18 юни 2012 г.

Хари Потър и Нечистокръвния принц-5




            ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА
            ПОДСЛУШАНАТА ПРОРОЧИЦА

            Това, че Хари Потър ходи с Джини Уизли, изглежда вълнуваше мнозина, главно момичетата, но през следващите седмици той установи със задоволство, че сега е напълно глух за клюките. В края на краищата, каква приятна промяна — да го одумват за нещо, от което се чувстваше щастлив, както не помнеше да се е чувствал от много отдавна, а не защото се е забъркал в някакви ужасяващи случки с черна магия!
            — Има къде-къде по-любопитни неща, които биха могли да обсъждат — отбеляза Джини, която беше седнала на пода в общата стая и облегната на краката на Хари, четеше „Пророчески вести“. — Три нападения на диментори само за седмица, а Ромилда Вейн седнала да ме подпитва дали е вярно, че на гърдите си имаш татуировка на хипогриф.
            Рон и Хърмаяни гръмко се засмяха. Хари не им обърна внимание.
            — Какво й каза?
            — Казах й, че татуировката ти е на унгарски шипоносец — отвърна Джини и разсеяно прелисти вестника. — Много по-мъжкарско е.
            — Благодаря! — ухили се Хари. — А какво й каза за Рон?
            — Че неговата е на пухкавел мъник, но не уточних къде.
            Рон се свъси, а Хърмаяни продължи да се залива от смях.
            — Внимавайте в игричката! — рече Рон и посочи предупредително към Хари и Джини. — Може и да съм разрешил, но това не значи, че няма да размисля…
            — Виж го ти, бил разрешил! — присмя му се Джини. — Откога ми разрешаваш каквото и да било? Пък и сам каза, че по-добре с Хари, отколкото с Майкъл или Дийн.
            — Точно така — потвърди кисело Рон. — Стига да не се натискате пред всички.
            — Ах, ти, мръсен двуличник! А кой се натискаше с Лавендър, кой се разхождаше навсякъде, впит в нея, сякаш сте змиорки? — подвикна Джини.
            Но започна юни и не беше за препоръчване да подлагат на изпитания търпението на Рон: времето, когато Хари и Джини можеха да бъдат заедно, ставаше все по-ограничено. Наближаваха изпитите на Джини за СОВА и тя трябваше да преговаря часове наред, чак до среднощ.
            Една такава вечер, когато Джини се беше усамотила в библиотеката, а Хари седеше до прозореца в общата стая и уж дописваше домашното по билкология, но всъщност си припомняше особено щастливия час, който двамата с Джини бяха прекарали по обяд край езерото, Хърмаяни седна тежко на стола между него и Рон с неприятно решително изражение.
            — Искам да поговоря с теб, Хари.
            — За какво? — попита подозрително той.
            Точно предния ден му беше направила забележка, че разсейвал Джини точно когато тя трябвало да се готви усърдно за изпитите.
            — За така наречения Нечистокръвен принц.
            — О, пак ли! — простена той. — Хайде, стига вече!
            Не се беше осмелил да се върне в Нужната стая и да си прибере учебника, от което съответно страдаше и представянето му в часовете по отвари (въпреки че Слъгхорн, който одобряваше Джини, духовито го отдаваше на влюбеността му). Хари обаче беше сигурен, че Снейп още храни надежди да сложи ръка върху учебника на Принца, и докато учителят не се успокоеше, той нямаше намерение да го изнася от Стаята.
            — Няма „стига“ — отсече Хърмаяни, — докато не ме изслушаш. И така, опитвам се да разбера на кого му е било хоби да измисля черни магии…
            — На него не му е било хоби…
            — На него, на него… кой е казал, че е момче?
            — Вече сме го обсъждали — сърдито напомни Хари. — Принц, Хърмаяни, Принц!
            — Ами да, Принц! — подвикна тя с червени петна, пламнали по бузите й, и извади от джоба си много стара вестникарска страница, която остави с трясък на масата пред Хари. — Виж това тук! Виж снимката!
            Той вдигна разпадащата се страница и се взря в мърдащата, пожълтяла от времето фотография. Рон също се надвеси да види. На снимката имаше кльощаво момиче на около петнадесетина години. Не беше хубаво, изглеждаше и нацупено, и смутено, беше с дебели вежди и издължено бледо лице. Под фотографията имаше и текст: Айлийн Принц, капитан на отбора по златни наплюващи топчета на „Хогуортс“.
            — Е? — попита Хари, докато преглеждаше набързо дописката, към която беше снимката — в нея се разказваше скучна история за училищните турнири.
            — Казвала се е Айлийн Принц. Принц, Хари.
            Двамата се погледнаха и той схвана какво се опитва да му обясни Хърмаяни. Избухна в смях.
            — Не може да бъде!
            — Какво?
            — Нима смяташ, че тя е била Нечистокръвната?… О, не ме разсмивай!
            — Защо да не е тя? В магьосническия свят, Хари, няма истински принцове. Това е или прякор, или измислена титла, която някой си е сложил, но може и да е истинско име, нали? Не, чуй ме! Ако баща й, да речем, е бил магьосник с фамилно име „Принц“, а майка й е била мъгълка, тя преспокойно би могла да бъде „нечистокръвната Принц“!
            — Да, много изобретателно, Хърмаяни, няма що…
            — А защо не! Може би се е гордеела, че е наполовина Принц!
            — Виж какво, Хърмаяни, мога да ти кажа, че това изобщо не е било момиче.
            — Истината е, че според теб едно момиче не може да бъде толкова умно — кипна Хърмаяни.
            — Не може да съм край теб вече пет години и да не смятам момичетата за умни! — отвърна Хари, жегнат от думите й. — Съдя от начина, по който е писал. Просто знам, че Принца е бил момче, усещам го. Това момиче няма нищо общо. Между другото, откъде взе вестника?
            — От библиотеката — обясни Хърмаяни, както би могло да се очаква. — Там, горе, се пази цяла колекция от „Пророчески вести“. Е, ако успея, ще изровя още нещо за Айлийн Принц.
            — Щом ти доставя удоволствие — тросна се Хари.
            — Да, доставя ми — каза Хърмаяни. — И първото място, където ще проверя — изстреля тя вече след като отиде при отвора в портрета, — е архивът с награди за отвари!
            Известно време Хари гледа свъсен подире й, сетне продължи да съзерцава притъмняващото небе.
            — Просто не може да преглътне, че си станал по-добър от нея по отвари — отбеляза Рон и отново се зачете в „Хиляда магически билки и плесени“.
            — Нали не ме смяташ за луд, задето искам да си прибера учебника?
            — Разбира се, че не — увери го убедено Рон. — Той… този Принц е бил гений… ако не беше драснал онова за безоара… — Той прокара многозначително пръст пред гърлото си. — Нямаше да доживея да го обсъждам, нали? Далеч съм от мисълта, че проклятието, което си приложил на Малфой, е чудесно…
            — Аз също — побърза да уточни Хари.
            — Но той се оправи, нали? За нула време отново е на крака.
            — Да — потвърди Хари и всичко беше истина, но още го мъчеха леки угризения на съвестта. — Благодарение на Снейп…
            — Тази събота пак ли ще изтърпяваш наказание при Снейп? — продължи Рон.
            — Да, и следващата, и по` следващата — въздъхна Хари. — И ми намеква, моля ти се, че ако до края на срока не подредя всички кашони, ще продължим и догодина.
            Тези наказания му се виждаха особено досадни, защото му ядяха и без това ограниченото време, което можеше да прекарва с Джини. Напоследък всъщност често се питаше дали Снейп не го знае, понеже го държеше до все по-късно и му подмяташе, че пропуска хубавото време и различните възможности, които то предлага.
            Хари беше изтръгнат от тези горчиви размисли, когато до него изникна Джими Пийкс, който държеше пергаментов свитък.
            — Благодаря, Джими… ей, от Дъмбълдор е! — възкликна развълнувано Хари, разгъна пергамента и го прегледа. — Вика ме да отида незабавно в кабинета му!
            Двете момчета се спогледаха.
            — Леле! — прошепна Рон. — Смяташ ли… дали не е намерил…
            — Най-добре е да отида и да разбера, нали? — рече Хари и скочи на крака.
            Изхвърча от общата стая, понесе се като вихър по коридора на седмия етаж и там не подмина никого, освен Пийвс, който профуча в обратната посока, като по стар навик замери Хари с парчета тебешир и се изкиска, понеже заобиколи защитното му заклинание. После Пийвс се скри и в коридорите стана тихо: до вечерния час имаше само петнайсет минути и повечето ученици се бяха прибрали по общите стаи.
            Точно тогава Хари чу писък и трясък. Спря като закован и се ослуша.
            — Как… смееш… оооооох!
            Шумът идваше от коридор наблизо, затова Хари извади магическата си пръчка, завтече се натам и като сви на бегом на поредния ъгъл, видя професор Трелони, която се беше проснала на пода, главата й бе покрита с един от многобройните й шалове, а до нея имаше няколко бутилки шери, едната счупена.
            — Професоре…
            Хари забърза към професор Трелони и и помогна да се изправи на крака. Някои от лъскавите нанизи мъниста се бяха заплели в очилата й. Тя изхълца силно, оправи си с потупване косата и се надигна, като се хвана за услужливата ръка на Хари.
            — Какво е станало, професоре?
            — Хич и не питай! — изписка тя. — Разхождах си се аз и осмислях едни черни прокоби, които току-що бях видяла…
            Но Хари не я слушаше особено внимателно. Току-що беше забелязал къде стоят: отдясно беше гобленът с троловете балетисти, а отляво — гладката непробиваема дълга каменна стена, зад която беше скрита…
            — Професоре, в Нужната стая ли се опитвахте да проникнете?
            — Знамения, които чудотворно ми бяха разкрити… моля?
            Тя изведнъж се сепна.
            — Нужната стая — повтори Хари. — В нея ли се опитвахте да влезете?
            — Аз такова… сега научавам, че и учениците знаят за…
            — Не всички ученици — поправи я Хари. — Но какво се е случило? Изпищяхте… сякаш от болка…
            — Ами аз… — изломоти професор Трелони, като притегли шаловете, сякаш да се защити, и погледна надолу към Хари с невероятно увеличените си очи. — Възнамерявах да… да оставя на съхранение в Стаята някои… някои лични вещи…
            Сетне промърмори нещо за някакви „гнусни обвинения“.
            — А, това ли било! — рече Хари и погледна бутилките шери. — Но не успяхте да влезете вътре и да ги скриете?
            Видя му се много странно — стаята все пак се беше отворила за него, когато той бе решил да скрие учебника на Нечистокръвния принц.
            — О, как да не съм успяла да вляза, влязох! — възрази професор Трелони и изгледа стената на кръв. — Но там вече имаше някой.
            — Имало е някой ли?… Кой? — поиска да узнае Хари. — Кой беше вътре?
            — Нямам представа — отговори професор Трелони, постъписана от настойчивостта му. — Влязох в Стаята и чух глас, какъвто там не е имало никога, през всичките години, откакто крия… откакто използвам стаята де.
            — Глас ли? И какво каза гласът?
            — Не знам да е казвал нещо — рече професор Трелони. — Той… вряскаше.
            — Вряскаше?
            — От радост — кимна жената.
            Хари я зяпна.
            — Мъжки ли беше гласът или женски?
            — Бих изказала предположението, че беше мъжки — обясни професор Трелони.
            — И беше щастлив?
            — Много щастлив — подсмъркна професор Трелони.
            — Сякаш ликува ли?
            — Определено.
            — И после…
            — И после аз извиках „Кой е?“
            — Не можеше ли да разберете, без да питате? — учуди се Хари донякъде разочарован.
            — Вътрешното ми око — заяви с достойнство професор Трелони и оправи шаловете си и множеството нанизи проблясващи мъниста — беше насочено към дела, които са много далеч от земните селения на вряскащите гласове…
            — А, така значи — побърза да я прекъсне Хари, защото се беше наслушал за Вътрешното око на професор Трелони. — И гласът каза ли кой е там?
            — Не, не каза — отвърна жената. — Всичко потъна в непрогледен мрак и след миг бях изхвърлена с главата напред от Стаята!
            — Не видяхте ли, че ще се случи точно това? — не се сдържа да попита Хари.
            — Не, не видях, нали ти обясних, вътре се спусна непрогледен мрак…
            Тя замълча и го изгледа подозрително.
            — Според мен е най-добре да се оплачете на професор Дъмбълдор — предложи Хари. — Той трябва да знае, че Малфой ликува… исках да кажа, че някой Ви е изхвърлил от Стаята.
            За негова изненада след това предложение професор Трелони се изпъчи и погледна високомерно.
            — Директорът даде да се разбере, че предпочита по-малко посещения от моя страна — заяви тя ледено. — Не съм човек, който ще натрапва присъствието си на хора, неспособни да го оценят. Щом Дъмбълдор предпочита да не се вслуша в предупрежденията на картите… — Костеливата й ръка се впи в китката на Хари. — Отново и отново, както и да ги редя… — И тя със замах извади изпод шаловете си една карта. — Поразената от гръм кула — пошушна жената. — Беда. Злочестини. От ден на ден надвисват все повече…
            — А, това ли било! — рече отново Хари. — Ами… въпреки това смятам, че трябва да кажете на Дъмбълдор за гласа и как се е спуснал мрак, а вас са ви изхвърлили от Стаята…
            — Така ли смяташ? — Професор Трелони се замисли, но Хари долови, че й се иска да разкаже отново за малкото си премеждие.
            — Тъкмо съм тръгнал при него — уточни момчето. — Вика ме. Можем да отидем заедно.
            — О, добре, щом е така! — усмихна се професор Трелони. Наведе се, грабна бутилките от шери и ги натика най-безцеремонно в голямата синьо-бяла ваза в една ниша наблизо. — Липсваш ми в часовете, Хари — допълни сърцераздирателно учителката, когато двамата тръгнаха заедно. — Никога не си имал дарба за пророк… но беше прекрасен обект…
            Хари не отговори, беше се чувствал ужасно като обект на несекващите предсказания на професор Трелони за скорошна гибел.
            — Опасявам се — продължи тя, — че крантата… пардон, кентавърът, не разбира нищичко от гледане на карти. Попитах го като пророчица пророк дали и той не е доловил далечните вибрации на надвисналото бедствие. Но той само дето не се изсмя. Представяш ли си? — подвикна доста истерично професор Трелони и Хари усети силната миризма на шери, макар че бутилките вече бяха останали далеч. — Конят може би е чул да се говори, че не съм наследила способностите на прапрабаба си. Завистниците от години сеят такива слухове. Знаеш ли, Хари, какво казвам на такива хора? Щеше ли Дъмбълдор да ме пусне да преподавам в това велико училище, толкова години да ми оказва такова голямо доверие, ако не се бях доказала пред него?
            Хари изломоти нещо нечленоразделно.
            — Добре си спомням първия разговор с Дъмбълдор — продължи гърлено професор Трелони. — Той, разбира се, беше възхитен, силно възхитен… Бях отседнала в „Свинската глава“, което, между другото, не ти препоръчвам… там, мило момче, гъмжи от дървеници, но средствата ми бяха оскъдни. Дъмбълдор беше така любезен да ме посети в моята стая в странноприемницата. Започна да ме разпитва надълго и нашироко… Трябва да призная, че в началото ми се стори злонамерен към пророкуването… помня също, че се почувствах някак странно, онзи ден не бях яла много… после обаче…
            Тук Хари започна да внимава за пръв път, защото знаеше какво се е случило после: професор Трелони беше направила пророчеството, променило хода на целия му живот — пророчеството за него и Волдемор.
            — После обаче бяхме грубо прекъснати от Сивиръс Снейп!
            — Какво?
            — Да, пред вратата настана суматоха, тя се отвори рязко и онзи недодялан съдържател стоеше отпред заедно със Снейп, който дърдореше някакви небивалици как се бил объркал по стълбите, но на мен ми мина през ума, че е бил заловен, докато е подслушвал разговора ми с Дъмбълдор… по онова време и Снейп търсеше работа и безспорно е искал да чуе как преминава събеседването. След това Дъмбълдор изглеждаше много по-склонен да ми даде мястото и аз си рекох, Хари, че това е станало, защото той е оценил огромната разлика между моите скромни обноски и ненатрапваща се дарба и онзи нахален млад натрапник, който не се свенеше дори да подслушва пред ключалките… Хари, момчето ми?…
            Тя погледна през рамо, защото едва сега беше забелязала, че Хари вече не е до нея — той беше спрял и сега двамата стояха на три метра един от друг.
            — Хари! — повтори несигурно професор Трелони. Лицето му явно беше станало бяло като платно, защото преподавателката изглеждаше угрижена и уплашена. Хари продължаваше да стои като попарен, а вълните на потреса го заливаха една подир друга и заличаваха всичко, освен информацията, укривана толкова дълго от него…
            Значи именно Снейп е подслушал пророчеството! Значи именно Снейп е занесъл новината на Волдемор! Именно Снейп заедно с Питър Петигрю е тласнал Волдемор да тръгне да преследва Лили, Джеймс и техния син…
            В този миг нищо друго нямаше значение за Хари.
            — Хари! — повика го пак професор Трелони. — Хари… Мислех, че отиваме заедно при директора?
            — Вие стойте тук — рече й той с изтръпнали устни.
            — Но, мило момче… Смятах да му разкажа как съм била нападната в стаята…
            — Стойте тук! — повтори ядно Хари.
            Учителката го погледна възмутена, а той притича покрай нея, зави и излезе в коридора на Дъмбълдор, където на стража стоеше самотното грозилище от водоливника. Хари му изкрещя паролата и хукна по подвижната спираловидна стълба, като взимаше по три стъпала наведнъж. Не почука, а направо заблъска по вратата на Дъмбълдор, а спокойният глас рече „Влез“ вече след като Хари беше нахълтал в кабинета.
            Фениксът Фоукс се извърна и лъскавочерните му очи проблеснаха с отразеното злато на залеза отвън. Дъмбълдор стоеше на прозореца и хванал в ръка дълго черно пътно наметало, гледаше към парка.
            — Е, Хари, обещах ти, че ще можеш да дойдеш с мен.
            За миг-два Хари не го разбра: разговорът с Трелони беше заличил всичко останало в съзнанието му и мозъкът му сякаш работеше много бавно.
            — Да дойда… с Вас ли?
            — Само ако искаш, разбира се.
            — Ако…
            Чак сега Хари си спомни защо е бързал към кабинета на Дъмбълдор.
            — Открил сте още един? Открил сте хоркрукс?
            — Така мисля.
            Яростта и негодуванието влязоха в схватка с потреса и вълнението: Хари сякаш бе загубил дар-слово.
            — Естествено е да си уплашен — рече Дъмбълдор.
            — Не съм уплашен! — възрази веднага Хари и това си беше самата истина: ако имаше чувство, което изобщо не изпитваше, то това беше страхът. — Кой хоркрукс е това? Къде е?
            — Не съм сигурен точно кой… макар че според мен можем да изключим змията… но мисля, че е скрит в една пещера на морския бряг, на много километри оттук… пещера, която се опитвам да издиря от доста отдавна — там Том Риддъл е измъчвал двете деца от сиропиталището по време на летния им лагер, нали помниш?
            — Да — потвърди Хари. — Как е защитена?
            — Не знам, имам само подозрения, които може би са напълно погрешни. — Дъмбълдор се подвоуми, после каза: — Обещах ти, Хари, че можеш да дойдеш с мен, и си удържам на думата, но ще постъпя много зле, ако не те предупредя, че ще бъде изключително опасно.
            — Идвам — отсече Хари още преди Дъмбълдор да се е доизказал.
            Сега, когато не можеше да си намери място — толкова разгневен беше на Снейп, — той изгаряше от желание да предприеме нещо отчаяно и опасно, което през последните няколко минути се беше засилило десетократно. Това явно се беше изписало и на лицето му, защото Дъмбълдор се дръпна от прозореца и се взря по-внимателно в Хари, а между сребърните му вежди се вряза бръчица.
            — Какво ти се е случило?
            — Нищо — тутакси излъга Хари.
            — Какво те е разстроило?
            — Не съм разстроен.
            — Хари, никога не си бил добър оклумант…
            Именно тази дума се превърна в искрата, възпламенила яростта на Хари.
            — Снейп! — каза той много високо и Фоукс изписука тихо зад тях. — Снейп, ето какво ми се е случило! Съобщил е на Волдемор за пророчеството, именно той е подслушвал пред вратата, Трелони ми каза!
            Изражението на Дъмбълдор не се промени, но на Хари му се стори, че лицето му е пребледняло под кървавия отблясък от залязващото слънце. Дъмбълдор мълча доста дълго.
            — Кога разбра? — попита той накрая.
            — Току-що! — отвърна Хари, който с огромни усилия се сдържаше да не се разкрещи. После най-неочаквано гневът се отприщи. — И ВИЕ МУ РАЗРЕШАВАТЕ ДА ПРЕПОДАВА ТУК, ВЪПРЕКИ ЧЕ Е КАЗАЛ НА ВОЛДЕМОР ДА ТРЪГНЕ ДА ПРЕСЛЕДВА МАМА И ТАТКО!
            Едва си поемаше дъх, сякаш се беше сбил с някого: извърна се, за да не гледа Дъмбълдор, който и досега не беше помръднал нито едно мускулче, тръгна да обикаля напред-назад из кабинета, като търкаше кокалчетата на едната си ръка в дланта на другата и бе напрегнал цялата си воля да не почне да събаря вещите наоколо. Идеше му да се развилнее и да се развика на Дъмбълдор, но също така му се искаше да отиде с него и да се опита да унищожи хоркрукса; идеше му да му каже, че е стар глупак, щом се доверява на Снейп, ала се ужаси, че професорът няма да го вземе със себе си, ако не овладее гнева…
            — Хари — пророни тихо Дъмбълдор. — Изслушай ме, моля те.
            На Хари му беше трудно да спре и да не кръжи като полудял, а също и да не изкрещи. Застана на едно място, прехапал устна, и погледна сбръчканото лице на Дъмбълдор.
            — Професор Снейп е допуснал ужасна…
            — Само не ми казвайте, че е било грешка, той е подслушвал на вратата!
            — Остави ме да се доизкажа, моля те. — Дъмбълдор изчака Хари да кимне отсечено, сетне продължи: — Професор Снейп е допуснал ужасна грешка. Вечерта, когато е подслушал първата половина от пророчеството на професор Трелони, още е бил на служба при Лорд Волдемор. Съвсем естествено е побързал да каже на господаря си какво е чул, защото то го е засягало в изключителна степен. Той обаче не е знаел — няма откъде да е знаел — кое момче Волдемор ще преследва оттук нататък и че родителите, които ще погуби в убийственото си издирване, са хора, които професор Снейп е познавал, че това са майка ти и баща ти…
            Хари безрадостно се засмя.
            — Мразел е баща ми, както мразеше Сириус! Не ви ли е направило впечатление, професоре, че хората, които Снейп мрази, рано или късно умират?
            — Нямаш представа, Хари, какво разкаяние изпитваше професор Снейп, когато разбра как Лорд Волдемор е разтълкувал пророчеството. Убеден съм, че няма друго нещо в живота му, за което да съжалява повече, и че именно това е причината да се завърне…
            — Но той е много добър оклумант, нали, сър? — рече Хари, чийто глас трепереше от усилието му да говори спокойно. — Нима Волдемор не е убеден, че Снейп е на негова страна, дори сега? Професоре… откъде сте толкова сигурен, че Снейп е на наша страна?
            Известно време Дъмбълдор продължи да мълчи — имаше вид на човек, който се опитва да вземе решение. Накрая каза:
            — Сигурен съм. Имам пълно доверие на Сивиръс Снейп.
            Няколко минути Хари си поемаше дълбоко въздух, за да се поуспокои. Не се получи.
            — Е, аз пък му нямам доверие! — заяви той точно толкова силно, както преди. — И в момента крои направо под носа Ви нещо заедно с Драко Малфой, а Вие пак…
            — Вече го обсъдихме, Хари — рече Дъмбълдор и този път гласът му отново прозвуча непреклонно. — Изложих ти мнението си.
            — Тази вечер напускате училището, а съм готов да се обзаложа, че дори не сте предвидил възможността Снейп и Малфой да решат…
            — Да решат какво? — вдигна Дъмбълдор вежди. — В какво точно ги подозираш?
            — Аз… те кроят нещо! — отговори Хари, при което дланите му се свиха в юмруци. — Професор Трелони току-що е ходила в Нужната стая, за да скрие бутилките си от шери, и е чула Малфой да вряска ликуващо! Той се опитва да поправи там нещо опасно и мен ако питате, най-после е успял, а Вие смятате просто да си излезете от училището, без да…
            — Достатъчно! — спря го Дъмбълдор. Каза го съвсем спокойно, но въпреки това Хари тутакси замълча — усети, че накрая е прекрачил някаква недоловима граница. — Нима смяташ, че докато отсъствах тази година, бих допуснал дори един-единствен път да оставя училището незащитено? Не съм го допуснал. Тази вечер, след като тръгна, ще бъдат взети допълнителни мерки за сигурност. Много те моля, Хари, само не намеквай, че гледам през пръсти на безопасността на своите ученици.
            — И през ум не ми е минавало… — смотолеви леко засрамен Хари, но Дъмбълдор отново го прекъсна.
            — Не желая да обсъждаме повече този въпрос.
            Хари преглътна неизречените думи, уплашен, че е стигнал твърде далеч и е пропилял възможността да отиде с Дъмбълдор, директорът обаче продължи:
            — Искаш ли да дойдеш с мен тази вечер?
            — Да — беше моменталният отговор.
            — Чудесно, слушай тогава. — Дъмбълдор се изправи в цял ръст. — Вземам те със себе си при едно условие: да се подчиняваш незабавно и безусловно на всяка заповед, която ти дам.
            — Разбира се.
            — Постарай се да ме разбереш, Хари. Говоря ти, че трябва да изпълняваш и заповеди като „бягай“, „скрий се“, „върни се“. Обещаваш ли?
            — Аз… да, разбира се.
            — Ако ти кажа да се скриеш, ще го направиш ли?
            — Да.
            — Ако ти кажа да бягаш, ще се подчиниш ли?
            — Да.
            — Ако ти кажа да ме оставиш и да се спасяваш, ще ме послушаш ли?
            — Аз…
            — Ще ме послушаш ли, Хари?
            Известно време двамата се гледаха.
            — Да, сър.
            — Чудесно! Тогава иди да вземеш мантията невидимка и след пет минути ме чакай във входната зала.
            Дъмбълдор се обърна и погледна през пламналия прозорец: сега слънцето се беше превърнало в рубиненочервено сияние на хоризонта. Хари излезе бързо от кабинета и се спусна по спираловидната стълба. Изведнъж съзнанието му стана странно ясно. Той знаеше какво да направи.
            Когато се върна в общата стая, Рон и Хърмаяни седяха заедно.
            — Какво иска Дъмбълдор? — попита веднага Хърмаяни. — Добре ли си, Хари? — допълни тя разтревожена.
            — Нищо ми няма — потвърди кратко той и профуча покрай тях.
            Хукна нагоре по стълбите и нахълта в спалното помещение, където отвори рязко куфара, извади Хитроумната карта и чифт навити на клъбце чорапи. После се завтече обратно надолу по стълбите и влезе на бегом в общата стая, като се закова пред изумените Рон и Хърмаяни.
            — Нямам много време — обясни задъхано Хари. — Дъмбълдор мисли, че съм дошъл да си взема мантията невидимка. Слушайте сега…
            Разказа им набързо къде отива и защо. Не спря нито когато Хърмаяни ахна от ужас, нито когато Рон го засипа с припрени въпроси: двамата можеха и по-късно да обсъдят подробно всичко.
            — Разбрахте ли какво означава това? — завърши Хари. — Довечера Дъмбълдор няма да бъде тук и Малфой отново ще има зелена улица да направи каквото е замислил. Не, изслушайте ме! — изсъска той ядосано, защото и Рон, и Хърмаяни проявиха признаци, че искат да го прекъснат. — Сигурен съм, че в Нужната стая е ликувал именно Малфой. Вземи… — Хари пъхна в ръката на Хърмаяни Хитроумната карта. — Дръжте го под око, дръжте под око и Снейп. Привлечете когото успеете и от ВОДА. Хърмаяни, ония галеони, с които се свързвахме, още не са изгубили вълшебната си сила, нали? Дъмбълдор обеща да наложи в училището още по-строги мерки за сигурност, но щом и Снейп е забъркан, той знае каква е защитата на Дъмбълдор и как да я преодолее… обаче не очаква, че вие ще го следите, нали?
            — Хари… — подхвана Хърмаяни с неимоверно разширени от ужас очи.
            — Нямам време за спорове! — спря я Хари. — Вземи и това… — пъхна той чорапите в ръцете на Рон.
            — Благодаря — рече той. — Ъъъ… но защо са ми чорапи?
            — Чорапи не ти трябват, трябва ти онова, което е увито в тях — Феликс Фелицис. Разделете си го тримата с Джини. Поздрави я от мен. Е, тръгвам, Дъмбълдор ме чака…
            — Недей! — викна Хърмаяни, защото Рон извади благоговейно малката стъкленичка със златиста отвара. — На нас не ни трябва, вземи я ти, не се знае на какво ще се натъкнеш.
            — Аз ще се оправя, нали съм с Дъмбълдор! — успокои я Хари. — Искам вие да сте добре… не ме гледай така, Хърмаяни, хайде, чао…
            И забърза обратно през дупката в портрета към входната зала.
            Дъмбълдор чакаше пред дъбовата врата. Обърна се, когато Хари излезе тичешком на най-горното каменно стъпало — едва си поемаше въздух и отстрани в хълбока го прорязваше остра болка.
            — Бих искал да си сложиш мантията невидимка — каза Дъмбълдор и изчака Хари да се заметне с нея, после добави: — Чудесно! Тръгваме ли?
            Без да губи и миг, той заслиза по външното каменно стълбище в пътно наметало, което почти не помръдваше в застиналия летен въздух. Хари забърза до него под мантията невидимка, още не можеше да си поеме дъх и беше плувнал в пот.
            — Но какво ще си помислят, професоре, когато ви видят, че заминавате? — попита той, защото отново се беше сетил за Малфой и Снейп.
            — Че отивам да пийна нещо в Хогсмийд — обясни ведро Дъмбълдор. — Понякога наминавам при Розмерта, случва се да посетя и „Свинската глава“… или поне така изглежда. Това е един от най-добрите начини да прикриеш накъде всъщност си поел.
            Тръгнаха в сгъстяващия се здрач по алеята. Въздухът беше изпълнен с уханието на топла трева, на езерна вода и на дим от накладен с дърва огън, идващ откъм къщата на Хагрид. На Хари му беше трудно да повярва, че са се отправили към нещо опасно и страшно.
            — Професоре — подхвана той тихо, когато пред тях изникна портата в долния край на алеята, — ще се магипортираме ли?
            — Да — потвърди Дъмбълдор. — Сега, струва ми се, вече знаеш как да се магипортираш?
            — Да — каза Хари, — но нямам разрешително.
            Усети, че е най-добре да бъде откровен: само това оставаше — да провали всичко, като се озове на стотина-двеста километра от мястото, накъдето бяха тръгнали!
            — Нищо, пак ще ти помогна — успокои го Дъмбълдор. Излязоха от портата и закрачиха в потъналия в сумрак безлюден път за Хогсмийд. Докато вървяха, се мръкваше все повече, а щом излязоха на главната улица в селото, вече беше паднала истинска нощ. От прозорците над магазините мигаха светлинки и когато наближиха „Трите метли“, Дъмбълдор и Хари чуха хрипливи викове.
            — И да не влизаш повече! — изкрещя Мадам Розмерта, след като изхвърли един размъкнат магьосник. — О, Албус, здравей… много късно…
            — Добър вечер, Розмерта, добър вечер… извинявай, но отивам в „Свинската глава“… Ей, да не се разсърдиш, днес просто искам по-спокойна обстановка…
            След миг те завиха и тръгнаха по една от пресечките, където табелата на „Свинската глава“ поскърцваше, въпреки че не духаше и най-лек ветрец. За разлика от „Трите метли“ кръчмата май беше съвсем празна.
            — Не е нужно да влизаме — пошушна Дъмбълдор, докато се оглеждаше. — Важното е да не ни види никой… а сега допри длан върху ръката ми, Хари. Не се налага да стискаш силно, аз само ще те направлявам. Броя до три: едно… две… три…
            Хари се обърна. Веднага го обзе ужасното усещане, че го промушват през тънък гумен маркуч, той не можеше да диша, всяка частица от него сякаш бе подложена на непоносим натиск и точно когато си мислеше, че ще се задуши, невидимите обръчи се разхлабиха, той се изправи сред хладния мрак и дълбоко пое от свежия солен въздух.


            ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА
            ПЕЩЕРАТА

            Хари долови миризма на сол и чу разбиващи се вълни, мразовитият ветрец разроши косата му и той видя пред себе си осветено от луната море и звездно небе. Стоеше на висока издадена черна скала, а водата долу се плискаше и пенеше. Погледна през рамо. Зад него се възправяше отвесна урва, гладка и безлика. Имаше няколко големи скални къса като този, на който стояха с Дъмбълдор — сякаш в някакво отколешно време се бяха откъртили от лицето на урвата. Гледката беше потискаща и сурова, нямаше и едно дърво, поне малко тревица или пясък, които да омекотяват морето и скалите.
            — За какво си мислиш? — рече Дъмбълдор с такъв тон, сякаш го питаше дали мястото е добро за излет.
            — Нима са водили тук хлапетата от сиропиталището? — изуми се Хари, който не можеше да си представи по-неподходящо за екскурзия място.
            — Не точно тук — отвърна Дъмбълдор. — По-нататък между скалите отзад има нещо като селце. Според мен са водили децата там, за да подишат морски въздух и да погледат вълните. Не, мисля, че тук са идвали само Том Риддъл и невръстните му жертви. Никой мъгъл не може да се добере до тази скала, освен ако не е изключително добър катерач, а не може да се стигне и с лодка, защото водата около зъберите е твърде опасна. Смятам, че Риддъл се е спуснал долу и магията му е послужила по-добре, отколкото въжета. Довел е със себе си двамата малчугани вероятно заради удоволствието да ги сплаши. Мисля, че те достатъчно са се намъчили и докато стигнат дотук, нали?
            Хари отново извърна очи нагоре към урвата и усети как го побиват тръпки.
            — Но крайната цел на пътешествието — и неговото, и нашето — е малко по-нататък. Ела.
            Дъмбълдор отведе Хари досами ръба на скалата, където имаше няколко назъбени ниши, нещо като естествени стъпала надолу към огромните камъни най-близо до урвата, които наполовина бяха във водата. Спускането беше опасно и заради изсъхналата си ръка Дъмбълдор се движеше бавно. Скалите в ниското бяха хлъзгави от морската вода. Хари усети как по лицето го шибат студени солени пръски.
            — „Лумос!“ — каза Дъмбълдор, като стигна при най-близкия до отвесната урва камък.
            На метър-два от мястото, където се беше навел, по тъмната повърхност на водата блеснаха хиляди точици златна светлина, черната стена на канарата отстрани също се озари.
            — Виждаш ли? — попита тихо Дъмбълдор, като вдигна малко по-високо магическата си пръчка.
            Хари съгледа в урвата широка пукнатина, в която се плискаше тъмна вода.
            — Нали нямаш нищо против да се понамокриш?
            — Не — отвърна Хари.
            — В такъв случай махни мантията невидимка, сега вече не ти трябва, и да се гмурнем.
            С неочаквана пъргавина на много по-млад мъж Дъмбълдор се плъзна от камъка, цопна в морето и заплува в съвършен бруст към тъмния процеп върху лицето на урвата, като държеше между зъбите си светещата магическа пръчка. Хари свали мантията невидимка, напъха я в джоба си и го последва.
            Водата беше ледена, подгизналите му дрехи се издуха около него и го затеглиха надолу като тежест. Поемайки си дълбоко въздух, изпълнил ноздрите му с острата миризма на сол и водорасли, Хари се насочи след трепкащата смаляваща се светлинка, която навлизаше все по-надълбоко в канарата.
            Не след дълго процепът се разшири и се превърна в тъмен тунел, а Хари предположи, че по време на прилив той се пълни с вода. Хлъзгавите стени бяха едва на метър една от друга и в мърдащата светлинка на магическата пръчка на Дъмбълдор проблясваха като влажен катран. Малко по-навътре тунелът зави наляво и Хари видя, че продължава нататък в скалата. Пак заплува подир Дъмбълдор, от време на време върховете на вкочанените му пръсти опираха в грапавия мокър камък.
            После Хари видя как Дъмбълдор излиза от водата пред него, сребърната му коса и черната мантия заблещукаха. Когато стигна до същото място, забеляза, че има стъпала, които водят към голяма пещера. Качи се по тях, от мокрите му дрехи се стичаше вода, и като трепереше неудържимо, се изправи в застиналия леден въздух.
            Дъмбълдор стоеше в средата на пещерата с високо вдигната магическа пръчка и се въртеше бавно на едно място, за да огледа стените и тавана.
            — Да, тук е — каза той.
            — Откъде знаете? — прошепна Хари.
            — На мястото е правена магия — лаконично обясни Дъмбълдор.
            Хари не можеше да определи защо трепери като листо — дали заради студа, просмукал се до костите му, или защото също бе усетил направените заклинания. Продължи да гледа как Дъмбълдор се върти на място — явно беше насочил вниманието си към неща, невидими за момчето.
            — Това е само преддверието, входната зала — обясни след миг-два Дъмбълдор. — Трябва да проникнем във вътрешността… от тук нататък ще се наложи да преодоляваме препятствия, оставени не от природата, а от Лорд Волдемор.
            Приближи се до стената на пещерата и я помилва с почернелите си пръсти, като нашепваше думи на странен език, които Хари не разбра. Обиколи два пъти цялата пещера: докосваше колкото може повече от грапавия камък и от време на време спираше, за да прокара напред-назад пръсти по едно или друго място, докато накрая се закова и долепи плътно длан до стената.
            — Тук — оповести той. — Ще минем оттук. Входът е скрит.
            Хари не го попита откъде е разбрал. Никога дотогава не беше виждал магьосник да се справя по този начин, само като гледа и докосва, отдавна обаче беше проумял, че трясъците и пушекът по-често издават неспособност, отколкото опитност.
            Дъмбълдор се дръпна от стената на пещерата и насочи магическата си пръчка към камъка. За миг върху мястото изникнаха огненобели очертания на свод, сякаш зад пукнатината сияеше ярка светлина.
            — У-успяхте! — каза Хари през тракащи зъби, но още преди думите да са излезли от устата му, очертанията се заличиха и скалата пак си стана гола и плътна, както преди.
            Дъмбълдор се обърна.
            — Извинявай, Хари, забравих! — възкликна той, насочи магическата си пръчка към него и дрехите му веднага станаха топли и сухи, сякаш са били държани пред бумтящ огън.
            — Благодаря! — признателно рече момчето, ала Дъмбълдор отново беше насочил вниманието си към плътната стена на пещерата.
            Не се опита да прилага други магии, само впери съсредоточен поглед в нея, сякаш там беше написано нещо прелюбопитно. Хари не смееше да помръдне, не искаше да го разсейва.
            После, след цели две минути, Дъмбълдор прошепна:
            — О, не може да бъде! Толкова грубо!
            — Какво има, професоре?
            — Струва ми се, че от нас се иска да платим, за да влезем — обясни той, после пъхна здравата си ръка под мантията и извади къс сребърен нож като онези, с които Хари режеше съставките за отвари.
            — Да платим ли? — учуди се момчето. — Трябва да дадем нещо на вратата?
            — Да — потвърди Дъмбълдор. — Ако не греша — кръв.
            — Кръв ли?
            — Казах ти, че е грубо — допълни директорът презрително, дори разочаровано, сякаш Волдемор не беше оправдал очакванията му. — Както, сигурен съм, вече си се досетил, замисълът е врагът да се омаломощи, преди да влезе. И този път Лорд Волдемор не е схванал, че има много по-ужасни неща от физическото нараняване.
            — Да, но все пак, ако можем да го избегнем… — възрази Хари, който беше понесъл достатъчно болка, за да е готов за още.
            — Понякога обаче е неизбежно — рече Дъмбълдор, като тръсна нагоре ръкава на мантията си и оголи китката на пострадалата си ръка.
            — Професоре! — опита се да го спре Хари и тръгна към Дъмбълдор, който беше вдигнал ножа. — Нека аз. Аз съм…
            Не знаеше какво да каже: че е по-млад, по-здрав? Но директорът само се усмихна. Блесна сребро, внезапно бликна алена струя, скалата се изпъстри с тъмни лъскави капки.
            — Много мило от твоя страна, Хари! — рече Дъмбълдор, прокара върха на магическата си пръчка над дълбокия разрез, който беше направил върху собствената си ръка, и той зарасна веднага, точно както Снейп беше изцерил раните на Малфой. — Ала твоята кръв е по-ценна от моята. О, май успяхме!
            Върху стената отново бяха изникнали огненосребристите очертания на свод, които този път не се заличиха: напръсканата с кръв скала в очертанията му просто изчезна, но остави отвор към непрогледна тъмнина.
            — След мен — подкани Дъмбълдор и тръгна през свода, следван по петите от Хари, който пътем също припряно запали магическата си пръчка.
            Натъкнаха се на зловеща гледка: стояха край голямо черно езеро, толкова огромно, че не се виждаше отсрещният бряг, а пещерата бе толкова висока, че таванът й също не се забелязваше. Далеч, сякаш в средата на езерото, сияеше обвита в мъглица зеленикава светлина, която се отразяваше в абсолютно застиналата вода долу. Единствено зеленикавото сияние и светлината на двете пръчки нарушаваха кадифения мрак, макар че лъчите им не стигаха докъдето беше очаквал Хари. Тъмнината беше някак по-наситена от обикновено.
            — Да вървим — промълви Дъмбълдор. — Много внимавай да не стъпиш във водата. Стой близо до мен.
            Тръгна покрай езерото, а Хари го последва, като вървеше плътно зад него. Стъпките им по тесния скалист ръб, обрамчил водата, кънтяха и издаваха жвакащи звуци. Двамата крачеха ли, крачеха, а гледката си оставаше все същата: от едната страна беше грапавата стена на пещерата, от другата — ширналата се гладка стъклена чернилка, точно в средата на която се мержелееше тайнственото зеленикаво сияние. На Хари мястото и тишината му се струваха потискащи и плашещи.
            — Професоре! — обади се той накрая. — Смятате, че хоркруксът е тук ли?
            — О, да — потвърди Дъмбълдор. — Да, сигурен съм, че е тук. Въпросът е как да стигнем до него.
            — Не можем ли… не можем ли просто да опитаме с призоваваща магия? — рече Хари, убеден, че предложението му е много глупаво, но колкото и да не му се щеше да си признае, искаше час по-скоро да се махнат от това място.
            — Можем, разбира се! — възкликна Дъмбълдор и спря толкова внезапно, че Хари насмалко да се блъсне в него. — Защо не го направиш ти?
            — Аз ли? О… добре…
            Не го беше очаквал, но се прокашля и каза високо с вдигната магическа пръчка:
            — „Акцио хоркрукс!“
            На пет-шест метра от тях със звук като от взрив над черната вода се стрелна нещо много голямо и бледо, ала още преди Хари да види какво е, то отново изчезна, шльопна във водата, като разплиска по огледалната повърхност високи силни вълни. Хари отскочи потресен назад и се удари в стената, после с все още разтуптяно сърце се обърна към Дъмбълдор.
            — Какво беше това?
            — Нещо, което според мен е готово да отвърне на удара, ако се опитаме да вземем хоркрукса.
            Хари погледна отново водата. Повърхността на езерото пак беше лъскаво черно стъкло, вълните бяха изчезнали неестествено бързо, но сърцето на Хари продължаваше да тупти лудо.
            — Очаквахте ли го?
            — Очаквах да се случи нещо, ако направим очевиден опит да посегнем към хоркрукса. Идеята ти беше много добра, Хари — това вероятно беше най-лесният начин да установим с какво си имаме работа.
            — Но ние не знаем какво беше това нещо — напомни момчето, вторачено в зловещо гладката вода.
            — Какви са тези неща — поправи го Дъмбълдор. — Силно се съмнявам, че е само едно. Продължаваме ли нататък?
            — Професоре!
            — Да, Хари?
            — Как смятате, ще се наложи ли да влезем в езерото?
            — В самото езеро ли? Само ако не ни провърви никак.
            — Значи не мислите, че хоркруксът е на дъното?
            — О, не… мисля, че е в средата.
            И Дъмбълдор посочи към обвитата в мъглица зелена светлина насред водата.
            — Значи трябва да прекосим езерото, за да го вземем?
            — Така мисля.
            Хари не каза нищо. В главата му се въртяха все мисли за водни чудовища и духове, за грамадни змии, за нечисти сили и привидения…
            — Аха! — възкликна Дъмбълдор и отново спря — този път Хари наистина се блъсна в него и за миг се наклони над самия край на черната вода, ала здравата ръка на директора се впи с все сила над лакътя му и го издърпа. — Извинявай, Хари, трябваше да те предупредя! Застани назад до стената, ако обичаш, мисля, че намерих мястото.
            Хари не разбра за какво му говори — поне доколкото можеше да прецени, тази част от потъналия в тъмнина бряг не се различаваше от другите, но Дъмбълдор май беше съзрял нещо по-особено. Този път прокара длан не по каменната стена, а във въздуха, сякаш очакваше да открие и да улови нещо незримо.
            — Охо! — рече той щастлив след няколко секунди.
            Както държеше ръката си във въздуха, беше стиснал нещо, което Хари не виждаше. Приближи се до водата и момчето изтръпна, като видя как върховете на обувките му с катарами опират в самия ръб на каменния праг. Все така стиснал длан във въздуха, Дъмбълдор вдигна с другата ръка магическата си пръчка и почука с върха й по юмрука си.
            От въздуха тутакси изникна дебела бакъренозелена верига, която тръгваше от дълбините на водата и стигаше до юмрука на Дъмбълдор. Той почука и по веригата, която се заплъзга в дланта му като змия, нагъна се на земята с дрънчене, отекнало шумно о каменните стени, и затегли нещо от дълбините на черната вода. Хари ахна, защото на повърхността се показа призрачният нос на мъничка лодка, която заблестя в зелено точно като веригата и почти без да вдига вълни, заплава към брега, където стояха Хари и Дъмбълдор.
            — Откъде разбрахте, че лодката е там? — изуми се Хари.
            — Магията винаги оставя следи, понякога много ясни — обясни Дъмбълдор тъкмо когато лодката се удари в брега и отскочи леко. — Преподавал съм на Том Риддъл. Познавам стила му.
            — А… а лодката безопасна ли е?
            — О, да, според мен е безопасна. Волдемор е трябвало да измисли начин да прекоси езерото, без да си навлича гнева на съществата, които е оставил в него, в случай че някога реши да отиде при хоркрукса или да го прибере.
            — Значи ония страшилища във водата няма да ни направят нищо, ако прекосим езерото с лодката?
            — Май трябва да се примирим, че по някое време все някак ще разберат, че ние не сме Лорд Волдемор. Дотук обаче се справяме добре. Разрешиха ни да вдигнем лодката.
            — Но защо? — попита Хари, който не можеше да се отърси от мисълта, че веднага щом се отдалечат от брега, от тъмната вода ще се извисят огромни пипала.
            — Волдемор е бил убеден, и с основание, че никой… освен много велик магьосник… няма да открие лодката — обясни Дъмбълдор. — Бил е готов да рискува с най-невероятната според него възможност някой друг да я намери, понеже е знаел, че е поставил още препятствия, каквито единствен той може да преодолее. Сега ще видим дали е бил прав.
            Хари погледна надолу към вътрешността на лодката. Наистина беше много малка.
            — Както личи, не е направена за двама. Дали ще ни издържи? Няма ли да натежим?
            Дъмбълдор се подсмихна.
            — Волдемор е отчитал не тежестта, а съвкупността магьосническа мощ, която ще прекоси неговото езеро. По-склонен съм да смятам, че на лодката е направено заклинание, така че с нея да може да плава само един магьосник.
            — Тогава…
            — Според мен, Хари, ти не влизаш в сметките: още си непълнолетен и не си завършил училище. На Волдемор и през ум не му е минавало, че едно шестнадесеттодишно момче ще се добере до това място, затова смятам за малко вероятно твоите способности да бъдат засечени на фона на моите.
            Тези думи не повдигнаха духа на Хари и Дъмбълдор навярно го знаеше, защото добави:
            — Грешка на Волдемор, Хари, грешка на Волдемор… с възрастта човек се проявява като глупав и плиткопаметен, когато подценява младостта… а сега ти ще бъдеш пръв, внимавай да не докосваш водата.
            Дъмбълдор се дръпна встрани и Хари предпазливо се качи в лодката. Директорът го последва и намота веригата на пода. Едва се сместиха, Хари не успя да седне удобно, а се сви с колене, щръкнали над борда на лодката, която мигновено потегли. Не се чуваше никакъв звук, освен коприненото шумолене, с което носът на лодката пореше водата — движеше се без тяхна помощ, сякаш теглена от невидимо въже напред към светлината в средата. Не след дълго вече не виждаха стените на пещерата и сякаш бяха в открито море, само дето нямаше вълни.
            Хари погледна надолу и забеляза как — докато се носеха напред — отразеното злато на запалената му магическа пръчка проблясва и трепти върху черната вода. Лодката пореше широки кръгове върху стъклената повърхност, прорязваше жлебове по тъмното огледало…
            И точно тогава Хари съгледа нещо бяло като мрамор, което плаваше на сантиметри под повърхността.
            — Професоре! — викна той и стреснатият му глас проехтя високо над притихналата вода.
            — Хари!
            — Стори ми се, че видях във водата ръка… човешка ръка!
            — Да, не се и съмнявам — спокойно отвърна Дъмбълдор.
            Макар че му се догади, Хари се взря надолу във водата и затърси изчезналата ръка.
            — Значи онова нещо, което изскочи от водата…
            Но получи отговор още преди Дъмбълдор да е отворил уста: светлината от магическата му пръчка се плъзна нататък по водата и този път му показа мъртвец с обърнато нагоре лице само на сантиметри под повърхността — отворените му очи бяха замъглени сякаш с паяжина, а косата и мантията му се гънеха около него като дим.
            — Тук има трупове! — изкрещя Хари и гласът му прозвуча много по-пискливо от обикновено, сякаш не беше неговият.
            — Да — потвърди ведро Дъмбълдор, — но засега е излишно да се притесняваме от тях.
            — Засега ли? — повтори Хари, като откъсна поглед от водата и го насочи към него.
            — Поне докато се носят мирно и кротко под нас — уточни Дъмбълдор. — Няма нищо страшно в един труп, Хари, точно както няма нищо страшно в тъмнината. Лорд Волдемор, който дълбоко в себе си се страхува, разбира се, и от трупове, и от тъмнина, е на друго мнение. Но и тук той отново показва, че му липсва мъдрост. Когато гледаме смъртта и тъмнината, ние всъщност се страхуваме от неизвестното, нищо повече.
            Хари си замълча, не искаше да спори, ала му се стори ужасно, че около тях и под тях се носят трупове, а и не му се вярваше да са безопасни.
            — Но един от тях изскочи — напомни той, като се постара гласът му да е спокоен и ведър, както на Дъмбълдор. — Когато се опитах да направя на хоркрукса призоваваща магия, от езерото изскочи труп.
            — Да — съгласи се Дъмбълдор. — Сигурен съм, след като вземем хоркрукса, ще установим, че те не са чак толкова хрисими. Но подобно на много същества, обитаващи в студ и мрак, те също се страхуват от светлината и топлината, които при първа необходимост ще призовем на помощ. Огън, Хари — допълни с усмивка Дъмбълдор в отговор на изумлението, изписало се върху лицето му.
            — О… да… — побърза да отвърне момчето.
            Извърна се и погледна зеленикавото сияние, към което лодката продължаваше да се носи неумолимо. Сега вече той не можеше да се преструва, че не е уплашен. Огромно черно езеро, гъмжащо от мъртъвци… струваше му се, че са минали часове, откакто срещна професор Трелони и даде на Рон и Хърмаяни Феликс Фелицис… внезапно съжали, че не се сбогува както подобава с тях… и изобщо не се видя с Джини…
            — Почти пристигнахме — оповести весело Дъмбълдор.
            И наистина, най-после зеленикавата светлина се уголеми и след броени минути лодката спря, като леко отскочи от нещо, което Хари отпърво не забеляза, но след като вдигна светещата магическа пръчка, видя, че са излезли при малък остров от гладка скала в средата на езерото.
            — Внимавай да не се допреш до водата — отново предупреди Дъмбълдор, докато Хари слизаше от лодката.
            Островът едва ли беше по-голям от кабинета на директора: дълъг плосък тъмен камък и на него нищо друго, освен източника на зеленикавата светлина, който отблизо изглеждаше много по-ярък. Хари го погледна с присвити очи и в началото му заприлича на нещо като светилник, после обаче видя, че светлината идва от каменен съд, почти същия като мислоема, сложен върху поставка.
            Дъмбълдор се приближи до съда и Хари го последва. Застанали един до друг, двамата надзърнаха вътре. Беше пълен с изумрудена течност, която излъчваше фосфоресциращото сияние.
            — Какво е това? — пошушна Хари.
            — Не знам — призна Дъмбълдор. — Във всеки случай нещо много по-притеснително от кръвта и труповете.
            Той запретна ръкава на мантията до лакътя на почернялата си ръка и протегна върховете на изгорените си пръсти към повърхността на отварата.
            — Недейте, не я пипайте!…
            — И да искам, не мога — отвърна Дъмбълдор с едва доловима усмивка. — Виждаш ли? Не мога да се приближа повече от това. Опитай ти.
            Зяпнал от изумление, Хари бръкна в съда и се помъчи да докосне отварата. На около два-три сантиметра над нея се натъкна на невидима преграда. Колкото и да натискаше, пръстите му не напипваха друго, освен въздух, сякаш плътен и неподатлив.
            — Дръпни се, ако обичаш, Хари — подкани Дъмбълдор.
            Вдигна магическата пръчка и направи над повърхността на отварата някакви сложни движения, като нашепваше едва чуто. Не се случи нищо, само сиянието на отварата като че ли стана малко по-ярко. Хари мълчеше, докато Дъмбълдор работеше, след малко обаче той прибра до себе си магическата пръчка и момчето усети, че вече може да говори.
            — Тук ли е хоркруксът според вас?
            — О, да. — Дъмбълдор се взря по-отблизо в съда. Хари видя лицето му отразено в гладката повърхност на зелената отвара. — Но как да стигнем до него? Не можем да бръкнем с ръка в тази отвара, не можем да й направим магия за изчезване, да я накараме да се отдръпне към стените на съда, да я изтеглим навън, да я преобразим с трансфигурация или заклинание, да променим по някакъв начин естеството й…
            Едва ли не разсеяно Дъмбълдор вдигна отново магическата си пръчка, описа с нея кръгче във въздуха и измагьоса кристален бокал, който улови.
            — Мога да заключа само, че отварата трябва да се изпие.
            — Какво! — възкликна Хари. — Не!
            — Да, мисля, че мога да изпразня съда само като изпия отварата и видя какво има на дъното.
            — Но ако… ако тя ви погуби?
            — О, съмнявам се да действа така — увери го нехайно Дъмбълдор. — Лорд Волдемор едва ли иска да убие човека, добрал се до острова.
            Хари не повярва на ушите си. Дали това отново не беше безумната решимост на Дъмбълдор да вижда добро във всеки?
            — Професоре — подхвана момчето, като се опитваше да не избухва, — сър, тук сме срещу Волдемор
            — Извинявай, Хари, трябваше да уточня, че той едва ли иска да убие веднага човека, добрал се до острова — поправи се Дъмбълдор. — Ще иска да го държи жив поне известно време, докато разбере как е успял да проникне толкова надалеч и да преодолее защитите му, и най-важното — защо е решил да изпразни каменния съд. Не забравяй, Волдемор е убеден, че никой, освен него, не знае за хоркруксите.
            Хари понечи да каже нещо, но този път Дъмбълдор вдигна ръка да го спре — гледаше леко свъсен изумрудената течност и очевидно мислеше напрегнато.
            — Отварата безусловно действа така, че да ми попречи да взема хоркрукса — заяви накрая той. — Би могла да ме обездвижи, да ме накара да забравя защо съм дошъл тук, да ми причини такава болка, че да отклони вниманието ми, или да ме обезвреди по някакъв друг начин. При това положение, Хари, твоята задача е да направиш всичко възможно аз да продължа да я пия, дори и да се наложи да ми я наливаш насила в устата. Разбра ли?
            Погледите им се срещнаха над каменния съд, бледите им лица бяха озарени от странната зелена светлина. Хари не каза нищо. Заради това ли беше поканен да дойде — за да даде насила на Дъмбълдор отвара, която може би ще му причини непоносима болка?
            — Нали помниш при какво условие те взех със себе си? — попита директорът.
            Хари се поколеба, загледан в сините му очи, които от отразената светлина на съда изглеждаха зелени.
            — Ами ако…
            — Закле се да изпълняваш всяка заповед, която ти дам, нали?
            — Да, но…
            — Предупредих те, че може да е опасно, нали?
            — Да — рече Хари, — но…
            — В такъв случай ти заповядвам — отсече Дъмбълдор, после отново запретна ръкави и вдигна празния бокал.
            — Защо аз да не изпия отварата? — предложи отчаян Хари.
            — Защото аз съм много по-стар, много по-умен и не толкова ценен — отговори Дъмбълдор. — Питам за последен път, Хари, имам ли думата ти, че ще направиш всичко по силите си, за да ме накараш да не спирам да пия от отварата?
            — Не може ли…
            — Имам ли я?
            — Но…
            — Дай ми думата си, Хари?
            — Аз… добре, но…
            Ала още преди Хари да е продължил с възраженията, Дъмбълдор потопи кристалния бокал в отварата. За стотна от секундата момчето се надяваше, че и с чашата той няма да успее да докосне течността, но кристалът потъна както нищо друго под повърхността и когато бокалът беше пълен догоре, Дъмбълдор го доближи до устата си.
            — За твое здраве, Хари!
            После го пресуши. Хари го наблюдаваше ужасен, с ръце, вкопчени в ръба на каменния съд толкова здраво, че върховете на пръстите му изтръпнаха.
            — Професоре! — подхвана той разтревожен, когато Дъмбълдор свали празната чаша. — Как се чувствате?
            Мъжът поклати глава, без да отваря очи. Хари се запита дали не го боли. Дъмбълдор отново топна слепешком чашата в съда, напълни я и повторно пресуши съдържанието.
            Без да продумва, изпи три пълни догоре бокала от отварата. После, някъде по средата на четвъртия, залитна и падна напред върху съда. Очите му още бяха затворени, дишаше трудно.
            — Професор Дъмбълдор! — повика го с напрегнат глас Хари. — Чувате ли ме?
            Той не отговори. Лицето му трепкаше, сякаш Дъмбълдор спеше дълбоко, но сънуваше кошмар. Вече не държеше така здраво бокала и отварата бе на път да се излее. Хари се пресегна и сграбчи кристалната чаша.
            — Професоре, чувате ли ме? — повтори на висок глас, който отекна в пещерата.
            Дъмбълдор въздъхна и заговори така, че Хари не позна гласа му, защото никога дотогава не беше чувал директора толкова уплашен.
            — Не искам… не ме принуждавай…
            Хари се взря в пребледнялото лице, което познаваше толкова добре, в гърбавия нос и очилата с форма на полумесеци — чудеше се какво да прави.
            — Не ми харесва… не искам повече — простена Дъмбълдор.
            — Вие… вие не можете да спрете, професоре — напомни Хари. — Трябва да продължите да пиете отварата, забравихте ли? Казахте ми, че не бива да спирате. Хайде…
            Мразеше се, беше отвратен от онова, което вършеше, но въпреки това вкара насила ръба на бокала в устата на Дъмбълдор и го надигна, така че той да изпие остатъка от отварата вътре.
            — Не — изпъшка Дъмбълдор, а Хари топна отново бокала в каменния съд и го напълни. — Не искам… не искам… остави ме…
            — Всичко е наред, професоре — каза с разтреперана ръка Хари. — Всичко е наред, аз съм тук…
            — Накарай го да спре, накарай го да спре! — простена Дъмбълдор.
            — Да… да, това ще го спре — излъга Хари.
            Изля съдържанието на бокала в отворената му уста.
            Дъмбълдор изпищя, звукът прокънтя из просторната пещера над мъртвата черна вода.
            — Не, не, не… не… не мога, не мога, не ме принуждавай, не искам…
            — Всичко е наред, професоре, всичко е наред! — каза високо Хари, а ръцете му се тресяха и той едва загреба шестия бокал отвара — сега вече каменният съд беше наполовина празен. — С Вас не става нищо лошо, Вие сте в безопасност, това не се случва наистина, кълна се… хайде, пийте, пийте де…
            И Дъмбълдор започна да пие послушно, сякаш Хари му е дал противоотрова, но след като пресуши бокала, се свлече на колене и се разтрепери неудържимо.
            — Аз съм виновен, аз съм виновен — изхлипа, — много те моля, накарай го да спре, знам, знам, че сгреших, о, много те моля, накарай го да спре и аз никога вече няма да…
            — Това ще го спре, професоре — обеща с пресеклив глас Хари, докато изливаше в устата му седмата чаша отвара.
            Дъмбълдор започна да се гърчи, сякаш беше наобиколен от невидими инквизитори, замахна с ръка, като едва не събори отново напълнения бокал в треперещите ръце на Хари, и простена:
            — Не им причинявайте болка, недейте, моля Ви, моля Ви, аз съм виновен, мен наранете…
            — Хайде, изпийте това, изпийте го, всичко ще бъде наред — взе да го убеждава отчаяно Хари, а Дъмбълдор се подчини и този път, като отвори уста, но продължи да стиска очи и да трепери от глава до пети.
            После падна напред с писъци и заудря с юмруци по земята, а Хари напълни деветия бокал.
            — Много Ви моля, много Ви моля, недейте… не, не това, готов съм на всичко…
            — Просто пийте, професоре, просто пийте…
            Дъмбълдор изпи отварата като дете, умиращо от жажда, сетне обаче ревна отново, сякаш всичко отвътре му гореше.
            — Недей повече, моля те, недей…
            Хари загреба десети бокал от отварата и усети как кристалът продращи по дъното на каменния съд.
            — Почти приключваме, професоре, изпийте я… хайде, пийте…
            Хвана Дъмбълдор през раменете, за да го закрепи, и той отново пресуши чашата, но когато Хари се изправи, за да я напълни за пореден път, Дъмбълдор запищя от болка, каквато явно не бе изпитвал дотогава:
            — Искам да умра! Искам да умра! Нека да спре, нека да спре, искам да умра!
            — Пийте, професоре, пийте…
            Дъмбълдор изпи отварата и веднага след това ревна:
            — УБИЙ МЕ!
            — Ето тази тук… тази тук и край! — изхлипа Хари. — Само я изпийте… и край… край!
            Дъмбълдор загълта отварата в бокала, изпи я до последната капчица и после с тежка хъхреща въздишка се просна по лице.
            — Не! — изкрещя Хари, който се беше изправил, за да напълни отново чашата, но вместо това я изпусна в каменния съд, стрелна се към Дъмбълдор и го обърна по гръб: очилата му се бяха изкривили на една страна, устата му беше отворена, очите бяха стиснати. — Не — повтори Хари и го разтресе, — не, не сте мъртъв, казахте, че не е отрова, събудете се, събудете се, чухте ли… „Ренервате!“ — извика той и насочи магическата си пръчка към гърдите на Дъмбълдор — блесна червена светлина, ала не се случи нищо. — „Ренервате…“ професоре… моля ви…
            Клепачите на Дъмбълдор трепнаха, сърцето на Хари подскочи радостно.
            — Професоре, нали…
            — Вода — изграчи Дъмбълдор.
            — Вода — повтори задъхан Хари, — ей сега…
            Скочи на крака и грабна бокала, който беше изпуснал в каменния съд — почти не обърна внимание на златния медальон с капачето, нагънат под него.
            — „Агуаменти!“ — извика и рязко насочи пръчката към бокала.
            Той се напълни с бистра вода, Хари падна на колене до Дъмбълдор, надигна главата му и доближи до устните му чашата, тя обаче беше празна. Дъмбълдор простена и започна да се задъхва.
            — Но аз бях измагьосал малко… чакайте… „Агуаменти!“ — повтори той с пръчка, обърната по посока на бокала. И този път за миг в него блесна бистра вода, но когато момчето доближи чашата до устата на Дъмбълдор, водата изчезна. — Опитвам се, опитвам се! — възкликна отчаяно Хари, ала му се стори, че Дъмбълдор вече не го чува: беше се претърколил на една страна и дишаше тежко, сякаш с предсмъртни хрипове. — „Агуаменти… агуаменти… АГУАМЕНТИ!“
            И този път бокалът се напълни, после се изпразни. Сега вече дишането на Дъмбълдор почти не се чуваше. С трескаво работещ мозък Хари инстинктивно се досети за единствения начин, който му оставаше да набави вода, защото Волдемор го беше измислил точно така…
            Метна се към края на скалата и топна бокала в езерото, а после го извади пълен догоре с леденостудена вода, която не изчезна.
            — Професоре… ето! — изкрещя Хари и като се наведе рязко, непохватно разплиска водата по лицето на Дъмбълдор.
            За друго не намери сили, защото смразяващото усещане върху свободната му ръка не беше от ледената тръпка на водата. За китката го стискаше слузеста бяла ръка и съществото, на което тя принадлежеше, го теглеше бавно назад по скалата. Повърхността на езерото вече не беше гладка като огледало, а сякаш беше кипнала и накъдето и да се обърнеше Хари, от тъмната вода изскачаха бели глави и ръце, мъже, жени и деца с хлътнали невиждащи очи, които се приближаваха към скалата: войнство от мъртъвци, надигнало се от черното езеро.
            — „Петрификус тоталус!“ — ревна Хари, като се мъчеше да се задържи върху гладката мокра повърхност на острова и насочи магическата си пръчка към инферия, вкопчил се в ръката му: той я пусна и цопна с плисък заднишком във водата.
            Хари успя някак да се изправи на крака, но по скалата вече се катереха още и още инферии с кокалести ръце, които се мъчеха да се впият в хлъзгавия камък, с празни изцъклени очи, втренчени в Хари, с изпити ухилени лица и подгизнали дрипи, влачещи се подире им.
            — „Петрификус тоталус!“ — изкрещя отново Хари, после се дръпна назад и размаха яростно във въздуха магическата пръчка: шест-седем от инфериите се строполиха, но към него се насочиха други. — „Импедимента! Инкарцерус!“
            Някои от инфериите, един-двама бяха овързани с въжета, се препънаха, ала другите, които се качваха след тях на скалата, просто прекрачиха повалените тела. Като продължаваше да разсича като със сабя въздуха, Хари викна:
            — „Сектумсемпра! СЕКТУМСЕМПРА!“
            Но макар че по мокрите дрипи на инфериите и вледенената им кожа се появиха дълбоки разрези, във вените им нямаше кръв, която да рукне: те продължаваха да вървят най-невъзмутимо с протегнати към Хари съсухрени ръце и докато отстъпваше още назад, той усети, че и в гръб са го обкръжили ръце, тънки, безплътни и студени като смъртта, че ходилата му се отлепват от земята и тези ръце го понасят бавно и сигурно към водата, където нямаше избавление, където Хари щеше да се удави и да се превърне в поредния мъртъв пазител на частица от разкъсаната душа на Волдемор…
            И тогава в мрака лумна пламък: аленозлатен огнен обръч, който обрамчи скалата, а инфериите, вкопчили се с все сила в Хари, се препънаха и се свлякоха на земята, не смееха обаче да минат през пламъците и да се върнат във водата. Пуснаха Хари, той се удари в скалата, хлъзна се по нея и падна, като си издра ръцете, но пак скочи на крака, вдигна магическата си пръчка и се огледа.
            Дъмбълдор отново стоеше прав, беше блед като инфериите наоколо, но по-висок от тях, с очи, в които танцуваше огън: пръчката му беше вдигната като факла и от върха й струяха пламъци, които образуваха нещо като ласо и ги заобикаляха с топлина.
            Инфериите се заблъскаха един в друг, докато се опитваха да избягат слепешката от обкръжилия ги огън…
            Дъмбълдор грабна от дъното на каменния съд медальона с капачето и го скри под мантията си. Без да казва и дума, повика с ръка Хари при себе си. Инфериите бяха насочили вниманието си към пламъците и май дори не забелязаха, че плячката им се изплъзва, когато Дъмбълдор и Хари тръгнаха обратно към лодката, а огненият обръч се задвижи заедно с тях и ги обгради. Зашеметените инферии също ги придружиха до водата, където признателно се хлъзнаха обратно в тъмните й дълбини.
            Хари, който цял трепереше, за миг си помисли, че Дъмбълдор няма да успее да се качи на лодката — докато се опитваше да стъпи вътре, той залитна, понеже всичките му усилия явно бяха насочени да поддържа обръча защитен огън около тях. Хари го хвана здраво и му помогна да седне. След като отново се сместиха вътре на сигурно, лодката се плъзна по черната вода и започна да се отдалечава от скалата, все още заобиколена от огнения обръч, а инфериите, от които езерото отдолу направо гъмжеше, не дръзваха да излязат пак на повърхността.
            — Професоре — каза задъхан Хари, — забравих… за огъня… те се спуснаха към мен и аз се уплаших до смърт…
            — Напълно разбираемо — прошепна Дъмбълдор.
            Хари се разтревожи, като чу колко слаб е гласът му.
            Когато стигнаха брега, лодката се удари леко и се разклати, Хари скочи от нея и бързо се обърна, за да помогне на Дъмбълдор. Веднага щом стъпи на брега, Дъмбълдор пусна ръката си с магическата пръчка и огненият обръч изчезна, но инфериите не се показаха отново от езерото. Малката лодка пак потъна с дрънчене и звънтеж във водата, веригата й също се плъзна обратно в езерото. Дъмбълдор въздъхна тежко и се облегна на стената на пещерата.
            — Нямам сили… — рече той.
            — Не се притеснявайте, сър — каза веднага Хари, уплашен от изключително бледото му лице и от твърде изтощения му вид. — Не се притеснявайте, ще Ви отведа обратно… облегнете се на мен…
            Притегли здравата му ръка, така че директорът да обхване с нея раменете му, и като пое почти цялата му тежест, го поведе покрай езерото.
            — В крайна сметка защитата се оказа… добре замислена — немощно пророни Дъмбълдор. — Сам човек не би успял… ти, Хари, се справи добре, много добре…
            — Недейте да говорите — прекъсна го Хари, стреснат от това, че той приказва завалено и едва влачи крака, — пестете си силите, сър… ей сега ще се махнем оттук…
            — Сводът сигурно пак се е запечатал… ножът ми…
            — Не се налага, аз се порязах на скалата — отсече твърдо Хари, — само ми кажете къде…
            — Ето тук…
            Момчето обърса одрасканата си китка в камъка и веднага щом си получи кръвната дан, сводът се отвори. Прекосиха външната пещера и Хари помогна на Дъмбълдор да се хвърли в ледената морска вода, запълнила пукнатината в отвесната скала.
            — Всичко ще бъде наред, сър — повтаряше отново и отново момчето, по-разтревожено вече от мълчанието на директора, отколкото преди малко от отслабналия му глас. — Почти стигнахме… мога да магипортирам обратно и двама ни… не се тревожете…
            — Не се тревожа, Хари — каза Дъмбълдор с малко по-силен глас въпреки вледеняващата вода. — Нали съм с теб.


            ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА
            ПОРАЗЕНАТА ОТ ГРЪМ КУЛА

            Отново под звездното небе навън, Хари качи Дъмбълдор на най-близкия камък и после го изправи на крака. Мокър до кости и разтреперан, все още притиснат от тежестта на директора, той се съсредоточи по-силно отвсякога върху мястото, докъдето трябваше да се магипортират: Хогсмийд. Зажумя, стисна с все сила Дъмбълдор за ръката и се гмурна в усещането за невероятен натиск.
            Още преди да е отворил очи, разбра, че се е получило — вече нямаше миризма на сол и морски бриз. Двамата с Дъмбълдор трепереха в подгизналите дрехи насред тъмната главна улица в Хогсмийд. За миг Хари се ужаси, защото му се стори, че иззад магазините към него пъплят още и още инферии, после обаче примига и видя, че не се помръдва нищо, че всичко сякаш е застинало и е тъмно като в рог, ако не се броят няколкото улични лампи и светещи прозорци по горните етажи.
            — Успяхме, професоре! — прошепна с мъка Хари, внезапно усетил, че в гърдите го пробожда остра болка. — Успяхме! Взехме хоркрукса!
            Дъмбълдор залитна към него. Отпърво Хари си помисли, че директорът е загубил равновесие заради неопитното му магипортиране, но после в светлината на далечната улична лампа видя, че лицето му е по-бледо и помръкнало от когато и да било.
            — Добре ли сте, сър?
            — Бил съм и по-добре — отвърна отпаднало той, макар че ъгълчетата на устните му трепнаха. — Онази отвара… не беше от най-здравословните…
            И за ужас на Хари Дъмбълдор се свлече на земята.
            — Професоре… всичко е наред, ще се оправите, не се притеснявайте…
            Огледа се отчаяно за помощ, но наоколо нямаше никого и единственото, което хрумна на Хари, бе бързо да пренесе някак Дъмбълдор в болничното крило.
            — Трябва да Ви прехвърлим в училището… Мадам Помфри…
            — Не — каза Дъмбълдор. — Трябва ми… професор Снейп… но едва ли… сега едва ли ще стигна далеч…
            — Точно така… слушайте… ще почукам някъде, ще намеря място, където да Ви приютят, после ще изтичам и ще доведа Мадам…
            — Сивиръс — рече ясно Дъмбълдор. — Трябва ми Сивиръс…
            — Добре тогава, Снейп… но ще се наложи да Ви оставя за малко сам, за да…
            Ала още преди да помръдне, Хари чу, че някой тича към тях. Сърцето му подскочи: някой ги беше видял, някой знаеше, че имат нужда от помощ, и като се обърна, съгледа Мадам Розмерта, която бързаше по тъмната улица в пухени пантофки с висок ток и копринен пеньоар, извезан със змейове.
            — Докато пусках пердетата в спалнята, Ви видях, че се магипортирате! Слава Богу, слава Богу, и аз не знаех какво да… но какво ти е, Албус?
            Тя спря запъхтяна и се взря с широко отворени очи надолу към Дъмбълдор.
            — Ранен е — обясни Хари. — Мадам Розмерта, може ли да постои в „Трите метли“, докато аз отида до училището и доведа някого на помощ?
            — Не можеш да отидеш сам! Не знаеш ли… не си ли видял?
            — Ако ми помогнете и го придържате, мисля, че можем да го заведем дотам — каза Хари, без да я слуша.
            — Какво се е случило? — попита Дъмбълдор. — Какво има, Розмерта?
            — Черния знак, Албус…
            И тя посочи небето по посока към „Хогуортс“. При тези думи Хари беше плиснат от страх… после се обърна и погледна.
            И наистина в небето над училището висеше пламтящият зелен череп със змия вместо език — знакът, който смъртожадните оставяха след себе си всеки път щом проникнеха в някоя сграда… и убиеха човек…
            — Кога се появи? — попита Дъмбълдор и стисна до болка рамото на Хари в опит да се изправи.
            — Явно само преди няколко минути, нямаше го, когато изведох котката, но щом се качих горе…
            — Трябва незабавно да се върнем в замъка — рече Дъмбълдор. — Розмерта, нужен ни е превоз… метли — допълни той и макар да се олюля леко, очевидно напълно владееше положението.
            — Имам две зад тезгяха — отвърна тя с много уплашен вид. — Да изтичам ли да ги донеса?
            — Не, Хари ще го направи.
            Момчето веднага вдигна магическата си пръчка.
            — „Акцио метлите на Розмерта!“
            След миг чуха силен трясък, защото входната врата на кръчмата се беше отворила и на улицата бяха излетели две метли, които се втурнаха да се надпреварват към Хари, после спряха с леко трептене на равнището на кръста му.
            — Ако обичаш, Розмерта, съобщи в министерството — помоли Дъмбълдор, докато яхваше по-близката метла. — Може би още никой в „Хогуортс“ не е разбрал, че се е случило нещо… Хари, слагай мантията невидимка.
            Момчето я извади от джоба си и се заметна с нея, после възседна метлата. Мадам Розмерта вече ситнеше бързо към кръчмата си, когато Хари и Дъмбълдор се оттласнаха от земята и се извисиха във въздуха. Докато летяха шеметно към замъка, Хари току поглеждаше встрани към Дъмбълдор, готов да го сграбчи, ако тръгне да пада, ала Черния знак явно му беше подействал като стимулант: директорът се беше надвесил ниско над метлата с вперени в Знака очи, а дългата сребърна коса и брадата му се вееха отзад в нощния въздух. Хари също гледаше напред към черепа, а страхът набъбваше вътре в него като отровен мехур, който притискаше белите му дробове и заличаваше от съзнанието му всички други притеснения…
            Колко ли бяха отсъствали? Дали късметът вече не беше напуснал Рон, Хърмаяни и Джини? Дали Знака не висеше над училището заради някого от тях, или заради Невил, Луна или някой друг от ВОДА? И ако беше заради тях… точно той ги беше пратил да дежурят по коридорите, точно той ги беше помолил да напуснат безопасните легла… дали отново щеше да бъде отговорен за смъртта на приятел?
            Докато летяха над тъмния криволичещ път, по който бяха дошли, Хари чу през свистенето на нощния въздух в ушите си, че Дъмбълдор пак нашепва нещо на някакъв странен език. Разбра защо усети как метлата му потреперва за миг, когато прелитаха над оградата на парка: Дъмбълдор разваляше магията, която сам беше направил около замъка, така че да влязат вътре. Черния знак проблясваше точно над кулата на астрономическата обсерватория — най-високата в замъка. Дали това означаваше, че смъртта е застигнала жертвата там?
            Дъмбълдор вече беше прелетял над назъбената стена с бойниците и слизаше от метлата, няколко секунди по-късно и Хари се приземи до него на площадката на върха на кулата и се огледа.
            Наоколо нямаше никого. Вратата към витата стълба, която водеше към замъка, беше затворена. По нищо не личеше да е имало боричкане, смъртоносна схватка, труп.
            — Какво означава? — попита Хари, докато Дъмбълдор се взираше нагоре към зеления череп със змия вместо език, който блестеше злокобно. — Това истинският знак ли е? Дали наистина някой… Професоре!
            В мъждивото зелено сияние на знака беше видял как Дъмбълдор се хваща с почернялата ръка за гърдите.
            — Върви да събудиш Сивиръс — заръча директорът едва чуто, но ясно. — Кажи му какво е станало и го доведи. Не прави нищо друго, не разговаряй с никой друг и не махай мантията невидимка. Аз ще чакам тук.
            — Ама…
            — Закле се да ми се подчиняваш, Хари… Тръгвай!
            Хари забърза към вратата за витата стълба, но тъкмо беше хванал желязната халка, когато чу, че някой тича от другата страна. Обърна се към Дъмбълдор, който с ръка му даде знак да се дръпне. Хари отстъпи назад и извади магическата си пръчка.
            Вратата се отвори рязко, някой изхвърча от нея и изкрещя:
            — „Експелиармус!“
            Тялото на Хари в миг се вцепени и обездвижи, той усети как пада към стената на кулата и се подпира на нея като неустойчива статуя — не можеше да се помръдне и да говори. Не проумяваше как се е получило така — „Експелиармус“ не беше заклинанието за смразяваща магия…
            После видя в светлината на знака как магическата пръчка на Дъмбълдор описва дъга над ръба на стената с бойниците и разбра всичко… Директорът го беше обездвижил безсловесно и секундата, която му беше отнело заклинанието, го беше лишила от възможността да защити себе си.
            Дъмбълдор стоеше до назъбената стена около площадката и макар да беше пребледнял като платно, не даваше никакви признаци на паника или отчаяние. Само погледна човека, който го беше обезоръжил, и каза:
            — Добър вечер, Драко!
            Малфой излезе напред и се огледа бързо, за да провери дали са само двамата с Дъмбълдор. Погледът му падна върху втората метла.
            — Кой още е тук?
            — Въпрос, който аз би трябвало да задам на теб. Или действаш сам?
            В зеленикавото сияние на знака Хари видя как Малфой мести воднистите си очи отново към Дъмбълдор.
            — Не — отговори той. — Имам подкрепление. Тази вечер във Вашето училище има смъртожадни.
            — Виж ти! — възкликна Дъмбълдор, сякаш Малфой му показваше амбициозно домашно. — Наистина прекрасно! Намерил си начин да ги вкараш вътре, а?
            — Да — потвърди Малфой, който едва си поемаше дъх. — Направо под носа Ви, а Вие така и не усетихте.
            — Изобретателно! — рече Дъмбълдор. — И все пак… прощавай… но къде са те сега? Не ти виждам подкреплението.
            — Натъкнаха се на хора от вашата охрана. Водят битка долу. Няма да се бавят дълго… Аз избързах напред. Имам да свърша една работа.
            — Е, в такъв случай не бива да протакаш, момчето ми — промълви тихо Дъмбълдор.
            Настъпи мълчание. Хари стоеше като в затвор в собственото си невидимо сковано тяло, наблюдаваше вторачено двамата и се ослушваше да долови звуците на далечната битка, водена от смъртожадните, а отпред Драко Малфой не правеше друго, освен да гледа в упор Албус Дъмбълдор, който, колкото и невероятно да беше, се усмихваше.
            — Драко, Драко, не си убиец ти!
            — Откъде знаете? — подвикна веднага Малфой.
            Очевидно усети колко детински са прозвучали думите му, защото Хари забеляза дори в зеленикавата светлина, че той се изчервява.
            — Не знаете на какво съм способен — натърти Малфой, — не знаете какво съм направил!
            — Как да не знам, знам — възрази меко Дъмбълдор. — За малко да убиеш Кейти Бел и Роналд Уизли. Цяла година се мъчиш все по-отчаяно да убиеш мен. Извинявай, Драко, но опитите ти бяха доста нескопосани… толкова нескопосани, че да ти призная, питах се дали наистина си искал да ги правиш…
            — Исках, исках! — разгорещи се Малфой. — Работя за това цяла година и тази вечер…
            Някъде в дълбините на замъка долу Хари чу сподавен вик. Малфой се вцепени и погледна през рамо.
            — Някой се съпротивлява наистина мъжки — отбеляза Дъмбълдор уж небрежно. — Но какво ми обясняваше… да, успял си да вкараш в училището ми смъртожадни — нещо, което, признавам, смятах за невъзможно… и как го направи?
            Ала Малфой продължи да мълчи: още слушаше какво става долу и изглеждаше вцепенен почти колкото Хари.
            — Може би трябва да го направиш сам — предложи Дъмбълдор. — Ами ако моята охрана спре подкреплението ти? Както вероятно си разбрал, тук тази вечер има и хора от Ордена на феникса. Пък и не ти трябва помощ… точно сега съм без магическа пръчка… не мога да се защитя.
            Малфой само го погледна.
            — Ясно — добродушно рече Дъмбълдор, когато Малфой нито се помръдна, нито каза нещо. — Страх те е да предприемеш каквото и да било, докато те не дойдат при теб.
            — Не ме е страх! — изръмжа Малфой, макар че пак не направи никакво движение, с което да нарани Дъмбълдор. — Не мен, а Вас трябва да ви е страх!
            — Но защо? Не мисля, че ти, Драко, ще ме убиеш. Не е толкова лесно, колкото си мислят непосветените… Я ми кажи, докато чакаме твоите приятели, как ги вкара тук? Май ти отне доста време да измислиш как точно да го направиш.
            Малфой изглеждаше така, сякаш едвам се сдържаше да не изкрещи или да повърне. Преглътна и няколко пъти си пое дълбоко въздух, без да сваля очи от Дъмбълдор, насочил магическата си пръчка право към сърцето му. После сякаш не се стърпя и каза:
            — Наложи се да поправя онзи вълшебен сандък, който никой не е използвал от години. Сандъка, с който миналата година се изгуби Монтагю.
            — Аааах!
            Въздишката на Дъмбълдор наподобяваше по-скоро стенание. За миг той затвори очи.
            — Добре си се сетил… доколкото схващам, той върви в комплект с още нещо, нали?
            — Да, с шкафа в магазин „Боргин и Бъркс“, двата образуват помежду си нещо като коридор — потвърди Малфой. — Монтагю ми каза, че докато е бил залостен в сандъка в „Хогуортс“, е бил като в капан, но понякога е чувал какво става в училището, а друг път — в магазина, сякаш изчезващият сандък сновял между тях, лошото било, че никой не чувал самия Монтагю… накрая успял да се магипортира и да излезе, нищо че не си бил взел изпита. Едва не умрял. Всички намираха разказа му за много забавен, ала само аз се досетих какво всъщност означава това — дори Боргин не знаеше, — а то означаваше, че ако успея да поправя счупения сандък, между него и шкафа може да се минава и да се проникне в „Хогуортс“.
            — Браво на теб — пророни Дъмбълдор. — Значи смъртожадните са успели да проникнат от „Боргин и Бъркс“ в училището, за да ти помогнат… хитър замисъл, много хитър… и както сам каза, направо под носа ми…
            — Да — потвърди Малфой; колкото и да беше странно, той сякаш черпеше смелост и утеха от похвалата на директора. — Да, хитър!
            — Но понякога не беше сигурен дали ще успееш да поправиш изчезващия сандък, нали? — продължи Дъмбълдор. — И тогава прибягваше до груби и необмислени действия като това да ми пратиш прокълната огърлица, която неминуемо щеше да се озове първо в други ръце… да сложиш отрова в медовината, която беше малко вероятно да изпия точно аз…
            — Е, да, но пак не се досетихте кой стои зад всичко това, нали? — ухили се презрително Малфой, а Дъмбълдор се плъзна още малко надолу по назъбената стена явно защото краката му се подкосяваха, все по-обезсилени, докато Хари се бореше безплодно и нямо със заклинанието, което го беше сковало.
            — Всъщност досетих се — възрази Дъмбълдор. — Бях сигурен, че си ти.
            — Защо тогава не ме спряхте? — попита настойчиво Малфой.
            — Опитах се, Драко. По мое нареждане професор Снейп те държеше под око…
            — Той не е изпълнявал Вашите нареждания, беше обещал на майка ми…
            — Разбира се, че ще ти каже това, Драко, но…
            — Той е двоен агент, тъпо старче, изобщо не работи за Вас, само си въобразявате!
            — Тук мненията ни се различават, Драко. Имам пълно доверие на професор Снейп…
            — Е, в такъв случай изобщо нямате представа за какво става въпрос — присмехулно подметна Малфой. — Снейп постоянно се натискаше да ми помага… искаше да грабне за себе си цялата слава, и той да се включи, все подпитваше: „Какви ги вършиш? Ти ли даде огърлицата, беше глупаво, можеше да провалиш всичко“… Аз обаче не му казах какво правя в Нужната стая, утре ще се събуди и всичко вече ще е приключило, а той вече няма да е любимецът на Черния лорд, в сравнение с мен ще бъде кръгла нула, да, кръгла нула!
            — Много обнадеждаващо — рече меко Дъмбълдор. — Всички ние, разбира се, искаме усърдният ни труд да получи признание… но въпреки това ти със сигурност си имал съучастник, някой в Хогсмийд, който е пъхнал на Кейти… Аааах! — Дъмбълдор отново затвори очи и кимна, сякаш всеки момент щеше да заспи. — Разбира се… Розмерта. Откога е под въздействието на проклятието Империус?
            — Най-после схванахте, а! — изсъска заядливо Малфой.
            Долу пак се чу писък, този път малко по-силен от предишния. Малфой отново погледна притеснен през рамо, сетне пак извърна очи към Дъмбълдор, който продължи:
            — Значи клетата Розмерта е била принудена да се спотайва в собствената си тоалетна и да пъхне огърлицата на първата ученичка от „Хогуортс“, която влезе сама? И медовината със сложената в нея отрова… ами да, Розмерта е могла, естествено, да пусне по твоя заръка отровата, а после да прати бутилката на Слъгхорн, убедена, че ще ми бъде дадена като коледен подарък… да, добре измислено… много добре… бедният господин Филч не би се сетил, разбира се, да проверява бутилка, пратена от Розмерта… Я ми кажи как се свързвахте с Розмерта? Мислех, че държим под наблюдение всички начини, по които човек може да изпраща съобщения навътре и навън от училището.
            — Омагьосани монети — обясни Малфой, сякаш се чувстваше длъжен да говори, макар че ръката, в която държеше магическата пръчка, се тресеше. — У мен беше едната монета, у Розмерта — другата, и така можех да й пращам съобщения…
            — Това не е ли тайният начин за връзка, който миналата година прилагаше групата, нарекла се Войнството на Дъмбълдор? — попита директорът.
            Говореше ведро и нехайно, но Хари забеляза, че при тези думи се е смъкнал с още два-три сантиметра надолу по стената.
            — Да, взех идеята от тях — призна с ехидна усмивка Малфой. — И за отрова в медовината също ми хрумна благодарение на онази мътнорода Грейнджър — чух я как обяснява в библиотеката, че Филч не разпознавал отровите…
            — Много те моля, недей да употребяваш пред мен тази обидна дума — каза Дъмбълдор.
            Малфой се изсмя грубиянски.
            — Правите ми забележка, че казвам „мътнорода“, при положение че ей сега ще Ви убия?
            — Да — потвърди Дъмбълдор и Хари видя как се мъчи да се задържи прав, но краката му се плъзнаха още малко напред. — А колкото до това, че ще ме убиеш, Драко, вече разполагаше с достатъчно време. Съвсем сами сме. Едва ли дори си мечтал да ме завариш толкова беззащитен, но въпреки това не предприе нищо…
            Устата на Малфой се изкриви неволно, сякаш бе вкусил нещо много горчиво.
            — А за тази вечер — продължи Дъмбълдор — съм донякъде озадачен как се е получило… сигурно си знаел, че съм напуснал училището. Ами да, разбира се — отговори си той сам, — Розмерта ме видя, че заминавам, предупредила те е с Вашите хитроумни монети, убеден съм…
            — Точно така — потвърди Малфой. — Тя обаче каза, че сте отишли само да пийнете нещо и ще се върнете…
            — Да, определено пийнах… в известен смисъл… и се върнах — пророни Дъмбълдор. — И ти реши да ми устроиш капан, така ли?
            — Решихме да измагьосаме над кулата на астрономическата обсерватория Черния знак, за да Ви накараме да побързате да видите кой е убит — обясни Малфой. — И Вие се хванахте!
            — И да, и не… — рече Дъмбълдор. — Но в такъв случай да разбирам ли, че никой не е бил убит?
            — Мъртъв има — отговори Малфой, а гласът му като че ли се качи с една октава. — Един от Вашите… не знам кой, беше тъмно… препънах се в трупа му… трябваше да се кача тук и да Ви чакам да се върнете, но ми се изпречиха Вашите от Ордена…
            — Да, не се и съмнявам — каза Дъмбълдор.
            Долу се чуха по-силни викове и грохот, по всичко личеше, че битката се води на витата стълба към мястото, където стояха Дъмбълдор, Малфой и Хари, чието сърце заби нечуто в невидимите му гърди… имаше загинал… Малфой се е препънал в трупа му… но кой ли?
            — При всички положения не разполагаме с много време — допълни Дъмбълдор. — Затова, Драко, нека обсъдим с какви възможности разполагаш.
            — С какви възможности разполагам ли? — повтори на висок глас Малфой. — Стоя тук с магическа пръчка в ръка… ей сега ще Ви убия…
            — Мило момче, нека да не се заблуждаваме. Ако си смятал да ме убиваш, щеше да го сториш още когато ми направи обезоръжаваща магия и нямаше да се спреш, за да водиш с мен този увлекателен разговор за начините и средствата.
            — Не разполагам с възможности! — подвикна Малфой, който внезапно пребледня като Дъмбълдор. — Длъжен съм да го направя! Той ще ме убие! Ще избие цялото ми семейство!
            — Съзнавам в какво трудно положение си — сподели Дъмбълдор. — Защо според теб не съм ти поискал сметка досега? Защото знаех, че няма да останеш жив, ако Лорд Волдемор разбере, че те подозирам.
            Малфой трепна от името.
            — Не смеех да разговарям за задачата, която ти е била възложена, да не би той да приложи спрямо теб легилимантика — продължи Дъмбълдор. — Сега обаче най-после можем да говорим без недомлъвки… не е нанесена никаква вреда, ти не си наранил никого, макар да извади голям късмет, че неволните ти жертви се разминаха на косъм със смъртта… Мога да ти помогна, Драко.
            — Не, не можете — отсече момчето, а ръката, с която държеше магическата пръчка, вече се тресеше много силно. — Никой не може да ми помогне. Той ми каза да го направя, в противен случай ще ме убие. Нямам избор.
            — Премини на страната на добрите, Драко, и ние ще те скрием така, че никой няма да те намери. И не само това, още тази вечер мога да пратя при майка ти хора от Ордена, които да скрият и нея. Засега баща ти е в безопасност в Азкабан… когато му дойде времето, можем да защитим и него… премини на страната на добрите, Драко… ти не си убиец…
            Малфой се взря в него.
            — Но вече съм стигнал твърде далеч, нали? — провлачи той. — Смятаха, че докато се опитвам да изпълня задачата, ще загина, но ето ме жив и здрав… Вие сте в ръцете ми… аз държа магическа пръчка, а Вие… зависите от милостта ми…
            — Не, Драко — възрази тихо Дъмбълдор. — Сега е важна не твоята, а моята милост.
            Малфой не каза нищо. Устата му беше отворена, ръката с магическата пръчка още трепереше. На Хари му се стори, че той я е свалил по-ниско…
            Но не щеш ли, нагоре по стълбите забумкаха стъпки и след миг Малфой беше изтикан от четирима души в черни мантии, които изхвърчаха на покрива на кулата. Все така скован, с немигащ вторачен поглед, Хари се взря ужасен в четиримата непознати: както личеше, смъртожадните бяха надвили в сражението долу.
            Един от мъжете — буцест на вид, със странна крива усмивка — се изкиска хъхрещо.
            — Дъмбълдор притиснат до стената! — оповести той и се обърна към тантуреста ниска жена — очевидно му беше сестра, — която се ухили злорадо. — Дъмбълдор е без магическа пръчка, Дъмбълдор е сам! Браво на теб, Драко, браво!
            — Добър вечер, Амик*! — поздрави спокойно Дъмбълдор, сякаш го посрещаше за чаша чай. — Довел си и Алекто**… колко трогателно…
            [* В древногръцката митология великан, син на Посейдон и на нимфата Мелия; притежава необикновена сила и предизвиква всички на юмручен бой. — Б.пр.]
                [** В древногръцката митология най-жестоката от трите еринии — богини на възмездието, — дъщеря на Нощта и на Гея (Земята). — Б.пр.]
            Жената изхихика ядосано.
            — Да не си въобразяваш, че тия шегички ще ти помогнат на смъртния одър? — подметна подигравателно тя.
            — Шегички ли? Не, това са добри обноски — възрази Дъмбълдор.
            — Направи го! — разпореди се непознатият най-близо до Хари, грамаден мъж със сплъстена сива коса и бакенбарди и с черна мантия на смъртожаден, която на него изглеждаше неудобно тясна.
            Никога досега Хари не беше чувал такъв глас — приличаше на стържещ лай. Хари долови остра смрад на пръст, пот и безспорно на кръв, която се носеше от мъжа. Мръсните му ръце бяха с дълги жълтеникави нокти.
            — Ти ли си, Фенрир? — попита Дъмбълдор.
            — Аз ами, кой друг — излая непознатият. — Радваш се да ме видиш ли, Дъмбълдор?
            — Не, не бих казал, че…
            Фенрир Грейбек се ухили и оголи остри зъби. По брадичката му се застича кръв и той бавно и гнусно облиза устните си.
            — Но ти, Дъмбълдор, знаеш, че си падам по невръстни дечица.
            — Да разбирам ли, че вече нападаш не само по пълнолуние? Твърде необичайно… човешката плът ти се услажда толкова много, че вече не ти стига веднъж на месец, а?
            — Именно — потвърди Грейбек. — Потресен си, нали, Дъмбълдор? Уплашен.
            — Е, не мога да се преструвам, че не съм малко отвратен — призна Дъмбълдор. — Да, и наистина съм донякъде потресен, че от всички възможни хора Драко е поканил точно теб в училището, където живеят неговите приятели…
            — Не съм го канил — промълви Малфой. Не гледаше към Грейбек, явно не искаше дори да се обърне към него. — Не знаех, че ще дойде и той…
            — Не исках да пропусна гостуване в „Хогуортс“, Дъмбълдор — излая Грейбек. — Толкова шийки за разкъсване… крехки-крехки… — Той вдигна жълт нокът и започна да чопли предните си зъби, както се хилеше на директора. — А теб ще те излапам за десерт, Дъмбълдор…
            — Не — прекъсна го остро четвъртият смъртожаден с месесто, жестоко на вид лице. — Имаме заповед. Трябва да го направи Драко. Хайде, Драко, и по-бързо!
            Малфой се държеше по-нерешително отвсякога. Явно се ужаси, когато се взря в лицето на Дъмбълдор — още по-бледо и по-ниско, защото директорът се беше смъкнал още малко до стената на кулата с бойниците.
            — Мен ако питаш, и бездруго е пътник! — включи се и мъжът с кривата уста под съпровода на хъхрещото хихикане на сестра си. — Вижте го, моля ви се… какво е станало с теб, Дъмби*?
            [* Игра на думи: от „sumb“ — „ням“, „тъп“. — Б.пр.]
            — О, по-слаба съпротива, по-бавни рефлекси, Амик — отвърна директорът. — Накратко — старост… някой ден, ако извадиш късмет… и ти ще го доживееш…
            — Какво означава това, а, какво означава? — кипна внезапно смъртожадният. — Все същият си, Дъмби, само плямпаш и не вършиш нищо, нищичко, направо не проумявам защо Черния лорд си играе да те убива! Хайде, Драко, направи го!
            Точно тогава обаче отдолу пак се чу подновено боричкане и някой изкрещя:
            — Препречили са стълбите… Редукто! РЕДУКТО!
            Сърцето на Хари трепна радостно: значи тези четиримата не бяха сломили изцяло съпротивата, явно се бяха отскубнали от схватката, за да се качат на кулата, и бяха създали след себе си преграда…
            — Хайде, Драко, побързай! — ядоса се мъжът с жестокото лице.
            Ала ръката на Малфой се тресеше така, че той едва ли би могъл да се прицели.
            — Аз ще го направя! — изръмжа Грейбек и се насочи към Дъмбълдор с протегнати ръце и оголени зъби.
            — Казах не! — ревна мъжът с жестокото лице, после блесна светлина, върколакът отхвърча встрани и се удари в стената с бойниците, след което залитна вбесен.
            Сърцето на Хари бумтеше силно и на него му се стори невероятно, че никой не го чува, докато стои, хванат като в затвор от заклинанието на Дъмбълдор: само да можеше да помръдне, да насочи изпод мантията невидимка някакво проклятие…
            — Драко, или го направи, или се дръпни, та някой от нас… — изписка жената, ала точно в този миг вратата за площадката на върха на кулата отново се отвори рязко и пред тях застана Снейп, стиснал в ръката си магическа пръчка — той огледа с черни очи всички, от Дъмбълдор, който съвсем се беше свлякъл до стената, до четиримата смъртожадни, включително настървения върколак, и Малфой.
            — Имаме проблем, Снейп — обясни буцестият Амик, който също беше насочил магическата пръчка и очите си към Дъмбълдор, — момчето явно не е в състояние…
            Ала още някой беше изрекъл едва чуто името на Снейп.
            — Сивиръс…
            Звукът уплаши Хари повече от всичко, което беше изживял тази вечер. За пръв път Дъмбълдор умоляваше.
            Снейп не каза нищо, само тръгна напред и грубо изтласка Малфой от пътя си. Тримата смъртожадни се отдръпнаха безмълвно. Дори върколакът като че ли се сепна.
            След миг Снейп се вторачи в Дъмбълдор и в грубите черти на лицето му се врязаха отвращение и омраза.
            — Сивиръс… моля те…
            Снейп вдигна магическата си пръчка и я насочи право към Дъмбълдор.
            — „Авада Кедавра!“
            От върха на пръчката му блъвна струя зелена светлина, която прониза Дъмбълдор точно в гърдите. Ужасният писък на Хари така и не излезе от устата му: притихнал и вцепенен, той беше принуден да гледа как Дъмбълдор се изстрелва във въздуха, как за стотна от секундата сякаш увисва под блесналия череп, а после пада бавно, като огромна парцалена кукла, зад бойниците и изчезва от поглед.


            ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА
            БЯГСТВОТО НА ПРИНЦА

            Хари изпита чувството, че и той се носи в пространството: не се беше случило… не можеше да се е случило…
            — Да изчезваме оттук, бързо! — подкани Снейп.
            Сграбчи Малфой отзад за яката и го тикна преди другите през вратата, след тях изхвърчаха Грейбек и дундестите брат и сестра, които пъхтяха превъзбудено. Щом се скриха, Хари си даде сметка, че отново може да се движи и че сега стои вцепенен до стената не заради направената магия, а от ужас и потрес. Точно когато през вратата минаваше мъжът с жестокото лице, последният смъртожаден на върха на кулата, Хари отметна мантията невидимка.
            — „Петрификус тоталус!“
            Смъртожадният се преви, сякаш нещо тежко го беше ударило отзад по гърба, и се свлече, вкочанен като восъчна фигура, но още преди да се е проснал на земята, Хари го прескочи и се втурна надолу по тъмното стълбище.
            Сърцето му щеше да се пръсне от ужаса… трябваше на всяка цена да отиде при Дъмбълдор, трябваше на всяка цена да залови и Снейп… тези две неща някак си бяха свързани… той можеше да върне назад случилото се само ако ги съединеше… беше немислимо Дъмбълдор да е умрял…
            Скочи от последните десет стъпала на витата стълба и застина с насочена магическа пръчка: мъждиво осветеният коридор беше пълен с прахоляк, половината таван сякаш се беше срутил и пред Хари бушуваше схватка, но докато се опитваше да различи кой с кого се бие, той чу как омразният глас крещи:
            — Всичко приключи, да се изтегляме!
            Видя как Снейп изчезва зад ъгъла в дъното на коридора — двамата с Малфой очевидно се бяха промушили без една-едничка драскотина през битката. Хари хукна след тях, но точно тогава от мелето се откъсна един от сражаващите се и се втурна подире му: беше върколакът Грейбек. Хвърли се отгоре му още преди Хари да е вдигнал магическата си пръчка — той падна назад и усети върху лицето си мръсна сплъстена коса, по врата си кръвожаден дъх, а смрадта на пот и кръв изпълни носа и устата му.
            — „Петрификус тоталус!“
            Хари почувства, че Грейбек го затиска, с неимоверно усилие изтласка върколака от себе си и го събори на пода, но точно тогава към него политна струя зелена светлина — той се наведе и се понесе с главата напред към биещите се. Препъна се в нещо пихтиесто и хлъзгаво на пода и залитна: отпред по лице се бяха проснали две тела сред локви кръв, но Хари нямаше време да проверява кои са, защото зърна пред себе си развята като пламъци червена коса и видя Джини — беше влязла в ръкопашен бой с буцестия смъртожаден Амик, който запращаше по нея проклятие след проклятие, а тя все му се изплъзваше, въпреки това Амик се кикотеше, сякаш се забавлява:
            — „Круцио… Круцио…“ не можеш да танцуваш до безкрай, хубавице…
            — „Импедимента!“ — изкрещя Хари.
            Заклинанието уцели Амик в гърдите, от болката той изквича като прасе, отхвърча от пода и се фрасна в стената отсреща, плъзна се надолу по нея, падна и се скри от поглед зад Рон, професор Макгонъгол и Лупин, които се сражаваха всеки с по един смъртожаден. По-нататък Хари зърна Тонкс — тя се биеше с огромен рус магьосник, който запращаше проклятия във всички посоки, а те отскачаха от стените наоколо и напукваха камъка, дори натрошиха най-близкия прозорец…
            — Ти как попадна тук, Хари? — извика Джини, но той нямаше време да й отговаря.
            Свел глава, продължи да тича нататък и се размина на косъм с взрив, който тресна точно отгоре и засипа всички с отломъци от стената: Хари не можеше да допусне Снейп да избяга, трябваше да го настигне…
            — На` ти! — изкрещя професор Макгонъгол и Хари зърна смъртожадната Алекто, която отпраши с ръце върху главата нататък по коридора, следвана по петите от брат си.
            Хари се втурна след тях, но се препъна в нещо и след миг се строполи върху нечии крака — огледа се и видя бледото кръгло лице на Невил, долепено до пода.
            — Невил, нали…
            — Дофре шъм — изфъфли Невил, както се държеше за стомаха. — Хари… покрай мен притичаха Шнейп и Малфой…
            — Знам, тях гоня! — отвърна Хари, докато насочваше от пода заклинание към огромния рус смъртожаден, който допринасяше най-много за хаоса: той зави от болка, понеже заклинанието го улучи в лицето, завъртя се кръгом, залитна и се юрна след брата и сестрата.
            Хари се надигна с усилие от пода и се втурна стремглаво по коридора, без да обръща внимание на грохота отзад, на крясъците на останалите да се върне, на безгласния повик на хората по земята, чиято съдба още не знаеше…
            Зави тичешком зад ъгъла, маратонките му се хлъзгаха от кръвта. Снейп имаше огромна преднина — дали вече не беше влязъл в изчезващия сандък в Нужната стая, или Орденът беше взел мерки да спре достъпа до стаята и да попречи на смъртожадните да се изтеглят оттам? Докато бягаше по следващия празен коридор, Хари не чуваше нищо, освен тежките си стъпки и ударите на сърцето си, което биеше лудешки, в миг обаче съгледа кървав отпечатък от подметка и разбра, че поне един от бегълците смъртожадни се е отправил към входната врата… може би достъпът до Нужната стая наистина беше отрязан…
            Свърна на бегом и зад следващия ъгъл, покрай него се стрелна проклятие, затова той се шмугна зад едни доспехи, които се пръснаха на парчета, Хари обаче видя, че братът и сестрата смъртожадни тичат надолу по мраморното стълбище, и насочи към тях няколко заклинания, но уцели само вещиците с перуки върху един от портретите на стълбищната площадка, които се втурнаха с писъци към съседните картини. Докато прескачаше разтрошените доспехи, Хари чу още писъци и крясъци, в замъка очевидно се бяха събудили и други…
            Завтече се към един от преките пътища с надеждата да пресрещне брата и сестрата и да се доближи до Снейп и Малфой, които със сигурност вече бяха излезли в парка, сети се да прескочи изчезващото стъпало по средата на скритото стълбище и като мина шеметно през гоблена в долния му край, нахълта в коридор, където стояха неколцина изумени хафълпафци по пижами.
            — Хари! Чухме шум и някой спомена нещо за Черния знак — подхвана Ърни Макмилън.
            — Махнете се! — изкрещя Хари, блъсна встрани две момчета и хукна към площадката, после пак надолу по мраморното стълбище.
            Дъбовата входна врата зееше отворена, по плочите се червенееха петна кръв, няколко вцепенени от потрес ученици се бяха свили до стената, а един-двама съвсем се бяха снишили с лица, захлупени върху шепите, гигантският пясъчен часовник на „Грифиндор“ беше уцелен от проклятие и рубините му се сипеха и сипеха със силно трополене по плочите долу…
            Хари прекоси като вихър входната зала и изхвърча в тъмния парк: мерна три сенки, тичащи презглава по моравата към портата, зад която можеха да се магипортират — по вида им предположи, че бяха огромният рус смъртожаден и малко по-напред Снейп и Малфой…
            Докато ги гонеше, студеният нощен въздух раздираше белите му дробове; в далечината блесна светлина, която в миг открои очертанията на бегълците, и макар да не ги различи със сигурност, Хари продължи да бяга, понеже не беше достатъчно близо, за да се прицели добре и да запрати проклятие…
            Отново светкавица, викове, ответни струи светлина и Хари разбра: Хагрид беше излязъл от къщата си и се опитваше да попречи на смъртожадните да избягат; и въпреки че всяка глътка въздух сякаш разкъсваше белите му дробове и пробождаше като с нажежен шиш гърдите му, Хари се втурна още по-силно, пришпорван от глас в главата си, който внезапно заповтаря: „Не Хагрид… не и Хагрид!“
            Нещо го удари с все сила в кръста, той падна напред и заби лице в земята, от двете му ноздри рукна кръв: още докато се претъркаляше с насочена магическа пръчка, Хари знаеше, че братът и сестрата, които бе изпреварил по прекия път, го застигат…
            — „Импедимента!“ — изкрещя той и отново се претърколи, свит до тъмната земя, проклятието му улучи един от двамата, който се препъна и се строполи в краката на другия.
            Хари скочи на крака и пак се втурна след Снейп…
            В този миг видя едрите очертания на Хагрид, озарен от светлината на полумесеца, който изневиделица се беше показал иззад облаците; русият смъртожаден запращаше проклятие след проклятие по пазача на дивеча, ала неимоверната сила на Хагрид заедно със загрубялата кожа, която той беше наследил от своята майка великанка, сякаш го правеха неуязвим. Снейп и Малфой обаче продължаваха да тичат, скоро щяха да минат през портата и да успеят да се магипортират…
            Хари профуча покрай Хагрид и противника му, прицели се в гърба на Снейп и извика:
            — „Вцепени се!“
            Не улучи и струята червена светлина се извиси покрай главата на Снейп, който изкрещя:
            — Бягай, Драко!
            После се обърна: от Хари го деляха двадесетина метра. Двамата се погледнаха и едновременно вдигнаха магическите си пръчки:
            — „Круц…“
            Ала Снейп парира проклятието му, като събори възнак Хари още преди да го е изрекъл докрай. Хари се претърколи и се изправи с мъка точно когато едрият като канара смъртожаден отзад ревна:
            — „Инсендио!“
            Хари чу тътен като от взрив и над всички тях се плисна танцуваща оранжева светлина: къщата на Хагрид се беше подпалила.
            — Фанг е вътре, злодей такъв! — ревна Хагрид.
            — „Круц…“ — извика Хари за втори път, като се прицели в сянката отпред, озарена от играещата светлина на пожара, но Снейп отново отби проклятието и Хари го видя да се хили злобно.
            — Без непростими проклятия точно от теб, Потър! — кресна той през съсъка на пламъците, виковете на Хагрид и дивото скимтене на хванатия като в капан Фанг. — Не ти стиска и не знаеш как…
            — „Инкарц…“ — изкрещя Хари, но Снейп отклони и това заклинание едва ли не с лениво трепване на ръката.
            — Отбранявай се! — изкрещя Хари. — Отбранявай се, страхлив…
            — Страхливец ли ме нарече, Потър? — извика с цяло гърло Снейп. — Баща ти не смееше да ме нападне, ако не бяха четирима на един, интересно как ще наречеш него?
            — „Вцепе…“
            — Отбито отново и отново, и отново, докато не се научиш да си държиш устата и съзнанието затворени, Потър! — ухили се презрително Снейп, след като отклони поредното проклятие. — Хайде, побързай! — изкрещя той на огромния смъртожаден зад Хари. — Да се изтегляме, докато не са се изсипали онези от министерството…
            — „Импеди…“
            Но още преди Хари да е изрекъл заклинанието, го повали непоносима болка — той беше покосен на тревата, чу, че някой пищи, и беше сигурен, че ще умре, че Снейп ще го изтезава, докато издъхне или полудее…
            — Не! — ревна гласът на Снейп и болката изчезна точно толкова внезапно, както се беше появила, а Хари продължи да лежи, свит на кълбо, върху тъмната трева, да стиска магическата си пръчка и да диша тежко. Някъде над него Снейп пак изкрещя: — Забрави ли какво ни е заповядано? Потър принадлежи на Черния лорд… ние не бива да го пипаме и с пръст! Хайде! Хайде!
            Хари усети как земята под лицето му се разтриса: братът, сестрата и грамадният смъртожаден се бяха подчинили на нареждането и се бяха втурнали към портата. Хари нададе нечленоразделен яростен вик, в този миг му беше все едно дали ще живее или ще умре, затова се оттласна, изправи се и се олюля слепешката към Снейп — човека, когото сега мразеше точно колкото и самия Волдемор…
            — „Сектум…“
            Снейп завъртя магическата си пръчка и отби поредното проклятие; сега обаче Хари беше само на няколко крачки от него и най-сетне ясно видя лицето му: той вече не хихикаше и не се подсмихваше ехидно — бушуващите пламъци озаряваха лице, изпълнено с ярост. Хари напрегна всички сили, съсредоточи се и си помисли: „Леви…“
            — Не, Потър! — изкряска Снейп.
            Чу се силно ТРЯС, Хари отхвърча назад и отново падна болезнено на земята, този път обаче магическата пръчка излетя от ръката му. Чу как Хагрид крещи, Фанг виеше, а Снейп се приближи до него и го погледна отвисоко, докато той лежеше без пръчка и защита — точно както Дъмбълдор преди малко. Бледото лице на Снейп беше озарено от пламъците и по него се четеше същата ненавист, както преди да запрати проклятието по Дъмбълдор.
            — Как смееш, Потър, да прилагаш срещу мен собствените ми заклинания? Именно аз съм ги измислил… аз, Нечистокръвния Принц! А ти ги насочваш срещу мен точно както отвратителния си баща! Не, няма да стане… Не!
            Хари се метна да грабне магическата си пръчка, но Снейп я стрелна с магия и тя отхвърча още няколко крачки нататък в мрака, извън полезрението му.
            — Тогава ме убий — подкани задъхан Хари, който не изпитваше никакъв страх, само гняв и презрение. — Убий ме, както уби него, страхливецо…
            — НЕ МЕ… — изврещя Снейп и лицето му рязко стана безумно, нечовешко, сякаш бе изпитал болка колкото скимтящото и виещо куче, хванато като в капан в горящата къща зад тях. — … НАРИЧАЙ СТРАХЛИВЕЦ!
            И той разсече с магическата си пръчка въздуха, Хари усети как през лицето го шибва като с камшик нещо нажежено до бяло и се строполи по гръб на земята. Пред очите му заиграха светли петна и за миг момчето остана без въздух, после чу някъде отгоре плясък на криле и нещо грамадно закри звездите: Бъкбийк беше връхлетял върху Снейп с насочени към него остри като бръснач нокти и той залитна назад.
            Хари успя криво-ляво да заеме седнало положение и макар че още му се виеше свят от последния допир със земята, видя как Снейп тича колкото му крака държат, а огромният звяр удря с криле подире му и пищи пронизително, както Хари не го беше чувал никога дотогава…
            Изправи се с усилие и се огледа замаяно за магическата си пръчка с надеждата пак да успее да подгони Снейп, но още докато опипваше с пръсти тревата и хвърляше встрани клонките, знаеше, че вече е твърде късно — и наистина щом намери пръчката, се обърна, но видя само хипогрифа, който кръжеше над портата: Снейп беше успял да се магипортира точно зад пределите на училището.
            — Хагрид! — пророни все така зашеметен Хари и се огледа. — ХАГРИД!
            Тръгна със залитане към горящата къща точно когато от пламъците изникна огромен силует, който носеше на гръб Фанг. С възглас на благодарност Хари се свлече на колене: трепереше неудържимо, цялото тяло го болеше, при всеки дъх, който си поемаше, го прорязваше остра болка.
            — Добре ли си, Хари? Добре ли си? Кажи нещо, Хари…
            Над него плаваше грамадното космато лице на Хагрид, затулило звездите. Хари долови миризмата на изгоряло дърво и на кучешка козина, протегна ръка и усети как успокоително топлото и живо тяло на Фанг трепери до него.
            — Добре съм — отговори запъхтян. — А ти?
            — То се знай, че съм добре… мен таквиз дреболии не могат да ме довършат.
            Хагрид хвана Хари под мишниците и го вдигна с такава сила, че краката му мигом се отлепиха от земята, после отново го пусна, но прав. Хари забеляза, че по бузата на великана се стича вадичка кръв, струяща от дълбоката рана под окото, което бързо се издуваше.
            — Трябва да изгасим къщата ти — подкани Хари, — заклинанието е „Агуаменти“…
            — Знаех си аз, че е нещо таквоз — смотолеви Хагрид и като вдигна тлеещия си розов чадър на цветя, каза: — „Агуаменти!“
            От върха на чадъра блъвна мощна струя вода. Хари вдигна ръката си с магическата пръчка, която сякаш беше от олово, и също промълви:
            — „Агуаменти!“
            Двамата с Хагрид обливаха с вода къщата, докато не угасиха и последното пламъче.
            — Е, пораженията не са толкоз страшни — след няколко минути заяви обнадежден Хагрид, докато оглеждаше пушещите развалини. — Дъмбълдор ще я оправи за нищо време…
            Хари усети как от звуците на името в стомаха го прониза пърлеща болка. В тишината и покоя го плисна ужас.
            — Хагрид…
            — Когато ги чух, тъкмо връзвах краката на двама съчковци — обясни натъжен Хагрид, без да сваля втренчен поглед от опустошената си къщурка. — Сигур са изгорели като борина, клетите…
            — Хагрид…
            — Ама к’во се е случило, Хари? Видях ги смъртожадните да търчат насам откъм замъка, но да го ’земат мътните — к’во диреше с тях Снейп? И къде се запиля, гонеше ли ги?
            — Той… — Хари се прокашля, гърлото му беше пресъхнало от паниката и пушека. — Хагрид, той уби…
            — Убил ли? — повтори високо Хагрид и се взря надолу в Хари. — Снейп е убил? К’ви ги приказваш, Хари?
            — Дъмбълдор — отговори той. — Снейп уби… Дъмбълдор.
            Хагрид само го погледна, а върху малката част от лицето му, която се виждаше, се изписаха объркване и неразбиране.
            — К’во Дъмбълдор, Хари?
            — Мъртъв е. Снейп го уби…
            — Ама бива ли да говориш тъй! — скастри го Хагрид. — Снейп бил убил Дъмбълдор… ама че дрънканици, Хари! Що приказваш таквиз неща?
            — Видях го с очите си.
            — А, стига де!
            — Видях го, Хагрид.
            Великанът поклати глава с невярващо, но състрадателно изражение и Хари разбра: мисли си, че той си е ударил лошо главата и може би е зашеметен от някое заклинание…
            — Дъмбълдор сигур е заръчал на Снейп да погне смъртожадните — отсече убедено Хагрид. — Снейп сигур трябва да си пази прикритието. Виж к’во, дай да те отведа в училището. Ела, Хари…
            Хари не се опита да спори или да обяснява. Още трепереше неудържимо. Скоро, много скоро Хагрид щеше да разбере истината… Докато се връщаха към замъка, Хари видя, че сега много от прозорците светят, и си представи ясно гледката вътре, как хората обикалят от стая на стая и си разказват, че са проникнали смъртожадни, че над „Хогуортс“ свети Черния знак, че явно някой е умрял…
            Входната дъбова врата отпред зееше отворена и от нея върху алеята и моравата се беше плиснала светлина. По стъпалата бавно и несигурно се прокрадваха хора по халати, които се озъртаха наплашено за следи от смъртожадните, избягали в нощта. Хари обаче беше приковал поглед към земята в подножието на най-високата кула. Стори му се, че в тревата там различава черна купчина, макар че всъщност беше много далеч и едва ли можеше да види нещо. Но още докато безмълвно наблюдаваше мястото, където според него би трябвало да лежи тялото на Дъмбълдор, забеляза, че някои се отправят натам.
            — К’во гледат? — попита Хагрид, когато двамата с Хари се приближиха до предната част на замъка заедно с Фанг, който вървеше възможно най-плътно до глезените им. — К’во има там в тревата? — добави припряно великанът и се насочи към подножието на кулата на астрономическата обсерватория, където вече се беше събрала малка група. — Виждаш ли, Хари? Точно под кулата? Там, дето е Знака… майко мила… нали не мислиш, че са хвърлили някого?
            Той замълча: онова, което му беше хрумнало, очевидно бе прекалено ужасно, за да го изрече на глас. Докато вървеше до него, Хари усещаше болка в лицето и краката си там, където през последния половин час го бяха уцелили различни заклинания, но някак смътно, сякаш не него го болеше, а човек, който стои наблизо. Истинска и неизбежна беше само невероятната тежест в гърдите му…
            Двамата с Хагрид крачеха като насън през нашепващото множество, за да отидат най-отпред, където онемелите от ужас ученици и учители бяха оставили празно пространство.
            Хари чу как Хагрид стене от болка и потрес, но не спря, продължи да върви бавно, докато накрая излезе при мястото, където лежеше тялото на Дъмбълдор, и приклекна до него.
            Още от мига, когато се беше развалила магията за тяловкочанясване, направена от Дъмбълдор, Хари знаеше, че няма никаква надежда, знаеше, че заклинанието вече не действа, защото онзи, който го е изрекъл, е мъртъв, но пак не беше подготвен да види най-великия магьосник, когото някога беше срещал или щеше да срещне, смазан, проснат с разперени ръце и крака.
            Очите на Дъмбълдор бяха затворени и от странния ъгъл, под който бяха сгънати крайниците му, човек оставаше с впечатлението, че той може би спи. Хари протегна ръка, оправи очилата като полумесеци върху гърбавия му нос и избърса с ръкава си струйката кръв, потекла от устата му. Сетне се взря в мъдрото старо лице и се опита да преглътне огромната, някак непонятна истина: че никога вече Дъмбълдор няма да му говори, никога вече няма да му помага…
            Множеството зад Хари шептеше. След доста време той забеляза, че е коленичил върху нещо твърдо, и погледна надолу.
            Медальонът с капачето, който двамата бяха успели да вземат преди толкова часове, беше паднал от джоба на Дъмбълдор. Беше се отворил — сигурно от силата, с която се беше ударил в земята. И макар че едва ли можеше да усети по-голям потрес, ужас и покруса от вече преживените, още докато вдигаше медальона, Хари почувства, че нещо не е наред…
            Завъртя го в ръцете си. Той не беше голям колкото медальона, който Хари беше видял в мислоема, нито пък беше украсен със знаци, върху него я нямаше и извитата като змийче първа буква от името „Слидерин“, за която се смяташе, че е негов знак. Освен това вътре нямаше нищо, освен нагънато парченце пергамент, пъхнато здраво на мястото, където би трябвало да е портретът.
            Машинално, без дори да се замисля какво прави, Хари извади късчето пергамент, разгъна го и зачете в светлината на многото магически пръчки, запалени сега зад него:

            До Черния лорд
            Наясно съм, че ще бъда мъртъв дълго преди да прочетеш това, но искам да знаеш, че именно аз разгадах тайната ти. Откраднах истинския хоркрукс и възнамерявам при първа възможност да го унищожа. Изправям се пред смъртта с упованието, че когато срещнеш по-силен, отново ще бъдеш обикновен простосмъртен.
            Р. А. Б.

            Хари не разбра, нито се вълнуваше особено какво точно означава писмото. За него беше важно само едно: това не беше хоркрукс. Дъмбълдор сам беше отслабил силите си напразно, като бе изпил онази отвара. Хари намачка пергамента в ръката си, очите му засмъдиха от парещите сълзи, а Фанг започна да вие зад гърба му.


            ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА
            ЖАЛНАТА ПЕСЕН НА ФЕНИКСА

            — Ела, Хари…
            — Не.
            — Не може да стоиш тука, Хари… Айде, ела…
            — Не.
            Не искаше да се отделя от Дъмбълдор, не искаше да ходи никъде. Ръката на Хагрид върху рамото му трепереше. После друг глас каза:
            — Ела, Хари.
            Беше го хванала много по-малка и по-топла ръка, която го теглеше нагоре. Без дори да се замисля, той се подчини на повика. Чак когато тръгна невиждащо през множеството, усети във въздуха едва доловимото ухание на цветя и си даде сметка, че това е Джини, която го водеше обратно към замъка. Блъснаха го гласове, които той не разбираше, нощта беше раздрана от вопли, викове и вой, ала Хари и Джини продължиха нататък и тръгнаха нагоре по стъпалата за входната зала; някъде покрай Хари плаваха лица, хората се взираха в него, шепнеха недоумяващо, а докато двамата вървяха към мраморното стълбище, рубините на „Грифиндор“ блещукаха като капки кръв по пода.
            — Отиваме в болничното крило — обясни Джини.
            — Не съм ранен — възрази Хари.
            — Така нареди Макгонъгол. Всички са там — Рон и Хърмаяни, и Лупин, всички…
            В гърдите му отново се размърда страх: беше забравил за безжизнените тела, които бе оставил след себе си.
            — Кой още е загинал, Джини?
            — Не се притеснявай, никой от нашите.
            — Но Черния знак… Малфой спомена, че се е препънал в труп…
            — Препънал се е в Бил, но той си е добре, жив е.
            Ала в гласа й имаше нещо, което — както Хари усети — не вещаеше добро.
            — Сигурна ли си?
            — Разбира се, че съм сигурна… е… малко разкъсвания, нищо повече. Нападнал го е Грейбек. Мадам Помфри каза, че… че няма вече да е същият… — Гласът на Джини трепна едва доловимо. — Всъщност още не знаем какви ще бъдат последиците… нали Грейбек си е върколак, макар че в момента не се е преобразил.
            — Но другите… по земята имаше още тела.
            — Невил е в болничното крило, ала според Мадам Помфри ще се възстанови напълно, професор Флитуик е бил повален и е изгубил съзнание, но и той е добре, лека-полека идва на себе си. Напира да се качи да нагледа учениците от „Рейвънклоу“. Загинал е един смъртожаден, бил е покосен от смъртоносно проклятие, каквито онзи грамаден блондин запращаше във всички посоки… Ако не беше у нас твоята отвара Феликс, Хари, сигурно до един щяхме да загинем, а така сякаш всичко ни подминаваше…
            Бяха стигнали в болничното крило и след като влязоха, Хари видя, че Невил лежи на легло до вратата и явно спи. Рон, Хърмаяни, Луна, Тонкс и Лупин се бяха струпали при друго легло в дъното. Чуха, че вратата се отваря, и всички вдигнаха очи. Хърмаяни се завтече към Хари и го прегърна, Лупин също тръгна с разтревожен вид към него.
            — Добре ли си, Хари?
            — Нищо ми няма… как е Бил?
            Никой не отговори. Хари погледна през рамото на Хърмаяни и видя върху възглавницата на Бил неузнаваемо лице, наръфано и обезобразено дотолкова, че изглеждаше гротескно. Мадам Помфри мажеше раните му с някакво зелено мазило с остра миризма. Хари си спомни, че с магическата си пръчка Снейп е изцерил с лекота раните на Малфой, нанесени от заклинанието „Сектумсемпра“.
            — Не можете ли да ги излекувате с някаква магия? — попита той старшата сестра.
            — На такива рани не действат заклинания — обясни Мадам Помфри. — Опитах всичко, което знам, ала за ухапване от върколак няма лек.
            — Да де, но той не е нахапан по пълнолуние — напомни Рон, който така се беше вторачил в лицето на брат си, сякаш можеше да го накара само с поглед да оздравее. — Грейбек не се е преобразил на върколак, значи и Бил няма да… да стане истински…
            Той несигурно погледна Лупин.
            — Не, не мисля, че Бил ще бъде истински върколак — увери го той, — това обаче не означава, че няма да има някакво заразяване. Тези рани са прокълнати. Едва ли дори ще зараснат напълно и… и от сега нататък Бил може да проявява някои вълчи наклонности.
            — Но Дъмбълдор навярно знае нещо, което ще подейства — продължи Рон. — Къде е той? Бил се би с тези маниаци по негова заповед, Дъмбълдор му е длъжник, не може да го остави в това състояние…
            — Рон… Дъмбълдор е мъртъв — каза Джини.
            — Не! — възкликна Лупин и премести див поглед от Джини към Хари, сякаш се надяваше той да я опровергае, но когато това не се случи, Лупин се свлече на стола до леглото на Бил и захлупи лице върху дланите си.
            Никога дотогава Хари не го беше виждал да губи самообладание и изпита чувството, че е нахълтал в нещо лично, което не е предназначено за чужди очи, затова се извърна към Рон и с мълчалив поглед потвърди думите на Джини.
            — Как е умрял? — прошепна Тонкс. — Как е станало?
            — Снейп го уби — отвърна Хари. — Бях там, видях го с очите си. Върнахме се на кулата на астрономическата обсерватория, защото Черния знак беше отгоре… Дъмбълдор не се чувстваше добре, нямаше сили, но според мен разбра, че това е капан, когато чухме стъпки — някой тичаше нагоре по стълбите. Направи ми магия за тяловкочанясване, не бях в състояние да сторя нищо, бях под мантията невидимка… и тогава през вратата нахълта Малфой, който го обезоръжи със заклинание…
            Хърмаяни запуши устата си с длани, Рон простена. Устните на Луна затрепериха.
            — Дойдоха още смъртожадни и после Снейп… Снейп го уби. Авада Кедавра.
            Хари нямаше сили да продължи.
            Мадам Помфри избухна в сълзи. Никой не й обърна внимание, освен Джини, която изшътка:
            — Слушайте!
            Старшата сестра се задави и с широко отворени очи долепи пръсти до устните си. Някъде в мрака пееше феникс така, както Хари не беше чувал никога: покъртителна жална песен, неописуемо красива. И както му се беше случвало веднъж с песента на феникса, Хари почувства, че музиката е не някъде навън, а вътре в него: това беше собствената му печал, превърната с вълшебство в песен, която огласяше парка и струеше през прозорците на замъка.
            Той не знаеше колко са стояли така и са я слушали, нито защо болката им сякаш се е попритъпила, след като са чули звука на покрусата си, но явно беше минало доста време, когато накрая вратата на болничното крило се отвори и при тях влезе професор Макгонъгол. Подобно на всички останали, и по нея личаха следи от неотдавнашната битка: по лицето й имаше драскотини и мантията й беше разкъсана.
            — Моли и Артър ще дойдат всеки момент — съобщи професор Макгонъгол и магията на музиката се разсея: всички трепнаха, сякаш се бяха отърсили от транс, пак се извърнаха към Бил или избърсаха очи и поклатиха глава. — Хари, какво е станало? Според Хагрид ти си бил с професор Дъмбълдор, когато той… когато се е случило. Хагрид твърди, че професор Снейп бил замесен в някакъв…
            — Снейп уби Дъмбълдор — отсече Хари.
            Тя го гледа известно време, сетне залитна опасно, а Мадам Помфри, която изглежда се беше поокопитила, се спусна, измагьоса от въздуха стол и сложи Макгонъгол да седне.
            — Снейп — повтори едва чуто Макгонъгол и се свлече на стола. — Всички се чудехме… но той винаги… му е имал доверие… Снейп… не мога да повярвам!
            — Снейп беше изключителен оклумант — напомни Лупин с груб глас, с какъвто говореше рядко. — Винаги сме го знаели.
            — Но Дъмбълдор се кълнеше, че е на наша страна! — пророни Тонкс. — Винаги съм смятала, че той знае за Снейп нещо, за което ние дори не подозираме…
            — Винаги е намеквал, че има железни основания да му вярва — прошепна и професор Макгонъгол, която бършеше ъгълчетата на плувналите си в сълзи очи с носна кърпа, поръбена с кант на шотландски карета. — Искам да кажа, че… при живота на Снейп… хората, разбира се, неминуемо се питаха… но Дъмбълдор ми каза недвусмислено, че Снейп е бил напълно искрен в разкаянието си… не искаше да чуе и дума срещу него!
            — Интересно какво ли му е казал Снейп, за да го убеди — включи се и Тонкс.
            — Аз знам — рече Хари и всички се извърнаха да го погледнат. — Снейп е съобщил на Волдемор информацията, заради която той е тръгнал да преследва майка ми и баща ми. После Снейп е обяснил на Дъмбълдор, че изобщо не е знаел какво прави, че наистина съжалява за стореното и не може да си прости, задето те са мъртви.
            — И Дъмбълдор се е хванал? — възкликна недоумяващо Лупин. — Повярвал е, че Снейп съжалява за смъртта на Джеймс? Снейп мразеше Джеймс…
            — Презираше и майка ми — напомни Хари, — защото е била мъгълка… наричал я е „мътнород“…
            Никой не го попита откъде знае. Всички бяха потресени и ужасени и се опитваха да преглътнат чудовищната истина за случилото се.
            — Аз съм виновна — завайка се ненадейно професор Макгонъгол. Изглеждаше объркана и мачкаше мократа носна кърпа. — Аз. Тази вечер пратих Филиус да доведе Снейп, да го повика да ни помогне! Ако не бях предупредила Снейп какво става, той може би никога нямаше да се присъедини към смъртожадните. Според мен едва ли е знаел, че са тук, докато Филиус не му е казал, може да не е и подозирал, че те ще се появят.
            — Нямаш никаква вина, Минерва — твърдо каза Лупин. — Всички се нуждаехме от помощ, радвахме се, че Снейп ще дойде всеки момент…
            — Значи когато се е появил по време на битката, се е присъединил към смъртожадните? — попита Хари, защото искаше да научи и най-малката подробност за двуличието и падението на Снейп и трескаво събираше още и още причини, за да го мрази и да се закълне да му отмъсти.
            — Не знам как точно стана — отвърна отчаяна професор Макгонъгол. — Всичко е толкова объркано… Дъмбълдор ни каза, че излиза за няколко часа, и помоли през това време да дежурим по коридорите на училището, за всеки случай… към нас щяха да се присъединят Ремус, Бил и Нимфадора… и ние наистина излязохме да дежурим. Всичко изглеждаше мирно и спокойно. Всички тайни проходи навън от училището бяха под наблюдение. Знаехме, че никой не може да проникне и по въздух. На всички входове в замъка бяха направени мощни заклинания. И досега не проумявам как смъртожадните са успели да влязат…
            — Аз знам как — намеси се Хари и обясни накратко за изчезващия сандък и за шкафа, който върви в комплект с него, и как между тях се образува магически път. — Проникнали са през Нужната стая.
            Почти против волята си той премести поглед от Рон към Хърмаяни, които изглеждаха сломени.
            — Обърках всичко, Хари — призна си мрачно Рон. — Направихме каквото ни каза: проверихме Хитроумната карта, но не открихме никъде върху нея Малфой, затова решихме, че сто на сто е в Нужната стая, и тримата с Джини и Невил се качихме да го причакаме… той обаче ни се изплъзна.
            — Застанахме на пост пред Нужната стая и някъде около час по-късно Малфой излезе отвътре — продължи Джини. — Беше сам, стискаше оная ужасна съсухрена ръка…
            — Ръката на славата — поясни Рон. — Свети само на онзи, който я държи, нали помниш?
            — И така — допълни Джини, — Малфой явно е искал да се убеди, че хоризонтът е чист, преди да пусне в замъка смъртожадните, защото веднага щом ни видя, хвърли нещо във въздуха и всичко потъна в непрогледен мрак…
            — Перуански прах за внезапен мрак — уточни горчиво Рон. — От магазина на Фред и Джордж. Трябва да си поговоря с тях, за да внимават повече на кого какво продават.
            — Опитахме всичко — „Лумос“, „Инсендио“… — продължи Джини. — Нищо не разсейваше мрака и единственото, което можехме да направим, беше да се опитаме да излезем опипом от коридора, а през това време чувахме как някой притичва покрай нас. Малфой обаче явно виждаше благодарение на онази ръка и ги направляваше, а ние не смеехме да приложим проклятие или заклинание от страх да не се поразим взаимно… и докато стигнем в осветен коридор, онези вече бяха офейкали.
            — Добре че Рон, Джини и Невил ни срещнаха почти веднага и ни казаха какво се е случило — намеси се хрипливо и Лупин. — След броени минути открихме смъртожадните, бяха се запътили към кулата на астрономическата обсерватория. Малфой изглежда не беше очаквал, че и други стоят на пост, при всички положения запасите му от прах за внезапен мрак се бяха изчерпали. Влязохме в схватка с тях, те се пръснаха и ние ги подгонихме. Гибън, единият от смъртожадните, се отскубна и се насочи към стълбите на кулата…
            — За да сложи Черния знак ли? — попита Хари.
            — Така изглежда, те явно се бяха уговорили още преди да излязат от Нужната стая — каза Лупин. — Но на Гибън изглежда не му се е искало да чака сам горе Дъмбълдор, защото след малко се върна долу тичешком, включи се в битката и беше поразен от смъртоносното проклятие, с което аз току-що се бях разминал на косъм.
            — И така, Рон е дежурил заедно с Джини и Невил пред Нужната стая, а ти? — попита Хари, като се обърна към Хърмаяни.
            — Аз стоях на пост пред кабинета на Снейп — прошепна тя с блеснали от сълзите очи, — бяхме двете с Луна. Чакахме цяла вечност отпред и не се случи нищо… не знаехме какво става горе, Рон беше взел със себе си Хитроумната карта… вече наближаваше полунощ, когато професор Флитуик дотича долу в подземията. Крещеше нещо за смъртожадни в замъка, според мен дори не забеляза, че ние с Луна сме там… направо нахълта в кабинета на Снейп и го чухме как му вика да тръгне с него, после чухме силен трясък и Снейп изхвърча от стаята и ни видя, и… и…
            — И какво? — подкани Хари.
            — Бях толкова глупава, Хари! — отговори с писклив шепот Хърмаяни. — Снейп ни каза, че професор Флитуик бил припаднал и да влезем да се погрижим за него, докато той… докато той отидел да помогне в битката със смъртожадните… — Засрамена, тя скри с ръце лицето си и продължи да говори през пръсти, така че гласът й бе съвсем приглушен: — Влязохме в кабинета, за да проверим дали можем да помогнем на професор Флитуик, и го заварихме в несвяст на пода… и… о, сега е толкова очевидно, Снейп явно го беше вцепенил, а ние, Хари, не се сетихме… изобщо не се сетихме, пуснахме Снейп да ни се изплъзне!
            — Нямате никаква вина — взе да ги успокоява Лупин. — Ако не сте се подчинили, Хърмаяни, ако сте се опитали да попречите на Снейп, той навярно е щял да ви убие и двете.
            — И така, когато Снейп се е качил — продължи Хари и си го представи как тича с издута черна мантия нагоре по мраморното стълбище и пътем вади магическата си пръчка — и е намерил мястото на битката…
            — Бяхме в много тежко положение, губехме — пророни Тонкс. — Гибън беше покосен, но останалите смъртожадни явно бяха готови да се сражават не на живот, а на смърт. Невил беше ранен, Бил беше изпохапан от Грейбек… всичко беше потънало в мрак… във всички посоки летяха проклятия… малкият Малфой беше изчезнал сякаш вдън земя, явно се беше промъкнал и се беше качил по стълбите в кулата… после и други смъртожадни се втурнаха подире му, но един препречи стълбите зад тях със заклинание… Невил се завтече към него, ала беше отхвърлен във въздуха…
            — Никой не можеше да проникне — продължи Рон, — а онзи грамаден смъртожаден продължаваше да запраща във всички посоки проклятия, които отскачаха от стените и ние едва се разминавахме с тях…
            — По едно време изникна и Снейп — допълни Тонкс, — ала след това и той изчезна…
            — Видях го, че тича към нас, но точно тогава грамадният смъртожаден насочи към мен проклятие, с което се разминах на сантиметри, наведох се и не съм разбрала какво е станало нататък — обясни Джини.
            — Аз пък видях как Снейп минава на бегом направо през преградата, направена със заклинание, сякаш нея изобщо я няма — добави Лупин. — Опитах се да го догоня, ала точно като Невил бях отхвърлен назад…
            — Очевидно е направил заклинание, каквото ние не сме знаели — прошепна Макгонъгол. — В края на краищата… преподаваше защита срещу Черните изкуства… а аз предположих, че просто бърза да догони смъртожадните по стълбата към кулата…
            — Да, бързал е да ги догони — отбеляза яростно Хари, — но за да им помогне, а не за да ги спре… и съм готов да се обзаложа, че трябва да имаш Черния знак, за да минеш през препятствието… И какво стана, когато той се върна долу?
            — Едрият смъртожаден тъкмо беше изстрелял заклинание, от което половината таван се срути, освен това развали проклятието, препречило стълбите — отговори Лупин. — Всички ние… поне онези, които още бяхме на крака… се завтекохме натам, а когато Снейп излезе заедно с момчето от прахоляка, никой от нас не ги нападна…
            — Просто ги пуснахме да минат — допълни глухо Тонкс, — мислехме, че смъртожадните ги гонят… след миг те също се появиха заедно с Грейбек, отново избухна схватка… по едно време ми се стори, че Снейп крещи нещо, но така и не чух какво…
            — Извика „Всичко приключи“ — каза Хари. — Вече е бил извършил каквото е имал да върши.
            Всички замълчаха. Жалната песен на Фоукс още огласяше тъмния парк отвън. Докато тя кънтеше във въздуха, в главата на Хари нахлуха неканени горчиви мисли… Дали са прибрали тялото на Дъмбълдор от подножието на кулата? Какво ще правят с него? Къде ще го положат? Той стисна юмруци в джобовете си. Усети до кокалчетата на дясната си ръка студена бучка — фалшивия хоркрукс.
            Вратата на болничното крило се отвори рязко, при което всички подскочиха: в стаята влязоха господин и госпожа Уизли, следвани от Фльор, по чието красиво лице се четеше ужас.
            — Моли… Артър… — възкликна професор Макгонъгол, като бързо стана от стола и се втурна да ги посрещне. — Толкова съжалявам…
            — Бил! — простена госпожа Уизли и подмина шеметно професор Макгонъгол, защото беше зърнала обезобразеното лице на сина си. — О, Бил!
            Лупин и Тонкс също побързаха да се изправят и да се отдръпнат, за да сторят място на господин и госпожа Уизли да се доближат до леглото. Госпожа Уизли се наведе над сина си и долепи устни до окървавеното му чело.
            — Казвате, че го е нападнал Грейбек? — попита отчаян господин Уизли, обръщайки се към професор Макгонъгол. — Но той не се е преобразил на върколак. Какво означава това? Какво ще стане с Бил?
            — Още не знаем — отговори професор Макгонъгол, като гледаше безпомощно Лупин.
            — Вероятно ще остане някаква зараза, Артър — обясни той. — Случаят е странен, може би няма друг такъв… не знаем как ще се държи Бил, когато се събуди…
            Госпожа Уизли взе от Мадам Помфри мазилото с гадната миризма и се зае да го нанася върху раните на Бил.
            — А Дъмбълдор… — продължи господин Уизли. — Минерва… вярно ли е, че…
            Когато професор Макгонъгол кимна, Хари усети, че Джини се доближава до него, и я погледна. Леко присвитите й очи бяха приковани във Фльор, която се бе вторачила в Бил със застинало изражение на лицето.
            — Дъмбълдор го няма вече — пророни господин Уизли, но госпожа Уизли не виждаше нищо друго, освен най-големия си син, и се разрида, а сълзите й се застичаха по обезобразеното лице на Бил.
            — Е, не е толкова важно как изглежда… не е болка за… за умиране… но като малък беше толкова к… красив… винаги е бил много красив… а и смяташе да се жени…
            — За какво говорриш? — намеси се внезапно на висок глас Фльор. — Как така е смятал да се жени?
            Госпожа Уизли се сепна и вдигна мокро от сълзите лице.
            — Ами… исках да кажа само, че…
            — Нима мислиш, че Бил вече няма да иска да се ожени за мен? — попита настойчиво Фльор. — Мислиш, че зарради тези ухапвания няма вече да ме обича?
            — Не, друго имах предвид…
            — Ще ме обича, ще видиш! — отсече Фльор, като се изправи в цял ръст и отметна назад дългата си, прилична на грива сребриста коса. — Иска се нещо повече от въррколак, за да попрречи на Бил да ме обича!
            — Ами да, сигурна съм в това — съгласи се госпожа Уизли, — но си мислех, че сега… след като той…
            — Мислеше си, че аз няма да искам да се омъжа за него? Или може би си се надявала? — попита с разширени ноздри Фльор. — Изобщо не ме вълнува как изглежда! Аз съм достатъчно кррасива и за двамата, нали? Всички тези белези показват, че моят съпрруг е хррабър! И дай на мен! — добави тя разпалено, като изтласка встрани госпожа Уизли и грабна от ръцете й мазилото.
            Госпожа Уизли се отдръпна назад при мъжа си и загледа изключително заинтригувано как Фльор промива раните на Бил. Никой не каза нищо, а Хари не смееше и да помръдне. Като всички останали чакаше взрива.
            — Пралеля ни Мюриъл — подхвана след дълго мълчание госпожа Уизли — има много красива диадема… изработена от таласъми… сигурна съм, че ще успея да я убедя да ни я даде за сватбата. Тя много обича Бил, а диадемата ще изглежда страхотно в косата ти.
            — Благодарря — сковано рече Фльор. — Сигуррна съм, че ще бъде пррелестно.
            Хари не видя как точно е станало, но след миг двете жени вече плачеха и се прегръщаха. Направо изумен, той се запита дали светът не е полудял и се обърна към Рон, който беше не по-малко смаян от него, а Джини и Хърмаяни се спогледаха стреснато.
            — Виждаш ли? — каза измъчен глас. Тонкс се беше втренчила в Лупин. — Бил е нахапан, а тя пак иска да се омъжи за него! За нея това не е важно!
            — Различно е — възрази Лупин, като едва мърдаше устни — изведнъж се беше стегнал. — Бил няма да бъде върколак като върколаците. Случаите са напълно…
            — Но за мен също не е важно, наистина! — възкликна Тонкс, като сграбчи Лупин отпред за мантията и го разтресе. — Казвала съм ти хиляди пъти…
            В този миг Хари проумя какво са означавали Покровителят на младата жена и мишата й коса, защо когато беше чула слуховете, че Грейбек е нападнал някого, тя бе дотичала при Дъмбълдор — Тонкс не се беше влюбила в Сириус…
            — Аз също съм ти казвал хиляди пъти — рече Лупин, без да я поглежда в очите, забил поглед в земята, — че съм прекалено стар за теб, прекалено беден… прекалено опасен…
            — А аз все ти повтарях, Ремус, че това са смешни приказки — намеси се госпожа Уизли иззад рамото на Фльор, която потупа по гърба.
            — Не са смешни — знаеше си своето Лупин. — Тонкс заслужава някой млад и здрав.
            — Да, но тя иска теб — подсмихна се господин Уизли. — Пък и младите и здрави мъже, Ремус, невинаги остават такива — махна той тъжно към сина си, който лежеше между тях.
            — Сега… не е време да го обсъждаме — каза Лупин, като избягваше погледите им и се озърташе отчаяно. — Дъмбълдор е мъртъв…
            — Дъмбълдор щеше да бъде по-щастлив от всеки друг, ако знаеше, че на света има малко повече любов — отсече професор Макгонъгол точно когато вратата на болничното отделение се отвори и вътре влезе Хагрид.
            Малкото от лицето му, което се виждаше между косата и брадата, беше мокро от сълзите и подпухнало, великанът ридаеше неудържимо с голяма захабена носна кърпа в ръка.
            — Аз таквоз… аз го направих, професоре — задави се той. — П… пренесох го. Професор Спраут прати дечурлигата по креватите. Професор Флитуик още лежи долу, ама рече, че щял да се оправи ей сегичка, а професор Слъгхорн съобщи, че в министерството са уведомени.
            — Благодаря ти, Хагрид — каза професор Макгонъгол, която веднага се беше изправила и сега се обърна да погледне насъбралите се около леглото на Бил. — Трябва да посрещна хората от министерството. — Много те моля, Хагрид, предай на ръководителите на домове — нека Слъгхорн поеме „Слидерин“ — да се явят незабавно в кабинета ми. Ще ми се да присъстваш и ти.
            Хагрид кимна, после се обърна и излезе с тежка крачка от стаята, а Макгонъгол погледна Хари.
            — Преди да се срещна с тях, бих искала да поговоря набързо с теб. Ела, ако обичаш…
            Хари стана и промърмори на Рон, Хърмаяни и Джини:
            — До скоро.
            После излезе след професор Макгонъгол от болничното крило. Коридорите отвън бяха безлюдни, чуваше се само далечната песен на феникса. Трябваше да минат доста минути, докато Хари забележи, че вървят не към кабинета на професор Макгонъгол, а на Дъмбълдор, и още няколко секунди, докато се сети, че тя, разбира се, е заместник-директор… сега очевидно бе станала директор… и стаята зад грозилището вече бе нейна…
            Без да продумват, се качиха по подвижното спираловидно стълбище и влязоха в овалния кабинет. Хари не знаеше какво е очаквал — може би че помещението ще е с черни драперии и дори че тялото на Дъмбълдор ще е положено там. А кабинетът си изглеждаше точно както преди няколко часа, когато двамата с Дъмбълдор бяха поели оттук: сребърните уреди по масичките с вретенообразни крака изпускаха с жужене клъбца дим, мечът на Грифиндор зад стъклената витрина проблясваше на лунната светлина, Разпределителната шапка си стоеше на лавицата зад писалището. Но поставката на Фоукс беше празна, фениксът продължаваше да пее в парка жалната си песен. И още — към редиците на мъртвите директори и директорки на „Хогуортс“ се беше присъединил нов портрет… Дъмбълдор се беше сгърбил в златната рамка над писалището с очилата с форма на полумесеци, закрепени на гърбавия му нос, и изглеждаше умиротворен и ведър.
            След като стрелна с очи портрета, професор Макгонъгол направи странно движение сякаш за да се стегне, после заобиколи писалището и погледна Хари с изопнато сбръчкано лице.
            — Бих искала да знам какво правихте двамата с професор Дъмбълдор, след като излязохте от училището — рече тя.
            — Не мога да Ви кажа, професоре — отвърна Хари.
            Беше очаквал въпроса и бе подготвил отговора. Точно тук, в същата тази стая, Дъмбълдор му беше казал да не доверява с какво точно се занимават по време на уроците на никого, освен на Рон и Хърмаяни.
            — Може би е важно, Хари — допълни професор Макгонъгол.
            — Да, важно е, много важно, но той ми заръча да не казвам на никого.
            Професор Макгонъгол го погледна вторачено.
            — Потър! — Хари забеляза обръщението на фамилно име. — В светлината на това, че професор Дъмбълдор е мъртъв, би трябвало да видиш, че положението донякъде се е променило…
            — Не съм на същото мнение — сви рамене той. — Професор Дъмбълдор никога не ми е казвал да преставам да изпълнявам нарежданията му, в случай че умре.
            — Но…
            — Но има едно нещо, което е редно да знаете, преди да дойдат от министерството. Мадам Розмерта е под въздействието на проклятието Империус, помагала е на Малфой и на смъртожадните, точно така огърлицата и медовината с отровата…
            — Розмерта ли? — ахна невярващо професор Макгонъгол, но преди да е продължила, на вратата зад тях се почука и в кабинета бавно влязоха професор Спраут, професор Флитуик и професор Слъгхорн, следвани от Хагрид, който продължаваше да хлипа безутешно и едрото му тяло се тресеше от мъка.
            — Снейп! — възкликна Слъгхорн, който изглеждаше най-сломен от всички и беше пребледнял и плувнал в пот. — Снейп! А аз съм му преподавал! Мислех си, че го познавам!
            Ала още преди някой да е отговорил, някъде високо от стената се обади рязък глас: току-що върху празното платно се беше завърнал блед като болник вълшебник с къс черен перчем.
            — Минерва, след броени секунди министърът ще бъде тук, току-що се магипортира от министерството.
            — Благодаря, Евърард — рече професор Макгонъгол и побърза да се обърне към учителите. — Докато министърът не е пристигнал, искам да обсъдим какво да правим с „Хогуортс“ — обясни тя задъхано. — Лично аз не съм убедена, че училището трябва да отвори врати и догодина. Това, че един от колегите ни е убил директора, е позорно петно в историята на „Хогуортс“. Какъв ужас!
            — Сигурна съм, че Дъмбълдор би искал училището да остане отворено — възрази професор Спраут. — Смятам, че ако дори един-единствен ученик пожелае да се завърне, училището трябва да остане отворено за него.
            — Но дали след всичко това ще имаме и един ученик? — попита Слъгхорн, който се беше заел да попива с копринена носна кърпа потта, избила по челото му. — Родителите ще поискат да задържат децата си у дома и не бих казал, че ги виня. Лично аз не смятам, че в „Хогуортс“ сме изложени на по-голяма опасност, отколкото другаде, но човек не може да очаква и майките да са на същото мнение. Те ще настояват всички в семейството да бъдат заедно, съвсем естествено си е.
            — Съгласна съм — подкрепи го професор Макгонъгол. — А и няма да е вярно да твърдим, че Дъмбълдор никога не е предвиждал при определени обстоятелства училището да бъде закрито. Когато Стаята на тайните беше отворена отново, той обмисляше дали да не затворим училището, а трябва да отбележа, че убийството на професор Дъмбълдор ще всее повече смут, отколкото мисълта, че в подземията на замъка се спотайва чудовището на Слидерин…
            — Трябва да се допитаме до настоятелите — изписука професор Флитуик, който имаше голяма синина на челото, но иначе изглеждаше невредим след припадъка в кабинета на Снейп. — Трябва да се придържаме към установения ред. Не бива да вземаме прибързани решения.
            — Ти, Хагрид, не каза нищо — рече професор Макгонъгол. — Какво е твоето мнение, трябва ли „Хогуортс“ да остане отворен?
            Хагрид, който през целия разговор беше хлипал нечуто в голямата захабена носна кърпа, вдигна подпухнали червени очи и изграчи:
            — Не знам, професоре… нека решат ръководителите на домове и директорът…
            — Професор Дъмбълдор винаги е ценял мнението ти — напомни благо професор Макгонъгол, — същото важи и за мен.
            — Е, аз оставам — заяви Хагрид; от ъгълчетата на очите му се търкаляха едри сълзи, които се стичаха в сплъстената му брада. — Тука ми е домът, живея тука, откак съм станал на тринайсет. И ако има малчугани, които искат да ги уча, аз ще го правя. Но… не знам… „Хогуортс“ без Дъмбълдор…
            Той се задави и отново се скри зад носната кърпа, след което настъпи мълчание.
            — Чудесно — рече професор Макгонъгол, като погледна през прозореца към парка, за да провери дали не се задава министърът, — в такъв случай съм съгласна с Филиус, че е най-правилно да се допитаме до настоятелите, които ще вземат окончателното решение. Колкото до извозването на учениците по домовете им… колкото по-рано, толкова по-добре. Ако се наложи, бихме могли да уредим експрес „Хогуортс“ да дойде още утре…
            — Ами погребението на Дъмбълдор? — обади се най-накрая и Хари.
            — Хм… — рече професор Макгонъгол с треперлив глас, позагубила малко от деловитостта си. — Знам… знам, че волята на Дъмбълдор е да намери последен покой тук, в „Хогуортс“…
            — При това положение ще бъде погребан тук, нали? — попита разгорещено Хари.
            — Ако от министерството сметнат за уместно — отговори професор Макгонъгол. — Никой от останалите директори и директорки не е…
            — Никой от останалите директори и директорки не е дал повече на училището — изръмжа Хагрид.
            — „Хогуортс“ трябва да бъде последната спирка на Дъмбълдор — подкрепи го професор Флитуик.
            — Точно така — присъедини се и професор Спраут.
            — В такъв случай — намеси се отново Хари — не бива да изпращате учениците по домовете преди погребението. Те ще искат да си вземат…
            Думите заседнаха на гърлото му, но професор Спраут довърши вместо него:
            — Последно сбогом.
            — Добре казано — изписука професор Флитуик. — Наистина много добре! Учениците ни трябва да отдадат последна почит, така е редно. След това ще уредим да бъдат извозени до домовете си.
            — Подкрепям предложението — изкряска професор Спраут.
            — Вероятно… и аз го подкрепям — каза доста развълнуван Слъгхорн, а Хагрид само изхлипа задавено в знак на съгласие.
            — Идва — оповести внезапно професор Макгонъгол, загледана надолу към парка. — Министърът… както виждам, води и делегация…
            — Свободен ли съм, професоре? — попита веднага Хари.
            Нямаше никакво желание тази вечер да се вижда с Руфъс Скримджър и да бъде подлаган на разпит от него.
            — Да, върви — пусна го професор Макгонъгол, — бързо.
            Тя отиде при вратата и я отвори. Хари забърза надолу по спираловидната стълба и по безлюдния коридор, беше оставил мантията невидимка на кулата в астрономическата обсерватория, но сега тя не му трябваше, по коридорите нямаше никого, нямаше ги дори Филч, Госпожа Норис и Пийвс. Той не срещна жива душа, докато не стигна в коридора за общата стая на „Грифиндор“.
            — Вярно ли е? — попита Дебелата дама, когато Хари се приближи. — Истина ли е? Дъмбълдор… мъртъв?
            — Да — каза той.
            Дебелата дама нададе вопъл и без да чака паролата, се дръпна, за да го пусне.
            Както Хари беше подозирал, общата стая беше претъпкана. Докато той се прекачваше през дупката в портрета, всички се умълчаха. Хари видя, че Дийн и Шеймъс седят наблизо с още неколцина души: това означаваше, че в спалнята няма никой или почти никой.
            Без да разговаря с когото и да било, без изобщо да ги поглежда, Хари направо прекоси стаята и се качи в момчешката спалня.
            Както се беше надявал, Рон го чакаше — седеше още напълно облечен на леглото. Хари също седна на своя креват с балдахин и за секунди двамата само се гледаха.
            — Говори се, че ще затворят училището — подхвана Хари.
            — Лупин ми каза, че наистина ще го закрият — отвърна Рон.
            Известно време мълчаха.
            — Е, и? — пошушна Рон много тихо, сякаш мебелите можеха да ги подслушват. — Намери ли някой? Взе ли го? Хоркрукс де.
            Хари поклати глава. Сега всичко, което се беше разиграло край онова черно езеро, му се струваше отдавнашен кошмар: дали наистина се беше случило, и то преди броени часове?
            — Не го ли взе? — възкликна умърлушен Рон. — Нямаше ли го там?
            — Не — отвърна Хари. — Някой вече го беше взел и на негово място беше оставил фалшификат.
            — Вече го е взел ли?
            Хари извади мълком от джоба си фалшивия медальон с капаче, отвори го и го подаде на Рон. Подробният разказ можеше и да почака… тази вечер той нямаше значение… нищо нямаше значение, освен края, края на безсмисленото им премеждие, края на живота на Дъмбълдор…
            — „Р. А. Б.“ — прошепна Рон, — но кой ли е той?
            — Не знам — рече Хари, като легна направо с дрехите на кревата и се взря невиждащо нагоре.
            Изобщо не му беше любопитно кой е този Р. А. Б. — съмняваше се някога отново да изпита любопитство. Както лежеше, изведнъж забеляза, че паркът е притихнал. Фоукс беше престанал да пее.
            И без да знае как е разбрал, Хари усети, че фениксът си е отишъл, тръгнал си е завинаги от „Хогуортс“, точно както Дъмбълдор си беше отишъл от училището, беше си отишъл от света… беше си отишъл от Хари.


            ГЛАВА ТРИДЕСЕТА
            БЯЛАТА ГРОБНИЦА

            Всички часове бяха отменени, всички изпити бяха отложени. През следващите два дни родителите на някои ученици побързаха да си ги приберат от „Хогуортс“: близначките Патил си заминаха още преди закуска в деня след смъртта на Дъмбълдор, а Закарайъс Смит беше изведен от замъка от високомерния си баща. От друга страна, Шеймъс Финигън отказа най-категорично да придружи майка си до тях, двамата се изпокараха и се разкрещяха във входната зала и изходът от тази схватка бе, че майката склони той да остане за погребението. Шеймъс сподели с Хари и Рон, че тя едва си е намерила къде да нощува в Хогсмийд, защото в селото се стичали магьосници и вещици, дошли да отдадат последна почит на Дъмбълдор.
            Някои от по-малките ученици, които не бяха виждали никога преди това такава чудесия, се развълнуваха доста, щом зърнаха синкавата карета колкото къща, теглена във въздуха от дузина грамадни крилати коне, която в късния следобед преди погребението долетя от небето и се приземи край Забранената гора. Хари загледа от прозореца как по стълбичките на каретата слиза красива чернокоса великанка с мургаво лице, която се хвърли в чакащите обятия на Хагрид. Междувременно в замъка беше настанена делегация официални лица от министерството начело със самия министър на магията. Хари най-старателно избягваше всеки досег с тях: беше сигурен, че рано или късно отново ще го питат къде е ходил Дъмбълдор при последното си излизане от „Хогуортс“.
            Хари, Рон, Хърмаяни и Джини бяха неразделни. Прекрасното време сякаш им се подиграваше и Хари си представяше какво би било, ако Дъмбълдор не бе загинал и в самия край на учебната година те биха могли да прекарат това време заедно, след като Джини си вземеше изпитите и отпаднеше бремето на домашните… и час след час отлагаше да изрече онова, което знаеше, че е длъжен да каже, да направи онова, което знаеше, че е редно да стори, защото му беше прекалено тежко да се лиши от извора на най-голяма утеха.
            Два пъти на ден ходеха на свиждане в болничното крило: Невил вече беше изписан, но Бил си оставаше под грижите на Мадам Помфри. Белезите му си бяха все така страховити и сега той всъщност определено приличаше на Лудоокия Муди, макар да беше извадил щастието очите и краката му да не пострадат, а като човек си изглеждаше същият, както преди. Единствената промяна май се свеждаше до това, че сега много му се услаждаха пържолите съвсем алангле.
            — Ето, голям късметлия е, че ще жени точно за мен — заяви щастлива Фльор, докато му оправяше възглавниците, — защото вие, англичаните, все си пррегарряте месото, винаги съм го твъррдяла.
            — Изглежда ще се наложи да се примиря, че той наистина ще се ожени за нея — въздъхна Джини по-късно същата вечер, докато четиримата с Хари, Рон и Хърмаяни седяха при отворения прозорец в общата стая на грифиндорци и гледаха потъналия в здрач парк.
            — Не е чак толкова гадна — каза Хари. — Е, грозновата си е — побърза да добави той, защото Джини беше вдигнала вежди, и при тези думи тя се засмя от немай-къде.
            — Е, щом мама го преглътна, ще го преглътна и аз.
            — Умрял ли е някой, когото познаваме? — попита Рон Хърмаяни, която преглеждаше „Вечерни пророчества“.
            Тя се свъси от престорената сериозност в гласа му.
            — Не — каза укорно и сгъна вестника. — Още издирват Снейп, но засега нито следа…
            — Разбира се, че не е оставил следи — кипна Хари, който се ядосваше всеки път щом заговореха по темата. — Няма да намерят Снейп, докато не намерят Волдемор, и тъй като през цялото това време все не успяват…
            — Лягам си — прозина се Джини. — Не спя хубаво, откакто… е, малко сън ще ми дойде добре.
            Тя целуна Хари (Рон се извърна, но така, че да го видят всички), махна на другите двама и се отправи към момичешката спалня. Веднага щом вратата се затвори след нея, Хърмаяни се наведе към Хари с възможно най-хърмаянското изражение на лицето.
            — Хари, днес изрових нещо в библиотеката.
            — Р. А. Б. ли? — попита той и изправи гръб.
            За разлика от толкова пъти досега той не се чувстваше развълнуван, не му беше любопитно, не изгаряше от нетърпение да разбули докрай загадката, просто знаеше, че задачата да се открие истината за хоркрукса трябва да се изпълни, та да може да се придвижи още малко напред по тъмния криволичен път, разпрострял се пред него — пътя, по който двамата с Дъмбълдор бяха тръгнали заедно и по който сега трябваше да продължи сам. Някъде по широкия свят вероятно имаше още цели четири хоркрукса и всеки от тях трябваше да бъде намерен и унищожен, та да стане възможно Волдемор да бъде убит. Хари отново и отново изброяваше имената им, сякаш, като ги посочеше, те щяха да станат досегаеми за него:
            — Медальонът с капачето… чашата… змията… нещо, което е принадлежало на Грифиндор или на Рейвънклоу… медальонът с капачето… чашата… змията… нещо, което е принадлежало на Грифиндор или на Рейвънклоу…
            Тази мантра сякаш туптеше в ума му нощем, преди да заспи, и сънищата му бяха задръстени с чаши, медальони и тайнствени предмети, които Хари все не можеше да достигне, макар че Дъмбълдор услужливо му предлагаше въжена стълба, ала щом Хари понечеше да се качи на нея, тя се превръщаше в змии…
            Сутринта след смъртта на Дъмбълдор беше показал на Хърмаяни бележката от медальона с капачето и като не се сети веднага на кого от забравените магьосници, за които е чела, принадлежат инициалите, тя се втурна да посещава библиотеката малко по-често, отколкото му трябва на човек, на когото не му дават домашни.
            — Не — заяви тъжно Хърмаяни, — ровя къде ли не, Хари, но не откривам нищо… има двама доста известни магьосници с такива инициали: Розалинд Антигона Бънгс… Рупърт, по прякор Арбалета, Брукстантън… но не виждам какво общо имат те. Ако се съди от бележката, човекът, който е откраднал хоркрукса, е познавал Волдемор, а аз не откривам и най-дребното доказателство Бънгс или Арбалета да са били свързани по някакъв начин с него… не, всъщност… исках да поговорим за… хм, Снейп.
            Тя изглеждаше притеснена дори докато изричаше името.
            — Какво за него? — изсумтя троснато Хари и се отпусна на стола.
            — Ами просто исках да ти кажа, че все пак излязох права за Нечистокръвния… — подхвана тя плахо.
            — Защо започваш пак, Хърмаяни? Как според теб се чувствам сега?
            — Не… не… Хари, не исках да кажа това! — побърза да го увери момичето, като се огледа да не ги подслушват. — Просто излязох права, че навремето учебникът е бил на Айлийн Принц. Тя… тя е майка на Снейп!
            — На мен не ми се видя първа хубавица — намеси се и Рон.
            Хърмаяни не му обърна внимание.
            — Преглеждах другите стари броеве на „Пророчески вести“ и се натъкнах на кратка обява за сватбата на Айлийн Принц и някой си Тобаяс Снейп, а после и на съобщение, че „тя роди…“
            — Убиец — избълва Хари.
            — Ами… да — рече Хърмаяни. — И така… излязох права. Снейп очевидно се е гордеел, че е наполовина Принц. Доколкото разбрах от „Пророчески вести“, Тобаяс Снейп е бил мъгъл.
            — Да, съответства — съгласи се Хари. — Той е наблягал на чистокръвните си роднини, за да не пада по-долу от Луциус Малфой и останалите… точно както Волдемор. Чистокръвна майка, баща мъгъл… срамували се от родителите си, опитвали се да вземат страха на околните с помощта на Черните изкуства, дали си внушителни нови имена — Лорд Волдемор… Нечистокръвния принц… Как е възможно Дъмбълдор да не се е усетил?
            Той замълча и се загледа през прозореца. Не успя да се сдържи и пак се замисли за непростимото доверие, което Дъмбълдор е оказвал на Снейп… но както Хърмаяни току-що му беше напомнила неволно, самият той, Хари, се беше увлякъл и беше допуснал същата грешка… драснатите набързо заклинания ставаха все по-страховити, а той беше отказал да повярва, че момче, което е било толкова умно и му е помогнало толкова много, може да бъде злодей…
            Помогнало му е… сега тази мисъл бе почти непоносима…
            — И досега не проумявам защо той не те издаде, че използваш учебника — намеси се Рон. — Със сигурност е знаел откъде взимаш всичко това.
            — Знаеше — съгласи се горчиво Хари. — Разбра, когато приложих „Сектумсемпра“. Изобщо не му трябваше легилимантика… няма да се учудя, ако се е досетил и преди това, нали Слъгхорн все повтаряше колко неотразим съм по отвари… дали не е оставял стария си учебник на дъното на шкафа!
            — Но защо не те е издал?
            — Според мен не е искал да го свързват с учебника — намеси се и Хърмаяни. — Дъмбълдор едва ли би останал особено доволен, ако беше разбрал. Дори Снейп да отрече, че учебникът е негов, Слъгхорн щеше веднага да познае почерка му. При всички положения учебникът е бил оставен в предишната класна стая на Снейп и съм готова да се обзаложа, че Дъмбълдор е знаел името на майка му „Принц“.
            — Трябваше да занеса учебника на Дъмбълдор — ядоса се на себе си Хари. — Той през цялото време ми показваше какъв злодей е бил Волдемор още като ученик, а аз разполагах с доказателства, че и Снейп е бил същият…
            — „Злодей“ е силна дума — пророни тихо Хърмаяни.
            — Точно ти ми повтаряше през цялото време, че учебникът е опасен!
            — Опитвам се да ти обясня, Хари, че стоварваш върху себе си прекалено голяма вина. Смятах, че Принца има доста гадно чувство за хумор, но и през ум не ми е минавало, че един ден ще стане убиец…
            — Никой от нас не би се досетил, че Снейп… знаете — подкрепи я и Рон.
            Настана мълчание, всички бяха погълнати от своите си неща, Хари обаче беше сигурен, че и те като него мислят за следващата утрин, когато щеше да бъде погребението на Дъмбълдор. Никога дотогава Хари не беше ходил на погребение — когато почина Сириус, нямаше тяло, което да погребат. Не знаеше какво да очаква и беше малко притеснен какво ли ще види, как ли ще се чувства. Питаше се дали след погребението смъртта на Дъмбълдор ще стане по-осезаема за него. Макар да имаше мигове, когато този ужасен факт заплашваше да го срине, имаше и дълги периоди на празнота и вцепенение, когато — въпреки че всички в целия замък говореха само за това — на Хари му беше трудно да повярва, че Дъмбълдор наистина си е отишъл. Вярно, за разлика от онзи път със Сириус, сега не хранеше надежда, че Дъмбълдор може да се върне… стискаше в джоба си студената верижка на фалшивия хоркрукс, който носеше навсякъде със себе си, но не като талисман, а за да му напомня какво е платил за него и какво му остава да направи.
            На другия ден стана рано, за да си приготви багажа — експрес „Хогуортс“ потегляше един час след погребението. Долу в Голямата зала цареше потиснато настроение. Всички бяха в официалните си мантии и никой като че ли не беше гладен. Професор Макгонъгол беше оставила празен стола с вид на трон в средата на преподавателската маса. Столът на Хагрид също не беше зает: Хари си помисли, че великанът сигурно не е намерил сили да дойде на закуска, затова пък на мястото на Снейп най-безцеремонно се беше разположил Руфъс Скримджър. Докато той оглеждаше залата, Хари избягваше жълтеникавите му очи, понеже имаше неприятното чувство, че Скримджър търси именно него. Сред антуража на министъра той зърна червената коса и очилата с рогови рамки на Пърси Уизли. Рон с нищо не показваше, че е забелязал Пърси, ако се изключеше фактът, че забучваше с необичайна злост пушената херинга на вилицата.
            Краб и Гойл си шушукаха нещо на масата на слидеринци. Колкото и едри да бяха, изглеждаха странно самотни без високия слаб Малфой, който обикновено седеше по средата и се разпореждаше. Хари не се сещаше често за него — цялата му ненавист беше насочена към Снейп, — обаче не беше забравил страха в гласа на Драко горе на кулата, нито това, че преди да дойдат другите смъртожадни, беше свалил магическата пръчка. Не вярваше, че Малфой е щял да убие Дъмбълдор. Презираше го заради увлечението му по Черните изкуства, но сега тази неприязън беше примесена и с мъничко съжаление. Хари се запита къде ли е Малфой и какво ли го беше принудил Волдемор да извърши, заканвайки се да убие и него, и родителите му.
            Мислите му бяха прекъснати от Джини, която го сръчка в ребрата. Професор Макгонъгол се беше изправила и покрусеният шепот в залата утихна веднага.
            — Вече е време — съобщи тя. — Последвайте, ако обичате, ръководителите на домовете, те ще ви изведат в парка. Грифиндорци, след мен!
            Излязоха почти в пълна тишина иззад пейките. Хари забеляза Слъгхорн пред редицата на слидеринци, беше облечен във великолепна дълга изумруденозелена мантия, извезана със сърма. Никога не беше виждал толкова спретната професор Спраут, ръководителката на „Хафълпаф“ — по шапката й нямаше нито една кръпка, а когато стигнаха до входната зала, завариха там Мадам Пинс, която стоеше зад Филч: тя беше с плътен черен воал до коленете, а той бе във вехт черен костюм и вратовръзка, които смърдяха на нафталин.
            Когато излезе от входната врата на каменните стъпала отпред, Хари видя, че всички се отправят към езерото. Топлото слънце го милваше по лицето, докато вървяха мълком след професор Макгонъгол към мястото, където на дълги редици бяха наслагани стотици столове. По средата беше оставена пътека, отпред имаше мраморна маса и всички столове бяха обърнати към нея. Това беше най-хубавият летен ден.
            На половината от столовете вече бяха насядали какви ли не хора, опърпани или облечени по последната мода, стари и млади. Хари виждаше повечето за пръв път, но имаше и такива, които познаваше, включително членовете на Ордена на феникса: Кингзли Шакълболт, Лудоокия Муди, Тонкс с чудотворно възвърнала най-яркия от всичките си розови оттенъци коса, Ремус Лупин, с когото тя май се държеше за ръце, господин и госпожа Уизли, Бил, подкрепян от Фльор и следван от Фред и Джордж, които бяха облечени в якета от змейска кожа. Освен това тук бяха Мадам Максим, която бе заела цели два стола и половина, гостилничарят Том от „Продънения котел“, безмощната Арабела Фиг — съседка на Хари, чорлавата басистка на магьосническата музикална група „Орисниците“, Ърни Пранг — шофьорът на автобуса „Среднощния рицар“, Мадам Молкин от магазина за одежди на „Диагон-али“, а някои Хари познаваше само по лице — кръчмаря от „Свинската глава“ и вещицата, която тикаше количката в експрес „Хогуортс“. Духовете бродници в замъка също присъстваха, но почти не се виждаха под яркото слънце и се различаваха само когато се движеха и проблясваха безплътно в сияйния въздух.
            Хари, Рон, Хърмаяни и Джини си намериха места в края на един ред, до езерото. Насядалите си говореха тихо и шепотът им наподобяваше лек ветрец в тревата, ала песните на птиците бяха по-силни. Множеството продължи да набъбва и с мощен прилив на обич Хари видя как Луна помага на Невил да седне. В нощта, когато Дъмбълдор беше загинал, единствени те от всички във ВОДА бяха откликнали на призива на Хърмаяни и Хари знаеше защо: именно на тях ВОДА липсваше най-много… нищо чудно да са проверявали редовно монетите си с надеждата, че пак ще има сбирка…
            Корнелиус Фъдж мина покрай тях с покрусено лице — както обикновено, въртеше лимоненото бомбе — и се отправи към първите редове; след това Хари зърна и Рита Скийтър, която, както той забеляза вбесен, стискаше в ръката си с дълги червени нокти бележник; после, пронизан от най-силна ярост, мерна и Долорес Ъмбридж с неубедителна скръб по жабешкото лице и черна кадифена панделка върху буклите с цвят на желязо. При вида на кентавъра Фирензи, който стоеше като страж край водата, Ъмбридж трепна и побърза да се разположи на стол, който беше доста далеч оттам.
            Най-после седнаха и преподавателите. Хари забеляза, че Скримджър, който се беше наместил на първия ред заедно с професор Макгонъгол, изглежда покрусен и достолепен. Запита се дали той и някой от останалите официални лица наистина скърбят за Дъмбълдор. Сетне обаче чу музика, странна отвъдна музика, забрави неприязънта си към министерството и се огледа да види откъде идва тя. Направи го не само той: много глави се обърнаха и затърсиха леко разтревожени.
            — Ето там — прошепна Джини в ухото на Хари.
            И той ги видя в бистрата, озарена от слънцето зелена вода, бяха на сантиметри под повърхността и за негов ужас му напомниха за инфериите: хор от езеряни, пеещи на непознат език, който Хари не разбираше, с нагънати от водата бледи лица, с лилавеещи коси, разпрострели се около тях. От музиката Хари настръхна, но тя не беше неприятна. Подсказваше съвсем ясно за загуба и отчаяние. Докато се взираше надолу в безумните лица на певците, Хари изпита чувството, че поне те наистина скърбят за кончината на Дъмбълдор. В този момент Джини го сръга и той се обърна.
            По пътеката между столовете бавно вървеше Хагрид. Плачеше съвсем тихо, лицето му лъщеше от сълзите, а в ръцете му, както Хари знаеше, беше тялото на Дъмбълдор, което беше обвито в мораво кадифе, напръскано със златни звезди. При тази гледка на гърлото на Хари заседна болезнена буца: за миг странната музика и мисълта, че тялото на Дъмбълдор е само на хвърлей, сякаш изсмукаха цялата топлина на деня. Рон беше пребледнял като платно и изглеждаше потресен. По коленете и на Джини, и на Хърмаяни бързо закапаха едри сълзи.
            Не виждаха ясно какво става отпред. Хагрид изглежда беше положил внимателно тялото върху масата. После тръгна обратно по пътеката, като се изсекна със силни тръбни звуци, привлекли възмутените погледи на някои, включително — както Хари забеляза — и на Долорес Ъмбридж… той обаче знаеше, че ако беше жив, Дъмбълдор нямаше да обърне внимание. Докато Хагрид минаваше покрай тях, момчето се опита да му махне приятелски, ала очите на великана бяха подпухнали и си беше истинско чудо, че той изобщо вижда къде стъпва. Хари се обърна към последния ред, накъдето се беше отправил Хагрид, и разбра какво го направлява — там, облечен в сако и панталони с големина на малко шапито, седеше великанът Гроп, който беше свел огромната си като молоз грозна глава и изглеждаше хрисим, почти човек. Хагрид се отпусна до природения си брат, който го потупа по главата така, че краката на стола хлътнаха в земята. За един чуден миг Хари го напуши смях. После обаче музиката заглъхна и той отново се извърна напред.
            Там, пред тялото на Дъмбълдор, стоеше дребен мъж с коса, събрана на снопчета, и в строга черна мантия. Хари не чуваше какво говори. Към тях над стотиците глави се носеха откъслечни думи. „Благороден дух“… „интелектуален принос“… „голямо сърце“… общо взето, дежурните приказки. Нямаха почти нищо общо с онзи Дъмбълдор, когото Хари познаваше. Най-неочаквано той си спомни думичките, хрумнали веднъж на Дъмбълдор — „глупак“, „медуза“, „дреболия“, „щипване“, — и отново едвам се сдържа да не се ухили… какво го прихващаше?
            Вляво се чу тих плисък и той видя, че и езеряните са излезли на повърхността, за да слушат. Сети се как преди две години Дъмбълдор е приклекнал край водата, съвсем близо до мястото, където сега седеше Хари, и е заговорил на езерянски с главатарката на езеряните. Къде ли беше научил езерянски? Имаше толкова много неща, за които Хари не го беше попитал, толкова много неща, които е трябвало да каже…
            Тогава изневиделица го връхлетя страховитата истина, по-пълна и необорима от всякога. Дъмбълдор беше мъртъв, нямаше го… Хари стисна студения медальон с капачето силно, та чак ръката го заболя, но не успя да преглътне горещите сълзи, рукнали от очите му; извърна поглед от Джини и останалите и го насочи към отсрещния бряг на езерото и Забранената гора, докато дребосъкът продължаваше да си мърмори…
            Нещо сред дърветата се раздвижи — кентаврите също бяха дошли да отдадат последна почит. Не излязоха от гората, ала Хари ги видя как са застинали, полускрити в сянката, и с увиснали отстрани лъкове наблюдават магьосниците. И си спомни първата кошмарна разходка в Забранената гора — първия път, когато се бе натъкнал на нещото, което по онова време беше Волдемор, и как бе застанал лице в лице с него, как скоро след това Дъмбълдор бе обсъждал с Хари какво е да водиш една наглед изгубена битка. Беше казал, че е важно да се бориш, да се бориш отново и отново, да не спираш, защото само тогава злото стои надалеч, макар че никога не може да бъде докрай изкоренено…
            И докато седеше под горещото слънце, Хари си представи съвсем ясно как хората, които са го обичали, заставаха един по един пред него — майка му, баща му, кръстникът му и накрая Дъмбълдор, всички преизпълнени с решимост да го защитят, сега обаче това беше приключило. Хари не можеше да допусне никой друг да застане между него и Волдемор, той беше длъжен да се раздели окончателно със заблудата, която би трябвало да е изгубил още на една година: че родителската ръка ще го защити и нищо не може да му навреди. Хари нямаше да се събуди никога от този кошмар, нямаше да чуе в тъмното утешителен шепот, че е в безопасност, че само му се е сторило: последният, най-великият от закрилниците му беше мъртъв и сега Хари бе по-сам отвсякога.
            Дребосъкът в черно най-сетне беше млъкнал и се беше върнал на мястото си. Хари очакваше още някой да се изправи, очакваше слова, може би от министъра, но никой не се помръдна.
            После мнозина изпищяха. Около тялото на Дъмбълдор и масата, където то беше положено, лумнаха ярки бели пламъци, които се извисиха все по-нависоко, затулвайки тялото. Във въздуха на вихрушка се издигна бял пушек, който образува странни форми: за миг, в който сърцето му спря, на Хари му се стори, че вижда феникс, запърхал радостно към синевата, ала в следващия миг огънят беше изчезнал. На негово място се възправяше бяла мраморна гробница, приютила тялото на Дъмбълдор и масата, на която то беше положено.
            Отново екнаха викове на потрес, защото във въздуха се издигна градушка от стрели, те обаче паднаха много далеч от множеството. Хари знаеше, че така кентаврите казват „последно сбогом“ — той ги видя как се обръщат и отново изчезват сред прохладата на дърветата. Езеряните също се потопиха бавно в зелената вода и се скриха от поглед.
            Хари се извърна към Джини, Рон и Хърмаяни: лицето на Рон беше изкривено, сякаш слънцето го заслепяваше. Лицето на Хърмаяни пък лъщеше от сълзите, а Джини беше спряла да плаче. Стрелна Хари със същия твърд, пламнал поглед, който той беше срещнал, когато го беше прегърнала след спечелването в негово отсъствие на Купата по куидич, и долови, че в този миг двамата се разбират напълно, че когато й каже какво ще стори сега, тя няма да възкликне „Пази се!“ или „Не го прави!“ а ще приеме решението му, понеже не е очаквала нищо по-малко от него. Ето защо Хари набра смелост да й съобщи онова, което още от смъртта на Дъмбълдор знаеше, че е длъжен да изрече.
            — Виж, Джини… — подхвана много тихо, а гълчавата около тях се засили и хората започнаха да стават от местата си. — Не мога да имам и занапред връзка с теб. Трябва да спрем да се виждаме. Не можем да бъдем заедно.
            Тя отвърна със странно крива усмивка:
            — Заради някаква тъпа благородна причина, нали?
            — Последните няколко седмици с теб бяха като… като нещо от чужд живот — рече Хари. — Но аз не мога… ние не можем… сега ми предстои да направя нещо сам.
            Джини не се разплака, само го погледна.
            — Волдемор използва хората, които са близки на враговете му. Веднъж вече те използва за примамка, и то само защото си сестра на най-добрия ми приятел. Помисли само, ако продължаваме да ходим, ще бъдеш изложена на много по-голяма опасност. Той ще разбере, все ще научи отнякъде. Ще се опита да се докопа чрез теб до мен.
            — Ами ако ми е все едно? — попита разгорещено Джини.
            — Е, на мен не ми е все едно — възрази Хари. — Как щях да се чувствам според теб, ако това тук беше твоето погребение… и ти беше загинала заради мен…
            Джини извърна поглед от него и го насочи към езерото.
            — Всъщност никога не съм се отказвала от теб — призна си тя. — Истински. Все се надявах… Хърмаяни ме посъветва да живея своя живот, може би да се виждам с други хора, да не се вторачвам така в теб, защото… нали помниш, ако ти беше в стаята, аз просто не бях в състояние да говоря. Каза ми още, че ти може би ще проявиш малко повече интерес, ако аз бъда… такава, каквато съм…
            — Умно момиче е тази Хърмаяни — опита да се усмихне Хари. — Съжалявам само за едно — че не се престраших да бъда с теб по-рано. Щяхме да разполагаме с цяла вечност… с месеци… може би години…
            — Но ти беше зает да спасяваш магьосническия свят — рече Джини с едва загатната усмивка. — Е… не бих казала, че съм изненадана. Знаех си, че накрая ще стане точно така. Знаех, че няма да бъдеш щастлив, освен ако не преследваш Волдемор. Може би тъкмо заради това те харесвам толкова много.
            На Хари му беше непоносимо да слуша всичко това, той не смяташе, че ще удържи на думите си, ако продължи да седи до Джини. Видя, че Рон е прегърнал Хърмаяни и я милва по косата, а тя хлипа на рамото му — от върха на неговия дълъг нос също се стичаха сълзи. С отчаяно движение Хари се изправи, обърна гръб на Джини и на гробницата на Дъмбълдор и тръгна да обикаля езерото. Да върви му беше много по-лесно, отколкото да стои на едно място; точно както да тръгне час по-скоро да издирва хоркруксите и да убие Волдемор му се струваше по-лесно, отколкото да чака да го направи…
            — Хари!
            Той се обърна. Руфъс Скримджър куцукаше бързо към него покрай брега, като се подпираше на бастуна.
            — Надявах се да си поприказваме… нали нямаш нищо против да се поразходя с теб?
            — Нямам — отвърна безразлично Хари и продължи нататък.
            — Хари, това е ужасна трагедия — подхвана тихо Скримджър, — нямам думи да ти опиша колко възмутен бях, когато научих. Дъмбълдор беше много велик магьосник. Както знаеш, имахме разногласия, но никой не е по-наясно от мен…
            — Какво искате? — директно го прекъсна Хари.
            Министърът се подразни, но както и преди, побърза да промени изражението си, уж го разбира и му съчувства.
            — Ти, естествено, си сломен — рече той. — Знам, че беше много близък с Дъмбълдор. Според мен ти беше най-любимият от всичките му ученици. Връзката между вас двамата…
            — Какво искате? — повтори Хари и спря.
            Скримджър също спря, подпря се на бастуна и се взря в него, но вече със злоба върху лицето.
            — Говори се, че си бил заедно с Дъмбълдор вечерта преди да умре, когато той е напуснал училището.
            — Кой говори? — попита Хари.
            — След като Дъмбълдор е загинал, някой е вцепенил на върха на кулата един от смъртожадните. Там горе е имало две метли. В министерството знаем, Хари, колко правят две и две.
            — Радвам се да го чуя — отвърна той. — Моя работа си е къде съм ходил с Дъмбълдор и какво сме правили. Той не искаше да се разгласява.
            — Такава вярност е достойна за възхищение, разбира се — отбеляза министърът, който явно едва сдържаше раздразнението си, — но Дъмбълдор си отиде, Хари. Отиде си.
            — Той ще си отиде от училището само когато никой тук вече не му е верен — усмихна се неволно Хари.
            — Скъпо момче… дори Дъмбълдор не може да се върне от…
            — Не съм казвал, че може. Вие няма да разберете. Но нямам какво да Ви казвам.
            Скримджър се поколеба, после допълни с тон, който очевидно би трябвало да изразява съпричастност.
            — Министерството може да ти предложи всякаква защита, Хари. С удоволствие ще предоставя на твое разположение двама аврори…
            Хари се засмя.
            — Волдемор иска да ме убие и аврорите няма да го спрат. Признателен съм Ви за предложението, но не, благодаря.
            — И така — продължи министърът вече с леден глас, — молбата, която отправих към теб по Коледа…
            — Каква молба? А, да… да кажа на света каква страхотна работа вършите в замяна на…
            — За да повдигнем духа на всички! — тросна се Скримджър.
            Хари го гледа известно време.
            — Пуснахте ли на свобода Стан Шънпайк?
            Министърът се изчерви до гадно мораво и в лицето много заприлича на вуйчо Върнън.
            — Виждам, че…
            — Че съм верен до гроб на Дъмбълдор — довърши Хари. — Точно така.
            Скримджър го гледа още малко, после се обърна и без дума повече закуцука нататък. Хари забеляза, че Пърси и останалите от делегацията на министерството го чакат, като хвърлят притеснени погледи на ридаещия Хагрид и Гроп, които не се бяха помръднали от местата си. Рон и Хърмаяни бързаха към Хари и подминаха Скримджър, който вървеше в обратната посока, а Хари се обърна и продължи бавно нататък, изчаквайки двамата му приятели да го настигнат, и накрая се събраха под сянката на бука, където бяха седели в по-щастливи времена.
            — Какво искаше Скримджър? — пошушна Хърмаяни.
            — Същото както по Коледа — сви рамене Хари. — Искаше да му разкажа за Дъмбълдор и да стана новото рекламно лице на министерството.
            Рон очевидно се опита да се пребори със себе си, после обаче каза на висок глас на Хърмаяни:
            — Виж какво, нека отида да му фрасна един на Пърси!
            — Не! — отсече тя и го сграбчи за ръката.
            — Ще ми олекне!
            Хари се засмя. Дори Хърмаяни се подсмихна, макар че лицето й отново стана сериозно веднага щом погледна към замъка.
            — Причернява ми само като си помисля, че може би няма да се върнем никога тук — пророни тя. — Как е възможно да затворят „Хогуортс“?
            — Може и да не го затворят — напомни Рон. — Тук не сме в по-голяма опасност, отколкото вкъщи, нали? Сега навсякъде е едно и също. Според мен дори в „Хогуортс“ е по-безопасно, вътре има повече магьосници, които да отбраняват замъка. Ти как смяташ, Хари?
            — Дори да отворят училището отново, аз няма да се върна — рече той.
            Рон го зяпна, но Хърмаяни промълви тъжно:
            — Знаех си, че ще го кажеш. Но какво ще правиш?
            — Ще се върна у семейство Дърсли, защото волята на Дъмбълдор беше такава — отговори Хари. — Но гостуването ми ще трае кратко, после ще се махна оттам завинаги.
            — А къде ще отидеш, щом не смяташ да се връщаш в училището?
            — Мислех да отскоча до Годрикс Холоу — пророни Хари. Беше му хрумнало още в нощта, когато бе загинал Дъмбълдор. — За мен всичко е започнало оттам. Просто ми се струва, че трябва да отида в селото. Ще посетя и гробовете на мама и татко, отдавна ми се иска.
            — А после какво? — попита Рон.
            — После трябва да издиря останалите хоркрукси — отвърна Хари, вперил очи в бялата гробница на Дъмбълдор, която се отразяваше във водата в другия край на езерото. — Той искаше да сторя точно това, именно по тази причина ми разказа всичко за тях. Ако Дъмбълдор е бил прав — а аз съм сигурен, че е прав, — някъде по широкия свят са скрити четири хоркрукса. Длъжен съм да ги намеря и да ги унищожа, накрая ще посегна и към седмото парче от душата на Волдемор, което е още в тялото му — именно аз ще го убия. А ако междувременно срещна някъде Сивиръс Снейп — добави той, — толкова по-добре за мен и толкова по-зле за него.
            Настъпи дълго мълчание. Множеството почти се беше пръснало, изостаналите заобикаляха отдалеч грамадното туловище на Гроп, който прегръщаше и утешаваше Хагрид, чиито покрусени вопли продължаваха да отекват над водата.
            — Ще дойдем там, Хари — каза Рон.
            — Моля?
            — У леля ти и вуйчо ти — уточни Рон. — А после ще тръгнем с теб където и да отидеш.
            — Не… — побърза да го спре Хари: не беше очаквал това, беше разчитал те да разберат, че ще поеме сам на това изключително опасно пътуване.
            — Веднъж ни каза — пророни тихо Хърмаяни, — че ако искаме, има време да се откажем. Да, имахме време.
            — С теб сме, каквото и да се случи — заяви Рон. — Но, приятелю, първо трябва да се отбиеш в къщата на мама и тате, пък после ще видим накъде ще поемем, дори и да е към Годрикс Холоу.
            — Защо?
            — За сватбата на Бил и Фльор, не помниш ли?
            Хари го погледна стъписан: мисълта, че все още съществува нещо толкова нормално като сватба му се стори невероятна, но и прекрасна.
            — Да, не бива да я пропускаме — рече той накрая.
            Стисна машинално в дланта си фалшивия хоркрукс, но въпреки всичко, въпреки тъмния лъкатушен път, който виждаше пред себе си, въпреки последната среща с Волдемор, в неизбежността на която бе сигурен — било след месец, било след година, било след десет, — Хари усети как му олеква при мисълта, че все пак има още един златен ден на мир и спокойствие, на който да се порадва заедно с Рон и Хърмаяни.

Няма коментари:

Публикуване на коментар