13 юни 2012 г.

Хари Потър и огненият бокал-4




            ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
            СЕНЗАЦИЯТА НА РИТА СКИЙТЪР

            Сутринта на втория ден на Коледа всички станаха късно. В общата стая на „Грифиндор“ бе необичайно тихо. Ленивите разговори бяха съпровождани от звучни прозявки. Косата на Хърмаяни отново беше бухнала и тя довери на Хари, че за бала е използвала обилно специална брилянтинова отвара за идеално приглаждане на къдрици. И докато чешеше мъркащия Крукшанкс зад ушите, делово обясни, че не си заслужавало да отделя време за това всеки ден.
            Рон и Хърмаяни изглежда бяха постигнали негласно споразумение да не обсъждат свадата си от предишната вечер. Държаха се съвсем вежливо един към друг, но все пак хладно. Момчетата веднага посветиха Хърмаяни в същността на подслушания разговор между Хагрид и Мадам Максим. Тя обаче не се стресна от новината, че Хагрид е полувеликан, както се беше случило с Рон, и каза:
            — Аз дори предполагах… Знаех си, че не би могъл да е чистокръвен великан, защото те са високи над шест метра. Само че не разбирам защо е цялата тази истерия около великаните. Не може всичките да са опасни! Това е същият вид предразсъдък като този към върколаците… Някои просто се вманиачават!
            Рон като че ли изпита огромно желание да я срази в отговор, но явно се отказа от нова кавга, защото само поклати неодобрително глава, и то когато Хърмаяни не го гледаше.
            Крайно време беше да се замислят за домашните, които бяха зарязали през първата седмица на ваканцията. Всички изглеждаха малко омърлушени заради края на коледните празници, с изключение на Хари, който започна (отново) да се чувства леко притеснен.
            Бедата беше там, че вече след Коледа датата двадесет и четвърти февруари изведнъж му се стори много близо, а той още не бе направил нищо, за да разгадае тайната на златното яйце. Започна да изважда яйцето от куфара всеки път, когато влезеше в спалнята. Отваряше го и се вслушваше внимателно с надеждата, че най-сетне ще може да разбере нещо. Напрягаше се да се сети за какво друго му напомня звукът, освен за тридесетте музикални триона, но неизменно стигаше до заключението, че никога преди не е чувал такива звуци. Затваряше яйцето, разтърсваше го с всички сили и отново го отваряше да провери дали звукът не се е променил. Но той не се променяше. Опитваше се да зададе въпроси на яйцето, мъчеше се да надвика стенанията, но нищо не се получаваше. Веднъж дори го запрати чак в другия край на стаята… при все че всъщност не очакваше и това да помогне.
            Хари не беше забравил разговора със Седрик. Но тъй като в момента изпитваше недотам приятелски чувства към него, не му се щеше да приема помощта му, ако можеше да мине без нея. Освен това смяташе, че ако целта на Седрик наистина бе да му подаде ръка, трябваше да се изрази много по-ясно. Хари му бе съобщил точно какво предстои при първото изпитание, но явно Седрик смяташе, че е достатъчно да му върне жеста, като го посъветва да влезе във вана. Е, не му трябваше такава безсмислена помощ… най-малко пък от този, който се разхождаше по коридорите ръка за ръка с Чо.
            И така — настъпи първият ден от новия учебен срок и Хари се запъти към класната стая, както винаги натоварен с книги, рула пергамент и пера, а притаената тревога за яйцето тежеше в стомаха му, сякаш освен всичко друго носеше и самото яйце.
            По земята все още имаше дебела покривка от сняг и по прозорците на оранжерията се бе кондензирал такъв дебел слой влага, че не можеха да виждат нищо навън в часа по билкология. В такова време изобщо не им се искаше да имат час по грижа за магически създания, макар че според Рон раконогите огнемети щяха хубавичко да ги сгреят, стига да не ги подгонят или да не метнат огнените си струи толкова силно, че в къщата на Хагрид да възникне опасност от пожар.
            Пред вратата на къщата обаче този път ги чакаше възрастна вещица с късо подрязана сива коса и силно издадена напред брадичка.
            — Хайде, по-бързичко, звънецът удари още преди пет минути! — подканваше тя, докато учениците с мъка си проправяха път през снега към нея.
            — Коя сте вие? — попита Рон, гледайки я изпитателно. — И къде е Хагрид?
            — Аз съм професор Гръбли-Планк — небрежно отвърна тя — и временно ще ви преподавам грижа за магически създания.
            — Къде е Хагрид? — високо повтори Хари.
            — Възпрепятстван е — бе краткият отговор на професор Гръбли-Планк.
            До ушите на Хари стигна противен приглушен смях. Той се обърна — Драко Малфой и останалите слидеринци пристигаха за часа. Всички изглеждаха развеселени и явно никой не бе изненадан, че имат нова преподавателка.
            — Оттук, ако обичате — каза тя и поведе учениците покрай оградата, зад която пръхтяха огромните коне на „Бобатон“.
            Хари, Рон и Хърмаяни я последваха, като поглеждаха от време на време през рамо към къщата на Хагрид. Всички пердета бяха плътно спуснати. Дали той беше там вътре, сам и болен?
            — Какво е станало с Хагрид? — попита Хари, като избърза напред и настигна новата преподавателка…
            — Това не те засяга — отвърна тя, явно смятайки любопитството му за прекалено.
            — Напротив, засяга ме! — кипна Хари. — Какво му е?
            Професор Гръбли-Планк се държеше така, сякаш не го е чула. Тя преведе учениците покрай пасището, където конете на „Бобатон“ се бяха скупчили да се топлят, докато най-сетне стигнаха до гората. За едно дърво в самия й край бе привързан голям красив еднорог.
            Повечето момичета ахнаха, като го видяха.
            — Ох, той е прекрасен! — прошепна Лавендър Браун. — Как ли го е намерила? Доколкото знам, те се ловят много трудно.
            Снегът наоколо изглеждаше сивкав в сравнение с ослепителната белота на еднорога. Той нервно потрепваше със златните си копита, отмятайки назад главата си с един-единствен рог.
            — Момчетата да стоят отзад! — сърдито ги спря професор Гръбли-Планк, като протегна ръка и грубо спря Хари през гърдите. — Еднорозите обичат само грижите на женски същества, природата им е такава. Момичетата да се приближат насам, като пристъпват внимателно. Хайде, съвсем бавно…
            Тя предпазливо тръгна заедно с момичетата към еднорога, а момчетата останаха до оградата на пасището да гледат. Щом реши, че професор Гръбли-Планк не би могла да го чуе, Хари се обърна към Рон:
            — Според теб какво може да му се е случило? Да не би някой огнемет…
            — Ами, изобщо не е нападнат от огнемет, ако това те притеснява, Потър — обади се много спокойно Малфой. — Просто го е срам да си покаже грамадното грозно лице.
            — Какво намекваш? — рязко го попита Хари.
            Малфой бръкна в джоба на мантията си и измъкна оттам сгъната страница от вестник.
            — Хайде, чети, Потър — подаде я той на Хари. — Неприятно ми е точно аз да го направя, ама…
            Той видимо злорадстваше, докато Хари грабна листа, разтвори го и зачете статията, а Рон, Шеймъс, Дийн и Невил надничаха през рамото му. Най-отгоре имаше снимка на Хагрид, от която той гледаше много тревожно.

            ВЕЛИКАНСКИЯТ ГАФ НА ДЪМБЪЛДОР

            Албус Дъмбълдор, своенравният директор на Училището за магия и вълшебство „Хогуортс“, никога не се бои да назначава преподаватели със съмнителни качества — пишеше специалният кореспондент Рита Скийтър. — В началото на тази учебна година той нае Аластор „Лудоокия“ Муди, прословутия неудачник и бивш аврор, за преподавател по защита срещу Черните изкуства. Мнозина в Министерството на магията вдигнаха вежди в недоумение от това решение, припомняйки си всеизвестния навик на Муди да атакува безогледно, щом някой направи рязко движение в негово присъствие. Но дори Лудоокия Муди може да мине за благонадежден и мил в сравнение с онзи получовек, който — пак благодарение на Дъмбълдор — преподава грижа за магически създания. Рубиъс Хагрид сам признава, че е бил изключен от „Хогуортс“ още на третата година от обучението си, но оттогава работи в училището като пазач на дивеча — длъжност, осигурена му от Дъмбълдор. Миналата година обаче Хагрид използва необяснимото си влияние върху директора, за да се сдобие с още една длъжност — преподавател по грижа за магически създания, при положение че има далеч по-квалифицирани кандидати.
            Страховито грамаден и свиреп на вид, Хагрид използва новопридобитата си власт да плаши поверените му ученици с куп ужасяващи създания. Докато Дъмбълдор се прави, че не забелязва, вече няколко ученици са осакатени в часовете на Хагрид, които мнозина окачествяват като „много стряскащи“. „Аз самият бях нападнат от хипогриф, а моят приятел Винсънт Краб беше жестоко ухапан от един пихтиест червей — разказва четвъртокурсникът Драко Малфой. — Ние всички ненавиждаме Хагрид, но ни е страх да го кажем открито.“
            Хагрид обаче няма никакво намерение да промени своите методи на обучение чрез всяване на страх. В разговор с репортер на „Пророчески вести“ миналия месец той разкри, че отглежда създания, наречени от него раконоги огнемети — изключително опасни хибриди между мантикор* и огнен рак. Както е добре известно, създаването на всякакви нови кръстоски между видовете магически създания е дейност, строго следена от Отдела за регистриране и контрол на магически създания. Хагрид обаче явно смята, че за него не важат такива незначителни ограничения.
            [* Митично чудовище с човешка глава, лъвско тяло и опашка на змей или скорпион. — Бел.прев.]
            „Тъй се забавлявам“ — заяви той и бързо смени темата.
            И ако тези аргументи не са достатъчни, „Пророчески вести“ се добра до доказателства, че Хагрид не е чистокръвен магьосник, за какъвто се е представял досега. Той дори не е нормално човешко същество. Специално за читателите на „Пророчески вести“ ще разкрием, че негова майка е не коя да е, а великанката Фридулфа*, която от дълго време е в неизвестност.
            [* Името е образувано от корените на думите „свобода“ и „вълк“ (англ.) — Бел.прев.]
            Кръвожадни и свирепи, великаните почти се самоунищожиха във войните помежду си в края на миналия век. Малцината оцелели се присъединиха към привържениците на Онзи-който-не-бива-да-се-назовава и сигурно носят отговорността за най-страшните масови убийства на мъгъли през времето на наложения от него терор.
            Много великани, поддръжници на Онзи-който-не-бива-да-се-назовава, бяха ликвидирани от аврорите в кампаниите им срещу Тъмните сили, но Фридулфа не е сред тях. Тя вероятно е успяла да се скрие в някое от великанските поселища из чуждоземни планини. Ако се съди по странното му поведение в часовете по грижа за магически създания, синът на Фридулфа явно е наследил нейния свиреп характер.
            По зловещо стечение на обстоятелствата Хагрид се е сприятелил с момчето, заради което Вие-знаете-кой загуби своята власт. Тогава майката на Хагрид заедно с останалите поддръжници на Вие-знаете-кой е била принудена да мине в нелегалност.
            Вероятно Хари Потър не знае нелицеприятната истина за своя огромен приятел, но Албус Дъмбълдор без съмнение е длъжен да предупреди Хари Потър и неговите съученици за рисковете от сближаването с полувеликани.

            Хари прочете статията и погледна Рон, чиято долна челюст бе увиснала.
            — Как ли е разбрала? — попита Рон шепнешком.
            Ала не това тревожеше Хари.
            — Какво си искал да кажеш с думите „ние всички ненавиждаме Хагрид“? — просъска той на Малфой. — Какви са тия глупости, че той — и Хари посочи Краб — бил ухапан от пихтиест червей? Та те дори нямат зъби!
            Краб се подхилкваше, явно много доволен от себе си.
            — Е, мисля, че това ще е краят на преподавателската кариера на тоя уродлив глупак — каза Малфой със святкащ поглед. — Полувеликан бил, а аз все си мислех, че като дете може да е изпил цяла бутилка костраст. Никой от мамичките и татенцата няма да хареса това… Направо ще умрат от страх, че може да им изяде дечицата. Ха-ха-ха…
            — Ах, ти…
            — Защо не внимавате вие там?
            Гласът на професор Гръбли-Планк прекъсна спора в групата на момчетата. Момичетата се бяха скупчили около еднорога и го галеха. Хари беше побеснял и страницата от „Пророчески вести“ трепереше в ръката му, когато насочи помътнял поглед към еднорога, чиито магически сили професор Гръбли-Планк изреждаше отчетливо и високо, така че да чуват и момчетата.
            — Надявам се тази жена да продължи да ни преподава — рече Парвати Патил след края на часа, когато всички тръгнаха към замъка за обяд. — Точно така съм си представяла часовете по грижа за магически създания… Истински създания, като този еднорог, а не чудовища…
            — Ами Хагрид? — ядоса се Хари, като се качваха по стълбите.
            — Какво Хагрид? — сопна му се в отговор Парвати. — Той може да си остане пазач на дивеча, нали?
            Парвати се държеше много хладно към Хари от бала насам. Той съзнаваше, че сигурно е трябвало да й обърне повече внимание, но тя и така си беше прекарала добре. А сега разгласяваше наляво и надясно, че има среща с момчето от „Бобатон“ в Хогсмийд при следващото посещение.
            — Това беше наистина добър урок — каза Хърмаяни на влизане в Голямата зала. — Не знаех и половината от нещата, които професор Гръбли-Планк ни разказа за едно…
            — Я виж това! — грубо я прекъсна Хари и пъхна вестникарската страница под носа й.
            Докато четеше написаното, Хърмаяни зяпна — реакцията й беше абсолютно същата като на Рон.
            — Как е разбрала всичко това тази отвратителна Скийтър? Едва ли точно Хагрид й го е разказал.
            — Не е — убедено каза Хари на път за масата на „Грифиндор“, където се тръшна върху един стол, все още разгневен. — И на нас никога не е казвал. Сигурно е побесняла от това, че не е изкопчила купища страхотии за мен, та е ходила по петите му да се добере до нещо.
            — Може да го е подслушала, когато е разказвал на Мадам Максим на бала — предположи Хърмаяни.
            — Ами, щяхме да я видим в градината! — възрази Рон. — Добре че са й забранили да идва вече в училище. Нали Хагрид каза, че Дъмбълдор е наредил…
            — А нищо чудно да има мантия невидимка — рече Хари и от ярост разплиска черпака с пилешка яхния, от която тъкмо си сипваше. — Тя сигурно точно това прави, крие се из храстите да подслушва.
            — Като вас двамата — напомни Хърмаяни.
            — Ние не бяхме отишли, за да подслушваме! — възмути се Рон. — Нямахме друг избор! Колко е глупаво да разправя, че майка му е великанка, на място, където всеки може да го чуе!
            — Трябва да отидем да го видим — намеси се Хари. — Тази вечер, след часа по пророкуване. Ще му кажем, че искаме да се върне. А ти искаш ли да се върне? — И той стрелна с поглед Хърмаяни.
            — Аз… е, откровено казано, хареса ми поне веднъж да имаме приличен урок по грижа за магически създания, но… разбира се, че искам Хагрид да се върне — побърза да добави тя, като усети пронизващия поглед на Хари.
            След вечеря тримата пак напуснаха замъка и тръгнаха в мразовития здрач към къщата на Хагрид. Почукаха, но им отговори само гръмкият лай на Фанг.
            — Хагрид, ние сме! — викаше Хари и блъскаше по вратата. — Отвори!
            Хагрид не отговаряше. Чуваше се само как Фанг дращи по вратата и скимти, но тя не се отваряше. Тропаха така още десетина минути, а Рон даже отиде и почука на единия прозорец, но никой не отговори.
            — Защо се крие дори от нас? — попита Хърмаяни, когато най-накрая се отказаха и поеха обратно към замъка. — Не ми се вярва да мисли, че за нас има значение дали е полувеликан.
            Но изглежда точно това си мислеше Хагрид. Цяла седмица от него нямаше ни вест, ни кост. Не се появяваше на преподавателската маса да се храни, не го виждаха да изпълнява и задълженията си на пазач на дивеча около училището, а професор Гръбли-Планк продължаваше да го замества в часовете по грижа за магически създания. Малфой не пропускаше сгоден случай да злорадства.
            — Липсва ли ти оня твой приятел мелез? — съскаше той в ухото на Хари, ако наоколо имаше учител, та да не си изпати. — Липсва ли ти човекът слон?
            В средата на януари отново щяха да посетят Хогсмийд. Хърмаяни остана изненадана, че и Хари възнамерява да ходи.
            — Предполагах, че ще искаш да останеш и да мислиш на спокойствие в общата стая — каза му тя. — Кога най-сетне ще се заемеш с онова яйце?
            — О, аз… струва ми се, че знам вече за какво става дума — излъга той.
            — Наистина ли? — остана приятно изненадана Хърмаяни. — Браво на теб!
            Стомахът на Хари се сви от чувство за вина, но той си внуши, че не го усеща. Имаше още цели пет седмици да разгадае тайната на яйцето и това все пак беше много време… А ако отидеше в Хогсмийд, можеше случайно да срещне Хагрид и да се опита да го убеди да се върне.
            В събота той, Рон и Хърмаяни тръгнаха заедно от замъка по студената влажна поляна към портата. Като минаваха покрай кораба на „Дурмщранг“, закотвен в езерото, видяха Крум да излиза на палубата само по бански. Изглеждаше много слаб, но явно бе издръжлив, защото отиде до борда, разпери ръце и се гмурна в езерото.
            — Той е луд! — не се стърпя Хари, вперил очи от тъмната глава на Крум, която изплува в средата на езерото. — Сигурно водата е ледена, още е януари!
            — Там, откъдето идва, е по-студено — отбеляза Хърмаяни. — Сигурно тук му се струва направо топло.
            — Да, но в езерото живее гигантската сепия — обади се и Рон.
            В гласа му май не личеше тревога, а някаква тайна надежда. Хърмаяни усети това и се намръщи.
            — Знаеш ли, че той е всъщност е много свястно момче — рече тя. — Изобщо не е такъв, за какъвто го мислиш, макар че идва от „Дурмщранг“. Даже ми каза, че тук му харесва много повече.
            Рон не отговори. След бала той изобщо не бе споменавал Виктор Крум, но още на втория ден на Коледа Хари бе намерил под леглото си една миниатюрна ръка, вероятно откъсната от мъничка фигурка с български екип за куидич.
            На Хари му изтекоха очите да гледа за Хагрид през целия път по кишавата главна улица и предложи да се отбият до „Трите метли“, след като се убеди, че Хагрид го няма в никой от магазините. Заведението бе претъпкано както винаги, но само бърз поглед над масите бе достатъчен да убеди Хари, че Хагрид не е и там. Със свито сърце той се приближи с Рон и Хърмаяни до бара, поръча на Мадам Розмерта три бирени шейка и с униние си помисли, че може би щеше да е по-добре, ако беше останал в замъка да слуша стенанията на яйцето.
            — Ама той никога ли не ходи на работа? — внезапно прошепна Хърмаяни. — Вижте!
            Момичето посочи огледалото зад бара и Хари видя в него отражението на Людо Багман, седнал в един полутъмен ъгъл с цяла група таласъми. Той припряно, но приглушено обясняваше нещо на таласъмите, които бяха скръстили ръце пред гърдите си и го гледаха направо заплашително.
            Наистина е странно, помисли си Хари, че Багман се появява в „Трите метли“ през почивните дни, щом нямаше никакво събитие от турнира и не се налагаше да бъде съдия. Продължи да го следи в огледалото — Багман отново му се видя напрегнат, както през онази нощ в гората, преди да се появи Черния знак. Точно в този момент той погледна към бара, забеляза Хари и скочи.
            — Само за момент, само за момент! — забързано каза Багман на таласъмите и се засили се към бара, все така по момчешки ухилен.
            — Хари! — извика той. — Как си? Надявах се да се срещнем. Всичко наред ли е?
            — Да, благодаря — отвърна Хари.
            — Дали не бихме могли да разменим няколко думи насаме, а? — нетърпеливо попита Багман. — Бихте ли ни оставили за малко вие двамата?
            — Ами… добре — каза Рон и тръгна заедно с Хърмаяни да търси маса.
            Багман поведе Хари към другия край на бара, колкото се може по-надалеч от Мадам Розмерта.
            — Е, исках да те поздравя отново за твоето великолепно изпълнение в изпитанието с шипоносеца — започна Багман. — Превъзходно беше!
            — Благодаря! — отвърна Хари, съзнавайки, че това не е всичко, което Багман иска да му каже, защото можеше да му поднесе поздравленията си пред Рон и Хърмаяни.
            Ала Багман явно не бързаше да изплюе камъчето. Хари забеляза, че той хвърли поглед в огледалото зад бара към таласъмите, които мълчаливо ги наблюдаваха с присвити очи.
            — Същински кошмар! — сниши глас Багман, като забеляза, че и Хари гледа таласъмите. — А и не им разбирам… Точно като на Световното по куидич с българите, ама те поне ръкомахаха, та ги разбирахме. Тия бъбрят на таласъмешки, а пък аз от този език знам само думата „бладвак“, което значи „брадва“, избягвам да я използвам, да не го вземат за заплаха — при тези думи той се изсмя гръмогласно от сърце.
            — Какво искат? — попита го Хари, като забеляза, че таласъмите не свалят погледи от Багман.
            — Амии… ъъъ — измърмори Багман и внезапно се притесни. — Те… търсят Барти Крауч.
            — Защо го търсят тук? — учуди се Хари. — Той си е в министерството в Лондон, нали?
            — Ами… всъщност и представа нямам къде е — отвърна Багман. — Той като че ли… не ходи на работа. Вече от няколко седмици го няма. Онзи младок Пърси, секретарят му, твърди, че е болен. Явно му изпраща инструкции по сови. Ама ти не споменавай това пред никого, Хари. Нали оная Рита Скийтър се вре навсякъде и бас ловя, че ще измисли нещо зловещо около болестта на Барти. Може да каже, че е изчезнал като Бърта Джоркинс.
            — А има ли някакви вести от Бърта Джоркинс? — поинтересува се Хари.
            — Няма… — Лицето на Багман отново стана напрегнато. — Пратил съм да я търсят, разбира се… (Крайно време беше — помисли си Хари.) Ама цялата работа е много странна. Тя със сигурност е пристигнала в Албания, защото там е посетила своя втора братовчедка, после си тръгнала от къщата й и се отправила на юг, за да навести леля си… Някъде по пътя е изчезнала безследно. Да пукна, ако мога да разбера къде се е попиляла! Доколкото я познавам, не би хукнала след някой мъж. Ама все пак… Защо изобщо говорим за таласъми и Бърта Джоркинс? Аз всъщност исках да те попитам — и той сниши глас — как вървят нещата със златното яйце?
            — Ами… добре — излъга Хари.
            Багман явно разбра, че момчето не казва истината.
            — Слушай, Хари — продължи той (отново шепнешком), — хич не ми харесва тая работа… забъркаха те в турнира насила… и ако — той зашепна толкова тихо, че Хари се наведе към него да го чува — …мога някак да помогна… да те насоча… Харесваш ми… Само как се справи със змеицата… Кажи една дума и…
            Хари погледна кръглото румено лице и ококорените, сини като на бебе очи на Багман.
            — Нали сами трябва да се справяме със загадките? — отвърна небрежно той, за да не излезе, че упреква началника на Отдела за магически игри и спортове в нарушаване на правилата.
            — Е… да, да — нетърпеливо го прекъсна Багман. — Ама хайде, Хари… нали всички искаме „Хогуортс“ да победи.
            — А на Седрик предложихте ли помощ? — попита Хари.
            Едва доловима гримаса смути гладкото лице на Багман.
            — Всъщност… не съм — отвърна той. — Аз… нали ти казах, ти ми харесваш. Затова си помислих да ти предложа…
            — Благодаря Ви, но аз вече почти се справих с яйцето и… Трябват ми още няколко дни и съм готов.
            Хари не беше съвсем наясно защо всъщност отхвърля помощта на Багман, но той му се струваше някак чужд и ако приемеше съдействието му, щеше да е по-голяма измама, отколкото ако поискаше съвет от Рон, Хърмаяни или Сириус.
            Багман изглеждаше почти обиден, но не можа да каже нищо повече, защото точно в този момент се появиха Фред и Джордж.
            — Здравейте, господин Багман! — весело поздрави Фред. — Може ли да Ви почерпим едно питие?
            — Ами… не — отвърна Багман, като отправи към Хари още един поглед, пълен с разочарование, — не, благодаря, момчета…
            Фред и Джордж бяха не по-малко разочаровани от Багман, който продължаваше да гледа Хари така, сякаш бе извършил предателство.
            — Е, трябва да бягам — каза той. — Драго ми беше да ви видя. Успех, Хари!
            И бързо напусна заведението, а таласъмите се свлякоха от столовете си и тръгнаха по петите му. Хари се върна при двамата си приятели.
            — Какво искаше? — веднага попита Рон.
            — Предложи да ми помогне за златното яйце — съобщи Хари.
            — Няма право! — възмути се Хърмаяни. — Той е съдия! А ти и без това вече си се справил, нали?
            — Е… почти — смънка Хари.
            — Дъмбълдор едва ли ще остане във възторг, ако разбере, че Багман те е увещавал да мамиш — отбеляза Хърмаяни, все още възмутена. — Надявам се, че е предложил същото и на Седрик.
            — Не е. Попитах го — каза Хари.
            — Какво ме интересува дали някой помага на Дигъри или не? — включи се Рон, а Хари мълчаливо се съгласи с него.
            — Таласъмите хич не изглеждаха приятелски настроени — отбеляза Хърмаяни и сръбна от бирения си шейк. — И всъщност какво правят тук?
            — Според Багман търсели Крауч — обясни Хари. — Той бил все още болен. Не ходел на работа.
            — Може би Пърси му дава отрова — рече Рон. — Вероятно си мисли, че ако Крауч хвърли топа, ще го направят началник на Отдела за международно магьосническо сътрудничество.
            Хърмаяни му отправи укорителен поглед да не се шегува с такива неща и се намеси:
            — Странно защо точно таласъмите търсят господин Крауч… Те обикновено имат работа с Отдела за регистриране и контрол на магически създания.
            — Нали Крауч знае много езици — каза Хари. — Може да им трябва като преводач.
            — Тревожиш се за горките малки таласъмчета, а? — заяде се Рон с Хърмаяни. — Да не мислиш да основеш сега пък нещо като… МАЗУТ например? Магьосническа асоциация за закрила на уродливите таласъми, а?
            — Ха-ха-ха! — саркастично се изсмя в отговор Хърмаяни. — Таласъмите нямат нужда от закрила. Не помниш ли какво ни е разказвал професор Бинс за техните бунтове?
            — Не — отвърнаха Хари и Рон в един глас.
            — Ами те и сами се справят с магьосниците — напомни Хърмаяни, като отпи пак от бирения си шейк. — Много са умни. Не са като домашните духчета, които не умеят да си отстояват правата.
            — Охооо… — провикна се Рон, загледан във вратата.
            Там се бе появила Рита Скийтър. Този път тя бе облечена в банановожълта мантия, а дългите й нокти бяха крещящо розови. Придружаваше я шишкавият фотограф. Тя поръча питиета и двамата се отправиха през множеството към една маса близо до Хари, Рон и Хърмаяни, които я гледаха с омраза. Рита говореше разпалено, явно много доволна от нещо:
            — …и май не му се приказваше с нас, а, Бозо? Интересно защо? Ти какво мислиш? И какво изобщо крои с цяла тумба таласъми по петите си? Показвал им бил забележителностите… Глупости!… Никога не е умеел да лъже. Мислиш ли, че има нещо? Май ще трябва да поровим малко с теб, а? Опозорен бивш началник на Отдела за магически игри и спортове: Людо Багман… Грабващо заглавие, нали, Бозо? Трябва само да намерим подходяща история за него.
            — Каните се да съсипете още нечий живот, така ли? — провикна се Хари.
            Насядалите по околните маси се заобръщаха. Рита Скийтър погледна изумено иззад очилата си с инкрустирани в рамките скъпоценни камъни.
            — Хари! — цялата светна тя. — Каква приятна изненада! Заповядай при нас…
            — И на метла не бих прелетял покрай Вас! — гневно отвърна Хари. — Защо причинихте това на Хагрид, а?
            Рита Скийтър вдигна дебело изрисуваните си вежди.
            — Нашите читатели имат право да знаят истината, Хари, и аз просто си върша…
            — Кой се интересува дали Хагрид е полувеликан или не? — продължаваше да вика Хари. — Никому нищо лошо не е направил.
            Цялото заведение бе притихнало. Мадам Розмерта гледаше в недоумение иззад бара, без да забелязва, че гарафата, която пълнеше с медовина, вече преливаше.
            По лицето на Рита Скийтър се прокрадна лека усмивчица, но тя бързо я скри, щракна ключалката на чантата си от крокодилска кожа, измъкна оттам Самопишещото перо и каза:
            — Защо не ми дадеш сега едно интервю за Хагрид, какъвто ти го познаваш, Хари? Голямо сърце зад великански мускули, а? Странното ви приятелство й причините за него… Би ли могъл да кажеш, че замества баща ти?
            Хърмаяни изведнъж скочи, стиснала бутилката бирен шейк в ръката си като граната.
            — Ти, ужасна жена… — кресна тя, — изобщо не подбираш! Само да има за кого да драскаш… каквото и да е и за когото и да е… Дори за Людо Багман…
            — Я си сядай, малка глупачке, и не се меси в неща, които не разбираш — разнесе се леденият глас на Рита Скийтър, а злобният й поглед се прикова върху Хърмаяни. — Знам за Людо Багман неща, от които косата ти ще се изправи. При това без брилянтин — заяде се тя с буйната коса на момичето.
            — Да се махаме оттук — каза Хърмаяни. — Хайде…
            Тримата излязоха, съпроводени от множество погледи. На вратата Хари се обърна. Самопишещото перо на Рита Скийтър скърцаше напред-назад върху едно парче пергамент на масата.
            — Следващата й жертва си ти, Хърмаяни — каза Рон с тих и тревожен глас, като стъпиха на улицата.
            — Нека да опита само! — изсъска Хърмаяни, като се тресеше от гняв. — Аз ще й дам да се разбере! Малка глупачка съм била! Ооо, ще й върна аз за всичко това, първо Хари, после Хагрид…
            — Недей да дразниш Рита Скийтър — притеснено я посъветва Рон. — Сериозно ти казвам, Хърмаяни, тя ще изрови нещо и срещу теб…
            — Моите родители не четат „Пророчески вести“, така че не може да ме накара да се скрия в миша дупка — отвърна Хърмаяни и закрачи толкова бързо, че Хари и Рон едва я настигаха. За последен път Хари бе видял Хърмаяни така вбесена, когато бе ударила Драко Малфой през лицето. — А и Хагрид няма повече да се крие! Не трябваше да допуска този позор за човешкия род Рита Скрита да го съсипе! Хайде!
            Тя хукна и тичаше пред тях по целия път обратно през портите с крилатите глигани, през парка, та чак до къщата на Хагрид.
            Пердетата все още бяха спуснати, но Фанг започна да лае, когато се приближиха.
            — Хагрид! — силно викна Хърмаяни и заблъска по вратата. — Хагрид, стига толкова! Знаем, че си вътре! Никой не се интересува, че майка ти е великанка, чуваш ли! Не допускай тази подла жена Скрита да те разстрои! Хагрид, излизай оттам и не се прави на…
            Вратата се отвори, Хърмаяни започна с „Крайно време…“ и изведнъж млъкна, защото се озова лице в лице не с Хагрид, а с Албус Дъмбълдор.
            — Добър ден! — любезно поздрави той и им се усмихна.
            — Ние… хм… ние дойдохме да видим Хагрид — промълви Хърмаяни едва чуто.
            — И аз така си помислих — рече Дъмбълдор със закачливо пламъче в очите. — Защо не влезете?
            — О… ами… добре — отговори Хърмаяни.
            Тримата с Рон и Хари влязоха в малката къща. С бесен лай Фанг се метна върху Хари и заблиза ушите му, но той го избута и се огледа.
            Хагрид седеше до масата, на която имаше две големи чаени чаши. Изглеждаше ужасно. По лицето му бяха избили петна, очите му бяха подути. Явно бе изпаднал в другата крайност по отношение на косата си — поради липсата на всякакви опити да бъде приведена в добър вид, сега тя изглеждаше като перука от омотана тел.
            — Здрасти, Хагрид! — рече Хари. Хагрид вдигна очи.
            — ’драсти — едва отговори той със силно пресипнал глас.
            — Ще пиете чай, нали? — предложи Дъмбълдор, след като затвори вратата зад тях, извади магическата си пръчка и махна с нея.
            Във въздуха се завъртя табла със сервиз за чай и чиния със сладкиши. Дъмбълдор спусна с магия таблата върху масата и всички се наредиха около нея. След кратко мълчание професорът се обърна към Хагрид:
            — Случайно да си чул, че госпожица Грейнджър остана без глас от викане, Хагрид? — Хърмаяни леко се изчерви, но Дъмбълдор й се усмихна и продължи: — Май Хърмаяни, Хари и Рон все още не са се отрекли от теб, ако се съди по това, как се опитваха да разбият вратата.
            — Разбира се, че не сме се отрекли от теб! — потвърди Хари, взирайки се в Хагрид. — Да не мислиш, че оная крава Скрита… Извинете, професоре! — стресна се той.
            — Аз оглушах за малко и не зная какво си казал, Хари — успокои го Дъмбълдор, като въртеше палците си и гледаше в тавана.
            — Е… добре — смути се Хари, — исках да кажа… Хагрид… как можа да си помислиш, че ни интересува какво пише оная… жена… за теб?
            Две едри сълзи капнаха от черните като бръмбари очи на Хагрид и бавно попиха в сплъстената му брада.
            — Ето ти живо доказателство за това, което ти казах, Хагрид — заговори Дъмбълдор, все още тактично загледан в тавана. — Нали ти показах писмата от толкова много родители, които те помнят от своите години в това училище и съвсем недвусмислено ме предупредиха, че ако те уволня, няма да стоят със скръстени ръце.
            — Не са ’сички — дрезгаво се обади Хагрид. — Не ’сичките искат да остана.
            — Слушай, Хагрид, ако търсиш всемирна слава, боя се, че ще си стоиш затворен в тази къща още дълго — каза Дъмбълдор и го изгледа строго над очилата си с форма на полумесеци. — Като станах директор на това училище, не минаваше и седмица да не получа поне една сова с оплакване за начина, по който го ръководя. И какво според теб трябваше да направя? Да се барикадирам в кабинета си и да отказвам да разговарям с когото и да било ли?
            — Да… ама вие не сте полувеликан! — хрипкаво възрази Хагрид.
            — Хагрид, я виж какви са моите роднини! — разгорещи се Хари. — Помисли си за ония Дърсли.
            — Отлично сравнение! — подкрепи го професор Дъмбълдор. — А моят собствен брат Абърфорт беше обвинен, че практикувал неподходящи магии върху коза. Гръмнаха всички вестници, но скри ли се той? Не, ни май-малко! Ходеше с високо изправена глава и си гледаше работата. Е, не съм сигурен, че умееше да чете, така че това може и да не е било непременно смелост от негова страна…
            — Върни се да ни преподаваш, Хагрид — кротко каза Хърмаяни. — Моля те, върни се, защото ни липсваш.
            Хагрид преглътна, по бузите му се затъркаляха още сълзи, които изчезваха в гъстата брада. Дъмбълдор се изправи.
            — Отказвам да приема оставката ти, Хагрид, и очаквам да се явиш на работа още в понеделник — каза той. — Ще се видим на закуска в осем и половина в Голямата зала. Не приемам никакви извинения. Приятен следобед на всички!
            Дъмбълдор напусна къщата, като спря само за миг да почеше Фанг по ушите. Когато вратата се затвори след него, Хагрид се разрида в шепите си, големи колкото капаци на кофи за боклук. Хърмаяни го галеше по ръката. Най-сетне той вдигна очи, още по-зачервени отпреди, и каза:
            — Велик човек е тоя Дъмбълдор… велик човек…
            — Да, наистина — потвърди Рон. — Може ли да си взема един сладкиш, Хагрид?
            — А, ’земи си — рече Хагрид и обърса очи с длани. — Е, прав е, разбира се… и вие сте прави… аз бях толкова глупав… моето старче щеше да се срамува от мен, ако гледаше отнякъде к’во става… — Нови сълзи рукнаха от очите му, но той ги изтри още по-яростно и рече: — Аз май не съм ви показвал снимка на моя старец, а? Сега…
            И той стана, отиде до скрина, отвори едно от чекмеджетата и извади оттам снимка на дребничък магьосник със същите черни очи, обградени с бръчици, като на Хагрид, сияещ от радост върху раменете на своя син. Самият Хагрид изглеждаше поне два метра и половина висок, ако се съдеше по ябълковото дърво, до което стоеше, а лицето му бе голобрадо, младежко, закръглено и гладко — едва ли беше на повече от единайсет години на снимката.
            — Тук съм тъкмо кат’ ме приеха в „Хогуортс“ — задавено рече Хагрид. — Тате едва не превъртя от страх, щото мислеше, че може да не съм магьосник, че… нали разбирате, мама… е, ’се едно. Никога не съм бил сръчен в магиите, ама поне не доживя да види как ме изгониха. Почина, като бях втори курс… Само Дъмбълдор се застъпи за мен, като си отиде тате. Даде ми да работя като пазач… вярва на хората… така си е… винаги им дава втори шанс… ей т’ва го отличава от другите директори. Всекиго би приел в „Хогуортс“, стига да отбира от наш’те работи. ’Щото знае, че е важно ти какъв си, а не к’ви са ти родителите. Но някои не разбират това. Има едни, дето все гледат в нещо да те обвинят. Други пък се фръцкат, че били с едър кокал, вместо да станат и да рекат „Аз съм си това, дето съм си, и не ме е срам“. Моят старец ми повтаряше: „Никога не се срамувай! Ще се намерят такива, дето да го използват срещу теб, ама ти не им обръщай внимание.“ И имаше право. Аз бях глупак. Няма повече да се занимавам с нея, обещавам ви. Едър кокал… ще й дам аз едни едри кокали!
            Хари, Рон и Хърмаяни се спогледаха нервно. Хари по-скоро би извел петдесет раконоги огнемета на разходка, отколкото да признае на Хагрид, че е подслушал разговора му с Мадам Максим. Но Хагрид продължаваше да бърбори, явно без да си дава сметка, че говори странни неща.
            — И знаеш ли, Хари… — с променен глас каза той, като вдигна светнали вече очи от снимката на баща си. — Кат’ те видях за пръв път, ти ми напомни малко за мен самия. Нямаше си майка и татко и се боеше дали мястото ти е в „Хогуортс“, помниш ли? Не беше сигурен дали ще се справиш… А я се виж сега, Хари… Избраник на училището!
            Той погледна Хари за момент и после продължи много сериозно:
            — Знаеш ли к’во най-много ми се ще, Хари? Ще ми се ти да спечелиш. Много ми се ще. И да им покажеш на ’сичките… че не е важно дали си чистокръвен, за да успееш. Не се срамувай от това, дето си. Така ще им докажеш, че Дъмбълдор е излязъл прав, дето допуска всекиго, стига да може да прави магии. Как се справяш с онова яйце, Хари?
            — Ами… страхотно — излъга Хари. — Няма проблем.
            Унилото лице на Хагрид цъфна в широка, мокра от сълзите усмивка.
            — Момчето ми… Покажи им, Хари, покажи им. ’Сичките ги победи!
            Да излъжеш Хагрид не бе същото, като да излъжеш някой друг… Хари се върна в замъка заедно с Рон и Хърмаяни в късния следобед, а щастливото изражение по косматата физиономия на Хагрид при мисълта как той печели турнира не излизаше от ума му. Същата вечер неразгаданото яйце тежеше още повече на съвестта на Хари и като си легна, той взе решение — време беше да забрави гордостта си и да провери дали в споменатото от Седрик има някаква истина.


            ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА
            ЯЙЦЕТО И ОКОТО

            Тъй като нямаше представа колко дълго ще трябва да се къпе, докато разкрие тайната на златното яйце, Хари реши да се заеме с това през нощта, за да има достатъчно време. Никак не му се искаше да следва всички съвети на Седрик, но все пак наистина бе най-добре да използва банята на префектите, тъй като там достъпът беше ограничен и вероятността да го безпокоят бе много по-малка.
            Този път Хари внимателно планира как да се движи дотам, защото пазачът Филч веднъж вече го бе залавял далеч от спалните помещения нощно време и нямаше никакво желание да преживее това отново. Мантията невидимка щеше да е най-добрата му защита, но за още по-голяма сигурност той реши да вземе и Хитроумната карта, която бе другият му надежден помощник, когато се налагаше да се нарушават правила. На картата се виждаше целият „Хогуортс“ с всичките коридори и тайни тунели, но най-важното бе, че тя разкриваше къде се намират обитателите на замъка. Всеки от тях се движеше като точица с името си като надпис, така че Хари щеше веднага да разбере, ако някой се приближава към банята.
            В четвъртък през нощта Хари се измъкна от постелята си, наметна мантията невидимка и предпазливо заслиза по стълбите, точно като в онази нощ, когато Хагрид му бе показал змейовете. Спря пред портрета и почака да се отвори. Тази вечер Рон бе останал отвън, за да каже на Дебелата дама паролата („Бананови бухти!“).
            — Успех! — прошепна Рон, докато се разминаваха, и се качи да си ляга.
            Този път беше доста неудобно да се движи с мантията невидимка, тъй като носеше под едната си мишница тежкото яйце, а с другата ръка държеше картата пред очите си. Добре че осветеният от луната коридор бе празен и тих и като сверяваше през точно определени интервали местоположението си по картата, Хари успя да избегне нежелани срещи с когото и да било. Когато стигна до статуята на Борис Озадачения, видимо объркан магьосник с разменени ръкавици, той видя вратата, приближи се до нея и прошепна паролата „Свеж като скреж!“, както му бе казал Седрик.
            Вратата проскърца и се отвори. Хари се мушна вътре, врътна ключа зад себе си, свали мантията невидимка и се огледа.
            Първата му мисъл бе, че си струва да стане префект само за да може да се къпе в тази баня. Мека светлина струеше от изящен полилей с много свещи. Всичко наоколо бе от бял мрамор, дори и празният, както изглеждаше, правоъгълен басейн, вдълбан в пода по средата на помещението. По ръбовете на басейна бяха монтирани около стотина златни крана и на дръжката на всеки от тях се виждаше скъпоценен камък с различен цвят. Имаше и трамплин за скачане. По прозорците висяха дълги ленени пердета, в един ъгъл имаше цял куп пухкави бели хавлии, а на стената бе закачена една-единствена картина в златна рамка. Там бе изобразена русокоса русалка, която спеше върху скала и при всяко похъркване косата й се развяваше леко пред лицето.
            Хари остави мантията, яйцето и картата и тръгна да огледа. Стените връщаха ехото от стъпките му. Колкото и приказна да бе тази баня и колкото и да му се искаше да изпробва някои от крановете, не го напускаше мисълта, че Седрик може просто да му се е подиграл. Как ли изобщо всичко това тук щеше да му помогне да разгадае тайната на яйцето? Той все пак подреди една от пухкавите хавлии, мантията си, картата и яйцето покрай ръба на ваната с големина на плувен басейн, коленичи и отвори няколко крана едновременно.
            Веднага забеляза, че от тях тече вода, смесена с различни пенливи шампоани, каквито той никога не бе използвал. От единия кран изскочиха сини и розови мехури колкото футболни топки. Вторият бълваше толкова гъста снежнобяла пяна, че Хари сигурно би могъл да легне върху нея, без да потъне. Третият изпускаше силно парфюмирани лилави облачета, които се носеха над повърхността на водата. Хари се позабавлява известно време да пуска и спира крановете, като най-много се радваше на онзи, чиято струя отскачаше от водата и образуваше широки дъги над нея. А когато дълбокият басейн (за удивително кратко време, като се има предвид размерът му) се напълни с гореща вода, пяна и мехурчета, Хари затвори всички кранове, свали пижамата, чехлите и халата и се пъхна вътре.
            Беше толкова дълбоко, че стъпалата му едва докосваха дъното. Преплува няколко дължини, преди да се върне в единия ъгъл, и като се оттласкваше с енергични махове на краката, за да държи главата си над водата, се загледа в яйцето. Макар да му беше много приятно да плува в топлата пенлива вода с облачета разноцветна пара наоколо, не го осени никакво хрумване, не му дойде никакво внезапно просветление.
            Хари протегна ръце, пое яйцето с мокри длани и го отвори. Пронизителният вой изпълни банята и вибрирайки във въздуха, отекна от мраморните стени, още по-неразгадаем отпреди заради ехото. Хари бързо затвори яйцето, разтревожен да не привлече Филч и дори озадачен дали всъщност не е бил точно такъв планът на Седрик. Но изведнъж подскочи и изтърва яйцето, което затрополи по пода на банята, защото някой бе казал:
            — На твое място щях да го потопя във водата.
            От изненада Хари се нагълта с мехурчета пяна. Изправи се, плювайки, и видя призрак на момиче с много тъжно лице да седи с кръстосани крака върху един от крановете. Това бе Стенещата Миртъл, чиито ридания обикновено се носеха откъм една чупка в тръбата на тоалетната три етажа по-долу.
            — Миртъл! — ядоса се Хари. — Аз… аз не съм облечен!
            Това едва ли имаше значение сред гъстата пяна, ала той изпита неприятното усещане, че Миртъл го е шпионирала от някой кран откакто бе дошъл.
            — Зажумях, като влизаше в басейна — каза тя и примигна зад дебелите стъкла на очилата си. — Не си идвал да ме видиш много отдавна.
            — Аз… ами… — запъна се Хари и леко приклекна, за да е сигурен, че Миртъл не вижда нищо друго, освен главата му. — Не бива да влизам в твоята тоалетна. Тя е само за момичета.
            — По едно време това нямаше значение за теб — жаловито рече Миртъл. — Прекарваше там часове.
            Това беше вярно, но само защото Хари, Рон и Хърмаяни бяха установили, че повредената тоалетна на Миртъл е достатъчно скришно място да приготвят многоликовата отвара, която бе забранена. С помощта на тази отвара Хари и Рон успяха за един час да приемат образите на Краб и Гойл, за да се вмъкнат в общата стая на „Слидерин“.
            — Нали си изпатих тогава, че влизам там — каза Хари за свое оправдание, което не беше лъжа, защото Пърси го бе заварил веднъж точно като излизаше от онази тоалетна. — И после вече не смеех.
            — Аха… разбирам… — рече Миртъл, чоплейки с доста мрачен вид една пъпка на брадичката си. — Добре де, няма значение… Защо не пуснеш яйцето във водата? Така направи Седрик Дигъри.
            — И него ли си шпионирала? — възмути се Хари. — Да не би да се промъкваш тук вечер да гледаш как се къпят префектите?
            — От време на време — призна си Миртъл, — ама никога не излизам да разговарям с тях.
            — Поласкан съм от вниманието ти — отвърна с ирония Хари. — Затвори си очите!
            Той се увери, че Миртъл е закрила плътно очилата си с ръце, излезе от водата, зави се плътно с хавлията и отиде да вземе яйцето.
            Щом Хари влезе отново в басейна, Миртъл надникна между пръстите си и го подкани:
            — Хайде, отвори го сега под водата!
            Той потопи яйцето под пяната и го отвори… и този път наистина нямаше стенания. Отвътре се чуваше някаква песен със силно гъргорене, но той не можеше да различи думите през водата.
            — Трябва да си потопиш и главата — продължаваше да го наставлява Миртъл, явно много доволна. — Хайде, давай!
            Хари си пое дълбоко въздух и се скри във водата… Чак тогава, седнал на мраморното дъно на изпълнения с мехурчета басейн, той чу песен на тайнствен хор откъм отвореното яйце:

            „Когато песента ни под водата чуеш ти,
            гмурни се в дълбините и там ни намери.
            Заплуваш ли сред тъмните и тайнствени води
            оглеждай се наоколо и всеки миг помни —
            тук пазим ние туй, що трябва да спасиш,
            че с неговата загуба не ще се помириш.
            Ако до час не го извадиш, ще сгрешиш —
            не можеш вече никога да го освободиш.“

            Хари изплува през пяната и отметна мокрите кичури коса от очите си.
            — Сега чу ли? — попита го Миртъл.
            — Да… „Когато песента ни под водата чуеш ти“… и трябва да ги намеря… Я чакай, искам пак да го чуя… — И той отново се потопи.
            Наложи се да изслуша още три пъти песента на яйцето под водата, докато я запомни. После се задържа известно време с глава над повърхността, мислейки трескаво, а Миртъл седеше и го гледаше.
            — Значи трябва да тръгна да търся някои, чиито гласове се чуват само под водата… — бавно говореше той. — Ъъъ… кой може да бъде това?
            — Ама че бавно мислиш!
            Стенещата Миртъл се бе развеселила както в деня, когато от многоликовата отвара Хърмаяни се сдоби с козина по лицето и котешка опашка.
            Хари се оглеждаше втренчено и мислеше… Щом гласовете се чуваха само под вода, значи принадлежаха на същества, които живеят там. Той спомена това предположение на Миртъл, която му се подсмихна заговорнически.
            — Ами… същото мислеше и Дигъри, докато лежа там с часове и си приказваше сам — рече Миртъл. — Толкова време прекара така — почти всички мехурчета се пукнаха…
            — Под водата… — бавно повтори Хари. — Миртъл… кой живее в езерото, освен гигантската сепия?
            — О, кой ли не! — отвърна тя. — Понякога и аз попадам там… не по свое желание — ако някой пусне водата в тоалетната, преди да се усетя…
            Като се стараеше да не мисли как Миртъл се носи през тръбата към езерото заедно със съдържанието на тоалетната, Хари попита:
            — А има ли там същества с човешки гласове? Я чакай… — Погледът му падна върху спящата русалка на стената. — Миртъл, там да не би да има езер… езеряни, а?
            — Оооо, браво! — похвали го тя и дебелите стъкла на очилата й присветнаха. — На Дигъри му трябваше много повече време! При това и тя беше будна тогава… — Миртъл тръсна глава към русалката с дълбоко пренебрежение върху мрачното си лице — …и се кикотеше, перчеше, мяташе лъскавата си опашка.
            — Познах, нали? — зарадва се Хари. — Второто изпитание е да се гмурнем в езерото и да намерим… и…
            Изведнъж той осъзна какво говори и радостта му се оттече нанякъде, сякаш някой бе дръпнал запушалка на сифон в стомаха му. Той не плуваше много добре, защото никога не бе имал възможност да се научи. Когато бяха малки момчета, Дъдли ходеше на уроци по плуване, но Хари не го пращаха — сигурно леля Петуния и вуйчо Върнън са се надявали някой ден да се удави. Да преплува няколко дължини в този басейн беше лесно, но езерото бе много голямо и много дълбоко… а езеряните със сигурност живееха чак на дъното.
            — Миртъл — замислено поде Хари, — ами как ще дишам там?
            При тези думи очите на Миртъл плувнаха в сълзи.
            — Колко си нетактичен! — смънка тя под носа си, докато ровеше из джоба си за кърпичка.
            — Защо да съм нетактичен? — учуди се Хари.
            — Да говориш пред мен за дишане! — отвърна тя пискливо и стените на банята върнаха ехото. — При положение че не мога… не съм… кой знае откога… — Тя закри лице с кърпичката си и шумно се разхлипа.
            Хари бе забравил колко се засягаше Миртъл, ако й напомнеха, че е мъртва, за разлика от другите духове наоколо, които изобщо не роптаеха срещу положението си.
            — Съжалявам — побърза да каже той, — не исках… бях забравил…
            — О, да, много лесно се забравя, че Миртъл е мъртва — отвърна тя през сълзи, гледайки го с подути очи. — Никой не се сещаше за мен дори когато бях жива. Минаха цели часове, докато открият тялото ми… помня, че седях и ги чаках. Тогава в тоалетната влезе Олив Хорнби… „Пак ли си се скрила тук да се цупиш, Миртъл? — попита тя. — Професор Дипит ме прати да те търся…“ И тогава видя тялото ми… Ооооо, не можа да го забрави до последния си час!… Погрижих се за това… Навсякъде я следвах по петите и й припомнях, дори на сватбата на брат й…
            Ала Хари не слушаше. Той си мислеше за песента на езеряните. „Тук пазим ние туй, що трябва да спасиш…“ Звучеше така, сякаш щяха да му отнемат нещо, което той трябва да си върне. Какво ли щеше да е то?
            — …после тя, разбира се, отиде да се оплаче от мен в Министерството на магията и аз трябваше да се върна тук и да живея в тоалетната си.
            — Добре — промълви Хари неясно за какво. — Е, днес все пак имам известен напредък… Затвори си отново очите, че излизам.
            Той взе яйцето от дъното на басейна, излезе от водата, изтри се и отново облече пижамата и халата.
            — Ще дойдеш ли някой път да ме навестиш в тоалетната? — жаловито попита Стенещата Миртъл, докато Хари си взимаше мантията невидимка.
            — Ами… ще се опитам — отвърна той с мисълта, че би влязъл отново в тоалетната на Стенещата Миртъл само ако всички други тоалетни в замъка се задръстят. — До скоро, Миртъл… Благодаря ти за помощта!
            — Чао! — мрачно каза тя и още докато намяташе мантията невидимка, Хари я видя как се шмугна в един от крановете.
            Навън в тъмния коридор прегледа внимателно Хитроумната карта да се увери, че пътят му все още е чист. Да, точиците на Филч и Госпожа Норис си бяха в кабинета… Изглежда нищо друго не се движеше, освен Пийвс, който подскачаше из Трофейната зала на горния етаж… Но едва бе направил няколко крачки към кулата на „Грифиндор“, когато нещо много странно прикова очите му върху картата.
            Пийвс не беше единственият, който се движеше. Една точица обикаляше из стая в най-долния ляв ъгъл — кабинета на Снейп. Ала тя не беше надписана „Сивиръс Снейп“, а… „Бартемиус Крауч“.
            Хари впери очи в точката. Нали Крауч бил много болен, та не ходел на работа, а не дойде и на коледния бал… Защо тогава се е притаил в „Хогуортс“ и какво прави в един след полунощ? Хари внимателно следеше как точката се движи из стаята, спирайки ту тук, ту там…
            Поколеба се, помисли малко… и любопитството му надделя. Той се обърна и пое в обратната посока към най-близкото стълбище. Отиваше да разбере какво крои Крауч.
            Слезе по стълбите колкото можеше по-тихо, макар че лицата от някои портрети се извръщаха в почуда, щом изскърцаше стъпало или прошумолеше халатът му. После се промъкна по долния коридор, повдигна един гоблен и заслиза по тясна стълба, която щеше да го отведе направо два етажа по-долу. От време на време пак поглеждаше картата и се чудеше… как така принципният, спазващ законите господин Крауч се промъква в чужд кабинет посред нощ…
            Точно тогава, като не гледаше къде стъпва и не мислеше за нищо друго, освен за странното поведение на Крауч, кракът му изведнъж потъна в същото онова изчезващо стъпало, което Невил все забравяше да прескочи. Не можа да запази равновесие, залитна и златното яйце, както си беше още влажно, се изплъзна изпод мишницата му. Той се наведе да го улови, но не успя — яйцето се изтърколи по дългата стълба, удряйки се във всяко стъпало със звук като удар на барабан… Мантията невидимка се изхлузи, Хари я сграбчи, но пък изпусна Хитроумната карта, която прелетя шест стъпала и той не можеше да я стигне, тъй като кракът му бе потънал до над коляното в стъпалото капан.
            Златното яйце мина под гоблена в долния край на стълбата, отвори се и целият коридор се изпълни със стенания. Хари извади пръчката си и се опита да стигне картата, за да я заличи, но тя бе твърде далеч…
            Наметна отново мантията невидимка, изправи се, ослуша се, присвил очи от ужас… и ето че в този миг…
            — ПИЙВС!
            Момчето безпогрешно разпозна бойния вик на пазача Филч и веднага чу как той тътри крака все по-наблизо и по-наблизо и хрипливо крещи от ярост.
            — Каква е тая врява? Да събудиш целия замък ли искаш? Ей сега ще те науча аз, Пийвс, ще ти дам да… Това пък какво е?
            Тътренето престана, чу се звън от допир на метал в метал и стенанията спряха — Филч бе вдигнал яйцето и го бе затворил. Хари стоеше, без да мигне дори, все още с единия крак в омагьосаното стъпало, и слушаше. Всеки момент Филч щеше да отметне гоблена, очаквайки да види Пийвс… но нямаше да намери никакъв Пийвс… А тръгнеше ли по стълбите, щеше да попадне на Хитроумната карта… която въпреки мантията невидимка щеше да му покаже мястото на точката с надпис „Хари Потър“.
            — А, яйце? — тихо възкликна Филч зад гоблена. — Виж, миличка! — Явно Госпожа Норис бе до него. — Та това е загадката от Тримагическия турнир! Трябва да е на някого от нашите участници!
            На Хари вече му се повдигаше, а сърцето му щеше да изскочи…
            — ПИЙВС! — ревна Филч злорадо. — Ти си крадец!
            Той рязко отметна гоблена и Хари видя как противното му подпухнало лице с бледи изпъкнали очи се обърна към стълбата, която (според Филч) беше пуста.
            — Криеш се, а? — рече той заканително. — Ей сега идвам да те хвана, Пийвс… ти си откраднал загадката от турнира… Дъмбълдор направо ще те изхвърли, като разбере, крадлив подъл полтъргайст…
            Филч тръгна да се качва по стълбата заедно с пепелявата на цвят котка по петите му. Очите на Госпожа Норис, облещени като на господаря й, бяха приковани точно в Хари. Имаше и друг случай, когато той се бе чудил дали мантията невидимка действа на котки… Примрял от ужас, сега само гледаше как Филч се приближава в стария си бархетен халат… Отчаяно се опита да измъкне хлътналия си крак, който обаче потъна с още няколко сантиметра… Всеки миг Филч щеше да види картата или направо да се блъсне в него…
            — Филч? Какво става?
            Пазачът се закова на място само на няколко крачки от Хари и се обърна. До най-долното стъпало стоеше единственият човек, който би могъл да влоши още повече положението на Хари — Снейп. Беше облечен в дълга сива нощница и изглеждаше разярен.
            — Отново Пийвс, професоре — злобно процеди Филч. — Той хвърли това яйце долу.
            Снейп набързо се изкачи по стълбите и спря до Филч. Хари стисна зъби, убеден, че силното биене на сърцето му ще го издаде всеки миг.
            — Пийвс ли? — шепнешком повтори Снейп, вперил очи в яйцето в ръцете на Филч. — Но Пийвс не би могъл да влезе в моя кабинет…
            — Това яйце във Вашия кабинет ли беше, професоре?
            — Не, разбира се — сепна се Снейп. — Просто чух тропот и стенания…
            — Точно така, професоре, от яйцето…
            — …и дойдох да видя какво става…
            — …което Пийвс е хвърлил, професоре…
            — …но като минах покрай кабинета си, забелязах, че факлите са запалени и вратата на шкафа е отворена! Някой е тършувал вътре!
            — Но Пийвс не би могъл…
            — Знам, че не би могъл, Филч! — сопна се Снейп. — Аз запечатвам кабинета си със заклинание, което само магьосник може да преодолее! — Снейп вдигна глава и погледна нагоре право през Хари, после надолу по коридора. — Ела да ми помогнеш да хванем нарушителя.
            — Да… разбира се, професоре… само че…
            Филч отправи поглед, пълен със съжаление, нагоре през Хари, защото никак не му се изпускаше сгодния случай да хване Пийвс натясно. Тръгвай, повтаряше наум Хари, върви със Снейп… тръгвай… Госпожа Норис проточваше шия иззад краката на Филч… Хари ясно усещаше, че тя го надушва… Ох, защо бе напълнил целия басейн с парфюмирана пяна?
            — Работата е там, професоре — заоправдава се Филч, — че този път директорът трябва да ми обърне внимание… Пийвс е откраднал от ученик… може би това ще бъде поводът да го изхвърлят веднъж завинаги от замъка…
            — Филч, изобщо не ме интересува оня нищожен полтъргайст. Искам да знам в моя кабинет…
            „Трак. Трак. Трак.“
            Снейп млъкна рязко. Двамата с Филч едновременно погледнаха надолу към края на стълбата. През тесния процеп между главите им Хари видя, че пристига Лудоокия Муди. Беше със старото си пътническо наметало върху нощницата и както винаги се подпираше на тоягата си.
            — Я, парти по пижами! — избоботи той, обърнат към стълбите.
            — Професор Снейп и аз чухме шумове, професоре — побърза да обясни Филч. — Полтъргайстът Пийвс хвърля разни неща, както си е свикнал, а професор Снейп откри, че някой е влизал в каби…
            — Млъкни! — изсъска Снейп.
            Муди направи крачка към стълбата. Хари видя как магическото му око се насочи над Снейп и безпогрешно точно се прикова в самия него.
            Сърцето му щеше да изхвръкне от ужас. Муди можеше да вижда и през мантия невидимка… Само той би могъл да схване цялото безумие на ситуацията… Снейп стои по нощница, Филч стиска яйцето, а той, Хари, е заклещен в стъпало малко над тях. Кривата тънка уста на Муди се отвори от изненада. Няколко секунди двамата с Хари се гледаха право в очите. После Лудоокия си затвори устата и пак впери синьото си око в Снейп.
            — Добре ли чух, Снейп? — спокойно попита той. — Някой се е вмъкнал в кабинета Ви?
            — Не е толкова важно — хладно отвърна Снейп.
            — Напротив — изръмжа Муди, — много е важно. Кой би се решил да разбива вратата на кабинета Ви, за да влезе вътре?
            — Някой ученик, предполагам — отвърна Снейп. Хари забеляза как на мазното му слепоочие бясно затуптя една вена. — И друг път се е случвало. От личните ми запаси и по-рано са изчезвали разни съставки… някои ученици се опитват да варят забранени отвари…
            — Смятате, че търсят само разни съставки за отвари, а? — попита Муди. — И няма нищо друго скрито в кабинета ви?
            Хари видя как изпитото лице на Снейп стана неприятно кафявочервено покрай косата му, а вената на слепоочието направо щеше да се пръсне.
            — Много добре знаете, че нищо не крия, Муди — каза той отчетливо и заплашително, — тъй като Вие самият най-основно сте претърсвал кабинета ми.
            Лицето на Муди се изкриви в усмивка.
            — В правото си на аврор, Снейп. Дъмбълдор ми е възложил да държа под око…
            — Дъмбълдор ми има пълно доверие — просъска Снейп през стиснати зъби. — Отказвам да повярвам, че Ви е наредил да претърсвате моя кабинет!
            — Разбира се, че Ви има доверие — боботеше Муди. — Той е доверчив човек. Все гледа да забрави злото и да даде нов шанс. Но аз… аз ще Ви кажа, че има някои петна, които не се изтриват, Снейп. Петна, които не се заличават, сещате ли се какво искам да кажа?
            В този момент Снейп направи нещо много странно. С дясната си ръка той стисна конвулсивно лявата над китката, сякаш изведнъж го бе заболяла.
            Муди се разсмя:
            — Върнете се в леглото си.
            — Нямате власт да ме изпращате никъде! — просъска насреща му Снейп и в гнева пусна ръката си. — И аз имам не по-малко право от Вас да обикалям из това училище нощем.
            — Гледайте да е по-далеч! — посъветва го Муди с нескрита заплаха в гласа. — Само да ви срещна някой път из тъмните коридори… впрочем нещо сте си изпуснали…
            Ужас прониза Хари, защото Муди сочеше Хитроумната карта шест стъпала под него. Когато Снейп и Филч се наведоха да погледнат, Хари забрави всякаква предпазливост, вдигна ръце под мантията и замаха с всички сили към Муди да привлече вниманието му, като беззвучно кривеше устни: „Моя е! Моя!“
            Снейп вече беше посегнал, а ужасната му физиономия подсказваше, че се досеща…
            — „Акцио пергамент!“
            Картата се вдигна във въздуха, премина точно пред разперените пръсти на Снейп, полетя надолу над стълбите и се озова в ръцете на Муди.
            — Обърках се — спокойно рече Муди. — Това е мое… сигурно съм го изпуснал преди малко…
            Ала черните очи на Снейп се стрелнаха от яйцето в ръцете на Филч към картата, която държеше Муди, а Хари отлично знаеше, че той може да сметне колко е две и две…
            — Потър — прошепна Снейп.
            — Какво казахте? — невъзмутимо попита Муди, сгъна картата и я пъхна в джоба си.
            — Потър! — изръмжа този път Снейп и обърна глава точно към мястото, където стоеше Хари, сякаш наистина го виждаше. — Това яйце е на Потър. Този пергамент също е на Потър. Виждал съм го и друг път, познах го! Потър е някъде тук! Потър е с мантия невидимка!
            Снейп разпери ръце като слепец и тръгна нагоре по стълбата. Хари можеше да се закълне, че широките му ноздри са се издули още повече, за да го надушат… Наклони се в капана си колкото можеше по-назад, за да избяга от пръстите на Снейп, но всеки момент вече…
            — Там няма нищо, Снейп! — ревна този път Муди. — Но аз с удоволствие ще съобщя на директора колко бързо мисълта Ви скача към Хари Потър!
            — И какво значи това? — озъби му се Снейп, като се обърна да погледне Муди, а разперените му ръце останаха на сантиметри от гърдите на Хари.
            — Значи, че Дъмбълдор много държи да знае кой има зъб на момчето — отвърна Муди и докуцука още по-близо до стълбата. — Впрочем аз също… много се интересувам от това, Снейп.
            На отблясъците от факлите белезите по обезобразеното му лице и дупката вместо липсващото парче от носа му изглеждаха още по-вдлъбнати и тъмни.
            Снейп гледаше надолу към Муди и Хари не можеше да види изражението му. За момент никой не мръдна и не проговори. Тогава Сйейп бавно свали ръцете си.
            — Аз просто си мислех — започна той с престорено спокоен глас, — че ако Потър продължава да броди наоколо след полунощ, което за жалост му е станало навик, трябва най-сетне да бъде спрян. Заради… заради собствената му безопасност.
            — Аха, разбирам — каза по-меко Муди. — Взел сте присърце съдбата на Хари, така ли?
            Отново настъпи мълчание. Снейп и Муди продължаваха да се гледат. Госпожа Норис измяука силно, като още душеше неистово иззад краката на Филч и търсеше откъде идва миризмата на шампоан.
            — Е, аз отивам да си лягам — кратко обяви Снейп.
            — Най-добрата Ви идея за тази нощ — отбеляза Муди и се обърна към пазача: — Хайде, Филч, дайте ми това яйце…
            — Не! — скочи Филч и стисна яйцето, като че беше първородният му син. — Професор Муди, това е доказателство за подлостите на Пийвс!
            — Това е собственост на участника, от когото го е откраднал — рече Муди и протегна ръка. — Дайте го веднага.
            Снейп се смъкна по стълбата покрай Муди, без да проговори повече, Филч повика Госпожа Норис, която продължи да гледа невиждащо към Хари, преди да се обърне и да последва господаря си. Момчето още дишаше на пресекулки, докато слушаше как Снейп се отдалечава по коридора, Филч предаде яйцето на Муди и потъна в тъмното, мърморейки на Госпожа Норис: „Няма нищо, миличка… ще отидем ние утре сутринта при Дъмбълдор и ще му разкажем… какви ги е вършил Пийвс…“
            Някъде се затръшна врата. Хари стоеше и гледаше как Муди остави тоягата си на най-долното стъпало и предпазливо започна да се изкачва към него, потрепвайки глухо на всяко следващо стъпало.
            — Беше на косъм, а, Потър?
            — Да… аз… ъъъ… Благодаря Ви! — едва успя да каже Хари.
            — Какво е това нещо? — рече Муди, като извади от джоба си Хитроумната карта и я разгъна.
            — Карта на „Хогуортс“ — отвърна Хари, надявайки се Муди по-скоро да го измъкне от капана му. Кракът вече наистина го болеше.
            — Кълна се в брадата на Мерлин! — почти шепнешком възкликна Муди, като се взря в картата, а магическото му око направо щеше да изхвръкне. — И то каква… каква карта, а, Потър!
            — Да, тя е… много полезна — отвърна Хари. Сълзи избиваха в очите му от болка. — Ъъъ… професор Муди, бихте ли ми помогнали?
            — Какво! О! Да… да, разбира се…
            Муди хвана Хари за ръката над лакътя и го дръпна. Кракът му излезе от коварното стъпало и той се качи на по-горното. Професорът продължаваше да разглежда картата.
            — Потър… — бавно започна той, — случайно да си видял кой е тършувал из кабинета на Снейп? На тази карта, искам да кажа…
            — Ами да, видях… — призна си Хари. — Беше господин Крауч.
            Магическото око на Муди светкавично обходи картата.
            — Крауч? — повтори той. — Ти… сигурен ли си, Потър?
            — Абсолютно — отвърна Хари.
            — Е, ама вече го няма — каза Муди, а окото му още оглеждаше картата. — Крауч… това е много… много интересно…
            После той мълча около минута, без да отмества поглед от пергамента. Хари разбираше, че новината бе много важна за Муди, и умираше от желание да узнае защо. Чудеше се дали да се осмели да попита. Лудоокия малко го плашеше… но пък нали току-що му помогна да избегне големи неприятности…
            — Ъъъ… професор Муди… защо според Вас господин Крауч е тършувал из кабинета на Снейп?
            Магическото око на Муди се отмести от картата и потрепвайки, се закова върху Хари. Погледът му беше пронизващ и момчето имаше чувството, че Муди го преценява и се чуди дали да му отговори или не и колко точно да му разкрие.
            — Ето какво ще ти кажа, Хари — проговори най-сетне учителят, — нали все разправят, че старият Муди бил побъркан на тема залавяне на тъмни магьосници… Само че старият Муди е нищо… съвсем нищо в сравнение с Барти Крауч.
            Той продължи да разглежда картата, а Хари изгаряше от любопитство.
            — Професор Муди — обади се пак той, — мислите ли… може ли това да има нещо общо… може би господин Крауч е разбрал, че нещо става…
            — Какво нещо? — разко попита Муди.
            Хари се двоумеше какво и колко да каже. Не искаше Муди да се досети, че той получава информация отнякъде извън замъка, защото можеше да се стигне до неудобни въпроси за Сириус.
            — Не знам — промълви Хари, — но напоследък се случват едни такива неща, а? Пишеше и в „Пророчески вести“… за Черния знак на Световното, за смъртожадните и изобщо едни…
            И двете очи на Муди се разшириха, макар че бяха толкова различни.
            — Ти си умно момче, Потър — рече той. Магическото му око се обърна пак към Хитроумната карта. — И Крауч сигурно е обмислял тези неща — бавно продължи той. — Нищо чудно… напоследък наистина се носят странни слухове… подклаждани от Рита Скийтър, разбира се. Мнозина са се разтревожили, предполагам. — Мрачна усмивка разтегли кривата му уста. — А пък аз най-много от всичко мразя едно нещо — мърмореше той повече на себе си, отколкото на момчето, и магическото му око не се отместваше от долния ляв ъгъл на картата — смъртожаден, който се разхожда на свобода…
            Хари го погледна втрещен. Дали Муди мислеше точно това, което Хари предположи, че е помислил?
            — А сега аз теб ще те питам нещо, Потър — рече съвсем делово Лудоокия.
            Сърцето на Хари трепна. Очакваше да се стигне и дотук. Сега Муди щеше да го разпитва откъде има картата, която бе крайно съмнителна магическа вещ… А историята за това, как бе попаднала в ръцете му, щеше да злепостави не само него, но и баща му, Фред и Джордж Уизли, а и професор Лупин, предишния им преподавател по защита срещу Черните изкуства. Муди размаха картата пред Хари и той събра сили…
            — Ще ми я дадеш ли за известно време?
            — О! — само каза Хари. Той много държеше на картата, но направо му олекна, че Муди не го пита откъде я има, а и вече му беше задължен. — Ами… да, може.
            — Добро момче! — изръмжа Муди. — Хубава работа ще ми свърши… може би точно това ми трябваше… Хайде сега бързо в леглото, Потър, бягай…
            Докато се изкачваха заедно по стълбата, Муди разглеждаше картата като съкровище, каквото не бе виждал до този момент. Вървяха мълчаливо до вратата на неговия кабинет, където той спря и погледна Хари.
            — Идвало ли ти е наум да работиш някой ден като аврор, Потър?
            — Не — отвърна Хари, съвсем слисан.
            — А защо не помислиш за това? — рече Муди, като закима с глава, гледайки много сериозно. — Да, да, точно така… А, впрочем… предполагам, че не си излязъл просто да поразходиш това яйце посред нощ?
            — А… не… — засмя се най-сетне Хари. — Мъчех се да проумея загадката му.
            Муди му смигна и магическото око пак се завъртя като лудо.
            — Няма нищо по-добро от една среднощна разходка, за да ти хрумне нещо, Потър… Е, хайде, до утре…
            И той се прибра в кабинета си, вперил отново очи в картата, преди да затвори вратата.
            Хари бавно се качи до кулата на „Грифиндор“, потънал в мисли за Снейп и Крауч, чудейки се какво ли може да значи всичко това… Защо Крауч се преструваше на болен, щом можеше да идва в „Хогуортс“, когато си поиска? Какво е очаквал да намери в кабинета на Снейп?
            А Муди пък смяташе, че той, Хари, трябва да стане аврор! Интересна възможност… Но докато си лягаше тихичко под балдахина десет минути по-късно, прибрал яйцето и мантията на сигурно място в куфара си, Хари си помисли, че първо би искал да види какви белези имат другите аврори, преди да избере тази професия.


            ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА
            ВТОРОТО ИЗПИТАНИЕ

            — Нали каза, че вече си се справил със загадката на яйцето! — възмути се Хърмаяни.
            — Говори по-тихо! — сряза я Хари. — Остава само да доуточня някои неща, разбра ли?
            Тримата с Рон и Хърмаяни седяха на един чин най-отзад в час по вълшебство. Този път трябваше да усвояват обратната на призоваващата магия — отпращащата. Заради опасността от злополуки при летенето на разни предмети из стаята професор Флитуик бе снабдил всеки ученик с по един куп възглавници, с които да се упражняват, тъй като те не можеха да наранят никого. Като теория беше добре, но на практика се получаваше друго. Невил се прицелваше толкова неточно, че в края на краищата запращаше прекалено тежки неща през стаята, като например самия професор Флитуик.
            — Престани за малко да ме занимаваш с това яйце, чу ли? — процеди Хари тъкмо когато професор Флитуик смирено прелиташе покрай тях, за да кацне върху един голям скрин. — Искам да ви разкажа нещо за Снейп и Муди…
            Този час бе идеалното прикритие за таен разговор, тъй като всички се забавляваха и никой не им обръщаше внимание. Вече половин час Хари им разказваше шепнешком на пресекулки своето приключение от предишната нощ.
            — И Снейп каза, че Муди е претърсвал неговия кабинет? — прошепна Рон със светнали от любопитство очи, докато отпращаше една възглавница със силен замах на магическата си пръчка (възглавницата прелетя във въздуха и събори шапката на Парвати). — Какво… да не искаш да кажеш, че Муди е тук, за да държи под око не само Каркаров, а и Снейп?
            — Ами не знам дали Дъмбълдор му го е възложил, но той очевидно го прави — отвърна Хари и замахна доста небрежно с пръчката си, така че неговата възглавница само се изду като търбух върху чина. — Муди каза, че Дъмбълдор държал Снейп само защото искал да му даде втори шанс или нещо подобно…
            — Какво? — извика Рон с изумление, а следващата му възглавница изхвърча право нагоре, блъсна се в полилея и се свлече върху катедрата на Флитуик. — Хари, може би Муди смята, че _Снейп_ е пуснал името ти в Огнения бокал?
            — О, Рон — прекъсна го Хърмаяни, клатейки глава скептично, — ние и преди мислехме, че Снейп се опитва да убие Хари, а се оказа, че му е спасил живота, не помниш ли?
            Тя отпрати една възглавница, която прелетя през стаята и падна в кутията, в която уж се целеха всички. Хари погледна Хърмаяни и се замисли… Вярно е, че Снейп веднъж бе спасил живота му, но всъщност определено го ненавиждаше, така както е ненавиждал неговия баща, когато са били съученици. Снейп обичаше да отнема точки на „Грифиндор“ заради Хари и никога не пропускаше повод да му наложи наказание, дори бе поискал изключването му от училище.
            — Не ме интересува какво казва Муди — настояваше Хърмаяни. — Дъмбълдор не е глупав, той с право повярва на Хагрид и на професор Лупин, макар че мнозина не биха ги взели на работа. Защо да не е прав и когато се отнася за Снейп, въпреки че Снейп е малко…
            — …зъл — подсказа й Рон. — Стига, Хърмаяни! Защо тогава преследвачите на тъмни магьосници претърсват кабинета му?
            — Защо господин Крауч се е правил на болен? — попита Хърмаяни, без да обръща внимание на думите му. — Доста странно е май, че не успя да дойде на коледния бал, а може да се вмъкне тук посред нощ, когато си реши.
            — Ти просто не харесваш Крауч заради онова домашно духче Уинки — възрази й Рон и прати една възглавница право в прозореца.
            — А ти само си мислиш в какво е забъркан Снейп — рече Хърмаяни и отново приземи възглавницата си директно в кутията.
            — А аз искам само да разбера в какво се е провинил Снейп веднъж, та му е даден втори шанс — мрачно каза Хари и за голяма негова изненада възглавницата му прелетя през цялата стая и кацна в кутията върху тази на Хърмаяни.
                                                             * * *
            Изпълнявайки заръката на Сириус да го държи в течение за всичко странно, което става в „Хогуортс“, същата вечер Хари му изпрати писмо по един рибояден бухал. В него той описа как Крауч се е промъкнал в кабинета на Снейп, както и последвалия разговор между Муди и Снейп. После съвсем сериозно се зае с най-спешния си проблем — как да оцелее цял час под водата на двайсет и четвърти февруари.
            Рон харесваше идеята отново да използват призоваваща магия. Хари му бе разказвал, че мъгълите плуват под вода с акваланги, и той предложи просто да повика с магия един комплект от най-близкия мъгълски град. Хърмаяни срази идеята, като изтъкна, че дори и Хари да успее за един час да разучи и да използва акваланга, той непременно ще бъде дисквалифициран за нарушаване на Международния устав за магическа тайна. Ясно бе, че едва ли можеха да се надяват нито един мъгъл да не забележи апарата, докато лети над полетата в посока към „Хогуортс“.
            — Естествено най-добре ще е да се трансфигурираш в подводница или нещо подобно — предложи на свой ред Хърмаяни. — Е, ако бяхме учили вече как да се трансфигурираме самите ние… Но не мисля, че ще стигнем до това преди шести курс и може да стане голяма беля, ако не знаеш как точно се прави…
            — …и да се разхождам после с перископ, щръкнал от главата ми — допълни Хари. — Всъщност винаги мога да нападна някого в присъствието на Муди и той да ме превърне в нещо, както направи с Малфой…
            — Не мисля, че ще те остави да избираш в какво точно искаш да те превърне — сериозно възрази Хърмаяни. — Според мен най-добре е сам да направиш някаква магия.
            Хари отново се зарови сред прашните томове с надеждата да намери магия, с която се изкарва дълго време без кислород, и с чувството, че още малко — и до края на живота си няма да иска да стъпи повече в библиотека. Той бе взел от професор Макгонъгол бележка за разрешение да влиза в Недостъпния отдел и си бе издействал дори помощта на раздразнителната, подобна на хищник библиотекарка Мадам Пинс. Но макар че тримата с Рон и Хърмаяни ровеха през всички обедни почивки, по цели вечери, та и през почивните дни, не можаха да открият нищо, с помощта на което Хари да прекара един час под водата, да оцелее и после да разкаже как е станало.
            Познатите пристъпи на паника отново взеха да мъчат Хари и му беше трудно дори да внимава в час. Колкото пъти сядаше близо до прозорец в класна стая, погледът му се спираше на езерото. Доскоро винаги го бе приемал за част от околния пейзаж, но сега огромната металносива маса от ледена вода с мрачните си смразяващи дълбини му се виждаше толкова недостижима, колкото луната.
            Както бе станало и преди срещата му с шипоносеца, времето изтичаше така, сякаш някой бе омагьосал часовника да върви по-бързо. Остана една седмица до двайсет и четвърти (все пак имаше още време)… После още само пет дни (трябваше бързо да открие нещо)… още три дни (ох, дано да открие нещо… Дано!).
            Когато останаха само два дни, Хари пак престана да се храни. Единственото добро нещо на закуска в понеделник бе завръщането на бухала, който бе пратил при Сириус. Дръпна пергамента, разви го и прочете най-краткото писмо, което бе получавал от Сириус досега.

            Прати бухала обратно с датата на следващото ви посещение в Хогсмийд.

            Хари обърна пергамента, но на гърба му нямаше нищо друго.
            — Чак следващата събота — прошепна Хърмаяни, която бе прочела бележката през рамото на Хари. — Ето, вземи моето перо и изпрати веднага бухала обратно.
            Хари надраска датата на гърба на писмото от Сириус, върза го отново за крака на птицата и я проследи с поглед, докато отлетя. Какво всъщност бе очаквал? Съвет как да оцелее под водата ли? От нетърпение да разкаже на Сириус за Снейп и Муди напълно бе забравил да спомене за загадката на яйцето.
            — Защо ли иска да знае кога ще ходим пак в Хогсмийд? — попита Рон.
            — Нямам представа — глухо отвърна Хари. Кратката радост, която го бе обзела, като видя бухала, се бе стопила. — Хайде… сега имаме грижа за магически създания.
            Дали като компенсация за изгубеното заради раконогите огнемети време, или защото бяха останали само два от тях, или пък за да докаже, че знае не по-малко от професор Гръбли-Планк — Хари не можеше да прецени, — но Хагрид беше посветил на еднорога всичките часове, откакто се върна на работа. Оказа се, че той познава толкова добре еднорозите, колкото и чудовищата, макар да си личеше съвсем ясно, че смята липсата на отровни зъби за техен недостатък.
            Този ден той бе успял да улови две малки жребчета еднорози. За разлика от възрастния екземпляр те бяха като златни. Парвати и Лавендър изпаднаха във възторг при вида им и дори Панси Паркинсън трябваше да положи големи усилия, за да не покаже колко много й харесват.
            — Туй ги отличава от големите — обясняваше Хагрид. — Посребряват чак кат’ станат към две години, а на около четири им порастват роговете. Чисто бели стават, кат’ пораснат съвсем — на около седем. Докат’ са бебета, са малко по-доверчиви… не мразят толкоз много момчетата… Хайде де, приближете се насам, погалете ги, ако искате… Дайте им от тия захарни бучки… Добре ли си, Хари? — сниши глас Хагрид и леко се отдръпна, докато всички останали се скупчиха около бебетата еднорози.
            — Ами да — отвърна Хари.
            — Само дето си малко нервен, а? — попита Хагрид.
            — Малко — отвърна Хари.
            Като стовари грамадната си ръка върху рамото му, така че коленете на момчето се огънаха от тежестта, Хагрид заговори:
            — Виж, Хари, аз се тревожех преди, кат’ те гледах как се бориш с шипоносеца, ама сега знам, че можеш да се справиш с всичко, дето си наумиш, и изобщо не се боя. Ти ще успееш. Вече си разкрил загадката, а?
            Хари кимна, но в същия момент го завладя безумното желание да си признае, че няма и най-малка представа как ще оцелее на дъното на това езеро в продължение на цял час. Той вдигна очи към Хагрид… сигурно му се е налагало да влиза понякога в езерото заради създанията, живеещи в него. Нали все пак трябваше да се грижи за всичко живо в природата наоколо…
            — Ти ще победиш — изръмжа Хагрид и пак потупа Хари по рамото така, че Хари едва не потъна на няколко сантиметра в калната земя. — Сигурен съм. Усещам го. Ти ще победиш, Хари!
            Хари просто не можеше да си позволи да изтрие щастливата уверена усмивка от лицето на Хагрид. Като се престори, че вниманието му е изцяло заето с малките еднорози, той се усмихна насила и се приближи да ги погали заедно с другите.
                                                                   * * *
            Вечерта преди второто изпитание Хари имаше чувството, че сънува кошмар. Напълно съзнаваше, че дори и по някакво чудо да открие подходяща магия, ще трябва да я упражнява цяла нощ. Как можа да допусне да се случи така? Защо не се залови да разгадава тайната на яйцето по-рано? Защо се бе разсейвал в часовете — може някой преподавател да е споменал как се диша под водата?
            Тримата с Рон и Хърмаяни останаха в библиотеката, докато слънцето залезе, и трескаво прелистваха книги за магии, всеки скрит зад огромни купчини справочници, струпани по масите. Сърцето на Хари трепваше всеки път, когато видеше думата „вода“ на някоя страница, но в повечето случаи пишеше само неща от рода на „Вземете един литър вода, четвърт листа от мандрагора и един тритон…“
            — Няма как да стане — чу се отчаяният глас на Рон откъм другия край на масата. — Не намирам нищо. Нищо. Най-много една магия за пресушаване на локви и басейни, ама не е достатъчно силна да пресуши цяло езеро.
            — Трябва да има нещо — мърмореше Хърмаяни, като приближи свещта към себе си. Очите й бяха толкова уморени, че се взираше, забила нос в ситните букви на „Древни и забравени заклинания и магии“. — Никога не биха дали неизпълнима задача.
            — Напротив! — възрази Рон. — Виж какво, Хари, иди утре до езерото, пъхни си главата в него, викни на езеряните да ти върнат каквото са ти задигнали и да видим дали ще те послушат. Нищо повече не можеш да направиш, приятелю.
            — Трябва да има някакъв начин! — заинати се Хърмаяни. — Винаги има!
            Тя като че ли приемаше липсата на достатъчно информация в библиотеката като лична обида — досега винаги бе намирала всичко.
            — Знам какво трябваше да направя — рече Хари с разтворена на средата „Палави номера за немирни палавници“, като се облегна назад с наведена глава. — Трябваше да се науча как се става зоомаг като Сириус.
            — Да, и щеше да се превръщаш в златна рибка, когато си пожелаеш! — възхити се Рон.
            — Или в жаба — прозина се Хари изтощен.
            — Необходими са години, докато станеш зоомаг, а после трябва да се регистрираш и още какво ли не — набързо обясни Хърмаяни, като преглеждаше съдържанието на „Редки загадки и техните решения“. — Професор Макгонъгол ни разказа, не помниш ли?… Задължително е да декларираш в отдела „Злоупотреба с магии“… в какво животно се превръщаш и какви са белезите му, за да не злоупотребяваш с това…
            — Хърмаяни, аз просто се пошегувах — уморено рече Хари. — Знам, че до утре сутринта не мога да се науча да се превръщам в жаба…
            — Уф, никаква полза от това — изпъшка Хърмаяни и хлопна „Редки загадки и техните решения“. — На кого ли му е притрябвало да къдри косъмчетата в носа си?
            — Не бих имал нищо против — чуха гласа на Фред Уизли. — Нали всички ще говорят за мен!
            Хари, Рон и Хърмаяни вдигнаха погледи — близнаците току-що се бяха появили иззад лавиците.
            — Вие какво търсите тук? — попита ги Рон.
            — Теб — отвърна Джордж. — Макгонъгол те вика, Рон, а също и теб, Хърмаяни.
            — Защо? — изненада се Хърмаяни.
            — Не знам… ама беше доста мрачна — отговори Фред.
            — Трябва да ви заведем в кабинета й — добави Джордж.
            Рон и Хърмаяни погледнаха безпомощно към Хари и стомахът му се сви. Дали професор Макгонъгол щеше да смъмри приятелите му? Сигурно бе забелязала колко много му помагат, а нали той трябваше сам да измисли начин да се справи с изпитанието…
            — Ще се видим в общата стая — каза Хърмаяни и се изправи до Рон. И двамата бяха доста угрижени. — Донеси колкото можеш повече книги, чу ли?
            — Добре — едва успя да промълви Хари.
            В осем часа Мадам Пинс загаси всички лампи и изгони Хари от библиотеката. Олюлявайки се под тежестта на купчината книги, които държеше в ръце, Хари отиде в общата стая, избута една от масите в ъгъла и продължи да търси. Не намери нищо в „Щура магия за луди магьосници“… нищо и в „Справочник по средновековна магия“… Не се споменаваше за подводни приключения и в „Антология на заклинанията от осемнайсети век“, нито в „Страховити обитатели на подводните глъбини“, нито в „Способности, каквито не си знаел, че притежаваш, и как да ги използваш, когато ги откриеш“…
            Крукшанкс допълзя, сви се на кълбо в скута на Хари и замърка дълбоко. Постепенно общата стая опустя. Всички весело му пожелаваха успех на другия ден, явно уверени като Хагрид, че той се е подготвил да се представи така блестящо, както направи при първото изпитание. Хари безмълвно им кимаше, сякаш в гърлото му бе заседнала топка за голф. Той прекара двата часа от десет до полунощ сам с Крукшанкс. Вече бе прелистил всичките книги, а Рон и Хърмаяни още ги нямаше.
            Свършено е, каза си той. Няма да се справиш. Ще трябва просто да идеш до езерото сутринта и да кажеш на съдиите…
            И той си представи как ще съобщи, че не може да се справи с изпитанието. Видя облещените от изненада очи на Багман, доволно ухиления Каркаров, оголил жълтите си зъби. Почти чу как Фльор Делакор казва: „Аз знаех… той е много млад, той е още малко момче.“ Видя и как най-отпред в тълпата Малфой святка със значката си „ПОТЪР Е ГАДЕН“ пред цялото множество, представи си слисаното, невярващо изражение по лицето на Хагрид…
            Забравил, че Крукшанкс спи в коленете му, Хари скочи изведнъж, а котаракът гневно изсъска, приземявайки се, погледна го възмутено и се отдалечи, вирнал наежената си опашка. Хари вече бързаше по спираловидната стълба към спалнята си… за да грабне мантията невидимка, да се върне в библиотеката и да остане там цяла нощ, ако трябва.
            — „Лумос!“ — прошепна той четвърт час по-късно, като отвори вратата на библиотеката.
            Със светеща на върха магическа пръчка в ръка той тръгна покрай лавиците, измъквайки все повече и повече книги — за заклинания и магии, за подводни същества и морски чудовища, книги за прочути вещици и магьосници, за магически изобретения, за всичко, което можеше да съдържа дори и най-незначителен съвет за оцеляване под вода. Стовари целия куп на една маса и се залови да ги преглежда една по една под тънкия лъч светлина от пръчката си, като от време на време хвърляше поглед и на часовника.
            Един след полунощ… два… За да не заспи, непрекъснато си повтаряше: Следващата книга… в другата… хайде още една…
                                                                  * * *
            Русалката на картината в банята на префектите се смееше. Хари се люшкаше като коркова тапа в пенливата вода край нейната скала, а тя държеше в ръка „Светкавицата“.
            — Ела си я вземи! — изкиска се русалката зловещо. — Хайде, скачай!
            — Не мога — задъхваше се Хари, посягаше към метлата и се мъчеше да не потъне. — Дай ми я!
            Ала русалката го мушкаше болезнено в ребрата с дръжката на метлата и му се присмиваше.
            — Боли ме… махни се… оох…
            — Хари Потър трябва да се събуди, сър!
            — Престани да ме мушкаш…
            — Доби трябва да мушка Хари Потър, сър, да го събуди!
            Хари отвори очи. Беше още в библиотеката и мантията невидимка се бе смъкнала от главата му, както беше заспал — с лице, заровено в страниците на „Има ли пръчка, има и начин“. Той вдигна глава, намести очилата си и замига срещу слънчевите лъчи.
            — Хари Потър трябва да бърза, сър — писукаше Доби. — Второто изпитание започва след десет минути и Хари Потър…
            — Десет минути ли? — изхриптя Хари. — Десет… десет минути?
            Той погледна часовника си. Доби беше прав. Часът бе девет и двайсет. От гърдите към стомаха му се плъзна огромна, мъчителна тежест.
            — Хари Потър да побърза! — припираше Доби и дърпаше Хари за ръкава. — Вече трябва да е долу до езерото с другите участници, сър!
            — Твърде късно е, Доби — рече Хари безнадеждно. — Няма да се справя с изпитанието, не знам как…
            — Хари Потър ще участва в изпитанието! — викна с тънко гласче домашното духче. — Доби разбрал, че Хари не е намерил книгата, дето му трябва, та Доби намерил вместо него!
            — Моля? — не повярва Хари. — А ти откъде знаеш какво е второто изпитание…
            — Доби знае, сър! Хари Потър трябва да иде в езерото и да намери свой Уизи…
            — Да намеря какво?
            — …и да избави Уизи!
            — Какво е това „уизи“?
            — Уизи, сър, Уизи… Вашия Уизи, дето дал на Доби своя пуловер!
            И Доби подръпна стеснения вече кафяв пуловер, който носеше върху шортите си.
            — _Какво?_ — ахна Хари. — Те са… те са отвлекли Рон?
            — Туй, с чиято загуба Хари Потър няма да се помири, сър! — писукаше Доби. — И ако след час…
            — …не го извадиш… — припомни си Хари с ужас, вперил поглед в домашното духче. — Не можеш вече никога да го освободиш… Доби… какво да правя?
            — Вие трябва изяде това, сър! — изцвърча духчето и пъхна ръка в джоба на шортите си, откъдето извади кълбо от нещо като лигави сивкавозелени миши опашки. — Точно преди да влезе в езерото, сър… Риборасли!
            — Какво правят те? — попита Хари, без да отмества очи от тях.
            — Ще помогнат на Хари Потър да диша под водата, сър!
            — Доби! — извика Хари като обезумял. — Слушай… сигурен ли си в това?
            Той още помнеше как последния път, когато Доби се бе опитал да му помогне, костите от дясната му ръка изчезнаха.
            — Доби абсолютно сигурен, сър! — убедено отвърна духчето. — Доби чува разни неща, сър, той е домашен дух, той обикаля замъка, за да пали факлите и да бърше подовете… Та Доби чул как професор Макгонъгол и професор Муди в учителската стая говорят за следващото изпитание… Доби няма да позволи Хари Потър да загуби своя Уизи!
            Съмненията на Хари се изпариха. Той скочи на крака, дръпна мантията невидимка, пъхна я в чантата си, грабна рибораслите, тикна ги в джоба си и се втурна към изхода на библиотеката, следван по петите от Доби.
            — Доби трябва да е в кухнята, сър! — изписка Доби, когато нахълтаха в коридора. — Доби изчезва… Успех, Хари Потър, сър, успех!
            — До скоро, Доби! — викна Хари и се втурна по коридора и надолу по стъпалата, прескачайки по три наведнъж.
            Току-що приключили със закуската, няколко окъснели ученици излязоха от Голямата зала, прекосиха входната зала и се отправиха към двойната дъбова врата да идат да наблюдават второто изпитание. Те зяпнаха от изненада, когато внезапно появилият се Хари ги подмина светкавично, а Колин и Денис Крийви залитнаха и щяха да паднат, защото той връхлетя върху тях по каменните стълби и изчезна през слънчевия мразовит двор.
            Докато прекосяваше поляната, забеляза, че трибуните, които през ноември опасваха заграждението за змейовете, сега се издигаха на отсрещния бряг и се отразяваха в езерото, заети до последното място. Глъчката от развълнуваната тълпа странно отекваше в ушите му, докато тичаше с всички сили към съдиите, които бяха насядали около маса със златиста покривка на брега на езерото. Седрик, Фльор и Крум стояха край масата и гледаха към Хари.
            — Аз… съм… тук — задъха се той, като се спря в калта и неволно изпръска мантията на Фльор.
            — Къде се губиш? — чу се властен неодобрителен глас. — Изпитанието започва!
            Хари се огледа. На съдийската маса седеше Пърси Уизли. Господин Крауч отново липсваше.
            — Хайде, хайде, Пърси! — прекъсна го Людо Багман, който явно се успокои, като видя Хари. — Остави го да си поеме въздух!
            Дъмбълдор се усмихна на Хари, но Каркаров и Мадам Максим изобщо не се зарадваха, че го виждат… по лицата им личеше, че се бяха надявали да не се появи.
            Хари подпря ръце на коленете си и се наведе да си поеме въздух. Нещо го пробождаше встрани, сякаш в ребрата му бе забит нож, а той нямаше време да го изтръгне. Людо Багман нареждаше участниците на три метра един от друг по брега. Хари бе в края на редицата след Крум, който вече бе по бански гащета и в готовност да размаха магическата си пръчка.
            — Наред ли е всичко, Хари? — прошепна Багман, докато двамата се отдалечаваха от Крум. — Намислил ли си какво ще правиш?
            — Да — задъха се Хари и разтри ребрата си.
            Багман го потупа по рамото и се върна на съдийската маса. Той насочи своята пръчка към гърлото си, точно както на Световното първенство, и викна „Сонорус!“. Гласът му проехтя над тъмните води към трибуните.
            — Ето, всичките ни участници са готови за второто изпитание, което започва при сигнал от моята свирка. Имат точно един час да си върнат онова, което им е било отнето. На три започвате. Едно… две… три!
            Свирката пронизително пропищя през мразовития застинал въздух. Трибуните гръмнаха от възгласи и аплодисменти. Без да гледа какво правят другите участници, Хари дръпна обувките и чорапите си, извади от джоба шепата риборасли, натъпка ги в устата си и нагази в езерото. Водата бе толкова студена, че кожата по краката му пламна, сякаш бе влязъл в огън, а не в ледена вода. Подгизналата му мантия го теглеше надолу, докато той нагазваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Водата стигна до над коленете, краката му бързо се вкочаня-ваха и се хлъзгаха в тинята и по лигавите плоски камъни. Дъвчеше рибораслите, противно слузести и жилави като пипала на октопод, колкото можеше по-силно и по-бързо. Когато водата стигна до кръста му, той спря, преглътна и зачака нещо да се случи.
            Откъм тълпата дочуваше смях и съзнаваше, че сигурно изглежда глупаво, газейки в езерото без видим резултат от каквато и да било магия. Над водата кожата му беше настръхнала. Потопен наполовина в леденото езеро, с брулени от жестокия вятър коси, Хари започна силно да трепери. Той избягваше да гледа към трибуните, откъдето се носеха все по-бурен смях, дюдюкания и освирквания от слидеринци…
            И изведнъж се почувства така, като че ли някой запушва устата и носа му с невидима възглавница. Опита се да поеме въздух, но му се зави свят. Дробовете му бяха празни и внезапно го прониза болка от двете страни на гърлото…
            Притисна с ръце шията си и напипа точно под ушите две широки цепнатини, които се отваряха и затваряха в мразовития въздух… той имаше хриле. Без да се замисля, Хари направи точно това, което трябваше — хвърли се напред и се гмурна във водата.
            Първата глътка леденостудена езерна вода бе направо животворна — вече не му се виеше свят. Пое още една голяма глътка вода и усети как тя свободно премина през хрилете му и прати кислород на мозъка. Хари опъна ръцете си отпред във водата и забеляза, че бяха станали зелени и призрачни и имаха ципи между пръстите. Обърна се назад и погледна босите си ходила, които се бяха издължили и също се бяха сдобили с ципи — сякаш му бяха поникнали перки.
            Водата вече не му се струваше студена… напротив, той усещаше приятна хладина и особена лекота… Хари плясна веднъж с крака и се удиви колко бързо и надалеч във водата го придвижиха перките. Установи, че вижда съвсем ясно и вече не се налага да мига. Скоро се оказа толкова навътре в езерото, че вече му беше невъзможно да вижда дъното. Плясна пак и се гмурна в дълбините.
            Тишината притисна ушите му, докато минаваше над някакъв странен, тъмен и замъглен пейзаж. Виждаше на не повече от три метра наоколо и като се движеше, от мрака пред очите му изплуваха нови и нови картини — горички от някакви дълги туфички от къдрави сплетени черни водорасли, широки равнини от тиня, осеяни с хлъзгави, проблясващи от време на време камъни. Плуваше все по-навътре и навътре към средата на езерото, с широко отворени очи, вперени през призрачно осветената сива вода наоколо към сенките надолу, където нищо не се виждаше.
            Малки рибки проблясваха край него като сребристи стрелички. Веднъж-два пъти му се стори, че нещо едро се движи отпред, но щом се приближеше, установяваше, че е просто голям почернял дънер или гъсто сплетени на кълбо водорасли. Нямаше и следа от другите участници в турнира, нито от езеряните, нито от Рон, нито — за щастие — от гигантската сепия.
            Имаше видимост само на половин метър надолу. Всичко наоколо беше обрасло със светлозелени водорасли — като поляна с лудо избуяла трева. Хари се взираше пред себе си, без да мига, опитвайки се да различи някакви форми през мрака, когато изведнъж… нещо сграбчи изневиделица глезена му.
            Обърна се назад и видя между водораслите да се подава гриндилоу — малък рогат воден демон, вкопчил дълги костеливи пръсти в неговия крак, оголил острите си зъби… Хари бързо пъхна ципестата си ръка в гънките на мантията и потърси магическата си пръчка, но докато успее да я измъкне, още два демона изскочиха от водораслите, стиснаха в ръцете си колкото можаха да хванат от мантията на Хари и се опитаха да го издърпат надолу.
            „Релашио!“ — викна Хари, но вместо звук от устата му излезе голям мехур. Пръчката му не прати искри към трите демона, а изглежда ги обля със струя вряла вода, защото където ги беше стигнала, по зелената им кожа се появиха възпалени червени петна. Хари издърпа крака си от хватката на демона и заплува по-бързо, като от време на време изпращаше нови струи вряла вода наслуки зад гърба си. Колкото пъти усетеше, че някой от демоните пак посяга да го хване за крака, той ритваше силно. Накрая достигна със силен ритник рогат череп и като се извърна, видя единия гриндилоу да се носи из водата, съвсем замаян и разноглед, а другите размахаха заканително юмруци и потънаха сред водораслите.
            Хари позабави малко темпото, прибра магическата пръчка в мантията си, огледа се и пак се заслуша. Завъртя се в пълен кръг във водата, а тишината притискаше тъпанчетата му по-силно отпреди. Сигурно бе още по-дълбоко в езерото, но нищо друго не се движеше, освен къдрави водорасли.
            — Как върви?
            На Хари му се стори, че ще му се пръсне сърцето. Той рязко се обърна и видя смътно как Стенещата Миртъл се носи пред него и го наблюдава през очилата си с дебели седефени рамки.
            — Миртъл! — опита се да извика Хари, но от устата му отново излезе само един грамаден мехур.
            Стенещата Миртъл се разкиска.
            — Опитай оттук — каза му тя и посочи. — Аз няма да идвам с теб… Не ги харесвам, а и те винаги ме гонят, като се приближа…
            Хари обърна палци нагоре в знак на благодарност и отново заплува, този път малко по-високо над водораслите, за да се пази от други гриндилоу, които може би се криеха сред тях.
            Сигурно бе плувал поне двайсет минути. Минаваше над голямо пространство черна тиня, която се вдигна на облачета от поклащането на водата. И тогава най-сетне чу част от тягостната песен на езеряните:

            Ако до час не го извадиш, ще сгрешиш —
            не можеш вече никога да го освободиш.

            Хари заплува още по-бързо и скоро различи сред тинестата вода голяма скала. Върху нея имаше изображения на езеряни, които носеха копия и преследваха нещо подобно на гигантска сепия. Хари заплува покрай скалата натам, откъдето идваше песента.

            …Половината от времето ти вече се стопи —
            побързай, да не остане той навеки в тез води…

            Внезапно в мрака наоколо се очертаха няколко постройки като жилища от грубо изсечен камък с туфи водорасли по тях. Тук-там през тъмните прозорци Хари видя лица… някакви лица на подводни същества, но те по нищо не приличаха на русалката от картината в банята на префектите…
            Езеряните имаха сивкава кожа и дълги, буйни тъмнозелени коси. Очите и изпочупените им зъби бяха жълти, на шиите си носеха тежки огърлици от морски камъчета. Те се мръщеха на Хари, докато плуваше покрай тях, а един-двама дори излязоха от жилищата си да го огледат, пляскайки през водата с мощните си сребристи рибешки опашки и стиснали копия в ръце.
            Хари заплува по-бързо, като се оглеждаше, и скоро установи, че жилищата стават все повече, около някои от тях имаше градини с водорасли, а пред един вход бе привързан за кол малък домашен гриндилоу. Отвсякъде заприиждаха езеряни, оглеждаха го с любопитство, сочеха ципестите му ръце и хрилете, приказваха си нещо, като криеха усти с длани. Хари рязко зави зад едно жилище и пред очите му се разкри странна гледка.
            Цяла тълпа езеряни се носеха пред една редица жилища и колиби, ограждащи нещо като площад сред езерянското село. В средата пееше хор от езеряни и зовеше участниците в турнира насам, а зад хора се издигаше гигантска статуя на езерянин, грубо издялана от камък. Четири човешки тела бяха привързани здраво към опашката на каменната фигура.
            Рон беше вързан между Хърмаяни и Чо Чан. Имаше и едно момиченце на не повече от осем години, по чиято буйна сребриста коса Хари предположи, че е сестра на Фльор Делакор. И четиримата изглеждаха дълбоко заспали. Главите им се люшкаха на раменете, а от устите им излизаха тънки върволици от мехурчета.
            Хари се спусна към заложниците, като не изключи възможността езеряните да насочат копията си към него и да го спрат, но те не направиха нищо. Въжетата от водорасли, с които четиримата заложници бяха привързани към статуята, бяха дебели, слузести и много здрави. За миг Хари се сети за ножа, който Сириус му бе подарил за Коледа, заключен сега в куфара му в замъка на почти половин километър от езерото и съвсем безполезен.
            Огледа се. Много от езеряните наоколо държаха копия. Той бързо доплува до един от тях — над два метра висок, с дълга зелена брада и огърлица от остри зъби — и се опита с мимики и жестове да му покаже, че иска за малко копието му. Езерянинът се изсмя и поклати глава.
            — Ние не помагаме — чу се острият му дрезгав глас.
            — Хайде, ДАЙ ГО! — викна разярен Хари (но от устата му излязоха само мехурчета) и направи опит да изтръгне копието насила, но онзи го задържа, поклати глава и се засмя.
            Хари обиколи наоколо, погледна към дълбокото… Нещо остро… каквото и да е…
            Цялото дъно на езерото бе осеяно с камъни. Той се гмурна натам и грабна един силно назъбен камък, после се върна при статуята и започна с всички сили да блъска с него по въжетата, с които бе вързан Рон. След няколко минути яко удряне те се скъсаха. Рон, явно в безсъзнание, се издигна на десетина сантиметра над дъното и остана да лежи, полюшван от водата.
            Хари се огледа. Нямаше и следа от другите участници в турнира. Как ли действаха? Защо не бързаха? Той се върна при Хърмаяни, вдигна назъбения камък и започна да удря и нейните въжета, но…
            Няколко чифта яки сиви ръце го сграбчиха. Половин дузина езеряни го дръпнаха от Хърмаяни, като клатеха зеленокосите си глави и се смееха.
            — Вземи своя заложник — каза му един от тях. — Остави другите.
            — Няма да стане! — разяри се Хари… но от устата му излязоха само две големи мехурчета.
            — Трябва да вземеш само своя приятел… остави другите…
            — Тя също е моя приятелка! — викна Хари и посочи Хърмаяни, а от устата му беззвучно се отдели огромен сребрист мехур. — Няма да допусна другите да умрат!
            Главата на Чо бе клюмнала на рамото на Хърмаяни, а малкото среброкосо момиче бе позеленяло и пребледняло като призрак. Хари започна да се бори с езеряните, ала те се смееха още по-силно и го дърпаха назад. Огледа се яростно наоколо. Къде ли бяха другите състезатели? Щеше ли да има време да изнесе Рон на повърхността и да се върне за Хърмаяни и останалите? И щеше ли да успее да ги намери отново? Погледна часовника си да види колко време му остава… но той беше спрял.
            В този момент езеряните наоколо оживено започнаха да сочат нещо над главата му. Хари погледна нагоре и забеляза Седрик, който плуваше към тях. Около главата му имаше грамаден балон и чертите на лицето му изглеждаха особено уголемени и разтеглени.
            — Изгубих се — изрече той беззвучно, явно изпаднал в паника. — Фльор и Крум идват след мен.
            С огромно облекчение Хари видя как Седрик измъкна нож от джоба си и освободи Чо, след това я изтегли нагоре и изчезна с нея.
            Хари се оглеждаше в очакване. Къде бяха Фльор и Крум? Времето течеше, а според песента щом изтечеше часът, заложниците щяха да останат завинаги във водата…
            Езеряните изведнъж се развикаха, още по-развълнувани. Онези, които държаха Хари, го пуснаха и се загледаха назад. Хари също се обърна и видя нещо чудовищно да пори водата към тях. Човешко тяло с бански гащета и глава на акула… Беше Крум. Той явно бе опитал да се трансфигурира, но не съвсем сполучливо.
            Човекът акула заплува право към Хърмаяни и се зае да дърпа и хапе въжетата й. За беда новите зъби на Крум бяха разположени така, че той не можеше да захапе нищо, по-малко от делфин. Хари се изплаши, че ако не внимава, Крум като нищо може да разполови Хърмаяни. Затова доплува до него, удари го силно по рамото и му подаде назъбения камък. Крум го пое и започна бързо да освобождава момичето. Трябваха му само няколко секунди. После той я грабна през кръста и без да поглежда назад, заплува бързо с товара си нагоре към повърхността.
            А сега? Хари мислеше трескаво. Ако можеше да бъде сигурен, че Фльор идва… Но все още нищо… От нея нямаше и следа…
            Грабна камъка, който Крум бе хвърлил, ала езеряните наобиколиха Рон и момиченцето и отново заклатиха глави. Хари извади магическата си пръчка:
            — Махайте се!
            От устата му пак излязоха само мехури, но езеряните явно бяха разбрали изражението му, защото изведнъж престанаха да се смеят. Жълтеникавите им очи, вперени в пръчката на Хари, издаваха страх. Нищо че бяха толкова много, а той беше сам, Хари позна по очите им, че разбират от магии не повече от гигантската сепия.
            — Ще броя до три! — викна Хари и от устата му изхвръкна дълга струя мехурчета, но за да е сигурен, че им е съвсем ясно, той вдигна трите си пръста. — Едно… (и сгъна единия пръст)… две (сгъна и втория)…
            Те се пръснаха. Хари се втурна напред и веднага заудря по въжетата, придържащи малкото момиче към статуята. Когато най-сетне я освободи, прегърна я през кръста, улови Рон за яката на мантията и се отблъсна силно от дъното.
            Плуването обратно се оказа много трудно и бавно. Не можеше вече да използва ципестите си ръце, за да се придвижва напред, яростно махаше със своите крака перки, но Рон и сестрата на Фльор го теглеха надолу като чували с картофи… Впери поглед нагоре с надежда да види небето и разбра, че още е много надълбоко, защото водата над него бе съвсем тъмна…
            Езеряните го последваха. Те се въртяха с лекота около него, наблюдавайки го как се мъчи да се придвижва… Дали щяха да го издърпат обратно надолу към глъбините, щом изтечеше времето? Дали не ядяха човешки същества? Краката на Хари вече се огъваха от усилието да плува, раменете го боляха ужасно от тежестта на Рон и момичето.
            Поемаше си въздух с огромна мъка. Пак го прониза нещо от двете страни на шията… усещаше ясно колко е мокра водата в устата му… но и мракът наоколо се разреждаше… и той вече можеше да види над себе си дневна светлина.
            Махна силно с перките си и установи, че те са се превърнали отново в крака… Водата навлизаше през устата в дробовете му… Започваше отново да му се вие свят, но той знаеше, че до светлината и въздуха му остават още само три метра и трябваше да стигне… трябваше…
            Хари се отблъсна толкова силно и бързо, че сякаш усети крясъка на негодувание на своите мускули… Мозъкът му като че ли се напълни с вода, не можеше да диша, трябваше му кислород, трябваше да продължи, не можеше да спре…
            И тогава усети как главата му прорязва повърхността на водата. Прекрасен студен чист въздух лъхна лицето му. Той го пое жадно, сякаш никога досега не бе дишал истински, и задъхвайки се, издърпа Рон и момиченцето нагоре. Навсякъде около него се подадоха множество тъмни глави със зелени коси, но всички лица му се усмихваха.
            Тълпата по трибуните беше изключително шумна, изглежда всички се бяха изправили на крака, крещяха и пищяха. На Хари му се стори, че са помислили Рон и малкото момиче за мъртви, но бяха сбъркали… И двамата отвориха очи — момиченцето изглеждаше изплашено и объркано, а Рон само шумно изплю струя вода, примига на ярката светлина и рече:
            — Малко мокро, а? — Но като забеляза сестрата на Фльор, попита: — Защо си я взел?
            — Фльор не се появи. Не можех да я оставя — задъхваше се Хари.
            — Колко си наивен, Хари! — каза Рон. — Ти май си приел на сериозно тия неща в песента? Дъмбълдор никога не би допуснал някой от нас да се удави!
            — Ама в песента се казваше…
            — Само за да се върнете в определения час — продължаваше Рон. — Дано не си губил време там долу за геройски дела!
            Хари едновременно се почувства глупаво и се ядоса. На Рон му беше лесно — спал е през цялото време и изобщо не е видял колко зловещо беше на дъното на езерото, с езеряните наоколо, въоръжели с копия и готови да те убият!
            — Я ми помогни — каза той на Рон. — Мисля, че тя не може да плува добре.
            Те изтеглиха сестрата на Фльор от водата, с гръб към брега, където бяха съдиите. Придружаваха ги като почетна стража двайсетина езеряни и пееха страховитата си пронизителна песен.
            Хари видя, че Мадам Помфри се суети около Хърмаяни, Крум, Седрик и Чо, и четиримата увити в дебели одеяла. Дъмбълдор и Людо Багман грейнаха в усмивки, но Пърси, който бе пребелял като платно и изглеждаше някак по-млад, навлезе до колене във водата да ги посрещне. По същото време Мадам Максим се опитваше да задържи Фльор Делакор, която пищеше истерично и със зъби и с нокти се бореше да иде до водата.
            — Габрриел! Габрриел! Тя… жива ли е? Рранена ли е?
            — Нищо й няма! — опита се да я успокои Хари, ала бе толкова изтощен, че нямаше глас да говори, камо ли да вика.
            Пърси хвана Рон и го затегли към брега („Пусни ме, Пърси, добре съм!“), Дъмбълдор и Багман придържаха Хари изправен, Фльор се бе изтръгнала от Мадам Максим и прегръщаше сестра си.
            — Аз… онези грриндилоу… ме нападнаха… О, Габрриел, аз помислих…
            — Ела веднага с мен — разнесе се гласът на мадам Помфри.
            Тя бързо хвана Хари, издърпа го при Хърмаяни и останалите, уви го в одеяло така плътно, сякаш му надяна усмирителна риза, и го накара да изгълта една доза гореща отвара. Парата й избълва чак през ушите му.
            — Браво, Хари! — викна Хърмаяни. — Ти се справи, намери начин, съвсем сам!
            — Е, да…
            Искаше му се да й разкаже за Доби, но забеляза, че Каркаров ги наблюдава. Той единствен от съдиите не бе станал от масата, само той не показваше радост и облекчение, че Хари, Рон и сестрата на Фльор се бяха върнали невредими от езерото.
            — Да, да, така си е — нарочно повиши глас Хари, да го чуе Каркаров.
            — Чакай, има един воден бръмбар в косата ти, Хър-моя-на — обади се Крум.
            На Хари му стори, че българинът се опитва да привлече вниманието й върху себе си, може би за да й напомни, че току-що я е спасил от езерото, но Хърмаяни събори нетърпеливо бръмбара и продължи:
            — Само че си доста след определеното време, Хари… Дълго ли ни търси?
            — Не… лесно ви намерих…
            Хари се чувстваше все по-глупаво. Сега, след като бе излязъл от водата, му стана съвсем ясно — Дъмбълдор бе взел достатъчно мерки за сигурност да не се допусне някой от заложниците да умре, ако състезателят, който трябва да го спаси, не се появи или закъснее много. Защо не беше грабнал само Рон и да заплува обратно веднага? Щеше да пристигне пръв… Седрик и Крум не губиха време да се тревожат за другите, защото явно не бяха взели съвсем на сериозно песента на езеряните…
            Дъмбълдор бе приклекнал до брега на езерото и разговаряше оживено със свирепа на вид жена, вероятно главатарката на езеряните. Той издаваше същите стържещи звуци, както самите езеряни, когато бяха над повърхността на водата — очевидно Дъмбълдор владееше и техния език. Най-сетне професорът се изправи, обърна се към колегите си съдии и рече:
            — Предлагам да направим кратко съвещание, преди да определим оценките.
            Съдиите се скупчиха. Мадам Помфри отиде да спасява Рон от прегръдките на Пърси, после го отведе при Хари и другите, даде му едно одеяло и малко пиперлива отвара за загряване и чак тогава се зае с Фльор и сестра й. Фльор имаше много драскотини по лицето и ръцете, мантията й бе раздрана, но явно това не я интересуваше и дори не позволи на мадам Помфри да промие раните.
            — Погррижете се… за Габрриел — каза й тя, все още разтреперана, после се обърна към Хари: — Ти я спаси — изрече тя на един дъх, — макарр да не беше твой заложник…
            — Да… — чудеше се какво да отговори Хари, който вече от сърце съжаляваше, че не е оставил и трите момичета вързани за статуята.
            Фльор се, наведе, целуна по два пъти всяка буза на Хари (който усещаше че лицето му пламти и нямаше да е чудно, ако от ушите му отново излезе пара), а след това се обърна към Рон:
            — И ти също… ти помогна…
            — О, да… — започна Рон, преизпълнен с надежда, — да… малко…
            Този път Фльор се наведе към него и го целуна. Хърмаяни направо побесня, но в същия момент до тях стигна гръмкият, магически усилен глас на Людо Багман, който накара всички да подскочат, а тълпата по трибуните да притихне.
            — Дами и господа, ние взехме решение. Главатарката на езеряните Муркус ни разказа какво точно се е случило на дъното на езерото и затова решихме да оценяваме всеки участник в турнира по петдесетобална система, както следва… Госпожица Фльор Делакор, която показа, че великолепно владее магията за балоноглавие, е била нападната от няколко гриндилоу, когато се е приближавала към целта си. Ето защо не е могла да стигне до своя заложник. Тя получава двайсет и пет точки.
            От трибуните се разнесоха ръкопляскания.
            — Аз… заслужавам нула — хрипливо промълви Фльор и поклати прекрасната си глава.
            — Господин Седрик Дигъри, който също използва магията за балоноглавие, се върна пръв със своя заложник, но една минута по-късно от определения час. — Последваха шумни аплодисменти от всички хафълпафци, а Хари видя как Чо погледна Седрик със светнали очи. — Затова получава четиридесет и седем точки.
            Сърцето на Хари се сви. Щом Седрик е пристигнал една минута по-късно, какво оставаше за него.
            — Господин Виктор Крум е приложил частична трансфигурация, с която все пак е постигнал ефект, и се върна втори със своя заложник. Даваме му четиридесет точки.
            Каркаров изръкопляска най-силно, гледайки крайно надменно.
            — Господин Хари Потър много успешно е използвал риборасли — продължи Багман. — Той се върна последен, доста след определеното време. Главатарката на езеряните ни уведоми, че пръв е пристигнал при заложниците, но не е тръгнал веднага обратно, защото бил твърдо решен да освободи и прибере всичките заложници, а не само своя приятел.
            Рон и Хърмаяни отправиха към Хари погледи, пълни едновременно с упрек и съчувствие.
            — Повечето съдии — при тези думи Багман погледна Каркаров с неприязън, — оцениха постъпката му като проява на висока нравственост, която заслужава максимална оценка. Въпреки това… господин Потър получава четиридесет и пет точки.
            Стомахът на Хари подскочи. В момента двамата със Седрик водеха с равен брой точки! Рон и Хърмаяни скочиха от изненада, погледнаха пак към Хари, разсмяха се и заръкопляскаха с всички сили заедно с останалите.
            — Виж какво стана, Хари! — провикна се Рон над врявата. — Значи не си сглупил, а си проявил висока нравственост!
            Фльор също ръкопляскаше с всички сили, но Крум никак не се радваше. Той отново се опита да заговори Хърмаяни, която обаче бе твърде заета да поздравява Хари и не го чу.
            — Третото и последно изпитание ще се състои на двайсет и четвърти юни вечерта — продължи Багман. — Състезателите ще бъдат уведомени какво им предстои точно един месец преди тази дата. Благодаря на всички за подкрепата ви към участниците в турнира.
            И това мина, мислеше си Хари зашеметен, докато Мадам Помфри събираше и състезатели, и заложници да ги води по-бързо в замъка да се преоблекат в сухи дрехи… Всичко свърши и той се справи… А сега нямаше да се притеснява за нищо чак до двайсет и четвърти юни…
            И докато се качваше по каменните стълби към замъка, реши, че щом отиде следващия път в Хогсмийд, непременно ще купи на Доби по един чифт чорапи за всеки ден от годината.


            ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА
            ЛАП СЕ ЗАВРЪЩА

            Едно от най-приятните неща, които последваха второто изпитание, беше всеобщият интерес към подробностите за всичко, което се бе случило в езерото, и този път Рон се оказа заедно с Хари в центъра на вниманието. Хари забеляза, че колкото пъти разказваше историята, Рон все я изменяше по малко. Най-напред се придържаше към това, което изглежда бе истината или поне съвпадаше с версията на Хърмаяни — как Дъмбълдор потопил с магия всички заложници в дълбок сън още в кабинета на професор Макгонъгол, като предварително ги уверил, че ще бъдат в безопасност и ще се събудят веднага щом изплуват над водата. Седмица по-късно обаче Рон разказваше направо смразяваща история за някакво отвличане, по време на което се опълчил сам-самичък срещу петдесет въоръжени до зъби езеряни, а те много трудно успели да го вържат.
            — Да, ама аз бях скрил магическата пръчка в ръкава — уверяваше той Падма Патил, която проявяваше много по-голям интерес към него сега, след като бе станал знаменитост, и все намираше за какво да го заприказва, докато се разминаваха по коридорите. — Щях да им покажа аз на тия езерлудяни!
            — И какво щеше да им покажеш — как хъркаш ли? — заяде го веднъж Хърмаяни.
            Напоследък всички я закачаха, че била това, с чиято загуба Виктор Крум не ще се помири, и раздразнението й избухваше по всякакъв повод.
            От нейните думи ушите на Рон пламнаха и оттогава той се върна към версията за приспиването с магия.
            В началото на март времето стана по-сухо, но силните ветрове брулеха ръцете и лицата им, щом излезеха вън от замъка. Пощата пристигаше със закъснение, защото ветровете отклоняваха совите от пътя им. Бухалът, по който Хари бе изпратил на Сириус датата на следващото посещение в Хогсмийд, се върна чак в петък на закуска, а половината от перата му стърчаха в обратната посока. Хари едва успя да откачи от крака му отговора на Сириус и той литна моментално, да не би да го изпратят отново навън.
            Писмото на Сириус бе кратко като предишното.

            Застани до стълбите* до оградата в края на пътя след Хогсмийд (като минеш „Дервиш и Банджис“) в два часа в събота следобед. Донеси колкото можеш повече храна.

            [* Специално съоръжение за пасищата, през което могат да минават хора, но не и добитък. — Бел.прев.]
            — Да не би да се е върнал в Хогсмийд? — изуми се Рон.
            — Така изглежда — каза Хърмаяни.
            — Не мога да повярвам! — разтревожи се Хари. — Ами ако го заловят…
            — Досега не са го заловили, нали? — каза Рон. — А и наоколо вече не гъмжи от диментори.
            Хари сгъна писмото и се замисли. Ако трябваше да бъде честен — много му се искаше пак да види Сириус. Ето защо този ден тръгна за двойния час по отвари много по-весел от всеки друг път, когато слизаше по стълбите към подземието.
            Малфой, Краб и Гойл се бяха скупчили пред вратата заедно с групичката слидеринки на Панси Паркинсън. Всички бяха вперили очи в нещо, което Хари не можеше да види и на което те се кикотеха с цяло гърло. Кучешката физиономия на Панси заядливо се подаде иззад широкия гръб на Гойл, когато Хари, Рон и Хърмаяни се приближиха.
            — Ето ги, ето ги! — извика тя през кикот и групичката слидеринци се разпадна.
            Хари видя, че Панси държи в ръцете си списание — беше „Седмичник на магьосницата“. На подвижната снимка на корицата една къдрокоса вещица се усмихваше доста зъбато и сочеше с вълшебната си пръчка голяма пандишпанова торта.
            — Тук може да намериш нещо интересно, Грейнджър! — провикна се Панси и запрати списанието към Хърмаяни, която го улови с видима изненада. В този момент вратата на подземието се отвори и Снейп им даде знак да влизат.
            Хърмаяни, Хари и Рон се насочиха както обикновено към последната маса в дъното. Щом Снейп се обърна с гръб към тях, за да напише на черната дъска от какви съставки ще правят отвара, Хърмаяни бързо запрелиства списанието под масата. Някъде по средата тя най-сетне попадна на онова, което търсеше. Хари и Рон също се наведоха. Под цветна снимка на Хари имаше кратък текст със заглавие ТАЙНАТА СЪРДЕЧНА БОЛКА НА ХАРИ ПОТЪР, който гласеше:

            Макар и твърде необикновено момче, и той като всички свои връстници изпитва обичайните младежки терзания — беше написала Рита Скийтър. — Лишен от любов след трагичната загуба на родителите си, четиринадесетгодишният Хари Потър явно се е надявал, че ще намери утеха в сприятеляването със съученичката си в „Хогуортс“ Хърмаяни Грейнджър, която е с мъгълски произход. Той изобщо не е допускал, че скоро ще му се наложи да понесе поредната загуба в своя живот, белязан от поредица удари на съдбата.
            Госпожица Грейнджър, съвсем обикновено, но много амбициозно момиче, изглежда се увлича по прочути магьосници. Обаче приятелството само с Хари Потър явно не й е достатъчно. Откакто в „Хогуортс“ пристигна Виктор Крум, търсач в българския отбор по куидич и герой от финалния мач на Световното първенство, госпожица Грейнджър си играе с чувствата и на двете момчета. Крум, който не може да скрие, че хитрата Грейнджър му е завъртяла главата, вече я покани да го посети в България през лятната ваканция, като я увери, че никога не е изпитвал подобни чувства към друго момиче.
            Ала едва ли съмнителните природни дарби на госпожица Грейнджър са привлекли интереса на клетото момче.
            „Тя е много грозна — казва Панси Паркинсън, хубава и жизнерадостна четвъртокурсничка, — но като нищо може да му е забъркала любовен еликсир, защото е много хитра. Мисля, че точно така го е впримчила.“
            Както е известно, любовните еликсири са забранени в „Хогуортс“ и Албус Дъмбълдор без съмнение ще трябва да разследва тези твърдения. Междувременно доброжелателите на Хари могат само да се надяват, че следващия път той ще дари сърцето си на по-достойна избраница.

            — Нали ти казах! — тихо пошушна Рон на Хърмаяни, която бе вперила очи в написаното. — Казах ти да не се заяждаш с Рита Скийтър. Тя те е изкарала нещо като… въртиопашка!
            — Въртиопашка? — повтори Хърмаяни и като погледна Рон, се разтресе от безмълвен смях.
            — Мама така казва — смънка Рон и ушите му пак пламнаха.
            — Ако Рита смята това за върховно постижение, значи вече не я бива за тая професия — едва успя да каже през смях Хърмаяни и хвърли „Седмичник на магьосницата“ на празния стол до себе си. — Тук има само глупости.
            Тя погледна към слидеринци, които се надяваха да видят нея и Хари разстроени от статията. Но Хърмаяни само им метна една саркастична усмивка и като махна с ръка, се залови заедно с Хари и Рон да приготвя съставките, които щяха да им трябват за умоизбистрящата отвара.
            — Има нещо много странно в тая работа! — каза Хърмаяни след десетина минути, вдигнала чукалцето над хаванчето с бръмбари скарабеи. — Как Рита Скрита е разбрала всичко това?
            — Да разбере какво? — бързо попита Рон. — Да не би наистина да си варила любовни еликсири, а?
            — Я не говори глупости — сопна му се Хърмаяни и продължи да смила бръмбарите си. — Не, само че… как е разбрала, че Виктор ме покани да го посетя през лятото?
            Като каза това, Хърмаяни се изчерви и се извърна, за да не срещне погледа на Рон.
            — Какво? — възкликна Рон и изпусна своето чукалце, което издрънча в хаванчето.
            — Покани ме, когато ме измъкна от езерото — смънка Хърмаяни, — след като успя да се отърве от акулската си глава. Мадам Помфри ни даде по едно одеяло и той ме дръпна малко встрани от съдиите да не ни чуят. Попита ме, ако нямам какво друго да правя през лятото, дали не бих искала да…
            — И ти какво му отговори? — попита Рон, който отново бе взел чукалцето и натискаше сега с него по масата на петнайсетина сантиметра от хаванчето си, защото погледът му бе прикован в Хърмаяни.
            — Той наистина каза, че не е изпитвал подобни чувства към никого досега — продължи Хърмаяни, пламнала толкова силно, че Хари почти можеше да усети лъхащата от нея топлина. — Но как е могла Рита Скрита да го чуе? Тя не беше там… или може би е била? А може би и тя има мантия невидимка и се е промъкнала до училището да гледа второто изпитание?
            — И ти какво му отговори? — повтори Рон, удряйки с чукалцето толкова силно, че направи малка вдлъбнатина в масата.
            — Ами… аз толкова много се безпокоях дали ти и Хари сте добре, че…
            — Колкото и вълнуващ да е вашият личен живот, госпожице Грейнджър — обади се леден глас точно зад гърбовете им, — ще ви помоля да не го обсъждате в час. Лишавам „Грифиндор“ от десет точки.
            Снейп се бе промъкнал до масата, докато разговаряха, и сега целият клас се бе обърнал да ги гледа, а Малфой се възползва от възможността да подразни Хари със светещия надпис „ПОТЪР Е ГАДЕН“ на значката си.
            — Аха… освен това четете списания под масата! — добави Снейп и грабна броя на „Седмичник на магьосницата“. — Още десет точки от „Грифиндор“… О, разбирам!… — Черните зеници на очите му светнаха, като попаднаха на статията от Рита Скийтър. — Потър ще трябва да си направи колекция с изрезки от пресата…
            Подземието се огласи от подигравателния смях на слидеринци, а устата на Снейп се сви в неприятна усмивка. Хари направо се вбеси, когато той започна да чете на глас статията.
            — „Тайната сърдечна болка на Хари Потър“… Уважаеми Потър, каква е новата ти болка?… „Макар и твърде необикновено момче…“
            Хари усети как лицето му пламна. Снейп правеше пауза след всяко изречение, за да даде време на слидеринци да се подиграват на воля. Статията звучеше десет пъти по-обидно, прочетена от него.
            — „…доброжелателите на Хари могат само да се надяват, че следващия път той ще дари сърцето си на по-достойна избраница.“ Колко вълнуващо! — подигра се Снейп и затвори списанието, а слидеринци вече се превиваха от смях. — Смятам, че ще е по-добре да ви разделя вас тримата, за да се занимавате само с отварите, вместо с обърканите си любовни истории. Уизли, ти остани тук. Госпожица Грейнджър да иде там, до госпожица Паркинсън, а Потър — на масата пред моята катедра. Веднага!
            Хари гневно хвърли всички съставки заедно с чантата си в своя котел и го издърпа до празната маса в предната част на подземието. Снейп го последва, седна зад катедрата и го наблюдаваше, докато изпразни котела си. Твърдо решен изобщо да не го поглежда, Хари се зае отново да стрива скарабеите си, представяйки си, че всеки от тях има лицето на Снейп.
            — Специалното внимание на пресата изглежда допълнително е напомпало и без това високото ти самочувствие, Потър — тихо каза професорът, след като класът се успокои.
            Хари не отговори. Той знаеше, че Снейп се опитва да го предизвика, както бе правил много пъти досега. Явно търсеше начин да накаже с цели петдесет точки „Грифиндор“, преди да е свършил часът.
            — Може да си въобразяваш, че целият магьоснически свят ти се възхищава — продължи Снейп още по-тихо, та никой друг да не го чува (Хари не спираше да чука в хаванчето, макар че отдавна бе превърнал бръмбарите в много ситен прах), — но мен не ме интересува колко често се появява снимката ти във вестниците. За мен, Потър, ти не си нищо повече от едно противно малко момче, което смята, че правилата не важат за него.
            Хари изсипа смлените на прах бръмбари в котела си и се залови да реже корени от джинджифил. Ръцете му леко трепереха от гняв, но той бе забил поглед надолу, сякаш не чуваше и дума от онова, което му говори Снейп.
            — Затова сериозно те предупреждавам, Потър — продължи Снейп с мек и още по-заплашителен глас, — не ме интересува дали си прочут дребосък или не, ако те хвана, че пак тършуваш из кабинета ми…
            — Дори не съм се приближавал до кабинета Ви! — гневно отвърна Хари, забравил, че се преструва на глух.
            — Не ме лъжи! — изсъска Снейп и сякаш бездънните му черни очи се впиха в очите на Хари. — Ами кожата от дървесна змия? Ами рибораслите? И двете неща са взети от личните ми запаси и много добре знам кой ги е откраднал.
            Хари гледаше Снейп, като не си позволяваше нито да мига, нито да изглежда виновен. Той наистина не беше откраднал от Снейп нито едно от тези неща. Хърмаяни бе взела кожата от дървесна змия още във втори курс — трябваше им за многоликовата отвара — и въпреки че Снейп още тогава заподозря Хари, така и не успя да го докаже. А рибораслите, разбира се, бяха задигнати от Доби.
            — Не разбирам за какво говорите — хладнокръвно излъга Хари.
            — Ти не беше в леглото си през нощта, когато някой се бе промъкнал в моя кабинет! — изсъска Снейп. — Сигурен съм в това, Потър! Лудоокия Муди може и да се е присъединил вече към твоя фенклуб, но аз лично няма повече да търпя поведението ти! Още една нощна разходка из моя кабинет, Потър, и скъпо ще си платиш!
            — Добре — спокойно отвърна Хари и отново се зае с джинджифиловите корени, — ще го имам предвид, ако ме обземе силно желание да ида там.
            Снейп го стрелна с очи и пъхна ръка под черната си мантия. За един миг на безумно безпокойство Хари си помисли, че той ей сега ще измъкне магическата си пръчка и ще го прокълне… Но после видя, че Снейп бе извадил малко стъклено шишенце със съвсем прозрачна течност. Хари се вгледа в него.
            — Знаеш ли какво е това, Потър? — попита Снейп и очите му заплашително засвяткаха.
            — Не — отвърна Хари, този път съвсем честно.
            — Това е веритасерум — отварата на истината, която е толкова силна, че само три капки стигат, за да изпееш всичките си тайни и целият клас да ги чуе — злобно обясни Снейп. — Използването на тази отвара се контролира с много строги разпоредби от министерството. Но ако не внимаваш къде ходиш, може да се окаже, че ръката ми случайно е трепнала… — и той леко разклати стъкленото шишенце — …точно над чашата ти с тиквен сок на вечеря. И тогава, Потър… тогава всички ще узнаем дали си бил в моя кабинет или не.
            Хари не каза нищо. Той хвана ножчето и пак се залови да реже корените. Никак не му се слушаше за тая отвара на истината, а и не би се изненадал, ако Снейп му сипеше от нея. Той едва се овладя да не се разтрепери при мисълта какво щеше да се излее от устата му, ако това все пак се случи… Освен че щеше да вкара сума хора в беля, преди всичко Хърмаяни и Доби, имаше толкова много неща, които той криеше… като факта, че поддържа връзка със Сириус… а и най-съкровеното — стомахът му се сви при тази мисъл — чувствата, които изпитваше към Чо… Той хвърли и корените в котела и се замисли дали да не вземе пример от Муди и да започне да пие само от собствено шишенце…
            На вратата на подземието се почука.
            — Влез! — каза Снейп с обичайния си глас.
            Целият клас се обърна, когато вратата се отвори. Влезе професор Каркаров. Всички го наблюдаваха, докато се приближаваше към бюрото на Снейп, навивайки отново козята си брадичка около пръста, очевидно много объркан.
            — Трябва да поговорим — рязко каза Каркаров.
            Явно не искаше никой да чуе какво казва, защото едва отваряше устни. Приличаше на някой, който започва да се учи да говори с корема си. Целият в слух, Хари не отместваше поглед от джинджифиловите корени.
            — Ще разговаряме след часа — смънка Снейп, но Каркаров го прекъсна.
            — Искам да говорим сега, за да не ми се изплъзнеш, Сивиръс. И без това ме избягваш.
            — След часа! — сряза го Снейп.
            Хари вдигна мензурата си, уж да види дали е сипал достатъчно жлъчка от броненосец, и успя да хвърли бърз страничен поглед към двамата. Каркаров изглеждаше много притеснен, а Снейп — много сърдит.
            До края на двойния час Каркаров стоя плътно зад гърба на Снейп. Той явно твърдо беше решил да не позволи на Снейп да се измъкне незабелязано от стаята. За да чуе какво толкова важно иска да каже Каркаров, Хари нарочно събори стъкленицата си с жлъчка от броненосец точно две минути преди да бие звънецът. Това беше достатъчно оправдание да се наведе зад котела, за да избърше, докато останалите от класа шумно бързаха към вратата.
            — Какво е това толкова спешно нещо? — чу той въпроса на Снейп.
            — Това — отвърна Каркаров.
            Като проточи врат над ръба на котела, Хари видя как той дръпна нагоре левия ръкав на мантията си и показа на Снейп нещо от вътрешната страна на ръката си над китката.
            — Е? — попита Каркаров, правейки големи усилия да не движи много устните си. — Видя ли го? Никога досега не е бил толкова ясен, откакто…
            — Покрий го! — изръмжа Снейп и черните му очи обходиха класната стая.
            — Но ти сигурно си забелязал… — продължи Каркаров, много възбуден.
            — Ще поговорим по-късно, Каркаров! — отново го прекъсна Снейп. — Потър, какво правиш?
            — Разсипах жлъчката от броненосец, професоре, и сега бърша — невинно отговори Хари, като се изправи и показа на Снейп мокрия парцал в ръката си.
            Каркаров се обърна и излезе. Беше не само притеснен, но и ядосан. Тъй като не искаше да остане насаме със силно разгневения Снейп, Хари нахвърля учебниците и съставките в чантата си и с възможно най-голяма скорост напусна стаята, бързайки да разкаже на Рон и Хърмаяни на каква сцена е станал свидетел.
                                                                 * * *
            Когато на следващия ден тръгнаха от замъка по обяд, бледо сребристо слънце огряваше поляните наоколо. Времето вече беше по-меко и като пристигнаха в Хогсмийд, и тримата бяха свалили наметалата и ги бяха метнали на раменете си. Храната, която Сириус им бе заръчал да вземат, бе в чантата на Хари — бяха успели да измъкнат от обяда дузина пилешки бутчета, голямо парче хляб и шише тиквен сок.
            Първо влязоха във „Висша мода за магьосници“ да купят подарък на Доби и много се забавляваха, докато избираха най-крещящите чорапи, които можеха да се намерят, включително със святкащи златни и сребърни звезди и такива, които започвали силно да пищят, щом се вмиришат. Като стана един и половина, се запътиха нагоре по главната улица покрай „Дервиш и Банджис“ към края на селото.
            Хари никога досега не бе идвал в тази посока. Виещата се уличка ги отведе до полето зад Хогсмийд. Тук къщите бяха по-малко, но с по-големи дворове. Вървяха към подножието на близката планина. След един завой забелязаха стълбите край оградата за добитъка в края на уличката. Там, подпряло предни лапи на най-горната греда, ги чакаше голямо рошаво черно куче, което стискаше няколко вестника между зъбите си, и им изглеждаше много познато…
            — Здрасти, Сириус! — каза Хари, като стигнаха до него.
            Черното куче нетърпеливо подуши чантата му, завъртя опашка, обърна се и хукна по една пътека през поляната, в края на която започваше планината. Хари, Рони и Хърмаяни се изкатериха по стълбите и го последваха.
            Сириус ги отведе до самото подножие на планината, където трябваше да подскачат и да се катерят по камъни и скали. На четири лапи може би беше по-лесно, но Хари, Рон и Хърмаяни скоро останаха без дъх. Те последваха Сириус нагоре в планината и почти половин час се изкачваха по стръмна и камениста виеща се пътека. Не изпускаха от очи въртящата се опашка на Сириус, пъшкаха от топлината, а каишките на чантата се впиваха в раменете на Хари.
            Изведнъж Сириус съвсем изчезна от погледите им и когато стигнаха до мястото, където го видяха за последен път, те забелязаха тесен процеп в скалата. Промушиха се през него и се озоваха в хладна полутъмна пещера. В единия й край с дълго въже бе вързан за голяма скала хипогрифът Бъкбийк. Наполовина сив кон, наполовина гигантски орел, Бъкбийк ги погледна изпитателно с оранжевите си очи. Тримата му се поклониха дълбоко и след като ги наблюдава властно известно време, той подгъна предните си люспести колене и позволи на Хърмаяни да се доближи до него и да погали пернатата му шия. Хари обаче бе насочил цялото си внимание към черното куче, което току-що се бе преобразило в неговия кръстник.
            Сириус бе със същата опърпана сива мантия, която носеше след бягството си от Азкабан. Черната му коса бе по-дълга, отколкото когато се появи сред пламъците на камината, и отново бе рошава и сплъстена. Видът му беше доста занемарен.
            — Пилето! — дрезгаво проговори той, след като извади от устата си смачканите броеве на „Пророчески вести“ и ги хвърли на пода на пещерата.
            Хари отвори чантата и му подаде увитите пилешки бутчета и хляба.
            — Благодаря! — рече Сириус и едва разгънал пакета, грабна едно бутче, седна на камъка и откъсна със зъби голямо парче месо. — Напоследък се хранех главно с плъхове. Не смеех да крада твърде много храна от Хогсмийд, за да не привличам вниманието.
            И широко се ухили на Хари, който насила му се усмихна в отговор и попита:
            — Защо дойде тук?
            — Изпълнявам дълга си на кръстник — отвърна Сириус, гризейки кокала досущ като куче. — Не се безпокой за мен, преструвам се на добродушно улично псе. — Той продължи да се усмихва, но като видя напрегнатото изражение по лицето на Хари, заговори сериозно. — Искам да съм наблизо. Последното ти писмо… Е, най-меко казано, нещата стават подозрителни. Аз грабвам вестника веднага щом някой го остави… И като гледам накъде отива работата, не съм единственият, който се тревожи.
            Той посочи с глава пожълтелите вестници, хвърлени на земята, а Рон взе един от тях и го разтвори. Хари продължаваше да гледа Сириус с тревога.
            — Ами ако те хванат? Ако те види някой?
            — Тук наоколо само вие тримата и Дъмбълдор знаете, че съм зоомаг — отвърна Сириус, вдигна рамене и продължи да поглъща пилешкото.
            Рон смушка Хари и му подаде вестниците. Бяха два броя на „Пророчески вести“ — в единия той видя заглавие „Загадъчното заболяване на Бартемиус Крауч“, а в другия прочете: „Все още не е намерена вещицата от министерството. Министърът на магията се ангажира лично със случая.“
            Хари прегледа набързо статията за Крауч. Особено впечатление му направиха няколко фрази: „…не е забелязван на обществено място от ноември насам… домът му изглежда необитаем… От болницата за магьоснически заболявания и травми «Свети Мънго» не дават сведения… министерството отказва да потвърди слуховете, че е сериозно болен…“
            — Написано е така, като че той е на смъртно легло — замислено рече Хари. — Ама не може да е толкова болен, щом е успял да се стигне чак дотам…
            — Брат ми е личен секретар на Крауч — съобщи Рон на Сириус. — Той твърди, че шефът му страда от преумора.
            — Наистина изглеждаше болнав, когато го видях за последен път отблизо — бавно каза Хари, като не спираше да чете. — Това беше вечерта, когато името ми излезе от бокала.
            — Да не е имал угризения на съвестта, загдето уволни Уинки? — иронично подметка Хърмаяни. Тя продължаваше да гали Бъкбийк, който чупеше с човката си пилешките кости. — Обзалагам се, че съжалява… след като е разбрал какво е да живее без нея…
            — Хърмаяни се е побъркала на тема домашни духчета — обясни Рон на Сириус и я погледна изпод вежди.
            Сириус обаче прояви интерес.
            — Крауч е уволнил домашния си дух?
            — Ами да, още след финала на Световното по куидич — отвърна Хари и се впусна да разказва как се бе появил Черния знак, как бяха заварили Уинки с магическата пръчка на Хари в ръка, което беше разгневило господин Крауч.
            Когато Хари свърши, Сириус вече се бе изправил и крачеше из пещерата.
            — Нека сега да изясним нещата — каза той след малко, като размаха ново пилешко бутче. — За пръв път сте видели Уинки в най-горната ложа. Тя е пазела място за Крауч. Така ли?
            — Точно така — отвърнаха тримата в един глас.
            — Обаче Крауч не дойде да гледа мача?
            — Да — потвърди Хари. — Доколкото си спомням, каза, че бил много зает.
            Сириус обиколи мълчаливо цялата пещера. После попита:
            — Хари, ти провери ли дали магическата пръчка е в джоба ти, когато напусна ложата?
            — Ами… — опита се да си спомни Хари. — Не — каза той накрая. — Потрябва ми едва когато стигнахме до гората. Потърсих я в джоба си, но там беше само всевизорът. — Той изведнъж впери очи в Сириус. — Да не искаш да кажеш, че този, който е очертал Черния знак, е откраднал пръчката ми още в ложата?
            — Не е изключено — отвърна Сириус.
            — Уинки не може да е откраднала пръчката! — провикна се Хърмаяни.
            — В ложата не е било само това духче — продължи да обикаля Сириус, смръщил чело. — Кой друг седеше зад теб?
            — Разни хора — отвърна Хари. — Някакви магьосници от българското министерство… Корнелиус Фъдж… семейство Малфой…
            — Малфой е! — извика Рон толкова силно, че гласът му отекна из цялата пещера, а Бъкбийк нервно тръсна глава. — Бас държа, че е бил Луциус Малфой!
            — Някой друг? — попита Сириус.
            — Нямаше други — отвърна Хари.
            — Имаше — припомни му Хърмаяни. — И Людо Багман беше.
            — О, да…
            — Не знам за Багман нищо друго, освен че беше бияч на „Уимбърн уаспс“ — говореше Сириус, продължавайки да обикаля. — Нещо особено за него?
            — Нищо — рече Хари. — Непрекъснато предлага да ми помага за Тримагическия турнир.
            — Така ли? — изненада се Сириус и се намръщи още повече. — Чудно с каква цел го прави.
            — Казва, че ме харесвал — отвърна Хари.
            — Хмм… — измърмори Сириус и се замисли още по-дълбоко.
            — Видяхме го в гората точно преди да се появи Черния знак — каза му Хърмаяни и се обърна към момчетата: — Помните ли?
            — Да, ама не остана в гората, нали? — добави Рон. — Щом му казахме за бунта, веднага се отправи към лагера.
            — Откъде знаете? — възрази им Хърмаяни. — Откъде знаете накъде се е магипортирал?
            — Остави тая работа — недоверчиво я погледна Рон. — Да не намекваш, че Людо Багман е измагьосал Черния знак?
            — По-вероятно е той да го е направил, а не Уинки — упорстваше Хърмаяни.
            — Нали ти казах — обърна се многозначително Рон към Сириус, — нали ти казах, че е обсебена от мисълта за тия домашни…
            Сириус вдигна ръка да го прекъсне.
            — Когато се появи Черния знак и домашното духче бе открито с пръчката на Хари, какво направи Крауч?
            — Отиде да търси из храстите, но там нямаше никой — отвърна Хари.
            — Естествено — мърмореше Сириус, докато продължаваше да крачи напред-назад, — естествено, че е искал да го лепне на някой друг, а не на собствения си домашен дух… След това я уволни, а?
            — Да — отвърна Хърмаяни много разпалено, — уволни я само защото не е останала в палатката, където обаче непременно щяха да я стъпчат.
            — Хърмаяни, няма ли да престанеш с това домашно духче най-сетне? — не издържа Рон.
            Ала Сириус поклати глава и каза:
            — Тя по-добре е преценила Крауч от теб, Рон. Ако искаш да разбереш какво представлява някой, гледай как се отнася с подчинените си, а не с равните нему. — Той прокара ръка по небръснатото си лице, явно обмисляйки много сериозно. — Това, че Барти Крауч все отсъства… Нарежда на домашното си духче да му пази място в ложата, а после не си прави труда да отиде да гледа. Работи усилено да възроди Тримагическия турнир, а не си изпълнява задълженията като съдия… Напълно неприсъщо за Крауч… Готов съм да изям Бъкбийк, ако изобщо някога преди това е отсъствал от работа по болест!
            — Значи ти познаваш Крауч?
            Лицето на Сириус помръкна. Той изведнъж доби онзи застрашителен вид, който имаше вечерта, когато Хари го срещна за първи път, смятайки го все още за убиец.
            — О, твърде добре познавам Крауч! — тихо каза той. — Той беше човекът, който заповяда да ме изпратят в Азкабан… без съдебен процес.
            — Какво? — викнаха едновременно Рон и Хърмаяни.
            — Сериозно ли говориш? — попита Хари.
            — Съвсем сериозно — отвърна Сириус и пак отхапа от пилето. — Тогава Крауч беше началник на Отдела за охрана на магическия ред. Не знаехте ли това?
            И тримата поклатиха глави.
            — Очакваше се да стане следващият министър на магията — продължи Сириус. — Велик магьосник е той, Барти Крауч, силен магьосник… и жаден за власт. Не, не е бил никога поддръжник на Волдемор — добави той, забелязал гримасата на Хари. — Не, Крауч винаги се е обявявал открито против Тъмните сили. Но много от онези, които бяха против Тъмните сили… не, няма да ме разберете… твърде млади сте още…
            — Така каза и баща ми на Световното! — каза Рон с раздразнение в гласа. — А защо не ни помогнеш да разберем.
            По хлътналото лице на Сириус пробяга усмивка.
            — Добре, да опитаме… — Той пак отиде до другия край на пещерата, върна се и започна: — Представете си сега, че Волдемор е в разцвета на силата си. Не знаете кой го поддържа, кой му служи и кой не. Знаете само, че може да въздейства на хората и те правят ужасни неща, без да са в състояние да се противопоставят. Започвате да се боите за себе си, за семейството си, за приятелите си… Всяка седмица пристигат съобщения за още мъртви, изчезнали, изтезавани… В Министерството на магията цари хаос, не знаят какво да правят, опитват се да крият всичко от мъгълите, но междувременно започват да умират и мъгъли. Навсякъде терор… паника… объркване… Така беше. Е, в такива времена някои хора проявяват добрите си страни, други — лошите. Принципите на Крауч може да са били от полза в началото… не знам. Той бързо се издигна в министерството и започна да издава заповеди за крайно сурови мерки срещу поддръжниците на Волдемор. Аврорите получиха по-големи пълномощия, които им даваха право да убиват, а не само да залавят. Аз не бях единственият, когото предадоха направо на дименторите без присъда. Крауч отговаряше на насилието с насилие и разреши използването на непростимите проклятия дори само при подозрение. Няма да преувелича, ако кажа, че той не се отличаваше по своята жестокост и липса на милост дори и от някои представители на Тъмните сили. Не че нямаше и много съмишленици, напротив — мнозина вярваха, че той действа правилно, и много вещици и магьосници настояваха да стане министър на магията. Когато Волдемор изчезна, изглеждаше само въпрос на време Крауч да получи най-висшия пост. Но тогава се случи едно злощастно събитие… — Сириус мрачно се усмихна. — Синът на Крауч бе заловен с група смъртожадни, които бяха успели някак да избегнат Азкабан. Явно са искали да открият Волдемор и да го върнат на власт.
            — Синът на Крауч е бил заловен? — изуми се Хърмаяни.
            — Точно така — отвърна Сириус, метна пилешката кост на Бъкбийк, после приседна на земята до хляба и го разчупи на две. — Доста трудно му е било на стария Барти, предполагам. Но е трябвало повечко време да отделя на семейството си вкъщи, от време на време да си тръгва по-раничко от службата… да опознае собствения си син.
            Сириус вече гълташе на едри залъци и хляба.
            — Ама синът му бил ли е смъртожаден? — попита Хари.
            — Нямам представа — отвърна Сириус с пълна с хляб уста. — Аз вече бях в Азкабан, когато го доведоха. Повечето от тези неща разбрах едва откакто съм на свобода. Момчето несъмнено е било заловено сред хора, за които мога да се закълна, че бяха смъртожадни. Но може да е попаднал случайно на лошо място в лош момент, както е станало с онова домашно духче.
            — Опитал ли се е Крауч да отърве сина си? — почти шепнешком попита Хърмаяни.
            Сириус отвърна със смях, приличащ повече на лай.
            — Крауч да отърве сина си? Мислех си, че по-добре си прозряла нрава му, Хърмаяни. Той унищожаваше всичко, което можеше да застраши безупречната му репутация, защото бе подчинил целия си живот на стремежа да стане министър на магията. Вие сте видели как изгонва преданото домашно духче само за да не го заподозрат отново, че има нещо общо с Черния знак. Това не разкрива ли същността му? Бащинските чувства на Крауч стигнаха колкото все пак да изправи сина си пред съд и както е известно, той е използвал дори и процеса, за да покаже колко силно ненавижда момчето… след което го пратил направо в Азкабан.
            — Предал е собствения си син на дименторите? — промълви Хари едва чуто.
            — Точно така — отвърна Сириус без следа от усмивка. — Видях как дименторите го вкарват вътре, наблюдавах всичко през решетките на вратата на килията си. Момчето беше на не повече от деветнайсет. Натикаха го в килия до моята. Вечерта вече пищеше за майка си. След няколко дни млъкна… Те всички млъкват накрая… освен когато крещят насън…
            За момент погледът на Сириус като че ли угасна, сякаш пред очите му хлопнаха невидими врати.
            — Значи е още в Азкабан? — попита Хари.
            — Не — глухо отвърна Сириус. — Вече не е там. Умря около година след като го докараха.
            — Той е умрял?
            — И не само той — отвърна с горчивина Сириус. — Повечето полудяват там, някои съвсем спират да ядат. Загубват желанието си да живеят. Винаги се познава кога някой ще умре, защото дименторите първи го усещат и ги обзема някаква възбуда. А това момче изглеждаше болнаво още като го докараха. Като висш министерски служител на Крауч и жена му бе позволено да посетят сина си на смъртния одър. Тогава за последен път видях Барти Крауч, който почти пренесе жена си покрай моята килия. Самата тя вероятно е починала малко след това. От скръб. Залиняла е като момчето. Крауч така и не дойде да вземе тялото на сина си. Дименторите го заровиха извън стените на крепостта, видях ги.
            Сириус хвърли парчето хляб, което току-що бе поднесъл към устата си, грабна вместо него шишето с тиквен сок и го пресуши.
            — Така старият Крауч загуби всичко точно когато си мислеше, че е успял — продължи той, като изтри уста с опакото на ръката си. — В един момент герой, на крачка от министерско кресло… а в следващия губи и сина си, и жена си, и семейната чест, и — както разбрах, като се измъкнах — огромната си популярност. След смъртта на момчето имаше известно съчувствие към него като баща и мнозина се питаха как е могло добро дете от добро семейство така да пропадне. Общото мнение беше, че баща му никога не се е грижел достатъчно за него. Тогава Корнелиус Фъдж зае най-висшия пост, а Крауч бе изтикан в Отдела за международно магьосническо сътрудничество.
            Настъпи продължително мълчание. Хари си спомняше как се бяха оцъклили очите на Крауч, когато гълчеше непокорното си домашно духче в гората след финала на Световното по куидич. Може би Крауч се бе разлютил така точно защото Уинки бе заварена под Черния знак. Сигурно са го налегнали мрачни спомени за сина му, за някогашния скандал и за изпадането му в немилост пред министерството.
            — Според Муди Крауч се е побъркал на тема залавяне на тъмни магьосници — каза Хари на Сириус.
            — Да, чух, че му станало нещо като мания — кимна Сириус. — Мен ако питате, той сигурно се надява да си върне старата слава, като хване поне още един смъртожаден.
            — И се е промъкнал да рови из кабинета на Снейп! — победоносно заключи Рон, като погледна към Хърмаяни.
            — Да, но това е съвсем необяснимо — рече Сириус.
            — Напротив! — възрази разпалено Рон.
            Ала Сириус поклати глава.
            — Ами щом Крауч се е заел да разследва Снейп, защо не е присъствал лично на турнира като съдия? Това щяха да бъдат отлични поводи да посещава „Хогуортс“ редовно и да държи Снейп под око.
            — Значи ти мислиш, че Снейп крои нещо, така ли? — попита Хари.
            — Слушай, каквото и да приказваш, Дъмбълдор има доверие на Снейп… — прекъсна го Хърмаяни.
            — О, престани, Хърмаяни! — ядоса се Рон. — Колкото и умен, способен и мъдър да е Дъмбълдор, това не значи, че някой много хитър тъмен магьосник не може да го измами.
            — Защо тогава Снейп спаси живота на Хари, като бяхме в първи курс, а? Защо просто не го остави да умре?
            — Откъде да знам… Може би се е боял Дъмбълдор да не го изгони…
            — А ти какво мислиш за това, Сириус? — високо попита Хари, а Рон и Хърмаяни престанаха да спорят, за да чуят отговора.
            — Според мен и двамата имат право — рече Сириус, гледайки замислен към Рон и Хърмаяни. — Откакто разбрах, че Снейп преподава тук, все се чудя защо Дъмбълдор го е назначил. Снейп винаги се е възхищавал от Черните изкуства, още като ученик се прочу с това. Беше едно такова подло, гнусно момче с мазна коса — добави Сириус, а Хари и Рон си размениха усмивки. — Като пристигна в училище, владееше повече проклятия от половината седмокурсници и веднага се включи в една банда слидеринци, всички членове на която впоследствие се оказаха смъртожадни. — Сириус вдигна ръка и започна да изброява на пръсти имена. — Розие и Уилкис — и двамата бяха убити от аврори в годината преди падането на Волдемар, семейство Лестранж, които още са в Азкабан. Ейвъри… Както разбрах, той е успял да се измъкне по някакъв начин, като разправял, че е действал под въздействието на проклятието Империус… и още е на свобода. Но доколкото ми е известно, Снейп никога не е бил обвиняван, че е смъртожаден… което не доказва и обратното. Много от тях изобщо не бяха заловени. А Снейп е достатъчно умен и хитър, за да успее да се опази.
            — Снейп познава Каркаров доста добре, но явно иска това да остане в тайна.
            — Ами да, да бяхте видели лицето на Снейп, когато Каркаров влезе в часа по отвари вчера — бързо се намеси Хари. — Каркаров искаше да говори нещо с него, оплака се, че Снейп го отбягвал, и изглеждаше сериозно разтревожен. Вдигна ръкава си и показа на Снейп нещо на ръката си, но не можах да видя какво беше.
            — Показал е на Снейп нещо на ръката си? — повтори Сириус, искрено озадачен, прокара разсеяно пръсти през сплъстената си коса, после вдигна рамене. — Е, нямам представа какво значи всичко това, но щом Каркаров е сериозно разтревожен и отива при Снейп за разговор… — Сириус се вторачи в стената на пещерата и направи гримаса на недоумение. — Факт е, че Дъмбълдор има доверие на Снейп, а аз знам, че той вярва и на хора, на които мнозина други не биха повярвали. Но все пак не мога да си представя, че би допуснал Снейп да преподава в „Хогуортс“, ако знае, че той някога е бил поддръжник на Волдемор.
            — Защо тогава Муди и Крауч толкова държат да проникнат в кабинета на Снейп? — упорстваше Рон.
            — Ами… — бавно започна Сириус — не бих изключил вероятността Лудоокия да е претърсил кабинетите на всички учители, когато е постъпил в „Хогуортс“. Доколкото го познавам, взима много на сериозно защитата срещу Черните изкуства. Не мисля, че той изобщо вярва на някого, и нищо чудно, като се има предвид на какво е бил свидетел. Но мога да кажа за Муди, че никога не убива, ако смята, че може да промени нещо. Винаги довеждаше живи заловените от него. Беше суров, но никога не падаше до равнището на смъртожадните. Виж, Крауч… той е нещо друго… Дали наистина е болен? Ако е така, защо си е правил труда да се промъква чак в кабинета на Снейп? А ако не е болен… Какво е намислил тогава? С какво всъщност толкова е бил зает на финала на Световното, та да не си седи в ложата? И какво е правил през времето, когато е трябвало да си изпълнява задълженията като съдия в турнира?
            Сириус замълча, все още загледан в стената на пещерата. Бъкбийк кълвеше по камъните около себе си — да не би да е пропуснал някое кокалче.
            Най-сетне Сириус се обърна към Рон:
            — Нали каза, че брат ти е личен секретар на Крауч? Има ли някаква възможност да го попиташ дали го е виждал напоследък?
            — Мога да опитам — отвърна Рон с известно съмнение. — Но не трябва да проличи, че го правя с недоверие към Крауч, защото Пърси му се възхищава.
            — Използвай възможността да разбереш и дали са научили нещо ново за Бърта Джоркинс — поръча му Сириус, като направи знак с ръка към втория брой на „Пророчески вести“.
            — Багман ми каза, че не са — намеси се Хари.
            — Да, цитират го там в статията — кимна Сириус към вестника. — Все повтарят каква лоша памет имала Бърта. Е, може и да се е променила, откакто я познавах, но тогава тя изобщо не забравяше… дори напротив. Не беше много умна, но великолепно помнеше всякакви клюки. Затова си докарваше много неприятности, не можеше да си държи устата затворена. Вероятно е създавала проблеми и в министерството, може би затова толкова дълго Багман не си е мръднал пръста да я търси…
            Сириус въздъхна дълбоко и разтърка помръкналите си очи.
            — Колко стана часът?
            Хари погледна часовника си, но си спомни, че той не работи, откакто бе престоял повече от час в езерото.
            — Три и половина — отвърна Хърмаяни.
            — Време е да се връщате — каза Сириус и се изправи. — И виж какво… — той спря погледа си върху Хари, — не искам да се измъкваш от замъка, за да ме посещаваш, разбра ли? Само ми изпращай тук писъмца. Настоявам да ме уведомяваш и занапред за всичко по-особено. Но в никакъв случай не напускай „Хогуортс“ без разрешение, защото това би било идеална възможност за някого да те нападне.
            — Никой не се е опитвал да ме напада досега, освен един голям змей и няколко гриндилоу — рече Хари.
            Но Сириус го погледна много строго.
            — Няма значение. Ще си отдъхна едва след като свърши този турнир, а това ще стане чак през юни. И освен това, ако говорите помежду си за мен, наричайте ме Смърки, става ли?
            Той върна на Хари шишето и отиде да погали Бъкбийк за довиждане.
            — Ще ви изпратя до края на селото, за да видя дали не мога да си отмъкна някой хвърлен вестник — каза Сириус.
            Още преди да напуснат пещерата, той се превърна отново в голямото черно куче. Всички заедно се смъкнаха по склона на хълма, минаха пак през камъните и скалите и стигнаха до оградата за добитъка. Там Сириус се остави да го погалят по главата, преди да се обърне и да хукне покрай селските къщи.
            Хари, Рон и Хърмаяни се запътиха през Хогсмийд към „Хогуортс“.
            — Интересно дали Пърси знае всички тези неща за Крауч — пръв проговори Рон, като поеха по алеята към замъка. — Или може би не го интересува… Нищо чудно да се възхищава толкова много на Крауч точно по тази причина. Да, Пърси обича правилата и принципите. Сигурно би одобрил факта, че Крауч не ги е нарушил дори заради собствения си син.
            — Пърси никога не би предал някого от семейството си на дименторите — убедено каза Хърмаяни.
            — Не знам — каза Рон. — Ако реши, че му пречим на кариерата… Той е страшно амбициозен, нали знаеш…
            Изкачиха се по каменното стълбище до входната зала, където вече се носеше уханието на вкусна вечеря откъм Голямата зала.
            — Горкият Смърки! — каза Рон, вдъхвайки дълбоко ароматите. — Той сигурно много те обича, Хари… Само като си представя, че се храни с плъхове…


            ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА
            ЛУДОСТТА НА КРАУЧ

            В неделя след закуска Хари, Рон и Хърмаяни се качиха в соварника. Бяха решили да изпратят до Пърси писмо, за да го питат дали е виждал напоследък господин Крауч, както бе предложил Сириус. Този път избраха Хедуиг, защото тя отдавна не бе вършила никаква работа. След като я видяха как излита през прозореца, слязоха в кухнята да зарадват Доби с новите чорапи.
            Домашните духчета ги посрещнаха с радостни викове, поклони и реверанси и се засуетиха отново да ги черпят с чай. Доби направо изпадна във възторг от своя подарък.
            — Хари Потър много добър към Доби! — цвърчеше той, бършейки едри сълзи от огромните си очи.
            — Ти ми спаси живота с онези риборасли, Доби, благодаря ти! — отвърна Хари.
            — Дали не са останали още няколко еклера, а? — попита Рон и умолително погледна сияещите и кланящи се домашни духчета.
            — Нали току-що закуси! — скара му се Хърмаяни, но към тях вече летеше голяма сребърна табла с еклери, носена от четири духчета.
            — Трябва да отделим нещичко и за Смърки — прошепна Хари.
            — Добра идея — каза Рон. — Тъкмо и Пигуиджън ще свърши някаква работа. А дали не бихте ни дали и нещо допълнително за ядене, моля? — обърна се той към наобиколилите го духчета, които се поклониха радостно и забързаха да изпълнят молбата му.
            — Доби, а къде е Уинки? — попита Хърмаяни и се огледа.
            — Уинки е там до огъня, госпожице — тихо отвърна Доби и ушите му едва забележимо клюмнаха.
            — О, майчице! — промълви Хърмаяни, като я забеляза.
            Хари също погледна към огнището. Уинки седеше на столчето като миналия път, но дотолкова се бе запуснала, че почти се сливаше с почернелите от сажди тухли зад нея. Дрехите й бяха парцаливи и непрани. Стискаше бутилка бирен шейк и се люлееше насам-натам на столчето си, вперила очи в огъня. Докато я наблюдаваха, тя силно хлъцна.
            — Уинки вече на шест бутилки дневно — прошепна Доби на Хари.
            — Е, това нещо не е силно — рече Хари.
            Ала Доби поклати глава.
            — Силно, силно за домашно духче, сър — възрази той.
            Уинки пак хлъцна. Духчетата, които бяха донесли еклерите, я погледнаха неодобрително и се заловиха с работата си.
            — Уинки страда, Хари Потър — тъжно прошепна Доби. — Уинки иска да се върне вкъщи. Тя още мисли господин Крауч за свой господар, сър, и Доби не може с нищо да я убеди, че професор Дъмбълдор е вече нейният господар.
            — Ей, Уинки — викна Хари. Внезапно му бе хрумнало нещо, затова отиде при нея и се наведе да я заприказва. — Случайно да знаеш какво става с господин Крауч, а? Защото той вече не идва като съдия на Тримагическия турнир?
            Очите на Уинки трепнаха. Огромните й зеници се впериха в Хари. Тя се олюля и рече:
            — Г-г-господарят е спрял… хлъц!… да идва?
            — Ами да — отвърна Хари, — не сме го виждали още от първото изпитание. В „Пророчески вести“ пише, че бил болен, но…
            Уинки пак се олюля и загледа Хари с помътнял поглед.
            — Господарят… хлъц!… болен? — долната й устна затрепери.
            — Но ние не знаем дали това е вярно — побърза да се намеси Хърмаяни.
            — Господарят има нужда от своята… хлъц!… Уинки! — изхленчи духчето. — Господарят не може… хлъц!… да се оправя… хлъц!… съвсем сам…
            — Къщната работа не е чак толкова трудно нещо, Уинки — строго каза Хърмаяни.
            — Уинки… хлъц!… не върши само… хлъц!… домашна работа на господин Крауч! — изцвърча възмутено Уинки и се залюля още по-силно, като разплиска бирен шейк по и без това покритата с лекета блуза. — Господарят… хлъц!… доверява на Уинки… хлъц!… най-важните… хлъц!… най-тайните…
            — Какво? — нетърпеливо попита Хари.
            Ала Уинки само поклати глава, колкото да разплиска още бирен шейк по себе си.
            — Уинки пази… хлъц!… тайните на своя господар — разбунтува се тя, люшна се силно и намръщено го погледна с разногледите си очи. — Вие май… хлъц!… си пъха носа в чужди работи.
            — Уинки не бива да говори така на Хари Потър! — сгълча я Доби. — Хари Потър е смел и благороден и Хари Потър не си пъха носа никъде.
            — Той си пъха носа… хлъц!… в личните и тайните работи… хлъц!… на моя господар… хлъц!… Уинки е добро домашно духче… хлъц!… Уинки пази мълчание… хлъц!… И други се опитват… хлъц!… да ровят и душат… хлъц!…
            Клепачите й изведнъж се затвориха, тя се свлече от столчето си върху ръба на огнището и шумно захърка. Празната бутилка от бирен шейк се изтърколи по каменния под.
            Половин дузина домашни духчета се втурнаха с възмущение по лицата. Едно от тях вдигна бутилката, друго покри Уинки с голяма карирана покривка за маса и грижливо подгъна краищата й, за да скрие духчето от чужди погледи.
            — Много съжаляваме, че трябваше да видите това, господа и госпожице! — изписука едно от духчетата, като клатеше глава, силно засрамено. — Ние се надяваме, че няма да съдите за всички нас по Уинки, господа и госпожице!
            — Тя страда! — каза Хърмаяни с упрек. — Защо не се опитате да я ободрите, вместо да я криете?
            — Молим за извинение, госпожице — рече домашното духче и пак се поклони дълбоко, — но домашните духчета нямат право да страдат, щом имат работа за вършене и господари за обслужване.
            — О, я остави тия приказки! — ядоса се Хърмаяни. — Слушайте всички какво ще ви кажа! Вие имате точно толкова право да страдате, колкото и магьосниците! Имате право на заплати, на почивки и на истински дрехи. И не сте длъжни да правите всичко, което ви кажат… Я вижте Доби!
            — Госпожицата да не замесва Доби в това, моля! — смънка Доби много уплашено.
            Веселите усмивки бяха изчезнали от лицата на домашните духчета из кухнята. Те изведнъж започнаха да гледат Хърмаяни така, сякаш е луда или опасна.
            — Ето ви още храна! — изцвърча едно домашно духче до лакътя на Хари и пъхна в ръцете му пушен свински бут, дузина кексчета и плодове. — Довиждане!
            Домашните духчета се скупчиха до Хари, Рон и Хърмаяни и започнаха да ги избутват от кухнята, натискайки ги по гърбовете с малките си ръчички.
            — Благодаря за чорапите, Хари Потър! — тъжно се провикна Доби откъм огнището, застанал до издутата покривка, скриваща Уинки.
            — Не можа ли да си държиш устата затворена, а, Хърмаяни? — развика се Рон, щом вратата на кухнята се затръшна след тях. — Сега няма да ни пускат изобщо! Тъкмо щяхме да измъкнем още нещо от Уинки за Крауч!
            — О, не се прави, че това те интересува! — не му остана длъжна Хърмаяни. — Гледаш само да си вземеш храна оттук.
            Това помрачи целия им неделен ден. На Хари така му дотегна да слуша как Рон и Хърмаяни се заяждат, докато подготвяха домашните си в общата стая, че вечерта отиде сам горе в соварника да изпрати храна на Сириус.
            Пигуиджън беше твърде малък да носи самичък цял бут чак до планината, затова Хари прати и две училищни чухалчета да му помагат. Птиците представляваха странна гледка, като се отдалечаваха в здрача с огромния вързоп между тях, а Хари се облегна на перваза и се загледа навън към тъмните върхове на дърветата в Забранената гора и потрепващите платна на кораба на „Дурмщранг“. Някакъв голям бухал прекоси кълбетата дим, които излизаха от комина на Хагрид, издигна се към замъка, прелетя покрай соварника и изчезна. Като погледна надолу, Хари видя Хагрид усилено да копае пред къщата си и се зачуди какво ли е намислил да прави. На пръв поглед изглеждаше, че прекопава нова зеленчукова леха. В това време Мадам Максим излезе от каретата на „Бобатон“ и се запъти към него с явното намерение да го заговори. Хагрид се облегна на лопатата си, но очевидно не бе проявил желание да разговаря, защото Мадам Максим съвсем скоро се прибра обратно в каретата.
            Тъй като не искаше да се връща в кулата на „Грифиндор“ и да слуша как Рон и Хърмаяни си ръмжат един на друг, Хари продължи да наблюдава работата на Хагрид, докато мракът погълна пазача, а совите наоколо започнаха да се събуждат и да прошумоляват, излитайки в нощта.
                                                                       * * *
            Сутринта Рон и Хърмаяни слязоха на закуска, забравили свадата си. За радост на Хари мрачните предположения на Рон, че домашните духчета щели да пратят на масата на „Грифиндор“ развалена храна, защото били обидени на Хърмаяни, не се сбъднаха. Беконът, яйцата и херингата си бяха съвсем обикновени и вкусни, както винаги.
            Когато совите пристигнаха с пощата, Хърмаяни се огледа с нетърпение.
            — Пърси едва ли е успял да ни отговори — каза Рон. — Ние изпратихме Хедуиг едва вчера.
            — Не, не за това — каза Хърмаяни. — Поднових си абонамента за „Пророчески вести“, защото ми омръзна да научавам новините от слидеринци.
            — Колко си предвидлива! — рече Хари и също заоглежда совите. — Ей, Хърмаяни, като че ли имаш късмет…
            Една брадата улулица се снишаваше към тях.
            — Но тя не носи вестник — каза разочаровано Хърмаяни. — Това е…
            За нейно учудване птицата кацна пред чинията й, следвана от четири забулени сови, един рибояден бухал и една горска улулица.
            — Колко абонамента си направила? — изуми се Хари и хвана чашата на Хърмаяни, преди да я съборят ятото сови, които се надпреварваха коя първа да кацне и да пусне своето писмо.
            — Какво ли може… — възкликна Хърмаяни, като взе плика от совата, отвори го и започна да чете. — О, ужас! — заекна тя и се изчерви.
            — Какво има? — намеси се Рон.
            — Това… О, как е възможно!…
            Тя бутна писмото към Хари и той веднага забеляза, че не е написано на ръка, а е съставено от отделни букви, явно изрязани от „Пророчески вести“.

            Ти си ЛошО моМИЧЕ. ХаРи ПоТъР заСЛУжаВа По-добРА.
            ВърВИ си отКЪДЕто си дошла мъГъЛке!

            — Всичките са такива! — отчаяно каза Хърмаяни, като отваряше едно след друго писмата. — „Хари Потър ще си намери нещо по-свястно от теб…“, „Заслужаваш да те сварят в жабешки хайвер“… Уф!
            Като отвори и последния плик, върху ръцете й бликна жълтеникавозелена течност със силна миризма на бензин и по кожата й се вдигнаха едри жълти мехури.
            — Неразредена буботубова гной — обяви Рон, вдигна внимателно плика и го помириса.
            — О, не! — извика Хърмаяни.
            Очите й се напълниха със сълзи, докато опитваше да изтрие ръцете си с една салфетка, но целите й пръсти бяха покрити с болезнени мехури — сякаш си беше сложила дебели възлести ръкавици.
            — Иди веднага в болничното крило — каза й Хари, докато совите около Хърмаяни се разлетяха, — а ние ще кажем на професор Спраут къде си.
            — Аз я предупредих! — каза Рон, след като Хърмаяни излезе тичешком от Голямата зала, притиснала ръце към гърдите си. — Предупредих я да не се захваща с Рита Скийтър! Я слушай… — И той зачете едно от писмата, които Хърмаяни бе хвърлила: — „Прочетох в «Седмичник на магьосницата» как мамиш Хари Потър, а момчето и без това си има достатъчно проблеми. Ще ти изпратя някое проклятие по сова, щом намеря достатъчно голям плик.“ Сега вече ще трябва да си отваря очите на четири!
            Хърмаяни не дойде в часа по билкология. Когато излязоха от оранжерията и се отправиха за часа по грижа за магически създания, Хари и Рон видяха Малфой, Краб и Гойл да слизат по каменните стъпала от замъка. Зад тях вървяха Панси Паркинсън и бандата слидеринки, които си шушукаха и се кискаха. Като забеляза Хари, Панси се провикна:
            — Потър, да не си разделил с приятелката си? Защо беше толкова разстроена на закуска?
            Хари не й обърна внимание — не искаше да й доставя удоволствието да разбере каква неприятност им бе причинила статията в „Седмичник на магьосницата“.
            Хагрид, който в предишния час им бе казал, че са приключили с еднорозите, ги чакаше пред вратата с нов куп отворени касетки в краката си. Хари изтръпна, като ги видя… Дали не се бяха излюпили нови огнемети? Но като се приближиха достатъчно и можаха да погледнат вътре, се оказа, че касетките са пълни с пухкави черни създания с издължени муцунки. Предните им лапи бяха някак странно плоски като лопатки, а очичките им мигаха срещу класа, плахо и смутено заради големия интерес.
            — Т’ва са душковци — каза Хагрид, когато целият клас се събра наоколо. — Живеят главно из мините. Обичат лъскавите неща… Ето вижте…
            Един от душковците внезапно скочи и се опита да дръпне часовника на Панси Паркинсън от китката й. Тя изпищя и отскочи назад.
            — Много ги бива да откриват съкровища — обяви Хагрид с нескрито задоволство. — Днес ще се позабавляваме с тях. Вижте ей там! — И той посочи голямата прясно изкопана леха, оформянето на която Хари бе наблюдавал от прозореца на соварника. — Там съм заровил златни монети. Приготвил съм награда за онзи от вас, чийто душко изкопае най-много. А сега си скрийте украшенията, ’земете си по един от тях и се пригответе да го пуснете.
            Хари свали часовника си, който носеше вече само по навик, откакто не работеше, и го пъхна в джоба си. После си избра един душко, а той пъхна дългата си муцунка в ухото му и взе палаво да души. Беше много приятен за гушкане.
            — Я чакайте — каза Хагрид, след като погледна в щайгата. — Тук е останал един душко. Кой отсъства? ’Де е Хърмаяни?
            — Наложи се да отиде до болничното крило — отвърна Рон.
            — После ще ти обясним — смънка Хари, като видя, че Панси Паркинсън веднага наостри уши.
            Никога досега не се бяха забавлявали толкова в час по грижа за магически създания. Душковците се гмуркаха в рохката земя, сякаш бе вода, и бързаха да се върнат при учениците, които ги бяха пуснали, за да изплюят злато в ръцете им. Най-голям успех имаше Рон, който скоро събра няколко шепи от монетите.
            — Може ли да се купят отнякъде като домашни животни, Хагрид? — попита той в захлас, докато неговият душко се гмурна отново в пръстта и опръска с кал мантията му.
            — Майка ти хич няма да се зарадва, Рон — каза Хагрид засмян. — Съсипи-къща са тия душковци. Май вече събраха ’сичко — добави той, като обикаляше изкопаното, докато душковците продължаваха да се гмуркат. — Бях заровил само стотина монети. А, ей я и Хърмаяни…
            Хърмаяни идваше към тях през поляната. Имаше много нещастен вид и ръцете й бяха плътно бинтовани. Очите на Панси Паркинсън щяха да изхвръкнат от любопитство.
            — Я сега да видим к’во сте направили — каза Хагрид. — Пребройте си монетите. Няма смисъл да се опитваш да крадеш, Гойл — добави той, а черните му като бръмбари очи се присвиха. — Това е леприконско злато. Изчезва след няколко часа.
            Гойл се смръщи и изпразни джобовете си. Оказа се, че Рон е имал най-голям успех със своя душко и затова Хагрид му даде огромно блокче шоколад от „Меденото царство“ за награда. Скоро звънецът възвести, че е дошло време за обяд, и учениците поеха към замъка, но Хари, Рон и Хърмаяни останаха да помогнат на Хагрид да прибере душковците в касетките. Хари забеляза, че Мадам Максим ги наблюдава през прозореца на каретата.
            — Какво е станало с ръцете ти, Хърмаяни? — попита Хагрид загрижено.
            Хърмаяни му разказа за преливащите от омраза писма, които бе получила сутринта, и за плика, пълен с буботубова гной.
            — Ааа, не се притеснявай — успокои я Хагрид. — И аз получавам разни такива писма, откакто Рита Скийтър писа за мама. Все същите заплахи — „Ти си чудовище и трябва да те убият“, „Твоята майка е убийца на невинни и ако ти е останала и капчица съвест, ще скочиш в някое езеро.“
            — Не може да бъде! — възкликна от изненада Хърмаяни.
            — Ами да! — рече Хагрид, докато подреждаше касетките с душковци покрай стената. — Това са клюкини, хич не ги отваряй, ако до’дат и други. Направо ги пращай в огъня.
            — Изпусна много приятен час — заразправя Хари на Хърмаяни, като тръгнаха към замъка. — Много са милички тези душковци, нали, Рон?
            Рон се мръщеше на шоколада, който му бе дал Хагрид, и явно нещо го тормозеше.
            — Какво има? — попита го Хари. — Не ти ли харесва шоколадът?
            — Не е това — каза намусен Рон. — Ти защо не си ми казал за златото?
            — Какво злато? — попита Хари.
            — Златото на Световното по куидич — обясни Рон. — Онова леприконско злато, което ти дадох за моя всевизор. Тогава… в горната ложа. Защо не си ми казал, че е изчезнало?
            Хари помисли малко, преди да разбере за какво говори Рон.
            — Ооо… — каза той, след като си припомни. — Не знам… Не съм забелязал, че е изчезнало. Нали тогава изчезна и пръчката ми. Сигурно съм мислил за нея.
            Те се изкачиха по стълбите, минаха през входната зала и влязоха в Голямата зала да обядват.
            — Сигурно е много хубаво… — изведнъж поде пак Рон, като седнаха и започнаха да си сипват печено говеждо и йоркширски пудинг, — …да имаш толкова много пари, та да не забележиш, че ти липсват цял джоб галеони.
            — Виж какво, тогава имах съвсем други грижи! — ядоса се вече Хари. — Всички имахме, ако си спомняш!
            — Не знаех, че златото на лепреконите изчезва — промърмори Рон, — и си мислех, че ти връщам дълга си. Не трябваше да ми подаряваш за Коледа оная шапка на „Чъдли кенънс“ тогава.
            — Забрави това, става ли? — рече Хари.
            Рон смачка един печен картоф с края на вилицата си, вперил очи в него и рече:
            — Яд ме е, че съм беден.
            Хари и Хърмаяни се спогледаха. Никой от двамата не знаеше какво да каже.
            — Противна работа! — продължаваше Рон, загледан в картофа си. — Не обвинявам Фред и Джордж, че се опитват да изкарат нещо допълнително. Ще ми се и аз да можех… Ако имах един душко…
            — Е, вече знаем какво да ти подарим за следващата Коледа — опита се да го развесели Хърмаяни. Но тъй като Рон все още гледаше мрачно, добави: — Стига, Рон, има и по-лоши неща. Поне пръстите ти не са гноясали. — Хърмаяни много трудно си служеше с ножа и вилицата, защото пръстите й бяха сковани и надути. — Мразя тая подла Скрита! — избухна тя неудържимо. — Ще й отмъстя, та ако ще това да е последното нещо, което ще направя!
                                                                   * * *
            През следващата седмица Хърмаяни получи още клюкини и последва съвета на Хагрид да не ги отваря. Но някои от зложелателите й изпращаха конски, които гръмваха на масата на „Грифиндор“ и крещяха по неин адрес обиди из цялата зала. Дори и тези, които не четяха „Седмичник на магьосницата“, знаеха вече всичко за измисления любовен триъгълник между Хари, Крум и Хърмаяни. На Хари му беше омръзнало да повтаря наляво и надясно, че Хърмаяни не е неговото момиче.
            — Всяко чудо за три дни — уверяваше я той. — Ако не им обръщаме внимание… всички ще забравят, както стана с онова, което беше написала за мен.
            — Искам да разбера как подслушва лични разговори, при положение че й е забранено да стъпва тук! — ядосваше се Хърмаяни.
            Тя остана след часа по защита срещу Черните изкуства да попита нещо професор Муди. Другите ученици бързаха да излязат от стаята, защото Лудоокия им беше дал такава трудна задача за изменение на траекторията на проклятията, че мнозина бяха получили леки наранявания. Хари беше направил неуспешен опит с проклятието за мърдане на уши и неговите още трептяха, та трябваше да ги притиска с две ръце, докато вървеше.
            — Значи Рита със сигурност не използва мантия невидимка — задъхано изговори Хърмаяни, когато пет минути по-късно ги настигна във входната зала и дръпна дланта на Хари от едното му ухо, за да я чува. — Муди ми каза, че не я е виждал никъде около масата на съдиите, нито близо до езерото в деня на второто изпитание.
            — Хърмаяни, докога да ти повтарям да се откажеш от тая работа? — каза Рон.
            — Никога! — твърдо заяви тя. — Искам да разбера как е чула разговора ми с Виктор и как е разбрала за майката на Хагрид.
            — Може да използва бръмбари за подслушване — сети се Хари.
            — Бръмбари ли? — недоумяваше Рон. — Какво значи това… да пуска бълхи или нещо подобно?
            Хари започна да им обяснява как се поставят скрити микрофони и други тайни звукозаписващи устройства. Рон беше възхитен, но Хърмаяни ги прекъсна.
            — Вие двамата смятате ли някога да прочетете „История на «Хогуортс»“?
            — Какъв смисъл има? — попита Рон. — Ти я знаеш наизуст, достатъчно е да те попитаме.
            — Никой от заместителите на магията, използвани от мъгълите, като електричество, компютри, радари и други такива, не действа около „Хогуортс“, защото във въздуха има твърде много магическа сила. Така че Рита сигурно използва някаква магия за подслушване… само да мога да разбера каква е… Ооо, и ако е незаконна, ще я…
            — Не ни ли стигат другите грижи? — попита Рон. — Нима трябва да започнем и война за отмъщение срещу Рита Скийтър?
            — Изобщо не те моля да ми помагаш! — тросна се Хърмаяни. — И сама ще се справя!
            Тя се изкачи сама по мраморната стълба, без да поглежда назад. Хари беше сигурен, че се е запътила към библиотеката.
            — Да се обзаложим ли, че ще се върне с кутия значки с надпис „Мразя Рита Скийтър“? — каза Рон.
            Хърмаяни не поиска помощ за отмъщението от Хари и Рон. Те й бяха благодарни за това, тъй като с наближаването на великденската ваканция имаха все повече уроци и домашни. Хари искрено й се възхищаваше, че може едновременно да проучва магическите методи за подслушване и да не изостава с уроците, докато той се скъсваше да учи, а едва смогваше да си направи поне домашните. Но не забравяше редовно да изпраща храна на Сириус до пещерата му в планината, защото още помнеше от лятото какво значи непрекъснато да си гладен. В пакетчетата пъхваше и бележки, с които уведомяваше Сириус, че нищо особено не се случва наоколо и че все още чакат отговор от Пърси.
            Хедуиг се върна чак в края на великденската ваканция. Писмото на Пърси бе сгънато в колет с шоколадови великденски яйца, приготвен от госпожа Уизли. Яйцата за Хари и Рон бяха големи колкото змейските и пълни с карамел, а Хърмаяни получи яйчице, по-малко от кокоше. Лицето й помръкна, като го видя.
            — Да не би майка ти да чете „Седмичник на магьосницата“, а, Рон? — тихо попита тя.
            — Аха — отвърна Рон с пълна с карамел уста. — Взима го заради рецептите.
            Хърмаяни тъжно погледна мъничкото яйце.
            — Не искаш ли да чуеш отговора на Пърси? — побърза да смени темата Хари.
            Писмото на Пърси бе кратко и издаваше раздразнение:

            Както постоянно заявявам и пред „Пророчески вести“, господин Крауч си е дал напълно заслужена почивка. Той редовно ми изпраща инструкции по сови. Не, не съм го виждал лично, но мисля, че аз най-добре познавам почерка на своя началник. Имам си достатъчно работа в момента, за да се занимавам с опровергаването на разни нелепи слухове. Моля да не ме безпокоите пак, ако не е за нещо наистина важно. Весели великденски празници!

* * *
            През другите години досега Хари бе свикнал в началото на третия срок да тренира усилено за последния куидичен мач за сезона. Тази година обаче трябваше да се готви за третото и последно изпитание от Тримагическия турнир, но все още не му бе известно какво точно ще се иска от него. Най-сетне през последната седмица на май професор Макгонъгол го задържа след часа по трансфигурация.
            — Тази вечер в девет трябва да отидеш на игрището за куидич, Потър — каза му тя. — Господин Багман ще дойде, за да уведоми участниците в какво ще се състои третото изпитание.
            И така, в осем и половина вечерта Хари остави Рон и Хърмаяни в кулата на „Грифиндор“ и слезе долу. Тъкмо прекосяваше входната зала, когато Седрик се появи от общата стая на хафълпафци.
            — Какво може да бъде според теб? — попита той Хари, докато слизаха заедно по каменното стълбище в облачната нощ. — Фльор непрекъснато разправя за някакви подземни тунели и смята, че ще трябва да търсим съкровище.
            — Няма да е лошо — отвърна Хари, като си помисли, че просто ще поиска от Хагрид един душко и той ще му свърши цялата работа.
            Те стигнаха по тъмната пътека до стадиона, минаха през един отвор под трибуните и излязоха на игрището.
            — Какво са направили тук! — възмути се Седрик и се закова на мястото си.
            Игрището за куидич вече не беше равно и гладко. Сякаш някой бе започнал да строи из него дълги стени, които се пресичаха и продължаваха в различни посоки.
            — Това е жив плет — рече Хари и се наведе да разгледа най-близката преграда.
            — Здравейте! — разнесе се весел глас.
            В средата на игрището стоеше Людо Багман заедно с Крум и Фльор. Хари и Седрик се отправиха към тях, като прескачаха преградите от плет. На лицето на Фльор грейна усмивка, като видя Хари — отношението й към него напълно се бе променило, откакто той бе извадил сестра й от езерото.
            — Е, какво ще кажете? — попита Багман, явно много доволен, когато двамата прескочиха и най-вътрешния плет. — Добре растат, нали? Само след месец Хагрид ще установи, че са станали над шест метра. Не се бойте — добави той, все още засмян, като видя недоволството по лицата на Хари и Седрик, — щом свърши турнирът, игрището ви ще бъде възстановено напълно. Е, предполагам, че сте отгатнали защо сме тук.
            В първия момент никой не проговори. Пръв се обади Крум.
            — Лабиринт — измърмори той.
            — Точно така! — зарадва се Багман. — Лабиринт. Третото изпитание всъщност е много просто. Тримагическата купа ще бъде поставена в центъра на лабиринта. Първият участник, който я докосне, ще получи най-високата оценка.
            — И ние тррябва само да минем през льобирринта? — попита Фльор.
            — О, ще има и препятствия! — още по-весело обяви Багман, като се вдигаше постоянно на пръсти. — Хагрид ще осигури различни магически създания… ще има и отменяне на магии… и други такива неща, нали разбирате… И така, участниците, които водят по точки, ще стартират първи в лабиринта. — Багман се усмихна широко на Хари и Седрик. — След това идва ред на господин Крум… после на госпожица Делакор. Всички ще имате шанс да се преборите за първото място, но успехът ви ще зависи от преодоляването на препятствията. Ще бъде забавно, а?
            Хари твърде добре знаеше какви създания би могъл да осигури Хагрид за подобно събитие и изобщо не очакваше да бъде забавно. Но все пак кимна вежливо като другите състезатели.
            — Много добре… Ако нямате въпроси, да се връщаме в замъка, че е малко хладничко…
            Багман забърза редом с Хари, докато си проправяха път през още младия жив плет. Хари подозираше, че Багман пак ще му предложи помощта си, но точно в този момент по рамото го потупа Крум.
            — Може ли да поговорим?
            — А, добре — отвърна Хари, малко изненадан.
            — Ела с мен…
            — Добре — съгласи се Хари с известно любопитство.
            Багман като че ли се разтревожи.
            — Да те почакам ли, Хари?
            — Няма нужда, господин Багман, благодаря ви — едва сдържа усмивката си Хари, — и сам мога да намеря замъка.
            Двамата с Крум излязоха заедно от стадиона, но българинът не тръгна към кораба на „Дурмщранг“, а се насочи към гората.
            — Къде отиваме? — попита Хари, като минаха покрай къщата на Хагрид и осветената карета на бобатонци.
            — Да не ни подслушват — кратко каза Крум.
            Когато най-сетне стигнаха до усамотено място, малко след заграждението за конете на „Бобатон“, Крум спря в сянката на дърветата и се обърна към Хари.
            — Искам да знам — подхвана той, като гледаше сърдито, — какво има между теб и Хър-моя-на.
            Хари очакваше да чуе нещо много сериозно, след като Крум се бе държал така потайно, затова го погледна с почуда.
            — Нищо — отвърна той, но Крум продължи да го гледа намръщено и Хари добави, възхищавайки се за пореден път на ръста му: — Ние сме само приятели. Тя не е мое момиче и никога не е била. Това са измишльотини на Рита Скийтър.
            — Хър-моя-на непрекъснато говори за теб — каза Крум все още с подозрение в погледа.
            — Ами да — поясни Хари, — защото сме приятели.
            Направо не му се вярваше, че води такъв разговор с Виктор Крум, световноизвестния играч на куидич. Излизаше, че осемнайсетгодишният Крум го смята за равен… дори за съперник…
            — И вие двамата никога… вие не сте били…
            — Не — твърдо отвърна Хари.
            Крум като че ли се разведри. Той продължи да гледа изпитателно Хари още няколко секунди, после каза:
            — Ти летиш много добре. Гледах те на първото изпитание.
            — Благодаря! — ухили се до уши Хари и изведнъж му се стори, че и самият той е много висок. — Аз пък те гледах на Световното по куидич. С оня финт на Вронски… ти си наистина…
            Нещо се раздвижи между дърветата зад Крум. Хари, който познаваше по-добре гората и нейните обитатели, инстинктивно хвана българина за ръката и го дръпна към себе си.
            — Какво става?
            Хари поклати глава и се взря натам, където бе забелязал движението. Пъхна ръка в мантията за магическата си пръчка.
            В следващия момент иззад един висок дъб залитна силует на мъж. Отначало Хари не го позна… после видя, че е Крауч.
            Ако се съдеше по вида му, бе вървял с дни. Мантията му бе разкъсана на коленете и окървавена, лицето му бе издрано, беше брадясал и посивял от изтощение. Безупречните му някога коса и мустаци не бяха мити и подстригвани отдавна. Поведението му обаче бе далеч по-странно от вида му. Крауч сякаш говореше на някого, когото само той виждаше, с неразбираеми думи и жестове. Това напомни на Хари за един стар скитник, когото бе срещнал веднъж, докато беше на пазар със семейство Дърсли. Онзи също оживено разправяше нещо на въздуха. Леля Петуния грабна Дъдли за ръката и го издърпа на отсрещната страна на улицата да не се приближава до скитника, а вуйчо Върнън избълва пред семейството дълго нравоучение как би постъпил той с всички просяци, ако имаше власт.
            — Този не беше ли съдия? — попита Крум, вперил поглед в Крауч. — Не е ли от вашето министерство?
            Хари кимна, поколеба се за момент и бавно отиде до господин Крауч, който не го и погледна, а продължи да нарежда на близкото дърво: „…и като направите това, Уедърби, изпратете сова до Дъмбълдор да потвърдите броя на учениците от «Дурмщранг», които ще пристигнат за турнира… Каркаров току-що ме уведоми, че ще бъдат дванадесет…“
            — Господин Крауч? — предпазливо го заговори Хари.
            — „…после изпратете сова и до Мадам Максим, че тя може да иска да увеличи броя на учениците, които ще доведе, след като Каркаров се спря на дузина… Гледайте да свършите и това, нали, Уедърби? Ще се справите, нали? Ще се…“
            Очите на Крауч щяха да изхвръкнат. Той се блещеше към дървото, продължавайки да му говори, но вече без да издава звук. После залитна и се смъкна на колене.
            — Господин Крауч! — извика по-високо Хари. — Добре ли сте?
            Крауч извъртя поглед нагоре. Хари се огледа и видя, че Крум го бе последвал между дърветата и също се навеждаше над Крауч в недоумение.
            — Какво му е?
            — Нямам представа — смънка Хари. — Знаеш ли, я по-добре иди и доведи някого…
            — Дъмбълдор! — едва успя да каже Крауч. Той посегна, хвана мантията на Хари и го задърпа към себе си, макар че гледаше някъде над главата му. — Трябва… да говоря… с Дъмбълдор…
            — Добре — рече Хари, — ако се изправите, господин Крауч, ще идем горе до…
            — Аз извърших… голяма… глупост — задъхваше се Крауч. Беше напълно обезумял. Очите му се въртяха и се разширяваха, а по брадата му се стичаше струйка слюнка. Всяка дума изговаряше с огромно усилие. — Трябва… да кажа… на Дъмбълдор…
            — Станете, господин Крауч — подкани го Хари с висок и ясен глас. — Изправете се и аз ще ви заведа при Дъмбълдор.
            Очите на Крауч пак се извъртяха и се спряха върху него.
            — Кой… вие? — едва прошепна той.
            — Ученик от „Хогуортс“ — отвърна Хари и погледна към Крум за помощ, но той се беше отдръпнал и явно бе вече много изнервен.
            — Вие не сте… негов? — прошепна Крауч и устната му увисна.
            — Не — отвърна Хари, без да има и най-малка представа за какво говори Крауч.
            — На Дъмбълдор?
            — Точно така — рече Хари.
            Крауч го дърпаше към себе си. Хари се опита да откопчи мантията си от пръстите му, но той стискаше много здраво.
            — Предупредете… Дъмбълдор…
            — Ще доведа директора, ако ме пуснете — каза Хари. — Пуснете ме сега, господин Крауч, и аз ще го доведа.
            — Благодаря ви, Уедърби, а като направите и това, донесете ми, ако обичате, чаша чай. Скоро ще дойдат съпругата и синът ми, тази вечер сме на концерт със семейство Фъдж. — Той отново заговори гладко на дървото, явно съвсем забравил за Хари, който от изненада в първия момент не забеляза, че Крауч го е пуснал. — Да, синът ми наскоро получи СОВА по дванайсет предмета, отлично, да, благодаря Ви, да, много съм горд наистина. Донесете ми сега, ако обичате, онзи меморандум от министъра на магията на Андора да нахвърля отговора, ако имам време…
            — Ти остани тук с него! — каза Хари на Крум. — Аз ще ида да доведа Дъмбълдор, по-бързо ще стане, знам къде е кабинетът му…
            — Той е луд! — рече Крум, гледайки с дълбоко недоверие Крауч, който продължаваше да дърдори на дървото, явно смятайки го за Пърси.
            — Само стой при него — повтори Хари и понечи да тръгне, но движението му предизвика нова рязка промяна в поведението на Крауч, който този път го сграбчи през коляното и го дръпна отново на земята.
            — Не… ме… оставяй! — прошепна той и очите му пак се оцъклиха. — Аз… избягах… да предупредя… да кажа… на Дъмбълдор… моята вина… за всичко съм виновен… Бърта… мъртва… аз съм виновен… моят син… аз съм виновен… кажи на Дъмбълдор… Хари Потър… Черния лорд… е по-силен… Хари Потър…
            — Ще доведа Дъмбълдор, ако ме пуснете! — повтаряше Хари и погледна гневно към Крум. — Помогни ми, какво чакаш?
            Крум се приближи крайно предпазливо и клекна до Крауч.
            — Пази го тук — рече Хари и се изтръгна от Крауч, — докато аз се върна с Дъмбълдор.
            — Бързай! — извика Крум след него.
            Хари вече излизаше на бегом от гората и скоро прекоси тъмната поляна. Там вече нямаше никой — Багман, Седрик и Фльор се бяха прибрали. Втурна се нагоре по каменното стълбище, влетя през дъбовата врата и продължи по мраморните стълби към втория етаж.
            След пет минути той едва успя да спре пред каменен водоливник, изпречен насред празния коридор.
            — „Шер-шербетово лимонче!“ — задъхано изрече той срещу него.
            Това бе паролата за тайната стълба към жилището и кабинета на Дъмбълдор… или поне нея си спомняше отпреди две години. Само че паролата явно бе сменена, защото водоливникът не оживя и не отскочи встрани, а остана неподвижен и зле настроен.
            — Махни се! — кресна му Хари. — Хайде де!
            Ала в „Хогуортс“ нищо не се преместваше само като му викнеш насреща, така че нямаше смисъл да продължава. Огледа се наляво и надясно из тъмния коридор. Може би Дъмбълдор беше в учителската стая? Хукна с всички сили към стълбището…
            — Потър!
            Хари се закова на пети и се озърна.
            Снейп се бе появил откъм тайната стълба зад водоливника. Вратата в стената зад гърба му се затвори, докато той правеше знак на Хари да се върне при него.
            — Какво търсиш тук, Потър?
            — Трябва да говоря с професор Дъмбълдор! — на един дъх отвърна Хари, като се втурна обратно по коридора и спря този път пред Снейп. — За господин Крауч… той се върна… сега е в гората… иска да…
            — Що за глупости? — прекъсна го Снейп и черните му очи засвяткаха. — За какво говориш изобщо?
            — За господин Крауч! — изкрещя Хари. — От министерството! Нещо е болен или… в гората е… иска да види Дъмбълдор… Само ми кажете паролата…
            — Директорът е зает, Потър — каза Снейп и изкриви уста в лукава усмивка.
            — Трябва да кажа на Дъмбълдор! — викаше с цяло гърло Хари.
            — Не ме ли чу, Потър?
            Хари усети какво огромно удоволствие е за Снейп да му откаже нещо крайно важно в критичен момент.
            — Слушайте — разяри се момчето, — Крауч не е в ред… той… е полудял… казва, че искал да предупреди…
            Каменната стена зад Снейп се плъзна и се отвори. Появи се Дъмбълдор в дълга зелена мантия и с леко въпросително изражение на лицето.
            — Има ли някакъв проблем? — попита той, местейки поглед от Хари към Снейп и обратно.
            — Професоре! — започна Хари, за да изпревари Снейп. — Господин Крауч се появи… там долу в гората, иска да говори с вас!
            Хари очакваше директорът да задава въпроси, но за негово облекчение това не стана.
            — Заведи ме — каза веднага Дъмбълдор и профуча по коридора след Хари покрай Снейп, който стоеше до водоливника и изглеждаше два пъти по-грозен.
            — И какво каза Крауч? — попита Дъмбълдор, докато слизаха бързо по мраморното стълбище.
            — Каза, че искал да ви предупреди… каза, че е направил нещо ужасно… спомена сина си… и Бърта Джоркинс… и… и Волдемор… че Волдемор ставал по-силен…
            — Така значи… — каза само Дъмбълдор и ускори крачка, щом излязоха в непрогледната тъмнина.
            — Той не се държи нормално — продължи Хари, бързайки да върви редом с Дъмбълдор. — Сякаш не съзнава къде е. Говори, като че Пърси Уизли е там, после изведнъж сменя тона и казва, че трябва да говори с вас… Оставих го с Виктор Крум.
            — Така ли? — рязко попита Дъмбълдор и продължи с още по-големи крачки, та Хари трябваше вече да подтичва до него. — Знаеш ли дали някой друг го е видял?
            — Не — отвърна Хари. — Изостанахме малко назад с Крум да разговаряме, след като господин Багман ни инструктира за третото изпитание, и тогава видяхме господин Крауч да се появява откъм гората…
            — Къде са те? — попита Дъмбълдор, когато светлините на бобатонската карета пробиха мрака.
            — Ето там — отвърна Хари и изпревари Дъмбълдор да му покаже пътя между дърветата. Все още не чуваше гласа на Крауч, но знаеше къде да го търси. — Не беше много по-встрани от каретата… тук някъде трябва да беше…
            — Виктор? — викна той.
            Никой не отговори.
            — Тук бяха — обърна се Хари към Дъмбълдор. — Сигурен съм, че бяха тук някъде…
            — „Лумос!“ — И Дъмбълдор вдигна пръчката със светнал връх.
            Тънкият лъч обхождаше едно по едно черните дървета, хвърляйки светла ивица по земята. Изведнъж тя попадна върху два крака.
            Хари и Дъмбълдор се спуснаха натам. Крум лежеше на земята като че ли в безсъзнание, а от Крауч нямаше и следа. Дъмбълдор се наведе над момчето и внимателно повдигна единия му клепач.
            — Зашеметен е — спокойно каза той.
            Двата полумесеца на очилата му проблясваха от светлината на пръчката, докато се взираше сред околните дървета.
            — Да отида ли да доведа някого? — предложи Хари. — Мадам Помфри?
            — Не — спря го Дъмбълдор. — Стой тук.
            Той вдигна по-високо пръчката си и я насочи към къщата на Хагрид. Хари видя как от върха й излетя нещо сребристо и се стрелна между дърветата като призрачна птица. Тогава Дъмбълдор пак се наведе над Крум, насочи пръчката си този път към него и прошепна:
            — „Енервате!“
            Крум отвори очи. Изглеждаше като замаян. Като видя Дъмбълдор, се опита да се изправи, но професорът положи ръка на рамото му и го накара да си лежи спокойно.
            — Той ме нападна — промълви Крум и вдигна ръка към главата си. — Лудият старец ме нападна! Аз се оглеждах наоколо за Потър и той ме нападна отзад.
            — Полежи малко — каза му Дъмбълдор.
            До ушите им стигна гръмовен тропот на стъпки и скоро задъхан се появи Хагрид с арбалет в ръка, следван от Фанг.
            — Професор Дъмбълдор! — огледа се той с изумление. — Хари… к’во е…
            — Хагрид, иди веднага да доведеш професор Каркаров — каза му Дъмбълдор. — Негов ученик е бил нападнат. А след това, ако обичаш, повикай професор Муди…
            — Няма нужда, Дъмбълдор — чу се хрипкаво ръмжене, — вече съм тук.
            Куцукайки, Муди се приближаваше със светеща пръчка, като се подпираше на тоягата си.
            — Проклетият крак! — ядосваше се той. — Щях да стигна и по-бързо… Какво е станало? Снейп каза нещо за Крауч…
            — Крауч ли? — изненада се Хагрид.
            — Доведи Каркаров, Хагрид, моля те! — остро напомни Дъмбълдор.
            — О, да… разбрах, професоре… — сконфузи се Хагрид, обърна се и изчезна между тъмните дървета, отново последван от Фанг.
            — Не знам къде е Барти Крауч, но трябва непременно да го намерим — обърна се Дъмбълдор към Муди.
            — Аз се заемам с това — избоботи Лудоокия и като насочи пръчката си към дърветата, закуцука натам.
            Дъмбълдор и Хари не промълвиха и дума, докато не чуха познатите звуци от завръщането на Хагрид и Фанг. След тях бързаше Каркаров. Облечен бе в наметката си от гладка сребриста кожа и изглеждаше силно пребледнял и много възбуден.
            — Какво правиш? — извика той, като видя ученика си на земята и Дъмбълдор и Хари до него. — Какво е станало?
            — Нападнаха ме — обади се Крум, като се надигна да седне, разтърквайки главата си. — Оня — Крауч ли… как му беше името…
            — Крауч ли те нападна? Крауч те е нападнал? Съдията на Тримагическия турнир?
            — Игор — подхвана Дъмбълдор, но Каркаров се дръпна, загърна се още по-плътно в наметката си и ревна яростно, сочейки към Дъмбълдор:
            — Предателство! Това е заговор! Вие и вашето Министерство на магията ме подмамихте да дойда тук, Дъмбълдор! Това не е справедливо състезание! Най-напред пробутахте Потър в турнира, макар да е под възрастовата граница! Сега ваш приятел от министерството прави опит да извади моя участник от състезанието! Надушвам двойна игра и корупция в цялата тази работа, а вие, Дъмбълдор, вие с вашите приказки за по-тясно магьосническо сътрудничество, за възстановяване на старите връзки, за забравяне на някогашни разногласия… ето какво мисля за вас!
            И Каркаров се изплю на земята точно в краката на Дъмбълдор. Хагрид светкавично го сграбчи за яката, вдигна го във въздуха и го залепи за близкото дърво.
            — Извини се! — озъби се той, докато Каркаров се мъчеше да си поеме въздух с грамадния пестник на Хагрид до гърлото си и с крака, висящи във въздуха.
            — Хагрид, не! — викна Дъмбълдор и очите му засвяткаха.
            Пазачът отдръпна ръката си, с която притискаше към дървото Каркаров, който се свлече по цялото стъбло надолу и се стовари на купчина в корените, а върху главата му заваляха клонки и листа.
            — Хагрид, ако обичаш, придружи Хари до замъка — строго нареди Дъмбълдор.
            Дишайки тежко, Хагрид изгледа Каркаров със свиреп поглед.
            — Не е ли по-добре тук да стоя, директоре…
            — Ти ще заведеш Хари обратно в училището, Хагрид — категорично повтори Дъмбълдор. — Изпрати го чак горе до кулата на „Грифиндор“. А ти, Хари… искам да не мърдаш оттам. Каквото и да си намислил да правиш… да пращаш сови или нещо друго, всичко може да почака до сутринта, разбра ли ме?
            — Ъъм… да — отвърна Хари, вперил очи в него.
            Как ли Дъмбълдор бе отгатнал, че точно в този момент той си мислеше веднага да прати Пигуиджън при Сириус със съобщение за случилото се?
            — Ще оставя Фанг при вас, директоре — рече Хагрид, като все още гледаше заплашително към Каркаров, свит долу до дървото, омотан в кожа и клони. — Стой тук, Фанг. ’Айде, Хари.
            Без да разговарят, те минаха покрай каретата на бобатонци и се запътиха към замъка.
            — Как смее! — почти изруга Хагрид, докато заобикаляха езерото. — Как смее да обвинява Дъмбълдор! Може ли Дъмбълдор да направи нещо такова?… Кат’ че ли Дъмбълдор държи ти да победиш в турнира! Загрижил се! Май не съм виждал Дъмбълдор толкоз тревожен, както напоследък. А ти… — Хагрид изведнъж се обърна към Хари, който го погледна неразбиращо. — К’во пра’иш из гората с оня дългия Крум? Ама той е от „Дурмщранг“, бе, Хари! Можеше да ти лепне някое проклятие! Муди на нищо ли не те ли е научил? Я си представи да те беше завлякъл някъде по-навътре, както си бил сам-самичък, а?
            — Крум не е лош! — каза Хари, докато се изкачваха по стълбището към входната зала. — Не искаше да ми стори зло, а само да си поговорим за Хърмаяни…
            — Ще си поговоря аз едно хубавичко с нея… — мрачно мърмореше Хагрид, удряйки крак на всяко стъпало. — Колкото по-малко ’земане-даване имате с другоземците, толкоз по-добре. Хич да не им вярвате!
            — Ти по едно време добре се разбираше с Мадам Максим — ядоса се Хари.
            — Не ми приказвай за нея — леко стреснат викна Хагрид. — Вече ми е ясна като бял ден! Пак ми се подмазва, че да й кажа к’во щяло да бъде третото изпитание. Ха! Нито думичка да не им вярвате!
            Хагрид толкова се разгорещи, че Хари с облекчение му пожела лека нощ, като стигнаха при Дебелата дама. Той се вмъкна в общата стая през отвора зад портрета и тръгна право към ъгъла, където седяха Рон и Хърмаяни, да им разкаже какво се бе случило.


            ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА
            СЪНЯТ

            — Накратко казано — рече Хърмаяни, разтривайки челото си, — или Крауч се е нахвърлил върху Виктор, или някой друг е нападнал и двамата оттам, накъдето Виктор не е гледал.
            — Крауч е бил — реши Рон моментално. — Затова го е нямало вече, когато са пристигнали Хари и Дъмбълдор. Плюл си е на петите.
            — Едва ли — поклати глава Хари. — Той наистина нямаше никакви сили… не би могъл и да се магипортира дори.
            — Колко пъти съм ви казвала, че никой не може да се магипортира на територията на „Хогуортс“! — ядоса се Хърмаяни.
            — Добре де… А това как ви се струва — развълнува се изведнъж Рон. — Крум напада Крауч… чакайте, чакайте… и после сам си прави зашеметяващо заклинание!
            — А Крауч се изпарява, така ли? — ледено добави Хърмаяни. — Ами да…
            Зазоряваше се. Хари, Рон и Хърмаяни се измъкнаха от спалните си много рано и веднага се качиха в соварника да изпратят съобщение на Сириус. Гледаха навън към поляните, все още покрити с мъгла. И тримата бяха с подпухнали очи и много бледи, защото до късно през нощта обсъждаха историята с господин Крауч.
            — Нека пак да си припомним, Хари — предложи Хърмаяни. — Какво точно говореше Крауч?
            — Нали ви казах вече, почти не му се разбираше — рече Хари. — Говореше, че искал да предупреди Дъмбълдор за нещо. Съвсем ясно спомена името на Бърта Джоркинс, която според него била мъртва. Повтаряше, че всичко е станало по негова вина… Приказваше и за сина си.
            — Е, за това поне сам си е виновен — назидателно обяви Хърмаяни.
            — Той изобщо не беше на себе си — каза Хари. — Половината време смяташе, че жена му и синът му са живи, уж говореше с Пърси за работа и му даваше инструкции.
            — А… какво беше казал за Вие-знаете-кой? — предпазливо попита Рон.
            — Нали го чу вече — повтори Хари някак глухо. — Каза, че ставал по-силен.
            Настъпи мълчание. Пръв го наруши Рон с престорена бодрост в гласа:
            — Но ако е бил побъркан, както казваш, значи половината му приказки са били просто бълнуване…
            — Изглеждаше нормален точно когато се опитваше да говори за Волдемор — обясни Хари и се направи, че не забелязва как Рон трепна. — С голямо усилие свързваше думите, когато му проблеснеше къде е и какво иска да направи. Непрекъснато повтаряше, че трябва да се срещне с Дъмбълдор.
            Хари се отдръпна от прозореца и се загледа в гредите. Половината сови бяха излетели на лов и от време на време някоя влиташе, склещила мишка в човката си.
            — Ако Снейп не ме беше задържал — с горчивина рече Хари, — сигурно щяхме да стигнем навреме. „Директорът е зает, Потър… Не ме ли чу, Потър?“ Да беше се махнал от пътя ми!
            — Сигурно се е опитвал да те спре! — изведнъж предположи Рон: — А може би… я чакай… колко време според теб му е трябвало да стигне до гората? Мислиш ли, че е можел да стигне там преди вас?
            — Не, освен ако не се е превърнал в прилеп или нещо подобно — отвърна Хари.
            — От него всичко може да се очаква — измърмори Рон.
            — Трябва да идем при професор Муди — предложи Хърмаяни — и да разберем дали все пак е открил Крауч.
            — Ако е носел Хитроумната карта, не би трябвало да има проблем — реши Хари.
            — Освен ако Крауч не е бил вече извън територията на училището — напомни Рон. — Нали тя показва само до границата…
            — Шшшт! — спря ги изведнъж Хърмаяни.
            Някой се изкачваше по стълбата към соварника. Хари различи два гласа, които спореха и бързо се приближаваха.
            — …ама това си е изнудване и можем да си навлечем сериозни неприятности…
            — …нали опитахме да сме любезни, е, време е и ние да играем подло като него. Едва ли ще му се иска в Министерството на магията да разберат какви ги е вършил…
            — Слушай какво ти казвам, напишеш ли писмо, това вече става изнудване!
            — Да, ама ще видим дали ще се възмущаваш така, като получим цял куп пари.
            Вратата на соварника се отвори шумно и вътре нахълтаха близнаците Уизли, които замръзнаха на местата си, щом видяха там Хари, Рон и Хърмаяни.
            — Какво правите тук? — попитаха Рон и Фред в един глас.
            — Пускаме писмо — отвърнаха Хари и Джордж едновременно.
            — По това време? — възкликнаха Хърмаяни и Фред.
            Фред пръв се ухили.
            — Е, добре… няма да се интересуваме какво правите, ако и вие не ни питате.
            Той държеше в ръка запечатано писмо. Хари му хвърли един поглед, но — случайно или нарочно — Фред го премести в другата си ръка, така че името да не се вижда.
            — Е, не бихме искали да ви задържаме — каза Фред и направи многозначителен поклон, кимайки към вратата.
            Рон не помръдна от мястото си.
            — Кого ще изнудвате? — попита той.
            Усмивката изчезна от лицето на Фред. Хари забеляза как Джордж крадешком погледна към близнака си, преди да се усмихне на малкия си брат.
            — Я не говори глупости, шегувахме се, разбира се — небрежно каза той.
            — Не ми приличаше на шега — настояваше Рон.
            Близнаците се спогледаха и Фред изведнъж смени тона:
            — И друг път съм ти казвал, Рон, да не си пъхаш носа където не ти е работа, ако искаш да си остане такъв, какъвто е. Изобщо не е твоя…
            — Моя работа е, ако изнудвате някого — продължаваше Рон, — Джордж е прав, че можете да си навлечете сериозни неприятности.
            — Нали ти казах, че е шега — повтори Джордж, отиде до Фред, дръпна писмото от ръцете му и се залови да го завързва за крака на най-близката забулена сова. — Започваш да ми приличаш малко на нашето мило по-голямо братче, Рон. Продължавай така и ще те направят префект.
            — Никога! — разгорещи се Рон.
            Джордж отнесе совата до прозореца и тя излетя. Като се обърна, той отново се засмя на Рон:
            — Тогава престани да учиш другите какво да правят. Хайде, довиждане!
            И двамата с Фред излязоха от соварника. Хари, Рон и Хърмаяни се спогледаха.
            — Нали не мислите, че знаят нещо за това, а? — шепнешком попита Хърмаяни. — За Крауч и всичко останало?
            — Не — отвърна Хари. — Ако беше нещо сериозно, щяха да кажат на някого. Щяха да идат при Дъмбълдор.
            Рон обаче изглеждаше разтревожен.
            — Какво има? — попита го Хърмаяни.
            — Ами… — колебаеше се Рон, — там е работата, че не съм сигурен дали биха казали. Напоследък те… мислят само как да изкарат пари, нали ги гледах, като се движех с тях, докато… е, докато…
            — …докато не си говорехме — довърши Хари. — Да, но чак пък изнудване…
            — Всичко е заради оная шегобийница, дето са си я наумили — продължи Рон. — Мислех, че го казват само за да дразнят мама, ама май наистина смятат да отварят такова нещо. Остава им още само една година, докато завършат „Хогуортс“, и непрекъснато повтарят, че било време да помислят за бъдещето си. А татко не може да им помогне, защото им трябва доста злато да започнат бизнес.
            Сега вече и Хърмаяни видимо се притесни.
            — Да, ама… нали няма да направят нещо… незаконно, за да се сдобият със злато. Нали, а?
            — Знам ли ги… — каза доста скептично Рон. — Тях май… не ги е грижа много-много за правилата и законите…
            — Да, но когато става дума за нарушаване на закон, а не на някое глупаво училищно правило… — стресна се не на шега Хърмаяни. — Защото за изнудване не наказват само с малко работа след часовете! Рон… дали да не кажеш на Пърси?
            — Да не си луда! — подскочи Рон. — Как така ще кажа на Пърси! Може да последва примера на Крауч и да ги предаде. — Той се загледа през прозореца, през който бе литнала совата с писмото на близнаците, и предложи: — Хайде да идем да закусим.
            — Мислите ли, че е твърде рано да посетим професор Муди? — попита Хърмаяни, докато слизаха по спираловидната стълба.
            — Да — отвърна Хари. — Ако го събудим преди изгрев, ще реши, че го нападат, и ще вземе да ни прати някоя гръмотевица още преди да е отворил вратата. Да почакаме да съмне.
            Часът по история на магията продължи необичайно дълго. Хари постоянно гледаше часовника на Рон, защото окончателно се бе отказал от своя, но стрелките се движеха толкова бавно, като че и този часовник бе спрял. И тримата бяха така уморени, че с най-голямо удоволствие биха положили глави на чиновете да поспят. Дори Хърмаяни не си записваше както обикновено, а бе подпряла глава на ръката си и гледаше професор Бинс, без да го вижда.
            Когато звънецът най-сетне удари, те забързаха по коридора към кабинета по защита срещу Черните изкуства и отдалеч видяха, че професор Муди излиза оттам. Той изглеждаше толкова уморен, колкото се чувстваха и те. Клепачът на здравото му око падаше, от което лицето му изглеждаше още по-разкривено.
            — Професор Муди! — извика Хари, като се приближиха до него, разбутвайки тълпата ученици.
            — Здрасти, Потър! — изръмжа Муди.
            Магическото му око последва групичка първокурсници, които бързаха припряно нанякъде. После окото се обърна навътре и проследи през тила на професора учениците чак докато завиха зад ъгъла. Едва тогава Муди се обърна към Хари:
            — Влезте!
            Той им направи път да влязат в празната класна стая, мина след тях, куцукайки, и затвори вратата.
            — Намерихте ли го? — направо попита Хари. — Господин Крауч.
            — Не — отвърна Муди.
            Той отиде до катедрата си, седна, протегна дървения си крак с лека въздишка и извади своето неизменно шишенце.
            — А използвахте ли картата? — попита Хари.
            — Разбира се — рече Муди и отпи. — Направих като теб, Потър. Призовах я с магия и тя долетя от кабинета ми право в гората. Името му не се появи никъде.
            — Значи все пак се е магипортирал, а? — побърза да каже Рон.
            — Никой не може да се магипортира в района, Рон! — викна Хърмаяни. — Има и други начини, по които би могъл да изчезне, нали, професоре?
            Магическото око на Муди трепна и се спря на Хърмаяни.
            — И вие трябва да помислите за кариера на аврор — каза й той. — Разсъждавате много логично, Грейнджър.
            Хърмаяни поруменя от задоволство.
            — Добре, значи не е носел мантия невидимка — обади се Хари, — защото картата показва и невидимите. Сигурно е напуснал територията на училището.
            — Сам ли е успял? — намеси се Хърмаяни. — Или някой го е принудил?
            — Да, не е изключено… да са го метнали на метла и да са изфучали нанякъде — побърза да каже Рон и хвърли пълен с надежда поглед към Муди. Явно му се искаше да чуе, че и той като другите има талант за аврор.
            — Не изключвам възможността за отвличане — избоботи Муди.
            — Ами тогава може да е в Хогсмийд — предположи Рон.
            — Може да е навсякъде — каза Муди и поклати глава. — Със сигурност знаем само, че не е тук.
            Белезите по лицето му се разтеглиха от шумна прозявка и зад кривата му уста зейнаха дупки от липсващи зъби.
            Той продължи:
            — Дъмбълдор ми каза, че вие тримата обичате да се впускате в разследване, но се боя, че нищо не можете да направите за Крауч. Министерството ще го търси, Дъмбълдор вече ги е уведомил, а ти, Потър, мисли само за третото изпитание.
            — Какво? — сепна се Хари. — О, да…
            Не беше се сещал за лабиринта, откакто излезе от него с Крум предишната вечер.
            — Точно като за тебе щяло да бъде — продължи Муди, без да отмества поглед от Хари, докато почесваше наболата по белязаното си лице брада. — Както разбирам от Дъмбълдор, успявал си да се справяш с такива работи неведнъж досега. Още в първи курс си преодолял много премеждия, за да опазиш Философския камък.
            — И ние — бързо добави Рон. — Ние с Хърмаяни му помагахме!
            Муди се ухили.
            — Е, помогнете му да се упражнява и за това, което му предстои, тогава със сигурност ще спечели — посъветва ги той. — А междувременно… постоянна бдителност, Потър. Постоянна бдителност! — Той отпи още една дълга глътка от шишенцето си, а магическото му око се завъртя към прозореца, откъдето се виждаше най-горното платно на кораба от „Дурмщранг“. — Вие двамата — насочи той нормалното си око към Рон и Хърмаяни, — стойте близо до Потър, ясно? Аз следя за всичко, но въпреки това… колкото повече очи гледат, толкова по-добре.
                                                             * * *
            Още на следващата сутрин Сириус им изпрати обратно совата. Тя запърха пред Хари в момента, в който една горска улулица кацна пред Хърмаяни, стиснала в човката си новия брой на „Пророчески вести“. Момичето грабна вестника, хвърли набързо поглед върху първите страници и възкликна:
            — Ха! Не е надушила за Крауч!
            След това се присъедини към Рон и Хари, които четяха мнението на Сириус за загадъчните събития от онази нощ.

            Хари, на какво си играеш, като се разхождаш из гората с Виктор Крум? Искам да ми обещаеш в писмо по същата тази сова, че няма да излизаш вечер с когото и да било. В „Хогуортс“ буйства някой крайно опасен. Ясно е, че са искали да попречат на Крауч да се срещне с Дъмбълдор, и ти, без да подозираш, си бил в мрака вероятно на крачка от тях. Можеха да те убият.
            Твоето име не е попаднало случайно в Огнения бокал. Ако някой иска да те нападне, идва последният му шанс. Не се отделяй от Рон и Хърмаяни, не напускай кулата на „Грифиндор“ нощем и се готви за третото изпитание. Упражнявай зашеметяващото заклинание и магията за обезоръжаване. Няма да е излишно да усвоиш и няколко нови. За Крауч не можеш да направиш нищо. Отваряй си очите на четири и се пази. Очаквам писмото, в което да ми обещаеш, че няма повече да се разхождаш из гората.
            Сириус

            — Кой е той, че да ми забранява да ходя където и да е? — малко се ядоса Хари, сгъна писмото на Сириус и го пъхна в мантията си. — И след всичко, което самият той е вършил в училище!
            — Тревожи се за теб — упрекна го Хърмаяни. — Като Муди и Хагрид. Затова по-добре ги слушай.
            — Никой не се опита да ме нападне цяла година — упорстваше Хари. — Никой нищо не ми е направил.
            — Освен че пуснаха името ти в Огнения бокал — каза Хърмаяни. — И сигурно целят нещо с това, Хари. Смърки е прав — може би изчакват да удари техният час. Сигурно сега е настъпил най-подходящият момент от турнира, за да осъществят плановете си.
            — Добре де — започна да нервничи Хари, — да речем, че Смърки е прав и някой е зашеметил Крум, за да отвлече Крауч. Това значи, че до този момент са били между дърветата наоколо, нали така? Но са изчакали да се махна и едва тогава са действали. Излиза, че не аз съм тяхната цел, не мислите ли?
            — Ако те убият в гората, не биха могли да го изкарат нещастен случай — разсъждаваше Хърмаяни. — Но ако умреш по време на изпитанието…
            — Ама не са се поколебали да нападнат Крум, нали? — упорстваше Хари. — Можеха да ме ликвидират и да кажат, че двамата с него сме се дуелирали или нещо подобно.
            — Хари, и аз не разбирам съвсем точно — вече отчаяно заговори Хърмаяни. — Знам само, че се случват твърде много странни неща, което никак не ми харесва… Муди е прав… Смърки е прав… Ти трябва незабавно да започнеш да се готвиш за третото изпитание. Веднага пиши на Смърки и обещай, че няма да се измъкваш вече сам навън.
                                                               * * *
            Поляните около „Хогуортс“ имаха свойството да изглеждат най-примамливи, когато Хари трябваше да стои вътре. Следващите три дни той прекарваше цялото си свободно време или в библиотеката с Хърмаяни и Рон да търсят магии по книгите, или в празни класни стаи, където се промъкваха, за да се упражнява. Беше насочил всичките си сили към зашеметяващото заклинание, което не бе използвал никога по-рано. За жалост неговото усъвършенстване изискваше известни жертви от страна на Рон и Хърмаяни.
            — Не може ли да отвлечем Госпожа Норис? — предложи Рон през обедната почивка в понеделник, докато лежеше по гръб в класната стая по вълшебство. Хари току-що го бе свестил след петото му поредно падане. — Хайде за разнообразие да я зашеметим малко и нея. Или пък… защо не използваш Доби, а, Хари? Обзалагам се, че би направил каквото поискаш, за да ти помогне. Не че се оплаквам или нещо подобно — той презпазливо се изправи на крака, разтривайки гърба си, — но всичко ме боли…
            — Ами така става, защото не успяваш да паднеш точно върху възглавниците, не разбираш ли? — нетърпеливо каза Хърмаяни и отново подреди купчината възглавници, взети от шкафа, където Флитуик ги беше прибрал след часа по отпращаща магия. — Опитвай се да падаш право назад.
            — Като те зашеметят, как можеш да се ориентираш? — ядоса се не на шега Рон. — Защо не вземеш и ти да опиташ?
            — Всъщност Хари вече напредна — побърза да го успокои Хърмаяни. — А колкото до обезоръжаването, няма страшно — Хари отдавна го прави успешно… Предлагам да се заемем тази вечер с някои по-съществени магии.
            Тя прегледа списъка, който бяха съставили в библиотеката, и каза:
            — Ето тази ми се вижда полезна. Нарича се препречваща магия. С нея можеш да забавиш всяко нещо, което се опитва да те нападне, Хари. Да почнем от нея!
            Звънецът удари. Те бързо напъхаха възглавниците обратно в шкафа и се измъкнаха от класната стая.
            — Ще се видим на вечеря! — викна им Хърмаяни, която отиваше на аритмантика, докато Хари и Рон поеха към Северната кула за час по пророкуване.
            През високите прозорци влизаха широки снопове слънчеви лъчи и позлатяваха коридора. Небето беше така лазурно, сякаш бе от син емайл.
            — Ще се сварим в стаята на Трелони, тя никога не гаси камината — изпъшка Рон, като тръгнаха по стълбището към висящата сребърна стълбичка и капака над нея.
            Беше абсолютно прав — в сумрачната стая бе горещо като в пещ. Наситеният с благовония огън бълваше тежки аромати. Съзнанието на Хари се замъгли още докато се приближаваше към един от прозорците със спуснати завеси. Добре че професор Трелони се бе обърнала с гръб да откачи шала си от една лампа, та той успя скришом да открехне прозореца и като се настани в креслото с пъстри възглавнички, лекият бриз приятно облъхваше лицето му.
            — Мили мои — започна професор Трелони, сядайки в дълбокото си кресло и оглеждайки класа с неестествено големите си очи, — почти привършихме с проучването за влиянията на планетите върху бъдещето. Днес обаче ни се удава отличната възможност да изследваме влиянието на Марс, тъй като сегашното му разположение не се наблюдава често. Погледнете, ако обичате, насам, аз ще угася светлините…
            Тя замахна с пръчката си и лампите угаснаха. Единствената светлина идваше сега от огъня. Професор Трелони се наведе и извади изпод стола си миниатюрен модел на Слънчевата система, затворен под стъклен купол. Гледката беше изумителна. Огненото слънце и деветте планети със своите луни се рееха в редкия въздух под стъклото. Хари лениво слушаше професор Трелони, която показваше какъв изумителен ъгъл се получавал между Марс и Нептун. Тежките ухания го обливаха на вълни, а ветрецът игриво полъхваше откъм прозореца. Някъде зад завесата тихо цвъркаше насекомо. Клепачите му натежаха…
            Той се носеше на гърба на голям бухал, който се издигаше през ясносиньото небе към стара, обвита с бръшлян къща, стърчаща на висок хълм. Те започнаха да се снишават, вятърът приятно лъхаше в лицето на Хари, докато най-сетне стигнаха тъмен прозорец с разбито стъкло на горния етаж на къщата и влязоха през него. После прелетяха през мрачен коридор до една стая в самия му край… през вратата в тъмно помещение, чиито прозорци бяха заковани с летви…
            Хари вече бе слязъл от гърба на бухала… гледаше го как пърха из стаята към едно кресло с гръб към него… на пода до креслото се забелязваха две тъмни фигури… които мърдаха…
            Едната бе голяма змия… другата бе мъж… дребен, оплешивяващ, с воднисти очи и остър нос… той хриптеше и ридаеше върху килимчето пред огнището…
            — Провървя ти, Опаш — чу се студен пронизващ глас откъм креслото, на което бе кацнал бухалът. — Направо си щастливец. Твоята досадна грешка не провали работата. Той е мъртъв.
            — Господарю! — едва си поемаше дъх онзи на пода. — Господарю, аз съм… аз толкова се радвам… и съжалявам…
            — Наджини — обади се пак студеният глас, — ти обаче нямаш късмет. Няма да те нагостя с Опаш в крайна сметка… но нищо, нищо… нали остава Хари Потър…
            Змията просъска. Хари видя как езикът й се стрелна напред.
            — Сега, Опаш — продължи студеният глас, — ще ти напомня още веднъж защо няма да търпя повече да правиш такива грешки…
            — Господарю… недейте… умолявам ви…
            Иззад креслото се подаде връхчето на магическа пръчка, насочена към Опаш.
            — „Круцио!“ — заповяда леденият глас.
            Опаш се разпищя, разпищя се така, сякаш всяка фибра по тялото му гореше, писъците изпълниха съзнанието на Хари и белегът на челото му пламна в пронизваща болка. Той също крещеше… Волдемор можеше да го чуе, да разбере, че е там…
            — Хари! Хари!
            Хари отвори очи. Лежеше на пода в стаята на професор Трелони, притиснал с длани лицето си. Белегът му пареше така силно, че очите му се изпълниха със сълзи. Болката беше истинска. Целият клас се бе струпал около него, а Рон бе коленичил и изглеждаше потресен.
            — Добре ли си? — попита той.
            — Разбира се, че не е! — отговори професор Трелони, явно обзета от трескаво вълнение. Огромните й очи бяха над лицето му. — Какво беше това, Потър? Прокоба ли? Предчувствие? Какво видя?
            — Нищо — излъга Хари и седна.
            Усещаше как целият трепери. Не можа да се въздържи да не огледа наоколо, особено сенките зад гърба си — гласът на Волдемор бе прозвучал така близо…
            — Ти притискаше белега си! — каза професор Трелони. — Търкаляше се на пода, притиснал белега си! Хайде, Потър, знам какво значат тези неща!
            Хари вдигна очи към нея.
            — Трябва да отида до болничното крило — каза той. — Имам тежко главоболие.
            — Мило момче, ти несъмнено си бил под влиянието на изключителните пророчески вибрации в моя кабинет! — заключи професор Трелони. — Ако си тръгнеш сега, може да загубиш способността да виждаш по-далеч, отколкото…
            — Не искам да видя нищо друго, освен някакво лекарство за главоболие — прекъсна я Хари.
            Той се изправи. Класът се отдръпна. Всички бяха разстроени.
            — Ще се видим по-късно — смънка Хари на Рон.
            Взе чантата си и тръгна към отвора в пода, без да обръща внимание на професор Трелони, върху чието лице бе изписано такова разочарование, сякаш току-що я бяха лишили от някаква голяма наслада.
            Но като слезе по стълбичката, Хари не пое към болничното крило. Той всъщност нямаше никакво намерение да ходи там. Сириус му бе казал какво да направи, ако белегът го заболи отново, и Хари щеше да последва съвета му — отиваше право при Дъмбълдор. Докато вървеше по коридора, се мъчеше да си спомни какво е видял в съня си… бе толкова истински, колкото онзи, от който се бе стреснал на „Привит Драйв“… съсредоточи се и си припомни и най-малките подробности… Бе чул Волдемор да обвинява Опаш, че е направил досадна грешка… но бухалът явно бе донесъл добри новини — грешката бе поправена, някой бе умрял… и Опаш нямаше да бъде хвърлен на змията… той, Хари, щеше да стане нейна жертва…
            Без да забележи, бе подминал каменния водоливник, който пазеше входа към кабинета на Дъмбълдор. Примига, огледа се, разбра какво е направил, върна се назад и спря. После се сети, че не знае паролата.
            — „Шербетово лимонче?“ — плахо опита той.
            Водоливникът не помръдна.
            — Добре де — каза си Хари, без да отмества очи от него. — „Крушова капка.“ Ъъъ… „Лакрицови пръчици… Лимонадени пчелички… Най-добрата надуваема дъвка „Друбъл“. Всякаквовкусови бобчета на Бърти Бога…“ О, не, той не ги харесва… Ух, отвори се де! — ядоса се вече Хари. — Трябва да го видя! Спешно е!
            Водоливникът остана невъзмутим.
            Хари го изрита, но не последва нищо друго, освен ужасна болка в палеца на крака му.
            — „Шоколадова жаба!“ — кресна той, подскачайки на един крак. — „Захарно перо! Карамелизирани хлебарки!“
            Водоливникът сякаш оживя и отскочи встрани. Хари примигна.
            — Карамелизирани хлебарки? — изуми се той. — Аз само се пошегувах…
            Втурна се през отвора в стената и стъпи на каменната спираловидна стълба, която бавно се придвижи нагоре, докато вратата се затвори зад гърба му и той се озова пред полирана дъбова врата с месингово чукче.
            От кабинета долитаха гласове. Хари слезе от движещата стълба, заслуша се и се поколеба.
            — Дъмбълдор, боя се, че не виждам нищо общо, наистина няма нищо общо! — Беше гласът на министъра на магията Корнелиус Фъдж. — Людо казва, че Бърта се губи изключително лесно. Съгласен съм, че би трябвало да сме я намерили досега, но въпреки това нямаме доказателства за злополука. Никакви доказателства, Дъмбълдор. Но да се свързва нейното изчезване с това на Барти Крауч…
            — А какво се е случило с Барти Крауч според вас, господин министър? — дрезгаво попита Лудоокия Муди.
            — Според мен има две възможности, Аластор — продължи Фъдж. — Или Крауч не е издържал, което е най-вероятното — ще се съгласите, предполагам, като се има предвид случилото се в живота му… Изгубил е разсъдъка си и се е запилял нанякъде…
            — В такъв случай се движи със забележително голяма скорост, не смятате ли, Корнелиус? — спокойно възрази Дъмбълдор.
            — Или пък… ъмм… — Фъдж като че ли се обърка. — Ще се въздържа от изказване, преди да съм видял мястото, където е бил намерен. Споменахте, че било близо до каретата на „Бобатон“? Дъмбълдор, сигурно знаете каква е тази жена?
            — Аз я смятам за много способна директорка… и отлична танцьорка — меко рече Дъмбълдор.
            — Хайде, хайде, Дъмбълдор! — подразни се Фъдж. — Не допускате ли, че може да сте твърде благосклонен към нея заради Хагрид? Не всички от тях са безобидни… ако изобщо смятате Хагрид за безобиден с тази негова слабост към чудовищата…
            — Не подозирам нито Мадам Максим, нито Хагрид — заяви Дъмбълдор все така спокойно. — Допускам, че вие сте предубеден, Корнелиус.
            — Не искате ли да приключим вече с този разговор? — избоботи Муди.
            — Да, да, хайде да слезем долу и да отидем на мястото — нетърпеливо предложи Корнелиус.
            — Не, нямах предвид това — рече Муди, — а факта, че Потър иска да говори с вас, Дъмбълдор. Той чака пред вратата.

Няма коментари:

Публикуване на коментар