15 юни 2012 г.

Хари Потър и Орденът на феникса-3


           

            Глава тринадесета: Наказанието
            По време на вечеря в Голямата зала същия ден Хари се чувстваше ужасно. Новината, че са си разменили викове с Ъмбридж, беше плъзнала, дори според представите в „Хогуортс“, светкавично. Докато седеше между Рон и Хърмаяни и се хранеше, той чуваше как всички наоколо шушукат. Най-странното бе, че шушукащите нямаха нищо против той да чува какво си говорят за него. Обратното, сякаш се надяваха Хари да избухне и пак да се разкрещи, та да чуят разказа му от първа ръка.
            — Разправя, че бил видял с очите си как убиват Седрик Дигъри…
            — Твърди, че бил влязъл в схватка с Ти-знаеш-кого…
            — Не мога да повярвам…
            — На друг да ги говори тия…
            — Дрън-дрън…
            — Едно не проумявам — процеди с разтреперан глас Хари и остави ножа и вилицата (не можеше да ги държи, защото ръцете му трепереха също тъй силно), — защо преди два месеца, когато им го каза Дъмбълдор, всички повярваха…
            — Точно там е работата, Хари, не съм сигурна, че са повярвали — предположи мрачно Хърмаяни. — О, я да се махаме оттук.
            Остави с трясък вилицата и ножа, а Рон погледна тъжно недоядения си ябълков сладкиш, но ги последва. Докато излизаха от Голямата зала, всички се бяха втренчили в тях.
            — Как така не си сигурна, че са повярвали на Дъмбълдор? — обърна се Хари към Хърмаяни, когато се качиха на първия етаж.
            — Не можеш да си представиш какво беше, след като се случи онова — отвърна тихо Хърмаяни. — Ти се появи на тревата… беше се вкопчил в трупа на Седрик… никой от нас не бе видял какво се е разиграло вътре в лабиринта… Дъмбълдор ни каза само, че Ти-знаеш-кой се е върнал, убил е Седрик и е влязъл в схватка с теб.
            — Това си е самата истина! — викна Хари.
            — Знам, Хари, затова, ако обичаш, престани да ми се нахвърляш! — рече уморено Хърмаяни. — Лошото е, че преди да проумеят истината, всички се разотидоха за ваканцията и цели два месеца четоха как ти си превъртял, а Дъмбълдор е изкуфял.
            Докато се връщаха по безлюдните коридори в кулата на „Грифиндор“, по прозорците трополеше дъжд. Хари имаше чувството, че първият учебен ден се е проточил цяла седмица, но преди да си легне, трябваше да напише куп домашни. Около дясното му око се бе появила тъпа туптяща болка. Тъкмо да завият по коридора към портрета на Дебелата дама, и той погледна през мокрия от дъжда прозорец към потъналия в тъмнина парк. В колибата на Хагрид пак не светеше.
            — „Кактус тарикатикус“ — каза Хърмаяни, без Дебелата дама да е успяла да ги подкани.
            Портретът се отмести, зад него се показа дупката и тримата се прехвърлиха през нея.
            Общата стая бе празна, почти всички още вечеряха. Крукшанкс се надигна от стола и тръгна бавно, с провлачено мъркане да ги посрещне, а когато Хари, Рон и Хърмаяни се разположиха на любимите си кресла край камината, котаракът скочи лекичко върху скута на момичето и като се сви на кравай, заприлича на пухкава червеникава възглавница. Хари се вторачи в пламъците, чувстваше се крайно изтощен.
            — Как Дъмбълдор го е допуснал? — извика ненадейно Хърмаяни, при което Хари и Рон подскочиха като ужилени, а Крукшанкс рипна с дълбоко наскърбен вид. Тя заблъска ядно по страничните облегалки на креслото, от дупките на фъндъци се показа ватата на пълнежа. — Как е допуснал да ни преподава тази отвратителна жена? И то в годината на СОВА!
            — Е, никога не сме имали свестни преподаватели по защита срещу Черните изкуства — напомни Хари. — Нали помниш какво подхвърли веднъж Хагрид… че никой не искал да заеме длъжността, всички я смятали за урочасана!
            — Да, но да назначи човек, който всъщност ни забранява да правим магии! Какво ли може да цели Дъмбълдор?
            — На всичкото отгоре ни кара да ставаме доносници! — вметна мрачно Рон. — Така де… да сме ходели да й казваме, ако чуем някой да твърди, че Вие-знаете-кой се е завърнал.
            — Тя самата е дошла, за да ни шпионира, ясно е… иначе защо Фъдж ще я праща тук? — изсъска Хърмаяни.
            — Само не започвайте отново да се карате — рече уморено Хари точно когато Рон отвори уста да възрази. — Не може ли просто… не може ли да си подготвим домашните, да ни се махнат от главата…
            Взеха от ъгъла, където ги бяха оставили, ученическите си чанти и се върнаха при креслата край огъня. Сега вече и другите започнаха да се връщат от вечеря. Хари се стараеше да не се извръща към дупката зад портрета, но пак усещаше как привлича погледите.
            — Дали първо да не си напишем съчинението за Снейп? — предложи Рон и топна перото в мастилото. — „Свойствата… на лунния камък… и приложението му… в направата на отвари…“ — засрича той, докато изписваше думите в горния край на пергамента. — Готово. — Подчерта заглавието и погледна в очакване към Хърмаяни. — Е, и какви са свойствата на лунния камък и приложението му в направата на отвари?
            Хърмаяни обаче не го слушаше — присвила очи, се взираше към отсрещния ъгъл, където Фред, Джордж и Лий Джордан се бяха разположили насред цяла тумба първокурсници с невинни изражения, които до един дъвчеха нещо, явно извадено от голямата книжна кесия в ръцете на Фред.
            — О, не, много съжалявам, но те вече минаха границата! — изрече тя разярено и се изправи. — Хайде, Рон!
            — Ама аз… какво? — попита той колкото да печели време. — А, не, Хърмаяни, зарежи тая работа… не можем да им правим забележка, задето черпят с бонбони.
            — Знаеш не по-зле от мен, че това там са дражета „Кръв от нослето“ или бонбони „Блъв-блъв“, или…
            — Или може би дропс „Припадокс“ — предположи тихо Хари.
            Сякаш ударени по главата с невидим чук, първокурсниците се свлякоха един по един в несвяст: някои изпопадаха направо на пода, а други, изплезили езици, се отпуснаха безжизнено върху страничните облегалки на креслата. Повечето зяпачи се запревиваха от смях, Хърмаяни обаче вдигна високо глава и тръгна право към Фред и Джордж, които, стиснали в ръцете си тефтери, не изпускаха от очи припадналите първокурсници. Рон се поизправи, поколеба се и прошепна на Хари:
            — Хърмаяни овладя положението.
            После се сниши в креслото, доколкото изобщо позволяваше длъгнестото му тяло.
            — Прекалихте! — скара се Хърмаяни на Фред и Джордж, които я погледнаха някак изненадани.
            — Ами да, права си — кимна Джордж, — дозата си е силничка.
            — Сутринта ви предупредих, не можете да използвате ученици за опитите си.
            — Ама ние им плащаме — възропта Фред.
            — Не ме интересува! Може да е опасно.
            — Дрън-дрън, можело да е опасно — промърмори Фред.
            — Успокой се, Хърмаяни, нищо им няма — увери я Лий, докато обикаляше от първокурсник на първокурсник и им пъхаше в зейналите уста морави бонбонки.
            — Ето на, свестяват се — съобщи Джордж.
            Двама-трима от първокурсниците наистина се размърдаха. Някои бяха толкова стъписани, че са се проснали на пода или са увиснали от креслата, та Хари бе повече от сигурен — Фред и Джордж не ги бяха предупредили как ще им подействат бонбоните.
            — Добре ли си? — попита мило Джордж чернокосото момиченце, опънало се в краката му.
            — Амиии… май да — отвърна с разтреперан гласец то.
            — Чудесно — зарадва се Фред, след миг обаче Хърмаяни му изтръгна от ръцете тефтера заедно с книжната кесия, натъпкана с дропс „Припадокс“.
            — Изобщо НЕ Е чудесно!
            — Как така да не е, ето, живи са — ядоса се Фред.
            — Няма да правите повече това, ами ако някой се разболее сериозно?
            — Не бой се, няма да ги поболяваме, вече изпробвахме лъготийките върху себе си, сега само проверяваме дали действат еднакво на всички…
            — Ако не престанете, ще…
            — Какво ще направиш, ще ни накажеш ли? — подметна Фред така, все едно казваше: „Хайде, опитай, де!“
            — Или ще ни накараш да преписваме учебника? — подсмихна се и Джордж.
            Зяпачите из цялото помещение се заливаха от смях. Хърмаяни се изправи в целия си ръст — беше присвила очи, а бухналата й коса сякаш пукаше от електричество.
            — Не — каза тя с разтреперан от гняв глас, — но ще пиша на майка ви.
            — Няма да го направиш! — ужаси се Джордж и отстъпи крачка назад.
            — О, ще го направя, ще видиш — закани се мрачно Хърмаяни. — Не мога да ви спра да се тъпчете с тия гадории, но няма да допусна да ги давате и на първокурсниците.
            Фред и Джордж се вцепениха. Беше ясно, че приемат думите на Хърмаяни като удар под пояса. С последен заплашителен поглед тя тикна в ръцете на Фред тефтера и книжната кесия с дропса и се върна при креслото край огъня.
            Рон беше така потънал във фотьойла, че носът му се намираше на едно равнище с коленете.
            — Благодаря ти за подкрепата, Рон — рече му кисело Хърмаяни.
            — И сама се справи прекрасно — смънка той в отговор.
            Тя погледа миг-два празния пергамент и рече сърдито:
            — Ох, няма никакъв смисъл, не мога да се съсредоточа. Ще си лягам.
            Отвори рязко ученическата чанта и Хари помисли, че ще си прибере учебниците, ала вместо това Хърмаяни извади две безформени вълнени нещица, сложи ги внимателно на масата при камината, покри ги с няколко парченца смачкан пергамент и с прекършено перо и се отдръпна, за да хвърли един поглед.
            — Какви ги вършиш, да го вземе Мерлин дано? — викна Рон, който я зяпаше така, сякаш се притеснява да не си е изгубила разума.
            — Това са шапки за домашни духчета — побърза да обясни Хърмаяни, която вече се бе заела да си прибира книгите в чантата. — Изплетох ги през лятото. Е, без магия не ми спори много, но сега, когато отново съм в училище, ще успея да наплета повечко.
            — Какво? Оставяш шапки на домашните духчета ли? — провлече Рон. — И ги криеш под тия боклуци?
            — Да — потвърди предизвикателно тя и метна със замах чантата на гръб.
            — Не е редно! — ядоса се момчето. — Опитваш се да ги прилъжеш да вземат шапките. Даваш им свобода, въпреки че те може и да не искат да са свободни.
            — Как може да не искат? Разбира се, че искат да са свободни! — викна веднага Хърмаяни, макар че бе поруменяла. — Само да си посмял, Рон, да пипаш шапките!
            Тя се обърна и си тръгна. Рон я изчака да се скрие зад вратата към спалните помещения на момичетата, после махна боклучетата по вълнените шапки.
            — Поне да видят какво взимат — отсече той. — При всички положения… — Рон нави пергамента, върху който бе написал заглавието на съчинението, зададено от Снейп. — Няма смисъл да се опитвам да го довърша, така и така не мога да го съчиня без Хърмаяни, нямам си и понятие какво се прави с тия лунни камъни, а ти?
            Хари поклати глава и усети, че болката в дясното му слепоочие се е усилила. Помисли си за дългото съчинение, което имаше да пише за Великанските войни, и болката го прониза като с нож. Макар да знаеше, че на сутринта ще съжалява горчиво, задето не си е написал домашните, си събра учебниците и ги пъхна в чантата.
            — И аз си лягам.
            Докато вървеше към вратата, подмина Шеймъс, но не го погледна. За миг му се стори, че той понечва да каже нещо, ала забърза нататък и стигна витата каменна стълба с нейното утешително спокойствие, без да му се налага да търпи още предизвикателства.

            На другата заран денят започна също тъй оловен и дъждовен, както предният. На закуска Хагрид пак го нямаше на масата за преподавателите.
            — Но ако погледнем нещата откъм добрата им страна, днес нямаме и час при Снейп — отбеляза жизнерадостно Рон.
            Хърмаяни се прозина широко и си наля кафе. Изглеждаше доволна и когато Рон я попита за причината, тя отвърна простичко:
            — Шапките са изчезнали. Както личи, домашните духчета все пак искат да са свободни.
            — На твое място нямаше да съм толкова сигурен — сряза я Рон. — Шапките може и да не се броят за дрехи. Лично на мен ми приличат не на шапки, а на вълнени мехури.
            Хърмаяни не му проговори цяла сутрин.
            След двойния час по вълшебство имаха двоен по трансфигурация. През първите петнайсетина минути и професор Флитуик, и професор Макгонъгол им говориха за важността на СОВА.
            — Помнете — прикани пискливо професор Флитуик, както винаги кацнал върху цяла камара учебници, за да вижда над писалището, — тези изпити могат да повлияят върху бъдещето ви за години напред! Ако още не сте се замисляли сериозно на какво поприще искате да се посветите, сега е моментът да го сторите. Междувременно се опасявам, че ще трябва работим по-усърдно от всякога, за да покажете на какво сте способни!
            После близо час преговаряха призоваващите магии, които според професор Флитуик сто на сто щели да се паднат на изпита за СОВА, а накрая той им даде най-голямото досега домашно по вълшебство.
            В часа по трансфигурация беше същото, ако не и по-лошо.
            — Няма да вземете изпита за СОВА — закани се мрачно професор Макгонъгол, — ако не учите, не сте прилежни и не се упражнявате. Не виждам причина някой в класа да не издържи изпита за СОВА по трансфигурация, стига да се труди, разбира се. — Невил изцъка тъжно и невярващо. — Да, да, и ти, Лонгботъм — заяви професор Макгонъгол. — Работиш добре, само ти липсва самочувствие. И така, днес ще започнем със заклинанията за изчезване. Те са по-лесни от заклинанията за измагьосване, които обикновено се правят на равнище ТРИТОН, но въпреки това са сред най-трудните магии, които могат да се паднат на изпита за СОВА.
            Преподавателката се оказа съвсем права: Хари установи, че заклинанията за изчезване са неописуемо трудни. В края на двойния час нито той, нито Рон бяха успели да направят така, че охлювите, с които се упражняваха, да изчезнат, макар и Рон да отбеляза обнадеждено, че неговият май е побледнял. Затова пък охлювът на Хърмаяни изчезна още на третия й опит, за което тя беше поощрена с десет точки, отпуснати от професор Макгонъгол за дом „Грифиндор“. Единствена Хърмаяни не получи домашно, а на всички останали учителката нареди да упражняват заклинанието цяла вечер, та на другия ден следобед отново да го приложат на охлювите.
            Уплашени от количеството домашни, които имат да подготвят, Хари и Рон прекараха едночасовата обедна почивка в библиотеката, където търсеха да прочетат нещо за лунните камъни и как те се използват в направата на отвари. Хърмаяни не дойде с тях, още се сърдеше на Рон заради подмятанията му за вълнените шапчици. Следобед, когато се явиха в часа по грижа за магически създания, Хари пак имаше главоболие.
            Беше станало хладно и ветровито и докато вървяха по полегатата морава към колибата в края на Забранената гора, по лицата им от време на време падаха капчици дъжд. Пред професор Гръбли-Планк, която чакаше класа на десетина метра пред портата на Хагрид, имаше дълга сгъваема маса, отрупана със сухи вейки. Тъкмо Хари и Рон да отидат при нея, когато зад тях екна гръмогласен смях — те се обърнаха и видяха, че се задава Драко Малфой, наобиколен от обичайната тумба слидеринци. Явно току-що бе казал нещо много смешно, защото Краб, Гойл, Панси Паркинсън и останалите се кикотеха неудържимо. Щом наобиколиха масата и започнаха да го попоглеждат, Хари тутакси се досети, че обект на подигравките е бил именно той.
            — Всички ли са тук? — провикна се професор Гръбли-Планк, след като пристигнаха и слидеринци, и грифиндорци. — Тогава да започваме. Знае ли някой как се казват тези неща?
            Тя посочи наръча клонки пред себе си. Хърмаяни вдигна бързо ръка. Зад нея Малфой долепи два пръста отстрани на устата си, все едно са бивни, и заподскача нагоре-надолу, да покаже как Хърмаяни не я свърта да отговори на въпроса. Панси Паркинсън нададе писклив смях, преминал почти веднага в крясък, защото вейките по масата се разлетяха във въздуха. Оказа се, че били мънички дървени духчета, с чворести кафяви ръце и крака, с по два клечести пръста и със странни лица, плоски и грапави като дървесна кора, върху които проблясваха бръмбаровокафявите им очи.
            — Аууууу! — изпищяха Парвати и Лавендър, с което страшно подразниха Хари.
            Човек би си помислил, че Хагрид не им е показвал нито едно впечатляващо същество: пихтиестите червеи наистина си бяха скучновати, затова пък саламандрите и хипогрифите бяха доста интересни, а раконогите огнемети — дори прекалено интересни.
            — По-тихо, момичета! — скара се професор Гръбли-Планк и метна шепа нещо като кафяв ориз на клечестите създания, които тутакси се нахвърлиха на зърната. — И така, някой знае ли как се казват тези същества? Госпожице Грейнджър?
            — Съчковци — отговори Хърмаяни. — Те са дървесни пазители, обикновено живеят сред клоните на дървета, от които се правят магически пръчки.
            — Пет точки за „Грифиндор“ — оповести професор Гръбли-Планк. — Точно така, това са съчковци и както госпожица Грейнджър отбеляза правилно, обикновено живеят сред дървета, от чиято дървесина се майсторят магически пръчки. Някой знае ли с какво се хранят?
            — С мокрици — отвърна на мига Хърмаяни и това обясни защо зрънцата, които Хари бе взел за кафяв ориз, помръдват. — Но и с яйца на феи, стига да намерят.
            — Браво, моето момиче, още пет точки. И така, ако ви трябват листа или дървесина от дърво, където живеят съчковци, не е зле да носите като подарък малко мокрици: за да отклоните вниманието им или да ги умилостивите. Може и да ви се струват безобидни, но ако ги ядосате, ще се опитат да ви избодат очите с пръстите си, а те, както виждате, са много остри и е най-добре да стоят далеч от лицата ви. И така, елате, ако обичате, насам, вземете по няколко мокрици и един съчко — пада се по един на трима ученици, — и ги разгледайте по-отблизо. До края на часа ги нарисувайте и напишете имената на всичките части на тялото им.
            Класът се струпа около сгъваемата маса. Хари нарочно заобиколи отзад и накрая се озова точно до професор Гръбли-Планк.
            — Къде е Хагрид? — попита я, докато останалите си избираха съчко.
            — Това не те засяга — отговори преподавателката дръпнато, както му беше отвърнала и предишния път, когато най-неочаквано се беше появила в час вместо Хагрид.
            Драко Малфой, който беше изкривил издълженото си лице в ехидна усмивка, се пресегна през Хари и сграбчи най-големия съчко.
            — Нищо чудно онзи тъпанар, великанът, да се е набутал между шамарите и да е получил тежки наранявания — подметна той полугласно, така че само Хари да го чуе.
            — Нищо чудно и ти да получиш наранявания, ако не си държиш езика зад зъбите — изсъска тихо Хари.
            — Нищо чудно да се е забъркал в нещо, което не е лъжица за неговата уста, нали се сещаш, а?
            Малфой се ухили през рамо на Хари и се отдалечи, а той усети как му призлява. Дали пък Малфой не знаеше нещо? Нали баща му беше смъртожаден, възможно бе да разполага със сведения за съдбата на Хагрид, които още не бяха достигнали до членовете на Ордена? Той побърза отново да заобиколи масата и отиде при Рон и Хърмаяни, които бяха приклекнали по-встрани на тревата и се мъчеха да убедят един съчко да не шава поне за малко, та да го нарисуват. Хари извади пергамент и перо, наведе се до тях и им предаде шепнешком какво е намекнал току-що Малфой.
            — Дъмбълдор все щеше да знае, ако Хагрид е бил сполетян от беда — отсече веднага Хърмаяни. — Ако се притесняваме, само ще позволим на Малфой да злорадства и да разбере, че не сме наясно какво точно става. Няма да му обръщаме внимание, Хари. Я подръж съчкото, искам да му нарисувам личицето…
            — Ами да — чу се ясно провлаченият глас на Малфой, застанал сред групичката най-близо до тях, — да ви кажа, преди ден-два татко е разговарял с министъра и доколкото разбрах, министерството е решило да се пребори веднъж завинаги с некадърните преподаватели тук. Дори и онзи малоумник, великанът, да „цъфне“ отново, сто на сто още същия ден ще му покажат вратата.
            — ООООХ!
            Хари бе стиснал съчкото толкова здраво, че за малко да го прекърши, затова в отговор съществото бе замахнало с все сила по ръката на Хари, оставяйки с острите си пръстчета две дълги и дълбоки драскотини. Момчето го пусна. Краб и Гойл, които вече се заливаха от смях при мисълта, че Хагрид ще бъде уволнен, се запревиваха още повече при вида на съчкото, който се завтече презглава към Забранената гора: мъничко мърдащо клечесто човече, хлътнало сред коренищата на дърветата. Когато някъде от другия край на парка проехтя звънецът, Хари нави на фуния оцапаната с кръв рисунка на съчкото и превързал ръката си с носната кърпа на Хърмаяни, се отправи за часа по билкология, а подигравателният смях на Малфой кънтеше в ушите му.
            — Само да нарече още веднъж Хагрид малоумник, ще го… — изръмжа той.
            — Хари, не си търси белята с Малфой! Не забравяй, че сега той е префект, като нищо ще ти почерни живота…
            — Виж ти, пък аз не знаех какво е да ти почернят живота — подметна жлъчно той.
            Рон се засмя, а Хърмаяни само се свъси. Тримата уморено повлякоха нозе през зеленчуковите лехи. Небето все още не можеше да реши дали му се вали.
            — Просто ми се иска Хагрид по-бързо да се върне — прошепна Хари, когато стигнаха до оранжериите. — И само да си посмяла да ми разправяш, че тая Гръбли-Планк преподавала по-добре! — закани се той.
            — И през ум не ми е минавало — отвърна спокойно Хърмаяни.
            — Тя не може да стъпи и на малкия пръст на Хагрид — отсече твърдо Хари, макар да знаеше прекрасно, че току-що е присъствал на образцов урок по грижа за магически създания, и бе подразнен доста от това.
            Вратата на най-близката оранжерия се отвори и оттам се изсипаха цял рояк четвъртокурсници, сред които и Джини.
            — Здравейте! — рече тя весело, докато се разминаваха.
            След миг се показа и Луна Лъвгуд, която се тътреше след класа: на носа й се мъдреше кално петно, косата й беше намотана на кок точно отгоре на темето. Още щом зърна Хари, изпъкналите й очи блеснаха развълнувано и тя се насочи право към него. Доста от съучениците му се обърнаха и ги зяпнаха удивени. Луна си пое дълбоко въздух и без да го поздрави дори, заяви:
            — Вярвам ти, че Онзи-който-не-бива-да-се-назовава се е завърнал, вярвам и че ти си се възправил срещу него и си успял да избягаш.
            — Хммм… така си е — измърмори Хари.
            Вместо обици Луна си беше сложила нещо като оранжеви репички и Парвати и Лавендър очевидно ги бяха забелязали, понеже и двете сочеха ушите й и се превиваха от смях.
            — Смейте се колкото си искате — подвикна Луна, явно останала с впечатлението, че Парвати и Лавендър се кикотят на думите й, а не на репичките, — навремето хората са вярвали, че няма такива работи като блеещи асове и нагънатороги шнорхелоподобни квакльовци!
            — Защото всъщност няма, нали? — подметна нетърпеливо Хърмаяни. — Наистина няма такива работи като блеещи асове и нагънатороги шнорхелоподобни квакльовци.
            Луна я прониза с изпепеляващ поглед и заподскача нататък, при което репичките се залюляха лудешки. Сега вече не само Парвати и Лавендър се заливаха от смях.
            — Ще престанеш ли да обиждаш единствените хора, които ми вярват? — заяде се Хари с Хърмаяни, докато влизаха в час.
            — О, стига, Хари, до Луна ли си опрял! — отвърна Хърмаяни. — Джини ми е разказала всичко за нея, вярва само в неща, за които няма никакви доказателства. Е, какво може да се очаква от дъщерята на главния редактор на „Дрънкало“!
            Хари се сети за зловещите крилати коне, които бе видял вечерта на пристигането, и как Луна каза, че и тя ги виждала. Поумърлуши се. Дали Луна лъжеше? Ала преди да продължи с размишленията по въпроса, към него се приближи Ърни Макмилан.
            — Искам да знаеш, Потър, че те подкрепят не само откачалките — заяви на всеослушание. — Лично аз ти вярвам напълно. Семейството ми винаги е стояло непоколебимо за Дъмбълдор, същото важи и за мен.
            — Ъъъ, много благодаря, Ърни — смотолеви Хари, постъписан, но и зарадван.
            Ърни може и да говореше високопарно в случаи като този, ала Хари се чувстваше дълбоко признателен за доверието, проявено към него от всеки, върху чиито уши не се поклащат репички. Думите на Ърни очевидно бяха заличили усмивката от лицето на Лавендър Браун, а когато се извърна към Рон и Хърмаяни, Хари забеляза и изражението на Шеймъс, който го гледаше едновременно объркано и предизвикателно.
            Никой не се изненада, когато професор Спраут започна часа с пространно обяснение за важността на СОВА. На Хари му се прииска преподавателите да престанат да им натякват едно и също. Вече усещаше как го присвива под лъжичката при мисълта за купищата домашни, които има да подготвя, и това усещане се изостри още повече в края на часа, когато професор Спраут им зададе поредното съчинение. Когато уморени и вмирисани на змейски изпражнения, любимия тор на професор Спраут, грифиндорци се понесоха вкупом към замъка след поредния тежък ден, всички се бяха умълчали.
            Хари умираше от глад и понеже в пет часа беше първата му извънкласна работа при Ъмбридж, побърза да отиде право на вечеря, без да си оставя чантата в Грифиндорската кула, та да хапне надве-натри, преди да изтърпи наказанието. Но тъкмо бе стигнал вратата на Голямата зала, когато някой го повика сърдито:
            — Ей, Потър!
            — Какво има сега… — пророни Хари уморено и се извърна, за да се изправи пред очевидно вбесената Анджелина Джонсън.
            — Ще видиш ти какво има! — натърти тя, след което дойде право при него и забоде с все сила пръст в гърдите му. — Как си успял да си навлечеш наказание точно в петък от пет часа?
            — Моля? — възкликна Хари. — А, да… ще избираме пазач!
            — А, сети се най-после! — озъби се Анджелина. — Нали те предупредих, че на пробите държа да присъства целият отбор, та да намерим човек, който да се сработи с всички? Нали те предупредих, че съм запазила игрището? А ти си решил да не идваш!
            — Не съм решавал такова нещо! — отвърна Хари, жегнат от несправедливите й думи. — Оная Ъмбридж ме наказа само защото й казах в очите истината за Ти-знаеш-кого.
            — Тогава върви при нея и я помоли да те освободи в петък — разпореди се ядно Анджелина, — изобщо не ме интересува как ще го направиш. Твоя работа, ако искаш, й кажи, че това за Ти-знаеш-кого си го измислил, но се постарай да бъдеш на пробите!
            Тя излезе с гръм и трясък.
            — Знаете ли какво? — рече Хари на Рон и Хърмаяни, след като двамата пристигнаха в Голямата зала. — Я да питаме в „Пъдълмиър Юнайтед“ дали Оливър Ууд не е загинал по време на тренировка. Както гледам, духът му май се е вселил в тая Анджелина.
            — Как мислиш, има ли вероятност Ъмбридж да те пусне в петък? — попита не особено обнадежден Рон, след като седнаха на масата на „Грифиндор“.
            — По-малка от никаква — отвърна свъсен Хари, след което си сложи от агнешките котлети в чинията и започна да се храни. — Но от опит не боли, нали така? Ще й предложа да ме накаже още два дни, нещо от този род, и аз не знам… — Той преглътна картофите и добави: — Дано не ме държи до късно. Само като си помисля, че имаме да пишем цели три съчинения, да упражняваме заклинанието за изчезване, което ни зададе Макгонъгол, за Флитуик да измислим противодействаща магия, да довършим рисунката на съчкото и да започнем онзи тъп дневник със сънищата, дето ни го иска Трелони!
            Рон простена и кой знае защо, погледна тавана.
            — На всичкото отгоре май ще завали.
            — Какво общо има това с домашните? — вдигна вежди Хърмаяни.
            — Нищо — побърза да каже Рон и ушите му почервеняха.
            В пет без пет Хари се раздели с приятелите си и се отправи към кабинета на Ъмбридж на третия етаж. След като почука, преподавателката се провикна с престорения си мазен глас:
            — Влез.
            Той надзърна вътре предпазливо.
            Помнеше кабинета и при предишните му трима обитатели. По времето, когато тук се бе разпореждал Гилдрой Локхарт, цялото помещение беше облепено с ухилените му портрети. При Лупин, ако някой се отбиеше насам, имаше голяма вероятност да се натъкне на някое чудновато Тъмно създание в кафез или стъкленица. В дните на мнимия Муди кабинетът бе задръстен с какви ли не инструменти и приспособления за откриване на злодейства и измами.
            Сега обаче помещението бе направо неузнаваемо. Всички повърхности бяха застлани с дантелки и покривки. Навсякъде се мъдреха вази със сухи цветя, всяка поставена върху отделна салфетчица, върху една от стените пък имаше цяла сбирка декоративни чинии с картинки на големи шарени котета, накипрени с различна на цвят панделка. Бяха толкова отвратителни, че Хари ги зяпна като омагьосан, докато професор Ъмбридж не се обади отново:
            — Добър вечер, господин Потър.
            Хари трепна и се огледа. Отпърво не я беше забелязал, защото тя бе облечена в мантия на крещящи цветя, направо сливаща се с покривката върху писалището отзад.
            — Добър вечер, професор Ъмбридж — поздрави сковано момчето.
            — Е, сядайте — прикани преподавателката и посочи застланата с дантелки масичка, до която бе приготвила обикновен стол с права облегалка.
            На масата имаше парче чист пергамент, което очевидно го чакаше.
            — Ъъъ — започна Хари, без да се помръдва. — Професор Ъмбридж. Аз… преди да сме започнали, бих искал… бих искал да ви помоля за една услуга.
            Изпъкналите й очи се присвиха.
            — И каква е тя?
            — Ами… ами аз съм в отбора по куидич на „Грифиндор“. В петък в пет часа трябва да участвам в пробите за нов пазач и… и се питах дали този ден мога да пропусна извънкласната работа и да я направя друг път…
            Още преди да е стигнал края на изречението, разбра, че нищо няма да излезе.
            — А, не — рече Ъмбридж и се ухили много широко, като че е лапнала особено сочна муха. — Не, не и не. Наказан сте, Потър, задето разпространявате злотворни, отвратителни небивалици, само и само да сте център на вниманието, освен това, щом налагаме наказания, ние не се съобразяваме кога им е удобно на провинилите се. Не, утре, вдругиден и в петък ще дойдете в пет часа и ще си изтърпите наказанието, както е предвидено. Всъщност смятам, че е добре, дето ще пропуснете нещо, което много ви се прави. Тъкмо ще усвоите по-бързо поуката, която искам да ви дам.
            Хари усети как кръвта му се вдига към главата и чу, че ушите му тътнат. Така значи, разпространявал „злотворни, отвратителни небивалици, само и само да е център на вниманието“!
            Понавела на една страна глава, Ъмбридж продължаваше да го наблюдава и да се хили, сякаш знаеше какво точно си мисли и чакаше да види дали пак ще се разкрещи. Хари положи огромни усилия, за да отмести поглед, после пусна ученическата чанта до стола и седна на него.
            — Това вече е друго! — рече мазно Ъмбридж. — Владеем се малко по-добре, нали? А сега, Потър, ще пишете едно и също изречение. Не, не с вашето перо — спря го тя, когато Хари се наведе да отвори чантата. — Ще вземете моето, то е по-особено. Заповядайте. — Връчи му дълго и тънко черно перо с изключително остър връх. — Пишете „Няма да лъжа“ — нареди му преподавателката.
            — Колко пъти? — попита Хари с доста убедителна вежливост.
            — О, докато думите се запечатат добре! — отвърна със сладникавия си глас Ъмбридж. — Започвайте.
            Отиде при бюрото, седна и се наведе над купчинка пергаменти — явно съчинения за проверка. Хари вдигна острото черно перо и видя, че му липсва нещо.
            — Не сте ми дали мастило — отбеляза той.
            — А, не ви трябва мастило — отвърна професор Ъмбридж и в гласа й като че прозвуча едва доловим присмех.
            Хари долепи върха на перото до пергамента и написа: „Няма да лъжа“.
            Простена от болка. Думите изникнаха върху пергамента, написани с нещо като лъскаво червено мастило. Същевременно те се появиха и отгоре върху дясната му ръка, изрязани сякаш със скалпел по кожата, ала още щом той погледна лъщящата рана, кожата зарасна и отново стана съвсем гладка, макар и мястото да се червенееше леко.
            Хари се извърна към Ъмбридж. Тя го наблюдаваше с голяма жабешка уста, зейнала в усмивка.
            — Какво има?
            — А, нищо — отвърна едва чуто Хари.
            Пак погледна пергамента, отново доближи перото, написа „Няма да лъжа“ и повторно усети отгоре върху ръката си пронизващата болка: и този път думите бяха прорязани върху кожата, и този път раната зарасна за секунди.
            Отново и отново Хари пишеше думите върху пергамента с нещо, което, както бързо разбра, бе не мастило, а собствената му кръв. Отново и отново те биваха издълбавани отгоре по ръката му, после заздравяваха и пак се появяваха веднага щом момчето започнеше да драска с перото по пергамента.
            Зад прозореца на Ъмбридж се мръкна. Хари така и не попита кога ще му разреши да спре. Дори не си погледна часовника. Знаеше, че преподавателката само това и чака — той да се покаже слаб, — но дори и да се наложеше да седи тук до сутринта и да дълбае с това перо собствената си ръка, Хари нямаше намерение да проявява малодушие…
            — Елате насам — подкани Ъмбридж сякаш след цяла вечност.
            Хари стана от стола. Болеше го неописуемо. Той погледна и видя, че раната е зараснала, но кожата е кървавочервена.
            — Ръката — разпореди се преподавателката.
            Той протегна ръка. Ъмбридж я пое. Докато го докосваше с месести къси пръсти, окичени с грозни старовремски пръстени, Хари едва се сдържа да не потрепери.
            — Цъ-цъ-цъ, не виждам засега да съм ви направила някакво впечатление — ухили се учителката. — Е, ще се наложи да продължим утре вечер, нали така? Свободен сте.
            Без да казва и дума, Хари излезе от кабинета. Училището беше съвсем безлюдно, сигурно отдавна бе минало полунощ. Той тръгна бавно по коридора, после, след като сви зад ъгъла и беше сигурен, че Ъмбридж няма да го чуе, хукна презглава.


            Не му беше останало време да упражнява заклинанието за изчезване, не беше описал в дневника и един-едничък сън, не бе довършил рисунката на съчкото, нито беше подготвил съчиненията. На другата заран пропусна закуската, та за пророкуването, първия им час, да нахвърли набързо два-три измислени съня, и с изненада видя, че компания му прави и Рон, който дори не се беше сресал.
            — Ама как така не си си написал домашното снощи? — възкликна Хари, докато Рон се озърташе трескаво и търсеше вдъхновение някъде по стените на общата стая.
            Предната вечер, когато Хари се беше прибрал в спалното помещение, приятелят му бе потънал в непробуден сън, а сега отговори, че бил имал друга работа, надвеси се над пергамента и драсна няколко думи.
            — Е, стига толкова — оповести Рон и затвори с трясък дневника. — Написах, че съм сънувал как си купувам нов чифт обувки, от това Трелони надали ще ми направи някакво страшно предсказание, нали?
            Забързаха заедно към Северната кула.
            — Как беше извънкласната работа с Ъмбридж? Какво те накара да правиш?
            Хари се поколеба само за миг и отговори:
            — Да пиша едно изречение много пъти.
            — Е, не е чак толкова страшно — отсъди другото момче.
            — Не е — съгласи се Хари.
            — Ох, забравих… пусна ли те в петък?
            — Не.
            Рон простена състрадателно.
            И този ден се оказа лош за Хари — той се представи много зле в часа по трансфигурация, понеже изобщо не беше упражнявал заклинанието за изчезване. Наложи се да пропусне и обедната почивка, за да довърши рисунката на съчкото, междувременно обаче професор Макгонъгол, професор Гръбли-Планк и професор Синистра им бяха дали други домашни, които той не можеше и да се надява да подготви вечерта, понеже пак трябваше да се яви за извънкласна работа при Ъмбридж. На всичко отгоре Анджелина Джонсън отново го издебна по време на вечеря и след като разбра, че не може да отиде в петък, когато щяха да избират нов пазач, се разфуча, че не била във възторг от отношението му и че очаквала играчите, които искат да останат в отбора, да поставят тренировките на първо място, пред всички други задължения.
            — Наказан съм! — провикна се подир нея Хари, докато тя се отдалечаваше наперено. — Нима наистина мислиш, че предпочитам да стоя затворен в една стая с оная дърта жаба, вместо да играя куидич?
            — Пак добре, че те е накарала само да пишеш — взе да го утешава Хърмаяни, след като Хари се отпусна тежко на пейката и погледна вече без апетит пая с месо и бъбреци. — Така де, не е някакво страшно наказание…
            Хари понечи да каже нещо, но затвори уста и само кимна. Всъщност и той не знаеше защо не споделя с Рон и Хърмаяни какво точно се случва в кабинета на Ъмбридж. Знаеше само, че не му се гледат ужасените им лица — така щеше да се почувства още по-зле и да се справи по-трудно. Пък и усещаше смътно, че това засяга само него и Ъмбридж, че е сблъсък между волите им, и той нямаше намерение да й доставя удоволствието да разбере, че се е оплаквал.
            — Направо не мога да повярвам, че имаме толкова много домашни — завайка се сломен Рон.
            — Защо не ги написа снощи? — укори го Хърмаяни. — Всъщност къде беше?
            — Ами… прииска ми се да се поразходя — взе да увърта Рон.
            Хари остана с впечатлението, че не само той крие нещо.

            Втората вечер на наказанието беше точно толкова ужасна, колкото и първата. Сега кожата на ръката на Хари се раздразни по-скоро и не след дълго почервеня и се възпали. Той не вярваше, че раната ще продължи да зараства така бързо. След малко щеше да му остане белег и тогава Ъмбридж сигурно вече щеше да бъде доволна. Въпреки това Хари се сдържа и не простена от болка — от мига, в който влезе в кабината, чак докато си тръгна, и този път след полунощ, не каза друго освен „добър вечер“ и „лека нощ“.
            Сега вече положението с домашните си беше отчайващо и щом се върна в общата стая на „Грифиндор“, не отиде да си легне, макар да беше капнал от умора, а разлисти учебниците и се зае със съчинението за лунния камък, възложено от Снейп. Когато приключи, вече бе два и половина. Знаеше, че не се е справил блестящо, но нямаше друг избор — налагаше се да предаде съчинението в този вид, ако не искаше и Снейп да му наложи някакво наказание. След това отговори набързо на въпросите, зададени им от професор Макгонъгол, написа нещичко и за правилното отношение към съчковците, за да се яви с домашно и при професор Гръбли-Планк, и едва докрета до леглото — свлече се, както беше с дрехите, и моментално заспа.

            Четвъртък сякаш бе забулен в мъглата на умората. И Рон изглеждаше много сънен, макар че Хари не проумяваше защо. Третата вечер от наказанието му мина по същия начин, както и предишните, с тази разлика, че след първите два часа думите „Няма да лъжа“ вече не се заличаваха от ръката му, стояха си там като издълбани с длето и от тях се процеждаха капчици кръв. Когато острото перо спря да дращи, професор Ъмбридж вдигна очи.
            — О! — възкликна тя тихо, после заобиколи писалището и сама дойде да огледа ръката. — Чудесно. Нека ви е за урок. За днес сте свободен.
            — И утре ли трябва да идвам? — попита Хари и вдигна ученическата чанта с лявата ръка, понеже дясната го болеше непоносимо.
            — О, да — усмихна се както винаги широко професор Ъмбридж. — Да, смятам, че можем да поработим още една вечер, за да вдълбаем думите още по-дълбоко.
            На Хари и през ум не му беше минавало, че е възможно някъде по широкия свят да се намери учител, когото той да ненавижда повече и от Снейп, но докато се връщаше към кулата на „Грифиндор“, трябваше да признае, че учителят по отвари вече има силен съперник. „Тя е изверг — помисли си, докато се качваше на седмия етаж, — тя е изверг, чудовище, тази шантава дърта…“
            — Рон!
            Беше се качил по стълбите и тъкмо зави надясно, когато за малко да се блъсне в Рон, който, стиснал дръжката на метлата си, се спотайваше зад статуята на Локлан Върлината. Щом видя Хари, той подскочи като ужилен и се опита да скрие зад гърба си новичката „Чистометка единадесет“.
            — Какво правиш?
            — А… нищо. Ами ти?
            Хари се свъси срещу него.
            — Хайде, кажи, де! Защо се криеш тук?
            — Ами… щом толкова искаш да знаеш, крия се от Фред и Джордж — отвърна Рон. — Току-що минаха оттук с цял рояк първокурсници, готов съм да се обзаложа, че пак си правят опити с тях. Сега вече не могат в общата стая, нали там бди Хърмаяни.
            Говореше трескаво, забързано.
            — Но за какво ти е метлата, да не си летял? — полюбопитства Хари.
            — Ами… добре, де, ще ти кажа, само няма да ми се смееш, чу ли? — взе да се оправдава Рон, който от минута на минута се изчервяваше все повече. — Аз такова… реших да се пробвам за пазач на „Грифиндор“, все пак вече имам прилична метла. Хайде, смей се, де!
            — Не ти се смея — увери го Хари, а Рон примига. — Хубаво си се сетил! Наистина ще бъде страхотно, ако влезеш в отбора. Не съм те виждал да играеш като пазач, добър ли си?
            — Справям се — отвърна Рон, явно облекчен, че Хари е посрещнал така новината. — Докато тренираха през ваканциите, Чарли, Фред и Джордж винаги ме караха да пазя.
            — Значи и днес си тренирал?
            — Всяка вечер от вторник насам… ама самичък. Опитвах се да омагьосам куофъла, та да лети към мен, но не е никак лесно и се съмнявам, че ще има някаква полза — оплака се притеснен и разтревожен Рон. — Когато се явя на пробите, Фред и Джордж ще се пръснат от смях. Откакто станах префект, само ме взимат на подбив.
            — Де да можех и аз да съм там! — рече горчиво Хари, след като се отправиха към общата стая.
            — Да, толкова ми се искаше, Хари… Я, какво ти е това на ръката?
            Хари, който тъкмо си беше почесал носа със свободната дясна ръка, се помъчи да я скрие, но със същия успех, който Рон бе имал със своята „Чистометка“.
            — А, нищо… дреболия, порязах се.
            Ала Рон го беше сграбчил за китката и бе доближил ръката му до очите си. Настана мълчание, през което той зачете думите, издълбани върху кожата, сетне пусна приятеля си.
            — Нали каза, че те е накарала да пишеш? — възкликна с вид, сякаш му е призляло.
            Хари се подвоуми, но в края на краищата Рон бе откровен с него, затова му каза истината за часовете, които прекарваше в кабинета на Ъмбридж.
            — Ах, тая дърта вещица! — изсъска отвратен Рон точно когато спряха пред Дебелата дама, която си дремеше кротичко, отпуснала глава върху рамката. — Тая не е наред! Върви при Макгонъгол, кажи нещо!
            — И дума да не става — отсече веднага Хари. — Няма да й доставя това удоволствие да си мисли, че ми е направила нещо.
            — Как да не ти е направила? Не бива да допускаш да й се размине току-така.
            — Не знам доколко Макгонъгол има някаква власт над нея — сподели Хари.
            — Тогава кажи на Дъмбълдор!
            — А, не — отсече Хари.
            — Ама защо?
            — Той си има достатъчно неприятности — рече Хари, макар че причината беше друга.
            Не искаше да търси помощ от директора, след като той от юни насам не му беше казал нито дума.
            — Мен ако питаш, трябва… — подхвана Рон, но бе прекъснат от Дебелата дама, която ги гледаше сънено и по едно време избухна:
            — Ще ми кажете ли най-после паролата, или цяла нощ трябва да будувам тук и да ви чакам да се наговорите?


            Петък започна свъсен и дъждовен, както останалите дни от седмицата. Когато влезе в Голямата зала, Хари погледна неволно към масата на преподавателите, макар че всъщност не се и надяваше да види Хагрид, после насочи мислите си към по-неотложните си проблеми, като купчината домашни, които му предстоеше да подготвя, и оставащото наказание при Ъмбридж.
            Този ден го крепяха две неща. Първото бе мисълта, че наближава краят на седмицата, а второто, че колкото и ужасно да бъде последното наказание при Ъмбридж, от прозореца в кабинета й се виждаше игрището за куидич в далечината и при повечко късмет Хари можеше да погледа как се представя Рон. Вярно, тези лъчи светлинка бяха твърде мъждиви, ала Хари бе признателен за всичко, което разсейваше поне малко мрака, спуснал се над него — не помнеше да е имал по-ужасна първа седмица на учебната година в „Хогуортс“.
            Когато в пет следобед почука на вратата в кабинета на професор Ъмбридж с надеждата, че му е за последен път, го поканиха да влезе. Празният пергамент го чакаше на застланата с дантелки маса, до него бе оставено острото перо.
            — Знаете какво да правите, Потър — усмихна се мазно Ъмбридж.
            Хари взе перото и погледна през прозореца. Ако можеше да премести стола три-четири сантиметра надясно, все едно, за да е по-близо до масата… готово! Сега вече виждаше как отборът по куидич на „Грифиндор“ се извисява и се снишава над игрището в далечината, при трите високи голови стълба се чернееха петима-шестима души, явно чакаха да им дойде редът да пазят. От такова разстояние бе трудно да се различи Рон.
            „Няма да лъжа“, написа Хари. Раната върху ръката му се отвори и по нея пак изби кръв.
            „Няма да лъжа.“ Раната започна да смъди и да го боли.
            „Няма да лъжа.“ По китката му се застича кръв.
            Той се престраши още веднъж да погледне през прозореца. Който стоеше пред головите стълбове, се справяше ужасно зле. Хари не посмя да гледа повече от няколко секунди, но през това време Кейти Бел пак успя да вкара два пъти куофъла. Със силната надежда, че пазач не е Рон, Хари сведе отново поглед към пергамента, напръскан с кръв.
            „Няма да лъжа.“
            „Няма да лъжа.“
            Поглеждаше всеки път, щом решеше, че няма да е много опасно — ако чуеше, че Ъмбридж дращи с перото или отваря чекмедже. Третият играч, застанал пред стълбовете, се справяше горе-долу добре, четвъртият беше много слаб, петият отби блъджъра изключително вещо, после обаче не успя да спаси елементарен удар. Небето притъмняваше и Хари се съмняваше, че ще успее да види шестия и седмия кандидат.
            „Няма да лъжа.“
            „Няма да лъжа.“
            Сега пергаментът лъщеше от капките кръв, паднали от ръката му, която вече го болеше непоносимо. Когато Хари вдигна отново очи, се беше мръкнало и игрището за куидич не се виждаше.
            — Я да проверим дали сте си взели поука — оповести половин час по-късно с мазния си глас Ъмбридж.
            Приближи се и протегна късите си, окичени с пръстени пръстчета. Точно когато го докосна, за да огледа думите, врязали се в кожата му, го проряза болка, но не в ръката, а в белега върху челото. В същия миг Хари усети нещо твърде странно някъде при диафрагмата си.
            Дръпна ръката си, скочи на крака и се вторачи в преподавателката. Тя също се взря в него и върху увисналата й широка уста заигра усмивка.
            — Боли, нали? — попита тихо Ъмбридж.
            Хари не отговори. Сърцето му биеше учестено. За ръката ли го питаше Ъмбридж, или знаеше какво е усетил току-що на челото си?
            — Е, мисля, че ви дадох добър урок, Потър. Свободен сте.
            Той вдигна ученическата чанта и излезе възможно най-бързо.
            „Спокойно — заповтаря си, докато тичаше нагоре по стълбището. — Само спокойно, това не означава непременно каквото си мислиш…“
            — „Кактус тарикатикус!“ — изрече със сетни сили и Дебелата дама отново се дръпна напред.
            Посрещна го страшен рев. Рон сияеше, завтече се към него и разплиска бирения шейк в бокала, който стискаше в ръка.
            — Успях, Хари, взеха ме, вече съм пазач!
            — Моля? О, супер! — възкликна Хари и се помъчи да се усмихне уж естествено, макар че сърцето му продължаваше да бие като обезумяло, а ръката го болеше и кървеше.
            — Я пийни един бирен шейк! — бутна му Рон бутилка. — Направо не мога да повярвам… къде се е запиляла Хърмаяни?
            — Ей там е — отвърна Фред, който също пиеше бирен шейк, и посочи едно от креслата край огъня.
            Хърмаяни се беше унесла, а нейното питие застрашително се беше наклонило в ръката й.
            — Когато й съобщих, каза, че се радвала много — поясни леко подразнен Рон.
            — Нека си поспи — бързо предложи Джордж, няколко мига преди Хари да забележи, че на доста от първокурсниците, струпали се около тях, доскоро им е текла кръв от носа.
            — Я ела насам, Рон, да видим дали старата мантия на Оливър ще ти стане — провикна се Кейти Бел, — можем да махнем неговото име и да сложим твоето.
            Рон се отдалечи, а към Хари се приближи Анджелина.
            — Извинявай за сутринта, Потър, държах се грубичко — рече ненадейно тя. — Да ти призная, голям стрес е да си ръководител, вече си мисля, че понякога на Ууд не му е било никак лесно. — Понавъсена, тя погледна над бокала Рон. — Знам, че ти е най-добрият приятел, но не бих казала, че е неотразим — заяви без недомлъвки Анджелина. — Според мен обаче с малко тренировки ще влезе във форма. Произхожда от семейство на добри играчи по куидич. Откровено казано, надявам се да се окаже, че има по-голяма дарба, отколкото прояви днес. Тази вечер и Вики Фробишър, и Джефри Хупър летяха по-добре, но Хупър е страшен глезльо, вечно се оплаква, Вики пък участва в какви ли не клубове. Сама си призна, че ако тренировките съвпадат със занятията в клуба по вълшебство, тя ще предпочете клуба. Но както и да е, утре в два имаме тренировка, гледай да присъстваш. И бъди така любезен, помогни с каквото можеш на Рон, чу ли?
            Той кимна, а Анджелина се върна при Алиша Спинет. Хари отиде да седне при Хърмаяни и когато остави чантата, тя трепна и се събуди.
            — А, ти ли си, Хари… с Рон се получи прекрасно, нали? — отбеляза сънено момичето. — Ох… капнала съм от умора — прозина се. — До един след полунощ съм плела шапчици. Грабят ги като топъл хляб.
            Разбира се, щом се огледа, Хари забеляза вълнени шапчици, поприкрити навред из помещението, така че без да подозират какво им се готви, домашните духчета да ги вземат.
            — Страхотно! — отбеляза той разтревожено, щеше да се пръсне, ако в скоро време не кажеше на някого. — Знаеш ли, Хърмаяни, току-що бях горе в кабинета на Ъмбридж и тя ме докосна по ръката…
            Хърмаяни заслуша внимателно. Когато Хари приключи с разказа си, тя изрече бавно:
            — Боиш се, че Ти-знаеш-кой я е подчинил, както бе подчинил Куиръл ли?
            — Не е изключено, нали? — отбеляза тихо той.
            — Не е — съгласи се Хърмаяни, макар че май не бе особено убедена. — Лично аз обаче се съмнявам да я е обсебил по същия начин като Куиръл… все пак сега той е жив, има си собствено тяло, не му трябва чуждо. Но е възможно да е приложил на Ъмбридж проклятието Империус…
            Хари погледа известно време как Фред, Джордж и Лий Джордан жонглират с празни бутилки от бирен шейк. После Хърмаяни каза:
            — Миналата година обаче белегът те болеше и без да го докосва някой, а Дъмбълдор обясни, че било свързано с чувствата на Ти-знаеш-кого в момента. Може пък да няма нищо общо с Ъмбридж и да е чисто съвпадение, че се е случило, докато си бил при нея?
            — Тя е изверг — отсече Хари. — Шантава е.
            — Да, ужасна е, но… Според мен, Хари, е редно да кажеш на Дъмбълдор, че белегът те боли.
            За втори път през последните два дни го съветваха да иде при Дъмбълдор и той отговори на Хърмаяни така, както бе отвърнал и на Рон.
            — Няма да го занимавам с това. Нали самата ти каза, че не е кой знае какво. Цяло лято белегът ме пробожда, тази вечер болката просто бе малко по-силна…
            — Сигурна съм, Хари, че Дъмбълдор иска да го занимаваш с това…
            — Така си е — изтърва се Хари, — това… белегът, де, е единственото у мен, от което Дъмбълдор се интересува.
            — Не говори така, не е вярно!
            — Ще взема да пиша на Сириус, да видя той какво мисли…
            — Хари, не бива да споменаваш в писмо такива неща! — напомни разтревожена Хърмаяни. — Забрави ли, Муди ни предупреди да внимаваме много какво пишем! Вече не можем да бъдем сигурни, че совите няма да бъдат прихванати!
            — Добре, добре, няма да му пиша — подразни се Хари и се изправи. — Лягам си. Ще кажеш на Рон вместо мен, нали?
            — О, не — възрази Хърмаяни с облекчение, — щом ти си тръгваш, ще си тръгна и аз, без да изглежда грубо от моя страна. Останала съм без капчица сили, а утре смятам да изплета още шапчици. Ако искаш, можеш да ми помогнеш, страшно забавно е, а и ставам все по-добра, вече зная да правя шарки, помпони и други украси.
            Хари се взря в лицето й, засияло от радост, и се постара да покаже поне слаб интерес към предложението й.
            — А, не… не ми се плете — отвърна той. — Тоест… не утре. Имам цяла купчина домашни…
            И затътри крака към стълбището за момчешките спални помещения, оставяйки Хърмаяни леко разочарована.

            Глава четиринайсета: Пърси и Лап
            На другата сутрин Хари се събуди пръв в спалното помещение. Полежа, загледан във вихрушката прашинки, носещи се в лъча слънчева светлина, който се промъкваше през процепа в балдахина — наслаждаваше се на мисълта, че е събота. Първата седмица от учебния срок се бе точила сякаш цяла вечност, като някакъв безкраен урок по история на магията.
            Ако се съдеше по сънената тишина и бледозлатистия слънчев лъч, явно беше малко след зазоряване. Хари дръпна балдахина около леглото си, стана и започна да се облича. Освен цвъртежа на птиците в далечината се чуваше само равномерното дишане на съучениците му. Той отвори полека ученическата чанта, извади пергаментов лист и перото си и се отправи към общата стая.
            Отиде право при любимото си вехто мекичко кресло край изгасналия огън, намести се удобно, разгъна пергамента и огледа помещението. Обичайните боклучета — намачкани късчета пергамент, стари златни наплюващи топчета, празни стъкленички от съставки за отвари, обвивки от бонбони — с каквито помещението бе осеяно всяка вечер, ги нямаше, не се виждаха и шапките за домашни духчета на Хърмаяни. Хари се запита разсеяно колко ли духчета са били пуснати на свобода (независимо дали го искат, или не), сетне отпуши мастилницата, топна в нея перото, вдигна го три-четири сантиметра над гладката жълтеникава повърхност на пергамента и се замисли… След миг-два обаче се усети, че се е втренчил в празната камина и не знае какво да напише.
            Чак сега си даде сметка колко трудно им е било на Рон и Хърмаяни да му пишат през лятото. Как да разкаже на Сириус какво се е случило през последната седмица и да му зададе всички въпроси, които го терзаеха, без да предоставя на евентуалните крадци на писма сведения, каквито не искаше да попадат у тях?
            Доста дълго седя, без да се помръдва, загледан в камината, накрая измисли нещо, още веднъж топна перото в мастилницата и се наведе уверено над пергамента:

            Драги ми Смърки, надявам се да си добре, първата седмица тук беше ужасна, добре че най-после й се видя краят.
            Имаме нова учителка по защита срещу Черните изкуства — професор Ъмбридж. Мила е почти колкото любимата ти майка. Пиша ти, защото снощи, докато имах за наказание извънкласна работа при Ъмбридж, онова, за което ти писах и миналото лято, се случи отново.
            Мъчно ни е за нашия най-голям приятел, дано си дойде скоро.
            Много те моля, отговори ми бързо.

            С най-добри чувства,
            Хари

            Прочете писмото няколко пъти, та да го види през очите на страничен наблюдател. Според него бе изключено някой да разбере за какво — или на кого — говори. Надяваше се Сириус да схване тънкия намек за Хагрид и да ги успокои, че той ще си дойде скоро. Не искаше да пита направо, за да не привлича вниманието към онова, което Хагрид правеше, докато отсъства от „Хогуортс“.
            Писмото уж беше съвсем късичко, а му отне доста време — докато Хари обмисляше как да се изрази, слънчевата светлина беше припълзяла до средата на общата стая, а от спалните помещения горе вече долитаха далечни шумове. Внимателно запечата пергамента, покатери се през дупката зад портрета и се отправи към соварника.
            — На твое място не бих минал оттук — предупреди Почтибезглавия Ник, след като се провря зловещо през стената точно пред Хари, който си вървеше по коридора. — Пийвс крои дебелашка шега на онзи, който мине пръв покрай бюста на Парацелз.
            — Например Парацелз да му падне на главата? — попита момчето.
            — Колкото и да е странно, именно това — потвърди отегчено Почтибезглавия Ник. — Изтънчеността никога не е била силата на Пийвс. Е, да вървя, може пък да открия Кървавия барон… дано той успее да сложи край на неговите безобразия… е, довиждане, Хари…
            — Довиждане — сбогува се момчето и вместо да завие надясно, тръгна наляво и пое по дългия, но по-безопасен път към соварника.
            Поободри се, докато подминаваше един по един прозорците, през които се виждаше сияйното синьо небе — по-късно имаше тренировка, най-после щеше да се завърне на игрището за куидич.
            Нещо се шмугна покрай краката му. Хари погледна надолу и съзря Госпожа Норис, скелетоподобната сива котка на пазача. Тя извърна за миг към него жълти като фарове очи и се скри зад статуята на Уилфред Мечтателя.
            — Не правя нищо нередно — провикна се подире й момчето.
            Госпожа Норис имаше категоричния вид на котка, тръгнала да донася на господаря си, макар че Хари не виждаше какво — в събота сутрин имаше пълно право да ходи при совите.
            Сега вече слънцето се беше извисило в небето и когато влезе в соварника, той бе заслепен от прозорците без стъкла: сребристите слънчеви лъчи се кръстосваха на решетка из кръглото помещение, където по прътите бяха накацали стотици сови, попритеснени от утринната светлина — личеше си, че някои току-що се прибират от лов. Поръсеният със слама под изпука, когато Хари настъпи няколко костици на животинчета и затърси с поглед Хедуиг.
            — Ето те и теб! — възкликна той, съзрял совата почти при сводестия таван. — Слез тук, нося ти писмо.
            Хедуиг изкряска гърлено, разпери широките си бели криле, спусна се надолу и кацна на рамото на момчето.
            — Браво на теб. Тук отгоре пише Смърки — рече Хари, кой знае защо, през шепот, след като й подаде писмото да го стисне в човка, — но то е за Сириус, чу ли?
            Совата примига с кехлибарените си очи и Хари го изтълкува като утвърдителен отговор.
            — Е, в такъв случай… попътен вятър! — пожела й той и я отнесе до един от прозорците, където Хедуиг се оттласна лекичко от ръката му и се извиси в ослепително синьото небе.
            Хари я гледа, докато тя се смали на черна точица и се скри, после отправи поглед към колибата на Хагрид, която се виждаше ясно от прозореца — точно толкова ясно бе и че е необитаема, защото над комина не се виеше пушек и пердетата бяха спуснати.
            Върхарите в Забранената гора се поклащаха от лекия ветрец. Загледан в тях, Хари се наслади на свежия повей върху лицето си и си помисли за куидича по-късно… и точно тогава го видя. Досущ огромна гротескна птица над дърветата се извиси голям влечугоподобен хвърковат кон точно като жребците, теглили файтоните на „Хогуортс“, с кожести черни криле, разперени като на птеродактил. Конят се издигна, описа широк кръг, сетне се гмурна отново сред дърветата. Всичко се разигра толкова бързо, че Хари направо не повярва на очите си, само сърцето му биеше лудешки.
            Вратата на соварника зад него се отвори. Той подскочи като ужилен, обърна се бързо и съгледа Чо Чан, която държеше писмо и малък пакет.
            — Здравей — поздрави я машинално Хари.
            — О… здрасти — отвърна Чо задъхана. — Не очаквах да заваря някого толкова рано… Едва преди пет минути се сетих, че днес мама има рожден ден.
            Тя посочи пакета.
            — Аха — рече Хари.
            Мозъкът му се бе сковал. Искаше му се да каже нещо смешно и забавно, ала пред очите му още беше ужасният крилат кон.
            — Какъв прекрасен ден! — махна Хари към прозорците.
            Толкова се ядоса на себе си, че чак му притъмня. Времето! Той говореше за… времето!
            — Да — потвърди Чо и затърси с поглед подходяща сова. — Чудесни условия за куидич. Цяла седмица не съм излизала навън, а ти?
            — И аз — рече Хари.
            Чо си хареса една от училищните улулици: Примами я да кацне на ръката й, където птицата протегна услужливо краче, та момичето да си прикрепи пакетчето.
            — Е, „Грифиндор“ излъчи ли вече нов пазач? — попита Чо.
            — Да — отговори Хари. — Моят приятел Рон Уизли, познаваш ли го?
            — Онзи, дето мрази „Торнадос“ ли? — каза доста хладно тя. — Добър ли е изобщо?
            — Според мен, да — заяви Хари. — Но не съм го гледал на пробите, бях наказан.
            Чо вдигна очи още преди да е привързала пакета към крачето на улулицата.
            — Тая Ъмбридж е голяма гаднярка — прошепна тя. — Да те накаже само защото си казал истината как… как загина той. Всички чуха, цялото училище говореше само за това. Наистина си проявил храброст да й го заявиш право в очите.
            На Хари изведнъж му просветна… чувстваше се така, сякаш всеки миг ще литне и ще се извиси на педя над оцвъкания под. Кой се вълнуваше от това, че над гората прелитал някакъв си крилат кон, важното бе, че Чо го мисли за храбрец! За миг му мина през ума уж случайно да й покаже разранената си ръка, докато й помага да привърже пакета към крачето на улулицата… ала точно когато му хрумна тази вълнуваща мисъл, вратата на соварника се отвори отново.
            В помещението влетя пазачът Филч. По жилестите му хлътнали страни се моравееха петна, брадичката му се тресеше, оредялата му бяла коса беше разрошена — той очевидно бе дошъл тичешком. Подир него вътре се пъхна Госпожа Норис, която зяпна совите и измяука лакомо. Отгоре се чу неспокойно шумолене на криле, а един голям рибояден бухал тракна заплашително с клюн.
            — Аха! — викна Филч и с тресящи се от гняв увиснали бузи пристъпи решително към Хари. — Предупредиха ме, че възнамеряваш да поръчаш големи количества торови бомбички.
            Хари скръсти ръце и се взря в пазача.
            — Кой ви е казал, че ще поръчвам торови бомбички?
            Свъсена, Чо премести поглед от Хари към Филч, а улулицата върху ръката й, която се бе уморила да стои на едно краче, изписка укорно, момичето обаче не й обърна внимание.
            — Имам си източници — изсъска злорадо Филч. — А сега ми предай каквото смяташе да пращаш.
            Хари изпита огромно облекчение, че е побързал да пусне писмото, и рече:
            — Не мога да ви го предам, вече замина.
            — Замина ли? — ахна Филч с лице, обезобразено от ярост.
            — Да, замина — повтори спокойно Хари.
            Вбесен, пазачът понечи да каже нещо, но постоя минута-две със зейнали уста, а сетне огледа мантията на Хари.
            — Откъде да съм сигурен, че не си го пъхнал в джоба?
            — Можете да бъдете сигурен, защото…
            — Аз видях как го праща — ядоса се Чо.
            Филч се извърна рязко към нея.
            — Видяла си го…
            — Точно така, видях го — потвърди тя разярено.
            Настъпи кратко мълчание — Филч изгледа злобно Чо, тя му отвърна със същото, после пазачът се врътна и затътрузи нозе към вратата. Спря с ръка на бравата, обърна се и пак погледна Хари.
            — Само да съм надушил и най-лекия мирис на торова бомбичка…
            Заслиза с тежка крачка по стълбите. На раздяла Госпожа Норис хвърли на совите изпълнен с копнеж поглед и го последва.
            Хари и Чо се спогледаха.
            — Благодаря — рече той.
            — Няма за какво — отвърна поруменяло момичето, което най-сетне прикрепи пакета към крачето на улулицата. — Не си поръчвал торови бомбички, нали?
            — Не — увери я Хари.
            — Защо ли Филч е решил, че поръчваш? — учуди се Чо и отнесе улулицата при прозореца.
            Хари сви рамене. Бе озадачен не по-малко от нея, въпреки че, колкото и да е странно, точно това сега не го вълнуваше особено.
            Тръгнаха си заедно от соварника. В началото на коридора за западното крило на замъка Чо рече:
            — Аз съм насам. Е… до скоро, Хари.
            — Да… до скоро.
            Тя му се усмихна и си замина. Хари продължи нататък, обзет от тих възторг. Бе успял да проведе цял разговор с нея, при това без да се смути нито веднъж… „Наистина си проявил храброст да й го заявиш право в очите…“ Чо го смяташе за храбър… не го мразеше, задето не е загинал.
            Е, Хари знаеше, че Чо е предпочела Седрик… макар че, ако го беше изпреварил с поканата си за бала, всичко може би щеше да бъде различно… Когато Хари я попита, Чо като че ли искрено съжали, задето трябва да му откаже…
            — Добро утро — поздрави той весело Рон и Хърмаяни, когато седна при тях на масата на „Грифиндор“ в Голямата зала.
            — Защо си толкова радостен? — изненада се Рон и го огледа от глава до пети.
            — Ами… по-късно ще играем куидич — отвърна щастлив Хари и придърпа към себе си голямата чиния с бекон и яйца.
            — А… да… — проточи другото момче. Остави препечената филийка, която ядеше, и отпи грамадна глътка тиквен сок. После рече: — Слушай… нали нямаш нищо против да дойдеш с мен малко по-рано? Да се поупражнявам преди тренировката. Както се казва, да навляза.
            — Разбира се — каза Хари.
            — По-добре оставете това — намеси се съвсем сериозно Хърмаяни. — И двамата сте изостанали ужасно много с домашните…
            Но тя не се доизказа: беше пристигнала сутрешната поща и както обикновено, „Пророчески вести“ се рееха към нея в човката на чухалче, което се приземи твърде близо до захарницата и протегна краче. Хърмаяни пъхна в кожената кесийка един кнут, взе вестника и огледа свъсена първата страница, а птицата отново се извиси във въздуха.
            — Нещо интересно? — попита Рон.
            Хари се ухили — знаеше, че приятелят му само се чуди как да отклони Хърмаяни от темата за домашните.
            — Не — въздъхна тя, — само глупави клюки за баскитаристката на „Орисниците“, щяла да се омъжва.
            Хърмаяни разгъна вестника и изчезна зад него. Хари се посвети на поредната порция яйца с бекон. Рон гледаше донейде угрижено към високите прозорци.
            — Виж ти! — възкликна най-неочаквано Хърмаяни. — О, не… Сириус!
            — Какво е станало? — попита Хари и дръпна вестника толкова силно, че той се скъса по средата: сега двамата с Хърмаяни държаха по една половина.
            — „В Министерството на магията са получени сведения от сигурен източник, че в момента Сириус Блек, жесток масов убиец… и така нататък… се укрива в Лондон!“ — прочете с тревожен шепот Хърмаяни от своята половинка.
            — Луциус Малфой! Залагам си главата, че е той — заяви ядно Хари също шепнешком. — Все пак е познал на перона Сириус…
            — Моля? — разтревожи се и Рон. — Не си споменавал, че…
            — Шшшт! — спряха го приятелите му.
            — … „Министерството предупреждава всички магьосници, че Блек е изключително опасен… избил е тринайсет души… избягал е от Азкабан…“ и така нататък, обичайните дрънканици — отбеляза в заключение Хърмаяни, след което остави своята половинка от вестника и погледна уплашена Хари и Рон. — Е, просто вече няма да може да излиза от къщата — пошушна тя. — Дъмбълдор го предупреди.
            Хари погледна свъсен парчето, което бе откъснал от „Пророчески вести“. Почти цялата страница беше заета от реклама на „Мадам Молкин — одежди за всякакви случаи“ очевидно имаше разпродажба.
            — Ей! — възкликна той и приглади вестника, та да виждат и Хърмаяни, и Рон. — Я погледнете!
            — Не ми трябват мантии, имам си — отсече Рон.
            — Не — каза Хари. — Вижте… ето тази кратка дописка тук…
            Рон и Хърмаяни се надвесиха още повече, за да погледнат — материалът бе дълъг не повече от два сантиметра и беше сбутан в долния край на колоната. Той гласеше:
           
ОСУЕТЕН ОБИР В МИНИСТЕРСТВОТО
            Стърджис Подмор (на 38 години, с постоянен адрес „Лабурнум Гардънс“ номер две в Клапам) беше изправен пред Магисъбора по обвинение, че на 31 август е проникнал с взлом в министерството и се е опитал да извърши обир. Подмор е бил задържан от магигарда в Министерството на магията Ерик Мънч, заварил го да разбива в един след полунощ вратата на строго охранявано помещение. Подмор отказа да се защити и беше признат за виновен и по двете обвинения, след което бе осъден на половин година в Азкабан.

            — Стърджис Подмор ли? — изрече замислено Рон. — Това не е ли онзи, дето вместо коса има нещо като купа слама на главата си? И дето членува в Орде…
            — Шшшт, Рон — прекъсна го Хърмаяни и ужасена, започна да се озърта.
            — Половин година в Азкабан! — прошепна стъписан Хари. — Само защото се е опитал да мине през някаква врата!
            — Я не ставай смешен, не са го осъдили само защото се е опитвал да мине през врата. Какво изобщо е търсел в един след полунощ в Министерството на магията? — попита Хърмаяни.
            — Да не смяташ, че Орденът го е пратил с някаква задача? — подхвърли Рон.
            — Един момент… — рече бавно Хари. — Стърджис трябваше да ни изпрати до гарата, помните ли?
            Другите двама го погледнаха.
            — Точно така, трябваше да ни охранява, докато отиваме на Кингс Крос, не помните ли? И Муди се ядоса много, понеже той не се яви, значи не е бил пратен от тях.
            — Е, може би не са очаквали да го заловят — изтъкна Хърмаяни.
            — Ами ако са му устроили клопка? — възкликна развълнуван Рон. — Точно така… слушайте сега! — продължи той и сниши рязко глас, стреснат от заплашителния поглед на Хърмаяни. — От министерството са заподозрели, че Подмор е от хората на Дъмбълдор, затова… и аз не знам… затова са го подмамили да отиде в министерството и той всъщност не се е опитвал да мине през никаква врата! Може би са му заложили капан, за да го пипнат!
            Настъпи мълчание — Хари и Хърмаяни обмисляха догадките на своя приятел. Хари отсъди, че звучат неправдоподобно, Хърмаяни обаче бе направо възхитена.
            — Знаете ли, изобщо няма да се изненадам, ако е станало точно това.
            Тя сгъна замислено своята половинка от вестника. Когато Хари остави ножа и вилицата, Хърмаяни като че излезе от унеса.
            — И така, според мен първо трябва да отхвърлим съчинението за самонаторяващите се храсти, което ни даде Спраут, пак ще извадим късмет, ако до обяд успеем да започнем и заклинанието Инаниматус Конжурус на Макгонъгол…
            Сетил се за камарата домашни, които го чакаха горе, Хари изпита леки угризения на съвестта, но небето беше ясно и възхитително синьо и той цяла седмица не бе летял със „Светкавицата“…
            — Е, можем да ги напишем и довечера — подхвърли Рон, докато двамата с Хари вървяха по полегатите морави към игрището за куидич, понесли метлите на рамо, а в ушите им още кънтяха зловещите предупреждения на Хърмаяни, че щели да ги скъсат на всички изпити за СОВА.
            — Пък и утре е ден. Хърмаяни доста се престарава с това учене, там й е проблемът… — той замълча и после добави боязливо: — Как мислиш, сериозно ли говореше, когато се закани, че нямало да ни даде записките си?
            — Според мен, да — отвърна Хари. — Но и това е важно, трябва да тренираме, ако искаме да останем в отбора по куидич…
            — Ами да — поободри се Рон. — Имаме толкова много време за всичко…
            Когато наближиха куидичното игрище, Хари хвърли един поглед вдясно, към мрачно полюшващите се дървета в Забранената гора. От тях не излетя нищо, небето беше пусто, ако не се смятат няколкото сови, които пърхаха край кулата на соварника в далечината. Хари си имаше достатъчно неприятности, а хвърковатият кон не му правеше нищо, така че нямаше причина да мисли за него.
            Взеха от шкафа в съблекалнята топки и започнаха да се упражняват. Рон пазеше трите високи голови стълба, а Хари играеше като гончия и се опитваше да вкара куофъла. Реши, че Рон се представя сносно: спаси три четвърти от ударите, които му отправи Хари, и с всяка минута играеше все по-добре. След около два часа се прибраха в замъка за обяда, по време на който Хърмаяни даде да се разбере пределно ясно, че ги смята за безотговорни, а после се върнаха на игрището за истинската тренировка. Когато влязоха в съблекалнята, там бяха всичките им съотборници без Анджелина.
            — Как си, Рон? — попита Джордж и му намигна.
            — Добре — отвърна брат му, който с всяка крачка към игрището се бе умълчавал все повече и повече.
            — Е, префекте, дали на мама Роненцето е готово да ни смае? — попита Фред и изсули рошавата си глава изпод мантията, а върху лицето му трептеше дяволита усмивка.
            — Млъквай — отвърна с каменно лице Рон и за пръв път облече мантия за куидич.
            Беше му почти по мярка — преди беше принадлежала на Оливър Ууд, който бе по-широкоплещест.
            — Здравейте! — обърна се към всички Анджелина, която излезе преоблечена от стаичката на капитана. — Хайде да започваме, Алиша и Фред, донесете, ако обичате, кутията с топките. А, да, навън има няколко зяпачи, но вие не обръщайте внимание, чухте ли?
            От уж нехайния й тон Хари се досети кои са неканените зрители и се оказа прав: когато излязоха на озареното от яркото слънце игрище, отборът по куидич на „Слидерин“ и неколцина от неговите постоянни привърженици ги посрещнаха с освиркване и започнаха да подмятат обиди. Бяха се скупчили в средата на една от празните трибуни и крясъците им огласяха целия стадион.
            — Я, какво е яхнал Уизли? — провикна се през кикот Малфой. — Кой ли си е губил времето да прави магия за летене на тоя прогнил стар пън?
            Краб, Гойл и Панси Паркинсън избухнаха в кикот и писъци. Рон се качи на метлата и се оттласна от земята, а Хари последва приятеля си, загледан в ушите му, които почервеняха.
            — Не им обръщай внимание — посъветва го той и забърза, за да го настигне, — ще видим кой ще се смее най-добре, след като ги бием…
            — Точно така ви искам — одобри Анджелина, която, стиснала под мишница куофъла, се извиси, а после намали скоростта и се задържа във въздуха пред хвърковатия си отбор. — Хайде, всички, започваме с пасове… за загрявка на целия отбор, ако обичате…
            — Ей, Джонсън, каква е тая прическа? — провикна се от долу Панси Паркинсън. — Направо не разбирам защо някой ще иска да се разхожда с изпълзели червеи на главата си.
            Анджелина махна от лицето си дългата, сплетена на плитчици коса и продължи най-спокойно:
            — Разпръснете се и да видим какво ще направим…
            Хари се обърна с гръб към останалите и отиде в другия край на игрището. Рон пък се насочи към противоположните голови стълбове. Анджелина вдигна с една ръка куофъла и го запрати с все сила към Фред, който подаде на Джордж, той пък подаде на Хари, който подаде на Рон, който изпусна куофъла.
            Предвождани от Малфой, слидеринци ревнаха, запищяха и се запревиваха от смях. Рон се спусна към земята, за да хване куофъла още преди той да е тупнал долу, след това се люшна, хлъзна се на една страна от метлата и целият почервенял, се върна на височината, на която играеха. Хари видя как Фред и Джордж се споглеждат и им беше признателен, че за разлика от друг път не започнаха да се заяждат.
            — Рон, подай го — провикна се Анджелина, сякаш не се е случило нищо.
            Рон метна куофъла на Алиша, тя пък подаде на Хари, а той — на Джордж…
            — Ей, Потър, как ти е белегът? — изкрещя Малфой. — Сигурен ли си, че не искаш да си полегнеш? Колко… вече цяла седмица не си стъпвал в болничното крило, това си е истински рекорд за теб, а?
            Джордж подаде на Анджелина, тя върна на Хари, който не го очакваше, но успя да улови с връхчетата на пръстите куофъла и побърза да го хвърли на Рон — той се спусна да го удържи, ала го изтърва на косъм.
            — Рон, хайде сега! — разсърди му се Анджелина, когато той повторно се сниши към земята с надеждата да хване куофъла. — Внимавай повече!
            Щом Рон се изкачи отново на височината, където играеха, бе трудно да се каже кое се червенее повече — лицето му или куофълът. Малфой и останалите от отбора на слидеринци се късаха от смях.
            При третия опит Рон все пак улови куофъла и вероятно от облекчение го метна толкова настървено, че той профуча право през протегнатите ръце на Кейти и я фрасна с все сила по лицето.
            — Извинявай! — простена Рон и се стрелна към нея да види дали не я е наранил.
            — Връщай се на мястото си, на Кейти й няма нищо — ревна Анджелина. — Когато подаваш на съотборник, се опитвай да не го събаряш от метлата, чу ли? За това си има блъджъри.
            От носа на Кейти бе рукнала кръв. Долу слидеринци тропаха с крака и подмятаха ехидни забележки. Фред и Джордж се спуснаха към пострадалата.
            — Ето, вземи — рече Фред и й подаде нещо малко и мораво, което извади от джоба си, — ще ти мине за нула време.
            — Добре тогава — извика Анджелина, — Фред, Джордж, идете да донесете бухалките и един блъджър. Ти, Рон, върви при головите стълбове. Ти, Хари, пусни снича, щом ти кажа. Ще се опитваме да вкараме гол на Рон, естествено.
            Хари се понесе след близнаците, за да донесе снича.
            — Рон ще оплеска всичко! — промърмори Джордж, когато тримата се приземиха при кутията с топките и я отвориха, за да извадят един от блъджърите и снича.
            — Просто се притеснява — отбеляза Хари. — Сутринта, докато тренирахме двамата, се справяше добре.
            — Е, дано вече не е сдал багажа — подметна мрачно Фред.
            Върнаха се горе във въздуха. Щом Анджелина наду свирката, Хари пусна снича, а Фред и Джордж оставиха блъджъра да полети. От този миг нататък Хари почти не забелязваше какво правят останалите. Имаше за задача да улови мъничката, стрелкаща се насам-натам крилата златна топка — това носеше на отбора на търсача сто и петдесет точки, ала изискваше страхотна бързина и умения. Той увеличи скоростта и взе да кръжи и да лъкатуши около гончиите… усещаше как топлият есенен въздух свисти покрай лицето му, а крясъците на слидеринци в далечината се превърнаха в глух безсмислен тътен… Не след дълго обаче свирката го закова отново.
            — Спрете… спрете… СПРЕТЕ! — крещеше Анджелина. — Рон… не покриваш средния стълб!
            Хари се извърна и видя, че Рон виси пред левия обръч и е оставил другите два съвсем незащитени.
            — Ох… съжалявам…
            — Докато следиш гончиите, се движи напред-назад! — заобяснява Анджелина. — Или стой в средата, докато не ти се наложи да се преместиш, за да пазиш някой от обръчите, или кръжи около тях, само не се мотай в единия край, точно заради това допусна да ти вкарат последните три гола!
            — Съжалявам… — повтори Рон с червено лице, блеснало като фар на фона на ясното синьо небе.
            — А ти, Кейти, толкова ли не можеш да я спреш тая кръв от носа си?
            — Тече все по-силно — проплака другото момиче и се опита да си запуши носа с ръкав.
            Хари се извърна към Фред, който изглеждаше доста разтревожен и си бъркаше по джобовете. Извади нещо мораво на цвят, погледа го и вцепенен от ужас, стрелна с очи Кейти.
            — Хайде да опитаме още веднъж! — подкани Анджелина.
            Не обръщаше никакво внимание на слидеринци, които крещяха:
            — „Грифиндор“ — леваци! „Грифиндор“ — леваци!
            Стойката й обаче бе някак скована.
            Не бяха летели и няколко минути, когато свирката на капитана екна отново. Хари, който тъкмо беше видял как сничът кръжи при отсрещния голов стълб, спря с нескрито разочарование.
            — Сега пък какво? — попита той нетърпеливо Алиша, която бе най-близо.
            — Кейти — отговори тя кратко.
            Хари се извърна и видя, че и Анджелина, и Фред, и Джордж се носят с все сила към Кейти. Двамата с Алиша също се устремиха натам. Беше ясно, че Анджелина е прекъснала тренировката тъкмо навреме: Кейти бе пребледняла като тебешир и беше плувнала в кръв.
            — Трябва да отиде в болничното крило — отсече Анджелина.
            — Ще я заведем — обеща Фред. — Тя такова… май е глътнала по грешка бонбон „Пускокръв“…
            — Няма смисъл да продължаваме без биячи и гончийка — оповести мрачно Анджелина, след като Фред и Джордж отпрашиха към замъка, хванали от двете страни Кейти. — Хайде, елате да се преоблечем.
            Докато се връщаха умърлушени към съблекалните, ги следваха крясъците на слидеринците.
            — Как мина тренировката? — попита доста хладно Хърмаяни, когато половин час по-късно Хари и Рон минаха през дупката зад портрета и влязоха в общата стая на „Грифиндор“.
            — Ами… — подхвана Хари.
            — Пълна скръб — отвърна глухо Рон и се отпусна на стола до Хърмаяни.
            Тя го погледна и поомекна.
            — Е, за пръв път ти е — взе да го утешава, — иска се време, докато…
            — Защо реши, че точно аз съм виновен? — тросна й се Рон.
            — Не съм решавала нищо — постъписа се тя, — просто си помислих, че…
            — Помислила си, че не ставам за нищо, нали?
            — Разбира се, че не. Виж какво, сам каза, че е било пълна скръб…
            — Отивам да си пиша домашните — подвикна ядосан Рон, после закрачи тежко към стълбището за спалните помещения на момчетата и изчезна от поглед.
            Хърмаяни се обърна към Хари.
            — Той пълна скръб ли е?
            — Не — отвърна Хари като верен приятел.
            Хърмаяни вдигна въпросително вежди.
            — Е, можеше да играе и по-добре — измърмори момчето, — но както и ти каза, това му е първата тренировка…
            Вечерта и Хари, и Рон не отбелязаха особен напредък с домашните. Хари знаеше, че на Рон му е криво, задето се е представил толкова зле на тренировката по куидич, пък и самият той не можеше да си избие от главата виковете „«Грифиндор» — леваци!“.
            Цялата неделя прекараха в общата стая, заровени сред учебниците, а помещението около тях ту се пълнеше, ту пак опустяваше. И този ден се случи ясен и хубав и съучениците им от „Грифиндор“ бяха наизлезли в парка, за да се порадват на може би последните топли слънчеви лъчи за годината. Вечерта Хари имаше чувството, че някой блъска мозъка му о черепа.
            — Виж какво, май ще се наложи да си пишем повечето домашни през седмицата — изсумтя Хари, когато двамата с Рон най-сетне приключиха с километричното съчинение за заклинанието Инаниматус Конжурус, зададено им от професор Макгонъгол, и унило се заеха с не по-малко километричното и трудно съчинение за многото луни на Юпитер, заръчано им от професор Синистра.
            — Да — съгласи се Рон, като си търкаше позачервените очи, и метна петия поред съсипан пергамент в огъня до тях. — Слушай… дали да не помолим Хърмаяни само да погледнем какво е написала?
            Хари погледна към нея — седеше с Крукшанкс върху скута и си бъбреше весело с Джини, а пред нея проблясваха две куки, които плетяха чифт безформени чорапки за домашни духчета.
            — Недей — отсече той, — сам знаеш, че няма да ни даде.
            Продължиха да пишат, докато небето зад прозорците притъмня. Малко по малко навалицата в общата стая взе да оредява. В единайсет и половина Хърмаяни се приближи бавно с прозявка към тях.
            — Свършвате ли вече?
            — Не — отсече Рон.
            — Най-голямата луна на Юпитер е Ганимед, а не Калисто — поправи го тя и посочи през рамото му един от редовете в съчинението по астрономия, — и вулканите се намират на Йо.
            — Благодаря — изръмжа Рон и зачеркна изреченията, предизвикали възмущението й.
            — Извинявай, аз само…
            — Ако си дошла да се заяждаш…
            — Рон…
            — Нямам време, Хърмаяни, за проповедите ти, затънал съм до гуша в това…
            — Не… виж!
            Тя сочеше най-близкия прозорец. Хари и Рон се извърнаха натам. На перваза бе кацнал красив чухал, който гледаше през стаята към Рон.
            — Това не е ли Хермес? — изуми се Хърмаяни.
            — Майчице, той е! — прошепна Рон, след което хвърли перото и се изправи. — За какво ли му е притрябвало на Пърси да ми пише?
            Отиде през помещението при прозореца и го отвори — Хермес влетя вътре, приземи се върху съчинението на Рон и протегна краче, към което бе прикрепено писмо. Рон го взе, а чухалът тутакси си замина, оставяйки мастилени стъпчици върху рисунката му на спътника Йо.
            — Със сигурност е почеркът на Пърси — оповести Рон, после се отпусна отново на стола и се втренчи в думите от външната страна на свитъка: „За Роналд Уизли, «Хогуортс», дом «Грифиндор»“. Вдигна очи към двамата си приятели.
            — Какво ще кажете?
            — Хайде, отвори го! — подкани нетърпеливо Хърмаяни, а Хари кимна.
            Рон разгъна свитъка и зачете. Колкото по-надолу по пергамента се плъзгаха очите му, толкова повече той се свъсваше. Накрая, след като го прочете, изглеждаше отвратен. Подаде писмото на Хари и Хърмаяни, които доближиха глави, за да го прочетат заедно:

            Скъпи Рон,
            Току-що узнах (и то не от друг, а от самия министър на магията, който е разбрал от новата ти учителка професор Ъмбридж), че си станал префект в „Хогуортс“.
            Изненадах се изключително приятно, когато научих тази новина, и най-напред искам да те поздравя. Трябва да призная, открай време съм се опасявал, че ще поемеш по пътя на Фред и Джордж, а не по моите стъпки, та си представяш какво изпитах, когато разбрах, че вече не си такъв немирник и си решил да се нагърбиш с малко истинска отговорност.
            Но освен да те поздравя, искам, Рон, и да ти дам някои съвети, затова и пращам писмото през нощта, а не с обичайната сутрешна поща. Дано успееш да го прочетеш далеч от нахални любопитни очи и да избегнеш неудобните въпроси.
            Докато ми съобщаваше, че вече си префект, министърът спомена нещо, от което подразбрах как още си много близък с Хари Потър. Трябва да ти кажа, Рон, че нищо не те изправя пред опасността да си изгубиш значката така, както по-нататъшната дружба с това момче. Да, сигурен съм, изненадан си да го чуеш — не се и съмнявам, ще изтъкнеш, че Потър открай време е бил любимец на Дъмбълдор, — но се чувствам длъжен да те уведомя, че не след дълго Дъмбълдор може и да не ръководи „Хогуортс“, а хората, от които зависи нещо, имат съвсем различно — и може би по-точно — мнение за поведението на Потър. Няма да се разпростирам повече, но ако утре погледнеш „Пророчески вести“, ще добиеш ясна представа накъде духа вятърът — постарай се да се ориентираш в правилната посока!
            Шегата настрана, Рон, надали искаш и ти да бъдеш дамгосан със същата дамга, както Потър, това би могло да се отрази твърде пагубно на изгледите ти за бъдещето, имам предвид живота ти и след училище. Вероятно знаеш, защото баща ни придружаваше Потър, че това лято момчето беше изправено пред пълния състав на Магисъбора и присъдата му се размина на косъм. Отърва се заради някаква дребна формалност, мен ако питаш, но мнозина, с които съм разговарял, продължават да са убедени във вината му.
            Може би се страхуваш да прекъснеш отношенията си с Потър — знам, че понякога е неуравновесен и доколкото ми е известно, склонен към насилие, — но ако имаш притеснения или си забелязал нещо в поведението на Потър, което те смущава, ти препоръчвам да поговориш с Долорес Ъмбридж, една наистина прекрасна жена, която, сигурен съм, на драго сърце ще те посъветва.
            Така стигам до втория съвет, който смятам да ти дам. Както намекнах по-горе, май вече се вижда краят на единовластието на Дъмбълдор в „Хогуортс“. Ти, Рон, трябва да си верен не на него, а на училището и на министерството. Много ми е неприятно, но доколкото схванах, поне засега професор Ъмбридж не се радва на достатъчно съдействие от страна на другите преподаватели в усилията си да осъществи в „Хогуортс“ промените, към които министерството толкова пламенно се стреми (макар че от другата седмица ще й бъде по-лесно — повтарям, виж утрешния брой на „Пророчески вести“!). Ще ти кажа само това: ученик, проявил готовност да съдейства на професор Ъмбридж, след година-две ще има всички шансове да стане Отличник на „Хогуортс“!
            Жалко, че през лятото не успях да бъда по-дълго заедно с теб. Боли ме, че трябва да отправя критики към нашите родители, но се опасявам, че ми е невъзможно и занапред да живея под един покрив с тях, докато те общуват с тая опасна пасмина около Дъмбълдор. (Ако случайно пишеш на майка, можеш да й съобщиш, че наскоро някой си Стърджис Подмор, голям приятел на Дъмбълдор, е бил пратен в Азкабан, защото е проникнал с взлом в министерството. Това вероятно ще им отвори очите и те ще прогледнат с какви престъпници са се сдушили.) Смятам, че ми е провървяло, задето съм избегнал позора да общувам с такива изпаднали типове — министърът е изключително благосклонен към мен, — и наистина се надявам, Рон, че няма да допуснеш кръвната връзка да те заслепи и да не видиш колко заблудени са в убежденията и постъпките си нашите родители. Искрено се надявам, че рано или късно ще осъзнаят своите грешки, и когато му дойде времето, аз, разбира се, съм готов да приема тяхното извинение.
            Много те моля, помисли внимателно какво съм ти казал — особено за Хари Потър, — и още веднъж те поздравявам, задето си станал префект.

            Твой брат,
            Пърси

            Хари вдигна очи към Рон.
            — Е — подхвана той така, сякаш приема всичко на шега, — ако искаш да… как беше… — Хари провери в писмото на Пърси. — А, „да прекъснеш отношенията си“ с мен, ти давам честната си дума, че няма да прибягвам до насилие.
            — Върни ми го — протегна ръка Рон. — Пърси е… — поде с разтреперан глас той и разкъса писмото на две — … най-големият… — Скъса писмото на четири. — … негодник на света. — Парченцата станаха осем и Рон ги запрати в огъня.
            — Хайде, трябва да приключим, преди да се съмне — подкани го Рон припряно и се върна към съчинението за професор Синистра.
            Хърмаяни го гледаше със странно изражение.
            — Добре, от мен да мине, дайте ги насам — предложи най-неочаквано тя.
            — Какво? — учуди се Рон.
            — Дайте ми ги. Ще ги прегледам и ще ги поправя — обеща тя.
            — Сериозно ли говориш? О, Хърмаяни, спаси ни живота — възкликна Рон, — как да…
            — Като кажеш: „Заклеваме се никога повече да не оставяме домашните за последния момент“ — довърши Хърмаяни вместо него и леко развеселена, протегна и двете си ръце да вземе съчиненията.
            — Хиляди благодарности, Хърмаяни — рече отмалял Хари и й подаде творението си, след което се свлече на креслото и разтърка очи.
            Вече минаваше полунощ и в общата стая нямаше никого освен тях тримата и Крукшанкс. Чуваха се само дращенето на перото, с което Хърмаяни зачеркваше по някое и друго изречение в съчиненията им, и разгръщането на разпилените по масата справочници, които тя от време на време разлистваше за справка. Хари беше останал без капчица сили. Освен това усещаше в стомаха си някаква странна злотворна празнота, свързана обаче не с умората, а с писмото, накъсано на парченца, които се гърчеха почернели в огъня.
            Знаеше, че половината хора в „Хогуортс“ го мислят за особняк, дори за луд, знаеше, че вече месеци наред в „Пророчески вести“ подмятат какви ли не лъжи за него, но положението му се стори съвсем различно сега, след като видя тия злостни клевети, написани черно на бяло с почерка на Пърси, който съветваше Рон да се откаже от него и дори да ходи да донася на Ъмбридж. Хари познаваше Пърси от цели четири години, беше гостувал в дома му през ваканциите, бе живял с него в една палатка по време на Световното първенство по куидич, миналата година на второто изпитание в Тримагическия турнир Пърси дори му беше дал най-високата оценка, въпреки това сега го смяташе за неуравновесен и склонен към насилие.
            Обзет от прилив на обич към кръстника си Сириус, Хари си помисли, че той вероятно е единственият човек, който разбира какво му е, защото е в същото положение. Почти всички в света на магьосниците смятаха Сириус за жесток убиец и заклет поддръжник на Волдемор и той беше принуден да живее с това отношение цели четиринайсет години…
            Хари примига. Току-що бе зърнал в огъня нещо, което нямаше как да е там. Беше се появило и в миг отново бе изчезнало… Хари отсъди, че е невъзможно и само му се е сторило, понеже си е мислел за Сириус…
            — Хайде, препиши това тук — подкани Хърмаяни Рон и побутна към него съчинението и лист, изписан с нейния почерк, — после ще добавиш заключението, което ти измислих.
            — Честно ти казвам, Хърмаяни, ти си най-прекрасният човек, когото съм срещал — пророни Рон, — и ако понякога отново съм груб…
            — Ще знам, че пак си започнал да се държиш както обикновено — довърши вместо него Хърмаяни. — Твоето, Хари, е хубаво, само дето тук в края явно не си разбрал професор Синистра, Европа* е покрита с лед, не с мед… Хари!
            [* Йо, Ганимед, Калисто, Европа — четири от познатите спътници на Юпитер. — Бел.прев.]
            Той се бе свлякъл от креслото и приклекнал на прогореното, протрито килимче пред камината, се беше загледал в пламъците.
            — Ей… Хари! — обади се плахо и Рон. — Защо си седнал там долу?
            — Защото току-що видях в огъня главата на Сириус — отвърна той.
            Говореше съвсем спокойно — нали и миналата година беше видял главата на кръстника си в същия този огън и бе разговарял с нея, въпреки това обаче не беше съвсем сигурен, че я е зърнал… беше изчезнала в миг…
            — Главата на Сириус ли? — повтори Хърмаяни. — Както онзи път по време на Тримагическия турнир, когато искаше да поговори с теб ли? Но сега не би го направил, би било прекалено… _Сириус!_
            Хърмаяни ахна и се втренчи в огъня, Рон пък изтърва перото си. Насред танцуващите пламъци беше изникнала главата на Сириус с дълга черна коса, спускаща се покрай грейналото му в усмивка лице.
            — Вече се притеснявах да не би да си легнете, докато всички излязат от помещението — обясни той. — Проверявах час по час.
            — Появявал си се час по час в огъня! — възкликна Хари и почти се разсмя.
            — Само за миг-два… колкото да установя дали хоризонтът е чист.
            — Ами ако те бяха видели? — притесни се Хърмаяни.
            — Стори ми се, че преди малко едно момиченце… ако се съди по вида му, май беше първокурсничка… ме зърна, но вие не се безпокойте — отвърна припряно Сириус, а Хърмаяни сложи ръка на устата си. — Скрих се още щом ме видя, та сигурно си е помислила, че съм някаква цепеница със странна форма.
            — Но, Сириус, поемаш страхотен риск… — подхвана Хърмаяни.
            — Говориш като Моли! — прекъсна я той. — Това бе единственият начин да отговоря на писмото на Хари, без да прибягвам до шифър… всички шифри могат да бъдат разчетени.
            Веднага щом Сириус спомена писмото на Хари, двамата му приятели се извърнаха и го зяпнаха.
            — Не си ни казвал, че си писал на Сириус! — укори го Хърмаяни.
            — Изхвърча ми от главата — заоправдава се той и това беше самата истина, понеже покрай срещата с Чо в соварника бе забравил за всичко, случило се преди това. — Не ме гледай така, Хърмаяни, никой не може да научи нищо от писмото, нали, Сириус?
            — Не, беше го написал много добре — усмихна се Сириус. — Но както и да е, дайте да побързаме, докато не са ни прекъснали… за белега ти.
            — Какво за… — обади се Рон, ала Хърмаяни го спря:
            — После ще ти кажем. Продължавай, Сириус.
            — Знам, не е приятно да те боли, но според нас няма място за тревога. Болеше те и миналата година, нали?
            — Да, и Дъмбълдор обясни, че болката се появявала, когато Волдемор изпитвал особено силни чувства — отвърна Хари, както обикновено без да обръща внимание на свъсените физиономии на Рон и Хърмаяни. — Значи вечерта, когато бях наказан, Волдемор сигурно се е ядосал, нещо от тоя род.
            — Сега, когато той се завърна, определено ще те боли по-често — вметна Сириус.
            — И според теб болката няма нищо общо с Ъмбридж, която ме докосна, докато бях наказан с извънкласна работа в кабинета й? — попита Хари.
            — Съмнявам се да има нещо общо — потвърди кръстникът му. — Чувал съм за нея и съм сигурен, че не е смъртожадна…
            — Много е зла, преспокойно би могла да бъде и смъртожадна — възрази свъсен Хари, а Рон и Хърмаяни закимаха енергично в знак на съгласие.
            — Да, светът обаче не се дели само на добри хора и на смъртожадни — подсмихна се криво Сириус. — Но и аз знам, че е голяма злобарка… само да чуете как Ремус говори за нея!
            — А Лупин познава ли я? — побърза да попита Хари, спомнил си подмятанията за мелезите в първия час на Ъмбридж.
            — Не — отвърна Сириус, — но преди две години тя предложи законопроект за върколаците и сега на Лупин му е почти невъзможно да си намери работа.
            Хари се сети, че напоследък Лупин изглежда много по-опърпан и намрази още повече Ъмбридж.
            — Защо е срещу върколаците? — ядоса се Хърмаяни.
            — Вероятно я е страх от тях — подсмихна се Сириус, развеселен от възмущението й. — Явно мрази всички получовеци: миналата година поде кампания и срещу езеряните, искаше да бъдат изолирани и белязани. Представяш ли си, да се губят толкова време и сили за преследване на езеряните, а в същото време отрепки като Крийчър се разхождат на свобода.
            Рон прихна, но Хърмаяни беше още по-покрусена.
            — Сириус! — подвикна с укор тя. — Ако положиш малко усилия спрямо Крийчър, сигурна съм, че и той ще откликне със същото. Така де, има си само теб, а и професор Дъмбълдор разправя…
            — Та как вървят часовете при Ъмбридж? — прекъсна я той. — Учи ли ви как да изтребвате до крак мелезите?
            — Не — отговори Хари, без да обръща внимание на Хърмаяни, нацупена, задето са я прекъснали насред защитата на Крийчър. — Изобщо не ни позволява да правим магии!
            — Единственото, с което се занимаваме, е да четем тъпия учебник — намеси се и Рон.
            — Значи е вярно — отбеляза Сириус. — Хора от министерството ни съобщиха, че Фъдж не искал да бъдете обучавани за бой.
            — Да бъдем обучавани за бой ли? — изуми се Хари. — Той да не мисли, че тук събираме нещо като магьосническо войнство?
            — Точно това си мисли — потвърди Сириус, — по-скоро, страхува се да не би Дъмбълдор наистина да свиква свое войнство, с което да превземе Министерството на магията.
            След кратко мълчание Рон каза:
            — Дори и от устата на Луна Лъвгуд не съм чувал по-голяма глупост.
            — Значи не ни дават да усвояваме защита срещу Черните изкуства, понеже Фъдж го е страх, че ще вземем да правим магии срещу министерството? — вбеси се Хърмаяни.
            — Точно така — потвърди Сириус. — Фъдж си е втълпил, че Дъмбълдор няма да се спре пред нищо, за да превземе властта. От ден на ден манията му за преследване се усилва. Въпрос само на време е да скалъпи обвинение и да задържи Дъмбълдор.
            Покрай това Хари се сети за писмото на Пърси.
            — Знаеш ли дали утре в „Пророчески вести“ ще пише нещо за Дъмбълдор? Братът на Рон твърди, че…
            — Не знам — прекъсна го Сириус, — от петък не съм виждал никого от Ордена, всички са се пръснали по задачи. Тук сме само двамата с Крийчър…
            В гласа му прозвуча горчива нотка.
            — Значи нямаш вести и от Хагрид?
            — А, Хагрид ли… — проточи Сириус. — Трябваше да се е върнал вече, никой не знае със сигурност какво му се е случило. — Сетне видя стъписването върху лицата им и побърза да добави: — Но Дъмбълдор не е обезпокоен, не се тревожете и вие, сигурен съм, че Хагрид е добре.
            — Но щом вече е трябвало да се е прибрал… — пророни уплашена Хърмаяни.
            — С него беше и Мадам Максим, поддържаме връзка с нея и тя съобщи, че на връщане са се разделили, но няма признаци той да е пострадал… или че нещо не е наред.
            Ала Хари, Рон и Хърмаяни се спогледаха притеснено — не бяха особено убедени.
            — Вижте какво, недейте да задавате прекалено много въпроси за Хагрид — рече нетърпеливо Сириус, — така само ще привлечете вниманието към отсъствието му, знам, Дъмбълдор не иска да се шуми. Хагрид не е вчерашен, ще се оправи. — Тримата обаче изобщо не се ободриха от думите му, затова той допълни: — Кога ще ходите следващия път в Хогсмийд? На гарата, когато се бях направил на куче, се справихме добре, нали? Дали да не…
            — НЕ! — викнаха в един глас Хари и Хърмаяни. — Не четеш ли „Пророчески вести“, Сириус? — възкликна Хърмаяни.
            — А, това ли? — ухили се той. — Само налучкват къде бих могъл да се крия, нямат си и понятие…
            — Да, но този път смятаме, че са разбрали — възрази Хари. — Във влака Малфой подхвърли нещо и покрай това заключихме, че вероятно знае за теб и кучето, още повече, че баща му беше на перона… нали се сещаш, Луциус Малфой… затова каквото и да правиш, Сириус, не идвай тук. Ако Малфой те познае отново…
            — Добре, добре, така да бъде — склони кръстникът му. Изглеждаше страшно разочарован. — Просто ми хрумна, че сигурно ще ти е приятно да бъдем заедно.
            — Ще ми е приятно, но не искам да те хвърлят отново в Азкабан! — отсече Хари.
            Настана мълчание, Сириус погледна от огъня към Хари, между хлътналите му очи се бе врязала дълбока бръчка.
            — Не приличаш чак толкова на баща си, колкото си мислех — рече накрая с хлад в гласа. — Джеймс се забавляваше, ако му се налагаше да рискува.
            — Виж какво…
            — Е, да вървя. Чувам, че Крийчър слиза по стълбището — каза Сириус, обаче Хари бе сигурен, че го лъже. — В такъв случай ще ти пиша кога пак мога да се появя в огъня. Ако си готов да поемеш такъв риск, разбира се.
            Чу се тихичко пук и на мястото, където доскоро бе стояла главата на Сириус, отново заиграха пламъци.

            Глава петнайсета: Великата инквизиторка на „Хогуортс“
            Бяха очаквали, че на другата сутрин ще трябва да четат ред по ред вестника на Хърмаяни, та да открият дописката, за която Пърси бе споменал в писмото си. Но пощенската сова едва успя да се издигне над каната с мляко, където беше кацнала, за да достави новия брой на „Пророчески вести“, когато Хърмаяни ахна и го разгъна: точно под огромното заглавие на първа страница се мъдреше голяма снимка на Долорес Ъмбридж, ухилена до уши и бавно примигваща.

            МИНИСТЕРСТВОТО ПРОВЕЖДА ОБРАЗОВАТЕЛНА РЕФОРМА
            ДОЛОРЕС ЪМБРИДЖ — ПЪРВАТА В ИСТОРИЯТА ВЕЛИКА ИНКВИЗИТОРКА

            — Ъмбридж… велика инквизиторка? — възкликна намръщено Хари и недоядената препечена филийка се плъзна от пръстите му. — Това пък какво означава?
            Хърмаяни зачете на глас:

            Министерството на магията изненадващо прие миналата вечер нов закон, с който си възлага безпрецедентни права над Училището за магия и вълшебство „Хогуортс“.
            „От известно време министърът наблюдава с все по-голяма тревога ставащото в «Хогуортс» — заяви Пърси Уизли, младши сътрудник на министъра на магията. — Сега той откликва на безпокойството, изразено от притеснени родители, според които нещата в училището може да се движат в посока, каквато те не одобряват.“
            Това не е първият път през последните няколко седмици, когато министър Корнелиус Фъдж прокарва нови закони, за да подобри учебния процес в училището за магьосници. Още на 30 август бе приет Образователен указ номер двадесет и две, според който, в случай че сегашният директор не успее да посочи кандидат за овакантена длъжност, министерството назначава подходящ преподавател.
            „Именно така за преподавател в «Хогуортс» бе назначена Долорес Ъмбридж — обясни снощи Уизли. — Дъмбълдор не успя да намери човек, ето защо министърът назначи Ъмбридж, чиято дейност, разбира се, веднага се увенча с успех…“

            — Дейността й се е увенчала с КАКВО? — викна Хари.
            — Чакай, има още — рече мрачно Хърмаяни.

            „… веднага се увенча с успех: тя обнови из основи начина, по който се преподава защита срещу Черните изкуства, освен това започна да предоставя на министъра сведения от първа ръка какво точно става в «Хогуортс».“
            Тъкмо тази функция министерството узакони с приемането на Образователен указ номер двайсет и три, според който се създава новата длъжност „велик инквизитор на «Хогуортс»“.
            „Това е забележителен нов етап в усилията на министъра да овладее, както някои го наричат, все по-големия упадък в качеството на обучението в «Хогуортс» — съобщи Уизли. — Инквизиторът ще разполага с правото да инспектира останалите преподаватели, за да се увери, че те си изпълняват задълженията добре. Професор Ъмбридж получи предложение да заеме наред с преподавателската и тази длъжност и ние с радост можем да оповестим, че тя се съгласи“, подчерта Уизли.
            Новите мерки, предприети от министерството, бяха посрещнати радушно от родители на ученици в „Хогуортс“.
            „Сега, когато знам, че Дъмбълдор е подложен на справедлива и обективна преценка, се чувствам много по-спокоен — сподели снощи четирийсет и една годишният господин Луциус Малфой от имението си в Уилтшир. — Мнозина от нас, които мислим само най-доброто на децата си, бяхме притеснени от ексцентричните решения на Дъмбълдор в последно време и се радваме, че министерството държи под око положението.“
            Сред тези „ексцентрични решения“ безспорно са някои вече отразени от вестника противоречиви назначения, например на върколака Ремус Лупин, на полувеликана Рубиъс Хагрид и на вманиачения бивш аврор Муди, известен и с прякора Лудоокия.
            Мълви се, разбира се, че Албус Дъмбълдор, навремето върховен магьосник в Международната конфедерация на магьосниците и съдия от Магисъбора, вече не отговаря на изискванията, за да оглавява такова прочуто училище като „Хогуортс“.
            „Смятам, че назначавайки инквизитор, ние правим първата стъпка към това да осигурим на «Хогуортс» директор, на когото всички да имаме доверие“, заяви снощи източник от министерството.
            В знак на несъгласие с въвеждането на длъжността „инквизитор“ в „Хогуортс“ Гризелда Марчбанкс и Тибериус Огдън, съдии с най-голям стаж в Магисъбора, подадоха оставка.
            „«Хогуортс» е училище, а не отдел към министерството на Корнелиус Фъдж — заяви Мадам Марчбанкс. — Това е поредният гнусен опит Албус Дъмбълдор да бъде злепоставен.“
            (Подробности за предполагаемите връзки на Мадам Марчбанкс с подривни отряди на таласъмите ще намерите на седемнадесета страница.)

            Хърмаяни дочете статията и погледна през масата към приятелите си.
            — Вече знаем как са ни натресли Ъмбридж! Фъдж си е приел този „образователен указ“ и ни я е наложил! А сега й дава правото да инспектира другите учители! — Хърмаяни се бе задъхала, очите й искряха. — Направо не мога да повярвам! Това е нечувано!
            — Така е — съгласи се Хари.
            Той погледна дясната си ръка, стисната в юмрук върху масата, и видя белезникавите очертания на думите, които Ъмбридж го бе принудила да издълбае в кожата си.
            По лицето на Рон обаче се плъзна усмивка.
            — Какво? — викнаха в един глас Хари и Хърмаяни и го загледаха изненадани.
            — О, изгарям от нетърпение да видя как ще инспектира Макгонъгол — съобщи щастлив Рон. — Оная си няма и представа какво я чака!
            — Е, хайде да вървим — подкани Хърмаяни и скочи на крака, — по-добре да не закъсняваме, ако Ъмбридж идва да инспектира Бинс…
            Но професор Ъмбридж не дойде на инспекция в часа по история на магията, също тъй скучен, както и предния понеделник, не се появи и в подземието на Снейп, където те отидоха за двойния час по отвари и Хари си получи провереното съчинение за лунния камък с голямо ръбесто „У“, чернеещо се в горния ъгъл.
            — Написал съм ви оценките, които щяхте да получите с такова съчинение на изпита за СОВА — подсмихна се Снейп, докато профучаваше между редиците, за да раздаде домашните. — Би трябвало да добиете представа какво всъщност ви очаква. — Той отиде в предния край на класната стая и се врътна с лице към тях. — Общото равнище на работите ви е катастрофално. Ако предадете такива съчинения и на изпита, повечето ще бъдат скъсани. Тази седмица очаквам от вас да положите много повече старание при съчинението за разновидностите на противоотровите, в противен случай ще се видя принуден да наказвам с извънкласна работа всички мърлячи, получили „У“.
            Той пак се подсмихна, когато Малфой изсумтя пренебрежително и заяви през еклив шепот:
            — УУУ! Някои са получили „У“!
            Хари усети, че Хърмаяни наднича с крайчеца на окото, за да види оценката му, затова побърза да плъзне съчинението си за лунния камък обратно в чантата — предпочиташе тази информация да не се разчува.
            Решен да не дава на Снейп повод да го унижава и в този час, той прочете веднъж, сетне втори и трети път всяко редче от указанията върху черната дъска и чак тогава се зае за работа. Отварата му за сила не беше чак толкова бистро тюркоазна, както на Хърмаяни, но поне бе синя, а не розова като тази на Невил, така че в края на часа той занесе при катедрата на Снейп стъкленицата си, с предизвикателно и в същото време облекчено изражение.
            — Не беше чак толкова ужасно, както миналата седмица — заяви Хърмаяни, след като излязоха от подземието и тръгнаха към Голямата зала, за да обядват. — И с домашното не беше толкова страшно. — Рон и Хари обаче не отговориха, затова тя продължи: — Е, не очаквах да получа „Изключителен“, щом е оценявал съчиненията така, както ще ги оценяват за СОВА, но на този етап си е насърчително и да не те скъсат.
            Хари издаде уклончив гърлен звук.
            — Вярно, до изпитите могат да се случат куп неща, разполагаме с предостатъчно време, за да станем по-добри, но оценките, които получаваме сега, ни служат за нещо като основа. И ориентир…
            Седнаха заедно на масата на грифиндорци.
            — Естествено, щях да бъда много щастлива, ако бях получила „И“…
            — Хърмаяни, ако те гризе любопитство какво са ни писали, попитай си направо — сряза я Рон.
            — Ама аз… добре де, ако искате, ми кажете…
            — Аз имам „С“ — оповести той, докато си пълнеше с черпака купичката със супа. — Сега доволна ли си?
            — Е, нямаш причини да се срамуваш — намеси се Фред, който току-що беше дошъл заедно с Джордж и Лий Джордан и сядаше отдясно на Хари. — Не виждам нищо лошо в това да получиш едно хубаво „С“.
            — Ама „С“ не е ли… — възкликна Хърмаяни, но Лий Джордан я прекъсна.
            — Да, „Слаб“. Но пак е по-добре от „У“, нали? „Ужасен“.
            Хари усети как лицето му пламва и уж се задави с хлебчето. Когато се посъвзе, със съжаление установи, че Хърмаяни още разказва надълго и нашироко за оценките, които пишат на изпитите за СОВА.
            — И така, най-високо е „И“-то… „Изключителен“ — обясни тя, — после идва „П“-то…
            — Не, „Н“-то — поправи я Джордж. — Което означава „Надхвърлящ очакванията“. Винаги съм си мислел, че ние с Фред е трябвало да получим по всичко „Н“, защото със самото си явяване на изпитите вече надхвърлихме очакванията.
            Всички се засмяха, само Хърмаяни си знаеше своето:
            — И така, след „Н“-то идва „П“ — „Приемлив“, това е най-ниската оценка, с която преминаваш в следващия курс, нали?
            — Да — потвърди Фред и топна едно хлебче в супата, а после го пъхна в устата си и го глътна цялото.
            — После ти пишат „С“ — „Слаб“. — Рон вдигна ръце, все едно ликува. — И „У“ — „Ужасен“.
            — А след това и „Т“ — напомни Джордж.
            — „Т“ ли? — възмути се Хърмаяни. — Може ли да има по-ниска оценка от „У“? И какво означава това „Т“?
            — „Трол“ — отговори начаса Джордж.
            Хари пак се засмя, макар и да не беше сигурен, че Джордж се шегува. Представи си как се опитва да скрие от Хърмаяни, че на всички изпити за СОВА са му писали „Т“, и тутакси реши оттук нататък да учи по-усърдно.
            — Вече имахте ли час с инспекция? — попита ги Фред.
            — Не — рече веднага Хърмаяни. — А вие?
            — Току-що, точно преди обяда — отговори Джордж. — По вълшебство.
            — Как мина? — полюбопитстваха вкупом Хари и Хърмаяни.
            Фред сви рамене.
            — Не е болка за умиране. Ъмбридж се беше спотаила в ъгъла и си водеше записки в някакъв тефтер. Знаете си го Флитуик, държеше се с нея, все едно е гостенка, изобщо не й обръщаше внимание. А и тя почти не обели и дума. Зададе на Алиша един-два въпроса как обикновено минавали часовете, Алиша й отговори, че било много интересно, и толкоз.
            — Не вярвам старият Флитуик да си има проблеми — отбеляза Джордж, — при него всички си издържат изпитите.
            — Какво имате следобед? — попита Фред Хари.
            — Трелони…
            — Е, тя е истинско „Т“!
            — И при самата Ъмбридж.
            — Днес се дръж прилично и не избухвай пред Ъмбридж — посъветва го Джордж. — Анджелина ще ти откъсне главата, ако пропуснеш още една тренировка по куидич.
            Но на Хари не му се наложи да чака часа по защита срещу Черните изкуства, за да се срещне с професор Ъмбридж. Беше седнал чак в дъното на сумрачния кабинет по пророкуване и вадеше дневника със сънищата, когато Рон го сръчка в ребрата — Хари вдигна очи и видя професор Ъмбридж да се показва от капака на пода. Учениците, които си бъбреха весело, веднага млъкнаха. Внезапната промяна на шума накара професор Трелони, която кръжеше бавно и раздаваше екземпляри от „Съновника“, да вдигне поглед.
            — Добър ден, професор Трелони — поздрави професор Ъмбридж, както винаги разтеглила устни в широка усмивка. — Надявам се, че сте получили бележката ми. Тази, в която посочвам времето и датата на инспекцията.
            Професор Трелони кимна рязко, обърна с видимо раздразнение гръб на посетителката и продължи да раздава книгите. Все така ухилена, професор Ъмбридж впи пръсти в облегалката на най-близкото кресло и го издърпа в предната част на кабинета, за да се разположи само половин педя зад мястото на професор Трелони. Извади от дамската чанта на цветя тефтера си и вдигна очи в очакване часът да започне.
            С леко разтреперани ръце професор Трелони се загърна в своите шалове и огледа класа през очилата си с дебели стъкла.
            — Днес ще продължим изучаването на пророческите сънища — оповести тя в храбър опит да говори с обичайния си мистериозен тон, макар че гласът й също трепереше. — Разделете се, ако обичате, по двойки и с помощта на „Съновника“ разтълкувайте най-скорошните си сънища.
            Понечи да седне царствено на мястото си, ала съгледа професор Ъмбридж, разположила се точно отзад, и тутакси зави рязко към Парвати и Лавендър, вече залисани да обсъждат последния сън на Парвати.
            Без да изпуска от поглед Ъмбридж, Хари отвори своя екземпляр на „Съновника“. Инспекторката вече си записваше нещо в тефтера. След няколко минути се изправи и тръгна да обикаля подир Трелони класната стая, като слушаше разговорите й с учениците и сегиз-тогиз задаваше въпроси. Хари побърза да се наведе над пособието.
            — Хайде, измисли някакъв сън! — подкани той Рон. — За всеки случай… ако дъртата жаба вземе да дойде при нас!
            — Последния път аз измислих, ти си наред — възнегодува Рон.
            — Ох, не ми хрумва нищо — отвърна отчаяно Хари, който не помнеше от няколко дни да е сънувал. — Да речем, че ми се е присънило… как давя Снейп в котела си. Да, става…
            Рон изсумтя и отвори „Съновника“.
            — И така, към датата, когато си сънувал съня, трябва да прибавим възрастта ти и броя на буквите в темата… а каква всъщност е темата: „давене“, „котел“ или „Снейп“?
            — Все едно, взимай, което ти падне — подкани Хари и се престраши да погледне назад.
            Професор Ъмбридж беше застанала зад рамото на професор Трелони и си записваше нещо, а преподавателката по пророкуване разпитваше Невил за дневника на сънищата му.
            — Я повтори кога ти се присъни това? — помоли Рон, погълнат от изчисленията.
            — Не знам, снощи… когато си избереш — отговори Хари, надал ухо да чуе какво казва Ъмбридж на професор Трелони.
            Сега вече двете стояха само през една маса от него. Професор Ъмбридж си записа още нещо в тефтера, а професор Трелони направо не беше на себе си.
            — И така — поде Ъмбридж и я погледна, — откога точно заемате длъжността?
            Професор Трелони се смръщи срещу нея и скръстила ръце, се сгърби, сякаш за да се защити възможно най-успешно от унижението да бъде инспектирана. След кратко мълчание, през което явно реши, че въпросът не е чак толкова обиден, та да не отговаря на него, тя рече с дълбоко възмущение в гласа:
            — Близо шестнадесет години.
            — Доста време — каза професор Ъмбридж и си записа в тефтера. — И кой ви е назначил, професор Дъмбълдор ли?
            — Именно той — кратко отвърна другата жена.
            Инспекторката пак си записа.
            — И вие сте праправнучка на прославената ясновидка Касандра* Трелони?
            [* Касандра — дъщеря на троянския цар Приам и на Хекуба. Аполон й вдъхнал пророческа дарба, но след като тя не отвърнала на любовта му, направил така, че никой да не вярва на верните й предсказания. — Бел.прев.]
            — Да — потвърди професор Трелони и понадигна глава.
            Поредната бележка в тефтера.
            — Поправете ме, ако греша, но ми се струва, че след Касандра сте първата в рода с ясновидска дарба.
            — Тези неща често се предават през… през три поколения — уточни професор Трелони.
            Жабешката усмивка на професор Ъмбридж стана още по-широка.
            — Ама, разбира се — възкликна тя любезно и си вписа поредното наблюдение. — В такъв случай няма ли да ми предскажете нещо и на мен? — погледна я в очакване, все така ухилена.
            Професор Трелони се вцепени, сякаш не можеше да повярва на ушите си.
            — Не Ви разбрах — рече тя, вкопчена в шала около кльощавия си врат.
            — Бих искала да ми предскажете нещо — повтори много ясно инспекторката.
            Сега вече не само Хари и Рон подслушваха и надзъртаха иззад учебниците. Почти целият клас се беше вторачил като омагьосан в професор Трелони, която се изправи в цял ръст, а гроздовете й огърлици и гривни подрънкваха.
            — Вътрешното око не вижда по заповед! — възрази тя възмутена.
            — Ясно — пророни професор Ъмбридж и пак си записа нещо в тефтера.
            — Но аз… аз… чакайте! — обади се най-неочаквано професор Трелони в опит да използва обичайния си загадъчен шепот, ала се тресеше от гняв и това провали ефекта. — Аз… аз… струва ми се, че виждам нещо… нещо, което ви засяга… ами да, усещам нещо… нещо ужасно… страшна беда…
            Професор Трелони посочи с разтреперан пръст Ъмбридж, която, вдигнала вежди, продължи да й се усмихва мазно.
            — Опасявам се, че… опасявам се, че над вас е надвиснала голяма опасност! — довърши театрално професор Трелони.
            Настъпи кратко мълчание. Веждите на професор Ъмбридж не помръднаха.
            — Така… — рече тя тихо и пак драсна нещо в тефтера. — Ако това наистина е най-доброто, на което сте способна…
            Обърна се и остави професор Трелони да стои като вкоренена — от възмущение тя едва си поемаше дъх. Хари срещна погледа на Рон и разбра, че и той си мисли същото като него: и двамата знаеха, че професор Трелони е стара измамница, от друга страна обаче, мразеха Ъмбридж толкова много, че бяха на страната на преподавателката по пророкуване… в продължение на няколко секунди, докато тя не се захвана с тях.
            — Е? — подвикна Трелони и както никога припряна, щракна с дълги пръсти точно под носа на Хари. — Дай да видя как си започнал дневника със сънищата си.
            След като тя ги разтълкува на възможно най-висок глас (всички, дори онези, в които Хари си ядеше овесената каша, очевидно вещаеха, че ще умре съвсем млад, и то от ужасна смърт), той вече не изпитваше чак такова състрадание към нея. През това време професор Ъмбридж стоеше на няколко крачки и си записваше нещо в тефтера, а когато удари звънецът, слезе първа по сребристата стълбичка. Десет минути по-късно, когато стигнаха до кабинета по защита срещу Черните изкуства, тя вече ги чакаше там — тананикаше си и се подсмихваше.
            Като вадеха „Теория на отбранителната магия“, Хари и Рон разказаха на Хърмаяни, която идваше от час по аритмантика, какво точно се е случило на пророкуването, но още преди тя да ги е попитала нещо, професор Ъмбридж въдвори ред и в помещението се възцари тишина.
            — Приберете магическите пръчки — нареди им с неизменната си усмивка и тези, които се бяха надявали да си използват пръчките, се видяха принудени да ги върнат по чантите. — Миналия път приключихме с първата глава, днес бих искала всички да отгърнете на деветнайсета страница и да започнете „Глава втора. Обща теория и нейните дялове“. И никой да не говори.
            Все така самодоволно ухилена до уши, Ъмбридж си седна зад катедрата. Учениците отгърнаха като един на страница деветнадесета и въздъхна шумно. Хари се запита посърнал дали в учебника има достатъчно глави, та да ги четат до края на учебната година, и тъкмо да отвори на съдържанието, когато забеляза, че Хърмаяни е вдигнала ръка.
            Професор Ъмбридж също беше забелязала това и очевидно си бе разработила стратегия за такива случаи. Вместо да се преструва, че не е видяла Хърмаяни, се изправи и заобиколи първата редица, докато двете застанаха лице в лице, сетне се надвеси и прошепна, та останалите от класа да не чуят:
            — Какво има пак, госпожице Грейнджър?
            — Вече прочетох втората глава — отвърна момичето.
            — В такъв случай продължете с третата глава.
            — И нея прочетох. Чела съм целия учебник.
            Професор Ъмбридж примига, ала тутакси си възвърна самообладанието.
            — В такъв случай можете да ми кажете какво твърди Слинкхард в петнадесета глава за магиите против урочасване.
            — Твърди, че това наименование е неточно — отговори на мига Хърмаяни. — Според него хората наричат така самите магии за урочасване, за да звучи по-приемливо.
            Професор Ъмбридж вдигна вежди и Хари разбра, че волю-неволю се е впечатлила.
            — Аз обаче не съм съгласна — заяви Хърмаяни.
            Веждите на преподавателката се вдигнаха още по-високо, а погледът й определено стана по-студен.
            — Не сте съгласна ли?
            — Не, не съм — повтори Хърмаяни, която за разлика от Ъмбридж не шепнеше, а говореше ясно със звънък глас, вече привлякъл вниманието на целия клас. — Господин Слинкхард е против магиите за урочасване, нали? Лично аз обаче съм на мнение, че те са твърде полезни, ако ги прилагаме при самоотбрана.
            — Виж ти! — възкликна професор Ъмбридж, забравила да шепне, и се изправи в цял ръст. — Опасявам се, госпожице Грейнджър, че тук, в класната стая, е важно мнението на господин Слинкхард, а не вашето.
            — Но… — подхвана пак Хърмаяни.
            — Достатъчно — прекъсна я учителката. Върна се пред чиновете и загледа учениците, а от самодоволството й в началото на часа не бе останала и следа. — Лишавам дом „Грифиндор“ от пет точки, госпожице Грейнджър.
            При тези думи всички възроптаха.
            — Ама защо? — попита ядосано Хари.
            — Ти не се бъркай — прошепна му веднага Хърмаяни.
            — Заради прекъсването на урока с безсмислени въпроси — отвърна невъзмутимо професор Ъмбридж. — Тук съм, за да ви преподавам по утвърдена от министерството методология и тя не предполага учениците да изказват мнения по въпроси, от които не разбират почти нищо. Предишните ви учители по предмета може и да са допускали своеволия, ала никой от тях, с изключение може би на професор Куиръл, който ако не друго, поне се е ограничавал с подходящи за възрастта ви теми, не би издържал министерска инспекция…
            — Да, Куиръл беше страхотен учител — провикна се Хари, — имаше обаче малкия недостатък, че от време на време от тила му надничаше Лорд Волдемор.
            Тези думи бяха последвани от най-кънтящата тишина, която Хари бе чувал някога. После…
            — Смятам, господин Потър, че още една седмица наказание ще ви се отрази добре — оповести мазно Ъмбридж.

            Раната върху ръката му тъкмо бе заздравяла, а ето че на другата заран пак кървеше. Вечерта, по време на извънкласната работа, с която беше наказан, той не издаде нито звук. Бе решил каквото и да му струва, да не доставя това удоволствие на Ъмбридж и макар че, докато изписваше отново и отново „Няма да лъжа“, раната ставаше с всяка буква все по-дълбока, от устните му не се отрони и стон.
            Точно както беше предсказал Джордж, най-ужасното през втората седмица на наказание беше реакцията на Анджелина. Във вторник, още щом Хари отиде да закуси на масата на „Грифиндор“, тя го притисна в ъгъла и му се разкрещя така, че професор Макгонъгол се надигна и се спусна към тях.
            — Госпожице Джонсън, как смеете да вдигате такъв шум в Голямата зала! Отнемам от „Грифиндор“ пет точки!
            — Но, госпожо… той отново се е изхитрил да го накажат…
            — Вярно ли е, Потър? — попита рязко професор Макгонъгол и се извърна към Хари. — Наказан си? От кого?
            — От професор Ъмбридж — промълви Хари, без да гледа Макгонъгол в очите, блеснали зад очилата с четвъртити рамки.
            — Искаш да кажеш — сниши тя глас, за да не я чуят няколко любопитни рейвънклоуци, които се суетяха зад тях, — че въпреки предупреждението ми от миналия понеделник пак си избухнал в часа на професор Ъмбридж?
            — Да — смотолеви Хари, забол поглед в пода.
            — Чуй ме, Потър, трябва да се стегнеш! Ще си навлечеш голяма беля! Лишавам „Грифиндор“ от още пет точки!
            — Ама… как така… Професоре, недейте! — вбеси се Хари от тази несправедливост. — Тя вече ме наказа, толкова ли е наложително да ни отнемате и точки?
            — Наложително е, щом не си взимаш никаква поука от наказанията! — отсече професор Макгонъгол. — Нито дума повече, Потър, само да съм чула да роптаеш! Колкото до вас, госпожице Джонсън, занапред ще крещите единствено на куидичното игрище или отборът може да има друг капитан!
            Професор Макгонъгол закрачи обратно към преподавателската маса. Анджелина погледна отвратено Хари и също се отдалечи, след което той се метна на пейката до Рон и избълва гневно:
            — Да отнема точки на „Грифиндор“ само защото не минава вечер да не си разрязвам ръката до кръв! Не е честно, не е!
            — Знам, приятелю — увери го състрадателно Рон и му напълни чинията с бекон, — ама че безобразие!
            Хърмаяни обаче само прелисти с шумолене „Пророчески вести“ и не каза нищо.
            — Според теб Макгонъгол е права, така ли? — подвикна ядно Хари към снимката на Корнелиус Фъдж, която закриваше лицето на Хърмаяни.
            — Не ми е никак приятно, че ни отне точки, но според мен е права, когато те предупреждава да не си изпускаш нервите пред Ъмбридж — заяви гласът на Хърмаяни, а Фъдж заръкомаха разпалено от първата страница, очевидно държеше реч.
            През целия час по вълшебство Хари не продума на Хърмаяни, но когато влязоха в кабинета по трансфигурация, забрави, че й е сърдит. Професор Ъмбридж и тефтерът й се бяха разположили в ъгъла и самият й вид заличи от паметта му спомена за закуската.
            — Страхотно! — прошепна Рон, след като си седнаха на местата. — Сега ще погледаме как тая Ъмбридж си получава заслуженото.
            Професор Макгонъгол влезе в стаята, без да показва с нищичко, че е забелязала присъствието на професор Ъмбридж.
            — Тишина! — подкани тя и всички замълчаха. — Ела насам, Финиган, ако обичаш, и раздай домашните, а вие, госпожице Браун, вземете кутията с мишките… Стига глезотии, момиче, не хапят… Занесете по една на всеки…
            — „Кхъ-кхъ“ — обади се професор Ъмбридж със същото смешно покашляне, с каквото бе прекъснала и Дъмбълдор първата вечер от учебния срок.
            Професор Макгонъгол не й обърна внимание. Шеймъс подаде на Хари съчинението, което той пое, без да поглежда към съученика си, и с облекчение видя, че са му писали „П“.
            — И така, всички слушайте внимателно… Дийн Томас, ако го направиш още веднъж на мишката, ще те накажа… Повечето от вас успяха да приложат на охлювите заклинанието за изчезване и дори онези, на които им остана по малко от черупката, добиха представа как се прави магията. Днес ще…
            — „Кхъ-кхъ“ — обади се пак професор Ъмбридж.
            — Моля? — попита професор Макгонъгол и се извърна със сключени вежди, които бяха заприличали на дълга строга черта.
            — Чудех се, госпожо, дали сте получили бележката ми, с която ви уведомявам за датата и часа на инспек…
            — Очевидно съм я получила, щом не ви питам какво търсите в класната ми стая — сряза я Макгонъгол и обърна решително гръб на професор Ъмбридж. Доста от учениците се спогледаха злорадо. — Както бях започнала да обяснявам, днес ще прилагаме заклинанието за изчезване върху мишки, а това е далеч по-трудно. И така, то…
            — „Кхъ-кхъ…“
            — Как, интересно, очаквате да получите представа за преподавателския ми подход, щом непрекъснато ме прекъсвате? — възкликна професор Макгонъгол, обзета от ледена ярост, и се извърна към посетителката. — Знаете ли, по принцип не разрешавам да се говори, когато аз говоря.
            Професор Ъмбридж погледна така, сякаш току-що са й зашлевили шамар. Не каза нищо, само приглади пергаментовия лист на тефтера и започна да пише трескаво.
            Професор Макгонъгол се обърна невъзмутимо към класа и продължи:
            — Та както обяснявах, колкото по-развито е животното, което искаме да изчезне, толкова по-трудно става и заклинанието за изчезване. Като безгръбначно охлювът не ни затруднява особено, а мишката като бозайник вече е истинско предизвикателство. Иначе казано, това не е магия, която ще успеете да направите, докато си мислите за вечерята. И така, знаете магическата формула, да ви видя сега как ще се справите…
            — И точно тя да ми се кара, задето съм избухвал пред Ъмбридж! — прошепна Хари на Рон, но вече се подсмихваше, напълно забравил, че е бил ядосан на професор Макгонъгол.
            Ъмбридж не вървеше след нея из класната стая, както бе направила с Трелони — вероятно си даваше сметка, че заместник-директорката не би й го позволила. Затова пък, докато седеше в ъгъла, си записваше много повече неща и когато накрая професор Макгонъгол им каза, че са свободни, Ъмбридж също се надигна, свъсена като буреносен облак.
            — Е, все е нещо за начало — обяви Рон, след като вдигна дългата гърчеща се миша опашка и я пусна обратно в кутията, с която Лавендър обикаляше съучениците си.
            Докато се изнизваха от класната стая, Хари видя, че професор Ъмбридж се приближава към катедрата, затова смушка Рон, който на свой ред смушка Хърмаяни, и тримата поизостанаха нарочно и нададоха ухо.
            — Откога преподавате в „Хогуортс“? — попита професор Ъмбридж.
            — През декември ще станат тридесет и девет години — отвърна рязко професор Макгонъгол и щракна ядно закопчалката на дамската си чанта.
            Професор Ъмбридж си записа.
            — Чудесно — рече тя, — в срок от десет дни ще получите резултата от инспекцията.
            — Очаквам го с нетърпение! — подметна хладно и безразлично професор Макгонъгол и се отправи с широка крачка към вратата. — Вие, тримата, побързайте — подкани тя и подбра пред себе си Хари, Рон и Хърмаяни.
            Хари не се сдържа, усмихна й се едва забележимо и бе готов да се закълне, че тя му е отвърнала.
            Мислеше, че ще види Ъмбридж чак вечерта, когато отиде да си изтърпи наказанието, но беше сбъркал. След като се отправиха през моравите към гората за часа по грижа за магически създания, завариха и нея, и тефтера й да ги причакват до професор Гръбли-Планк.
            — Вие само замествате, нали? — чу въпроса й Хари, когато отидоха при сгъваемата маса, където няколко пленени съчковци се боричкаха като живи вейки за шепа мокрици.
            — Точно така — потвърди професор Гръбли-Планк, която бе сключила ръце зад гърба си и се полюшваше напред-назад. — Замествам професор Хагрид.
            Хари се спогледа притеснен с Рон и Хърмаяни. Малфой изшушука нещо на Краб и Гойл — със сигурност само чакаше да му падне случай да злослови пред човек от министерството срещу Хагрид.
            — Хмм — изсумтя професор Ъмбридж, снишила глас, макар че Хари я чу съвсем ясно. — Питах се… след като директорът, кой знае защо, не желае да ме осветли по въпроса, дали Вие няма да ми кажете каква е причината за твърде проточилото се отсъствие на професор Хагрид.
            Хари видя, че Малфой вдига радостно поглед.
            — Опасявам се, че не съм в състояние — отговори безгрижно професор Гръбли-Планк. — Знам точно колкото и вие. Дъмбълдор ми прати сова: питаше ме дали бих искала да преподавам седмица-две. Приех. Това е всичко, което знам. Е… мога ли да започвам?
            — Ама, разбира се, заповядайте — отвърна професор Ъмбридж и взе да пише в тефтера.
            В този час подходът й беше различен — тя тръгна да обикаля от ученик на ученик и да ги разпитва за магическите създания. Повечето отговаряха както трябва и Хари се поободри, защото поне класът не злепостави Хагрид.
            — Вие сте временно в преподавателския състав и така да се каже, сте нещо като обективен страничен наблюдател — подхвана професор Ъмбридж, след като разпита надълго и нашироко Дийн Томас и се върна при професор Гръбли-Планк, — как ви се струва в „Хогуортс“? Смятате ли, че получавате достатъчно подкрепа от страна на училищното ръководство?
            — О, да, Дъмбълдор е отличен директор — призна чистосърдечно професор Гръбли-Планк. — Да, много съм доволна от начина, по който се ръководи училището, много.
            Ъмбридж я погледна любезно, ала с недоверие, записа си нещо кратичко в тефтера и продължи:
            — Какво смятате да минете тази година с класа… при положение, разбира се, че професор Хагрид не се завърне?
            — О, ще запозная учениците със създанията, които най-често се падат на изпита за СОВА — отговори професор Гръбли-Планк. — Всъщност те са минали почти всичко: еднорозите и душковците, мислех да вземем за рунтавите хоботковци и низълите и да се уверя, че разпознават круповете и бодливците…
            — Е, както гледам, _вие_ поне си разбирате от работата — обяви професор Ъмбридж и драсна в тефтера такава огромна чавка, че да я видят всички. На Хари не му хареса, че е наблегнала върху това „вие“, още по-малко пък му хареса следващият въпрос, който тя зададе на Гойл. — Подочух, че по време на час е имало пострадали.
            Той се ухили тъпо. Малфой побърза да отговори:
            — Да, аз — оповести той. — Един хипогриф ме нарани.
            — Хипогриф ли? — възкликна професор Ъмбридж и задращи трескаво в тефтера.
            — Само защото е глупак и не си направи труда да чуе какво му обяснява Хагрид — намеси се ядно Хари.
            И Рон, и Хърмаяни простенаха. Професор Ъмбридж извърна бавно глава по посока на Хари.
            — Наказан сте още една вечер — рече тя тихо. — Е, много съм ви признателна, професор Гръбли-Планк, мисля, че това е всичко, което трябваше да узная тук. В срок от десет дни ще си получите резултата от инспекцията.
            — Прекрасно — рече професор Гръбли-Планк, а инспекторката се отправи през моравата към замъка.


            Наближаваше полунощ, когато същата вечер Хари си тръгна от кабинета на Ъмбридж с ръка, кървяща толкова силно, че превръзката, с която я бе пристегнал, се беше наквасила цялата. Очакваше общата стая да е празна, там обаче го чакаха Рон и Хърмаяни. Хари им се зарадва — не на последно място защото Хърмаяни бе настроена състрадателно и не се впусна да го поучава.
            — Дръж — рече тя разтревожена и побутна към него купичка с жълта течност, — топни си ръката, това е настойка от мустачки на ракоядна видра, би трябвало да помогне.
            Хари пъхна кървящата си, разранена ръка в течността и усети чудотворно облекчение. Крукшанкс се отърка със силно мъркане о краката му, сетне рипна върху скута му и се намести.
            — Благодаря — рече признателно Хари и почеса с лявата ръка Крукшанкс между ушите.
            — Аз все още мисля, че трябва да се оплачеш — прошепна Рон.
            — Не — отсече Хари.
            — Макгонъгол ще побеснее, само да разбере, че…
            — Да, сигурно — съгласи се Хари. — И как мислиш, колко време ще й трябва на Ъмбридж, за да прокара поредния указ, според който всеки, надал глас срещу великата инквизиторка, ще бъде уволнен незабавно?
            Рон понечи да възрази, но понеже от устата му не излезе нито звук, я затвори, обезоръжен.
            — Тя е зла! — изсъска тихо Хърмаяни. — Зла! Знаеш ли, точно преди да влезеш, казвах на Рон, че… че трябва да предприемем нещо.
            — Пък аз предложих да я отровим — допълни мрачно Рон.
            — Не… трябва да направим нещо, понеже тя е ужасна учителка и в крайна сметка няма да научим от нея нищо по защита — възрази Хърмаяни.
            — И какво можем да предприемем? — попита през прозявка Рон. — Вече е прекалено късно. Назначили са я, дошла е, за да остане тук. Фъдж ще се погрижи и за това.
            — Ами… — подхвана плахо Хърмаяни. — Знаете ли, днес си мислех… — леко смутена, тя погледна крадешком Хари и се престраши да продължи: — Мислех си, че… че май е крайно време да… да направим нещо сами.
            — Какво да направим сами? — повтори подозрително Хари, докато още си киснеше ръката в настойката от видрови мустачки.
            — Ами… сами да се обучаваме по защита срещу Черни изкуства — уточни Хърмаяни.
            — А, без тия! — простена Рон. — Какво искаш, да зубрим допълнително ли? Толкова ли не виждаш, че ние с Хари отново сме изостанали с домашните, а не е минала и втората седмица от срока?
            — Само че това е много по-важно от домашните! — отсече Хърмаяни.
            Хари и Рон я зяпнаха.
            — Пък аз си мислех, че в целия свят няма нищо по-важно от домашните! — подхвърли Рон.
            — Не ставай смешен, разбира се, че има! — рече Хърмаяни и Хари с ужас различи онзи плам, с който тя обикновено говореше за СМРАД. — Както каза и Хари в първия час на Ъмбридж, трябва да се подготвим за онова, което ни чака в живота. Трябва да сме сигурни, че знаем да се отбраняваме. Ако за цяла година не научим нищо…
            — Сами надали ще постигнем много — възрази примирен Рон. — Така, де, ще идем в библиотеката и все ще намерим нещо за заклинанията за урочасване, дори сигурно можем да опитаме да ги приложим…
            — Да, съгласна съм, надраснали сме времето, когато усвоявахме нещата от книгите — каза Хърмаяни. — Трябва ни учител, истински учител, който да ни покаже как се правят заклинания и магии и да ни поправя, ако сбъркаме някъде.
            — Ако говориш за Лупин… — подзе Хари.
            — Не, не говоря за Лупин — прекъсна го момичето. — Прекалено зает е с Ордена, пък и можем да го виждаме много рядко, само когато ходим в Хогсмийд, а това съвсем не е достатъчно.
            — Кой тогава? — смръщи се Хари.
            Хърмаяни въздъхна много тежко.
            — Не е ли очевидно? — възкликна тя. — Говоря за _теб_, Хари.
            За миг настъпи мълчание. Лекият нощен ветрец разклати рамките на прозорците зад Рон, огънят трепна.
            — Какво за мен? — не разбра Хари.
            — _Ти_ да ни преподаваш защита срещу Черните изкуства.
            Той я зяпна. Сетне се извърна към Рон, готов да се спогледа отчаяно с него, както правеха понякога, щом Хърмаяни се впуснеше да им разправя измишльотини от рода на СМРАД. За негово изумление обаче Рон не изглеждаше отчаян.
            Беше сбърчил чело, явно мислеше. После каза:
            — Добре си се сетила.
            — Какво се е сетила? — рече Хари.
            — Как какво… за теб! — отговори Рон. — Да ни обучаваш.
            — Ама…
            Хари вече се усмихваше, убеден, че двамата го взимат на подбив.
            — Ама аз не съм учител, не мога…
            — Хари, в курса ти си най-добрият по защита срещу Черните изкуства — напомни Хърмаяни.
            — Аз? — повтори той и се ухили до уши. — Няма такова нещо, на всички изпити имаш по-добри оценки от мен…
            — Е, не е вярно — възрази невъзмутимо тя. — Беше по-добър от мен в трети курс — единствената година, когато и двамата се явихме на изпит и имахме учител, който да разбира от предмета. Но аз, Хари, не ти говоря за изпитните оценки. Помисли само какво _си постигнал!_
            — Какво толкова съм постигнал?
            — Знаеш ли, не съм сигурен, че искам да ми преподава такъв тъпак — рече Рон на Хърмаяни и се подсмихна едва доловимо. После се извърна към Хари. — Я да видим сега — допълни той и направи физиономия, като Гойл, когато се съсредоточава. — Уф… в първи курс спаси от Ти-знаеш-кого Философския камък.
            — Чист късмет — възрази Хари, — не съм прилагал никакви умения…
            — Във втори курс — прекъсна го Рон — уби базилиска и унищожи Риддъл.
            — Да, но ако не беше долетял Фоукс, аз…
            — В трети курс — продължи Рон още по-високо — ти прогони стотина диментори накуп…
            — Сам знаеш, че беше щастлива случайност: ако времевъртът не беше…
            — Миналата година пък — почти крещеше вече Рон — _отново_ се пребори с Ти-знаеш-кого…
            — Вижте какво! — ядоса се Хари не на шега, защото сега и Рон, и Хърмаяни се подсмихваха. — Изслушайте ме! Звучи добре, както го описвате, но си беше жив късмет… повечето пъти си нямах и представа какво правя, не съм го обмислял, вършех каквото ми дойде наум и почти винаги получавах помощ…
            Рон и Хърмаяни продължаваха да се подхилкват и Хари усети, че му кипва — и той не знаеше защо е толкова ядосан.
            — Не ми се хилете, сякаш знаете повече от мен, защото не вие, а аз бях там! — рече им разпалено. — Знам какво точно се е случило. И успях да се преборя с всичко това не защото владея блестящо защитата срещу Черните изкуства… успях, защото… защото получавах помощ точно когато имах нужда от нея или защото проявявах съобразителност… но ставаше съвсем случайно, нямах си и понятие какво правя… СТИГА СТЕ СЕ ХИЛИЛИ!
            Купичката с видрова настойка падна на пода и се натроши на парченца. Хари забеляза, че стои прав, макар и да не помнеше кога е станал от стола. Крукшанкс се шмугна под един от диваните. Усмивките на Рон и Хърмаяни изчезнаха.
            — _Нямате и най-малка представа какво е…_ На вас двамата… никога не ви се е налагало да заставате лице в лице с него, нали? Какво си въобразявате, че е достатъчно да запомниш две-три заклинания и да му ги кажеш, все едно си в час? През цялото време си наясно, че между теб и смъртта не стои нищо освен… освен съобразителността и смелостта ти. Нима смятате, че човек е в състояние да мисли трезво, когато знае, че само след миг могат да го убият, да го изтезават, да го накарат да гледа как погубват приятелите му… в час не са ни учили никога на това, не са ни обяснявали какво е да преживееш такова нещо… а вие сте седнали тук и се държите, сякаш съм някакъв малък умник и затова сега стоя пред вас, а Дигъри е бил смотаняк и е объркал всичко… нищо не разбирате, преспокойно можех аз да загина, ако Волдемор нямаше нужда от мен…
            — Не сме казвали нищо такова, приятелю — рече Рон и го погледна ужасен. — Не сме и споменавали Дигъри, нещо не си схванал…
            Той се извърна безпомощно към Хърмаяни, която също бе стъписана.
            — Толкова ли не разбираш, Хари? — поде плахо момичето. — Точно… точно заради това имаме нужда от теб… трябва да узнаем какво всъщност е… какво е да застанеш лице в лице с В-Волдемор.
            Тя за пръв път изричаше името и точно това повече от всичко друго накара Хари да се успокои. Все така запъхтян, той се свлече на креслото и усети, че ръката пак го боли ужасно. Съжали, че е счупил купичката с видрова настойка.
            — Помисли си… — подкани тихо Хърмаяни. — Моля те!
            Хари не се сети какво да каже. Вече се срамуваше, че е избухнал. Кимна, макар и да не осъзнаваше с какво се съгласява.
            Хърмаяни се изправи.
            — Аз ще си лягам — съобщи тя, като се постара гласът й да прозвучи възможно най-естествено. — Е… лека нощ.
            Рон също стана.
            — Идваш ли? — попита той предпазливо Хари.
            — Да — отвърна другото момче. — След… след малко. Да разчистя тук.
            Погледна към натрошената купичка върху пода. Рон кимна и излезе.
            — _Репаро!_ — промълви Хари с насочена към парчетата порцелан магическа пръчка.
            Те се разлетяха във въздуха и се слепиха, все едно купата си е нова-новеничка, но Хари нямаше как да върне в нея видровата настойка.
            Изневиделица го повали такава умора, че му идеше да се отпусне в креслото и да заспи направо в него, въпреки това обаче се насили да стане и последва Рон горе. В неспокойния му сън отново се мяркаха кошмари за дълги коридори и заключени врати, а когато на другия ден Хари се събуди, белегът пак го пробождаше.


            Глава шестнайсета
            В „Свинската глава“

            Цели две седмици след първия разговор Хърмаяни изобщо не продума за идеята си Хари да им дава уроци по защита срещу Черните изкуства. Наказанието, наложено му от Ъмбридж, най-после изтече (той се съмняваше, че думите, изрязани отгоре върху ръката му, някога ще се заличат напълно), Рон участва в още четири тренировки по куидич, на последните две от които никой не му крещя, в час по трансфигурация и тримата успяха да направят заклинанието, така че мишките изчезнаха (Хърмаяни дори приложи успешно магията и на малки котенца), и чак тогава, една ветровита, бурна вечер в края на септември, когато тримата седяха в библиотеката и четяха за съставките за отвари, Хърмаяни отново повдигна въпроса.
            — Чудех се, Хари — рече тя внезапно, — дали напоследък си се замислял отново за защитата срещу Черните изкуства.
            — Мога ли да не се замислям? — сопна се той. — Как да не мисли човек, при тая вещица, дето ни преподава…
            — Питах те за хрумването ни с Рон… — Рон я изгледа притеснено и заплашително. Тя се намръщи. — Добре, де, за моето хрумване… да ни преподаваш.
            Хари не отговори веднага, преструваше се, че се е зачел в една страница от „Азиатски противоотрови“, понеже не искаше да споделя какво му се върти в ума.
            През този половин месец беше мислил много по въпроса. Понякога му се струваше истинско безумие, точно както вечерта, когато Хърмаяни го беше подметнала, друг път обаче се улавяше, че си припомня кои заклинания са му послужили най-добре при различните срещи с Тъмни създания и смъртожадни — всъщност се хващаше, че подсъзнателно подготвя уроците…
            — Е, да — подхвана бавно накрая, когато вече не можеше да се прави на залисан по „Азиатските противоотрови“, — помислих по въпроса.
            — И? — попита нетърпеливо Хърмаяни.
            — Не знам — рече той колкото да печели време.
            Погледна към Рон.
            — Още от самото начало хрумването ми се стори страхотно — заяви той: след като се увери, че Хари няма и този път да се разкрещи, се включи с по-голяма готовност в разговора.
            Хари се намести притеснен на стола.
            — Нали чухте, като ви казах, че много пъти просто съм имал късмет?
            — Да, Хари, чухме — потвърди предпазливо Хърмаяни, — въпреки това не виждам смисъл да се преструваш, че не си добър в защитата срещу Черните изкуства. Миналата година единствен ти успя да отблъснеш напълно проклятието Империус, можеш да призовеш покровител, знаеш куп неща, каквито и възрастните магьосници не умеят, Виктор винаги е казвал, че…
            Рон се врътна към нея толкова бързо, че за малко да му се откачи вратът. Разтърка го и възкликна:
            — Виж ти! Та какво е казвал Вики?
            — Престани! — скастри го отегчено Хърмаяни. — Та Виктор все казваше, че Хари умее неща, които не владее и той, въпреки че е последен курс в „Дурмщранг“.
            Рон я гледаше подозрително.
            — Ама още ли поддържаш връзка с него?
            — И какво, ако поддържам? — попита невъзмутимо тя, макар и да бе поруменяла. — Толкова ли не мога да си пиша с някой… приятел?
            — Той не искаше да ти бъде само приятел — заяви Рон.
            Хърмаяни поклати отчаяно глава и без да обръща внимание на Рон, който продължаваше да се блещи срещу нея, рече на Хари:
            — Е, какво ще кажеш? Ще ни обучаваш ли?
            — Само вас двамата, нали?
            — Ами… — подхвана Хърмаяни вече малко по-притеснено. — Ами… само не избухвай отново… но наистина смятам, че трябва да обучаваш всеки, който пожелае. Все пак говорим за самоотбрана, ако ни нападне В-Волдемор. О, стига с тази физиономия, Рон. Няма да е честно, ако лишим другите от тази възможност.
            Хари се замисли и отвърна:
            — Добре, де, но се съмнявам някой освен вас двамата да поиска да го обучавам. Нали съм изперкал, забрави ли?
            — Ще се изненадаш колко много хора ще пожелаят да те чуят — отбеляза съвсем сериозно Хърмаяни. — Знаеш ли — допълни тя и се наведе към него, а Рон, който още я гледаше свъсен, също се наклони, за да чуе. — В края на първата седмица през октомври ще ходим в Хогсмийд. Нали си съгласен да определим на всички, които проявят интерес, среща в селото и да обсъдим въпроса?
            — Защо ще го правим извън училището? — учуди се Рон.
            — Защото според мен Ъмбридж няма да примре от щастие, щом научи какво сме намислили — обясни Хърмаяни и отново се зае с картинката на хапливото китайско зеле, която прерисуваше.


            Хари очакваше с нетърпение края на седмицата, когато щяха да ходят в Хогсмийд, но имаше и нещо, което го тревожеше. От началото на септември, когато Сириус се бе появил в огъня, от него нямаше ни вест, ни кост — Хари знаеше, че са го ядосали, като настояха да не идва, но въпреки това от време на време се безпокоеше, че напук на всичко кръстникът му може да загърби всяко благоразумие и да пристигне. Какво щяха да правят, ако едрото черно куче се завтечеше към тях по улиците на Хогсмийд, и то може би точно под носа на Драко Малфой?
            — Е, прав е да иска да се поразтъпче — отбеляза Рон, когато Хари обсъди с него и с Хърмаяни страховете си. — Близо две години са го търсили под дърво и камък и той се е укривал, та никак не му е било лесно. Но поне е бил свободен. А сега през цялото време стои затворен с онова чалнато домашно духче.
            Хърмаяни го изгледа строго, но не даде отпор на нападките срещу Крийчър.
            — Лошото е — каза тя на Хари, — че докато В-Волдемор… о, я _престани_, Рон… не се покаже, Сириус ще бъде принуден да се укрива. Ония глупаци в министерството ще признаят Сириус за невинен чак след като проумеят, че още от самото начало Дъмбълдор им е казвал истината. Веднъж да почнат да ловят отново истински смъртожадни, и ще стане очевидно, че Сириус не е такъв… Най-напред… не е белязан със Знака, нали?
            — Съмнявам се да е чак толкова глупав, че да цъфне още веднъж — поободри се Рон. — Направи ли го, Дъмбълдор ще побеснее, а Сириус го слуша, дори и да не харесва онова, което чува.
            Хари обаче продължи да гледа тревожно, затова Хърмаяни рече:
            — Виж какво, ние с Рон поговорихме с някои съученици, за които допуснахме, че ще искат да усвоят защитата срещу Черните изкуства, и двама-трима проявиха интерес. Разбрахме се да се видим в Хогсмийд.
            — Добре — отговори разсеяно Хари, защото още си мислеше за Сириус.
            — Не се притеснявай — взе да го успокоява тихо Хърмаяни. — И без Сириус си имаш предостатъчно неприятности.
            Беше, разбира се, напълно права — Хари още не бе наваксал с домашните, макар че сега, откакто не прекарваше всяка вечер в кабинета на Ъмбридж, се справяше далеч по-добре. Рон беше изостанал още повече и от него: освен тренировките по куидич, на които ходеха с Хари два пъти седмично, той имаше и задължения на префект. А пък Хърмаяни, която бе записала повече предмети и от двамата, не само си беше подготвила всички домашни, ами намираше време и да плете повече дрешки за домашните духчета. Волю-неволю Хари трябваше да й признае, че става все по-добра: сега вече бе почти възможно да различиш шапчиците от чорапките.
            Сутринта, когато щяха да ходят в Хогсмийд, се оказа ясна, но ветровита. След закуска се наредиха на опашка пред Филч, та той да отметне имената им в дългия списък на учениците, получили от родителите или настойниците си разрешение да посещават селото. С леки угризения на съвестта Хари си спомни, че ако не беше Сириус, нямаше да може да посещава Хогсмийд.
            Когато дойде и неговият ред, пазачът Филч взе да го души, все едно очаква да долови силна смрад. После кимна рязко и стисна отново зъби, а Хари излезе по каменното стълбище навън, в студения, озарен от слънце ден.
            — Хм… защо Филч те душеше? — попита Рон, когато тримата с Хари и Хърмаяни закрачиха бързо по широката алея към портата.
            — Сигурно е проверявал дали не воня на торови бомбички — подсмихна се другото момче. — Забравих да ви спомена…
            И им разказа как е отишъл да изпрати писмото до Сириус, а Филч е нахълтал след няколко секунди и е настоял да види какво праща. С известна почуда забеляза, че според Хърмаяни разказът му е страшно интересен, много по-интересен, отколкото му се струваше на него.
            — И какво, значи, каза… предупредили го, че поръчваш торови бомбички? Кой ли те е натопил?
            — Нямам представа — сви рамене Хари. — Може би Малфой, колкото да се позабавлява.
            Минаха между високите каменни стълбове, увенчани с крилати глигани, и завиха наляво, по пътя за селото. Вятърът духаше толкова силно, че косата им влизаше в очите.
            — Малфой ли? — повтори невярващо Хърмаяни. — Ами… да… може би е той.
            Погълната от мислите си, тя мълча, докато не навлязоха в покрайнините на Хогсмийд.
            — Всъщност къде отиваме? — попита Хари. — В „Трите метли“ ли?
            — А, не — отвърна Хърмаяни, изтръгната от унеса, — не, там винаги е пълно с народ и е много шумно. Казах на останалите, че ще ги чакаме в другата кръчма — „Свинската глава“, която не е на главния път. Мен ако питаш, си е… _ужасна дупка_… но учениците обикновено не стъпват там, тъкмо няма да ни подслушват.
            Тръгнаха по главната улица и пред магазинчето за шегички на Зонко видяха, разбира се, Фред, Джордж и Лий Джордан, след това подминаха и пощата, откъдето на еднакви промеждутъци излитаха сови, и завиха в една от пресечките, в горния край на която се беше сгушила малка пивница. Над входа на ръждив прът висеше очукана дъсчена табела с нарисувана отсечена глава на глиган, от която се процеждаше кръв и се стичаше върху бяла покривка. Когато наближиха, чуха, че от вятъра табелата поскърцва. Пред вратата и тримата се поколебаха.
            — Е, да влизаме — подкани малко притеснена Хърмаяни.
            Пръв тръгна Хари.
            Кръчмата изобщо не приличаше на „Трите метли“, където широкият тезгях създаваше впечатление за уют, топлота и чистота. „Свинската глава“ се помещаваше в тясна, одимена и много мръсна стаичка, където смърдеше май на кози. Издадените напред прозорци бяха покрити с такъв дебел слой прахоляк, че вътре, кажи-речи, не се просмукваше дневна светлина, по грубите дървени маси имаше свещи, вече почти стопени. На пръв поглед човек можеше да си помисли, че подът е пръстен, но щом стъпи на него, Хари разбра, че отдолу има плочник, по който сякаш се бе насъбрала цялата мръсотия на света.
            Когато момчето беше в първи курс, Хагрид му бе споменал за пивницата. „В «Свинската глава» идват сума странни хора“, беше рекъл великанът и му бе разправил как именно там е спечелил змейското яйце от някакъв непознат с качулка. Тогава Хари се беше изненадал, задето Хагрид не се е запитал защо ли по време на цялата им среща непознатият е криел лицето си, сега обаче видя, че в кръчмата това е нещо като мода. При тезгяха седеше мъж, чиято глава бе омотана в мръсни сивкави бинтове — въпреки това той се наливаше с някаква огнена димяща течност, която гаврътваше през цепка в превръзката, на маса при един от прозорците пък се бяха разположили двама качулати типове и Хари щеше да ги помисли за диментори, ако не говореха със силен йоркширски акцент, а в сумрачния ъгъл при камината седеше магьосница с плътен черен воал, спускащ се чак до петите й. Виждаше се само връхчето на носа й, което надигаше воала.
            — Не съм много сигурен, Хърмаяни — пошушна Хари, докато вървяха през заведението към тезгяха. Гледаше главно забулената магьосница. — А не ти ли е хрумвало, че Ъмбридж може да се спотайва под това?
            Хърмаяни огледа жената от горе до долу.
            — Ъмбридж е по-ниска от тази — възрази тя едва чуто. — Пък и да дойде тук, не може да направи нищо, за да ни спре, проверила съм, Хари, цели три пъти в правилника на училището. Не сме навлезли в забранена територия, а и изрично попитах професор Флитуик дали на учениците им е разрешено да идват в „Свинската глава“ и той каза, че да, само ме посъветва най-горещо да сме си носели чаши. Проверих и навсякъде, където се сетих, за клубовете по интереси — и те са разрешени. Все пак смятам, че е добре да не разгласяваме какво точно правим.
            — Да — съгласи се сухо Хари, — още повече, че това, дето сте го намислили, не е точно клуб по интереси.
            Кръчмарят се показа от стаичка в дъното и се насочи към тях. Беше сприхав на вид старец с дълга бяла коса и брада. Беше висок и кокалест и на Хари му се стори, че го познава отнякъде.
            — Казвайте! — изсумтя той.
            — Три бирени шейка, ако обичате — поръча Хърмаяни.
            Съдържателят бръкна под тезгяха и извади три много прашни, много мръсни бутилки, които тресна отгоре.
            — Шест сикли — оповести той.
            — Аз черпя — побърза да се намеси Хари и подаде сребърните монети.
            Кръчмарят премести очи към Хари и се взря за миг в белега. Сетне се извърна и прибра парите в допотопна дървена каса, чието чекмедженце се отвори самичко. Хари, Рон и Хърмаяни се усамотиха до най-отдалечената маса и след като се огледаха, насядаха. Непознатият с бинтованата глава почука силно с кокалчетата на пръстите по тезгяха и получи от кръчмаря поредната димяща напитка.
            — Знаете ли? — изшушука Рон и погледна с голям интерес към тезгяха. — Тук можем да си поръчаме каквото си поискаме. На бас, че този тип там ще ни продаде всичко, все му е тая. Открай време ми се е искало да опитам Огнено уиски…
            — Ти… си… _префект!_ — изръмжа Хърмаяни.
            — А, да… — спомни си Рон и усмивката върху лицето му помръкна.
            — Та кой ще дойде на срещата? — попита Хари, след което махна ръждясалата капачка на бирения шейк и отпи голяма глътка.
            — Само двама-трима души — повтори Хърмаяни, която тъкмо си беше погледнала часовника и се бе извърнала притеснена към входа. — Казах им да дойдат някъде по това време и съм сигурна, че знаят къде е… а, това май са те.
            Вратата на пивницата се отвори. За миг помещението бе разцепено на две от широк лъч слънчева светлина с кръжащи из него прашинки, който изчезна, подгонен от нахълталите хора.
            Пръв се появи Невил с Дийн и Лавендър, по петите ги следваха Парвати и Падма Патил заедно с (Хари го присви под лъжичката) Чо и една от нейните вечно кикотещи се приятелки, сетне изникна и Луна Лъвгуд (сам-сама, изглеждаше толкова отнесена, та човек да си помисли, че се е озовала тук по грешка), както и Кейти Бел, Алиша Спинет и Анджелина Джонсън, Колин и Денис Крийви, Ърни Макмилан, Джъстин Финч-Флечли, Хана Абът, една хафълпафка с дълга чак до кръста плитка, чието име Хари не знаеше, три момчета от „Рейвънклоу“, за които той бе почти сигурен, че се казват Антъни Голдстайн, Майкъл Корнър и Тери Бут, Джини и след нея високо кльощаво момче с русолява коса и чипо носле, което, доколкото Хари си спомняше смътно, беше от отбора по куидич на „Хафълпаф“, и накрая Фред и Джордж Уизли с приятеля им Лий Джордан, и тримата понесли големи хартиени кесии, натъпкани със стока от Зонко.
            — Само двама-трима души ли? — подвикна дрезгаво Хари на Хърмаяни. — Само _двама-трима?_
            — Е, оказа се, че мнозина са се запалили по идеята — отвърна щастлива тя. — Рон, я придърпай още няколко стола!
            Кръчмарят беше застинал, както бършеше една чаша с парцал, толкова мръсен, че явно никога не е бил пран. Едва ли беше виждал друг път заведението си толкова пълно.
            — Здравейте — обади се Фред, който беше отишъл пръв на тезгяха и се бе заел да брои набързо спътниците си, — дайте ни, ако обичате… двайсет и пет бирени шейка.
            Съдържателят го зяпна, после метна парцала раздразнено, все едно са го прекъснали насред изключително важно дело, и започна да вади прашни бутилки с бирен шейк.
            — Наздраве! — пожела Фред, докато ги раздаваше. — Я всички да се бръкнат, нямам толкова злато, че да платя…
            Хари загледа вцепенен как многолюдната бъбреща тумба поема от Фред шейковете и рови из мантиите за монети. Не проумяваше за какво са дошли всичките тези хора, докато не му хрумна ужасната мисъл, че те вероятно очакват от него да държи реч, затова се обърна към Хърмаяни.
            — Какво си им казала? — изшушука й. — Какво очакват?
            — Обясних ти вече, просто искат да те чуят — успокои го Хърмаяни, Хари обаче продължи да я гледа гневно, затова тя побърза да добави: — засега не се налага да правиш нищо, аз ще говоря първа.
            — Здрасти, Хари — поздрави засиял Невил и седна срещу него.
            Той се опита също да се усмихне, но без да отвръща — устата му бе необичайно суха. Чо само го погледна засмяно и се разположи отдясно на Рон. Приятелката й обаче — с къдрава червеникаворуса коса, не се усмихна и го погледна недоверчиво, от което той разбра, че ако зависеше от нея, за нищо на света не би стъпила тук.
            Новопристигналите насядаха по двама, по трима около Хари, Рон и Хърмаяни: личеше, че някои са доста въодушевени, други ги гризеше любопитство, а Луна Лъвгуд гледаше отнесено някъде в пространството. След като всички бяха намерили столове, гълчавата утихна. Приковаха очи в Хари.
            — Ами… — поде Хърмаяни, която от притеснение говореше малко по-високо от обикновено. — Ами… ъъъ… здравейте!
            Насъбралите се насочиха вниманието си към нея, макар че някои продължаваха да поглеждат крадешком и към Хари.
            — Ами… ъ-ъ-ъ… знаете защо сте тук. Та, на Хари му хрумна… — Той обаче я прониза с поглед. — Всъщност на мен ми хрумна, че ще бъде добре, ако онези, които искат да усвоят защитата срещу Черни изкуства… в смисъл, да я усвоят истински, а не да слушат безсмислиците, с които ни занимава Ъмбридж… — Най-неочаквано гласът й стана много по-кънтящ и самоуверен. — Защото никой не би нарекъл това защита срещу Черните изкуства… — „Правилно, правилно“, подвикна Антъни Голдстайн и Хърмаяни се почувства насърчена. — Та си рекох, че няма да е зле, ако… ами ако вземем нещата в свои ръце. — Тя млъкна, погледна с крайчеца на окото към Хари и продължи: — Имам предвид да се научим да се отбраняваме истински, не само на хартия, но и с истински заклинания и магии…
            — Но сигурно искаш и да си вземеш изпита за СОВА по защита срещу Черните изкуства? — попита Майкъл Корнър.
            — Разбира се, че искам — потвърди начаса Хърмаяни. — Ала още повече искам да бъда обучена да се защитавам добре, защото… защото… — Тя си пое дълбоко въздух и чак тогава довърши: — Защото Лорд Волдемор се е завърнал.
            Откликът бе незабавен и предвидим. Приятелката на Чо изпищя и се заля с бирен шейк, Тери Бут неволно се сгърчи, Падма Патил потрепери, Невил нададе странен крясък, който се опита да замаскира с покашляне. Всички обаче погледнаха към Хари, вторачени, нетърпеливи…
            — Такива поне са намеренията ни — обобщи Хърмаяни. — Ако искате да участвате и вие, трябва да решим как ще…
            — Къде са доказателствата, че Вие-знаете-кой се е завърнал? — подвикна войнствено русолявият хафълпафец, който играеше в отбора по куидич.
            — Дъмбълдор вярва, че… — поде Хърмаяни.
            — Искаш да кажеш, че Дъмбълдор вярва _на него_ — прекъсна я момчето от „Хафълпаф“ и кимна към Хари.
            — Ти пък кой си? — попита грубо Рон.
            — Закарайъс Смит — отвърна той — и според мен имаме право да знаем какво точно го кара да твърди, че Вие-знаете-кой се е завърнал.
            — Виж какво — побърза да се намеси Хърмаяни, — не сме се събрали да…
            — Не се притеснявай — прекъсна я Хари.
            Току-що беше проумял защо са се стекли толкова много хора. Според него и Хърмаяни е трябвало да го предвиди. Някои — вероятно повечето — бяха дошли с надеждата да чуят разказа му от първа ръка.
            — Какво ме кара да твърдя, че Вие-знаете-кой се е завърнал ли? — попита той и погледна Закарайъс право в лицето. — Видях го. А и миналата година Дъмбълдор обясни пред цялото училище какво се е случило: ако не си повярвал на него, надали ще повярваш и на мен и аз нямам намерение да си пилея следобеда в опити да убеждавам когото и да било.
            Докато говореше, всички бяха затаили дъх. Той остана с впечатлението, че дори кръчмарят надава ухо. Бършеше с мърлявия парцал все същата чаша и упорито я мърсеше все повече и повече.
            Закарайъс махна пренебрежително с ръка.
            — Единственото, което Дъмбълдор ни каза миналата година, бе, че Седрик Дигъри е бил убит от Вие-знаете-кого и ти си донесъл трупа му обратно в „Хогуортс“. Не ни съобщи никакви подробности, не спомена как точно е бил убит, смятам, че всички бихме искали да узнаем…
            — Ако сте дошли да чуете какво е Волдемор да убие някого, не мога да ви помогна — спря го Хари.
            Както често напоследък, гневът му отново се надигаше. Той не сваляше очи от войнственото лице на Закарайъс Смит — беше твърдо решен да не поглежда Чо.
            — Не ми се говори за Седрик Дигъри. Ако сте дошли за това, можете да си вървите.
            Хвърли към Хърмаяни яден поглед. Мислеше си, че именно тя е виновна — беше си наумила да го показва като някаква чудесия и всички, разбира се, се бяха домъкнали колкото да чуят какви небивалици ще им наговори. Не се изправи обаче никой, дори Закарайъс Смит, който не отместваше очи от Хари.
            — И така — обади се отново с висок и писклив глас Хърмаяни. — И така… както вече казах… Ако искате да усвоите как да се отбранявате, трябва да измислим как да го направим, колко често ще се срещаме и къде…
            — Вярно ли е, че можеш да измагьосаш покровител? — прекъсна я момичето с дългата чак до кръста плитка и се взря в Хари.
            При тези думи насъбралите се взеха да шушукат заинтригувано.
            — Да — пророни Хари така, сякаш се оправдаваше.
            — Ама оформен, видим покровител ли?
            На Хари му се стори, че някой вече му е задавал този въпрос.
            — Случайно да познаваш Мадам Боунс? — попита той.
            Момичето се усмихна.
            — Леля ми е — потвърди то. — Казвам се Сюзан Боунс. Та леля ми разправи за онова заседание в министерството. Е, и… вярно ли е? Че можеш да призовеш покровител елен, де.
            — Да — заяви отново Хари.
            — Олеле! — възкликна възторжено Лий. — Пък аз да не знам.
            — Мама заръча на Рон да не го разгласява — обясни Фред и се ухили на Хари. — Твърди, че бездруго си привличал прекалено голямо внимание.
            — Не е далеч от истината — промърмори Хари и двама-трима се засмяха.
            Забулената магьосница, която седеше сам-сама, се понамести на стола си.
            — А убивал ли си базилиск с оня меч от кабинета на Дъмбълдор? — полюбопитства Тери Бут. — Когато миналата година бях там, един от портретите върху стената ми разказа…
            — Да, убих го — рече Хари.
            Джъстин Финч-Флечли подсвирна, братята Крийви се спогледаха възхитени, а Лавендър Браун ахна тихичко. Хари усети, че му пари около врата — бе решил да гледа навсякъде другаде, но не и към Чо.
            — А когато бяхме в първи курс — оповести Невил напосоки, — той спаси Филологическия камък…
            — Философския — подшушна Хърмаяни.
            — Да, де… от Вие-знаете-кого — довърши момчето.
            Очите на Хана Абът бяха станали кръгли като галеони.
            — Да не говорим пък — обади се и Чо (Хари веднага извърна очи към нея, тя също го гледаше и му се усмихваше и него отново го присви под лъжичката) — за всички изпитания, през които трябваше да премине миналата година по време на Тримагическия турнир… да преодолее змейовете и езеряните, и чудовищния паяк, и какво ли още не…
            Около масата се чу дружен възхитен шепот. Хари пламна. Опита се да направи така, че изражението му да не издаде колко доволен е от себе си. Чо го беше похвалила и от това му стана много по-трудно да изрече нещата, които се беше зарекъл да им каже.
            — Вижте какво — подхвана сред възцарилото се мълчание, — аз такова… дано не прозвучи като че се преструвам на скромен, но… за всички тези неща съм получавал голяма помощ…
            — Не, със змея не ти е помагал никой — заяви на мига Майкъл Корнър. — Само как летеше, а! Беше върхът…
            — Ами… — понечи да възрази Хари, но не искаше да постъпва като неблагодарник.
            — Никой не ти е помагал и това лято, когато си разпъдил ония диментори — напомни и Сюзан Боунс.
            — Така е — съгласи се Хари, — добре, де, вярно е, че има някои неща, които съм правил и без чужда помощ, но друго искам да ви обясня…
            — Май се правиш на хитър като невестулка* и увърташ колкото да не ни покажеш нищо, а? — заяде се Закарайъс Смит.
            [* Фамилното име на Рон Уизли идва от „weasel“, „невестулка“ (англ.). — Бел.прев.]
            — Какъв умник! — сръфа го на висок глас Рон още преди Хари да се е обадил. — Я си затваряй най-после устата!
            Вероятно се беше ядосал най-вече на сравнението с невестулка. При всички положения изгледа Закарайъс така, сякаш се кани да го фрасне с все сила. Той се изчерви като домат.
            — Всички сме дошли тук да се учим от него, а той седнал да ни разправя, че всъщност не ги умеел тези неща — продължи да мрънка момчето.
            — Изобщо не е казвал такова нещо — ревна и Фред.
            — Ако искаш, да ти очистим ушите? — попита Джордж и извади от един от пликовете на Зонко дълъг и смъртоносен на вид метален инструмент.
            — Или някоя друга част на тялото, че това тук можем да го пъхнем навсякъде — добави Фред.
            — Хайде, хайде! — подкани припряно Хърмаяни, — и така… най-важното е дали сме единодушни, че искаме да взимаме уроци от Хари?
            Всички зашушукаха в знак на съгласие. Само Закарайъс скръсти ръце и не каза нищо, вероятно защото бе зает да наблюдава инструмента в ръката на Фред.
            — Добре тогава — продължи Хърмаяни, доволна, че поне за едно са се разбрали. — Следващият въпрос е колко често да се срещаме. Лично аз съм на мнение, че не бива да е по-рядко от веднъж в седмицата…
            — Я чакай — прекъсна я Анджелина, — трябва да сме сигурни, че няма да съвпада с нашите тренировки по куидич.
            — И с нашите — обади се и Чо.
            — И с нашите — допълни Закарайъс Смит.
            — Все ще намерим вечер, когато да е удобно на всички — рече малко дръпнато Хърмаяни, — но да знаете, че това не е шега, все пак става въпрос как да се отбраняваме срещу смъртожадните на В-Волдемор…
            — Добре го каза! — ревна Ърни Макмилан, когото Хари бе очаквал да се включи много по-рано. — Смятам, че наистина е важно, може би дори по-важно от всичко останало, с което ще се занимаваме тази година, нищо че ни предстоят изпити за СОВА. — Той огледа внимателно един по един насъбралите се, сякаш очакваше все някой да изкрещи: „Я не се занасяй!“. Всички обаче продължиха да мълчат и Ърни добави: — Направо не проумявам защо министерството ни е натресло в такъв решаващ период преподавателка, от която няма никаква полза. Там очевидно отричат, че Вие-знаете-кой се е завърнал, но да ни пращат учителка, която само се чуди как да ни попречи да правим защитни магии…
            — Смятаме, че Ъмбридж не иска да усвояваме защитата срещу Черни изкуства по една-единствена причина — обясни Хърмаяни. — В главата й е влязла… налудничавата мисъл, че Дъмбълдор би могъл да използва учениците в „Хогуортс“ за нещо като свое войнство. Решила е, че директорът ще ни вдигне на крак и ще ни прати срещу министерството.
            Тази новина предизвика недоумение у всички без Луна Лъвгуд, която изтананика:
            — Ами да, връзва се. В края на краищата Корнелиус Фъдж вече разполага със своя лична войска.
            — Моля? — ахна Хари, стъписан от тази неочаквана вест.
            — Ами да, има си войска от хелиопати — обяви пресериозно Луна.
            — Не, няма — тросна се Хърмаяни.
            — Да, има — знаеше си своето другото момиче.
            — Какви са тия хелиопати? — попита недоумяващо Невил.
            — Огнени духове — обясни Луна с още по-разширени изпъкнали очи, от което изглеждаше по-откачена от всякога, — грамадни огнедишащи твари, които препускат и изпепеляват всичко пред себе си…
            — Няма никакви хелиопати, Невил — отсече кисело Хърмаяни.
            — Как така да няма! — инатеше се ядосана Луна.
            — Извинявай, но къде са ти доказателствата? — озъби се Хърмаяни.
            — Има колкото щеш свидетелства на очевидци. Бива ли да сте толкова тесногръди, че да не вярвате в нищо, докато не ви избоде очите…
            — „Кхъ-кхъ“ — изимитира Джини толкова успешно професор Ъмбридж, че мнозина се извърнаха като ужилени, после прихнаха. — Нали уж обсъждахме колко често ще се срещаме за уроците по самоотбрана?
            — Точно така, права си, Джини — подкрепи я тутакси Хърмаяни.
            — Веднъж на седмица ми се струва предостатъчно — отсъди Лий Джордан.
            — Стига да… — поде Анджелина.
            — Да, да, знаем за куидича — прекъсна я подразнена Хърмаяни. — Другото, което трябва да решим, е къде ще се срещаме…
            Това вече не беше толкова просто и всички до един се умълчаха.
            — В библиотеката? — предложи подир малко Кейти Бел.
            — Мадам Пинс надали ще бъде във възторг, ако вземем да й правим магии в библиотеката — възрази Хари.
            — Може би в някоя неизползвана класна стая? — рече Дийн.
            — Точно така — подкрепи го Рон, — Макгонъгол сигурно ще ни разреши да ходим в нейната, нали вече го направи веднъж, когато Хари се готвеше за Тримагическия турнир.
            Ала Хари бе повече от убеден, че този път Макгонъгол няма да бъде тъй отзивчива. Колкото и Хърмаяни да твърдеше, че клубовете по интереси били разрешени, все му се струваше, че тяхното начинание вероятно ще бъде посрещнато като голямо непокорство.
            — Е, ще се опитаме да намерим някакво помещение — обеща Хърмаяни. — Щом уточним времето и мястото на първата среща, ще пратим съобщение на всички.
            Тя бръкна в чантата си и извади пергамент и перо, сетне се поколеба, сякаш събира смелост да каже нещо.
            — Според мен… не е зле всеки да си напише името, за да знаем кой е присъствал днес. Освен това смятам… — Тя си пое дълбоко въздух. — … смятам, че трябва да се разберем да не разгласяваме какво правим. И така, който се подпише, значи се съгласява да не казва на Ъмбридж и на никой друг какво сме намислили.
            Фред се пресегна да вземе пергамента и на драго сърце драсна подписа си, на Хари обаче веднага му направи впечатление, че няколко души не изгарят от желание да запишат имената си в списъка.
            — Аз такова… — смотолеви Закарайъс и не пое пергамента, който Джордж му подаде. — Ами аз… Сигурен съм, че Ърни ще ми предаде кога точно е сбирката.
            Но и Ърни не бързаше да се подпише. Хърмаяни го погледна с вдигнати вежди.
            — Ами… ние сме префекти — не се стърпя той и изплю камъчето. — И ако някой намери този списък… в смисъл, че… сама го каза, ако Ъмбридж разбере…
            — Нали току-що заяви, че тази група ще е най-важното, с което ще се занимаваш тази година? — напомни му Хари.
            — Аз… да, де, наистина съм убеден, че… — изфъфли Ърни.
            — Нима наистина допускаш, че ще оставя списъка да се търкаля някъде? — засегна се Хърмаяни.
            — Не, разбира се, че не — отвърна той вече по-спокоен. — Аз… ами, да, разбира се, че ще се подпиша.
            След него никой не възрази, макар че Хари видя как приятелката на Чо я стрелка с укорителен поглед, преди да впише името си. Щом се подписа и последният човек — Закарайъс, — Хърмаяни си прибра пергамента и го пъхна внимателно в чантата. Сега всички се чувстваха някак по-особено. Имаха усещането, че са дали нещо като обет.
            — Е, времето си лети — скочи на крака Фред. — Ние с Джордж и Лий имаме да пазаруваме още, хайде, чао!
            Останалите се сбогуваха и също си тръгнаха по двама, по трима. Чо закопчава прекалено бавно чантата си, черната й коса се беше спуснала на дълго полюшващо се було пред лицето, но приятелката й стоеше със скръстени ръце до нея и я подканяше, така че тя нямаше друг избор, освен да си тръгне. Докато другото момиче я побутваше към вратата, Чо се обърна и махна на Хари.
            — Според мен мина доста добре — оповести щастлива Хърмаяни, когато малко по-късно тримата с Хари и Рон излязоха от „Свинската глава“ на ярката слънчева светлина.
            Хари и Рон още стискаха бутилките с бирен шейк.
            — Тоя Закарайъс е голям гадняр — отбеляза Рон, без да откъсва очи от момчето, което вече почти не се различаваше в далечината.
            — И на мен не ми е симпатичен — призна си Хърмаяни, — но ме чу, докато разговарях с Ърни и Хана на масата на хафълпафци и поиска да дойде, какво можех да сторя? Всъщност колкото повече хора сме, толкова по-добре… и Майкъл Корнър едва ли щеше да дойде с приятелите си, ако не движеше с Джини…
            Рон, който тъкмо пресушаваше последните капчици бирен шейк в бутилката, се задави и се заля.
            — Ако КАКВО? — възмути се той с уши, по-червени от сурово говеждо. — Тя движи с… сестра ми движи с… как така с Майкъл Корнър?
            — Ами така, според мен той и приятелите му дойдоха точно заради това… без съмнение искат да усвоят защитата срещу Черните изкуства, но ако Джини не му беше казала какво става…
            — Как така… ама кога?…
            — Запознали се на Коледния бал и започнали да се срещат в края на миналата учебна година — поясни преспокойно Хърмаяни.
            Вече бяха на главната улица и тя поспря пред магазинчето за пера „Скривъншафт“, където на витрината бяха изложени чудно хубави фазанови пера.
            — Хммм… я да си купя едно!
            Обърна се и влезе вътре. Хари и Рон я последваха.
            — Кой беше Майкъл Корнър? — попита освирепял Рон.
            — Мургавият — отвърна Хърмаяни.
            — Хич не ми хареса — оповести начаса момчето.
            — Каква изненада! — рече тихо Хърмаяни.
            — Но аз си мислех, че Джини си пада по Хари — продължи да мърмори Рон, след като тръгна заедно с Хърмаяни покрай редичката медни канчета, пълни с пера.
            Тя го погледна със съжаление и поклати глава.
            — Джини наистина си падаше по Хари, но това е стара история. Не че не те харесва и сега — добави тя великодушно, извърната към Хари, сетне продължи да разглежда дълго златисто-черно перо.
            Хари още беше погълнат от спомена как Чо му махна на раздяла и темата не му се стори чак толкова занимателна, както на Рон, който направо се тресеше от възмущение, но все пак му хрумна нещо, за което дотогава не се беше сещал.
            — Значи заради това Джини проговори — рече на Хърмаяни. — Преди в мое присъствие не обелваше и дума.
            — Ами да — потвърди тя. — Точно така, мисля да взема това…
            Отиде на щанда и плати петнайсет сикли и два кнута, докато Рон продължаваше да й диша във врата.
            — Стига, де — смъмри го Хърмаяни, след като се обърна и го настъпи по краката, — точно заради това Джини не ти е споменала, че се вижда с Майкъл, знаела е, че ще го направиш на голям въпрос. Престани да опяваш!
            — Дрън-дрън! Кой го прави на въпрос? Изобщо не опявам…
            Но не спря да сумти през цялото време, докато вървяха по улицата.
            Сипеше какви ли не обиди по адрес на Майкъл Корнър, а Хърмаяни погледна към Хари и му пошушна:
            — Като споменахме за Майкъл и Джини… какво става с теб и Чо?
            — Какво да става? — побърза да възкликне Хари.
            Сякаш нещо у него се взриви и въпреки студа лицето му пламна… толкова ли си личеше?
            — Тя направо не откъсваше очи от теб — засмя се Хърмаяни.
            Никога досега Хари не беше забелязвал какво прекрасно село е Хогсмийд.

            Глава седемнадесета: Образователен указ номер двадесет и четири
            От началото на учебната година Хари не се беше чувствал така щастлив, както тази събота и неделя. На другия ден след посещението в Хогсмийд двамата с Рон отново се заеха да наваксат с домашните — това не бе кой знае колко забавно, но понеже есенното слънце се позадържа, вместо да седят надвесени над масите в общата стая, двамата си изнесоха нещата навън и се разположиха в сянката на кичест бук край езерото. Хърмаяни, която, естествено, беше напълно готова с домашните, си взе прежда и направи магия на куките за плетене, та те проблясваха, потракваха сами до нея и бълваха още и още шапчици и шалчета.
            Хари изпитваше огромно удовлетворение, че са предприели нещо, за да се противопоставят на Ъмбридж и на министерството и че той има ключово място в бунта. Отново и отново се връщаше наум към сбирката в събота: толкова много хора, стекли се, за да усвоят от него защитата срещу Черните изкуства… и израженията върху лицата им, щом узнаха за някои от нещата, които е направил… и Чо, похвалила го за доброто представяне на Тримагическия турнир… При мисълта, че всички те не го смятат за лъжец и откачен, а му се възхищават, той изпадна в такъв възторг, че беше бодър и весел и в понеделник сутрин, въпреки че му предстояха най-омразните предмети.
            Докато слизаха от спалното помещение, двамата с Рон се впуснаха да обсъждат предложението на Анджелина на тренировката по куидич вечерта да усвоят ново движение — така нареченото бавно претъркулване, — и чак когато застанаха насред окъпаната в слънце обща стая, забелязаха нещо ново в нея, вече привлякло вниманието на неколцина от съучениците им.
            Върху дъската за обяви на „Грифиндор“ беше окачено голямо съобщение, толкова голямо, че бе затулило всичко останало: обявите за продажба на използвани книги със заклинания, съобщенията, с които Аргус Филч редовно им напомняше правилата в училището, разписанието на тренировките по куидич, обявите за замяна на картички от шоколадови жаби, най-новите реклами, с които братята Уизли набираха доброволци за опитите си, датите, когато в края на седмицата щеше да има посещения в Хогсмийд, и обявите за изгубени и намерени вещи. Новото съобщение беше напечатано с големи черни букви, а в долния му край се мъдреха официален печат и четлив подпис с куп заврънкулки.

            ЗАПОВЕД НА ВЕЛИКИЯ ИНКВИЗИТОР НА „ХОГУОРТС“

            С настоящата заповед, считано от днес, се разпускат всички ученически организации, дружества, отбори и клубове.
            За ученическа организация, дружество, отбор и клуб се смята всяко сдружение от трима и повече ученици, които се събират редовно.
            За повторното им учредяване трябва да се получи разрешение от великата инквизиторка (професор Ъмбридж).
            Никоя ученическа организация, дружество, отбор и клуб не могат да развиват дейност без знанието и одобрението на великата инквизиторка.
            Ученик, за когото се установи, че е учредил или е член на организация, дружество, отбор и клуб, неодобрен от великата инквизиторка, ще бъде изключен.
            Гореизложеното в съответствие с Образователен указ номер двадесет и четири.

            Подпис:
            Долорес Джейн Ъмбридж, велика инквизиторка

            Хари и Рон прочетоха съобщението над главите на неколцина притеснени второкурсници.
            — Това означава ли, че ще ни закрият клуба на любителите на златни наплюващи топчета? — попита един от тях приятеля си.
            — Едва ли ще ви закачат заради топчетата — рече свъсен Рон, с което стресна до смърт момчето. — Съмнявам се обаче, че ние ще извадим такъв късмет, нали? — попита той Хари, след като второкурсниците побързаха да се отдалечат.
            Хари тъкмо четеше за втори път съобщението. От щастието, изпълващо го от събота насам, не остана и следа. Той се тресеше от гняв.
            — Не е съвпадение — рече, стиснал пестници. — Тя знае.
            — Няма откъде да знае — възрази тутакси Рон.
            — В оная кръчма имаше хора, които ни подслушваха. Пък и погледни истината в очите, не знаем колко от дошлите заслужават доверието ни… всеки от тях е могъл да изтича при Ъмбридж и да ни натопи…
            А той си беше въобразявал, че му вярват, че дори му се възхищават…
            — Закарайъс Смит! — викна веднага Рон и заби юмрук в дланта на другата си ръка. — Или пък… стори ми се, че и на Майкъл Корнър не му е чиста работата…
            — Дали Хърмаяни вече е видяла това? — попита Хари и се извърна към входа на момичешките спални.
            — Да идем и да й кажем — предложи Рон.
            Той се втурна към вратата, отвори я рязко и хукна по витата стълба.
            Беше на шестото стъпало, когато екна пронизителен вой като от клаксон и стъпалата се превърнаха в дълъг гладък каменен улей, подобен на стръмна пързалка в увеселителен парк. За миг Рон се помъчи да продължи да тича, като замаха с ръце, заприличали на криле на вятърна мелница, но тупна по гръб, стрелна се надолу по новопоявилата се пързалка и се приземи възнак в краката на Хари.
            — Май нямаме право да влизаме в спалните помещения на момичетата — отбеляза Хари, след което дръпна Рон да стане, като се стараеше да не се разсмее.
            Покрай тях надолу по пързалката радостно профучаха две четвъртокурснички.
            — Оооо, я да видим кой се опитва да се качи горе! — изкискаха се те весело, сетне скочиха на крака и се вторачиха в Хари и Рон.
            — Аз — оповести Рон, все още с щръкнала във всички посоки коса. — Нямах и представа какво ме чака. Не е честно! — рече той на Хари, а момичетата се отправиха към дупката зад портрета, превивайки се от смях. — Хърмаяни си влиза преспокойно в нашето спално помещение, а на нас не ни е разрешено…
            — Това е правило от едно време — обясни Хърмаяни, която се беше плъзнала до килимчето пред тях и вече се изправяше, — но в „История на «Хогуортс»“ се казва, че според основателите на училището на момичетата може да се разчита повече, отколкото на момчетата. Та защо се опитвахте да се промъкнете горе?
            — За да дойдем при теб… я погледни! — отговори Рон и я затегли към дъската за обяви.
            Хърмаяни плъзна бързо поглед по съобщението. Лицето й се вкамени.
            — Явно някой ни е изпортил на оная! — подметна ядно Рон.
            — Изключено — прошепна Хърмаяни.
            — Как може да си толкова лековерна! — укори я той. — Мислиш си, че щом ти си честна и почтена…
            — Нищо не си мисля. Не могат да ни изпортят, защото омагьосах пергамента, който всички подписахме — обясни свъсена Хърмаяни. — Не се съмнявай, че ако някой изприпка да ни натопи на Ъмбридж, ще разберем веднага и той горчиво ще съжалява.
            — Какво ще го сполети? — попита въодушевен Рон.
            — Какво ли? — повтори тя. — Да кажем, че младежките пъпки на Елоиз Миджън ще ти заприличат на две-три миловидни лунички. Хайде да слезем на закуска и да видим какво мислят другите… Дали са разлепили това тук по всички домове?
            Още щом влязоха в Голямата зала, разбраха, че обявата на Ъмбридж е била окачена не само в Грифиндорската кула. В гълчавата, огласила помещението, се долавяше някакво напрежение, учениците сновяха повече от друг път напред-назад покрай масите и обсъждаха прочетеното. Хари, Рон и Хърмаяни тъкмо седнаха, когато върху тях връхлетяха Невил, Дийн, Фред, Джордж и Джини.
            — Видяхте ли?
            — Как мислите, дали оная знае?
            — Ами сега?
            Всички се бяха вторачили в Хари. Той се огледа, за да се увери, че наблизо няма учители.
            — Каквото и да става, пак ще го направим, разбира се — отвърна едва чуто.
            — Знаех си, че ще кажеш това — засия Джордж и го удари по ръката.
            — Нима и префектите? — попита Фред и се вторачи въпросително в Рон и Хърмаяни.
            — Разбира се — потвърди невъзмутимо Хърмаяни.
            — Задават се Ърни и Хана Абът — съобщи Рон, хвърлил поглед през рамото. — И ония типове от „Рейвънклоу“, и Смит… никой не ми се вижда изприщен.
            Хърмаяни изтръпна.
            — Остави ги пришките… що за глупост… в никакъв случай не бива да идват насам, всички ще се усъмнят… сядайте! — каза тя беззвучно, само с устни, на Ърни и Хана и им замаха трескаво да се приберат на масата на „Хафълпаф“. — После! Ще… говорим… после!
            — Ще кажа на Майкъл — вметна нетърпеливо Джини и се завъртя кръгом. — Ех, че е смотан, горкичкият! Ама наистина, вижте го колко е смотан…
            Забърза към масата на „Рейвънклоу“, а Хари я проследи с поглед. Чо седеше недалеч и си приказваше с къдрокосата приятелка, която беше довела в „Свинската глава“. Дали нямаше да се стресне от заповедта на Ъмбридж и да не дойде на следващата сбирка?
            Дадоха си обаче сметка колко страховити са последиците от съобщението чак когато станаха, за да излязат от Голямата зала за час по история на магията.
            — Хари! Рон!
            Оказа се, че ги вика Анджелина, която бързаше към тях — изглеждаше направо сломена.
            — Няма страшно — прошепна й Хари, когато тя бе достатъчно близо, за да го чуе. — Пак ще…
            — Не разбираш ли, че е включила и куидича? — прекъсна го Анджелина. — Сега, щем не щем, трябва да я молим за разрешение да съставим отново отбора на „Грифиндор“!
            — Какво? — изуми се Хари.
            — Не може да бъде! — възмути се Рон.
            — Чел си съобщението, там се споменават и отборите! Затова ме слушай хубаво, Хари… Моля те за последен път, не си изпускай отново нервите пред Ъмбридж, чу ли, че тя като нищо няма да ни разреши да играем повече!
            — Чух, чух — увери я той, понеже очите на Анджелина вече се наливаха със сълзи. — Не се притеснявай, ще си меря думите…
            — На бас, че Ъмбридж ще бъде в часа по история на магията! — намеси се свъсен Рон, когато тръгнаха към класната стая на Бинс. — Още не го е инспектирала… главата си залагам, че вече е цъфнала там…
            Ала Рон не позна — когато влязоха в стаята, вътре имаше само един учител, Бинс, който, както обикновено, се рееше на около три-четири сантиметра от стола и се готвеше да продължи с монотонния разказ за Великанските войни. Този път Хари дори и не опита да го слуша — взе да си драска по пергамента, без да обръща внимание на Хърмаяни, която го попоглеждаше под вежди и го побутваше, докато накрая го смушка толкова силно в ребрата, че Хари я стрелна с яден поглед.
            — Какво има?
            Тя посочи прозореца. Хари се извърна. На тъничкия перваз беше кацнала Хедуиг, която носеше привързано към крачето й писмо и гледаше Хари през дебелото стъкло. Той се сепна: не разбираше защо, след като току-що бяха станали от закуска, не му беше донесла писмото там? Доста от съучениците му също сочеха птицата един на друг.
            — О, винаги съм харесвала тази сова, виж колко е красива! — чу Хари как Лавендър споделя през въздишка с Парвати.
            Извърна се към професор Бинс, който продължаваше да си чете записките в блажено неведение, че класът му обръща по-малко внимание и от обикновено. Момчето стана безшумно от стола, сгърби се и забърза покрай редицата, после махна резето на прозореца и го отвори много бавно.
            Очакваше Хедуиг да протегне краче, та той да свали писмото, после да политне към соварника, ала щом прозорецът се отвори достатъчно широко, тя се пъхна с жален крясък вътре. Хари затвори прозореца и погледна притеснен професор Бинс, после пак се наведе и понесъл на рамо Хедуиг, се върна почти тичешком на мястото си. Премести совата върху коленете си и понечи да вземе писмото, прикачено за крачето й.
            Чак тогава забеляза, че Хедуиг е настръхнала цялата — някои от перата й се бяха обърнали, а едното й крило бе свито по необичаен начин.
            — Ранена е! — пророни Хари и се надвеси над совата. Хърмаяни, която дори остави перото, и Рон също се наведоха по-близо. — Вижте… има й нещо на крилото.
            Хедуиг трепереше като лист, а когато Хари се пресегна да я докосне по крилото, тя подскочи и се наежи, сякаш се напомпа с въздух, след което го погледна с укор.
            — Професор Бинс — провикна се Хари и всички се извърнаха към него. — Не се чувствам добре.
            Преподавателят вдигна очи от записките — както винаги, изглеждаше така, сякаш е изумен, че помещението пред него е пълно с хора.
            — Не се чувстваш добре ли? — повтори разсеяно.
            — Не, никак — заяви твърдо Хари и скрил зад гърба си Хедуиг, се надигна. — Май трябва да отида до болничното крило.
            — Добре — рече крайно объркан професор Бинс. — Да… да… до болничното крило… добре, Пъркинс, върви…
            След като излезе от стаята, Хари отново вдигна совата на рамото си, забърза по коридора и спря, за да помисли, чак когато вече не се виждаше от вратата на Бинс. Ако трябваше да избира кой да лекува Хедуиг, най-напред щеше да посочи, разбира се, Хагрид, но тъй като нямаше и представа къде е той, единственото, което можеше да стори, бе да потърси професор Гръбли-Планк с надеждата, че тя ще му помогне.
            Надзърна през един прозорец към парка, над който бяха надвиснали буреносни облаци и духаше силен вятър. Гръбли-Планк не се виждаше при колибата на Хагрид, а щом нямаше часове, по всяка вероятност щеше да бъде в учителската стая. Хари тръгна надолу по стълбището и от движението на рамото му Хедуиг закряска тихо.
            От двете страни на учителската стая на пост стояха две каменни грозилища, отблъскващи като неугледни водоливници. Когато Хари се приближи, едното изграчи:
            — Защо не си в час, а, малкият?
            — Спешно е — отсече той.
            — Охооо, спешно било! — извряска второто грозилище. — Е, сега ни постави на място.
            Хари почука. Чу стъпки, после вратата се отвори и той се озова лице в лице с професор Макгонъгол.
            — Само не ми казвай, че отново си наказан! — заговори тя веднага и четвъртите й очила проблеснаха тревожно.
            — Не, не съм, госпожо! — побърза да отговори Хари.
            — Защо тогава не си в час?
            — Спешно било — намеси се жлъчно второто грозилище.
            — Търся професор Гръбли-Планк — обясни Хари. — Заради совата ми, ранена е.
            — Ранена сова ли?
            Професор Гръбли-Планк се показа зад рамото на Макгонъгол — пушеше лула и държеше „Пророчески вести“.
            — Да — потвърди Хари и вдигна предпазливо Хедуиг от рамото си, — появи се след другите пощенски сови и крилото й стърчи някак странно, вижте…
            Професор Гръбли-Планк стисна лулата между зъби и под съсредоточения поглед на Макгонъгол пое Хедуиг.
            — Виж ти… — промърмори тя, а лулата се полюшваше лекичко. — Май нещо я е нападнало. Но не се сещам какво. Е, да, тестролите посягат понякога на птици, но Хагрид е научил хогуортските да не пипат совите.
            Хари си нямаше и представа какво е това тестрол, а и не желаеше да научава, искаше само да разбере дали Хедуиг ще се оправи. Но професор Макгонъгол го изгледа сурово и попита:
            — Знаеш ли, Потър, откъде се връща совата?
            — Ами… — смънка той, — сигурно от Лондон.
            Срещна за миг очите й и по сключените й вежди заключи, че е изтълкувала „Лондон“ като „площад «Гримолд» номер дванадесет“.
            Професор Гръбли-Планк извади някъде от гънките на мантията монокъл и го намести върху окото си, за да огледа хубавичко крилото на Хедуиг.
            — Ако ми я оставиш, Потър, ще ти я излекувам — обеща тя, — при всички положения няколко дни не бива да лети надалеч.
            — Ами… добре… благодаря — рече Хари точно когато звънецът би за междучасието.
            — Няма за какво — отвърна рязко професор Гръбли-Планк, обърна се и тръгна да си влиза в учителската стая.
            — Един момент, Уилхелмина! — спря я професор Макгонъгол. — Писмото на Потър!
            — А, да! — възкликна Хари, за миг забравил свитъка, прикрепен за крачето на Хедуиг.
            Професор Гръбли-Планк му го подаде и се скри в учителската стая, понесла Хедуиг, която гледаше Хари така, сякаш не може да повярва, че я е връчил с лека ръка на чужд човек. Със смътното чувство на вина той понечи да си тръгне, но професор Макгонъгол го повика.
            — Потър!
            — Да, госпожо!
            Тя огледа от край до край коридора — и от двете посоки се задаваха ученици.
            — Не забравяй — заръча му припряно и тихо с очи, впити в свитъка в ръката му, — че каналите за връзка от и за „Хогуортс“ може би са под наблюдение.
            — Аз… — започна Хари, но приливната вълна от ученици, прииждаща по коридора, едва не го помете.
            Професор Макгонъгол кимна рязко и се скри в учителската стая, оставяйки Хари да бъде понесен от навалицата чак до двора. Той зърна Рон и Хърмаяни в едно заслонено кътче — бяха вдигнали яките на наметалата, за да се предпазят от вятъра. Забърза към тях, като пътем отвори свитъка и съгледа върху него няколко думи, написани с почерка на Сириус:

            Днес по същото време и на същото място.

            — Хедуиг добре ли е? — попита разтревожена Хърмаяни още щом той се доближи достатъчно, за да я чува.
            — Къде я занесе? — обади се и Рон.
            — Оставих я при Гръбли-Планк — отговори Хари. — Срещнах и Макгонъгол… чуйте, какво…
            И им разправи какво му е казала тя. За негова изненада двамата му приятели изобщо не се стъписаха. Обратното, спогледаха се многозначително.
            — Ама вие какво? — възкликна Хари и премести очи от Рон към Хърмаяни и после пак към Рон.
            — Тъкмо му казвах… ами ако някой се е опитал да хване Хедуиг? Никога досега не е пострадвала при полет, нали така?
            — От кого всъщност е писмото? — полюбопитства Рон и взе от него бележката.
            — От Смърки — пошушна Хари.
            — „По същото време и на същото място“ ли? Това какво означава, огънят в общата стая ли?
            — Очевидно — рече Хърмаяни, след като и тя прочете бележката. Изглеждаше притеснена. — Дано само не я е видял и друг…
            — Но си беше запечатано — отбеляза Хари в опит да убеди колкото нея, толкова и себе си. — Пък и ако не знаят къде сме разговаряли предния път с него, няма да се досетят какво означават и тези думи.
            — Не знам — сподели разтревожена Хърмаяни и тъй като звънецът удари, вдигна чантата си на рамо, — не е особено сложно свитъкът да се запечата повторно и с магия… а ако някой държи под наблюдение пудролиниите… но наистина не виждам как бихме могли да предупредим Сириус да не идва, защото нашето писмо със сигурност ще бъде прихванато.
            Погълнати от мислите си, тримата заслизаха без капчица желание по каменните стъпала към подземието за часа по отвари, ала когато стигнаха последното стъпало, бяха изтръгнати от унеса от гласа на Драко Малфой, който се беше разположил точно пред кабинета на Снейп и размахваше официален на вид пергамент. Говореше много по-високо, отколкото бе необходимо, за да го чуят добре всички.
            — Ето, Ъмбридж разреши на слидеринския отбор по куидич да възобнови още сега тренировките, тази сутрин първото, което направих, бе да отскоча при нея. Е, беше си чиста формалност, Ъмбридж се познава добре с баща ми, той е през ден в министерството… интересно дали и на грифиндорци ще им разрешат да играят занапред!
            — Само спокойно — примоли се през шепот Хърмаяни на Хари и Рон, които наблюдаваха Малфой свъсени и със стиснати юмруци. — Точно това цели… да ви предизвика.
            — Ако става въпрос за влияние в министерството — продължи той още по-високо и стрелна със злорад поглед Хари и Рон, — според мен те нямат почти никакъв шанс… доколкото подразбрах от татко, в министерството вече от доста години само чакат повод, за да уволнят Артър Уизли… а що се отнася за Потър… според баща ми било само въпрос на време да го тикнат в „Свети Мънго“… там си имало специално отделение за хора с разкашкан от магии мозък.
            Малфой се опули и завъртя очи, устата му увисна. Както винаги, Краб и Гойл нададоха нещо средно между смях и грухтене, а Панси Паркинсън изпищя радостно.
            Някой се блъсна с все сила в рамото на Хари и го запрати встрани. След миг той видя, че покрай него току-що е профучал Невил, който се е хвърлил право върху Малфой.
            — Недей, Невил!
            Хари се стрелна и се вкопчи отзад в мантията на Невил, той се замята трескаво и размаха юмруци в отчаян опит да се добере до Малфой, който бе изумен.
            — Помогни ми! — викна Хари на Рон, после успя да преметне ръка около врата на Невил и да го издърпа назад, по-далеч от слидеринци.
            Краб и Гойл разкършиха ръце и излязоха пред Малфой, готови да се бият. Рон сграбчи Невил за китките и заедно с Хари успя да го изтегли зад редицата грифиндорци. Лицето на Невил бе станало мораво, а Хари го натискаше толкова силно по гръкляна, че той едвам изпелтечи:
            — В „Мънго“ няма… нищо смешно… ще му дам аз да се разбере…
            Вратата на подземието се отвори. На прага се показа Снейп. Той плъзна черни очи по учениците от „Грифиндор“, докато погледът му не стигна до мястото, където Хари и Рон се боричкаха с Невил.
            — Биете се, а, Потър, Уизли, Лонгботъм? — рече хладно и присмехулно преподавателят. — Отнемам на „Грифиндор“ десет точки. Потър, пусни Лонгботъм, ако не искаш да бъдеш наказан. Влизайте всички.
            Хари пусна Невил, който го изгледа гневно — едвам си поемаше въздух.
            — Трябваше да те спра — обясни запъхтян Хари и вдигна чантата си. — Краб и Гойл щяха да те разкъсат на парченца.
            Невил не отвърна нищо, само си взе чантата и влезе бавно в подземието.
            — Защо, в името на Мерлин, той им се нахвърли така? — попита бавно Рон Хари, когато двамата тръгнаха след Невил.
            Хари не отговори. Знаеше прекрасно защо Невил бе обезумял така при споменаването на хора, озовали се в „Свети Мънго“ заради душевно разстройство, причинено от магия, но се бе зарекъл пред Дъмбълдор да не издава тайната. Дори Невил не подозираше, че Хари знае.
            Хари, Рон и Хърмаяни седнаха, както обикновено, в дъното на класната стая и извадиха пергамент, пера и „Хиляда магически билки и плесени“. Всички в класа обсъждаха шепнешком постъпката на Невил, но замълчаха веднага щом Снейп затръшна вратата на подземието.
            — Ще забележите, че днес си имаме гостенка — подхвана с присмехулно съскане преподавателят.
            Махна с ръка към сумрачния ъгъл на подземието и Хари видя, че професор Ъмбридж се е разположила там с тефтера върху коленете си. Вдигнал вежди, погледна с крайчеца на окото Рон и Хърмаяни. Снейп и Ъмбридж, двамата му най-омразни учители. И той не знаеше кой предпочита да надделее.
            — Днес ще продължим с отварата за сила. Ще намерите разтворите, които сте забъркали, така, както сте ги оставили последния час. Стига да сте спазили указанията върху черната дъска — той пак замахна с магическата пръчка, — в събота и неделя те са узрели. Продължавайте.
            През първия половин час професор Ъмбридж не правеше друго, освен да си кротува в ъгъла и да си води записки. Хари изгаряше от любопитство да я чуе как разпитва Снейп, и то до такава степен, че отново се разсея.
            — Кръв от саламандър, Хари, а не сок от нар! — простена Хърмаяни и го сграбчи за китката, да не би той отново да обърка съставките.
            — А, да — рече разсеяно Хари, след което остави стъкленичката и пак зяпна ъгъла. Ъмбридж тъкмо се беше надигнала. — Ха! — възкликна тихичко, когато тя се отправи между редиците към Снейп, надвесил се над котела на Дийн Томас.
            — И така, класът ми се вижда доста напреднал за своето равнище — обяви Ъмбридж бодро зад гърба на Снейп. — Макар че лично аз бих оспорила дали е препоръчително да ги учите как се прави точно отвара за сила. Според мен в министерството биха предпочели тя да бъде свалена от учебната програма.
            Снейп се изправи бавно и се извърна с лице към нея.
            — Е… откога преподавате в „Хогуортс“? — попита Ъмбридж с перо, надвиснало над тефтера.
            — От четиринадесет години — уточни Снейп.
            Лицето му бе непроницаемо. Без да го изпуска от очи, Хари капна няколко капки в отварата, която изсъска застрашително и от тюркоазносиня стана оранжева.
            — Ако не се лъжа, първоначално сте кандидатствали за длъжността преподавател по защита срещу Черните изкуства — попита го професор Ъмбридж.
            — Да — потвърди той тихо.
            — Но не са Ви одобрили.
            — Очевидно — подсмихна се Снейп.
            Професор Ъмбридж си вписа нещо в бележника.
            — И откакто сте постъпили на работа в училището, сте продължили да кандидатствате за преподавател по защита от Черните изкуства.
            — Да — повтори Снейп почти без да движи устни.
            Изглеждаше много ядосан.
            — Имате ли представа защо Дъмбълдор непрекъснато е отхвърлял молбата Ви? — полюбопитства Ъмбридж.
            — Предлагам да питате него — сопна се Снейп.
            — О, на всяка цена — отвърна с мазна усмивка професор Ъмбридж.
            — Това от значение ли е? — попита с присвити черни очи Снейп.
            — О, да — потвърди инспекторката, — министерството иска да е напълно наясно с… с миналото на учителите.
            Тя се обърна, отиде при Панси Паркинсън и взе да я разпитва надълго и нашироко за часовете. Снейп съзря Хари, за миг погледите им се срещнаха. Момчето побърза да се вторачи в отварата си, която предателски се беше втвърдила и вонеше на прогорена гума.
            — Пак не направи нищо, Потър — подметна злобно Снейп и с едно замахване на магическата пръчка изпразни котела на Хари. — Напиши съчинение за правилния състав на отварата и посочи какво си объркал, ще ми го предадеш следващия час, ясно ли е?
            — Да — отговори вбесен Хари.
            Снейп вече им беше дал друго домашно, вечерта имаха и тренировка по куидич, което означаваше още две-три безсънни нощи. Хари направо не можеше да повярва, че сутринта се е събудил толкова щастлив. Сега чувстваше само едно: пламенно желание денят най-после да свърши.
            — Ще взема да избягам от пророкуването — съобщи той свъсен, докато стояха след обяда на двора и вятърът брулеше полите на мантиите им и перифериите на шапките. — Ще се престоря на болен и ще напиша съчинението на Снейп, така няма да будувам до среднощ.
            — Не може да бягаш от пророкуването — отсече строго Хърмаяни.
            — Я вижте кой е решил да ни поучава… нали се отписа от пророкуването и мразиш до смърт Трелони! — възмути се Рон.
            — Изобщо не я мразя — обясни високомерно Хърмаяни. — Просто я мисля за некадърна учителка и за стара измамница. Но Хари вече отсъства от история на магията, според мен днес не бива да пропуска още часове!
            В думите й имаше прекалено много истина и Хари не можеше да ги подмине, затова половин час по-късно седна в задушния и лъхащ на сладникави благовония кабинет по пророкуване, като чувстваше, че е сърдит на целия свят. И този път професор Трелони тръгна да им раздава екземпляри от „Съновника“. Хари си помисли, че би използвал много по-добре това време, ако се беше заел да напише съчинението, с което го наказа Снейп, вместо да се мъчи да търси смисъл в изсмукани от пръстите сънища.
            Но явно не само той в часа по пророкуване беше вбесен. Професор Трелони запокити на масата между него и Рон един от съновниците и нацупена, продължи като вихър нататък, метна следващия екземпляр на Шеймъс и Дийн и едва не уцели по главата Шеймъс, затова пък улучи с поредния екземпляр от наръчника Невил право по гърдите, и то с такава сила, че той се свлече от табуретката.
            — Хайде, работете си — подвикна тя силно, пискливо и някак истерично, — знаете какво да правите! Или като преподавателка съм толкова некадърна, че още не сте се научили как се отваря учебник?
            Учениците я зяпнаха озадачени, после се спогледаха. Хари обаче май знаеше защо е толкова вбесена. След като професор Трелони се отпусна тежко на стола с висока облегалка, очите й, уголемени от очилата, плувнаха в гневни сълзи, а Хари се надвеси още по-близо до Рон и изшушука:
            — Според мен е получила резултата от инспекцията.
            — Госпожо? — подхвана сподавено Парвати Патил (те с Лавендър открай време се възхищаваха от професор Трелони). — Случило ли се е нещо… госпожо?
            — Дали се е случило нещо ли? — изкрещя прочувствено професор Трелони. — Нищо не се е случило! Е, да, бях обидена… по мой адрес бяха отправени гнусни нападки… и безпочвени обвинения… иначе не, не се е случило нищо! — Тя потрепери и си пое дълбоко въздух, после извърна очи от Парвати и изпод очилата й на струйки рукнаха ядни сълзи. — Няма да споменавам — задави се учителката — за шестнайсетте години всеотдайно служене… никой не се сеща за тях… но да ме обиждат… така да ме обиждат… не бива!
            — Но кой Ви обижда, госпожо? — попита плахо Парвати.
            — Управляващата върхушка, ето кой! — възкликна театрално професор Трелони с дълбок разтреперан глас. — Да, онези, чиито очи са твърде замъглени от земното и преходното, та да Виждат, както Виждам аз, да Знаят нещата, които Знам аз… тъжна истина, открай време се страхуват от нас, Ясновидците, подлагат ни на гонения… такава — уви! — е горчивата ни орисия.
            Тя преглътна, доближи края на шала до мокрите си от сълзите страни, после извади от ръкава си извезана кърпичка, в която се изсекна със същия звук, както Пийвс се плези.
            Рон взе да се подхилква. Лавендър го изгледа възмутена.
            — Госпожо — обади се пак Парвати, — ама кой… да не би професор Ъмбридж…?
            — Не ми говори за тази жена! — викна професор Трелони и скочи като попарена, при което мънистата й издрънчаха, а очилата просветнаха гневно. — Бъдете така добри, работете си.
            До края на часа продължи да обикаля из класната стая с очила, изпод които се търкаляха сълзи, и да сипе тихо някакви закани.
            — Дали да не напусна… срам и позор… как може… да ме сложат на изпитателен срок… ще види тя… как смее…
            — Вие с Ъмбридж имате и общи неща — прошепна Хари на Хърмаяни, когато се срещнаха отново в часа по защита срещу Черните изкуства. — И тя очевидно смята Трелони за стара измамница… доколкото подразбрах, я е сложила на изпитателен срок.
            Тъкмо го каза, и в стаята влезе Ъмбридж, окичена с черната панделка и със самодоволно изражение.
            — Добър ден, ученици.
            — Добър ден, професор Ъмбридж — пропяха те жално.
            — Приберете магическите пръчки.
            Но този път не настана обичайната суетня, понеже никой не си бе направил труда да си приготвя пръчката.
            — Отгърнете, ако обичате, на страница тридесет и четвърта в „Теория на отбранителната магия“ и прочетете Глава трета, озаглавена „Как да отбиваме безопасно магически нападения“. И никой…
            — … да не говори — довършиха тихичко в хор Хари, Рон и Хърмаяни.

            — Край на тренировките по куидич — оповести глухо Анджелина след вечерята, когато Хари, Рон и Хърмаяни влязоха в общата стая.
            — Но аз не съм си изпускал нервите! — ужаси се Хари. — Не съм й казвал нищо, Анджелина, честна дума…
            — Знам, знам — пророни съкрушено момичето. — Заяви ми, моля ти се, че й трябвало малко време да помисли.
            — Какво толкова има да мисли? — тросна се ядно Рон. — Нали е разрешила на слидеринци, защо не разрешава и на нас?
            Но Хари си представяше какво злорадство изпитва Ъмбридж да държи като меч над главите им заплахата, че грифиндорци няма да си имат отбор по куидич и едва ли би изпуснала лесно оръжие.
            — Погледни го откъм добрата страна — подкани Хърмаяни, — поне сега ще имаш време да си напишеш съчинението за Снейп.
            — На това добра страна ли му викаш? — кресна Хари, а Рон зяпна невярващо Хърмаяни. — Никакъв куидич, двойно домашно по отвари!
            Той се свлече тежко в креслото, извади без всякакво желание от чантата съчинението по отвари и се залови за работа. Беше му страшно трудно да се съсредоточи. Знаеше, че Сириус трябва да се появи много по-късно в огъня, а неволно попоглеждаше през минута-две към пламъците — за всеки случай. Освен това помещението се огласяше от невероятна врява: Фред и Джордж явно бяха усъвършенствали една от лъготийките в своите кутийки и сега се редуваха да я демонстрират пред захласнатата тълпа, която ревеше от удоволствие.
            Първо Фред отхапваше от оранжевия край на дъвчащия бонбон и пред погледите на всички се хвърляше да повръща в кофата, сложена пред него. Сетне преглъщаше някак моравия край на бонбончето, при което тутакси преставаше да повръща. От време на време Лий Джордан, който им помагаше в демонстрацията, лениво правеше на съдържанието в кофата същото заклинание за изчезване, с което Снейп унищожаваше отварите на Хари.
            Хари нямаше как да не чува звуците от повръщане, радостните възгласи и подвикванията, с които Фред и Джордж приемаха от тълпата предварителни поръчки и затова му бе изключително трудно да се посвети на правилната последователност, в която се забърква отварата за сила. Хърмаяни не облекчаваше ни най-малко положението: бодрите крясъци и звуците на бълвоча, разплискващ се по дъното на кофата пред Фред и Джордж, бяха прекъсвани от неодобрителното силно сумтене на момичето, което, както Хари установи, го разсейваше още повече.
            — Ами иди да ги спреш! — рече той подразнено, след като зачеркна за четвърти път грамажа на стритите на прах грифонови нокти, защото пак го беше сбъркал.
            — Не мога… формално погледнато, не правят нищо лошо — процеди през зъби Хърмаяни. — Тяхно право е да ядат каквито си искат гадории, пък и не открих правило, което да забранява на останалите малоумници да им ги купуват, освен ако не се докаже, че по един или друг начин те са опасни, а, както виждам, случаят не е такъв.
            Тримата с Хари и Рон загледаха как Джордж повръща в кофата, а после гълта остатъка от дъвчащия бонбон и грейнал, се изправя с разперени ръце под продължителните аплодисменти.
            — Да ви призная, не проумявам как така Фред и Джордж са взели само три от изпитите за СОВА — учуди се Хари и загледа как двамата близнаци и Лий събират от възхитената тълпа златни монети. — Всичко си знаят от техните си неща…
            — Ами, могат да правят само ефектни номера, които не вършат на никого работа — възрази пренебрежително Хърмаяни.
            — Как така да не вършат работа? — възкликна завистливо Рон. — Хърмаяни, та вече са събрали цели двадесет и шест галеона!
            Изнизаха се още часове, докато навалицата, струпала се около близнаците Уизли, се разотиде, после Фред, Лий и Джордж седнаха да броят постъпленията, което им отне доста време, така че, когато най-после Хари, Рон и Хърмаяни останаха сами в общата стая, отдавна бе минало полунощ. Накрая Фред затвори след себе си вратата за момчешките спални, подрънквайки с кутията с галеони — колкото да подразни Хърмаяни. Хари почти не напредваше със съчинението за отварите и реши да приключи за тази вечер. Докато той си прибираше учебниците, Рон, който се беше унесъл на креслото, изсумтя сподавено, събуди се и погледна сънено към огъня.
            — Сириус! — ахна той.
            Хари се обърна светкавично. Насред пламъците отново се мержелееше рошавата чернокоса глава на неговия кръстник.
            — Здрасти! — поздрави той ухилен.
            — Здравей — отвърнаха в хор Хари, Рон и Хърмаяни и коленичиха дружно на килимчето пред камината.
            Крукшанкс измяука силно и като дойде при огъня, се опита въпреки горещината да доближи муцунка до Сириус.
            — Как сте? — попита той.
            — Не много добре — отговори Хари, а Хърмаяни дръпна Крукшанкс, та да не си опърли мустаците. — Министерството е приело нов указ, според който ни е забранено да имаме отбори по куидич…
            — Както и тайни клубове за защита срещу Черните изкуства, а? — подсмихна се Сириус.
            Настъпи кратко мълчание.
            — Откъде знаеш? — изуми се Хари.
            — Трябва да си подбирате по-внимателно местата, където се срещате — препоръча кръстникът му и се ухили още по-широко. — Бива ли да се срещате в „Свинската глава“?!
            — По-добре там, отколкото в „Трите метли“! — взе да се оправдава Хърмаяни. — В „Трите метли“ винаги гъмжи от народ…
            — Значи ще бъде по-трудно да ви подслушват — поясни Сириус. — Има още много да учиш, Хърмаяни.
            — Кой ни е подслушвал? — попита Хари.
            — Как кой, Мъндънгус — отговори Сириус и прихна, понеже всички го зяпнаха озадачено. — Тъкмо той е бил забулената магьосница.
            — Това е бил Мъндънгус? — вцепени се Хари. — Какво е правел в „Свинската глава“?
            — Какво според теб е могъл да прави? — рече нетърпеливо кръстникът му. — То се знае, че те е държал под око.
            — Още ли ме следите? — ядоса се момчето.
            — Да, още — потвърди Сириус, — и добре че го правим, щом първото, с което се залавяш през почивните дни, е да учредяваш нелегални отряди за защита.
            Но не изглеждаше нито ядосан, нито притеснен. Обратното, взря се с неприкрита гордост в Хари.
            — Защо пък Дънг се е криел от нас? — разочарова се Рон. — Щяхме да се радваме да го видим.
            — Преди двадесет години му забраниха и да припарва до „Свинската глава“ — обясни Сириус, — а кръчмарят си е злопаметен. Когато арестуваха Стърджис, останахме без резервната мантия невидимка на Муди, та напоследък често-често се налага Дънг да се предрешава като магьосница… но няма значение… Рон, зарекох се най-напред да ти предам думите на майка ти.
            — На майка ми ли? — уплаши се момчето.
            — Да. Каза, каквото и да става, в никакъв случай да не участваш в тайни нелегални клубове за защита срещу Черните изкуства. Сто на сто щели да те изключат от училище и си щял да си съсипеш бъдещето. По-късно си щял да имаш предостатъчно време да се научиш да се отбраняваш и си бил твърде малък точно сега да се притесняваш за тези неща. Освен това — Сириус погледна другите двама — препоръча на Хари и Хърмаяни да не се занимават с този клуб, макар и да си призна, че няма никаква власт над вас и просто моли да помните, че ви мисли само доброто. Искала да ви напише всичко това в писмо, но ако прихванели совата, сте щели да загазите не на шега, а не ви предупреждава лично, защото тази нощ има дежурство.
            — Какво дежурство? — попита веднага Рон.
            — Не е твоя работа, свързано е с Ордена — рече Сириус. — Та именно на мен се падна да бъда вестоносецът, постарайте се да я уведомите, че съм ви предал всичко от начало до край, защото имам чувството, че тя не ми се доверява много-много.
            Отново настана мълчание, през което Крукшанкс измяука и се помъчи да драсне с лапа Сириус по лицето, а Рон започна да си играе с една дупка върху килимчето пред камината.
            — Значи искаш да обещая, че няма да участвам в клуба за защита? — изпелтечи накрая той.
            — Аз да искам такова нещо? Разбира се, че не — изненада се Сириус. — Според мен хрумването ви е страхотно.
            — Така ли? — Сърцето на Хари трепна радостно.
            — Ами да! — потвърди кръстникът му. — Нима мислиш, че ние с баща ти щяхме да си траем и да слушаме оная дърта вещица Ъмбридж?
            — Да… но миналата година единственото, което ми каза, беше да внимавам и да не се излагам излишно на опасности…
            — Миналата година, Хари, имах всички основания да смятам, че някой вътре в „Хогуортс“ се опитва да те убие! — прекъсна го припряно Сириус. — Тази година знаем, че вече извън „Хогуортс“ има някой, който би искал да унищожи всички ни, затова смятам, че е чудесно да се понаучите да се отбранявате както трябва!
            — Ами ако ни изключат? — попита озадачена Хърмаяни.
            — Нали ти го предложи! — ококори се срещу нея Хари.
            — Така е. Просто исках да разбера какво мисли Сириус — сви тя рамене.
            — Е, по-добре да ви изключат, но да знаете как да се защитавате, отколкото да си седите мирно и кротко в училището и да тънете в невежество — отбеляза Сириус.
            — Правилно, правилно! — викнаха разгорещено Хари и Рон.
            — И така — продължи Сириус, — какво правите в клуба? Къде се събирате?
            — Е, тук срещаме известни трудности — сподели Хари. — Не знам къде ще се събираме.
            — Защо не опитате в Къщата на крясъците? — предложи Сириус.
            — Вярно, защо не! — възкликна развълнуван Рон, Хърмаяни обаче зацъка неодобрително, при което Сириус се завъртя в огъня и тримата погледнаха момичето.
            — Когато вие, Сириус, сте били ученици, сте се срещали в Къщата на крясъците всичко на всичко четирима души — напомни тя, — при това и четиримата сте били зоомагове и сте умеели да се преобразявате в животни, затова предполагам, че сте можели да се сместите всичките под една-единствена мантия невидимка. Докато ние сме двадесет и осем души и никой от нас не е зоомаг, така че ще ни трябва не мантия, а цяла палатка невидимка…
            — Така си е — призна посърнал Сириус. — Е, сигурен съм, че все ще измислите нещо. Навремето зад голямото огледало на четвъртия етаж имаше просторен таен проход, с достатъчно място да си упражнявате заклинанията и магиите.
            — Фред и Джордж са ми казвали, че се е срутил и сега е затворен — поклати глава Хари.
            — А, такава ли била работата… — сбърчи чело кръстникът му. — Добре тогава, ще помисля и ще се…
            Сириус млъкна насред изречението. Лицето му се изопна, върху него се изписа тревога. Той се извърна на една страна, явно се взираше в тухления зид на камината.
            — Сириус! — повика го притеснен Хари.
            Кръстникът му обаче бе изчезнал като дим. Хари продължи да се взира още известно време в пламъците, сетне се извърна към Рон и Хърмаяни.
            — Защо ли…?
            Без да сваля очи от огъня, Хърмаяни изпищя ужасена и се изправи.
            Сред пламъците бе изникнала ръка, която опипваше и търсеше нещо — ръка с месести като кебапчета къси пръсти, отрупани с грозни старомодни пръстени.
            Тримата скочиха и хукнаха презглава. При вратата на момчешките спални Хари погледна назад. Ръката още шаваше сред пламъците, сякаш Ъмбридж знае къде точно е била косата на Сириус и е решила да се вкопчи в нея.

Няма коментари:

Публикуване на коментар