20 юни 2012 г.

Хари Потър и Даровете на смъртта-2




            Глава осма
            Сватбата

            На другия ден в три следобед Хари, Рон, Фред и Джордж стояха пред огромния бял шатър в овощната градина и чакаха сватбарите. Хари беше глътнал конска доза многоликова отвара и сега беше двойник на червенокосо мъгълче от съседното село Отъри Сейнт Кечпоул, от което Фред беше откраднал с призоваваща магия няколко косъма. Според плана Хари щеше да бъде представен като „братовчеда Барни“ с надеждата, че няма да бие на очи сред множеството роднини на семейство Уизли.
            И четиримата стискаха плана с разпределението на местата, така че да заведат гостите на отредените им столове. Един час преди това бяха пристигнали цяла тълпа келнери в бели мантии заедно с оркестър със златисти сака и всички тези магьосници сега се бяха разположили под едно дърво наблизо: Хари виждаше как оттам на синьо облаче се носи дим от лули.
            Зад Хари бяха входът на шатъра и редиците крехки златисти столове вътре, наслагани от двете страни на дълъг морав килим. Около подпорите на гирлянди бяха наплетени бели и златни цветя. Точно над мястото, където не след дълго Бил и Фльор щяха да станат мъж и жена, Фред и Джордж бяха закачили огромна връзка златисти балони. Отвън пеперудите и пчелите кръжаха лениво над тревата и живия плет. Хари не се чувстваше особено добре. Мъгълчето, чиято външност бе приел, беше малко по-дебело и в разгара на летния ден на Хари му беше горещо в тясната парадна мантия.
            — Когато тръгна да се женя — оповести Фред, като подръпна яката на своята мантия, — няма да се занимавам с всички тия дивотии. Можете да дойдете облечени както си искате, а докато всичко приключи, ще направя на мама магия за пълно тяловкочанясване.
            — Сутринта мама беше горе-долу поносима — напомни Джордж. — Е, поплака си, че Пърси го нямало, но на кого ли е притрябвал? Ау, стегнете се… вижте, задават се!
            В далечния край на двора сякаш отдън земя един по един изникваха фигури в ярки дрехи. За броени минути се подреди цяло шествие, което запъпли като змия през градината към шатъра. По шапките на магьосниците имаше екзотични цветя и птички, на които бяха направени заклинания да пърхат, по вратовръзките на мнозина от вълшебниците проблясваха скъпоценни камъни, развълнуваната олелия ставаше все по-силна и заглуши звука от пчелите, щом множеството наближи шатъра.
            — Страхотно, стори ми се, че мернах няколко братовчедки вийли — заяви Джордж и изви врат, за да вижда по-добре. — Трябва да им помогнем да разберат нашите английски обичаи. Аз ще имам грижата…
            — Къде си се разбързал, господин Безухов — подвикна Фред и след като се стрелна покрай тълпата застаряващи вещици, оглавили шествието, каза: — Ето ме и мен… permenttez-moi*1 да assister vous*2 — на две красиви млади французойки, които се изкикотиха и му позволиха да ги отведе вътре.
            [*1 Разрешете ми (фр.). — Б.пр.]
                [*2 Букв. „помогна на вас“ (фр.). — Б.пр.]
            Джордж беше оставен да се занимава със застаряващите вещици, а Рон се зае със стария колега на господин Уизли от министерството Пъркинс, докато на Хари му се паднаха двойка недочуващи старци.
            — Здрасти! — каза познат глас, когато той отново излезе от шатъра и завари най-отпред на опашката Тонкс и Лупин. За специалния случай Тонкс се беше изрусила. — Артър ни каза, че си къдравото момче. Извинявай за снощи — добави тя през шепот, докато Хари ги водеше по пътеката между столовете. — Сега в министерството има силни антивърколашки настроения и решихме, че присъствието ни едва ли ще ти бъде от полза.
            — Не се притеснявай, разбирам — отговори Хари по-скоро на Лупин, отколкото на Тонкс.
            Той му се усмихна бегло, ала когато двамата се обърнаха, Хари забеляза, че лицето му отново се набраздява от угрижени бръчки. Не проумяваше каква може да е причината, но сега нямаше време да се занимава с това — Хагрид беше всял известен смут. Не беше разбрал къде го праща Фред и се беше разположил не на разширения и подсилен с магия стол, сложен специално за него отстрани до последния ред, а на пет стола, които сега приличаха на купчина златни кибритени клечки.
            Докато господин Уизли отстраняваше щетите и Хагрид се извиняваше с викове на всеки, готов да го слуша, Хари забърза обратно към входа, където завари Рон лице в лице с магьосник с изключително ексцентричен вид. Леко кривоглед, с дълга до раменете бяла коса, рехава като захарен памук, с шапка с пискюл, който се клатушкаше пред носа му, и с мантия с жълтъчен цвят, от който те заболяваха очите. Върху златната верига около врата му блещукаше странен символ, нещо като триъгълно око.
            — Ксенофилиус* Лъвгуд — представи се официално и протегна ръка на Хари, — ние с дъщеря ми живеем отвъд хълма и семейство Уизли — големи добряци — бяха така мили да ни поканят. Но ти сигурно познаваш моята Луна? — попита той Рон.
            [* От „ксенос“ (гр.) — „чужд“, и „филия“ (гр.) — „приятелство“, „любов“, „привързаност“, букв. „чуждопоклонник“. — Б.пр.]
            — Да — потвърди момчето. — Тя не е ли с вас?
            — Позабави се в прекрасната ви малка градина, за да поздрави гномчетата, каква прелест, там направо гъмжи от тях! А малцина магьосници си дават сметка, че можем да научим доста от мъдрите гномчета — или, ако трябва да ги назова с правилното им име, от гномусите градинарикуси.
            — Нашите наистина знаят какви ли не страхотни ругатни — съгласи се Рон, — но според мен са ги научили от Фред и Джордж.
            Точно когато той заведе цяла тумба вълшебници вътре в шатъра, дотича и Луна.
            — Здрасти, Хари! — поздрави тя.
            — Ъъъ… аз се казвам Барни — смути се той.
            — О, и това ли сте променили? — попита безгрижно Луна.
            — Ти как разбра?
            — О, от изражението ти — поясни момичето.
            Подобно на баща си, и Луна беше облечена в яркожълта мантия, в допълнение на която си беше забола в косата голям слънчоглед. След като човек посвикнеше с такава яркост, общото впечатление беше доста приятно. Ако не друго, поне на ушите на Луна този път не се поклащаха репички.
            Ксенофилиус беше погълнат от разговора си с някакъв свой познат и пропусна думите, разменени между Луна и Хари. След като се сбогува с магьосника, той се обърна към дъщеря си, която вдигна пръст и възкликна:
            — Виж, татко… едно от гномчетата ме ухапа!
            — Прекрасно! Гномската слюнка е изключително полезна — заяви господин Лъвгуд, а после сграбчи протегнатия пръст на Луна и огледа следите от зъбки, от които течеше кръв. — Луна, любов моя, ако днес усетиш, че у теб се заражда талант — например неочакван порив да пееш оперни арии или да рецитираш на езерянски, — не го потискай! Нищо чудно градинарикусите да са ти вдъхнали дарба!
            Рон, който беше тръгнал в другата посока, ги подмина и прихна.
            — Нека Рон си се смее — заяви ведро Луна, докато Хари я водеше заедно с Ксенофилиус към местата им, — но баща ми е изследвал най-задълбочено магията на градинарикусите.
            — Виж ти! — възкликна Хари, който отдавна беше решил да не оспорва чудатите схващания на Луна и на баща й. — Все пак сигурна ли си, че не искаш да сложиш нещо на раната от ухапване?
            — О, няма нужда — отвърна Луна и засмука отнесено пръста си, докато оглеждаше от глава до пети Хари. — Изглеждаш страхотно. Казвах му на татко, че повечето гости вероятно ще са с парадни мантии, ама той е убеден, че на сватба се ходи в дрехи в слънчеви цветове — за късмет.
            Тя се понесе бавно след баща си точно когато Рон се появи отново заедно с грохнала вещица, която здраво се държеше за ръката му. С орловия си нос, зачервените по краищата очи и окичената с пера розова шапка приличаше на зло фламинго.
            — … и косата ти, Роналд, е прекалено дълга, за малко да те сбъркам с Джиневра. В името на Мерлин, с какво се е издокарал Ксенофилиус Лъвгуд? Прилича на омлет. А ти кой си? — излая тя на Хари.
            — А, да, лельо Мюриъл, това е братовчедът Барни.
            — Поредният Уизли? Развъждате се като гномчета. Хари Потър не е ли тук? Надявах се да се запозная с него. Мислех, че ти е приятел, Роналд, или само си се хвалел?
            — Не… той не можа да дойде.
            — Хм. Намерил си е някакво оправдание, нали? Значи не е чак толкова безмозъчен, колкото изглежда на снимките в печата. Тъкмо обяснявах на невестата как да носи моята тиара — изкрещя тя на Хари. — Таласъмска изработка, предава се в рода ми от векове. Момичето е хубавичко, ама си е французойка. Така, такааа, я ми намери едно хубаво местенце, Роналд, аз съм на сто и седем години, не бива да стоя дълго права.
            Докато минаваше покрай Хари, Рон го изгледа многозначително и известно време не се появи — когато изникна отново при входа, Хари вече беше настанил още десетина души по местата им. Сега шатърът беше почти пълен и за пръв път отвън нямаше опашка.
            — Тая Мюриъл си е истински кошмар — сподели Рон, докато бършеше с ръкав челото си. — Преди идваше на всяка Коледа, но после, слава Богу, се обиди, защото Фред и Джордж й сложиха под стола на вечеря торова бомбичка. Татко все повтаря, че ги е махнала от завещанието си… чудо голямо, на тях изобщо не им пука, с тези темпове накрая ще станат най-големите богаташи в рода… Ауу! — възкликна той и запремига срещу Хърмаяни, която бързаше към тях. — Изглеждаш страхотно!
            — Пак ли се изненада? — напомни неговата шега Хърмаяни и се усмихна. Беше облечена в ефирна светлолилава рокля с обувки на високи токове в същия цвят, косата й беше пригладена и лъскава. — Леля ти Мюриъл не е на това мнение, току-що я срещнах горе, докато даваше на Фльор тиарата. Викна „Я, това да не е мъгълокръвната?“, а след това подметна: „Лоша стойка и кльощави глезени.“
            — Не го приемай лично, тя е груба с всички — успокои я Рон.
            — За Мюриъл ли говорите? — попита Джордж, който беше изникнал отново заедно с Фред от шатъра. — Да, току-що ми каза, че ушите ми стърчали. Дърта вещица. Все пак жалко че старият чичо Билиус не е с нас, по сватбите си правеше страхотни майтапи.
            — Онзи, който е видял Злия Грим и след двадесет и четири часа умрял? — полюбопитства Хърмаяни.
            — Същият, към края си беше доста особен — съгласи се Джордж.
            — Но преди да превърти, беше душата на компанията — напомни Фред. — Изгълтваше до дъно цяла бутилка огнено уиски, после изтичваше на дансинга, запретваше мантията си и започваше да вади букети от…
            — Да, явно е бил страшно обаятелен — подметна Хърмаяни, а Хари се запревива от смях.
            — Но неясно защо беше останал стар ерген — допълни Рон.
            — Чудно защо ли…
            Смяха се толкова дълго, че забелязаха късно появилия се гост — младеж с тъмна коса, дълъг гърбав нос и гъсти черни вежди, — чак когато той връчи на Рон поканата си и каза, без да сваля очи от Хърмаяни:
            — Изглеждаш страхотно!
            — Виктор! — изписка тя и изпусна мънистената чантичка, която издаде силен трясък, несъответстващ на размерите й. Хърмаяни поруменя и докато се навеждаше да я вдигне, каза: — Не знаех, че и ти… майко мила… прекрасно е, че си тук… Как си?
            Ушите на Рон отново бяха почервенели до мораво. След като се взря в поканата на Крум, сякаш не вярваше и на дума в нея, той попита прекалено високо:
            — Как така и ти си тук?
            — Фльор ме покани — вдигна вежди Крум.
            Хари, който нямаше за какво да му се сърди, се ръкува с него, после реши, че ще бъде благоразумно да го дръпне по-надалеч от Рон, и предложи да го заведе до мястото му.
            — Твоят приятел не се радва, че ме вижда — отбеляза Крум, след като влязоха във вече препълнения шатър. — Или ти е роднина? — допълни въпросително, като се взря в къдравата червена коса на Хари.
            — Братовчед — изпелтечи той, но Крум вече не го слушаше.
            Появата му беше предизвикала вълнение, особено сред братовчедките вийли — нали беше прочут състезател по куидич. Докато хората още извиваха вратове, за да го разгледат по-хубаво, по пътеката между столовете забързаха Рон, Хърмаяни, Фред и Джордж.
            — Време е да сядаме — обясни Фред на Хари, — иначе невестата ще ни помете.
            Хари, Рон и Хърмаяни се настаниха на втория ред, зад Фред и Джордж. Хърмаяни още беше доста румена, а ушите на Рон пак бяха морави. След малко той изшушука на Хари:
            — Видя ли го, пуснал си е, моля ти се, някаква тъпа брадичка!
            Хари изсумтя безгрижно.
            В горещия шатър витаеше трепетно очакване и над всеобщото шушукане от време на време се чуваха изблици на превъзбуден смях.
            По пътеката между столовете тръгнаха господин и госпожа Уизли, които се усмихваха и махаха на роднините — госпожа Уизли беше облечена в нова-новеничка аметистова мантия и беше с шапка в същия цвят.
            След миг отпред в шатъра застанаха Бил и Чарли и двамата в парадни мантии с големи бели рози в бутониерите, а Фред свирна и братовчедките вийли се изкикотиха в хор. После множеството притихна и сякаш от златистите балони зазвуча музика, която се засили.
            — Оооо! — възкликна Хърмаяни, след като се завъртя кръгом на стола, за да вижда входа.
            От насъбралите се магове и вълшебници се изтръгна дружно мощно ахване, когато на пътеката между столовете се появиха господин Делакор и Фльор: младоженката сякаш се рееше, а баща й подскачаше напето и грееше. Фльор беше облечена в булчинска рокля със съвсем изчистена кройка и сякаш излъчваше силно сребристо сияние. Светлината й обикновено засенчваше всички наоколо, а сега правеше по-красив всеки, върху когото паднеше. В златистите си рокли Джини и Габриел бяха по-хубави от всякога, а щом Фльор застана до Бил, той доби вид сякаш никога не се е срещал с Фенрир Грейбек.
            — Госпожи и господа — изтананика леко напевен глас и Хари с изненада видя същия дребен магьосник с коса, събрана на снопчета, който беше държал прощалното слово на погребението на Дъмбълдор, а сега стоеше пред Бил и Фльор. — Днес сме тук, за да ознаменуваме съюза между две верни души…
            — Да, да, добре че е тиарата ми да замаже положението — пошушна леля Мюриъл така, че да я чуят всички. — Но трябва да отбележа, че деколтето на Джиневра е прекалено дълбоко.
            Джини се обърна ухилена, намигна на Хари и побърза отново да застане с лице напред. В мислите си той се отдалечи доста от шатъра и се върна в следобедите, които беше прекарал с Джини в усамотени кътчета на училищния парк. Струваше му се, че оттогава е минало страшно много време, а и те винаги му бяха изглеждали прекалено хубави, за да са истина, сякаш крадеше бляскави часове от живота на нормален човек, човек без мълниевиден белег върху челото…
            — Уилям Артър, взимаш ли Фльор-Изабел за…
            На предния ред госпожа Уизли и госпожа Делакор хлипаха тихо в дантелените си кърпички. Тръбните звуци от дъното на шатъра възвестяваха на всички, че Хагрид е извадил една от кърпите си с размери на покривка за маса. Хърмаяни се извърна и озари с усмивка Хари — и нейните очи бяха пълни със сълзи.
            — В такъв случай ви обявявам за мъж и жена, докато смъртта ви раздели.
            Магьосникът с коса на снопчета вдигна магическата си пръчка високо над главите на прегърнатите Бил и Фльор и над тях се посипа дъжд от сребърни звезди, които се завъртяха около телата им. Когато Фред и Джордж дадоха тон за ръкопляскания, златистите балони горе се пукнаха и от тях изхвърчаха и запърхаха райски птици и мънички златни звънчета, които добавиха към олелията своите песни и звънтеж.
            — Госпожи и господа! — провикна се магьосникът с коса на снопчета. — Станете, ако обичате!
            Всички се изправиха на крака, леля Мюриъл замърмори на висок глас, а мъжът замахна с магьосническата си пръчка. Столовете се издигнаха леко във въздуха, брезентовите стени на шатъра изчезнаха и гостите се озоваха под сенник на златни подпори, с прекрасна гледка към окъпаната в слънце овощна градина и провинциалния пейзаж наоколо. После в средата изникна езерце разтопено злато, което се преобрази в лъскав дансинг, столовете във въздуха се разположиха около масички с бели покривки, които се приземиха меко, а музикантите в златисти сака се устремиха към естрадата.
            — Жестоко! — одобри Рон, когато от всички страни изникнаха келнери: някои бяха със сребърни подноси с тиквен сок, бирен шейк и огнено уиски, други едва крепяха купчините сладки и сандвичи.
            — Редно е да отидем и да им честитим — каза Хърмаяни и застана на пръсти, за да види къде точно са Бил и Фльор сред множеството сватбари, отишли да ги поздравят.
            — Има време, ще им честитим по-късно — сви рамене Рон, като грабна от минаващия поднос три бирени шейка и подаде един на Хари. — Хайде, Хърмаяни, дай да седнем някъде… не там! Само не при Мюриъл…
            Като поглеждаше наляво и надясно, Рон ги поведе през празния дансинг и Хари беше сигурен, че приятелят му се озърта за Крум. Докато стигнат до другия край на сенника, повечето маси бяха заети: най-празна беше масата, където Луна седеше сама.
            — Нали нямаш нищо против да седнем тук? — попита Рон.
            — Нямам, нямам — каза тя щастлива. — Татко току-що отиде да поднесе на Бил и Фльор подаръка ни.
            — Какъв е — запаси от стражеви корени, които да им стигнат за цял живот? — подметна Рон.
            Хърмаяни се нацели да го изрита под масата, но улучи не него, а Хари. Със сълзи от болка в очите Хари няколко секунди не беше в състояние да следи разговора.
            Оркестърът беше започнал да свири. Бил и Фльор излязоха първи на дансинга под бурни ръкопляскания, подир малко и господин Уизли поведе натам госпожа Делакор, последваха ги госпожа Уизли с бащата на младоженката.
            — Обичам я тази песен — заяви Луна, заклати се в такт с мелодията, която наподобяваше валс, и след няколко секунди се изправи и отиде с плавна стъпка на дансинга, където започна да се върти съвсем сама на място със затворени очи и разперени ръце.
            — Страхотна е, нали? — възхити се Рон. — Няма грешка.
            Ала в миг усмивката угасна върху лицето му: на освободеното от Луна място се разположи Крум. Хърмаяни поруменя явно от вълнение, този път обаче Крум не беше дошъл да й прави комплименти. Той попита свъсен:
            — Кой е онзи мъж в жълто?
            — Това е Ксенофилиус Лъвгуд, баща на една наша приятелка — отговори Рон. От заядливия му тон се разбра, че въпреки недвусмислената провокация няма да допусне да се присмиват на Ксенофилиус. — Ела да танцуваме — рязко добави той към Хърмаяни.
            Тя се стъписа, но й стана и приятно и се изправи от стола: двамата се скриха във все по-голямата навалица на дансинга.
            — Ха, значи той ходи с нея, така ли? — за миг се разсея Крум.
            — Хм… нещо такова — потвърди Хари.
            — А ти кой си?
            — Барни Уизли.
            Двамата се ръкуваха.
            — Ти, Барни… познаваш ли го добре този тип Лъвгуд?
            — Не, днес се запознах с него. Защо?
            Крум яростно загледа над чашата как Ксенофилиус си бъбри с няколко вълшебници от другата страна на дансинга.
            — Защото ако не беше гост на Фльор, щях незабавно да му обявя дуел заради този мръсен знак върху гърдите му.
            — Знак ли? — учуди се Хари и също се извърна към Ксенофилиус. Странното триъгълно око грееше върху гърдите му. — Защо? Какво му е на знака?
            — Гринделволд. Това е знакът на Гринделволд.
            — Гриндълуолд ли… черния магьосник, когото Дъмбълдор е победил?
            — Същият.
            Крум раздвижи челюст, все едно дъвчеше, после каза:
            — Гринделволд е убил мнозина, например дядо ми. Във вашата държава никога не е бил силен, защото, ако се вярва на хората, се е страхувал от Дъмбълдор… и с основание, като знаем какъв е бил краят му. Но това тук… — посочи той с пръст Ксенофилиус. — Това е неговият символ, познах го веднага: Гринделволд го е издълбал върху една стена в „Дурмщранг“, докато е учил там. Имаше малоумници, които го прерисуваха върху учебниците и дрехите си, искаха да стряскат, да привличат вниманието… после обаче ние, които имаме роднини, избити от Гринделволд, им дадохме добър урок.
            Крум изпука застрашително с кокалчетата на пръстите си и пак изгледа злобно Ксенофилиус. Хари беше озадачен. Струваше му се направо невероятно бащата на Луна да е сред привържениците на черната магия, а и явно никой друг наоколо не беше разпознал триъгълната фигура, подобна на руна.
            — Ти… ъъъ… сигурен ли си, че е на Гриндълуолд?
            — Аз не греша — хладно отсече Крум. — Минавал съм няколко години покрай този знак, познавам го добре.
            — Е, напълно възможно е Ксенофилиус изобщо да не знае какво означава символът. Всички в семейство Лъвгуд са си… особняци. Нищо чудно да го е взел отнякъде и да е решил, че е напречно сечение на нагънаторог шнорхелоподобен квакльо.
            — Напречно сечение на какво?
            — Не знам какво точно представляват, но Ксенофилиус и дъщеря му явно ходят по време на почивката си да ги търсят… — Хари усети, че не се справя добре с обяснението за Луна и баща й. — Ето я — посочи той Луна, която продължаваше да танцува и да размахва ръце около главата си, сякаш гони комари.
            — Защо прави това? — учуди се Крум.
            — Сигурно отпъжда някой хаплив бръмбазък — отговори Хари, разпознал симптомите.
            Крум явно се чудеше дали момчето не го взима на подбив. Извади от мантията магическата си пръчка и заканително заудря с нея по бедрото си — от върха й се разлетяха искри.
            — Грегорович! — каза на висок глас мнимият Барни и Крум трепна, но Хари не му обърна внимание, защото беше много развълнуван — при вида на магическата пръчка на Крум си спомни как преди Тримагическия турнир Оливандър я бе взел и я оглеждаше внимателно.
            — Какво за него? — с подозрение попита Крум.
            — Той е майстор на магически пръчки!
            — Знам — отсече Крум.
            — Изработил е и твоята! Затова си и помислих… куидич…
            Крум го гледаше с все по-големи съмнения.
            — Откъде знаеш, че пръчката ми е изработена от Грегорович?
            — Ами… май четох някъде — започна да увърта Хари. — В списание на феновете — започна да импровизира напосоки и Крум като че се поуспокои.
            — Не помня да съм обсъждал някога с феновете магическата си пръчка — каза той.
            — Е… ъъъ… и къде е сега Грегорович?
            Крум беше озадачен.
            — Престана да работи преди няколко години. Аз съм един от последните, които си купиха магическа пръчка от Грегорович. Неговите са най-добри… но знам, че вие, британците, предпочитате Оливандър.
            Хари не отговори. Престори се, че и той като Крум гледа танцуващите, а всъщност беше погълнат от мислите си. Значи Волдемор издирваше прочут майстор на магически пръчки и Хари скоро се досети за причината: със сигурност го търсеше заради онова, което пръчката на Хари беше направила вечерта, когато Волдемор го беше преследвал в небето.
            Пръчката от бодлива зеленика и перо от феникс беше победила взетата назаем пръчка — нещо, което Оливандър явно не е очаквал или разбрал. Дали Грегорович не знаеше повече от него? Дали наистина беше по-голям майстор от Оливандър и беше посветен в тайни, за които англичанинът дори не знаеше?
            — Това момиче е много красиво — отбеляза Крум и върна Хари на земята, защото сочеше Джини, която тъкмо се беше присъединила към Луна. — И тя ли ти е роднина?
            — Да — отвърна внезапно подразнен Хари, — и със сигурност ходи с един. Голям ревнивец. Едър такъв. По-добре да не му се изпречваш на пътя.
            Крум изсумтя.
            — Какъв е смисълът да си световноизвестен куидичен състезател, щом всички красиви момичета вече са заети?! — възкликна той, после изпи до дъно каквото имаше в бокала и се изправи.
            Тръгна нанякъде, а Хари си взе сандвич от един минаващ сервитьор и заобиколи по края претъпкания дансинг. Искаше да намери Рон и да му каже за Грегорович, но той танцуваше с Хърмаяни чак в средата на дансинга. Хари се облегна на една от златните подпори, загледа Джини, която сега танцуваше с приятеля на Фред и Джордж Лий Джордън, и се опита да не се вкисва заради обещанието, което е дал на Рон.
            Никога досега не беше ходил на сватба и не можеше да определи по какво магьосническите се различават от мъгълските, макар и да беше почти сигурен, че на мъгълските няма сватбена торта с два захарни феникса отгоре, които след разрязването й политнаха, и бутилки шампанско, които си се носят сами из навалицата, без да ги държи никой. Започна да се свечерява, под навеса, където сега светеха реещи се златни фенери, се появиха нощни мушици и веселбата ставаше все по-неудържима. Фред и Джордж отдавна се бяха скрили в мрака заедно с две братовчедки на Фльор, а Чарли, Хагрид и някакъв набит вълшебник с морава шапка с плоско дъно и обърната нагоре периферия пееха в един ъгъл „Одо героят“.
            Хари тръгна из множеството, за да избяга от един пиян вуйчо на Рон, който се чудеше дали той не му е син, и зърна възрастен магьосник, седнал сам на една от масите. С облака бяла коса приличаше по-скоро на старо глухарче и си беше сложил прояден от молците фес. Хари го познаваше смътно отнякъде и като се позамисли, си спомни, че това е Елфиъс Дож от Ордена на феникса, който беше написал материала в памет на Дъмбълдор.
            Момчето отиде при него.
            — Може ли да седна при вас?
            — Ама разбира се, разбира се! — отвърна Дож.
            Гласът му беше доста писклив и хриплив. Хари се наведе към него.
            — Аз съм Хари Потър, господин Дож.
            Старецът зяпна от учудване.
            — Скъпо момче! Артър ми каза, че си тук, но преобразен… толкова се радвам, за мен е такава чест! — Обзет от трепетна нервна радост, Дож сипа на Хари бокал шампанско. — Канех се да ти пиша — пошушна старецът, — след Дъмбълдор… какъв ужас… и за теб, сигурен съм…
            Мъничките очи на Дож изведнъж плувнаха в сълзи.
            — Четох Вашата статия в негова памет в „Пророчески вести“ — каза Хари. — Дори не подозирах, че толкова добре сте се познавали с професор Дъмбълдор.
            — По-добре от всички други — потвърди Дож, докато бършеше с една салфетка очите си. — Със сигурност го познавам най-отдавна, ако не броим Абърфорт… а кой знае защо, хората никога не броят Абърфорт.
            — Понеже стана дума за „Пророчески вести“… не знам, господин Дож, видяхте ли…
            — О, наричай ме Елфиъс, скъпо момче!
            — Та не знам, Елфиъс, видяхте ли интервюто, което Рита Скийтър е дала за Дъмбълдор.
            Лицето на стареца пламна от гняв.
            — О, да, Хари, видях го. Тази жена, или по-точно хищница, постоянно ми додяваше да разговарям с нея. Срам, не срам, ще си призная, че се държах доста грубо, нарекох я нахална жаба, което, както вероятно си забелязал, се увенча с клевети за душевното ми здраве.
            — Та в интервюто — продължи Хари — Рита Скийтър намеква, че на младини професор Дъмбълдор се е занимавал с черна магия.
            — Не вярвай и на дума от това! — извика веднага Дож. — На нито дума! Нека нищо не помрачава спомените ти за Албус Дъмбълдор.
            Хари се взря в угриженото му измъчено лице и усети не успокоение, а отчаяние. Нима Дож наистина смяташе, че е толкова лесно и Хари може просто да предпочете да не вярва? Нима не разбираше, че той има нужда да бъде сигурен, да знае всичко?
            Дож вероятно долови вълненията му, защото побърза да каже с разтревожен вид:
            — Хари, Рита Скийтър е ужасна…
            Думите му обаче беше прекъснати от писклив кикот.
            — Рита Скийтър ли? О, аз пък си я обичам, винаги я чета!
            Хари и Дож погледнаха нагоре и видяха леля Мюриъл, надвесена с шапката си с подскачащи пера и с бокал шампанско в ръката.
            — Написала е книга за Дъмбълдор, знаете ли?
            — Здравей, Мюриъл — поздрави Дож. — Да, тъкмо обсъждахме…
            — Ей, ти там! Дай ми стола си, аз съм на сто и седем години!
            Поредният червенокос братовчед от рода Уизли скочи възмутен, а леля Мюриъл завъртя с изненадваща сила стола и се разположи между Дож и Хари.
            — Здрасти отново, Бари, или както там се казваше — рече тя на Хари. — Та какво обясняваше, Елфиъс, за Рита Скийтър? Знаеш ли, че е написала биография на Дъмбълдор? Изгарям от нетърпение да я прочета, дано не забравя да я поръчам от „Флориш и Блотс“!
            При тези думи Дож се стегна съвсем, докато леля Мюриъл изпи на един дъх бокала и щракна с кокалести пръсти на келнера да й донесе още. Отпи поредната юнашка глътка шампанско, оригна се и после заяви:
            — И не ме зяпайте като препарирани жаби! Преди Албус да стане толкова уважаван, уважаем и така нататък, за него се носеха доста странни слухове.
            — Безпочвено заяждане — отсъди Дож и отново стана червен като репичка.
            — Не съм и очаквала да чуя друго от теб, Елфиъс — изкиска се леля Мюриъл. — Направи ми впечатление, че в онзи материал в негова памет много ловко заобикаляш някои парливи въпроси.
            — Много съжалявам, че мислиш така — отвърна още по-студено Дож. — Уверявам те, писал съм от сърце.
            — О, всички знаем, че боготвореше Дъмбълдор, няма да се учудя, ако още го мислиш за светец, нищо че се разбра как се е отнасял с безмощната си сестра!
            — Мюриъл! — възкликна старецът.
            В гърдите на Хари се прокрадна хлад, който нямаше нищо общо с леденостуденото шампанско.
            — В какъв смисъл? — попита той старицата. — Кой казва, че сестра му е била безмощна? Мислех, че е била болна.
            — Грешно си мислил, нали, Бари! — рече леля Мюриъл, възхитена от впечатлението, което е произвела. — Пък и ти откъде би могъл да знаеш? Всичко това, драги мой, е станало много години преди ти дори да си бил заченат и истината е, че ние, които сме били живи тогава, не сме и подозирали какво всъщност се разиграва. Затова чакам с нетърпение да разбера до какво се е добрала оная Скийтър. Дъмбълдор доста дълго държа устата на тая своя сестра запушена.
            — Не е вярно! — изхриптя Дож. — Изобщо не е вярно!
            — Никога не ми е споменавал, че сестра му е безмощна — каза Хари, без да се замисля, все още скован от вътрешен студ.
            — И защо, интересно ми е, да ти го споменава? — изкряка Мюриъл и се олюля леко на стола, докато се опитваше да съсредоточи поглед върху Хари.
            — Според мен причината Албус да не говори изобщо за сестра си е повече от ясна — подхвана Елфиъс с прегракнал от вълнение глас. — Беше направо смазан от смъртта й…
            — Защо никой не я е виждал, Елфиъс? — изграчи старицата. — Защо половината от нас дори не подозираха за съществуването й, докато не изнесоха ковчега от къщата и не й направиха погребение? Къде беше тоя твой светец Албус, докато Ариана е стояла заключена в мазето? Показваше в „Хогуортс“ колко е неотразим, а нехаеше какво става в собствения му дом!
            — В какъв смисъл „заключена в мазето“? — попита Хари.
            Дож изглеждаше сломен. Леля Мюриъл отново се изкиска и отговори на Хари:
            — Майката на Дъмбълдор беше ужасно женище, направо ужасно. Мъгълокръвна, макар че, доколкото подочух, се преструвала на друго…
            — Изобщо не се е преструвала! Кендра беше прекрасна жена — нещастно прошепна Дож, но леля Мюриъл не му обърна внимание.
            — Горда и много властна, вещица, която би предпочела да умре, но да не роди безмощна…
            — Ариана не е била безмощна — изхриптя Дож.
            — Това го твърдиш ти, Елфиъс, но я ми обясни тогава защо не е отишла да учи в „Хогуортс“! — възкликна бабката. Тя се извърна отново към Хари. — По наше време безмощните често ги криеха. Но да се стигне чак дотам да затворят малко момиченце в къщата и да се правят, че то изобщо не съществува…
            — Аз ще ти кажа, нещата са съвсем различни — намеси се пак Дож, ала леля Мюриъл продължаваше словесната атака, все така извърната към Хари.
            — Безмощните обикновено ги пращаха в мъгълски училища и ги насърчаваха да остават в обществото на мъгълите… много по-великодушно, отколкото да се опитваш да ги вместваш в света на магьосниците, където винаги ще бъдат хора второ качество. Но Кендра Дъмбълдор, естествено, не би допуснала за нищо на света дъщеря й да ходи на мъгълско училище…
            — Ариана си беше болнава — възрази вече съвсем отчаян Дож. — Здравето й винаги е било разклатено, не й позволяваше да…
            — Да излиза от къщата ли? — изграчи Мюриъл. — Въпреки това не е била заведена в „Свети Мънго“, не е викан и лечител, който да я прегледа!
            — Наистина, Мюриъл, ти пък откъде знаеш дали…
            — За твое сведение, Елфиъс, по онова време братовчед ми Ланселот беше лечител в „Свети Мънго“ и под най-строга тайна съобщи на семейството ми, че Ариана изобщо не е била забелязвана там. Според Ланселот това си било изключително подозрително!
            Дож беше на път да се разплаче. Леля Мюриъл, която очевидно се забавляваше невероятно, щракна с пръсти да й донесат още шампанско. Вцепенен, Хари си спомни как навремето семейство Дърсли го държаха затворен, как го заключваха и го криеха само заради престъплението, че е магьосник. Дали сестрата на Дъмбълдор не е била сполетяна от същата участ, но с обратен знак: затворена, защото не е можела да прави магии? И дали Дъмбълдор наистина я беше зарязал на произвола на съдбата и беше заминал за „Хогуортс“, за да докаже колко е неотразим и талантлив?
            — И така, ако Кендра не беше умряла първа — подхвана пак Мюриъл, — щях да си помисля, че именно тя е довършила Ариана…
            — Какви ги говориш, Мюриъл? — простена Дож. — Майка да убие родната си дъщеря? Мисли какви ги дрънкаш!
            — Щом въпросната майка е могла да държи години наред дъщеря си затворена, защо не? — сви рамене старицата. — Но както казах, не се връзва, понеже Кендра умря преди Ариана… май никой не знае от какво…
            — О, Ариана със сигурност я е убила — заяви Дож в храбър опит за презрение. — Защо пък не?
            — Да, от отчаяние Ариана е могла да се опита да се отскубне на свобода и в боричкането да е убила Кендра — съгласи се замислено леля Мюриъл. — Клати глава, колкото си искаш, Елфиъс! Ти беше на погребението на Ариана, нали?
            — Да, бях — потвърди с треперещи устни старецът. — И не помня по-отчаяно тъжен случай. Сърцето на Албус беше разбито…
            — Не само сърцето му. Нали насред опелото Абърфорт му разби и носа!
            Дож и така си изглеждаше ужасен, но това не беше нищо в сравнение с въздействието на тези думи. Мюриъл сякаш го беше пробола с меч. Тя се изкиска на висок глас и пак отпи голяма глътка от шампанското, което се застича по брадичката й.
            — Откъде… — изграчи Дож.
            — Майка ми беше приятелка със старата Батилда Багшот — щастливо оповести леля Мюриъл. — Та Батилда разказа на мама всичко от игла до конец, а аз подслушвах зад вратата. Кавга край ковчега, моля ви се! Както обясни Батилда, Абърфорт изкрещял, че именно Албус е виновен за смъртта на Ариана, и го фраснал по лицето. Пак според Батилда Албус дори не понечил да се защити, което само по себе си вече е странно, в дуел Албус е могъл да победи Абърфорт и със завързани зад гърба ръце.
            Старицата глътна още от шампанското. Разказът за тези отколешни дрязги явно я въодушевяваше точно толкова, колкото ужасяваше Дож. Хари не знаеше какво да мисли и в какво да вярва: искаше да чуе истината, а Дож не правеше друго, освен да седи и тихо да мучи, че Ариана била болна. Хари не можеше да повярва, че Дъмбълдор не се е намесил, ако в собствения му дом се е вършела такава жестокост, и въпреки това в цялата история безспорно имаше нещо странно.
            — Ще ви кажа и друго — заяви Мюриъл и хлъцна, докато оставяше бокала. — Според мен именно Батилда си е развързала езика пред Рита Скийтър. Всички тези намеци в интервюто на Скийтър за важния източник, близък до Дъмбълдор… знаем, че Батилда е видяла с очите си всичко, което се е случвало в семейството, и каквото каже, ще отговаря на истината.
            — Батилда за нищо на света няма да седне да откровеничи пред Рита Скийтър! — прошепна Дож.
            — Батилда Багшот ли? — намеси се и Хари. — Авторката на „История на магията“?
            Името беше отпечатано върху корицата на един от учебниците му, но — честно казано — не от онези, които беше чел особено внимателно.
            — Да — потвърди Дож, който се вкопчи във въпроса му като удавник за спасителен пояс. — Изключително талантлива историчка на магията и стара приятелка на Албус.
            — Подочух, че съвсем е превъртяла — весело съобщи леля Мюриъл.
            — В такъв случай съвсем не й прави чест на Скийтър, че се е възползвала — отсъди Дож, — и изобщо не може да се вярва на нищо, казано от Батилда!
            — О, има начини за възстановяване на паметта и аз съм сигурна, че Рита Скийтър ги владее всичките — възрази леля Мюриъл. — Но дори и Батилда да е съвсем изкукала, убедена съм, че още пази стари снимки, може би дори писма. Познава от дълги години семейство Дъмбълдор… рекох си, че наистина си заслужава човек да отскочи до Годрикс Холоу.
            Хари се задави, както отпиваше от бирения шейк. Закашля се и Дож го удари по гърба, а той погледна леля Мюриъл през сълзите, избили в очите му. След като си възвърна дар словото, попита:
            — Батилда Багшот в Годрикс Холоу ли живее?
            — А как иначе, живее си там открай време! Семейство Дъмбълдор се изселиха там, след като Перцивал беше пратен в затвора, и тя им беше съседка.
            — Семейство Дъмбълдор са живели в Годрикс Холоу?
            — Да, Бари, току-що го казах — потвърди раздразнена старицата.
            Хари се почувства изцеден, празен. Нито веднъж за шест години Дъмбълдор не му беше казвал, че и двамата са живели в Годрикс Холоу и той също е загубил там любими хора. Защо? Дали Лили и Джеймс не са били погребани недалеч от майката и сестрата на Дъмбълдор? Дали професорът е ходел на гробовете им и е минавал покрай гробовете на Лили и Джеймс? А изобщо не беше споменавал на Хари… не си беше направил труда да му каже…
            Хари изобщо не можеше да си обясни защо е толкова важно, но за него бе едва ли не равнозначно на лъжа Дъмбълдор да не му каже, че това място и тези събития ги обединяват. Той се вторачи право пред себе си, почти без да забелязва какво става наоколо, и видя, че Хърмаяни се е отскубнала от тълпата, чак когато тя придърпа един стол и седна до него.
            — Просто не мога да танцувам повече — заяви запъхтяна, после изхлузи една от обувките и разтри ходилото си. — Рон отиде да търси още бирен шейк. Странна работа, току-що видях как Виктор се отдалечава от бащата на Луна вбесен, явно са се карали… — Хърмаяни сниши глас и се взря в Хари. — Добре ли си?
            Той не знаеше откъде да започне, но това не беше важно. Точно тогава през навеса над дансинга падна нещо голямо и сребърно. Издължен и лъскав рис се приземи леко насред изумените танцуващи. Извърнаха се глави, а хората най-близо застинаха в нелепи пози.
            После устата на покровителят се отвори широко и той заговори с високия гърлен провлачен глас на Кингзли Шакълболт:
            — Министерството падна. Скримджър е мъртъв. Те идват.


            Глава девета
            Убежището

            Всичко изглеждаше размито, бавно. Хари и Хърмаяни скочиха и извадиха магическите пръчки. Мнозина едва сега забелязаха, че се е случило нещо необичайно: докато сребристата котка изчезваше, към нея продължаваха да се обръщат глави. От мястото, където се беше приземил покровителят, на студени вълни се плъзна тишина. После някой изпищя.
            Хари и Хърмаяни се хвърлиха към множеството, което беше изпаднало в паника. Гостите се разбягаха кой накъдето види, мнозина се магипортираха, защитните заклинания около „Хралупата“ паднаха.
            — Рон! — извика Хърмаяни. — Рон, къде си?
            Докато си проправяха път през дансинга, Хари видя как сред тълпата изникват фигури с маски и наметала. После зърна Лупин и Тонкс с вдигнати магически пръчки, чу как и двамата викат едновременно „Протего!“ и викът им прокънтя като ехо от всички страни…
            — Рон, Рон! — продължи да крещи през хлипове Хърмаяни, докато ужасените сватбари блъскаха и нея, и Хари, който я сграбчи за ръката, за да не се загубят, точно когато над главите им просвистя струя светлина — той не разбра дали е защитна магия или нещо по-зловещо…
            В този миг се появи и Рон. Хвана Хърмаяни за свободната ръка и Хари усети как тя се завъртя на мига: звуците и образите изчезнаха, притисна ги мрак, единственото, което Хари усещаше, беше ръката на Хърмаяни, докато се промушваха през пространството и времето, отдалечаваха се от „Хралупата“, отдалечаваха се от връхлетелите ги смъртожадни и може би от самия Волдемор…
            — Къде сме? — чу се гласът на Рон.
            Хари отвори очи. За миг му се стори, че все пак не са си тръгнали от сватбата — отново бяха заобиколени от хора.
            — „Тотнъм Корт Роуд“ — оповести запъхтяна Хърмаяни. — Вървете, не спирайте, трябва да намерим къде да се преоблечете.
            Хари се подчини. Почти подтичваха по широката тъмна улица с тълпи от хора, излезли да се позабавляват късно вечерта, и със затворени магазини от двете страни. Покрай тях профуча двуетажен автобус и докато ги подминаваха, неколцина развеселени пътници, връщащи се от кръчма, ги зяпнаха изумени: Хари и Рон още бяха с мантии.
            — Хърмаяни, ние просто нямаме какво друго да облечем — напомни й Рон, когато някаква млада жена прихна в гърлен смях от вида му.
            — Защо не взех мантията невидимка! — ядоса се Хари и се наруга наум за глупостта. — Миналата година непрекъснато я носех със себе си…
            — Няма страшно, нося мантията, нося дрехи и за двамата — успокои ги Хърмаяни. — Просто се постарайте да се държите естествено, докато… ето тук става.
            Тя ги поведе по странична улица, после в укритието на една тъмна пресечка.
            — Твърдиш, че носиш мантията и дрехи… — свъси се Хари срещу Хърмаяни, която не държеше друго, освен обшитата с мъниста чантичка, където сега търсеше нещо.
            — Да, тук са — оповести тя и за огромно изумление на Хари и Рон извади чифт джинси, пуловер, бежови чорапи и накрая сребристата мантия невидимка.
            — Как, да му се не види…
            — Магия за неуловимо уголемяване — обясни момичето. — Сложна си е, но май съм се справила, успях да напъхам тук всичко необходимо. — Хърмаяни леко разклати крехката на вид чантичка и тя прокънтя като багажник — вътре се търкулнаха няколко тежки предмета. — Ох, ужас, това сигурно са книгите — изпъшка тя и надникна в чантата. — А ги бях подредила по теми… както и да е… Хари, ти вземи мантията невидимка. Побързай, Рон, преоблечи се…
            — Кога си направила всичко това? — учуди се Хари, докато Рон смъкваше мантията си.
            — Още в „Хралупата“ ви казах, от няколко дни съм приготвила най-необходимото, в случай че се наложи да се изнесем на пожар. Сутринта, след като ти се преоблече, приготвих и твоята раница и я сложих тук… имах някакво предчувствие…
            — Изумителна си, наистина! — похвали я Рон и й връчи мантията, която беше намотал на топка.
            — Благодаря ти — отвърна Хърмаяни и се усмихна едва-едва, докато напъхваше мантията в чантата. — Моля те, Хари, сложи я тая мантия невидимка.
            Той се заметна през раменете, после пъхна и главата си и изчезна от поглед. Едва сега беше започнал да проумява какво се е случило.
            — Другите… всички на сватбата…
            — Сега не можем да се тревожим за това — прошепна Хърмаяни. — Те преследват теб, Хари, и ако се върнем, само ще изложим всички на още по-голяма опасност.
            — Права е — подкрепи я Рон и макар да не виждаше лицето на Хари, явно долови, че той ще понечи да възрази. — Повечето хора от Ордена бяха там, те ще се погрижат за останалите.
            Хари кимна, после осъзна, че не го виждат, и каза:
            — Така е.
            Но мисълта за Джини и страхът за нея го прорязаха като киселина през стомаха.
            — Хайде да тръгваме, според мен не бива да стоим на едно място — подкани Хърмаяни.
            Върнаха се в страничната улица, а оттам и на главния път, където няколко мъже пееха и криволичеха по отсрещния тротоар.
            — Стана ми интересно защо точно „Тотнъм Корт Роуд“? — попита Рон.
            — Нямам представа, просто ми хрумна, но съм сигурна, че в мъгълския свят сме в по-голяма безопасност, те не очакват да дойдем тук.
            — Така е — съгласи се Рон и се огледа, — но не се ли чувствате някак… като на показ?
            — Къде другаде да отидем? — попита Хърмаяни и се смръщи, защото мъжете на отсрещния тротоар започнаха да й подсвиркват. — Едва ли можем да запазим стаи в „Продънения котел“. Не можем да отидем и на площад „Гримолд“, щом Снейп има достъп до къщата… Бихме могли да опитаме в къщата на нашите, но според мен не е изключено да отидат да ни търсят и там… ох, кога ще млъкнат тия!
            — Е, скъпа? — провикна се най-пияният от мъжете отсреща. — Какво ще кажеш за по чашка? Зарежи го тоя рижавелко и ела да се почерпим.
            — Хайде да седнем някъде — побърза да предложи Хърмаяни, когато Рон отвори уста да извика и той нещо през пътя. — Вижте, защо да не влезем тук?
            Денонощното кафене беше малко и занемарено. Масите с пластмасов плот бяха покрити с тънък мазен слой, но поне нямаше хора. Хари пръв се вмъкна в едно от сепаретата, Рон се намести до него, а срещу тях се разположи Хърмаяни, която беше с гръб към входа и това не й хареса: тя започна често да поглежда през рамо, сякаш имаше тик. На Хари също му беше неприятно, че стои на едно място: докато вървяха, той изпитваше измамното усещане, че имат цел. Почувства под мантията невидимка как го напускат и последните остатъци от многоликовата отвара и ръцете му отново придобиват обичайната си дължина и форма. Извади от джоба очилата и си ги сложи.
            След минута-две Рон каза:
            — Знаете ли, „Продънения котел“ е съвсем наблизо, на „Чаринг Крос…“
            — Не можем, Рон! — възрази на мига Хърмаяни.
            — Не да оставаме там, само да разберем какво се случва!
            — Знаем какво се случва! Волдемор е превзел министерството, какво повече има да узнаваме?
            — Добре, добре, просто ми хрумна.
            Отново настъпи тягостна тишина Сервитьорката дойде вяло с дъвка в устата и Хърмаяни поръча две чаши капучино: Хари беше невидим и щеше да прозвучи странно, ако беше поискала три. В кафенето влязоха двама едри работници, които се сместиха в съседното сепаре. Хърмаяни заговори през шепот:
            — Предлагам да намерим спокойно място и да се магипортираме някъде в провинцията. Щом пристигнем, ще се свържем с Ордена.
            — Можеш ли да измагьосаш говорещ покровител? — попита Рон.
            — Упражнявала съм се и мисля, че мога — потвърди Хърмаяни.
            — Стига това да не им навлече неприятности, макар че е възможно вече да са ги задържали. Боже, каква гадост! — допълни Рон, след като отпи глътка от пенестото сивкаво кафе.
            Келнерката го чу и го изгледа злобно, докато с ленива крачка отиваше да вземе поръчката на новите клиенти. Единият от двамата работници — Хари извърна глава и го погледна, — който беше рус и едър като канара, отпрати с ръка келнерката. Тя го погледна обидено.
            — Хайде тогава да тръгваме, не искам да я пия тази помия — заяви Рон. — Хърмаяни, имаш ли мъгълски пари да платиш?
            — Да, преди да дойда в „Хралупата“, изтеглих целия си жилищноспестовен влог. Но дребните сигурно са чак на дъното — въздъхна тя и се пресегна да вземе обшитата с мъниста чантичка.
            Двамата работници направиха еднакви движения и без да се замисля, Хари стори същото: и тримата извадиха магическите си пръчки. Рон не схвана веднага какво точно става, но след секунда скочи и избута през масата Хърмаяни отстрани на седалката. От силата на заклинанията, направени от смъртожадните, фаянсовите плочки по стената се пръснаха на парчета точно зад мястото, където допреди миг беше главата на Рон, а Хари, който все още беше невидим, изкрещя:
            — „Вцепени се!“
            Едрият рус смъртожаден беше уцелен в лицето от сноп червена светлина и се свлече настрани в безсъзнание. Спътникът му не беше видял кой е запратил проклятието и изстреля второ по Рон: от върха на магическата му пръчка изхвърчаха лъскави черни въжета, които омотаха момчето от глава до пети, келнерката изпищя и хукна към вратата. Хари прати ново зашеметяващо заклинание по втория смъртожаден с изкривено лице, но не го улучи, заклинанието рикошира в прозореца, застигна сервитьорката и тя се свлече пред вратата.
            — „Експулсо*!“ — ревна смъртожадният и масата, зад която стоеше Хари, се пръсна на парчета: от силата на взрива той се залепи за стената и усети как магическата пръчка се отскубва от ръката му, а мантията невидимка се свлича от него.
            [* От „expulsio“ (лат.) — „изгонване“. — Б.пр.]
            — „Петрификус тоталус!“ — изпищя Хърмаяни, която не се виждаше; смъртожадният падна напред като статуя и се приземи с хрущящ трясък сред купчината натрошен порцелан, остатъци от маса и кафе.
            Хърмаяни изпълзя разтреперана изпод седалката и изтръска от косата си парчетата стъкло.
            — „Д-диффиндо!“ — каза тя с насочена към Рон пръчка, а той ревна от болка, защото беше срязала джинсите му при коляното и беше оставила дълбока рана. — О, извинявай, Рон, но ръката ми трепери! „Диффиндо!“
            Разсечените въжета се смъкнаха. Рон се изправи и тръсна ръце, за да ги усети отново. Хари вдигна магическата си пръчка и отиде през отломъците до мястото, където под седалката се беше проснал едрият рус смъртожаден.
            — Трябваше да го позная, той беше там онази нощ, когато загина Дъмбълдор — каза Хари.
            Обърна с крак по-мургавия смъртожаден, чиито очи зашариха бързо между тримата.
            — Това е Долохов — рече Рон. — Виждал съм го на старите обяви за издирвани лица. А едрият май се казва Торфин Роул.
            — Няма значение как се казват — подвикна леко истерично Хърмаяни. — Как са ни намерили? Какво ще правим сега?
            Нейната паника като че ли проясни мислите на Хари.
            — Заключи вратата — нареди й той, — а ти, Рон, угаси осветлението.
            Погледна надолу към вкаменения Долохов, докато ключът на вратата се завъртя, а Рон потопи кафенето в тъмнина със загасителя. Хари чу как мъжете, които бяха закачали Хърмаяни, подвикват в далечината на друго момиче.
            — Какво ще ги правим? — пошушна в тъмното Рон и добави още по-тихо: — Ще ги убием ли? Те нямаше да ни пощадят, ако им паднехме. Дори направиха почти успешен опит.
            Хърмаяни потрепери и отстъпи крачка назад. Хари поклати глава.
            — Трябва само да им направим магия за забрава — каза той. — Така е по-добре, ще ги отклони от следата. Ако ги убием, ще се издадем, че сме били тук.
            — Ти си шефът — заяви Рон с глас, от който пролича, че страхотно му е олекнало. — Но аз не съм правил никога такава магия.
            — Нито пък аз — призна Хърмаяни, — но теорията я знам.
            Тя си пое дълбоко въздух, за да се успокои, после насочи магическата пръчка към челото на Долохов и каза:
            — „Обливиате!“
            Очите на смъртожадния тутакси се разфокусираха и погледът му стана отнесен и замечтан.
            — Блестящо! — похвали я Хари и я потупа по гърба. — Заеми се с другия и със сервитьорката, а ние с Рон ще поразчистим.
            — Ще поразчистваме ли? — възкликна Рон и огледа полуразрушеното кафене. — Ама защо?
            — Не смяташ ли, че ще се запитат какво се е случило, ако дойдат на себе си и видят, че са на място, което изглежда сякаш току-що е било под обстрел?
            — А, да…
            Рон се мъчи доста, докато изтегли от джоба си магическата пръчка.
            — Нищо чудно, че не мога да я извадя, Хърмаяни, взела си старите ми джинси, отеснели са ми.
            — О, извинявай — изсъска Хърмаяни, докато издърпваше сервитьорката да не е при витрината; Хари я чу да мърмори, че Рон можел да си завре пръчката на друго място.
            След като възстановиха кафенето в предишния му вид, те вдигнаха смъртожадните и ги наместиха в сепарето с лице един към друг.
            — Но как са ни намерили? — попита Хърмаяни и замислено огледа двамата безжизнени мъже. — Как са разбрали къде сме? — Тя се обърна към Хари. — Ти… нали си сигурен, че вече не носиш Следата?
            — Няма как да я носи — намеси се Рон. — Тя сама изчезва, щом навършиш седемнайсет години, така е по магическия закон, не може да следва пълнолетен.
            — Щом твърдиш… — каза Хърмаяни. — Ами ако смъртожадните са намерили начин да я пуснат и след седемнадесетгодишен?
            — Но през последните двадесет и четири часа Хари не е бил в близост до смъртожаден! Кой тогава му е пуснал отново Следата?
            Хърмаяни не отговори. Хари се почувства като заразен, белязан: дали смъртожадните наистина ги бяха открили по този начин?
            — Щом аз не мога да правя магии, щом и вие не можете да правите, докато сте близо до мен, без да издадем къде точно се намираме… — подхвана той.
            — Няма да се делим! — твърдо отсече Хърмаяни.
            — Трябва да се скрием на безопасно място — допълни Рон. — И там да обмислим всичко на спокойствие.
            — Площад „Гримолд“ — предложи Хари.
            Другите двама ахнаха.
            — Не ме разсмивай, Хари, Снейп знае как да проникне там!
            — Бащата на Рон каза, че са направили магии срещу него… и дори те да не подействат — настоятелно продължи той, понеже Хърмаяни понечи да го прекъсне, — какво от това? Кълна се, едва ли нещо би ме зарадвало повече от една среща със Снейп!
            — Но…
            — Къде другаде да отидем, Хърмаяни? Това е най-добрата възможност. Снейп е смъртожаден, но ще бъде сам. Ако аз още нося Следата, където и другаде да отидем, към нас ще се спуснат цели пълчища смъртожадни.
            Тя нямаше какво да възрази, но от вида й личеше, че много й се иска. Докато отключваше кафенето, Рон щракна загасителя, за да запали отново лампите. После Хари преброи до три, те развалиха магиите, които бяха направили на трите си жертви, и още преди сервитьорката и двамата смъртожадни да са се размърдали сънено, Хари, Рон и Хърмаяни отново се завъртяха и изчезнаха в сгъстяващия се мрак.
            След няколко секунди белите дробове на Хари се разшириха признателно и той отвори очи: стояха в средата на познатия малък занемарен площад. От всички страни ги наблюдаваха високи порутени къщи. Тримата видяха къщата на номер дванайсет, защото за съществуването й им беше казал Дъмбълдор, Пазителя на нейната тайна, и се завтекоха към нея, като през няколко метра проверяваха дали някой не ги следи или наблюдава. Изкачиха на бегом каменните стъпала и Хари почука веднъж с магическата си пръчка по входната врата. Чуха няколко метални щраквания и дрънчене на верига, после вратата се отвори със скърцане и тримата побързаха да прекрачат прага.
            Щом Хари затвори вратата след другите, старовремските газеници се събудиха за живот и по дългия коридор затрепка светлина. Той изглеждаше точно такъв, какъвто го помнеха: зловещ, покрит с паяжини, с очертания на глави на домашни духчета по стената, които хвърляха причудливи сенки върху стълбището. Портретът на майката на Сириус беше закрит с дълги тъмни завеси. Единственото, което не си беше на мястото, беше кракът на трола, служещ като поставка за чадъри — той беше паднал, сякаш Тонкс отново го беше съборила.
            — Според мен тук е идвал някой — пошушна Хърмаяни и посочи крака.
            — Може да е паднал, докато Орденът се е изтеглял — пошушна в отговор Рон.
            — И къде са проклятията, направени срещу Снейп? — попита Хари.
            — Може би се задействат само при появата му? — предположи Рон.
            Въпреки това продължиха да стоят един до друг на изтривалката при вратата — страхуваха се да влязат навътре в къщата.
            — Е, не можем да стоим тук вечно — заяви Хари и пристъпи напред.
            — Сивиръс Снейп? — прошепна от тъмнината гласът на Лудоокия Муди и тримата отскочиха стреснати назад.
            — Не сме Снейп! — изграчи Хари точно преди над него да просвисти нещо като студен вихър: езикът му се изви назад, така че той не можеше да изрече и дума повече.
            Но още преди да е разбрал какво става в устата му езикът му отново се раздвижи.
            Другите двама явно бяха получили същото неприятно усещане. Рон издаваше звуци, сякаш повръщаше, а Хърмаяни изпелтечи:
            — Т-т-това явно б-б-беше е-е-езиковръзващо проклятие, което Лудоокия е направил за Снейп.
            Хари плахо пристъпи още малко напред. В сумрака в дъното се размърда нещо и още преди тримата да проронят и дума, от килима се надигна фигура — висока, с цвят на прах, ужасяваща.
            Хърмаяни изписка, разпищя се и госпожа Блек, чиито завеси се бяха разтворили, а сивата фигура се заплъзга все по-бързо към тях с дълги до кръста коса и брада, веещи се назад, с хлътнало безплътно лице, с празни очни кухини, чудовищно познато, вцепеняващо преобразено… фигурата вдигна съсухрена ръка и засочи Хари.
            — Не! — изкрещя момчето и макар да беше вдигнало магическата пръчка, не му беше направено никакво заклинание. — Не! Не бяхме ние! Не сме те убили ние…
            При думата „убили“ фигурата се пръсна на огромен облак прах, а Хари се закашля и се огледа с насълзени очи — Хърмаяни се беше свила на пода при вратата и бе закрила главата си с ръце, а Рон трепереше като листо, недодялано я потупваше по рамото и повтаряше:
            — Н-н-няма страшно… от-тиде си…
            Прахта закръжи като мъгла около Хари и отрази синята светлина на газениците, а госпожа Блек продължи да пищи:
            — Мътнороди, боклуци, срам и позор, да скверните дома на предците ми…
            — МЛЪКВАЙ! — ревна Хари и насочи магическата си пръчка към нея.
            Завесите се люшнаха с трясък и взрив от червени искри, отново закриха госпожата и я накараха да замълчи.
            — Това… това беше… — изхлипа Хърмаяни, докато Рон й помагаше да се изправи.
            — Да — потвърди Хари, — но всъщност не беше той, нали? Само привидение, което да уплаши Снейп.
            Запита се дали заклинанието наистина е подействало, или Снейп е изтласкал встрани страшилището със същата лекота, с която бе убил истинския Дъмбълдор. Все така с изопнати нерви, Хари поведе другите двама по коридора едва ли не с очакването да ги връхлетят още ужасии, но нищо не се помръдна, освен една мишка, която притича покрай цокъла.
            — Преди да продължим нататък, не е зле да проверим — пошушна Хърмаяни, бавно вдигна магическата пръчка и каза: — „Хоменум ревелио!“*
            [* Букв. „Разкрий хора“, от „homo, hominis“ (лат.) — „човек, хора“ и „revelo“ (лат.) — „откривам“. — Б.пр.]
            Не се случи нищо.
            — Е, ще го отдадем на шока — добродушно отбеляза Рон. — Какво трябваше да направи заклинанието?
            — Трябваше да направи каквото и направи! — отвърна малко нацупено Хърмаяни. — Това е заклинание, разкриващо присъствие на хора, и тук няма никого освен нас!
            — И дядо Прашко — поправи я Рон, загледан в мястото върху килима, откъдето се беше надигнало онова подобие на труп.
            — Хайде да се качим горе — подкани Хърмаяни, след като също погледна уплашено мястото, и тръгна първа по скърцащото стълбище към всекидневната на първия етаж.
            Размаха магическата пръчка, за да запали старите газеници, после потрепери от течението в стаята и обвила плътно ръце около себе си, предпазливо седна на дивана. Рон прекоси всекидневната и дръпна два-три сантиметра тежките плюшени завеси на прозореца.
            — Не виждам никого — съобщи той. — А ако Хари още носи Следата, би трябвало да са ни проследили дотук. Знам, че не могат да проникнат в къщата, но… Какво става, Хари?
            Той беше извикал: отново го прониза пареща болка в белега, когато през съзнанието му премина нещо като ярка светлина по вода. Той видя голяма сянка и усети ярост, която не беше негова и която за кратко премина на тласъци по тялото му, силна като удар от електрически ток.
            — Какво видя? — попита Рон и тръгна към приятеля си. — Него в нашата къща ли видя?
            — Не, просто усетих гняв… той е направо разярен…
            — Но може да е в „Хралупата“ — каза на висок глас Рон. — Какво още? Видя ли още нещо? Да не би да е направил проклятие на някого?
            — Не, просто усетих гняв… не мога да кажа…
            Хари се почувства притиснат, объркан и Хърмаяни не му помогна, когато подхвана с уплашен глас:
            — Пак ли белегът? Но какво става? Мислех, че тази връзка е прекъсната!
            — Да, беше прекъсната за кратко — промърмори Хари, но понеже белегът още го болеше, му беше трудно да се съсредоточи. — Струва ми се обаче, че… че всеки път когато той губи контрол, тази връзка се възстановява, така поне беше преди…
            — Значи трябва да затвориш съзнанието си! — заяви пискливо Хърмаяни. — Хари, Дъмбълдор настояваше да не използваш тази връзка, той искаше да я прекъснеш, затова трябваше да прилагаш оклумантиката! Не забравяй, че в противен случай Волдемор може да вкарва в съзнанието ти измамни образи…
            — Да, не съм забравил, благодаря — прекъсна я през стиснати зъби той: не се налагаше Хърмаяни да му напомня, че навремето Волдемор беше използвал тази връзка между тях, за да го вкара в капан, и това бе довело до смъртта на Сириус.
            Съжали, че им е казал какво е видял и почувствал, така Волдемор ставаше по-страшен, сякаш напираше да влезе през прозореца в стаята, въпреки това болката в белега се засилваше и Хари се съпротивляваше, все едно се бореше с желанието да повърне.
            Обърна гръб на Рон и Хърмаяни, уж за да разгледа стария гоблен с родословието на Блек върху стената. Точно тогава Хърмаяни изпищя: Хари отново извади магическата пръчка и след като се завъртя рязко, видя как един сребърен покровител влетя през прозореца на всекидневната и се приземи на пода пред тях, където се превърна в невестулка и проговори с гласа на господин Уизли:
            — Всички в семейството са в безопасност, не отговаряйте, наблюдават ни.
            Покровителят се стопи като дим. Рон нададе звук, нещо средно между хленч и стон, и се свлече върху дивана, а Хърмаяни седна до него и го стисна за ръката.
            — Те са добре, те са добре — прошепна тя, Рон се позасмя и я прегърна.
            — Хари — каза той през рамото й, — аз…
            — Не се притеснявай — отвърна Хари, на когото му се гадеше от болката в главата. — Семейството ти е в беда, естествено е да се тревожиш. И аз щях да се чувствам по същия начин. — Той се сети за Джини. — Всъщност и сега се чувствам така.
            Болката в белега достигна връхната си точка и сякаш го прогаряше, както в градината на „Хралупата“. Хари чу като в просъница как Хърмаяни казва:
            — Не искам да оставам сама. Не можем ли да спим тук в спалните чували, които нося, все едно сме на къмпинг?
            Хари чу как Рон се съгласява. Вече не издържаше на болката: трябваше да отстъпи.
            — До тоалетната… — простена и излезе от стаята възможно най-бързо, без да се затичва.
            Едва успя: залости с треперещи ръце вратата след себе си, хвана се за главата, която сякаш щеше да се пръсне, и се свлече на пода; сетне сред взрив от болка усети как гневът, който не беше негов, обсебва душата му, видя дълга стая, осветена само от огън, и едрия рус смъртожаден, който пищеше и се гърчеше на пода, както и по-тънък силует, който се надвеси с насочена магическа пръчка над него, докато Хари каза високо, със студен безпощаден глас:
            — Още, Роул, или да прекратим и да те дадем за храна на Наджини? Лорд Волдемор не е сигурен, че този път ще прости… Затова ли ме извика — за да ми кажеш, че Хари Потър е избягал отново? Драко, покажи още веднъж на Роул какъв е вкусът на нашето недоволство… направи го, или сам ще изпиташ гнева ми!
            Една от цепениците в огъня падна, издигнаха се пламъци и светлината им заподскача по ужасеното бледо лице с остри черти… Хари сякаш изскочи от дълбока вода, пое си няколко пъти въздух, от който гърдите му се издуха, и отвори очи.
            Лежеше с разперени ръце и крака върху студения черен мрамор по пода, носът му беше на сантиметри от крачетата на голямата вана с форма на сребърни змии. Хари седна. Изпитото, вцепенено от ужас лице на Малфой сякаш беше прогорено от вътрешната страна на очите му. На Хари му се повдигна от онова, което беше видял, от начина, по който Волдемор използваше Драко.
            На вратата се почука силно и Хари скочи точно когато иззвънтя гласът на Хърмаяни:
            — Искаш ли си четката за зъби, Хари? Нося ти я.
            — Да, страхотно, благодаря — отговори той, като се помъчи гласът му да звучи възможно най-нехайно, после се изправи да й отвори.


            Глава десета
            Разказът на Крийчър

            На другата сутрин Хари се събуди рано, увит в спалния чувал върху пода на всекидневната. Между тежките завеси се виждаше късче от небето — беше с хладния ясен син цвят на разводнено мастило, някъде между нощта и изгрева, и всичко тънеше в тишина, нарушавана само от дълбокото бавно дишане на Рон и Хърмаяни. Хари погледна тъмните им силуети на пода до него. В пристъп на кавалерски чувства Рон беше настоял Хърмаяни да спи на възглавниците от дивана, така че сега тя беше по-високо от него. Ръката й беше извита на дъга върху пода, пръстите й бяха на сантиметри от Рон. Хари се запита дали са заспали, хванати за ръце. При тази мисъл изведнъж се почувства странно самотен.
            Извърна очи към потъналия в здрач таван и полилея, от който висяха паяжини. Преди по-малко от двайсет и четири часа беше стоял на слънце, при входа на шатъра, и беше чакал гостите, за да ги настани. Струваше му се, че оттогава е минал цял живот. Какво ли щеше да се случи сега? Хари продължи да лежи на пода и да си мисли за хоркруксите, за тежката плашеща задача, която Дъмбълдор му беше възложил… Дъмбълдор…
            Сега почувства по друг начин скръбта, обсебила го след смъртта на директора. Обвиненията, които беше чул на сватбата от Мюриъл, сякаш се бяха загнездили в ума му като болни твари, заразили спомените за магьосника, когото Хари беше превърнал в свой кумир. Дали Дъмбълдор наистина беше допуснал да се случи такова нещо? Нима беше същият като Дъдли, който се задоволяваше просто да наблюдава обидите и пренебрежителното отношение, стига те да не го засягаха лично? Нима беше обърнал гръб на сестра си, която е била скрита и затворена?
            Хари си спомни за Годрикс Холоу и гробовете там, за които Дъмбълдор не беше споменавал никога, спомни си за тайнствените вещи, които им беше оставил без обяснения в завещанието си, и в мрака го плисна негодувание. Защо не му беше казал? Защо не му беше обяснил? Дали изобщо беше държал на него? Или Хари му беше послужил просто за оръдие, което да бъде лъснато и наточено, но на което Дъмбълдор не е вярвал и никога не му се е доверявал?
            Той вече не издържаше да лежи сам с горчивите си мисли. Отчаяно му се прииска да прави нещо и да се поразсее, затова се измъкна от спалния чувал, взе магическата пръчка и тихо излезе от стаята. На площадката прошепна _„Лумос!“_ и в светлината на пръчката тръгна нагоре по стълбището.
            На втория етаж беше стаята, където двамата с Рон бяха спали при предишното им пребиваване тук, и Хари надзърна вътре. Вратите на дрешника зееха отворени, завивките по леглата бяха разбутани. Хари се присети за преобърнатия тролски крак долу. След като Орденът се беше изнесъл, някой беше претърсвал къщата. Снейп? Или може би Мъндънгус, отмъкнал доста неща от този дом и преди, и след смъртта на Сириус. Хари плъзна поглед към портрета, където понякога се настаняваше прапрадядото на Сириус — Финиъс Нигелус Блек, — но той беше празен и в рамката не се виждаше друго, освен малко от мътния фон. Финиъс Нигелус очевидно беше отишъл да пренощува в директорския кабинет в „Хогуортс“.
            Хари продължи нагоре по стълбите, докато не се качи на последния етаж, където имаше само две врати. Върху вратата точно пред него имаше табелка, на която пишеше „Сириус“. Хари никога не беше влизал в стаята на кръстника си. Бутна вратата и я отвори, като държеше пръчката високо, за да свети възможно най-надалеч.
            Стаята беше просторна и навремето сигурно е била красива. Имаше голямо легло с дървена резбована табла в горния край, висок прозорец, закрит от дълги плюшени завеси, полилей с дебел пласт прах и изгорели свещи с гроздове восъчни капки по тях, наподобяващи скреж. Картините по стените и таблата на леглото също бяха прашасали, между полилея и горния край на големия дървен дрешник висеше паяжина и когато Хари влезе по-навътре в стаята, чу как се разбягват подплашени мишки.
            В юношеските си години Сириус беше налепил по стените толкова много плакати и снимки, че сребристосивата коприна на тапетите почти не се виждаше. Хари предположи, че родителите на кръстника му вероятно не са успели да развалят магията за трайно залепване, с която те бяха прихванати за стената, защото беше сигурен, че двамата едва ли са одобрявали вкуса на по-големия си син. Сириус явно се беше престарал в усилията да дразни родителите си. Имаше няколко големи флага на „Грифиндор“ в избеляло червено и златно, които само подчертаваха, че той се е различавал от всички останали в рода на Слидерин. Имаше много снимки на мъгълски мотоциклети, както и — тук Хари неволно се възхити на дързостта на Сириус — няколко плаката с млади мъгълки по бикини; ясно беше, че са мъгълки, понеже не се движеха върху снимките, а излинелите им усмивки и изцъклени очи бяха застинали върху хартията. Това влизаше в контраст с единствената магьосническа фотография върху стените — четирима ученици от „Хогуортс“, които стояха, хванати за ръце, и се усмихваха срещу фотоапарата.
            С радостна тръпка Хари позна баща си: несресаната му черна коса беше отметната назад точно като неговата и той също носеше очила. До него беше Сириус, безгрижно красив, с някак нагло лице, много по-младо и щастливо, отколкото Хари го беше виждал някога. Вдясно от Сириус стоеше Петигрю, с цяла глава, че и повече по-нисък, възпълен и с воднисти очи, поруменял от задоволство, че е включен в най-страхотната от всички банди, заедно с такива обожавани размирници като Джеймс и Сириус. Отляво на Джеймс беше Лупин, дори тогава малко размъкнат, но със същия изумен радостен вид, задето е усетил, че го харесват и приемат… Дали Хари виждаше всичко това на снимката просто защото знаеше как точно е било? Опита се да я свали от стената, в края на краищата вече беше негова — Сириус му беше завещал всичко, — тя обаче не помръдна. Сириус се беше постарал всячески да попречи на родителите си да променят стаята.
            Хари огледа пода. Небето навън изсветляваше и на снопа светлина се видя, че по килима са разпилени късчета хартия, книги и дребни предмети. Някой явно беше претърсил и стаята на Сириус, но беше отсъдил, че вещите тук нямат почти никаква стойност. Някои от книгите бяха изтръсквани толкова силно, че се бяха разделили с кориците си и по пода бяха изпаднали отделни страници.
            Хари се наведе, взе някои от хартийките и листовете и ги огледа. Единият лист беше от старо издание на „История на магията“ на Батилда Багшот, друг — от ръководство за поддържане на мотоциклет. Върху третия имаше нещо, написано на ръка, и той беше смачкан на топка: Хари го изглади.

            Драги ми Лап,
            Благодаря ти, много ти благодаря за подаръка за рождения ден на Хари! Той със сигурност му е любимият. Само на годинка е, а вече хвърчи на метла играчка и изглежда страшно доволен от себе си, пращам ти и снимка, за да се увериш сам. Знаеш, че метлата се издига само на около половин метър, но Хари насмалко да убие котката и счупи една ужасна ваза, която Петуния ми прати за Коледа (тук нямам оплаквания). Джеймс, разбира се, го смята за много забавно, твърди, че синът ни щял да стане велик състезател по куидич, но се наложи да махнем всичко чупливо и постоянно да го държим под око, когато възседне метлата.
            Рожденият ден беше съвсем скромен, пихме чай само ние и старата Батилда, която винаги е много мила с нас и душа дава за Хари. Ужасно съжаляваме, че не успя да дойдеш и ти, но Орденът трябва да е на първо място, пък и Хари още си е малък, не разбира, че това е рожденият му ден! Напоследък Джеймс е някак потиснат, задето се налага да стои затворен тук, опитва се да го прикрие, но аз усещам… освен това Дъмбълдор още не му е върнал мантията невидимка, затова не можем да идем и на излет. Ако успееш да ни дойдеш на гости, това ще го ободри много. В края на миналата седмица тук беше Опаш, стори ми се посърнал, но сигурно е заради новината за семейство Макинън — и аз плаках цяла вечер, като научих.
            Батилда наминава почти всеки ден, страхотна е тази бабка и знае изумителни истории за Дъмбълдор, не съм сигурна, че той ще остане доволен, ако научи. Всъщност и аз не знам доколко да вярвам, струва ми се невероятно Дъмбълдор да…

            Крайниците на Хари бяха изтръпнали. Той стоеше, без да се помръдва, стискаше между вкочанените си пръсти намерения като по чудо лист хартия, а някакъв беззвучен взрив запращаше в равни количества по жилите му тътнеща радост и скръб. Стигна със залитане до леглото и седна.
            Прочете писмото още веднъж, но и сега не разбра повече, отколкото първия път, и примирено се взря в самия почерк. Майка му беше написала „у“-тата по същия начин като него: Хари започна да търси буквата из цялото писмо и всеки път, щом я видеше, тя му приличаше на бързо приятелско помахване иззад було. Писмото беше невероятно съкровище, доказателство, че Лили Потър е живяла, наистина е живяла, че топлата й ръка се е движела някога по този пергамент, че е оставяла мастило по тези букви, по тези думи, думи за него, за нейния син Хари.
            Той припряно избърса сълзите, избили в очите му, и прочете писмото за трети път, като се съсредоточи върху смисъла. Сякаш слушаше полузабравен глас.
            Имали са котка… тя сигурно е загинала като родителите му в Годрикс Холоу… или пък е избягала, когато вече не е имало кой да я храни… Сириус му е купил първата метла… майка му и баща му са се познавали с Батилда Багшот — дали Дъмбълдор ги е запознал? „Дъмбълдор още не му е върнал мантията невидимка…“ Виж ти!
            Хари застина и се замисли над думите на майка си. Защо ли Дъмбълдор е взел мантията невидимка на Джеймс? Хари помнеше съвсем ясно как преди години директорът му беше казал: „На мен не ми трябва мантия, за да стана невидим“. Може би някой не толкова способен член на Ордена се е нуждаел от мантия и Дъмбълдор просто му я е дал?
            Хари продължи нататък: „… тук беше Опаш…“ Предателят Петигрю, който се сторил на Лили „посърнал“. Дали е осъзнавал, че за последен път вижда Джеймс и Лили живи?
            И накрая отново Батилда, която е разказвала някакви изумителни истории за Дъмбълдор: „Струва ми се невероятно Дъмбълдор да…“
            Дъмбълдор какво? Но имаше куп неща около Дъмбълдор, които биха били невероятни: например навремето да е получил на контролно по трансфигурация слаба оценка или като Абърфорт да се е увличал по магиите с кози…
            Хари се изправи и отново огледа пода: краят на писмото може би беше някъде тук? Той вдигаше листовете един по един и от нетърпение ги мачкаше не по-малко невнимателно от първия човек, тършувал из стаята, после започна да отваря чекмеджетата и да тръска книгите, стъпи на един стол, за да прокара ръка отгоре по дрешника, пъхна се под леглото, опипа под креслото.
            Накрая, както лежеше по лице на пода, забеляза под скрина с чекмеджетата разкъсана хартия. Издърпа я — беше голямо парче от снимката, за която Лили Потър разказваше в писмото си. На нея ту профучаваше, ту пак изчезваше чернокосо невръстно дете на мъничка метла, което се заливаше от смях, показваха се и два крака, вероятно на Джеймс, които го гонеха. Хари пъхна снимката в джоба си, при писмото на Лили, и продължи да търси втория лист.
            След още четвърт час обаче беше принуден да заключи, че краят на писмото го няма. Дали просто се беше изгубил през шестнадесетте години, откакто майка му го беше написала, или го беше взел човекът, претърсвал стаята? Хари отново прочете първия лист, този път за да види дали по него ще се досети какво важно е пишело върху втория. Метлата играчка едва ли представляваше интерес за смъртожадните… единственото полезно нещо, което би могло да има върху втория лист, беше някаква информация за Дъмбълдор. „Струва ми се невероятно Дъмбълдор да…“
            — Хари! Хари! Хари!
            — Тук съм! — извика той. — Какво има?
            Пред вратата се чу тропот от стъпки и в стаята нахълта Хърмаяни.
            — Събудихме се и не знаехме къде си — каза тя запъхтяна. Обърна се и се провикна през рамо: — Рон! Намерих го!
            Гласът на Рон прокънтя раздразнено някъде отдалеч, няколко етажа по-долу:
            — Добре! Предай му от мен, че е тъпанар!
            — Хари, много те моля, не изчезвай така, ужасно се уплашихме! И защо всъщност си се качил тук? — Тя огледа претършуваната стая. — Какво правиш?
            — Виж какво намерих току-що.
            Той й подаде писмото на майка си. Хърмаяни го взе и го зачете, а през това време Хари я наблюдаваше. Щом стигна края на страницата, тя извърна очи към него.
            — О, Хари…
            — И това.
            Подаде й и скъсаната снимка и Хърмаяни се усмихна при вида на малкото дете на метлата играчка, което ту изникваше, ту отново се скриваше от поглед.
            — Търся края на писмото — обясни Хари, — но тук го няма.
            Хърмаяни се огледа.
            — Ти ли си разхвърлял така, или някой друг го е направил преди да дойдеш?
            — Някой е тършувал преди мен — отвърна Хари.
            — Така си и знаех. Всички стаи, в които надникнах, докато се качвах насам, са претърсвани. Какво са издирвали според теб?
            — Ако е бил Снейп — информация за Ордена.
            — Но човек би помислил, че Снейп вече разполага с всичко, което му трябва, нали и той членуваше в Ордена?
            — Ами ако са търсели нещо за Дъмбълдор — вметна Хари, защото много му се искаше да обсъдят неговото предположение. — Например втория лист от писмото. Знаеш ли коя е тази Батилда, за която мама споменава?
            — Коя, коя?
            — Батилда Багшот, авторка на…
            — „История на магията“ — продължи заинтригувано Хърмаяни. — Значи родителите ти са я познавали? Била е невероятна историчка на магията.
            — И още е жива — уточни Хари, — живее в Годрикс Холоу, леля Мюриъл разказваше за нея на сватбата. Познавала е и семейството на Дъмбълдор. Ще бъде доста интересно да поговорим с нея, нали?
            Хърмаяни се усмихна прекалено разбиращо и това не му хареса. Той взе от нея писмото и снимката и ги пъхна в кесийката около врата си — само и само да не я гледа и да не се издаде.
            — Разбирам желанието ти да поговориш с нея за майка си и баща си, а също и за Дъмбълдор — рече Хърмаяни. — Но това всъщност няма да ни помогне особено в търсенето на хоркруксите, нали? — Хари не отговори и тя продължи бързо: — Знам, Хари, че много искаш да отидеш в Годрикс Холоу, но ме е страх… Страх ме е, защото вчера смъртожадните ни намериха много лесно. Заради това повече от всякога ми се струва, че не бива дори да припарваме до мястото, където са погребани родителите ти… сигурна съм, че смъртожадните очакват да го посетиш.
            — Не е само това — възрази Хари, който продължаваше да избягва погледа й. — На сватбата Мюриъл наговори разни неща за Дъмбълдор, искам да знам истината…
            И той повтори разказа на Мюриъл. След като приключи, Хърмаяни възкликна:
            — Сега разбирам защо това те е разстроило…
            — Не съм разстроен — излъга той. — Просто искам да знам дали е истина, или…
            — Хари, нима очакваш да чуеш истината от стара злобарка като Мюриъл или от Рита Скийтър? Как изобщо им вярваш? Та ти познаваше Дъмбълдор!
            — Мислех, че го познавам — промърмори Хари.
            — Но ти знаеш колко истина имаше в онова, което Рита написа за теб! Дож е прав, как изобщо допускаш тези хора да помрачават спомените ти за Дъмбълдор?
            Той извърна очи, за да не проличи колко е обиден. От него отново искаха сам да си избере в какво да вярва. А Хари просто искаше истината. Защо всички бяха преизпълнени с решимост той да не я научава?
            — Дали да не слезем в кухнята? — предложи Хърмаяни след кратко мълчание. — И да потърсим нещо за закуска.
            Хари се съгласи, но без желание, и тръгна след нея към стълбищната площадка, където подмина втората врата на етажа. По боята под малката табелка, която Хари не беше забелязал в тъмното, имаше дълбоки драскотини. Той спря в горния край на стълбището, за да прочете надписа върху табелката. Беше високопарен, написан на ръка с четлив почерк, от типа надписи, какъвто би си сложил на вратата на стаята Пърси Уизли.
                        Влизането забранено
                        без изричното разрешение на
                        Регулус Арктурус Блек
            Сякаш го плисна гореща вълна, но не разбра веднага защо. Отново прочете надписа. Хърмаяни вече беше на долния етаж.
            — Хърмаяни! — повика я той и се изненада колко спокоен е гласът му. — Върни се.
            — Какво има?
            — Р.А.Б. Мисля, че го открих.
            Чу как тя ахва и веднага дотича обратно.
            — В писмото на майка ти ли? Но аз не видях…
            Хари поклати глава и посочи табелата. Хърмаяни я прочете и стисна ръката на Хари толкова силно, че той трепна.
            — Братът на Сириус? — прошепна момичето.
            — Бил е смъртожаден — отвърна Хари. — Сириус ми е разказвал за него, присъединил се е към тях съвсем млад, после се уплашил и опитал да се махне… затова са го убили.
            — Всичко си идва на мястото! — възкликна Хърмаяни. — Щом е бил смъртожаден, значи е имал достъп до Волдемор, а ако се е разочаровал, вероятно е решил да тръгне срещу него! — Тя пусна Хари, надвеси се над перилата и изпищя: — Рон! РОН! Качвай се, бързо!
            След минута той се появи задъхан, с протегната магическа пръчка.
            — Какво има? Ако пак са гигантски паяци, искам първо да закуся…
            Рон се свъси срещу табелката върху вратата на Регулус, която Хърмаяни сочеше мълчаливо.
            — Какво? Това е братът на Сириус, нали? Регулус Арктурус… Регулус… Р.А.Б.! Медальонът с капачето… не мислите ли, че…
            — Хайде да проверим! — прикани Хари.
            Бутна вратата — беше заключена. Хърмаяни насочи магическата си пръчка към дръжката и каза:
            — „Алохомора!“
            Чу се щракване и вратата зейна.
            Тримата прекрачиха прага заедно и се огледаха. Стаята на Регулус беше малко по-тясна от тази на Сириус, но и в нея се долавяше някогашно величие. Ако Сириус се беше стремил да подчертае, че се различава от останалите в семейството, Регулус се беше опитвал всячески да наблегне на обратното. Слидеринските цветове — изумрудено и сребърно — се виждаха навсякъде: по покривалото на леглото, по стените и прозорците. Гербът на рода Блек беше изрисуван най-прилежно над леглото заедно с девиза „Toujours pur“. Под него имаше цяла колекция пожълтели вестникарски изрезки, прихванати така, че да образуват назъбен отстрани колаж. Хърмаяни прекоси стаята, за да ги разгледа.
            — Всичките са за Волдемор — съобщи тя. — Изглежда Регулус е бил негов поклонник доста години преди да стане смъртожаден…
            Когато тя седна на леглото, за да прочете изрезките, от покривалото на малък облак се вдигна прах. През това време Хари беше забелязал друга снимка: от рамката се усмихваше и махаше с ръка един от куидичните отбори в „Хогуортс“. Хари се приближи и видя върху гърдите им изображения на змии: слидеринци. Тутакси позна Регулус, седнал в средата на предния ред — беше със същата тъмна коса и леко високомерно изражение като брат си, но по-дребен, по-слаб и не толкова красив като него.
            — Играел е търсач — отбеляза Хари.
            — Какво? — попита разсеяно Хърмаяни, която още беше погълната от вестникарските изрезки за Волдемор.
            — Седнал е в средата на предния ред, а точно там слагат търсачите… все едно — заключи Хари, забелязал, че никой не го слуша: Рон лазеше на четири крака и надзърташе под дрешника.
            Хари се огледа, за да види къде в стаята може да се скрие нещо, и се приближи до писалището. И тук някой беше тършувал преди тях. Съдържанието на чекмеджетата беше изсипано наскоро и прахта по него беше махната, но там нямаше нищо ценно: употребявани пачи пера, остарели учебници, по които личеше, че с тях са се отнасяли доста грубо, наскоро счупено шишенце мастило, което беше засъхнало на лепкава утайка по другите неща в чекмеджето.
            — Има по-лесен начин — намеси се Хърмаяни, докато Хари бършеше в джинсите си мастилото, останало по пръстите му. Тя вдигна магическата пръчка и каза: — „Акцио медальон!“
            Не се случи нищо. Рон, който претърсваше гънките на избелелите завеси, погледна разочарован.
            — И какво излиза? Медальонът не е тук?
            — О, пак може да си е тук, но да му е направено контразаклинание, за да не бъде призован с магия — обясни Хърмаяни.
            — Като заклинанието, с което Волдемор беше омагьосал каменния съд в пещерата — добави Хари, като си спомни защо не успя да направи призоваващо заклинание на фалшивия медальон с капачето.
            — Как тогава ще го намерим? — попита Рон.
            — Ще претърсим на ръка — предложи Хърмаяни.
            — Страхотна идея! — завъртя очи Рон и продължи с огледа на завесите.
            Повече от час претърсваха стаята сантиметър по сантиметър, но накрая бяха принудени да заключат, че медальонът с капачето не е там.
            Слънцето вече се беше извисило и светлината му ги заслепяваше дори през мръсните прозорци на стълбищната площадка.
            — Но може да е някъде другаде в къщата — отсъди бодро Хърмаяни, докато слизаха. Хари и Рон явно се бяха обезсърчили, докато тя изглежда беше добила още по-голяма решимост. — Независимо дали е успял да го унищожи, той е искал да го скрие от Волдемор, нали? Помните ли от какви ужасии трябваше да се отървем последния път, когато бяхме тук? Онзи часовник с кутия, който стоварваше махалото върху всеки, и старите мантии, които се нахвърлиха да душат Рон… Регулус може да ги е сложил там да пазят скривалището на медальона с капачето, но кой да се сети то… то…
            Хари и Рон я погледнаха. Тя стоеше с единия крак във въздуха и с вцепененото лице на човек, на когото току-що е направена магия за забрава, дори очите й се бяха разфокусирали.
            — … тогава — довърши момичето през шепот.
            — Какво ти става? — попита Рон.
            — Имаше и медальон с капаче.
            — Моля? — възкликнаха в един глас Хари и Рон.
            — В шкафа с витринката във всекидневната. Никой не успя да го отвори. И ние… ние…
            Хари се почувства така, сякаш по гърдите му се е плъзнала тухла и го е ударила в стомаха. Спомни си: дори беше държал медальона, докато си го предаваха от човек на човек и всеки се мъчеше да го отвори. Бяха го метнали в чувала с боклуците заедно с табакерата с брадавична прах и музикалната кутия, от която на всички им се доспиваше…
            — Крийчър отмъкна от нас доста вещи — рече накрая, като се поокопити. Това беше единствената възможност, единствената плаха надежда, която им оставаше, и той смяташе да се вкопчи в нея, докато не го принудеха да се откаже. — В килера в кухнята беше натрупал цяло съкровище. Хайде, елате.
            И той хукна надолу по стълбището, като взимаше по две стъпала наведнъж, а Хърмаяни и Рон се завтекоха с тропот след него. Вдигнаха такъв шум, че докато минаваха по коридора, събудиха портрета на майката на Сириус.
            — Боклуци! Мътнороди! Отрепки! — разпищя се тя след тях, а те се втурнаха към кухнята в подземието и затръшнаха вратата след себе си.
            Хари изтича в другия край на помещението, спря като закован пред килера на Крийчър и го отвори. Вътре беше гнездоподобното легло от мръсни стари одеяла, където домашното духче беше спало навремето, но по тях вече не проблясваха дрънкулките, които Крийчър беше отнесъл, за да ги запази. Там се виждаше само стар екземпляр на „Потомствена аристокрация. Родословие на магьосниците“. Хари отказваше да повярва на очите си: грабна одеялата и ги изтръска. От тях изпадна само една мъртва мишка, която зловещо се търкулна по пода. Рон се хвърли със стон на един от столовете в кухнята, Хърмаяни затвори очи.
            — Още не сме приключили — заяви Хари и силно извика: — Крийчър!
            Чу се силно „пук!“ и домашният дух, който Хари беше наследил с такова нежелание от Сириус, изникна сякаш отдън земя пред студеното празно огнище: половин човешки ръст, бледа кожа, увиснала на гънки, гъсти бели косми по щръкналите като на прилеп уши. Пак беше с мръсния парцал, с който го бяха видели първия път, а от презрителния поглед, който отправи към Хари, пролича, че отношението му към смяната на господаря не се е променило в по-голяма степен от облеклото му.
            — Господарю! — изграчи Крийчър с глас като на жабок и след като се поклони дълбоко, замърмори на коленете си: — Върнал се в някогашния дом на господарката заедно с родоотстъпника Уизли и с мътнорода…
            — Забранявам ти да наричаш когото и да било „родоотстъпник“ и „мътнород“! — ревна Хари.
            С носа си като зурла и кървясалите очи домашното духче определено щеше да му се струва отблъскващо, дори и да не беше предало Сириус на Волдемор.
            — Имам един въпрос към теб — продължи с разтуптяно сърце Хари и погледна надолу към домашното духче — и ти заповядвам да ми кажеш истината. Разбра ли?
            — Да, господарю — потвърди Крийчър и пак се поклони доземи: Хари видя как устните му мърдат беззвучно и явно изричат обидите, които духчето беше получило забрана да изрича на глас.
            — Преди две години във всекидневната горе имаше голям златен медальон с капаче — продължи Хари, а сърцето му туптеше до пръсване. — Ние го изхвърлихме. Случайно да си го взел?
            За миг настъпи тишина, Крийчър се изправи и погледна Хари право в лицето. После каза:
            — Да.
            — Къде е той сега? — попита ликуващо Хари; Рон и Хърмаяни също видимо се зарадваха.
            Крийчър затвори очи, сякаш нямаше сили да види реакцията им на следващите му думи.
            — Няма го.
            — Как така го няма? — повтори като ехо Хари и въодушевлението му се изпари. — В какъв смисъл го няма?
            Домашният дух потрепери. После залитна.
            — Крийчър — тросна се ядно Хари, — заповядвам ти…
            — Мъндънгус Флечър… — изграчи духчето, все още със стиснати очи. — Мъндънгус Флечър е откраднал всичко: снимките на госпожица Бела и на госпожица Сиси, ръкавиците на господарката, ордена „Мерлин“ първа степен, бокалите с родовия герб и… и… — Крийчър едва си поемаше въздух: хлътналите му гърди бързо се издуваха и после пак се снишаваха, след това той отвори очи и нададе смразяващ кръвта писък: — … и медальона с капачето, медальона на господаря Регулус… Крийчър сгрешил, Крийчър не изпълнил неговите заповеди!
            Хари реагира инстинктивно — когато Крийчър посегна към ръжена в огнището, той се спусна към него и го долепи до земята. Писъкът на Хърмаяни се сля с врясъците на Крийчър, но Хари се развика така, че заглуши и двамата:
            — Крийчър, заповядвам ти да не мърдаш!
            Усети, че домашното духче застива, и го пусна. Крийчър продължи да лежи, проснат върху студения каменен под, а от ококорените му очи се застичаха сълзи.
            — Пусни го, Хари — прошепна Хърмаяни.
            — За да се самобичува с ръжена ли? — изсумтя той и приклекна до духчето. — Без тия! И така, Крийчър, искам истината: откъде знаеш, че Мъндънгус Флечър е откраднал медальона с капачето?
            — Крийчър го видял! — простена духчето, а сълзите продължиха да се леят върху зурлата му и да влизат в устата с потъмнели зъби. — Крийчър го видял как идва откъм килера, награбил съкровищата на Крийчър. Крийчър казал на крадльото да спре, но Мъндънгус Флечър се засмял и п-по-бягнал…
            — Ти каза, че медальонът е на „господаря Регулус“ — напомни Хари. — Защо? Откъде се е появил? Какво общо има с него Регулус? Седни, Крийчър, и ми разкажи всичко, което знаеш за медальона и как Регулус е свързан с него.
            Домашното духче седна, свито на кълбо, завря между коленете мокрото си лице и се заклати напред-назад. Когато заговори, гласът му беше глух, но се чуваше добре в тихата кънтяща кухня.
            — Господарят Сириус избяга… прав му път, защото той беше лошо момче и разби със своеволията си сърцето на господарката! Но господарят Регулус беше момче с достойнство, знаеше какво подобава да прави като истински потомък на рода Блек и на гордите чистокръвни. Години наред говореше за Черния лорд, който се готвел да изкара магьосниците от скривалищата им, за да властват над мъгълите и мъгълокръвните… и когато беше на шестнайсет години, господарят Регулус се присъедини към Черния лорд. Толкова горд, толкова горд, служеше му с такава готовност… После, година след като беше отишъл да му служи, господарят Регулус слезе един ден долу в кухнята при Крийчър. Господарят Регулус винаги обичал Крийчър. И господарят Регулус каза… каза… — Той се заклати по-бързо от всякога. — Каза, че на Черния лорд му трябвало домашно духче.
            — На Волдемор му е трябвало домашно духче? — повтори Хари и се извърна към Рон и Хърмаяни, които изглеждаха не по-малко озадачени от него.
            — О, да — простена Крийчър. — И господарят Регулус предложил Крийчър. Господарят Регулус каза, че било чест за него и за Крийчър, който на всяка цена трябвало да направи каквото му заповяда Черния лорд… и после да се п-п-рибере вкъщи. — Крийчър се заклати още по-бързо и захлипа. — Затова Крийчър отиде при Черния лорд. Черния лорд не каза на Крийчър какво им предстои да правят, само отведе Крийчър в една пещера край морето. И вътре в пещерата имаше огромно черно езеро…
            Хари настръхна. Граченето на Крийчър сякаш достигаше до него през онази тъмна вода. Представи си какво се е случило съвсем ясно, сякаш е присъствал.
            — Имаше лодка…
            То се знае, че е имало лодка: Хари я беше виждал — призрачнозелена и малка, омагьосана да прекарва само по един магьосник и една жертва към острова в средата. Значи така Волдемор е проверил защитата, с която е обградил хоркрукса — взел е назаем създание за еднократна употреба, домашно духче…
            — На острова имаше с-с-съд, пълен с отвара. Черния лорд накара Крийчър да я изпие… — Домашният дух трепереше като листо. — Крийчър отпил и като отпил, видял ужасни неща… всичко отвътре му горяло… Крийчър започнал да вика господаря Регулус — да дойде и да го спаси, започнал да вика господарката Блек, а Черния лорд само се смееше… накара Крийчър да изпие до дъно отварата… пусна в празния съд медальон с капаче… и пак го напълни с отвара. После Черния лорд отплава и остави Крийчър на острова…
            Хари си представи какво се е разиграло. Видя как бледото змийско лице на Волдемор изчезва в мрака, а червените му очи са вперени безпощадно в гърчещото се домашно духче, което би умряло броени минути след като се поддаде на непоносимата жажда, предизвиквана от отварата… От тук нататък обаче Хари не успя да си представи нищо, защото не проумяваше как Крийчър се е измъкнал.
            — Крийчър ожаднял, Крийчър припълзял до края на острова и пил от черното езеро… и от водата се показаха ръце, мъртвешки ръце, които завлачиха Крийчър под повърхността…
            — Как избяга оттам? — попита Хари и не се учуди, че шепти.
            Крийчър вдигна грозното си лице и погледна Хари с големите си кървясали очи.
            — Господарят Регулус каза на Крийчър да се върне — каза той.
            — Знам… но как избяга от инфериите?
            Домашното духче изглежда не го разбра.
            — Господарят Регулус каза на Крийчър да се върне — повтори то.
            — Знам, но…
            — Е, не е ли очевидно, Хари? — възкликна Рон. — Магипортирал се е!
            — Но в пещерата не можеше нито да се влезе, нито да се излезе с магипортиране — възрази Хари, — в противен случай Дъмбълдор…
            — Магията на домашните духчета не е същата, както на вълшебниците — напомни Рон. — Нали те могат да влизат и да излизат с магипортиране от „Хогуортс“, а ние — не.
            Настъпи мълчание, докато Хари осмисли думите му. Как може Волдемор да е допуснал такава грешка? Но още докато си задаваше този въпрос, Хърмаяни заговори с леден глас:
            — Волдемор, разбира се, силно е подценил възможностите на домашните духчета, точно както всички чистокръвни, които се държат с тях като с добичета… сигурно и през ум не му е минавало, че владеят магии, за които той не знае.
            — Висш закон за домашното духче е да изпълнява волята на господаря — монотонно заяви Крийчър. — На Крийчър му беше казано да се прибере вкъщи, затова Крийчър се прибрал…
            — Значи си направил каквото са ти наредили, нали така? — подхвана благо-благо Хърмаяни. — Изобщо не си нарушил заповедите.
            Крийчър кимна и продължи да се клати все така бързо.
            — И какво стана, когато се върна? — намеси се пак Хари. — Какво каза Регулус, когато ти му разказа всичко?
            — Господарят Регулус беше много разтревожен, много разтревожен — изграчи духчето. — Господарят Регулус нареди на Крийчър да се скрие и да не напуска къщата. А после… една нощ скоро след това господарят Регулус дойде да търси Крийчър в килера и господарят Регулус се държеше много странно, не както обикновено, беше смутен в душата си, Крийчър го усетил… и помоли Крийчър да го заведе в пещерата… в пещерата, където Крийчър ходил с Черния лорд…
            И двамата тръгнали. Хари си представи съвсем ясно уплашения стар домашен дух и кльощавия мургав търсач, който толкова много приличал на Сириус… Крийчър е знаел как да отвори тайния вход на подземната пещера, знаел е как да вдигне малката лодка, този път заедно с него към острова със съда с отвара е поел любимият му господар Регулус…
            — И те е накарал да изпиеш отварата? — попита отвратен Хари.
            Но Крийчър поклати глава и се разплака. Хърмаяни вдигна ръце към устата си — явно беше проумяла нещо.
            — Г-господарят Регулус извади от джоба си медальон с капаче като на Черния лорд — обясни Крийчър, а сълзите продължиха да се леят от двете страни на зурлестия му нос. — И каза на Крийчър да го вземе и щом съдът се изпразни, да размени медальоните…
            Хлиповете му се бяха превърнали в силни стенания и Хари трябваше да се напрегне и да се съсредоточи, за да го разбира.
            — И заповяда… на Крийчър да тръгва без него. И каза на Крийчър… да се прибере у дома… и да не споменава на господарката… какво е направил… а да унищожи… първия медальон. И господарят Регулус изпи… до капка цялата отвара… и Крийчър разменил медальоните… и гледал… как издърпват… господаря Регулус под водата… и…
            — О, Крийчър! — зави Хърмаяни, която също плачеше.
            Свлече се на колене до домашното духче и се опита да го прегърне. То скочи в миг на крака и се дръпна от нея, очевидно отвратено.
            — Мътнородът докосна Крийчър, той няма да го допусне, какво ще каже господарката, а?
            — Предупредих те да не я наричаш „мътнород“! — изръмжа Хари, но домашният дух вече се самонаказваше: падна на пода и си удари с все сила челото в него.
            — Спри го… спри го! — извика Хърмаяни. — О, толкова ли не виждаш колко е отвратително… как само ги принуждават да се подчиняват!
            — Крийчър… спри, спри! — изкрещя Хари.
            Запъхтяно и разтреперано, домашното духче легна на пода, около зурлата му лъщяха зелени сополи, върху бледото чело, където Крийчър се беше ударил, вече се беше надигнала цицина, а очите му бяха подпухнали, кървясали и плувнали в сълзи. Хари никога не беше виждал такава жална гледка.
            — Значи си донесъл тук медальона с капачето — продължи той безпощадно, защото беше решен да научи всичко от начало до край. — И се опита да го унищожиш ли?
            — Каквото и да правил Крийчър, по медальона не оставаше и драскотина — простена домашното духче. — Крийчър опитал всичко, всичко, което знаел, но нищо, нищо не помагаше… на капачето му бяха направени много, страшно много могъщи заклинания, Крийчър бил сигурен, че ако успее да го отвори, ще го унищожи, но капачето не поддаваше и не поддаваше… Крийчър се наказал, опитал отново, пак се наказал, опитал отново… Крийчър не изпълнил заповедта, Крийчър не успял да унищожи медальона! Господарката полудя от скръб, защото господарят Регулус беше изчезнал, а Крийчър не можел да й каже какво се е случило, не, не можел, защото господарят Регулус му б-б-еше забранил да казва на когото и да било от с-с-семейството какво е станало в пещерата…
            Духчето се разрида толкова силно, че вече не му се разбираше нищо. Хърмаяни го гледаше и по нейните бузи също се застичаха сълзи, но тя не се осмели да го докосне повторно. Смути се дори Рон, който не беше пръв поклонник на Крийчър. Както беше приклекнал, Хари се отпусна назад и тръсна глава, за да избистри мислите си.
            — Не те разбирам, Крийчър — заяви той накрая. — Волдемор се е опитал да те убие, Регулус е загинал само и само да го омаломощи, и въпреки това ти на драго сърце предаде Сириус на Волдемор? На драго сърце отиде при Нарциса и Белатрикс и чрез тях му съобщаваше информация…
            — Хари, Крийчър не вижда нещата по този начин — напомни Хърмаяни, като бършеше с длан очите си. — Той е роб, домашните духчета са свикнали с тях да се държат зле, дори жестоко, и онова, което Волдемор му е причинил, не е било нещо необичайно. Какво означават за духче като Крийчър войните между магьосниците? Той е верен на онези, които се отнасят добре с него, както вероятно се е отнасяла госпожа Блек и със сигурност Регулус, затова им е служел вярно и предано и като папагал е повтарял схващанията им. Знам какво ще кажеш — продължи тя, защото Хари се накани да й възрази, — че Регулус е променил убежденията си… но едва ли го е обяснил на Крийчър. И ми се струва, че знам защо. Крийчър и семейството на Регулус са били в по-голяма безопасност, ако са се придържали към традициите на чистокръвните. Регулус се е опитвал да защити всички.
            — Сириус…
            — Сириус се държеше ужасно с Крийчър, Хари, и не е нужно да ме гледаш така, знаеш, че е вярно. Когато Сириус е дошъл да живее тук, Крийчър бил живял сам много дълго и сигурно е копнеел за мъничко обич. Убедена съм, че когато духчето е отишло при „госпожица Сиси“ и „госпожица Бела“, те са го посрещнали с разтворени обятия и то им се е отплатило — разказало им е всичко, което са искали да узнаят. Винаги съм твърдяла, че магьосниците ще си платят за отношението към домашните духчета. Е, Волдемор вече е платил… Сириус също.
            Хари не знаеше какво да отговори. Докато наблюдаваше как Крийчър хлипа на пода, си спомни какво му бе казал Дъмбълдор броени часове след смъртта на Сириус: той „никога не е смятал Крийчър за същество с чувства, не по-малко силни от човешките…“
            — Крийчър — подхвана след малко Хари, — ако искаш… седни… ъъъ… моля те.
            Няколко минути домашният дух продължи да хълца и накрая млъкна. После се оттласна от пода, седна отново и като малко дете затърка очите си с кокалчетата на пръстите.
            — Ще те помоля да направиш нещо, Крийчър — продължи Хари.
            Погледна Хърмаяни за помощ, искаше да даде заповедта мило, но същевременно не можеше да се преструва, че това не е заповед. Ала със смяната на тона като че ли спечели одобрението й и тя се усмихна насърчително.
            — Крийчър, иди, ако обичаш, и намери Мъндънгус Флечър. Трябва да разберем къде е медальонът с капачето… къде е медальонът с капачето на господаря Регулус. Наистина е важно. Искаме да довършим започнатото от господаря Регулус, искаме да… ъъъ… да сме сигурни, че не е загинал напразно.
            Крийчър свали юмруци и погледна нагоре към Хари.
            — Да намеря Мъндънгус Флечър ли? — изграчи той.
            — И да го доведеш тук, на площад „Гримолд“ — допълни момчето. — Как мислиш, можеш ли да го направиш?
            Крийчър кимна и се изправи, а Хари бе осенен от внезапно вдъхновение. Извади кесийката на Хагрид и взе от нея фалшивия хоркрукс — медальона, в който Регулус беше сложил бележката за Волдемор.
            — Крийчър, аз… ъъъ… бих искал да вземеш това тук — каза той и притисна медальона към дланта на домашния дух. — Принадлежал е на Регулус и съм сигурен, че той би искал медальонът да бъде у теб като знак на признателност за онова, което ти…
            — Престара се, мой човек — каза Рон, когато Крийчър погледна само веднъж медальона с капачето, ревна стъписан и ужасе`н и пак се хвърли на пода.
            Отне им близо половин час, докато успокоят Крийчър — той бе толкова потресен, задето е получил като подарък наследствена реликва на рода Блек, че едва се задържаше прав, краката му се подкосяваха. Когато накрая успя да направи няколко плахи крачки, всички го изпратиха до килера, видяха как Крийчър пъхна на сигурно място медальона между мръсните одеяла и го увериха, че докато го няма, най-важното за тях ще бъде да го пазят. После домашният дух се поклони ниско на Хари и на Рон и дори се сгърчи леко по посока на Хърмаяни в нещо като отдаване на чест, а след това се магипортира с обичайното силно „пук“.


            Глава единадесета
            Подкупът

            Хари беше убеден, че щом Крийчър е успял да избяга от езеро, пълно с инферии, залавянето на Мъндънгус ще му отнеме най-много няколко часа, затова цяла сутрин обикаля в състояние на напрегнато очакване из къщата. Крийчър обаче не се върна сутринта и дори следобед. На мръкване Хари вече се чувстваше обезсърчен и разтревожен и не му олекна особено от вечерята, която се състоеше главно от мухлясал хляб, на който Хърмаяни безуспешно се беше опитала да направи различни заклинания за трансфигурация.
            Крийчър не се върна и на следващия, и на по-следващия ден. Затова пък на площада пред номер дванадесет се появиха двама мъже с наметала, които останаха там и през нощта, извърнати към къщата, която не можеха да видят.
            — Със сигурност са смъртожадни — отсъди Рон, докато тримата с Хари и Хърмаяни ги наблюдаваха от прозореца в дневната. — Дали знаят, че сме тук?
            — Съмнявам се — отговори Хърмаяни, въпреки че изглеждаше уплашена, — иначе щяха да ни пратят Снейп.
            — Ами ако той е идвал и езикът му се е вързал от проклятието на Муди? — полюбопитства Рон.
            — Възможно е — отговори Хърмаяни, — иначе досега да е казал на оная пасмина как да проникнат тук. Но те вероятно държат къщата под наблюдение, за да видят дали ще се появим. Все пак знаят, че тя е на Хари.
            — Откъде могат да… — подхвана Хари.
            — Завещанията на магьосниците се проверяват в министерството, забрави ли? Онези би трябвало да знаят, че Сириус ти е завещал къщата.
            Присъствието на смъртожадните отвън засили тягостното настроение на тримата. Откакто беше идвал покровителят на господин Уизли, не бяха получавали вести от никого извън площад „Гримолд“ и напрежението започваше да си казва думата. Неспокоен и сприхав, Рон си беше създал дразнещия навик да си играе в джоба със загасителя и това вбесяваше най-вече Хърмаяни, която убиваше времето до появата на Крийчър с „Приказките на барда Бийдъл“ и не й беше приятно, че осветлението мига и ту гасне, ту отново се включва.
            — Престани! — извика тя на третата вечер, откакто Крийчър беше заминал, когато за пореден път беше изсмукана цялата светлина във всекидневната.
            — Извинявай, извинявай! — отвърна Рон и щракна със загасителя, който отново включи осветлението. — Правя го неволно!
            — Не можеш ли да си намериш нещо полезно, с което да се заемеш?
            — Например да чета детски приказки ли?
            — Тази книга, Рон, ми е завещана от Дъмбълдор…
            — Загасителят също ми е завещан от него — сигурно за да го използвам!
            Хари не издържа на заяждането им и незабелязано се измъкна от стаята. Насочи се надолу към кухнята, където от време на време се отбиваше, защото беше сигурен, че Крийчър най-вероятно ще се появи отново именно там. Но по средата на стъпалата за вестибюла чу леко почукване по входната врата, после металното тракане и стържене на веригата.
            Всеки нерв в тялото му сякаш се изопна: той извади магическата пръчка, премести се в здрача при отрязаните глави на домашни духчета и зачака. Вратата се отвори: Хари зърна на фона на осветения от уличните лампи площад отвън силует с наметало, който се шмугна във вестибюла и затвори вратата след себе си. Неканеният гост пристъпи напред, а гласът на Муди попита:
            — Сивиръс Снейп?
            После от дъното на коридора се издигна сянката от прах, която му връхлетя с вдигната мъртвешка ръка.
            — Не съм те убил аз, Албус — пророни тих глас.
            Заклинанието се развали: сянката от прах и този път се пръсна и остави след себе си гъст сив облак, закрил новодошлия.
            Хари насочи пръчката към средата на облака.
            — Не мърдай!
            Беше забравил за портрета на госпожа Блек: от крясъка му завесите, зад които беше скрита старицата, се разтвориха и тя се разпищя:
            — Мътнороди и боклуци, да позорят дома ми…
            Рон и Хърмаяни се втурнаха надолу по стълбището след Хари и също насочиха магическите пръчки към новодошлия, който сега стоеше с вдигнати ръце във вестибюла долу.
            — По-спокойно, аз съм, Ремус!
            — О, слава на небесата! — промълви премаляла Хърмаяни и отклони пръчката към госпожа Блек: завесите се люшнаха, затвориха се с плющене и се спусна тишина.
            Рон също свали пръчката, но Хари продължи да я държи насочена.
            — Покажи се! — извика той.
            Лупин пристъпи напред към светлината на лампите, без да сваля ръце, все едно се предава.
            — Аз съм Ремус Джон Лупин, върколак, известен още като Лун, един от четиримата създатели на Хитроумната карта, женен за Нимфадора, или Тонкс, именно аз, Хари, те научих как да призоваваш покровител, който приема формата на млад елен.
            — А, добре — каза момчето и смъкна пръчката, — но бях длъжен да проверя.
            — Ако трябва да говоря като твой бивш преподавател по защита срещу Черните изкуства, напълно съм съгласен, че беше длъжен да провериш. А другите не биваше да свалят толкова бързо гарда.
            Тримата се затичаха надолу по стълбището към него. Той се беше загърнал в дебело черно пътническо наметало и изглеждаше изтощен, но и радостен от срещата.
            — Значи няма и следа от Снейп, а? — попита Лупин.
            — Няма — отговори Хари. — Какво става? Всички добре ли са?
            — Да — потвърди Лупин, — но всички сме под наблюдение. Отвън на площада има двама смъртожадни…
            — Знаем.
            — Наложи се да бъда много точен при магипортирането и да се приземя на горното стъпало пред входната врата, за да съм сигурен, че те няма да ме видят. Не знаят, че вие сте тук, иначе щяха да пратят отвън още хора — държат под око всички места, които са свързани по някакъв начин с теб, Хари. Хайде да слезем долу, имам да ви разказвам много неща, искам да знам и какво се е случило, след като напуснахте „Хралупата“.
            Всички отидоха в кухнята, където Хърмаяни насочи магическата пръчка към огнището. В миг лумна огън, който създаде илюзията за уют между голите каменни стени и заблещука по дългата дървена маса. Лупин извади изпод пътническото наметало няколко бирени шейка и ги сложи отгоре.
            — Идвах и преди три дни, но не успях да се отскубна от смъртожадните, които ме следяха — обясни той. — Значи след сватбата сте дошли право тук?
            — Не — отговори Хари, — дойдохме чак след като в едно кафене на „Тотнъм Корт Роуд“ се натъкнахме на двама смъртожадни.
            Лупин глътна на един дъх почти целия бирен шейк.
            — Виж ти!
            Те му обясниха какво се е случило и след като приключиха с разказа си, Лупин изглеждаше доста стреснат.
            — Но как са ви открили толкова бързо? Невъзможно е да проследиш човек, който се магипортира, освен ако не се вкопчиш в него още преди да е изчезнал от поглед.
            — А е малко вероятно просто да са се разхождали по „Тотнъм Корт Роуд“ — отбеляза Хари.
            — Питахме се дали Хари не носи още Следата — намеси се плахо и Хърмаяни.
            — Невъзможно е — отсече Лупин. Рон погледна самодоволно, а на Хари му олекна неимоверно. — Като изключим всичко останало, ако той още носи Следата, те щяха със сигурност да знаят, че е тук. Но не проумявам как са ви проследили до „Тотнъм Корт Роуд“, това си е притеснително, много притеснително.
            Лупин изглеждаше разтревожен, но поне според Хари този въпрос можеше и да почака.
            — Кажи какво стана, след като тръгнахме, нямаме ни вест, ни кост, откакто бащата на Рон ни съобщи, че всички от семейството са в безопасност.
            — Е, Кингзли ни спаси — потвърди Лупин. — Благодарение на предупреждението му повечето гости на сватбата успяха да се магипортират още преди да се появят онези.
            — А кои бяха те, смъртожадни или хора от министерството? — вметна Хърмаяни.
            — Имаше и от едните, и от другите, но общо взето, сега те са едно и също — отговори Лупин. — Бяха десетина-дванадесет, ала не знаеха, че и ти си бил там, Хари. Артър е чул слух, че преди да убият Скримджър, са го изтезавали, за да откопчат от него къде си, и ако това е вярно, не те е издал той.
            Хари погледна към Рон и Хърмаяни, върху лицата им се беше изписало стъписване, примесено с благодарност. Никога не беше харесвал особено Скримджър, но ако казаното от Лупин отговаряше на истината, последното, което министърът беше направил, беше да предпази Хари.
            — Смъртожадните претърсиха „Хралупата“ сантиметър по сантиметър — продължи Лупин. — Намериха таласъма, но решиха да не се приближават много до него, после с часове разпитваха онези от нас, които бяхме останали. Опитваха се да научат нещо за теб, Хари, но освен хората от Ордена никой, разбира се, не знаеше, че си бил там. Докато смъртожадните вилнееха на сватбата, други са проникнали с взлом във всички свързани с Ордена къщи в страната. Няма загинали — побърза да добави той, за да изпревари въпроса, — но хич не са си поплювали. Опожарили са до основи къщата на Дедалус Дигъл, ала както знаете, той не е бил там, а на родителите на Тонкс са направили проклятието Круциатус… пак за да разберат къде си отишъл, след като си бил у тях. Майката и бащата на Тонкс са добре… потресени са, естествено, но иначе им няма нищо.
            — Значи смъртожадните са преодолели всички защитни магии, така ли? — попита Хари, като си спомни колко непробиваеми бяха в нощта, когато той падна в градината на родителите на Тонкс.
            — Разбери, Хари, сега смъртожадните имат на своя страна цялата мощ на министерството — обясни Лупин. — Имат власт да правят жестоки магии, без да се страхуват, че ще бъдат засечени или задържани под стража. Успяха да обезвредят всички защитни заклинания, които направихме срещу тях, и след като проникнаха, изобщо не криеха защо са дошли.
            — И дават ли си труда да оправдават някак това, че изтезават хора само и само да разберат къде е Хари? — попита Хърмаяни с доста напрегнат глас.
            — Хм… — Лупин се поколеба, после извади сгънат брой на „Пророчески вести“. — Виж — добави той и го побутна през масата към Хари, — при всички положения рано или късно ще научиш. Ето каква причина посочват да те издирват.
            Хари изглади вестника. Първата страница беше запълнена от огромна снимка на лицето му. Заглавието беше:

            ИЗДИРВА СЕ ЗА РАЗПИТ ВЪВ ВРЪЗКА СЪС СМЪРТТА НА АЛБУС ДЪМБЪЛДОР

            Рон и Хърмаяни ревнаха от възмущение, но Хари не каза нищо. Бутна вестника настрани, не му се четеше повече: знаеше какво пише нататък. Само онези, които бяха на върха на кулата, когато Дъмбълдор беше загинал, знаеха кой всъщност го е убил, а както Рита Скийтър вече беше съобщила на магьосническия свят, Хари е бил забелязан да бяга от мястото мигове след като Дъмбълдор е паднал.
            — Съжалявам, Хари — каза Лупин.
            — Излиза, че смъртожадните са превзели и „Пророчески вести“, така ли? — попита вбесена Хърмаяни.
            Лупин кимна.
            — Но хората със сигурност осъзнават какво става!
            — Превратът е извършен тихомълком, без да се вдига излишен шум — обясни Лупин. — Официалната версия след убийството на Скримджър е, че той е подал оставка, на негово място е назначен Пиус Тикнес, който обаче е под въздействието на проклятието Империус.
            — Защо Волдемор не се е самопровъзгласил за министър на магията? — попита Рон.
            Лупин се засмя.
            — Не му трябва, Рон. Той всъщност пак си е министър, но за какво му е да седи зад някакво бюро в министерството? Неговата марионетка Тикнес движи всекидневните дела и така предоставя на Волдемор свободата да разширява властта си извън министерството. Мнозина, естествено, са се досетили какво се е случило: през последните дни се наблюдава рязък обрат в политиката на министерството и хората шушукат, че зад него със сигурност стои Волдемор. Но точно там е въпросът: само шушукат. Не се осмеляват да се доверят един на друг, понеже не знаят на кого могат да вярват, страхуват се да говорят, да не би подозренията им да се окажат верни и семействата им да попаднат на мушката. Да, Волдемор играе много хитра игра. Ако се беше самопровъзгласил за министър, можеше да отприщи открит бунт, а така, скрит зад маската, само сее смут, несигурност и страх.
            — И този рязък обрат в политиката на министерството включва предупреждения към магьосническия свят да се пази от мен, а не от Волдемор, така ли? — попита Хари.
            — Това определено е част от политиката им — потвърди Лупин — и е измислено гениално. Сега, след смъртта на Дъмбълдор, ти, Момчето-което-оживя, със сигурност би могъл да се превърнеш в олицетворение на съпротивата срещу Волдемор и да обединиш хората около себе си. Но с намеците, че имаш пръст в гибелта на стария герой, Волдемор не само е посочил цена за главата ти, а и е посял съмнения и страх сред мнозина, които биха те защитили. Междувременно министерството е започнало гонения срещу мъгълокръвните. — Лупин посочи „Пророчески вести“. — Погледнете втората страница.
            Хърмаяни обърна страниците с почти същото изражение на погнуса, с което беше докосвала „Тайни на най-черната магия“.
            — „Регистър на мъгълокръвните“ — зачете тя на глас. — „Министерството на магията започва разследване на така наречените мъгълокръвни, за да изясни как те са получили достъп до магическите тайни. При проучване, проведено наскоро от отдел «Мистерии», се оказа, че магията може да се предава от човек на човек само когато магьосниците се сдобиват с потомство. Затова, ако нямат доказателства за магьосническо потекло, така наречените мъгълокръвни вероятно са получили магически умения чрез кражба или насилие. Министерството е решено да премахне тези узурпатори на магическа сила и с тази цел отправя покана към всички така наречени мъгълокръвни да се явят на събеседване в новоучредената Комисия за регистрация на мъгълокръвните.“
            — Хората няма да допуснат това да се случи — отсече Рон.
            — То вече се случва — възрази Лупин. — Докато ние с вас разговаряме, арестуват мъгълокръвни.
            — Но как така са откраднали магия? — недоумяваше Рон. — Ама че тъпотия! Ако можеше да се краде магия, нямаше да има безмощни.
            — Знам — съгласи се Лупин. — Въпреки това, ако не докажеш, че имаш поне един кръвен роднина магьосник, ще бъдеш дамгосан като човек, който се е сдобил с магьоснически способности по незаконен път и подлежи на наказание.
            Рон погледна Хърмаяни, после каза:
            — Ами ако някои чистокръвни магьосници и магьосници със смесена кръв се закълнат, че мъгълокръвният им е роднина? Ако тръгна да разправям на всички, че Хърмаяни ми е братовчедка…
            Тя сложи длани върху ръката му и я стисна.
            — Благодаря ти, Рон, но няма да позволя…
            — Нямаш друг избор — отсече яростно той и на свой ред стисна ръката й. — Ще ти помогна да научиш родословието ми, за да можеш да отговаряш на въпросите.
            Хърмаяни се засмя с треперлив глас.
            — Ние с теб, Рон, бягаме заедно с Хари, най-издирвания човек в страната, затова мисля, че вече е все едно. Виж, щеше да е друго, ако се връщах на училище. Какво смята да прави Волдемор с „Хогуортс“? — попита тя Лупин.
            — Сега всички невръстни магьосници, и момчета, и момичета, са задължени да го посещават — отговори той. — Съобщиха го вчера. Това е нововъведение, училището никога не е било задължително. Е, да, почти всички магьосници и вълшебници във Великобритания са учили в „Хогуортс“, но родителите им имаха право да ги обучават у дома или — ако предпочитат — да ги пратят в чужбина. Така Волдемор ще държи под око цялото магьосническо население още от най-ранна възраст. Това е и друг начин да се отстранят мъгълокръвните, тъй като учениците трябва да получат удостоверение за Кръвен статут — тоест преди да постъпят в училището да са доказали пред министерството магьосническия си произход.
            Хари беше отвратен и ядосан: в този миг развълнувани единадесетгодишни деца нетърпеливо разглеждаха купчините току-що закупени учебници със заклинания, без да подозират, че дори няма да стъпят в „Хогуортс“ и вероятно никога вече няма да видят родителите си.
            — Това е… това е… — изпелтечи той, търсейки думи, които да предадат ужаса му, ала Лупин пророни тихо:
            — Знам. — Той се подвоуми. — Ще те разбера, ако не го потвърдиш, Хари, но в Ордена останахме с впечатлението, че Дъмбълдор ти е възложил нещо.
            — Да, възложи ми — отвърна Хари. — Рон и Хърмаяни са посветени и идват с мен.
            — Не можеш ли да довериш и на мен?
            Хари се взря в преждевременно набръчканото лице, обрамчено с гъста, но вече прошарена коса, и много му се прииска да отговори другояче.
            — Не мога, Ремус, съжалявам. Щом Дъмбълдор не ти е казал, аз също не мога.
            — Това и очаквах да чуя — отвърна разочарован Лупин. — И все пак мога да ти бъда полезен. Знаеш кой съм и какво е по силите ми. Мога да дойда с теб, за да те пазя. Не е нужно да ми казваш какво точно ще правиш.
            Хари се поколеба. Предложението беше много примамливо, макар и момчето да не си представяше как ще опазят в тайна от Лупин какво точно правят, при положение че той през цялото време ще бъде с тях.
            Хърмаяни обаче изглеждаше озадачена.
            — Ами Тонкс? — попита тя.
            — Какво Тонкс? — рече Лупин.
            — Нали сте женени! — свъси се момичето. — Какво ще каже тя, ако тръгнеш с нас?
            — Тонкс ще бъде в пълна безопасност — уточни Лупин. — Отива при майка си и баща си.
            В гласа му имаше нещо странно, той беше почти студен. Имаше нещо странно и в това, че Тонкс ще се укрие в къщата на родителите си — в края на краищата тя беше от Ордена и поне доколкото Хари знаеше, вероятно щеше да поиска да бъде във водовъртежа на събитията.
            — Ремус — продължи плахо Хърмаяни, — всичко наред ли е… нали се сещаш… между вас двамата…
            — Всичко е наред, благодаря — натърти Лупин.
            Тя поруменя. Настъпи поредното мълчание, тягостно и неловко, после Лупин каза с такъв вид, сякаш е принуден да признае нещо неприятно:
            — Тонкс чака дете.
            — О, страхотно! — изписка Хърмаяни.
            — Супер! — ахна въодушевено Рон.
            — Честито! — поздрави Хари.
            Лупин се усмихна изкуствено и кисело, после каза:
            — И така… приемате ли предложението ми? Тримата ще станат ли четирима? Ако беше жив, Дъмбълдор нямаше как да не одобри, все пак именно той ме назначи за преподавател по защита срещу Черните изкуства. А трябва да призная, че според мен ще бъдем изправени пред магии, каквито мнозина от нас нито са срещали, нито са си представяли.
            Рон и Хърмаяни погледнаха Хари.
            — Все пак… все пак нека изясним — рече той. — Искаш да оставиш Тонкс при майка й и баща й и да дойдеш с нас?
            — Там ще бъде в пълна безопасност, те ще се грижат за нея — потвърди Лупин. Говореше с категоричност, граничеща с безразличие. — Сигурен съм, Хари, че ако беше жив, Джеймс щеше да настоява да не се отделям и на крачка от теб.
            — Е — проточи Хари, — аз не съм толкова сигурен. Но пък съм сигурен, че баща ми е щял да поиска да узнае защо всъщност не стоиш при собственото си дете.
            Лупин пребледня като платно. Температурата в кухнята сякаш беше паднала с десет градуса. Рон се огледа, като че ли му бяха заповядали да запомни помещението, а Хърмаяни замести очи между Хари и Лупин.
            — Ти не разбираш — каза накрая Лупин.
            — Тогава ми обясни — подкани Хари.
            Лупин преглътна.
            — Направих… направих страшна грешка, когато се ожених за Тонкс. Не прецених добре нещата и оттогава ужасно съжалявам.
            — Ясно — каза Хари, — значи просто ще зарежеш нея и детето и ще избягаш с нас?
            Лупин скочи на крака така рязко, че столът му се преобърна назад, и изгледа тримата толкова свирепо, че Хари за пръв път видя върху човешкото му лице сянката на вълка.
            — Толкова ли не разбираш какво съм причинил на жена си и на нероденото си дете? Не биваше изобщо да се женя за нея, обрекох я да бъде отритната от всички! — Той избута встрани с крак стола, който беше съборил. — Виждал си ме само сред другите от Ордена или под закрилата на Дъмбълдор в „Хогуортс“! Нямаш представа как повечето в магьосническия свят гледат на твари като мен! Щом разберат за недъга ми, не намират сили дори да разговарят с мен. Не виждаш ли какво съм направил? Дори собственото й семейство е отвратено от брака ни, коя майка и баща искат единствената им дъщеря да се омъжи за върколак?! А детето… детето… — Лупин започна да си скубе косата като побъркан. — Такива като мен обикновено не създават потомство! Детето ще бъде като мен… убеден съм в това… как да си простя, при положение че съвсем съзнателно съм рискувал да предам участта си на едно невинно дете? И ако стане чудо и детето не прилича на мен, то ще се чувства по-добре, стократно по-добре без баща, от който постоянно да се срамува.
            — Ремус! — пророни насълзена Хърмаяни. — Не говори така… как детето ти ще се срамува от теб?
            — О, Хърмаяни, аз не съм толкова сигурен — възрази Хари. — Лично аз бих се срамувал от него.
            Не знаеше откъде се е взел гневът му, но той също го изстреля на крака.
            Лупин го погледна така, сякаш Хари го е ударил.
            — Щом според новия режим мъгълокръвните са лошите — продължи момчето, — какво ли ще направят с един полувърколак, чийто баща е в Ордена? Баща ми е загинал, докато се е опитвал да защити мен и майка ми, а ти твърдиш, че е щял да те посъветва да си зарежеш детето, за да се впуснеш заедно с нас в приключение!
            — Как… как смееш? — подвикна Лупин. — Изобщо не търся опасности и лична слава… как смееш да подмяташ, че…
            — Мисля, че ти се иска и ти да плюеш на всичко — прекъсна го Хари. — Да бъдеш като Сириус…
            — Хари, недей — примоли се Хърмаяни, той обаче продължи да гледа Лупин право в пребледнялото лице.
            — И през ум не би ми минало! — продължи момчето. — Човекът, който ме научи да се бия с диментори… бил страхливец!
            Лупин извади магическата си пръчка толкова бързо, че Хари едва успя да посегне към своята: чу се силен трясък и той усети как политва назад, сякаш някой го беше бутнал с все сила, после се удари в стената на кухнята и се плъзна до пода, откъдето видя как пешовете на наметалото на Лупин изчезват зад вратата.
            — Ремус, Ремус, върни се! — извика Хърмаяни, но Лупин не отговори.
            След миг чуха как входната врата се затръшва.
            — Хари! — проплака Хърмаяни. — Как можа?!
            — Лесно — отговори той. Изправи се и усети как там, където си е ударил главата в стената, му излиза цицина. Още беше толкова вбесен, че трепереше. — Не ме гледай така! — тросна се на Хърмаяни.
            — А ти не си го изкарвай на нея! — изръмжа Рон.
            — Недейте… недейте… не трябва да се караме! — възкликна Хърмаяни и се спусна да застане между тях.
            — Не биваше да говориш така на Лупин — укори го Рон.
            — Сам си го изпроси.
            В съзнанието му шеметно изникваха накъсани образи, които се застъпваха: Сириус, който пада отвъд завесата, Дъмбълдор, натрошен и увиснал във въздуха, внезапно блеснала зелена светлина и гласът на майка му, молеща за милост…
            — Родителите не бива да изоставят децата си, освен… освен ако не са принудени — заяви той.
            — Хари… — пророни Хърмаяни и му протегна ръка като за утеха, той обаче сви рамене и се отдалечи, вторачен в огъня, който момичето беше измагьосало.
            Преди време беше разговарял с Лупин именно от това огнище, та някой да му вдъхне увереност за Джеймс, и Лупин го беше утешил. Сега измъченото му пребледняло лице сякаш се носеше във въздуха пред Хари и сякаш го плиснаха угризения, от които му призля. Рон и Хърмаяни не казваха нищо, но Хари беше сигурен, че се гледат зад гърба му и общуват безмълвно.
            Той се завъртя и ги хвана как се обръщат бързо, уж не се гледат.
            — Знам, не биваше да го наричам страхливец.
            — Да, не биваше — съгласи се веднага Рон.
            — Но се държи като такъв.
            — Въпреки това… — обади се и Хърмаяни.
            — Знам — каза Хари. — Но ако това го накара да се върне при Тонкс, си е струвало, нали?
            Не успя да заглуши умолителните нотки в гласа си. Хърмаяни погледна състрадателно, Рон — несигурно. Хари заби очи в краката си и се замисли за баща си. Дали Джеймс би подкрепил сина си в позицията спрямо Лупин, или щеше да се ядоса от такова отношение към стария му приятел?
            В притихналата кухня сякаш още кънтяха шокът от наскоро разигралата се сцена и неизречените упреци на Рон и Хърмаяни. „Пророчески вести“, които Лупин беше донесъл, пак си лежаха на масата с лицето на Хари, вторачено от първата страница в тавана.
            Той отиде и седна до масата, после отвори вестника напосоки и се престори, че чете. Не беше в състояние да схване думите, съзнанието му беше погълнато от сблъсъка с Лупин. Беше сигурен, че от другата страна на „Пророчески вести“ Рон и Хърмаяни са подновили безмълвното си общуване. Той шумно отгърна страницата и името на Дъмбълдор веднага се наби в очите му. Трябваше да минат един-два мига, докато Хари осъзнае какво означава снимката, на която имаше фотографирано семейство. Под нея пишеше: „Семейство Дъмбълдор, от ляво на дясно Албус, Перцивал, прегърнал новородената Ариана, Кендра и Абърфорт“.
            След като снимката привлече вниманието на Хари, той я разгледа по-внимателно. Бащата на Дъмбълдор — Перцивал — беше хубав мъж с очи, които сякаш блещукаха дори на тази излиняла стара фотография. Невръстната Ариана беше малко по-дълга от самун хляб. Майката Кендра беше с гарвановочерна коса, вдигната на висок кок. Лицето й беше като изсечено. Въпреки че беше облечена в копринена рокля с висока яка, докато Хари се взираше в тъмните й очи, високите скули и правия нос, тя му заприлича на индианка. Албус и Абърфорт бяха в еднакви жакети с копринени яки, косите им до раменете също бяха подстригани еднакво. Албус изглеждаше няколко години по-голям, но иначе момчетата си приличаха много, защото носът на Албус още не беше счупен и той не носеше очила.
            Семейството изглеждаше доста щастливо и нормално и се усмихваше ведро от вестника. Бебето Ариана махаше с ръчица изпод пелената. Хари погледна над снимката и видя заглавието:

            СЕНЗАЦИОННИ ОТКЪСИ ОТ БИОГРАФИЯТА НА АЛБУС ДЪМБЪЛДОР, КОЯТО ПРЕДСТОИ ДА ИЗЛЕЗЕ ОТ ПЕЧАТ
            Рита Скийтър

            Хари отсъди, че едва ли може да му стане по-зле, и зачете:

            За гордата и високомерна Кендра Дъмбълдор е непоносимо да остане в Моулд он дъ Уолд след широко разгласеното задържане под стража на мъжа й Перцивал и пращането му в Азкабан. Затова тя решава да премести семейството другаде — в Годрикс Холоу, селото, което след време ще се прочуе като сцената, където Хари Потър успява по странен начин да се измъкне от Вие-знаете-кого.
            Както и в Моулд, в Годрикс Холоу живеят много семейства на магьосници, но Кендра не ги познава и затова ще й бъде спестено любопитството за престъплението, извършено от мъжа й, което я е тормозело в предишното село. Кендра неотклонно отблъсква опитите на новите си съседи магьосници да се сприятелят с нея и благодарение на това семейството й скоро е оставено на спокойствие.
            „Затръшна ми вратата под носа, когато отидох да й пожелая «добре дошла» с цяла тава домашно печени котелни сладкиши — споделя Батилда Багшот — През първата година след като се преселиха виждах само двете момчета. И през ум нямаше да ми мине, че има и дъщеря, но през зимата след появата им бях излязла да бера на лунна светлина жалничета и видях как Кендра извежда Ариана в градината отзад. Обиколи ливадата веднъж заедно с дъщеря си, като я стискаше здраво, после отново я вкара вътре. А аз не знаех какво да мисля.“
            Кендра явно е смятала, че с преместването в Годрикс Холоу е получила отлична възможност да скрие веднъж завинаги Ариана — нещо, което вероятно е обмисляла от години. Показателно е времето, по което е решила да го направи. Когато е изчезнала от поглед, Ариана е била едва седемгодишна, а повечето специалисти са единодушни, че ако някой има магически способности, те би трябвало вече да са се проявили на тази възраст. Никой от живите днес не помни Ариана да е имала и следа от такива способности. Затова Кендра очевидно е взела решението да скрие, че има дъщеря, вместо да изживее срама да признае, че е родила безмощна. След като я е откъснала от приятелите и съседите, които я познавали, й е било по-лесно, разбира се, да я държи като в затвор. Хората, които от този момент нататък знаят за съществуването на Ариана, се броят на пръсти и Кендра може да разчита, че ще пазят тайната: сред тях са и двамата братя на момичето, които отклоняват неудобните въпроси с отговора, на който ги е научила майка им: „Сестра ми е болнава и не може да ходи на училище.“

            Очаквайте следващата седмица: „Албус Дъмбълдор в Хогуортс — признанието и преструвките“.

            Хари се беше излъгал: от прочетеното се почувства още по-зле. Погледна отново снимката на наглед щастливото семейство. Дали беше вярно? И как да разбере? Искаше да отиде в Годрикс Холоу, дори и Батилда да не беше в състояние да разговаря с него, искаше да посети мястото, където двамата с Дъмбълдор бяха загубили любими хора. Тъкмо понечи да остави вестника и да попита Рон и Хърмаяни какво мислят, когато в кухнята екна оглушително „пук“.
            За пръв път от три дни Хари съвсем беше забравил за Крийчър. Първата му мисъл беше, че Лупин е нахълтал в помещението, и за стотна от секундата не различи какво всъщност е кълбото преплетени крайници, появило се като гръм от ясно небе току до стола му. Побърза да стане точно когато Крийчър се отскубна от кълбото и след като се поклони ниско на Хари, изграчи:
            — Господарю, Крийчър се завърнал заедно с крадеца Мъндънгус Флечър.
            Мъндънгус се изправи с усилие и извади магическата си пръчка, Хърмаяни обаче бе далеч по-бърза от него.
            — „Експелиармус!“
            Пръчката му се извиси във въздуха и момичето я улови. Мъндънгус се стрелна с безумен поглед към стълбището, ала Рон го притисна с гърди като при игра на ръгби и той се свлече с приглушен трясък на пода.
            — К’во? — ревна Мъндънгус и се загърчи в опит да се освободи от хватката на Рон. — К’во толкова съм направил? Да насъскате срещу мен някакъв пиклив домашен дух, на к’во си играете, к’во толкова съм направил, а, пуснете ме, я да ме пускате, че…
            — Не си в положение да отправяш заплахи — напомни Хари.
            Метна встрани вестника, прекоси с няколко широки крачки кухнята и приклекна до Мъндънгус, който в ужаса си спря да се дърпа. Рон се изправи запъхтян и загледа как Хари насочва магическата пръчка право към носа на Мъндънгус, който вонеше на пот и на тютюн, косата му беше сплъстена, а мантията — на мазни петна.
            — Господарю, Крийчър се извинява, задето се забавил и не довел веднага крадеца — изграчи домашното духче. — Флечър знае как да не го заловят, има много скривалища и съучастници. Въпреки това накрая Крийчър приклещил крадльото.
            — Справил си се страхотно, Крийчър! — похвали го Хари и домашният дух се поклони ниско. — И така, трябва да ти зададем няколко въпроса — извърна се Хари към Мъндънгус, който веднага се развика:
            — Паникьосах се, к’во толкова? Не се сърди, мой човек, ама никога не съм напирал да идвам, не съм пожелавал сам да умирам за теб, а онзи Ти-знаеш-кой-проклетник ми връхлетя, всеки на мое място щеше да духне, казах ти вече, изобщо не съм напирал да идвам…
            — За твое сведение никой от останалите не се магипортира и не офейка — натърти Хърмаяни.
            — Е, няма що, големи герои сте, ама аз никога не съм се преструвал, че изгарям от желание да се убивам…
            — Не ни вълнува защо си избягал и си подвел Лудоокия — заяви Хари и доближи още малко магическата пръчка до подпухналите кървясали очи на Мъндънгус. — Вече знаехме, че си боклук и на теб не може да се разчита.
            — Защо тогава, да го вземат мътните, сте ме погнали с домашни духчета? Или пак заради ония пусти бокали? У мен не е останал нито един, иначе щях да ви ги върна…
            — Не е и заради бокалите, но вече се доближи до топлото — каза Хари. — А сега млъкни и слушай.
            Чувстваше се прекрасно, че има с какво да се заеме, че има пред себе си някого, от когото да поиска да чуе поне частица от истината. Пръчката му вече беше толкова близо до гърбицата на носа на Мъндънгус, че той беше станал разноглед в опитите да не я изпуска от поглед.
            — Когато си отмъкнал от къщата всичко ценно… — подхвана Хари, но Мъндънгус го прекъсна отново:
            — На Сириус изобщо не му пукаше за тия боклуци…
            Чу се звук от шляпащи крака, блесна лъскава мед, прокънтяха трясък и писък от болка: Крийчър се беше засилил право към Мъндънгус и го беше ударил с един тиган по главата.
            — Кажи му да спре, кажи му да спре, ’що не го заключите тоя някъде! — изврещя Мъндънгус и се сниши, защото Крийчър отново беше вдигнал тигана с тежко дъно.
            — Крийчър, недей! — извика Хари.
            Тънките ръце на домашния дух, който още държеше високо тигана, потрепериха от тежестта му.
            — Може би само още веднъж, господарю Хари — за късмет?
            Рон се засмя.
            — Няма да ни свърши работа в безсъзнание, Крийчър, но ако стане нужда да го убеждаваме, тази чест ще се падне на теб — отвърна Хари.
            — Много благодаря, господарю — поклони се домашното духче и отстъпи малко назад, без да сваля от Мъндънгус огромните си, изпълнени с ненавист воднисти очи.
            — Когато си отмъкнал всичко ценно, което си намерил в къщата — подхвана отново Хари, — си взел разни неща и от килера в кухнята. Там имаше един медальон с капаче. — Изведнъж устата му пресъхна, той долови, че Рон и Хърмаяни също тръпнат от вълнение. — Какво направи с него?
            — Защо? — попита Мъндънгус. — Ценен ли беше?
            — Значи още е у теб! — възкликна Хърмаяни.
            — Не, не е у него — възрази прозорливо Рон. — Той просто се чуди дали е можел да му вземе повече пари.
            — Повече пари ли? — намеси се и Мъндънгус. — Де да беше така… направо си го подарих, да опустее дано. Нямах друг избор.
            — В какъв смисъл?
            — Продавах разни неща на „Диагон-али“, а една пристига и ме пита дали съм имал разрешително за търговия с магически артефакти. В чудо се видях с нея. Щеше да ми тръсне някоя глоба, но си хареса медальона с капачето и ми рече, че ще го вземе и този път ми се било разминало, бил съм извадил голям късмет.
            — Коя беше тази жена? — попита Хари.
            — Знам ли я, някаква вещица от министерството. — Мъндънгус сбърчи чело и се позамисли. — Дребна такава. С панделка на главата. — Той се свъси и уточни: — Приличаше на жаба.
            Хари изпусна магическата пръчка, тя удари Мъндънгус по носа и изстреля червени искри по веждите му, които се подпалиха.
            — „Агуаменти!“ — изпищя Хърмаяни, от пръчката й на мощна струя рукна вода и погълна Мъндънгус, който започна да се дави и да плюе.
            Хари вдигна очи и видя, че стъписването му е споделено и от Рон и Хърмаяни. Белезите отгоре върху дясната му ръка отново го наболяваха.


            Глава дванадесета
            Магията е могъщество

            Август беше в разгара си и квадратът неподдържана трева на площад „Гримолд“ изсъхна от слънцето и стана чуплива и кафява. Никой от къщите наоколо не беше виждал обитателите на номер дванадесет, пък и самия номер. Мъгълите, които живееха на площад „Гримолд“, отдавна се бяха примирили със забавната грешка в номерацията, заради която този номер липсваше.
            Въпреки това сега площадът привличаше поток от посетители, които явно смятаха аномалията за твърде любопитна. Почти не минаваше ден отпред да не застанат един-двама души, които поне на пръв поглед нямаха друга цел, освен да се облегнат на перилата срещу номер единадесет и тринадесет и да наблюдават калкана между двете къщи. Посетителите никога не бяха едни и същи два дни поред, макар че всички май споделяха неприязънта към нормалното облекло. Повечето лондончани, които ги подминаваха, бяха свикнали с какви ли не ексцентрици и не обръщаха особено внимание, и все пак се случваше някой да се обърне и да се запита как е възможно да навлечеш в такава жега дълго наметало.
            Наблюдаващите явно не извличаха особено удовлетворение от своето бдение. От време на време някой от тях понечваше да тръгне развълнуван напред, сякаш най-сетне беше зърнал нещо любопитно, после обаче отново се отдръпваше разочарован.
            В първия ден на септември на площада се навъртаха повече хора от обикновено. Там стояха петима-шестима смълчани мъже в дълги наметала, които, както обикновено, гледаха вторачено къщите на номер единадесет и тринадесет, ала онова, което чакаха, явно все им се изплъзваше.
            С настъпването на вечерта, която за пръв път от седмици донесе неочакван проливен леден дъжд, се случи един от онези необясними мигове, когато мъжете изглежда забелязаха нещо интересно. Човек с изкривено лице започна да сочи, а спътникът му най-близо до него, тантурест блед мъж, тръгна напред, след малко обаче, отчаяни и разочаровани, те отново се отпуснаха в предишното си състояние на бездействие.
            През това време вътре в номер дванайсет Хари тъкмо беше влязъл във вестибюла. Почти беше изгубил равновесие, докато се беше магипортирал до горното стъпало точно пред входната врата, и се притесни да не би смъртожадните да са видели лакътя му, показал се за миг. Той внимателно затвори вратата след себе си, смъкна мантията невидимка, метна я върху ръката си и забърза по сумрачния коридор към вратата за подземието, като стискаше в ръка откраднат брой на „Пророчески вести“.
            Посрещна го обичайният тих шепот „Сивиръс Снейп?“, лъхна го леденият вихър и езикът му за миг се изви нагоре.
            — Не съм те убил аз — каза Хари, след като езикът му се върна в обичайното си положение, после затаи дъх, а прашният силует от заклинанието се пръсна.
            Изчака, докато слезе до средата на стълбището за кухнята, за да не го чува госпожа Блек и да е по-далеч от облака прах, и извика:
            — Имам новини и те няма да ви харесат.
            Кухнята беше почти неузнаваема. Сега всички повърхности грееха: медните тенджери и тигани бяха лъснати до розово, плотът на дървената маса сияеше, бокалите и чиниите, вече сложени за вечеря, проблясваха в светлината на весело бумтящия огън, на който къкреше котел. Ала нищо в помещението не се беше променило по-рязко от домашния дух, който забърза към Хари със снежнобяла препаска и стърчащи косми в ушите, чисти и пухкави като памук, а на хилавите му гърди подскачаше медальонът на Регулус.
            — На вечеря без обувки и с измити ръце, господарю Хари — изграчи Крийчър, после грабна мантията невидимка и отиде да я закачи на куката върху стената, до няколко старомодни мантии, които току-що бяха изпрани.
            — Какво се е случило? — попита притеснен Рон.
            Двамата с Хърмаяни изучаваха купчина листове със записки и ръчно съставени карти, с които беше осеян единият край на дългата кухненска маса, но сега те загледаха как Хари върви към тях и мята вестника върху разпилените късове пергамент.
            От вестника ги погледна голямата снимка на познат орловонос и чернокос мъж, а заглавието отгоре гласеше:
               СИВИРЪС СНЕЙП ОДОБРЕН ЗА ДИРЕКТОР НА „ХОГУОРТС“
            — Не! — казаха на висок глас Рон и Хърмаяни.
            Хърмаяни се оказа по-бърза: грабна вестника и зачете на глас материала към снимката:
            — „Днес Сивиръс Снейп, дългогодишен преподавател по отвари в училището за магия и вълшебство «Хогуортс» беше назначен за директор — това е най-важната от няколкото промени в кадровия състав на древното учебно заведение. След оттеглянето на предишния преподавател по мъгълознание на тази длъжност е назначена Алекто Кароу, а брат й Амик ще заеме овакантената длъжност преподавател по защита срещу Черните изкуства. «Приветствам възможността да отстоявам най-добрите магьоснически традиции и ценности…»“ Например да извършвам убийства и да режа ушите на хората! Снейп директор! Снейп в кабинета на Дъмбълдор… В името на гащите на Мерлин! — изписка Хърмаяни, при което двете момчета подскочиха. Тя се изстреля от масата и хукна към вратата, като пътем извика: — Връщам се ей сега!
            — Гащите на Мерлин? — повтори с развеселен вид Рон. — Явно е много разстроена. — Той придърпа към себе си вестника и прегледа набързо статията за Снейп. — Другите учители няма да го допуснат. Макгонъгол, Флитуик, Спраут, всички знаят истината, знаят как е загинал Дъмбълдор. Няма да приемат Снейп за директор. И кои са тия Кароу?
            — Смъртожадни — отговори Хари. — Вътре има техни снимки. Бяха на върха на кулата, когато Снейп уби Дъмбълдор, назначават ги на приятелска основа. Пък и поне според мен учителите нямат избор, освен да останат — продължи горчиво той, докато притегляше един стол. — Щом министерството и Волдемор стоят зад Снейп, те ще трябва да избират дали да останат и да преподават, или да прекарат няколко чудни години в Азкабан — и то ако извадят късмет. Мисля, че ще останат и ще се опитат да защитят учениците.
            Крийчър забързано донесе на масата голям супник и като си свирукаше между зъбите, напълни блесналите от чистота паници.
            — Благодаря, Крийчър — каза Хари и обърна шумно „Вестите“, за да не гледа лицето на Снейп. — Е, ако не друго, поне знаем къде точно се намира сега Снейп.
            Започна да гребе от супата. Откакто домашното духче беше получило медальона с капачето на Регулус, качеството на сготвената от него храна рязко се беше покачило: Хари никога не беше опитвал по-вкусна френска лучена супа.
            — Пак има цяла тълпа смъртожадни, които държат под наблюдение къщата — съобщи той на Рон, докато се хранеше, — повече са от обикновено. Сякаш се надяват да излезем с куфарите за училище и да се отправим към експрес „Хогуортс“.
            Рон си погледна часовника.
            — Цял ден си мисля за това. Той е потеглил преди близо шест часа. Странно е, че не сме в него, нали?
            Хари си спомни как навремето двамата с Рон следваха по въздуха с летящата кола яркочервения парен локомотив и как той лъкатушеше като нагъната трепкаща алена гъсеница между ниви и хълмове. Беше сигурен, че в този миг Джини, Невил и Луна седят заедно и може би се питат къде ли са те тримата или обсъждат как най-добре да подкопаят новия режим на Снейп.
            — Току-що почти ме видяха, докато се прибирах — сподели Хари. — Приземих се лошо на горното стъпало и мантията невидимка се изплъзна.
            — На мен ми се случва всеки път. О, ето я и нея — добави Рон и се извъртя на стола, за да види как Хърмаяни влиза отново в кухнята. — И за какво изобщо ставаше дума в името на най-торбестите Мерлинови боксерки?
            — Сетих се за това — отговори запъхтяна тя.
            Носеше голяма картина в рамка, която сложи на пода, а после грабна от кухненския шкаф обшитата си с мъниста чантичка. Отвори я и се зае да пъха вътре картината — макар че беше прекалено голяма, за да се вмести в такова малко пространство, след броени секунди тя изчезна като толкова много други неща в сякаш бездънните дълбини на чантата.
            — Финиъс Нигелус — обясни Хърмаяни и с обичайния звучен трясък метна чантата върху кухненската маса.
            — Моля? — ахна Рон, но Хари разбра.
            Рисуваният образ на Финиъс Нигелус можеше да прелита от портрета на площад „Гримолд“ до картината, окачена в директорския кабинет в „Хогуортс“: овалната стая на върха на кулата, където Снейп със сигурност сега седеше и ликуваше, че колекцията на Дъмбълдор от крехки сребърни магически уреди, каменният мислоем, Разпределителната шапка и мечът на Грифиндор — освен ако не беше преместен другаде — вече са негови.
            — Снейп може да прати Финиъс Нигелус в къщата да разузнае — обясни Хърмаяни на Рон, след като седна. — Нека опита сега, единственото, което Финиъс Нигелус вижда, е дамската ми чанта отвътре.
            — Добре си се сетила! — възхити се Рон.
            — Благодаря — усмихна се Хърмаяни, докато притегляше към себе си своята супа. — Е, Хари, какво друго стана днес?
            — Нищо — отговори той. — Наблюдавах входа на министерството седем часа. От оная няма и следа. Но видях баща ти, Рон. Изглежда добре.
            Рон кимна, признателен за новината. Бяха решили, че е прекалено опасно да се опитват да се свързват с господин Уизли, докато влиза и излиза от министерството, защото той постоянно беше заобиколен от други министерски служители. Но им действаше успокоително да го зърват, въпреки че наистина изглеждаше много напрегнат и разтревожен.
            — Татко винаги ни е казвал, че повечето хора в министерството ходят на работа по пудролиниите — напомни Рон. — Затова не сме видели Ъмбридж, тя никога няма да тръгне пеш, придава си важности.
            — Ами онази смешна възрастна вещица и дребният магьосник в морскосини мантии? — попита Хърмаяни.
            — А, да, онзи тип от „Магическа поддръжка“ — каза Рон.
            — Откъде знаеш, че работи в „Магическа поддръжка“? — учуди се Хърмаяни, както държеше лъжицата във въздуха.
            — Татко ми е казвал, че всички от „Магическа поддръжка“ носят морскосини мантии.
            — Но никога не си го споменавал!
            Хърмаяни пусна лъжицата и придърпа купчината бележки и карти, които двамата с Рон бяха разглеждали допреди малко.
            — Тук не пише нищо за морскосини мантии, нищичко! — заяви тя, като трескаво разлистваше страниците.
            — Е, толкова ли е важно?
            — Всичко е важно, Рон! Ако искаме да проникнем в министерството, без да се издадем, когато всички дебнат да не би да влязат външни лица, е важна и най-дребната подробност! Колко пъти ги преглеждаме тези неща… какъв е смисълът от тези разузнавателни пътувания, ако ти дори не се сещаш да ни кажеш.
            — Чудо голямо, Хърмаяни, забравил съм някаква дреболия…
            — Толкова ли не разбираш, че за нас сега в целия свят едва ли има по-опасно място от министерството…
            — Мисля, че трябва да го направим утре — каза Хари. Хърмаяни млъкна с увиснала челюст, а Рон се позадави със супата.
            — Утре ли? — повтори Хърмаяни. — Сериозно ли говориш, Хари?
            — Да, сериозно — потвърди той. — И цял месец още да дебнем около министерството, едва ли ще се подготвим повече от сега. Колкото повече протакаме, толкова повече ще се отдалечава медальонът. И сега не е изключено Ъмбридж да го е хвърлила, нали той не се отваря!
            — Освен ако не е намерила начин да го отвори и сега е обсебена от нечисти сили — отбеляза Рон.
            — Разликата няма да е голяма, тя и преди си беше голяма злоба — сви рамене Хари.
            Погълната от мислите си, Хърмаяни хапеше устна.
            — Знаем всичко, което е от значение — продължи Хари, обръщайки се към нея. — Знаем, че са прекратили влизането и излизането от министерството с магипортиране. Знаем, че само на най-високопоставените служители им е разрешено да свързват домовете си с пудролиниите, нали Рон чу как онези непродумващи се оплакват от това. Знаем приблизително и къде е кабинетът на Ъмбридж, след като ти подслуша какво каза онзи брадат тип на колегата си…
            — „Качвам се на първия етаж, Долорес ме вика“ — издекламира тутакси Хърмаяни.
            — Точно така — потвърди Хари. — Знаем и че трябва да използваме някакви странни монети, или жетони, или каквото там са, защото видях как онази магьосница взима назаем една и за приятелката си…
            — Да, но ние нямаме жетони!
            — Ако планът се окаже успешен, ще имаме — продължи спокойно Хари.
            — Не знам, Хари, не знам… има толкова много неща, които могат да се объркат и за които разчитаме на случайността…
            — Още три месеца да се готвим, пак ще бъде същото — възрази той. — Време е да преминем към действия.
            От лицата на Рон и Хърмаяни разбра, че са уплашени, самият той не беше много уверен, ала беше категоричен, че е време да осъществят плана си.
            През последния месец се бяха редували да си слагат мантията невидимка и да шпионират пред официалния вход на министерството, който благодарение на господин Уизли Рон познаваше от дете. Бяха следили служителите в министерството, докато влизаха вътре, бяха послушвали разговорите им и с внимателно наблюдение бяха научили за кои от тях могат да бъдат сигурни, че се появяват сами по едно и също време всеки ден. Бяха измъквали от нечие куфарче по някой брой на „Пророчески вести“. Малко по малко бяха нарисували приблизителните карти и бяха съставили бележките, струпани сега пред Хърмаяни.
            — Добре де — проточи Рон, — да предположим, че преминем към действия още утре… според мен трябва да отидем само ние с Хари.
            — О, не започвай пак! — въздъхна Хърмаяни. — Мисля, че вече се разбрахме.
            — Едно е да се навърташ под мантията невидимка пред входовете, съвсем друго — това, което ще правим, Хърмаяни. — Рон забучи пръст в броя на „Пророчески вести“ отпреди десет дни. — Ти си в списъка на мъгълокръвните, които не са се явили за разпит!
            — А ти би трябвало да умираш от шаренопръска в „Хралупата“! Ако някой не трябва да ходи, то това е Хари, за главата му е обявена награда от десет хиляди галеона…
            — Добре, ще остана тук — каза той. — Съобщете ми, ако случайно победите Волдемор, чухте ли?
            Рон и Хърмаяни се засмяха, а Хари усети как в белега върху челото го пронизва болка. Ръката му се стрелна натам: той видя, че Хърмаяни присвива очи, и се опита да скрие движението, като махна косата от очите си.
            — И така, ако ще ходим и тримата, трябва да се магипортираме поотделно — каза Рон. — Вече не се вместваме заедно под мантията невидимка.
            Болката в белега на Хари ставаше все по-остра. Той се изправи. Крийчър веднага забърза към него.
            — Господарят не си е изял супата, може би господарят предпочита да му пренеса вкусната яхния или сиропирания сладкиш, който господарят обича толкова много?
            — Благодаря ти, Крийчър, но ще се върна след малко… ъъъ… до тоалетната.
            Усещаше, че Хърмаяни се е усъмнила и го наблюдава, и забърза нагоре по стълбите към вестибюла и оттам към първия етаж, където нахълта в банята и отново залости вратата. Както стенеше от болка, се свлече върху черния умивалник с кранове като змии с отворени усти и стисна очи…
            Плъзгаше се по потънала в здрач улица. Сградите от двете му страни бяха с обковани с дъски високи фронтони и приличаха на приказни къщи от пасти.
            Той се приближи до една, после видя на фона на вратата бледата си ръка с дълги пръсти. Почука. Усети как го плисва вълнение…
            Вратата се отвори: на прага стоеше засмяна жена. Лицето й помръкна, щом тя се взря в Хари, от веселието й не остана и следа и то беше изместено от ужас…
            — Грегорович? — попита висок студен глас.
            Жената поклати глава: опитваше се да затвори вратата. Попречи й бледата ръка, която я натисна с все сила.
            — Искам Грегорович.
            — Er wohnt hier night mehr! — извика жената и заклати глава. — Той тук не живее! Той тук не живее! Аз не познава него!
            Тя се отказа от опитите да затвори вратата и започна да отстъпва назад по тъмния коридор, а Хари я последва, заплъзга се подире й, а ръката с дълги пръсти извади магическа пръчка.
            — Къде е?
            — Das weis ich nicht! Той преместил се. Аз не знам него, не знам!
            Той вдигна пръчката. Жената изпищя. В коридора изтичаха две невръстни деца. Жената се опита да ги закрие с ръце. Блесна зелена светлина…
            — Хари! ХАРИ!
            Той отвори очи — беше се строполил на пода. Хърмаяни отново блъскаше по вратата.
            — Хари, отвори!
            Беше изкрещял — беше сигурен в това. Изправи се и махна резето, а Хърмаяни понечи да влезе, препъна се, после си възстанови равновесието и се огледа подозрително. Рон стоеше точно зад нея и с притеснен вид насочи магическата пръчка към ъглите на леденостудената баня.
            — Какво правиш? — попита угрижена Хърмаяни.
            — Какво според теб мога да правя? — попита уж безгрижно Хари.
            — Разпищя се като попарен! — каза Рон.
            — А, да… Сигурно съм задрямал или…
            — Много те моля, Хари, не се дръж с нас като с глупаци! — укори го Хърмаяни, като си поемаше дълбоко въздух. — Знаем, че още долу те заболя белегът, пребледнял си като платно.
            Той седна на ръба на ваната.
            — Добре де. Току-що видях как Волдемор убива една жена. И вероятно цялото й семейство. А не се налагаше. Пак беше като със Седрик, те случайно се бяха оказали там…
            — Хари, не бива да го допускаш повече! — извика Хърмаяни и гласът й прокънтя из банята. — Дъмбълдор настояваше да прилагаш оклумантика! Смяташе връзката за опасна… Волдемор може да се възползва от нея, Хари! За какво ти е да го гледаш как убива и изтезава, каква полза от това?
            — Така знам какво прави — отвърна Хари.
            — Значи няма да се опиташ да прекъснеш връзката с него?
            — Не мога, Хърмаяни. Знаеш, че съм съвсем бездарен в оклумантиката, така и не я усвоих…
            — Не си и опитвал — укори го тя разгорещено. — Не те разбирам, Хари… наистина ли ти харесва тази връзка или отношения, или каквото е там…
            Тя трепна от погледа, който Хари й отправи, докато ставаше от пода.
            — Дали ми харесва ли? — пророни той тихо. — На теб щеше ли да ти харесва?
            — Аз… ами… не, нямаше да ми хареса… извинявай, Хари, не исках да…
            — Отвратително ми е, отвратително ми е, че той може да се промъква в мислите ми и аз съм принуден да го гледам, когато е най-опасен. Но и занапред ще се възползвам от това.
            — Дъмбълдор…
            — Остави го Дъмбълдор. Това е мой избор, на никой друг. Искам да знам защо Волдемор издирва Грегорович.
            — Кого?
            — Един майстор на магически пръчки от чужбина — обясни Хари. — Изработил е пръчката на Крум и той твърди, че е ненадминат.
            — Но нали каза, че Волдемор държи някъде Оливандър затворен? Щом вече има подръка един майстор на пръчки, за какво му е втори?
            — Може би като Крум смята, че Грегорович е по-добър… или просто той е в състояние да обясни какво е направила пръчката ми, докато Волдемор ме преследваше, защото Оливандър не знаеше.
            Хари погледна към прашното пукнато огледало и видя как Рон и Хърмаяни се споглеждат скептично зад гърба му.
            — Хари, все си повтаряш какво била направила пръчката ти — каза Хърмаяни, — но нали ти си я накарал да го направи! Защо си толкова вироглав и не искаш да поемеш отговорност за собствената си сила?
            — Защото знам, че не съм я накарал аз. Волдемор също го знае, Хърмаяни! И двамата знаем какво всъщност се случи!
            Хари и Хърмаяни се погледнаха: Хари долови, че не я е убедил и тя търси доводи, с които да опровергае и теорията му за магическата пръчка, и това, че той си позволява да надзърта в съзнанието на Волдемор. Олекна му, когато се намеси Рон.
            — Остави — посъветва той Хърмаяни. — Нека той сам си решава. И щом утре ще ходим в министерството, дайте да прегледаме още веднъж плана.
            Поне според момчетата Хърмаяни без всякакво желание се отказа да продължи да обсъжда въпроса и Хари беше сигурен, че при първа възможност тя отново ще му се нахвърли. Върнаха се в кухнята в подземието, където Крийчър поднесе на всички от яхнията и сиропирания сладкиш.
            Вечерта си легнаха много късно, след като часове наред бяха преглеждали отново и отново плана и накрая можеха да го повторят дума по дума един на друг. Хари, който сега спеше в стаята на Сириус, дълго лежа в кревата със светеща магическа пръчка, насочена към старата снимка на баща си, Сириус, Лупин и Петигрю, и полугласно си припомняше плана. Но когато угаси пръчката, мислеше не за многоликовата отвара, бонбоните „Блъв-блъв“ и морскосините мантии на отдел „Магическа поддръжка“ — мислеше за майстора на магически пръчки Грегорович и колко още той би могъл да се надява да се укрива, щом Волдемор го издирваше толкова упорито.
            Изгревът сякаш последва нощта с неприлична бързина.
            — Изглеждаш ужасно — гласеше поздравът на Рон, когато влезе в стаята, за да вдигне Хари от сън.
            — Няма да е за дълго — прозина се той.
            Намериха Хърмаяни долу в кухнята. Докато Крийчър й поднасяше кафе с топли кифлички, върху лицето й се четеше леко маниакалното изражение, което Хари свързваше с преговор за изпити.
            — Мантии — каза тихо Хърмаяни и показа, че е забелязала присъствието им, само с припряно кимване, после продължи да бърка в мънистената чантичка, — многоликова отвара… мантия невидимка… пиратки примамки… вземете по две, за всеки случай… бонбони „Блъв-блъв“, дражета „Кръв от нослето“, разтегателни уши…
            Изгълтаха закуската и се приготвиха да се качат горе, а Крийчър ги изпрати с поклон и обеща да ги посрещне с пай с месо и бъбреци.
            — Да ни е жив и здрав — разчувства се Рон, — само като си помисля, че си мечтаех да му отрежа главата и да я забуча на стената!
            Излязоха на предното стъпало изключително предпазливо: видяха в другия край на обвития в мъгла площад двама смъртожадни с подпухнали очи, които държаха къщата под наблюдение. Хърмаяни се магипортира първо с Рон, после се върна и за Хари.
            След обичайния мрак и усещане за задушаване, които преминаха бързо, те се озоваха на тясната уличка, където трябваше да осъществят първия етап от плана си. Там имаше две големи боклукчийски кофи и не се виждаше никой: първите служители в министерството обикновено се появяваха най-рано към осем.
            — И така — подхвана Хърмаяни и си погледна часовника. — Тя трябва да дойде след около пет минути. Щом й направя зашеметяващо заклинание…
            — Знаем, Хърмаяни — прекъсна я угрижено Рон. — И доколкото помня, май трябваше да отворим вратата преди жената да се появи.
            Хърмаяни изписка.
            — За малко да забравя! Отдръпнете се…
            Насочи магическата си пръчка към издрасканата с графити врата на аварийния изход с тежък катинар и тя се отвори с трясък. Както тримата знаеха от подробното разузнаване, което бяха провели, тъмният коридор отзад водеше към празен театър. Хърмаяни издърпа вратата обратно към себе си, така че да изглежда затворена.
            — А сега — каза момичето, като се обърна с лице към другите двама на уличката, — отново слагаме мантията невидимка…
            — … и чакаме — довърши Рон, като метна мантията на главата й, все едно завива с покривало папагалче, и завъртя очи към Хари.
            След около минута се чу тихо _пук!_ и на няколко крачки от тях се магипортира дребна магьосница от министерството с бухлати бели коси, която примига няколко пъти срещу внезапната ярка светлина: слънцето тъкмо се беше показало иззад един облак. Но жената почти не успя да се порадва на неочакваната топлина, защото Хърмаяни безгласно я порази в гърдите със зашеметяващо заклинание и тя падна.
            — Браво на теб! — похвали я Рон и се показа иззад кофата за боклук при вратата на театъра, когато Хари смъкна мантията невидимка.
            Тримата понесоха дребната магьосница по тъмния коридор, който водеше зад кулисите. Хърмаяни отскубна от главата й няколко косъма и ги пусна в стъкленицата мътна многоликова отвара, която беше извадила от обшитата с мъниста чанта. Рон забърника из дамската чанта на жената.
            — Казва се Мафалда Хопкърк — оповести той, като четеше малката карта, от която се виждаше, че жертвата е сътрудничка в отдел „Злоупотреба с магии“. — Не е лошо да вземеш картата, Хърмаяни, ето ги и жетоните.
            Той им даде няколко малки златни монети с надпис ММ, които беше извадил от портмонето на магьосницата.
            Хърмаяни изпи многоликовата отвара, която беше придобила приятен светловиолетов цвят, и след броени мигове застана пред тях като двойница на Мафалда Хопкърк. Свали очилата на жената и си ги сложи, а Хари си погледна часовника.
            — Закъсняваме, господин „Магическа поддръжка“ ще бъде тук всеки момент.
            Побързаха да затворят вратата, за да скрият истинската Мафалда, и Хари и Рон се заметнаха с мантията невидимка, а Хърмаяни остана да чака непокрита. След няколко секунди се чу второ „пук!“ и пред тях изникна нисък магьосник с вид на пор.
            — О, здравей, Мафалда!
            — Здрасти! — отвърна с треперлив глас Хърмаяни. — Как си днес?
            — Всъщност не много добре — каза ниският магьосник, който изглеждаше направо съсипан.
            Хърмаяни и магьосникът се отправиха към главния път, а Хари и Рон се запромъкваха след тях.
            — Неприятно ми е да чуя, че си неразположен — каза Хърмаяни, като не даде думата на ниския магьосник, който се опита да й разкаже по-подробно за проблемите си — беше много важно да го спре преди да излязат на улицата. — Вземи, почерпи се един бонбон.
            — Ъъъ… А, не, благодаря…
            — Настоявам! — заяви войнствено Хърмаяни и разтръска пред лицето му пликчето с бонбони.
            Ниският магьосник се сепна, но си взе от бонбоните.
            Въздействието беше мигновено. Още щом бонбонът докосна езика на мъжа, той започна да повръща толкова силно, че дори не забеляза как Хърмаяни отскубна цяла шепа косми от темето му.
            — Майко мила! — възкликна тя, докато ниският магьосник обливаше с бълвоч уличката. — Дали да не си вземеш болничен?
            — Не… не! — Мъжът се задави и пак понечи да повърне, но се опита да продължи нататък, макар и да не беше в състояние да върви прав. — Трябва… днес… трябва да отида…
            — Бива ли такова нещо! — възмути се Хърмаяни. — Не можеш да отидеш на работа в такова състояние… Според мен трябва да се прегледаш в „Свети Мънго“, там ще те оправят!
            Запъхтян, магьосникът се свлече на четири крака, но продължи с опитите да допълзи до главната улица.
            — Не може да се явиш на работа в този вид! — извика Хърмаяни.
            Накрая той беше принуден да приеме истината. Използва отвратената Хърмаяни, за да се подпре на нея и с големи мъки да застане прав, после се завъртя на място и изчезна, като остави след себе си само чантата, която Рон беше издърпал в последния момент от ръката му, и разлетели се парчета повръщано.
            — Уф! — изпуфтя Хърмаяни и като запретна поли, заобиколи локвите бълвоч. — Щеше да бъде много по-чисто, ако и на него бях направила зашеметяващо заклинание.
            — Така си е — съгласи се Рон, след като се показа с чантата на магьосника изпод мантията невидимка, — пак обаче съм на мнение, че камара безжизнени тела щеше да привлече повече внимание. Но тоя тип се оказа голям работяга, а? Хайде, мятай космите в отварата.
            След две минути той застана пред тях: дребен, с вид на пор двойник на поболелия се магьосник, облечен в морскосинята мантия, която намериха сгъната в чантата.
            — Странно, че днес не е дошъл с нея, нали, особено ако отчетем колко му се ходеше на работа. И така, според надписа отзад аз съм Рег Катърмоул.
            — А сега ти изчакай тук — каза Хърмаяни на Хари, който още беше под мантията невидимка, — ще ти донесем и на теб няколко косъма.
            Наложи се да чака десет минути, но му се стори, че се е спотайвал сам много по-дълго на уличката с повръщано, до вратата, зад която бяха скрили зашеметената със заклинание Мафалда. Накрая Рон и Хърмаяни се появиха.
            — Не знаем кой е — обясни Хърмаяни, като му подаде няколко къдрави черни косъма, — но се прибра у дома с ужасно кръвотечение от носа! Дръж, доста висок е, трябва ти по-голяма мантия…
            Тя извади една от старите мантии, които по тяхна молба Крийчър беше изпрал, и Хари се отдръпна, за да изпие отварата и да се преоблече.
            След като болезненото преобразяване приключи, той вече беше висок над метър и осемдесет и ако се съди от мускулестите ръце, беше с яко телосложение. Имаше и брада. Пъхна мантията невидимка и очилата под новата мантия и се присъедини към другите двама.
            — Ау, страшен мъжага си! — ахна Рон и се извърна нагоре към Хари, който сега стърчеше доста над него.
            — Вземи от жетоните на Мафалда и да вървим, наближава девет — подкани го Хърмаяни.
            Излязоха заедно от уличката. Петдесет метра по-нататък на оживения тротоар имаше черни перила с пръчки със заострен край отгоре и две стълбища с табели: на едната пишеше „Мъже“, а на другата — „Жени“.
            — Е, хайде, до скоро — каза припряно Хърмаяни и заситни надолу по женското стълбище.
            Хари и Рон се присъединиха към неколцина странно облечени мъже, които слизаха към нещо, наподобяващо най-обикновена подземна обществена тоалетна с мръсни черно-бели плочки.
            — Добро утро, Рег! — провикна се друг магьосник в морскосиня мантия, после влезе в една от кабинките, като пъхна в процепа във вратата златен жетон. — Ама че тъпотия! Да ни принуждават да ходим на работа по този начин! Кого очакват да се появи изневиделица, Хари Потър ли?
            Магьосникът прихна от собственото си остроумие, а Рон само се подсмихна.
            — Да, бе — съгласи се той, — голяма глупост!
            Двамата с Хари влязоха в съседни кабинки.
            Отдясно на Хари се чу как пускат водата в казанчето. Той се наведе и надзърна през процепа в долния край на кабинката точно навреме, за да види как чифт крака в обуща стъпват в тоалетната чиния в съседство. Погледна наляво — Рон само примигваше срещу него.
            — Какво, трябва да стъпим в тоалетната чиния и да пуснем водата ли? — пошушна той.
            — Май да — отвърна също през шепот Хари и гласът му прозвуча гърлено и прегракнало.
            Двамата се изправиха. С усещането, че е най-големият глупак, Хари стъпи в тоалетната чиния.
            Веднага разбра, че е направил точно каквото трябва: уж стоеше във вода, а обувките, ходилата и мантията му си останаха съвсем сухи. Той се пресегна, пусна водата и след миг се устреми по къс улей, а накрая изскочи от една камина в Министерството на магията.
            Изправи се тромаво — сега имаше много повече телеса, отколкото беше свикнал. Огромният атриум му се стори по-мрачен, отколкото го помнеше. Преди средата на помещението беше запълнена от златен шадраван, който хвърляше по лъскавия дървен под и стени трепкащи светли петна. Сега над всичко наоколо се възправяше грамадна статуя от черен камък. Имаше нещо стряскащо в огромната скулптура на магьосница и магьосник, които седяха на богато украсени издялани престоли и наблюдаваха отвисоко как работещите в министерството изскачат от камините долу. В основата на статуята с тридесетсантиметрови букви пишеше: „МАГИЯТА Е МОГЪЩЕСТВО“.
            Хари усети отзад по краката силен удар: току-що от камината зад него се беше изстрелял друг магьосник.
            — Разкарай се! Не можа ли… о, извинявай, Рънкорн!
            Явно уплашен, плешивеещият мъж побърза да се отдалечи. Както личеше, магьосникът, в когото Хари се беше преобразил — Рънкорн, си беше доста страховит.
            — Пссст! — каза някой и след като се обърна, Хари видя дребната магьосница и магьосника с вид на пор от „Магическа поддръжка“, които му правеха знаци иззад статуята.
            Той бързо отиде при тях.
            — Значи всичко мина добре? — прошепна Хърмаяни.
            — Не, той още е заседнал в кенефа — каза Рон.
            — О, много смешно, няма що… Какъв ужас, а? — рече тя на Хари, който гледаше статуята. — Забеляза ли върху какво седят?
            Той се взря по-внимателно и видя, че онова, което е помислил за изсечени от камък богато украсени престоли, всъщност са купчини каменни човешки тела: стотици и стотици голи тела, мъже, жени и деца, всички с глуповати грозни лица, сгърчени и притиснати едно до друго, за да издържат тежестта на магьосниците с красиви мантии.
            — Мъгъли — прошепна Хърмаяни. — Там, където трябва да им е мястото! Хайде, тръгваме.
            Присъединиха се към потока от магове и вълшебници, които вървяха към златната порта в дъното на коридора, и започнаха да се оглеждат възможно най-незабележимо, но така и не зърнаха силуета на Долорес Ъмбридж, която трудно можеха да сбъркат. Минаха през портата и се озоваха в по-малък коридор, където пред двайсет златни решетки с точно толкова асансьори зад тях се виеха опашки. Тъкмо се наредиха на една, когато някой викна:
            — Катърмоул!
            Огледаха се, Хари усети как го присвива стомахът. Към тях вървеше един от смъртожадните, станали свидетели на гибелта на Дъмбълдор. Служителите наоколо замълчаха и сведоха очи — Хари усети как през тях премина вълна от страх. Свъсеното, някак жестоко лице на мъжа не се връзваше с великолепната му надиплена мантия, цялата избродирана със златна нишка. Някой от навалицата пред асансьорите извика подмазвачески:
            — Добро утро, Йаксли!
            Йаксли не му обърна внимание.
            — Катърмоул, наредих някой от „Магическа поддръжка“ да ми оправи кабинета. Там още вали дъжд.
            Рон се огледа сякаш с надеждата някой да се намеси, но всички продължиха да мълчат.
            — Вали дъжд… в кабинета ви? Това… не е хубаво, нали?
            Рон се засмя притеснено. Йаксли се ококори.
            — Мислиш, че е смешно, а, Катърмоул?
            Две от магьосниците на опашката за асансьора побързаха да се отдалечат.
            — Не, разбира се, че не… — отговори Рон.
            — Даваш ли си сметка, Катърмоул, че отивам долу да разпитам жена ти? Всъщност съм изненадан, че и ти не си там да й държиш ръката, докато тя чака. Май вече си я отписал като неблагонадеждна. Сигурно си постъпил мъдро. Следващия път се постарай да се ожениш за чистокръвна.
            Хърмаяни изписка ужасена. Йаксли я изгледа втренчено, тя се позакашля и извърна очи.
            — Аз… — замънка Рон.
            — Но ако моята жена беше обвинена, че е мътнород — не че някога ще взема за съпруга жена, която може да бъде сбъркана с такъв боклук, — и началникът на отдел „Охрана на магическия ред“ ми възложеше да свърша нещо, аз, Катърмоул, щях да побързам да го направя. Разбра ли? — попита Йаксли.
            — Да — прошепна Рон.
            — В такъв случай, Катърмоул, заеми се със задачата и ако до час кабинетът ми не е напълно сух, за Кръвния статут на жена ти ще възникнат още по-големи съмнения.
            Златната решетка отпред издрънча и се отвори. Йаксли кимна и неприятно се усмихна на Хари, от когото явно се очакваше да оцени по достойнство отношението към Катърмоул, после се отдалечи като хала към друг асансьор. Хари, Рон и Хърмаяни влязоха в техния, но не ги последва никой, сякаш бяха заразноболни. Решетката се затвори с трясък и асансьорът тръгна нагоре.
            — И какво да правя сега? — веднага попита Рон другите двама със сломен вид. — Ако не се явя, жена ми… жената на Катърмоул де…
            — Ще дойдем с теб, не бива да се делим… — подхвана Хари, но Рон трескаво заклати глава.
            — Не говори глупости, не разполагаме с много време. Вие двамата отивате да намерите Ъмбридж, а аз ще се заема с кабинета на Йаксли… но как да го спра тоя дъжд?
            — Опитай Фините инкантатем — предложи Хърмаяни, — това ще спре дъжда, ако е направено проклятие или заклинание, ако не — значи нещо се е объркало в Атмосферното заклинание и тогава ще бъде по-трудно да се отстрани повредата, затова като временно средство опитай Импервиус, за да му запазиш вещите…
            — Я пак, но по-бавно — примоли се Рон и затърси отчаяно из джобовете си паче перо, точно тогава обаче асансьорът се разклати и спря.
            Някакъв безплътен женски глас каза:
            — Четвърти етаж, отдел „Регулация и контрол на магическите същества“, към които са службите „Зверове“, „Същества“ и „Призраци“, както и управленията „Връзки с таласъми“ и „Напасти“.
            Решетката отново се плъзна и се отвори, за да пусне в асансьора двама магьосници и няколко теменужени на цвят книжни самолетчета, които запърхаха около лампата на тавана вътре.
            — Добр’утро, Албърт! — поздрави мъж с рунтави бакенбарди и се усмихна на Хари. След като асансьорът отново заскърца нагоре, магьосникът погледна и Рон и Хърмаяни, която шепнешком трескаво даваше напътствия на Рон. Мъжът се наведе ухилен към Хари и изпелтечи: — Дърк Кресуел, а? От „Връзки с таласъми“. Бива си го, Албърт. Сега вече съм почти сигурен, че на неговото място ще назначат мен.
            Той потрепери закачливо. Хари отвърна на усмивката му с надеждата, че това е достатъчно. Асансьорът спря, решетката се отвори за пореден път.
            — Втори етаж, отдел „Охрана на магическия ред“, към който са служба „Злоупотреба с магии“, щабквартирата на аврорите и администрацията на Магисъбора — оповести безплътният глас.
            Хари видя как Хърмаяни побутва леко Рон и той побърза да слезе от асансьора, последван от другите магьосници. Хари и Хърмаяни останаха сами и веднага щом златната решетка се затвори, Хърмаяни изрече на един дъх:
            — Знаеш ли, Хари, мисля, че е по-добре да отида с него, според мен той не знае какво прави и ако го заловят, всичко…
            — Първи етаж: министър на магията и неговите сътрудници.
            Златната решетка се разтвори отново и Хърмаяни ахна. Пред тях стояха четирима души, двама от които бяха погълнати от разговор: дългокос магьосник с великолепна мантия в черно и златисто и тантуреста магьосница с вид на жаба, която си беше сложила върху късата коса кадифена панделка и стискаше до гърдите си бележник.


            Глава тринадесета
            Комисия за регистрация на мъгълокръвните

            — Я, Мафалда! — каза Ъмбридж, като видя Хърмаяни. — Травърс те праща, нали?
            — Ами… да — изписка Хърмаяни.
            — Добре, ще се справиш чудесно. — Ъмбридж се извърна към магьосника в черно и златисто. — Въпросът, министре, е решен, щом Мафалда е готова да води протокола, започваме незабавно. — Тя се взря в бележника. — Днес десет души и сред тях жена на министерски служител! Тц-тц… дори тук, в самото сърце на министерството! — Ъмбридж влезе в асансьора при Хърмаяни, последваха я и двамата магьосници, които бяха чули разговора с министъра. — Отиваме направо долу, Мафалда, в съдебната зала ще намериш всичко необходимо. Добро утро, Албърт, ти няма ли да слизаш?
            — Ама разбира се — избоботи Хари с гърления глас на Рънкорн.
            И излезе от асансьора. Златната решетка се затръшна зад него. Хари погледна през рамо и видя как притесненото лице на Хърмаяни изчезва от поглед между двамата високи магьосници, а кадифената панделка на Ъмбридж й стигаше до рамото.
            — Какво те води насам, Рънкорн? — попита новият министър на магията.
            Тук-там дългата му черна коса и брада бяха прошарени, а огромното чело сякаш беше надвиснало над блесналите очи, с които той заприлича на Хари на рак, надзъртащ изпод камък.
            — Наложи се да поговоря набързо с… — Хари се поколеба за стотна от секундата. — С Артър Уизли. Някой ми каза, че бил на първия етаж.
            — А! — възкликна Пиус Тикнес. — Да не е уличен във връзки с неблагонадежден?
            — Не — отговори с пресъхнало гърло Хари. — Не, няма такова нещо.
            — А, добре. Това е само въпрос на време — заяви Тикнес. — Мен ако питаш, родоотстъпниците са не по-малко опасни от мътнородите. Приятен ден, Рънкорн!
            — И на вас, министре.
            Хари загледа как Тикнес се отдалечава по коридора, застлан с дебел килим. Още щом министърът се скри от поглед, Хари извади изпод плътното черно наметало мантията невидимка, заметна се с нея и се отправи в обратната посока. Рънкорн беше много едър и се наложи момчето да се понаведе, за да е сигурно, че краката му са скрити.
            Паниката го удари в стомаха. Докато вървеше покрай безкрайните лъскави дървени врати, всяка с табелка с името на обитателя и длъжността му, могъществото на министерството, неговата сложна устроеност и недостъпност сякаш го затиснаха и планът, който тримата с Рон и Хърмаяни бяха разработвали толкова внимателно през последния месец, му се стори смехотворно детински. Бяха насочили всичките си усилия към незабелязаното проникване вътре, а не се бяха замислили и за миг какво ще правят, ако бъдат принудени да се разделят. Сега Хърмаяни беше хваната да присъства на съдебното заседание, което със сигурност щеше да продължи с часове, Рон се мъчеше да направи магия, за която Хари беше сигурен, че надвишава възможностите му, при това от изхода вероятно зависеше дали една жена ще остане на свобода, а той самият се луташе по последния етаж, като знаеше отлично, че онова, което издирва, е слязло надолу заедно с асансьора.
            Спря, облегна се на стената и се опита да реши какво да прави. Тишината го потискаше: тук нямаше суетня, разговори и бързи стъпки, коридорите с морави килими бяха притихнали, сякаш на всичко наоколо беше направено заклинанието „Муфлиато“.
            „Кабинетът й сигурно е някъде тук“ — помисли Хари.
            Струваше му се почти невероятно Ъмбридж да си държи накитите в кабинета, от друга страна обаче би било глупаво да не го претърси за по-сигурно. Затова пак тръгна по коридора и не срещна никого, освен един смръщен магьосник — той мърмореше напътствия на пачето перо, което се рееше пред него и бързо пишеше по дълъг влачещ се пергамент.
            Сега вече Хари четеше имената по вратите. Зави зад ъгъла и по средата на следващия коридор излезе в широко фоайе, където десетина мъже и жени бяха насядали на редици малки бюра, наподобяващи чинове, но много по-лъснати и без драсканици по тях. Хари спря да ги погледа, защото въздействието беше направо хипнотизиращо. Те едновременно размахваха и въртяха магическите си пръчки и във всички посоки като малки розови хвърчила се разлетяваха квадратчета цветна хартия. След няколко секунди Хари разбра, че в онова, което правят, има ритъм и листовете образуват един и същ рисунък, след още няколко си даде сметка, че всъщност наблюдава как се създават брошури, а хартиените квадрати са страници, които са събирани, сгъвани и с магия струпвани на спретнати купчинки до всеки магьосник или магьосница.
            Хари се прокрадна по-близо, макар че работещите бяха погълнати от онова, което вършеха, и той се съмняваше, че ще чуят приглушените от килима стъпки, затова грабна от купчината до някаква млада магьосница една от готовите брошури. Разгледа я под мантията невидимка. Върху розовата корица имаше вдлъбнато златисто заглавие:
МЪТНОРОДИТЕ и опасностите, на които те излагат мирното общество на чистокръвните“
            Под заглавието имаше снимка на червена роза с трепкащо лице сред венчелистчетата, обвита от зелен бурен с остри зъби и свиреп поглед, който я душеше. Името на автора не беше посочено, но докато Хари разглеждаше брошурата, белезите върху дясната му ръка отново започнаха да го наболяват. После младата магьосница до него потвърди подозренията му, като каза, без да спира да размахва и да върти магическата пръчка:
            — Някой да знае дали дъртата вещица цял ден ще разпитва мътнороди?
            — Внимавай — предупреди я магьосникът до нея и се огледа притеснено, а една от страниците се плъзна и падна на пода.
            — Защо, да не би освен вълшебно око сега да има и вълшебни уши?
            Магьосницата погледна към проблясващата махагонова врата срещу фоайето, пълно с брошурописци, Хари също се извърна натам и у него като змия се надигна гняв. Върху дървото, там, където по мъгълските входни врати обикновено има шпионка, беше сложено голямо кръгло око с яркосин ирис, стъписващо познато на всеки, който някога е срещал Аластор Муди.
            За стотна от секундата Хари забрави къде е и за какво е там, дори забрави, че е невидим. Отиде право при вратата, за да разгледа окото. То не се помръдваше: беше се вторачило невиждащо напред, сякаш беше вкаменено. На табелката под него пишеше:
                        Долорес Ъмбридж
                        Първи заместник-министър
            Отдолу имаше и втора, малко по-лъскава нова табелка:
                        Председател на Комисията
                        за регистрация на мъгълокръвни
            Хари се обърна към десетината брошурописци: бяха погълнати от работата, но със сигурност щяха да забележат, ако вратата на празния кабинет точно насреща се отвори. Затова той извади от един вътрешен джоб на мантията странен предмет с мърдащи крачета и тяло като гумената круша на клаксон. Приклекна под мантията невидимка и сложи пиратката примамка на земята.
            Тя тутакси заситни между краката на магьосниците и вълшебниците отпред. След няколко мига, през които Хари чакаше с ръка на дръжката на вратата, от ъгъла екна силен трясък и се вдигна облак лютив черен дим. Младата магьосница на предната редица се разпищя и навсякъде се разлетяха розови страници, когато тя и колегите й наскачаха и започнаха да се оглеждат, за да намерят източника на суматохата. Хари натисна дръжката, влезе в кабинета на Ъмбридж и затвори вратата след себе си.
            Изпита чувството, че се е върнал назад във времето. Стаята беше съвсем същата като кабинета на Ъмбридж в „Хогуортс“: по всички възможни повърхности имаше дантелки, покривки и сухи цветя. По стените бяха накачени същите декоративни чинии с картинки на шарени котета, накичени с панделки и отвратително пъргави в игрите и закачките си. Върху писалището имаше покривка на крещящи цветя. Към окото на Лудоокия беше прикрепено нещо като телескоп, с който Ъмбридж шпионираше работещите от другата страна на вратата. Хари надзърна през него и видя, че те са се струпали около пиратката примамка. Изтръгна телескопа от вратата, оставяйки отдолу дупка, извади вълшебното око от него и го прибра в джоба си. После отново се обърна с лице към кабинета, вдигна магическата пръчка и прошепна:
            — „Акцио медальон!“
            Не се случи нищо, но Хари го беше очаквал: Ъмбридж безспорно знаеше всичко за защитните магии и заклинания. Затова той побърза да отиде зад писалището и се зае да отваря чекмеджетата. Видя пачи пера, бележници и магискоч, омагьосани кламери, които се гънеха като змийчета и се опитваха да излязат от чекмеджето, та се наложи Хари да ги удря, за да ги върне на мястото им, облепена с дантела натруфена кутийка с резервни панделки и шноли, но от медальона нямаше и следа.
            Зад писалището имаше дървен шкаф и Хари се запретна да го претърсва. Точно като шкафовете на Филч в „Хогуортс“, и този беше пълен с папки с написано върху тях име. Чак в най-долното чекмедже Хари забеляза нещо, което отклони вниманието му от търсенето: папка за господин Уизли.
            Той я извади и я отвори:
            АРТЪР УИЗЛИ
            Кръвен статут: Чистокръвен, но с неприемлив промъгълски уклон. Известен като член на Ордена на феникса.
            Семейство: Жена (чистокръвна), седем деца, двете най-малки в „Хогуортс“.
            ВАЖНО: Понастоящем най-малкият син е тежко болен и си е у дома, потвърдено от инспектори на министерството.
            Надеждност: ПОД ПОСТОЯННО НАБЛЮДЕНИЕ. Твърде вероятно е Неблагонадежден №1 да се свърже с него (в миналото често е гостувал на семейство Уизли).

            — Неблагонадежден номер едно — промърмори тихо Хари, докато прибираше папката с досието на господин Уизли и затваряше чекмеджето.
            Знаеше за кого става дума и ето на: като се изправи и затърси с очи из кабинета други скривалища, видя върху стената плакат със собственото си лице и с думите НЕБЛАГОНАДЕЖДЕН №1, написани с дебели букви върху гърдите му. Върху него беше залепено розово листче с коте в единия ъгъл. Хари се приближи и видя, че Ъмбридж е написала: „Да бъде наказан.“
            По-ядосан от всякога, той продължи да търси пипнешком по дъната на вазите и кошничките със сухи цветя, но изобщо не се изненада, че медальона с капачето го няма. Огледа за последно от край до край кабинета и сърцето му трепна. Дъмбълдор го наблюдаваше от малко правоъгълно огледало, подпряно на библиотеката до писалището.
            Хари прекоси тичешком помещението и грабна огледалото, но още щом го докосна, разбра, че това не е никакво огледало. Дъмбълдор му се усмихваше тъжно от корицата на лъскава книга. Трябваше да мине известно време, докато Хари забележи усуканото зелено заглавие през шапката му — „Животът и лъжите на Албус Дъмбълдор“, — както и по-дребните букви през гърдите му: „Рита Скийтър, автор на бестселъра «Армандо Дипит: учител или урод?»“
            Хари отвори напосоки книгата и видя снимка върху цяла страница на двама юноши, които се бяха прегърнали през раменете и се смееха неудържимо. Дъмбълдор, който тук беше с коса чак до лактите, си беше пуснал тънка брадичка като на Крум, от която Рон се беше подразнил толкова. Момчето, което се заливаше от безмълвна веселба до Дъмбълдор, имаше щастлив див вид. Златистата му коса падаше на къдри до раменете. Хари се запита дали това не е младият Дож, но тъкмо да погледне текста към снимката, вратата на кабинета се отвори.
            Ако Тикнес не беше гледал през рамо, докато влизаше, Хари нямаше да има време да се загърне с мантията невидимка. Все пак му се стори, че Тикнес май долови леко движение, защото миг-два продължи да стои и да гледа заинтригувано мястото, откъдето Хари току-що беше изчезнал. Може би реши, че просто е видял как Дъмбълдор си чеше носа върху корицата на книгата, която Хари припряно беше върнал върху лавицата. Тикнес остави вратата отворена, отиде до писалището и насочи магическата си пръчка към пачето перо, топнато в мастилницата. То изскочи и започна да пише бележка до Ъмбридж. Много бавно, почти без да диша, за да не се издаде, Хари излезе заднишком от кабинета във фоайето.
            Брошурописците все още стояха скупчени около останките от пиратката примамка, която продължаваше да дими и да пука. Хари забърза по коридора точно когато младата магьосница отбеляза:
            — Обзалагам се, че се е промъкнала от „Експериментални магии“, много са немарливи там, помните ли оная отровна патица?
            Докато бързаше обратно към асансьорите, Хари прехвърляше наум възможностите. Беше малко вероятно медальонът с капачето да е тук, в министерството, а докато Ъмбридж седеше в препълнената съдебна зала, беше изключено да изтръгнат от нея с магия къде точно се намира. Сега най-важното за тримата беше да се измъкнат от министерството преди да бъдат изобличени и да опитат отново друг ден. Първото, което Хари трябваше да направи, беше да открие Рон, а после двамата заедно щяха да измислят как да измъкнат Хърмаяни от съдебната зала.
            Асансьорът пристигна празен. Хари скочи в него и когато той потегли надолу, свали от себе си мантията невидимка. За негово огромно облекчение, когато асансьорът спря с тракане на втория етаж, вътре влезе Рон — беше мокър до кости и гледаше диво.
            — Д-д-добро ут-тро! — изпелтечи той на Хари, а асансьорът тръгна отново.
            — Рон, аз съм, Хари!
            — Хари! Майко мила, съвсем забравих как изглеждаш… Защо Хърмаяни не е с теб?
            — Наложи се да слезе в съдебната зала заедно с Ъмбридж, нямаше как да откаже и…
            Но още преди Хари да е обяснил докрай асансьорът спря отново: вратите се отвориха и вътре влезе господин Уизли — разговаряше с възрастна вещица с руса коса, тупирана толкова силно, че приличаше на мравуняк.
            — Напълно те разбирам, Ваканда*, но се опасявам, че не мога да участвам в…
            [* В индианските предания — тайнствена животворна сила, която е присъща на предметите от живата и неживата природа и може да бъде изгубена и придобита — Б.пр.]
            Артър Уизли замълча — беше забелязал Хари. За него беше твърде необичайно господин Уизли да го гледа с толкова неприязън. Вратата на асансьора се затвори и четиримата отново се заспускаха с трясък надолу.
            — О, здрасти, Рег! — поздрави господин Уизли и се огледа, дочул капките, които се стичаха от мантията на Рон. — Днес май жена ти е призована на разпит, а? Хм… какво се е случило? Защо си мокър?
            — В кабинета на Йаксли вали дъжд — оплака се Рон. Каза го на рамото на господин Уизли и Хари усети притесненията му, че ако погледне баща си право в очите, той може и да го познае. — Не успях да го спра, затова ме пратиха да повикам Бърни… Пилсуърт… май така се казваше…
            — Да, напоследък вали в много кабинети — потвърди господин Уизли. — Опита ли „Метеоломагия реканто“*? При Блечли подейства.
            [* От „метеорология“, „магия“ и „recanto“ (лат.) — „развалям магия“. — Б.пр.]
            — „Метеоломагия реканто“ ли? — прошепна Рон. — Не, не съм опитал. Благодаря ти, т-тат… благодаря, Артър.
            Вратата на асансьора се отвори, старата вещица с коса като мравуняк слезе, а Рон се шмугна покрай нея и изчезна от поглед. Хари понечи да тръгне след него, но видя, че пътят му е препречен от Пърси Уизли — той се беше качил на асансьора със забучен в някакви книжа нос.
            Чак след като вратата се затвори с трясък, Пърси забеляза, че пътува в един асансьор с баща си. Вдигна поглед към него, стана червен като домат и слезе веднага щом вратата се отвори отново. Хари за втори път се опита да слезе, ала пътят му отново беше препречен, сега от ръката на господин Уизли.
            — Чакай малко, Рънкорн.
            Вратата на асансьора се затвори и докато те слизаха с дрънчене към долния етаж, господин Уизли каза:
            — Подочух, че си натопил Дърк Кресуел.
            Хари остана с впечатлението, че гневът на господин Уизли е предизвикан от сблъсъка с Пърси. Реши, че е най-добре да се прави на ударен, и рече:
            — Моля?
            — Не ми се прави на невинен, Рънкорн — тросна се ядно Артър Уизли. — Издирил си магьосника, който е фалшифицирал родословието му, нали? — каза тихо господин Уизли, докато асансьорът хлътваше все по-надолу.
            — И какво от това?
            — Такова, че Дърк Кресуел е десет пъти повече магьосник от теб. И ако оживее в Азкабан, ще трябва да отговаряш пред него, да не говорим пък за жена му, синовете и приятелите му…
            — Артър — прекъсна го Хари, — знаеш, че си под наблюдение, нали?
            — Заплашваш ли ме, Рънкорн? — попита на висок глас господин Уизли.
            — Не, това си е голата истина — отвърна Хари. — Следят всяка твоя крачка…
            Вратата на асансьора се отвори. Бяха стигнали в атриума. Господин Уизли изгледа Хари с изпепеляващ поглед и изхвърча като фурия от асансьора. Хари остана там, беше потресен. Прииска му се да е приел облика на друг, а не на Рънкорн… вратата на асансьора издрънча и се затвори.
            Той извади мантията невидимка и се покри с нея. Реши да опита да измъкне Хърмаяни сам, докато Рон се занимава с дъждовния кабинет. Когато вратата се отвори, той слезе в осветен с факли каменен проход, съвсем различен от коридорите с ламперия и килими горе. Докато асансьорът се отдалечаваше с трясък, Хари потрепери, загледан в черната врата в далечината, откъдето се влизаше в отдел „Мистерии“.
            Той тръгна, но не към черната врата, а към арката отляво, която помнеше и която водеше към стълбите за съдебните зали долу. Докато слизаше предпазливо по тях, прехвърляше наум възможностите, с които разполага: все още имаше две-три пиратки примамки, но може би беше за предпочитане просто да почука на вратата, да влезе в съдебната зала като Рънкорн и да повика за малко Мафалда. Не знаеше, разбира се, дали Рънкорн е достатъчно влиятелен, та такова поведение да му се размине, а дори и да успееше да изведе Хърмаяни и тя не се върне вътре, може би щяха да претърсят министерството още преди тримата с Рон да се измъкнат…
            Погълнат от мислите си, Хари не забеляза веднага необичайния мраз, който го обгърна, сякаш навлизаше в мъгла. С всяка крачка надолу ставаше все по-студено: студ, който проникваше чак в гърлото му и се впиваше в белите му дробове. После у него взе да се прокрадва усещане за отчаяние, за безнадеждност, което сякаш започна да набъбва…
            „Диментори“ — помисли си Хари.
            Когато слезе в долния край на стълбището, се обърна надясно и видя вледеняваща гледка. Тъмният коридор пред съдебните зали беше пълен с високи силуети с черни качулки и с напълно скрити лица, чуваше се само накъсаното им дишане. Вцепенените мъгълокръвни, доведени за разпит, се бяха сгушили един до друг и трепереха на твърдите дървени скамейки. Повечето бяха захлупили лица върху дланите си — вероятно в инстинктивен опит да се скрият от ненаситните пасти на дименторите. Някои бяха придружавани от семействата си, други седяха сами. Дименторите се плъзгаха напред-назад пред тях, а студът, безнадеждността и отчаянието притиснаха Хари като проклятие…
            „Съпротивявай се“ — каза си той, ала знаеше, че ако не махне веднага мантията невидимка, няма да може да направи магия за покровител. Затова продължи възможно най-тихо нататък и с всяка крачка вцепенението в мозъка му сякаш се засилваше, той обаче си наложи да мисли за Хърмаяни и Рон, които имаха нужда от него.
            Беше ужасно да се движи сред извисилите се черни фигури: докато минаваше покрай безоките лица, скрити под качулките, те се извръщаха към него и Хари беше сигурен, че са го усетили, може би усещаха присъствието на човек, който все още съхранява някаква надежда, някаква издръжливост…
            Точно тогава сред застиналата тишина внезапно и стъписващо се отвори една от вратите на тъмницата от лявата страна на коридора и от нея екнаха писъци.
            — Не, не, аз съм полумагьосник, полумагьосник съм, казвам ви! Баща ми беше магьосник, наистина, проверете… Арки Алдъртън, известен дизайнер на метли… проверете, казвам ви… пуснете ме, пуснете ме…
            — Това е последното предупреждение към теб — чу се тихият глас на Ъмбридж, усилен с магия, за да звучи ясно над отчаяните писъци на човека. — Ако се съпротивяваш, ще бъдеш подложен на целувка на диментор.
            Писъците на мъжа утихнаха, но в коридора продължиха да ехтят безмълвни хлипове.
            — Отведете го — нареди Ъмбридж.
            На вратата на съдебната зала изникнаха два диментора, които вкопчиха разложените си, покрити със струпеи ръчища в ръцете на мъжа над лактите, а той всеки момент щеше да припадне. Плъзнаха се заедно с него по коридора и мракът, който оставяха след себе си, ги погълна и ги скри от поглед.
            — Следващият… Мери Катърмоул — провикна се високо Ъмбридж.
            Изправи се дребна жена, която трепереше от глава до пети. Тъмната й коса беше пригладена и прихваната на нисък кок, носеше обикновена дълга мантия. Беше пребледняла като платно. Хари забеляза, че докато минаваше покрай дименторите, жената трепна.
            Той го направи инстинктивно, без всякакъв план, защото му стана неприятно, че жената влиза сама в тъмницата — когато вратата се люшна и започна да се затваря, Хари се вмъкна тихо след нея в съдебната зала.
            Помещението, в което влезе, не беше същото като онова, където го бяха разпитвали за злоупотреба с магия. Това беше по-малко, макар че таванът пак беше ужасно висок и създаваше потискащото впечатление, че си затворен на дъното на дълбок кладенец.
            Вътре също имаше диментори, които хвърляха над залата вледеняващата си аура — те стояха като безлика стража по ъглите най-далеч от високия подиум. На него зад преграда седеше Ъмбридж, от едната й страна беше Йаксли, а от другата — Хърмаяни, пребледняла не по-малко от госпожа Катърмоул. Пред подиума напред-назад, напред-назад сновеше яркосребърна дългокосместа котка и Хари разбра, че тя е тук, за да защитава обвинителите от отчаянието, вдъхвано от дименторите: него трябваше да го усещат само обвиняемите.
            — Седнете — каза с тих мазен глас Ъмбридж.
            Госпожа Катърмоул се препъна и се свлече на единствения стол в средата на залата, под издигнатия подиум. Веднага щом седна, от облегалките на стола с тракане изскочиха вериги, които я оковаха.
            — Вие сте Мери Елизабет Катърмоул, нали? — попита Ъмбридж.
            Жената кимна треперливо.
            — Омъжена сте за Реджиналд Катърмоул от отдел „Магическа поддръжка“, нали?
            Госпожа Катърмоул се разплака.
            — Не знам къде е той, трябваше да дойде да ме посрещне тук.
            Ъмбридж не й обърна внимание.
            — Майка сте на Мейзи, Ели и Алфред Катърмоул, нали?
            Жената се разрида още по-силно.
            — Те са уплашени, притесняват се, че няма да се върна у дома…
            — Спестете ни тези глупости — избълва Йаксли. — Децата на мътнородите не могат да породят у нас състрадание.
            Риданията на госпожа Катърмоул заглушиха стъпките на Хари, докато той вървеше предпазливо към стъпалата на подиума. Веднага щом подмина линията, по която патрулираше котката покровителка, усети промяна в температурата: тук беше топло и уютно. Хари беше сигурен, че покровителката е на Ъмбридж и сияе, защото тя се чувства тук щастлива, в стихията си, докато отстоява несправедливите закони, за чието написване е помогнала. Хари се запромъква бавно и много предпазливо по подиума зад Ъмбридж и Йаксли и седна зад Хърмаяни. Притесняваше се да не я стресне и тя да подскочи. Помисли дали да не направи заклинание „Муфлиато“ на Ъмбридж и Йаксли, но Хърмаяни щеше да се уплаши дори той само да прошепнеше думата. Точно тогава Ъмбридж заговори по-високо и се обърна към Катърмоул, а Хари моментално се възползва от случая.
            — Зад теб съм — пошушна той в ухото на Хърмаяни.
            Както и беше очаквал, тя подскочи толкова силно, че едва не преобърна мастилницата, с която би трябвало да води протокола на разпита, но това остана незабелязано, защото и Ъмбридж, и Йаксли бяха насочили вниманието си към госпожа Катърмоул.
            — Днес, когато сте дошла в министерството, госпожо Катърмоул, ви е била конфискувана магическа пръчка — каза Ъмбридж. — Дълга двайсет и два сантиметра и половина, от черешово дърво и сърцевина от косъм на еднорог. Това описание познато ли ви е?
            Госпожа Катърмоул кимна и избърса с ръкав очите си.
            — Бъдете така любезна, кажете ни от коя магьосница или магьосник взехте пръчката.
            — Да с-съм я в-в-взела ли? — изхлипа госпожа Катърмоул. — Не съм я взимала от никого. К-к-купих я, когато бях на единайсет години. Тя… тя сама ме избра.
            Жената плачеше все по-силно.
            Ъмбридж нададе тих момичешки смях, от който на Хари му се прииска да я нападне. Тя се надвеси над преградата, за да огледа по-добре своята жертва, и напред се люшна и нещо златно, което се заклатушка във въздуха: медальонът с капачето!
            Хърмаяни също го видя и изписка, но Ъмбридж и Йаксли още се бяха вторачили хищно в плячката си и бяха глухи за всичко останало.
            — А, не! — отсече Ъмбридж. — Аз, госпожо Катърмоул, не съм на това мнение. Пръчките избират само магьосници. А вие не сте такава. Разполагам с отговорите ви на въпросника, който ви изпратих… подай ми ги, Мафалда.
            Ъмбридж протегна малка длан: в този миг ужасно приличаше на жаба и Хари се изненада, че не вижда между месестите й пръсти ципи. От стъписването ръцете на Хърмаяни се разтрепериха. Тя започна да рови из купчина книжа на стола отстрани и накрая издърпа няколко пергаментови листа с името на госпожа Катърмоул отгоре.
            — Много е… много е красив, Долорес — каза Хърмаяни, като посочи медальона, проблясващ върху богато надиплената й блуза.
            — Какво? — тросна се Ъмбридж и погледна надолу. — А, да, стара семейна реликва — отвърна тя и потупа по капачето върху едрата си гръд. — Буквата „С“ е от „Селуин“… Свързана съм по кръвна линия с рода Селуин… всъщност не съм свързана само с малко родове на чистокръвни… Жалко че същото не може да се каже за вас — допълни Ъмбридж по-силно и започна да прелиства въпросника на госпожа Катърмоул. — Професия на родителите: зарзаватчии.
            Йаксли се изсмя подигравателно. Пухкавата сребриста котка долу продължи да патрулира и да снове напред-назад, а дименторите все така чакаха по ъглите.
            Заради лъжата на Ъмбридж кръвта нахлу в главата на Хари и заличи всяка предпазливост: тя използваше медальона с капачето, който беше взела като подкуп от един дребен престъпник, за да се хвали, че е чистокръвна. Хари вдигна магическата пръчка и без дори да си дава труда да се крие под мантията невидимка, каза:
            — „Вцепени се!“
            Блесна червена светлина, Ъмбридж се свлече и си удари челото о ръба на преградата, книжата на госпожа Катърмоул се плъзнаха от коленете й и се разпиляха по пода, а сребристата котка, която сновеше долу, изчезна. Блъсна ги леденостуден въздух, сякаш внезапно се беше извил вятър, Йаксли се огледа объркан, за да види откъде са се появили тези беди, и зърна ръката на Хари без тяло и магическата пръчка, насочена към него. Понечи да извади своята пръчка, но беше късно.
            — „Вцепени се!“
            Йаксли се просна на земята и остана да лежи, свит на кълбо, върху пода.
            — Хари!
            — Ако ти си смятала, че ще седя и ще я слушам как ми се прави на…
            — Хари, госпожа Катърмоул!
            Той се обърна рязко, като отметна мантията невидимка: долу дименторите бяха излезли от ъглите и се плъзгаха към жената, прихваната с окови за стола — те явно се бяха отказали да се сдържат или защото покровителят беше изчезнал, или защото бяха усетили, че господарите им вече не владеят положението. От страх госпожа Катърмоул нададе ужасен писък, когато за брадичката я хвана покрита със струпеи слузеста ръка и дръпна главата й назад.
            — „ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ!“
            От върха на магическата пръчка в ръката на Хари се извиси младият сребърен елен, който скочи към дименторите, а те се люшнаха назад и отново се сляха с тъмните сенки. Светлината на елена беше по-силна и топлеща от защитата на котката и изпълни цялото подземие, докато той препускаше волно из помещението.
            — Вземи хоркрукса — викна Хари на Хърмаяни.
            Слезе тичешком в залата, като набутваше в чантата мантията невидимка, и се приближи до госпожа Катърмоул.
            — Вие? — прошепна тя, взирайки се в лицето му. — Но… но Рег каза, че именно вие сте ме посочил за разпит!
            — Така ли? — промърмори Хари и задърпа веригите върху ръцете й. — Е, промених си мнението. — „Диффиндо!“ — Не се случи нищо. — Хърмаяни, как да ги махна тия вериги?
            — Чакай малко, опитвам нещо тук…
            — Хърмаяни, обкръжени сме от диментори!
            — Знам, Хари, но ако тя дойде на себе си и медальона го няма… трябва да направя копие… „Джеминио!“* Готово… това би трябвало да я заблуди…
            [* От „gemino“ (лат.) — „удвоявам“. — Б.пр.]
            Хърмаяни дотича по стълбите.
            — Чакай да видя… „Релашио!“
            Веригите издрънчаха и се прибраха в страничните облегалки на стола. Госпожа Катърмоул изглеждаше не по-малко уплашена отпреди.
            — Нищо не разбирам — прошепна тя.
            — Сега ще тръгнете с нас — обясни Хари и я дръпна да стане. — Отивате си вкъщи, грабвате децата и се махате, махате се от страната, ако трябва. Дегизирайте се и бягайте. Видяхте какво е, тук няма да получите справедлива присъда.
            — Хари — намеси се Хърмаяни, — как ще се измъкнем оттук с всички тези диментори пред вратата?
            — С покровители — отвърна той и насочи магическата си пръчка към своя покровител: младият елен забави ход и все така бляскав, се отправи към вратата. — Колкото успеем да измагьосаме — и ти призови своя, Хърмаяни.
            — „Експек… експекто патронум!“ — каза Хърмаяни.
            Не се случи нищо.
            — Това е единственото заклинание, което някога я е затруднявало — обясни Хари на смаяната госпожа Катърмоул. — Наистина може да се съжалява… хайде, Хърмаяни…
            — „Експекто патронум!“
            От върха на пръчката й изскочи сребриста видра, която изящно се зарея във въздуха в посока към младия елен.
            — Тръгвайте — подкани Хари и поведе Хърмаяни и госпожа Катърмоул към вратата.
            Когато покровителите плавно излязоха от тъмницата, хората отвън нададоха стъписани викове. Хари се огледа: дименторите от двете им страни падаха назад, пръсваха се пред сребристите създания и хлътваха в мрака.
            — Беше решено всички да се приберете по домовете си и да се скриете заедно със семействата си — каза Хари на чакащите мъгълокръвни, които бяха заслепени от сиянието на покровителите и леко се бяха снишили. — Ако можете, заминете в чужбина. Просто идете възможно най-далеч от министерството. Това е… ъъъ… новата официална позиция. А сега, ако тръгнете след покровителите, ще се измъкнете и от атриума.
            Успяха да се качат по каменните стъпала, без да ги заловят, но щом наближиха асансьорите, Хари беше обзет от лоши предчувствия. Беше почти сигурен, че ще привлекат нежелано внимание, ако се появят в атриума заедно със сребрист млад елен, с видра, рееща се до него, и с двайсетина души, половината от които бяха обвиняеми мъгълокръвни.
            Тъкмо стигна до този твърде неприятен извод, когато асансьорът издрънча и спря пред тях.
            — Рег! — изпищя госпожа Катърмоул и се хвърли в ръцете на Рон. — Рънкорн ме освободи, нападна Ъмбридж и Йаксли и каза на всички да напуснем страната, според мен наистина е най-добре да го направим, Рег. Хайде, бързо… да се приберем и да вземем децата… Защо си толкова мокър?
            — Вода — изпелтечи Рон и се отскубна от жената. — Хари, те знаят, че някой е проникнал в министерството, споменаха нещо за някаква дупка върху вратата в кабинета на Ъмбридж, според мен разполагаме с пет минути и ако…
            Покровителят на Хърмаяни изчезна с „пук!“ веднага щом тя се обърна ужасена към Хари.
            — Ако ни хванат тук…
            — Няма да ни хванат, ако побързаме — успокои я Хари. После се обърна към притихналите хора зад тях, които го гледаха изумени. — Кой има магическа пръчка?
            Около половината вдигнаха ръце.
            — И така, който няма, да се хване за някого с пръчка. Трябва да побързаме, иначе ще ни спрат. Хайде, идвайте.
            Те се сместиха някак в два асансьора. Покровителят на Хари стоеше като на пост пред златната решетка, докато тя се затваряше и асансьорите започнаха да се изкачват.
            — Осми етаж — оповести хладният глас на магьосницата, — атриумът.
            Хари веднага разбра, че са в беда. Атриумът гъмжеше от хора, които сновяха от камина на камина и ги запечатваха.
            — Хари! — изписка Хърмаяни. — Ами сега?
            — СТОЙ! — ревна Хари и мощният глас на Рънкорн гръмна из атриума: магьосниците, които запечатваха камините, застинаха на място. — Вървете след мен — пошушна той на ужасените мъгълокръвни, които тръгнаха на група — най-отзад бяха Рон и Хърмаяни.
            — Какво има, Албърт? — попита същият плешивеещ магьосник, който беше пристигнал след Хари през същата камина.
            Изглеждаше притеснен.
            — Тези тук трябва да излязат преди да запечатате изходите — обясни Хари с цялата властност, която успя да вложи в гласа си.
            Групата магьосници пред него се спогледаха.
            — Получихме нареждане да запечатаме всички изходи и да не пускаме никого…
            — Противоречите ли ми? — избухна Хари. — Или искате да разследвам и вашето родословие, както направих с Дърк Кресуел?
            — Извинявай! — простена плешивеещият магьосник и отстъпи назад. — Не исках да го изтълкуваш превратно, Албърт, но смятах… смятах, че са доведени тук за разпит и…
            — Чистокръвни са — заяви Хари и гърленият му глас избоботи внушително из помещението. — Ако искате много да знаете, по-чистокръвни са от мнозина сред вас. Хайде, тръгвайте — ревна той на мъгълокръвните, които забързаха към камините и започнаха да изчезват двама по двама.
            Магьосниците от министерството се отдръпнаха назад, някои изглеждаха объркани, други уплашени и изпълнени с омраза. И точно тогава…
            — Мери!
            Госпожа Катърмоул погледна през рамо. От един асансьор тъкмо беше слязъл истинският Рег Катърмоул, който вече не повръщаше, но беше блед, с изпито лице. Той се завтече към нея.
            — Р-р-рег?
            Жената премести поглед от съпруга си към Рон, който изруга високо.
            Плешивеещият магьосник зяпна изумен и започна глупаво да върти глава ту към Рег Катърмоул, ту към Рон.
            — Ей… какво става тук? Какво е това?
            — Запечатайте изхода! НЕЗАБАВНО!
            От друг асансьор беше изскочил Йаксли, който се втурна към множеството при камините, но всички мъгълокръвни вече бяха изчезнали без госпожа Катърмоул.
            Плешивеещият магьосник насочи пръчката си, но Хари вдигна огромен пестник и с мощно кроше го запрати във въздуха.
            — Йаксли, той помага на мъгълокръвните да избягат! — изкрещя Хари.
            Колегите на набедения нададоха вой и Рон се възползва от това: сграбчи госпожа Катърмоул, изтегли я във все още отворената камина и се магипортира. Объркан, Йаксли премести поглед от Хари към плешивия магьосник, а истинският Рег Катърмоул се разврещя:
            — Жена ми! Кой беше онзи с жена ми? Какво става тук?
            Хари видя как Йаксли обръща глава и по жестокото му лице се мярва нещо, от което личеше, че донякъде се е досетил за истината.
            — Хайде! — изкрещя Хари на Хърмаяни, стисна ръката й и двамата скочиха заедно в камината точно когато проклятието на Йаксли прелетя над главата му.
            Няколко секунди се въртяха шеметно и после изскочиха от тоалетната чиния в една от кабинките в обществената тоалетна. Хари рязко отвори вратата: Рон стоеше при мивките и още се разправяше с госпожа Катърмоул.
            — Не разбирам, Рег…
            — Пуснете ме, аз не съм вашият мъж, трябва час по-скоро да се приберете у дома!
            В кабинката отзад се чу шум и Хари се обърна: Йаксли се беше появил току-що.
            — ДА ИЗЧЕЗВАМЕ! — ревна момчето.
            Сграбчи Хърмаяни за ръката, а Рон — за лакътя, и се завъртя на място.
            Погълнаха ги мрак и усещането за стегнати железни обръчи, но имаше нещо гнило… На Хари му се струваше, че Хърмаяни се изплъзва от ръката му…
            Задушаваше се, не можеше да диша, не виждаше нищо и единствените твърди предмети в света бяха ръката на Рон и пръстите на Хърмаяни, които му се изплъзваха бавно…
            Точно тогава видя вратата на площад „Гримолд“ номер дванадесет с чукалото с форма на змия, но още преди да си поеме дъх чу писък и блесна морава светлина: ръката на Хърмаяни внезапно го стисна като менгеме и всичко отново потъна в мрак.

Няма коментари:

Публикуване на коментар