25 юни 2012 г.

Българска класическа литература: Под игото-3


Иван Вазов: Под игото (продължение)

            IV. Тъст и зет

            Стефчов, който беше съдружник на дяда си, връзваше с помощта на двама работника денкове с гайтан, които щяха да изпращат за джумайския панаир, който бива навръх Гергевден. Той беше хвърлил сетрето и феса, за да може по-лесно да работи; лицето му, зачервеняло сега от упражнението, запазваше пак своето противно изражение на душевна сухота, безцветност и коравина.
            До прозореца стоеше Лалка, жена му, облечена скромно в синкава рокля, и пришиваше платнени марки въз свързаните вече денкове. Не можеше да забележи човек по нейното спокойно и бяло лице, разцъфтяло и добило повече женственост, че тя е нещастна в това съпружество, станало не по нейна воля. Простодушна, неопитна, без никаква романтическа подкваса на духа, която нямаше отде да възприеме в тая деспотическа среда, дето се беше възпитавала, тя отиде с мъка и със скрити сълзи под венчилото. Но времето й дойде на помощ, както бива повече в подобни случаи: тя привикна и се помири с новото си положение. Тя Стефчова не обичаше, нито беше възможно да го обикне, но тя му се покоряваше и му се боеше. И той не искаше повече от нея. В замяна на сърцето й, за което той твърде не бе се домогвал, той печелеше богато наследство, той ставаше прям наследник на Юрдана Диамандиев. Той беше доволен.
            Той изпусна въжето, което дърпаше; за да пристяга денка, а Лалка — иглата, когато видяха Юрдана, че влезе страшно бледен и разтреперан, с бурни бръчки по челото.
            — Е, Кириак? — извика той още от вратата. — Както се види, аз и ти само остаяме тука верни хора на царя! В къщи и котетата варънджа станали са бунтовници, купуват револвери и леят куршуми… Огън и пожар се готви, а ние сме седнали да готвим стока за панаира. Аз като съм болен, баре ти нали видиш и слушаш какво е, ами да тръшкаме толкова пари в стока, когато са настали такива хайдушки времена…
            Двамата работници излязоха на пръсти. Стефчов го гледаше смаян.
            — Какво гледаш бе, простако? — изкрещя Юрдан. — Аз ти казвам, че и моята челяд е молепсал комитаджилъкът, челядта на Юрдан чорбаджи, най-верния царски човек, у когото слазят каймаками и паши… Та какво остава за другите, за простия народ! Няколко чапкъни правят комитет тука, под носа ни, и ние зяпаме като будали!
            И чорбаджи Юрдан разказа с повече и повече растящ гняв откритията, които направи днес.
            — Аз току-що се тъкмях днес да ида при бея — каза Стефчов. — те се сбират в градината у Бейзадето, нека ги хванат и турят на изпит. С двесте тояги ще изкажат и майчиното си мляко… Аз още по-рано трябваше да туря край на тая мръснишка пропаганда против държавата… Който не е благодарен тука от правителството, нека иде в Московията на даскал Климента, а не да туря огън в къщята ни.
            Стефчов отвори вратата и пошушна нещо някому.
            — Ти знаеш ли кои са тези магарета? — попита дядо му.
            — Главният е Соколов! — каза Стефчов, като хвърли крадешком поглед на Лалка, и лицето му се изкриви от злоба. В тая злоба против доктора се мешаше и затаена, парлива като жив въглен ревност. Това окаменяло сърце беше достъпно за любовта само в това й некрасиво проявление.
            — Все тоя ли поразеник?
            Стефчов отиде и взе да бърка в джоба на сетрето си.
            Юрдан го гледаше ожидателно.
            — Ето едно писмо, което вчера намерих на улицата, току до вашата къща.
            — Какво е това писмо?
            — Подписано от Соколова… праща го в Панагюрище, види се, на други подобни вагабонти.
            — И какви маскарлъци пише? Плен, огън, пожар, нали?
            — Съвсем други работи, уж невинни, пише вътре, но аз се заклевам, че под тях друго се разбира — каза Стефчов, като разгръщаше пак писмото. — Но Заманов ще го проникне и разтълкува; той е такъв копой, дето от сто уврата място подушва бунтовника.
            В това време Лалка беше пребледняла. Тя се полека измъкна из стаята и слезна долу при майка си.
            — Какво ти е, Лало? — я попита майка й.
            — Нищо не ми е, мале — каза тя със слаб глас и седна, като подпря глава с ръцете си.
            Майка й, заета с пържене на манджата, не обърна вече внимание на дъщеря си. Тя сама беше твърде раздразнена и като бъркаше силно с лъжицата в тигана, тя кълнеше синовете си:
            — Да ги прокъса! Да ги изтръшка всичките, дето ще уморят баща си без време!… Едвам се е подигнал, ето сега ще му припадне. Да им опустее въстанието! Отдека тъй пощръкляха и побесняха всичките? Па и Гина, лудетината, та дор и куфоглавият Генко, и те с пексимет ще ги хранят, чапкъните! Да ги задавеше макар!
            Влезна кака Гинка. Тогава Юрданица стовари гнева си на нея.
            — Защо толкова гняв, мамо? Ти трябва още да се радваш… Чорбаджийките трябва да дават пример още…
            — Гино, млък! — изкрещя майка й. — Аз тебе те не слушам, ти си луда!
            — Не съм луда, ами съм народна българка! — отговори разпалено кака Гинка.
            — Народна българка? Затова ли биеш мъжа си ката ден!
            — Бия го, че ми е мой стопанин, то друга политика: вътрешна политика.
            — Ух, лудетино, ти по ли искаш да си българка от баща си? Да знае той, че ти четеш вестници от Соколова, ще ти опуха праха, не гледай, че си четирийсетгодишна женуряга…
            — Мале, лъжеш като катунарка!… Аз по Коледа подкарах трийсет и втората си година. Аз по` зная колко години съм!
            Но тоя диалог биде прекъснат от слугинята.
            — Како Доне, ела, че на дядо Юрдана прилоша — каза тя уплашена.
            — На, ето сега! Ух, боже господи — извика Юрданица и бързешката излезе да иде при мъжа си, като заряза тигана на огъня.
            Още като се качуваше по стълбите, тя зачу раздирателните викове на Юрдана, когото беше хванал коликът. Тя го завари в горнята стая, че се превиваше и тръшкаше на земята от неизразими страдания, които усещаше в червата. Лицето му се беше обезобразило и посиняло; жестоки и отчаяни писъци излазяха из гърдите на стареца, без да му облекчат страданието; те пълнеха с ужас сърцата на всички домашни и се чуваха на улицата.
            Пратиха бързо за Янелият едного от работниците, но той се завърна и каза, че не го намерил, понеже отишъл на К. Тогава прибягнаха към домашни лекарства. Ни компреси, ни разтривания, ни локмаруху, нищо не помагаше на болния. Той се виеше и се свиваше на кълбо, или пък се мяташе от едно място на друго.
            Юрданица се възчуди какво да прави.
            — Да повикаме доктор Соколова мигар? — обърна се тя въпросително към страдающия.
            Стефчов й избъбра нещо с неодобрителен вид.
            — По-лани го повиках един път сама и помогна — каза Юрданица; па се обърна към мъжа си: — Юрдане, да повикаме доктора.
            Юрдан направи отрицателен знак с пръста си и пак продължи да пищи.
            — Чуваш ли, аз ще пратя за доктор Соколова? — попита по-внушително Юрданица.
            — Не го ща… — изхленчи старецът.
            — Ти го не щеш, но аз те не слушам — каза решително Юрданица; па се обърна към работника: — Чоно, иди повикай доктор Соколова, скоро!
            Чоно тръгна към вратата, но току-що стъпи на прага, той биде попарен от страшния вик на Юрдана, който приличаше на плач.
            — Не го викайте мари!… Не ща тоз чапкънин, хайдутин…
            Юрданица погледна отчаяно.
            — Ами да умреш ли искаш? — извика тя.
            — Да умра!… Махайте се, проклетници!… — изрева старецът.
            След два часа кризата полека-лека се уталожи.
            Когато видя, че на дяда му поолекна, Стефчов се облече бързо да отиде на конака. Валеше дъжд. На стълбите той срещна едно дребно човече.
            — Е? — попита той. — Видя ли хубаво?
            — Там са, у Бейзадето.
            — В градината пак?
            — Не, дъждовно е, в зимника са… Извардих ги… И аз съм дявол…
            Тоя човек беше бившият карнарски ханджия Рачко…
            Той сега слугуваше у Юрдана с надница и заедно с това шпионствуваше на зетя му.
            — Донес ми омбрелата.
            След една минута Стефчов излазяше из вратнята бързешката.
            Лалка от вратата чу разговора. Тя изгледа с някакъв странен, зачуден и уплашен поглед мъжа си. Па бързо се покачи по стълбите и се изгуби в една стая.


            V. Предателство

            Когато Стефчов влезе при бея, той завари там само едно лице: Заманова.
            Те играеха на табла.
            Заманов беше официален шпионин на турската власт и приимаше заплатата си от пловдивския конак. Той беше човек на четирийсет и пет години, но стоеше по-стар. Голямото му сухо, черно лице, дето светеха мътно две черни подвижни очи, беше покрито с преждевременни бръчки и имаше изражение противно и зловещо. Мустаците му, късо подстригани, бяха силно прошарени, както и косата му, която изхвъркаше мазна и несчесана отзади, изпод кирливия му фес, а преднята част на лоба му беше плешива. Той беше облечен в шаячено мораво сетре, отдавна износено вече, на което черната сукнена яка отвратително лъскаше от мас. Висок и строен, той обикновено ходеше с наведена глава, като че клюмнала под тежестта на общото презрение. Върху цялата фигура на тоя човек стоеше печатът на бедността и цинизма. Обикновено той живееше в Пловдив и често правеше забикалки и по околните паланки. Той беше родом от Бяла черква и познаваше всичките, но и него познаваха всички. Дохаждането му по това време тука смути всекиго, който имаше причина да се смущава. Очевидно, той идеше тука с някаква мрачна мисия. Присъствието му вдъхваше страх и отвращение и той чувствуваше това и никак не се отидеше. Той срещаше безочливо и самоуверено презрителните погледи, като че искаше да каже: „Какво се чудите? Занаят като всеки занаят: и аз трябва да живея!“ Той беше се срещнал вече с няколко първенци и беше искал пари назаем. Разбира се, никой не отказа на такъв честен длъжник и любезен съгражданин. Вероятно, той знаеше вече какво се готвеше в Бяла черква и с една сатанинска усмивка питаше, когото младеж срещнеше: „Как отива въоружението?“ И за да увеличи още повече смущението на попитания, той прибавяше ниско: „Нищо няма да направите.“ И го оставяше попарен на улицата. Горе-долу завчера беше казал такова нещо на председателя на комитета. Тая му зловеща откровеност и досадливост правеше да пустее улицата, дето той минуваше.
            Ето защо лицето на Стефчова светна от удоволствие, когато завари тоя могъществен съюзник у бея. Той ги поздрави усмихнато и свойски и седна да гледа играта, като стисна ръката на Заманова.
            Старият бей, облечен в черното си закопчано сетре, продължаваше твърде внимателно играта, като поздрави мълком Стефчова. Когато се свърши партията, Стефчов пристъпи изведнъж към целта си. Той разказа по-тънко на бея всичките подробности, които мълвата беше донесла до слуха му, за революционното кипение, което беше обхванало и Бяла черква.
            Беят и той беше позачул за такова мърдане на раите, но той го считаше твърде несериозно и детинска работа и благодушествуваше, както всичките турски власти тогава.
            Той сега остана поразен от величината на злото, като Стефчов сне маската от очите му. Той се обърна въпросително и строго към Заманова:
            — Христаки ефенди, ние играем на табла с тебе, а около нас се пуши!
            — Аз съм дошъл тука само няколко деня става, но знам всичко това, и по-добре от Кириака — каза Заманов.
            — Знаеш и не ми обаждаш?… Хубаво слугуваш на царя! — извика беят твърде недоволен. — Челебият се показа по-верен стълп на престола.
            — Длъжност ми е, бей ефендим.
            Едър пот изби по челото на Заманова. Той каза нервно:
            — Тук ако е едно, по други места е сто… Тука ако се пуши сламка, къде Панагюрско се пуши цял сламеник, и високото царско правителство не е ни глухо, ни сляпо… То види тоя пушек и мирува. То има своите причини за това… Ще бъде грешка ние първи да дигаме тука врявата и да се компрометираме за един вятър само. Това, дето виждаме в Бяла черква, то е сянката само на пушека, който другаде се издига до облаците… Моето мнение е да се не бърза и да се чака внимателно.
            Тия думи угодиха на бея, защото отговаряха на неговата наклонност за спокойствие и страх от отговорност.
            Стефчов забележи това и се ядоса. Той разбра, че Заманов с такова хитро обяснение искаше да укрие своята немарливост и слабо усърдие към интересите на държавата.
            — Христаки ефенди няма тук ни фамилия, ни интереси, ни една скъсана черга негова, та философствува — каза той с жлъчка. — Ако утре пламне нещо, какво губи той?
            — Протестирам, господине! — извика Заманов ядосан и побледнял.
            — Имаш право, Кириак, аз тез кератии ще ги извържа! — изкряска беят.
            Стефчов изгледа победоносно.
            — И аз сега, като размислих, дойдох на това мнение… Нека се изловят тия магарета! — каза Заманов след малко с внезапно озлобление на лицето.
            — Дето се вика, съгласни сме? — каза беят и въздъхна.
            — Да се изловят още тая вечер! — каза Заманов.
            — Дека са събрани? — попита беят.
            — У Мича Бейзадето.
            — У Бейзадето?… Разбирам сега. Който е по московец от московците, не може да бъде царски приятел… Кой им е главатарят?
            — Доктор Соколов — отговори Стефчов.
            — Соколов пак? Той ли е сега наместо консула?
            — Той, бей ефендим, само че консуловото беше играчка пред работите на Соколова.
            — Други кои са?
            — Изпъдените учители и неколцина още чапкъни.
            Беят погледна на часовника си.
            — Сега там ли са? — попита той.
            — В зимника, сега. Обикновено те се събират в градината, когато е хубаво времето… Там плюскат ракия и комитетствуват.
            — Ами как мислиш?
            — Те излазят всякога в тъмно от Мичови. Като излязат, да ги загащят заптиетата и подкарат купом на конака.
            — Това не е добро — каза Заманов; — вие ще хванете само тях, без никакви доказателства, и те ще могат да отказват всичко. Затова трябва да се нападнат у Мичови, у стаята, гдето заседават, на мястото на престъплението, тъй да се каже. Да се хванат с книжата, протоколите и с различни документи… Тогава чиста работа: черно на бяло… Няма не знам, не чух, не видях. Аз сам ще им направя първия изпит.
            Тоя съвет се хареса на бея. И Стефчов сам биде възхитен от тая мисъл. Шпионинът сега стоеше пред него на всичката си висота. Досетливостта на Заманова се равняваше с усърдието му.
            — Само това да стане, като се смръкне — допълни Заманов; — тъмнината е нужна за подобни нападения.
            — Решено — каза беят тържествено и изпляска с ръце.
            Появи се едно заптие.
            — Тук ли е онбашият?
            — Шериф ага ще се върне скоро.
            — Щом се върне, при мене! — заповяда беят. Заптието излезе.
            — Ах, забравих едно нещо — каза Стефчов, като се обърна към Заманова, които се беше замислил мрачно с дълбоки и безпокойни бръчки на челото, като че те бяха отклик на мрачните мисли и планове, които трябваше да вълнуват сега дълбочините на душата му.
            И Стефчов извади из пазвата си едно писмо и го разгъна.
            — Какво е това? — попита Заманов, изтръгнат внезапно от размишленията си.
            — Едно Соколово писмо за Панагюрище.
            — Бре!
            — Изпуснал го е, види се, писмоносецът им… Днес го найдох току пред дядовата къща.
            — Какво му е съдържанието? — попита бързешката Заманов, като взе да надниква над писмото.
            — Това писмо е написано условно и е адресирано до някой си Лука Нейчев. Той е прост човечец, кундураджия в Панагюрище, и всяка неделя минува оттука за пазара в К. Но аз съм уверен, че то е за съвсем друго лице назначено, навярно за панагюрския комитет.
            — Каква е тая хартия? — попита беят любопитно, понеже говореха по български. Стефчов му обясни.
            — Чети, чети, да видим — каза беят, като наостри уши.
            Стефчов прочете следующите редове:

            „Бай Лука!
            Надявам се, че сте живо и здраво в къщи и жена ви не боледува вече; но вие продължавайте да й давате още от хаповете, които имате от мене. Как отива алъш-вериша по вас? Не съм те видял от две недели да минеш оттука, мисля, че не е по причина на здравието. Когато тръгнеш за насам, купи ми от Янаковата спицерия за десет гроша белладона, че ми се е привършила.
            Много здраве на домашните.
            Соколов“

            — Наистина, това писмо е условно — забележи Заманов.
            — Преведи го сега на турски — заповяда беят.
            — Ако питаш, то казва нищо и много, както искаш да го разбереш — каза Стефчов към бея, па захвана да превежда.
            — Чакай — спря го беят още в началото, — тука под „хапове“ трябва да разбираме куршуми!
            — Може да е куршуми — забележи Заманов.
            Беят пухна един облак дим из устата си с горделиво и самодоволно изражение по лицето, като напрегна пак слух.
            Стефчов продължи нататък.
            — Чакай — спря той пак Стефчова, — той пита за алъш-вериш? Разбрах, сиреч пита: как отиват приготовленията? Не сме толкова говеда.
            И беят смигна знаменателно на Заманова, като че искаше да му каже с това мигане: „Не гледай ти Хюсни бей, че е стар, хитра лисица е той и не може никой го прода.“
            Стефчов продължи нататък. Когато дойде до думите: „мисля, че не е по причина на здравието“, той спря пак Стефчова и се обърна към Заманова допитвателно:
            — Христаки ефенди, тука, дето споменува болест и здравие, това малко тъмно иде. Ти как тълкуваш тия думи?
            — Аз мисля, че под болест трябва да се разбира здраве, а под здраве — болест — отговори шпионинът важно.
            Беят се замисли. Той прие вид на човек, който е разбрал напълно всичкото значение на тоя дълбокоумен ответ.
            — Улови се работата — продума той тържествующ.
            Когато Кириак подкачи четенето пак и дойде до думата „белладона“, беят го прекъсна и изкряска весело:
            — Ох, тука му е турил нокта`, казал си го е право: Дебела Бона — и тя е вътре!… Аз колчем я срещна тая биволица, че минува, все ми казва нещо на ума, че у тая жена има много дяволи и че мисли душманлък на царщината!
            Думите на бея се касаеха до шейсет и пет годишната дебела баба Бона, която не пропущаше ни сутрин, ни вечер да не иде на черкова и минуваше все край конака.
            Стефчов и Заманов се усмихнаха. Те обясниха на бея, че тука думата е за един цвят, който служи за лек.
            — Чети, чети още — каза беят позасрамен.
            Стефчов продължи:
            — „Много здраве на домашните. Соколов“. Свършва се.
            Беят извика:
            — Много здраве на „домашните“! Разбра се!… С една дума, това писмо от първото слово до последното мирише на комитаджилък.
            — Но от него нищо свързано не може да се извади — забележи Стефчов недоволен.
            — Тъмно, тъмничко е — допълни Заманов.
            — Че е тъмно, тъмно е — потвърди беят, — но онова, което не разбираме, ще накараме сам докторът да ни го изтълкува.
            — Не, любопитно е още сега да знаем смисъла му — каза Заманов, силно вторачен в писмото. — Дай го на мене, аз ще намеря секрета, у мене има един ключ за бунтовнически писма…
            И той тури писмото в пазвата си.
            — Аферим, Христаки ефенди!
            Стефчов направи темена, за да си върви.
            — Е, решено, нали? — каза той.
            — Всичко свършено тая вечер… — потвърди беят. — Иди си спи рахат, поздрави Юрдана чорбаджи.
            Стефчов излезе с щастливо и сияеще лице от бея. Когато достигна до конашката порта, застигна го и Заманов.
            — Ти няма да се губиш тая вечер, нали? Ти ще ръководиш улавянето на господата — каза му Стефчов.
            — То е едно на ръка, аз поех грижата — отговори шпионинът; — Кириак, дай ми една лира назаем до утре, че ми трябва — прибави той бързо.
            Стефчов се навъси мигновено и бръкна в джеба на жилета си.
            — Вземи тия две рубли, повече нямам.
            Заманов прие парите, па прибави ниско:
            — Давай, давай още, че ако пошушна една дума на Странджова какви ги ровиш днес, ще изядеш някоя шикалка.
            И той се засмя, за да покаже, че това заплашване беше една шега.
            Стефчов го погледна безпокойно.
            — Заманов, ако утре приема известие, че Соколов и другарите му са в которника, имаш от мене десет лири в кърпа вързани! — каза той тържествено.
            — Добре. Дай сега още три-четири гроша дребни пари за ядене, за да не развалям рублите тая вечер… Благодаря, сбогом!
            И Христаки хвана една друга улица, за да иде на хана, дето беше слезнал. Кога възвиваше при Хаджи Цачови, той срещна поп Ставря и го спря.
            — Благословете, дядо попе! — и той му целуна ръка. — Какво правите? Добре ли сте? Доходът добър ли е сега? Повече ли се раждат или повече мрат сега?
            — Най-много се венчават! — отговори попът засмян с пресилена усмивка, като се дръпна да върви, уплашен от проницателния поглед на шпионина.
            Заманов го задържа за ръката, като го стреляше с очи.
            — И време му е за сватба сега, защото утре, вдругиден може да дойде второ пришествие… — И той смигна на попа знаменателно; па изведнъж обърна разговора: — Дядо попе, имаш ли петдесет гроша да ми дадеш в заем до утре, че ми трябват?
            Лицето на попа се изкриви.
            — У поп пари няма, благословии ако щеш!…
            И с тоя шеговит ответ попът се дръпна пак, за да върви.
            Заманов го изгледа строго и му каза ниско:
            — Дай тука петдесет гроша, че твой Ганчо е секретар в комитета… Една думица ако пошъпна, спукана ви е работата.
            Попът пребледня. Той извади един минц и му го остави в ръката, като се сбогуваше.
            — Сбогом, дядо попе, не ни забравяй в молитвите си.
            — Анатема! — избърбори си попът, като се отдалечаваше.
            Дъждът все росеше още.
            — Момче, донес ми в ръжена малко жарава, та тури тука в мангалчето — викаше Заманов на слугата, когато влазяше в стаята си.
            Слугата го погледна зачудено, като че искаше да му каже:
            — Ти какъв си човек, та по това време искаш да се грееш?
            — Донес малко жаравица, ти казвам — повтори повелително шпионинът, като снимаше измокреното си сетре.
            Слугата донесе в ръжена няколко въглена и ги изсипа в едно мангалче, което извади изпод кревата.
            — Иди си сега по работата! — И той заметна вратата след момчето.
            Тогава извади из пазвата си писмото, което бе взел от Стефчова, разгъна го, надвеси го откъде бялата половина над огъня и чака търпеливо. Когато се нагря харгията, той я издигна, погледна я и по физиономията му се изписа живо любопитство, смесено с удоволствие: хартията, одеве чиста и бяла, сега беше напълнена с гъсти тъмножълти редове. Както е знайно, комитетите пишеха писмата си със симпатическо мастило и буквите ставаха видими само подир нагряването им. Обикновено на другата им страна написваха разни невинни и незначущи фрази, каквото да измамят властта, в случай че й падне писмото в ръце. За нещастие, както винаги, тайна не може да се запази, щом я знаят повече от двама, и прозорливият Заманов я беше научил също.
            Писмото, подписано от председателя Соколова, издаваше действията и кроежите на комитета в Бяла черква.
            След внимателното прочитане на това опасно писмо по грозното лице на Заманова заигра някаква неопределена усмивка. Той извади молив и забележи нещо на празното място, което остаяше под името на председателя.
            И бързешката излезе и тръгна по посока на конака.


            VI. Една женска душа

            Току-що Стефчов излезе днес от дядови си, за да иде при бея, след него излазяше жена му.
            Дъждът, който беше захванал подир обяд, макар и по-ситен сега, още валеше и сочеше да вали до вечерта, защото небето беше се покрило с тежки и гъсти облаци.
            Подслонена под омбрелата, тя отиваше бързешката из улицата. Тя беше тъй слисана и смутена, че не отговори на никого от ония, които я поздравиха, нито усещаше, че дъждът, който биеше вече полегато, веян и от вятъра, й мокреше цялата дясна страна до рамото. Тя скоро достигна до мегдана, дето е мъжката черкова, през двора на която се минава в калугерския метох.
            Тя едва тогава се запря под една стряха и остана възчудена защо дойде тука — тя беше хванала посока, противоположна на Стефчовата къща. Тя се сети, че отиваше да спаси Соколова от неминуема опасност. Тя се зачуди, че го тъй обичала!… Тя беше се решила на това, без дълго да мисли, без да знае тя сама как, тикната от някаква невидима сила. Тя едвам тука се отрезви малко и смаяна се замисли как ще помогне. Тя видя колко мъчно беше това. Тя знаеше, че сега Стефчов е при бея, комуто предлага да уловят Соколова; знаеше, че Соколов е сега у бай Мича на заседание. Но как да му обади за опасността? Да се затече сама до Мичови, уж на гости на жена му и ней да обади работата, беше неудобно, неприлично, почти безумно. В тоя дъжд тя да иде на гости у Мичовица, когато бяха тъй далечни чужди и мъжът на която беше скаран по една съдба с нейния баща, беше нещо твърде унизително и грозно. После, с кои очи да зине да каже на Мичовица, че тя, Стефчова жена, се тъй живо интересува за съдбата на Соколова, млад и симпатичен, но лекомислен човек, и е презряла всяко приличие и благовидност, само и само да му бъде полезна!… При това, не щеше ли тя неволно да компрометира мъжа си, да го изкара предател и да го опозори?… Защото и да скриеше името му, всеки щеше да се сети, че Стефчов издава жертвите, които тя отива да спаси. Той и така щеше да бъде забележен, че днес е бил на конака. Боже, защо е тъй лош?… Всички тия мисли й минаха като мълния през ума. Не, грозно, грозно нещо, невъзможно… А дъждът ставаше още по-силен и пороен и тя стоеше под стряхата, като в обсада, безсилна, немощна и смаяна. Да можеше поне да зърне някого познат да му каже, да го прати да обади. Но никой не минуваше по тоя час. Дъждът падаше като из ръкав, на чучури. Небето просто шуртеше вода и беше обезлюдило всичките улици, както и широкия мегдан, дето стоеше тя. Тя изпъшка с отчаян вид. Тя се видя колко е смешна и нещастна, колко е мъчно да бъде провидение. Тя чувствуваше колко е странно нейното положение сега, запряна под една чужда стряха на улицата, когато й трябваха двадесетина разкрача, за да влезе в метоха и да иде при леля си. Но не, тя там нямаше работа, там нямаше да намери помощ, не натам беше нейният път!… Тя не би могла ни една минута да остане при калугерицата и да слуша нейните празнословия, когато сърцето й прекипяваше от горчивина и безпокойството за Соколова я туряше в полуда. Всред тия скръбни обстоятелства едно нещо я само поуспокояваше: поройният дъжд, който я обсаждаше тука, навярно задържаше и полицейските хора в конака; тя беше уверена, че Соколов още не беше нападнат и следователно още остаяше надежда, макар и малка.
            Изведнаж радостна мисъл озари ума й. „Да ида у стринини Недковичини — каза си тя; — по техен Таша да пратя хабер.“
            Действително, у стрина си Недковица, която живееше наблизо, Лалка можеше свободно да изкаже всичко като на свой човек и да натовари без никакъв страх момчето й с деликатната мисия.
            И тя остави покрива, който я засланяше, и храбро тръгна напред през дъжда и лапавицата. Тя прегази мътната вада, ненадейно придошла сега голяма, която я хвана до средата на пищялите, и продължи пътя си нагоре въз мегдана, блъскана в лицето от силната веявица и дъжда.
            Тя се озова вир-вода у стринини си. Стрина й я прие смаяна, че иде в такова време.
            — Ух, ух, как си се измокрила! Къде в такъв дъжд? Свали полката, че си вир-вода! — викаше стрина й, като я посрещаше на пруста.
            — Стрино, тука ли е ваш Ташо?
            — Че не се е прибрал от отзарана… Хайгон, нали го знаеш? Защо ти е?
            — Сбогом, стрино — и Лалка си взема пак омбрелата. Тя приличаше на пиян човек.
            — Къде, къде? — развика се въздивена стрина й.
            Лалка изскокна на улицата.
            За щастие, дъждът престана, небето се раздра на едно място и слънцето блесна весело пак.
            Една тънка, почти невидена сега роса още ръсеше из утихналия въздух и лъщеше на слънцето като исполински прави жици от паяжина. Чудна дъга се изписа на небето, като потапяше единия си светлоцветен край в тъмното гърло на планината. Шуместите върхове на дърветата в дворищата се зелнаха сега още по-пресни и по-весели; облаците бързо се разбягваха; светлата лазур на небето се разпростираше победоносно. По улицата се явиха минувачи. Лалка се почувствува сега по-бодра и на сърцето й стана по-леко. Тая дъга, която зарадва небето, вля в нейната душа надежда. Тя с трепетно сърце се взираше във всякого, когото срещнеше, дано познае някой близък човек.
            Внезапно й дойде на ума Колчо Слепецът, чието самоотвержение бе избавило Огнянова от подобна една опасност.
            — Боже, камо да видя сега Колча! — въздъхна си тя, като хвърляше смутен поглед въз чуждите ней и равнодушни лица, които срещаше.
            Случаят, който често си играе с хората и дава най-странни, нелогични обрати на съдбата им, скапризничи и сега: на петдесет разкрача от себе си тя съзря Колча, който полека и пипнешком крачеше нататък с тояга в една ръка, а в друга с омбрела още разпъната.
            Възрадвана, развълнувана, тя се отклони от пътя си и тръгна да стигне слепеца. Той се намираше именно на улицата, която отиваше към Бейзадето; навярно, и той отиваше у него, защото Лалка знаеше от Рада, че Колчо имаше свободен вход в заседанието на комитета и никое не пропущаше. Тя бързаше, тя ускоряваше стъпките си все повече и повече и еле не тичаше.
            Очите й се бяха втренчили в черното сукнено пардесю на слепеца, твърде дълго за късия му ръст, и въз голямата омбрела над главата му. Тя не видеше вече никого от ония, които тя срещаше: ни Бързобегунека, който я поздрави с лява ръка, ни Хаджи Смиона, който й викаше нещо отсреща; тя би срещнала Стефчова същи и не би го познала. След две-три минути Лалка беше на два разкрача зад слепеца. Той все вървеше спокойно, с мечтателния вид на слепците. Кога дойде наравно с него, тя се озърна наоколо си: нямаше никой свидетел обезпокоителен. Тя продума ниско:
            — Колчо, Колчо!
            Но от вълнение гласът й замря в устата още и тя сама не се чу.
            Колчо се отби и влезе в кундураджийския дюкян на Иван Дудито. Това изчезване стана тъй бързо и ненадейно, щото на Лалка се стори, че някоя невидима сила го дръпна грубо в отворената врата на дюкяна.
            Лалка пак остана сама; сама всред тая оживлена улица, която й се стори пустиня сега. Мярна й се само нещо черно в тая пустиня: то беше едно заптие с пушка на рамо, но то и се престори на пет, на десет, на двайсет, на цяла тълпа заптиета… Светът й се виеше, мислите й се мътеха, тя се не чувствуваше дали е будна, или спи. Тя продължи да върви напред несъзнателно.
            Тя не помнеше кои улици мина, как и кога се озова у дома си. Тя беше цяла в огън: главата й бръмчеше, всичките й стави гаче се разглобяваха. Тя чувствуваше страшна лошотия и слабост и едвам влезна в стаята, падна на миндера в несвяст.
            У Лалка се появи силна треска — огница, която в късо време трябваше да я заведе в гроба…


            VII. Комитетът

            Тоя път заседанието, вместо да стане в дворската градина на бай Мича, под мискетката ябълка и високите чемшири, по причина на дъжда, стана в стаята му.
            Стефчовият човек беше харно видял.
            На ниските миндери стояха членовете, около десетина на брой. Между тях и неколцина наши познайници. На първо място — домовладиката, председателят. Соколов, поп Димо, Франгов, Попов, Николай Недкович, Кандов, който днес биде приет с ръкопляскане, също и г-н Фратю, върнал се за Великден от Влашко и приет след много молби и каяния. Той забягна във Влашко още подир Андреевден, като си даде честна дума да се не бърка вече в политика. Той благополучно стигна в Букурещ, дето, като се видя в безопасност, пак стана разпален патриот и републиканец и се представи пред емигрантите като жертва, избягнала от въжето. После написа без подпис един член, с който препоръчваше република за България. Но Каравелов, занят със своята балканска федерация под княз Милана, изруга това знаменито произведение. Фратю го поднесе тогава на Ботева — за „Знаме“, но и там има същата участ (Ботев бълнуваше тогава за всемирен социализъм). Тогава Фратю отиде и се фотографира в хъшовски дрехи, наострен като еж, с оръжие. Но после помисли, че не е благоразумно да пръска такива обезпокоителни образи, и положи и тях при републиканските статии… Останалите членове бяха: Илю Странджов, ботушар, бивши заточеник и страшен главорезец; Христо Врагов, търговец, Димо Капасъзът, който се наричаше още и „Безпортев“ и „Редактор“, чизмар, хром и вечен съзаклетник.
            Един член отсъствуваше: Пенчо Диамандиев. Той бе отишъл на К. да откупува пушки за стоте лири, вместо да ги връчи на Тосун бея, както му бе заповядано. Мръкваше се вече.
            Макар открито още по пладне, заседанието още се продължаваше и както сочеше, щеше и през нощта да се проточи. При другото, и красноречивият и пламенен език на Каблешкова омайваше душите на членовете, които от два часа насам безгласни и зяпнали го слушаха.
            Каблешков, една от най-симпатичните и оригинални личности измежду рояка апостоли, които приготвиха априлското движение на 1876 год., беше 26-годишен момък, среден ръст, твърде сух и слаб, с бледно, мургаво лице, с мустаци едва поболи и с черна като въглен коса, в която той постоянно увираше пръстите си, за да я повдига, и която пак падаше на небрежни кичури въз широкото му умно чело. Едните очи, живи, с огнен и проницателен поглед, дето светеше ту възторгът на пророка, ту вдъхновението на поета, озаряваха и облагородяваха тая физиономия, изпита от треската и изцедена от труд и бдение. Никой поглед не можеше да устои на силата на неговия, дето се отражаваше като в огледало могъща, буйна и снажна душа, непредполагаема в тая безсилна и дребна снага.
            Той беше облечен в синьо сукнено пардесю и в черни панталони и жилет, силно ожулени от постоянните пътувания на кон и движения. Той и сега ходеше непрестанно назад-напред из стаята и продължаваше да гълчи разпалено, прекъсван често от упорита кашлица.
            — Да, помощта, главната помощ стои в самите нас. Ние сме толкова силни, щото сами ще се разправим с гнилата Турция. Турция е слаба, финансиално съсипана, народът турски е осиромашел и ще остане настрана. Той сам пъшка под игото. Войската е деморализирана и не заслужава внимание. Вземете пример Херцеговското въстание — хиляди и хиляди войска се изпраща, а въстанието е още в разгара си, и то кой го прави? Една шепа народ! А какво ще стори тая разнебитена и уплашена държава, когато въстанем ние?… Ние в един ден ще въстанем сто хиляди души! Нека пращат тогава… за кого по-напред? При това, само ние ли ще сме? От запад на Турция стои Сърбия и черногорските соколи — готови да нахълтат; зад гърба й стои Гърция, която няма да зяпа… Херцеговина и Босна ще пламнат от край до край; Крит, и той също… Притурете при това и революцията в Цариград, която само чака смутно време да свали султан Азиса… Хаос навсякъде… Нашето въстание ще бъде гробното опело на турската империя!…
            Погледът му гореше като два въглена в полумрака.
            — Ти забрави още едно — обади се Мичо Бейзадето, — Русия. Дядо Иван ще полети от север към Цариград и… беше и няма го! Пророчеството дума по дума ще се изпълни.
            Той разбираше пророчествата на прословутия Мартин Задека, в които вярваше дълбоко.
            — Кои места ще бъдат готови за въстание? — попита Франгов.
            — Цяла България! — отговори Каблешков. — Пловдив с Пазарджишко се готвят, родопските села с Батак се въоръжават тайно; Търново, Габрово, Шумен ще запалят Източна България; в Западна — няма никак войска… Копривщенци с Панагюрище и Стрелча ще завардят проходите на Средна гора; вие и вашите съседи, отсам и оттатък, ще заловите Балкана, а Балканът е крепост, която милион войска не може я взе! България ще скокне като един човек. Нашето въстание ще бъде чудо в историята на Европа! Европа ще си прехапе устните!… Аз ви уверявам, че Портата нито ще прибегне до въоръжено усмирение. Тя ще падне на спогодба с нас… Друго спасение няма за нея…
            Каблешков говореше с въодушевление. Като развит човек, той навярно виждаше ясно положението, което представяше в лъжлив вид. Но той беше увлечен от силата на идеята си и всичките средства му се виждаха възможни за увенчаването й. Само тая възвишена вяра в светостта на делото, на което служеше, обяснява умишлените или искрени уверения на тая честна душа. А те бяха действително така убедително-красноречиви, че не извикаха никакво възражение. Всички бяха убедени вече в това, в което Каблешков ги убеждаваше. Очевидно бе, че всичко тъй ще да стане.
            — Какви условия ще можем да представим на Портата, ако влезе в споразумение? — попита Попов.
            — Какви трици ще яде да не влезе? — забележи поп Димчо.
            — Яйце ще й се пече на дирника — каза Безпортев.
            — То е последен въпрос — отговори Каблешков, — но засега се мисли ето какво: България от Дунава до Арда и от Черно море до Бяло — княжество, зависимо от султана, с вътрешно самоуправление. Екзархия небутната; данък определен на Турция; войска българска, половината офицери — турци, из най-напред…
            — А княз? — попита Христо Врагов.
            — Да, княз? — прибави Безпортев.
            — Един европейски принц!
            — Бре!
            — Но ти не каза нищо за Русия, ще ли тя да ни помогне, според бай Мичовите думи? — обърна се попът.
            — Попе, не ставай дете бе — изгълча го Мичо начумерено, — може ли инак?… Руски генерали още отсега чакат в Букурещ!
            И той погледна въпросително Каблешкова. Погледнаха и всички към Каблешкова, за да чуят потвърждението на това. Каблешков разбра това, доби тайнствен вид и продума ниско и поверително:
            — Само първата пушка да гръмне, и двуглавият орел ще разпери крилете си над нас!
            И той погледна с тържественост.
            Всичките лица просияха.
            — Аз мисля — подзе господин Фратю, — най-хубаво е република, тя може да се нарече „Балканска република.“
            — Па може и царство — забележи Франгов.
            — О, ще ни преседне! — каза поп Димчо. — Друга манджа не ядеш.
            — А бе какво да е, само да се освободим.
            — И аз съм за републиката — обади се един друг.
            — А бе казахме го, това е друга работа… Как ще се управяме, кой ще бъде княз и прочее, и прочее, то него да го оставим на Горчакова. Нека дипломатите да си бият ангелите — каза Мичо Бейзадето.
            — Ей, ей, господа — извика Соколов, — стига сте се заплесвали и дипломатствували, че времето е скъпо. Утре ще пукне пушката в Балкана и ще ни завари, че още не сме решили въпроса: република ли да бъдем или комедия… А нас ни чака работа сега… Дявол да ви вземе републиките!… Още неседнал на магаре, замахал крака… Аз предлагам едно нещо: да сторим ясак дипломацията в заседанието ни, нейното място е в Ганковото кафене.
            — Право — каза Каблешков, — не ще думи, господа, а работа… Аз ви изложих положението, а сега да видим вие какво вършите. Да се не губят минутите.
            — Истина, ние си имаме тая слабост — да дипломатствуваме. И Бойчо, бог да го прости, малко ли ни съдеше? Ама такава е жилката на белочерковци — каза бай Мичо.
            — Ах, господа, много нещо изгубихте в Огнянова, и вие, и България — каза Каблешков покъртен и въздъхна дълбоко.
            Възпоминанието за Огнянова замрачи всички лица. Неговата загуба оставяше една празнота като пропаст в средата им. Те се спогледаха и се умислиха мрачно. Трагическият образ на Огнянова се изпречваше пред тях, кървав и ужасен, но неуловим. На всички тежеше куршум на гърдите… Гаче им беше съвестно, че те живеят, когато героят е умрял.


            VIII. Колчови вълнения

            Някакво бързо тичане по пруста привлече вниманието им. Наставаха да видят из прозореца. Но стъпките вече се чуха зад вратата.
            — Колчо беше това! — каза Недкович.
            — Ти не си видял добре — възрази Мичо; — как може сляп човек така да припка.
            — Тая работа не е оферна — забележи поп Димчо.
            Членовете неволно поизтръпнаха. Вратата се хлопна или по-добре издъни.
            Колчо се втурна като вихър вътре. Той се задъхваше.
            Всички очакваха приковани.
            — Наши хора ли са тука? — попита с прекъснат глас.
            — Все наши. Какво е, Колчо? — попита бай Мичо.
            — Вива! Да живей! Радост и слава! Радвайте се, братя! Полудейте и аз ще полудея! — викаше Колчо като безумен, хвърли си феса нагоре, пляскаше с ръце, скачаше един аршин високо, напипа случайно бай Мича и взе да го целува по устата, по бузите, по ушите, по рамото… и да го дави. Бай Мичо се оттегли постреснат. Тоя неестествен, исторически припадък от радост порази всичките. Помислиха, че е изхвръкнало витлото на бедния слепец.
            — Какво ти е бе, Колчо? — попита състрадателно докторът, като диреше в лицето му симптомите на бясна лудост.
            — А бе не сещате ли се бе? Жив е! — викаше Колчо, като се хвърли въз доктора сега. — Вива! Графчето ми е живо.
            — Как? Бойчо?
            Това питане изхвръкна в същия миг из десет уста.
            — Жив е бе!
            — Колчо, вшутяваш ли се, или те е излъгал някой? — каза бай Мичо строго.
            — А бе жив, жив, бай Мичо! Стисках му ръката, милвах го по бузите, слушах му гласеца, видях го почти! Не вярвате ли още?
            — Дека е?
            — При вратнята чака, а мене прати да ви предизвестя… Напипа ме току като отварях. По ръцете го още познах…
            В тоя миг видяха, че дворната вратня се поотвори и влезе селянин. Той беше с опърпана шапка, увит в широка селяшка козяница и с две пилета в ръка. Едното му око, вероятно болно, кърпа превързваше.
            В други случай никому нямаше да хрумне на ума, че тоя селянин е Огнянов. Сега го познаха изведнъж всичките. Те го познаха с духа повече, отколкото с очите.
            Мичо изскокна на вратата и извика спокойно уж:
            — Бай Петко, ела, ела, да видим какво правите.
            Но гласът на бедния подпредседател беше схванат и глух, като че го стискаше някой за гръкляна.
            Огнянов мина бавно двора, разкалян от дъжда, качи се тежко по стълбите и каза дебело:
            — Цървулът ми ще ви омаца одъра, бай Мичо, ама прощавай…
            И Огнянов влезе в стаята.
            Спуснаха се, запрегръщаха възкръсналия. Разпитвания, възклицания, излияния, чудо радост! Огнянов остаяше най-спокоен, повидимому.
            Когато се уталожиха, бай Мичо просълзен каза:
            — Председателю, заеми си мястото, заседанието не се е свършило!
            — Приемам, но само за днес — каза Бойчо усмихнат и седна в къта.
            Сега видяха, че и нему очите бяха засълзили. Това беззаветно горещо участие на другарите му по дружба и по идея го покърти до дъното на сърцето.
            Бай Мичо посочи Кандова и каза:
            — Ето и Кандов ни стана днес брат.
            Огнянов срещна погледа си с Кандовия.
            — Господин Кандов, България заслужава да се потрудим за нея.
            — Даже да умрем — отговори Кандов.
            А бай Мичо се любуваше на Огнянова и не можеше да му се нарадва.
            — Няма да те дадем сега лесно, Бойчо — каза той и излезе на пруста. — Велизарие! — извика той там. — Донеси двайсет цепеници от избата и ги нареди тука!
            Син му донесе двайсет пушки из скривалището и ги изправи зад вратата.
            — Заключи сега вратнята с ключа и с катанеца.


            IX. Огнянов председателствува

            Заседанието, под ръководството на Огнянова, се продължи.
            Каблешков си отиде. Него го беше втресло.
            Много важни въпроси се разгледаха. Между тях въпросът за защитата на града, защото жителите му бяха постоянно нащрек, плашени от мълвата за турско нападение. Ганчо Попов бе натоварен с устройството на тайната стража, която нощя щеше да пази краищата на града. Приеха се още разни предпазителни мерки за приспиване бдителността на полицията. Прочете се писмото от панагюрския комитет. То беше дълго и съдържаше куп наставления, заповеди, разпореждания до комитета, действията на който трябваше да хармонират с общия план на организацията на въстанието. То носеше подписа на Бенковски. Странджов представи сметка за куршума и барута, които е приел и раздал, както и за склада на пушките, недоплатени още и затова задържани в К.
            — Значи, въоръжението добре отива — забележи Огнянов.
            — Можем да посрещнем цял табор с огън и да се държим двайсет дена на шанцовете — каза поп Димо.
            Шанцове никакви нямаше, разбира се; попът наричаше така ниските загради на бостаните извън града.
            — Но ако ни бият с топове? — попита Недкович.
            — То лошо! — каза поп Димо угрижен.
            — И ние можем да поставим — забележи господин Фратю; — аз на драго сърце давам нашия дървен кутел. Той ще гърми като круп… Така да дадат и други! Така ще стане цяла артилерия. — И Фратю изгледа гордо наоколо си.
            — От твоя кутел нищо не става… Да сбираме пукнати кутли от бабичките, то е смешно даже да се говори — възрази Огнянов; — а пък топове че трябват, трябват. Единият им гърмеж действува страшно на неприятеля… Могат да се направят топове от черешови дънери, извъртени хубаво и обвити здраво с обръчи. Такива топове е имало и в поляшките въстания.
            Мнението на Огнянова се одобри и прие едногласно.
            — Букчето ще ги работи — каза Мичо.
            — Букчето? Та ние се знаем — извика Огнянов.
            — Познаваш го, кацаря? Той е славен! — каза докторът.
            — А черешови трупове? Кой ще си даде черешите да му ги отсекат? — попита Врагов.
            — Ах, това е дребна работа — каза Недкович; — аз се наговарям с тая грижа!
            — Прието, с устройството на артилерията се натоварва Недкович — каза Огнянов засмян. — Сега да минем на друг въпрос. Какво имаме още, Ганчо?
            — Имаме най-главното: въпроса за парите. Николчо ни прати хабер от К., че ние трябва най-късно утре да доплатим пушките и тозчас да ги приберем и донесем тука: той се страхува да стоят повече в магазията му… Бои се, че подушили нещо турците.
            — Това е важно — каза Огнянов, — трябва да побързаме… Може да си изтегли тоя човек страшно, ако се хване оръжието, па и други…
            — Остави, ами стоте лири, които изпратихме, отиват на вятър — забележи Соколов.
            — Трябва да освободим по-скоро пушките и да ги скрием тука през нощта… Колко лири трябват още? — каза Огнянов.
            — Без малко двесте лири.
            — Имаме ли ги? — попита Огнянов.
            Комитетът се зае живо за този въпрос. Предлагаше се от волни помощи да се събере сумата. Това се отхвърли като неосъществимо. Мичо Бейзадето предложи да се вземат школските пари и после да ги повърне бъдещето княжество на общината, но и това предложение падна. Тогава се предложи заем у Курката, като подпишат всичките. Но и това предложение се провали надолу с главата, като най-неприемливо. Въпросът за парите задави всички други, но изход не виждаха.
            Всички тия работи, които сега възбуждат усмивка, тогава се мислеха и вършеха от хора инак сериозни. Обаятелният блясък и новостта на предприятието, гледано през призмата на въображението, замъгляваха разсъдъка им. Само фанатическата вяра в едно нещо докарва до такова заслепление ума.
            Огнянов слуша всички тия разговори намръщено.
            — Аз ще ги намеря парите! — каза той изведнъж.
            Всички го изгледаха учудени.
            — Отде ще ги вземеш? — попита Врагата неволно.
            — То е моя работа — отговори Огнянов.
            Тоя ответ пресече смелостта за други питания.
            Ганчо Попов поиска думата.
            — Господа, вече е късно, та преди да се дигне комитетът, нека свършим и тая работа. Има някои нови членове, които не са се още подписали на протокола на съзаклятието. Нека заповядат да си турят имената.
            И той положи дивита пред тях.
            Новите членове бяха Врагата, господин Фратю и Кандов.
            Последните двама подписаха без колебание, но първият стори това не без вътрешна борба.
            — Братя — обърна се той смутено, — ами ако се хване тая книга? Отивам си за права бога…
            — Как за права бога? Не си ли съзаклетник и революционер? — попита Франгов.
            — Такъв съм, братя, но аз имам къща.
            — И ние имаме — туряй там името си, да има черно на бяло — каза поп Димчо сърдито.
            — Врагов, срамота! — извика Огнянов строго.
            Врагата подписа със съкрушен вид. Но вместо „Христо Врагов“, както в търговските си писма, той се подписа с изменени слова: „Ристо Врагата“, както произнасяха името му. Той употреби тая хитрост за всеки случай…


            X. Един шпионин през 1876 година

            Навън беше се стъмнило съвършено.
            — Господин председателю — обади се Кандов, който досега мълчеше, — искам думата!
            — И аз щях да я искам — отзова се господин Фратю: — за да предложа да се вдигне заседанието. Обадиха се и други, които подкрепиха Фратя.
            — Искам думата! Аз ще направя едно друго предложение — за Стефчова! — повтори студентът натъртено.
            — Добре, че се сетих — пресече го Франгов, — днес Стефчов е бил на конака при бея, двама със Заманова… А неговият човек, Рачко Пръдлето, е обикалял тъдява и е надничал, като сме влазяли из малката врачка на градината.
            — Рачко? — каза неволно Огнянов. — Аз го познавам тоя идиот, в Карнарския хан…
            — Как, истина ли е, че си го вързовал?
            — Той разказваше такава една история, но кой го вярваше? Нали знаехме, че си умрял? Той е халосан малко.
            — Истина е, каквото ви е разправял — каза Огнянов, който днес в краткото изложение на приключенията си пред комитета не бе се сетил и за тая дребна случка; — но това оставете настрана… Та Стефчов шпионира още, постарому? Ах, тоя мерзавец! — И лицето на Огнянова кипна от негодувание.
            — Искам думата! — извика Кандов.
            — Кандов, говорете! — каза Огнянов.
            — Аз най-положително зная, че Стефчов е предал Огнянова и той е виновник за толкова нещастия! — каза студентът.
            Очите му светнаха като два въглена сега и той ги впери въпросително в Огнянова.
            — Не е, не е Стефчов — Мунчо е — възразиха всички.
            — Лъжете се страшно, господа! — и студентът, като скочи прав, изложи им с развълнуван глас откритието, което бе направил случайно. Той подкрепи думите си с необорими доказателства.
            Сега всички пламнаха от необуздан гняв. Сърдити викове и псувни се раздадоха. Стефчовото було бе свалено.
            Огнянов се наведе с бурни бръчки на челото.
            — Право имаше Бенковски, дето казваше, че сме баби.
            — Ето и тая вечер ни е шпионирал!
            — Кой знае какво ни се върти над главата.
            — Ние действуваме така открито и така се разгащихме, щото ме е страх — каза Франгов.
            — Огнянов, кажи своето мнение! — обърна се Соколов.
            Огнянов, на минута унесен в някакви размишления, трепна, па каза:
            — Моето мнение е, че направихме голяма будалащина, дето още на времето не отнехме на Стефчова възможността да върши предателства.
            — Чрез какъв начин можехме да сторим това? — попита поп Димо.
            — Чрез унищожение — смърт.
            — И революционният устав само такова наказание предвижда — забележи Попов.
            Възцари се мълчание.
            — Господа! Аз предлагам услугите си да убия тия дни Стефчова! — извика студентът.
            Всички изгледаха зачудено Кандова.
            — Кандов! Ти бързаш! Стефчов е мой, други няма право! — извика докторът. Очите му горяха от дива злоба.
            — Как! — извика с отчаян глас Кандов. — Аз пръв предложих и аз пръв открих престъплението му.
            — Стефчов е моя жертва и аз никому я не давам — избъбра мрачно Соколов.
            Кандов протестуваше.
            — Жребий! Жребий! — развикаха се някои членове.
            Но нито Кандов, нито Соколов пристаяха да теглят жребий. Всеки се страхуваше да не изтегли празно. Гаче се касаеше не за убиването на един човек, а за добиването на един трон.
            Тогава Огнянов каза авторитетно:
            — Ако е въпрос кой има повече право да унищожи тоя предател, то аз го отнимам и на двама ви. Аз съм негова жертва, аз имам първенство над вас. Но аз имам едно възражение: това убийство може да повреди на делото ни, аз го намирам несвоевременно. Предлагам ето какво: наказанието на Стефчова да се извърши в първия ден на революцията. Стефчов да падне първа жертва.
            Това мъдро предложение се одобри.
            Кандов остана попарен. По Соколовото лице се изобрази тържествующе самодоволство; няколко минути той остана замислен, чужд на разговорите и с поглед устремен в пространството. Най-после погледът му светна необикновено, две страшни бръчки сбраха челото му и на устните му затрептя някаква демонска усмивка.
            И той скокна бързо и излезе навън, та прати известие на Неча Павлюв да не пуща тая нощ Клеопатра; тя му беше потребна за Стефчова! Защото такава ужасна смърт той намисли за предателя.
            Когато, след една минута, той се завърна, завари, че приказка ставаше за Заманова.
            — Завчера го срещнах — дошъл от Пловдив — казваше Ганчо Попов. — Из един път ме приближава и право ти куме в очи: „Как отива вашата работа?“ — попита и ми смигаше да се сетя каква работа. И толкова запитва, за да изкопчи някоя дума. Аз станах вир-вода, доде бях с него… Мене ме въжди: тоя проклетник е подушил.
            — Дявол да го вземе тоя погански син — каза Мичо ядосан; — роднина ми е, но се гнуся като от леш.
            — Колко майки е разплакал тоя изверг! — каза поп Димчо; — който го премахне, до шия да бъде в грехове затънал, ще стане чист като ангел пред бога… — И поп Димчо навири благочестиво една плоска с ракия, която извади из пазвата си, па я подаде на Странджова.
            В туй време чукна се силно вратата.
            Всички трепнаха. Призракът на едно предателство се изпречи пред тях.
            Соколов грабна револвера и се затече при вратата.
            — Кой тропа? — попита той.
            Един тих глас се обади:
            — Отворете!
            — Заманов дохожда — пошъпна булка Мичовица.
            Колкото ниско и да се казаха тия думи, зловещото име стигна до ушите на членовете. Те настръхнаха.
            Докторът заметна пак вратата, отиде при куностаса и разтвори едно писмо, да го чете на кандилото.
            Подир една минута той се извърна към дружината с твърде изменено лице. Бузите му се бяха почти слепнали от уплашване и прехласване. На всички се преметнаха сърцата.
            — Издайничество? — попитаха всички очи.
            — Какво е това писмо? — попита Огнянов.
            — Наше писмо, което завчера изпратихме за панагюрския комитет; връща ни се сега. На, сами вижте от кого.
            И той подаде писмото на Огнянова.
            — Чети тук тия редове! — прибави той и посочи от лява страна на подписа. Огнянов прочете следующето:

            „Господин председателю!
            Зле струвате, дето ръсите кореспонденцията си по пътя, та я намира кир Стефчов. Днеска взех от ръцете му това писмо у бея, комуто превеждахме на турски оттатъшната страница с белладоната; а тая страница аз самичък после четох у себе си над едно мангалче, затова се не безпокойте. Виеше се и друга буря над главите ви тая вечер, но се пръсна. Благодарете на мене! Събирайте се само другаде и по-тайно. Добър успех и победа!
            Българският предател и шпионин:
            Х. Заманов

            Сега втрещаването стана общо.
            Как е паднало това писмо в Стефчови ръце? — попита Огнянов с негодуване, подир първото смайване.
            — Пенчо го взема да го даде на нашия писмоносец и го е изпуснал, види се — обясни докторът. (Действително писмото беше паднало на улицата днес, когато слугинята на чорбаджи Юрдана изтърсваше из прозореца Пенчовото сетре. Пенчо не бе съгледал още, че липсва из пазвата му.)
            — И Стефчов да го намери! Кажи сега, че не съществува фаталност! — каза Кандов.
            — И че няма провидение! — прибави Недкович.
            — Провидение в лицето на един шпионин! Иди и помисли, че в Заманова имало толкова честност! — каза Франгов.
            — Види се, че ние му дължим повече от това, което знаем — забележи Ганчо Попов; — той споменува още за някаква буря — дали не сме щели да бъдем нападнати тука и уловени?… Нали чухте, че Стефчов е бил в конака и негов човек ни е шпионирал, като влазяме?
            — Та у тоя човек имало благородство! — учуди се Огнянов.
            — И голям патриотизъм, както видите. Като отървава нас, той излага и себе си с подписа си — каза Недкович.
            — Господа — извика с тържествен глас Огнянов, — това е знамение на времето! Когато и турските официални шпиони стават патриоти и наши съюзници, то значи, че ние работим в един велик момент, че народния дух е приготвен и народът е узрял за една велика борба!
            — Заманов за мене е светец сега — забележи покъртен бай Мичо.
            И по всички лица, преди малко тъй настръхнали, сега се появи спокойствие и бодрост. Трябва да кажем, че тоя клетник Заманов в действителност не беше сторил никакво политическо предателство досега. Въпреки мълвата той беше прегърнал шпионската кариера с едничката цел да скубе пари и от турци, и от българи. За да повлияе и на последните, той не броеше заплашванията, но по-далеч не отиваше. Самолюбието беше умряло в него, но съвестта остаяше жива. Очевидно, нещастният не беше създаден за шпионин, но пагубни обстоятелства го бяха тикнали в тоя кален път. Нека кажем, че преди да върне писмото в комитета, той беше хитро убедил бея да отложи нападението.
            Той умря на заточение в Азия, тъкмо когато се подписа в Сан Стефан амнистията…


            XI. Викентий

            Огнянов каза лека нощ на другарите си и се упъти из улицата, която извеждаше на края на града. Скоро той се намери извън него и улови манастирския път. Около му природата дълбоко вече спеше. Орешаците и шубръките край пътя, мътно елени с другите предмети, шушнеха сънливо; глухото бухтене на далечните планински скокове се разливаше из тишината като исо на някоя нечуена серафимска песен в небесата. Тъмният грамаден облик на Стара планина, докарван близко от нощния мрак, се издигаше мълчаливо в звездите.
            Огнянов се спря при голямата манастирска порта и потропа. След малко един ратай попита кой е и му отвори. Той се назова чичо на дякона. Две силни манастирски псета се хвърлиха въз нощния гост, но като го познаха, завъртяха опашките си. Той мина тихо и втората манастирска врата, която води към вътрешния двор, мина край двете тополи и чукна на вратичката на дяконовата килийка.
            Тя се отвори.
            — Кой си? — попита дяконът, като не позна из пръв път Огнянова така предрешен; па изведнъж се хвърли на врата му.
            — Бойчо, Бойчо, ти ли си? — И бедният Викентий се просълзи от радост. Той го обсипа с въпроси. Огнянов му разправи вкратце всичко, па завърши:
            — Но аз ида при тебе за друга работа, не да ти разказвам историята си.
            Викентий го погледна позачуден.
            — Наистина, какво те гони насам по тоя час?
            — Бъди спокоен, сега не ти прося прибежище, както преди една година, а друга една услуга — не за мене, а за делото… Един подвиг ще ти искам.
            — Казвай — каза Викентий тревожно.
            — Отец Йеротей какво прави?
            — Влезе в черква на молитва, както всякога — отговори зачудено Викентий на въпроса.
            Огнянов помисли.
            — Ще се забави ли там много?
            — Обикновено се бави до три и половина часа — това му е правилото. Сега часът е два. Защо пита?
            — Ти знаеш де му стоят жълтиците, нали?
            — Знам. Защо?
            — Седни, да ти кажа защо.
            Дяконът седна и впери очи в госта си.
            — Трябва да внесем за пушките двесте лири непременно. Те са необходими за организацията. Ако не изтеглим тия пушки от К. утре, опасно е… Трябва да се намерят. И аз обещах на комитета, че ще ги доставя.
            — Какво мислиш? — попита дяконът.
            — Трябва да вземем тия пари от отца Йеротея!
            — Как, от него да ги искаме?
            — Аз не казвам това, той няма да ги даде сам.
            — Ами?
            — Казах ти, да ги вземем.
            — Да ги откраднем сиреч? — извика дяконът.
            — Да! Нему му не трябват пари, а на народното дело са необходими. Трябва да ги вземем — или откраднем, както щеш го кажи.
            — Как, Огнянов, кражба?
            — Да, кражба… свещена.
            Дяконът гледаше изтръпнал Огнянова. Това предложение, което нагло противоречеше на честните му правила, го приведе до изумление. То щеше да го възмути, ако беше от другиго. „Кражба свещена!“ Той пръв път в живота си чу подобно нещо — и от най-честния човек! Тоя Огнянов сега ставаше за него по-загадочна личност, която го опленяваше и подчиняваше на волята си. Той и сега беше под удара на страшното му обаяние.
            — Какво мислиш, отче Викентие? — попита строго Огнянов.
            — Ти ме съветваш нещо невъзможно. Аз не мога да се реша да окрам, като разбойник, покровителя си. Това е безчестно, господин Огнянов.
            — Освобождението на България безчестно дело ли е? — попита Огнянов, като го стреляше с очи.
            — Не, честно.
            — Тогава и средствата, които му служат, са честни.
            Дяконът чувствуваше, че имаше работа с един мощен противник, но той искаше да се бори упорито.
            — Но представи си, аз трябва да окрам благодетеля си, който ме обича като син; аз трябва да обера един благороден старец, още и родолюбец, и душата ми се възмущава… Тури се на мое място, и ще разбереш колко тая кражба е безбожна…
            — Тя е свещена!
            — По-добре да го помолим, може да даде.
            — Отец Йеротей е калугер и пари не дава лесно.
            — Да го помолим, кой знае? Може да извади да даде… — настояваше Викентий с умолителен тон.
            — За да го помолим, трябва да му разправим всичката работа… а той е много ближен с Юрдана Диамандиев… Кога слазя в града, право у него ходи… После, аз знам, че няма да даде; само ще изгубим скъпо време. Бързай, Викентие!
            — Но това е ужасно! Как ще го гледам утре в очите? И когато открие, че липсват парите, а това ще бъде непременно, той мене ще подозре: той знае, че само аз му знам тайните…
            — Ти няма да чакаш да те подозира, нито да го гледаш в очите, като осъден — отговори Огнянов.
            Дяконът опули очи.
            — Как? Ти ще ме съветваш да бягам подир това?
            — Напротив, ти още утре трябва да коленичиш пред него и да му се изповядаш… Ако е благороден и родолюбив старец, както го представяш, той ще те прости. И аз вярвам, че по-лесно ще му бъде да прежали парите си, когато ги изгуби, отколкото сега, когато дрънкат в ковчега му.
            Викентий се замисли дълбоко. Той цял беше под впечатлението на Огняновите слова. Той виждаше добре, че няма да надделее в тая неравна борба.
            — Решаваш ли, отче Викентие?
            — Но мъчно нещо бе, брате — каза дяконът почти плачевно.
            — Като се решиш, лесно е.
            — Но аз не съм крал!
            — И аз не бях убивал. Но когато стана нужда, убих двама души, като две мишки. И забележи, че аз имах два въоръжени звяра пред себе си.
            — Именно, твоето е било по-лесно: ти си имал два звяра пред себе си, а аз имам един благодетел, един беззащитен старец, който ми се доверява като на себе си.
            — Та и ти няма да го закачиш с пръст. Решавай, дор е време. „Време иде, време бежи, векове са крилати“, казва Раковски. На, вземи за пример Раковски: той обра Киприановския манастир, дето гостуваше, за да устрои легиона… Имай кураж, Викентие! Огнянов няма да те съветва подлости.
            — Ох, чакай да се съвзема! — каза Викентий и си подпря главата с ръце.
            Огнянов мълчаливо го поглеждаше. Борбата у Викентия не беше дълга. Той издигна глава и каза:
            — Ще ида! — и изпъшка.
            — Отде ще влезеш?
            — През вратата, разбира се.
            — Как, отец Йеротей оставя отключено?
            — Не, но моят ключ става на вратата му. Случайно узнах това: аз му я отворих, когато си беше изгубил своя.
            — А ковчега му как ще отвориш?
            — Ключът стои в пазвата на моравата му ентерия, която сега е окачена на стената… А ако го няма, ще строша ковчега… Той никога не излиза из черквата преди три и половина часа. Остая ми още час… Ох, Бойчо, да те порази…
            — Слушай, вземи си и ножа!
            — Защо ми е?
            — Кой знае, може да потрябва.
            — Как, да убивам? — извика дяконът възмутен.
            — Оръжието дава сърце. Слушай, да те придружа.
            — Не те ща, кръвнико! — каза дяконът почти злобно.
            Огнянов сега сам се учуди на мрачната решителност на тоя момък, одеве така боязлив и чувствителен.
            — Не боиш ли се от грях вече? — каза Огнянов засмян.
            — Ако има кражба свещена, има и грях праведен — отговори дяконът шеговито.
            — Това е катехизисът на новото християнско учение — забележи Огнянов на вшутявка — и то е по-правото.
            — В ада ще узнаем това.
            И дяконът отвори вратата.
            — Ти ще почакаш тука, не шуми.
            — Добър час и добра печалба! Викентий излезе по папуци.
            Дворът беше мълчалив и тъмен. Лозите, които висяха над него, правеха мрака още по-гъст и по-тайнствен. Околните чардаци стояха безгласни. Прозорците им приличаха на очи, които гледат в нощта. Пътем дяконът надникна в черковата и видя отца Йеротея при аналоя, че чете. Той отмина бързо нататък. Монотонното шуртене на кладенеца заглушваше и така тихите му стъпки, щото той мина покрай лекобудните гъски, без да ги дигне… Кога дойде до вратата на килията, той усети, че краката му се подвиха, гаче беше извървял няколко часа път. Сърцето му тупаше силно и болезнено в гърдите. Дяконът усещаше как силите му го оставят заедно с решителността. Постъпката му, на която се нае одеве с такова леко сърце, сега му се показа мъчна и страшна и по-горе от силите му. Един вътрешен човек се пробуди в него и му крещеше, и го съдеше, и го приковаваше о земята. Той напипа случайно камата си. Как беше я взел… Той се уплаши сам от себе си! Как стана това, та той е сега тук, пред вратата на отца Йеротея? Той сега идеше да краде! И още благодетеля си! И всичко това тъй скоро?… Дали не сънува?… Коя сила го тикаше тука? Утре дякон Викентий щеше да се разбуди вече крадец, кокошарин, може би злодеец? И целия си живот той прикачваше на тая тъмна нощ!… Но, не! Няма връщане.
            Викентий приближи решително към вратата.
            Прозорците на килията бяха тъмни. Наоколо гробно мълчание. Той се ослушва една-две минути, па завря ключа, възви полека и бутна вратата. Тя се отвори. Той влезе. Кандилцето жумеше и хвърляше умирающа светлина в иконостаса. Викентий намери пипнешком окачената антерия, бръкна в джеба, извади ключа и се вмъкна тичешком в отвореното килерче. Там запали вощеница, отиде към двата ковчега и я залепи на капака на единия. Дяконът клекна при другия, но коленете му трепереха и той седна по турски. Тогава отвори ковчега, който слабо звънна. В дъното му бяха наредени кесии — едната зелена — и други драгоценни вещи: големи кихлибареви броеници, златни руски икони, сребърни сладкови лъжички и блюда, кръстчета от бисер и връзка светогорски щамби. Викентий попипа кесиите: две от тях се познаваха, че са с едри пари: рубли, бели меджидиета; друга една със ситни двайсетачета. Златото блесна в зелената кесия. Той изчете из нея тъкмо двесте лири в полата си, което състави един лъскав куп злато. Викентий не беше сребролюбив, но видът на тоя сияещ метал омагьосваше очите му. Ето за кое нещо (мина му през ума) стават най-страшни престъпления и човек през целия си живот се бие да си го достави… Ето с какво може да се купи целия свят! За спасението на България — то пак трябваше: не стигаше кръв и хиляди човешки жертви… Но нима това е всичкото злато на стареца, което мълвата изкарва на хиляди лири? Викентий беше в недоумение. Той заграби с шъпа жълтиците и взе да ги туря в джоба си.
            Ненадейно нещо шавна отзади му. Той се обърна.
            Зад него стоеше отец Йеротей.


            XII. Зелената кесия

            Величественият стан на стареца достигаше до потона. Дългата му бяла брада почетно падаше на гърдите му. Широкото му, сухо и благо лице, слабо осветлявано от вощеницата, се видеше спокойно, както и погледът му.
            Той се приближи тихо. Викентий коленичи.
            — Чадо, да вярвам ли очите си? — каза с болезнено разтреперан глас старецът.
            — Простете ми! — И Викентий вдигна словените си ръце умолително.
            Отец Йеротей стоя една минута да го гледа така. Викентиевото лице от бледност беше неузнаваемо. Смущението беше вдървило всичките му членове. В такава неподвижна поза той приличаше на католишка статуя.
            В килерчето царуваше гробна тишина, като че нямаше тук двама живи хора.
            — Дяконе Викентие! Откога окаяният сатана е влязъл в душата ти? Откога тая алчност за злато и грабителство? Боже, свети Исусе Христе, прости мене грешнаго!
            Старецът се прекръсти.
            — Стани, дяконе Викентие! — извика той строго.
            Викентий, като автомат на пружини, се изправи. Главата му висеше наведена, като пречупен клон.
            — Кажи ми, защо влезе тука, яко тат нощний?
            — Простете, простете! Съгреших, отче Йеротее — проговори Викентий с пресекнат и глух глас, който приличаше на плач.
            — Чадо, бог да прости… Ти си уловил нечестив път; чадо, ти отиваш в гибел вечная и в погубление телесно и душевно. Кой те научи на тоя смертний грях?
            — Отче! Прости ме, аз не за мене си извадих тия пари — бъблеше смазан Викентий.
            — За кого се помами на тая съблазън, Викентие?
            — За народното дело, отче.
            Старецът го погледна зачудено.
            — Какво народно дело?
            — Делото, което вършим сега, за българското въстание. Трябваха пари… и аз дръзнах да посегна на твоите пари.
            Кроткото лице на стареца се изясни. Очите му, замъглени от възрастта, посветнаха и даже овлажняха от сълзи.
            — Право ли казваш, дяконе?
            — Самата истина, отче, заклевам се в светата кръв божия и в България… За обща потреба вземах тия пари.
            Някакво ново чувство озари старческото лице.
            — Та защо не ми поиска, чадо? Та дали аз не обичам Болгария? Ето, днес-утре вишният може да ми прибере грешната душа… Кому ще оставя всичко, що имам? Мои наследници сте вие всички, младенците болгарски… Ние, старците, не отбирахме и не можехме… Бог великий давно вам помогне да избавите християните от проклетия род агарянский… Що ме гледаш… не вярваш ли? Ела, ела!
            И като хвана прехласнатия Викентия за ръката, поведе го към долапа, извади един голям зелен тефтер, разтвори го със старчески трепетни ръце и каза:
            — Чети тука, чадо: сега няма да крия. Прости ме, боже!
            Викентий прочете следующите забележки, написани с ръката на калугера:

            „1865 Фувруария 5. Пратихъ на негово благородіе, господина, господина… въ Адеса градъ, 200 отомански лири за петь момчета българчета, да следуватъ учението си.
            1867 Септемфрия 8. Пратихъ на негово благородіе, господина, господина… въ Габрово, 100 отомански лири за петь момчета български, да следуватъ учението си.
            1870 Августосъ 1. Пратихъ на негово благородіе, господина, господина… въ Плойдивъ 120 отомански лири за петь момчета българчета, за да следуватъ учението си.“

            Отец Йеротей си наплюнчи пръстите и обърна друго листо:
            — Чети тука! Викентий прочете:
            „Да се знае: Въ малката зелена кесия 600 лири отомански. Тия монети да будатъ за иеродіакона Викентіа от градъ Клисура, рукоположенъ във светая обитель Светий Спасъ — за да иде да следува богословското си учение във Кіевъ за полза на Болгария.“
            Последнята бележка имаше значение и на завещание, в случай на внезапна смърт на стареца.
            Всичко това Викентий мислеше, че го сънува. Той не смееше да дигне очи и да срещне старческите, които сега го горяха като два живи въглена. Той само целуна с благоговейна признателност десницата му и благодарствени сълзи порониха очите му, които срамът навеждаше надолу.
            Отец Йеротей разбра и съжали бедния Викентий. Той му рече ободрително:
            — Чадо, утеши се, бог прощава кающаго ся. Желанието твое било добро и похвално… Всеведущий бог види. Ела, кажи сега, колко пари трябват за оружието?
            — Двесте лири… Отче Йеротее, вие сте светец! Вашето име трябва да остане безсмъртно! — извика възторженият и разтрогнат Викентий.
            — Не сквернословяй, сине мой! — отговори строго старецът. — Вземи колкото пари са нужни и потребисайте ги, както ви научил господ, за спасението на Болгария… Аз ви благославям. Ако ви потрябват още, искайте. А колкото за твоите пари…
            — Отче Йеротее! Аз ви благодаря горещо за великодушието и благодеянията. Но нямам вече право да се ползувам от тях; аз не искам да оставя България, а ще се боря и ще умра за свободата й. Аз видях сега пример на родолюбие от вас.
            — Дяконе Викентий! — продължи старецът. — Добре, синко, послугувай на Болгария, като му е времето. А твоите уречени пари пак ще влезнат в зелената кесия, не се грижи. Само ще ги предам на по-здраво място: всичките крадци не са ангели незлобиви като тебе. Па кога умра, помени ме…
            Викентий излезе като пиян из килията на отца Йеротея, премина тичешком двора и се втурна в стаята си, омаломощен от сътресение.
            Огнянов го погледна поразен.
            — Какво има? Много се забави… Що си пребледнял? — питаше той бързо. — Що мълчиш, Викентий? Извади ли парите?
            Викентий изтърси джоба си и каза:
            — Ето ги!
            Жълтиците се разсипаха на пода.
            — Колко взе?
            — Всичките даде!
            — Кой ги даде? Отец Йеротей ли? Значи, ти ги изпроси? Ти отиде да го намериш?
            — Не, той ме свари, като ги крадях.
            — Бре!
            — Ах, Огнянов! Какво направихме, брате мой? Колко малко сме знаели отца Йеротея! Ти нищо… но аз, който живея три години тука, под благодеянията му. Аз не мога да си простя това. Тая нощ падна пред мене мълния, която откри очите ми и ме уби… Да, аз бих дал двайсет години от живота си, за да не бях имал такъв час в него. Аз, млад, патриот уж, българин разпален, бях смазан от тихото душевно величие и от скромния патриотизъм на тая сянка, която потъва в гроба, неизвестна никому. Представи си, брате мой, завари ме при ковчега, с пълна пола жълтици.
            И дяконът му разправи подробно случката.
            — Как? Той е излязъл тоя път по-рано?
            — Пак по същия час, но аз изгубих време с колебанията си на двора, без да забележа… Представи си моето положение!
            Огнянов стоеше с кръстосани ръце, изумен…
            — Та тоя човек бил светец! — каза той.
            — Нали ти казах, брате мой, да искаме?
            — Аз нямах добро мнение за калугерския патриотизъм.
            — Та това пусто мнение няма ли да го оставиш! Тебе, като на Каравелова, се е втълпило в главата, че калугерът е едно предпотопно животно, което вечно се гои и спи, обвито в дебела пелена лой и маст, и прекарва живота си в разговор с манастирските котараци!… Ти се усмихваш и забравяш цял ред народни деятели от това звание: захвани от Паисия, който преди един век пръв написа история на България, та до дякона Левски, който умря за нея! Калугерите не са се чуждили от българското движение и един от тях завчера закле комитета ни тука. Ето и тоя пример, тая вечер, не убеждава ли те?…
            Навън пропяха първи петли.
            — Лека нощ — каза Огнянов, като легна на миндерчето, за да спи.
            — Лека нощ, ако може да бъде лека за хайдути… — отговори дяконът, като загаси свещта.
            Но дълго време още пред очите им неотразимо се мержелееше величествената фигура на отца Йеротея.

            * * *

            Отец Йеротей беше от рода на ония високосимпатични личности, излезли из манастирската килия, на които България дължи толкова много за възраждането си. Той даже беше близък приятел на Неофита Бозвели. Ако обстоятелствата му не помогнаха да послужи с нравствени сили за умственото разбуждане на България, то му позволиха да го подтикне чрез изпращането десетина юноши да се образоват в разни училища. Макар и прост калугер, отдалечен от интересите на света, сърцето му тъжеше за България. А понеже нямаше ни домашни, ни роднини — тя му държеше място за всичко и сбираше в себе си всичките му привязаности и любов. Той се считаше благополучен, че може да принесе поне капка полза народу си; благодеянията, които пръскаше, бяха за него едно тайнство и само бог им беше свидетел. Тая дълбоко религиозна и проста душа се пазеше да се не възгорди от добрините, що правеше; тя се боеше от лъстивия шум на света, за който жадно ламти суетният фарисей; той правеше добро, по съвета на спасителя: каквото прави едната ръка, да го не знае другата. Той беше вложил у разни честни лица суми за поддържане учещи се юноши е условие, че по никой начин няма да разгласяват настоящия виновник на тия благодеяния. Той беше доволен от начина, по който довършваше дългия си живот, и чакаше да умре с миром.
            Скоро подир тоя честен подвиг, който му беше и последният, отец Йеротей се помина тихо.
            Когато отвориха ковчега му, найдоха само една торба с карбовни — за сиромасите и за погребението му.
            Викентий не се намери на последното. Той на другия ден от сцената, която разказахме, беше оставил манастиря и отишъл в Клисура, от срам.


            XIII. Радостна среща

            Вчера, щом Колчо излезе из бай Мичови, запъти се тиришката на улицата, за голямо учудване на минувачите, за да иде при Рада, та да вземе мюждето.
            Тоя път той реши да бъде по-сдържан. Пантерските му скокове, които зашеметиха тъй силно мъжете, сега можеха да уплашат до полуда едно и така слисано момиче. Но това самообладание беше по-горе от силите му. Той чувствуваше, че тая предателска радост ще го задуши, ако за един миг поискаше да й тури юзда. Кога приближи до Радината врата, той усети как се разтупа сърцето му. За да го заглуши, той запя насила шеговития си тропар…
            Вратата тозчас се отвори.
            — Колчо, добре дошъл — каза Рада приветливо.
            — Радке, чуждо ухо няма ли тука? — попита Колчо.
            — Самичка съм, бай Колчо, както сявга.
            Колчо вече се задъхваше от вълнение.
            — Седни, почини си, Колчо — покани го Рада, която взе вълнението му за уморяване.
            Той се изправи пред нея и двете му слепи очи гледаха внимателно в нейните.
            — Радке, дай мюждето! — каза той изведнъж. Това беше всичката отстъпка, която можа да направи на съветите на разума.
            На Рада се преметна сърцето. Тя усети, че има нещо радостно, дор страшно. Тоя Колчо някой ангел го водеше тук.
            — Какво е, Колчо?
            — Радке, радвай се много, ама много да се радваш, чу ли?… Защо те викат Радка?
            И Колчо взе да подскача като дете и да пее, за да се удържи:

            Госпожа Серафима,
            и кротка Херувима,
            прекрасната Епоха,
            светило на метоха…

            Рада занемя. Тя угади. Тя само пошушна:
            — Колчо, не ме плаши бре!
            — Аз те не плаша, ами ти казвам да се радваш… Той е жив!
            Колчо не удържа решението си, взето на улицата — за да обади на Радка постепенно радостната вест. Това по` беше възможно за един окат, на когото хиляди външни впечатления можеха да залитат развълнуваните чувства. Но слепецът се намираше в един океан от тъмнина, освещаван сега само от една лъча, населен само от една радост. Ако не кажеше по-скоро с думи, трябваше да каже със скокове и давчения… Все едно — душата трябваше да се излее без забава.
            При думите на Колча, които тя предугади със сърцето, момата се облегна до стената, за да не падне.
            Има велики радости, както и велики скърби, които слабата човешка природа сякаш не е в състояние да пренесе. А тя пренася всичко. Заедно с голямата напрегнатост расте и пъргавината на душата — когато тя е здрава. Може би, че тайният инстинкт на сърцето я приготви по-отрано. Тя завика в полуда:
            — Жив? Боже мой! Де е? Кой ти каза, Колчо? Жив? Той жив, Бойчо? Ах, мамице, дали няма да умра от радост! Какво да чиня сега?
            Сълзите й дойдоха на помощ и в тях се изля половината поток на кипещето чувство, което я задушаваше.
            Колчо, по-спокоен вече, й разказваше подробно ненадейната си среща с Бойча на вратнята на Мича Бейзадето и онова, що последва.
            — А кога ще дойде?
            — Надвечер, по мръкнало; па имат сега и много работа…
            — Ах, божичко! Божичко! — стискаше си ръцете и се смееше през сълзи Рада.
            В такъв миг тя беше възхитително хубава.
            — Колчо, благодаря ти, Колчо, благодаря ти! — каза тя, пренесена от радост.
            Колчо си излезе и той с облекчена душа. Това нежно и предано сърце беше щастливо от чуждата радост. Природата, която му бе отнела всичко, оставяше му тая способност в утешение…
            Рада се възчуди какво да стори сега, как да дочака мил гост; как да прикрие посещението му; да каже ли на къщните, да не каже ли? Да иде при тях, тя ще залудува там; да стои тука — тя ще се пукне!… За да убие вековете, които я отделяха още от Бойча, тя зашъта, затреби стаята, поприглади се, понакити се пред огледалото, на което се усмихна и му се изплези, като видя, че е хубава. После послободня, завъртя се на един крак като петгодишно дете и запя нещо, на което смисъла не отбираше, па нито чуваше. Умът й беше на вратата и най-слабият шум я правеше да трепва като птиче. Тя беше тъй щастлива!

            * * *

            Едвам днеска вечер, по тъмно, Огнянов можа да тръгне от манастира, за да посети Рада. Тя живееше у баба Лиловица, отделно в една стаичка, в дъното на длъгнестия и бухнал с листнати овошки двор. Отвън до стаята беше прилепено одърче, дето Рада деня работеше и четеше на сянка.
            Ней се изгледаха очите да чака два дни. Тия дълги часове, пълни с трепета на ожиданието, с жегливи вълнения и безпокойства, сториха й се по-дълги от векове. В нетърпението си, тя излезе вън на двора.
            Нощта напредваше. Звездите блещукаха като живи брилянти на небето. Из пречистения и утихнал въздух се лееха тихи благоухания от цветята в съседните дворища; най-силно се чувствуваше ароматното дихание на една кичеста акация. Листата на дърветата в двора сладко-дремливо шушнеха и трепереха от милувките на нощния зефир; тишината беше чудна и тайнствена в тая безлунна нощ. На гредата над одърчето двете ластовички, пробудени от шума на Рада, погледнаха сънливо от гнездото и пак се сгушиха една до друга… Някакъв любовен дъх, някаква радост небесна и неуловима вееше навсъде. И всичко: и това лазурно небе, и тия брилянтови звезди, и тоя въздух, и тия дървеса, и ластовички, що се топлеха в пуховото си легло, и цветя, и миризми — внасяха в душата благодатно успокоение и й говореха за мир, любов и поезия и за безконечни звонки целувки в сладката нощна тишина…
            Рада копнееше…
            Когато най-после Огнянов тропна на вратата, тя усети, че краката й се подвиват, но тя хвръкна и отвори.
            Любовниците се прегърнаха и слепнаха устните си в дълга, гореща целувка.
            Един поток от радости трябваше да се изкаже сега в няколко повторени целувки, в няколко прекъснати думи.
            Подир първите бурни излияния, двамата любовници, честити и сияещи, се поуталожиха. Те не можеха да се нарадват един на други. Рада беше прелестна тъй, осветена от любовта си. Ней се струваше Бойчо по-хубав в това селско облекло, из което по-рязко излазяха умните изразителни черти на мъжката му физиономия.
            — Та какво правиш ти, пиле? — казваше й той. — Та ти, клето дете, си се преобърнала на страдалница! Аз те убих, аз те принесох в жертва, Радо… И ти нито ме кориш, ами все тая любяща душа, това нежно сърце, родено само да плаче, да милее и да се гали!… Прости ме, прости ме, Радке! — И Огнянов й стискаше ръцете в своите и се губеше в дълбочината на големите й блестящи очи.
            — Да те простя? Няма да те простя! — викаше тя галено-сърдита. — Та какво е това от тебе? — Да умираш и аз да не се мъча? Па поне да ми не обадиш с едно словце… Ах, Бойчо, Бойчо, недей веке умира, за бога; няма да те оставя… искам да бъда все при тебе, да те вардя като очите си, да те обичам много, много и да ти се радвам… Ти си страшно страдал, Бойчо, нали?… Ах, божичко, каква съм луда! Нито те питам как си минал, какво си патил през толкова месеци, през тия страшни векове за мене!
            — Много патил… и много премеждия, Радо… но имало един господ за нас и пак се сбрахме.
            — Не, не, ти ми разкажи по тънко всичко, всичко… Аз искам да зная… та то такива истории се тъчаха за тебе, такива слухове, едни от други по-проклети… Боже, как нямат хората милост, ами измислюват такива неща!… Разкажи ми, Бойчо! Сега си жив и при мене и аз мога куражлийски да изслушам всичко, каквото си изтеглил, колкото страшно и ужасно да бъде.
            И тя го гледаше умолително, с неизразима любов и участие.
            Бойчо не можеше да откаже на молбата й. Тя имаше право. После, и нему беше приятно, и той сам беше жъден да подели душата си с един любим човек, с едно отзивчиво сърце; възпоминанията за минали страдания, за претеглени нещастия имат някаква особена прелест, когато се изливат в минути на щастие. Бойчо разправи просто, но не сухо и бежешката, както вчера на комитета и после на Викентия, приключенията си, откогато остави Бяла черква. В ясните детски очи на Рада живо се отразяваха вълненията на душата й при слушането им; той прочиташе ту страх в тях, ту милост и участие, ту тържество и радост; тя гълташе всяка негова дума, тя преживяваше и предчувствуваше всичко и не сваляше от него поглед, който го сладко гореше и опиваше.
            — Ах, Бойчо, някой те предаде! — извика тя безпокойно, когато разказът дойде до нападението на Огнянова в Алтъновското ханче от турците.
            — Не зная, не смея да окривявам българин. Може би сам се издадох в турското кафене с някаква неблагоразумна обноска.
            — После? — питаше нетърпеливо и развълнувано тя.
            — Аз чух из стаята си стъпките на турците и разбрах, че идат за мене, и ми притъмня пред очите. Виждах, че надежда нямаше: бях изгубен… Извадих револвера си и се спрях зад вратата. Шест куршума имах: петте щях да подаря тям, а шестия оставих за мене…
            — Боже! Боже! Какви минути, и аз не знаех, може би аз съм се смеела тук.
            — Ти трябва да си се молила, Радо, защото бог се пак умилостиви и ме избави от явна гибел.
            — Той е направил чудо, Бойчо?
            — Да, чудо, ако щеш. Той заслепи турците. Наместо да влязат в моята стая, те влязоха в първата към двора; в хана, както после разбрах, току преди малко пристигнал някой си таксилдарин от Пловдив, грък, и той ми бил съседът. Види се, да е имал голямо сходство с мене и това е заблудило заптието, което ме бе видяло прежния ден…
            Рада въздъхна с облекчение.
            — Аз чух глъчката, познах, че има недоразумение, че след една минута щяха да бъдат при мене. Една минута само ме делеше от тях, от смъртта ми… Аз сега не помня как съм изкъртил една пречка от прозорчето и съм се хвърлил долу на пътя… На пътя не, ами в реката, която беше замръзнала… Продъни се ледът и аз до колене затънах в студената вода. Дор се мъчех да изпъпля на сухо, заглуши ме страшен гърмеж: пет-шест пушки гръмнаха над главата ми из прозорчето. Те ме не удариха… Тогава търтих на бяг, един луд бяг. Колко време съм търчал из тъмнината, отдека съм минувал, не мога да зная.
            — Тебе те гонеха!
            — Да. Донейде си чувствувах това, но после нищо… Аз бях влязъл в гората. Беше нощ вече. Вятърът режеше… Панталоните ми бяха замръзнали и приличаха на дъска. Аз вървях два часа на запад, все по полите, и полужив пристигнах в село Овчери. Добри хора там ме приеха и сгряха… Само един пръст на крака ми измръзна, но слава богу… Там преседях две недели, но уплаших се да не довлека беди на хората — аз влачех подире си бедите — и преминах в Пирдоп, дето братът на Муратлийски беше учител. У него пролежах три месеца болен, нещо като тежка болест.
            — Клети Бойчо, ти си бил простинал по кърища и планини цяла зима… Ти си цял мъченик — каза Рада състрадателно.
            — Златно сърце беше тоя момък, братът на Муратлийски. Той ме гледа като майка.
            — Какъв благороден българин! — каза Рада покъртена.
            — И патриот голям, той ми се отплати двойно и тройно за една моя услуга на брат му.
            — После? Какво стана?
            — Като оздравях, той ме снабди с разноски, даде ми тия нови селски дрехи и ме изпрати със сълзи на очи. Аз тръгнах за насам.
            — И тебе те никой не позна?… Бойчо, пази се тука!
            Огнянов беше свалил гуглата си и връзката. Той се изправи пред огледалото, прехлупи шапката си, преправи се в главата и лицето и се обърна доста преиначен.
            — Познаваш ли ме сега?
            — Та ти ако щеш си тури и маска, аз пак ще те позная… Я го виж какъв ме гледа!… Какъв си смешен, Бойчо! — смееше се тя весело.
            — Ти ме познаваш, че ме обичаш, но чуждите хора отде ще се догадят!
            — И който мрази, има остри очи, не се шегувай!
            — За такъв познавач аз имам това — каза Огнянов, като подигна кебенцето си и показа главучките на два револвера и на кама, които се подаваха из пояса.
            — Кръвнико! — изсмя се Рада. — Госпожа Хаджи Ровоама право имала…
            — Аз ако към кръвник, ти си противоположната крайност — ти си херувимче.
            — Подигравай се с едно бедно момиче.
            Той пак седна.
            — Е, продължавай! Разкажи ми как дойде дотука. Ами кои са тия Муратлийски? — питаше Рада, която два пъти чу това име.
            — Бързобегунеков брат.
            — На немеца тука? Фотографът?
            — Да, Радо, това име е лъжливо. Него го викат Добри Муратлийски. Той е толкова немец, колкото и фотограф. Той избягал от Старозагорското въстание. Аз го прибрах тука и го скрих под това име… Той ми е стар другар и твърде предан човек. Ти се обръщай до него смело, когато ти стане нужда.
            Рада го погледна стресната.
            — Че защо ще се обръщам към чужди хора? Аз нямам нужда… Ти знаеш, че живея от спестеното, от учителската заплата.
            — Аз ти казах да го не гледаш като чужди човек.
            — Ами ти къде си?
            — Аз тръгвам, Радо.
            — Ти тръгваш пак? Кога тръгваш? Как, оставяш мене?
            — Тая нощ още, след два часа — каза Огнянов, като погледна часовника си и пак го мушна в пазвата на абичката си.
            Рада пребледня.
            — Ти тръгваш тъй скоро? Не съм те още видяла!
            — Трябва да осъмна в К. Аз съм с мисия, па освен това аз не мога вече да остана в Бяла черква. Жално, че не успях даже да благодаря бай Марка за неговото великодушие към тебе… та и към мене малко ли го показа?… Ах, благородни души има между нас, Радке, и това ме кара да обичам още по-силно България… Обичам я тъй силно и за това, че ражда прелестни създания като тебе…
            — Бойчо, защо отиваш? Ах, божичко… Не, по-добре отведи и мене — ти трябва да ходиш — ти си се пожертвувал за България — изведи ме из тоя чер град, тури ме в някое село, дето по-често да те виждам… не, ако щеш, накарай и мен нещо да работя за народа, и аз съм българка… и твоят идеал е мой, Бойчо, и ако ти умреш за България, и аз ще умра с тебе… Но да не се делим, страшно е пак да остана сама, да бера хиляди страхове за тебе, да слушам все черни известия за тебе… Боже, как е сега добре! — И тя си тури ръцете на раменете му.
            — Радке, твоето положение тука и аз го виждам: неприятно е много — каза Огнянов угрижено. — Аз усещам онова, което ти ми не казваш: тебе те преследват тука моите врагове, нали? Злобата на хората ти не прощава нищо, зная… Ти си жертва, бедна Радо, на предразсъдъци и подлост людска… Не е само една Хаджи Ровоама тука, зная. И ти ги понасяш мълчаливо, ти си героиня за мене по страдания. Бедний ангело! Великото дело, което ме е погълнало цял, не ми оставя минута и за твоята участ да помисля. Аз съм корав егоист, аз съм виноват, прощавай, пиле!
            — Ах, Бойчо, Бойчо, ако ме оставиш пак, чини ми се, че ще те изгубя завсегда, че няма да те видя вече — продума Рада и очите й овлажняха. После прибави тихо и умолително: — Не ме оставяй тука, Бойчо; живееш ли, мреш ли, искам да бъда при тебе… Аз няма да ти бъда препятствие, аз ще ти бъда помощница. Аз ще направя всичко… Само нека те виждам по-често.
            — Не, ти не можеш нищо… революцията изисква мъжка сила, кръвожадност… безпощадност… а ти си ангел същи… Ти извърши вече дълга си: левското знаме, дето изработи твоята ръка, ще ни разпаля и въодушевлява… Това е доста за една българска мома!
            После, като помисли, прибави:
            — Слушай, Радо, дохаждаш ли в Клисура, на гости у госпожа Муратлийска? Тя живее сега в Клисура. Аз ще изработя това… И там са опасности… но поне да се отървеш от тукашните интриги.
            — Навсякъде, дето тебе бих виждала.
            — Аз съм агитатор в онази околност сега и там съм по-притулен. В Бяла черква ще дойда пак — само да подигна въстанието… Дотогава ще се виждаме, Радо, после бог знае кой ще излезе жив из борбата… Тя ще бъде кървава и велика. Стига бог да благослови оръжието ни, стига отечеството ни, това наше измъчено отечество, да възкръсне из борбата окървавено, но свободно, та аз с радост ще умра за него… Една тъга ще ми остане за тоя свят: че тая смърт ще ме раздели от тебе, вярно… Защото те обичам безпределно, мило дете, защото ти владееш моето сърце… то е твое… но животът ми, о, той принадлежи на България… И ще зная, че ще има барем една душа на земята, която да ме пожали и да пролее сълзи на моя гроб неизвестен…
            По Бойчовото лице мина облак.
            Рада го хвана за ръцете развълнувана.
            — Бойчо, но ти ще оцелееш, бог ще запази такива герои за България и ти ще бъдеш славен, Бойчо, и аз тъй щастлива тогава!
            Бойчо поклати глава недоверчиво.
            — Ех, ангеле мой — каза той, но се пресече. Па като я хвана и той за ръцете, прибави: — Радке, каквото и да се случи, аз искам да ми бъде съвестта спокойна… Аз може да загина, аз почти чувствувам това…
            — Мълчи, Бойчо!
            — Слушай! Аз може да загина, Радо, защото отивам да срещам смъртта, но искам да бъда малко спокоен за тебе. Ти свърза о мене съдбата си, с мене осъдения, отверженика; ти ме направи най-щастлив с любовта си, ти ми пожертвува нещо по-скъпо от живота си: честта си; и горко изпати за това от света; ти забрави всичко за мене! Искам, ако умра, да знам, че ти оставаш честна жена пред бога и пред хората, ако не щастлива… искам да носиш моето име, името Огнянов: то не е с нищо безчестно запетнено, Радо, това име. Когато дойдеш в Клисура, аз ще повикам свещеника да ни венчае и благослови и там ще помисля за твоето обезпечение. Баща ми е заможен и ме обича… Той ще изпълни последната воля на едничкия си син… Аз бих направил това тука, но е невъзможно сега; ние можем сами друго да сторим… Аз нямам пръстен, Радо, да ти дам — ни златен, ни железен… Желязото, що нося, то е за неприятелите… Но няма нужда, над нази господ, великият, праведният господ на България, на потъпканите, на съкрушените сърца, господ на страждущето човечество, той види, той чуе.
            И като я улови за ръката, той коленичи.
            — Да се закълнем пред неговото лице. Той ще благослови нашата честна връзка.
            Тя коленичи.
            И устните им промълвиха някакви слова, чути само от вишния…


            XIV. Около един труп

            Сутринта слънцето пак беше изгряло величествено: лазурното високо небе светеше радостно.
            Градините миришеха и росните трендафили показваха вече своите румени чушулки; овошките, буйно листнали, окичени триумфално с белоснежен цвят, даваха на всички дворища в Бяла черква празничен вид; славеите пееха; ластовичките се стреляха из пространството, оглашаваха го с чуруликанията си и се опиваха с въздух, лъчи и свобода. Природата преливаше от живот и младост. Небето и земята не съставяха, освен една жизнерадостна стихия — от зари, светлина, шарове, песни, аромат, любов и радост.
            В тоя същи час в дъното на една сляпа и глуха улица, накрай града, Марко Иванов се спря и потропа на една вратня.
            Веднага му отвори един юначага момък, в потури, гологлав и по ръкави.
            — У вас ли докараха трупа? — попита Марко ниско.
            — У нас е, бай Марко, елате! — И момъкът тръгна след него и му посочи една врата.
            — Там са, влезте!
            В същия час вратата се отвори и първото нещо, което Марко видя вътре, беше един труп.
            Трупът на една череша.
            Калчо кацарят, нашият стар познайник, качен на един куп дървета, въртеше огромен свърдел в издигнатия край на черешовия труп, подпрян здраво отдолу. Пот като град капеше от замореното лице на кацаря.
            — На добър час, Калчо! — каза усмихнато Марко, като изгледваше любопитно работата. — Та то напредва, напредва пущината.
            — Всяко нещо се бои от майстора си — обади се един глас.
            Марко се обърна наляво и погледна. До зида беше клекнал Мичо Бейзадето.
            — О, кир Мичо — каза бай Марко приветливо, като подаде ръка на подпредседателя на комитета.
            — Правим днес заседание, та като минувах, рекох да се отбия да видя какво върши нашето Букче.
            — Че къде ви е заседанието, на къра ли? — каза Марко, като седна и без да вдига очи от черешата.
            — Днеска ще го правим в Зеления трап.
            Зелени трап се наричаше една падина на голата рътлина на север от града, която съставяше първото стъпало на Стара планина. Подир знаменитата вечер, в която Заманов донесе писмото, комитетът се сбираше не на едно място. Днес беше решено да бъде заседанието му в Зеления трап.
            Калчо, разчервенял, потен, продължаваше да върти с жилести ръце огромния свърдел. Той често вадеше оръдието си, за да изкара треските, поглеждаше в дупката и пак въртеше. Тя вече се извъртя ваше до нужната точка, сиреч две педи до по-дебелия край на стъблото, който беше гъзерът на топа. Калчо изтръска хубаво треските из цевта, погледна вътре с едно око, духна в нея и погледна самодоволно гостите си. Те наставаха и надникнаха също в цевта.
            — Вътре ще влезе топузът на един голям кантар — забележи бай Мичо, — но ние ще го пълним с дребно джепане. Така повече поганци ще повали. Твойта череша ще направи чудеса…
            Лицето на Марка светна тържествующе… Защото, наистина, черешата беше от градината на Марка Иванов. От няколко време насам в убежденията и понятията на Марка се беше извършил значителен преврат. Революционното кипение, което обхващаше Бяла черква, не го остави за дълго чужд и хладнокръвен… То го заинтересува, учуди, стресна. Той си каза вътрешно: „Ако навсякъде е същото, както казват, няма ли наистина да пламне цяло Турско?… Дали не е пък наистина настал краят на това царство, когато и децата се въоръжават!… Кой знае…“ Това размишление отслаби страхуванията му и усили доверието му в съдбата. Човек положителен и със здрав смисъл и без ни най-малко въображение, той най-после се увлече в общото увлечение и хвана да вярва. Епидемията молепса и тая трезва, но честна българска душа…
            Но тоя психически процес се извърши не веднага. Силните убеждения се изработват под влиянието на цял ред факти, внушителни. Най-напред (това беше миналата есен), пред вид растящите свирепства и злодеяния на турското население, беше пошъпнал сам на себе си:
            — Та такъв живот — живот ли е?
            Това беше първото кипнуване, първата крачка… После, тази пролет, подир явяването на Каблешкова, като гледаше въодушевлението на младежите, които тъй решително се готвеха за едно безумно, но гордо предприятие, той каза един ден на жена си:
            — Кой знае? Лудите ако направят, лудите ще направят нещо…
            Най-после, по Великден, като ставаше в кафенето разговор за страшните препятствия, които ще срещне такова едно движение, и грозните сетнини, които могат да го последват, Марко каза натъртено на Алафрангата:
            — Михалаке, който смята свирка и тъпан, сватба не прави…
            Преди шест месеца той споменуваше за „чрево адово“.
            А поп Ставри потвърди с друга пословица:
            — Сухо дупе риба не яде.
            Но нека забележим, че Марко беше всъщност партизанин на приготовлението, не на въстанието. Той не беше ентусиазиран дотам, щото да бъде за последнето, както бай Мичо, нито вярата му в успеха на борбата беше тъй непоколебима и сляпа, за да рискува всичко за всичко, както Огнянова. Бяла черква трябваше да бъде приготвена, за да отблъсне нападението на башибозуците, които щяха да блъвнат въз нея многобройните турски села в Стремската долина. Тя беше отвсъде оградена от тях и още сега им правеше зазъбици… Ако пламнеше навсякъде, тогава друго. Но кой ще го увери, че така ще бъде?… Във всеки случай, Бяла черква трябваше да бъде готова.
            И той настояваше за въоръжаването… „После времето ще ни учи“ — казваше той. Преди три дни Николай Недкович се яви при него и му разправи за безуспешните си лутания по диренето на черешови дървета.
            — Отсечете моята череша — каза той.
            Но по егоизъм ли човешки, по бащинска ли милост — естествена впрочем в тоя случай — той не допущаше синовете си да се мешат… Той искаше те да се удържат на бързея, против който той не бе устоял. Той искаше нещо невъзможно! „Доста съм аз от къщата“ — думаше си той. Преломът в неговия дух не се бе извършил напълно: оттам колебанията, оттам противоречията. С една реч, Марко беше представител на умерения елемент в народната партия. Елемент, годен за всеки други случай, но не в революциите, които се основават на насилия и крайност, за да достигнат целта си. Той често играе ролята на спъвало в тяхното колело. В дадения случай може би това не беше така.
            Калчо се завзе да пробива азлъка на черешата, за да стане истински топ. Той го превъртя с едно твърде тънко свръдле ведин огладен чеп, към гъзера. Той скоро свърши и тая работа, духна в дупчицата и из устата на топа изхвръкна стърготина.
            — Е, тя се вика, стана! Джаста-праста ще прави турчата — каза Калчо с тържествующ вид.
            — Браво, Букче, ти ще бъдеш и топчият… Сега пък бай Ляло ковачът да му тури железните обръчи и другите железа и ето ти цял круп — каза Мичо.
            — Майки, това ще гърми страшно — забележи Марко.
            — Ще го заложим нависоко на Зеления трап и оттам ще бием цялата долина… Отдето се покажат, удряй, не ги жали!… Позицията е чудесна!
            Чуха се стъпки отвън.
            — Някой наш иде — каза Мичо, понеже беше заръчано на юнака момък да пуща само свои хора.
            Влезе Попов, секретарят на комитета. Той се здрависа с Мича и Марка.
            — Що дириш тука, Ганчо? — попита го подпредседателят.
            — Отивам за Зеления трап, та като минувах, отбих се да видя нашата артилерия.
            — Добре, добре, днес трябва да се сберем всички, та да решим кого да пратим за Панагюрище. Искат ни представител. Аз викам — Соколова.
            — Какъв представител ни искат? — попита Марко.
            — Да се намери на главното събрание там.
            — За какво ще бъде то, главното събрание?
            — Джанъм, там ще се решава кога да се вдигне въстанието.
            — Навярно, за първи май ще бъде решено — забележи Ганчо.
            Марко се начумери.
            — Ба, по-късно ще бъде… Барем да се прибере цветето от гюловете — забележи Мичо.
            — Та и ние ще ставаме ли? — попита Марко.
            — На всички места в един ден ще въстанат.
            — Не правете лудост!
            — Лудост — не лудост, трябва да се става — каза Мичо късо.
            — Не се готвим от толкова време за черни очи я? — прибави Ганчо.
            — Джаста-праста! Джаста-праста! Бай Марко!… — обади се Калчо разпален.
            — Аз разбирам, че ние се готвим само да се браним от башибозуци, додето видим какво става около нас… Страх ме е да не плащаме парсата само ние — каза Марко.
            — Срам и безчестие ще бъде за Бяла черква да се забави един миг!… Всичкият народ ще въстане в един ден и Турция взе-даде! — каза бай Мичо разпалено.
            Марко помисли.
            — Знаете ли наздраве — попита той, — че така ще бъде?
            — Как да не знаем? Деца ли сме?… Аз затова те канех да влезеш в комитета, та с очите си да четеш писмата… и да чуеш Каблешкова и Бойча.
            Марко поклати глава недоверчиво.
            — Друго е да ти кажат хората, друго е ти сам да знаеш, че е така… Мислете пет пъти, преди да сторите нещо, да не повторим заарската работа.
            Мичо се разсърди.
            — Сега е друга работа, Марко, не ставай дете… Аз ти казвам, че ще пламне навсякъде… Всичко е организувано. Само денят нека ни кажат…
            — А, ако пламне навсякъде, то и аз ще нарамя пушката! Но ако не пламне навсякъде, а ние пламнем само? Това, казвам, да разберем…
            — Ще пламне!
            — Кой знае!
            — Ще пламне, Марко! Клетва искаш ли?
            — Не ща.
            — Та ти си неверен Тома!
            — Аз искам като него да попипам с пръст… Тука играем с главите си…
            — Ти трябва да вярваш, че ще победим!
            — Защо?
            — Защото Туркия трябва да падне вече…
            — Как трябва да падне?
            — Така, трябва да падне, защото й е писано да падне.
            Марко разбра, че Мичо пак прибягва до пророчеството на Мартин Задека…
            — Аз не вярвам на новите пророчества… Календарът ни предсказва дъждове и буря, а ние имаме райско време… Празна работа.
            — Задекът е друго, Марко, него го припознават и учените!… — каза Мичо разгорещен.
            — Аман, джанъм! Все Задека ни посочваш! Остави се с тоя Задек.
            Мичо пламна.
            — Ако не щеш Задека, аз да ти покажа и друго пророчество, много по-дълбоко и по-ясно.
            — От кого е?
            — От провидение божие е. Дух свети само може да го вдъхне… Човешки ум не го измисля.
            И Мичо захвана да бърка в пазвата на салтамарката си.
            Марко го гледаше учуден.
            — Ах, остало е тефтерчето ми у дома — каза Мичо с досада; — но чакай, аз мога да си го припомня… Ако кажеш, че и сега не вярваш за падането на Туркия, аз ще те оставя да се мъчиш… На глухия с тъпан му блъскай, той пак не чуе.
            И Мичо извади дивита си, затопи перото в мастилницата и пак хвана да търси в джоба си.
            — Късче бяла книга нямаш ли?
            — Нямам — каза Марко, като потърси и той в пазвата си.
            — Чакай, тука ще пиша!
            И Мичо се облегна до топа и взе да драще по гладката му повърхност.
            Марко гледаше с любопитство.
            Скоро там се източиха няколко редове от черковни букви и арабски цифри, правилно размесени в следующия вид:
            Т (=300) У (=400) Р (=100) Ц (=900) І (=10) А (=1)
            К (=20) Е (=5)
            П (=80) А (=1) Д (=4) Н (=50) Е (=5)
            Тия черковни слова, четени като букви, казваха: ТУРЦІА КЕ ПАДНЕ; броени и събрани като цифри, изкарваха съдбоносната година 1876!
            Кой беше натъкмил тая чудновата комбинация и открил това съвпадение? Кой ум беше уловил в мрака тая светулка, тая необяснима игра на случая? Неизвестно. Такива явления новите хора ги наричат „каприз на случая“; старите ги наричат „орисия“.
            Тъй предразсъдъкът обяснява, когато разсъдъкът се отказва…
            Мичо Бейзадето обясни двойния смисъл на тая шарада. Марко провери самичък.
            Той просто занемя от удивление, нищо не отговори.
            Мичо гледаше победоносно. В черните му пламтящи очи блестеше гордо самодоволство; а в тънката иронична усмивка, с която гледаше зашеметения Марка, се четеше и съжаление към неговото малодушно неверие, и тържество, и щастие, и възторг… Гаче тоя поглед и тая усмивка говореха на Марка: „Хай говори сега де, хай да чуем твоето мнение: Мартин Задекът лош — що ще кажеш на това, другото? Разбра ли ти Бейзадето кой е?“
            Додето произхождаше разговорът между двамата първенци, бяха влезнали, без да привлекат вниманието им, и няколко членове от комитета. Те също пътем бяха наминали да видят тополивницата на белочерковския Круп. Скоро влезнаха и други, все по същия случаен начин. Така щото всички членове бяха налице, с изключение на Дима Безпортев.
            — Капасъзът не можа да се намери днес — доложи Илия Странджов; — трябва да се е натряскал в някоя кръчма.
            — Лошо нещо е смукателството без мярка — забележи поп Димо, като навири плоската.
            Членовете на комитета не можеха да се начудят и възхитят от зрелището на топа. Той стоеше пред тях като едно длъгнесто огромно животно, без глава и без крака, с едно очице на гърба и със страшно дълбоки уста — на опашката, — които щяха да бълват огън и лава… На гладкия му жълтеникав корем се чернееше кабалистичната фраза, написана от бай Мича, страшното „мене, фекел, уфарсин“ на отоманската империя:

                               Турціа ке падне. 1876.

            — Момчета — обърна се подпредседателят, — ние на Зеления трап ли бяхме рекли да ходим?
            — Там, там — да вървим!…
            — А бе тъй и тъй се сбрахме тука, не бива ли и тук да си направим заседанието? Тука, ако питате, и по му мяза сега… при тая мечка…
            Всички одобриха тая щастлива мисъл на подпредседателя.
            — Тогава, насядайте.
            — Ами вие къде ще седнете?
            — Ето моя престол — каза бай Мичо и седна на гърба на топа.
            И заседанието се започна.


            XV. Новата молитва на Марка

            Марко излезе твърде умислен от впечатлението на онова, що беше чул и видял в Калчовата тополивница.
            — Кой знае… — пошушна си той, като тръгваше през зеленчуковите градини, които захващаха оттам.
            Той вървя тъй до реката, на изток от Бяла черкова, която се спуща с многобройни скокове от Балкана… Там хвърли поглед на градината си и в нея на пъна, останал от черешата, и се усмихна под мустак; после се отби и тръгна изново през градини и ливади, за да влезе през главната улица в града, из която отиваше пътя за К. Като премина и колибите на чергарите, заложени на прашната полянка на края на града, пред него се озова голямо хоро. Някой сиромах крайчанин имаше сватба и в нея участвуваха всичките махленци, види се, защото хорото беше безконечно дълго.
            — Ето какво е светът — помисли си той; — там готвят топове, тук се женят и нито му мислят за утре…
            Но той веднага се убеди, че и тук не липсваше революционният елемент: хорото се предвождаше от Безпортева, който, макар малко хром, беше знаменит играч. Той махаше бяла кърпа в ръка и играеше твърде лудешки и ексцентрично и даваше на безкрайната жива верига, която го следеше, най-капризните криволения и фигури: ту хорото заприлича на безукоризнено правилен полукръг, ту се завие около себе си като заспал смок и пак се развие и преобърне в права линия, или пък изображава разни фантазии. Широкото дъно на потурите му се развяваше победоносно при всяко ново засиляне напред.
            Полека-лека Марко наближи до самото хоро, което беше в разгара си, и тогава той видя, че Безпортев беше твърде пиян и той се така силно хвърляше и рипаше, и с него цялата гъвкава колона, като че той я води на пристъп въз някоя крепост. Ентусиазмът на Безпортева беше се съобщил и на най-последнята брънка на опашката на колоната, която съставляваха петгодишни дечица. По негова заповед музикантите бяха млъкнали и самите хороиграчи и хороиграчки заедно с играта и пееха. Според гласа на песента, хорото отиваше на повръщулки. Пътем Марко зачутия стихове от песента:

            Надяваш ли се, Калино,
            бачо ти Колю да доде?
            Бачо ти Колю да доде,
            армаган да ти донесе?
            За бяла шия — герданче,
            за тънко кръстче — коланче,
            за руса коса — шамия,
            за малки крачка — кондурки?

            И хорото се люшкаше неудържимо…
            Марко се спря под стряхата на ковачницата, за да почине и да погледа веселото зрелище.
            Веднага Безпортев го съгледа. Той се откъсна от хорото и се затече насам, като продължаваше да маха кърпата и да подскача по такта на песента. По бялото му длъгнесто, кокалесто лице, с малки червени мустаци и сини играещи очи, беше отпечатана някаква свирепа радост и животински възторг, който произвежда пиянството, пиянство, предизвикано от някоя безумна съкрушающа тревога на душата.
            — Да живееш, бай Марко, и България да живее, па и славните български синове да живеят… Бай Марко, заръчай едно вино… Благодаря. Вива! Да живее, който налива!… Прощавай, бай Марко, пиян съм като возелница… но пак си знам ума… аз пия виното, а не то мене… Да, като чувствителен българин… Защото народът страда и аз викам: доста робство и пиянство! По-добре да измрем, нежели такъв позорен живот… Па щели да кажат: начукал се като руски сапожник… Който каже, предател е… Мене сърцето ме боли за България, тая бедна турска робиня… Искаме правдини, човешки правдини!… Не щем ний богатство, не щем ний жени… Ама ще кажеш: хората се женят, и то кога? А аз ще ти отговоря: това е народ… а утре, като му кажеш: марш, напред, запали къщи и хай в Балкана!… Който се бои от птичките, просо не сее… Ти разбираш от една дума само… Да живеят подобни патриоти! Аз тям им целувам и ръцете, и краката!… Но Юрдана чорбаджи… с кремик ще му дерем кожата… А пък Стефчов? Но да спи куче под камък… късо… Думата ми е, че аз съм пиян като едно, като едно… Народната любов ме прави да съм пиян… Часът е близко. Днес ако съм жив, утре ставам дух, нищо, сянка… Магарешки свят, с една реч… И който умре за народа, той ще бъде жив на веки веков… Вива! България да е жива!… А аз какво съм? — Едно магаре, което се бои от бистра вода…
            Ненадейно Редакторът се прекъсна, защото видя, че минуваше един турчин, яхнал на кон, нещо станало рядко напоследък. Той запя, като показваше към турчина:

            Боят настава: тупат сърца ни,
            ето ги близо наште душмани.
            Кураж, дружина вярна, сговорна,
            ний не сме веке рая покорна!

            — Напред, напред! — извика Безпортев, като че предвождаше някоя невидима дружина, и се спусна към турчина.
            Турчинът се обърна, видя Безпортева, че тича към него, и се спря. В двайсетина разкрача Редакторът го стигна и му извика:
            — Читак, къде отиваш? Как дерзаеш да тъпчеш тая света земя?… Тая земя е българска, а твоята е в азиатските пустини, там се поразявай! Долу, скот, да целуваш тая свещена земя… Ако не, ще вземат дяволите твоя султан, и сланите му, и харемлиците му…
            Турчинът не разбра какво му говори Безпортев, но видя, че е твърде пиян; той се посмути, бутна коня си и тръгна пак. Безпортев се спусна и хвана коня му за юздата.
            — Какво ми искаш, чорбаджи? — попита турчинът слисан.
            — Долу! Или ще ти изпия кръвта! — изрева свирепо Безпортев, като си изтръгна лъскавата кама.
            Турчинът имаше някакво оръжие на пояса, но той го забрави, потрепера и се спусна с покорен вид от коня.
            — Какво искаш, чорбаджи? — попита той уплашен от свирепия вид на Редактора.
            — Къде отиваш, читак?
            — За К.
            — А кога ще идеш за Мека?
            Турчинът се изгуби съвсем; гласът му заглъхна в гърдите и той едвам прошушна.
            — Чорбаджи, остави ме.
            — Хай да пътуваме за Мека заедно — извика Безпортев; — чакай да те яхна. Ти си яхал хилядо години българите!… — И Безпортев пъргаво се метна на гърба му и си уви ръцете около врата му. — Крачи напред за Мека! — викаше той.
            И пред очите на целия сбор, и при викове и смехове, турчинът, чушнат с Безпортева, тръгна нататък.
            Конят меланхолически тръгна след господаря си.
            — Кой знае, кой знае!… — мълвеше си Марко, като отиваше към тях си, още недошъл в себе си от учудване и прехласване от онова, което преди малко видя. Той беше живял петдесет години на тоз свят; запомнил бе времето, когато на българина бе запретено зеления цвят и беше заповядано да слазя от коня при срещане турчин; той сам беше видял, преживял, изпитал, преглътнал толкова унижения като рая, щото сега не вярваше очите си. Той видя, че насред сбора, пред хилядо зрители, един турчин слезна от коня си, по заповед на един хром и пиян българин, че тоя турчин забрави селяха си и османлъка си и му се подложи като животно, да му се качи Капасъзчето и да го носи пред всичкия свят! И това стана тъй просто, тъй ненадейно, да, тъй страшно ненадейно! И то не беше току-тъй, случайно, или от пиянство — вчера и завчера то не можеше да стане, днес става и всичкият народ се смее и ръкоплещи, като че става нещо най-естествено… Какво е това време? Отде тая дързост у раята и тоя страх у господаря?… Или вече, наистина, часът е ударил на тая империя и Бейзадето има право, и младежите имат право?
            — Кой знае, кой знае!…
            В замислюването той се спрепна в децата, които се връщаха от училището. Те бяха учениците на Мердевенджиева и съставяха една дълга колона, по две на ред. Те вървяха в такт, като войници, под командата на десетници, които вървяха отстрана, и на генерала, който вървеше отпреж… Марковият Асен дигаше пръчка с една червена кърпица: това беше знамето!
            Марко остана поразен.
            — Та то всичко полудяло: от старци до бозайници — помисли си той, — тя се е залюляла…
            Той хвана за ухото Асенча и му каза усмихнато:
            — Какво носиш бре, малко муле?
            Тук с благодарение си помисли, че неговите по-стари синове са остали немолепсани, че той не бе забелязал у тях размирния дух, който бе прихванал всичките и самаго него даже.
            — Нека баре те да останат настрана, да стоят вън от тая каша, дето и аз затънах. Аз съм вече взел-дал. Те да останат живи…
            После горчива мисъл му дойде и той прибави намусено:
            — Та у тия маскари не тече ли кръв в жилите… Базиргяни ли съм ги народил… Не, по-добре, нека стоят настрана… Един от къщата стига…
            Слънцето беше къде обед.
            Той стигна у тях си безпокоен и сърдит, влезна в собата, прегледа пищовите, които висяха на стената в кобурите си, отвори после един килер, който беше скрит зад вратата, с намерение да тури кремици на два вехти пищова, остали от прадяда му и захвърлени от много години в праха. Килерът беше тъмен и служеше за скривалище. Той побара напосока вътре, но се договеди и взе свещ, за да види по-хубаво. Кога поднесе светилото в килера, колко се почуди! Вместо двата стари пищова, видя наплъстен цял арсенал пушки, пищови и револвери. Това беше цяла оръжейница! Тая оръжейница бе в същото време и нещо като гардероб: в единия ъгъл висяха изкачени чанти, цървули, навуща, чудновати френски дрехи, обточени и нашарени с гайтани, и други неща, странни и подозрителни.
            Той се развика към баба Иваница, която се подаде:
            — Мале, мале, кой е отварял скривалището! Кой е вписал тия маскарлъци тука?
            Баба Иваница го изгледа слисана.
            — Че кой го е отварял, аз ли?… Всичките: Васил, Димитър, Киро, бърникат тук час по час и обират паяжините… Кой ги знае какво дирят в тъмнината!
            Марко се разлюти:
            — Хай да ги вземе дяволът с хайдутаци — каза той, като се чешеше в тила.
            После подържа още малко свещта пред долапа, погледа и си пошушна с едно неуловимо изражение на лицето:
            — Лудите, лудите — те да са живи!…
            И затвори пак врачка`та.
            Па отиде пред куностаса и зачини ниски поклони пред божия образ. Той мълвеше някаква молитва, която не съществуваше в светчето му… Той се молеше за България!…


            XVI. Пиянството на един народ

            Наистина, заедно с напредването на пролетта и революционното кипение напредваше гигантски. Цяла Западна Тракия — главната му област — приличаше тая пролет на един вулкан, който издаваше глух тътен, предвестник на избухването. Рояк апостоли и проповедници кръстосваха планини и полета и организираха борбата. Те намираха навсякъде добър прием; обятия разтворени, за да ги прегърнат, сърца открити — да ги чуят — един народ, жеден за великото слово на свободата, нетърпелив да понесе кръста си на Голгота. Една дълга върволица от предтечи — сеятели беше прегазила вече духовната нива на България и хвърлила там семето на самосъзнанието. Тая дивна върволица, която захващаше от Паисий — един калугер, и се заключваше с Левски — един дякон — два светци, — беше засеяла и наторила вече нивата и първият беше я благословил от височината на Атон, последният — от височината на бесилото.
            Преди двайсетина години Раковски, като бе загатнал в едно село за въстание, едвам бе се спасил от пайванта на селяните, с помощта на женски дрехи. Сега народът, като чуеше, че иде апостол, вместо потери, пращаше му депутации да го приемат. И той слушаше, и той гълташе жадно животворната реч, като пресъхнало гърло кристална струя. Кажеха ли му: бъди готов, трябва да мреш! — черковата даваше попа си, школото даскала си, полето орача си, майката сина си. Идеята със стихийна сила проникваше всъду, обхващаше всичко — и балкана, и равнината, и колибата на сиромаха, и килията на монаха. Даже и чорбаджиите, жигосаната класа, спъвалото на народното напредване, се намериха под обаянието на идеята, която вълнуваше умовете на средата им. Наистина, те, съразмерно, слабо участие взеха в патриотическото движение, но и не му пречиха — защото го не издадоха. Издайствата и подлостите, отвсякъде и от всички, дойдоха подир катастрофата, нейни всегдашни изчадия… Напразно някои пристрастно искат да монополизират това въодушевление само в полза на оная част от народа, на която краката обуваха цървули, в ущърб на историческата истина. Напразно. Революционният дух, тоя огнен серафим, засегна с крилото си и цървулани и университанти, и гугли и фесове, и калимявки и капели. Както във всичките прогресивни борби на България, науката и кръстът, сиреч духът, стоеше на първи ред. Мартирологът на новите български мъченици явно доказва това. Истина, че главният контингент, и напред, и сега, даде масата народна, но тя даде онова, което беше в силата й: числото. Трябваше интелигенцията да му даде смисъл и душа…
            Прочее, въодушевлението растеше и заливаше всичко. Всеки ден то взимаше нови размери и нова сила и заедно с него — приготовленията; старо и младо беше се заловило за работа. Селяните не доораваха нивите, за да леят куршуми, и гражданите зарязваха търговията. Тайни пощи сновяха денонощно между разните комитети и централния в Панагюрище, както тайните полиции следяха явните; младежите излазяха на военно обучение с пушки под команда на стотници и десетници; жените тъчаха навуща, плетяха върви за тях и увиваха фишеци, а бабите месеха и печеха сухари; чизмарите работеха само чанти, цървули, паласки и други бунтовнически потреби; самите селски векили, бирниците, кметовете и други официозни лица взимаха ревностно участие в приготовлението. Във всяко село растеше складът на оръжия, куршуми и барут — барута го доставяха самите турци; черешовите дънери провъртени, одялани, стегнати с железни обръчи, образуваха артилерията! А копринените знамена със сърмени левове, които ревяха, фантастическите хъшовски премени, свещеническите лъскави одежди и кръстовете, и хоръгвите съставляваха декора на настъпающата борба. Влиянието на това общо опиянение се отрази и на самите игри на децата. Те замениха челика, топката, ликото, пумпала с игра на талим, сред улиците, като си правеха пушки от пищели, саби от дръвца… Старите хора, учудени, си казваха: „Това е поличба божия.“ А поличби небесни нямаше, които да предсказват страшната буря. Да, освен чудноватото предсказание: „Туркіа ке падне, 1876“, което обикаляше навред и смущаваше най-скептичните умове… Напротив, пролетта беше подранила много и превърнала цяла Тракия в райска градина. Трендафиловите градини се бяха разцъфнали чудно и разкошно като никога. Полята и нивите вричаха великолепни жътви, които не щеше да има кой да прибира…

            И в няколко деня, тайно и полека,
            народът порасте на няколко века…

            Колкото се касае до втеляването на турското правителство при такива открити и нагли агитации, при такова шумно въоръжаване и готвене за въстание на България, то се обяснява чрез неговата слепота и презрение към нараслите сили на раята. „Това са заешки тупурдии“, казваха благодушните ефендета. „Това са Даживейлердените“, казваха горделивите господари и се подсмиваха под мустак пренебрежително. Има думи, които означават епохи. „Даживейлердените“ — това беше въплощеното народно самосъзнание, излязло тържествующе из трийсетгодишната борба за черковна независимост. Но „Даживейлердените“, които пиеха наздравици за българската екзархия на 1870 г., се преобърнаха на 1876 г. на бунтовници, които лееха куршуми и правеха топове, за да поздравят българската свобода.
            Тая метаморфоза не схващаха турците. Те не можеха да вървят заедно с времето си и да виждат конаците, които взима прогресът на идеите. Та впрочем и да видеха, беше вече късно: те нямаха нито такава широка тъмница, нито такъв дълъг синджир да свържат една гигантска идея, невидим Крали Марко, който местеше планини.
            Ще се удивлява потомството — що казвам? И ние сами, съвременници на описуемата епоха — отрезвели вече от цял ред исторически примери, се чудим и маем какво е било това умствено опиянение, това сюблимно безумство на народа, да се готви на борба с една страшна империя, с велики още военни сили? Да се готви, и то с надежда, че ще я събори, с такива нищожни до смешност средства? Да дели с нея мегдана в самото й сърце, в „чревото адово“, както бе казал някога Марко Иванов, без да си е оздравил за съюзници, освен ентусиазма — плява, която пламва и гасне, и илюзията — призрак, който става нищо. Историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост. Българският национален дух никога не се е дигал до такава висота и надали ще се дигне друг път…
            Ние особено натъртихме на тая прелюдия на борбата, защото само тя е поразителна и мерило за силата на една велика идея, възприета от благоприятна почва. Самата борба, която последва, не заслужава името си…
            Ние и нямаме мисъл да я описваме. Разказът ни по нужда се натъкна на един епизод от нея, епизод, който следва нататък и който илюстрира революцията, тоя чудовищен „крах“ на най-светлите надежди…


            XVII. Плесница

            На сутрешния ден от оня, в който ние проследихме Марка Иванова от Калчовата тополивница до техния арсенал, Ганковото кафене димеше и гърмеше от весели кикотения.
            Тях ги бе причинил Иванчо Йотата, понеже Франгов, като четеше в „Право“ член за австрийската политика на изток, беше се спънал във фразата „Drang nach Osten“, а Иванчо Йотата обясни, че то значело „драг наш остен“.
            Всеобщият кикот оглушаваше кафенето.
            Един Кандов, който все мълчаливо стоеше в ъгъла, не се изсмя. Сякаш той не видеше и не чуваше що става около му. Вероятно, умът му беше унесен в други предели. По мършавото му, бледно, замислено лице беше разляна още по-силна меланхолия и тъга, нещо болезнено, неизразимо болезнено, и то съставяше пълен контраст с безгрижните и разтегнати от смеха физиономии наоколо.
            Смеховете се уталожиха, защото в това време черкова бе пуснала и всички присъствующи зазяпаха през прозорците, та изглеждаха пременените минувачи и минувачки на улицата.
            Между последните се мярна и Рада.
            Тя беше облечена в черно и скромно. Бузите й разцъфтели като два божуря от вътрешно благополучие. Тя привлече всички погледи; много от тия погледи не бяха благосклонни; имаше и презрителни, защото тия дни за Рада обикаляше един твърде неприятен слух.
            Хаджи Ровоама беше пръснала, че Рада приема любовници, предрешени, по тъмна нощ. И тя се божеше и кълнеше, че с очите си видяла.
            Истината беше, че някой бил случайно съгледал Огнянова, кога излазял от Радини, без да го познае. Дошъл до ухото на калугерицата тоя слух, тя се постара да го разгласи из метоха.
            От метоха слухът мина в града. Одумниците го поеха жадно и Радиното име обикаляше вече из разговорите на бъбриците и на Бойчовите врагове, които в нея си отмъщаваха на паметта му.
            Сама Рада нищо не знаеше.
            Тя беше погълната от щастието си и нито в погледите на съседките, нито в лукавите поусмихвания на други тя не можеше да угади жестоката клевета, на която беше жертва.
            Кандов се страшно възмущаваше.
            Току-що Рада минаваше край кафенето, Стефчов се наведе и пришъпна с ехидна усмивка нещо на Мердевенджиева. Псалтът се извърна, изгледа отминалата мома и смигна лукаво. Шепотът се предаде по-нататък и извика злобни ухилвания. Тържествующият Стефчов не се задоволи с това: той изрече иронически известния стих от бунтовната песен:
            „Къде си, вярна ти любов народна?“
            и се изкашля безочливо.
            Мнозина разбраха къде биеше брадвата му и се спогледнаха знаменателно.
            Стефчов изкусно подхвърли тема за разговор. Подбийшегите и язвителните остроти заваляха на сметка на нещастната девойка.
            Кандов, който досега търпеливо слушаше, не можа да се удържи повече.
            — За кого подхвърляте тия подигравки, за Рада Госпожина ли? — попита той Стефчова.
            В кафенето се възцари тишина.
            — Що питаш? Па и да е за Рада Госпожина, какво? — отговори Стефчов упорито.
            — Ако за нея разбираш, то аз ти казвам, че си клеветник и низък челяк! — извика студентът, като стана запъхтян.
            — Аз ли съм низък или ти — това да съди публиката. Колкото за клеветник на Рада Госпожина — ти прощавай. Питай и кучетата… и те знаят… Аз те съветвам да не вземаш труд на себе си да браниш една позорна мома… Не ставай смешен кавалер.
            Кандов кипна. Той пристъпи насред кафенето и каза бледен и разтреперан:
            — Ти нападаш грубо една беззащитна девица… Вземи си думите назад!
            — Докажи ми, че преди една неделя твоята девица не е приемала скришом гост… Една мома, която…
            Стефчов не можа да довърши.
            — Тоя скришен гост беше Бойчо Огнянов, годеникът й, мерзавецо! — кресна Кандов, като му залепяше една плесница.
            Звънливият плясък по бузата екна из кафенето.
            Зашеметеният Стефчов полетя най-напред от удара, па се спусна въз студента, който издигаше бастуна си.
            Но присъствующите ги разтърваха.
            Кафенето се изпълни с глъчка. Извън любопитни се трупаха на стъклата.
            Стефчов изскокна из кафенето със зачервеняла буза, побеснял от ярост, и се запъти право към конака, решен тоя път да отмъсти и на Кандова, и на Рада. Той щеше да накара бея да тури под изпит и двамата по повод на Огнянова; и да се изскубнеше студентът с отказвания, девойката щеше да бъде окончателно опозорена; тя и беше причината на днешния скандал.
            Но на улицата го срещна слугата му и му обади, че пловдивският доктор пристигнал, който беше викан за Лалка, зле болна. Тогава Стефчов тръгна към тях си.


            XVIII. Кандов

            Думите, с които Кандов придружи плесницата си, поразиха присъствующите. Най-много Стефчова. Те паднаха като гръм от ясно небе. Но увлечението на горещия студент нема лоши последствия за него.
            Между това, някои прозорливци съобразиха, че Кандовото пламване имаше по-дълбоко причината си, отколкото в едната рицарска подплата на характера. Такъв неудържимо страстен гняв, който го доведе до крайности, и по повод на една чужда нему личност, не беше естествен, ако нямаше и други по-лични побуждения. И по това обстоятелство, и по други признаци — по-после винаги уловими за внимателния наблюдател — разбраха, че сам Кандов не бе хладнокръвен към Рада Госпожица.
            И не се излъгаха.
            Кандов беше влюбен в Рада.
            Как беше се случило това?
            Съвсем просто.
            Младият студент беше една от ония страстни натури, които намират смисъла на живота само в поклонение на някой идеал. Такива натури могат да дишат само в увлечението на страстни, силни привързаност…
            Млад, горещ, идеалист, Кандов дойде в България, зашеметен от крайни теории и принципи, великодушни в една честна душа, грозни в едно развалено същество.
            Първата среща с живота разклати дълбоките убеждения на религията му. Той видя, че тук е съвсем чужда почва за нея… Той не можеше да се кланя вече на един пукнат кумир.
            И потърси нов — той го имаше готов — в лицето на България…
            Но преди да види България, в душата му се беше наместило друго божество: той беше видял Рада.
            Това се случи скоро подир Огняновото избягване лани из Бяла черква. Това чувство, от най-напред слабо, зарасте и занаедря бързо в душата му. То го обхвана цял, то стана страст. Кандов полека-лека се отчуждаваше от средата си и от интересите й, избягваше шума и падаше в мечтателна апатия, която оживяваше само виждането на Рада. Това се продължаваше до тая пролет, когато един ден той се стресна, окопити, възмути от себе си. Тая страст му се видя подла — подла към Огнянова — негов приятел, престъпна към България, на която беше длъжен да се посвети.
            Той се уплаши сам от себе си и побърза да заглуши с време, да убие в душата си демоническото чувство. Той помисли, че само едно друго по-страшно, по-демоническо вълнение може да го спаси и възроди. Той реши да се хвърли всецяло в борбата, която се готвеше, и в премеждията, и в неизвестността й; да се потопи в нейните заглушителни и буйни вълни; да се нагълта и опие с горещата атмосфера на лудото въодушевление и революционното кипение… Той поиска да изгони Луцифера чрез Велзевула.
            Тогава го видяхме, че ненадейно се явява при Соколова с молба да го приемат член в комитета и с предложение да убие Стефчова.
            Именно, убийството на предателя, убийството — работа нова за него и съпряжена със страшни безпокойства, но благородна в случая, го най пленяваше. Той разчиташе на това убийство, то беше горнилото, през което душата му щеше да излезе нова и бодра; ударът, който щеше да нанесе смърт на предателя, щеше да я нанесе в душата му и на друг страшен враг — обаятелния образ на Рада.
            Да, най-напред убийството — кръщение в кръвта и в революцията… Страшна, но решителна крачка към избавление…
            И той още тогава, когато се зароди тая мисъл в тревожната му душа, преди да я съобщи на председателя, той няколко нощи я сам гали, котка, милва страстно, като майка обожаемото си дете… В дългите си безсънници той мечтаеше, той кроеше плана за унищожението на Стефчова, а тия пламенни размишления го поглъщаха цял, обладаваха всичкия му духовен мир и не даваха достъп на друго чувство, на друг интерес. Кандов си спомни за Разколникова: и героят на Достоевски също бе замислил убиването на лихварката за благото на човечеството, и той беше тъй симпатичен и трогателен! Те се намериха и двамата в еднакво положение. Това случайно съвпадение ободри, обая, възхити Кандова… Разколников му се изпречваше като един светъл и ободрителен образец, като идеал. Той даже прегърна и начина на Разколникова, по който бе убита бабичката: щеше да пришие извътре на дългото си палто, под мишницата, една връв, за краищата само, така щото да може да провеси на нея брадвата за желязото й. Тъй нямаше никой да познае, че той носи смъртоносното оръдие.
            За щастие или за нещастие, това се отложи и Кандовият план рухна като една кула от картони. Той беше в отчаяние… Но революцията стоеше отпреде му, настръхнала и огнена като апокалиптически звяр, и това го поутеши за нещастието му… Ала борбата в душата му траеше, нарастваше. При всичката страстност, с която се бе отдал на делото на революцията. Споменът за Рада го не оставяше. Нейният образ предателски се мяркаше зад образа на отечеството; той беше по-дълбоко, по-навътре, имаше самоуверен вид и гледаше със съжаление на тоя временен гост, влезнал в дома, дето тя стопануваше.
            Да би можала поне душата му да храни, да побира и двете тия привързаности, едната наложена от ума и волята, другата от природата, да ги съгласи, уравновеси, да отслаби едната чрез другата!… Той се чудеше на Огнянова как може да люби с еднаква пламенност и България, и Рада, да се раздели така и пак да бъде бодър и силен, да се чувствува спокоен и дори щастлив! Каква беше тая натура, едра и богата, която дишаше тъй свободно под бремето на две велики страсти, които армонизираха помежду си и й даваха ново мъжество, и я окриляваха!…
            Как той завиждаше на смешната страстчица на Мердевенджиева, която един мечешки рев бе изцерил!
            Днес, когато даваше плесницата, Кандов почувствува, че се намери в странно положение. Той се беше отдал на България, а влюбил в Рада. И по самата сила на нещата той имаше вече в Огнянова — другаря си по мисия — един противник. Идеята го привързваше към него, страстта го отдалечаваше…
            С доблестната си буйност, като наказваше оскърблението, нанесено на Радината чест, той отмъщаваше и за Огнянова!
            Противоречие страшно.
            Но борбата, макар жестока, не биде дълга.
            Сърцето удържа победа.
            Сиреч, природата — над другия духовен мир.
            Кандов се предаде цял на новата си любов.
            Слезнал ненадейно от университетската скамейка в житейското море, той беше като човек, паднал от небето на земята. С душа доверчива и със сърце неначето от изпитанията на живота, той се намери неприготвен да ги посрещне. Първото, що му прати злата съдба, беше тая любов. Той се предаде на нея със същата беззаветна разпаленост, както по-преди — на идеалите на социализма. Разликата беше само, че там действувате мозъкът, а тук сърцето, вироглавец, комуто ни разсъдъкът, ни опитът, ни мъдростта на всичките философи не дохаждат дохаки.
            Друг е въпросът, щеше ли да найде взаимност тая страст, сиреч: щеше ли Кандов да намери благополучие, равно с големината й. Или най-люто разочарование, най-свирепи страдания щяха да отровят живота му…
            Никой влюбен не си е поставял това питане. Ако си го поставяше — той не бе такъв.
            В граматиката на любовта няма въпросителни знакове.
            При това Радиното сърце не беше свободно и той знаеше това. Но той не видя това, и продължи да гори. Любовта е сляпа.
            Не залудо старото гръцко изкуство често изображава крилатия й бог с вързани очи.
            През времето, в което Рада мислеше Огнянова за убит, тя беше тъй смазана от нещастието си, щото нито се сети да помисли нещо върху редките още посещения на студента; полека-лека те заставаха по-чести, както и случайните (но нарочно дирени) срещи с нея… Времето се изминуваше, а това все следваше. Най-после Рада, със свойствената си женска догадливост, забележи неравнодушното отношение на студента към нея. Всеки път признаците на това новопородено чувство ставаха по-явни, заедно с нарастването му.
            От най-напред Рада се учуди и смути; после се престори, че нищо не сеща — кой знае, — това даже погъделичка приятно нейното самолюбие; и най-после се стресна от растящата сила на тая гореща привързаност. Но свенлива, каквато беше, тя нема смелостта да я охлади грубо или да затвори вратата на поклонника си, толкоз деликатен, колкото и искренен. Това я обезоръжаваше съвсем.
            Куражът за плесница можеха да й дадат само хора като Стефчова.
            Рада не знаеше какво да стори. И тя продължаваше да бъде приветлива към Кандова, като Бойчов приятел, още, като човек благороден. Тя мислеше, горката, че с това облекчава копнежа му, степента на който не подозираше, като го посрещаше любезно и лекуваше с огъня на черните си очи. Лош лекар. Ни тя, ни Кандов не знаеха, че едничкият спасителен цяр за тоя вид болести е раздялата.
            „Очи, дето се не виждат — забравят се“, казва и българската поговорка.


            XIX. Утринно посещение

            Вчера, подир скандала със Стефчова, Кандов се завърна у дома си твърде разтревожен. Той се затвори в стаята си и до вечерта чете непрестанно все една и съща книга. Той прекъсваше прочита си само за да забележи с молив някои места в книгата, и пак се зачиташе. Той беше се цял вдал в това занятие и не обядва… Когато го повика майка му, отговори, че го боли главата… Вечерта също не яде. Той цели часове пролежа на миндера, замислен, с очи към потона. Когато се възцари нощната тишина, той стана, седна при масата и взе да пише писмо. Тая работа трая до среднощ… После пак се тръшна на миндера, не да спи, а да мечтае… Свещта горя до утринта. Първите слънчеви зари проникнаха в стаята и удариха в лицето унесения студент. Той се сепна, отвори очи, уморени и похлътнали от безпокойно спане. Той отиде до масата, прочете пак писмото, прегъна го на четири, потърси конверт, не намери и сложи писмото на масата.
            — Сега ли или после? — пошушна си той.
            И стоя една минута замислен.
            — Не, после, после да й иде… Когато се видя с нея…
            И той хвана бързо да се готви, за да излезе. Когато се намери на улицата, той видя, че е още твърде рано. Слънцето стоеше ниско още на хоризонта; домът, в който живееше Рада, хвърляше сянка въз срещната къща… От опит той знаеше, че когато сянката се дръпнеше досред улицата, до барата, тогава девойката ставаше да полива градината у Лиловичини. Тогава тя биваше облечена и часът приличен за посещение. Кандов мина няколко пъти из тая улица и поглежда ту към зида на Лиловичини (Рада живееше в една стая навътре в двора), ту към сянката. Тя ужасно бавно слазяше от стената на срещната къща и до барата остаяше още доволно място в сянката. Значи, трябваше да се чака един час и повече, додето слънцето осветли половината улица… И Кандов, с ръце отзад, продължи разходката си; той закриви и из други улици, за да не обърне вниманието на минувачите, които засреща по-често… Слънцето обливаше вече с ярка светлина цяла Стара планина, могилите над града, керемидените покриви на къщята, белите комини, прозорците, що бяха обърнати на изток. Ранните кафеджии бяха отворили кафенетата си, бакалите, препасани о престилка, метяха калдъръма пред дюкяните си. Гайтанджиите забухаха гайтана на камъните при чешмите, засноваха хора по улиците, настана движение и живот, градът бръмна от обикновената си смесена шумотевица.
            Но всичко това Кандов го не забележи… Ни слънцето, ни шумът, ни минувачите, ни животът, който закипя около му, не го заинтересува. Той гледаше, мислеше, чакаше само едно: сянката. Тя приближаваше до заветния предел, до барата, и тоя предел беше и края на неговите мъчителни и страстни вълнения, на тия минути, дълги като векове. Сянката се дръпна до барата и остави другата половина на улицата цяла в светлина. Кандову се стори, че слънцето едвам сега изгря… Той с бързи крачки тръгна към вратнята на бабини Лиловичини. Той се взираше в тая стара, попукана, извехтяла дъбова вратня, ниска и кована с гвоздеи с големи разплескани главички, ръждясали и прилични на петна по вратнята… Той ги знаеше колко са на брой и колко резки и цепнатини имаше портата, и как скърцаше, като разрънчено куче, когато се отваряше. Тая порта беше като едно живо същество, с очи, с уши, с глас… Как болезнено-страшно-сладостно се отзоваваше тя на сърцето му, при всяко влизане в нея! Как студено-неприветливо-зловещо, като клепалото, кога бие за умряло, пронизваше душата му шумът й, когато на излизане се хлопваше зад него!…
            Внезапно тя се отвори. Из нея излезе един прост българин с потури и с шапка. Кандов поиска да го посрещне и попита за Рада, но го досрамя. Той изгледа тоя прост човек с голямо вълнение и с някаква завист даже. И продължаваше пак да се разхожда. Мина се няколко време. Вратнята се отвори пак и сега сърцето Кандово се разтупа.
            Из нея излязоха баба Лиловица и Рада. Те бърже тръгнаха нагоре. Той едвам сега чу звънливото чукане на клепалото. „Вероятно празник някакъв — помисли си той, — отидоха на черква двете.“ Той се спря като прикован на мястото си и все погледва с очи девойката, която се отдалечаваше нагоре. Тя го не бе видяла, защото и като излезе, и като завървя, очите й бяха все наведени. Той неволно забележи, че тя се беше пременила в новата си черна рокля. Не носеше сега пепелявата басмяна престилчица с белите търкалца и листа, както други дни… Но как беше розово лицето й, строго някак… и пленително!
            Дълго време студентът чака завръщанието й… Мина се час, два. Той с негодуване слушаше, че клепалото ту престане, ту пак забие, и тоя сух, звънлив и безочлив звук раздражаваше нервите му до нетърпимост и го привеждаше в отчаяние…
            — Та какъв дявол празник е тоя? — повтаряше ся той злобно. — Къде отиде тя с тая ужасна бабичка? Какво е това глупаво клепало! Какви са тия вечни празници? До празници ли е на хората… Защо ми трябва мен тоя празник, на тия идолопоклонци празникът!
            Тия възклицания изскокваха от време на време из устата му и той все продължаваше да варди улицата. Но Рада се не явяваше.
            Слънцето отдавна бе прегазило барата, завоевали втората половина на улицата и се изкатерило по целия вид на бабината Лиловичина къща. Минувачите непрестанно се кръстосваха и сновяха по улиците, но между тях нямаше ни Рада, ни бабата. А клепалото все биеше.
            — Какъв е този безбожен празник! — изфуча бая злобно студентът.
            Но той не искаше и да узнае кой е. Първият човек, когото би попитал — би му казал това. Но защо му беше? Той отдавна вече не знаеше дните, не забележваше времето. Пролетта беше в разцвета си, но той не забелязваше пролетта… И за какво му е тая пролет, тъй безобразие хубава, тъй коварно очарователна, когато в неговата душа кипи такова море от страдания!… Природата имаше даже безсрамлив вид: сякаш се подиграваше с него… И той плюна с отвращение въз нещо… Вероятно, въз природата.
            Но скоро той доби отговор на своите нетърпеливи възклицания.


            XX. Кандовото недоумение нараства

            Из отсрещната улица се понесе насам монотонен писклив хор от детински гласове. Тия гласове държаха бас на друг един по-висок и по-дъртешки глас, който извиваше някаква проточена черковна песен. Странният концерт наближаваше и се чуваше все по-силен. Тозчас се подаде ред деца с фенери, хоръгви и дълги беловоскови свещи, превързани с черни кордели; по тях — други деца вкуп и с тях псалтът Мердевенджиев, последван от попове в одежди. Из въздуха се разнесе и мирис от тамян: задаваше се погребалното шествие на Лалка. Страдалицата беше издъхнала нощес още.
            Почти целият град придружаваше смъртните й останки. Смъртта на тая жена, млада и зелена покосена, изпълни със скръб всички сърца. Всеки бързаше да каже сбогом на покойницата и да почете последното й пътуване — до гроба. Ни антипатията против баща й, ни ненавистта против мъжа й не възпря света. Лалка беше твърде обична, кротка и добросърдечна и образът й изгони из душите другите земни свирепи вълнения. Навалицата на погребението й (което разбитият й баща не жали пари да направи по-богато и по-тържествено) беше прочее извънредно голяма и му придаваше още по-тържествен и по-трогателен вид. Но онова, което спомогна най-много да привлече света, беше мълвата за причината на побеляването й и смъртта й, която сестра й не беше могла да утаи (Лалка, преди да умре, беше поверила всичко на кака Гинка). Бедната покойница извикваше сълзи по всичките женски очи, плачеха дори и мъже, съвсем чужди на семейството й… Всички младежи бяха се стекли тука и начело личаха членовете на комитета, дълбоко покъртени и натъжени. Те вървяха с носилото.
            Когато шествието дойде до мегдана, дето се беше изпречил и Кандов като един кол, сложиха носилото, за да четат пак молитва над него, и тогава той видя мъртвеца. Той позна изведнъж Лалка.
            Тя лежеше спокойна, тиха, дългите клепачи хубаво затворени, тя приличаше на заспала. Лицето й, добило мраморна белина, едвам се различаваше от пуховата възглавница, дето бе потънала главата й; малката й снага се губеше под купове венци и китки пролетни, прощален принос от булки и невести… При двете й рамене стоеха по китка редки бели трендафили; подобни бяха втъкнати и в косата й. Тия последните бяха садени от нейната собствена ръка; ръцете й, бели и изящни като на скулптирана от мрамор грация, лежаха кръстосани на венчалната й копринена рокля, а на пропадналите й гърди беше положена икона „Успение пресветия Богородици“. Една упоителна атмосфера от благоухания на цветя, смесени с тия на смирненския тамян, напълни мястото и замайваше чувствата.
            Току-що сложиха носилото, майката се хвърли на щерка си със сърцераздирателен писък, прегърна я с две ръце, зарови лицето си в цветята и в премените като полудяла, па захвана да нарича ония глухи, недоизречени, безумно-страстни слова на майчина любов и отчаяние, които винаги пронизват с ледени игли сърцето и правят да настръхват косите. Всяка дума е един откъртен къс от сърцето, всеки вик е едно море от горест и неизразима болка. Плачът и поиманията нарастваха наоколо; домашни и чужди, с плувнали в сълзи лица, туриха кърпи на уста да не реват с глас. Но кака Гинка, пленителна в траурните си дрехи, ридаеше неудържимо; баща й, поддържан от двама души, люшкаше побеляла глава, разбит. Стефчов, гологлав, с кърпа на очи, стоеше прав до носилото. Но сълзи нямаше; лицето му само от безцветно червендалесто, каквото беше, сега бе побледняло. Той се озираше захласнато някак, като човек, който не гледа нищо… Недалеч стърчеше над тълпата русата глава на Соколова. Очите му бяха вторачени в смъртния образ на Лалка; той обнимаше с поглед, той поглъщаше цял тоя призрак на жертвата, която тъй страшно беше любил и която го беше любила… Уви, те би могли да бъдат тъй щастливи! Но съдбата, съдбата!… Внезапно той съзря близо до себе си Стефчова. Очите им се срещнаха. Соколов го устрели с ужасен поглед и му каза високо:
            — Господине, твоята подлост погуби тая жена! Ти ще даваш ответ на мене, после на бога!
            Молитвата се свърши. Гласът на майката пак процепи въздуха. Носилото се дигна и шествието се мръдна пак. Кандов се присъедини към тълпата, почти машинално. Лицето му остана тихо, както си беше. Трогателната картина, на която присъствува, не го покърти ни най-малко. Напротив, даже някакво свирепо задоволство озари физиономията му: той разбра, че Рада, като Лалина приятелка, се намира тука. Значи, ще я види тука… Само тая мисъл можа да пробуди в него мрачната и безкрайна погребална процесия. Той се заозира насам-нататък из тълпата на жените, но Рада не видеше; той диреше с поглед всяко черно облекло, всяка хубава глава… Но Рада не познаваше в тях… Той поостана надире, за да остави да минат и другите изпращачки покрай него; но напразно неговият ястребов поглед стреляше, ровеше, тършуваше из подвижната навалица, която минуваше като река пред него… Внезапно той зърна баба Лиловица и потърси до нея Рада. Рада я нямаше!… Сърцето му се отскубна. Как? Рада да я няма тука, на погребението на Лалка, приятелката й? Невъзможно, невъзможно, невъзможно! И той пак се защуря из тълпата да я дири и не я намираше. Как? Рада да не е тука? А де ще е Рада! Тя излезе с баба Лиловица, а де я е оставила баба Лиловица… самичка, и в такова време? Какво по-важно може да има Рада днес от това да изпрати любимата си приятелка?… Или, тя е тук, но той не види, премрежват му се очите. Но бабичката той видя!… Мигар да иде и да я попита? Лудост, лудост, неприлично!… Бедният студент не чувствуваше, че неговото назъртане и щуряне из тъжната процесия само беше вече неприлично и привлече вниманието…
            Когато закривяваха из една тясна улица, от противоположната писна кларнет и гръмна тъпан; весело хоро се бе там залюляло. Тая веселба при тая скръб изведнъж се показа страшно грозна и светотатска. По много лица в шествието се изобрази досада и гняв. В тоя същи миг музиката млъкна и хорото се пръсна и изчезна като от замахването на магическа тояжка… Възцари се пак тишината, из улицата се чуха само погребалните гласове на децата и Мердевенджиева… Кандов, останал на края, неволно се извърна назад, защото чу шумни стъпки. Той видя Редактора и няколко души още, които бяха напуснали хорото, за да придружат шествието. Редакторът беше пиян, с килнат фес и с твърде развълнувано лице. Той и другарите му бързаха да застигнат опашката на колоната. Кандов чу дрезгавия глас на Безпортева, който говореше вървешком:
            — Елате, недейте става магарета… ами да целуваме ръка ней… И да й кажем: „Иди сбогом, сестро! Царство ти небесно!…“ Защото, който умре за народа, той е безсмъртен! Разбирате ли, патки?… Ако сте пияни, знайте себе си… И когато ви казвам — навождайте кратуни, поклонете се… Тая е света душа. Кажете ми, колко са такива на света? А предателите нямат брой, като морски пясък… Но вие море не сте виждали, затова не ставайте магарета, ами взимайте от човешка дума…
            Току-що свършваше тая тирада. Редакторът видя Рачка, който тичешката замина край тях и носеше нещо в черкова.
            Той му извика повелително:
            — Я чакай бре! Чакай да те питам нещо… На, този е шпионинът на Стефчова! Смърт на такива поганци! — прибави той на другарите си.
            Рачко видя разлютеното лице на Редактора и търти да бяга из една улица.
            — Дръжте го! Да го питаме с кое право развонява улицата с името си! — извика Безпортев и всичките погнаха нещастния Рачка. Рачко, като лек и дребничък, хвърчеше като перушиняк и взема доста преднина над пияните си гонители. Скоро и той, и те се изгубиха зад завоя на улицата…
            Кандов видя всичко това безучастно, разсеян. Той наведе глава и заследва пак процесията несъзнателно. Скоро по нея и той се умъкна в черквата.


            XXI. Опелото

            Навалицата, която из улиците нарастваше като поток, напълни буквално храма.
            Носилото, сложено на четвъртитата мраморна плоча с издълбан двуглав орел на нея, срещу владишкия трон, беше центърът, около който шатреше и се тълпеше народът, със запалени вощеници.
            Заупокойните молитви захванаха тържествено; сини облаци от кадилницата се издигаха към свода. Големите светилници пред олтара горяха, запалиха се и полилеите, черквата пламна от светила… Тоя блясък служеше да поутеши малко опечаленото семейство на Лалка.
            По същата причина биде поканен и учител Климент да каже слово. Като богослов той владееше витийския дар и си служеше с цитати от светото писание. Но той, по неразположение, отказа. Поканиха Франгова. Подир малко колебание той прие и се покачи на второто стъпало на владишкия трон. Поповете прекъснаха пеенето и черквата се смълча.
            Учителят, твърде развълнуван, с поглед към покойницата, захвана с як, но разтреперан глас:
            „Братя и сестри!“
            Но тозчас той биде принуден да се прекъсне. При вратата ставаше нещо извънредно. Тълпата се там затика и защуря смутено; чу се разбъркано шушукане, после — уплашени гласове. Това смущение се предаде насам и скоро достигна до предните редове, около носилото с покойницата. Настана страшно смущение и хаос.
            — Идат! — викаха едни.
            — Олеле мале, идат! — пищяха татък женски гласове.
            — Кой иде бре? — обадиха се мъже из вътре черквата.
            — Турците! Турците!
            Настана паника: писък и вайкане и разбъркани гласове изпълниха божия дом. Народът се разтича като изплашено стадо, без да знае къде да се скрие. Образува се голям куп около чорбаджи Юрдана и Стефчова. Като влиятелни пред турците всеки мислеше да намери защита при тях и да бъде пощаден заедно с тях. Но голямата част от народа в луд страх кръстосваше черквата, бягаше, връщаше се, крещеше. Младите жени пищяха и падаха примрели, без да им подаде някой помощ; няколко бабички грухнаха на стъпалата на олтара и бидоха стъпкани. Безумен уплах бе изписан по лицата; на мнозина бяха по-бели и по-мъртвешки от Лалкиното. Само един Кандов остаяше съвсем безучастен към всичко, що ставаше наоколо му. Той със скопчени ръце стоеше неподвижен при носилото и гледаше тъжно покойницата.
            В това време се чу гласът на Соколова от галерията:
            — Не се плашете, няма нищо!
            Той, още в началото на паниката, беше се покачил на галерията, за да погледа из горния прозорец какво има извън черквата, на площада. Но той не видя нищо там обезпокоително. Никакви турци нямаше; напротив, той видя Редактора и другарите му, които влазяха под нартиката. Той беше пресипнал да вика оттам и да успокоява народа, но в шумотевицата гласът му не можа да се чуе.
            Обадиха се и други:
            — Мирни бъдете бе, хора, няма нищо.
            — Кой ни уплаши? — викна друг.
            — Кой излъга хората?
            В същия миг влязоха Редакторът и другарите му запъхтени и захванаха да се кръстят. Те нито подозираха, че са причината на паниката. Защото Рачко, като бягаше пред тях, беше се втурнал уплашен в черквата и попитан от някои бабички защо бяга, той бе казал:
            — Идат!
            — Кои идат?
            — Капасъзът и другите, много, много…
            Разбраха, че той казва: капасъзи… много, много. Това беше доста за от месец насам плашеното население от турска сеч! И паниката…


            XXII. Философията и две врабчета

            Кандов не дочака свършека на погребението и излезе на улицата пак.
            Странно! Той излазяше малко поободрен.
            Видът на смъртта поумирява неодолимо всяко вълнение на душата, свързано със земните интереси; зрелището на тленността човешка отслабва зависимостта й от тоя свят. Грижите, пламенните привързаности, страстите, въжделенията на живота побледняват и стават призрачни и смешни пред хоризонта на вечността…
            „На, тая Лалка умря, сега е мощи, утре е прах. Каква беше побеляла, побеляла, та страшна… Умря, умря… И Рада я нямаше там!… Ну, що, Рада!… Странно нещо, как ме е заслепила тая мома… Който ме види, би казал, че съм луд… Та отде зная, че не съм луд?… И защо? За нея. Та що е тя и защо моите безконечни мъчения, моите дълги безсъници? Да, и защо всичко това? За една жена, за една друга Лалка, която утре ще умре също и ще стане мощи и прах. Любопитно е дали я бих обичал, ако я видех такава в едно носило, че я закарват в гроба, да хранят червите с нея… Каква глупост, мерзост… Да? И наистина, що е тая Рада, това нещо, това нищо, нищо, което пълни цялото ми същество и цялата вселена, и рая, и ада?… Какво е тя?… Един скелет, облечен с мръсно, сурово месо. Едно безконечно купище от кокали, мръвки, кръв, жили, влакна, нерви, съдове, жлези, тъкани, хрущели, смрад, които се наричат Рада, и утре ще се сплуят и преобърнат на гной и прах… Тфу! И всичко това аз обичам! И се губя за него! Моят всемощен дух, моят божествен разум, моята безконечна мисъл са се прикачили на това тленно глупаво парче, провесили са се на тая паяжина!… Страшно, безумно… И как тъй по-рано се не отрезвих, не си казах: бе, Кандов, твоето призвание е друго и по-велико, отколкото да пъшкаш подир една глупа рокля… Такива широки простори се разкриват пред мене; два свята чудни, велики ми разтварят обятия: науката, отечеството… И колко живот там и подвиги, слава, и борба, и чудеса… и аз ги не видя, и видя това жалко същество, което, ако да не бях видял, нямаше никога да подозирам, че съществува на земята, както и то само не разбира защо съществува… Срам, срам, срам! Трябваше да видя тая Лалка, за да усетя към какво нищожество се е била приковала душата ми. Сега тя се пробужда като орел и трепва криле, и ги разперва, и като него волно, свободно хвърчи в безконечното пространство… Колко съм щастлив, ох!“
            И Кандов продължи да върви, задълбал в тия освежителни размишления. Той усещаше, че едно тежко бреме се свали от раменете му. Сега той се усмихваше победоносно. Той се усмихваше и чудеше как жалко, как глупо се свърши тая борба в душата му! Той изхвърли из нея Рада, както някой изхвърля из прозореца си непотребен череп от разбита паница… Радиният образ стоеше така далеко, така далеко в мъглявата безконечност, бледен, безжизнен и облачен, като развян при внезапно пробуждане сън. Той се почувствува окопитен и нов; сега булото падна от очите му и той виждаше ясно, и познаваше всичко, и се интересуваше от онова, което го окръжаваше, и вземаше участие в дребните интереси на живота. Той поздрави приветливо, като никога, ония, които го срещнаха, разговори се с Павлаки Недев за гюла му, разпита го каква беше ланската цена и колко маскала мисли да изкара тая година; купи си половина ока череши от една бакалница и се завръщаше весел у дома си.
            Той се завръщаше весел, като че иде от сватба, а не от погребение.
            Като минуваше край зида на една градина, един дъжд от бели листенца като Маргарит посипа главата му.
            Той вдигна очи и видя, че това беше цвят от сливата, която бе надвесила клони над улицата. Цветът се ронеше от едно клонче, на което играеха две врабчета и се целуваха с човките си…
            Кандов остана вкаменен!
            Всичкото му красноречие и философия изчезнаха като дим пред вида на тая любовна сцена…
            Той изтърва кърпата с черешите и се хвана за челото. Дълго време стоя тъй.
            — Болен си, болен си, Кандов! — пошушна си той безнадеждно. — Болен си, братко мой, търси си лек на главата, бай Вертере.
            И той завървя пак несъзнателно.
            — Да, лек, лек, радикален лек! — повтаряше си той… Но какво! Физическа болест да беше… Но тая рана е в душата… Не се гори с нажежено желязо. Що? Дали да не се посъветвам с пловдивския доктор? Лекарите са такива не само за телесните недъзи, но и за душевните… Това е истина явна като ден. Жално, че тука няма психиатри-специалисти… Защото аз съм луд, да, луд… Все едно, и при тоя… Някой съвет, кой знае, мога да получа — и да не бъде без полза… Да… Нека се възползувам от случая. Нищо не губя… Но друго трудно: трябва изповед пред доктора… Трябва да стана смешен… Не, невъзможно… По друг начин трябва…
            И той се запъти по посока на къщата, дето се беше спрял пловдивският доктор.


            XXIII. Лекът

            Когато се спря пред вратата му, Кандов си избриса пота от лицето, па почука.
            — Entrez! — извика се отвътре.
            Той влезе. Пред него стоеше докторът, човек около четирийсетгодишен, висок, но слабо сложен, с продънено, бледно и мършаво лице, с два редки бакенбарди и с хитро ироническо изражение в погледа. Той беше по жилет и сбираше вещите си в един джамадан, очевидно, готвеше се да тръгне. Той беше изпратил Лалка и нямаше вече работа тука.
            Кандов се назова.
            — Седнете, господине — покани го докторът учтиво; — тук е малко разхвърляно, но прощавайте.
            Вежливият прием поободри студента.
            — Извинете, господин докторе, че ви безпокоя, но аз само за няколко минути дойдох.
            — Ба, когато доктор приема болни, никога не се обезпокоява; докторът без болни не може да бъде весел, както болният без здраве…
            И с тая зловеща шега той хвърли изпитателен поглед на изпитото меланхолично лице на госта си…
            — Как сте?
            — Благодаря, аз съм здрав — отговори с пресилена усмивка студентът; — но само дойдох да ви искам съвет за другиго едного.
            — Той е тукашен?
            — Тукашен, но…
            — Защо го не доведохте? Виж, не остая време.
            Кандов се посконфузи.
            — Как да ви кажа, господин докторе, аз дойдох да се допитам до вас повече за една литературна работа…
            Докторът го погледна зачуден.
            — Вие можете да ме осветлите върху един психологически въпрос, който ме затруднява силно. Тоя въпрос съвпада в областта на медицината.
            Докторът чакаше въпросително.
            — Пиша един роман — каза Кандов, като натъртяше на всяка дума.
            — Как, вие сте списател?
            — Не, опитвам се… Захванал съм един роман… Главният герой е твърде влюбен, лудешки, безумно, безнадеждно в една личност, която се обича с другиго; а тая страст ще го доведе до самоубийство…
            — Има една немска повест, която бях чел някога във Вена — каза докторът, като се почеса над ухото, за да си науми; — там се разправя за подобна една любов…
            — Гетевият Вертер? — попита живо студентът.
            — Да, от Гете романът — припомни си докторът; — той се самоуби, нали?
            — Да, но аз искам да спася моя герой…
            — По-добре убий го, па тури точка, да се не мъчи. Направи, както ние докторите на болните… то е най-доброто.
            Докторът придружи думите си с нова зловеща усмивка, която издаваше безсърдечието; свойствено за докторите, привикнали с равнодушие да гледат страданията и смъртта на пациентите си.
            Кандов побледня.
            — Не, това ще бъде лош пример за читателите… Самоубийството е заразително също…
            — От каква народност е героят ви?
            — Българин.
            — Българин? Че българи май не страдат от кара-севда. Техните сърца са обвити в биволска кожа… Вие знаете що е карасевда? Amour désespéré!
            — Да, отчаяна любов — забележи студентът глухо.
            — Обаче аз не знам някой от българите да е умрял от голяма любов… Един момък се обеси по-преди, по то беше, че фалира евреинът, та изгуби…
            — Но моят герой, както ви казах, господин докторе…
            — Да, изключение, разбирам — прекъсна го лекарят; — но понеже е българин, не трябва да го самоубиваме, то няма да бъде вярно… Той трябва да се мъчи…
            И докторът се усмихна пак с неприятна усмивка, като погледна часовника си. Очевидно той бързате.
            Кандов забележи нетърпението му. Той каза бързешката:
            — Именно, затова се обърнах към вас за съвет, господин докторе. Развитието на разказа изисква, щото героят ми да живее, за да извърши други работи… Но за да ги направи, аз искам по-напред да го изцеря от тая ужасна страст, която го парализира и убива. Как може да стане това най-естествено, най-правдоподобно?
            Докторът се взираше любопитно и внимателно в Кандова: пръв път в докторската му практика се явяваше такава консултация. Той се трудеше да прочете в очите и физиономията на госта си, сякаш искаше да открие друг смисъл на думите му. Тоя поглед смути студента и неуместна червенина излезе по неговото мургаво личице. Смущението му се усили, когато едно ироническо ухилване заигра по безкръвните тънки устни на доктора.
            — Разбрах, разбрах, вие търсите лекарство против една от най-упоритите психически краста.
            — Да.
            — Има ги, но, за жалост, действието им не е сигурно като на кинината против треската, господин Кандов.
            И докторът пак се вторачи в Кандова.
            — Кажете най-решителните, господин докторе.
            — Преди всичко, бих ви препоръчал бабешкото лекарство: намерете една трева, която бабите викат „омразно биле“ (забравих го по латински), уварете го в петък срещу събота, ама в необжежено гърне, и залейте героя си с чорбата, когато спи: той ще намрази тозчас възлюблената си…
            Докторът се изсмя.
            Кандов се навъси:
            — Вие сериозно не говорите това, господин докторе.
            — Не щете това? — продължаваше да се смее лекарят. — Тогава аз бих ви посъветвал да го пратите да се напие с вода от Лета и ще забрави… Вие знаете коя река е Лета?…
            Кандовото лице се запали от тая шега и от това питане, еднакво безочливи и неуместни.
            — За жалост, Лета отдавна е пресъхнала — притури лекарят.
            Кандов стана да си върви. Докторът му махна с ръка и сдоби сериозен вид.
            — Добре, слушайте, за да разлюби човекът ви оная, която люби, накарайте го да се влюби в друга, пак тъй слепешки и силно…
            Кандов клюмна отрицателно.
            — Това значи да замени дявола с чорта.
            — Вярно, вярно — каза докторът ухилен. — Има друго лекарство: вкарайте го в развратен живот, нека удави душата си и чувствата си в пиянството на сладострастието… Нека абрютира, та ще забрави.
            Кандов се навъси с отвращение.
            — Той ми е потребен да извърши големи работи после. При това моят герой е натура благородна, неспособна е да се оскоти.
            — Хъ, тогава друга работа… Остая само едно лекарство, щом човекът ви е такъв деликатен господин. Но тоя лек е палиатив, вие знаете що е палиатив?
            Студентът пак се намуси, па клюмна утвърдително.
            — Отдалечете негова милост от любезната му; пратете го да се разходи година-две далеч някъде, много далеч… Нека да иде например в Бразилия, нека пътува по Ледовития океан и да остане загащен от ледовете девет месеца, и да се храни само с маст от кит. Или, ако мислите, че там може да простине и да го хване скорбут, пратете го в Сахарската пустиня, да стане цар на някое черно племе и да го подчини под властта си…
            И докторът, като даде всичките тия планове, подсолени с шеги и вшутявки, стана. Кандов стана и той.
            — Благодаря ви, господин докторе, ще се възползувам от съветите ви. — И той подаде ръка да се прости.
            — Сбогом, радвам се, желая здраве и дълъг живот на вашия болен господин и вам. — Но когато Кандов приближи до вратата, той му каза сериозно: — Господине, платете за съветите… Ние докторите от тях живеем.
            Кандов го погледна смаян. Но тозчас бръкна в жилета си, извади една рубла и я сложи на стола.
            И излезе бързешката.
            — Тоя халосник — каза си докторът, като увираше внимателно рублата в портмонето си, — сяка, че ме надхитри… Аз още от първите му думи разбрах, че той за себе си иска лек… Хващам се на бас, че той е влюбен като синигер и сънува клупа на едно въже… Dumstein!
            И той се залови пак да събира вещите си.
            — Тоя шутник — мислеше си Кандов, като излезе на улицата — пак каза едно свястно нещо, при многото блядословия… Той има право: само раздялата, само отдалечаването ще ме спаси мен… Трябва да се намеря съвсем под друго небе, на други пояс, на други кът на земята, дето нищо, нищо да ми не наумява за оная… Да, аз сега си спомням, че в такъв случай съветват отдалечаването, бягството! И те ще ме доведат до брега на реката, за която подметна това венско лапацало. Беж, беж, Кандов! За Москва, за Москва!
            И Кандов, озарен от тая мисъл, възхитен от такова спасително решение, затананика припева на популярната руска песен:

            Ах, Москва, Москва, Москва!
                        Золотая голова!
            Ах, Москва, Москва, Москва!
                        Золотая голова,
                        Белокаменная…

            Той бързешката стигна у дома си, яви на домашните, че утре тръгва за Москва, за да следва науките си, и захвана да събира с трескава бързина пътните си вещи.
            Той натъпка още тая вечер джамадана си, свърза и малко денкче и спа нея нощ дълбоко и непробудно, защото не е спал няколко нощи наред.
            Заранта се разбуди весел и бодър. И за да си не даде възможност да мисли за Рада, той се занима с мисълта за пътуването си и за новия живот, който ще заживее в белокаменната… И възхитен, той тананикаше:

            В дали тебя я обездолен,
            Москва, родимая моя,
            Где блещет в лесу колоколен
            Величье русскаго края! Ах, Москва…

            Докараха и коня, който щеше да го кара през Балкана. За Москва! За Москва! — казваше той, като туряше в джамадана някои забравени книги… Тъй като беше се навел до прозореца, той машинално погледна на улицата и видя баба Лиловица — с друга една бабичка. Той потръпна, но неволно се вслуша в онова, което баба Лиловица гълчеше с другата.
            — Та сега ти, булка Лиловице, пак си остана саминка?
            — Ех, ами какво да се прави? Вчера изпратих Радка за Клисура… късаше ми се сърцето, като тръгваше тъй кахърна… Ех, бог нека си има милост за нея.
            Кандов остана като гръмнат.
            След един час той тръгна.
            Той тръгна… за Клисура!

            * * *

            Същия ден Николай Недкович и Франгов, удивлени от странната промяна, що забележиха у студента, отидоха у тях да го навидят, но узнаха, че тръгнал за Клисура, „да се поразходи до сродника си“.
            В стаята му още царуваше безредица: джамаданът разтворен, вещи разхвърляни… На масата лежаха куп руски книги. По надписите на подвързията гостите познаха, че те бяха социалистическо-анархически издания, печатани в Лондон и Женева. Най-горнята обаче беше един роман: „Преступление и наказание“ от Достоевски. Стоеше и един друг разтворен роман на масата: „Страдания молодого Вертера“. Там имаше редове и цели страници отбележени с червен молив…
            Тия съчинения показваха конаците, що бе направил Кандовий дух в тъжната пустиня на психическото блуждение…
            Да, и полуотвореното писмо за Рада.
            По чувство на деликатност, Недкович тури писмото в портфейла си, за да не падне в други нескромни ръце.


            XXIV. Буря пред буря

            Радиното тръгване за Клисура стана неочаквано и внезапно. Заранта, когато Кандов обикаляше портата й, дойде у нея един верен клисурец, който се завръщаше от К-во с талигата си, и й обади, че Бойчо го бил помолил да я вземе пътем и закара в Клисура. Щом получи това известие, за което се надяваше, тя побърза да иде да целуне своята приятелка Лалка, поминала се тая нощ, и да й каже последното прощавай. Ней отдавна бе затворен пристъпът до Лалка и в Юрдановото семейство. Но появяването й при мъртвата никого не зачуди, нито възмути. Тя беше Лалкина приятелка и това беше доста. При това, никой няма право да отнеме сбогома на един покойник. Там, дето е влязла смъртта, ключалката пада от вратата; големи и малки, приятели и врагове са еднакво добре дошли пред прага на вечността… Домашните се отместиха трогнати и й сториха път. Когато Рада коленичи пред Лалка и я прегърна и с целувки по челото, което заливаше със сълзи, изговори: „Мари сестрице, мари Лалке, какво направи?“ — всичките домашни отчаяно заридаха, а Рада поеха под мишница и изведоха навън премаляла…
            Рада се настани при госпожа Муратлийска, неотдавна минала в Клисура. Тя на драго сърце бе приела Огняновата просба и даде гостоприемство на бездомната девойка.
            Прозорците на къщата, обърнати на север, гледаха цяла Клисура, дола й и Стара планина. Великанският връх Рибарица (тук наричан Вежен), увенчан със зимната си корона още, спущаше стремително южните си поли, под които стоеше градецът; тук-там по зелените му хълбоци пъплеха стадата на влашките номади и се червенееха мандрите им; на изток града заграждаха високи изкъртени брегове и ронливи сипеи, на места голи, на места покрити с лозя и трендафилови градини. Една лъкатушна пътека се изкачваше до върха и водеше към оттатъшната урва — Зли дол, отдето е друмът за Стремската долина. И от другите страни Клисура затваряха бърда: тя стоеше загнездена в дълбок дол, плувнала в зеленина и овошки и в розови градини, които пълнеха въздуха с благоухания. Зимно време твърде скръбна и затворена, лишена от кръгозор, тя сега беше едно прелестно кътче, пълно със сенки, прохлада и миризма.
            Кандов пристигна вчера, сиреч на следующия ден след Рада, в Клисура и слезна на гости в дома на един свой роднина — благовиден предлог да бъде близо при Рада. Още същия ден той я посети и я намери потопена в сълзи и горест за Лалкината смърт. Той разбра, че посещението му беше неприлично в такова обстоятелство, но нему му олекна и светна. Той даже се почувствува щастлив, че видя Рада.
            Днес Кандов пак се озова доста рано. Той я намери още по-убита и смутена, едно от скръбта за Лалка, друго от слуха за близкото избухване на въстание в Копривщица и от незнанието що е и къде е Бойчо. В това угнетено състояние Рада с удоволствие видя Кандова.
            — Кажете ми, господин Кандов, какво има? — попита тя безпокойно.
            — За въстание говорят — отговори Кандов сухо.
            — Какво ще правя сега, боже мой? И Бойча го няма — не се е явил чер-бял…
            Кандов гледаше разсеяно из прозорците към някаква точка на Рибарица.
            — А какво мислите, господин Кандов? — попита Рада нетърпеливо.
            — Аз?
            — Да.
            — За въстанието ли?
            — За въстанието.
            Той каза равнодушно, като се не обръщаше към нея:
            — Въстание — въстание! Ще се бият, ще пушкат, ще се колят — да освободят България…
            — А Клисура?
            — Може и тя… впрочем, все равно…
            — Как все равно? Ами вие?
            — Все равно и аз…
            Кандов отговаряше разсеяно, като че го питаха за нравите на Нова Зеландия… Но под тоя разсеян вид, под това студено нехайство към събитията, които решаваха съдбата на България, се криеше черно отчаяние. Но ни той, ни Рада не чувствуваха това.
            — Какво мислите да правите сега, като ще е въстание навред? — попита Рада.
            — Каквото трябва.
            — Как каквото трябва? Вие няма да се биете?…
            — Какво мога да направя аз, Радке? Само едно — да умра!… — отговори Кандов мрачно.
            Вратата се чукна три пъти, ниско.
            — Бойчо! — извика Рада и му отвори.
            Огнянов влезе предрешен като селач, уморен и прашен. Той се връщаше от Панагюрище. Той бе присъствувал в главното събрание при Мечка, дето бе решен денят на въстанието — 1 май. Сега Огнянов бързаше да иде в Бяла черква, да вземе последните мерки по приготовлението, в няколкото дни, които му остаяха, и да дигне знамето в Бяла черква на уречения ден. Той мина през Клисура, за да се прости с Рада. Но едва пристигна в къщата, дето имаше прибежище, той намери там писмо от Бяла черква и бързо се запъти към Рада, без да се срещне с някого.
            Той се спря и хвърли студен и пронизителен поглед на Кандова, който стоеше спокоен до прозореца.
            Рада избъбра няколко думи да изкаже радост, но като видя измененото лице на Огнянова, тя остана като попарена.
            — Извинете, че тъй рано ви развалих разговора — каза Огнянов с горчива усмивка, но бледен.
            Едвам сега той погледна и Рада.
            — Какво е, Бойчо? — каза тя с глас схванат и пристъпи към него.
            — Доста преструвки! — каза Огнянов студено.
            Тя се спусна, като да го прегърне. Той се дръпна.
            — Да е просто, пощадете ме от Вашите нежности… — Па като се обърна към Кандова, каза нервно: — Господин Кандов, не зная как да Ви благодаря, че дойдохте чак от Бяла черква на приглашението…
            Злоба задавяше гласа му.
            Кандов се извърна от прозореца.
            — Какво приглашение? — попита той сухо.
            — Какви са тия думи, Бойчо? — попита Рада замаяна. — Господин Кандов е дошъл на гости у роднини… Той…
            Тя се прекъсна и заплака.
            Тя заплака, защото пръв път беше принудена да излъже, против волята си, фатално. При краткото си свиждане в Бяла черква тя нито има време, нито се сети да му обади за странните задиряния на Кандова, когото не смееше да отпрати. Сега Огнянов го заваряше при нея, и рано. Навярно до ушите му бе дошло нещо за тия посещения, а проклет случай идеше да укрепи съмненията му, преди тя да ги разсее.
            Рада се надяваше, че сам Кандов ще даде обяснения, за да я избави от мъчното положение, но той мълчеше.
            — Кандов, кажете ми нещо и Вие, ще ми бъде весело — каза злъчно Огнянов, като хвърли презрителен поглед въз съперника си.
            — Нищо нямам да казвам, аз чакам Вие какво ще кажете — отвърна студентът хладнокръвно.
            — Това са низости! — изкрещя Огнянов, като по-гледна и двамата.
            Кандов пребледня още повече. Уязвената му гордост го изтръгна из мрачната апатия.
            — Огнянов! — извика той.
            — Викай по-високо, уплаши ме! — отзова се по същия начин Бойчо.
            Челюстта му трепереше от гняв.
            Рада се спусна към него уплашена, да не направи пакост. Тя знаеше неудържимата буйност на характера му.
            — Боже мой! Бойчо! Какво правиш? Чакай да ти разправя! — викаше с разплакан глас Рада.
            Огнянов я устрели язвително.
            — Няма нужда, Радо, не се унижавай да проливаш сълзи. И аз, глупец, вярвах, че съм намерил самата невинност над невинностите… хвърлих толкова любов! Хвърлих сърцето си на улицата… Какво заслепение!
            — Бойчо! — викаше отчаяната Рада, като хълцаше.
            — Престани! Между нас няма нищо общо вече. Булото ми падна… Какво заблуждение!… Да мисля, че ще обичаш мене, един вагабонтин, когото очаква кол и бесило, додето има такива рицари на громки фрази, високомъдри и благонадеждни страхопъзльовци… Боже мой, какви низости имало на света!…
            И той се обърна да излезе.
            — Огнянов! Вземи си думите назад! — извика Кандов, като го последва.
            Огнянов се спря.
            — Аз ги повтарям: низости и подлости! Това е гнусно злоупотребление на приятелско доверие… Отказваш ли очевидността? — каза Огнянов, като заливаше с гневен поглед студента.
            — Или си вземи думите назад, или смърт! — изрева Кандов, запенен от ярост.
            — Смърт? Тя може да плаши само революционери, които спасяват България при полите на жените.
            Кандов се хвърли на Огнянова, като искаше да го удари по главата. Всичкото му дълговременно страдание и мъки се превърнаха на поток от ярост против косвения виновник техен.
            Огнянов беше як. Той оттласна Кандова до самия вид, па извади два револвера из пояса си.
            — По хамалски не ща; вземи тоя пищов. — И Огнянов подаваше оръжието.
            Рада, полудяла от страх и отчаяние, отвори прозореца към улицата и викаше с висок глас, за да привлече вниманието на минувачите.
            Тогава се чу гласът на камбаните, които звънтяха гръмовито. Екливият им звон цепеше въздуха. Огнянов, както държеше пищова да го даде на противника си, тъй остана неподвижен. В това време бързи стъпки затропаха извън и вратата с трясък се разтвори.
            Влязоха неколцина клисурци въоръжени.
            — Въстание се вдигна! Да живее България! — извикаха те.
            — Де се сбира народът? — попита Огнянов троснато.
            — На краищата, на Зли дол, на Пресвета… Не се майте! — И бунтовниците излязоха бързешката, като викаха „Да живее България!“ и пееха „Боят настава…“
            А камбаните звънтяха бясно.
            Огнянов се обърна към Кандова:
            — Сега имам малко работа… Ако остана жив, ще ти дам удовлетворение… Засега дръж компания на госпожицата, за да се не плаши. — И той излезе бързо навън.
            Рада, поразена от новата беда, падна на миндера без свяст. Госпожа Муратлийска, привлечена от вика й, втурна се и взе да я свестява.
            Кандов се ослушваше в камбаните, като човек, който сънува. После се наведе и вдигна едно смачкано писмо, паднало от ръката на Огнянова. Той прочете следующите редове:
            „Графче! Не е зле човек да си има приятели: Кандовчето не можеш го купи с торба злато. Знай, че той, докат беше тука, не оставяше нито час Рада Госпожина самичка: твоето вярно гълъбче и невинно ангелче! Днес Кандовчето тръгва за Клисура, че прие билетче от гълъбчето — много му се стягала душата за тебе, та го вика да я поутеши… Да ти е честита Рада, па и приятелят да ти е честит. Блазе ти!… Па да знаеш, че това, дето ти казвам, е «тайна работа»: освен попа и селото, само ти я не знаеш… Хай освободи България, Рада Госпожина ще направим царица.“
            Писмото беше пристигнало вчера по неизвестен канал. То не носеше подпис.
            Кандов скъса тая мерзост и плюна на нея, па излезе.


            XXV. Въстание

            Пет деня вече как Клисура се намира в революция.
            Всяко занятие е спряло; всякой друг интерес е забравен; възбуждение необикновено, изписано по всичките лица. Градът беше възхитен, безпокоен, наежен; една опияняюща атмосфера течеше из улиците… В тия пет дни клисурци бяха преживели няколко живота — пет векове от страхове, надежди, възторг и отчаяние… Всичко това, което виждаха и което правеха, и което им се чинеше по-преди, че е много, много отдалечено, струваше им се сега, че е някой тежък сън, докарваше ги до умопомрачение…
            На 20 априлий клисурският представител в главното събрание при Мечка пристигна от Копривщица, въстанала същия ден, запрегръща домашните си и им обяви, че часът на въстанието удари… Скоро в училището се събраха главните съзаклетници и Караджов, подир като изпя песента „Боят настава, тупат сърца ни“, държа пламенно слово и Клисура с възторжени викове и при звона на камбаната се прогласи въстанала. Разпратиха се тозчас писма до комитетите в другите балкански градове, да подкрепят движението на Клисура и Копривщица, като сторят същото; назначиха се десетници и началници на стражите, затекоха се у дома си, та се въоръжиха: стреляха, гониха с куршуми, но безуспешно, заптиетата, които се спасиха с бяг в планината. Всички мъже бяха изкарани извън града по височините. По всичките тия стратегически пунктове се поставиха стражи по 15–20 души да бранят града и изриха окопи, да им служат за защита. По тия стражи беше пръснато почти цялото мъжко население на града — от осемнайсет до петдесетгодишна възраст хора. Никого вече не пуснаха назад в града; храна и други потреби заръчаха всекиму да носят домашните му. Въстаниците бяха въоръжени кой с какво можал.
            На сутрешния ден, когато в черква коленопреклонно се молеха — свещениците и жените, защото мъжете бяха при укрепленията — за избавянето на България от робство, градските първенци, прегърнали с радост движението, избираха военен съвет, както и главнокомандующи на въстаниците. По обяд понесоха с голяма тържественост левското знаме на височината на Зли дол и го предадоха на защитниците. Остатъкът от деня се употреби в назначаване началници при важните укрепени върхове, в дотъкмяване джепането и другите потреби за въстаниците и в разни още разпореждания по отбраната на града. Но вестите, които пристигаха отвън, не бяха утешителни: освен Средна гора, никакви нови места не бяха се дигнали. Нощта завари въстаниците в силно униние.
            На 22 априлий въстаниците убиха двама турци пътници. Въстанието вече се окървави и жребият бе окончателно хвърлен. Но напразно се взираха от височините да видят пожара на някои турски села в Стремска долина, условен знак, че Каблешков е дигнал българските села там… Тогава подириха в планината заслон и скривалище за семействата и пратиха в Копривщица за помощ.
            Въстаниците осъмнаха мрачни и паднали духом. Гергевден никого не веселеше и камбаната, която свикваше богомолците в храма, меланхолно издаваше звън, приличен на погребален. Но изведнъж звънтенето стана по-живо и триумфално и лицата светнаха от радост: Волов водеше от Копривщица подкрепление, състояще от петдесет души въстаници, повечето селяни из средногорските села. Той дойде право в черковата, дето се отслужи тържествено молебствие… Камбаните загърмяха още по-празнично. След това Волов с дружината си, със свещеници и литии потегли към позициите. Там осъди на смърт няколко цигани и турци, уловени като шпиони. Той сам съсече със сабята си едного от тях. След тия екзекуции Волов се завърна сам в Копривщица. Осталото време се употреби за довършване на окопите.
            На следующия ден унинието пак се възцари. Напразно далегледните стражи се озъртаха по цели часове да зърнат многожелания пожар в долината. Каблешковата експедиция беше се върнала безуспешно назад в Копривщица. Малцината пътници, които пробиха тука през първите дни на въстанието, обаждаха, че всичко е мирно в долината и че никакъв знак няма за близко въстание… От вчера и пътници престанаха да идат… Вместо тях мярнаха се далеко на друма няколко конника турци, изгърмяха и пак се върнаха назад… Обезсърчаването нарастваше. Не помагаха ни насърчаванията на по-сърцатите, които намаляваха всеки час, ни отлъгвания, ни строгите внушения.
            Това плачевно настроение в редовете на клисурските защитници се усили още повече на 25 априлий. Те видяха, че са оставени сами на себе си, сиреч на неминуема гибел… Тя беше очевидна. Шепата защитници, които можа да даде градът, всичко-всичко около двесте и петдесет души, пръснати по вси страни, не стигаха, за да отблъснат страшната сган башибозуци, които щяха да налетят както от изток, тъй и от запад… А ново подкрепление от Копривщица те не чакаха: тя сама имаше нужда от помощ. Отпадането и обезсърчаването молепсаха всичките укрепления. Дисциплината слабееше, разкайването, ропотът, натякванията — авангварди на деморализацията — замениха ентусиазма на първите дни на въстанието. Неприятеля още не бяха видели, но го чувствуваха, близък неминуем, грозен. Бунтовниците приличаха вече на армия разбита — без бой, — на едно трепетно стадо сърни, сгащени в някой безизходен кът, които чуваха рева на зверовете. Малцина запазваха присъствие на духа, още по малцина хранеха поне искра надежда за добър изход. При нравствените страдания притуряха се и физически: мразовит вятър духаше нощя от балкана и вкочанясваше бранителите във влажните им окопи, дето бяха принудени да нощуват, без да палят огън. Тия бедни абаджии, прекарали живота си в мирен труд, с игла в ръка, и превърнати сега в бунтовници, навтъкани с оръжие, бяха за оплакване. Глухи пъшкания и въздишки се разнасяха нощя из окопите, в които никой не можеше да мигне от студ и безпокойство.
            — Честито ти царство, булка! — здрависваха се бабичките на улицата в първия ден на въстанието.
            — Отидохме си, братко, изгоряхме си — шъпнеха си сега най-разпалените по-преди съзаклетници.
            Отчаянието растеше. То беше ясно отпечатано по хлътналите лица. Обаче реч за оттегляне, за бяг от никои уста още не беше капнала. Но тя стоеше във всичките души.
            Такова беше тоя ден състоянието на духовете по всичките върхове. Такова беше то, или почти такова, и на Зли дол — най-важния пункт на защитата.


            XXVI. Батареята на Зли дол

            Върхът Зли дол, на североизточния край на града, имаше хубаво стратегическо положение. Той командуваше на околността и държеше ключа на друма, който свързва Клисура със Стремска долина… Оттук погледът потъваше далеко във вълнообразните голи поляни на изток, по които се мяркаха далегледните стражи, съставляющи „веригата“ на клисурската армия.
            Стражата на Зли дол беше най-многочислена. Тя беше засилена от средногорците на Волова — останки от разбити чети — и тя се готвеше да посрещне с куршумите си първия напор на неприятеля.
            Днес се забелязваше особено оживление там. Някаква бодрост светеше в погледите. Но те не бяха обърнати към посоката, отдето се очакваше врагът, а към дола, в който се гнездеше Клисура. Всички се взираха напрегнато в пътеката, що извиваше по урвата насам. Там един въстаник, с гигантски ръст, носеше нещо бяло, дълго, цилиндрообразно на рамо. Подире му една жена, пълна и снажна, селянка по облекло, идеше, прегъната под едно бреме, очевидно много тежко.
            Именно в тия двама хора бяха впити всички погледи. И имаше защо: те изнасяха артилерията до Зли Дол!… Тя състоеше всичко на всичко от един черешов топ.
            Той беше на рамото на гиганта.
            Снарядите, състоещи от железни късове, куршуми, цигански гвоздеи, петала и пр., висяха в торба на гърба на селянката.
            Очите на въстаниците пущаха пламък от удоволствие; въодушевление общо завладя Зли дол!
            Най-после гигантът изнесе на върха топа, облян с горещ пот, който капеше като дъжд от веждите му и от шията му.
            — Майка му стара!… — изохтя той, като тръшна смъртоносното оръдие на земята.
            Натрупаха се да гледат с любопитство топа… Имаше още двайсетина подобни, назначени и за другите укрепления, но те бяха още в града. Този беше изкаран, за да опитат гърмежа, гюллето му и далнобойността му. Притеглиха го още по на високо място, отдето можеше да се бие друмът и голите рътлини, напълниха го хубаво с джепане, заковаха го здраво за земята с колове и изкопаха зад него широка дупка за прикритие на артилеристите…
            Въстаниците горяха от нетърпение да чуят гласа на първия български топ! Детинска радост и възторг неописуем вълнуваше всички. Някои плачеха…
            — Слушайте как ще зареве балканският лев, момчета… Гласът му ще разтрепери трона на султана и ще обади на цял свят, че Стара планина е свободна!… — казваше началникът на злидолската стража.
            — Тоя гръм ще разбуди и другите наши братя в Стремската долина и ще им науми длъжността: те ще грабнат оръжие и ще се опълчат против общия душман! — каза друг.
            — Оттука ние заповядваме на цялата долина… нека само се покажат тираните: на матруша ще ги направим!
            — Ни един няма да оставим, майка им стара! — изрева Иван Боримечката, като продължаваше да брише с шапка зачервенялото си мокро лице.
            Защото гигантът, който изнесе топа, беше нашият стар познайник — Боримечката; джепането бе изнесла жена му. Те още преди месец бяха се преместили в Клисура, по работа, и увлекли в революцията.
            Палячът на фитила се готвеше да почне работата си.
            — Чакай, Делчо, да се не изплашат женорята и децата, да се обади по-напред — каза Нягул абаджият.
            — Харно кажеш — отзова се други, — да пратим протогера да вика из града, защото има тежки жени…
            — Къде ще пращаме в града, да се губи време? Оттука някой да извика, дето е с по-гърлест глас, всеки ще чуе.
            — Боримечката! Боримечката! — извикаха неколцина, които познаваха страшната сила на дробовете му.
            Боримечката прие на драго сърце новата мисия. Той попита какво трябва да каже, запомни го хубаво и отиде на срещната височина, по-близо до града. Па се изправи там във всичката си гигантщина, напъна гърдите си напред, дигна главата нагоре, разтвори широко челюстите и викна проточено:
            — Хора бре! Да знаете, че ще пукне топчето, за да го опитваме, майка му стара… та да се не плашат жените и дечурлигата, ами рахат да си бъдат… Читаци няма никак още… Не се видят читаци, майка им стара!
            Той повтори това съобщение още няколко пъти, през една минута почивка. Балканските екове отговориха на тоя силен глас. Той проникна и във всяка къща на града. След като се даде това успокоително предупреждение на домочадията, пристъпи се до работа. Делчо секна огън, запали голям къс прахан, забучи го на един дълъг прът и приближи към гъзера на топа. Праханта се разпаляше и пушеше; сини облачета дим се извиваха из въздуха… В трепетно ожидание на гърмежа въстаниците поотбягнаха надалечко, други легнаха в окопите, за да не видят нищо, някои даже си запушиха ушите с пръсти и замижаха. Няколко секунди минаха в ужасно, неизразимо напрежение на нервите… Синият дим все се пушеше над фитила, но не успяваше да го запали. Сърцата биеха до пукване. Това мъчително състояние ставаше нетърпимо… Най-после, по фитила прехвърча бяло пламъче, запуши се и той и веднага топът издаде някакъв немощен, сърдит, дрезгав звук, като кога чупиш суха дъска, нещо прилично на остра кашлица, и се покри с гъст облак дим… От тая кашлица топът се цъфна, а джепането си изхрачи само няколко разкрача далеч… Мнозина от налягалите въстаници даже не чуха гърмежа му…
            Някой си, на смях или наистина, каза, че той бил вземал тоя шум за шум, излязъл из нецензурния канал на Ивана Боримечката…
            Тоя нещастен резултат извади наяве недостатъците на артилерията. Прочее, прибързаха, та поправиха другите топове, като ги стегнаха яко и на гъсто с железни обръчи и въжа, а някои извътре облякоха с тенекия. Още тоя ден изкараха по два топа на всяко укрепление, напълниха ги силно, закрепиха ги на кола, заковани здраво за земята, и изкопаха зад тях дупки за палячите на фитилите. Всеки топ бе назначен да послужи само за един път и в известна, определена посока да гръмне.
            Нека прибавим, че забравиха да обадят в града, че топчето „пукнало“ вече. Така щото бедните жени и бабички чакаха до вечерта с памук в ушите да заечи въздухът и да потреперят стъклата от гърма.

Няма коментари:

Публикуване на коментар