13 юни 2012 г.

Хари Потър и огненият бокал-3




            ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
            ПРОВЕРКА НА ПРЪЧКИТЕ

            Когато се събуди в неделната утрин, Хари дълго не можа да се опомни и се чудеше защо се чувства така нещастен и тревожен. Едва тогава го връхлетя споменът за предната вечер. Седна в кревата и дръпна завесите, за да говори с Рон и да го убеди да му повярва, но неговото легло се оказа празно. Очевидно вече бе слязъл да закусва.
            Хари се облече и слезе по витата стълба към общата стая. Там с бурни овации го посрещнаха всички, които вече се бяха върнали от закуска. Никак не го привличаше идеята да влезе в Голямата зала и да се изправи пред останалите грифиндорци, за които се бе превърнал в нещо като герой. В противен случай обаче щеше да се окаже обсаден от братята Крийви, които вече му махаха с всички сили да отиде при тях. Той решително се запъти към портрета, бутна го, прекрачи и се озова лице в лице срещу Хърмаяни.
            — Добро утро! — поздрави тя първа, стиснала няколко препечени филийки в салфетка. — За теб са. Хайде да се поразходим.
            — Добра идея! — прие Хари с облекчение.
            Слязоха долу, бързо прекосиха входната зала, без изобщо да поглеждат към Голямата зала, и не след дълго вече крачеха по поляната към езерото, в чиито води се очертаваше тъмната сянка на закотвения там кораб на „Дурмщранг“. Продължиха да вървят в мразовитата сутрин, дъвчейки хляба, и Хари разказа на Хърмаяни какво точно се бе случило, откакто бе напуснал масата на „Грифиндор“ предишната вечер. За негово щастие момичето го изслуша, без да задава въпроси.
            — Разбира се, аз знаех, че не си го пуснал ти — каза Хърмаяни, като чу каква сцена се бе разиграла в стаята до Голямата зала. — Да се беше видял отнякъде, когато Дъмбълдор обяви името ти! Въпросът е обаче кой все пак го е пуснал там. Защото Муди е прав. Не мисля, че това е работа на ученик. Никой от нас не би могъл да измами бокала или да премине през…
            — Да си виждала Рон? — прекъсна я Хари.
            Хърмаяни запримига.
            — Амии… той… беше на закуска — рече тя.
            — Още ли мисли, че аз съм го направил?
            — Е… не, едва ли… не съвсем — смутено отвърна тя.
            — Какво трябва да означава това не съвсем?
            — Не ти ли е ясно, Хари? — не се стърпя Хърмаяни. — Той ти завижда!
            — Завижда ли? — не повярва на ушите си Хари. — За какво ми завижда? Да не иска той да стане за посмешище пред цялото училище, а?
            — Помисли, Хари — търпеливо започна Хърмаяни, — вниманието на всички винаги е било насочено само към теб, не можеш да го отречеш. Знам, че вината не е твоя — побърза да добави тя, за да изпревари възражението му. — Знам, че не искаш да е така, но… ъъъ… Рон винаги е трябвало да се мери с всичките си братя вкъщи, а ти си му най-добрият приятел, при това толкова прочут… Той винаги остава встрани, когато хората гледат теб, и се примирява с това, не се оплаква, но този път, предполагам, му е дошло твърде много…
            — Страхотно! — рече Хари с горчивина. — Направо страхотно! Предай му от мен, че съм готов да се разменим, когато пожелае. С най-голяма удоволствие! Нека всички да зяпат него в челото, където и да иде…
            — Нищо няма да му казвам! — отсече Хърмаяни. — Ти му го кажи, само така ще се оправят нещата.
            — Нямам намерение да тичам след него и да се опитвам да го накарам да порасне — викна Хари и от близкото дърво излетяха няколко подплашени сови. — Може и да повярва, че не ми е до веселба, като ми счупят врата или нещо…
            — Това не е смешно — кротко го прекъсна Хърмаяни. — Въобще не е смешно. — По лицето й пролича тревога. — Хари, мислех си… знаеш какво трябва да направим веднага щом се върнем в замъка, нали?
            — Да, ще дам на Рон добър урок с един ритник по…
            — Пиши на Сириус. Той трябва да научи какво се е случило. Нали ти каза да му съобщаваш за всичко, което става в „Хогуортс“… Като че ли е предчувствал, че ще се случи нещо подобно… Взела съм пергамент и перо…
            — Остави тая работа — възрази Хари и се огледа да не би някой да ги подслушва, но наоколо бе пусто. — Той се върна в страната само защото усетих болка в белега. Нищо чудно сега да връхлети в замъка, ако му пиша, че някой ме е включил сред участниците в Тримагическия турнир…
            — Той би предпочел да го научи от теб — строго каза Хърмаяни. — И без това ще разбере по някакъв начин.
            — Как точно?
            — Хари, такова нещо не може да остане в тайна — заговори Хърмаяни съвсем сериозно. — Турнирът е прочут, и ти си прочут… Бих се изненадала, ако в „Пророчески вести“ не пише нищо за твоето участие. Вече те споменават в половината книги за Ти-знаеш-кой… но Сириус би искал да го узнае от теб, сигурна съм.
            — Добре, добре, ще му пиша — склони най-сетне Хари и хвърли последното си залъче в езерото.
            Двамата проследиха с поглед как то се понесе по повърхността и само след миг едно огромно пипало се издигна от глъбините и го грабна. После се върнаха в замъка.
            — По коя сова да го пратя? — попита Хари, докато се качваха по стълбите. — Той ме предупреди да не използвам повече Хедуиг.
            — Питай Рон дали ще ти заеме…
            — Нищо няма да го питам! — отсече Хари.
            — Вземи тогава някоя от училищните сови. Те са за общо ползване — посъветва го тя.
            Двамата отидоха в соварника. Хърмаяни подаде на Хари парче пергамент, перо и шишенце мастило и тръгна да се разхожда между редиците пръчки с накацали по тях най-различни видове сови. Хари седна на пода, облегна се на стената и започна да пише.

            Скъпи Сириус,
            Понеже ми беше казал да ти пиша за всичко, което става в „Хогуортс“, ето какво имам да ти съобщя.
            Не знам дали си чул, но тази година ще има Тримагически турнир и в събота вечер бях посочен за четвърти избраник. Не знам кой е сложил името ми в Огнения бокал, но не съм аз. Другият участник от „Хогуортс“ е Седрик Дигъри от „Хафълпаф“.

            На това място той спря да помисли. Искаше му се да напише нещо за тежкото и тревожно чувство, което се бе загнездило в гърдите му от предишната вечер, но не се сещаше как да го изрази с думи, затова само топна отново перото си в мастилницата и написа:

            Надявам се, че си добре, както и Бъкбийк.
            Хари

            — Готово! — съобщи той на Хърмаяни, изправи се и изтръска сламата от мантията си.
            В този миг Хедуиг кацна на рамото му и подаде краче.
            — Не мога да те пратя — каза й Хари, докато оглеждаше училищните сови. — Трябва да бъде някоя от тези…
            Хедуиг нададе гневен звук и хвръкна толкова рязко, че ноктите й се забиха в рамото му. После обърна гръб на Хари и стоя така, докато той привързваше писмото за крака на една голяма забулена сова. След като совата отлетя, Хари понечи да погали Хедуиг, ала тя го клъвна гневно и литна на една от най-високите греди, където той вече не можеше да я стигне.
            — Първо Рон, а сега и ти! — ядоса се Хари. — Но каква вина имам аз?
                                                                    * * *
            Надеждите на Хари, че нещата ще се оправят, когато всички свикнат с мисълта за участието му в турнира, бяха разбити още на следващия ден. Щом почнаха часовете, той нямаше как да се скрие от съучениците си от другите домове и стана ясно, че не само грифиндорци го подозират. За разлика от тях обаче останалите не се радваха.
            Хафълпафци, които обикновено отлично се разбираха с грифиндорци, изведнъж започнаха да се държат хладно, което пролича още в първия час по билкология. Явно смятаха, че Хари е откраднал славата на техния дом. Още повече че за „Хафълпаф“ мигове на слава се случваха рядко, а Седрик бе един от малцината, донесъл им гордост с победата над „Грифиндор“ в онзи куидичен мач. Ърни Макмилън и Джъстин Финч-Флечли, които бяха приятелски настроени към Хари, сега не му говореха, въпреки че тримата заедно пресаждаха скокливи луковици в едно и също сандъче. Дори се изсмяха подигравателно, когато една от луковиците на Хари се изплъзна от пръстите му и го цапардоса здравата по лицето. Рон също не му говореше. Хърмаяни седеше помежду им и безуспешно се опитваше да завърже разговор с двамата, но въпреки че й отговаряха нормално, те избягваха да се гледат един друг в очите. На Хари му се стори, че дори професор Спраут го избягва — сигурно защото беше ръководител точно на дом „Хафълпаф“.
            Обикновено Хари с нетърпение очакваше срещите с Хагрид, но часът по грижа за магически създания означаваше да се срещне очи в очи със слидеринци за първи път, откакто бе избран за участник в турнира.
            Както и можеше да се очаква, Малфой се появи при къщурката на Хагрид с обичайната си злобна усмивчица.
            — О, момчета, вижте го избраника! — обърна се той към Краб и Гойл, когато вече и Хари можеше да го чуе. — Дали ще ни даде автографи? Я да побързаме, че едва ли още дълго ще се застои наоколо — нали половината от участниците в турнири досега са намирали смъртта си… Колко време смяташ, че ще издържиш, Потър? Бас държа — не повече от десет минути на първото изпитание.
            Краб и Гойл се разгрухтяха угоднически, но Малфой не можа да продължи, защото откъм задния двор се зададе Хагрид с люшкаща се кула от касетки, във всяка от които имаше по един доста едричък раконог огнемет. За ужас на класа Хагрид се зае да обяснява как огнеметите се изтребвали един друг поради натрупване на неизразходвана енергия и нормалният изход от това било всеки ученик да върже по един огнемет на каишка и да го поразходи. Единственото хубаво нещо в тази идея беше, че успя напълно да отвлече вниманието на Малфой от Хари.
            — Да водя това нещо на разходка? — с отвращение повтори той, вперил поглед в касетките. — И къде точно се връзва каишката? Около жилото може би, или около огнеметника… А да не би около хобота?
            — Ей тука през средата — каза Хагрид и им показа. — Ъъъ… я вий по-добре си сложете ръкавици от змейска кожа за по-сигурно, ха тъй… А ти, Хари, ела ми помогни за тоя големия…
            Всъщност целта на Хагрид беше да разговаря с него, без да ги чуват другите, затова изчака всички да тръгнат на разходка със своите огнемети и се обърна към Хари със сериозен глас:
            — Та значи… ще мериш сили в турнира, а, Хари? Избраник на училището…
            — Един от избраниците — уточни Хари.
            Черните като бръмбари очи на Хагрид гледаха някак тревожно изпод рунтавите му вежди.
            — И нямаш представа кой може да го е направил, а?
            — Значи вярваш, че не съм аз? — поиска да се увери Хари, едва прикривайки топлото чувство на благодарност, което го бе обзело.
            — И таз добра! — изсумтя Хагрид. — Щом казваш, че не си, значи не си… Как да не ти вярвам? И Дъмбълдор ти вярва. К’во повече?
            — Ще ми се да знам кой го е направил — въздъхна Хари.
            Двамата се загледаха към поляната, по която се бе пръснал целият клас. Явно учениците едва се справяха. Огнеметите бяха стигнали почти метър на дължина и притежаваха голяма сила. Вече не бяха голи и безцветни — дебела сивкава лъскава броня обвиваше телата им. Приличаха на кръстоска между гигантски скорпиони и издължени омари, но без да личи къде са им главите и очите. Бяха станали направо неудържими.
            — Кат’ че ли им е много драго, а? — радваше се Хагрид.
            Хари предположи, че той има предвид огнеметите, защото на съучениците му едва ли им беше кой знае колко драго. Непрекъснато се чуваше оглушително _бум!_, някой от огнеметите избухваше и се изстрелваше на няколко метра напред, повличайки след себе си падналия по корем водач, който отчаяно се опитваше отново да стъпи на крака.
            — Ех, не знам к’во да ти кажа, Хари… — въздъхна Хагрид и го погледна разтревожено. — Избраник на училището… ’Се на тебе ли да се случи…
            Хари не отговори. Така си беше — все на него ще му се случи нещо… Почти същото бе казала и Хърмаяни, докато се разхождаха край езерото, и според нея тъкмо това беше причината Рон да не му говори.
                                                                        * * *
            Следващите няколко дни бяха едни от най-ужасните за Хари, откакто бе в „Хогуортс“. Така се беше чувствал само във втори курс, когато няколко месеца почти всички в училището го подозираха, че напада свои съученици. Но тогава Рон беше до него. Хари знаеше, че би понесъл по-лесно всичко, ако успееше да си върне приятелството му. Нямаше обаче да го гони и да го моли да си поговорят, щом самият Рон не искаше.
            И Хари се чувстваше самотен сред заливащата го отвсякъде неприязън. Разбираше какво изпитват хафълпафци, макар и да не му беше приятно отношението им. Те трябваше да подкрепят своя представител. От слидеринци не можеше да очаква друго, освен злобно заяждане. Всички от дома го мразеха, защото благодарение на него „Грифиндор“ няколко пъти ги беше побеждавал на мачовете по куидич и за Купата на домовете. Надяваше се, че поне учениците от „Рейвънклоу“ ще подкрепят от сърце и него, както Седрик. И тази надежда се стопи — повечето от „Рейвънклоу“ мислеха, че е измамил бокала да приеме името му, за да си спечели още по-голяма слава.
            А и наистина на Седрик много повече му прилягаше да бъде избраник, отколкото на Хари. Изключително красив, с прав нос, тъмна коса и сиви очи, той събираше не по-малко овации тези дни от самия Виктор Крум. Веднъж по време на обяд Хари забеляза как същите шестокурснички, които трепетно бяха чакали Крум за автограф, молят Седрик да се подпише върху чантите им.
            Все още нямаше отговор от Сириус, Хедуиг отказваше да се приближи до него, професор Трелони предсказваше смъртта му по-категорично отвсякога, а на урока за призоваваща магия при професор Флитуик се представи толкова зле, че получи допълнително домашно — само той и Невил.
            — Не е чак толкова трудно, Хари — опитваше се да го окуражи Хърмаяни, докато излизаха от класната стая на Флитуик. През целия час тя беше призовавала разни предмети от стаята и гъби, кошчета и луноскопи хвърчаха към нея, сякаш ги привличаше като жив магнит. — Просто не се съсредоточаваш достатъчно…
            — Изобщо не разбирам защо… — мрачно промълви той в отговор тъкмо когато минаваше Седрик Дигъри, заобиколен от голяма група пърхащи момичета, които така изгледаха Хари, сякаш бе гигантски раконог огнемет. — Вече… няма значение, нали? Пък и ни чака двоен час по отвари до края на следобеда…
            Двата часа по отвари винаги бяха кошмарно преживяване, но тези дни се превърнаха в истинско мъчение. За Хари нямаше нищо по-тягостно от това, да изкара час и половина затворен в едно подземие със Снейп и слидеринците. Те всички сякаш се бяха наговорили да го тормозят колкото е възможно повече, задето е дръзнал да става избраник на училището. Веднъж вече бе успял да понесе това миналия петък благодарение на Хърмаяни, която седеше до него и шепнешком повтаряше едно и също — „Не обръщай внимание, не обръщай внимание…“ Едва ли този следобед можеше да очаква нещо по-добро.
            Когато след обяда двамата с Хърмаяни слязоха в подземието на Снейп, пред вратата вече чакаха слидеринци, до един закачили отпред на мантиите си големи значки. За миг на Хари му мина през ум невероятната мисъл, че това са значки СМРАД, но скоро видя, че на тях е написано едно и също нещо с искрящи червени букви, които осветяваха мрачния подземен коридор:

            Подкрепете СЕДРИК ДИГЪРИ —
            ИСТИНСКИЯ избраник на „Хогуортс“!

            — Харесват ли ти, а, Потър? — провикна се Малфой, когато го забеляза. — Виж какво още могат да правят!
            Той натисна значката към гърдите си и написаното изчезна, а след миг на негово място се появи зелен надпис:

            ПОТЪР Е ГАДЕН

            Слидеринци забоботиха в кикот. Всички натискаха значките си и скоро около Хари светеше само ПОТЪР Е ГАДЕН. Усети гореща вълна по лицето и шията си.
            — О, много смешно! — саркастично се обърна Хърмаяни към Панси Паркинсън и бандата й слидерински момичета, които направо се превиваха от смях. — Самото остроумие!
            Рон се бе облегнал на стената заедно с Дийн и Шеймъс. Той не се засмя, но и не подкрепи Хари.
            — Искаш ли и ти, Грейнджър? — Малфой й подаде една значка. — Имам купища. Само не ми докосвай ръката, че тъкмо съм се измил и не ща да се цапам с разни мътнороди.
            Гневът, който Хари бе потискал в гърдите си дни наред, изби като през язовирна стена. Преди да осъзнае какво прави, вече бе извадил магическата си пръчка. Всички наоколо се втурнаха да бягат назад по коридора.
            — Хари! — строго го предупреди Хърмаяни.
            — Хайде, давай, Потър! — спокойно процеди Малфой и също измъкна пръчката си. — Муди го няма да те пази… щом ти стиска, направи го…
            За части от секундата погледите им се срещнаха и двамата викнаха едновременно.
            — „Фурнункулус!“ — извика Хари.
            — „Дензаугео!“ — изкрещя Малфой.
            От двете пръчки лумнаха лъчове светлина, срещнаха се във въздуха и рикошираха настрани под различни ъгли, така че лъчът от пръчката на Хари се заби в лицето на Гойл, а този на Малфой улучи Хърмаяни. Гойл изрева и затули с длани носа си, по който избиха грамадни и противни циреи, а Хърмаяни се разхлипа в паника, притискайки устата си.
            — Хърмаяни! — извика Рон и се втурна да види какво е станало с нея.
            Хари го проследи и видя, че той дръпна ръката от лицето й. Под нея се разкри доста неприятна гледка. Предните зъби на момичето, които и без това си бяха възголемички, растяха с ужасяваща скорост и тя заприличваше все повече и повече на бобър, а зъбите се удължаваха, прехвърлиха долната устна и се насочиха към брадичката. Хърмаяни панически ги опипа и изпищя от ужас.
            — И за какво е целият този шум? — чу се тих, като че мъртвешки глас.
            Снейп се бе появил.
            Слидеринци се скупчиха да разкажат своята вересия за случилото се. Снейп посочи Малфой с дългия си жълт пръст и рече:
            — Ти ми обясни!
            — Потър ме нападна, сър…
            — И двамата се нападнахме едновременно! — викна Хари.
            — …и улучи Гойл… вижте…
            Снейп огледа Гойл, чието лице наподобяваше илюстрация от книга за отровни гъби.
            — В болничното крило, Гойл — спокойно каза Снейп.
            — А Малфой улучи Хърмаяни! — обади се Рон. — Погледнете я!
            Той се мъчеше да накара Хърмаяни да покаже зъбите си на Снейп, а тя с всички сили се опитваше да ги покрие с ръце, колкото и трудно да беше това, защото те вече бяха стигнали до якичката й. Панси Паркинсън и останалите слидеринки едва се сдържаха да не прихнат на глас и иззад гърба на професора сочеха с пръсти към нея.
            Снейп я удостои с леден поглед и каза:
            — Не виждам разлика.
            Хърмаяни изхлипа, очите й се напълниха със сълзи, тя се обърна, хукна по коридора и продължи да тича, докато изчезна от погледите им.
            Добре че Хари и Рон се разкрещяха срещу Снейп едновременно и гласовете им така отекваха из каменния коридор, та в настаналата суматоха той не можа да чуе точно как го наричаха. Но успя да схване смисъла на епитетите.
            — Да видим сега… — поде професорът с възможно най-противния си глас. — Лишавам „Грифиндор“ от петдесет точки и налагам наказание на Потър и Уизли. А ако не влезете веднага, наказанието ви ще трае цяла седмица.
            Ушите на Хари пищяха. Беше му толкова обидно от несправедливостта, че му се искаше да надроби Снейп на хиляди слузести късчета с някое заклинание. Той подмина учителя, влезе вътре, продължи заедно с Рон до края на подземието и трясна чантата си върху масата. Рон също трепереше от гняв… За миг сякаш всичко между тях си беше постарому, но точно тогава Рон се обърна и седна до масата на Дийн и Шеймъс, като остави Хари самичък. В другия край на подземието Малфой се обърна с гръб към Снейп и подхилквайки се, натисна значката си. В стаята отново просветна надписът ПОТЪР Е ГАДЕН.
            Часът започна, но Хари продължаваше да седи, вторачен в Снейп, и си представяше как на професора му се случват ужасяващи неща. Само да знаеше как се прави проклятието Круциатус… щеше да просне Снейп по гръб като онзи паяк и да го гледа как се гърчи и потръпва…
            — Противоотрови! — обяви Снейп и огледа всички със студените си черни очи, които святкаха отблъскващо. — Сега трябва да приготвите отварите. Искам да сварите внимателно съставките, а след това ще изберем върху кого да изпробваме някоя от противоотровите.
            Очите на Хари срещнаха погледа на Снейп и момчето веднага разбра — той се канеше да отрови него. Прииска му се да грабне котела си, да изтича пред класа и да го захлупи върху мазната коса на Снейп…
            Точно в този момент мислите му бяха прекъснати от почукване на вратата.
            Беше Колин Крийви. Той пристъпи в стаята, отправи грейнал поглед към Хари и се приближи към катедрата.
            — Какво има? — сопнато попита Снейп.
            — Извинете, сър, изпратиха ме да заведа Хари горе. Снейп погледна над гърбавия си нос надолу към Колин, чиято щастлива усмивка тутакси изчезна от лицето му.
            — Потър има още един час по отвари — рече професорът хладно. — Той сам ще дойде горе, когато часът свърши.
            Колин поруменя.
            — Сър… Моля ви, господин Багман го вика — осмели се да изрече той. — Всички участници трябва да се съберат, мисля че ще им правят снимки…
            Хари би дал всичко, което притежаваше, за да може да възпре Колин да изрече последните думи. Крадешком погледна към Рон, който обаче бе забол очи в тавана.
            — Много добре, много добре — тросна се Снейп. — Потър, остави си нещата тук. Искам да се върнеш, за да изпробваме твоята противоотрова.
            — Моля ви, сър… Той трябва да носи всичко със себе си — изцвърча Колин. — Участниците…
            — Много добре! — викна Снейп. — Потър… взимай си чантата и се махай от очите ми.
            Хари преметна чантата си през рамо, стана и се отправи към вратата. Докато минаваше покрай чиновете на слидеринци, надписът ПОТЪР Е ГАДЕН засвятка към него от всички страни.
            — Страхотно е, нали? — забърбори Колин още щом Хари затвори вратата на подземието зад гърба си. — Нали! Ти да си избраник!
            — Да, страхотно е — неохотно се съгласи Хари, докато вървяха към стълбището на входната зала. — За какво са им снимки, Колин?
            — За „Пророчески вести“ май.
            — Направо връх! — глухо възнегодува Хари. — Само това ми липсваше! Да ме видят всички.
            — Успех! — пожела му Колин, като стигнаха до стаята. Хари почука и влезе.
            Това бе една от малките класни стаи и повечето чинове бяха избутани в дъното й, за да се отвори място в средата. Точно пред черната дъска обаче бяха подредени един до друг и застлани с дълга кадифена покривка три чина. Зад тях бяха поставени пет стола, на единия от които седеше Людо Багман и приказваше с някаква непозната за Хари вещица в цикламена мантия.
            Виктор Крум седеше в един ъгъл, мрачен както обикновено, и не разговаряше с никого. Седрик и Фльор си бъбреха. Французойката изглеждаше доста по-щастлива, отколкото Хари я бе виждал досега, и постоянно отмяташе глава назад, така че дългата й сребриста коса проблясваше на светлината. Един шишко с голям черен фотоапарат, от който излизаше струйка дим, следеше момичето с крайчеца на очите си.
            Багман забеляза Хари, бързо скочи и се запъти към него.
            — А ето го! Участник номер четири. Влизай, Хари, влизай! Не се притеснявай, това е церемонията за проверка на пръчките. Останалите съдии скоро ще пристигнат.
            — Проверка на пръчките ли? — нервно повтори Хари.
            — Трябва да се уверим, че вашите пръчки функционират добре, да няма някакъв проблем, нали разбираш, защото те са основното ви средство за преодоляване на изпитанията, които предстоят — обясняваше Багман. — Експертът сега е горе при Дъмбълдор. А после ще ви направят и по някоя и друга снимка. Това е Рита Скийтър — добави той, като посочи вещицата с цикламената мантия, — която пише малък репортаж за турнира за „Пророчески вести“.
            — Може би няма да е толкова малък, Людо — прекъсна го Рита Скийтър, вперила очи в Хари.
            Косата й беше претенциозно оформена в прическа от неестествено неподвижни букли, които никак не отиваха на четвъртитото й лице. Очилата й бяха украсени със скъпоценни камъни. Дебелите й пръсти с петсантиметрови алени нокти стискаха чанта от крокодилска кожа.
            — Дали не бих могла да разменя две-три думи с него, преди да започнем? — попита тя, без да отмества поглед от Хари. — Все пак е най-младият избраник, нали разбирате… да добавим малко цвят.
            — Естествено! — възкликна Багман. — Тоест ако… Хари няма нищо против.
            — Амии… — беше единственото, което Хари успя да каже.
            — Чудесно! — бързо изрече Рита Скийтър и след секунда неочаквано силно впи алените си нокти в ръката му над лакътя, изведе го отново вън от стаята и отвори една съседна врата.
            — Не можем да работим на такъв шум — рече тя. — Я да видим… ето, тук е достатъчно приятно и уютно.
            Озоваха се в килер за метли. Хари я погледна с недоумение.
            — Хайде ела, миличък… така… Чудесно! — отново го подкани Рита Скийтър, като се настани предпазливо върху някаква обърната кофа и бутна Хари да седне върху една картонена кутия, след което затвори вратата и помещението потъна в мрак. — Я да видим сега…
            Тя отвори чантата си от крокодилска кожа и измъкна оттам цял сноп свещи. Само с едно махване на магическата си пръчка ги запали и ги вдигна във въздуха, за да им светят.
            — Нали няма да имаш нищо против да използвам Самопишещото перо? Така ще разговаряме по-спокойно.
            — Какво… перо? — не разбра Хари.
            Рита Скийтър се усмихна още по-широко и той преброи три златни зъба в устата й. Тя отново бръкна в крокодилската си чанта, извади оттам някакво отровнозелено перо и руло пергамент, което разви между двамата върху кутия от вълшебния универсален разтворител на петна от госпожа Скауър. После пъхна върха на зеленото перо в устата си, смукна от него с видима наслада и го изправи върху пергамента, където то остана в равновесие върху връхчето си, потрепвайки леко.
            — Проба… Аз съм Рита Скийтър, репортер на „Пророчески вести“.
            Хари се загледа в перото. Щом Рита заговори, то започна да дращи, плъзгайки се с лекота по пергамента.

            Привлекателната блондинка Рита Скийтър, четиридесет и три годишна, спукала с безмилостното си перо множество напомпани репутации…

            — Чудесно! — отново каза Рита, откъсна горния край на пергамента, смачка го на топка и го пъхна в чантата си. После се наведе към Хари и започна: — И така… Как реши да се включиш в Тримагическия турнир?
            — Амии… — отново бе единственото нещо, което Хари успя да каже, тъй като вниманието му беше привлечено от перото.
            Макар че момчето не говореше нищо, то усилено дращеще по пергамента и набързо изписа няколко изречения, от които Хари прочете само последното.

            Зловещ белег, наследство от трагично минало, обезобразява иначе чаровното лице на Хари Потър, чиито очи…

            — Не се занимавай с перото! — строго каза Рита Скийтър и той с голяма неохота отмести очи от него. — И така… Защо реши да участваш в турнира, Хари?
            — Аз не съм… — започна пак Хари. — Изобщо не зная как името ми е попаднало в Огнения бокал. Аз не съм го пускал там.
            Рита вдигна едната от силно почернените си вежди.
            — Хайде, Хари, не се плаши, че ще си навлечеш неприятности. Всички знаем, че изобщо нямаш право да участваш, но не се притеснявай — нашите читатели обичат непокорните.
            — Но аз не съм го направил! — повтори Хари. — Нито знам кой е…
            — Какво чувстваш при мисълта за предстоящите изпитания? — попита Рита. — Вълнуваш ли се? Притеснен ли си?
            — Аз… всъщност не съм мислил… Да, май съм нервен — отвърна Хари, а всичките му вътрешности се сгърчиха само като изрече това.
            — Известно ли ти е, че някои от участниците в предишни турнири са загинали? — остро попита Рита Скийтър. — Мислил ли си изобщо по този въпрос?
            — Ами… казват, че тази година щяло да бъде по-безопасно — отвърна Хари.
            Перото свистеше по пергамента между тях ту напред, ту назад — сякаш караше кънки.
            — Ти, разбира се, и преди си се срещал лице в лице със смъртта, нали? — продължи Рита Скийтър, като го гледаше изпитателно. — Как според теб ти се е отразило това?
            — Ами… — пак промълви Хари.
            — Мислиш ли, че поради травмата, преживяна в миналото, все повече ти се иска да се докажеш? Да покажеш, че си достоен за името си? Дали не си се изкушил да се включиш в Тримагическия турнир именно заради…
            — Аз не съм се включвал! — троснато отвърна Хари, защото вече се дразнеше.
            — Помниш ли изобщо своите родители? — попита Рита Скийтър, без дори да го изчака да довърши.
            — Не — отвърна Хари.
            — Според теб как биха се почувствали те при вестта, че ще участваш в Тримагическия турнир? Горди? Разтревожени? Ядосани?
            Хари изпитваше вече истинска досада. Откъде-накъде ще знае как биха се чувствали родителите му, ако бяха живи! Усещаше как го пронизва зоркият поглед на Рита Скийтър. Той се намръщи, отмести очи и ги насочи към думите, написани току-що от перото.

            Сълзи изпълват поразително зелените очи, щом нашият разговор се насочва към темата за родителите, които той едва си спомня.

            — Изобщо НЯМА сълзи в очите ми! — високо възрази Хари. Преди Рита Скийтър да успее да му отговори, вратата на килера се отвори. Хари се огледа, примигвайки срещу силната светлина. Там стоеше Албус Дъмбълдор и гледаше как са се свили в тясното пространство.
            — Дъмбълдор! — възкликна Рита Скийтър, като че ли точно него бе чакала, ала Хари забеляза, че перото и пергаментът мигновено изчезнаха от кутията, а дългите й извити нокти бързо щракнаха закопчалката на чантата от крокодилска кожа. — Как сте? — попита тя, като се изправи и протегна едрата си като на мъж ръка. — Надявам се, че сте прочел какво написах през лятото за конференцията на Международната конфедерация на магьосниците.
            — Беше очарователно противно — отвърна Дъмбълдор, а в очите му припламнаха искрици. — Най-голямо удоволствие ми достави как сте ме описали като старомоден глупак.
            Рита Скийтър не се смути ни най-малко.
            — Исках само да кажа, че някои от вашите идеи са отживелица и че много от обикновените магьосници…
            — С удоволствие ще изслушам основанията за обидата, Рита — рече Дъмбълдор с вежлив поклон и усмивка, — но се боя, че трябва да отложим тази дискусия за по-късно. Скоро ще започне проверката на магическите пръчки, а тя не може да се състои, ако единият от участниците в турнира е скрит в килер за метли.
            Доволен, че се е отървал от Рита Скийтър, Хари забърза към стаята. Този път избраниците седяха близо до вратата и той веднага седна на стола до Седрик. Покрай застланата с кадифе маса се бяха настанили четирима от петимата съдии — професор Каркаров, Мадам Максим, господин Крауч и Людо Багман. Рита Скийтър седна в ъгъла. Хари видя как тя измъкна незабележимо пергамента от чантата си, разстла го върху коленете си, смукна от връхчето на Самопишещото перо и пак го постави върху пергамента.
            — Позволете ми да ви представя господин Оливандър — обърна се Дъмбълдор към участниците, заемайки мястото си край масата. — Той ще провери вашите магически пръчки, за да сме сигурни, че са в отлично състояние преди началото на турнира.
            Хари се огледа и едва не подскочи от изненада, като видя стария магьосник с големи бледи очи, застанал кротко до прозореца. Познаваше господин Оливандър — той беше майсторът на магически пръчки, от когото преди повече от три години бе купил и своята на улица „Диагонали“.
            — Мадмоазел Делакор, бихте ли излязла първа, моля? — покани я господин Оливандър и сам пристъпи в средата на стаята.
            Фльор се приближи до него и му подаде пръчката си.
            — Хммм… — промърмори старият магьосник.
            Той превъртя пръчката между дългите си пръсти като фокусник и от нея изхвърчаха няколко розови и златни искри. После я приближи до очите си и внимателно я огледа.
            — Дааа… — тихо заговори той, — двайсет и пет сантиметра… неогъваема… от палисандрово дърво*… и съдържа… Какво виждам?!
            [* Тропическо дърво с тъмночервен до кафеникав цвят, от което се правят музикални инструменти и някои мебели. — Бел.прев.]
            — Косъм… от глава на… вила — подсказа му Фльор. — От косата на моята баба.
            Значи у Фльор наистина има нещо от вилите, помисли си Хари и реши да каже на Рон… но веднага се сети, че той не му говори.
            — Да — каза господин Оливандър, — всъщност аз никога не съм използвал косъм от вила. Установил съм, че придава особен темперамент на магическите пръчки, но… всекиму каквото приляга и щом това е подходящо за вас…
            Господин Оливандър прокара пръсти по дължината на пръчката, явно за да провери дали няма драскотини или издатини, после промълви „Орхидеус!“ и от връхчето на пръчката цъфна букет цветя.
            — Много добре, много добре… Тя е в идеално състояние и годна за работа — заключи господин Оливандър, взе цветята и ги поднесе на Фльор заедно с пръчката й. — Господин Дигъри, ваш ред е.
            Фльор грациозно се върна на мястото си, като се усмихна на Седрик, докато се разминаваха.
            — А, ето, тази е от моите, нали? — зарадва се господин Оливандър, когато Седрик му подаде пръчката си. — Да, много добре си я спомням. Съдържа един-единствен косъм от опашката на рядко красив мъжки еднорог… висок седемнайсет мои длани*… Едва не ме разпори с рога си, като го дръпнах от опашката му… Трийсет и един сантиметра… Удивително гъвкава!… Ясен… И тя е в отлично състояние… Грижите ли се за нея?
            [* По традиция във Великобритания височината на коня до гръбначния стълб се измерва с налагане на дланта. — Бел.прев.]
            — Снощи я излъсках — с усмивка на гордост отвърна Седрик.
            Хари погледна своята пръчка — цялата беше с петна от пръсти. Събра в шепа част от края на мантията си и се опита скришом да заличи петната. От върха й изхвръкнаха няколко златисти искри. Фльор Делакор го погледна укорително и той се отказа. Господин Оливандър пусна цяла редичка сребристи колелца дим из стаята от върха на пръчката на Седрик и обяви, че е доволен от нея. После рече:
            — Господин Крум, ако обичате…
            Виктор Крум се изправи и като провлачваше крака, приведен се запъти към господин Оливандър. Подаде пръчката си и зачака начумерен, с ръце в джобовете на мантията си.
            — Хм-хм… Това е творение на Грегорович, ако не греша… Великолепен майстор на магически пръчки, макар че изяществото никога не е било негов… но както и да е…
            Той вдигна пръчката и я огледа изключително подробно, като я въртеше ту насам, ту натам пред очите си.
            — Да… от габър и със сърдечна нишка от змей като че ли? — Той хвърли кос поглед към Крум, който му кимна. — Малко по-дебела от обичайното… доста неподатлива… близо двайсет и шест сантиметра… „Авис!“
            Пръчката от габър гръмна като пушка и от края й изхвърчаха няколко малки чуруликащи птички, които литнаха през прозореца сред искрящата светлина на слънцето.
            — Добра е — отсъди господин Оливандър и върна пръчката на Крум. — И остава… господин Потър.
            Хари се изправи, размина се с Крум и подаде своята пръчка за проверка.
            — Ааа, да! — възкликна господин Оливандър и бледите му очи изведнъж светнаха. — Да, да, да… Много добре си спомням.
            И Хари си спомняше. Сякаш се беше случило вчера…
            Преди четири лета на единайсетия си рожден ден бе влязъл в магазинчето на господин Оливандър заедно с Хагрид да купят пръчка. Собственикът му взе мярка и започна да предлага една след друга различни пръчки да ги изпробва. На Хари му се струваше, че е размахал всички пръчки в магазина, докато накрая намери онази, която му прилягаше най-добре — изработена от бодлива зеленика, дълга двайсет и осем сантиметра и в сърцевината с едно-единствено перо от опашката на феникс. Господин Оливандър остана много изненадан, че точно тази пръчка подхожда на момчето. „Любопитно… любопитно…“ — повтаряше той. И когато Хари попита какво е толкова любопитно, той му обясни, че фениксовото перо в неговата пръчка е от опашката на птица, дала само още едно перо — за сърцевината на пръчката на Лорд Волдемор.
            Хари не бе споделял това с никого. Беше много доволен от своята пръчка. Освен това ясно съзнаваше, че връзката между двете пръчки е неотменим факт, точно както и фактът, че той самият е племенник на леля Петуния. Горещо се надяваше обаче господин Оливандър да не разгласи тази подробност пред присъстващите в стаята. Глождеше го подозрението, че Самопишещото перо на Рита Скийтър направо ще се взриви от възторг, ако тя узнае това.
            Господин Оливандър разглеждаше пръчката на Хари много по-дълго време, отколкото другите. Накрая успя да изкара цял фонтан вино от нея и като обяви, че е все още в отлично състояние, я върна на Хари.
            — Благодаря на всички — изправи се Дъмбълдор до съдийската маса. — Сега можете да се върнете в клас… или май е по-добре да слизате направо за вечеря, тъй като часовете и без това скоро ще свършат…
            Хари се приготви да си тръгне с чувството, че най-сетне поне едно нещо се е наредило както трябва този ден, когато човекът с черния фотоапарат скочи на крака и се покашля.
            — Снимките, Дъмбълдор, снимките! — провикна се развълнувано Багман. — Всички съдии заедно със състезателите… Какво ще кажете, Рита?
            — Ами… добре, да направим най-напред общите снимки — съгласи се Рита Скийтър, без да отмества очи от Хари, — а после може и няколко индивидуални.
            Снимането отне доста време. Където и да застанеше, Мадам Максим оставяше в сянка всички останали, а фотографът не можеше да се отдалечи достатъчно, за да я вмести в кадъра. Накрая се наложи тя да седне, а другите да я наобиколят. Каркаров непрестанно засукваше козята си брадичка около пръста си, за да й направи къдрица, а Крум, който според Хари трябваше да е свикнал вече на такива неща, се сви полуприкрит най-отзад в групата, фотографът държеше да постави Фльор най-отпред, но Рита Скийтър постоянно се намесваше и издърпваше Хари на преден план. После тя поиска индивидуални снимки на всеки от участниците и едва тогава ги освободиха.
            Хари слезе направо за вечеря. Хърмаяни я нямаше и той реши, че още е в болничното крило, за да й оправят зъбите. Нахрани се самичък в края на масата и се прибра в кулата на „Грифиндор“, като си мислеше колко много работа има още по призоваващата магия. На влизане в спалнята се натъкна на Рон, който посочи възглавницата му и неохотно съобщи:
            — Имаш поща по сова.
            Там го чакаше изпратената от него училищна сова.
            — Ааа… добре — смотолеви Хари.
            — А утре вечер трябва да изработим наказанието си в подземието на Снейп — добави Рон и излезе от стаята, без изобщо да го погледне.
            За миг Хари понечи да го последва, като не беше сигурен дали иска да разговаря с него, или да го удари — имаше основания и за двете. Но пък нямаше търпение да прочете дългоочаквания отговор на Сириус, затова отиде при совата, отвърза писмото от крака й и го разгъна.

            Хари,
            Не мога да споделя в писмо всичко онова, което бих искал, защото има риск някой друг хване совата, така че трябва да разговаряме на четири очи. Ще успееш ли да дойдеш край камината в кулата на „Грифиндор“ в един часа след полунощ на 22 ноември?
            Аз най-добре знам, че и сам можеш да се грижиш за себе си, пък и докато си около Дъмбълдор и Муди, никой не би посмял да те нападне. И все пак явно някой търси подходяща възможност за това. Включването ти в турнира е било крайно рискована работа, и то под носа на Дъмбълдор.
            Бъди нащрек, Хари! И веднага ми съобщи, ако се случи нещо необичайно. Отговори ми за 22 ноември колкото можеш по-скоро.
            Сириус


            ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
            УНГАРСКИЯТ ШИПОНОСЕЦ

            През следващите две седмици Хари мислеше единствено за срещата на четири очи със Сириус. Очакването крепеше духа му. Това беше единствената светлинка на хоризонта, който никога не бе му се струвал толкова мрачен. Шокът от излъчването му за избраник на училището бе поотминал и той постепенно започваше да свиква и със страха от онова, което му предстоеше. Първото изпитание неумолимо наближаваше, сякаш страховито чудовище беше препречило пътя му. И преди мач по куидич не се бе чувствал така изнервен, дори преди онзи последния — срещу „Слидерин“, когато се решаваше кой ще спечели Купата по куидич. Хари откри, че му е трудно да мисли за бъдещето — като че ли целият му живот се приближаваше главоломно към първото изпитание и там щеше да свърши…
            Изобщо не можеше да си представи как Сириус ще му помогне да преодолее неизвестно изпитание с трудна и опасна магия пред стотици погледи, но в този момент му стигаше да види дори само едно приятелско лице. Хари веднага отговори на своя кръстник и му обеща да го чака край камината в уреченото време, а после с Хърмаяни дълго кроиха планове как да се отърват от евентуални натрапници в общата стая през нощта на срещата. В краен случай щяха да пуснат една торбичка с торови бомбички, но се надяваха да не се стига дотам, защото после Филч щеше живи да ги одере.
            Междувременно положението на Хари се утежни още повече, защото Рита Скийтър бе публикувала репортажа си за Тримагическия турнир, в който всъщност не беше отразен турнирът, а доста изопачено бе представен животът на Хари. По-голямата част от първата страница бе заета от негова снимка, а целият текст (пренесен и на втора, шеста и седма страница) беше посветен само на него. Имената (погрешно изписани) на състезателите от „Бобатон“ и „Дурмщранг“ бяха споменати едва на последния ред, а за Седрик дори не ставаше дума.
            Статията се бе появила преди десетина дни, но Хари още усещаше неприятно парене от срам в стомаха, когато се сетеше за нея. Рита Скийтър бе написала като изречени от него ужасно много неща, каквито той изобщо не си спомняше да е говорил някога, най-малко пък в онзи килер.

            „Сигурно получавам сила от родителите си и знам, че много биха се гордели с мен, ако можеха да ме видят сега… Да, понякога нощем още плача за тях и не ме е срам да го призная… Знам, че нищо лошо няма да ми се случи на турнира, защото те бдят над мен.“

            Рита Скийтър не само бе превърнала неговото „Амии…“ в дълги сълзливи изречения, но бе разпитвала и други хора за него.

            Едва в „Хогуортс“ Хари разбира какво е да си обичан. Близкият му приятел Колин Крийви разказва, че той непрекъснато се движи в компанията на едно момиче на име Хърмаяни Грейнджър, очарователна красавица от мъгълски произход, която също като Хари е сред най-добрите ученици.

            Откакто бе излязла статията, Хари трябваше да понася и много подигравки — основно от слидеринци. Щом се случеше да мине покрай тях, те повтаряха уж казаното от него и коментираха злобно:
            — Искаш ли кърпичка, Потър, че току-виж си се разплакал в час по трансфигурация?
            — Откога пък и ти се нареди сред най-добрите ученици, а, Потър? Да не би да става дума за друго училище, основано от теб и Лонгботъм?
            — Хей… Хари!
            — Да, точно така! — не издържа Хари и се развика, както си вървеше по коридора, защото му беше дошло до гуша. — Направо си изплаках очите за мъртвата си майка, а сега ще поплача за нещо друго…
            — Не… аз само… ти току-що си изпусна перото.
            Беше Чо. Хари усети как лицето му почервенява.
            — О… да… съжалявам — измънка той и взе перото от ръката й.
            — Ами… късмет във вторник! — пожела му тя. — Вярвам, че ще се справиш.
            След тези думи Хари се почувства ужасно глупаво.
            Хърмаяни също бе засегната от публикацията, но не крещеше на околните, които нямаха никаква вина. Всъщност Хари й се възхищаваше колко добре умее да се владее.
            — Очарователна красавица? Тази тук? — изкряска Панси Паркинсън, когато за пръв път срещна Хърмаяни след излизането на репортажа. — Същинска бобърка!
            — Не им обръщай внимание, Хари! — с достойнство рече Хърмаяни, вдигнала високо глава, докато минаваше покрай хилещите се слидеринки, все едно че ги няма. — Прави се, че не си чул.
            Но Хари не можеше да не обръща внимание. Рон изобщо не му беше проговарял, откакто му съобщи за наказанието от Снейп. Хари се бе надявал, че ще успее да оправи нещата през двата часа, в които бяха принудени да мариноват мозъци на плъхове в подземието. Същия ден обаче бе излязла публикацията на Рита, която сякаш затвърди убеждението на Рон, че на Хари наистина му е приятно да бъде център на вниманието.
            Хърмаяни се ядосваше и на двамата. Тя тичаше ту при единия, ту при другия и се опитваше да ги накара да се сдобрят. Но Хари бе непреклонен — заяви, че ще разговаря отново с Рон само ако той му повярва, че не е поставил името си в Огнения бокал, и се извини, задето го е наричал лъжец.
            — Рон започна пръв! — упорстваше Хари. — Проблемът си е негов.
            — Той ти липсва — не отстъпваше Хърмаяни. — А аз съм сигурна, че и ти му липсваш.
            — Да ми липсва ли? — инатеше се Хари. — Изобщо не ми липсва…
            Което си бе чиста лъжа. Хари много харесваше Хърмаяни, но с Рон беше съвсем различно. Ако най-добрият ти приятел е като Хърмаяни, трябва по-малко да се смееш и да прекарваш повече време в библиотеката. Хари още не беше овладял призоваващата магия и усещането, че не е в състояние да се справи с нея, се засилваше. Хърмаяни беше твърдо убедена, че изучаването на теорията ще му помогне. В края на краищата едва ли не цялата им обедна почивка минаваше в ровене от книга в книга.
            Виктор Крум също прекарваше цели часове в библиотеката и Хари се чудеше какво си е наумил. Дали просто си учеше уроците, или търсеше начин да си помогне за преодоляване на първото изпитание? Хърмаяни често недоволстваше от присъствието му наоколо, но не защото ги безпокоеше, а защото им пречеха групичките кикотещи се момичета, които се криеха зад лавиците с книги да го зяпат.
            — Той дори не е красавец! — шепнеше ядосана тя, оглеждайки острия профил на Крум. — Харесват го само заради славата му. Не биха му обърнали внимание, ако не умееше да прави оня финт на Хромски.
            — На Вронски — поправи я Хари.
            Той много държеше термините от куидича да се произнасят правилно, а и стомахът му се сви, като си представи изражението на Рон, ако беше чул как Хърмаяни изопачава името на Вронски.
                                                                   * * *
            Колкото и да е странно, тъкмо когато се боиш от нещо и би дал всичко да го отложиш, времето като че ли напук лети още по-бързо. Дните до първото предизвикателство се изнизваха сякаш някой бе настроил часовниците да вървят с двойно по-голяма скорост. На Хари все по-рядко му се удаваше да избегне чувството за паника, което го преследваше навсякъде, също като подигравките след публикацията в „Пророчески вести“.
            В съботата преди първото изпитание на всички ученици от трети курс нагоре бе позволено да посетят село Хогсмийд. Според Хърмаяни щеше да му се отрази добре да се махне за малко от замъка, а и на самия Хари не му трябваха дълги увещания.
            — Ами Рон? — попита той. — Не искаш ли да отидеш с него?
            — Е… ами… — леко се изчерви Хърмаяни. — Смятах да се срещнем с него в „Трите метли“…
            — И дума да не става! — категорично отказа Хари.
            — О, Хари не бъди глупав…
            — Ще дойда, но няма да се срещам с Рон и ще си сложа мантията невидимка.
            — Добре, както искаш — ядоса се Хърмаяни, — само че аз няма да разговарям с теб, ако носиш мантията, защото никога не мога да разбера дали те гледам или не.
            Хари все пак наметна мантията невидимка още в спалнята, слезе долу и двамата с Хърмаяни поеха към Хогсмийд. Чувстваше се изумително свободен под мантията, а като влизаха в селото, гледаше как другите ученици минават покрай тях, повечето със значките в подкрепа на Седрик Дигъри, но този път нямаше злобни подмятания по адрес на Хари и никой не се сещаше да напомня за оная глупава статия.
            — Сега всички гледат към мен — негодуваше Хърмаяни, докато излизаха от сладкарница „Меденото царство“ и ядяха шоколадови бонбони с пълнеж. — Мислят, че си говоря сама.
            — Ами не си мърдай толкова много устните.
            — Стига де! Моля те, свали поне за малко тая мантия! Никой няма да те безпокои тук.
            — Така ли мислиш? — попита Хари. — Я погледни зад себе си.
            Рита Скийтър и фотографът тъкмо излизаха от „Трите метли“. Като си говореха тихичко, те минаха точно покрай Хърмаяни, без да я погледнат. Хари отстъпи към стената на „Меденото царство“, да не би Рита Скийтър да го закачи с чантата от крокодилска кожа.
            Когато двамата се отдалечиха, той се обади:
            — Тя е отседнала в селото. Бас държа, че е дошла да гледа първото изпитание.
            Като произнесе тези думи, в стомаха му се надигна гореща вълна от разтопена паника, но не сподели това с Хърмаяни. Досега не бяха обсъждали предстоящото изпитание, защото на Хари му се струваше, че тя не желае и да мисли за това.
            — Махнаха се — уведоми го Хърмаяни, гледайки право през него към края на главната улица. — Хайде да идем да пийнем по един бирен шейк в „Трите метли“. Ще ни постопли. Изобщо не е необходимо да разговаряш с Рон — сърдито добави тя, доловила причината за мълчанието му.
            В „Трите метли“ беше претъпкано главно с ученици от „Хогуортс“, наслаждаващи се на свободния си следобед, но имаше и някакви магьосници, които Хари май не бе виждал досега. Той предположи, че като единственото изцяло магьосническо британско село, Хогсмийд дава убежище на разни стари вещици, които не умееха да прикриват същността си в света на обикновените хора.
            Беше му много трудно да се движи през тълпата с мантията невидимка, защото можеше случайно да настъпи някого и да предизвика неудобни въпроси. Бавно се промъкваше до една незаета маса в ъгъла, докато Хърмаяни отиде да купи питиетата. Още на влизане Хари бе забелязал Рон, който седеше на една маса с Фред, Джордж и Лий Джордън. Потискайки желанието си да залепи един як шамар по тила на Рон, най-сетне стигна до масата и се настани.
            Малко по-късно при него дойде Хърмаяни и пъхна бирения шейк под мантията му.
            — Изглеждам много глупаво, като седя тук сама — прошепна тя. — Добре че си взех малко работа.
            И тя измъкна една тетрадка, в която водеше на отчет членовете на СМРАД. Хари забеляза своето име и това на Рон най-отгоре в съвсем краткия списък. Струваше му се, че е било много отдавна, когато седяха заедно и правеха ония предсказания, а Хърмаяни се появи изневиделица и ги обяви за секретар и ковчежник на организацията си.
            — Дали да не опитам да привлека някои от жителите на селото за членове на СМРАД? — рече замислено Хърмаяни и се огледа наоколо.
            — Опитай — отвърна Хари и отпи от бирения шейк под мантията. — Чудя ти се, Хърмаяни, кога най-сетне ще се откажеш от тая СМРАД?
            — Когато домашните духчета получат прилични заплати и условия за работа! — изсъска тя в отговор. — Ако искаш да знаеш, започвам да си мисля, че вече е време да предприема някакви действия. Знаеш ли как мога да стигна до училищната кухня?
            — Нямам представа, питай Фред и Джордж — отвърна Хари.
            Хърмаяни потъна в дълбокомислено мълчание, докато Хари си пиеше бирения шейк и разглеждаше посетителите. Всички бяха весели и спокойни. На близката маса Ърни МакМилън и Хана Абът си разменяха картички от шоколадови жаби, но и двамата носеха значки „Подкрепете СЕДРИК ДИГЪРИ“ върху наметалата си. До вратата видя Чо с няколко нейни приятели от „Рейвънклоу“. Тя обаче не си бе закачила значка в подкрепа на Седрик Дигъри и това мъничко го зарадва…
            Какво не би дал да беше един от онези, които седяха наоколо, смееха се и разговаряха, без да се притесняват за нищо, освен за домашните си! Представяше си как би се чувствал тук, ако името му не бе излязло от Огнения бокал. Поне нямаше да носи мантията невидимка. А и Рон щеше да седи до него. Тримата биха си приказвали безгрижно за смъртните опасности, пред които щяха да се изправят състезателите от трите училища във вторник. Той щеше да очаква с нетърпение да ги гледа какво правят, щеше да вика в подкрепа на Седрик заедно с другите, седнал на сигурно място най-отзад на трибуните…
            Чудеше се как ли се чувстват останалите участници в турнира. Колкото пъти бе срещнал Седрик напоследък, той вечно беше заобиколен от почитатели и изглеждаше нервен, но ентусиазиран. От време на време Хари забелязваше по коридорите и Фльор Делакор, винаги надменна и невъзмутима, каквато си я знаеха. А Крум си седеше в библиотеката над купчини книги.
            Помисли си за Сириус и буцата, заседнала в гърдите му, като че ли малко поолекна. Щеше да го види само след дванайсет часа, защото точно тази нощ предстоеше срещата им край камината в общата стая — стига нещо да не се обърка, както често ставаше напоследък.
            — Я виж, ето го и Хагрид! — каза Хърмаяни.
            Над множеството се подаваше огромната рошава глава на Хагрид, по която за щастие вече не личаха опити за връзване на опашки. Хари се зачуди защо не го бе видял веднага, тъй като пазачът бе наистина огромен. Но като се надигна предпазливо на пръсти, установи, че всъщност Хагрид се е навел и говори с професор Муди — той държеше грамадната си халба, а Муди пиеше от своето плоско шишенце. Мадам Розмерта, красивата съдържателка, явно не одобряваше това, защото погледна изкосо Лудоокия, докато събираше чашите от масите наоколо. Тя вероятно го приемаше като обида към нейната греяна медовина, но Хари знаеше каква е причината. В предишния час по защита срещу Черните изкуства Муди им бе казал, че предпочита винаги да си приготвя сам храната и питието, защото тъмните магьосници можели лесно да пуснат отрова в чашата му, ако я остави дори и за миг.
            Докато Хари ги наблюдаваше, двамата станаха да си вървят. Той им махна, но после се сети, че Хагрид не може да го види. Муди обаче спря, вперил магическото си око право в ъгъла, където седеше той, потупа Хагрид по гърба (понеже не можеше да стигне раменете му), прошепна му нещо и двамата се запътиха обратно през заведението към масата на Хари и Хърмаяни.
            — Добре ли си, Хърмаяни? — гръмогласно попита Хагрид.
            — Здравей! — с усмивка отговори момичето.
            Муди обиколи масата, куцукайки, и се наведе. Хари си помисли, че се опитва да види какво пише в тетрадката за СМРАД, но чу шепот:
            — Чудесна мантия, Потър!
            Хари го погледна изумен. Муди му се усмихна широко и от няколкото сантиметра разстояние момчето сега съвсем ясно видя какъв голям къс липсва от носа му.
            — Вашето око… ъъъ… може ли да…
            — Да, с него виждам и през мантии невидимки — тихо отвърна Муди. — И уверявам те, в много случаи това ми е помагало.
            Хагрид също бе вперил към него светнал поглед. Хари бе сигурен, че пазачът не може да го види, но явно Муди му бе казал къде точно е момчето.
            Хагрид се наведе, уж да прочете какво пише в тетрадката за СМРАД, и заговори с такъв тих шепот, че само Хари го чуваше:
            — Хари, я ’земи да дойдеш в полунощ до мойта колиба. Ама си носи таз’ наметка.
            И като се изправи, той се провикна:
            — Радвам се, че те видях, Хърмаяни.
            После смигна няколко пъти и си тръгна, а Муди го последва.
            — Защо ли ме вика да се срещаме в полунощ? — зачуди се Хари.
            — Това ли ти каза? — изненада се Хърмаяни, — Интересно какво е намислил? Не съм сигурна дали трябва да отидеш, Хари… — Тя се огледа с притеснение и прошепна доста нервно: — Може да закъснееш за Сириус.
            Ако идеше при Хагрид в полунощ, едва ли щеше да му стигне времето да се върне за срещата със Сириус. Хърмаяни предложи да изпратят Хедуиг до Хагрид със съобщение, че Хари няма как да иде (ако Хедуиг приемеше да вземе бележката, разбира се). Самият Хари обаче смяташе, че е по-добре все пак да отиде, но да не се бави много, независимо за какво го вика пазачът. Беше любопитен какъв е поводът — Хагрид никога досега не бе искал да го посещава в такъв късен час.
                                                                  * * *
            В единайсет и половина същата вечер Хари, който се бе престорил, че си ляга по-рано, се заметна с мантията невидимка и се запромъква отново надолу, като мина през общата стая. Там все още имаше ученици. Братята Крийви бяха успели да отмъкнат цял куп значки с „Подкрепете СЕДРИК ДИГЪРИ“ и се опитваха да ги омагьосат да призовават „Подкрепете ХАРИ ПОТЪР“. До този момент обаче бяха успели само да зациклят на надписа „ПОТЪР Е ГАДЕН“. Хари се изниза покрай тях, стигна до портрета, спря и изчака, без да отмества очи от часовника си. Тогава Хърмаяни накара Дебелата дама отвън да отвори картината, както се бяха се наговорили. Той се измъкна през рамката, прошепна „Благодаря!“ и излезе от замъка.
            Навън беше съвсем тъмно. Хари прекоси поляната, като се ориентираше по светлинката от къщата на Хагрид. В огромната карета на „Бобатон“ също светеше и отвътре се чуваше гласът на Мадам Максим. Малко по-късно почука на вратата на къщурката.
            — Ти ли си, Хари? — попита шепнешком Хагрид, отвори и огледа наоколо.
            — Аз съм — отвърна Хари, вмъкна се вътре и свали мантията невидимка. — Какво има?
            — Искам да ти покажа нещо… — започна Хагрид.
            Той едва сдържаше вълнението си. В петлика си бе затъкнал някакво цвете, подобно на малка зелка. Явно се бе отказал да маже косата си със смазочно масло и несъмнено се бе опитал да я вчеше, защото имаше счупени зъбци от гребен, заплетени в нея.
            — Какво ще ми показваш? — попита Хари предпазливо, чудейки се дали огнеметите бяха снесли яйца, или Хагрид бе успял да си купи ново гигантско триглаво куче от някой случаен посетител в кръчмата.
            — Върви сега с мен, мълчи си и се заметни с таз’ невидимка — занарежда Хагрид. — Ще идем без Фанг, че никак няма да му хареса…
            — Виж какво, не мога да се бавя много… Трябва да се върна в замъка преди един часа.
            Но Хагрид не го слушаше. Той отвори предната врата и излезе навън в нощта. Хари набързо го последва и за своя голяма изненада установи, че вървят към каретата на „Бобатон“.
            — Хагрид, какво си…
            — Шшшшт! — спря го пазачът и почука три пъти на врата с кръстосаните златни пръчки.
            Отвори Мадам Максим. Широките й рамене бяха загърнати в копринен шал. Като видя Хагрид, тя се засмя.
            — Ааа, ’Агррид… Стана ли врреме?
            — Бон сюар!* — поздрави Хагрид с грейнала усмивка и подаде ръка на дамата да слезе по златните стъпала.
            [* Добър вечер! (неправилен френски) — Бел.прев.]
            Мадам Максим затвори вратата зад гърба си, хвана Хагрид подръка и двамата тръгнаха покрай оградата, зад която бяха приютени гигантските хвърковати коне за каретата. Все още в пълно недоумение Хари подтичваше след тях. Дали Хагрид бе решил да му покаже Мадам Максим отблизо? Та той можеше да я види по всяко време, ако пожелаеше — тя никъде не минаваше незабелязана…
            Вероятно и за самата Мадам Максим изненадата не бе по-малка, защото след известно време закачливо попита:
            — Къде ме водите, ’Агррид?
            — Ще ви хареса — смотолеви Хагрид. — Струва си да се види, повярвайте. Само да не ’земете… да изтърсите някому к’во съм ви показал, а? Щото не ви се полага да гледате…
            — Не, естествено… — успокои го Мадам Максим, като пърхаше с дългите си черни мигли.
            Те продължиха да вървят и Хари ставаше все по-нетърпелив, докато ги догонваше и често-често поглеждаше часовника си. Заради поредната вятърничава идея на Хагрид можеше и да изпусне Сириус. Ако не стигнеха скоро там, закъдето бяха тръгнали, той щеше да се обърне и да се върне право в замъка, а Хагрид нека си се разхожда на лунна светлина с Мадам Максим…
            Но когато замъкът и езерото престанаха да се виждат от пътя им покрай Забранената гора, Хари дочу шумове. Някъде напред долови мъжки гласове… после се разнесе оглушителен, покъртителен рев…
            Хагрид и Мадам Максим заобиколиха няколко дървета и спряха. Хари притича до тях… За части от секундата му се стори, че вижда пламъци на клади, покрай които се мяркаха мъжки фигури… и изведнъж челюстта му направо увисна.
            Змейове.
            Четири огромни възрастни звяра със свирепо изражение стояха изправени на задните си крака зад ограда от дебели дървени дъски, ревяха и пръхтяха. Главите им стърчаха на петнайсет метра от земята, а зиналите им зъбати усти бълваха към тъмното небе огнени езици. Единият от тях беше сребристосин, с дълги остри рогове и непрекъснато се зъбеше и ръмжеше на магьосниците наоколо. До него друг с гладки зелени люспи се мяташе и риташе с всичка сила. Имаше и един червен със странен венец от остри златни шипчета покрай муцуната, който бълваше огнени облаци с формата на гъба. А четвъртият, който бе най-близо до Хари и другите двама, беше черен, гигантски на ръст и приличаше повече на грамаден гущер.
            Най-малко трийсет магьосници, по седем-осем около всеки змей, се опитваха да озаптят чудовищата, дърпайки ги за веригите, прикрепени за дебели кожени каишки около шиите и краката им. Хари гледаше като хипнотизирай високо нагоре, където погледът му срещна очите на черния змей. Те бяха с вертикални зеници като на котките и като че ли щяха да изхвръкнат от орбитите си — от страх или от ярост, Хари не можеше да разбере. От гърлото на звяра излизаше страховит звук — нещо средно между вой и стържещ крясък…
            — Стой назад, Хагрид! — извика един магьосник близо до оградата. — Тия бълват огън на повече от шест метра, а оня шипоносец може и на петнайсет, виждал съм го!
            — Виж какъв е красавец! — нежно промълви Хагрид.
            — Не става така! — изкрещя друг магьосник. — Зашеметяващо заклинание… Броя до три!
            Хари видя как укротителите до един извадиха своите магически пръчки.
            — „Вцепени се!“ — извикаха те в един глас и заклинанията излетяха в мрака като огнени ракети, които се пръснаха и обсипаха люспестите тела на змейовете със звезден дъжд…
            Хари видя как най-близкият до него змей се люшна застрашително на задните си крака, челюстта му се раззина в сподавен вой и от ноздрите му вече не излизаха пламъци, а само дим. После той много бавно се свлече, няколко тона змейски мускули, покрити с черни люспи, се сгромолясаха на земята с огромна сила и Хари можеше да се закълне, че дърветата зад него се клатят като при земетресение.
            Змеевъдите свалиха пръчките си и се приближиха към нападалите си питомци, образували с туловищата си малки хълмчета. Бързо опънаха веригите и ги закрепиха здраво към железни куки, които забиха дълбоко в земята с помощта на магическите си пръчки.
            — Да идем по-близо, а? — с вълнение се обърна Хагрид към Мадам Максим.
            Двамата се отправиха към оградата, следвани от Хари. Mагьосникът, който бе предупредил Хагрид да внимава, се обърна и момчето го позна. Беше Чарли Уизли.
            — Как я караш, Хагрид? — задъхано заговори той. — Сега ще кротуват… Давахме им приспивателен сироп по пътя насам, защото реших, че ще е по-добре за тях да е тъмно и тихо, когато се събудят. Ама както виждаш, не им хареса тук, май никак не им хареса…
            — К’ви породи са тия, Чарли? — попита Хагрид, взирайки се със страхопочитание в най-близкия змей, черния, чиито очи бяха полуотворени.
            Хари забеляза как част от продълговатата змейска зеница се жълтее между сбръчканите черни клепачи.
            — Този тук е унгарски шипоносец — заобяснява Чарли, — онзи там по-малкият е обикновен уелски зелен, синкавосивият е шведски късонос, а китайски огнен — онзи там, червеният…
            Чарли се огледа — Мадам Максим бе тръгнала покрай оградата и оглеждаше зашеметените змейове.
            — Не очаквах да доведеш и нея, Хагрид — понамръщи се Чарли. — Участниците не бива да знаят какво им предстои, а тя със сигурност ще каже на ученичката си, нали?
            — Рекох си, че ще се радва да ги види… — само вдигна рамене Хагрид, без да отмества захласнат поглед от змейовете.
            — Романтична среща, а, Хагрид? — поклати глава Чарли.
            — Четири значи… — мърмореше си Хагрид, — по един за всеки от участниците, нали тъй? И к’во ще ги правят? Ще се борят ли?
            — Изглежда само ще трябва да минат покрай тях — отвърна Чарли. — Ние ще стоим наблизо с готови заклинания за гасене на огън, ако положението се влоши. Настояваха да са мътещи майки, така и не разбрах защо… Ама право да ти кажа, не му завиждам на оня, комуто се падне унгарската. Страшна работа е! Опасна и откъм главата, и откъм опашката, виж я!
            Чарли посочи опашката на звяра и Хари забеляза, че през няколко сантиметра по цялата й дължина стърчат дълги бронзови шипове.
            В този момент петима змеевъди се приближиха тежко-тежко до полегналото чудовище, стискайки четирите краища на одеяло, в което се виждаха огромни гранитносиви яйца. Оставиха ги много внимателно. Хагрид въздъхна с копнеж.
            — Внимавай, броил съм ги, Хагрид! — строго се обади Чарли. После попита: — Как е Хари?
            — Добре е — отвърна Хагрид, вперил очи в яйцата.
            — Надявам се да е добре и след като се изправи пред тия тук — мрачно рече Чарли и кимна с глава към налягалите зверове. — Не посмях да кажа на мама какво ще му е първото изпитание, че тя и без това примира от страх за него… — И той заимитира гласа на майка си: — „Как може да допуснат да участва в този турнир, като е още толкова малък! А аз си мислех, че няма никаква опасност, сигурна бях, че има възрастова граница.“ Заливаше се в сълзи, докато четеше оная статия за него в „Пророчески вести“: „Още плачел за родителите си, горкото дете, пък аз да не знам!“
            Хари не издържаше повече. Убеден, че в присъствието на четири змея и Мадам Максим Хагрид няма да усети липсата му, той тихичко се обърна и забърза към замъка.
            Не беше наясно дали е доволен, че видя какво го чака, или не е. Може би така беше по-добре. Първият шок бе преодолян сега. Може би ако бе видял змейовете чак на изпитанието във вторник, щеше да припадне пред цялото училище…
            А може би това все пак ще се случи… той ще е въоръжен само с магическата си пръчка… която сега му се струваше като малка тресчица… срещу онзи люспест, покрит с шипове огнедишащ звяр, висок петнайсет метра, покрай който трябваше да мине. И всички ще го гледат. Как би могъл да успее?
            Хари ускори крачка и заобиколи покрай гората. Имаше по-малко от петнайсет минути да се добере до камината, за да разговаря със Сириус, а можеше да се закълне, че никога досега не бе искал толкова много да поговори с някого… Изведнъж се блъсна в нещо, падна назад, очилата му се изхлузиха, но успя да задържи мантията невидимка върху себе си. Един глас до него попита:
            — Оуу! Кой е там?
            Хари се увери, че мантията го покрива отвсякъде, и притихна на мястото си, вперил поглед в тъмния силует на магьосника, в когото се беше блъснал. Разпозна козята брадичка… Това беше Каркаров.
            — Кой е там? — отново попита професорът, оглеждайки се в мрака.
            Хари остана неподвижен и безмълвен. След около минута Каркаров сигурно реши, че е попаднал на някакво животно, защото взе да оглежда земята наоколо, като че ли очакваше да види куче. После се върна крадешком под прикритието на дърветата и отново се запромъква към мястото, където се намираха змейовете.
            Съвсем леко и крайно предпазливо Хари се изправи и продължи пътя си, колкото може по-бързо и по-безшумно, прекосявайки тъмното празно пространство пред „Хогуортс“.
            Веднага бе разбрал какво търси Каркаров. Той се бе измъкнал от кораба, за да се опита да открие какво ще бъде първото изпитание. Имаше голяма вероятност да засече Хагрид и Мадам Максим в гората — не би било чудно, ако ги забележи отдалеч. На Каркаров му стигаше да върви натам, откъдето идват гласовете, и — както самата Мадам Максим — щеше да узнае какво предстои на състезателите. Така единственият участник, който във вторник щеше да се изправи срещу нещо неизвестно, бе Седрик.
            Хари се добра до замъка, вмъкна се през входа и хукна нагоре по мраморната стълба задъхан. Не смееше да забави ход, защото му оставаха по-малко от пет минути да стигне до камината…
            — „Глупотевини!“ — едва успя да изрече паролата пред Дебелата дама от портрета, задрямала в рамката си.
            — Щом така казваш… — измърмори тя, без да отваря очи, но картината се отмести да го пропусне и той се мушна през отвора.
            Общата стая беше пуста и ако се съдеше по това, че миризмата си беше нормална, явно на Хърмаяни не й се бе наложило да пуска торови бомбички, за да му осигури спокойствие за срещата със Сириус.
            Хари свали мантията невидимка и се отпусна в едно кресло до камината. В стаята беше полутъмно и единствено пламъците хвърляха отблясъци. Светлината им се отразяваше от купчина бивши значки _Подкрепете СЕДРИК ДИГЪРИ_ на една от масите. След опитите на братята Крийви да променят надписа им, сега значките вече гласяха „ПОТЪР Е МНОГО ГАДЕН“. Погледна пак към огъня и подскочи.
            Сред пламъците се бе появила главата на Сириус. Ако не беше виждал вече господин Дигъри да се появява по същия начин в кухнята на Уизли, Хари щеше направо да обезумее от ужас. Вместо това обаче по лицето му се разля широка усмивка, което не се беше случвало отдавна. Той се измъкна от креслото, клекна пред камината и попита:
            — Как си, Сириус?
            Кръстникът му се беше променил, откакто се бяха видели последен път. Хари си спомни, че когато се разделиха, лицето на Сириус бе изпито и оградено с буйна дълга, черна и сплъстена коса. Сега косата му бе къса и чиста, лицето се бе позакръглило. Изглеждаше подмладен и видът му много напомняше за единствената негова снимка, която имаше Хари — от сватбата на Лили и Джеймс Потър.
            — Мен ме остави, ти как си? — сериозно попита Сириус.
            — Аз съм… — За миг Хари се поколеба дали да не каже „добре“, ала сърце не му даде да излъже.
            И докато се усети, успя да изрече повече думи, отколкото бе изговарял дни наред — как никой не му вярва, че участва в турнира не по своя воля, за лъжите на Рита Скийтър по негов адрес в „Пророчески вести“, и че няма коридор, по който да мине, без да му се подиграват, и… за Рон, който не му вярва, защото сигурно му завижда…
            — …а току-що Хагрид ми показа какво ще бъде първото изпитание… Змейове, Сириус, и с мен е свършено — каза той отчаяно и млъкна.
            Очите на Сириус, които и без това още не бяха загубили напълно онзи тъжен, мъртвешки и блуждаещ поглед, който му бе останал от Азкабан, сега бяха пълни с тревога. Той бе оставил Хари да си излее мъката, без да го прекъсва, и накрая му каза:
            — Със змейовете ще се справим, Хари, но за това ще говорим след малко. Скоро трябва да се махам… Промъкнах се в една къща на магьосници, за да използвам камината, но те може да се върнат всеки момент. Преди това обаче трябва да те предупредя за много неща.
            — Какви неща? — попита Хари и усети как силата на духа му се смали неколкократно.
            Възможно ли беше да има нещо по-страшно от змейовете?
            — Каркаров… — започна Сириус, — беше… смъртожаден. Нали знаеш какво значи някой да е смъртожаден?
            — Да… той… Какво?
            — Бяха го заловили, дори беше в Азкабан с мен, ама после го пуснаха. Готов съм да се обзаложа на всичко, че тъкмо затова Дъмбълдор е назначил аврор в „Хогуортс“ тази година — да го държи под око. Точно Муди хвана навремето Каркаров. Отначало го прати в Азкабан.
            — Каркаров е бил освободен? — бавно попита Хари, докато съзнанието му се мъчеше да приеме и този потресаващ факт. — Защо са го пуснали?
            — Успя да се спазари с Министерството на магията — с горчивина в гласа обясни Сириус. — Каза, че е осъзнал грешката си, и после им издаде много имена… Така вкара в Азкабан други на свое място… и там сега много го мразят, да ти кажа. А след като излязъл, доколкото знам, започнал да учи на Черни изкуства всичките възпитаници в своето училище. Така че внимавай и с участника от „Дурмщранг“.
            — Ясно — бавно отвърна Хари. — Само че… да не искаш да кажеш, че Каркаров е сложил името ми в бокала? Защото ако е той, значи е страхотен артист. Да знаеш само как се разгневи в онази стая! Искаше да ми попречи по всякакъв начин да се състезавам.
            — Знаем, че е артист — потвърди Сириус, — щом успя да убеди дори Министерството на магията да го пусне на свобода. А напоследък следя и „Пророчески вести“, Хари…
            — Ти и целият свят… — мрачно рече Хари.
            — …и както разбирам между редовете на написаното от онази Скийтър, Муди е бил нападнат последната вечер, преди да постъпи в „Хогуортс“. Да, знам, че според нея това било фалшива тревога — бързо додаде Сириус, като видя, че Хари се готви да го прекъсне, — но аз не мисля така. Според мен някой се е опитал да осуети идването му в „Хогуортс“. Има човек, който е заинтересован Муди да не е наблизо. Едва ли някой би обърнал по-сериозно внимание на тези предположения, защото на Лудоокия доста често му се привиждат нападатели. Но това не означава, че той не може да усети кога нещата стават сериозни. Муди беше най-добрият аврор, работил някога за министерството.
            — Какво… искаш да кажеш тогава? — бавно попита Хари. — Че Каркаров се опитва да ме убие? Ама… защо?
            Сириус се поколеба.
            — Напоследък чух разни странни неща — бавно поде той. — Например… че смъртожадните нещо са се пораздвижили. Появили са се и на Световното първенство по куидич, нали? Някой направил Черния знак… Пък и чу ли за онази вещица от министерството, която изчезнала?
            — Бърта Джоркинс ли? — попита Хари.
            — Същата. Изгубила се някъде в Албания, а точно там се криел сега Волдемор, както се говори… Тя сигурно е знаела, че предстои Тримагически турнир, нали?
            — Да, ама… каква е вероятността тази жена да попадне точно при Волдемор? — недоумяваше Хари.
            — Слушай, аз познавам Бърта Джоркинс — поклати глава Сириус. — Тя беше в „Хогуортс“ по мое време, две-три години преди нас с баща ти. Още тогава си беше голяма глупачка. Навсякъде си пъха носа, ама е без мозък. А това не е добра комбинация, Хари. Мен ако питаш, съвсем лесно са я примамили в някакъв капан.
            — Значи… значи Волдемор може да е разбрал за турнира? — Хари сякаш не искаше да повярва. — Това ли искаш да кажеш? И мислиш, че Каркаров е тук, за да му служи?
            — И аз не знам какво да мисля — отвърна бавно Сириус. — Просто не знам… Доколкото познавам Каркаров, той не би се върнал при Волдемор, ако не е сигурен, че господарят му е достатъчно силен да го пази. Но който и да е пуснал името ти в онзи бокал, направил го е с определена цел. Според мен турнирът е много удобен момент да ти навредят и после всичко да бъде представено като злополука.
            — Доста лесна мишена съм — съвсем се омърлуши Хари. — Ще си стоят настрани и ще оставят змейовете да им свършат работата.
            — А, да… змейовете — сети се Сириус и заговори още по-бързо. — Има начин, Хари. Не се изкушавай да използваш зашеметяващо заклинание, защото телата им са силни и притежават голяма магическа мощ, та няма лесно да се поддадат на едно заклинание. Нужни са поне половин дузина магьосници едновременно, за да се надвие един-единствен такъв звяр.
            — Да, знам, току-що видях… — съгласи се Хари.
            — Но ти можеш и сам да се справиш — успокои го Сириус. — Ще ти свърши работа и едно съвсем просто заклинание. Трябва само да…
            Точно тогава Хари вдигна ръка и му направи знак да замълчи. Откъм витата стълба се чуха стъпки.
            — Бягай! — почти просъска Хари. — Бягай! Някой слиза!
            Той скочи бързо на крака и едва не залитна, но успя да прикрие с тялото си огъня в камината… Ако някой видеше лицето на Сириус в замъка „Хогуортс“, щеше да се вдигне голяма врява… Министерството щеше да се намеси и щяха да разпитват Хари къде се крие кръстникът му…
            В следващия миг той чу леко „пук!“ откъм огъня и разбра, че Сириус е изчезнал. После впери очи в края на стълбата и зачака да види кой е тръгнал да се разхожда в един след полунощ и попречи на Сириус да му каже как да мине покрай змеицата.
            Беше Рон в кафеникава бархетна пижама. Той се стъписа, като видя Хари в другия край на стаята, и се огледа.
            — С кого разговаряше? — попита той.
            — Теб какво те засяга? — озъби му се Хари. — И изобщо какво търсиш тук по това време на нощта?
            — Почудих се къде си… — едва изрече Рон, вдигайки рамене. — Нищо повече. Отивам да си легна.
            — Просто си решил да ме шпионираш, нали? — развика се Хари.
            Той знаеше, че Рон не е и подозирал какво ще завари в стаята, нито е имал лоша умисъл, но това не го интересуваше. В този момент Хари мразеше всичко, свързано с Рон, дори и онези няколко сантиметра от босите му глезени, които се подаваха под крачолите на пижамата му.
            — Много съжалявам — отвърна Рон, като почервеня от гняв. — Бях забравил, че не обичаш да ти нарушават спокойствието. Е, оставям те на мира да репетираш за следващото си интервю.
            Хари грабна от масата една значка с надпис „ПОТЪР Е МНОГО ГАДЕН“ и я запрати с всичка сила към отсрещния край на стаята. Тя улучи Рон право в челото и отскочи.
            — На` ти! — кресна Хари. — Да си я закачиш във вторник. А може и белег да ти остане сега, ако имаш късмет! Нали това ти се иска, а?
            После се втурна право към стълбата, очаквайки Рон да му препречи пътя, но той остана на мястото си в своята окъсяла пижама. Хари влетя в спалнята и се тръшна на кревата. Дълго лежа буден, но не чу кога си бе легнал Рон.


            ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
            ПЪРВОТО ИЗПИТАНИЕ

            Като стана в неделя сутринта, Хари започна да се облича съвсем разсеяно и трябваше да мине малко време, за да установи, че се опитва да обуе шапката вместо чорапа си. Когато все пак успя да облече всичките дрехи на точните части от тялото си, той побърза да открие Хърмаяни и я намери на масата на „Грифиндор“ в Голямата зала да закусва с Джини. Тъй като стомахът му отказваше да приема храна, Хари изчака Хърмаяни да глътне и последната си лъжица каша, след което я измъкна навън да се поразходят. Докато вървяха покрай езерото, той й разказа за змейовете и за всичко, което му бе разкрил Сириус.
            Хърмаяни много се притесни от предупреждението на Сириус за Каркаров, но все пак смяташе, че змейовете са по-спешният проблем.
            — Нека да направим всичко възможно да останеш жив до вторник вечерта — почти разтреперана каза тя, — а после ще мислим за Каркаров.
            Обиколиха езерото три пъти, докато се мъчеха да се сетят за някакво просто заклинание за покоряване на змейове. Тъй като нищо не им хрумваше, отидоха в библиотеката. Хари смъкна всички книги за змейове, които намери, и двамата се заловиха да ровят из огромната купчина.
            — „Рязане на нокти с магия… лекуване на ръжда по люспите…“ Това не върши работа, то е за особняци като Хагрид, които искат да се грижат за тях.
            — „Змейове се убиват крайно трудно поради древната магия, с която е пропита тяхната дебела кожа — през нея могат да проникнат само най-силните заклинания…“ Но нали Сириус каза, че може и със съвсем просто!
            — Да потърсим тогава в някой от сборниците с по-елементарни магии — предложи Хари, като бутна настрана „Хората, които обожават змейове“.
            Той се върна на масата с цял куп книги, подреди ги и започна да ги прелиства една след друга, докато Хърмаяни непрестанно коментираше шепнешком до лакътя му;
            — Ето, има заменящо заклинание, но каква е ползата, освен ако не успееш да смениш челюстите му с нещо по-малко опасно… Проблемът е — както пише в книгата, — че кожата на змея е непробиваема… Бих предложила да пробваш с някаква трансфигурация, но едва ли ще можеш да се справиш с такова туловище… Ти нямаш никакви шансове, а се съмнявам, че дори и професор Макгонъгол… Освен ако не омагьосаш себе си? Може би ще получиш допълнителни сили. Само че това не са прости заклинания, каквито сме правили в час, и само аз знам за тях, защото вече започнах да се готвя за изпитите за СОВА…
            — Хърмаяни — прекъсна я Хари изнервен, — би ли млъкнала за минутка. Опитвам се да се съсредоточа.
            Тя млъкна, но единственият резултат от това бе, че главата на Хари се изпълни с монотонно бръмчене, което още повече му пречеше да се съсредоточи. Без особена надежда той продължи надолу по съдържанието на „Основи на урочасването за дейни и гневни“: „мигновено скалпиране“… ама нали змейовете нямат грива… „вдъхване на пипер“… това може само да засили пламъците, излизащи от гърлото на змея… „роговиден език“… само това му трябва на змея, та да ме прободе.
            — О, виж, той пак пристига… Защо ли не си чете в глупавия кораб? — рече Хърмаяни раздразнено, когато Виктор Крум влезе с присъщата си мудна походка. Той ги погледна смръщено и се оттегли в един далечен ъгъл с цял куп книги. — Хайде, Хари, ела да идем пак в общата стая. Неговите почитателки ще нахълтат всеки момент и ще се разчуруликат.
            И наистина още на излизане от библиотеката те попаднаха на цяла група момичета, едно от които бе вързало българско шалче около кръста си.
                                                                       * * *
            Хари почти не спа тази нощ. Когато се събуди в понеделник сутринта, за пръв път се замисли сериозно дали да не избяга от „Хогуортс“. Но щом огледа Голямата зала по време на закуска и си представи какво означаваше да напусне замъка, разбра, че не може да го направи. Единствено тук се бе чувствал щастлив… освен може би когато е бил с родителите си, но нямаше спомен за онова време.
            Все пак му стана някак по-леко, като осъзна, че предпочита да е тук и да се изправи срещу змея, отколкото да се върне на „Привит Драйв“ при Дъдли. Това сравнение малко го поуспокои. Той с мъка дояде бекона си (гърлото му се беше свило) и когато двамата с Хърмаяни станаха, забеляза, че и Седрик Дигъри напуска масата на „Хапълпаф“.
            Седрик още не знаеше за змейовете… Единственият участник в турнира, който не знаеше — Хари не се съмняваше, че Мадам Максим и Каркаров са разказали на Фльор и Крум.
            — Хърмаяни, чакай ме в оранжерията — каза той решително, докато гледаше как Седрик напуска залата. — Ти отивай, аз ще те настигна.
            — Хари, ще закъснееш за часа. Звънецът ще бие всеки момент…
            — Ще успея!
            Когато стигна до мраморното стълбище, Седрик вече се бе качил догоре и го бяха наобиколили групичка шестокурсници. Хари не искаше да разговарят пред тях, защото пак щяха да му се подиграват заради написаното от Рита Скийтър. Тръгна на известно разстояние след Седрик и видя, че той се отправя към коридора, където бе кабинетът по вълшебство. На Хари му хрумна нещо. Той спря, измъкна магическата си пръчка и внимателно се прицели.
            — „Диффиндо!“
            Чантата на Седрик се отвори, от нея се изсипаха парчета пергамент, пера и книги и се пръснаха по пода. Няколко шишенца с мастило се счупиха.
            — Оставете… аз сам… — нервно отпрати Седрик приятелите си, навели се да му помогнат. — Кажете на Флитуик, че идвам. Отивайте…
            Тъкмо на това се надяваше Хари. Той прибра пръчката си, изчака приятелите на Седрик да влязат в класната стая и забърза по коридора, в който двамата вече бяха сами.
            — Здрасти! — каза Седрик, докато вдигаше своето „Ръководство по трансфигурация за напреднали“, опръскано вече с мастило. — Чантата ми току-що се скъса, а е съвсем нова…
            — Седрик — каза Хари, — първото изпитание… Змейове!
            — Какво? — Седрик вдигна очи.
            — Змейове — повтори Хари още по-бързо, да не би професор Флитуик да излезе да види къде се бави Седрик. — Докарали са четири, по един за всеки от нас, а ние ще трябва да минем покрай тях.
            Седрик се опули насреща. В сивите му очи Хари забеляза почти същия ужас, какъвто самият той изпитваше от събота насам.
            — Сигурен ли си? — попита Седрик шепнешком.
            — Абсолютно — отвърна Хари. — Видях ги.
            — Но как разбра, нали не трябва да знаем…
            — Няма значение — прекъсна го Хари, за да не злепостави Хагрид, ако Седрик го издаде. — Но аз не съм единственият. Фльор и Крум сигурно също вече знаят, защото Мадам Максим и Каркаров видяха змейовете.
            Седрик се изправи — в ръцете си стискаше изцапани с мастило пера, пергамент и книги, а скъсаната чанта се люшкаше на рамото му. Той гледаше Хари с недоумение, примесено с подозрение.
            — Защо ми го казваш? — попита той.
            Хари го погледна изумен. Сигурен беше, че Седрик не би задал този въпрос, ако беше видял змейовете с очите си. Хари не можеше да допусне и най-лошият му враг да се изправи срещу тези чудовища без предупреждение, освен може би Малфой или Снейп…
            — Ами защото… иначе не би било честно — отвърна той. — Сега вече всички знаем и сме равни, нали така?
            Седрик все още го гледаше с известно подозрение, когато Хари чу познат тропот зад гърба си. Обърна се и видя Лудоокия Муди да излиза от съседната класна стая.
            — Ела с мен, Потър! — рече той. — Дигъри, ти изчезвай!
            Хари боязливо се вгледа в Муди. Дали ги беше чул?
            — Ъъъ… професоре, трябваше вече да съм в час по билкология.
            — Няма значение, Потър. Ела в моя кабинет, ако обичаш…
            Хари го последва, като се чудеше какво ли ще се случи. Ами ако Муди го попита как е разбрал за змейовете? Дали няма да отиде при Дъмбълдор и да издаде Хагрид, или просто ще превърне Хари в пор? Е, може би по-лесно щеше да мине покрай змея, ако беше пор, мрачно си помисли Хари — поне щеше да е по-дребен и нямаше да се забелязва от петнайсет метра височина.
            Той тръгна след Муди. Професорът затвори вратата на кабинета, обърна се към Хари и го погледна изкосо и с магическото, и с обикновеното си око.
            — Много почтено постъпи току-що, Потър — тихо рече Лудоокия.
            Хари не знаеше какво да отговори, защото изобщо не беше очаквал такава реакция.
            — Настани се — подкани го Муди и той седна, оглеждайки се.
            Беше влизал в този кабинет при двама от предишните преподаватели. По времето на професор Локхарт по стените бяха окачени светещи и захилени снимки на самия преподавател, които намигаха на всички. Когато Лупин живееше тук, по-вероятно беше да попаднеш на някое ново изумително зловредно създание, каквито той осигуряваше за учебните занятия. А сега кабинетът бе пълен с изключително странни предмети и Хари предположи, че Муди ги е използвал, когато е бил аврор.
            Върху бюрото му имаше нещо, което приличаше на голям напукан стъклен пумпал. Хари веднага се сети, че това е опасноскоп, защото и той имаше подобен, макар и много по-малък от този на Муди. В ъгъла на малка масичка бе поставено някакво подобие на спираловидно навита златна телевизионна антена, което тихичко бръмчеше. На отсрещната стена зад гърба на Хари висеше огледало, в което обаче не се отразяваше стаята. Из него се движеха някакви сенки с размити очертания.
            — Харесват ли ти моите детектори за Тъмни сили? — поинтересува се Муди, като внимателно наблюдаваше момчето.
            — Какво е това? — попита Хари и посочи навитата златна антена.
            — Тайносензор. Вибрира, щом установи, че някой скрива истината или лъже… Но тук не може да се използва, защото има твърде силни смущения — учениците лъжат непрестанно, когато не са си подготвили домашните. Не спира да бръмчи, откакто съм дошъл. А и опасноскопа трябваше да изключа, защото постоянно пищеше. Много е чувствителен и улавя сигнали на повече от километър наоколо. Разбира се, реагира не само на детските хитрини — говореше той с хриптящия си глас.
            — А за какво е това огледало?
            — О, това е моят врагоглед. Виждаш ли там как се спотайват враговете? Но няма нищо страшно, докато не им видя очите. Тогава вече трябва да отворя сандъка си.
            Той се изсмя кратко и дрезгаво и посочи един голям сандък под прозореца, залостен със седем ключалки една до друга. Хари се почуди какво ли се крие вътре, но следващият въпрос на Муди го върна рязко към действителността.
            — Е… значи си разбрал за змейовете, а?
            Хари не отговори веднага. Точно от това се боеше… Но както не бе казал на Седрик, така в никакъв случай нямаше да каже и на Муди, че Хагрид бе нарушил правилата.
            — Няма нищо — рече професорът, седна и с пъшкане опъна дървения си крак. — Измамата е традиционна част от Тримагическия турнир.
            — Аз не съм мамил никого! — остро възрази Хари. — Беше си чиста случайност, че разбрах…
            Муди се ухили.
            — Не обвинявам теб, момче. От самото начало разправям на Дъмбълдор, че той може да си остане почтен, щом така иска, но старият Каркаров и Максим не са като него. Сигурно са казали всичко на своите ученици. Искат на всяка цена да спечелят. Искат да победят Дъмбълдор. Непременно държат да покажат, че той с нищо не е по-добър от тях.
            Муди пак се изсмя и магическото му око се завъртя толкова бързо, че на Хари едва не му се зави свят да го следи.
            — И така… имаш ли вече някакви идеи как ще минеш покрай змея? — попита Муди.
            — Не — призна Хари.
            — Е, аз няма да ти кажа — избоботи Муди. — Не обичам да има привилегировани, такъв съм си. Само ще ти дам няколко добри и важни съвета. Първият е: използвай своите умения.
            — Нямам такива — изрече Хари, преди да се усети.
            — Какво? — изръмжа Муди. — Щом аз ти казвам, че имаш сили, значи имаш. Помисли в какво си най-добър.
            Хари опита да се съсредоточи. В какво всъщност беше най-добър? Е, не бе чак толкова трудно да се досети…
            — В куидича — глухо отвърна той, — което изобщо не…
            — Точно така! — рече Муди, като го гледаше много напрегнато, почти без да движи магическото си око. — Ти си страхотен в летенето, доколкото съм чувал.
            — Да, но… — Хари вдигна очи към него. — Не ни позволяват да носим метли, ще нося само пръчката си.
            — Вторият ми важен съвет е — прекъсна го Муди със силен глас — да използваш някое познато и просто заклинание, с което ще получиш онова, което ти трябва.
            Хари го погледна с недоумение. Какво ли щеше да му трябва?
            — Хайде, момче… — прошепна Муди, — съчетай тези неща… Не е чак толкова трудно.
            Просветна му. Най-добър беше в летенето. Трябваше да се размине със змея във въздуха. За това му бе необходима „Светкавицата“. А заради метлата му трябваше…
            — Хърмаяни — прошепна Хари, когато десет минути по-късно се втурна в Трета оранжерия и измърмори някакво извинение на професор Спраут, като мина покрай нея. — Хърмаяни… трябва да ми помогнеш.
            — А какво според теб се опитвам да правя непрекъснато напоследък, Хари? — прошепна тя в отговор, опулила разтревожено очи, докато подкастряше пърхащите клонки на един треперудов храст.
            — Хърмаяни, до утре следобед трябва да ме научиш да правя призоваваща магия.
                                                              * * *
            И те започнаха да се упражняват. Не слязоха на обяд, а се скриха в една от свободните класни стаи, където Хари се опитваше с всички сили да накара различни предмети да летят през стаята към него, но все още не му се удаваше достатъчно добре. Книгите и перата издържаха само до средата на стаята и падаха като камъни на пода.
            — Съсредоточи се, Хари, съсредоточи се
            — Нали точно това се опитвам да правя! — сърдеше се Хари. — Кой знае защо в главата ми все изниква един отвратителен огромен змей… Добре, пак ще опитам…
            Той искаше да пропусне часа по пророкуване, за да продължи да се упражнява, но Хърмаяни категорично отказа да отсъства от своята аритмантика. Нямаше смисъл да стои тук и да продължава опитите сам. Затова Хари изтърпя повече от час при професор Трелони, която половината време убеждаваше всички, че разположението на Марс спрямо Сатурн в този момент вещае голяма опасност от внезапна и жестока смърт за родените през юли.
            — Е, това поне е добре — на висок глас обяви Хари, поддавайки се на раздразнението си, — щом няма да е бавна и мъчителна, че никак не искам да страдам.
            За миг Рон като че ли щеше да се разсмее и за пръв път от много време погледите им се срещнаха, но Хари все още му се сърдеше и не му обърна внимание. До края на часа той правеше опити да привлича различни предмети с пръчката си. Успя да накара една муха да се блъсне право в дланта му, което не беше убедително доказателство, че е усвоил призоваващата магия — просто мухата си беше глупава.
            С мъка преглътна част от вечерята си след часа по пророкуване, а после с Хърмаяни отново отидоха в празната класна стая, скрити под мантията невидимка, за да не ги забележат учителите. Упражненията продължиха и след полунощ и двамата щяха да останат и до по-късно, ако не се бе появил Пийвс. Под измисления предлог, че Хари го замеря с различни предмети, безплътният започна да мята столове из стаята и Хари и Хърмаяни набързо се измъкнаха оттам, преди шумът да е привлякъл Филч. Те се върнаха в общата стая на „Грифиндор“, където за щастие вече нямаше никой.
            В два часа сутринта Хари стоеше до камината, заобиколен от купища предмети — книги, пера, няколко обърнати стола, един стар комплект наплюващи топчета, дори и Тревър, жабата на Невил, беше там. Едва през последния час Хари бе успял да схване тънкостта на призоваващата магия.
            — Вече е по-добре, Хари, много по-добре — рече Хърмаяни с изтощен вид, но с нескрито задоволство.
            — Е, сега поне знаем как да постъпим следващия път, когато не мога да усвоя някое заклинание — каза Хари и върна един рунически речник към Хърмаяни, за да опита да го призове пак. — Заплашваш ме с някой змей… — И той отново вдигна пръчката си:
            — „Акцио речник!“
            Тежката книга излетя от ръцете на Хърмаяни, профуча през стаята и момчето я улови.
            — Хари, мисля, че вече си напълно готов! — обяви възхитена Хърмаяни.
            — Стига да успея и утре — рече Хари. — „Светкавицата“ ще бъде много по-далеч от предметите наоколо. Тя ще е в замъка, а аз ще съм чак там на полето.
            — Няма никакво значение — твърдо го увери Хърмаяни, — стига да съсредоточиш мисълта си силно, ама много силно върху нея, тя ще дойде. А сега, Хари, трябва да поспим… Много е важно утре да си бодър.
                                                                   * * *
            Хари толкова се беше вглъбил в усвояването на призоваващата магия, че почти бе забравил сковаващата паника. Тя обаче го обзе с пълна сила на следващата сутрин. В училището цареше атмосфера на голямо напрежение и възбуда. Часовете трябваше да свършат на обяд, за да имат време всички ученици да отидат до заграждението, макар че те все още не знаеха какво ще видят зад оградата.
            Хари се чувстваше някак особено изолиран от другите наоколо, независимо дали му пожелаваха успех, или на разминаване просъскваха „Приготвили сме ти цяла кутия хартиени кърпички, Потър“. Беше толкова изнервен, че се боеше да не изгуби самообладание, когато дойде моментът да го изведат при змея, и да започне да отправя заклинания към всички наред.
            Времето проявяваше необичайно своенравие и препускаше неудържимо. Докато се усети, от първия час по история на магията Хари изведнъж се озова на път към Голямата зала за обяд… а ето че там (Кога излетя сутринта? Нима отмина вече беззмейовото време?) професор Макгонъгол вече бързаше към него. Много очи се насочиха към тях двамата.
            — Потър, участниците трябва вече да излизат навън… Приготви се за първото изпитание.
            — Добре — рече Хари и стана, а вилицата му изтрака върху чинията.
            — Успех, Хари! — прошепна Хърмаяни. — Ще се справиш.
            — Да… — едва отвърна Хари с глас, който изобщо не звучеше като неговия.
            Той излезе от Голямата зала, придружен от професор Макгонъгол, която също не приличаше на себе си, а тревогата й личеше почти колкото на Хърмаяни. Когато го извеждаше навън по каменните стъпала в студения ноемврийски следобед, тя сложи ръка на рамото му и каза:
            — Хайде, не се бой! Запази самообладание… Нали ще има достатъчно магьосници наоколо да се намесят, ако нещо се обърка. Важното е да направиш най-доброто, което можеш, и никой няма да те упрекне за нищо… Добре ли се чувстваш?
            — Да — чу Хари своя глас. — Да, добре съм.
            Тя го поведе към мястото, където бяха змейовете, близо до края на Забранената гора. Но като наближиха дърветата, зад които вече трябваше да се види заграждението, Хари забеляза, че точно отпред е издигната някаква шатра с входа към тях, скриваща пътя към змейовете.
            — Трябва да влезеш тук и да чакаш реда си заедно с другите участници — каза професор Макгонъгол с леко разтреперан глас. — Там е господин Багман, който ще ви каже каква е… процедурата. И… успех!
            — Благодаря! — отвърна той с глух, далечен глас.
            Пред входа на шатрата се разделиха и Хари пристъпи вътре.
            Фльор Делакор седеше в един ъгъл на ниско дървено столче. Досегашното й самообладание се бе изпарило, тя беше бледа и изпотена. Виктор Крум бе още по-начумерен от обикновено, което според Хари издаваше напрежение. Седрик крачеше нагоре-надолу и като го видя, че влиза, му се усмихна бегло. Хари се опита да му отвърне със същото и почувства как мускулите на лицето му само едва-едва се разтегнаха, сякаш бяха отвикнали да се движат.
            — О, Хари! Ето те и теб — весело поздрави Багман и се завтече да го посрещне. — Влизай, влизай и се настанявай удобно.
            Както сновеше между пребледнелите участници, той напомняше уголемен герой от анимационен филм. Отново бе облякъл стария екип на някогашния си отбор по куидич „Уимбърн уаспс“.
            — Е, вече всички сте тук… Време е да ви дам напътствия! — бодро започна Багман. — Щом се съберат зрителите, ще поднеса на всички поред тази кесийка — и той вдигна и разтърси в ръката си торбичка от пурпурна коприна, — от която всеки от вас ще изтегли малък модел на онова, срещу което ще се изправи. Има различни… ъъъ… екземпляри, бих казал. И за още нещо трябваше да ви осведомя… а, да… Вашата задача ще бъде да вземете златното яйце.
            Хари се огледа. Седрик кимна, за да покаже, че е разбрал думите на Багман, и продължи да крачи из шатрата. Лицето му бе леко позеленяло. Фльор Делакор и Крум изобщо не реагираха. Може би се бояха да не повърнат, ако отворят уста. Точно така се чувстваше и Хари. Но те, другите, поне участваха по собствено желание…
            Докато се усетят, стотици и стотици чифтове крака затрополиха покрай шатрата, а притежателите им възбудено разговаряха, смееха се, шегуваха се. Хари се чувстваше толкова чужд на хората отвън, сякаш той и те не бяха от един и същи вид. Стори му се, че не бе минала и секунда, когато Багман отвори пурпурната копринена торбичка.
            — Първо дамата — каза той и я поднесе към Фльор.
            Тя бръкна с разтреперана ръка в торбичката и извади оттам миниатюрен идеално направен модел на змей. Беше обикновен уелски зелен. На врата му висеше номер две. И тъй като Фльор не показа никаква изненада, а по-скоро решително примирение, Хари се убеди, че е бил прав — Мадам Максим й бе казала какво я чака.
            И Крум реагира по същия начин. Той изтегли червения гайски огнен змей. На врата му висеше номер три. Крум дори не мигна, вперил очи право в земята.
            Седрик бръкна в торбичката и извади синкавосивия геедски късонос с номер едно на шията. Съзнавайки какво останало, Хари пъхна ръка в копринената кесийка и извади оттам модела на унгарския шипоносец с номер четири. Змейчето разпери крила под погледа на Хари и оголи миниатюрните си зъби.
            — Е, това е — обади се пак Багман. — Всеки от вас извади змея, срещу който ще се изправи, а номерата всъщност са редът, по който ще излизате, нали разбирате? Сега ви оставям, защото ще бъда и коментатор. Господин Дигъри, вие сте пръв, трябва само да минете през заграждението, щом чуете свирката, ясно ли е? А, Хари… може ли две думи? Ще дойдеш ли навън?
            — Ъъъ… да — замаяно отвърна Хари, стана и излезе от шатрата с Багман, който го отведе малко настрани сред дърветата и там се обърна към него с бащинска загриженост на лицето и в гласа.
            — Добре ли се чувстваш, Хари? Мога ли да ти помогна с нещо?
            — Какво? — изрече Хари. — Аз… Не, нищо.
            — Имаш ли някакъв план? — попита Багман, заговорнически снишил гласа си. — Защото бих ти дал някои напътствия… ако искаш… — продължи той още по-тихо. — Все пак ти си най-малкият тук, Хари… та ако мога с нещо да ти помогна…
            — Не — отвърна Хари бързо, дори може би грубо, — не… аз… съм решил какво ще правя, благодаря.
            — Никой няма да узнае — продължи Багман, като му намигна.
            — Не, нямам нужда от помощ — повтори Хари, чудейки се защо упорства, при положение че никога не беше се чувствал по-зле. — Аз… вече имам план…
            Отнякъде се чу свирка.
            — Олеле, трябва да бягам… — паникьоса се Багман и изчезна.
            Хари се запъти обратно към шатрата и видя Седрик да излиза от нея, съвсем позеленял. Опита се да му пожелае успех, докато се разминаваха, но от устата му излезе само неясен дрезгав звук.
            Вътре бяха останали Фльор и Крум. След няколко секунди се чу ревът на тълпата, което значеше, че Седрик е преминал заграждението и се е изправил срещу живия първообраз на модела, който беше изтеглил…
            Да седи вътре и само да слуша се оказа по-лошо, отколкото Хари бе очаквал. Тълпата пищеше… крещеше… ахкаше в един глас, докато Седрик явно правеше нещо, за да отвлече вниманието на шведския късонос. Погледът на Крум все още бе забит в земята, Фльор бе тръгнала да обикаля шатрата по стъпките на Седрик. В коментарите на Багман нещата изглеждаха още по-страшни и Хари си представяше ужасни картини, като чуваше: „Ооо, за малко, за много малко… Той рискува… Смелчага!… Умен ход, жалко че не свърши работа!“
            Докато най-после след петнайсетина минути Хари чу оглушителния рев на тълпата, който можеше да означава само едно нещо — Седрик бе взел златното яйце.
            — Много добре! — крещеше Багман. — А сега да видим оценките на съдиите.
            Ала не съобщи оценките на Седрик и Хари предположи, че те са били вдигнати, обърнати към публиката.
            — Единият мина, остават трима! — обяви Багман и тогава свирката се чу за втори път. — Ваш ред е, госпожице Делакор.
            Фльор трепереше цялата от главата до петите. Хари за пръв път изпита съчувствие към нея, докато тя излизаше с високо вдигната глава, здраво стиснала пръчката си. Хари и Крум останаха сами в двата противоположни края на шатрата, избягвайки да срещат погледите си.
            Същата процедура започна отново…
            — О, това едва ли беше разумно! — чуха те ироничния коментаторски тон на Багман. — Ооо… за малко! Внимателно сега… Жалко, аз пък помислих, че тя ще се справи…
            След още десет минути Хари чу как тълпата избухна в аплодисменти… Фльор сигурно също бе успяла. Последва пауза, през която показаха оценките й… нови ръкопляскания… после отново, за трети път, прозвуча свирката.
            — Ето го и господин Крум — провикна се Багман и Крум бавно излезе навън, оставяйки Хари съвсем сам.
            Сега той усещаше физически тялото си по-добре отвсякога — долавяше учестеното биене на сърцето си и треперенето на ръцете си… но в същото време сякаш бе извън себе си — гледаше стените на шатрата и чуваше тълпата някак много отдалеч…
            — Колко дръзко! — викна Багман и Хари чу как китайския огнен нададе страховит рев, а зрителите явно притаиха дъх. — Забележителна проява на смелост!… Ето!… Той грабна яйцето!
            Зимният въздух се пръсна като счупено стъкло от гръмналите аплодисменти. Крум бе успял и всеки момент щеше да дойде редът на Хари.
            Той се изправи и установи, че краката му са омекнали като захарен памук. Изчака. И тогава чу свирката. Излезе от шатрата, а паниката се надигна в него като мощна вълна. Тръгна покрай дърветата, после прекрачи през един отвор в заграждението.
            Всичко пред очите му приличаше на сън в ярки цветове. Стотици и стотици лица бяха обърнати към него от високите трибуни, които явно бяха преместени тук с магия след идването му преди няколко дни. Ето я и змеицата в отсрещния край, приведена над яйцата си, с полуразперени крила, със свирепи жълти очи, втренчени в него — гигантско люспесто черно влечуго, което блъскаше с опашка и оставяше дълга диря в твърдата земя. Тълпата бе много шумна, но дали беше приятелски настроена или не, Хари нито разбираше, нито се интересуваше. Дошъл бе моментът да направи каквото трябва… да насочи цялото си внимание върху онова, което щеше да бъде единственият му шанс.
            Вдигна пръчката си…
            — Акцио „Светкавицата“! — викна той.
            И зачака. Всяка фибра от тялото му се надяваше, молеше се… ами ако не бе подействало… ако тя не долети… Започна да вижда всичко наоколо като през трептяща прозрачна завеса, подобна на мараня, зад която заграждението и стотиците лица изведнъж се размиха и се люшнаха…
            И тогава чу нещо да раздвижва въздуха зад него, обърна се и видя как „Светкавицата“ долетя покрай гората, издигна се над заграждението и спря неподвижно до него в очакване да я яхне. Тълпата ревна още по-силно. Багман нещо крещеше, но ушите на Хари вече не му служеха… а и не бе важно да слуша.
            Той преметна крак през метлата и се оттласна от земята. В следващата секунда стана някакво чудо…
            Докато се издигаше и вятърът свистеше през косата му, лицата на хората долу се превърнаха в розови точици, а звярът се смали до размерите на куче. Хари осъзна, че е оставил долу не само земята, но и страха си… отново бе станал такъв, какъвто си е бил винаги…
            Това беше просто още един мач по куидич, нищо повече… просто мач по куидич, а чудовището беше само един отвратителен противников отбор…
            Той погледна надолу към купчината яйца и забеляза златното, блеснало между многото други с цвят на цимент, добре защитени между предните крака на змеицата.
            — Добре — каза си Хари, — използвай подривна тактика… хайде…
            И се спусна стремглаво надолу. Очите и главата на звяра го проследиха, но Хари знаеше какво ще последва и рязко изви нагоре — точно навреме, защото огнени езици лумнаха право натам, където беше само преди миг… Но той не се уплаши… Все едно че се бе измъкнал от някой блъджър…
            — О, той наистина умее да лети! — ревна Багман, а тълпата пищеше и ахкаше. — Видяхте ли това, господин Крум?
            Хари се вдигна още по-високо в кръг и змеицата последва движението му, извъртайки глава на дългия си врат… Ако продължаваше така, чудовището съвсем щеше да се замае… Но не трябваше да прекалява, че току-виж пак започнало да бълва огън.
            Хари отново полетя внезапно надолу точно в момента, когато животното разтвори огромната си паст. Този път късметът му не проработи толкова добре. Макар да избегна пламъците, не можа да се изплъзне от опашката — тя го шибна малко преди да успее да завие наляво и един от дългите шипове разкъса мантията и раздра рамото му…
            Хари усети пареща болка като при ужилване, чу писъци и охкания от тълпата, но раната изглежда не беше много дълбока… Прелетя зад звяра и се сети какво трябва да направи…
            Змеицата явно не искаше да литне, за да не изостави яйцата си. Колкото и да се мяташе и гърчеше, разпервайки и прибирайки крила, без да отмества свирепите си жълти очи от Хари, тя не се отделяше от яйцата си… и ако не я подлъжеше да се махне, Хари никога нямаше да стигне до тях… Само че трябваше да го направи много предпазливо и постепенно…
            Започна да лети най-напред в една, после в друга посока, но не много близо, за да не предизвика нова огнена струя, и все пак да притеснява чудовището достатъчно, че то да не отмества очи от него. Огромната глава се люшкаше насам-натам, продълговатите зеници не се откъсваха нито за миг от Хари, а острите зъби постоянно стърчаха оголени.
            Хари се извиси на още един-два метра и звярът нададе рев на ярост. Момчето за него беше като муха, която му се искаше да размаже. Опашката пак се замята, но Хари бе вече твърде високо… Чудовището избълва огън нагоре към него, ала той успя да се изплъзне… челюстите бяха широко раззинати…
            — Хайде де — просъска Хари и се завъртя около нея, като се опитваше да я подмами. — Хайде, ела ме хвани… вдигни се де…
            И в този момент чудовището се изправи на задните си крака и най-сетне разпери огромните си черни ципести крила, широки колкото на малък аероплан, а Хари се спусна стремглаво надолу. Преди змеицата да разбере какво е направил или къде е изчезнал, той полетя с шеметна скорост към незащитените от ноктите на майката яйца… Отлепи едната си ръка от метлата и грабна златното яйце.
            С рязко ускорение Хари се издигна и полетя над трибуните, стиснал яйцето под мишницата на здравата си ръка. Точно тогава някой сякаш увеличи звука докрай и той за пръв път чу тълпата — тя крещеше и аплодираше толкова силно, колкото ирландските запалянковци, когато отборът им победи на Световното първенство по куидич.
            — Невероятно! — надвика ги Багман. — Не вярвам на очите си! Най-младият участник грабна най-бързо яйцето! Това му дава големи шансове.
            Хари видя как змеевъдите се втурнаха да укротяват звяра, а през входа на заграждението професор Макгонъгол, професор Муди и Хагрид изтичаха да го посрещнат и му махаха, широко усмихнати. Той закръжи отново над трибуните, където виковете едва не му спукаха тъпанчетата, после се сниши и кацна меко, а в душата му цареше такова спокойствие, каквото не бе изпитвал от седмици насам… Бе преминал през първото изпитание и беше оцелял.
            — Отлична работа, Потър! — викаше професор Макгонъгол, докато той слизаше от метлата. Такава похвала бе съвсем необичайна за нея. Хари забеляза, че ръката й трепереше, когато посочи рамото му: — Бързо отивай при Мадам Помфри, преди още съдиите да са вдигнали оценките. Ето я там, вече се погрижи за Дигъри.
            — Браво бе, Хари! — дрезгаво го поздрави Хагрид. — Ти успя! Пък и да ’земе да ти се падне унгарската, дето Чарли разправяше, че била най-люта…
            — Благодаря ти, Хагрид! — на висок глас го прекъсна Хари, за да не го остави да се издаде сам, че му е показал змейовете предварително.
            Професор Муди също изглеждаше много доволен и магическото му око направо танцуваше в орбитата си.
            — Красиво и леко, в това е тънкостта, Потър — избоботи той.
            — А сега, Потър, отивай в шатрата за първа помощ, моля те… — намеси се професор Макгонъгол.
            Хари излезе извън заграждението все още задъхан и видя Мадам Помфри, застанала пред входа на друга шатра. Изглеждаше разтревожена.
            — Змейове! — възмутено изръмжа тя и бутна Хари навътре.
            Шатрата беше разделена на няколко кабинки и през платното Хари различи сянката на Седрик, който явно не бе тежко ранен, или поне можеше да седи. Мадам Помфри прегледа рамото на Хари, като през цялото време се гневеше:
            — Миналата година диментори, тази година змейове… Какво ли ще домъкнат догодина в това училище? Ти имаш късмет… раната ти не е дълбока… Но трябва да я почистя, преди да я лекувам…
            Тя проми мястото с памук, напоен в някаква яркочервена течност, която пушеше и щипеше, после докосна рамото му с магическата си пръчка и Хари усети как раната веднага зарасна.
            — Сега постой мирно няколко минути, сядай! Чак след това можеш да идеш да видиш оценките си.
            Тя бързо излезе и Хари я чу да влиза в съседното отделение и да пита:
            — Как се чувстваш сега, Дигъри?
            Хари не искаше да стои на едно място, защото още кипеше от енергия. Той се изправи и тръгна да види какво става навън, но още преди да стигне до входа, се сблъска с нахълтващите Хърмаяни и Рон.
            — Хари, ти се справи блестящо! — пискливо извика Хърмаяни, а по лицето й още личаха белези от ноктите, които бе забивала по бузите си от страх. — Ти беше неотразим! Наистина!
            Но Хари гледаше към Рон, който бе пребледнял и го зяпаше, сякаш беше призрак.
            — Хари — започна той със сериозен глас, — онзи, който е сложил името ти в бокала… аз… аз мисля, че е искал да те унищожи.
            Сякаш последните няколко седмици изчезнаха и Хари срещаше Рон за пръв път, откакто бе посочен за избраник.
            — Ааа… загря ли най-сетне? — хладно рече той. — Доста време ти трябваше.
            Хърмаяни стоеше като на тръни между тях и местеше поглед от единия към другия. Рон нерешително отвори уста. Хари знаеше, че ще последва извинение, но изведнъж почувства, че няма нужда от него.
            — Всичко е наред — каза той, преди Рон да намери необходимите думи. — Забрави за това!
            — Не — каза Рон, — аз не трябваше да…
            — Забрави! — повтори Хари.
            Рон се усмихна неловко и Хари също се засмя. Хърмаяни избухна в плач.
            — Няма за какво да плачеш — смутено каза Хари.
            — Вие двамата сте толкова глупави! — извика тя и тропна с крак, а сълзите й рукнаха още по-силно.
            И преди да успеят да я спрат, ги прегърна едновременно и после хукна, ридаейки с цяло гърло.
            — Момичешки работи! — поклати глава Рон. — Да вървим Хари, че ще обявят оценките ти…
            Стиснал златното яйце и „Светкавицата“, толкова въодушевен, колкото само допреди час не си и представяше, че може да бъде, Хари се измъкна от шатрата, а до него Рон разказваше бързо:
            — Ти се справи най-добре, да знаеш, никаква конкуренция. Седрик преобрази един камък от земята… превърна го в лабрадор… Искаше да отвлече вниманието на звяра с кучето и после да действа. Много добре стана тая трансфигурация и може да се каже, че успя, защото все пак взе яйцето, но се поопърли… Змеицата отклони вниманието си обратно от лабрадора към него, та Седрик едва се отърва. А онова момиче Фльор опита с някакво заклинание, мисля, че искаше да я замае… И май успя, защото звярът заспа, обаче като захърка, избълва цял фонтан от пламъци и дрехата й се запали… та трябваше да я гаси с вода от пръчката си. Крум пък… няма да повярваш… дори и не се сети, че може да лети! Ама сигурно беше най-добрият след теб. Удари я с някакво заклинание право в окото. Да, ама тя взе да тъпче наоколо от силната болка и смачка половината истински яйца, та отнеха на Крум точки, защото не трябвало да се повреждат яйцата.
            Рон си пое въздух едва когато двамата стигнаха до заграждението. Бяха отвели змеицата и чак сега Хари видя къде седяха петимата съдии — точно в другия край на високи седалки, тапицирани със златиста материя.
            — Всеки поставя оценка от едно до десет — обясни Рон. Като се взря през поляната, Хари видя как първият съдия, Мадам Максим, вдигна пръчката си във въздуха. От нея се проточи дълга сребриста панделка, която се изви във формата на цифрата осем.
            — Не е зле — коментира Рон, а публиката заръкопляска. — Вероятно ти е намалила оценката заради раната в рамото.
            Следващият беше господин Крауч, който изписа във възуха цифрата девет.
            — Много добре! — викна Рон и потупа Хари по гърба. След това бе ред на Дъмбълдор. Той също изписа девятка. Тълпата крещеше по-силно отвсякога.
            Людо Багман изписа десет.
            — Десет? — не повярва на очите си Хари. — Но аз бях ранен… Той какво иска да покаже?
            — Хари, я не мърмори! — изкряска от вълнение Рон.
            Накрая и Каркаров вдигна ръка. Той застина за момент и след това от неговата пръчка също се появи оценка — четири.
            — Как? — възкликна Рон гневно. — Четири? Ах, ти, пристрастен негодник! А на Крум даде десет…
            Но за Хари това нямаше значение, щеше да му е безразлично дори и ако Каркаров му бе писал нула. Силното негодувание на Рон в негова подкрепа струваше поне сто точки. Той, разбира се, не сподели това с приятеля си, но когато напускаше заграждението, сякаш камък му бе паднал от сърцето. А и Рон не беше единственият, който се радваше… И не само грифиндорци ликуваха… Когато бе дошъл неговият ред и видяха какво трябваше да преодолее, почти всички ученици го подкрепяха, както и Седрик… Сега Хари можеше да преглътне всякаква обида от страна на слидеринци — те не го интересуваха.
            — Двамата сте на първо място… Ти и Крум! — каза Чарли Уизли, който се беше завтекъл към тях, когато ги видя да поемат обратно към училището. — Само че аз ще бягам сега да пратя сова на мама, обещах да й разкажа всичко… Но това си беше направо невероятно! А, да… поръчаха ми да ти предам, че трябва да се върнеш за малко… Багман искал да съобщи в шатрата нещо на участниците.
            Рон предложи да го чака отвън и Хари влезе отново в шатрата, която незнайно как сега изглеждаше доста различна отпреди — беше някак гостоприемна и уютна. Припомни си какво бе изпитал, докато се изплъзваше от звяра, и го сравни с усещането си по време на дългото чакане, преди да се изправи пред него… Но всъщност и дума не можеше да става за сравнение — чакането бе неизмеримо по-тежко.
            Фльор, Седрик и Крум влязоха заедно. Едната половина от лицето на Седрик бе покрита с дебел слой оранжево мазило, вероятно лекарство против изгаряне. Щом видя Хари, той му се усмихна широко.
            — Страшен си, Хари!
            — И ти! — отвърна му Хари и също се засмя.
            — Много добре се справихте всички! — каза Людо Багман, като нахълта шумно в шатрата и ги погледна с такова задоволство, сякаш той лично се бе справил с чудовищата. — Сега само още няколко думи. Полага ви се достатъчно дълга почивка до следващото изпитание, което ще се състои в девет и половина сутринта на двайсет и четвърти февруари… Но все пак през тази почивка ще има върху какво да разсъждавате. Ако внимателно се вгледате в златните яйца, които държите, ще забележите, че те се отварят… Виждате ли малките пантички там? Трябва да разгадаете загадката, която се крие вътре, защото тя ще ви подскаже какво е второто изпитание и така ще можете да се подготвите за него. Всичко ли е ясно? Сигурни ли сте? Добре, сега можете да си вървите.
            Хари излезе от шатрата, отиде при Рон и двамата поеха обратно покрай Забранената гора, като оживено разговаряха. Хари искаше да чуе всички подробности за действията на другите участници. Точно когато наближиха онези няколко дървета, иззад които Хари за пръв път бе чул змейския рев, една вещица изскочи пред тях.
            Беше Рита Скийтър. Този път бе облечена в отровнозелена мантия, с която Самопишещото перо в ръката й хармонираше напълно.
            — Моите поздравления, Хари! — с лъчезарна усмивка каза тя. — Чудя се дали не би ми казал две-три думички? Как се почувства, като се изправи пред чудовището? Какво мислиш сега за обективността на оценките?
            — Да, ще Ви кажа, но само една дума — ядно отвърна Хари. — Довиждане!
            И двамата с Рон се насочиха право към замъка.


            ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
            ФРОНТ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕ НА ДУХЧЕТАТА

            Още същата вечер Хари, Рон и Хърмаяни се качиха в соварника да намерят Пигуиджън, та Хари да изпрати по него писмо до Сириус и да му съобщи, че се е справил успешно с първото изпитание. По пътя Хари уведоми и Рон за всичко, което Сириус му бе разказал за Каркаров. Макар и потресен в първия момент от вестта, че Каркаров е бил смъртожаден, докато стигнаха до соварника, Рон вече смяташе, че всъщност е трябвало да го предвидят още отначало.
            — Приляга му, нали? — рече той. — Помниш ли как Малфой разправяше във влака, че баща му бил приятел с Каркаров. Сега е ясно откъде се познават. Сигурно са вилнели заедно с ония маскираните след финала на Световното. Ама ще ти кажа, Хари, че ако Каркаров собственоръчно е пуснал името ти в бокала, сега сигурно се чувства много глупаво. Погрешни са му излезли сметките, а? Ти се отърва само с една драскотина! Остави на мен… аз ще го пипна…
            Развълнуван, че ще носи писмо, Пигуиджън кръжеше около главата на Хари и цвъртеше непрестанно. Рон улови совата си от въздуха и я задържа, докато Хари привърже писмото на крачето й.
            — Няма начин другите изпитания да са толкова страшни, нали? — не млъкваше Рон, докато отнасяше Пигуиджън до прозореца. — И знаеш ли какво, според мен ти ще си победител в този турнир, Хари, сериозно говоря!
            Хари съзнаваше, че Рон каза това само от чувство за вина поради държанието си през последните няколко седмици, но все пак му беше приятно да го чуе. Хърмаяни обаче стоеше облегната на стената и гледаше Рон изпод вежди.
            — Той ще трябва да се справи с още много неща, преди да свърши турнирът — заяви тя много сериозно. — След като първото изпитание бе такова, направо не смея да мисля какво предстои оттук нататък.
            — Ама и ти си една окуражителка! — възрази й Рон. — Вие двете с професор Трелони трябва да си общувате от време на време.
            Той хвърли Пигуиджън през прозореца и малката сова се сниши надолу близо четири метра, преди да успее да се задържи и да литне, защото писмото, завързано за крачето й, бе необичайно дълго и тежко. Хари не можа да се въздържи да не опише с най-големи подробности на Сириус как точно се е пазил от змеицата, как е кръжал над нея и как я е заблудил.
            Като изчакаха Пигуиджън да потъне в мрака, Рон предложи:
            — Хайде да слизаме долу за купона с изненади в твоя чест. Фред и Джордж сигурно са успели вече да измъкнат достатъчно храна от кухнята.
            И разбира се, щом влязоха в общата стая на „Грифиндор“, ги посрещна буря от възгласи и аплодисменти. Имаше цели планини от сладкиши, гарафи с тиквен сок и бирен шейк, а Лий Джордън бе пръснал няколко от вълшебните влагоустойчиви и незапалителни фойерверки на доктор Филибъстър, които пълнеха въздуха със звезди и искри. Дийн Томас, който рисуваше добре, беше закачил няколко внушителни нови плаката. На повечето от тях бе изобразен Хари, който лети около главата на шипоносеца на „Светкавицата“, но имаше и няколко рисунки на Седрик с глава в пламъци.
            Хари си сипа доста неща за ядене, защото почти бе забравил какво е да си наистина гладен, и седна при Рон и Хърмаяни. Просто не можеше да повярва, че се чувства толкова щастлив — Рон отново му беше приятел, първото изпитание бе преодоляно, а до второто оставаха цели три месеца.
            — Я, колко е тежко! — рече Лий Джордън, като вдигна златното яйце, оставено от Хари на масата, и го претегли в дланите си. — Отвори го, Хари, хайде… Нека всички да видим какво има в него.
            — Той трябва сам да мисли върху загадката — бързо се намеси Хърмаяни — такива са правилата на турнира.
            — Аз трябваше сам да се сетя и как да излъжа змея — измърмори Хари така, че само Хърмаяни го чу, и се усмихна малко виновно.
            — Да, да, хайде, Хари, отвори го! — развикаха се няколко от съучениците му.
            Лий подаде яйцето на Хари, той заби нокти в улея, който го опасваше, и то се отвори.
            Тъмната му кухина бе съвсем празна. Ала щом го отвори, ужасен звук, някакво шумно и стържещо виене изпълни стаята. Хари бе чувал вече нещо подобно — това бе призрачният оркестър, свирил на музикални триони на тържеството на Почтибезглавия Ник за годишнината от смъртта му.
            — Затвори го! — ревна Фред и захлупи ушите си с ръце.
            — Какво беше това? — попита Шеймъс финигън, вперил очи в яйцето, което Хари затвори. — Прилича ми на вой на вещица прокобница… може би точно с такава ще трябва да мериш сили следващия път, а, Хари?
            — Сигурно изтезават някого — обади се Невил, съвсем пребледнял, и разпиля парчета наденица по пода. — Ще трябва да противодействаш на проклятието Круциатус!
            — Не дрънкай глупости, Невил, то е незаконно! — сгълча го Джордж. — Никога не биха използвали такова нещо в турнира. Така се чува, като пее Пърси… Дали не трябва да го нападнеш, докато е под душа, а, Хари?
            — Искаш ли сладкиш с мармалад, Хърмаяни? — попита Фред.
            Хърмаяни гледаше с недоверие блюдото, което той й предлагаше. Фред се ухили.
            — Няма страшно, нищо не съм направил — успокои я той. — Само с яйчения крем трябва да внимаваш.
            Невил, който току-що си бе гребнал яйчен крем, се задави и го изплю.
            Фред прихна.
            — Шегичка, Невил, шегичка…
            Хърмаяни опита от сладкиша с мармалад.
            — От кухнята ли взе всичко това, Фред? — попита тя.
            — А откъде другаде? — ухили се Фред и като заговори с тъничък гласец, взе да имитира домашно духче: — „Какво ще обичате, сър? На вашите услуги, сър!“ Те са предани до смърт… И печен вол щяха да ми приготвят, ако им бях казал, че съм гладен.
            — Как се влиза там? — попита Хърмаяни съвсем небрежно, сякаш изобщо не я интересуваше.
            — Лесно — отвърна Фред. — Има тайна врата зад една картина с фруктиера. Погъделичкваш крушата, тя прихва да се смее и… — Той млъкна и я погледна подозрително. — А ти защо питаш?
            — Просто така — бързо промърмори Хърмаяни.
            — Да не се каниш да вдигаш домашните духчета на стачка? — усъмни се Джордж. — Май няма вече да се занимаваш с листовки, ами направо ще ги подстрекаваш към бунт, а?
            Чуха се хихикания, а Хърмаяни не отговори.
            — Да не си посмяла да ги разстройваш и да им пълниш главите с приказки за дрехи и заплати! — предупреди я Фред. — Ще вземат да зарежат готвенето.
            Точно тогава вниманието им бе отвлечено от Невил, който се превърна в едро канарче.
            — Ау, извинявай, Невил! — провикна се Фред над общия смях. — Забравих… тъкмо яйчения крем бяхме омагьосали.
            След минутка перата на Невил опадаха, той възвърна предишния си вид и се включи във веселбата.
            — Крем „Канарче“! — обяви Фред на въодушевените си съученици. — Изобретихме го заедно с Джордж. Само по седем сикли, съвсем евтино!
            Беше близо един часът след полунощ, когато Хари най-сетне тръгна към спалнята заедно с Рон, Невил, Шеймъс и Дийн. Преди да дръпне завесите около леглото си, той постави върху нощното си шкафче малката фигурка на унгарския шипоносец, който се прозина, сви се на кълбо и тутакси затвори очи. Хагрид има право, реши Хари, докато придърпваше балдахина… чудно нещо са това змейовете…
                                                                    * * *
            Декември дойде с ветрове и суграшица над „Хогуортс“. През зимата навсякъде в огромния замък ставаше течение, но Хари с приятно чувство си мислеше за дебелите стени и запалените камини всеки път, когато минеше покрай кораба на дурмщрангци с издути от вятъра черни платна на фона на мрачното небе. Не се и съмняваше, че в каретата на „Бобатон“ също е доста хладно. Както беше забелязал, Хагрид подсигуряваше конете на Мадам Максим с достатъчно количество малцово уиски. Изпаренията откъм коритото в ъгъла на пасището им можеха да замаят главите на учениците в час по грижа за магически създания. Това нямаше да им се отрази добре, защото те все още се занимаваха с ужасните раконоги огнемети и трябваше да са нащрек.
            — Не знам дали спят през зимата или не — обясняваше Хагрид в следващия си час на премръзналите ученици във ветровитата тиквена леха. — Я да видим дали пък няма да подремнат… Ще ги сложим в ей тез кафези.
            От раконогите огнемети бяха оцелели само десет. Явно желанието им да се избиват един друг все още беше в сила. Всеки от тях вече наближаваше два метра на дължина. С дебели сиви брони, с бързобягащи крака, огнеметници, с жила и хоботи — това бяха най-отблъскващите създания, които Хари бе виждал някога. Учениците гледаха отчаяно към огромните кафези, застлани с възглавници и меки одеяла, които Хагрид бе приготвил.
            — Ще ги подмамим вътре — продължаваше Хагрид, — ще хлопнем капаците и ще гледаме к’во става.
            Ала раконогите огнемети явно не спяха зимен сън и никак не им се понрави да ги озаптяват между завивки под затворени капаци. След малко Хагрид вече крещеше „Без паника! Без паника!“, а огнеметите върлуваха из лехата, сред която се въргаляха тлеещи трески от кафезите. Много от учениците, начело с Малфой, Краб и Гойл, се бяха вмъкнали в къщата на Хагрид през задната врата и се бяха барикадирали вътре. Други, между които Хари, Рон и Хърмаяни, останаха навън да се опитат да помогнат на Хагрид. С общи усилия и с цената на многобройни рани и изгаряния те успяха да обуздаят и да вържат девет от огнеметите. Десетият обаче остана на свобода.
            — Гле’йте сега да не го подплашите! — викна Хагрид, докато Рон и Хари мятаха огнени струи от пръчките си по създанието, което застрашително се приближаваше към тях, вирнало над гърба си потръпващо жило. — Сега впримчете туй жило, та да не порази някого!
            — Само това оставаше! — ядоса се не на шега Рон и двамата с Хари заотстъпваха назад към стената на къщата, без да изпускат раконогия огнемет от прицела на струите искри от пръчките си.
            — Я виж ти… това май е забавно, а?
            Облегната на стобора пред градината на Хагрид, Рита Скийтър наблюдаваше олелията. Този път носеше плътна цикламена мантия с лилава кожена яка, а на рамото й висеше чантата от крокодилска кожа.
            Хагрид се метна върху раконогото, което вече заплашваше Хари и Рон отблизо, и го притисна към земята. То изхвърли струя огън и стъблата на тиквите наоколо клюмнаха обгорени.
            — Вие коя сте? — попита Хагрид, след като успя да омотае и здраво да стегне примката около жилото на огнемета.
            — Рита Скийтър, репортер от „Пророчески вести“ — отвърна тя, усмихна му се широко и златните й зъби блеснаха.
            — Нали Дъмбълдор ви е забранил да влизате в училището? — намръщи се Хагрид, стана от леко сплескания огнемет и го задърпа към останалите.
            Рита се направи, че не е чула думите му.
            — Как се наричат тези прелестни създания? — попита тя с още по-широка усмивка.
            — Раконоги огнемети — неохотно отвърна Хагрид.
            — Сериозно? — живо се заинтересува Рита. — Никога досега не съм чувала за тях… Откъде са пристигнали?
            Хагрид силно се изчерви под гъстата си брада, Хари забеляза това и сърцето му се сви. Откъде ли всъщност Хагрид бе взел огнеметите?
            В този момент Хърмаяни, която явно си бе помислила същото, бързо се намеси:
            — Ама нали са много интересни, а, Хари? Как мислиш?
            — Какво? О, да… ъъъ… интересни са — съгласи се Хари, след като тя го настъпи силно.
            — Ааа, Хари, и ти ли си тук! — забеляза го Рита Скийтър. — Значи обичаш да се грижиш за магически създания, така ли? Може би това е един от любимите ти часове?
            — Да — твърдо рече Хари и Хагрид засия.
            — Чудесно! — каза Рита. — Направо прекрасно! Отдавна ли преподавате? — обърна се тя към Хагрид.
            Хари забеляза как погледът й се премести върху Дийн (с разцепена буза), после върху Лавендър (с опърлена мантия) и накрая върху Шеймъс (с няколко изгаряния по пръстите), преди да се спре върху прозореца на малката къща, зад който се бяха скупчили останалите ученици и с притиснати до стъклото носове чакаха да се успокои обстановката.
            — Ами… това ми е втора година — отвърна Хагрид.
            — Чудесно!… Дали не бихте искали да ми дадете едно интервю? Да споделите нещо от опита си в грижите за магически създания? Всяка сряда, както вероятно знаете, „Пророчески вести“ публикува колонка на зоологическа тема. Можем да представим тези… ъъъ… ногомети огнераци.
            — Раконоги огнемети — бързо я поправи Хагрид. — Ъхъ… ами да… що пък не?
            Хари усети лошо предчувствие, но нямаше как да предупреди Хагрид, без да го забележи Рита Скийтър. Не му оставаше друго, освен да си стои на мястото и мълчаливо да слуша как двамата се уговарят да се срещнат към края на седмицата в „Трите метли“ за дълго интервю. В този момент откъм замъка проехтя звънецът и извести края на часа.
            — Е, довиждане, Хари! — извика само на него Рита Скийтър, когато той си тръгна с Рон и Хърмаяни. — До петък вечер, Хагрид!
            — Ще изопачи всичко, което той ще каже — едва чуто рече Хари.
            — Дано поне не е внесъл тези огнемети незаконно или нещо подобно — отчаяно добави Хърмаяни.
            Тримата се спогледаха — Хагрид като нищо можеше да е направил точно това.
            — Е, колко пъти досега е оплитал конците, а Дъмбълдор така и не го уволни — опита се да ги успокои Рон. — В най-лошия случай ще трябва да се отърве от огнеметите. А, не… в най-лошия ли казах? Имах предвид — в най-добрия.
            Хари и Хърмаяни прихнаха и вече поразвеселени, тримата отидоха да обядват.
            Часът по пророкуване този следобед им се видя направо приятен. Още се занимаваха със звездни карти и предсказания, но откакто с Рон се бяха сдобрили, Хари се радваше на всичко.
            Професор Трелони беше останала много доволна, когато двамата бяха предсказали собствената си смърт при най-ужасни обстоятелства. Но сега явно се подразни от пренебрежителното им подсмихване по време на обясненията й по колко различни начина Плутон може да обърка ежедневието на Земята.
            — Аз смятам — зашепна тя уж много загадъчно, с което обаче не можеше да скрие раздразнението си, — че някои от нас — и тя се вторачи многозначително в Хари — не биха се държали така лекомислено, ако бяха видели онова, което аз съзрях в кристалното кълбо снощи. Както си седях, увлечена в ръкоделието си, ме обзе неудържимо желание да надникна в сферата… Изправих се, заех мястото си пред нея, вперих поглед в кристалните й глъбини… и досещате ли се кой ме гледаше оттам?
            — Един грозен стар прилеп с грамадански очила! — смънка под носа си Рон.
            Хари едва се въздържа да не се изсмее.
            — Смъртта, скъпи мои.
            Ужасени, Парвати и Лавендър затулиха устите си с две ръце.
            — Точно така — категорично закима професор Трелони, — смъртта се приближава все повече, кръжи като хищник все по-ниско… все по-ниско над замъка…
            Тя прикова облещените си очи в Хари, който нарочно се прозина широко и без смущение.
            — Направо щях да се впечатля, ако не бях го чувал поне осемдесет пъти досега — отбеляза Хари, когато най-сетне поеха глътка чист въздух на стълбата под стаята на професор Трелони. — Та нали ако бях умирал всеки път, когато тя ми предскаже, щях да съм вече чудо на медицината.
            — Щеше да станеш призрак с особено висока консистенция — уточни с насмешка Рон, като се разминаха с Кървавия барон, запътил се нанякъде в обратната посока. Ококорените му очи гледаха зловещо. — Добре че не ни даде домашно. Надявам се Хърмаяни да е получила купища задачи от професор Вектор — обичам да нямам домашно, когато тя има…
            Ала Хърмаяни не се появи на вечеря, не я намериха и в библиотеката, където отидоха да я потърсят. Единственият, когото завариха там, беше Виктор Крум. Рон се повъртя малко зад един ред рафтове с книги, като наблюдаваше Крум и обсъждаше шепнешком с Хари дали да му поиска автограф. Но когато забеляза шест-седем момичета, стаени зад друга етажерка, да разискват същото, желанието му се изпари.
            — Къде може да се е запиляла… — чудеше се Рон, докато двамата се връщаха към кулата на „Грифиндор“.
            — Знам ли… „Глупотевини!“
            Дебелата дама тъкмо се отмести напред да им направи път и тропот от препускащи стъпки зад гърба им възвести приближаването на Хърмаяни.
            — Хари! — рече тя задъхана, като едва успя да спре пред него (Дебелата дама й хвърли недоумяващ поглед, вдигнала вежди). — Хари, трябва да дойдеш… трябва да дойдеш там… случи се нещо невероятно… моля те…
            Тя хвана Хари за ръката и го задърпа назад към коридора.
            — Какво има? — попита Хари.
            — Ще ти покажа, като стигнем… хайде де… по-бързо…
            Хари се извърна да погледне Рон, който му кимна с нескрито любопитство.
            — Добре — примири се Хари и хукна обратно с Хърмаяни, а Рон ги последва, за да не изпусне нещо.
            — О, не се занимавайте с мен! — викна подире им ядосана Дебелата дама. — Изобщо не си правете труда да ми се извинявате за безпокойството! А аз да си вися тук, входът да стои отворен, докато решите да се върнете, нали?
            — Да, благодаря! — извика Рон през рамо.
            — Хърмаяни, къде отиваме? — попита Хари, след като бяха слезли шест етажа надолу и вече тичаха по мраморното стълбище към входната зала.
            — Ще видиш, ей сега ще видиш! — вълнуваше се Хърмаяни.
            В края на стълбището тя зави наляво и се засили право към вратата, в която се бе вмъкнал Седрик Дигъри онази вечер, след като Огненият бокал бе изхвърлил имената им. Хари никога не бе минавал през тази врата. Двамата с Рон последваха Хърмаяни надолу по каменни стъпала. Вместо да стигнат до мрачен коридор като онзи, който водеше към подземието на Снейп, те се озоваха сред широк тунел с каменни стени, силно осветен от факли и украсен с весели изображения, главно на разни неща за ядене.
            — Ооо, я чакайте… — бавно заговори Хари, стигнал до половината на коридора. — Спри за минутка, Хърмаяни…
            — Какво? — обърна се тя назад и го погледна въпросително.
            — Знам какво си намислила — каза Хари.
            Той смушка Рон и му показа картината точно зад Хърмаяни. На нея се виждаше гигантска сребърна фруктиера.
            — Хърмаяни! — възкликна Рон, който най-сетне загря. — Да не се опитваш да ни натопиш пак в онази смрад!
            — Не, не, нищо подобно! — бързо възрази тя. — И не е смрад, Рон…
            — Ааа, да не си сменила името? — погледна я той сърдито. — И какви сме сега… Фронт за освобождение на духчетата? Нямам никакво намерение да се вмъквам неканен в тая кухня и да ги карам да спират да работят.
            — Изобщо не очаквам да го правиш! — нервира се вече Хърмаяни. — Аз… слязох тук преди малко да си поговоря с тях, но видях… О, ела, Хари, искам да ти покажа!
            Тя пак го хвана, дръпна го пред картината с гигантската фруктиера, протегна към нея показалеца си и погъделичка едрата зелена круша. Тя взе да се гърчи и да се киска, после изведнъж се превърна в голяма зелена брава. Хърмаяни я хвана, отвори с всичка сила вратата и побутна Хари по гърба да прекрачи прага.
            Той едва бе успял да огледа просторното помещение с висок таван, не по-малко от Голямата зала горе, купчините излъскани месингови тенджери и тигани, натрупани покрай стените, и голямото зидано огнище в отсрещния край, когато нещо дребно се изтърколи до него откъм средата на стаята и зацвърча:
            — Хари Потър, сър! Хари Потър!
            За миг момчето остана без въздух, защото възторженото духче го фрасна с всички сили в диафрагмата и го прегърна така силно, че едва не му счупи ребрата.
            — Д-доби? — заекна Хари.
            — Това е Доби, сър, той е! — писукаше гласчето някъде около пъпа на Хари. — Доби се надявал и надявал да види Хари Потър, сър, и ето че сам Хари Потър дошъл да го навести, сър!
            Доби го пусна и отстъпи няколко крачки назад, цял засиял, а огромните му зелени очи като топки за тенис плуваха в сълзи от щастие. Беше си останал почти същият, какъвто го помнеше Хари — с нос като молив, с уши като крила на прилеп, с дълги стъпала и пръсти… Само дрехите му бяха много различни.
            Докато работеше при Малфой, Доби носеше все една и съща стара калъфка за възглавница. Сега обаче той бе облечен с най-странната комбинация от дрехи, която Хари бе виждал — по-лоша дори от тези на магьосниците по време на финала на Световното първенство. Вместо шапка имаше калъфче за чайник, на което бе забол множество лъскави значки. На голите му гърди висеше вратовръзка с щампа на конски подкови, обут бе в нещо подобно на детски шорти за футбол, а двата му чорапа бяха различни. Единият — Хари го позна веднага — бе същият черен чорап, който преди време свали от собствения си крак и надхитри Луциус Малфой да го даде на Доби и така да го освободи. Другият пък бе на розови и оранжеви ивици.
            — А ти какво правиш тук, Доби? — изненада се Хари.
            — Доби вече дошъл да работи в „Хогуортс“, сър! — изписука развълнувано духчето. — Професор Дъмбълдор дал на Доби и Уинки работа, сър.
            — Уинки? — повтори Хари. — И тя ли е тук?
            — Да, сър, тук е!
            И Доби хвана Хари за ръката и го задърпа към вътрешността на кухнята, докато стигнаха до четири дълги дървени маси. Хари си помисли, че те вероятно са разположени точно под четирите маси в Голямата зала. В момента върху тях нямаше храна, тъй като вечерята беше приключила, но той предположи, че само преди час са били отрупани с блюда, които са били изпратени през тавана по масите над тях.
            Най-малко стотина домашни духчета, ухилени до ушите, се кланяха и кимаха на Хари, докато Доби го водеше през кухнята. Всички бяха с еднакви униформи — кухненски кърпи, щамповани с герба на „Хогуортс“ и пристегнати в талията като тоги. В подобно облекло бяха видели и Уинки, когато я срещнаха за първи път.
            Доби спря пред зиданото огнище и посочи:
            — Ето я Уинки, сър!
            Уинки седеше на ниско столче пред огъня. За разлика от Доби тя бе облечена нормално. Носеше хубава поличка, блузка и подходяща синя шапчица с отвори за големите й уши. Но докато чудатите неща по Доби бяха чисти и спретнати и изглеждаха като нови, дрешките на Уинки правеха впечатление на съвсем занемарени. По блузката й имаше лекета от супа, а на поличката й зееше дупка от изгаряне.
            — Здравей, Уинки! — рече Хари.
            Устната на Уинки потрепна. После тя избухна в сълзи, които се лееха от огромните й кафяви очи и капеха пред нея, точно както на Световното първенство по куидич.
            — О, горката! — съжали я Хърмаяни. Двамата с Рон бяха последвали Хари и Доби. — Уинки, не плачи, моля те, недей…
            Но Уинки ревна още по-силно. Доби продължаваше щастливо да се усмихва на Хари.
            — Желае ли Хари Потър чаша чай? — изписка той високо, за да заглуши стенанията на Уинки.
            — Ами… да, добре — прие Хари.
            На секундата доприпкаха шест домашни духчета с огромен сребърен поднос, върху който бяха наредени чайник, три чаши за Хари, Рон и Хърмаяни, каничка с мляко и голяма чиния, пълна с бисквити.
            — Страхотно обслужване! — остана поразен Рон.
            Хърмаяни го погледна намръщено, но духчетата бяха очаровани. Те се поклониха ниско и отстъпиха назад.
            — Откога си тук? — попита Хари, докато Доби им поднасяше чая.
            — Едва от седмица, Хари Потър, сър! — щастливо отвърна Доби. — Доби дошъл да види професор Дъмбълдор, сър. Нали разбирате, сър, много е трудно за един освободен домашен дух да намери нова работа, сър. Наистина много трудно.
            При тези думи Уинки зави още по-оглушително, носът й бълваше като смачкан домат върху блузката й, но тя изобщо не се опитваше да го избърше.
            — Доби обикалял страната две години, сър, и опитвал да намери работа — продължаваше Доби. — Но Доби не намерил работа, сър, защото Доби вече иска заплата!
            Духчетата из кухнята, които до този момент слушаха и гледаха с интерес, извърнаха очи при тези думи, като че Доби бе казал нещо неприлично и възмутително.
            Хърмаяни обаче се намеси:
            — Браво на теб, Доби!
            — Благодаря ви, госпожице! — засмя се още по-широко Доби и показа всичките си зъби. — Но повечето магьосници не искат домашен дух, на когото да плащат, госпожице. „На домашен дух не се плаща“ — отвръщат те и хлопват вратата пред лицето на Доби. Доби обича работа, ама иска дрехи и заплата, Хари Потър. Доби обича свободата!
            Домашните духчета започнаха да се отдръпват от него, като че ли бе болен от нещо заразно. Само Уинки остана на мястото си и захълца още по-силно.
            — И после, Хари Потър, Доби отишъл да посети Уинки и заварил Уинки също освободена, сър! — възторжено обяви Доби.
            При тези думи Уинки се хвърли напред от столчето си, просна се по очи върху плочите на пода и заудря с малките си юмручета, като надаваше изтерзани викове. Хърмаяни веднага се смъкна на колене до нея и се опита да я успокои, но Уинки изглежда не чуваше какво й се говори. Доби продължи да разказва, надвиквайки воплите й:
            — И после на Доби му хрумна идея, Хари Потър, сър! „Защо Доби и Уинки не намерят работа заедно?“ — казал Доби. „Къде ще се намери работа за две домашни духчета заедно?“ — казала Уинки. И Доби мислил и измислил, сър! В „Хогуортс“! И така Доби и Уинки дошли при професор Дъмбълдор, сър, и професор Дъмбълдор ги наел.
            Доби грейна още повече и очите му отново се напълниха със сълзи от щастие.
            — И професор Дъмбълдор казал, че ще плаща на Доби, сър, щом Доби иска заплата! И ето, Доби е свободно духче, сър, получава по един галеон на седмица и един почивен ден в месеца!
            — Това не е чак толкова много! — провикна се възмутено от пода Хърмаяни, наведена над Уинки, която не спираше да ридае и да удря с юмруци.
            — Професор Дъмбълдор предложил на Доби десет галеона на седмица и почивка всяка събота и неделя — рече Доби и потрепери при мисълта за толкова дълго безделие и такова голямо богатство. — Ама Доби отказал, госпожице… Доби обича свободата, госпожице, ама не иска прекалено много. Той повече обича работата.
            — А на теб, Уинки, колко ти плаща професор Дъмбълдор? — любезно попита Хърмаяни.
            Ако си мислеше, че с това ще ободри Уинки, беше сбъркала. Уинки престана да хълца, но като вдигна обляното си в сълзи лице, големите й кафяви очи гневно се впериха в Хърмаяни.
            — Уинки е опозорено духче, но Уинки не приема да й плащат — изписка тя. — Уинки не е паднала толкова ниско! Уинки много се срамува, дето я освободили!
            — Срамуваш ли се? — не повярва на ушите си Хърмаяни. — Стига, Уинки! Не ти, а господин Крауч трябва да се срамува. Ти не си сторила нищо лошо. Той се отнасяше ужасно с теб…
            Ала при тези думи Уинки вдигна длани към отворите на шапката си, притисна ушите си надолу да не чува нито дума и закрещя с цяло гърло:
            — Да не обиждате господаря ми, госпожице! Да не обиждате господин Крауч! Господин Крауч е добър магьосник, госпожице! Господин Крауч правилно уволнил лошата Уинки!
            — Уинки има проблеми с приспособяването, Хари Потър — поверително зашепна с тъничък гласец Доби. — Уинки забравя, че сега не е зависима от господин Крауч. Тя може вече да говори каквото мисли, ама не иска.
            — Значи домашните духове не бива да казват какво мислят за господарите си? — осведоми се Хари.
            — О, не, сър, не — изведнъж стана сериозен Доби. — Това е то да си заробен домашен дух, сър. Ние пазим тайните им с мълчание, сър, браним семейната чест и говорим само добро за тях… въпреки че професор Дъмбълдор казал на Доби, че не иска това от него. Професор Дъмбълдор казал, че ние можем дори да… да…
            Доби се огледа неспокойно и му даде знак да се приближи. Хари се наведе напред.
            — Той казал, че ние може да му викаме и смахнат стар чудак, ако искаме, сър! — прошепна Доби и боязливо се разсмя. — Ама Доби не иска това, Хари Потър — продължи той отново на висок глас, като клатеше глава и ушите му пляскаха. — Доби харесва много професор Дъмбълдор, сър, и е горд да му пази тайните.
            — Обаче за Малфой можеш да говориш каквото си искаш, нали? — засмя се Хари.
            В огромните очи на Доби се появи уплаха.
            — Доби… Доби може — колебливо рече той и изпъчи малките си гърди. — Доби може да каже на Хари Потър, че старите му господари били… били… лоши тъмни магьосници!
            За миг Доби цял се разтрепери, потресен от собствената си дързост, после се втурна към най-близката маса и силно заудря глава в нея, като скимтеше „Лош Доби! Лош Доби!“.
            Хари го сграбчи отзад за вратовръзката и го издърпа далече от масата.
            — Благодаря, Хари Потър, благодаря! — каза задъхано Доби, като разтриваше главата си.
            — Трябва по-често да ги наричаш така — посъветва го Хари.
            — По-често ли? — изписка от възмущение Уинки. — Доби трябва да се засрами от себе си — така да говори за господарите си!
            — Те вече не са мои господари, Уинки! — смело възрази Доби. — Доби не го е грижа какво мислят сега за него!
            — О, Доби е лош домашен дух! — простена Уинки, а сълзите отново рукнаха по лицето й. — Горкият господин Крауч, какво ли прави без Уинки? Той има нужда от нея, от нейната помощ. Уинки цял живот се грижи за семейство Крауч, като майка й преди нея и баба й преди това… О, какво ли биха казали те, ако разберат, че Уинки е освободена? О, този срам, този срам… — Тя зарови лице в полата си и отново зави.
            — Уинки — твърдо рече Хърмаяни, — сигурна съм, че господин Крауч чудесно се справя и без теб. Видяхме го, знаеш ли…
            — Вие видели господаря ми? — едва си пое дъх Уинки, като надигна мокро лице и се ококори към Хърмаяни. — Видели го тук, в „Хогуортс“?
            — Да — отвърна Хърмаяни. — Той и господин Багман са съдии в Тримагическия турнир.
            — И господин Багман ли е тук? — изцвърча Уинки и за голяма изненада на Хари, а и на Рон и Хърмаяни, което пролича по лицата им отново се вбеси. — Господин Багман е лош магьосник, много лош магьосник! Моят господар никак не го харесва, ама никак!
            — Багман… е лош? — удиви се Хари.
            — О, да — закима ожесточено Уинки. — Моят господар разправял на Уинки разни неща! Ама Уинки не казва… Уинки… пази тайните на господаря си… — Тя отново потъна в сълзи и захлупи лице в полата си, така че се чуваха само глухи хлипания. — Горкият господар, горкият господар, няма я вече Уинки да му помага!
            Тъй като не можаха да изтръгнат от Уинки нито една смислена дума повече, те я оставиха да плаче и допиха чая си, докато Доби щастливо бъбреше за живота си на свободно духче и разказваше за какво смята да си харчи заплатата.
            — Доби смята да си купи следващия път пуловер, Хари Потър! — гордо обяви той и потупа голите си гърди.
            — Виж какво, Доби — обади се Рон, който явно много бе харесал духчето, — ще ти дам един от тези, дето мама ми праща всяка Коледа. Обичаш ли кафявия цвят?
            Доби изпадна във възторг.
            — Може би ще трябва малко да го свием, за да ти бъде по мярка — добави Рон, — ама много ще ти отива на гуглата.
            Като се наканиха да си тръгват, духчетата се скупчиха наоколо с най-различни лакомства и настояваха гостите да си ги занесат горе. Хърмаяни отказа, гледайки тъжно как грижовните създания им се кланят и правят реверанси, но Хари и Рон натъпкаха джобовете си с еклери и кексчета.
            — Много благодарим! — обърна се Хари към духчетата, скупчили се на вратата да се сбогуват. — До скоро, Доби!
            — Хари Потър… може ли Доби да дойде на посещение някой път, сър? — плахо попита Доби.
            — Естествено — отвърна Хари и духчето грейна.
            — Знаете ли… — рече Рон, когато тримата излязоха от кухнята и поеха обратно по стълбата към входната зала, — през всичките тези години съм се възхищавал на Фред и Джордж, че успяват да си измъкнат неща за похапване от кухнята… И какво? Оказа се, че изобщо не е чак толкова трудно, а? Те направо ти ги пъхат в ръцете!
            — Според мен на тези домашни духчета им е провървяло — каза Хърмаяни, докато се качваше първа нагоре. — Че Доби е отишъл да работи там, искам да кажа. Сега всички ще видят колко е щастлив от свободата си и постепенно ще осъзнаят, че и те искат да са като него.
            — Дано само да не вземат пример от Уинки — обади се Хари.
            — О, и тя ще се съвземе! — каза Хърмаяни, макар и с известно колебание в гласа. — Като се поуспокои от случилото се, като свикне с „Хогуортс“, ще се убеди, че е по-добре да няма господар като Крауч.
            — Тя май е много привързана към него — обади се Рон с пълна уста, току-що отхапал от един еклер.
            — Но изглежда не харесва Багман — припомни Хари. — Интересно какво ли е говорил Крауч вкъщи за него?
            — Сигурно е казвал, че не го бива като началник на отдел — предположи Хърмаяни, — което… трябва да признаем… си е истина, нали?
            — Аз все пак бих предпочел да работя при него, отколкото при Крауч — обяви Рон. — Багман поне има чувство за хумор.
            — Гледай да не те чуе Пърси — рече Хърмаяни с лека усмивка.
            — Е, да, Пърси не би искал да работи с някого, който има чувство за хумор — заключи Рон, зает вече с шоколадов еклер. — Пърси не би забелязал шегичка, дори и ако танцува пред него гола, само с гуглата на Доби върху главата си.


            ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
            НЕПРЕДВИДЕНОТО ИЗПИТАНИЕ

            — Потър! Уизли! Защо не внимавате?
            Ядосаният глас на професор Макгонъгол изплющя като камшик в часа по трансфигурация в четвъртък. Хари и Рон подскочиха и вдигнаха глави. Наближаваше краят на часа и класът бе приключил със задачите си. Морските чайки, превърнати в морски свинчета, бяха заключени в голяма клетка върху катедрата на професор Макгонъгол (от морското свинче на Невил все още стърчаха пера). Темата на домашното бе прилежно преписана от дъската в тетрадките („Опишете с примери какви са начините за прилагане на трансфигурационни заклинания при преобразяване на животни от един вид в друг“). Звънецът щеше да удари всеки момент. В дъното на кабинета Хари и Рон вече бяха започнали дуел с две от шегаджийските магически пръчки на Фред и Джордж и се спогледаха при забележката — в ръката на Рон имаше тенекиен папагал, а Хари държеше гумена херинга.
            — Имаме удоволствието да видим как Потър и Уизли се вдетиняват — продължи професор Макгонъгол и стрелна двамата с яден поглед тъкмо когато главата на херингата на Хари се отдели от тялото и последва с глухо тупване човката на папагала на Рон, която вече бе долетяла до пода. — Искам да направя едно съобщение пред всички. Наближава традиционният за Тримагическия турнир коледен бал и всички ще имаме възможност свободно да общуваме с чуждестранните ни гости. Балът е за ученици от четвърти курс нагоре, но можете да поканите и някого от долните курсове, ако желаете…
            Лавендър Браун се изкиска. Парвати Патил я смушка в ребрата и опъна лице да се пребори с напиращия смях. И двете извърнаха глави към Хари. Професор Макгонъгол не им направи забележка и Хари помисли, че това е крайно несправедливо, след като само преди минута бе сгълчала тях двамата с Рон.
            — Официалните мантии са задължителни — продължи професор Макгонъгол. — Балът се открива в Голямата зала в осем часа на Коледа и ще продължи до полунощ. И така… — Тя бавно огледа целия клас и завърши с нескрито неодобрение: — Коледният бал е добра възможност да поразпуснем… ааа… коси…
            Лавендър се изкиска още по-високо и здраво захлупи уста с шепи да заглуши смеха си. Този път Хари разбра какво е смешното. Професор Макгонъгол с нейния стегнат кок сигурно никога не бе разпускала косата си по никакъв повод…
            — Но това НЕ означава — побърза да добави преподавателката — учениците от „Хогуортс“ да се разпуснат дотолкова, че да забравят добрите обноски. Ще бъда страшно огорчена, ако някой възпитаник на „Грифиндор“ злепостави училището.
            Звънецът би и сред обичайната глъчка всички започнаха да стягат чантите си и да ги мятат на гръб.
            Професор Макгонъгол извиси глас над шумотевицата:
            — Потър, ела за момент, ако обичаш.
            Като реши, че това е сигурно заради безглавата му гумена херинга, Хари унило тръгна към учителската катедра.
            Професор Макгонъгол изчака класът да напусне стаята и се обърна към него:
            — Потър, избраниците и техните партньори…
            — Какви партньори?
            Професор Макгонъгол го изгледа с подозрение — сигурно си помисли, че той се опитва да се прави на интересен.
            — За коледния бал, Потър — ледено рече преподавателката. — Вашите партньори за танците.
            Вътрешностите на Хари сякаш се сгърчиха и изсъхнаха.
            — Партньори за танците ли? — повтори той, усети как се изчервява и веднага добави припряно: — Аз не танцувам!
            — Не може да не танцуваш! — подразни се професор Макгонъгол. — Точно за това става дума. По традиция избраниците и техните партньори откриват бала.
            Хари моментално си представи самия себе си, облечен с фрак и с цилиндър на главата, подръка с момиче, пременено с рокля на волани, с каквито леля Петуния винаги се контеше за банкетите на вуйчо Върнън.
            — Няма да танцувам! — заяви той.
            — Традицията повелява — отсече професор Макгонъгол. — Ти си избраник на „Хогуортс“ и ще правиш всичко, което се очаква от теб като представител на училището. Така че — избери си дама, Потър.
            — Ама… аз не…
            — Разговорът приключи, Потър! — каза професор Макгонъгол с нетърпящ повече възражения глас.
                                                                   * * *
            Само преди седмица Хари би казал, че да се намери партньорка за танци е фасулска работа в сравнение с това да излезеш срещу унгарски шипоносец. Но веднъж вече надвил змеицата, той нямаше нищо против да се пребори отново с нея, вместо да си търси момиче за бала.
            Никога досега толкова много ученици не бяха изявявали желание да прекарат Коледа в „Хогуортс“. Обикновено Хари бе един от малцината, които оставаха в училището, защото самата мисъл да се върне на „Привит Драйв“ за празниците бе непоносима. Но тази година всички ученици от четвърти и по-горните курсове се готвеха да останат и бяха направо обсебени от мисълта за предстоящия бал — особено момичетата. Хари се изуми колко много ученички има в „Хогуортс“ — досега той никога не ги бе забелязвал. Момичета, които се кикотеха и шушукаха из коридорите, момичета, които се усмихваха и прихваха след минаващото покрай тях момче, момичета, които трескаво обсъждаха идеите си за тоалети в коледната нощ…
            — Защо все се движат на групички? — обърна се Хари към Рон, когато десетина момичета минаха покрай тях и се разкикотиха, вперили очи в него. — Как да издебнеш някоя насаме и да я поканиш?
            — Да опитаме с ласо — предложи Рон. — Вече решил ли си коя да бъде?
            Хари замълча. Той бе наясно със себе си коя точно иска да покани, но да събере смелост беше трудна работа… Чо бе с една година по-голяма от него, много красива, отлично играеше куидич, а и съучениците й много я обичаха.
            Изглежда Рон се досети какво се върти в главата му.
            — Слушай, няма да имаш никакви проблеми. Ти си избраник. Победи и унгарския шипоносец. Бас ловя, че биха се наредили на опашка да отидат с теб!
            В името на наскоро възстановеното им приятелство Рон се стремеше да прикрие горчивината в гласа си. А и за учудване на Хари той се оказа прав.
            Още на следващия ден една къдрокоса третокурсничка от „Хафълпаф“, с която Хари никога не бе разменял и дума, предложи да му бъде дама на бала. Той така се слиса, че отказа още преди да бе обмислил предложението. Момичето си тръгна обидено, а Хари трябваше да търпи подмятанията на Дийн, Шеймъс и Рон през целия час по история на магията. На следващия ден още две момичета дойдоха при него със същото предложение — една второкурсничка и (за негов ужас) една петокурсничка, която май имаше желание да го нокаутира, ако се осмели да й откаже.
            — Иначе беше хубава — рече Рон от любезност, след като спря да се смее.
            — Беше с цяла глава по-висока от мен — още не можеше да се успокои Хари. — Представи си само на какво щях да приличам, ако трябваше да танцувам с нея.
            И той си спомни какво бе казала Хърмаяни за Крум: „Харесват го само заради славата му!“ Хари се съмняваше, че някое от момичетата, които го бяха поканили до момента, щеше да го направи, ако той не беше избраник на училището. Но после се запита дали това щеше да го притеснява, ако го беше поканила Чо…
            И въпреки предстоящото неприятно задължение да танцува на откриването на бала Хари трябваше да си признае, че откакто преодоля първото изпитание, животът му стана доста по-хубав. Вече почти никой не му се подиграваше по коридорите и той предполагаше, че Седрик има пръст в тая работа — вероятно в знак на благодарност, загдето Хари го бе предупредил за змейовете в първото изпитание, той бе убедил хафълпафци да не го закачат. По-рядко се забелязваха и значките „Подкрепете СЕДРИК ДИГЪРИ“. Разбира се, Драко Малфой не пропускаше възможност да цитира в присъствието на Хари статията на Рита Скийтър, но предизвикваше все по-малко и по-малко смях. И сякаш като принос за доброто самочувствие на Хари „Пророчески вести“ не отпечата никаква статия за Хагрид.
            — От ник’ви магически създания не се интересува, право да ви кажа — рече Хагрид, когато в последния за срока час по грижа за магически създания Хари, Рон и Хърмаяни го попитаха как е минало интервюто на Рита Скийтър.
            За тяхно успокоение Хагрид се бе отказал да общува отблизо с раконогите огнемети и този ден тримата седяха около него край дървената маса зад къщата му и приготвяха прясна смес от храни, с която да изкушат огнеметите да похапнат.
            — Тя искаше да й разправям за тебе, Хари — продължи да шепне Хагрид. — Е, казах й, че сме приятели, откак дойдох да те ’зема от Дърсли. „Не му ли се скарахте поне веднъж за четири години? — пита ме тя. — Нито един път ли не ви е ядосал в час?“ А аз й рекох, че не си, ама туй хич не й се хареса. Май й се искаше да чуе, че си голяма напаст, Хари.
            — Точно така — отвърна Хари, като хвърли няколко парчета змейски черен дроб в голямата метална купа и хвана ножа да отреже още. — Не може да ме описва все като един трагичен малък герой. Рискува да стане досадна.
            — Иска да го покаже в друга светлина, Хагрид — мъдро рече Рон, докато обелваше яйца от саламандър. — А от теб е очаквала да кажеш, че Хари е налудничав нарушител!
            — Ама той не е! — викна Хагрид с искрен протест.
            — Трябваше да интервюира Снейп — мрачно рече Хари. — Като нищо щеше да ме злепостави. Потър премина всякакви граници още от първия ден в това училище.
            — Така ли разправя, а? — възмути се Хагрид, а Рон и Хърмаяни се разсмяха. — Може и да си нарушил някое и друго правило, Хари, ама си те бива, тъй де?
            — Благодаря ти! — усмихна се Хари.
            — Ще ходиш ли на оня коледен бал, Хагрид? — попита Рон.
            — Аха, смятам да надникна — смутено отвърна пазачът. — Няма да е лошо. Ти ще откриваш танците, нали, Хари? Коя си поканил?
            — Засега никоя — отвърна Хари и усети как и този път се изчервява.
            Хагрид смени темата.
            Вълнението значително нарасна в края на последната седмица на срока. Отвсякъде се носеха слухове за коледния бал, но Хари не вярваше и на половината от тях. Например че Дъмбълдор бил купил осемстотин бъчви греяна медовина от Мадам Розмерта. Но беше почти сигурно, че е поканил „Орисниците“. Хари през живота си не бе слушал магьосническо радио и нямаше никаква представа кои или какви точно бяха „Орисниците“, но по дивата радост на онези, които бяха израснали с радио „Магия“, разбра, че те са много известна музикална група.
            Някои от учителите по примера на дребничкия професор Флитуик се отказаха от опитите си да включат в часовете нов материал, защото умовете на учениците бяха заети с бала. В сряда професор Флитуик предостави часа си за свободни занимания и дълго обсъжда с Хари безупречната призоваваща магия, която възпитаникът му бе използвал в първото изпитание от турнира. Но други преподаватели не бяха така великодушни. Нищо не бе в състояние да отклони професор Бинс от досадното разнищване на таласъмските бунтове. Едва ли незначително събитие като Коледа можеше да смути учебната програма на преподавател, който не бе допуснал дори собствената му смърт да попречи на занятията. Необяснимо бе как той успяваше да превърне дори и най-кървавите и ожесточени бунтове на таласъмите в отегчителни лекции, скучни като доклада на Пърси за дъната на котлите. Професор Макгонъгол и Муди не ги освободиха и миг по-рано от края на часовете си, а Снейп по-скоро би осиновил Хари, отколкото да им разреши да се забавляват в часа по отвари. Той съобщи със заплашителен поглед, че през последния час от срока ще ги изпитва върху противоотровите.
            — Ама че е зъл! — горчиво възкликна Рон вечерта в общата стая на „Грифиндор“. — Да ни тръсне изпит в последния час! Ще се побъркаме от преговаряне в края на срока!
            — Е, ти май не си от тия, дето си дават много зор, нали?
            Хърмаяни го гледаше иззад тетрадката си по отвари. Рон съсредоточено строеше замък от избухващи карти, които бяха много по-интересни от мъгълските, защото можеха да експлодират във всеки момент.
            — Не забравяй, че е Коледа, Хърмаяни — лениво рече Хари, който седеше в кресло до камината и препрочиташе за десети път „В полет с гюллетата“.
            Хърмаяни изгледа строго и него.
            — Очаквах, че като не се занимаваш с противоотрови, поне ще правиш нещо полезно, Хари!
            — Какво например? — запита той, втренчил поглед в Джоуи Дженкинс от „Чъдли кенънс“, който насочи блъджъра към гончията на „Боликасъл батс“*.
                [* „Боликасълски прилепи“ (англ.) — Бел.прев.]
            — Яйцето! — прошепна почти през зъби Хърмаяни.
            — Стига, Хърмаяни, ще успея до двайсет и четвърти февруари! — отвърна Хари.
            Той бе сложил златното яйце в куфара си и не го бе отварял от вечерното празненство след първото изпитание. Имаше цели два месеца и половина пред себе си, а дотогава все някак щеше да разгадае какво значат онези виещи вопли.
            — Но може и няколко седмици да не ти стигнат! — настояваше Хърмаяни. — Ще изглеждаш пълен глупак, ако всички останали разгадаят какво е следващото изпитание, а ти — не!
            — Остави го, Хърмаяни, заслужил си е поне кратка почивка — намеси се Рон и постави и последните две карти на върха на замъка.
            Цялата конструкция гръмна и опърли веждите му.
            — Добре изглеждаш, Рон. Много ще ти отива на официалната мантия.
            С тези думи Фред и Джордж влязоха и седнаха на тяхната маса. Рон попипваше поразените си вежди.
            — Рон, може ли да вземем Пигуиджън? — попита Джордж.
            — Не, излетя да носи писмо — отвърна Рон. — А защо ви е?
            — Защото Джордж иска да го покани за своя дама на бала — пошегува се Фред.
            — Защото искаме да изпратим писмо, глупчо — отговори Джордж.
            — Вие двамата с кого си пишете непрекъснато? — запита ги по-малкият им брат.
            — Не си пъхай носа, че и него ще опърлим — предупредително размаха пръчката си Фред. — Е, вече уточнихте ли си дамите за бала?
            — Още не — отвърна Рон.
            — Ако не побързате, хубавиците ще свършат — изсмя се Фред.
            — А коя е твоята дама? — полюбопитства Рон.
            — Анджелина — без никакво притеснение отвърна Фред.
            — Моля? — изуми се Рон. — Вече си я поканил?
            — Добре че стана дума — рече Фред, извърна глава и се провикна сред шума в общата стая: — Ехей! Анджелина!
            Анджелина, която бъбреше с Алиша Спинет до камината, погледна.
            — Какво има?
            — Ще бъдеш ли моя дама на бала?
            Анджелина го прецени с поглед.
            — Може — съгласи се тя, обърна отново гръб и продължи да бъбри с Алиша, а на лицето й се появи лека усмивка.
            — Така се прави — рече Фред на Хари и Рон. — Фасулска работа!
            След като се изправи и се прозя, той подкани Джордж:
            — Тогава да вземем една от училищните сови. Хайде…
            Двамата излязоха от стаята. Рон спря да опипва веждите си и погледна Хари през купчината димящи карти.
            — Трябва да действаме… да си поканим по някоя. Той има право… че да не се окажем накрая с две тролки.
            — Две… к-какви, извинете ме? — заекна от възмущение Хърмаяни.
            — Е, така се казва — вдигна рамене Рон. — По-добре да ида сам, отколкото с Елоиз Миджън например.
            — Напоследък няма толкова пъпки и всъщност е много мила!
            — Ама й е крив носът! — възрази Рон.
            — Аха, така значи — наежи се Хърмаяни. — Готов си да отидеш на бала с най-красивото момиче, което приеме поканата ти, дори и да е страшно тъпо?
            — Ами… не виждам нищо лошо — рече Рон.
            — Отивам да спя! — троснато каза Хърмаяни и тръгна към стълбите без нито дума повече.
                                                                 * * *
            Неуморими в желанието си да впечатлят гостите от „Бобатон“ и „Дурмщранг“, преподавателите в „Хогуортс“ бяха решили да покажат замъка в пълния му блясък тази Коледа. Като окачиха украсата, Хари забеляза, че тя никога досега не е била така ослепително красива. По перилата на мраморното стълбище бяха залепени вечноледени висулки. Обичайните дванайсет елхи, колкото всяка година поставяха в Голямата зала, бяха отрупани с всевъзможни украшения — от светещи дребни плодчета на зеленика до живи бухащи златни сови, а рицарските доспехи по коридорите бяха омагьосани да пеят коледни песни, когато някой мине покрай тях. Невероятно беше да се чуе „Тиха нощ, свята нощ“ в изпълнение на празен шлем, който знае само част от текста. Често се налагаше пазачът Филч да издърпва Пийвс от вътрешността на някоя от броните, където полтъргайстът с удоволствие се криеше и допяваше песента със собствените си грубовати стихове.
            А Хари все още не бе поканил Чо. Двамата с Рон започнаха сериозно да се притесняват. Хари отбеляза, че Рон нямаше да изглежда чак толкова глупаво без дама, колкото той самият, защото трябваше да открие танците заедно с другите избраници.
            — Е, в краен случай ще се обърна към Стенещата Миртъл — мрачно рече той, спомняйки си за момичето призрак, което живееше в женската тоалетна на втория етаж.
            — Хари, да стиснем зъби и да свършим тая работа още днес — предложи Рон в петък сутринта, сякаш планираха да щурмуват непревземаема крепост. — До довечера, като се видим в общата стая, и двамата да сме поканили дамите си, съгласен ли си?
            — Ъхъ… добре — прие Хари.
            Но колкото пъти се осмеляваше да погледне към Чо този ден — през междучасие, по време на обяда или на път за час по история на магията, — тя винаги бе наобиколена от приятелки. Никога ли не ходеше сама? Дали да не я причака пред тоалетните? Но не, дори и там тя отиваше със свита от четири или пет момичета. И все пак, ако не успееше да се престраши сега, някой друг щеше да го изпревари.
            Трудно му бе да се съсредоточи върху изпита на Снейп за противоотровите и забрави да сложи ключовата съставка безоар, заради което получи най-ниската оценка. Но никак не се притесни, защото изцяло бе зает да събира кураж за това, което му предстоеше. Когато звънецът удари, грабна чантата си и хукна към вратата на подземието.
            — Ще се видим на вечеря — извика той на Рон и Хърмаяни и се втурна нагоре по стълбите.
            Трябваше само да помоли Чо за кратък разговор на четири очи. Той се заоглежда в препълнения с ученици коридор и я видя (много по-скоро, отколкото очакваше) да излиза от час по защита срещу Черните изкуства.
            — А… Чо… Може ли за момент?
            Кикотенето трябва да бъде строго забранено, ядно си помисли Хари, когато всички момичета около Чо прихнаха. Тя обаче не се засмя, а каза:
            — Ами да.
            Двамата се отдалечиха от съучениците й. Хари я погледна и стомахът му се сви, сякаш бе пропуснал някое стъпало и стремглаво политаше надолу.
            — Ъъъ… — започна той.
            Не можеше да я покани. Просто не се получаваше. Обаче трябваше да го направи. Застанала пред него, Чо го гледаше с недоумение.
            Думите му се изплъзнаха сами.
            — Ислиойдешбалмен?
            — Моля? — не разбра Чо.
            — Дали… искаш да дойдеш на бала с мен? — попита този път отчетливо Хари.
            Защо трябваше да се изчерви точно сега? Защо?
            — Ооо! — изчерви се на свой ред и Чо. — О, Хари, много съжалявам! — Наистина й личеше. — Вече обещах на друг.
            — Аха… — рече Хари.
            Чувстваше се странно. Само преди миг вътрешностите му се гърчеха като змии, а сега изведнъж като че ли изобщо ги нямаше никакви.
            — Аха, добре… Няма проблем.
            — Много съжалявам! — повтори Чо.
            — Няма защо — отвърна Хари.
            Те стояха и се гледаха. Първа проговори Чо:
            — Е…
            — Да — смотолеви Хари.
            — Ами… до скоро — сбогува се Чо, все още зачервена, и си тръгна.
            Преди да успее да се възпре, Хари викна след нея:
            — С кого ще бъдеш?
            — О, със Седрик — отвърна тя. — Седрик Дигъри.
            — Аха, добре — рече Хари.
            Отново усети вътрешностите си по местата им. Но се почувства така, сякаш някой ги бе натъпкал с олово.
            Съвсем забравил за вечерята, Хари бавно тръгна към кулата на „Грифиндор“. Гласът на Чо отекваше в ушите му с всяка стъпка. „Със Седрик… Седрик Дигъри“. Беше започнал малко да харесва Седрик и дори щеше да му прости и за онзи куидичен мач, и за това, че бе красив, известен и любимият на всички участник в турнира. Но изведнъж осъзна, че Седрик всъщност е негоден за нищо красавец с пилешки мозък.
            — „Мечти и блясък!“ — глухо рече Хари на Дебелата дама. Паролата бе сменена предишния ден.
            — Позна, миличък! — развълнувано отвърна тя, намести новата си лъскава диадема и се люшна напред да го пропусне.
            Хари огледа общата стая и за своя изненада видя Рон, който седеше в най-отдалечения ъгъл с лице към стената. Беше силно пребледнял. До него беше Джини и успокоително му говореше нещо на ухото.
            — Какво има, Рон? — попита Хари, като стигна до тях. Рон вдигна очи към него, а на лицето му бе изписан ням ужас.
            — Защо ли ми трябваше? — като обезумял запита той. — Не разбирам какво ме накара да го направя!
            — Какво си направил? — попита го Хари.
            — Ами… поканил Фльор Делакор да му бъде дама — обясни Джини.
            Тя едва сдържаше усмивката си, но не спираше да потупва съчувствено Рон по рамото.
            — Какво си направил? — не повярва на ушите си Хари.
            — Не знам какво ми стана — изпъшка Рон. — Какво ме прихвана? Наоколо тълпа… навсякъде… полудях… всички ме гледаха! Просто си минавах покрай нея във входната зала… тя стоеше и говореше с Дигъри… нещо ме връхлетя… и я поканих!
            Рон изстена и закри лицето си с ръце. Не спираше да приказва, макар че почти не му се разбираше:
            — Тя ме изгледа, сякаш видя гол охлюв. Дори не ми отговори. А после… не знам… като че дойдох на себе си и побягнах.
            — Тя има баба вила — рече Хари. — Ти беше прав. Вината не у теб. Бас ловя, че си минал покрай нея тъкмо когато се е опитвала да заплени с изпитания си чар Дигъри и някоя искри е стигнала до теб. Но усилията й са били напразни — Седрик ще бъде на бала с Чо Чан.
            Рон го погледна въпросително.
            — Току-що я поканих да дойде с мен — тъжно продължи Хари. — Тя ми го съобщи.
            Усмивката на Джини внезапно се стопи.
            — Нещо не е наред — избухна Рон. — Само ние сме още без дами. Е, ако не се брои Невил. Хей, познай кого е поканил той! Хърмаяни!
            — Моля? — възкликна Хари, озадачен от неочакваната новина.
            — Да, истина е — разсмя се Рон и лицето му се оживи. — Самият той ми го каза след часа по отвари. Защото била толкова мила да му помага с домашните и така нататък… Обаче тя му отговорила, че вече била поканена. Ха! Как не! Просто не е искала да ходи с Невил… То кой ли би искал?
            — Недей! — ядоса се Джини. — Не му се присмивай…
            Точно в този миг Хърмаяни влезе през отвора зад портрета.
            — Защо не бяхте на вечеря? — попита тя и тръгна към тях.
            — Защото… ъъъ… Спрете да се хилите вие двамата! Защото току-що са били отхвърлени от момичетата, които поканили — обясни Джини.
            Смехът на Хари и на Рон секна.
            — Много мило, Джини — кисело рече брат й.
            — Всички красавици са вече поканени, нали, Рон? — насмешливо се обади Хърмаяни. — Елоиз Миджън напоследък не изглежда толкова зле, а? Е, все някъде някоя ще приеме.
            Но Рон се бе втренчил в Хърмаяни, като че я виждаше в някаква нова светлина.
            — Хърмаяни, Невил е прав… ти си момиче…
            — Каква наблюдателност! — язвително отвърна тя.
            — Е… защо да не бъдеш дама на един от нас?
            — Не, не мога — отсече Хърмаяни.
            — Хайде де! — нетърпеливо настоя Рон. — Трябва да имаме партньорки. Всички други имат, а ние ще приличаме на глупаци.
            — Не мога да дойда с вас — изчерви се Хърмаяни. — Вече си имам кавалер.
            — Не е вярно! — възрази Рон. — Казала си го само за да се отървеш от Невил!
            — Така ли? — В очите на Хърмаяни проблясваха опасни пламъчета. — Ако ти, Рон, едва след три години все пак забеляза, че съм момиче, това не значи, че никой друг не е забелязал!
            Рон я зяпна. После отново се разсмя.
            — Добре де, добре, знаем, че си момиче — рече той. — Нали се разбрахме! Ще дойдеш ли?
            — Вече ти казах! — разгневи се Хърмаяни. — Ще ходя на бала с друг!
            И тя се втурна към спалните на момичетата.
            — Лъже! — решително заключи Рон и я проследи с поглед.
            — Не лъже — тихо рече Джини.
            — Тогава кой ще й е кавалер? — рязко попита Рон.
            — Няма да ти кажа. Това си е нейна работа — заяви Джини.
            — Добре де… — Рон изглеждаше като попарен. — Почва да ми писва. Джини, ти може да бъдеш дама на Хари, а аз…
            — Не мога — отвърна Джини и пламна. — Ще бъда с… Невил. Той ме покани, след като Хърмаяни му отказа, и аз си помислих… е… иначе нямаше да мога да отида. Нали не съм в четвърти курс. — Тя изглеждаше много нещастна. — А сега ще ида да вечерям — каза тихо, стана и тръгна с наведена глава към портрета.
            Рон зяпна Хари и викна:
            — Какво им става на всички!
            Но Хари бе видял, че Парвати и Лавендър влизат през отвора зад портрета. Бе назрял моментът за решителни действия.
            — Чакай ме тук — рече той на Рон, изправи се и тръгна право към Парвати. — Парвати? Искаш ли да дойдеш на бала с мен?
            Парвати прихна. В джобовете на мантията си Хари стискаше палци смехът по-скоро да й мине и тя да каже „да“.
            — Да, добре… — отвърна най-сетне тя и се изчерви до кръв.
            — Благодаря! — облекчено въздъхна Хари. — Лавендър, ти ще бъдеш ли дама на Рон?
            — Тя ще ходи с Шеймъс — рече Парвати и двете се разкикотиха още по-силно.
            Хари въздъхна.
            — А можете ли да се сетите за някое момиче, което да иде на бала с Рон? — сниши глас Хари, за да не го чуе самият Рон.
            — Какво ще кажеш за Хърмаяни Грейнджър? — предложи Парвати.
            — Тя ще бъде с друг.
            Парвати бе поразена и наостри уши веднага:
            — Ооооо, с кого?
            — Нямам представа — вдигна рамене Хари. — Та да помислим за Рон.
            — Амиии… — провлачи Парвати, — може би сестра ми Падма, знаеш я, от „Рейвънклоу“. Ще я попитам, ако искаш.
            — Да, страхотно! — грейна Хари. — Ще ми кажеш дали е съгласна, нали?
            Хари се върна при Рон с убеждението, че този бал изобщо не си струва толкова усилия, но и с надеждата, че поне носът на Падма Патил е достатъчно прав.


            ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
            КОЛЕДНИЯТ БАЛ

            Четвъртокурсниците имаха купища домашни за зимната ваканция, но на Хари не му се учеше след края на срока и през последната седмица преди Коледа бе решил да се забавлява на воля заедно с останалите. В кулата на „Грифиндор“ сега имаше толкова ученици, колкото и през срока, и тя изглеждаше някак по-тясна, защото обитателите й бяха много по-шумни от обикновено. Фред и Джордж пожънаха голям успех със своя крем „Канарче“ и през първите няколко дни на ваканцията навсякъде се появяваха ученици с пера. Затова скоро всички в „Грифиндор“ се научиха да се отнасят особено предпазливо към храна, която някой им предлага настоятелно — да не би в нея тайно да е сложен крем „Канарче“. А Джордж довери на Хари, че с Фред разработвали и нещо ново. Хари взе решение никога вече да не приема от близнаците дори и чипс. Той още не беше забравил колко огромен бе станал езикът на Дъдли, след като беше лапнал една от карамелките „Тонезик“.
            Над замъка и околностите му се сипеше гъст сняг. Бледо-синята карета на „Бобатон“ приличаше на огромна тиква с ледена глазура до заскрежена къща от захаросани бисквитки, която всъщност бе къщурката на Хагрид. Люковете в кораба на „Дурмщранг“ бяха замръзнали, а въжетата и мачтите — побелели от скреж. Домашните духчета долу в кухнята се съсипваха да приготвят какви ли не питателни и сгряващи гозби и сочни сладкиши и само Фльор Делакор винаги намираше от какво да е недоволна.
            — Много е тежка за мен тази кухня на „’Огуортс“ — чуха я се оплаква една вечер на излизане от Голямата зала. (Рон се спотайваше зад Хари да не би тя да го забележи.) — Аз няма да се поберра в официалната мантия!
            — Ооо, каква трагедия! — присмя се Хърмаяни, след като й видя гърба във входната зала. — Изглежда това момиче наистина има много високо мнение за себе си, а?
            — Хърмаяни… ти с кого ще бъдеш на бала? — попита Рон.
            Той не за пръв път й задаваше този въпрос, и то все изневиделица, с надеждата да я завари неподготвена и да получи отговор. Но Хърмаяни само се намръщи и отвърна:
            — Няма да ви кажа, за да не ми се смеете.
            — Шегуваш ли се, Уизли? — обади се Малфой зад гърба й. — Да не искаш да кажеш, че някой е поканил нея на бала? Тази дългозъба мъгълка?
            Хари и Рон едновременно се извърнаха рязко, но Хърмаяни се провикна с висок глас и махна на някого точно зад Малфой:
            — Здравейте, професор Муди!
            Малфой пребледня, отскочи назад и трескаво затърси Муди, който всъщност седеше все още горе на масата и довършваше вечерята си.
            — Ти си един страхлив малък пор, Малфой! — подвикна Хърмаяни пренебрежително и тримата с Хари и Рон продължиха нагоре по мраморното стълбище, като се заливаха от смях.
            — Хърмаяни, зъбите ти… — вторачи се Рон в нея изведнъж и се намръщи.
            — Какво им е на зъбите ми? — попита тя.
            — Ами… различни са… току-що забелязах…
            — Естествено. Да не би да си очаквал, че ще си запазя онези бобърски зъби, дето ги получих от Малфой?
            — Искам да кажа, че не са каквито бяха преди проклетата му магия… сега са някак… по-прави и с нормална големина.
            Хърмаяни изведнъж се засмя дяволито и Хари също забеляза, че усмивката й е по-различна от онази, която той помнеше.
            — Ами… като бях при Мадам Помфри да ми ги оправи, тя ми подаде едно огледало и каза да й дам знак, когато стигнат до предишния си размер — обясни тя. — А аз просто… я оставих да ги намали малко повече. — И тя се усмихна още по-широко. — Е, мама и татко няма да бъдат много очаровани. Отдавна се опитвам да ги убедя да ми позволят да ги понамаля малко, но те настояваха да си останат както са ми по рождение. Нали знаете — и двамата са зъболекари и не могат да разберат, че зъбите може и с магия… Я вижте! Пигуиджън се е върнал.
            Малката сова на Рон пърхаше и цвъртеше с всички сили върху отрупания с вечноледени висулки парапет, а на крачето й бе прикрепено руло пергамент. Всички минаващи я сочеха и се смееха, а групичка третокурснички се спряха да й се възхищават:
            — Ох, я виж каква мъничка совичка! Колко е сладка!
            — Глупаво пернато! — гневно просъска Рон, втурна се по стълбите и сграбчи совата. — Писмата се носят право на получателя! Какво се мотаеш наоколо да те видят всички!
            Пигуиджън весело изцвъртя и проточи шийка върху китката на Рон. Третокурсничките гледаха смаяни.
            — Изчезвайте! — пропъди ги Рон и размаха ръката, на която се бе настанил Пигуиджън, а той пък се разписка още по-доволно, като го понесоха във въздуха. — Ето… вземи го, Хари — добави Рон тихо, докато третокурсничките се отдалечаваха възмутени.
            Той дръпна писмото на Сириус от крачето на совата и Хари го пъхна в джоба си. Веднага забързаха към кулата на „Грифиндор“, за да го прочетат.
            Всички в общата стая бяха твърде заети с празничната суматоха, за да обръщат внимание кой с какво се занимава. Хари, Рон и Хърмаяни се отделиха от останалите до един тъмен прозорец, пред който се натрупваше все повече сняг, и Хари зачете на глас:

            Скъпи Хари,
            Поздравявам те, че си се справил с шипоносеца. Който и да е поставил името ти в бокала, няма на какво да се радва! Аз щях да ти предложа да направиш на змея заклинание Конюнктивитис, тъй като очите са най-слабото му място…

            — Точно това направи Крум! — прошепна Хърмаяни.

            …но ти си избрал по-добър начин и аз ти се възхищавам.
            Не се отпускай, Хари. Ти си преодолял само едно от изпитанията. Който те е включил в турнира, има още много възможности да ти причини зло. Отваряй си очите на четири, особено когато онзи, за когото говорихме, е наблизо, и бъди готов да се пазиш от неприятности.
            Съобщавай ми за всичко. Искам да знам за всяко необикновено нещо, което се случва около теб.
            Сириус

            — И той е като Муди — замислено каза Хари и прибра писмото под мантията си. — Постоянна бдителност… Като че ли аз вървя със затворени очи и си блъскам главата в стените…
            — Но той е прав, Хари — обади се Хърмаяни. — Ти трябва да преминеш през още две изпитания. Наистина е необходимо да разгледаш това яйце и да разгадаеш какво означава то…
            — Има още толкова време, Хърмаяни — прекъсна я Рон. — Какво ще кажеш за партия шах, Хари?
            — Ами… добре — съгласи се Хари, но забеляза изражението на Хърмаяни и добави към нея: — Хайде, хайде, как да се съсредоточа при тоя шум наоколо? Дори няма да мога да чуя яйцето сред тази глъчка.
            — Е, така е… — въздъхна тя и седна да гледа играта, която завърши с блестящ мат за Рон с помощта на няколко безумно смели пешки и един особено напорист офицер.
                                                                        * * *
            Сутринта на Коледа Хари се събуди внезапно. Като се чудеше какво го бе изтръгнало от съня, той се ококори и видя точно пред лицето си същество, вперило огромните си кръгли зелени очи толкова отблизо, че носът му почти допираше неговия.
            — Доби! — извика Хари и като се дръпна назад от домашното духче, едва не падна от леглото. — Не прави така!
            — Доби съжалява, сър! — изцвърча уплашено духчето и отскочи назад, захлупило уста с дългите си пръсти. — Доби само искал да пожелае на Хари Потър весела Коледа и да му поднесе подарък, сър! Нали Хари Потър казал, че Доби може да го посети някой път, сър!
            — Добре, добре — рече Хари все още задъхан и с разтуптяно сърце. — Друг път… друг път ме бутни да се събудя или нещо такова, разбираш ли, но не се надвесвай така над мен…
            Той отдръпна завесите, взе очилата си от нощното шкафче и си ги сложи. Викът му бе събудил Рон, Шеймъс, Дийн и Невил. Всички надничаха между завесите на леглата си с натежали от сън очи и разрешени коси.
            — Напада ли те някой, Хари? — сънливо попита Шеймъс.
            — Не, това е Доби — смънка Хари. — Лягайте си.
            — Ааа… подаръци! — рече Шеймъс, като забеляза голямата купчина в долния край на леглото на Хари.
            Рон, Дийн и Невил решиха, че щом вече са се събудили, по-добре да се заемат с отварянето на подаръците. Хари пак се обърна към Доби, който нетърпеливо чакаше до леглото, все още притеснен, че така го е стреснал. На върха на шапчицата му бе закачена коледна дрънкулка.
            — Може ли Доби да даде на Хари Потър своя подарък? — изписка той предпазливо.
            — Разбира се — отвърна Хари. — И… и аз имам нещичко за теб.
            Това беше лъжа. Той не бе купил нищо за Доби, но бързо отвори куфара си и измъкна оттам чифт много размъкнати чорапи. Това бяха най-старите му и най-мръсни чорапи, кафени-кавожълти на цвят, които някога бяха принадлежали на вуйчо Върнън. Бяха размъкнати, защото повече от година вече Хари ги използваше за калъф на своя опасноскоп. Той измъкна уреда и подаде чорапите на Доби с думите:
            — Извинявай, че забравих да ги опаковам…
            Но Доби изпадна във възторг.
            — Чорапите са любимото, най-любимото облекло на Доби, сър! — обяви той, като събу с един замах двата си различни чорапа и нахлузи подарените. — Доби има вече седем, сър… Ама, сър… — заекна той и погледна изумен, като опъна чорапите почти до късите си панталони, — те направили грешка в магазина, Хари Потър, те дали два еднакви…
            — Олеле, Хари, как не си забелязал! — обади се Рон през смях от леглото си, вече затрупано цялото с опаковъчна хартия. — Знаеш ли какво, Доби… ето… вземи и тези двата, та да си ги разменяш както ти харесва. А ето ти и пуловера.
            Той подхвърли на Доби чифт виолетови чорапи, които току-що бе извадил от опаковката, както и ръчно изплетения пуловер, изпратен от госпожа Уизли.
            Доби изглеждаше направо поразен.
            — Господинът много любезен! — изкряска той и очите му пак плувнаха в сълзи, докато се кланяше дълбоко на Рон. — Доби знаел, че господинът трябва да е голям магьосник, щом е най-добрият приятел на Хари Потър, ала Доби не знаел, че той е и толкова щедър, толкова благороден, толкова безкористен…
            — Та това са само едни чорапи! — прекъсна го Рон, леко поруменял около ушите, макар да личеше колко му е приятно да слуша тези думи. — Ааа, Хари!… — възкликна той, току-що отворил подаръка си от Хари — шапка с емблемата на любимия му отбор по куидич „Чъдли кенънс“. — Жестока е!
            И той с усилие нахлупи шапката върху непокорната си коса. Доби подаде на Хари малко пакетче, в което имаше… чорапи.
            — Доби сам ги изплел, сър — щастливо обяви духчето. — Той купил преждата от своята заплата, сър!
            Левият чорап беше яркочервен с шарки във формата на метли, а десният бе зелен и украсен със сничове.
            — Те са… те са наистина… Е, благодаря ти, Доби! — каза Хари и веднага обу чорапите, а от очите на Доби започнаха да се стичат сълзи на радост.
            — Доби трябва да върви вече, сър, че се приготвя коледната вечеря в кухнята! — рече Доби и забързано излезе от спалнята, като махна за довиждане на Рон и останалите.
            Другите подаръци за Хари бяха доста по-хубави от различните чорапи на Доби, като се изключи, разбира се, подаръкът от семейство Дърсли — една-единствена книжна салфетка, най-малкото нещо, изпратено досега от тях. Явно още не бяха забравили онази карамелка „Тонезик“. От Хърмаяни получи книгата „Отборите по куидич на Великобритания и Ирландия“, от Рон — препълнена кесия торови бомбички, от Сириус — джобно ножче с приспособления за отваряне на всякакви ключалки и развързване на всякакви възли, от Хагрид — голяма кутия сладкиши, включително любимите на Хари всякаквовкусови бобчета на Бърти Бог, шоколадови жаби, най-добрата надуваема дъвка „Друбъл“ и летящи лимонадени пчелички. Пристигнал бе, естествено, и обичайният пакет от госпожа Уизли, съдържащ нов пуловер (зелен, с избродиран змей — вероятно защото Чарли вече й бе разказал всичко за шипоносеца, досети се Хари), както и голямо количество домашни пирожки с кайма.
            Хари и Рон се срещнаха с Хърмаяни в общата стая и заедно слязоха на закуска. Почти целия предиобед прекараха в кулата на „Грифиндор“, където всички се радваха на подаръците си, после се върнаха в Голямата зала за обилния празничен обяд, включващ най-малко сто пуйки и коледни пудинги и цели купища гризини-хитрини.
            След обяда излязоха навън, където снегът бе още неутъпкан, ако не се смятат дълбоките пъртини, направени от учениците на „Дурмщранг“ и „Бобатон“ на идване към замъка. Хърмаяни предпочете само да гледа как Хари и братята Уизли се бият със снежни топки, без да се включи, а в пет часа обяви, че се връща горе, за да се готви за бала.
            — Какво ще правиш цели три часа? — погледна я с недоумение Рон и бе наказан за разсеяността си с голяма снежна топка, метната от Джордж, която го улучи право в слепоочието. — С кого ще ходиш? — провикна се той след Хърмаяни, но тя само махна и изчезна нагоре по стълбите към замъка.
            Този ден нямаше следобедна закуска с чай, тъй като балът щеше да започне с пиршество, така че към седем, когато притъмня и вече нищо не се виждаше, момчетата се отказаха от битката със снежни топки и се запътиха към общата стая. Дебелата дама седеше в рамката си със своята приятелка Вайълет от долния етаж, и двете подпийнали добре, а по пода на картината се валяха празни кутии от шоколадови бонбони с ликьор.
            — „Мечки и трясък!“, май така беше! — разкиска се тя, като й казаха паролата, и се люшна напред да им отвори.
            В спалнята си Хари, Рон, Шеймъс, Дийн и Невил се премениха в официалните си мантии. Всички бяха много притеснени, но най-зле се чувстваше Рон, по чието лице се изписа ужас, като се погледна в голямото огледало в ъгъла. Не можеше да не признае, че мантията му по-скоро прилича на рокля, отколкото на каквото и да е друго. В отчаян опит да изглежда по-мъжествен той приложи върху маншетите и дантелите една откъсваща магия. Тя подейства и сега поне от ръкавите му не висяха разни къдрици. Но явно не беше свършил работата много прецизно, защото ръбовете им бяха разнищени, което допълнително го разстрои, докато слизаха по стълбите.
            — Още не мога да разбера как вие двамата успяхте да спечелите най-хубавите момичета от випуска — мърмореше Дийн.
            — Първично привличане — мрачно отвърна Рон, дърпайки висящите от ръкавите си конци.
            Общата стая сега изглеждаше съвсем необичайно, пълна с хора в разноцветни мантии, вместо с ежедневното ученическо гъмжило в черно. Парвати чакаше Хари до най-долното стъпало — беше наистина много красива в яркорозовата си мантия и със златисти нишки в дългата тъмна плитка, а на китките й блещукаха златни гривни. Хари остана доволен, че тя не се кискаше, както обикновено.
            — Ами… ти… много си хубава — смутено изрече той.
            — Благодаря! — отвърна момичето. — Падма ще те чака във входната зала — съобщи тя на Рон.
            — Добре — рече той и се огледа. — А къде е Хърмаяни?
            Парвати вдигна рамене.
            — Да слизаме тогава, а, Хари?
            — Хайде — съгласи се Хари, а толкова му се искаше да остане в общата стая.
            Фред му намигна, подминавайки го на излизане през портрета.
            Входната зала също бе пълна с ученици, които се въртяха и чакаха да стане осем часът, когато вратите на Голямата зала щяха да се отворят. Онези, които имаха дами или кавалери от други домове, се промъкваха през тълпата, търсейки своите партньори. Парвати откри Падма и двете се върнаха заедно.
            — Здравейте! — каза Падма, красива като сестра си и с мантия в яркотюркоазен цвят.
            Тя обаче не изглеждаше много въодушевена, че Рон е нейният кавалер на бала. Докато го оглеждаше от глава до пети, тъмните й очи се спряха на оръфаните по врата и на ръкавите краища на мантията му.
            — Здрасти! — отговори й Рон, но не гледаше към нея, а рееше поглед из тълпата. — О, не…
            Той леко приклекна, за да се скрие зад Хари — минаваше Фльор Делакор, ослепителна в мантията си от сребристосив сатен, придружена от капитана на отбора по куидич на „Рейвънклоу“ Роджър Дейвис. Като се отдалечиха, Рон се изправи и пак се загледа над главите на другите.
            — Къде е Хърмаяни? — отново попита той.
            Група слидеринци се изкачваха по стълбите от общата си стая в подземието. Отпред вървеше Малфой в мантия от черно кадифе с висока яка, в която според Хари приличаше на енорийски свещеник. Панси Паркинсън във феерична бледорозова мантия се беше вкопчила в ръката му. Краб и Гойл, и двамата облечени в зелено, изглеждаха като покрити с мъх морени и — както Хари с удоволствие установи — не бяха успели да си намерят партньорки.
            Дъбовата входна врата се отвори и всички се извърнаха да гледат как влизат учениците от „Дурмщранг“, водени от професор Каркаров. Най-отпред вървеше Крум заедно с красиво момиче в синя мантия, което Хари не разпозна. Над главите им той забеляза, че поляната пред замъка е превърната в изкуствена пещера, в която блещукаха множество вълшебни светлинки… Това бяха стотици живи феи, пръснати из розовите храсти, изникнали там с магия, или пърхащи над огромни статуи на Дядо Коледа и неговия елен.
            В този момент се разнесе гласът на професор Макгонъгол:
            — Моля избраниците да дойдат насам!
            Парвати засия и разтърси гривните си. Двамата с Хари казаха на Рон и Падма „До скоро“ и тръгнаха през жужащата тълпа, която се раздели да им направи път. Професор Макгонъгол — в официална мантия на шотландски карета и с доста грозноват венец от магарешки бодил* по ръба на шапката си — им нареди да изчакат от едната страна на вратата, докато всички останали влязат в Голямата зала и се настанят край масите. Накрая щяха тържествено да се появят и те. Фльор Делакор и Роджър Дейвис застанаха най-близо до вратата. Дейвис бе така зашеметен от късмета си тъкмо Фльор да му е партньорка, че не отделяше очи от нея. Седрик и Чо стояха близо до Хари, но той се стараеше да не ги гледа, за да не се налага да разговарят. Затова спря поглед върху момичето до Крум и направо зяпна от изумление.
            [* Магарешкият бодил е национален символ на Шотландия. — Бел.прев.]
            Беше Хърмаяни.
            Само че изобщо не изглеждаше като Хърмаяни. Беше направила нещо с косата си — обикновено бухнала и рошава, сега тя бе гладко сресана и лъскава, събрана отзад в елегантен кок. Носеше синьолилава мантия от мека, падаща на вълни материя и се държеше някак особено… Може би просто защото ги нямаше двайсетината книги, които обикновено носеше в чантата си. Усмихваше се — малко нервно наистина, — но вече съвсем ясно си личеше, че предните й зъби са по-къси. Хари не можеше да си обясни как не бе забелязал това по-рано.
            — Здрасти, Хари! Здравей, Парвати! — рече тя.
            Парвати я бе зяпнала с недоброжелателно недоумение. И не беше единствената. Когато вратите на Голямата зала се отвориха, всички почитателки на Крум от библиотеката се изредиха покрай тях и мятаха към Хърмаяни погледи на най-дълбока ненавист. Панси Паркинсън се опули насреща й, минавайки с Малфой, който дори не успя да подхвърли някоя подигравка. Рон обаче подмина Хърмаяни, без дори да я удостои с поглед.
            Щом всички заеха местата си в Голямата зала, професор Макгонъгол покани участниците в турнира и техните партньори да се подредят по двойки и да я последват. Така влязоха в залата сред аплодисментите на останалите и се отправиха към голяма кръгла маса в най-високата част, край която седяха съдиите.
            Стените на залата бяха покрити с искрящ сребрист скреж, а под осеяното със звезди нощно небе се кръстосваха стотици гирлянди от имел и бръшлян. Масите за хранене бяха изчезнали и на тяхно място имаше около стотина по-малки, осветени от фенери — около всяка от тях можеха да седнат поне десет души.
            Хари много внимаваше да не се спъне. Парвати явно се чувстваше чудесно, защото се усмихваше широко на всички и така здраво държеше и водеше Хари, че той се почувства като куче, от което тя искаше да покаже какво може. Като се приближаваше към масата на върха, той зърна Рон и Падма — Рон гледаше с присвити очи Хърмаяни, която минаваше точно в този момент, а Падма беше нацупена.
            Дъмбълдор се усмихваше щастливо на приближаващите се участници в турнира и техните партньори, ала изражението на Каркаров, докато гледаше Крум и Хърмаяни, поразително напомняше физиономията на Рон. Людо Багман, пременен тази вечер в яркочервена мантия на едри жълти звезди, ръкопляскаше по-ентусиазирано и от учениците. Мадам Максим, сменила неизменната си униформа от черен сатен с вечерна рокля от бледолилава коприна, любезно ги аплодира. Но господин Крауч — внезапно осъзна Хари — го нямаше там.
            Петото място бе заето от Пърси Уизли. Когато участниците и партньорите им стигнаха до масата, той дръпна празния стол до себе си и настойчиво погледна Хари, който разбра подсещането и седна до Пърси, облечен с чисто нова официална тъмносиня мантия и придобил доста самодоволна физиономия.
            — Повишиха ме — съобщи той, преди още Хари да успее да го попита, при това с такъв тон, сякаш обявяваше избирането си за върховен управител на Вселената. — Вече съм личен секретар на господин Крауч и съм тук като негов представител.
            — Той защо не дойде лично? — попита Хари, който нямаше никакво намерение да слуша цяла вечер лекция за дъната на котлите.
            — За съжаление трябва да кажа, че господин Крауч не е добре, никак не е добре. Не се чувства добре още от Световното по куидич. И нищо чудно — преуморен е. Вече не е толкова млад… обаче е направо блестящ, естествено, а интелектът му си остава на такова високо ниво, на каквото е бил винаги. Но финалът на Световното беше пълен провал за цялото министерство, а освен това господин Крауч понесе силно лично разочарование от непокорството на онзи негов домашен дух, Блинки или както там му беше името. Той, разбира се, я уволни веднага след това, но, както казах, годините му напредват, има нужда от грижи и според мен равнището на неговия домашен уют силно спадна, откакто тя си отиде. След това трябваше да организираме турнира, да ликвидираме последиците от Световното… докато оная отвратителна Скийтър само се вре навсякъде… О, на горкия човек му се полагаше да го оставят на мира поне по Коледа! Доволен съм, понеже знае, че има на кого да разчита да го замести.
            На Хари много му се прииска да попита дали господин Крауч е престанал да нарича Пърси с иметр „Уедърби“, обаче устоя на изкушението.
            В блестящите златни чинии все още нямаше храна, но пред всеки бе поставено отделно меню. Хари колебливо взе своето и се огледа — наоколо нямаше сервитьори. Но ето че Дъмбълдор отвори менюто, прочете го внимателно и ясно нареди на чинията си: „Свински котлети!“
            И те се появиха. Взимайки пример от него, и другите окото масата дадоха поръчки на чиниите си. Хари хвърли поглед към Хърмаяни да разбере как приема този нов и много сложен начин на хранене — колко ли допълнителна работа създава на домашните духчета? Ала явно поне този път Хърмаяни не мислеше за СМРАД. Тя бе изцяло погълната от разговора си с Виктор Крум и едва ли забелязваше какво яде.
            Този факт го накара да се замисли — никога преди не бе чувал Крум да говори, а сега той приказваше, при това оживено, твърдият му акцент личеше доста ясно.
            — И ние имаме такъв замък, макар да не е чак толкова голям и с такива удобства — разказваше той на Хърмаяни. — Нашият е само на четири етажа, а огън се пали единствено за магически цели. Около него има по-големи поляни от тези… Обаче през зимата се стъмва рано и не можем да прекарваме много време навън. Ама през лятото летим всеки ден над езера и планини…
            — Стига, стига, Виктор! — обади се Каркаров през смях, но леден поглед. — Не издавай повече, че очарователната ти приятелка веднага ще разбере къде може да ни намери.
            Дъмбълдор се усмихна с игриво пламъче в очите.
            — Игор, каква е тази секретност? Всеки би си помислил, че не желаете гости.
            — Е, Дъмбълдор — рече Каркаров показвайки всичките си пожълтели зъби до един, — всеки пази своето, нали така? Нима не сме ревностни стражи на поверените ни съкровищници на знанието? Не сме ли прави да се гордеем, че само ние сме посветени в тайните на своите училища и упълномощени да ги браним?
            — О, и през ум не би ми минало да си въобразя, че познавам всички тайни на „Хогуортс“, Игор — закачливо отвърна Дъмбълдор. — Ето например тази сутрин явно съм взел погрешен завой към банята, защото се озовах в някаква просторна стая, в която не бях влизал досега. Там открих великолепна колекция от нощни гърнета. Ала когато се върнах, за да ги разгледам по-отблизо, установих, че стаята е изчезнала. Ще я чакам пак да се появи. Вероятно е отворена само в пет и трийсет сутринта. Или може би се появява веднъж на две седмици, когато луната е в първата си четвърт… А може би просто когато някой има крайно спешна нужда да се облекчи.
            Хари едва не прихна над чинията си с гулаш. Пърси се намръщи, а Хари можеше да се закълне, че Дъмбълдор му смигна с крайчеца на окото си.
            Междувременно Фльор Делакор критикуваше пред Роджър Дейвис украсата на „Хогуортс“:
            — Това е нищо — говореше тя с пренебрежение, оглеждайки искрящите стени на Голямата зала. — В дворреца „Бобатон“ има много ледени скулптурри из цялата залла по Коледа и не се топят, естествено… като големи бляскави статуи от диамант. А хрраната прри нас е… прревъзходна. Имаме и хорр от горски нимфи да пее серренади, докато се хрраним… И няма гррозни ррицарски бррони, а появи ли се полтъргейст в „Бобатон“, ще го изхвърлят ей така… „Цап!“ — и тя гневно плясна с ръка по масата.
            Роджър Дейвис като зашеметен я наблюдаваше как говори и все не можеше да улучи устата си с вилицата. На Хари обаче му се стори, че Дейвис е прекалено захласнат да я гледа и не разбира това, което тя му казва.
            — Абсолютно правилно — бързо рече Роджър и плясна с ръка по масата като Фльор. — „Цап!“
            Хари огледа залата. Хагрид се бе пременил в ужасния си дългокосмест кафяв костюм и седеше на една от масите за преподаватели, вперил очи към съдиите. Той плахо махна на някого и Хари видя, че Мадам Максим му отвръща със същото, а опалите й заискриха на светлината на свещите.
            Хърмаяни учеше Крум да изговаря правилно името й, а той все й викаше „Хър-моя-на“.
            — Хър-ма-я-ни — повтаряше тя бавно и ясно.
            — Хър-моя-нини — сричаше той след нея.
            — Горе-долу добре — каза тя най-накрая и като улови погледа на Хари, му се усмихна.
            Когато всичко беше изядено, Дъмбълдор се изправи и подкани учениците да направят същото. Само с един замах на пръчката му масите отлетяха обратно покрай стените, оставяйки пода празен. После измагьоса един по-висок подиум покрай дясната стена. На него се появиха комплект барабани, няколко китари, лютня, чело и гайди. „Орисниците“ се качиха на подиума под неистови ръкопляскания. Косите им бяха невероятно дълги, а черните им мантии — артистично разкъсани и провиснали. Хари ги гледаше захласнат и съвсем забравил какво предстои. Но когато те грабнаха инструментите си, изведнъж осъзна, че фенерите по всички други маси са изгаснали, а участниците в турнира и техните партньори са се изправили.
            — Хайде! — почти изсъска в ухото му Парвати. — Трябва да танцуваме.
            Хари се спъна в мантията си, докато ставаше. „Орисниците“ подеха някаква бавна тъжна песен и той запристъпва към силно осветения дансинг, старателно избягвайки всички погледи (вече бе забелязал как Шеймъс и Дийн му махат и се подхилкват). Но в следващия момент Парвати хвана китките му, положи едната около талията си и здраво го поведе за другата.
            Можеше да е и по-лошо, помисли си Хари, като пристъпваше бавно с валсова стъпка от крак на крак (Парвати продължаваше да го води). Погледът му се рееше над главите на седящите, а съвсем скоро и повечето от тях излязоха на дансинга, така че двойките на избраниците не бяха вече в центъра на вниманието. Наблизо валсираха Невил и Джини (Хари забеляза как Джини подскача от време на време, когато Невил я настъпва), а Дъмбълдор танцуваше с Мадам Максим. До нея той изглеждаше толкова нисък, че крайчето на островърхата му шапка едва докосваше брадичката й, но тя се движеше много грациозно за жена с нейния ръст. Лудоокия Муди пристъпваше доста сковано, както и професор Синистра, която видимо се пазеше от дървения му крак.
            — Чудесни чорапи, Потър! — изръмжа Муди, като се разминаха и магическото му око проникна под мантията на Хари.
            — О… да, изплете ми ги домашното духче Доби — отвърна Хари с усмивка.
            — Толкова е зловещ! — прошепна Парвати, щом Муди се отдалечи с трополене. — Не мисля, че е допустимо да се ходи с такова око!
            Хари с облекчение чу последните проточени звуци от гайдата, а „Орисниците“ спряха да свирят и залата отново се изпълни с аплодисменти. Хари веднага пусна Парвати.
            — Да си седнем, а?
            — О… но… тази е толкова хубава! — възрази Парвати, когато „Орисниците“ подхванаха нова, доста по-бърза мелодия.
            — Не, не ми харесва — излъга Хари.
            Той я поведе обратно към масата, от която Рон и Падма не бяха ставали, като по пътя заобиколиха Фред и Анджелина, танцуващи така буйно, че всички отстъпваха назад от страх да не пострадат.
            — Как върви? — обърна се Хари към Рон, като седна и отвори бутилка бирен шейк.
            Рон не отговори. Той не отместваше гневен поглед от Хърмаяни и Крум, които танцуваха наблизо. Падма седеше с кръстосани ръце и крака, но едното й стъпало тактуваше в ритъма на музиката. От време на време мяташе недоволен поглед към Рон, който не й обръщаше никакво внимание. Парвати седна от другата страна на Хари, кръстоса и тя ръце и крака, но само след няколко минути бе поканена на танц от едно момче от „Бобатон“.
            — Нали нямаш нищо против, а, Хари? — попита го тя.
            — Какво? — отвърна й Хари, загледан в Чо и Седрик.
            — Ооо, нищо, нищо — тросна се Парвати и тръгна с момчето от „Бобатон“, а когато песента свърши, изобщо не се върна. Хърмаяни се приближи и седна на мястото на Парвати. Беше леко поруменяла от танца.
            — Здрасти! — каза Хари, а Рон не обели нито дума.
            — Горещичко, нали? — рече Хърмаяни, като си вееше с ръка. — Виктор отиде да вземе нещо за пиене.
            Рон я погледна смразяващо.
            — Виктор, а? — попита той. — Още ли не ти е предложил да му викаш Вики?
            Хърмаяни го погледна изумена.
            — Какво ти става? — попита тя.
            — Щом не си разбрала — сряза я Рон унищожително, — няма аз да седна да ти разправям.
            Хърмаяни го зяпна, после погледна Хари, който вдигна рамене.
            — Рон, защо…
            — Той е от „Дурмщранг“! — изплю камъчето Рон. — Състезава се срещу Хари! Срещу „Хогуортс“! Ти си… ти… — Рон явно се мъчеше да намери достатъчно силни думи за престъплението на Хърмаяни — …сприятеляваш се с врага, разбра ли!
            Хърмаяни ахна.
            — Не ставай глупав! — едва успя да каже тя след малко. — Какъв ти враг? Я си спомни… кой подскачаше от радост, като го видяхме да пристига? Кой щеше да му иска автограф? Кой държи негова фигурка в стаята си?
            Рон реши да пропусне покрай ушите си тези думи.
            — Сигурно те е поканил за своя дама, докато бяхте двамата в библиотеката?
            — Точно така — отвърна Хърмаяни и поруменя още повече. — И какво от това?
            — И ти какво… да не си го карала да влиза в СМРАД, а?
            — Не, не съм! И ако наистина искаш да знаеш, той… той каза, че идвал всеки ден в библиотеката, за да намери повод да ме заговори, но все не му стигала смелост!
            Хърмаяни изрече всичко това много бързо и пламна толкова силно, че лицето й стана като мантията на Парвати.
            — Ами да… така ще ти каже — заяде се Рон.
            — А ти какво искаш да ми кажеш?
            — Ясно като бял ден, не разбираш ли? Той е ученик на Каркаров, нали? Много добре знае с кого се движиш… И просто иска да стигне по-близо до Хари и да научи повече неща за него… или да се доближи толкова, че да го урочаса…
            Хърмаяни погледна Рон, сякаш й бе зашлевил плесница. Когато заговори, гласът й трепереше.
            — Ако искаш да знаеш, той не ме е питал нито един път за Хари, нито един…
            Рон светкавично обърна посоката на разговора.
            — Тогава значи се надява да му помогнеш да разкрие загадката на яйцето си. Предполагам, че при тези тайни срещички в библиотеката вече сте умували над това…
            — Никога няма да му помогна за това яйце! — вече наистина се ядоса Хърмаяни. — Никога! Как смееш да говориш такива неща… Аз искам Хари да спечели турнира и той знае това, нали, Хари?
            — По доста странен начин го показваш — иронично подхвърли Рон.
            — Целта на този турнир е да опознаем магьосници от други страни и да се сприятелим с тях! — остана вече без глас Хърмаяни.
            — Не е вярно! — викна насреща й Рон. — Целта е да победим!
            От масите наоколо започнаха да ги гледат с недоумение.
            — Рон — бързо се намеси Хари, — аз нямам нищо против, че Крум е кавалер на Хърмаяни…
            Но Рон пропусна покрай ушите си и неговите думи.
            — Защо не идеш да намериш Вики, сигурно вече му липсваш? — язвително продължи той.
            — Не го наричай Вики! — скочи Хърмаяни, хукна през дансинга и изчезна в тълпата.
            Рон гледаше след нея със смесено изражение от гняв и задоволство.
            — Ти изобщо имаш ли намерение да ме поканиш на танц? — попита го Падма.
            — Не! — отсече Рон, гледайки яростно след Хърмаяни.
            — Чудесно! — не му остана длъжна Падма, стана и отиде при Парвати и момчето от „Бобатон“, което призова свой приятел толкова скоростно, че според Хари със сигурност бе използвал призоваваща магия.
            — Къде е Хър-моя-на?
            До масата им се бе приближил Крум с два бирени шейка в ръце.
            — Нямам представа — на инат рече Рон, като вдигна глава към него. — Загуби ли я, а?
            Крум пак се начумери.
            — Е, ако я видите, кажете й, че съм взел питиета — изрече той с характерния си твърд акцент и бавно се отдалечи.
            — Вече си приятел с Виктор Крум, а, Рон? — Пърси бе дотичал и потриваше ръце, гледайки самодоволно. — Чудесно, точно такава беше идеята, нали разбираш… международно магьосническо сътрудничество.
            За голямо разочарование на Хари Пърси веднага зае мястото на Падма. На масата на съдиите в момента не седеше никой. Професор Дъмбълдор танцуваше с професор Спраут, Людо Багман — с професор Макгонъгол, а Мадам Максим и Хагрид си отваряха широка пътека през дансинга, докато валсираха сред учениците. Каркаров не се виждаше никъде. И следващата песен бе изпратена с бурни аплодисменти. Хари видя как Людо Багман целуна ръка на професор Макгонъгол, а когато се запъти обратно през множеството, го пресрещнаха Фред и Джордж.
            — Как си позволяват да досаждат на висши министерски служители! — процеди през зъби Пърси, загледан подозрително натам. — Никакво уважение…
            Людо Багман доста бързо се освободи от близнаците и като забеляза Хари, му махна и дойде на тяхната маса.
            — Надявам се, че братята ми не са ви отегчили, мистър Багман — побърза да се обади Пърси.
            — Моля? О, не, не, в никакъв случай! — отвърна Багман. — Не, просто ми разказаха малко повече за онези техни пръчки шегобийки. Искаха от мен съвет по маркетинг. Обещах да ги свържа с някои мои познати от Магазинчето за шегички на Зонко…
            На Пърси никак не му стана приятно и Хари бе готов да се обзаложи, че като се върне вкъщи, първата му работа щеше да бъде да разкаже това на госпожа Уизли. Явно Фред и Джордж се бяха амбицирали още повече напоследък, щом смятаха да започват търговия.
            Багман отвори уста да каже нещо на Хари, но Пърси отклони вниманието му.
            — Как върви турнирът според вас, господин Багман? Нашият отдел е доста доволен… само онази изненада с Огнения бокал… — и той погледна към Хари — …беше малко смущаваща, но оттогава като че ли всичко протича гладко, не мислите ли?
            — О, да! — безгрижно отвърна Багман. — Голяма веселба пада. А как е старият Барти? Колко жалко, че не можа да дойде!
            — О, сигурен съм, че господин Крауч ще се оправи и съвсем скоро ще се върне на работа — каза Пърси важно, — но междувременно аз съм готов да поема всичко върху плещите си. Защото не може само по балове да се ходи… — и той се изсмя пресилено, — съвсем не, наложи ми се да се справям с какви ли не неща, възникнали в негово отсъствие… Нали чухте, че Али Башир бил заловен, докато се опитвал да вкара контрабандно летящи килимчета в страната. Освен това се мъчим да убедим Трансилвания да подпише Международното споразумение за забрана на дуелите, та след Нова година имам среща с началника на техния Отдел за магьосническо сътрудничество…
            — Я да се поразходим — прошепна Рон на Хари, — някъде по-далеч от Пърси.
            Като си дадоха вид, че отиват да си вземат нещо за пиене, Хари и Рон станаха от масата, изнизаха се покрай дансинга и се вмъкнаха във входната зала. Външната врата все още беше отворена. Крилатите феи в розовата градина трептяха и блестяха, докато момчетата слязоха по предното стълбище и се озоваха сред розови храсти, красиво виещи се пътеки и големи каменни статуи. Хари долови плисък на вода, която сигурно падаше във фонтан. Тук-там по изящно изваяните скамейки седяха хора. Двамата с Рон тръгнаха по една от пътеките през розовите храсти. Не след дълго чуха познат неприятен глас.
            — …не разбирам защо това те тревожи, Игор.
            — Сивиръс, не можеш да се правиш, че нищо не се е случило! — Гласът на Каркаров беше уплашен и снишен, сякаш внимаваше да не го подслушват. — Все по-ясно се вижда с всеки изминал месец и започвам сериозно да се тревожа, не отричам.
            — Тогава бягай — рязко прозвуча гласът на Снейп. — Бягай, ще намеря какво да кажа за твое оправдание. Аз обаче оставам в „Хогуортс“.
            На завоя изникнаха Снейп и Каркаров. Снейп държеше в ръка магическата си пръчка и шибаше розовите храсти встрани, а на лицето му бе изписана злоба. Иззад храстите от време на време се чуваха писъци и изхвръкваха тъмни сенки.
            — Отнемам десет точки от „Хафълпаф“, Фосет! — кресна Снейп по едно момиче, което пробяга покрай него. — Десет точки и от „Рейвънклоу“, Стебинс! — беше викът към момчето, което изтича след нея. — А вие двамата какво търсите тук? — изненада се той, като видя Хари и Рон на пътеката.
            Хари забеляза, че Каркаров малко се смути от неочакваната среща. Ръката му нервно се вдигна към козята брадичка и той отново започна да я върти около пръста си.
            — Разхождаме се — кратко отвърна Рон. — Не е против правилата, нали?
            — Продължавайте да се разхождате! — изръмжа Снейп и ги подмина така рязко, че дългата му черна мантия се изду и ги докосна.
            Каркаров забърза да го настигне, а Хари и Рон продължиха по пътеката.
            — От какво ли се е разтревожил чак толкова Каркаров? — промълви Рон.
            — И откога си говорят на малко име със Снейп? — добави Хари замислено.
            Бяха стигнали до големия каменен елен, зад който се виждаха искрящите струи на висок шадраван. На една каменна пейка забелязаха силуетите на двама души с огромни размери, които съзерцаваха падащата вода на лунна светлина. В този момент Хари чу гласа на Хагрид:
            — Още щом кат’ Ви видях, разбрах… — говореше той със странно дрезгав глас.
            Хари и Рон замръзнаха на място. Някак не беше редно да прекъсват такава сцена… Хари се обърна назад, огледа пътеката и различи силуетите на Фльор Делакор и Роджър Дейвис, полуприкрити зад един храст наблизо. Той тупна Рон по рамото и ги посочи с глава, което беше знак, че може лесно да се промъкнат покрай тях и да останат незабелязани (според Хари Фльор и Дейвис бяха доста заети). Но като видя Фльор, очите на Рон се разшириха от ужас, той поклати категорично глава и дръпна Хари още по-навътре в сянката на елена.
            — Какво Ви стана ясно, ’Агррид? — каза Мадам Максим с доловими нотки на мъркане в иначе ниския й глас.
            Хари категорично не искаше да чуе и дума повече. Помисли си за ужаса на Хагрид, ако узнае, че е бил подслушван в такъв момент (самият Хари би се ужасил). Ако можеше, щеше да запуши уши и да затананика високо, но в случая това не беше изход. Така че се опита да отклони вниманието си към едно бръмбарче, което лазеше по гърба на каменния елен, ала насекомото не бе по-интересно от онова, което говореше Хагрид.
            — Ами разбрах… разбрах, че сте като мен… От майка Ви или от баща Ви?
            — Какво искате да кажете, ’Агррид?…
            — При мен е от майка ми — тихо продължи Хагрид. — Тя беше една от последните в страната. Е, не че си я спомням много добре…’щото ни напусна, видите ли. Бях някъде на три. Тя… и без това нямаше майчински чувства. Ама… на тях изобщо не им е в природата, нали? Нямам идея к’во е станало с нея… може и да е умряла… не знам.
            Мадам Максим не каза нищо. А Хари отмести очи от бръмбара, против волята си надникна над разклонените рога на елена и се заслуша… Никога не бе чувал Хагрид да разказва за детството си.
            — На тате му се скъса сърцето, кат’ си отиде тя. Един такъв дребничък беше… баща ми де. Кат’ станах на шест, вече го ’дигах и го слагах на скрина, да не ми досажда. Той пък все се смееше… — Гърленият глас на Хагрид затрепери. Мадам Максим слушаше, без да помръдва, загледана вероятно в сребристия фонтан. — Тате ме отгледа… ама умря, тъкмо бях тръгнал на училище. Та после тряб’аше сам да си пробивам пътя, така да се каже. Ама Дъмбълдор ми помогна истински. Толкова добър беше към мен… — Хагрид извади голяма носна кърпа на точки и шумно се изсекна. — Е… това е… стига толкоз за мен. Ами Вий? От кого го имате?
            Ала Мадам Максим изведнъж бе скочила на крака.
            — Стана студено — рече тя, но дори времето да се беше променило, едва ли бе станало толкова студено, колкото нейният глас. — Аз ще трръгвам.
            — Как? — не повярва на ушите си Хагрид. — Не, не си тръгвайте! Аз никога… никога не съм срещал друга преди!
            — Дрруга каква по-точно? — Тонът на Мадам Максим бе леден.
            Ако можеше, Хари би посъветвал Хагрид да не отговаря и сега стискаше до болка зъби в сянката, надявайки се по силата на някакво чудо той да си замълчи… но напразно.
            — Ами друга полувеликанка, разбира се! — рече Хагрид.
            — Как смеете! — изпищя Мадам Максим и гласът й разсече тихата нощ както сирена на фар разсича мъглата. Зад себе си Хари чу как Флъор и Роджър изскочиха от розовия си храст. — Никога не са ме обиждали така! Полувеликанка? Moi*? Аз прросто съм… имам едърр кокал!
            [* „Аз“ (фр.) — Бел.прев.]
            Тя изфуча по пътеката, като яростно блъскаше настрани храстите, и над тях литнаха ята пъстроцветни феи. Хагрид продължи да седи на пейката, гледайки след нея. В тъмнината не се виждаше изражението му. След около минута той най-сетне се изправи, но не тръгна към замъка, а закрачи през поляните към къщурката си.
            — Хайде — тихичко подкани Хари. — Да се махаме…
            Ала Рон не помръдна.
            — Какво има? — погледна го Хари озадачен.
            Рон извърна лице към него — беше много сериозен.
            — Ти знаеше ли… — попита той шепнешком, — …че Хагрид е полувеликан?
            — Не — вдигна рамене Хари. — И какво от това?
            Но по особения поглед на Рон той веднага разбра, че за пореден път е проявил невежество по отношение на живота в магьосническия свят. Израснал в дома на семейство Дърсли, Хари продължаваше да се изненадва от много неща, с които магьосниците бяха свикнали. Всяка учебна година му разкриваше нови такива факти. Сега например разбра, че повечето магьосници не биха казали „И какво от това?“, ако узнаеха, че майката на някой техен приятел е великанка.
            — Ще ти обясня вътре — тихо каза Рон. — Хайде…
            Фльор и Роджър Дейвис бяха изчезнали, сигурно си бяха намерили по-скришно храстче. Хари и Рон влязоха в Голямата зала. Парвати и Падма седяха на една маса в дъното с група момчета от „Бобатон“, а Хърмаяни пак танцуваше с Крум. Хари и Рон седнаха колкото може по-далеч от дансинга.
            — Е? — похвана Хари. — Какъв е проблемът с великаните?
            — Ами, те са… те са… — Рон не можеше да намери подходящите думи, — не са много добри — неубедително завърши той.
            — Много важно! — каза Хари. — Хагрид си е много добър.
            — Така е, ама… нищо чудно, че никога не приказва за тези неща. — И Рон поклати глава. — Винаги съм мислил, че като дете го е сполетяла лоша магия за наедряване или нещо подобно. Ама не исках да го споменавам…
            — Но какво значение има, че майка му е великанка? — продължаваше да пита Хари.
            — Да, за всички, които го познаваме, няма значение, защото знаем, че не е опасен — бавно заговори Рон. — Ама… виж, Хари, те, великаните, са жестоки. Както каза Хагрид, това им е в природата, те са като троловете… просто обичат да убиват, всички го знаят. Добре че у нас вече не са останали.
            — Какво е станало с тях?
            — Ами, и без това били на изчезване, а и аврорите успели да убият много от тях. Но се предполага, че в други страни има великани, които се крият главно в планините…
            — Тогава кого се надява да заблуди тая Максим! — размишляваше на глас Хари, като видя, че Мадам Максим седи сама на масата на съдиите с много мрачен вид. — Щом Хагрид е полувеликан, няма как да не е и тя. Едър кокал… Единственият, който има по-едри кокали от нея, е динозавърът!
            До края на бала Хари и Рон си седяха в ъгъла и обсъждаха великаните, тъй като и на двамата не им се танцуваше.
            Хари се опитваше да не гледа към Чо и Седрик, защото го обземаше силното желание да изрита нещо.
            Когато в полунощ „Орисниците“ спряха да свирят, всички ги изпратиха с бурни заключителни ръкопляскания и после тръгнаха към входната зала да се прибират. Мнозина съжаляваха, че балът не е продължил повече, ала Хари със задоволство се отправи да си легне. На него вечерта не му се видя особено забавна.
            Пред входната врата Хари и Рон видяха Хърмаяни да пожелава лека нощ на Крум, който си тръгваше към кораба на „Дурмщранг“. Като минаваше покрай Рон, тя му хвърли леден поглед и продължи нагоре по стълбите, без да го заговори. Двамата се заизкачваха след нея, но по средата на мраморното стълбище Хари чу, че някой го вика.
            — Хей, Хари!
            Беше Седрик Дигъри. Хари забеляза, че Чо е останала да го чака във входната зала.
            — Какво има? — неохотно попита той, докато Седрик тичаше към него.
            По погледа на Седрик пролича, че не иска да говори пред Рон, който вдигна рамене и продължи да се качва нацупен.
            — Слушай… — сниши глас Седрик, след като Рон се отдалечи. — Длъжник съм ти, дето ми каза за змейовете. А сега… с яйцето… Твоето издава ли стенания, като го отвориш?
            — Да — отвърна Хари.
            — Е, изкъпи се във вана… Ясно?
            — Какво?
            — Влез във вана и… ъъъ… вземи и яйцето в горещата вода, та… това ще ти помогне… Така ще можеш да мислиш, вярвай ми.
            Хари го гледаше недоумяващо.
            — Слушай — продължи Седрик, — иди в банята на префектите. Четвъртата врата вляво от оная статуя на Борис Озадачения, дето е на петия етаж. Паролата е „Свеж като скреж“. Ще бягам… трябва да кажа лека нощ…
            Той още веднъж му се усмихна и побягна надолу по стълбите към Чо.
            Хари се прибра сам в кулата „Грифиндор“. Съветът му се видя много странен. Как ще му помогне водата да разбере тайната на стенещото яйце? Дали Седрик си правеше шега с него? Да не би да искаше да го изложи пред всички?… И особено пред Чо…
            Дебелата дама и приятелката й Вай дремеха в картината пред вратата. Хари трябваше да им кресне „Мечти и блясък!“, за да ги събуди, и дамите много се ядосаха. Той влезе в общата стая и завари Рон и Хърмаяни да си крещят с цяло гърло. Застанали на около три метра един от друг, двамата се караха, зачервени до кръв.
            — Е, като не ти харесва, знаеш какъв е изводът, нали? — викаше Хърмаяни.
            Косата й се бе измъкнала от елегантното кокче, а лицето й бе изкривено от гняв.
            — Така ли? — не й остана длъжен Рон. — И какъв е?
            — Следващия път когато има бал, ме покани, преди някой друг да го е направил, а не като спасителен вариант в последния момент!
            Устата на Рон се отвори, без да издаде звук — като на златна рибка, останала на сухо, — а Хърмаяни се завъртя на пета и тръгна към момичешката спалня. Рон се обърна към Хари.
            — Ето… — запелтечи той с вид на треснат от гръм, — ето… виждаш ли… това само доказва… изобщо не е разбрала за какво става дума…
            Хари не каза нищо. Толкова бе доволен, че с Рон отново си говорят, та не искаше сега да му възразява… Но някак усещаше, че Хърмаяни много по-добре от Рон бе разбрала за какво става дума.

Няма коментари:

Публикуване на коментар