25 юни 2012 г.

Българска класическа литература - Под игото-2


Иван Вазов - "Под игото" (продължение) 

            XX. Безпокойства

            Бурни облаци се явиха прочее над Огняновата глава. Но той почти нищо не подозираше. Шестмесечното му безбедно стояне в Бяла черква беше усилило самоувереността му до безгрижност. Силно погълнат от залисии съвсем от друго естество, нему малко време му остаяше да мисли за тая дреболия — личната безопасност. От всички чувства страхът беше най-малко развит у него. Притурете при това и чувствата му към Рада — светлоцветната призма, през която гледаше света.
            Впрочем, той сега не беше съвсем спокоен, защото, като излязоха из кафенето, той каза на доктора:
            — А как мислиш? В Стефчовото заплашване има ли нещо сериозно?
            — Стефчов има зъб на тебе и да можеше да ти стори зло, какъвто е мазник, той щеше да го направи досега. Той не би се задоволил с интриги.
            — А този Мунчо, какво значат тия негови комедии? Мене хвана да ме издува.
            Докторът се изсмя.
            — Не ставай дете!
            — Да, това не заслужава внимание, но Стефчов — Стефчов да не би да знае нещо?
            — Какво може да знае той? Навярно Хаджи Ровоама му е пуснала пак някоя муха за нас. Ти знаеш, че тая бъбрица без глупави измислици не може да мине един час.
            — Не, тя е опасна вещица и тя може да подуши онова, което друг трябва да види или чуе. Тя е и менторът на Стефчова, както тиранът на Рада.
            — Тя беше пуснала — помниш? — за тебе, че си шпионин. Аз ти казвам, че само брътви.
            — Но тя беше казала за тебе друго — вярно. Впрочем, ней й по` идат отръки женските сплетни. Да, ти знаеш ли? Стефчов ще се годява утре.
            На доктора се поизмени лицето.
            — За Лалка?
            — За нея.
            — Отде знаеш?
            — Рада се научила… Хаджи Ровоама е предумницата, естествено. Годежници са: Хаджи Смион, тоя вездесъщи хамелеон, и Алафрангата.
            Докторът не можа да скрие вълнението си. Той ускори стъпките си. Огнянов го погледна зачуден.
            — Ти ми не беше казал, докторе, че сърцето ти не било свободно.
            — Аз обичам Лала — отговори мрачно Соколов.
            — Тя знае?
            — И тя ме обича, или по-добре, по й се нравя от Стефчова. Да има у нея по-дълбоко чувство, не вярвам. — И неволно червенина излезе по лицето на доктора.
            — Е, за твое щастие или нещастие, то е по-дълбоко, отколкото мислиш, байно, аз знам това добре — каза Огнянов, като гледаше съчувствено приятеля си.
            — Отде знаеш? — попита докторът зачервен.
            — От Рада; ти знаеш, че те са приятелки. Лалка й изказва душата си. Ти нито знаеш колко сълзи е проляла, когато те откараха за К., и каква радост е била, когато са те освободили. Рада всичко това е видяла.
            — Невинно дете е — каза докторът глухо, — ще го убият, ако я дадат на тогова.
            — Защо я не поиска досега? — попита Огнянов със съчувствие.
            Докторът го погледна учудено.
            — Та ти нема не знаеш, че баща й не иска да ме види?
            — Открадни я тогава!
            — Сега? Когато готвим въстание? То може да избухне подир две години, а може и утре, кой знае? В такива мътни времена нито искам да мисля за женене… и после, грехота ще бъде да увлека това момиче в нещастие.
            — Това е право — издума замислено Огнянов; — същата мисъл спира и мене да се венчея за Рада; с това бих я отървал, тая прелестна сирота, от толкоз люти огорчения и бих я направил щастлива… тя заслужава да е щастлива… Прелестно сърце, брате мой. Но тя се убива сега, тя си е свързала съдбата с мене. Бедната!
            Облаци минаха по Огняновото чело.
            Докторът не си даваше добре сметка за чувството, което изпитваше към Лалка. Той невярно каза, че в тия мътни времена не се решава да я взема. Истинската любов не знае премеждия и прегради. Той усещаше наистина нещо като любов към Юрдановата щерка, но това чувство беше още твърде слабо, то не беше страст, а симпатия случайна и без дълбок корен. Темпераментът му и разсеяният му весел живот го правеха неспособен за силна привързаност към един предмет само. Сърцето му се делеше и между бейовицата, ако слушаме мълвата, и Клеопатра, и Лалка, и революцията, и кой знае още какво. Но сега подир съобщението на Огнянова за Лалкината привързаност, което сладко и дълбоко погъделичка неговото самолюбие, и за нещастието, което застрашаваше Лалка, сърцето му се сви от ненадейна скръб и мъка. Стори му се, че той е бил всякога влюбен в Лалка и че не би могъл да живее без нея. Може би в него се пробуди егоизмът, дълбоко вроден в човешката натура; може би искрена пламенна страст заговори в него; но той страшно биде смазан от мисълта, че Лалка завинаги ще бъде изгубена за него. Как да се отложи тая годявка? Как да се унищожи тоя съперник? Как да се спаси Лалка? Тия вътрешни въпроси се изобразиха твърде ясно по посърналото и мрачно сега лице на Соколова.
            Огнянов го разбра. Мъката на доктора и съдбата на Лалка извикаха силно участие в него.
            — Аз тоя краста ще ида да го викам на дуел! Трябва да го убия! Инак той ще убива други! — пламна Огнянов внезапно.
            Двамата приятели повървяха мрачно.
            Огнянов се спря с решителен вид.
            — Искаш ли да ида да му кажа да си наляга парцалите и да му ударя плесница всред кафенето?
            — Той ще я преглътне, както и другите. Той е човек безочлив. Па това няма да помогне.
            — Ще го опозоря поне.
            — Пред Юрдана Диамандиев плесница не опозорява.
            — Пред момичето, то ще чуе!
            — Лалка я не питат, пък тя благоговее пред волята на баща си — отговори докторът меланхолически и подаде ръката си.
            — Отиваш си? Е, довечера ще идем у поп Ставря?
            — Не ми се ще, иди сам.
            — Не, трябва да идем. Дадохме дума. Поп Ставри е неодялана глава, но честно сърце. Па и там можем да намислим нещо.
            — Добре, ще те чакам у дома тогава.
            И приятелите се разделиха.
            Огнянов отиде в училището. В учителската стая намери само Мердевенджиева, дълбоко зачетен в една турска книга. Огнянов го не поздрави. Той усещаше, още отначало, някакво противно чувство при вида на тоя момък, под една ръка с псалтикията, под друга с „иншата“, два атестата съмнителни за развитието на мозъка. Писмото му до Рада пък превърна това неразположение в отвращение към псалта, което порасте при виждането неговото лакействуване пред Стефчова. Огнянов се разхождаше живо из стаята, като пухаше големи облаци дим от цигарето си, занят от разговора си с доктора, без да обръща внимание на апатичното и заспало лице на псалта, наведено над книгата. Внезапно зърна на масата новия брой от в. „Дунав“, едничкия лист, който се приемаше в града, от Мердевенджиева, за турските му стълпове. Той хвърли разсеян поглед на българските и когато щеше да го захвърли, вниманието му се спря на едно заглавие с едри букви. Той прочете, попарен, следующето:
            „Избягване на заточеник из Диарбекирската крепост: Иван Краличът, от Видин, Дунавска област, на 28 години, висок ръст, черни очи, къдрава коса, мургав цвят на лицето, за участие в смутовете на 1868 г. осъден на вечно заточение в Диарбекирската твърдина и избягнал от нея през марта, настоящата година, влязъл пак в държавата на Негово Императорско Величество, дири се от властите, на които са дадени нужните указания за това. Верните царски поданици се задължават прочее, под страх на строго наказание за преслушание, да обаждат или предават казания избягнал престъпник, щом го познаят, на законната власт, за да възприеме достойното си наказание, според справедливите императорски закони.“
            При всичката сила на волята си Огнянов не можа да се удържи спокоен при тоя чужди човек: лицето му се измени, устните му пребледняха. Изненадата беше много неочаквана. Той хвърли бърз поглед към Мердевенджиева. Псалтът, все в прежното неподвижно положение, стоеше над книгата. Вероятно, той нищо не забележи от вълненията на Огнянова, а надали е обърнал внимание и на членчето, само по себе си безинтересно. При тия успокоителни предположения Огнянову се възвърна малко хладнокръвието. Първата му мисъл беше да унищожи тоя опасен протогер.
            Той пресили отвращението си против псалта и се унизи да заговори с него.
            — Бай Мердевенджиев — каза той спокойно, — чели ли сте вестника? Остави ми го, да го прегледам у себе си. Хрониката му е много любопитна.
            — Не съм, но вземете го — отговори псалтът лениво и продължи пак четмото си.
            Огнянов излезе със зловещия „Дунав“, единственият брой, който се приемаше в Бяла черква.


            XXI. Козните

            Кириак Стефчов и днес, в кафенето, остави бойното поле, но с намерение да се повърне и да се хвърли по-върло на противника си.
            Страшната му омраза против тоя човек, подхранена и от случаите, заглуши в душата му малкото честни чувства, задавени в бурена на низките инстинкти.
            Днес, в кафенето, първи път му хрумна жестоката мисъл да погуби неприятеля си чрез едно предателство. А той имаше данни и средства за него. Малките интрижки и клевети, които сееше за него, не помагаха; напротив, Огнянов ги разбиваше победоносно и растеше още в очите на света. В това го убеди особено застъпничеството на публиката при представлението на Геновева. Да беше Михалаки Алафрангата, той би извършил предателството със спокойна съвест, че прави добро нещо. Но Кириак, при всичката поквареност на душата си, чувствуваше още гнусотата на това дело, само че нямаше сила да се въздържи от него. Бясната жажда за отмъщение го гореше. Той реши да го извърши, без да излазя наяве.
            — Да, тоя вагабонтин не го викат Огнянов, нито е от Лозенград, първо; второ, той е бил гоненият в Петканчовата улица, а не други, и бунтовните книжа са били негови. Доктор Соколов наистина е бил оня час у ханъмката. Хаджи Ровоама има право. Мене ми загатна такова нещо и наш Филю — пандуринът. Тя е спотаила и книжата… Как? — Не зная. Трето… но него подир малко ще узнаем. И то е най-страшното — то ще го прати не вече на Диарбекир, а на въжето… Аз ще съсипя тоя нехранимайко!
            Той отиваше към калугерския метох, дето беше назначил среща с Мердевенджиева.
            — Ти си била права, госпожо — каза той на Хаджи Ровоама, като влезна при нея.
            — Господ да те благослови, Кириак, а аз пък досега мислех, че кривнувам малко — каза тя шеговито, но разбра добре за какво беше думата. — Какво те гони, та пъхтиш като духало?
            — Карах се одеве с Огнянова.
            — Тоя проклети син е завъртял ума на нашата навейничава Рада. — кипна калугерицата; — дава й някакви бунтовнишки песни да учи. Та каква е тая краста? Бунтовническите песни сега пеят варънджа и бабите. Тук са дошли с плен и пожар да оправят света! Едни да събират като мравки през целия си живот, да просят, да трупат, да пълнят, а други — да правят прах и пепел… И да са хора! Сополковци все… и наша Рада! Света Богородице, утре ще стане и тя втора Христина, да прибира комити и да се гаврят с нея и циганите. На, и завчера какви гнусотии са се пели на театрото; турците спят ли, джанъм!
            — Аз се карах зле с Огнянова и реших веке да го съсипя — каза Стефчов сърдито. Но като смисли, че е неуместно да се доверява на бъбривата калугерица, той прибави: — Сиреч полицията ще прави и ще струва. Само, госпожо, мълчание.
            — Та ти барем ме знаеш.
            — Знам, затова казвам: мълчание. В това време се чуха стъпки на пруста. Стефчов погледна из прозореца и каза радостно:
            — Мердевенджиев иде! Е? — попита той псалта, който влезе бързешката.
            — Мишката в клопката — издума Мердевенджиев, като си развиваше шала от врата.
            — Как? Показа ли знак?
            — Пребледня, презеленя, притрепера… Той е!
            — А какво каза?
            — Поиска ми да го чете у себе. Това пръв път става, досега той го презираше, както презираше и мене.
            Стефчов стана прав и изпляска с ръце.
            — Какво? — питаше го Хаджи Ровоама в недоумение.
            — И той се не сети за примката? — питаше Стефчов.
            — Ни най-малко. Аз се преструвах, че четях и че нищо не виждам, пък то всичко видях: мечката спи, ама ухото й шава. — допълни гордо Мердевенджиев.
            — Браво бре, Мердевен! И сатирите бяха майсторска работа. Ти си бил за редактор.
            — Ама не ме оставяйте и занапред мердевен. Ти поработи за мястото, което се отваря.
            — Бъди спокоен.
            Псалтът поблагодари с ръка, по турски.
            — Аз и тоя Попов мисля да подхлъзна. Гледа те като бик и е вярно куче на _Кралича_.
            — Кой е този Краличът? — попита пак Хаджи Ровоама, учудена, че пръв път тя не знае нещо.
            Стефчов, без да й отговори, гледаше разсеяно из прозореца, занят вътрешно с мислите си.
            — Ха, ти знаеш ли? Вчера епитропите дохождаха в училището — обади се Мердевенджиев.
            — Кои?
            — Всичките. Михалаки предлагал да му обявят, че е изключен. Но другите го защитили. Марко Иванов най-силно. Само забележка му направили за песента. Нищо не излезе, с една дума.
            — Бай Марко се е годил за тоя Кралич, ама един ден горчиво ще му излезе. Защо се пъха и тоя простак?
            — А Мичо?
            — Бай Мичо, и той за Огнянова.
            — Разбира се… гарван гарвану око не вади. И Мичо, де седне, де стане, все правителството псува, както Марко псува вярата му.
            — Търколило се гърнето, та си намерило захлупката — избъбра Хаджи Ровоама.
            — Ами Григорът? Ами Пинков?
            — И те по тяхната вода.
            — Аз, да ме вземат чортовете, ако не затворя това тяхно училище! Само бухали и кукумявки ще мътят в него! — извика Стефчов разярен, като крачеше бързо назад и напред.
            — Тъй, тъй, вържи попа да е мирно селото! Из тия училища излизат всички развратителни и бунтовнишки песни — отзова се калугерицата. — Ами кой бе тоя Кралич, Кириак?
            — Кралич? — Кралче, бъдещето кралче на България — отговори той иронически.
            Мердевенджиев си взе феса и отвори вратата.
            — Па не забравяй моята работа, Кириак! — продума той умолително, като излазяше. Бедният псалт мислеше, че се касае просто за изключването на Огнянова, комуто ламтеше да вземе мястото.
            — Щото е попово, то е готово…
            Стефчов остана сам с калугерицата, за да се разговаря за друго едно важно събитие: годявката си с Лалка… По мръкнало той се упътваше към конака.
            В Пиперковата улица срещна Михалакя Алафрангата.
            — Къде? — попита го тоз.
            — Ти знаеш ли? „Дунав“ сваля съвсем маската на Огнянова: изображава го цял! Той бил избягнал из Диарбекир и го търсят под листо… Аз се заклевам, че той е… И името му друго било.
            — Що думаш, Кириак? Тоя човек е опасен, ще изгори и невинни хорица… Аз добре предлагах вчера да му дадем двете пари — той не е за нас, тоя човек… Къде отиваш? Яви това на бея да вземе мерки…
            — Не е моя работа, аз и вестника нямам, той е у Мердевенджиева и Мердевенджиев знае… — отговори Стефчов хитро, като искаше да остане на завет от подозренията в предателство. Той изложи на тях псалта, като му нарочно подхвърли името.
            — Обади, обади; ще сториш голяма услуга на населението — повтори Михалаки съвсем просто и естествено, както би казал на Стефчова, че е дошла хубава риба на пазара, да иде да си купи. — Е, аз утре с Хаджията отиваме у дяда Юрдана… Аз още отсега ти честитя. То е в кърпа вързано. — И Михалаки го стисна за ръката.
            — Мерси, мерси.
            Смрачи се добре. Стефчов и Михалаки си шепнаха още няколко време в тъмнината, па се разделиха.
            Стефчов тръгна из пътя си, като тананикаше някоя любовна турска песен. Той отиваше за конака.


            XXII. На гости у поп Ставря

            Нощта беше паднала хубаво, когато Соколов и Огняпов се упътиха към поп Ставревата къща.
            Тя беше почти накрай града. Двамата приятели изминаха няколко тъмни улици мълчешката. И двамата бяха затънали в размишления. Огнянов беше унищожил в. „Дунав“, единствения брой в града, а това го беше поразслабило. Той, и по-после, не забележи у Мердевенджиева нещо обезпокоително. После, той беше станал неизразимо дързък, дързък до безумство. Това се случава с всички ония, на които опасностите и рисковете са станали стихия. При все това, тънък облак от съмнение смущаваше душата му. Не ще ни дума, че докторът беше по-силно угрижен… Движението намаляваше, колкото се отдалечаваха от средището на града. Тесните и криви улици ставаха глухи и безлюдни. Само кучешките лаеве нарастваха.
            — Бре, що има там? — попита докторът, като показа на една човешка сянка, изправена до зида. В същия миг непознатият духна нататък.
            — Уплаши се тоя господин! Дай да го погнем, да го питаме защо не възприима да му кажем „добър вечер“ — каза Огнянов и се спусна по него.
            Докторът не беше разположен сега за такова упражнение, обзет от тежката си грижа, но се спусна и той.
            Непознатият бягаше възло. Види се, че не бе чист човек или се уплаши от нечисти. Той скоро взе преднина над гонителите си, защото, ако дързостта дава криле на рамената, страхът ги туря на краката. Скоро другарите видяха, че гонят вятъра. Непознатият беше се вмъкнал в някоя вратня и никакъв шум се не чуваше. Те се изсмяха сега.
            — Защо гонихме този човечец? — попита докторът.
            — Аз подозирах, че е някой агентин на Стефчова… те вечер пръскат сатирите. Иска ми се да подхване ръчицата ми някого.
            Соколов продължаваше да върви замислен.
            — Докторе, къде се запиля? Тук е вратнята на попа — извика му Огнянов, като почука на вратнята.
            Разсеяният доктор се повърна назад.
            Вратнята се отвори и тъмната фигура на дяда попа се изпречи там.
            — Толците и отверзется вамъ! Влазяйте! Докторе! Графе! — избърбора поп Ставри весело.
            Както рекохме, Огнянову остана името „Граф“ само беят го наричаше консул. Съчувствието, което Геновевиният съпруг възбуди в театъра, мина на Огнянова и по улицата. Децата го подирваха с викове: „графът, графът!“, и тичаха при него да ги милува по бузите. Дядо поп отначало ръмжеше против него, но от представлението Стефчов изгуби в него един съюзник.
            Из стаята на чардака се разнасяха звукове от флейта. Когато попът въведе гостите в голямата стая, те зърнаха там доста гости. Между тях — Кандов, Николай Недкович и Слепецът. Здрависаха се. Ганчо, синът на попа и другар на Бойча, донесе още ракия и мезе — зелена трушия, нарязана, поляна с дървено масло и посипана щедро с червен пипер. Флейтата беше млъкнала.
            — Колчо — обади се Николай Недкович, — я карай!
            Колчо подхвана пак и изсвири с голяма сполука няколко европейски мотиви.
            — А бе я дайте ракийца и мезенце, да оправим гласа на свирката; забравихте ме — каза той, като спря.
            — Добре правиш, Колчо. „Който си проси, той си носи“ — каза попът.
            Огнянов му наля и подаде мълчаливо. Той го попипа за ръката, позна го и каза:
            — Бай Огнянов, нали? Благодаря, другите ви викат граф, но една малка причина ме задържа, та не можах да ви видя като граф в театъра.
            Гостите се изгледаха усмихнато.
            — Бай Колчо, изпей ни калугерския тропар — помоли го Огнянов усмихнат.
            Колчо прие тържествен вид, изкашля се и захвана, като подражаваше на стария черковен псалт Хаджи Атанасия:
            — Благослови, господи, праведници твой: госпожа Серафима и кротка Херувима; черноока София и бяла Рипсимия; дебела Магдалина и сухата Ирина; прекрасната Еноха — светило на метоха; госпожа Парашкева — незлобивата дева; и Хаджи Ровоама — безгрешната мадама.
            Колчо изреди докрай калугериците, като им прикачваше противоположни епитети на техните истински качества.
            Дружината се смееше гръмогласно.
            — Хайде, хайде, сядайте на софрата! Какво им се насмивате на божите жени? — скара се шеговито попадията.
            Насядаха всички около презръчника.
            Дядо поп благослови вечерята и гостите взеха да отдават подобаващата й чест, с изключение на Соколова, когото ядеше отвътре. Пред дяда попа стоеше исполинско стъкло с кехлибарено вино, за да разлива благодат наляво и надясно.
            — „Вино веселит сердце человека и тело укрепляет!“ — казваше той, като доливаше чашите. — Графе, пий! Николчо, тегли почтено! Кандов, жули, ти си руски човек! Докторе, дръпни по-издебело, това не е цяр, а дар божий. Колчо, цукни, цукни, чадо мое, после ще ни изпееш влашката „Лино, Лино, вай де мине“.
            С такава оригинална команда развеселеният дядо поп утоляваше и възбуждаше жаждата на гостите и чашите се кръстосваха, пресрещаха, чукаха и играеха кадрил.
            Подир вечерята й разговорите бяха въодушевени и разнообразни. Говори се, естествено, за „Геновева“ и Стефчовата „свирка“, с която дядо поп се отнесе безцеремонно. Огнянов изкусно пренесе разговора на по-незлобна почва, например, тазгодишния спор на виното. Дядо поп се намери в стихията си, като риба в морето, и изреди по-тънко качествата на вината от всичките лозя. Виното от пиклиндолските той намираше шампания над шампаниите.
            — То грее като слънце, свети като злато, жълтее се като кехлибар, реже като бръснач. От такова вино пророк Давид се подмладил. Десет капки от него правят человека философ, петдесет — цар, сто драма — светец! — разправяше възторжено поп Ставри, щото да потекат лигите и на един левантски постник. Той пухна с устата си от задоволство и свещта угасна.
            — Дайте, запалете — каза той.
            — Дядо попе, у тебе има три работи — каза Колчо: — свещеник, свещник и свещ, ама аз ни едно не видя, право да си кажа.
            — А у тебе какво има, чадо? — попита попът, който не разбра тънката ирония.
            — И у мене има три работи: Колчо, Голчо и Кьорчо! Дружината се изсмя на тия остроумни шеги. Скоро разговорът стана общ. Ненадейно на улицата се чу следующата весела песен. Вероятно някой гласовит хлапак я пееше:

            — Кой ти купи герданчето,
            гюзел Милке Тодоркина,
            герданчето — сребърното?
            — Купи ми го Кириакът,
            за моето бяло гърло,
            аз да нося, той да гледа.

            Кой ти купи фустанчето,
            гюзел Милке Тодоркина,
            фустанчето — джамфезчето?
            — Купи ми го Кириакът,
            за моята тънка снага,
            аз да нося, той да гледа.

            Песента отмина и заглъхна в по-нататъшните улици. Но тя докара думата за Милка Тодоричина, близка попова съседка. Милка беше хубавичко, но развалено момиче, за което много истории се носеха из градеца, и славата му растеше всеки ден, за разтуха на хлевоустите бъбрици. Скоро изкараха и песен на Милка. Махалените се чумереха. Тям не беше драга тая съблазън в съседството: лош пример молепсва. Съветваха баща й и майка й да я венчеят за Рачка Лилов, бакърджийчето, което лудеело за нея. Но неговият баща и майка не скланяха. Кой си даваше чедото за такава изгора?
            — Ами пък Лило Бакърджият защо пък не дава да му се спомене? — казваше баба попадия. — Че той за кого иска да жени своя граплю, Рача? За чорбаджийска дъщеря ли или за боярска? Милка — момиче младо, хубаво. Ех, грешило, бъркало от глупост, с тоя ум не ще остане я! Умът дохажда по нататък. Па като се обичат, нека се вземат. С обич и сговор да си живуват, както господ дал. Ами тъй по-хубаво ли е?
            — А бе то момичето глупак, ама и него го не оставят на мира от изкушения лукавих — подзе дядо поп; — отде да си е чапкънин, за него наднича, де да си е песен, за него приказва. Какво ще правиш? Хората от едно правят сто, от мравката аслан! И ето сега Милка Тодоричина прочута! Аз казвах на баща й да хване тоя мечи син, Рачка, кога дойде при момичето, па надве-натри да ги обулчи и — свършена работа: булото туря перде на всичко.
            — Нали думаха по-напред, че чорбаджи Стефчова син щял да взима Милка? — попита една гостенка. — Тогава момичето беше още на честта си.
            — То за колко души пущаха досега! Излезе само лошо име на девойката — обърна се една друга.
            — Та знайте ли? Стефчов Кириак ще се годява за Лалка Юрданова? — обади се третя.
            Тия думи промушиха с остър шиш доктора.
            — То се знае, на Стефчова окото бяга на голямо. — забележи попът.
            — А Милка благодарна ли е от Рача? — попита Огнянов, за да отклони разговора.
            — Нали ви казвам? Ходи скришом у момичето, вика се — искат се. Не трябва маяне: да им метнат едно було, та да патаса светът. Боже, Исусе Христе, прости… сгрешихме се с мирски соблазни… А утре е Свети Андрей. Ганчо, налей по едно от долноречното, че ни пресъхнаха гърлата. Анке, Михалчо, хай вървете си, татовата, легнете. Вие сте малки деца.
            Децата станаха и се отдалечиха с недоволен вид; тях ги живо занимаваха приказките за кака им Милка Тодоричина.
            — Според мене, да оставят тая Милка свободна; защо да я насилват непременно да се венчава? — каза Кандов.
            Дядо поп изгледа Кандова.
            — Как, да се не венчава? — попита в недоумение.
            — Да я оставят свободна, и тя има човешки права — каза натъртено студентът.
            — Ама как свободна? Да си дигне ризата на прът ли? Да се разберем де!
            — Странни понятия за човешките права — забележи Николай Недкович.
            — Щом не стеснява свободата на другите, може да живее, както обича, няма нищо — обясни Кандов.
            — И ако стане най-разкошна, пак няма нищо? — попита попът.
            — Как най-разкошна?
            — Республика де! — поясни нетърпеливо попът.
            Кандов го погледна в недоумение.
            Недкович му разправи ниско значението, което попът произволно даваше на тия думи.
            — Тук е работата за принципа — отговори важно Кандов. — Напредналите идеи на нашия либерален век се стремят да еманципират жената от робската подчиненост на мъжа, наследие от варварските епохи.
            — Демек, какво излазя от това? — попита попът, който не разбра нищо.
            Кандов продължи обърнат към Огнянова и Недковича:
            — Съвременната наука признава на жената еднакви способности с мъжа и равни права с него. Тя е била до днес жертва на цял ред глупи предразсъдки, които са стягали в железни окови волята й; тя е пъшкала под бремето на унизителни задължения, наложени ней от тиранията или животинските инстинкти на мъжете. Цяла върволица форми и узаконения са създадени за нея, да я препъват на всяка стъпка в живота!
            Кандов говореше с убеждение. Той беше честно сърце; неразборчивото гълтане утопиите на разни социалистически доктринери беше смутило в него понятията за истина и лъжа; звучните слова и окръглените модни фрази значеха за него повече от реалната правда на живота; но той беше поразен от новостта им и желаеше да блесне с тях. Кандов страдаше от болезнения идеализъм на средата, дето бе живял досега. За да се отрезви, стигаше да постои няколко време в България.
            — И що значат, кажете ми — продължи студентът, — ония громки думи: целомъдрие, брак, съпружеска вярност, свети майчини обязаности и други нелепости? Просто експлоатация на слабостта на жената!
            — Гаче го чете на книга! — пришушна си попът.
            — Господин Кандов — възрази Недкович, — всеки разбран човек съчувствува на идеите, които изказахте в началото. Но вие правите вратоломен скок и падате в безумна крайност. Вие отхвърляте законите — не на мъжа вече, а на природата; вие подравяте вечните основи, на които стои човешкото общество. Какво ще стане в света, ако унищожим брака, фамилията, майката и отнемем на жената високото й призвание?
            Тук дядо поп разбра и се намуси.
            — Аз искам еманципацията й.
            — Пардон, вие искате деградацията й — обърна се Огнянов.
            — Господин Огнянов, чели ли сте философите, които са писували по женския въпрос? Съветвам ви да ги четете.
            — Кандовче! Кандовче! — обърна се попът. — Ами ти чел ли си евангелието?
            — Чел съм… някога.
            — Ти знаеш ли там, дето казва: Жены, своимъ мужемъ повинуитеся? И по-нататък: Сеги ради вставитъ человекъ отца своего и матеръ и прилепится къ жени своеи?
            — Аз се основавам само на здравата наука, дядо попе.
            — Ами от господьовата наука коя е по-здрава? — подзе сърдито дядо поп. — Ти, Кандовче, тия протестантски мисли да ги извадиш из главата си, дядовата. Бракът е тайнство великое. Без брак може ли се бе, синко? Тогава защо е черквата, защо е вярата, защо са свещеници, когато хората ще се развъждат като свинете — без венчавка, без благословия божия?
            Вратата се отвори и Ганчо влезе.
            — Навън, у Милкини, страшна врява — каза той.
            — Каква врява?
            — Не зная добре — отговори Ганчо със заекване, — но ми се чини, че Бакърджийчето е затворено там. Цялата махала се е събрала.
            — Ако е Рачко, сещам се какво ще стане — каза дядо поп. — Хайде, момчета, да идем да видим; може дядо ви поп да дотрябва там. Без попска благословия нищо не става. Нека Кандовчето да си бъбре. Когато той отиваше, аз се връщах.
            Всички излязоха.


            XXIII. Друг се хваща в клопка

            През няколко вратня от поповата беше вратнята на Милка Тодоричина. В тясното дворче, пред стълбиците, шумяха смесени гласове. Глъчката растеше всяка минута. Нови любопитни съседи увеличаваха навалицата, из която блещукаха две-три фенерчета. Мнозина се мъчеха да видят през прозореца затворените любовници. Милкиният баща викаше; майката гълчеше и се щуреше от място на място, като уплашена кудкудячка. Скоро дойде и Рачковият баща, разтласка тълпата, взе да дъне вратата, за да извади сина си. Но няколко силни ръце го оттеглиха назад.
            — Какъв е тоя зорбаджилък, джанъм! — викаше той и пак се спущаше към вратата.
            — Бай Лило, стой мирен — извика му един съсед, — нали видиш каква е работата?
            — Момчето ми! — пищеше Лиловица. — Аз си не давам сина за такава кисца и вонта!… И тя се хвърляше като усорлица въз ония, които й пречеха.
            — Булка Лиловице — извика един груб глас, — кисца и вонта! Какво прави Рачко при нея? Тука ще го направим, както е обичаят.
            — Какво ще го правите? Ще го бесите ли? Някого убил ли е? — И тя се пак хвърляше разчорлавена и обезумяла към вратата.
            — Ще ги венчеем, както му е приликата.
            — Аз я не ща тая вещица!
            — Син ти я ще — него ще венчеем.
            Отчаяната майка не знаеше какво да прави. Тя усещаше, че тоя общи съд е по-силен от нея.
            Тя се развайка:
            — Изгориха детето ми! Покоси се животът ми!… Чума да я разкъса тая разбесняла кучка, дето помами сина ми!
            Глъчката растеше заедно с наваляка. Сред размесения шум раздаваха се някои гласове по-ясно, но всичките в един дух:
            — Венчило, венчило! Па всяко чудо за три дни — викаше един.
            — Вържи попа, да е мирно селото — обади се друг махаленец.
            — Каквото дирил, намерил — казваше трети.
            — Чакай да видим, тя да го не е викала?
            — А бе момчето я искаше бе!
            — Като е така, защо шамата?
            — Чакат от конака да дойде човек, та да отворят.
            — Ето онбашият дойде — извикаха.
            Шериф ага с двамата пандури разтика тълпата.
            — Сега тук да ги венчеем — изрева някой си.
            — Не, по-напред на хамама ще ги водим с тъпани, да станат къпани — отзова се Ганчо Паякът.
            — Не ще много труд, джанъм; тука да ги обулчим криво-ляво, па да ни почерпят по едно вино — каза Нистор Фръкалцето.
            — Повикаха ли попа? — питаше Генчо Стоянов.
            — Тук е! — обади се дядо поп Ставри и се провря с гостите си напред. — Не се грижете, дядо ви поп знае християнския закон. Ганчо, иди ми донес патрахиля и требника.
            В това време вратата се отключиха.
            — Излезте! — извика онбашият.
            — Милке, Рачко! Излазяйте — извикаха и други.
            Тълпата се притискаше около онбашият. Всички се напинаха да видят момчето и момичето, като че ги не бяха виждали друг път. Фенерите се издигаха над главите и освещаваха добре отворената врата. Показа се най-напред Милка. Очите й гледаха надолу от срам. Тя беше зашеметена и нито отговаряше на майка си, която й гълчеше нещо неразбрано. Само веднъж тя вдигна очи и погледна удивлено и уплашено. Милка беше сега още по-хубавичка и привлече на своя страна симпатиите на сърдитите съседи. Младостта и хубостта обезоръжиха веднага озлоблението на тълпата. По много лица се четеше прошка.
            — Булче и половина ще бъде! — каза един.
            — То добро стана, холам, както стана. Нека да бъдат честити! — каза Нистор Фръкалцето.
            Поп Ставри стоеше отпреж с гостите, от които някои не познаваха момчето.
            — Рачко, излез и ти! — извика дядо поп, като назърташе из вратата в тъмната стая.
            — Не се срамувай, байовата, излез — казваше друг; — то вече всичко ще простим и дядо поп ще ви благослови на веки веков.
            Кандов се обърна към другарите си.
            — Трудно положение — каза той ниско. — В такива минути човек остарява с десет години.
            — Оригинален народен обичай — продума Недкович; — по-оная неделя пак тъй венчаха едни любовници.
            — Той мирише малко на насилие, тоя обичай — забележи Огнянов.
            Момъкът не излазяше.
            — Нали е вътре? Защо не излазя? — попита попът Милка.
            Тя клюмна утвърдително и погледна зачудено към стаята.
            Онбашият го хвана нетърпение:
            — Излез бе!
            И други гласове извикаха Рачка. Навалицата се притискаше напреж. Любопитството беше също така трескаво, както в театъра, кога зрителите очакват дигането на завесата. Тук завесата беше вече дигната — очакваха само героя. Но той се не явяваше.
            Тогава онбашият влезна и тълпата нахлу по него. В ъгъла стоеше момъкът, неподвижен.
            Но той не беше Рачко Бакърджийчето.
            Стефчов стоеше там.
            Всички останаха втрещени на местата си. Онбашият се отдръпна назад. Той не вярваше очите си. Не вярваха очите си и другите. Поп Ставри изпусна патрахиля; другарите му се гледаха изумени. Соколов впери злобен, тържествующ поглед в противника си; злорада усмивка оживи лицето му. Той гълташе с наслада зрелището на тоя съкрушителен позор. Стефчов, смазан под толкова погледи, засрамен, изгубен, унищожен, не приличаше на себе си. Той се озърташе плахо, плахо. „Стефчов, Стефчов, Стефчов!“ — разнесе шопот името му нататък. Той се озърна пак, като че диреше да се потули някъде или да потъне в земята.
            Как се намери той там? — По един фатален начин.
            Тая вечер, като се раздели с Михалакя, той продължи пътя си към конака. Кога дойде до портата му, той се спря смутен. Колкото и да беше тъмна и ожесточена душата му, българското чувство се пробуди там и изпротестира. Той се уплаши от постъпката си и я отложи за утре, за да я извърши при по-голяма смелост. Тогава отмина конака и се упъти към един свой роднина на края, но го не намери и тръгна назад из улицата. Тогава именно той срещна в тъмнината доктора и Огнянова, които инстинктивно позна — гузен негонен бяга — и в безумен страх фукна назад. Кога минуваше край Милкината порта, той несъзнателно я бутна, за да дири убежище, и се сгуши в гъстия бурен на двора. Там постоя доста време, никакъв шум от улицата не чу. Една женска фигура мина през двора и се покачи по стълбата. Стефчов по хода позна Милка. Той пръв беше подлъгал Милка и след няколко време зарязал. От едно падане тя отиде на друго и тъй се подлъзна по урвата, която я влечеше неудържимо в пропастта. Но днес, в предвечерието на годежа си, той си спомни с безпокойство, че има у Милка няколко писъмца, с които тя можеше да му напакости, при известието за годявката му. Някой негов враг можеше лесно да насъска раздразненото момиче. Той, прочее, реши да изтегли тия пакостни книжа, ако се може, тая вечер. Той дебнешком отиде до вратата й и влезе при някогашната си любовница.
            Всички тия движения на Стефчова се наблюдаваха в това време от Милкиния баща — той й беше втор баща, — той извардяше там дохаждането на Рачка, за да постъпи с него по съвета на съседите. В тъмнината, прочее, той взе Стефчова за Бакърджийчето и го заключи при Милка. После се затече, та повика близките съседи, а тях последва цялата махала.
            ……………………
            Онбашият съобрази тозчас.
            — Вървете си, чорбаджилар, аз ще изпитам челебият на конака! — извика той сурово на тълпата и хвана Стефчова за ръка.
            — Няма, няма на конака! Тук да се свърши всичкото — викаше някой отзад, който не беше разбрал, че Стефчов е хванат вместо Рачка.
            — Стефчов бе! — казаха някои.
            — Стефчов! Как?
            Шумотевицата растеше.
            — Че като е чорбаджийски син, какво? — викаше някой си. — И с него тъй, както и с Рачка — рога няма я?
            — Все едно, да ги венчеем! — викаше друг.
            — Ами той не е за това момиче — обади се един покровителски глас.
            — А какво прави при него среднощ? Или чорбаджиите могат да се гаврят с чуждата чест, а само за сиромасите е законът?
            Обадиха се още няколко гласове благоприятни за Стефчова.
            — На хамама, на хамама! — отзова се Ганчо Паякът. Огнянов каза ниско на онбашият:
            — Шериф ага, отведи по-скоро негова милост; толкова свят гледа, тежко нещо е.
            Той забрави врага си и виждаше само жертва, смазана под позора. Той не можеше да пренесе това зрелище на човешко унижение.
            Онбашият изгледа подозрително Огнянова.
            — Остави бе, що ти трябва! Нека се черви! — дръпна го мъстителният Соколов.
            Стефчов чак сега видя двамата си гонители. Хрумна му, че те се творците на опозоряването му; той съгледа усмивката им. Адски гняв кипна в душата му и погледът, който им хвърли, би ги уплашил, ако би го забележили.
            Онбашият поведе Стефчова.
            — Отстранете се — извика той, — това не е ваша работа. Вие дирехте Бакърджийчето тука. Върви, челеби!
            Тълпата им отвори път.
            — Как стана тая работа? — попита го ниско и с участие Шерифът.
            — Огнянов и Соколов ме предадоха — пришушна Стефчов.
            Навалицата се повлече след тях.
            — Тук го дайте, ефендим, това момиче остая на пътя, една смърт му остая! — викаше Иван Селямсъзът, който току-що бе дошъл.
            Присъствуващите роптаеха високо, но протестът им против това отвеждане дотам се простираше.
            — Що мълчите бе? Обадете се бе, хора! — викаше Селямсъзът с гръмоподобния си глас. — Или чорбаджи Стефчовият син ви е турил слива в устата!
            Селямсъзът отдавна мразеше Стефчова. Но гласът му не извикваше друг отзив.
            В това време други се трупаха при стълбите. Там заливаха Милка, примряла.
            Нещастното момиче не можа да издържи по-дълго време тия съкрушаещи вълнения, които го сломиха завинаги.
            Народът се разотиде недоволен.


            XXIV. Две провидения

            Сутринта беше празник. Игумен Натанаил държеше страна в манастирската черква, при аналоя, и допяваше тропара си. Някой го дръпна.
            Отпреде му стоеше Мунчо.
            Игуменът го погледна строго.
            — Що искаш, Мунчо? Хай върви си! — изкара му се той и се обърна да продължи тропара си.
            Но Мунчовата ръка го стисна втори път силно за лакътя и го не пущаше. Той се пак обърна разсърден и тогава видя, че Мунчо беше силно разпъхтян; очите му блещяха и в тях се четеше някакъв страх и цялото му тяло трепереше.
            — Какво има, Мунчо? — попита строго игуменът. Мунчо завъртя страшно глава, изпули още повече очи, напъна се и със сила проговори:
            — Р-у-с-и-а-н при воддд-е-ницата. Турр-рци! — И вместо да продължи думата си, той направи движение с ръцете си, като че копае.
            Игуменът го изгледа втрещено от най-напред, па изведнъж ужасен проблеск озари ума му. Мунчо трябваше да знае какво има закопано при воденицата; а понеже спомена тук и Русиана, трябва да знае цялата тайна. Как? — Той не разбираше. Той разбра само едно: че тайната е известна вече на властта!
            — Бойчо е пропаднал! — прошушна си Натанаил с отчаян вид, като забрави и тропар, и пение, и не виждаше отца Гедеона, който при отсрещния аналой отчаяно му махаше и смигаше, за да го подсети, че е негов ред. Натанаил хвърли очи към олтара, дето Викентий беше занят по литургията, заряза отца Гедеона да се разправя, както знае, с тропарите и излезе из черква. В един миг той беше в обора, след други — препускаше като стрела към града.
            Тая утрина беше силен студ и фъртуна. Нощес бе паднал сняг и побелил тревите и клоните на дърветата. Игуменът немилостиво бодеше търбуха на враното си конче, из отворените ноздри на което излизаха облаци пара. Той бързаше да спаси Огнянова, ако имаше време още. Той знаеше, че пръснатата мълва, с която обясняваше изчезването на двамата ловци, беше намерила почва и отстранила всяко подозрение. Кой го пробуди сега у бездеятелния началник на полицията? Непременно някое предателство. От кого — не угаждаше още. От Мунча да беше — ако наистина Мунчо знаеше работата — той не вярваше: той знаеше как идиотът обожаваше Огнянова. Мигар несъзнателно да го е издал? Но предателство имаше. И то трябваше да има ужасни последствия за Огнянова.
            Петнайсетте минути, които трябват до града, той ги взе за четири. Конят беше цял в пяна. Той го остави, пътем, у брата си и пеша отиде до Огняновото жилище.
            — Тук ли е Бойчо? — попита тревожно.
            — Излезе. Току преди вас дойдоха заптиета и го дириха из всичките дупки. Какво му искат, поразениците? Гаче челяк е убил! — отговори разсърден стопанинът.
            — Къде отиде?
            — Не знам.
            — Лошо, но има надежда още — каза си игуменът и тичешката се упъти към доктора Соколова. Той знаеше Огнянова за не особено усърден черковник, та нито помисли да го дири в черква. Като мина край Ганковото кафене, надникна, но го не видя там. — От Соколова мога да узная де е, ако не е вече в затвора — продума си Натанаил, като се втурна в двора му.
            — Кой има тука, бабо?
            — Няма никого, светиня ви — отговори къщната бабичка и хвърли метлата, да дойде да се поклони и целува ръка на духовника.
            — Де е докторът? — питаше той гневно.
            — Не зная, отче духовниче — отговори жената, като се заекваше и гледаше смутено пред себе си.
            — Ах! — изпъшка игуменът и се запъти към вратнята.
            Бабата притърча подпре му:
            — Чакай, чакай, отче духовниче!
            — Какво има? — попита той с нетърпение.
            Тя прие тайнствен вид и каза ниско:
            — Тук си е, ама се крие, че го дириха одеве пусти турци. Прощавай, отче.
            — Той от мене да се не крие — та що ми не кажеш от пръв път? — избъбра игуменът и бързешком мина двора и чукна на портата, която докторът му отвори тутакси.
            — Бойчо де е? — беше първата му дума.
            — При Рада. Какво има?
            Соколов усети, че ще научи по-голямо нещастие. Той беше пребледнял.
            — На тая минута копаят при воденицата. Има предателство.
            — Ах! Отиде Огнянов! — с отчаян вид извика докторът. — Трябва да му се обади по-скоро.
            — Дирен е и у тях, но го не нашли — продължи игуменът развълнуван; — тичал съм с коня като вятър, да явя по-скоро. Боже мой, какво ще стане с това момче! Закрили го! Къде се готвиш из вратата? — попита той зачуден.
            — Ще припкам при Бойча. Трябва да го спасим, ако не е късно — каза докторът, като отвори портата.
            Игуменът го изгледа с още по-голямо недоумение.
            — Ами и тебе нали те дирят? По-добре аз да ида…
            Докторът направи знак с ръка:
            — Немислимо е. Твоето появление по това време у Рада в стаята й ще се забележи, ще бъде даже скандал.
            — Ами ти ще паднеш в ръце!
            — Нека, но аз трябва как-как да го предизвестя… За Бойча е голямата опасност. Ще мина през по-затънтени улици.
            И Соколов изхвръкна.
            Игуменът го благослови просълзен.
            Докторът знаеше, че тая заран Огнянов щеше да бъде в девическото училище, което беше днес празно и дето беше назначил среща на един писмоносец от П…ский комитет. В няколко скока той се озова в черковния двор, без да го зърне полицейски човек, и се покачи по стълбата в девическото училище, дето живееше Рада. Той се втурна в стаята й като ураган. Неочакваното появление на Соколова, и по такъв начин, я порази.
            — Дохожда ли Бойчо тука? — попита той запъхтян, без да я поздрави.
            — Сега излезе — отговори Рада. — Що си побледнял?
            — Де отиде?
            — В черквата. Какво има?
            — В черква? — извика Соколов, без да й даде обяснения, и отвори вратата да излезе. Но се оттегли назад поразен. Той видя сега, че онбашият туряше стража на черковните изходи.
            — Какво ти е, докторе? — извика бедната учителка, като предчувствуваше беда.
            Соколов й посочи през прозореца заптиетата.
            — Виж, пазят Бойча. Той е предаден, Радо! Дирят и мене. Ах, нещастие, нещастие! — казваше той, като си хвана главата с ръце.
            Рада се отпусна безсилна на миндера. Кръглото й лице, пребледняло от страх, стана още по-бяло. То приличаше на мраморно.
            Соколов се пулеше на прозореца. Той вече не можеше да се покаже пред заптиетата и търсеше с поглед някой верен човек, комуто да поръча да обади Огнянову опасността, а умът му в същото време измеряше всичката й грозна величина.
            Ненадейно той видя господин Фратя, че минуваше под прозореца, за да влезе в черква.
            — Фрате, Фрате — извика му той ниско, — приближи!
            Господин Фратю се спря близко.
            — Фрате, ти отиваш в мъжката черква, нали?
            — Там, както всякога — отговори господин Фратю.
            — Моля те, кажи на Бойча, той е там, че заптиета го пазят при вратата, та да вземе мерки.
            Господин Фратю хвърли безпокоен поглед към черквата и видя, действително, че трите й изхода заптиета вардеха. По дребното му лице се изписа страх.
            — Ще кажеш ли? — питаше нетърпеливо докторът.
            — Аз? Добре, ще му кажа — отговори с видимо колебание благоразумният Фратю… После прибави подозрително: — Ами ти що не идеш, докторе?
            — Дирят и мене — пошепна докторът.
            Фратювото лице се промени още повече. Той прибърза да се отмахне от тоя опасен събеседник и тръгна напред.
            — Фрате, по-скоро — чуваш? — повтори за последен път Соколов.
            Господин Фратю му кимна съгласително с глава, повървя още малко, па се отби и влезе в калугерския метох.
            Докторът видя това и си скубеше косата от отчаяние. Той не мислеше за себе си, той се мъчеше за приятеля си; той виждаше, че и да му обадят сега — сега късно е и само по едно чудо би могъл да се изтърве от ноктите на властта. Но само тази искрица от надежда остаяше — а то беше надежда.
            Действително, предателство имаше. Още нощес Стефчов, доведен в конака, разказа на бея всичките си открития и подозрения за личността на Огнянова. В същия час един страшен проблясък озари ума му. Той спомни случая с Емексизовата хрътка, който преди време онбашият беше му разказал. Ни той, ни онбашият тогава не се досетиха да вникнат по-дълбоко в смисъла на тая страшна ярост на хрътката против Огнянова, както и ровенето й при воденицата. Какво е ровило там псето? Що се е хвърляло въз Огнянова?
            Дали в това се не крие тайната за изчезването на двамата турци? А то се бе случило в същото онова време, когато и Огнянов се беше появил в града. Непременно Огнянов има пръст тук. Стефчовият злобен ум съобрази всичко това със светкавична бързина и грозното подозрение се измъти от всичко това с неотразима сила и нагледност.
            Стефчов съветва веднага да копаят при Стояновата воденица. Беят си прехапа устните и се разпореди тозчас. Той реши рано сутринта да арестува Огнянова, за да не би тая нощ да му избегне някак или да направи жертви… Прочее, тая заран двата трупа на ловците бяха изровени и гибелта на Огнянова решена. Той сега беше като звяр загащен. Онбашият предпочете да го варди на вратите, а не да го хване в черквата. Това щеше да дигне неприятна тревога с народа и да предизвика Огнянова на отчаяна самозащита. Изненадата беше по-добро. Когато Соколов се съкрушаваше на една страна, а Рада примираше на друга, чуха се ненадейно тежки стъпки извън по стълбите. Докторът се сепна и се ослуша. Стъпките бавно приближаваха с тумтене от тояга и се спряха пред вратата. И, на един черковен глас, запя се известният Колчов гропар:
            — Благослови, господи, праведници твои: светата Серафима и кротка Херувима; черноока София и бяла Рипсимия; дебелата Ирина и суха Магдалина; госпожа Ровоама, дано я вътре няма.
            — Колчо! — каза докторът и отвори вратата. И слепецът влезе свободно: той беше навсякъде свой.
            — От черква ли излазяш, Колчо?
            — От черква.
            — Видя ли там Огнянова? — питаше докторът нетърпеливо.
            — Очилата ми от Америка не са дошли още, та го не видях. Но знам, че е там, в трона, до Франгова.
            Докторът му каза сериозно:
            — Колчо, остави шегите. Огнянова гони полицията и заптиетата го дебнат на черковните врата. Той не знае нищо. Той е съвсем изгубен, ако му се не обади.
            — Аз отивам!
            — Моля ти се, бай Колчо! — обади се Рада, която надеждата посъживи.
            — Аз сам бих отишъл, но и мене дири полицията. В тебе няма да се взрат, иди — каза докторът.
            — Аз за Огнянова моя живот нещастни давам, ако го поискат. Какво да кажа? — питаше слепият с живо участие.
            — Кажи му само тия думи: „Всичко е открито; заптиета пазят на вратите на черквата, спасявай се, както можеш!“ — После прибави мрачно: — Ако не са му вече пратили някого да го изтеглят с измама из черквата.
            Колчо разбра важността на всеки миг сега и излезе бързо.


            XXV. Мисията става мъчна

            Колчо заслазя опипом, като чукаше с тоягата си по стъпалата на стълбата. Но кога се намери на двора, той заскори с голяма увереност и влезе в нартиката. Там се спря и затършува кърпата си из всичките джебове, каквото да се замае и чуе думите на Шериф ага, който правеше разпореждане.
            — Хасан ага — казваше той ниско, — иди да заръчаш на другите да си отварят очите. Ако се опре, да стрелят, без да ме питат.
            — Ненко, иди, байовото, по-скоро, та извикай Графа, даскала Огнянова… Кажи му, че го вика един човек — казваше пък Филчо пандуринът на някое момче, както разбра по гласовете Колчо.
            Тогава той се уплаши да го не преварят, откри тежката завеса на главните врата и влезе. Черквата беше пълна с народ. Хаджи Атанасий допяваше последньото херувико и отпуск приближаваше. Тълпата беше извънредно гъста, защото тоя ден имаше твърде много причастници и няколко панихиди, и натискът беше голям. Пътят прочее изсред храма беше заприщен. Слепецът затъна като в някой непроницаем лес, тъмен като нощ, която беше вечна за Колча. Инстинктът го водеше право; но как да пробие тая стена от притиснати ръце, хълбоци, гърди, плещи и крака? Какъвто беше дребничък и немощен, не беше мислимо да си пробие път до трона на Огнянова, пред самия олтар. Това беше работа, и то мъчна за един Голиат! До едно място пъпла, па спря заморено. Бутна тук, бутна там — в нощта — напразно: стената стана непоколебима. Мнозина даже сърдито му изгълчаха да се не тика напред, че ще го задушат или смажат. Няколко железни лакти притиснаха слабите му ребра да ги строшат. Той се задъхваше. Подир две минути идеше „Со страхомъ божіимъ и верою приступите!“ Потокът щеше да рукне назад и повлече и Колча в устрема си. И Огнянов тогава беше изгубен! А кой знае, може би в тоя същи миг момчето стигаше до Бойча през други път и той тръгваше, без да подозира примката. Може би то да заминеше край самия Колча, да се засегне до лакътя му и Колчо да го не усетеше. Ръката му инстинктивно пипаше наоколо, за да търси някое момче. Действително, той набара някаква снага, която позна, че принадлежи на невъзрастен човек, и на уплашения му ум се стори, че това е страшното момче, което отиваше да вика Огнянова. Той в изстъпление го стисна силно за ръката, като го теглеше зад себе си, па му викаше несъзнателно и бързо: „Ти ли си бе, момче? Как те викат бе, момче? Стой назад бе, момче!“ Но тозчас напорът на тълпата отзад ги раздели. Николчо беше в отчаяние. Бедната му благородна душа изпитваше страшни страдания. Той чувствуваше в ужас, че животът на Огнянова виси на косъм и тоя косъм е той — Колчо, — слаб, нищожен, изгубен, почти невидим в това море от хора. А херувикото вече идеше към края си. Тоя Хаджи Атанасий, друг път тъй проточен и бавен в пеенето си, сега му се виждаше ужасно бърз! Какво да стори? — В минути критически идат и крайни решения. Колчо се развика с отчаян глас:
            — Отворете път, хора! Умирам! Умирам, издъхвам, майчице! — И заблъска гърбовете отпреде си. При тия викове всеки ударен отзаде се отместяше с голяма мъка, за да пропусне нещастния умирающ слепец: никой не искаше да му издъхне на гърба. По тоя начин Колчо полужив се дотътрази до трона, дето беше Огнянов. Той го намери, без да пита някого, такава е чудната сила на инстинкта у лишените от зрение. Той улови с пълна самоувереност една пола и попита ниско:
            — Вие ли сте, бай Бойчо?
            — Какво е? — отговори Огнянов.
            — Наведи се!
            Огнянов си тури ухото на устата му.
            Когато си дигна главата, той беше блед.
            Една минута той мисли. Страшно напрегнатите жили на слепите му очи издаваха силна умствена работа.
            Той се пак наведе и прошушна нещо на Колча.
            Па слезе от трона, промъкна се напред и се изгуби из тълпата причастници, които чакаха пред олтара.
            В тоя същи миг царските врата се разтвориха и поп Никодим, с причастие в ръце, възгласи: „Со страхомъ божіимъ!“ И черква пусна.
            Навалицата, подобно на отприщен поток, устреми се назад към вратите. Подир половина час черквата се изпразни от последните бабички причастници.
            Само в олтара остаяше литургяшът, да се разоблача от одеждите.
            Тогава влязоха вътре заптиетата и пандурите. Онбашият беше разярен, защото Огнянов не излезе. Значи, в черквата се криеше. Заключиха вратите извътре и захванаха тършуването. Едни се качиха в женското отделение с решетките, други останаха долу, да дирят из троновете и ъглите, трети влязоха в олтара из бочните врата. Преобърнаха всичко, изгледаха всички кътове, които би послужили за убежище, дигаха се на амвона, местиха аналоите, гледаха под престола в олтара, в долапите със свещените предмети, в ковчезите с вети икони, във вглъбнатините на прозорците, но нийде нищо не намериха. Огнянов като че потъна в земята! Клисарят сам показваше всички подозрителни места, уверен, че не може да бъде скрит там Огнянов. По едно време и поп Никодим взе да търси, защуря се насам-нататък с недоумение на лицето. Хвана да тършува даже между одеждите и между вещите и книгите на престола. Сам онбашият се почуди на такова усърдие на попа. Пандуринът Миал му забележи обаче, че не цял човек, а нито едно пиле не може да се укрие между тия неща.
            — Как? Та аз друго търся! — отговори слисан попът.
            — Какво?
            — Кожуха ми няма, и калимявката, и сините очила в нея!
            Бедният поп трепереше от студ вече.
            — Ах, разбра се, Шериф ага! — извика бай Миал.
            Шерифът дойде, облян в пот и запъхтян.
            — Хърсъзинът си е хърсъзин! — прибави пандуринът със скрита радост. — Откраднал на дяда попа дрехите.
            Шериф ага остана поразен.
            — Как тъй, попе?
            — Няма ми кожуха, ни калимявката, ни очилата, нийде ги няма! — каза попът въздивен.
            — Оня ще ги е откраднал! — каза Шериф ага, с вид на човек, който прави голямо откритие.
            — Дума ли иска? Графът трябва да се е облякъл в расото, да е наложил шапката и да е излязъл тъй променен, без да го познаем — поясни пандуринът.
            — Така ще да е — потвърди попът, — додето се записвах с причастието, някой ги е взел.
            — Право, аз видях на вратата един поп със сини очила — потвърди едно заптие.
            — И ти го не хвана, будала? — изкряска началникът му.
            — Отдека да се сетя? Ние извардяхме не поп, а човек — оправдаваше се заптието.
            — А бе той ли бил бе, майки! — каза си зачудено бай Миал. — Затуй се бе увил и загърнал такъв, видях му само очилата. Баща му не можеше го позна.
            Вратата се изтропа силно. Шериф ага заповяда да отворят.
            Влезе Филчо пандуринът и капзамалът.
            — Шериф ага! Графът е в примката! — извика Филчо.
            — Скрил се в калугерския метох, видели го — допълни капзамалът.
            — Скоро в метоха!
            И всички се затекоха навън.


            XXVI. Едно неприятно посещение

            В няколко разкрача полицейските хора се намериха при метохските врата. Шериф ага остави там двама души с изтеглени саби и запънати револвери.
            — Никого няма да пуснете, ни да влезе, ни да излезе! — заповяда той, а с останалите си хора се вмъкна в двора.
            Втурването им произведе голямо смущение в метоха и разнесе страх и бъркотия из всичките килии. Наизскачаха калугериците, забягаха по чардаците; изскокнаха гостите им подир тях, дигна се вик, шум и неразбрана врява. Онбашият напразно махаше да се не плашат и викаше по турски нещо, което те не разбираха, а още по-малко чуваха. Между това заптиетата изловиха колкото попове видяха там и колкото души имаха очила, макар и не сини — и даже двама души, които носеха името Бочо — и ги затвориха в една стая. Между тях и Кандов, и Бързобегунек. Но тоз последният тозчас биде освободен с големи извинения от онбашият, като не рая, а поданик на австрийския император. Кандов протестираше из прозорците за това нагло посегателство въз свободата му и се ядосваше до бяс; другарите му стояха по-спокойни, защото знаеха каква е турската оправия.
            — Ти през плет не си видял турци бе, Кандов! — казваше един поп.
            — Но това е насилие, произвол, беззаконие! — викаше студентът.
            — На такъв произвол и беззаконие се отговаря не с викове — разбира ли ти главата на Шериф ага? — а с това ей — казваше Бочо касапинът, като извади ножа си.
            В бързотата си Шерифът се не сети да разузнае кой е видял Огнянова, че влиза в метоха, и в какви дрехи го е видял, а пристъпи тозчас към тършуване чардака, дето се бе качил бежанецът. На тоя чардак се намираше и килията на Хаджи Ровоама. Калугериците се поокопитиха от първото стресване, протестираха силно, обиждаха се, че ги подозират да крият в метоха човек, който е против царството. Най-много се възмущаваше Хаджи Ровоама от това недостойно подозрение, отвори страшни уста против онбашият — тя знаеше турски — и най-после го отпъди позорно. Но тършуването из останалите килии се продължи трескаво: под листо диреха Огнянова и най-после — трябваше да го напипат. Шериф ага беше турил всичкото си честолюбие в успеха на това бясно ровене на долапи, ковчези, килери, кътове скришни. Повечето народ очакваше със страх изкарването на клетия граф из някоя килия.
            По едно време някои извикаха зловещо: „Хванаха го!“ Но излезе, че хванали господин Фратя, когото извлекли изпод миндера на госпожа Нимфидора, и го пуснаха.
            Рада, облегната до пречките на чардака, следеше с болезнено внимание напредъка на диренето. Тя беше премаляла от страх; бузите й облени със сълзи. Това непредпазливо излияние на чувства убеди всички, че тя се люби с Огнянова. Те я поглеждаха враждебно, но тя малко се грижеше за разположението на тия хлевоусти баби, тъй хладнокръвни към нещастието, което заплашваше любовника й. Тя даде пълна воля на сълзите си.
            Настрана две калугерици си шушнеха ниско и сочеха с очи килията на Хаджи Дария, леля на доктора Соколова и защитница на Бойча. Навярно там е Бойчо сега и тършуването приближава към Хаджи Дария. Радиното сърце се скубеше. Ужас я вкаменяваше. Боже, какво да се прави!
            Колчо я приближи — той я позна по хълцанията й — и каза ниско:
            — Радке, сама ли си тука?
            — Сама съм, бай Колчо — отговори с разплакан глас.
            — Не се безпокой, Радке — пошушна й той.
            — Как, бай Колчо? Ами като го намерят? Той е тука. Ти сам си казвал, че го видели някои в метоха.
            — Мисля, че го няма тука, Радке.
            — Всички думат, че е тука.
            — Аз пуснах тая муха. Бойчо, в черквата, сам ми поръча да направя тъй. Нека се залисва тук полицията. Огнянов сега е свободен като вълк в гората.
            Бедната мома едвам се удържа да не прегърне слепеца. Лицето й светеше ясно — лъчезарно, като небе подир бурята. Тя влезна спокойно и сияюща при Хаджи Ровоама, която тутакси забележи непонятното й успокоение.
            — Дали тая поразеница узна пък, че оня не ще да е в метоха? — помисли си тя горчиво.
            Па като я изгледа изпитателно, каза:
            — Радо, наплака ли се? Хубаво, хубаво, ставай за смях на хората, плачи за тоя хайдутин и кръвопийца.
            Радиното сърце кипеше от щастие.
            — Ще плача — отговори тя дръзко, — нека да има един да плаче, когато другите се радват.
            Тоя смел отговор се стори на калугерката невъобразимо неприличен. Тя не беше привикнала така да й отговарят. Тя изскърца със зъби:
            — Мари, безсрамницо!
            — Не съм безсрамница.
            — Безсрамница си и безумница! Твоят проклет кръвник днес още ще мине на бесилото!
            — Ако го уловят — отговори Рада язвително.
            Хаджи Ровоама кипна. Дива ярост я задави.
            — Навън, проклетнице проклета! Да не си стъпила на прага ми вече — изкрещя Хаджи Ровоама и я изтласка из вратата.
            Рада излезе на чардака пак, като че нищо не бивало. Какво важеше за нея презрението на Хаджи Ровоама и грубото й изгонване из килията й? Тя беше спокойна, сърцето й се веселеше. Даже тя се благодари, че скъса всяка връзка с тая жестока покровителница. От утре, а може би и днес, да я изгонят и из училището и тя да се намери под открито небе, без залък хляб и изоставена.
            Какво значеше това за нея? Тя знаеше, че Бойчо е спасен. Той сега е свободен като вълк в гората, както каза Колчо. Боже мой, какъв добър е тоя Колчо! Каква милостива и сърцеобилна душа, състрадателна към чуждите нещастия — той своето не види, забравя го, горкият! Колко души окати нарочно стават слепи и жестоки към мъките на човеците! И тоя Стефчов — звярът, с какво ли нетърпение очаква сега гибелта на Бойча! Но Бойчо беше далеч от опасността сега. Неприятелите няма да се радват, а честните хора как ще бъдат доволни! Но никой, никой няма да е като нея щастлив! Обзета от тия невинни и светли чувствувания, тя изведнъж съгледа Колча, който слазяше полека из стълбите.
            — Колчо! — викна тя, без да знае защо го вика.
            — Радке, ти ли викаш? — И Колчо се повърна.
            — Боже мой, що го повиках и го моря това момче? — попита се тя засрамена. Па се затече, спря го и му каза:
            — Бай Колчо, няма нищо… дай да ти стисна ръката. — И тя му я стисна с голяма благодарност.
            Тършуването се продължаваше. Шериф ага го остави на другите, а той, заморен, отиде при задържаните калимявки и очила, които едвам сега се сети да отпусне.
            Кандов пак протестира за това насилие над личността му, въпреки всяка справедливост.
            Онбашият, позачуден, попроси едного да му преведе думите на тоя разсърден челебия.
            — Кажи пак, Кандов, аз да разправя на ефендието — рече му Бенчо Дерманът, по-вещ в турския език.
            — Кажете му, моля ви — подзе Кандов, — че моята лична неприкосновеност, моето най-скъпо човешко право, въпреки всяка законност и справедливи основания…
            Бенчо Дерманът му махна с ръка отчаяно:
            — Та такива думи нито ги има на турски! Остави се бе, Кандов!
            Метохът, най-после, се освободи от неприятните гости, които отидоха да разровят градеца и околността му.


            XXVII. Скитник

            Присъствието на духа и тоя път спаси Огнянова.
            Кога излезе извън града, първата му грижа беше да притули в един храсталак калимявката и кожух.
            Снежната фъртуна, която му помогна да мине невиден през запустелите улици, тука беше още по-силна. Планинските веявици фучаха, гърбът на Стара планина беше посипан като със сол. Полето, безлюдно и мъртво, добиваше безнадеждно печален вид под сивата си ледна плащаница. За щастие, ненадейно слънчице проби облаците и пекна топло над измръзналата природа.
            Огнянов вървеше на запад, без пътека, през лозята, пресечени от долове и пресъхнали потоци. В едно прикрито място той седна да почине и да помисли въз положението си. То беше тежко. Някаква поразия (фаталност), която имаше Стефчова за съюзник непременно, преследваше го жестоко. В един час той виждаше подровено зданието, градено с такава любов и въодушевление. Той виждаше дякона, доктора, дяда Стояна — може би и други близки и предани приятели — в затвора, Рада разбита от скръб, неприятелите тържествуващи. Той не можеше да отгадае обстоятелствата, които улесниха козните им. Членчето в „Дунав“ и низкото шпионство на псалта дадоха силно оръжие в ръцете на враговете му. Всички лоши сетнини му се изпречиха сега пред очите му. Дали делото беше безвъзвратно пропаднало? Дали това нещастие нямаше да поведе към нови открития, другаде? Бегът му се стори сега като една подлост. Той искаше да се върне, да се увери сам доде се простираше големината на злото; той не мислеше сега за себе си; неговото безстрашно беше способно на такава постъпка. Но той размисли: трябваше да бъде поне неузнаваем. Това го накара да продължи пътя си. Той реши да иде на Овчери, най-вярното му село, което най-често спохождаше в забиколките си. При чича Дялка той имаше сгоди за предрешване. Но отиването до Овчери, залепено в една гънка на отсамните поли на Средня гора, беше пълно с опасности за Огнянова, защото пътят му лежеше през честите турски села тъдява. Слухът за изриването труповете на двамата пехливани щеше още днес да пролети като светкавица през тия полухайдушки гнезда. Ако го не хванеха като подозрителен, щяха да го утрепят като гявурин: всеки ден падаха няколко души в тая околност. Градското му облекло още повече усилваше тая вероятност. Безразсъдно беше да се престрашава и да отива в явна гибел. Той реши да чака нощта. С тая цел се оттегли още по към полите на Стара планина, дето гъсти габъреви бранища можеха да го потулят.
            Подир два часа мъчен вървеж из урвести и диви места той се докопа до първото бранище. Там, скрит между сухия храсталак, той се протегна на гръб, за да почива, или по-добре, да работи с ума си. Небето се беше съвсем изяснило. Есенното слънце грееше приветливо и топло и блещеше в капчиците по тревите, обърнати от сняг на росица. Редки врабчета прехвръкваха през главата му безмълвно и кацаха по пътечките за храна. Един балкански орел високо се виеше над Огнянова. Или тук нейде видеше някоя мърша, или самаго Огнянова вземаше за такова нещо. Тая мисъл му мина през ума и го направи още по-мрачен. Този орел му се стори сега много зловещ. Сякаш той беше жив образ на безпощадната му съдба; сякаш тая плътоядна птица очакваше да й приготвят кървавия обед, па тогава да се спусне от своите сини височини. А всичко беше възможно. Тоя пущинак, кръстосван често от ловци турци, които бяха живи хайдути, не беше безопасен. Също и Огнянов с нетърпение чакаше да превали слънце и няколко пъти се мести за по-скришно прибежище. Времето се бавеше ужасно и слънцето пъплеше уморително полека. А орелът все се виеше. Плющне дваж-триж криле, па пак ги простре неподвижни и черни във въздуха. Огняновият поглед беше прикован в това плавающе тяло, но умът му гледаше в други дълбочини. В неговата възбудена мисъл минаха едно по-друго възпоминанията на миналото. Години млади, години на борба, на страдания и на вяра във високи идеали. И България, за която се изпитваха, беше тъй хубава, тъй достойна за жертвоприношения! Тя беше богиня, която се питаеше с кръвта на верующите в нея. Нейният кървав ореол състоеше от снопове лучезарни имена и Огнянов диреше там своето и му се чинеше, че го вижда. Как беше горд и как беше готов да умре, а още повече — да се бори за нея! Смъртта беше жертва възвишена, борбата беше тайнство велико.
            Един пукот от пушка стресна Огнянова.
            Той се озърна. Балканските екове повториха гърмежа и замълчаха.
            „Навярно ловци гърмят по дивеч“ — каза си той.
            Огнянов се успокои, но не задълго. След един четвърт зададе се лай и недалеко. Лаят се последва от човешки глас. Огнянову неволно мина през ума хрътката на Емексизът, който беше от близкото село. Лаят като че му беше познат или тъй му се стори. Той се повтори наблизко и по-понятен, шубръките зашумяха, като че вятърът ги разклаща, и две хрътки се подадоха с муцуни, наведени до земята.
            Огнянов отдъхна.
            Тук нямаше хрътката на Емексиз Пехливана, която той беше дресирал и научил да се спуща въз человеци като въз дивеч. Това проклето животно, въпреки природата на хрътките, въобще тъпи и безобидни, беше твърде паметозлобиво, както видяхме това при манастира. То се яви като съюзник на Стефчова и приготви гибелта на Огнянова. Като го съгледаха, че се гуши в храсталака, хрътките дойдоха при него, подушиха го и се изгубиха нататък. Внезапно Огнянов чу, че се приближават човешки стъпки. Той фукна да бяга из гъстака, без да се обръща назад. Изгърмяха три пушки, той усети, че го ухапа нещо в кълката, и утрои силата на бега си. Гонеха ли го, какво ставаше назади — той не чувствуваше. Изпречи му се един речен дол, той се вмъкна между ниските лещаци, които задръстяха дола, и се въвря в гъсталака. Вероятно ловците го изгубиха. Доста време слухтя Огнянов, но нищо не чуваше. Тогава чак усети, че му дотопли нещо мокро на краката. „Ударен съм!“ — каза си уплашен, като видя обувката си напълнена с кръв. Той се изу и видя левия си крак облян в нея. Тя бликаше от две страни: куршумът беше само пронизал кълката и минал. Той откъсна парче от ризата си и запуши дупките. Бележката се усилваше, а нему предстоеше още дълъг и труден път. Кръвта, която изгуби, го разслаби силно, при това той не беше подкрепен с никаква храна днес. Скоро притъмня добре и той остави това място, което утре щеше да бъде нагазено от турски потери. Заедно с мрачината и нощният студ растеше. Първото турско село беше съвсем замъртвяло. Турските села запустяват и замязват на гробища, щом се смръкне. Само в една бакалница се чуваше глъчка. Но Огнянов не смя да похлопа, при всичко че бе премалял от глад. Той вървя два часа още, замина други села и най-после се бялна нещо пред него. Това беше Стрема. Той я прегази доста трудно и на другия бряг седна, защото водата изстуди крака му и раната го заболя силно. Позна, че кълката му бе поотекла, уплаши се да се не ускори възпалението и той да остане на пътя. Тогава стана, отряза суха тръстика край брега и смъкна панталона си да умие раната по начина, който знаеше от Хаджи Димитрово време. Той смукна вода в дългата цев, духна я в едната дупка от куршума и тя изтече из другата. Така направи няколко пъти. Като си превърза по такъв начин сам раната, Огнянов пак се запъти към Средня гора, на която беше в полите… Нощният мрак гъстееше… Огнянов гонеше Овчери, което не виждаше. Скоро той позна, че го изгуби: озова се в непознат гъстак. Той се спря замаян и се ослуша. Той беше вече в Средня гора. Човешки гласове глухо достигнаха до слуха му. Той съобрази, че в тоя полунощен час тук не може да има други човеци освен въглищари. Той си припомни сега и червеното пламъче, което отдалеко бе зърнал. Но какви ще бъдат те — българи или турци? Той беше се заблудил, помръзнал и обезсилен; ако бяха християни, имаше надежда да се смилят. Той се поизкачи малко и тогава видя пак огънчето най-близко. Той се запъти към него. През клоните ясно личаха човешките сенки, насядали край огъня, и той долови няколко български думи. Сега как да се покаже? Той беше окървавен! Появлението му можеше да пропъди тия българи или да има за него и по-лоши сетнини. Те бяха троица, от които единият лежеше завит, а другите двама гълчаха край тлеещото огнище. Отстрана един кон, покрит с чул, хрупаше сено. Огнянов наостри уши.
            — Хвърли дърва още, не дрънкай… а аз да видя да туря още сенце на кобилата каза по-възрастният и стана.
            — Та аз познавам тоя вериговчанин! Ненко, дядовът Иванов син! — каза си радостно Огнянов.
            Веригово, село оттатък Средня гора, беше също познато Огнянову.
            Ненко се приближи до коня и се наведе да тегли сухо сено из едно козено вретище. Тогава Огнянов се примъкна до него, между шубръките, и му каза:
            — Добър ти вечер, бай Ненчо!
            Ненчо се изправи стреснат.
            — Кой си ти?
            — Не позна ли ме, бай Ненчо? Слабата светлина от огъня огря лицето на Огнянова.
            — Ти ли си бе, даскале? Ела, ела; наши хора са тука. Наш Цветан, бай Дойчин. Майки, та ти си лед, вкочанясал си се. — казваше селякът, като тръгна с Огнянова към огъня.
            — Цветанчо, повече дърва тури, нека да стане голям огънят… Имаме да сушим и да стоплим един християнин… Познаваш ли го?
            — Даскале! — извика радостно момъка. — Па оти си тъдява? — И той подложи малко суха вършина на Огнянова да седне.
            — Да си жив и здрав, Цветанчо!
            — Ударили го с куршум ония зверове — каза ядосано Ненко; — но слава богу, не лошо.
            — Ба!
            — Дядо Дойчине, ставай, гост имаме! — разбуди, или по-добре, срита` Ненчо спящия.
            Скоро голям огън запламтя пред тях. Въглищарите поглеждаха състрадателно на пребледнялото лице на Огнянова, който им разправяше накъсо случката си. Той скоро усети благотворното действие на огъня. Помръзналите му членове се затоплиха и раната не тъй силно го болеше. Дядо Дойчин извади из скъсаната си торба комат хляб и глава кромид и ги подаде на Бойча.
            — Това имаме, с това те каним. За топло — дал господ, от царя сме по-богати. Заповядай, даскале.
            Огнянов се почувствува още по-добре. Душата му се напълни с наслада, нова и голяма. Тоя хубав, златен, великодушен пламък, тая усойна гора наоколо му, тия лица почернели, груби, прости, дето светеше топъл приятелски поглед, и тия попукани черни работни ръце, които му подаваха сиромашкия залък на българското гостолюбие — всичко това му се показа неизразимо трогателно. Да не беше телесното страдание, Огнянов щеше да е възхитен и щеше да запее: „Горо ле, горо зелена“.
            Къде зори вече Ненко, който водеше коня с Огнянова, почука на една вратня във Веригово. Кучетата в двора лавнаха и чичо Марин се показа сам. По необикновеното време, в което тропаха, той позна, че иде гост необикновен.
            С първа дума се здрависаха, с втора се обясниха.
            — Хай да ги порази господ с поганци недни! Хай кучета да ги ядат! Хай дяволи да им вземат душите! — казваше чичо Марин, като сваляше полека Огнянова, чиито бележки се бяха усилили от тръскането.
            Въведоха го в една отстранена стая, дето и друг път бе нощувал Бойчо. Чичо Марин внимателно му прегледа раната и я превърза.
            — Като на куче ще ти заздрави — забележи той.
            Вече се разсъмваше хубаво.


            XXVIII. Във Веригово

            Огняновото лекуване отиваше успешно, макар и не тъй скоро, както предсказа чичо Марин. Гостолюбивата му челяд пригаждаше всякак на болния, за да намали мъкотията му. Сам чичо Марин му стана лекар — той отбираше нещо, — баба Мариница се беше възпретнала да покаже своето готварско изкуство. Отточиха бъчвите с бялото средногорско вино; всяка сутрина по едно пиле се тръшкаше обезглавено на двора — за да украси после трапезата на Огнянова, който ядеше сам, защото бяха коледни пости.
            Обиколен с такова топло внимание и грижливост в тая българска къща, Огнянов прекара три недели, от ден на ден по-добре. Само го мъчеше нетърпение да узнае по-скоро какво ставаше в Бяла черква, с Рада, с приятелите му и с делото, от което го откъснаха злополучни обстоятелства. Той молеше чичо Марина да прати някого там да узнае, но чичо Марин се не съгласяваше.
            — Не, аз никого не пращам, сам ще ида другата неделя, да си назема едно-друго за празника. Дотогава потърпи, синко… Ти си бъди само мирен, да оздравяш само по-скоро. Господ си има милост.
            — Но до друга неделя аз сам ще мога да ида.
            — Пущам ли те? То е моя работа. Аз ти съм докторът, от мене се пита то… — забележваше с чадолюбива строгост селякът.
            — Барем да обадят на Рада, че съм жив.
            — Даскалицата знае, че си жив, щом не си в турски ръце.
            И Огнянов се покоряваше.
            Неколцина верни селяни го навестяваха; те подир много молби бяха изпросили от Марина воля да влизат при болния. Жедни бяха душите им да чуят разпаленото слово на „даскала“ и всеки път излазяха от него с бодри лица и светнали погледи. Най-свободен достъп при Огнянова имаше поп Йосиф, председателят на комитета. Той още отсега бе избран за войвода и пряпореца криеше между свещените одежди в черквата. Доваждаше още дядо Мина, старият даскал. Огнянов беше уверен, че освен тях и чичовата Маринова челяд никой друг не знаеше в село тайната. Така го уверяваше и домовладиката. Между това той забелязваше учуден, че от ден на ден трапезата му ставаше по-богата: пържени пилета, яйца с масло, ориз с мляко, баница, даже често диви патки и зайци; разни вина се появяваха на трапезата му. Тоя разкош го безпокоеше; той се срамеше някак за разноските, които ставаха за него. Понякогаж, като излазяше на двора, виждаше, че курника беше опустял. Той каза на чича Марина:
            — Чичо Марине, та ти ще се разсипеш. Ако си не събереш ума, аз ще се откажа от твоите гозби и ще си купувам от бакалницата хляб и бито сирене… то ми стига.
            — Ти недей пита` разсипвам ли се или не. Аз съм ти доктор и както зная, тъй лекувам. Тъй знае баба, тъй бае… Не ми се бъркай в работата.
            И Огнянов замълчаваше покъртен.
            Той не знаеше, че цялото село се надваряше да угощава любимия си даскал.
            Тайната му беше обща.
            Но издайство не беше мислимо.
            Той се радваше на голямо съчувствие сега. Слухът, че утрепал двамата кръвници, го въздигна високо пред очите на най-равнодушните. Юначеството от всичките добродетели най-силно обайва простия народ.
            Но раната на Огнянова заздравяше полека и приковаваше на едно място тая жива и нетърпелива натура. Огнянова мъчеха безпокойства. Между посетителите най-много му облекчаваше мъкотнята добрият дядо Мина. С него Огнянов всеки ден прекарваше по няколко часа: той се свикна и не можеше вече без него. Дядо Мина беше една антика, една жива останка от онова измряло поколение даскали на наустница и псалтир, които първи отвориха прочутите килии-училища в България. Той сега беше навършил седемдесетте години; побелял, плещест, широколик и ходеше в шалвари. Подир многодетен подвижнически живот той беше хвърлил котва в това глухо село и доживяваше тихо дълговеката си старост. Изостанал от времето си, като не можеше да ползува със старото си учение, той още пееше безвъзмездно в черква: там преобразованията нямаха право, ни достъп. Селяните, в празнични дни, го забиколяха и слушаха зяпнали увлекателните му старчески разкази, които приличаха на проповеди, подмешани с изречения от светото писание. То само съставяше всичкия му прочит и пища за душата. Огнянов се любуваше на тая древност и с благодарение слушаше мъдрите размишления на побелелия труженик — жив отглас на една забравена епоха. Когато человек се намира под удара на страданието, нравствено или физическо, душата му се настроява религиозно; той намира ненадейна утеха в словото на великата книга. То успокоява като врачебен балзам мъките му. Огнянов пръв път изпитваше обаянието на боговдъхновените думи, с което старецът озаряваше своите. Когато най-напред го навести на леглото, дядо Мина каза строго:
            — Пак жертва християнска! Пак кръв невинно пролитая! Доколе, Боже, поноситъ врагъ?… вскую отвращаеши десницу твою?… Востани, Боже!… Суди… воздвигни руце твои на гордини ихъ въ конецъ!…
            И той го здрависа и разпита с участие. Но Огнянов, като поиска да се обърне, изохка от силна болежка, която му причини движението.
            — Крепи се, синко. Блаженій плачущий ако тій оутешатса — продума той скръбно.
            — Ех, дядо Мина, било ни писано малко теглилце… нали сме се нарекли апостоли, пусто и върло? — каза полуусмихнат Огнянов.
            — Тежко е, тежко е, даскале, вашето деяние на земята; но то е славно и похвално, защото сам бог ви е вразумил да слугувате на народа. Вы есте светъ міра: не можетъ градъ оукритися верху горы стоя… Нали е казал Христос на своите апостоли: Жетва оубо многа, делателей же мало… Идте се азъ посылаю вы яко агнци посредъ волковъ?
            Тия прости думи внасяха сладка утеха и бодрост в Огняновата душа. Той помоли стареца да му даде някоя свещена книга да прочете и той му донесе псалтира. Огнянов се залови с жар да чете това вдъхновено умотворение, дето блика извор от такава висока поезия. Тия песни на борби, на отчаяни вопли и на възторжени молитви извикваха отклик в смутената му душа. Давидовите псалми не падаха от ръцете му.
            Най-после дойде времето и чичо Марин отиде за Бяла черква. Огнянов тревожно очакваше завръщането му. Мисли от лоши по-лоши му минуваха през ума. Той от месец и повече насам не знаеше що става с най-близките до сърцето му люде. Какво чинеше Рада? Подир избягването му какви ли не оскърбления, какви ли не гонения трябва да е изтърпяла за него! Тя едничка е посрещнала всичката буря на обществото, може би и яростта на властта. Бедната, не й било съдено да добрува с него. Ето я нещастна, изложена пак на ударите на съдбата, убита в най-благите си мечти и опозорена в общественото мнение. Хорската жестокост ще й вмени в престъпление привързаността й към него и ще я направи да изкупи с люти огорчения малкото радости, които й достави това чувство. И той не е там да я утеши и да подкрепи това слабо дете…
            Потънал в тия тъжни размишления, той с истинска радост посрещна идването на дядо Мина. Поне имаше кому да се изкаже. Дядо Мина го изслуша угрижено.
            — Надежда, надежда, даскале, на бога; не унивай; всевишният не оставя страждущите, които имат упование на неговата милост. Надъющіи ся на господа яко гора Сіона Яко не оставитъ Господь жезла грешныхъ на жребіи праведныхъ. Сіющіe слезами радостію пожнутъ…
            Като да се оправдаят от малко тия благи думи, вратата се отвори и чичо Марин влезе.
            Огнянов, възтреперал, поиска да прочете вестите по челото му.
            — Добра вечер! Стой, стой, даскале! Да ти разправя… Па да не си много мърдал? — каза той, като сваляше тежката си наметалка.
            — Вашите касабалии — подзе пак чичо Марин — са чудни хора: като сенки — не можеш да ги уловиш да си побъбреш…
            — Ами не отиде ли право при доктора?
            — Запрян е той.
            — А при дякона, на манастира?
            — Скрил се дяконът.
            — Дяда Стояна намери ли го?
            — Бог да го прости, оставил ни здраве: умрял същата нощ, когато го затворили, от бой; казват, че изказал работата, горкият, под мъката.
            — Ах, клетият дядо Стоян!… А Радка, Радка?
            — С нея не можах да се видя.
            — Как, какво е станала Рада?
            Той пребледня.
            — Там си е, не грижи се, но я извадили из школото.
            — Да беше погледнал у калугериците, у госпожа Хаджи Ровоама! — викаше Огнянов безпокойно.
            — Изпъдила я калугерката немилостиво.
            — Боже мой, тя е останала на пътя! Тя е убита!
            — Прибрал я чорбаджи Марко у една негова роднина, но не можах да налуча къщата, а другарите бързаха… Но аз разпитах, момичето добре е.
            — Тоя бай Марко, няма да му се наплатя. А какво се приказва за мене?
            — За тебе? Та тебе там ти викат всичките едно друго име… докато да се сетя, побелях съвсем.
            — „Графът“ ли?
            — Хъ, графът, за графът всички казват, че бил опушнат в аиевското бранище от ловци.
            — То е истина.
            — Не е дотам право: ти си жив, а тебе те мислят за умрял — и по-добре, казвам аз.
            Огнянов скокна като клъцнат от змия.
            — Как? Ами тя? И тя ме мисли за убит? Само това и не стигаше на нещастната!
            Той закрачи из стаята, като че се опитва.
            — Не ходи, да не развреждаш раната.
            — Аз мога вече да пътувам — каза с решителен вид Огнянов.
            — Къде да пътуваш? — попита стреснато чичо Марин.
            — За Бяла черква.
            — Ти луд ли си?
            — Не съм, но ще стана, ако се бавя още един ден. Извади ми дрехи. Даваш ли ми коня си?
            Чичо Марин знаеше твърдоглавството на Бойча, затова нито се опита да го задържи.
            — И дрехите, и коня вземи. Само ми е жално за твоите младини — каза той посърнал. — По друмищата кръстосват читача: обирите и пакостите нямат чет… не жалиш ли себе си?
            — Не се грижи за мене, аз ще се върна при тебе като сокол, жив и здрав. Само ако не ме изпъдиш… — прибави Огнянов полушеговито.
            Старецът го изгледа мрачно.
            — Не! Ти няма да тръгнеш! — каза той решително. — Аз ще събера цялото село и то насила ще те затвори тука. Ти нам си потребен като комка божия — а отиваш да те убият! Аз не ща после да каже светът: чичо Марин пусна даскала Бойча, нашия апостол, да стане зян! — крещеше сърдито чичо Марин.
            — По-полека, чичо Марине, че се чува надалеко — забележи му Огнянов.
            Дядо Мина` се усмихна под мустак. И Мариновото лице се развесели лукаво. Огнянов ги изгледа учуден. Навярно неговите последни думи ги разсмяха.
            — Що се смеете? — попита той.
            — Ех, да те поживи господ, даскале! Та ти от кое се пазиш? Цялото село, дор и децата, знаят, че си у мене… За твоята софра цяло село се трудеше… Ние сме прости хора, но християнин не издаваме, а като за тебе — и душа даваме!
            Сега и Огнянов се усмихна, като узна, че тайната му била селска.
            Подир доста препирни Огнянов възтържествува над страхуванията на домовладиката и тръгването бе решено.


            XXIX. Една безпокойна почивка

            След един час един турчин, яхнал на кон, излазяше из Веригово.
            Казахме турчин — по-добре — читак.
            Дрипава зелена гъжва, излиняла съвсем, покриваше челото му до вежди; отзад — вратът хубаво избръснат; басмян елек с изкъсани петелки, незакопчан на шията; съдран чепкен на плещи, с оръвани ръкави; мазен силяхлък на пояса, със стар чакмаклия пищов, къса харбия и сопотски ятаган, и чибучка; опнати потури, изжулени, с разкопчани крачоли, и сейменски цървули с ремъци. Въз всичко това хвърлено джубе шаячево, одрипавяло.
            Така Огнянов беше неузнаваем.
            Зимата, влязла вече във всичките си права, покриваше земята с бялото си покривало, през което се зъбеха и чернееха канаристите хълбоци на Стара планина. Природата беше мълчалива и тъжна. Само силни орляци от гарвани прехвърчаха и заглушаваха задрямалия въздух.
            Прекият път за Бяла черква отиваше на североизточна посока, но Огнянов не улови него: щеше да стане нужда да мине през селото на Емексиз Пехливана, но това му вдъхваше неволен страх. Изпречваше му се в ума хрътката на убития, в която сякаш беше се въплотил ненавистният дух на турчина, за да застрашава и гони — и от гроба — Огнянова. Затова той реши да потегли право на север до Карнарския хан, а оттам да тръгне на изток, по полите на Стара планина, към Бяла черкова. Така пътят избикаляше, но представяше по-малко опасности, макар че и той минуваше през турски села. Когато Огнянов приближи първото, снегът беше западал на големи парцали и замрежваше всичко пред очите на пътника. Студът се усилваше и вкочаняваше членовете му; той едвам усещаше юздата на коня в ръцете си, когото само инстинктът водеше напред, защото снегът беше застлал цялото поле и никаква диря от път не се виждаше. Той влезе безшумно в пустите улици на селото, дето никаква жива душа се не обаждаше, и скоро отседна при единственото ханче, срещу мечетът. Той искаше да даде отдих на коня си, силно заморен от снежния път, а и сам да се посгрее. Едно момче пое коня, той бутна вратата на кафенето, което се виждаше да е празно, понеже никаква глъчка не излазяше. Кога влезна, той остана слисан; то беше натъпкано с аги! Да се повърне тозчас назад беше неловко. Той се реши да седне и отдаде им темена и те му я върнаха вежливо. Като беше живял дълго време между турци, той беше запознат добре с нравите и с езика им. Те бяха насядали на рогозки, с изути калеври и с чибучки в ръце. Гъста мъгла дим от тютюна пълнеше кафенето.
            — Едно кафе! — каза той строго на кафеджият.
            И той взе да тъпче чубука, като се силно навождаше над него, за да прикрие колко-годе чертите си. В такова едно положение той взе да се вслушва в разговорите, като сърбаше шумно кафето. До едно време равнодушен към тях, той изведнъж наостри уши: речта случайно дойде върху убиването на двамата пехливани. Подобно приключение отдавна не беше се запомнило в околността и то и днес силно още дразнеше и разсвирепяваше турчата. Внезапно възбуждение облада обществото в кафенето, до одеве тъй тихо и флегматично. Злобни псувни и кръвнишки закани над българите заваляха там. Огнянов, със страшно навъсено лице, продължаваше да сърба шумливо кафето си, знак, че и него вълнуваше общото негодувание. Изведнъж думата дойде на убиеца на турците и той слисан видя колко името му и личността му бяха популярни и тука. Имаше вече и легенди за него.
            — Тоз кяфир-консул не може ни да се улови, ни да се познае… — каза един от присъствуващите.
            — Нему му помага някой дявол: ту го видиш даскал, ту — поп, ту — селянин, ту — османлия; из един път менява вида си: от момче става старец; сега кьосе и черноок, след малко — палабуюклия и рус. Иди, та го лови! Ахмед ага ми разправяше, че по едно време му уловили дирята и го погнала потеря къде текийското бранище. Той бил облечен като селянин; изведнъж, потерята гледа пред себе си гарга: няма ни селянин, ни дявол там… Гръмват всичките, но птицата се изгубва и чуват само грачене пред себе си.
            — Бошлаф — обадиха се неколцина недоверчиво.
            — Гявуринът, кога да е, ще падне на ръка — само да му разберем гнездото, дето се крие — забележи друг.
            — Та аз ви казвам, че не може да се хване, кератията — подзе първият оратор… — Той се и не крие, но познаваш ли го!… Той може сега да бъде тук при нас, в кафенето, и пак да не знаем, че е той.
            При тия думи присъствуващите машинално повдигнаха очи и се изгледаха. Няколко погледи се спряха с любопитство върху Огнянова.
            Той сега страшно сърбаше третото си кафе, като на всеки миг изпущаше из устата си един облак дим, който го забуляше с вълните си, но той чувствуваше вперените в него погледи и под сколуфите му протекоха капки пот. Той не можеше да издържи по-дълго това напрегнато състояние и чакаше сгоден момент да остави кафенето и да дъхне на чист въздух.
            — Ако е късмет, за накъде? — попита го един.
            — За Клисура, с божия воля — отговори Огнянов, като развързваше спокойно една дълга оваляна кесия, за да плати кафетата.
            — Че в тоя сняг и фъртуна?… Ти по-добре пренощувай тука; утре ще стигнеш пак за пазара.
            — На пътника път, на жабата локва — отговори усмихнато Огнянов.
            — Ти си приказваш бабини деветини, Рахман ага, твоят кефирин не е ни дявол, ни гарга, ами си е комита, като всеки комита!
            — Хванете го де?
            — Ще го хванем… Гнездото му подушихме.
            — Камо да паднеше на ръка — извикаха неколцина с кръвожадни погледи.
            — Аз си залагам главата, че днес или утре Бойчо комита е в примката.
            — А дека го дирят, кучето?
            — Крил се в някое средногорско село, гявурско, намерил топло място. Вчера отидоха няколко заптиета през Баня, други през ливадите абрашларски: ще го загащим…
            — Та и ти отиваш по него?
            — По него! Във Веригово ще се съберем и оттам ще захванем.
            Едвам сега Огнянов забележи, че говорещият бе заптие, което по-напред не бе съгледал в ъгъла. Това откритие за голямото премеждие, що го очаквало във Веригово, го порази още повече. Подозрителните погледи паднаха от него, но това кафене го задушаваше… Той поздрави с темена присъствующите и излезе.
            Когато се намери пак навън, на чист въздух, на свобода, под снежното небе, той въздъхна нашироко и се метна на коня.
            След три часа път той и конят му, покрити със сняг, се спряха при Карнарския хан.


            XXX. Любезен познайник

            Карнарският хан е станцията на високия Троянски проход. Тук пътниците почиват, похапват, посгряват и тогава с нов запас от сили почват да възлизат по ребрата на Стара планина. Но една-две недели през зимата ханчето не посреща пътници, защото веявици сипват с дебели преспи стария римски друм навръх Балкана и той става непреходен. Всякакви съобщения между Тракия и Дунавска България се прекращават, додето троянските кираджии с египетски мъки не пробият тясна пътека из снега. Именно сега пътят беше затворен и ханчето пустееше. Ханджият българин, дребно, ухилено човече, с тъпоумно лице, посрещна твърде вежливо госта си и го въведе в голямата стая за гостите, която служеше и за всичко друго. Огнището гореше и Огнянов запуши чибучката.
            — Имате ли други гости? — попита той ханджият.
            — Нямаме гости. Балканът, като се затвори, затваря и моя хан… За къде така, аа? — попита ханджият, като изглеждаше някак любопитно госта си.
            — Можеш ли свари едно кафе? — попита Огнянов, вместо да отговори.
            — Можем, можем, как да не можем?… А за къде тъй, аа? — настояваше ханджият.
            — За Троян.
            — А откъде?
            — От Бяла черква ида… Пътят добър ли е нататък?
            — И аз съм от Бяла черква, но за Троян не можеш мина… Аз ти казвам, ти мене вярвай… — бъбреше ханджият, като подаваше кафето и гледаше вторачено в Огнянова, като човек, който иска да го познае.
            Огнянов се наведе намръщено, за да избегне това досадно взиране. Ханджият му хвърли още един косвен поглед и се усмихна под мустак.
            — Ханджи, ти си направил сладко кафе! — каза Огнянов строго и остави чашата.
            — Прощавай, аа, аз мислех, че го пиеш шекерлия. Да ти направя друго!
            — Не трябва!
            — Не, пий, пий едно кафе — аз ти казвам, добре е…
            — Какво има ново тъдява?
            — Страхотии, убийства, обири всеки ден. Пътници няма, Балканът затворен, аз губя… Еле откогато изровиха Емексиз Пехливана — ти го знаеш де, — османлиите много запакостиха… Уж търсят комити, пък то — колят невинните хора. Аз ти казвам правичката, ти мене вярвай…
            Огнянова удиви смелостта на ханджията: така можеше да се говори пред българин само. Затова той, в ролята си на турчин, намуси се кисело.
            — Пезевенк, ти ако дрънкаш много-много, и тебе ще ти дойде нещо до главата.
            — Аз зная пред кого се бъбра, аа — каза ханджият с фамилиарен тон.
            Огнянов го изгледа още позачудено. Той поиска да се скара.
            — Гявур, ти гаче си пиян!
            — Графе, не се сърди де, че и аз на „Геновева“ плаках! — отговори ханджият вече по български и му хвана десницата да се ръкува.
            Огнянов видя, че го познаха. Това му досади силно. При това, и лицето, и безочливата обноска на ханджият му бяха противни. Той го измери с поглед и попита студено:
            — Отдека си, ваша милост?
            — От Бяла черква, Рачко Пръдлето! — отрекомандува се ханджият и подаде пак ръка, която увисна на въздуха.
            Но Рачко се не оскърби.
            — Защо се боиш от мене, графе? Или се срамуваш от името ми? То ми е остало от баща ми и ми е за чест… Защото, какво става от името? Името е нищо, но човек, като е честен, тогава и името е красно. Питай в Бяла черква кого викат Пръдлето, и всеки ще ти каже. Ти мене слушай. Като е човек с честта си, то и името, например, да кажа… Аз храня къща и имам три деца — и тебе да ти се върнат, — та всеки ми има почетта, а челяк защо живей? За една чест и за едно красно име…
            — Имаш право, бай Рачко, много умно приказваш.
            — Имам право я, не ме гледай, че съм такъв: и аз съм дявол. Колко пъти съм посрещал тука народни. Аз, щом те видях одеве, рекох си: чакай да видим дали ще ме познай графът.
            Огнянов не си припомняше да е видял някога тоя знаменит човек.
            — Ти отдавна ли държиш тоя хан?
            — Има година и половина, ама на „Геновева“ се улучих в Бяла черква… ти беше графът.
            — А ти няма ли да ми дадеш нещо да похапна?
            — Каквото дал господ, него имам. — И Рачко сложи на една габровска мазна трапеза малко фасул с червен пипер, кисело зеле и хляб.
            — И аз ще ти правя другарлък — прибави любезно Рачко и седна и той да пладнува с Огнянова.
            Огнянов заяде мълчаливо. Тоя Рачко му правеше лошо впечатление с безочливото си обръщение и с още по-безочливо име, особено като седна неканен.
            „Какъв недодялан ханджия! И малко идиот“ — мислеше си той. Като да потвърди думите му, Рачко наля две чаши и каза:
            — Дай да се чукаме! Арш-марш! Да живей! — И той гаврътна чашата си с вкиселялото вино. — Ама познах те изведнъж, нали? Аз колко пъти съм посрещал тука дякона Левски и съм се чукал с него!… Той ми беше приятел… И аз съм от народните, не ме гледай, че съм такъв…
            Огнянов забележи противоречие или просто лъжа, понеже дякон Левски беше умрял преди три години. Това му усили недоверието.
            — Изпий си виното де! Как? Не пиеш ли? Дай аз да го изпия тогава. — И Рачко гаврътна и Огняновата чаша, като се навъси ужасно от изпития оцет.
            Обедът се свърши по-скоро въпреки желанието на развеселения се Рачко.
            — Стой де, що бързаш? Нали ще останеш да нощуваш тука? Аз ще те оставя малко, ще ида до Карнари… ти ме почакай. Остани тука тая вечер… ще се разговаряме. И аз съм народен.
            — Благодаря, бай Рачко, извадете ми коня, аз ще мина напред.
            — Ами лош е пътят. Аз ти казвам правичката; ти мене слушай… Отрязвам си главата…
            — Не е нужно това — отговори сухо Огнянов, па прибави нетърпеливо: — Коня ми!
            Ханджият отиде навън.
            Огнянов изгледа внимателно стаята и съседните дупки. Дойде му неволно на ум Къкринския хан, дето бяха издали Левски. Кръчмарите по турските села — все българи — по нужда и навик бяха привикнали да братуват с турците, затова не бяха безопасни. А това бръмкало, Рачко, беше способен по най-невинен начин да напакости.
            — Конят ти е готов навън, ама пътят е лош за Троян… — каза Рачко, като се върна.
            — Колко искаш за мене и за коня?
            — Хе, графе, да прощаваш, аз те гостих.
            — Не, кажи да ти платя, аз съм твърде благодарен от твоето гостоприемство, а най-вече от виното — каза Огнянов иронически.
            — Ба, винцето го бива… но аз нито за него, нито за яденето, нито за сенцето пара не ти вземам… Аз за такива приятели…
            — Кога е тъй, благодаря ти, бай Рачко — каза Огнянов, като се озърташе. — Тук няма ли други?
            — Аз и момчето сме само, графе, но момчето го пратих на Бяла черква, то тая вечер ще си доде. Пък сега искам да прескокна до селото, а няма кого да оставя тука… Остани де!
            Огнянов хвърли очи на един стълп, па хвана ханджият за ръка и по приятелски му каза:
            — Сега потърпи, бай Рачко, да те вържа. — И Огнянов откачи с една ръка въжето, що висеше на стълпа за пирон, а с другата притискаше кръчмаря до дървото.
            Кръчмарят взе това за шега.
            — Сега пък ще ме връзваш ли? Връзвай! — каза той весело.
            Огнянов увиваше спокойно въжето около стълпа и ханджият. Като видя сериозността на работата, той се почуди, па се разсърди:
            — Не си играй де! Хайдутин ли съм, да ме връзваш? — И Рачко се размърда. Огнянов му каза натъртено:
            — Ако крекнеш, ще ти разпоря корема!
            Кръчмарят, втрещен, погледна силяха. Той знаеше, че графът си не поплюва на ръцете. И кротува като дете.
            — Аз бих искал да вържа само устата ти, но като ле мога тях — връзвам тебе — казваше му Огнянов ухилено, като го прикова здраво за стълпа. После попита:
            — Кога ще се върне твоето момче?
            — Довечера. — Рачко трепереше.
            — Ех, то ще те отвърже. Сбогом, бай Рачко, аз ще гоня Троян. Па помни графа — на ума си само…
            И като му хвърли там няколко гроша, Огнянов яхна коня и продължи пътя си.


            XXXI. Тлъка в Алтъново

            Вместо към Бяла черква Огнянов обърна сега назад към село Алтъново, сгушено на западния кът на долината. Остаяха му два часа дотам, но коня му беше съсипан и пътят мъчен, та едвам по мръкнало той стигна в селото, изпращан от виенето на вълците, които го гониха до края.
            Той влезе през българската махала (селото беше смесено, с турци и българи) и скоро се спря пред вратнята на бай Цанка.
            Бай Цанко, клисурец родом, но отдавна заселен и оселянен в това село, беше простодушен, с весел нрав и родолюбив човечец. У него често гостуваха апостолите. Той прие радостно Огнянова.
            — Добре стана, че дойде у мене… Тая вечер имаме тлъка, та баре да погледаш момите ни. Няма да ти се стяга душата — рече Цанко усмихнато, като го въвеждаше в стаята.
            Огнянов прибърза, та му обади, че е преследван и защо.
            — Чухме, чухме и ние — каза бай Цанко; — та като сме затънтени тука, сякаш че не сме в света?
            — Няма ли да ти напакостя нещо?
            — Не се грижи, ти казвам; тая вечер гледай да си избереш някоя девойка… да носи байрака — шегуваше се Цанко; — на, от това прозорче ще ги изгледаш всичките, като някой цар…
            Огнянов се намери в една малка тъмна стаичка. През дървеното й прозорче се гледаше в голямата, дето беше тлъката (там бяха се събрали по-личните моми и невести, за да попредат и пошият за чеиза на Цанковата дъщеря Донка). Огънят весело пламтеше и осветляваше всичките стени, украсени само с щамбата на св. Иван Рилски и с шарени глечосани блюда по полиците. Мобилите съставляваха, както във всяка по-заможна селска къща: водникът, мосандрата, лавицата и големият долап с всички покъщнини на Цанка. По постлания с козяци под седяха гостите и гостенките работници. Освен огнищния светлик тям светеха и две газени ламбици — разкош тая вечер.
            Огнянов отдавна не беше присъствувал на такова любопитно събрание — обичай, завещан от старината. Сгушен в тъмното килерче, той с внимание гледаше простодушните сцени от първобитния още селски живот. Вратата се отвори и при него влезе булка Цанковица, клисурчанка също, хлевоуста и бъбрива кума. Тя клекна до Огнянова и хвана да му показва, с нужните обяснения, по-личните девойки.
            — Виж там оная, червенобузестата, дебелата. Тя е Чонината Стайка… Виж как жално-жално я поглежда Иван Боримечката. Той лае като овчарско куче, когато иска да я разсмее… Тя е много работна, спретната и чистофайка. Само че бързо се гои, сиромашката; ама като се ожени, ще изпусталее. Вашенките пък се кръвят, като се омъжат… Оная, дето е отляво до нея, тя е Цвета Проданова; тя се люби с оногова, дето мустаките му стоят като опърлени… Каква е гивиндийка тя, хвърля очи на четири страни! Ама инак добро момиче. До Цвета стои Драгановата Цвета, а до нея — Райка попадиина… Аз тях ги не давам за двайсет филибелишки ханъмки; видиш ли ги какви са белошийки, като патки? Цанко наш каза веднъж, че да му даде едната да я ухапе за гушата, ще й хариже памидовото лозе на Малтепе, затуй го пернах с ръжена тогава… афоресникът. А оная видиш ли отдясно, дето е до дебелата Стайка? Тя е Кара Велювата дъщеря, най-чорбаджийската. Искаха я пет души отбор ергени, но баща й не я дава… Държи я за домазлък, лалугерът недни… Знаеш, той прилича на лалугер… Иван Недялковия ще да я грабне, отрязвам си езика. Ето ти там и Рада Милкина; тя е песнопойка като славейчето на нашата слива, но е нехра — тук да си остане. По ми хваща очите Димка Тодорова, дето стои до лавицата: гледай каква напета гиздосия, да бях ергенин, аз щях да я взема — хай да я дадем тебе. Очите й са много хубави, да я порази… До наша Дона стои Пеевата мома. И тя е хем хубава, хем работна, дето се вика, не пада долу от Донка наша. И тя е гласовита като Милкината Рада, а се смее като ластовичка, слушай я само…
            Тъй изправена над Бойча, в тъмнината, Цанковица изумяваше сцената от „Божествената комедия“, дето Беатриче, в ада, сочи на Данте един по един обитателите му и разказва историята им.
            Огнянов кое слуша, кое не, това безкрайно дърдорене на булката; той беше цял погълнат от картината, а не от тълкуването й. По-смелите девойки се шегуваха с ергените, подзимаха ги лукаво и се заливаха с весел смях. Тям отговаряха гръмогласни кикотения от мъжка страна, дето се пущаха стрели против хлевоустия пол. Закачките, глумите и шегите се сипеха като дъжд; откритите смехове посрещаха двусмислените остроти, които изкарваха руменина по най-опечените момински бузи. Цанко сам взимаше участие във веселбата; булка Цанковица шеташе около гощавката; Донка ту ставаше, ту сядаше.
            — Я стига сте се превивали от смях, ами попейте пак! — извика весело стопанката, която беше оставила Бойча, за да иде да отлупи тенджерата на огъня, дето се готвеше гощавката. — Радо, Станке, нагласете някоя, та засрамете ергените, нашите ергени не струват за бъзев гребен — не пеят…
            Рада и Станка не чакаха да им повторят и подхванаха една песен, а по тях — всичките песнопойки, които се разделиха на два хора: единият изпиваше един стих, а другият хор го повтаряше. Първият хор, в който бяха първокласните певици, пееше сопрано, вторият държеше по-ниска нота.
            Ето песента:

            Добро ле, два се млади, Добро ле, залибили,
            Добро ле, залибили, Добро ле, от мънинки,
            Добро ле, срещнали се, Добро ле, снощи вечер,
            Добро ле, в улицата, Добро ле, в тъмнината,
            Добро ле, па седели, Добро ле, хоратели.
            Добро ле, месечника, Добро ле, рог подала
            Добро ле, звезди небе, Добро ле, обсипаха,
            Добро ле, а две млади, Добро ле, още седат,
            Добро ле, още седат, Добро ле, разговарят.
            Добро ле, водата й, Добро ле, скреж хванала,
            Добро ле, кобиличка, Добро ле, явор стана,
            Добро ле, а две млади, Добро ле, още седат.

            Когато момите изкараха песента, раздадоха се похвали от ергените, които я намериха хубава и за това, че всеки взимаше въз себе си тоя любовен припев. Иван Боримечката хвърляше очи — да я изяде — на Станка Чонина, която усърдно задиряше.
            — Тая песен се пее на повторки, а се играе на повращулки! — издърдора той гръмогласно.
            Всички моми се изсмяха, като гледаха дяволски на Боримечката.
            Това беше цяла планина: ръст голиатов, сили херкулесови, лице кокалесто и грапаво, и глупавичко. При това, той беше и голям песнопоец, сиреч имаше и глас съответствен на снагата си. Боримечката се поразсърди. Той се оттегли мълчешката и след малко време излая над главите им като дърто овчарско куче — момите изпискаха уплашени, а после се разсмяха. Тогава гидийките взеха да го дразнят. Една го припя:

            Иване, гълъб шарени,
            Иване, тънка тополо.

            Смехове.
            Друга пое:

            Иване, мечка пустяла,
            Иване, дълги саръко!

            Пак кискания и смехове. Иван пламна. Той погледа с тъпо удивление бузестата Стайка Чонина, която припя тъй нелюбезно въздихающия си кавалер, и отвори уста като някоя боа, па зарева:

            Пейкина леля думаше:
            — Пейке ле, моме, Пейке ле,
            яката думат хората,
            хората, ближни комшии,
            че ми си гойна, кръвена,
            че ми си трудна, дебела
            от чичово си ратайче.
            — Лелю ле, мила леличке,
            нека се думат хората,
            хората, ближни комшии —
            аз съм си гойна, кръвена,
            и съм си тръдна дебела
            от бащина си белия,
            белия и загария,
            че доде хляба омеся,
            по кошле грозде озобя,
            по ведро вино изпия…

            От тая кървава подигравка Стайка се засрами; бузите й зачервеняха още по-пламенни, като че ги вапца кърмъз. Злобни кискания на дружките й я стрелиха в сърцето. Някои присмехулници с престорна простодушност попитаха:
            — Мари, че как може хем грозде да се зоби, хем вино да се пие? Тая песен лъже.
            — То си е явно: или песен лъже, или мома лъже… — отговориха.
            Тая лукава критика още разяри Стайка, тя хвърли мъстителен поглед на победоносния Боримечка и запя с разтреперан глас:

            — Пейке ле, ружо в градина,
            Твоето ситно плетене
            и моето често ходене,
            давно не бъде залудо;
            давно се, Пейке, вземеме.
            — Йонко ле, черни ратаю,
            да беше Пейка любила
            таквиз свинари кат тебе,
            свинари и говедари,
            болярски черни ратаи,
            с момци бих плет градила,
            тебе бих, Йонко, турила
            на мали врата долен праг,
            та кога мина замина,
            телците да си изкарвам —
            чехлите да си накалям,
            о тебе да ги изтривам!…

            На обида кървава — отмъщение страшно.
            Стайка изгледа гордо сега наоколо си. Ножът й удари в живо месо. Иван Боримечката като треснат стоеше неподвижен с широко изпулени очи. Из един път страшен, неудържим хохот гръмна. Цялата тлъка беше вперила любопитни погледи в бедния Ивана. От срам и от болеж неизтърпим на самолюбието сълзи се показаха на очите му. Това още по` подлудяваше смеха наоколо. Булка Цанковица се скара`:
            — Че какви са тия подкачки? Така ли прилича да се хапят моми с ергени, наместо да се галят и драгуват като гургувичета?…
            — Тъй, тъй, гургувичета — избъбра една присмехулница, — и двамата в чаша да ги изпиеш.
            Пак се разкикотиха веселите девойки.
            — Които се карат, те се обичат — каза Цанко с помирителен тон.
            Иван Боримечката излезе сърдито, като да протестира на тия думи.
            — А които се обичат, те си приличат — продума Неда Ляговичина.
            — Недо, ти знайш ли? И на присмех господ помага — отзова се Горанът, братовчед на Боримечката.
            — Момчета, я вие викнете някоя стара хайдушка песня, да дойде сърце на място — покани ги Цанко.
            Момците запяха дружно:

            Сиромах Стоян, сиромах!
            На два го пътя вардеха,
            на третия го хванаха,
            черни му върви развиха,
            мъжки му ръце вързаха;
            па Стояна заведоха
            на Ерин попа в дворови.
            Попа имаше две моми
            и третя — Ружа снахица!
            Ружа си мляко биеше
            на мала врата градинска,
            а моми двори метяха,
            па си Стояну думаха:
            — Байчо ле, байчо Стоене,
            зарана ще те обесят
            на царювите дворове,
            царица позор да гледа
            и царювите дечица. —

            Стоян си Ружи говори:
            Ружо ле, попова снахо,
            не ни е жално за живот,
            не ми е кило за бял свят:
            юнак не жали, не плаче.
            Ами те моля, Ружке ле,
            ризата да ми операт,
            косата да ми разрешат,
            че ми е драго, Ружке ле,
            кога челяка обесят,
            ризата да му се белей,
            чумбазът да се развява…

            Огнянов изслуша с таен трепет финала на тая песен.
            — Ето, тоя Стоян — помисли си той — е типът на легендарния български хайдутин: с мрачно-спокойния поглед на смъртта. Ни една дума на съжаление, на разкайване, на надежда… Иска само да умре хубавец!… Де да минеше тоя геройски фатализъм в днешния българин… Ох, тогава съм спокоен за изхода на борбата… Такава борба мечтая аз и такива сили търся… Да знаеш да умираш — ето разковничето на победата…
            В това време писнаха кавалите. Свирнята, от най-напред нежна, меланхолична, заиздига се високо-високо; очите на свирачите блещяха, лицата пламтяха от въодушевление, ясните звукове звънтяха и пълнеха нощта с дивата мелодия на планините. Те пренасяха душата на балканските върхове и усои; те ти напомняха тишината на горските долини, шушненето на сенките, дето пладнуват овцете; горския миризлив босилек, планинските екове и примирането на любовната въздишка в долините… Кавалът е арфата на българските планини и полета!
            Всички сега слушаха омаяни и гълтаха родните и понятни звукове на тая музикална поезия. Булка Цанковица, права пред огнището, с ръце на хълбоци, заплесната, слушаше. Но в истински възторг се намираше сам Огнянов, който насмалко щеше да изпляска с ръце.
            Шумните разговори и смехове се подновиха. Но Огнянов отдаде внимание на разговора, в който чу името Петър Овчаров, Райчин, Спирдончето, Иван Остенът и някои други се разговаряха за бъдещето въстание.
            — Аз съм вече съвсем готов за сватбата, очаквам само и револвера си от Филибе. Пратих и сто и седемдесет гроша за него; три овена отидоха — казваше Петър Овчарят, председател на местния комитет.
            — Ама наздраво ние не знаем кога ще се вдигне байракът. Едни думат, по Благовец ще си закървавим ножовете, други — по Гергьовден, а вуйчо Божил го туря навръх маис… — казваше Спирдончето, снажен и хубавеляк момък.
            — Ти гледай, щом кукне кукувица и се зашуми гората… но аз и сега съм готов: който час рекат.
            — Ех, нашата Стара планина много юнаци е посрещала, та и нази ще посрещне — каза Иван Остенът.
            — Петре, ти казваше за даскала: та двама души претупал, а? Юначага!
            — Кога ще ни дойде на гости да му целуна ръчицата, дето е галила тъй хубаво? — питаше Райчин.
            — Той ни превари, даскалът, ама и ние ще се погрижим да го достигнем. И наша милост отбира малко от занаята — отговори Иван Остенът.
            Иван Остенът беше юнак и вещ стрелец. Убийството на Дели Ахмеда лани се приписваше нему. Затова и местните турци го извардяха, но безуспешно досега. На вечерята пиха за здравето на Огнянова.
            — Да даде господ жив и здрав да го видим скоро… Взимайте пример, момчета, от него — казваше Цанко, като гаврътваше паницата с виното.
            — Аз се хващам, с който иска — обади се нетърпеливата булка Цанковица, — че утре рано-рано ще ни довтаса като сокол тука.
            — Хъ, що думаш, булка Цанковице? Ами аз, като бе тръгвам за К.…! — каза угрижено Райчин. — Ако дойде, вие го задръжте за кървавицата… Да се повеселим по Коледа.
            — Каква е тая врява навън? — извика Цанко, като не допи виното си и стана.
            Наистина, мъжки и женски викове се чуха на двора. Цанко и булката изскокнаха. Гостите наставаха също. Тозчас се завърна булката, много развълнувана, и каза:
            — Свърши се и една работа, да е хаирлия.
            — Какво? Какво?
            — Боримечката грабнал Стайка.
            Всички извикаха учудени от тая изненада.
            — Грабнал я, хубостникът, и я понесъл на рамо, като гергьовско ягне, у тях си.
            Вдигна се весела глъчка.
            — Ами как тъй? А! Той затова излезе по-рано, а по него, Горанът, братовчед му.
            — Възчакал я зад ритлите, при вратника — продължаваше булка Цанковица — и грабнал Стайка! Язък за момчето, че изгори момичето. Пусти Боримечка, кому минуваше през ума?
            — Право да си кажем: те са си лика-прилика… — каза един.
            — Тя е гойно сръбско свинче, той е маджарска катана — смееше се друг.
            — Хай да са живи и здрави, утре ще пием червена ракия — каза Цанко.
            — Па и на мене ръкав да дадат, аз си искам правото — кряскаше булка Цанковица; — то се вика, аз сватувах.
            След малко гостите си излязоха развеселели.


            XXXII. Бог високо, цар далеко

            Цанко се затече при Огнянова, в тъмния килер.
            — Е, Бойчо, хареса ли ти се нашата тлъка?
            — Чудно, превъзходно, бай Цанко!
            — Ами записува ли песните?
            — Какво ще ти записвам?… Та и свещ няма тука, нали видиш?
            Дойде и булка Цанковица, със свещ в ръка.
            — На вратнята се тропа — каза тя.
            — То ще да е от Стайкини, може да си искат от нас момичето сега… Хайде де, това да ни е кахърът.
            Но влезе Донка и каза, че заптиета тропат; води ги дядо Дейко, кметът.
            Бесът да ги вземе, тях и дяда ти Дейка! Де да ги туря тия свини?… То не е за тебе — успокои той Огнянова, — но поскрий се… Булка, покаже на даскала де.
            И Цанко излезе. Подир малко той въведе две заптиета, увити в ямурлуци и цели засипани със сняг. Те фучаха.
            — Защо ни държа цял час на пътя, керата? — избъбра едноокото заптие, като си изтърсяше силно ямурлука.
            — Измръзнахме, додето тебе дойде кеф да отвориш! — кряскаше другото заптие, грапаво и ниско.
            Цанко бъблеше някакво извинение.
            — Какво бъблиш? Заколи пиле и тури яйца в масло.
            Цанко иска да каже нещо. Едноокото заптие кресна:
            — Не дрънкай, гявур, ами по-скоро кажи на булката да сготви вечеря… Или мислиш да ни гощаваш с твоята гявур-ошав чорбасъ и орехови черупки? — казваше то, като хвърляше презрителен поглед на необраната още вечеря.
            Цанко тръгна попарен към вратата, за да изпълни повелението. Ниското заптие му извика:
            — Чакай, къде отпрати девойките?
            — Те си отидоха дома, че късно беше — отговори Цанко, който съвсем изтрезня.
            — Иди ги доведи пак, да дойдат да си довечерят… и нас да почерпят по чаша ракия… Защо ги изпъди? Цанко гледаше уплашен. Де твоето момиче?
            — Легна си вече, аго!
            Изкарай него, то да ни послужи — каза едноокият, като сушеше на огъня мокрите си навуща, които изпущаха облак пара и тежка воня.
            — Недейте да плашите детето ми, аго — каза умолително Цанко.
            Влезе кметът и се изправи смирено.
            — Бре, ханзър! И ти ни развежда по двайсет порти да хлопаме като просяци! Тука насила ни доведе! Какво криете вашите…?
            Той назова девойките с едно ругателно име. Българите преглъщаха. Те бяха навикнали на това.
            Епохата на робството беше изработила унизителната за човечеството поговорка: „Преклонена глава сабя не сече.“ Цанко молеше бога само да не закачат дъщеря му.
            — Чорбаджи — попита едноокото заптие, — вие готвите ли се за бунт?
            Цанко отказа смело.
            — Каква е тази кама тука? — каза ниският, като дигна камата на Петра Овчарят, който я беше забравил на чергата.
            — А, чорбаджи, та вие се не готвите за бунт, а? — попита с ехидна усмивка едноокият.
            — Не, аго, ние сме мирни поданици на царя — отговори Цанко, като се мъчеше да бъде спокоен; — а тая кама я забравил някой от гостите.
            — Чия е?
            — Не познавам, аго.
            Заптиетата се взираха в някакви жълти драскулки на ножа. Между тях разпознаха слова.
            — Тука какви са тия слова? — попитаха Цанка.
            Той надникна над камата: до тъпия й край бяха изработени с жълт тел шарки и думите „свобода или смърт“; а от другата страна името на стопана й.
            — Това е лози — излъга Цанко.
            Едноокото заптие го перна с калния си цървул по лицето.
            — Гявур, като ме гледаш с едно око, да не ме мислиш сляп?
            Цанковият отговор повдигна съмнение у тях.
            — Мухтар, ела тук!
            Мухтарят влазяше с една тава баница, за да я опече у Цанкови. Той се разтрепера, като видя голата кама в ръцете на заптието.
            — Прочети тук!
            Мухтарят прочете и се изправи смутен.
            — Не мога харно да разбера, аго.
            Ниският грабна камшика си и го плющна. Бичът изпляска и се уви два пъти около врата на мухтаря. От бузата му потече струйка кръв.
            — Калп миллет!
            Мухтарят безмълвно си отриваше кръвта.
            — Прочети или в гърлото ти ще бръкна с ножа! — викна заптието.
            Зашеметеният мухтар видя, че нямаше спасение: трябваше да се покори.
            — Петър Овчаров — прочете той с нарочно запиване.
            — Познаваш ли го?
            — Нашенец е.
            — Чобан Петре ли го викат? — попита едноокият; види се, че отбираше нещо български.
            — Така, аго. — И мухтарят му подаде ножа, като благодареше света Троица, че прескокна страшните думи. Но той прибърза.
            — Виж и от тая страна — каза заптието.
            Мухтарят надникна пак над камата твърде уплашен и се колебаеше. В същия миг с дясното око видя, че ниският готвеше бича да го плесне.
            — Свобода или смърт пише, аго. Едноокият подскокна.
            — И свобода, а? — ухили се той зловещо. — Кой прави тия ками? Чобан Петре дека е?
            — Че дека ще е, аго? У тях си.
            — Иди го повикай…
            Мухтарят тръгна.
            — Чакай и аз ще дойда с тебе, будала!
            И ниският си наметна ямурлука и излезе с него.
            — Добре, Юсуф ага, че чобан е от косъма на хайдутин.
            В това време Цанко мина при жена си, която готвеше с проклетии:
            — Да ги убие господ! Да ги скъса в червата! Зъмина кост да ги задави, та да пукнат, отрова да ги отрови! Да им готвя месо пред Коледа!… Отде се намери тая пуста поганщина сега, та ни развали и изпоплаши!…
            — Донке, иди, татовата, у чича си тая нощ, мини през плета — каза Цанко на дъщеря си, която се показа пребледняла на вратата.
            — Отде ги доведе пък и Дейко? Оная неделя пак ни довлякоха двама — бъбреше булката.
            — Та що да стори челякът? — каза Цанко. — Водил ги де не — тук искали да дойдат: чули песните… Той изял и пет-шест гърбача.
            Цанко отиде пак при едноокото заптие.
            — Чорбаджи, де се дяна? Дай тука ракия и малко туршия.
            — Няма го чобана — изговори сърдито ниският, който се завърна с мухтаря.
            — Ние трябва да обърнем селото наопаки, но да хванем тоя комита — каза едноокият, като пиеше.
            — Мигар на баща му да дадем зор пък? — попита ниско другият и после пришъпна нещо. Едноокият клюмна одобрително.
            — Кехая, върви викай дъртия, да го питаме нещо още, вземи и това — каза ниският и му подаде стъкло за ракия.
            — За ракия — затворено е сега, аго.
            Вместо отговор едноокият му залепи цървула си по лицето. Природно малко по-благ, той се озверяваше, когато пиеше или искаше да пие.
            След четвърт час дядо Стойко се появи. Той беше човек петдесетгодишен, но с будно и енергично лице, по което се четеше воля и упоритост.
            — Стойко, обади де е син ти — ти знаеш де си го скрил — за да не пати твоята глава.
            Като каза това, едноокият навири жадно стъклото с ракията. Окото му светеше и пущаше искри. После подаде на другаря си.
            — Не знам де е, аго — отговори старецът.
            — Знаеш ти, гяур, знаеш! — избъбра злобно заптието.
            Старецът пак отказваше.
            — Ще го кажеш!
            — Кътниците ще ти извадим; па утре ще те влачим пеша с нас — изфуча ниският.
            — Каквото щете ме сторете, от една душа повече нямам — отговори твърдо старецът.
            — Иди оттатък, та си помисли малко, после ще се разкайваш. — заповяда му едноокият с притворна кротост. Целта му беше да изтеглят от дяда Стойка откуп, което щеше да му предложи мухтарят. Това беше същински грабеж, но те искаха да му дадат вид на доброволен подарък. Тоя начин е свойствен на такъв вид разбойничества.
            Но дядо Стойко не мърдаше.
            Те се изгледаха удивлени от такава дързост и хвърлиха едновременно зверски поглед на стареца.
            — Ти чу ли, старче? — кресна едноокият.
            — Аз няма какво да мисля, пуснете ме да си ида — отговори мрачно той.
            Заптиетата побесняха.
            — Мухтар, подвали тоя дъртел! — И едноокият грабна гърбача.
            Мухтарят и Цанко молеха да помилва стареца.
            Като отговор, той го ритна. Старецът грухна на земята.
            И жестоки удари се засипаха по тялото му. Дядо Стойко до едно време вика, пъшка, па занемя; обилен пот обля челото на мъчителя: той беше уморен от работа.
            Извлякоха пребития старец, за да го свестяват.
            — Кога дойде в себе си, пак ми кажете, аз ще го накарам да говори.
            — Молим ти се, Хаджи ага, пощадете тоя стар човечец, той не ще пренесе нови мъки и ще умре — каза умолително Цанко.
            — Царят да е жив, комита! — разсърди се изведнъж ниският. — Анджак ти си за обесване! Ти сбираш комити у себе си, ти и чобанът трябва да криеш. Добре е да те потърсим.
            Цанко неволно измени лице. Колкото и да беше замаян от ракията, едноокият забележи смущението му. Той се обърна сепнато към другаря си:
            — Юсуф ага, ела да дирим, у тоя гявурин има нещо. — И стана.
            — Заповядайте — каза глухо Цанко и ги поведе с едно фенерче.
            Той ги води навсъде, килерчето остави за най-подире. Той светна и там. На почернелия потон имаше дупка. Кога беше закрита, никак не личеше. Цанко знаеше, че оттам се е промъкнал Огнянов на потона и пак наместил неузнаваемия капак. Той, прочее, доста спокойно въведе турците вътре и светна.
            Първият му поглед беше към потона.
            Дупката зееше широка сега.
            Цанко замръзна на мястото си. Турците изгледаха килера.
            — Каква е оная дупка?
            — На потона — изшушна Цанко. Краката му притреперваха и той се пооблегна до зида.
            Ниският забележи, че това беше от уплашване.
            — Светни ми по-добре, да се покача! — каза той. Но внезапно му хрумна неприятна мисъл и покани другаря си:
            — Хасан ага, ти си по-висок; мухтар, подложи се.
            Хасан ага, когато беше добре пиян, охрабряваше; пиенето озверяваше сърцето му и разпаляше бабаитска кръв у него. Той стъпи на гърба на мухтаря.
            — Чорбаджи, дай фенера, не видиш ли?
            Цанко подаде фенера машинално, побелял като платно.
            Едноокият увря светилото в дупката, после и главата си. По трупа му се познаваше, че той се извръща навсякъде с фенера в ръка.
            После се сниши, скокна и каза:
            — Чорбаджи, кого беше скрил тука?
            Цанко гледаше изумен. Той не знаеше какво да отговори. Тая вечер беше изпитал толкова страх и мъки, щото хвана да му се чини, че бълнува. Мислите му се замъглиха. На повторните запитвания той отговаряше гузен и уплашен.
            — Комитата ще даде по-ясен отговор в Клисура… Там има по-добра тъмница. За тая нощ тук ще мине…
            И заптиетата го заключиха в тъмния и мразовит килер. Цанко беше така потресен, щото само след няколко минути се поокопити. Той се улови за главата, като че я стискаше да му не изхвръкне умът. Лишен от твърдост, страданията скоро го сломиха. Той заохка и запъшка отчаяно.
            Вратата се бутна и гласът на Дейка се чу:
            — Какво мислиш да правим, Цанко, сега?
            — Не зная, бай Дейко, научи ме.
            — Ти на турчата знаеш де им е слабото място. Замижи, па давай, само да се отървеш. Инак ще те влачат по конаци и по съдилища, дор те разсипят, дядо Стойко, и той можеше с малко нещо да не става зян. Давай, Цанко — бели пари за черни дни!
            Дойде и булката разплакана.
            — Цанко, да дадем! Не жали нищо, Цанко! На тия кръвници от ръцете човек няма да излезеш. Дядо Стойко веке е умрял. Ох, мамице, какво дочакахме!
            — Какве да дадем, жено? Ти знаеш, сухи пари нямаме.
            — Връвта да дадем!
            — Донкината връв с рубетата ли мари?
            — Донкината, тя е всичкото, да го дадем, само да се отървеш… Виж, те и за Донка сега пак питат, проклетите зверове!…
            — Стори, булка, каквото господ те научил, а аз се побърках… — пъшкаше Цанко в тъмницата.
            Булката и Дейко излязоха.
            След малко време лъсна свещ през резките на килера и вратата му се отключи.
            — Цанко, излез, отпусни се — каза Дейко; — агите били пак добри хора — и камата ти дават, за да нямаш страх вече. Евтино пак я откупихме.
            Па като се наклони на ухото му, пришушна му:
            — Още малко остая, па или ние тях, или те нас… да се свърши барем… То такъв живот се не живее…


            XXXIII. Победителите угощават победените

            В тоя същи час Огнянов тропаше на вратнята на Петра Овчаров. Не в сила да удържи ужасните душевни страдания при зрелището на заптийските буйства, на които гледа през една отзявка на потона; не в сила да удържи ръката си там от кърваво отмъщение въз тия злодейци, което щеше да бъде една безразсъдност с много лоши последствия, Огнянов като обезумял беше изскокнал на улицата и тичаше право към дядови Стойкови. Вратнята се отвори.
            — Де Петра? — попита той, като забравяше, че се крие.
            — Ти ли си, даскале? — попита разплакалата майка.
            — Де ваш Петра, бабо Стойковице?
            — Свако, само пази да не чуят ония… Петър е у Боримечката.
            — Де стои Боримечката, бабо?
            — До дядовата попова къща, ако знаеш новата вратня. Па се чувай, синко.
            Бедната жена не подозираше, че дядо Стойко бере душа. Огнянов фукна. Той не чувствуваше нищо на крака. Кога наближи поповата къща, една шумна дружина се зададе оттам. Огнянов позна Петровия глас. Той спря момците.
            — Даскалът! — познаха го всичките.
            — Аз съм, братия, къде отивате?
            — Бяхме у Боримечката — отговори Петър, — тая нощ си открадна невяста, та ходихме да му пием по едно вино… Да ги видиш сега как се сговарят! Гаче са били родени един за други. А ти кога допадна?
            — Петре, ела да ти кажа две думи.
            И двамата се отбиха настрана.
            — Прощавайте, лека нощ — издума Петър на другарите си и бързешката се запъти с Огнянова. Стигнаха дома.
            — Върна ли се татко? — попита майка си.
            — Няма го още, синко.
            Огнянов го увлече в зимника.
            — Слушай, Петре, казах ти, баща ти го биха зле за тебе. Тия скотове могат да направят и по-лошо у Цанкови. Ние не можем да ги задържим от злодействуване освен с оръжие. Аз сам можех да им смажа главите одеве, но се побоях от сетнините. Не бива да отиваме къде Цанкови.
            — Аз искам да отмъстя, брате! — викаше Петър вън от себе си.
            — И аз искам отмъщение, Петре, и страшно, но безопасно за нас.
            — Как да го направим? — попита Петър, като си откачи пушката от стената.
            — Потърпи, да помислим.
            — Аз не мога да мисля, аз татка трябва да ида да видя що го чинят!
            Огнянов, сам буен, сега се силеше да удържи един по-буен от постъпка естествена, но гибелна. Идеше ли Петър у Цанкови, кръв щеше да се пролее. Огнянов мислеше, че часът за решителна борба не беше още настанал. Свидно му беше за такъв личен юнак да падне преждевременно и безполезно.
            Но нахалост бяха усилията му. Петър ревеше като тигър:
            — Аз трябва да отмъстя за баща си, па целия свят да пропадне!
            Той оттласна силно Огнянова, който го теглеше, и припна към вратнята.
            Огнянов си скубеше космите. Той се видя слаб да повлияе над такава неукротима кръв.
            Но преди Петър да приближи вратнята, тя се изчука отвън. Той запъна пушката, па отвори. Троица българи, Цанкови съседи, носеха в черга дяда Стойка, или по-добре — трупа му.
            — Ти да си жив, Петърчо — каза му единият селянин.
            Дворът се изпълни с писък и плачове от жените, Баба Стойковица си дереше ризата и се хвърляше въз студеното тяло на стопанина си. Огнянов дръпна разбития от това нещастие Петър и го увлече пак в зимника. Огнянов със сълзи на очи се мъчеше да го задържи, защото, подир минутното поразяване от вида на баща си, Петър сега още по` лудуваше за бързо отмъщение.
            — Да отмъстим, братко, да отмъстим — казваше му и го прегръщаше Огнянов; — няма за тебе и за мене по-света длъжност сега от отмъщението.
            — Кръв! Кръв! — ревеше обезумелият от ярост Петър. — Ох, тате, счупиха ти душмани твоите стари кокали… Ох, майчице, какво да те правя сега?
            — Стой бе, брате, удръж се, стегни си сърцето, ще накажем страшно враговете!…
            След половина час силата на кризиса намаля, защото и най-лютите нравствени страдания отслабват от самата си напрегнатост. Петър пристана да остане дома си, след като прие пред иконата клетва от Огнянова, Остена и Спирдончето, че няма да оставят живи заптиетата.
            — Че и Боримечката намери време да се жени… — каза с досада Остенът; — да не беше това, щяхме и него да дръпнем… тази хала ни трябваше.
            Планът на отмъщението беше такъв: щяха да завардят пътя, който отива на запад към Лесковския проход, отдето е друмът за Клисура. Те избраха за засада обраслия с гъстак дол, из който слазя речката Белещица и се втича наблизо в Стрема. Там щяха да причакат двамата турци и да се хвърлят въз тях с голи ножове, след което да ги завлекат и скрият труповете им в гъсталака. Но за да се предварди всяка случайност да избягнат жертвите, те взеха и пушките си. До това гръмливо оръжие те щяха да прибегнат в краен случай. Тоя план беше основан на сведенията, които даде Дейко за заптиетата: те щели да станат твърде рано, преди втори петли, да гонят Клисура, задето бързали; затова му и дали заповед да ги събуди далеко преди зазоряване.
            Първи петли пропяха и малката дружина остави пустото село и се намери на полето. Снегът валеше обилно на едри парцали. Бяла пелена покриваше целия път. Тя правеше и нощта бяла. Пътниците, с пушки, скрити под ямурлуците, крачеха мълчешката из дебелия сняг, който застилаше всичко. Никакъв шум не показваше, че вървят живи хора; те мязаха на нощни призраци и вампири, които стават около Коледа. Снегът валеше непрестанно и пълнеше трапищата с преспи, които забавяха вървежа на пътниците; но те не забележваха това; всички бяха погълнати от една мисъл: отмъщение. Виковете на Петра, юначния им другар, и примиранията на майката и домашните пищяха в ушите им. В тая минута те само от едно се боеха: да не би да се изтърват от ръцете им заптиетата — всички други страхувалия и интереси бяха останали настрана. Дълго време те още вървяха, без да си продумат. Веднага зачуха след себе си някакъв лай, който изпълни самотията. Те се обърнаха зачудени.
            — Отдека кучета по това време? — попита Бойчо.
            — Чудно — каза безпокойно Спирдончето. Лаят се повтори още по-гръмлив и додето да разберат, те видяха, че под дърветата скачаше и тичаше насам някаква голяма и черна фигура, съвсем не прилична на куче: тя приличаше на едно чудовище, на някаква гигантска мечка, изправена на задните си крака.
            Бойчо и Спирдончето инстинктивно отстъпиха настрана до дънера на един дъб и се приготвиха да се защищават от тоя непознат нападател. В тая съща минута той дотърча до тях.
            — Боримечка! — извикаха всички.
            — Боримечка зер! Забравихте го! Майка му стара…
            Действително, той беше Боримечката, в ямурлука си. Като чул врявата на улицата, отишъл у Петрови, дето се научил за всичко. Без да се бави ни минута, той се завръща у дома си, изпраща булката си при майка й, втиква в пояса си топора, взема пушката и хуква да гони дружината, да вземе участие в отмъщението.
            Присъствието на тоя силен помощник я ободри още повече.
            — Да вървим сега — каза Остенът.
            — Напред — прибави Огнянов.
            — Бе чакайте и другия — каза Боримечката.
            — Че кой друг има още? — попитаха зачудени.
            — Петровото братле, Данаил, и той тръгна с мене.
            — Че защо го водиш?
            — А бе Петър го прати, за да види брат му с очите си какво ще стане.
            — Как? Той не ни вярва? Ние му се заклехме.
            — Сто клетви за пара. И аз не ви вярвам.
            — Че защо?
            — Без Боримечката сте тръгнали!… Майка му стара!…
            Тая фраза Боримечката употребяваше подир всяка дума почти. Тя изразяваше много по-умно чувствата му и мислите му, отколкото устата му можеха да направят.
            — Не се сърди, Иване — каза Остенът; — ние се сетихме за тебе, но си младоженец…
            — А! Ето и Данаил!
            Момчето запъхтяно се спря пред тях; то имаше само един дълъг нож, затъкнат на пояса.
            От трима дружината се умножи на петима.
            Пътуването продължи пак мълчаливо. Те вървяха все покрай средногорското бърдо, което е пола на Богдан, от върха на който се спуща и Белещица. Най-после дойдоха до нея. Мястото наистина представяше сгоден нападателен пункт. От дясна страна Стрема, която трябваше да прегазят турците; от лява страна дълбоко изринат дол, задръстен с гора, и планината зад него. Тук се спря дружината. Така тя се отдалечаваше един час нещо от Алтъново, дето не биха се чули гърмежите, ако станеха нужни. Когато се наместиха в гъстака, вече се задрезгавяваше. Снегът падаше по-ситен. Другарите, снишени добре, чакаха търпеливо, с погледи вперени на изток, отдето щяха да се зададат двете заптиета. Но първият глас, който чуха, беше вълче виене. То се зададе над главите им и все по-близко се чуваше. Вероятно вълците се спущаха в полето, за да си намерят закуска.
            — Идат към нас — каза Иван Остенът.
            — Пушка няма да се хвърля.
            — Ще работим с ножове и с дръжките на пушките, чувате ли? — каза Огнянов.
            Другарите наостриха уши. Ситното шумолене из по-горния гъсталак показваше, че глутницата иде купом, тичешката. Виенията се повториха. Развиделяваше се вече.
            — Тия проклети вълци, ако ни побъркат!… — изпъшка Огнянов.
            В същия миг няколко вълка се изпречиха на полянката пред тях и се спряха. Острите им муцуни се издигнаха и завиха. Явиха се и други.
            — Осем! — прошушна Боримечката. — Вам оставям четири; другите са мои.
            Като се запознаха тъй с лова си, гладните зверове се хвърлиха на гъсталака. Той се преобърна сега на крепост, която вълците нападаха, а човеците бранеха. Ножовете и камите играеха свирепо; пушките се дигаха и падаха. Виене и фучене. Няколко звяра се натъркаляха пред гъсталака; други няколко се занимаха с падналите си другари, като ги разкъсваха още живи; останалите бяха прокудени от гъстака, из който Иван Боримечката правеше чести излазки, джавкаше като овчарско куче и блъскаше с топора по главите. Той приличаше на Гедеона, кога с магарешка челюст поразявал филистимската войска.
            Скоро всичките вълци бидоха прогонени през дола на срещната рътлина и клекнаха да си ближат раните.
            По щастие, доде траеше боят, никой не замина.
            — Вълците не се махват вече оттам — каза Огнянов.
            — Я вижте, и друга дружина дошла там!
            — Нека почакат, ние ще им дадем зияфет, да помнят кога е била сватбата на Боримечката — каза Спирдончето.
            — Майка му стара! — избъбра самодоволно Боримечката.
            Мина се няколко време.
            Турците се не показваха, а втори петли бяха пропели… Дружината чу още по-рано отдалечени кукуригания, които нощната тишина донасяше от околните села. Виделината нарастваше; дърветата в полето по-ясно хванаха да се виждат и предметите да се отличават един от други. Взе да се стяга душата на момчетата; те помръзваха на едно място, па им хрумна, че може и да не видят заптиетата, че може те да са отложили за по-късно тръгването си, пред вид на дебелия сняг, що засипа всичко през нощта, а може би и по предпазливост, от някакво нападение. Още малко и съмваше съвсем, и пътят щеше да заработи, и нищо, вече невъзможно!… Тия мисли се въртяха на всички в главите; страшното нетърпение нарастваше и ставаше несносно — цяла мъка. Остенът изпъшка отчаяно.
            — Ще ги чакаме, когато и да заминат, и няма да мърдаме оттука — каза глухо Огнянов.
            — Но ако се улучат и други пътници?
            — Те ще си вървят из пътя, нам ни трябват двамата…
            — Но тогава ние явно ще нападаме!
            — Ако не може тайно — явно.
            — Ще гърмим с пушките оттука, па хайде из планината… Никой няма да ни види в гората — каза Остенът.
            — Добро. Но ако са тръгнали с дружина, с турци още?
            — Тогава истински бой ще имаме… И оръжие имаме, и позиция добра — каза Огнянов; — само внимавайте хубаво: ние клетва пред божия образ дадохме — живи да ги не оставим.
            — Майка им стара!…
            — Само едно ме е страх, момчета — каза Бойчо.
            — Какво?
            — Да не би да са тръгнали из друг път…
            — Не бери грижа за това — каза Остенът; — други път няма; освен назад ако се върнат! Тогава дай боже сила!
            Боримечката прав, назърташе нещо.
            — Идат някои — каза той и посочи на изток. Всички се вторачиха към тая посока. Измежду дърветата, в които извиваше пътя, показаха се двама души.
            — Конници! — извика скръбно Огнянов.
            — Не са нашите — каза Спирдончето.
            — Нашите са пешаци — забележи Остенът.
            — Майка им стара!…
            Огнянов беше развълнуван и сърдит; той продължаваше да гледа вторачено двамата конника, които вървяха успоредно из пътя. Те приближиха на стотина разкрача разстояние.
            — Нашите са! — каза той радостно. — Нашите!
            — Те са, познах ги по ямурлуците и по лицата… Едноокият върви от оная страна.
            Всичките, с пушки готови, се взираха към двете заптиета, които продължаваха да наближават спокойно насам.
            — Аз познах пък коня на Цанка — каза Спирдончето.
            — А другият е моят — прибави Огнянов.
            — Взели са ги насила.
            Но радостта на Огнянова се намали веднага: той сега видя, че турците могат да избягнат лесно. Значи, на открито и с ножове не може да се действува: трябва из пусията, с пушките, а гърмежът беше предателско нещо. Па и конете бяха голяма беда.
            — Каквото стане, да стане — пошушна си Огнянов.
            — С пушките!
            — Юнаци, внимавайте, гледайте началото да бъде сполука.
            — Кога дойдат до бряста, ще гръмнем — каза Остенът.
            — Аз вземам едноокия — каза Боримечката.
            — Боримечката и Спирдончето — едноокия, аз и даскалът — другия — изкомандува Остенът.
            Конниците стигнаха бряста.
            Цевите се насочиха из гъстака и дружен гръм разбуди околните екове. Момчетата погледнаха през дима.
            Едното заптие беше паднало, другото се провеси настрана.
            Конете се поразскачаха, па спряха.
            — Кой уби баща ми, даскале? — попита Данаил и пръв изскочи от засадата.
            — Едноокият, той падна долу.
            Данаил фукна към пътя. В два мига той се намери там и закастри с ятагана си нещастния убийца на баща си.
            Когато дойдоха и другарите му, той още сечеше, като безумен. Той мязаше на същи звяр. Турчинът, още неумрял, приличаше на бут кълцано със сатър месо, а не на човек. Дебелият сняг беше наситен на кръв. Тя правеше локви.
            Огнянов се потърси от ужас и отвращение при вида на тая салхана. Той би възнегодувал, ако тя се вършеше сега от един страхливец; но Петровото братче беше неоспоримо храбро и само мщението можеше да го тласка на тая дивашка вакханалия… Огнянов си помисли:
            „Отмъщение зверско, но оправдаемо и от бога, и от съвестта. Кръвожадност, но добра черта. Българинът пет века е бил овца — звяр да бъде е по-добре. Човеците уважават пръча повече отколкото козата, кучето — повече от пръча, кръволочния тигър — повече от вълка и мечката, и плътоядния сокол — повече от кокошката, която му дава превъзходна гозба. Защо? Защото олицетворяват силата, която е правото и свободата… Философията нека процъфтява; природата остая, каквато си е. Христос е казал: ако те плеснат от една страна, дай и другата. Това е божествено и се покланям. По` обичам Мойсея, който дума: зъб за зъб, око за око! Това е естествено и го следвам. Ето жестокия, свещения принцип, на който трябва да положим борбата си с тираните… Да имаш милост към немилостивите е така подло, както да я очакваш от тях…“
            Погълнат от такива вълнующи размишления, страстни и жестоки, както самата минута, и противни на неговата хуманна натура, Огнянов стоеше над трупа и гледаше захласнато как снегът застилаше червените локвички и насеченото месо, разбъркано с дрипи.
            Ненадейно той съпикаса в тоя безобразен кървав труп наниз дребни жълтици. Огнянов ги посочи на Спирдончето:
            — Вземи ги за някои сиромаси, да си купят блажнинка по Коледа.
            Спирдончето издигна връвта с върха на харбията си.
            — Проклетникът, кой ли българин е обрал? Бре, това е Донкината връв!… Същата!… — извика Спирдончето, замаян и уплашен. Той беше годеник на Донка.
            — Види се, тя е откупила дяда ти — каза Огнянов.
            — Но тук е само половината връв — другата ще е навярно прорязана и останала в тоя боклук!
            И Спирдончето с погнусяване взе да рови с харбията, но не намери другата половина. Тя беше у другия, с когото едноокият раздели братски плячката, както и наказанието.
            В това време Боримечката пък довършваше с топора другия.
            Двата трупа бидоха отвлечени наскоро в гъстака. В това време Цанковият кон тичешката се завръщаше назад в селото, а другият, като бе подушил близостта на вълците, прегази Стрема и хукна с дигната опашка през полето.
            — Зъб за зъб, око за око! — повтаряше да си шушне несъзнателно Огнянов.
            Кога момчетата се отдалечиха — вълците приближиха, природата и звярът станаха съюзници, за да унищожат следите на праведното отмъщение.
            И снегът все валеше.
            Съмна се добре. Околността беше все пуста. Нищо още се не показваше по пътя, нито по полето, застлани с бяла покривка. Ранният час и големият сняг задържаха всеки пътник на леглото му. Така щото утрепването на турците нема никой свидетел. Но дружината желаеше да не бъде забелязана, като се връща в селото. А пътят, из който бе дошла, навярно сега не е вече пуст; при това, там имаше и воденица. Направиха съвещание. Реши се да се изкачат по северните плещи на Богдан, хубаво обрасли с букашка гора и гъстак, тя да се спуснат в селото от другата урва. Тоя път, макар и труден и мъчно проходим, беше безлюден и даваше заслона. Данаила изпратиха право за село.


            XXXIV. Фъртуна

            Върла отиваше пътеката по гористата урва, по която момчетата се изкачиха от дола на Белещица. Боримечката, вещ по тия места, вървеше напред, с пушка на рамо. Вървежът ставаше труден, защото планинската пътека я засипваше снегът; подир половина час пот като град затече по лицата им, като че тия изпечени момци бяха вървели цели часове въз урвата. Изкачиха се на един връх. Снегът беше престанал; скоро през белезнявата мрежа на небето слънцето лъсна и огря с белите си зари долини и планини. Бялата им завивка стана още по-заслепително бяла. Тя блещукаше на слънцето с милиарди треперливи искрици, като че бе посипана с елмазен пясък, подобно ризата на една багдатска султанка. Из долината, пробудена вече, издигаха се димчета над селата, пъплеха селяни тук-там, които първи проправяха пъртина по засипаните друмища и пътеки. Селото Алтъново се виждаше ясно в самите поли на бърдото и там се зърваше движение; момчетата забележиха някакъв чер куп — вероятно хора, — който се мърдаше и отиваше към края на селото, там, дето бяха гробищата — познаха, че това е погребението на дяда Стойка; сега чуха даже и звука на клепалото… Но бърдата и върховете планински бяха непристъпни и царствено спяха под девствената си плащаница. Величествената Рибарица, на запад от долината, издигаше в небесата своя гигантски тъп купен, заобиколен с по-ниски; темето му оставаше забулено от вълнисти подвижни облаци, които като че пушеха. На сверния хоризонт се протакаше правата черта на Стара Планина, цяла плувнала в бяло и в слънце. Обикновено намръщена, тя сега беше за хубост да я гледаш. Само зиналите сиви канари — легла на водоскоците, които се спусщаха от върховете й, остаяха отвити и придаваха малко строг вид на планината. Гърбът й отиваше равен като една стена до самата Амбарица, отдето се захваща редът на балканските великани…
            Дружината хем вървеше, хем се спираше да се любува на очарователната зимна картина, но мълчаливо. Петровото нещастие и отмъщението, което последва, влияеха мрачно на душите. Редките откъслечни разговори се касаеха само до пътуването, което хълмеше по долове и рътове. На места някой затъваше и после с големи мъки го изтегляха. В тоя случай голиатската сила на Боримечката беше много полезна. Макар че правеха чести почивки, те премаляваха; гладът ги зачовърка, па се появи от север мразовит вятър; той им брулеше лицата и вледеняваше носовете, ушите и ръцете. А лесът ставаше все по-упорит и негостолюбив. До едно място вървяха, па спряха; никаква диря от пътека нямаше. Отпред им се изпречваше само непроходим гъст букак, задръстен още с големи преспя — а веявицата се усилваше. Те се изгледаха смаяни.
            — Да се повърнем освен назад, в дола, и да си идем по селския път? — каза Спирдончето.
            — Не — възрази Остенът; — по друга посока да тръгнем, но да се не връщаме.
            И другите изказаха такова мнение.
            Подир кратко съвещание решиха да се повърнат малко назад, па да ударят малко надясно и пробият как-как букака, та да излязат на поляната, що е навръх бърдото; от нея да се спуснат в оттатъшния дол.
            — Там е — каже Остенът — Дичовата къшла, да идем там, да се посгреем и куснем. Тъй ще изпуснем пушките.
            — И аз съм на Остеновия ум — каза Огнянов, като се изгърби на вятъра; — да се отбием до къшлата, едно да се подкрепим, друго — може да научим какво става в Алтъново. Слепешката да не слазяме там.
            Огнянов можеше да прибави и трета причина: болежките на крака, които хвана да усеща от хода и студа.
            — Наистина — продума Спирдончето, — Цанковият кон досега се е върнал и се е дигнала врявата вече.
            — Колкото за това, не се грижете — каза Остенът, — до тоя час вълците не са оставили ни кокалите на заптиетата… Турците, ако идат да ги дирят, ще намерят само дрипи. А байо снежко е засипал всичките кървави дири по пътя; на Цанковия кон забележих, че нямаше капка кръв.
            Излязоха на поляната. Посъветваха се пак за посоката.
            Иван Боримечката изглеждаше внимателно небето. Другарите чакаха и неговото мнение.
            — Хайде да гоним къшлата, че Рибарица не ме огрява… майка й стара… — каза той сериозно.
            Тогава дружината се обърна на североизток и залази нагоре. Вятърът духаше яростно, повдигаше полите на пътниците, вмъкваше се в шиите им, през крачолите им и играеше под ризите им. На всяка стъпка, която правеха, веявицата нарастваше с голямо бучение… Огнянов полека-лека остаяше назад. Той чувствуваше, че силите го оставят; ушите му пищяха, светът му се въртеше; той видя съвършеното си изнурение, но не щя да викне да го възчакат — та и вятърът нямаше да допусне гласът му до другарите. Снабден с необикновено силна воля, той се полагаше на нея да го изведе, даже ако мишците му се откажеха. Но човек, колкото нравствено и да е силен, пак най-после е длъжен да се покори на механическите закони. Никакви усилия на волята, никакво могъщество на духа не може да възвиси мишечната сила по-горе от известен предел. Душата може, наистина, да възбужда деятелността на тялото, но нейната работа е само да възбужда и прилага силата, а не да я създава. Всичките планински долове ечаха; ледният дъх на бурята вкочаняваше членовете и замразяваше кръвта в жилите. Въздухът обхващаше пътниците като едно замръзнало разиграно море, слънчовите зари не топлеха, а гаче бодяха месата им с шипове. Скоро и тях ги замрежи фъртуната; която се понесе на бурни, вихрести, снежни облаци насам. В миг ураганът забуча като ад, вятърът раздигна преспите на прах и в бесни кълбуци, които развя на стълпове към небето. Изгуби се слънце и виделина; небе и земя се разбъркаха и сляха в хаос от сняг, хвърчащ със светкавична бързина. И ураганът бучеше, пищеше и ехтеше, като че се проваляше светът.
            Това трая две минути. Балканската буря отмина на други връх и го зави с гороломната си мъгла. Слънцето пак грейна с бледа, мразовита светлина на безцветното небе.
            Дружината, налягала до една права стена, която я закриляше малко от главния устрем на стихията, остана като от чудо незасипана от снежната веявица. Един по един пътниците занаставаха, като че се пробуждаха от смъртоподобен сън. Те бяха вкочанясали, не усещаха ни ръце, ни крака. Мразът ги държеше сънливи. Опасността именно сега беше голяма. Пръв се свести Иван Боримечката. Той извика:
            — Ставайте бре, припкайте нагоре, ще замръзнем!
            Те се стреснаха, стиснаха пушките под мишница и закрачиха нататък. Изведнъж Боримечката ги спря.
            — Де даскала бе?
            Те се озърнаха уплашени. Огнянов го нямаше.
            — Бурята го е отнесла!
            — Сняг го е завеяло!
            Пръснаха се да дирят. Пропастта, която зееше под краката им, ги докарваше до ужас. Те не смееха да погледнат в нея.
            — Ето го! — извика Остенът.
            Край самата провала из снега се подаваха два крака, обути в цървули. Разровиха, изтеглиха Огнянова. Той беше безжизнен, лицето му присиняло, месата му вдървени.
            — Майка му стара!… — избъбра състрадателно Боримечката.
            — Трийте го, братя — извика Остенът и сам захвана да му трие със сняг лицето, ръцете, гърдите. — Топъл е още, давно го отървем.
            Всички забравиха себе си, да помогнат на погибающия си другар. Силното търкане скоро го свести, па и на тях сами подействува благодетелно. Кръвта им се разигра.
            — На къшлата по-скоро! — извика Остенът.
            И троицата души хванаха за крака и ръце Огнянова и го понесоха по снеговитата урва на Богдан. В тая работа най-много помогнаха пак силните мишци на Боримечката. Подир невъобразими усилия дотътразиха се до къшлата.


            XXXV. В колибата

            Къшлата на Дика беше на една равна поляна, в ниско; високи бърда я закриляха от ветровете. В широката заграда бяха напластени купни от сено и шума — зимна храна за овцете и козите. Те се подсланяха под една широка ниска стряха, простряна на северната част на двора. Колибата на овчарите, които пазеха стадото на зимовището му, се димеше весело. Едно овчарско куче се хвърли въз пътниците, но тозчас позна Ивана Остенът и се замилва. Сложиха Огнянова в топличката колиба и продължиха енергически разтриването. Овчарчето, което пазеше там, и то помагаше за спасението на Огнянова: то смъкна цървулите и търкаше със сняг краката. Когато и Огнянов, и другарите му се видяха вън от опасността да замръзнат, те се прекръстиха с дълбока благодарност към провидението. Овчарчето нахвърля още дърва на огъня. Дружината насяда около, без обаче да грее ръце и крака. Кучето, вярно на инстинкта си, клекна при входа, да пази.
            — Обрейко, де чича ти Калча? — попита Остенът.
            Калчо беше Диков брат и пазеше къшлата.
            — В село слезна снощи, сега го чакам.
            — Дай, баевата, каквото има в торбата, да похапнем.
            Овчарчето изтърси всички хранителни припаси: няколко твърди комати ръженик, лук, сол и меродия.
            — Няма ли ракийка, Обрейко?
            — Нямаме.
            — Хай да се не ощури макар! А тя трябваше, ракийца, за даскала, да се съвземе — каза Остенът, като гледаше Огнянова, който си кълчеше ръцете и се превиваше още от болки.
            — Нищо, даскале, отърва се. Видя ли нашата Средня гора каква е хубостница?
            — Слава богу, че вам нищо не стана — каза Огнянов.
            — Ха, тя не закача старите си познайници.
            — Ако питаш — забележи Остенът, нам ни я изпрати Стара планина, тая фъртуна… Боримечката не се излъга…
            — Боримечката не яде слама!… — потвърди гръмогласно сам Боримечката.
            Кучето го излая. Гръмливият му глас раздражаваше животното. Огнянов се взираше в Ивана с любопитство. Той неволно правеше сравнение между него и прозвището му; то му прилягаше донемайкъде. Не можеше да се измисли по-съответствено име за тоя макрокефал, груб и полудив великан, който повече приличаше да е бозал от мечка, нежели от жена. Той гледаше тая несъразмерно висока снага, кокалеста, мършава, но силна; тази ъгловата, длъгнеста, космата глава, с тясно чело и с малки диви очи, с грамаден нос, широко развит в ноздрите, като у диваците, и с уста големи — да лапнат свободно един заек (Боримечката ядеше и сурово месо); и тия предълги, космати, жилести ръце, които би разчекнали един лев, както Херкулес. Той беше назначен повече да се бори с диви зверове, до които го приближаваше природата, а не да пасе кози — една идилична работа. Като контраст на всичко това по лицето му се изразяваше една незлобивост, някакво тъпо овче простодушие, което го правеше смешен. Никой не би предположил, че тая дебелашка, груба, неразвита нравствено повидимому натура е способна за привързаност и за по-човешки, нежни вълнения. Да, това беше вярно. Самото му явяване при дружината, в такъв извънреден час, явяване доста комично, свидетелствуваше за доброто му и доблестно сърце. Тоя момък беше способен за самопожертвуване! Под удара на тия размишления Огнянов хвана да намира физиономията му по-симпатична и даже умна.
            — Бай Иване, кой ти изкръсти такова страшно име?
            — Как, та ти не знаеш ли, даскале? — отзова се Остенът. — Той се е борил с мечка.
            — Наистина?
            — Той е ловец страшен… и я уби!
            — Боримечка, разкажи самичък как се търкаляхте с мечката от скалата — каза Остенът.
            — Как, ти се бори с мечка? — попита Бойчо учуден.
            Боримечката, вместо отговор, тури си ръката на врата. Тогава Огнянов съзря там един дълбок трапчест белег, зарасъл сега; после си запретна косматата ръка и при лакътя се показа друга зарасла рана, като че причинена от желязна кука. Огнянов с настръхване видя тия знакове.
            — Боримечка, разкажи срещата си с мечката. Ти си бил прочут юнак! — каза той.
            Боримечката изгледа тържествено; тъпият му поглед пламна от гордо възпоминание и той захвана да разказва.
            — Майка й стара!… — захвана той с любимата си фраза…
            Но кучето излая внезапно и изскокна из колибата.
            — Защо лае Мурджо? Боримечката едвам захваща — изшегува се Остенът.
            — Чичо Калчо! — извика овчарчето.
            Калчо се подаде с една тояга и с торба през рамо.
            — Е, аз имам гости? Добре дошли, момчета! — каза той дружелюбно, като тръшна бремето си.
            — Сторете място да се посгрее бай Калчо.
            — Ех, че студ бре, че то ще измрат всичките вълци! Де ви завари бурята?
            — Тук, отдолу — отговори Спирдончето.
            — Ами че по такова време ходи ли се на лов? Първица ли идете в балкана, та му не знаете кога го хваща месечината?
            — Остави се, бай Калчо, помами ни добър лов… Ракийца носиш ли? — питаше Остенът.
            — Ракийца? Нося. Ама ви нося и по-хубаво нещо.
            Павурчето изреди дружината.
            — Какво по-хубаво нещо от ракийцата сега?
            — Едно ново.
            Всичките наостриха уши.
            — Две клисурски заптиета ги изяли вълци тая заран.
            — Бре, що думаш? — извика лукаво Боримечката.
            Кучето пак го излая.
            Изяли ги, та не останало косъм от тях. Една тайфа турци ходиха, та ги намериха — не тях, а парцалите и кокалите им при Сардановата могила. Хаджи Юмер ага, както разбрах, казва, че заптиетата са били спогнати от вълците, кога водели конете, и са ударили бягат, те на една страна, конете — на друга. Единият кон се изгубил. Вълците подушили, че месото е по сладко на ефендетата, та докопали тях. Наздраве, юнаци, така да изпукат всичките поразеници. Те са от кучешки ощур и пак кучета ще ги ядат.
            И Калчо навири павурчето. Тогава само съзря Огнянова, когото не познаваше.
            — А тоя аратлик отдека е? — попита той, като му подаде павурчето.
            — От Кара Сарълие, найдохме го в балкана… И той по същия дивеч тичаше — отговори Спирдончето.
            — Голям юнак е… наздраве, даскале! — изгърмя Боримечката. Кучето пак се изрънчи.
            Калчо се обърна към Боримечката засмян:
            — Бре, Мечка, какво си направил бре?
            — Никому нищо, Калчо!
            — Тюх бре, ергенчето грабна ни момичето, изгорихте се един други. Хай да е честито. Де ти дивечът да гостиш сватбарите?
            — Оставих го татък долу, бай Калчо — избоботи гърлесто Боримечката.
            Тоя път Мурджо се сериозно разсърди.
            — Хей, бай Иване, разкажи как се бори с мечката.
            — Той ли? — обади се пак Калчо и погледна лукаво Боримечката. — Да ни разкаже по-добре как се е борил със Стайка…
            Изсмяха се. Иван Остенът искаше още да се увери в заблуждението на турците, затова пое:
            — Та тъй, а? Разкъсали ги вълци? А не викат ли турчата, че българи са убили заптиетата?
            — Как? Цялото село знае! Дядо Стойко, бог да го прости… — каза Калчо, като разбра криво питането.
            — Това чухме, ама аз питах: нямат ли турците смисъл на българите, че са убили заптиетата?
            Калчо го погледна в недоумение.
            — Кой ще каже това? Кога е било българин от наше село заптие да убие? Казах ви, че вълците са свършили тая добра работа и турците утре се готвят да дигнат потеря по гадовете, да ги прокудят. Виж, това и на мене помага… Та то тая зима от гад не можеш да излезеш на къра. Наздраве, момчета! Хай да дочакаме светото рождество здраво и весело! Па и вие сторете като Мечката, само не през пости. Заповядай, аратлик!
            И Калчо подаде ракията на Огнянова, комуто силите се повърнаха от действието на благотворната струя. Той дигна павурчето и каза с трогнат вид:
            — Да поменем, братя, дяда Стойка, мъченик на турската ярост. Господ нека успокои праведната му душа, а нам да дава мъжко сърце и силна десница, да се борим с Христовия враг и да му върнем за едно сто… Бог да прости дяда Стойка!
            — Бог да прости — повториха другарите.
            — Бог да прости — каза Калчо, като свали шапка. После се обърна приятелски към Огнянова: — Аратлик, ти харни думи каза, от твоите уста в божиите уши. Ще се тегли до едно време, па ще стане джаста-праста… Как те викат? Ами, да се запознаем! Мене ме викат Калчо Богданов Букчето. — И Калчо простря павурчето Огнянову.
            Той се назова с едно друго име и пи за добро познанство.
            Дружината похапна малко, защото пестеше скудните припаси на Калча Букчето, после се опрости с него, който излезе да я изпрати извън вратата. Той се обърна пак към Огнянова:
            — Аратлик, прощавай, забравих ти името; па кога минеш пак тъдява, отбивай се при мене, да си побъбряме… Ти харни приказки имаш… Хай добър час!
            Няколкото бодри Огнянови думи силно стреснаха бедния козар. Не че бяха съвсем нови за него — но „аратликът“ спомена няколко думи за _борба_ и тия съвсем нови думи удариха силно въз една нова струна на душата му и тя се пробуди. Ще видим после какво влияние има тая среща за него…
            Дружината се скоро изгуби нататък: тя се спусна надолу към селото, кога притъмняваше вече.
            Огнянов реши да нощува в хана на бай Дочка. Току-що влезна в стаята, няколко минути след него, се покачваха по стълбите петнайсетина башибозука с пушки; тях ги предвождаше заптието, което вчера Бойчо видя в кафенето на турското село.
            Уви! Нямаше Колча тук да го предупреди!


            Част втора

            I. Бяла черква

            Приключението навръх Светого Андрей разтърси от основи мирното съществуване на Бяла черква. Откриването личността на Бойча порази мало и голямо, а изравянето труповете на двамата турци докара в ужас градеца. То беше, наистина, зловещо събитие. Остави, дето се разбуди подозрителността на турската власт, ами и околното турско население закипя — за отмъщение. И като чакаше деня да коли изкуп, засега се настървяваше в кървави злодейства. По кърища и друмища западаха още повече български лешове и съобщенията на едно място с друго станаха крайно опасни. Всеки ден смущаваха Бяла черква слухове за клане по Коледа. Паниката, особено между жените, растеше. Всякой беше гузен. Родолюбивите изявления се спотаиха; въодушевлението се изпари. Още на Андреевден полицията затвори Соколова, неразделния Бойчов другар; затвори дяда Стояна воденчаря, като съучастник; подири дякона Викентия, но той изчезна. Общината от своя страна, въпреки настоятелството, побърза да изгони из училището Рада, като любовница на опасния човек, а Михалаки Алафрангата предложи да се затвори временно и мъжкото училище, за да „поизветрее“. Задържаха един Мердевенджиева — колкото за малките деца. Всички, що се познаваха малко или много с Бойча, стояха на тръне. Комитетът се унищожи сам по себе си. Само Ярослав Бързобегунек остана на заслон под своята каска със златен ширит. Никой не обезпокои „австриецът“. Той продължаваше добросъвестно да фотографира белочерковчани и понеже му липсваха някои необходими кислоти за измиване образите, възприети от стъклото, то последните оставаха съвсем замрачени и тъмни и човек с удивление виждаше по къщята портрети на някакви негри… В същото време Бързобегунекът сам поддържаше кореспонденцията с външни места…
            Най-после духовете на Бяла черква се поуталожиха и смелостта се повърна на младежите. Само едногласно окайваха съдбата на клетия Огнянов: слухът за смъртта му се потвърдяваше отвсякъде. Читаците, които идеха на пазар, разказваха, че бил ударен с три куршума и издъхнал някъде из ахиевското бранище. Онбашията знаеше, че последното не е доказано, но го потвърдяваше и той. Някои българи уверяваха, че графът бил погребан от Никола терзият в дола, дето го намерил. Хаджи Ровоама описваше по-трагически края на Бойча: като се влачел ранен из дола, през нощта бил изяден жив от вълци. Тия мрачни мълви потопяваха града в скръб. Огнянов от герой ставаше мъченик и светец. Той мина в легенда. Бабичките палеха свещ за „великомученика Бойча“; поп Ставри му отслужи панахида в средата на панахидата за Хаджи Бойча. Там присъствуваха всички младежи, за голямо изумление на сродниците на честния покойник, които останаха слисани и от това, че попът в молитвата поменуваше Хаджи Бойча — Бойчо „мученик“, вместо „поклонник“… Но имаше и други, които бяха доволни. Те гледаха високомерно, като човеци, които са имали право. Стефчов особено светеше, въпреки срамното си приключение у Милкини. Големината на Огняновото бедствие, което захвана всичките внимания, намаляваше я на позора му. Та и самият позор прави по-безочлив… Но в началото на февруари Юрдановият гняв се уталожи: Стефчов биде венчан за Лалка!
            Трябва да прибавим, че Стефчовото предателство остана в тайна: всичката вина и негодувание паднаха върху злочестия идиот, комуто игуменът с бой изтръгна изповедта, че е бил единственият свидетел на заравянето труповете. Това обясни и загадъчните ония знакове и възклицания, с които Мунчо най-после, навярно, е издал Бойча — как и пред кого — неизвестно. Нему му отнеха свободата и го заключиха като някой бесен луд в кулата, до манастирската вратня.
            Колкото за Рада, тя ходеше като слисана. Добрите хора, у които бе нашла гостолюбие, не знаеха как да я утешават. „Ще стане зян това момиче“ — казваха угрижени.
            Заедно с отминуването на времето и добрите душевни движения се усилваха. Марко и Мичо Бейзадето подир многократни опитвания сполучиха да отпуснат под свое поръчителство доктора Соколова, незамесен, впрочем, в работата на труповете. Двамата поръчители не знаеха, че имаха съюзник, който им улесни успеха. Тоя таен съюзник, който беше такъв и на бай Марка, в по-първото освобождение на доктора — време е да го кажем, — беше същият, когото Хаджи Ровоама угади една нощ сред повечерката си: жената на стария бей. Един случай беше срещнал тази млада Пентефриевица с доктора и той нема Йосифовата твърдост да устои на изкушението… Благодарение на тая мимолетна връзка, отдавна прекъсната, той и тоя път бе изтеглен из мъчно положение: беевицата беше накарала бея да действува в К. за пущането на Соколова като невинен.
            Няколко деня след завръщането му, през февруария, Каблешков се яви в Бяла черква като апостол и се установи в къщата на Бързобегунека. Там свика членовете на разстроения комитет, разпали ги с огненото си слово и ги поведе право в манастира, дето игумен Натанаил ги закле над евангелието и благослови възобновения комитет за въстание. Оттогава приготовлението пак закипя с много по-голяма сила. В началото на априлия Каблешков пак се яви в Бяла черква.
            От тоя ден ние пак захващаме подробно разказа си.


            II. Болните на доктор Соколова

            Соколов ходеше развълнуван из стаята си. Той често поглеждаше из прозореца към двора, сега потънал в буен шумалак и зеленина. Черешите и вишовете мязаха да са покрити със сняг от цвета си. Ябълките простираха като гирлянди листнати клони, увенчани с бял и румен цвят. Чуден Маргарит засипваше прасковите и зарзалиите, израсли до самите прозорци. Тревясалата пътека, която минуваше през сред дворчето, превърнато сега в градина, стоеше в сянка, покрита от събраните клони на овошките като алея.
            Той се беше сега доста изменил. Лицето му, пак красиво и добродушно, но пребледняло и поизмършавяло, като на болен, който се поправя. Продължителният затвор и нравствените мъки бяха ударили скръбния си печат въз тоя мощен и пълен с живот момък; той бе станал нетърпелив, злъчен. При многото страдания в затвора беше се присъединило и друго едно: той беше узнал, че Лалка е венчана със Стефчова; това го убиваше и той като звяр лъхтеше безпомощен в тясната ограда на тъмницата си. Той се кълнеше в душата си, при първа възможност, да убие Стефчова, причинителя на толкова злощастия, защото беше дълбоко уверен, че и издайството беше Стефчова работа. Когато се завърна в града, първата му грижа беше да иде да благодари на Марка Иванов и Мича Бейзадето. После той обиди Клеопатра, която Нечо Павлов, ловецът, беше отвел в къщата си и там хранил досега. Бедният звяр, нарасъл доста вече, беше твърде изпусталял и само след няколкоминутно колебание можа да си напомни за обичния си господар. Клеопатра беше поподивяла и студена вече. Грубите й инстинкти бяха се силно развили в нея. Тя често и лесно се сърдеше и показваше острите си зъби, съвсем не с благи намерения. Докторът мислено виждаше ненавистния Стефчов, сграбчен в нейните космати обятия, и сатанинска радост огряваше лицето му. Но скоро той разбра, че Мунчо е виноватият, а след подновяването на комитета той биде погълнат цял от голямото дело, готвенето за бунта. Отмъщението, което вече стаяше лично дело, остана на най-заден план в мислите му. То беше тъй малко и мизерно пред величието на задачата. Той реши да пусне на воля и Клеопатра, с която не знаеше какво да прави, и затова заръча на Неча Павлов тая вечер да я пусне към Балкана — свидно му беше да я утрепва.
            Соколов беше съвсем парясал докторството, не лекуваше вече никого, та и никой не отиваше при него от страх да не се компрометира. Хаванчетата, стъклата с лекарствата, кутийките с праховете, ведно с медицинските му книжа, бяха нахвърлени разбъркано в едно долапче, дето мишките в скоро време успяха да прочетат половината фармакопея. Само един болен се съглеждаше още да посещава дома му, той беше Ярослав Бързобегунек. Той от една непредпазливост беше се ранил по ръката с револвера, един ден подир завръщането на доктора. Това нещастие беше му привлякло състраданието на всичките граждани и беше накарало бедния австриец да се откаже от фотографията си, която отдавна се беше отказала от него.
            Веднага вратнята се хлопна и докторът устреми очи към нея. Подаваше се именно Бързобегунек. Той беше облечен пак в излинелия и ожулен костюм, даден нему от Огнянова, на главата с шапка със златно ширитче и с огромни жълти бакенбарди. Дясната му ръка, превита на гърдите, висеше на подвезка от бяла кърпа, прекачена през врата му. Той идеше полека и предпазливо насам, вероятно да избегне болежката, която бързото движение причинява на наранения член. По лицето му, което се бърчеше на всяка стъпка, се четеше страдалческо изражение. Кога влезна при доктора, той се озърна внимателно наоколо си и хвърли подвезката на кревата.
            — Добрутро, байно! — И подаде десницата си. Докторът я плесна силно със своята, без гостът да покаже най-малък знак на страдание.
            Защото нараняването на Бързобегунека беше измислено: трябваше да се оправдаят честите му посещения у доктора.
            — Какво ново? — попита го докторът.
            — Каблешков е дошъл, снощи късно, у мене е — каза Бързобегунек.
            — Да се видим! — каза докторът живо.
            — Той е трескав сега. Цяла нощ е бил в огън.
            — Ах, горкият!
            — Остави, ами не стои спокоен, та ми е продиктувал три дълги писма, да се изпратят днес. Такава жилка, а остал е без душа. Кашлица го мъчи…
            — Да дойда да го прегледам — каза докторът, като си взе феса.
            — Не, сега спи… Заръча ми само да се свика комитетът за довечера и той да се намери на заседанието…
            — Не бива, нека лежи!
            — Иди го накарай, ти го знаеш каква е глава… Свикай членовете за довечера.
            — Добре, ще пратя хабер на членовете.
            Бързобегунек сниши гласа си и каза:
            — Е, стоте златни найдоха ли се?
            — За пушките ли? Найдоха се. Днес ще ги имаме.
            — Браво бе, Соколов, бабанка си! — изкрещя фотографът.
            — Мълчи!
            — Ах, откога имаш тая кама? — извика Бързобегунек, като измъкна изпод жилета на доктора лъскавото оръжие и заигра с нея из въздуха.
            — Иван Маджарът ми я направи… Сега поръчките у него валят… Хубаво нещо, нали?
            Бързобегунек се взираше в някакви слова, изработени на ножа.
            — С. или С. Какво значат тия букви?
            — Отгадай!
            — Соколов или Стефчов? — попита усмихнат Бързобегунек.
            — Свобода или смърт! — каза натъртено докторът, у когото споменуването на Стефчова разбуди неприятно чувство. После прибави: — Сега Стефчов-Мефчов и други подобни безобразия назад остаят, любезни приятелю… Ние нямаме време да мислим за Стефчова, нито за лични капризи или оскърбления… Който отива да убие тигъра, презира червяка… Ти трябва да знаеш, че аз съм забравил всичко… Който подига революция, всичко забравя…
            Бързобегунек го изгледа лукаво.
            Явно беше, по раздражението му, че докторът нито беше забравил, нито можеше да забрави тъй лесно. Ударът, който беше нанесен на сърцето му или на егоизма му, беше твърде силен. Трескавото занятие с приготовлението на бунта затъпяваше навреме бележките от раната, която все зееше. Тия поглъщающи залиси обзимаха цялото му същество и го зашеметяваха. Той намираше в тоя вид опиянение едно средство да бъде нечувствителен към нравствената болка, както пияницата го намира във виното. Но колчем настаяха трезните минути, минутите на размишлението, горките мисли като съскливи змии се разбуждаха в душата и жилеха, жилеха немилостиво.
            Но Кандовото появяване в двора тури край на неловкия разговор и отвлече вниманието на доктора.
            — Що за птица е негова милост? — попита Бързобегунек.
            — Кандов — руски студент.
            — Знам, но що за човек е?
            — Философ, дипломат, социалист, нихилист… и кой дявол го знае още какво… С една реч, болен е тука…
            И Соколов тури пръст на челото си…
            — Та не приима ли да вземе участие в народното дело?
            — Не, що му трябва то? Види се, ще ходи в Русия, да си вземе дипломица — каза сърдито докторът.
            — Ах, тия учени гарги! Не мога да ги търпя! — извика Бързобегунек… — Видиш ли някоя от тях с диплома, ти я вече отпиши от човещината… Тям народ и свобода не трябва… Дай им рахатец, женица, къщица и благоразумие! Зер, за това ли са гнили гърдите си години, та да дойдат в България да бунтовствуват и да търсят със свещ Диарбекир или въжето си?…
            — Бързобегунек, това не е право, виж, ти сам имаш диплома!
            — Аз? Пазил ме бог!
            — Истина, и Бойчо нямаше такова нещо… — каза докторът.
            — Ако да имах диплома, и аз щях да бъда такова магаре… И ти, например, да беше приел докторския си атестат от някой медицински факултет, а не в албанските баири, щеше да мислиш да правиш пари, а не бунтове…
            В тоя миг студентът влезе в коридора. Бързобегунек бързо окачи подвезката на врата, увря си ръката в нея, защото стъпките на студента се чуваха до вратата.
            — Хъ, щях да забравя, дай сулфато за Каблешкова.
            Току-що докторът му подаде праха, вратата се почука.
            — Антре! — извика докторът.
            Кандов влезе. Ярослав Бързобегунек му се поклони учтиво и излезе. Кандов нито го забележи, тъй беше съсредоточен.
            Кандов беше облечен в добре закопчано тъмнозелено сетре, поизжулено вече, и обут в панталони от подобен цвят, твърде тесни и залепени на кълките. Високият ален фес зле хармонираше с мургавото му бледно лице, покрито с някаква тъга и съсредоточеност, с някаква меланхолия, която се отразяваше и в мечтателния му поглед. Познаваше се, че тоя момък криеше в душата си някаква мисъл и мъка, която не можеше да победи, нито да сподели с другиго. От няколко време той съвсем бе станал саможив.
            По поканата на доктора той седна на един стол в стаята. Соколов седна на кревата, доста позачуден от това неожидано посещение.
            — Как сте със здравието, господин Кандов? — попита Соколов, като помисли, че студентът е нездрав нещо. И той изгледа внимателно мъховитото му сухо лице.
            — Слава богу, добре съм — отговори Кандов късо, почти машинално. По оживлението на погледа му сега и по игрането на жилите по челото му явно беше, че някоя друга причина, и важна, го водеше тук.
            — Драго ми е, личи си, че сте се съвършено поправили.
            — Да, поправих се, добре съм.
            — Значи, ще пътувате пак за Русия?
            — Не, отказах се.
            — Съвършено?
            — Завсегда, аз остаям тука — каза Кандов с глух глас.
            Докторът го изгледа зачудено и полуиронично. Тоя поглед като че искаше да каже: „Защо ли си не вървиш, байно, на школото и при философите? Тук е всичко пожар: нямаш работа тука.“
            Възцари се кратко мълчание.
            — Може да желаеш да постъпиш учител? — попита докторът с презрително участие.
            Кандов слабо се зачерви и вместо отговор попита рязко:
            — Господин Соколов, кога комитетът ще има заседание?
            Този дързък въпрос порази доктора.
            — Какъв комитет? — попита той с вида на човек, който нищо не разбира.
            Кандов се изчерви още по-силно и каза с напрежение:
            — Комитетът ваш, не крийте, аз зная всичко… и кои са в него, и де заседавате… Всичко, не крийте от мене…
            — Чудно, как знаете толкова работи, когато се не интересувате… Но нека кажем, че е… Какво искате да кажете с това? — попита докторът, като опря в него упорит и предизвикателен поглед.
            — Аз ви питах: скоро ли ще имате заседание? — повтори Кандов решително.
            — Да, довечера, господине! — отговори докторът със същия тон.
            — Вие сте председател, нали?
            — Да!
            — Аз ида да ви моля едно нещо.
            — Какво, господине?
            — Аз ви моля да ме предложите за член.
            Гласът на студента трепереше от вълнение.
            Докторът остана слисан: той не беше приготвен за подобна изненада от страна на Кандова.
            — Как тъй, Кандов?
            — Просто като българин… искам и аз да работя.
            Соколов скокна.
            — Дай, братко, ръчицата! — И той го стисна горещо и целуна по устата; после прибави: — С радост, с голяма радост, господин Кандов, всички ще ви видим в кръга си… Такива сили като вас е грохота да стоят настрана… Борбата наша ще бъде велика… Отечеството ни призовава… Всички, всички нека бъдем… Чест и слава на тебе, Кандов! Как ще се зачудят приятелите, като им кажа!… Дай, братко, ръчицата!…
            — Благодаря, докторе — каза разчувствуван студентът, — и ще видите, че Кандов няма да бъде излишен…
            — О! Знам, знам!… Защо не прие още когато Огнянов ти предлагаше?… Ах, сърцето ми се къса от жалост… Моят нещастен Бойчо! Защо не умрях аз, та той да живееше да разпаля народа със словото си и с примера си!… Знаеш ли, Кандов? Той беше истински герой, велика душа!… Ах, страшно ще отмъстим за кръвта му!… За едно — сто! Ще разплачем майките им на тия варвари!
            — Отмъщение, да! — отговори Кандов. — Това е едничкото чувство, което движи и мене тая минута… Такава личност като Огнянов не може да се прости на убиеца.
            — Отмъщение, и страшно! — извика докторът.
            — Довечера ли ще се събере комитетът?
            — Да, у бай Мичови; ние ще идем заедно…
            — Щом ме приемат, аз ще направя едно предложение там.
            — Какво?
            — Да се убие убиецът на Огнянова!
            — Той не е само един, приятелю… Те са няколко… и де ще ги търсим?… Па ако питаш, то е цялото турско царство…
            — Според мене един е виновникът само!
            Докторът го погледна зачудено.
            — Един е, и той е при нас…
            — При нас?
            — Да, правият виновник на смъртта му.
            — Ах, бай Кандов, струва ли труда си… да отмъщаваш на един идиот… Мунчо е лишен от съзнание. Тоя нещастник сам не е отбирал, че прави предателство… Той така беше привързан към Бойча… Остави, остави…
            Кандов пламна. Соколовото убеждение го обиди.
            — Заблуждение, господин Соколов! Заблуждение! Кой ви говори за Мунча?
            — А за кого говорите?
            — За Стефчова!
            — Стефчов! — извика докторът поразен.
            — Стефчов! Той е предателят! Аз знам най-положително.
            — Ах, тоя мръсник!… И аз него подозирах най-напред!
            — Аз знам положително, че той е издал всичко на турците!… Мунчо е съвършено невинен… Вие всички сте прибързали да вините него… Стефчов е съветвал властта още същата нощ, когато го опозориха, да копаят при воденицата; той е открил името на Огнянова чрез подлостта на Мердевенджиева… Той е извършил всичките престъпления и нему се дължат всичките нещастия… Аз знам вече подробно всичката тая тъмна история, и от най-достоверен извор.
            — Ах, тоя сатанински син!
            От няколко минути Кандов постоянно нарастваше пред очите на Соколова. Той оста още по-силно покъртен, когато видя готовността му да убива Стефчова, противника на светото дело, и се наимаше на такъв кървав подвиг и страшен риск, за да засвидетелствува предаността си на идеята, която и той прегръщаше сега. Такава горещина у всекиго другиго би се показала подозрителна; но у Кандова тя беше искрена и това ясно се познаваше по безпокойния огън на погледа му и по нервозния трепет, който играеше по вдъхновеното му сега лице.
            Соколов погледа няколко време в очите Кандова, па скокна и каза:
            — Потрай, ще пратим тоя мръсник на дяволите… Тая вечер комитетът ще реши…
            — Добре — каза глухо Кандов.
            — Ах, иде! — извика Соколов, като видя, че се задава едно хубаво и белолико момче, облечено доста прилично във френски дрехи.
            Види се, че докторът него очакваше, защото се развълнува при появлението му.
            — Някой болен е тоз? — попита студентът.
            — Да, пардон! — каза докторът и изскокна из вратата.
            Когато се завърна, лицето на доктора грееше от задоволство.
            — Кой беше негова милост? — попита Кандов, като изглеждаше в гърба момчето, което си отиваше.
            — Пенчо Диамандиев, дошъл си е тия дни от Габровската гимназия.
            — Как, шуреят на подлеца Стефчова и син на изедника Юрдана? — попита Кандов. — Вие сте приятели с него?
            — Приятели не сме, но сме повече нещо от приятели и братя: ние сме другари, той е член на комитета.


            III. Два полюса

            Чорбаджи Юрдан старееше я отслабваше бързо. Една гастрическа болка, която го бе държала много време на леглото, отрази се още по-силно на характера му и го направи по-раздразнителен и нетърпелив.
            Тая заран беше хубаво времето и той беше ходил да се разходи до градината, която имаше на края на града. Тая градина, широка и обиколена със здрави зидове и насадена с хубави овошки и цветя, плувнала в прясна зеленина, подействува добре на болния старец, неизлизал отдавна из къщи. Прохладният чист въздух и пролетното слънце го съживиха. Той по-бодро вече пристъпваше, като се връщаше дома. Но тъкмо кога пристигна до дома на Генка Гинкин, зетя си, той почувствува слабост, краката му премаляха. Той се отби у зетя си.
            На двора Генко Гинкин, още по-издребнял, спарушен и изгубен, носеше пеленаче дете на ръцете си, което крещеше, и го коткаше и люшкаше като кърмачка на гърдите си.
            Юрдан се запъти към постланото с китеник одърче на двора и седна тежко, като каза намусено:
            — Бре, женкеря, ти ли пазиш детето? Къде е оная?
            Юрдан разбираше под думата „оная“ дъщеря си.
            Генко се смути — защото смущаването беше неговото нормално състояние — и избъбра заплетено:
            — Тя си има работа, та аз държа Юрданча… тя ми рече да го държа и да го понося… тя си има работа…
            — Не дава ли ти да й носиш и хурката? — попита с презрителна усмивка Юрдан… — Гино мари, я свари едно кафе! — викна той, без да види къде е Гина.
            — Тя меси, меси… тя има работа, дядо… та затова аз държа детето… Кафе, кафе… аз да ти направя, ей сега ида, ей. Знам де е кутията с кафето и шекеря — избъбра Генко, като остави Юрданча на коленете на дяда си и се изгуби.
            Пеленачето се разписка още по-силно. Юрдан се разсърди. Той сложи в къта на одърчето неприятния пискун, стана прав и се развика:
            — Бре, къде се дянахте, бре! Тук човек ли има или магаре!… Гино мари, Гино!
            — Тате, добре дошъл! Каква е работата, добре ли си? Здрав ли си? Виж какво е хубаво времето, добре си поизлязъл! — обади се кака Гинка от прага, весела и засмяна.
            Тя беше се препасала със синя престилка, ръцете й възпретнати до лактите, зелената кърпа на главата й тикната назад и красивото и лице щедро напудрено с брашно. Тя така беше доста интересна и наумяваше някои битови образи от фламандската школа.
            — Какво правиш? Какво ми разправя оня женкеря? Какво си се така набелила като воденчарка? Едно кафе няма кой да направи тука! — бъбреше старецът ядосано и повелително.
            — Ти прощавай, тате, хванах се и аз на работа… Сега ще ти направя кафенце… Генко! Къде се запиля? Вземи Юрданча и го занеси в люлката, давно го приспиш!
            — Какво работиш? Какво месиш?
            — Меся, меся… трябва да се меси… и ние не сме на гроб камък, я? Благородни българи сме… — каза кака Гинка и се изсмя яката.
            — Какви българи? Какво месиш? — попита намръщено баща й.
            — Пексимет, тате!
            — Пексимет?
            — Ами че! Нали трябва?
            — За какво ни трябва пексимет? На баня ли ще ходите? Или каква е тая слободия?
            Вместо отговор кака Гинка се изкикоти. Юрдан я изгледа съвсем навъсено. Той не можеше да търпи този постоянен и безпричинен смях на дъщеря си, която по веселия си характер беше съвършена противоположност на неговия холерически темперамент.
            Тя се приближи до него и му каза ниско:
            — Кой ти мисли сега за баня? Ами ние за друго готвим пексиметя: той трябва за юнаците.
            Юрдан я гледаше слисан.
            — За какви юнаци?
            — Ами за българските юнаци, тате, кога идат в Балкана.
            — За какви юнаци дрънкаш мари? — попита Юрдан, все повече и повече зачуден.
            Гинка се приближи още по-близко и каза:
            — За въстанието… Комитетът нали заръчва?
            И тя се пак изсмя с глас.
            Юрдан подскокна на мястото си. Той не вярваше ушите си.
            — Какво въстание мари? Какъв комитет? За бунт ли?
            — За бунт, бунт!… Не щем вече ние тоя крастав султан да ни заповядва — отговори кака Гинка дръзновено, но изведнаж отскочи настрана, защото баща й махна с чибука да я удари.
            Побледнял, разтреперан като листо от гняв, той се развика с всичкия глас, който имаше:
            — Мари, магарска дъще, мари, въртоглава куфалнице, и ти ли ще правиш бунт? Няма ли за тебе хурка и игла, ами си тръгнала по ума на хайдутаците и нехранимайковците, за да ги хрантутиш с пексимет?… Нямаш ли очи и срам, лудетино!… И тя не щяла султана, видите ли? Кучка недна!… Какво ти е сторил султанът? Дете ли ти взема, или нещо те настъпи? Зарязала си къщата и детето и отишла да сваля султана!… Какво гледаш бе, папуняк, и ти ли си на нейния ум, и ти ли ще ходиш под байрак?… — обърна се свирепо Юрдан към Генка, който гледаше уплашено при вратата.
            Генко Гинкин избъбра нещо и се скри пак в стаята. Там Гинка се преоблачаше набързо, защото видя, че бащиният й вик привличаше любопитни на вратнята. Като видя Генка, тя грабна чехъла и го запуха по врата.
            — Поразенико, защо обади, че меся пексимет?
            Но Генко; с гордо съзнание на своето мъжко достойнство, не удостои жена си с никакъв отговор, а храбро се втурна в другата соба и заметна вратата хубаво. Като тури тая преграда между своя гръб и чехъла на жена си, той протестира язвително:
            — Удари сега, ако можеш!… Аз съм твой мъж и ти ми си жена!… Удряй сега, да те видя!
            Но кака Гинка го вече не чуваше. Тя беше излязла на двора, защото баща й беше излязъл на улицата сърдит и разтреперан.
            Когато стигна у тях си, той се беше твърде замерил. Той измина двора, като пъшкаше обезсилен, и седна на първото стъпало на стълбата, която отиваше за горния кат.
            Чорбаджи Юрдан страшно беше възмутен. Истина, макар и дълго време затворен в къщи, но и до неговите уши бе стигнало нещо. Тайната за едно близко въстание беше станала евтина и бяха я чули даже и глухите. То се готвеше някъде къде Панагюрище, зад гори и планини, както беше разбрал Юрдан, и следователно огънят беше далеч от неговата черга. Сега, от пернатата си дъщеря той разбра, че дори и Бяла черква се е запушила, „Какво правят турците, джанъм? Слепи ли са, глухи ли са, та не сещат, че се копае лахъм под царщината?“ — думаше си той.
            От дясната му страна се чуха детински гласове. Те излазяха из едно прозорче, малко по-високо от главата му, из което влазяше видело в килерчето. Юрдан стана да се изкачи по стълбите. На третото стъпало той машинално се спря и погледна в прозорчето. Тогава той видя, че и двамата му маловъзрастни сина, от които големият имаше едвам тринайсет години, стояха пред огнището, пълно с жарава, и вършеха нещо там. Те бяха тъй залисани в делото си, щото не забележиха главата на баща си, че се мярна на прозорчето.
            Едното момче държеше на огъня тиганче и с голямо внимание надничаше над онова, което се вареше или пържеше вътре. Другото с нож изрязваше и изглаждаше някакви лъскави топки, които стояха накуп пред него. Това не беше друго, а лени куршуми; а в тиганчето се топеше оловото, от което ги лееха в калъпа.
            — Харсъзи! Магарета! — изкрещя побеснял Юрдан, като позна с какво се занимаваха синовете му, и той се повърна назад с издигнат чибук.
            Синовете зарязаха лабораториума си, изхвръкнаха като вятър из килерчето и се изгубиха на улицата.
            — Хайдуци! Кръвопийци! Изгори-къщи! Проклетници проклети! И те бунт готвят! — викаше Юрдан, като се покачваше бързо по стълбите, защото яростта галванизираше краката му.
            Горе на чардака той срещна жена си.
            — Доне! Не си ли и ти в тайфата? — попита я той с грозен поглед… — Всичката ми челяд полудяла!… Ще ме направите на пепел!… Ще изгорите душата ми на стари години!…
            И той лъхтеше и насила поемаше.
            Жена му го гледаше прехласната.
            — Пенчо! Пенчо! — завика той. — Къде се е дянал? Да питаме него какво прави… Когато малките леят куршуми, той трябва пък топове да лее… Чапкъни с чапкъни…
            — Няма го — обади се жена му, — отиде на К.
            — За какъв дявол отиде на К.?
            — Може би до табака, да му занесе стоте лири.
            — До Тосун бея? Той утре трябваше да иде, маскарата!… Как тъй тръгва, без да се обади!…
            И чорбаджи Юрдан се запъти към писалището. Той го отвори бързо и разтършува бързо из чекмеджето и измежду тефтерите и книжата. Но група не намери. Вместо него измъкна изпод хартиите един великолепен револвер-лефуше.
            — Отде е тоя пищов? Чий е тоя пищов? Кой бърника в масата ми? Аз търся груп — намирам револвер!
            — Че кой бърка тук освен тебе и Пенчо? — обясни жена му.
            — Ах, тоя магарски син! Ах, тоя вагабонтин! Няма да стане човек!… Ето го и той царски противник! Ето го бунтовник!… Не ще дума, той е турил малките сополковци да леят куршуми… Всичките на работа вече! Всичките си плетат въжето!… Та какъв е тоя маскарлък, джанъм! И котките ми варънджа ще станат бунтовници, ако тъй отива… Кириак дойде ли?
            — Тука е, връзва денковете…
            Юрдан се запъти тичешката към стаята, дето беше Стефчов.

Няма коментари:

Публикуване на коментар