той щастлив. — Когато дошъл в „Хогуортс“, Доби научил за него от другите домашни духчета. Ние си го знаем като стаята „Влез-излез“, викаме й и Нужната стая.
            — Защо? — полюбопитства Хари.
            — Защото там можеш да влезеш само ако наистина имаш нужда — обясни сериозно Доби. — Понякога я има, друг път — не, но появи ли се, вътре ще намериш всичко, каквото ти трябва. Доби е прибягвал до нея, сър — сниши глас духчето, изглеждаше гузно, — когато Уинки се напила много, я скрил в Нужната стая и там намерил противоотрова за бирения шейк и хубаво легълце като за домашни духчета. Доби сложил Уинки да си полегне, за да й мине махмурлукът, сър… Освен това Доби знае, че когато останал без миещи препарати, господин Филч намерил в стаята и…
            — А ако ми трябва тоалетна — прекъсна го Хари, защото внезапно си спомни нещо, което предната година Дъмбълдор беше споменал по време на Коледния бал, — в стаята ще има ли великолепна колекция от нощни гърнета?
            — Доби смята, че да, сър — кимна убедено Доби. — Изумителна стая, сър.
            — Колко души знаят за нея? — попита Хари и поизправи гръб на креслото.
            — Съвсем малко, сър. Повечето се натъкват на нея, ако наистина им трябва, после обаче така и не я откриват отново, понеже не знаят, че тя винаги си е там, чака ги да им служи вярно.
            — Звучи прекрасно! — възкликна Хари с разтуптяно сърце. — Звучи страхотно, Доби. Кога можеш да ми покажеш къде се намира?
            — По всяко време, сър — отвърна Доби, щастлив, че Хари е толкова зарадван. — Ако Хари Потър иска, можем да идем още сега.
            За миг Хари се изкуши да тръгне с Доби. Понечи да стане от мястото си, смяташе да изтича горе и да вземе мантията невидимка, когато не за пръв път чу глас като на Хърмаяни, който му прошепна: безразсъдство. Все пак беше много късно и Хари бе капнал от умора.
            — Нека да не е тази вечер, Доби — рече той без особено желание и пак се отпусна на креслото. — Наистина е важно… Не искам да се провалям, трябва да го обмисля добре. Слушай, а не може ли просто да ми обясниш къде точно се намира Нужната стая и как да вляза в нея?

            Мантиите им се издуваха и се усукваха, докато те газеха през наводнените зеленчукови лехи — имаха двоен час по билкология, в който почти не чуваха какво им говори професор Спраут, дъждът трополеше толкова силно, сякаш по покрива на оранжерията се сипе градушка. Следобедният час по грижа за магически създания бе преместен от бруления от бурята парк в една свободна класна стая на приземния етаж, а докато обядваха, за тяхно огромно облекчение дойде Анджелина да каже на отбора, че тренировката по куидич се отлага.
            — Чудесно — отвърна й Хари. — Намерихме място, където ще проведем първата сбирка по самоотбрана. Довечера в осем, на седмия етаж, точно срещу гоблена, на който тролове налагат със сопи Варнава Смахнатия. Нали ще предадеш на Кейти и Алиша?
            Анджелина се постъписа, но обеща да каже на останалите. Хари отново се нахвърли лакомо на наденичките и картофеното пюре. Вдигна глава, за да отпие от тиквения сок, и видя, че Хърмаяни го гледа.
            — Какво има? — попита с пълна уста.
            — Ами… плановете на Доби невинаги са от най-безопасните. Не помниш ли как ти строши ръката с оня блъджър?
            — Тази стая не е някакво налудничаво хрумване на Доби, и Дъмбълдор я знае, подхвърли ми нещо на Коледния бал.
            Хърмаяни се поободри.
            — Дъмбълдор ти е казал за стаята, така ли?
            — Само я спомена — сви рамене Хари.
            — А, това вече е друго — възкликна тя и не възрази повече.
            Почти цял ден бяха издирвали заедно с Рон хората от списъка, направен в „Свинската глава“, за да им кажат къде е сбирката същата вечер. Хари бе донякъде разочарован, че не той, а Джини е открила първа Чо Чан и приятелката й, до края на вечерята обаче беше сигурен, че вестта е достигнала до всичките двайсет и петима души, явили се на срещата в пивницата.
            В седем и половина Хари излезе с Рон и Хърмаяни от общата стая на грифиндорци, стиснал в ръка овехтял къс пергамент. На петокурсниците им разрешаваха да се движат по коридорите чак до девет часа, но въпреки това и тримата се озъртаха плахо, докато се промъкваха на седмия етаж.
            — Стойте — предупреди Хари вече в горния край на последното стълбище, после разгъна парчето пергамент, удари по него с магическата пръчка и пророни: — „Тържествено се кълна, че ще върша пакости.“
            Върху празния пергамент изникна карта на „Хогуортс“. Там, където се намираше един или друг човек, зашаваха черни мастилени точици с имена отстрани.
            — Филч е на втория етаж — съобщи Хари, след като доближи картата до очите си, — а Госпожа Норис, на четвъртия.
            — А Ъмбридж? — възкликна тревожно Хърмаяни.
            — В кабинета си — посочи Хари. — Да вървим!
            Забързаха към мястото в коридора, което Доби бе описал на Хари: дълга гола стена точно срещу огромен гоблен, на който бе изобразен налудничавият опит на Варнава Смахнатия да направи от троловете балетисти.
            — Дотук добре — рече едва чуто Хари, а един прояден от молците трол, който неуморно налагаше със сопа кандидат-учителя по балет, поспря и ги зяпна. — Доби обясни, че трябва да минем три пъти покрай тази част от стената, като си мислим само за онова, от което имаме нужда.
            Така и направиха: завиха рязко при прозореца точно след дългата гола стена, стигнаха до другия край, където имаше ваза колкото човешки бой, и пак се обърнаха. Рон завъртя очи и се съсредоточи, Хърмаяни започна да шепне нещо, а Хари стисна юмруци и погледна право пред себе си.
            „Нужно ни е помещение, където да се учим да се сражаваме — помисли той. — Дай ни място, където да се упражняваме… място, където да не ни открият.“
            — Хари! — извика най-неочаквано Хърмаяни точно след като завиха за трети път.
            Върху стената беше изникнала лъскава врата. Леко притеснен, Рон се облещи срещу нея. Хари се пресегна, натисна месинговата дръжка, отвори вратата и влезе пръв в просторно помещение, озарено от трепкащи факли, с каквито се осветяваше и подземието осем етажа по-долу.
            Покрай стените бяха наредени дървени шкафове за книги, вместо столове имаше големи копринени възглавници, наслагани по пода. В дъното се виждаха няколко рафта с уреди по тях: опасноскопи, тайносензори и голям пукнат врагоглед, за който Хари бе сигурен, че предната година е висял в кабинета на мнимия Муди.
            — Ще ни влязат в работа, когато започнем да упражняваме зашеметяващите заклинания — отбеляза въодушевен Рон и подритна една от възглавниците.
            — Погледнете само колко много книги! — ахна развълнувана Хърмаяни и прокара пръст по гръбчетата на тежките томове в кожени подвързии. — „Кратък курс по най-разпространените проклятия и контрапроклятия“… „Как да се преборим с Тъмните сили“… „Заклинания за самоотбрана“… Оооо! — Засияла, тя се извърна към Хари и той видя, че наличието на стотиците книги най-сетне я е убедило в правотата на онова, което правят. — Хари, прекрасно е, тук има всичко, от което се нуждаем!
            Без да губи и миг, Хърмаяни смъкна от лавицата „Магии за омагьосани“, потъна в най-близката възглавница и се зачете.
            На вратата се почука тихо. Хари се обърна. Бяха дошли Джини, Невил, Лавендър, Парвати и Дийн.
            — Я! — възкликна Дийн и, възхитен, се огледа. — Какво е това място?
            Хари се впусна да обяснява, но още преди да е приключил, надойдоха още хора и се наложи да започне отначало. Когато стана осем часът, всички възглавници бяха заети. Хари отиде при вратата и завъртя ключа в ключалката, той щракна успокоително силно и всички замълчаха, вперили очи в момчето. Хърмаяни си отбеляза внимателно докъде е стигнала със своите „Магии за омагьосани“ и остави книгата.
            — И така — подхвана леко притеснен Хари. — Това е мястото, което намерихме за практическите занятия, и… ъъъ… доколкото виждам, го харесвате.
            — Невероятно е — възкликна Чо и мнозина зашепнаха одобрително.
            — Много странно… — свъси се Фред. — Помниш ли, Джордж, веднъж се скрихме в тая стая от Филч. Но тогава тук имаше само килер за метли.
            — Ей, Хари, а това какво е? — провикна се от дъното на помещението Дийн и посочи опасноскопите и врагогледа.
            — Детектори на Тъмни сили — обясни Хари, след като мина между възглавниците и отиде при уредите. — Общо взето, показват дали наоколо има Черни магьосници и врагове, но не бива да се осланяте прекалено много на тях, понякога могат да бъдат заблудени…
            Надзърна в пукнатия врагоглед, вътре в него зашаваха смътни сенки, Хари обаче не можеше да ги разпознае. Обърна им гръб.
            — И така, мислех с какво да започнем и… — Забеляза вдигната ръка. — Какво има, Хърмаяни?
            — Според мен трябва да си изберем водач — рече тя.
            — Имаме си водач… Хари! — викна веднага Чо и изгледа Хърмаяни, сякаш е полудяла.
            Хари пак го присви под лъжичката.
            — Вярно е, но смятам, че е редно да го гласуваме — заяви невъзмутимо Хърмаяни. — По този начин всичко вече ще е официално и Хари ще разполага с пълномощия. И така, който е „за“ Хари да ни бъде водач, нека гласува.
            Всички вдигнаха ръка, дори Закарайъс Смит, макар че явно го направи без желание.
            — Ъъъ… да… благодаря — промълви Хари, усетил, че лицето му гори. — И… какво има пак, Хърмаяни?
            — Освен това мисля, че трябва да си измислим и име — рече тя енергично, без да сваля ръка. — Това ще скрепи сплотеността и единството ни, нали?
            — Искате ли да се наречем Лига за борба с Ъмбридж — предложи с надежда Анджелина.
            — Или пък… Ония в Министерството на магията са задръстеняци? — включи се и Фред.
            — Все пак смятам — рече Хърмаяни, смръщена срещу него, — че името не бива да издава какво сме намислили, така ще можем да го използваме не само когато сме на сбирките.
            — Например Военна отбранителна доброволна асоциация, или накратко ВОДА — каза и Чо. — Никой няма да се досети за какво говорим.
            — Да, ВОДА е хубаво — подкрепи я Джини. — Но нека означава Войнство на обединения Дъмбълдоров авангард, или, за по-кратко, Войнството на Дъмбълдор, нали министерството се страхува най-много точно от това?
            Мнозина се засмяха и зашепнаха одобрително.
            — Всички ли са „за“ ВОДА? — попита началнически Хърмаяни и коленичи на възглавницата, за да преброи гласовете. — Предложението се приема с мнозинство.
            Закачи на стената пергамента с подписите на всички и отгоре написа с големи букви:

                                               ВОЙНСТВОТО НА ДЪМБЪЛДОР

            — Чудесно — рече Хари, след като тя си седна на мястото, — вече преминаваме към упражненията, нали? Мислех, че трябва да започнем с „Експелиармус“, обезоръжаващата магия. Знам, от лесните е, но ми се струва наистина полезна…
            — О, я стига — подвикна Закарайъс Смит, като завъртя очи и скръсти ръце. — Едва ли „Експелиармус“ ще ни помогне особено срещу Вие-знаете-кого.
            — Използвал съм я срещу него — възрази тихо Хари. — През юни точно тя ми спаси живота.
            Смит зяпна тъпо. Всички в помещението бяха притихнали.
            — Но ако смяташ, че е под твоето равнище, можеш да си ходиш — добави Хари.
            Смит не се и помръдна. Останалите също.
            — И така — продължи Хари. Под втренчените погледи на всички устата му беше съвсем пресъхнала. — Предлагам да се разделим по двойки и да се упражняваме.
            Беше му много странно, че дава нареждания, и още по-странно, че другите му се подчиняват. Всички се изправиха начаса и се разделиха по двама. Както можеше да се очаква, Невил си остана без другар.
            — Ела да се упражняваш с мен — повика го Хари. — Хайде сега, броя до три: едно, две, три…
            В миг помещението се огласи от възгласи:
            — „Експелиармус!“
            Във всички посоки се застрелкаха магически пръчки, неправилно насочените магии поразяваха книгите по лавиците и те се разхвърчаваха във въздуха. Хари бе прекалено бърз за Невил, чиято пръчка постоянно изхвърчаше от ръката му и след като се завърташе шеметно, удряше в дъжд от искри тавана и тупваше с трясък върху някой рафт, откъдето Хари я прибираше с призоваваща магия. Той се огледа и се убеди, че е бил прав да предложи да започнат с една от основните магии: грешките бяха доста, мнозина така и не успяваха да обезоръжат противника си и неуспешното заклинание просвистяваше покрай него колкото да го отхвърли крачка-две назад или да го накара само да се смръщи.
            — „Експелиармус!“ — извика Невил и завари Хари неподготвен, така че пръчката политна от ръката му.
            — УСПЯХ! — възкликна ликуващо момчето. — За първи път… УСПЯХ!
            — Браво на теб — насърчи го Хари, решил да не напомня, че в истински дуел противникът на Невил едва ли ще зяпа в другата посока и ще е отпуснал магическата пръчка до крака си. — Знаеш ли, Невил, упражнявай се няколко минути с Рон и Хърмаяни, те ще се редуват, а аз ще се поразходя да видя как се справят останалите.
            Застана в средата на стаята. Със Закарайъс Смит се случваше нещо твърде странно. Отвореше ли уста, за да обезоръжи Антъни Голдстайн, магическата пръчка падаше от ръката му, преди Антъни да е успял да издаде и звук. Хари не трябваше да умува дълго над загадката: на няколко крачки от Смит стояха Фред и Джордж и ту единият, ту другият насочваше пръчката си към гърба му.
            — Извинявай, Хари — побърза да каже Джордж, когато срещна погледа му. — Не се стърпяхме.
            Хари тръгна да обикаля и останалите двойки — опитваше се да поправя грешките им. Джини беше в една двойка с Майкъл Корнър и се справяше много добре, докато Майкъл или се представяше ужасно, или просто отказваше да й приложи магия. Ърни Макмилан пък размахваше излишно често пръчката и така даваше време на партньора си да се подготви и да му окаже съпротива, братята Крийви бяха ентусиазирани, но разсеяни и главно по тяхна вина книгите отскачаха от лавиците наоколо, Луна Лъвгуд също беше непохватна и се случваше или да отхвърли пръчката от ръката на Джъстин Финч-Флечли, или просто да накара косата му да щръкне.
            — Добре, достатъчно! — извика Хари. — Спрете, СПРЕТЕ!
            „Трябва ми свирка“, помисли си и тутакси съгледа една върху най-близката лавица с книги. Взе я и я наду. Всички свалиха магическите пръчки.
            — Не беше зле — рече Хари, — но може и да е много, много по-добре. — Закарайъс го изгледа свирепо. — Хайде да опитаме още веднъж.
            Пак тръгна да обикаля стаята: спираше ту при един, ту при друг и му показваше. Малко по малко всички започнаха да се справят по-добре. В началото Хари избягваше Чо и приятелката й, ала след като обиколи по два пъти всички останали двойки в помещението, реши, че не бива да ги пренебрегва повече.
            — О, не! — извика ядосана Чо, щом Хари се приближи. — „Експелиармиус!“ Всъщност… „Експелимелиус!“— Ох… извинявай, Мариета!
            Ръкавът на къдрокосата й приятелка се беше подпалил, тя го угаси с магическата пръчка и изгледа Хари така, сякаш той е виновен.
            — Смущаваш ме, преди това се справях — заоправдава се обезсърчена Чо.
            — Магията ти беше доста добра — излъга Хари, ала момичето вдигна вежди и той добави: — Всъщност не, нищо не направи, но знам, че я умееш, наблюдавах те отстрани.
            Чо се засмя. Приятелката й Мариета ги погледна кисело и се обърна.
            — Не й обръщай внимание — промълви Чо. — Не искаше да идва, аз я накарах. Техните са й забранили да прави каквото и да било, което може да разгневи Ъмбридж. Майка й работи в министерството.
            — А твоите родители? — полюбопитства Хари.
            — И те ми забраниха да се противопоставям на Ъмбридж — призна си Чо и вдигна гордо глава. — Но ако си въобразяват, че след онова, което сполетя Седрик, няма да се сражавам с Ти-знаеш-кого…
            Млъкна смутена насред изречението и се възцари неловка тишина. Пръчката на Тери Бут просвистя покрай ухото на Хари и удари Алиша Спинет право по носа.
            — А моят баща подкрепя _безусловно_ всяко действие, насочено срещу министерството — заяви гордо Луна Лъвгуд, която бе застанала точно зад Хари. Очевидно подслушваше, докато Джъстин Финч-Флечли се мъчеше да се измъкне от мантията, захлупила го презглава. — Винаги е подчертавал, че каквото и да му кажат за Фъдж, ще повярва… имам предвид броя на таласъмите, които министърът е изтребил! Освен това Фъдж използва, разбира се, отдел „Мистерии“, за да разработва страховити отрови и после да премахва тайно с тях всеки, несъгласен с него. Да не говорим пък за побойниците плисиранодрешковци…
            — Хич и не питай — каза тихо Хари на Чо, понеже, озадачена, тя отвори уста.
            Чо се изкиска.
            — Ей, Хари — провикна се от другия край на стаята Хърмаяни, — погледнал ли си колко е часът?
            Той се взря в часовника си и с ужас видя, че вече е девет и десет, което означаваше, че трябва да се приберат незабавно по общите стаи, ако не искат Филч да ги залови и да им наложи наказание заради вечерния час. Хари наду свирката, всички престанаха да крещят „Експелиармус!“ и последните две-три магически пръчки изтрополиха на пода.
            — Е, беше много добре — обобщи Хари, — но сме закъснели, хайде да се разотиваме. Другата седмица по същото време и на същото място ли?
            — Нека да е по-скоро — обади се нетърпеливо Дийн Томас и мнозина кимнаха.
            Анджелина обаче побърза да се намеси:
            — Започва първенството по куидич, трябва и да тренираме!
            — Значи следващата сряда вечерта — съобщи Хари, — тогава ще обсъдим дали да се събираме допълнително. Хайде да си ходим!
            Отново извади Хитроумната карта и провери внимателно дали някъде на седмия етаж няма следа от учители. После изпрати другите да си тръгнат по трима-четирима и загледа притеснен мъничките точици, за да се увери, че всички са се прибрали без произшествия по спалните помещения: хафълпафци в подземния коридор, водещ и към кухнята, момчетата и момичетата от „Рейвънклоу“ в кулата в западната част на замъка и грифиндорци — в коридора с портрета на Дебелата дама.
            — Беше наистина хубаво, много хубаво, Хари — възкликна Хърмаяни, когато накрая останаха само тримата с Рон.
            — Да, страхотно — подкрепи я разгорещен и Рон, докато се изнизваха през вратата и гледаха как тя се слива с камъка отзад. — Хари, видя ли как обезоръжих Хърмаяни?
            — Само веднъж — рече жегната тя. — Аз теб те надхитрих много повече пъти, отколкото ти мен…
            — Не беше само веднъж, цели три пъти…
            — Да, ако броиш и онзи път, когато се спъна в собствения си крак и ми изби пръчката от ръката…
            Спориха чак до общата стая, ала Хари не ги слушаше. Не изпускаше от око Хитроумната карта, но си мислеше и за думите на Чо, че се смущавала от него.

            Глава деветнадесета: Лъвът и змията
            През следващия половин месец Хари имаше чувството, че носи в гърдите си нещо като талисман, искряща тайна, която го крепеше в часовете на Ъмбридж и дори му вдъхваше сили да се усмихва любезно, докато я гледа в ужасните изпъкнали очи. Той и ВОДА се бяха опълчили направо под носа й, правеха тъкмо онова, от което тя и министерството се страхуваха най-много, и в часовете й, вместо да чете книгата на Уилбърт Слинкхард, Хари се отдаваше на сладки спомени за последните им сбирки: как Невил е обезоръжил успешно Хърмаяни, как след три сбирки Колин Крийви най-сетне е усвоил с неимоверни усилия препречващата магия, как Парвати Патил е направила такова хубаво разрушително проклятие, че е превърнала в пепел рафта с опасноскопите.
            Хари установи, че е почти невъзможно да определят ден в седмицата, когато ВОДА да се събира редовно, понеже трябваше да се съобразяват с тренировките по куидич на трите отбора, които заради лошото време често бяха насрочвани за друг път, той обаче не съжаляваше — струваше му се, че може би е по-добре времето на сбирките им да не е строго установено. Дори и някой да ги наблюдаваше, трудно щеше да долови закономерност.
            Не след дълго Хърмаяни измисли много хитър начин да си съобщават в случай на промяна деня и мястото на следващата сбирка, защото щеше да изглежда подозрително, ако твърде често ученици от различни домове започнеха да сноват напред-назад из Голямата зала и да обсъждат нещо. Тя връчи на всеки от ВОДА фалшив галеон (първия път, щом зърна кошничката, Рон се развълнува много и дори реши, че Хърмаяни раздава истинско злато).
            — Виждате ли цифрите по ръба на монетите? — попита Хърмаяни в края на четвъртата сбирка и вдигна жълтата лъскава паричка, за да я огледат всички. Тя проблесна в светлината на факлите. — Върху истинските галеони това е серийният номер, по него се вижда кой таласъм ги е сякъл. Върху фалшивите обаче цифрите ще се менят според деня и часа на следващата сбирка. В случай че променим деня, монетата ще се нагорещи и ако я носите в джоба си, ще усетите. Всеки ще вземе по един галеон и щом Хари избере деня на следващата сбирка, ще промени цифрите върху своята монета и на всички останали ще се изпише същото, понеже съм им направила Протеева* магия.
            [* От Протей — в древногръцката митология мъдър всезнаещ старец, притежаващ способността да се преобразява. — Бел.прев.]
            Думите й бяха посрещнати със стъписано мълчание. Хърмаяни се огледа, всички се бяха извърнали недоумяващо към нея.
            — Е, стори ми се, че съм го измислила добре — рече тя разколебана, — в смисъл, дори и да ни нареди да извадим всичко от джобовете си, Ъмбридж едва ли ще се усъмни в някакъв си галеон, нали така? Но… ако не искате да ги използваме…
            — Знаеш да правиш Протеева магия? — ахна Тери Бут.
            — Да — потвърди Хърмаяни.
            — Та това отговаря на ниво ТРИТОН! — простена той.
            — О, да… може би — взе да скромничи момичето.
            — Защо не си в „Рейвънклоу“? — изуми се Тери и я зяпна почти с преклонение. — С такъв ум!
            — Разпределителната шапка мисли дълго дали наистина да не ме сложи в „Рейвънклоу“ — поясни бодро Хърмаяни, — накрая обаче реши все пак да ме прати в „Грифиндор“. Е, какво… ще използваме ли галеоните?
            Всички зашепнаха одобрително и дойдоха да си вземат от кошничката по една монета. Хари погледна крадешком Хърмаяни.
            — Знаеш ли какво ми напомнят?
            — Не, какво?
            — Белезите на смъртожадните. Волдемор докосва един и при всички се появява пареща болка… Така смъртожадните разбират, че трябва да се явят при него.
            — Ами да… — съгласи се тихо момичето, — точно оттам взех идеята… но, както забелязваш, предпочетох да издълбая датата върху късчета метал, а не върху кожата на членовете на клуба.
            — Да, твоят начин ми допада повече — ухили се Хари и пъхна галеона в джоба си. — Единствената опасност е да не го похарчим случайно.
            — Няма начин! — възрази Рон, загледан тъжно в своята фалшива монета. — Не ми се намира и един-единствен истински галеон, нямам с какво да го сбъркам.
            Наближаваше първата среща по куидич от първенството — „Грифиндор“ срещу „Слидерин“ — и временно прекратиха сбирките на ВОДА, защото Анджелина настояваше да тренират едва ли не всекидневно. Отдавна не бе имало шампионат по куидич и това изостри значително интереса и трепетите около мача: рейвънклоуци и хафълпафци се вълнуваха живо от изхода от двубоя, защото и на тях, разбира се, им предстоеше да се срещнат тази година и с двата отбора, а ръководителите на домовете бяха твърдо решени техният отбор да победи, колкото и да се опитваха да го представят под благовидната форма на спортсменския дух. Хари разбра колко много професор Макгонъгол държи да бият слидеринци, когато в седмицата преди мача тя се въздържа да им дава домашни.
            — Според мен в момента си имате предостатъчно задължения — оповести многозначително преподавателката. Никой не повярва на ушите си, докато Макгонъгол не погледна право към Хари и Рон и не заяви много сериозно: — Свикнала съм, момчета, да виждам купата по куидич в кабинета си, никак не ми се иска да се налага да я връчвам на професор Снейп, ето защо използвайте допълнителното време да тренирате, ясно ли е?
            Снейп, който очевидно също правеше всичко за своя отбор, бе запазил игрището за тренировките на „Слидерин“ за толкова дни напред, че грифиндорци почти не можеха да се вредят да поиграят. Правеше си и оглушки, ако му съобщяха, че слидеринци се опитват да омагьосват по коридорите играчи от „Грифиндор“. Когато Алиша Спинет се озова в болничното крило с вежди, които растяха толкова бързо и толкова буйно, че й запречваха очите и устата, Снейп упорстваше, че се била опитала да си направи сама магия за сгъстяване на косата, и отказа да изслуша твърденията на четиринадесет свидетели за това, че са видели с очите си как пазачът на слидеринци Майлс Блечли е издебнал в библиотеката Алиша в гръб и я е урочасал.
            Хари живееше с надеждата, че „Грифиндор“ ще победи, все пак не бяха губили никога от отбора на Малфой. Вярно, Рон още беше далеч от класата на Ууд, но тренираше изключително усърдно, за да заиграе по-добре. Най-голямата му слабост беше, че след всяка грешка бе склонен да се отчайва: вкараха ли му гол, се притесняваше и започваше да пропуска още и още топки. От друга страна, Хари го беше виждал да отбива наистина неспасяеми удари, стига да беше във форма. На една незабравима тренировка увисна на ръката си от метлата и за да изчисти куофъла, го изрита толкова силно, че го запрати чак в другия край на игрището, право в средния голов обръч отсреща, та всички в отбора започнаха да го сравняват с Бари Райън, пазача на националния отбор на Ирландия, показал неотдавна подобна ловкост срещу най-добрия гончия на Полша — Ладислав Замойски. Дори Фред отбеляза, че накрая Рон щял да ги накара двамата с Джордж да се гордеят и че те не на шега мислели да признаят роднинските си връзки с него, нещо, което, както го увериха, се мъчели да отричат вече четири години.
            Единственото, което безпокоеше Хари, бе доколко Рон ще позволи тактиката на слидеринците да го извади от релси още преди да са излезли на терена. Хари, разбира се, им търпеше подмятанията още от първи курс, така че заяждания от рода на: „Ей, Потър, подочух как Уорингтън се кълне, че в събота ще те събори от метлата“, не само не го смразяваха, а обратно, дори го разсмиваха.
            — На Уорингтън му е толкова крив мерникът, че ще се уплаша по-скоро ако се цели в някого до мен — отвръщаше той, при което Рон и Хърмаяни се заливаха от смях, а ехидната усмивчица върху лицето на Панси Паркинсън помръкваше.
            Ала Рон за първи път беше подлаган на такъв безпощаден тормоз, на толкова много обиди, присмех и закани. Случваше се слидеринци, някои от които вече в седми курс и значително по-яки от него, да му съскат, докато го подминават в коридора:
            — Е, Уизли, запази ли си легло в болничното крило?
            Той обаче, вместо да се засмее, направо позеленяваше.
            Ако Драко Малфой покажеше как Рон изпуска куофъла (нещо, което той правеше винаги щом го зърнеше), ушите на новия пазач пламваха и ръцете му се разтреперваха дотолкова, че каквото и да държеше, той го изтърваваше.
            Октомври отмина във вихър от виещи ветрове и проливен дъжд и дойде ноември, студен като замръзнало желязо, със скреж всяка сутрин и ледени течения, стръвно хапещи голите ръце и лица. Небето навън и таванът в Голямата зала избледняха и станаха седефенобели, планините край „Хогуортс“ нахлупиха снежни калпаци, в замъка бе толкова студено, че в междучасията доста от учениците си слагаха в коридорите дебели топли ръкавици от змейска кожа.
            Заранта преди срещата по куидич беше ясна и мразовита. Хари се събуди, извърна се към леглото на Рон и видя, че приятелят му седи с изопнат гръб, обхванал с ръце коленете си и втренчен някъде в пространството.
            — Добре ли си? — попита го Хари.
            Рон кимна, но не каза нищо. Хари неволно си спомни онзи път, когато без да иска, Рон се беше покосил сам с магия за бълване на плужеци — сега той изглеждаше точно толкова блед и потен, а и явно не желаеше да си отваря устата.
            — Просто трябва да закусиш — взе да го ободрява Хари. — Ела!
            Когато влязоха в Голямата зала, тя вече се пълнеше бързо, всички говореха по-високо и бяха по-развълнувани от обикновено. Докато минаваха покрай масата на слидеринци, олелията стана още по-голяма. Хари се извърна и видя, че освен обичайните шалчета и шапки в сребристо и зелено слидеринци са си сложили и сребърни значки във форма на коронки. Кой знае защо, мнозина замахаха към Рон и се засмяха гръмогласно. Пътем Хари се опита да разчете какво пише по значките, но не успя, понеже трябваше бързо да преведе Рон до тяхната маса.
            Грифиндорци, всички бяха облечени в червено и златно, ги посрещнаха с възторжени възгласи, но вместо да поободрят Рон, виковете сякаш изсмукаха до капка бойния му дух и той се свлече на най-близката пейка така, сякаш това му е последното ядене в живота.
            — Трябва да съм откачен, за да направя това — прошепна той дрезгаво. — Наистина _откачен_.
            — Не изглупявай — скастри го Хари и му подаде купа с овесени ядки, — ще се справиш, ще видиш. Нормално е да се притесняваш.
            — За нищо не ставам — изграчи Рон. — Пълен левак съм. И да ме убият, не мога да играя добре. Къде ми е бил умът?
            — Стегни се — рече строго Хари. — Завчера отби с крак неспасяема топка, дори Фред и Джордж признаха, че си се представил блестящо.
            Рон извърна към него изтерзано лице.
            — Стана случайно — прошепна сломен. — Направих го, без да искам. Никой от вас не гледаше, но се хлъзнах от метлата и докато се опитвах да я възседна отново, изритах случайно куофъла.
            — Е, още няколко случайности като тази — рече Хари, след като се съвзе бързо от неприятната изненада, — и победата ни е в кърпа вързана.
            Хърмаяни и Джини седяха точно срещу тях с червено-златни шалове, ръкавици и кречетала.
            — Как се чувстваш? — попита Джини брат си, който гледаше остатъците от прясно мляко по дъното на купичката така, сякаш съвсем сериозно обмисля дали да не опита да се удави в тях.
            — Притеснява се — отвърна вместо него Хари.
            — Е, това е добър знак, винаги съм смятала, че се представям добре на изпитите именно когато съм леко притеснена — заяви чистосърдечно Хърмаяни.
            — Здрасти — разнесе се зад тях отнесен, замечтан глас.
            Хари вдигна поглед: откъм масата на „Рейвънклоу“ се беше приближила Луна Лъвгуд. Мнозина се бяха облещили срещу нея, някои дори се смееха и я сочеха. Тя се бе изхитрила да си сложи шапка във вид на лъвска глава в естествени размери, която едвам се крепеше.
            — Аз съм за „Грифиндор“ — оповести момичето и си посочи шапката, макар че не се налагаше. — Вижте какво прави…
            Пресегна се и я чукна с магическата пръчка. Лъвът отвори широко паст и ревна съвсем правдоподобно, при което всички наоколо подскочиха.
            — Бива си го, а? — попита щастлива Луна. — Мислех да му сложа в устата змия, която да олицетворява „Слидерин“, все едно я е захапал, но не остана време. Нищо… е, успех, Роналд!
            И се понесе нанякъде. Още не се бяха съвзели от шока покрай шапката на Луна и при тях дотича Анджелина, следвана от Кейти и Алиша — за щастие Мадам Помфри беше върнала на веждите й обичайния им вид.
            — Щом сте готови — рече тя, — отиваме право на игрището, за да разузнаем обстановката и да се преоблечем.
            — Идваме след малко — обеща Хари. — Рон трябва да закуси.
            След десет минути обаче стана ясно, че Рон не може да сложи повече и залък в уста, затова Хари прецени, че е по-добре да го отведе в съблекалните. Когато се изправиха, от масата стана и Хърмаяни, която хвана Хари за ръка и го дръпна настрани.
            — Не позволявай Рон да види какво пише по значките на слидеринците — прошепна притеснена тя.
            Хари я погледна озадачен, ала Хърмаяни само поклати глава, за да го предупреди, защото към тях с вяла крачка се приближи Рон, съвсем сломен и отчаян.
            — Успех, Рон — пожела Хърмаяни, после се надигна на пръсти и го целуна по бузата. — И на теб, Хари…
            Докато прекосяваха Голямата зала, Рон като че дойде на себе си. Пипна си в недоумение лицето там, където Хърмаяни го беше целунала, явно без да разбира какво точно се е случило. Бе прекалено разсеян, за да забелязва какво става около него, но докато минаваха покрай масата на „Слидерин“, Хари хвърли любопитен поглед към значките с форма на коронка и този път вече разчете думите, изписани върху тях:

                                          Уизли, ти си нашият цар!

            С тягостното чувство, че това не вещае нищо добро, поведе припряно Рон към Входната зала и каменното стълбище, за да излязат на ледения въздух навън.
            Забързаха по полегатите морави към стадиона, заскрежената трева заскърца под краката им. Не подухваше вятър, небето от край до край беше седефенобяло, което означаваше, че видимостта ще е добра и слънцето няма да им свети право в очите. Докато вървяха, Хари сподели това с Рон, за да го окуражи, но не беше убеден, че приятелят му го слуша.
            Когато влязоха, Анджелина вече се беше преоблякла и разговаряше с останалите от отбора. Хари и Рон си сложиха мантиите (няколко минути Рон се опитваше да навлече своята наобратно, докато Алиша не се смили над него и не отиде да му помогне), после седнаха да чуят напътствията преди мача, а гълчавата навън ставаше все по-оглушителна — от замъка към игрището се стичаше множество.
            — И така, току-що научих окончателния състав на „Слидерин“ — рече Анджелина и погледна късче пергамент. — Миналогодишните биячи Дерик и Боул са завършили, но както личи, Монтагю ги е заменил с обичайните горили, а не с хора, които умеят да летят добре. Имената на двамата нови са Краб и Гойл, но не знам повече за тях…
            — Ние знаем — казаха едновременно Хари и Рон.
            — Поне на мен не ми се сториха особено умни, едва ли могат да различат единия край на метлата от другия — отбеляза Анджелина и си прибра в джоба пергамента. — Лично аз винаги съм се удивлявала как Дерик и Боул успяват да намерят без пътни знаци игрището.
            — Краб и Гойл не са по-различни — увери я Хари.
            Чуваха как стотици крака се качват по издигнатите високо трибуни на стадиона. Някои пееха, но Хари не можеше да чуе думите. Вече и той започваше да се тревожи, ала знаеше, че неговите душевни трепети са нищо в сравнение със страховете на Рон, който, пребледнял като платно, се държеше за корема, стискаше зъби и отново гледаше втренчено пред себе си.
            — Време е — рече сподавено Анджелина, след като си погледна часовника. — Хайде, да тръгваме… и успех!
            Всички се изправиха, нарамиха метлите и един по един излязоха от съблекалнята на ослепителното слънце. Посрещна ги оглушителен рев, сред който Хари пак долови пеене, макар и заглушено от насърчителните възгласи и освиркването.
            Отборът на „Слидерин“ вече стоеше и ги чакаше. И играчите носеха сребърните значки коронки. Новият капитан Монтагю имаше телосложението на Дъдли Дърсли, а дебелите му ръце приличаха на космати пушени бутове. Зад него бяха застанали Краб и Гойл, и те почти толкова едри, размахваха нови бухалки на биячи и примигваха тъповато. Отстрани просветваше белезникаворусата коса на Малфой. Срещна очите на Хари и след като почука по значката като коронка върху гърдите си, се ухили.
            — Капитаните да си стиснат ръце — разпореди се реферът Мадам Хууч, когато Анджелина и Монтагю се приближиха един към друг. Хари бе сигурен, че Монтагю се опитва да счупи пръстите на Анджелина, тя обаче и не трепна. — Яхнете метлите!
            Мадам Хууч захапа свирката и я наду.
            Топките бяха пуснати и четиринайсетте играчи се стрелнаха нагоре. Забелязал с крайчеца на окото, че Рон се понася към головите обръчи, Хари се извиси още по-нагоре, изплъзна се на един блъджър, описа над игрището широк кръг и се огледа с надеждата да зърне златисто проблясване. В другата половина на стадиона Драко Малфой правеше съвсем същото.
            — Ето, Джонсън… с куофъла е Джонсън… как само играе това момиче, от години го повтарям, а тя все не иска да излезе с мен…
            — ДЖОРДАН! — ревна професор Макгонъгол.
            — Просто любопитен факт, госпожо, предизвиква интерес… и така, Джонсън се изплъзва на Уорингтън, изпреварва Монтагю… Ауууу… Краб я удря в гръб с блъджъра… Монтагю улавя куофъла, отправя се към другия край на терена, хубав блъджър на Джордж Уизли, насочва го към главата на Монтагю, той изпуска куофъла, хваща го Кейти Бел от „Грифиндор“, която подава на Алиша Спинет, а пък Алиша…
            Гласът на Лий Джордан кънтеше по стадиона и Хари се мъчеше да следи коментара през свистящия в ушите му вятър и шума по трибуните, разтърсени от викове, дюдюкане и песни.
            — … Алиша финтира Уорингтън, изплъзва се на косъм от един блъджър… опасно положение, Алиша… множеството го посреща възторжено, чуйте го само, какво ли пее?
            Лий млъкна и се ослуша, а песента се извиси ясна и звучна над морето от зелено и сребристо в слидеринския сектор по трибуните:

            За пазач нямаш никакъв дар,
            все проспиваш куофъла стар,
            затуй пее „Слидерин“ с жар —
            Уизли, ти си нашият цар!

            Израснал си в мръсен хамбар,
            на провала си ти господар,
            към успех водиш ни като фар,
            Уизли, ти си нашият цар!

            — Алиша подава обратно на Анджелина! — изкрещя Лий точно когато Хари направи завой, вбесен от песента, която току-що бе чул, но разбра, че Лий се опитва да заглуши текста й. — Хайде, Анджелина… доколкото виждам, й остава да преодолее само пазача!… ТЯ СТРЕЛЯ… ТЯ… уууу!
            Пазачът на слидеринци Блечли беше спасил гола и метна куофъла на Уорингтън, който отпраши с него, лъкатушейки между Алиша и Кейти, а когато тръгна да се приближава все повече към Рон, песента долу екна още по-силно:

            Уизли, ти си нашият цар,
            Уизли, ти си нашият цар,
            на провала си ти господар,
            Уизли, ти си нашият цар!

            Хари не се сдържа, отказа се да търси снича и обърна „Светкавицата“ към Рон, самотна фигурка в дъното на игрището, рееща се пред трите голови обръча, докато едрият като канара Уорингтън се носеше шеметно към него.
            — … С куофъла е Уорингтън, той се отправя към стълбовете, далеч е от обсега на блъджърите, пред него е само пазачът…
            От трибуните на слидеринците проеча мощно:

            За пазач нямаш никакъв дар,
            все проспиваш куофъла стар…

            — … И така, това е първото изпитание на Уизли, новия пазач на „Грифиндор“ и брат на биячите Фред и Джордж, многообещаващ млад талант… хайде, Рон!
            Но радостните писъци долетяха откъм местата на слидеринците: Рон се беше гмурнал трескаво с разперени ръце, куофълът беше просвистял точно между тях и беше влязъл в средния обръч.
            — Гол за „Слидерин“ — чу се гласът на Лий, заглушен от дюдюкането и крясъците на тълпите долу, — десет на нула за „Слидерин“… лош късмет, Рон.
            Слидеринците запяха още по-силно:

            ИЗРАСНАЛ СИ В МРЪСЕН ХАМБАР,
            НА ПРОВАЛА СИ ТИ ГОСПОДАР…

            — Куофълът отново е у грифиндорци, Кейти Бел се устремява напред… — викна храбро Лий, макар че вече не бе в състояние да надкрещи оглушителните възгласи долу.

            КЪМ УСПЕХ ВОДИШ НИ КАТО ФАР,
            УИЗЛИ, ТИ СИ НАШИЯТ ЦАР!

            — КАКВО ПРАВИШ, Хари? — изпищя Анджелина, после се извиси и се стрелна покрай него, за да не изостава от Кейти. — РАЗМЪРДАЙ СЕ, ХАЙДЕ!
            Хари осъзна, че повече от минута стои на едно място във въздуха, напълно забравил за снича и погълнат от развоя на мача. Ужасен, се гмурна надолу и пак закръжи над игрището, като се озърташе и се опитваше да не обръща внимание на тътена, който се разнасяше над стадиона:

            УИЗЛИ, ТИ СИ НАШИЯТ ЦАР!
            УИЗЛИ, ТИ СИ НАШИЯТ ЦАР!

            Колкото и да се взираше, от снича нямаше и следа, а Малфой обикаляше точно като Хари над стадиона. Разминаха се някъде по средата на терена и се отправиха в противоположни посоки, Хари чу как слидеринецът пее високо:

            ИЗРАСНАЛ СИ В МРЪСЕН ХАМБАР…

            — … Отново Уорингтън — крещеше Лий, — подава на Пюси, който се изплъзва на Спинет, хайде, Анджелина, можеш да го настигнеш… не, оказва се, че не можеш… затова пък хубав блъджър от Фред Уизли, всъщност не от Фред, а от Джордж Уизли, няма значение, един от двамата, Уорингтън изпуска куофъла, а Кейти Бел… ъъъ… и тя го изпуска… сега с куофъла е Монтагю, капитанът на „Слидерин“ се извисява заедно с куофъла над игрището, хайде, грифиндорци, спрете го!
            Хари си наложи да не гледа какво става при Рон и се понесе шеметно в другия край на стадиона, зад головите обръчи на слидеринци. Докато подминаваше техния пазач Блечли, го чу, че и той пее заедно с тълпата долу:

            ЗА ПАЗАЧ НЯМАШ НИКАКЪВ ДАР…

            — … Пюси отново успява да избяга на Алиша и се насочва право към головите стълбове, спри го, Рон!
            Не беше нужно Хари да се обръща, за да види какво е станало: откъм трибуните на „Грифиндор“ се чу ужасен вопъл, придружен от възгласите и овациите на слидеринци, които бяха екнали с нова сила. Хари погледна надолу и забеляза точно пред трибуните кучешката физиономия на Панси Паркинсън, която с гръб към игрището даваше тон на запалянковците от „Слидерин“:

            ЗАТУЙ ПЕЕ „СЛИДЕРИН“ С ЖАР
            — УИЗЛИ, ТИ СИ НАШИЯТ ЦАР!

            Но двадесет на нула все още не означаваше нищо, имаше време „Грифиндор“ да навакса в резултата или спечели точките от хващането на снича. Трябваха им само няколко гола, внушаваше си Хари, и както обикновено, щяха да водят. Понесе се и закриволичи между играчите, подгонил нещо бляскаво, което се оказа часовникът на Монтагю.
            На Рон обаче му вкараха още два гола. Сега вече желанието на Хари да улови снича започваше да се превръща в паника. Да можеше да го открие и бързо да сложи край на мача!
            — … Кейти Бел от „Грифиндор“ се изплъзва на Пюси, заобикаля Монтагю, хубав завой направи, Кейти… тя подава на Анджелина Джонсън, Джонсън взима куофъла, изпреварва Уорингтън, отправя се към головите стълбове, хайде, Анджелина… ГРИФИНДОРЦИ БЕЛЕЖАТ ГОЛ! Четиридесет на десет, четиридесет на десет за „Слидерин“, Пюси поема куофъла…
            Сред възгласите на грифиндорци Хари чу и рева на нелепата лъвска шапка на Луна и се поободри — водеха им с някакви си тридесет точки, само тридесет, преспокойно можеха да догонят в резултата. Хари избегна блъджъра, който Краб бе запратил с все сила към него, и пак затърси трескаво над игрището снича, като не изпускаше от око Малфой, да не би той да го зърне пръв, но подобно на него и слидеринският търсач продължаваше да кръжи над стадиона и да се взира безплодно…
            — … Пюси мята на Уорингтън, той подава на Монтагю, който отново намира Пюси… намесва се Джонсън, която хваща куофъла, Джонсън на Бел, нещата потръгват… всъщност не… Бел е уцелена от блъджъра, метнат от Гойл от отбора на „Слидерин“, отново Пюси овладява…

            ИЗРАСНАЛ СИ В МРЪСЕН ХАМБАР,
            НА ПРОВАЛА СИ ТИ ГОСПОДАР,
            КЪМ УСПЕХ ВОДИШ НИ КАТО ФАР…

            Но Хари най-сетне бе съгледал мъничкия крилат златен снич, увиснал на педи от игрището откъм страната на слидеринци.
            Той политна рязко надолу…
            След броени секунди Малфой се стрелна в небето отляво на Хари — размазано сребристозелено петно, долепено до метлата…
            Сничът заобиколи в основата един от головите стълбове и захвърча към противоположните трибуни. Тази промяна в посоката бе добре дошла за Малфой, който се намираше по-близо, а Хари обърна „Светкавицата“ и двамата с търсача на „Слидерин“ бяха рамо до рамо…
            На няколко крачки от земята Хари вдигна от метлата дясната си ръка и я протегна към снича… отдясно Малфой също се пресегна и затърси, заопипва…
            Всичко приключи за две задъхани, трескави, вихрени секунди: Хари обви пръсти около пърхащата топчица, която се замъчи да се отскубне… Ноктите на Малфой задраскаха отчаяно по ръката му… без да изпуска трепкащата топка, Хари се извиси с метлата, запалянковците на „Грифиндор“ закрещяха одобрително…
            Бяха спасени, нямаше значение, че Рон е изпуснал онези голове, нали „Грифиндор“ беше победил, никой нямаше и да си спомни…
            ПРАС.
            Един блъджър удари Хари точно по кръста и той отхвърча от метлата. За щастие беше само на метър и половина-два от земята — нали се беше снишил, за да хване снича, — въпреки това остана без въздух и се приземи по гръб на замръзналото игрище. Чу пронизителната свирка на Мадам Хууч, гълчавата по трибуните, в която се сливаха освиркване, гневни крясъци и дюдюкане, после — тъп звук, а след него — трескавия глас на Анджелина:
            — Добре ли си?
            — Разбира се, че съм добре — отвърна начумерен той, сетне пое ръката й и й позволи да го издърпа от земята.
            Горе във въздуха Мадам Хууч се носеше като стрела към един от играчите на „Слидерин“, но отдолу Хари не успяваше да различи към кого точно.
            — Удари те онзи подляр Краб — ядосано рече Анджелина, — запрати по теб блъджъра веднага щом видя, че си хванал снича… но ние победихме, Хари, победихме!
            Хари, който още стискаше здраво снича, чу зад себе си презрително сумтене и се обърна: на хвърлей се бе приземил Драко Малфой. Пребледнял от ярост, той пак намираше сили да се хили.
            — Спаси кожата на Уизли, а? — рече слидеринецът на Хари. — По-слаб пазач не съм виждал… ами да, израснал е в мръсен хамбар… хареса ли ти текста ми, Потър?
            Хари не отговори. Извърна се да посрещне останалите от отбора, които се приземяваха един по един, крещяха от радост и забиваха ликуващо крошета във въздуха, нямаше го само Рон, който бе слязъл от метлата още при головите стълбове и беше тръгнал бавно, сам-самичък към съблекалните.
            — Смятахме да напишем още един-два куплета — провикна се Малфой точно когато Кейти и Алиша прегърнаха Хари. — Но не знаехме с какво се римува „тлъста грозотия“… а само как ни се искаше да възпеем и майка му…
            — Ще ми говори той за кисело грозде! — подметна Анджелина и изгледа отвратена Малфой.
            — Чудехме се с какво да римуваме и „некадърен смотаняк“, за баща му…
            Фред и Джордж вече бяха разбрали за кого говори. Тъкмо се бяха пресегнали да стиснат ръката на Хари, но застинаха като вкаменени и се извърнаха към Малфой.
            — Недейте! — предупреди веднага Анджелина и хвана Фред за ръката. — Чу ли, Фред, недей, остави го да си крещи тоя дребен фукльо, къса се от яд, че са загубили…
            — Но на теб, Потър, семейство Уизли ти е много симпатично, нали? — продължи да се хили Малфой. — Даже ходиш да си караш там ваканцията. Направо ти се чудя как я понасяш тая воня, но нали си отгледан от мъгъли, смрадта в бърлогата на Уизли сигурно не те притеснява…
            Хари сграбчи Джордж. През това време Анджелина, Алиша и Кейти трябваше да обединят усилията си, за да възпрат Фред и той да не скочи върху слидеринеца, който продължаваше да се хили невъзмутимо. Хари се извърна и затърси с поглед Мадам Хууч, но тя още се караше на Краб, че е запратил непозволено блъджъра.
            — Или може би, Потър, помниш как е воняло в къщата на майка ти — изсъска през кикот Малфой и отстъпи назад — и кочината на семейство Уизли ти напомня за…
            Хари така и не усети кога е пуснал Джордж, единственото, което помнеше, бе, че след миг и двамата са се хвърлили към Малфой. Съвсем беше забравил, че ги гледат всички учители, искаше само да причини на Малфой възможно най-силната болка и понеже нямаше време да вади магическата пръчка, просто замахна с юмрука, в който стискаше снича, и го заби с все сила право в стомаха на слидеринеца…
            — Хари! ХАРИ! ДЖОРДЖ! НЕДЕЙТЕ!
            Чу момичешки писъци, врясъка на Малфой, ругатните на Джордж, надутата свирка, рева на тълпата наоколо, но му беше все едно. Чак когато някой край него изкрещя „Импедимента!“ и силното заклинание го повали назад, Хари се отказа от опитите да удря където свари Малфой.
            — Какво правиш? — ревна Мадам Хууч, след като Хари скочи на крака.
            Явно именно тя го беше покосила с препречващата магия: беше захвърлила на няколко метра метлата и в едната ръка държеше свирката, а в другата магическата пръчка. Малфой се бе свил на кълбо на земята, хленчеше и стенеше с окървавен нос, Джордж беше с издута устна, трите гончийки още удържаха насила Фред, а зад всички тях се подсмихваше Краб.
            — Никога досега не съм виждала такова поведение! И двамата, марш обратно в замъка и да се явите незабавно при ръководителя на вашия дом. Тръгвайте! Веднага!
            Без да си казват нищо, Хари и Джордж напуснаха задъхани игрището. Крясъците и присмехулните възгласи на тълпата ставаха все по-глухи, накрая момчетата влязоха във Входната зала, където не чуваха друго освен кънтенето на собствените си стъпки. Хари усети, че нещо мърда и се мъчи да се отскубне от дясната му ръка, кокалчетата на която бе натъртил при удара в челюстта на Малфой. Сведе поглед и видя сребристите крилца на снича, подали се между пръстите му — той се опитваше да излети на свобода.
            Тъкмо стигнаха кабинета на професор Макгонъгол, и тя се зададе по коридора. Беше с шалче на „Грифиндор“, но докато вървеше към тях, го смъкна рязко с разтреперани ръце от врата си, изглеждаше побесняла.
            — Вътре! — подвикна ядно и посочи вратата.
            Хари и Джордж влязоха. Макгонъгол заобиколи писалището си, запрати шалчето на „Грифиндор“ на пода и както се тресеше от ярост, ги загледа.
            — Е? — възкликна. — Никога през живота си не съм присъствала на такъв позор. Двама срещу един! Чакам обяснение!
            — Малфой ни предизвика — отвърна скован Хари.
            — Малфой ви предизвикал! — ревна професор Макгонъгол и стовари върху бюрото юмрук, при което ламаринената кутия на шотландски карета се хлъзна, отвори се и от нея по пода се посипаха джинджифилови тритони. — Той току-що е загубил мача. Естествено, че ще ви предизвиква! И какво толкова ви е казал, което да оправдае…
            — Обиди родителите ми — изръмжа Джордж. — И майката на Хари.
            — Но вместо да оставите Мадам Хууч да се разправя с него, вие двамата решавате да ни покажете как се дуелират мъгълите! — продължи да фучи професор Макгонъгол. — Имате ли представа какво…?
            — Кхъ-кхъ.
            Хари и Джордж се извърнаха рязко. На прага стоеше Долорес Ъмбридж, сгушена в зелено туидено наметало, с което още повече приличаше на гигантска жаба, и се хилеше по своя ужасен, гаден и зловещ начин, който Хари вече бе започнал да свързва с надвиснали беди.
            — Мога ли да помогна с нещо, професор Макгонъгол? — попита професор Ъмбридж с най-отровното си мазно гласче.
            В лицето на Макгонъгол нахлу кръв.
            — Да помогнете ли? — повтори тя през зъби. — В какъв смисъл… да помогнете?
            Професор Ъмбридж влезе в кабинета с все същата гадна усмивка.
            — Е, мислех, че ще ми бъдете признателна, все пак имам малко повече пълномощия.
            Хари нямаше да се изненада, ако видеше, че от ноздрите на професор Макгонъгол се разлетяват искри.
            — Не, няма да ви бъда признателна — изсъска тя и обърна гръб на Ъмбридж. — А сега, вие двамата, ме чуйте добре! Не ме интересува, че Малфой ви е предизвикал, не ме интересува и да е обиждал всичките ви роднини до последния, държахте се отвратително и ви наказвам с по една седмица извънкласна работа след часовете. Не ме гледай така, Потър, заслужи си го! И ако някой от вас отново…
            — Кхъ-кхъ…
            Професор Макгонъгол затвори очи, все едно се молеше за търпение, и пак се извърна с лице към професор Ъмбридж.
            — Да?
            — Мисля, че заслужават нещо повече от извънкласна работа — усмихна се още по-широко Ъмбридж.
            Професор Макгонъгол отвори очи.
            — За беда, Долорес — подавана тя и се опита да отвърне на усмивката, но челюстта й изглежда се беше сковала, — по-важно е какво мисля аз, защото съм ръководител на дома.
            — Всъщност, Минерва — вметна с изкуствена усмивка Ъмбридж, — ще се убедите, че е далеч по-важно какво мисля аз. Къде ли съм го сложила? Корнелиус… По-точно… — Докато бъркаше из дамската си чанта, тя пак се усмихна престорено. — По-точно, министърът тъкмо го прати и… а, ето го… — Извади пергаментов лист, който разгъна, после се прокашля превзето и зачете написаното върху него: — Кхъ-кхъ… „Образователен указ номер двайсет и пет“…
            — Още един ли? О, не! — възкликна разярена професор Макгонъгол.
            — О, да — продължи да се хили другата жена. — Всъщност, Минерва, тъкмо благодарение на вас си дадох сметка, че се нуждаем от още едно подобрение… помните как ми се наложихте, когато не пожелах да разреша повторното сформиране на куидичния отбор на „Грифиндор“? Отнесохте случая до Дъмбълдор и той настоя отборът да продължи да играе. Е, не можех да допусна подобно нещо. Свързах се незабавно с министъра и той се съгласи напълно с мен, че великата инквизиторка би трябвало да има право да лишава учениците от привилегии, в противен случай тя — тоест аз, — ще има по-малки пълномощия и от обикновените учители. Сега, Минерва, сама се убеждавате колко права съм била, когато се опитах да спра повторното сформиране на отбора на „Грифиндор“. Ужасно поведение… но както и да е, бях започнала да чета поправката… Кхъ-кхъ… „В бъдеще великата инквизиторка ще разполага с върховното право да налага наказания и санкции и да лишава от привилегии учениците в «Хогуортс», а също с правото да променя наказанията, санкциите и отнемането на привилегии, наложени от други членове на преподавателския състав. Подпис: Корнелиус Фъдж, министър на магията, носител на ордена «Мерлин» първа степен и така нататък…“ — Тя нави пергамента и все тъй усмихната, си го прибра в дамската чанта. — И така… според мен наистина се налага да забраня завинаги на тези двама ученици да играят куидич — заяви Ъмбридж и премести поглед от Хари към Джордж и обратно.
            Хари усети как сничът се блъска като обезумял в ръката му.
            — Да ни забраните да играем куидич ли? — повтори той с глас, който сякаш идва някъде от далеч. — Завинаги?
            — Да, господин Потър, мисля, че една доживотна забрана ще свърши работа — рече Ъмбридж и с още по-широка усмивка загледа как момчето се опитва да проумее какво му е казала. — Вие и господин Уизли тук. За всеки случай по мое мнение трябва да бъде спрян и братът на младежа, убедена съм, че ако съотборниците му не го бяха удържали, и той щеше да се нахвърли на младия господин Малфой. Естествено, ще конфискувам метлите им и ще ги държа на сигурно място в кабинета си, за да сме спокойни, че забраната ми няма да бъде нарушавана. Но аз, професор Макгонъгол, не взимам неразумни мерки — продължи тя и се извърна към другата преподавателка, която стоеше като изсечена от лед. — Останалите от отбора могат да продължат да играят, не забелязах никой от тях да проявява признаци на насилие. Е… довиждане.
            Тя си тръгна с възможно най-самодоволното изражение и остави след себе си ужасено мълчание.


            — Забранили са ви да играете — рече глухо Анджелина по-късно същата вечер в общата стая. — Забранили са ви! Ами сега… какво ще правим без търсач и биячи…
            Сякаш изобщо не бяха удържали победа. Накъдето и да се обърнеше, Хари виждаше безутешни разгневени лица, всички от отбора се бяха струпали около огъня, нямаше го само Рон, когото не бяха виждали от края на мача.
            — Не е честно — рече вцепенена Алиша. — Ами Краб и блъджърът, който той запрати вече след последната съдийска свирка? На него забранила ли му е?
            — Не — отвърна покрусена Джини. Те с Хърмаяни седяха от двете страни на Хари. — Само са го наказали да преписва, чух как Монтагю му се присмиваше на вечеря.
            — И да забранят на Фред, дето не е направил нищо! — разяри се и Алиша и заблъска с юмрук по коляното си.
            — Не съм виновен аз, че не съм направил нищо — заяви Фред с доста страховито изражение. — Ако не бяхте вие трите да ме държите, щях да го направя оня малък гадняр на кюфте.
            Сломен, Хари се взря в тъмния прозорец. Сипеше се сняг. Сничът, който бе уловил, се стрелкаше насам-натам из общата стая, всички го гледаха захласнати, а Крукшанкс скачаше и се опитваше да го хване.
            — Отивам да си легна — рече Анджелина и се изправи бавно. — Може да се окаже, че е било кошмар… може утре да се събудя и да видя, че още изобщо не сме играли…
            Не след дълго я последваха Алиша и Кейти. Малко по-късно към леглата закретаха Джордж и Фред: гледаха свирепо всеки, когото подминеха, Джини също си легна. При огъня останаха само Хари и Хърмаяни.
            — Виждал ли си Рон? — попита тихо момичето.
            Хари поклати глава.
            — Според мен ни отбягва — отсъди Хърмаяни. — Как мислиш, къде ли е?…
            Точно тогава зад тях се чу скърцане, Дебелата дама се завъртя напред и Рон се прехвърли през дупката зад портрета. Беше наистина много блед, по косата му имаше сняг. Видя Хари и Хърмаяни и застина като вцепенен.
            — Къде беше? — попита разтревожена Хърмаяни и скочи на крака.
            — Разхождах се — промърмори момчето.
            Още беше с екипа за куидич.
            — Изглеждаш премръзнал — възкликна Хърмаяни. — Ела да седнеш тук!
            Рон отиде при камината и без да поглежда Хари, се свлече на креслото най-далеч от него. Откраднатият снич продължаваше да прехвърча над главите им.
            — Съжалявам — изфъфли Рон и заби поглед в краката си.
            — За какво? — учуди се Хари.
            — Задето си бях въобразил, че мога да играя куидич — отвърна той. — Първото, което ще направя утре сутрин, е да се отпиша от отбора.
            — Ако се отпишеш — избухна Хари, — ще останат само трима играчи. — Рон го погледна недоумяващо и той добави: — Забраниха ми да играя куидич, докато съм жив. На Фред и Джордж също.
            — Какво? — викна Рон.
            Хърмаяни му разказа всичко, Хари нямаше сили да го направи още веднъж. Щом тя приключи, Рон съвсем се умърлуши.
            — Аз съм виновен…
            — Не си ме карал да удрям Малфой! — викна ядосан Хари.
            — Ако не играех толкова ужасно…
            — Това няма нищо общо.
            — Съвсем се гипсирах от оная песен…
            — Всеки на твое място щеше да се притесни.
            Хърмаяни стана и за да не слуша препирнята, отиде до прозореца и загледа как снегът се носи на вихрушка зад стъклото.
            — Виж какво, престани, чу ли! — не се стърпя Хари. — И без да се виниш за всичко, положението не е никак розово.
            Без да казва нищо, Рон продължи да гледа вторачено влажните поли на мантията си. След малко пророни глухо:
            — Това е най-големият ужас, който съм изживявал през живота си.
            — Добре дошъл в клуба — прошепна горчиво Хари.
            — Е, сещам се за нещо, което ще ви поразвесели — рече с леко треперещ глас Хърмаяни.
            — Виж ти! — подметна невярващо Хари.
            — Да — настоя Хърмаяни и обърна гръб на черния прозорец, зад който прехвърчаха снежинки. Върху лицето й грееше широка усмивка. — Хагрид се е върнал.

            Глава двайсета: Разказът на Хагрид
            Хари хукна към момчешките спални, за да вземе от куфара си мантията невидимка и Хитроумната карта, и се върна толкова бързо, че те с Рон бяха готови за тръгване пет минути, преди Хърмаяни да се зададе откъм момичешките спални с шал, ръкавици и една от възлестите шапки, които плетеше за домашните духчета.
            — Навън е много студено — взе да се оправдава тя, понеже Рон изцъка нетърпеливо с език.
            Промушиха се през дупката зад портрета и побързаха да се покрият с мантията невидимка (Рон бе порасъл на височина толкова много, че трябваше да приклекне, за да не му се подават краката), след това заслизаха бавно, крадешком по многото стълбища, като от време на време спираха и проверяваха картата за следи от Филч или Госпожа Норис. Провървя им: не видяха никого освен Почтибезглавия Ник, който се рееше разсеяно и си тананикаше нещо, ужасно наподобяващо „Уизли, ти си нашият цар!“. Прекосиха на пръсти Входната зала и излязоха в притихналия, забулен със сняг парк. С подскочило от радост сърце Хари видя пред себе си златисти квадратчета светлина и дим, който се виеше от комина на Хагрид. Закрачи бързо натам, а Рон и Хърмаяни се запрепъваха, докато ситняха подире му. Вървяха развълнувани през все по-дебелия сняг, който поскърцваше под краката им, и накрая излязоха пред дървената врата. Хари вдигна юмрук и похлопа три пъти, а отвътре се чу яростен лай.
            — Ние сме, Хагрид! — провикна се през ключалката Хари.
            — Трябваше да се сетя — промърмори пресипнал глас.
            Тримата засияха от щастие под мантията невидимка — от гласа на великана доловиха, че им се е зарадвал.
            — Прибрал съм се преди три секунди… Назад, Фанг… _назад_, ти казах, проклетник такъв…
            Резето беше махнато, вратата се отвори със скърцане и в пролуката се показа главата на Хагрид.
            Хърмаяни изписка.
            — Да го ’земе Мерлин дано, по-тихо! — рече припряно Хагрид и се взря трескаво над главите им. — С мантията сте, а? Е, влизайте, де!
            — Извинявай! — простена Хърмаяни, след като тримата се промушиха покрай него вътре в къщурката и махнаха мантията, та той да ги види. — Аз само… о, Хагрид!
            — Нищо ми няма — побърза да каже той, после затвори след тях вратата и се спусна да дръпне всички пердета, Хърмаяни обаче продължи да се блещи ужасена срещу него.
            Косата му бе сплъстена от засъхналата кръв, лявото му око се беше превърнало в издута цепка сред моравочерни отоци. По лицето и ръцете му се виждаха множество рани, някои от които още кървяха, Хагрид стъпваше някак сковано и затова Хари заподозря, че може да има и счупени ребра. Личеше си, че се е прибрал току-що: върху облегалката на един от столовете беше хвърлено дебело черно пътно наметало, на стената точно при вратата беше облегната раница, толкова грамадна, че в нея преспокойно щяха да се поберат няколко деца. Хагрид, който бе два пъти по-висок от повечето хора, закуцука към огъня и сложи в него бакърен чайник.
            — Какво ти се е случило? — попита притеснен Хари, а Фанг подрипваше около тях и се опитваше да ги близне по лицата.
            — Нали ви рекох вече, нищо — отсече Хагрид. — Ще пийнете ли по едно чайче?
            — На друг ги разправяй тия, я как си се подредил! — намеси се и Рон.
            — Колко пъти да ви повтарям, добре съм си — инатеше се Хагрид и след като се изправи, се извърна, за да им се усмихне, но само се свъси. — Бре, как само се радвам, че ви виждам пак… добре ли си изкарахте ваканцията, а?
            — Някой те е нападнал, Хагрид — заяви Рон.
            — За последен път ви казвам, нищо ми няма — сопна се той.
            — И за нас ли ще кажеш, че ни няма нищо, ако някой ти дойде с половин кило кайма вместо лице? — попита Рон.
            — Трябва да отидеш при Мадам Помфри — настоя притеснена и Хърмаяни, — някои от раните са направо ужасни.
            — И сам ще се оправя — извика раздразнен Хагрид.
            Отиде при огромната дървена маса в средата на колибата и махна с рязко движение оставената там кърпа. Отдолу се показа парче кърваво сурово месо, вече позеленяло и малко по-голямо от автомобилна гума.
            — Нали няма да го ядеш, Хагрид? — каза Рон и се надвеси да го огледа по-отблизо. — Изглежда ми отровно.
            — Тъй и трябва да си изглежда, т’ва е змейско месо — обясни Хагрид. — И няма да го ям.
            Вдигна го и го долепи отляво на лицето си. Изпъшка тихо от облекчение, а по брадата му се застича зеленикава кръв.
            — Тъй е по-добре. Облекчава смъденето.
            — Ще ни разкажеш ли какво ти се е случило? — попита Хари.
            — Не мога, Хари. Строго поверително е. Кажа ли ви, ще си изгубя не само работата.
            — Да не са те набили великаните? — промълви едва чуто Хърмаяни.
            Пръстите на Хагрид се плъзнаха по змейското месо и то пльосна върху гърдите му.
            — Великаните ли? — възкликна Хагрид и улови месото още преди то да е достигнало до колана, после пак го долепи до лицето си. — Кой изобщо ви е говорил за великани? С кого сте приказвали, а? Кой ви е издрънкал, че съм…
            — Досетихме се — каза момичето така, сякаш се извинява.
            — Бре, я виж, досетили се били — викна Хагрид и се вторачи строго в Хърмаяни с окото, което не бе затулено от месото.
            — Е, беше си… очевидно — отбеляза и Рон.
            Хари кимна.
            Хагрид ги зяпна, после изсумтя, метна парчето месо отново на масата и отиде при чайника, който вече свистеше.
            — Не съм срещал деца кат’ вас, знаят и онуй, дето хич и не бива да узнават — смотолеви той и ливна от врялата вода в три чаши, които приличаха на кофи. — Не че ви хваля. Бива ли да сте тъй любопитни, да си врете носа в ’сичко!
            Но брадата му потрепна радостно.
            — Значи си ходил да търсиш великани? — каза Хари и се настани усмихнат на масата.
            Хагрид остави пред всекиго чаша чай и също седна, после пак взе месото и си го лепна на лицето.
            — Амиии… да — изфъфли. — Ходих да търся великани.
            — И намери ли? — попита тихо Хърмаяни.
            — Е, право да ви кажа, не е чак толкоз трудно. Само да ги знаете к’ви са грамадни!
            — Къде са? — наостри уши Рон.
            — Из планините — посочи мъгляво Хагрид.
            — Защо тогава мъгълите…
            — Ааа… срещат ги, срещат ги — прекъсна го свъсен Хагрид. — Ама после се оказва, че за гибелта им били виновни планинарските злополуки.
            Той понамести месото, за да покрие най-страшните отоци.
            — Хайде, Хагрид, разкажи какво си правил! — примоли се Рон. — Ти ще ни разправиш как великаните са те нападнали, а пък Хари ще ти каже как му се нахвърлиха дименторите…
            Хагрид се задави с чая и изпусна месото: закашля се и напръска масата обилно със слюнка, чай и змейска кръв, а зеленясалата мръвка се плъзна и падна с тихо _пльок_ на пода.
            — Как тъй са ти се нахвърлили диментори? — изръмжа той.
            — Ти не знаеше ли? — разшири очи от изненада Хърмаяни.
            — Не знам нищо, нямам си и понятие к’во е ставало, откак съм заминал. Бях пратен по тайна работа, само това оставаше, да ме следват сови… ах, проклетите му диментори! Ама сериозно ли?
            — Сериозно, дойдоха в Литъл Уингинг и ни нападнаха с братовчед ми, после Министерството на магията ме изключи от училище…
            — К’ВО?
            — … Наложи се да ходя по разни заседания, но, хайде, първо ти ни разкажи за великаните.
            — Изключили са те от училище ли?
            — Първо ти кажи как прекара лятото, после и аз ще ти разправям.
            Хагрид облещи срещу него окото, което не бе затворено от отока. Хари отвърна на погледа му с невинна решителност.
            — Е, хайде, от мен да мине — примири се Хагрид.
            Наведе се и дръпна от пастта на Фанг змейската мръвка.
            — О, недей, Хагрид, не е хигиенич… — поде Хърмаяни, ала той вече си бе сложил месото върху издутото око.
            Отпи още веднъж от чая, да му вдъхне сила, и рече:
            — И тъй, тръгнахме веднага след края на срока…
            — И Мадам Максим ли дойде с теб? — прекъсна го Хърмаяни.
            — Да, точно тя — потвърди Хагрид и върху няколкото сантиметра от лицето му, които не бяха закрити от брадата и позеленялото месо, се появи умиление. — И тъй, поехме само двамата. И от мен да го чуете, много е учена, издокарана жена тая Олимпия и понеже знаех накъде сме се запътили, се питах как ли ще се почувства, като тръгнем да се катерим по чуките и да спим по пещерите, ама тя и гък не каза.
            — Знаел си къде отивате ли? — попита Хари. — Знаел си къде са великаните?
            — Е, Дъмбълдор знаеше, та ни каза и на нас — уточни Хагрид.
            — Крият ли се? — обади се и Рон. — Тайна ли е къде човек може да ги открие?
            — Не — поклати Хагрид рошавата си глава. — Но повечето магьосници не ги е грижа къде живеят великаните, пък си е и доста далечко. Не се стига лесно, поне не за човеците, де, та ни трябваха напътствията на Дъмбълдор. Вървяхме някъде към месец, додето стигнем…
            — Месец ли? — ахна Рон, сякаш за пръв път чуваше някой да е пътувал чак толкова невероятно дълго. — А не можехте ли просто да грабнете някой летекод?
            В окото на Хагрид, което се виждаше, се мерна учудване и той го присви едва ли не със съжаление срещу момчето.
            — Следяха ни, Рон — рече той дрезгаво.
            — Как така са ви следели?
            — Ами така. Ония от министерството държат под око Дъмбълдор и ’секи, дето според тях се е хванал с него, и…
            — Това го знаем — прекъсна го припряно Хари, изгарящ от нетърпение да чуе разказа на Хагрид, — знаем, че от министерството държат Дъмбълдор под наблюдение…
            — Затова, значи, не сте могли да направите магия, с която да стигнете дотам? — слиса се Рон. — През целия път е трябвало да се държите като мъгъли?
            — Е, чак през целия… не — възрази уклончиво Хагрид. — Ама трябваше да внимаваме много… тъй де, нали с Олимпия си бием на очи…
            Рон издаде приглушен звук, нещо средно между сумтене и подсмърчане, и веднага си пийна от чая.
            — Лесно е да ни проследят. Правехме се, че отиваме заедно на почивка, та мръднахме до Франция, уж сме се запътили към училището на Олимпия, знаехме, че някой от министерството ни следи. Трябваше да вървим бавно, щото нали нямам право да върша магии, пък ония в министерството само си търсят повод да ни спипат. Успяхме да го заблудим негодника от министерството, дето слухтеше подире ни, някъде при Дийджон духнахме…
            — Ооооо, при Дижон! — възкликна развълнувана Хърмаяни. — Ходила съм там през ваканцията, видяхте ли…
            Тя млъкна, като забеляза изражението на Рон.
            — После все пак се престрашихме да направим някоя и друга магийка, изкарахме си не зле. На границата с Полша налетяхме на двама луди тролове, в една кръчма в Минск се изпокарах с някакъв вампир, но иначе всичко си беше кат’ по вода. Щом стигнахме до мястото, тръгнахме да катерим планините и да търсим следи от великани. Тогаз пак зарязахме магиите. Едно, щото великаните имат зъб на магьосниците и не искахме да ги настройваме още от самото начало срещу себе си, и друго, понеже Дъмбълдор ни бе предупредил, че и Вие-знаете-кой също е решил да се свърже с великаните. Каза, че той сто на сто вече бил пратил при тях свои хора. Заръча да сме си отваряли очите на четири и да не сме привличали вниманието, да не би някъде наоколо да се навъртат смъртожадни.
            Хагрид замълча и отпи голяма глътка от чая.
            — Продължавай! — подкани нетърпеливо Хари.
            — Ама ги намерихме! — оповести дръзко Хагрид. — Веднъж през нощта се качихме на един хребет и що да видим… бивака на великаните! Малки огньове, а грамадни сенки… все едно гледахме как планината шава.
            — Колко големи са? — попита сподавено Рон.
            — Някъде към шест метра — отвърна нехайно Хагрид. — По-едрите може да отиват и към седем.
            — И колко са? — полюбопитства Хари.
            — Мен ако питаш, към седемдесе-осемдесе — рече Хагрид.
            — Само толкова? — ахна Хърмаяни.
            — Да — потвърди тъжно Хагрид, — останали са към осемдесе, а навремето са нямали чет, племената им, стотина на брой, са били пръснати на’сякъде по широкия свят. Ама от векове измират и туйто. И магьосниците, разбира се, са избили доста, но великаните главно самички си се изтребват, сега пък мрат направо като мухи. Не са създадени да живеят на такива големи тумби, според Дъмбълдор ние сме били виновни, магьосниците ги били принудили да избягат по-далеч от нас и те, щат не щат, трябвало да се държат един за друг, за да не си изпатят.
            — Видяхте ги, значи, после какво? — рече Хари.
            — После изчакахме да се съмне, не щяхме да се промъкваме по тъмно, да не ни сторят нещо! — възкликна Хагрид. — Някъде към три след полунощ заспаха кой дето си седеше. Ние обаче не сме мигнали чак до сутринта. Току-виж някой се събуди и дойде при нас! Пък и хъркаха, не е за разправяне! Призори даже събориха една лавина. Но щом се развидели, слязохме да ги видим.
            — Слязохте просто така, в бивака на великаните? — възкликна със страхопочитание Рон.
            — Дъмбълдор ни беше научил к’во да правим — поясни Хагрид. — Беше ни заръчал да занесем на гурга дарове, да му покажем уважение.
            — На кого да занесете дарове? — не разбра Хари.
            — А, на гурга… на вожда им, де.
            — А как познахте кой е гургът? — попита Рон.
            Хагрид изсумтя развеселен.
            — Лесна работа! — рече той. — Беше най-грамадният, най-грозният и най-мързеливият. Седи, видите ли, и чака другите да му донесат храна. Мъртви кози, такива неща. Казваше се Каркус. Мен ако питате, беше висок към шест и половина-седем метра и тежеше колкото два-три големи слона. Пък кожата му една… кат’ на носорог.
            — И вие отидохте ей така при него? — затаи дъх Хърмаяни.
            — Ами да… слязохме в долината, дето се беше проснал той. Великаните се бяха разположили в падината между четири доста високи планини, при едно планинско езеро, та Каркус си се излежаваше край езерото и навикваше останалите… да нахранели него и жена му. Щом с Олимпия слязохме от планината…
            — Те не се ли опитаха да ви убият, като ви видяха? — не повярва Рон.
            — А, на някои сигурно им се въртеше в главите — сви рамене Хагрид, — ама ние изпълнихме заръката на Дъмбълдор да държим нависоко подаръка, да гледаме гурга право в очите и да не обръщаме внимание на останалите. Тъй и направихме. Другите кротнаха и загледаха как минаваме и заставаме току в нозете на Каркус… поклонихме се доземи и сложихме точно пред него дара.
            — Какво се подарява на великан? — попита нетърпеливо Рон. — Храна ли?
            — Не, той сам си я набавя — рече Хагрид. — Занесохме му магия. Великаните си умират за магии, само да не са насочени срещу тях. Та първия ден му занесохме клонка с губрейтиев огън.
            — Ооо! — възкликна тихо Хърмаяни, а Хари и Рон сбърчиха недоумяващо чела.
            — Каква клонка…?
            — Клонка вечен огън — подразни се Хърмаяни, — вече би трябвало да знаете. Професор Флитуик ни я е споменавал поне два пъти в часовете.
            — Та тъй — побърза да каже Хагрид, докато Рон не е започнал да се заяжда, — Дъмбълдор омагьоса клонката да гори вечно, което не е по силите на ’секи магьосник, пък аз зех, че се проснах в снега при краката на Каркус и рекох: „Дар за гурга на великаните от Албус Дъмбълдор, който ти праща много здраве“.
            — А Каркус какво ти отговори? — подвикна нетърпеливо Хари.
            — Нищо — каза Хагрид. — Не ни знаеше езика.
            — Наистина ли?
            — Е, к’во, кат’ не знае — подметна невъзмутимо Хагрид, — Дъмбълдор ни беше предупредил и за това. Ама Каркус все е поназнайвал нещо, щом се сети да повика двама великани, дето ни говорят езика, да му превеждат.
            — Подаръкът хареса ли му? — поинтересува се Рон.
            — Как да не му хареса, щяха да изпопадат от радост, щом разбраха какво е — отговори Хагрид, после обърна змейското месо, за да го долепи откъм по-хладната страна до издутото си око. — Остана много доволен. Тогаз му викам: „Тъй и тъй, Албус Дъмбълдор моли гурга да разговаря с неговия пратеник утре, когато той ще се яви с друг подарък“.
            — А не можеше ли да поговориш с тях още същия ден? — учуди се Хърмаяни.
            — Дъмбълдор настоя да не сме бързали — обясни Хагрид. — Нека да видели, че си държим на думата. „Утре ще дойдем с друг подарък“, а кат’ се явиш с друг подарък, правиш добро впечатление, разбрахте ли сега? Тъкмо да имат време да си изпробват първия подарък и да видят колко е хубав, та да поискат още. Пък и а` си засипал великани кат’ Каркус с информация, а` са те убили, за да не си усложняват живота. И тъй, пак му се поклонихме, дигнахме се и си намерихме една чудна пещера да нощуваме в нея, а на другата сутрин пак отидохме в стана на великаните и заварихме Каркус да ни чака, изгаряше от нетърпение.
            — И говорихте ли с него?
            — Говорихме, я! Първо му дадохме прекрасен непробиваем боен шлем, измайсторен от таласъми, и чак тогаз седнахме да си поприказваме.
            — Той какво каза?
            — Почти не говореше. Главно слушаше — поясни Хагрид. — Ама имаше добри знаци. Беше чувал за Дъмбълдор и как той се е противопоставил на изтребването на последните великани по Британските острови. Беше му любопитно к’во има да му казва Дъмбълдор. И някои от другите великани, най-вече ония, дето ни поназнайваха езика, се струпаха около нас и също заслушаха. Тоя ден си тръгнахме обнадеждени. Обещахме да се върнем на другата сутрин и пак да занесем подарък. Добре, де, ама през нощта стана една, всичко се обърка.
            — Какво е станало? — подвикна веднага Рон.
            — Както ви рекох, великаните не са родени да живеят заедно — напомни тъжно Хагрид. — Не чак на такива тумби. Не ги свърта, през седмица-две почват да се изтребват. Мъже се бият с мъже, жените, и те се хващат за гушите, остатъците от някогашните племена също се хвърлят едни срещу други и туй, без да броим спречкванията за храната и за най-хубавите места за спане или около огъня. И бездруго са на изчезване, човек да си рече, че ще се пазят помежду си, ама не… — Хагрид въздъхна тежко. — Оная нощ стана сбиване, видяхме от входа на пещерата, от нея се виждаше долината. Продължи с часове, невероятен шум се дигна. Щом изгря слънцето, снегът се червенееше, а главата му се търкаляше на дъното на езерото.
            — Чия глава? — затаи дъх Хърмаяни.
            — На Каркус! — натърти Хагрид. — И тъй, сега вече имаше нов гург, Голгомат. — От устните му пак се откърти тежка въздишка. — Е, не бяхме очаквали, че само два дни откак сме се сприятелили с първия гург, ще се появи друг, пък и долавяхме, че Голгомат не изгаря от желание да ни изслушва, ама к’во да сторим, бяхме длъжни да опитаме.
            — И отидохте да говорите с него? — викна невярващо Рон. — След като сте видели как обезглавява другия великан?
            — То се знае, че отидохме — потвърди Хагрид, — не бяхме минали толкоз път, че да се откажем само след два дни! Слязохме със следващия подарък, дето бяхме подготвили за Каркус. Ама още преди да си отворя устата, разбрах, че туй е умряла работа. След като се приближихме, видяхме, че онзи си е нахлупил шлема на Каркус, седи и ни се хили. Едър такъв, един от най-едрите там. С черна коса, черни зъби и гердан от кости. Някои си приличаха на човешки. Е, реших да се пробвам: подадох голям топ змейска кожа и рекох: „Тъй и тъй, дар за гурга на великаните…“ После, още преди да съм се усетил, увиснах с главата надолу, двама от приятелите му ме бяха сграбчили.
            Хърмаяни затули с длан уста.
            — И как се измъкна от това? — попита Хари.
            — Нямаше да се отърва жив, ако Олимпия не беше там с мен — допълни Хагрид. — Грабна си пръчката и направи една от най-бързите магии, дето съм виждал. Да й се неначудиш! Със заклинание Конюнктивитис порази право в очите ония двамата, дето ме държаха, и те ме пуснаха, само че и ние си бяхме за окайване, понеже бяхме използвали срещу тях магии, а великаните имат зъб на магьосниците точно заради туй. Плюхме си на петите, знаехме, че няма да можем и да припарим повече до бивака им.
            — Олеле! — ахна тихо Рон.
            — А защо се връщате чак сега, нали сте стояли там само три дни? — учуди се Хърмаяни.
            — Как така да си тръгнем само след три дни! — възмути се Хагрид. — Дъмбълдор разчиташе на нас!
            — Но току-що ни каза, че не сте могли да припарите повече при великаните!
            — Не, през деня не можехме. Трябваше да помислим какво да правим. Тъй че два-три дни се спотайвахме в пещерата и дебнехме оттам. А онуй, дето го видяхме, хич не ни хареса.
            — Онзи още ли глави откъсна? — попита погнусена Хърмаяни.
            — А, не, и жалко — рече Хагрид.
            — В какъв смисъл „жалко“?
            — Понеже видяхме, че той има зъб не на всички магьосници, а само на нас.
            — Но не и на смъртожадните — побърза да каже Хари.
            — Да — потвърди свъсен Хагрид. — Двама-трима гостуваха на гурга ’секи ден и му носеха подаръци, ама тях не ги обръщаше с главата надолу.
            — А ти откъде знаеш, че са били смъртожадни? — полюбопитства Рон.
            — Знам, щото познах единия — изръмжа Хагрид. — Макнеър, помните ли го? Онзи, дето го пратиха да умори Бъкбийк. Луд за връзване. Дай му да трепе, по туй не отстъпва на Голгомат, нищо чудно, че са се сприятелили.
            — Значи Макнеър е убедил великаните да се присъединят към Ти-знаеш-кого? — попита отчаяна Хърмаяни.
            — Я чакай, не впрягай колата пред хипогрифите, още не съм ви разправил края — укори я възмутен Хагрид. В началото уж не искаше да разказва нищо, а сега явно му беше приятно. — Тогаз с Олимпия говорихме надълго и нашироко, решихме, че гургът може и да е застанал на страната на Вие-знаете-кого, но туй още не значи, че ще го последват ’сички великани. Бяхме длъжни да опитаме да убедим някои, ония, дето не щат Голгомат за гург.
            — А как разбрахте кои не го искат? — изненада се Рон.
            — Ами скъсваха ги от бой — отвърна търпеливо Хагрид. — Които имаха повечко ум в главата си, гледаха да не се изпречват на пътя на Голгомат, и те кат’ нас се криеха по пещерите наоколо. Та решихме да пообиколим по тъмно пещерите и да проверим дали няма да уговорим някои.
            — Обикаляли сте тъмните пещери и сте търсели великани! — ахна благоговейно Рон.
            — Плашеха ни не толкоз великаните — вметна Хагрид. — Повече ни притесняваха смъртожадните. Преди да поемем на път, Дъмбълдор ни бе предупредил да си нямаме вземане-даване с тях, особено ако можем да го избегнем, ама за беда те знаеха, че сме там, подозирам, че им е казал Голгомат. Нощем, додето великаните спяха, а ние се канехме да обиколим тихомълком пещерите, Макнеър и останалите също не стояха със скръстени ръце, шареха из планината и ни издирваха. Едвам спрях Олимпия да не им се нахвърли! — усмихна се Хагрид така, че около устата рунтавата му брада се понадигна. — Все напираше да ги напада… бре, огън жена е тая Олимпия… сигурно щот’ е французойка…
            Хагрид се взря с премрежен поглед в огъня. Хари го остави да се отдаде на спомени за около половин минута, сетне се прокашля силно.
            — И какво стана? Успяхте ли да се доближите до някой от другите великани?
            — Какво? А, да… приближихме се! Дааа, на третата нощ след убийството на Каркус излязохме тихомълком от пещерата, дето се криехме, и кат’ поехме обратно към долината, все се озъртахме за смъртожадни. Влязохме в една-две пещери… нищо, обаче някъде в шестата се натъкнахме на трима великани, и те, горките, се спотайваха.
            — Сигурно вътре в пещерата е било претъпкано — отбеляза Рон.
            — Ааа, нямаше къде и омайница да падне — потвърди Хагрид.
            — И щом ви видяха, нападнаха ли ви? — уплаши се Хърмаяни.
            — Сигурно щяха да ни нападнат, ама не можеха, и тримата бяха тежко ранени — обясни Хагрид. — Пасмината на Голгомат ги беше пребила от бой, щом се поокопитили, те допълзели в най-близката пещера и се скрили. Но както и да е. Та единият поназнайваше езика ни и почна да превежда на останалите, криво-ляво, приеха добре каквото им казахме. И тъй, продължихме да ходим в пещерата и да навестяваме ранените… По едно време май убедихме шестима-седмина…
            — Шестима-седмина ли? — възкликна нетърпеливо Рон. — Не е зле… ще дойдат ли да се сражават с нас срещу Ти-знаеш-кого?
            Тук обаче се намеси Хърмаяни.
            — Какво ще рече „по едно време“, Хагрид? — попита тя.
            Той я изгледа тъжно.
            — Пасмината на Голгомат нападна пещерите. Който оцеля, не щеше и да чуе повече за нас.
            — Значи… значи няма да дойдат великани? — разочарова се Рон.
            — Не, няма — потвърди с тежка въздишка Хагрид, след което пак обърна месото откъм по-хладната страна, — ама ние си изпълнихме задачата, предадохме им посланието на Дъмбълдор, някои го чуха и подозирам, че ще го запомнят. Може пък ония, дето не щат да остават с Голгомат, ще слязат от планината, ще си спомнят, че Дъмбълдор е приятелски настроен към тях… и ще дойдат насам.
            Прозорецът вече се покриваше със сняг. Хари усети, че при коленете мантията му е подгизнала: Фанг бе положил върху скута му глава и точеше ли, точеше лиги.
            — Хагрид! — повика тихо след малко Хърмаяни.
            — Мммм?
            — Ами… докато беше там… имаше ли някакви знаци… разбра ли нещо за… за майка си?
            Хагрид впи в нея окото, което не бе покрито с месото, и тя трепна.
            — Извинявай… аз… няма значение…
            — Умряла е… — смотолеви Хагрид. — Преди много години. Казаха ми.
            — О… много съжалявам — пророни едва чуто момичето.
            Хагрид сви огромни рамене.
            — Няма защо — отсече той. — Почти не я помня… А и не беше кой знае колко добра майка.
            Пак замълчаха. Хърмаяни погледна притеснена Хари и Рон, явно искаше да кажат нещо.
            — Но още не си ни обяснил как си се подредил така — рече Рон и махна с ръка към окървавеното лице на Хагрид.
            — И защо се връщаш чак сега — допълни Хари. — Сириус ни каза, че Мадам Максим се е прибрала преди цяла вечност…
            — Кой те нападна, а? — попита Рон.
            — Никой не ме е нападал — каза вироглаво Хагрид. — Аз…
            Но така и не се чу какво обяснява, защото точно в този миг на вратата изведнъж се задумка. Хърмаяни ахна, чашата се плъзна между пръстите й и се натроши на пода, Фанг излая. И четиримата погледнаха прозореца при входната врата. През тънкото перде се мярна сянката на човек, нисък и тантурест.
            — Оная! — изшушука Рон.
            — Скрийте се бързо — прикани ги веднага Хари и след като грабна мантията невидимка, заметна с нея себе си и Хърмаяни, а Рон притича около масата и също се пъхна отдолу.
            Притиснати един до друг, тримата се спотаиха в ъгъла. Фанг се разлая като бесен по вратата. Хагрид изглеждаше много объркан.
            — Скрий чашите, Хагрид!
            Той грабна чашите на Хари и Рон и ги пъхна под дюшечето в коша на Фанг. Кучето вече се мяташе по вратата, господарят му го изрита и отвори.
            На прага стоеше професор Ъмбридж, беше с наметалото от зелен туид и с нещо като ушанка от същия плат. Свила устни, тя се понаклони назад, за да види лицето на Хагрид — стигаше му най-много до пъпа.
            — Такаааа — проточи тя бавно, на висок глас, все едно говори на глух. — Вие сте Хагрид, нали?
            Без да дочака отговор, нахълта в стаята и завъртя във всички посоки изпъкналите си очи.
            — Чиба! — извряска Ъмбридж и замахна с дамската си чанта към Фанг, който се бе метнал към нея и се опитваше да я близне по лицето.
            — Ъъъ… не че искам да съм груб — рече Хагрид, който се бе втренчил в нея, — ама Вие коя сте, да го ’земат мътните.
            — Казвам се Долорес Ъмбридж.
            Тя продължи да оглежда колибата. На два пъти впери очи право в ъгъла, където Хари бе застинал, заклещен като в сандвич между Рон и Хърмаяни.
            — Долорес Ъмбридж ли? — повтори доста объркан Хагрид. — Ама Вие не бяхте ли от министерството… не работехте ли при Фъдж?
            — Да, бях първи заместник-министър — потвърди жената, която вече обикаляше колибата и оглеждаше всичко наред, като се почне от подпряната на стената раница и се стигне до захвърленото на стола пътно наметало. — А сега преподавам защита срещу Черните изкуства…
            — Много сте смела — рече Хагрид, — вече няма много кандидати за таз работа…
            — Освен това съм велика инквизиторка на „Хогуортс“ — продължи Ъмбридж, без да показва с нищо, че го е чула.
            — Туй пък к’во е? — сбърчи той чело.
            — Тъкмо се канех да Ви питам същото — посочи Ъмбридж натрошените порцеланови парчета на пода, останали от чашата на Хърмаяни.
            — А, това ли! — възкликна Хагрид и доста неуместно погледна към ъгъла, където се бяха скрили Хари, Рон и Хърмаяни. — Това… го счупи Фанг. Наложи се да си ’зема нова — посочи той пълната си чаша, без да сваля другата ръка от змейското месо, долепено до окото му.
            Сега Ъмбридж се беше втренчила в Хагрид и оглеждаше най-внимателно вече не колибата, а него.
            — Чух гласове — обяви тя невъзмутимо.
            — Приказвах на Фанг — каза решително Хагрид.
            — А той Ви отговаряше, така ли?
            — Ами… в известен смисъл — притесни се Хагрид. — Понякога казвам, че Фанг си е направо човек…
            — От вратата на замъка към колибата Ви водят три следи, оставени по преспите — съобщи мазно Ъмбридж.
            Хърмаяни ахна и Хари долепи длан до устата й. Добре че Фанг тъкмо душеше шумно полите на мантията на професор Ъмбридж и тя не ги чу.
            — Току-що се прибирам — обясни Хагрид и махна с огромната си ръка към раницата. — Може някой да се е отбил преди туй и да сме се разминали.
            — Няма следи, които да се отдалечават от вратата на колибата ви.
            — Ами… де да знам що е така… — запъна се Хагрид и след като си подръпна притеснено брадата, пак погледна към ъгъла, където стояха Хари, Хърмаяни и Рон, сякаш търсеше помощ от тях. — Ъъъ…
            Ъмбридж се обърна рязко и отиде чак в другия край на къщурката, като се оглеждаше внимателно. Наведе се и надзърна под леглото. Отвори долапите на Хагрид. Мина на четири-пет сантиметра от мястото, където Хари, Рон и Хърмаяни се бяха залепили за стената. Докато тя вървеше покрай тях, Хари дори си глътна корема. След като надникна и в огромния котел, където Хагрид си готвеше, Ъмбридж пак се завъртя и попита:
            — Какво се е случило? Къде сте пострадали така?
            Хагрид махна припряно змейското месо от лицето си и това според Хари беше грешка, защото сега черните и моравите отоци около окото му се видяха съвсем ясно, както и многото кръв, и прясна, и засъхнала.
            — А, това ли… малка злополука — отвърна той недодялано.
            — Малка злополука ли?
            — Ами да… спънах се.
            — Спънали сте се, значи — повтори ледено Ъмбридж.
            — Точно тъй, спънах се. В… в метлата на един приятел. Самият аз не летя. Нали ме виждате, едричък съм, надали ще се намери метла, дето да ме издържи. Та тоя мой приятел отглежда абраксански жребци, не знам дали някога сте ги виждали, аууу, много са големи, с криле, същински зверове. Пояздих един и да Ви кажа…
            — Къде сте били? — прекъсна Ъмбридж с безразличие брътвежа на Хагрид.
            — Къде съм бил ли?…
            — Да, къде сте били — повтори тя. — Учебният срок започна преди два месеца. Наложи се да Ви замества друг преподавател. Никой от колегите Ви така и не можа да ми даде информация къде точно се намирате. Не сте оставили адрес. Къде бяхте?
            Настана мълчание, през което Хагрид я зяпна и с второто, току-що открито око. Хари едва ли не чуваше как мозъкът му работи трескаво.
            — Ходих… ходих да си укрепя здравето — рече накрая той.
            — Да си укрепите здравето — каза професор Ъмбридж. Премести очи към нашареното в какви ли не цветове отекло лице на Хагрид, от което на тънка тиха струйка по елека му се стичаше змейска кръв. — Виждам, виждам.
            — Тъй де — рече той, — да подишам малко чист въздух…
            — Вярно, един пазач на дивеч рядко излиза на чист въздух — отбеляза любезно Ъмбридж.
            Пламнаха и малкото места по лицето на Хагрид, които не бяха черни или морави.
            — Ами… да сменя обстановката, тъй да се каже…
            — С планинска ли? — попита бързо Ъмбридж.
            „Знае“, помисли отчаян Хари.
            — Каква планинска? — повтори Хагрид, явно се мъчеше да измисли нещо. — А, не, бях в Южна Франция… на слънце… и на море.
            — Виж ти! — рече Ъмбридж. — Не сте хванали много тен?
            — Да… ами… чувствителна кожа — каза Хагрид и се опита да се усмихне, за да я умилостиви.
            Хари забеляза, че два от зъбите му са избити. Ъмбридж го изгледа ледено, усмивката му помръкна. После тя закрепи дамската си чанта малко по-високо над лакътя и заяви:
            — Разбира се, ще уведомя министъра за Вашето закъснение.
            — Добре — кимна Хагрид.
            — Освен това трябва да знаете, че като велика инквизиторка нося тежкия, ала неотменим дълг да инспектирам колегите си, другите учители. Ето защо бих казала, че ще се видим доста скоро.
            Ъмбридж се обърна рязко и тръгна напето към изхода.
            — Да ни инспектирате ли? — повтори като ехо Хагрид и я изпроводи с поглед.
            — О, да — потвърди тихо Ъмбридж и без да сваля ръка от дръжката на вратата, се извърна да го погледне. — Министерството, Хагрид, е изпълнено с решимост да отстрани преподавателите, които не се справят удовлетворително. Лека нощ.
            Излезе и затвори с трясък вратата след себе си. Хари понечи да отметне мантията невидимка, ала Хърмаяни го сграбчи за китката.
            — Недей още — пошепна в ухото му. — Ами ако не си е тръгнала!
            Хагрид явно бе на същото мнение, защото прекоси с тежка стъпка стаята и отмести с два-три сантиметра пердето.
            — Връща се в замъка — съобщи тихо той. — Брей… седнала да инспектира хората!
            — Да — потвърди Хари и смъкна мантията невидимка. — Трелони вече е на изпитателен срок…
            — Аааа… с какво смяташ да ни занимаваш в час, Хагрид? — попита Хърмаяни.
            — Не бери грижа за т’ва, измислил съм ви колкото щеш интересни уроци — оповести разпалено Хагрид, след което грабна от масата змейското месо и пак си го залепи върху окото. — Пазя няколко създания специално за курса с изпита за СОВА, чакайте само да ги видите, страхотни са.
            — Ъъъ… Какво им е страхотното? — попита плахо Хърмаяни.
            — Няма да ви кажа — рече щастлив Хагрид. — Не ща да ви развалям изненадата.
            — Виж какво, Хагрид — каза припряно Хърмаяни, решила, че е безпредметно да увърта, — професор Ъмбридж няма да е особено доволна, ако доведеш в часа нещо прекалено опасно.
            — Опасно ли? — повтори той наистина недоумяващо. — Я не ставай за смях, и през ум не ми е минавало да ви водя нещо опасно. Тъй, де, опасните умеят да си се грижат сами за себе си…
            — Хагрид, трябва да издържиш инспекцията на Ъмбридж и за да го направиш, наистина не е зле тя да види, че ни учиш как да се грижим за рунтави хоботковци, как да различаваме бодливци от таралежи, ей такива неща! — заяви убедено Хърмаяни.
            — Ама това хич не е интересно — възрази Хагрид. — Тия създания, дето съм ви приготвил, са далеч по-възхитителни. Отглеждам ги от години и направо съм горд, че притежавам единственото опитомено стадо на Британските острови.
            — Много те моля, Хагрид… — проплака наистина отчаяно Хърмаяни. — Ъмбридж само си търси повод да се отърве от учителите, които според нея са твърде близки с Дъмбълдор. Умолявам те, Хагрид, учи ни на нещо скучно, което ще се падне на изпита за СОВА.
            Но Хагрид само се прозина широко и хвърли замечтан едноок поглед към огромния креват в ъгъла.
            — Вижте к’во, имах тежък ден, късно е — рече той и потупа леко Хърмаяни по рамото, при което коленете й се подгънаха и се удариха с тъп звук в пода. — О… извинявай… — Хагрид я издърпа за яката на мантията. — И не се бойте за мен, ей на, прибрах се, приготвил съм ви за часовете страхотни неща… а сега тримата се връщайте в замъка и да не забравите да си махнете следите!
            — Съмнявам се, че му влезе нещо в главата — отбеляза Рон подир малко.
            След като се увериха, че хоризонтът е чист, те тръгнаха през все по-дебелия сняг към замъка, без да оставят следи — Хърмаяни правеше пътем магия за заличаване.
            — В такъв случай ще отида и утре — закани се решително тя. — Ако трябва, сама ще му подготвям часовете. Все ми е едно дали Ъмбридж ще изхвърли Трелони, но няма да допусна да се отърве от Хагрид!

            Глава двадесет и първа: Окото на змията
            В неделната сутрин Хърмаяни отново пое през половинметровите преспи към колибата на Хагрид. Хари и Рон искаха да отидат с нея, но планината от домашни пак беше достигнала застрашителна височина и волю-неволю двамата останаха в общата стая, като се опитваха да не обръщат внимание на радостните викове, долитащи откъм парка навън, където учениците се веселяха: пързаляха се с кънки по замръзналото езеро, спускаха се с шейни и най-лошото, омагьосваха снежни топки да политнат към Грифиндорската кула и да се ударят с все сила в прозорците.
            — Ау! — ревна Рон, който изгуби търпение и подаде глава от прозореца. — Аз съм префект и само още една топка да улучи прозореца… АУ!
            Дръпна рязко глава, лицето му беше покрито със сняг.
            — Фред и Джордж — съобщи горчиво и затръшна зад себе си прозореца. — Гадняри…
            Точно преди обяда Хърмаяни се върна от дома на Хагрид, като потреперваше, а мантията й се беше навлажнила чак до коленете.
            — Е, и? — рече Рон и вдигна глава, когато тя влезе. — Подготви ли му всички часове?
            — Опитах се — отвърна момичето глухо и се отпусна на креслото до Хари.
            Извади магическата си пръчка и я размаха с кратко, но сложно вълнообразно движение, така че от върха й заструи топъл въздух, сетне я насочи към мантията си, за да я изсуши, и над нея се вдигна пара.
            — Дори го нямаше, когато отидох, чукала съм най-малко половин час. После се появи откъм гората…
            Хари простена. Забранената гора гъмжеше точно от създания, с каквито Хагрид със сигурност щеше да си докара уволнение.
            — Какво държи там? Каза ли? — попита той.
            — Не — отговори унило Хърмаяни. — Искал да ни изненада. Помъчих се да му обясня за Ъмбридж, но не му влиза в главата. Повтаря си, че никой, дето е с всичкия си, нямало да изучава бодливците вместо химерите… въпреки че лично на мен не ми се вярва да е завъдил химери* — добави тя, съгледала ужаса върху лицата на Хари и Рон, — но не защото не е опитвал, а защото, доколкото подразбрах от думите му, било много трудно да се добере до яйцата им. И аз не знам колко пъти му повторих да си кара по учебния план на Гръбли-Планк, ала да ви призная, не ми се вярва да е чул и половината от онова, което му казах. Изпаднал е в някакво странно настроение. Не иска и не иска да каже откъде са му всички тези рани.
            [* Химера — митично огнедишащо чудовище с три глави, с тяло отпред на лъв, в средата на коза, а накрая с опашка на змей. — Бел.прев.]
            На другия ден появата на Хагрид на преподавателската маса не бе посрещната възторжено от всички ученици. Някои като Фред, Джордж и Лий ревнаха от радост и се завтекоха по пътеката между масите на „Грифиндор“ и „Хафълпаф“ да стиснат огромната ръка на великана, други като Парвати и Лавендър се спогледаха мрачно и поклатиха глави. Хари знаеше, че мнозина предпочитат часовете на професор Гръбли-Планк, а най-лошото бе, че ако трябваше да бъде безпристрастен и честен, и той щеше да признае, че имат основания: представите за интересни часове на Гръбли-Планк изключваха опасността някой да остане без глава.
            Във вторник Хари, Рон и Хърмаяни, които се бяха омотали от глава до пети, за да не им е студено, се отправиха с известна тревога към Хагрид. Хари се притесняваше не само какво е решил да им преподава великанът, но и как останалите, най-вече Малфой и приятелите му, ще се държат в присъствието на Ъмбридж.
            Великата инквизиторка обаче не се виждаше никъде, докато те кретаха през преспите към Хагрид, който ги чакаше в края на Забранената гора. Видът му ни най-малко не им подейства успокояващо, защото синините от събота вечер вече бяха придобили зеленикавожълти оттенъци, а някои от раните явно още кървяха. Хари се питаше дали Хагрид не е бил нападнат от същество с отрова, която пречи на раните му да заздравеят. Сякаш за да доукраси зловещата картина, Хагрид беше нарамил нещо като половин мъртва крава.
            — Днеска ще работим ей там! — извика щастлив той на задаващите се ученици и кимна към тъмните дървета зад гърба си. — По на завет. А и те предпочитат мрака…
            — Кои те? — чу Хари как Малфой пита уплашено Краб и Гойл. — Разбрахте ли го какво каза, кои предпочитат мрака?
            Хари помнеше само един случай, когато Малфой беше влизал в гората и също не се бе показал особено смел. Подсмихна се, понеже след куидичния мач злорадстваше от всичко, което стряскаше Малфой.
            — Готови ли сте? — попита весело Хагрид и огледа учениците. — Добре тогаз, оставил съм ви разходката из гората именно за петата година. Реших да ги видим тия създания в естествената им среда. Каквото ще изучаваме днес, си се среща доста рядко и аз вероятно съм единственият на Британските острови, дето е успял да опитоми тия създания.
            — Ама сигурен ли сте, че сте ги опитомили? — попита още по-паникьосан Малфой. — Не ви е за пръв път да водите в час зверове.
            Слидеринци зашепнаха в знак на съгласие, неколцина грифиндорци също погледнаха така, сякаш бяха на мнение, че Малфой е прав.
            — То се знае, че са опитомени — свъси се Хагрид и понамести мъртвата крава по-нагоре върху плещите си.
            — Какво тогава ви има на лицето? — не мирясваше Малфой.
            — Не ти влиза в работата! — подвикна разгневен Хагрид. — А сега, ако сте приключили с тъпите въпроси, хайде с мен!
            Обърна се и влезе право в гората. Никой обаче не изгаряше от желание да тръгва с него. Хари погледна крадешком Рон и Хърмаяни, които въздъхнаха, ала кимнаха, и тримата поеха подир Хагрид, следвани от останалите.
            Вървяха някъде към десет минути, докато излязоха на място, където гората беше много гъста и сумрачна като на здрачаване и долу по земята нямаше сняг. Хагрид изпъшка и свали половината крава, после отстъпи назад и се обърна с лице към учениците, повечето от които се прокрадваха от дърво на дърво към него и надзъртаха иззад дънерите, сякаш очакваха да бъдат нападнати всеки момент.
            — Съберете се, съберете се насам, де! — подкани ги преподавателят. — Сега ще ги привлече миризмата на месо, но за ’секи случай ще ги повикам, да си знаят, че съм аз.
            Обърна се, тръсна рошавата си глава, за да махне от лицето си кичурите коса, и нададе странен пронизителен писък, разнесъл се през черните дървета като грак на чудовищна птица. Никой не се засмя, повечето бяха толкова стреснати, че не смееха и звук да издадат.
            Хагрид пак нададе писъка. Мина една минута, учениците продължиха да надзъртат притеснено през рамо и зад дърветата, за да видят какво ще се появи. Хагрид тръсна за трети път коса и изду огромни гърди, а Хари сръчка Рон и му посочи черното пространство между два чворести тиса.
            В мрака блеснаха две изцъклени бели очи, които ставаха все по-големи, след миг от тъмата изникнаха муцуна и врат като на змей и скелетоподобното туловище на огромен вран крилат кон. Той огледа учениците и изплющя с дълга черна опашка, сетне наведе глава и започна да ръфа с остри зъби месото на мъртвата крава.
            Мощна вълна на облекчение заля Хари. Ето най-после доказателство, че тия създания не са му се привидели, че наистина ги има: и Хагрид знаеше за тях. Момчето погледна нетърпеливо Рон, той обаче продължаваше да се взира през дърветата и след малко прошепна:
            — Защо Хагрид не ги повика още веднъж?
            От лицата на повечето ученици личеше, че те са точно толкова притеснени и тръпнат в очакване, както и Рон. И те гледаха навсякъде другаде, но не и към жребеца, застанал пред тях. Явно го виждаха още само двама души, върлинест слидеринец, който беше застанал точно зад Гойл и наблюдаваше с огромно отвращение как конят ръфа от месото, и Невил, който следеше с очи как дългата черна опашка се върти и плющи.
            — Я, задава се още един! — оповести гордо Хагрид, когато от черните дървета изникна втори вран жребец, който прибра до тялото си кожести криле, наведе рязко глава и се нахвърли лакомо на мършата. — А сега… който ги вижда, да дигне ръка.
            Хари го направи, неописуемо доволен, че най-после ще разбули тайната на тези коне. Хагрид му кимна.
            — Тъй… тъй, знаех си аз, Хари, че ще ги видиш — каза той сериозно. — И ти, Невил, нали? И…
            — Извинявайте — прекъсна го присмехулно Малфой, — но какво точно се очаква да видим?
            Вместо отговор Хагрид посочи оглозганата крава на земята. Целият курс я гледа известно време, после неколцина ахнаха, а Парвати изписка. Хари разбираше, че сигурно изглежда доста странно парчетата плът да се отделят сами от костите и да изчезват във въздуха.
            — Какво е това? — попита ужасена Парвати и се скри зад най-близкото дърво. — Какво е това, което я яде?
            — Тестролите — заяви гордо Хагрид, а Хърмаяни, която стоеше до рамото на Хари, възкликна: „О!“ Беше схванала за какво става въпрос. — Тук в „Хогуортс“ си имаме цяло стадо. И така, някой знае ли?…
            — Ама те наистина носят много, много лош късмет! — прекъсна го уплашена Парвати. — Докарват какви ли не злочестини на онзи, който ги види. Професор Трелони ми каза веднъж…
            — Не, не, не — подсмихна се Хагрид, — туй си е чисто суеверие, изобщо не носят лош късмет, страшно умни и полезни са! Вярно, нашето стадо няма кой знае колко работа, само тегли училищните файтони или щом Дъмбълдор тръгне на дълъг път и не му се занимава да се магипортира… Я, вижте, вижте, още два…
            От дърветата тихо се показаха още два жребеца, единият мина точно до Парвати, която потрепери и се долепи до дървото с думите:
            — Май усетих нещо, съвсем близо до мен е!
            — Не се бой, няма да те нарани — успокои я търпеливо Хагрид. — Тъй, я да видим знае ли някой защо едни виждат конете, а други — не?
            Хърмаяни вдигна ръка.
            — Кажи — грейна Хагрид.
            — Само който е виждал смъртта, може да види и тестролите — отговори тя.
            — Тъй, тъй — потвърди сериозно Хагрид, — десет точки за „Грифиндор“. Тестролите…
            — Кхъ-кхъ.
            Беше дошла професор Ъмбридж. Стоеше на няколко крачки от Хари, пак беше със зелената шапка и наметало, вече бе извадила и тефтера. Хагрид не беше чувал никога престореното й кашлюкане и се загледа донейде угрижено в най-близкия тестрол, като мислеше, че именно той е издал звука.
            — Кхъ-кхъ.
            — О, здравейте! — ухили се Хагрид, след като откри източника на шума.
            — Получихте ли бележката, която сутринта Ви пратих в колибата? — попита Ъмбридж, като говореше все така високо и бавно, както и предишния път, сякаш има пред себе си несхватлив чужденец. — С нея ви съобщих, че ще дойда на инспекция във Вашия час.
            — А, да — отвърна весело Хагрид. — Добре че сте намерили мястото. Е, както виждате… всъщност не знам… виждате ли? Днес опознаваме тестролите…
            — Моля? — попита високо професор Ъмбридж, като сложи длан до ухото си и се смръщи. — Какво казахте?
            Хагрид се постъписа.
            — Ъъъ… тестролите! — извика й той. — Огромни ъъъ… хвърковати коне.
            Замаха обнадежден с грамадните си ръце. Професор Ъмбридж вдигна вежди и докато си записваше в тефтера, мърмореше:
            — Налага му се… да прибягва… до първичния… език… на жестовете.
            — Тъй де… — рече Хагрид и леко разтревожен, се извърна отново към учениците: — Ъъъ… к’во ви разправях?
            — Очевидно… има… слаба… памет — занарежда пак Ъмбридж, но достатъчно силно, за да я чуят всички.
            Драко Малфой изглеждаше така, сякаш Дядо Коледа е дошъл с един месец по-рано, а Хърмаяни пламна цялата от потиснатия гняв.
            — Ами да — рече Хагрид и макар да хвърли към тефтера на Ъмбридж смутен поглед, продължи храбро: — Тъкмо се канех да ви разправя как сме се сдобили с цяло стадо. Почнахме с един жребец и с пет кобилки. Този — потупа той първия кон, който се бе появил — се казва Тенебрус и ми е любимец, понеже се роди пръв тук, в гората…
            — Наясно ли сте — прекъсна го на висок глас Ъмбридж, — че Министерството на магията е класифицирало тестролите като „опасни“?
            Сърцето на Хари направо се сви, Хагрид обаче само се подсмихна.
            — Тестролите не са опасни! Да де, може и да ви ухапят, ако вземете да ги дразните…
            — Проявява… признаци… на… наслада… от… насилието — фъфлеше Ъмбридж, докато драскаше в тефтера.
            — Я чакайте, не… — възкликна Хагрид, сега вече се попритесни. — Исках да кажа, че някое куче може и да ви заръфа, ако го разлютите, нали така… пък на тестролите просто им е излязла лоша слава… покрай тия небивалици за смъртта… навремето хората са ги смятали за зла поличба, нали така? Просто не са разбрали, нали?
            Ъмбридж обаче не отговори, довърши каквото имаше да пише в тефтера си, погледна Хагрид и каза, и този път много силно и провлачено:
            — Вие си преподавайте както обикновено. Аз ще се поразходя — (показа тя ходене, а Малфой и Панси Паркинсън вече изпаднаха в пристъп на беззвучен кикот) — между учениците — (Ъмбридж посочи неколцина от курса) — и ще им задавам въпроси.
            Тя вдигна пръст към устата си.
            Хагрид я загледа, без да проумява защо инспекторката се държи така, сякаш той не разбира и дума. Очите на Хърмаяни вече се бяха напълнили с гневни сълзи.
            — Ах, вещица такава, проклета вещица! — простена тя едва чуто, а Ъмбридж се отправи към Панси Паркинсън. — Знам какво целиш, гадна злобарка такава, изверг…
            — Ъъъ… — каза Хагрид, очевидно се опитваше да се сети докъде е стигнал с урока. — Така значи… тестролите. Да. Имат си много хубави нещица…
            — Смятате ли — обърна се с кънтящ глас професор Ъмбридж към Панси Паркинсън, — че му се разбира на професор Хагрид, когато обяснява?
            Подобно на Хърмаяни, и Панси се бе просълзила, но от смях. От отговора й не се разбра почти нищо, понеже тя се опитваше да потисне напиращия хилеж.
            — Не… защото… той… само… сумти…
            Ъмбридж си записа в тефтера. Малкото ненасинени места по лицето на Хагрид пламнаха, той обаче се постара да се държи така, все едно не е чул отговора на Панси.
            — Ъъъ… да… много хубави неща. Опитомиш ли веднъж тестролите, както сме направили ние тук, никога вече няма да се изгубиш. Имат изумително чувство за ориентация, само им казваш къде искаш да идеш…
            — При положение, че изобщо те разберат — подвикна Малфой, а Панси Паркинсън се запревива от поредния пристъп на смях.
            Професор Ъмбридж им се усмихна снизходително, после се извърна към Невил.
            — Вие, Лонгботъм, виждате тестролите, нали? — рече тя.
            Момчето кимна.
            — На чия смърт сте присъствали? — попита бездушно Ъмбридж.
            — На… на дядо — отговори Невил.
            — И какво ви е мнението за тях — махна тя с месестата си ръка към конете, които почти бяха оглозгали кравата.
            — Ами… — поде притеснен Невил и погледна крадешком Хагрид. — Ами… симпатични са.
            — Учениците… са… прекалено… наплашени… за… да… признаят… че… ги… е страх — мърмореше Ъмбридж, докато вписваше в тефтера поредното си наблюдение.
            — Не! — възрази разтревожен Невил. — Не, не ме е страх от тях!
            — Не се притеснявайте — каза Ъмбридж и го потупа по рамото с усмивка, която очевидно трябваше да мине за състрадателна, но поне според Хари беше по-скоро злобна. — Е, Хагрид — извърна се тя отново към него, и този път му говореше високо и провлачено, — мисля, че е достатъчно. След десет дни ще си получите — (Ъмбридж замахна, все едно взима нещо от въздуха пред себе си) — резултата от инспекцията.
            Тя посочи тефтера. Вдигна десетте си дебели къси пръста, ухили се още по-широко и повече от всякога заприлича под зелената шапка на жаба, после се запровира между учениците, оставяйки Малфой и Панси Паркинсън да се заливат от смях, Хърмаяни да се тресе от ярост и Невил да се сви, объркан и разстроен.
            — Гадна, тъпа, фалшива стара грозотия! — зафуча Хърмаяни половин час по-късно, докато вървяха към замъка по пъртините, които бяха проправили на идване. — Разбирате ли какво е намислила? Пак се заяжда с мелезите и само защото майка му на Хагрид е великанка, се опитва да го изкара някакъв тъп трол… не е честно, урокът изобщо не беше лош… все пак взехме не за раконогите огнемети, а за тестролите, за Хагрид те са си много добри.
            — Ъмбридж каза, че били опасни — напомни Рон.
            — Както обясни и Хагрид, могат да се грижат и сами за себе си — рече нетърпеливо Хърмаяни, — а и учителка като Гръбли-Планк едва ли ще ни ги покаже преди ниво ТРИТОН, но иначе са много интересни, нали? Ето, някои ги виждат, други не! Де да можех да ги видя и аз!
            — Наистина ли искаш? — попита я тихо Хари.
            Изведнъж тя се ужаси.
            — О, Хари… извинявай… разбира се, че не искам… казах голяма глупост!
            — Няма нищо, не се притеснявай — побърза да я успокои той.
            — Изненадан съм, че ги видяха толкова много хора — вметна Рон. — Трима в един курс…
            — Тъкмо се чудехме, Уизли — каза злобен глас. Никой не беше чул, че Малфой, Краб и Гойл вървят точно зад тях, снегът заглушаваше всички шумове. — Как мислиш, дали ако някой беше хвърлил топа под носа ти, щеше да виждаш по-добре куофъла?
            Тримата с Краб и Гойл прихнаха, подминаха ги и продължиха нататък към замъка, по едно време запяха в хор „Уизли, ти си нашият цар!“ Ушите на Рон почервеняха.
            — Не им обръщай внимание, просто не им обръщай внимание — рече напевно Хърмаяни, после извади магическата пръчка и отново измагьоса топъл въздух, за да прокара пъртина в непокътнатия сняг между тях и оранжериите.

            Декември връхлетя с още сняг и цяла лавина домашни за петокурсниците. С наближаването на Коледа задълженията на Рон и Хърмаяни като префекти станаха още по-обременителни. Те имаха задачата да ръководят украсяването на замъка („Върви, че слагай гирлянди, когато Пийвс е докопал другия край и се опитва да те удуши“, оплака се Рон), да наглеждат първокурсниците и второкурсниците, които заради лютия студ стояха през междучасията вътре („Да ги видиш само колко са нахални зайците, в първи курс ние със сигурност не бяхме чак такива“, сподели Рон), и да патрулират по коридорите на смени с Аргус Филч, който беше заподозрял, че празничното настроение може да избие в повсеместни магьоснически дуели („Вместо мозък има фъшкии“, фучеше Рон). Бяха толкова заети, че Хърмаяни дори бе престанала да плете шапчици за домашните духове и се притесняваше, че изостава с последните три.
            — Клетите духчета, които не успях да пусна на свобода, какво ще правят сега, няма достатъчно шапки и са обречени да прекарат Коледа тук!
            Сърце не му даде на Хари да й каже, че Доби отмъква всичко, измайсторено от нея, затова той се надвеси още по-ниско над съчинението по история на магията. И бездруго не му се мислеше за Коледа. За пръв път, откакто беше влязъл в „Хогуортс“, му се искаше да прекара празниците далеч от замъка. Беше обиден на училището за доста неща, като се почне от доживотната забрана да играе куидич и се стигне до притесненията дали няма да сложат Хагрид на изпитателен срок. Единственото, което очакваше с нетърпение, бяха сбирките на ВОДА, каквито през ваканцията нямаше да има: почти всички щяха да се разотидат по домовете си. Хърмаяни щеше да ходи с родителите си на ски, нещо, от което Рон страшно се развесели, понеже чуваше за пръв път, че мъглите си прикрепвали на краката тънки дъсчици, с които се спускали от планините. Той самият щеше да си иде в „Хралупата“. Дни наред Хари се терза от завист, докато накрая не попита приятеля си как ще се прибере за Коледа и в отговор той не възкликна: „И ти идваш с мен! Не съм ли ти казал? Още преди няколко седмици мама ми писа да те поканя и теб!“
            Хърмаяни направи физиономия, но Хари се поободри — наистина беше прекрасно да прекара Коледа в „Хралупата“, макар радостта му да бе леко помрачена от угризения на съвестта, че няма да бъде на празниците със Сириус. Дали щеше да убеди госпожа Уизли да покани и кръстника му? Съмняваше се, че Дъмбълдор ще разреши на Сириус да напуска площад „Гримолд“, но дори и да му позволеше, госпожа Уизли едва ли щеше да повика и него, нали постоянно се караха! От последната си поява в огъня Сириус не се беше свързал нито веднъж с Хари и макар момчето да знаеше, че Ъмбридж непрекъснато слухти и ще бъде неразумно да потърси кръстника си, му докривя при мисълта, че Сириус може и да остане сам в старата къща на майка си и да си прави тъжни фойерверки заедно с Крийчър.
            За последната сбирка на ВОДА преди ваканцията отиде по-рано в Нужната стая и си беше много благодарен за това: когато факлите припламнаха, видя, че Доби също се е постарал да сложи коледна украса. Кой друг, ако не домашното духче, би накачил по тавана стотина златни топки, всичките с лика на Хари и с надписа: „ВЕСЕЛА КОЛЕДА, ХАРИ ПОТЪР!“
            Хари тъкмо сваляше последните украшения, когато вратата изскърца и в стаята влезе Луна Лъвгуд, както винаги замечтана.
            — Здрасти! — поздрави тя отнесено и взе да разглежда остатъците от украсата. — Ама че е хубава, ти ли я сложи?
            — Не — отвърна Хари, — домашното духче Доби.
            — Имел! — отбеляза замечтана Луна и посочи големия грозд бели плодчета точно над главата на Хари. Той отскочи встрани. — Браво на теб, сети се — каза много сериозно Луна. — В тях често гъмжи от наргъли.
            На Хари не му се наложи да пита какви са тия наргъли, защото дойдоха Анджелина, Кейти и Алиша. И трите бяха запъхтени и изглеждаха премръзнали.
            — Е, най-после те заменихме — рече глухо Анджелина, която смъкна наметалото си и го хвърли в ъгъла.
            — Заменили сте ме ли? — не я разбра той.
            — Теб, а също и Фред и Джордж — каза тя припряно. — Намерихме друг търсач!
            — Кой? — веднага попита Хари.
            — Джини Уизли — отговори Кейти.
            Хари се облещи.
            — Да, знам — възкликна Анджелина, извади магическата пръчка и разкърши ръка, — но всъщност си я бива. Е, не може, разбира се, да се мери с теб — допълни тя и го изгледа много злобно, — но щом сме лишени от присъствието ти…
            Хари едвам се сдържа да не изстене: нима Анджелина си въобразяваше и за миг, че на него не му е сто пъти по-неприятно, задето са го изключили от отбора?
            — Ами биячите? — попита, като се постара да не повишава тон.
            — Андрю Кърк — отвърна без особен плам Алиша — и Джак Слоупър. И двамата не са блестящи, но в сравнение с другите кретени, дето се явиха…
            Появата на Рон, Хърмаяни и Невил сложи край на този потискащ разговор, а след около пет минути помещението бе толкова пълно, че Хари вече не можеше да види укорителните изпепеляващи погледи на Анджелина.
            — И така — подхвана той, след като призова към тишина. — Реших тази вечер само да преговорим нещата, които сме правили дотук, защото това е последната ни сбирка преди празниците и няма смисъл да се захващаме преди триседмичната ваканция с нещо ново…
            — Няма да правим нищо ново ли? — промърмори Закарайъс Смит със силен шепот, за да го чуе цялата стая. — Ако знаех, изобщо нямаше да идвам.
            — Тогава… колко жалко, че Хари не ти е казал — подметна на висок глас Фред.
            Някои се изсмяха. Хари забеляза, че Чо се усмихва, и пак усети, че го присвива под лъжичката, сякаш, докато е слизал по стълбище, е пропуснал стъпало.
            — Можем да се упражняваме по двойки — каза той. — Ще започнем с препречващата магия, а след десетина минути ще наслагаме възглавниците и пак ще опитаме зашеметяващото заклинание.
            Всички се разделиха послушно по двама и както обикновено, Хари се падна с Невил. Помещението пак се огласи от викове: „Импедимента!“ Един или друг замръзваше за около минута, през която партньорът му гледаше безцелно как се справят останалите в стаята, а после разваляше магията и на свой ред застиваше под въздействието й.
            Невил бе станал неузнаваемо добър. Три пъти поред обездвижи Хари, след което той го помоли отново да иде при Рон и Хърмаяни, за да се разходи из помещението и да погледа останалите. Когато мина покрай Чо, тя го озари с усмивка и Хари едва устоя на изкушението да я наобиколи още няколко пъти.
            След като си припомниха препречващата магия, наслагаха из цялата стая възглавници и се заеха да упражняват отново зашеметяващото заклинание. Мястото не достигаше, не можеха всички да го правят едновременно, затова половината наблюдаваха другите, после се разменяха. Докато ги гледаше, Хари усети как го преизпълва гордост. Вярно, Невил зашемети Падма Патил, а не Дийн, към когото се целеше, но този път се справи далеч по-добре от обикновено. Всички бележеха огромен напредък.
            След един час Хари обяви края на сбирката.
            — Бързо напредвате — похвали ги засиял. — Щом се приберем след ваканцията, можем да се заловим с наистина трудни неща… може би дори с магията за покровител.
            Всички зашепнаха развълнувани. Стаята започна да се опразва, хората се разотиваха, както обикновено, по двама-трима, на излизане повечето пожелаха на Хари весела Коледа. Той се зае да събира пъргаво с Рон и Хърмаяни възглавниците и да ги реди отстрани. Те двамата си тръгнаха по-рано, а Хари поизостана, защото Чо още беше тук и той се надяваше да му каже и тя „Весела Коледа!“.
            — Не, ти върви — рече Чо на приятелката си Мариета и сърцето му подскочи чак до адамовата ябълка.
            Спусна се уж да дооправя купчината възглавници. Сега вече беше сигурен, че са сами, и зачака Чо да му каже нещо. Ала вместо това я чу да подсмърча шумно.
            Обърна се и я видя да стои в средата на стаята, по лицето й се стичаха сълзи.
            — Ама…
            Не знаеше какво да прави. Чо стоеше и плачеше тихо.
            — Какво има? — попита я Хари отмалял.
            Момичето поклати глава и избърса с ръкав очите си.
            — Извинявай — изхлипа. — Сигурно… сигурно е от това, че учим всички тези неща… просто се запитах дали… дали ако той ги е знаел… е щял да остане жив.
            Сърцето на Хари тутакси се върна на обичайното място, после хлътна чак до пъпа му. Трябваше да се досети. Чо искаше да си говорят за Седрик.
            — Той знаеше тези неща — отвърна потиснат Хари. — Наистина ги умееше добре, иначе изобщо нямаше да стигне до центъра на лабиринта. Но ако Волдемор е решил да убие някого, няма измъкване.
            От името на Волдемор Чо хлъцна, ала не трепна и продължи да гледа Хари.
            — Но ти си се спасил още като съвсем малък — напомни тя едва чуто.
            — Да, така е — потвърди уморено Хари и пристъпи към вратата, — но нито аз, нито някой друг знаем защо, така че нямам с какво да се гордея.
            — О, не си тръгвай! — проплака пак Чо. — Наистина съжалявам, че се разстроих така… не исках…
            Тя пак изхълца. Дори със зачервени подпухнали очи беше много красива, Хари съвсем се отчая. Щеше да бъде доволен и на едно „Весела Коледа!“.
            — Знам, че сигурно за теб е ужасно… — поде пак Чо и отново си избърса с ръкав очите, — да ти говоря за Седрик, след като си го видял как умира… Вероятно искаш просто да забравиш.
            Хари не отговори: беше точно така, но му се стори коравосърдечно да го изрече на глас.
            — Знаеш ли, наистина п-п-преподаваш много добре — усмихна се през сълзи Чо. — Никога досега не съм успявала да зашеметя… нещо.
            — Благодаря — промълви неловко Хари.
            Гледаха се дълго. На Хари хем ужасно му се искаше да избяга от стаята, хем не можеше да помръдне крака.
            — Имел — пророни Чо и посочи тавана над главата му.
            — Да — каза Хари. Устата му беше много пресъхнала. — Но сигурно гъмжи от наргъли.
            — Какво е това наргъли?
            — Нямам представа — призна си той. Чо се бе доближила още малко. Сякаш някой бе направил на мозъка му зашеметяващо заклинание. — Питай Луда. Искам да кажа, Луна.
            Чо издаде странен звук, нещо средно между хлип и смях. Сега бе още по-близо до Хари. Той можеше да преброи луничките по носа й.
            — Наистина те харесвам, Хари.
            Той не бе в състояние да мисли. По тялото му плъзна тръпка, която сковаваше всичко у него — ръцете, краката, мозъка.
            Чо вече бе прекалено близо. Хари можеше да види всяка сълза, блещукаща по миглите й…

            Половин час по-късно се върна в общата стая и завари Хърмаяни и Рон на най-добрите места край огъня, защото почти всички си бяха легнали. Хърмаяни пишеше много дълго писмо, вече бе изписала половин свитък пергамент, който висеше от ръба на масата. Рон се беше излегнал на килимчето пред камината и се мъчеше да си довърши домашното по трансфигурация.
            — Защо се забави? — полюбопитства той, когато Хари се отпусна тежко на креслото до Хърмаяни.
            Приятелят му не отговори. Беше като замаян. Искаше му се и да сподели с Рон и Хърмаяни какво се е случило току-що, и да отнесе тайната със себе си в гроба.
            — Добре ли си? — попита го Хърмаяни и го погледна над перото.
            Хари само сви умърлушено рамене. И той самият не знаеше.
            — Какво има? — настоя Рон и се понадигна на лакът, за да го вижда по-добре. — Какво се е случило?
            Хари не знаеше откъде да започне, а и все още не беше сигурен дали да им каже. Тъкмо реши да не споменава нищо, когато Хърмаяни взе нещата в свои ръце.
            — Чо ли? — попита съвсем делово. — Да не те е причакала след сбирката?
            Вцепенен и изненадан, Хари кимна. Рон се захили, но Хърмаяни го изгледа под вежди и той престана.
            — Е… ъъъ… какво искаше? — подметна Рон уж нехайно.
            — Ами — подхвана дрезгаво Хари, после се прокашля и опита отново: — Тя… ъъъ…
            — Целувахте ли се? — попита бодро Хърмаяни.
            Рон се изправи толкова рязко, че мастилницата му изхвърча чак в другия край на килима. Той обаче не й обърна никакво внимание и изгарян от любопитство, зяпна Хари.
            — Е? — настоя и той.
            Хари премести поглед от лицето му, върху което освен любопитство се четеше и възторг, към Хърмаяни, която пък се беше свъсила леко, и кимна.
            — ОХО!
            Рон замахна победоносно с юмрук и прихна гръмогласно, при което няколкото срамежливи второкурсници при прозореца подскочиха. После се затъркаля по килима пред камината и Хари, ще не ще, се усмихна. Хърмаяни пък го изгледа с дълбоко пренебрежение и пак се зае с писмото.
            — Е, как беше? — попита накрая Рон и погледна приятеля си.
            Хари се замисли и отвърна откровено:
            — Мокро.
            Рон издаде звук, който можеше да бъде както от ликуване, така и от отвращение.
            — Защото тя плачеше — допълни горчиво Хари.
            — О! — подвикна Рон и усмивката му помръкна. — Толкова ли си зле с целуването?
            — Не знам — каза Хари, който не се беше замислял за това, и изведнъж се притесни. — Може и да съм зле.
            — Разбира се, че не си зле — вметна разсеяно Хърмаяни и продължи да си пише писмото.
            — Ти пък откъде си толкова сигурна? — заяде се Рон.
            — Сигурна съм, защото напоследък Чо непрекъснато плаче — отговори разсеяно Хърмаяни. — Плаче, докато се храним, плаче по тоалетните, къде ли не.
            — Човек би очаквал, че някоя и друга целувчица ще я поободри, а? — ухили се Рон.
            — Ти си най-бездушното говедо, което съм имала нещастието да срещна — оповести важно Хърмаяни и топна в мастилницата върха на перото.
            — Това какво означава? — сопна се възмутен той. — Защо трябва да плачеш, докато те целуват?
            — Точно така… защо — повтори Хари нетърпеливо.
            Хърмаяни ги погледна едва ли не със съжаление.
            — Нима не разбирате какво й е сега на Чо? — попита тя.
            — Не — отговориха едновременно двамата.
            Хърмаяни въздъхна и остави перото.
            — Очевидно тъгува много заради смъртта на Седрик. Освен това, предполагам, че се чувства объркана, защото харесваше Седрик, а сега харесва Хари и не може да реши кой й допада повече. Измъчва се и от угризения на съвестта, мисли, че наскърбява паметта на Седрик, като се целува с Хари, безпокои се и какво ще си кажат всички, ако тръгне с него. Вероятно не е наясно и с чувствата си, защото тъкмо той е бил със Седрик, когато е загинал, та всичко е много объркано и болезнено. А, да, и се страхува да не я изхвърлят от отбора по куидич на „Рейвънклоу“, понеже не се представя добре в летенето.
            Краят на тази реч бе посрещнат с направо вцепенено мълчание, после Рон каза:
            — Невъзможно е човек да изпитва всичко това едновременно, ще се пръсне.
            — Ако твоите чувства могат да се поберат в чаена лъжичка, това не значи, че и всички останали сме като теб — скастри го злъчно Хърмаяни и пак грабна перото.
            — Тя започна първа — заоправдава се Хари. — Аз не бих… дойде при мен… почна да ми плаче… не знаех какво да правя…
            — Не се вини, приятелю — успокои го Рон, уплашен от самата мисъл.
            — Просто е трябвало да бъдеш мил с нея — отбеляза Хърмаяни и разтревожена вдигна очи. — Не си се държал… грубо, нали?
            — А, не — каза Хари и усети как по лицето му плъзва неприятна топлина, — аз… потупах я лекичко по гърба.
            Хърмаяни го погледна така, сякаш едва се сдържа да не направи физиономия.
            — Е, сигурно е могло да бъде и по-лошо — рече тя. — Ще се видите ли пак?
            — Как иначе — отвърна Хари. — Нали идва на сбирките на ВОДА!
            — Знаеш за какво ти говоря — укори го припряно момичето.
            Хари си замълча. Думите на Хърмаяни му разкриха съвсем нови и плашещи възможности. Той си представи как отива някъде, може би в Хогсмийд, с Чо и двамата остават няколко часа сами. След онова, което се беше случило току-що, тя, разбира се, очакваше Хари да й определи среща… При тази мисъл пак го присви под лъжичката.
            — Все едно… — рече Хърмаяни, отново залисана по писмото. — Ще има много подходящи случаи да й определиш среща.
            — Ами ако не иска? — възкликна Рон, който наблюдаваше приятеля си с невероятно проникновен поглед.
            — Не ставай смешен — каза отнесено Хърмаяни. — Хари я харесва от цяла вечност, нали?
            Той не отговори. Да, харесваше от цяла вечност Чо, но представеше ли си как те двамата се усамотяват, тя винаги изглеждаше сияеща, вместо да ридае неутешимо на рамото му.
            — Всъщност на кого го пишеш тоя роман? — попита Рон Хърмаяни и се опита да прочете мъничко от пергамента, който вече се влачеше по пода.
            Хърмаяни го вдигна, за да не се вижда.
            — На Виктор.
            — На Крум ли?
            — Колко още Викторовци познаваш?
            Рон не каза нищо, но явно се беше подразнил. Цели двадесет минути седяха в мълчание: с нетърпеливо сумтене и много задрасквания Рон си довърши съчинението по трансфигурация, Хърмаяни пък упорито запълни пергамента чак до края, след което го нави внимателно и го запечата, а Хари загледа втренчено огъня. Повече от всичко на този свят му се искаше главата на Сириус да се появи и да му даде някакъв съвет за момичетата. Огънят обаче догоря с пращене, после нажежената до бяло жарава се разпадна на пепел и Хари видя, че отново са останали последни в общата стая.
            — Е, лека нощ — пожела с широка прозявка Хърмаяни и се отправи към стълбището за спалните помещения на момичетата.
            — Какво толкова е намерила в тоя Крум? — попита Рон, докато двамата с Хари се качваха по стълбите на момчетата.
            Хари се позамисли.
            — Ами… той е по-голям, нали така… и е световноизвестен състезател по куидич…
            — Да, но ако не броим това, си е смръщен особняк — отсъди сърдито Рон.
            — Такъв си е наистина — съгласи се Хари, чийто мисли още бяха заети с Чо.
            Свалиха мълком мантиите и си облякоха пижамите, Дийн, Шеймъс и Невил вече спяха. Хари остави очилата на нощното шкафче и си легна, но вместо да дръпне балдахина, се загледа в късчето обсипано със звезди небе, което се виждаше през прозореца до леглото на Невил. Ако предната вечер по същото време знаеше, че след двайсет и четири часа ще се е целувал с Чо Чан…
            — Лека нощ — изломоти някъде отдясно Рон.
            — Лека нощ — пожела и Хари.
            Може би следващия път… ако изобщо имаше следващ път… Чо щеше да се почувства малко по-щастлива. Трябваше да й определи среща, тя сигурно го е очаквала и сега вече му се сърдеше много… или лежеше в кревата и плачеше за Седрик? И Хари не знаеше какво да мисли. Вместо да му изясни нещата, обяснението на Хърмаяни го бе объркало още повече.
            „Ето на какво трябва да ни учат тук — помисли си и се обърна на една страна, — какво става в главите на момичетата… при всички положения щеше да ни е по-полезно, отколкото пророкуването…“
            Невил изсумтя насън. Някъде в нощта изписука сова.
            На Хари му се присъни, че отново е в стаята на ВОДА. Чо го обвиняваше, че я бил излъгал колкото да я примами тук, бил й обещал, ако дойде, да й даде сто и петдесет картички от шоколадови жаби. Хари възрази… Чо се развика: „Да, ама Седрик ми даде ей такава купчина картички, виж!“ И започна да вади някъде от пазвите на мантията цели тестета картички и да ги мята във въздуха. После Чо се превърна в Хърмаяни, която каза: „Обещал си й, Хари… тогава й дай нещо друго… например «Светкавицата».“ И Хари пак възрази и обясни, че не може да даде на Чо „Светкавицата“, понеже Ъмбридж я е взела, а и всичко това не го интересува, защото той е дошъл в стаята на ВОДА, за да сложи няколко коледни украшения с формата на главата на Доби…
            Сънят се промени…
            Хари усети, че тялото му е гладко, силно и гъвкаво. Плъзгаше се между лъскави метални пръти, по студен тъмен камък… беше се долепил до пода и пълзеше по корем… уж беше тъмно, а той виждаше разни неща наоколо, блеснали в странни мержелеещи се цветове… извърна глава… на пръв поглед коридорът беше безлюден… но не… в края му, на пода, седеше мъж, отпуснал брадичка върху гърдите си, очертанията му мъждукаха в мрака…
            Хари изплези език… усети във въздуха миризмата на мъжа… беше жив, но дремеше… седеше пред врата в дъното на коридора…
            На Хари му се прииска неудържимо да ухапе мъжа… но трябваше да овладее подтика… имаше по-важни дела…
            Мъжът обаче се размърда… скочи на крака, на пода се свлече сребриста мантия, Хари видя как размазаният му трепкащ силует се надвесва над него, видя как човекът издърпва от колана си магическа пръчка… нямаше друг избор… надигна се от пода и налетя веднъж, втори, трети път, заби острите си зъби дълбоко в плътта на мъжа, усети как ребрата му се трошат под тях, как руква топла кръв…
            Мъжът се разкрещя от болка… после утихна… свлече се назад до стената… по пода шуртеше кръв…
            Челото на Хари го болеше непоносимо… направо щеше да се пръсне…
            — Хари! ХАРИ!
            Той отвори очи. Целият бе плувнал в ледена пот, завивките се бяха усукали около него като усмирителна риза, имаше чувството, че са долепили до челото му нажежен до бяло ръжен.
            — Хари!
            Над него се бе надвесил Рон, уплашен до смърт. В долния край на леглото се мяркаха още сенки. Той стисна с все сила главата си, болката го беше заслепила… претърколи се, надвеси се встрани от дюшека и повърна.
            — Наистина е болен — каза уплашен глас. — Дали да не повикаме някого?
            — Хари! Хари!
            Той трябваше да каже на Рон, беше страшно важно да му каже… няколко пъти си пое дълбоко въздух, изтласка се и седна на леглото, като си наложи да не повръща, от болката почти го заслепяваше.
            — Баща ти — простена и гърдите му се надигнаха. — Баща ти… е бил нападнат…
            — Какво? — не разбра Рон.
            — Баща ти! Бил е нахапан, зле е, всичко беше в кръв…
            — Отивам да повикам някого — рече същият уплашен глас и Хари чу как някой излиза тичешком от спалното помещение.
            — Хари, приятелю — поде разколебан Рон, — ти… само си сънувал…
            — Не! — викна разгневен той. Беше изключително важно Рон да го разбере. — Не беше сън… Най-малкото не бе обикновен сън… бях там, видях го с очите си… аз го направих.
            Чуваше, че Шеймъс и Дийн си шепнат нещо, но не им обърна внимание. Болката в челото го бе поотпуснала, въпреки че той още бе потен и се тресеше. Повърна още веднъж, Рон отскочи назад.
            — Не си добре, Хари — рече той плахо. — Невил отиде да повика някого на помощ.
            — Добре съм! — Задави се Хари, както трепереше неудържимо, и избърса уста с пижамата. — Нищо ми няма, притеснявай се за баща си… трябва на всяка цена да разберем къде е… изгубил е страшно много кръв… аз бях… беше огромна змия.
            Опита се да стане от леглото, ала Рон пак го бутна да легне, някъде наблизо Дийн и Шеймъс разговаряха тихо. Хари не знаеше колко време е минало, дали една или десет минути, просто седеше и се тресеше, усещаше как болката в белега малко по малко се притъпява… след това нагоре по стълбището екнаха забързани стъпки и момчето отново чу гласа на Невил.
            — Насам, госпожо.
            В спалното помещение се втурна професор Макгонъгол — беше по халат на шотландски карета, очилата върху кокалестия й нос се бяха изкривили на една страна.
            — Какво ти е, Потър? Къде те боли?
            Никога не й се беше радвал толкова, сега имаше нужда до него да е именно човек от Ордена на феникса, а не някой, който ще седне да се вайка и да му предписва безполезни отвари.
            — Бащата на Рон — изрече Хари и отново седна в леглото. — Беше нападнат от змия, състоянието му е тежко, видях го с очите си.
            — Как така си го видял с очите си? — попита професор Макгонъгол и сключи черните си вежди.
            — И аз не знам… уж си спях, а после се озовах там…
            — Значи си го сънувал?
            — Не! — ядоса се Хари: толкова ли не разбираха? — В началото сънувах нещо съвсем различно, нещо глупаво… после този сън прекъсна първия. Беше наистина, не си съчинявам. Господин Уизли беше заспал на пода и върху него се нахвърли гигантска змия, имаше страшно много кръв, той припадна, някой трябва да открие къде е…
            Професор Макгонъгол го гледаше през изкривените очила така, сякаш е видяла нещо ужасно.
            — Не лъжа и не съм луд! — настояваше Хари. — Казвам ви, видях го с очите си!
            — Вярвам ти, Потър — отсече професор Макгонъгол. — Сложи си халата… ще идем при директора.

            Глава двайсет и втора: В болницата „Свети Мънго“
            На Хари му олекна, че професор Макгонъгол го взима на сериозно, и без да се колебае нито миг, скочи от леглото, надяна халата и си сложи очилата.
            — И ти трябва да дойдеш, Уизли — подкани професор Макгонъгол.
            Тръгнаха след нея, подминаха притихналите Невил, Дийн и Шеймъс, слязоха по витата стълба в общата стая, после през дупката зад портрета се озоваха в окъпания в лунна светлина коридор на Дебелата дама. Хари имаше чувството, че паниката вътре в него всеки момент ще се излее навън, идеше му да хукне, да извика с цяло гърло Дъмбълдор — кръвта на господин Уизли изтичаше, а те си вървяха най-спокойно, ами ако в тези остри зъби (Хари се мъчеше да не мисли за тях като за „моите зъби“) е имало отрова? Минаха покрай Госпожа Норис, която извърна към тях очи като фарове с дежурното си съскане, а професор Макгонъгол й каза „пъъс!“. Госпожа Норис се шмугна в мрака и след няколко минути те вече бяха при каменното грозилище, което стоеше на стража пред входа за кабинета на Дъмбълдор.
            — Летящи лимонадени пчелички — рече професор Макгонъгол.
            Грозилището оживя и отскочи встрани, стената отзад се разцепи на две и се показа каменно стълбище като виещ се ескалатор, който не спираше да върви. Тримата се качиха на движещите се стъпала, стената зад тях се затвори глухо и те се понесоха нагоре на стегната спирала, докато не се озоваха пред лъскава дъбова врата с месингово чукало във вид на грифон.
            Макар отдавна да минаваше полунощ, отвътре се чуваха съвсем отчетливо гласове. Дъмбълдор сякаш бе поканил най-малко десетина гости.
            Професор Макгонъгол почука три пъти с грифоновото чукало и гласовете заглъхнаха, сякаш някой ги беше изключил. Вратата се отвори самичка и професор Макгонъгол влезе вътре, следвана от Хари и Рон.
            Стаята тънеше в полумрак, причудливите сребърни уреди по масите бяха притихнали и застинали, за разлика от друг път нито жужаха, нито изпускаха клъбца дим, а предишните директори по портретите върху стените похъркваха между рамките. Върху пръчката точно зад вратата имаше голяма колкото лебед птица с прекрасно червено-златисто оперение, която дремеше с главица, пъхната под крилото.
            — А, вие ли сте, професор Макгонъгол… и… о!
            Дъмбълдор, който седеше на стола с висока облегалка зад писалището, се наведе към езерцето светлина, която свещите хвърляха над книжата пред него. Върху снежнобяла нощница беше облякъл прелестно извезан халат в пурпурно и златно, но изглеждаше съвсем буден и бе вперил пронизващите си ведросини очи в професор Макгонъгол.
            — Професор Дъмбълдор, Потър е… сънувал е кошмар — подхвана тя. — Твърди, че…
            — Не беше кошмар — побърза да възрази Хари.
            Професор Макгонъгол се извърна и го изгледа леко свъсена.
            — Добре тогава, Потър, сам кажи на директора за какво става въпрос.
            — Ами… аз спях… — поде Хари и въпреки ужаса и отчаяното желание да накара Дъмбълдор да го разбере, се подразни леко, че директорът гледа не него, а сключените си пръсти. — Но това не беше обикновен сън… случи се наистина… видях как става… — Той си пое дълбоко въздух. — Бащата на Рон… господин Уизли… беше нападнат от гигантска змия.
            След като изрече думите, те прокънтяха във въздуха някак нелепо, дори смехотворно. Настана мълчание, Дъмбълдор се облегна на стола и се вгледа умислено в тавана. Пребледнял и стъписан, Рон премести очи от Хари към директора.
            — Как го видя? — попита тихо Дъмбълдор, пак без да поглежда Хари.
            — Ами… не знам — смотолеви доста ядно момчето. Толкова ли беше важно? — Сигурно вътре в главата си…
            — Не ме разбра — прекъсна го все така спокойно Дъмбълдор. — Попитах те… помниш ли… ъъъ… къде точно се намираше, докато наблюдаваше нападението? До жертвата ли стоеше, или виждаше всичко някъде отгоре?
            Въпросът бе толкова странен, че Хари се облещи срещу Дъмбълдор: той сякаш знаеше…
            — Аз бях змията — отговори. — Видях всичко през нейните очи.
            Известно време всички мълчаха, после Дъмбълдор погледна Рон, който още беше блед като пресечено мляко, и попита с друг, по-остър тон:
            — Артър тежко ли е пострадал?
            — Да — наблегна Хари.
            Нима всички бяха толкова несхватливи, не разбираха ли колко много кръв губиш, ако такива дълги змийски зъби се впият в плътта ти? И защо Дъмбълдор така и не благоволяваше да го погледне?
            Директорът обаче се изправи тъй бързо, че Хари подскочи, и изведнъж заговори на един от старите портрети, окачен досами тавана:
            — Евърард! — подвикна той рязко. — И ти, Дилис!
            Блед като болник вълшебник с къс черен перчем и възрастна магьосница с дълги сребърни букли в рамката до него, и двамата потънали сякаш в най-дълбок сън, веднага отвориха очи.
            — Слушахте ли? — попита Дъмбълдор.
            Вълшебникът кимна, а магьосницата рече:
            — Естествено.
            — Мъжът е с червена коса и с очила — обясни Дъмбълдор. — Ти, Евърард, вдигни тревога, постарай се да го намери който трябва…
            Двамата кимнаха, плъзнаха се встрани и излязоха от рамките, но вместо (както обикновено ставаше в „Хогуортс“) да се покажат в някоя от съседните картини, така и не се появиха отново. Сега в едната рамка нямаше нищо освен тъмна завеса за фон, а в другата — красиво кожено кресло. На Хари му направи впечатление, че доста от другите директори по стените, макар и да похъркваха изключително убедително, му хвърляха изпод клепачите по някой поглед, и той изведнъж се досети кой е говорел, когато почукаха.
            — Евърард и Дилис са сред най-изтъкнатите директори на „Хогуортс“ — отбеляза Дъмбълдор и заобиколи Хари, Рон и професор Макгонъгол, за да отиде до прекрасната птица, заспала на пръчката при вратата. — Славата им е такава, че портрети на двамата висят и в други важни магьоснически учреждения. Тъй като разполагат със свободата да се придвижват от портрет на портрет, могат да ни кажат какво се случва на различни места…
            — Но господин Уизли може да е навсякъде! — възкликна Хари.
            — Заповядайте, седнете и тримата — покани ги Дъмбълдор, сякаш Хари не е казал нищо, — възможно е Евърард и Дилис да се позабавят няколко минути. Професор Макгонъгол, осигурете, ако обичате, още столове.
            Тя извади от джоба на халата магическата пръчка и замахна с нея: изневиделица се появиха три стола, но най-обикновени, дървени, а не като удобните тапицирани кресла, които Дъмбълдор бе измагьосал на заседанието в министерството. Хари седна и загледа през рамо директора. Той погали с пръст перата по златната главица на Фоукс. Фениксът се събуди веднага. Проточи високо красивата си глава и впери в Дъмбълдор лъскави черни очи.
            — Трябва ни предупреждение — рече едва чуто мъжът на птицата.
            Лумна огън и фениксът изчезна.
            Дъмбълдор се надвеси над един от крехките сребърни уреди, чието предназначение Хари не знаеше, занесе го на писалището си, пак седна с лице към тях и го удари лекичко с върха на магическата пръчка.
            Уредът тутакси грейна и оживя, като издаваше ритмичен звънтеж. От мъничката сребърна тръба в горния край заизлизаха клъбца бледозелен дим. Дъмбълдор се взря отблизо в дима и сбърчи чело. След миг-два кълбата се превърнаха в цели валма гъст пушек, който се издигна във въздуха… От горния му край се проточи змийска глава, която разтвори широко паст. Хари се запита дали уредът потвърждава разказа му: загледа напрегнато директора, за да види дали е прав, ала Дъмбълдор така и не вдигна очи.
            — Естествено, естествено — прошепна той явно на себе си, все така втренчен в стълба пушек. Не личеше да е изненадан. — Но по същност разделени?
            Хари не проумяваше смисъла на този въпрос. Затова пък змията от пушек мигом се раздели на две змии, които започнаха да се гънат и извиват в тъмния въздух. С мрачно задоволство Дъмбълдор чукна още веднъж уреда с пръчката си, той зазвъня по-бавно и заглъхна, а змиите от дим изтъняха, превърнаха се в безформена мъглица и изчезнаха.
            Дъмбълдор върна уреда на масичката с вретенообразни крака. Хари видя, че доста от някогашните директори по портретите го следят с очи, ала щом забелязаха, че момчето ги наблюдава, веднага се престориха на заспали. На Хари му се искаше да попита за какво служи странният сребърен уред, но тъкмо да го стори, когато високо от стената вдясно се разнесе вик и в портрета отново изникна, леко запъхтян, магьосникът на име Евърард.
            — Дъмбълдор!
            — Какво научи? — попита веднага директорът.
            — Повиках-повиках и накрая дотича един — обясни магьосникът, като бършеше чело със завесата зад гърба си, — рекох му, че съм чул долу някакъв шум, колебаеха се дали да ми вярват, или не, но слязоха да проверят… нали знаеш, долу няма портрети, откъдето да гледам. И така, след няколко минути го качиха. Не изглежда никак добре, целият е в кръв, след като си тръгнаха, притичах в портрета на Елфрида Краг, та да го огледам хубаво…
            — Добре — каза Дъмбълдор, а Рон потрепери. — Значи Дилис сигурно е видяла, когато са го докарали.
            След малко в своята картина се върна и магьосницата със сребристите букли. Отпусна се тежко в креслото, като покашляше, и съобщи:
            — Да, Дъмбълдор, отнесоха го в „Свети Мънго“… минаха покрай портрета ми… изглежда зле…
            — Благодаря — каза Дъмбълдор. Извърна се към професор Макгонъгол. — Идете, Минерва, да събудите другите деца на Уизли.
            — Ей сега…
            Тя стана и забърза към вратата. Хари стрелна с крайчеца на окото Рон, който изглеждаше ужасен.
            — Дъмбълдор… а Моли? — попита професор Макгонъгол, след като поспря при вратата.
            — Това ще го възложа на Фоукс, но после, сега той бди да не дойде някой — отвърна директорът. — Всъщност тя може би вече е научила… онзи неин възхитителен часовник…
            Хари знаеше, че Дъмбълдор говори за часовника, който показва не времето, а местоположението и състоянието на всеки от семейството. Помисли си със свито сърце, че точно в този момент стрелката на господин Уизли сигурно сочи „смъртна опасност“. Ала бе много късно. Госпожа Уизли вероятно спеше и не гледаше часовника. Хари се смрази при спомена как богъртът на госпожа Уизли се е преобразил в безжизненото тяло на мъжа й с окървавено лице и отхвръкнали на една страна очила… но господин Уизли нямаше да умре… не можеше да умре…
            Дъмбълдор взе да рови в шкафа зад Хари и Рон. Извади оттам опушен стар чайник и го сложи внимателно върху писалището. Вдигна магическата пръчка и промълви:
            — „Портус!“
            Чайникът потрепери, засия със странна синкава светлина и пак застина, все тъй черен и тежък.
            Дъмбълдор отиде при друг портрет, на който бе изобразен лукав на вид магьосник със заострена брада, облечен в цветовете на „Слидерин“, зелено и сребърно, и явно заспал толкова дълбоко, че не чу гласа на директора, когато той се опита да го събуди.
            — Финиъс! Финиъс!
            Обитателите на портретите, накачени из помещението, вече не се преструваха на заспали: наместваха се между рамките, за да виждат по-добре какво става. Когато лукавият магьосник продължи да се прави на заспал, някои също взеха да го викат по име:
            — Финиъс! Финиъс! ФИНИЪС!
            Той не можеше да се преструва повече, трепна, уж едва сега се е събудил, и ококори очи.
            — Вика ли ме някой?
            — Налага се пак да посетиш другия си портрет, Финиъс — обясни Дъмбълдор. — Имам да пращам ново съобщение.
            — Да посетя другия си портрет ли? — повтори с пронизителен глас Финиъс и уж се прозина (като междувременно огледа помещението и прикова очи в Хари). — А, не, Дъмбълдор, днес съм прекалено уморен.
            Гласът му се стори познат на Хари, къде ли го беше чувал? Ала още преди да се е замислил, портретите по стените наоколо ревнаха възмутено:
            — Неподчинение, драги ми господине! — кресна шишкав магьосник с червендалест нос и размаха юмруци. — Отказваш да изпълниш дълга си!
            — Честта ни задължава да служим вярно на сегашния директор на „Хогуортс“ — изписка съсухрен старец. Хари се досети, че това е Армандо Дипит, предшественикът на Дъмбълдор. — Как не те е срам, Финиъс!
            — Да го убедя ли, Дъмбълдор? — подвикна магьосница с очи като свредели и вдигна магическа пръчка, която бе необичайно дебела и приличаше на брезова пръчка.
            — Добре, де! — надвика ги магьосникът на име Финиъс, като гледаше стреснато пръчката, — макар че нищо чудно той вече да е унищожил портрета ми, както си разчисти сметките с почти всички от рода…
            — Сириус знае, че не бива да маха твоя портрет — отбеляза Дъмбълдор и Хари веднага се сети къде е чувал гласа на Финиъс: от привидно празната рамка в стаята на площад „Гримолд“. — Ще му предадеш, че Артър Уизли е бил тежко ранен и че жена му, децата и Хари Потър всеки момент ще пристигнат в къщата: Разбра ли?
            — Артър Уизли е ранен, жена му, децата и Хари Потър ще отидат в къщата — издекламира отегчено Финиъс. — Да, да… добре.
            Плъзна се към рамката на портрета и изчезна от поглед точно когато вратата на кабинета се отвори отново. Професор Макгонъгол въведе вътре Фред, Джордж и Джини, и тримата — рошави и стъписани, още по пижами.
            — Хари… какво става? — попита уплашено Джини. — Професор Макгонъгол ни каза, че си видял как раняват татко.
            — Баща ви е пострадал, докато е изпълнявал поръчение на Ордена на феникса — обясни Дъмбълдор още преди Хари да е отворил уста. — Откаран е в болницата за магьоснически заболявания и травми „Свети Мънго“. Пращам ви обратно у Сириус, откъдето е много по-удобно да отидете в болницата, отколкото от „Хралупата“. Там ще се видите с майка си.
            — Как ще се придвижим? — попита потресен Фред, — С летежна пудра ли?
            — Не — отговори Дъмбълдор. — Точно сега летежната пудра не е безопасна, пудролиниите са под наблюдение. Ще използвате летекод. — Той посочи вехтия чайник, който си стоеше кротко върху писалището. — Чакаме само да се върне Финиъс Нигелус… Искам да се уверя, че хоризонтът е чист, преди да ви пратя…
            Точно в средата на кабинета лумна пламък и се превърна в едно-единствено златно перо, което се понесе плавно към пода.
            — Предупреждението на Фоукс — обясни Дъмбълдор и хвана перото още докато падаше. — Професор Ъмбридж явно знае, че не сте си по леглата… Минерва, идете да й отклоните вниманието… измислете нещо…
            Професор Макгонъгол се понесе навън във вихрушка от шотландски карета.
            — Каза, че щял да се радва много — оповести отегчен глас зад Дъмбълдор: беше се върнал магьосникът на име Финиъс, който отново бе застанал пред знамето на „Слидерин“ в портрета. — Праправнукът ми открай време проявява странен вкус, когато си кани гости.
            — Елате насам — подкани Дъмбълдор Хари и децата на семейство Уизли. — И по-бързо, докато не е дошъл някой.
            Хари и останалите се струпаха около писалището на директора.
            — Всички ли сте се придвижвали с летекод? — попита той и те кимнаха, а после всеки се пресегна да пипне на едно или друго място почернелия чайник. — Добре тогава. Ще броя до три… Едно… две…
            Стана за стотна от секундата: в мига преди Дъмбълдор да изрече „три“, Хари погледна нагоре към него… бяха много близо един от друг… той също премести ведросините си очи от летекода към момчето.
            Белегът на Хари изневиделица пламна, нажежен до бяло, сякаш старата рана отново се бе разтворила, и у него се надигна омраза, нежелана, нетърсена, ала ужасяващо силна, толкова мощна, че в този миг той не искаше нищо друго, освен да се нахвърли… да захапе, да забие дълги зъби в мъжа пред себе си…
            — … три!
            Хари почувства как нещо зад пъпа го дърпа като кука, подът под нозете му изчезна, ръката му се лепна за чайника, той се блъскаше в останалите, когато чайникът ги теглеше неудържимо нагоре и те се понесоха шеметно във въртележка от цветове и силен порив на вятър… накрая краката му отново удариха земята толкова внезапно, че коленете му се подкосиха, чайникът издрънча и падна на земята и някъде съвсем наблизо един глас каза:
            — Пак се мъкнат малките изменници на рода. Дали е вярно, че баща им издъхва?
            — ВЪН! — ревна втори глас.
            Хари се изправи на крака и се огледа: бяха пристигнали в мрачната кухня в подземието на площад „Гримолд“ номер дванайсет. Светлинка се процеждаше само от огъня и от почти стопената свещ, озаряваща остатъците от самотна вечеря. Крийчър тъкмо се изнизваше през вратата в коридора. Обърна се, изгледа ги злобно и си попридърпа препасаната кърпа, а Сириус се спусна разтревожен към тях. Небръснат, той още бе с дрехи в този нощен час и подобно на Мъндънгус, лъхаше на алкохол.
            — Какво става? — попита и се пресегна да помогне на Джини да стане. — Финиъс Нигелус твърди, че Артър бил тежко ранен…
            — Питай Хари — рече Фред.
            — Да, и аз искам да чуя какво точно се е случило — обади се и Джордж.
            Близнаците и Джини го зяпнаха. Стъпките на Крийчър по стълбището отвън спряха.
            — Ами… — подхвана Хари, беше му дори по-трудно да каже на тях, отколкото на Макгонъгол и Дъмбълдор. — Получих нещо като… видение…
            И им обясни какво е видял, макар и да промени разказа, та излезе, че е гледал нападението на змията отстрани, а не през нейните очи. Рон, който още беше много блед, го стрелна с поглед, но не каза нищо. След като Хари приключи, Фред, Джордж и Джини продължиха да го наблюдават втренчено. И той не беше сигурен дали не си въобразява, но сякаш долови в погледите им нещо като укор. Добре че не им беше споменал как всъщност е бил вътре в змията, щом го виняха дори само заради това, че е видял нападението.
            — Мама тук ли е? — обърна се Фред към Сириус.
            — Сигурно още не знае за случилото се — отвърна той. — Важното беше да ви измъкнем, докато не се е намесила Ъмбридж. Дъмбълдор вероятно ще съобщи на Моли всеки момент.
            — Трябва да отидем в „Свети Мънго“! — настоя Джини. Погледна един по един братята си, които, естествено, още бяха по пижами. — Ще ни услужиш ли, Сириус, с мантии невидимки?
            — Чакай малко, не може да хукнете към „Свети Мънго“! — спря я той.
            — Как така да не можем! Щом искаме, ще отидем — заинати се Фред. — Той ни е баща!
            — А как ще обясните, че знаете за нападението срещу Артър още преди от болницата да са съобщили на жена му?
            — Какво значение има? — подвикна разгорещен Джордж.
            — Има, защото не искаме да привличаме вниманието към това, че Хари получава видения за неща, случващи се на стотици километри от него! — ядоса се и Сириус. — Имате ли представа как министерството ще изтълкува тази информация?
            Фред и Джордж излъчваха пълно пренебрежение към това как министерството ще тълкува каквото и да било. Пепелявоблед, Рон все още мълчеше. Джини рече:
            — Може да ни е казал някой друг… не е задължително да сме научили от Хари.
            — Кой например? — попита нетърпеливо Сириус. — Вижте какво, баща ви е пострадал, докато е бил на дежурство, възложено му от Ордена, и обстоятелствата са си достатъчно подозрителни и без децата му да разкриват, че са научили броени минути след като се е случило. Можете да навредите сериозно на Ордена…
            — Пет пари не даваме за тъпия Орден! — кресна Фред.
            — Баща ни умира, ето за какво става въпрос! — извика и Джордж.
            — Баща ви знаеше с какво се захваща и няма да ви е благодарен, ако провалите Ордена! — подметна не по-малко разгневен Сириус. — Такова е положението… точно заради това не сте в Ордена… вие не разбирате… все пак има неща, за които си заслужава да умреш!
            — Лесно ти е на теб, седиш си тук — ревна Фред. — Не забелязвам да си заложил главата си.
            Изчезна и малкото руменина, останала по лицето на Сириус. Явно му идеше да удари Фред, но когато заговори, гласът му бе преднамерено спокоен.
            — Съзнавам, че ви е тежко, но всички трябва да се държим така, сякаш още не знаем нищо. Не бива да мърдаме оттук… най-малкото, докато не получим вест от майка ви, разбрахте ли?
            Фред и Джордж още бяха войнствено настроени. Джини обаче отиде при най-близкия стол и се свлече тежко. Хари погледна Рон, който направи странно движение, сякаш едновременно кима и свива рамене, и те двамата също седнаха. Известно време близнаците продължиха да гледат наежено Сириус, но после се настаниха от двете страни на Джини.
            — Така вече е по-добре — отбеляза насърчително Сириус, — знаете ли какво… хайде всички да пийнем, докато чакаме. „Акцио бирен шейк!“
            При тези думи вдигна магическата пръчка и към тях от килера политнаха шест бутилки, които се плъзнаха по масата, разбутаха във всички посоки остатъците от вечерята на Сириус и спряха точно пред всеки от шестимата. Всички отпиха, известно време не се чуваше друго освен пукането на огъня и тихото потропване на бутилките по масата.
            Хари пиеше колкото да има какво да прави с ръцете си. Гадеше му се от надигналото се изпепеляващо чувство за вина. Ако не беше той, сега изобщо нямаше да са тук, а щяха да си спят по леглата. Не го утешаваше и мисълта, че ако не е вдигнал тревога, е нямало да намерят господин Уизли — нали именно той го беше нападнал, нямаше как да избяга от това.
            „Не ставай за смях, ти нямаш змийски зъби — повтаряше си Хари в опит да се поуспокои, въпреки че ръката му върху бутилката бирен шейк трепереше, — ти си лежеше в кревата, не си нападал никого… Но в такъв случай какво стана в кабинета на Дъмбълдор? — запита се той. — Защо усетих такова желание да нападна и него…?“
            Остави бутилката малко по-рязко, отколкото искаше, и шейкът се разплиска по масата. Никой и не забеляза. Сетне насред въздуха лумна пламък, освети мръсните чинии пред тях и точно когато всички изпищяха от уплаха, на масата с тъп звук падна свитък пергамент, а заедно с него и едно-единствено златно перо от опашка на феникс.
            — Фоукс! — рече веднага Сириус и грабна пергамента. — Почеркът не е на Дъмбълдор… сигурно е от майка ви… ето…
            Той пъхна писмото в ръката на Джордж, който го отвори с рязко движение и зачете:
            — „Баща ви още е жив. Отивам в «Свети Мънго». Не мърдайте оттам. При първа възможност ще ви пратя вест. Мама.“ — Джордж огледа масата. — Още е жив — провлече той. — Звучи, сякаш…
            Не беше нужно да довършва изречението. И на Хари му беше прозвучало така, сякаш господин Уизли се мята между живота и смъртта. Рон, който все така беше невероятно блед, погледна писмото на майка си отзад, като че очакваше то да му нашепне няколко утешителни думи. Фред издърпа пергамента от ръцете на Джордж и го прочете наум, после вдигна очи към Хари, който пак усети, че ръката му върху бутилката бирен шейк трепери, и я стисна по-силно.
            Не помнеше да е изживявал по-тягостна нощ. По едно време Сириус предложи, макар и не особено убедено, да си легнат, ала всички от семейство Уизли го изгледаха с възмущение и друг отговор не бе необходим. Седяха около масата, почти без да продумват, гледаха как фитилът на свещта хлътва все по-надълбоко във втечнения восък, от време на време надигаха бутилките към устните си, говореха само за да проверят колко е часът, да се запитат на глас какво ли става и да се уверят взаимно, че ако има лоши новини, ще разберат веднага — госпожа Уизли отдавна трябва да беше отишла в „Свети Мънго“.
            Фред задряма с глава, клюмнала към рамото му. Джини се бе свила като котка на стола, но очите й бяха отворени и Хари виждаше в тях отражението на огъня. Рон се беше хванал за главата, но не се разбираше дали е буден, или спи. От време на време Хари и Сириус се споглеждаха като натрапници в семейната мъка, които чакаха… чакаха…
            Когато часовникът на Рон показваше пет и десет призори, вратата на кухнята се отвори рязко и вътре влезе госпожа Уизли. Беше изключително бледа, но се усмихна едва-едва, когато всички се извърнаха към нея, а Фред, Рон и Хари се надигнаха от столовете.
            — Ще се оправи — съобщи тя с глух от умората глас. — Спи. По-късно ще идем да го видим. Сега при него е Бил, днес сутринта няма да ходи на работа.
            Захлупил лице върху дланите си, Фред се свлече на стола. Джордж и Джини станаха, отидоха бързо при майка си и я прегърнаха. Рон се усмихна през сълзи и изпи на един дъх каквото беше останало от бирения шейк.
            — Закуска! — провикна се радостен Сириус и скочи на крака. — Къде ли се е запилял проклетият домашен дух? Крийчър! КРИЙЧЪР!
            Ала Крийчър не се отзова.
            — О, няма значение — смотолеви Сириус и преброи хората пред себе си. — И така, закуска за… я да видим сега… за седем души… яйца с бекон, чай и препечени филийки…
            Хари забърза към печката, за да помогне. Не искаше да се натрапва на семейство Уизли и да им помрачава щастието, а и се страхуваше от мига, когато госпожа Уизли ще го помоли да разкаже отново видението си. Но тъкмо бе извадил от долапа чинии, когато тя ги издърпа от ръцете му и го притисна в обятията си.
            — Направо не знам какво щеше да стане, ако не беше ти, Хари — рече сподавено. — Сигурно щяха да открият Артър след доста часове, когато е щяло да бъде твърде късно, но благодарение на теб той е жив и Дъмбълдор успя да измисли правдоподобна история, с която да го прикрие и да обясни защо Артър е бил на онова място, нямаш представа какви неприятности можеше да си има Артър, виж го клетия Стърджис…
            Хари не можеше да понесе такава благодарност, но за щастие след няколко мига госпожа Уизли го пусна и се обърна към Сириус, за да му благодари, че цяла нощ се е грижил за децата й. Сириус отвърна, че се радва много, задето е могъл да помогне, и се надява всички да останат при него, докато не изпишат господин Уизли от болницата.
            — О, Сириус, толкова съм ти признателна… смятат да го позадържат там и наистина ще бъде чудесно, ако сме по-близичко… това, разбира се, означава, че ще караме тук и Коледа.
            — Тъкмо ще бъде по-весело! — възкликна искрено Сириус, а госпожа Уизли го озари с усмивка, препаса престилката и се спусна да помага за закуската.
            — Сириус! — прошепна Хари, вече не издържаше. — Мога ли да ти кажа набързо нещо? Ъъъ… сега
            Тръгна към тъмния килер и Сириус го последва. Без излишни встъпления Хари му разказа най-подробно видението, което е получил, но този път не премълча, че именно той е бил змията, нападнала господин Уизли.
            Когато спря да си поеме дъх, Сириус попита:
            — Каза ли на Дъмбълдор?
            — Да — потвърди нетърпеливо Хари, — той обаче не ми обясни какво означава. Всъщност вече не ми обяснява нищо.
            — Сигурен съм, че е щял да те предупреди, ако имаше нещо тревожно — увери го твърдо кръстникът му.
            — Но това не е всичко — допълни почти шепнешком Хари. — Сириус… струва ми се, че полудявам. Докато бях в кабинета на Дъмбълдор, малко преди да дойдем с летекода… за миг-два имах усещането, че съм змия, чувствах се като змия… белегът ме болеше ужасно, докато гледах Дъмбълдор… Сириус, искаше ми се да го нападна.
            Виждаше само тясна ивица от лицето на кръстника си, останалото тънеше в мрак.
            — Последица от видението, няма страшно — взе да го успокоява той. — Още си мислел за съня или каквото там е било…
            — Не, не беше това — поклати глава Хари, — имах чувството, че нещо вътре в мен се надига, все едно в мен беше влязла змия.
            — Имаш нужда от сън — отсъди кръстникът му. — Ще закусиш, после ще се качиш да си легнеш, а след обяда можеш да отидеш с другите при Артър. Още си в шок, Хари, виниш се за нещо, на което само си бил свидетел, и добре че е станало така, защото ако не беше ти, Артър можеше и да умре. Стига си се притеснявал.
            Потупа го по рамото и излезе от килера, оставяйки го сам в тъмното.

            Всички освен Хари прекараха сутринта в сън. Той се качи в стаята, която през последните няколко седмици от лятото бяха делили с Рон. Самият Рон се пъхна в леглото и след броени минути се унесе, ала Хари продължи да седи с дрехите, свит до студените метални пръчки на горната табла: нарочно искаше да му е неудобно, за да не задреме, ужасен, че насън пак ще се превърне в оная змия и щом отвори очи, ще види, че е нападнал Рон или е пропълзял в друга стая и се е нахвърлил върху някого от останалите…
            Когато Рон се събуди, Хари се престори, че и той е поспал и се е поосвежил. Докато обядваха, от „Хогуортс“ пристигнаха и куфарите им, така че за посещението в „Свети Мънго“ можеха да се облекат като мъгъли. Другите бяха безкрайно щастливи и не спираха да бъбрят, докато смъкваха мантиите и надяваха джинсите и фланелите. Дойдоха Тонкс и Лудоокия, които щяха да ги преведат през Лондон, и бяха посрещнати с радостни възгласи. Всички прихнаха при вида на бомбето, което Лудоокия бе килнал на една страна да скрие магическото си око, и го увериха, че, така или иначе, в метрото ще привлича повече внимание, отколкото Тонкс, чиято коса отново бе къса и яркорозова.
            Тонкс прояви голямо желание да чуе за видението, което Хари бе получил за нападението над господин Уизли, но той не изгаряше от желание да го обсъжда.
            — В рода ти няма ясновидци, нали? — попита тя, измъчвана от любопитство, докато седяха един до друг във влака, който се носеше с потракване към сърцето на града.
            — Няма — отвърна Хари и като си спомни за професор Трелони, се позасегна.
            — Няма, значи — повтори умислена Тонкс. — Всъщност това не е и предсказание, нали? Ти не виждаш бъдещето, ти виждаш настоящето… странно! Но и полезно…
            Хари не каза нищо. Добре че слязоха на следващата спирка, една станция в самия център на Лондон, и в блъсканицата той пусна Фред и Джордж да застанат между него и Тонкс, която ги поведе. Всички я последваха на ескалатора, Муди затрополи най-отзад с ниско нахлупено бомбе и със съсухрена ръка, пъхната между копчетата на балтона и стиснала магическата пръчка. На Хари му се стори, че окото под шапката се е впило право в него. Понеже не искаше да му задават въпроси за съня, той попита Лудоокия къде е скрита болница „Свети Мънго“.
            — Съвсем наблизо — изсумтя Муди, когато излязоха в студения зимен въздух на широка улица с магазини от двете страни и поток от хора, тръгнали да пазаруват за Коледа.
            Той изтика Хари малко напред и закуцука точно зад него, а момчето знаеше, че под килнатото бомбе окото се върти във всички посоки.
            — Не беше лесно да се намери удобно място за болницата. На „Диагон-али“ нямаше помещения, които да са достатъчно просторни, а не вървеше да я направим като министерството под земята, не е здравословно. Накрая успяха да уредят една сграда наблизо. Натежа доводът, че болните магьосници ще идват и ще си отиват незабелязано в навалицата.
            Той сграбчи Хари за рамото, за да не ги раздели групата пазаруващи, решили на всяка цена да се доберат до близкия магазин за електроуреди.
            — Пристигнахме! — оповести след миг Муди.
            Бяха застанали пред голям старовремски универсален магазин, иззидан от червени тухли, с името „Пърдж и Даус“ ООД. Изглеждаше порутен и занемарен, по витрините нямаше друго освен няколко очукани манекена с разкривени перуки, които бяха наслагани как да е и по тях бяха изложени дрехи, излезли от мода най-малко преди десет години. По прашните врати имаше огромни табели: „Ремонт“. Хари чу как някаква дебелана, понесла цяла камара пазарски пликове, се оплаква пътем на приятелката си:
            — Тук вечно е затворено…
            — Хайде — подкани Тонкс и ги поведе към витрина, на която имаше само един изключително грозен манекен с отлепени фалшиви мигли и зелена найлонова престилка. — Всички готови ли са?
            Те кимнаха и се струпаха около нея. Муди пак потупа Хари по гърба, за да мине напред, а Тонкс се наведе на педя от витрината и се взря в грозотията със зелената престилка: от дъха й стъклото се замъгли.
            — Здрасти — поздрави тя, — идваме на свиждане на Артър Уизли.
            На Хари му се видя нелепо, че Тонкс очаква манекенът да чуе през стъклото шепота й, още повече че зад тях тътнеха автобуси и улицата бе пълна с шумни купувачи. После си спомни, че манекените всъщност изобщо не чуват. След миг обаче зяпна от учудване: манекенът все пак кимна едва доловимо и повика с изкуствения си пръст Тонкс, която сграбчи за лактите Джини и госпожа Уизли, прекрачи направо през стъклото и се скри.
            След тях влязоха Фред, Джордж и Рон. Хари се извърна към навалицата отзад — никой не си и правеше труда да хвърли поне един поглед към грозните витрини на „Пърдж и Даус ООД“, никой и не забеляза, че шестима души са изчезнали направо пред очите им.
            — Ела — изръмжа Муди и за пореден път побутна по гърба Хари, после двамата минаха заедно през нещо като пласт прохладна вода, но излязоха от другата страна съвсем сухи и топли.
            Нямаше и следа от грозотията с престилката и витрината, където тя стоеше. Намираха се в нещо като оживена регистратура, по редовете разнебитени дървени столове седяха магьосници и вещици — някои си изглеждаха съвсем нормално и разлистваха стари броеве на „Седмичник на магьосницата“, други обаче бяха обезобразени от страховити уродства, например от слонски хоботи или допълнителни ръце, щръкнали направо от гърдите им. В помещението бе шумно почти колкото на улицата отвън, тъй като доста от пациентите издаваха твърде странни звуци: магьосницата с потно лице в средата на първия ред, която си вееше с брой на „Пророчески вести“, свистеше пронизително и бълваше пара, мърлявият вълшебник в ъгъла пък звънтеше при всяко движение като камбана, а главата му се тресеше толкова ужасно, че за да я удържи, той се хващаше за ушите.
            Покрай редовете сновяха магьосници и вещици в отровнозелени престилки, които задаваха въпроси и си записваха нещо в тефтери като на Ъмбридж. Хари забеляза емблемата, избродирана върху гърдите им: кост и магическа пръчка, които бяха кръстосани.
            — Тези тук доктори ли са? — попита той тихо Рон.
            — Доктори ли! — сепна се приятелят му. — Ония смахнати мъгъли, дето режат хората ли? Не, това тук са лечители.
            — Насам! — изкрещя госпожа Уизли, за да надвика звънтежа, който магьосникът в ъгъла пак бе започнал да издава, и всички се наредиха заедно с нея на опашката пред гише „Информация“, където седеше пълничка руса магьосница.
            Стената отзад беше облепена с най-различни плакати и табели, на които пищеше неща от рода на: „ЧИСТ КОТЕЛ — ЛЕКОВИТИ ОТВАРИ“ и „ПРОТИВООТРОВИТЕ ЩЕ ВИ ОТРОВЯТ, АКО НЕ СА ОДОБРЕНИ ОТ КВАЛИФИЦИРАН ЛЕЧИТЕЛ“. Имаше и голям портрет на магьосница с дълги сребърни букли, под който пишеше:

            Дилис Дъруент
            Лечителка в „Свети Мънго“ (1722–1741)
            Директорка на Училището за магия и вълшебство
            „Хогуортс“ (1741–1768)

            Дилис гледаше групата на Уизли така внимателно, сякаш брои колко души са, а когато Хари срещна очите й, му намигна леко, поотмести се към рамката и се махна от портрета.
            През това време млад магьосник най-отпред на опашката изпълняваше странен танц на място и между стенанията се опитваше да обясни на магьосницата зад гишето от какво се оплаква.
            — Тия… ох!… обувки, дето ми ги даде брат ми… ау! — хапят ме… АААХ!… по краката, погледнете ги, явно са урочасани… АААААХ… не мога да ги изуя.
            Подскачаше от крак на крак, сякаш танцува по жарава.
            — Обувките не ви пречат да четете, нали? — сопна се русата магьосница и раздразнено посочи голямата табела отляво на гишето. — Вие сте за отделение „Увреждания от магии“, на четвъртия етаж. Както пише и на табелата. Следващият!
            Магьосникът отскочи встрани и закуцука нататък, а групата на Уизли се премести с няколко крачки напред и Хари прочете табелата:
                          ЗЛОПОЛУКИ С ОБОРУДВАНЕ — Партер
            Избухване на котли, автоомагьосване от повредени магически пръчки, катастрофи с метли и други

            НАРАНЯВАНИЯ, ПРИЧИНЕНИ ОТ МАГИЧЕСКИ СЪЗДАНИЯ — Първи етаж
            Ухапвания, ужилвания, изгаряния, проникнали надълбоко шипове и други

            МАГИЧЕСКИ ВИРУСИ — Втори етаж
            Заразни болести, напр. змейска шарка, смаляваща болест, гъбичколоза и други

            НАТРАВЯНЕ С ОТВАРИ И БИЛКИ — Трети етаж
            Обриви, повръщане, неудържим кикот и други

            УВРЕЖДАНИЯ ОТ МАГИИ — Четвърти етаж
            Поражения от магии и проклятия, които не могат да бъдат развалени, погрешно направени заклинания и други

            КАФЕНЕ ЗА ПОСЕТИТЕЛИ, БОЛНИЧЕН БЮФЕТ — Пети етаж

            АКО НЕ СТЕ СИГУРНИ КЪДЕ ТОЧНО ДА ОТИДЕТЕ, АКО НЕ СТЕ В СЪСТОЯНИЕ ДА ГОВОРИТЕ ИЛИ НЕ ПОМНИТЕ ЗАЩО СТЕ ДОШЛИ, ОБЪРНЕТЕ СЕ КЪМ МИЛОСЪРДНАТА МАГЬОСНИЦА НА РЕГИСТРАТУРАТА, КОЯТО С РАДОСТ ЩЕ ВИ УПЪТИ.

            Беше дошъл редът на грохнал прегърбен магьосник със слухова тръба, който закрета към гишето.
            — Идвам на свиждане на Бродерик Боуд — изхриптя той.
            — Четирийсет и девета стая, но се опасявам, че само си губите времето — отсече сурово магьосницата. — Съвсем се е побъркал, горкият, въобразил си е, че е чайник. Следващият!
            Силно притеснен магьосник бе стиснал здраво за глезена невръстната си дъщеря, която пърхаше над него с изключително големи, покрити с пера криле, поникнали направо на гърба й през ританките.
            — Четвъртият етаж — обясни отегчено магьосницата, без да пита нищо, и мъжът се скри зад двойната врата до гишето, понесъл дъщеря си като балон със странна форма. — Следващият!
            Бе дошъл редът на госпожа Уизли.
            — Здравейте — поздрави тя, — днес сутринта трябва да са преместили мъжа ми Артър Уизли в друго отделение, бихте ли ми казали…?
            — Артър Уизли ли? — повтори магьосницата и прокара пръст по дългия списък пред себе си. — А, да, първият етаж, втората врата вдясно, отделение „Дай Луелин“.
            — Благодаря ви — рече госпожа Уизли. — Хайде, идвайте всички.
            Влязоха след нея през двойната врата и тръгнаха по тесен коридор, окичен с още много портрети на прочути лечители и осветен от кристални кълба, които бяха пълни със свещи и подобно на грамадни сапунени мехури се носеха точно под тавана. През вратите, които подминаваха, непрекъснато влизаха и излизаха магьосници в отровнозелени престилки, от една от стаите се просмукваше смрадлив жълт газ, чуваха се далечни стонове и вой. Качиха се по стълбите и тръгнаха по коридора за пострадали от магически създания, където върху втората врата отдясно пишеше: „Отделение за опасни наранявания «Дай Луелин». Тежки ухапвания“. Отдолу, върху картончето в месингова рамка бе написано на ръка: „Завеждащ отделение: Хипократ Сметуик. Стажант: Августус Пай“.
            — Ние ще чакаме отвън, Моли — рече Тонкс. — Не бива толкова много хора да влизаме наведнъж при Артър… нека първо да си види семейството.
            Лудоокия изръмжа одобрително и се облегна на стената в коридора, а магическото му око се завъртя във всички посоки. Хари също се дръпна, но госпожа Уизли се пресегна и го побутна към вратата с думите:
            — Не се излагай, Хари, Артър иска да ти благодари.
            Стаята беше малка и доста тъмна, тъй като единственият прозорец точно срещу вратата бе тесен и се намираше високо. Помещението се осветяваше главно от грозда кристални кълба в средата на тавана. Стените бяха с дъбова ламперия, на една от тях бе окачен портрет на зъл на вид магьосник, под който пишеше: „Ъркърт Ракхароу* (1612–1697), изобретател на заклинанието против болки в стомаха“.
            [* Ракхароу — от „измъчвам“ „терзая“ (англ.). — Бел.прев.]
            Имаше само трима пациенти. Господин Уизли бе на леглото чак в дъното, под тясното прозорче. Хари видя с радост и облекчение, че той се е подпрял на няколко възглавници и чете „Пророчески вести“ под самотния лъч слънчева светлина, стигащ до леглото. Тръгнаха към него, той вдигна очи и щом ги видя, грейна.
            — Здравейте! — провикна се и метна встрани вестника. — Бил си тръгна току-що, Моли, наложи се да се върне на работа, но обеща по-късно да намине пак.
            — Как си, Артър? — попита госпожа Уизли, като се наведе да го целуне по бузата и се взря тревожно в лицето му. — Още ми се виждаш отпаднал.
            — Добре съм — увери я бодро мъжът й и се пресегна със здравата ръка да прегърне Джини. — Ако успеят да ми махнат превръзката, нищо не пречи и да ме изпишат.
            — А защо не успяват, тате? — попита Фред.
            — Опитат ли, и потича кръв — обясни все така весело господин Уизли, след това взе от нощното шкафче магическата пръчка, замахна с нея и до леглото му се появиха още шест стола. — Както личи, в зъбите на змията е имало необичаен вид отрова, от която раните не зарастват… Но тук са сигурни, че ще изнамерят противоотрова, били се натъквали и на много по-тежки случаи от моя, дотогава обаче се налага да пия на кръгъл час отвара за кръводобавяне. Докато онзи клетник ей там… — сниши той глас и кимна към леглото отсреща, където един мъж, позеленял като отровен, се бе втренчил в тавана. — Ухапал го е _върколак_. Няма лек за него.
            — Върколак ли? — прошепна стресната госпожа Уизли. — Безопасно ли е да го държат в обща стая? Не трябва ли да е в отделна?
            — До пълнолунието остават две седмици — напомни й тихо господин Уизли. — Сутринта разговаряха с него, лечителите, де, опитваха се да го убедят, че ще бъде в състояние да води почти нормален живот. Викам му — без да споменавам имена, разбира се, — та му викам, познавам лично един върколак, много свестен човек, справя се прекрасно въпреки състоянието си.
            — А той какво ти отговори? — попита Джордж.
            — Че щял да ме ухапе, ако не си затворя устата — рече тъжно господин Уизли. — А онази жена там — посочи той единственото друго легло, където имаше болен, падаше се точно до вратата, — отказва да съобщи на лечителите какво я е ухапало, затова си мислим, че е било нещо, което е отглеждала незаконно. Но каквото и да е било, й е отръфало ей такова парче месо от крака, когато й сменят превръзките, вони ужасно.
            — Е, татко, ще ни кажеш ли какво се е случило? — попита Фред и придърпа стола по-близо до леглото.
            — Нали вече знаете? — възкликна баща му и погледна многозначително Хари. — Съвсем просто е… имах много тежък ден, задрямал съм, нещо се е промъкнало и ме е нахапало.
            — В „Пророчески вести“ пише ли, че си бил нападнат? — поинтересува се Фред и посочи вестника, който баща му беше оставил настрана.
            — Не, разбира се, че не — подсмихна се малко горчиво господин Уизли, — министерството не иска да се разчува, че някаква разбесняла се грамадна змия се е…
            — Артър! — предупреди го жена му.
            — Ъъъ… се е нахвърлила върху мен — побърза да довърши господин Уизли, макар и Хари да бе сигурен, че е искал да каже друго.
            — А ти, татко, къде беше, когато ти се е случило? — полюбопитства Джордж.
            — Това си е моя работа — подсмихна се господин Уизли. Грабна „Пророчески вести“, тръсна го, за да го отвори, и рече: — Когато дойдохте, тъкмо четях как са арестували Уили Уидършинс. Знаете ли, оказа се, че именно Уили е омагьосвал през лятото тоалетните бълвачки. Но една от магиите му се задействала обратно, тоалетната гръмнала и го намерили да лежи в безсъзнание сред отломките, опръскан от глава до пети с…
            — Какво си правел, когато си бил на това „дежурство“? — прекъсна го тихо Фред.
            — Чу какво каза баща ти — скастри го през шепот госпожа Уизли, — няма да го обсъждаме тук! Та разкажи за Уили Уидършинс, Артър.
            — Не ме питайте как, но му се е разминало, не са го осъдили за тоалетните — съобщи мрачно господин Уизли. — Сигурно е дрънчало злато…
            — Пазел си онова нещо, нали? — каза едва чуто Джордж. — Оръжието, нали? Същото, до което Ти-знаеш-кой иска да се добере?
            — Тихо, Джордж! — схока го майка му.
            — Та този път — продължи вече на висок глас господин Уизли — са пипнали Уили да продава на мъгъли хапещи ръкохватки за врати, съмнявам се и сега да се измъкне, ако се вярва на дописката, двама мъгъли са останали без няколко пръста и сега са ги докарали в „Свети Мънго“ за спешно присаждане на кост и пренастройване на паметта. Представяте ли си, мъгъли в „Свети Мънго“! В кое отделение ли са?
            Той се огледа нетърпеливо, сякаш очакваше да види табела.
            — Не спомена ли веднъж, Хари, че Ти-знаеш-кой си има змия? — попита Фред и погледна реакцията на баща си. — Огромна? Видял си я в нощта, когато той се е завърнал, нали?
            — Стига толкова — разсърди се госпожа Уизли. — Отвън са Лудоокия и Тонкс, искат да те видят, Артър. Вие, деца, почакайте в коридора — добави тя. — После ще дойдете да кажете „довиждане“. Хайде, излизайте.
            Те се върнаха в коридора, Лудоокия и Тонкс влязоха в болничната стая и затвориха след себе си вратата. Фред вдигна вежди.
            — Така да бъде — рече най-невъзмутимо той и взе да бърка из джобовете си. — Няма нужда да ни казвате нищо.
            — Това ли търсиш? — попита Джордж и показа клъбце връв с телесен цвят.
            — Четеш ми мислите — ухили се другият близнак. — Я да проверим дали и в „Свети Мънго“ правят на вратите магия за непробиваемост.
            Двамата с Джордж размотаха клъбцето и отделиха пет разтегателни уши. Връчиха на всички по едно. Хари се поколеба.
            — Хайде, Хари, вземи го! Ти спаси живота на татко. Ако някой е в правото си да подслушва, то това си ти.
            Хари се усмихна против волята си, пое края на връвта и точно като близнаците, го пъхна в ухото си.
            — Е, да почваме! — подкани тихо Фред.
            Вървите с телесен цвят се промушиха като длъгнести жилави червеи под вратата. Отначало Хари не чуваше нищо, сетне подскочи: Тонкс шепнеше съвсем ясно, все едно е застанала точно до него.
            — Претърсиха педя по педя мястото, но така и не откриха змията. След като те е нападнала, Артър, е изчезнала… но Вие-знаете-кой едва ли е изпратил змия за него…
            — Смятам, че я е пратил колкото да опипа почвата — изръмжа Муди, — досега все удря на камък. Не… според мен се опитва да добие по-ясна представа пред какво ще се изправи и ако Артър не е бил там, звярът е щял да разполага с много повече време, за да поогледа. Значи Потър твърди, че е видял какво точно става?
            — Да — рече някак смутена госпожа Уизли. — Дъмбълдор като че ли очакваше Хари да види нещо такова.
            — Има нещо странно в малкия Потър, знаем го всички — заяви Муди.
            — Днес сутринта, когато разговарях с Дъмбълдор, той ми се стори притеснен за Хари — пошушна госпожа Уизли.
            — То оставаше да не е притеснен — изръмжа Муди. — Момчето вижда през очите на змията на Вие-знаете-кого. Потър явно не си дава сметка какво означава това, но ако Вие-знаете-кой се е вселил в него…
            Хари измъкна разтегателното ухо от своето, сърцето му щеше да се пръсне, лицето му запламтя. Той погледна към другите. Всички се блещеха насреща му с върви, още точещи се от ушите им, и изглеждаха стреснати.

Няма коментари:

Публикуване на коментар