18 юни 2012 г.

Хари Потър и Нечистокръвния принц-3




            ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
            ПРИКРИТИЯТ РИДДЪЛ

            Кейти беше преместена в болницата за магьоснически заболявания и травми „Свети Мънго“ още на другия ден, когато новината, че е била застигната от проклятие, вече беше обходила цялото училище. Макар че се носеха какви ли не противоречиви слухове, никой освен Хари, Рон, Хърмаяни и Лийни не знаеше, че проклятието всъщност не е било предназначено точно за Кейти.
            — О, и Малфой знае, разбира се — каза Хари на Рон и Хърмаяни, които се придържаха към новата линия на поведение и се правеха на глухи всеки път щом той споменеше теорията си, че Малфой е смъртожаден.
            Хари се чудеше дали Дъмбълдор ще се завърне за урока в понеделник вечер и тъй като не го бяха предупредили за обратния вариант, в осем часа се яви пред кабинета на директора, почука и му беше казано да влезе. Вътре седеше Дъмбълдор, който изглеждаше необичайно уморен. Ръката му все още беше черна и обгорена, въпреки това той се усмихна, когато махна на Хари да седне. И този път върху писалището беше сложен мислоемът, който хвърляше сребристи отблясъци по тавана.
            — Докато ме нямаше, не си скучал — рече Дъмбълдор. — Доколкото разбрах, си станал свидетел на злополуката с Кейти.
            — Да. Тя как се чувства?
            — Никак не е добре, макар че все пак е извадила късмет. Очевидно е докоснала огърлицата с възможно най-малка част от кожата си — на ръкавицата й е имало дупчица. Ако беше сложила огърлицата, ако дори я беше вдигнала с гола ръка, щеше да умре, може би на място. За щастие професор Снейп успя да стори достатъчно, за да предотврати бързото разпространение на проклятието…
            — Защо той? — прекъсна го Хари. — Защо не Мадам Помфри?
            — Наглец! — обади се тих глас откъм един портрет на стената и Финиъс Нигелус Блек, прапрадядото на Сириус, който уж спеше, отпуснат върху ръцете си, надигна глава. — По мое време не бих допуснал ученик да оспорва начина, по който се действа в „Хогуортс“.
            — Да, благодаря ти, Финиъс — умиротворително рече Дъмбълдор. — Професор Снейп, Хари, знае за Черните изкуства много повече от Мадам Помфри. Така или иначе, от „Свети Мънго“ ми докладват на всеки кръгъл час и аз се надявам, че с времето Кейти ще се възстанови напълно.
            — Къде бяхте в края на седмицата, сър? — полюбопитства Хари, след като се пребори със силното чувство, че може би си позволява прекалено много — чувство, явно споделяно и от Финиъс Нигелус, който подсвирна тихо.
            — Точно сега предпочитам да не ти обяснявам — отвърна Дъмбълдор. — Но ще ти кажа, когато му дойде времето.
            — Наистина ли? — трепна Хари.
            — Да, надявам се — потвърди директорът, извади изпод мантията си ново шишенце със сребристи спомени и като го боцна с магическата си пръчка, махна корковата запушалка.
            — Професоре — плахо подхвана Хари, — срещнах в Хогсмийд Мъндънгус…
            — А, да, вече съм уведомен, че Мъндънгус се е отнесъл презрително, с лека ръка към наследството ти — понавъси се Дъмбълдор. — Откакто си му се нахвърлил пред „Трите метли“, се е спотаил някъде, явно го е страх да ме погледне в очите. Но ти бъди сигурен, че повече няма да посяга на вещи, принадлежали навремето на Сириус.
            — Какво, онзи нечистокръвен дърт нещастник краде от наследствените реликви на рода Блек? — избухна Финиъс Нигелус и изчезна от рамката си безспорно за да посети своя портрет на площад „Гримолд“ номер дванадесет.
            — Професоре — продължи след кратко мълчание Хари, — професор Макгонъгол спомена ли Ви какво й разказах след злополуката с Кейти? За Драко Малфой?
            — Да, каза ми за твоите подозрения.
            — И Вие…
            — Ще взема съответните мерки и ще проуча всеки, който би могъл да е свързан по някакъв начин с произшествието — обеща Дъмбълдор. — В момента обаче това, което ме занимава, Хари, е нашият урок.
            При тези думи момчето се почувства леко обидено: щом уроците бяха толкова важни, защо между първия и втория беше минало толкова време? Въпреки това не отвори повече дума за Драко Малфой, само загледа как Дъмбълдор излива в мислоема новите спомени, после разклаща още веднъж каменния съд между дългопръстите си ръце.
            — Сигурен съм, че си запомнил — в разказа за Лорд Волдемор стигнахме до времето, когато красивият мъгъл Том Риддъл зарязал жена си, вещицата Меропа, и се върнал в бащиния си дом в Литъл Хангълтън. Меропа останала сам-сама в Лондон, очаквайки детето, което един ден ще се превърне в Лорд Волдемор.
            — Откъде знаете, професоре, че е била в Лондон?
            — Карактакус* Бърк ми каза — обясни Дъмбълдор, — а той по странно стечение на обстоятелствата е подпомогнал отварянето на същия магазин, откъдето е дошла обсъдената току-що от нас огърлица.
            [* Лат. форма на уелското име Карадог, което означава „обичан“, „любим“ — Б.пр.]
            Точно както Хари го беше виждал и друг път да прави, той разтръска съдържанието на мислоема като златотърсач, който разклаща пясък, за да отсее златото. От въртящата се сребриста маса се издигна дребно старче, което закръжи бавно из мислоема — сребърно като привидение, но много по-плътно, с гъста коса, покрила изцяло очите му.
            — Да, сдобихме се с него при любопитни обстоятелства — потвърди старчето. — Точно в навечерието на Коледа преди много-много години ни го донесе млада вещица. Обясни, че златото й трябвало спешно… е, това си личеше и без да ни го казва. Беше дрипава такава… в доста напреднала бременност, щеше да роди всеки момент. Заяви, че медальонът с капачето бил на Слидерин. Е, постоянно чуваме подобни небивалици — „Ами да, принадлежал е на Мерлин, това му е любимият чайник!“… Но когато го погледнах, видях, че наистина е със знака на Слидерин, и няколко прости заклинания бяха достатъчни, за да ми кажат истината. Това, разбира се, правеше медальона направо безценен. Жената очевидно нямаше никаква представа колко струва. Зарадва се и на десет галеона. Никога не сме се спазарявали по-изгодно.
            Дъмбълдор отново тръсна мислоема, този път много по-силно, и Карактакус Бърк се спусна обратно във въртящата се маса на спомена, откъдето беше дошъл.
            — Дал й е само десет галеона? — възмути се Хари.
            — Карактакус Бърк не се е славел като много щедър — отвърна Дъмбълдор. — И така, знаем, че към края на бременността си Меропа е била сама в Лондон и отчаяно се е нуждаела от злато, толкова отчаяно, че е продала едничката си ценна вещ — медальона с капаче от семейните реликви, наследени от Мерсволуко.
            — Но нали тя е знаела да прави магии! — нетърпеливо възкликна Хари. — Могла е да си набави с тях храна и всичко останало!
            — Е, сигурно е могла — каза Дъмбълдор. — Ала според мен — това отново са мои догадки, но съм сигурен, че съм прав, — когато мъжът й я е изоставил, Меропа е престанала да прави магии. Вече не искала да бъде вещица. Възможно е, разбира се, несподелената любов и отчаянието да са отслабили способностите й, понякога се случва и това. При всички положения, както ти предстои да видиш, Меропа е отказала да вдигне магическата пръчка дори за да спаси собствения си живот.
            — Не е ли поискала да живее заради сина си?
            Дъмбълдор вдигна вежди.
            — Нима ти е мъчно за Лорд Волдемор?
            — Не — побърза да каже Хари, — но Меропа е имала избор, а не като моята майка…
            — И твоята майка е имала избор — тихо възрази Дъмбълдор. — Да, Меропа Риддъл е избрала смъртта въпреки сина си, който е имал нужда от нея, но ти, Хари, не я съди прекалено сурово. Била е омаломощена от дългите страдания и никога не е притежавала смелостта на майка ти. А сега стани, ако обичаш…
            — Къде отиваме? — попита Хари, когато Дъмбълдор се изправи до него пред писалището.
            — Този път ще навлезем в моите спомени — отговори Дъмбълдор. — Според мен ще установиш, че те са хем богати на подробности, хем задоволително точни. Първо ти, Хари…
            Момчето се надвеси над мислоема, лицето му опря в хладната повърхност на спомена, а после отново пропадна през мрака… След броени секунди краката му удариха твърда почва, Хари отвори очи и видя, че двамата с Дъмбълдор стоят на оживена старовремска улица в Лондон.
            — Ето ме и мен — оповести бодро Дъмбълдор и посочи висок мъж, който прекосяваше пътя пред теглена от кон кола за мляко.
            Дългата коса и брада на този по-млад Албус Дъмбълдор бяха тъмнокехлибарени на цвят. Като стигна до тяхната страна на улицата, той закрачи, привличайки много любопитни погледи с лилавия си костюм от кадифе с екстравагантна кройка.
            — Красив костюм, сър — отбеляза Хари, но Дъмбълдор само се подсмихна.
            Двамата тръгнаха на известно разстояние след неговия по-млад Аз, докато накрая минаха през желязна порта и се озоваха в голия двор на доста мрачна квадратна постройка с висока ограда.
            Той се качи по няколкото стъпала пред входната врата и почука веднъж. След миг-два отвори чорлаво момиче с престилка.
            — Добър ден! Имам среща с госпожа Коул, нали тя е директорката тук?
            — О! — възкликна момичето, докато оглеждаше смаяно странния на вид посетител. — Хм… един момент… ГОСПОЖО КОУЛ! — изкрещя то през рамо.
            Хари чу как някой отговаря на висок глас от дълбочината на къщата. Момичето пак се извърна към Дъмбълдор.
            — Заповядайте, тя ще дойде всеки момент.
            Дъмбълдор влезе в антрето, облицовано с черно-бели плочки. Всичко тук издаваше беднотия, но блестеше от чистота. Хари и по-възрастният Дъмбълдор също влязоха. Още преди входната врата да се е затворила, към тях забърза кльощава жена с измъчен вид. Беше с остри черти, изглеждаше по-скоро притеснена, отколкото проклета, и докато вървеше към Дъмбълдор, каза през рамо на друга своя помощничка:
            — И качи горе йода за Марта, Били Стъбс си чопли коричките, а Ерик Уоли е омърлял целите чаршафи… За капак сега и дребна шарка! — рече жената напосоки, сетне погледът й падна върху Дъмбълдор и тя спря като закована — беше изумена, сякаш току-що през прага й е минал жираф.
            — Добър ден! — поздрави Дъмбълдор и протегна ръка.
            Госпожа Коул само го зяпна.
            — Казвам се Албус Дъмбълдор. Писах Ви с молба да ме приемете и Вие бяхте така любезна да ме поканите днес.
            Госпожа Коул примига. Очевидно реши, че Дъмбълдор не е халюцинация, и каза вяло:
            — А, да. Ами… в такъв случай… заповядайте в стаята ми. Да.
            Заведе го в малка стая, която изглежда служеше и за гостна, и за кабинет. Както и антрето, беше обзаведена бедно, с разностилни вехти мебели. Госпожа Коул покани Дъмбълдор на разнебитен стол и след като седна зад отрупаното с какво ли не писалище, го изгледа притеснено.
            — Както Ви обясних и в писмото си, идвам, за да поговорим за Том Риддъл и да обсъдим бъдещето му — рече посетителят.
            — Роднина ли сте му? — попита госпожа Коул.
            — Не, преподавател съм — каза Дъмбълдор. — Дошъл съм да предложа на Том да постъпи в моето училище.
            — Кое училище?
            — Казва се „Хогуортс“ — уточни Дъмбълдор.
            — И защо изведнъж проявявате интерес към Том?
            — Смятаме, че притежава способности, каквито търсим.
            — Искате да кажете, че е спечелил стипендия? И как така? Та той изобщо не е кандидатствал!
            — Името му е вписано в списъците на училището още при раждането му…
            — Кой го е записал? Родителите ли?
            Нямаше съмнение, че госпожа Коул е притеснително любопитна. Младият Дъмбълдор навярно си помисли същото, защото Хари видя как той неусетно извади от джоба на кадифеното си сако магическата пръчка и същевременно взе от писалището на госпожа Коул чисто бял лист хартия.
            — Заповядайте — рече Дъмбълдор, като замахна само веднъж с пръчката, докато й подаваше листа, — мисля, че това изяснява всичко.
            Очите на жената се разфокусираха, после пак си дойдоха на мястото, докато се взираше в празния лист.
            — Всичко изглежда съвсем наред — оповести тя любезно и върна листа.
            Сетне погледът й падна върху бутилката джин и двете чаши, които допреди няколко секунди със сигурност не бяха там.
            — Ъъъ… нека Ви почерпя чаша джин — предложи госпожа Коул с изключително благ глас.
            — Много Ви благодаря! — грейна Дъмбълдор.
            Скоро се разбра, че директорката не е новачка в пиенето на джин. След като наля и на двамата щедра доза, тя пресуши своята на един дъх. Примлясна, без да се притеснява, и за пръв път се усмихна на Дъмбълдор, а той не се поколеба да се възползва.
            — Питах се дали е възможно да ми поразкажете малко за Том Риддъл. Той май се е родил тук, в сиропиталището, нали?
            — Точно така — потвърди госпожа Коул и си сипа още джин. — Помня всичко много ясно, тъкмо бях постъпила на работа тук. Навечерието на Нова година, ужасен студ, сняг… Гадна вечер! Момичето, което не беше много по-голямо от мен, дойде на вратата… не знам как не се свлече на стълбите! Е, не ни беше за пръв път. Пуснахме я вътре и след един час тя роди. След още един вече беше издъхнала.
            Госпожа Коул закима развълнувано и отпи поредната юнашка глътка джин.
            — Не каза ли нещо преди да умре? — попита Дъмбълдор. — Например за бащата на момченцето?
            — Всъщност каза — отвърна с готовност госпожа Коул, която явно вече се чувстваше прекрасно с джина в ръка и с жаден за разказа й слушател. — Помня, жената ми рече: „Дано прилича на баща си.“ И защо да си кривя душата, имаше основания да го иска, самата тя не беше първа красавица… после ме помоли да наречем детето Том — на баща му, и Мерсволуко — на нейния баща… да, знам, странно име, нали? Чудехме се дали момичето не идва от цирк… спомена също, че презимето на момчето е Риддъл. Малко след това издъхна, без да каже и дума повече. Е, нарекохме детето както беше поискало клетото момиче, това очевидно беше много важно за него, но никой — нито Том, нито Мерсволуко, нито Риддъл, — нито един от роднините никога не е идвал да търси момчето, затова то остана в сиропиталището и досега си е тук.
            Госпожа Коул си наля почти разсеяно поредната щедра доза джин. Високо по скулите й бяха избили две розови петна. После тя каза:
            — Странно момче!
            — Да — рече Дъмбълдор. — Очаквах да е така.
            — Странен си е още от пеленаче. Почти не плачеше. А след това, като поотрасна, започна да се държи… особено.
            — В какъв смисъл особено? — предпазливо попита посетителят.
            — Ами…
            Но госпожа Коул млъкна насред изречението и в изпитателния поглед, с който стрелна Дъмбълдор над чашата джин, нямаше нищо замъглено или неясно.
            — Сигурно ли е, че е записан в училището Ви?
            — Повече от сигурно — увери я Дъмбълдор.
            — И няма да го отпишете каквото и да ви кажа?
            — Не, няма — отсече мъжът.
            — Каквото и да ви разправя, ще го вземете, така ли?
            — Да — сериозно повтори Дъмбълдор.
            Жената го погледна с присвити очи, сякаш за да реши дали може да му има доверие. Очевидно отсъди, че той няма да я излъже, защото най-неочаквано избълва:
            — Той плаши другите деца.
            — В смисъл че ги тормози ли? — попита Дъмбълдор.
            — Струва ми се, че е така — свъси се леко директорката, — но е много трудно да го заловим. Имаше няколко неприятни случая… ужасни неща…
            Дъмбълдор не я подкани да продължи, но Хари виждаше, че му е любопитно. Госпожа Коул отново отпи от джина и румените й бузи станаха още по-румени.
            — Зайчето на Били Стъбс… Том каза, че не го е направил той, и самата аз не разбирам как би могъл да го извърши, но все пак животинката не се е обесила сама на тавана, нали?
            — Едва ли — тихо се съгласи Дъмбълдор.
            — Но да опустея, ако знам как се е качил там и как го е направил. Знам само, че предния ден те двамата с Били се скарали. А после… — Госпожа Коул пак отпи от джина, като този път разля малко по брадичката си. — По време на летния лагер… веднъж в годината ги водим извън града, някъде в провинцията или на море… та след това Ейми Бенсън и Денис Бишоп така и не дойдоха на себе си и единственото, което успяхме да откопчим от тях, бе, че са ходили заедно с Том Риддъл в някаква пещера. Той се кълнеше, че само са влезли да разгледат, но там се е случило нещо, сигурна съм. Има и много други неща, странни неща… — Тя отново погледна Дъмбълдор и макар страните й да бяха пламнали, погледът й си беше съвсем бистър. — Едва ли някой ще съжалява да види гърба му.
            — Убеден съм, че си давате сметка — не можем да го държим при нас постоянно — напомни Дъмбълдор. — Ще се наложи от време на време да се връща тук, поне за летните ваканции.
            — Пак е по-добре, отколкото някой да те цапардоса по носа с ръждив ръжен — рече госпожа Коул и хлъцна. Тя се изправи и Хари с възхищение забеляза, че се държи на крака, въпреки че две трети от джина вече беше заминал. — Вероятно искате да го видите.
            — Много — потвърди Дъмбълдор и също стана.
            Директорката го изведе от кабинета си и тръгна заедно с него нагоре по каменното стълбище, като пътем даваше указания и правеше забележки на своите помощнички и на децата. Хари видя, че всички сираци са облечени в нещо като сивкави куртки. По всичко личеше, че за тях се грижат доста добре, но не можеше да се отрече, че сиропиталището си беше мрачно място, ако си принуден да растеш в него.
            — Ето тук — оповести госпожа Коул, като стигнаха на стълбищната площадка на втория етаж и спряха пред първата врата в дългия коридор. Тя почука два пъти и влезе. — Том! Имаш посетител. Това е господин Дъмбъртън… извинете, Дъндърбор. Дошъл е да ти съобщи… всъщност нека го направи сам.
            Хари и двамата Дъмбълдоровци влязоха в стаята и госпожа Коул затвори вратата след тях. Помещението беше малко и голо, в него нямаше никаква покъщнина, освен стар дрешник, обикновен дървен стол и желязно легло. Върху сивите одеяла седеше момче с изпружени срещу тях крака и държеше книга.
            По лицето на Том Риддъл нямаше и следа от рода на Гонт. Предсмъртната мечта на Меропа се беше сбъднала: момчето беше умалено копие на красивия си баща, беше високо за своите единадесет години, тъмнокосо и бледо. Докато Том оглеждаше Дъмбълдор заради неговия ексцентричен вид, очите му се поприсвиха. За миг настъпи мълчание.
            — Приятно ми е, Том! — рече Дъмбълдор и тръгна към него с протегната ръка.
            Момчето се подвоуми, сетне пое ръката и двамата се здрависаха. Дъмбълдор притегли единствения стол до Риддъл и сега двамата приличаха на пациент в болница и човек, който му е дошъл на свиждане.
            — Аз съм професор Дъмбълдор.
            — „Професор“ ли? — повтори Риддъл. Веднага застана нащрек. — Това като „доктор“ ли е? Защо сте дошъл? Тя ли Ви повика, за да ме прегледате?
            Той посочи вратата, откъдето госпожа Коул току-що беше излязла.
            — Не, не — усмихна се Дъмбълдор.
            — Не Ви вярвам! — отсече Риддъл. — Тя иска да ме прегледате, нали? Кажете истината!
            Изрече последните две думи с кънтяща мощ, която беше почти стъписваща. Прозвуча като заповед, която момчето е казвало многократно преди това. Очите му се бяха разширили и то се беше втренчило в Дъмбълдор, който не отговори, само продължи да се усмихва мило. След малко Риддъл престана да го гледа вторачено, макар че, меко казано, седеше като на тръни.
            — Кой сте Вие?
            — Обясних ти вече. Казвам се професор Дъмбълдор и работя в училище на име „Хогуортс“. Дошъл съм да ти предложа да се запишеш в моето училище… в твоето ново училище, стига да нямаш нищо против.
            Риддъл посрещна вестта по крайно изненадващ начин. Скочи от леглото и разярен се дръпна от Дъмбълдор.
            — Няма да се хвана на тези лъжи! От лудницата, ето откъде сте дошъл, нали? „Професор“ значи… Да бе, как не… е, аз пък няма да дойда, ясно ли е? Не аз, а онази дърта кокошка трябва да иде в лудница. Не съм причинявал нищо на малките Ейми Бенсън и Денис Бишоп, питайте ги, те ще потвърдят!
            — Не съм от лудницата — увери го търпеливо Дъмбълдор. — Учител съм и ако се успокоиш и седнеш, ще ти разкажа за „Хогуортс“. Е, ако ти не желаеш да се запишеш в училището, никой не може да те насили…
            — Само да опитат! — изхили се Риддъл.
            — „Хогуортс“ — продължи Дъмбълдор, сякаш не е чул последните думи, — е училище за хора с по-особени способности…
            — Аз не съм луд!
            — Знам, че не си. „Хогуортс“ не е училище за луди. Това е училище за магия.
            Настъпи тишина. Риддъл се беше вцепенил с безизразно лице, но очите му шареха ту към едното, ту към другото око на Дъмбълдор, като че ли се опитваха да хванат някое от тях в лъжа.
            — За магия ли? — повтори той през шепот.
            — Точно така — потвърди Дъмбълдор.
            — За магии… като тези, които аз умея?
            — Ти какви умееш?
            — Всякакви — избълва Риддъл. От гърдите към хлътналите му бузи се надигна прилив на вълнение, той сякаш бе обзет от треска. — Мога да местя предмети, без да ги докосвам. Мога да накарам животно да извърши едно или друго, без да съм го дресирал. Мога да направя така, че който ме дразни, да бъде сполетян от злини. Стига да поискам, мога да направя така, че да го боли. — Краката му трепереха. Той залитна напред и отново седна на леглото, вторачен в ръцете си и свел глава като за молитва. — Знаех си аз, че съм различен — прошепна момчето сякаш на разтрепераните си пръсти. — Знаех, че съм по-особен. Винаги съм знаел, че има нещо.
            — Е, бил си прав — потвърди Дъмбълдор, който вече не се усмихваше и съсредоточено наблюдаваше Риддъл. — Ти си магьосник.
            Риддъл вдигна глава. Лицето му се беше преобразило: на него се беше изписало свирепо щастие, но от това той не изглеждаше по-красив, напротив — прелестно изваяните му черти бяха станали някак по-груби, а изражението му бе почти като на звяр.
            — И Вие ли сте магьосник?
            — Да, магьосник съм.
            — Докажете го — рече веднага Риддъл със същия заповеднически тон, с който беше подканил: „Кажете истината!“
            Дъмбълдор вдигна вежди.
            — Доколкото разбирам, ти си съгласен да се запишеш в „Хогуортс“ и ако това наистина е така…
            — Разбира се, че съм съгласен!
            — В такъв случай ще ме наричаш „професоре“ или „сър“.
            За стотна от секундата лицето на Риддъл стана сурово, после той рече с неузнаваемо любезен глас:
            — Извинете, сър. Много Ви моля, професоре, покажете ми…
            Хари беше сигурен, че Дъмбълдор ще откаже и ще обясни на Риддъл как в „Хогуортс“ ще имат предостатъчно време за такива нагледни доказателства, но сега са в сграда, пълна с мъгъли, и затова трябва да бъдат предпазливи. За негова огромна изненада обаче Дъмбълдор извади от вътрешния джоб на сакото си магическата пръчка, насочи я към очукания дрешник в ъгъла и замахна нехайно.
            Дрешникът лумна в пламъци.
            Риддъл скочи на крака. Хари нямаше да го вини, ако той ревнеше от ужас и гняв: вътре в дрешника вероятно беше всичко, което Риддъл притежаваше на този свят, но още преди момчето да се нахвърли на Дъмбълдор, пламъците изчезнаха, а дрешникът си стоеше здрав и невредим.
            Риддъл премести поглед от него към Дъмбълдор и посочи с алчен израз магическата му пръчка.
            — Къде мога и аз да си намеря такава?
            — Всичко с времето си — отвърна Дъмбълдор. — Струва ми се, че нещо се опитва да излезе от дрешника ти.
            И наистина отвътре се чуваше тихо потракване. За пръв път Риддъл като че ли се уплаши.
            — Отвори вратата — нареди му Дъмбълдор.
            Момчето се поколеба, после прекоси стаята и рязко отвори вратата на гардероба. На най-горния рафт, над пръчката с накачени по нея износени дрехи, имаше мукавена кутийка, която се тресеше и подрънкваше, сякаш в нея като в капан бяха хванати няколко побеснели мишки.
            — Извади я — подкани Дъмбълдор.
            Риддъл свали потракващата кутия. Беше стреснат.
            — В кутията има ли нещо, което не би трябвало да е у теб? — попита Дъмбълдор.
            Момчето му хвърли дълъг, прям, пресметлив поглед.
            — Предполагам, че е така, сър — рече накрая с безизразен глас.
            — Отвори я — каза Дъмбълдор.
            Риддъл махна капака и без да гледа, изсипа съдържанието на кутията върху леглото. Хари беше очаквал нещо много по-вълнуващо, а видя купчинка най-обикновени дребни вещи и сред тях едно йо-йо, сребърен напръстник и потъмняла от времето устна хармоника. Извадени от кутията, те престанаха да се тресат и сега си лежаха мирно и кротко върху протритите одеяла.
            — Ще върнеш нещата на собствениците и ще им се извиниш — заръча спокойно Дъмбълдор, докато прибираше магическата пръчка обратно в сакото си. — Ще знам дали си го направил. И те предупреждавам: в „Хогуортс“ не търпим крадци.
            Риддъл не изглеждаше ни най-малко засрамен — продължаваше да наблюдава Дъмбълдор студено и преценяващо. Накрая каза с равен глас:
            — Добре, сър.
            — В „Хогуортс“ — продължи Дъмбълдор — Ви учим не само как да правите магии, но и как да контролирате своята власт над тях. Ти си използвал — сигурен съм, съвсем неволно — способностите си по начин, който ние нито преподаваме, нито търпим в нашето училище. Не си първият, няма да бъдеш и последният, допуснал магиите да те главозамаят. Но трябва да знаеш, че в „Хогуортс“ изключваме ученици, а Министерството на магията — да, има и такова министерство, — наказва закононарушителите още по-сурово. Всички нови магьосници, влезли в нашия свят, трябва да знаят, че са длъжни да спазват законите ни.
            — Добре, сър — повтори Риддъл.
            Беше невъзможно да се разбере какво мисли: лицето му си остана съвсем безизразно, докато той прибираше малкото си съкровище от крадени вещи в мукавената кутия. След като приключи, Риддъл се извърна към Дъмбълдор и заяви дръзко:
            — Нямам никакви пари.
            — Не бери грижа за това — увери го Дъмбълдор и извади от джоба си кожена кесийка. — В „Хогуортс“ има заделени средства за онези, които се нуждаят от помощ за снабдяване с учебници и мантии. Може би ще се наложи да купиш на старо някои от книгите със заклинания…
            — А откъде се купуват книги със заклинания? — прекъсна го Риддъл, който беше прибрал тежката кесия, без да благодари на Дъмбълдор, и сега разглеждаше един дебел златен галеон.
            — На „Диагон-али“ — отговори Дъмбълдор. — Нося ти списъка с учебниците и ученическите принадлежности. Мога да ти помогна да набавиш всичко…
            — С мен ли ще идвате? — вдигна очи Риддъл.
            — Разбира се, стига да…
            — Нямам нужда от Вас! — оповести момчето. — Свикнал съм да върша всичко сам и през цялото време си обикалям самичък из Лондон. Как се стига до тази „Диагон-али“… професоре? — добави той, забелязал погледа на Дъмбълдор.
            Хари очакваше, че Дъмбълдор ще настоява да придружи Риддъл, но и този път се изненада. Директорът подаде на момчето плика със списъка на ученическите принадлежности и след като му обясни най-подробно как да стигне от сиропиталището до „Продънения котел“, му рече:
            — Ще го видиш, макар че за мъгълите наоколо… тоест за не-магьосниците, той е невидим. Потърси кръчмаря Том… лесно ще запомниш името, същото е като твоето…
            Риддъл трепна раздразнено, сякаш отпъждаше досадна муха.
            — Не ти ли харесва името „Том“?
            — Има много хора с това име — смотолеви Риддъл. И тогава зададе въпрос, който явно не успя да потисне, явно напираше отвътре: — Баща ми магьосник ли е бил? Споменавали са ми, че и той се е казвал Том Риддъл.
            — Опасявам се, че не знам — тихо отвърна Дъмбълдор.
            — Изключено е майка ми да е била магьосница… Ако е била, защо е умряла? — попита Риддъл по-скоро себе си, отколкото Дъмбълдор. — Значи остава той. Е… като събера нещата… кога да се явя в този „Хогуортс“?
            — Всички подробности са на втория пергамент в плика — каза Дъмбълдор. — На първи септември заминаваш от гара Кингс Крос. Вътре има и билет за влака.
            Риддъл кимна. Дъмбълдор се изправи и пак протегна ръка. Момчето я пое с думите:
            — Мога да разговарям със змии. Разбрах го по време на излетите извън града… Те ме намират, те ми нашепват. Това нормално ли е за магьосник?
            Хари долови, че той нарочно споменава най-странната си способност чак сега, за да смае Дъмбълдор.
            — Необичайно е — рече след кратко колебание Дъмбълдор, — но не е нещо нечувано.
            Каза го нехайно, ала очите му с любопитство обходиха лицето на Риддъл. Известно време двамата — мъжът и момчето — стояха и се гледаха втренчено. После отлепиха ръце и Дъмбълдор отиде при вратата.
            — Довиждане, Том! Ще се видим в „Хогуортс“.
            — Смятам, че е достатъчно — заяви беловласият Дъмбълдор до Хари и след броени мигове те отново се извисиха безтегловно през мрака и се приземиха право в сегашния кабинет.
            — Сядай — подкани Дъмбълдор, след като стъпи до Хари.
            Момчето се подчини, още не можеше да се отърси от мислите си за онова, което беше видяло току-що.
            — Той повярва много по-бързо от мен… когато му казахте, че е магьосник де — подхвана Хари. — В началото, когато Хагрид ми каза, аз не му повярвах.
            — Да, Риддъл беше напълно готов да повярва, че е… както самият той се изрази, „по-особен“ — съгласи се Дъмбълдор.
            — Тогава… знаехте ли? — попита Хари.
            — Какво да съм знаел — че току-що съм срещнал най-опасния Черен магьосник на всички времена ли? — рече директорът. — Не, нямах представа, че ще се превърне в това, което е днес. Но при всички положения Риддъл събуди любопитството ми. Върнах се в „Хогуортс“ твърдо решен да го държа под око, което и без това би трябвало да правя, още повече че Риддъл беше сам, без приятели… ала вече чувствах, че това се налага не само заради самия него, но и заради другите. Както сам чу, способностите му бяха удивително развити за такъв невръстен магьосник и което е най-любопитното и зловещото — той вече беше осъзнал, че може да ги насочва, и беше започнал да ги прилага съвсем съзнателно. И както видя, неговите магии не са били случайни експерименти, каквито правят начинаещите магьосници: Риддъл вече ги беше прилагал срещу други хора, за да ги сплаши, да ги накаже, да им влияе. Твърде показателни са дребните случки с обесеното зайче и с момченцето и момиченцето, които е примамил в пещерата… „Стига да поискам, мога да направя така, че да ги боли“…
            — Освен това е знаел змийски — напомни Хари.
            — Точно така, рядка способност, за която се предполага, че е свързана с Черните изкуства, въпреки че, както знаем, и сред великите добри вълшебници има такива, които владеят змийски. Всъщност това, че Риддъл може да разговаря със змии, не ме притесни чак толкова, както очевидно вродената му жестокост, прикритост и жажда за власт. Времето отново ни се подиграва — допълни Дъмбълдор и кимна към тъмното небе зад прозорците. — Но преди да се разделим, искам да насоча вниманието ти към някои подробности в сцената, на която току-що станахме свидетели, защото са тясно свързани с въпроси, които ще обсъдим при бъдещи срещи. Първо, надявам се, забеляза реакцията на Риддъл, когато споменах, че и друг носи малкото му име „Том“.
            Хари кимна.
            — Така той показа презрението си към всичко, което го свързва с други хора, към всичко, което го прави обикновен. Дори тогава искаше да бъде различен, да се откроява, да е прочут. Само няколко години след този разговор се отказа от името си и създаде маската на „Лорд Волдемор“, зад която се крие вече толкова време. Уверен съм, забеляза също, че Том Риддъл вече беше изключително саможив и потаен, без приятели. Не поиска да му помогна и да го придружа до „Диагон-али“. Предпочете да действа сам. И като порасна, си остана същият. Ще чуеш от мнозина смъртожадни, че той им се доверявал, че единствени те му били близки и дори го разбирали. Заблуждават се. Лорд Волдемор никога не е имал приятели и според мен не е искал да има. И накрая… Дано не ти се спи много, Хари, искам да обърнеш внимание на това… младият Том Риддъл е обичал да събира трофеи. Видя кутията с крадените вещи, която беше скрил в стаята си. Беше ги взел от своите жертви, от хората, които е тормозел, и това, ако щеш, бяха нещо като сувенири от особено враждебните му магии. Обърни внимание на тези негови сврачешки наклонности, защото по-нататък това ще бъде от особено значение. А сега наистина е време да лягаш.
            Хари се изправи. Докато прекосяваше кабинета, погледът му падна върху масичката, където последния път беше оставен пръстенът на Мерсволуко Гонт, сега обаче го нямаше там.
            — Да, Хари? — рече Дъмбълдор, защото той беше спрял.
            — Пръстенът го няма — рече момчето и се обърна. — Но си помислих, че някъде тук сигурно държите устната хармоника.
            Дъмбълдор грейна в усмивка и го погледна над очилата си.
            — Много прозорливо от твоя страна, Хари, но устната хармоника никога не е била нищо повече от най-обикновена устна хармоника.
            И след тези загадъчни думи той помаха с ръка на Хари, който разбра, че вече е свободен.


            ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
            ФЕЛИКС ФЕЛИЦИС

            На другата сутрин първият час беше по билкология. От страх да не го подслушват на закуска Хари не успя да разкаже на Рон и Хърмаяни за урока с Дъмбълдор, но после най-подробно им обясни всичко, докато вървяха през зеленчуковите лехи към парниците. Свирепият вятър от края на предишната седмица най-сетне беше утихнал, странната мъгла се беше завърнала и им отне малко повече време от обикновено да намерят определения парник.
            — Ау, какъв ужас, момчето Ти-знаеш-кой! — прошепна тихо Рон, след като заеха местата си около една от драките вероломки, които щяха да изучават този срок, и започнаха да надяват предпазните ръкавици. — Но пак не проумявам защо Дъмбълдор ти е показал всичко това. Да, наистина е интересно и така нататък, ама какъв е смисълът?
            — Не знам — отвърна Хари, докато си слагаше предпазна гума на зъбите. — Но той твърди, че било много важно и щяло да ми помогне да оцелея.
            — Според мен е страхотно — намеси се сериозно Хърмаяни. — Напълно логично е да знаеш колкото може повече за Волдемор. Как иначе ще разбереш кои са слабите му места?
            — А как мина последното празненство при Слъгхорн? — изфъфли Хари през гумата.
            — Всъщност беше забавно — отвърна Хърмаяни, докато си слагаше предпазни очила. — Пак дърдореше за някогашните си ученици, които са се прочули, и направо се прехласва по Маклагън, понеже е голям връзкар, но наистина ни поднесе много вкусни неща за ядене и ни запозна с Гуеног Джоунс.
            — С Гуеног Джоунс ли? — възкликна Рон и очите му се ококориха зад очилата. — Онази Гуеног Джоунс? Капитанката на „Холихедските харпии“?
            — Същата — потвърди Хърмаяни. — Лично на мен ми се видя малко надута, но…
            — Престанете с разговорите там! — подвикна живо професор Спраут и се засуети със строг вид. — Изоставате, всички останали вече започнаха, а Невил дори успя да вземе първия пашкул!
            Те се обърнаха и наистина — Невил седеше с разкървавена устна и няколко гадни драскотини отстрани на лицето, затова пък стискаше неприятна туптяща зелена чудесия приблизително колкото грейпфрут.
            — Добре, професоре, почваме ей сега! — извика Рон и добави вече през шепот, когато учителката се завъртя с гръб: — Хари, трябваше да й направим едно „Муфлиато“.
            — Не, не е трябвало! — отсече веднага Хърмаяни, както винаги силно ядосана при мисълта за Нечистокръвния принц и заклинанията му. — Хайде, идвайте… да започваме…
            Погледна загрижено двете момчета, после всички поеха дълбоко въздух и се приведоха към чепатия пън между тях.
            Той оживя на мига и от горния му край се изстреляха дълги, бодливи и нагънати като къпина жилави клонки, които зашибаха въздуха. Една се заплете в косата на Хърмаяни и Рон заудря с градинарските ножици, за да я отпъди. Хари пък успя да улови две от пръчките и да ги завърже, а насред усуканите пипалести вейки зейна отвор, в който Хърмаяни бръкна храбро. Те обаче стиснаха като в капан лакътя й и Хари и Рон ги задърпаха и извиха, с което ги принудиха да отворят отново дупката и Хърмаяни отскубна ръката и пръстите си, стиснала в тях пашкул като на Невил. Бодливите клонки тутакси се скриха отново в чворестия пън, който пак си заприлича на невинно мъртъв къс дърво.
            — Знаете ли, когато си имам моя къща, няма да си посадя такива в градината — заяви Рон, докато вдигаше очилата над челото си, за да избърше потта, избила по лицето му.
            — Подай ми купа — подкани Хърмаяни, както държеше на една ръка разстояние туптящия пашкул, и когато Хари сложи купа пред нея, тя пусна пашкула с отвращение.
            — Не се гнуси, изстискай го, най-добър е, докато е пресен — провикна се професор Спраут.
            — Та Слъгхорн се кани да прави коледно празненство — продължи Хърмаяни прекъснатия разговор, сякаш тримата не са били нападнати току-що от парче дърво, — и този път, Хари, няма да успееш да се измъкнеш, защото той ме помоли изрично да проверя кои вечери си свободен, за да го насрочи.
            Хари изпъшка. Междувременно Рон се мъчеше да пукне пашкула над купата, като го държеше прав с две ръце и го стискаше с все сила.
            — Това поредният купон само за любимци на Слъгхорн ли е? — попита той ядосан.
            — Да, само за хора от клуба — потвърди Хърмаяни.
            Пашкулът отхвръкна изпод пръстите на Рон, удари се в стъклото на парника, оттам отскочи от тила на професор Спраут, като събори вехтата й шапка с кръпки. Хари отиде да го вдигне, а когато се върна, Хърмаяни тъкмо казваше:
            — Виж какво, не съм го измислила аз този Слъг-кръг
            — Да де, Слъг-кръг! — повтори Рон с презрителна усмивка тип Малфой. — Жалка работа! Е, дано си прекараш добре. Защо не опиташ да се свалиш с Маклагън, тъкмо Слъгхорн ще ви провъзгласи за Крал и Кралица на клуба…
            — Можем да заведем някого със себе си — прекъсна го Хърмаяни, която по неизвестни причини беше поруменяла в ален оттенък, близък до точката на кипене, — и аз мислех да поканя теб, но щом смяташ, че това са глупости, няма да си хабя патроните.
            В този миг Хари съжали, че пашкулът не е отскочил малко по-надалеч, та сега да не седи с двамата си приятели. Без те да го забележат, грабна купата и се опита да разтвори пашкула с възможно най-шумните и енергични средства, за които се сети: за беда пак чуваше разговора им до последната дума.
            — Мислела си да поканиш мен? — рече Рон със съвсем различен глас.
            — Да — гневно потвърди Хърмаяни. — Но щом предпочиташ да се свалям с Маклагън…
            Настъпи мълчание, през което Хари продължи да блъска с градинската лопатка по жилавия пашкул.
            — Не, не предпочитам — каза едва чуто Рон.
            Хари не уцели, вместо пашкула удари купата и тя се натроши на парчета.
            — „Репаро!“ — побърза да каже той, като побутна с върха на магическата пръчка парчетата и те отново се слепиха в купа.
            Трясъкът обаче сякаш извади от унеса Рон и Хърмаяни и те забелязаха присъствието на Хари. Хърмаяни се смути и тутакси започна да се суети и да търси „Плътоядните дървета по света“, за да види как точно се стискат пашкули на драка вероломка, а Рон изглеждаше засрамен, но и доста доволен от себе си.
            — Дай ми го, Хари — подкани припряно Хърмаяни. — Тук пише, че трябва да го продупчим с нещо остро…
            Хари й подаде пашкула в купата, двамата с Рон отново си сложиха очилата и за втори път се надвесиха над пъна.
            Докато се бореше с бодливите жилави пръчки, които сякаш си бяха наумили на всяка цена да го удушат, Хари си помисли, че всъщност не е особено изненадан — беше го очаквал рано или късно. Но не беше наясно как се чувства…
            Двамата с Чо се срамуваха дори да се погледнат, камо ли да си поговорят. Ами ако Рон тръгне с Хърмаяни, а после двамата се разделят? Дали приятелството им щеше да оцелее? Хари помнеше няколкото седмици в трети курс, когато Рон и Хърмаяни не си бяха говорили: на него никак не му беше приятно да скъсява разстоянието помежду им. А ако не се разделят? Ако стане както с Бил и Фльор, ако Хари се чувства до болка притеснен в тяхно присъствие и се превърне в излишен?
            — Пипнах те! — извика Рон и извади от пъна втори пашкул точно когато Хърмаяни успя да пукне първия и купата се напълни с мънички грудки, които се загънаха като бледозелени червейчета.
            До края на часа не отвориха повече дума за празненството при Слъгхорн. През следващите няколко дни Хари не изпускаше от око двамата си приятели, те обаче не се държаха по-различно от обикновено, ако не броим това, че бяха малко по-любезни един с друг.
            Хари реши, че просто ще изчака да види какво ще стане под въздействието на бирения шейк в слабо осветената стая на Слъгхорн. Междувременно той имаше по-неотложни тревоги.
            Кейти Бел още лежеше в болницата „Свети Мънго“ без изгледи да я изпишат, а това означаваше, че многообещаващият отбор на „Грифиндор“, с който Хари тренираше толкова усърдно още от септември, е с един гончия по-малко. Все отлагаше да намери заместник на Кейти с надеждата, че тя ще се завърне, но първата среща от сезона с отбора на слидеринци вече наближаваше. Накрая Хари се видя принуден да се примири, че Кейти няма да си дойде навреме, за да играе.
            Не смяташе, че ще може да понесе още приемни проби, в които щеше да се включи целият дом. С неприятно чувство, което нямаше нищо общо с куидича, той пресрещна веднъж Дийн Томас след час по трансфигурация. Почти всички вече се бяха разотишли, макар че из стаята прехвърчаха няколко жълти птички, все творения на Хърмаяни — никой освен нея не беше успял да измагьоса нещо повече от едно-две пера.
            — Още ли искаш да играеш гончия?
            — Какво… Да, разбира се! — развълнува се Дийн.
            Зад рамото му Хари видя как Шеймъс Финигън шумно пъха с кисела физиономия учебниците в чантата си. Една от причините Хари да не бе канил досега Дийн в отбора беше, че това никак нямаше да се хареса на Шеймъс. Все пак Хари трябваше да постъпи както е най-добре за отбора, а на пробите Дийн беше летял по-добре от Шеймъс.
            — Е, включен си — рече той. — Довечера в седем имаме тренировка.
            — Добре! — възкликна Дийн. — Страхотно, Хари! Леле, изгарям от нетърпение да кажа на Джини.
            Той изхвърча на бегом от стаята и остави Хари и Шеймъс сами — неловка ситуация, която стана още по-тягостна, когато едно от канарчетата на Хърмаяни, стрелкащи се наоколо, се облекчи върху главата на Шеймъс.
            Не само той беше недоволен от избора на заместник на Кейти. Мнозина в общата стая мърмореха, че Хари е приел в отбора двама от съкурсниците си. Но откакто беше в училището, той беше понасял и много по-неприятно мърморене и не се притесни особено, обаче този път беше подложен на все по-голям натиск да грабне победата в предстоящия мач със слидеринци. Знаеше, че ако „Грифиндор“ спечели, всички в дома ще забравят, че са го критикували, и ще се кълнат как от самото начало са знаели, че отборът е страхотен.
            А ако загубеха… Е, какво пък, помисли си Хари, понасял съм и много по-неприятно мърморене…
            Същата вечер, щом видя как лети Дийн, се убеди, че няма причини да съжалява за избора си, освен това той бързо се сработи с Джини и Демелза. Биячите Пийкс и Кут ставаха все по-добри. Единственият проблем беше Рон.
            Още от самото начало Хари беше наясно, че Рон е ненадежден играч, че много се притеснява и му липсва самочувствие, и за беда тренировката като че ли изостри всичките му съмнения. След като допусна да му вкарат пет-шест гола, повечето отбелязани от Джини, техниката на Рон започна да става все по-дива, докато накрая удари по устата приближаващата се към него Демелза Робинс.
            — Стана случайно, извинявай, Демелза, наистина съжалявам! — изкрещя Рон подире й, след като тя политна на зиг-заг към земята, ръсейки кръв. — Аз само…
            — Само си глътна езика — тросна се ядосана Джини, която кацна до Демелза и се зае да оглежда издутата й устна. — Тъпанар такъв, виж какво си направил с устната й!
            — Няма страшно — успокои я Хари, а после също се приземи до двете момичета, насочи магическата си пръчка към устата на Демелза и каза: — _Епискей!_ И… Джини, не наричай Рон тъпанар, все пак не си капитан на отбора…
            — Е, ти беше прекалено зает, нямаше време да го наречеш тъпанар, затова реших, че все някой трябва да го направи…
            Хари успя да сдържи смеха си.
            — Всички във въздуха, продължаваме…
            Като цяло това бе една от най-слабите тренировки от началото на срока, но Хари реши, че в навечерието на мача откровеността не е най-препоръчителната линия на поведение.
            — Добре поработихте всички, ще смажем слидеринци — заяви той насърчително и гончиите и биячите си тръгнаха от съблекалните сравнително доволни от себе си.
            — Играх като торба със змейски фъшкии — пророни глухо Рон, щом вратата се затвори след Джини.
            — Няма такова нещо — отсече Хари. — На пробите се представи най-добре от пазачите, Рон. Единственият ти проблем е, че се паникьосваш.
            Продължи с несекващия поток от насърчения през целия път, докато се връщаха в замъка, и на втория етаж Рон вече изглеждаше мъничко по-бодър. Но когато Хари натисна гоблена и го отвори, за да влязат по обичайния начин в Грифиндорската кула, двамата завариха Дийн и Джини, които се бяха прегърнали и се целуваха така, сякаш се бяха слепнали.
            В стомаха на Хари сякаш оживя нещо голямо и люспесто, което вкопчи остри нокти във вътрешностите му, а в главата му нахлу топла кръв, която заглуши всяка мисъл и я замени с дивото желание със заклинание да превърне Дийн в пихтия. Докато се бореше с това внезапно обзело го помрачение, чу сякаш от много далеч гласа на Рон:
            — Ой!
            Дийн и Джини се пуснаха и се обърнаха.
            — Какво? — попита Джини.
            — Не искам да заварвам сестра си да се натиска пред всички!
            — Коридорът беше празен, докато не нахълтахте вие — обясни Джини.
            Дийн изглеждаше смутен. Усмихна се някак бегло на Хари, но той не му отговори със същото, защото новороденото чудовище вътре в него ревеше и настояваше незабавно да извади Дийн от отбора.
            — Ъъъ… ела, Джини — рече Дийн, — хайде да се връщаме в общата стая.
            — Ти върви! — рече му Джини. — А аз искам да си поговоря със скъпото си братче!
            Дийн си тръгна с вид на човек, който изобщо не съжалява, че напуска сцената.
            — И така — каза Джини, тръсна глава, за да махне от лицето си дългата червена коса, и ядосано се вторачи в Рон. — Дай да се разберем веднъж завинаги! Изобщо не е твоя работа, Рон, с кого се срещам и какво правя с него…
            — Моя е, и още как! — подвикна не по-малко ядосано Рон. — Нима си мислиш, че искам хората да говорят как сестра ми…
            — Да говорят какво? — разкрещя се тя и извади магическата пръчка. — Какво, кажи де!
            — Той не искаше да каже нищо лошо, Джини… — някак по инерция рече Хари, макар че чудовището ревеше одобрително в подкрепа на думите на Рон.
            — Как да не е искал! — нахвърли се тя и на Хари. — Само защото никога през живота си не се е натискал с никого, само защото най-сладката целувка, която е получавал, е от леля ни Мюриъл…
            — Млъквай! — изграчи Рон, който от червен стана морав.
            — Не, няма да млъквам! — извика Джини вече вън от кожата си. — Нали те видях с Флегмата, само като я зърнеше, беше готов на всичко, за да те целуне по бузката, жалък си! Ако и ти си беше намерил някого да се натискаш, нямаше да врещиш толкова, че всички други го правят!
            Рон също беше извадил магическата си пръчка и Хари побърза да застане между двамата.
            — Не се чуваш какво говориш! — продължи да фучи Рон, като прекрачи, за да вижда сестра си и да заобиколи Хари, който беше разперил ръце пред нея. — Само защото не го правя пред всички…
            Джини прихна в писклив пренебрежителен смях и също се опита да изтласка от пътя си Хари.
            — Да не се целуваш с Пигуиджин? Или си скрил под възглавницата снимка на леля Мюриъл?
            — Ах, ти…
            Под лявата ръка на Хари прелетя лъч оранжева светлина, която мина на сантиметри от Джини, и Хари долепи Рон до стената.
            — Не прави глупости…
            — Хари се натискаше с Чо Чан! — извика Джини, която беше на път да се разплаче. — А Хърмаяни се натискаше с Виктор Крум… Само ти, Рон, се държиш така, сякаш това е нещо гнусно, защото имаш опит колкото дванадесетгодишно хлапе!
            И с тези думи тя си тръгна вбесена. Хари веднага пусна Рон, който изглеждаше така, сякаш бе готов да убие човек. Двамата останаха запъхтени, докато иззад ъгъла не се появи Госпожа Норис, котката на Филч, която разсея напрежението.
            — Да вървим — подкани Хари, когато чуха как Филч тътрузи крака в далечината.
            Забързаха нагоре по стълбите, сетне по коридора на седмия етаж.
            — О, не ми се пречкай в краката! — изджафка Рон на едно малко момиченце, което отскочи подплашено и изпусна шишето си с попови лъжички.
            Хари смътно чу звука от счупено стъкло, чувстваше се объркан, зашеметен, както вероятно се чувства човек, ударен от гръм. „Само защото е сестра на Рон! — започна да си втълпява той. — Само защото е сестра на Рон, затова ти стана неприятно, че си я видял да се целува с Дийн…“
            Но най-неочаквано в съзнанието му изникна гледка от същия безлюден коридор, където самият той се целува с Джини… чудовището в гърдите му измърка…
            Сетне обаче Хари видя как Рон разкъсва завесата на гоблена, вади магическата си пръчка и я насочва към него с крясъци, че е „предал доверието му“… а „уж бил най-добрият му приятел“…
            — Мислиш ли, че Хърмаяни наистина се е натискала с Крум? — попита внезапно Рон, когато приближиха до Дебелата дама.
            Хари трепна гузно и си наложи да не си представя коридор, където не нахълтва никакъв Рон и те двамата с Джини са съвсем сами…
            — Какво? — попита той объркан. — О… ъъъ…
            Честният отговор беше „да“, но той не искаше да го изрича. Все пак Рон се досети по лицето му за най-лошото.
            — Супа топчета! — каза той мрачно на Дебелата дама и двамата се прекатериха през дупката в портрета в общата стая.
            Не отвориха повече дума за Джини или Хърмаяни — всъщност цяла вечер почти не разговаряха и си легнаха в мълчание, всеки погълнат от мислите си.
            Хари дълго лежа буден, гледаше нагоре към балдахина на леглото и се опитваше да си внуши, че чувствата му към Джини са изцяло братски. Ами да, цяло лято бяха живели като брат и сестра, бяха играли куидич, бяха се заяждали с Рон и се бяха смели на Бил и Флегмата! Той познаваше Джини от години… беше си съвсем естествено да иска да я закриля… да разкъса на парченца Дийн, задето я целува… не… май се налагаше да озапти точно това свое братско чувство…
            Рон изхърка шумно.
            „Тя е сестра на Рон — каза си твърдо Хари. — Сестра на Рон. Не мога да имам нищо общо с нея.“ За нищо на света не би заложил на карта приятелството си с Рон. Оправи възглавницата, за да му е по-удобно, и зачака да го споходи сънят, като се мъчеше да отклони мислите си от Джини.
            На другата сутрин се събуди леко замаян и объркан от сънищата, в които Рон го беше гонил с бухалка на бияч. По обяд обаче вече предпочиташе Рон от съня пред истинския Рон, който не само странеше от Джини и Дийн като от чумави, но и се държеше с обидената и изумена Хърмаяни с ледено присмехулно безразличие. Сякаш не стигаше това, ами за една нощ бе станал и страшно докачлив и избухлив като средно сприхав раконог огнемет. Цял ден Хари безуспешно се опитваше да помири Рон и Хърмаяни, която накрая разгневена отиде да си легне, а Рон се отправи към момчешката спалня, след като ядосано наруга няколко подплашени първокурсници, задето го зяпали.
            За ужас на Хари новопридобитата войнственост на Рон не се разсея и през следващите дни. За капак тя съвпадна и с още по-големия спад в уменията му на пазач, от което той освирепя още повече, така че на последната тренировка преди куидичния мач в събота не спаси нито един от ударите, отправени към него от гончиите, и така крещеше на всички, че докара Демелза Робинс до сълзи.
            — Млъквай и я остави на мира! — извика Пийкс, който му стигаше някъде до раменете, въпреки че като компенсация носеше тежка бухалка.
            — СТИГА! — ревна Хари, като забеляза, че Джини гледа Рон на кръв, и понеже помнеше славата й, че владее до съвършенство проклятието за летящи сополи, се извиси, за да се намеси, докато нещата не са станали неуправляеми. — Пийкс, върви да прибереш блъджърите. Стегни се, Демелза, днес игра наистина страхотно. Рон… — Той изчака другите от отбора да се отдалечат, за да не ги чуват. — Ти си ми най-добрият приятел, но ако и занапред се държиш с останалите по този начин, ще те изритам от отбора.
            За миг наистина му се стори, че Рон ще го удари, после обаче се случи нещо много по-страшно — Рон сякаш се свлече върху метлата, цялата борбеност го напусна и той пророни:
            — Отказвам се. Пълна скръб съм.
            — Не си пълна скръб и не се отказваш! — кипна Хари, като сграбчи Рон отпред за мантията. — Когато си във форма, можеш да спасиш всеки удар, просто психиката ти е слаба.
            — Психар ли ме наричаш?
            — Да, може би.
            За миг се гледаха ядно, после Рон уморено поклати глава.
            — Знам, че нямаш време да търсиш друг пазач, затова утре ще играя, но ако паднем, а ние ще паднем, наистина се махам от отбора.
            Каквото и да говореше, Хари не постигаше нищо. По време на цялата вечеря се опитваше да повдигне духа на Рон, но той беше погълнат от това да се цупи и муси на Хърмаяни и изобщо не му обърна внимание. Вечерта Хари продължи да упорства и в общата стая, но твърдението му, че целият отбор ще започне да си скубе косите, ако Рон напусне, бе донякъде опровергано от самия отбор — всички се бяха струпали в далечния ъгъл и очевидно одумваха Рон, като му хвърляха злостни погледи.
            Накрая Хари пак опита да се ядоса с надеждата да предизвика Рон и той отново да се държи дръзко и да спасява ударите. Тази стратегия обаче удари на камък точно както и насърчаването — Рон си легна по-унил и отчаян отвсякога.
            Хари много дълго лежа буден в мрака. Не искаше да губи предстоящия мач: не само че му беше първият като капитан, но и беше решен да бие Драко Малфой на куидич, макар засега да не можеше да докаже подозренията си за него. Но ако Рон играеше както на последните няколко тренировки, вероятността да победят клонеше към нулата…
            Де да можеше Хари някак да накара Рон да се стегне… да покаже по време на играта най-доброто, на което е способен!… Да можеше да измисли нещо, с което да осигури на Рон наистина добър ден!…
            И отговорът дойде във внезапен славен пристъп на вдъхновение.
            На другата сутрин закуската, както обикновено преди мач, мина доста бурно — слидеринци дюдюкаха и освиркваха всеки от отбора на „Грифиндор“ веднага щом влезеше в Голямата зала. Хари погледна към тавана и видя ясно светлосиньо небе: добро знамение.
            Масата на грифиндорци — истинско червено-златно море — посрещна Хари и Рон с насърчителни възгласи. Хари се усмихна и махна с ръка, а Рон се свъси унило и поклати глава.
            — По-бодро, Рон! — провикна се Лавендър. — Сигурна съм, че ще бъдеш неотразим.
            Рон не й обърна внимание.
            — Чай? — попита го Хари. — Кафе? Сок от тиква?
            — Все едно — отговори той нацупено и умислено отхапа от препечената филийка.
            След няколко минути Хърмаяни, на която й беше втръснало от гадното отношение на Рон напоследък и не беше дошла на закуска заедно с двамата си приятели, поспря при тях на път към масата.
            — Как се чувствате? — попита плахо, забила поглед в тила на Рон.
            — Добре — отвърна Хари, насочил цялото си внимание към чашата тиквен сок, която подаваше на Рон. — Заповядай. Изпий го.
            Рон тъкмо беше доближил чашата до устните си, когато Хърмаяни викна:
            — Не го пий, Рон!
            И двете момчета се извърнаха към нея.
            — Защо? — попита Рон.
            Хърмаяни се беше вторачила в Хари, сякаш не можеше да повярва на очите си.
            — Ти току-що сложи нещо в сока.
            — Моля? — рече Хари.
            — Чу ме много добре. Видях те. Току-що изля нещо в сока на Рон. Още държиш шишенцето в дясната си ръка.
            — Не знам какво ми говориш — отвърна Хари и побърза да пусне шишенцето в джоба си.
            — Предупреждавам те, Рон, не го пий! — повтори разтревожено Хърмаяни, той обаче надигна чашата, пресуши я на един дъх и каза:
            — Престани да се разпореждаш, Хърмаяни!
            Тя се възмути страшно. Наведе се, за да я чува само Хари, и изсъска:
            — Заслужаваш да те изключат заради това. Не съм и подозирала, Хари, че си способен на такова нещо!
            — Ха`, я не ми се прави на вода ненапита! — изшушука й той. — Напоследък да си правила на някого заклинание за заблуждение?
            Хърмаяни се разфуча и седна далеч от тях. Хари я изпрати с поглед без всякакво съжаление — тя никога не беше разбирала колко важен е всъщност куидичът. После премести поглед към Рон, който примляскваше.
            — Е, да тръгваме — подкани весело Хари.
            Докато вървяха към стадиона, покритата със слана трева пукаше под краката им.
            — Голям късмет извадихме, че времето е такова хубаво, нали? — попита Хари.
            — Да — съгласи се Рон, който беше пребледнял и имаше вид на болник.
            Джини и Демелза вече бяха облекли куидичните мантии и чакаха в съблекалнята.
            — Условията изглеждат идеални — отбеляза Джини, без да обръща внимание на Рон. — И знаеш ли? Онзи гончия на слидеринци Вейзи… вчера на тренировката го е ударил блъджър по главата. Досега не се е съвзел и няма да играе! Още по-добрата новина е, че и Малфой е легнал болен.
            — Какво? — ахна Хари и се завъртя кръгом, за да я погледне. — Болен ли? Какво му е?
            — Нямам представа, но за нас това е само добре дошло — допълни бодро Джини. — Вместо него са сложили Харпър от моя курс — пълен малоумник!
            Хари се усмихна разсеяно и докато обличаше яркочервената мантия, мислите му бяха далеч от куидича. И друг път Малфой беше твърдял, че заради контузия не може да играе, обаче се беше постарал мачът да бъде изместен когато на слидеринци им е най-удобно. Защо сега беше допуснал да му определят заместник? Дали наистина беше болен, или само се преструваше?
            — Има нещо гнило, нали? — пошушна той на Рон. — Малфой да не играе?
            — Според мен това си е чист късмет — отвърна Рон, който изглеждаше малко по-въодушевен. — Вейзи също няма да играе, а е най-добрият им голаджия, и през ум не ми е минавало, че… Ей! — възкликна той внезапно и застина, както надяваше ръкавиците си, сетне се взря в Хари.
            — Какво?
            — Аз… ти… — Рон сниши глас, изглеждаше и уплашен, и развълнуван. — Сокът… тиквеният сок… да не си…
            Хари вдигна вежди, но не каза друго, освен:
            — Започваме след пет минути, слагай обувките!
            Излязоха на игрището под бурни насърчителни възгласи и дюдюкане. Единият край на стадиона беше само червено-златен, а другият приличаше на море от зелено и сребристо. Мнозина от учениците в „Хафълпаф“ и „Рейвънклоу“ също бяха дошли да викат за единия или другия отбор и сред крясъците и ръкопляскането Хари съвсем ясно чу рева на прословутата шапка с лъв отгоре на Луна Лъвгуд.
            Хари отиде при съдията Мадам Хууч, която беше готова да пусне топките от кутията.
            — Капитани, ръкувайте се — подкани тя и Хари усети как новият капитан на слидеринци Ъркърт стиска дланта му с желязна хватка. — Яхвайте метлите. След сигнала на свирката… едно… две… три…
            Свирката екна, играчите се оттласнаха с все сила от замръзналата земя и се понесоха.
            Хари се извиси над игрището и затърси снича, като не изпускаше от очи Харпър, който летеше на зигзаг доста далеч под него. После гръмна глас, дразнещо различен от гласа на обичайния коментатор.
            — И така, беше обявено началото на срещата и според мен всички сме изненадани от отбора, който Потър е събрал тази година. С оглед на доста противоречивото представяне на пазача Роналд Уизли миналата година мнозина смятахме, че той ще бъде изваден от състава, но близките приятелски отношения с капитана винаги са от полза, разбира се…
            Тези думи бяха посрещнати с дюдюкане и ръкопляскане, долетели от зоната на слидеринци. Хари се извърна на метлата, за да види подиума на коментатора. Там стоеше високо кльощаво момче с русолява коса и чипо носле, което говореше по магическия мегафон, доскоро принадлежал на Лий Джордън. Хари разпозна Закарайъс Смит от отбора на хафълпафци, когото мразеше отдън душа.
            — О, ето го и първия опит на слидеринци да отбележат гол, Ъркърт се устремява надолу към игрището…
            Хари усети спазъм под лъжичката.
            — Уизли спасява… е, не може понякога и той да няма късмет…
            — Точно така, Смит, има късмет момчето — подсмихна се Хари и се гмурна сред гончиите, като търсеше с очи някаква следа от вечно изплъзващия се снич.
            На тридесетата минута от мача грифиндорци водеха с шейсет на нула. Рон спаси по наистина зрелищен начин няколко удара, някои направо с върховете на ръкавиците, а Джини отбеляза четири от общо шестте гола за отбора си. Това накара Закарайъс да престане да се чуди на глас дали двамата Уизли са се озовали на игрището само защото са приятели на Хари и той започна да се заяжда с Пийкс и Кут.
            — Е, Кут не е с телосложение на бияч — подметна високомерно Закарайъс, — биячите обикновено имат по някой и друг мускул…
            — Фрасни го с блъджъра! — провикна се Хари към Кут, докато профучаваше покрай него, но той само грейна в усмивка и предпочете да насочи следващия блъджър към Харпър, който се размина с Хари в обратната посока.
            Хари с радост чу глухо „буф“, което означаваше, че блъджърът е улучил целта.
            Както вървеше играта, грифиндорци просто не можеха да загубят. Те бележеха още и още точки, а в другия край на игрището Рон спасяваше ударите с очевидна лекота. Сега направо се усмихваше, а когато множеството го поздрави за спасяването на един особено труден удар, като запя във все по-мощен хор старата си любима песен „Уизли, ти си нашият цар“, Рон направи движение от въздуха, сякаш дирижира.
            — Днес се мисли за голяма работа, а? — рече присмехулно някой до Хари и той насмалко да падне от метлата, когато Харпър нарочно се блъсна с все сила в него. — Твоето приятелче родоотстъпник…
            Мадам Хууч се беше обърнала с гръб и макар че грифиндорци се разкрещяха гневно, докато тя погледне какво става, Харпър вече беше отхвърчал.
            Въпреки болката в рамото Хари се понесе след него, решен също да го блъсне.
            — Според мен Харпър от отбора на слидеринци видя снича — оповести по мегафона Закарайъс Смит. — Точно така, той със сигурност е видял нещо, което Потър е пропуснал.
            Хари си помисли, че Смит наистина е малоумник — наистина ли не беше забелязал, че двамата са се сблъскали! След миг обаче му причерня пред очите: Смит беше прав, а Хари грешеше. Харпър не се беше понесъл накъдето му падне, а беше зърнал онова, което Хари беше пропуснал — високо над тях се стрелкаше сничът, който проблясваше ярко на фона на ясното синьо небе.
            Хари набра скорост, вятърът засвистя в ушите му и заглуши и коментара на Смит, и възгласите на запалянковците. Харпър обаче още беше пред него и грифиндорци водеха само със сто точки: ако слидеринецът стигнеше пръв, отборът на Хари щеше да загуби… Ето, Харпър беше само на две-три педи от снича и протягаше ръка към него…
            — Ей, Харпър! — изкрещя отчаяно Хари. — Колко ти плати Малфой, за да играеш вместо него?
            Не знаеше какво го накара да го изрече, но Харпър се смути, хвана лошо снича, който се изплъзна между пръстите му и се стрелна, а Хари само замахна широко с ръка и улови малката пърхаща топчица.
            — УРА! — извика той с цяло гърло, зави и се устреми надолу, вдигнал високо снича.
            Запалянковците по трибуните забелязаха какво стана и ревнаха мощно, с което почти заглушиха свирката, оповестяваща края на мача.
            — Къде отиваш, Джини? — извика Хари, озовал се в прегръдките на съотборниците си, които се бяха скупчили във въздуха около него, но Джини профуча точно покрай тях, а после се вряза с пълна сила в подиума на коментатора.
            Докато множеството пищеше и се смееше, отборът на грифиндорци се приземи до дъсчените отломки, под които Закарайъс едва мърдаше. Хари чу как Джини весело обяснява на вбесената професор Макгонъгол:
            — Забравих да намаля скоростта, професоре, извинете.
            Хари прихна, отскубна се от съотборниците си и прегърна Джини, но после я пусна много бързо. Като избягваше погледа й, потупа по рамото ликуващия Рон и забравили за всяка враждебност, всички от отбора на „Грифиндор“ си тръгнаха от игрището, хванати за ръце, като от време на време замахваха във въздуха от радост или за да поздравят поддръжниците си.
            И в съблекалните цареше радостен дух.
            — Ще го отпразнуваме в общата стая, Шеймъс ми каза — ревна щастлив Дийн. — Хайде, идвайте, Джини, Демелза!
            Рон и Хари останаха последни в съблекалните. Тъкмо щяха да си тръгнат и те, когато се появи Хърмаяни. Мачкаше в ръце грифиндорското шалче и изглеждаше разстроена, но преизпълнена с решимост.
            — Искам да си поговоря с теб, Хари. — Тя си пое дълбоко въздух. — Не биваше да го правиш. Чу какво каза Слъгхорн — незаконно е.
            — И какво сега, ще идеш да ни натопиш ли? — подвикна Рон.
            — За какво говориш всъщност? — попита Хари и се обърна да си закачи мантията, та двамата да не го видят, че се подсмихва.
            — Прекрасно знаеш за какво говоря! — изписка Хърмаяни. — На закуска капна в сока на Рон от отварата за късмет! От Феликс Фелицис!
            — Не, не съм! — отрече Хари и отново се извърна с лице към тях.
            — Друг начин няма, Хари, точно затова всичко се нареди толкова добре — имаше контузени играчи на „Слидерин“ и Рон спаси всички удари до един!
            — Не съм слагал нищо в сока му — повтори Хари и грейна в усмивка до уши.
            Бръкна в джоба на якето си и извади мъничкото шишенце, което сутринта Хърмаяни беше видяла в ръката му. То беше пълно със златиста отвара, а запушалката си стоеше непокътната и здраво запечатана с восък.
            — Исках Рон да си помисли, че съм го направил… затова се престорих, че му капвам от отварата точно когато видях, че ме гледаш. — Той се извърна към Рон. — Спаси всички удари, защото се чувстваше късметлия. Направи го благодарение единствено на собствените си умения. Той отново прибра в джоба шишенцето си.
            — Наистина ли нямаше нищо в тиквения ми сок? — изуми се Рон. — Но времето е хубаво… и Вейзи не можеше да играе… Наистина ли не си ми дал от отварата за късмет?
            Хари поклати глава. Рон го гледаше известно време с отворена уста, после се извърна към Хърмаяни и я изимитира с тъничко гласче:
            — „На закуска капна в сока на Рон от Феликс Фелицис, затова той спаси всички удари до един!“ Мога да ги спасявам и без странична помощ, Хърмаяни!
            — Никога не съм твърдяла, че не можеш… но и ти, Рон, си мислеше, че си пил от отварата!
            Той обаче вече я беше подминал и нарамил метлата, крачеше към вратата.
            — Ъъъ… — заговори Хари сред внезапно настъпилата тишина: не беше очаквал планът му да има и такива последици. — Отиваме ли… отиваме ли да празнуваме?
            — Ти върви! — рече Хърмаяни, като примига, за да спре сълзите. — В момента тоя Рон ми е съвсем опротивял, не проумявам какво толкова съм направила…
            И тя също излезе с гръм и трясък от съблекалните.
            Хари бавно тръгна през гъмжилото в парка към замъка, мнозина го поздравяваха с възгласи, но той се чувстваше едва ли не измамен: беше сигурен, че ако Рон спечели мача, двамата с Хърмаяни моментално ще се сдобрят. Не виждаше как би могъл да обясни на Хърмаяни, че Рон й се сърди, задето се е целувала с Виктор Крум — все пак това беше станало преди много време.
            Хари не видя Хърмаяни на купона на грифиндорци, който беше в разгара си. Когато се появи, той беше посрещнат с възобновени възгласи и аплодисменти и не след дълго бе обкръжен от цяла тълпа — всички искаха да му честитят. Мина доста време, докато Хари отпрати братята Крийви, които държаха да направят разбор на мача гол по гол, и голяма група момичета, които го наобиколиха, кикотеха се и на най-дребната смешка, изречена от него, и го гледаха с премрежени очи, и той вече не знаеше къде да търси Рон. Накрая се отскубна от Ромилда Вейн, която му намекваше доста явно, че й се иска да отиде с него на коледното тържество на Слъгхорн. Докато се промушваше към масата с напитките, се озова точно пред Джини с пухкавела мъник Арнолд на рамото й и Крукшанкс, който мяукаше обнадежден след нея.
            — Рон ли търсиш? — подсмихна се тя. — Ей там е мръсният му двуличник!
            Хари погледна към ъгъла, който посочи Джини. Там пред очите на всички Рон се прегръщаше толкова страстно с Лавендър Браун, че човек не можеше да каже кои ръце на кого са.
            — Още малко, и ще й изяде лицето — спокойно отбеляза Джини. — Май трябва да усъвършенства малко техниката. Добре се представихме на мача, Хари.
            Тя го потупа по ръката и Хари усети как му причернява, но Джини тръгна да си вземе още бирен шейк. Крукшанкс я последва, вперил жълтите си очи в Арнолд.
            Хари обърна гръб на Рон, за когото нямаше изгледи да се откопчи скоро, точно когато дупката в портрета се затваряше. Той изтръпна: стори му се, че в отвора бе хлътнала бухнала кестенява коса.
            Спусна се нататък, като отново заобиколи Ромилда Вейн, и бутна портрета на Дебелата дама, за да го отвори. Коридорът отвън изглеждаше безлюден.
            — Хърмаяни!
            Намери я в първата незаключена класна стая, която отвори. Тя седеше на преподавателската катедра и беше сама, ако не броим ореола от няколко прехвърчащи жълти птички, които кръжаха около главата й — несъмнено Хърмаяни току-що ги беше измагьосала от въздуха.
            Волю-неволю Хари се възхити на магьосническите й умения в миг като този.
            — О, здрасти, Хари! — рече с тих гласец тя. — Упражнявам се.
            — Да… наистина са… много красиви — отбеляза Хари.
            Нямаше представа какво още да й каже. Запита се дали изобщо е възможно Хърмаяни да не е забелязала Рон и да си е тръгнала от празненството просто защото й се е сторило прекалено шумно, но точно тогава тя каза с неестествено писклив глас:
            — Рон явно страхотно се забавлява на купона.
            — Ъъъ… така ли? — рече Хари.
            — Не се прави`, че не си го видял. Не бих казала, че той се криеше особено…
            Най-неочаквано вратата зад тях се отвори. За ужас на Хари Рон нахълта през смях, като теглеше за ръката Лавендър.
            — О! — възкликна той и спря като закован при вида на Хари и Хърмаяни.
            — Ауу! — ахна и Лавендър и излезе заднишком с кикот от стаята.
            Вратата се затвори подире й.
            Настъпи тежко оловно мълчание. Хърмаяни не сваляше очи от Рон. Той обаче отказваше да я погледне, само каза със странна смесица от напереност и смущение:
            — Здрасти, Хари! Тъкмо се чудех къде си отишъл.
            Хърмаяни се плъзна и слезе от катедрата. Малкото ято златисти птички продължаваше да кръжи около главата й и така тя приличаше на странен пернат модел на Слънчевата система.
            — Не оставяй Лавендър да те чака отвън — каза тихо. — Ще се чуди къде си потънал.
            После тръгна много бавно с изправен гръб към вратата. Хари погледна Рон, на когото явно му беше олекнало, че не се е случило нищо по-ужасно.
            — „Опугно!*“ — чу се крясък откъм вратата.
            [* От „oppugno“ (лат.) — „нападам“, „щурмувам“. — Б.пр.]
            Хари се обърна рязко и видя, че Хърмаяни е насочила с диво изражение магическата си пръчка към Рон. Малкото ято се понесе устремно като градушка от тлъсти златни куршуми към Рон, който изкрещя и покри лицето си с длани, ала птиците го връхлетяха и започнаха да кълват и да дерат с нокти и най-малкото парченце плът, до което се доберяха.
            — Хъръмъъниии! — изпищя той, но с последен поглед на отмъстителен гняв Хърмаяни рязко отвори вратата и изчезна зад нея.
            На Хари му се стори, че преди да се затръшне вратата, чу хлип.


            ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
            НЕРУШИМАТА КЛЕТВА

            Зад покритите със скреж прозорци отново се сипеше сняг, Коледа наближаваше бързо. Хагрид вече беше доставил собственоръчно обичайните дванайсет коледни дръвчета за Голямата зала, перилата на стълбищата бяха украсени с венци от бодлива зеленика и гирлянди, от вътрешността на шлемовете по доспехите блещукаха негаснещи свещи, из коридорите на равни разстояния бяха окачени цели наръчи имел. Всеки път, когато Хари минеше, под имела на тумби се стичаха момичета, което предизвикваше задръствания по коридорите. За щастие обаче благодарение на честите си среднощни похождения той познаваше необичайно добре тайните ходове в замъка и между часовете без особено затруднение избираше маршрути без имел.
            Рон, който навремето би завидял, вместо да се развесели, че приятелят му е принуден да използва обходни пътища, сега направо се кикотеше. Хари безспорно предпочиташе този нов засмян, шегуващ се Рон пред мрачния му войнствено настроен вариант, когото беше принуден да търпи през последните няколко седмици; подобреният модел на Рон обаче му излезе през носа. Първо, Хари трябваше да се примирява с честото присъствие на Лавендър Браун, която явно смяташе за пропилян всеки миг без целувките на Рон, и второ — той отново се оказа най-добрият приятел на двама души, които сякаш никога вече нямаше да си проговорят.
            Рон, по чиито ръце от лактите надолу още личаха драскотините и раните от птичето нападение, възприе отбранителен сърдит тон.
            — Какво се оплаква Хърмаяни! — заяви той на Хари. — Нали се е натискала с Крум! Нека види сега, че някой иска да се натиска и с мен. Живеем в свободна държава. Не съм направил нищо лошо.
            Хари не отговори, само се престори на погълнат от книгата, която трябваше да прочетат за часа по вълшебство на другата сутрин — „В търсене на квинтесенцията“. Беше решен да си остане приятел и с Рон, и с Хърмаяни и затова прекарваше доста време със затворена уста.
            — Никога не съм обещавал нищо на Хърмаяни — смотолеви Рон. — Е, щях да ида с нея на коледното празненство у Слъгхорн, но тя изобщо не спомена, че… само като приятели… аз съм човек със свободна воля…
            Хари усети, че Рон се е вторачил в него, и обърна страницата на „Квинтесенцията“. Гласът на Рон утихна до мърморене, което почти не се чуваше от силния пукот на огъня, но на Хари му се стори, че отново долавя думите „Крум“ и „какво се оплаква“.
            Учебната програма на Хърмаяни беше толкова натоварена, че Хари можеше да си поговори с нея като хората само вечер — тогава Рон се впиваше здраво в Лавендър и изобщо не забелязваше какво прави Хари. Хърмаяни отказваше да стои в общата стая, когато и Рон е там, затова Хари обикновено ходеше при нея в библиотеката, което означаваше да си говорят шепнешком.
            — Той има пълната свобода да се целува с когото си иска — заяви Хърмаяни, докато библиотекарката Мадам Пинс дебнеше при лавиците отзад. — Наистина ми е все едно.
            Тя вдигна перото и сложи точката толкова яростно, че проби дупчица в пергамента. Хари си замълча. Помисли, че нищо чудно в скоро време да си изгуби гласа — почти не го използваше. Надвеси се малко по-ниско над „Отвари за напреднали“ и продължи да си води записки за вечнодействащите еликсири, като от време на време спираше, за да разчете полезните добавки, които Принца беше направил към текста на Либациус Боридж.
            — И между другото — рече след малко Хърмаяни, — не е зле да внимаваш.
            — За последен път ти казвам — подхвана Хари с шепот, леко дрезгав след четирийсет и пет минути мълчание, — няма да върна учебника! От Нечистокръвния принц съм научил повече, отколкото от Снейп и Слъгхорн…
            — Не ти говоря за тоя тъп така наречен Принц! — спря го Хърмаяни, като изгледа гадно учебника, сякаш той се е държал грубо с нея, — говоря ти за преди малко. Точно преди да дойда тук, минах през момичешката тоалетна и заварих вътре десетина момичета, включително Ромилда Вейн. Умуваха как да ти дадат любовен еликсир. Всички се надяват да те убедят да ги поканиш на купона при Слъгхорн и доколкото подразбрах, са си купили от любовните еликсири на Фред и Джордж, които, опасявам се, сигурно действат…
            — Защо не им ги взе? — възмути се Хари.
            Стори му се невероятно, че манията на Хърмаяни на тема спазване на правилата я е изоставила точно на този решителен кръстопът.
            — Не ги носеха в тоалетната — обясни презрително тя. — Просто обсъждаха тактиката. А се съмнявам, че дори Нечистокръвния принц — стрелна тя отново учебника с гаден поглед — би могъл да измисли мечтаната противоотрова, която да обезсилва десетина различни любовни еликсира едновременно. На твое място просто бих поканила някого и останалите ще престанат да си въобразяват, че имат някакъв шанс. Празникът е утре вечер, съвсем са се отчаяли.
            — Няма човек, когото да искам да поканя — изпелтечи Хари, който и досега се опитваше да не мисли за Джини, въпреки че тя пак си изникваше в сънищата му по такъв начин, че той бе страшно благодарен, задето Рон не владее легилимантиката.
            — Е, все пак внимавай какво пиеш, защото Ромилда Вейн май не се шегуваше — допълни свъсено Хърмаяни.
            Тя нави горния край на дългия пергамент, на който пишеше съчинение по аритмантика, и продължи да дращи с перото. Хари я гледаше, но мислите му бяха много далеч.
            — Я чакай! — рече той по едно време. — Нали Филч е наложил забрана върху всичко, купено в „Магийки шегобийки“?
            — Кога някой е обръщал внимание на забраните на Филч? — попита Хърмаяни, все така съсредоточена върху съчинението.
            — Но аз мислех, че се претърсват всички сови! Как тези момичета са успели да вкарат в училището любовни еликсири?
            — Фред и Джордж ги пращат в опаковки на парфюмчета и на сиропи за кашлица — обясни Хърмаяни. — Използват Совешката си служба за доставка по домовете.
            — Добре си осведомена.
            Хърмаяни го изгледа гадно, точно както преди малко учебника му по отвари.
            — Пишеше го отзад на шишенцата, които ни показаха на нас с Джини през лятото — отвърна тя хладно. — Не се занимавам да сипвам в напитките на хората разни отвари… или да се преструвам, че го правя, което си е същото…
            — Е, както и да е — побърза да каже Хари. — Важното в случая е, че момичетата мамят Филч, нали? Вкарват в училището разни неща, прикрити като друго. Защо тогава и Малфой да не е могъл да внесе огърлицата…
            — О, Хари… не започвай пак…
            — Защо де, кажи — настоя той.
            — Слушай сега — въздъхна Хърмаяни, — тайносензорите засичат заклинания, проклятия и магии за невидимост, нали така? Използват се за откриването на черна магия и на свързани с нея предмети. За секунди ще засекат мощно проклятие, каквото е направено на огърлицата. Но не и нещо, което е сложено в друго шишенце… пък и любовните еликсири не са черна магия и не са опасни…
            — Лесно ти е на теб — промърмори Хари, защото се беше сетил за Ромилда Вейн.
            — Значи зависи от Филч да познае, че това не е сироп за кашлица, а той не е много добър магьосник, съмнявам се, че различава една отвара от друга…
            Хърмаяни застина, Хари също беше чул звука. Някой се беше доближил отзад, откъм потъналите в мрак лавици с книги. Двамата зачакаха и след миг иззад ъгъла се показа Мадам Пинс с вида си на граблива птица — с хлътнали страни, с кожа като пергамент и дълъг гърбав нос, който изглеждаше още по-зловещо в светлината на лампата в ръката й.
            — Библиотеката вече е затворена — оповести тя. — Постарайте се да върнете на място всичко, което сте взели… Какво си направил с книгата, непрокопсаник такъв!
            — Тя не е библиотечна, моя си е — побърза да уточни Хари и грабна от масата своя учебник по отвари за напреднали точно когато и Мадам Пинс посегна с костелива ръка.
            — Осквернен! — изсъска тя. — Омърсен! Опетнен!
            — Какво толкова, просто е писано в учебника! — възропта Хари и дръпна книгата от здравата й хватка.
            Мадам Пинс изглеждаше така, сякаш всеки момент ще получи удар, а Хърмаяни припряно си прибра нещата, стисна Хари за ръката и го извлече навън.
            — Ако не внимаваш, ще ти забрани да посещаваш библиотеката. За какво ти трябваше да го носиш този тъп учебник?
            — Не съм виновен аз, че й хлопа дъската. Или мислиш, че те е чула да нагрубяваш Филч? Винаги ми се е струвало, че между тях има нещо…
            — О, ха-ха-ха…
            Радостни, че отново могат да си говорят нормално, те тръгнаха по безлюдните осветени коридори към общата стая, като обсъждаха дали наистина Филч и Мадам Пинс са тайно влюбени един в друг.
            — Джунджурийки! — каза Хари на Дебелата дама новата празнична парола.
            — Да ти се връща! — подсмихна се тя дяволито и се дръпна, за да ги пусне.
            — Здравей, Хари! — поздрави Ромилда Вейн веднага щом той се прехвърли през дупката в портрета. — Ще пийнеш ли една розова вода?
            Хърмаяни го изгледа през рамо с вид „Нали ти казах!“
            — Не, благодаря — побърза да отговори Хари. — Не си падам много по нея.
            — Ами тогава вземи това — каза Ромилда и му бутна в ръцете кутия шоколадови бонбони. — Пияни котли с пълнеж от огнено уиски. Баба ми ги прати, но аз не ги обичам.
            — А, добре… Благодаря ти много! — рече Хари, защото не се сети какво друго да каже. — Ъъъ… отивам ей там с…
            Той закрачи бързо след Хърмаяни и гласът му заглъхна.
            — Нали ти казах! — възкликна Хърмаяни. — Колкото по-скоро поканиш някого, толкова по-бързо другите ще те оставят на мира и ти…
            Тя внезапно се смути — току-що беше зърнала Рон и Лавендър, залепени един за друг в обичайното кресло.
            — Е, лека нощ, Хари! — пожела му Хърмаяни, въпреки че беше едва седем часът вечерта, и без да каже и дума повече, се запъти към момичешките спални.
            Хари си легна, като се утеши с мисълта, че им остава само още един учебен ден плюс празненството на Слъгхорн и после двамата с Рон ще заминат заедно за „Хралупата“. Вече изглеждаше невъзможно Хърмаяни и Рон да се одобрят преди празниците, но през ваканцията може би щяха да имат достатъчно време да се успокоят и да променят поведението си…
            Надеждите му обаче не бяха големи и намаляха още повече, след като на другия ден му се наложи да изтърпи двамата в часа по трансфигурация. Току-що бяха започнали да изучават изключително трудната трансфигурация на хора — трябваше да работят пред огледала и да променят цвета на собствените си вежди. Хърмаяни злобно се изсмя на плачевния първи опит на Рон, при който той някак успя да се издокара със зрелищни дълги щръкнали мустаци. Рон й отмъсти, като я изимитира жестоко, но точно, как подскача нагоре-надолу на чина всеки път, когато професор Макгонъгол задава въпроси — това според Лавендър и Парвати бе страшно забавно и отново докара Хърмаяни на ръба на сълзите. Веднага след звънеца тя изхвърча от класната стая, оставяйки половината си вещи, а Хари реши, че точно сега Хърмаяни е в по-трудно положение, отколкото Рон, грабна нещата й и хукна да я гони.
            Накрая я откри, когато тя се появи от момичешката тоалетна на долния етаж. Беше заедно с Луна Лъвгуд, която я потупваше отнесено по гърба.
            — О, здравей, Хари! — поздрави Луна. — Знаеш ли, че едната ти вежда е яркожълта?
            — Здрасти, Луна! Забрави си нещата, Хърмаяни…
            Той й подаде учебниците.
            — А, да — рече тя задавено, прибра си вещите и се обърна бързо, за да прикрие, че си бърше очите с кутията за моливи. — Благодаря ти, Хари! Е, аз да вървя…
            И хукна, без да му остави време да я утеши, макар че — честно казано — той не знаеше как.
            — Разстроена е малко — отбеляза Луна. — Първо реших, че там, вътре, е Стенещата Миртъл, а се оказа, че била Хърмаяни. Спомена нещо, че Рон Уизли…
            — Да, скараха се — потвърди Хари.
            — Понякога той говори големи смехории, нали? — заговори Луна, когато двамата поеха заедно по коридора. — Но се случва и да е груб. Забелязах го миналата година.
            — Сигурно — каза Хари. Луна проявяваше обичайната си склонност да изрича неудобни истини, той не беше срещал човек като нея. — Е, добре ли мина учебният срок?
            — О, да — отговори Луна. — Чувствам се малко самотна без ВОДА. Но Джини е много мила с мен. Завчера в часа по трансфигурация забрани на две момчета да ме наричат „Луда“…
            — Искаш ли довечера да дойдеш с мен на празненството у Слъгхорн?
            Думите изскочиха от устата му преди да успее да ги спре и му прозвучаха като казани от непознат.
            Изненадана, Луна извърна към него изпъкналите си очи.
            — На празненството у Слъгхорн ли? С теб?
            — Ами да — потвърди Хари. — Можем да си заведем гости и аз си помислих, че на теб навярно ще ти хареса… — Щеше му се да бъде пределно ясен в намеренията си. — Само като приятели де, нали разбираш. Но ако не искаш…
            Вече почти се надяваше тя да откаже.
            — О, да, искам да дойда с теб като приятелка! — грейна Луна така, както Хари не я беше виждал да сияе. — Никой досега не ме е канил като приятелка на празненство! Заради това ли си си боядисал веждата… заради празненството? Дали и аз да не си боядисам едната?
            — Не — отсече Хари, — стана по грешка, ще помоля Хърмаяни да я оправи. Е, в такъв случай ще те чакам в осем часа във входната зала.
            — АХА! — изпищя някой над тях и двамата подскочиха като ужилени. Без да забележат, току-що бяха минали точно под Пийвс, който висеше с главата надолу от полилея и им се хилеше злобно. — Поти покани Луда на празненството! Поти обича Луда! Поти обиииича Луда! — И се понесе нататък, като се кикотеше и пищеше: — Поти обича Луда!
            — Хубаво е тези неща да не се разгласяват — отбеляза Хари.
            И иска ли питане — за нула време цялото училище вече знаеше, че Хари Потър ще заведе Луна Лъвгуд на празненството у Слъгхорн.
            — Можеше да поканиш когото си поискаш! — възкликна невярващо Рон по време на вечерята. — Когото си поискаш! А ти си избрал Луда Лъвгуд!
            — Не я наричай така, Рон! — тросна се Джини, която беше поспряла зад Хари. — Наистина много се радвам, че ще я заведеш, Хари, тя е страшно развълнувана.
            И продължи нататък, за да иде да седне до Дийн. Хари се опита да е доволен, че тя одобрява избора му да вземе със себе си на празника Луна, но не се получи. Чак в другия край на масата Хърмаяни седеше сама и ровичкаше в задушеното. Хари забеляза, че Рон крадешком й хвърля погледи.
            — Защо не се извиниш? — попита го той направо.
            — Какво? И пак да ме нападне ято канарчета ли? — смотолеви Рон.
            — А толкова ли се налагаше да я имитираш?
            — Тя ми се присмя на мустаците!
            — Аз също, по-тъпо нещо не бях виждал.
            Но Рон сякаш не го чу — току-що при тях беше дошла Лавендър с Парвати. Тя се смести между Рон и Хари и обви ръце около врата на Рон.
            — Здрасти, Хари! — поздрави Парвати, която като него се чувстваше леко притеснена и отегчена от поведението на двамата им приятели.
            — Здравей! — отвърна той. — Как си? Значи все пак оставаш в „Хогуортс“? Чух, че майка ти и баща ти настоявали да напуснеш.
            — Успях засега да ги разубедя — отвърна момичето. — Онази злополука с Кейти наистина им изкара ангелите, но оттогава не се е случвало нищо… О, здрасти, Хърмаяни!
            Парвати направо засия. Хари долови, че се чувства гузна, задето й се е присмяла в часа по трансфигурация. Той се обърна и видя, че Хърмаяни също грее — дори може би още по-силно. Понякога момичетата се държаха много странно!
            — Здрасти, Парвати! — каза Хърмаяни, без да обръща никакво внимание на Рон и Лавендър. — Ще ходиш ли довечера на празненството у Слъгхорн?
            — Не съм поканена — отвърна тъжно Парвати. — А ми се иска… доколкото разбирам, ще бъде много хубаво… Ти ще ходиш, нали?
            — Да, в осем имам среща с Кормак и ние…
            Чу се звук като от запушалка, махната от гърлото на мивка, и Рон се отскубна от прегръдките на Лавендър. Хърмаяни продължи да се държи сякаш не е видяла и чула нищо.
            — … ще отидем заедно на празненството.
            — С Кормак ли? — повтори Парвати. — За кого ми говориш, за Кормак Маклагън ли?
            — Да, за него — рече лигаво Хърмаяни. — За една бройка — натърти тя — да стане пазач на „Грифиндор“.
            — С него ли ходиш? — ококори се Парвати.
            — О, да… ти не знаеше ли? — отговори Хърмаяни и се изкикоти превзето, съвсем не по хърмаянски.
            — Не! — възкликна другото момиче, направо смаяно от тази клюка. — Ау, май си падаш по куидични играчи? Първо Крум, сега Маклагън…
            — Падам си по наистина добри куидични играчи — поправи я все така ухилена Хърмаяни. — Е, до скоро… отивам да се приготвя…
            Тя си тръгна. Лавендър и Парвати тутакси доближиха глави, за да обсъдят този нов развой на събитията, всичко, което са чували за Маклагън, и всичко, за което някога са се досещали за Хърмаяни. Рон изглеждаше странно обиден и не каза нищо. Хари беше оставен да размишлява в тишината колко ниско са готови да паднат момичетата само и само да си отмъстят.
            Когато в осем часа същата вечер отиде във входната зала, той завари там необичайно голям брой дебнещи момичета, които до едно го гледаха нацупено, докато той вървеше към Луна. Тя беше облечена в обсипана с пайети сърмена мантия, породила известен кикот сред зяпачките, но иначе си изглеждаше много добре. Така или иначе, Хари беше доволен, че е махнала обиците от репички, наниза коркови тапи от бирен шейк и незримогледа.
            — Здравей! — поздрави я той. — Е, отиваме ли?
            — О, да! — изчурулика тя щастлива. — Къде е празненството?
            — В кабинета на Слъгхорн — обясни Хари, след като я поведе нагоре по мраморното стълбище, по-далеч от любопитните погледи и одумките. — Разбра ли, че ще има и вампир?
            — Руфъс Скримджър ли? — попита Луна.
            — Кой, кой? — сепна се Хари. — За кого говориш, за министъра на магията ли?
            — Да, той е вампир — делово потвърди Луна. — Когато пое поста от Корнелиус Фъдж, татко написа много дълга статия, но от министерството го принудиха да я спре. Очевидно не са искали истината да излиза наяве.
            Хари отсъди, че е твърде неправдоподобно Руфъс Скримджър да е вампир, но не каза нищо — беше свикнал Луна да повтаря като папагал небивалиците на баща си като че ли са голата истина, освен това вече приближаваха кабинета на Слъгхорн и с всяка крачка смеховете и музиката се засилваха.
            Дали защото така си беше направен, или защото Слъгхорн беше приложил някаква магьосническа хитрина, но кабинетът му беше много по-голям, отколкото на останалите учители. Таванът и стените бяха покрити с изумрудени, пурпурни и златисти ивици плат и заради тях помещението наподобяваше огромна палатка. Вътре беше пълно с хора и бе задушно, всичко беше окъпано в червената светлина от богато украсения светилник в средата на тавана, из който пърхаха истински феи, наподобяващи бляскави светещи точици. От ъгъла в дъното някой пееше с цяло гърло под съпровода на нещо като мандолини, над неколцина грохнали магьосници, потънали в разговор, се виеха валма дим от лула, а няколко домашни пухчета си проправяха с писъци път между гората от колене и приличаха на ходещи масички, понеже не се виждаха под тежките сребърни подноси, които разнасяха, отрупани с какви ли не вкуснотии.
            — Хари, момчето ми! — избоботи Слъгхорн почти веднага щом двамата с Луна се провряха през вратата. — Ела, ела, само да знаеш с колко хора искам да те запозная!
            Слъгхорн беше с кадифена шапка с пискюли в тон със смокинга му. Той здраво сграбчи Хари за ръката, сякаш се канеше да се магипортира заедно с него, и устремно го поведе към гостите, а Хари стисна дланта на Луна и я затегли след себе си.
            — Бих искал да ти представя, Хари, Елдред Уорпъл, бивш мой ученик, автор на „Кръвно братство. Моят живот сред вампирите“, и разбира се, неговия приятел Сангини*.
            [* От „sanguinis“ (лат.) — „кръв“, „кръвопролитие“. — Б.пр.]
            Уорпъл, дребен очилат мъж, сграбчи ръката на Хари и я разтресе с все сила, а вампирът Сангини, който беше висок и изпит, с тъмни сенки под очите, само кимна. Изглеждаше доста отегчен. Около него се тълпяха цял рояк девойчета, които го зяпаха любопитно и развълнувано.
            — Хари Потър, страшно се радвам! — възкликна Уорпъл и късогледо се взря в лицето му. — Тъкмо питах завчера професор Слъгхорн къде е биографията на Хари Потър, която всички очакваме.
            — Ъъъ… — смути се Хари, — така ли?
            — Скромен, точно както те описа Хорас! — рече Уорпъл. — Но ако говорим сериозно — добави той вече с променен глас, който внезапно бе станал делови, — за мен ще бъде огромно удоволствие да я напиша собственоръчно — хората копнеят да научат повече за теб, мило момче, направо копнеят! Ако си готов да ми дадеш няколко интервюта, всяко в рамките на… да кажем, четири-пет часа, книгата би могла да излезе до месеци. И то с почти никакви усилия от твоя страна, уверявам те… Питай Сангини, той ще ти обясни, че… Стой тук, Сангини! — подвикна внезапно угрижен Уорпъл, защото вампирът се прокрадваше тихомълком с доста кръвожаден поглед към близката групичка момичета. — Ето, хапни си месце — подкани Уорпъл, като грабна от минаващото наблизо домашно духче една пирожка с пълнеж от кайма и я пъхна в ръката на Сангини, а после отново насочи вниманието си към Хари. — Ами златото, което ще спечелиш, моето момче, нямаш си и представа…
            — Това определено не ме вълнува — отсече Хари. — Току-що видях една приятелка, извинявайте.
            И той затегли след себе си Луна през гъмжилото — наистина току-що беше зърнал дълга като грива кестенява коса, изчезнала между две момичета, май от „Орисниците“.
            — Хърмаяни! Хърмаяни!
            — Хари! Ето те и теб най-после! Здравей, Луна!
            — Какво ти се е случило? — попита Хари, защото Хърмаяни определено беше доста чорлава, сякаш си е проправяла път през цял гъсталак дяволска примка.
            — О, току-що избягах… се разделих де… с Кормак — обясни момичето. — Под имела — допълни Хърмаяни, понеже Хари продължаваше да я гледа озадачено.
            — Така ти се пада, щом покани него — заяви той сурово.
            — Реших, че така най-много ще ядосам Рон — рече спокойно Хърмаяни. — Колебаех се между него и Закарайъс Смит, но си казах, че всъщност…
            — Искала си да доведеш Смит? — ахна възмутен Хари.
            — Да, сега вече съжалявам, че не предпочетох него, в сравнение с Маклагън Гроп ще е същински джентълмен. Хайде да минем оттук, така ще го видим, ако се зададе, ужасно висок е…
            Тримата се промушиха до другия край на помещението, като пътем си взеха бокали с медовина, и за съжаление твърде късно забелязаха, че точно там сама стои професор Трелони.
            — Здравейте! — поздрави любезно Луна.
            — Добър вечер, миличка! — отвърна професор Трелони след доста усилия да фокусира очите си върху нея. Хари отново надуши миризмата на готварско шери. — Не съм те виждала напоследък в часовете си…
            — Да, не сте, тази година съм при Фирензи — обясни Луна.
            — Така де — каза с ядно пиянско фъфлене професор Трелони. — Или при Крантата, както предпочитам да го наричам аз. Сега, след като ме възстановиха в училището, човек би си помислил, че професор Дъмбълдор ще се отърве от коня. Но не… делим си часовете… това, да ти призная, е обида, голяма обида. Знаеш ли…
            Професор Трелони явно бе много пияна и не беше познала Хари. Под прикритието на яростните нападки, с които тя обсипваше Фирензи, Хари се приближи още малко към Хърмаяни и й рече:
            — Я да уточним нещо. Смяташ ли да казваш на Рон, че си се намесила по време на пробите за пазачи?
            Хърмаяни вдигна вежди.
            — Нима мислиш, че ще падна толкова ниско?
            Хари я стрелна с пронизващ поглед.
            — И го казваш, след като покани Маклагън…
            — Това е друго — отвърна тя с достойнство. — Не възнамерявам да казвам на Рон за нищо, което се е случило или не се е случило на пробите.
            — Чудесно! — разпалено възкликна Хари. — Защото той отново ще рухне, ако загубим следващия мач…
            — Куидич! — ядоса се Хърмаяни. — Вие, момчетата, не се ли вълнувате от друго? Кормак не ме попита и едно-едничко нещо за мен, не, през цялото време ме занимаваше със Стоте най-страхотни удара, които Кормак Маклагън е спасил… О, не, ето го, задава се!
            Тя хукна толкова бързо, че сякаш се магипортира — допреди миг стоеше до Хари, а после се шмугна между две зяпнали срещу тях магьосници и изчезна.
            — Виждали ли сте Хърмаяни? — попита Маклагън подир минута, след като се провря през навалицата.
            — Не, съжалявам — отговори Хари и тутакси се извърна, за да се включи в разговора на Луна, за стотна от секундата забравил с кого всъщност си приказва тя.
            — Хари Потър! — ахна професор Трелони с гърлен трептящ глас, явно чак сега го беше забелязала.
            — О, здравейте! — поздрави той не особено въодушевено.
            — Мило момче! — допълни учителката с доста превзет шепот. — Какви слухове! Какви разкази! Избрания! Ами да, аз знам от много отдавна… предзнаменованията, Хари, никога не са били добри… Но защо не продължи да изучаваш пророкуване? Точно за теб предметът е изключително важен!
            — О, Сибила, всички смятаме своя предмет за най-важен! — високо каза някой и от другата страна на професор Трелони се появи Слъгхорн със силно зачервено лице, с леко килната кадифена шапка, с чаша медовина в едната ръка и с огромна коледна баничка в другата. — Но аз наистина не помня да съм познавал друг човек, който да е направо роден да приготвя отвари! — заяви Слъгхорн и хвърли на Хари кръвясал, но гальовен поглед. — Иде му отвътре, точно като на майка му! Сред учениците ми на пръсти се броят хората със способности като неговите, наистина, Сибила… Ето, дори Сивиръс… — И за ужас на Хари Слъгхорн се пресегна и притегли сякаш от въздуха към тях Снейп. — Стига си се спотайвал, Сивиръс, ела при нас! — хлъцна щастливо Слъгхорн. — Тъкмо разказвах за невероятната дарба на Хари за отварите! Трябва да ти признаем и на теб, разбира се, известна заслуга, все пак си му преподавал цели пет години!
            Хванат като в капан от ръката на Слъгхорн, която беше преметната през рамото му, Снейп погледна Хари иззад орловия си нос и присви черни очи.
            — Странно, а аз все си мислех, че така и не съм успял да науча на нещо Потър.
            — Направо си му е вродено! — провикна се Слъгхорн. — Трябваше да видиш какво ми представи на първия урок, какво лекарство на Живата смърт… Никой ученик не е успявал да се справи така блестящо още от първия път, според мен дори ти, Сивиръс…
            — Виж ти! — прошепна тихо Снейп, все така впил очи в Хари, който се почувства леко притеснен.
            Последното, което искаше, бе Снейп да тръгне да проучва какъв е източникът на тази негова новопридобита неотразимост в отварите.
            — Припомни ми, Хари, какви други предмети изучаваш?
            — Защита срещу Черните изкуства, вълшебство, трансфигурация, билкология…
            — Накъсо, всички предмети, които се изискват, за да станеш аврор — отбеляза с едва доловим присмех Снейп.
            — Да, бих искал да стана аврор — предизвикателно заяви Хари.
            — И то велик аврор! — избоботи Слъгхорн.
            — Според мен, Хари, не е хубаво да ставаш аврор — най-неочаквано се намеси Луна. Всички извърнаха погледи към нея. — Аврорите са замесени в Ротфангското съзаклятие, мислех, че всички знаят. Подкопават отвътре Министерството на магията, искат да го унищожат, като прилагат комбинация от черна магия и пародонтоза.
            Хари прихна толкова силно, че глътна през носа половината медовина. Наистина си беше струвало да доведе Луна, ако не за друго, то поне заради това. След като изникна с кашляне от бокала ухилен и целият мокър, той видя нещо, сякаш предназначено да повдигне духа му още повече — Драко Малфой, теглен за ухото от Аргус Филч.
            — Професор Слъгхорн — изхъхри пазачът с трепереща челюст и налудничавия пламък, който проблясваше в изпъкналите му очи всеки път, щом спипаше някой пакостник, — залових това момче да се спотайва в един от коридорите на горните етажи. Твърди, че бил поканен на празненството, но бил закъснял за началото. Пращал ли сте му покана?
            Вбесен, Малфой се отскубна от хватката на Филч.
            — Добре де, не съм поканен — тросна се той ядно. — Опитвах се да се вмъкна без покана, сега доволен ли сте?
            — Не, не съм доволен — изфуча Филч в пълен разрез с изписаното на лицето му злорадство. — Загазил си, да, и то не на шега! Директорът нали каза, че е забранено да се разхождате след вечерния час, освен ако нямате разрешение?
            — Не се притеснявай, Аргус, всичко е наред — махна с ръка Слъгхорн. — Коледа е, не е престъпление да ти се иска да отидеш на празник. Само този път по изключение ще забравим наказанието, можеш да останеш, Драко.
            Възмущение и разочарование по лицето на Филч бяха нещо напълно предсказуемо, но защо ли — учуди се Хари, докато го наблюдаваше, — и Малфой изглеждаше едва ли не също толкова нещастен? И защо Снейп гледаше Малфой хем ядосано, хем — нима беше възможно? — малко уплашено.
            Но още преди Хари да е осмислил докрай видяното, Филч се обърна и затътрузи с тихо мърморене крака, Малфой си лепна усмивка и благодари на Слъгхорн за проявеното великодушие, а лицето на Снейп пак си стана непроницаемо.
            — За нищо, за нищо! — възкликна Слъгхорн и замаха с ръка. — Все пак съм познавал дядо ти…
            — Той винаги се е изказвал много ласкаво за вас, сър — побърза да каже Малфой. — Разправял ми е, че сте най-големият майстор на отвари, когото някога е срещал…
            Хари се взря в Малфой. Беше заинтригуван не от подмазването — от доста време го наблюдаваше как прави мили очи на Снейп, — а че всъщност Малфой наистина изглеждаше малко болен. Цяла вечност не го беше виждал от толкова близо и сега забеляза тъмните сенки под очите му и определено сивкавия оттенък на кожата му.
            — Бих искал да поговорим, Драко — внезапно заяви Снейп.
            — О, Сивиръс — подкани Слъгхорн и отново хлъцна, — Коледа е, не бъди прекалено строг…
            — Аз съм ръководител на дома и сам ще решавам доколко строг да бъда — отсече Снейп. — Ела с мен, Драко.
            Двамата тръгнаха, Снейп вървеше отпред, а Малфой изглеждаше обиден. Хари постоя малко в нерешителност, после каза:
            — Връщам се ей сега, Луна… ъъъ… отивам до тоалетната.
            — Добре — отвърна тя бодро и докато Хари забърза през навалицата, му се стори, че момичето отново подхвана темата за Ротфангското съзаклятие с професор Трелони, която явно проявяваше неприкрит интерес.
            След като излезе от помещението, на Хари вече му беше лесно да измъкне от джоба си мантията невидимка и да се заметне с нея — в коридора нямаше никого. Виж, по-трудно беше да открие Снейп и Малфой. Затича се по коридора, стъпките му не се чуваха, заглушени от музиката и високите разговори откъм кабинета на Слъгхорн. Снейп сигурно беше отишъл с Малфой в кабинета си в подземията… или пък го водеше обратно към общата стая на слидеринци… Докато се носеше устремно по коридора, Хари все пак долепваше ухо до всяка от вратите и в прилив на вълнение през ключалката на последната класна стая чу гласове.
            — … Не можеш да си позволиш грешки, Малфой, защото ако те изключат…
            — Нямам нищо общо с това, разберете!
            — Дано казваш истината, защото беше глупаво и недодялано. Вече те подозират, че имаш пръст в цялата работа.
            — Кой ме подозира? — ядоса се Малфой. — За последен път ви казвам, не съм го направил аз, чухте ли? Тая Бел сигурно има враг, за когото никой не знае… Не ме гледайте така! Знам какво правите, не съм глупак, но няма да стане… мога да Ви спра!
            Настъпи мълчание, после Снейп каза тихо:
            — А… Виждам, че леля ти Белатрикс те е учила на оклумантика. Какви мисли се опитваш да скриеш от своя господар, Драко?
            — От него нищо не се опитвам да скрия, просто не искам Вие да се бъркате.
            Хари притисна още по-силно ухо към ключалката… Какво ли се беше случило с Малфой, та си позволяваше така да разговаря със Снейп — със Снейп, към когото винаги беше проявявал уважение и дори симпатии?
            — А, такава ли била работата! Заради това значи ме избягваш този срок. Страх те е да не се намеся. Даваш ли си сметка, Драко, че ако някой друг бе дръзнал да не се яви в кабинета ми, след като няколко пъти съм му поръчал да дойде…
            — Накажете ме де! Оплачете се на Дъмбълдор! — присмехулно подметна Малфой.
            Отново настъпи мълчание. После Снейп заяви:
            — Знаеш прекрасно, че нямам желание да правя нито едното, нито другото.
            — Тогава престанете да ме викате в кабинета си!
            — Чуй ме — заговори Снейп вече много тихо и се наложи Хари да долепи ухото си съвсем плътно до ключалката, за да чува. — Опитвам се да ти помогна. Заклех се пред майка ти да те закрилям. Дадох Нерушимата клетва, Драко…
            — Както личи, ще се наложи да я нарушите, защото на мен не ми е притрябвала Вашата закрила! Възложено е на мен, той го повери именно на мен и аз действам. Имам план и той ще проработи, просто ми отнема повече време, отколкото очаквах!
            — Какъв е планът?
            — Не е Ваша работа!
            — Ако ми кажеш какво си намислил, бих могъл да ти помогна…
            — Благодаря, но има кой да ми помага, не съм сам.
            — Тази вечер със сигурност си бил сам и е било страшно глупаво да се разхождаш без подкрепление по коридорите. Това са елементарни грешки…
            — Щях да взема със себе си Краб и Гойл, ако не им бяхте наложил наказание!
            — Тихо! — сопна се Снейп, защото от вълнение Малфой беше повишил тон. — Ако твоите приятели Краб и Гойл искат този път да вземат изпита по защита срещу Черните изкуства за СОВА, ще се наложи да поработят малко по-усърдно, отколкото досега…
            — Много важно, като не го вземат! — рече Малфой. — Защита срещу Черните изкуства… това е само шега, нали, преструвка? Сякаш на някого от нас ще му дотрябва да се защитава срещу Черните изкуства…
            — Това е преструвка, от която зависи успехът, Драко! — напомни Снейп. — Къде според теб щях да бъда през всичките тези години, ако не можех да се преструвам? А сега ме чуй! Непредпазлив си — да се разхождаш късно вечер, да допуснеш да те заловят и да разчиташ на помощта на мухльовци като Краб и Гойл…
            — Не само на тяхната, имам на своя страна и други, по-смели хора!
            — Защо тогава не се доверяваш на мен, мога да…
            — Знам какво целите! Искате да ми отнемете славата!
            Настъпи поредното мълчание, сетне Снейп рече студено:
            — Говориш като малко дете. Влизам ти в положението, разстроен си, че баща ти беше заловен и пратен в тъмница, но…
            Хари успя да реагира в последния момент: чу от другата страна на вратата стъпките на Малфой и се метна встрани точно когато тя се отвори рязко, а Драко закрачи нататък по коридора, като подмина отворената врата на кабинета на Слъгхорн, зави зад ъгъла в дъното и се скри от поглед.
            Хари не смееше да си поеме въздух — лежеше свит долу, когато Снейп се появи бавно от класната стая. Той се върна с непроницаемо лице на празненството. Хари остана свит на пода под мантията невидимка, а мислите му препускаха лудешки.


            ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
            СМРАЗЯВАЩА КОЛЕДА

            — Значи Снейп е предложил да му помогне? Сигурен ли си, че наистина е предложил да помогне на него?
            — Ако ме попиташ още веднъж — тросна се Хари, — ще те фрасна с това брюкселско зеле…
            — Само уточнявам — заоправдава се Рон.
            Двамата стояха сами на мивката в кухнята на „Хралупата“ и по заръка на госпожа Уизли белеха цяла планина брюкселско зеле. Зад прозореца отпред се сипеше сняг.
            — Да, Снейп предложи да му помогне! — все пак отвърна Хари. — Обясни на Малфой, че е обещал на майка му да го закриля, че е дал нерушим обет или нещо от тоя род…
            — Нерушима клетва ли? — смая се Рон. — Неее, невъзможно… Сигурен ли си?
            — Да, сигурен съм. Защо, какво означава тя?
            — Ами… не можеш да нарушиш Нерушимата клетва…
            — Колкото и да ти е странно, това го разбрах и сам. А ако я нарушиш, какво ще стане?
            — Ще умреш — отвърна лаконично Рон. — Когато бях на около пет години, Фред и Джордж се опитваха да ме накарат да я дам. И вече бях на път да го направя, държахме се с Фред за ръце и така нататък, когато татко ни завари. Направо побесня. — Очите на Рон блеснаха при спомена. — Това е единственият път, когато съм го виждал ядосан колкото мама. Фред твърди, че оттогава задникът му отляво вече не е същият.
            — Дай да го пропуснем задника на Фред…
            — Моля? — екна гласът на Фред и в кухнята влязоха близнаците. — Аааа, Джордж, я ги виж! Режат с ножове! Горките!
            — След два месеца и малко ставам на седемнадесет — оповести нацупено Рон, — и тогава вече ще мога да го правя с магия!
            — Но междувременно — заяви Джордж, след като седна на кухненската маса и си качи краката отгоре, — можем да ти се порадваме, докато ни показваш как всъщност се борави с… хей, внимавай!
            — Заради теб стана! — ядоса се Рон и засмука порязания си палец. — Чакай само да стана на седемнадесет…
            — Не се и съмнявам, че ще ни зашеметиш всички с неподозирани магически способности — прозина се Фред.
            — И понеже стана дума за неподозирани способности, Роналд — намеси се отново Джордж, — какво чуваме от Джини за теб и за някаква млада дама на име Лавендър Браун… освен ако сведенията ни не са погрешни…
            Рон поруменя, но не изглеждаше сърдит, когато се обърна отново към брюкселското зеле.
            — Гледай си работата!
            — Какъв остроумен отговор! — подсмихна се Фред. — Направо не знам как ти хрумват. Не, искахме само да разберем… как е станало.
            — Кое как е станало?
            — Въпросната дама да не е преживяла злополука?
            — Моля?
            — В смисъл откъде й е това трайно и всеобхватно умопомрачение? Внимавай сега!
            Госпожа Уизли влезе в кухнята точно навреме, за да види как Рон мята ножчето за брюкселското зеле по Фред, който лениво замахна с магическата пръчка и ножът се превърна в хартиено самолетче.
            — Рон! — подвикна бясна майка му. — Никога повече не допускай да те виждам как хвърляш ножове!
            — Няма… — рече Рон — да допускам да виждаш — смотолеви накрая той и отново се извърна към планината брюкселско зеле.
            — Фред, Джордж, съжалявам, милички, но довечера пристига Ремус, ще се наложи Бил да се смести при вас двамата!
            — Разбира се — отвърна Джордж.
            — Тъй като Чарли няма да се прибере, Хари и Рон ще останат в таванската стая, а ако Фльор отиде при Джини…
            — Джини ще си изкара страхотна Коледа, няма що — промърмори Фред.
            — Всички ще се чувстват добре. Или поне ще имат топла постеля — довърши госпожа Уизли донякъде измъчено.
            — Значи Пърси наистина няма да ни покаже грозната си физиономия, така ли? — попита Фред.
            Госпожа Уизли се извърна и чак тогава отговори:
            — Не, зает е, предполагам, в министерството.
            — О, не знам по света да има по-голям тъпанар! — отбеляза Фред, след като госпожа Уизли излезе от кухнята. — Всъщност има още един. Е, да тръгваме тогава, Джордж.
            — Какво сте намислили? — попита Рон. — Толкова ли не можете да ни помогнете с това брюкселско зеле? Достатъчно е да замахнете с магическата пръчка и ние също ще бъдем свободни!
            — Не, едва ли ще го направим — сериозно отвърна Фред. — Докато белиш без магия брюкселско зеле, си каляваш волята и разбираш колко им е трудно на мъгълите и безмощните…
            — И ако искаш, Рон, хората да ти помагат — допълни Джордж, след като му метна хартиеното самолетче, — няма да ги замеряш с ножове. Нека ти е за урок. Отиваме в селото, там в книжарницата работи едно много хубаво момиче, което смята фокусите ми с карти за страхотни… почти като истинска магия…
            — Гадняри! — изсъска свъсен Рон, докато гледаше как близнаците прекосяват отрупания със сняг двор. — Щеше да им отнеме някакви си десет секунди и ние също щяхме да отидем с тях.
            — Аз не мога — напомни Хари. — Обещах на Дъмбълдор, докато съм тук, да не мърдам от къщата.
            — А, да — рече Рон. Обели още няколко главички брюкселско зеле и попита: — Ще кажеш ли на Дъмбълдор за разговора между Снейп и Малфой?
            — Да — отговори Хари. — Ще кажа на всеки, който може да ги спре, и Дъмбълдор е пръв в списъка ми. Вероятно ще поговоря отново и с баща ти.
            — Жалко обаче, че не си чул какво всъщност прави Малфой.
            — Нямаше как да чуя. Точно там е работата, той не искаше да каже на Снейп.
            След кратко мълчание Рон отбеляза:
            — Е, знаеш, естествено, какво ще отсъдят всички. Татко, Дъмбълдор и останалите. Ще кажат, че Снейп всъщност не иска да помогне на Малфой и само се е опитвал да разбере какво е намислил.
            — Понеже не са го чули — отсече Хари. — Дори Снейп не е чак толкова добър актьор.
            — Да… обаче все пак ще видиш, че ще стане така — вметна Рон.
            Хари се извърна към него със свъсено лице.
            — Но ти смяташ, че съм прав, нали!
            — Да — бързо отговори Рон. — Сериозно ти говоря. Но всички те са убедени, че Снейп е в Ордена.
            Хари не каза нищо. Вече му беше хрумнало, че това ще бъде най-вероятното възражение при поредните му доказателства, дори сякаш чуваше Хърмаяни: „Очевидно, Хари, само се е преструвал, че е готов да помогне на Малфой, за да го прилъже да му каже какво точно прави…“
            Но това бяха просто предположения, защото той не беше успял да й каже какво е чул. Беше си тръгнала от празненството у Слъгхорн още преди Хари да се върне там, или поне така му каза ядосаният Маклагън, а когато Хари отиде в общата стая, Хърмаяни вече се беше прибрала да си легне.
            Рано на другата сутрин двамата с Рон трябваше да заминат за „Хралупата“ и Хари само бе успял да й пожелае весела Коледа и да подметне, че щом се върнат след ваканцията, има да й съобщава важна новина. Но не беше съвсем сигурен, че тя го е чула: точно по това време Рон и Лавендър си взимаха подчертано безсловесно „довиждане“ зад гърба му.
            Ала дори Хърмаяни нямаше как да отрече едно: Малфой определено кроеше нещо и Снейп знаеше. Ето защо Хари се чувстваше напълно в правото си да й заяви „Нали ти казах!“, както вече многократно беше повтарял на Рон.
            Не успя да разговаря с господин Уизли вечерта преди Коледа, защото той работеше до много късно в министерството. Семейство Уизли и гостите им седяха във всекидневната, където Джини беше попрекалила с украсата, та сякаш седяха насред взривен склад за хартия. Само Фред, Джордж, Хари и Рон знаеха, че ангелчето на върха на коледното дърво всъщност е градински гном, който ухапал Фред по глезена, докато той вадел моркови за предколедната вечеря. Вцепенено, оцветено в златисто, издокарано в мъничка балеринска поличка, със залепени на гърба му крилца, гномчето ги оглеждаше злобно отвисоко и беше най-грозният ангел, който Хари беше виждал някога — с голяма плешива глава като картоф и доста космати крака.
            Всички би трябвало да слушат коледната радиопрограма с участието на любимата певица на госпожа Уизли — Селестина Уорбек, чийто глас се лееше от големия дървен радиоприемник. Но Фльор, която явно смяташе Селестина за много скучна, говореше на висок глас в ъгъла и намръщената госпожа Уизли беше принудена да държи магическата си пръчка насочена към копчето за силата на звука, така че Селестина се чуваше все по-силно и по-силно. На фона на едно подчертано сърцераздирателно парче на име „Котел, пълен с жарка силна любов“, Фред и Джордж започнаха да играят с Джини на избухващи карти. Рон непрекъснато стрелкаше крадешком Бил и Фльор с поглед, сякаш за да натрупа опит. Междувременно Ремус Лупин, по-слаб и по-дрипав отвсякога, седеше край огъня и гледаше в дълбините му, сякаш изобщо не чуваше гласа на Селестина:

            О, ела при мен и котела разбъркай!
            Ако го сториш както в моите мечти,
            аз силна и жарка любов ще забъркам,
            за да се стоплиш тази вечер ти.

            — Когато бяхме осемнадесетгодишни, танцувахме на тази песен — сподели госпожа Уизли и си избърса очите с плетката. — Помниш ли, Артър?
            — Ахам… — изфъфли господин Уизли, който климаше над недобелената мандарина в ръцете си. — Е, да… чудесен мотив…
            С известно усилие той поизправи гръб на стола и погледна Хари, който седеше до него.
            — Извинявай — каза, като кимна по посока на радиоприемника точно когато Селестина извиси глас. — Скоро ще свърши.
            — Няма нищо — ухили се Хари. — Много работа ли имате в министерството?
            — Много — потвърди господин Уизли. — Нямаше да имам нищо против, ако все пак постигахме нещо, а то… от тримата задържани, които прибрахме на топло през последните месец-два, едва ли поне един е смъртожаден… Но нека си остане между нас, Хари — добави той припряно и изведнъж се разсъни.
            — Още ли не са пуснали Стан Шънпайк? — попита Хари.
            — Опасявам се, че не — отговори господин Уизли. — Знам, че Дъмбълдор се е опитал да се застъпи за Стан директно пред Скримджър… Всички, които са го разпитвали, са единодушни, че той е смъртожаден точно колкото тази мандарина тук… Но големите шефове искат да изкарат, че бележим някакъв напредък, и „трима задържани“ звучи по-добре, отколкото „трима задържани по погрешка и след това освободени“… И пак повтарям, това е строго поверително…
            — Гроб съм — обеща Хари. Поколеба се за миг, чудеше се как точно да каже своите новини и докато си събираше мислите, Селестина Уорбек подкара балада със заглавието „Омагьоса ти сърцето ми и си го взе“. — Господин Уизли, нали помните какво ви казах на гарата, преди да заминем за училището?
            — Проверих, Хари — отговори веднага господин Уизли. — Отидох у семейство Малфой и направих втори обиск. В къщата им няма нищо, било то цяло или счупено, което не би трябвало да е там.
            — Да, знам, видях в „Пророчески вести“, че сте претърсвали… но това е друго… нещо по-…
            И той повтори пред господин Уизли всичко чуто от разговора между Малфой и Снейп. Докато говореше, забеляза, че Лупин е поизвърнал глава към него и попива всяка дума. Когато Хари млъкна, настана тишина, нарушавана само от напевния глас на Селестина:

            О, клето ми сърце, къде си?
            Магия те отне от мен…

            — А не ти ли е хрумвало, Хари — подхвана господин Уизли, — че Снейп само се преструва…
            — Преструва се, че ще помогне на Малфой, за да разбере какво е намислил ли? — продължи на мига Хари. — Да, знаех си, че точно това ще кажете. Но как можем да разберем?
            — Не е наша работа да разберем — намеси се ненадейно Лупин. Сега той стоеше с гръб към огъня и гледаше Хари иззад господин Уизли. — Това засяга Дъмбълдор. Той има доверие на Сивиръс и това би трябвало да е достатъчно за всички нас.
            — Ами… — възрази Хари, — ами ако Дъмбълдор греши за Снейп…
            — Някои хора са го казвали, много пъти. Всичко се свежда до това дали вярваш на преценката на Дъмбълдор. Лично аз вярвам, значи се доверявам и на Сивиръс.
            — Но и Дъмбълдор понякога греши! — не се предаваше Хари. — Самият той ми го е казвал. — Момчето погледна Лупин право в очите. — Наистина ли харесваш Снейп?
            — Нито го харесвам, нито не го харесвам — отговори Лупин. — Да, Хари, казвам ти истината — добави той, понеже Хари направи скептична физиономия. — Навярно никога няма да бъдем първи приятели. След всичко, което се случи между Джеймс, Сириус и Сивиръс, между нас има прекалено много горчилка. Но не съм забравил и че през годината, когато преподавах в „Хогуортс“, Сивиръс всеки месец ми правеше съхранителна отвара, правеше я безпогрешно, за да не се мъча както обикновено по пълнолуние.
            — Но „случайно“ се изтърва, че си върколак, и ти беше принуден да напуснеш! — напомни гневно Хари.
            Лупин сви рамене.
            — Новината така и така щеше да се разчуе. И двамата знаем, че Сивиръс се домогваше до мястото ми, можеше да ми причини много по-големи вреди, като сложи нещо в отварата. Но той ми съхрани здравето. Трябва да му бъда благодарен.
            — Може да го е било страх да слага нещо в отварата, защото Дъмбълдор го е държал под око — не се отказваше Хари.
            — Решил си да го мразиш и това си е — подсмихна се едва забележимо Лупин. — И напълно те разбирам, все пак си син на Джеймс и кръщелник на Сириус, наследил си стари предразсъдъци. Така или иначе, кажи на Дъмбълдор, че си споделил с нас, но не очаквай той да погледне като теб на нещата, не очаквай да се изненада. Не е изключено Сивиръс да е разпитвал Драко именно по нареждане на Дъмбълдор.

            … и сега напълно го разби.
            Аз моля те — сърцето ми върни!

            Селестина завърши песента с много дълга и писклива нота и от радиоприемника екнаха ръкопляскания, към които госпожа Уизли се присъедини въодушевено.
            — Свъррши ли? — попита на висок глас Фльор. — Най-после, беше ужжасно!
            — Ще пийнем ли по едно преди лягане? — попита също на висок глас господин Уизли, след като скочи на крака. — Кой иска яйчен грог?
            — С какво се занимаваш напоследък? — обърна се Хари към Лупин, когато господин Уизли се засуети и отиде да донесе грога, а останалите започнаха да се протягат и се впуснаха в разговори.
            — О, напоследък съм в нелегалност — отвърна Лупин. — Почти в буквалния смисъл на думата. Затова не ти писах, Хари — ако ти бях пратил писмо, можех да се издам.
            — В какъв смисъл?
            — Живея сред събратята си, сред себеподобни — обясни Лупин. — Върколаци де — добави той, защото Хари го погледна неразбиращо. — Почти всички са на страната на Волдемор. Дъмбълдор искаше да има свой човек, шпионин между тях… и аз бях направо готов за това. — В думите му имаше едва загатнато огорчение и Лупин вероятно се усети, защото се усмихна по-сърдечно и продължи: — Не че се оплаквам, все някой трябва да го прави, а кой може да е по-подходящ от мен? И все пак ми беше много трудно да спечеля доверието им, защото нося непогрешими белези от опитите да живея сред магьосниците. Те са обърнали гръб на нормалното общество и живеят на ръба, крадат… а понякога и убиват, за да се прехранват.
            — И защо са се съюзили с Волдемор?
            — Смятат, че ако той победи, ще живеят по-добре — обясни Лупин. — А не е лесно да спориш с типове като Грейбек…
            — Кой е Грейбек?
            — Не си ли чувал за него? — Лупин стисна трескаво юмруци върху коленете си. — Фенрир Грейбек вероятно е най-свирепият върколак днес. Убеден е, че живее на земята с едно-едничко призвание: да нахапе и да зарази възможно най-много хора, така върколаците ще се множат и множат, докато надделеят над магьосниците. В замяна на вярната служба Волдемор му е обещал прещедра награда. Грейбек се е специализирал в ухапване на невръстни деца… Смята, че те трябва да бъдат хапани още съвсем малки и да бъдат възпитавани далеч от родителите си — така ще намразят нормалните магьосници. Волдемор се е заканил да го насъска срещу дъщерите и синовете на хората, а подобна заплаха обикновено се увенчава с добри плодове. — Известно време Лупин мълча, сетне продължи: — Мен ме ухапа именно Грейбек.
            — Какво? — изуми се Хари. — Когато… когато си бил малък ли?
            — Да. Баща ми нещо го обидил. Много дълго не знаех кой точно върколак ме е нападнал, дори изпитвах състрадание към него, защото смятах, че не се е владеел, и вече знаех какво е да се преобразяваш. Но Грейбек го прави съзнателно. По пълнолуние дебне отблизо жертвите, за да е сигурен, че ще му бъдат подръка. Планира всичко. Именно него използва Волдемор, за да подчини върколаците. Няма да се преструвам, моите разумни доводи не могат да оборят твърдението на Грейбек, че ние, върколаците, заслужаваме кръв, че трябва да си отмъщаваме на нормалните хора.
            — Но нали ти си нормален! — възрази яростно Хари. — Просто имаш… проблем.
            Лупин избухна в смях.
            — Понякога много ми напомняш Джеймс. Той го наричаше в компания „малкия космат проблем“. Мнозина бяха останали с впечатлението, че имам пакостлив заек.
            Той пое с благодарствена дума чашата яйчен грог, която му подаде господин Уизли, и сега изглеждаше малко по-весел. Междувременно Хари усети прилив на вълнение: покрай последното споменаване на баща му се сети, че отдавна иска да пита нещо Лупин.
            — Чувал ли си някога за човек, на когото са викали Нечистокръвния принц?
            — Нечистокръвния какъв?
            — Принц — повтори Хари, като не го изпускаше от очи, за да види дали той ще си спомни.
            — Сред магьосниците няма принцове — отговори вече усмихнат Лупин. — Такова прозвище ли смяташ да използваш? А аз си мислех, че „Избрания“ би трябвало да ти е достатъчно.
            — Това не е свързано с мен! — възмути се Хари. — Нечистокръвния принц е учил навремето в „Хогуортс“, у мен е старият му учебник по отвари. Писал е в него заклинания, ама такива, които сам е измислял. Например „Левикорпус“…
            — О, по мое време това беше страшно модно в „Хогуортс“ — отбеляза Лупин, който се отдаде на спомени. — Когато бях в пети курс, няколко месеца не смеехме да ходим никъде от страх да не увиснем като на кука, хванати за глезена.
            — Татко е използвал заклинанието — отбеляза Хари. — Видях го в мислоема, приложил го е на Снейп.
            Опита се да го каже небрежно, някак между другото, като нещо несъществено, но не беше сигурен, че е успял — усмивката на Лупин бе прекалено многозначителна.
            — Да — потвърди той, — но не само баща ти го използваше. Както ти обясних вече, заклинанието беше много разпространено… нали знаеш как е със заклинанията — ту се прилагат от всички, ту потъват в забрава.
            — Но аз останах с впечатление, че заклинанието е било измислено, докато вие сте били в училището! — продължи да упорства Хари.
            — Не е задължително — натърти Лупин. — Както и всичко останало, магиите ту излизат на мода, ту се забравят. — Той се взря в лицето на Хари, сетне добави тихо: — Джеймс, Хари, беше чистокръвен магьосник и от мен да го знаеш — никога не е искал от нас да го наричаме Принца.
            Хари реши да не се преструва повече и каза:
            — И не е бил Сириус? Или ти?
            — Със сигурност не сме били ние.
            — О! — Хари се взря в огъня. — Просто си помислих… той, този Принц, много ми помага в часовете по отвари.
            — Откога е учебникът, Хари?
            — Не знам, не съм проверявал.
            — Е, това може би ще ти даде някаква представа кога е учил в „Хогуортс“ този твой Принц — обясни Лупин.
            Малко по-късно Фльор реши да имитира Селестина и запя „Котел, пълен с жарка силна любов“, а всички останали, забелязали изражението на госпожа Уизли, го изтълкуваха като знак, че е време да си лягат. Хари и Рон се качиха чак в таванската стая на Рон, където за Хари беше добавено походно легло.
            Рон заспа почти мигновено, Хари обаче започна да рови в куфара си и извади учебника по отвари. Запрелиства го и накрая се сети да погледне на първата страница датата, когато е издаден. Беше преди петдесет години. А преди петдесет години в „Хогуортс“ не е бил нито баща му, нито неговите приятели. Разочарован, Хари метна учебника обратно в куфара, изключи осветлението и се заобръща ту на една страна, ту на друга, като си мислеше за върколаци и за Снейп, за Стан Шънпайк и Нечистокръвния принц… и най-сетне потъна в неспокоен сън, пълен с прокрадващи се сенки и с писъци на ухапани невръстни деца…
            — Тя сигурно се е пошегувала…
            Хари се събуди рязко и видя в другия край на леглото си издут чорап. Сложи си очилата и се огледа: мъничкото прозорче беше затрупано почти догоре със сняг, а на този фон Рон беше седнал в леглото и разглеждаше нещо като дебел златен ланец.
            — Това пък какво е? — попита Хари.
            — От Лавендър ми е — отвърна с погнуса Рон. — Едва ли наистина смята, че ще взема да го нося…
            Хари се взря по-внимателно и нададе гръмогласен смях. От ланеца висеше думата „Моят любим“, изписана с големи златни букви.
            — Изискано! — рече той. — Направо класика! На всяка цена се покажи с него пред Фред и Джордж.
            — Ако им кажеш — заяви Рон, като пъхна верижката под възглавницата, за да не я гледа, — аз ще… ще…
            — Сега пелтечиш, така ли? — ухили се Хари. — Е, да им кажа ли?
            — Но как изобщо й е хрумнало, че ще ми хареса такава дивотия? — попита Рон въздуха наоколо.
            — Я си помисли хубаво — подкани Хари. — Споменавал ли си някога, че искаш да се разхождаш пред всички с думите „Моят любим“ около врата?
            — Ами… ние всъщност не ги говорим често — отвърна Рон. — Главно се…
            — Се натискате — притече му се на помощ Хари.
            — Да де — каза Рон. Поколеба се за миг и добави: — Хърмаяни наистина ли ходи с Маклагън?
            — Не знам — призна Хари. — На празника у Слъгхорн бяха заедно, но според мен нещата май не потръгнаха.
            Рон се поободри и бръкна по-надълбоко в чорапа.
            Сред подаръците на Хари имаше плетен пуловер с голям златен снич, извезан на гърдите от госпожа Уизли, обемиста кутия с какви ли не нещица от „Магийки шегобийки на Уизли“ от близнаците и леко влажен пакет с дъх на мухъл, върху който пишеше „На господаря от Крийчър“. Хари се вторачи в него.
            — Как мислиш, дали не е опасно да го отварям?
            — Не може да е опасен, нали цялата ни поща се проверява в министерството — отговори Рон, макар че изгледа подозрително пакета.
            — А аз не се сетих да подаря нещо на Крийчър! Хората правят ли коледни подаръци на домашните си духчета? — попита Хари и предпазливо боцна пакета.
            — Хърмаяни би направила — отговори Рон. — Но дай първо да видим какво има вътре и чак тогава се чувствай гузен.
            След миг Хари вече беше изпищял оглушително и беше изхвърчал от походното легло — пакетът съдържаше огромен брой червеи.
            — Страхотно! — запревива се от смях Рон. — Много мило!
            — Предпочитам тях пред онзи ланец — отбеляза Хари и това тутакси отрезви Рон.
            Когато седнаха на коледния обяд, всички се бяха издокарали с нови пуловери — всички без Фльор (госпожа Уизли очевидно беше решила, че за нея не си струва да хаби усилия) и без самата госпожа Уизли, която си беше сложила нова-новеничка тъмносиня магьосническа шапка, проблясваща с нещо като ситни диаманти с вид на звезди, и невероятна златна огърлица.
            — Фред и Джордж ми ги подариха! Красиви са, нали?
            — Е, мамо, установяваме, че сега, откакто сами си перем чорапите, все повече те ценим — отвърна Джордж и нехайно махна с ръка. — Пащърнак, Ремус?
            — Хари, имаш червей в косата си — обяви бодро Джини и се пресегна през масата да го махне, а Хари усети как по врата го побиват тръпки, които нямат нищо общо с червея.
            — О, какъв ужаас! — рече Фльор и потрепери престорено.
            — Да, голям ужас — съгласи се с нея Рон. — Искаш ли сос, Фльор?
            В огромното си желание да й го поднесе той събори съдчето, Бил обаче замахна с магическата пръчка, сосът се извиси във въздуха и хрисимо се върна в съдината.
            — Непохватен си като оная Тонкс — каза Фльор на Рон чак след като приключи с благодарствените целувки, с които обсипа Бил. — Тя всичко събарря…
            — Поканих милата Тонкс да ни погостува днес — рече госпожа Уизли, като остави излишно рязко морковите и изгледа Фльор на кръв. — Но тя отказа да дойде. Говорил ли си с нея напоследък, Ремус?
            — Не. Не поддържам връзка с почти никого — отвърна той. — Но Тонкс си има семейство, сигурно е отишла при тях.
            — Хмм… — рече госпожа Уизли. — Може би. Останах с впечатлението, че смята да посрещне Коледата сама.
            Тя погледна подразнено Лупин, сякаш именно той е виновен, задето снаха ще й стане Фльор, а не Тонкс. Хари обаче се взря през масата във Фльор, която даваше на Бил късчета пуйка, забучени на вилицата й, и си помисли, че госпожа Уизли води отдавна загубена битка. Покрай това се сети, че се е канел да попита нещо за Тонкс, а кой можеше да му отговори по-добре от Лупин — човека, който знаеше най-много за Покровителите?
            — Покровителят на Тонкс се е променил — сподели той с него. — Или поне така твърди Снейп. Не знаех, че е възможно да се случи. Кога се променя Покровител?
            Лупин първо сдъвка парчето пуйка в устата си и го преглътна и чак тогава провлачи:
            — Понякога… заради силен потрес… или емоционален срив…
            — Изглеждаше голям и беше четирикрак — оповести Хари. Внезапно му хрумна нещо и той понижи глас: — Ей… а дали…
            — Артър! — прекъсна го внезапно госпожа Уизли. Беше станала от стола и с ръка на сърцето гледаше втрещена през кухненския прозорец. — Артър… виж, Пърси!
            — Какво?
            Господин Уизли се обърна. Всички побързаха да погледнат към прозореца, Джини дори се изправи, за да вижда по-добре. И наистина — през покрития с преспи двор вървеше Пърси Уизли, очилата му в рогови рамки проблясваха на слънцето. Той обаче не беше сам.
            — Артър, ама той… той е с министъра!
            И това беше истина — мъжът, чиято снимка Хари беше виждал в „Пророчески вести“, вървеше с леко накуцване след Пърси, а по буйната му като грива прошарена коса и черното наметало тук-там се белееше сняг. Още преди някой да е изрекъл и дума, още преди госпожа и господин Уизли да се спогледат изумени, задната врата се отвори и в рамката й застана Пърси.
            За миг настана болезнено мълчание. После Пърси каза доста сковано:
            — Честита Коледа, мамо!
            — О, Пърси! — ахна госпожа Уизли и се хвърли в обятията му.
            Подпрян на бастуна, Руфъс Скримджър поспря на прага и се усмихна, докато оглеждаше трогателната картина.
            — Извинявайте, че нахълтваме така — подхвана той, когато госпожа Уизли се извърна грейнала към него и започна да бърше сълзите си. — Ние с Пърси бяхме наблизо… по работа, естествено… и той не се сдържа, реши да намине да ви види.
            Пърси обаче не даваше никакви признаци, че иска да поздрави някого от останалите в семейството. Стоеше като препариран и гледаше някъде над главите на насъбралите се. Господин Уизли, Фред и Джордж го наблюдаваха с каменни лица.
            — Ама заповядайте, седнете, господин министър! — засуети се госпожа Уизли, като си пооправи шапката. — Вземете си от пуйката… или папнете худинг… исках да кажа…
            — Не, не, драга ми Моли — спря я Скримджър. Хари предположи, че преди да влязат в къщата, министърът е попитал Пърси за името. — Не искам да ви се натрапваме, изобщо нямаше да идваме, ако Пърси не държеше толкова да…
            — О, Пърс! — пророни през сълзи госпожа Уизли и се надигна да го целуне.
            — Отбихме се само за пет минути, аз ще се поразходя из двора, докато вие си поприказвате с Пърси. Не, не, уверявам ви, не искам да нахалствам! Е, ако някой пожелае да ми покаже прелестната ви градина… О, онзи младеж там е приключил с храната, дали не иска и той да се поразтъпче заедно с мен?
            Обстановката около трапезата се промени почти осезаемо. Всички преместиха погледи от Скримджър към Хари. Явно никой не сметна за убедителна преструвката на Скримджър, че не знае как се казва момчето, нито за особено естествено да посочи именно Хари да го придружи из градината, при положение че храната в чиниите на Джини, Фльор и Джордж също беше ометена.
            — Е, добре — каза Хари насред настъпилото мълчание.
            Не беше се хванал на приказките на министъра, че били минавали наблизо и Пърси искал да се види с роднините си. Именно това беше истинската причина да дойдат — Скримджър е искал да поговори насаме с него.
            — Защо не! — рече той тихо, докато минаваше покрай Лупин, който се беше понадигнал от стола. — Защо не! — добави, когато господин Уизли отвори уста да каже нещо.
            — Чудесно! — заяви Скримджър и се дръпна от вратата, та Хари да излезе пръв. — Само ще обиколим веднъж градината и после ние с Пърси си тръгваме. Вие си продължавайте!
            Хари закрачи през двора към градината с избуяли, отрупани със сняг растения, а Скримджър закуцука до него. Хари знаеше, че в миналото той е оглавявал служба „Аврори“. Изглеждаше решителен и кален в битките, много различен от шишкавия Фъдж с неговото бомбе.
            — Прелестно! — рече Скримджър, като спря при оградата на градината и погледна през затрупаната с преспи морава невидимите заради снега растения. — Прелестно!
            Хари не отвърна нищо. Усещаше, че Скримджър го държи под око.
            — От много време искам да се срещна с теб — подхвана след малко министърът. — Знаеш ли?
            — Не — призна си откровено Хари.
            — О, да, от много време. Но Дъмбълдор ти трепери като над писано яйце — продължи Скримджър. — И как иначе, как иначе, разбира се, след всичко, което ти се струпа на главата… особено в министерството… — Той зачака Хари да каже нещо, но понеже момчето не откликна, министърът продължи: — Откакто встъпих в длъжност, търся случай да поговоря с теб, но Дъмбълдор все го осуетява, което, както вече отбелязах, си е съвсем нормално.
            Хари продължи да мълчи и да чака.
            — Само какви слухове се носят! — рече Скримджър. — Е, и двамата знаем, разбира се, как всичко се изопачава… а и тази мълва за някакво пророчество… че именно ти си Избрания…
            Хари си помисли, че вече са близо до причината Скримджър да се появи в къщата.
            — Предполагам, че Дъмбълдор е обсъждал тези въпроси с теб.
            Хари се подвоуми — не знаеше дали да излъже или не. Загледа се в ситните стъпчици на градинските гномчета около цветните лехи, после към мястото, където снегът беше утъпкан — точно там Фред беше заловил гнома, който сега беше издокаран с балеринска поличка и красеше върха на коледната елха. Накрая Хари реши да каже истината… или поне част от нея.
            — Да, обсъждали сме ги.
            — А, така ли, така ли… — заповтаря Скримджър. Хари забеляза с крайчеца на окото, че и той му хвърля крадешком погледи, макар да се преструва, че се е захласнал по гномчето, което току-що беше подало глава изпод един замръзнал рододендрон. — И какво ти каза Дъмбълдор, Хари?
            — Съжалявам, но това е само между нас двамата — заяви момчето.
            Постара се да го каже възможно най-любезно и тонът на Скримджър също беше ведър и дружелюбен, когато рече:
            — О, да, това е въпрос на споделени тайни, не бих искал да любопитствам излишно… не, не… Пък и толкова ли е важно дали точно ти си Избрания?
            На Хари му трябваха няколко секунди да осмисли последните думи, после той отвърна:
            — Наистина не разбирам за какво говорите, господин министър.
            — Е, за теб, разбира се, е изключително важно — засмя се Скримджър. — Но за магьосническото общество като цяло… това са само догадки, нали? Важно е в какво вярват хората.
            Хари не каза нищо. Помисли си, че вече знае приблизително какво ще последва, но нямаше намерение да помага на Скримджър да стига дотам. Гномчето под рододендрона се беше запретнало да копае и да търси в корените му червеи и Хари не сваляше очи от него.
            — Хората вярват, че именно ти си Избрания — каза Скримджър. — Смятат те за герой… какъвто си наистина, Хари, независимо дали си избран или не. Колко пъти си се изправял лице в лице с Онзи-който-не-бива-да-се-назовава? При всички положения — продължи той, без да чака отговор, — същественото в случая е, че за мнозина ти, Хари, си символ на надеждата. Мисълта, че има някой, който може би е в състояние… който може би дори е предопределен да унищожи Онзи-който-не-бива-да-се-назовава… това, естествено, насърчава и ободрява хората. И няма как да не смятам, че след като веднъж си го осъзнал, вероятно смяташ едва ли не за свой дълг да застанеш редом до министерството и да повдигнеш духа на всички.
            Гномчето тъкмо се бе добрало до червей, теглеше го с все сила и се опитваше да го извади от замръзналата пръст. Хари мълча толкова дълго, че накрая Скримджър каза, като премести поглед от него към гномчето:
            — Големи симпатяги са, нали? Но какъв е твоят отговор, Хари?
            — Не разбирам какво точно искате — бавно отвърна момчето. — Какво означава „да застана редом до министерството“?
            — Уверявам те, нищо чак толкова обременително — отговори Скримджър. — Например ако от време на време те виждат да влизаш и да излизаш от министерството, това ще създаде нужното впечатление. И докато си там, разбира се, ще имаш прекрасната възможност да поприказваш с Гауейн Робардс, който пое от мен служба „Аврори“. Долорес Ъмбридж ми е споменавала, че мечтаеш да станеш аврор. Това би могло да се уреди много лесно…
            Хари усети как у него се надига гняв: значи Долорес Ъмбридж още беше в министерството!
            — И така — подхвана той, сякаш просто за да изясни някои неща, — в общи линии искате да създадете впечатление, че работя за министерството.
            — Духът на всички ще се повдигне, ако се разчуе, че ти, Хари, си съпричастен — заяви Скримджър, доволен, че момчето се е предало толкова бързо. — Нали разбираш, Избрания… става дума да обнадеждим хората, да им вдъхнем увереност, че се случват вълнуващи неща…
            — Но ако аз постоянно влизам и излизам от министерството — рече Хари, като се мъчеше гласът му да си остане дружелюбен, — няма ли всички да си помислят, че одобрявам онова, което се върши там?
            — Ами… — понавъси се Скримджър, — именно заради това отчасти ни се иска…
            — Не, няма да стане — заяви любезно Хари. — Не одобрявам някои от нещата, които се вършат в министерството. Например задържането на Стан Шънпайк.
            Известно време Скримджър мълча, но лицето му в миг стана студено.
            — Не очаквам да разбереш — заяви министърът и за разлика от Хари не успя да прикрие така успешно гнева в гласа си. — Времената са смутни, трябва да се вземат някои мерки. Ти си на шестнадесет години…
            — Дъмбълдор е на много повече от шестнадесет, но също смята, че Стан не би трябвало да е в Азкабан — натърти Хари. — Превръщате Стан в изкупителна жертва, точно както искате да превърнете мен в талисман.
            Гледаха се дълго и враждебно. Накрая Скримджър каза, вече без да се преструва на мил:
            — Разбрах. Точно както своя кумир Дъмбълдор ти предпочиташ да се разграничиш от министерството, така ли?
            — Не искам да ме използват — обясни Хари.
            — Някои биха казали, че е твой дълг да бъдеш използван от министерството!
            — Да, други пък биха казали, че е Ваш дълг да проверявате дали хората наистина са смъртожадни, преди да ги пращате зад решетките — заяви Хари, вече без да сдържа все по-силния си гняв. — Правите това, което правеше и Барти Крауч. Все не случваме на министър! Или ще е Фъдж, който се прави, че всичко върви по мед и масло, когато под носа му убиват хора, или пък Вие, дето пращате в тъмница не когото трябва и се опитвате да изкарате, че Избрания ви подкрепя!
            — Значи не си ти Избрания? — попита Скримджър.
            — Нали казахте, че не е толкова важно кой е Избрания? — засмя се горчиво Хари. — Поне за Вас.
            — Не биваше да го казвам — разкая се веднага Скримджър. — Не беше тактично…
            — Но беше искрено — увери го Хари. — Едно от малкото искрени неща, които чух от Вас. Все ви е едно дали ще умра, или ще живея, но много държите да Ви помогна да убедите всички, че печелите войната срещу Волдемор. Не съм забравил, господин министре…
            Той вдигна десния си юмрук. Там, по премръзналата му ръка, се белееха лъскавите белези, останали от наказанието, когато Долорес Ъмбридж го беше накарала да пише върху собствената си плът „Няма да лъжа“.
            — Не помня да сте ме подкрепил, когато убеждавах всички, че Волдемор се е завърнал. Миналата година в министерството не държахте чак толкова да сме приятели.
            Продължиха да стоят в мълчание, ледено като земята под краката им. Градинското гномче най-сетне беше успяло да издърпа червея и сега го смучеше, щастливо облегнато на най-ниските клони на рододендроновия храст.
            — Какво е намислил Дъмбълдор? — попита внезапно Скримджър. — Къде ходи, когато отсъства от „Хогуортс“?
            — Нямам представа — отговори Хари.
            — И да знаеше, пак нямаше да ми кажеш, нали? — попита Скримджър.
            — Не, нямаше — призна си Хари.
            — Е, в такъв случай ще се наложи да проверя дали не мога да науча с други средства.
            — Опитайте — рече безразлично Хари. — Но ми се виждате по-умен от Фъдж, очаквах да сте си взел поука от грешките му. Той се опита да се меси в „Хогуортс“. Сигурно сте забелязал, че вече не е министър, а Дъмбълдор продължава да си е директор. На Ваше място щях да оставя Дъмбълдор на мира.
            Настъпи дълго мълчание.
            — Е, ясно ми е, че добре те е обработил — заяви Скримджър със студен суров поглед иззад очилата с телени рамки. — Верен до гроб на Дъмбълдор, нали така, Потър?
            — Да, точно така — отвърна Хари. — Радвам се, че го изяснихме.
            И като обърна гръб на министъра на магията, той се запъти обратно към къщата.


            ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
            ПЛИТКА ПАМЕТ

            Няколко дни след Нова година Хари, Рон и Джини се наредиха привечер до огъня в кухнята, за да се върнат в „Хогуортс“. Министерството беше уредило тази еднократна връзка с пудролиниите, та учениците да се приберат бързо и безопасно в училището. Изпращаше ги само госпожа Уизли — господин Уизли, Фред, Джордж, Бил и Фльор бяха на работа. В мига преди да се разделят госпожа Уизли не се сдържа и се разплака. Вярно, напоследък тя плачеше за щяло и нещяло, особено след като на Коледа Пърси беше побързал да си тръгне разярен, с напръскани с пюре от пащърнак очила (заслугата за което си приписваха и Фред, и Джордж, и Джини).
            — Недей да плачеш, мамо — взе да я успокоява Джини и я потупа по гърба, докато госпожа Уизли хлипаше на рамото й. — Всичко ще бъде наред…
            — Да, не се притеснявай за нас — присъедини се и Рон, който разреши на майка си да го млясне много влажно по бузата, — и за Пърси. Голям тъпанар е, не е кой знае каква загуба.
            Докато притискаше в обятията си Хари, госпожа Уизли се разрида още по-безутешно.
            — Обещай, че ще се пазиш… и няма да си навличаш неприятности…
            — Винаги се пазя, госпожо Уизли — увери я Хари. — Нали си ме знаете, предпочитам спокойния живот.
            Тя се засмя през сълзи и се дръпна назад.
            — Е, и всички да слушате…
            Хари стъпи в изумрудения огън и изкрещя:
            — „Хогуортс“!
            Видя за последно кухнята на семейство Уизли и разплаканото лице на госпожа Уизли, сетне пламъците го погълнаха и докато се въртеше стремглаво, той зърваше за миг стаите на други магьосници, които се скриваха шеметно от погледа му още преди да е надникнал, после забави скоростта и накрая стъпи право в камината в кабинета на професор Макгонъгол. Когато излезе от нея, Макгонъгол бегло вдигна очи от онова, което работеше.
            — Добър вечер, Потър! Внимавай да не изцапаш килима с пепел.
            — Няма, професоре.
            Хари намести очилата и приглади косата си точно когато с въртене изникна и Рон. След като пристигна и Джини, тримата излязоха от кабинета на Макгонъгол и се отправиха към Грифиндорската кула. Докато вървяха, Хари надзърна през прозорците в коридора — слънцето вече залязваше над парка, застлан с по-дебели преспи, отколкото в градината на „Хралупата“. Забеляза в далечината Хагрид, който хранеше Бъкбийк пред къщата си.
            — Джунджурийки — каза уверено Рон, щом излязоха при Дебелата дама — тя бе по-бледа от обикновено и трепна от силния му глас.
            — А, не! — отсече Дебелата дама.
            — Как така „не“?
            — Има нова парола — уточни тя. — И ако обичаш, не ми крещи.
            — Но нас ни нямаше, откъде да…
            — Хари! Джини!
            Към тях бързаше Хърмаяни, силно поруменяла и с наметало, шапка и ръкавици.
            — Върнах се преди два часа, само отидох да посетя Хагрид и Бък… Уидъруингс де — обясни тя задъхана. — Добре ли изкарахте на Коледа?
            — Да — отговори начаса Рон, — беше доста бурно откъм събития, Руфъс Скримдж…
            — Имам нещо за теб, Хари — каза Хърмаяни, без изобщо да поглежда към Рон и да дава някакви признаци, че го е чула. — О, чакайте… паролата. „Въздържание.“
            — Точно така — потвърди отмаляла Дебелата дама и се дръпна напред, за да разкрие дупката в портрета.
            — Какво я прихваща? — учуди се Хари.
            — На Коледа очевидно е попрекалила — отвърна Хърмаяни и завъртя очи, като тръгна пред другите към претъпканата обща стая. — Двете с приятелката й Вайълет се черпили през целия път, докато стигнат онази картина с пияните монаси в коридора на кабинета по вълшебство, после изпили и всичкото им вино. Но както и да е…
            Тя потършува за миг в джоба си, после извади пергаментов свитък с почерка на Дъмбълдор отгоре.
            — Страхотно! — възкликна Хари и го разгъна незабавно. Прочете, че следващият му урок с Дъмбълдор е насрочен за другата вечер. — Имам да му разказвам толкова много неща… на теб също. Хайде да седнем…
            Точно тогава обаче екна силен писък „Бон-Бон!“ и Лавендър Браун изникна сякаш отдън земя, за да се хвърли в обятията на Рон. Мнозина от присъстващите на сценката се ухилиха ехидно, а Хърмаяни се засмя звънливо и каза:
            — Ето там има една маса… Джини, идваш ли?
            — Не, благодаря, имам среща с Дийн — отвърна тя, но Хари забеляза, че го казва без особено въодушевление.
            Хари остави Рон и Лавендър в нещо като схватка по борба в стоеж и поведе Хърмаяни към свободната маса.
            — Е, ти как прекара?
            — О, добре — сви тя рамене. — Нищо особено. А как беше у Бон-Бон?
            — Ще ти кажа след малко — обеща Хари. — Виж какво, Хърмаяни, не можеш ли…
            — Не, не мога! — отсече тя. — Затова не ме моли.
            — Мислех си, че след Коледата…
            — Не аз, Хари, а Дебелата дама е изгълтала цяла бъчва отлежало петвековно вино. Та каква важна новина искаше да ми съобщиш?
            Изглеждаше много ядосана, затова Хари реши да не спори точно сега за Рон и й разказа какво е чул от разговора на Малфой и Снейп.
            След като приключи, Хърмаяни помисли малко и попита:
            — Не смяташ ли, че…
            — Че се е преструвал как иска да помогне на Малфой, колкото да го накара да издаде какво прави ли?
            — Ами да — рече Хърмаяни.
            — Бащата на Рон и Лупин са на същото мнение — смръщи се Хари. — Но това доказва по безспорен начин, че Малфой крои нещо, не можеш да го отречеш.
            — Не, не мога — потвърди бавно тя.
            — И го прави по заповед на Волдемор, точно както ти казвах!
            — Хмм… някой от двамата спомена ли наистина името на Волдемор?
            Хари сбърчи чело и се помъчи да си спомни.
            — Не съм убеден… Със сигурност Снейп каза „твоят господар“, кой друг може да е?
            — Не знам — прехапа устна Хърмаяни. — Може би баща му? — Очевидно замислена, тя погледна към отсрещния край на стаята и дори не забеляза, че Лавендър гъделичка Рон. — Как е Лупин?
            — Не е много добре — отвърна Хари и разказа за бойната му задача сред върколаците и за трудностите, на които се натъква. — Чувала ли си за Фенрир Грейбек?
            — Да, чувала съм! — сепна се Хърмаяни. — И ти си чувал, Хари!
            — Кога — в часовете по история на магията ли? Прекрасно знаеш, че никога не съм слушал…
            — Не, не по история на магията! Нали Малфой заплаши с него Боргин! — припомни Хърмаяни. — На „Мракон-али“, не помниш ли? Каза на Боргин, че Грейбек е стар семеен приятел и ще наминава, за да провери дали Боргин работи по въпроса.
            Хари зяпна.
            — Забравил съм! Но това доказва, че Малфой е смъртожаден, как иначе ще поддържа връзка с Грейбек и ще му нарежда какво да прави!
            — Доста подозрително си е — пошушна Хърмаяни. — Освен ако…
            — О, престани! — възкликна отчаян Хари. — За това вече няма как да си затвориш очите!
            — Ами… не е изключено да са празни закани.
            — Теб човек не може да те убеди — поклати глава Хари. — Ще видим кой ще излезе прав… Ще си вземеш думите назад, Хърмаяни, точно както онези от министерството. А, да, скарах се и с Руфъс Скримджър…
            Двамата прекараха остатъка от вечерта в приятелски разговор, по време на който обиждаха как ли не Министерството на магията, защото и Хърмаяни като Рон смяташе, че си е направо нахално да молят сега Хари за помощ след всичко, на което са го подложили предната година.
            На следващата сутрин срокът започна с приятна изненада за шестокурсниците: през нощта някой беше окачил на дъската за обяви в общата стая голяма табела:

            УРОЦИ ПО МАГИПОРТИРАНЕ

            Ако сте на седемнайсет години или ще ги навършите преди 31 август, имате право да изкарате тримесечен курс по магипортиране с инструктор от Министерството на магията. Ако желаете да се включите, запишете се отдолу.
            Цена: 12 галеона

            Хари и Рон се присъединиха към блъсканицата пред обявата, за да си изчакат реда и да се запишат и те. Рон тъкмо вадеше перото, за да се включи след Хърмаяни, когато Лавендър се промъкна зад него, долепи длани до очите му и изгука:
            — Познай кой е, Бон-Бон!
            Хари се обърна, видя, че Хърмаяни се отдалечава, и я догони, защото не му се стоеше с Рон и Лавендър, но за негова изненада след малко Рон също ги настигна при дупката в портрета с яркочервени уши и начумерено лице. Без да казва и дума, Хърмаяни ускори крачка и отиде при Невил.
            — Магипортиране значи — подхвана Рон с тон, от който беше пределно ясно, че не желае да обсъжда случилото се току-що. — Дали ще бъде забавно, а?
            — Не знам — отвърна Хари. — Може би когато го правиш сам, е по-хубаво, лично на мен не ми беше никак приятно, когато Дъмбълдор ме магипортира със себе си при онова пътуване.
            — Бях забравил, че ти вече си го правил… Дано да си взема изпита от първия път — притесни се Рон. — Фред и Джордж са успели.
            — Но Чарли са го скъсали, нали?
            — Да, ама той е по-едър от мен — напомни Рон и разпери ръце, сякаш е горила, — затова Фред и Джордж не разказваха много-много за изпита… поне пред Чарли.
            — А кога се явяваме?
            — Веднага щом станем на седемнадесет. Аз ще ги навърша още през март.
            — Да, но няма да можеш да се магипортираш тук, в замъка…
            — Притрябвало ми е да се магипортирам тук! Важното е всички да знаят, че ако реша, бих могъл да го направя.
            Не само Рон се вълнуваше при мисълта за магипортирането. Цял ден всички обсъждаха предстоящите уроци и се радваха, че ще могат да изчезват и после пак да се появяват, когато си поискат.
            — Ще бъде страхотно, когато — хоп! — и… — възкликна Шеймъс и щракна с пръсти, за да покаже как ще изчезне. — Братовчед ми Фъргюс го прави само за да ме дразни, обаче като се науча и аз… няма да има и миг спокойствие…
            Той дотолкова се залиса в щастливите мечти, че замахна прекалено вдъхновено с магическата пръчка и вместо извор бистра вода, каквато беше задачата на урока по вълшебство този ден, измагьоса мощна струя като от маркуч, която рикошира в тавана и събори по лице професор Флитуик.
            — Хари вече се е магипортирал — обясни Рон на доста сконфузения Шеймъс, след като професор Флитуик се подсуши с леко движение на магическата пръчка и наказа Шеймъс да преписва („Аз съм магьосник, а не песоглавец, размахващ магическа пръчка“). — Дъм… ъъъ… един човек го е взел със себе си. Нали се сещаш, групово магипортиране.
            — Уааа! — пошушна Шеймъс и тримата с Дийн и Невил доближиха още малко глави, за да чуят какво усещаш по време на магипортиране.
            Чак до вечерта Хари бе обсаждан от други шестокурсници, които го молеха да им разкаже по-подробно. Всички те по-скоро изпадаха във възторг, вместо да се обезсърчат, когато им обясни колко неприятно е усещането. В осем без десет вечерта още отговаряше на въпроси, затова се видя принуден да излъже, че има да връща една книга в библиотеката, за да се отскубне и да не закъснее за урока с Дъмбълдор.
            В кабинета на Дъмбълдор светеше, портретите на предишните директори си похъркваха тихо в рамките, а мислоемът отново беше приготвен върху писалището. Ръцете на Дъмбълдор бяха отпуснати от двете страни на каменния съд, както и преди, дясната си беше черна и обгорена. Изобщо не бе зараснала и Хари се зачуди вероятно за стотен път от какво ли е тази рана, но не попита. Дъмбълдор му беше казал, че все някога ще научи, пък и сега Хари искаше да обсъди с него друго. Ала преди да е изрекъл и дума за Снейп и Малфой, Дъмбълдор рече:
            — Подочух, че на Коледа си се срещнал с министъра на магията.
            — Да — потвърди Хари. — Не остана особено доволен от мен.
            — Така е — въздъхна Дъмбълдор. — И от мен не е доволен. Но ние с теб, Хари, ще се опитаме да не се давим в тази мъка и да продължим битката.
            Хари се ухили.
            — Скримджър искаше да кажа на магьосническата общност, че министерството върши чудесна работа.
            Дъмбълдор се усмихна.
            — Сам знаеш, идеята всъщност принадлежи на Фъдж. През последните му дни като министър, когато отчаяно се опитваше да се задържи на поста си, се чудеше как да си издейства среща с теб, надяваше се да го подкрепиш…
            — След всичко, което направи миналата година? — ядоса се Хари. — След Ъмбридж?
            — Обясних на Корнелиус, че и дума не може да става, но идеята му явно не е умряла дори когато го свалиха от поста. Няколко часа след като Скримджър стана министър, двамата се видяхме и той настоя да му уредя среща с теб…
            — Значи заради това сте се скарали! — избълва Хари. — Пишеше в „Пророчески вести“.
            — Няма как, и „Пророчески вести“ са длъжни да съобщават от време на време истината, пък било то и случайно — отбеляза Дъмбълдор. — Да, скарахме се именно заради това. Е, както виждам, Руфъс най-после е измислил начин да те притисне до стената.
            — Обвини ме, че съм Ви верен до гроб.
            — Колко грубо от негова страна!
            — И аз потвърдих.
            Дъмбълдор понечи да каже нещо, но се отказа. Зад Хари фениксът Фоукс изписука тихо, нежно и напевно. Хари силно се смути, когато най-неочаквано забеляза, че яркосините очи на Дъмбълдор май са се насълзили, и побърза да забие поглед в коленете си.
            Но когато директорът заговори, гласът му беше съвсем спокоен.
            — Много съм трогнат, Хари.
            — Скримджър ме разпитваше къде ходите, когато Ви няма в „Хогуортс“ — каза Хари, без да мести втренчен поглед от коленете си.
            — Да, много е любопитен да узнае — потвърди Дъмбълдор вече развеселен и Хари реши, че отново е безопасно да го погледне. — Дори се опита да ме следи. Наистина забавно. Пратил ми Долиш за опашка. Не беше любезно от негова страна. Веднъж вече бях принуден да направя магия на Долиш, сега я повторих, а сърцето ми се късаше.
            — Значи още не знаят къде ходите? — попита Хари с надежда да откопчи нещо по този прелюбопитен въпрос, но Дъмбълдор само се усмихна над очилата си с форма на полумесеци.
            — Не, не знаят, но още не е дошло време да научаваш и ти. А сега предлагам да продължим, ако няма нещо друго…
            — Всъщност има, професоре — потвърди Хари. — За Малфой и Снейп.
            — Професор Снейп, Хари.
            — Да, сър. По време на празненството при Слъгхорн ги чух… всъщност ги проследих…
            Дъмбълдор изслуша разказа му с безизразно лице. След като Хари приключи, известно време директорът мълча, сетне рече:
            — Благодаря ти, Хари, че ми каза, но ти предлагам да не мислиш за това. Според мен не е от особено значение.
            — Не е от особено значение ли? — повтори с недоумение момчето. — Разбрахте ли, професоре…
            — Да, Хари, надарен съм с изключителни умствени способности и разбрах всичко, което ми каза — отвърна малко рязко Дъмбълдор. — Дори можеш да допуснеш, че съм разбрал малко повече от теб. Още веднъж — радвам се, че ми се довери, но повярвай — не ми съобщаваш нещо, което да ме обезпокои.
            Макар че отвътре му вреше и кипеше, Хари продължи да седи, да мълчи и да го гледа. Какво ставаше тук? Дали това означаваше, че Дъмбълдор наистина е възложил на Снейп да разбере какви ги върши Малфой и в този случай вече е чул от Снейп всичко, което Хари му беше разказал току-що? Или директорът беше разтревожен от онова, което беше научил, но не искаше да се издава?
            — Значи Вие, професоре — подхвана Хари любезно и спокойно, или поне се надяваше да е прозвучало така, — и досега безусловно вярвате на…
            — Проявих търпение и вече отговорих на този въпрос — каза Дъмбълдор, но не пролича в момента да е особено търпелив. — Отговорът ми не се е променил.
            — Така си и знаех — обади се присмехулен глас: Финиъс Нигелус очевидно само се правеше на заспал.
            Дъмбълдор не му обърна внимание.
            — А сега, Хари, настоявам да продължим нататък. Тази вечер имам да обсъждам с теб по-важни неща.
            Хари не можеше да се успокои. Ами ако откаже да сменят темата, ако прояви упорство в желанието си да докаже вината на Малфой? Сякаш прочел мислите му, Дъмбълдор поклати глава.
            — О, Хари, колко често се случва дори между най-добри приятели! Всеки от нас е убеден, че това, което той има да казва, е много по-важно от всичко, което другият би могъл да добави!
            — Не смятам, че това, което Вие имате да казвате, е маловажно, сър — отсече Хари.
            — Е, прав си, защото то наистина не е маловажно — потвърди припряно Дъмбълдор. — Тази вечер имам да ти показвам още два спомена, и с двата съм се сдобил изключително трудно, а според мен вторият е най-съществен от всички спомени, които съм събрал.
            Хари не отговори: още беше ядосан, задето нещата, които беше споделил, са били посрещнати така, но не виждаше какво ще спечели, ако продължи да спори.
            — И така — допълни Дъмбълдор с еклив глас, — тази вечер сме се събрали, за да продължим разказа за Том Риддъл, който на последния урок оставихме на прага на неговото учение в „Хогуортс“. Сигурно помниш колко се развълнува той, щом чу, че е магьосник, и че отказа да го придружа до „Диагон-али“, а аз на свой ред го предупредих да спре да краде, когато дойде в училището. И така, началото на учебната година настъпи и заедно с него пристигна и Том Риддъл — кротко момче с купена на старо мантия, което се строи заедно с другите първокурсници, за да бъде разпределено. Риддъл беше пратен в „Слидерин“ почти в същия миг, когато Разпределителната шапка докосна главата му — продължи Дъмбълдор, като махна с почернялата си ръка към лавицата над главата си, където стоеше Разпределителната шапка, вехта и непомръдваща. — Не знам кога точно е научил, че прочутият основател на дома е можел да разговаря със змиите, вероятно още същата вечер. Тази мисъл може само да го е развълнувала и да е повишила още повече самомнението му. Но дори да е плашел в общата стая съучениците си слидеринци, дори да е печелел възхитата им, като е показвал, че знае змийски, до нас, учителите, не е достигнал и намек за такова нещо. Риддъл не показваше никакви признаци за наглост или агресивност. Като необичайно надарен и много красив сирак съвсем естествено привлече почти веднага със самото си пристигане вниманието и състраданието на учителите. Изглеждаше учтив, послушен и ученолюбив. Почти всички бяха останали с най-прекрасни впечатления от него.
            — Казахте ли им как се е държал, когато сте се запознал с него в сиропиталището? — попита Хари.
            — Не, не съм им казвал. Макар че не проявяваше и следа от угризения, не беше изключено да съжалява за поведението си там и да е решил да обърне нова страница. Предпочетох да не го лишавам от тази възможност.
            Дъмбълдор замълча и изчаквателно погледна Хари, който се канеше да каже нещо. Ето, Дъмбълдор отново бе проявил склонността си да се доверява на хората въпреки убедителните доказателства, че те не го заслужават! После обаче Хари си спомни нещо…
            — Но Вие не сте му се доверявал никога, нали, сър? Той ми каза… онзи Риддъл, който излезе от дневника: „Дъмбълдор май никога не ме е харесвал колкото другите учители.“
            — Нека го кажем така: за мен никога не е било ясно от само себе си, че той заслужава доверие — отвърна Дъмбълдор. — Както вече посочих, бях решил да го държа под око, така и правех. Не бих казал, че в началото тези наблюдения установяваха нещо тревожно. Пред мен Риддъл беше много сдържан, сигурен съм, съзнаваше, че е бил прекалено откровен с мен заради радостната тръпка да открие кой е всъщност. Внимаваше да не се разкрива отново толкова, но вече нямаше как да върне назад онова, което беше допуснал да му се изплъзне от вълнение, или пък нещата, които госпожа Коул ми беше доверила. Въпреки всичко прояви здрав разум и изобщо не се опита да ме омае, както правеше с мнозина от колегите ми. С времето събра около себе си в училището групичка предани приятели — наричам ги така поради липса на по-точна дума, но както вече поясних, Риддъл не изпитваше привързаност към никого от тях. Тази група имаше някакво черно обаяние в замъка. Беше си сбирщина, в нея имаше какви ли не: слабаци, които търсеха закрила, амбициозни, които се домогваха да поделят славата, и отрепки, които се въртяха около главатар, способен да им покаже по-изтънчени разновидности на жестокостта. С други думи, именно те бяха предшественици на смъртожадните и след като напуснаха „Хогуортс“, някои наистина станаха първите смъртожадни. Подчиняваха се безусловно на Риддъл и нито веднъж не ги хванахме в нарушение, но техните седем години в „Хогуортс“ бяха белязани от какви ли не зловещи произшествия, в които така и не успяхме да ги уличим. Най-страшното от тях беше, разбира се, отварянето на Стаята на тайните, довело до смъртта на момичето. Както знаеш, Хагрид беше несправедливо набеден за това престъпление. Не успях да открия в „Хогуортс“ много спомени за Риддъл — продължи Дъмбълдор и положи обгорената си ръка върху мислоема. — Малцина сред хората, които са го познавали по онова време, са готови да говорят – направо са ужасени. Каквото знам, съм го научил вече след като той напусна „Хогуортс“, и то с огромни усилия. Издирих шепа хора, склонни да говорят, прегледах архивите и разпитах очевидци — и мъгъли, и магьосници. Онези, които успях да убедя да говорят, споделиха с мен, че Риддъл е бил обсебен от желанието да изясни потеклото си. Това, естествено, е разбираемо: израсъл е в сиропиталище и е искал да научи как се е озовал там. Както личи, напразно е търсел следи от Том Риддъл старши сред гербовете и плочките в Трофейната зала, в списъците с префекти в старите училищни архиви, дори в книги, посветени на магьосническата история. Накрая е бил принуден да приеме, че баща му никога не е стъпвал в „Хогуортс“. Струва ми се, че точно тогава окончателно се е отказал от името си и е започнал да се представя като Лорд Волдемор, освен това се заел да проучва рода на майка си, която до този момент презирал — жената, за която, както вероятно помниш, е смятал, че не може да бъде магьосница, щом се е поддала на позорната човешка слабост да поиска смъртта си. Единственото, за което можел да се хване, било името „Мерсволуко“ — от хората в сиропиталището знаел, че така се е казвал бащата на майка му. Накрая, след усърдно издирване в стари книги за магьоснически родове, научил за последните наследници на Слидерин. През лятото на шестнадесетата си година напуснал сиропиталището, където се връщаше всяка година, и тръгнал да издирва роднините си от рода Гонт. А сега, Хари, стани, ако обичаш…
            Дъмбълдор се изправи и Хари видя, че и този път той държи кристално шишенце, пълно с въртящ се седефен на цвят спомен.
            — Извадих голям късмет да се сдобия с това — обясни Дъмбълдор, докато изливаше проблясващото вещество в мислоема. — Сам ще се убедиш, след като го видим. Поемаме ли?
            Хари пристъпи към каменния съд и се наведе послушно, докато лицето му не потъна под повърхността на спомена, после той усети познатото чувство, че пада през небитието, и се приземи в почти пълен мрак на мръсен каменен под.
            Отне му няколко секунди да познае мястото, през това време Дъмбълдор се приземи до него. Сега къщата на Гонт беше неописуемо по-мръсна от всички мръсни места, които Хари беше виждал някога. По тавана бяха полепнали гъсти паяжини, подът не се виждаше от пластове нечистотии, по масата, сред съдовете със засъхнали в тях гозби, имаше мухлясала развалена храна. Единствената светлинка идваше от самотна, почти стопена свещ, сложена в краката на мъж с толкова дълги и сплъстени коса и брада, че Хари не виждаше нито очите, нито устата му. Мъжът се беше свил на кресло край огъня и за миг Хари се запита дали не е мъртъв. После обаче силно се почука на вратата, мъжът трепна, рязко се събуди и вдигна магическа пръчка в дясната си ръка и къс нож в лявата.
            Вратата изскърца и се отвори. На прага стоеше момче със старовремски светилник в ръка и Хари го позна веднага — висок, блед, тъмнокос и красив, Волдемор като юноша.
            Очите му се плъзнаха бавно из колибата и накрая попаднаха на мъжа в креслото. Известно време двамата се гледаха, сетне мъжът се изправи със залитане, а множеството празни бутилки в краката му затракаха и се затъркаляха по пода.
            — АХ, ТИ! — ревна той. — ТИ!
            И се нахвърли пиянски върху Риддъл, като държеше високо магическата пръчка и ножа.
            — Спри!
            Риддъл го каза на змийски. Мъжът се блъсна в масата, с което запрати покритите с мухъл съдове на пода и те се натрошиха. Той се взря в Риддъл. Настъпи дълго мълчание, докато двамата се наблюдаваха. Пръв се обади старецът.
            — Знаеш го?
            — Да, знам го — потвърди Риддъл.
            Той влезе в стаята, като остави вратата зад себе си да се люшне и да се затвори. Хари неволно изпита сърдито възхищение, задето Волдемор изобщо не се страхува. На лицето му беше изписано само отвращение и може би разочарование.
            — Къде е Мерсволуко? — попита той.
            — Мъртъв е — каза другият. — Мъртъв от години.
            Риддъл се свъси.
            — А ти кой си тогава?
            — Аз съм Морфин.
            — Синът на Мерсволуко?
            — Че кой друг…
            Морфин вдигна косата от мръсното си лице, за да разгледа по-добре Риддъл, и Хари забеляза, че той носи на дясната си ръка пръстена с черния камък на Мерсволуко.
            — Рекох, че си онзи мъгъл — прошепна Морфин. — Приличаш страшно много на онзи мъгъл.
            — На кой мъгъл? — рязко попита Риддъл.
            — На онзи мъгъл, по който сестра ми беше луднала, живее в господарската къща оттатък пътя — поясни Морфин и най-неочаквано се изплю на пода между тях. — Одрал си му кожата! Риддъл. Ама сега той е по-голям. Като се замисля… да, по-голям е от теб.
            Морфин изглеждаше леко зашеметен и залитна, без да пуска масата, на която се крепеше.
            — Ами да, той се върна — добави ни в клин, ни в ръкав.
            Волдемор се беше вторачил в Морфин, сякаш преценяваше на какво е способен. После се приближи още малко и попита:
            — Риддъл ли се е върнал?
            — Ъхъ, заряза я, така й се падаше, да се омъжва за някаква отрепка! — изсъска Морфин и пак се изплю на пода. — Но преди да избяга, ни ограби, представи си… Къде е медальонът с капачето, а, къде е медальонът на Слидерин?
            Волдемор не отговори. Морфин отново изпадна в ярост — размахваше ножа и крещеше:
            — Опозори ни тая малка никаквица, да! А ти кой си, та си дошъл тук да разпитваш? Всичко това е минало… минало…
            Морфин погледна встрани и пак залитна леко, а Волдемор тръгна към него. Докато вървеше, се спусна необичаен мрак, който угаси светилника на Волдемор и свещта на Морфин, угаси всичко…
            Дъмбълдор стисна силно между пръстите си ръката на Хари и двамата отново се устремиха назад към настоящето. След непрогледния мрак меката златиста светлина в кабинета на Дъмбълдор направо заслепи Хари.
            — Това ли беше всичко? — попита веднага той. — Защо стана тъмно, какво се случи?
            — Защото Морфин не можа да си спомни нищо от този миг нататък — обясни Дъмбълдор, като покани с ръка Хари да се разполага на стола. — На другата сутрин, когато се събудил, лежал сам на пода. Пръстена на Мерсволуко го нямало. През това време в селцето Литъл Хангълтън една прислужница тичала по главната улица и пищяла, че в гостната на господарската къща има три трупа — Том Риддъл старши, майка му и баща му. Мъгълските власти били озадачени. Доколкото ми е известно, и до ден-днешен не знаят как точно са умрели семейство Риддъл, защото проклятието Авада Кедавра обикновено не оставя никакви следи от увреждания… Единственото изключение седи пред мен — добави Дъмбълдор и кимна към белега на Хари. — В министерството обаче веднага разбраха, че това е убийство, извършено от магьосник. Там знаеха, че в другия край на долината, където е къщата на Риддъл, живее заклет мъгъловраг, който вече е излежавал присъда за нападение срещу един от убитите. И така, от министерството веднага пратиха хора при Морфин. Не се наложило дори да го разпитват, да му дават веритасерум или да прилагат легилимантика. Той начаса си признал, че е извършил убийството, и посочил подробности, каквито е могъл да знае единствено убиецът. Заявил, че се гордее, задето е убил мъгълите, от години бил чакал да му падне сгоден случай. Предал магическата си пръчка и веднага се установило, че семейство Риддъл са убити именно с нея. Морфин изобщо не оказал съпротива, оставил се да го отведат в Азкабан. Единственото, което го притеснявало, било изчезването на пръстена на баща му. „Той ще ме убие, дето съм го изгубил — повтарял като навита пружина на хората, които били отишли да го задържат. — Той ще ме убие, че съм изгубил неговия пръстен.“ И както личи, това било всичко, което е казал тогава. Остана в Азкабан до края на дните си и все не можеше да прежали последната вещ от наследствените реликви на Мерсволуко. Погребан е край тъмницата редом с други клетници, издъхнали в нея.
            — Значи Волдемор е откраднал магическата пръчка на Морфин и я е използвал — каза Хари, както седеше с изправен гръб на стола.
            — Точно така — потвърди Дъмбълдор. — Не разполагаме със спомени, които да ни го покажат, но според мен можем да бъдем почти сигурни какво точно се е случило. Волдемор е направил на вуйчо си зашеметяващо заклинание, взел е магическата му пръчка и е отишъл в другия край на долината, в „господарската къща оттатък пътя“. Там убил мъгъла, който бил зарязал неговата майка магьосница, и в допълнение баба си и дядо си, също мъгъли: по този начин изтребил недостойния род на Риддъл и си отмъстил на баща си, който не го е искал. После се върнал в съборетината на Гонт, направил сложна магия, за да вкара в съзнанието на вуйчо си лъжливи спомени, взел старинния пръстен от ръката на Морфин и си тръгнал.
            — Значи Морфин така и не е разбрал, че не го е извършил той?
            — Не, не е разбрал — рече Дъмбълдор. — Както вече ти споменах, направил пълни самопризнания, в които дори се е хвалел.
            — Но през цялото време е носел в съзнанието си този истински спомен!
            — Да, ала за да излезе наяве, трябваше да поработи изключително подготвен легилимант — вметна Дъмбълдор. — Пък и кой ще тръгне да рови в съзнанието на Морфин, при положение че той вече се е признал за извършител на престъплението? Все пак през последните седмици от живота на Морфин аз успях да си издействам свиждане с него — по онова време вече се опитвах да открия възможно най-много за миналото на Волдемор. Трудно изтръгнах този спомен от него. Щом го видях, се помъчих да го използвам, за да уредя да пуснат Морфин от Азкабан. Но докато в министерството се наумуват, той вече беше починал.
            — Но как там не са се досетили, че именно Волдемор е причинил всичко това на Морфин? — ядоса се Хари. — По онова време той все още не е бил пълнолетен, нали? Мислех, че могат да засекат магия, направена от непълнолетен!
            — Абсолютно прав си — могат да засекат магията, но не и кой я е направил: сигурно помниш как от министерството обвиниха теб за хвърковатата магия, която всъщност беше направена от…
            — От Доби — изръмжа Хари, защото още го болеше заради тази черна несправедливост. — Значи ако си непълнолетен и направиш магия в къщата на пълнолетна вещица или магьосник, в министерството няма да разберат?
            — Със сигурност няма да са в състояние да посочат кой точно е направил магията — потвърди Дъмбълдор и се подсмихна заради огромното възмущение, изписано по лицето на Хари. — Разчитат, че вътре в дома родителите магьосници знаят как да накарат потомците си да слушат.
            — Пълни глупости! — тросна се Хари. — Вижте какво стана тук, вижте какво се е случило с Морфин!
            — Съгласен съм — рече Дъмбълдор. — Какъвто и да беше, Морфин не заслужаваше да умре по този начин, обвинен в убийства, които не е извършил. Но става късно, а преди да се разделим, искам да видиш още един спомен.
            Той извади от вътрешния си джоб друга кристална стъкленичка и Хари пак замълча, защото се сети за думите на Дъмбълдор, че именно този спомен е най-важният от всички, които е събрал. Забеляза, че съдържанието се изсипва трудно в мислоема, сякаш се беше втвърдило. Дали и спомените се разваляха?
            — Няма да ни отнеме много време — обясни Дъмбълдор, когато най-сетне изпразни стъкленичката. — Още преди да се усетиш, и ще сме се върнали. И така, хайде пак в мислоема…
            Хари запада отново през сребристата повърхност и този път се приземи точно пред човек, когото позна на мига.
            Беше много по-младият Хорас Слъгхорн. Хари беше свикнал да го вижда напълно плешив и се пообърка от този младеж с гъста лъскава пясъчноруса коса, сякаш си беше нахлупил на главата наръч слама, макар че на темето му вече проблясваше плешивина колкото галеон. Мустаците му не бяха толкова рунтави и бяха червеникаворуси на цвят. Не беше и толкова шишкав като Слъгхорн, когото Хари познаваше, но все пак златните копчета на богато извезаната му жилетка бяха подложени на доста голямо напрежение. Крачката му бяха отпуснати върху тапицирано с кадифе столче, самият той беше потънал в удобен фотьойл, в едната ръка държеше малка чаша с вино, а с другата бъркаше в кутия със захаросан ананас.
            Точно когато Дъмбълдор се появи до Хари, той се огледа и видя, че стоят в кабинета на Слъгхорн. Около него се бяха наредили пет-шест момчета, всички седяха на по-неудобни или по-ниски столове от неговия фотьойл и бяха на около петнадесет-шестнадесет години. Хари веднага позна и Риддъл. Неговото лице беше най-красиво, той изглеждаше най-спокоен от всички момчета. Беше отпуснал нехайно ръка върху страничната облегалка на стола и Хари трепна, понеже видя на пръста му златно-черния пръстен на Мерсволуко — значи вече беше убил баща си.
            — Вярно ли е, сър, че професор Мерисот излиза в пенсия? — попита Риддъл.
            — Том, Том, и да знаех, нямаше да ти кажа — отвърна Слъгхорн, като му се закани укорително с покрит със захар пръст, но в същото време му намигна и така ефектът бе донякъде притъпен. — Интересно откъде получаваш сведения, момчето ми, знаеш повече от половината учители.
            Риддъл се усмихна, другите момчета прихнаха и му хвърлиха възхитени погледи.
            — С тази изумителна способност да научаваш неща, които не би трябвало да знаеш, и да ласкаеш с мярка онези, от които може да си зависим… Между другото, благодаря за ананаса, позна — той ми е любимият…
            Доста от момчетата захихикаха и точно тогава се случи нещо много странно. Цялата стая внезапно се изпълни с гъста бяла мъгла и Хари вече не виждаше нищо, освен лицето на Дъмбълдор, който стоеше до него. После в мъглата проехтя гласът на Слъгхорн, но някак неестествено силен:
            — … ще загазиш, момче, помни ми думата.
            Мъглата се вдигна точно толкова светкавично, както се беше появила, и въпреки това никой не я спомена, никой не даваше вид, че се е случило нещо необичайно. Смаян, Хари се огледа тъкмо когато златното часовниче върху писалището на Слъгхорн удари единадесет часа.
            — О, небеса, толкова ли е късно вече? — възкликна Слъгхорн. — Побързайте, момчета, за да не си изпатите всички. Лестранж, ако утре не ми представиш съчинението, ще бъдеш наказан. Същото важи и за теб, Ейвъри.
            Слъгхорн се надигна от фотьойла и занесе празната чаша на писалището, а през това време момчетата се изнизаха едно по едно. Риддъл обаче се позабави. Хари разбра, че е изостанал нарочно в кабинета, за да бъде сам със Слъгхорн.
            — Внимавай, Том — предупреди го Слъгхорн, като се обърна и видя, че още не си е тръгнал. — Само това остава — да те хванат след вечерния час, а си префект…
            — Исках да Ви попитам нещо, професоре…
            — Питай, момчето ми, питай…
            — Какво знаете, сър, за… за хоркруксите?
            И пак се случи същото: помещението се изпълни с гъста мъгла и Хари вече изобщо не виждаше Слъгхорн и Риддъл, виждаше само Дъмбълдор, който ведро се усмихваше до него. Сетне гласът на Слъгхорн гръмна отново, точно както предишния път:
            — Не знам нищо за никакви хоркрукси, а и да знаех, нямаше да ти кажа! Сега се махай незабавно оттук и само да си посмял пак да ми споменеш за хоркрукси!
            — Е, това е — оповести спокойно Дъмбълдор до Хари. — Време е да вървим.
            И краката на Хари се отлепиха от пода и след броени секунди докоснаха отново килима пред писалището на Дъмбълдор.
            — Това ли беше всичко? — попита той объркан.
            Дъмбълдор беше казал, че това е най-същественият спомен, а Хари изобщо не проумяваше какво толкова му е важното. Вярно, мъглата, както и това, че никой като че ли не я забеляза, си беше доста странно, но иначе не се беше случило нищо, освен че Риддъл беше задал въпрос и не беше получил отговор.
            — Както навярно си забелязал — подхвана Дъмбълдор, след като седна отново зад писалището, — този спомен беше фалшифициран.
            — Фалшифициран ли? — повтори Хари и също седна.
            — Определено — потвърди Дъмбълдор, — професор Слъгхорн е преиначил собствените си спомени.
            — Но защо?
            — Според мен защото се срамува от онова, което помни — обясни Дъмбълдор. — Опитал се е да подправи спомена, за да се покаже в по-благоприятна светлина, като е заличил онези части в него, които не иска да виждам. Както със сигурност си обърнал внимание, направил го е много недодялано и това е чудесно, защото така проличава, че зад фалшифицирания спомен все още се пази истинският. И тъй, за пръв път ти давам домашно, Хари. Възлагам ти да убедиш професор Слъгхорн да разкрие истинския спомен, който безспорно съдържа съдбоносна за нас информация.
            Хари се взря в него.
            — Но вие, професоре — рече той, като се постара в гласа му да прозвучи възможно най-голямо уважение, — едва ли имате нужда от мен… бихте могъл да приложите легилимантика… или веритасерум…
            — Професор Слъгхорн е изключително способен магьосник и очаква и двете — възрази Дъмбълдор. — Владее оклумантиката в много по-голяма степен от клетия Морфин Гонт и бих се изненадал, ако не носи навсякъде със себе си противоотрова за веритасерума още от мига, когато го убедих да ми даде това подобие на спомен. Не, според мен би било неразумно да се опитвам да изтръгна от професор Слъгхорн истината насила, това може да донесе много повече вреда, отколкото полза. Не искам той да напуска „Хогуортс“. Но като всички нас, и професор Слъгхорн си има слабости и мисля, че именно ти си единственият човек, който може да преодолее всичките му защити. Изключително важно е, Хари, да се сдобием с истинския спомен… всъщност точно колко е важно, ще разберем едва след като го видим. Е, успех… и лека нощ!
            Постъписан, че го отпращат толкова внезапно, Хари побърза да стане от стола.
            — Лека нощ, професоре!
            Докато затваряше след себе си вратата на кабинета, чу ясно как Финиъс Нигелус подметна:
            — Не разбирам защо момчето може да го направи по-добре от теб, Дъмбълдор.
            — Не съм и очаквал да разбереш, Финиъс — отвърна Дъмбълдор, а Фоукс отново изписука тихо и напевно.


            ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
            ИЗНЕНАДИ ЗА РОЖДЕНИЯ ДЕН

            На следващия ден Хари сподели какво му е възложил Дъмбълдор и с Рон, и с Хърмаяни, но поотделно, защото Хърмаяни и досега отказваше да стои на едно място с Рон по-дълго от времето за един презрителен поглед.
            Рон заяви, че Хари не би трябвало да срещне никакви трудности със Слъгхорн.
            — Ти си му любимец — рече той по време на закуска, като замахна нехайно с вилицата, с която беше загребал доста от пържените яйца. — Не е в състояние да ти откаже нищо. То пък оставаше да откаже на малкия си Принц на отварите! Днес следобед просто остани след часа и го попитай.
            Хърмаяни обаче погледна по-мрачно на нещата.
            — Щом Дъмбълдор не е успял да го откопчи от него, значи той е решил на всяка цена да скрие какво точно се е случило — прошепна тя, докато стояха през междучасието в безлюдния заснежен двор. — Хоркрукси… хоркрукси… за пръв път ги чувам…
            — Наистина ли?
            Хари се разочарова — беше се надявал Хърмаяни да го насочи какво точно представляват тези хоркрукси.
            — Вероятно са наистина някаква много сложна черна магия, иначе защо Волдемор ще тръгне да разпитва за тях? Според мен ще ти е трудно, Хари, да се добереш до нещо, трябва много да внимаваш как ще попиташ Слъгхорн, да разработиш стратегия…
            — Рон смята, че е достатъчно да остана днес след часа по отвари…
            — О, щом Бон-Бон смята така, послушай го — веднага кипна тя. — Така де, кога Бон-Бон е сбъркал в преценката си?
            — Хърмаяни, не можеш ли…
            — Не, не мога! — подвикна тя гневно и изфуча като буря, оставяйки Хари до глезени в преспите.
            Напоследък часовете по отвари бяха доста тягостни, защото Хари, Рон и Хърмаяни бяха принудени да делят една маса. Този ден Хърмаяни премести котела си чак в другия край, при Ърни, без да обръща никакво внимание на Хари и Рон.
            — Ти пък какво си й направил? — промърмори Рон на Хари, като огледа високомерния профил на Хърмаяни.
            Но още преди Хари да му отговори, Слъгхорн прикани от предния край на кабинета за тишина.
            — Сядайте, сядайте, ако обичате! И по-бързо, днес следобед трябва да отхвърлим много работа! Третият закон на Голпейлът… кой може да ми го каже?… Госпожица Грейнджър, разбира се!
            Хърмаяни издекламира със светкавична бързина:
            — Според Третия закон на Голпейлът противоотровата за отрова, направена от различни съставки, се равнява на повече от сбора на противоотровите за всяка от отделните съставки.
            — Правилно! — грейна Слъгхорн. — Десет точки за „Грифиндор“! А сега, ако приемем, че Третият закон на Голпейлът е верен…
            Налагаше се Хари да повярва само на думите на Слъгхорн, че Третият закон на Голпейлът е верен, защото не бе разбрал нищо от него. Освен Хърмаяни явно никой не схващаше какво обясняваше по-нататък Слъгхорн.
            — А това, естествено, означава, че ако с разбулващото Скарпиново заклинание сме установили правилно съставките на отварата, основната ни цел не е сравнително простата задача да подберем противоотрови за тези съставки, а да открием допълнителна съставка, която чрез един почти алхимичен процес ще преобразува отделните елементи…
            Рон седеше с полуотворена уста до Хари и си драскаше разсеяно по новия учебник „Отвари за напреднали“. Все забравяше, че вече не може да разчита на Хърмаяни да го спасява, когато не разбира какво става.
            — И така… — обобщи Слъгхорн. — Нека всеки от вас да дойде и да вземе една от стъкленичките върху писалището ми. До края на часа трябва да създадете противоотрова за отровата вътре. Успех и не забравяйте предпазните ръкавици!
            Хърмаяни вече беше станала от стола и беше преполовила разстоянието до катедрата на Слъгхорн, докато останалите в класа се усетят, че е време да се размърдат, а когато Хари, Рон и Ърни се върнаха на масата, тя вече беше изляла съдържанието на стъкленичката в котела си и палеше огъня отдолу.
            — Жалко, този път Принца едва ли ще ти помогне, Хари — рече бодро-бодро, докато се изправяше. — Тук вече трябва да разбираш основните принципи. Няма подсказване и хитруване!
            Подразнен, Хари махна запушалката на крещящорозовата отрова, която беше взел от писалището на Слъгхорн, изсипа я в котела и запали огъня отдолу. Нямаше никакво понятие какво да прави от тук нататък. Погледна Рон, който също стоеше с глуповат вид, защото дотук беше повтарял всичко каквото прави Хари.
            — Сигурен ли си, че Принца не е написал нещо? — пошушна му той.
            Хари извади своя „Отвари за напреднали“, който не го беше подвеждал досега, и отвори на глава „Противоотрови“. Там дума по дума беше повторен Третият закон на Голпейлът, както го беше казала Хърмаяни, но никъде не се виждаше Принца да е написал нещо, за да обясни какво означава. Очевидно и той като Хърмаяни не се беше затруднил да го схване.
            — Нищо — пророни мрачно Хари.
            Хърмаяни вече размахваше въодушевено магическата си пръчка над своя котел. За беда Хари и Рон не можеха да се възползват от заклинанието, което прилагаше — тя вече бе толкова добра на безсловесните магии, че не й се налагаше да изрича нищо на глас. Ърни Макмилън обаче пелтечеше:
            — „Специалис ревелио!“
            На двете момчета им прозвуча внушително и те побързаха да го повторят.
            Само пет минути по-късно Хари осъзна, че славата му на най-добър от класа в отварите се срутва главоломно. При първата си обиколка из подземието Слъгхорн надзърна с надежда в котела му, готов, както обикновено, да ахне възхитен, този път обаче побърза да дръпне глава и се закашля от лъхналата го миризма на развалени яйца. Просто беше невъзможно Хърмаяни да изглежда по-самодоволна: трудно й беше да преглътне, че във всеки час по отвари има по-добър от нея. Сега тя изливаше тайнствено отделените съставки на отровата в десет различни кристални шишенца. По-скоро за да не наблюдава тази дразнеща гледка, отколкото по някаква друга причина, Хари се надвеси над учебника на Нечистокръвния принц и започна да прелиства страниците с излишен замах.
            И ето — точно върху дългия списък с противоотрови беше драснато:

            Просто пъхни в гърлата безоар.

            Известно време Хари се взираше в тези думи. Май някога, доста отдавна, беше чувал за безоар. Точно така, Снейп го беше споменал при най-първия им урок по отвари! „Камък, изваден от стомаха на коза… може да те спаси от повечето отрови.“
            Това не беше решение на проблема с Голпейлът и ако Снейп им преподаваше още, Хари не би дръзнал да го направи, сега обаче случаят изискваше отчаяни действия. Той забърза към шкафа и след като порови в него и разбута роговете от еднорози и китките сушени билки, намери чак в дъното картонена кутийка, върху която беше надраскана думата „Безоари“.
            Отвори я точно когато Слъгхорн се провикна:
            — Остават две минути, да знаете всички!
            Вътре в кутията имаше пет-шест спаружени кафяви нещица, които приличаха по-скоро на изсъхнали бъбреци, отколкото на истински камъни. Хари грабна един, върна кутийката в шкафа и хукна към своя котел.
            — Времето… ИЗТЕЧЕ! — оповести добродушно Слъгхорн. — Я да видим сега как сте се справили! Блейз… какво ще ми покажеш?
            Слъгхорн тръгна да обикаля бавно стаята и да оглежда различните противоотрови. Никой не беше изпълнил докрай задачата, макар че Хърмаяни бързаше да напъха в шишенцето още няколко съставки преди Слъгхорн да стигне до нея. Рон се беше предал окончателно и само се опитваше да не вдишва зловонните изпарения, виещи се над котела му. Хари стоеше и чакаше, стиснал безоара в леко потната си длан.
            Слъгхорн дойде при тяхната маса най-накрая. Подуши отварата на Ърни и премина смръщен към творението на Рон. Не се задържа дълго над котела му, даже се отдръпна припряно, сякаш му се повръщаше.
            — А ти, Хари? — рече преподавателят. — Какво ще ми покажеш?
            Хари протегна длан с безоара в нея.
            Слъгхорн го гледа около десет секунди. За миг Хари се запита дали няма да му се разкрещи. После учителят отметна назад глава и прихна в гръмогласен смях.
            — Не ти липсва дързост, момче! — избоботи той, сетне взе безоара и го вдигна, за да го види класът. — О, същият като майка си… е, не те виня… безоарът наистина действа като противоотрова на всички тези отвари!
            С потно лице и сажди по носа, Хърмаяни направо позеленя. Почти готовата й противоотрова, където имаше петдесет и две съставки плюс кичур от собствената й коса, къкреше вяло зад Слъгхорн, който не виждаше нищо друго освен Хари.
            — И ти се сети сам за безоара, нали, Хари? — изсъска тя през стиснати зъби.
            — Ето го първооткривателския дух, от който се нуждае всеки, заел се да прави истински отвари! — заяви щастлив Слъгхорн още преди Хари да се е обадил. — Метнал си се на майка си, и на нея й идеше отвътре да прави отвари, безспорно го е наследил от майка си… Да, Хари, да, ако имаш подръка безоар, именно него трябва да дадеш… макар че безоарите не помагат при всякакви отрови и се срещат доста рядко, затова си струва да знаеш как се забъркват и противоотрови…
            Единственият човек в кабинета с по-разгневен вид от Хърмаяни беше Малфой — както Хари забеляза с радост, той се беше залял с нещо като котешки бълвоч. Но докато някой от двамата възроптае, че Хари пак е излязъл пръв в класа, без да прави нищо, часът свърши.
            — Хайде, съберете си нещата — подкани Слъгхорн. — И за проявената дързост още десет точки за „Грифиндор“!
            Като продължаваше да хихика, той се заклатушка към писалището в предната част на подземието.
            Хари поизостана — мина необичайно много време, докато си приготви чантата. Преди да излязат, нито Рон, нито Хърмаяни му пожелаха успех, и двамата изглеждаха доста ядосани. Накрая в помещението останаха само Хари и Слъгхорн.
            — Побързай, Хари, ще закъснееш за следващия час — каза приветливо Слъгхорн и щракна златните закопчалки на куфарчето си от змейска кожа.
            — Исках да ви попитам нещо, професоре — подхвана Хари и си помисли за непреодолимата прилика с Волдемор.
            — Питай, момчето ми, питай…
            — Какво знаете, сър, за… за хоркруксите?
            Слъгхорн застина. Валчестото му лице сякаш хлътна навътре. Той прокара език по устните си и рече прегракнало:
            — Какво каза?
            — Попитах дали знаете нещо за хоркруксите. Защото…
            — Дъмбълдор те е пратил — прошепна Слъгхорн.
            Гласът му се беше променил до неузнаваемост. Вече не беше радушен, а стъписан, ужасен. Слъгхорн бръкна в горния си джоб и извади носна кърпа, с която попи потта по челото си.
            — Дъмбълдор ти е показал онзи… онзи спомен — заяви той. — Е? Прав ли съм?
            — Да — потвърди Хари, след като реши на мига, че е по-добре да не лъже.
            — Да, разбира се — повтори тихо Слъгхорн, който продължаваше да бърше пребледнялото си като платно лице. — Разбира се… е, ако си виждал онзи спомен, Хари, значи си наясно, че не знам нищо… нищичко — натърти той — за хоркруксите.
            Грабна куфарчето от змейска кожа, напъха носната кърпа обратно в джоба си и с твърда крачка тръгна към вратата на подземието.
            — Професоре — рече отчаян Хари, — само си помислих, че това не е целият спомен…
            — Така ли? — възкликна Слъгхорн. — В такъв случай грешиш. ГРЕШИШ!
            Той изрева последната дума и още преди Хари да е отворил уста, затръшна след себе си вратата на подземието.
            Рон и Хърмаяни не проявиха състрадание, когато Хари им разказа за ужасния разговор. Хърмаяни още не можеше да си намери място, че Хари отново е успял, без изобщо да изпълни задачата. Рон пък се цупеше, задето не му е пъхнал скришом и на него един безоар.
            — Щеше да изглежда глупаво, ако и двамата го бяхме направили! — ядоса се Хари. — Виж какво, трябваше да го размекна някак, преди да го питам за Волдемор. О, я се стегни! — добави той отчаян, защото Рон трепна, като чу името.
            Вбесен от провала си и от отношението на Рон и Хърмаяни, следващите няколко дни Хари умуваше какво да прави от тук нататък със Слъгхорн. Реши сега-засега да го остави да си мисли, че е забравил за хоркруксите — наистина беше най-добре да го приспи с измамно усещане за сигурност, преди отново да премине в настъпление.
            Тъй като Хари не продължи да разпитва повече, преподавателят по отвари отново възприе обичайното си мило отношение към него и сякаш забрави за случилото се. Хари зачака покана за някоя от малките му вечерни веселби, твърдо решен този път да приеме, дори и да се наложи да отложи тренировка по куидич. За беда обаче покана не идваше. Хари провери как стоят нещата при Хърмаяни и Джини — и те не бяха получавали покани и доколкото знаеха, същото важеше и за останалите. Хари неволно се запита дали това не означава, че всъщност Слъгхорн не е чак толкова разсеян, колкото изглежда, и е решил да не дава на Хари други възможности да го разпитва.
            Междувременно библиотеката на „Хогуортс“ беше подвела Хърмаяни за пръв път, откакто я ползваше. Беше толкова стъписана, та дори забрави, че е сърдита на Хари заради номера с безоара.
            — Не намерих нито едно обяснение какво всъщност правят тези хоркрукси! — сподели Хърмаяни с него. — Нито едно! Претърсих от край до край Недостъпния отдел: нищо дори в най-ужасните книги, където ти казват как да забъркаш най-чудовищните отвари! Единственото, което открих, е това — в предговора към „Най-черните от всички черни магии“… чуй… „за хоркрукса, най-зловещото от всички магьоснически изобретения, тук няма да говорим изобщо и да даваме напътствия“… Защо тогава го споменават? — попита момичето нетърпеливо и затвори с трясък старата книга, при което тя нададе призрачен вопъл. — О, я млъквай! — сгълча я Хърмаяни и я пъхна обратно в чантата си.
            Дойде февруари и снегът около училището се стопи, за да отстъпи място на дъждовно, мрачно и безрадостно време. Замъкът беше похлупен с мораво-сивкави облаци, от неспирния леден дъжд моравите станаха хлъзгави и се разкаляха. Вследствие от това първият урок по магипортиране за шестокурсниците, насрочен за събота сутринта, за да не се пропускат обичайните часове, се състоя в Голямата зала, а не в парка.
            Когато Хари и Хърмаяни дойдоха в залата (Рон беше слязъл с Лавендър), те видяха, че масите са изчезнали. Дъждът шибаше по високите прозорци, а по омагьосания таван горе се кълбяха черни облаци, когато учениците се събраха пред професорите Макгонъгол, Снейп, Флитуик и Спраут, ръководители на домовете, и пред дребен магьосник, за когото Хари предположи, че е инструкторът по магипортиране от министерството. Той беше странно безцветен, с прозрачни мигли, рядка косица и безтегловен вид, сякаш и най-малкият повей на вятъра ще го отнесе. Хари се запита защо изглежда такъв безплътен — дали защото постоянно се магипортира, или защото именно такова крехко телосложение е най-подходящо за човек, решил да изчезне.
            — Добро утро! — поздрави магьосникът от министерството, след като всички ученици се стекоха и ръководителите на домовете призоваха към тишина. — Казвам се Уилки Туайкрос и през следващите три месеца ще ви бъда инструктор по магипортиране от министерството. Надявам се през това време да успея да ви подготвя за изпита…
            — Малфой, не говори и внимавай! — изрева високо професор Макгонъгол.
            Всички се обърнаха. Малфой се беше изчервил като рак и изглеждаше вбесен, когато се отдръпна от Краб — очевидно двамата се бяха карали шепнешком. Хари хвърли бърз поглед към Снейп, който също изглеждаше ядосан — Хари обаче предположи, че това се дължи не толкова на непослушанието на Малфой, колкото на факта, че Макгонъгол е направила забележка на ученик от неговия дом.
            — Дотогава мнозина от вас навярно ще бъдат готови да вземат изпита — продължи Туайкрос, сякаш изобщо не са го прекъсвали. — Както сигурно знаете, обикновено е невъзможно да се магипортирате вътре в „Хогуортс“. Директорът развали магията само за Голямата зала и само за един час, за да можете да се упражнявате. Позволете ми да наблегна, че извън стените на залата няма да можете да се магипортирате и ще бъде неразумно да опитвате. А сега застанете така, че всеки да има пред себе си метър и половина празно пространство.
            Всички се засуетиха и заблъскаха, като си подвикваха никой да не им се пречка в пространството. Ръководителите на домовете тръгнаха сред учениците, като разрешаваха споровете и определяха кой къде да застане.
            — Къде отиваш, Хари? — попита Хърмаяни.
            Той обаче не отговори и забърза през гъмжилото покрай професор Флитуик, който правеше пискливи опити да подреди неколцина от шестокурсниците в „Рейвънклоу“, напиращи да застанат най-отпред, и покрай професор Спраут, която строяваше хафълпафци в права редица, и като заобиколи Ърни Макмилън, се озова зад всички и точно зад Малфой — той се възползваше от всеобщата суматоха, за да продължи караницата с Краб, който беше на метър и половина разстояние и изглеждаше разбунтуван.
            — Не знам колко още, ясно? — заяде се Малфой, който не подозираше, че Хари стои зад него. — Оказа се, че трябва повече време, отколкото си мислех.
            Краб отвори уста, но Малфой изглежда се досети какво се кани да му каже.
            — Виж какво, Краб, не ти влиза в работата какво правя, вие с Гойл ще изпълнявате каквото ви е наредено и ще бъдете нащрек!
            — Лично аз обяснявам на приятелите си какво смятам да правя, когато ги карам да бъдат нащрек — рече Хари достатъчно силно, за да го чуе Малфой.
            Драко се обърна кръгом, а ръката му се стрелна към магическата пръчка, точно тогава обаче и четиримата ръководители на домове изкрещяха:
            — Тишина!
            Всички млъкнаха отново. Малфой бавно се обърна напред.
            — Благодаря ви! — рече Туайкрос. — И така… — Той замахна с магическата си пръчка. На пода пред всеки от учениците тутакси се появи старовремски дървен обръч. — Когато се магипортирате, важно е да помните трите П — оповести инструкторът: — Посока, постоянство, последователност! Стъпка първа: насочете неотклонно мислите си към посоката, накъдето искате да се магипортирате — обясни Туайкрос. — В нашия случай — към вътрешността на обръча. А сега, ако обичате, съсредоточете се върху посоката.
            Мнозина започнаха да се озъртат крадешком дали останалите гледат към обръчите си, после побързаха да направят каквото им е обяснено. Хари се вторачи в кръгчето прашен под вътре в обръча и се постара да не мисли за нищо друго. Това се оказа невъзможно, защото продължаваше да се чуди какво толкова върши Малфой, та се налага някой да е нащрек.
            — Стъпка втора — каза Туайкрос, — насочете постоянството си така, че да изпълни пространството, което сте си представили. Нека силното ви желание да проникнете в него се плисне от ума ви и да обхване и последната частица в тялото ви!
            Хари хвърли скришом един поглед наоколо. Малко вляво Ърни съзерцаваше своя обръч толкова съсредоточено, че беше поруменял и изглеждаше така, сякаш се напъваше да снесе яйце с големина на куофъл. Хари едва се сдържа да не се засмее и побърза да насочи отново погледа си към своя обръч.
            — Стъпка трета — провикна се Туайкрос, — но само след като ви дам знак… завъртете се на място, усетете как прониквате в небитието и се придвижвате с последователност! Броя до три, хайде… едно…
            Хари отново се огледа: мнозина очевидно бяха притеснени, че ги карат да се магипортират толкова бързо.
            — Две…
            Той пак се постара да насочи мислите си към обръча — вече беше забравил какво означават трите П.
            — ТРИ!
            Хари се завъртя стремглаво на място, изгуби равновесие и насмалко да падне. И не само той. Залата внезапно се напълни със залитащи хора, Невил се просна по гръб, Ърни Макмилън пък направи нещо като пирует, скочи вътре в обръча и потръпна от радост, докато не зърна Дийн Томас, който се превиваше от смях срещу него.
            — Не се притеснявайте, не се притеснявайте — прикани спокойно Туайкрос, който очевидно не беше очаквал нищо по-добро. — Наместете, ако обичате, обръчите и се върнете в първоначалното положение…
            Вторият опит не беше по-сполучлив от първия. Третият беше също тъй плачевен. До четвъртия не се случи нищо вълнуващо. При него екна смразяващ писък като от болка: всички се обърнаха ужасени и видяха, че Сюзън Боунс от „Хафълпаф“ се клатушка вътре в обръча, а левият й крак още си стои на метър и половина — откъдето беше започнала.
            Ръководителите на домовете се скупчиха около нея, чу се грохот, вдигна се облаче морав дим и след като той се разсея, хлипащата Сюзън пак се бе съединила с крака си, но продължаваше да гледа ужасено.
            — Наблюдаваме разцепване, или отделяне на една или друга част от тялото — обясни без следа от притеснение Уилки Туайкрос. — Случва се, когато съзнанието не е достатъчно постоянно. Трябва непрекъснато да сте съсредоточени върху посоката и да се движите, без да бързате, но с последователност… ето така.
            Туайкрос пристъпи напред, завъртя се леко на място с протегнати ръце и изчезна във вихъра на мантията си, за да се появи отново в дъното на залата.
            — Не забравяйте трите П — подкани той — и опитайте отново… едно… две… три…
            Цял час по-късно разцепването на Сюзън пак си оставаше най-интересното, случило се на урока. Туайкрос обаче не изглеждаше обезсърчен. Докато пристягаше наметалото около врата си, каза само:
            — До следващата събота и не забравяйте: посока, постоянство, последователност
            След тези думи замахна с пръчката, направи на обръчите заклинание за изчезване и излезе от залата, придружаван от професор Макгонъгол. На мига настана врява, всички тръгнаха към входната зала.
            — Как се справи? — попита Рон, който бързаше към Хари. — При последния опит ми се стори, че усетих нещо… леко гъделичкане по ходилата.
            — Сигурно маратонките са ти малки, Бон-Бон — подметна глас зад тях и Хърмаяни ги подмина величествено с ехидна усмивка.
            — Аз пък не усетих нищо — призна си Хари, без да обръща внимание, че са ги прекъснали. — Но сега това не ме вълнува особено…
            — Как така не те вълнува?… Не искаш ли да се научиш да се магипортираш? — изуми се Рон.
            — Не умирам от желание, честно. Предпочитам да си летя — отговори Хари, като погледна през рамо къде е Малфой и ускори крачката, защото бяха стигнали до входната зала. — Виж какво, хайде малко по-бързо, искам да направя нещо…
            Озадачен, Рон го последва на бегом обратно към Грифиндорската кула. За кратко бяха задържани от Пийвс, който беше залостил една врата на четвъртия етаж и отказваше да пуска учениците, докато не си подпалят гащите. Хари и Рон обаче просто се върнаха и минаха по един от проверените преки пътища. След пет минути вече се прекачваха през дупката в портрета.
            — Е, ще ми кажеш ли какво правим? — попита леко задъхан Рон.
            — Първо да се качим — отсече Хари, сетне прекоси общата стая и мина през вратата на стълбите към момчешките спални.
            Както се беше надявал, спалното помещение беше празно. Той припряно отвори куфара си и затършува в него, а Рон загледа нетърпеливо.
            — Хари…
            — Малфой използва Краб и Гойл за охрана. Току-що се скара с Краб. Искам да разбера… аха!
            Беше намерил каквото търсеше: сгънат на квадрат наглед празен пергамент, който той изглади и почука леко с върха на магическата си пръчка.
            — „Тържествено се кълна, че ще върша пакости“… ако не аз, то при всички случаи Малфой.
            Върху пергамента веднага изникна Хитроумната карта. На нея най-подробно бяха изобразени всички етажи в замъка и по тях пъплеха мънички черни точици с написани до тях имена на обитателите на „Хогуортс“.
            — Помогни ми да открия Малфой — нервно подвикна Хари.
            Опъна картата върху леглото си, двамата с Рон се надвесиха над нея и затърсиха.
            — Ето го! — възкликна Рон след около минута. — В общата стая на слидеринци е, виж… заедно с Паркинсън, Забини, Краб и Гойл…
            Хари погледна разочарован картата, но веднага се окопити.
            — Е, от тук нататък ще го държа под око — заяви той решително. — И още щом го засека да се навърта някъде, а Краб и Гойл да пазят отвън, замятам се с добрата стара мантия невидимка и отивам да видя какви…
            Той замълча, защото в стаята влезе Невил, който внесе със себе си силна миризма на изгорял плат и се зае да рови в куфара си, за да търси нови гащи.
            Въпреки решимостта си да спипа Малфой през следващите две седмици Хари нямаше никакъв късмет. Взираше се в картата възможно най-често, понякога дори правеше между часовете излишни посещения в тоалетната, за да я разглежда, но нито веднъж не видя Малфой да върши нещо подозрително. Вярно, засече Краб и Гойл да се придвижват само двамата из замъка по-често от обикновено и понякога да спират и да чакат в безлюдни коридори, но Малфой не само че не се забелязваше наблизо, а направо бе невъзможно да бъде открит на картата. Това си бе изключително загадъчно! Хари се зачуди дали всъщност Малфой не напуска територията на училището, но не проумяваше как би могъл да го направи при тези крайно строги мерки за сигурност вътре в замъка. Единственото, което му хрумваше, бе, че просто не може да открие Малфой сред стотиците черни точици върху картата. Колкото до това, че Малфой, Краб и Гойл преди не се разделяха, а сега не бяха непрекъснато заедно — е, такива неща се случват, когато хората пораснат. Хари помисли с горчивина, че Рон и Хърмаяни са живото доказателство.
            Февруари вече се изнизваше, наближаваше март, а времето си беше същото, с тази разлика, че освен дъждовно, стана и ветровито. За всеобщо възмущение на дъската за обяви в общата стая се появи съобщение, че следващото посещение в Хогсмийд е отменено. Рон беше бесен.
            — Падаше се на рождения ми ден! — възнегодува той. — Очаквах го с нетърпение!
            — Но не е изненада — напомни Хари. — След случилото се с Кейти…
            Тя още не се беше върнала от „Свети Мънго“. И не само това — в „Пророчески вести“ се съобщаваше за още безследно изчезнали, включително роднини на ученици в „Хогуортс“.
            — Но сега единственото, което мога да очаквам, е тъпото магипортиране! — нацупи се Рон. — Страхотен рожден ден, няма що!
            И след третия урок магипортирането си оставаше все така трудно, макар че още няколко души бяха успели да се разцепят. Витаеше все по-натрапчивото усещане за безсилие и мнозина се настроиха срещу Уилки Туайкрос и трите му „П“, вдъхновили не един и два негови прякора, най-учтивите сред които бяха Пръднята и Павиана.
            — Честит рожден ден, Рон! — поздрави го Хари, когато на първи март бяха събудени от Шеймъс и Дийн, поели шумно за закуска. — Ето моя подарък.
            Той метна към леглото на Рон пакет, който се приземи сред малката купчинка други подаръци — Хари отсъди, че през нощта са ги доставили домашните духчета.
            — Ура! — рече сънено Рон и докато разкъсваше хартията, Хари стана от леглото, отвори куфара си и се зае да търси Хитроумната карта, която старателно криеше след всяка употреба.
            Извади половината неща от куфара, докато я открие под сгънатите на клъбце чорапи, където пазеше и шишенцето с отвара за късмет Феликс Фелицис.
            — Така — прошепна той и се върна заедно с картата в леглото, където я почука тихо и промълви „Тържествено се кълна, че ще върша пакости“, за да не го чуе Невил, който точно в този момент минаваше покрай долния край на кревата му.
            — Страхотни са, Хари! — възкликна радостно Рон, като размаха чифта нови ръкавици за куидичен пазач, които Хари му беше подарил.
            — За нищо — отвърна разсеяно Хари, докато се взираше в спалното помещение на слидеринци с надеждата да види Малфой. — Я… май не си е в леглото…
            Рон не отговори, беше погълнат от подаръците, които разопаковаше, и от време на време се провикваше доволно.
            — Тази година не мога да се оплача! — оповести той, вдигнал тежък златен часовник със странни символи по края и мърдащи звездички вместо стрелки. — Виж какво са ми подарили мама и татко! Леле, мисля и догодина пак да навърша пълнолетие…
            — Страхотен — измърмори Хари, като удостои с бегъл поглед часовника и отново се взря още по-съсредоточено в картата.
            Къде ли беше Малфой? Май го нямаше и на масата на слидеринци в Голямата зала, значи не беше отишъл на закуска… Не беше и при Снейп, който си седеше в кабинета… Нямаше го и по тоалетните, и в болничното крило…
            — Искаш ли? — попита Рон с пълна уста и му поднесе кутия шоколадови пияни котли.
            — Не, благодаря — отказа Хари, след като вдигна очи. — Малфой отново е изчезнал!
            — Невъзможно! — възрази Рон, после лапна втори шоколадов бонбон и стана да се облече. — Хайде, ако не побързаш, ще се наложи да се магипортираш на празен стомах… всъщност така може би е по-лесно…
            Той погледна замислено кутията пияни котли, сви рамене и си взе трети.
            Хари почука с магическата си пръчка по картата и по-шушна „Пакост извършена“, макар че не беше извършена никаква пакост, после умислено се облече.
            Трябваше да има някакво обяснение за периодичното изчезване на Малфой, ала Хари просто не се сещаше какво може да бъде то. Най-добрият начин да установи беше да го проследи, това обаче бе трудно осъществимо дори с мантията невидимка — нали имаше часове, тренировки по куидич, домашни и магипортиране, нямаше как по цял ден да дебне Малфой из училището, без да забележат отсъствието му.
            — Готов ли си? — попита той Рон.
            Беше преполовил пътя до вратата на спалнята, когато забеляза, че Рон не се е и помръднал дори, а се е облегнал на подпората на балдахина и със странно отнесено изражение на лицето гледа мокрия от дъжда прозорец.
            — Рон! Закуска?
            — Не съм гладен.
            Хари се взря в него.
            — Ама нали сам каза…
            — Добре де, ще сляза с теб — въздъхна Рон, — но няма да ям.
            Хари го изгледа подозрително.
            — Току-що излапа половин кутия пияни котли.
            — Не е заради това — въздъхна отново Рон. — Ти… ти няма да разбереш.
            — Така си е — потвърди Хари, макар и озадачен, и се обърна да отвори вратата.
            — Хари! — повика го внезапно Рон.
            — Какво?
            — Хари, вече не издържам!
            — Какво не издържаш? — попита той вече определено разтревожен.
            Рон беше пребледнял и изглеждаше сякаш се разболява.
            — Не мога да спра да мисля за нея — сподели Рон хрипливо.
            Хари го зяпна. Не беше очаквал точно това и не беше сигурен дали му се слушат такива работи. Може и да бяха приятели с Рон, но ако той започнеше да нарича Лавендър „Влюбендър“, Хари щеше да бъде принуден да се намеси.
            — И защо това ти пречи да закусваш? — попита Хари в опит да влее капка здрав разум в цялата тази неразбория.
            — Според мен тя и не подозира за съществуването ми — махна отчаяно с ръка Рон.
            — Със сигурност знае за съществуването ти — възрази смаян Хари. — Нали постоянно ти се натиска?
            Рон примига.
            — За кого ми говориш?
            — А ти за кого ми говориш? — подвикна Хари с все по-силното усещане, че разговорът си е направо налудничав.
            — За Ромилда Вейн — промълви Рон, при което цялото му лице грейна като озарено от лъч най-чиста слънчева светлина.
            Гледаха се близо цяла минута, докато накрая Хари попита:
            — Това е шега, нали? Ти се шегуваш.
            — Мисля… Хари, мисля, че я обичам — задави се Рон.
            — Добре, обичаш я — каза Хари, след което отиде при Рон, за да види отблизо изцъклените очи и бледото му лице. — Добре… я го повтори сега със сериозно лице.
            — Обичам я — изхлипа Рон. — Виждал ли си косата й, черна такава, лъскава и се люлее като коприна… Ами очите й? Големите й черни очи? Ами…
            — Наистина е смешно — рече нетърпеливо Хари, — но хайде стига с тия шеги, чу ли?
            Понечи да излезе и беше направил две крачки по посока на вратата, когато някой го фрасна с все сила по дясното ухо. Той залитна и се обърна кръгом. Рон тъкмо беше дръпнал юмрук, лицето му беше изкривено от ярост и се канеше да го удари отново.
            Хари посегна инстинктивно: магическата пръчка беше извадена от джоба и заклинанието изникна в ума му несъзнателно:
            — „Левикорпус!“
            Рон изпищя и петата му отново бе дръпната рязко нагоре, той увисна безпомощно с главата надолу, а мантията му се смъкна около главата.
            — „Защо го направи?“ — ревна Хари.
            — Защото я обиди, Хари! Каза, че се шегувам! — изкрещя Рон, а лицето му постепенно почервеня до мораво от кръвта, която се беше стекла в главата му.
            — Това е налудничаво! — възкликна Хари. — Какво те прихваща?…
            Точно тогава видя отворената кутия шоколадови бонбони върху леглото на Рон и истината се стовари отгоре му със силата на връхлитащ трол.
            — Откъде ги взе тези пияни котли?
            — Те са ми подарък за рождения ден! — развика се Рон, както се въртеше бавно във въздуха и се мъчеше да се откопчи. — Предложих ти, не помниш ли?
            — Взе ги от пода, нали?
            — Бяха паднали от леглото ми! Пусни ме!
            — Не са паднали от леглото ти, смотаняко, толкова ли не разбираш? Мои са, извадих ги от куфара, докато търсех картата. — Това са пияните котли, които Ромилда ми подари преди Коледа, и са натъпкани с любовен еликсир!
            Но от всичко това Рон като че ли чу само една дума.
            — Ромилда ли? — повтори той. — Ромилда ли каза? Хари… познаваш ли я? Ще ме запознаеш ли?
            Хари се взря в клатушкащия се Рон, по чието лице се беше изписала невероятна надежда, и едва се сдържа да не прихне. Една част от него — която беше най-близо до изтръпналото му от болка ухо, — бе по-склонна да пусне Рон на земята и да го гледа как вилнее, докато любовният еликсир престане да действа… От друга страна обаче, двамата бяха приятели, Рон явно не беше на себе си, когато го нападна, и Хари си помисли, че би заслужил да го фраснат още веднъж, ако допусне Рон да се закълне на Ромилда Вейн във вечна любов.
            — Да, ще те запозная — обеща Хари, а мислите му препускаха шеметно. — Сега ще те пусна на земята, чу ли?
            Запрати Рон обратно на пода, където той се свлече с трясък (а ухото на Хари наистина страшно болеше), после обаче просто скочи ухилен на крака.
            — Тя ще бъде в кабинета на Слъгхорн — заяви уверено Хари и тръгна пръв към вратата.
            — Какво ще прави там? — попита разтревожен Рон и забърза, за да не изостане.
            — О, взима допълнителни уроци по отвари — Хари започна да си съчинява каквото му падне.
            — Дали да не помоля и аз да уча заедно с нея? — оживи се Рон.
            — Чудесна идея! — отвърна Хари.
            Край дупката в портрета ги чакаше Лавендър — усложнение, което Хари не беше предвидил.
            — Закъсняваш, Бон-Бон — нацупи се тя. — Приготвила съм ти подарък за рождения…
            — Остави ме на мира! — тросна се нетърпеливо Рон. — Хари ще ме запознае с Ромилда Вейн.
            И без да й казва и дума повече, се промуши през дупката в портрета. Хари се помъчи на направи извинителна физиономия към Лавендър, но явно изглеждаше направо развеселен, защото тя се начумери още повече, след като Дебелата дама се завъртя и затвори след тях.
            Хари се притесняваше малко да не би Слъгхорн да е отишъл на закуска, но той отвори вратата на кабинета още след първото почукване — беше по халат от зелено кадифе и с нощна шапчица в същия цвят и изглеждаше доста сънен.
            — Хари! — изфъфли учителят. — Много си подранил… в събота обикновено си поспивам до късно.
            — Професоре, наистина съжалявам, че Ви безпокоя — пошушна Хари възможно най-тихо, а Рон застана на пръсти и се опита да надзърне през Слъгхорн в стаята, — но приятелят ми Рон е глътнал по погрешка любовен еликсир. Нали можете да му направите противоотрова? Можех да го заведа и при Мадам Помфри, но ни е забранено да държим у себе си каквото и да било от „Магийки шегобийки от Уизли“ и… нали се досещате… ще започнат да ни задават неудобни въпроси…
            — Ти си голям майстор на отварите, Хари, толкова ли не можеш да му забъркаш някакъв лек? — попита Слъгхорн.
            — Ъъъ… — смотолеви Хари, донякъде разсейван от Рон, който го ръгаше в ребрата и се опитваше да проникне насила в кабинета, — никога не съм правил противоотрова за любовен еликсир и докато я приготвя, нищо чудно Рон да забърка някоя голяма…
            Точно тогава Рон неволно му се притече на помощ, като простена:
            — Не я виждам, Хари, той да не я крие?
            — Срокът на годност на еликсира да не е изтекъл? — попита Слъгхорн и огледа Рон с професионално любопитство. — Колкото по-дълго ги държиш, толкова по-силни стават.
            — Това обяснява много неща — въздъхна Хари, който вече направо се бореше с Рон да не вземе да събори Слъгхорн на земята. — Днес има рожден ден, професоре! — добави Хари умолително.
            — Ох, хайде, от мен да мине, влезте, влезте де — смили се Слъгхорн. — Тук, в чантата, имам всичко необходимо, противоотровата не е сложна…
            Рон нахълта в прекалено горещия, задръстен с какво ли не кабинет на Слъгхорн, препъна се в столче с пискюли за крака, възвърна си равновесието, като стисна Хари за шията, и изломоти:
            — Тя не ме видя как залитам, нали?
            — Още не е дошла — успокои го Хари, докато гледаше как Слъгхорн отваря различни стъкленички и слага в кристално шишенце капка от едно, капка от друго…
            — А, добре — рече разгорещен Рон. — Как изглеждам?
            — Много си красив — увери го благо Слъгхорн и му подаде чаша бистра течност. — А сега го изпий, това е сиропче за нервите, да си спокоен, когато тя се появи.
            — Страхотно! — зарадва се Рон и шумно изгълта противоотровата.
            Хари и Слъгхорн не сваляха погледи от него. За миг Рон засия. После много бавно усмивката му помръкна и изчезна, изместена от пълен ужас.
            — Отново си е нормален, нали? — ухили се Хари. Слъгхорн се изкиска. — Благодаря Ви много, професоре!
            — За нищо, момчето ми, за нищо — отвърна той, а Рон се свлече разгромен на едно кресло наблизо. — Сега му трябва нещо за ободряване — продължи Слъгхорн и се засуети около масата, отрупана с какви ли не напитки. — Имам бирен шейк, имам вино, останала ми е една бутилчица отлежала в дъбови бъчви медовина… последната… хмм… мислех да я подаря на Дъмбълдор за Коледа… Все едно!… — сви той рамене. — Дъмбълдор не може да съжалява за нещо, което не е получил! Защо да не я отворим и да отпразнуваме рождения ден на господин Уизли? Няма по-добър лек за любовните разочарования от хубавата напитка…
            Той пак се изкиска и Хари също се включи в смеха. След онзи ужасен опит да изтръгне истинския спомен от Слъгхорн сега за пръв път оставаше почти насаме с него. Ако успееше да го задържи в добро настроение… ако пийнеха достатъчно от отлежалата в дъбови бъчви медовина…
            — И така, заповядайте — рече Слъгхорн и подаде на двете момчета по чаша медовина, а после вдигна своята. — Честит рожден ден, Ралф…
            — Рон… — пошушна Хари.
            Рон обаче май изобщо не чу наздравицата и вече беше гаврътнал на един дъх медовината.
            Мина най-много една секунда, точно колкото удар на сърцето, през която Хари разбра, че става нещо ужасно, а Слъгхорн изобщо не забеляза.
            — За много години…
            — Рон!
            Той беше изпуснал чашата, понадигна се на фотьойла, после се свлече, а крайниците му се затресоха неудържимо. От устата му започна да излиза пяна, очите му щяха да изскочат от очните кухини.
            — Професоре! — ревна Хари. — Направете нещо!
            Но от шока Слъгхорн явно не можеше и да помръдне, а Рон трепереше и не можеше да си поеме въздух, кожата му посиняваше.
            — Какво… ама… — зафъфли Слъгхорн.
            Хари прескочи ниската масичка и се завтече към чантата със съставките за отвари на Слъгхорн. Започна да вади бурканчета и торбички, докато стаята не се изпълни с ужасен гъргорещ звук — Рон се задушаваше. Точно тогава Хари намери каквото търсеше — камъка с вид на спаружен бъбрек, който Слъгхорн беше взел от него в часа по отвари.
            Хукна обратно към Рон, отвори устата му и пъхна вътре безоара. Рон се разтресе целият и изхърка, а тялото му се отпусна и застина.

Няма коментари:

Публикуване на коментар