18 юни 2012 г.

Хари Потър и Нечистокръвния принц-2




            ГЛАВА СЕДМА
            СЛЪГ-КРЪГ

            През последната седмица от ваканцията Хари често размишляваше за поведението на Малфой на „Мракон-али“. Онова, което го тревожеше най-много, бе самодоволното изражение по лицето на Драко на излизане от магазина. Каквато и да беше причината за такова щастие, то не вещаеше нищо добро. Хари обаче донякъде се дразнеше, че и Рон, и Хърмаяни не проявяват чак такова любопитство към деянията на Малфой — няколко дни по-късно вече им беше скучно да ги обсъждат.
            — Да, Хари, вече се съгласих, че има нещо гнило — рече малко нетърпеливо Хърмаяни. Беше седнала на перваза в стаята на Фред и Джордж, беше стъпила на един от кашоните и беше вдигнала без никакво желание очи от новия учебник „Превод на руни за напреднали“. — Но нали си казахме, че може да има най-различни обяснения.
            — Например Малфой да си е счупил Ръката на славата — предположи напосоки Рон, докато се мъчеше да изглади подвитите клонки в долния край на метлата си. — Помниш ли, че имаше една изсъхнала ръка?
            — Ами когато каза „И не забравяйте да ми запазите това“? — попита за стотен път Хари. — Лично на мен ми се стори, че Боргин има втора бройка от повредения предмет и Малфой иска и двете.
            — Така ли смяташ? — рече Рон и се опита да изчегърта петънца от кал, полепнали по дръжката на метлата.
            — Да, така — потвърди Хари. И понеже и Рон, и Хърмаяни продължиха да мълчат, той допълни: — Баща му е в Азкабан. Не мислите ли, че Малфой иска да си отмъсти?
            Рон вдигна очи и примига.
            — Малфой да си отмъсти ли? И какво може да направи?
            — Е, и аз това питам! Не знам — отговори отчаян Хари. — Но е намислил нещо и ние трябва да погледнем сериозно на това. Баща му е смъртожаден и…
            Той замълча насред изречението и със зяпнали уста се втренчи в прозореца зад Хърмаяни. Току-що му беше хрумнала стъписваща мисъл.
            — Хари! — възкликна тревожно Хърмаяни. — Какво има?
            — Да не те боли пак белегът? — попита притеснен и Рон.
            — Той е смъртожаден! — провлачи Хари. — Заел е мястото на баща си като смъртожаден!
            Известно време всички мълчаха, после Рон избухна в смях.
            — Малфой ли? Та той е на шестнадесет години! Нима смяташ, че Ти-знаеш-кой ще допусне точно Малфой да се присъедини към тях?
            — Звучи твърде неправдоподобно, Хари — подкрепи го Хърмаяни със скептичен тон. — Защо реши, че…
            — В магазина на Мадам Молкин. Тя не го и докосна, само понечи да му вдигне ръкава, а той се разврещя и си дръпна ръката. Лявата ръка! Белязан е с Черния знак.
            Рон и Хърмаяни отново се спогледаха.
            — Ами… — проточи Рон, очевидно не бе особено убеден.
            — Според мен, Хари, той просто искаше да се махне оттам — рече Хърмаяни.
            — Малфой показа на Боргин нещо, което не успяхме да видим — продължи да настоява вироглаво той. — Нещо, което го уплаши не на шега. Беше знакът, сигурен съм… Малфой показваше на Боргин с кого си има работа, сами видяхте, че след това собственикът взе всичко много присърце.
            Двамата му приятели отново се спогледаха.
            — Не съм убедена, Хари…
            — Ами да, все пак смятам, че Ти-знаеш-кой няма да допусне Малфой…
            Подразнен, но повече от сигурен, че е прав, Хари грабна купчина мръсни куидични мантии и излезе от стаята: от няколко дни госпожа Уизли все подканяше да не оставят за последния момент прането и приготвянето на багажа. На стълбищната площадка той се сблъска с Джини, която се връщаше в стаята си със сгънати изпрани дрехи.
            — На твое място точно сега не бих отишла в кухнята — предупреди го тя. — Пълно е с Флегма.
            — Е, ще внимавам да не се подхлъзна — усмихна се Хари.
            Както и беше очаквал, когато влезе в кухнята, завари Фльор да седи на масата и да излага надълго и нашироко плановете си за сватбата с Бил, а госпожа Уизли с ядосан вид наглеждаше купчинка самобелещо се брюкселско зеле.
            — Ние с Бил почти ррешихме шаферрките да бъдат само две — Джини и Габрриел, толкова са сладки една до друга. Възнамеррявам да ги облека в бледозлатисто… розовото ще стои ужжасно на Джини с тази нейна коса…
            — О, Хари! — възкликна на висок глас госпожа Уизли и прекъсна монолога на Фльор. — Чудесно, тъкмо исках да ти разкажа какви ще са мерките за сигурност за пътуването до „Хогуортс“ утре. Отново ще ни пратят коли от министерството, на гарата ще ни чакат аврори…
            — Тонкс там ли ще бъде? — попита Хари и подаде куидичните си неща.
            — Не, едва ли, доколкото разбрах от Артър, пратили са я другаде.
            — Много се е занемаррила тази Тонкс — отсъди Фльор, докато се взираше в собственото си изумително отражение на обърната чаена лъжичка. — Голяма гррешка, мен ако…
            — Да, благодаря ти — отново я прекъсна кисело госпожа Уизли. — Приготви си багажа, Хари, искам до довечера да си си прибрал нещата в куфара, не ми се ще както обикновено да се суетим до последната минута.
            И наистина заминаването им на другата сутрин премина по-гладко от обикновено. Когато автомобилите на министерството спряха плавно пред „Хралупата“, всички вече ги чакаха с приготвен багаж, с котарака на Хърмаяни Крукшанкс, затворен в пътния кош, и с Хедуиг, Пигуиджин, совата на Рон, и Арнолд — новия пухкавел мъник на Джини, — прибрани по кафезите.
            — Au revoir*, ’Арри — пожела гърлено Фльор и го целуна на тръгване.
            [* Довиждане (фр.) — Б.пр.]
            Рон също се устреми обнадежден към нея, но Джини му подложи крак, той падна и се просна в прахта в нозете на Фльор. Вбесен, почервенял до мораво и целият прашен, той забърза към автомобила, без дори да каже „довиждане“.
            На гара Кингс Крос ги чакаше не веселият Хагрид, а двама свъсени брадати аврори в черни мъгълски костюми, които, още щом автомобилите спряха, се завтекоха към групичката, застанаха от двете й страни и без да казват и дума, я подкараха към гарата.
            — Бързо, бързо през бариерата — заподканя госпожа Уизли, която бе доста стресната от тази сурова опитност. — Нека Хари мине пръв заедно с…
            Тя погледна изчаквателно към единия аврор, който кимна отсечено, сграбчи Хари над лакътя и се опита да го поведе към бариерата между девети и десети перон.
            — Мога да ходя, благодаря — подразни се момчето и изтръгна ръката си от хватката на аврора.
            Без да обръща внимание на мълчаливия си спътник, затика количката с багажа право към плътната бариера и след миг се озова на перон Девет и три четвърти, където яркочервеният локомотив на експрес „Хогуортс“ вече бълваше пара над гъмжилото.
            След няколко секунди при него вече бяха и Хърмаяни, и семейство Уизли. Без да изчаква свъсения аврор, за да се допита до него, Хари махна на Рон и Хърмаяни да минат тримата по перона и да потърсят празно купе.
            — Не можем, Хари — погледна го Хърмаяни извинително. — Ние с Рон първо трябва да се отбием във вагона на префектите и да подежурим малко из коридорите.
            — А, да, забравих!
            — Хайде, всички, качвайте се, влакът потегля само след няколко минути — заподканя госпожа Уизли, след като си погледна часовника. — Е, Рон, успешен срок…
            — Господин Уизли, може ли набързо да ви кажа нещо? — попита Хари, който току-що импулсивно беше взел това решение.
            — Ама разбира се! — възкликна мъжът, който се поизненада, но се отдръпна заедно с Хари, за да не ги чуват останалите.
            Хари беше мислил дълго и бе стигнал до заключението, че ако изобщо ще казва на някого, това трябва да е господин Уизли — първо, защото той работеше в министерството и имаше най-голяма възможност да проучи нещата, и второ, защото според него почти не съществуваше опасност господин Уизли да се ядоса и да избухне.
            Докато двамата се отдалечаваха, Хари забеляза, че госпожа Уизли и свъсеният аврор им хвърлят подозрителни погледи.
            — Когато бяхме на „Диагон-али“… — подхвана Хари, но господин Уизли го спря с гримаса.
            — Дали сега ще науча къде изчезнахте тримата с Рон и Хърмаяни, когато трябваше да бъдете в задната стаичка в магазина на Фред и Джордж?
            — Ама вие откъде…
            — Много те моля, Хари! Разговаряш с човека, който е отгледал Фред и Джордж…
            — Ъъъ… да, добре де, не бяхме в задната стаичка.
            — Да чуем тогава най-лошото.
            — Проследихме Драко Малфой. С мантията невидимка.
            — Имахте ли причина да го правите, или беше просто някаква приумица?
            — Реших, че Малфой е намислил нещо — обясни Хари, без да обръща внимание на изражението на господин Уизли, нещо средно между отчаяние и развеселеност. — Беше се изплъзнал на майка си и исках да разбера защо.
            — Не се и съмнявам — отсъди примирен господин Уизли. — Е, разбра ли?
            — Той отиде в „Боргин и Бъркс“ — продължи Хари — и започна да нагрубява собственика, Боргин, и да го притиска да му поправи нещо. Освен това каза, че искал да му запази нещо. От думите му излезе, че е същото като онова, което трябва да се поправи. Сякаш са чифт. И… — Хари си пое въздух. — Има и друго. Видяхме как Малфой подскача едва ли не до небето, когато Мадам Молкин посегна да го докосне по лявата ръка. Според мен е белязан с Черния знак. Мисля, че е станал смъртожаден на мястото на баща си.
            Господин Уизли изглеждаше стъписан. След малко каза:
            — Съмнявам се, Хари, че Ти-знаеш-кой ще разреши на едно шестнайсетгодишно…
            — Нима някой наистина знае какво ще направи Ти-знаеш-кой? — попита разгневен Хари. — Извинявайте, господин Уизли, но дали не си струва да проверите? Щом Малфой настоява нещо да му се поправи и се налага да заплашва Боргин, за да му свърши работа, може би става дума за нещо опасно, свързано с Тъмните сили, нали?
            — Да ти призная, Хари, съмнявам се — проточи мъжът. — Когато задържахме Луциус Малфой, направихме обиск в къщата му. Иззехме всичко, което би могло да бъде опасно.
            — Вероятно сте пропуснали нещо — упорито отсече Хари.
            — Е, възможно е — отвърна господин Уизли, но момчето усети, че се съгласява колкото да го остави на мира.
            Зад тях се чу свирка, почти всички се бяха качили на влака и вратите вече се затваряха.
            — Върви! — каза господин Уизли, а госпожа Уизли се провикна:
            — Побързай, Хари!
            Той се затича към влака, а господин и госпожа Уизли му помогнаха да качи куфара.
            — Е, миличък, ще ни дойдеш на гости за Коледа, вече сме уточнили всичко с Дъмбълдор, ще се видим много скоро — каза госпожа Уизли през прозореца, след като Хари затръшна вратата и влакът потегли. — Грижи се за себе си, чу ли… — Експресът започна да набира скорост. — Дръж се добре и… — Тя вече тичаше след композицията. — … и се пази!
            Хари махаше на господин и госпожа Уизли, докато влакът зави и те се скриха от погледа му, после се обърна и затърси с очи другите. Предположи, че Рон и Хърмаяни не могат да мръднат от вагона на префектите, но малко по-нататък в коридора зърна Джини, която си бъбреше с приятелки. Хари тръгна към нея, мъкнейки куфара.
            Докато се приближаваше, всички го зяпаха най-безочливо. Дори долепваха лица до стъклата на купетата, за да го видят по-добре. Заради слуховете за „Избрания“ в „Пророчески вести“ той очакваше да го зяпат и да се кокорят срещу него още повече, но никак не му беше приятно да се чувства като на ярко осветена сцена. Потупа Джини по рамото.
            — Хайде да потърсим купе.
            — Не мога, Хари, имам среща с Дийн — отвърна бодро тя. — Ще се видим по-късно.
            — Добре.
            Усети леко раздразнение, докато Джини се отдалечаваше с дългата червена коса, танцуваща по гърба й. През лятото беше свикнал да е близо до него и почти беше забравил, че в училище тя рядко се задържа при тях с Рон и Хърмаяни. Примига и се огледа: беше обкръжен от прехласнати момичета.
            — Здравей, Хари! — каза някъде отзад познат глас.
            — Невил! — отвърна той с облекчение, след като се обърна и видя кръглоликото момче, което си проправяше път към него.
            — Здрасти, Хари! — поздрави го и момиче с дълга коса и големи очи с отнесен поглед, което вървеше точно след Невил.
            — Здравей, Луна, как си?
            — Благодаря, много добре — отвърна тя.
            Стискаше до гърдите си списание, чиято корица с големи букви оповестяваше, че вътре имало безплатен незримоглед.
            — Значи „Дрънкало“ върви добре, а? — попита Хари, който изпитваше известни нежни чувства към списанието — нали предишната година бе дал ексклузивно интервю за него.
            — О, да, тиражът скочи доста — щастливо се похвали Луна.
            — Хайде да си намерим места — подкани Хари и тримата тръгнаха по коридорите на влака през пълчищата ученици, които ги гледаха мълчаливо.
            Накрая откриха празно купе и Хари с облекчение побърза да влезе вътре.
            — Зяпат дори и нас двамата — учуди се Невил, — защото сме с теб.
            — Зяпат ви, защото и вие бяхте в министерството — поправи го Хари, докато качваше куфара на поставката за багажа. — Сигурно си видял, че в „Пророчески вести“ почти не пишат за друго, освен за малкото ни приключение там.
            — Да, мислех, че баба ще се ядоса заради цялата тази шумотевица — обясни Невил, — а тя, моля ти се, се радва. Разправя, че най-сетне съм бил започнал да се държа като истински син на баща си. Купи ми нова магическа пръчка, виж!
            Той я извади и му я показа.
            — Черешово дърво и косъм от еднорог — оповести гордо. — Решихме, че е една от последните, които Оливандър е продал, на другия ден той изчезна… Ох, идвай тук, Тревър!
            И Невил се гмурна под седалката, за да извади жабата си, която направи пореден опит да си върне свободата.
            — Тази година ще имаме ли пак сбирки на ВОДА, Хари? — попита Луна, докато откачваше от средата на „Дрънкало“ чифт доста шантави на вид очила във всички цветове на дъгата.
            — Отървахме се от Ъмбридж, вече не се налага — отвърна Хари и седна.
            Докато излизаше изпод седалката, Невил си фрасна главата. Изглеждаше страшно разочарован.
            — Във ВОДА ми харесваше! Научих от теб куп неща!
            — И на мен ми беше приятно — подкрепи го ведро Луна. — Струваше ми се, че имам приятели.
            Това бе едно от неловките неща, които Луна често изтърсваше и от които Хари изпитваше мъчително съжаление, примесено с неудобство. Но преди да е отговорил, пред вратата на купето настана суматоха — от другата страна на стъклото цяла тумба четвъртокурснички си шушукаха и се кикотеха.
            — Ти го покани`!
            — Не, ти!
            — Нека аз!
            И едно от тях — отракано на вид момиче с големи тъмни очи, издадена брадичка и дълга черна коса — си проправи път и влезе вътре.
            — Здравей, Хари, казвам се Ромилда, Ромилда Вейн — представи се тя високо и самоуверено. — Защо не дойдеш в нашето купе? Не си длъжен да седиш с тези тук — добави тя през шепот доста пресилено и посочи дупето на Невил, който отново се беше пъхнал под седалката, за да търси опипом Тревър, и Луна, която си беше сложила безплатния незримоглед и приличаше с него на шантава шарена сова.
            — Те са ми приятели — хладно отсече Хари.
            — О, така ли! — Момичето доста се изненада. — О! Добре тогава.
            Тя излезе и плъзна вратата след себе си.
            — Хората очакват да имаш по-готини приятели от нас — отбеляза Луна, като за пореден път прояви склонността си към притесняваща откровеност.
            — Вие сте си готини! — възрази Хари. — Никой от тях не е бил в министерството. Никой не се е сражавал заедно с мен.
            — Много си мил! — грейна Луна, а после намести незримогледа по-нагоре на носа си и се зае да чете „Дрънкало“.
            — Ние обаче не се опълчихме срещу него — напомни Невил, след като изникна изпод седалката с валма прах по косата и примирения Тревър в ръка. — А ти го направи. Да беше чул баба ми! „Този Хари Потър е по-сърцат от всички в Министерството на магията накуп!“ Би дала всичко ти да си й внук…
            Хари се засмя притеснено и при първа възможност смени темата — заговори за резултатите от СОВА. Докато Невил му съобщаваше оценките си и умуваше дали ще му разрешат да запише трансфигурация и за ТРИТОН, въпреки че е получил само „Приемлив“, Хари го наблюдаваше, без да го слуша.
            Точно като и неговото, детството на Невил е било помрачено от Волдемор, той обаче и не подозираше колко са близки съдбите им. Пророчеството можеше да се отнася и за единия, и за другия, но по неведоми причини Волдемор беше решил, че в него се говори за Хари.
            Ако Волдемор беше избрал Невил, сега именно той щеше да седи срещу Хари с мълниевиден белег и бремето на пророчеството… Но дали наистина беше така? Дали майката на Невил е щяла да умре, за да го спаси, както Лили беше загинала заради Хари? То се знае, че е щяла да умре… Но ако е била лишена от възможността да застане между сина си и Волдемор? Дали в такъв случай изобщо щеше да има „Избран“? Дали щеше да има празно място там, където сега седеше Невил, и Хари без белег на сбогуване щеше да бъде целунат от собствената си майка, а не от майката на Рон?
            — Добре ли си, Хари? Изглеждаш странно — рече Невил.
            Хари трепна.
            — Извинявай… аз…
            — Да не са те нападнали хапливите бързобла`ци? — попита състрадателно Луна, като го погледна през огромните разноцветни очила.
            — Кои да са ме нападнали?
            — Хапливите бързоблаци… те са невидими, летят си и ти влизат през ушите, а после мозъкът ти се скашква — обясни тя. — Стори ми се, че току-що един се стрелна покрай мен.
            Тя замаха с ръце, сякаш гонеше огромни невидими мухи. Хари и Невил се спогледаха и побързаха да заговорят за куидич.
            Времето навън беше точно толкова капризно, както през цялото лято: ту навлизаха в мразовита мъгла, ту под слабо слънце, блеснало от ясното небе. Именно през един такъв промеждутък, когато слънцето се виждаше почти над тях, в купето най-после влязоха Рон и Хърмаяни.
            — Кога най-сетне ще дойде количката с обяда, умирам от глад! — обяви въжделено Рон, после се свлече тежко на седалката до Хари и си потърка корема. — Здрасти, Невил, здрасти, Луна! Знаете ли — добави той, извърнат към Хари, — Малфой не дойде да дежури като префект. Седи си в купето заедно с другите слидеринци, видяхме го, докато минавахме.
            Хари изправи гръб и сякаш наостри уши. Малфой не беше от хората, които ще пропуснат възможността да покажат властта си като префекти, и цялата предишна година той на воля бе злоупотребявал с нея.
            — Какво направи, като ви видя?
            — Каквото прави обикновено — отговори безразлично Рон и показа неприличен жест с ръка. — Не е в негов стил… Е, това тук може да се очаква от него — повтори той жеста, — но защо не обикаля по коридорите и не тероризира зайците?
            — Нямам представа — отвърна Хари, обаче мозъкът му работеше на пълни обороти.
            Дали Малфой нямаше по-важни дела, за които да мисли, отколкото да ходи и да тормози по-малките ученици?
            — Може би предпочита Отряда за бързо реагиране към великата инквизиторка и след него дежурството като префект му се струва умряла работа — предположи Хърмаяни.
            — Едва ли — възрази Хари. — Според мен той…
            Но преди да изложи теорията си, вратата на купето се плъзна отново и вътре влезе задъхана третокурсничка.
            — Пратиха ме да донеса тези неща на Невил Лонгботъм и на Хари П-потър — заекна тя и се изчерви, когато погледът й срещна очите на Хари.
            Държеше два пергаментови свитъка, прихванати с лилави панделки. Озадачени, Хари и Невил ги взеха, а момичето с препъване излезе в коридора.
            — Какво е това? — полюбопитства Рон, докато Хари разгъваше свитъка.
            — Покана.

            „Хари,
            ще се радвам, ако дойдеш на скромен обяд при мен в трето купе.
            Искрено твой, професор Х. Е. Ф. Слъгхорн“

            — Кой е този професор Слъгхорн? — попита все още стъписан Невил, докато гледаше своята покана.
            — Нов учител — рече Хари. — Е, май се налага да отидем, а?
            — Но за какво съм му притрябвал аз? — възкликна притеснен Невил, сякаш очакваше наказание.
            — Нямам понятие — каза Хари, но не бе докрай искрен, макар още да нямаше доказателства, че предчувствието му е вярно. — Знаеш ли — добави той, защото внезапно му хрумна нещо, — хайде да отидем с мантията невидимка, така по пътя ще можем да огледаме хубаво Малфой и да разберем какво е намислил.
            От тази работа обаче не се получи нищо: двамата така и не успяха да се проврат с мантията невидимка по коридора, задръстен с ученици, които чакаха количката с обяда. Колкото и да му беше неприятно, Хари се видя принуден да пъхне мантията обратно в раницата и съжали, че не може да я сложи — ако не за друго, то поне за да избегне зяпачите, които сякаш се бяха умножили още повече в сравнение с предишното минаване през влака.
            От някои купета изскачаха ученици, за да го разгледат по-добре. Изключение направи само Чо Чан, която още щом го зърна отдалеч, се шмугна обратно в купето. Докато минаваше покрай вратата, Хари видя, че момичето решително е потънало в разговор с приятелката си Мариета, която си беше сложила много дебел слой грим, но пак не бе прикрила докрай странното съзвездие от пъпки, осеяли и сега лицето й. Хари се подсмихна леко и продължи нататък.
            Още при вратата на трето купе видяха, че не са единствените, които Слъгхорн е поканил, макар че — ако се съдеше по радушния прием, който учителят им оказа — Хари очевидно бе най-желаният му гост.
            — Хари, момчето ми! — възкликна Слъгхорн и скочи на крака, така че увисналото му, покрито с кадифе шкембе сякаш изпълни цялото свободно пространство в купето. Лъскавото му голо теме и огромните сребристи мустаци проблясваха на слънцето точно толкова ярко, както и златните копчета на жилетката му. — Радвам се да те видя, радвам се да те видя! А ти сигурно си господин Лонгботъм!
            Невил кимна, изглеждаше уплашен. След като Слъгхорн ги покани с ръка, двамата седнаха един срещу друг на единствените две свободни места най-близо до вратата. Хари огледа другите поканени. Видя един слидеринец от техния курс — високо мургаво момче с издадени скули и дръпнати очи, двама седмокурсници, които не познаваше, и Джини, сгушена в ъгъла до Слъгхорн — изражението й издаваше недоумение защо се е озовала тук.
            — Е, познавате ли всички? — попита Слъгхорн новодошлите. — Блейз Забини е във вашия курс, разбира се…
            Забини не показа с нищо, че ги познава или поздравява, а Хари и Невил му отговориха със същото — грифиндорци и слидеринци си се мразеха поначало.
            — Това тук е Кормак Маклагън, може би сте се срещали… Не?
            Маклагън, едро момче с остра къса коса, вдигна ръка и Хари и Невил му кимнаха.
            — А това е Маркъс Белби, не знам дали…
            Белби, слаб и развълнуван, им се усмихна измъчено.
            — А тази очарователна млада дама твърди, че ви познава! — завърши Слъгхорн.
            Джини се свъси иззад гърба му на Хари и Невил.
            — Е, каква приятна среща! — продължи ведро учителят. — Тъкмо ще ви опозная малко по-добре. Хайде, вземете си салфетки. Нося си обяд, доколкото си спомням, количката предлага само лакрицови магически пръчки, а храносмилателната система на един старец не е пригодена за такива неща… Фазан, Белби?
            Момчето трепна и взе нещо, което приличаше на половинка студен фазан.
            — Тъкмо обяснявах на младия Маркъс, че съм имал удоволствието да преподавам на чичо му Дамокълс — обърна се Слъгхорн към Хари и Невил, докато поднасяше на всички панер с франзелки. — Изключителен магьосник, наистина изключителен, напълно си заслужава ордена „Мерлин“! Често ли се виждаш с чичо си, Маркъс?
            За беда момчето тъкмо беше лапнало голямо парче фазан и от бързане да отговори на преподавателя го глътна прекалено бързо, почервеня и се задави.
            — _Анапнео!_ — рече спокойно Слъгхорн, като насочи магическата си пръчка към Белби и той веднага преглътна заседналата хапка.
            — Не… не много често — отговори задъхан, с насълзени очи.
            — Е, предполагам, че чичо ти, разбира се, е твърде зает — отбеляза Слъгхорн, като изчаквателно гледаше момчето. — Съмнявам се да е изобретил съхранителната отвара без къртовски труд!
            — Сигурно… — потвърди Белби, който изглежда се страхуваше да отхапе отново от фазана, докато не се увери, че Слъгхорн е приключил с него. — Ъъъ… те с татко не са в добри отношения и всъщност го виждам рядко… — провлачи момчето, а Слъгхорн му се усмихна студено и се обърна към Маклагън:
            — Е, за теб, Кормак, по една случайност знам, че се виждаш често с вуйчо си Тибериус, той има прекрасна снимка на двамата, докато сте били на лов за клиноопашки, май в Норфолк, нали?
            — О, да, прекарахме си страхотно — потвърди Маклагън. — Бяхме заедно с Бърти Хигс и Руфъс Скримджър… преди да стане министър, разбира се…
            — Значи познаваш и Бърти, и Руфъс? — грейна Слъгхорн, като предложи на всеки пастички върху малък поднос, но кой знае защо пропусна Белби. — Я ми кажи…
            Подозренията на Хари се оправдаваха. Всички тук явно бяха поканени, защото имаха връзка с известни и влиятелни хора… всички без Джини. Оказа се, че Забини, който беше разпитан след Маклагън, е син на прочута красива вещица (доколкото Хари подразбра, тя имала седем брака и всичките й съпрузи умрели при загадъчни обстоятелства, но й оставили планини от злато). Дойде и редът на Невил. Това бяха изключително неприятни десет минути, защото неговите родители, известни аврори, били изтезавани, докато полудеят, от Белатрикс Лестранж и двама от нейните смъртожадни приятелчета. След разговора с Невил Хари остана с впечатлението, че Слъгхорн вече си има едно наум за него и смята допълнително да провери дали той притежава някоя от дарбите на майка си и баща си.
            — А сега — оповести професорът и се отпусна тежко на седалката с вид на конферансие, което ще обяви коронния номер. — Хари Потър! Откъде ли да започна? Чувствам, че при срещата ни през лятото само съм се плъзнал по повърхността. — Той огледа Хари, сякаш е особено голямо и сочно парче фазан, и рече: — „Избрания“, ето как те наричат сега! — Хари не каза нищо. Белби, Маклагън и Забини се бяха втренчили в него. — От години, разбира се, се носят слухове… — продължи преподавателят, като изпитателно гледаше момчето. — Помня… след онази _ужасна_ нощ… Лили… Джеймс… а ти оживя… Говореше се, че притежаваш изключителни способности…
            Забини се изкашля тихо — очевидно целеше да покаже, че не му се вярва особено и се забавлява. Иззад Слъгхорн екна сърдит глас:
            — Да, Забини, ти пък имаш голям талант… да си придаваш важност…
            — О, миличка! — изгука умиротворително Слъгхорн и стрелна Джини с очи, както се беше вторачила иззад огромното му шкембе в Забини. — Трябва да внимаваш, Блейз! Докато минавах през вагона, видях тази млада дама да прави изключително добро проклятие за летящи сополи! На твое място не бих се заяждал с нея!
            Забини само я изгледа презрително.
            — И така — продължи Слъгхорн, като се извърна отново към Хари. — Какви слухове това лято! Е, човек не знае да вярва ли, да не вярва ли, всеизвестно е, че в „Пророчески вести“ допускат и неточности, правят грешки… но ако отчетем броя на очевидците, едва ли може да има съмнение, че произшествието в министерството наистина е било сериозна работа, а ти си бил в епицентъра! — Хари, който не виждаше друг начин да се измъкне, освен с лъжа, само кимна и не каза нищо. Слъгхорн го озари с усмивка. — Толкова скромен, толкова скромен, нищо чудно че Дъмбълдор те обича тъй силно!… Значи все пак си бил там? Но останалото в разказите… Каква сензация, а! Човек наистина не знае дали да вярва… да вземем например това прословуто пророчество…
            — Не сме чули пророчество — намеси се Невил и се изчерви като мушкато.
            — Точно така, не сме — отсече и Джини. — Ние с Невил също бяхме там и тоя „Избран“ е поредният пример как в „Пророчески вести“ само си измислят.
            — Значи и вие двамата сте били там, така ли? — попита силно заинтригуван Слъгхорн, като премести поглед от Джини към Невил, но въпреки насърчителната усмивка и двамата млъкнаха като онемели. — Да… ами… вярно си е, разбира се, че в „Пророчески вести“ често преувеличават… — призна донякъде разочарован Слъгхорн. — Помня как веднъж скъпата Гуеног ми каза… нали се сещате, Гуеног Джоунс, естествено, капитанката на „Холихедските харпии“…
            Той се впусна да разправя заплетен спомен, но Хари имаше ясното усещане, че учителят още не е приключил с него и не е бил убеден от Невил и Джини.
            Слъгхорн запълни следобеда с още случки с прославени магьосници, на които е преподавал — всички те с огромно удоволствие се били присъединили към онова, което той нарече „Клуба на любимеца“ в „Хогуортс“. Хари изгаряше от нетърпение да се измъкне, но не знаеше как да го направи любезно. Накрая влакът излезе от поредния дълъг участък с мъгла и се насочи към червения залез, а Слъгхорн се огледа и примига в здрача.
            — Майко мила, вече се мръква! Не съм забелязал кога са включили осветлението! Я всички вървете да си облечете мантиите. Трябва да се отбиеш при мен, Маклагън, за да ти дам оная книга за клиноопашките. Хари, Блейз… и вие винаги сте добре дошли. Същото важи и за теб, госпожичке — намигна той на Джини. — Е, вървете, вървете де!
            Докато се буташе да излезе в притъмнелия коридор, Забини изгледа Хари на кръв, той също не му остана длъжен и го погледна заинтригувано. Тримата с Джини и Невил тръгнаха след слидеринеца през влака.
            — Добре че свърши! — промърмори Невил. — Странна птица, нали?
            — Да, странен си е — съгласи се Хари, без да сваля очи от Забини. — А ти, Джини, как се озова там?
            — Слъгхорн ме видя как урочасвам Закарайъс Смит — отвърна момичето, — нали го помниш онзи малоумник от „Хафълпаф“, който се включи във ВОДА? Непрекъснато подпитваше какво точно е станало в министерството, накрая ми писна и му направих една магийка… Когато Слъгхорн нахълта в купето, мислех, че ще ме накаже, а той заяви, че проклятието ми било наистина чудесно, и ме покани на обяд! Луд човек!
            — Пак е по-добре да покани някого заради това, отколкото заради прочутата му майка — отвърна Хари, като се свъси на тила на Забини, — или ако чичо му е…
            Той обаче млъкна насред изречението. Точно в този миг му хрумна нещо — безразсъдно, но пък блестящо. След една минута Забини щеше да влезе в купето на слидеринците шестокурсници, а там седеше Малфой, на който и през ум нямаше да му мине, че го чува някой друг, освен съучениците му от „Слидерин“… Ако Хари успееше да влезе незабелязан след Забини, какво ли щеше да види и да чуе? Е, вече пристигаха, гарата на Хогсмийд беше само на половин час път, ако се съдеше по дивия пейзаж, мяркащ се зад прозорците, но тъй като явно никой не беше готов да погледне сериозно на подозренията му, само от Хари си зависеше да ги докаже.
            — Ще се видим по-късно — каза тихо той, извади мантията невидимка и се заметна с нея.
            — Ама ти къде… — зачуди се Невил.
            — После! — прошепна Хари и се стрелна след Забини възможно най-тихо, макар че подобна предпазна мярка всъщност се обезсмисляше заради тракането на влака.
            Сега коридорите бяха кажи-речи празни. Почти всички се бяха прибрали по купетата, за да се преоблекат в училищните мантии и да си приготвят багажа. Макар че вървеше колкото е възможно по-плътно до Забини, без да го докосва, Хари не беше достатъчно бърз и не успя да се пъхне в купето, когато другото момче отвори вратата. Забини вече я затваряше и Хари припряно подложи крак да я задържи.
            — Какво става? — ядоса се Забини, като отново и отново удряше Хари по крака с плъзгащата се врата.
            Хари я хвана с все сила и я изтика, а Забини, който още се държеше за ръчката, залитна настрани и се стовари върху коленете на Грегъри Гойл, при което настана суматоха, а Хари само това и чакаше — шмугна се в купето, скочи на празното засега място на Забини и се вдигна на поставката за багажа. Извади късмет, че Гойл и Забини си ръмжаха един на друг, с което привлякоха към себе си всички погледи, защото Хари беше сигурен, че мантията се е развяла около ходилата и глезените му и те са се появили. Дори за един миг на ужас му се стори, че докато се мяташе горе на поставката, Малфой бе приковал поглед в една от маратонките му, после обаче Гойл плъзна с трясък вратата, затвори я и изтика от себе си Забини, който се свлече настръхнал на мястото си. Винсънт Краб се зачете отново в комикса си, а Малфой се изкикоти и се излегна на две от седалките, като положи глава в скута на Панси Паркинсън. Хари се сви неудобно на кълбо под мантията невидимка, за да е сигурен, че всеки сантиметър от тялото му ще остане скрит, и загледа как Панси милва зализаната руса коса по челото на Малфой, и то със самодоволна усмивка, сякаш всеки би дал мило и драго да е на нейно място. Фенерите, които се полюшваха на тавана в купето, хвърляха достатъчно ярка светлина — Хари виждаше всяка дума в комикса на Краб точно отдолу.
            — Е, Забини — подхвана Малфой, — какво искаше Слъгхорн?
            — Просто се подмазваше на връзкарите — отвърна другото момче, което още гледаше нахъсено Гойл. — Не че е успял да открие много де!
            Тази новина като че ли не допадна на Малфой.
            — Кого още беше поканил? — попита той настойчиво.
            — Маклагън от „Грифиндор“ — отговори Забини.
            — Да, да, вуйчо му е важна клечка в министерството — рече Малфой.
            — Някакъв тип на име Белби от „Рейвънклоу“…
            — Този пък защо го е повикал, голям мухльо е! — включи се и Панси.
            — И Лонгботъм, Потър и малката Уизли — завърши Забини.
            Малфой се изправи рязко, като изтика встрани ръката на Панси.
            — Поканил е Лонгботъм?
            — Предполагам, щом и той беше там — равнодушно потвърди Забини.
            — С какво тоя Лонгботъм е привлякъл интереса на Слъгхорн?
            Другото момче сви рамене.
            — И Потър, ненагледния Потър, дядката явно е искал да види отблизо „Избрания“ — изхили се злобно Малфой. — Но малката Уизли! Какво толкова е видял в нея?
            — Много момчета я харесват — напомни Панси и погледна с крайчеца на окото Малфой да види как ще реагира. — Дори ти смяташ, че е хубава, нали, Блейз, а всички знаем, че на теб не може да ти се угоди.
            — Както и да изглежда, и с пръст не бих докоснал мръсна родоотстъпница като нея — отсече ледено Забини, а Панси очевидно остана доволна.
            Малфой отново се отпусна върху коленете й и й разреши да продължи с галенето на косата му.
            — Съжалявам го тоя Слъгхорн! Може би е започнал да изкуфява. Срам, баща ми винаги е твърдял, че навремето Слъгхорн е бил добър магьосник. Татко му е бил нещо като любимец. Слъгхорн сигурно не е разбрал, че и аз съм във влака, или пък…
            — На твое място нямаше да разчитам на покана — вметна Забини. — Когато влязох при Слъгхорн, той ме попита за бащата на Нот. Явно са стари приятели, но щом разбра, че са го заловили в министерството, му стана много неприятно, а Нот не получи покана. Мен ако питаш, дядката не иска да си има вземане-даване със смъртожадни.
            Малфой изглеждаше ядосан, но все пак се насили да се ухили изключително злобно.
            — На кой ли му пука какво иска Слъгхорн! Кой е той всъщност, като се замислиш! Някакъв тъп учител — прозя се той показно. — Догодина може изобщо да не съм в „Хогуортс“, много важно, че не ме харесва някакво тлъсто дърто бивше величие!
            — Как така догодина може и да не си в „Хогуортс“? — попита възмутена Панси, която моментално беше спряла да го гали.
            — Е, човек никога не знае — отвърна Малфой с едва забележима ехидна усмивчица. — Може пък да се заема с по-големи и по-важни дела.
            Сърцето на Хари, който се беше свил под мантията невидимка на рафта за багажа, забумка ускорено. Какво ли щяха да кажат за това Рон и Хърмаяни? Краб и Гойл бяха зяпнали Малфой, явно нямаха и най-малка представа, че той възнамерява да се заеме с по-големи и по-важни дела. Дори Забини беше допуснал високомерното му изражение да бъде помрачено от любопитство. Панси, която изглеждаше онемяла от учудване, отново се зае да милва Малфой по косата.
            — Какво имаш предвид — с него ли?
            Малфой сви рамене.
            — Мама настоява първо да завърша, но напоследък лично на мен това не ми се струва чак толкова важно. Мисля си… когато Черния лорд победи, едва ли ще обръща внимание кой колко изпита за СОВА и ТРИТОН е взел. Няма, разбира се… Само ще гледа как си му служил и дали си му останал верен.
            — И ти смяташ, че ще успееш да направиш нещо за него? — попита с изпепеляващо ехидство Забини. — На шестнадесет години, още незавършил училище!
            — Нали току-що ти обясних! Може би на него му е все едно дали съм завършил училище. Може би за онова, което ми възлага, не е нужно да си завършил — тихо завърши Малфой.
            Краб и Гойл седяха с отворени усти точно като страшилищата по водоливниците. Панси зяпна Малфой, сякаш за пръв път се натъква на нещо, което да й вдъхва такова страхопочитание.
            — Вече виждам „Хогуортс“ — оповести след малко Малфой, доволен от впечатлението, което е направил, и посочи притъмнелия прозорец. — Хайде да си слагаме мантиите.
            Хари се беше вторачил в Малфой и не забеляза кога Гойл се е пресегнал да си свали куфара — дръпна го рязко и той силно удари Хари отстрани по главата, който неволно изпъшка от болка, а Малфой се свъси и се извърна към поставката за багажа.
            Хари не се страхуваше от него, но никак не му се искаше да бъде разкрит под мантията невидимка от цяло купе враждебно настроени слидеринци. Със сълзи в очите и туптяща от болка глава той извади магическата пръчка, като внимаваше да не размести мантията, и затаи дъх в готовност. За негово облекчение Малфой изглежда реши, че само му се е сторило: сложи си като другите училищната мантия, заключи куфара си и когато влакът намали скоростта и запъпли, с олюляване пристегна около врата си ново дебело пътно наметало.
            Хари видя, че коридорите отново се пълнят, и си каза обнадежден, че Рон и Хърмаяни ще свалят на перона и неговия багаж: не можеше да мръдне преди да се опразни купето. Накрая експресът се разтресе за последно и спря. Гойл плъзна рязко вратата и я отвори, после грубо си запроправя път през гъмжилото второкурсници, а Краб и Забини тръгнаха след него.
            — Тръгвай! — Малфой подкани Панси, която го чакаше с протегната ръка, сякаш се надяваше той да я хване. — Искам само да проверя нещо.
            Панси също излезе. Сега Хари и Малфой бяха сами в купето. Хората се изнизваха покрай тях и слизаха на тъмния перон. Малфой се доближи до вратата на купето и спусна щорите, така че учениците в коридора да не надзъртат. После се наведе към куфара и отново го отвори.
            Хари надникна иззад ръба на поставката за багажа, сърцето му отново задумка. Какво ли искаше да скрие Малфой от Панси? Дали Хари нямаше да види тайнствения повреден предмет, който бе толкова важно да се поправи?
            — „Петрификус тоталус!“
            Малфой изневиделица насочи магическата си пръчка към Хари, който в миг се вцепени. Като в забавен кадър се претърколи, свлече се от поставката за багажа и падна с болезнен удар на пода, който се разтресе, точно в краката на Малфой — мантията невидимка бе затисната под него, цялото му тяло се показа, а краката все още бяха нелепо свити в коленете. Не можеше да помръдне и мускулче, можеше само да гледа нагоре към Малфой, който се беше ухилил.
            — Така си и знаех! — оповести той тържествуващо. — Чух те, когато куфарът на Гойл те удари. А когато Забини влизаше в купето, ми се стори, че се мерна нещо бяло… — Малфой хвърли поглед към маратонките на Хари. — Ето какво е пречело на вратата да се затвори, нали? — После го погледна втренчено. — Не си чул нищо, заради което да се тревожа, Потър. Но понеже си ми паднал в ръчичките… — И той с все сила стовари крак върху лицето му. Хари усети как носът му се чупи и руква кръв. — Това е от баща ми. Я сега да видим… — Малфой издърпа изпод обездвиженото тяло мантията невидимка и го заметна с нея. — Предполагам, че ще те открият чак когато влакът се върне в Лондон — прошепна той. — До скоро, Потър… или до не толкова скоро.
            И като се постара да стъпи точно върху пръстите на Хари, излезе от купето.


            ГЛАВА ОСМА
            ТРИУМФЪТ НА СНЕЙП

            Хари не можеше да помръдне и мускулче. Лежеше там, под мантията невидимка, усещаше как от носа по лицето му тече кръв, топла и мокра, и слушаше гласовете и стъпките в коридора отвън. Първата му мисъл бе, че преди влакът да потегли, все някой ще мине да провери купетата. Веднага обаче си спомни умърлушен, че и да надзърнат тук, не могат нито да го видят, нито да го чуят. Единствената му надежда беше някой все пак да влезе и да го настъпи.
            Никога не беше мразил Малфой по-силно от сега, когато лежеше като смешна костенурка по гръб, а в отворената му уста гадно капеше кръв. В какво нелепо положение се беше озовал!… Ето, заглъхнаха и последните стъпки, всички бързаха по тъмния перон отвън, Хари чуваше тътренето на куфарите и силната врява.
            Рон и Хърмаяни щяха да решат, че той е слязъл от влака без тях. Когато стигнат в „Хогуортс“, седнат в Голямата зала, огледат няколко пъти масата на грифиндорци и най-сетне видят, че го няма, Хари безспорно щеше да е преполовил обратния път до Лондон.
            Опита се да издаде звук, дори стон, но беше невъзможно. После си спомни, че някои магьосници като Дъмбълдор могат да правят заклинания и без да говорят, затова се опита да направи призоваваща магия на магическата си пръчка, която беше паднала от ръката му, и заповтаря наум „Акцио пръчка!“ но не се случи нищо.
            Стори му се, че чува шумоленето на дърветата около езерото и далечно бухане на сова, но явно никой не го издирваше, никой не се питаше стъписан къде ли е Хари Потър (той се презря малко, задето храни такава надежда). Обзе го отчаяние, докато си представяше върволицата теглени от тестроли файтони, която се виеше към училището, и приглушения кикот, огласил файтона на Малфой, където той вероятно разказваше на съучениците си от „Слидерин“ как е нападнал Хари.
            Влакът се разклати, от което той се претърколи на една страна. Сега вече виждаше не тавана, а прашния под отдолу на седалките, който се разтресе, а локомотивът ревна и оживя. Експресът потегляше и никой още не знаеше, че Хари е останал в него…
            После той усети как мантията невидимка се вдига и чу глас отгоре:
            — Какво става, Хари?
            Блесна червена светлина и тялото му се отърси от вцепенението, а той успя да се изтласка и да заеме по-достойно седнало положение, сетне избърса припряно с длан кръвта по нараненото си лице, извърна се нагоре и видя Тонкс — държеше мантията невидимка, която беше издърпала.
            — Хайде да се махаме оттук, побързай! — подкани тя, защото прозорците се замъглиха от парата и влакът започна да излиза от гарата. — Идвай, ще скочим!
            Хари забърза след нея по коридора. Тонкс рязко отвори вратата на вагона и скочи на перона, който сякаш се плъзгаше долу — влакът набираше скорост. Хари я последва, приземи се с леко залитане, после се изправи точно навреме, за да види как лъскавият яркочервен парен локомотив ускорява ход, завива и изчезва от поглед.
            Студеният вечерен въздух подейства успокоително на туптящия му нос. Тонкс го наблюдаваше, а той беше ядосан и смутен, че са го открили в такова смешно положение. Младата жена му върна мълком мантията невидимка.
            — Кой го направи?
            — Драко Малфой — отговори горчиво Хари. — Благодаря за… ами за…
            — Не се притеснявай — рече Тонкс, без да се усмихва. Доколкото Хари можеше да види в тъмното, тя пак си беше с мишата коса и изглеждаше нещастна точно както при последната им среща в „Хралупата“. — Ако стоиш мирен, мога да ти пооправя носа.
            Хари не се възрадва особено на предложението й — смяташе да посети старшата сестра Мадам Помфри, в чиито лечителски умения вярваше малко повече, но му се стори грубо да го изрече на глас, затова застина и затвори очи.
            — „Епискей!“* — каза Тонкс.
                [* От „епискейазо“ (гр.) — „поправям“, „възстановявам“. — Б.пр.]
            Хари усети как носът му става много горещ, после много студен. Вдигна ръка и го пипна предпазливо. Май беше възстановен.
            — Много благодаря!
            — А сега си сложи мантията невидимка и да вървим в училището — подкани все така без усмивка младата жена.
            Хари отново се заметна с мантията, а Тонкс замахна с магическата си пръчка: от нея се изстреля огромно сребристо четириного същество, което препусна в мрака.
            — Това Покровител ли беше? — попита Хари, който беше виждал, че и Дъмбълдор праща по този начин съобщения.
            — Да, предупреждавам в замъка, че си с мен, да не се тревожат. Хайде, да не губим време!
            Поеха по пътя към училището.
            — Как ме намери?
            — Забелязах, че не си слязъл от влака, знаех, че мантията невидимка е у теб, и реших, че по някаква причина си се скрил. Когато забелязах спуснатите щори на купето, си помислих — я да проверя тук.
            — Но какво всъщност правиш на гарата? — учуди се Хари.
            — Командирована съм в Хогсмийд за подсилена охрана на училището.
            — Само ти ли си командирована, или…
            — Не, с мен са Праудфут, Савидж и Долиш.
            — Кой Долиш, аврорът, когото Дъмбълдор атакува миналата година?
            — Същият.
            Те вървяха неотклонно по тъмния безлюден път по следите, току-що оставени от файтоните. Хари погледна изпод мантията встрани към Тонкс. Миналата година тя беше любопитна (дори понякога ставаше досадна), смееше се с лекота, пускаше шеги. Сега изглеждаше по-стара, много по-сериозна и решителна. Дали това беше последица от случилото се в министерството? Хари си помисли смутен, че Хърмаяни вероятно би му препоръчала да каже на Тонкс нещо утешително за Сириус, че тя няма никаква вина, но не намери сили да го стори. Изобщо не я винеше за смъртта на Сириус — Тонкс беше точно толкова виновна, колкото и всички останали (и много по-малко от самия Хари), но той предпочиташе да не отваря дума за Сириус, ако можеше да го избегне. И така, двамата продължиха да вървят в студената вечер, без да продумват, само дългото наметало на Тонкс шептеше по земята след тях.
            Хари винаги беше пътувал от гарата на Хогсмийд до училището с файтон и не бе и подозирал колко далеч е „Хогуортс“. Накрая видя с голямо облекчение високите колони от двете страни на портата, увенчани с крилати глигани. Беше му студено, беше гладен и изгаряше от нетърпение да се раздели с тази нова мрачна Тонкс. Но когато посегна да бутне портата и да я отвори, установи, че тя е прихваната с верига и е заключена.
            — „Алохомора!“ — извика уверено, като насочи магическата пръчка към катинара, ала не се случи нищо.
            — Тук не действа — обясни Тонкс. — Лично Дъмбълдор е направил магия на портата.
            Хари се огледа.
            — Бих могъл да се прекача през зида — предложи той.
            — Не, няма да успееш — отсече жената. — Навсякъде по него има заклинания срещу неканени гости. Това лято охраната е подсилена стократно.
            — В такъв случай вероятно ще се наложи да пренощувам тук отвън и да изчакам сутринта — рече Хари, вече ядосан, задето Тонкс не му помага.
            — Някой идва да те вземе — съобщи тя. — Виж!
            В подножието на замъка в далечината подскачаше светлинка на фенер.
            Хари много се зарадва, дори усети, че е готов да изтърпи хрипливите забележки на Филч за закъснението и сумтенето му, че може и да се научи да бъде точен, ако редовно бъде подлаган на наказания и закачван на вериги. Чак когато яркожълтата светлина беше на три метра от тях и Хари беше смъкнал мантията невидимка, за да го забележат, той разпозна в пристъп на силна ненавист осветения гърбав нос и дългата черна мазна коса на Сивиръс Снейп.
            — Я виж кой бил! — ухили се злобно той, като извади магическата пръчка и чукна с нея веднъж по катинара, при което веригата се загъна назад като змийче и портата се отвори със скърцане. — Колко мило от твоя страна, Потър, че благоволи да дойдеш, макар и очевидно да си решил, че ученическата мантия само би отклонила вниманието от появата ти.
            — Не можех да се преоблека, нещата ми… — заоправдава се Хари, но Снейп го прекъсна.
            — Няма нужда да чакаш, Нимфадора. С мен Потър е в пълна… хм!… безопасност.
            — Пратих съобщението до Хагрид — намръщи се Тонкс.
            — Точно както и Потър, Хагрид закъсня за пиршеството по случай началото на учебния срок и се наложи аз да го заместя. Между другото — допълни той, като се дръпна да направи път на Хари, — беше ми любопитно да видя новия ти Покровител. — Снейп с трясък затвори портата под носа й и отново почука с магическата пръчка по веригата, която се загъна и катинарът щракна. — Личното ми мнение е, че предишният беше по-добър — отбеляза той с неприкрита злоба в гласа. — Новият ми се вижда немощен.
            Снейп завъртя фенера и за миг на Хари му се стори, че по лицето на Тонкс са изписани стъписване и гняв. После тя отново бе обгърната от тъмнина.
            — Лека нощ! — провикна се през рамо момчето и тръгна заедно със Снейп към училището. — Благодаря ти за… за всичко.
            — До скоро, Хари.
            Минута-две Снейп не каза нищо. Хари имаше чувството, че тялото му излъчва вълни на омраза, толкова силни, та му се стори невероятно Снейп да не усеща как го пърлят. Ненавиждаше го още от първата им среща, но с отношението си към Сириус Снейп Хари вече бе прекрачил границата, отвъд която нямаше да му прости за нищо на света. Каквото и да говореше Дъмбълдор, през лятото Хари имаше време да обмисли всичко и беше стигнал до заключението, че именно хапливите натяквания на Снейп, че Сириус се укрива на сигурно място, докато останалите от Ордена на феникса се сражават с Волдемор, са тласнали кръстника му да отиде в министерството онази нощ, когато беше загинал. Хари се беше вкопчил в тази мисъл, защото така можеше да вини Снейп, а това му носеше удовлетворение. Освен това знаеше, че ако има човек, който да не съжалява за смъртта на Сириус, това беше мъжът до него в мрака.
            — Отнемам петдесет точки на „Грифиндор“ заради закъснението — оповести Снейп. — И чакай да помисля… още двадесет заради мъгълските ти дрехи. Знаеш ли, не ми се вярва някой от домовете толкова рано през учебния срок да е бил с отрицателен брой точки… Още не сме изяли сиропирания сладкиш! Навярно си поставил рекорд, Потър.
            Гневът и омразата, които клокочеха у Хари, вече бяха на път да избият навън, той обаче би предпочел да стигне обездвижен с влака чак до Лондон, отколкото да обясни на Снейп защо е закъснял.
            — Предполагам, че си искал да се появиш в целия си блясък, нали? — продължи Снейп. — И понеже не разполагаш с летящ автомобил, си решил да нахълташ в Голямата зала насред пиршеството и така да предизвикаш фурор.
            Хари продължи да мълчи, разпъван от чувството, че ще се пръсне. Знаеше, че Снейп е дошъл да го вземе точно затова — заради няколкото минути, през които може да го обижда и тормози на воля, без да го чува никой.
            Най-после стигнаха до стълбището на замъка и когато огромната дъбова порта се отвори към просторната входна зала, откъм Голямата зала ги посрещна взрив от олелия и смях, от звънтеж на чинии и чаши. Хари се запита дали не може да се заметне пак с мантията невидимка и да се промъкне незабелязано до мястото си на дългата маса на грифиндорци (която доста неудобно се падаше най-далеч от входната зала).
            Снейп обаче сякаш прочете мислите му и каза:
            — Никаква мантия! Влизай, за да те видят всички, всъщност не се и съмнявам, че точно такава е била твоята цел.
            Хари веднага се обърна и тръгна с решителна крачка право към отворената врата, само и само да се отърве от Снейп. Голямата зала с четирите дълги маси на домовете и Височайшата маса на преподавателите беше украсена както обикновено с реещи се във въздуха свещи, от чиято светлина чиниите долу проблясваха и сияеха. За Хари обаче всичко това се превърна в светещо петно, докато бързаше покрай масата на хафълпафци да не би отново да го зяпнат, и когато те се заизправяха да го огледат добре, той вече беше зърнал Рон и Хърмаяни, притича между пейките и се смести между двамата.
            — Къде беше?… Ужас, какво си направил с лицето си? — ахна Рон и го зяпна като всички наоколо.
            — Защо, какво му е? — попита Хари, грабна една лъжица и се взря в изкривеното си изображение.
            — Целият си в кръв — обясни Хърмаяни. — Ела насам…
            Тя вдигна магическата си пръчка, каза „Тергео!“* и спечената кръв изчезна като всмукана от сифон.
            [* От „tergeo“ (лат.) — „изтривам“, „избърсвам“, „чистя“. — Б.пр.]
            — Благодаря! — промълви Хари и опипа вече чистото лице. — Как изглежда носът ми?
            — Нормално — отговори разтревожена Хърмаяни. — Защо? Какво се е случило, Хари, щяхме да умрем от ужас!
            — Ще ви кажа по-късно — отсече той.
            Видя, че Джини, Невил, Дийн и Шеймъс са наострили уши, дори Почтибезглавия Ник, духът бродник на „Грифиндор“, се рееше из въздуха над пейката, за да подслушва.
            — Но… — подхвана Хърмаяни.
            — Не сега! — спря я с мрачен многозначителен тон Хари.
            Страшно му се искаше всички да си помислят, че е изживял нещо героично, за предпочитане с участието на двама-трима смъртожадни и един диментор. Малфой, разбира се, щеше да разкаже на всеки срещнат какво се е случило, но пак имаше вероятност мълвата да не стигне до прекалено много уши в „Грифиндор“.
            Хари се пресегна през Рон, за да си вземе една-две пилешки кълки и пържени картофи, но точно в този миг те изчезнаха и бяха заменени със сладкиши.
            — Пропусна разпределителната церемония — каза Хърмаяни, а Рон се нахвърли на шоколадовата торта.
            — Шапката съобщи ли нещо интересно? — попита Хари, докато си взимаше парче от сиропирания сладкиш.
            — Общо взето, същото… посъветва ни всички да се сплотим и заедно да се изправим срещу враговете.
            — А Дъмбълдор изобщо спомена ли Волдемор?
            — Още не, нали винаги държи голямата си реч в края на пиршеството. Вероятно ще започне всеки момент.
            — Снейп спомена, че Хагрид е закъснял за празника…
            — Видял си Снейп? Как така? — учуди се Рон, докато лакомо лапаше от шоколадовата торта.
            — Случайно се натъкнах на него — уклончиво отговори Хари.
            — Хагрид закъсня само няколко минути — уточни Хърмаяни. — Виж го, маха ти.
            Хари погледна към преподавателската маса и озари с усмивка Хагрид, който наистина му махаше. Все не успяваше да се държи с достойнството на ръководителката на „Грифиндор“ професор Макгонъгол, чиято глава достигаше някъде между лакътя и рамото на Хагрид — тя седеше до него и гледаше неодобрително тази разпалена размяна на поздрави. Хари с изненада забеляза, че от другата страна на Хагрид се е разположила преподавателката по пророкуване професор Трелони — тя рядко напускаше стаята си в кулата и никога досега не я бяха виждали на пиршеството по случай началото на срока. Както винаги изглеждаше странно, с блещукащи нанизи мъниста и влачещи се шалове, а очите й бяха увеличени от очилата до огромни размери. Хари винаги я беше смятал за измамница и затова в края на миналия срок остана изумен от откритието, че именно тя е направила пророчеството, заради което Лорд Волдемор беше убил родителите му и беше нападнал и самия него. След това още по-малко му се искаше да се среща с Трелони и за щастие тази година нямаше да учи пророкуване. Грамадните й като фарове очи се завъртяха към него и той побърза да измести поглед към масата на слидеринци. Под гръмогласен смях и ръкопляскания Драко Малфой показваше как чупи нос. Хари сведе очи към парчето сиропиран сладкиш, а отвътре му вреше и кипеше. Какво ли не би дал, за да застане лице в лице с Малфой!…
            — Е, защо ви покани професор Слъгхорн? — попита Хърмаяни.
            — Искаше да научи какво точно се е случило в министерството — отговори Хари.
            — Както и всички останали тук — изсумтя Хърмаяни. — И във влака ни разпитваха за това, нали, Рон?
            — Да. Всички искат да разберат дали ти наистина си Избрания…
            — Дори духовете бродници честичко обсъждат този въпрос — прекъсна ги Почтибезглавия Ник и наклони към Хари почти отсечената си глава така, че тя опасно се разклати в края на яката му с къдрички. — Смятат ме за нещо като голям спец по Потър, широко известно е, че сме приятели. Уверих обществото на духовете бродници, че въпреки това няма да те притискам за информация. „Хари Потър знае, че може да разчита на мен — обясних им аз. — Предпочитам да умра, отколкото да предам доверието му.“
            — Е, няма да е кой знае каква жертва, нали вече си мъртъв — подметна Рон.
            — Отново проявяваш чувствителността на тъпа брадва — обидено отбеляза Почтибезглавия Ник, извиси се във въздуха и се зарея към другия край на масата на „Грифиндор“ точно когато Дъмбълдор се изправи от мястото си на преподавателската маса.
            Почти веднага разговорите и смехът, кънтящи в залата, заглъхнаха.
            — Пожелавам ви най-прекрасната вечер! — усмихна се той широко и разпери ръце сякаш за да прегърне всички.
            — Какво е станало с ръката му? — ахна Хърмаяни.
            Тя не беше единствената, която забеляза — дясната ръка на Дъмбълдор бе точно толкова черна и изсъхнала, както вечерта, когато беше отишъл да вземе Хари от къщата на семейство Дърсли. В залата се чу шушукане, което Дъмбълдор разтълкува правилно, но само се усмихна и тръсна мораво-златист ръкав, за да скрие нараняването.
            — Дребна работа — каза той нехайно. — А сега… добре дошли на новите ни ученици, а на старите — добре сте се завърнали! Чака ви още една година магическо обучение…
            — Ръката му беше в това състояние и когато го видях през лятото — прошепна Хари на Хърмаяни. — Мислех, че вече я е изцерил… или пък Мадам Помфри.
            — Прилича на мъртва — отбеляза с изражение на погнуса Хърмаяни. — Но има рани, които не можеш да изцериш… от стари проклятия… както и отрови, за които няма противоотрова…
            — … А господин Филч, нашият пазач, ме помоли да ви предам, че има категорична забрана върху всички шеговити неща, закупени в магазин на име „Магийките шегобийки на братя Уизли“. Който желае да се включи в куидичния отбор на своя дом, както и досега трябва да се запише при ръководителя на дома. Търсим и куидични коментатори, които също трябва да се явят при ръководителите. Тази година имаме удоволствието да посрещнем нов член на преподавателския състав. Професор Слъгхорн… — Слъгхорн се изправи с гола глава, блеснала в светлината на свещите, и с увиснало под жилетката шкембе, което хвърляше сянка върху масата отдолу. — Професор Слъгхорн е бивш мой колега, който се съгласи да се върне на някогашната си длъжност като учител по отвари.
            — По отвари ли?
            — По отвари?
            Думата екна из цялата зала, всички се питаха дали са чули правилно.
            — По отвари? — възкликнаха в един глас Рон и Хърмаяни и се извърнаха към Хари. — Но нали каза, че…
            — А професор Снейп — продължи Дъмбълдор вече по-високо, за да надвика шушукането, — ще поеме длъжността учител по защита срещу Черните изкуства.
            — Не! — ахна Хари толкова силно, че доста глави се извърнаха към него.
            Но той не забеляза — беше се втренчил вбесен към преподавателската маса. Как беше възможно да дадат след толкова време на Снейп защитата срещу Черните изкуства? Нали от години се знаеше, че Дъмбълдор отказва да му я повери?
            — Но, Хари, нали каза, че Слъгхорн ще ни преподава по защита! — учуди се Хърмаяни.
            — Така си мислех — обясни той и се помъчи да си спомни дали Дъмбълдор наистина му го е казвал, но май не се сещаше директорът да е уточнявал какво ще преподава Слъгхорн.
            Щом чу името си, Снейп, който седеше вдясно от Дъмбълдор, не се изправи, а само вдигна ръка, за да благодари лениво за ръкоплясканията откъм масата на слидеринци. Хари обаче беше сигурен, че върху толкова омразното му лице е изписан триумф.
            — Е, в това има и нещо хубаво — заяви той яростно. — До края на годината Снейп ще се махне.
            — Как така ще се махне? — изненада се Рон.
            — Длъжността е омагьосана. Никой не се задържа на нея повече от година… Куиръл дори умря, докато преподаваше предмета. Лично аз ще стискам палци да има втора смърт…
            — Хари! — укори го стъписана Хърмаяни.
            — В края на годината той може просто да се върне да преподава отвари — благоразумно отбеляза Рон. — Тоя Слъгхорн може и да не иска да се задържа за дълго, с Муди нали така стана.
            Дъмбълдор се прокашля. Хари, Рон и Хърмаяни не бяха единствените, които си говореха — цялата зала се беше взривила, всички обсъждаха, че Снейп най-сетне е постигнал най-съкровената си мечта. Дъмбълдор изглежда не отдаваше чак такова значение на сензационната новина, която току-що бе оповестил, и не каза нищо повече за назначенията, само изчака още няколко секунди да настъпи пълна тишина и продължи:
            — И така, както всички в залата знаете, Лорд Волдемор и последователите му отново се въздигнаха и набират мощ.
            Докато той говореше, всеобщото мълчание сякаш ставаше все по-напрегнато. Хари се поизвърна към Малфой. Той изобщо не гледаше Дъмбълдор и си играеше с вилицата — беше насочил към нея магическата си пръчка и наблюдаваше как тя се носи във въздуха, сякаш думите на директора бяха недостойни за вниманието му.
            — Едва ли мога да изразя с думи колко опасно е положението в момента и колко трябва да внимаваме всички ние в „Хогуортс“, за да бъдем и занапред в безопасност. През лятото магическата охрана на замъка беше подсилена, сега сме защитени с нови, по-надеждни средства, въпреки това обаче в никакъв случай не бива да допускаме немарливост от страна на който и да било ученик или член на преподавателския състав и обслужващия персонал. Ето защо ви призовавам да спазвате всички мерки за сигурност, наложени от учителите, колкото и досадно да ви се струва, особено правилото след вечерния час да не ставате от леглата. Умолявам ви, ако забележите във или извън замъка нещо необичайно или подозрително, незабавно уведомете някого от преподавателите. Убеден съм, че както винаги, ще се държите така, че да не излагате себе си и другите на никакви опасности. — Сините очи на Дъмбълдор се плъзнаха по учениците, преди той да се усмихне отново. — Но сега, както вероятно се надявате, ви чакат топлите удобни легла, защото за вас най-важно е да си починете добре преди часовете утре. Затова нека си пожелаем „лека нощ“. Раз, два, три!
            Пейките се дръпнаха назад с обичайното оглушително стържене и стотиците ученици започнаха да се изнизват от Голямата зала, за да се приберат по спалните помещения. Хари изобщо не бързаше да излезе заедно със зяпналото го множество, нито пък изгаряше от желание да се озове достатъчно близо до Малфой, та да му даде повод да разкаже отново как е стоварил крак върху носа му, затова поизостана уж да си завърже връзката на маратонката и пусна пред себе си почти всички грифиндорци. Хърмаяни се беше стрелнала напред, защото като префект беше длъжна да дежури и да отведе първокурсниците, Рон обаче остана с Хари.
            — Какво всъщност стана с носа ти? — полюбопитства той, след като двамата се озоваха съвсем в края на гъмжилото, напиращо да излезе от Голямата зала, и вече никой не можеше да ги чуе.
            Хари му разказа. Рон не се засмя и точно в това пролича колко е силно приятелството им.
            — Видях как Малфой обяснява и ръкомаха, все едно чупи нос — сподели той начумерен.
            — Е, много важно! — горчиво отвърна Хари. — Чуй какво каза, преди да разбере, че и аз съм там.
            Очакваше Рон да се вцепени от хвалбите на Малфой. Той обаче остана невъзмутим, което според Хари си беше чисто вироглавство.
            — Не му се връзвай, Хари, просто се е фукал пред Паркинсън… Какво толкова може да му възложи Ти-знаеш-кой!
            — А ти откъде знаеш, че Волдемор няма нужда от свой човек в „Хогуортс“? Няма да е за първи път да…
            — Ще ми се да не казваш на глас т’ва име, Хари! — укори го някой зад тях.
            Той погледна през рамо и видя Хагрид, който клатеше глава.
            — Дъмбълдор го казва — заинати се момчето.
            — Да, ама туй е Дъмбълдор! — отбеляза загадъчно Хагрид. — Я кажи сега защо закъсня, Хари. Разтревожих се.
            — Забавих се във влака. А ти защо си закъснял?
            — Бях при Гроп — обяви щастливо Хагрид. — Залисах се там. Сега той си има нов дом в планината, Дъмбълдор го уреди — голяма красива пещера. Гроп е много по-щастлив, отколкото в Гората. Побъбрихме си на воля.
            — Виж ти! — възкликна Хари, като внимаваше да не среща погледа на Рон.
            Последния път, когато се беше срещал с природения брат на Хагрид — зъл великан с дарба да изкоренява дървета, — речникът му се състоеше всичко на всичко от пет думи, две от които той все не успяваше да произнесе правилно.
            — Ами да, свиква човекът — похвали се гордо Хагрид. — Кат’ го видиш, направо ще ахнеш. Мисля да го обуча за свой помощник.
            Рон прихна, но успя да се престори, че всъщност е кихнал силно. Вече стояха пред дъбовата врата.
            — Е, ще се видим утре, първият час веднага след обяда. Елате по-раншко, за да кажете едно „здрасти“ на Бък… на Уидъруингс де!
            Той се сбогува весело, като махна с ръка, после излезе в мрака навън.
            Хари и Рон се спогледаха. Хари разбра, че и Рон изпитва същото гадно усещане като него.
            — Няма да записваш грижа за магически създания, нали?
            Рон поклати глава утвърдително.
            — И ти, нали?
            Хари също поклати глава.
            — И Хърмаяни така е решила — рече Рон.
            Хари отново поклати глава. Не му се мислеше какво точно ще каже Хагрид щом разбере, че тримата му любими ученици се отказват от неговия предмет.


            ГЛАВА ДЕВЕТА
            НЕЧИСТОКРЪВНИЯ ПРИНЦ

            На другата сутрин преди закуска Хари и Рон срещнаха Хърмаяни в общата стая. С надежда да получи подкрепа в предположенията си Хари веднага й разказа как е подслушвал Малфой в експреса за „Хогуортс“ и какво точно е чул.
            — Явно се е фукал пред Паркинсън — побърза да се намеси Рон още преди Хърмаяни да отговори.
            — Ами… — проточи тя колебливо. — Не знам… както ми го описваш, Малфой явно си е придавал важност… но пък да каже чак такава опашата лъжа…
            — Именно! — рече Хари кратко, защото мнозина се опитваха да подслушат разговора, да не говорим, че го зяпаха и шушукаха с ръка на устата.
            — Невъзпитано е да сочиш! — скара се Рон на един изключително дребен първокурсник, докато зачакаха да се прекатерят през дупката в портрета.
            Хлапето, което с ръка на уста шепнеше нещо за Хари на приятеля си, тутакси пламна и подплашено се шмугна през дупката. Рон се засмя.
            — Харесва ми да съм в шести курс. Освен това тази година ще имаме свободно време. Ще можем да си седим и да си почиваме.
            — Това време ще ни трябва за учене, Рон! — напомни Хърмаяни, когато тримата тръгнаха по коридора.
            — Да, ама не точно днес — възрази Рон. — Днес ще го ударим на мързел.
            — Я чакай! — подвикна Хърмаяни, като протегна ръка и спря един четвъртокурсник, който се опита да профучи покрай нея с отровнозелен диск в ръка. — Зъбатите фризбита са забранени, дай ми го — отсече тя твърдо.
            Момчето се начумери и й връчи ръмжащото фризби, а после се пъхна под ръката й и хукна да догони приятелите си. Рон го изчака да се махне и изтегли фризбито от здравата хватка на Хърмаяни.
            — Страхотно, винаги съм си мечтал да имам такова!
            Хърмаяни понечи да възнегодува, но думите й бяха заглушени от силен смях — Лавендър Браун очевидно беше решила, че Рон го е казал изключително остроумно. Докато ги подминаваше, продължи да се смее и погледна Рон през рамо. Той явно беше много доволен от себе си.
            Таванът в Голямата зала беше ведросин и осеян с леки пухкави облачета — точно като правоъгълниците небе зад високите прозорци с колони между двете крила. Докато нагъваха овесените ядки и яйцата с бекон, Хари и Рон описаха на Хърмаяни притеснителния си разговор с Хагрид от предната вечер.
            — Но той едва ли си мисли, че наистина ще продължим да изучаваме грижа за магически създания! — рече тя с тъга. — В смисъл че никой от нас… не е проявявал… особено усърдие.
            — Но се стараехме най-много в часовете му, защото харесваме Хагрид — избълботи Рон, докато гълташе яйцето цяло. — А той си е въобразил, че харесваме тъпия му предмет! Дали някой изобщо ще го запише за ТРИТОН?
            И Хари, и Хърмаяни не отговориха — не се налагаше. Знаеха прекрасно, че никой от техния курс няма да избере този предмет при подготовка за Тежките разнородни изпити по тясноспециализирано и общомагическо ниво. Избягваха да поглеждат към Хагрид и когато след десет минути той стана от преподавателската маса и им махна весело, отвърнаха доста вяло.
            След закуска останаха по местата си в очакване професор Макгонъгол да слезе от масата за преподавателите. Тази година съставянето на учебната програма беше по-сложно, защото ръководителката на дома трябваше първо да провери дали на изпитите за СОВА всеки е получил необходимата оценка, за да продължи по някой предмет и за ТРИТОН.
            На Хърмаяни веднага й беше разрешено отново да запише вълшебство, защита срещу Черните изкуства, трансфигурация, билкология, аритмантика, древни руни и отвари и без да се суети, тя хукна за първия си час през този учебен срок — древни руни. Невил се позабави — по кръглото му лице личеше тревога, докато професор Макгонъгол сверяваше молбата му с оценките за СОВА.
            — Билкология, добре — каза тя. — Професор Спраут много ще се зарадва да види, че се връщаш при нея с оценка „Изключителен“ на СОВА. Искаш да продължиш с „Надхвърлящ очакванията“ по защита срещу Черните изкуства. Виж, с трансфигурацията е по-сложно. Съжалявам, Лонгботъм, но с „Приемлив“ не може да продължиш за ТРИТОН, според мен просто няма да се справиш с учебния материал.
            Невил наклони глава. Професор Макгонъгол се взря в него през правоъгълните си очила.
            — Всъщност защо искаш да изучаваш и занапред трансфигурация? Винаги ми се е струвало, че не ти допада особено.
            Невил съвсем оклюма и промърмори нещо от рода на „баба настоява“.
            — Хм! — изсумтя професор Макгонъгол. — Крайно време е баба ти да се научи да се гордее с внука, който има, а не който би искала да има… особено след случилото се в министерството.
            Невил стана направо розов и примига объркан — никога досега професор Макгонъгол не го беше хвалила.
            — Съжалявам, Лонгботъм, но не мога да те включа в моя клас за ТРИТОН. Виждам обаче, че по вълшебство си изкарал „Надхвърлящ очакванията“ — защо не запишеш това?
            — Баба каза, че не си струва допълнително да уча вълшебство — изломоти Невил.
            — Запиши този предмет — настоя професор Макгонъгол, — а аз ще драсна на Августа няколко реда да й напомня, че той не е непременно безполезен само защото навремето я скъсаха на изпита за СОВА.
            Тя се усмихна едва доловимо при вида на радостното неверие, пробягало по лицето на момчето, и почука с върха на магическата си пръчка по една празна програма — листът се запълни с новите часове и Макгонъгол го подаде на Невил.
            После се извърна към Парвати Патил, чийто първи въпрос беше дали красивият кентавър Фирензи пак ще им преподава пророкуване.
            — Тази година двамата с професор Трелони са си поделили часовете — отговори професор Макгонъгол с едва загатнато неодобрение в гласа: всички знаеха, че тя презира предмета пророкуване. — Професор Трелони ще поеме шести курс.
            След пет минути Парвати тръгна доста оклюмала за часа по пророкуване.
            — И така, Потър, Потър… — подхвана професор Макгонъгол, като откри името му в записките и се обърна към Хари: — Вълшебство, защита срещу Черните изкуства, билкология, трансфигурация… Чудесно! Трябва да отбележа, Потър, че съм доволна от оценката ти по трансфигурация, даже много доволна. А защо не искаш вече да изучаваш отвари? Мислех, че мечтаеш да станеш аврор.
            — Така е, но нали ми казахте, професоре, че на СОВА трябва да получа „Изключителен“?
            — Да, докато преподаваше професор Снейп. Професор Слъгхорн обаче няма нищо против да вземе в часовете си за ТРИТОН и ученици с оценка „Надхвърлящ очакванията“. Искаш ли да продължиш с отварите?
            — Да — отговори Хари. — Но не съм си купил никакви учебници и съставки, нищо… — призна си Хари.
            — Сигурна съм, че професор Слъгхорн ще ти услужи — успокои го професор Макгонъгол. — Чудесно, Потър, ето я и твоята учебна програма. А, между другото… двадесет ентусиасти вече са се записали за куидичния отбор на „Грифиндор“. Ще ти предам своевременно списъка, а ти насрочи пробите, когато ти е удобно.
            След няколко минути на Рон му беше разрешено да запише същите предмети като Хари и двамата станаха заедно от масата.
            — Виж, виж! — възкликна разпалено Рон, без да сваля очи от програмата, — точно сега имаме свободно време… след междучасието пак… и след обяда… Супер!
            Върнаха се в общата стая, която беше празна, ако не се броят пет-шест седмокурсници и сред тях Кейти Бел — единствената от куидичния отбор от времето, когато Хари се беше включил в него като първокурсник.
            — Знаех си, че ще я получиш, браво на теб! — провикна се тя, като сочеше капитанската значка на гърдите му. — Нали ще ме извикаш за пробите?
            — Глупости! — отвърна Хари. — Не е нужно да се явяваш на проби, наблюдавал съм те цели пет години…
            — Не започвай така — предупреди го Кейти. — Откъде си толкова сигурен, че няма и много по-добри от мен? И друг път силни отбори са се издънвали, защото капитаните са предпочитали старите лица или са вреждали свои приятели…
            Рон се посмути и започна да си играе със зъбатото фризби, което Хърмаяни беше взела от четвъртокурсника. То хвърчеше из общата стая, като се зъбеше и се опитваше да захапе гоблена. Крукшанкс го следеше с жълтите си очи и ако то се приближеше прекалено много, съскаше.
            След един час излязоха без желание от окъпаната в слънце обща стая и се отправиха към кабинета по защита срещу Черните изкуства четири етажа по-долу. Хърмаяни вече чакаше пред вратата с купчина дебели учебници и изглеждаше умърлушена.
            — Само да знаете колко домашни ни дадоха по руни! — простена притеснено, когато Хари и Рон отидоха при нея. — Трийсет и осем сантиметрово есе, два превода и до сряда трябва да съм изчела всичко това!
            — Моите съболезнования! — прозина се Рон.
            — Не бързай да злорадстваш! — възнегодува Хърмаяни. — Обзалагам се, че Снейп ще ни даде цяла камара домашни.
            Още докато говореше, вратата на кабинета се отвори и в коридора излезе самият Снейп с жълтеникаво на цвят лице, както винаги обрамчено от мазната му черна коса. Всички отпред тутакси замълчаха.
            — Вътре! — подкани той.
            Хари се огледа. Снейп вече беше сложил своя отпечатък върху стаята — тя беше по-мрачна от обикновено, защото пердетата по прозорците бяха спуснати и светеха само свещи. Стените бяха украсени с нови картини — на много от тях бяха изобразени хора, които очевидно понасяха страшни мъки и показваха зловещи рани или странно изкривени телесни части. Докато сядаха, всички ученици мълчаха, загледани в страховитите картини.
            — Не съм казал да вадите учебниците — заяви Снейп, след като затвори вратата и застана зад катедрата, а Хърмаяни побърза да пусне „Лице в лице с безликото“ обратно в чантата си и да я напъха под стола. — Смятам да ви кажа някои неща, внимавайте!
            Той плъзна черни очи по извърнатите към него лица и се вгледа в Хари малко по-дълго, отколкото в останалите.
            — Струва ми се, че досега сте имали петима преподаватели по този предмет.
            „Струвало му се… сякаш не ги е видял как идват и си отиват… Дано ти, Снейп, бъдеш следващият!“ — помисли с омраза Хари.
            — Тези преподаватели са имали, разбира се, свой подход и поглед върху нещата. При такава бъркотия съм изненадан, че толкова много сред вас са издържали изпита по предмета за СОВА. Ще бъда още по-изненадан, ако всички се справите с учебния материал за ТРИТОН, който е много по-сложен. — Снейп тръгна да обикаля покрай стените, като заговори по-тихо, а всички в класа започнаха да въртят вратове, за да не го изпускат от поглед. — Черните изкуства — продължи той — са многобройни, най-различни, те са вечни и постоянно се променят. Да се бориш с тях е все едно да се опълчиш срещу многоглаво чудовище — и да отсечеш някоя от главите му, на нейно място тутакси изниква нова, още по-свирепа и по-умна от предишната. Сражавате се срещу нещо, което се изплъзва, видоизменя се и е неунищожимо.
            Хари се вторачи в Снейп. Едно беше да се отнасяш към Черните изкуства с уважение, като към опасен враг, съвсем друго — да говориш за тях като Снейп с нежна гальовност в гласа.
            — Ето защо — допълни малко по-високо преподавателят, — когато се защитавате срещу Черните изкуства, трябва да проявявате гъвкавост и изобретателност, каквито са самите изкуства, които се стремите да победите. Тези картини — той посочи няколко от изображенията, докато ги подминаваше, — дават сравнително добра представа какво се случва с хора, към които е било насочено проклятието Круциатус (Снейп махна с ръка към пищяща от болка вълшебница), които са усетили целувката на диментор (магьосник с изцъклени очи, свит на кълбо до стената) или са разлютили инферий (кървава пихтия на земята).
            — Значи все пак някой е виждал инферий — пискливо се обади Парвати Патил. — Сигурно ли е, че той ги използва?
            — В миналото Черния лорд е използвал инферии — потвърди Снейп, — следователно трябва да сте наясно, че може да го направи отново. А сега… — Той тръгна от другия край на кабинета към катедрата, а класът отново го загледа как върви с развята зад него черна мантия. — Вие, струва ми се, сте абсолютно начинаещи в прилагането на безсловесни магии, нали? Какво е тяхното предимство?
            Ръката на Хърмаяни се стрелна във въздуха. Снейп плъзна бавно поглед към всички останали, за да се убеди, че няма избор, и чак тогава отсече:
            — Чудесно… госпожице Грейнджър?
            — Противникът не се досеща каква точно магия ще приложиш и това ти дава предимство със стотна от секундата — каза Хърмаяни.
            — Отговорът повтаря почти дума по дума „Класически заклинания за шести курс“ — отбеляза презрително Снейп (а Малфой се изсмя в ъгъла), — но като цяло е верен. Да, онези, които се престрашават да приложат магия, без да крещят заклинания, печелят предимството на изненадата. Не всички магьосници го умеят, разбира се, това е въпрос на съсредоточаване и на силен ум, каквито при някои липсват — подметна той и още веднъж злобно изгледа Хари.
            Момчето знаеше, че Снейп си е спомнил за ужасните им уроци по оклумантика от миналата година. Въпреки това не сведе очи и издържа на погледа му.
            — А сега се разделете по двойки — продължи преподавателят. — Единият да се опита да омагьоса другия, без да говори. А вторият ще се опита да отбие магията също без думи. Започвайте.
            Снейп не знаеше, че миналата година Хари бе показал най-малко на половината клас (на всички от ВОДА) как да прилагат защитното заклинание. Никой обаче не беше правил досега безсловесна магия. Последва доста сериозно шикалкавене: мнозина просто казваха заклинанията шепнешком, а не на глас. То се знае, само след десет минути Хърмаяни вече беше успяла да отблъсне кракожелиращото заклинание на Невил, без да изрича и дума — постижение, за което един разумен учител безспорно би дал на „Грифиндор“ двадесет точки, както горчиво си помисли Хари. Снейп обаче не обърна внимание. Докато учениците се упражняваха, той сновеше шеметно между тях и както обикновено, заприлича на огромен прилеп, а по едно време поспря да види как Хари и Рон се мъчат да изпълнят задачата.
            Рон, който би трябвало да омагьоса Хари, беше станал морав в лицето и беше стиснал силно устни, само и само да не се поддаде на изкушението и да изрече на глас заклинанието. Хари беше вдигнал магическата си пръчка и чакаше като на тръни, за да отблъсне заклинанието, което очевидно нямаше да го връхлети никога.
            — Пълна скръб си, Уизли! — подметна след малко Снейп. — Виж… дай да ти покажа…
            Той обърна магическата си пръчка към Хари толкова бързо, че момчето реагира инстинктивно — забрави всяка мисъл за безсловесни заклинания и изкрещя:
            — „Протего!“
            Защитното му заклинание беше много силно и извади от равновесие Снейп, който залитна и се удари в един от чиновете. Целият клас се обърна да го види как се изправя смръщен.
            — Не помниш ли какво казах, Потър, в момента упражняваме безсловесни заклинания!
            — Да, помня — потвърди сковано Хари.
            — Да, сър!
            — Не е нужно да ме наричате „сър“, професоре.
            Думите му се изплъзнаха още преди да е осъзнал какво говори. Мнозина, включително Хърмаяни, зяпнаха от учудване. Но Рон, Дийн и Шеймъс, които стояха зад Снейп, се подсмихнаха оценяващо.
            — Наказание, събота вечерта, в кабинета ми — каза Снейп. — Не търпя, Потър, някой да се държи нагло… дори това да е Избрания.
            — Беше страхотно, Хари! — кикотеше се Рон малко след това, когато вече бяха излезли в междучасие и бяха в безопасност.
            — Наистина не биваше да го казваш — рече Хърмаяни и се свъси на Рон. — Защо го направи?
            — В случай че не си забелязала, той се опита да ме омагьоса! — разфуча се Хари. — Достатъчно му търпях изпълненията по време на уроците по оклумантика! Защо за разнообразие не нарочи някой друг за опитно свинче? А и Дъмбълдор какви игри играе, защо го допусна до защитата срещу Черните изкуства? Чу ли как Снейп говореше за тях? Обожава ги! Всички тези дрънканици, че се видоизменяли и били неунищожими!
            — Е, на мен ми се стори, че говори малко като теб — каза Хърмаяни.
            — Като мен ли?
            — Да, когато ни разказваше какво е да застанеш лице в лице срещу Волдемор. Тогава ти ни обясни, че не е важно просто да запомниш няколко заклинания, каза, че в такива случаи човек е сам и може да разчита единствено на ума и самообладанието си. Нима Снейп не каза същото? Че всичко се свежда до смелостта и пъргавия ум?
            Хърмаяни явно беше решила, че си заслужава да запамети думите му както „Класически заклинания“, а Хари се почувства обезоръжен и се отказа да спори.
            — Хари! Ей, Хари!
            Той се обърна: към него със свитък пергамент в ръка бързаше Джак Слоупър, един от биячите в миналогодишния куидичен отбор на „Грифиндор“.
            — За теб е — обясни той, като едва си поемаше дъх. — Слушай, разбрах, че ти си новият капитан. Кога са пробите?
            — Още не знам — отговори Хари и си каза наум, че Слоупър ще извади голям късмет, ако отново го включат в отбора. — Ще ти съобщя.
            — А, добре! Надявах се да са в края на тази седмица…
            Хари обаче не го слушаше, защото току-що беше разпознал тесните букви и наклонения почерк в писмото. Заряза Слоупър насред изречението и хукна да догонва Рон и Хърмаяни, като пътем развиваше пергамента.

            Скъпи Хари,
            Бих искал тази събота да започнем с индивидуалните уроци. Бъди така добър, ела в осем вечерта в кабинета ми. Надявам се да прекарваш приятно първия учебен ден.
            Искрено твой,
            Албус Дъмбълдор
            П.П. Обичам киселинни дражета.

            — Обича киселинни дражета ли? — учуди се Рон, който беше прочел писмото иззад рамото на Хари.
            — Това е паролата, която страшилището пред кабинета му ще ми поиска — пошушна Хари. — Ха! Снейп ще се пукне от яд… няма да мога да се явя, за да си изтърпя наказанието.
            Цяло междучасие тримата с Рон и Хърмаяни умуваха на какво ли Дъмбълдор ще обучава Хари. Според Рон това най-вероятно щяха да бъдат някакви страхотни магии и заклинания, каквито смъртожадните не знаят. Хърмаяни отсече, че тези неща са противозаконни, и заяви, че по нейно мнение Дъмбълдор навярно ще показва на Хари сложни отбранителни магии. След междучасието тя отиде на аритмантика, а Хари и Рон се върнаха в общата стая, където волю-неволю се заеха с домашното за Снейп. То се оказа толкова тежко, че двамата още не бяха приключили, когато Хърмаяни отиде при тях, за да прекарат заедно свободното време след обяда (макар че тя съществено ускори процеса). Тъкмо приключваха, когато би звънецът за двойния следобеден час по отвари, и тримата изминаха познатия път до кабинета долу в подземието, където толкова дълго се беше разпореждал Снейп.
            Щом навлязоха в коридора, видяха, че за ТРИТОН са преминали само десетина души. Краб и Гойл очевидно не бяха получили на СОВА необходимите оценки, но четирима слидеринци, включително Малфой, се бяха справили.
            Тук бяха и четирима души от „Рейвънклоу“ и един хафълпафец — Ърни Макмилън, когото Хари харесваше въпреки доста високомерното му държане.
            — Хари — каза Ърни важно и вдигна ръка, когато той се приближи, — сутринта на защита срещу Черните изкуства не успях да поговоря с теб. Часът според мен беше интересен, но защитните заклинания, разбира се, са фасулска работа, все пак ние сме ветерани от ВОДА… Как сте, Рон… Хърмаяни?
            Още преди да са му отговорили с „добре“, вратата на подземието се отвори и шкембето на Слъгхорн го изпревари през вратата. Докато учениците влизаха един по един в стаята, огромните му моржови мустаци се засукаха над устата, грейнала в усмивка, и той посрещна особено радушно Хари и Забини.
            Най-странното бе, че подземието както никога досега беше изпълнено с пари и чудати миризми. Докато минаваха покрай големите клокочещи котли, Хари, Рон и Хърмаяни подушиха заинтригувано. Четиримата слидеринци седнаха заедно на една маса, същото сториха и четиримата от „Рейвънклоу“. Така Хари, Рон и Хърмаяни трябваше да делят една маса с Ърни. Избраха си най-близката до златистия на цвят котел, от който идваше най-изкусителната миризма, усещана някога от Хари: едновременно и на сиропиран сладкиш, и на дървото, от което се правеха дръжките на метлите, и на някакво цвете, което той вероятно беше помирисвал в „Хралупата“. Хари усети, че диша много бавно и дълбоко и че изпаренията на отварата се вливат в него като напитка. В жилите му плъзна огромна сладост и той блажено се усмихна на Рон, който му отговори със същото.
            — Я сега да видим, я сега да видим! — подкани Слъгхорн, чиито едри очертания се гънеха сред множеството трепкащи изпарения. — Извадете всички везните и комплекта за отвари, не забравяйте и екземпляра на „Отвари за напреднали“…
            — Сър! — вдигна Хари ръка.
            — Хари, момчето ми!
            — Нямам учебник, нямам и везни… нищо, Рон също… не знаехме, че ще ни разрешат да се запишем за ТРИТОН, защото…
            — А, да, всъщност професор Макгонъгол ми спомена… Не се притеснявай, момчето ми, изобщо не се притеснявай. Днес можеш да вземеш съставки от шкафа, сигурен съм, че ще ти намерим и везни, тук има и малък запас от стари учебници, ще свършат работа, докато пишеш на „Флориш и Блотс“…
            Слъгхорн отиде при шкафа в ъгъла, порови малко и се върна с два опърпани учебника „Отвари за напреднали“ на Либациус* Боридж**, които даде на Хари и Рон заедно с две потъмнели от времето везни.
            [* От „libation“ (лат.) — „възлияние“, „жертвоприношение в прослава на боговете“. — Б.пр.]
                [** От „borage“ (англ.) — „лопох“, билка със сини или морави цветчета, от които се прави отвара за промиване на очи, а от семената — лек за тъга и тежки мисли. — Б.пр.]
            — Я сега да видим — потрети Слъгхорн, след като пак застана пред класа и се изпъчи така, че и бездруго огромните му гърди се издуха още повече, а копчетата на жилетката заплашваха да се откъснат и да се разхвърчат, — забъркал съм няколко отвари, които да погледнете — просто от любопитство де. Такива отвари би трябвало да умеете да правите и сами, след като завършите ТРИТОН. Дори и да не сте ги приготвяли, би следвало да сте чували за тях. Някой може ли да ми каже какво е това тук?
            Той посочи котела най-близо до масата на слидеринци. Хари се понадигна малко от мястото си и видя нещо като кипнала обикновена вода.
            Самострелната ръка на Хърмаяни се устреми във въздуха преди всички останали и Слъгхорн я посочи.
            — Това е веритасерум, отвара без цвят и мирис, ако пийнеш от нея, казваш истината — обясни Хърмаяни.
            — Браво, браво! — похвали я Слъгхорн доволен. — А сега — продължи той, като посочи котела най-близо до масата на „Рейвънклоу“, — тази отвара тук е добре позната… напоследък се споменаваше и в някои брошури на министерството… Кой може…
            И този път ръката на Хърмаяни беше най-бърза.
            — Това е Многоликова отвара, сър — отговори момичето.
            Хари също беше познал къкрещата течност с вид на размекната кал във втория котел, но не му стана неприятно, че с отговора си Хърмаяни пак е обрала лаврите — в края на краищата във втори курс именно тя беше успяла да направи отварата.
            — Отлично, отлично! А сега това тук… Да, миличка! — рече Слъгхорн, донякъде замаян, когато ръката на Хърмаяни отново се устреми във въздуха.
            — Това е Амортенция*!
            [* От „amor“ (лат.) — „любов“, и „tempto“ (лат.) — „изкушавам“, „опитвам се да повлияя“. — Б.пр.]
            — Точно така! Чувствам се едва ли не глупак, че ще задам този въпрос — отбеляза Слъгхорн, който изглеждаше направо възхитен, — но вероятно знаеш какво причинява тази отвара?
            — Това е най-силният любовен еликсир на света! — оповести Хърмаяни.
            — Абсолютно вярно! Сигурно си я разпознала по присъщия й седефен отблясък?
            — И по парата, която се вие на спирали — допълни разпалено Хърмаяни, — отварата също така би трябвало да мирише различно на всеки от нас в зависимост от това какво ни привлича. Лично на мен ми ухае на току-що окосена трева, на нов пергамент и…
            Тя поруменя и не довърши изречението.
            — Мога ли да попитам как се казваш, миличка? — рече Слъгхорн, без да обръща внимание на смущението й.
            — Хърмаяни Грейнджър, сър.
            — Грейнджър ли? Грейнджър? Дали не си потомка на Хектор Дагуърт-Грейнджър, основател на Най-невероятното дружество на майсторите на отвари?
            — Не, сър, не съм негова потомка. Аз съм от мъгълско семейство.
            Хари видя, че Малфой се навежда към Нот и му шушне нещо, после и двамата се изкикотиха, но Слъгхорн не се притесни, напротив — засия и премести поглед от Хърмаяни към Хари, който седеше до нея.
            — Охо! „Една от най-близките ми приятелки е мъгълокръвна, а е най-добрата в курса!“ Това сигурно е същата приятелка, за която ми каза, Хари?
            — Да, сър — потвърди момчето.
            — Е, госпожице Грейнджър, получаваш двадесет напълно заслужени точки за „Грифиндор“ — оповести сърдечно преподавателят.
            Малфой погледна така, сякаш Хърмаяни пак го е фраснала по лицето. Тя се извърна грейнала към Хари и прошепна:
            — Наистина ли си му казал, че съм най-добрата в курса? О, Хари!
            — Е, какво толкова е направил? — изшушука Рон, който неясно защо изглежда се подразни. — Ти наистина си най-добрата в курса… Ако Слъгхорн беше попитал мен, и аз щях да му го кажа.
            Хърмаяни се усмихна, но показа с ръка „тихо“, за да чуят какво още им обяснява Слъгхорн. Рон продължи да се муси.
            — Амортенцията всъщност не поражда любов, разбира се. Невъзможно е да произведеш или да имитираш любов. Не, тя просто причинява силно увлечение и обсебеност. Това сигурно е най-опасната и мощна отвара в кабинета… О, да! — отсече той и кимна сериозно на Малфой и Нот, които се хилеха невярващо. — Когато преживеете това, което аз съм преживял, няма да подценявате силата на обсебващата любов… А сега е време да се заемем с работа — заяви преподавателят.
            — Професоре, не ни казахте какво има в този котел тук — обади се Ърни Макмилън и посочи черното котле върху катедрата.
            Отварата вътре се плискаше весело: беше с цвят на разтопено злато и над повърхността като златни рибки подскачаха едри капки, навън обаче не падаше и грам.
            — Охо! — подвикна отново Слъгхорн. Хари беше сигурен, че той изобщо не е забравил отварата, а само е чакал да го попитат, за да бъде по-зрелищно. — Да. Това тук. Е, дами и господа, това е една твърде любопитна отварка на име Феликс Фелицис*. Предполагам — рече той, като се извърна с усмивка към Хърмаяни, която беше ахнала, — че госпожица Грейнджър знае как действа Феликс Фелицис.
            [* От „felix“ (лат.) — „щастлив“, „благополучен“, и „felicis“ — друго склонение на същата дума. — Б.пр.]
            — Това е течен късмет! — отговори тя развълнувано. — С нея преуспяваш.
            Всички като че ли поизправиха гръб. Сега единственото, което Хари виждаше от Малфой, беше зализаната му руса коса, защото слидеринецът най-после слушаше внимателно и съсредоточено Слъгхорн.
            — Точно така, получаваш още десет точки за „Грифиндор“. Да, този Феликс Фелицис е твърде любопитна отварка — повтори преподавателят. — Отчайващо трудна за правене и пагубна, ако объркаш нещо. Но ако я приготвите правилно, както е в нашия случай тук, ще установите, че всичките ви начинания се увенчават с успех… поне докато отварата действа.
            — Защо хората не я пият през цялото време? — попита Тери Бут въодушевено.
            — Защото ако се прекали с дозата, отварата причинява главозамайване, безразсъдство и опасна самонадеяност — обясни Слъгхорн. — Нали знаете, много хубаво не е на хубаво… в големи количества е силно отровна. Но ако се взима с мярка и много рядко…
            — Вие, професоре, пил ли сте някога? — попита страшно заинтригуван Майкъл Корнър.
            — Два пъти през живота си — призна Слъгхорн. — Веднъж, когато бях на двадесет и четири години, и веднъж на петдесет и седем. Две супени лъжици на закуска. Два съвършени дни.
            Той се загледа замечтано в далечината. Хари си помисли, че дори Слъгхорн да се преструва, добре го прави.
            — Именно това ще предложа като награда на този урок — оповести преподавателят, след като отново „се върна на земята“. Настана мълчание, в което всяко бълбукане и гъргорене на отварите наоколо сякаш се усилиха десетократно. — Едно малко шишенце от Феликс Фелицис — продължи Слъгхорн, като извади от джоба си мъничка стъклена бутилчица и я показа на всички. — Достатъчно за дванадесет часа щастие и късмет. От изгрев до залез слънце ще ви върви във всичко, с което се заемете. Но трябва да ви предупредя, че Феликс Фелицис е от забранените при организирани надпревари вещества… например на спортни състезания, изпити или избори. Ето защо победителят трябва да го взима само в обикновен ден… и ще види как обикновеният ден става изключителен! И така — неочаквано се разбърза Слъгхорн, — какво трябва да направите, за да спечелите лелеяната награда? Отгърнете „Отвари за напреднали“ на десета страница. Остава ни малко повече от час — предостатъчно време за приличен опит да направите лекарството на Живата смърт. Знам, по-сложно е от всичко, което сте пробвали досега, и не очаквам от никого съвършена отвара. Който се справи най-добре, ще спечели този малък Феликс тук. Започвайте!
            Всички притеглиха със стържене котлите към себе си и започнаха да добавят със силно тракане тежести към везните, но никой не казваше и дума. Съсредоточеното внимание в стаята беше почти осезаемо. Хари забеляза, че Малфой трескаво разлиства учебника си. Не можеше да бъде по-ясно, че наистина много иска този щастлив ден.
            Хари се наведе бързо над оръфания учебник, с който Слъгхорн му беше услужил. Ядоса се, като видя, че предишният собственик е драскал безразборно навсякъде по страниците и полетата са точно толкова черни, както печатният текст. Надвеси се да разчете съставките (дори тук предишният притежател беше изказвал мнения и беше задрасквал едно или друго), после забърза към шкафа, за да вземе необходимото. Стрелна се обратно към котела си и забеляза, че Малфой кълца възможно най-бързо корените от валериана.
            Всички гледаха какво правят останалите в класа: предимството, но и недостатъкът на тези часове беше, че е трудно да скриеш от другите какво правиш. След десет минути цялото помещение бе пълно със синкав дим. Хърмаяни, разбира се, като че ли беше напреднала най-много. Отварата й вече приличаше на „гладка течност с цвят на френско грозде“, посочена като съвършения междинен стадий.
            След като накълца коренчетата, Хари отново се надвеси ниско над учебника. Наистина си беше много дразнещо да се мъчиш да разчетеш обясненията под всички тия тъпи драсканици на предишния собственик, който по някаква причина си беше позволил да оспори, че сънотворното бобче от сопофор трябва да се среже, и бе вписал друго напътствие:
            „Ако го натиснеш с плоската страна на сребърен нож, пуска повече сок, отколкото ако го срежеш“
            — Струва ми се, сър, че сте познавал дядо ми Абраксас Малфой.
            Хари вдигна очи — Слъгхорн тъкмо минаваше покрай масата на слидеринци.
            — Да — потвърди той, без да поглежда Драко, — моите съболезнования, научих за смъртта му, макар че, разбира се, можеше да се очаква, змейска шарка на тия години…
            И продължи нататък. Хари се ухили и отново се наведе над котела. Знаеше, че Малфой е очаквал Слъгхорн да се отнесе с него както с Хари или Забини, дори може би се е надявал да го покровителства, както правеше Снейп. Но за да спечели шишенцето Феликс Фелицис, очевидно щеше да му се наложи да се осланя единствено на дарбите си.
            Оказа се, че шушулката се реже много трудно. Хари се обърна към Хърмаяни.
            — Ще ми услужиш ли със сребърното ножче?
            Тя кимна нетърпеливо, без да сваля очи от отварата, която още си беше наситеноморава, макар че според учебника вече би трябвало да е станала светлолилава.
            Хари натисна бобчето с плоската страна на ножа. За негово изумление тя за миг пусна толкова много сок, че той се почуди как се е побрал в тази спаружена шушулка. Изля го припряно в котела и смаян видя, че отварата му тутакси стана светлолилава, точно както беше описана в учебника.
            От раздразнението му срещу предишния собственик не остана и следа и той се взря с присвити очи в следващия ред от напътствията. В учебника се казваше, че трябва да бърка в посока, обратна на часовниковата стрелка, докато отварата стане бистра като вода. Според добавката от предишния собственик обаче на всеки седем пъти в посока, обратна на часовниковата стрелка, Хари трябваше да бърка веднъж по посока на часовниковата стрелка. Дали някогашният ученик беше прав и за това?
            Хари разбърка обратно на часовниковата стрелка, затаи дъх и после обърна посоката. Резултатът беше мигновен. Отварата стана възможно най-бледорозова.
            — Как го правиш? — учуди се Хърмаяни, която беше почервеняла, а косата й бухваше все повече и повече от изпаренията, виещи се над котела й — отварата й още си беше решително морава.
            — Разбъркай веднъж по посока на часовниковата стрелка…
            — Не, не, в учебника пише да бъркам все в обратната посока! — тросна се тя.
            Хари сви рамене и продължи, както си знаеше. Седем пъти обратно на часовниковата стрелка, веднъж по посока на часовниковата стрелка, изчакваш… Седем пъти обратно на часовниковата стрелка, веднъж по посока на часовниковата стрелка…
            От другата страна на масата Рон не спираше да ругае тихо: отварата му приличаше на втечнен сладник. Хари се огледа. Доколкото можеше да види, ничия отвара не беше избледняла колкото неговата. Почувства се неописуемо щастлив — нещо, което със сигурност до този миг не му се беше случвало никога в това подземие.
            — А времето… изтече! — провикна се Слъгхорн. — Спрете да бъркате, моля!
            Тръгна бавно между масите, като надзърташе в котлите. Не казваше нищо, само от време на време разбъркваше отварите или ги помирисваше. Накрая стигна до масата на Хари, Рон, Хърмаяни и Ърни. Усмихна се тъжно при вида на отварата в котела на Рон, която приличаше на катран. Доближи се до морскосиньото творение на Ърни. Кимна одобрително, след като разгледа отварата на Хърмаяни. А щом видя какво има в котела на Хари, по лицето му се изписаха неверие и задоволство.
            — Безспорният победител! — оповести той на всички в подземието. — Отлично, отлично, Хари! Господи, очевидно е, че си наследил дарбата на майка си! Тя… Лили де, имаше лека ръка за отвари! Ето, ето, вземи… както съм обещал, шишенцето Феликс Фелицис, и да го употребиш добре!
            Хари пъхна бутилчицата златиста течност във вътрешния си джоб и усети странно съчетание между злорадство при ядните погледи на слидеринци и вина заради разочарованието, изписано на лицето на Хърмаяни. Рон изглеждаше направо като онемял.
            — Как го направи? — пошушна той на Хари, когато си тръгнаха от подземието.
            — Сигурно съм имал късмет — отговори Хари, защото Малфой беше съвсем наблизо и можеше да го чуе.
            Но след като седнаха на безопасно разстояние за вечеря на масата на „Грифиндор“, той им каза. С всяка дума, която изричаше, лицето на Хърмаяни все повече заприличваше на камък.
            — Ти какво си мислиш, че съм измамник ли? — завърши Хари, потиснат от изражението й.
            — Е, не си го постигнал сам, нали? — рече тя сковано.
            — Просто е спазвал напътствия, различни от нашите — защити го Рон. — Можело е да се издъни с гръм и трясък. Но е рискувал и беше възнаграден. — Той въздъхна тежко. — Слъгхорн можеше да даде на мен този учебник, но не — аз получих екземпляр, в който никой нищо не е написал. Ако се съди от вида на петдесет и втора страница, все пак някой е успял да се издрайфа отгоре, но…
            — Я чакайте! — проехтя глас до лявото ухо на Хари и той внезапно долови повея на цветно ухание, каквото беше усетил и в подземието на Слъгхорн. Обърна се и видя Джини. — Правилно ли чух? Спазваш указания, които някой е написал в някакъв учебник, така ли, Хари?
            Изглеждаше разтревожена и ядосана. Хари веднага се досети какво й е минало през ума.
            — Няма страшно — увери я той, като сниши глас. — Това все пак не е дневникът на Риддъл. Това е някакъв си стар учебник, в който някой е драскал.
            — Но ти спазваш каквото е казал, нали?
            — Просто опитах едно-две от нещата, които е написал в полето, наистина няма нищо странно, Джини…
            — Тя е права — прекъсна го Хърмаяни, която веднага се беше окопитила. — Длъжни сме да проверим да няма нещо гнило. Тези странни напътствия, знае ли човек…
            — Ей! — възмути се Хари, когато тя издърпа от чантата му учебника по отвари за напреднали и вдигна магическата си пръчка.
            —„Специалис ревелио!“* — изрече Хърмаяни и кратко чукна по корицата.
            [* От „specialis“ (лат.) — „особен, специален“, и „revelo“ (лат.) — „разкривам“. — Б.пр.]
            Не се случи нищо. Учебникът продължи да си лежи там — стар, захабен и опърпан.
            — Приключи ли? — сопна се ядосано Хари. — Или искаш да изчакаме и да видим дали няма да направи няколко задни салта?
            — Изглежда безобиден — отсъди Хърмаяни, която продължаваше да гледа книгата с подозрение. — Наистина прилича на най-обикновен учебник.
            — Чудесно. Тогава си го прибирам — оповести Хари и го грабна от масата, той обаче се изплъзна от ръката му и се приземи на пода.
            Никой не гледаше. Хари се наведе да вдигне учебника и забеляза на задната корица нещо, написано със същия ситен сбит почерк като указанията, с които беше спечелил шишенцето Феликс Фелицис, вече скрито на сигурно място в чифт чорапи в куфара му.

            УЧЕБНИКЪТ ПРИНАДЛЕЖИ НА НЕЧИСТОКРЪВНИЯ ПРИНЦ



            ГЛАВА ДЕСЕТА
            КЪЩАТА НА ГОНТ*
            [* От „gaunt“ (англ.) — букв. „мрачен“, „неприветлив“. — Б.пр.]

            В часовете по отвари до края на седмицата Хари продължи да следва указанията на Нечистокръвния принц, когато те се разминаваха с обяснението на Либациус Боридж, и като резултат на четвъртия урок Слъгхорн вече превъзнасяше способностите му и все повтаряше, че рядко е имал ученик с такива дарби. Рон и Хърмаяни не се радваха особено. Хари беше предложил да им услужи с учебника, но Рон се затрудняваше повече от него в разчитането на почерка, а не вървеше постоянно да моли Хари да му чете на глас — щеше да събуди подозрения. Междувременно Хърмаяни решително се придържаше към онова, което наричаше „официални“ напътствия, но ставаше все по-кисела, тъй като резултатите от тях не бяха така добри, както от съветите на Принца.
            Хари се питаше някак между другото кой ли е бил този Нечистокръвен принц. Даваха им толкова много домашни, че той нямаше възможност да изчете от кора до кора екземпляра на „Отвари за напреднали“. Все пак успя да го прегледа и установи, че почти няма страница, където Принца да не си е водил записки, и при това не всички бележки бяха свързани с отварите. Тук-там се срещаха и указания за нещо, което наподобяваше заклинания — Принца навярно ги беше сътворил сам.
            — Или сама — поправи го раздразнено Хърмаяни, когато в събота вечерта го чу в общата стая да показва някои от тях на Рон. — Може да е било момиче. Според мен почеркът е по-скоро момичешки, отколкото момчешки.
            — Нечистокръвния принц! — напомни Хари. — Колко момичета са били принцове?
            Хърмаяни явно нямаше отговор на въпроса му. Само се смръщи и дръпна есето си „Основни начала на рематериализирането“ по-далечко от Рон, който се опитваше да го прочете наопаки.
            Хари си погледна часовника и бързо прибра стария учебник по отвари за напреднали в чантата си.
            — Осем без пет е, аз ще тръгвам, за да не закъснея при Дъмбълдор.
            — Аууу! — ахна Хърмаяни и веднага вдигна поглед. — Успех! Ще те изчакаме, искаме да чуем на какво те е учил.
            — Дано всичко мине добре — добави Рон и двамата изпратиха с очи Хари, докато излизаше през дупката в портрета.
            Той тръгна по безлюдните коридори, но му се наложи да се притаи зад една статуя — иззад ъгъла се появи професор Трелони, която си мърмореше, разбъркваше колода захабени карти и пътем се взираше в тях.
            — Двойка пика: сблъсък — пророни учителката, докато подминаваше мястото, където Хари беше приклекнал и се беше скрил. — Седмица пика: лоша поличба. Десетка пика: насилие. Вале пика: смугъл младеж, вероятно в беда, не харесва питащия… — Тя спря като попарена от другата страна на статуята. — А, невъзможно! — отсече раздразнено и Хари чу как отново бързо разбърква картите, после продължи по коридора, като остави след себе си само миризма на готварско шери.
            Той изчака, докато се увери, че професор Трелони се е отдалечила, сетне пак забърза и се качи на седмия етаж, където до стената имаше страшилище, каквито се виждат по водоливниците.
            — Киселинни дражета — каза Хари.
            Страшилището отскочи встрани, стената се плъзна и зад нея се показа подвижна спираловидна стълба, която с плавно въртене откара момчето до вратата с месингово чукало на кабинета на Дъмбълдор.
            Хари почука.
            — Влез — чу се гласът на директора.
            — Добър вечер, професоре! — поздрави момчето и пристъпи в кабинета.
            — А, добър вечер, Хари! Сядай — покани го с усмивка Дъмбълдор. — Дано си се чувствал добре през първата седмица от новата учебна година.
            — Да, благодаря, сър! — отвърна момчето.
            — Явно не си губиш времето, вече си получил наказание!
            — Ъъъ… — подхвана притеснен Хари, но Дъмбълдор не изглеждаше толкова строг.
            — Уредих с професор Снейп да си изтърпиш наказанието следващата събота.
            — Добре — каза Хари, който имаше да мисли за по-неотложни въпроси от наказанието на Снейп, и хвърли крадешком един поглед наоколо с надеждата по нещо да се досети с какво ще го занимава тази вечер Дъмбълдор.
            Овалният кабинет изглеждаше както обикновено: крехките сребърни уреди си стояха по масичките с вретенообразни крака и пускаха с жужене клъбца дим, портретите на предишни директори и директорки дремеха в рамките, а чудно хубавият феникс Фоукс беше кацнал на поставката зад вратата и наблюдаваше Хари с неприкрито любопитство. По нищо не личеше Дъмбълдор дори да е разчистил място за тренировка по дуелиране.
            — Е, Хари — поде делово той, — сигурен съм, че се питаш какво съм предвидил за тези… поради липса на по-точна дума да ги наречем уроци.
            — Да, сър.
            — Реших, че сега, след като вече знаеш какво е накарало Лорд Волдемор преди петнадесет години да се опита да те убие, е дошло време да получиш повече информация.
            Настъпи мълчание.
            — В края на миналия срок обещахте да ми кажете всичко — рече Хари. Трудно прикри укорната нотка в гласа си.
            — Така и направих — отвърна спокойно Дъмбълдор. — Казах ти всичко, което знам. От този миг нататък ще напуснем твърдата почва на фактите и ще поемем заедно на пътешествие из мътните мочурища на спомените, за да навлезем в гъсталака на най-необузданите догадки. Колкото и да ми е тъжно, Хари, оттук нататък мога и да греша точно както Хъмфри Белчър, който решил, че е дошло време за котел от сирене.
            — Но сте сигурен, че сте прав, нали? — попита Хари.
            — Естествено, ала, както вече съм ти доказвал, и аз като всички останали допускам грешки. И ще прощаваш, но тъй като съм по-умен от повечето хора, и грешките ми обикновено са по-сериозни.
            — Това, което ще ми кажете, сър — продължи плахо Хари, — свързано ли е по някакъв начин с пророчеството? Ще ми помогне ли да… да оцелея?
            — До голяма степен е свързано с пророчеството — потвърди Дъмбълдор нехайно, сякаш Хари го е попитал какво ще бъде времето утре, — и определено се надявам да ти помогне да оцелееш.
            Дъмбълдор стана и заобиколи писалището, после мина покрай Хари, който се обърна нетърпеливо на стола и видя как директорът се надвесва над шкафа при вратата. Когато се изправи, държеше познатия плитък каменен съд с гравирани по ръбовете му странни знаци. Той сложи мислоема върху писалището пред Хари.
            — Виждаш ми се разтревожен.
            Хари наистина гледаше мислоема с известни опасения. Освен поучителни, преживяванията му, свързани с това странно хранилище на мисли и спомени, бяха и доста потискащи. Последния път, когато проникна в съдържанието му, беше видял много повече, отколкото му се искаше. Но Дъмбълдор се усмихваше.
            — Този път ще влезеш в мислоема заедно с мен… и още по-необичайно — с мое разрешение.
            — Къде отиваме, професоре?
            — Ще посетим спомените на Боб Огдън — обясни директорът и извади от джоба си кристално шишенце с въртящо се сребристобяло вещество.
            — Кой е Боб Огдън?
            — Работеше в Отдела за охрана на магическия ред — обясни Дъмбълдор. — Почина преди известно време, но преди това успях да го издиря и го убедих да ми довери тези свои спомени. Сега ще го придружим по време на негово посещение във връзка със служебните му задължения. Стани, Хари, ако обичаш…
            Но Дъмбълдор се затрудняваше да махне запушалката на кристалното шишенце: наранената му ръка изглеждаше скована, явно го болеше.
            — Дали… дали да не опитам аз?
            — Не се притеснявай, Хари…
            Дъмбълдор насочи магическата си пръчка към шишенцето и корковата тапа отхвърча.
            — Професоре… как си наранихте ръката? — попита отново Хари и погледна почернелите пръсти с нещо средно между погнуса и съжаление.
            — Сега не е време за този разказ, Хари. Рано е още. Имаме среща с Боб Огдън.
            Дъмбълдор изля сребристото съдържание на шишенцето в мислоема, където то се завъртя и затрепка — нито течност, нито газ.
            — Първо ти — подкани Дъмбълдор и махна с ръка към съда.
            Хари се надвеси, пое дълбоко въздух и топна лице в сребристото вещество. Усети как краката му се отделят от пода на кабинета, започна да пада и да пада през кръжащия мрак и после най-неочаквано замига срещу ослепителна слънчева светлина. Още преди очите му да свикнат, до него се приземи и Дъмбълдор.
            Стояха на селски път, от двете страни на който се издигаха стени от висок гъст жив плет, а лятното небе горе беше ясно и синьо като незабравка. На около три метра пред тях стоеше нисък възпълен мъж с невероятно дебели стъкла на очилата, зад които очите му бяха смалени до размерите на мушици. Той четеше дървената табела, щръкнала от къпинака вляво от пътя. Хари знаеше, че това сигурно е Огдън — наоколо не се виждаше никой друг, освен това мъжът беше облечен в дрехи, каквито неосведомените магьосници избират доста често в опитите си да изглеждат като мъгъли, при това съчетани твърде причудливо: в този случай гети и редингот над раиран цял бански костюм. Хари само бе успял да огледа от горе до долу странния му вид, когато Огдън се обърна и забърза по пътя.
            Дъмбълдор и Хари го последваха. Докато минаваха покрай дървената табела, Хари вдигна очи към двете стрелки. Първата сочеше назад, откъдето бяха дошли, и на нея пишеше „Грейт Хангълтън, 8 км“. Над стрелката, която сочеше след Огдън, имаше надпис „Литъл Хангълтън, 1,5 км“.
            Известно време вървяха, без да виждат нищо друго, освен стените на живия плет, необгледното синьо небе горе и шеметно крачещата фигура в редингот пред тях. Скоро пътят зави наляво и хлътна надолу, стана много стръмен и се заспуска по баир, така че най-неочаквано пред тях се ширна гледка към долината отпред. Хари забеляза и село, безспорно Литъл Хангълтън, сгушено между два стръмни хълма, ясно се виждаха църквата и гробищата. В другия край на долината имаше красива господарска къща, кацнала на баир и заобиколена от зеленото кадифе на ливадите.
            По стръмното нанадолнище Огдън волю-неволю вече не бързаше толкова. Дъмбълдор ускори крачка и Хари започна да подтичва, за да не изостава. Реши, че Литъл Хангълтън е крайната точка на пътуването, и както в нощта, когато бяха намерили Слъгхорн, се учуди защо е трябвало да вървят толкова дълго. Скоро обаче установи грешката си в предположението, че отиват в селото. Пътят зави вдясно и Дъмбълдор и Хари видяха как пешовете на редингота на Огдън изчезват в една пролука в живия плет.
            Тръгнаха след Огдън по тясна прашна уличка отново с жив плет от двете страни — по-висок и по-див от плета по пътя. Уличката криволичеше, беше камениста и изровена, освен това тя също се спускаше стръмно надолу и изглежда водеше към малка гора с тъмни дървета. Точно така се оказа и Дъмбълдор и Хари спряха зад Огдън, който стоеше с извадена магическа пръчка.
            Въпреки безоблачното небе старите дървета отпред хвърляха дебела, тъмна и хладна сянка и трябваше да минат няколко секунди, докато очите на Хари различат постройка, полускрита сред плетеницата от дънери. Стори му се много странно някой да избере точно такова място за къща или да вземе необяснимото решение да остави дърветата да си растат наоколо и да затулват светлината и гледката към долината. Запита се дали къщата не е изоставена: стените й бяха покрити с мъх, а от покрива бяха изпопадали толкова много керемиди, че тук-там се виждаха гредите. Навсякъде около постройката беше избуяла коприва, която достигаше чак до прозорците, съвсем мънички и почернели от прахоляк. Но точно когато Хари заключи, че тук просто не би могло да живее някой, един от прозорците се отвори с дрънчене и отвътре на тънка струя излезе пара или дим, сякаш някой готвеше.
            Огдън тръгна нататък тихо и както се стори на Хари — доста предпазливо. Когато тъмните сенки на дърветата се плъзнаха над него, той отново спря и се вторачи във входната врата, където някой беше приковал мъртва змия.
            Нещо изшумоли и изпука. От най-близкото дърво скочи дрипав мъж и се приземи на крака точно пред Огдън, който се дръпна назад мигновено, настъпи пешовете на редингота си и се препъна.
            — Не си добре дошъл.
            Мъжът от дървото беше с гъста коса, толкова сплъстена и мръсна, че можеше да е всякаква на цвят. Много от зъбите му бяха окапали, а черните му очички бяха разногледи. Би трябвало да изглежда смешно, но всъщност действаше стряскащо и Хари не можеше да вини Огдън, задето първо се дръпна още няколко крачки назад и чак тогава каза:
            — Ъъъ… добро утро, аз съм от Министерството на магията…
            — Не си добре дошъл.
            — Ъъъ… Моля?… Не ви разбирам — притеснено рече Огдън.
            Хари отсъди, че той е изключително тъп — според момчето непознатият се беше изразил пределно ясно, а на всичкото отгоре размахваше магическа пръчка в едната ръка и зловещ нож в другата.
            — Сигурен съм, че го разбираш, нали, Хари? — попита тихо Дъмбълдор.
            — Да, естествено — потвърди момчето, донякъде объркано. — Защо Огдън не може…
            Но погледът му отново падна върху мъртвата змия на вратата и Хари в миг проумя каква е работата.
            — Той говори на змийски език, така ли?
            — Браво на теб! — кимна усмихнат Дъмбълдор.
            Дрипавият мъж тръгна към Огдън, насочил ножа в едната ръка и магическата пръчка в другата.
            — Вижте сега… — подхвана Огдън, но прекалено късно: последва трясък и той се озова на земята, стиснал носа си, от който между пръстите му бликна гадна жълтеникава гъста течност.
            — Морфин! — каза силен глас.
            От къщата забързано излезе възрастен мъж, който затръшна след себе си вратата и мъртвата змия се люшна тъжно. Беше по-нисък от първия и странно несъразмерен: плещите му бяха много широки, а ръцете — прекалено дълги и заедно с блесналите кафяви очи, късата проскубана коса и сбръчканото лице му придаваха вид на яка стара маймуна. Той рязко спря при мъжа с ножа, който се заливаше от смях над просналия се на земята Огдън.
            — От министерството значи? — попита по-възрастният мъж, като гледаше надолу към Огдън.
            — Точно така — отвърна той ядосано и се пипна по лицето. — А вие, предполагам, сте господин Гонт.
            — Да — потвърди Гонт. — Уцелил те е в лицето, а?
            — Именно — сопна се Огдън.
            — Трябваше да предупредиш, че ще дойдеш — укори го нападателно Гонт. — Това тук е частна собственост. Не можеш да си влизаш току-така и да очакваш синът ми да не се защити.
            — От какво да се защитава, човече? — възкликна посетителят, докато тромаво ставаше на крака.
            — От навлеци. От любопитковци. От мъгъли и боклуци.
            Огдън насочи магическата пръчка към собствения си нос, който и досега пускаше големи количества от подобието на жълта гной, и течението спря веднага. Господин Гонт каза на Морфин с ъгълчето на устата си:
            — Влизай вътре. Без приказки!
            Този път Хари беше подготвен и разпозна змийския език, разбираше какво се казва, но и различи странния съскащ шум — единственото, което Огдън можеше да чуе. Морфин понечи да възрази, но баща му го стрелна със заплашителен поглед и той размисли — закрета към къщата със странно клатушкане и захлопна входната врата, а змията отново се люшна тъжно.
            — Дошъл съм да се срещна със сина ви, господин Гонт — обясни Огдън, като избърса последните остатъци гной по предницата на редингота. — Това беше Морфин, нали?
            — Аха, това беше Морфин — потвърди безразлично старецът. — Ти чистокръвен ли си? — попита той, но този път тонът му внезапно беше станал войнствен.
            — Не виждам какво общо има това — хладно отвърна Огдън и Хари усети как започва да го уважава повече.
            Но Гонт изглежда изпитваше други чувства към него. Взря се с присвити очи в лицето на посетителя и промърмори обидно:
            — Сега се сещам, че съм виждал носове като твоя и долу в селото.
            — Не се съмнявам, ако синът ви им е налетял — подметна Огдън. — Дали да не продължим разговора вътре?
            — Вътре ли?
            — Да, господин Гонт. Вече ви казах. Дошъл съм заради Морфин. Изпратихме сова…
            — На мен не са ми притрябвали сови — отсече Гонт. — Не чета писма.
            — В такъв случай не може да недоволствате, че не са ви предупредили за посещението — отбеляза кисело Огдън. — Тук съм заради тежко нарушение на магьосническия закон, извършено на това място малко след полунощ…
            — Добре, добре, добре! — ревна Гонт. — Влизай в проклетата къща, щом толкова настояваш!
            Вътре изглежда имаше само три тесни стаички. В две от тях се влизаше от основното помещение, което служеше за кухня и същевременно за всекидневна. Морфин седеше на мърляво кресло при пушещия огън — държеше между дебелите си пръсти жива пепелянка, с която си играеше и й пееше тихо на змийски език:

            Съъъс-съъъс, малко змийче,
            плъзни по пода и извий се;
            послушай Морфин по-добре,
            че на вратата ще те закове!

            В ъгъла при отворения прозорец се чу нещо като тътрузене на крака и Хари забеляза, че в стаята има още някой — момиче с парцалива сива рокля със съвсем същия цвят като мръсната каменна стена отзад. То стоеше до димяща тенджера върху окадена черна печка и бърникаше по полицата със захабени тенджери и тигани отгоре. Косата му беше права, без блясък, а лицето — грозновато и бледо, с доста груби черти. И момичето като брат си беше разногледо. Изглеждаше малко по-чисто от двамата мъже, но Хари си помисли, че никога не е виждал човек с толкова сломен вид.
            — Дъщеря ми Меропа* — представи я свадливо Гонт, след като Огдън погледна озадачено към нея.
            [* Меропа — една от седемте плеяди, единствената, която се омъжва за обикновен простосмъртен (царя на Коринт — Сизиф), затова като се превърнала в съзвездие, не светела така ярко, както сестрите й. — Б.пр.]
            — Добро утро! — поздрави гостът.
            Жената не отговори, само погледна уплашено баща си, обърна гръб на стаята и продължи да размества тенджерите по полицата.
            — Е, господин Гонт — подхвана посетителят, — нека говорим по същество: имаме основания да смятаме, че късно тази нощ синът ви Морфин е правил магии пред мъгъл.
            Чу се оглушително „тряс“ — Меропа беше изпуснала една от тенджерите.
            — Вдигни я! — изкрещя Гонт. — Ха` така, ровичкай по пода като някоя мръсна мъгълка! За какво ти е магическата пръчка, безполезна торба с тор!
            — Господин Гонт, много Ви моля! — рече стъписан Огдън.
            Меропа, която вече беше вдигнала тенджерата, се изчерви до мораво, отново изпусна тенджерата, извади с треперещи ръце пръчката от джоба си, насочи я към съдината и припряно изломоти някакво заклинание, от което тенджерата се плъзна шеметно по пода точно в обратната посока, удари се в стената отсреща и се пукна на две.
            Морфин се запревива от налудничав смях. Гонт кресна:
            — Поправи я, тъпа буцо, поправи я!
            Меропа тръгна спънато през стаята, но още преди да успее да вдигне пръчката, Огдън насочи своята и каза твърдо:
            — „Репаро!“
            Тенджерата тутакси се поправи сама.
            Гонт като че ли понечи да се разкрещи на Огдън, но се отказа и само се заяде с дъщеря си:
            — Пак извади късмет, че този добър човек от министерството е тук. Може би той ще ме отърве от теб, може би няма нищо против мръсните безмощни…
            Без да поглежда към никого и да благодари на Огдън, Меропа вдигна тенджерата и с треперещи ръце я върна на полицата. После застина с гръб до стената между прашния прозорец и печката, сякаш не искаше нищо друго, освен да хлътне в камъка и да изчезне.
            — Както вече обясних, господин Гонт — подхвана отново Огдън, — причината да Ви посетя…
            — Чух те и първия път! — изсъска Гонт. — Много важно! Морфин е натрил носа на някакъв мъгъл, който си го е изпросил…
            — Морфин е нарушил магьосническия закон — твърдо отсече Огдън.
            — „Морфин е нарушил магьосническия закон“ — изимитира го Гонт така, че да прозвучи високопарно и напевно. Морфин отново прихна. — Дал е урок на онзи мръсен мъгъл, това да не би вече да се смята за престъпление?
            — Опасявам се, че е така — потвърди Огдън.
            Той извади от вътрешния си джоб малък пергаментов свитък и го разгърна.
            — Това пък какво е, присъдата му ли? — ядосано повиши тон Гонт.
            — Това е призовка, Морфин трябва да се яви в министерството…
            — Да се яви! Да се яви, моля ви се! Ти за какъв се мислиш, та си ми дошъл тук да носиш призовки на сина ми?
            — Аз оглавявам Силите за охрана на магическия ред — поясни Огдън.
            — И смяташ, че ние тук сме някакви отрепки! — разкрещя се Гонт и тръгна към Огдън с насочен напред мръсен пръст с жълт нокът. — Отрепки, които ще хукнат към министерството веднага щом им нареди? Ах, ти мръсен малък мътнород, знаеш ли изобщо с кого приказваш, а?
            — Бях останал с впечатлението, че разговарям с господин Гонт — рече Огдън, който изглеждаше стреснат, но не се предаваше.
            — Точно така! — ревна Гонт. За миг на Хари му се стори, че старецът прави неприлично движение с ръката, после обаче си даде сметка, че той показва на Огдън грозния пръстен с черен камък на средния си пръст, като го размахва току пред очите му. — Виждаш ли го това тук? Виждаш ли го? Знаеш ли какво е? Знаеш ли откъде идва? Родът ми го притежава от векове, ето колко древни са предците ми и всички до последния са чистокръвни! Знаеш ли колко са ми предлагали за него само защото върху камъка е изсечен гербът на Певърил?
            — Наистина нямам представа — отвърна Огдън и запремига срещу пръстена, който беше само на два-три сантиметра от носа му, — и това няма нищо общо, господин Гонт. Синът Ви е извършил…
            Гонт хукна с гневен врясък към дъщеря си. За стотна от секундата Хари си помисли, че старецът ще я удуши, защото ръката му се стрелна към врата й, след миг обаче той я повлече към Огдън, като я теглеше за златната верижка около шията й.
            — Това виждаш ли го? — ревна той на посетителя, като разклати пред лицето му тежък златен медальон с капаче, а Меропа се задави и се замъчи да си поеме въздух.
            — Видях, видях! — побърза да каже Огдън.
            — На Слидерин е — викна Гонт. — На Салазар Слидерин! Ние сме последните му живи потомци, какво ще кажеш, а?
            — Господин Гонт, дъщеря Ви! — възмути се Огдън, но старецът вече беше пуснал Меропа, която залитна и се дръпна отново в ъгъла, като разтриваше врата си и се опитваше да си поеме дъх.
            — Разбра ли сега? — попита тържествуващо Гонт, сякаш току-що беше решил по абсолютно безспорен начин сложен въпрос. — Няма да ни говориш, като че ли сме прах по обущата ти! Поколения и поколения чистокръвни, и всичките магьосници… Ти едва ли можеш да се похвалиш с това, не се и съмнявам.
            И той се изплю на пода в краката на посетителя. Морфин пак се задави от смях. Меропа не каза нищо — беше се свила при прозореца и беше навела глава, а правата коса бе скрила лицето й.
            — Господин Гонт — отново поде упорито Огдън, — опасявам се, че и Вашите, и моите предци нямат нищо общо с въпроса, по който съм дошъл. Тук съм заради Морфин, заради Морфин и мъгъла, когото е нападнал снощи. Имаме сведения — тук той погледна надолу към пергаментовия свитък, — че Морфин е направил заклинание или магия на гореспоменатия мъгъл и той целият се е покрил с изключително болезнени пришки.
            Морфин се изкиска.
            — Мълчи, момче! — озъби се Гонт на змийски език и Морфин отново притихна. — Чудо голямо, като му излезли на мъгъла пришки! — продължи той предизвикателно, извърнат вече към Огдън. — Тъкмо мръсното му лице се е поизчистило, нека му е за урок, да помни…
            — Какво общо имат тези неща, господин Гонт? — повтори Огдън. — Това е било с нищо непредизвикано нападение срещу беззащитен…
            — Ъхъ, още щом те видях, познах, че си мъгълофил — подметна презрително старецът и пак се изплю на пода.
            — Така няма да стигнем доникъде — твърдо отсече човекът от министерството. — От поведението на сина ви личи, че не се разкайва за постъпките си. — Огдън отново сведе поглед към пергаментовия свитък. — На четиринадесети септември Морфин трябва да се яви на заседание, за да чуе обвиненията, че е използвал магия пред мъгъл и е причинил телесни и нравствени щети на същия мъгъл…
            Той замълча насред изречението. През отворения прозорец се чуха чаткане и пръхтене на коне, висок смях и гласове. Пътят, който се виеше към селото, очевидно минаваше само на хвърлей от горичката, където се намираше къщата. Гонт застина, ококори се и нададе ухо. Морфин изсъска и се извърна със стръвно изражение по посока на звуците. Меропа вдигна глава. Хари забеляза, че лицето й е бяло като платно.
            — Господи, каква грозотия! — прокънтя глас на момиче толкова ясно, сякаш стоеше в стаята до тях. — Том, защо баща ти не нареди да разрушат тая съборетина?
            — Не е наша — отговори глас на младеж. — Всичко от другата страна на долината е наше, тази къщурка обаче принадлежи на възрастния бедняк Гонт и децата му. Синът си е шантав, само да чуеш какво се говори за него в селото…
            Момичето се засмя. Чаткането и пръхтенето се усилваха. Морфин понечи да се изправи от креслото.
            — Седи там — предупреди го на змийски баща му.
            — Том! — каза отново гласът на момичето отвън; двамата изглежда се бяха приближили съвсем и вече бяха пред самата къща. — Може би греша… но някой май е заковал върху вратата змия.
            — Господи, наистина! — отвърна мъжкият глас. — Сигурно е синът, обясних ти вече, че не е с всичкия си. Сесилия, скъпа, не я гледай!
            Чаткането и пръхтенето започнаха да заглъхват.
            — „Скъпа“ — прошепна на змийски Морфин, като погледна сестра си. — Нарече я „скъпа“. Значи при всички положения не те иска.
            Меропа беше съвсем бледа и Хари беше сигурен, че тя ще припадне.
            — Какво? — тросна се Гонт също на змийски и премести поглед от сина към дъщеря си. — Какво каза, Морфин?
            — Дай й да зяпа този мъгъл! — обясни злобно Морфин и погледна сестра си, която беше ужасена. — Вечно стои в градината, ако той минава, и се кокори през живия плет. А снощи…
            Меропа рязко поклати глава, сякаш молеше брат си, той обаче продължи безпощадно:
            — Снощи го чакаше на прозореца да се прибере с коня.
            — Чакаш на прозореца да видиш някакъв си мъгъл! — прошепна Гонт.
            И тримата явно бяха забравили за Огдън, който изглеждаше и объркан, и подразнен от този нов изблик на неразбираемо съскане и сумтене.
            — Вярно ли е? — разфуча се страховито старецът и направи една-две крачки към ужасеното момиче. — Дъщеря ми… чистокръвна потомка на Салазар Слидерин… да въздиша по някакъв си мръсен долен мъгъл?
            Меропа трескаво заклати глава и се притисна до стената, очевидно беше изгубила говора си.
            — Аз обаче го издебнах, татко — изкиска се Морфин. — Издебнах го, докато минаваше, и той не изглеждаше чак толкова красив с всичките пришки по него, нали, Меропа?
            — Ах, ти, отвратителна малка безмощна, ах, ти, мръсна родоотстъпнице! — ревна Гонт, който съвсем излезе от равновесие и стисна дъщеря си за врата.
            Хари и Огдън едновременно извикаха „Не!“, после Огдън вдигна магическата си пръчка и изкрещя:
            — „Релашио!“
            Старецът беше отхвърлен назад, далеч от дъщеря си, замота се в един стол и падна по гръб. С яростен рев Морфин скочи от креслото и се завтече към Огдън, като размахваше зловещия нож и напосоки изстрелваше от пръчката магии.
            Огдън излетя навън като попарен. Дъмбълдор показа на Хари, че трябва да го последват, и той го послуша, а виковете на Меропа продължаваха да кънтят в ушите му.
            Огдън се завтече нагоре по пътеката и както си прикриваше главата с ръце, изхвърча на пътя, където се блъсна в лъскав дорест кон, яхнат от много красив тъмнокос младеж. И той, и хубавото момиче, което яздеше до него на сив кон, прихнаха при вида на Огдън, който отскочи от хълбока на жребеца и покрит от горе до долу с прах, пак хукна презглава с развят редингот нагоре по пътя.
            — Според мен това е достатъчно, Хари — рече Дъмбълдор.
            Хвана го за лакътя и го дръпна. След миг и двамата се извисиха безтегловно през мрака, докато се приземиха на краката си в кабинета на директора, който вече тънеше в здрач.
            — Какво е станало с момичето в къщурката? — веднага попита Хари, докато Дъмбълдор палеше с върха на магическата си пръчка още светилници. — Меропа или както там се казваше?
            — О, разминало й се — отговори Дъмбълдор и седна отново зад писалището, сетне покани и Хари да се разполага. — Огдън се магипортирал обратно в министерството и след четвърт час се върнал с подкрепление. Морфин и баща му се опитали да окажат съпротива, но били озаптени, изведени от къщурката и после осъдени от Магисъбора. Морфин, за когото се знаело, че и друг път е нападал мъгъли, бил осъден на три години в Азкабан. Мерсволуко, който освен Огдън ранил още неколцина служители от министерството, получил шест месеца.
            — Мерсволуко ли? — учудено повтори Хари.
            — Да, Мерсволуко — усмихна се одобрително Дъмбълдор. — Радвам се, че следиш внимателно.
            — Онзи старец беше…
            — Да, дядото на Волдемор — потвърди Дъмбълдор. — Мерсволуко, синът му Морфин и дъщеря му Меропа са били последните представители на магьосническия род Гонт, прастар и известен с неуравновесеност и насилнически нрав, които набирали сила през столетията, защото тези хора имали навика да се женят за братовчедите си. Безразсъдството, съчетано с големеене, довело до това, че няколко поколения преди да се роди Мерсволуко родовото злато вече било пропиляно. Както видя, той е наследил само немотия и бедност, но и много сприхав нрав, невероятна наглост и прекомерна горделивост и два-три предмета, над които треперел точно колкото над сина си и далеч повече, отколкото над дъщеря си.
            — Значи Меропа… — подхвана Хари, като се наведе напред и се взря изпитателно в Дъмбълдор. — Значи Меропа е… това означава ли, сър, че тя е… майка на Волдемор?
            — Точно това означава — потвърди директорът. — И по една случайност зърнахме и бащата на Волдемор. Забеляза ли?
            — Мъгъла, когото Морфин е нападнал? Мъжа на коня?
            — Браво на теб! — грейна Дъмбълдор. — Да, това беше Том Риддъл старши, красивият мъгъл, който често е минавал с коня си покрай къщурката на Гонт и към когото Меропа Гонт е изпитвала тайна изпепеляваща страст.
            — И накрая са се оженили? — не повярва Хари; според него това бяха последните двама души, които можеха да се влюбят един в друг.
            — Май забравяш, че Меропа е била вещица — напомни Дъмбълдор. — Мисля, че докато баща й я е тормозел, магическите й способности едва ли са се проявявали в цялата си мощ. Но съм убеден, че когато Мерсволуко и Морфин са били затворени в Азкабан и Меропа останала сама и свободна за пръв път през живота си, тя ги е разгърнала докрай и е измислила как да избяга от окаяния живот, който е водила цели осемнайсет години. Имаш ли някакво предположение как е успяла да накара Том Риддъл да забрави своята спътница, мъгълката, и да се влюби в нея?
            — С проклятието Империус? — започна да налучква Хари. — Или с любовен еликсир?
            — Браво! Лично аз съм по-склонен да мисля, че Меропа е прибягнала до любовен еликсир. Сигурен съм, че така й се е видяло по-романтично. Едва ли е срещнала особени трудности някой горещ ден да издебне Риддъл, когато е яздел сам, и да го убеди да пийне малко вода. При всички положения няколко месеца след сцената, на която току-що станахме свидетели, в село Литъл Хангълтън гръмва нечуван скандал. Представяш си какви клюки са плъзнали, когато синът на господаря е избягал с Меропа, дъщерята на голтака. Но изумлението на селяните изобщо не може да се мери с шока на Мерсволуко. Той се върнал от Азкабан и очаквал вярната му дъщеря да го посрещне с топла гозба на масата. Вместо това заварил три пръста прах и прощално писмо, в което тя обяснявала какво е направила. Доколкото успях да разбера, от този момент Мерсволуко нито веднъж не споменал името й и дори съществуването й. Бил толкова съсипан от бягството й, че това вероятно е допринесло за преждевременната му смърт… или може би той просто не се е научил да си набавя сам храна. В Азкабан бил изнемощял много и така и не доживял завръщането на Морфин в къщурката…
            — А Меропа? Тя… умряла ли е? Нали Волдемор е израснал в сиропиталище?
            — Да, точно така — потвърди Дъмбълдор. — Тук до известна степен трябва да се осланяме на догадките, макар че според мен не е трудно да се досетим какво се е случило. Няколко месеца след като Том Риддъл и Меропа избягали и се оженили, той се върнал в господарската къща в Литъл Хангълтън без жена си. В околността плъзнала мълва как той твърдял, че бил „изигран“ и „похитен“. Сигурен съм, че е имал предвид въздействието на магия, която вече била развалена, но според мен Том Риддъл едва ли се е осмелил да употреби точно тези думи от страх да не го помислят за луд. Когато чули разказа му, селяните отсъдили, че Меропа го е излъгала, казала му е, че чака дете, и той се е оженил за нея само заради това.
            — Но нали тя наистина му е родила дете?
            — Да, ала чак една година след сватбата. Том Риддъл я е изоставил още докато е била бременна.
            — Какво се е объркало? — попита Хари. — Защо любовният еликсир е престанал да действа?
            — Това отново са само предположения — отвърна Дъмбълдор, — но според мен Меропа, която била много влюбена в мъжа си, не е издържала да го поробва и занапред с магически средства. Направила е своя избор — решила е да спре да му дава еликсира. Понеже е била много увлечена, успяла да си внуши, че и Том Риддъл вече се е влюбил в нея. Може би е смятала, че той ще остане заради детето. Ако е било така, сгрешила е и за двете неща. Том Риддъл я зарязал, не я е потърсил никога вече и дори не си направил труда да разбере какво е станало със сина му.
            Небето навън беше мастиленочерно и сега фенерите в кабинета на Дъмбълдор като че ли светеха по-ярко отпреди.
            — Мисля, че за тази вечер стига, Хари — каза след миг-два Дъмбълдор.
            — Добре, сър — отвърна Хари и стана, но не си тръгна. — Важно ли е да знам всичко това за миналото на Волдемор?
            — Според мен е много важно — потвърди директорът.
            — И… то има ли нещо общо с пророчеството?
            — То има нещо общо единствено с пророчеството.
            — Добре — каза Хари леко объркан, но все пак успокоен. Обърна се и понечи да излезе, но точно тогава му хрумна още един въпрос и той пак погледна Дъмбълдор. — Разрешено ли ми е да съобщя на Рон и Хърмаяни всичко, което ми разказахте?
            Дъмбълдор се позамисли, после отговори:
            — Да, според мен господин Уизли и госпожица Грейнджър доказаха, че може да им се вярва. Но, Хари, ще те помоля да настояваш да не повтарят пред никого какво са чули. Никак няма да е добре, ако се разчуе колко много знам или подозирам за тайните на Лорд Волдемор.
            — Добре, сър, ще имам грижата да узнаят само Рон и Хърмаяни. Лека нощ!
            Пак понечи да си тръгне, но вече почти при вратата го видя. Върху една от масичките с вретенообразни крака, по които бяха наслагани толкова много крехки на вид сребърни уреди, беше оставен грозният златен пръстен с голям, пукнат по средата черен камък.
            — Този пръстен… — подхвана той, без да сваля очи от него.
            — Да? — попита Дъмбълдор.
            — Носехте го онази нощ, когато ходихме у професор Слъгхорн.
            — Да, носех го — потвърди Дъмбълдор.
            — Но… но това не е ли същият пръстен, който Мерсволуко Гонт показа на Огдън?
            Дъмбълдор сведе глава.
            — Съвсем същият.
            — Но как е станало така… Винаги ли е бил Ваш?
            — Не, имам го от съвсем скоро — отговори Дъмбълдор. — Всъщност се сдобих с него няколко дни преди да дойда да те взема от леля ти и вуйчо ти.
            — Значи някъде от момента, когато сте си наранил ръката, нали?
            — Да, Хари.
            Момчето се поколеба. Дъмбълдор се усмихваше.
            — А как точно…
            — Стана твърде късно, Хари. Ще чуеш разказа друг път. Лека нощ!
            — Лека нощ, сър!


            ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
            УСЛУЖЛИВАТА ХЪРМАЯНИ

            Както Хърмаяни беше предсказала, свободното време на шестокурсниците съвсем не се оказа часове на блажена почивка според представите на Рон — тогава те всъщност бързаха да наваксат с огромните домашни, които им даваха. Не само че учеха, като че ли всеки ден имаха изпити, но и самите уроци бяха станали по-трудни отвсякога. Хари разбираше около половината от всичко, което напоследък им преподаваше професор Макгонъгол, и дори Хърмаяни се видя принудена един-два пъти да я моли да повтори обясненията. Колкото и невероятно да звучеше, колкото и неприятно да й беше на Хърмаяни, сега благодарение на Нечистокръвния принц Хари изведнъж стана най-силен по отвари.
            От тях се очакваше да правят безсловесни заклинания не само по защита срещу Черните изкуства, а и по вълшебство и трансфигурация. Погледнеше ли съучениците си в общата стая или по време на хранене, Хари често виждаше, че са със зачервени до мораво лица и са напрегнати, сякаш са прекалили с дозата У-НЕ-ООО. Той обаче знаеше, че всъщност се мъчат да задействат заклинания, без да ги изричат на глас. Беше истинско облекчение да излязат навън, в парниците — и по билкология изучаваха най-опасните растения досега, но поне им беше разрешено да ругаят на глас, ако някоя отровна пипокула ги сграбчеше изневиделица отзад.
            Заради огромните домашни и дългите часове на трескави упражнения с безсловесни магии Хари, Рон и Хърмаяни така и не бяха намерили време да отскочат до Хагрид. Великанът беше престанал да идва да се храни на преподавателската маса — зловещ знак, а когато тримата го бяха срещнали няколко пъти в коридорите или в парка, той някак си изобщо не ги забеляза и не чу, че го поздравяват.
            — Трябва да отидем и да му обясним — заяви Хърмаяни следващата събота на закуска, докато гледаше огромния празен стол на Хагрид до преподавателската маса.
            — Днес сутринта имаме приемни проби за куидичния отбор! — напомни Рон. — И трябва да упражняваме за Флитуик водоливното заклинание „Агуаменти“! Пък и какво ще му обясним? Как ще му кажем, че всъщност мразим тъпия му предмет?
            — Ама ние не го мразим! — възрази Хърмаяни.
            — Не говори от името на всички, още не съм забравил огнеметите — тросна се мрачно Рон. — И сега ви заявявам, че се отървахме на косъм. Само да беше чула как Хагрид говори за тъпия си брат… Ако бяхме записали предмета му, сега щяхме да учим Гроп да си завързва връзките на обувките.
            — Неприятно ми е, че не разговаряме с Хагрид — сподели разстроена Хърмаяни.
            — Ще отидем след куидича — увери я Хари. И на него Хагрид му липсваше, но и той като Рон смяташе, че си живеят по-добре без Гроп. — Макар че пробите сигурно ще продължат цяла сутрин, само да знаете колко са много желаещите! — Беше леко притеснен от това първо препятствие, пред което бе изправен като капитан. — Не проумявам защо най-неочаквано всички искат да се доберат до отбора.
            — О, Хари, искат да се доберат не до отбора, а до теб — заяви Хърмаяни, която изведнъж беше станала нетърпелива. — Никога не си бил по-интересен и честно казано, никога не си бил по-привлекателен.
            Рон се задави с голямо парче пушена херинга. Хърмаяни го удостои с презрителен поглед и пак се извърна към Хари.
            — Сега всички знаят, че си казвал истината, нали? Целият магьоснически свят се видя принуден да признае, че си бил прав и Волдемор наистина се е завърнал, че през последните две години си се опълчвал два пъти срещу него и двата пъти си оцелявал. И сега те наричат Избрания… Е, толкова ли не разбираш защо всички се прехласват по теб?
            Изведнъж на Хари му се стори, че в Голямата зала е много горещо, макар че таванът и досега си изглеждаше студен и дъждовен.
            — Освен това издържа, когато от министерството те подлагаха на какво ли не само и само да те изкарат неуравновесен лъжец. Още се виждат белезите по ръцете ти, защото онази злобарка те караше да пишеш със собствената си кръв, но въпреки това ти не се отказа от твърденията си…
            — Още се виждат и местата, където ме стискаха онези мозъци в министерството, погледни — намеси се Рон и тръсна нагоре ръкавите си.
            — Не вреди и това, че през лятото си пораснал с близо педя и половина — довърши Хърмаяни, без да обръща внимание на Рон, който изтърси без всякаква връзка:
            — А аз съм си висок.
            Пощенските сови пристигнаха, спуснаха се през мокрите от дъжда прозорци и поръсиха всички с капчици вода. Почти всички получаваха повече писма от обикновено: притеснените родители искаха да се уверят, че децата им са добре, и на свой ред да им съобщят, че и у дома всичко е наред. От началото на срока Хари не беше получавал нищо, защото единственият човек, който му беше писал редовно, вече беше мъртъв — беше се надявал Лупин да му праща от време на време писма, но дотук той го разочароваше. Затова се изненада много, когато видя и снежнобялата Хедуиг да кръжи сред всички рибоядни бухали и брадати улулици. Тя кацна пред него: носеше му голям четвъртит колет. След миг точно такъв колет се приземи и пред Рон, смазвайки с тежестта си неговия мъничък изтощен Пигуиджин.
            — Я! — възкликна Хари, докато махаше обвивката на колета и вадеше нов екземпляр на „Отвари за напреднали“, току-що получен от „Флориш и Блотс“.
            — О, чудесно! — зарадва се Хърмаяни. — Сега вече можеш да върнеш онзи надраскан учебник.
            — Да не си полудяла? — викна Хари. — Ще си го задържа! Виж, измислил съм всичко…
            Извади от чантата си стария учебник по отвари за напреднали, чукна по корицата с върха на магическата си пръчка и прошепна:
            — „Дифиндо!“
            Корицата се отлепи. Хари направи същото и с новия екземпляр (Хърмаяни го наблюдаваше страшно възмутена). После размени кориците, почука първо по едната, после по другата и каза:
            — „Репаро!“
            Така учебникът на Принца заприлича на нов, а новият екземпляр, пристигнал от „Флориш и Блотс“, изглеждаше доста стар и употребяван.
            — Ще върна на Слъгхорн новия. Едва ли ще седне да се оплаква, все пак струва цели девет галеона.
            Хърмаяни стисна устни, явно не одобряваше и се дразнеше, но вниманието й беше отклонено към трета сова, която кацна пред нея с броя на „Пророчески вести“ от деня. Тя побърза да го разгъне и прегледа първата страница.
            — Умрял ли е някой познат? — попита Рон с умишлено нехаен глас: задаваше й този въпрос всеки път щом тя отвореше вестника.
            — Не, но пак е имало нападения на диментори — обясни Хърмаяни. — И един задържан.
            — Чудесно, кой? — включи се и Хари с надеждата това да е Белатрикс Лестранж.
            — Стан Шънпайк — отговори Хърмаяни.
            — Какво? — подскочи той стъписан.
            — „Станли Шънпайк, кондуктор на често използваното магьосническо превозно средство «Среднощния рицар», е бил арестуван по подозрения за връзки със смъртожадните. Късно снощи след обиск в дома му в Клапам двадесет и една годишният господин Шънпайк е бил задържан под стража…“
            — Стан Шънпайк смъртожаден? — възкликна Хари, защото добре помнеше пъпчивия младеж, с когото се беше запознал преди три години. — Изключено!
            — Може да е под въздействието на проклятието Империус — разумно отбеляза Рон. — Човек никога не знае…
            — Едва ли — възрази Хърмаяни, която още четеше. — Тук пише, че е бил задържан, след като е бил чут да говори в някаква кръчма за тайните планове на смъртожадните. — Тя вдигна очи, беше разтревожена. — Ако са му направили проклятието Империус, едва ли ще тръгне да клюкари за плановете им.
            — Както ми го описваш, май се е правел на по-осведомен, отколкото е всъщност — рече Рон. — Нали за да направи впечатление на онези вили, почна да раздува как щял да става министър на магията.
            — Да, точно в негов стил — съгласи се Хари. — Не проумявам какво искат да покажат, като се отнасят така с него.
            — Вероятно че предприемат някакви мерки — свъси се Хърмаяни. — Хората са изпаднали в ужас… Знаете ли, родителите на близначките Патил настояват те да се върнат у дома. А Елоиз Миджън вече я прибраха. Снощи баща й дойде да си я вземе.
            — Какво! — възкликна Рон и се ококори срещу Хърмаяни. — Но в „Хогуортс“ е по-безопасно, отколкото в домовете им, трябва да е по-безопасно! Имаме аврори и всички онези допълнителни защити, имаме Дъмбълдор!
            — Не мисля, че го имаме през цялото време — пошушна много тихо Хърмаяни, след като погледна над „Пророчески вести“ към преподавателската маса. — Не сте ли забелязали? От една седмица мястото му е празно точно когато е празен и столът на Хагрид.
            Двете момчета се извърнаха към масата на учителите. Столът на директора наистина беше празен. Хари чак сега си даде сметка, че не е виждал Дъмбълдор още от индивидуалния урок преди седмица.
            — Според мен е напуснал училището по дела на Ордена — допълни все така тихо Хърмаяни. — Искам да кажа… положението изглежда сериозно, нали?
            Момчетата не отговориха, Хари обаче знаеше, че всички си мислят за едно и също. Предния ден се беше случило нещо ужасно: бяха извели Хана Абът от часа по билкология, за да й съобщят, че майка й е била намерена мъртва. Оттогава тримата не бяха виждали момичето.
            След пет минути, когато станаха от масата на грифиндорци и се запътиха към куидичното игрище, срещнаха Лавендър Браун и Парвати Патил. Хари се сети за казаното от Хърмаяни, че родителите на близначките настоявали те да напуснат „Хогуортс“, и не се изненада, че двете най-добри приятелки си шушукат тревожно. Е, изненада имаше — когато Рон се изравни с тях, Парвати ненадейно сръга Лавендър, а тя се обърна и озари Рон с широка усмивка. Той примига срещу нея и също й се усмихна плахо. Изведнъж походката му стана някак по-напета. Хари устоя на изкушението да прихне — спомни си, че Рон не се беше засмял, когато Малфой му счупи носа. Затова пък през цялото време, докато вървяха под хладния ситен дъждец в мъглата към стадиона, Хърмаяни се държеше студено и отчуждено, а после тръгна да си търси място по трибуните, без да пожелае успех на Рон.
            Както Хари беше очаквал, пробите продължиха почти до обяд. Явиха се едва ли не половината грифиндорци — от развълнувани първокурсници, които стискаха проскубани стари училищни метли, до наперени седмокурсници, които потискащо стърчаха над останалите. Сред тях имаше и едро момче с къса остра коса, което Хари веднага позна — беше го срещал в експреса за „Хогуортс“.
            — Запознахме се във влака, в купето на онова старче Слъгхорн — заяви момчето самоуверено, след като се отскубна от гъмжилото и дойде да се ръкува с Хари. — Кормак Маклагън, пазач.
            — Миналата година не си ли се явявал на пробите? — попита Хари.
            Веднага беше забелязал колко широкоплещест е Маклагън и си помисли, че той вероятно ще препречи и трите голови обръча, без дори да му се налага да се движи.
            — По време на пробите лежах в болничното крило — обясни доста надуто Маклагън. — Заради един бас изядох половин килограм яйца на омайници.
            — Така ли?! — рече Хари. — Добре… ако почакаш ей там…
            Той посочи края на игрището недалеч от мястото, където седеше Хърмаяни. Стори му се, че по лицето на Маклагън се мярна досада, и се запита дали той не беше очаквал Хари да го покровителства само защото и двамата са любимци на „онова старче Слъгхорн“.
            Хари реши да започне с основното, затова помоли кандидатите за отбора да се разделят на групи от по десет души и да направят едно кръгче с метлите над игрището. Решението му се оказа добро: в първата десетица имаше само първокурсници и беше повече от ясно, че те почти не са летели досега. Само едно момче успя да се закрепи няколко секунди във въздуха и беше толкова смаяно, че веднага се блъсна в головия стълб.
            Втората група се състоеше от десетте най-глупави момичета, които Хари беше срещал някога — когато той наду свирката, само се разкикотиха и се вкопчиха една в друга. Сред тях беше и Ромилда Вейн. Хари им каза да напуснат игрището и те го сториха с удоволствие — отидоха и седнаха на трибуните, откъдето започнаха да пречат на всички останали.
            При третата група се получи задръстване в средата на игрището. В четвъртата почти всички се бяха явили без метли. Петата група се състоеше от хафълпафци.
            — Ако има още някой, който не е от „Грифиндор“, да напусне незабавно — ревна Хари, който вече се дразнеше не на шега.
            Подир кратко колебание двама-трима дребосъци от „Рейвънклоу“ излязоха на бегом от игрището, като се превиваха от смях.
            След два часа, много недоволство и няколко внезапни изблици и произшествия, при едно от които се счупи „Комета двеста и шестдесет“ и бяха избити няколко зъба, Хари вече си беше намерил три гончийки: Кейти Бел след блестящо представяне се завърна в отбора, един нов талант на име Демелза Робинс, която притежаваше рядко умение да се изплъзва от блъджърите, и Джини Уизли — тя удари в земята цялата конкуренция, като летя по-бързо от всички и за капак отбеляза седемнайсет гола. Колкото и да беше доволен от избора си, Хари просто прегракна да крещи и да се разправя с недоволните, които съвсем не бяха малко, а сега понасяше същата битка и с отхвърлените биячи.
            — Това е окончателното ми решение и ако не направите път на пазачите, ще ви направя магия — ревна той.
            Никой от избраните биячи нямаше някогашния блясък на Фред и Джордж, но все пак Хари беше сравнително доволен от тях: Джими Пийкс, нисък, ала широкоплещест третокурсник, вдигнал с яростно запратен блъджър цицина колкото яйце на тила на Хари, и Ричи Кут, който уж изглеждаше слабичък, но се целеше добре. Двамата отидоха на трибуните при Кейти, Демелза и Джини, за да наблюдават подбора на последните си съотборници.
            Хари преднамерено беше оставил пробите за пазач накрая — надяваше се стадионът да бъде по-празен и участниците да не са подложени на такова напрежение. За беда обаче към гъмжилото се бяха присъединили всички отхвърлени и неколцина, които бяха закусвали до по-късно, и сега зяпачите бяха повече и отпреди. Докато всеки от кандидатите летеше към головите обръчи, множеството ревеше и в еднаква степен ги подкрепяше или освиркваше. Хари хвърли поглед към Рон, който открай време си имаше проблеми с нервите — беше се надявал миналогодишната победа на финала да го е излекувала, но очевидно нещата не стояха така и приятелят му направо си беше позеленял от притеснение.
            Никой от първите петима кандидати не спаси повече от два удара. За огромно разочарование на Хари Кормак Маклагън отби четири от общо петте изстреляни топки. При последния удар обаче се метна точно в обратната посока, насъбралите се прихнаха и се раздюдюкаха, а Маклагън се върна на земята, скърцайки със зъби.
            Докато яхваше своята „Чистометка единадесет“, Рон направо си беше взел-дал.
            — Успех! — провикна се някой откъм трибуните.
            Хари се обърна, очакваше да види Хърмаяни, но се оказа, че е Лавендър Браун. Дощя му се да захлупи длани върху лицето си точно както направи тя, но отсъди, че като капитан трябва да проявява мъжество, затова се извърна и загледа как ще се представи Рон.
            Излезе, че не е трябвало да се притеснява — Рон спаси един… два… три… четири… пет наказателни удара поред. От щастие Хари едва устоя на изкушението и той да закрещи заедно с тълпата, после се обърна да каже на Маклагън, че за съжаление Рон го е победил, и видя червеното лице на момчето само на сантиметри от своето. Побърза да се отдръпне.
            — Сестра му само се преструваше — застрашително заяви Маклагън. На слепоочието му туптеше вена точно като на вуйчо Върнън, на която Хари се беше възхищавал толкова често. — Би така, че той да спаси.
            — Глупости! — хладно отсече Хари. — Рон едва спаси точно този удар.
            Маклагън направи още една крачка към Хари, който този път не помръдна.
            — Нека опитам още веднъж.
            — Не — отсече Хари. — Вече опита. Спаси четири, а Рон спаси пет. Пазач ще бъде Рон, спечели си го честно и почтено. Махни се от пътя ми.
            За миг му се стори, че Маклагън ще го удари, той обаче се задоволи с грозна гримаса и хукна нанякъде, като сипеше закани.
            Хари се обърна и видя новия си отбор, грейнал срещу него.
            — Браво на вас! — изграчи той. — Летяхте наистина добре…
            — Справи се блестящо, Рон…
            Този път наистина го каза Хърмаяни, която тичаше към тях от трибуните, а Хари видя, че Лавендър си тръгва доста кисела от игрището, хванала Парвати за ръка. Рон изглеждаше страшно доволен от себе си и по-висок от обикновено, докато се усмихваше на съотборниците си и на Хърмаяни.
            Насрочиха първата истинска тренировка за следващия четвъртък, после Хари, Рон и Хърмаяни се сбогуваха с другите от отбора и се отправиха към къщата на Хагрид. През облаците се опитваше да надзърне воднисто слънце, най-сетне беше спряло да ръми. Хари беше прегладнял и се надяваше, че у Хагрид ще се намери нещо за хапване.
            — Мислех си, че ще пропусна четвъртия удар — щастливо започна да обяснява Рон. — Демелза би много хитро, направо фалцово…
            — Да, да, беше страхотен — подкрепи го развеселена Хърмаяни.
            — При всички положения бях по-добър от Маклагън — отбеляза до немай-къде доволен Рон. — Видяхте ли как при последния удар се юрна в обратната посока? Сякаш му бяха направили заклинание за заблуждение.
            За изненада на Хари при тези думи лицето на Хърмаяни стана наситенорозово. Рон не забеляза нищо — беше зает да описва в захлас и с подробности всеки от останалите наказателни удари.
            Пред къщурката на Хагрид беше завързан огромният сив хипогриф Бъкбийк. Щом тримата се приближиха, той затрака с острия си като бръснач клюн и извърна към тях грамадната си глава.
            — О, ужас! — простена притеснена Хърмаяни. — Още си е страшничък.
            — Стига глупости, нали си го яхвала! — напомни Рон.
            Хари пристъпи напред и се поклони ниско на хипогрифа, без да мига и да сваля очи от неговите. След няколко секунди Бъкбийк също се поклони.
            — Как си? — попита го Хари тихо, като се приближи, за да го помилва по перушинестата глава. — Мъчно ли ти е за него? Но тук си добре при Хагрид, нали?
            — Ой! — високо каза някой.
            Иззад къщата с широка крачка се беше появил Хагрид, който се беше препасал с голяма престилка на цветя и носеше чувал с картофи. По петите му припкаше неговата огромна хрътка Фанг, която излая гръмогласно и се втурна напред.
            — Махни се! Ще ти изгризе пръстите… Ох! Я, вие ли сте!
            Фанг подскачаше и се опитваше да лизне Хърмаяни и Рон по ушите. Хагрид за миг се вторачи в тях, после се врътна и влезе в къщата, като затръшна с все сила вратата след себе си.
            — Ами сега! — ахна смаяна Хърмаяни.
            — Не се притеснявай — мрачно рече Хари.
            Отиде при вратата и похлопа силно.
            — Хагрид! Отвори, искаме да поговорим с теб!
            Отвътре не се чу и звук.
            — Ако не отвориш, ще избия вратата! — закани се Хари и извади магическата си пръчка.
            — Хари! — стъписа се Хърмаяни. — Не можеш…
            — Да, мога! — възрази той. — Отдръпнете се…
            Но още преди да е казал дори дума повече, точно според очакванията му вратата отново се отвори рязко и пред него застана Хагрид, който го изгледа свъсен и въпреки престилката на цветя определено си беше страшен.
            — Аз съм учител — ревна той. — Учител, Потър! Как смееш да ме заплашваш, че ще ми избиеш вратата!
            — Извинявайте, уважаеми господине — натърти Хари на последната дума, докато пъхаше магическата пръчка обратно под мантията си.
            Хагрид се вцепени.
            — Откога почна да ми викаш „уважаеми господине“ и да ми говориш на „Вие“?
            — Откакто ти почна да ми викаш „Потър“.
            — О, много умно, няма що! — изръмжа Хагрид. — Много смешно! Надприказва ме, а! Добре де, влизайте вътре, малки неблагодарници…
            Като сумтеше мрачно, той се отдръпна да им направи път. Хърмаяни се шмугна след Хари, изглеждаше поуплашена.
            — Е? — продължи да мърмори кисело Хагрид, докато Хари, Рон и Хърмаяни сядаха около огромната дървена маса, Фанг пък веднага положи глава върху коляното на Хари и олигави цялата му мантия. — И к’во сега? Домъчня ви за мен, а? Рекохте си, че ми е самотно?
            — Не — отговори веднага Хари. — Искахме да те видим.
            — Липсваше ни! — добави с разтреперан гласец Хърмаяни.
            — Ха`, липсвал съм им! — изпръхтя Хагрид. — Как не!
            Той закръжи с тежка стъпка и като не спираше да мърмори, направи чай в огромния меден чайник. Накрая сложи пред тях три чаши с размери на кофи, пълни с червеникаво-кафяв чай, и чиния с курабийки, твърди като камък. Хари беше много гладен и веднага посегна да си вземе една.
            — Хагрид — плахо подхвана Хърмаяни, когато той също седна при тях на масата и се зае ожесточено да бели картофите, сякаш всяка от грудките му е причинила голяма лична злина, — наистина искахме да продължим да изучаваме грижата за магическите създания.
            Хагрид пак изсумтя звучно. На Хари му се стори, че върху картофите са кацнали няколко сопола, и дълбоко в себе си беше доволен, че няма да останат за вечеря.
            — Точно така, искахме — повтори Хърмаяни. — Но и тримата не успяхме да вместим часа в програмата.
            — Да, бе, как не! — повтори Хагрид.
            Чу се странно жвакане и всички се огледаха. Хърмаяни изписка, а Рон скочи от стола и заобиколи масата — да е по-далеч от голямата каца в ъгъла, която едва сега забелязаха. Беше пълна с някакви подобия на червеи — бяха слузести, бели и дълги към педя и половина и се гънеха.
            — Това какво е, Хагрид? — попита Хари, като се постара да изглежда по-скоро заинтригуван, отколкото погнусен, но все пак остави курабийката.
            — Огромни личинки — обясни Хагрид.
            — И какво ще се излюпи от тях? — неспокойно попита Рон.
            — Нищо — рече Хагрид. — Взел съм ги да храня Арагог.
            И най-неочаквано той се разплака.
            — Хагрид! — извика Хърмаяни, после скочи, заобиколи бързо масата — само че не от страната на кацата с червеите, откъдето беше по-близо — и прегърна Хагрид през тресящите се рамене. — Какво има?
            — Ами… ами той… — захълца Хагрид и избърса с престилката бръмбаровочерните си очи, откъдето бяха рукнали сълзи. — Арагог… май ще умре… през лятото се разболя… и не се оправя… направо не знам к’во ще правя, ако… ако той… заедно сме от толкова време…
            Хърмаяни го потупа по рамото — изобщо не се сещаше какво да каже. Хари я разбираше. Знаеше, че Хагрид подарява на разни разлютени змейски бебета плюшени мечета, беше го виждал да пее гальовно на огромни скорпиони със смукала и жила, да се опитва да вразуми онзи грубиян великан, природения си брат, но тази вероятно беше най-неразбираемата от всичките му приумици със страшилища и чудовища — грамадният говорещ паяк Арагог, който живееше някъде в дебрите на Забранената гора и от когото те с Рон се бяха отървали на косъм преди четири години.
            — Ние… ние можем ли да помогнем с нещо? — попита Хърмаяни, без да обръща внимание на Рон, който правеше трескави физиономии и клатеше глава.
            — Надали, Хърмаяни — задави се Хагрид и се помъчи да спре водопада от сълзи. — Останалите от племето… от семейството на Арагог де… откак той се поболя, ’сички се държат малко странно… станали са едни такива опаки…
            — Да, показвали са ни тази своя черта — пошушна Рон.
            — Сега май не е много безопасно друг човек да се доближава до колонията им — каза в заключение Хагрид и след като се изсекна звучно в престилката, вдигна очи. — Но ти благодаря, задето предложи помощ, Хърмаяни… за мен туй значи много…
            След това обстановката вече не беше чак толкова тягостна и макар че и двете момчета не бяха проявили склонност да идат да хранят грамадния паяк убиец с огромни червеи, Хагрид отсъди, че те биха го направили на драго сърце, и започна да си се държи както обикновено.
            — Ъъъ… знаех си аз, че ще ви е трудно да ме вместите в програмата си — изсумтя той, докато им наливаше още чай. — И времевърти да бяхте използвали…
            — Не можехме — заоправдава се Хърмаяни. — През лятото в министерството изпочупихме всички запаси от времевърти. Пишеше го и в „Пророчески вести“.
            — А, така ли! — рече той. — Е, не сте могли, не сте се записали… Извинявайте, че… такова… притеснен съм малко заради Арагог… и се чудех дали ако пак ви е преподавала професор Гръбли-Планк…
            При тези думи и тримата заявиха най-категорично и неискрено, че професор Гръбли-Планк, която няколко пъти беше замествала Хагрид, е ужасна учителка, и когато на здрачаване Хагрид излезе да ги изпрати и им махна за довиждане, той отново беше доста весел.
            — Умирам от глад — заяви Хари, след като вратата се затвори след тях и те забързаха през тъмния безлюден парк. Беше захвърлил коравата курабийка, след като един от кътниците му беше изпукал зловещо. — А довечера трябва да изтърпя онова наказание на Снейп, нямам много време за ядене…
            Щом се качиха в замъка, зърнаха Кормак Маклагън, който тъкмо влизаше в Голямата зала. Бяха му необходими два опита, докато уцели вратата — първия път отскочи като тапа от рамката. Рон само се изкикоти злорадо и влезе след него в Голямата зала, но Хари хвана Хърмаяни за ръката и я дръпна назад.
            — Какво? — попита тя в готовност да се защити.
            — Мен ако питаш — пошушна й Хари, — Маклагън наистина се държи така, сякаш са му направили заклинание за заблуждение. А беше застанал точно пред онази част от трибуните, където седеше ти.
            Хърмаяни поруменя.
            — Добре де, направих му заклинанието — прошепна тя. — Но само да го беше чул как говореше за Рон и Джини! При всички положения си е гадняр, видя го каква пушилка вдигна, задето не влиза в отбора… притрябвал ти е такъв!
            — Да де — потвърди Хари, — май наистина не ми трябва. Но не е честно, Хърмаяни. Все пак си префект.
            — О, я млъквай! — тросна се тя, като забеляза ехидната му усмивчица.
            — Какво правите вие двамата? — попита Рон, който се беше върнал на вратата на Голямата зала и ги гледаше подозрително.
            — Нищо — отговориха те в хор и забързаха след него.
            Хари беше толкова гладен, че от миризмата на телешко печено го присви стомахът, но не бяха направили и три крачки към грифиндорската маса, когато пред тях изникна професор Слъгхорн и им препречи пътя.
            — Хари, Хари, точно човекът, когото се надявах да видя! — избоботи той радушно, като засука моржовите си мустаци и изду още повече огромното си шкембе. — Надявах се да те хвана преди вечеря! Какво ще кажеш да хапнем в моите покои? Ще си направим малко угощение. Поканил съм само няколко изгряващи звезди. Маклагън обеща да дойде, Забини също, очарователната Мелинда Бобин… не знам дали я познаваш. Родителите й имат голяма верига аптеки… и естествено, надявам се и госпожица Грейнджър да ме удостои с честта да присъства.
            Накрая Слъгхорн се поклони леко на Хърмаяни. Рон сякаш изобщо не присъстваше — преподавателят не го и погледна.
            — Не мога да дойда, професоре — заяви веднага Хари. — Имам да изтърпявам наказание при професор Снейп.
            — О, ужас! — завайка се Слъгхорн и лицето му се сбръчка смешно. — Ужас, какъв ужас, разчитах на теб, Хари! Е, в такъв случай просто ще се наложи да поговоря със Сивиръс и да му обясня как стоят нещата, сигурен съм, че ще успея да го убедя да ти отложи наказанието. Точно така, ще се видим с вас двамата по-късно!
            И той изхвърча от залата.
            — Изключено е да убеди Снейп — сподели Хари веднага щом Слъгхорн се отдалечи достатъчно, за да не ги чува. — Снейп вече отложи веднъж наказанието заради Дъмбълдор, но едва ли ще склони заради друг.
            — О, дано успееш да дойдеш, не искам да ходя сама! — притесни се Хърмаяни и Хари разбра, че се е сетила за Маклагън.
            — Едва ли ще бъдеш сама, Джини сигурно също е поканена — сопна се Рон, на когото очевидно не му беше много приятно, че Слъгхорн не му е обърнал никакво внимание.
            След вечеря се върнаха в кулата на „Грифиндор“. В общата стая беше пълно с ученици, тъй като повечето вече бяха приключили с вечерята, но тримата успяха да намерят свободна маса и седнаха заедно. Рон, който още от срещата със Слъгхорн беше много кисел, кръстоса ръце и се свъси срещу тавана. Хърмаяни се пресегна и взе броя на „Вечерни пророчества“, оставен на един стол.
            — Нещо ново? — попита Хари.
            — Не бих казала. — Хърмаяни беше разгърнала вестника и преглеждаше вътрешните страници. — О, виж, баща ти, Рон… добре е! — побърза да уточни тя, защото Рон се обърна разтревожен. — Пише само, че е ходил в къщата на семейство Малфой. „Вторият обиск в дома на смъртожадния не се увенча с нищо. Артър Уизли от управление «Издирване и конфискация на фалшиви защитни магии и предмети» заяви, че екипът му е провел обиска след сигнал от строго поверителен източник.“
            — Да, от мен! — оповести Хари. — Разказах му на Кингс Крос за Малфой и за онова нещо, за което той искаше от Боргин помощ да го поправи. Е, щом не е у тях, значи Малфой го е донесъл със себе си в „Хогуортс“…
            — Но как е успял, Хари? — учуди се Хърмаяни, след като остави вестника. — Когато пристигнахме, претърсиха всички, нали?
            — Така ли? — стъписа се Хари. — Мен не са ме претърсвали!
            — Да, вярно, не са, забравих, че ти закъсня… Е, когато влязохме във входната зала, Филч ни провери един по един с тайносензори. Ако някой е носел Тъмни предмети, щяха да ги засекат, знам със сигурност, че на Краб са му взели една изсъхнала глава. Сам виждаш, че Малфой не е могъл да внесе нищо опасно!
            За миг озадачен, Хари загледа как Джини Уизли си играе с пухкавела мъник Арнолд, докато се сети за друго решение.
            — В такъв случай някой му го е пратил по сова — отсече той. — Майка му или друг.
            — Всички сови също се проверяват — напомни Хърмаяни. — Филч ни каза, докато бърникаше по нас с тия негови тайносензори.
            Този път Хари наистина се озова в задънена улица и не знаеше какво да каже. Явно нямаше начин Малфой да е внесъл в училището някакъв опасен или Тъмен предмет. Погледна с надежда Рон, който седеше все така със скръстени ръце и зяпаше Лавендър Браун.
            — Сещаш ли се как Малфой…
            — О, не ме занимавай с това, Хари!
            — Виж какво, не съм ти виновен аз, че Слъгхорн ни е поканил на тъпия си купон, и на двамата не ни се ходи! — избухна Хари.
            — Е, аз не съм поканен на никакъв купон — рече Рон и се изправи. — Мисля да си лягам.
            Той закрачи решително към вратата за момчешките спални и остави Хари и Хърмаяни да гледат подире му.
            — Хари! — каза новата гончийка Демелза Робинс, която внезапно беше изникнала зад рамото му. — Имам да ти предавам нещо.
            — От професор Слъгхорн ли? — попита Хари и изправи гръб.
            — Не… от професор Снейп — отговори Демелза. Сърцето на Хари се сви. — Каза в осем и половина довечера да отидеш в кабинета му, за да си изтърпиш наказанието… ъъъ… на каквито и увеселения да си поканен. Каза още да ти предам, че ще отделяш разложени пихтиести червеи от здрави, които ще се използват за отвари… и нямало нужда да носиш защитни ръкавици.
            — Добре — рече мрачно Хари. — Много ти благодаря, Демелза.


            ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
            СРЕБРО И ОПАЛИ

            Къде ли беше Дъмбълдор, какво ли правеше? През следващите няколко седмици Хари зърна директора само два пъти. Сега вече той рядко се хранеше в Голямата зала и Хари беше сигурен: Хърмаяни е права и Дъмбълдор отсъства дни наред от училището. Дали беше забравил за уроците, които беше обещал да дава на Хари? Беше обяснил, че те водят към нещо, свързано с пророчеството, и Хари се бе почувствал по-спокоен и насърчен, а сега му се струваше, че са го изоставали.
            В средата на октомври дойде първото посещение в Хогсмийд през този срок. Хари се беше питал дали ще им разрешат и занапред да ходят в селото, при положение че мерките за сигурност около училището бяха затегнати, но с радост научи, че посещенията не са отменени. Винаги беше приятно да поизлязат за няколко часа от замъка.
            Хари се събуди рано сутринта в деня за посещението. Оказа се, че навън има буря, и той реши да убие времето до закуска, като почете от стария учебник „Отвари за напреднали“. Нямаше навика да се излежава и да си чете учебниците. Както Рон твърдеше с основание, подобно поведение беше неприлично при всеки с изключение на Хърмаяни, която в това отношение просто си беше особена. Хари обаче смяташе, че „Отвари за напреднали“ на Нечистокръвния принц едва ли може да се причисли към учебниците. Колкото повече изучаваше книгата, толкова повече осъзнаваше какво богатство е заложено вътре не само във вид на полезни съвети и директни указания за приготвянето на отварите, с които Хари си беше спечелил възхищението на Слъгхорн, но и на разни заклинания и магийки, сътворени с голямо въображение и набързо описани в полетата. Заради зачеркнатите думи и поправките Хари беше стигнал до извода, че Принца ги е измислил сам.
            Вече беше опитал някои от заклинанията му. Имаше едно, от което ноктите на краката растяха възмутително бързо (Хари го беше приложил в коридора на Краб — с доста забавни последици), от друго пък езикът се залепваше за небцето (Хари го беше правил два пъти под всеобщи аплодисменти на нищо неподозиращия Аргус Филч), но най-полезно може би беше заклинанието „Муфлиато“*, при което ушите на човека до теб се изпълват с бучене с неустановен произход, а ти можеш да си говориш на воля в часовете, без да те чуват. Единствено Хърмаяни не смяташе тези магийки за забавни, гледаше Хари строго и неодобрително и изобщо не разговаряше с него, ако той приложеше „Муфлиато“ на някого наоколо.
            [* От „muffle“ (англ.) — „заглушавам“. — Б.пр.]
            Сега, както си седеше в леглото, той обърна настрани учебника, за да разгледа по-отблизо драснатите набързо указания за заклинание, което очевидно бе затруднило донякъде Принца. Много от думите бяха зачеркнати и поправени, но накрая в ъгълчето на страницата беше сместено:
            „Левикорпус* (Бслв)“
            [* От „levo“ (лат.) — „повдигам“, и „corpus“ (лат.) — „тяло“. — Б.пр.]
            Вятърът и суграшицата блъскаха неумолимо по прозорците, а Невил хъркаше шумно. Хари се взря в буквите в скоби. „Бслв“… сигурно означаваше „безсловесно“. Хари се съмняваше, че ще успее да направи точно това заклинание, понеже още се затрудняваше с безсловесните магии и Снейп не пропускаше да му го натяква всеки час по защита срещу Черните изкуства. От друга страна, поне дотук Принца се беше оказал много по-полезен учител от Снейп.
            Хари замахна напосоки с магическата си пръчка, обърна върха нагоре и каза наум: „Левикорпус!“
            — Ооооооох!
            Блесна светлина и стаята се изпълни с гласове: всички се събудиха от писъка на Рон. Хари се стресна и запокити учебника, а Рон увисна с главата надолу във въздуха, сякаш глезенът му беше закачен на невидима кука.
            — Извинявай! — изкрещя Хари, Дийн и Шеймъс се запревиваха от смях, а Невил, който беше паднал от леглото, се изправи от пода. — Чакай… Ей сега ще те пусна долу…
            Вдигна опипом учебника и го запрелиства уплашен, като се опитваше да намери страницата — накрая я откри и разчете думата, сбутана под заклинанието. Замоли се това да е съответното контразаклинание, максимално се съсредоточи и си помисли: „Либеракорпус!“*
            [* От „libero“ (лат.) — „освобождавам“, и „corpus“ (лат.) — „тяло“. — Б.пр.]
            И този път блесна светлина и Рон се свлече като чувал с картофи на леглото.
            — Извинявай! — гузно повтори Хари, а Дийн и Шеймъс продължаваха да се кикотят.
            — Утре… — простена глухо Рон — предпочитам да навиеш будилника.
            Докато се облекат и за всеки случай си сложат по няколко от ръчно плетените пуловери на госпожа Уизли, докато вземат наметалата, ръкавиците и шаловете, Рон вече се беше посъвзел от стъписването и беше решил, че новото заклинание на Хари е страшно забавно — толкова забавно, че когато седнаха да закусват, той тутакси разказа за случилото се и на Хърмаяни.
            — … после пак блесна светлина и аз се приземих върху леглото! — ухили се Рон и си взе от наденичките.
            През цялото време, докато й разправяше, Хърмаяни дори не се усмихна, а накрая се извърна с ледено неодобрение към Хари.
            — Това заклинание да не би случайно да е пак от онзи твой учебник по отвари? — попита тя.
            Хари се начумери.
            — Винаги си мислиш най-лошото.
            — Оттам ли е?
            — Ами… да, но какво от това?
            — Значи си решил просто ей тъй да пробваш непознато, написано на ръка заклинание и да видиш какво ще стане.
            — Какво като е написано на ръка? — възкликна Хари и предпочете да не отговаря на останалата част от въпроса.
            — Ами вероятно не е одобрено от Министерството на магията — напомни Хърмаяни. — Освен това — добави тя, защото Хари и Рон завъртяха очи нагоре, — вече започвам да си мисля, че този твой Принц не е бил цвете за мирисане.
            И Хари, и Рон й се развикаха веднага.
            — Ама това беше шега! — отсече Рон, докато изпразваше бутилката кетчуп върху наденичките. — Най-обикновена шега, Хърмаяни, какво толкова!
            — Страхотна шега, няма що — да увесваш хората с главата надолу! — възкликна Хърмаяни. — Кой влага време и сили да измисля такива заклинания?
            — Фред и Джордж — сви рамене Рон, — това им е стихията. А също така… ъъъ…
            — Баща ми — добави Хари.
            Току-що се беше сетил.
            — Моля? — викнаха в един глас Рон и Хърмаяни.
            — Баща ми е използвал това заклинание — повтори Хари. — Аз… Лупин ми каза.
            Последното не беше истина: Хари беше видял как баща му прави заклинанието на Снейп, но не беше споделил с Рон и Хърмаяни за това свое пътешествие в мислоема. Сега обаче му хрумна една прекрасна възможност. Ами ако Нечистокръвния принц беше…
            — Дори и баща ти да е прилагал заклинанието, Хари — каза Хърмаяни, — той не е единственият. В случай че си забравил, видяхме и доста други да го използват… Да увесват хора във въздуха. И те да се реят безпомощно, както спят.
            Хари се вторачи в нея. Със свито сърце си спомни какво бяха направили смъртожадните на финала на Световното първенство по куидич. Рон му се притече на помощ.
            — Онова беше друго — заяви той невъзмутимо. — Те злоупотребяваха със заклинанието. А Хари и баща му просто се шегуват. Ти, Хърмаяни, не го харесваш този Принц, защото е по-добър от теб по отвари — допълни той, като я сочеше най-сериозно с една от наденичките.
            — Това няма нищо общо — възрази поруменяла тя. — Просто смятам, че е крайно безотговорно да започнеш да правиш заклинания, които дори не знаеш за какво служат. И престани да говориш за тоя „Принц“, сякаш му е титла — обзалагам се, че това е някакъв глупав прякор, и лично за мен този тип е много подозрителен.
            — Откъде ти хрумна! — разгорещи се Хари. — Ако той се е канел да става смъртожаден, нямаше да се хвали, че е „Нечистокръвен“, нали?
            Още докато го изричаше, си спомни, че баща му е бил чистокръвен, но реши сега да не мисли за това и да отложи притесненията за по-късно…
            — Не може всички смъртожадни да са чистокръвни, вече не останаха толкова потомствени магьосници — заинати се Хърмаяни. — Лично аз съм на мнение, че повечето са нечистокръвни, но се представят за чистокръвни. Те мразят само мъгълокръвните и с удоволствие биха вербували на своя страна теб и Рон.
            — За нищо на света не биха допуснали аз да стана смъртожаден! — възмути се Рон, а парчето наденица, което беше забучил на вилицата и размахваше пред лицето на Хърмаяни, отхвърча и удари Ърни Макмилън по главата. — Всички в семейството ми са родоотстъпници! Според смъртожадните това е точно толкова ужасно, както и да си мъгълокръвен.
            — Да, и мен биха ме посрещнали с отворени обятия — заяде се Хари. — Щяхме да станем първи приятели, ако не се чудеха как да ме убият.
            При тези думи Рон се засмя, дори Хърмаяни се усмихна от немай-къде, но точно в този момент се появи Джини, която отклони вниманието.
            — Ей, Хари, казаха ми да ти предам това.
            Беше пергаментов свитък, върху който с познат тънък наклонен почерк беше написано името му.
            — Благодаря ти, Джини… За следващия урок с Дъмбълдор — обясни той на Рон и Хърмаяни, след като разгъна пергамента и набързо прегледа написаното. — В понеделник вечерта! — Изведнъж Хари се почувства щастлив и му олекна. — Искаш ли да дойдеш с нас в Хогсмийд, Джини?
            — Отивам с Дийн… може и да се видим там — отговори тя и им махна за довиждане.
            Филч беше застанал както обикновено до огромната дъбова порта и проверяваше по списъка имената на получилите разрешение да отидат в Хогсмийд. Проверката течеше по-бавно и от друг път, защото пазачът по три пъти претърсваше всеки с тайносензора си.
            — Чудо голямо, ако ИЗНАСЯМЕ Тъмни предмети! — подвикна Рон и огледа притеснен дългия тънък тайносензор. — Би трябвало да проверявате какво ВНАСЯМЕ.
            Заради дързостта беше удостоен с още няколко ръчкания с тайносензора и когато излязоха на вятъра и суграшицата, още се въсеше.
            Не беше никак приятно да вървят към Хогсмийд. Хари омота с шала долната половина на лицето си, но оголената част скоро изтръпна и поруменя като ожулена. По пътя за селото беше пълно с ученици, превити одве срещу хапещия вятър. Не веднъж и два пъти Хари се питаше дали нямаше да си прекарат по-добре в топлата обща стая, а когато най-после стигнаха в Хогсмийд и видяха, че магазинчето за шегички на Зонко е заковано с дъски, той го изтълкува като потвърждение, че при това посещение не им е писано да се забавляват. Рон посочи с дебелата си ръкавица към „Меденото царство“, което милостиво беше отворено, Хари и Хърмаяни тръгнаха с усилие след него и влязоха в препълнената сладкарница.
            — Слава Богу! — потрепери Рон, когато ги обгърна топлият въздух с дъх на карамелчета. — Дайте да си седим тук цял следобед.
            — Хари, момчето ми! — избоботи глас зад тях.
            — О, не! — простена той.
            Тримата се обърнаха и видяха професор Слъгхорн, който беше с огромна кожена шапка и палто със същата кожена яка, стискаше голям плик със захаросани ананаси и заемаше поне една четвърт от сладкарницата.
            — Хари, вече пропусна три от скромните ми вечери! — заяви Слъгхорн, като радушно забучи пръст в гърдите му. — А така не може, момчето ми, настоявам да присъстваш и ти! Госпожица Грейнджър се забавлява добре, нали?
            — Да — потвърди безпомощно Хърмаяни, — наистина беше…
            — Е, защо не дойде и ти, Хари? — попита настойчиво Слъгхорн.
            — Имах тренировки по куидич, професоре — отговори Хари и наистина всеки път, когато Слъгхорн му беше пращал украсена с лилава панделка малка покана, той имаше насрочена тренировка.
            При тази стратегия Рон не беше изоставен и те обикновено се смееха заедно с Джини, като си представеха как Хърмаяни е затворена в едно помещение с Маклагън и Забини.
            — Е, след такава усърдна работа със сигурност очаквам да спечелите първия мач! — заяви Слъгхорн. — Но малко отдих и забавление не вредят на никого. Е, какво ще кажеш за понеделник вечерта, в такова време едва ли ще тръгнете да тренирате…
            — Не мога, професоре, в понеделник вечерта трябва… ъъъ… трябва да се явя при професор Дъмбълдор.
            — Пак нямам късмет! — престорено се завайка Слъгхорн. — Но не можеш да ми се изплъзваш вечно, Хари!
            После им махна царствено за довиждане и с клатушкане излезе от сладкарницата, без да обръща почти никакво внимание на Рон, сякаш той бе изложена на витрината карамелизирана хлебарка.
            — Не мога да повярвам, че пак се измъкна! — ахна Хърмаяни. — Не е чак толкова ужасно… понякога дори е забавно… — След това обаче тя забеляза изражението на Рон. — Я, вижте… получили са захарни пера „Блаженство“… човек може да си ги ближе с часове!
            Доволен, че Хърмаяни е сменила темата, Хари прояви много по-голямо любопитство към новите свръхдълги захарни пера, отколкото му беше присъщо. Рон обаче пак си остана тъжен и само сви рамене, когато Хърмаяни го попита къде иска да отидат.
            — Да идем в „Трите метли“ — предложи Хари. — Ще се посгреем.
            Отново омотаха лицата си с шаловете и излязоха от сладкарницата. След сладостната топлина в „Меденото царство“ хапливият вятър сякаш забиваше ножове в кожата им. Улицата не беше много оживена, никой не спираше да си побъбри, всички бързаха да стигнат час по-скоро там, където отиваха. Изключение правеха само двама мъже, които бяха застанали точно пред „Трите метли“. Единият беше много висок и слаб и след като се взря с присвити очи през мокрите си очила, Хари позна кръчмаря от другата пивница в Хогсмийд — „Свинската глава“. Когато тримата с Рон и Хърмаяни се приближиха, кръчмарят пристегна още повече наметалото около врата си и си тръгна, оставяйки по-ниския мъж да върти нещо в ръце. Бяха само на няколко крачки от него, когато Хари го разпозна.
            — Мъндънгус!
            Ниският мъж с криви крака и дълга чорлава рижа коса подскочи и изпусна вехтия си куфар, който се отвори с трясък и отвътре се изсипаха неща, каквито може да се видят по витрини на вехтошари.
            — О, Хари, здрасти! — поздрави Мъндънгус Флечър, като изключително неуспешно се опита да звучи нехайно. — Е, няма да те задържам.
            Той приклекна и се зае да събира съдържанието на куфара с вид на човек, който бърза да се махне възможно по-скоро.
            — Тези неща продаваш ли ги? — полюбопитства Хари, докато го гледаше как припряно вдига от земята разни вехтории.
            — Да, да, и аз трябва някак да свързвам двата края — потвърди Мъндънгус. — Дай ми го!
            Рон се беше навел и беше вдигнал някакъв сребърен предмет.
            — Я чакай — проточи Хари. — Вижда ми се познато…
            — Благодаря! — рече Мъндънгус, грабна бокала от ръката на Рон и го пъхна обратно в куфара. — Е, до скоро… АУУУ!
            Хари беше хванал Мъндънгус за гърлото и го беше долепил до стената на кръчмата. Както го държеше здраво с едната ръка, с другата извади магическата си пръчка.
            — Хари! — изпищя Хърмаяни.
            — Взел си го от къщата на Сириус! — заяви Хари досами лицето на Мъндънгус и усети неприятна застояла миризма на тютюн и алкохол. — Върху него е семейният герб на Блек.
            — Аз… не… ама какво? — запръска слюнка Мъндънгус, който постепенно ставаше морав.
            — Какво си направил, а? В нощта, когато той загина, си се върнал в къщата и си я обрал, така ли? — изръмжа Хари.
            — Аз… не…
            — Дай ми го!
            — Хари, недей! — изкрещя Хърмаяни, защото Мъндънгус започна да посинява.
            Чу се трясък и Хари усети как ръцете му отхвърчат от врата на Мъндънгус. Като се опитваше да си поеме въздух и пръскаше слюнка, мъжът грабна куфара от земята, после… ПУК! — и се магипортира.
            Хари изруга колкото му глас държи и се завъртя кръгом, за да види къде е изчезнал Мъндънгус.
            — ВРЪЩАЙ СЕ ВЕДНАГА, КРАДЛИВ…
            — Няма смисъл, Хари. — Тонкс беше изникнала сякаш отдън земя, мишата й коса беше мокра от суграшицата. — Мъндънгус сигурно вече е в Лондон. Няма смисъл да го викаш.
            — Задигнал е вещи на Сириус! Задигнал ги е!
            — Да, но въпреки това не бива да стоиш на студа — каза Тонкс, която посрещна съвсем невъзмутимо новината.
            Изпрати ги с поглед, докато влизаха в „Трите метли“. Вътре Хари избухна:
            — Задигнал е вещи на Сириус!
            — Знам, Хари, но престани да крещиш, хората те гледат — пошушна Хърмаяни. — Иди седни, аз ще донеса нещо за пиене.
            Хари още не можеше да си намери място от яд, когато след няколко минути Хърмаяни се върна на масата с три бутилки бирен шейк.
            — Орденът не може ли да го озапти тоя Мъндънгус! — с яростен шепот попита Хари двамата си приятели. — Когато е в щабквартирата, не могат ли поне да го спрат да не отмъква всичко, което не е заковано?
            — Шшшт! — каза отчаяна Хърмаяни и се огледа, за да се убеди, че никой не слуша. В ъгъла седяха двама магьосници, които с голям интерес зяпаха Хари, а Забини се беше подпрял на една колона наблизо. — И аз бих се подразнила, Хари, знам, че краде твои вещи…
            Хари се задави с бирения шейк — изобщо беше забравил, че сега домът на площад „Гримолд“ номер дванадесет е негов.
            — Да, мои вещи! — отсече той. — Нищо чудно, че не му стана приятно, като ме видя! Ще кажа на Дъмбълдор какво върши, Мъндънгус се страхува само от него.
            — Добре ще направиш — прошепна Хърмаяни, очевидно доволна, че е започнал да се успокоява. — Какво гледаш, Рон?
            — А, нищо — отговори той и побърза да извърне очи от тезгяха, Хари обаче знаеше, че приятелят му се опитва да привлече погледа на снажната хубава кръчмарка Мадам Розмерта, към която отдавна хранеше нежни чувства.
            — Предполагам, че „нищото“ е отишло отзад, за да донесе още огнено уиски — заяде се Хърмаяни.
            Рон не обърна внимание на хапливата й забележка и продължи да отпива от бирения шейк с вид, който изглежда смяташе за достолепно мълчание. Хари се замисли за Сириус и че той всъщност е мразел тези сребърни бокали. Хърмаяни барабанеше с пръсти по масата и местеше поглед между Рон и тезгяха.
            Щом Хари изпи и последните капки бирен шейк от бутилката, тя каза:
            — Е, да приключваме и да се прибираме в училището?
            Двете момчета кимнаха. Изобщо не беше забавно, а и времето се разваляше все повече. Отново пристегнаха около раменете си наметалата и си сложиха шаловете и ръкавиците, после излязоха заедно с Кейти Бел и една нейна приятелка от кръчмата и тръгнаха след тях по главната улица. Докато крачеха през замръзналия сняг към „Хогуортс“, мислите на Хари го отнесоха при Джини. Не я бяха срещнали, защото тя сигурно си седеше на топло заедно с Дийн в уютната сладкарница на Мадам Пудифут — любимото заведение на щастливо влюбените. Той се свъси, сведе глава, за да не го шиба фъртуната, и продължи нататък с усилие.
            След известно време забеляза, че гласовете на Кейти Бел и приятелката й, които вятърът донасяше до тях, са станали по-високи и свадливи. Хари присви очи към силуетите им, които почти не се виждаха. Двете момичета се караха за нещо, което Кейти държеше в ръката си.
            — Не е твоя работа, Лийни! — тросна се Кейти.
            Завиха по пътя и гъстият сняг, който се сипеше бързо, замъгли очилата на Хари. Точно когато той вдигна ръка да ги избърше с ръкавицата Лийни сграбчи пакета, който Кейти стискаше, а Кейти го дръпна и той падна на земята.
            В миг Кейти се извиси във въздуха, но не като Рон, увиснала смешно с главата надолу, сякаш някой я държи за глезена, а изящно, с разперени като за полет ръце. И въпреки това имаше нещо страшно, нещо зловещо… Вятърът развяваше яростно косата й, очите й обаче бяха затворени, а по лицето й не се четеше нищо. Хари, Рон, Хърмаяни и Лийни се бяха заковали на място и гледаха.
            После, на около два метра от земята, Кейти нададе ужасяващ писък. Очите й се отвориха рязко, но каквото и да виждаше, каквото и да чувстваше, то явно й причиняваше нетърпима болка. Кейти пищеше и пищеше, Лийни също се разкрещя и се вкопчи в глезените й в опит да я смъкне обратно на земята. Хари, Рон и Хърмаяни се завтекоха да й помогнат — щом хванаха Кейти за краката, тя се свлече отгоре им, а Хари и Рон успяха да я хванат, макар че момичето се загърчи и им беше трудно да го удържат. Пуснаха я на земята, където Кейти се замята с писъци — със сигурност не можеше да познае никого от тях.
            Хари се огледа — наоколо нямаше жива душа.
            — Стойте тук! — викна той на другите сред воя на халата. — Отивам да доведа някого на помощ.
            Хукна презглава към училището. Никога не беше виждал някой да се държи като Кейти и не проумяваше каква е причината. Като зави по пътя, се сблъска с нещо, което приличаше на грамаден мечок, изправен на задни лапи.
            — Хагрид! — рече запъхтян Хари, измъквайки се от живия плет, където беше паднал.
            — Хари! — ахна Хагрид, по чиито вежди и брада се беше напластил сняг, както и по дебелото му мъхнато палто от боброви кожи. — Тъкмо ходих на гости на Гроп, много добре се е подредил, направо няма да…
            — Хагрид, там има ранен или застигнат от проклятие, или…
            — К’во? — попита Хагрид, като се наведе, за да може да чуе сред развилнелия се вятър.
            — Има застигнат от проклятие! — ревна момчето.
            — От проклятие ли? Кой… Нали не е Рон? Или Хърмаяни?
            — Не, не те… Кейти Бел… насам…
            Двамата хукнаха надолу по пътя. Скоро съгледаха групичката — Кейти още се гърчеше и пищеше на земята, а Рон, Хърмаяни и Лийни се опитваха да я успокоят.
            — Назад! — изкрещя Хагрид. — Дайте да я видя!
            — Нещо й стана! — изхлипа Лийни. — И аз не знам какво…
            Хагрид се взря за миг в Кейти, после — без да каже и дума — се наведе, грабна я на ръце и хукна с нея към замъка. След малко пронизителните писъци на момичето заглъхнаха и се чуваше само тътенът на фъртуната.
            Хърмаяни отиде при ридаещата приятелка на Кейти и я прегърна.
            — Казваш се Лийни, нали?
            Момичето кимна.
            — Внезапно ли стана?
            — Да, когато онзи пакет там се разкъса — изхлипа Лийни и посочи вече мократа от снега кафява амбалажна хартия, с която беше увит пакетът — в него се виждаше нещо, което проблясваше в зеленикави оттенъци.
            Рон се надвеси с протегната ръка, Хари обаче я сграбчи и дръпна приятеля си.
            — Не го докосвай!
            Приклекна. От пакета се подаваше красива огърлица от опали.
            — Виждал съм я и преди — обясни Хари, без да сваля очи от накита. — Преди цяла вечност беше изложена в магазина на Боргин и Бъркс. На етикета пишеше, че е прокълната. Кейти сигурно я е пипнала. — Той вдигна очи към Лийни, която вече трепереше неудържимо. — Откъде я е взела?
            — Точно затова се скарахме. Кейти се върна с нея от тоалетната в „Трите метли“. Каза, че била изненада за някого в „Хогуортс“ и тя трябвало да я предаде. Изглеждаше много странно, докато ми обясняваше… О, не, о, не, готова съм да се обзаложа, че са й направили проклятието Империус, а аз така и не съм разбрала!
            Лийни отново избухна в ридания и се разтресе. Хърмаяни леко я потупа по рамото.
            — Не спомена ли кой й я е дал?
            — Не… не искаше… казах й, че се държи глупаво и да не носи това нещо в училището, но тя си знаеше нейното и… и тогава аз се опитах да изтръгна пакета от ръцете й… и… и…
            Лийни изхлипа отчаяно.
            — Хайде да се прибираме в училището — подкани Хърмаяни, без да сваля ръка от рамото й. — Тъкмо ще разберем как е Кейти. Идвате ли?
            Хари се подвоуми за миг, после смъкна шала от лицето си и без да обръща внимание на ахването на Рон, покри внимателно огърлицата с него и я вдигна.
            — Трябва да я покажем на Мадам Помфри — обясни той.
            Докато двамата с Рон вървяха след момичетата по пътя, Хари мислеше трескаво. Щом навлязоха в парка на замъка, той вече не можеше да се сдържа и заговори:
            — Малфой знае за огърлицата. Преди четири години беше изложена в една витрина в „Боргин и Бъркс“, видях как я разглеждаше внимателно, докато се криех от него и баща му. Ето какво е купил онзи ден, когато го проследихме! Спомнил си е за огърлицата и е отишъл да я вземе!
            — Не знам, Хари… — поколеба се Рон. — В магазина на Боргин и Бъркс влизат всякакви… пък и нали онова момиче каза, че Кейти е донесла огърлицата от момичешката тоалетна?
            — Каза, че когато Кейти се е върнала от тоалетната, огърлицата вече е била у нея, а не че я е взела оттам…
            — Макгонъгол! — предупреди Рон.
            Хари вдигна очи. Професор Макгонъгол слизаше забързано през вихрушката по каменните стъпала, за да ги посрещне.
            — Хагрид съобщи, че вие четиримата сте видели какво се е случило с Кейти Бел. Незабавно горе в кабинета ми, ако обичате! Какво държиш, Потър?
            — Нещото, което Кейти е докоснала — отвърна Хари.
            — Господи! — възкликна Макгонъгол и с разтревожен вид взе пакета от Хари. — Не, недейте, Филч, те са с мен! — добави тя припряно, защото пазачът затътрузи бързо крака към тях от другия край на входната зала, вдигнал високо тайносензора. — Занесете незабавно тази огърлица на професор Снейп, но внимавайте да не я докосвате, нека стои увита в шала!
            Хари и останалите тръгнаха след професор Макгонъгол нагоре по стълбището и влязоха в кабинета й. Покритите с мокър сняг прозорци дрънчаха в рамките си и въпреки огъня, който пукаше в камината, в помещението беше много студено. Професор Макгонъгол затвори вратата и шеметно заобиколи писалището, после застана с лице към Хари, Рон, Хърмаяни и Лийни, която още хлипаше.
            — Е? — попита тя рязко. — Какво стана?
            Като се запъваше и често спираше в опит да преглътне сълзите, Лийни разказа как Кейти е отишла в тоалетната на „Трите метли“ и когато се върнала, носела ненадписания пакет; освен това се държала някак странно и двете се скарали дали е редно Кейти да се съгласява да пренася пратки, без да знае какво има в тях, а накрая започнали да дърпат пакета и той се разкъсал. Сега вече Лийни беше толкова разстроена, че от нея не можеше да се изтръгне и дума повече.
            — Добре, Лийни — каза професор Макгонъгол, но не строго, — иди, ако обичаш, в болничното крило, нека Мадам Помфри ти даде нещо за уплаха.
            След като момичето излезе от кабинета, професор Макгонъгол отново се обърна към Хари, Рон и Хърмаяни.
            — Какво се случи, когато Кейти пипна огърлицата?
            — Издигна се във въздуха — отговори Хари преди другите. — А после се разпищя и се свлече на земята. Професоре, мога ли да се видя с професор Дъмбълдор?
            — Директорът, Потър, отсъства до понеделник — обясни изненадана жената.
            — Отсъства ли? — повтори гневно Хари.
            — Да, Потър, отсъства! — кисело натърти професор Макгонъгол. — Но съм сигурна, че каквото имаш да казваш за тази ужасна история, можеш да го кажеш и на мен.
            Хари се поколеба за стотна от секундата. Професор Макгонъгол не беше човек, пред когото може да бъдеш откровен: макар да изглеждаше по-страховит в много отношения, Дъмбълдор все пак беше по-склонен да изслуша предположенията, дори и да звучаха налудничаво. Сега обаче въпросът беше на живот и смърт и не беше време Хари да мисли дали няма да му се присмеят.
            — Смятам, професоре, че огърлицата е била дадена на Кейти от Драко Малфой.
            Рон, който седеше от едната му страна, си потърка носа, очевидно притеснен, от другата му страна Хърмаяни плъзна крака по пода, сякаш искаше да се отдръпне на известно разстояние от него.
            — Обвинението ти е много тежко, Потър — заяви стъписана професор Макгонъгол след кратко мълчание. — Разполагаш ли с някакви доказателства?
            — Не — отговори Хари, — но…
            И й разказа как са проследили Малфой до „Боргин и Бъркс“ и са подслушали разговора между него и Боргин.
            След разказа професор Макгонъгол изглеждаше леко объркана.
            — Значи Малфой е занесъл нещо на поправка в „Боргин и Бъркс“, така ли?
            — Не, професоре, само питаше Боргин как да поправи нещо, което не носеше със себе си. Но това не е толкова важно, по-важното е, че купи нещо и според мен това беше огърлицата…
            — Видяхте ли Малфой да си тръгва от магазина с такъв пакет?
            — Не, професоре, той каза на Боргин да му го запази в магазина…
            — Но, Хари, Боргин попита Малфой дали не иска да го вземе със себе си и той каза „не“… — прекъсна го Хърмаяни.
            — Очевидно защото не е искал да докосва огърлицата — ядосано обясни Хари.
            — Всъщност попита „Как ще го пренеса по улицата?“ — напомни момичето.
            — Е, не върви момче да носи огърлица — намеси се и Рон.
            — Ох, Рон! — възкликна отчаяна Хърмаяни. — Тя щеше да бъде увита, така че Малфой да не я докосва, пък и той преспокойно можеше да я скрие под мантията си, за да не я види никой! Според мен онова, което Малфой запази в „Боргин и Бъркс“, е шумно или обемисто, нещо, за което е знаел, че ще привлече вниманието, ако го понесе по улицата… Освен това — продължи по-високо тя, да не би Хари да я прекъсне — аз попитах Боргин за огърлицата, не помните ли? Видях я, когато влязох вътре, за да опитам да разбера какво е запазил Малфой. А Боргин само ми каза цената и не спомена да е продадена или нещо такова…
            — Е, ти го направи много нескопосано. Боргин се досети за около пет секунди какво целиш и разбира се, не ти е казал… А и Малфой е могъл да прати някой друг да вземе огърлицата, щом…
            — Достатъчно! — прекъсна ги професор Макгонъгол, когато Хърмаяни вбесена отвори уста да възрази. — Признателна съм ти, Потър, че ми разказа всичко това, но не можем да посочим с обвинителен пръст господин Малфой само защото е ходил в магазина, откъдето може би е купена и огърлицата. Същото навярно важи за стотици хора…
            — И аз това му казах — промърмори Рон.
            — Пък и тази година сме въвели изключително строги мерки за сигурност и се съмнявам, че е било възможно огърлицата да попадне без наше знание в училището…
            — Но…
            — Освен това — продължи професор Макгонъгол с ужасния вид на човек, който смята разговора за приключен, — днес господин Малфой не е ходил в Хогсмийд.
            Хари я зяпна разгромен.
            — Откъде знаете, професоре?
            — Знам, защото изтърпяваше наказание при мен. Два пъти поред се явява без домашно по трансфигурация. И така, Потър, благодаря ти, че сподели с мен съмненията си — рече тя, докато минаваше с решителна крачка покрай тях, — но трябва да се кача в болничното крило и да проверя как е Кейти Бел. Приятен ден на всички!
            Професор Макгонъгол отвори вратата на кабинета. Те нямаха друг избор, освен безмълвно да минат покрай нея.
            Хари беше сърдит на двамата си приятели, че са застанали на нейна страна, но въпреки това се почувства длъжен да се включи, когато те започнаха да обсъждат случилото се.
            — И на кого според вас Кейти е трябвало да даде огърлицата? — попита Рон, докато се качваха по стълбите за общата стая.
            — Знам ли! — отвърна Хърмаяни. — Но който и да е бил, размина му се на косъм. Никой не би могъл да отвори пакета, без да докосне огърлицата.
            — Може да е за кого ли не — отбеляза Хари. — За Дъмбълдор… Смъртожадните с удоволствие биха се отървали от него, той вероятно е сред първите им набелязани цели. Или за Слъгхорн… Дъмбълдор смята, че Волдемор наистина е искал да го привлече на своя страна, и сега смъртожадните едва ли са особено доволни, че се е присъединил към Дъмбълдор. Или…
            — Или за теб — напомни смутено Хърмаяни.
            — Не, не е била за мен — възрази Хари. — Кейти можеше просто да се обърне на пътя и да ми я даде. Вървяхме след тях още от „Трите метли“. Много по-логично е да ми връчи пакета извън „Хогуортс“, където Филч претърсва всеки и на излизане, и на влизане. Защо ли Малфой я е накарал да внесе огърлицата в замъка?
            — Хари, Малфой изобщо не е ходил в Хогсмийд! — направо тропна с крак Хърмаяни, толкова беше отчаяна.
            — В такъв случай е използвал съучастник — натърти Хари. — Краб или Гойл… или ако се замисли човек — някой друг смъртожаден. Сега, откакто се присъедини към тях, вероятно има много по-верни приятелчета от Краб и Гойл.
            Рон и Хърмаяни си размениха погледи, които красноречиво казваха: „С него не може да се излезе на глава.“
            — Супа топчета — почти викна Хърмаяни, когато стигнаха при Дебелата дама.
            Портретът се разтвори, за да ги пусне в общата стая. Вътре беше пълно с народ и миришеше на мокри дрехи — заради лошото време мнозина явно се бяха върнали рано от Хогсмийд. Никой обаче не се впусна да обсъжда уплашен и да прави догадки: новината за Кейти очевидно още не се беше разпространила.
            — Всъщност, като се замисля, нападението не е от най-коварните — отбеляза Рон и нехайно избута един първокурсник, за да се настани на хубавия фотьойл до огъня. — Проклятието дори не проникна в замъка. Не бих казал, че е обмислено добре.
            — Прав си — съгласи се Хърмаяни, като на свой ред го избута от фотьойла и отново го предложи на първокурсника. — Изобщо не е обмислено.
            — И откога Малфой се числи към великите световни мислители? — попита Хари.
            И Рон, и Хърмаяни не му отговориха.

Няма коментари:

Публикуване на коментар