11 юни 2012 г.

Хари Потър и затворникът от Азкабан-3


  Джоан Роулинг
 Хари Потър и затворникът от Азкабан
  (продължение)


ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
ФИНАЛЪТ ПО КУИДИЧ

            Хърмаяни им подаде писмото и каза:
            — Той… ми изпрати ето това…
            Хари го взе. Пергаментът беше влажен, а на места тежки сълзи бяха размазали мастилото и едва се четеше.

            Мила Хърмаяни,
            Загубихме. Позволиха ми да го върна в „Хогуортс“. Датата на екзекуцията ще бъде обявена по-късно.
            На Бийки много му хареса в Лондон.
            Винаги ще съм ти благодарен за помощта, която ни оказа.
            Хагрид

            — Не могат да го направят! — каза Хари. — Не може! Бъкбийк не е опасен.
            — Бащата на Малфой е наплашил членовете на комисията — каза Хърмаяни, бършейки очи. — Нали го знаете на какво е способен. А те са банда изкуфели старци, дето се страхуват от всичко. Е, ще има обжалване, разбира се, както винаги в такива случаи. Само че аз не виждам надежда… Нищо няма да се промени.
            — О, не, трябва! — ожесточено каза Рон. — Но този път няма вече ти да вършиш цялата работа, Хърмаяни. Аз ще ти помогна.
            — О, Рон!
            Хърмаяни обви ръце около врата на Рон и неудържимо избухна в сълзи. Почти ужасе`н, Рон я потупваше доста непохватно по главата, докато накрая тя го пусна.
            — Рон, аз… много, много съжалявам за Скабърс… — хлипаше момичето.
            — О… ами… той беше доста стар — отвърна Рон, видимо доволен, че е освободен. — А и за нищо не ставаше. Току-виж мама и татко ми подарили сега някоя сова.
            При мерките за сигурност, наложени на учениците след второто нахълтване на Блек, за Хари, Рон и Хърмаяни бе немислимо да посещават Хагрид вечер. Единствената възможност да разговарят с него бе в часа по грижа за магически създания.
            Той бе толкова потресен от присъдата, че изглеждаше като скован.
            — ’Сичко е заради мен. Върза ми се езикът. Те ’сичките седяха там в черни роби, а аз взех да си изтървавам бележките и да забравям датите, дето ми ги бе проверила, Хърмаяни. После стана Луциус Малфой, каза си словото и комисията направи точно к’вото им е заръчал…
            — Нали все още можеш да обжалваш! — разпалено говореше Рон. — Не всичко е изгубено. Ние ще ти помогнем!
            Връщаха се към замъка с целия клас. Някъде напред се виждаше как Малфой крачи, обграден от Краб и Гойл, и се обръща от време на време, подигравателно ухилен.
            — Няма никакъв смисъл, Рон — тъжно каза Хагрид, като стигнаха до стълбището на замъка. — Луциус Малфой дърпа конците на тая комисия. Ама ще гледам да направя последните дни на Бийки най-щастливите в живота му. Поне това му дължа…
            Хагрид бързо се обърна и тръгна към дома си, закрил очи с кърпата си.
            — Я го вижте как циври! — Малфой, Краб и Гойл още стояха до входа и се ослушваха. — Не съм очаквал, че ще имаме такъв лигльо за учител! — не млъкваше Малфой.
            Хари и Рон едновременно се насочиха заплашително към него, но Хърмаяни ги изпревари.
            ПЛЯС!
            Тя бе зашлевила плесница на Малфой с всичката си сила. Драко залитна. Хари, Рон, Краб и Гойл гледаха смаяно как Хърмаяни пак вдигна ръка.
            — Да не си посмял да наричаш Хагрид лигльо, ти подъл… злобен…
            — Хърмаяни! — едва изрече Рон и понечи да улови ръката й точно когато тя замахваше отново.
            — Пусни ме, Рон!
            Хърмаяни измъкна магическата си пръчка. Малфой се дръпна назад. В пълно недоумение Краб и Гойл чакаха да им даде нареждания.
            — Да вървим — смънка той и в следващия момент и тримата се изгубиха по коридора към подземието.
            — Хърмаяни! — не се стърпя Рон, едновременно потресен и възхитен.
            — Хари, непременно да го биеш на финала по куидич! — почти извика Хърмаяни. — На всяка цена, защото няма да понеса „Слидерин“ да спечели!
            — Трябваше вече да сме в час по вълшебство — напомни Рон, все още смаян от Хърмаяни.
            Те хукнаха нагоре по мраморното стълбище към кабинета на професор Флитуик.
            — Закъсняхте, ученици! — укорително ги посрещна професорът, щом Хари отвори вратата на стаята. — Влизайте бързо и пригответе магическите пръчки. Днес ще упражняваме развеселителна магия. Вече сме се разделили на двойки…
            Хари и Рон бързо се настаниха на един чин най-отзад и отвориха чантите си. Рон се обърна.
            — Къде отиде Хърмаяни?
            Хари също се огледа. Хърмаяни не беше влязла в стаята, а той бе сигурен, че я видя точно зад себе си, когато отвори вратата.
            — Странна работа! — И той учудено погледна Рон. — Да не би… да не би да е отишла до тоалетната или нещо подобно?
            Но Хърмаяни не се появи до края на часа.
            — Една развеселителна магия никак нямаше да й се отрази зле — отбеляза Рон, широко усмихнат, на излизане от стаята на път за обяда.
            Всички бяха в много добро настроение от урока.
            Хърмаяни не дойде и на обяда. Докато приключат и с ябълковия сладкиш, ефектът от развеселителната магия отслабна и двамата започнаха леко да се тревожат.
            — Нали не допускаш, че Малфой може нещо да й е направил? — попита Рон боязливо, докато бързаха нагоре по стълбите към кулата на „Грифиндор“.
            Минаха покрай троловете охранители, казаха паролата („Перушанковци!“) на Дебелата дама и се вмъкнаха през дупката в портрета в общата стая.
            Хърмаяни се бе захлупила на масата и спеше дълбоко, положила глава върху отворения учебник по аритмантика. Двете момчета седнаха от двете й страни. Хари я побутна да се събуди.
            — К-какво? — сепна се Хърмаяни и трескаво се заоглежда. — Време ли е? К-какъв час имаме сега?
            — Пророкуване, но чак след двайсет минути — успокои я Хари. — Хърмаяни, защо не беше в час по вълшебство?
            — Какво? О, не! — изпищя Хърмаяни. — Забравих да ида на вълшебство!
            — Ама как така си забравила? — недоумяваше Хари. — Та ти дойде с нас до вратата на стаята!
            — Не мога да повярвам! — едва не се разплака Хърмаяни. — Сърди ли се професор Флитуик? О, да, заради Малфой. Мислех за него и забравих какво трябва да правя.
            — Знаеш ли, Хърмаяни… — каза Рон, гледайки към огромния учебник по аритмантика, превърнат във възглавница. — Струва ми се, че вече не издържаш. Прекалено много си се натоварила…
            — Ами, не съм! — отрече Хърмаяни, като отметна косата от очите си и заоглежда отчаяно за чантата си. — Просто допуснах грешка и толкова! Сега ще ида да се извиня на професор Флитуик… Ще се видим в часа по пророкуване.
            Много разстроена, Хърмаяни ги завари двайсет минути по-късно все още в основата на стълбата, която водеше до кабинета на професор Трелони.
            — Не мога да повярвам, че съм пропуснала развеселителната магия! Обзалагам се, че ще ни се падне на изпита. Професор Флитуик намекна, че не е изключено!
            Всичко заедно се качиха по стълбата до сумрачната задушна зала с кулата. На всяка от малките масички сияеше по едно кристално кълбо, изпълнено с перленобяла мъгла. Хари, Рон и Хърмаяни седнаха заедно край една разклатена масичка.
            — Очаквах да стигнем до кристалните кълба едва през следващия срок — измърмори Рон, като се огледа предпазливо да не би професор Трелони да се е спотаила някъде.
            — Не се оплаквай. Това значи, че сме приключили с гадаенето на длан — отвърна шепнешком Хари. — Омръзна ми да я гледам как се стряска всеки път, когато погледне в дланта ми.
            — Добър ден на всички! — разнесе се познат кадифен глас и професор Трелони се появи театрално, както винаги, откъм тъмното.
            Парвати и Лавендър направо се разтрепераха от вълнение, а лицата им отразиха млечната светлина на кристалното им кълбо.
            — Реших да започнем с кристалното кълбо малко по-рано, отколкото е по програма — каза професор Трелони, като се настани с гръб към камината и огледа всички. — Орисниците ме уведомиха, че изпитът ви през юни ще бъде върху сферата, та реших да ви дам достатъчно време за подготовка.
            Хърмаяни изсумтя пренебрежително.
            — Ама чуйте я, моля ви се… „Орисниците ме уведомиха“… Че кой определя темата на изпита? Тя, разбира се! Колко било трудно да го предскаже! — запротестира момичето, без да помисли да снишава глас.
            Нямаше как да разберат дали професор Трелони е чула, понеже лицето й беше в сянка. Тя продължи така, сякаш не бе чула звук.
            — Да надникнеш в кристалното кълбо е особено изтънчено изкуство — каза тя унесено. — Не очаквам някой от вас да успее да види нещо още при първото си взиране в бездънните глъбини на тази сфера. Ще започнем с упражнения за отпускане на будното съзнание и очите си… — Рон взе да се хили неудържимо и се наложи да пъхне почти целия си юмрук в устата за да заглуши звука, — за да се избистрят Вътрешното ни око и свръхсъзнанието. И може би, ако имаме късмет, някои от вас ще успеят да прозрат още преди края на часа.
            И така, започнаха. Хари се чувстваше ужасно глупаво, напразно гледаше в кристалното кълбо и се опитваше да спира нахлуващите в съзнанието му мисли, като „Какви глупости!“. Изобщо не го облекчаваше това, че Рон току се разкикотваше приглушено, а Хърмаяни не спираше да цъка.
            — Успяхте ли да видите нещо? — попита ги той след четвърт час безмълвно взиране.
            — Дааа, тази маса е изгорена тук малко — каза Рон и посочи с пръст. — Някой е излял восък от свещ.
            — Чисто губене на време — изсъска Хърмаяни. — Можех да уча нещо полезно. Като например пропуснатия урок за развеселителна магия…
            Професор Трелони прошумоля покрай тях.
            — Иска ли някой помощ при разтълкуването на сенките като предзнаменования в сферата му? — промълви тя, а гривните й подрънкваха напевно.
            — Аз нямам нужда от помощ — прошепна Рон. — Ясно е какво вещае това. Довечера ще има много мъгла.
            Хари и Хърмаяни едновременно избухнаха в смях.
            — Но моля ви! — обади се Трелони, а всички глави се извърнаха към тях. — Смущавате ясновидските вибрации!
            Тя се приближи до масата им и надникна в кристалното кълбо. Хари усети как сърцето му се свива, защото знаеше какво ще последва…
            — Тук виждам нещо! — прошепна професор Трелони, доближавайки лице до сферата, която се отрази двукратно в големите й очила. — Нещо се движи… Какво ли е?
            Хари бе готов да се обзаложи на всичко, което притежаваше, включително „Светкавицата“, че каквото и да вещае кълбото, то не бе добро.
            — Мило момче… — ахна професор Трелони и впери поглед в Хари. — Вижда се по-ясно отвсякога… Мило мое, ето как се приближава към теб и се уголемява… това ку…
            — О, престанете! — каза високо Хърмаяни. — Пак ли този смешен Грим!
            Професор Трелони вдигна огромните си очи към лицето на Хърмаяни. Парвати прошепна нещо на Лавендър и двете също се обърнаха към съученичката си. Професор Трелони се изправи и огледа Хърмаяни от горе до долу с неприкрит гняв.
            — Със съжаление ще кажа, че от момента, в който за пръв път дойдохте, мила моя, си пролича, че не притежавате онова, което е нужно за възвишеното изкуство на ясновидството. Наистина не си спомням да съм имала ученик или ученичка с толкова отчайващо светско мислене.
            Настъпи моментно мълчание.
            — Чудесно! — каза решително Хърмаяни, като се изправи и напъха „Разбулване на бъдещето“ в чантата си. — Чудесно тогава! — повтори тя, като преметна чантата си през рамо и едва не събори Рон от стола. — Отказвам се! Тръгвам си!
            И за изумление на целия клас Хърмаяни отиде до капака в пода, който служеше за врата, отвори го с ритник и се изгуби от погледите им надолу по стълбата.
            Минаха няколко минути, докато класът се успокои. Професор Трелони като че съвсем беше забравила за Злия Грим. Тя се извърна бързо от масата на Хари и Рон, дишайки доста тежко, и се загърна още по-плътно с воала си.
            — Ооооо! — внезапно се провикна Лавендър, при което всички подскочиха. — Оооооо, професор Трелони, изведнъж си спомних! Нали я бяхте видели, че си тръгва? Нали прозряхте? „Около Великден един от нас ще ни напусне завинаги!“ Така казахте мноооооого отдавна!
            Професор Трелони й се усмихна широко.
            — Да, миличка, наистина знаех, че госпожица Грейнджър ще ни напусне. Е, надявах се, естествено, да съм разтълкувала знаците погрешно… Понякога Вътрешното око вижда много повече, отколкото бихме искали…
            Лавендър и Парвати бяха силно впечатлени и се поотместиха, та професор Трелони да се приближи.
            — Какъв ден за Хърмаяни, а? — промълви Рон с дълбоко възхищение.
            — Аха…
            Хари погледна в кристалното кълбо, но не забеляза нищо повече от кълбяща се бяла мъгла. Дали професор Трелони наистина бе видяла Злия Грим отново? А можеше ли и той да го види? Най-малко от всичко му трябваше сега и някоя почти фатална злополука в навечерието на решаващия куидичен мач.
                                                                     * * *
            През великденската ваканция не можаха да починат истински. Третокурсниците никога не бяха имали толкова много домашни. Невил Лонгботъм беше пред нервен срив, но не само той.
            — Ами това е ваканция! — провикна се веднъж Шеймъс Финигън в общата стая. — До изпитите има още толкова много време, а те са ни подгонили отсега?
            Но никой нямаше толкова домашни, колкото Хърмаяни. Тя учеше по най-много предмети от всички, без да се смята пророкуването. Тръгваше си обикновено последна от общата стая вечер и отиваше първа в библиотеката сутрин, под очите си имаше сенки като на Лупин и всеки миг бе готова да се разплаче.
            Рон се бе заел с обжалването за Бъкбийк. Когато не се занимаваше с уроците си, той се заравяше с дебели томове с имена като „Ръководство по психология на хипогрифите“, „Пернати или копитни?“, „Студия върху агресивното поведение на хипогрифите“ и бе толкова погълнат от тях, че забравяше дори да се заяжда с Крукшанкс.
            Хари трябваше да се справя с домашните си между ежедневните тренировки по куидич и безкрайните обсъждания на тактиката с Ууд. Мачът между „Грифиндор“ и „Слидерин“ щеше да се състои в първата събота след великденската ваканция. „Слидерин“ водеха в класацията точно с двеста точки. Това означаваше (както Ууд постоянно напомняше на отбора си), че трябва да спечелят мача с повече от този брой точки, за да получат купата. Което пък на свой ред значеше, че отговорността за победата падаше главно върху Хари, тъй като улавянето на снича носеше сто и петдесет точки.
            — Значи трябва да го хванеш едва след като сме набрали повече от петдесет точки, Хари, иначе ще спечелим мача, но ще загубим купата. Нали разбра? Трябва да уловиш снича едва след като…
            — РАЗБРАХ, ОЛИВЪР! — вече се ядоса Хари.
            Целият дом говореше вече само за предстоящия мач. „Грифиндор“ не бяха печелили Купата по куидич от времето, когато търсач бе легендарният Чарли Уизли (вторият по възраст брат на Рон). Ала Хари бе сигурен, че никой от тях, дори и Ууд не искаше по-силно от него самия да спечелят най-сетне. Враждата между Хари и Малфой бе стигнала връхната си точка. Малфой още не бе преглътнал случката с калта в Хогсмийд, а най-много го беше яд, че Хари бе успял да отърве наказанието. Хари пък не беше забравил как Малфой се опита да го провали на мача срещу „Рейвънклоу“, но основната си решимост да бие сега Малфой пред очите на цялото училище черпеше от историята с Бъкбийк.
            Никой не си спомняше куидичен мач да е бил предхождан някога от толкова напрегната атмосфера. В края на ваканцията напрежението между двата отбора и техните домове вече даваше искри. По коридорите се завързваха кратки схватки, които доведоха до неприятната свада, пратила един четвъртокурсник от „Грифиндор“ и един шестокурсник от „Слидерин“ в болничното крило със стръкове праз, поникнали от ушите им.
            От всичко това най-често си патеше Хари. Той почти не можеше да стигне до час, без някой слидеринец да протегне крак пред него, за да го спъне, а Краб и Гойл изникваха къде ли не по пътя му, без да крият разочарованието си, ако той се окажеше заобиколен от други ученици.
            Ууд се разпореди Хари да бъде придружаван навсякъде, за да не се опитат слидеринци да го извадят от строя. Всички обитатели на дома „Грифиндор“ взеха толкова присърце тази задача, че на Хари му бе невъзможно да стигне в клас навреме, тъй като винаги се озоваваше сред голяма бъбрива тълпа. Ала той се безпокоеше повече за сигурността на своята метла, отколкото за самия себе си. Когато не летеше на нея, я заключваше в големия си куфар и честичко се втурваше през междучасията до кулата на „Грифиндор“ да се увери, че е там.
                                                                    * * *
            Вечерта преди мача в общата стая на „Грифиндор“ никой не можеше да подхване обичайните си занимания. Дори Хърмаяни бе оставила учебниците.
            — Не мога да чета! Не мога да се съсредоточа! — нервничеше тя.
            Беше много шумно. От напрежение Фред и Джордж Уизли бяха по-шумни и буйни отвсякога. Оливър Ууд бе клекнал над един макет на куидично игрище в ъгъла и побутваше с пръчката си малки фигурки из него, като си мърмореше нещо под носа. Анджелина, Алиша и Кейти се заливаха от смях на шегите на Фред и Джордж. Хари седеше с Рон и Хърмаяни малко встрани от общата врява и се опитваше да не мисли за следващия ден, защото колкото пъти го правеше, получаваше ужасното усещане, че нещо огромно се опитва да излезе от стомаха му.
            — Ще се справиш чудесно — уверяваше го Хърмаяни, макар че и по нейното лице бе изписан страх.
            — Та ти имаш най-добрата метла! — напомни му Рон.
            — Е, да… — отвърна Хари, а стомахът му пак се сви.
            На всички явно им олекна, когато Ууд внезапно се изправи и се провикна:
            — Отбор! По леглата!
                                                                    * * *
            Хари спа лошо. най-напред сънува, че се е успал и че Ууд му крещи: „Къде беше? Трябваше да те заместим с Невил!“. После му се присъни, че Малфой и отборът на „Слидерин“ са пристигнали на мача, яздейки змейове. Хари летеше с главоломна скорост и се мъчеше да избяга от струята пламъци, която бълваше змеят на Малфой, когато изведнъж осъзна, че е забравил „Светкавицата“. Пропадна надолу и се събуди стреснат.
            Минаха няколко секунди, докато си спомни, че мачът още не се е състоял, че той е в безопасност в леглото си и че на слидеринци категорично няма да им позволят да играят куидич на змейове. Почувства жажда. Колкото може по-тихичко стана от големия креват и отиде да си налее вода от сребърната кана под прозореца.
            Навън бе тихо и спокойно. И полъх на вятър не докосваше короните на дърветата в Забранената гора. Плашещата върба стоеше неподвижна и съвсем безобидна. По всичко личеше, че условията за мача ще бъдат идеални.
            Хари остави чашата си и тъкмо щеше да се връща в леглото си, когато нещо привлече погледа му. Някакво животно се промъкваше по сребристата поляна.
            Хари се втурна към нощното си шкафче, грабна очилата си, сложи ги и бързо се върна до прозореца. Не можеше да е Злия Грим… не сега… не точно преди мача.
            Хари се взря пак навън и след минутка трескаво оглеждане го забеляза. Сега то минаваше точно покрай Забранената гора… и изобщо не беше куче, а… котка! Хари се подпря на рамката на прозореца с облекчение, когато позна опашката като четка за бутилки. Това беше Крукшанкс…
            Но дали беше само Крукшанкс? Хари присви очи и долепи нос до стъклото. Крукшанкс изглежда бе спрял. Хари бе сигурен, че вижда и нещо друго в сянката на дърветата.
            В следващия момент и то се появи — гигантско рунтаво черно куче, което се запрокрадва през поляната, а до него подтичваше Крукшанкс. Хари се облещи. Какво ли означаваше това? Щом и Крукшанкс виждаше кучето, как би могло то да е поличба за смъртта на Хари?
            — Рон! — изсъска Хари. — Рон! Събуди се!
            — Ъъх?…
            — Ела да ми кажеш виждаш ли нещо!
            — Ммм… тъмно бе, Хари — хрипливо се обади Рон. — Какво искаш?
            — Там долу…
            Хари погледна пред прозореца, но Крукшанкс и кучето бяха изчезнали. Той се качи върху перваза, за да погледне долу в сенките на замъка, но и там ги нямаше. Къде ли бяха отишли?
            Силно хъркане му подсказа, че Рон пак бе заспал.
                                                                         * * *
            Хари и другите от отбора бяха посрещнати в Голямата зала с оглушителни възгласи. Широка усмивка се разля по лицето на Хари, когато забеляза, че и от масите на „Рейвънклоу“ и „Хафълпаф“ ги поздравяват. Слидеринци съскаха, докато минаваха покрай тях. Хари забеляза, че Малфой е пребледнял повече от обикновено.
            Ууд подканваше отбора си да се храни, но самият той не докосна закуската. После бързо ги поведе към стадиона, за да се запознаят с обстановката, преди да пристигнат другите. На излизане от Голямата зала пак ги изпратиха аплодисменти.
            — Късмет, Хари! — викна му Чо Чан.
            Хари усети, че се изчервява.
            — Добре… Никакъв вятър… Слънцето е доста силно и може да ви заслепи, така че внимавайте… Земята е много твърда, добре, бързо ще се отблъсквате…
            Ууд обходи и огледа игрището, следван от отбора. Чак тогава видяха в далечината как тежките врати на замъка се отвориха и цялото училище се изсипа на поляната.
            — В съблекалнята! — сухо нареди Ууд.
            Никой не говореше, докато се преобличаха в яркочервените екипи, Хари се чудеше дали и другите се чувстват като него — сякаш бе закусвал нещо мърдащо. Дори не успя да разбере кога дойде моментът Ууд да им каже: „Добре, да вървим.“
            Вълни от викове ги съпровождаха по пътя им до игрището. Три четвърти от зрителите носеха алени гирлянди, развяваха алени флагчета с грифиндорския лъв на тях и разпъваха плакати с лозунги като: „ДАВАЙ, «ГРИФИНДОР»!“ и „КУПАТА — ЗА ЛЪВОВЕТЕ!“. Само зад головите стълбове на „Слидерин“ имаше двеста души в зелено, на флаговете им блестеше сребристия слидерински змей, а професор Снейп седеше на първия ред, облечен в зелено като другите и с най-мрачната си усмивка.
            — А ето ги и грифиндорци! — разкрещя се Лий Джордън, който както обикновено щеше да бъде коментатор. — Потър, Бел, Джонсън, Спинет, Уизли, Уизли и Ууд — без съмнение най-добрият отбор, който „Хогуортс“ е имал през последните години.
            Думите на Лий бяха удавени в буря от дюдюкания от страната на „Слидерин“.
            — Сега влиза отборът на „Слидерин“ начело с капитана си Флинт. Той е направил някои промени в състава, залагайки явно повече на сила, отколкото на умения…
            Нови дюдюкания от слидеринската тълпа. Според Хари обаче Лий имаше право. Малфой бе най-малък на ръст в отбора на „Слидерин“, а всички останали бяха гиганти.
            — Капитани, подайте си ръце! — каза Мадам Хууч.
            Флинт и Ууд се приближиха един към друг и си стиснаха ръцете толкова здраво, сякаш всеки се опитваше да счупи пръстите на другия.
            — Яхнете метлите! — нареди Мадам Хууч. — Три, две, едно…
            Сигналът от нейната свирка се удави в рева на тълпата, докато четиринайсет метли излетяха във въздуха. Хари усети как косата му се вдигна от челото, нервите му се успокоиха от тръпката на полета, той се огледа, забеляза Малфой по следите си и ускори темпо, търсейки снича.
            — „Грифиндор“ води, куофълът е у Алиша Спинет, която се устремява към головите стълбове на „Слидерин“… Много добре, Алиша! Аууу, не… Уорингтън грабва куофъла, Уорингтън от „Слидерин“ прелита стремглаво над игрището… УАФ!… Един точен блъджър от Джордж Уизли, Уорингтън изпуска куофъла, улавя го Джонсън! Пак води „Грифиндор“, давай, Анджелина… Добре заобиколи Монтегю… Наведи се, Анджелина, идва блъджър!… ТЯ ВКАРВА ГОЛ! ДЕСЕТ НА НУЛА ЗА „Грифиндор“!
            Анджелина излетя като стрела, размаха нагоре юмрук и направи кръг за овации над трибуните, а аленото море долу ревеше от възторг…
            — УАААААА!
            Но Анджелина едва не изхвърча от метлата си, защото Маркъс Флинт връхлетя отгоре й.
            — Извинявай! — извика той, а тълпата долу започна да го освирква. — Съжалявам, не я видях.
            В следващия момент биячът Фред Уизли фрасна Флинт по тила с бухалката си. Носът на Флинт се удари в дръжката на метлата му и рукна кръв.
            — Стига! — разкрещя се Мадам Хууч и се стрелна помежду им. — Наказателен удар в полза на „Грифиндор“ за непредизвикано с нищо нападение срещу техен гончия! Наказателен удар в полза на „Слидерин“ за съзнателно контузване на техен гончия!
            — Не е честно! — ревна Фред, но Мадам Хууч наду свирката си и Алиша се устреми напред да изпълни наказателния удар.
            — Давай, Алиша! — викна с цяло гърло Лий в тишината, настъпила за миг над стадиона. — ДА! ТЯ ИЗМАМИ ПАЗАЧА! ДВАЙСЕТ НА НУЛА ЗА „Грифиндор“!
            Хари рязко изви „Светкавицата“ да види как Флинт, от чийто нос все още течеше кръв, лети с всички сили да изпълни наказателния удар за „Слидерин“. Пред головите стълбове на „Грифиндор“ кръжеше Ууд, стиснал зъби.
            — Разбира се, Ууд е отличен пазач! — заяви Лий Джордън, докато Флинт чакаше сигнала на Мадам Хууч. — Великолепно! Трудно ще мине… почти невъзможно… БРАВО! НЕ МОГА ДА ПОВЯРВАМ! ТОЙ Я СПАСИ!
            Успокоен, Хари се отдалечи, оглеждайки се за снича, като се вслушваше обаче във всяка дума на Лий. Важното беше да задържи Малфой далеч от снича, докато „Грифиндор“ дръпнат с повече от петдесет точки напред…
            — „Грифиндор“ води, не „Слидерин“ води… Пак „Грифиндор“ води и сега Кейти Бел от „Грифиндор“ е с куофъла, лети през терена… ТОВА БЕ НАРОЧНО!
            Монтегю, гончията на „Слидерин“, бе пресякъл пътя на Кейти, но вместо да грабне куофъла, се опита да отнесе главата й. Кейти направи лупинг във въздуха, успя да се задържи на метлата, но изпусна куофъла.
            Свирката на Мадам Хууч проехтя отново, тя се издигна до Монтегю и гневно закрещя. Минутка по-късно Кейти вкара още един гол от наказателен удар във вратата на „Слидерин“
            — ТРИЙСЕТ НА НУЛА! ТАКА ВИ СЕ ПАДА, МРЪСНИ… ПОДЛИ…
            — Джордън, ако не можеш да коментираш безпристрастно…
            — Казвам истината, професоре!
            Вълна от радост обзе Хари — бе забелязал снича, който трептеше в основата на един от головите стълбове на „Грифиндор“. Само че още не биваше да го улавя. Ами ако и Малфой го имаше?
            Като си придаде изведнъж много съсредоточен вид, Хари зави със „Светкавицата“ и се устреми към полето на „Слидерин“. Това изглежда подейства, защото Малфой полетя след него, предполагайки че Хари е забелязал снича именно там…
            ФЮЮЮЮЮЮ!
            Един блъджър изсвистя покрай ухото на Хари, пратен от Дерик, бияча гигант на „Слидерин“. В следващия момент…
            ФЮЮЮЮЮЮ!
            Втори блъджър перна Хари по лакътя. Към него се приближаваше и втория им бияч — Боул.
            За части от секундата Хари мерна Боул и Дерик да налитат от двете му страни с вдигнати бухалки… Рязко вдигна „Светкавицата“ нагоре в последната секунда и Боул и Дерик се сблъскаха един в друг с оглушителен трясък.
            — Ха-хааа! — разсмя се с цяло гърло Лий Джордън, когато биячите на „Слидерин“ се отдръпнаха един от друг, хванали главите си с две ръце. — Лоша работа, момчета! Не сте дорасли да се мерите още с такава метла! И отново води „Грифиндор“, Джонсън носи куофъла… До нея лети Флинт… Насини му окото, Анджелина!… Шегувах се, професоре, шегувах се… О, не! Флинт е с куофъла, той лети към головите стълбове на „Грифиндор“, хайде, Ууд, спасявай…
            Но Флинт вече бе вкарал гол и от страната на „Слидерин“ избухнаха възгласи, а Лий изруга толкова лошо, че професор Макгонъгол се опита да измъкне от ръцете му магическия мегафон.
            — Извинявайте, професор Макгонъгол, извинявайте! Няма вече! И така „Грифиндор“ води с трийсет на десет и отново „Грифиндор“…
            Очертаваше се най-ожесточеният мач, в който Хари някога бе участвал. Вбесени, че грифиндорци са повели още в началото, слидеринци безцеремонно прибягваха до всякакви средства да се доберат до куофъла. Боул удари Алиша с бухалката и се опита да се оправдае, че я е помислил за блъджър. На свой ред Джордж Уизли цапардоса Боул в лицето. Мадам Хууч им присъди по един наказателен удар, но Ууд отново демонстрира отлична защита и резултатът се увеличи до четирийсет на десет за „Грифиндор“.
            Сничът пак бе изчезнал. Малфой не се отделяше от Хари, който се издигна над целия терен, оглеждайки го, та щом „Грифиндор“ стигнеха петдесетте точки преднина…
            Кейти вкара гол. Петдесет на десет. Фред и Джордж Уизли се въртяха около нея с вдигнати бухалки, в случай, че някой слидеринец реши да си отмъсти. Боул и Дерик използваха отсъствието на близнаците и насочиха и двата блъджъра към Ууд — един след друг те го улучиха в корема и той се завъртя във въздуха, напълно зашеметен, стискайки метлата си.
            Мадам Хууч направо побесня.
            — Пазач не се атакува, освен ако куофълът не е в головото пространство! — кресна тя на Боул и Дерик. — Наказателен удар в полза на „Грифиндор“!
            Анджелина би удара успешно. Шейсет на десет. Минутка след това Фред Уизли запрати един блъджър по Уорингтън и изби куофъла от ръцете му. Алиша го грабна и го вкара във вратата на „Слидерин“. Седемдесет на десет.
            По трибуните грифиндорци вече прегракваха от викане — отборът им водеше с шейсет точки и ако търсачът им успееше да улови снича, купата бе тяхна. Хари усещаше стотици погледи, вперени в себе си, докато се издигаше над игрището — високо над другите участници в мача, следван плътно от Малфой.
            Точно тогава го забеляза отново. Сничът блестеше на около шест метра над него.
            Хари рязко увеличи скоростта, вятърът забуча в ушите му, той протегна ръка, но изведнъж „Светкавицата“ взе да губи мощност.
            Хари се огледа ужасе`н. Малфой го бе застигнал, хванал се бе за опашката на „Светкавицата“ и я дърпаше назад.
            — Ах, ти…
            Хари бе толкова разгневен, че щеше да удари Малфой, но не можеше да го стигне. Малфой се задъхваше от усилието да се задържи за „Светкавицата“ и очите му святкаха злобно. Беше постигнал точно каквото искаше — сничът изчезна!
            — Наказателен удар! Наказателен удар в полза на „Грифиндор“. Не съм виждала досега такава тактика — почти се разпищя Мадам Хууч и се стрелна до Малфой, който вече отстъпваше назад със своята „Нимбус две хиляди и едно“.
            — Подъл измамник такъв! — ревна Лий Джордън в мегафона и се изплъзна на професор Макгонъгол. — АХ ТИ, МРЪСЕН И ИЗМАМЕН ПОД…
            Професор Макгонъгол вече дори не си направи труда да го сгълчи. Шапката й се беше смъкнала, тя клатеше заканително пръст към Малфой и също крещеше неистово.
            Алиша би наказателния удар за „Грифиндор“, но беше толкова вбесена, че топката подмина обръча с цял метър. Отборът на „Грифиндор“ явно се разконцентрира и слидеринци възхитени от подлия ход на Малфой срещу Хари, се стегнаха за нова атака.
            — „Слидерин“ води, „Слидерин“ в головото пространство на „Грифиндор“… Монтегю вкарва гол… — простена Лий. — Седемдесет на двайсет за „Грифиндор“…
            Хари летеше сега толкова близо до Малфой, че колената им се удряха от време на време. Нямаше никакво намерение да пусне Малфой близо до снича.
            — Махни се, Потър! — ревеше като обезумял Малфой, като се опита да завие, но Хари му препречи пътя.
            — Анджелина Джонсън хвана куофъла за „Грифиндор“… Давай, Анджелина, ДАВАЙ!
            Хари се огледа — всички играчи на „Слидерин“, освен Малфой, дори и пазачът им, се бяха насочили през игрището към Анджелина и се готвеха да й препречат пътя…
            Хари рязко изви „Светкавицата“, сниши се така, че почти легна на дръжката, и я пришпори напред. Полетя като куршум към слидеринци.
            АУУУУУУУГРРРРР!
            Те се пръснаха, когато „Светкавицата“ се вряза между тях и пътят на Анджелина се изчисти.
            — ТЯ ВКАРА ГОЛ! ГОЛ! „Грифиндор“ води с осемдесет на двайсет!
            В стремглавия си полет Хари едва не се блъсна в трибуните, успя да се спре във въздуха, даде на заден ход и се озова над центъра на игрището.
            Тогава видя нещо, от което сърцето му замря. Малфой се бе гмурнал надолу с тържествуващо лице, а там, на малко повече от метър над тревата се забелязваше малък златист отблясък.
            Хари насочи „Светкавицата“ надолу, но Малфой беше далеч напред.
            — Давай, давай, давай! — пришпорваше Хари метлата си.
            Ето, че настигаше Малфой… Хари се залепи на дръжката, защото Боул запрати към него един блъджър… Вече стигаше глезените на Малфой, изравниха се…
            Хари се хвърли напред, пуснал и двете си ръце от метлата, отметна ръката на Малфой от пътя си и…
            ДААА!
            Миг след това се издигна нагоре, размахал ръка във въздуха и стадионът избухна. Хари се извиси над тълпата, а ушите му странно пищяха. Юмрукът му стискаше малката златна топчица, която отчаяно пърхаше с крилца между пръстите му. Ууд вече летеше към него, полузаслепен от сълзи, и като го обгърна през шията, се разрида неудържимо върху рамото му. После Хари усети два силни удара от юмруците на Фред и Джордж и чу гласовете на Анджелина, Алиша и Кейти: „Спечелихме купата, спечелихме купата!“ Вплетен в многоръка прегръдка, отборът на „Грифиндор“ се спусна с прегракнали викове на земята.
            Вълни от запалянковци в аленочервено се изляха през ниската ограда върху терена. Дъжд от ръце валеше по гърбовете на играчите. Хари имаше чувството, че тела и гласове минават като валяк през него. После той и съотборниците му бяха понесени върху раменете на тълпата. Като се озова на светло, видя Хагрид, цял в алени гирлянди — „Ти ги помля, Хари, помля ги! Ей сега ще разкажа на Бъкбийк!“ Дори Пърси скачаше на едно място като побъркан, забравил да си придава важност. Професор Макгонъгол ридаеше по-силно и от Ууд и триеше очи в грамадно грифиндорско знаме. И ето, че към Хари вече си пробиваха път Рон и Хърмаяни. Те просто нямаха думи. Само гледаха със светнали очи как носят Хари към трибуните, където стоеше Дъмбълдор и чакаше с голямата Купа по куидич.
            А когато Хари пое от хлипащия Ууд купата и я вдигна във въздуха, усети дълбоката увереност, че ако му се яви наоколо някой диментор, би бил в състояние да призове най-силния покровител на света.


            ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
            ПРОРОЧЕСТВОТО НА ПРОФЕСОР ТРЕЛОНИ

            Почти седмица след мача Хари ходеше като замаян от радост, че най-сетне са спечелили купата. Дори и времето сякаш празнуваше с тях. Наближаваше юни, дните ставаха безоблачни и все по-горещи и на всички им се искаше само да могат да се разхождат по поляните, да се изтягат някъде по тревата с няколко бутилки леден тиквен сок, да поиграят от време на време на наплюващи топчета или да погледат как гигантската сепия лениво се носи по повърхността на езерото.
            Но не можеше… Изпитите чукаха на вратата и вместо да мързелуват навън, учениците трябваше да стоят в замъка и да накарат някак си мозъците си да се съсредоточат, докато през прозорците нахлуваха мамещите ухания на лятото. Дори Фред и Джордж Уизли бяха забелязани да учат. Те се канеха да вземат изпитите си за степента СОВА (Специалист по особена вълшебническа активност). Пърси пък се готвеше да се яви на всичките ТРИТОН-и (Тежки разнородни изпити по тясноспециализирано и общомагическо ниво) — най-високата професионална квалификация, която се получаваше в „Хогуортс“. Тъй като се надяваше да постъпи на работа в Министерството на магията, Пърси трябваше да има отличен успех. Той ставаше все по-раздразнителен и налагаше все по-строги наказания на онези, които нарушаваха тишината в общата стая. Само Хърмаяни бе по-амбицирана от него.
            Хари и Рон се бяха отказали да я питат как успява едновременно в няколко часа, но не се въздържаха, когато видяха програмата й за изпитите, които сама си беше направила. Още в първата колонка прочетоха:

            ПОНЕДЕЛНИК
            9 ч. — аритмантика
            9 ч. — трансфигурация
            Обяд.
            13ч. — вълшебство
            13ч. — руни.

            — Хърмаяни… — едва се осмели Рон, защото имаше опасност тя да избухне, ако някой я прекъснеше тия дни. — Ъъъ… сигурна ли си, че си преписала правилно тези часове?
            — Какво? — сопна се Хърмаяни, като грабна програмата и впери очи в нея. — Да, естествено.
            — Има ли смисъл да те питам как смяташ да се явиш на два изпита едновременно?
            — Няма — кратко отвърна Хърмаяни. — Случайно някой от вас двамата да е виждал учебника ми „Нумерология и граматика“?
            — Ами да, взех го да си чета преди сън — пошегува се Рон, но съвсем тихо.
            Хърмаяни се зае да размества купищата пергаменти по масата, търсейки книгата. В този момент нещо изпърха през прозореца и Хедуиг влетя с писъмце в човката.
            — От Хагрид е — каза Хари, като скъса плика. — Обжалването на присъдата на Бъкбийк… е насрочено за шести.
            — На този ден свършват и изпитите — каза Хърмаяни, като продължаваше да рови за учебника по аритмантика.
            — Щели да дойдат тук за процедурата — продължи Хари да чете от писмото. — Някой си от Министерството на магията и… един екзекутор.
            Хърмаяни стреснато вдигна поглед.
            — Как така! Ще водят екзекутор на обжалването?! Тогава изглежда вече са стигнали до окончателно решение…
            — Да, така е — бавно каза Хари.
            — Не може така! — възмути се Рон. — От толкова време чета разни неща за обжалването, а те изведнъж го пренебрегват!
            Хари обаче имаше ужасното чувство, че Комисията за унищожаване на опасни създания вече е взела своето решение под влиянието на господин Малфой. Драко, който бе видимо потиснат след победата на „Грифиндор“ на финала по куидич, като че ли бе възвърнал обичайната си наперена походка в последните няколко дни. Ако се съдеше по откъслечни подигравателни забележки, дочути от Хари, Малфой бе сигурен, че Бъкбийк ще бъде екзекутиран, и бе много доволен от себе си, че е спомогнал за това. В такива моменти Хари с голямо усилие се въздържаше да не постъпи като Хърмаяни и да зашлеви шамар на Драко. Но най-лошото е, че нямаха нито време, нито възможност да отидат при Хагрид, защото старите строги мерки не бяха отменени, а Хари не смееше да иде да си прибере мантията невидимка от тунела под Еднооката вещица.
                                                                   * * *
            Седмицата на изпитите започна и замъкът притихна необичайно. В понеделник третокурсниците излязоха от изпита по трансфигурация изтощени и с пепелявосиви лица. Веднага се заеха да сравняват резултатите и да се оплакват от трудните задачи, които им се били паднали. Хърмаяни подразни останалите, като разправяше как нейната уж сухоземна костенурка приличала повече на водна, което бе последна грижа за останалите.
            — А чучурът на чайника си остана за опашка на моята, какъв кошмар!
            — Да не би да трябваше костенурките да изпускат пара?
            — Пък корубата на моята си запази шарките на чайника… Дали ще ми намали бележката?
            След като обядваха набързо, отново се качиха горе за изпита по вълшебство. Хърмаяни беше познала — професор Флитуик наистина ги изпитва за развеселителна магия. Хари леко пресили своята от притеснение, а Рон, който му помагаше, получи пристъпи на истеричен смях и трябваше да бъде отведен в една тиха стая за около час, докато бъде в състояние на свой ред да направи магията. След вечеря учениците бързо се прибраха в общите си стаи, но не за почивка, а за да преговарят по грижа за магически създания, отвари и астрономия.
            На следващата сутрин Хагрид изпитваше по грижа за магически създания и имаше наистина много угрижен вид, а мисълта му изобщо не беше в това, което правеше. Беше осигурил един голям съд с пихтиести червеи за учениците и ги предупреди, че за да изкарат изпита, техните червеи трябва да изкарат поне час. Тъй като пихтиестите червеи вирееха най-добре оставени на мира, това бе най-лесният им изпит изобщо, а Хари, Рон и Хърмаяни имаха достатъчно добра възможност да разговарят с Хагрид.
            — Бийки е малко потиснат — съобщи им той, като се наведе ниско, под предлог да провери дали пихтиестите червеи на Хари са още живи. — Твърде дълго стои на затворено. Но все пак… поне ще узнаем другиден.
            Същия следобед имаха изпит по отвари, който се оказа същинска катастрофа. Колкото и да се мъчеше, Хари не можеше да сгъсти своя заблудителен еликсир, а Снейп стоеше и го гледаше със задоволството на отмъстител, после, преди да продължи нататък, надраска в тефтерчето си нещо, което подозрително приличаше на нула.
            После дойде ред на астрономията — в полунощ на най-високата кула. История на магията бе в сряда сутринта и Хари написа всичко, което Флориан Фортескю му бе разказал за средновековните преследвания на вещици, но много му се щеше да има и една от неговите шоколадови мелби с ядки на изпита в задушната стая. Следобедът бе посветен на билкологията в оранжериите под изгарящото слънце, откъдето пак се върнаха в общата стая със загар по шиите и с копнеж за следващия ден по същото време, когато изпитите щяха да бъдат минало.
            Предпоследният им изпит в четвъртък сутринта беше по защита срещу Черните изкуства. Професор Лупин бе измислил най-необикновения изпит, на който някой от тях изобщо се бе явявал — нещо като преодоляване на препятствия на открито. Трябваше да прегазят през дълбоко езеро, обитавано от гриндилоу, да преминат през поредица от локви, пълни с червеношапковци, да прекосят блато, без да се поддадат на опитите на един хинкипънк да ги заблуди, после да влязат в един сандък и да се борят с богърт.
            — Браво, Хари! — тихичко му каза Лупин, докато Хари излизаше от сандъка засмян. — Отлична оценка!
            Зачервен от това внимание, Хари се позавъртя наоколо да гледа Рон и Хърмаяни. Рон се справи много добре, докато стигна до хинкипънка, който успя да го обърка така, че момчето в края на краищата потъна до кръста в тресавището. Хърмаяни изпълни всичко блестящо — до срещата си с богърта в сандъка. След няколко минути прекарани в него, тя изскочи, пищейки.
            — Хърмаяни! — изненада се Лупин. — Какво се е случило?
            — П-п-професор Макгонъгол! — едва си поемаше дъх Хърмаяни и сочеше сандъка. — Тя каза, че съм скъсана по всичко.
            Момичето не можа да се успокои веднага. Когато най-сетне се посъвзе, тримата с Хари и Рон се прибраха в замъка. Рон още го досмешаваше, като се сетеше за богърта на Хърмаяни, но опасността от нов спор помежду им се изпари, щом стигнаха на най-горната площадка…
            Там стоеше Корнелиус Фъдж, поизпотен в официалната си мантия на тънки раенца и загледан към поляните наоколо. Той премести поглед върху Хари.
            — Охо, здравей, Хари! — поздрави министърът. — Тъкмо излизаш от изпит, предполагам… Не свършиха ли?
            — Почти — отвърна Хари.
            Рон и Хърмаяни, които не познаваха министъра, за да си говорят с него, изчакваха неловко малко встрани.
            — Прекрасен ден! — заяви Фъдж и погледна към езерото. — Жалко, жалко… — Той въздъхна тежко и се обърна към Хари. — Тук съм по неприятен повод, Хари. Комисията по унищожаване на опасни създания иска да има свидетел на екзекуцията на един луд хипогриф. И тъй като аз трябваше да посетя „Хогуортс“ във връзка със случая Блек, бях натоварен и с тази мисия.
            — Това значи ли, че вече са разгледали молбата за обжалване? — намеси се Рон, пристъпвайки напред.
            — Не още, заседанието е насрочено за днес следобед — отвърна Фъдж, поглеждайки с любопитство Рон.
            — Тогава може изобщо да не се наложи да бъдете свидетел на екзекуция! — бодро каза Рон. — Хипогрифът може да бъде оправдан!
            Преди Фъдж да успее да отговори, през вратата на замъка зад него излязоха двама магьосници. Единият бе толкова древен, че сякаш щеше да се разпадне пред очите им. Другият бе едър здравеняк с тънки черни мустачки. Хари реши, че са представители на Комисията за унищожаване на опасни създания, тъй като старият магьосник присви очи към колибата на Хагрид и рече с немощен глас:
            — Брех, брех, май съм остарял за това… Точно в два часа, нали, Фъдж?
            Мустакатият ровеше нещо из пояса си и като се вгледа, Хари разбра, че той прокарва дебелия си палец по острието на лъскава секира. Рон отвори уста да каже нещо, но Хърмаяни го смушка силно в ребрата и му кимна да тръгват към входа.
            — Защо ме спря? — сърдито попита Рон, като влязоха в Голямата зала за обяд. — Не ги ли видя? Те са приготвили вече и секирата. Това не е правосъдие!
            — Рон, баща ти работи в министерството. Не можеш да приказваш такива неща на неговия началник! — каза Хърмаяни, но и тя изглеждаше разстроена. — Ако Хагрид запази самообладание този път и изложи позицията си както трябва, няма да екзекутират Бъкбийк.
            Но Хари усещаше, че Хърмаяни сама не вярваше на думите си. Всички наоколо им разговаряха оживено, докато се хранеха, щастливи от наближаващия край на изпитите този следобед. Само тримата приятели, загрижени за Хагрид и Бъкбийк, не се включиха в разговорите.
            Последният изпит на Хари и Рон беше по пророкуване, а на Хърмаяни — по мъгълознание. Те тръгнаха заедно нагоре по мраморното стълбище. Хърмаяни ги остави на горния етаж, а Хари и Рон продължиха до седмия, където по-голямата част от съучениците им седяха по витата стълба към кабинета на професор Трелони и се опитваха да преговорят нещо в последния момент.
            — Тя ще изпитва всекиго поотделно — уведоми ги Невил, като седнаха до него. Беше отворил в скута си „Разбулване на бъдещето“ на страниците, където пишеше за гадаене по кристално кълбо. — Някой от вас двамата да е виждал изобщо нещо в кристално кълбо? — попита ги той тъжно.
            — Изобщо не — отвърна Рон безгрижно.
            Той постоянно поглеждаше ръчния си часовник и Хари знаеше, че смята колко време остава, докато започне обжалването за Бъкбийк.
            Опашката от ученици намаляваше много бавно. Колкото пъти някой слезеше по сребристата стълбичка, останалите от класа го посрещаха с въпроси: „Какво те пита? Добре ли мина?“
            Но всички отказваха да отговарят.
            — Тя каза, че кристалната топка я предупредила — ако издам нещо, ще ми се случи ужасно нещастие! — чу се тънкото гласче на Невил, докато се смъкваше надолу по стълбичката към Хари и Рон, чийто ред бе вече дошъл.
            — Много удобно! — изпръхтя Рон, вече на стълбата. — Знаеш ли, започвам да си мисля, че Хърмаяни имаше право за нея (той бутна с палец над главата си, който служеше за врата), че е просто хитра измамница.
            — Май да — каза Хари и погледна часовника си. Вече беше два часът. — Дано не те забави много…
            Парвати слезе, преливаща от гордост.
            — Тя каза, че имам всички данни за истинска ясновидка. Можах да видя купища неща… Е, успех!
            И тя забърза към Лавендър.
            — Роналд Уизли — чу се познатият хрипкав глас над главите им.
            Рон направи гримаса към Хари и изчезна зад капака. Хари остана да го изпитват последен. Той седна на пода, облегна се на стената и се заслуша в мухата, която бръмчеше по осветения от слънцето прозорец, но мислите му бяха чак отвъд поляните при Хагрид.
            Най-сетне след двайсетина минути на стълбите се появиха големите крака на Рон.
            — Как мина? — попита го Хари и стана.
            — Глупости! — отвърна Рон. — Нищо не можах да видя, но съчиних разни работи. Едва ли съм я убедил обаче…
            — Ще се видим в общата стая — смотолеви Хари, а отгоре се чу как професор Трелони го извика: — Хари Потър!
            В малката стая в кулата бе по-горещо отвсякога, завесите бяха спуснати, в камината гореше огън и обичайната сладникава миризма задави Хари, докато се препъваше през хаоса от столове и маси до мястото, където професор Трелони седеше и го чакаше до голямо кристално кълбо.
            — Добър ден, миличък! — любезно го поздрави тя. — Би ли се взрял в тази сфера… Не бързай, хайде… и ми кажи какво виждаш в нея…
            Хари се наведе и се вгледа колкото се може по-втренчено, като очакваше да види нещо повече от кълбяща се бяла мъгла, но нищо не се случи.
            — Е? — професор Трелони го подкани грижовно. — Какво виждаш?
            Жегата го задушаваше, усещаше дразнене в ноздрите си от благовонията, лъхащи откъм камината. Той си спомни какво му беше казал Рон току-що и реши да се преструва.
            — Ъъъ… тъмен силует — нещо…
            — На какво ти прилича? — шепнеше вече професор Трелони. — Помисли, хайде…
            Хари пусна на воля мислите си и те го насочиха към Бъкбийк.
            — Виждам хипогриф! — уверено каза Хари.
            — Наистина ли?! — развълнува се професор Трелони, докато грижливо записваше нещо върху пергамента на коленете си. — Моето момче, ти може би виждаш изхода от проблемите на клетия Хагрид с Министерството на магията! Погледни по-отблизо… Прилича ли хипогрифът… там ли е все още главата му?
            — Да — отвърна Хари твърдо.
            — Сигурен ли си? — настояваше професор Трелони. — Съвсем сигурен ли си, миличък? И всъщност не го ли виждаш да се гърчи на земята, а някаква тъмна фигура да издига секира над него?
            — Не! — каза Хари, на когото вече започваше да му се повдига.
            — И няма кръв? Хагрид не ридае?
            — Не — повтори Хари, като повече от всичко искаше да се махне от тази стая и жегата в нея. — Изглежда чудесно, той тъкмо… излита…
            Професор Трелони въздъхна.
            — Е, миличък, мисля че стига… Малко съм разочарована… но съм сигурна, че ти положи всички усилия.
            Хари се изправи с облекчение, взе си чантата и се обърна да си върви, но в този момент чу зад гърба си силен дрезгав глас.
            — Ще се случи тази нощ.
            Хари се извърна рязко. Професор Трелони седеше като скована в креслото си, погледът й не бе фокусиран, а челюстта й беше увиснала.
            — М-моля? — рече Хари.
            Професор Трелони изглежда не го чу. Очите й започнаха да се въртят. Хари стоеше, обзет от паника. Тя изглеждаше, като че ли ще изпадне в транс. Той се поколеба дали да не изтича до болничното крило… и тогава професор Трелони заговори отново със същия остър глас, който нямаше нищо общо с нейния:
            — Черния лорд е сам и без приятели, изоставен от привържениците си. Неговият слуга е окован от дванайсет години. Довечера преди полунощ слугата ще се освободи и ще се присъедини към господаря си. Черния лорд ще се издигне отново с помоща на своя слуга и ще бъде по-велик и по-зловещ отвсякога. Тази нощ… Преди полунощ… слугата… ще се освободи… и ще се върне… при своя господар…
            Главата на професор Трелони клюмна върху гърдите й. Тя издаде някакви нечленоразделни звуци, после изведнъж рязко изправи глава и каза сънливо.
            — Съжалявам, мило момче! От жегата… Май се унесох…
            Хари стоеше като втрещен.
            — Какво има, миличък?
            — Вие… вие току-що ми казахте, че… Черния лорд щял отново да се надигне… и че слугата му щял да се върне при него…
            Професор Трелони изглеждаше напълно изненадана.
            — Черния лорд ли? Онзи-който-не-бива-да-се-назовава? Мило момче, с това шега не бива… Да се надигне отново?! Нима…
            — Но вие току-що го казахте! Казахте, че Черния лорд…
            — Сигурно и ти си задрямал, миличък! — рече професор Трелони. — Не бих си позволила да предсказвам нещо толкова невероятно!
            Хари се смъкна по подвижната стълбичка и после по витата стълба, като се чудеше дали това, което току-що бе чул да изрича професор Трелони, бе истинско предсказание. Или просто бе решила да му направи впечатление в края на изпита?
            Пет минути по-късно той вече тичаше покрай охраната от тролове пред входа към кулата „Грифиндор“, а думите на професор Трелони все още кънтяха в ушите му. Покрай него минаваха ученици в обратната посока, смееха се и се шегуваха на път за поляните — радваха се на дългоочакваната си свобода. Когато стигна до портрета и влезе в общата стая, тя бе почти пуста. Само Рон и Хърмаяни седяха в един ъгъл.
            — Професор Трелони… — задъхваше се Хари — току-що ми каза…
            Но изведнъж млъкна, като видя лицата им.
            — Бъкбийк е загубил — едва изрече Рон. — Хагрид току-що изпрати това.
            Този път писмото на Хагрид бе сухо, без петна от сълзи, но явно ръката му толкова бе треперила, докато е пишел, че то едва се четеше.

            Обжалването загубено. Ще го екзекутират по залез. Нищо не можете да направите. Не идвайте. Не искам да гледате.
            Хагрид

            — Трябва да отидем веднага — каза Хари. — Не можем да го оставим да седи сам и да чака екзекутора.
            — Да, ама е по залез — обади се Рон, гледайки през прозореца със замъглени очи. — Няма да ни пуснат… Особено теб, Хари…
            Хари захлупи глава в дланите си и се замисли.
            — Поне да имахме мантията невидимка…
            — Къде е тя? — попита Хърмаяни.
            Хари й разказа как я е оставил в началото на тунела под Еднооката вещица.
            — …и ако Снейп пак ме забележи някъде там, здравата ще си изпатя — каза той накрая.
            — Вярно е — каза Хърмаяни и се изправи. — Ако те види… Как се отваря гърбицата на вещицата?
            — Достатъчно е… да я почукаш с магическата си пръчка и да кажеш „Дисендиум!“ — обясни Хари. — Но…
            Хърмаяни не го изчака да завърши изречението. Тя излезе от стаята, бутна портрета на Дебелата дама и се изгуби от погледите им.
            — Да не би да отиде да я донесе? — сякаш не повярва Рон, гледайки след нея.
            Точно това бе направила. След четвърт час Хърмаяни се върна със сребристата мантия, внимателно сгъната под одеждите й.
            — Хърмаяни, не знам какво те е прихванало напоследък — каза Рон изумен. — Първо удари плесница на Малфой, после напусна часовете на професор Трелони…
            Хърмаяни явно се почувства поласкана.
                                                                         * * *
            Отидоха да вечерят заедно с всички останали, но се върнаха след това в кулата „Грифиндор“. Хари бе скрил мантията невидимка под наметалото си и трябваше да държи ръката си притисната отпред, за да прикрива издутината. Те се спотаиха в една празна стая встрани от входната зала и се заслушаха, докато се увериха, че там няма никого. Чуха и последните двама ученици да излизат през вратата, която се затръшна след тях. Хърмаяни надникна навън.
            — Хайде — прошепна тя, — няма никой… Мятай мантията…
            Като вървяха плътно един до друг, за да не ги види никой, те преминаха на пръсти през входната зала, скрити под мантията, после слязоха по каменната стълба към поляната. Слънцето вече залязваше над Забранената гора и позлатяваше върховете на дърветата.
            Стигнаха до колибата на Хагрид и почукаха. Той се забави една минутка и когато най-сетне им отвори, пребледнял и разтреперан, се заоглежда наоколо.
            — Ние сме — прошепна Хари. — Под мантията невидимка сме. Пусни ни вътре да я свалим.
            — Не биваше да идвате! — отвърна им също с шепот Хагрид, но се отдръпна да влязат, бързо затвори вратата и Хари смъкна мантията.
            Хагрид не плачеше, нито ги прегръщаше. Приличаше на човек, който не знае нито къде е, нито какво прави. Тази негова безпомощност бе по-покъртителна от сълзите.
            — Да ви направя малко чай? — рече той.
            Големите му ръце се тресяха, като посегна за чайника.
            — Къде е Бъкбийк, Хагрид? — колебливо попита Хърмаяни.
            — Аз… изведох го навън — отвърна Хагрид и разплиска млякото върху масата, докато пълнеше каната. — Вързал съм го сред тиквите в лехата. Рекох си — да погледа дърветата и… и да подиша чист въздух… преди да…
            Ръцете на Хагрид трепереше така неудържимо, че каната с мляко се изплъзна и се разби на пода.
            — Аз ще почистя, Хагрид — бързо каза Хърмаяни и се втурна да изчисти разляното мляко.
            — В шкафа има още — каза Хагрид и като седна, взе да бърше чело с ръкава си.
            Хари погледна към Рон, но не срещна в очите му особена надежда.
            — Може ли да се направи нещо, Хагрид? — разпалено попита Хари, като седна до него. — Дъмбълдор…
            — Той вече опита — каза Хагрид. — Няма власт да отмени решението на комисията. Казал им, че на Бъкбийк му няма нищо, ама те са се уплашили. Нали знаете какъв е Луциус Малфой… Заплашил ги е според мен… пък и екзекуторът, оня Макнеър, е отколешен приятел на Малфой… ама поне щяло да бъде бързо и чисто… пък и аз ще съм до него…
            Хагрид преглътна. Очите му тревожно се озъртаха из стаята, сякаш търсеха надеждица или утеха.
            — И Дъмбълдор щял да дойде… да присъства. Писа ми тая сутрин. Каза, че искал да… да бъде до мен. Голяма работа е тоя Дъмбълдор…
            Хърмаяни, която ровеше из шкафа на Хагрид за още мляко, изхлипа сподавено. Като се изправи с шишето в ръце, личеше, че едвам сдържа сълзите си.
            — И ние ще останем с теб, Хагрид — започна тя, но великанът бързо поклати глава.
            — Вий веднага си отивате в замъка. Нали ви казах, че не ща да гледате. То и сега не трябваше да идвате… че ако Фъдж или Дъмбълдор ви заловят по това време без разрешение, ще си изпатиш най-много ти, Хари.
            По лицето на Хърмаяни вече се стичаха сълзи, но тя се опитваше да ги скрие от Хагрид, като се суетеше наоколо да приготви чай. Изведнъж, както вдигаше бутилката с мляко, за да отсипе в каната, тя нададе вик.
            — Рон, аз… не мога да повярвам… Ето го Скабърс!
            Рон я зяпна.
            — Какви ги говориш?
            Хърмаяни занесе каната за мляко до масата и я обърна с дъното нагоре. С панически писък и яростно драскане плъхът се изтърколи върху масата.
            — Скабърс! — не повярва Рон. — Скабърс, как се озова тук?
            Момчето грабна борещия се плъх и го вдигна към светлината. Скабърс бе в плачевно състояние. Беше отслабнал неимоверно, козината му бе опадала на кичури, оставяйки плешиви петна. Той се мяташе в ръцете на Рон, сякаш искаше да избяга на всяка цена.
            — Не бой се, Скабърс! — каза му Рон. — Няма котки! Никой няма да ти стори зло.
            Хагрид изведнъж се изправи, вперил очи в прозореца. Загорялото му лице бе добило цвета на пергамент.
            — Те идват…
            Хари, Рон и Хърмаяни веднага го наобиколиха. По стълбите на замъка в далечината слизаха група мъже. Най-отпред вървеше Албус Дъмбълдор и сребристата му брада проблясваше под последните лъчи на слънцето. До него крачеше Корнелиус Фъдж. Следваха ги немощният стар член на комисията и екзекуторът Макнеър.
            — Трябва да си вървите — каза Хагрид. Той вече целият трепереше. — Не бива да ви открият тук… тръгвайте, хайде.
            Рон напъха Скабърс в джоба си, а Хърмаяни грабна мантията невидимка.
            — Ще ви изведа отзад — каза Хагрид.
            Те го последваха през вратата към задния двор. На Хари всичко му се струваше някак недействително, особено след като забеляза Бъкбийк на няколко метра встрани, вързан за едно дърво зад лехата с тиквите на Хагрид. Хипогрифът сякаш усещаше, че нещо става. Той люшкаше заострената си глава насам-натам и нервно риеше земята.
            — Няма нищо, Бийки — нежно му заговори Хагрид. — Няма нищо… — После се обърна към тримата приятели. — Вървете… Не се мотайте.
            Но те не помръдваха.
            — Хагрид, не можем…
            — Нека им разкажем какво всъщност стана…
            — Не може да го убият…
            — Вървете! — каза заплашително Хагрид. — Не ми стига другото, а вий да загазите!
            Нямаха друг избор. Тъкмо когато Хърмаяни метна мантията невидимка върху Хари и Рон, от предната страна на колибата се чуха гласове. Като още гледаше към мястото, където стояха, преди да станат невидими, Хагрид продължи да им говори.
            — Бързо изчезвайте! — Гласът му звучеше дрезгаво. — Не слушайте…
            Хагрид тъкмо влезе обратно в дома си и на предната врата се почука.
            Бавно, като замаяни от ужас, Хари, Рон и Хърмаяни безмълвно заобиколиха къщата на Хагрид и преди да се отдалечат, чуха как предната врата се затръшна.
            — Нека да побързаме, моля ви — прошепна Хърмаяни. — Не мога да го понеса, не издържам…
            Те поеха по стръмния склон към замъка. Слънцето вече бързо потъваше, небето бе станало светлосиво с виолетови отблясъци, но далеч на запад още се виждаше рубинено червено сияние.
            Рон изведнъж замръзна на място.
            — Заради Скабърс… не ще да… мирува…
            Рон се беше навел, мъчейки се да задържи Скабърс в джоба си, но плъхът сякаш беше подивял. Цвърчеше неистово, гърчеше се и се мяташе, опитваше се да забие зъби в ръката на Рон.
            — Скабърс, това съм аз, идиотче, аз съм Рон — шепнеше през зъби Рон.
            Някъде зад тях се отвори врата и се разнесоха мъжки гласове.
            — О, Рон, нека да вървим! Ей сега ще го направят! — хълцаше Хърмаяни.
            — Добре… Скабърс, мирувай
            Пак тръгнаха. И Хари като Хърмаяни се опитваше да не слуша глъчката зад тях. Рон спря отново.
            — Не мога повече да го удържам… Скабърс, млъкни, всички ще ни чуят…
            Плъхът яростно скимтеше, но не успяваше да заглуши звуците, които идваха от градината на Хагрид. Чу се неразбираема врява от различни мъжки гласове, после настана тишина и тогава, без никакво предизвестие, просвистя секира и последва тъп удар.
            Хърмаяни се олюля и спря.
            — Направиха го! — прошепна тя на Хари. — Н-н-не мога да повярвам… Те го направиха!


            ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
            КОТАРАК, ПЛЪХ И КУЧЕ

            Хари бе изтръпнал от ужас. Тримата стояха като вцепенени под мантията невидимка. Прощалните лъчи на залязлото слънце пръскаха кървава светлина върху дългите сенки по поляните. Изведнъж зад тях се разнесе див стон.
            — Хагрид — промълви Хари.
            Без да мисли какво прави, той понечи да се върне назад, но Рон и Хърмаяни го сграбчиха за ръцете.
            — Не бива — каза Рон, пребледнял като лист хартия. — Ще му влошим положението, ако разберат, че сме ходили при него…
            Хърмаяни дишаше учестено и неравномерно.
            — Как… можаха… — едва изрече тя със свито гърло. — Как можаха да го направят?
            — Да вървим — каза Рон, чиито зъби вече тракаха.
            Те тръгнаха пак към замъка с малки крачки, за да бъдат всички под мантията. Светлината вече бързо гаснеше. До края на пътя им мракът се спусна наоколо като прокоба.
            — Скабърс, мирувай! — шъткаше Рон и притискаше ръка върху гърдите си. Плъхът се мяташе като обезумял. Рон спря изведнъж, опитвайки се да го напъха в джоба си. — Какво ти става, глупаво плъхче? Кротувай… ОУХ! Ухапа ме.
            — Мълчи, Рон! — прошепна Хърмаяни изплашена. — Фъдж ще дойде всеки миг…
            — Ама той не ще… да седи…
            Очевидно Скабърс бе много уплашен от нещо. Мяташе се с всички сили и се опитваше да се освободи от прегръдката на Рон.
            — Ама всъщност какво му става?
            Но Хари току-що бе забелязал как, снишил се до земята, с жълти очи, светещи в мрака, към тях се прокрадваше Крукшанкс. Не беше ясно дали ги е забелязал, или е привлечен от цвърченето на Скабърс.
            — Крукшанкс! — простена Хърмаяни. — Не, махни се, Крукшанкс! Махай се!
            Но котаракът се приближаваше все повече.
            — Скабърс… НЕДЕЙ!
            Бе твърде късно — плъхът се изплъзна между свитите пръсти на Рон, скочи на земята и драсна нанякъде. С един скок Крукшанкс се хвърли след него и преди Хари и Хърмаяни да успеят да го спрат, Рон отметна мантията невидимка от себе си и хукна с всички сили в тъмното.
            — Рон! — почти се разплака Хърмаяни.
            Двамата с Хари само се спогледаха и се втурнаха след него. Ала не можеха да тичат под мантията невидимка, затова я отметнаха и тя остана да се развява зад тях като знаме, докато се мъчеха да настигнат Рон. Чуваха само стъпките и виковете му:
            — Пусни го… пусни го… Скабърс, ела тук
            После нещо силно тупна.
            — Хванах те! Марш, мръсен котарак!
            Хари и Хърмаяни едва не се стовариха върху Рон — все пак успяха да спрат точно до него. Той лежеше по очи на земята, но Скабърс бе напъхан обратно в джоба му.
            — Рон… хайде… бързо под мантията… — задъхваше се Хърмаяни. — Дъмбълдор… и министърът… всеки момент ще се появят…
            Но преди още да успеят да се покрият, преди да си поемат въздух дори, чуха меко тупкане на гигантски лапи. Нещо се приближаваше към тях откъм мрака… Това бе огромно светлооко катраненочерно куче.
            Хари посегна към пръчката си, но бе твърде късно — кучето направи гигантски скок, удари го с лапи в гърдите и Хари падна назад под снопове от косми, усети в лицето си горещия му дъх и видя над себе си оголени зъби, дълги като пръсти…
            От устрема на скока си кучето се претърколи зад Хари, който се опита да стане, силно замаян, усещайки ребрата си като счупени, но чу ръмжене и тропот от ново нападение.
            До него Рон вече се бе изправил. При следващия скок на кучето той блъсна Хари настрани и кучешките челюсти се склещиха върху протегнатата му ръка. Хари се хвърли отгоре му и се вкопчи в козината на звяра, който повлече Рон леко, сякаш бе парцалена кукла…
            После, съвсем изневиделица, нещо шибна Хари така силно през лицето, че го събори. Той чу как Хърмаяни изпищя от болка и също падна. Хари затърси опипом магическата си пръчка, примигвайки през кръвта, стичаща се в очите му…
            — „Лумос!“ — прошепна той.
            На светлината от пръчката видя ствола на дебело дърво — бяха гонили Скабърс до сянката на Плашещата върба, чиито клони скърцаха като при буря и се вееха насам-натам, за да не им позволят да се приближат.
            А там, в основата на дървото, се виждаше кучето, което дърпаше Рон заднишком през голяма дупка между корените… Рон яростно се съпротивяваше, но главата и горната част на тялото му бързо изчезнаха от погледите им.
            — Рон! — изкрещя Хари, но един дебел клон го удари жестоко и той политна назад.
            Двамата с Рон и Хърмаяни виждаха вече само единия от краката на Рон, който той бе заклещил в корените на върбата, за да не го изтегли кучето съвсем под земята. Ала ужасен пукот раздра въздуха като изстрел, кракът на Рон се счупи и след миг нямаше и следа от него.
            — Хари… трябва да тичаме за помощ… — извика Хърмаяни, която също бе разкървавена — върбата бе разкъсала рамото й.
            — Не! Това голямо нещо ей сега ще го изяде… Нямаме никакво време…
            — Няма да успеем да влезем без помощ…
            Още един клон ги шибна с вейки като кокалести пръсти.
            — Щом това голямо куче можа да влезе, и ние ще успеем — задъхваше се вече Хари, като се луташе насам-натам, търсейки начин да се провре между разярените свистящи клони, ала не можеше да се приближи и на сантиметър към корените, без да попадне в обсега на ударите.
            — Ооо! Помощ! Помощ! — неистово шепнеше Хърмаяни, като подскачаше и се въртеше безпомощно на едно място. — Ооох… моля…
            Крукшанкс се стрелна покрай нея, провря се като змия между шибащите клони и постави предна лапа върху един изпъкнал чвор на ствола.
            Дървото тутакси престана да се движи, сякаш се вкамени. Не трепваше дори и листенце.
            — Крукшанкс! — прошепна Хърмаяни изумена и сграбчи ръката на Хари силно до болка. — Откъде е знаел?
            — Той е приятел на кучето — мрачно каза Хари. — Видях ги заедно. Хайде… и си приготви магическата пръчка…
            За няколко секунди бяха до ствола, но преди да стигнат отвора между корените, успяха да видят само как Крукшанкс се шмугна вътре и заметна връхчето на опашката си като дълга четка. Хари го последва, като запълзя с главата напред и се спусна по пръстта до дъното на възнисък тунел. Крукшанкс бе малко по-напред и очите му блестяха на светлината от пръчката на Хари. След секунда се смъкна и Хърмаяни.
            — Къде е Рон? — прошепна тя с ужас в гласа.
            — Насам — отвърна Хари и тръгна, приведен на две, подир Крукшанкс.
            — Къде ли извежда този тунел? — почти без дъх попита Хърмаяни зад него.
            — Не знам… отбелязан е на Хитроумната карта, но Фред и Джордж ми казаха, че никой не е влизал в него. Стига до края на картата и вероятно води до Хогсмийд…
            Движеха се колкото се може по-бързо, все така наведени, а пред тях опашката на Крукшанкс ту се появяваше, ту изчезваше. Тунелът продължаваше и на Хари му се струваше, че е дълъг почти колкото онзи до „Меденото царство“. Докато си поемаше въздух рязко и с мъка, Хари си мислеше само за Рон и какво ли правеше с него гигантското куче.
            По едно време тунелът започна да се издига, а след малко зави и Крукшанкс изчезна. Вместо него Хари видя светлинка през малък отвор.
            Двамата с Хърмаяни спряха да отдъхнат и вдигнаха пръчките си да видят какво има нататък.
            Беше стая, потънала в прах и в пълен безпорядък. По стените висяха отлющени парчета хартия, по целия под имаше петна, всичките мебели бяха изпочупени, сякаш някой беше блъскал нарочно. Прозорците бяха заковани с дъски.
            Хари погледна към Хърмаяни, която изглеждаше много уплашена, но му кимна.
            Той се промъкна през дупката и се огледа внимателно. Стаята беше пуста, но вдясно имаше отворена врата, която водеше към полутъмно коридорче. Изведнъж Хърмаяни сграбчи Хари за китката. Широко отворените й очи обхождаха закованите прозорци.
            — Хари… — прошепна тя. — Май сме в Къщата на крясъците.
            Хари се огледа и забеляза съвсем близо дървен стол, от който бяха отчупени цели парчета, а един от краката му липсваше.
            — Това не е работа на призраци — бавно каза Хари.
            В този момент чуха скърцане над главите си. Горе нещо се движеше. И двамата вдигнаха очи към тавана. Хърмаяни стискаше така силно Хари за китката, че той престана да усеща пръстите си. Даде й да разбере това с поглед, тя му кимна и го пусна.
            Колкото можеха по-тихо, двамата се промъкнаха в коридорчето и поеха нагоре по порутената стълба. Дебелият слой прах беше изтрит само в една широка ивица по пода, явно излъскана от нещо, влачено нагоре.
            Стигнаха до тъмната горна площадка.
            — „Нокс!“ — прошепнаха те едновременно и светлинките от върховете на пръчките им изгаснаха.
            Имаше само една открехната врата. Докато пристъпваха към нея, чуха стъпки, тихо стенание, после звучно дълбоко мъркане. Спогледаха се и си кимнаха.
            Стиснал здраво пръчката пред себе си, Хари ритна и отвори вратата.
            На великолепно легло с балдахин, чиито завеси бяха много прашни, се бе изтегнал Крукшанкс, който замърка още по-силно, щом ги видя. Долу на пода бе Рон, притиснал крака си, извит под много странен ъгъл.
            Хари и Хърмаяни се втурнаха към него.
            — Рон… добре ли си?
            — Къде е кучето?
            — Не е куче — простена Рон и стисна зъби от болка. — Хари, това е капан…
            — Какво?
            — Той е кучето… той е зоомаг…
            Рон впери поглед зад гърба на Хари и той се извърна. От сянката излезе мъж и шумно захлопна вратата след тях.
            Мръсна сплъстена коса висеше на кичури до лактите му. Ако след тях не блестяха очите му, хлътнали дълбоко, можеха да го вземат за труп. Восъчната му кожа бе опъната по скулите като на череп. Жълтите зъби бяха оголени в нещо като усмивка. Беше Сириус Блек.
            — „Експелиармус!“ — прегракнало изрече той, насочвайки пръчката на Рон срещу тях.
            Магическите пръчки на Хари и Хърмаяни изхвръкнаха от ръцете им, Блек ги улови и се приближи с една крачка. Очите му бяха приковани върху Хари.
            — Предполагах, че ще дойдеш да помогнеш на приятеля си — каза той дрезгаво. Гласът му звучеше така, като че отдавна бе загубил навика да си служи с него. — Баща ти би направил същото за мен. Много смело, че не хукна да викаш учител. Благодарен съм ти… така всичко ще бъде по-лесно…
            Предизвикателното споменаване на баща му отекна в ушите на Хари, сякаш Блек бе изкрещял. В гърдите на момчето заклокочи омраза, която прогони всякакъв страх. За пръв път в живота му се прииска да има в ръцете си магическа пръчка не за да се защитава, а да напада… да убива. Без да съзнава какво прави, той се устреми напред, но два чифта ръце го сграбчиха от двете страни и го дръпнаха назад.
            — Не, Хари! — ужасено прошепна Хърмаяни, а Рон се обърна към Блек:
            — Ако си решил да убиеш Хари, ще трябва да убиеш и нас! — заговори му той с ярост, но от усилието да се надигне бе пребледнял още повече и се олюля, докато говореше.
            Нещо трепна в почти невидимите очи на Блек.
            — Лягай там — каза той тихо, — че ще ти се влоши кракът.
            — Чу ли какво ти казах? — почти без сили продължи Рон, като се държеше здраво за Хари, за да стои прав. — Ще трябва да убиеш и трима ни!
            — Тази нощ тук ще стане само едно убийство — рече Блек и оголи зъби в още по-широка усмивка.
            — Защо така? — изсъска насреща му Хари, мъчейки се да се изтръгне от Рон и Хърмаяни. — Предишния път бяха повече, нали? Не ти е мигнало окото да избиеш всичките онези мъгъли, за да се добереш до Петигрю… Как така не са те поукротили в Азкабан?
            — Хари! — изхленчи Хърмаяни. — Мълчи!
            — ТОЙ Е УБИЛ МАМА И ТАТКО! — закрещя Хари и като се изтръгна най-сетне от Хърмаяни и Рон, се засили напред…
            Бе забравил и за магиите, бе забравил, че е нисък, слабичък и едва на тринайсет, докато Блек бе висок възрастен човек. Хари искаше само едно — да причини на Блек колкото може по-силна болка, без да мисли какво ще трябва сам да изтърпи след това…
            Може би изненадан от такава глупава постъпка, Блек не вдигна навреме магическите пръчки. С едната си ръка Хари се вкопчи в кокалестата му китка и успя да наклони пръчката настрани, докато юмрукът на другата му ръка попадна точно в слепоочието на Блек и двамата се стовариха назад в стената.
            Хърмаяни се разпищя, Рон се разкрещя… Ослепителна светкавица изскочи от пръчките в ръката на Блек и цял сноп искри мина на сантиметри от лицето на Хари. Кльощавата ръка, стегната в пръстите на Хари, яростно се извиваше, но той не я пускаше, а с юмрука си налагаше Блек където свари.
            Ала свободната ръка на Блек успя да намери гърлото на Хари.
            — Не — хриптеше той. — Твърде дълго чаках…
            Пръстите му се стегнаха. Хари взе да се дави, очилата му се смъкнаха.
            Тогава забеляза, че отнякъде се стрелна кракът на Хърмаяни, и Блек го пусна, като изръмжа от болка. Рон се бе метнал върху ръката, в която затворникът държеше пръчките, и Хари чу как те изтропаха…
            Успя да се измъкне от кълбото вкопчени тела, проследи с поглед пръчката си, която се изтърколи върху пода, и се хвърли към нея.
            — Ааааааррргх!
            Крукшанкс бе скочил сред боричкащите се и ноктите на предните му лапи се забиха в ръката на Хари. Той успя да го отметне настрани, но котаракът се стрелна към пръчката му.
            — НЕ, НЕ СМЕЙ! — изрева Хари и така изрита Крукшанкс, че той отскочи настрани, съскайки.
            Хари грабна пръчката си и се обърна.
            — Махнете се от пътя ми! — викна той на Рон и Хърмаяни.
            Нямаше нужда да им повтаря. Хърмаяни, почти без дъх, с окървавена устна, изпълзя настрани, като успя да се добере до другите две пръчки. Рон се довлече до една от дървените колони на кревата и се отпусна до него, дишайки тежко, с позеленяло лице, притиснал с две ръце счупения си крак.
            Блек още лежеше проснат на пода до стената. Хлътналите му гърди се издигаха и спускаха учестено, докато гледаше как Хари бавно се приближава, прицелил се с пръчката точно в сърцето му.
            — Ще ме убиеш ли, Хари? — прошепна той.
            Хари спря над него, гледайки го, без да отклонява върха на пръчката си от гърдите му. Около лявото око на Блек се образуваше мораво петно, а от носа му течеше кръв.
            — Ти си убил моите родители — каза Хари с леко разтреперан глас, но ръката, в която бе пръчката, остана неподвижна.
            Блек впери в него хлътналите си очи.
            — Не го отричам — каза той много тихо. — Но ако знаеше цялата история…
            — Цялата история ли? — повтори Хари и в ушите му се надигна онова силно туптене. — Ти си ги продал на Волдемор, повече не искам да знам!
            — Трябва да ме изслушаш — каза Блек с настойчива нотка в гласа. — Иначе ще съжаляваш… ти не разбираш…
            — Разбирам много по-добре, отколкото мислиш — каза Хари и гласът му вече силно трепереше. — Ти никога не си я чувал, нали, моята майка… когато се опитва да попречи на Волдемор да ме убие… и всичко това заради теб… заради теб…
            Преди някой от двамата да успее да изрече още една дума, нещо рижаво се стрелна покрай Хари. Крукшанкс скочи върху гърдите на Блек и се настани точно над сърцето му. Блек примигна и сведе поглед към котарака.
            — Махни се — измърмори той, опитвайки се да избута животното.
            Ала Крукшанкс вкопчи лапи в дрехите на Блек и не помръдна. Той извърна грозната си сплескана муцуна към Хари и го загледа с големите си жълти очи. Хърмаяни сухо изхлипа.
            Хари се вгледа изумен в Блек и Крукшанкс, а пръстите му стиснаха още по-здраво магическата пръчка. Ами ако трябваше да убие и котарака? Той явно бе съюзник на Блек… И щом беше готов да умре, за да го защити, това не засягаше Хари… А ако Блек искаше да спаси Крукшанкс, значи държеше на котарака повече, отколкото на родителите на Хари.
            Хари вдигна пръчката си. Сега бе моментът да го направи. Сега бе моментът да отмъсти за майка си и баща си. Трябваше да убие Блек. Ще го убие. Това бе единствената му възможност.
            Секундите минаваха бавно, а Хари стоеше като вцепенен, насочил пръчката си към Блек, който продължаваше да го гледа с Крукшанкс върху гърдите си. Откъм кревата се чуваше неравното дишане на Рон, а Хърмаяни бе притихнала.
            В този момент се разнесе друг звук…
            Глухи стъпки се чуха от долния етаж и някой се заизкачва по стълбата.
            — НИЕ СМЕ ТУК, ГОРЕ! — викна изведнъж Хърмаяни. — НИЕ СМЕ ТУК… ГОРЕ… СИРИУС БЛЕК… БЪРЗО!
            Блек се сепна и почти отмести Крукшанкс от себе си. Хари инстинктивно стисна пръчката си. „Направи го сега!“— изкрещя някакъв глас в главата му… Но стъпките кънтяха вече по стълбите, а Хари още не бе го направил.
            Вратата на стаята се отвори рязко сред рой червени искри и Хари се извърна точно когато в очертанията й се появи професор Лупин с побеляло лице и вдигната в готовност пръчка. Очите му се стрелнаха от лежащия Рон към Хърмаяни, свита до вратата, след това към Хари, изправен с насочена към Блек пръчка, и най-сетне към самия беглец, сгърчен и разкървавен в краката на Хари.
            — Експелиармус! — викна Лупин.
            Пръчката на Хари пак изхвръкна от ръката му, както и останалите две от ръцете на Хърмаяни. Лупин ги улови наведнъж, после влезе в стаята и спря поглед върху Блек, все още под Крукшанкс, пазещ го с тялото си.
            Хари изведнъж усети празнота в себе си. Не бе го направил… Нервите му не издържаха. Блек щеше да бъде предаден на дименторите.
            Тогава заговори Лупин, и то със странен глас, който трепереше от някакво потискано чувство.
            — Къде е той, Сириус?
            Хари погледна Лупин — не разбираше какво иска да каже, за кого говори? Обърна се и отново се вгледа в Блек.
            Лицето на затворника бе съвсем безизразно. Известно време той изобщо не помръдваше, после бавно вдигна свободната си ръка и посочи право към Рон. Като замаян Хари насочи погледа си към Рон, който бе съвсем озадачен.
            — Ами тогава… — промълви Лупин, гледайки Блек така настойчиво, сякаш искаше да прочете мислите му, — защо не се е показал досега? Освен ако… — Очите на Лупин внезапно се разшириха, сякаш бе видял нещо отвъд Блек, което другите не можеха да видят. — …Освен ако той самият… не е бил… или не сте се разменили… без да ми кажеш?
            Съвсем бавно, без да отмества немощен поглед от лицето на Лупин, Блек кимна.
            — Професор Лупин — прекъсна ги на висок глас Хари, — какво става…
            Ала така и не успя да довърши въпроса си, защото от онова, което видя, гласът му се спря в гърлото. Лупин бавно отпусна пръчката си. Миг след това той бе вече до Блек, хвана го за ръка и му помогна да се изправи, а след като Крукшанкс тупна на пода, го прегърна като брат.
            Хари имаше чувството, че стомахът му се обръща.
            — НЕ МОГА ДА ПОВЯРВАМ! — изпищя Хърмаяни.
            Лупин пусна Блек и се обърна към нея. Тя се бе надигнала от пода и го сочеше с обезумял поглед.
            — Вие… вие…
            — Хърмаяни…
            — …вие и той…
            — Хърмаяни, успокой се…
            — Аз не казах на никого! — с цяло гърло крещеше Хърмаяни. — Аз ви прикривах…
            — Хърмаяни, моля те, чуй ме! — викна Лупин. — Ще ти обясня…
            Хари цял се тресеше, но не от страх, а от нов пристъп на ярост.
            — Аз ви вярвах — развика се той срещу Лупин, без да може да удържи гласа си, — а през цялото време вие сте му бил приятел!
            — Грешиш — отвърна Лупин, — не съм бил приятел на Сириус през тия дванайсет години, но сега вече съм… Ще ти обясня…
            — НЕ! — пищеше Хърмаяни. — Хари, не му вярвай, той е помогнал на Блек да влезе в замъка, той също иска да те види мъртъв. Той е върколак!
            Настъпи оглушителна тишина. Очите на всички се насочиха сега към Лупин, който остана забележително спокоен, макар и доста бледен.
            — Обикновено си по-точна, Хърмаяни — каза той. — От три неща сега, боя се, позна само едното. Не съм помогнал на Сириус да влезе в замъка и изобщо не искам Хари да умре… — Странна тръпка премина по лицето му. — Не отричам единствено, че съм върколак.
            Рон направи героичен опит да стане отново, но пак падна и простена от болка. Лупин се отправи към него загрижен, но Рон му кресна: „Махни се от мен, върколако!“
            Лупин замръзна на мястото си. После с явно усилие се обърна към Хърмаяни и попита:
            — Откога знаеш?
            — Много отдавна — съвсем тихо каза Хърмаяни. — Откакто писах съчинението за професор Снейп.
            — Той ще остане възхитен — хладно отбеляза Лупин. — Беше ви дал да напишете това съчинение с надеждата да разберете какво всъщност издават моите симптоми. В Лунната карта ли видя, че винаги съм бил болен при пълна луна, или разбра, когато богъртът се превърна в луна пред мен?
            — И двете — тихо отвърна Хърмаяни.
            Лупин се засмя пресилено.
            — Ти си най-умната магьосница на тази възраст, която съм срещал, Хърмаяни.
            — Не съм — прошепна Хърмаяни. — Ако бях по-умна, щях да разкажа на всички какъв сте вие!
            — Но те вече знаят — каза Лупин. — Поне учителите.
            — И Дъмбълдор ви назначи, знаейки, че сте върколак? — недоумяваше Рон. — Да не е луд?
            — Някои от колегите мислеха така — каза Лупин. — Той трябваше да положи голямо усилие, за да ги убеди, че съм безопасен…
            — ОБАЧЕ Е СБЪРКАЛ! — викна Хари. — ВИЕ ПРЕЗ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ СТЕ ПОМАГАЛ НА ТОЯ ТУК! — той посочи към Блек, който се бе добрал до леглото и се бе отпуснал в него, захлупил лицето си с разтреперана длан.
            Крукшанкс скочи и се настани в скута на затворника, мъркайки. Рон се поотдръпна от тях, влачейки крака си.
            — Аз не съм помагал на Сириус — рече Лупин. — Позволете ми да обясня. Ето…
            Той раздели пръчките на Хари, Рон и Хърмаяни и подхвърли всяка от тях на притежателя й. Хари улови своята изумен.
            — Така… — започна Лупин и пъхна пръчката си в джоба. — Вие сте въоръжени, ние не сме. Ще ме изслушате ли сега?
            Хари не знаеше какво да мисли. Капан ли бе това?
            — Щом не сте му помагал — не се стърпя той, поглеждайки гневно към Блек, — откъде знаехте, че е тук?
            — От картата — отвърна Лупин. — Хитроумната карта. Както си седях в кабинета и я разглеждах…
            — Нима знаете как да си служите с нея? — попита Хари, изпълнен с подозрения.
            — Разбира се, че знам как да си служа с нея! — махна Лупин нетърпеливо с ръка. — Аз съм един от създателите. Под името Лун… така ми викаха приятелите ми в училище.
            — Вие сте от създателите
            — По-важното е, че тази вечер я наблюдавах внимателно, защото ми беше минало през ума, че ти и твоите приятели можете да се измъкнете от замъка, за да посетите Хагрид преди екзекуцията на неговия хипогриф. И познах, нали?
            Той беше започнал да крачи из стаята, спирайки поглед върху всеки един от тях. Под краката му се вдигаха малки облачета прах.
            — Допуснах, че сте взели и старата мантия невидимка на баща ти, Хари.
            — Откъде знаете за мантията?
            — Колко пъти съм виждал как Джеймс изчезва под нея… — отвърна Лупин и пак махна припряно с ръка. — Работата е там, че дори и с мантия невидимка се появяваш на Хитроумната карта. Видях ви как прекосихте поляната и влязохте в колибата на Хагрид. Двайсет минути по-късно си тръгнахте от Хагрид и поехте назад към замъка. Този път обаче с вас имаше още някой.
            — Какво? — изненада се Хари. — Никого нямаше!
            — Не можех да повярвам на очите си — продължи Лупин, като продължаваше да крачи, но не обърна внимание на Хари. — Реших, че картата нещо се е повредила. Как можеше той да бъде с вас?
            — Никой нямаше! — настояваше Хари.
            — После видях друга точка да се движи бързо към вас с надпис „Сириус Блек“… Видях как се нахвърли върху вас и как издърпа двама в корените на Плашещата върба…
            — Един от нас! — обади се ядосано Рон.
            — Не, Рон — възрази му Лупин. — Бяхте двама.
            Той престана да крачи и спря поглед върху Рон.
            — Би ли ми разрешил да погледна плъха ти? — попита с равен глас Лупин.
            — Каквооо? — изуми се Рон. — Какво общо има Скабърс с всичко това?
            — Твърде много — каза Лупин. — Може ли да го видя, ако обичаш?
            Рон се поколеба, после пъхна ръка под мантията си. Появи се Скабърс, който отчаяно се мяташе и Рон трябваше да го хване за дългата плешива опашка, за да не избяга. Крукшанкс се надигна в скута на Блек и започна тихо да съска.
            Лупин се приближи до Рон и почти затаи дъх, докато внимателно оглеждаше Скабърс.
            — Защо? — пак попита Рон, като примигваше уплашено и притискаше към себе си Скабърс. — Какво общо има моят плъх с всичко това?
            — Това не е обикновен плъх — изведнъж се обади с прегракнал глас Сириус Блек.
            — Какво искате да кажете? Разбира се, че е плъх…
            — Не, не е — кротко му възрази Лупин. — Той е магьосник.
            — Зоомаг — добави Блек. — И се казва Питър Петигрю.


            ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
            ЛУН, ОПАШ, ЛАП И РОГ

            Минаха няколко секунди, докато осъзнаха това абсурдно твърдение. Пръв се обади Рон и каза същото, което Хари мислеше:
            — И двамата сте полудели!
            — Това е смешно — каза спокойно Хърмаяни.
            — Питър Петигрю е мъртъв! — добави Хари. — Той е убил и него преди дванайсет години!
            И посочи към Блек, чието лице се изкриви в мъчителна гримаса.
            — Щях да го направя — изръмжа той, оголвайки жълтите си зъби, — но дребният Питър ме надхитри… Само че този път няма да успее!
            И Блек се засили към Скабърс, отхвърляйки Крукшанкс на пода. Рон извика от болка, когато Блек се стовари с цялата си тежест върху счупения му крак.
            — Сириус, НЕ! — викна Лупин, втурна се към Блек и го издърпа. — ЧАКАЙ! Не можеш да го направиш така изведнъж! Трябва да им обясним…
            — После ще им обясняваме! — озъби се Блек и се опита да изблъска Лупин, посягайки към въздуха с едната си ръка да стигне до Скабърс.
            Плъхът квичеше като прасе и дереше лицето и шията на Рон, опитвайки се да избяга.
            — Те имат… право… да узнаят… всичко — задъхваше се Лупин, като все още се мъчеше да удържи Блек. — Рон се е грижил за него през всичките тези години! А има неща, които и аз не разбирам! Ами Хари… Поне на Хари дължиш истината, Сириус!
            Блек престана да се съпротивява, но хлътналите му очи не се отместваха от Скабърс, който се бе вкопчил в изхапаната, издрана и кървяща ръка на Рон.
            — Добре тогава — рече Блек, без да отмества поглед от плъха. — Кажи им каквото щеш, но побързай. Искам най-сетне да извърша убийството, заради което лежах в затвора…
            — Вие и двамата сте си изгубили ума — каза Рон разтреперан, поглеждайки към Хари и Хърмаяни за подкрепа. — Омръзна ми всичко това. Махам се.
            Той се опита да се изправи на здравия си крак, но Лупин отново вдигна пръчката си и я насочи към Скабърс.
            — Сега ще ме изслушаш, Рон — кротко му каза той. — Само дръж здраво Питър, докато ти говоря.
            — ТОЙ НЕ Е ПИТЪР, ТОЙ Е СКАБЪРС! — кресна Рон и се опита пак да напъха плъха в предния си джоб, но Скабърс се съпротивяваше с всички сили.
            Рон залитна и загуби равновесие, но Хари го подхвана и го бутна да легне на кревата. После, без да обръща внимание на Блек, се обърна към Лупин.
            — Имало е свидетели, които са видяли как е умрял Петигрю — каза той. — Цял куп свидетели…
            — Но не са видели онова, което всъщност е станало — яростно се обади Блек, гледайки как Скабърс се бори в ръцете на Рон.
            — Да, всички мислеха, че Сириус е убил Питър — продължи Лупин. — Аз самият го вярвах… докато не видях името му на картата тази вечер. Защото Хитроумната карта никога не лъже… Питър е жив и Рон го държи, Хари.
            Хари се обърна към Рон и погледите им се срещнаха в мълчаливо съгласие — Блек и Лупин бяха загубили разсъдъка си. В тяхната история нямаше никакъв смисъл. Как можеше Скабърс да е Питър Петигрю? Блек явно все пак бе превъртял в Азкабан… Но защо и Лупин се хващаше на тази въдица? Тогава се обади Хърмаяни, мъчейки се да успокои треперещия си глас, за да накара професор Лупин да говори разумно.
            — Вижте, професор Лупин… Скабърс не би могъл да е Петигрю… Това просто е невъзможно и вие добре го знаете…
            — Защо да е невъзможно? — спокойно й отвърна Лупин, все едно че бяха в клас и Хърмаяни просто бе забелязала проблем в експеримента с гриндилоу.
            — Защото… защото все някой щеше да знае, ако Петигрю е бил зоомаг. Учихме за зоомаговете при професор Макгонъгол. Проверих в библиотеката, докато си пишех домашното — в министерството има картотеки с имената на вещиците и магьосниците, които могат да се превръщат в животни. Там е отбелязано и какви точно животни стават, характерните им белези и всичко… А аз отидох да потърся името на професор Макгонъгол и видях, че през този век е имало само седем зоомагове, но името на Петигрю не фигурира в този списък.
            Хари дори не успя да се възхити мислено на старанието, което Хърмаяни бе положила за домашното си, защото Лупин избухна в смях.
            — Отлично, Хърмаяни! — каза той. — Само че в министерството изобщо не разбраха, че в „Хогуортс“ се подвизават трима нерегистрирани зоомагове.
            — Ако ще им разказваш историята, побързай, Ремус — сопна му се Блек, който още следеше всяко отчаяно движение на Скабърс. — Чаках дванайсет години и повече няма да чакам.
            — Добре… но и ти трябва да ми помагаш, Сириус — съгласи се Лупин. — Аз знам само началото…
            Лупин изведнъж млъкна. Зад него нещо силно изскърца. Вратата на спалнята се бе отворила от само себе си и петимата извърнаха погледи към нея. Лупин излезе и се огледа навън.
            — Няма никой…
            — Тук има призраци! — подсети ги Рон.
            — Не е вярно — каза Лупин, гледайки все още озадачено към вратата. — В Къщата на крясъците никога не е имало призраци. Аз издавах писъците и воя, чувани от селяните.
            Той отметна сивеещата коса от очите си, замисли се за момент и продължи:
            — Оттам започна всичко. Откакто станах върколак. Нищо не би се случило, ако не бях ухапан… и ако не бях толкова дързък…
            Сега той изглеждаше нещастен и уморен. Рон отвори уста да го прекъсне, но Хърмаяни, която наблюдаваше Лупин много внимателно, го спря: „Шшшшшт!“
            — Бях много малко момче, когато бях ухапан. Родителите ми опитаха всичко, но по онова време все още нямаше лек. Отварата, която професор Снейп измисли за мен, е съвсем ново откритие. Тя ме предпазва, разбирате ли? Ако я взимам през седмицата преди пълнолуние, запазвам разсъдъка си и след като се преобразя… Така мога да се свия в кабинета си като безопасен вълк и да чакам луната да почне да намалява отново. Преди да бъде открита съхранителната отвара, веднъж в месеца се превръщах в същинско чудовище. Явно беше невъзможно да уча в „Хогуортс“. Другите родители нямаше да се съгласят децата им да бъдат изложени на опасността, която представлявах. Точно тогава Дъмбълдор стана директор и прояви съчувствие. Каза, че ако вземем необходимите предпазни мерки, нямало причина да не ходя на училище…
            Лупин въздъхна и погледна към Хари.
            — Нали ти казах преди няколко месеца, че Плашещата върба бе посадена точно в годината, когато постъпих в „Хогуортс“. Истината е, че я посадиха именно защото аз бях в училището. Тази къща… — Лупин тъжно се огледа наоколо — …и тунелът, който води до нея… бяха направени заради мен. Веднъж в месеца ме извеждаха от замъка и ме оставяха тук да се преобразя. Пред входа на тунела посадиха дървото, за да не може никой да дойде при мен, докато съм опасен.
            Хари не подозираше докъде ще стигне тази история, но въпреки това слушаше в захлас. Единственият звук, освен гласа на Лупин, беше уплашеното цвърчене на Скабърс.
            — По онова време моето трансформиране беше… ужасно. Много е мъчително да се превръщаш във върколак. Тъй като бях изолиран от другите да не ги ухапя, аз хапех и дращех самия себе си. Селяните чуваха шумовете и воя, мислейки че това са особено буйни призраци. Дъмбълдор насърчаваше този слух… Дори и сега, макар колибата да е тиха от много години, селяните все още не смеят да се доближат до нея.
            Но като се изключи тази моя орис, аз бях по-щастлив от когато и да е било в живота си. Едва тогава за първи път имах приятели, трима големи приятели. Сириус Блек… Питър Петигрю… и, разбира се, твоят баща, Хари — Джеймс Потър. Но те не можеха да не забележат, че аз изчезвам нанякъде един път месечно. Измислях какви ли не истории. Разправях им, че майка ми е болна и трябва да се връщам в къщи при нея… Ужасявах се да не ме изоставят, щом разберат какво става с мен. Но в края на краищата и те като теб, Хърмаяни, откриха истината… Ала не ме напуснаха. Напротив, те извършиха за мен нещо, което направи моите трансформации не само поносими, но и най-забавното нещо в живота ми. Те самите станаха зоомагове.
            — И баща ми ли? — попита Хари изумен.
            — Разбира се! — отвърна Лупин. — Цели три години търсеха начин да го направят. Твоят баща и Сириус бяха най-способните ученици в училището и добре, че беше така, защото трансформирането на зоомаговете може да има зловещи последици… И това е една от причините, поради които министерството следи толкова внимателно всеки, който се опитва да го прави. А Питър изобщо нямаше да се справи без помощта на Джеймс и Сириус. Най-сетне, когато бяхме в пети курс, те успяха. Всеки от тях можеше, когато си поиска, да се превръща в някакво животно.
            — Но как ви помагаха? — попита Хърмаяни, явно озадачена.
            — Понеже не можеха да ми правят компания в човешкия си вид, те го правеха като животни — поясни Лупин. — Върколакът е опасен само за хората. Те се измъкваха от замъка всеки месец под мантията невидимка на Джеймс. После се преобразяваха. Питър, като най-малък, можеше да се промъкне под шибащите клони на върбата и да натисне оня чвор в ствола й, за да ги спре. Тогава останалите се вмъкваха през тунела и идваха при мен. Под тяхното благотворно влияние аз станах и по-малко опасен. Докато бях с тях, тялото ми си оставаше вълче, но съзнанието ми — не напълно.
            — По-бързо разказвай, Ремус — сопна му се Блек, който през цялото време наблюдаваше Скабърс, а по лицето му бе изписано ужасно настървение.
            — Свършвам вече, Сириус, наближава… И така, какви ли не интересни възможности се откриваха пред нас, щом всички можехме да се преобразяваме. Нощем излизахме от Къщата на крясъците и бродехме по поляните около училището и из селото. Сириус и Джеймс бяха такива едри животни, че можеха да озаптят дори и върколак. Не вярвам някой от учениците в „Хогуортс“ да е научил повече неща за околността и за Хогсмийд, отколкото знаем ние… Така стигнахме до идеята да съставим Хитроумната карта и да се подпишем на нея с момчешките си прякори. Сириус беше Лап, на Питър викахме Опаш, а Джеймс наричахме Рог.
            — В какво животно… — понечи да попита Хари, но Хърмаяни го прекъсна.
            — Но това също е било много опасно! Да скитосвате в мрака като върколак?! Ами ако се бяхте измъкнал някой път от приятелите си и ухапехте някого?
            — Тази мисъл още не ми дава мира — тежко отвърна Лупин. — Да, да, имаше такива рискове, даже много, но след това им се смеехме. Бяхме млади, неразумни… предоверявахме се на собствената си съобразителност. Понякога дори се чувствах виновен, че подвеждаме самия Дъмбълдор… Никой друг директор на негово място не би ме допуснал в „Хогуортс“, а ето, че аз нарушавах правилата, които той бе наложил колкото за моята безопасност, толкова и за сигурността на другите. Той никога не узна, че без разрешението му бях станал причина още трима ученици да се превърнат в зоомагове. Но винаги успявах да забравя угризенията на съвестта си, щом започнехме да кроим приключенията за следващия месец. И не съм се променил…
            Лицето на Лупин се бе изопнало и по гласа му личеше, че се отвращава от самия себе си.
            — През цялата учебна година се борех със себе си, чудейки се дали да кажа на Дъмбълдор, че Сириус е зоомаг. Но не посмях. Защо ли? Защото съм страхливец. Това значеше да призная, че съм измамил доверието му още като ученик, че съм подвел и други със себе си… А доверието на Дъмбълдор означава всичко за мен. Той не само ме прие в „Хогуортс“ като момче, но и ме назначи тук, когато всички ме отбягваха и никъде не намирах работа заради това, което съм. Затова убеждавах сам себе си, че Сириус се е промъкнал в училището, използвайки черните магии, научени от Волдемор, и това няма нищо общо със способността му да се преобразява… Така че в известен смисъл Снейп има право да не проявява съчувствие към мен.
            — Снейп ли? — остро се намеси Блек, отмествайки за първи път очи от Скабърс и го погледна. — Какво общо има Снейп с всичко това?
            — И той е тук, Сириус — с въздишка каза Лупин. — Преподавател е.
            Лупин се обърна към Хари, Рон и Хърмаяни.
            — Професор Снейп бе наш съученик. Той беше много против назначаването ми за учител по защита срещу Черните изкуства. Цяла година убеждаваше Дъмбълдор да не ми се доверява. Той си има причини за това… Навремето Сириус му изигра номер, който едва не го уби, а и аз съм намесен в тая работа.
            Блек насмешливо изръмжа.
            — Заслужаваше си го — заяви с пренебрежение. — Шпионираше ни, опитваше се да разбере какво правим… Надяваше се да ни разобличи и да ни изгонят.
            — Сивиръс много се интересуваше къде отивам всеки месец — продължи да разказва Лупин. — Бяхме в един и същ курс и… ъъъ… не се обичахме много. Той най-много мразеше Джеймс. Завиждаше му, предполагам, за талантливата игра на куидич… В края на краищата една вечер Снейп ме видял да прекосявам поляната заедно с Мадам Помфри, която ме водеше към Плашещата върба, за да се трансформирам. Тогава Сириус решил, че ще бъде много… ааа… забавно да накара Снейп с една дълга тояга да достигне до издадения чвор в ствола на върбата, за да може да се вмъкне и да ме проследи. Снейп с готовност се съгласил да опита… и ако беше стигнал до тази стая, щеше да се изправи срещу истински върколак… Но твоят баща, Хари, подочул какво е намислил Сириус, спуснал се след Снейп и го издърпал обратно, рискувайки собствения си живот. Все пак Снейп успял да ме зърне в края на тунела. После Дъмбълдор му забрани да казва на когото и да е било, но тогава той разкри моята тайна.
            — Значи затова Снейп не ви обича — бавно каза Хари, — защото е мислел, че имате пръст в шегата.
            — Точно така — изсмя се един леден глас откъм стената зад Лупин.
            Сивиръс Снейп сваляше от себе си мантията невидимка с насочена право срещу Лупин магическа пръчка.


            ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
            СЛУГАТА НА ЛОРД ВОЛДЕМОР

            Хърмаяни изпищя. Блек се изправи мълниеносно. Хари подскочи като от силен електрически удар.
            — Намерих това при корените на Плашещата върба — рече Снейп и захвърли мантията невидимка, без да отмества върха на пръчката си, прицелен в гърдите на Лупин. — Добра работа ми свърши, Потър… — Снейп бе леко задъхан, но по лицето му се четеше нескрито тържество. — Сигурно се чудите как съм разбрал, че сте тук? — продължи той със святкащи очи. — Отбих се в кабинета ти, Лупин. Тази вечер забрави да си вземеш отварата, та ти носех пълна чаша. И толкова по-добре… за мен, исках да кажа. На писалището ти видях някаква карта. Един поглед върху нея ми беше достатъчен да разбера онова, което ме интересуваше. Видях те как тичаш по този тунел и изчезваш.
            — Сивиръс… — започна Лупин, но Снейп не го остави да продължи.
            — Непрекъснато повтарях на директора, че ти си помогнал на стария си приятел Блек да се вмъкне в замъка, Лупин, и сега имам доказателство. Но дори и през ум не можеше да ми мине, че ще посмееш да използваш това старо място като скривалище.
            — Сивиръс, дълбоко грешиш — настойчиво го прекъсна Лупин. — Не си чул всичко, ще ти обясня. Сириус не е дошъл да убие Хари.
            — Тази вечер в Азкабан ще идат още двама — каза Снейп, а очите му святкаха фанатично. — Много съм любопитен да видя как ще го приеме Дъмбълдор… Той беше почти сигурен, че си безобиден… нали знаеш, Лупин… като опитомен върколак…
            — Ти си глупак — кротко каза Лупин. — Нима заради една ученическа вражда би изпратил някого в Азкабан?
            СССССТ! Тънки змиеподобни въжета изхвръкнаха от крайчето на магическата пръчка в ръцете на Снейп и се увиха около устата, китките и глезените на Лупин, той залитна и падна, неспособен да се съпротивява. С яростен рев Блек се хвърли към Снейп, но този път професорът насочи пръчката си право между очите на затворника.
            — Хайде ела! — изсъска той. — Приближи се още и — кълна се! — ще те…
            Блек се закова на мястото си. Невъзможно бе да се каже чие лице излъчваше повече омраза.
            Хари стоеше като парализиран, без да знае какво да стори и на кого да вярва. Погледна към Рон и Хърмаяни. Рон изглеждаше не по-малко объркан от него и още се мъчеше да задържи мятащия се Скабърс. Хърмаяни обаче пристъпи колебливо към Снейп и каза задъхано:
            — Професор Снейп… защо… не ги изслушате първо какво имат да кажат?
            — Госпожице Грейнджър, вие вече сте пред изключване от училището — пренебрежително отвърна Снейп. — Вие, Потър и Уизли сте нарушили всички правила за сигурност и се намирате в компанията на осъден убиец и върколак. Не може ли поне веднъж да си държите езика зад зъбите?!
            — Но ако… има някаква грешка…
            — МЛЪКНИ, ГЛУПАВО МОМИЧЕ! — кресна Снейп, заприличал изведнъж на умопобъркан. — НЕ ПРИКАЗВАЙ ЗА НЕЩА, ОТ КОИТО НЕ РАЗБИРАШ!
            От края на пръчката му, все още насочена срещу лицето на Блек, излетяха няколко искри. Хърмаяни замълча.
            — Отмъщението е много сладко нещо — каза Снейп, гледайки Блек в очите. — Как съм мечтал точно аз да успея да те заловя…
            — Шегата пак ще се обърне срещу теб, Сивиръс — озъби му се Блек. — Докато това момче държи своя плъх в замъка… — той направи знак с глава към Рон, — …аз все ще се промъквам тихичко.
            — Чак до замъка? — направи се на учуден Снейп. — Не мисля, че има нужда да ходим толкова далеч. Достатъчно е да извикам дименторите, щом излезем от обсега на Плашещата върба. Те много ще се радват да те видят, Блек. Толкова ще се радват, че може да ти дадат и една целувчица…
            Бледата руменина, останала по лицето на Блек, изчезна.
            — Ти… трябва да ме изслушаш — хрипкаво каза той. — Плъхът… погледни плъха…
            Ала очите на професора святкаха с безумен блясък, какъвто Хари не бе виждал досега. Той изглеждаше като обезумял.
            — Хайде, тръгвайте всички — каза Снейп, щракна с пръсти и краищата на въжетата, усукани около Лупин, литнаха и се събраха в ръката му. — Аз ще дърпам върколака, може дименторите да имат целувчица и за него…
            Преди да осъзнае какво прави, Хари бе прекосил на три крачки стаята и застана на вратата, готов да я пази.
            — Махни се от пътя ми, Потър, достатъчно неприятности ни създаваш! — озъби му се Снейп. — Ако не бях дошъл да ти спася кожата…
            — Професор Лупин можеше да ме убие стотина пъти този срок — възрази Хари. — Бил съм насаме с него много често, докато взимах уроци по защита срещу дименторите. Ако е помагал на Блек, защо просто не ме е ликвидирал?
            — Не искай от мен да знам какво си е наумил един върколак — процеди Снейп. — Махни се от пътя ми, Потър!
            — ТОЛКОВА СТЕ ЖАЛЪК! — развика се Хари. — САМО ЗАЩОТО СА ВИ ПОГОДИЛИ ШЕГИЧКА В УЧИЛИЩЕ, СЕГА НЕ ИСКАТЕ ДОРИ ДА СЛУШАТЕ…
            — МЛЪКНИ! НЕ ПОЗВОЛЯВАМ ДА МИ СЕ ГОВОРИ ТАКА! — закрещя Снейп, напълно обезумял. — Какъвто бащата, такъв и синът. Току-що ти спасих живота и трябва да ми благодариш на колене! Ама щеше да си го заслужаваш, ако те беше убил! Щеше да умреш като баща си — твърде самоуверен, за да допуснеш, че може да си се излъгал в Блек… Сега се махай от пътя ми, за да не те махна аз! КАЗАХ ДА СЕ МАХАШ ОТ ПЪТЯ МИ, ПОТЪР!
            Хари взе решението си за части от секундата. Преди Снейп да успее да направи и една крачка към него, вдигна магическата си пръчка.
            — „Експелиармус!“ — извика той, но не само гласът му отекна в стаята.
            От трясъка вратата се разклати на пантите си. Снейп бе повдигнат нагоре и запратен в стената, после се свлече на пода и под косата му се проточи струйка кръв. Той загуби съзнание.
            Хари се огледа. В един и същ момент с него Рон и Хърмаяни се бяха опитали да обезоръжат Снейп. Пръчката на професора описа голяма дъга и падна върху леглото до Крукшанкс.
            — Не биваше да го правиш — каза Блек, гледайки към Снейп. — Трябваше да го оставиш на мен…
            Хари избегна погледа му — още не бе сигурен, че е постъпил правилно.
            — Нападнахме учител… Ох, нападнахме учител… — захленчи Хърмаяни, вперила изплашени очи в безжизнения Снейп. — Ооо, сега ще си имаме такива неприятности!
            Лупин се мъчеше да се отвърже. Блек бързо се наведе и го освободи. Професорът се изправи, търкайки ръцете си на местата, където бяха въжетата.
            — Благодаря ти, Хари! — каза той.
            — Още не съм казал, че ви вярвам — троснато отвърна момчето.
            — Значи е време да ти дадем доказателство — намеси се Блек. — Ей, момче… дай ми Питър. Веднага!
            Рон притисна Скабърс до гърдите си.
            — Престани вече — немощно каза Рон. — Да не искаш да кажеш, че си избягал от Азкабан само за да пипнеш Скабърс? Защото… — той обърна очи за подкрепа към Хари и Хърмаяни. — Добре де, дори ако Петигрю е можел да се превръща в плъх… има милиони плъхове… Откъде е разбрал кой от тях да гони, след като е бил дванайсет години в Азкабан?
            — Знаеш ли, Сириус, това е много основателен въпрос — намеси се Лупин, като се обърна към Блек и леко се смръщи. — Как „всъщност“ откри къде се намира той?
            Блек бръкна с възлести пръсти под дрехите си и измъкна оттам смачкано парче вестник, което приглади и показа на останалите.
            Беше онази снимка на Рон и семейството му, която бе публикувана в „Пророчески вести“ предишното лято — на нея върху рамото на Рон се виждаше Скабърс.
            — Откъде имаш това? — като ударен от гръм попита Лупин.
            — От Фъдж — отвърна Блек. — Като дойде миналата година на инспекция в Азкабан, ми остави тоя вестник. И ето, че на първата страница забелязах Питър… върху рамото на това момче… Веднага го познах… Малко ли пъти съм го виждал да се трансфигурира? В текста под снимката пишеше, че момчето ще се връща в „Хогуортс“… където отиваше и Хари…
            — Ужас! — тихо каза Лупин, местейки втрещен поглед от Скабърс към снимката във вестника и обратно. — Предната му лапа…
            — Какво й е? — предизвикателно попита Рон.
            — Липсва един пръст — отвърна Блек.
            — Разбира се! — ахна Лупин. — Колко просто… колко смайващо просто… Сам ли го е отрязал?
            — Точно преди да се трансфигурира — отвърна Блек. — Когато го хванах натясно, той ревна да чуят всички, че аз съм предал Лили и Джеймс. Но преди да успея да го прокълна, той взриви цялата улица с пръчката, която държеше зад гърба си, изби всичко живо на десетина метра от себе си… и изчезна заедно с другите плъхове в канала.
            — Нали си чувал, Рон — обърна се към него Лупин, — че от Питър е останал само един пръст?
            — Ами Скабърс може да се е бил с друг плъх или нещо подобно! Той живее в моето семейство от години, не знаете ли?
            — Всъщност от дванайсет години — уточни Лупин. — Не си ли се питал защо живее толкова дълго?
            — Ние… се грижехме добре за него! — отвърна Рон.
            — Само че сега той не изглежда много добре — отбеляза Лупин. — Според мен той е залинял, откакто е чул, че Сириус е отново на свобода…
            — Плаши се от този луд котарак! — възрази Рон и кимна към Крукшанкс, който продължаваше да мърка върху леглото.
            — Само че това не е вярно — съобрази веднага Хари. — Скабърс е болнав още преди да срещне Крукшанкс. Откакто Рон се е върнал от Египет, което съвпада с бягството на Блек от затвора…
            — А този котарак не е луд — дрезгаво каза Блек. Той протегна кокалестата си ръка и погали пухкавата козина на Крукшанкс. — Той е най-интелигентният от своята порода, който съм познавал някога — веднага надуши какво представлява Питър. А когато ме срещна, разбра, че не съм куче. Но мина известно време, преди да ми повярва. Най-сетне успях да му обясня каква е целта ми и той започна да ми помага…
            — Какво значи това? — ахна Хърмаяни.
            — Опита се да ми донесе Питър, но не успя… Тогава открадна паролите за „Грифиндор“… Доколкото успях да разбера, задигнал ги е от нощното шкафче на някакво момче…
            Мозъкът на Хари като че ли се огъваше под тежеста на всичко, което чуваше… Беше абсурдно… но все пак…
            — Но Питър надушил какво става и се измъкнал… Котаракът… Крукшанкс ли беше?… ми каза, че Питър е оставил по чаршафите кръв… Предполагам, че се е нахапал сам… Номерът му да се престори на мъртъв вече е бил изпробван веднъж.
            При тези думи Хари се сепна.
            — А защо се е престорил на мъртъв? — попита ядно той. — Защото е знаел, че ще убиеш и него, както си убил и родителите ми!
            — Не — каза Лупин. — Виж, Хари…
            — А сега си дошъл да го довършиш!
            — Точно така — каза Блек и хвърли злобен поглед към Скабърс.
            — Защо не оставих Снейп да те убие? — отчаяно викна Хари.
            — Хари — побърза да се намеси Лупин, — нима не разбираш? През цялото време мислехме, че Сириус е предал родителите ти, а Питър го е разобличил. В действителност е станало точно обратното, не разбираш ли? Питър е изменил на майка ти и баща ти… А Сириус е разкрил предателството му.
            — НЕ Е ВЯРНО! — с всичка сила извика Хари, — ТОЙ Е БИЛ ТЕХНИЯТ ПАЗИТЕЛ НА ТАЙНАТА! ТОЙ ПРИЗНА ПРЕДИ ВИЕ ДА ДОЙДЕТЕ… САМ ПРИЗНА, ЧЕ ГИ Е УБИЛ!
            Хари сочеше към Блек, който бавно взе да клати глава и хлътналите му очи изведнъж светнаха особено.
            — Хари… все едно, че аз ги убих — изрече с мъка. — Аз убедих Лили и Джеймс да се обърнат към Питър в последния момент, убедих ги да вземат него за Пазител на тайната… Виновен съм, знам… Нощта, в която умряха, аз бях решил да проверя Питър, за да се убедя, че наистина е верен, но като пристигнах в скривалището му, него го нямаше там. Нямаше и следа от някаква съпротива. Започнах да се съмнявам. Уплаших се. Веднага се спуснах към дома на твоите родители. И когато видях къщата им срутена и телата им… осъзнах, че това е дело на Питър. Но вината е моя.
            Гласът му се задави. Той се извърна.
            — Достатъчно — каза Лупин със стоманена нотка в гласа, която Хари не бе чувал досега. — Има един сигурен начин да разберем какво всъщност се е случило. — Рон, дай ми този плъх.
            — Какво ще правите с него, ако ви го дам? — недоверчиво попита Рон.
            — Ще го накарам да се покаже — отвърна Лупин. — Ако наистина е плъх, няма да пострада.
            Рон се поколеба, но в края на краищата подаде Скабърс и Лупин го хвана. Скабърс започна да цвърчи, да се гърчи и мята, а малките му очи сякаш щяха да изхвръкнат.
            — Готов ли си, Сириус? — попита Лупин.
            Блек вече бе взел магическата пръчка на Снейп от кревата. Той се приближи до Лупин и борещия се плъх, а влажните му очи направо святкаха.
            — Заедно ли? — попита той.
            — Да — отвърна Лупин, като хвана здраво Скабърс в едната си ръка и пръчката в другата. — Ще броя до три. Едно… две… ТРИ!
            Синьо-бяла мълния светна между двете пръчки, за миг малкото черно тяло на Скабърс увисна във въздуха, мятайки се яростно… Рон изкрещя… Плъхът падна и се удари в пода… Изскочи още една ослепителна светкавица и после…
            Все едно, че гледаха на бързо въртяща се лента как расте дърво. От пода се подаде глава, изникнаха крайници, и в следващия момент на мястото на Скабърс стоеше мъж, който кършеше ръце. Крукшанкс съскаше и ръмжеше от кревата с щръкнала по гърба си козина.
            Мъжът бе нисък, не по-висок от Хари и Хърмаяни. Тънката му безцветна коса бе разрошена и на темето му имаше голямо плешиво петно. Изглеждаше някак смален както закръглен човек, загубил рязко голяма част от теглото си. Кожата му бе суха и сбръчкана, каквато бе козината на Скабърс, а заостреният му нос и малките му воднисти очи напомняха за плъха. Той огледа всички, дишайки учестено. Хари забеляза как погледът му се стрелна към вратата.
            — Е, здрасти, Питър — съвсем естествено каза Лупин, сякаш нямаше нищо чудно в това един плъх да се появи в човешки образ сред стари приятели от училище. — Май отдавна не сме се виждали.
            — С-сириус… Р-ремус… — Дори гласът на Петигрю бе като цвърчене, а очите му продължаваха да се стрелкат към вратата. — Приятели… моите стари приятели…
            Блек вдигна ръката си с пръчката, но Лупин го хвана за китката, погледна го предупредително и се обърна към Петигрю с ведър и спокоен глас:
            — Тъкмо си приказвахме, Питър, за онова, което стана през ноща, когато умряха Лили и Джеймс. Сигурно си пропуснал някои подробности, докато цвърчеше на кревата.
            — Ремус… — едва си пое дъх Петигрю и Хари забеляза как от подпухналото му лице избиха капки пот, — ти не му вярваш, нали… Той се опита да ме убие, Ремус…
            — И аз така чух — отвърна Лупин хладно. — Сега искам да си доизясня някои неща с теб, Питър, ако може…
            — Дошъл е пак да се опита да ме убие! — внезапно изкрещя Петигрю, сочейки Блек и Хари забеляза, че го прави със средния си пръст, защото нямаше показалец. — Той уби Лили и Джеймс, а сега иска и мен да убие. Трябва да ми помогнеш, Ремус…
            Лицето на Блек съвсем заприлича на череп, докато гледаше Петигрю с бездънните си очи.
            — Никой няма да се опитва да те убие, докато не изясним някои неща — каза му Лупин.
            — Какво има да изясняваме? — почти пищеше Петигрю, оглеждайки се като диво животно наоколо. Очите му се местеха между закованите прозорци и единствената врата. — Знаех си, че ме преследва! Знаех си, че ще се върне! Очаквах го дванайсет години!
            — Откъде си знаел, че Сириус ще избяга от Азкабан? — попита Лупин и челото му се сбърчи. — След като никой друг не е успявал?
            — Той владее Черни изкуства, за каквито ние не можем и да мечтаем! — пискливо крещеше Петигрю. — Как мислиш, че се е измъкнал? Предполагам, че Онзи-който-не-бива-да-се-назовава го е научил на доста неща!
            Блек избухна в смях — страховит безрадостен смях, който изпълни цялата стая.
            — Волдемор да ме научи на нещо?! — рече той.
            Петигрю подскочи, сякаш Блек бе размахал камшик пред лицето му.
            — Какво, уплаши ли се, като чу името на стария си господар? — каза Блек. — Имаш основание, Питър. Той и приближените му не са много доволни от такива като теб, нали?
            — Не знам… за какво говориш, Сириус… — измърмори Петигрю, дишайки по-ускорено от преди. Цялото му лице вече лъщеше от пот.
            — Ти не си се крил от мен тези дванайсет години — заговори Блек. — Ти се криеше от някогашните съюзници на Волдемор. Чух някои неща в Азкабан, Питър… Всички те мислят за мъртъв, иначе ще трябва да отговаряш пред тях… Чувал съм ги да изричат, стенейки насън, какви ли не неща. Явно смятат, че измамникът е измамил и тях. Волдемор отишъл в дома на Потър по твои сведения… но там претърпял и големия си провал. А и не всички поддръжници на Волдемор са се озовали в Азкабан, нали? Наоколо има много такива, които изчакват, преструвайки се, че са осъзнали грешката си… Стигне ли до тях новината, че си още жив, Питър…
            — Не разбирам… за какво говориш… — повтори Петигрю още по-пискливо, избърса лице в ръкава си и погледна този път към Лупин. — Ти нали не вярваш… на тази лудост, Ремус…
            — Трябва да призная, Питър, че ми е трудно да проумея защо му е на невинен човек да прекарва дванайсет години като плъх — с равен глас каза Лупин.
            — Невинен, но изплашен! — изписка Петигрю. — Ако поддръжниците на Волдемор ме преследват, то е защото съм пратил в затвора един от най-добрите от тях — шпионина Сириус Блек!
            Лицето на Блек се изкриви.
            — Как смееш? — изръмжа той внезапно като грамадното куче, което бе преди малко. — Аз — шпионин на Волдемор?! Кога съм се промъквал покрай по-силните и по-мощните от мен?! Докато ти, Питър… Не мога да разбера защо не прозрях, че си бил шпионин от самото начало. Ти винаги търсеше силни приятели, които да се грижат за теб, нали така? И това бяхме ние… аз и Ремус… и Джеймс…
            Петигрю отново избърса лице, като вече едва си поемаше въздух.
            — Аз — шпионин… Да не си полудял… Никога… Не разбирам как можеш да казваш такова…
            — Лили и Джеймс те направиха свой Пазител на тайната само защото аз им го предложих — говореше Блек през стиснати зъби така яростно, че Петигрю отстъпи крачка назад. — Мислех, че това е идеалният план за заблуда — Волдемор да преследва мен, защото не би могъл и да си представи, че те ще се доверят на слабо и бездарно същество като теб. Сигурно е бил най-щастливият миг от живота ти да кажеш на Волдемор, че можеш да му предадеш семейство Потър.
            Петигрю вече мънкаше несвързано и макар че Хари различаваше отделни думи като „измислица“ и „лудост“, вниманието му бе съсредоточено върху пребледнялото като пепел лице на Петигрю и погледа му, който продължаваше да се мята между прозорците и вратата.
            — Професор Лупин… — плахо се обади Хърмаяни. — Мога ли… мога ли да попитам нещо?
            — Разбира се, Хърмаяни! — вежливо отговори Лупин.
            — Ами… Скабърс… искам да кажа този… този тук… той спеше в стаята на Хари цели три години. Ако е работил за Вие-знаете-кой, как така не се е опитал да навреди досега с нещо на Хари?
            — Ето! — изписка Петигрю и посочи Хърмаяни с осакатената си ръка. — Благодаря ти! Виждаш ли, Ремус? И косъм не е паднал от косата на Хари по моя вина! Защо ми е да…
            — Сега ще ти кажа защо — рече Блек. — Защото никога не си правил нищо за никого, ако не би имало полза за самия теб! Волдемор се крие от дванайсет години и се говори, че е полумъртъв. Ти не би извършил убийство под носа на Албус Дъмбълдор заради някакъв жалък магьосник, загубил силата си, нали? На теб ти е необходимо да си сигурен, че той е най-голямото страшилище в играта, за да се върнеш при него, нали така? Иначе защо се присламчи към семейство на магьосници? За да подочуваш какво става, нали така, Питър? Та ако случайно твоят бивш господар си възвърне силата, да можеш спокойно да се прибереш при него…
            Петигрю само отваряше и затваряше уста, сякаш бе загубил способността си да говори.
            — Ъъъ… господин Блек… Сириус… — пак се обади плахо Хърмаяни.
            Блек подскочи при това обръщение и погледна Хърмаяни така, сякаш отдавна бе забравил какво е да му говорят учтиво.
            — Мога ли да Ви попитам как… как се измъкнахте от Азкабан, щом не сте използвали черна магия?
            — Благодаря ти! — възкликна Петигрю и усилено закима към нея. — Точно така! Същото исках и аз…
            С един поглед Лупин го накара да млъкне. Блек се смръщи, но не заради въпроса на Хърмаяни — изглежда размишляваше върху отговора.
            — И аз не знам как точно го направих — бавно заговори той. — Мисля, че единствената причина, поради която не загубих разума си, бе чувството ми за невинност. Не беше щастливо чувство и затова дименторите не можаха да го изсмучат от мен… Но то поддържаше у мен здравия разум и не ми позволяваше да забравя кой съм… Помагаше ми да запазя силите си… Затова когато ми дойдеше… твърде много… можех да се преобразявам в килията си… да се превръщам в куче. Дименторите не виждат, както знаете… — Той преглътна. — Те усещат пътя си до хората, като долавят чувствата им… Познаваха, че чувствата ми не са съвсем… като на другите хора, че не са така сложни, когато се превръщах в куче… Но са мислели вероятно, че губя разсъдъка си като всички там вътре, и затова не ми обръщаха внимание. Аз бях немощен, много немощен, и нямах никаква надежда да ги отблъсна от себе си без магическа пръчка… Но щом видях Питър на онази снимка… и разбрах, че е в „Хогуортс“, при Хари… в удобна позиция да действа, ако усети, че Тъмните сили отново надигат глава…
            Петигрю клатеше глава, мълвейки нещо безшумно, без да отмества поглед от Блек, сякаш бе хипнотизиран.
            — …и е готов да нанесе удар, щом разбере, че съюзниците му… да им предаде и последния Потър. А след като им дадеше и Хари, кой щеше да посмее да го обвини, че е измамил Лорд Волдемор? Щяха да го приемат с почести. Както виждате, трябваше да направя нещо… Само аз единствен знаех, че Питър е още жив…
            В този момент Хари си спомни какво бе казал господин Уизли на жена си: „Пазачите разказали на Фъдж… той говори насън… все едни и същи думи… Той е в «Хогуортс»…“
            — Сякаш някой запали огън в главата ми, който и дименторите не можеха да загасят, и това… това не беше щастливо чувство… то ме преследваше… но ми даваше сили и проясняваше мисълта ми. И така, една вечер, когато отвориха вратата да ми внесат храна, аз се промъкнах покрай тях като куче… Много по-трудно е да доловят животинските чувства и затова се объркаха… Аз бях слаб, толкова слаб… достатъчно, че да се провра през решетките… Доплувах като куче до сушата… придвижих се на север и се промъкнах до „Хогуортс“ като куче… Оттогава живея в Забранената гора… Освен когато идвам да погледам как играете куидич, разбира се… Ти летиш така добре, както баща си, Хари…
            И той погледна Хари, който не отмести очите си.
            — Повярвай ми — каза вече със съвсем дрезгав глас Блек, — повярвай ми, аз никога не съм предавал Джеймс и Лили. По-скоро бих умрял, отколкото да направя това…
            Тогава Хари най-сетне му повярва. Гърлото му бе толкова свито, че не можеше да издаде звук, и той само кимна.
            — Не!
            Петигрю бе паднал на колене, сякаш кимването на Хари бе смъртната му присъда. Той се провлачи по колене, раболепно и унизително, събрал длани като за молитва.
            — Сириус… това съм аз… Питър съм… твоят приятел… ти не би…
            Блек понечи да го ритне и Петигрю отскочи встрани.
            — Дрехите ми са достатъчно мръсни и без да ги докосваш — рече Блек.
            — Ремус! — зацвърча пак Петигрю, като се обърна вече към Лупин, гърчейки се умолително пред него. — Нали не вярваш на всичко това? Сириус би могъл да ти каже, че планът е сменен…
            — Не, Питър, не и ако е мислел, че шпионинът съм аз — отвърна Лупин. — Предполагам, че затова не си ми казал, Сириус? — обърна се той към него през главата на Петигрю.
            — Прости ми, Ремус! — кимна утвърдително Блек.
            — Няма нищо, Лап, стари приятелю! — каза Лупин, навивайки вече ръкавите си. — А ти на свой ред ще ми простиш ли, че мислех теб за шпионин?
            — Разбира се! — рече Блек и някаква след от усмивка премина по изпитото му лице. Той също започна да навива ръкавите си. — Заедно ли ще го убием?
            — Да, така е по-добре — мрачно се съгласи Лупин.
            — Вие няма… вие не можете — давеше се Петигрю.
            После запълзя към Рон.
            — Рон, не ти ли бях добър приятел… добро плъхче? Нали няма да позволиш да ме убият!… Нали си на моя страна, Рон?
            Ала Рон го гледаше с безкрайно отвращение.
            — А аз те пусках да спиш в леглото ми! — каза той.
            — Мило момче… мили господарю… — Питър пълзеше към Рон. — Нали няма да им позволиш да го направят… аз бях твой плъх… бях добър…
            — Ако си бил по-добър като плъх, отколкото като човек, няма какво да се хвалиш, Питър — остро го прекъсна Блек.
            Рон, пребледнял още повече от болка, изтръгна счупения си крак от хватката на Петигрю, който се извъртя, все още на колене, залитна напред и се вкопчи в края на наметалото на Хърмаяни.
            — Мило момиче… умно момиче… ти… ти нали няма да позволиш… Помогни ми…
            Хърмаяни дръпна наметалото и ужасена отстъпи към стената.
            Петигрю коленичи, неистово разтреперан, и бавно обърна глава към Хари.
            — Хари… Хари… толкова приличаш на баща си… точно като него…
            — КАК СМЕЕШ ДА ГОВОРИШ НА ХАРИ?! — ревна Блек. — КАК СМЕЕШ ДА ГО ГЛЕДАШ В ОЧИТЕ… КАК СМЕЕШ ДА СПОМЕНАВАШ ДЖЕЙМС ПРЕД НЕГО?!
            — Хари… — зашепна Петигрю, влачейки се към него с протегнати ръце. — Хари, Джеймс не би желал да ме убият… Той би разбрал, Хари… Той би проявил милост…
            Блек и Лупин едновременно пристъпиха, хванаха Петигрю за раменете и го хвърлиха на пода. Той остана там, потръпвайки от ужас, вперил очи в тях.
            — Ти продаде Лили и Джеймс на Волдемор — рече Блек, който също вече трепереше. — Отричаш ли това?
            Петигрю избухна в сълзи. Представляваше ужасна гледка. Приличаше на оплешивяващо бебе гигант, свито на пода от страх.
            — Сириус… Сириус, какво можех да сторя? Черният лорд… ти не знаеш… Той има оръжия, каквито не можеш да си представиш… Бях уплашен, Сириус… Никога не съм бил силен като теб, Ремус и Джеймс. Никога не съм искал да стане така… Онзи-който-не-бива-да-се-назовава ме принуди…
            — НЕ ЛЪЖИ! — изкрещя Блек. — ТИ СИ МУ ПРЕДАВАЛ ИНФОРМАЦИЯ ЦЯЛА ГОДИНА, ПРЕДИ ЛИЛИ И ДЖЕЙМС ДА УМРАТ! ТИ СИ БИЛ НЕГОВ ДОНОСНИК!
            — Той… имаше власт върху всичко! — задъхваше се Петигрю. — К-какво щях да спечеля, ако му бях отказал?
            — Какво можеше да спечелим, като се борим с най-злия магьосник, съществувал някога? — почти повтори въпроса Блек със страховит израз на лицето. — Само да спасим живота на невинни хора, Питър!
            — Ти не разбираш! — подсмърчаше Петигрю. — Той щеше да ме убие, Сириус!
            — ТОГАВА ТРЯБВАШЕ ДА УМРЕШ! — изрева Блек. — ПО-ДОБРЕ ДА УМРЕШ, ОТКОЛКОТО ДА ПРЕДАДЕШ ПРИЯТЕЛИТЕ СИ! ТАКА БИХМЕ ПОСТЪПИЛИ НИЕ ЗАРАДИ ТЕБ!
            Блек и Лупин застанаха рамо до рамо с вдигнати пръчки.
            — Трябваше още тогава да разбереш — започна тихо Лупин, — че ако Волдемор не те бе убил, ние щяхме да го направим. Сбогом, Питър!
            Хърмаяни покри лице с ръцете си и се обърна към стената.
            — НЕ! — изкрещя Хари, втурна се напред и застана пред Петигрю с лице към пръчките. — Как така ще го убивате?! — задъхваше се той. — Не бива.
            Блек и Лупин останаха като потресени.
            — Хари, този жалък паразит тук е причина ти да нямаш родители — сърдито рече Блек. — Този мазник би гледал и теб как умираш, без да му мигне окото. Нали го чу? Вонящата му кожа му е по-скъпа, отколкото цялото ти семейство.
            — Знам — дишаше тежко Хари. — Ще го заведем в замъка и ще го предадем на дименторите. Нека да отиде в Азкабан… Не го убивайте сега.
            — Хари! — викна Петигрю и обгърна коленете му. — Ти… благодаря ти… дори не заслужавам това… Благодаря ти!…
            — Пусни ме! — Хари плю и ритна с отвращение ръцете на Петигрю. — Не го правя заради теб. Правя го, защото предполагам, че моят баща не би искал най-добрите му приятели да станат убийци заради теб.
            Никой не помръдна, нито издаде звук, освен Петигрю, който хриптеше и притискаше гърдите си. Блек и Лупин се спогледаха и едновременно свалиха пръчките.
            — Ти единствен имаш правото да решаваш, Хари — каза Блек. — Но помисли… помисли какво е сторил той…
            — Тогава да върви в Азкабан! — повтори Хари. — Ако някой наистина заслужава да лежи там, това е той.
            Петигрю продължаваше да хрипти зад гърба му.
            — Добре тогава — каза Лупин. — Отдръпни се, Хари.
            Хари се колебаеше.
            — Ще го завържа — каза Лупин. — Само това, кълна се.
            Хари направи крачка встрани. От пръчката на Лупин този път изскочиха тънки върви и след миг Петигрю се гърчеше на пода, вързан и със запушена уста.
            — Но ако се трансфигурираш, Питър — изръмжа Блек, също насочил пръчката си към Петигрю, — тогава ще те убием. Съгласен ли си, Хари?
            Хари погледна към жалкото същество на пода и кимна в знак на съгласие, така че Петигрю да го види.
            — Добре тогава… — рече Лупин някак по-енергично. — Рон, не мога да лекувам счупени кости като Мадам Помфри, затова е най-добре да превържем крака ти, докато те отнесем до болничното крило.
            Той бързо се приближи до Рон, наведе се, почука крака му с пръчката и каза тихо: „Ферула!“ Около крака на Рон се увиха бинтове и го привързаха към една шина. Лупин му помогна да се изправи на крака, а Рон предпазливо стъпи, без да усети болка.
            — Така е по-добре — каза той. — Благодаря!
            — Ами професор Снейп? — тихичко се обади Хърмаяни, гледайки проснатото на земята тяло.
            — Няма му нищо сериозно… — каза Лупин, като се наведе над него и провери пулса му. — Просто му дойде малко в повече. Още е в безсъзнание. А и… май ще е по-добре да не го свестяваме, докато не стигнем необезпокоявани до замъка. Може да го носим и така.
            Професорът тихичко каза: „Мобиликорпус!“
            Повдигнат сякаш от невидими въжета за китките, шията и коленете, Снейп бе изправен с грозно люшкаща се глава, като голяма и гротескна кукла. Висеше на десетина сантиметра над пода и безжизнените му крака се клатушкаха. Лупин сгъна мантията невидимка и я прибра в джоба си.
            — А двама от нас трябва да бъдат вързани към това нещо. — Блек побутна с върха на крака си Петигрю. — За всеки случай.
            — Ами… единият съм аз — каза Лупин.
            — И аз — ядно се обади Рон, като изкуцука напред.
            Блек направи с магия от въздуха тежки окови и скоро Петигрю бе изправен, с лявата си ръка окован за дясната на Лупин, а с дясната — за лявата на Рон. Лицето на Рон бе като вкаменено. Той явно приемаше като лична обида измамата с истинската същност на Скабърс. Крукшанкс леко подскочи от кревата и пръв излезе от стаята, бодро вдигнал рижавата си опашка.


            ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
            ЦЕЛУВКАТА НА ДИМЕНТОРИТЕ

            Хари никога не бе попадал в по-странно обкръжение. Крукшанкс ги поведе надолу по стълбите, следваха го Лупин, Петигрю и Рон като състезатели по ходене на шест крака. След тях бе професор Снейп, който се носеше над земята и удряше всяко стъпало с върховете на обувките си. Сириус го крепеше със собствената му магическа пръчка, която бе насочил към него. Хари и Хърмаяни бяха последни.
            Влизането в тунела бе особено трудно. Лупин, Петигрю и Рон трябваше да се обърнат странично, а Лупин държеше Петигрю под прицела на пръчката си. Хари ги гледаше как напредват с мъка през тунела в редичка по един. Крукшанкс бе далеч напред. Хари следваше Сириус, който караше Снейп да се носи пред тях, а главата му се люшкаше в ниския таван. Хари имаше чувството, че Сириус не прави никакво усилие да спре ударите.
            — Знаеш ли какво означава за мен всичко това? — внезапно се обърна Сириус към Хари, докато напредваха бавно през тунела. — След като предам Петигрю…
            — …ще бъдеш свободен — довърши изречението Хари.
            — Точно така… — потвърди Сириус. — Но освен това аз съм… не знам дали изобщо някой ти го е казвал… аз съм твой кръстник.
            — Да, знам — каза Хари.
            — Е… твоите родители ме избраха за твой наставник — смутено каза Сириус. — Та ако нещо стане с тях…
            Хари изчака. Дали Сириус мислеше същото, което и той?
            — Ще те разберат, естествено, ако предпочетеш да останеш със своите леля и вуйчо. Но… Е, помисли си… Когато името ми се изчисти от… ако поискаш… друг дом…
            Сякаш някъде дълбоко в стомаха на Хари стана експлозия.
            — Какво… да живея с теб?! — каза той и неволно удари глава в издадената от тавана на тунела скала. — Да се махна от Дърсли?
            — Аз, естествено, допусках, че няма да искаш — побърза да каже Сириус. — Разбирам те. Просто си представих, че…
            — Да не си полудял? — каза Хари задавено почти като Сириус. — Разбира се, че искам да напусна Дърсли! Ти имаш ли къща? Кога мога да се пренеса там?
            Сириус рязко се обърна назад да го погледне. Главата на Снейп застърга по тавана, но беглецът не обръщаше внимание.
            — Искаш ли? — каза той. — Наистина ли?
            — Да, наистина! — отвърна Хари.
            По изпитото лице на Блек се появи първата истинска усмивка досега. То се промени неузнаваемо, сякаш зад измъчената маска грейна лицето на десет години по-млад човек. За миг Хари разпозна в него мъжа, който се усмихваше на сватбата на неговите родители.
            Не проговориха повече, докато не стигнаха до края на тунела. Крукшанкс се втурна пръв навън и явно натисна с лапа издадения чвор в ствола, защото Лупин, Петигрю и Рон се измъкнаха, без да се чуе и звук от свирепите клони.
            Сириус преведе Снейп през дупката и отстъпи на Хари и Хърмаяни да минат. най-сетне всички излязоха навън.
            Поляните вече бяха съвсем тъмни, светлина струеше само от прозорците на замъка горе. Тръгнаха без да говорят. Петигрю още проскимтяваше или подсмърчаше от време на време. В главата на Хари всичко бучеше. Ще се махне от Дърсли! Ще живее със Сириус Блек, най-добрия приятел на родителите му! Чувстваше се зашеметен. Какво ли щеше да стане, като каже на Дърсли, че ще живее със затворника, когото бяха видели по телевизията?
            — Само още една погрешна стъпка, Питър, и… — заплашително предупреди Лупин, а пръчката му още бе насочена към гърдите на Петигрю.
            Те вървяха бавно по хълма и светлините на замъка ставаха все по-големи и по-големи. Снейп се носеше причудливо пред Сириус и брадичката му се удряше в гърдите. И точно в този момент… един облак се измести. Внезапно по земята се появиха неясни сенки. Цялата група бе окъпана в лунна светлина.
            Снейп се блъсна в Лупин, Петигрю и Рон, които бяха спрели на място. Сириус замръзна и разпери ръце настрани, за да накара Хари и Хърмаяни да спрат.
            Хари видя силуета на Лупин — той се беше вцепенил. После крайниците му започнаха да се тресат.
            — О, не! — ахна Хърмаяни. — Той не си е изпил отварата тази вечер. Става опасен!
            — Бягайте! — прошепна Сириус. — Бягайте, бягайте! Бързо!
            Но Хари не можеше да бяга. Рон бе привързан с вериги за Петигрю и Лупин. Хари се втурна натам, но Сириус го улови през гърдите и го отхвърли назад.
            — Остави на мен… ТИ БЯГАЙ!
            Разнесе се страховито ръмжене. Главата на Лупин се удължаваше. Същото ставаше и с тялото му. Раменете му се изкривиха в зловещи лапи с остри нокти. Козината на Крукшанкс настръхна отново, той отстъпваше…
            Върколакът с дълги тракащи челюсти се отдалечаваше, а Сириус вече не стоеше до Хари. Той се бе трансфигурирал. Огромното като мечка куче се втурна напред. Щом върколакът се изтръгна от веригата, кучето го прихвана през врата и го задърпа назад по-далеч от Рон и Петигрю. Двете животни се бяха вкопчили челюст до челюст, забили нокти едно в друго.
            Хари бе изумен от гледката и понеже цялото му внимание бе насочено към схватката, не забелязваше нищо друго. Стресна го писъкът на Хърмаяни.
            Петигрю се бе хвърлил и бе грабнал изпуснатата пръчка на Лупин. Рон залитна на вързания си крак и падна. Чу се трясък, нещо светна ослепително и Рон остана неподвижен на земята. Нов трясък — и Крукшанкс излетя във въздуха, после се строполи като купчинка на земята.
            — „Експелиармус!“ — викна Хари и насочи пръчката към Петигрю. Пръчката на Лупин излетя високо от ръцете на предателя и изчезна.
            — Не мърдай! — викна Хари, като се втурна напред.
            Но беше твърде късно. Петигрю се бе трансфигурирал. Хари успя да види само как плешивата му опашка се шмугва през веригата върху протегнатата ръка на Рон и се чу как прошумоля през тревата.
            Разнесоха се вой и ръмжене. Като се обърна, Хари видя върколака да бяга в галоп и да се скрива в гората.
            — Сириус, той изчезна! Петигрю се трансфигурира! — провикна се Хари.
            Сириус бе окървавен. По муцуната и по гърба му имаше отворени рани, но при думите на Хари отново се надигна и след миг шумът от лапите му се чу откъм далечния край на поляната.
            Хари и Хърмаяни се хвърлиха към Рон.
            — Какво ли е направил с него? — прошепна момичето. Очите на Рон бяха полузатворени, челюстта му бе увиснала, той несъмнено бе жив, защото го чуваха как диша, но като че ли не ги познаваше…
            — И аз не знам…
            Хари отчаяно се огледа. И Блек, и Лупин ги нямаше… Останал бе само Снейп, висящ все още в безсъзнание във въздуха.
            — Да се опитаме да стигнем с тях до замъка и да кажем на някого — предложи Хари, отмахна косата от очите си и се замисли. — Ела…
            Точно тогава откъм тъмнината чуха скимтене и вой на ранено куче…
            — Сириус… — промълви Хари, вперил очи в мрака.
            За момент той се поколеба, но така или иначе за Рон не можеха да направят нищо в момента, а ако се съдеше по звука, Блек беше в беда… Хари хукна, Хърмаяни го последва. Скимтенето идваше някъде откъм езерото. Те се втурнаха натам и Хари, както се беше засилил — усети, че го облъхва студ, без да си дава сметка какво означава това.
            Скимтенето изведнъж престана. Щом стигнаха до брега на езерото, те разбраха защо — Сириус се бе превърнал отново в човек. Стоеше още наведен, закрил глава с ръцете си.
            — Нееее… — стенеше той. — Неее… моля ви!
            Едва тогава Хари ги видя. Дименторите, най-малко сто на брой, се приближаваха като черни сенки покрай езерото към тях. Хари се завъртя, познатият смразяващ студ проникваше в тялото му, мъгла започна да закрива всичко пред очите му, все повече и повече сенки излизаха от мрака, от всички страни… обкръжаваха ги…
            — Хърмаяни, мисли за нещо весело! — викна Хари, вдигнал пръчката си, мигайки яростно, за да вижда по-добре и клатейки глава, за да прогони писъка, който вече се надигаше в нея.
            Ще живея с моя кръстник! Ще напусна дома на Дърсли!
            Той се опитваше да мисли за Сириус и само за Сириус, дори започна да си тананика: „Експекто Патронум! Експекто Патронум!“
            Блек потръпна силно, претърколи се и остана да лежи неподвижен на земята, блед като смъртник.
            Той ще се оправи. Аз ще отида да живея при него.
            — Експекто Патронум! Хърмаяни, помогни ми! Експекто Патронум!
            — Експекто… — шепнеше Хърмаяни — Експекто…
            Но тя не можеше да го направи. Дименторите бяха вече на почти три метра от тях. Образуваха плътна стена около Хари и Хърмаяни и се приближаваха…
            — ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ! — викаше Хари и се мъчеше да заглуши писъците в ушите си. — ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ!
            Тънка сребърна струйка излезе от пръчката му и започна да се носи пред него като лека мъглица. В същия момент Хари разбра, че Хърмаяни е припаднала. Той беше сам… съвсем сам…
            — Експекто… Експекто Патронум!
            Хари усети как колената му се удариха в студената трева. Мъгла се спусна пред очите му. С огромно усилие той се мъчеше да си спомни… Сириус е невинен… невинен… Ние ще се справим. Ще живея с него…
            — Експекто Патронум! — с последни сили рече той.
            На слабата светлина от безформения му покровител той видя как един диментор спира съвсем близо до него, защото не можеше да премине през облачето сребриста мъгла, което Хари бе омагьосал. Мъртвешка слузеста ръка се протегна изпод наметката и замахна да отмести покровителя.
            — Не… не… — задъхваше се Хари. — Той е невинен… Експекто… Експекто Патронум!
            Той усещаше, че го наблюдават, чуваше хриптящото им дишане като зловещ вятър наоколо. Най-близкият диментор се бе насочил към него, вдигна и двете си ръце и свали качулката.
            Вместо очи се виждаше сива сбръчкана ципа, опъната върху празни очни ями. Имаше само уста… зинала безформена дупка, издаваща мъртвешки хрипове, докато засмукваше въздуха.
            Заслепяваше го бяла мъгла. Трябваше да се бори… „Експекто Патронум…“ Не виждаше нищо… А от далечината започна да чува познатите писъци… „Експекто Патронум…“ Опипом потърси в мъглата Сириус и намери ръката му… те нямаше да му го отнемат…
            Но две силни лепкави ръце изведнъж се впиха в гърлото на Хари, извиваха лицето му нагоре, той вече усещаше дъха… Щяха да го унищожат… Лъхна го противна миризма… Майка му пищеше в ушите му… Нейният глас щеше да е последното, което е чул…
            И тогава му се стори, че през мъглата, която го давеше, вижда сребриста светлина, все по-ярка и по-ярка… Усети, че пада напред в тревата…
            Както бе захлупен по очи и нямаше сили да мръдне, цял трепереше и му се повдигаше, Хари успя да отвори клепачи. Ослепителна светлина огряваше тревата наоколо. Писъците бяха спрели, ледената вълна се отдръпваше.
            Нещо тласкаше дименторите назад… То обкръжи и него, и Сириус, и Хърмаяни… Гъргоренето и свистенето, с които дименторите засмуква въздуха наоколо си, бяха стихнали. Те си тръгваха… Въздухът отново бе станал топъл.
            С последни сили Хари повдигна на няколко сантиметра глава и видя едно животно, озарено от светлина, да се отдалечава в галоп над езерото. През потта, стекла се в очите му, Хари се опита да различи какво е то… блестящо като еднорог… Мъчейки се да запази съзнание, Хари видя как то спря, щом стигна отсрещния бряг. За миг момчето забеляза в светлината как някой го посреща… вдига ръка да го погали… някой, който му се стори странно познат… но не бе възможно…
            Хари не проумяваше. Не можеше и да мисли повече. Усети как и последните сили го напускат, как главата му се удря в земята и… припадна.


            ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
            ТАЙНАТА НА ХЪРМАЯНИ

            — Потресаваща история… потресаваща… Истинско чудо е, че никой от тях не е умрял. Невероятно… Гръм и мълния, какво щастие, че сте били там, Снейп!
            — Благодаря ви, господин министър!
            — Орден на Мерлин, най-малко втора степен. Ако мога, ще издействам и първа степен!
            — Много ви благодаря, господин министър!
            — Неприятна рана имате там… Работа на Блек предполагам?
            — Всъщност на Потър, Уизли и Грейнджър…
            — Не!
            — Блек ги беше заблудил, веднага разбрах. Използвал бе заклинанието „Конфундус“, ако се съдеше по поведението им. Те явно мислеха, че е възможно той да е невинен. Не бяха отговорни за действията си. От друга страна обаче, тяхната намеса можеше да позволи на Блек да избяга… Те очевидно са мислели, че могат да заловят Блек с голи ръце. Доста пъти се бяха отървавали леко досега… което, боя се, ги е главозамаяло, имат високо мнение за себе си… особено Потър, който винаги се е ползвал с благоволението на директора.
            — Е, да, Снейп… нали разбирате, Хари Потър… всички ние сме доста чувствителни, щом стане дума за него.
            — И все пак… дали е толкова полезно за самия него да му се отдава толкова специално внимание? Лично аз се опитвам да се отнасям с него като с всички други ученици. Всеки друг ученик би бил изключен най-малкото за това, че е изложил приятелите си на такъв риск. Само си помислете, господин министър — нарушени са всички училищни правила… след толкова предпазни мерки, въведени за неговата сигурност… извън училището, нощем, в компанията на един върколак и един убиец… Аз имам основание да смятам, че е посещавал Хогсмийд незаконно…
            — Добре, добре… Ще видим, Снейп, ще видим… Без съмнение момчето е постъпило глупаво.
            Хари лежеше и слушаше с плътно затворени очи. Беше съвсем отпаднал. Думите, които чуваше, проникваха много бавно през ушите в съзнанието му, така че му беше трудно да ги разбере. Ръцете и краката си чувстваше като оловни, клепачите му бяха твърде тежки, за да ги вдигне… Искаше само да лежи там, на това удобно легло, завинаги…
            — Най-много съм изненадан от поведението на дименторите. Наистина ли нямате представа какво ги е накарало да отстъпят, Снейп?
            — Не, господин министър. Но когато дойдох на себе си, те вече се връщаха към постовете си…
            — Невероятно! При това Блек, Хари и момичето бяха в безсъзнание, когато стигнах до тях. Аз, разбира се, вързах Блек и му запуших устата, измагьосах носилки и върнах всички тук в замъка.
            Настъпи мълчание. Мозъкът на Хари като че ли започна да работи малко по-бързо и тогава го обзе мъчително усещане. Отвори очи. Всичко наоколо бе леко размазано. Някой бе свалил очилата му. В края на отделението забеляза Мадам Помфри, с гръб към него, наведена над едно легло. Хари присви очи. Под лакътя на Мадам Помфри се виждаше червеникавата коса на Рон.
            Хари извърна глава върху възглавницата. В леглото отдясно лежеше Хърмаяни. Лунни лъчи огряваха главата й. И нейните очи бяха отворени. Изглеждаше изумена, а когато отбеляза, че и Хари беше буден, допря пръст към устните си, после посочи към вратата на болничното крило. Тя бе открехната и оттам се чуваха гласовете на Корнелиус Фъдж и Снейп, които се приближаваха по коридора.
            След малко Мадам Помфри дойде до леглото на Хари. Той се извърна към нея. Старшата сестра държеше в ръцете си най-големия шоколад, който бе виждал през живота си — приличаше на малка канара.
            — Ааа, ти си буден! — забеляза тя, остави шоколада на нощното му шкафче и се зае да го разчупва с малко чукче.
            — Как е Рон? — попитаха Хари и Хърмаяни в един глас.
            — Ще оживее — мрачно отвърна Мадам Помфри. — А вие двамата… ще стоите тук, докато аз реша, че… Потър, какво правиш?
            Хари бе седнал в леглото, наместваше си очилата и си взимаше пръчката.
            — Трябва да отида при директора.
            — Потър — опита се да го успокои Мадам Помфри, — всичко е наред. Блек е заловен. Заключен е горе. Всеки момент дименторите ще му положат Целувката.
            — КАКВО?
            Хари скочи от леглото. Хърмаяни също. Но викът му вече се бе разнесъл навън в коридора и в следващия миг Корнелиус Фъдж и Снейп влязоха в отделението.
            — Хари, какво значи това? — разтревожи се Фъдж. — Трябва да лежиш… Дадохте ли му шоколад? — обърна се той притеснено към Мадам Помфри.
            — Господин министър, чуйте! — каза Хари. — Сириус Блек е невинен! Питър Петигрю само се е направил на мъртъв! Ние го видяхме тази вечер! Не позволявайте на дименторите да направят това на Сириус… той е…
            Ала Фъдж клатеше глава с лека усмивчица.
            — Хари, Хари, ти си съвсем объркан, минал си през ужасно изпитание… Лежи си спокойно сега, щом вече всичко е в наши ръце…
            — НЕ Е! — викна Хари. — НЕ СТЕ ХВАНАЛИ КОГОТО ТРЯБВА!
            — Господин министър, чуйте ме, моля ви! — каза Хърмаяни, която побърза да застане до Хари и умолително гледаше Фъдж. — И аз го видях. Той беше плъхът на Рон, всъщност е зоомаг, Петигрю, искам да кажа, и…
            — Виждате ли? — обади се Снейп. — Заблудени са и двамата… Блек здравата ги е обработил…
            — НИЕ НЕ СМЕ ЗАБЛУДЕНИ! — викаше Хари.
            — Господин министър! Професоре! — обади се разгневена Мадам Помфри. — Трябва да ви помоля да напуснете. Потър е мой пациент и не бива да го разстройвате.
            — Не съм разстроен, само се опитвам да им обясня какво се случи — настояваше Хари. — Ако просто ме чуят…
            Но Мадам Помфри напъха голямо парче шоколад в устата му. Момчето се задави и тя се възползва от възможността да го бутне назад в леглото.
            — А сега ви моля, господин министър, тези деца имат нужда от грижи. Моля да напуснете…
            Вратата отново се отвори. Беше Дъмбълдор. С голяма уста Хари преглътна шоколада, напълнил устата му, и отново се изправи.
            — Професор Дъмбълдор, Сириус Блек…
            — Това е безобразие! — вече изкрещя Мадам Помфри. — Това болнично отделение ли е или какво? Директоре, настоявам да…
            — Извинявам се, Попи, но трябва да поговоря с господин Потър и госпожица Грейнджър — спокойно й каза Дъмбълдор. — току-що разговарях със Сириус Блек.
            — Предполагам, че ви е разказал същите врели-некипели, които е налял и в главата на Потър — пренебрежително рече Снейп. — Нещо за някакъв плъх и, че Петигрю бил жив…
            — Точно това ми разказа Блек — каза Дъмбълдор и изгледа Снейп през стъклата на очилата си с формата на полумесеци.
            — Значи моите показания нямат значение? — ядно попита Снейп. — Питър Петигрю не беше в Къщата на крясъците, не видях и следа от него навън.
            — Защото бяхте в безсъзнание, професоре! — много сериозно каза Хърмаяни. — Не се съвзехте навреме, за да чуете…
            — Госпожице Грейнджър, ДРЪЖТЕ СИ ЕЗИКА…
            — Недейте, Снейп — каза Фъдж изненадан, — госпожицата е объркана и трябва да бъдем снизходителни…
            — Искам да говоря с Хари и Хърмаяни насаме — рязко повтори Дъмбълдор. — Корнелиус, Сивиръс, Попи… моля ви да ни оставите.
            — Но те имат нужда от лечение, директоре! — загрижи се Мадам Помфри. — Трябва да ги лекувам. Трябва да си почиват…
            — Спешно е — не отстъпваше Дъмбълдор. — Настоявам.
            Мадам Помфри сви устни и се прибра в своя кабинет в края на отделението, като затръшна вратата зад гърба си. Фъдж погледна големия златен джобен часовник, който висеше от жилетката му.
            — Дименторите сигурно са пристигнали вече — рече той. — Отивам да ги посрещна. Ще се видим горе, Дъмбълдор.
            Той отиде до вратата, отвори я широко и направи път на Снейп, който обаче не помръдна от мястото си.
            — Не допускам, че вярвате и думичка от историята на Блек — просъска Снейп, без да отмества очи от лицето на Дъмбълдор.
            — Бих искал да говоря с Хари и Хърмаяни насаме — отново каза Дъмбълдор.
            Снейп направи крачка към него.
            — Сириус Блек доказа, че е способен да убива, още когато беше на шестнадесет — задъхваше се той от ярост. — Не сте забравил това, нали, директоре? Не сте забравил че веднъж той се опита да убие и мен?
            — Паметта ми е по-свежа отвсякога, Сивиръс — тихо каза Дъмбълдор.
            Снейп се извъртя на пети и излезе през вратата, която Фъдж още държеше отворена. Щом тя се затвори, Дъмбълдор се обърна към Хари и Хърмаяни, които се заеха да му обясняват в един глас:
            — Блек казва истината, професоре… ние видяхме Петигрю…
            — …той избяга, когато професор Лупин се превърна във върколак…
            — …той е плъх…
            — …предната лапа на Питър Петигрю, искам да кажа, пръста му… отрязал го е…
            — …Рон беше нападнат от Петигрю, а не от Сириус…
            Ала Дъмбълдор вдигна ръка да спре потока от обяснения
            — Сега е ваш ред да слушате и моля да не ме прекъсвате, защото имаме съвсем малко време — тихо каза той. — Няма друго доказателство в подкрепа на твърденията на Блек, освен вашата дума… А думата на тринадесетгодишен магьосник не ще убеди никого. Цяла улица очевидци са се заклели, че са видели как Сириус убива Петигрю. Самият аз дадох в министерството показания, че Сириус наистина е бил Пазител на тайната на двамата Потър.
            — Професор Лупин ще ви каже… — не можеше да спре Хари.
            — Професор Лупин сега е някъде дълбоко в гората и не е в състояние да направи каквото и да е било. Докато отново се превърне в човек, ще е твърде късно и за Сириус ще бъде по-зле, отколкото да умре. А и ще ти кажа, че в нашите среди гледат на върколаците с такова недоверие, че неговата подкрепа няма да натежи много… Освен това се знае, че с Блек са приятели от едно време…
            — Ама…
            — Чуй ме, Хари. Твърде късно е, разбираш ли? Не може да не се съгласите, че разказът на професор Снейп за случилото се е много по-убедителен от вашите.
            — Той мрази Сириус — обади се с отчаяние Хърмаяни. — Само защото Сириус му скроил на времето глупава детинска шега…
            — А и Сириус не действаше като съвсем невинен човек. Нападението срещу Дебелата дама… нахлуването му в кулата на „Грифиндор“ с нож… Така че без Петигрю, жив или мъртъв, нямаме никакви шансове да отменим присъдата на Сириус…
            — Но нали вие ни вярвате!
            — Да, вярвам ви — тихо ги увери той. — Ала нямам власт да накарам и другите да видят истината, нито да се противопоставя на Министерството на магията…
            Хари впери очи в сериозното му лице и се почувства така, сякаш земята под краката му изведнъж е рухнала. Той бе свикнал да мисли, че Дъмбълдор може да реши всички проблеми. Бе очаквал, че директорът ще измъкне някакво невероятно решение ей така, от въздуха. Но не… И последната им надежда бе загубена.
            — Това, от което се нуждаем — бавно започна Дъмбълдор и светлосините му очи се преместиха от Хари към Хърмаяни — е повече време.
            — Само че… — опита се да възрази Хърмаяни, но изведнъж очите й се разшириха: — Аха!
            — А сега внимайте — заговори Дъмбълдор много тихо и отчетливо. — Сириус е заключен в кабинета на професор Флитуик на седмия етаж, тринайсетия прозорец отдясно на Западната кула. Ако всичко върви добре, тази нощ ще успеете да спасите повече от един невинен живот. Но запомнете и двамата — не бива да ви видят. Госпожице Грейнджър, вие знаете законите… съзнавате какъв е рискът… Само не… бива… да… ви… видят.
            Хари изобщо не разбираше какво става. На излизане Дъмбълдор се обърна назад към тях.
            — Аз ще ви заключа. Сега е… — и той погледна часовника си — пет минути преди полунощ. Госпожице Грейнджър, три превъртания са достатъчни. Успех!
            — Успех ли? — повтори Хари, щом вратата се затвори зад Дъмбълдор. — Три превъртания… За какво говореше? Какво очаква от нас да направим?
            Хърмаяни търсеше нещо под якичката на наметалото си и скоро измъкна оттам много дълга и много тънка златна верижка.
            — Хари, ела тук — припряно каза тя. — Бързо!
            Хари се приближи до нея в пълно недоумение. Тя опъна верижката и Хари забеляза, че от нея виси мъничък искрящ пясъчен часовник.
            — Ето сега… — тя преметна верижката и около неговата шия. — Готов ли си? — попита тя задъхано.
            — Какво ще правим? — попита Хари, без да разбира абсолютно нищо.
            Хърмаяни превъртя три пъти пясъчния часовник.
            Тъмната болнична стая се разми и изчезна. Хари имаше чувството, че се носи много бързо назад. Покрай него летяха цветни петна и неясни форми. Ушите му заглъхнаха. Опита се да извика, но не можеше да чуе собствения си глас.
            После изведнъж усети твърда земя под краката си и всичко отново си дойде на фокус.
            Той стоеше до Хърмаяни в празната входна зала, чиято врата бе леко отворена и сноп златни слънчеви лъчи се вмъкваха и огряваха пода. Хари се извърна в паника към Хърмаяни и верижката на пясъчния часовник се впи в кожата му.
            — Хърмаяни, какво…
            — Ето там!
            Хърмаяни грабна ръката на Хари и го затегли през входната зала към вратата на един килер за метли, отвори я, бутна го вътре между кофите и четките, вмъкна се след него и хлопна вратата зад гърба си.
            — Какво… как… Хърмаяни, какво става?
            — Върнахме се назад във времето — пошепна му Хърмаяни и свали верижката от врата му в мрака. — Три часа назад сме…
            Хари напипа крака си и силно го ощипа. Заболя го, което изключваше вероятността да сънува небивалици.
            — Ама…
            — Шшшт! Слушай! Някой идва! Предполагам, че сме ние!
            Хърмаяни беше притиснала ухо до вратата на килера.
            — Чувам стъпки във входната зала… да, мисля, че това сме ние и отиваме към Хагрид!
            — Искаш да ми кажеш — прошепна Хари, — че ние сме тук в килера, но и там навън по едно и също време?
            — Да — отвърна Хърмаяни, без да отлепва ухо от вратата на килера. — Сигурна съм, че сме ние… По стъпките изглежда, че сме не повече от трима, а вървим бавно, защото сме под мантията невидимка…
            Тя изведнъж замълча, напрегнато заслушана.
            — Ето, слязохме по стълбите…
            Хърмаяни поседна върху една преобърната кофа. Крайно напрегнат, Хари умираше да чуе отговорите на някои от въпросите си.
            — Откъде го взе този пясъчен часовник?
            — Нарича се времевърт — тихо каза Хърмаяни. — Имам го от професор Макгонъгол, която ми го даде още в първия учебен ден. Цяла година връщах с него времето назад, за да посещавам всичките си часове. А професор Макгонъгол ме накара да се закълна, че няма да кажа на никого. Тя беше изпратила какви ли не писма до Министерството на магията, за да ми го отпуснат. Уверявала ги, че съм примерна ученичка и че никога, ама никога няма да го използвам за друго, освен за учението. Превъртах го, за да влизам в няколко часа едновременно, ето как присъствах на различни места по едно и също време. Но… Хари, не разбирам Дъмбълдор какво иска да направим. Защо ни каза да се върнем с три часа назад? Как ще помогне това на Сириус?
            Хари се мъчеше да види лицето й в мрака.
            — Сигурно иска да променим нещо от онова, което се случи през това време — рече той бавно. — Какво всъщност се случи? Преди три часа ние отивахме към къщата на Хагрид…
            — Сега е точно преди три часа и ние отиваме към къщата на Хагрид — потвърди Хърмаяни. — Нали току-що чухме как излизаме…
            Хари се намръщи. Напрягаше до болка ума си да се съсредоточи.
            — Дъмбълдор каза… каза, че можем да спасим повече от един невинен живот… — И тогава се сети. — Хърмаяни, ние можем да спасим и Бъкбийк!
            — Ама как ще помогне това на Сириус?
            — Нали Дъмбълдор каза… каза ни кой е прозорецът… прозорецът на кабинета на Флитуик. Там е заключен Сириус! Трябва да накараме Бъкбийк да долети до прозореца и да спаси Сириус. Сириус може да литне на Бъкбийк… Така и двамата ще избягат заедно!
            Доколкото можеше да види лицето на Хърмаяни, Хари разбра, че тя е ужасена.
            — Ако успеем да го направим, без да ни видят, ще бъде истинско чудо!
            — Ами трябва да опитаме, няма как — каза Хари, изправи се и също долепи ухо до вратата.
            — Не чувам никого навън… Хайде да вървим…
            Хари бутна вратата и я отвори. Входната зала бе празна. Двамата изскочиха от килера и хукнаха надолу по каменните стъпала. Сенките вече се удължаваха, а върховете на дърветата в Забранената гора отново бяха позлатени от залеза.
            — Ами ако някой ни забележи през прозореца си? — изписка Хърмаяни и обърна очи към замъка зад тях.
            — Давай да бягаме! — решително каза Хари. — Право към гората, нали? Там ще се скрием зад някое дърво или нещо друго и ще наблюдаваме.
            — Добре, но тогава трябва да бягаме и зад оранжериите! — задъха се Хърмаяни. — Не бива да се виждаме от предната врата на колибата на Хагрид, иначе ще ни забележат! Вече трябва почти да сме стигнали до колибата му.
            Опитвайки се да разбере какво има предвид тя, Хари хукна да бяга, следван от Хърмаяни. Покрай зеленчуковата градина те стигнаха до оранжериите и спряха за миг зад тях. После пак тръгнаха, колкото може по-бързо, заобикаляйки Плашещата върба, устремени към прикритието на гората…
            Почувствал се в безопасност сред дърветата, Хари се обърна назад и след няколко секунди Хърмаяни се изравни с него, задъхвайки се.
            — Дотук добре — каза тя. — Сега трябва да се промъкнем до Хагрид. Сниши се, Хари…
            Мълчаливо вървяха между дърветата, като гледаха да се движат до самия край на гората. После, като впериха поглед в къщата на Хагрид, чуха силно чукане на вратата. Бързо преминаха зад ствола на стария дъб и надникнаха от лявата и от дясната му страна. Хагрид се бе появил на входа, разтреперан и побледнял, оглеждайки се да види кой е почукал. Тогава Хари чу собствения си глас.
            — Ние сме. Под мантията невидимка сме. Пусни ни вътре да я свалим.
            — Не биваше да идвате — отвърна им Хагрид шепнешком, отстъпи назад и бързо хлопна вратата.
            — Никога не ми се е случвало по-странно нещо — трескаво рече Хари.
            — Хайде да се преместим, за да сме по-близо до Бъкбийк — прошепна Хърмаяни.
            Те се промъкнаха между дърветата и зърнаха в лехата с тикви на Хагрид хипогрифа вързан и неспокоен.
            — Сега ли? — шепнешком попита Хари.
            — Не! — каза Хърмаяни. — Ако го отвлечем сега, ония от комисията ще си помислят, че Хагрид го е освободил. Трябва да поизчакаме, докато те го видят вързан навън.
            — Значи ще имаме около шейсет секунди — каза Хари. Започваше да му се струва невъзможно.
            В този момент от колибата на Хагрид се чу трясък от счупен порцелан.
            — Ето, Хагрид счупи каната за мляко — прошепна Хърмаяни. — След малко ще намеря Скабърс…
            И, естествено, пет минути по-късно те чухя как Хърмаяни изпищя от изненада.
            — Хърмаяни — тихо рече Хари, — ами ако просто… се втурнем вътре и хванем Петигрю.
            — Не! — каза Хърмаяни с ужас в гласа. — Не разбираш ли? Ще нарушим един от най-важните магически закони. Никой няма право да променя времето. Никой! Чу ли какво каза Дъмбълдор… ако ни видят…
            — Ще се видим само ние самите и Хагрид.
            — Хари, как мислиш, че ще постъпиш, ако се видиш, че се втурваш в къщата на Хагрид? — попита Хърмаяни.
            — Ами… ще помисля, че съм полудял — отвърна Хари, — или ще си помисля, че е направена черна магия.
            — Точно така! И понеже няма да разбереш, може дори сам да се нараниш. Вярвай ми! Професор Макгонъгол ми разказа какви страховити неща са ставали, когато магьосници са си играли с времето… Много от тях стигали дотам, че по грешка убивали своето сегашно и бъдещо АЗ.
            — Добре де… — отвърна Хари. — Просто ми хрумна…
            Но Хърмаяни го смушка и посочи към замъка. Хари отмести глава малко встрани, за да вижда по-добре входните врати в далечината. През тях сега минаха и заслизаха по стълбите Фъдж, старецът от комисията и екзекуторът Макнеър.
            — Скоро ще трябва да излизаме. — И разбира се, няколко секунди по-късно задната врата на колибата се отвори и той видя себе си, Рон и Хърмаяни да излизат през нея заедно с Хагрид. Толкова странно не се бе чувствал никога в живота си — да стои зад едно дърво и да наблюдава себе си в лехата с тикви.
            — Няма нищо, Бийки. Няма нищо… — говореше Хагрид на Бъкбийк. После се обърна към Хари, Рон и Хърмаяни. — Вървете… Не се мотайте…
            — Хагрид, не можем…
            — Нека им разкажем какво всъщност стана…
            — Не може да го убият…
            — Вървете! Не ми стига другото, ами и вий да загазите!
            Хари видя как в лехата с тиквите Хърмаяни метна мантията невидимка върху него и Рон.
            — Бързо изчезвайте! Не слушайте…
            На предната врата на колибата се почука. Групата за екзекуцията беше пристигнала. Хагрид се обърна и влезе в колибата, оставяйки задната врата отворена. Хари гледаше как тревата около стената се сляга и чу три чифта крака да се отдалечават. Той, Рон и Хърмаяни си бяха тръгнали… но Хари и Хърмаяни, скрити между дърветата, чуваха сега през входната врата какво става в колибата.
            — Къде е звярът? — разнесе се леденият глас на Макнеър.
            — Вън… Навън е — задавено изрече Хагрид.
            Хари отмести главата си, когато на прозореца се появи лицето на Макнеър — той търсеше с поглед Бъкбийк. Тогава чуха гласа на Фъдж:
            — Ние… ъъъ… ще ти прочетем официалното решение за екзекуцията, Хагрид. Ще го направя бързо. После ти и Макнеър трябва да го подпишете. Макнеър, слушайте и вие, такава е процедурата.
            Лицето на Макнеър изчезна от прозореца. Сега или никога!
            — Чакай тук — прошепна Хари на Хърмаяни. — Аз ще го направя.
            Щом гласът на Фъдж се разнесе отново, Хари се втурна към оградката край лехата с тикви. Прескочи я и се доближи до Бъкбийк.
            — По решение на Комисията за унищожаване на опасни създания хипогрифът Бъкбийк, отсега нататък наричан „осъденият“ ще бъде екзекутиран на шести юли по залез слънце.
            Като внимаваше да не мига, Хари впери както първия път поглед в неумолимото оранжево око на Бъкбийк и му се поклони. Бъкбийк подгъна птичите си колене и после пак се изправи. Хари се зае с въжето му, вързано за оградата.
            — …чрез обезглавяване, което ще извърши назначеният от комисията екзекутор Уолдън Макнеър…
            — Хайде, Бъкбийк! — прошепна Хари. — Хайде, ние ще ти помогнем. Тихичко, тихичко…
            — …в присъствието на свидетели. Хагрид, ти се подпиши тук…
            Хари дръпна въжето с всичка сила, но Бъкбийк бе запънал в земята предните си крака.
            — Е, да свършваме тогава — чу се хриптящият глас на стареца от комисията в колибата на Хагрид. — Хагрид, може би е по-добре да си останеш вътре…
            — Не, аз… Аз искам да съм при него… Не ща да го оставям сам…
            Откъм колибата се чуха стъпки.
            — Бъкбийк, тръгвай! — шепнеше настойчиво Хари.
            Той дръпна още по-силно въжето около шията на Бъкбийк. Хипогрифът тръгна, шумолейки непредпазливо с крилата си. Бяха все още на цели три метра от гората и лесно можеха да бъдат забелязани откъм задната врата на Хагрид.
            — Един момент, ако обичате, Макнеър — разнесе се сега гласът на Дъмбълдор. — Вие също трябва да се подпишете.
            Стъпките спряха. Хари продължаваше да дърпа въжето. Бъкбийк щракна с клюн и закрачи малко по-бързо.
            Пребледнялата Хърмаяни надничаше иззад дървото.
            — Хари, бързо! — беззвучно го подкани тя.
            Хари още чуваше Дъмбълдор да говори в колибата. Той пак дръпна рязко въжето. Бъкбийк неохотно премина в тръст. Бяха стигнали вече до дърветата…
            — Бързо! — простена Хърмаяни, скочи напред, хвана въжето и дръпна и тя с всички сили, за да накара Бъкбийк да се движи по-бързо. Хари погледна през рамо — вече нямаше да ги видят, а и те не можеха да видят градината на Хагрид.
            — Спри! — прошепна той на Хърмаяни. — Може да ни чуят.
            Задната врата на колибата се трясна. Хари, Хърмаяни и Бъкбийк притихнаха и дори хипогрифът като че ли слушаше напрегнато.
            Тишина… и изведнъж…
            — Къде е той? — изхриптя старецът от комисията. — Къде е звярът?
            — Беше вързан там! — яростно се обади екзекуторът. — Видях го! Там беше!
            — Колко интересно! — обади се Дъмбълдор. В гласа му се долавяше нотка на радост.
            — Бийки… — рече Хагрид дрезгаво.
            Разнесе се свистене и тъп удар от секира. Екзекуторът навярно я беше забил в оградата от гняв. Тогава пак се чу вой, но сега вече и думите на Хагрид между хлипанията.
            — Няма го! Няма го! Славна човчица, избягал е! Ще да се е откъснал! Бийки, умното ми момче!
            Бъкбийк започна да се дърпа от въжето, опитвайки се да се се върне към Хагрид. Хари и Хърмаяни го хванаха здраво и забиха пети в земята на Забранената гора, за да го спрат.
            — Някой го е отвързал! — ядосваше се екзекуторът. — Трябва да претърсим наоколо и в гората…
            — Макнеър, ако Бъкбийк наистина е бил откраднат, да не мислиш, че крадецът ще се разхожда с него? — каза Дъмбълдор, все още леко развеселен. — По-добре претърсете небето… Хагрид, би ли ми направил един чай? Или ми налей голямо бренди.
            — Ей… ей сегичка, професоре — отмалял от щастие каза Хагрид. — ’Айде влезте…
            Хари и Хърмаяни слушаха напрегнато. Чуха стъпки, тихите ругатни на екзекутора, хлопването на вратата и после пак настана тишина.
            — Ами сега? — каза Хари и се огледа.
            — Трябва да се скрием тук — каза Хърмаяни, силно развълнувана. — Ще чакаме, докато се приберат в замъка, а после трябва да се уверим, че няма да ни видят, като летим с Бъкбийк към прозореца на Сириус. Той ще бъде там едва след около два часа… Оох, колко трудно ще бъде…
            Тя погледна боязливо през рамо към глъбините на Забранената гора. Слънцето вече залязваше.
            — Да се махнем оттук — каза Хари, обмисляйки обстоятелствата. — Трябва отнякъде да виждаме Плашещата върба, за да знаем какво става.
            — Добре — съгласи се Хърмаяни и стисна още по-здраво въжето на Бъкбийк — Но трябва и да внимаваме никой да не ни види, Хари, не забравяй.
            Те тръгнаха покрай гората, мракът постепенно ги обгръщаше и скоро стигнаха до няколко дървета, през които се виждаше Плашещата върба.
            — Ето го Рон! — извика Хари.
            Тъмна фигура тичаше през поляната и викове пронизваха тихия нощен въздух
            — Пусни го… пусни го… Скабърс… ела тук…
            Тогава от тъмното изникнаха още две фигури. Хари видя себе си и Хърмаяни да се втурват след Рон, а после — Рон да се хвърля на земята.
            — Хванах те! Марш, мръсен котарак!
            — Ето го Сириус! — рече Хари.
            Едрият силует на кучето бе изскочил откъм корените на върбата. Видяха как то събаря Хари, след това склещва Рон…
            — Оттук изглежда още по-страшно, нали? — обади се Хари, докато гледаше как кучето дърпа Рон към корените. — Уф… видя ли как ме шибна дървото… Ето те и теб… Колко странно
            Плашещата върба скърцаше и размахваше ниските си клони, а двамата се гледаха как тичат насам-натам, опитвайки се да стигнат до основата на ствола. После изведнъж дървото се вцепени.
            — Крукшанкс вече е натиснал чвора — каза Хърмаяни.
            — А сега влизаме… — прошепна Хари. — Вече сме вътре.
            Щом изчезнаха, дървото отново започна да размахва клони. След няколко секунди чуха стъпки, които минаха доста наблизо. Дъмбълдор, Макнеър, Фъдж и старецът от комисията вървяха към замъка.
            — Тъкмо като сме влезли в тунела! — каза Хърмаяни. — Ако Дъмбълдор беше дошъл с нас!
            — Тогава биха дошли и Макнеър, и Фъдж — с горчивина каза Хари. — Обзалагам се на каквото искаш, че Фъдж би наредил на Макнеър да убие Сириус на място.
            Те проследиха четиримата мъже, докато стигнаха до замъка и се изгубиха от очите им. Няколко минути наоколо бе пусто. После…
            — Ето го Лупин! — каза Хари и двамата видяха как някой тича надолу по каменната стълба и се насочва право към върбата.
            Хари вдигна очи към небето. Облаците плътно закриваха луната.
            Те видяха как Лупин взе един счупен клон от земята и натисна чвора в ствола. Дървото спря да размахва клони и Лупин също се вмъкна през дупката в корените му.
            — Да беше взел със себе си мантията — каза Хари. — Ето я къде е… — Той се обърна към Хърмаяни. — Ако изтичам сега бързо да я грабна, Снейп няма да може да влезе вътре и тогава…
            — Хари, не бива да ни видят!
            — Как издържаш на всичко това? — попита той ядосано. — Как можеш да стоиш тук и да гледаш какво се случва? — Той се поколеба. — Отивам да взема мантията!
            — Хари, не!
            Хърмаяни го сграбчи за дрехите тъкмо навреме. След миг чуха звук от песен. Беше Хагрид, който крачеше към замъка и пееше с цяло гърло, клатушкайки се леко. В ръката си размахваше голяма бутилка.
            — Видя ли? — прошепна Хърмаяни. — Видя ли какво можеше да стане?! Трябва да стоим скрити! Не, Бъкбийк!
            Хипогрифът яростно се мъчеше да тръгне към Хагрид. Хари и Хърмаяни дърпаха въжето с всички сили, за да го задържат. Те гледаха как Хагрид, подпийнал, върви на зиг-заг към замъка. После и той изчезна. Бъкбийк спря да се дърпа и главата му тъжно клюмна.
            Не бяха минали и две минути, и вратата на замъка отново се отвори. Снейп се втурна навън и затича към върбата.
            Хари сви юмруци, като видя как Снейп спря изведнъж до дървото и я вдигна.
            — Махни си мръсните лапи от нея! — озъби се Хари едва чуто.
            — Шшшт!
            Снейп грабна клона, с който Лупин бе вкаменил върбата, промуши го до чвора и изчезна от очите им, намятайки мантията.
            — Това е — отбеляза Хърмаяни. — Сега всички сме там долу… и само трябва да изчакаме, докато отново излезем…
            Тя завърза здраво около най-близкото дърво края на въжето на Бъкбийк, седна на сухата земя и обгърна колене с ръцете си.
            — Хари, има нещо, което не разбирам… Защо дименторите не стигнаха до Сириус? Помня как се приближиха и после струва ми се, съм припаднала… Бяха толкова много…
            Хари също седна. Той й разказа какво е видял — как щом най-близкият до него диментор бе навел устата си към него, нещо голямо и сребристо се бе появило в галоп откъм езерото и бе накарало дименторите да отстъпят.
            Хърмаяни го слушаше с леко отворена уста.
            — Но какво е било това?
            — Само едно нещо е могло да накара дименторите да се махнат — отвърна Хари. — Истински покровител. При това много силен.
            — Но кой го е призовал?
            Хари не отговори. Той си спомни за онзи, който бе видял на другия край на езерото. Знаеше за кого го бе помислил… Но нима би било възможно?
            — Не видя ли някого? — нетърпеливо попита Хърмаяни. — Да не е бил някой от учителите?
            — Не — отвърна Хари. — Не беше учител.
            — Но все пак трябва да е бил някой истински силен магьосник, за да успее да отблъсне всичките диментори. Щом покровителят е греел толкова ярко, не успя ли да го видиш?
            — Даа, видях го — бавно каза Хари. — Но… може би съм си въобразил… мислите ми не бяха… а и веднага след това припаднах…
            — Кой е бил според теб?
            — Мисля… — Хари преглътна, съзнавайки колко странно ще прозвучат думите му. — Мисля, че беше баща ми.
            Той погледна Хърмаяни и видя, че го беше зяпнала. Тя го гледаше със смесица от страх и съчувствие в очите.
            — Хари, баща ти е… ъъъ… мъртъв — тихо каза тя.
            — Знам — бързо отвърна Хари.
            — Мислиш, че си видял неговия призрак ли?
            — Не знам… не… изглеждаше като от плът и кръв…
            — Ами тогава…
            — Може би ми се е привидяло — каза Хари. — Но… доколкото успях да видя… много приличаше на него… Виждал съм го на снимки…
            Хърмаяни още го гледаше така, сякаш се тревожеше за разума му.
            — Знам, че звучи безумно — изведнъж каза Хари и се обърна към Бъкбийк, който ровеше с клюн пръстта и сигурно търсеше червейчета.
            Но той всъщност не гледаше Бъкбийк. Мислеше за баща си и за тримата му най-добри приятели… Лун, Опаш, Лап и Рог… Не бяха ли и четиримата събрани тук тази вечер? Опаш се бе появил точно сега, след като всички го смятаха за мъртъв. Защо и баща му да не бе направил същото? Дали наистина бе видял някого там, отвъд езерото? Фигурата бе твърде далеч, за да я различи ясно… но бе сигурен за миг, преди да загуби съзнание…
            Листата над главите им прошумоляваха от ветреца. Луната ту се появяваше, ту се скриваше зад плуващите облаци. Хърмаяни седеше, загледана във върбата, и чакаше.
            И най-сетне, след повече от час…
            — Вече излизаме! — прошепна Хърмаяни.
            Тя и Хари скочиха на крака. Бъкбийк вдигна глава. Двамата видяха как Лупин, Рон и Петигрю изпълзяха с мъка от дупката в корените. След тях излезе Хърмаяни… после Снейп в безсъзнание, носещ се към въздуха. Следваха Хари и Блек. Всички поеха към замъка.
            Сърцето на Хари заби много бързо. Той вдигна очи към небето. Всеки миг онзи облак щеше да се придвижи и да открие луната…
            — Хари — прошепна Хърмаяни, сякаш знаеше точно какво мисли той, — трябва да стоим тук. Не бива да ни видят. Нищо не можем да направим…
            — Значи да оставим Петигрю да се измъкне отново… — тихо каза Хари.
            — Как смяташ да намерим плъх в тъмното? — леко му се сопна Хърмаяни. — Нищо не можем да направим! Върнахме се тук да помогнем на Сириус! Не бива да правим нищо друго…
            — Добре, добре!
            Луната се показа иззад облака. Те видяха как малките фигури на поляната спряха. После забелязаха раздвижване.
            — Ето го Лупин — прошепна Хърмаяни. — Той се трансформира.
            — Хърмаяни! — рече Хари рязко. — Трябва да се махаме!
            — Не бива, нали ти казах…
            — Няма да се намесваме! Но ако Лупин избяга в гората, ще попадне право на нас…
            Хърмаяни ахна.
            — Бързо! — простена тя и се втурна да развърже Бъкбийк. — Бързо! Къде ще идем? Къде да се скрием? Дименторите ще дойдат всеки момент…
            — Връщаме се у Хагрид! — каза Хари. — Там няма никого… Хайде!
            Те хукнаха с всички сили, а Бъкбийк препускаше зад тях. Вече чуваха върколака да вие зад гърбовете им…
            Стигнаха до колибата, Хари се втурна към вратата, дръпна я и Хърмаяни и Бъкбийк влязоха на бегом покрай него. Хари се шмугна вътре след тях и залости вратата. Хрътката Фанг излая силно.
            — Шшшт, Фанг, ние сме! — каза му Хърмаяни, изтича при него и започна да го чеше по ушите, за да го укроти. — Отървахме се на косъм! — обърна се тя към Хари.
            — Май да…
            Хари гледаше през прозореца. Оттук почти не се виждаше какво става. Бъкбийк явно бе много щастлив, че се е върнал в дома на Хагрид. Той си легна пред огъня, сви доволно крила и се приготви за дълга дрямка.
            — Мисля, че е по-добре пак да излезем отвън — предложи Хари. — Не виждам какво става… Няма да разберем кога е дошло време…
            Хърмаяни го погледна с известно недоверие.
            — Няма да се опитвам да се намесвам — бързо я успокои той. — Но ако не виждаме какво става, как ще разберем кога е дошъл моментът да спасим Сириус?
            — Е… Добре тогава… Аз ще чакам тук с Бъкбийк… Само че, Хари, внимавай… навън е върколакът… и дименторите…
            Хари излезе и се промъкна покрай колибата. От далечината се носеха жални викове. Значи дименторите вече се доближаваха до Сириус. Той и Хърмаяни всеки миг щяха да изтичат при него…
            Хари се взираше към езерото, а сърцето му направо се мяташе в гърдите. Онзи, който беше изпратил покровителя, щеше да се появи всеки момент.
            За части от секундата той се поколеба пред вратата. _Не трябваше да го видят._ Той не искаше да го видят. Искаше той да види… трябваше да узнае…
            Ето ги и дименторите. Изникнали в мрака от всички посоки, те се носеха по брега на езерото… Отдалечаваха се от мястото, където стоеше Хари и се насочваха към отсрещния бряг… Нямаше да му се наложи да се приближава до тях.
            Хари се затича. Мислеше само за баща си… Ако беше той… Ако наистина беше той… Трябваше да знае… Трябваше да разбере… Езерото се приближаваше все повече и повече, но нямаше и следа от никого. На отсрещния бряг виждаше леки сребристи отблясъци… неговите собствени слаби опити да призове покровителя…
            До водата имаше храстовидно дърво. Хари се хвърли зад него, взирайки се отчаяно през листата му. На отсрещния бряг сребърното сияние изведнъж изгасна. Обзеха го ужас и вълнение… Сега всеки момент…
            — Хайде! — шепнеше той, взирайки се. — Къде си? Татко, хайде, ела…
            Но никой не идваше. Хари проточи шия да погледне кръга от диментори отвъд езерото. Един от тях вече сваляше качулката. Време беше да се появи спасителят. Но никой не идваше на помощ този път…
            И тогава изведнъж му стана ясно… Той разбра… Не беше видял баща си… бе видял самия себе си
            Хари отскочи назад от храста и измъкна пръчката си.
            — ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ! — извика той.
            От връхчето на пръчката лумна не безформен облак сребриста мъгла, а ослепително светло сребърно животно. Хари присви очи да види какво е то. Приличаше на кон. Отдалечаваше се от него безмълвно в галоп през черната повърхност на езерото. Видя го как наведе глава и се хвърли срещу скупчените диментори… Галопираше в кръг около черните силуети, а дименторите отстъпваха назад, разпръскваха се, изчезваха в мрака… Те си отиваха.
            Покровителят се обърна и хукна в тръст обратно назад към Хари през гладката повърхност на водата. Не беше кон. Не беше и еднорог. Беше млад елен. Светеше ярко като луната горе… Приближаваше се към него…
            Спря на брега. Копитата му не оставяха следи в меката земя, а големите му сребристи очи се впериха в Хари. После бавно сведе красивите си рога. И Хари осъзна.
            — Рог! — прошепна той.
            Но когато протегна треперещите си ръце към създанието, то изчезна.
            Хари остана така с протегнати ръце. Сърцето му подскочи, когато чу шум от копита зад гърба си. Извърна се и видя Хърмаяни да тича към него, дърпайки Бъкбийк.
            — Какво направи? — гневно му каза тя. — Нали обеща да стоиш на пост?
            — Току-що спасих живота на всички ни… — каза Хари. — Иди там… зад храста… ще ти обясня.
            Хърмаяни изслуша какво бе станало и пак зяпна.
            — Видя ли те някой?
            — Да, не ме ли слушаше? Аз съм видял самия себе си, но тогава си помислих, че е баща ми. Сега всичко е наред!
            — Хари, не мога да повярвам!… Ти си направил магия за покровител, който е прогонил всичките онези диментори! Това е много, много сложна магия…
            — Знаех си, че ще успея този път — каза Хари. — Защото вече го бях правил… Разбираш ли ме?
            — Не съм сигурна… Хари, виж Снейп!
            Двамата насочиха погледи покрай храста към другия бряг. Снейп бе дошъл в съзнание. Той измагьосваше носилки и поставяше безжизнените тела на Хари, Хърмаяни и Блек върху тях. Четвъртата носилка, без съмнение с Рон, вече плуваше във въздуха до него. След това с насочена напред магическа пръчка той ги подкара към замъка.
            — Така, наближава моментът — каза Хърмаяни напрегнато и погледна часовника си. — Остават ни още четиресет и пет минути, докато Дъмбълдор заключи вратата на болничното крило. Трябва да спасим Сириус и да се върнем там, преди някой да разбере, че ни няма.
            Те почакаха, гледайки как се движат отраженията на облаците в езерото, а храстът до тях шепнеше на лекия ветрец. Отегчен, Бъкбийк отново си търсеше червеи.
            — Мислиш ли, че вече е горе? — попита Хари.
            Погледна часовника си, вдигна очи към замъка и започна да брои прозорците отдясно на Западната кула.
            — Виж! — прошепна Хърмаяни. — Кой е този? Някой излиза от замъка!
            Хари се взря през мрака. Човекът тичаше през поляната към един от входовете. На кръста му проблясваше нещо.
            — Макнеър! — каза Хари. — Екзекуторът! Отива да вика дименторите! Сега е моментът, Хърмаяни!
            Хърмаяни сложи ръце върху гърба на Бъкбийк и Хари й помогна да го яхне. После стъпи с единия си крак върху един от по-ниските клони на храстовидното дръвче и се покатери пред нея. Преметна въжето на Бъкбийк през шията му и го превърза за другата страна на каишката като юзда.
            — Готова ли си? — прошепна той. — Дръж се здраво за мен…
            Хари смушка с пети Бъкбийк от двете страни.
            Хипогрифът се издигна право нагоре в тъмното. Хари го притисна с колене и усети как големите му крила мощно се размахват под тях. Хърмаяни бе прихванала Хари през кръста и той я чуваше да си шепне: „О, не… не ми харесва… Ооо, изобщо не ми харесва…“ Хари пришпорваше Бъкбийк. Издигаха се плавно към горните етажи на замъка. След силно дръпване на въжето отляво Бъкбийк зави. Хари се мъчеше да брои прозорците, покрай които бързо прелитаха…
            — Стой! — каза той и дръпна въжето с всичка сила.
            Бъкбийк спря. Останаха на едно място, ако не се смятаха лекото издигане и снишаване, защото Бъкбийк махаше с крила, за да се задържи във въздуха.
            — Ето го! — рече Хари, щом забеляза Сириус, като се изравниха с прозореца му.
            Той протегна ръка и когато Бъкбийк сви крилата си надолу, успя да почука силно върху стъклото.
            Блек вдигна очи. Хари видя как челюстта му увисна от изненада. Сириус скочи, втурна се към прозореца и се опита да го отвори, но той бе заключен.
            — Дръпни се назад! — викна му Хърмаяни и извади пръчката си с лявата ръка, а с дясната се вкопчи още по-здраво в дрехите на Хари.
            — Алохомора!
            Прозорецът изведнъж се отвори.
            — Как… как… — едва изрече Блек, вперил поглед в хипогрифа.
            — Мятай се… няма време — подкани го Хари и прихвана Бъкбийк за гладките пера по шията, за да го задържи на едно място. — Трябва да се махаш оттук… Дименторите идват… Макнеър отиде да ги доведе.
            Блек се хвана за рамката на прозореца и измъкна главата и раменете си. Добре, че беше твърде слаб! За секунди успя да преметне единия си крак през гърба на Бъкбийк и яхна хипогрифа зад Хърмаяни.
            — Хайде, Бъкбийк, нагоре! — каза Хари и раздруса въжето. — Нагоре към кулата!… Давай!
            Хипогрифът замахна със силните си крила и те отново се понесоха нагоре към върха на Западната кула. Бъкбийк кацна тежко върху бойницата и Хари и Хърмаяни веднага се смъкнаха от гърба му.
            — Сириус, ти продължавай… бързо! — задъхано изрече Хари. — Всеки момент ще влязат в кабинета на Флитуик и ще открият, че те няма.
            Бъкбийк нетърпеливо потропваше с крака и мяташе тежката си глава.
            — Какво стана с другото момче? С Рон? — тревожно попита Сириус.
            — Ще се оправи… още е зле, но Мадам Помфри казва, че ще успее да го излекува. Бързо… Хайде!
            Ала Блек не можеше да отмести поглед от Хари.
            — Как ще мога да ти се отблагодаря…
            — ТРЪГВАЙ! — викнаха Хари и Хърмаяни в един глас.
            Блек обърна Бъкбийк нагоре към небето.
            — Пак ще се видим — каза той. — Ти си… истински син на баща си, Хари!
            Той притисна Бъкбийк с крака. Хари и Хърмаяни отскочиха назад, когато огромните крила отново се разпериха. Хипогрифът излетя нагоре. Той и ездачът му все повече се смаляваха, докато Хари ги изпращаше с поглед. Тогава един облак закри луната… и те изчезнаха.


            ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
            ОТНОВО ПОЩА ПО СОВА

            — Хари! Хари!
            Хърмаяни го дърпаше за ръкава и гледаше часовника си.
            — Имаме точно десет минути да слезем до болничното крило без никой да ни види… преди Дъмбълдор да заключи стаята…
            — Добре — съгласи се Хари и едва откъсна очи от небето, — да вървим…
            Те се вмъкнаха през вратата зад тях и слязоха по тясната спираловидна каменна стълба. Като стигнаха до най-долното стъпало, чуха гласове. Прилепиха се към стената и се заслушаха. Изглежда говореха Фъдж и Снейп, докато крачеха бързо по коридора.
            — …дано само Дъмбълдор не създава трудности — каза Снейп. — Целувката ще бъде положена незабавно, нали?
            — Веднага щом Макнеър се върне с дименторите. Цялата тая история с Блек вече много се усложни. Нямате представа с какво нетърпение чакам да уведомя „Пророчески вести“, че вече е заловен… Предполагам, че ще искат да интервюират и вас, Снейп… а щом младият Хари се опомни, сигурно ще изрази готовност да сподели за вестника как точно сте го спасили…
            Хари стисна зъби. Той мерна самодоволната усмивка на Снейп, когато двамата с Фъдж минаха покрай скривалището им. Стъпките заглъхнаха. Хари и Хърмаяни изчакаха малко да се уверят, че наистина няма никого, и едва тогава хукнаха в обратната посока. Надолу по стълбите, после по други стълби, по един друг коридор… и там чуха познат гърлен кикот.
            — Пийвс! — измърмори Хари и хвана Хърмаяни за китката. — Влизай тук!
            Те се вмъкнаха в една празна класна стая отляво точно навреме. Пийвс като че ли се мяташе насам-натам из коридора в страхотно настроение и се заливаше от смях.
            — Уф! Ужасен е! — прошепна Хърмаяни, допряла ухо до вратата. — Обзалагам се, че умира от радост, задето дименторите ще довършат Блек… — Тя погледна часовника си. — Три минути, Хари!
            Изчакаха да заглъхне злорадия смях на Пийвс, измъкнаха се от стаята и пак хукнаха презглава.
            — Хърмаяни… а какво ще стане, ако не се върнем… преди Дъмбълдор да заключи вратата? — едва дишаше Хари.
            — Не искам и да мисля за това! — простена Хърмаяни и пак погледна часовника си. — Една минута!
            Бяха стигнали началото на коридора, който водеше до вратата на болничното крило.
            — Ето… чувам Дъмбълдор — нервно каза Хърмаяни. — Хайде, Хари! — Те се промъкнаха по коридора. Вратата се отвори. Появи се гърбът на Дъмбълдор.
            — Аз ще ви заключа — чуха го да казва. — Сега е… пет минути преди полунощ… Госпожице Грейнджър, три превъртания са достатъчни. Успех!
            Дъмбълдор излезе заднишком от стаята, затвори вратата и понечи да я заключи с магическата си пръчка. Хари и Хърмаяни в паника се втурнаха към него. Дъмбълдор вдигна очи и под дългите му сребристи мустаци се разля широка усмивка.
            — Е? — попита тихо той.
            — Успяхме! — отвърна Хърмаяни. — Сириус избяга с Бъкбийк…
            Дъмбълдор ги погледна със светнали очи.
            — Браво на вас! Мисля, че… — Той напрегнато се вслуша дали нещо се движи в болничното крило. — Да, мисля че и вие… избягахте. Хайде, влизайте… ще ви заключа.
            Хари и Хърмаяни се вмъкнаха в стаята. Там беше само Рон, все още неподвижен, на последното легло. Щом ключалката щракна зад тях, Хари и Хърмаяни се пъхнаха в леглата си, а Хърмаяни отново скри времевърта под наметалото си. В следващия момент се чуха стъпките на Мадам Помфри, която идваше от кабинета си.
            — Директорът отиде ли си? Сега мога ли да се погрижа най-сетне за пациентите си?
            Тя беше в много лошо настроение. Хари и Хърмаяни решиха, че е най-добре да приемат шоколада си безропотно. Мадам Помфри се надвеси над тях, за да се увери, че го изяждат, но Хари едва преглъщаше. Двамата с Хърмаяни се ослушваха в очакване, с опънати нерви. И точно когато и двамата лапнаха четвърто парче от шоколада на Мадам Помфри, чуха яростен рев от далечината, който проехтя някъде над тях…
            — Какво беше това? — стресна се Мадам Помфри.
            Вече по-силно и по-силно кънтяха разярени гласове. Мадам Помфри фиксираше с очи вратата.
            — Безобразие!… Ще събудят всички! Не знаят ли къде се намират?!
            Хари се опита да различи какво казват гласовете. Те приближаваха…
            — Сигурно се е магипортирал, Сивиръс, трябваше да оставим някой да го пази в стаята му. Когато се изясни…
            — ТОЙ НЕ СЕ Е МАГИПОРТИРАЛ! — ревеше Снейп, вече съвсем близо. — НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА СЕ МАГИПОРТИРА ВЪТРЕ И ВЪН ОТ ТОЗИ ЗАМЪК! В ТАЯ… РАБОТА… ИМА ПРЪСТ… ПОТЪР!
            — Сивиръс, какво говориш? Та Хари беше заключен…
            БАМ!
            Вратата на болничното крило се отвори с трясък.
            Фъдж, Снейп и Дъмбълдор влязоха заедно. Само Дъмбълдор изглеждаше спокоен. Всъщност дори изглеждаше доволен. Фъдж явно беше ядосан, а Снейп просто не беше на себе си от ярост.
            — ПРИЗНАЙ СИ, ПОТЪР! — ревна той. — КАКВО НАПРАВИ?
            — Професор Снейп! — разписка се Мадам Помфри. — Овладейте се!
            — Вижте какво, Снейп, бъдете разумен — каза Фъдж. — Тази врата беше заключена, нали току-що видяхме…
            — ТЕ СА МУ ПОМОГНАЛИ ДА ИЗБЯГА, СИГУРЕН СЪМ! — не млъкваше Снейп, като сочеше Хари и Хърмаяни. Лицето му бе изкривено, от устата му хвърчаха слюнки.
            — Успокойте се, човече! — скара му се Фъдж. — Говорите глупости!
            — ВИЕ НЕ ПОЗНАВАТЕ ПОТЪР! — врещеше Снейп. — ТОВА Е НЕГОВА РАБОТА, ЗНАМ ГО АЗ…
            — Достатъчно, Сивиръс — кротко каза Дъмбълдор. — Внимавайте какво говорите! Тази врата бе заключена, откакто излязох от стаята преди десет минути. Мадам Помфри, тези ученици напускали ли са леглата си?
            — Разбира се, че не! — наежи се старшата сестра. — Аз съм при тях, откакто излязохте.
            — Ето, виждате ли, Сивиръс — спокойно каза Дъмбълдор. — Няма смисъл да безпокоим Хари и Хърмаяни повече, освен ако не смятате, че биха могли да бъдат на две места едновременно.
            Снейп стоеше потресен, а погледът му следеше ту Фъдж, който явно бе смаян от поведението му, ту Дъмбълдор, в чиито очи зад очилата се забелязваха пламъчета. Снейп се извърна, наметалото му изшумоля зад него и той изфуча навън от болничното крило.
            — Колегата май не е добре с нервите — отбеляза Фъдж загледан след него. — Съветвам ви да имате едно наум за него, Дъмбълдор.
            — Не е от нерви — тихо каза Дъмбълдор. — току-що понесе тежко разочарование.
            — И не само той! — изпуфтя Фъдж. — „Пророчески вести“ ще има да ни се смеят! Да хванем Блек и да позволим да ни се изплъзне пак между пръстите! Остава сега да стигне до ушите им и историята за бягството на хипогрифа, и аз ще стана за посмешище! Е… отивам да уведомя министерството.
            — Ами дименторите? — попита Дъмбълдор. — Предполагам, че ще ги махнете от училището?
            — О, да… Ще трябва да си идат — отвърна Фъдж и разсеяно прокара пръсти през косата си. — Не ми е минавало през ум, че ще се опитат да положат целувка върху невинно момче, съвсем са се развилнели… Да, още тази нощ ще наредя да се оттеглят в Азкабан. Може би ще е добре да поставим змейове пред входовете на училището.
            — Хагрид много ще се радва — каза Дъмбълдор и стрелна една усмивка към Хари и Хърмаяни.
            Щом той и Фъдж излязоха от спалнята, Мадам Помфри побърза да заключи отново вратата и мърморейки гневно, тръгна към своя кабинет.
            От другия край на стаята се чу тихо стенание — Рон се беше свестил. Те го видяха как сяда, разтърква си главата и се оглежда наоколо.
            — Какво… се случи? — простена той. — Хари, защо си тук? Къде е Сириус? Къде е Лупин? Какво става?
            Хари и Хърмаяни се спогледаха.
            — Ти му обясни — рече Хари и напълни устата си с още шоколад.
                                                                       * * *
            Когато Хари, Рон и Хърмаяни излязоха от болничното крило на другия ден по обяд, те установиха, че в замъка няма почти никого. Ужасният пек и краят на изпитната сесия бяха накарали всички да се възползват от още една възможност да посетят Хогсмийд. Не им се ходеше там — нито на Рон, нито на Хърмаяни. Затова тримата тръгнаха да се разхождат навън, като все още говореха за невероятните събития от предишната нощ и се чудеха къде ли може да са сега Сириус и Бъкбийк. Докато седяха край езерото и наблюдаваха как гигантската сепия лениво размахва пипала над водата, Хари загуби желание за разговор и зарея поглед към отсрещния бряг. Едва снощни еленът бе прекосил в галоп езеротото, за да стигне до него…
            Върху тримата падна някаква сянка и като вдигнаха очи, видяха Хагрид със замъглен поглед да бърше изпотеното си чело с една от кърпите си, голяма колкото маса за покривка. Той цял сияеше.
            — Знам, че не е добре да се радвам след всичко, което стана снощи — рече той. — …Е, бягството на Блек и други неща… Но познайте какво…
            — Какво? — попитаха те, преструвайки се на любопитни.
            — Бийки! Избягал е! Свободен е! Цяла нощ празнувах!
            — Но това е прекрасно! — рече Хърмаяни и укорително погледна Рон, който всеки момент щеше да се разсмее.
            — Ами да… Нищо чудно да не съм го завързал както трябва — рече Хагрид, като оглеждаше поляните наоколо. — Тая сутрин взех да се тревожа… Страх ме беше да не е срещнал професор Лупин някъде из гората. Ама Лупин ми рече, че снощи не е ухапал нищо…
            — Какво? — сепна се Хари.
            — Ех, да му се не види! Още ли не сте чули? — затюхка се Хагрид и усмивката му малко помръкна. Той сниши глас, макар че наоколо не се виждаше никой. — Ами… Снейп разправил на слидеринци тая сутрин… та мислех, че всички вече са разбрали… Професор Лупин бил върколак. И снощи се скитал наоколо. Сега, разбира се, си стяга багажа.
            — Как така си стяга багажа? — уплаши се Хари. — Защо?
            — Ами напуска — отвърна Хагрид, изненадан от въпроса на Хари. — Рано-рано сутринта си подал оставката. Вика, че не можел да рискува да се случи отново.
            Хари се изправи на колене.
            — Отивам при него — каза той на Рон и Хърмаяни.
            — Ама той вече не е…
            — И едва ли можем да направим нещо…
            — Не ме интересува! Искам да го видя! Чакайте ме тук!
                                                                 * * *
            Вратата към кабинета на Лупин беше отворена. Бе прибрал повечето от нещата си. Празният аквариум на водния демон стоеше до олющения стар куфар, който бе все още отворен и почти пълен.
            Лупин се бе навел над нещо върху бюрото си, но вдигна глава, когато Хари почука и влезе.
            — Видях, че идваш — засмя се Лупин и посочи пергамента, в който се взираше. Беше Хитроумната карта.
            — Току-що говорих с Хагрид и той ми каза, че напускате. Не е вярно, нали?
            — Вярно е… — каза Лупин, докато отваряше чекмеджетата и изваждаше оттам нещата си.
            — Но защо? — попита Хари. — В Министерството на магията не смятат, че сте помагали на Сириус, нали?
            Лупин отиде до вратата и я затвори зад гърба на Хари.
            — Не. Професор Дъмбълдор успял да убеди Фъдж, че съм се опитал да ви спася живота. — Той въздъхна. — А на Сивиръс толкова му и трябвало. Загубата на Ордена на Мерлин е била голям удар за него. И днес сутринта на закуска той уж случайно споменал, че съм върколак.
            — Не можете да ни напуснете само заради това! — протестираше Хари.
            Лупин тъжно се усмихна.
            — Утре по това време ще започнат да пристигат сови с писма от родители, които не биха се съгласили върколак да учи децата им. А след това, което стана снощи, аз напълно ги разбирам. Можеше да ухапя някого от вас… и не бива повече никога да се случва.
            — Вие сте най-добрият учител по защита срещу Черните изкуства, който някога сме имали! Не си отивайте! — замоли му се Хари.
            Лупин поклати глава, без да отговори, но продължи да изпразва чекмеджетата си. И докато Хари си блъскаше ума по каква причина да го накара да остане, Лупин каза:
            — От онова, което директорът ми разправи тази сутрин, разбрах — ти си спасил живота на мнозина снощи, Хари. Най-много се гордея с това, че научи толкова много неща. Разкажи ми сега за своя покровител.
            — Вие откъде разбрахте за това? — изненада се Хари.
            — Нищо друго не би могло да отблъсне дименторите!
            И Хари разказа на Лупин какво се бе случило. Като го изслуша, Лупин отново се усмихна.
            — Да, баща ти винаги се преобразяваше в млад елен — рече той. — Правилно си отгатнал, затова му викахме Рог.
            Лупин хвърли и последните книги в куфара си, затвори чекмеджетата и се обърна към Хари.
            — Ето, донесох ти я от Къщата на крясъците снощи — каза той и подаде на Хари мантията невидимка. — И… това — той се поколеба малко, но му подаде и Хитроумната карта. — Нали вече не съм ти учител, нямам угризения да ти я дам. Тя вече не ми трябва, но уверявам те, с Рон и Хърмаяни ще намерите как да я използвате.
            Хари пое картата с усмивка на задоволство.
            — Вие ми казахте, че Лун, Опаш, Лап и Рог са искали да ме подмамят извън замъка… Казахте, че за тях това било забавно.
            — Не отричам — каза Лупин, посягайки да затвори куфара си. — И съм сигурен, че Джеймс би останал много разочарован, ако синът му не бе открил нито един от тайните тунели на замъка.
            На вратата се почука. Хари пъхна набързо Хитроумната карта и мантията невидимка в джоба си.
            Влезе професор Дъмбълдор. Не се изненада, че вижда Хари.
            — Файтонът те чака пред портите, Ремус — съобщи той.
            — Благодаря Ви, директоре.
            Лупин взе стария си куфар и празния аквариум.
            — Е, довиждане, Хари! — сбогува се той. — За мен бе голяма радост да ти преподавам. Сигурен съм, че някой ден пак ще се срещнем. Директоре, не ме изпращайте, сам ще се оправя…
            Хари остана с впечатлението, че Лупин иска да си тръгне колкото се може по-бързо.
            — Довиждане, Ремус! — изрече Дъмбълдор тържествено.
            Лупин премести малко аквариума, за да могат двамата с Дъмбълдор да си стиснат ръцете. После кимна за последен път на Хари, леко се усмихна и напусна стаята.
            Хари седна на празния му стол и мрачно се загледа в пода. Чу, че вратата се затвори и вдигна очи. Дъмбълдор още стоеше там.
            — Защо си толкова тъжен, Хари? — тихо попита той. — Трябва да си много горд от себе си след тази нощ.
            — Нямаше никаква полза! — горчиво възрази Хари. — Петигрю пак успя да избяга.
            — Как така нямало полза? — кротко му възрази Дъмбълдор. — Ползата е огромна, Хари. Ти помогна да бъде разкрита истината. Спаси невинен човек от зловеща съдба.
            Зловеща… Нещо се раздвижи в паметтта на Хари… По-велик и по-зловещ отвсякога… Пророчеството на професор Трелони!
            — Професор Дъмбълдор, вчера по време на изпита ми по пророкуване професор Трелони се държа много… много странно…
            — Така ли? — попита Дъмбълдор. — По-странно от друг път?
            — Да… Гласът й стана един такъв дълбок, очите й се обърнаха нагоре и тя каза, че… че слугата на Лорд Волдемор ще тръгне към него преди полунощ… И още каза, че този слуга ще му помогне да се върне на власт. — Хари гледаше настойчиво Дъмбълдор. — След това тя отново стана нормална и не си спомняше нищо от онова, което бе казала. Да не би… да не би да е направила истинско предсказание?
            Дъмбълдор остана леко изненадан.
            — Знаеш ли, Хари, струва ми се, че е точно така — каза той доста замислен. — Направо не ми се вярва! С това общият брой на нейните сбъднали се предсказания става две. Трябва да й увелича заплатата…
            — Ама… — Хари го гледаше втрещен. Как можеше Дъмбълдор да приема всичко така спокойно?! — Ама… аз попречих на Сириус и професор Лупин да убият Петигрю! Значи, ако Волдемор се върне, вината ще е моя!
            — Не, няма — тихо каза Дъмбълдор. — Не си ли извади поуки от преживяното с времевърта, Хари? Последиците от нашите действия са толкова сложни и многообразни, че да се предсказва бъдещето е наистина много трудна работа… Професор Трелони, милата, е живо доказателство за това. А ти си постъпил много благородно, като си пощадил живота на Петигрю.
            — Но ако той помогне на Волдемор да се върне на власт…
            — Петигрю ти дължи живота си. Ти си изпратил на Волдемор помощник, който всъщност ти е длъжник. Когато един магьосник спаси живота на друг магьосник, те остават обвързани помежду си… Едва ли Волдемор ще приеме да му служи някой, който е задължен на Хари Потър… или аз дълбоко се заблуждавам.
            — Не желая да съм обвързан с Питър Петигрю! — възропта Хари. — Той е предал родителите ми!
            — Именно това е най-дълбоката и неразгадаема магия, Хари. Но, повярвай ми… ще дойде ден, в който ще си много доволен, че си спасил живота на Петигрю.
            Хари не можеше да си представи кога би се случило това. Дъмбълдор явно отгатна мислите му.
            — Познавах достатъчно добре баща ти, Хари, както в „Хогуортс“, така и по-късно — топло му заговори той. — И той би спасил Петигрю, сигурен съм.
            Хари вдигна очи към него. Дъмбълдор не се шегуваше… Хари го познаваше твърде добре.
            — Снощи ми се стори… че баща ми е пратил моя покровител. Когато видях себе си от другата страна на езерото… помислих, че виждам него.
            — Съвсем обяснима грешка — успокои го Дъмбълдор. — Сигурно ти е омръзнало да го чуваш, но ти изумително приличаш на баща си. Освен в очите… Имаш очите на майка си.
            Хари кимна.
            — Глупаво беше да си помисля, че може да е той — промълви Хари. — Нали знам, че е мъртъв.
            — Да не би да мислиш, че мъртвите, които истински сме обичали, действително ни напускат? Да не би да мислиш, че не си ги представяме по-ясно отвсякога в тежки моменти? Баща ти е жив у теб, Хари, и ти го виждаш най-ясно, когато имаш нужда от него. Как иначе щеше да извикаш точно този покровител? Рог пак е препускал снощи.
            На Хари му трябваха секунди, за да осмисли казаното от Дъмбълдор.
            — Снощи Сириус ми разказа как са станали зоомагове — рече Дъмбълдор и се засмя. — Забележително постижение дори и поради това, че са успяли да го скрият от мен. Тогава си спомних колко странна форма имаше твоят покровител, когато се спусна над Малфой по време на куидичния ви мач срещу „Рейвънклоу“. Така че снощи ти наистина си видял баща си, Хари… Открил си го в себе си!
            След тези думи Дъмбълдор излезе от кабинета и остави Хари сам с обърканите му мисли.
                                                                  * * *
            В „Хогуортс“ никой друг, освен тримата приятели и професор Дъмбълдор не знаеше какво точно бе станало в нощта, когато изчезнаха Сириус, Бъкбийк и Петигрю. До края на срока Хари чу много и най-различни версии на случилото се, но нищо една от тях нямаше нищо общо с истината.
            Малфой направо беснееше за Бъкбийк. Беше убеден, че Хагрид е намерил начин да освободи тайно хипогрифа и не можеше да преглътне, че той и баща му са били измамени от пазача на дивеча. Пърси Уизли пък разсъждаваше върху бягството на Сириус.
            — Ако постъпя на работа в министерството, ще внеса много предложения за прилагане на магическите закони — разправяше той на единствения си слушател, приятелката му Пенелопи.
            Въпреки хубавото време, въпреки всеобщото весело настроение и въпреки мисълта, че бяха постигнали невероятното, за да бъде свободен Сириус, Хари никога не се бе чувствал така подтиснат в края на друга учебна година.
            Не само той тъгуваше за професор Лупин. Целият курс съжаляваше, че учителят им по защита срещу Черните изкуства бе подал оставка.
            — Интересно кого ли ще ни пратят догодина? — мрачно отбеляза Шеймъс Финигън.
            — Може би някой вампир — предположи Дийн Томас с надежда.
            Хари бе омърлушен не само заради раздялата с професор Лупин. Той не можеше да забрави пророчеството на професор Трелони. Чудеше се къде ли е сега Петигрю и дали вече се е приютил при Волдемор. Най-много влошаваше настроението му предстоящото завръщане в дома на Дърсли. За по-малко от половин час той бе повярвал, че отсега нататък ще живее със Сириус… най-добрият приятел на родителите му… Това щеше да бъде почти толкова хубаво, колкото ако родният му баща се бе върнал. Липсата на вести от Сириус бе добра новина, защото означаваше, че той е успял да се скрие някъде. Но на Хари му беше много мъчно, като си представеше, че би могъл да живее с него, което сега бе невъзможно.
            Резултатите от изпитите излязоха в последния ден на срока. Хари, Рон и Хърмаяни бяха изкарали по всичко. Хари бе изненадан, че няма слаба оценка дори по отвари, и подозираше, че Дъмбълдор се е намесил, та да не може Снейп да го скъса нарочно. През последната седмица обаче Снейп се държеше с него направо смразяващо. Хари не можеше да си представи, че Снейп би могъл да го мрази повече отпреди, но явно се бе заблуждавал. Колкото пъти погледите им се срещаха, тънките устни на Снейп започваха да треперят и пръстите му се свиваха и разпускаха, сякаш едва се сдържаше да не стисне гърлото на Хари.
            Пърси получи отличен по всичките ТРИТОН-и, а Фред и Джордж успяха да съберат достатъчно точки за СОВА. Благодарение главно на зашеметяващата си победа на финала за Купата по куидич домът „Грифиндор“ спечели Купата на домовете за трета поредна година. Заради това украсата на тържеството по случай края на срока бе само в яркочервено и златно, а масата на „Грифиндор“ бе най-шумна в общата веселба. Хари дори успя да забрави за предстоящото връщане при Дърсли на следващия ден, докато ядеше, пиеше, приказваше и се смееше с другите.
                                                                 * * *
            Когато експрес „Хогуортс“ потегли от гарата на другата сутрин, Хърмаяни изненада Хари и Рон с една новина.
            — Сутринта преди закуска отидох да поговоря с професор Макгонъгол. Реших да се откажа от мъгълознанието.
            — Но ти си изкара изпита с триста и двайсет процента! — учуди се Рон.
            — Е, да — въздъхна Хърмаяни, — но няма да мога да издържа така още една година. Този времевърт направо ме подлуди. Върнах им го. Без мъгълознанието и без пророкуването ще имам и аз нормална програма.
            — Още не мога да повярвам, че не ни беше казала за времевърта — намръщи се Рон. — А уж сме ти приятели
            — Бях обещала да не казвам на никого — строго му отвърна Хърмаяни.
            В този момент тя погледна към Хари, който не откъсваше очи от изчезващия зад планината „Хогуортс“. Цели два месеца нямаше да го вижда…
            — О, горе главата, Хари! — опита се да го ободри тя.
            — Нищо ми няма — побърза да каже Хари. — Просто си мислех за ваканцията.
            — И аз точно това си мислех — каза Рон. — Хари, трябва да ни дойдеш на гости. Ще говоря с мама и татко и ще ти се обадя. Вече знам как да си служа с фейлетона…
            — Казва се телефон, Рон — поправи го Хърмаяни. — Всъщност ти трябва да посещаваш часовете по мъгълознание догодина…
            Рон се направи, че не я чува.
            — Това лято е финалът за Световната купа по куидич. Какво ще кажеш, а? Като дойдеш при нас, непременно ще идем да го гледаме! На татко обикновено му дават билети от службата.
            Това предложение успя да повдигне духа на Хари.
            — Чудесно… Обзалагам се, че Дърсли ще са много доволни да ме няма… Особено след онова, което направих с леля Мардж…
            Вече поразвеселен, Хари изигра с Рон и Хърмаяни няколко игри с избухващите карти, а като пристигна магьосницата със закуските, си купи много неща, но в никое от тях нямаше шоколад.
            Чак късно следобед се появи нещо, което го направи истински щастлив.
            — Хари! — внезапно се обади Хърмаяни, която надничаше зад рамото му. — Погледни към прозореца!
            Хари се извърна и се взря навън. Нещо мъничко и сиво ту се появяваше, ту се скриваше от външната страна на стъклото. Той стана, за да види по-добре и забеляза дребна сова, носеща писмо, което беше твърде голямо за нея. Птичката бе толкова малка, че въздушната струя покрай влака я блъскаше и премяташе насам-натам. Хари веднага свали прозореца, протегна ръка и я улови. Беше като много пухкав снич. Внесе я внимателно вътре. Тя пусна писмото върху седалката на Хари и закръжи из купето, явно много доволна, че си е изпълнила задачата. Хедуиг прищрака с човка доста високомерно и неодобрително. Крукшанкс се понадигна от мястото си, следейки совата с големите си жълти очи. Рон забеляза това и я грабна, за да не й се случи нещо.
            Хари взе писмото. Беше адресирано до него. Той отвори плика и възкликна:
            — От Сириус е!
            — Наистина? — развълнуваха се Рон и Хърмаяни. — Чети на глас!

            Драги Хари,
            Надявам се да получиш това писмо, преди да пристигнеш при леля си и вуйчо си, защото не знам дали са свикнали да получаваш поща по сова.
            Бъкбийк и аз се крием, но няма да ти кажа къде, да не би писмото ми да попадне в чужди ръце. Нямам особено доверие на тази сова, но не можах да намеря по-добра, а тя прояви голямо желание да свърши работата.
            Предполагам, че дименторите още ме търсят, но няма вероятност да ме намерят тук. Смятам в скоро време да направя така, че няколко мъгъли да ме видят далеч от „Хогуортс“, за да бъде вдигната охраната на замъка.
            Има нещо, което не успях да ти кажа по време на кратката ни среща. Аз ти изпратих „Светкавицата“…

            — Ха! — тържествуваше Хърмаяни. — Видя ли! Аз ти казах, че е от него!
            — Да, но той не я беше омагьосал, нали? — каза Рон. — Ох!
            Мъничката сова, която издаваше радостни звуци в шепата му, клъвна един от пръстите му в израз на нежност.

            Крукшанкс отнесе поръчката вместо мен до совите в пощата. Използвах твоето име, но изрично посочих да вземат златото от моя трезор номер седемстотин и единадесет в „Гринготс“. Нека това бъде подаръкът за тринайсетият ти рожден ден от твоя кръстник.
            Освен това искам да ти се извиня, задето те уплаших онази нощ миналата година, когато беше напуснал дома на леля си и вуйчо си.
            Исках просто да те зърна, преди да поема пътя си на север, но се опасявам, че видът ми здравата те стресна.
            Прилагам и още нещо за теб, което се надявам да направи по-приятна следващата ти година в „Хогуортс“.
            Ако ти потрябвам, прати ми вест. Твоята сова ще ме намери.
            Скоро пак ще ти пиша.
            Сириус

            Хари надникна с любопитство в плика. Там имаше още едно парче пергамент. Той го прочете бързо и усети как го залива приятна топлина, сякаш бе изпил наведнъж цяла бутилка бирен шейк.

            Аз, Сириус Блек, кръстник на Хари Потър, му разрешавам с настоящето писмо да посещава Хогсмийд през определените дни.

            — Мисля, че Дъмбълдор ще го приеме! — каза Хари, много щастлив, и пак се върна на писмото от Сириус. — Чакайте, има и послепис…

            ПП: Предполагам, че твоят приятел Рон ще се радва да задържи тази сова, след като по моя вина вече си няма плъх.

            Очите на Рон се разшириха. Малката сова още писукаше възбудено.
            — Да я задържа?! — не вярваше Рон.
            Той приближи совата до очите си, после за голяма изненада на Хари и Хърмаяни я поднесе към Крукшанкс да я подуши.
            — Какво мислиш? — попита Рон котарака. — Сова е, няма грешка, нали?
            Крукшанкс измърка.
            — Това ми стига — каза Рон доволен. — Моя е.
            Хари четеше и препрочиташе писмото, докато стигнаха до гара Кингс Крос. Стискаше го в ръка и когато заедно с Рон и Хърмаяни преминаха през бариерата на перон Девет и три четвърти. Хари веднага забеляза вуйчо си Върнън. Той стоеше на безопасно разстояние от господин и госпожа Уизли, а когато госпожа Уизли поздрави Хари и го прегърна, мрачните му опасения за семейството се потвърдиха.
            — Ще ти се обадя за световното! — извика Рон.
            Хари се сбогува с него и Хърмаяни и бутна количката си с куфара и кафеза на Хедуиг към вуйчо Върнън, който го поздрави по обичайния начин.
            — Какво е това? — намръщи се веднага той, вперил очи в писмото, което Хари още стискаше в ръка. — Ако пак е формуляр за подписване, ще получиш още един…
            — Не е — весело му отвърна Хари. — Това е писмо от моят кръсник.
            — Кръстник ли? — изломоти вуйчо Върнън. — Ти нямаш кръстник!
            — Имам — бодро заяви Хари. — Бил е най-добрият приятел на мама и татко. Осъден е за убийство, но е избягал от затвора за магьосници и сега се крие. Той обаче смята да поддържа връзка с мен… да знае как съм… да следи дали се чувствам добре…
            И като посрещна с широка усмивка ужасения поглед на вуйчо Върнън, Хари се отправи след Хедуиг, пърхаща пред него, към изхода на гарата и към едно лято, което обещаваше да бъде много по-хубаво от предишното.

Няма коментари:

Публикуване на коментар