20 юни 2012 г.

Хари Потър и Даровете на смъртта-3




            Глава четиринадесета
            Крадецът

            Хари отвори очи и беше заслепен от нещо златисто и зелено: нямаше представа какво се е случило, знаеше само, че май лежи на листа и клонки. Замъчи се да си поеме въздух и да го вкара в сякаш сплесканите си бели дробове, примига и видя, че яркият блясък всъщност е слънчева светлина, процеждаща се през балдахин от листа високо горе. После съвсем близо до лицето му нещо се размърда. Хари застана с усилие на четири крака с очакването да съгледа пред себе си дребна свирепа твар, но видя, че нещото всъщност е кракът на Рон. Огледа се: тримата лежаха в гора, очевидно сами.
            Първата му мисъл беше, че това е Забранената гора, и макар да осъзнаваше колко глупаво и опасно е да се появят на територията на „Хогуортс“, за миг сърцето му трепна радостно при мисълта, че могат да се промъкнат през дърветата до колибата на Хагрид. Но за няколкото секунди, през които Рон простена глухо, а Хари запълзя към него, си даде сметка, че изобщо не са в Забранената гора: дърветата изглеждаха по-млади, растяха на по-голямо разстояние едно от друго и пръстта беше по-чиста.
            Хърмаяни също допълзя на четири крака при главата на Рон. Щом го погледнаха, от другите им грижи не остана и следа: отляво Рон беше целият в кръв, а сивкавобялото му лице се открояваше на фона на покритата с листа земя. Въздействието на многоликовата отвара отслабваше: на външен вид Рон беше нещо средно между Катърмоул и самия себе си и косата му се червенееше все повече, а от лицето му изчезваше и малкото останала руменина.
            — Какво се е случило?
            — Разполовяване — обясни Хърмаяни, която вече опипваше ръкава на Рон: там кръвта беше най-прясна и най-тъмна.
            Хари загледа ужасе`н как тя разкъсва ризата. Винаги си беше представял разполовяването като нещо смешно, докато това тук… Догади му се, когато Хърмаяни оголи ръката на Рон над лакътя, където липсваше голямо парче плът, сякаш отрязана с нож.
            — Бързо, Хари, в чантата ми има шишенце с етикет „Екстракт от росен“*.
            [* Росен (Dictamnus albus) — рядко срещана билка с изцелително действие. — Б.р.]
            — В чантата… а, да…
            Хари изтича встрани до мястото, където Хърмаяни се беше приземила, грабна обшитата с мъниста мъничка чанта и бръкна вътре. Затършува между разни предмети: кожени гръбчета на книги, вълнени ръкави на пуловери, токове на обувки…
            — Бързо!
            Хари грабна от земята магическата си пръчка и я насочи към дълбините на вълшебната чанта.
            — „Акцио росен!“
            От чантата изхвърча кафяво шишенце: той го хвана и забърза към Хърмаяни и Рон, който почти беше склопил очи и между клепачите му не се виждаше друго, освен ивици от бялото.
            — Припадна — обясни Хърмаяни, която също беше доста пребледняла; вече не изглеждаше като Мафалда, въпреки че на места косата й беше прошарена. — Отпуши го, Хари, моите ръце треперят.
            Хари издърпа запушалката на шишенцето, а Хърмаяни го взе и капна три капки от отварата върху кървящата рана. Издигнаха се кълбета зеленикав дим и когато те се разсеяха, Хари видя, че кървенето е спряло. Сега раната беше с коричка, сякаш е заздравяла преди няколко дни, и върху доскоро оголената плът се беше опънала нова кожа.
            — Ау! — възкликна Хари.
            — Само за това съм сигурна, че е безопасно — обясни с треперлив глас Хърмаяни. — Има заклинания, с които Рон ще оздравее напълно, но не смея да опитвам, страх ме е да не объркам нещо и да стане още по-лошо… и без това е загубил много кръв…
            — Как се е наранил? Всъщност… — Хари тръсна глава в опит да избистри мислите си, да проумее какво се е случило току-що. — Защо сме тук? Мислех, че се връщаме на площад „Гримолд“.
            Хърмаяни си пое дълбоко въздух. Беше на границата да се разплаче.
            — Хари, според мен няма да можем да се върнем там.
            — Ама как…
            — Когато се магипортирахме, Йаксли се вкопчи в мен и аз не успях да се отскубна, много е як… още се държеше за мен, когато пристигнахме на площад „Гримолд“, и тогава… според мен той явно е видял вратата и е решил, че ще спрем там, затова разхлаби хватката и аз успях да се откопча… и ви доведох тук.
            — Но къде е сега Йаксли? Чакай, чакай… нали не искаш да ми кажеш, че е на площад „Гримолд“? Той не може да проникне вътре.
            Хърмаяни кимна с очи, блеснали от неизплаканите сълзи.
            — Мисля, че може. Принудих го да ме пусне с отблъскваща магия, но вече го бях вкарала в обсега на защитното заклинание „Фиделиус“. След гибелта на Дъмбълдор ние сме Пазители на тайната, значи съм я издала и на Йаксли, нали?
            Хари не искаше да се преструва — беше сигурен, че Хърмаяни е права. Това беше тежък удар. Щом Йаксли вече можеше да прониква в къщата, и дума не можеше да става да се върнат там. Дори в този момент той сигурно вкарваше вътре смъртожадни с магипортиране. Колкото и мрачна и потискаща да беше къщата, тя им беше единственото сигурно убежище и откакто Крийчър беше много по-щастлив и дружелюбен, дори се беше превърнала в нещо като техен дом. Хари усети пронизващо съжаление, което нямаше нищо общо с храната, макар че си представи как домашното духче приготвя пържолите и пая с бъбреци, които те тримата никога нямаше да изядат.
            — Съжалявам, ужасно съжалявам, Хари!
            — Стига, ти не си виновна! Ако някой има вина, това съм аз…
            Той бръкна в джоба си и извади окото на Лудоокия. Хърмаяни с ужас се отдръпна.
            — Ъмбридж го беше сложила на вратата в кабинета си — да шпионира хората. Не можех да го оставя там… и ето откъде са разбрали, че някой е проникнал в министерството.
            Още преди Хърмаяни да отговори Рон простена и отвори очи. Беше все така сивкав, а лицето му лъщеше от избилата пот.
            — Как се чувстваш? — прошепна Хърмаяни.
            — Гадно — изграчи той и се свъси, усетил болката в ранената си ръка. — Къде сме?
            — В гората, където се проведе Световното първенство по куидич — отговори Хърмаяни. — Исках да отидем някъде на прикътано място, където да сме на спокойствие, и това беше…
            — Това е първото място, което ти е хрумнало — довърши вместо нея Хари и огледа поляната, на която не личеше да има някой друг.
            Неволно си спомни какво се бе случило последния път, когато се магипортираха на първото място, хрумнало на Хърмаяни — „Тотнъм Корт Роуд“, — и как смъртожадните ги откриха за броени минути. Дали с легилимантика? Може би Волдемор и помагачите му и този път вече знаеха къде ги е отвела Хърмаяни?
            — Как мислиш, дали да не се преместим другаде? — попита го Рон, след като по изражението му долови, че и той си мисли същото.
            — Не знам.
            Рон още изглеждаше блед и изтощен. Дори не се беше опитал да седне, явно нямаше сили. Плашеше се при мисълта, че може да се наложи да се местят.
            — Хайде засега да останем тук — предложи Хари.
            Хърмаяни скочи на крака с облекчение.
            — Къде отиваш? — попита Рон.
            — Ако останем тук, трябва да направим на мястото защитни магии — обясни тя, вдигна магическата си пръчка, започна да обикаля на широк кръг около Хари и Рон и да шепне заклинания.
            Хари забеляза как въздухът наоколо трепти, сякаш Хърмаяни беше хвърлила върху поляната мараня.
            — „Салвио магиатикум*1… Протего тоталум… Репело*2 мъгълтум… Муфлиато…“ Можеш да извадиш палатката, Хари…
            [*1 От „salveo“ (лат.) — „добре съм, здрав съм“, и „магия“. — Б.пр.]
                [*2 От „repello“ (лат.) — „отблъсквам“. — Б.пр.]
            — Палатката ли?
            — В чантата!
            — В… а, да — рече той.
            Този път не си игра да търси и директно приложи призоваващата магия. Палатката изскочи с вид на буцеста купчина брезент, въжета и колчета. Хари я позна по миризмата на котки — беше същата, в която бяха спали по време на Световното първенство по куидич.
            — Мислех, че е на онзи Пъркинс от министерството — отбеляза той и се зае да реди кукичките.
            — Явно не си я е поискал, нали страда от лумбаго — напомни Хърмаяни, която тъкмо изписваше с магическата си пръчка сложна фигура, състояща се от осем движения, — затова бащата на Рон каза, че мога да я взема. „Еректо!“*1 — добави тя, като насочи пръчката към безформения брезент, който с едно-единствено плавно движение се извиси във въздуха и после се приземи вече с вид на палатка пред Хари, от чиито смаяни ръце изхвърча кукичка и се заби с окончателен глух звук в края на едно от въжетата. — „Каве инимикум!“*2 — довърши Хърмаяни и замахна към небето. — Това е всичко, което мога да направя. Ако не друго, поне ще знаем, че идват насам. Не мога да обещая, че ще ни предпази от Вол…
            [*1 От „erectus“ (лат.) — „изправен“. — Б.пр.]
            [*2 От „caveo“ (лат.) — „пазя, защитавам“, и „inimicus“ (лат.) — „враг“. — Б.пр.]
            — Не изричай това име! — прекъсна я грубо Рон.
            Хари и Хърмаяни се спогледаха.
            — Извинявайте — рече Рон и простена, докато се понадигна, за да ги погледне, — но ми звучи като… като проклятие, нещо от този род. Не може ли да го наричаме Ти-знаеш-кой?
            — Дъмбълдор казваше, че който се страхува от име… — подхвана Хари.
            — Ако случайно не си забелязал, мой човек, това, че Дъмбълдор наричаше по име Ти-знае-кого, накрая не му донесе нищо добро — тросна се Рон. — Просто… просто покажете към Вие-знаете-кого малко уважение.
            — Уважение ли? — повтори Хари, но Хърмаяни го стрелна с поглед, за да го спре — едва ли беше разумно да спори с Рон, докато той беше в такова окаяно състояние.
            Хари и Хърмаяни пренесоха Рон в палатката, като почти го влачеха. Отвътре тя беше точно както я помнеше Хари: малко жилище с баня и кухничка. Той изтика встрани едно старо кресло и внимателно положи Рон върху долното от двете сложени едно над друго легла. Дори след това съвсем късо разстояние Рон пребледня още повече и веднага след като го нагласиха върху дюшека, отново затвори очи и известно време мълча.
            — Ще направя чай — съобщи задъхана Хърмаяни, после извади от дълбините на чантичката си чайник и чаши и се отправи към кухнята.
            На Хари чаят му се услади точно толкова, колкото и огненото уиски през нощта, когато Лудоокия беше загинал: той като че ли поне отчасти прогони с топлината си страха, сковал гърдите му. След минута-две Рон наруши тишината.
            — Какво според вас е станало със семейство Катърмоул?
            — С малко късмет би трябвало да са се измъкнали — отвърна Хърмаяни, стиснала между дланите си топлата чаша, която й вдъхваше спокойствие. — Ако е мъж на място, господин Катърмоул би трябвало да се е магипортирал групово с жена си и вече би трябвало да са напуснали заедно с децата си страната. Хари й каза да направят точно това.
            — Ох, дано са избягали! — рече Рон и се отпусна върху възглавниците. Чаят му се отразяваше добре и той си беше възвърнал малко от руменината. — От начина, по който всички разговаряха с мен, докато бях Рег Катърмоул, не останах с впечатлението, че е от най-съобразителните. Господи, все пак се надявам да са успели… че ако заради нас ги пратят и двамата в Азкабан…
            Хари погледна Хърмаяни и въпросът, който се канеше да зададе, застина върху устните му: дали това, че госпожа Катърмоул е останала без магическа пръчка, може да й попречи да се магипортира заедно с мъжа си. Хърмаяни наблюдаваше как Рон се притеснява за съдбата на семейство Катърмоул и върху лицето й се беше изписала такава нежност, та Хари изпита чувството, че едва ли не я е изненадал, докато тя го целува.
            — Е, у нас ли е? — попита я Хари отчасти за да й напомни, че и той е там.
            — Кое… дали е у нас? — трепна тя.
            — Защо изобщо се подложихме на всичко това? Заради медальона с капачето! Къде е?
            — Значи сте го взели! — викна Рон и се понадигна малко на възглавниците. — Никой не ми казва нищо. Можехте поне да ми споменете!
            — Е, нали бягахме от смъртожадните, за да се спасим! — напомни Хърмаяни. — Ето го.
            Тя извади от джоба на мантията си медальона и го връчи на Рон.
            Беше голям колкото кокоше яйце. В размитата светлина, проникваща през брезентовия покрив на палатката, проблесна богато украсената буква „С“, обсипана със зелени камъчета.
            — Няма ли вероятност някой да го е унищожил, откакто е бил у Крийчър? — попита обнадежден Рон. — Можем ли да бъдем сигурни, че това тук все още е хоркрукс?
            — Според мен да — отговори Хърмаяни, като го взе отново и го разгледа отблизо. — Ако е бил разрушен с магия, все щеше да има някакви следи от поражения.
            Тя го подаде на Хари, който го завъртя между пръстите си. Медальонът изглеждаше съвършен, непокътнат. Той си спомни съсипаните остатъци от дневника и как камъкът върху пръстена хоркрукс се е пропукал, когато Дъмбълдор го е унищожил.
            — Мисля, че Крийчър е прав — каза Хари. — Трябва да измислим как да я отворим тази чудесия и чак тогава ще успеем да я унищожим.
            Докато говореше, внезапно и стряскащо осъзна какво държи всъщност, какво живее под златното капаче. Дори след всичките усилия да намерят медальона му се прииска да го метне някъде. Хари овладя чувствата си и се помъчи да отвори с пръсти капачето, после опита да приложи и заклинанието, с което Хърмаяни беше отворила вратата в стаята на Регулус. И двата пъти не се получи нищо. Отново подаде медальона на Рон и Хърмаяни, но каквото и да правеха, за да го отворят, и техните опити не се увенчаха с повече успех.
            — Все пак усещаш ли го? — попита шепнешком Рон, докато стискаше здраво в юмрук медальона.
            — В какъв смисъл дали го усещам?
            Рон му върна хоркрукса. След миг-два Хари осъзна какво го пита неговият приятел. Дали усещаше как тупти кръвта в собствените му жили, или туптенето като от мъничко метално сърце идваше от вътрешността на медальона?
            — Какво ще правим с него? — попита Хърмаяни.
            — Ще го пазим, докато разберем как да го унищожим — отвърна Хари и колкото и да не му се искаше, окачи верижката на врата си, като скри медальона с капачето под мантията си, където той се допря до гърдите му заедно с кесийката от Хагрид. — Мисля, че трябва да се редуваме и да стоим на пост пред палатката — добави той, извърнат към Хърмаяни, после се изправи и се протегна. — Трябва да помислим и за храна. Ти не мърдай оттам — добави рязко той, когато Рон се опита да седне и лицето му се оцвети в отблъскващ оттенък на зеленото.
            С опасноскопа, който Хърмаяни беше подарила на Хари за рождения ден, нагласен внимателно на масата в палатката, Хари и Хърмаяни прекараха остатъка от деня в редуване на пост. Опасноскопът цял ден не издаде шум и стрелката му не се завъртя. Дали заради защитните магии и заклинанията за отблъскване на мъгъли, които Хърмаяни беше разпростряла около тях, или защото рядко хора идваха насам, тази част от гората си остана безлюдна, ако не броим птиците и катериците, които се появяваха от време на време. Вечерта не донесе промяна — в десет часа, когато смени Хърмаяни, Хари светна с магическата пръчка и огледа безлюдната защитена поляна, ала видя само прилепи, които прехвърчаха високо горе, през късчето обсипано със звезди небе.
            Беше гладен и леко замаян. Хърмаяни не беше сложила храна в магическата си чанта, защото смяташе, че вечерта ще се приберат на площад „Гримолд“, затова нямаше какво да хапнат, освен няколкото диви гъби, които тя набра сред дърветата наблизо и задуши в туристическата тенджерка. След две-три лъжици Рон беше избутал встрани порцията — явно му се гадеше, а Хари продължи да яде само за да не засегне чувствата на Хърмаяни.
            От време на време тишината наоколо беше нарушавана от шумолене и от нещо, наподобяващо пукот на съчки — според Хари това бяха животни, а не хора, и все пак той не пускаше пръчката и я държеше насочена. Стомахът му, който вече се бунтуваше заради неуместната гощавка с гъби с вкус на гума, го присви още повече.
            Беше очаквал да се почувства много въодушевен, ако успеят да откраднат хоркрукса, но кой знае защо това не се случи — докато седеше и се взираше в тъмнината, от която пръчката му беше осветила съвсем малка част, той не усещаше друго, освен притеснение какво ли ги чака от тук нататък. Струваше му се, че се е носил шеметно към този миг от седмици, месеци, може би дори години и сега е спрял внезапно, понеже не вижда пред себе си път.
            Някъде имаше и други хоркрукси, но Хари нямаше никаква идея къде може да са скрити. Дори не знаеше какво точно представляват на външен вид някои от тях. Същевременно понятие си нямаше как да унищожи единствения хоркрукс, който бяха намерили и който сега лежеше до голата плът на гърдите му. Странно, но не поемаше от топлината на тялото му и Хари го усещаше с кожата си много студен, сякаш току-що е изваден от ледена вода. Понякога долавяше — или може би само му се струваше — как слабият пулс бие накъсано заедно с неговия.
            Както седеше в тъмното, в душата му пропълзяха безименни страхове: той се опита да не им се поддава, да ги изтласка, ала те се връщаха безпощадно отново и отново. „Докато единият е жив, другият не може да оцелее“ Рон и Хърмаяни, които си говореха тихо отзад в палатката, можеха да си тръгнат, ако решат, а той не можеше. И докато седеше там и се опитваше да се пребори със собствения си страх и изтощение, му се струваше, че хоркруксът до гърдите му отброява времето, което му е останало… „Глупости — каза си Хари, — как може да мислиш такива неща…“
            Белегът отново го заболя. Хари се притесни, че сам го предизвиква с тези мисли, и се опита да ги отклони в друга посока. Сети се за клетия Крийчър, който сигурно ги беше очаквал да се приберат, а беше посрещнал Йаксли. Дали домашният дух щеше да си мълчи, или щеше да разкаже на смъртожадния всичко, което знаеше? Хари се надяваше през последния месец Крийчър да е променил отношението си към него и да му остане верен, но знаеше ли човек какво щеше да се случи? Ами ако смъртожадните започнеха да го изтезават? В главата на Хари нахлуха страховити образи и той се помъчи да се отърси и от тях, понеже по никакъв начин не можеше да помогне на Крийчър: двамата с Хърмаяни вече бяха решили да не се опитват да го призовават с магия — ами ако с него дойдеше и някой от министерството? Не можеха да разчитат, че магипортирането на домашните духчета не страда от същия недостатък, благодарение на който Йаксли се беше озовал на площад „Гримолд“, хванат за края на ръкава на Хърмаяни.
            Сега вече белегът направо го пареше. Той си даде сметка, че има страшно много неща, които не знаят: Лупин се беше оказал прав за магията, която никога не бяха срещали и която не си бяха представяли. Защо Дъмбълдор не беше обяснил повече? Дали беше смятал, че има време, че като приятеля си Никола Фламел ще живее още дълги години, дори векове? Ако е смятал така, сбъркал е… Снейп се беше погрижил… Снейп, заспалата змия, удари на върха на кулата…
            И Дъмбълдор беше започнал да пада… да пада…
            — Дай ми я, Грегорович!
            Гласът на Хари беше силен, ясен и студен, а бледата ръка с дълги пръсти държеше пред него магическа пръчка. Мъжът, към когото беше насочена, висеше с главата надолу във въздуха, макар да не се виждаха въжета, които да го държат: той се люшкаше, прихванат с незрими зловещи върви, омотани около крайниците, на едно ниво с лицето на Хари беше ужасеното му лице, мораво от кръвта, стекла се в главата. Беше със снежнобяла коса и гъста рунтава брада: приличаше на завързан Дядо Коледа.
            — Не е у мен, вече не е у мен! Преди много години ми я откраднаха!
            — Недей да лъжеш Лорд Волдемор, Грегорович. Той знае… той винаги знае.
            Зениците на увесения мъж бяха огромни, разширени от страх, и сякаш се уголемяваха все повече и повече, докато чернотата им не погълна Хари цял…
            После Хари забърза по тъмен коридор след набития нисък Грегорович, който държеше високо светилник — хлътна в стаята в дъното на коридора и светилникът озари нещо, което приличаше на работилница: в люшкащото се езерце светлина проблеснаха стърготини и злато, а на перваза на прозореца като грамадна птица се беше настанил младеж със златиста коса. За миг светилникът го озари и Хари видя щастието върху красивото му лице, после неканеният гост изстреля от магическата си пръчка зашеметяващо заклинание и с бурен смях ловко отскочи от прозореца.
            Хари се понесе шеметно назад, за да излезе от широките зеници, наподобяващи тунели, а върху лицето на Грегорович се изписа ужас.
            — Кой беше крадецът, Грегорович? — попита силният студен глас.
            — Не знам, никога не съм знаел, някакъв младеж… не… много Ви моля… НЕДЕЙТЕ!
            Писък, който продължи да кънти и кънти, после блесна зелена светлина…
            — Хари!
            Той отвори задъхан очи, челото му туптеше от болка. Беше се свлякъл странично до палатката, беше се плъзнал по брезента и се беше проснал на земята. Погледна нагоре към Хърмаяни, буйната й коса беше закрила мъничкото късче небе, което се виждаше през тъмните клони високо горе.
            — Сънувах нещо — обясни той и побърза да седне, после се опита да отвърне на гнева на Хърмаяни с невинен поглед. — Извинявай, сигурно съм задрямал.
            — Знам, че е белегът ти! Виждам го по лицето ти! Ти гледаше в съзнанието на Вол…
            — Не изричай името му! — чу се ядосаният глас на Рон, екнал от дълбините на палатката.
            — Добре де — отвърна Хърмаяни. — В съзнанието на Ти-знаеш-кого!
            — Не съм го искал нарочно! — извика Хари. — Беше сън. Ти имаш ли власт над сънищата си?
            — Ако просто се беше научил да прилагаш оклумантиката…
            Но на Хари не му се слушаха упреци — искаше му се да обсъдят онова, което бе видял току-що.
            — Хърмаяни, той е намерил Грегорович и според мен го е убил, но преди да го убие проникна в съзнанието му и аз видях…
            — Май е по-добре аз да поема дежурството, щом си толкова уморен, че заспиваш — хладно каза Хърмаяни.
            — Мога да си го довърша!
            — Не, очевидно си изтощен. Иди да легнеш.
            Тя приклекна вироглаво при входа на палатката. Хари се ядоса, но не искаше да се карат, затова влезе вътре.
            Все още пребледнял, Рон надзърташе от долното легло, а Хари се качи на горното, легна и се взря в тъмния брезентов таван. След малко Рон заговори толкова тихо, че Хърмаяни нямаше как да го чуе от входа.
            — Какво прави Ти-знаеш-кой?
            Хари опита да си спомни всички подробности и зашушука в мрака.
            — Намерил е Грегорович. Наредил е да го вържат и го изтезаваше.
            — Как очаква Грегорович да му изработи нова магическа пръчка, щом го е вързал?
            — Не знам… странно, нали?
            Хари затвори очи и се замисли за всичко, което е видял и чул. Колкото по-добре си го припомняше, толкова по-неясно изглеждаше… Волдемор не беше казал нищо за магическата пръчка на Хари, нищо за еднаквите сърцевини, нищо за изработване на нова, по-могъща пръчка, която да победи пръчката на Хари…
            — Искаше нещо от Грегорович — рече Хари, все още със стиснати очи. — Каза да му го даде, но Грегорович отговори, че са му го откраднали… а после… после…
            Спомни си как също като Волдемор сякаш проникна шеметно в очите на стареца, в паметта му…
            — Той прочете мислите на Грегорович, а аз видях един младеж, който седеше на перваза на прозореца, после изстреля проклятие към Грегорович, скочи и изчезна. Открадна го, открадна онова, което Ти-знаеш-кой издирва. И мисля че… струва ми се, че съм виждал някъде този младеж…
            Съжали, че не може да зърне отново засмяното му лице. Ако се вярваше на Грегорович, кражбата е била извършена преди много години. Защо ли на Хари му се струваше, че познава отнякъде младия крадец?
            В палатката шумовете от гората наоколо се чуваха приглушено и Хари долавяше само дишането на Рон, който след малко прошепна:
            — Не видя ли какво държи крадецът?
            — Не… сигурно е било нещо малко.
            — Хари!
            Дъските на леглото изскърцаха, когато Рон се намести на него.
            — Ами ако Ти-знаеш-кой търси нещо, което също да превърне в хоркрукс?
            — Не знам — провлачи бавно Хари. — Възможно е. Но дали за него няма да е опасно да направи още един? Нали Хърмаяни каза, че вече е тласнал душата си до ръба?
            — Да, но той може би не го знае.
            — Да… може би не знае — съгласи се Хари.
            Досега беше сигурен, че Волдемор търси начин да преодолее пречката с еднаквите сърцевини, и затова търси решение при стария майстор на магически пръчки… а ето че явно го беше убил, без да му зададе дори един-единствен въпрос за пръчките.
            Какво ли се опитваше да намери? Защо сега, когато Министерството на магията и целият магьоснически свят бяха в краката му, той се беше запилял толкова далеч, решен да издири предмет, който Грегорович навремето е притежавал и който му е бил отнет от неизвестния крадец?
            Хари още виждаше лицето на русия младеж, то беше весело, лудешко, в него имаше нещо от победоносното лукавство и палавост на Фред и Джордж. Беше се извисил като птица от перваза на прозореца, а Хари го беше виждал и преди, само че не се сещаше къде…
            Сега, когато Грегорович беше мъртъв, крадецът веселяк беше в опасност и Хари насочи мислите си към него, след като хъркането на Рон гръмна от долното легло и самият той отново се унесе бавно.


            Глава петнадесета
            Отмъщението на таласъма

            Рано на следващата сутрин, още преди другите двама да се събудят, Хари излезе от палатката и тръгна да търси из гората наоколо най-старото, най-чворесто и жилаво на вид дърво. Там, в сянката му, погреба в земята окото на Лудоокия и отбеляза мястото, като издълба с магическата си пръчка върху кората на дънера малък кръст. Не беше кой знае какво, но Хари чувстваше, че Лудоокия определено би предпочел това пред възможността окото му да остане върху вратата на Долорес Ъмбридж. После се върна в палатката и зачака другите да се събудят, за да обсъдят къде ще отидат от тук нататък.
            Хари и Хърмаяни бяха на мнение, че е най-добре да не се заседават дълго на едно място, и Рон се съгласи, но при условие при следващото преместване да отидат на място, откъдето лесно може да се намери сандвич с бекон. Ето защо Хърмаяни развали предпазните магии, които беше направила на поляната, а Хари и Рон заличиха всички следи и вдлъбнатини в пръстта, от които би могло да проличи, че са нощували тук. После тримата се магипортираха в покрайнините на малък търговски град.
            След като опънаха палатката в една горичка, която защитиха с нови предпазни магии, Хари се заметна с мантията невидимка и се престраши да тръгне да търси храна. Но нещата не протекоха както той предвиждаше. Още щом навлезе в града, застина на място от неестествения мраз, от спусналата се мъгла и внезапно притъмнялото небе.
            — Но ти блестящо правиш магия за покровител! — започна да недоволства Рон, когато Хари се върна в палатката с празни ръце и промълви запъхтян една-единствена дума: „Диментори.“
            — Не… успях — каза задъхан и се хвана отстрани за хълбока, където го пронизваше болка. — Той не се… появи.
            Засрами се, забелязал угрижеността и разочарованието върху лицата им. Изживяването беше кошмарно: беше видял как от мъглата в далечината с плъзгане изникват диментори, беше се задавил от студа, сковал белите му дробове, и от далечния писък, изпълнил ушите му, и си беше дал сметка, че няма да успее да се защити сам. Беше напрегнал цялата си воля, за да се изтръгне от вцепенението и да побегне, оставяйки безоките диментори да се плъзгат сред мъгълите — те може и да не ги виждаха, но със сигурност усещаха отчаянието, което дименторите сееха по пътя си.
            — Значи пак нямаме нищо за ядене.
            — Млъквай, Рон! — тросна се Хърмаяни. — Какво се е случило, Хари? Защо мислиш, че нямало да успееш да направиш магията за своя покровител? Вчера се справи страхотно!
            — Не знам.
            Той се свлече в едно от старите кресла на Пъркинс — чувстваше се все по-унизен. Притесняваше се, че нещо му е станало. Струваше му се, че вчерашният ден е бил много отдавна: днес Хари сякаш отново беше на тринайсет години, единственият припаднал в експрес „Хогуортс“.
            Рон изрита крака на един от столовете.
            — Какво толкова! — изръмжа той на Хърмаяни. — Умирам от глад! Единственото, което съм хапнал, откакто щях да умра от загуба на кръв, са една-две гъбки!
            — В такъв случай върви и сам се сражавай с дименторите — заяде се Хари.
            — С удоволствие, но ръката ми още е на превръзка през рамото, ако случайно не си забелязал.
            — Много удобно!
            — За какво намекваш, а…
            — Ами да! — извика Хърмаяни и се шляпна по челото, с което в тишината стресна и двете момчета. — Дай ми медальона, Хари! Хайде де — подкани тя припряно и понеже Хари не се и помръдна, щракна пред лицето му с пръсти, — хоркруксът още е на врата ти!
            Хърмаяни протегна ръка, а той свали златната верижка през главата си. В мига, в който медальонът се отлепи от кожата му, Хари се почувства свободен и странно лек. Дори не беше забелязал, че е плувнал в пот и стомахът го присвива.
            — Сега по-добре ли си? — попита Хърмаяни.
            — Да, много по-добре!
            — Хари — каза тя, след като приклекна пред него, говореше с глас, какъвто той свързваше със свиждания при тежко болни, — нали не мислиш, че си обсебен?
            — Какво? Не! — викна той, сякаш се защитаваше. — Помня всичко, което сме правили, откакто нося медальона. Ако бях обсебен, нямаше да знам какво съм вършил, нали така? Джини ми е разказвала, че е имало периоди, за които не помни нищо.
            — Хм… — Хърмаяни погледна тежкия медальон. — Може би не трябва да го носим. Просто ще го държим в палатката.
            — Не, няма да оставяме хоркрукса да се въргаля! — отсече Хари. — Ами ако го изгубим или някой го открадне…
            — Добре де, добре — съгласи се Хърмаяни, после сложи медальона на врата си и го скри отпред под блузата си. — Но ще се редуваме да го носим, за да не се застоява дълго у никого.
            — Страхотно — намеси се подразнен Рон, — а сега, след като изяснихме този въпрос, може ли да хапнем, ако обичате.
            — Хубаво, ще хапнем, но ще отидем да търсим храна някъде другаде — отговори Хърмаяни и крадешком погледна Хари. — Няма смисъл да стоим тук, щом наоколо се навъртат диментори.
            Накрая спряха да пренощуват в далечна нива край усамотена ферма, откъдето бяха успели да вземат яйца и хляб.
            — Това не е кражба, нали? — попита притеснена Хърмаяни, докато гълтаха като невидели бърканите яйца върху препечен хляб. — Оставих малко пари под полога.
            Рон завъртя очи и каза с мърдащи устни:
            — Ър-ма-яниии, штига ши ше притешнявала за щяло и нещяло. Отпушни си душата!
            И наистина, беше много по-лесно да се отпуснат, след като хапнаха до насита: караницата заради дименторите беше забравена, посмяха се и Хари беше весел, дори обнадежден, когато пое първото от трите нощни дежурства.
            За пръв път се сблъскваха с неоспоримата истина, че заситеният стомах е равнозначен на добро настроение, а празният — на заядливост и тъга. Хари беше изненадан най-малко от това, защото у семейство Дърсли беше изживявал периоди на почти пълен глад. Хърмаяни понасяше сравнително добре вечерите, когато от сутринта не бяха хапвали друго, освен горски плодове и стари бисквити, само ставаше по-избухлива и мълчанието й беше доста кисело. Рон обаче, благодарение на майка си и на домашните духчета в „Хогуортс“, беше свикнал да се храни вкусно-вкусно по три пъти на ден и от глада ставаше и безразсъден, и раздразнителен. Ако липсата на храна съвпаднеше с времето, когато беше негов ред да окачи на врата си хоркрукса, той се държеше направо непоносимо.
            — Е, къде отиваме сега? — опяваше той постоянно.
            Явно на самия него не му хрумваше нищо и все чакаше Хари и Хърмаяни да предложат нещо, докато самият той седеше, налегнат от тежки мисли за оскъдните хранителни запаси. Хари и Хърмаяни пък прекарваха доста безплодни часове в опити да се досетят къде биха могли да намерят другите хоркрукси и как да унищожат този, който вече бяха открили, и понеже не разполагаха с нова информация, разговорите им все по-често се повтаряха.
            Както Дъмбълдор беше обяснил на Хари, Волдемор по всяка вероятност е скрил хоркруксите на важни за него места, затова тримата изреждаха отново и отново в нещо като досадна молитва къде е живял и къде е ходил. Сиропиталището, където беше роден и беше израснал, „Хогуортс“, където беше получил образованието си, „Боргин и Бъркс“, където беше работил след училище, после Албания, където беше заминал в изгнание: това беше основата на техните догадки.
            — Точно така, хайде да отидем в Албания. Ще ни отнеме най-много един следобед да претърсим държавата от край до край — подметна ехидно Рон.
            — Там няма нищо. Той е направил пет от хоркруксите още преди да отиде в изгнание, а Дъмбълдор е бил сигурен, че шестият хоркрукс е змията — напомни Хърмаяни. — Знаем, че змията не е в Албания, тя обикновено е заедно с Вол…
            — Нали те помолих да не го изричаш!
            — Добре де! Змията обикновено е заедно с Ти-знаеш-кого… сега доволен ли си?
            — Не особено.
            — Не виждам как би могъл да скрие нещо в „Боргин и Бъркс“ — отбеляза Хари; вече го беше споделял многократно и го каза колкото да наруши тягостното мълчание. — Боргин и Бъркс са специалисти по всякакви предмети, свързани с Черните изкуства, веднага са щели да разпознаят хоркрукса.
            Рон се прозина най-демонстративно. Хари едва се сдържа да не метне нещо по него и добави:
            — Продължавам да смятам, че не е изключено да е скрил нещо в „Хогуортс“.
            Хърмаяни въздъхна.
            — Но Дъмбълдор щеше да го намери, Хари!
            Той отново повтори довода, който все изтъкваше в подкрепа на предположението си.
            — Дъмбълдор ми е казвал, че никога не е смятал, че знае всички тайни на „Хогуортс“. Казвам ви, ако има място, където Вол…
            — Ей!
            — Добре де, ТИ-ЗНАЕШ-КОЙ! — не издържа и изкрещя Хари. — Ако има място, което наистина е било важно за Вие-знаете-кого, то това е „Хогуортс“!
            — О, я не ме разсмивай! — изсумтя презрително Рон. — Училището му?
            — Да, училището му! Там е бил първият му истински дом, мястото, където е разбрал, че е по-особен, то е означавало всичко за него и дори когато го е напуснал…
            — Сега говорим за Ти-знаеш-кого, нали? Не за теб? — попита Рон.
            Той подръпваше верижката на хоркрукса около врата си и Хари ненадейно изпита желание да сграбчи хоркрукса и да удуши Рон.
            — Нали каза, че след като е напуснал училището, Ти-знаеш-кой е искал от Дъмбълдор да го назначи на работа — напомни Хърмаяни.
            — Точно така — потвърди Хари.
            — И Дъмбълдор е смятал, че той иска да се върне с едничката цел да се опита да намери нещо, вероятно друг предмет, останал от някого от основателите, и да го превърне в още един хоркрукс, нали така?
            — Точно така.
            — Но не е бил назначен на работа — продължи Хърмаяни. — Следователно не е получил възможност да намери вещ на някого от основателите и да го скрие в училището!
            — Добре де — каза разгромен Хари. — Забравяме за „Хогуортс“.
            Тъй като не разполагаха с никакви други следи, те заминаха за Лондон и скрити под мантията невидимка, тръгнаха да търсят сиропиталището, където Волдемор е израсъл. Хърмаяни се промъкна в една библиотека и от архива установи, че сиропиталището е разрушено преди доста години. Отидоха на мястото и намериха там висока административна сграда.
            — Дали да не разкопаем в основите? — предложи Хърмаяни.
            — Той не би скрил тук хоркрукс — каза Хари.
            Още от самото начало знаеше: сиропиталището е мястото, от което Волдемор е копнеел да избяга, и за нищо на света не би скрил там парче от душата си. Дъмбълдор беше изяснил на Хари, че когато е подбирал скривалищата си, Волдемор се е стремял към величие и тайнственост, а това мрачно сиво кътче от Лондон беше възможно най-далеч от „Хогуортс“, от министерството или от сграда като магьосническата банка „Гринготс“ със златните й врати и мраморните подове.
            Въпреки че не им беше хрумнало нищо ново, тримата продължиха да обикалят из страната и за по-сигурно всяка вечер опъваха палатката на различно място. Сутрин внимателно заличаваха всички следи от присъствието си, сетне поемаха в търсене на следващото самотно отдалечено място, прехвърляха се с магипортиране в други гори, в здрачни дерета край високи урви, в морави мочурища, по обрасли с прещип планински склонове и веднъж дори в прикътана пещера със ситни камъчета по пода. На около дванайсет часа си предаваха хоркрукса, сякаш играеха в забавен ритъм на някаква сбъркана игра от типа „предай пратката“, в която се опасяваха музиката да не спре, защото наградата беше поредните дванайсет часа на все по-голям страх и тревога.
            Белегът на Хари продължаваше да го наболява. Беше му направило впечатление, че това се случва по-често, когато той носи хоркрукса. Понякога не можеше да се спре и реагираше на болката.
            — Какво? Какво видя? — питаше настойчиво Рон щом забележеше, че Хари се е свъсил.
            — Лице — отвръщаше той всеки път. — Едно и също лице. Крадецът, който е взел онова нещо от Грегорович.
            А Рон се извръщаше, без да си дава труд да крие разочарованието си. Хари знаеше, че Рон се надява да научи нещо за семейството си, за останалите от Ордена на феникса, но в края на краищата Хари не беше телевизионна антена — можеше да види само онова, за което в момента си мислеше Волдемор, а не да се настройва по своя воля. И както личеше, Волдемор се връщаше отново и отново в мислите си към непознатия младеж с веселото лице — Хари беше сигурен, че точно като него и Черния лорд няма представа как се казва той и къде се намира. Тъй като белегът му продължаваше да пари от болка и веселото русокосо момче се рееше мъчително из паметта му, Хари се научи да потиска всеки признак на болка или притеснение, понеже щом станеше дума за крадеца, другите двама проявяваха само нетърпение. Не можеше да ги вини: те изгаряха от желание да попаднат на следа от някой от хоркруксите.
            Дните отминаваха, седмиците се изнизваха и Хари започна да подозира, че Рон и Хърмаяни го обсъждат зад гърба му. Няколко пъти внезапно млъкнаха, когато влезе в палатката, а два пъти се натъкна на тях случайно — бяха се усамотили малко встрани, бяха долепили глави и шушукаха припряно, а щом видяха, че се приближава, млъкнаха и се направиха, че са заети да събират дърва или да пълнят вода.
            Хари нямаше как да не се запита дали не са се съгласили да тръгнат на това пътешествие, което вече им се струваше безплодно и изтощително, защото са смятали, че той има таен план, който ще научат в подходящия момент. Рон не се и стараеше да прикрива лошото си настроение и Хари вече се опасяваше, че и Хърмаяни е разочарована от некадърното му водачество. Отчаяно се опита отново да се сети къде биха могли да са хоркруксите, но единственото място, което му хрумваше, беше „Хогуортс“. Не го казваше на глас, понеже и Рон, и Хърмаяни бяха на мнение, че е изключено нещо да е укрито там.
            Докато обикаляха из страната, дойде есента: сега опъваха палатката върху купчини паднали листа. Към мъглата, създавана от дименторите, се добавиха и природните мъгли, за капак задуха вятър и заваляха дъждове. Хърмаяни разпознаваше все по-добре гъбите, годни за ядене, но това не беше достатъчно, за да компенсира откъснатостта им, липсата на компания на други хора и пълното им неведение за развоя на войната срещу Волдемор.
            — Майка ми може да измагьоса храна от въздуха — заяви Рон една вечер, докато седяха в палатката, опъната край една река в Уелс.
            Той замислено зачопли с вилицата овъглените риби в чинията си. Хари погледна машинално към врата му и както и беше очаквал, видя, че около него проблясва златната верижка на хоркрукса. Пребори се с желанието си да наругае Рон — знаеше, че когато дойде време да свали медальона с капачето, настроението му ще се пооправи.
            — Майка ти не може да измагьосва храна от въздуха — възрази Хърмаяни. — Никой не може такова нещо. Храната е първото от петте най-важни изключения в Закона за основна трансфигурация на Гамп…
            — О, я говори на английски! — ядоса се Рон, докато вадеше една рибешка кост, заседнала между зъбите му.
            — Невъзможно е да се сготви вкусна храна от нищо! Можеш да й направиш призоваваща магия, стига да знаеш къде е, можеш да я трансформираш и да увеличиш със заклинание количеството й, ако вече разполагаш с нея…
            — Не си прави труда да увеличаваш количеството на тази тук, отвратителна е — отсече Рон.
            — Хари хвана рибата, а аз се постарах да я сготвя! Забелязвам, че накрая все аз готвя, сигурно защото съм момиче, нали?
            — Не, защото се славиш като най-добрата в магиите — не й остана длъжен Рон.
            Хърмаяни скочи и от ламаринената чиния на пода се плъзнаха парчета печена щука.
            — Утре, Рон, ще ни сготвиш ти, пак ти ще намериш продукти и ще се опиташ да измагьосаш нещо, което да става за ядене, а аз ще си седя със скръстени ръце, ще се муся и ще мърморя, да видиш какво е…
            — Млъкни! — изкрещя Хари, след като скочи и вдигна ръце. — Млъкни веднага!
            Хърмаяни се възмути.
            — Защо заставаш на негова страна, той никога не готви…
            — Замълчи, Хърмаяни, чувам някого!
            Той се ослуша, без да сваля ръце, за да ги предупреди да не говорят. После отново чу гласове през тътена на буйната тъмна река край тях. Извърна се и погледна опасноскопа. Той не се движеше.
            — Направила си ни заклинание „Муфлиато“, нали? — прошепна Хари на Хърмаяни.
            — Направила съм всички заклинания — потвърди тя също през шепот, — „Муфлиато“, за отклоняване на мъгъли и хамелеонизиращо. Които и да са, не би трябвало да ни виждат и чуват.
            От тежкото тътрузене на крака и дращене, както и от звука на разместени камъни и съчки те разбраха, че няколко души слизат по стръмния, обрасъл с дървета склон към тесния бряг, където тримата бяха опънали палатката. Извадиха магическите пръчки и зачакаха. Магиите, които бяха направили около себе си, би трябвало да са достатъчни, така че мъгълите и обикновените магьосници да не ги видят в почти непрогледния мрак. Ако ли пък се задаваха смъртожадни, в такъв случай защитните заклинания щяха за пръв път да бъдат подложени на изпитанието на черната магия.
            Гласовете се засилиха, ала не станаха по-ясни, когато мъжете излязоха на брега. Хари прецени, че те са най-много на шест метра, но заради тътена на буйната река не можеше да бъде сигурен. Хърмаяни грабна обшитата с мъниста чанта и затършува из нея: след миг извади три разтегателни уши и метна по едно на Хари и Рон. И тримата побързаха да вкарат в ушите си края на вървите с телесен цвят, а другия край да доближат до изхода на палатката.
            След секунди Хари чу уморен мъжки глас.
            — Тук би трябвало да има сьомга, как мислите, дали още не е рано? _Акцио сьомга!_
            Чуха се няколко ясни плясъка, после как рибата се мята върху длан. Някой изсумтя доволно. Хари вкара разтегателното ухо още по-навътре в своето: освен шумоленето на реката различи и още гласове, те обаче не говореха на английски или на някой от човешките езици, които беше чувал някога. Езикът беше груб и неблагозвучен — поредица от гъргорещи гърлени шумове — и според Хари говорещите бяха двама, единият с малко по-плътен глас.
            От другата страна на брезента лумна и заигра огън, между палатката и пламъците се застрелкаха големи сенки. Понесе се изкусителната миризма на печена сьомга. После се чу тракане на прибори о чинии и първият мъж каза отново:
            — Заповядайте, вземете си, Грипкук, Горнук.
            — Таласъми! — каза само с устни Хърмаяни на Хари, който кимна.
            — Благодаря ти — рекоха в хор таласъмите на английски.
            — Значи вие тримата бягате. И откога? — попита нов глас, благ и приятен — той се стори смътно познат на Хари, който си представи мъж със заоблено коремче и весело лице.
            — От шест седмици… от седем… забравил съм — отговори умореният човек. — Още на втория-третия ден срещнах Грипкук, скоро след това обединихме сили и с Горнук. Не е зле да имаш компания. — Настъпи мълчание, чуваше се само как ножовете стържат по чиниите и ламаринените канчета биват вдигани и оставяни на земята. — Какво те накара да заминеш, Тед? — продължи мъжът.
            — Знаех, че ще дойдат да ме потърсят — отвърна Тед с благия глас и Хари внезапно се сети кой е: беше бащата на Тонкс. — Подочух, че миналата седмица в района са се навъртали смъртожадни, та реших, че е по-добре да избягам. Отказах да се регистрирам като мъгълокръвен и знаех, че е само въпрос на време да бъда принуден да замина. Жената не я застрашава нищо, тя е чистокръвна. После срещнах Дийн, преди колко… преди няколко дни, нали, синко?
            — Да — потвърди друг глас и Хари, Рон и Хърмаяни се спогледаха, без да казват нищо, но неописуемо развълнувани — бяха сигурни, че са разпознали гласа на своя съученик, грифиндореца Дийн Томас.
            — Значи мъгълокръвен? — попита първият мъж.
            — И аз не съм сигурен — рече Дийн. — Татко е изоставил мама, когато съм бил малък. Но нямам доказателства, че е бил магьосник.
            Известно време не се чуваше нищо друго, освен дъвчене, после Тед подхвана отново:
            — Да ти кажа, Дърк, изненадан съм, че те срещам. Зарадван, но и изненадан. Беше плъзнала мълва, че са те заловили.
            — Да, заловиха ме — потвърди Дърк. — По средата на пътя за Азкабан избягах, направих на Долиш зашеметяващо заклинание и се метнах на метлата му. Стана по-лесно, отколкото си представяте, но според мен той още не се е възстановил. Може да му е направено и заклинание за заблуждение. Ако наистина е така, иска ми се да стисна ръката на тези, които са го извършили, защото сигурно са ми спасили живота.
            Пак настъпи мълчание, през което се чу как огънят пука, а реката буйства. След това Тед каза:
            — А вие двамата какво търсите тук? Аз… хм… останал съм с впечатлението, че като цяло таласъмите са на страната на Вие-знаете-кого.
            — Впечатлението ти е погрешно — възрази таласъмът с по-пискливия глас. — Ние не заставаме на ничия страна. Това си е война между магьосниците.
            — А защо тогава се криете?
            — Сметнах го за благоразумно — отвърна таласъмът с по-плътния глас. — Отказах да изпълня искане, което прецених като неуместно, и видях, че е застрашена личната ми безопасност.
            — Какво поискаха от теб? — полюбопитства Тед.
            — Нещо, което обижда достойнството на моята раса — отговори таласъмът с вече по-груб и не толкова човешки глас. — Аз да не съм домашно духче!
            — Ами ти, Грипкук?
            — Сходни причини — уточни таласъмът с по-пискливия глас. — „Гринготс“ вече не е само в наша власт. Аз не признавам за господар никой магьосник.
            Той добави тихо нещо на таласъмешки и Горнук се засмя.
            — Какво му е смешното? — попита Дийн.
            — Той каза — отвърна Дърк, — че има неща, които и магьосниците не признават.
            Настъпи кратко мълчание.
            — Не те разбрах — призна си Дийн.
            — Преди да замина си отмъстих — обясни на английски Грипкук.
            — Браво на теб, добро момче си… таласъм де — одобри Тед. — Да не си заключил някой смъртожаден в строго охраняваните стари трезори?
            — И да го бях заключил, мечът нямаше да му помогне да се измъкне — отвърна Грипкук.
            Горнук отново прихна и дори Дърк се засмя сухо.
            — Ние с Дийн пак не схващаме — продължи Тед.
            — Същото важи и за Сивиръс Снейп, макар че той не го знае — заяви Грипкук и двата таласъма се закискаха злобно.
            Вътре в палатката Хари от вълнение дишаше учестено; двамата с Хърмаяни се спогледаха и отново нададоха ухо.
            — Не си ли чул, Тед? — попита Дърк. — За децата, които се опитали да откраднат меча на Грифиндор от кабинета на Снейп в „Хогуортс“?
            Хари изпита усещането, че го удря електрически ток, който разтърсва всяка клетка в тялото му, и се вцепени на място.
            — Не, не съм чул — отвърна Тед. — Ти откъде научи, едва ли от „Вестите“?
            — А, не — изсмя се Дърк. — Грипкук ми каза, той пък е чул от Бил Уизли, който работи в банката. Сред ония деца била и по-малката сестра на Бил.
            Хари погледна бързо към Хърмаяни и Рон: и двамата се бяха вкопчили в разтегателните уши като в спасителен пояс.
            — Проникнала заедно с двама свои приятели в кабинета на Снейп и разбила витринката, където той държал меча. Снейп ги хванал, когато се опитвали да го пренесат по стълбището.
            — А, Бог да ги поживи! — рече Тед. — Дали са смятали, че могат да използват меча срещу Вие-знаете-кого? Или срещу самия Снейп?
            — Е, каквото и да са смятали да правят с меча, Снейп решил, че там оръжието не е в безопасност — обясни Дърк. — Два-три дни по-късно, вероятно чак след като е получил одобрението на Ти-знаеш-кого, той го пратил в Лондон на съхранение в „Гринготс“.
            Таласъмите отново се закискаха.
            — И пак не виждам какво толкова му е смешното — каза Тед.
            — Фалшив е — обясни хрипливо Грипкук.
            — Мечът на Грифиндор?!
            — Ами да. Това е копие — вярно, много добро, — но е изработено от магьосник. Оригиналът е измайсторен преди много векове от таласъми и притежава свойства, с каквито се отличават само оръжията таласъмска направа. Не знам къде е истинският меч на Грифиндор, но при всички положения не е в трезорите на банка „Гринготс“.
            — Ясно — рече Тед. — И доколкото разбирам, не си си направил труда да съобщиш на смъртожадните.
            — Не видях причини да ги безпокоя с такава информация — заяви самодоволно Грипкук и сега вече Тед и Дийн се засмяха заедно с Горнук и Дърк.
            Вътре в палатката Хари стисна очи и си пожела някой да зададе въпроса, чийто отговор искаше да чуе на всяка цена, и след минута, която му се стори цели десет, Дийн откликна; а той беше (както Хари си спомни със свито сърце) и бивше гадже на Джини.
            — Какво е станало с Джини и другите, които са се опитали да го откраднат?
            — О, били са наказани, и то жестоко — отговори безразлично Грипкук.
            — Но са добре, нали? — побърза да попита Тед. — Само това оставаше, да пострада още някое от децата на семейство Уизли.
            — Поне доколкото аз знам, не са пострадали сериозно — потвърди Грипкук.
            — Провървяло им е — отсъди Тед. — Като знаем миналото на Снейп, сигурно трябва да сме доволни, че още са живи.
            — Значи вярваш на онова, което се мълви, Тед — намеси се и Дърк. — Вярваш, че именно Снейп е убил Дъмбълдор.
            — Естествено, че вярвам! — рече другият мъж. — Само не ми казвай, че според теб Потър има нещо общо с това.
            — В последно време е трудно човек да каже в какво вярва — промърмори Дърк.
            — Аз познавам Хари Потър — намеси се и Дийн. — И смятам, че той наистина е Избрания, или както искате го наречете.
            — Да, синко, на мнозина им се ще да вярват, че е така, включително на мен — сподели Дърк. — Но къде е той сега? Както личи, плюл си е на петите и е избягал. Човек би си помислил, че ако знаеше нещо, в което ние не сме посветени, ако разполагаше с нещо по-особено, сега щеше да се бие, да оказва съпротива, вместо да се крие. Пък и в „Пророчески вести“ са посочили доста неща срещу него…
            — В „Пророчески вести“ ли? — презрително изсумтя Тед. — Щом още четеш тия глупости, Дърк, заслужаваш си да те лъжат. Ако искаш истината, отвори „Дрънкало“.
            Последва внезапен взрив от кашляне и давене, както и тупане по гърба: ако се съди от звука, Дърк беше глътнал рибешка кост. Накрая той изпелтечи:
            — „Дрънкало“ ли? Онова шантаво вестниче на Ксено Лъвгуд?
            — Напоследък не е чак толкова шантаво — възрази Тед. — Не е зле да го прегледаш. Ксено публикува всичко, което „Вести“ пренебрегват, в последния брой никъде не се споменава за нагънатороги шнорхелоподобни квакльовци. Виж, не знам докога ще го оставят да си разиграва коня. Но на първата страница на всеки брой Ксено повтаря, че всеки магьосник, който е срещу Ти-знаеш-кого, трябва да смята за своя първостепенна задача да помага на Хари Потър.
            — Как да помогнеш на момче, което е изчезнало от лицето на земята! — възкликна Дърк.
            — Слушай, това, че още не са го заловили, си е страхотен успех — отбеляза другият мъж. — Лично аз шапка му свалям. Нали и ние се стремим към това — да останем свободни!
            — Да, тук си прав — съгласи се тъжно Дърк. — Цялото министерство и всичките му доносници са насъскани да го издирват, лично аз очаквах вече да са го заловили. Всъщност кой може да е сигурен, че не са го хванали, без да го разгласяват?
            — О, не говори така, Дърк! — прошепна Тед.
            Настъпи дълго мълчание, отново запълнено с тракане на ножове и вилици. Когато заговориха пак, мъжете започнаха да обсъждат къде да пренощуват — на брега или горе в гората по склона. Решиха, че дърветата ще ги прикриват по-добре, угасиха огъня и се изкачиха обратно по нанагорнището. Скоро гласовете им заглъхнаха.
            Хари, Рон и Хърмаяни намотаха на кълбо разтегателните уши. Докато бяха подслушвали, на Хари му беше все по-трудно да мълчи, а сега установи, че няма сили да каже нищо повече от:
            — Джини… мечът…
            — Знам! — рече Хърмаяни.
            Тя се хвърли към обшитата с мъниста чантичка и този път бръкна в нея чак до мишницата.
            — Готово… — заяви Хърмаяни през стиснати зъби и дръпна нещо, което очевидно беше чак на дъното.
            Бавно се показа краят на богато украсена рамка. Хари бързо отиде да й помогне. След като изтеглиха от чантата празния портрет на Финиъс Нигелус, Хърмаяни продължи да сочи с магическата пръчка към него, готова да направи магия.
            — Ако някой е заменил истинския меч с фалшив, докато той е бил в кабинета на Дъмбълдор — обясни задъхано момичето, след като подпряха рамката отстрани на палатката, — Финиъс Нигелус би трябвало да е видял, той виси точно до витрината!
            — Освен ако не е спал — напомни Хари, но пак затаи дъх, когато Хърмаяни приклекна пред празното платно с пръчка, насочена към средата му, прокашля се и каза:
            — Хм… Финиъс! Финиъс Нигелус!
            Не се случи нищо.
            — Финиъс Нигелус! — повтори тя. — Професор Блек! Може ли да поговорим, ако обичате! Много ви моля!
            — „Много ви моля“ винаги помага — отбеляза студен високомерен глас и върху портрета се плъзна Финиъс Нигелус.
            Без да губи и миг, Хърмаяни викна:
            — „Обскуро!“*
            [* От „obscuro“ (лат.) — „прикривам“. — Б.пр.]
            Върху проницателните тъмни очи на Финиъс Нигелус се появи черна превръзка, заради която той се блъсна в рамката и изпищя от болка.
            — Какво… как смеете… какво си…
            — Извинявайте, професор Блек — рече Хърмаяни, — но се налага да вземем тази предпазна мярка.
            — Веднага махнете тая долна добавка! Махнете я, ви казах! Съсипвате велико произведение на изкуството! Къде се намирам? Какво става тук?
            — Няма значение къде сме — заяви Хари и Финиъс Нигелус застина, отказал се от опитите да смъкне нарисуваната превръзка върху очите си.
            — Нима чувам гласа на вечно изплъзващия се господин Потър?
            — Може би — отвърна Хари, понеже знаеше, че така ще задържи интереса на Финиъс Нигелус. — Искаме да Ви зададем два-три въпроса… за меча на Грифиндор.
            — А, такава ли била работата! — Финиъс Нигелус започна да върти насам-натам глава в усилие да зърне Хари. — Онова глупаво момиче постъпи твърде неблагоразумно…
            — Няма да говорите така за сестра ми! — ревна грубо Рон.
            Финиъс Нигелус презрително вдигна вежди.
            — Кой още е тук? — попита той, като продължи да върти глава. — Тонът ти никак не ми е приятен. Момичето и приятелите му постъпиха крайно безразсъдно. Да крадат от директора!
            — Те не са крали — възрази Хари. — Мечът не е на Снейп.
            — Той принадлежи на училището на професор Снейп — натърти Финиъс Нигелус. — Какво право има малката Уизли да посяга? Заслужи си наказанието, както и онзи малоумник Лонгботъм и чудачката Лъвгуд!
            — Невил не е малоумник и Луна не е чудачка! — възнегодува Хърмаяни.
            — Къде се намирам? — повтори Финиъс Нигелус и пак започна да се бори с превръзката върху очите си. — Къде сте ме пренесли? Защо сте ме махнали от дома на моите предци?
            — Оставете това! Как Снейп наказа Джини, Невил и Луна? — припряно попита Хари.
            — Професор Снейп ги изпрати в Забранената гора, да помогнат на урода Хагрид.
            — Хагрид не е урод! — изписка Хърмаяни.
            — Снейп може и да си е въобразявал, че това е наказание — подметна Хари, — но Джини, Невил и Луна сигурно са се посмели на воля заедно с Хагрид. Забранената гора… чудо голямо, виждали са и по-големи страхотии!
            Олекна му, беше си представял какви ли не ужаси, в най-добрия случай проклятието Круциатус.
            — Всъщност, професор Блек, искаме да знаем дали някой друг… хм, дали някой друг е взимал меча. Може би са го носили да го почистят… нещо от този род?
            Финиъс Нигелус отново спря да се бори с превръзката върху очите си и се изсмя презрително.
            — Мъгълокръвни! — рече той. — Просто момиче си: измайстореното от таласъми оръжие не се нуждае от чистене. Таласъмското сребро отблъсква мръсотията на тленния свят и всмуква само онова, което му вдъхва сила, което го укрепва.
            — Не наричайте Хърмаяни просто момиче! — каза Хари.
            — Уморявам се, когато ми противоречат — заяви Финиъс Нигелус. — Май е време да се завърна в директорския кабинет.
            Все така със завързани очи, той започна да опипва рамката отстрани в опит да намери откъде да излезе от картината и да се върне върху портрета в „Хогуортс“. И в този момент на Хари му хрумна:
            — Дъмбълдор! Можете ли да ни доведете Дъмбълдор?
            — Моля? — попита Финиъс Нигелус.
            — Портрета на професор Дъмбълдор… можете ли да го пренесете тук, във Вашата рамка?
            Финиъс Нигелус се извърна към посоката, откъдето идваше гласът му.
            — Явно не само мъгълокръвните са невежи, Потър. Портретите в „Хогуортс“ могат да си гостуват един на друг, но не и да напускат замъка, освен ако не са тръгнали да посетят картина със своето изображение, окачена другаде. Дъмбълдор не може да дойде тук заедно с мен, а след отношението, което получих от вас, мога да ви уверя, че няма да ви посетя повече!
            Леко посърнал, Хари загледа как Финиъс удвоява усилията си да напусне рамката.
            — Професор Блек — намеси се Хърмаяни, — много Ви моля, не бихте ли могъл поне да ни кажете кога за последен път мечът е ваден от витрината? Преди да го вземе Джини де…
            Финиъс изсумтя нетърпеливо.
            — Смятам, че за последно видях как мечът на Грифиндор напуска витрината, когато професор Дъмбълдор го извади, за да счупи един пръстен.
            Хърмаяни рязко се извърна и погледна Хари. И двамата не се престрашиха да кажат нещо повече пред Финиъс Нигелус, който най-после беше успял да намери изхода.
            — Е, лека ви нощ! — пожела им той малко ехидно и пак понечи да се скрие от поглед.
            Вече се виждаше само периферията на шапката му, когато Хари внезапно изкрещя:
            — Чакайте! Казвал ли сте на Снейп за това?
            Финиъс Нигелус отново показа в картината главата си с превръзката върху очите.
            — Професор Снейп има да мисли за по-важни неща от множеството особнячества на Албус Дъмбълдор. Довиждане, Потър!
            След тези думи той вече наистина изчезна и в рамката остана само мътният фон.
            — Хари! — възкликна Хърмаяни.
            — Знам — извика той.
            Не успя да се сдържи и размаха юмрук: беше научил повече, отколкото беше дръзвал да се надява. Започна да снове напред-назад из палатката с усещането, че е пробягал километър-два — вече не се чувстваше гладен. Хърмаяни отново напъха портрета на Финиъс Нигелус в обшитата с мъниста чанта и след като щракна закопчалката, метна чантата встрани и извърна към Хари грейналото си лице.
            — Мечът може да унищожава хоркрукси! Изработеното от таласъмите оръжие всмуква само онова, което го укрепва… Хари, мечът е укрепен с отровата на базилиска!
            — И Дъмбълдор не ми го е дал, защото още му е трябвал, искал е да го използва за медальона с капачето…
            — … и сигурно е бил наясно, че дори да ти го завещае, няма да ти го дадат…
            — … затова е направил копие…
            — … и е сложил във витрината фалшивия меч…
            — … а истинския е оставил… Къде?
            Те се загледаха втренчено, Хари усещаше, че отговорът витае невидимо из въздуха наоколо, мъчително близо. Защо Дъмбълдор не му беше казал? Или му е казал, а Хари не е разбрал?
            — Мисли! — прошепна Хърмаяни. — Мисли! Къде е могъл да го остави?
            — Не в „Хогуортс“ — каза Хари и отново започна да снове.
            — Някъде в Хогсмийд? — предположи тя.
            — В Къщата на крясъците? — допълни Хари. — Там не влиза никой.
            — Но Снейп знае как да проникне вътре, не е ли малко опасно?
            — Дъмбълдор се доверяваше на Снейп — напомни й Хари.
            — Но не достатъчно, за да му каже, че е разменил мечовете! — възрази тя.
            — Точно така, права си! — съгласи се Хари и се почувства още по-ободрен от мисълта, че Дъмбълдор е имал някакви задръжки, макар и слаби, спрямо надеждността на Снейп. — Значи може би е скрил меча далеч от Хогсмийд. Ти как мислиш, Рон? Рон!
            Той се огледа. За един безумен миг му се стори, че Рон е излязъл от палатката, после видя, че той лежи като вкаменен в здрача на долното легло.
            — А, сетихте се и за мен, нали? — подметна Рон.
            — Моля?!
            Той изсумтя и се вторачи в пружината на горното легло.
            — Вие си продължавайте. Няма да ви развалям удоволствието.
            Озадачен, Хари погледна към Хърмаяни за помощ, ала тя поклати глава, явно беше не по-малко стъписана от него.
            — Какво има? — попита Хари.
            — Какво има ли? А, нищо — отвърна Рон, но и този път отказа да го погледне. — Поне според теб.
            По брезента отгоре се чуха няколко „шляп-шляп“. Беше завалял дъжд.
            — Е, според теб очевидно има нещо — възрази Хари. — Хайде, изплюй камъчето.
            Рон с рязко движение свали дългите си крака от леглото и седна. Изглеждаше зъл, изобщо не приличаше на себе си.
            — Добре де, ще го изплюя. Не очаквай, че ще подскачам от радост из палатката само защото се е появило още нещо, което трябва да намерим. Просто го добави към списъка на нещата, които не знаеш.
            — Аз ли не знам? — повтори Хари. — Аз не знам?
            „Шляп-шляп-шляп!“ — дъждът се засилваше все повече, барабанеше по застлания с листа бряг наоколо и по реката, която се носеше шеметно в мрака. Ликуването на Хари беше удавено от страх: Рон беше изрекъл точно онова, което той подозираше и се опасяваше, че приятелят му мисли.
            — Не че тук не прекарвам един от най-щастливите мигове в живота си — продължи Рон, — особено ако отчетем, че ръката ми стана на пихтия, че умирам от глад и всяка нощ премръзвам до кости. Но се надявах, че ще потичаме, ще потичаме няколко седмици и все ще постигнем нещо.
            — Рон — прекъсна го Хърмаяни, но съвсем тихо и той можеше да се престори, че не я е чул от силното трополене на дъжда, който вече плющеше по палатката.
            — Мислех, че си даваш сметка с какво се захващаш — каза Хари.
            — И аз мислех така.
            — И коя част не оправдава очакванията ти? Ти какво си въобразяваше — че ще спим в петзвездни хотели ли? Че през ден ще намираме по един хоркрукс? Какво си мислеше — че за Коледа ще се върнеш при мама ли?
            — Мислехме, че знаеш какво правиш! — изкрещя Рон и се изправи, а думите му пронизаха Хари като нажежени ножове. — Мислехме, че Дъмбълдор ти е казал какво да правиш, мислехме, че наистина имаш план!
            — Рон! — намеси се Хърмаяни, този път съвсем ясно, за да не я заглуши дъждът, но той пак не й обърна внимание.
            — Е, извинявай, че те подведох — рече Хари съвсем спокойно, макар че се чувстваше кух и объркан. — Още от самото начало бях откровен с вас, казах ви всичко, което Дъмбълдор ми довери. И ако случайно не си забелязал, вече намерихме един хоркрукс…
            — Да, и сме на път да се отървем от него точно толкова, колкото и да намерим останалите… с други думи, ще го направим на куково лято.
            — Свали медальона, Рон! — нареди Хърмаяни с необичайно силен глас. — Много те моля, свали го. Нямаше да говориш така, ако не го беше носил цял ден.
            — Не, пак щеше да говори така — възрази Хари, който нямаше намерение да слуша оправдания по адрес на Рон. — Ти какво си мислиш, че не съм забелязал как двамата си шушукате зад гърба ми ли? И не съм се досетил, че си мислите точно това?
            — Хари, не сме…
            — Недей да лъжеш! — нахвърли й се Рон. — И ти го каза, и ти каза, че си разочарована, защото си смятала, че той разполага с нещо повече, на което да се осланяме, а не само…
            — Не съм говорила такива неща… наистина не съм, Хари — извика тя.
            Дъждът блъскаше по палатката, сълзите се стичаха по лицето й, а вълнението отпреди няколко минути се беше изпарило яко дим — фойерверки, които бяха лумнали за миг и бяха угаснали, оставяйки всичко в мрак, дъжд и студ. Мечът на Грифиндор беше скрит някъде, а те не знаеха къде е и единственото им постижение засега бе, че още не са мъртви.
            — Защо тогава още си тук? — рече Хари на Рон.
            — И аз това се питам — беше отговорът.
            — Ами върви си у вас — тросна се Хари.
            — Да, май така ще направя! — изкрещя Рон и пристъпи към Хари, който не се дръпна назад. — Чу ли какво казаха за сестра ми? Но на теб хич и не ти пука, нали, някаква си Забранена гора, на Хари Виждал-съм-по-големи-страхотии му е все тая какво ще се случи там с нея, затова пък на мен ми пука с тия великански паяци и други гадости…
            — Казах само, че… тя е била с другите, Хагрид също е бил с тях…
            — Да, схванах, не ти пука! Ами останалите в семейството ми… „Само това оставаше, да пострада още някое от децата на семейство Уизли“ — това чу ли го?
            — Да, аз…
            — Но ти е все едно какво означава, нали?
            — Рон! — спря го Хърмаяни и застана между тях. — Според мен това не означава, че се е случило нещо страшно, нещо, за което не знаем: помисли, Бил вече е с белези, мнозина сигурно са видели, че Джордж е останал без ухо, а за теб хората мислят, че си болен от шаренопръска и си на смъртно легло, сигурна съм, че думите не значеха нищо повече от това…
            — О, виж я ти нея, сигурна била! Добре тогава, няма да се притеснявам за тях. На вас си ви е добре, вашите родители не ги застрашава нищо…
            — Моите родители са мъртви! — ревна Хари.
            — А моите може би са поели по същия път! — изкрещя и Рон.
            — Тогава ИЗЧЕЗВАЙ — кресна Хари. — Прибирай се и се престори, че шаренопръската ти е минала, милото ти мамче ще те нахрани до насита и…
            Рон направи рязко движение, Хари реагира, но още преди да са извадили от джобовете магическите си пръчки Хърмаяни вдигна своята.
            — „Протего!“ — викна тя и изникна невидим щит, които отдели нея и Хари от Рон: от силата на заклинанието и тримата бяха отхвърлени няколко крачки назад, а Хари и Рон се загледаха от двете страни на прозрачната преграда така, сякаш за пръв път се виждаха ясно.
            Хари усети разяждаща омраза: нещо между тях се беше прекършило.
            — Остави хоркрукса — каза той.
            Рон дръпна верижката през главата си и метна медальона на един стол наблизо. После се обърна към Хърмаяни.
            — Какво правиш?
            — В какъв смисъл?
            — Оставаш или…
            — Аз… — Личеше, че я е заболяло. — Да… да, оставам, Рон, казахме, че тръгваме с Хари, казахме, че ще му помогнем…
            — Ясно. Избираш него.
            — Рон, недей… моля те… върни се, върни се!
            Пречеше й защитното заклинание, което сама беше направила — докато го премахне, Рон вече беше изчезнал в нощта. Хари продължи да стои и да мълчи, заслушан как Хърмаяни хлипа и вика Рон сред дърветата.
            След няколко минути тя се върна с мокра коса, залепнала за лицето.
            — Той с-си отиде! Магипортира се!
            Хвърли се на един от столовете, сви се на кълбо и се разплака.
            Хари се почувства зашеметен. Наведе се, взе хоркрукса и си го сложи на врата. Смъкна одеялата от леглото на Рон и заметна с тях Хърмаяни. После се качи на своето легло и втренчен в тъмния брезентов покрив, заслуша блъскането на дъжда.


            Глава шестнадесета
            Годрикс Холоу

            Когато на другия ден Хари се събуди, трябваше да минат няколко секунди, докато си спомни какво се е случило. После като малко дете започна да се надява, че само е сънувал, че Рон е тук и изобщо не си е тръгвал. Но беше достатъчно да обърне глава надолу, за да види празното легло на своя приятел. Привличаше погледа му като труп, изпречил се на пътя му. Хари скочи от кревата, като се стараеше да не извръща очи към леглото на Рон. Хърмаяни, която вече правеше нещо в кухнята, не го поздрави с „добро утро“ и когато той отиде при нея, тя побърза да се обърне.
            „Отиде си — помисли Хари. — Отиде си. — Повтаряше го, докато се миеше и се обличаше, сякаш така щеше да притъпи удара. — Отиде си и няма да се върне.“ Знаеше, че това си е голата истина: след като напуснеха това място, Рон нямаше да може да ги открие заради защитните магии.
            Двамата закусиха, без да продумват. Очите на Хърмаяни бяха подпухнали и зачервени, тя явно не беше мигнала цяла нощ. Докато си стягаха багажа, Хърмаяни все протакаше. Хари знаеше защо тя иска да поостанат още малко край реката: на няколко пъти я видя да вдига очи с надежда при мисълта, че е чула в проливния дъжд стъпки, сред дърветата обаче така и не се появи червенокос силует. Всеки път Хари повтаряше движенията на Хърмаяни и се обръщаше (понеже волю-неволю и той се надяваше дълбоко в себе си), но не виждаше друго, освен шибана от дъжда гора, и вътре в него се взривяваше поредното малко късче гняв. Още чуваше как Рон му натяква „Мислехме, че знаеш какво правиш!“ и въпреки буцата, заседнала на гърлото му, отново се заемаше да прибира багажа.
            Мътната река до тях прииждаше бързо и скоро щеше да залее брега. Забавиха се цял час повече от обичайното време, за което напускаха поредния бивак. Накрая, след като пререди за трети път обшитата с мъниста чанта, Хърмаяни явно не успя да измисли още поводи да протака: двамата се хванаха за ръце и се магипортираха на склона на брулен от вятъра и обрасъл с пирен хълм.
            Веднага щом пристигнаха, Хърмаяни пусна ръката на Хари и се отдалечи, седна на един голям камък, захлупи лице върху коленете си и затрепери от хлипове. Хари я загледа — сигурно трябваше да отиде и да я утеши, ала нещо го държеше закован на едно място. Усещаше всичко вътре в себе си студено и напрегнато: отново и отново виждаше презрението по лицето на Рон. Тръгна да се разхожда из пирена, на широк кръг около съкрушената Хърмаяни, и да прави магиите и заклинанията, които обикновено тя прилагаше, за да са под защита.
            През следващите няколко дни нито веднъж не отвориха дума за Рон. Хари беше решил никога повече да не споменава името му; Хърмаяни сякаш знаеше, че няма смисъл да говори за това, а понякога нощем, когато мислеше, че Хари спи, той я чуваше да плаче. Междувременно беше започнал да вади Хитроумната карта и да я разглежда на светлината на магическата си пръчка. Чакаше мига, когато точицата с името на Рон ще се появи отново из коридорите на „Хогуортс“ и ще докаже, че закрилян от статута си на чистокръвен, той се е прибрал в уютния замък. Рон обаче все не изникваше върху картата и след известно време Хари се усети, че я вади колкото да погледа името на Джини в момичешката спалня и да се пита дали е възможно да проникне с втренчения си поглед в съня й и тя по някакъв начин да разбере, че той си мисли за нея и се надява да е добре.
            Двамата с Хърмаяни посвещаваха дните на опитите да определят къде може да е мечът на Грифиндор, но колкото повече обсъждаха местата, където Дъмбълдор е могъл да го скрие, толкова по-отчаяни и изсмукани от пръстите ставаха предположенията им. Колкото и да си блъскаше главата, Хари не се сещаше Дъмбълдор да му е споменавал за място, което би могъл да използва за скривалище. Имаше мигове, когато не знаеше на кого е ядосан повече — дали на Рон или на Дъмбълдор. „Мислехме, че знаеш какво правиш… мислехме, че Дъмбълдор ти е казал какво да правиш… мислехме, че наистина имаш план!“
            Хари не можеше да крие от себе си: Рон беше прав. Дъмбълдор го беше оставил ей така, без нищо. Бяха намерили един от хоркруксите, но не разполагаха със средствата да го унищожат, а останалите бяха все така недостижими. Безнадеждността беше на път да го погълне. Сега Хари се изумяваше колко безразсъдно е приел предложението на приятелите си да го придружат в това безполезно лутане. Той не знаеше нищо, не му хрумваше нищо и сега постоянно тръпнеше от болезнената мисъл как и Хърмаяни ще му съобщи, че й е втръснало и си тръгва.
            Много от вечерите двамата не си казваха почти нищо, а Хърмаяни често вадеше портрета на Финиъс Нигелус и го подпираше на някой от столовете, сякаш той можеше поне отчасти да запълни дупката, зейнала след заминаването на Рон. Въпреки заканата, че няма да ги посети никога повече, Финиъс Нигелус явно не устоя на изкушението да разбере повече какво точно е наумил Хари и се съгласяваше през няколко дни да идва, все така със завързани очи. Хари дори му се радваше, защото той им правеше компания, макар и високомерна и заядлива. Двамата с Хърмаяни изгаряха от нетърпение да чуят какво се случва в „Хогуортс“, макар че Финиъс Нигелус в никакъв случай не беше информаторът мечта. Благоговееше пред Снейп, първия директор слидеринец от времето, когато самият Нигелус беше оглавявал училището, и Хари и Хърмаяни трябваше да внимават да не критикуват Снейп и да не задават неуместни въпроси за него, защото иначе Финиъс Нигелус тутакси напускаше картината.
            Той все пак им съобщаваше едно-друго. Снейп явно постоянно се натъкваше на негласната съпротива на твърдото ядро сред учениците. На Джини й било забранено да ходи в Хогсмийд. Снейп отново бил въвел някогашния указ на Ъмбридж, според който трима и повече ученици нямаха право да се събират и всички неофициални ученически кръжоци бяха забранени.
            От всичко това Хари направи извода, че Джини, а вероятно и Невил и Луна заедно с нея, правят всичко по силите си да поддържат живо Войнството на Дъмбълдор. От тези откъслечни новини толкова силно му се приискваше да види Джини, че чак го заболяваше стомахът, но отново се сещаше и за Рон, за Дъмбълдор и за самия „Хогуортс“, за който му беше мъчно почти колкото за бившата му приятелка. Докато Финиъс Нигелус разказваше за строгите мерки, които е взел Снейп, на Хари му се прииска за стотна от секундата да забрави за благоразумието и просто да се върне в училището, за да даде своя принос за разклащането на режима, установен от Снейп: в този миг му се струваше, че най-прекрасното нещо на света е да си добре нахранен, да имаш меко легло и други да се грижат за теб. После обаче си спомни, че е Неблагонадежден номер едно, че за главата му е обявена награда от десет хиляди галеона и че да отиде в „Хогуортс“ е точно толкова опасно, колкото и да влезе в Министерството на магията. Финиъс Нигелус всъщност неволно наблегна на този факт, като започна да подпитва къде точно се намират Хари и Хърмаяни. В такъв момент Хърмаяни бързо го пъхаше обратно в чантата и след всяко такова безцеремонно сбогуване Финиъс Нигелус отказваше да се появи в продължение на няколко дни.
            Ставаше все по-студено и по-студено. Хари и Хърмаяни не смееха да се задържат за по-дълго никъде и вместо да останат в Южна Англия, където най-големите им притеснения бяха заради твърдата слана, те продължиха да обикалят из страната: веднъж се престрашиха да нощуват в планина, където суграшицата щеше да отнесе палатката, друг път — в голямо разлато мочурище, където палатката се напои с ледена вода, трети път — на островче в средата на едно езеро в Шотландия, където през нощта преспите затрупаха палатката до средата.
            Вече бяха видели през прозорците на много всекидневни блещукащи коледни елхи, когато една вечер Хари реши отново да предложи единственото, което според него още не бяха опитали. Току-що си бяха хапнали необичайно вкусно: Хърмаяни беше отскочила с мантията невидимка до един супермаркет (преди да си тръгне не беше пропуснала да остави в една отворена каса пари) и Хари отсъди, че тя вероятно ще се поддаде по-лесно на убежденията му със стомах, пълен със спагети по болонски и компот от круши. Освен това далновидно предложи да си починат няколко часа — да не носят хоркрукса, който сега висеше върху таблата на леглото до него.
            — Хърмаяни!
            — Хм…
            Тя се беше свила на кълбо върху едно от продънените кресла и държеше „Приказките на барда Бийдъл“. Хари не проумяваше колко още ще проучва тази книга, която на всичкото отгоре не беше много дебела, Хърмаяни обаче явно разчиташе нещо в нея, защото беше оставила върху страничната облегалка на креслото речника на Спелман.
            Хари се прокашля. Чувстваше се точно както онзи път преди много години, когато беше попитал професор Макгонъгол дали може да отиде в Хогсмийд, въпреки че не беше убедил семейство Дърсли да му подпишат разрешителното.
            — Хърмаяни, мисля си дали да не…
            — Можеш ли да ми помогнеш, Хари? — Тя явно не го слушаше. Наведе се и му подаде „Приказките на барда Бийдъл“. — Погледни този символ тук — рече и посочи горния край на страницата.
            Над заглавието на приказката (поне така предположи Хари — нямаше как да е сигурен, защото не можеше да чете руни) имаше картинка с нещо като триъгълно око със зеница, разцепена от отвесна черта.
            — Никога не съм изучавал древни руни, Хърмаяни.
            — Знам, но това тук не е руна, няма го и в речника. Все си мислех, че е рисунка на око, но сега виждам, че не е. Погледни, някой го е добавил с мастило, преди го е нямало в книгата. Помисли, виждал ли си го някъде и преди?
            — Не, не съм… Я чакай! — Хари се взря по-отблизо. — Това не е ли символът, който бащата на Луна носеше на врата си?
            — Е, и аз си помислих същото.
            — Значи е знакът на Гриндълуолд.
            Тя го зяпна с отворена уста.
            — Моля?
            — Каза ми го Крум…
            Той повтори всичко, което Виктор Крум му беше обяснил на сватбата. Хърмаяни се изненада.
            — Знакът на Гриндълуолд ли? — Тя премести поглед от Хари към странния символ и после отново към него. — За пръв път чувам, че Гриндълуолд е имал знак. В онова, което съм чела за него, никъде не се споменава за знак.
            — Е да, ама Крум ми каза, че символът бил издълбан върху една стена в „Дурмщранг“ и не от някой друг, а точно от Гриндълуолд.
            Хърмаяни се облегна в старото кресло и се свъси.
            — Много странно! Ако е символ на черната магия, какво търси в книжка с приказки?
            — Да, странно си е — съгласи се Хари. — И човек би си помислил, че Скримджър е щял да го познае. Беше министър, би трябвало да разбира от неща, свързани с Черните изкуства.
            — Знам… може би като мен е решил, че просто е око. Всички приказки имат картинки над заглавието.
            Хърмаяни замълча и отново се зае да разглежда странния знак. Хари опита отново.
            — Хърмаяни!
            — Хм?
            — Мисля си… Аз… искам да отида в Годрикс Холоу.
            Хърмаяни го погледна, но някак разсеяно, и Хари беше сигурен, че тя още си мисли за странния знак в книгата.
            — Да — рече му. — Да, и аз се питах дали да не идем там. Всъщност смятам, че се налага да отидем.
            — Добре ли ме чу? — каза Хари.
            — Разбира се, че съм те чула! Искаш да отидем в Годрикс Холоу. Съгласна съм и според мен не е зле да отидем. И аз не се сещам къде другаде би могъл да бъде. Опасно е, но колкото повече си мисля, толкова повече ми се струва, че сигурно е там.
            — Ъъъ… кое е там? — попита Хари.
            — Как кое — мечът! Дъмбълдор сигурно е знаел, че ще поискаш да отидеш там, Годрикс Холоу* все пак е родното място на Годрик Грифиндор…
            [* Букв. „Пещерата на Годрик“ (англ.). — Б.пр.]
            — Така ли? Грифиндор е от Годрикс Холоу?
            — Никога ли не си отварял „История на магията“, Хари?
            — Хм — усмихна се той, май за пръв път от месеци: мускулите на лицето му сякаш бяха сковани. — Сигурно съм я отварял, когато я купих… само веднъж…
            — Селото носи неговото име и аз реших, че вероятно си направил връзката — обясни Хърмаяни. Говореше както обикновено, а не както напоследък, и Хари едва ли не очакваше да обяви, че е ходила в библиотеката. — В историята има малко за селото, чакай… — Хърмаяни отвори обшитата с мъниста чанта, извади стария си учебник „История на магията“ от Батилда Багшот и бързо започна да го прелиства, докато не откри нужната страница. — „След подписването на Международния указ за секретност през 1689 година магьосниците се укриват завинаги. Съвсем естествено създават свои общности вътре в обществото. Много селища — малки и големи — привличат доста магьоснически семейства, които се събират на едно място, за да се подкрепят и защитават. Селата Тинуърт в Корнуол, Ъпър Флагли в Йоркшир и Отъри Сейнт Кечпоул на южното крайбрежие в Англия са прочути с това, че там се заселват множество магьоснически родове и живеят сред мъгъли, които проявяват търпимост, но някои са под въздействието на заклинание за заблуждение. Най-известното от тези полумагьоснически селища вероятно е Годрикс Холоу в графствата югозападно от Лондон — там е роден великият магьосник Годрик Грифиндор, а магьосникът ковач Боуман Райт* е изработил първия златен снич. Гробищата са пълни с плочи с имена от древни магьоснически родове и това безспорно е в сърцевината на преданията за привидения, които от векове навестявали малката църква.“ Вие с майка ти и баща ти не сте споменати — каза Хърмаяни и затвори учебника, — защото професор Багшот не е включила нищо от края на деветнайсети век насам. Но виждаш ли? Годрикс Холоу, Годрик Грифиндор, мечът на Грифиндор — не мислиш ли, че Дъмбълдор е очаквал да направиш връзката?
            [* Букв. „майстор“ (англ.). — Б.пр.]
            — О, да…
            Хари не искаше да признава, че когато е предложил да отидат в Годрикс Холоу, изобщо не е мислил за меча. Селото го привличаше, защото там бяха гробовете на майка му и баща му, къщата, където той се беше разминал на косъм със смъртта, там беше и Батилда Багшот.
            — Помниш ли какво каза Мюриъл? — попита той накрая.
            — Коя?
            — Нали се сещаш… — Хари се поколеба, не искаше да изрича името на Рон. — Лелята на Джини. На сватбата. Онази, дето заяви, че глезените ти били кльощави.
            — А, да!
            Положението беше деликатно: Хари знаеше, че Хърмаяни е забелязала как той прави всичко възможно да не изрича името на Рон. Затова побърза да продължи:
            — Та тя каза, че Батилда Багшот още живеела в Годрикс Холоу.
            — Батилда Багшот — промълви Хърмаяни и прокара показалец по изпъкналото име на Батилда върху корицата на „История на магията“. — Според мен…
            Тя ахна толкова силно, че на Хари му причерня, мигом извади магическата пръчка и рязко се извърна към входа — едва ли не очакваше оттам да се подава ръка, но не видя нищо.
            — Защо? — каза Хари ядосан, но и успокоен. — Защо го направи? Помислих, че си видяла как някой диментор смъква ципа на палатката… в най-добрия случай.
            — Хари, ами ако мечът е у Батилда? Ако Дъмбълдор го е поверил на нея?
            Той се замисли дали това изобщо е възможно. Батилда сигурно вече беше грохнала старица, която според Мюриъл била и „превъртяла“. Беше ли възможно Дъмбълдор да е скрил при нея меча на Грифиндор? Ако наистина го беше направил, поне според Хари беше оставил доста неща на случайността: изобщо не беше разкрил, че е заменил меча с копие, нито пък беше споменавал да е приятел с Батилда.
            Сега обаче не беше моментът да подлага на съмнения предположението на Хърмаяни, която беше проявила учудваща готовност да изпълнят най-съкровеното му желание.
            — Да, нищо чудно да го е направил. Значи отиваме в Годрикс Холоу, така ли?
            — Да, но трябва да обмислим всичко много внимателно. — Хърмаяни беше изправила гръб на креслото и Хари долавяше, че мисълта отново да имат план й е повдигнала настроението не по-малко, отколкото неговото. — Като начало трябва да поупражняваме да се магипортираме заедно под мантията невидимка, сигурно е разумно да преговорим и хамелеонизиращите заклинания, освен ако не смяташ да прибегнем до крайни средства и да използваме многоликова отвара. В такъв случай трябва да набавим косми от главата на някого. Всъщност смятам, че е най-добре да направим точно това, Хари, колкото по-хубаво се маскираме, толкова по-безопасно ще се придвижваме…
            Хари я остави да приказва, като кимаше и се съгласяваше, ако тя случайно млъкнеше, но съзнанието му беше далеч от разговора. Почувства се развълнуван за пръв път, откакто беше разбрал, че мечът в „Гринготс“ е фалшив.
            Щеше да се прибере у дома, да се завърне на мястото, където е имал семейство. Ако не беше Волдемор, именно в Годрикс Холоу Хари е щял да отрасне и да прекарва всички летни ваканции… да кани приятели в къщата си… може би дори да има братя и сестри… не друг, а майка му щеше да му направи тортата за седемнайсетия рожден ден. Животът, който беше загубил, никога не му се беше струвал толкова истински, както в този миг, когато знаеше, че съвсем скоро ще види мястото, което му е било отнето. И след като Хърмаяни си легна, Хари тихо издърпа от обшитата й с мъниста чанта фотоалбума, който Хагрид му беше подарил преди толкова много време. За пръв път от месеци седна да разглежда старите снимки на родителите си, които му се усмихваха и му махаха от фотографиите — единственото, останало му от тях.
            Хари беше готов да тръгне за Годрикс Холоу още на следващия ден, но Хърмаяни имаше други идеи. Беше убедена, че Волдемор чака Хари да се завърне на мястото, където са загинали родителите му, и се реши да поемат на път едва след като се уверят, че са се преобразили до неузнаваемост. Затова се съгласи да се отправят към селото чак след седмица, след като се бяха сдобили с косми от невинни мъгъли, които бяха излезли да пазаруват за Коледа и изобщо не ги усетиха, а и се бяха упражнявали да се магипортират заедно под мантията невидимка.
            Смятаха да се магипортират до селото под прикритието на мрака, затова глътнаха многоликовата отвара чак късно следобед: Хари се преобрази в плешивеещ застаряващ мъгъл, а Хърмаяни — в дребната му женица с вид на мишка. Обшитата с мъниста чанта с всичките им вещи (без хоркрукса, който Хари носеше на врата си) беше пъхната в страничния джоб на строгото палто на Хърмаяни. Хари заметна и двамата с мантията невидимка, после те отново се завъртяха в задушаващата тъмнина.
            Хари отвори очи, а сърцето му щеше да се пръсне от вълнение. Двамата с Хърмаяни стояха, хванати за ръце, на покрита с преспи уличка под тъмносиньо небе, по което вече мъждукаха първите нощни звезди. От двете страни на тесния път имаше къщи с коледна украса, примигваща по прозорците. Малко по-нататък се виждаше златистото сияние на улични лампи, от което личеше къде е центърът на селото.
            — Ох, колко сняг! — пошушна под мантията Хърмаяни. — Как така не се сетихме за него? След всички предпазни мерки ще оставим следи! Трябва да ги заличим… ти върви напред, а аз…
            Хари не искаше да влиза в селото като циркаджийски кон и да се опитват да се крият, като заличават с магия следите.
            — Хайде да махнем мантията — предложи той, а Хърмаяни го погледна уплашена. — Стига де, не приличаме на себе си, пък и наоколо няма жива душа.
            Той пъхна мантията невидимка под якето си и в ледения въздух, щипещ по лицата, двамата продължиха безпрепятствено нататък, покрай още къщи, във всяка от които беше възможно навремето да са живели Джеймс и Лили или пък сега да живееше Батилда. Хари се взираше във входните врати, в натежалите от сняг покриви и предните веранди и се питаше дали не помни някоя от тях, макар и дълбоко в себе си да знаеше, че това е невъзможно — бил е едва на годинка и нещо, когато завинаги е напуснал селото. Дори не беше сигурен дали изобщо ще види къщата — не знаеше какво се случва, ако умрат хора, на които е направено заклинанието „Фиделиус“. По едно време уличката, по която вървяха, зави наляво и пред Хари и Хърмаяни се разкри центърът на селото — малък площад.
            Той беше опасан отвсякъде с цветни лампички, а в средата му имаше нещо като паметник на загиналите във войните, който отчасти беше закрит от разклащана от вятъра коледна елха. Имаше и няколко магазина, поща, пивница и малка църква с цветни витражи по прозорците, които сияеха ярко като скъпоценни камъни през площада.
            Тук снегът беше отъпкан: беше твърд и хлъзгав, защото хората цял ден бяха минавали по него. И сега селяните сновяха пред Хари и Хърмаяни и силуетите им за кратко попадаха в светлината на уличните лампи. Двамата чуха откъслечен смях и поп музика, когато вратата на пивницата се отвори и пак се затвори, а в църквицата някой запя коледна песен.
            — Хари, май е вечерта преди Коледа! — възкликна Хърмаяни.
            — Така ли?
            Той вече не помнеше коя дата е — не бяха виждали вестник от доста седмици.
            — Сигурна съм — настоя Хърмаяни, вперила очи в църквата. — Те… те вероятно са там, нали? Майка ти и баща ти. Виждам отзад гробищата.
            Хари усети как нещо у него сякаш избухна, но не беше вълнение, по-скоро страх. Сега, когато беше толкова близо, той се запита дали все пак иска да види всичко това. Хърмаяни изглежда долови какво чувства, защото се пресегна да го хване за ръката и за пръв път пое водачеството, като го затегли напред. Някъде по средата на площада обаче спря като закована.
            — Хари, погледни!
            Сочеше военния паметник. Докато го подминаваха, той се беше преобразил. На мястото на обелиска с написани върху него имена сега имаше статуя на трима души: мъж с несресана коса и очила, жена с дълга коса и красиво добро лице и бебе момченце в ръцете на майката. Върху главите и на тримата имаше сняг, който приличаше на пухкави бели шапки.
            Без да сваля очи от лицата на майка си и баща си, Хари се приближи малко. И през ум не му беше минавало, че има статуя… колко странно беше да се види, изобразен от камък — щастливо мъничко детенце без белег върху челото…
            — Да вървим — подкани той, след като дълго гледа фигурите, и двамата се обърнаха, за да тръгнат отново към църквата.
            Докато прекосяваха улицата, той се обърна и надзърна през рамо: на мястото на статуята отново имаше мемориал в памет на загиналите във войните.
            Щом наближиха църквата, пеенето се засили. Хари усети как на гърлото му засяда буца: песента до болка му напомни за „Хогуортс“, за Пийвс, който се е пъхнал в някакви доспехи и реве груби версии на коледни песни, за дванайсетте коледни елхи в Голямата зала, за Дъмбълдор, който веднъж си беше сложил нощна шапчица на цветчета, за Рон в ръчно плетен пуловер…
            В гробищата се влизаше през ниска портичка. Хърмаяни я бутна възможно най-тихо и двамата с Хари предпазливо минаха през нея. Снегът от другата страна на хлъзгавата пътека за църковния притвор беше дълбок и непокътнат. Двамата закрачиха през преспите, оставяйки след себе си дълбока пъртина, после заобиколиха сградата, като внимаваха да вървят в тъмнината под ярко осветените прозорци.
            Зад църквата от синкавата пелена, изпъстрена с ослепително червени, златисти и зелени отблясъци от отраженията на стъклописите по прозорците, стърчаха редици отрупани със сняг надгробни камъни. Стиснал здраво магическата пръчка в джоба на якето си, Хари тръгна към най-близкия гроб.
            — Виж — Абът, сигурно е някой отдавна починал роднина на Хана!
            — Тихо! — примоли се Хърмаяни.
            Навлизаха все по-навътре и навътре в гробищата, като проправяха в снега отзад тъмни следи, навеждаха се да разчетат думите върху старите надгробни камъни и от време на време се взираха в мрака наоколо, за да са напълно сигурни, че са сами.
            — Насам, Хари!
            Хърмаяни беше при гробовете през две редици и Хари трябваше да отиде при нея — сърцето му определено щеше да се пръсне от вълнение.
            — Какво, те ли…
            — Не, но погледни!
            Тя посочи тъмния камък. Хари се наведе и видя върху заледения гранит, по който като петна се мержелееха лишеи, името „Кендра Дъмбълдор“ и малко под датите на раждането и на смъртта — „и дъщеря й Ариана“. Имаше и цитат:
                            „Дето е съкровището ти, там ще бъде и сърцето ти.“
            Значи Рита Скийтър и Мюриъл бяха предали вярно някои от фактите. Семейство Дъмбълдор наистина бяха живели тук, тук бяха починали и някои от членовете му.
            На Хари му беше по-тежко да гледа гроба, отколкото да слуша за него. Неволно си помисли, че двамата с Дъмбълдор сякаш имат на тези гробища дълбоки корени и че Дъмбълдор е трябвало да му го каже, въпреки това обаче директорът така и не бе споменал за връзката.
            Двамата биха могли да посетят мястото заедно и за миг момчето си представи как идва тук с Дъмбълдор, представи си колко силна щеше да бъде връзката, колко много щеше да означава това за него. Но Дъмбълдор явно беше смятал за незначително съвпадение факта, че роднините им са положени едни до други в едно и също гробище, както и че това няма нищо общо със задачата, която е възложил на Хари.
            Хърмаяни го гледаше и той беше доволен, че в мрака лицето му не се вижда. Прочете отново думите върху надгробния камък. _Дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви._ Не проумяваше какво означават те. Със сигурност ги беше избрал Дъмбълдор, който след смъртта на майка си беше останал най-възрастният в семейството.
            — Убеден ли си, че никога не ти е споменавал… — подхвана Хърмаяни.
            — Да — прекъсна я Хари, и после: — Хайде да търсим.
            Обърна се и съжали, че изобщо е видял камъка: не искаше тръпката на вълнението да бъде помрачена от негодувание.
            — Насам! — пак извика след малко Хърмаяни от мрака. — О, не, извинявай. Стори ми се, че пише „Потър“.
            Тя чистеше разяден от стихиите, обрасъл с мъх камък и свъсено се взираше в него.
            — Хари, върни се за малко.
            Той не искаше отново да бъде отклоняван и се върна с голямо нежелание през преспите.
            — Какво?
            — Виж!
            Гробът беше изключително стар и порутен и Хари едва разчете името. Хърмаяни му показа символа отдолу.
            — Това е същият знак като в книгата!
            Той се взря в мястото, което Хърмаяни му сочеше: камъкът беше толкова разрушен, че беше почти невъзможно да се различи какво е изсечено върху него, и все пак под името май наистина имаше триъгълен знак.
            — Да… възможно е…
            Хърмаяни запали върха на магическата си пръчка и я насочи към името върху надгробния камък.
            — Тук пише Иг… май е Игнотус*.
            [* От „ignotus“ (лат.) — „непознат“, „с нисш произход“, „незнаещ, неопитен“. — Б.пр.]
            — Аз ще продължа да търся родителите си, чу ли? — каза Хари малко дръпнато и продължи нататък, оставяйки я приклекнала край стария гроб.
            Той често се натъкваше на познати фамилни имена като Абът, които беше срещал в „Хогуортс“. На някои места в гробищата бяха положени представители на няколко поколения от един и същ магьоснически род: от датите Хари разбираше, че или родът е бил прекъснат, или сегашните му потомци са се изселили от Годрикс Холоу.
            Навлизаше все по-навътре и навътре сред гробовете и всеки път, щом приближеше до нов надгробен камък, леко го пробождаха притеснение и очакване.
            Стори му се, че мракът и тишината изневиделица са станали по-сгъстени и тягостни. Хари се огледа разтревожен, понеже си помисли, че са диментори, после обаче разбра, че коледните песни са заглъхнали, а хората са излезли от църквата и се връщат на площада, затова врявата и суетнята са утихнали. Някой тъкмо беше угасил осветлението в църквата.
            После гласът на Хърмаяни се чу от непрогледната тъмнина за трети път — рязък, ясен, само на няколко метра от Хари.
            — Тук са, Хари… ето тук.
            От тона й той разбра, че този път са майка му и баща му: тръгна към Хърмаяни с усещането, че нещо тежко е притиснало гърдите му, същото чувство, което беше изпитал веднага след гибелта на Дъмбълдор — скръб, сковала сърцето и белите му дробове.
            Надгробният камък беше само два реда зад гроба на Кендра и Ариана. И той като гробницата на Дъмбълдор беше изработен от бял мрамор, надписът се четеше по-лесно и сякаш сияеше в мрака. Не се наложи Хари да прикляка и дори да се доближава, за да различи думите, изсечени отгоре:
            Джеймс Потър
            роден на 27 март 1960, починал на 31 октомври 1981
                                    Лили Потър
                                    родена на 30 януари 1960, починала на 31 октомври 1981
                                    А най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта.
            Хари прочете думите бавно, сякаш щеше да има само една възможност да вникне в смисъла им, а накрая изрече на глас:
            — „А най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта…“ — Хрумна му една ужасна мисъл и заедно с нея го връхлетя паника. — Това не е ли верую на смъртожадните. Защо е тук?
            — Това, Хари, не означава да надвиеш смъртта в смисъла, който влагат смъртожадните — възрази тихо и внимателно Хърмаяни. — Това означава… нали разбираш… живот отвъд смъртта. Живот след смъртта.
            Но те не са живи, те са си отишли, помисли си Хари. Кухите думи не можеха да прикрият истината, че разложените тленни останки на родителите му лежат, безразлични, несъзнаващи, под снега и камъка. И Хари не се сдържа, разплака се — от очите му рукнаха топли сълзи, които в миг се вледеняваха върху лицето му… и какъв беше смисълът да ги бърше и да се преструва? Остави ги да текат, стиснал устни, загледан надолу към дебелия сняг, който беше скрил от очите му мястото, където бяха погребани останките на Лили и Джеймс, със сигурност превърнали се вече в кости или в прах; незнаещи или нехаещи, че живият им син стои толкова близо с разтуптяно сърце, жив благодарение на тяхната саможертва, и в този миг почти изпитва желание да спи заедно с тях под преспите.
            Хърмаяни отново го беше хванала за ръка и я стискаше здраво. Хари не намери сили да я погледне, но също стисна ръката й, като си поемаше дълбоко и рязко от нощния въздух в опит да се успокои, в опит да си възвърне самообладанието. Съжали, че не е донесъл нещо, което да дари на майка си и баща си, че не се е сетил, а всички растения на гробищата бяха замръзнали и без листа. Хърмаяни обаче вдигна магическата си пръчка, завъртя я в кръг из въздуха и пред тях разцъфтя венец кукуряк. Хари го улови и го положи върху гроба на родителите си.
            Веднага щом се изправи, му се прииска да се махне оттам: чувстваше, че няма да издържи и миг повече. Прегърна Хърмаяни през раменете, тя пък го хвана през кръста, после двамата се обърнаха мълком и се отдалечиха — тръгнаха през снега покрай гроба на сестрата и майката на Дъмбълдор към тъмната църква и ниската портичка, която не се виждаше.


            Глава седемнадесета
            Тайната на Батилда

            — Хари, спри!
            — Какво има?
            Тъкмо бяха стигнали при гроба на незнайния Абът.
            — Тук има някой. Някой ни наблюдава. Усещам. Ей там, при храстите.
            Двамата застинаха на място и както се държаха, се взряха в плътната черна ограда в края на гробищата. Хари не забеляза нищо.
            — Сигурна ли си?
            — Видях как нещо мърда, кълна се…
            Тя го пусна, за да освободи ръката, с която обикновено държеше магическата пръчка.
            — Приличаме на мъгъли — напомни Хари.
            — Мъгъли, които току-що са сложили цветя на гроба на родителите ти! Сигурна съм, Хари, че там има някой!
            Той се сети за „История на магията“ — според учебника гробищата гъмжали от призраци и ако… Точно тогава обаче Хари чу шумолене и видя как от храста, посочен от Хърмаяни, на малък стълб се посипва сняг. Призраците не разместват снега.
            — Котка — отсъди след миг-два той — или птица. Ако беше смъртожаден, досега да сме трупове. Но хайде да се махаме оттук, можем да си сложим пак и мантията невидимка.
            Докато излизаха от гробищата, току се обръщаха назад. Хари не беше чак толкова весел, на какъвто се правеше, докато успокояваше Хърмаяни, и се зарадва, когато излязоха при портичката и хлъзгавата улица отвън. Отново се заметнаха с мантията невидимка. Пивницата беше по-пълна отпреди: многото гласове вътре пееха коледната песен, която Хари и Хърмаяни бяха чули, докато се приближаваха към църквата. За миг на Хари му мина през ума да предложи да отидат там на сигурно, но тъкмо да отвори уста, Хърмаяни пошушна:
            — Хайде да тръгнем насам.
            Тя го затегли по тъмната улица, извеждаща от селото в обратната посока на онази, от която бяха дошли. Хари различи мястото, където къщите свършваха и пътят продължаваше през голите ниви. Крачеха възможно най-бързо, доколкото се осмеляваха, покрай прозорци с примигващи многоцветни светещи гирлянди и очертанията на коледни елхи, тъмнеещи се през пердетата.
            — Как ще намерим къщата на Батилда? — попита Хърмаяни, която трепереше леко и пак от време на време поглеждаше назад през рамо. — Хари! Как мислиш? Хари!
            Тя го подръпна за ръката, но Хари пак не й обърна внимание. Гледаше към тъмната грамада, възправила се в самия край на тази редица къщи. След миг хукна, теглейки след себе си Хърмаяни, която се подхлъзваше върху леда.
            — Хари…
            — Виж… виж, Хърмаяни…
            — Ама аз не… Ооо!
            Хари беше видял, че заклинанието „Фиделиус“ е било развалено заедно с гибелта на Джеймс и Лили. Живият плет беше избуял през шестнадесетте години, откакто Хагрид беше взел Хари от развалините, пръснати из високата до кръста трева.
            Почти цялата къща още си стоеше, макар и покрита от край до край с тъмен бръшлян и сняг, само горният етаж отдясно беше отнесен и Хари беше сигурен, че проклятието е поразило именно него. Двамата с Хърмаяни застанаха на портичката и загледаха останките от онова, което навремето очевидно е било къща като всички други наоколо.
            — Защо ли никой не я е възстановил? — прошепна Хърмаяни.
            — Сигурно е невъзможно — предположи Хари. — Може би е като раните, нанесени с черна магия — те не могат да бъдат излекувани.
            Той се пресегна изпод мантията невидимка и се хвана за покритата със сняг и с плътен слой ръжда портичка, но не за да я отвори, а просто за да докосне нещо от къщата.
            — Нали няма да влизаш вътре? Вижда ми се опасно, може би… о, Хари, погледни!
            Явно допирът му до портичката беше подействал. От земята пред тях изникна табела, беше се появила направо от копривата и бурените като бързорастящо цвете и върху дървото със златни букви пишеше:
            Тук на това място в нощта на 31 октомври 1981 година загинаха Лили и Джеймс Потър.
            Синът им Хари Потър и досега е единственият магьосник, останал жив след смъртоносното проклятие.
            Тази невидима за мъгъли къща е оставена в разрушен вид като паметник на семейство Потър и за да напомня за насилието, което ги е погубило.
            Навсякъде около тези старателно подбрани думи имаше надписи, драснати от други магьосници и вълшебници, дошли да видят мястото, където се е спасило Момчето-което-оживя. Някои просто бяха написали имената си с неизличимо мастило, други бяха изрязали инициалите си върху дървото, трети бяха оставили съобщения. Най-новите, които блестяха ярко сред тези трупали се в продължение на шестнайсет години магьоснически драсканици, гласяха все едно и също: „Успех, Хари, където и да си!“; „Ако прочетеш някога това, Хари, знай, че сме с теб!“; „Да живее Хари Потър!“
            — Какво безобразие, да драскат по надписа! — възмути се Хърмаяни.
            Но Хари я озари с усмивка.
            — Страхотно е! На мен пък ми е приятно. Аз…
            Той млъкна насред изречението. Към тях по тясната улица куцукаше омотан в дебели дрехи силует, който се открояваше на фона на ярките светлини на площада в далечината. Макар да беше трудно да се разбере, на Хари му се стори, че към тях върви жена. Движеше се бавно, може би от страх да не се подхлъзне по заледения път. Беше сгърбена и възпълна, тътрузеше нозе и това създаваше впечатлението за преклонна възраст. Хари и Хърмаяни мълчаливо загледаха как тя се приближава. Хари чакаше да види дали няма да свърне към някоя от къщите, които подминаваше, но дълбоко в себе си знаеше, че няма да го направи. Накрая жената спря на няколко метра и обърната с лице към тях, просто застана насред скования от лед път.
            Не се налагаше Хърмаяни да щипе Хари по ръката. Почти беше изключено непознатата да е мъгълка: жената стоеше и гледаше къща, която би трябвало да е напълно невидима за нея, ако не беше магьосница. Но дори и ако беше магьосница, си беше странно, че е излязла в такава мразовита нощ само за да погледа старите развалини. Същевременно по всички правила на обичайната магия жената не би трябвало изобщо да вижда Хари и Хърмаяни. Въпреки това Хари изпита изключително странното чувство, че непознатата знае за присъствието им, а също и кои са. Точно когато той стигна до този твърде притеснителен извод, жената вдигна ръка в ръкавица и ги повика.
            Хърмаяни се притисна до Хари под мантията невидимка и стисна ръката му.
            — Как е разбрала?
            Хари поклати глава. Жената ги повика отново, този път по-настойчиво. Хари можеше да измисли куп причини да не откликне, но колкото повече стояха с лице един към друг на безлюдната улица, толкова повече се засилваха подозренията му коя всъщност е непознатата.
            Нима беше възможно тя да ги е чакала през всичките тези дълги месеци? Нима беше възможно Дъмбълдор да й е казал да чака, защото накрая Хари ще дойде? Нима беше възможно именно тя да се е движела в мрака на гробищата и да ги е последвала дотук? Дори това, че е успяла да ги усети, предполагаше някакви дъмбълдоровски способности и мощ, на каквито Хари не се беше натъквал никога преди.
            Накрая той заговори, от което Хърмаяни ахна уплашена и подскочи.
            — Вие Батилда ли сте?
            Омотаният в дебели дрехи силует кимна и пак ги повика.
            Двамата под мантията невидимка се спогледаха. Хари вдигна вежди, а Хърмаяни кимна припряно и едва забележимо.
            Тръгнаха към жената, която веднага се обърна и закуцука обратно по пътя, по който бяха дошли. Преведе ги покрай няколко къщи и накрая свърна към една портичка. Те я последваха по пътеката през градина, занемарена почти както градината, от която току-що бяха излезли. Непознатата се позабави, докато отключваше входната врата, после отстъпи назад, за да ги пусне да влязат първи.
            Жената миришеше или миризмата може би идваше от къщата: Хари сбърчи нос, докато се промъкваха покрай старицата, и смъкна мантията невидимка. Сега, когато стоеше до нея, забеляза, че е съвсем дребна: беше сгърбена от възрастта и му стигаше едва до гърдите. Затвори вратата, на фона на олющената боя кокалчетата на пръстите й изглеждаха сини и нашарени със старчески петна, после жената се обърна и се взря в лицето на Хари. Очите й бяха размътени от пердета и бяха хлътнали в гънките прозрачна кожа, цялото й лице беше осеяно с вени и кафяви петна. Хари се запита дали жената изобщо го вижда, а дори и да го виждаше, пред нея стоеше плешивеещият мъгъл, чиято самоличност той беше откраднал.
            Тежката миризма на старост, на прах, непрани дрехи и застояла храна се засили, когато жената размота проядения от молци черен шал и го смъкна от главата си с рядка бяла коса, изпод която черепът се виждаше съвсем ясно.
            — Батилда? — повтори Хари.
            Старицата кимна отново. Хари усети медальона с капачето до кожата си: нещото вътре в него, което понякога тиктакаше или туптеше като сърце, се беше пробудило и той го усети как пулсира през студеното злато.
            Дали то знаеше, дали чувстваше, че онова, което ще го унищожи, е наблизо?
            Батилда ги подмина, като тътрузеше крака, и избута Хърмаяни, сякаш не я беше видяла, после се скри в една от стаите, вероятно всекидневната.
            — Хари, притеснявам се — простена Хърмаяни.
            — Погледни я колко е дребна, ако се стигне дотам, лесно ще я преборим — заяви той. — Слушай, трябваше да те предупредя, знаех, че не е с всичкия си. Мюриъл я нарече „изкукала“.
            — Елате! — повика ги Батилда от съседната стая.
            Хърмаяни подскочи и се вкопчи в ръката на Хари.
            — Няма страшно — успокои я той и я поведе към всекидневната.
            Батилда бавно обикаляше из помещението и палеше свещите, но още беше много тъмно, да не говорим пък че беше изключително мръсно. Под краката им скърцаше дебел слой прах и сред миризмата на влага и мухъл носът на Хари различи нещо още по-неприятно, може би воня на развалено месо. Той се запита кога за последен път някой е наминавал да види Батилда. Тя явно беше забравила, че може да прави магии, защото палеше свещите неумело, с ръка, и имаше опасност увисналите дантелени краища на ръкавите й всеки момент да се подпалят.
            — Нека аз — предложи Хари и взе кибрита от нея.
            Тя продължи да стои и да гледа как Хари приключва с паленето на остатъците от свещи върху чинийки, закрепени по купчини книги и масички до стените, по които бяха струпани напукани мръсни чаши.
            Последната повърхност, върху която Хари забеляза свещ, беше издаден по средата шкаф, по който бяха наслагани множество снимки. Когато пламъкът заигра, отражението му затрепка по прашните стъкла и среброто на фотографиите. Хари забеляза тук-там по снимките леко движение. Докато Батилда се занимаваше с цепениците в огъня, момчето изрече тихо:
            — „Тергео!“
            Прахта по снимките изчезна и Хари веднага забеляза, че липсват пет-шест от тях в най-големите и най-богато украсени рамки. Запита се кой ли ги е махнал, дали Батилда или някой друг. След това погледът му беше привлечен от фотография, сложена почти най-отзад в сбирката.
            Беше златокосият крадец с веселото лице, младежът, приседнал на перваза у Грегорович, който се усмихна лениво на Хари от сребърната рамка. И той начаса се сети къде е виждал момчето: в „Животът и лъжите на Албус Дъмбълдор“, хванат ръка за ръка с младия Дъмбълдор. Всички липсващи фотографии явно се бяха озовали в книгата на Рита.
            — Госпожо… госпожице… Багшот! — каза той с глас, който потреперваше леко. — Кой е този тук?
            Батилда стоеше в средата на стаята и наблюдаваше как Хърмаяни пали огъня вместо нея.
            — Госпожице Багшот! — повтори Хари и точно когато пламъците се разгоряха в камината, пристъпи напред със снимката в ръце.
            Щом чу гласа му, Батилда вдигна поглед, а хоркруксът върху гърдите му затуптя по-бързо.
            — Кой е този човек тук? — попита Хари и побутна снимката напред.
            Жената се взря угрижено в нея, а после и в Хари.
            — Знаете ли кой е този тук? — попита той отново много по-бавно и силно от обикновено. — Този мъж. Познавате ли го? Как се казва?
            Батилда само погледна отнесено. Хари усети ужасно разочарование. Как ли Рита Скийтър беше отключила паметта на старицата?
            — Кой е този мъж? — повтори той на висок глас.
            — Какво правиш, Хари? — попита Хърмаяни.
            — Снимката, Хърмаяни, това тук е крадецът… крадецът, който ограби Грегорович! Много Ви моля! — извърна се Хари отново към старицата. — Кой е този човек?
            Но тя отново само го погледна.
            — Защо ни повикахте, госпожо… госпожице… Багшот? — попита Хърмаяни, като също повиши глас. — Искахте да ни кажете нещо ли?
            Батилда не показа с нищо, че я е чула — затътрузи нозе и се приближи с няколко крачки до Хари. Кимна леко и погледна към антрето.
            — Искате да си тръгнем ли? — попита той.
            Тя повтори движението, като този път посочи първо него, после себе си и накрая тавана.
            — А, така ли… Хърмаяни, мисля, че иска да се кача с нея на горния етаж.
            — Добре — каза момичето, — да вървим.
            Но когато Хърмаяни тръгна, Батилда изненадващо категорично поклати глава и пак посочи първо Хари, а после себе си.
            — Иска с нея да отида само аз.
            — Защо? — учуди се Хърмаяни и гласът й прокънтя рязко и ясно в осветената от свещите стая, а от силния шум старицата леко поклати глава.
            — Дъмбълдор може би й е казал да даде меча на мен, само на мен и на никой друг.
            — Наистина ли смяташ, че знае кой си?
            — Да — потвърди той и се взря в мътните очи, вторачени в него, — смятам, че знае.
            — Добре тогава, но не се бави, Хари.
            — Да вървим — подкани Хари старата жена.
            Тя явно го разбра, защото го заобиколи и закрета към вратата. Хари се извърна и се усмихна на Хърмаяни, за да я успокои, но не беше сигурен, че тя го е видяла, понеже стоеше насред осветената от свещите мръсотия и гледаше към библиотеката, обхванала раменете си с ръце. Докато излизаше от стаята, Хари пъхна фотографията на непознатия крадец в якето си така, че не го забелязаха нито Хърмаяни, нито Батилда.
            Стълбището беше тясно и стръмно: Хари едва не посегна да подпре с ръце гърба на тантурестата Батилда, да не би да падне назад върху него, което си изглеждаше напълно възможно. Леко задъхана, тя се изкачи бавно до стълбищната площадка на горния етаж, веднага зави надясно и отведе момчето в стая с нисък таван.
            Вътре беше тъмно като в рог и смърдеше ужасно. Хари тъкмо беше зърнал нощно гърне, което се подаваше изпод леглото, когато Батилда затвори вратата и дори то беше погълнато от мрака.
            — „Лумос!“ — каза Хари и магическата му пръчка светна.
            Той трепна: през няколкото секунди непрогледна тъмнина Батилда се беше приближила до него, а той не я беше чул.
            — Ти Потър ли си? — прошепна тя.
            — Да.
            Старицата кимна бавно и умислено. Хари усети, че хоркруксът бие бързо, по-бързо и от сърцето му: усещането беше неприятно и тревожно.
            — Имате ли нещо за мен? — попита той, но Батилда беше насочила вниманието си към върха на пръчката му. — Имате ли нещо за мен?
            Точно тогава тя затвори очи и едновременно се случиха няколко неща: в белега го прониза болка, хоркруксът потрепери така, че пуловерът му отпред чак се размърда, в миг тъмната смрадлива стая сякаш изчезна. Хари усети прилив на радост и каза със силен студен глас: „дръж го!“
            Люшна се на място: тъмната миризлива стая отново го похлупи и той не знаеше какво точно се е случило току-що.
            — Имате ли нещо за мен? — попита за трети път и много по-силно.
            — Ей там — прошепна старицата и посочи ъгъла.
            Хари вдигна магическата пръчка и видя под прозореца отрупана с какво ли не тоалетка.
            Този път Батилда не тръгна да го води. Хари се промуши с вдигната пръчка между нея и неоправеното легло. Не искаше да изпуска от поглед старицата.
            — Какво? — попита той, като стигна до тоалетката; върху нея имаше нещо, което приличаше на камара непрани дрехи.
            — Там — посочи Батилда безформената купчина.
            В мига когато Хари отклони поглед и затърси сред нахвърляните дрехи ръкохватка на меч, жената се раздвижи някак странно — той я забеляза с крайчеца на окото, панически се обърна и се вцепени от ужас, понеже видя как старото тяло се свлича и от мястото, където е била шията на Батилда, излиза огромната змия.
            Вдигна магическата пръчка, но змията го ухапа толкова силно по китката, че пръчката отхвърча с въртеливо движение към тавана, светлината й замига зашеметяващо из стаята и угасна, после мощният удар на змийската опашка по диафрагмата на Хари го остави без въздух и той запада назад към тоалетката и купчината мръсни дрехи…
            Завъртя се настрани и на косъм се размина с опашката на змията, която се стовари върху тоалетката, точно там, където Хари бе стоял само преди секунда. Той се строполи на пода и по него се посипа дъжд от натрошено стъкло. Чу как Хърмаяни вика отдолу:
            — Хари!
            Не успя да поеме в белите си дробове достатъчно въздух, за да й отговори: точно тогава към пода го притисна тежка гладка грамада, която се заплъзга отгоре му — мощна и мускулеста…
            — Не! — простена Хари, залепен до пода.
            — „Да!“ — изшушука гласът. — „Да… държа те… държа те…“
            — „Акцио… Акцио пръчка…“
            Но не се случи нищо и Хари трябваше да освободи ръцете си, за да се помъчи да изтласка встрани змията, която се увиваше около тялото му, изкарваше въздуха от него, притискаше към гърдите му хоркрукса — кръгче лед, туптящо като живо на сантиметри от сърцето му, което направо щеше да се пръсне, а мозъкът му беше плиснат от студена бяла светлина, заличила всички мисли, удавила дишането му, заглушила стъпките в далечината, всичко…
            До гърдите му блъскаше метално сърце и сега той летеше, летеше с тържествуващо сърце, без да има нужда от метли и тестроли…
            Изведнъж се освести в зловонния мрак — Наджини го беше пуснала. Той се изправи с усилие и видя змията, откроена на фона на светлината от стълбищната площадка: тя нападна, а Хърмаяни отскочи с писък встрани, при което отклоненото й проклятие улучи прозореца до Хари и го направи на парчета. Стаята се напълни с леден въздух, Хари се наведе, за да избегне дъжда от натрошено стъкло, и се подхлъзна на нещо като молив… магическата му пръчка…
            Грабна я, сега обаче стаята беше направо запълнена от змията, която блъскаше с опашка по пода — Хърмаяни не се виждаше никъде и за миг Хари си помисли най-лошото, после обаче екна трясък, блесна червена светлина и змията политна във въздуха, като удари с все сила Хари по лицето и се загъна все по-високо към тавана. Хари вдигна пръчката, ала точно тогава прорязващата болка в белега стана силна и пареща, каквато не я беше усещал от години.
            — Той идва насам. Идва насам, Хърмаяни!
            Докато Хари крещеше, змията падна със свиреп съсък. Настана пълна бъркотия: змията правеше на трески полиците по стената, във въздуха се разхвърча натрошен порцелан, а Хари сграбчи тъмния силует, за който беше сигурен, че е Хърмаяни, и скочи на леглото…
            Тя изписка от болка, когато Хари я задърпа назад през леглото: змията нападна отново, ала Хари знаеше, че се задава нещо по-страшно от нея и сигурно вече е при портичката долу — от болката в белега главата му направо щеше да се пръсне…
            Хари се засили и скочи, теглейки със себе си и Хърмаяни, и точно тогава змията се спусна и ги нападна, а Хърмаяни изпищя:
            — „Конфринго!“
            Проклятието полетя из стаята, счупи огледалото на дрешника и след като се блъсна в пода и после в тавана, рикошира към тях — Хари усети как го опърли по дланта с топлината си. Усети как стъкло разрязва бузата му, докато теглеше със себе си Хърмаяни, скочи от леглото на счупената тоалетка, а оттам — право през прозореца с натрошено стъкло в небитието; двамата се завъртяха във въздуха и писъкът на Хърмаяни огласи нощта.
            После белегът се разтвори: Хари беше Волдемор, който се затича през зловонната стая, вкопчи се с дълги бледи ръце в прозореца и зърна плешивия мъж и дребната жена, които се завъртяха и изчезнаха, а после изкрещя от гняв и крясъкът му се сля с писъка на момичето, прелетя над тъмните градини и стигна чак до църковните камбани, възвестяващи Рождество…
            И неговият вик беше викът на Хари, неговата болка беше болката на Хари… да се случи точно тук, където вече се беше случвало веднъж… тук, на хвърлей от къщата, където той бе на крачка от това да узнае какво е да умреш… да умреш… болката беше непоносима… изтръгната от тялото му… но щом той нямаше тяло, защо главата го болеше толкова силно, щом беше мъртъв, защо болката беше толкова нетърпима, нима тя не спира заедно със смъртта, нима не си отива…
            Влажна ветровита нощ, две маскирани като тикви деца прекосяват площада, накичени с хартиени паяци витрини, все долнопробни мъгълски украшения от свят, в който те не вярваха… а той се плъзгаше с усещането за устрем, за мощ и правилност, което го обземаше винаги в такива случаи… няма и следа от гняв… гневът е за души, по-слаби от неговата… затова пък триумфът, да… беше го очаквал, беше се надявал на него…
            — Хубав костюм, господине!
            Той видя как усмивката на момченцето помръква, когато то притича по-наблизо, надзърна под качулката на наметалото и върху изрисуваното му лице падна сянката на страха, после детето се обърна и побягна… той стисна под наметалото края на магическата пръчка… едно-едничко движение и хлапето никога нямаше да се прибере при майка си… но това беше излишно, напълно излишно…
            Тръгна по друга, по-тъмна улица и най-сетне видя мястото, накъдето се беше запътил: заклинанието „Фиделиус“ беше развалено, макар че те още не знаеха… и той се движеше по-тихо и от мъртвите листа, плъзгащи се по настилката, после се изравни с тъмния жив плет и надзърна над него…
            Не бяха дръпнали пердетата, той ги видя съвсем ясно в малката всекидневна: високия чернокос мъж с очила, който пускаше с магическата си пръчка разноцветни клъбца дим, за да забавлява чернокосото момченце в синя пижамка. Детето се смееше и се опитваше да хване пушека, да го стисне в юмруче…
            Една от вратите се отвори: влезе майката, която каза нещо, но той не чу какво, а дългата й тъмночервена коса падна върху лицето й. Бащата се наведе, прегърна сина си и го подаде на майката. Метна магическата пръчка на дивана, протегна се и се прозина…
            Той бутна портичката и тя скръцна, но Джеймс Потър не чу. Бледата му ръка извади изпод наметалото магическата пръчка и я насочи към вратата, която се отвори с трясък.
            Вече беше прекрачил прага, когато Джеймс дотича в коридора. Беше лесно, прекалено лесно, Джеймс Потър дори не беше взел пръчката…
            — Лили, грабвай Хари и се махай. Той е! Махай се! Бягай! Аз ще го задържа…
            Щял да го задържи дори без магическа пръчка в ръка!… Той се засмя и запрати проклятието…
            — „Авада Кедавра!“
            Зелената светлина изпълни задръстения с какво ли не коридор, подпали детската количка, оставена до стената, и перилата на стълбището, които лумнаха като факла, а Джеймс Потър се свлече като марионетка с прерязани конци…
            Той чу писъците на жената, хваната като в капан на горния етаж, но докато тя се държеше разумно, не я застрашаваше нищо… тръгна нагоре по стълбището и леко развеселен, чу как жената се опитва да се барикадира… тя също нямаше у себе си магическа пръчка… колко глупави бяха и колко лековерни: да се доверят на приятелите си с надеждата, че те ще ги опазят, и да смятат, че могат да оставят оръжията си…
            Той отвори със сила вратата, изтласка с лениво замахване на магическата пръчка стола и кашоните, наслагани зад нея… и видя жената — стоеше пред него с детето на ръце. Щом го зърна, тя остави сина си в детското легълце до нея и разпери широко ръце, сякаш това щеше да й помогне, сякаш се надяваше, че като скрие детето от поглед, ще бъде предпочетена…
            — Не Хари, не Хари, моля Ви, не Хари!
            — Отдръпни се, глупачке… махни се веднага…
            — Не Хари, моля Ви, убийте мен вместо него…
            — Предупреждавам те за последен път…
            — Само не Хари! Моля Ви… милост… милост… Само не Хари! Само не Хари! Моля Ви… ще направя всичко…
            — Дръпни се… дръпни се, момиче…
            Можеше да я изтегли насила от люлката, но му се стори по-разумно да ги избие всичките…
            Зелената светлина блесна из стаята и жената се строполи като мъжа си. През цялото време детето не беше проплакало: стоеше, вкопчено в пръчките на легълцето, и гледаше в лицето неканения гост будно и любопитно — явно беше решило, че под наметалото е баща му, който прави още красиви светлини, а майка му всеки момент ще скочи със смях на крака…
            Той насочи пръчката към лицето на момчето много внимателно: искаше да вижда как се случва, как ще ликвидира тази необяснима опасност.
            Детето се разплака — беше видяло, че това не е баща му. На него не му хареса този плач: още от сиропиталището не понасяше хленча на малките…
            — „Авада Кедавра!“
            И после рухна: превърна се в нищо, в нищо освен болка и ужас, и разбра, че трябва да се скрие, но не тук, сред отломъците на разрушената къща, където детето беше хванато като в капан и пищеше, а някъде много далеч… много далеч…
            — Не — простена той.
            Змията прошумоли по осеяния с какво ли не мръсен под, той трябваше да убие момчето, а всъщност той беше момчето…
            — Не…
            Сега той стоеше на счупения прозорец в къщата на Батилда, погълнат от спомените за най-големия си провал, а огромната змия се плъзгаше в краката му, по натрошения порцелан и стъкло… той погледна надолу и видя нещо… нещо невероятно…
            — Не…
            — Хари, всичко е наред, ти си в безопасност!
            Той се наведе и вдигна натрошената фотография. Ето го: непознатия крадец, крадеца, когото издирваше…
            — Не… Изпуснах я… изпуснах я…
            — Хари, успокой се, събуди се, събуди се!
            Той беше Хари… Хари, а не Волдемор… и онова, което шумолеше, не беше змия… Отвори очи.
            — Хари — прошепна Хърмаяни, — как се чувстваш… добре ли си?
            — Да — излъга той.
            Беше в палатката, лежеше на едно от долните легла под цяла купчина одеяла. От тишината и особената студена безжизнена светлина зад брезентовия таван разбра, че се развиделява. Беше плувнал в пот — усещаше го по чаршафите и одеялата.
            — Измъкнали сме се…
            — Да — потвърди Хърмаяни. — Наложи се да направя хвърковата магия, за да те пренеса до леглото, не успях да те вдигна. Беше… хм, не беше съвсем…
            Под кафявите й очи се тъмнееха морави сенки и той забеляза, че Хърмаяни държи в ръката си малка гъба: бършеше с нея лицето му.
            — Болен си — каза накрая тя. — Много болен.
            — Кога тръгнахме оттам?
            — Преди часове. Вече се съмва.
            — И какво… в безсъзнание ли съм бил?
            — Не точно — отвърна притеснена Хърмаяни. — Крещеше и стенеше, и… и разни други неща — допълни тя с тон, от който Хари се притесни.
            Какво ли беше правил? Дали беше крещял проклятия като Волдемор, или беше плакал като невръстното дете в креватчето?
            — Не успях да сваля от теб хоркрукса — обясни Хърмаяни и Хари разбра, че тя иска да смени темата. — Беше залепнал, направо беше залепнал за гърдите ти. Остана ти белег, извинявай, но се наложи да направя откъсваща магия, за да го махна. Ухапа те змията, но аз промих раната и й сложих малко росен…
            Той смъкна потната тениска от гърба си и се погледна. Над сърцето му, там където го беше прогорил хоркруксът, аленееше овално петно. Хари видя и почти зарасналите следи от ухапване върху китката си.
            — Къде сложи хоркрукса?
            — В чантата. Мисля, че не е зле известно време да не го носим.
            Хари се отпусна на възглавниците и се взря в изпитото пребледняло лице на Хърмаяни.
            — Не биваше да ходим в Годрикс Холоу. Аз съм виновен, само аз и никой друг. Хърмаяни, извинявай…
            — Ти нямаш никаква вина. Аз също исках да отидем, наистина мислех, че Дъмбълдор може би ти е оставил там меча.
            — Е, сбъркали сме.
            — Какво се случи, Хари? Какво се случи, когато старицата те отведе горе? Змията се беше скрила някъде ли? И после излезе, уби нея и нападна теб?
            — Не — отвърна Хари. — Тя беше змията… или змията беше тя… още от самото начало.
            — К-какво, какво?
            Хари затвори очи. Още усещаше по себе си миризмата в къщата на Батилда и заради нея всичко му се струваше ужасно ярко.
            — Батилда явно е умряла преди известно време. Змията беше… беше вътре в нея. Ти-знаеш-кой я е сложил там, в Годрикс Холоу — да чака. Ти се оказа права. Знаел е, че ще се върна.
            — Змията е била вътре в нея?
            Хари отново отвори очи; Хърмаяни беше погнусена, отвратена.
            — Лупин каза, че ще се натъкнем на магия, която не сме си и представяли — напомни Хари. — Тя не искаше да приказва пред теб, защото говореше на змийски, само на змийски, а аз не се усетих, макар че я разбирах, естествено. Веднага щом се качихме в стаята, змията съобщи на Ти-знаеш-кого, чух го в главата си и усетих, че той е развълнуван, каза й да ме задържи там, горе… а после…
            Спомни си как змията излезе от шията на Батилда, но беше излишно Хърмаяни да научава всички подробности.
            — После тя се преобрази, превърна се в змията и ме нападна. — Хари погледна следите от ухапване. — Не искаше да ме убива, искаше само да ме задържи, докато дойде Ти-знаеш-кой.
            Де да беше успял да убие змията, тогава щеше да си е струвало, щеше да си е струвало всички усилия… Разстроен, той седна в леглото и отметна завивките.
            — Хари, недей, сигурна съм, че трябва да лежиш!
            — Не аз, а ти се нуждаеш от сън. Не се сърди, но изглеждаш ужасно. Аз съм си добре. Ще поема дежурството за известно време. Къде ми е пръчката?
            Хърмаяни не отговори, само го погледна.
            — Къде ми е пръчката, Хърмаяни?
            Тя хапеше устна, очите й се напълниха със сълзи.
            — Хари…
            — Къде ми е пръчката?
            Хърмаяни се пресегна долу при леглото и му я подаде.
            Магическата пръчка от бодлива зеленика и сърцевина от феникс беше почти прекършена на две. Частите се крепяха само на тънко влакънце от перото на феникса. Дървото се беше сцепило. Хари я взе, сякаш бе живо същество, на което е нанесена ужасна рана. Не можеше да подреди мислите си: всичко в главата му се беше превърнало в размазано петно от паника и страх. После подаде пръчката на Хърмаяни.
            — Поправи я. Моля те.
            — Според мен, Хари, ако е счупена така…
            — Много те моля, Хърмаяни, опитай!
            — Р-репаро!“
            Увисналата част се залепи. Хари я вдигна.
            — „Лумос!“
            Магическата пръчка примига-примига и угасна. Хари я насочи към Хърмаяни.
            — „Експелиармус!“
            Пръчката на момичето потрепери, но не изхвърча. Плахият опит за магия беше непосилен за пръчката на Хари, която отново се счупи на две. Той я загледа ужасе`н — не проумяваше как се е случило, пръчката беше оцелявала в какви ли не перипетии…
            — Хари — прошепна Хърмаяни толкова тихо, че той едва я чу. — Ужасно съжалявам. Май аз съм виновна. Когато си тръгвахме, змията се спусна към нас, затова пратих разрушително проклятие, а то рикошира, започна да поразява всичко наред и явно… явно е уцелило и…
            — Станало е случайно — каза по инерция Хари. Чувстваше се изцеден, вцепенен. — Е… все ще намерим начин да я поправим.
            — Мисля, че няма да успеем — възрази Хърмаяни с лице, обляно в сълзи. — Помниш ли… помниш ли… когато Рон блъсна колата и си счупи пръчката? Тя вече не беше същата и се наложи да си купува нова.
            Хари се сети за Оливандър, когото Волдемор беше отвлякъл и държеше някъде като заложник, за Грегорович, който беше мъртъв. Откъде сега щеше да намери нова магическа пръчка?
            — Добре де — рече той уж спокойно, — добре, засега ще взема за малко твоята. Докато съм на пост.
            С обляно в сълзи лице Хърмаяни му подаде пръчката си, той стана и я остави да седи край леглото, защото най-силното му желание беше да се махне от нея.


            Глава осемнадесета
            Животът и лъжите на Албус Дъмбълдор

            Слънцето изгряваше: над Хари се беше разпростряла чистата безцветна небесна шир, безразлична и към него, и към страданията му. Седнал при входа на палатката, той пое дълбоко от чистия въздух. Това, че просто беше жив и гледаше как слънцето изгрява над заснежения блещукащ склон, би трябвало да е най-голямото съкровище на земята, а той не можеше да го оцени: след сполетялата го беда — загубата на магическата пръчка — сетивата му бяха излезли от строя. Хари погледна към долината и снежното й покривало и в проблясващата тишина забиха далечни църковни камбани.
            Без да се усети, беше впил пръсти в ръцете си, сякаш се опитваше да устои на физическа болка. Не помнеше колко пъти бе губил от собствената си кръв, веднъж беше останал без всички кости в дясната си ръка, от това пътуване вече му бяха останали белези върху гърдите и китката, прибавили се към белезите върху дясната ръка и челото, ала никога до този миг Хари не се беше чувствал толкова пагубно омаломощен, толкова уязвим и оголен, сякаш от него беше изтръгнато най-доброто от магическата му сила. Знаеше какво ще каже Хърмаяни, ако споделеше с нея тези свои мисли: че магическата пръчка е точно толкова добра, колкото е добър магьосникът. Тя обаче грешеше, неговият случай беше различен. Не беше усещала никога как пръчката се завърта като стрелка на компас и запраща по врага златисти пламъци. Хари беше загубил закрилата на еднаквите сърцевини и едва сега, когато вече я нямаше, си даде сметка колко е разчитал на нея.
            Извади от джоба си парчетата от прекършената пръчка и без да ги поглежда, ги пъхна в кесийката около врата си, която му беше дал Хагрид. Сега вече тя беше пълна със счупени безполезни предмети и вътре нямаше място. Хари напипа през гущеровата кожа стария снич и трябваше да се пребори с обзелото го за миг изкушение да го извади и да го хвърли. Непроницаем, неотзивчив, непотребен като всичко останало, което Дъмбълдор беше оставил след себе си…
            И яростта срещу Дъмбълдор го заля като лава, която го прогори отвътре и помете всички други чувства. От чисто отчаяние те си бяха втълпили, че Годрикс Холоу пази отговорите, и си бяха внушили, че от тях се очаква да се върнат там, че селото е част от някакъв таен път, прокаран от Дъмбълдор, а ето че нямаше карта, нямаше план. Дъмбълдор ги беше оставил да се лутат в мрака, да се борят сам-сами, без всякаква помощ, с ужаси, каквито не познаваха и за каквито не бяха и сънували: нищо не беше обяснено, нищо не беше дадено даром, те нямаха меч, а сега Хари нямаше и магическа пръчка. Освен това беше изпуснал снимката на крадеца и Волдемор сигурно вече нямаше да се затрудни да разбере кой е той… сега Волдемор разполагаше с цялата информация…
            — Хари!
            Хърмаяни изглежда се страхуваше, че той може да запрати по нея проклятие със собствената й пръчка. С мокро от сълзите лице тя приклекна до него — носеше в треперещите си ръце две чаши чай и стискаше под мишница нещо обемисто.
            — Благодаря — каза Хари, като взе една от чашите.
            — Нали нямаш нищо против да ти кажа нещо?
            — Не — отвърна той, понеже не искаше да наранява чувствата й.
            — Хари, нали искаше да разбереш кой е човекът от снимката. Аз… аз взех книгата.
            Тя побутна плахо върху коленете му чисто нов екземпляр на „Животът и лъжите на Албус Дъмбълдор“.
            — Къде… как…
            — Беше във всекидневната на Батилда, лежеше си там… от горния край се подаваше тази бележка. — Хърмаяни прочете на глас няколкото хапливи отровнозелени реда: — „Драга ми Бати, благодаря ти за помощта. Пращам ти екземпляр от книгата, надявам се да ти хареса. Ти каза всичко, макар и да не помниш това. Рита.“ Според мен е получена още докато истинската Батилда е била жива, но тя може би изобщо не е била в състояние да я прочете.
            — Да, сигурно не е била.
            Хари погледна надолу към лицето на Дъмбълдор и изпита дива наслада: сега щеше да узнае всичко, което Дъмбълдор не беше сметнал за нужно да му казва, независимо дали той го искаше или не.
            — Още си ми много сърдит, нали? — попита Хърмаяни. Той вдигна поглед, видя, че от очите й още се стичат сълзи, и разбра, че явно му е проличало колко е разгневен.
            — Не, не съм — отвърна тихо Хари. — Не съм, Хърмаяни, знам, че е станало случайно. Опитвала си се да ни измъкнеш оттам живи и беше невероятна. Ако не беше ти да ми помогнеш, сега да съм мъртъв.
            Хърмаяни му се усмихна през сълзи и той се опита да отвърне на усмивката й, после насочи вниманието си към книгата. Корицата й беше твърда, очевидно никой досега не я беше разгръщал. Хари разлисти страниците, за да намери снимки. Почти веднага откри онази, която му трябваше: младият Дъмбълдор и красивият му спътник, които се заливаха от смях на някаква отдавна забравена шега. Хари плъзна поглед към текста под снимката:
            Албус Дъмбълдор малко след смъртта на майка си заедно със своя приятел Гелърт Гриндълуолд.
            Хари дълго се взираше с отворена уста в последната дума. Гриндълуолд. Със своя приятел Гриндълуолд. Стрелна с очи Хърмаяни, която още се беше вторачила в името, сякаш не можеше да повярва, после бавно извърна поглед към Хари.
            — Гриндълуолд?
            Без да обръща внимание на другите снимки, Хари затърси по страниците наоколо дали някъде другаде не се среща съдбовното име. Не след дълго го откри и зачете жадно, но се обърка: налагаше се да се върне още напред, за да улови смисъла, и накрая се озова в началото на глава с името „Висшето благо“. Двамата с Хърмаяни зачетоха заедно:

            Малко преди да навърши осемнайсет години, Дъмбълдор завършва „Хогуортс“, увенчан със слава: отличник, префект, носител на наградата за изключителен заклинател „Барнабъс Финкли“ представител на младежта на Великобритания в Магисъбора, носител на златен медал за изключителен принос, с който е удостоен на Международната конференция на алхимиците в Кайро. Дъмбълдор възнамерява да поеме на околосветско пътешествие заедно с Елфиъс Дож, по прякор Кучешкия дъх, тъповат, но верен негов приятел от училище.
            Двамата младежи отсядат в „Продънения котел“ в Лондон и се готвят на другата сутрин да заминат за Гърция, но идва сова с вестта, че майката на Дъмбълдор е починала. Дож Кучешкия дъх, отказал интервю за книгата, е предоставил на обществеността собствената си сълзлива версия на събитията, разиграли се от тук нататък. Той описва смъртта на Кендра като трагичен удар, а решението на Дъмбълдор да се откаже от пътешествието — като проява на благородна саможертва.
            Както би могло да се очаква, Дъмбълдор се завръща незабавно в Годрикс Холоу, за да „се грижи“ за брат си и сестра си, които са по-малки от него. Но какви грижи всъщност е положил за тях?
            „Той си беше откачен, тоя Абърфорт — разказва Инид Смийк, чието семейство живее по онова време в покрайнините на Годрикс Холоу. — Съвсем подивя. Човек да го съжали, след като изгуби и майка си, и баща си, ама той все ме замерваше по главата с кози барабонки. Не мисля, че Албус се е тревожел кой знае колко за него, никога не съм ги виждал заедно.“
            И какво е правел Албус, щом не е утешавал подивелия си малък брат? Както личи, отговорът е един: постарал се е сестра му и занапред да стои затворена под ключ. Защото макар че първата й тъмничарка вече е била на оня свят, плачевното положение на Ариана Дъмбълдор изобщо не се променя. Дори за съществуването й знаят малцина чужди хора като Дож Кучешкия дъх — за тях Дъмбълдор може да разчита, че ще се хванат на приказките за „разклатеното здраве“ на сестра му.
            Друга такава приятелка на семейството, която се задоволява с малко, е Батилда Багшот, прочутата историчка на магията, която от дълги години живее в Годрикс Холоу. Кендра я е отпратила, разбира се, при първия й опит да поздрави семейството с „добре дошло“ в селото. Няколко години по-късно обаче историчката праща в „Хогуортс“ при Дъмбълдор сова, тъй като е останала с прекрасни впечатления от научната му публикация за междувидовото преобразяване в „Трансфигурацията днес“. Този пръв контакт води до запознанство с цялото семейство Дъмбълдор и когато Кендра умира, Батилда е единственият човек в Годрикс Холоу, с когото майката на Дъмбълдор изобщо е разговаряла.
            За съжаление блестящият ум, с който Батилда се е откроявала в по-ранни години, вече не е така пъргав. „Огънят е стъкмен, ала котелът е празен“ както се изрази пред мен Айвър Дилънсби, а според Инид Смийк „главата й е куха като катеричи говна“. Въпреки това аз приложих едновременно някои проверени и изпробвани техники за добиване на сведения и извлякох достатъчно неопровержими факти, за да съставя цялата скандална картина.
            Подобно на останалия магьоснически свят, и Батилда смята, че преждевременната смърт на Кендра се дължи на „обърнало се заклинание“, версия, която в по-късни години повтарят и Албус, и Абърфорт. Батилда се придържа като папагал и към онова, което семейството твърди за Ариана, и я определя като „крехка“ и „болнава“.
            По един въпрос обаче наистина си заслужаваше усилията да се сдобия с веритасерум и да го дам на Батилда, защото само и единствено тя знае докрай най-строго пазената тайна в живота на Албус Дъмбълдор. Сега, когато тази тайна е разкрита за пръв път, тя поставя под въпрос всичко, което Дъмбълдор е представлявал според поклонниците му: така наречената му ненавист към Черните изкуства, това, че се е обявил срещу потискането на мъгълите и дори че е бил предано отдаден на семейството си.
            Същото лято, когато Дъмбълдор се прибира в Годрикс Холоу вече като сирак и като глава на семейството, Батилда Багшот се съгласява да приеме в дома си своя племенник Гелърт Гриндълуолд.
            Името на Гриндълуолд с основание е всеизвестно: ако съставим списък на най-опасните черни магьосници на всички времена, той няма да заеме челното място в него единствено заради въздигането на Вие-знаете-кого, появил се едно поколение по-късно, за да му грабне короната. Тъй като Гриндълуолд никога не е вилнял във Великобритания, тук не се знае подробно как се е въздигнал на власт.
            Образованието си е получил в „Дурмщранг“ — училище, което дори тогава се слави със злочестата си търпимост към Черните изкуства, — и доказва, че е не по-малко брилянтен от Дъмбълдор. Но вместо да насочи способностите си към извоюването на отличия и награди, Гелърт Гриндълуолд се посвещава на други начинания. Когато е шестнайсетгодишен, дори в „Дурмщранг“ решават, че не могат да си затварят и занапред очите за съмнителните му експерименти, и го изключват.
            От тук нататък за придвижването на Гриндълуолд се знае само, че „в продължение на няколко месеца той пътешества в чужбина“. Сега вече можем да разкрием, че е решил да погостува на леля си в Годрикс Холоу и там, колкото и стъписващо и изумително да прозвучи на мнозина, той се сприятелява не с друг, а с Албус Дъмбълдор.
            „Струваше ми се много мило момче — дърдори Батилда, — какъвто и да е станал впоследствие. Запознах го, естествено, с клетия Албус, на когото му липсваше общуването с негови връстници. Момчетата се харесаха веднага.“
            То оставаше и да не се харесат! Батилда ми показа съхранено от нея писмо, което Албус Дъмбълдор е пратил посред нощ на Гелърт Гриндълуолд.
            „Да, дори и след като цял ден бяха разисквали — и двамата бяха много будни и умнички, дето е думата, търкулнало се гърнето и си намерило похлупака, — случваше се да чуя как на прозореца в стаята на Гелърт почуква сова с писмо от Албус. Явно му беше хрумнало нещо и той бързаше час по-скоро да го сподели с Гелърт!“
            И какво само му е хрумвало! Колкото и ужасяващо да се стори на поклонниците на Албус Дъмбълдор, тук са изложени мислите на техния кумир като седемнайсетгодишен, както сам ги е представил на новия си най-добър приятел (копие на оригинала можете да видите на страница 463):

            Гелърт…
            Мисълта ти за магьосническо господство ЗА БЛАГОТО НА САМИТЕ МЪГЪЛИ според мен е критично важна. Да, предоставена ни е власт и да — тази власт ни е дадена, за да господстваме; тя обаче ни налага и задължения към онези, над които господстваме. Трябва да наблягаме върху това, то ще се превърне в крайъгълен камък, върху който да градим. Там където срещнем съпротива, а такава неминуемо ще има, трябва да изтъкваме контрадоводи, основани точно на това. Ние вземаме властта В ИМЕТО НА ВИСШЕТО БЛАГО. А оттук следва, че където се натъкнем на съпротива, трябва да прибягваме до сила само и единствено в степента, в която е наложително. (Това ти е била грешката в „Дурмщранг“! Аз обаче не се оплаквам — ако не те бяха изключили, ние с теб така и нямаше да се срещнем.)
            Албус

            Колкото и изумени и възмутени да останат мнозина от поклонниците му, това писмо е сигурно доказателство, че навремето Албус Дъмбълдор е мечтаел да отмени Указа за секретността и да наложи на мъгълите магьосническо господство. Какъв удар за всички, които открай време представят Дъмбълдор като най-големия закрилник на мъгълокръвните! Колко кухо звучат в светлината на тези нови изобличителни доказателства речите в защита на мъгълските права! Колко жалък изглежда Албус Дъмбълдор, който е съзаклятничил, за да дойде на власт, точно когато би трябвало да скърби за майка си и да се грижи за сестра си!
            Онези, които са решени да държат Дъмбълдор на подкопания му пиедестал, безспорно ще седнат да разправят, че в края на краищата той не е привел в действие плановете си, че очевидно е променил възгледите си и се е опомнил. Истината обаче изглежда още по-шокираща.
            Само два месеца след като се заражда голямото им ново приятелство Дъмбълдор и Гриндълуолд се разделят, за да не се видят никога повече до деня на легендарния им дуел (за повече подробности виж Глава 22). Какво е причинило този внезапен разрив? Дали Дъмбълдор не се е опомнил? Дали не е заявил на Гриндълуолд, че не желае занапред да е свързан с плановете му? Уви, не!
            „Според мен се разделиха заради смъртта на горката Ариана — разказва Батилда. — Тя им подейства като ужасен удар. Гелърт е бил у тях, когато тя е издъхнала, прибра се потресен и ми съобщи, че иска на другия ден да си иде у дома. Беше ужасно разстроен, ще знаете. Уредих му летекод и повече не съм го виждала.“
            „След смъртта на Ариана Албус беше направо обезумял от скръб. Какво тежко изпитание за двамата братя! Бяха изгубили всичко, бяха останали сам-сами. Не е чудно, че са си изпуснали нервите. Абърфорт обвиняваше Албус, но си е разбираемо при тези ужасни обстоятелства. Макар че Абърфорт открай време не си мереше приказките, клетото момче! Въпреки това си беше неприлично да чупи носа на Албус направо на погребението. Добре че Кендра не видя как синовете й се бият над тялото на дъщеря й, щеше да бъде сломена от скръб. Жалко че Гелърт не можа да остане за погребението… ако не друго, това щеше да бъде утеха за Албус.“
            Грозната кавга край ковчега, за която знаят само присъствалите на погребението на Ариана Дъмбълдор, повдига доста въпроси. Защо все пак Абърфорт Дъмбълдор е обвинил Албус за смъртта на сестра си? Дали, както твърди Бати, тя е била само изблик, породен от скръбта? Или е имало по-конкретна причина за гнева на Абърфорт? Гриндълуолд, изключен от „Дурмщранг“ за нападения срещу съучениците си, при които те се разминават на косъм със смъртта, бяга от страната броени часове след смъртта на момичето и (от срам или от страх?) Албус не го вижда никога повече, докато не е принуден да го направи по волята на целия магьоснически свят.
            По-късно през живота си и Дъмбълдор, и Гриндълуолд не споменават нито веднъж краткото си момчешко приятелство. Въпреки това не може да има съмнение, че Дъмбълдор е отлагал нападението срещу Гелърт Гриндълуолд в продължение на около пет години, изпълнени със смут, смърт и безследно изчезване на хора. Защо се е колебаел — дали защото все още е изпитвал топли чувства към този човек, или се е страхувал да не би най-добрият му приятел от онова време да го изобличи? Дали Дъмбълдор не е отишъл да залови човека, от познанството с когото преди се е радвал толкова, само защото не е имал друг избор?
            И как е умряла тайнствената Ариана? Дали не е станала неволна жертва на някакъв черномагьоснически обред? Дали не се е натъкнала на нещо, което не е трябвало да вижда, докато двамата младежи са се упражнявали и са се подготвяли за опита си да се прославят и да господстват?
            Дали Ариана Дъмбълдор не е първата, загинала „в името на висшето благо“?

            Тук главата свършваше и Хари вдигна очи. Хърмаяни беше стигнала първа до края на страницата. Малко притеснена от изражението на Хари, тя издърпа книгата от ръцете му и я затвори, без да я поглежда, сякаш криеше нещо неприлично.
            — Хари…
            Но той поклати глава. Вътре в него се беше прекършила някаква убеденост и сега се чувстваше точно така, както може би се бе почувствал Рон преди да си тръгне. Беше се доверявал на Дъмбълдор, беше вярвал, че той е въплъщение на доброто и мъдростта. Всичко се беше превърнало в пепел: колко още загуби можеше да понесе Хари? Рон, Дъмбълдор, магическата пръчка с перо от феникс…
            — Хари! — Хърмаяни сякаш беше прочела мислите му. — Чуй ме. Четивото не е… не е от най-приятните.
            — Да, може да се каже и така…
            — Но не забравяй, че го е писала Рита Скийтър.
            — Нали и ти прочете писмото до Гриндълуолд?
            — Да, прочетох го… — Тя се поколеба, явно беше разстроена. Стискаше чая между студените си длани. — Мисля, че това е най-страшното. Знам, Батилда е смятала, че това са празни приказки, но „В името на висшето благо“ се е превърнало в девиз на Гриндълуолд, с тези думи той е оправдавал зверствата, които е вършел по-късно. И както личи от това там… явно точно Дъмбълдор му е дал идеята. Ако се вярва на мълвата, над входа на Нюрменгард дори е пишело „В името на висшето благо“.
            — Какво е Нюрменгард?
            — Затворът, който Гриндълуолд е построил, за да държи там противниците си. Накрая, след като Дъмбълдор го залавя, самият той се озовава в него. При всички положения е… е ужасно, че идеите на Дъмбълдор са помогнали на Гриндълуолд да се издигне на власт. Но от друга страна, дори самата Рита признава, че те са общували само два месеца едно лято, когато наистина са били съвсем млади и…
            — Знаех си, че това ще кажеш — прекъсна я Хари. Не искаше да си го изкарва на нея, но му беше трудно да говори спокойно. — Знаех си, че ще кажеш: „Били са млади“. Били са ни връстници! Но ние излагаме на опасност живота си в борба с черната магия, докато той на нашата възраст е седнал заедно с новия си пръв приятел да заговорничи как ще дойде на власт и ще покори мъгълите.
            Вече не се сдържаше, затова стана и започна да кръстосва, за да попритъпи гнева си.
            — Не се опитвам да оправдая Дъмбълдор за онова, което е написал — каза Хърмаяни. — Това „право да господстваме“ звучи по същия начин, както „магията е могъщество“. Но, Хари, майка му е била починала току-що и той е бил сам…
            — Сам ли? Не е бил сам! Бил е заедно с брат си и сестра си, с безмощната си сестра, която е държал под ключ…
            — Аз пък не вярвам — отсече Хърмаяни. Тя също се изправи. — Каквото и да му е имало на това момиче, не мисля, че то е било безмощно. Дъмбълдор, когото познавахме, за нищо на света не би позволил…
            — Дъмбълдор, когото мислехме, че познаваме, не искаше да покорява мъгълите със сила! — изкрещя Хари и гласът му екна над безлюдното било на хълма, а във въздуха се извисиха няколко коса, които се завъртяха с крясък на фона на перленото небе.
            — Хари, той се е променил, променил се е! Какво толкова! Когато е бил на седемнадесет години, може и да е вярвал в тези неща, но целия си останал живот е посветил на борбата срещу черната магия! Именно Дъмбълдор е спрял Гриндълуолд, именно той неизменно е отстоявал правата на мъгълите и на мъгълокръвните, именно той още от самото начало се е опълчил срещу Ти-знаеш-кого и умря, докато се опитваше да го победи!
            Книгата на Рита лежеше между тях на земята и лицето на Албус Дъмбълдор се усмихваше печално и на двамата.
            — Извинявай, Хари, но според мен истинската причина да си толкова ядосан е, че Дъмбълдор не ти е казал сам всичко това.
            — Дори и да е така! — ревна Хари и се хвана рязко за главата; и той не разбра защо — дали за да сдържи яростта си, или за да се предпази от бремето на собственото си разочарование. — Виж какво поиска той от мен, Хърмаяни! Рискувай живота си, Хари! Отново! И отново! И не очаквай да ти обясня каквото и да било, просто ми се довери слепешката, вярвай, че знам какво правя, довери ми се, нищо, че аз не се доверявам на теб! Никога истината докрай. Никога!
            Гласът му заглъхна от напрежението, но двамата с Хърмаяни продължиха да стоят и да се гледат насред бялата пустош и на Хари му се стори, че са незначителни като насекоми под ширналото се небе.
            — Той те обичаше — пророни Хърмаяни. — Знам, че те обичаше.
            Хари отпусна ръце.
            — Не знам, Хърмаяни, кого е обичал, но при всички положения не мен. Това не е обич — виж в каква бъркотия ме остави. С Гелърт Гриндълуолд е споделил много повече от мислите си, отколкото с мен.
            Хари вдигна магическата пръчка на Хърмаяни, която беше изпуснал в снега, и отново седна пред палатката.
            — Благодаря за чая. Ще довърша дежурството. Ти се връщай на топло.
            Хърмаяни се поколеба, но усети, че той иска да остане сам. Вдигна книгата и влезе в палатката, но докато минаваше покрай Хари, леко го докосна с ръка отгоре по главата. При допира й той затвори очи и се намрази, задето му се е приискало Хърмаяни да е казала истината и Дъмбълдор действително да го е обичал.


            Глава деветнадесета
            Сребърната кошута

            В полунощ, когато Хърмаяни пое дежурството, вече валеше сняг. Сънищата на Хари бяха объркани и тревожни: в тях ту пропълзяваше, ту пак изчезваше Наджини, която се промушваше първо през грамаден пукнат пръстен, а после през венец, сплетен от кукуряк. Хари се будеше постоянно, обзет от паника, беше убеден, че някой го вика в далечината, и все му се струваше, че вятърът, брулещ палатката, са стъпки или гласове.
            Накрая стана и отиде в мрака при Хърмаяни, която седеше сгушена при входа и четеше „История на магията“ на светлината на магическата пръчка. Още се сипеше гъст сняг и тя посрещна с облекчение предложението на Хари да си стегнат багажа рано и да се пренесат другаде.
            — Ще отидем на по-закътано — съгласи се Хърмаяни и потрепери, докато навличаше пуловер върху пижамата. — Все ми се струваше, че чувам как се движат хора. Един-два пъти дори май видях някого.
            Хари застина, както си обличаше фланелата, и погледна притихналия неподвижен опасноскоп върху масата.
            — Сигурна съм, че само ми се е сторило — допълни притеснена Хърмаяни, — в тъмното снегът понякога си прави номера със зрението… но дали да не се магипортираме под мантията невидимка, за всеки случай?
            След половин час палатката вече беше сгъната, Хари си беше сложил хоркрукса, а Хърмаяни стискаше обшитата с мъниста чанта и двамата се магипортираха. Обгърна ги обичайното тясно пространство, краката на Хари се разделиха с преспите и после се удариха силно в нещо, което явно беше покрита с листа замръзнала земя.
            — Къде сме? — попита той и се взря в непознатата гъста гора наоколо, а Хърмаяни отвори чантичката и се зае да вади колчетата за палатката.
            — Форест ъф Дийн* — отвърна тя. — Идвали сме с нашите на къмпинг.
            [* Букв. „Гората на Дийн“, област във Великобритания. — Б.пр.]
            И тук беше страшен студ и дърветата наоколо бяха отрупани със сняг, но Хари и Хърмаяни поне бяха защитени от вятъра. Почти през целия ден стояха сгушени на топло в палатката, край хубавите яркосини пламъци, които Хърмаяни измагьосваше толкова добре и които можеха да бъдат прибрани и пренесени в стъкленица. Хари имаше чувството, че се възстановява сред кратка, но много тежка болест, засилвано от загрижеността на Хърмаяни. Над тях се сипеха нови следобедни снежинки и дори по прикътаната им поляна имаше прясна покривка ситен сняг.
            След двете нощи, когато Хари почти не беше мигнал, сетивата му бяха изострени повече от всякога. В Годрикс Холоу се бяха измъкнали на косъм и сега Волдемор сякаш беше още по-близо и ги застрашаваше все повече. Когато отново се мръкна, Хари не прие предложението Хърмаяни да стои на пост и я прати да си ляга.
            Занесе при входа на палатката една стара възглавница и седна на нея — макар че беше навлякъл всичките си пуловери, пак трепереше. Часовете отминаваха и мракът се сгъстяваше все повече, докато накрая стана непрогледен. Хари тъкмо се канеше да извади Хитроумната карта и да погледа малко точицата на Джини, когато си спомни, че вече е коледната ваканция и тя сигурно се е прибрала в „Хралупата“.
            В непроходимата гора всеки звук се засилваше. Хари знаеше, че тук би трябвало да гъмжи от какви ли не твари, но му се прииска всички те да застинат неподвижно, та той да разграничи безобидното им сноване и притичване от звуците, които биха могли да възвестят други, по-зловещи движения. Спомни си звука на наметалото, което преди много години се влачеше по сухите листа, и в миг му се стори, че отново го чува, но после се отърси от това усещане. Вече седмици наред защитните заклинания ги пазеха добре, от къде на къде точно сега ще се обезсилят? И все пак на Хари му се струваше, че тази нощ е по-различна.
            На няколко пъти трепкаше и изправяше гръб: вратът му се беше схванал, защото беше задрямал, облегнат на палатката под неудобен ъгъл. Нощта навлезе в такива дълбини на кадифения мрак, че Хари сякаш беше увиснал в небитието, след като се е магипортирал. Точно вдигна пред лицето си ръка, за да види дали ще различи пръстите, когато блесна яркосребърна светлина.
            Тя изникна точно пред него: движеше се между дърветата. Какъвто и да беше източникът й, не се чуваше никакъв звук. Светлината сякаш просто се носеше към Хари.
            Той скочи, гласът бе застинал в гърлото му, и вдигна магическата пръчка на Хърмаяни. Отклони очи, защото светлината стана ослепителна и дърветата пред нея се откроиха като черни силуети, и въпреки това нещото продължи да се приближава…
            После източникът на светлината се показа иззад един дъб. Беше сребристобяла кошута, лунноярка и бляскава, която стъпваше безшумно по земята, без да оставя по ситния сняг следи от копита. Тя се приближи към Хари, вдигнала високо красивата си глава с големи очи с дълги мигли.
            Той се захласна по създанието, изумен не от това колко е странно, а от усещането, че неясно защо му се струва познато. Изпита чувството, че е чакал кошутата да дойде, но до този миг е бил забравил, че са се уговорили да се срещнат. Не остана и следа от желанието да повика Хърмаяни, което допреди миг беше толкова силно. Знаеше, беше готов да заложи живота си, че кошутата е дошла при него, само при него.
            Гледаха се дълго, после тя се обърна и тръгна.
            — Не! — примоли се Хари с глас, пресипнал от дългото мълчание. — Върни се!
            Кошутата продължи спокойно между дърветата и не след дълго дебелите черни дънери започнаха да закриват от време на време яркото й сияние. За миг Хари изтръпна и се поколеба. Предпазливостта му нашепваше: може да е някакъв подъл номер, примамка, капан. Ала инстинктът, инстинктът, който надделя, му подсказваше, че това не е черна магия. И тръгна да гони кошутата.
            Снегът под краката му скърцаше, кошутата обаче не издаваше и звук, докато минаваше между дърветата, защото не беше нищо друго, освен светлина. Отвеждаше Хари все по-навътре и по-навътре в гората и той крачеше бързо; беше сигурен, че щом кошутата спре, ще му разреши да се доближи до нея. И ще му заговори с глас, който ще му каже каквото трябва да научи.
            Накрая кошутата се закова на място. Отново извърна към Хари красивата си глава и той хукна с въпрос, който го пърлеше отвътре, ала щом отвори уста, кошутата изчезна.
            Въпреки че мракът я погълна изцяло, прогореният й образ се беше врязал в ретините на Хари и замъгляваше зрението му — ставаше по-ярък, когато затвореше клепачи, и го объркваше. Обзе го страх: присъствието на кошутата бе равнозначно на сигурност.
            — „Лумос!“ — прошепна Хари и върхът на магическата пръчка припламна.
            Отпечатъкът на кошутата избледняваше все повече с всяко ново примигване, но той продължи да стои и да слуша звуците в гората, далечния пукот на съчки, тихото свистене на вятъра. Дали щяха да го нападнат? Дали кошутата не го беше примамила тук, за да се озове в засада? Дали само му се беше сторило, че някой стои извън обсега на светлината, хвърляна от магическата пръчка, и го дебне?
            Вдигна пръчката по-високо. Никой не го връхлетя, иззад никое от дърветата не лумна зелена светлина. Защо тогава кошутата го беше довела на това място?
            Нещо проблесна в светлината на пръчката и Хари рязко се обърна, но зад него имаше само замръзнало езерце с напукана черна повърхност, която заблещука, когато той вдигна пръчката, за да го разгледа по-добре.
            Приближи се доста предпазливо и погледна надолу. Ледът отрази изкривената му сянка и лъча светлина от магическата пръчка, но някъде дълбоко под дебелата мътносивкава повърхност измъждука още нещо. Голям сребърен кръст…
            Сърцето на Хари сякаш тръгна да изскача през устата: той се свлече на колене край езерото и наклони пръчката така, че да освети възможно най-много от дъното. Блещукащо наситеночервено… беше меч с проблясващи рубини по ръкохватката… на дъното на горското езеро лежеше мечът на Грифиндор!
            Затаил дъх, Хари се взря в него. Нима беше възможно? Как мечът се беше озовал в горското езеро, само на хвърлей от мястото, където бяха опънали палатката? Какво беше привлякло Хърмаяни насам — дали някаква непозната магия, или кошутата, която според Хари беше покровителка, нещо като пазителка на езерото? Или мечът беше пуснат във водата вече след като те бяха пристигнали — именно защото са тук? Тогава къде беше човекът, който бе чакал да го предаде на Хари? Той отново насочи магическата пръчка към дърветата и храстите наоколо и затърси очертанията на човек, проблеснало око, но не видя там никого. Въпреки това страхът притъпи още малко въодушевлението му, когато Хари насочи вниманието си към меча, който лежеше на дъното на замръзналото езеро.
            Той насочи магическата пръчка към сребристото оръжие и прошепна:
            — „Акцио меч!“
            То не се помръдна. Хари не се изненада. Ако беше толкова лесно, мечът щеше да лежи не в дълбините на замръзналото езеро, а на земята пред него и той само щеше да го вдигне. Хари тръгна да обикаля около кръга лед — мъчеше се да си спомни какво е било последния път, когато мечът бе дошъл в ръцете му. Тогава той беше изложен на ужасна опасност и беше помолил за помощ.
            — Помощ! — пророни Хари и сега, ала мечът продължи да си лежи неподвижен, безучастен, на дъното на езерото.
            Хари тръгна отново да обикаля и се запита какво точно му бе казал Дъмбълдор последния път, когато беше държал меча? „Само един истински грифиндорец може да извади това от шапката…“ И с какви качества се открояваха грифиндорци? Отговори някакъв тих гласец в главата на Хари: „храброст, почит, доблест от всички други ги отделят“.
            Хари спря и въздъхна тежко, а парата, излязла от устата му, се разнесе бързо в мразовития въздух. Той знаеше какво да направи. Ако трябваше да бъде честен пред самия себе си, щеше да признае как още щом зърна меча през леда, му мина през ума, че ще се стигне до това.
            Отново погледна към дърветата наоколо, но сега вече беше убеден, че никой няма да го нападне. Бяха имали тази възможност, докато Хари вървеше сам през гората, и особено докато разглеждаше езерото. В този миг единствената причина да протака бе, че онова, което му предстоеше, не беше никак приятно.
            Хари се зае с изтръпнали пръсти да маха множеството пластове дрехи по себе си. Помисли си унило, че не е съвсем сигурен какво общо има с всичко това доблестта, освен ако не се смяташе за доблест, че не е повикал Хърмаяни да го направи вместо него.
            Докато се събличаше, някъде избуха сова и Хари си спомни със свито сърце за Хедуиг. Сега вече трепереше, зъбите му тракаха неудържимо, но въпреки това продължи да смъква дрехите, докато накрая не застана бос и само по бельо в снега. Сложи най-отгоре върху дрехите кесийката с пръчката, писмото на майка му, парчето огледало от Сириус и стария снич, после насочи магическата пръчка на Хърмаяни към леда.
            — „Диффиндо!“
            В тишината изпука звук като от куршум: повърхността на езерото се натроши и по нагънатата от вълнички вода се заклатиха парчета тъмен лед. Доколкото Хари можеше да прецени, езерото не беше дълбоко, но за да извади меча, трябваше да се потопи целият.
            Той стоеше и умуваше върху онова, което му предстоеше, но така то нямаше да стане по-лесно, нито водата — по-топла. Хари нагази в плиткото и остави на земята пръчката на Хърмаяни, която още светеше. После се опита да не мисли колко студено ще му стане и колко силно ще трепери след малко и скочи във водата.
            Всяка пора в тялото му възнегодува, дори въздухът в белите му дробове като че ли замръзна, когато Хари се потопи до раменете в ледената вода. Почти не можеше да диша, трепереше така, че водата се разплиска по брега на езерото, но затърси с изтръпнали ходила острието. Искаше да се гмурне само веднъж.
            От секунда на секунда отлагаше мига, когато ще се потопи целият, но накрая си каза — зъзнещ и задъхан, — че просто трябва да го направи, събра цялата си смелост и се гмурна.
            Студът беше мъчителен: връхлетя го като огън. Хари имаше чувството, че дори мозъкът му се е превърнал в лед, докато изтласкваше тъмната вода, за да се озове на дъното, където се пресегна и пипнешком затърси меча. Пръстите му се обвиха около ръкохватката и Хари я затегли нагоре.
            Точно тогава около врата му се намота нещо. Хари помисли, че са водорасли, макар че при спускането не беше усетил нищо, и вдигна свободната си ръка, за да ги махне. Не бяха водорасли: верижката на хоркрукса се беше затегнала и притискаше все повече гръкляна му.
            Хари зарита диво в опит да се измъкне на повърхността, но само се оттласна към скалистия бряг на езерото. Замята се, започна да се задъхва и се замъчи да смъкне верижката, която го душеше, ала вледенените му пръсти не успяха да я разхлабят и вътре в главата му заиграха светлинки: край, щеше да се удави, не можеше да направи нищо и ръцете, обхванали гърдите му, със сигурност бяха на Смъртта…
            Той се задави и започна да плюе вода — беше мокър до кости и не помнеше някога през живота си да е зъзнал така. Когато се окопити, видя, че лежи по лице върху снега. Някъде наблизо някой дишаше задъхано, кашляше и обикаляше с несигурна стъпка. Хърмаяни пак беше дошла, както онзи път, когато змията нападна… но тази силна кашлица и тежките стъпки не бяха нейни…
            Хари нямаше сили да надигне глава и да види кой е неговият спасител. Единственото, което успя да направи, беше да се хване с разтреперана ръка за гърлото и да докосне мястото, където медальонът с капачето се беше врязал в плътта му. Медальона го нямаше, някой го беше махнал. После някъде над главата му някой каза задавено:
            — Ти… да не си… откачил?
            Едва ли нещо друго — освен стъписването, че чува този глас, — би могло да му вдъхне сили. Разтреперан, той с усилие се изправи на крака. Пред него стоеше Рон с всичките си дрехи, които бяха подгизнали, с лепнала се за лицето му коса, с меча на Грифиндор в едната ръка, а в другата се поклащаше хоркруксът на разкъсаната верижка.
            — Защо, да те вземат мътните, не си свалил това, преди да се гмурнеш?! — попита запъхтян Рон, както стискаше хоркрукса, който се люшкаше напред-назад на скъсената верижка в някаква пародия на хипноза.
            Хари не можеше да отговори. Сребърната кошута беше нищо, наистина нищо в сравнение с появата на Рон — Хари направо не можеше да повярва на очите си. Както се тресеше от студ, той се наведе над купчината дрехи, които още лежаха край водата, и започна да се облича. Докато намъкваше пуловер след пуловер, вторачено гледаше Рон и едва ли не очакваше следващия път, когато си покаже главата през пуловера, него да го няма, но той явно си беше истински — току-що се беше гмурнал в езерото и беше спасил живота му.
            — Ти… ти ли беше? — изрече накрая Хари с тракащи зъби и глас, по-тих от обикновено — все пак за малко не се беше задушил.
            — Ами аз, кой друг! — отвърна леко объркан Рон.
            — Ти… ти ли измагьоса кошутата?
            — Какво? А, не, разбира се, че не. Мислех, че ти си го направил!
            — Моят покровител е млад елен.
            — А, да. Наистина ми се видя различен. Нямаше рога.
            Хари отново си сложи около врата кесийката на Хагрид, облече последния пуловер, наведе се да вземе магическата пръчка на Хърмаяни и пак се изправи с лице към Рон.
            — Как се появи тук?
            Рон явно се беше надявал този миг да настъпи по-късно, ако изобщо някога настъпи.
            — Ами… аз такова… върнах се. Ако… — Той се прокашля. — Ако още ме искаш де.
            Настъпи мълчание, в което въпросът защо Рон си бе тръгнал сякаш застана като стена между двамата. И въпреки това Рон беше тук. Беше се върнал. Току-що беше спасил живота на Хари.
            Рон погледна надолу към ръцете си. За миг като че ли се изненада от нещата, които държеше.
            — А, да, извадих го — каза той, макар да не се налагаше, и вдигна меча така, че Хари да го разгледа. — Заради него скочи във водата, нали?
            — Да — потвърди Хари. — Но не разбирам. Как се добра дотук? Как ни намери?
            — Дълго е за обясняване — отвърна Рон. — Търся ви от няколко часа, гората е голяма. Тъкмо мислех да подремна под някое дърво и да почакам да се зазори, когато видях, че се задава кошутата и ти вървиш след нея.
            — Друг не си ли видял?
            — Не, не съм — каза Рон. — Аз… — Той се поколеба и се извърна към две дървета, които растяха едно от друго на няколко метра от тях. — Стори ми се, че ей там се движи нещо, но точно тогава тичах към езерото, защото ти се беше гмурнал и не излизаше… и реших да не се отклонявам… Ей!
            Хари вече бързаше към мястото, което Рон беше посочил. Двата дъба растяха буквално един до друг, на равнището на очите имаше процеп между стволовете само няколко сантиметра — чудесно място да наблюдаваш, без да те забелязват. Но по земята около корените нямаше сняг и Хари не видя следи от стъпки. Върна се при мястото, където го чакаше Рон, който още държеше меча и хоркрукса.
            — Има ли нещо там? — попита той.
            — Не — отговори Хари.
            — А как мечът се е озовал в езерото?
            — Сигурно го е сложил онзи, който е измагьосал покровителя.
            Двамата погледнаха богато украсения сребърен меч с обсипана с рубини ръкохватка, която блещукаше леко в светлината от магическата пръчка на Хърмаяни.
            — Как мислиш, дали е истинският? — попита Рон.
            — Има само един начин да разберем, нали? — рече Хари.
            Хоркруксът още се люшкаше в ръката на Рон. Медальонът с капачето помръдваше леко. Хари знаеше, че нещото вътре отново е обезпокоено. Беше усетило, че мечът е някъде наблизо, и беше предпочело да убие Хари, но да не допусне той да го вземе. Сега не беше време за дълги разисквания, беше дошъл моментът веднъж завинаги да унищожат медальона. Хари вдигна високо пръчката на Хърмаяни и намери подходящо място: възплосък камък в здрача под голям чинар.
            — Ела — подкани той и тръгна напред, после махна с ръка снега по камъка и протегна длан да вземе хоркрукса. Рон обаче му подаде меча и Хари поклати глава. — Не, трябва да го направиш ти.
            — Аз ли? — стъписа се Рон. — Ама защо?
            — Защото именно ти извади меча от езерото. Според мен би трябвало ти да го направиш.
            Той не проявяваше доброта или великодушие. Точно както беше разбрал със сигурност, че кошутата не му мисли злото, така и сега знаеше, че мечът трябва да бъде в ръката именно на Рон. Ако не друго, Дъмбълдор поне беше научил Хари някои неща за магията, за неизчислимата мощ на някои действия.
            — Аз ще отворя медальона — продължи Хари, — а ти ще го пронижеш, чу ли? Защото онова вътре ще окаже съпротива. Частицата от Риддъл в дневника се опита да ме убие.
            — Как ще го отвориш? — попита Рон.
            Изглеждаше ужасе`н.
            — Ще го помоля да се отвори сам, но на змийски — обясни Хари.
            Отговорът му бе хрумнал точно преди този миг и той си помисли, че дълбоко в себе си винаги го е знаел: може би го беше осъзнал покрай неотдавнашния си сблъсък с Наджини. Той погледна огънатата на серпантина буква „С“ с блещукащи по нея зелени камъчета: не беше трудно да си представи мъничко змийче, намотало се върху студения камък.
            — Недей! — извика Рон. — Не го отваряй! Сериозно ти говоря!
            — Защо да не го отварям? — попита Хари. — Дай да се отървем от тази проклетия, вече колко месеца…
            — Не мога, Хари, сериозно ти говоря… направи го ти…
            — Но защо?
            — Защото това нещо ми влияе зле — отговори Рон и се отдръпна от медальона върху камъка. — Няма да се справя! Не си търся оправдания, Хари, за начина, по който се държах, но на мен медальонът ми влияе по-зле, отколкото на вас с Хърмаяни, кара ме да мисля разни неща… които и без това си мислех, но стана още по-страшно, не мога да го обясня… ала щом го свалях, главата ми се избистряше… после, когато идваше ред отново да я сложа тая… гадост… Не мога да го направя, Хари!
            Както клатеше глава, той отстъпи назад, мечът още висеше отстрани на хълбока му.
            — Можеш — отсече Хари, — можеш, и още как! Току-що извади меча, знам, че трябва да го направиш ти. Много те моля, Рон, унищожи го тоя медальон!
            Това, че чу името си, сякаш вдъхна сили на Рон. Преглътна, пое дълбоко въздух през си дългия нос и отново се върна при камъка.
            — Само ми кажи кога — изграчи той.
            — Броя до три — отвърна Хари, после отново се вторачи в медальона с капачето, присви очи, съсредоточи се върху буквата „С“, представи си змията, а онова, което беше под капачето, затрака като хваната в капан хлебарка.
            Хари сигурно щеше да се смили над него, ако не беше раната от верижката, която още пареше около врата му.
            — Едно… две… три… отвори се.
            Последната дума прозвуча като съсък и ръмжене и златното двойно капаче на медальона изпука и се разтвори широко.
            Вътре, под две стъкълца, примигнаха две живи очи — тъмни и красиви като очите на Том Риддъл, преди той да ги превърне в червени, със зеници като цепки.
            — Пронижи го — подкани Хари и натисна здраво медальона върху камъка.
            Рон вдигна с треперещи ръце меча: върхът увисна над трескаво въртящите се очи, а Хари стисна още по-силно медальона и се стегна, защото вече си представяше как изпод стъкълцата руква кръв.
            После някой изсъска от хоркрукса:
            — Аз видях сърцето ти и то е мое.
            — Не го слушай! — грубо подвикна Хари. — Пронижи го!
            — Аз видях мечтите ти, Роналд Уизли, видях и страховете ти. Всичките ти желания са осъществими, но и страхът ти е осъществим.
            — Пронижи го! — кресна Хари и гласът му прокънтя сред дърветата наоколо, върхът на меча трепна, а Рон се втренчи в очите на Риддъл.
            — Най-малко обичан от майката, която копнеела за дъщеря… и сега най-малко обичан от момичето, което предпочете твоя приятел… вечно втори, вечно в нечия сянка…
            — Рон, пронижи го веднага! — ревна Хари; усещаше как медальонът потрепва в хватката му и се уплаши от онова, което щеше да се случи всеки момент.
            Рон вдигна меча още по-високо и точно тогава очите на Риддъл блеснаха в червено.
            Изпод двете стъкълца на медальона от очите изскочиха главите на Хари и Хърмаяни, зловещо изкривени, наподобяващи два гротескни сапунени мехура.
            Рон изпищя ужасен и отстъпи назад, а от медальона като цвете изникнаха и фигурите — първо гърдите, после кръстът и накрая краката, — накрая се извисиха една до друга като дървета на общ корен и се люшнаха над Рон и над истинския Хари, а той отдръпна рязко пръсти от медальона, който внезапно го парна, сякаш бе нажежен до бяло.
            — Рон! — извика Хари, ала Риддъл-Хари заговори с Волдеморовия глас и Рон го зяпна като омагьосан в лицето.
            — Защо изобщо се връщаш? Без теб си бяхме по-добре, без теб бяхме по-щастливи, радвахме се, че те няма… присмивахме ти се, задето си толкова глупав, страхлив, самонадеян…
            — Самонадеян! — повтори като ехо Риддъл-Хърмаяни, която беше по-красива, но и по-ужасна от истинската; тя се люшна и се изкиска на Рон, който беше вцепенен от уплаха, а мечът висеше безполезно отстрани до хълбока му. — _Кой ще те погледне, кой изобщо ще те погледне, когато си до Хари Потър? Какво изобщо си направил в сравнение с Избрания? Какво си ти в сравнение с Момчето-което-оживя?_
            — Рон, пронижи го, ПРОНИЖИ ГО! — изкрещя Хари, но Рон не се и помръдна: стоеше с широко отворени очи, в които се отразяваха Риддъл-Хари и Риддъл-Хърмаяни с коси, усукани като пламъци, с блеснали в червено очи и с гласове, извисили се в злобен дует.
            — Майка ти сподели — изсмя се подигравателно Риддъл-Хари, а Риддъл-Хърмаяни се изкикоти, — че предпочита да е имала син като мен и няма нищо против да се разменим…
            — Кой няма да предпочете него, коя жена ще вземе теб? Ти си кръгла нула, нула, нула в сравнение с него! — изтананика Риддъл-Хърмаяни и се протегна като змия, а после се уви около Риддъл-Хари, притисна се в обятията му и устните им се долепиха.
            Долу на земята пред тях Рон ги загледа с помръкнало от болка лице: той вдигна високо меча с треперещи ръце.
            — Хайде, Рон! — извика Хари.
            Рон го погледна и на Хари му се стори, че вижда в очите му следа от червено.
            — Рон!…
            Мечът блесна, стовари се: Хари се отдръпна, за да не пречи, чуха се дрънчене на метал и пронизителен протяжен писък. Хари се завъртя рязко и се подхлъзна на снега: беше насочил магическата пръчка, за да се защити, но нямаше срещу кого да се бие.
            Чудовищните двойници — неговият и на Хърмаяни — бяха изчезнали, там беше само Рон, който държеше отпуснато в ръката си меча и гледаше надолу към разпилените остатъци от медальона с капачето върху плоския камък.
            Хари бавно отиде при него — не знаеше какво да каже и да направи. Рон едва си поемаше дъх. Сега вече очите му изобщо не бяха червени, бяха възвърнали обичайния си син цвят, но бяха плувнали в сълзи.
            Хари се престори, че не е забелязал, наведе се и вдигна натрошения хоркрукс. Рон беше пронизал и двете стъкълца: очите на Риддъл бяха изчезнали, а от нацапаната коприна отдолу се виеше струйка дим. Нещото, живяло в медальона, вече го нямаше — последното, което беше направило то, беше да изтезава Рон.
            Мечът изтрака, когато Рон го пусна. Той се свлече на колене и се хвана за главата. Трепереше, но както Хари разбра, не от студ. Той пъхна счупения медальон с капачето в джоба си, приклекна до Рон и внимателно отпусна ръка върху рамото му. Рон не я махна и той го изтълкува като добър знак.
            — След като ти си тръгна, Хърмаяни плака цяла седмица — заговори тихо, признателен, че Рон е скрил лицето си. — Може би и по-дълго, но не искаше да я виждам. Само да знаеш колко вечери не сме си казали и дума! След като ти си отиде…
            Той не намери сили да довърши: едва сега, когато Рон отново беше тук, си даде докрай сметка колко много им е струвало отсъствието му.
            — Тя ми е като сестра — продължи той. — Обичам я като сестра и според мен и тя изпитва същото към мен. Винаги е било така. Мислех, че знаеш.
            Рон не отговори, само извърна лице и шумно избърса носа си в ръкава.
            Хари пак се изправи и отиде няколко крачки по-нататък, при огромната раница на Рон, която той беше запокитил, за да изтича на езерото и да спаси Хари от удавяне. Вдигна я на рамото си и тръгна обратно към Рон, който се изправи тежко — очите му бяха зачервени, но иначе си беше възвърнал самообладанието.
            — Извинявай — рече пресипнало той. — Извинявай, че си тръгнах. Знам, че постъпих като…
            Огледа се в мрака, сякаш се надяваше да връхлети някоя жестока дума и да го отнесе.
            — В известен смисъл тази нощ изкупи вината си — отвърна Хари. — Извади меча. Унищожи хоркрукса. Спаси ми живота.
            — Звучи, сякаш съм голям герой — изломоти Рон.
            — Тези неща винаги звучат по-геройски, отколкото са всъщност — отбеляза Хари. — Опитвам се да ти го обясня от години.
            Двамата тръгнаха едновременно един към друг и се прегърнаха — Хари потупа Рон по гърба на якето, от което още се стичаше вода.
            — А сега единственото, което ни остава да направим, е да намерим палатката — заяви Хари, след като се пуснаха.
            Но не се оказа чак толкова трудно. Беше му се сторило, че е вървял дълго след кошутата през тъмната гора, а сега, когато Рон вървеше до него, сякаш стигнаха изненадващо бързо. Хари изгаряше от нетърпение да събуди Хърмаяни и с радостен трепет влезе в палатката, а Рон поизостана малко зад него.
            След езерото и гората вътре беше възхитително топло и единствената светлина идваше от сините като камбанка пламъци, които още мъждукаха в една купа на пода. Хърмаяни спеше непробудно, свита под одеялата, и дори не се помръдна, докато Хари не я повика няколко пъти:
            — Хърмаяни!
            Тя трепна, после седна бързо и махна косата от лицето си.
            — Какво има? Хари! Добре ли си?
            — Добре съм. Всичко е наред, не се притеснявай. Чувствам се страхотно. Тук има още някой.
            — Как така има още някой? Кой?…
            Тя видя Рон, който стоеше с меча в ръка — от дрехите му върху протрития килим капеше вода. Хари се отдръпна в един тъмен ъгъл, смъкна раницата на Рон и му се прииска да се слее с брезента.
            Хърмаяни се плъзна от леглото и тръгна като сомнамбул към Рон, без да откъсва очи от бледото му лице. Спря точно пред него с полуотворена уста и го загледа втренчено. Рон се подсмихна обнадеждено и понечи да вдигне ръце.
            Хърмаяни се спусна към него и започна да го удря навсякъде, докъдето стигнеше.
            — Ау… ох… стига! Ама какво… Хърмаяни… АУ!
            — Ах, ти… тъпанар такъв… Роналд… Уизли!
            Съпровождаше всяка дума с по един удар и докато тя напредваше, Рон отстъпваше назад, прикрил главата си с ръце.
            — Идваш… ми… тук… след… толкова… седмици… о, къде ми е пръчката?!
            Хърмаяни явно беше готова да я изтръгне от ръцете на Хари, затова той реагира инстинктивно.
            — „Протего!“
            Между Рон и Хърмаяни в миг се спусна невидим щит, който я събори със силата си и тя падна назад върху пода. Като плюеше косата, влязла в устата й, Хърмаяни отново скочи на крака.
            — Успокой се — рече Хари.
            — Няма пък да се успокоя! — изпищя тя.
            Никога дотогава не я беше виждал дотолкова да губи самообладание — държеше се като обезумяла.
            — Дай ми пръчката! Дай си ми я!
            — Много те моля, Хърмаяни…
            — Не ми казвай какво да правя, Хари Потър! — изписка тя. — Как смееш! Връщай си ми я веднага! Ами ТИ! — Хърмаяни обвиняващо засочи Рон: приличаше на проклятие и Хари не можеше да вини приятеля си, задето е отстъпил няколко крачки назад. — Хукнах да те гоня! Виках те! Умолявах те да се върнеш!
            — Знам — каза Рон. — Съжалявам, Хърмаяни, наистина…
            — Съжалявал, моля ви се! — Тя се засмя — писклив неовладян звук — и Рон се извърна за помощ към Хари, но той само се свъси безпомощно. — Връщаш ми се тук след седмици… след толкова седмици… и си въобразяваш, че всичко ще бъде както преди само като кажеш, че съжаляваш!
            — А какво друго да кажа? — изкрещя Рон и Хари се зарадва, че той й дава отпор.
            — О, откъде да знам! — изписка със смазващо ехидство Хърмаяни. — Понапъни си мозъка, Рон, ще ти отнеме само секунда-две…
            — Хърмаяни — намеси се и Хари, който смяташе, че тя нанася на Рон удар под кръста, — той току-що ми спаси живота…
            — Чудо голямо! Пет пари не давам какво е направил! Толкова седмици… ами ако бяхме умрели…
            — Знаех, че не сте умрели — ревна Рон и за пръв път я надвика, като се доближи възможно най-много, доколкото му позволяваше защитното заклинание. — „Пророчески вести“ и радиото не говорят за друго, освен за Хари, издирват ви под дърво и камък, плъзнали са какви ли не слухове и измишльотини, знаех, че ще науча веднага, ако сте мъртви, нямаш представа какво ми мина през главата…
            — На теб пък какво толкова ти е минало през главата?
            Гласът й вече беше толкова писклив, че още малко, и щяха да го чуват само прилепите, точно тогава обаче Хърмаяни достигна равнище на възмущение, което я лиши от дар слово, и Рон тутакси се възползва.
            — Исках да се върна веднага щом се магипортирах, но се натъкнах на цяла банда похитители и не можех да мръдна.
            — Банда какви? — попита Хари, а Хърмаяни се хвърли на един стол и кръстоса ръце и крака толкова здраво, сякаш нямаше да ги разплете доста години напред.
            — Похитители — отговори Рон. — Такива банди са плъзнали навсякъде, опитват се да припечелят малко злато, като издирват и предават мъгълокръвни и родоотстъпници, защото министерството е обявило награда за всеки заловен. Аз бях сам, личи ми, че още не съм завършил училище, а онези много се зарадваха, решиха, че съм мъгълокръвен, който се укрива. Трябваше бързо да измисля нещо, за да не ме завлекат в министерството.
            — Какво им каза?
            — Казах им, че съм Стан Шънпайк. Първият, за когото се сетих.
            — И те хванаха ли се?
            — Не бяха от най-умните. Единият определено беше полутрол, леле, само как вонеше…
            Рон погледна към Хърмаяни — явно се надяваше тя да поомекне от този опит да я разсмее, но лицето й над преплетените крайници си остана каменно.
            — Та онези се изпокараха дали наистина съм Стан. Да ви призная, бяха тъжна гледка, но пък петима срещу един… освен това ми взеха и магическата пръчка. После двама се сбиха и докато вниманието на останалите беше отклонено, аз ударих в стомаха онзи, който ме държеше, изтръгнах му пръчката, направих на онзи, който стискаше моята, заклинание за обезоръжаване и се магипортирах. Пак не успях да го направя както си трябва… — Рон вдигна дясната си ръка и показа, че два от ноктите му ги няма, но Хърмаяни само хладно вдигна вежди. — Озовах се на километри от вас. Докато се върна край реката, където бяхме… вие вече се бяхте изнесли.
            — Господи, каква сърцераздирателна история! — заяви Хърмаяни с надменен глас, с какъвто обикновено говореше, когато искаше да нарани някого. — Сигурно си изпаднал в ужас. През това време ние отидохме в Годрикс Холоу и чакай да помисля… какво се случи там, Хари? А, да, появи се змията на Ти-знаеш-кого, насмалко да ни убие и двамата, после дойде и самият Ти-знаеш-кой и му се измъкнахме на косъм.
            — Какво?! — възкликна Рон и премести изумен поглед от Хърмаяни към Хари, но тя не му обърна внимание.
            — Представяш ли си, Хари, останал е без нокти! На фона на това нашите страдания приличат на детска залъгалка, нали?
            — Хърмаяни — рече тихо Хари, — Рон току-що ми спаси живота.
            Тя се направи, че не го е чула.
            — Все пак искам да знам едно — заяви и впери очи една-две педи над главата на Рон. — Как точно ни намери тази нощ? Важно е. Щом разберем, ще се постараем да не ни посещава никой, когото не искаме да виждаме.
            Рон извърна очи към нея, после извади от джоба на джинсите си малък сребърен предмет.
            — С това.
            Наложи се Хърмаяни все пак да погледне Рон, за да види какво им показва.
            — Със загасителя ли? — изненада се тя толкова много, че заряза хладния разярен вид.
            — Той не само включва и изключва осветлението — обясни Рон. — Не знам как действа и защо се случи тогава или друг път… защото искам да се върна още от мига, в който си тръгнах. Но рано на Коледа, много рано слушах радиото и чух… чух те теб.
            Той гледаше към Хърмаяни.
            — Чул си ме по радиото?! — повтори тя невярващо.
            — Не, чух те от джоба си. Гласът ти прозвуча от това тук — той отново вдигна загасителя.
            — И какво точно казах? — попита Хърмаяни с глас, в който се долавяха и неверие, и любопитство.
            — Името ми… Каза „Рон“. И каза нещо… за някаква магическа пръчка… — Лицето на Хърмаяни се оцвети в свиреп оттенък на аленото. Хари си спомни: тогава за първи път един от тях двамата беше изрекъл името на Рон след деня, когато той си беше тръгнал — Хърмаяни го беше споменала, когато обсъждаха как да поправят пръчката на Хари.
            — И така, извадих загасителя — продължи Рон, като погледна сребърния предмет, — и той не ми се стори по-различен, но аз бях сигурен, че съм чул гласа ти. Затова го щракнах. Светлината в стаята ми угасна, но точно пред прозореца изникна друга. — Рон вдигна свободната си ръка и посочи пред себе си, вторачен в нещо, което Хари и Хърмаяни не виждаха. — Беше кълбо светлина, сякаш туптеше и беше синкаво такова, като от летекод, нали се сещате?
            — Да — казаха по инерция в един глас Хари и Хърмаяни.
            — От тук нататък знаех какво да правя — продължи Рон. — Грабнах си нещата, приготвих багажа, метнах на гръб раницата и излязох в градината. Клъбцето се рееше там и ме чакаше: щом се появих, то заподскача и аз отидох заедно с него зад бараката, а там то… то влезе вътре в мен.
            — Моля?! — попита Хари, убеден, че не е чул добре.
            — Кълбото сякаш се понесе към мен — уточни Рон и онагледи движението със свободния си показалец, — право към гърдите ми, а после си влезе в мен. Беше тук — той посочи място близо до сърцето си, — усещах го, беше горещо. И щом влезе вътре в мен, вече знаех какво да направя, знаех, че то ще ме отведе където трябва да отида. И така, магипортирах се и се озовах на склона на един хълм. Навсякъде имаше сняг…
            — Бяхме там — потвърди Хари. — Прекарахме две нощи на хълма и през втората все ми се струваше, че някой се движи в мрака и вика!
            — Е, сигурно съм бил аз — отвърна Рон. — При всички положения защитните ви заклинания действат, защото нито ви виждах, нито ви чувах. Но бях сигурен, че сте някъде наблизо, затова накрая се пъхнах в спалния чувал и зачаках някой от вас да се появи. Реших, че няма начин да не се покажете, когато започнете да сгъвате палатката.
            — А ние не се показахме — възрази Хърмаяни. — Като допълнителна предпазна мярка започнахме да се магипортираме под мантията невидимка. И тръгнахме много рано, защото, както Хари ти обясни, чухме как някой се навърта наоколо.
            — И така, останах цял ден на онзи хълм — продължи Рон. — Все се надявах, че ще се появите. Но после, щом започна да се мръква, разбрах, че явно съм ви изпуснал, затова пак щракнах със загасителя, синята светлина се появи и влезе в мен, аз се магипортирах и дойдох тук, в тази гора. И този път не ви видях, затова трябваше да се осланям на надеждата, че накрая все ще се покаже някой от вас… и тогава Хари се появи. Е, първо видях, разбира се, кошутата.
            — Видя какво? — подвикна Хърмаяни.
            Те й обясниха какво се е случило и докато й разказваха за сребърната кошута и меча в езерото, Хърмаяни местеше свъсена поглед от единия към другия — беше се съсредоточила толкова много, че беше забравила да държи кръстосани крайниците си.
            — Но това явно е бил покровител! — възкликна тя. — Не видяхте ли кой го е измагьосал? Никого ли не видяхте? И кошутата ви е отвела при меча?! Направо не мога да повярвам! И после какво стана?
            Рон разказа как видял Хари да скача в езерото и зачакал той да се появи отново на повърхността, но разбрал, че има нещо гнило, гмурнал се и го спасил, а после се върнал за меча. Стигна до момента как са отворили медальона с капачето и се поколеба, тогава се намеси Хари.
            — И Рон го съсече с меча.
            — И то… то се е махнало? Ей така, без нищо? — пошушна Хърмаяни.
            — Не, изпищя — обясни Хари и стрелна с поглед Рон. — Виж.
            Метна медальона върху скута й, а Хърмаяни го вдигна предпазливо и огледа натрошените стъкълца.
            След като реши, че вече е безопасно да го направи, Хари махна с пръчката на Хърмаяни и развали защитното заклинание, после се извърна към Рон.
            — Май току-що спомена, че си се отскубнал от похитителите с една магическа пръчка в повече.
            — Какво? — попита Рон, който наблюдаваше как Хърмаяни разглежда медальона с капачето. — А, да…
            Разкопча една катарама върху раницата си и извади от джоба къса тъмна магическа пръчка.
            — Вземи. Казах си, че не е зле човек да има резервна.
            — Бил си прав — рече Хари и му показа пръчката си. — Моята е счупена.
            — Сериозно ли?! — възкликна Рон, но точно тогава Хърмаяни се изправи и той отново трепна уплашено.
            Тя прибра победения хоркрукс в обшитата си с мъниста чанта, после се качи отново на леглото горе и без да казва и дума повече, си легна.
            Рон подаде на Хари новата пръчка.
            — Това май е най-доброто, на което можеше да се надяваш — пошушна Хари.
            — Така си е — съгласи се Рон. — Можеше да бъде и по-страшно. Помниш ли птиците, които тя веднъж ми пусна?
            — Още обмислям дали да не го направя пак — чу се приглушеният глас на Хърмаяни, долетял изпод одеялата, но Хари видя как Рон се подсмихва, докато вади от раницата кафеникавата си пижама.


            Глава двадесета
            Ксенофилиус Лъвгуд

            Хари не очакваше гневът на Хърмаяни да премине за една нощ и затова не се изненада, когато на другата сутрин тя общуваше главно със злобни погледи и многозначително мълчание. Рон отвърна на удара, като в нейно присъствие беше неестествено мрачен и сериозен, за да й покаже, че продължава да се разкайва. Когато и тримата бяха заедно, Хари всъщност се чувстваше като единственият, който не е сред опечалените на погребение, където са дошли малко хора. Но в редките мигове, които прекарваше само с Хари (докато двамата носеха вода или търсеха из храстите гъби), Рон се развеселяваше най-безочливо.
            — Някой ни е помогнал — повтаряше той. — Някой ни е пратил кошутата. Някой е на наша страна. Един хоркрукс по-малко, мой човек!
            Въодушевени, че са унищожили медальона с капачето, те се впуснаха да разискват къде може да са останалите хоркрукси и макар че и преди бяха обсъждали многократно въпроса, Хари беше оптимист и бе убеден, че след първия пробив ще дойдат и други. Цупенето на Хърмаяни не можеше да помрачи жизнерадостното му настроение: след внезапния щастлив обрат, след появата на тайнствената кошута, след намирането на меча на Грифиндор и най-вече след завръщането на Рон той се чувстваше толкова щастлив, че му беше доста трудно да ходи със сериозно изражение на лицето.
            Късно следобед двамата с Рон отново избягаха от злобното присъствие на Хърмаяни — уж за да потърсят из голите храсти несъществуващи къпини — и продължиха да си разменят новини. Хари най-после беше успял да разкаже на Рон всичко за различните перипетии, през които бяха минали с Хърмаяни, и най-вече за случилото се в Годрикс Холоу, и сега Рон го осведомяваше какво е открил през двуседмичното си отсъствие из по-широкия магьоснически свят.
            — И как разбра за Табуто? — попита той Хари, след като му разправи за множеството отчаяни опити на мъгълокръвните да се изплъзнат на министерството.
            — За кое?
            — Вие с Хърмаяни сте престанали да изричате името на Ти-знаеш-кого!
            — А, да. Създадохме си този лош навик — потвърди Хари. — Но мен не ме е страх да го наричам В…
            — НЕ! — ревна Рон, при което Хари скочи в храсталака, а Хърмаяни (забила нос в една книга при входа на палатката) ги погледа свъсена. — Извинявай — каза Рон, след като изтегли Хари от къпината, — но на името е направено заклинание, точно така те проследяват хората и ги откриват! Който изрече името, разваля защитните заклинания и създава някакви магически смущения… така са ни открили на „Тотнъм Корт Роуд“!
            — Защото сме изрекли неговото име ли?
            — Ами да! Трябва да им отдадем заслуженото, логично си е. Само хора, които като Дъмбълдор наистина са решили да се опълчат срещу него, дръзват да изрекат името. А сега са сложили върху името и Табу — който го каже, веднага го засичат: бърз и лесен начин да откриват членове на Ордена! За малко да заловят и Кингзли…
            — Сериозно ли говориш?
            — Да, Бил ми каза, че цяла тълпа смъртожадни са го причакали, но той се отскубнал с битка. Сега се укрива, точно като нас. — Рон се почеса замислено с върха на пръчката по брадичката. — Как мислиш, дали Кингзли не ни е пратил кошутата?
            — Неговият покровител е рис, видяхме го на сватбата, не помниш ли?
            — А, да…
            Те продължиха нататък покрай храстите, по-далеч от палатката и Хърмаяни.
            — Хари, ами ако е бил Дъмбълдор?
            — Какво Дъмбълдор?
            Рон изглежда се посмути, но въпреки това прошепна:
            — Дъмбълдор… кошутата? Нали истинският меч е бил последно у него — допълни той, като наблюдаваше Хари с крайчеца на окото.
            Той не се засмя, защото прекрасно разбираше копнежа, стаен в този въпрос. Каква неизразима утеха щеше да бъде за тях, ако Дъмбълдор беше успял да се завърне и сега бдеше над тримата! Хари поклати глава.
            — Дъмбълдор е мъртъв — каза той. — Стана пред очите ми, видях тялото. Той със сигурност си отиде. Пък и неговият покровител е феникс, а не кошута.
            — Но покровителите могат да се преобразяват, нали? — напомни Рон. — Например покровителя на Тонкс.
            — Да, но ако Дъмбълдор е жив, защо не се е показал? Защо просто не ни е донесъл меча?
            — Нямам представа — призна Рон. — Може би по същата причина, заради която не ти го е дал, докато е бил жив. И е завещал на теб един стар снич, а на Хърмаяни — детска книжка с приказки.
            — И каква е тази причина? — попита Хари и се извърна да погледне Рон право в лицето — толкова отчаяно искаше да чуе отговора.
            — Не знам — призна си Рон. — Случвало се е да ми докривее и да си мисля, че той ни се е присмивал… или просто е искал да усложни нещата. Но вече не мисля така. Дъмбълдор е знаел какво прави, когато ми е оставил загасителя, нали? Той… хм… — Ушите му пламнаха до мораво и Рон започна да си играе с няколко стръка трева в краката си, като леко ги подритваше с върха на обувката. — Той явно е знаел, че ще избягам от вас.
            — Не — поправи го Хари. — Явно е знаел, че непременно ще поискаш да се върнеш.
            Макар и да изглеждаше признателен, Рон още беше скован. Отчасти за да смени темата, Хари попита:
            — Понеже стана дума за Дъмбълдор, чу ли какво е написала за него Скийтър?
            — О, да — потвърди веднага Рон, — хората го обсъждат много. При други обстоятелства наистина щеше да е страхотна сензация, че Дъмбълдор е бил приятел с Гриндълуолд, сега обаче това е само повод за смях за онези, които не го харесваха, и лек шамар за всички, които го смятаха за много свестен. Лично аз не проумявам защо изобщо обръщат внимание. Той наистина е бил съвсем млад, когато…
            — Бил е наш връстник — възрази Хари точно както беше напомнил и на Хърмаяни и заради нещо в изражението му Рон явно се отказа да го обсъжда повече.
            Насред една замръзнала паяжина в къпинака се беше разположил голям паяк. Хари насочи към него магическата пръчка, която Рон му беше дал предната вечер и която Хърмаяни беше благоволила да огледа и установи, че е изработена от трънка.
            — „Енгорджио!“
            Паякът потрепери и леко подскочи в паяжината. Хари опита отново. Този път паякът стана малко по-голям.
            — Престани! — спря го рязко Рон. — Извинявай, задето казах, че Дъмбълдор е бил съвсем млад.
            Хари беше забравил, че Рон ненавижда паяци.
            — Извинявай… „Редукцио!“
            Паякът не се смали. Хари сведе поглед към пръчката от трънка. Всички по-безобидни магии и заклинания, които беше правил с нея дотук този ден, изглеждаха по-слаби, отколкото заклинанията с фениксовата пръчка. Хари чувстваше новата пръчка натрапчиво непозната, като чужда китка, пришита към ръката му.
            — Просто трябва да се упражняваш — посъветва го Хърмаяни, която се беше приближила безшумно изотзад и беше наблюдавала тревожно как Хари се опитва да уголеми и да смали паяка. — Всичко е въпрос на увереност, Хари.
            Той знаеше защо Хърмаяни иска всичко да е наред: още се чувстваше гузна, задето е счупила пръчката му. Едва се сдържа да не й каже, че щом според нея няма разлика, може да вземе пръчката от трънка и да му даде нейната. Но понеже искаше тримата отново да са приятели, се примири; после обаче Рон се усмихна плахо на Хърмаяни и тя се отдалечи, за да изчезне пак зад книгата, която четеше.
            Щом се мръкна, и тримата се прибраха в палатката и Хари пръв пое дежурството. Седна на входа и се опита да направи с пръчката от трънка заклинание, с което да вдигне във въздуха ситните камъчета в краката си, но магията отново изглеждаше по-тромава и не така мощна, както предишните. Хърмаяни четеше в леглото, а Рон й отправи няколко притеснени погледа и накрая извади от раницата си малък дървен транзистор и започна да се опитва да го настрои.
            — Има една програма — обясни тихо той на Хари, — която предава новините такива, каквито са. Всички останали са на страната на Ти-знаеш-кого и се придържат към линията на министерството, докато тази… чакай само да я чуеш, страхотна е. Не могат обаче да излъчват всяка вечер, налага им се да се местят, за да не ги засекат, освен това ти трябва парола, с която да настроиш приемника… лошото е, че изпуснах последното предаване…
            Той почука леко с пръчката си по транзистора и замърмори напосоки някакви думи. Постоянно стрелкаше с очи Хърмаяни, явно се притесняваше тя да не се ядоса и да не избухне отново, момичето обаче изобщо не му обръщаше внимание. Десетина минути Рон потропваше и мърмореше нещо, Хърмаяни отгръщаше страниците на книгата, а Хари продължаваше да се упражнява с магическата пръчка от трънка.
            Накрая Хърмаяни слезе от леглото. Рон веднага престана да почуква.
            — Спирам, ако те дразня! — каза й притеснен той.
            Тя не благоволи да му отговори и се доближи до Хари.
            — Трябва да поговорим.
            Той погледна книгата, която Хърмаяни още стискаше в ръка. Беше „Животът и лъжите на Албус Дъмбълдор“.
            — Какво има? — попита със свито сърце Хари.
            Мина му през ума, че в книгата има глава за него — не беше убеден, че му се слушат импровизациите на Рита за отношенията му с Дъмбълдор. Ала отговорът на Хърмаяни беше съвсем неочакван.
            — Искам да отида и да се срещна с Ксенофилиус Лъвгуд.
            Хари я погледна смаян.
            — Моля?
            — Ксенофилиус Лъвгуд. Бащата на Луна. Искам да отида и да поговоря с него.
            — Ъъъ… защо?
            Тя си пое дълбоко въздух, сякаш за да набере смелост, и каза:
            — Заради знака, заради знака в онази книга. Виж!
            Тя пъхна „Животът и лъжите на Албус Дъмбълдор“ пред изпълнените с нежелание очи на Хари и той видя факсимиле на оригинала на писмото, което Дъмбълдор беше написал на Гриндълуолд с познатия наклонен почерк. Стана му неприятно от това неоспоримо доказателство, че Дъмбълдор наистина е написал думите и те не са измислица на Рита.
            — Подписа — каза Хърмаяни. — Виж подписа, Хари!
            Той го направи. За миг изобщо не разбра за какво му говори тя, после обаче се взря по-внимателно с помощта на запалената магическа пръчка и видя, че Дъмбълдор е заменил буквата „А“ в „Албус“ с мъничка разновидност на същия триъгълен знак, който беше нарисуван и върху „Приказките на барда Бийдъл“.
            — Ъъъ… и какво искаш да кажеш?… — попита плахо Рон, но Хърмаяни го изпепели с поглед и отново се обърна към Хари.
            — Непрекъснато се появява, нали? — каза тя. — Знам, Виктор ти е казал, че това е знакът на Гриндълуолд, но той беше изсечен и върху онзи стар гроб в Годрикс Холоу, а датите върху плочата бяха от време много преди Гриндълуолд изобщо да го е имало! И сега това! Е, не можем да питаме Дъмбълдор и Гриндълуолд какво означава… дори не знам дали Гриндълуолд още е жив, — затова пък можем да отидем при господин Лъвгуд. На сватбата той носеше символа. Сигурна съм, че е важно!
            Хари не й отговори веднага. Взря се замислен в напрегнатото й лице, върху което се беше изписало нетърпение, после и в мрака наоколо. След дълго мълчание каза:
            — Не ни трябва още един Годрикс Холоу, Хърмаяни. Сами си втълпихме, че трябва да отидем там…
            — Но знакът се появява отново и отново, Хари! Дъмбълдор ми е завещал „Приказките на барда Бийдъл“, откъде знаеш, че от нас не се очаква да разберем какво означава знакът?
            — Пак се почва! — Хари се почувства леко подразнен. — Постоянно си внушаваме, че Дъмбълдор ни е оставил тайни знаци и следи…
            — Загасителят се оказа много полезен — възрази Рон. — Според мен Хърмаяни е права, мисля, че трябва да отидем и да се видим с Лъвгуд.
            Хари го изгледа злобно. Беше повече от сигурен, че подкрепата, която приятелят му оказва на Хърмаяни, няма нищо общо с желанието да разбере какво означава триъгълната руна.
            — Няма да бъде като в Годрикс Холоу — допълни Рон. — Лъвгуд е на твоя страна, Хари, „Дрънкало“ те подкрепя открай време, а той все повтаря, че всички трябва да ти помагат!
            — Сигурна съм, че е важно — отсече съвсем сериозно Хърмаяни.
            — Не мислиш ли, че щом е толкова важно, Дъмбълдор щеше да ми каже за него преди да умре?
            — Ами… ами ако е нещо, което трябва сам да откриеш? — продължи да упорства Хърмаяни донякъде с вид на удавник, вкопчил се в сламка.
            — Да, логично си е — подмазвачески заяви Рон.
            — Не, изобщо не е логично — тросна се Хърмаяни, — но въпреки това мисля, че трябва да поговорим с господин Лъвгуд. Символ, който свързва Дъмбълдор, Гриндълуолд и Годрикс Холоу… Сигурна съм, Хари, че трябва да разберем!
            — Предлагам да гласуваме — предложи Рон. — Който е „за“ да отидем при Лъвгуд…
            Ръката му се стрелна във въздуха още преди ръката на Хърмаяни, която я вдигна с подозрително треперещи устни.
            — Съжалявам, Хари, два на един — потупа го Рон по гърба.
            — Добре тогава — отвърна Хари и подразнен, и развеселен. — Но след като се видим с Лъвгуд, хайде да се опитаме да потърсим още някои от хоркруксите, искате ли? Всъщност къде живеят семейство Лъвгуд? Някой от вас знае ли?
            — Да, недалеч от нас — отговори Рон. — Не знам точно къде, но като заговорят за тях, мама и татко все сочат хълмовете. Едва ли ще се затрудним да ги намерим.
            След като Хърмаяни се върна в леглото си, Хари сниши глас.
            — Съгласи се само колкото да замажеш положението и да се сдобрите.
            — В любовта и войната всички средства са позволени — каза бодро-бодро Рон, — а сега аз провеждам и двете. Я по-весело, коледната ваканция е, Луна ще си бъде у дома!
            От бруления от вятъра склон на хълма, където се магипортираха на другата сутрин, се откриваше великолепна гледка към Отъри Сейнт Кечпоул. Отвисоко селото приличаше на събрани накуп къщички играчки, осветени от огромните полегати снопове слънчева светлина, които достигаха до земята през пролуките между облаците. Една-две минути тримата стояха, заслонили очи с ръка, и гледаха към „Хралупата“, но единственото, което различиха, бяха високият жив плет и дърветата в овощната градина, закрили климналата къщурка от мъгълски очи.
            — Странно, само на хвърлей сме, а няма да отскочим дотам — отбеляза Рон.
            — Е, не е като да не си ги виждал от цяла вечност! Нали прекара там Коледа — хладно напомни Хърмаяни.
            — Не съм бил в „Хралупата“! — засмя се невярващо Рон. — Нима смяташ, че съм се върнал там и съм им разказал как съм ви изоставил? Да, Фред и Джордж щяха да ме посрещнат с отворени обятия. А Джини веднага щеше да ми влезе в положението.
            — Къде беше тогава? — учуди се Хърмаяни.
            — В новата къща на Бил и Фльор. „Черупката“. Бил винаги е бил справедлив с мен. Не изпадна във възторг, когато чу какво съм направил, но и не направи проблем. Знаеше, че наистина съжалявам. Никой от другите в семейството нямаше и представа, че съм там. Бил казал на мама, че те с Фльор няма да им гостуват за Коледа, защото искат да я карат сами. Все пак това е първият празник след сватбата. Според мен Фльор нямаше нищо против. Знаете, че ненавижда Селестина Уорбек. — Рон обърна гръб на „Хралупата“. — Хайде да опитаме насам — подкани той и ги поведе през билото на хълма.
            Вървяха няколко часа, като по настояване на Хърмаяни Хари се беше скрил под мантията невидимка. Поне на пръв поглед сред ниските хълмове не живееше никой, виждаше се само една къщурка, в която не личеше да има хора.
            — Дали не е тяхната и те да са заминали някъде за Коледа? — попита Хърмаяни, докато надничаше през прозореца на уютната кухничка със здравец по перваза.
            Рон прихна.
            — Според мен веднага ще разбереш кой живее в къщата, ако надзърнеш през някой от прозорците на семейство Лъвгуд. Хайде да проверим на следващите хълмове.
            И така те се магипортираха още няколко километра на север.
            — Охо! — викна Рон, докато вятърът развяваше косите и дрехите им.
            Сочеше нагоре, към билото на хълма, на който се бяха магипортирали — на фона на небето отвесно се издигаше странна на вид къща: огромен черен цилиндър с призрачна луна, увиснала зад нея в следобедното небе.
            — Това със сигурност е къщата на Луна, кой друг ще живее на такова място! Прилича на грамаден топ.
            — Изобщо не прилича на оръдие — възрази Хърмаяни, свъсена към кулата.
            — Говорех ти за шахматен топ — обясни Рон. — По твоему тур.
            Неговите крака бяха най-дълги и той пръв се качи на билото. Когато Хари и Хърмаяни го настигнаха — едва си поемаха дъх и се държаха отстрани за хълбока, — видяха, че лицето му грее в широка усмивка.
            — Тяхната е — оповести Рон. — Вижте.
            На увисналата портичка бяха закачени три написани на ръка табели. Първата гласеше „“Дрънкало". Издател: К. Лъвгуд", втората — „Сами си берете имела“, а третата — „Пази се, самонасочващи се сливи“.
            Портичката изскърца, когато я отвориха. Лъкатушната пътека за входната врата беше обрасла с какви ли не странни растения, включително с храст, окичен с прилични на репички оранжеви плодчета, които Луна понякога си слагаше за обици. На Хари му се стори, че е зърнал и драка вероломка, и заобиколи отдалеч изсъхналия пън.
            От двете страни на входната врата като на страж се извисяваха огънати от вятъра стари киселици, които нямаха листа, но бяха натежали от червени плодчета колкото малини и бяха увенчани с кичести корони от бели топчета имел. От един клон към тримата пришълци надзърна малка сова с леко сплескана като на ястреб глава.
            — Я свали вече мантията невидимка, Хари — подкани Хърмаяни, — господин Лъвгуд иска да помогне на теб, а не на нас.
            Той се вслуша в съвета и й подаде мантията — да я прибере в обшитата с мъниста чанта. След това Хърмаяни почука три пъти по дебелата черна врата, която беше обкована с железни пирони, а чукалото беше с форма на орел.
            Бяха минали само десет секунди, когато вратата рязко се разтвори и пред тях застана Ксенофилиус Лъвгуд — бос и облечен в нещо като захабена нощница. Дългата му бяла коса с вид на захарен памук беше мръсна и сплъстена. От сватбата на Бил и Фльор те определено го помнеха по-спретнат.
            — Какво? Какво има? Вие кои сте? Какво искате? — викна той пискливо и заядливо и погледна първо Хърмаяни, после Рон и накрая Хари, при което устата му се отвори на съвършено смешно „О“.
            — Здравейте, господин Лъвгуд! — поздрави Хари и протегна ръка. — Аз съм Хари… Хари Потър.
            Ксенофилиус не я пое, макар че окото, което не гледаше навътре към носа му, се плъзна право към белега върху челото на Хари.
            — Нали нямате нищо против да влезем? — попита Хари. — Искаме да ви питаме нещо.
            — Ама аз… не съм сигурен, че е разумно — пошушна Ксенофилиус. Преглътна и бързо погледна към градината. — Какъв ужас… наистина… аз… опасявам се, че наистина не бива да…
            — Няма да се бавим много — обеща Хари, донякъде разочарован от не особено радушното посрещане.
            — Аз… добре де. Влизайте, ама бързо. Бързо!
            Едва бяха прекрачили прага, когато Ксенофилиус затръшна вратата отзад. Стояха в най-странната кухня, която Хари беше виждал някога. Помещението беше абсолютно кръгло и вътре човек се чувстваше като в грамадна пиперница. За да съответства на стените, всичко беше огънато — печката, мивката и шкафчетата, — и по всичко имаше нарисувани цветя, насекоми и птици в ярки основни цветове.
            На Хари му се стори, че разпознава стила на Луна: в такова тясно пространство той всъщност си беше доста потискащ.
            В средата на помещението имаше вита стълба от ковано желязо, водеща към етажите горе. Оттам се чуваха страхотен тътен и трясък и Хари се запита какво ли прави Луна.
            — Я по-добре се качете горе — каза Ксенофилиус, който още изглеждаше страшно притеснен, и ги поведе натам.
            Стаята горе беше нещо средно между всекидневна и работилница и затова беше още по-задръстена от кухнята с какво ли не. Макар и много по-малка и съвсем кръгла, приличаше на Нужната стая от онзи незабравим случай, когато тя се беше преобразила в грамаден лабиринт, състоящ се от предмети, които са били укривани през вековете. Тук върху всяка повърхност имаше камари и камари книги и листове. На тавана бяха окачени старателно изработени макети на същества, каквито Хари не познаваше и които плющяха с криле или тракаха със зъби.
            Луна я нямаше: невероятният шум идваше от дървен предмет, целият в зъбци и колелета, които се въртяха магически. Приличаше на причудлива кръстоска между тезгях и стари етажерки, след миг обаче Хари се досети, че това е старовремска печатарска машина: тя бълваше броеве на „Дрънкало“.
            — Извинете — рече Ксенофилиус, отиде при машината, издърпа мърлява покривка за маса изпод огромно количество книги и листове, които нападаха по пода, и я метна над машината, заглушавайки донякъде силните трясъци и трополене. После се обърна с лице към Хари. — Защо сте дошли?
            Но още преди Хари да е отговорил, Хърмаяни нададе тих ужасен писък.
            — Господин Лъвгуд… какво е това?
            Сочеше огромен сив нагънат рог като на еднорозите, който беше закачен на стената и стърчеше на повече от метър над стаята.
            — Рог на нагънаторог шнорхелоподобен квакльовец — обясни Ксенофилиус.
            — Не, не е това! — възрази Хърмаяни.
            — Хърмаяни — промърмори смутен Хари, — сега не е времето да…
            — Но, Хари, това тук е рог на бълвачозавър! Попада в Списъка на стоките, подлежащи на строга проверка, и е изключително опасно да го държиш в къщата си!
            — Откъде знаеш, че е рог на бълвачозавър? — попита Рон и се отдалечи светкавично, доколкото позволяваше задръстеното помещение.
            — Описан е във „фантастични животни и къде да ги намерим“! Господин Лъвгуд, трябва да се отървете час по-скоро от него, нима не знаете, че и при най-лекия допир се взривява?
            — Нагънаторогият шнорхелоподобен квакльовец — каза съвсем ясно Ксенофилиус с вироглаво изражение — е плашливо и силно магическо създание, а рогът му…
            — Господин Лъвгуд, видях вдлъбнатинките в долния край, това е рог на бълвачозавър и е страшно опасен… не знам откъде сте го взели…
            — Купих го — отсече безпрекословно Ксенофилиус — преди половин месец от един симпатичен млад магьосник, който знаеше, че се интересувам от прелестните квакльовци. Коледна изненада за моята Луна. И така — продължи той, като се извърна към Хари, — защо точно дойдохте, господин Потър?
            — Имаме нужда от малко помощ — отговори Хари, докато Хърмаяни не е започнала отново.
            — А, такава ли била работата — рече Ксенофилиус. — Помощ. Хм. — Здравото му око отново се насочи към белега на Хари. — Лошото е, че… да помагаш на Хари Потър… никак не е безопасно…
            — Нали точно вие все повтаряте, че е пръв дълг на всички да помагат на Хари?! — напомни Рон. — В онова ваше списание.
            Ксенофилиус погледна към скритата печатарска машина зад него, която продължаваше да трака и да блъска под покривката за маса.
            — Ъъъ… да, изразявал съм такова становище. И все пак…
            — Значи да го правят другите, а вие — не? — прекъсна го Рон.
            Ксенофилиус не отговори. Продължаваше да преглъща и да мести поглед от единия към другия, после към третия от посетителите. Хари остана с впечатлението, че той изживява болезнена душевна борба.
            — Къде е Луна? — попита Хърмаяни. — Хайде да чуем какво мисли тя.
            Ксенофилиус хлъцна. Явно се стегна. Накрая каза с треперлив глас, който почти не се чуваше от шума на печатарската машина.
            — Луна е долу на потока, лови пресноводни дългокраки гълтачи. Тя… тя много ще се зарадва, че сте тук. Ще ида да я повикам, а после… добре де, ще се опитам да ви помогна.
            Той изчезна — заслиза по витата стълба, после те чуха как входната врата се отваря и се затваря. Спогледаха се.
            — Дърт страхливец! — рече Рон. — Луна е десет пъти по-смела от него.
            — Може би се притеснява какво ще стане с тях, ако смъртожадните научат, че съм бил тук — обясни Хари.
            — Аз пък съм съгласна с Рон — намеси се и Хърмаяни. — Гаден стар двуличник, призовава всички да ти помагат, а самият той се опитва да се измъкне. И стойте по-далеч от оня рог, ако обичате.
            Хари прекоси стаята и отиде при прозореца в другия край. Видя потока — тънка блещукаща лента далеч долу, в подножието на хълма. Намираха се много високо и пред прозореца прелетя птица точно когато Хари погледна по посока на „Хралупата“, която беше останала зад друга верига от възвишения.
            Джини беше някъде там. За пръв път от сватбата на Бил и Фльор двамата с нея бяха толкова близо един до друг, а тя и не подозираше, че сега Хари гледа натам и си мисли за нея. Сигурно трябваше да се радва, защото с когото и да общуваше, той беше изложен на опасност, доказваше го и поведението на Ксенофилиус.
            Хари се извърна с гръб към прозореца и погледът му падна върху друг странен предмет, сложен върху отрупан с какво ли не окръглен бюфет: изсечен от камък бюст на красива, но строга на вид магьосница с изключително причудливо украшение върху главата. Отстрани се виждаха два огънати предмета, наподобяващи златни слухови тръби. Към кожена каишка, минаваща отгоре по главата, бяха прихванати две проблясващи мънички сини крилца, а на втора каишка, вече през челото, беше окачена една от оранжевите репички.
            — Вижте — каза Хари.
            — Очарователно — отбеляза Рон. — Изненадан съм, че не е дошъл с това на сватбата.
            Чуха как входната врата се затваря и след миг Ксенофилиус отново се качи по витата стълба в стаята: беше нахлузил на тънките си крака високи гумени ботуши и носеше табла с чашки от най-различни сервизи и чайник, над който се виеше пара.
            — А, видели сте любимото ми изобретение — ахна той и след като тикна подноса в ръцете на Хърмаяни, отиде при Хари, който продължаваше да стои до статуята. — Измайсторено е за главата на красивата Роуина Рейвънклоу. „Има ли нейде дар по-голям от ум бърз, пъргав и прям!“ — Ксенофилиус посочи предметите като слухови тръби. — Това тук са смукала от хаплив бръмбазък — да премахват всичко, което би могло да отклони вниманието на мислещия. А това тук — и той посочи крилцата — е Билиуигово витло, вдъхва възвисяващо състояние на ума. И накрая — Ксенофилиус посочи оранжевата репичка — самонасочваща се слива, която засилва способностите за възприемане на свръхестествени явления. — Той се върна с широка крачка при подноса, който Хърмаяни беше успяла да закрепи върху една от отрупаните с разни неща масички. — Заповядайте, налейте си от настойката от стражеви корен! — подкани Ксенофилиус. — Сами си я правим. — Докато наливаше от напитката с наситеноморавия цвят на сок от червено цвекло, той добави: — Луна е слязла чак зад Ботъм Бридж, страшно развълнувана е, че сте тук. Ще се върне всеки момент, хванала е достатъчно дългокраки гълтачи, за да направи супа за всички. Седнете де, вземете си захар. И така — продължи той, след като махна от едно кресло климналата купчина листове, седна и кръстоса ботушести крака, — с какво мога да ви бъда полезен, господин Потър?
            — Ами — подхвана Хари и погледна Хърмаяни, която кимна насърчително, — дошли сме, господин Лъвгуд, заради символа, който носехте на врата си на сватбата на Бил и Фльор. Питахме се какво ли означава.
            Ксенофилиус вдигна вежди.
            — Да не би да имате предвид знака на Даровете на Смъртта?

Няма коментари:

Публикуване на коментар