15 юни 2012 г.

Хари Потър и Орденът на феникса-2




            Глава седма: Министерството на магията
            На другата заран в пет и половина Хари се събуди внезапно и на мига се разсъни, сякаш някой бе креснал право в ухото му. Лежа известно време, вцепенен от мисълта, че му предстои да се яви на заседанието в министерството, която изпълваше и последната клетчица в мозъка му, докато тя стана толкова непоносима, та момчето скочи и си сложи очилата. Госпожа Уизли бе оставила в долния край на леглото джинсите и фланелката му, току-що изпрани и изгладени. Хари ги намъкна набързо. Празната картина върху стената се изкиска.
            Проснат по гръб, Рон спеше непробудно с широко отворена уста. Не се и помръдна, когато Хари прекоси стаята, излезе на стълбищната площадка и затвори тихо след себе си вратата. Помъчи се да не мисли за следващия път, когато щяха да се видят с Рон и може би вече нямаше да бъдат съученици в „Хогуортс“, и слезе на пръсти по стълбището, сетне подмина главите на предците на Крийчър и отиде долу в кухнята.
            Очакваше да е празна, но когато стигна при вратата, дочу тихи гласове. Отвори я и видя господин и госпожа Уизли, Сириус, Лупин и Тонкс насядали около масата, сякаш го чакат. Всички бяха облечени като за излизане, само госпожа Уизли беше по тъмночервен пеньоар на баклавички. Още щом зърна Хари, тя скочи на крака.
            — Закуска! — оповести, след това извади магическата пръчка и забърза към огъня.
            — Д-доб… ро утро, Хари — прозина се Тонкс. Тази сутрин беше руса и къдрава. — Добре ли спа?
            — Да — рече момчето.
            — А аз цяла нощ не съм ми… ми… мигнала — поясни тя през поредната широка прозявка. — Ела, де, седни.
            Тонкс притегли един от столовете, като междувременно събори втори.
            — Какво ти се яде, Хари? — провикна се госпожа Уизли. — Овесена каша? Кифлички? Пушена риба? Бекон с яйца? Препечена филийка?
            — Благодаря, само… само препечена филийка — отговори момчето.
            Лупин го погледна, после рече на Тонкс:
            — Та какво казваше за Скримджър?
            — А… да… трябва да си имаме едно наум, непрекъснато подпитва и мен, и Кингзли…
            Хари беше признателен, че не са настояли и той да се включи в разговора. Отвътре му вреше и кипеше. Госпожа Уизли сложи пред него две-три препечени филийки и сладко, той се опита да хапне, ала все едно дъвчеше килим. Госпожа Уизли се разположи от другата страна и взе да му оправя фланелката, да подпъхва етикета и да приглажда гънките по ръкавите. На Хари му стана неприятно.
            — Освен това трябва да кажа на Дъмбълдор, че не мога и утре вечер да поема нощното дежурство. Просто… съм умо… уморена — прозина се отново Тонкс.
            — Ще го поема аз — предложи господин Уизли. — И бездруго имам да довършвам един отчет…
            Господин Уизли се беше облякъл не в магьосническа мантия, а в раирани панталони и износено късо кожено яке. От Тонкс насочи вниманието си към Хари.
            — Как се чувстваш?
            Момчето сви рамене.
            — Ще приключи бързо — взе да го успокоява господин Уизли. — До няколко часа ще бъдеш оправдан.
            Хари не каза нищо.
            — Заседанието е на нашия етаж, в кабинета на Амилия Боунс. Шефка е на отдел „Охрана на магическия ред“, точно тя ще те подложи на разпит.
            — Амилия Боунс е разбрана жена, Хари — отбеляза вече сериозно Тонкс. — Справедлива е, ще те изслуша.
            Хари кимна — още не знаеше какво да каже.
            — Само не избухвай — предупреди го рязко Сириус. — Бъди любезен и се придържай към фактите.
            Хари кимна и този път.
            — Законът е на твоя страна — прошепна Лупин. — Дори невръстни магьосници имат право да използват магия, ако животът им е в опасност.
            Отзад по тила на Хари се застича нещо много студено и отначало той се зачуди дали някой не го хамелеонизира с магия, после обаче видя, че госпожа Уизли е нападнала косата му с навлажнен гребен. Тя натисна с все сила по темето му.
            — Това чудо тук не може ли да не стърчи? — завайка се тя.
            Хари поклати глава.
            Господин Уизли си погледна часовника и се извърна към момчето.
            — Е, да тръгваме — подкани той. — Подранили сме, но според мен е по-добре да чакаш в министерството, вместо да висиш тук.
            — Добре — съгласи се машинално Хари, остави препечената филийка и стана от стола.
            — Всичко ще бъде наред, Хари — успокои го Тонкс и го потупа по ръката.
            — Успех! — пожела му Лупин. — Сигурен съм, че всичко ще се оправи.
            — Но ако нещо се обърка, аз ще се разправям с Амилия Боунс — закани се свъсен Сириус.
            Хари се усмихна едва-едва. Госпожа Уизли го прегърна.
            — Всички ще ти стискаме палци — обеща тя.
            — Благодаря — рече Хари. — Е… до скоро.
            Качи се заедно с господин Уизли горе в коридора. Чу как майката на Сириус мърмори насън зад завесата. Господин Уизли махна резето на вратата и двамата излязоха в студеното свъсено утро.
            — Обикновено не ходите пеша на работа, нали? — попита Хари, когато двамата забързаха през площада.
            — А, не, обикновено се магипортирам — отвърна господин Уизли, — но е ясно, че ти не можеш, пък и е най-разумно да идем по немагьоснически начин… така ще направиш по-добро впечатление, все пак искат да те наказват за…
            Докато вървяха, господин Уизли бе бръкнал с една ръка под якето. Хари знаеше, че стиска здраво магическата пръчка. Занемарените улици бяха почти безлюдни, но когато слязоха в неугледната подземна станция на метрото, я завариха вече пълна с хора, тръгнали рано-рано на работа. Както всеки път, щом се озовеше край мъгъли, които вършат обичайните си делнични дела, господин Уизли изпадна в неудържим възторг.
            — Невероятно! — зацъка той и посочи автоматите за билети. — Колко изобретателно, а!
            — Повредени са — отбеляза Хари и показа табелата.
            — Въпреки това… — рече грейнал господин Уизли.
            Вместо от развалените автомати си купиха билети от сънен мъж от охраната (с плащането се зае Хари, тъй като господин Уизли не се оправяше добре с мъгълските пари) и след пет минути се качиха на подземния влак, който затрака към центъра на Лондон. Господин Уизли току проверяваше притеснен картата на метрото, залепена над прозорците.
            — Още четири спирки, Хари… Още три… Остават ни две спирки, Хари…
            Слязоха в самото сърце на Лондон, повлечени от потока костюмирани жени и мъже, които носеха куфарчета. Качиха се с ескалатора горе, минаха през билетната бариера (господин Уизли направо си умря от удоволствие, като видя как процепът му глътва билетчето) и излязоха на широка улица с оживено движение по нея — от двете й страни се възправяха внушителни сгради.
            — Къде ли сме? — замига объркан господин Уизли и Хари изтръпна, че макар и бащата на Рон да е проверявал непрекъснато картата, пак са сбъркали спирката, след малко обаче мъжът възкликна: — А, да… насам, Хари — и го поведе по една от пресечките. — Ще прощаваш — допълни, — но никога не използвам метрото, а от мъгълска гледна точка всичко ми се вижда различно. Да ти призная, никога не съм влизал и през входа за посетители.
            Сградите ставаха все по-малки и невнушителни, накрая двамата излязоха на улица, където имаше доста неугледни учреждения, кръчма и препълнен догоре контейнер за отпадъци. Хари беше очаквал Министерството на магията да се намира на по-представително място.
            — Пристигнахме! — оповести бодро господин Уизли и посочи очукана червена телефонна кабина с изпотрошени стъкла. Стената зад нея беше надраскана с какви ли не надписи. — Ти си пръв, Хари.
            После отвори вратата на кабината.
            Хари влезе вътре — недоумяваше какво правят. Господин Уизли се смести криво-ляво до него и затвори вратата. Едвам се побраха, беше си доста тесничко, Хари бе заклещен до телефонния апарат, увиснал накриво върху стената, сякаш някой вандал се е опитвал да го изтръгне. Господин Уизли се пресегна към слушалката.
            — Според мен и той е повреден, господин Уизли — предположи Хари.
            — Не, сигурен съм, че си работи — рече мъжът, като държеше слушалката над главата си и се взираше в шайбата. — Я да видим сега… шест… — взе да набира той номера, — две… четири… пак четири… пак две…
            Още докато шайбата се връщаше с тихо жужене в първоначалното си положение, вътре в телефонната кабина екна студен женски глас, който обаче не идваше от слушалката в ръката на господин Уизли, а кънтеше ясно и високо, все едно точно до тях стоеше някаква невидима жена.
            — Добре дошли в Министерството на магията! Представете се, ако обичате, и кажете по какъв въпрос идвате.
            — Ами… — поде колебливо господин Уизли, който очевидно не знаеше дали да говори в слушалката, или не. Намери изход от положението, като долепи долната й част до ухото си. — Артър Уизли от служба „Злоупотреба с мъгълски вещи“, водя Хари Потър, поканен да присъства на заседание на Дисциплинарната комисия…
            — Благодаря — рече студеният женски глас. — Посетителю, вземете, ако обичате, значката и я закачете отпред на дрехите си.
            Чуха се пукот и дрънчене и Хари видя как нещо се плъзва в металния отвор, откъдето обикновено се връщат монетите. Взе го: беше квадратна сребърна значка, на която пишеше „Хари Потър, заседание на Дисциплинарната комисия“. Закачи я отпред на тениската точно когато женският глас оповести отново:
            — Посетителю, моля да се явите на гише „Охрана“, където ще бъдете претърсен и ще предадете за регистрация магическата си пръчка. Гишето се намира в дъното на атриума*.
            [* Атриум — просторно преддверие, наподобяващо закрит вътрешен двор. В Древен Рим това е било основното помещение в сградите и в средата му е имало басейн, където се е събирала дъждовна вода. — Бел.прев.]
            Подът на телефонната кабина се разтресе. Заспускаха се бавно под земята. Хари загледа със свито сърце как тротоарът зад стъклената кабина сякаш се надига и се разстъпва, докато не ги обгърна непрогледен мрак. Беше тъмно като в рог и Хари не виждаше нищо, затова пък чуваше как телефонната кабина стърже глухо и слиза все по-надълбоко под земята. След около минута, макар че на Хари му се стори много по-дълго, в краката му блесна лъч златиста светлина, който се разшири и се плъзна нагоре по тялото му, докато не го заслепи и не се наложи момчето да примига, за да спре сълзите.
            — Министерството на магията ви пожелава приятен ден — рече женският глас.
            Вратата на телефонната кабина се отвори широко и господин Уизли излезе от нея, следван от Хари, който беше зяпнал от изумление.
            Стояха в единия край на великолепен дълъг коридор с лъснат до блясък под от тъмно дърво. По електриковосиния таван мъждукаха златни символи, които не спираха да се движат и да се променят досущ огромна небесна дъска за обяви. В стените, покрити с тъмна лъскава ламперия, бяха вградени множество позлатени камини. През няколко секунди в огъня от лявата страна с тихо изсвистяване изникваше магьосник. Отдясно пък пред всяка от камините се бяха образували малки опашки от чакащи да потеглят.
            Насред коридора имаше кръгъл шадраван, около който се издигаха внушителни златни статуи. Най-висок беше благороден на вид магьосник, насочил магическата си пръчка право нагоре. Край него стояха красива магьосница, кентавър, таласъм и домашно духче. Последните трима се бяха прехласнали по магьосника и магьосницата. От върховете на пръчките, от стрелата на кентавъра, от шапката на таласъма и от двете уши на домашното духче бликаше проблясваща вода, чийто звънък ромон се сливаше с пукота, който издаваха магипортиращите се, и с кънтежа на стъпките: стотици магьосници, повечето от които с мрачни утринни лица, вървяха към златната двукрила порта в дъното на коридора.
            — Насам! — подкани господин Уизли.
            Сляха се с навалицата и се запровираха между служителите в министерството, някои от които бяха нарамили цели наръчи клатушкащи се свитъци, други носеха охлузени куфарчета, трети пък, както вървяха, четяха „Пророчески вести“. Докато минаваха покрай шадравана, Хари видя сребърни сикли и бронзови кнутове, които проблясваха на дъното. Отстрани имаше малка размазана табела, на която пишеше:
            ВСИЧКИ СРЕДСТВА, СЪБРАНИ ОТ ШАДРАВАНА НА МАГИЧЕСКОТО БРАТСТВО, ЩЕ БЪДАТ ДАРЕНИ НА БОЛНИЦАТА ЗА МАГЬОСНИЧЕСКИ ЗАБОЛЯВАНИЯ И ТРАВМИ „СВЕТИ МЪНГО“.
            „Ако не ме изключат от «Хогуортс», ще хвърля десет галеона“ зарече се отчаян Хари.
            — Насам — каза господин Уизли и двамата се отделиха от потока служители в министерството, насочили се към златната порта.
            Вляво, на гишето с табелка „Охрана“, седеше зле избръснат магьосник в електриковосиня мантия, който, щом двамата приближиха, вдигна поглед и остави „Пророчески вести“.
            — Придружавам посетител — обясни господин Уизли и махна към Хари.
            — Елате насам — подкани отегчено магьосникът.
            Хари се доближи до мъжа и той вдигна дълга златна летва, тъничка и огъваема като автомобилна антена, с която го провери отпред и отзад.
            — Магическата пръчка — изсумтя магьосникът от охраната, след което остави летвичката си и протегна ръка.
            Хари извади пръчката. Магьосникът я пусна в странен месингов уред, който приличаше на везни, но само с едно блюдо. Уредът затрепка. Процепът в долния му край блъвна тясно парче пергамент. Магьосникът го откъсна и зачете:
            — Двайсет и осем сантиметра, със сърцевина от фениксово перо, в употреба от четири години. Така ли е?
            — Да — потвърди притеснен Хари.
            — Това ще го задържа — обяви мъжът и забучи листчето пергамент върху малък месингов шиш. — А това си го вземи — добави той и подаде рязко на Хари магическата пръчка.
            — Благодаря.
            — Я чакай…! — проточи магьосникът.
            Очите му се стрелнаха от сребърната значка на посетител върху гърдите на Хари към челото му.
            — Благодаря, Ерик — намеси се решително господин Уизли, хвана момчето за рамото, обърна го кръгом и двамата отново се сляха с магьосниците, отправили се към златната порта.
            Хари последва господин Уизли през блъсканицата, мина заедно с него през златната порта, зад която имаше по-къс коридор с най-малко двайсет асансьора с богато украсени златни решетки. Хари и господин Уизли се наредиха на опашката пред тях. Наблизо стоеше едър като канара брадат магьосник, понесъл кашон, от който се чуваше дращене.
            — Как си, Артър? — рече мъжът, след като кимна на господин Уизли.
            — Какво носиш, Боб? — попита той на свой ред и погледна кашона.
            — И ние още не знаем — сподели угрижен магьосникът. — Мислехме, че е пиле като пиле, пък се оказа, че бълвало огън. Както личи, имаме налице грубо нарушение на Забраната върху развъждането с научни цели.
            Един от асансьорите слезе със страшен трясък и дрънчене и спря пред тях, златната решетка се плъзна встрани, Хари се качи вътре заедно с господин Уизли и с другите от опашката и се озова затиснат до задната стена. Доста от магьосниците го оглеждаха от глава до пети, затова той заби поглед в краката си, та да не среща очите им, и се помъчи да си поприглади бретона. Решетката пак се затвори с трясък и асансьорът се заизкачва бавно нагоре с потракващи вериги, а студеният женски глас, който Хари бе чул в телефонната будка, прокънтя отново.
            — Седми етаж, отдел „Магически игри и спортове“, към който са управлението на Лигата по куидич във Великобритания и Ирландия, Централният клуб по наплюващи топчета и служба „Чудати изобретения“.
            Вратата на асансьора се отвори. Хари зърна разхвърлян коридор, а по стените висяха накриво плакати на отбори по куидич. Един от магьосниците в асансьора, който пренасяше цял наръч метли, се промуши едва-едва между пътуващите и се скри в коридора. Вратата се затвори, асансьорът се разтресе, понесе се отново нагоре, а женският глас обяви:
            — Шести етаж, отдел „Магическо придвижване“, към който са служба „Пудролинии“, Инспекцията по метлите, служба „Летекоди“ и Изпитателният център по магипортиране.
            Вратата на асансьора се отвори повторно и точно когато слязоха четирима-петима магьосници, вътре в кабината влетяха няколко книжни самолетчета. Хари загледа как те кръжат бавно-бавно над главата му — бяха теменужени на цвят и отстрани, върху сгъвката на крилете, се виждаше печатът на Министерството на магията.
            — Най-обикновени докладни записки, каквито си разменят отделите — прошепна господин Уизли. — Преди работехме със сови, но направо затънахме в мръсотия, не е за разправяне… всички бюра бяха оцвъкани с курешки…
            Докато се носеха с асансьора нагоре, докладните записки се рееха около лампите, поклащащи се от тавана.
            — Пети етаж, отдел „Международно магьосническо сътрудничество“, към който са и управление „Международни стандарти в магическата търговия“, служба „Международно магическо право“ и представителството във Великобритания на Международната конфедерация на магьосниците.
            Когато вратата се отвори, две от докладните записки изхвърчаха навън заедно с още неколцина магьосници, затова пък нахълтаха цяла дузина други записки, които се застрелкаха напред-назад, та светлината на лампата замига.
            — Четвърти етаж, отдел „Регулация и контрол на магическите същества“, към който са службите „Зверове“, „Същества“ и „Призраци“, както и управленията „Връзки с таласъми“ и „Напасти“.
            — Ако обичате — рече магьосникът, който носеше огнедишащото пиле, и слезе от асансьора, следван от цял рояк докладни записки.
            Вратата изтрака и за пореден път се затвори.
            — Трети етаж, отдел „Магически злополуки и бедствия“, към който са Аварийната служба за разваляне на магии, щабквартирата на забравителите и комисия „Достойни за мъгъли обяснения“.
            На този етаж слязоха всички без господин Уизли, Хари и една магьосница, зачела се в предълъг свитък, който се гънеше по пода. Останаха и няколко докладни записки, които все така се рееха около лампата, а асансьорът се разтресе и отново се понесе нагоре, сетне вратата се отвори и гласът направи съобщението:
            — Втори етаж, отдел „Охрана на магическия ред“, към който са служба „Злоупотреба с магии“, щабквартирата на аврорите и администрацията на Магисъбора.
            — Слизаме, Хари — подкани господин Уизли, те последваха магьосницата и тръгнаха по коридор, от двете страни на който имаше множество врати. — Стаята ми е в другия край на етажа.
            — Не сме ли вече под земята, господин Уизли? — учуди се Хари, когато подминаха прозорец със струяща през него слънчева светлина.
            — Под земята сме, разбира се! — потвърди мъжът. — Това тук са омагьосани прозорци. В служба „Магическа поддръжка“ решават какво да бъде времето ден за ден. Последния път, когато нададохме вой да ни вдигнат заплатите, цели два месеца бушуваха урагани… Насам, Хари.
            Завиха зад ъгъла, минаха през две тежки дъбови врати и влязоха в препълнена с какво ли не преградена зала, в която бяха обособени малки помещения, огласяни от разговори и смях. Докладните записки влитаха и излитаха от стаичките като мънички ракети. Върху стената на най-близкото помещение висеше табела, на която пишеше: „Щабквартира на аврорите“.
            Хари надзърташе с крайчеца на окото си в стаичките, които подминаваха. Аврорите бяха облепили стените с куп неща — от снимки на издирвани магьосници и семейни фотографии, чак до плакати на любимите им куидични отбори и изрезки от „Пророчески вести“. Някакъв мъж с алена мантия и вързана на опашка коса, по-дълга и от опашката на Бил, си беше качил краката на писалището и диктуваше на пачето си перо отчет. Малко по-нататък една магьосница с превръзка на окото се бе подала над стената, разделяща стаичката й от тази на Кингзли Шакълболт, и разговаряше с него.
            — Добро утро, Уизли — поздрави разсеяно Кингзли, когато те се приближиха. — Трябва да обсъдим нещо, имаш ли малко време?
            — Само минута — отвърна господин Уизли. — Бързам.
            Разговаряха, сякаш се познават съвсем бегло, а когато Хари отвори уста да поздрави Кингзли, господин Уизли го настъпи по крака. Последваха аврора чак до последното помещение.
            Хари се стъписа — от всички страни го гледаше лицето на Сириус. Стените бяха облепени с изрезки от вестници и със стари снимки, имаше дори фотография от сватбата на Потърови, на които той беше кум. Сириус не се виждаше единствено на картата на света, осеяна с червени топлийки, проблясващи като скъпоценни камъчета.
            — Заповядай — безцеремонно рече Кингзли на господин Уизли и му тикна в ръката цяло тесте пергаментови листове. — Трябват ми възможно най-пълни сведения за всички летящи мъгълски превозни средства, забелязани през последните дванайсет месеца. Получихме сведения, че Блек май още се вози на стария си мотоциклет. — Кингзли намигна на Хари и допълни през шепот: — Занеси му списанието, Уизли, сигурно ще му бъде любопитно. — Сетне продължи с обичайния си глас: — И не протакай, много се мота с доклада за огнеметните оръжия и разследването се забави с цял месец.
            — Ако беше прочел доклада, щеше да знаеш, че не са огнеметни, а огнестрелни — хладно отвърна Уизли. — И се боя, че ще се наложи да почакаш със сведенията за мотоциклетите, точно сега сме затънали до гуша в работа. — След това понижи глас и прошепна: — Гледай да се измъкнеш преди седем, Моли ще прави кюфтета.
            Той кимна на Хари, двамата излязоха от тясната килийка на Кингзли, минаха през още две дъбови врати, тръгнаха по втори коридор, завиха наляво, за да излязат в трети, след това пък завиха надясно към поредния неугледен коридор с мъждиво осветление. В края му имаше отляво широко отворена врата на малък килер за метли и отдясно — врата с потъмняла месингова табелка „Служба «Злоупотреба с мъгълски вещи»“.
            Мрачната стая на господин Уизли бе по-тясна и от килерчето за метли. Вътре бяха сместени две писалища, ала човек почти не можеше да ги заобиколи заради стоящите покрай стените, натъпкани до пръсване с документи шкафове, върху които се мъдреха климнали камари папки. Малкото свободно пространство по стените свидетелстваше за маниите на господин Уизли: няколко плаката на автомобили, включително един с разглобен двигател, две картинки на пощенски кутии, явно изрязани от мъгълски детски книжки, и рисунка, на която се виждаше как се включва щепсел. Навръх отрупаното с какво ли не писалище на господин Уизли бяха кацнали безутешно хълцащ стар тостер и две празни кожени ръкавици, които въртяха ли, въртяха палци. Имаше и снимка на семейство Уизли. На Хари му направи впечатление, че Пърси явно си е тръгнал от нея.
            — Нямаме си прозорец — взе да се извинява господин Уизли, след което съблече коженото яке и го сложи върху облегалката на стола. — Поискахме си, те обаче очевидно решиха, че ще минем и без прозорец. Сядай, Хари, явно Пъркинс още не е дошъл.
            Момчето се промуши и седна зад писалището на Пъркинс, а господин Уизли прегледа тестето пергаментови листа, което му беше дал Кингзли Шакълболт.
            — Я! — ухили се той, след като извади от купчинката брой на списание, наречено „Дрънкало“. — Дааа! — Разлисти го. — Да, Кингзли е прав, Сириус ще има да се забавлява… Я, това пък какво е?
            През отворената врата тъкмо бе влетяла докладна записка, която кацна да си почине върху хълцукащия тостер. Господин Уизли я разгъна и зачете на глас:
            — „Трета обществена тоалетна бълвачка, този път в Бетнъл Грийн, проучете незабавно случая.“ Направо нелепо…
            — Тоалетна бълвачка ли?
            — Правят номера на мъгълите — свъси се господин Уизли. — Миналата седмица имахме две, едната в Уимбълдън, втората в Елефънт енд Касъл*. Мъгълите пускат водата, ала вместо всичко да изчезне, то, моля ти се… е, представяш си. Клетите мъгъли викат _водопревозчика_… нали така му казваха на оня, дето им оправя тръбите и разни други нещица.
            [* Бетнъл Грийн — бохемски квартал в Лондон с много магазини на млади дизайнери, галерии за съвременно изкуство и битпазар; Уимбълдън — лондонско предградие, където се провежда прочутият международен турнир по тенис; Елефънт енд Касъл — лондонски квартал, недалеч от гара Ватерлоо. — Бел.прев.]
            — Водопроводчика ли?
            — Точно така, него, той обаче направо се шашардисва. Дано заловим извършителя.
            — Аврорите ли ще го търсят?
            — А, не, за тях това е дребна работа, обикновено пращаме Патрула за спазване на магическите закони… А ето го, Хари, и Пъркинс.
            В стаята запъхтян влезе прегърбен възрастен магьосник с къдрава бяла коса — личеше си, че е притеснителен.
            — О, Артър! — простена той отчаяно, без да поглежда момчето. — Добре че си тук, направо се бях видял в чудо, не знаех да стоя ли да те чакам, или не. Току-що изпроводих у вас една сова, но явно сте се разминали… преди десетина минути се получи спешно съобщение…
            — Знам, знам, за тоалетните бълвачки — прекъсна го господин Уизли.
            — Не, остави ги тоалетните, става въпрос за заседанието, където ще изслушат малкия Потър… променили са времето и мястото, започва сега в осем часа и е долу в старата десета съдебна зала…
            — Долу в старата… ама те ми казаха… ох, да ги вземе Мерлин дано!
            Господин Уизли си погледна часовника, ахна и скочи като ужилен от стола.
            — Бързо, Хари, трябвало е да сме там преди цели пет минути!
            Пъркинс се прилепи към шкафовете, а господин Уизли изхвърча от стаята, следван по петите от момчето.
            — Защо са променили часа? — попита Хари, останал без дъх, докато профучаваха покрай помещенията на аврорите, които надзъртаха и ги гледаха как тичат като обезумели.
            Хари имаше чувството, че е оставил всичките си вътрешности върху писалището на Пъркинс.
            — Нищо не разбирам, пак, добре че подранихме, щеше да стане истинска катастрофа, ако беше изтървал заседанието.
            Господин Уизли заби пети точно пред асансьора и натисна припряно копчето „надолу“.
            — Хайде, ИДВАЙ!
            Щом асансьорът изтрополи, решетката се плъзна и двамата нахлуха вътре. На всеки етаж, където спираха, господин Уизли сипеше ядни ругатни и натискаше с цяла длан копчето за деветия етаж.
            — От години никой не е и стъпвал в тия съдебни зали — мърмореше той. — Умът ми не го побира защо са решили да се свират там… освен ако… о, не…
            Точно тогава се качи пълничка магьосница с бокал, над който се виеше пара, и господин Уизли не се доизказа.
            — Атриумът — оповести студеният глас, а решетките се дръпнаха и Хари зърна в далечината златните статуи при шадравана.
            Пълната магьосница слезе, качи се блед като болник магьосник с много покрусено лице.
            — Добро утро, Артър — поздрави той с гробовен глас точно когато асансьорът се спусна още по-надълбоко. — Не те виждам често тук, долу.
            — Имам спешна работа, Боуд — отвърна господин Уизли, който се клатушкаше от нетърпение и хвърляше тревожни погледи към Хари.
            — А, да — рече Боуд, докато оглеждаше с немигащи очи момчето. — Разбира се.
            На Хари не му беше до Боуд в този миг, ала от втренчения поглед не му олекна ни най-малко.
            — Отдел „Мистерии“ — обяви студеният женски глас, но не добави нищо повече.
            — Бързо, Хари! — подкани господин Уизли веднага щом вратата изтрака и се отвори, и двамата забързаха по коридор, съвсем различен от коридорите горе.
            Стените бяха голи, нямаше прозорци и едва в дъното се виждаше една-единствена черна врата, която не се отличаваше с нищо. Хари очакваше да се насочат натам, вместо това обаче господин Уизли го сграбчи за ръката и го затегли наляво към арка, водеща до стълбище.
            — Там долу, там долу — заповтаря той запъхтян, като взимаше по две стъпала наведнъж. — Асансьорът не стига чак дотук… защо ли са го насрочили долу…?
            Слязоха по стълбището и се озоваха в коридор, подобен на прохода за подземието на Снейп в „Хогуортс“ — със стени от груб камък и факли, забучени на конзоли. Дървените врати, които подминаваха, бяха тежки, с метални резета и ключалки.
            — Съдебна зала… десет… май сме наблизо… да.
            Господин Уизли спря като закован пред окадена тъмна врата с огромен железен катинар, после се свлече тежко до стената и сложи ръце върху гърдите си.
            — Хайде, влизай! — рече, останал без дъх, и посочи с палец вратата.
            — Ами вие… вие няма ли да дойдете?…
            — Не, не… не е разрешено. Успех!
            Сърцето на Хари думкаше като обезумял тъпан. Той преглътна шумно, натисна огромната метална брава и пристъпи в съдебната зала.

            Глава осма: Заседанието
            Не се сдържа и ахна. Просторното подземие, където се беше озовал, му бе ужасно познато. Не само го беше виждал, но и _беше влизал_ и друг път в него. Тъкмо тук беше попаднал чрез мислоема на Дъмбълдор, тъкмо тук бе наблюдавал как осъждат съпрузите Лестранж на доживотен затвор в Азкабан.
            Стените бяха иззидани от тъмен камък, едва-едва осветен от факлите. От двете страни на Хари се мержелееха празни пейки, но по най-горните редове бяха насядали доста смътни сенки. Говореха си тихо, а след като тежката врата се затвори подир Хари, в помещението се спусна злокобна тишина.
            Наруши я леден мъжки глас.
            — Закъсняваш.
            — Извинявайте — отвърна притеснен Хари. — Аз… не знаех, че часът е променен.
            — Магисъборът няма вина за това! — изрече гласът. — Днес сутринта ти беше изпратена сова. Заеми си мястото!
            Хари се вторачи в стола насред помещението — по страничните облегалки той имаше вериги. Беше ги виждал как в миг оживяват и оковават този, който сядаше на стола. Стъпките на момчето прокънтяха о каменния под, докато крачеше към мястото си. Приседна плахо на крайчеца и веригите издрънчаха заканително, но не го оковаха. Причерня му, ала въпреки това той вдигна поглед към хората, насядали по пейките горе.
            Бяха към петдесетина, доколкото Хари можеше да различи в сумрака, всичките облечени в мътнолилави мантии, отляво на гърдите с инициала „М“, извезан със сребриста нишка. Бяха вперили в него погледи отвисоко — някои със строго изражение, други с неприкрито любопитство.
            Точно в средата на първия ред се беше разположил министърът на магията Корнелиус Фъдж. Беше възпълен магьосник, който често се разхождаше с отровножълто бомбе, днес обаче се бе разделил с него, както и със снизходителната усмивка, с каквато преди разговаряше с Хари. Отляво на Фъдж седеше едра магьосница с квадратна волева брадичка и съвсем къса побеляла коса — носеше монокъл и изглеждаше отблъскващо. Отдясно на Фъдж имаше друга жена, ала тя се бе дръпнала толкова назад на пейката, че лицето й не се виждаше.
            — Така… — заговори Фъдж. — Обвиняемият се яви… най-после! Можем да започваме. Готови ли сте? — обърна се той към останалите.
            — Да, уважаеми господине — отвърна мазен глас, който Хари познаваше.
            В самия край на първия ред седеше Пърси, братът на Рон. Хари го погледна с надеждата той да му даде някакъв знак, но остана разочарован. Пърси беше забил поглед зад очилата с рогови рамки в пергамента отпред и бе вдигнал перото.
            — Днес, дванадесети август — подхвана с кънтящ глас Фъдж, а Пърси тутакси се впусна да записва, — Магисъборът ще разгледа нарушенията на Наредбата за целесъобразно ограничаване на магьосничеството от невръстни и на Международния указ за секретност, извършени от Хари Джеймс Потър с постоянен адрес „Привит Драйв“ номер четири в Литъл Уингинг, графство Съри. Разпитът се провежда от: Корнелиус Озуолд Фъдж, министър на магията, Амилия Сюзан Боунс, началник на отдел „Охрана на магическия ред“, Долорес* Джейн Ъмбридж, първи заместник-министър на магията. Съдебен писар Пърси Игнациус Уизли…
            [* Долорес — от лат. „dolor“, „болка“. — Бел.прев.]
            — Свидетел на обвиняемия: Албус Перцивал Улфрик Брайън Дъмбълдор — обади се тих глас зад Хари и той се извърна толкова бързо, че чак вратът му изпука.
            През съдебната зала бавно крачеше Дъмбълдор, с дълга мастиленосиня мантия и съвършено спокойно изражение. Дългата му сребриста брада и косата му блещукаха в светлината на факлите, той се изравни с Хари и погледна Фъдж през очилата с рамки като полумесеци, които се крепяха едва-едва върху гърбавия му нос.
            Членовете на Магисъбора започнаха да си шушукат. Всички погледи бяха приковани в Дъмбълдор. Някои от присъстващите изглеждаха раздразнени, други — поуплашени, а две възрастни магьосници на задния ред вдигнаха ръце и му махнаха за поздрав.
            Щом видя Дъмбълдор, Хари усети как го завладява мощно чувство — силна надежда, каквато му вдъхваше песента на феникса. Прииска му се да срещне очите на Дъмбълдор, той обаче дори не се извърна към него — не сваляше поглед от видимо смутения Фъдж.
            — Ооо, Дъмбълдор — измънка объркан министърът. — Аха! Значи сте получили… получили сте съобщението… че променяме мястото и времето на заседанието?
            — Явно съм го изпуснал — отвърна бодро Дъмбълдор. — Но за късмет стана грешка и дойдох в министерството цели три часа по-рано, така че всичко е наред.
            — Да, да… ами… сигурно ни трябва още един стол… аз… Уизли, я…
            — Не се притеснявайте, не се притеснявайте — подвикна весело Дъмбълдор, после извади магическата пръчка, замахна с нея и точно до Хари изневиделица се появи удобно меко кресло, тапицирано с кретон.
            Дъмбълдор седна, долепи връхчетата на дългите си пръсти и огледа над тях с вежливо любопитство Фъдж. Притеснени, членовете на Магисъбора продължаваха да шушукат и да се суетят. Умълчаха се едва след като Фъдж заговори отново:
            — Добре тогава — рече той и зарови из записките си. — Добре. И така. Обвиненията. Ето. — Издърпа от купчинката пред себе си пергаментов лист, пое си дълбоко въздух и зачете: — „Към подсъдимия са отправени следните обвинения: макар веднъж вече да е получил писмено предупреждение от Министерството на магията за подобно провинение, в девет часа и двайсет и три минути вечерта на втори август той съвсем преднамерено и нарочно, с пълното съзнание за деянието си, е направил магия за покровител на място, населено с мъгъли, и то в присъствието на мъгъл, което представлява нарушение на параграф трети от Наредбата за целесъобразно ограничаване на магьосничеството от невръстни, приета през 1875 година, а също и на член тринайсети от Указа за секретност на Международната конфедерация на магьосниците.“ Ти ли си Хари Джеймс Потър с постоянен адрес: „Привит Драйв“ номер четири в Литъл Уингинг, графство Съри? — попита Фъдж и го изгледа свирепо над пергамента.
            — Да — потвърди момчето.
            — Преди три години получавал ли си от министерството официално предупреждение, задето си приложил незаконна магия?
            — Да, обаче…
            — Въпреки това вечерта на втори август измагьосал ли си покровител? — рече Фъдж.
            — Да — каза момчето. — Обаче…
            — Макар и да си знаел, че докато не навършиш седемнайсет години, ти е забранено да правиш магии извън училището?
            — Да, обаче…
            — Макар да си знаел, че се намираш на място, пълно с мъгъли?
            — Да, но…
            — И си бил с ясното съзнание, че съвсем наблизо е имало мъгъл?
            — Да — ядоса се Хари, — обаче направих магията само защото бяхме…
            Магьосницата с монокъла, отляво на Фъдж, го прекъсна с боботещ глас:
            — И си измагьосал истински покровител?
            — Да — потвърди Хари, — защото…
            — Оформен, видим покровител?
            — Какъв покровител…? — не я разбра момчето.
            — Твоят покровител имаше ли си ясно очертани форми? В смисъл, че не е бил просто пара или дим?
            — Да — отвърна Хари, и притеснен, и леко подразнен, — той е елен, винаги е елен.
            — Винаги ли? — избоботи Мадам Боунс. — И преди ли си измагьосвал покровител?
            — Ами да — рече момчето. — Правя го от година и нещо.
            — И си на петнадесет години?
            — Да, но…
            — И си го усвоил в училището?
            — Да, професор Лупин ме научи, когато бях в трети курс, защото…
            — Възхитително! — ахна Мадам Боунс и го огледа от глава до пети. — Истински покровител на тази възраст… направо достойно за възхищение!
            Някои от магьосниците край нея отново се разшушукаха, други кимнаха, трети обаче се свъсиха и заклатиха глави.
            — Тук не обсъждаме доколко възхитителна е направената магия — намеси се заядливо Фъдж, — всъщност колкото по-възхитителна е, толкова по-зле, при положение че момчето я е направило пред очите на един мъгъл!
            Свъсените зашушукаха одобрително, но Хари щеше да си замълчи, ако не беше мазнишкото кимване на Пърси.
            — Направих я заради дименторите! — извика с цяло гърло той, преди някой пак да го е прекъснал.
            Очакваше всички да замърморят отново, ала тишината, спуснала се този път, бе по-тягостна и отпреди.
            — Диментори ли? — попита след малко Мадам Боунс и изви гъстите си вежди толкова високо, че монокълът й за малко да падне. — Какви диментори, момче?
            — Двама диментори, които изникнаха насред пресечката и се нахвърлиха върху мен и братовчед ми.
            — Аха! — възкликна пак Фъдж и огледа със самодоволна ехидна усмивка членовете на Магисъбора, сякаш ги приканваше и те да се позабавляват на шегата. — Така. Да, очаквах да чуем нещо подобно.
            — Диментори в Литъл Уингинг! — рече озадачена Мадам Боунс. — Нещо не разбирам…
            — Нима, Амилия? — попита я със същата подигравателна усмивка Фъдж. — Щом не разбираш, нека ти обясня. Момчето е мислило, мислило и решило, че от дименторите ще излезе чудесна история за първа страница на вестника. Браво! Мъгълите не могат да видят дименторите, нали, момче? Изключително удобно, браво!… Искаш да ти повярваме на думите просто така, без свидетели…
            — Аз не лъжа! — извика Хари и заглуши поредния изблик на шушукане. — Бяха двама, зададоха се от двата края на уличката, изневиделица стана тъмно и страшно студено, братовчед ми ги усети, а аз…
            — Достатъчно! — почти извика Фъдж с надменно изражение. — Ще прощаваш, че прекъсвам тия безспорно добре наизустени измислици…
            Дъмбълдор се прокашля. Членовете на Магисъбора се умълчаха.
            — Всъщност имаме свидетел, видял с очите си дименторите на уличката — оповести той, — освен Дъдли Дърсли, искам да кажа.
            Закръгленото лице на Фъдж се смали, сякаш някой бе изпуснал въздуха от него. Той изгледа Дъмбълдор и после с вид на човек, който се е поокопитил, заяви:
            — Опасявам се, че нямаме време да слушаме врели-некипели. Хайде да приключваме бързо…
            — Ако не греша… — обади се учтиво директорът, — всъщност, дори съм сигурен, че според Хартата на правата, приета от Магисъбора, обвиняемият има право да призове в своя защита свидетели. Нали, Мадам Боунс, и отдел „Охрана на магическия ред“ споделя това становище? — обърна се той към магьосницата с монокъла.
            — Споделя го, и то напълно — потвърди Мадам Боунс.
            — Добре тогава — нервно рече Фъдж. — Къде е този свидетел?
            — Свидетелка — уточни Дъмбълдор, — довел съм я със себе си. Чака отвън пред вратата. Да я…
            — Не… иди ти, Уизли — ревна Фъдж на Пърси, който тутакси скочи от мястото си, изтича надолу по каменните стъпала между пейките на съдебните заседатели и без дори да поглежда към Дъмбълдор и Хари, профуча покрай тях.
            След миг се върна, следван от госпожа Фиг. Тя изглеждаше уплашена и по-смахната отвсякога. Хари си помисли, че поне е можела да смени тези топлинки.
            Дъмбълдор се изправи и преотстъпи креслото си на старицата, а за себе си измагьоса друго.
            — Трите имена? — провикна се Фъдж, след като госпожа Фиг приседна плахо на крайчеца на фотьойла.
            — Арабела Дорийн Фиг — пророни с разтреперан глас бабката.
            — И коя по-точно сте вие? — попита отегчено и високомерно министърът.
            — Живея в Литъл Уингинг, недалеч от Хари Потър — обясни госпожа Фиг.
            — Освен Хари Потър в регистрите не се води друг магьосник или магьосница, които да живеят в Литъл Уингинг — намеси се незабавно Мадам Боунс. — От доста време следим внимателно положението заради… заради някои събития от миналото.
            — Аз съм безмощна — поясни старицата. — Така че не би трябвало да ме има във вашите регистри, нали?
            — Безмощна ли? — възкликна Фъдж и я огледа подозрително. — Ще проверим това. Оставете при сътрудника ми Уизли подробни сведения за произхода си. Всъщност… дали безмощните виждат дименторите? — добави той и погледна първо наляво, сетне и надясно.
            — Виждаме ги, и още как! — възмути се госпожа Фиг.
            Фъдж вдигна вежди и я измери с поглед.
            — Добре тогава — рече равнодушно. — Да чуем какво ще ни разкажете.
            — Към девет вечерта на втори август отидох да купя котешка храна от магазинчето в края на улица „Глициния“ — изрече начаса госпожа Фиг, сякаш го беше научила наизуст, — и чух от пресечката между площад „Магнолия“ и улица „Глициния“ някаква олелия. Приближих се към изхода на уличката и видях да тичат диментори…
            — Да тичат ли? — повтори рязко Мадам Боунс. — Дименторите не тичат, те се плъзгат.
            — Точно това исках да кажа — поправи се старицата и по съсухрените й страни избиха розови петна. — Плъзгат се, значи, по уличката към, както ми се видя, две момчета.
            — Как изглеждаха? — полюбопитства Мадам Боунс и присви очи толкова силно, че ръбът на монокъла се скри в плътта й.
            — Ами едното беше доста едро, а другото слабичко…
            — Не, не — спря я нетърпеливо Мадам Боунс. — Дименторите… опишете тях.
            — А, дименторите ли! — възкликна бабката и червенината плъзна и по врата й. — Бяха грамадни. Грамадни и заметнати с плащове.
            Хари усети как го присвива под лъжичката. Каквото и да кажеше госпожа Фиг, то му звучеше в най-добрия случай така, сякаш е видяла диментор някъде на картинка, а една картинка изобщо не можеше да предаде истината за тези същества: призрачния начин, по който се придвижваха, като че висят на няколко сантиметра над земята, или смрадта на гнилоч, която излъчваха, или страховитото тракане, което издаваха, докато засмукваха въздуха наоколо…
            На втория ред седеше набит магьосник с черни рунтави мустаци, който се наведе и изшушука нещо в ухото на съседката си, магьосница с бухлата коса. Тя се подсмихна и кимна.
            — Грамадни и с плащове — повтори хладно Мадам Боунс, а Фъдж изсумтя презрително:
            — А, такива ли били дименторите! Нещо друго?
            — Ами да — продължи госпожа Фиг. — Усетих ги. Стана много студено, а имайте предвид, че беше гореща лятна вечер. И почувствах… как цялото щастие по белия свят изчезва… и се сетих… ужасни неща…
            Гласът й потрепери и заглъхна.
            Мадам Боунс поразшири очи. Хари видя червени следи под веждата й, там, където се беше впил монокълът.
            — И какво направиха дименторите? — попита тя и момчето усети прилив на надежда.
            — Погнаха малчуганите — отвърна вече по-уверено и силно старицата, а червенината се отдръпна от лицето й. — Едното момче се препъна и падна. Другото отстъпваше назад, мъчеше се да отблъсне диментора. Беше Хари. Опита на два пъти, но пусна само сребриста пара. На третия опит измагьоса покровител, който нападна първия диментор, а сетне, напътстван от Хари, отпъди и втория, надвесил се над братовчед му. Ето това… това се случи… — обобщи някак недодялано бабката.
            Мадам Боунс я изгледа мълком. Фъдж, който дори не беше вдигнал очи към нея, ровеше из книжата пред себе си. Накрая се вторачи доста войнствено в госпожа Фиг.
            — Това, значи, сте видели.
            — Това се случи — повтори тя.
            — Добре тогава — отсече Фъдж. — Свободна сте.
            Старицата премести уплашен поглед от Фъдж към Дъмбълдор, после стана от креслото и затътрузи нозе към вратата. Хари чу как тя се затваря с глух трясък подире й.
            — Свидетелката не беше особено убедителна — отбеляза високопарно Фъдж.
            — Хм, не бих казала — възрази с боботещия си глас Мадам Боунс. — Жената със сигурност описа много точно въздействието при нападение на диментори. Пък и не виждам защо ще твърди, че са били там, ако всъщност не са били.
            — Диментори да се разхождат ей така из мъгълско предградие и после _случайно_ да се натъкнат на магьосник? — изсумтя Фъдж. — Вероятността това да стане е изключително малка. Дори Багман не би се обзаложил, че…
            — О, едва ли някой от нас смята, че дименторите са се оказали там по чисто съвпадение — подметна нехайно Дъмбълдор.
            Магьосницата, чието лице тънеше в мрак, се поразмърда отдясно на Фъдж, другите обаче продължиха да седят като вкаменени и да мълчат.
            — Какво намеквате? — попита ледено Фъдж.
            — Не намеквам нищо, просто смятам, че някой е изпратил дименторите там — отвърна Дъмбълдор.
            — Ако някой наистина е наредил на двама диментори да се разхождат из Литъл Уингинг, заповедта все щеше да се пази при нас! — повиши тон Фъдж.
            — Не и ако напоследък дименторите се подчиняват на заповедите на някого извън Министерството на магията — възрази спокойно Дъмбълдор. — Вече ви изложих, Корнелиус, становището си по въпроса.
            — Точно така, изложихте го — озъби се Фъдж — но аз, Дъмбълдор, нямам никакви основания да смятам, че това становище е нещо повече от измишльотини. Дименторите си стоят в Азкабан и правят каквото им наредим.
            — В такъв случай — продължи Дъмбълдор тихо, но ясно — трябва да се запитаме защо някой от министерството е изпратил на втори август двама диментори на онази уличка.
            В гробовното мълчание, с което бяха посрещнати тези думи, магьосницата отдясно на Фъдж се понаведе напред и Хари я видя за пръв път.
            Заприлича му на голяма белезникава жаба. Беше тантуреста, с повехнало валчесто лице, почти безврата като вуйчо Върнън и имаше много широка увиснала уста. Очите й бяха големи, топчести и леко изпъкнали. Дори черната кадифена панделка, кацнала върху късата й къдрава коса, наподобяваше едра муха, която жената се кани да прилапа с дългия си лепкав език.
            — Председателят на съдебния състав предоставя думата на Долорес Джейн Ъмбридж, първи заместник-министър на магията — оповести Фъдж.
            Магьосницата заговори с трептящ, писклив момичешки гласец, от който Хари се стъписа — беше очаквал едва ли не тя да изквака.
            — Със сигурност съм ви разбрала погрешно, професор Дъмбълдор — рече тя с превзета усмивка, обаче ококорените й кръгли очи си останаха все така студени. — Колко неразумно от моя страна. Ала за хилядна от мига ми се стори, че намеквате как не друг, а Министерството на магията е заповядало да бъде нападнато едно момче!
            Изкиска се със звънливо гласче, от което Хари настръхна целият. Още няколко от членовете на Магисъбора се засмяха заедно с нея. Бе ясно като бял ден, че изобщо не им е до смях.
            — Ако е вярно, че дименторите се подчиняват единствено на заповедите на Министерството на магията, ако е вярно и че преди седмица двама диментори са нападнали Хари и братовчед му, излиза, че именно някой в министерството се е разпоредил за това нападение — обясни любезно Дъмбълдор. — Е, да, възможно е въпросните двама диментори вече да не се подчиняват на министерството…
            — Няма диментори, които не се подчиняват на министерството — сопна се Фъдж, почервенял като домат.
            Дъмбълдор понаклони глава.
            — В такъв случай не се и съмнявам, че министерството ще проведе цялостно разследване и ще установи защо двама диментори са се отдалечили толкова много от Азкабан и защо са нападнали без разрешение.
            — Не вие, Дъмбълдор, решавате какво да прави или да не прави министерството — сряза го Фъдж, вече придобил цикламен оттенък, с какъвто би се гордял и вуйчо Върнън.
            — Разбира се, че не аз решавам — рече сговорчиво директорът. — Просто изразявам увереността си, че няма да оставите случая неизяснен.
            Той се извърна към Мадам Боунс, която намести монокъла и понавъсена, също го погледна.
            — Нека напомня на всички, че поведението на тези диментори, ако те не са родени от развихреното въображение на момчето, не е предмет на това заседание — подвикна Фъдж. — Събрали сме се тук, за да разгледаме нарушенията на Наредбата за целесъобразно ограничаване на магьосничеството от невръстни, извършени от Хари Потър!
            — Разбира се, че сме се събрали точно за това — съгласи се Дъмбълдор, — но присъствието на диментори в онази уличка има пряка връзка със случая. В член седми от наредбата се казва, че магия може да се прави и пред мъгъли при извънредни обстоятелства и тези обстоятелства включват ситуации, когато на опасност е изложен животът на магьосника или магьосниците, а също на мъгълите, присъствали по време на…
            — Хиляди благодарности, знаем какво гласи член седми! — изръмжа Фъдж.
            — Разбира се, че знаете — отвърна вежливо Дъмбълдор. — Значи сме на едно мнение, че магията за покровител, използвана от Хари в този случай, се вмества напълно в извънредните обстоятелства, описани в този член.
            — Да, ако е имало диментори, в което не вярвам.
            — Чухте го от очевидка — прекъсна го Дъмбълдор. — Щом не вярвате в нейната добросъвестност, призовете я отново и я разпитайте още веднъж. Сигурен съм, че тя няма да има нищо против.
            — Аз… няма… няма да… — кипна Фъдж и взе да прехвърля книжата пред себе си. — Аз… държа да приключим още днес, Дъмбълдор.
            — Едва ли възразявате да изслушате още веднъж свидетелката… Не го ли сторите, нищо чудно да допуснете тежка съдебна грешка — отбеляза Дъмбълдор.
            — Тежка съдебна грешка, дрън-дрън! — изкрещя колкото му глас държи Фъдж. — Да сте си правили някога труд да преброите небивалиците, които този хлапак разправя, колкото да прикрие крещящите случаи на злоупотреба с магии извън училището? Сигурно сте забравили хвърковатата магия, която приложи преди три години…
            — Не я направих аз, направи я едно домашно духче! — обади се Хари.
            — ЕТО НА! — ревна Фъдж и заръкомаха театрално по посока на момчето. — Домашно духче! В мъгълска къща! Как не!
            — Въпросното домашно духче в момента работи в училище „Хогуортс“ — напомни Дъмбълдор. — Стига да кажете, мога веднага да го призова за свидетел.
            — Аз… нямам излишно време да слушам някакви си домашни духчета! Пък и не е само това… а кой изду леля си като балон! — изрева Фъдж и заблъска с пестник по писалището отпред, при което прекатури една мастилница.
            — Тогава вие великодушно не предявихте обвинение, защото, предполагам, сте наясно, че и най-добрите магьосници невинаги са в състояние да сдържат чувствата си — припомни спокойно Дъмбълдор, докато Фъдж се опитваше да почисти мастилото, оплискало записките му.
            — А още дори не съм отворил и дума за онова, дето го върши в училището!
            — Министерството няма право да наказва ученици от „Хогуортс“ за училищни провинения, затова поведението на Хари там няма никакво отношение към разглеждания въпрос — рече все така любезно Дъмбълдор, ала този път от гласа му лъхаше хлад.
            — А, така значи! — каза Фъдж. — Не ни влиза в работата какво прави в училището? Така ли смятате?
            — Министерството няма право да изключва ученици от „Хогуортс“, както Ви напомних и вечерта на втори август — отвърна другият мъж. — Нито има право да иззема магически пръчки, докато не докаже убедително обвиненията, напомних Ви и това същата онази вечер на втори август. В достойната Ви за уважение припряност да отстоявате законността явно сам нарушавате някои закони… съвсем неволно, разбира се.
            — Законите могат да бъдат променени — разфуча се Фъдж.
            — Разбира се, че могат — понаклони пак глава Дъмбълдор. — А Вие, Корнелиус, със сигурност правите доста промени. Откакто преди няколко седмици бях помолен да напусна Магисъбора, вече сте започнали да насрочвате процеси с пълен съдебен състав заради някаква си магия, направена от невръстен!
            Неколцина от магьосниците се размърдаха притеснени на местата си. Фъдж стана още по-морав. Затова пък жабестата магьосница отдясно само изгледа с безизразно лице Дъмбълдор.
            — Доколкото ми е известно — продължи той, — все още не е приет закон, според който задачата на Магисъбора е да наказва Хари за всяка магия, която някога е правил. Беше обвинен в конкретно нарушение и се защити. Сега единственото, което можем да сторим и той, и аз, е да чуем Вашата присъда.
            Дъмбълдор отново долепи връхчетата на пръстите си и не каза нищо повече. Фъдж се вторачи в него, очевидно вбесен. Хари се извърна настрани към Дъмбълдор, за да почерпи увереност… съвсем не беше сигурен, че директорът на училището е трябвало да приканя съда да се произнесе. Ала и този път Дъмбълдор сякаш и не забеляза, че момчето се опитва да привлече вниманието му. Продължи да гледа пейките отпред, където всички членове на Магисъбора разговаряха и спореха оживено през шепот.
            Хари заби поглед в краката си. Сърцето му се бе издуло до пръсване и бумтеше ли, бумтеше в гърдите му. Беше очаквал заседанието да продължи по-дълго. Съвсем не беше сигурен, че е направил добро впечатление. Всъщност не бе казал достатъчно. Съжали, че не е обяснил по-подробно за дименторите, как се е препънал и те за малко да целунат и него, и Дъдли…
            На два пъти погледна Фъдж и понечи да отвори уста, ала сърцето му се бе уголемило толкова, че му пречеше да диша… И двата пъти той само си пое дълбоко дъх и пак впери очи в обувките си.
            Сетне шушукането заглъхна. На Хари му се искаше да погледне съдиите, но установи, че е къде-къде по-лесно да изучава връзките на обувките си.
            — Кой е за оправдателна присъда? — избоботи Мадам Боунс.
            Хари отметна рязко глава. Доста от съдиите бяха вдигнали ръце… повече от половината! Той задиша много бързо и се опита да ги преброи, ала Мадам Боунс го изпревари:
            — Кой е за осъдителна присъда?
            Фъдж вдигна ръка, последваха го още петима-шестима души, сред които и магьосницата отдясно, и мустакаткото, и жената с бухлатата коса на втория ред.
            Министърът ги огледа един по един така, сякаш нещо много голямо му е заседнало на гърлото, а после свали ръка. Пое си два пъти дълбоко въздух и каза с глас, разтреперан от сподавената ярост:
            — Добре, много добре… оправдан по всички обвинения.
            — Чудесно! — възкликна бодро Дъмбълдор и скочи на крака, след което извади магическата пръчка, замахна с нея и двете меки кресла изчезнаха като дим. — Е, трябва да вървя! Довиждане!
            И без да погледне дори един-единствен път Хари, изхвърча от подземието.

            Глава девета: Злочестините на госпожа Уизли
            Дъмбълдор си тръгна толкова внезапно, че Хари бе направо стъписан. Продължи да седи на стола с веригите, като се мъчеше да се пребори с изумлението и облекчението. Членовете на Магисъбора ставаха от местата си, говореха помежду си, събираха си книжата и ги слагаха по чантите. Хари също се изправи. Никой не го и забелязваше, освен жабестата магьосница отдясно на Фъдж, която след излизането на Дъмбълдор бе зяпнала момчето. Без да й обръща внимание, Хари се постара да привлече погледа на Фъдж или на Мадам Боунс, та да попита дали е свободен, ала Фъдж явно бе решен да се преструва, че не го вижда, а Мадам Боунс беше заета с чантата си, затова той направи няколко плахи стъпки и понеже никой не му извика да спре, забърза към изхода.
            Последните няколко крачки взе на бегом, отвори с все сила вратата и за малко да се сблъска с господин Уизли, който, блед и притеснен, стоеше точно отпред.
            — Дъмбълдор не ми каза…
            — Оправдаха ме! — възкликна Хари и затвори вратата след себе си. — По всички обвинения!
            Господин Уизли грейна и стисна момчето за раменете.
            — Това е чудесно! Е, не можеха да те обявят за виновен, не и въз основа на доказателства, но въпреки това защо да си кривя душата, не бях съвсем…
            Ала господин Уизли млъкна насред изречението, защото вратата на съдебната зала тъкмо се беше отворила. Отвътре един по един започнаха да излизат членовете на Магисъбора.
            — В името на Мерлин! — възкликна озадачен господин Уизли и придърпа Хари встрани, за да им сторят път. — Нима делото е гледано в пълен състав?
            — Май да — потвърди тихо момчето.
            Докато ги подминаваха, един-двама магьосници кимнаха на Хари, а неколцина, сред които и Мадам Боунс, поздравиха господин Уизли. Повечето обаче извръщаха очи. Едва ли не последни от подземието излязоха Корнелиус Фъдж и жабестата магьосница. Фъдж се държеше така, сякаш господин Уизли и Хари са част от стената, ала магьосницата и този път огледа пътем момчето от горе до долу, все едно го оценява. Най-накрая се появи Пърси. И той като Фъдж се направи, че не вижда баща си и Хари — подмина ги, опънат като струна, навирил нос и понесъл в ръцете си голям пергаментов свитък и цяла връзка резервни пера. Бръчките около устата на господин Уизли станаха малко по-дълбоки, но иначе той не показа с нищо, че е срещнал третия си син.
            — Ще те заведа право у дома, да съобщиш и на останалите радостната новина — рече той и поведе Хари точно когато Пърси забърза нагоре по стълбището към деветия етаж. — Ще те оставя на път за оная тоалетна в Бетнъл Грийн. Хайде…
            — И какво ще правите с тоалетната? — ухили се момчето.
            Сега най-неочаквано всичко му се струваше пет пъти по-смешно отпреди. Хари започваше да осъзнава: бяха го обявили за невинен, връщаше се в „Хогуортс“!
            — А, най-обикновено заклинание против урочасване! — отвърна господин Уизли, докато се качваха по стълбището. — Но важни са не щетите, Хари, а отношението, породило такъв вандализъм. Някои магьосници явно се забавляват до припадък да тормозят мъгълите, това обаче издава нещо много по-дълбоко и отблъскващо и лично аз…
            Господин Уизли млъкна насред изречението. Току-що бяха излезли в коридора на деветия етаж, където само на няколко крачки Корнелиус Фъдж разговаряше тихо с висок мъж с мазна руса коса и бледо лице с остри черти.
            Дочул стъпките им, вторият човек се обърна. И той не се доизказа, само присви студените си сиви очи и се вторачи в Хари.
            — Виж ти… Потър с покровителя — рече хладно Луциус Малфой.
            Хари остана без дъх, сякаш току-що се бе блъснал в непробиваема стена. За последен път бе видял тези студени сиви очи през цепките в качулката на смъртожаден, за последен път беше чул гласа на този мъж да се киска, докато Лорд Волдемор изтезаваше самия него на тъмното гробище. Хари не можеше да повярва, че Луциус Малфой го гледа право в очите, нито че е дошъл тук, в Министерството на магията, и Корнелиус Фъдж разговаря с него — нали само преди няколко седмици Хари бе предупредил Фъдж, че Малфой е смъртожаден!
            — Министърът тъкмо ми разказва, Потър, как си се отървал на косъм — провлече господин Малфой. — Направо изумително! Постоянно успяваш да се изплъзнеш… същинска змия!
            Господин Уизли стисна с все сила Хари за рамото, за да го възпре.
            — Да — заяви момчето, — много ме бива да се измъквам.
            Луциус Малфой вдигна очи към господин Уизли.
            — Я, и Артър Уизли! Какво търсиш тук, Артър?
            — Работя тук — сухо отвърна другият мъж.
            — Е, не точно тук, нали? — вдигна вежди господин Малфой и погледна през рамото на Уизли към вратата. — Мислех, че си на втория етаж… С какво се занимаваше, да отмъкваш мъгълски вещи и после да ги омагьосваш у вас, нали?
            — Не — отсече господин Уизли и впи още по-дълбоко пръсти в рамото на Хари.
            — А вие какво търсите тук? — обърна се Хари към Луциус Малфой.
            — Не смятам, че личните ми дела с министъра ти влизат в работата, Потър — сопна се Малфой и си приглади отпред мантията. Момчето ясно чу тих звънтеж като от пълен със злато джоб. — Не си мисли, че щом си любимецът на Дъмбълдор, всички останали ще се отнасят снизходително към теб… Ще се качим ли в кабинета ви, господин министре?
            — Разбира се, да вървим — отговори Фъдж и обърна гръб на Хари и господин Уизли.
            Докато се отдалечаваха, продължиха да си шушукат. Чак когато те влязоха в асансьора, господин Уизли пусна рамото на момчето.
            — Щом имат общи дела, защо Малфой не чака Фъдж пред кабинета му? — избухна Хари. — Какво търси тук долу?
            — Мен ако питаш, се е опитвал да се промъкне край съдебната зала — отвърна крайно възбуден господин Уизли и погледна през рамо, сякаш за да се увери, че не го подслушва никой. — Искал е да разбере дали са те изключили от училище. Като мина да те оставя вкъщи, ще драсна една бележка на Дъмбълдор, да знае, че Малфой отново е разговарял с Фъдж.
            — Пък и какви ли са тези техни лични дела?
            — Злато, какво друго? — възкликна ядно господин Уизли. — Вече от доста години Малфой от щедро по-щедро раздава пари за какво ли не… Така се сближава с когото трябва… и после иска услуги… например да се отложи приемането на някой закон… О, Луциус Малфой има дебели връзки.
            Дойде асансьорът — беше празен, ако се изключи ятото докладни записки. Щом господин Уизли натисна копчето за атриума и вратата се затвори, те запърхаха около главата му, а той ги разпъди подразнено с ръка.
            — Господин Уизли — рече замислено Хари, — щом Фъдж се среща със смъртожадни като Малфой… щом се срещат насаме, откъде да сме сигурни, че не са го подчинили с проклятието Империус?
            — Не мисли, Хари, че не ни е хрумвало — увери го тихо господин Уизли. — Но Дъмбълдор е на мнение, че Фъдж съзнава напълно какво върши, което, както се изразява самият Дъмбълдор, не е кой знае каква утеха. Но по-добре да не говорим за това точно сега, момчето ми.
            Вратата се отвори и двамата слязоха в почти безлюдния атриум. Магигардът Ерик отново се бе скрил зад „Пророчески вести“. Тъкмо подминаха златния шадраван, когато Хари се сети.
            — Чакайте… — рече той на господин Уизли и след като извади от джоба си кесийката, се върна при шадравана.
            Взря се в лицето на красивия магьосник, но отблизо той му се стори доста слабохарактерен и празноглав. Магьосницата пък си беше лепнала глуповата усмивка, все едно ще се явява на конкурс за красота, а доколкото Хари знаеше нещо за таласъмите и кентаврите, те никога не биха гледали така прехласнато човешки същества, пък били те и най-големите красавци. Само мазнишкото угодничество на домашното духче му се видя правдоподобно. Подсмихна се при мисълта какво ли би казала Хърмаяни, ако зърнеше отнякъде статуята на духчето, преобърна кесийката и изсипа във водата не десет галеона, а всичките пари, които носеше.

            — Знаех си аз! — викна Рон и заби няколко крошета във въздуха. — На теб винаги ти се разминава.
            — Беше невъзможно да не те оправдаят — отсъди Хърмаяни, която, преди Хари да се появи в кухнята, от притеснение беше на ръба на припадъка и сега бе затулила с трепереща ръка очите си, — нямаше в какво да те обвинят, наистина нямаше.
            — Щом всички сте знаели, че ще ми се размине, защо сега се радвате толкова? — усмихна се Хари.
            Госпожа Уизли си бършеше лицето с престилката, а Фред, Джордж и Джини се бяха впуснали в нещо като вихрен боен танц, като си припяваха:
            — Отърва се, отърва се, отърва се…
            — Престанете! Мирясайте най-после! — скара се господин Уизли, макар че и той се усмихваше. — Знаеш ли, Сириус, в министерството беше и Луциус Малфой…
            — Какво? — сепна се другият мъж.
            — Отърва се, отърва се, отърва се…
            — Ей, вие тримата, млъквайте! Видяхме го на деветия етаж, разговаряше с Фъдж, после двамата се качиха заедно в кабинета на Фъдж. Дъмбълдор трябва да знае.
            — Да, ще му кажем непременно — обеща Сириус.
            — Е, да тръгвам, че в Бетнъл Грийн ме чака тоалетна бълвачка. Моли, ще закъснея, поемам дежурството на Тонкс, но Кингзли сигурно ще намине за вечеря…
            — Отърва се, отърва се, отърва се…
            — Фред… Джордж, Джини, престанете! — викна майка им, а баща им излезе от кухнята. — Хари, ела, миличък, да си хапнеш, че на закуска не сложи почти нищо в уста.
            Рон и Хърмаяни се разположиха срещу него — откакто бяха дошли на площад „Гримолд“, не се бяха чувствали толкова щастливи… а главозамайващото облекчение, донейде попарено след срещата с Луциус Малфой, отново завладя Хари. Най-неочаквано мрачната къща му се видя по-топла и гостоприемна, дори Крийчър, пъхнал зурлестия си нос в кухнята да провери откъде идва тази гълчава, сега не му се стори чак такъв грозник.
            — Е, да, след като Дъмбълдор се е застъпил за теб, просто е било невъзможно да те осъдят — отбеляза щастлив Рон, който трупаше по чиниите на всички цели камари картофено пюре.
            — Да, благодарение на него везните се наклониха в моя полза — съгласи се Хари.
            Реши, че ще бъде черна неблагодарност, пък и детинщина да добави: „Жалко само, че не си поприказва с мен. Дори не ме погледна“.
            Още щом си го помисли, и белегът върху челото го парна толкова силно, че той долепи длан до него.
            — Какво има? — притесни се Хърмаяни.
            — Белегът — измънка Хари. — Е, няма значение… напоследък се обажда през цялото време.
            Другите дори и не забелязаха — всички си похапваха сладко и тържествуваха, задето Хари се е измъкнал на косъм, а Фред, Джордж и Джини още продължаваха да пеят. Хърмаяни бе разтревожена, но преди да е изрекла и дума, Рон възкликна щастлив:
            — На бас, че довечера Дъмбълдор ще дойде да го отпразнуваме!
            — Надали ще успее — възрази майка му, която тъкмо слагаше пред Хари огромна чиния с печено пиле. — Точно сега е много зает.
            — ОТЪРВА СЕ, ОТЪРВА СЕ, ОТЪРВА СЕ…
            — МЛЪК! — кресна госпожа Уизли.


            През следващите няколко дни Хари не можеше да не забележи, че на площад „Гримолд“ номер дванайсет все пак има някой, който не прелива от щастие, задето той ще се върне в „Хогуортс“. Щом чу новината, Сириус се бе престорил на безкрайно зарадван — стисна с все сила ръката на Хари и засия като останалите. Не след дълго обаче стана по-навъсен и тъжен и отпреди. Говореше по-рядко с всички, дори с Хари, и прекарваше все повече време затворен горе в стаята на майка си заедно с Бъкбийк.
            — Не трябва да се чувстваш виновен — рече угрижено Хърмаяни, след като няколко дни по-късно Хари сподели чувствата си с нея и Рон. Тримата търкаха един мухлясал долап на третия етаж. — Мястото ти е в „Хогуортс“ и Сириус го знае. Мен ако питаш, се държи себично.
            — Не го съди толкова строго — укори я Рон и смръщено се замъчи да махне мухълчето, лепнало се за пръста му, — и на теб няма да ти е много приятно, ако те затворят сам-самичка в тая къща.
            — Той не е сам! — възрази момичето. — Та нали тук е щабквартирата на Ордена на феникса? Сириус просто се надяваше Хари да дойде да живее с него.
            — Не е вярно — намеси се и Хари и изстиска парцала. — Когато го попитах направо, не ми отговори нищо.
            — Защото не е искал да подклажда излишно надеждите си — поясни мъдро Хърмаяни. — Вероятно и той се е чувствал малко виновен… според мен дълбоко в себе си наистина е искал да те изключат от училище. Тогава и двамата щяхте да сте откъснати от света.
            — Я стига! — ревнаха в един глас Хари и Рон, но момичето само сви рамене.
            — Както искате. Но понякога си мисля, че майката на Рон наистина е права и Сириус не знае кой стои пред него: ти ли, Хари, или баща ти.
            — Значи смяташ, че е изперкал? — разгорещи се Хари.
            — Не, просто смятам, че прекалено дълго е бил самотен — отвърна кротко Хърмаяни.
            Точно тогава в стаята влезе госпожа Уизли.
            — Ама още ли не сте готови? — възкликна тя, след като пъхна глава в долапа.
            — Пък аз си мислех, че ще ни подканиш да си починем — укори я Рон. — Знаеш ли колко мухъл сме изчегъртали, откакто сме тук?
            — Нали уж изгаряхте от желание да помогнете на Ордена! — напомни майка му. — Хайде сега, дайте своя принос да направим щабквартирата обитаема.
            — Чувствам се като домашно духче — запротестира Рон.
            — Е, щом си наясно колко непосилен е животът им, може би ще бъдеш по-деен в СМРАД! — рече обнадеждена Хърмаяни, след като госпожа Уизли отново ги остави сами. — Вероятно няма да е зле да покажем на всички колко е ужасно да чистиш непрекъснато… Бихме могли да обявим почистване на общата стая на „Грифиндор“ с благотворителна цел — за набиране на средства, които да вложим в СМРАД… така ще повишим хем съзнателността, хем средствата.
            — Ще ти дам аз на теб една благотворителност! Я престани да ни надуваш главите с тази СМРАД! — тросна се подразнен Рон, така че да го чуе само Хари.


            Хари усети, че сега, когато наближава краят на ваканцията, си мечтае все по-често за „Хогуортс“: изгаряше от нетърпение да види отново Хагрид, да играе куидич, дори да се поразходи сред зеленчуковите лехи на път за оранжериите, където бяха часовете по билкология. Макар че Хари внимаваше да не се оплаква в присъствието на Сириус, вече не го свърташе в тази потънала в прахоляк и мухъл къща, където половината долапи още бяха залостени и Крийчър бълваше от сумрака какви ли не обиди по адрес на всеки, минал покрай него.
            Това, че живее в щабквартирата на братството, опълчило се срещу Волдемор, вече не му се струваше чак толкова интересно и вълнуващо, колкото преди. Наистина, членуващите в Ордена на феникса редовно наминаваха насам, понякога оставаха и за вечеря, друг път просто си прошепваха набързо нещо, но госпожа Уизли имаше грижата гостите да не са в обсега на ушите (разтегателни и неразтегателни) на Хари и останалите, а никой, дори Сириус, не смяташе, че Хари трябва да знае нещо повече от онова, което бе научил вечерта след пристигането си.
            В последния ден от ваканцията Хари събираше от горната част на дрешника курешките на Хедуиг, когато в стаята влезе Рон, понесъл два плика.
            — Пристигнаха списъците с новите учебници — оповести той и метна единия плик на Хари, който беше стъпил на стола. — Крайно време беше, вече си мислех, че са забравили, друг път ги пращат много по-рано…
            Хари пъхна последните курешки в торбичка и я хвърли над главата на Рон в кошчето за боклук в ъгъла, което я погълна и се оригна звучно. После си отвори писмото. Съдържаше два пергаментови листа: с единия, както винаги, напомняха, че учебната година започва на първи септември, а върху втория бяха изброени учебниците за следващия курс.
            — Има само два нови — отбеляза той, докато четеше списъка. — „Класически заклинания за пети курс“ на Миранда Гошоук и „Теория на отбранителната магия“ на Уилбърт Слинкхард*.
            [* Слинкхард — от „страхливец“ и „твърд“, „суров“ (англ.). — Бел.прев.]
            Пук!
            Фред и Джордж се магипортираха точно до Хари. Той вече им беше свикнал и дори не падна от стола.
            — Питахме се кой ли е сложил в списъка книгата на Слинкхард? — подхвана разговор Фред.
            — Това означава, че Дъмбълдор е намерил нов преподавател по защита срещу Черните изкуства — отбеляза Джордж.
            — Крайно време беше — допълни близнакът му.
            — Какво искаш да кажеш? — попита Хари и скочи долу при тях.
            — Преди няколко седмици подслушахме с разтегателните уши един разговор на нашите — обясни Фред — и подразбрахме, че Дъмбълдор бил страшно затруднен, понеже тази година изобщо не можел да намери човек за предмета.
            — Е, не е изненадващо, всички знаем какво сполетя последните четирима учители — отсъди Джордж.
            — Един изгонен, един мъртъв, един поразен от магия за забрава и един заключен в сандък цели девет месеца — преброи на пръсти Хари. — Да, сега те разбрах.
            — Какво ти става, Рон? — попита Фред.
            Брат му не отговори. Хари се обърна. Рон стоеше вцепенен и гледаше с отворени уста писмото от „Хогуортс“.
            — Какво има? — подвикна припряно Фред и след като застана зад Рон, надзърна през рамото му.
            Той също зяпна от учудване.
            — Префект ли! — възкликна, втренчен невярващо в писмото. — Префект?
            Джордж се завтече, грабна от ръката на Рон плика и го обърна обратно. Хари видя как в дланта на близнака тупва нещо златистоалено.
            — Не може да бъде! — прошепна Джордж.
            — Станала е някаква грешка — отсъди Фред, след което изтръгна писмото от ръката на Рон и го вдигна срещу светлината, все едно го проверява за воден знак. — Кой нормален човек ще вземе да направи Рон префект! — Близнаците извърнаха едновременно глави към Хари и го зяпнаха. — Бяхме повече от сигурни, че ще изберат теб! — възкликна Фред така, сякаш Хари ги е измамил.
            — Мислехме, че Дъмбълдор няма как да не те посочи! — възмути се и Джордж.
            — Нали ти спечели Тримагическия турнир и така нататък — добави Фред.
            — Явно цялото това безумие около магиите е натежало против него — сподели Джордж с близнака си.
            — Ами да — проточи Фред. — Доста бели забърка, мой човек. Е, поне единият от вас двамата знае кое е най-важното в живота.
            Отиде при Хари и го потупа по гърба, а Рон стрелна с изпепеляващ поглед.
            — Префект, моля ви се… на мама Роненцето — префект!
            — Олеле, мама ще полудее от радост! — простена Джордж и метна значката на префект обратно на Рон, сякаш тя може да го зарази.
            Рон, който не бе проронил и дума, пое значката, погледа я и я подаде на Хари, все едно негласно го молеше да потвърди, че е истинска. Хари я взе. Върху грифиндорския лъв бе изписано голямо „П“. В първия си ден като ученик в „Хогуортс“ беше видял съвсем същата значка върху гърдите на Пърси.
            Вратата зейна широко. В стаята влетя Хърмаяни, поруменяла и разрошена. Държеше плик.
            — Пристигнаха ли… пристигнаха ли вашите… — Зърна значката в ръката на Хари и нададе писък. — Знаех си! — възкликна развълнувана и размаха писмото си. — И аз, Хари, и аз!
            — Не — побърза да каже момчето и бутна значката в ръката на Рон. — Не е моя, на Рон е.
            — Какво… каза?
            — Рон е станал префект, не аз — обясни Хари.
            — Рон ли? — ахна Хърмаяни от учудване. — Ама… сигурен ли си? Тоест…
            Тя пламна като рак, когато Рон я изгледа предизвикателно.
            — Върху плика е написано моето име — рече той.
            — Аз… аз… — запелтечи тя, съвсем озадачена. — Ама… аз… Страхотно! Браво на теб, Рон! Наистина си е…
            — Неочаквано — кимна Джордж.
            — Не, защо… — изчерви се още повече Хърмаяни, — Рон е направил толкова… той наистина…
            Вратата зад тях се отвори още по-широко и госпожа Уизли, която я беше бутнала с гръб, влезе заднишком, натоварена с цяла камара току-що изпрани и изгладени мантии.
            — Джини ми каза, че списъците с учебниците най-после са пристигнали — рече тя и огледа един по един пликовете, докато вървеше към леглото, където се зае да реди мантиите на две купчинки. — Дайте ми ги, следобед ще отскоча до „Диагон-али“ да ви купя учебниците, а през това време вие ще си стегнете багажа. Ще се наложи, Рон, да ти взема нова пижамка, тази тук ти е омаляла най-малко с половин педя, направо не мога да повярвам, че растеш толкова бързо… Какъв цвят предпочиташ?
            — Купи му червенка със златно, да му отива на значката — подсмихна се Джордж.
            — На какво да му отива? — попита разсеяно майка му, докато сгъваше чифт кафяви чорапи и ги слагаше върху купчинката на Рон.
            — На значката — повтори Фред с изражение на човек, който бърза час по-скоро да съобщи най-лошото. — На новичката му лъскава значка на префект.
            Госпожа Уизли се бе улисала с пижамата и трябваше да минат миг-два, докато осмисли казаното от Фред.
            — Новичката му какво… ама как така… Рон, да не би да…
            Той й показа значката.
            Подобно на Хърмаяни, и госпожа Уизли нададе писък.
            — Не мога да повярвам! Направо не мога да повярвам! О, Рон, браво на теб! Префект! Като всички в семейството!
            — Ние с Фред какви сме, отрочета на съседите ли? — възмути се Джордж, но майка му само го изтика встрани и прегърна най-малкия си син.
            — Ох, чакай само да разбере баща ти! Много се гордея с теб, Рон, каква прекрасна новина, нищо чудно накрая да станеш и Отличник като Бил и Пърси, това е първата стъпка. Олеле, каква радост насред всичките тревоги, не мога да ти опиша колко съм щастлива, о, мило Роненце…
            Фред и Джордж издаваха зад гърба й силни звуци, все едно се скъсват да повръщат, но тя изобщо не ги чуваше, притискаше Рон в обятията си и обсипваше с целувки лицето му, станало по-червено и от значката.
            — Мамо… недей… мамо, моля ти се — мърмореше той и се мъчеше да я отблъсне.
            Тя го пусна и изрече запъхтяно:
            — Е, какво да бъде? На Пърси купихме сова, но ти, разбира се, вече си имаш.
            — Какво искаш да кажеш? — не повярва на ушите си момчето.
            — Заслужаваш награда! — оповести с много обич майка му. — Какво ще кажеш за комплект новички официални мантии?
            — С Джордж вече му купихме — обади се кисело Фред и погледна така, сякаш искрено съжалява за проявената щедрост.
            — Или нов котел, старият на Чарли е хванал ръжда и се е продънил, или пък нов плъх, само как си го обичаше Скабърс…
            — А не може ли метла, мамо? — попита обнадежден Рон.
            Госпожа Уизли се поумърлуши — метлите си бяха скъпички.
            — Е, не последен модел — побърза да добави момчето. — Но поне… поне да е нова… за разнообразие…
            Госпожа Уизли се подвоуми и се усмихна.
            — Ама, разбира се, че ще получиш метла… но я да вървя, щом ще купувам и нея. Хайде, до скоро… мъничкият ми Рон… префект! И да не забравите да си подредите багажа… префект… ох, олеле, съвсем се обърках!
            Млясна още веднъж Рон по бузата, подсмръкна звучно и излетя като хала от стаята.
            Фред и Джордж се спогледаха.
            — Нали няма да се сърдиш, ако не те цункаме, а, Рон? — попита уж притеснен Фред.
            — Но ако искаш, ще ти направим по един реверанс — подметна Джордж.
            — О, я млъквайте — озъби се брат им.
            — Или какво? — попита Фред и се ухили злобничко. — Ще ни накажеш след часовете ли?
            — Ще се радвам да видя това — прихна и Джордж.
            — Като нищо ще ви накаже, ако не внимавате! — намеси се ядосана Хърмаяни.
            Близнаците се запревиваха от смях, а Рон промърмори:
            — Остави ги, Хърмаяни.
            — Трябва да внимаваме в картинката, Джордж — рече уж разтреперан Фред, — че с тия двама началници…
            — О, да, по всичко личи, че окончателно е свършено с дните, когато нарушавахме законите — поклати глава Джордж.
            И с поредното отчетливо „пук!“ близнаците отново се магипортираха.
            — Ах, тези двамата! — вбеси се Хърмаяни и се вторачи в тавана, понеже от горния етаж долиташе кикотът на Фред и Джордж. — Не им обръщай внимание, Рон, ще се пръснат от завист.
            — А, едва ли — усъмни се Рон, също зяпнал нагоре. — Винаги повтарят, че префекти ставали само тъпанарите и натегачите… И все пак — добави той малко по-радостно — никога не са имали нови метли! Жалко, че не отидох с мама да си избера… е, не й е по джоба да ми купи „Нимбус“, но нали излезе нов модел „Чистометка“… би било супер… точно така, ще ида за всеки случай да й кажа, че харесвам чистометките…
            Той изхвърча от стаята, оставяйки Хари и Хърмаяни сами.
            Кой знае защо, Хари нямаше никакво желание да среща погледа й. Извърна се към леглото, взе купчинката чисти мантии, които госпожа Уизли беше оставила, прекоси стаята и отиде при куфара си.
            — Хари! — повика го плахо Хърмаяни.
            — Браво на теб! — поздрави я той толкова сърдечно, че прозвуча съвсем превзето, сетне добави, все така без да я поглежда: — Блестящо! Префект! Страхотно!
            — Благодаря ти — отвърна Хърмаяни. — Аз… Ще ми услужиш ли с Хедуиг, да съобщя на нашите? Ще се зарадват много — ако не друго, поне знаят какво е „префект“.
            — Да, разбира се, иска ли питане — възкликна Хари със същия ужасно превзет глас, който сякаш не беше негов. — Взимай я!
            Надвеси се над куфара, сложи на дъното му мантиите и затършува из него, все едно, че търси нещо, а Хърмаяни прекоси стаята и повика Хедуиг да слезе от дрешника. Мина известно време. Хари чу как вратата се затваря, но продължи да рови из куфара и само се ослуша: единствените звуци идваха от празната картина върху стената, която отново хихикаше, и кошчето за боклук в ъгъла, задавило се с курешките на совата.
            Изправи се и погледна зад себе си. Хърмаяни беше излязла, нямаше я и Хедуиг. Хари се върна бавно при леглото, отпусна се на него и се загледа невиждащо към долния край на дрешника.
            Съвсем беше забравил това, че в пети курс се избират префекти. Уплашен до смърт да не го изключат от училище, въобще не се бе сетил, че значките вече пътуват към един или друг. Но ако все пак си беше спомнил… ако все пак си беше помислил… какво ли щеше да очаква?
            „Е, не точно това“, искрено пошушна тихият му вътрешен глас.
            Хари се смръщи и захлупи лице върху дланите си. Защо да си криви душата: ако знаеше, че значките вече са разпратени, щеше да очаква една от тях да пристигне при него, а не при Рон. Дали това не значеше, че е нагъл като Драко Малфой? Дали и той не се смяташе за нещо повече от останалите? Дали наистина бе убеден, че е по-достоен от Рон?
            „Не“, отвърна предизвикателно гласчето.
            „Наистина ли е така?“, запита се Хари в отчаян опит да си изясни чувствата.
            „Аз съм по-добър в куидич — отбеляза гласецът. — Но не и в другите неща.“
            Точно така си беше, Хари не беше по-добър в уроците. Но нали имаше и уроци извън училището? Имаше и премеждия, които те тримата с Рон и Хърмаяни бяха изживели заедно още от първите си дни в „Хогуортс“ и с които понякога се бяха излагали на далеч по-голяма опасност от това да ги изключат…
            „Е, Рон и Хърмаяни бяха с мен почти през цялото време“, напомни вътрешният гласец на Хари.
            „Точно така, почти — взе да спори той сам със себе си. — Нали не бяха с мен, когато се борих с Куиръл… Не бяха с мен, когато победих Риддъл и базилиска. Не бяха с мен и когато отблъснах дименторите в нощта, преди Сириус да избяга. Не бяха с мен и на гробището онази нощ, когато Волдемор се завърна…“
            Както и вечерта, когато бе пристигнал тук, го обзе чувството, че е недооценен. „Определено съм направил повече! — възмути се той. — Направил съм повече и от двамата.“
            „Ами ако… ако Дъмбълдор не избира префектите въз основа на това, че са се изложили на какви ли не опасности? — отбеляза искрено вътрешният му гласец. — Ако се ръководи от други съображения… Рон очевидно притежава нещо, което ти нямаш…“
            Хари отвори очи, загледа се през пръстите си в крачката на дрешника, наподобяващи краката на граблива птица, и си спомни думите на Фред: „Кой нормален човек ще вземе да направи Рон префект…“
            Засмя се презрително. След миг се отврати от самия себе си.
            Рон не беше молил Дъмбълдор да му дава значка на префект. Нямаше никаква вина. Нима той, Хари, най-добрият му приятел, ще се сърди като малко дете само защото не е получил значка, ще се присмива на Рон зад гърба му заедно с близнаците, ще му развали радостта, когато за пръв път той го е изпреварил в нещо?
            В същия миг Хари чу стъпките на Рон, който се качваше по стълбите. Стана от леглото, намести очилата и се насили да се усмихне точно когато приятелят му влезе тичешком в стаята.
            — Настигнах я в последния момент! — оповести той радостно. — Обеща, ако може, да ми купи „Чистометка“.
            — Страхотно! — възкликна Хари и с облекчение установи, че гласът му вече не звучи толкова престорено. — Виж какво, Рон… браво на теб, приятелю.
            Усмивката върху лицето на Рон помръкна.
            — И през ум не ми е минавало, че ще дадат значката на мен! — поклати той глава. — Все си мислех, че ти ще станеш префект.
            — Не, не… аз забърках доста бели! — повтори Хари думите на Фред.
            — Вярно си е — съгласи се Рон. — Ами… дали да не си приготвим багажа, а?
            Не можеха да се начудят как вещите им се бяха разпрострели навсякъде. Почти цял следобед събираха книгите, учебниците и другите неща, пръснати из цялата къща, и ги редяха обратно в куфарите. На Хари му направи впечатление, че Рон непрекъснато мести значката си на префект — първо я остави върху нощното шкафче, сетне я пъхна в джоба на джинсите си, след това пак я извади и я сложи върху сгънатите мантии, сякаш за да провери как червеното ще стои върху черното. Едва след като в стаята се отбиха Джордж и Фред, които предложиха да му я закрепят на челото с магия за трайно залепване, Рон я уви грижовно в кафявите чорапи и я заключи в куфара.
            Към шест вечерта от „Диагон-али“ се завърна госпожа Уизли, понесла цяла камара книги и дълъг пакет, увит в дебела амбалажна хартия, който Рон пое от нея с въжделена въздишка.
            — Не си играй да я разопаковаш сега, хората вече идват за вечеря, всички слизайте долу! — разпореди се тя, ала още щом обърна гръб, Рон разкъса трескаво хартията и огледа прехласнат новата метла от горе до долу.
            Над отрупаната трапеза в подземната кухня госпожа Уизли бе окачила ален плакат, на който пишеше:

            ЧЕСТИТО НА НОВИТЕ ПРЕФЕКТИ РОН И ХЪРМАЯНИ!

            За пръв път тази ваканция Хари я виждаше в такова добро настроение.
            — Рекох си, вместо обикновена вечеря да си направим малко празненство — обясни тя на Хари, Рон, Хърмаяни, Фред, Джордж и Джини, след като слязоха долу при нея. — Баща ти и Бил вече са тръгнали насам, Рон. Пратих им и на двамата по една сова, много са _щастливи_ — допълни майка му, грейнала.
            Фред завъртя очи.
            Сириус, Лупин, Тонкс и Кингзли Шакълболт вече бяха там, а малко след като Хари си взе един бирен шейк, пристигна с потропване и Лудоокия Муди.
            — Я, Аластор! Радвам се, че си тук — викна весело госпожа Уизли, след като Лудоокия си свали наметалото. — Откога се каним да те помолим… Ще надзърнеш ли в писалището във всекидневната да видиш какво се спотайва вътре? Не искахме да го отваряме, да не е някоя гадория.
            — Дадено, Моли…
            Яркосиньото око на Муди се завъртя нагоре и се втренчи през тавана на кухнята.
            — Във всекидневната, значи… — промърмори той, а гледецът се присви. — Писалището в ъгъла ли? А, да, ето го… точно така, богърт… да се кача ли да го разкарам оттам, Моли?
            — Не, не, ще се оправя сама по-късно — дари го с щастлива усмивка госпожа Уизли. — А сега си пийни нещо. Имаме малко празненство… — Тя посочи аления плакат. — Четвърти префект в семейството — обясни разнежено госпожа Уизли и разроши косата на Рон.
            — Префект, значи? — ревна Муди, като нормалното му око беше насочено към Рон, а магическото пак се врътна, за да огледа главата му отстрани.
            Хари изпита твърде неприятното чувство, че окото се впива в него, и се приближи към Сириус и Лупин.
            — Е, моите поздравления! — възкликна Муди, който продължаваше да гледа с нормалното око Рон, — хората, облечени във власт, винаги си навличат неприятности, но Дъмбълдор сигурно смята, че можеш да устоиш на повечето заклинания, в противен случай нямаше да те издигне…
            Рон не се беше замислял за това и се поуплаши, точно тогава обаче пристигнаха баща му и Бил и това му спести усилието да отговаря на Муди. Госпожа Уизли беше толкова весела, че дори не възропта, задето водят със себе си и Мъндънгус. Той беше облечен в дълъг балтон, странно издут на най-невероятни места, но отказа да го съблече и да го сложи при наметалото на Муди.
            — Е, време е за наздравица! — оповести господин Уизли, след като всички получиха по нещо за пиене. Той вдигна бокала си. — За Рон и Хърмаяни, новите префекти на „Грифиндор“!
            Рон и Хърмаяни засияха, когато всички пиха за тяхно здраве и после им изръкопляскаха.
            — Аз пък не съм била префект — рече бодро Тонкс иззад Хари, а останалите отидоха до масата да си вземат от храната. С доматеночервената си коса, дълга чак до кръста, Тонкс изглеждаше като по-голяма сестра на Джини. — Ръководителят на моя дом заяви, че ми липсвали някои задължителни качества.
            — Какви например? — попита Джини, която си избираше печени картофи.
            — Например умението да се държа прилично — отвърна магьосницата.
            Джини прихна, Хърмаяни погледна така, сякаш не знае дали да се смее, и накрая се измъкна от положението, като отпи голяма глътка бирен шейк и се задави.
            — Ами ти, Сириус? — полюбопитства Джини, след като потупа Хърмаяни по гърба.
            Застанал точно до Хари, Сириус избухна в своя гръмък смях, подобен на кучешки лай.
            — Кой ще ме направи мен префект, постоянно ни наказваха с Джеймс. Виж, Лупин беше послушно момче и си заслужи значката.
            — Предполагам, че Дъмбълдор се е надявал да повлияя поне мъничко на най-добрите си приятели — отбеляза Лупин. — Излишно е да ви казвам, че се провалих с гръм и трясък.
            Най-неочаквано настроението на Хари се подобри. Ето, и баща му не е бил префект! Празненството тутакси му се видя много по-весело и забавно, той напълни чинията си с храна и усети прилив на обич към всички в кухнята.
            Рон се беше впуснал да превъзнася в захлас новата си метла пред всеки, готов да го слуша.
            — За нула време вдига сто километра в час, бива си я, нали? Като си помисля, „Комета двеста и деветдесет“ лети с осемдесет, и то, според „Летящи метли“, само при силен попътен вятър!
            Хърмаяни вглъбено излагаше пред Лупин възгледите си за правата на домашните духчета.
            — Искам да кажа, че е като сегрегацията на върколаците! И всичко идва от това, че магьосниците са си въобразили как превъзхождат всички останали…
            Госпожа Уизли беше подхванала с Бил поредната разправия за косата му.
            — Погледни се, не можеш да я срешеш, а на красивото ти лице ще отива далеч по-добре къса коса, нали, Хари?
            — О, не знам — отвърна Хари, донякъде притеснен, че му искат мнението, и се отправи към Фред и Джордж, които се бяха усамотили заедно с Мъндънгус в един ъгъл.
            Старецът млъкна, щом зърна момчето, обаче Фред намигна на Хари и му махна да се приближи.
            — Не се притеснявай — рече той на Мъндънгус, — Хари е наш човек, финансира начинанията ни.
            — Виж какво ни е донесъл Дънг — възкликна Джордж и протегна длан към Хари.
            Беше пълна с нещо като спаружени черни шушулки. Макар да бяха напълно неподвижни, отвътре се чуваше лекичко потракване.
            — Семена от отровна пипакула — оповести Джордж. — Трябват ни за лъготийките, но са включени в Списъка със забранени за масова търговия вещества, клас В, та се оказа ужасно трудно да се сдобием с тях.
            — И така, Дънг, десет галеона за всичките — предложи Фред.
            — Я не се занасяй, знаеш ли колко се намъчих, докато ги спипам! — възропта Мъндънгус и разшири още повече кървясалите си очи с увиснали под тях торбички. — Да ме прощавате, момчета, ама им искам двайсет галеона и нито кнут по-малко.
            — Ей, голям майтапчия е този Дънг! — обърна се Фред към Хари.
            — Най-голямата му шега досега беше да ни поиска цели шест сикли за торбичка с игли от бодливец.
            — Внимавайте — предупреди ги тихо Хари.
            — Че защо? — учуди се Фред. — Няма никаква опасност, мама още си е заплесната по нашия префект Рон.
            — Да, но Муди може да е насочил окото си към вас — отбеляза Хари.
            Мъндънгус погледна притеснен през рамо.
            — Ами да, колко му е да ни гледа — изсумтя той. — Добре, момчета, нека бъде вашата, десет галеона, ако ги вземете веднага.
            — Браво, Хари! — провикна се въодушевен Фред, след като Мъндънгус си изпразни джобовете в протегнатите ръце на близнаците и повлече нозе към масата. — Я да ги занесем горе…
            Хари ги проследи с поглед, изведнъж го обхвана леко безпокойство. Току-що му беше хрумнало, че рано или късно господин и госпожа Уизли все ще научат за шегобийницата и могат да попитат откъде Фред и Джордж са взели пари. Неотдавна му се беше сторило лесно да подари на близнаците наградата си от Тримагическия турнир, но какво ли щеше да стане, ако това доведеше до поредната семейна разправия и се повтореше историята с Пърси? Дали госпожа Уизли пак щеше да чувства Хари като роден син и след като разбереше, че той е отговорен Фред и Джордж да се впуснат в поприще, според нея неподходящо за децата й?
            Хари още стоеше там, където го бяха оставили близнаците, без да усеща друго, освен странна гузна тежест в стомаха си, когато чу някой да говори за него. Гласът на Кингзли Шакълболт бе толкова гърлен и силен, че надвика олелията в помещението.
            — … защо Дъмбълдор не е направил Хари префект? — попита той.
            — Сигурно си има причини — отвърна Лупин.
            — Но това щеше да е проява на доверие. Лично аз така бих постъпил — настоя Кингзли, — особено пък при положение, че в „Пророчески вести“ се заяждат през ден с него…
            Хари не се обърна — не искаше Лупин и Кингзли да разберат, че ги е чул. Изобщо не беше гладен, но последва Мъндънгус към масата с ястия. Радостта му от празненството се изпари точно толкова бързо, както се бе и появила, и вече му се прииска да се качи горе и да си легне.
            С онова, което беше останало от носа му, Лудоокия Муди подуши пилешката кълка и след като се увери, че не е посипана с отрова, отхапа голямо парче.
            — Дръжката е от испански дъб, подсилена е с лак против уроки и има вградено противовибрационно устройство — обясняваше Рон на Тонкс.
            Госпожа Уизли се прозина широко.
            — Е, ще ида да се оправя с оня богърт и ще си лягам… Артър, гледай да не се заседават, чу ли? Лека нощ, Хари, миличък.
            Тя излезе от кухнята. Хари остави чинията и се зачуди дали може да последва примера й, без да привлече внимание.
            — Добре ли си, Потър? — избоботи Муди.
            — Да, добре съм — излъга той.
            Муди отпи глътка от шишенцето, което носеше винаги у себе си, и погледна косо с яркосиньото си око Хари.
            — Я ела насам, имам нещо, което сигурно ще ти се види интересно — повика го той.
            Извади от вътрешния джоб на мантията си стара изпомачкана магьосническа снимка.
            — Първият Орден на феникса — изръмжа Муди. — Намерих я снощи, докато си търсех резервната мантия невидимка, понеже Подмор така и не ми върна най-хубавата, какво да се прави, липсва му възпитание… Та си рекох, сигурно всички ще искат да я видят.
            Хари пое снимката. От нея го гледаха няколко души — някои му махаха, други си слагаха очилата.
            — Ето ме и мен — посочи Муди, макар да беше излишно. Нямаше как да не го разпознае, въпреки че на снимката косата му още не бе побеляла и носът му си беше цял-целеничък. — Тези до мен са Дъмбълдор и от другата страна Дедалус Дигъл… това тук е Марлин Маккинън, убиха я половин месец след като се щракнахме на снимката, изтребиха цялото й семейство. А тези тук са Франк и Алис Лонгботъм…
            Хари го присви под лъжичката, когато погледна Алис Лонгботъм: макар да не я беше виждал, кръглото й добродушно лице му беше много познато, понеже синът й Невил бе истинско копие на майка си.
            — Клетите те — простена Муди. — По-добре да бяха умрели, отколкото това… ето я и Емелин Ванс, вече се запозна с нея, а това тук, както сам виждаш, е Лупин… Бенджи Фенуик, и той си отиде, горкият, намерихме само късчета от него… я се мръднете — добави Лудоокия, взрян в снимката, и човечетата по нея се отдръпнаха встрани, та отпред да излязат онези, които не се виждаха добре. — Това тук е Едгар Боунс… брат на Амилия Боунс, избиха заедно с него и семейството му, беше велик магьосник… Стърджис Подмор… колко младичък изглежда… Карадок Дирборн, половин година по-късно изчезна безследно, дори не намерихме трупа му… Хагрид, разбира се, си е все същият… Елфиъс Дож, вече го познаваш, съвсем бях забравил, че навремето се подвизаваше с тая смешна шапка… Гидиън Прюет, петима смъртожадни едва успяха да надвият него и брат му Фейбиън… двамата загинаха като истински герои… хайде, дръпнете се, де… — Фигурките върху фотографията се посбутаха и скритите отзад излязоха на преден план. — Това тук е братът на Дъмбълдор — Абърфорт, срещал съм го един-единствен път, странна птица е той… ето я и Доркас Медоус, Волдемор я уби собственоръчно… Сириус, още с къса коса… и… и… ето, мислех си, че това тук сигурно ще ти е интересно.
            Сърцето на Хари подскочи. От снимката го гледаха засмени майка му и баща му… седяха от двете страни на дребничък мъж с воднисти очички, когото момчето веднага позна: беше Опаш, предателят, издал на Волдемор къде се намират родителите на Хари и допринесъл за гибелта им.
            — Е? — попита Муди.
            Хари се взря в покритото му с белези и вдлъбнатини лице. Муди явно смяташе, че му е направил страхотна услуга.
            — Да — рече той и се помъчи да се усмихне. — Ама… знаете ли, току-що се сетих, че съм забравил да сложа в багажа…
            Не му се наложи да измисля какво точно е забравил, защото Сириус се обади:
            — Какво е онова там, Лудоокия?
            Муди се обърна към него.
            Хари това и чакаше: излезе крадешком и забърза нагоре по стълбите, преди някой да се е усетил.
            И той не знаеше защо се е стъписал толкова, та нали беше виждал и друг път майка си и баща си на снимка, пък и познаваше Опаш… Сега обаче те изникнаха пред него точно когато ги очакваше най-малко… На никого няма да му е приятно, помисли си гневно…
            А и на снимката бяха заобиколени от толкова много щастливи лица… Бенджи Фенуик, разкъсан на парчета, и Гидиън Прюет, загинал като герой, и съпрузите Лонгботъм, обезумели по време на изтезанията… всички те махаха радостни от снимката, без и да подозират, че са обречени… е, на Муди това можеше и да му се струва интересно… но на Хари му беше свило сърцето.
            Доволен, че отново е сам, се качваше по стълбището, покрай стената с препарираните глави на домашни духчета, ала малко преди да стигне до първия етаж, дочу шум. Във всекидневната някой ридаеше безутешно.
            — Кой е там? — провикна се Хари.
            Не му отговориха, но и риданията не заглъхнаха. Той изкачи по две наведнъж останалите стъпала, прекоси площадката и отвори вратата на всекидневната.
            Една женска фигура се бе свила с магическата пръчка в ръка до стената, тънеща в мрак, и хлипаше ли, хлипаше. В петното лунна светлина върху мръсния протрит килим се беше проснал Рон… мъртъв.
            Хари остана без дъх. Стори му се, че подът се е продънил и той е хлътнал надолу, мозъкът му се вледени… Рон — мъртъв, не, беше невъзможно…
            Не… не можеше да е мъртъв… та нали беше долу в кухнята!
            — Госпожо Уизли? — повика я прегракнало Хари.
            — „Р-ридикулус!“ — проплака госпожа Уизли и насочи треперещата пръчка към трупа на Рон.
            Прас!
            Той се превърна в тялото на Бил, с широко отворени изцъклени очи, проснат по гръб с разперени ръце. Госпожа Уизли се разрида още по-неудържимо.
            — „Р-ридикулус!“ — простена тя отново.
            Прас!
            Там, където допреди малко бе трупът на Бил, изникна мъртвият господин Уизли — очилата му бяха отхвръкнали на една страна, по лицето му се стичаше струйка кръв.
            — Не! — извика госпожа Уизли. — Не… „Ридикулус! Ридикулус! РИДИКУЛУС!“
            Прас! Мъртвите близнаци. Прас! Мъртвият Пърси. Прас! Мъртвият Хари…
            — Махнете се оттам, госпожо Уизли! — изкрещя момчето, загледано в собствения си труп на земята. — Нека някой друг…
            — Какво става?
            В стаята тичешком влетя Лупин, следван по петите от Сириус, зад тях трополеше тежко и Муди. Лупин премести поглед от госпожа Уизли към мъртвия Хари на пода и тутакси осъзна какво става. Извади пръчката и изрече твърдо и отчетливо:
            — „Ридикулус!“
            Тялото на Хари изчезна. Над мястото, където бе лежало, увисна сребристо кълбо. Лупин замахна повторно с пръчката и кълбото се изгуби в облаче дим.
            — Ох… ох… ох!… — опита да си поеме въздух госпожа Уизли, после ревна на глас и захлупи лице върху дланите си.
            — Моли! — заговори мрачно Лупин, след като отиде при нея. — Моли, недей…
            След миг тя прислони глава върху рамото му и продължи да хлипа.
            — Беше някакъв си богърт, Моли — взе да я утешава той и да я потупва по рамото. — Някакъв нахален богърт…
            — Виждам ги м-мъртви през цялото време — простена на рамото му госпожа Уизли. — През цялото в-време! С-сънувам ги…
            Сириус се взря в мястото върху килима, където беше лежал богъртът, превъплътил се в мъртвия Хари. Муди пък се беше извърнал към момчето, което избягваше погледа му. Имаше странното усещане, че откакто е излязъл от кухнята, той го е следил през цялото време с магическото си око.
            — Н-не казвайте на Артър — примоли се, хлипайки, госпожа Уизли и взе да бърше трескаво с ръкав очите си. — Не… не… не искам да узнава… бива ли да съм толкова глупава…
            Лупин й подаде носна кърпа, в която тя се изсекна.
            — Ужасно съжалявам, Хари! Какво ли си помислил за мен? — рече тя с пресеклив глас. — За нищо не ставам, не мога да се отърва от някакъв си богърт…
            — Не говорете така — Хари се помъчи да се усмихне.
            — Т-толкова с-съм притеснена — сподели госпожа Уизли и от очите й пак рукнаха сълзи. — Половината семейство е в Ордена, ще… ще… ще бъде истинско чудо, ако минем през това изпитание здрави и невредими… а и П-пърси не ни говори… ами ако се случи н-нещо ужасно и така и не се помирим с него? Какво ще стане, ако ни убият нас с Артър, кой ще… ще… ще се грижи за Рон и Джини?
            — Престани, Моли! — скара й се Лупин. — Сега не е като предишния път. Орденът е по-подготвен, имаме преднина, наясно сме какво е намислил Волдемор…
            Щом чу името, госпожа Уизли изписка уплашено.
            — Стига, Моли, крайно време е да свикнеш с това име… виж какво, не мога да ти обещая, че няма да пострадаме, никой не може да ти обещае подобно нещо, но сега сме в много по-голяма безопасност от миналия път. Тогава ти не беше в Ордена, не разбираш. Миналия път съотношението беше едно към двайсет в полза на смъртожадните и те ни изтребваха наред…
            Хари отново се сети за снимката, за сияещите лица на майка си и баща си. Знаеше, че Муди още го наблюдава.
            — Не се притеснявай за Пърси — намеси се най-неочаквано Сириус. — Ще се опомни, ще видиш. Въпрос е само на време Волдемор да започне да действа открито, а стори ли го, цялото министерство ще се втурне да ни моли за прошка. Ама не съм сигурен, че ще им я дам — допълни той с горчивина.
            — Колкото до това кой ще се грижи за Рон и Джини, ако вие с Артър случайно загинете — допълни с едва доловима усмивка Лупин, — ти какво си мислиш, че ще ги оставим да умрат от глад ли?
            Госпожа Уизли се усмихна през сълзи.
            — Ама че съм глупава! — пророни тя отново и си избърса очите.
            Но когато след десетина минути затвори вратата на стаята след себе си, Хари не смяташе, че госпожа Уизли е глупава. Още виждаше майка си и баща си, грейнали в усмивка срещу него от старата измачкана снимка, без дори да подозират, че и техният живот, и животът на мнозина други е към своя край. Пред очите му отново и отново изникваше богъртът, който се превъплътяваше ту в един, ту в друг от семейство Уизли и се преструваше на умрял.
            В белега върху челото внезапно го проряза остра болка, а стомахът му се сви на топка.
            — Я стига! — строго каза Хари и разтърка белега, докато болката отслабваше.
            — Първият признак на лудостта е да си говориш сам — обади се лукав гласец от празната картина върху стената.
            Хари не му обърна внимание. Никога в живота си не се беше чувствал толкова стар — стори му се направо невероятно, че само допреди час се е притеснявал за някаква си шегобийница и се е ядосвал за това кой е получил значка на префект.

            Глава десета: Луна Лъвгуд
            През нощта Хари спа неспокойно. Майка му и баща му ту изникваха, ту пак изчезваха от неговите сънища, без да промълвят и думица, госпожа Уизли ридаеше над трупа на Крийчър, а Рон и Хърмаяни, с корони на главите, я наблюдаваха, после за кой ли път Хари тръгваше по коридор, завършващ със заключена врата. Събуди се рязко, с белег, който го наболяваше, и видя, че Рон вече се е облякъл и му говори нещо.
            — Хайде, побързай, че мама се е разфучала, само повтаря, че сме щели да изпуснем влака…
            В къщата цареше страшна суматоха. Докато се обличаше възможно най-бързо, Хари научи, че Фред и Джордж си омагьосали куфарите да слязат с летене долу, та да не ги мъкнат, ала те се блъснали право в Джини, повалили я и тя се търкаляла презглава цял етаж, чак до вестибюла, затова сега госпожа Блек и госпожа Уизли крещяха колкото им глас държи:
            — МАЛОУМНИЦИ ТАКИВА, АМИ АКО Я БЯХТЕ ОСАКАТИЛИ…
            — ГАДНИ МЕЛЕЗИ, ДА СКВЕРНЯТ ДОМА НА МОИТЕ ПРЕДЦИ…
            Хърмаяни влетя развълнувана в стаята точно когато Хари си обуваше кецовете. Хедуиг беше кацнала на рамото й, а в ръцете си тя носеше и наежения Крукшанкс.
            — Нашите току-що върнаха Хедуиг. — Совата услужливо политна нагоре и кацна върху кафеза си. — Готов ли си?
            — Ей сега. Джини добре ли е? — попита Хари и си сложи припряно очилата.
            — Госпожа Уизли я позакърпи — обясни Хърмаяни. — Сега обаче Лудоокия е надал вой, че не можело да тръгнем, докато не се появял Стърджис Подмор, конвоят не бил пълен, липсвал един човек.
            — Какъв конвой? — учуди се Хари. — Нима ще ходим и до гара Кингс Крос под конвой?
            — Не ние, а ти трябва да се движиш под конвой — поправи го момичето.
            — Но защо? — подвикна подразнен Хари. — Нали Волдемор се спотайвал? Да не искаш да ми кажеш, че ще изскочи иззад някоя боклукчийска кофа, за да ме ликвидира?
            — Не знам, само ти предавам думите на Лудоокия — отвърна разсеяно Хърмаяни и си погледна часовника, — но ако не тръгнем, наистина ще изпуснем влака…
            — ЕЙ ВИЕ, СЛИЗАЙТЕ НАЙ-ПОСЛЕ ДОЛУ, АКО ОБИЧАТЕ! — ревна госпожа Уизли, а Хърмаяни скочи като ужилена и излезе тичешком от стаята.
            Хари сграбчи Хедуиг, пъхна я най-безцеремонно в кафеза и като тътреше куфара, заслиза след Хърмаяни по стълбите.
            Госпожа Блек се дереше злостно от портрета, но на никого не му беше до това да дърпа завесите — шумотевицата във вестибюла така и така щеше да я събуди отново.
            — Ти, Хари, ще дойдеш с мен и Тонкс — извика госпожа Уизли с надеждата да надкрещи писъците:
            — МЪТНОРОДИ! ОТРЕПКИ! МРЪСНИ ИЗЧАДИЯ!…
            — Остави куфара и совата, Аластор ще има грижа за багажа… Олеле, Сириус, нали Дъмбълдор ти каза „не“!
            До Хари, който тръгна да прескача куфарите, задръстили вестибюла, за да стигне при госпожа Уизли, бе изникнало черно куче с вид на мечок.
            — Ама наистина… — възкликна отчаяна госпожа Уизли. — Добре де, ти ще си носиш последиците.
            Отвори с рязко движение вратата и излезе навън, под мъждивото септемврийско слънце. Хари и кучето я последваха. Вратата се затръшна и крясъците на госпожа Блек тутакси заглъхнаха.
            — Къде е Тонкс? — учуди се Хари и се огледа, докато слизаха по каменното стълбище пред номер дванайсет, което изчезна веднага щом стъпиха на тротоара.
            — Чака ни ей там — отговори сковано госпожа Уизли и извърна очи от черното куче, подтичващо до Хари.
            На ъгъла ги пресрещна стара жена. Имаше ситно накъдрена побеляла коса и си беше нахлупила морава капела с огромна периферия.
            — Здрасти, Хари! — намигна му тя. — Я да побързаме, а, Моли? — добави бабката и си погледна часовника.
            — Знам, знам — простена госпожа Уизли и ускори крачка, — но Лудоокия настоя да сме изчакали Стърджис… Жалко, че Артър не успя и този път да издейства коли от министерството… но сега Фъдж не му дава и празна мастилница да вземе от там… _Как ли_ мъгълите се придвижват без магия…
            Едрото черно куче току джафкаше радостно, припкаше около тях, погваше гълъбите или си гонеше опашката. Хари не се сдържа и прихна. Сириус беше живял доста време в къщата като затворник. Госпожа Уизли нацупи устни почти като леля Петуния.
            За двайсетина минути стигнаха пеша до гара Кингс Крос, като по пътя не се беше случило нищо интересно, освен че за огромна радост на Хари Сириус уплаши до смърт две-три котки. Влязоха в гарата и започнаха да се разхождат при бариерата между девети и десети перон. Изчакаха наоколо да няма много хора, после един по един небрежно се облягаха на бариерата и с лекота се прехвърляха на перон Девет и три четвърти, където експрес „Хогуортс“ бълваше сажди и пушек и където гъмжеше от ученици и техни близки. Хари вдъхна от познатата миризма и усети как се ободрява… Наистина се връщаше в училището…
            — Дано другите не се забавят — притесни се пак госпожа Уизли и се извърна назад, към арката от ковано желязо над перона, откъдето влизаха новодошлите.
            — Хубаво куче, Хари! — провикна се високо момче с коса, наплетена на ситни плитчици.
            — Благодаря ти, Лий — отвърна ухилен той, а Сириус замаха неистово с опашка.
            — О, най-после — възкликна с облекчение госпожа Уизли, — ето го и Аластор с багажа, вижте го само…
            Нахлупил ниско над различните си очи фуражка на носач, Муди мина с куцукане под арката, като буташе количка, на която бяха накамарени куфарите им.
            — Всичко е наред — прошепна той на госпожа Уизли и Тонкс, — мисля, че не ни следят…
            След броени секунди на перона се появи и господин Уизли заедно с Рон и Хърмаяни. Почти бяха разтоварили багажа от количката на Муди, когато дойдоха и Фред, Джордж и Джини, придружавани от Лупин.
            — Някакви спънки? — избоботи Муди.
            — Не — отвърна Лупин.
            — Въпреки всичко ще се оплача на Дъмбълдор от Стърджис — закани се Муди, — за втори път тази седмица не се явява. Вече и на него не може да се разчита, не само на Мъндънгус.
            — Е, пазете се — рече Лупин и се ръкува поред с всички. Най-накрая стигна до Хари и го потупа по рамото. — Ти също, Хари. И да внимаваш.
            — Не си търси белята и си отваряй очите на четири — заръча и Муди, след като също се ръкува с него. — И не забравяйте всички… мислете много какво пишете. Ако имате някакво съмнение, не го споделяйте в писмо.
            — Беше ми страшно приятно да се запозная с вас — изчурулика Тонкс и прегърна Хърмаяни и Джини. — Надявам се да се видим скоро.
            Екна предупредителна свирка и учениците, които още стояха по перона, се втурнаха към влака.
            — Бързо, бързо — заподканя уплашена госпожа Уизли, като прегръщаше който й се изпречи пред очите, а Хари притисна два пъти до себе си. — Пишете… не правете щуротии… ако сте забравили нещо, ще ви го пратим… сега се качвайте на влака… по-бързо…
            Едрото черно куче се изправи за миг на задни лапи и опря предните о раменете на Хари, ала госпожа Уизли изтика момчето към вратата на вагона и изсъска:
            — Ох, Сириус, дръж се поне малко като куче!
            — Чао! — провикна се Хари през отворения прозорец, след като влакът потегли, а Рон, Хърмаяни и Джини, които стояха до него, замахаха.
            Фигурите на Тонкс, Лупин, Муди, госпожа и господин Уизли се смалиха бързо, ала черното куче беше хукнало покрай прозореца, като въртеше опашка. Хората, размазани силуети по перона, се превиваха от смях, докато го гледаха как гони композицията, после тя навлезе в завой и Сириус се скри.
            — Не биваше да идва с нас — каза разтревожена Хърмаяни.
            — Недей да правиш от мухата слон — укори я Рон. — От доста месеци не е виждал дневна светлина, клетият!
            — Е, не можем цял ден да стоим тук и да си бъбрим — плесна с ръце Фред, — имаме да обсъждаме с Лий важни дела. Чао!
            Двамата с Джордж се изгубиха надясно по коридора.
            Влакът се движеше все по-бързо, къщите се стрелкаха покрай стъклата, пътниците се полюшваха, както си стояха прави.
            — Ами… да си потърсим купе вече? — предложи Хари.
            Рон и Хърмаяни се спогледаха.
            — Ами… — поколеба се Рон.
            — Ние с Рон трябва да отидем във вагона за префекти — намеси се притеснена Хърмаяни.
            Рон не гледаше към Хари, неочаквано се беше съсредоточил върху ноктите на лявата си ръка.
            — А, така ли! — възкликна Хари. — Хубаво.
            — Едва ли ще се наложи да стоим там през целия път — побърза да добави Хърмаяни. — В писмата пишеше, че трябва да получим от двамата Отличници указания и после от време на време да патрулираме по коридорите.
            — Добре, де — повтори Хари. — Значи… може би по-късно ще се видим.
            — Да, определено — обеща Рон и стрелна предпазливо с очи приятеля си. — Хич не ми се ходи там, предпочитам да… но няма как, налага се, само да не си помислите, че ми е приятно, аз да не съм Пърси — заключи предизвикателно.
            — Знам, че не си — увери го Хари и той се усмихна.
            Но докато Хърмаяни и Рон влачеха по посока на локомотива куфарите заедно с Крукшанкс и Пигуиджън в кафеза, на Хари му се стори, че е изгубил нещо. Никога досега не бе пътувал без Рон в експрес „Хогуортс“.
            — Хайде, ела — подкани Джини, — ако се поразмърдаме, може би ще успеем да им запазим места.
            — Добре — съгласи се Хари и грабна в едната ръка кафеза на Хедуиг, а в другата — дръжката на куфара.
            Запроправяха си път по коридора, като надзъртаха през остъклените врати в купетата, всичките вече пълни. Хари нямаше как да не забележи, че мнозина го зяпат заинтригувано, а не един и двама побутват съседите си и им го сочат. След като се натъкна на такова отношение в пет поредни вагона, той се сети, че цяло лято статиите в „Пророчески вести“ го бяха представяли като лъжец и самохвалко. Запита се посърнал дали тези, които сега го заглеждат и си шушукат, са повярвали на измислиците.
            В най-крайния вагон се натъкнаха на Невил Лонгботъм, съученик на Хари, и той като него петокурсник от „Грифиндор“ — кръглото му лице бе плувнало в пот, понеже момчето се мъчеше едновременно да тътри куфара си и да удържи жабата Тревър, която непрекъснато се дърпаше.
            — Здрасти, Хари! — поздрави го задъхано. — Здравей, Джини… навсякъде е заето… не мога да си намеря място…
            — Как така е заето? — възкликна Джини, която се беше промушила зад Невил и бе надзърнала в следващото купе. — Тук има място, вътре е само Луда Лъвгуд…
            Невил изпелтечи нещо от рода, че не искал да притеснява никого.
            — Я не се занасяй — прихна Джини, — какво толкова ще я притесниш!
            Плъзна вратата и издърпа куфара вътре в купето. След нея влязоха Хари и Невил.
            — Здрасти, Луна — рече Джини, — нали нямаш нищо против да седнем тук?
            Момичето до прозореца вдигна очи. Беше с чорлава мръсноруса коса чак до кръста, съвсем белезникави вежди и изпъкнали очи, придаващи й вечно учуден вид. Хари тутакси разбра защо Невил е предпочел да подмине купето. Момичето си изглеждаше доста чалнато… вероятно защото беше заболо магическата пръчка зад ухото си — да не я изгуби, или защото се бе окичило с наниз коркови тапи от бирен шейк, или пък защото четеше наопаки някакво списание. Луна плъзна поглед покрай Невил и се взря в Хари. Кимна.
            — Благодаря — усмихна й се Джини.
            Хари и Невил наблъскаха върху поставката за багажа трите куфара и кафеза на Хедуиг и седнаха. Луна ги зяпна над преобърнатото списание — то се казваше „Дрънкало“. За разлика от другите човеци на нея явно не й се налагаше да мига толкова често. Не откъсваше поглед от Хари, който бе седнал точно срещу нея и вече горчиво съжаляваше.
            — Добре ли изкара лятото, Луна? — попита Джини.
            — Да — отвърна отнесено другото момиче, без да откъсва очи от Хари. — Да, прекарах си много хубаво. Ти си Хари Потър — допълни то.
            — Знам — рече Хари.
            Невил прихна. Луна насочи светлите си очи към него.
            — А теб не те знам кой си.
            — Никой не съм — побърза да каже Невил.
            — Не е вярно! — подвикна Джини. — Невил Лонгботъм, Луна Лъвгуд. Луна е в моя курс, само че е от „Рейвънклоу“.
            — „Има ли нейде дар по-голям от ум бърз, пъргав и прям?“ — изрецитира напевно Луна.
            Вдигна списанието, за да скрие лицето си, и се умълча. Хари и Невил се спогледаха учудено. Джини едва се сдържа да не се засмее.
            Експрес „Хогуортс“ продължаваше да трополи и вече препускаше с пълна пара из голото поле. Денят бе странен, неустановен. Вагонът уж бе окъпан в слънчева светлина, а след миг над влака надвисваха зловещи сиви облаци.
            — Познайте какво ми подариха за рождения ден! — обади се Невил.
            — Още едно всепомниче ли? — рече Хари, сетил се за чуднотийката с вид на стъклено топче, която бабата на Невил му бе пратила в усилията си да подобри пословично слабата му памет.
            — Не — каза Невил. — Не че не ми трябва, понеже онова го изгубих още преди сто години… Я вижте…
            С ръката, в която не стискаше с все сила Тревър, бръкна в ученическата чанта, порови из нея и извади някакво подобие на сиво кактусче в саксийка, ала вместо с бодли, беше покрито с нещо като циреи.
            — Кактус тарикатикус — оповести той с безпределна гордост.
            Хари зяпна нещото. То туптеше леко и имаше зловещия вид на поразен от болест вътрешен орган.
            — Голяма рядкост — поясни грейнал Невил. — Не знам дали го има дори в училищните оранжерии. Изгарям от нетърпение да го покажа на професор Спраут. Чичо Алджи ми го донесе от Асирия. Ще видя дали мога да взема разсад от него.
            Хари знаеше, че любимият предмет на Невил е билкологията, но наистина не проумяваше за какво му е притрябвало това недоразвито растение.
            — Прави ли… нещо? — попита той.
            — Прави какво ли не! — увери го гордо Невил. — Притежава изумителен защитен механизъм. Я подръж за малко Тревър…
            Стовари жабата върху коленете на Хари и извади от ученическата чанта паче перо. Изпъкналите очи на Луна Лъвгуд отново изникнаха над преобърнатото списание, за да проверят какво прави Невил. Той вдигна кактуса тарикатикус на една линия с очите си, прехапа език, избра си местенце и боцна растението с острия връх на перото.
            От всичките му цирейчета на тънки смрадливи струйки шурна тъмнозелена течност, която опръска тавана, прозорците и цялото списание на Луна Лъвгуд. Джини успя да вдигне навреме длани към лицето си и се сдоби само с нещо като слузеста зелена шапка, Хари обаче държеше Тревър да не избяга и не можа да се предпази. Течността вонеше на оборски тор.
            Невил, който също бе напръскан целият, тръсна глава, за да махне слузта поне от очите си.
            — Из… извинявайте — запелтечи той. — Опитвам за пръв път… и през ум не ми е минавало, че смрадливият сок е толкова… но вие не се бойте, не е отровен — допълни той притеснен, когато Хари се изплю на пода… цялата му уста бе пълна с течността.
            Точно тогава вратата на купето се плъзна и се отвори.
            — О… здравей, Хари — изрече нервно някой. — Хммм, май моментът е неподходящ.
            С ръката, в която не държеше Тревър, Хари си избърса стъклата на очилата. На вратата стоеше красиво момиче с дълга лъскава черна коса, което му се усмихваше: Чо Чан, търсачката от отбора по куидич на „Рейвънклоу“.
            — О… здравей — рече Хари безизразно.
            — Ами аз… — подхвана Чо. — Минавах само да ви кажа здрасти… Хайде, чао.
            Поруменяла, затвори вратата и си замина. Хари се отпусна върху седалката и простена. Би предпочел Чо да го беше заварила в компанията на страхотни веселяци, превиващи се на шегата, която току-що е пуснал, а не с Невил, с тая Луда Лъвгуд и с жабата в ръце, още по-малко покрит със смрадливия сок, който се стичаше от него.
            — Няма страшно! — викна бодро Джини. — Вижте, за нула време ще се отървем от тая гадост. — Тя извади магическата пръчка. — „Очисти!“
            Смрадливият сок изчезна.
            — Извинявайте! — повтори тихо Невил.
            Рон и Хърмаяни не се появиха цял час, през това време количката със закуските вече беше отминала. Хари, Джини и Невил си бяха изяли тиквените пасти и тъкмо си разменяха картички от шоколадови жаби, когато вратата на купето пак се плъзна и при тях влязоха двамата им приятели, понесли Крукшанкс и Пигуиджън, който писукаше в кафеза си.
            — Умирам от глад — оповести Рон, след което сложи совата си до клетката на Хедуиг, грабна от Хари една от шоколадовите жаби и се хвърли на мястото до него.
            Махна припряно обвивката, отхапа главата на жабата и затворил очи, се облегна, сякаш е капнал от умора.
            — Всеки дом си има по двама префекти петокурсници — обясни много недоволна Хърмаяни и седна. — По едно момче и едно момиче.
            — Да видим ще познаете ли кой е префект на „Слидерин“! — възкликна Рон, без да отваря очи.
            — Малфой — отвърна начаса Хари, убеден, че и най-големите му страхове са се сбъднали.
            — Ами да! — рече горчиво Рон, след което лапна и останалата част от шоколадовата жаба и си взе друга.
            — И оная смотана _крава_ Панси Паркинсън — допълни злостно Хърмаяни. — Умът ми не го побира как е станала префект, при положение че е по-тъпа и от смачкан трол…
            — А кои са префекти на „Хафълпаф“? — полюбопитства Хари.
            — Ърни Макмилан и Хана Абът — побърза да каже Рон.
            — И Антъни Голдстайн и Падма Патил — на „Рейвънклоу“ — уточни Хърмаяни.
            — Беше с Падма Патил на Коледния бал — намеси се тих гласец.
            Всички се извърнаха към Луна Лъвгуд, втренчила се немигащо над своето „Дрънкало“ в Рон. Той преглътна шоколадовата жаба.
            — Да, знам — рече някак изненадан.
            — Ама на нея не й е харесало — уведоми го Луна. — Разправя, че не си се държал особено кавалерски, изобщо не си я канил да танцувате. Лично аз мога да мина и без танци — допълни тя замислено. — Не си падам по тях.
            Пак се скри зад своето списание. Рон се загледа с отворена уста в корицата, сетне се извърна към Джини с надеждата да получи от нея някакво обяснение, ала сестра му бе захапала кокалчетата на пръстите си, за да не избухне в смях. Озадачен, Рон поклати глава и си погледна часовника.
            — От време на време трябва да патрулираме по коридорите — обясни той на Хари и Невил, — ако някой върши бели, можем да го наказваме. Ох, само да ми паднат в ръчичките Краб и Гойл…
            — Не бива да злоупотребяваш с положението си, Рон! — отсече Хърмаяни.
            — Да, как ли не, иди го кажи това на Малфой — подметна ехидно той.
            — Нима ще паднеш толкова ниско като него?
            — Не, само ще се постарая да натрия носовете на приятелчетата му, преди той да е сторил нещо на моите.
            — Внимавай, Рон…
            — Ще накарам Гойл да преписва нещо, ще се пръсне от яд, страшно мрази да пише — закани се доволен Рон. Направи кисела физиономия, все едно му е много трудно да се съсредоточи, вдигна ръка, за да се престори, че пише, и снишил глас, избоботи като Гойл: — „Не е хубаво… да приличам… на маймунски… задник.“
            Всички прихнаха, но най-гръмогласно се засмя Луна Лъвгуд. Изписка толкова шумно, че Хедуиг се събуди и плесна възмутено с криле, а Крукшанкс изсъска и се метна на рафта за багажа. Луна се запревива така, че списанието падна от ръцете й, плъзна се по краката й и тупна на пода.
            — Ама че смешно!
            Изпъкналите й очи плувнаха в сълзи, тя едвам си поемаше дъх и не сваляше поглед от Рон. Крайно смутен, той се извърна към другите, които вече се смееха на неговото изражение и на продължилия прекалено дълго кикот на Луна Лъвгуд — хванала се за корема, тя се клатушкаше напред-назад.
            — Какво толкова му е смешното? — свъси се Рон.
            — Маймунски… задник! — повтори момичето все така с ръце там, където са ребрата й.
            Докато всички зяпаха Луна, която се заливаше от смях, Хари погледна списанието на пода и забеляза нещо, което го накара да се наведе и да го вдигне. Когато беше преобърнато наопаки, не можеше да разбере какво е нарисувано на корицата, сега обаче забеляза, че на нея има доста нескопосана карикатура на Корнелиус Фъдж — Хари го позна само заради отровножълтото бомбе. В едната си ръка Фъдж стискаше торба злато, с другата душеше таласъм. Под карикатурата пишеше: „Докъде ще стигне Фъдж, за да се докопа до «Гринготс»?“
            Отдолу се мъдреха темите и на другите статии в списанието:

            Корупция в Лигата по куидич
            Как „Тътшил Торнадос“ се изкачват в класирането
            Разбулени са тайните на древните руни
            Сириус Блек: злодей или жертва?

            — Мога ли да хвърля едно око? — попита заинтригуван Хари Луна.
            Тя кимна, без да сваля очи от Рон — още не можеше да си поеме дъх.
            Хари разлисти книжката и погледна съдържанието. Съвсем беше забравил списанието, което Кингзли бе дал на господин Уизли, за да го занесе на Сириус, но явно бе същият брой на „Дрънкало“.
            Намери страницата и, развълнуван, отгърна на статията.
            И към нея имаше доста слаба карикатура — ако не беше текстът, Хари така и нямаше да се досети, че това е Сириус. На нея той бе застанал с извадена магическа пръчка върху купчина човешки кости. Материалът беше озаглавен така:

            СИРИУС — НАИСТИНА ЛИ Е ТОЛКОВА ЧЕРЕН, КОЛКОТО ГО ИЗКАРВАТ?
            Жесток сериен убиец или невинна рок звезда?

            Наложи се Хари да прочете няколко пъти подзаглавието, докато се увери, че го е разбрал правилно. Откога ли Сириус беше рок звезда?

            Вече четиринайсет години се смята, че Сириус Блек е масов убиец, изтребил дванайсет невинни мъгъли и един магьосник. Преди две години, след дръзкото му бягство от Азкабан, Министерството на магията предприе най-широкомащабното издирване в своята история. Никой от нас не се и съмняваше, че той трябва да бъде заловен и върнат при дименторите.
            НО ДАЛИ НАИСТИНА Е ТАКА?
            Преди известно време на бял свят излязоха стъписващи нови доказателства, че Блек може и да не е извършител на престъпленията, заради които е бил изпратен в Азкабан. Според Дорис Пъркис, която живее на „Акантия Уей“ номер осемнайсет в Литъл Нортън, Блек вероятно дори не е присъствал на местопрестъплението.
            „Хората всъщност не знаят, че Сириус Блек е артистичен псевдоним — заяви госпожа Пъркис. — Истинското му име е Стъби Бордман, вокалист на нашумялата група «Караконджовците» оттеглил се от сцената преди близо петнайсет години, когато на концерт в църквата на Литъл Нортън го удариха с ряпа по ухото. Познах го веднага щом видях снимката във вестника. Стъби няма как да е извършил тези престъпления, защото въпросната вечер двамата с него имахме романтична вечеря на свещи. Писах на министъра на магията и очаквам той всеки момент да оневини напълно Стъби, известен още и като Сириус.“

            Хари дочете статията и загледа невярващо страницата. Реши, че може би е някаква шега и че сигурно списанието често отпечатва пародии. Разлисти нататък книжката и намери материала за Фъдж.

            Министърът на магията Корнелиус Фъдж отрича, че преди пет години, когато е бил избран да оглави Министерството на магията, е възнамерявал да поеме управлението и на магьосническата банка „Гринготс“. Винаги е твърдял, че не иска нищо друго, освен да си „сътрудничи в дух на разбирателство“ с пазителите на нашето злато.
            НО ДАЛИ НАИСТИНА Е ТАКА?
            Неотдавна източници, близки до министър Фъдж, разкриха, че най-съкровеното му желание било да сложи ръка върху запасите от злато на таласъмите и че ако се налагало, нямало да се поколебае да прибегне и до сила.
            „Няма да му е за пръв път — довери човек от министерството. — Приятелите му го наричат Душманина на таласъми. Само да го чуете какви ги приказва, когато смята, че не го слушат чужди хора: не може да се нахвали колко таласъми бил наредил да изтребят, колко да издавят, колко да бутнат от някоя сграда, колко да изтровят и накълцат на салата…“

            Хари се отказа да чете повече. Фъдж си имаше много недостатъци, но чак пък да заповядва да кълцат таласъмите на салата! Прелисти нататък списанието. През няколко страници се зачиташе: обвинение, че „Тътшил Торнадос“ ще спечелят първото място в Лигата по куидич с изнудване, изтезания и незаконни промени в размерите на метлите… интервю с магьосник, който се кълнеше, че бил стигнал с „Чистометка шест“ чак до Луната и като доказателство бил донесъл оттам цял чувал лунни жаби… статия за древните руни, която ако не друго, обясняваше защо Луна чете „Дрънкало“ наобратно. Според списанието, ако гледаш наобратно руните, си щял да разчетеш заклинание, с което да превръщаш ушите на враговете си в зелеви листа. На фона на всички небивалици в „Дрънкало“ твърдението, че Сириус бил вокалист на „Караконджовците“, си звучеше направо достоверно.
            — Има ли нещо интересно? — попита Рон, след като Хари затвори списанието.
            — Как ще има! — отсече Хърмаяни още преди Хари да е успял да отвори уста. — Всички знаят, че в „Дрънкало“ човек ще прочете само глупости.
            — Извинете, но баща ми е главен редактор на списанието — обади се Луна, с вече не чак толкова замечтан глас.
            — Ама аз… исках… — смути се Хърмаяни. — Е, срещат се и интересни неща… В смисъл че…
            — Върни ми го, ако обичаш — обърна се ледено Луна към Хари и след като се наведе, издърпа списанието от ръцете му.
            Разлисти го на петдесет и седма страница, преобърна го решително и се скри зад него точно когато вратата на купето се отвори за трети път.
            Хари се обърна — беше очаквал този момент, но от това не му стана по-леко да види Драко Малфой, който стоеше между приятелчетата си Краб и Гойл и му се хилеше.
            — Какво има? — тросна се войнствено Хари още преди Малфой да е отворил уста.
            — Дръж се прилично, Потър, или ще те накажа! — провлече Малфой, който с пригладената си руса коса и издадената си брадичка много приличаше на баща си. — Нали знаеш, за разлика от теб ме направиха префект, което ще рече, че пак за разлика от теб имам право да налагам наказания.
            — Така си е — потвърди Хари, — но пак за разлика от мен си гадняр, затова се разкарай оттук и ни остави на мира.
            Рон, Хърмаяни, Джини и Невил прихнаха. Малфой сви устни.
            — Я кажи, Потър, как се чувстваш, след като те пренебрегнаха заради Уизли? — попита той.
            — Млъквай, Малфой! — озъби се Хърмаяни.
            — Както гледам, май бръкнах право в раната — пак се ухили той. — Е, Потър, внимавай в картинката, защото ще вървя след теб като куче, докато не те спипам в нарушение.
            — Вън! — кресна Хърмаяни и се изправи.
            Все така ухилен, Малфой хвърли още един злобен поглед към Хари и излезе, следван по петите от Краб и Гойл. Хърмаяни затръшна подире им вратата на купето и се извърна към Хари, който веднага долови, че и тя като него е разбрала за какво намеква Малфой и се е ядосала.
            — Я дай по още една шоколадова жаба — подкани Рон, който очевидно не бе забелязал нищо.
            Хари не можеше да му обясни пред Невил и Луна. Пак си размени разтревожен поглед с Хърмаяни и впери очи в прозореца.
            Преди му се струваше, че е забавно Сириус да го изпрати до гарата, сега обаче най-неочаквано осъзна колко безразсъдно и направо опасно е… Хърмаяни се беше оказала права… Сириус не биваше да идва. Ами ако господин Малфой беше забелязал черното куче и бе казал на Драко? Ами ако се беше досетил, че семейство Уизли, Лупин, Тонкс и Муди знаят къде се укрива Сириус? Или си беше чисто съвпадение, че Малфой подметна как щял да върви след него като куче?
            Движеха се все по на север, а денят беше все така неустановен. Дъждът току започваше да потропва по прозорците, но някак нерешително и колебливо, сетне слънцето надникваше плахо иззад облаците, колкото отново да се скрие зад тях. Когато се спусна мрак и фенерите по купетата светнаха, Луна сви на руло своето „Дрънкало“, прибра го старателно в чантата си и започна да оглежда спътниците си един по един.
            Хари бе долепил чело до прозореца и се опитваше да зърне в далечината „Хогуортс“, ала нощта беше безлунна и прашното стъкло бе цялото в дъждовни капки.
            — Време е да се преобличаме! — подкани ги Хърмаяни.
            Двамата с Рон си закачиха старателно върху гърдите значките на префекти. Хари видя как Рон си гледа отражението в стъклото.
            Най-после влакът забави ход и се чу обичайната гълчава, когато всички се спуснаха да си събират багажа и домашните любимци, за да са готови за слизане. Рон и Хърмаяни бяха длъжни да наглеждат учениците, затова повериха Крукшанкс и Пигуиджън на Хари и останалите и отново изчезнаха от купето.
            — Ако искаш, мога аз да нося тази сова — предложи Луна на Хари и се пресегна да вземе кафеза на Пигуиджън, а Невил пъхна внимателно Тревър във вътрешния си джоб.
            — О… благодаря — рече Хари и след като й връчи едната клетка, стисна по-здраво кафеза на Хедуиг.
            Излязоха от купето и усетили върху лицата си първия повей на щипещия вечерен вятър, се сляха с навалицата в коридора. Запъплиха бавно към изхода. Хари долови мириса на боровете покрай пътеката, водеща към езерото. Слезе на перона, огледа се и нададе ухо да чуе познатите викове: „Първокурсниците насам… първокурсниците…“
            Вместо това обаче непознат женски глас се провикна жизнерадостно:
            — Първокурсниците да се строят в редица ето тук! Всички първокурсници при мен!
            Към Хари се зададе поклащащ се фенер и той видя в светлината му издадената брадичка и строгата прическа на професор Гръбли-Планк, магьосницата, която миналата година бе замествала за известно време Хагрид в часовете по грижа за магически създания.
            — Къде е Хагрид? — попита той на висок глас.
            — Нямам представа — отвърна Джини, — но я да се дръпнем, препречили сме пътя.
            — А, да…
            После потокът от ученици ги раздели и всеки продължи нататък сам по перона и през гарата. Понесен от тълпата, Хари присви очи в мрака с надеждата да зърне Хагрид — той трябваше да е някъде наблизо, на момчето му се искаше огромният му приятел да е тук, толкова си беше мечтало да го види. Но от него нямаше и следа.
            „Не може да е напуснал — повтаряше си Хари, докато заедно с всички останали минаваше бавно през тясната врата, за да излезе на пътя. — Сигурно е настинал…“
            Затърси с очи Рон и Хърмаяни, за да ги пита какво мислят за повторната поява на професор Гръбли-Планк, тях обаче ги нямаше наоколо и той се остави множеството да го понесе по умития от дъжда тъмен път пред гарата в Хогсмийд.
            Там чакаха стотината файтони без коне, които откарваха до замъка всички ученици без първокурсниците. Хари им хвърли бегъл поглед, обърна се, за да потърси с очи Рон и Хърмаяни, а сетне отново впери очи във файтоните.
            Вече не бяха без коне. В тях бяха впрегнати някакви странни същества. Ако трябваше да им даде име, Хари вероятно би ги нарекъл коне, макар че наподобяваха смътно и влечуго. Бяха ужасно мършави, черната им козина се крепеше само на скелета, от който се виждаше и най-дребната костица. Имаха змейски глави, а очите им без зеници бяха бели и облещени. От гърбовете им стърчаха криле — огромни, черни и кожести, като на гигантски прилепи. Застинали в мрака, съществата изглеждаха призрачни и злокобни. Хари недоумяваше защо тези страховити коне са впрегнати във файтоните, които можеха да се движат и сами.
            — Къде е Пиги? — разнесе се гласът на Рон точно отзад.
            — Взе го онова момиче, Луна — отвърна Хари и се обърна рязко, нетърпелив да попита приятеля си за Хагрид. — Къде според теб е…
            — Хагрид ли? Не знам — отвърна разтревожен Рон. — Дано да е добре…
            Малко по-нататък Драко Малфой и неколцина от малобройната му банда, сред които Краб, Гойл и Панси Паркинсън, изблъскаха групичка наплашени второкурсници, за да се качат сами във файтон. След миг от навалицата изскочи и Хърмаяни, като едва си поемаше дъх.
            — Малфой тероризираше един от първокурсниците. Ще се оплача от него, няма да му се размине току-така, носи значка на префект от някакви си три минути и вече тормози всички… къде е Крукшанкс?
            — У Джини — отговори Хари. — Ето я и нея.
            Джини се бе отскубнала от множеството и носеше наежения Крукшанкс.
            — Благодаря — рече Хърмаяни и си взе котарака. — Хайде да се качваме заедно, че файтоните ще се напълнят…
            — Още не съм си прибрал Пиги! — завайка се Рон, ала Хърмаяни вече се бе втурнала към най-близкия свободен файтон.
            Хари остана с Рон.
            — Какви са _тия_ същества, как мислиш? — попита го и кимна към страховитите коне, докато другите ученици тичаха покрай тях.
            — Какви същества?
            — Как какви, конете…
            Отнейде изникна Луна, понесла в ръце кафеза на Пигуиджън, който, както винаги, писукаше превъзбудено.
            — Заповядай — каза тя. — Много е сладичък, нали?
            — Е… да… бива си го… — смотолеви Рон. — Хайде да се качваме… Какво ми обясняваше, Хари?
            — Питах те какви са тия странни коне — повтори той, след като тримата с Рон и Луна се запътиха към файтона, където Хърмаяни и Джини вече се бяха разположили.
            — Какви коне?
            — Тия, които са впрегнати във файтоните — поясни нетърпеливо Хари.
            Бяха стигнали на не повече от метър до най-близкия жребец, който се беше втренчил в тях с празните си белезникави очи. Рон обаче изгледа неразбиращо приятеля си.
            — За какви коне ми говориш?
            — Не виждаш ли?
            Хари сграбчи Рон за ръката и го завъртя с лице съм крилатия кон. Момчето се огледа и пак се обърна към Хари.
            — _Какво_ очакваш да видя?
            — Там, пред файтона! Впрегнат е в него! Ще ти извади очите…
            Рон обаче продължи да гледа все така недоумяващо и на Хари му хрумна странна мисъл.
            — Не… не ги ли виждаш?
            — Да виждам какво?
            — Не виждаш ли какво тегли файтоните?
            Сега вече Рон се разтревожи.
            — Добре ли си, Хари?
            — Аз… да, добре съм…
            Хари беше съвсем объркан. Конят бе точно пред тях: проблясваше на мъждивата светлина, процеждаща се през прозорците на гарата отзад, от ноздрите му в леденостудения вечерен въздух се виеше пара. Но явно Рон, освен ако не си правеше шега — доста недодялана при това, — изобщо не го виждаше.
            — Е, ще се качваме ли? — попита колебливо червенокосото момче и погледна разтревожено Хари.
            — Да, да, хайде да се качваме — рече той.
            — Не се притеснявай — долетя до него замечтан глас, след като Рон изчезна вътре в тъмния файтон. — Нищо ти няма, не полудяваш. И аз ги виждам.
            — Така ли? — възкликна развълнуван Хари и се извърна към Луна.
            В големите й сребристи очи видя отражението на конете с прилепови криле.
            — О, да! — потвърди момичето. — Видях ги още първия път. Винаги са теглели файтоните. Не се притеснявай. Ти си точно толкова нормален, колкото съм и аз.
            Тя се усмихна лекичко и се качи подир Рон във файтона, където миришеше на застояло. Хари я последва, все така озадачен.

            Глава единайсета: Новата песен на Разпределителната шапка
            На Хари не му се искаше да споделя с другите, че с Луна имат еднакви видения — ако това изобщо бяха видения, — ето защо, щом се качи във файтона и захлопна зад себе си вратата, не отвори дума за конете. Въпреки това обаче не можеше да откъсне очи от очертанията им зад прозореца.
            — Всички ли видяхте Гръбли-Планк? — попита Джини. — Какво търси пак тук? Хагрид едва ли е напуснал, нали?
            — Щях да се радвам, ако беше напуснал — подметна Луна. — Не става за учител.
            — Как така да не става! — викнаха в хор Хари, Рон и Джини.
            Хари изгледа многозначително Хърмаяни. Тя се прокашля и побърза да заяви:
            — Ами… преподава много добре.
            — Пък ние в „Рейвънклоу“ сме на мнение, че той е голям майтап — рече невъзмутимо Луна.
            — Значи имате шантаво чувство за хумор — сопна се Рон точно когато колелата под тях изскърцаха и се завъртяха.
            Луна ни най-малко не се стресна от грубостта на Рон — точно обратното, втренчи се в него така, сякаш гледа интересно телевизионно предаване.
            Като се поклащаха и потракваха, файтоните се понесоха на дълга върволица по пътя. Щом минаха през портата на училищния парк с високите каменни стълбове, увенчани с крилати глигани от двете страни, Хари се наведе напред и се помъчи да види дали в къщурката на Хагрид край Забранената гора свети, ала паркът тънеше в непрогледен мрак. В замъка „Хогуортс“ обаче, който се извисяваше над тях като черна грамада с множество кули, тук-там проблясваха ярко осветени прозорци.
            Файтоните издрънчаха и спряха пред каменното стълбище, водещо към дъбовата входна врата, и Хари слезе пръв. Пак се извърна да провери дали прозорците в края на Забранената гора светят, ала в колибата на Хагрид със сигурност нямаше никакви признаци на живот. Хари едва ли не се беше надявал чудатите скелетоподобни страшилища да са изчезнали, но когато се извърна неволно към тях, видя, че те си стоят като вкаменени, с блеснали празни бели очи, в леденостудената вечер.
            Веднъж вече му се беше случвало да зърне нещо, което Рон не може да види, тогава обаче бе съзрял само отражение в огледало, далеч по-безплътно от стотината жребци, достатъчно яки, че да теглят цял керван файтони. Ако се вярваше на Луна, макар и невидими, зверовете винаги са си били тук. Защо тогава Хари най-неочаквано ги бе видял, а Рон пак не ги забелязваше?
            — Идваш ли? — попита Рон, който бе застанал до него.
            — А, да… — побърза да отвърне Хари и двамата се сляха с тълпата, устремила се нагоре по стълбището към замъка.
            Във Входната зала, силноосветена от ярки факли, се вдигаше страшна врява — учениците се спуснаха по покрития с каменни плочи под към двойната врата вдясно, която водеше към Голямата зала и пиршеството по случай началото на учебната година.
            Четирите дълги маси на домовете се пълнеха под черния таван без нито една звездица, досущ като небето, което се виждаше през високите прозорци. Във въздуха покрай масите се рееха свещи, озарили сребристите духове бродници, мяркащи се тук-там из залата, и лицата на учениците, които си бъбреха оживено, разказваха си кой как е прекарал ваканцията, поздравяваха с възгласи приятелите си от другите домове, разглеждаха си новите прически и мантии. Докато вървеше, Хари пак забеляза, че съучениците му долепят глави и си шушукат, и стиснал зъби, се постара да се държи така, сякаш нито ги забелязва, нито се интересува.
            Луна се отдели от тях и се понесе към масата на „Рейвънклоу“. Веднага щом спряха при грифиндорската маса, неколцина от курса на Джини я поздравиха и тя отиде да седне при тях, а Хари, Рон, Хърмаяни и Невил намериха свободни места по-нататък, между Почтибезглавия Ник, духа бродник на дом „Грифиндор“, и Парвати Патил и Лавендър Браун. Двете поздравиха някак весело и прекалено дружелюбно Хари, от което той разбра, че допреди миг са го одумвали. Ала него го тревожеха по-важни неща: опита се да разгледа над главите на съучениците си масата за учители в дъното на залата.
            — Няма го.
            Рон и Хърмаяни също огледаха преподавателската маса, макар и да не се налагаше — благодарение на ръста си Хагрид веднага се забелязваше, сред колкото и хора да застанеше.
            — Не ми се вярва да е напуснал — рече леко притеснен Рон.
            — Разбира се, че не е напуснал — отсече твърдо Хари.
            — Нали не мислите, че… че може да е… _пострадал?_ — намеси се и Хърмаяни, не по-малко разтревожена.
            — А, не — отвърна начаса Хари.
            — Къде е тогава?
            Настъпи кратко мълчание, после Хари пошушна, така че Невил, Парвати и Лавендър да не го чуят:
            — Може би още не се е върнал. От важната задача, която Дъмбълдор го изпрати да върши през лятото.
            — Ами да… сигурно затова го няма — възкликна уж поуспокоен Рон, Хърмаяни обаче прехапа устна и пак огледа преподавателската маса от единия до другия край, сякаш за да намери някакво убедително обяснение за отсъствието на Хагрид.
            — А тази коя е? — възкликна тя и посочи средата на масата за преподаватели.
            Хари се извърна натам. Отначало погледът му грейна при вида на професор Дъмбълдор — в осеяна със сребърни звезди тъмнопурпурна мантия и шапка от същия плат — който се бе разположил в златния си стол с висока облегалка точно в средата на масата. Беше се понавел към жената до себе си, която му шепнеше нещо в ухото. Хари си помисли, че прилича на нечия леля, останала вечна стара мома: тантуреста, с къса, миша на цвят къдрава коса, която беше украсила с ужасна розова панделка в тон с мъхеста розова жилетка, навлечена върху мантията. Когато тя се поизвърна, за да отпие от бокала, момчето с ужас съгледа мъртвешки бледото й жабешко лице и изпъкналите очи с торбички отдолу и веднага я позна.
            — Това е оная Ъмбридж!
            — Коя, коя? — попита Хърмаяни.
            — Беше на заседанието в Министерството на магията, човек на Фъдж е.
            — Хубава жилетчица — подсмихна се Рон.
            — Човек на Фъдж ли? — попита свъсена Хърмаяни. — Какво ли тогава търси тук тогава… какво…
            — Нямам представа…
            Присвила очи, Хърмаяни огледа отново преподавателската маса.
            — Не — пророни тя, — не ми се вярва…
            Хари не разбра какво му говори, но и не попита, понеже вниманието му бе привлечено от професор Гръбли-Планк, която току-що се бе появила на масата за учителите — запроправя си път чак към края и се разположи там, където трябваше да седи Хагрид. Това означаваше, че първокурсниците вече са прекосили езерото и са пристигнали в замъка, и наистина след броени секунди вратата на Голямата зала се отвори. Един след друг вътре се занизаха изплашените първокурсници, водени от професор Макгонъгол, която носеше ниско четирикрако столче — върху него имаше опърпана магьосническа шапка, цялата в кръпки и с голяма цепка близо до протритата периферия.
            Гълчавата в Голямата зала утихна. Първокурсниците се строиха с лице към другите ученици точно пред масата за преподавателите, а професор Макгонъгол внимателно постави столчето пред тях и се отдръпна.
            Лицата на първокурсниците проблясваха под светлината на свещите. Един дребосък насред редицата направо трепереше като лист. Някак мимоходом Хари си припомни колко ужасен е бил самият той, докато е стоял в същата тази редичка и е очаквал неизвестното изпитание, което да определи в кой дом ще бъде разпределен.
            Затаило дъх, цялото училище зачака. После цепката се отвори широко като уста и Разпределителната шапка запя:

            Щом нова бях, във време давно,
            магьосници велики четирима
            сградиха тук училище преславно,
            уверени, че имат дружба несломима.
            Споделяха те цел едничка,
            напред ги водеше една идея —
            да бъде школата им най-добра от всички
            и с „Хогуортс“ те да се гордеят.
            Да градят и преподават заедно —
            основателите тъй си обещаха.
            Дори и знак не се яви да предвещае
            на тяхното единство краха.
            Че приятели най-верни бяха
            Слидерин и Грифиндор.
            До тях достойно се редяха
            Хафълпаф и Рейвънклоу.
            Но защо тогава се прекърши
            тази дружба и защо се разруши?
            Бях там и видях как всичко свърши,
            за историята тъжна отворете вий уши:
            „Децата с чиста кръв ще обучавам“,
            тъй Слидерин реши и тъй отсече.
            „На умните деца ще преподавам“,
            пък Рейвънклоу изрече.
            „Ще уча аз сърцата смели“,
            така се Грифиндор зарече.
            „Ще взема всички, без да ги отделям“,
            самата Хафълпаф предрече.
            В началото това не вся раздор,
            че бяха разногласията леки
            и основателите имаха простор
            да разполагат с дом, където
            да вземат всеки, що поискат.
            Така избра си Слидерин
            магьосниците с кръв най-чиста,
            изкусни като него до един.
            Които с ум най-бистър бяха,
            отидоха при Рейвънклоу,
            а тез, що с дързостта блестяха —
            при смелия и храбър Грифиндор.
            Добрата Хафълпаф под свойта стряха
            останалите взе, със знания дари.
            И основатели, и домове живяха
            задружно, в отношения добри.
            Изкарахме тъй в мир, сговорно,
            щастливи няколко години.
            Но после страховете ни злотворно
            несъгласие родиха, което победи ни.
            И домовете, досущ колони здрави,
            що „Хогуортс“ някога крепяха,
            едни се против други те изправиха,
            разединени, и за власт ламтяха.
            Училището — виждаха го всички —
            клонеше към печален край,
            че все кавги, двубои, битки
            между другари бяха обичай.
            Така се стигна до онази заран,
            когато Слидерин оттук замина.
            И вече другите не бяха скарани,
            ала без вяра се оказахме мнозина.
            Щом основателите намаляха,
            откак останаха те само трима,
            сплотени домовете никога не бяха
            като в началните години.
            И ето, Разпределителната шапка е пред вас
            и предстои ни занимание —
            дома на всеки точно ще посоча аз,
            това е моето призвание.
            Но този път ще сторя още нещо
            и искам да ме чуете добре сега.
            Макар че винаги ви разпределям вещо,
            се чудя правилно ли е това.
            При все дългът че ме зове
            на четири да ви деля,
            се питам няма ли това да доведе
            до онзи край, от който се боя.
            Заплахите открийте, знаменията вижте,
            историята така ни дава знак —
            в опасност днес е нашето училище
            от смъртен външен враг.
            Ако тук, вътре, не се сплотим,
            от вън ще ни сломят.
            След туй, което да ви кажа имах,
            на разпределянето идва му редът.

            Шапката отново застина, гръмнаха бурни ръкопляскания, обаче Хари не помнеше друг път в този миг да се е чувал и трескав шепот. Учениците из цялата зала започнаха да обсъждат със съседите си нещо и Хари, който също ръкопляскаше, знаеше какво.
            — Тази година каза повече от обикновено, нали? — вдигна вежди Рон.
            — И още как! — съгласи се Хари.
            Разпределителната шапка обикновено се ограничаваше с описание на качествата, които трябва да притежаваш, за да попаднеш в един или друг от четирите дома в „Хогуортс“, и със своята роля в разпределянето на учениците. Хари не помнеше тя някога и да е опитвала да дава съвети на училището.
            — А дали и друг път е отправяла предупреждения? — притесни се и Хърмаяни.
            — Случвало се е — намеси се всезнаещо Почтибезглавия Ник, след като се надвеси към нея през Невил (той се начумери — никак не е приятно през теб да се надвесва дух). — Шапката смята за свой дълг да отправи към училището предупреждение, стига да реши, че…
            Ала професор Макгонъгол, която чакаше да изчете списъка с имената на първокурсниците, стрелна шушукащите с поглед, който бе в състояние да те изпепели. Почтибезглавия Ник долепи до устните си прозрачен пръст и седна примерно точно когато шепотът в миг утихна. Свъсена, професор Макгонъгол огледа за последно масите на четирите дома, сведе очи към дългия пергаментов свитък и извика първото име:
            — Абъркръмби, Юън.
            Ужасеното хлапе, което Хари вече бе забелязал, излезе плахо напред и си нахлупи Разпределителната шапка — добре че беше с щръкнали уши, иначе тя щеше да му падне чак до раменете. Шапката се замисли, сетне цепката отново зейна и тя се провикна:
            — „Грифиндор“!
            Хари заръкопляска силно ведно с другите грифиндорци и Юън Абъркръмби се запрепъва към тяхната маса, а когато седна, изглеждаше така, сякаш иска да се скрие вдън земя.
            Дългата редица от първокурсници лека-полека изтъня. В миговете тишина, докато Разпределителната шапка размишляваше върху имената, Хари чуваше как шумно къркори стомахът на Рон. Накрая „Целър, Роуз“ бе разпределена в „Хафълпаф“, професор Макгонъгол грабна шапката и столчето и ги отнесе, а професор Дъмбълдор се изправи.
            Въпреки огорчението, което бе изпитвал доскоро към директора, Хари почувства облекчение, когато го видя да застава пред всички тях. Отсъствието на Хагрид и присъствието на онези змееподобни коне му бяха подсказали, че дългоочакваното му завръщане в „Хогуортс“ е белязано с какви ли не изненади, коя от коя по-неприятни, наподобяващи фалшиви нотки насред позната песен. Но поне това си беше както обикновено: преди пиршеството по случай началото на новата учебна година директорът да стане, за да ги поздрави.
            — На новите ученици ще кажа — рече с кънтящ глас Дъмбълдор, след което засия в усмивка и разпери широко ръце, — добре дошли! На старите — добре сте се завърнали! Има време за речи, но то още не е дошло. Нападайте яденето!
            Разнесоха се признателен смях и гръмки овации, при което Дъмбълдор си седна скромно на мястото и заметна дългата си брада през рамо, за да не му влиза в чинията. Изведнъж се появи толкова много храна, че петте огромни маси направо се огънаха под печените бутове, тортите, чиниите със зеленчуци, хляба, сосовете и гарафите с тиквен сок.
            — Това вече е друго! — възкликна Рон и простена блажено, след което грабна най-близкия поднос с пържоли и под скръбния поглед на Почтибезглавия Ник взе да ги трупа в чинията си.
            — Та какво ни обясняваше преди разпределянето на новите ученици? — попита Хърмаяни духа бродник. — Нещо за шапката и за предупрежденията й.
            — А, да — сети се Ник, зарадван на повода да обърне гръб на Рон, който с почти неприлична настървеност лапаше печени картофи. — Чувал съм я да отправя предупреждения и друг път, когато се задава време на голяма опасност за училището. И то се знае, съветът й винаги е един и същ: бъдете сплотени, заедно сте силни.
            — О’де ня’аква си ’апка ’е знае ’ога се зада’а опаснос’? — изпелтечи Рон.
            Устата му бе толкова пълна, та Хари си помисли, че е истинско постижение, задето приятелят му е издал някакъв звук, пък бил той и нечленоразделен.
            — Моля? — попита вежливо Почтибезглавия Ник, а Хърмаяни изглеждаше възмутена.
            Рон преглътна всичко наведнъж и след това повтори:
            — Откъде някаква си шапка ще знае кога се задава опасност?
            — Нямам представа — отвърна духът бродник. — Но все пак живее в кабинета на Дъмбълдор, сигурно подочува някои работи.
            — Иска да сме приятели с всички домове ли? — намеси се и Хари и хвърли един поглед към масата на слидеринци, където Драко Малфой отново бе център на вниманието като владетел, заобиколен от царедворците си. — Тази няма да я бъде!
            — Що за отношение е това! — укори го Ник. — Мирно сътрудничество, ето къде е разковничето. Например ние, духовете бродници, макар и да се числим към различни домове, поддържаме приятелски връзки. Въпреки съперничеството между „Грифиндор“ и „Слидерин“ и през ум не би ми минало да влизам в спор с Кървавия барон.
            — Само защото се боиш ужасно от него — отбеляза Рон.
            Почтибезглавия Ник се почувства изключително засегнат.
            — Да се боя от него ли? Надявам се, че аз, сър Николас де Мимси-Порпингтън, не мога да бъда обвинен в малодушие, каквото не съм проявявал никога през живота си. Синята кръв, която тече в жилите ми…
            — Каква… кръв? — викна Рон. — Че ти имаш ли кръв…
            — Образно казано — уточни Почтибезглавия Ник, който вече бе толкова сърдит, че главата му се тресеше зловещо върху отчасти съсечения врат. — Предполагам, че все още имам право да употребявам които думи реша, макар и да съм лишен от насладата да се храня и да си пийвам. Но бъдете сигурни, свикнал съм учениците да си правят шеги със смъртта ми.
            — Ник, той не ти се присмиваше! — заоправдава Хърмаяни Рон и го изгледа разярено.
            За беда устата на момчето отново бе пълна до пръсване и то успя само да изфъфли:
            — Ня’а тако’а не’о.
            Ала Ник едва ли прие това за убедително извинение. Той се извиси във въздуха, пооправи шапката си с перо и се понесе към другия край на масата, за да се настани между братята Колин и Денис Крийви.
            — Браво на теб, Рон — тросна се Хърмаяни.
            — Какво толкова? — викна възмутен той, след като най-после успя да преглътне храната. — Не мога ли да задам най-обикновен въпрос?
            — Няма значение — отвърна раздразнена Хърмаяни и до края на пиршеството двамата мълчаха нацупено.
            Хари, който им беше свикнал на дрязгите, не се захвана да ги помирява — реши, че ще оползотвори времето по-добре, ако си изяде пая с месо и бъбреци, а после и пълна чиния от любимия си сиропиран сладкиш.
            Щом учениците се нахраниха и врявата в Голямата зала започна отново да се усилва, Дъмбълдор се изправи повторно. Всички млъкнаха начаса и се извърнаха към директора. Хари вече бе налегнат от сладка дрямка. Леглото с балдахина го зовеше някъде горе, мекичко и топло…
            — Сега, когато храносмиламе поредната превкусна гощавка, ви моля за няколко мига внимание, за да направя обичайните за началото на учебната година съобщения — подхвана Дъмбълдор. — Първокурсниците трябва да знаят, че влизането в гората в училищния парк е забранено за всички ученици, а не е зле най-после да научат това и някои от по-горните курсове. — Хари, Рон и Хърмаяни се спогледаха и се подсмихнаха. — Пазачът господин Филч ме помоли — както твърди, за четиристотин шейсет и втори път, — да напомня на всички, че не е разрешено в междучасията да правите по коридорите магии, както и доста други неща… с всички тях можете да се запознаете от твърде подробния списък, закачен върху вратата на стаята на господин Филч. Тази година има две промени в преподавателския състав. Много се радваме да посрещнем отново сред нас професор Гръбли-Планк, която ще поеме часовете по грижа за магически създания. Имаме щастието да ви представим и професор Ъмбридж, новата преподавателка по защита срещу Черните изкуства.
            Учениците и учителите пак изръкопляскаха любезно, но не особено радушно, а през това време Хари, Рон и Хърмаяни се спогледаха донякъде уплашено — Дъмбълдор не бе уточнил докога ще им преподава Гръбли-Планк.
            Директорът продължи:
            — Пробите за попълването на отборите по куидич ще се състоят на…
            Той млъкна насред изречението и погледна въпросително професор Ъмбридж. Тъй като и права тя беше висока горе-долу колкото и седнала, отначало никой не разбра защо Дъмбълдор не е продължил да говори, ала когато професор Ъмбридж се прокашля с „кхъ-кхъ“, стана ясно, че тя е станала на крака и възнамерява да произнесе слово.
            Директорът се посмути само за миг, сетне побърза да седне и се вторачи в професор Ъмбридж така, сякаш изгаря от нетърпение да чуе думите й. Другите преподаватели не успяха да прикрият чак толкова успешно изненадата си. Веждите на професор Спраут се бяха скрили в бухналата й коса, а Хари не помнеше да е виждал някога устните на професор Макгонъгол чак толкова тънки. Никога досега нов учител не бе прекъсвал Дъмбълдор. Доста от учениците се подсмихваха: новодошлата, изглежда, не беше наясно с правилата в „Хогуортс“.
            — Благодаря ви, господин директоре, за топлите думи, с които ме посрещнахте — избъбри с глуповата усмивка професор Ъмбридж.
            Гласът й беше писклив, тя говореше задъхано и превзето като момиченце и Хари, кой знае защо, почувства силна неприязън към новата учителка: той мразеше всичко у нея, като се почне от гласчето й и се стигне до мъхестата розова жилетка. Ъмбридж се прокашля отново („кхъ-кхъ“) и продължи:
            — Е, трябва да отбележа, че наистина ми е драго да се завърна отново в „Хогуортс“. — Тя се усмихна и оголи много остри зъбки. — И да видя толкова щастливи личица, извърнати към мен!
            Хари се огледа. Поне той не виждаше нито едно-единствено щастливо личице. Обратното, всичките му съученици сякаш недоумяваха защо учителката им говори като на петгодишни дечица.
            — Очаквам с нетърпение да ви опозная всички и съм сигурна, че ще станем много добри приятели.
            Учениците се спогледаха, някои дори без да прикриват подигравателните си усмивки.
            — Готова съм да й стана приятелка, само да не трябва да нося гадната й жилетка — прошепна Парвати на Лавендър и двете се запревиваха в безмълвен смях.
            Професор Ъмбридж се прокашля за кой ли път („кхъ-кхъ“), ала когато продължи, гласът й вече не бе така задъхан. Сега тя говореше много по-делово и думите й звучаха изтъркано, сякаш ги е назубрила.
            — Министерството на магията винаги е смятало, че обучението на младите магьосници е от изключителна важност. Рядката дарба, с която сте се родили, може да се притъпи и да закърнее, ако не бъде подхранвана и направлявана с вещи напътствия. Древните умения, каквито ще срещнете единствено сред общността на магьосниците, трябва да се предават от поколение на поколение, ако не искаме да ги изгубим завинаги. Съкровищницата от магически познания, натрупана от предците ни, трябва да бъде зорко пазена, обогатявана и усъвършенствана от хората с призвание за благородното преподавателско поприще.
            На това място професор Ъмбридж замълча и се поклони лекичко на своите колеги, учителите, обаче никой не й отвърна със същото. Професор Макгонъгол бе сключила черните си вежди така, че бе заприличала на ястреб, а Хари забеляза как тя се споглежда многозначително с професор Спраут точно когато Ъмбридж пак се прокашля („кхъ-кхъ“) и продължи речта си:
            — Всеки директор в „Хогуортс“ е привнесъл нещо ново в тежката задача да ръководи обвеяното с историческа слава училище и така трябва да бъде, защото без прогрес ще настанат застой и упадък. Но ние сме длъжни да осуетяваме всеки опит за прогрес заради самия прогрес, понеже е недопустимо да си правим излишни експерименти с устоялите на времето изпитани традиции. Ето защо трябва да се стремим да съчетаваме хармонично старото и новото, традициите и промените, класиката и новаторството…
            Хари усети, че му е трудно да се съсредоточи, все едно съзнанието му блуждае и ту се настройва на думите на преподавателката, ту оглушава за тях. Тишината, спускаща се в Голямата зала при всяка реч на Дъмбълдор, бе нарушена от шушукането и сподавения смях на учениците, много от които бяха доближили глави. На масата на „Рейвънклоу“ Чо Чан бъбреше оживено с приятелките си. Няколко места по-нататък Луна Лъвгуд бе извадила броя на „Дрънкало“. Ърни Макмилан, който седеше на масата на хафълпафци, бе сред малцината, зяпнали професор Ъмбридж, но Хари забеляза, че очите му са изцъклени, и заподозря, че Ърни само се преструва на захласнат по речта на преподавателката, та да е на висотата на новата значка на префект, блеснала върху гърдите му.
            Професор Ъмбридж сякаш изобщо не забелязваше нетърпението в залата. На Хари му се струваше, че и бунт да избухне под носа й, тя ще продължи да си бърбори. Учителите обаче я слушаха много внимателно, а Хърмаяни попиваше всяка думичка, изречена от Ъмбридж, макар че, ако се съди от изражението й, тези думи никак не бяха по вкуса й.
            — … Защото някои промени ще бъдат само от полза, докато други, както ще покаже времето, ще излязат погрешни. Междувременно едни стари навици ще се запазят, както си му е редът, а други, остарели и вече ненужни, трябва да се забравят. И така, нека вървим напред, към нова ера на откритост, високи постижения и отговорност, нека бъдем непоколебими в решимостта си да съхраним каквото заслужава да се съхрани, да усъвършенстваме каквото се нуждае от усъвършенстване и да премахнем всичко, което трябва да се забрани.
            Ъмбридж си седна на мястото. Дъмбълдор изръкопляска. Другите преподаватели последваха примера му, макар и Хари да забеляза, че неколцина го правят съвсем неохотно. Двама-трима от учениците също изръкопляскаха, повечето обаче така и не бяха усетили, че речта е свършила, понеже бяха чули всичко на всичко десетина думи. Директорът отново се изправи.
            — Признателен съм ви, професор Ъмбридж, словото ви бе изключително поучително — рече той и се поклони лекичко. — И така, както казах, подборът на нови състезатели по куидич ще се състои…
            — Да, със сигурност беше поучително — прошепна Хърмаяни.
            — Само не ми казвай, че ти е било интересно — рече тихичко Рон и погледна я смаян. — Не съм чувал по-скучна реч, и то при положение че съм израсъл с Пърси.
            — Казах поучителна, а не интересна — напомни Хърмаяни. — Обяснява много работи.
            — Виж ти! — изненада се и Хари. — Мен ако питаш, си бяха празни приказки.
            — Сред празните приказки прозвучаха и важни неща — отсъди мрачно Хърмаяни.
            — Какви важни неща? — попита Рон, още по-изумен.
            — Ами например „ние сме длъжни да осуетяваме всеки опит за прогрес заради самия прогрес“. Или „да премахнем всичко, което трябва да се забрани“.
            — И какво означава това? — попита припряно Рон.
            — Ще ти кажа какво означава — процеди зловещо Хърмаяни. — Означава, че министерството се намесва в работите на „Хогуортс“.
            Наоколо цареше голяма олелия, Дъмбълдор явно току-що бе освободил учениците, защото всички се бяха изправили, готови да напуснат Голямата зала. Хърмаяни скочи на крака и се разбърза.
            — Рон, трябва да покажем на първокурсниците къде да отидат!
            — А, да — рече момчето, очевидно забравило. — Ей, вие там, дребосъците!
            — Рон!
            — Ама виж ги какви са фъстъци!
            — Каквито е да са, не бива да ги наричаш „дребосъци“… Първокурсниците, ако обичате! — провикна се тя заповеднически над масата. — Насам, моля!
            Неколцина от новите ученици минаха плахо между масите на грифиндорци и хафълпафци — всички се стремяха да се скрият зад нечий гръб. Наистина изглеждаха съвсем дребнички и Хари беше сигурен, че когато е дошъл за пръв път тук, не е бил чак такъв малък. Той ги озари с усмивка. Русолявото хлапе до Юън Абъркръмби бе направо вцепенено — сръчка Юън и му изшушука нещо на ухото. Юън Абъркръмби изглеждаше не по-малко уплашен и хвърли ужасен поглед към Хари, който усети как усмивката изчезва от лицето му, сякаш е смрадлив сок.
            — Хайде, до скоро — рече той на Рон и Хърмаяни и тръгна да излиза сам от Голямата зала: стараеше се да не обръща внимание на учениците, които си шушукаха, докато минаваше, вторачваха се в него и го сочеха.
            Проправи си път през навалицата във Входната зала, заковал поглед право напред, сетне забърза нагоре по мраморното стълбище, мина напряко през няколко тайни прохода и не след дълго остави зад себе си тълпите.
            Помисли си ядно, че е бил голям глупак да не го предвиди, и продължи нататък, по далеч по-безлюдните коридори горе. То оставаше да не го зяпат: два месеца по-рано бе излязъл от Тримагическия лабиринт, понесъл мъртвия си съученик с твърдението, че е видял как Лорд Волдемор си е възвърнал мощта. В края на миналата учебна година не бе имал време да обясни какво е станало и после всички се бяха разотишли за ваканцията, макар че на него много му се искаше да разкаже най-подробно пред цялото училище за страховитите събития на гробището.
            Стигна дъното на коридора, водещ към общата стая на „Грифиндор“, спря пред портрета на Дебелата дама и чак тогава се сети, че не знае новата парола.
            — Ъъъ… — подхвана свъсен, без да откъсва очи от Дебелата дама, която поприглади копринената си розова рокля и го изгледа изпод вежди.
            — Който не каже паролата, няма да влезе! — отсече тя високомерно.
            — Аз я знам, Хари! — извика запъхтян някой зад него, той се обърна и видя Невил, който тичаше презглава. — Познай, моля ти се, каква е! И аз веднъж да я запомня… — Той размаха уродливото кактусче, което им беше показал във влака. — „Кактус тарикатикус!“
            — Точно така — оповести Дебелата дама, след което портретът й се отмести и в стената отзад зейна обла дупка, през която Хари и Невил се покатериха.
            Общата стая на „Грифиндор“ — уютно кръгло помещение, задръстено с меки кресла и разнебитени стари маси, изглеждаше, както винаги, гостоприемно. В камината игриво припукваше огън, на който няколко ученици си грееха ръцете, преди да се приберат по спалните помещения, а Фред и Джордж Уизли пък закачаха нещо на дъската за обяви в дъното. Хари им махна за „лека нощ“ и се запъти право към вратата, отвеждаща към момчешките спални, защото не беше в настроение за разговори. Невил го последва.
            Дийн Томас и Шеймъс Финиган вече бяха в спалното помещение и се бяха заели да покриват стените над леглата си с плакати и снимки. Когато Хари бутна вратата и я отвори, двамата си приказваха нещо, но млъкнаха веднага щом го видяха. Хари се запита дали са го одумвали, или той е прекалено мнителен.
            — Здравейте — поздрави ги, после отиде при куфара си и го отвори.
            — Здрасти, Хари — отвърна Дийн, който си обличаше пижамата в цветовете на „Уест Хам“. — Добре ли изкара ваканцията?
            — Не мога да се оплача — смънка Хари, защото, ако захванеше да им разказва, нямаше да му стигне цялата нощ. — А ти?
            — И аз — усмихна се другото момче. — При всички положения по-добре от Шеймъс, той тъкмо ми разправяше.
            — Защо, какво се е случило, Шеймъс? — поинтересува се Невил, докато слагаше нежно _кактуса тарикатикус_ на нощното си шкафче.
            Той не отговори веднага, сякаш беше много зает с плаката на куидичния отбор „Кенмеър Кестрелс“*, който все се кривеше. После, все така застанал с гръб към Хари, заяви:
            [* „Кенмеър Кестрелс“ — „Кенмеърски керкенези“ (англ.). — Бел.прев.]
            — Майка ми не искаше да се връщам тук.
            — Моля? — застина Хари, който тъкмо си събличаше мантията.
            — Не искаше да се връщам в „Хогуортс“.
            Шеймъс остави плаката и пак без да поглежда Хари, извади от куфара пижамата си.
            — Но… защо? — изуми се Хари.
            Знаеше, че майката на Шеймъс е магьосница — защо ли изведнъж бе започнала да се държи като господин и госпожа Дърсли?
            Шеймъс си закопча пижамата и чак тогава отговори:
            — Ами… сигурно заради теб — процеди предпазливо.
            — Как така заради мен? — попита веднага Хари.
            Сърцето му заби бързо-бързо. Някак смътно той долови надвисналата опасност.
            — Ами… всъщност тя… не само заради теб, но и заради Дъмбълдор — смотолеви съученикът му, все още без да го гледа в очите.
            — Да не би да вярва на „Пророчески вести“? — ахна Хари. — И мен ме мисли за лъжец, а Дъмбълдор — за изкуфял старец?
            Шеймъс вдигна поглед към него.
            — Да, нещо такова.
            Хари си замълча. Метна магическата пръчка на нощното шкафче, смъкна мантията, напъха я ядосан в куфара и си облече пижамата. Беше му дотегнало… беше му дотегнало през цялото време да го зяпат и да го одумват. Само да знаеха, да подозираха поне мъничко какво е да ти се случат всички тия ужасни неща… Тази глупачка госпожа Финиган си нямаше и понятие, помисли си разгневен той.
            Легна си и понечи да дръпне балдахина около себе си, но точно тогава Шеймъс рече:
            — Я кажи… какво всъщност се случи оная нощ, когато… е, сам знаеш… когато Седрик Дигъри и така нататък…
            Явно беше притеснен, но го гризеше и любопитство. Дийн, който се беше надвесил над куфара си и напразно се опитваше да изтегли един пантоф, замръзна на мястото си и Хари се досети, че той е целият в слух.
            — Защо питаш? — подвикна той. — Защо не вземеш като майка си да прочетеш „Пророчески вести“? Там пише всичко, което трябва да знаеш.
            — Не си го изкарвай на майка ми — тросна се Шеймъс.
            — Ще си го изкарвам на всеки, който ме нарича лъжец — заяви Хари.
            — Не ми дръж такъв тон!
            — Ще ти държа какъвто си искам тон! — подвикна Хари, толкова вбесен, че грабна от шкафчето магическата пръчка. — Щом ти е толкова неприятно да спиш в едно помещение с мен, иди и помоли Макгонъгол да те премести… тъкмо и скъпата ти майка няма да се безпокои…
            — Не забърквай майка ми, Потър!
            — Какво става тук?
            На прага се беше появил Рон. Погледна с разширени очи Хари, който беше коленичил на леглото с магическа пръчка, насочена към Шеймъс, а после отмести очи и към самия Шеймъс, който стоеше с вдигнати пестници.
            — Обижда майка ми! — ревна Шеймъс.
            — Какво? — възкликна Рон. — Хари не би го направил, нали познаваме майка ти, много ни харесва…
            — Но тогава още не вярваше на всяка дума, написана за мен в тоя парцал, в „Пророчески вести“ — изкрещя колкото му глас държи Хари.
            — О, такава ли била работата… — въздъхна Рон и от луничавото му лице се видя, че е разбрал за какво става въпрос.
            — Знаете ли? — подвикна разгорещен Шеймъс и изгледа на кръв Хари. — Прав е, не искам да спя занапред в едно помещение с него, той е луд.
            — Ти не си наред, Шеймъс — отвърна Рон, чийто уши бяха почервенели, сигурен знак за надвиснала опасност.
            — Кой, аз ли не съм наред? — ядоса се още повече Шеймъс, който за разлика от Рон ставаше все по-блед. — Вярваш на всички небивалици, дето ти ги разправя за Ти-знаеш-кого, смяташ, че казва истината, нали?
            — Да — отсече гневно Рон.
            — Тогава и ти си луд — оповести погнусен Шеймъс.
            — А, така значи! Колкото и да ти е неприятно, мой човек, освен луд съм и префект! — озъби се Рон и забучи пръст в гърдите му. — Мери си думите, ако не искаш да те накажа.
            Известно време Шеймъс изглеждаше така, сякаш е решил, че наказанието може и да си заслужава, стига да си каже всичко, което му се върти в главата. После обаче изсумтя презрително, завъртя се кръгом, метна се на леглото и дръпна балдахина толкова силно, че той се откачи и се свлече на прашна купчина върху пода. Рон прониза с изпепеляващ поглед Шеймъс и премести очи към Дийн и Невил.
            — И вашите ли имат нещо против Хари? — попита той войнствено.
            — Моите родители са мъгъли, приятелю — сви рамене Дийн. — Не знаят за никакви умрели в „Хогуортс“, не съм чак толкова смотан, че да им разправям.
            — Не познавате майка ми, ще откопчи каквото си поиска от когото си поиска — подвикна му Шеймъс. — Пък и твоите родители не получават „Пророчески вести“. Нямат и представа, че директорът ни е бил изгонен от Магисъбора и от Международната конфедерация на магьосниците, защото вече му хлопа дъската…
            — Баба пък твърди, че това са врели-некипели — намеси се и Невил. — Смята, че не Дъмбълдор, а ония в „Пророчески вести“ са превъртели. Отказа се от абонамента. Ние вярваме на Хари — оповести простичко той. Покатери се на леглото и придърпа чак до брадичката си завивките, откъдето погледна облещено Шеймъс. — Баба ми винаги е твърдяла, че рано или късно Ти-знаеш-кой ще се завърне. Според нея, щом Дъмбълдор е казал, че той се е върнал, значи наистина се е върнал.
            Хари усети как го обзема чувство на благодарност към Невил. Останалите продължиха да мълчат. Шеймъс извади магическата пръчка, върна балдахина на мястото му и изчезна зад него. Дийн също си легна, претърколи се върху кревата и се умълча. Невил, който очевидно също нямаше какво да добави, загледа прехласнат своето кактусче, осветено от луната.
            Рон заснова край леглото и се зае да си реди вещите, а Хари се отпусна върху възглавниците. Беше разтърсен от разправията с Шеймъс, когото винаги бе харесвал много. Колцина ли още щяха да подмятат, че лъже и е полудял?
            Дали и Дъмбълдор беше страдал по същия начин цяло лято — първо го бяха изхвърлили от Магисъбора, а после и от Международната конфедерация на магьосниците. Дали толкова време не се беше свързал с Хари именно защото му беше ядосан? В края на краищата и двамата бяха в едно и също положение: Дъмбълдор беше повярвал на Хари и бе оповестил първо пред цялото училище, а после и пред всички магьосници неговата версия за случилото се. Който смяташе Хари за лъжец, щеше да обвини и Дъмбълдор, че също лъже или е изкуфял…
            „Накрая ще разберат, че сме били прави“, помисли си сломен Хари, когато Рон също си легна и угаси последната запалена свещ в спалното помещение. Но докато това стане, колко ли още нападки като тези, отправени му от Шеймъс, щеше да понесе?

            Глава дванайсета: Професор Ъмбридж
            На другата заран Шеймъс се облече светкавично и изхвърча от спалното помещение още преди Хари да си е обул и чорапите.
            — Сигурно е решил, че ако стои дълго с мен в една стая, ще вземе и той да откачи — подметна високо Хари точно когато полите на мантията на Шеймъс се скриха от поглед.
            — Не му обръщай внимание, Хари — смънка Дийн и метна чантата си на рамо, — той просто е…
            Но явно не знаеше как точно да опише Шеймъс, защото замълча смутен и също излезе.
            Невил и Рон погледнаха Хари така, все едно му казват: „Какво му се връзваш, нека той да му мисли“, това обаче не бе кой знае каква утеха. Колко ли още такива подмятания щеше да изтърпи?
            — Какво се е случило? — попита пет минути по-късно Хърмаяни, като настигна в общата стая Хари и Рон, които отиваха на закуска. — Изглеждате направо… Я вижте!
            Тя се вторачи в дъската за съобщения, където се беше появила голяма обява:

            МИЛИОНИ ГАЛЕОНИ
            Джобните пари все не покриват нуждите ви?
            Искате да припечелите злато?
            Свържете се в общата стая на „Грифиндор“ с Фред и Джордж Уизли, ако искате да получите лека работа, на която да се посветите почти безболезнено в свободното си време.
            (Със съжаление ви уведомяваме, че кандидатите сами поемат всички рискове.)

            — Това вече е прекалено! — отсече свъсена Хърмаяни и махна обявата, която Фред и Джордж бяха лепнали върху съобщението с датата на първото за тази учебна година посещение в Хогсмийд, което щеше да се състои през октомври. — Трябва да поговорим с тях, Рон.
            Той я погледна стреснато.
            — Защо?
            — Защото сме префекти! — напомни Хърмаяни, докато се прекатерваха през дупката зад портрета. — Точно ние трябва да възпираме подобни безобразия!
            Рон не каза нищо, ала Хари се досети по изражението му, че не изгаря от желание да възпира Фред и Джордж.
            — Та… какво се е случило, Хари? — поде Хърмаяни, докато слизаха по стълбището, покрай което висяха портрети на стари магьосници, толкова погълнати от разговора си, че не им обърнаха никакво внимание. — Виждаш ми се много ядосан.
            — Шеймъс смята, че Хари лъжел за Ти-знаеш-кого — обясни набързо Рон, понеже Хари не отговори.
            Хари очакваше Хърмаяни да го защити възмутена, обаче тя само въздъхна тежко.
            — Да… и Лавендър е на същото мнение — сподели мрачно.
            — Значи двете сте си побъбрили дали съм най-големият гадняр, който се скъсва да лъже и вечно гледа да е център на вниманието — избухна Хари.
            — Нищо подобно — възрази спокойно Хърмаяни. — Дори й казах да си държи затворена голямата гадна уста. Но ще бъде много мило от твоя страна, Хари, да не се нахвърляш непрекъснато върху Рон и мен, защото, ако случайно не си забелязал, ние сме на твоя страна.
            Известно време всички мълчаха.
            — Извинявай — пророни тихо Хари.
            — Няма нищо — отвърна Хърмаяни с достойнство. Сетне поклати глава. — Не помните ли какво каза Дъмбълдор на пиршеството в края на миналата учебна година?
            Хари и Рон я погледнаха озадачено и тя пак въздъхна тежко.
            — За Вие-знаете-кого. Дъмбълдор каза: той е „способен да сее раздор и вражди. Ние можем да се противопоставим само с не по-малко силни връзки на приятелство и доверие…“
            — Как помниш такива неща? — попита я Рон с възхищение в погледа.
            — Слушам внимателно, Рон — отвърна някак рязко Хърмаяни.
            — И аз слушам, но не бих могъл да ти кажа какво точно…
            — Важното в случая е, че Дъмбълдор говореше именно за това — подчерта на висок глас Хърмаяни. — Вие-знаете-кой се е завърнал само преди два месеца, а ние вече се караме помежду си. Разпределителната шапка предупреди за същото: бъдете сплотени, бъдете единни…
            — Снощи Хари го каза добре — прекъсна я Рон. — Ако това означава да си другаруваме със слидеринци, няма да го бъде!
            — Все пак според мен е жалко, че не се стремим към повече единство с останалите три дома — заяви сърдито Хърмаяни.
            Бяха слезли в долния край на мраморното стълбище. През Входната зала се нижеха неколцина ученици от „Рейвънклоу“ — още щом зърнаха Хари, се скупчиха един до друг, сякаш изплашени, че той може да ги нападне.
            — Точно така, трябва да направим всичко по силите си да сме приятели с такива като тия тук — посочи ги подигравателно Хари.
            Влязоха след тях в Голямата зала и машинално погледнаха към масата на учителите. Професор Гръбли-Планк си бъбреше с преподавателката по астрономия професор Синистра, а Хагрид отново не се виждаше никакъв. Омагьосаният таван горе сякаш отразяваше настроението на Хари — беше тъжен и сив като дъждовен облак.
            — Дъмбълдор дори не спомена колко ще стои тук тая Гръбли-Планк — отбеляза той, докато вървяха към масата на грифиндорци.
            — Може би… — подхвана замислена Хърмаяни.
            — Какво „може би“? — попитаха в хор Хари и Рон.
            — Ами… може би не е искал да привлича излишно вниманието върху отсъствието на Хагрид.
            — Как така да не привлича излишно вниманието? — попита почти през смях Рон. — Като че ли може някой да не е забелязал.
            Но преди Хърмаяни да е отговорила, при Хари дойде високо чернокожо момиче с дълга коса, наплетена на ситни плитчици.
            — Здравей, Анджелина.
            — Здрасти — отвърна бързо тя, — добре ли прекара лятото? — И без да дочака отговор, добави: — Знаеш ли, направиха ме капитан на куидичния отбор на „Грифиндор“.
            — Браво на теб — рече Хари и й се усмихна, като си помисли, че нейните наставления няма да са чак толкова досадни, каквито бяха на Оливър Ууд, а това беше напредък.
            — Е, благодаря ти… Сега, когато Оливър вече не е в отбора, ни трябва нов пазач. В петък в пет часа ще избираме човек, искам да се яви целият отбор, чу ли? Да видим с кого ще се сработим най-много.
            — Добре — рече Хари.
            Анджелина му се усмихна и се отдалечи.
            — Съвсем бях забравила, че Оливър е завършил вече — каза някак между другото Хърмаяни, след което седна до Рон и придърпа чиния с препечени филийки. — Сега отборът сигурно вече няма да бъде същият.
            — Сигурно — съгласи се с нея Хари и се настани срещу тях. — Беше добър пазач…
            — Е, няма да е зле да се влее малко свежа кръв — подметна Рон.
            С крясък и шумолене на криле през прозорците влетяха стотици сови. Закръжиха над Голямата зала и се спуснаха, за да предадат на получателите писмата и колетите и да поръсят закусващите ученици с капчици вода — навън явно валеше като из ведро. Хедуиг не се виждаше никъде, ала Хари не се изненада, защото си пишеше само със Сириус, а се съмняваше той да има да му съобщава нещо, все пак се бяха разделили едва преди денонощие. Хърмаяни обаче се видя принудена да отмести бързо чашата с портокалов сок, за да направи място на едра, мокра до кости улулица, понесла в човка подгизнал брой на „Пророчески вести“.
            — Защо изобщо си го поръчваш? — попита подразнен Хари, понеже се беше сетил за Шеймъс, а Хърмаяни пусна един кнут в кожената кесийка, прикрепена към крачето на совата, която отново политна. — Аз се отказах… само глупости пишат.
            — Не е зле да знаеш какво казва врагът — отбеляза мрачно Хърмаяни, след което разгъна вестника, скри се зад него и се показа чак когато Хари и Рон вече бяха приключили със закуската. — Няма нищо — рече тя лаконично, после сгъна на руло вестника и го остави до чинията си. — Нито за теб, нито за Дъмбълдор.
            Професор Макгонъгол минаваше покрай масата и раздаваше учебната програма за срока.
            — Вижте, моля ви се, какво имаме днес! — простена Рон. — История на магията, двоен час по отвари, пророкуване и двоен час по защита срещу Черните изкуства… Бинс, Снейп, Трелони и оная Ъмбридж, всичките накуп в един-единствен ден! Дано Фред и Джордж по-бързо доусъвършенстват лъготийките…
            — Дали не ме лъжат ушите? — възкликна Фред, който пристигна заедно с Джордж и се смести на пейката до Хари. — Само това оставаше, префектите в „Хогуортс“ да умуват как да избягат от час.
            — Виж какво имаме днес! — проплака вкиснат Рон и пъхна програмата с часовете под носа на Фред. — Това е най-гадният понеделник в живота ми.
            — Така си е, братле — съгласи се Фред, след като хвърли един поглед върху програмата. — Ако искаш, ще ти продам малко от дражетата „Кръв от нослето“, на сметка ще ти излязат, почти без пари.
            — Как така… почти без пари? — усъмни се Рон.
            — Ами така, ще ти тече кръв, докато станеш на шушулка, понеже още не сме изобретили лек — поясни Джордж и си взе от пушената риба.
            — Благодаря, но… — замисли се Рон и прибра програмата в джоба си, — всъщност май е по-добре да си ида на часовете.
            — Понеже стана дума за тия ваши „Кутийки с лъготийки“ — намеси се Хърмаяни и погледът й заблестя, когато го впи във Фред и Джордж, — нямате право да лепите съобщения върху грифиндорската дъска, че набирате доброволци за опитите си.
            — Кой го казва? — учуди се Джордж.
            — Аз — отвърна Хърмаяни. — И Рон.
            — А, мен не ме намесвай — побърза да възрази Рон.
            Хърмаяни го изгледа разгневена. Фред и Джордж се подсмихнаха.
            — Не след дълго ще ми запееш друга песен, Хърмаяни — предупреди Фред и си намаза една от кифличките с цял тон масло. — Започваш пети курс, нищо чудно и ти да приплачеш за нашите „Кутийки с лъготийки“.
            — И защо точно в пети курс ще са ми нужни вашите лъготийки? — запита го Хърмаяни.
            — Защото в пети курс ще се явяваш на изпити за СОВА — поясни Джордж.
            — И какво от това?
            — Как какво, изпити са това! Ще има да ви юркат, та свят ще ви се завие — отбеляза със задоволство Фред.
            — Щом наближиха изпитите за СОВА, половината от нашия курс се натръшкаха болни — добави радостно Джордж. — То не бяха сълзи, то не бяха нервни пристъпи… Патриша Стимпсън все припадаше…
            — Пък Кенет Таулър се изприщи целият, помниш ли? — каза Фред, отдал се и той на спомени.
            — Понеже ти му пусна в пижамата пъпкопрахче — напомни другият близнак.
            — Да, бе, вярно — ухили се Фред. — Изхвърча ми от главата… може ли човек да помни всичко!
            — При всички положения пети курс си е същински кошмар — допълни Джордж. — Най-малкото, ако искаш да се представиш добре на изпитите. Ние с Фред ги избутахме криво-ляво.
            — Да, да, друг път сте ги избутали… и двамата взехте само по три от изпитите — напомни Рон.
            — Вярно си е — потвърди безгрижно Фред. — Но сме на мнение, че бъдещето ни се простира извън научната сфера.
            — Дори обмисляхме не на шега дали изобщо да започваме седми курс — оповести бодро Джордж, — особено след като вече…
            Но той млъкна насред изречението, прекъснат от предупредителния поглед на Хари, който се бе досетил, че Джордж ще се похвали как той им е дал всички пари от наградата си на Тримагическия турнир.
            — Така де, особено след като вече взехме три от изпитите за СОВА — побърза той да се поправи. — За какво ни е притрябвал ТРИТОН? После обаче решихме, че мама няма да го преживее, ако зарежем училището точно сега, когато се оказа, че Пърси е най-големият гадняр на света.
            — Но докато сме последен курс тук, няма да си пилеем времето — добави Фред и огледа с обич Голямата зала. — Ще го използваме, за да направим малко пазарно проучване. Ще проверим какво очаква да намери в една шегобийница средностатистическият ученик в „Хогуортс“, ще анализираме внимателно резултатите и ще произвеждаме стоки, за които има търсене.
            — Но откъде ще вземете злато, за да отворите шегобийница? — попита скептично Хърмаяни. — Трябва да си набавите всички съставки и материали… ще имате нужда и от помещение…
            Хари не поглеждаше близнаците. Лицето му беше пламнало и той нарочно изтърва вилицата и се пъхна да я търси под масата. Чу как горе Фред заявява:
            — Хърмаяни, не ни задавай въпроси, за да не ти отговаряме с лъжи. Хайде, Джордж, ако отидем по-рано, току-виж сме пласирали преди билкологията някой и друг чифт разтегателни уши.
            Хари се показа изпод масата и видя как Фред и Джордж се отдалечават, всеки понесъл цяла купчинка препечени филийки.
            — Това пък какво означава? — възкликна Хърмаяни и премести поглед от Хари към Рон. — „Не ни задавай въпроси…“ Дали вече не са намерили отнякъде пари за шегобийницата?
            — И аз се питам същото — сподели Рон, сбърчил чело. — Това лято ми купиха комплект нови официални мантии, направо недоумявам откъде са взели галеони…
            Хари реши, че е крайно време да насочи разговора в друга, безопасна посока.
            — Как мислите, дали тази година наистина ще ни бъде чак толкова трудно? Заради изпитите?
            — О, да — отговори Рон. — Няма начин да не е трудно. Изпитите за СОВА са си важни, от тях зависи за каква работа можеш да кандидатстваш после и така нататък. Бил ми каза, че сме щели да имаме и професионални консултации, така че догодина да посочим на кои от изпитите за ТРИТОН ще се явим.
            — А знаете ли какви искате да станете след „Хогуортс“? — попита ги Хари подир малко, вече след като излязоха от Голямата зала и се отправиха към кабинета по история на магията.
            — Не съвсем — призна си Рон. — Освен че…
            Той погледна някак плахо.
            — Освен че…? — подкани го Хари.
            — Че ми изглежда страхотно да си аврор — призна си на мига Рон.
            — Така е наистина — подкрепи го разпалено Хари.
            — Но аврорите са, така да се каже, избраници — допълни Рон. — Трябва да си невероятно добър. А ти, Хърмаяни?
            — Още не знам — рече тя. — Но искам да се занимавам с нещо истински значимо.
            — Че не е ли значимо да си аврор! — възкликна Хари.
            — Разбира се, че е, ала има и други стойностни неща — отбеляза замислено момичето. — Ако можех да разгърна дейността на СМРАД…
            Хари и Рон се постараха да не се споглеждат.
            По всеобщо мнение историята на магията бе най-скучният предмет в магическия свят. Преподаваше им го един дух бродник, професор Бинс, който с монотонния си глас ломотеше толкова приспивно, че човек се унасяше най-много до десет минути, а в топло време и за пет. Провеждаше часовете все по един и същ начин — говореше, без да спира, а те си записваха, или по-скоро зяпаха сънено някъде в пространството отпред. В края на годината Хари и Рон си взимаха изпита благодарение на това, че преписваха записките на Хърмаяни и учеха по тях — както личеше, единствена тя бе в състояние да устои на приспивната мощ в гласа на Бинс.
            Този час трябваше да изтърпят четирийсет и пет минутното му мърморене за Великанските войни. През първите десет минути Хари чу достатъчно, та да отсъди разсеяно, че друг учител би могъл да изложи материала и по-интересно, после обаче се заплесна и посвети останалото време на морския шах, на който заедно с Рон поиграха отстрани на пергамента, докато Хърмаяни ги попоглеждаше сърдито с крайчеца на окото.
            — Какво ли ще правите, ако тази година не ви дам бележките си — подметна тя хладно, след като излязоха в междучасие, а Бинс напусна класната стая, промушвайки се през черната дъска.
            — Ще ни скъсат на изпита за СОВА, ето какво — отвърна Рон. — Ако искаш да ти тежи на съвестта, Хърмаяни…
            — Просите си го — тросна му се тя. — Дори не опитвате да слушате Бинс, нали?
            — Напротив, опитваме се! — възмути се Рон. — Но нямаме твоя ум, памет и концентрация, просто си по-умна от нас… и не е хубаво все да ни го натякваш.
            — Не ми излизайте с този номер! — отсече Хърмаяни, но изглеждаше донякъде умилостивена, докато вървеше пред тях през мокрия двор.
            Стелеше се лека мъгла, ръмеше и фигурите на учениците, застанали на групички из двора, изглеждаха някак размазани. Хари, Рон и Хърмаяни се усамотиха под един балкон, откъдето капеше вода, вдигнаха яките, за да се предпазят от септемврийския студ, и взеха да обсъждат с каква ли задача ще ги посрещне Снейп в първия час за тази година. Накрая се съгласиха, че със сигурност ще им даде нещо изключително трудно, та да ги стресне до смърт след двумесечната ваканция. Точно тогава иззад ъгъла се показа някой, който се отправи към тях.
            — Здравей, Хари!
            Беше Чо Чан и — което бе най-странно — отново бе сама. Наистина изглеждаше твърде необичайно, защото тя винаги бе наобиколена от цяла групичка кикотещи се момичета. Хари си припомни колко се беше измъчил, докато се опитваше да я издебне сама и да я покани на Коледния бал.
            — Здрасти — поздрави и той и усети как пламва.
            „Добре че този път поне не съм залян със смрадлив сок“, каза си. Чо явно си мислеше, горе-долу, същото.
            — Значи си махнал онова нещо?
            — Да — потвърди Хари и се помъчи да се усмихне, сякаш споменът за последната им среща е по-скоро забавен, отколкото унизителен. — Е, как… как прекара лятото?
            Едва изрекъл въпроса, и съжали: Седрик беше приятелят на Чо и споменът за смъртта му вероятно й беше развалил ваканцията, както бе съсипал неговата. Лицето й помръкна едва забележимо, но въпреки това тя рече:
            — О, добре… Нали знаеш…
            — Това тук да не е значка на „Тътшил Торнадос“? — намеси се внезапно Рон и посочи мантията на Чо, върху която се мъдреше небесносиня значка, украсена с два златни инициала „Т“. — Да не си от тях?
            — Да, от тях съм — потвърди Чо.
            — И откога така, открай време или откакто започнаха да побеждават? — подметна Рон с упрек, който се стори неуместен на Хари.
            — Откакто навърших шест години, винаги съм била от „Тътшил Торнадос“ — отвърна хладно момичето. — Е, хайде… до скоро, Хари.
            Чо се отдалечи. Хърмаяни изчака тя да стигне до средата на двора и се нахвърли на Рон.
            — Толкова си нетактичен!
            — Аз? Попитах я само дали…
            — Не видя ли, че искаше да си поговори насаме с Хари?
            — Е, и? Да си е говорила, никой не й е пречил…
            — И какво те прихвана да се заяждаш за отбора й по куидич?
            — Да се заяждам ли? Изобщо не съм се заяждал, само…
            — Какво значение има дали е от „Торнадос“!
            — Има, има… половината от хората, които движат с такива значки, са ги купили миналия сезон…
            — И какво от това?
            — Такова, че не са истински запалянковци, ами са се присламчили към победителите…
            — Звънецът — оповести глухо Хари, защото Рон и Хърмаяни се караха прекалено силно, та да го чуят.
            Заяждаха се през целия път към подземието на Снейп и Хари разполагаше с достатъчно време, за да заключи, че с Невил и Рон от двете му страни ще извади голям късмет, ако успее да поговори и две минути с Чо, без после да му се иска да се махне завинаги от страната.
            Когато се наредиха на опашката, извила се пред класната стая на Снейп, Хари си мислеше, че все пак именно Чо е решила да дойде и да го заговори. Тя беше момичето на Седрик, преспокойно можеше и да го намрази, задето е излязъл жив от Тримагическия лабиринт, а Седрик е загинал, въпреки това му говореше съвсем дружелюбно и с нищо не намекваше, че го мисли за луд и за лъжец и по някакъв ужасен начин за виновен за гибелта на Седрик… точно така, тя сама беше дошла и го беше заприказвала, и то за втори път от два дни… при тази мисъл Хари се поободри. Дори злокобното скърцане, с което вратата в подземието на Снейп се отвори, не погуби надеждата, надигнала се като пъстроцветно сапунено мехурче в гърдите му. Влезе след Рон и Хърмаяни в класната стая и ги последва към масата в дъното, където обикновено седяха, без да обръща внимание на съскането и гневните подмятания и на двамата.
            — Тишина — нареди ледено Снейп и затвори след себе си вратата.
            Всъщност не се налагаше да въдворява ред: още щом чу как вратата се затръшва, класът се усмири и всяка суетня секна. Беше достатъчно Снейп само да се появи, за да замълчат всички.
            — Преди да започнем днешния урок — подхвана преподавателят, като се носеше със свистяща мантия към катедрата и ги оглеждаше един по един свирепо, — смятам за уместно да напомня, че през юни ще се явите на важен изпит, на който ще покажете доколко сте усвоили състава и приложението на магическите отвари. В курса ви безспорно има някои малоумници, въпреки това се надявам да изкарате на изпита за СОВА поне „Приемлив“, за да не си навлечете… гнева ми. — Погледът му се спря на Невил, който преглътна притеснен. — Догодина мнозина, разбира се, вече няма да учат при мен — продължи Снейп. — В класа по отвари за ниво ТРИТОН взимам само най-добрите, което ще рече, че с някои от вас със сигурност ще се сбогуваме.
            Той впери очи в Хари и устните му се изкривиха в презрителна усмивка. Момчето отвърна на погледа му — злорадстваше, че след пети курс може да се откаже от отварите.
            — Но преди щастливия миг на раздялата ни предстои да бъдем заедно още една година — каза тихо Снейп, — затова, независимо дали сте решили да покажете уменията си и в ТРИТОН, ви съветвам да съсредоточите всички усилия, за да отговорите на високите изисквания, които представям пред всички свои ученици, явили се за СОВА. Днес ще приготвим отвара, която често се появява на изпита за „Специалист по особена вълшебническа активност“: лек за спокойствие, разсейващ тревогата. Обаче ви предупреждавам, че ако не боравите предпазливо със съставките, ще обречете човека, изпил отварата, на дълбок и понякога непробуден сън, затова внимавайте много какво правите. — Отляво на Хари Хърмаяни бе изопнала още повече гръб и слушаше крайно съсредоточено. — Съставките и рецептата — Снейп замахна с магическата пръчка — са на черната дъска. — (Те се появиха върху нея.) — Ще намерите всичко необходимо — той замахна още веднъж с пръчката — в шкафа. — (Вратата на въпросния шкаф зейна широко.) — Разполагате с час и половина… започвайте.
            Точно както бяха предположили Хари, Рон и Хърмаяни, Снейп едва ли можеше да им възложи по-трудна и досадна отвара. Съставките трябваше да се пускат в котела в строго определена последователност и количества, сместа трябваше да се разбърка точно определен брой пъти първо по посока на часовниковата стрелка, сетне и обратно, огънят, на който тя щеше да къкри, трябваше да бъде намален до точно определена степен и точен брой минути, преди да се добави последната съставка.
            — Сега над отварата ви трябва да се вие лека сребриста пара — провикна се Снейп, когато до края на часа оставаха десет минути.
            Целият плувнал в пот, Хари огледа отчаяно подземието. Над неговия котел се кълбеше гъста тъмносива пара, а отварата на Рон пък бълваше зелени искри. Шеймъс разръчкваше трескаво с магическата пръчка пламъците под котела си, които вече угасваха. Затова пък отварата на Хърмаяни бе покрита с леки сребристи изпарения и докато минаваше шеметно покрай нея, забол в земята гърбавия си орлов нос, Снейп не каза нищо, което означаваше, че не е намерил за какво да се заяде. Затова пък спря при котела на Хари и се втренчи в него с ужасната си ехидна усмивка.
            — Какво е това, Потър?
            Слидеринците тутакси наостриха уши в предната част на класната стая — умираха си да слушат как Снейп се заяжда с Хари.
            — Лек за спокойствие — отвърна притеснен Хари.
            — Кажи ми, Потър — изсъска Снейп, — ти знаеш ли да четеш?
            Драко Малфой прихна.
            — Да, знам — отговори Хари и стисна с все сила магическата си пръчка.
            — Прочети ми тогава третия ред от указанията.
            Хари присви очи срещу черната дъска — сред разноцветните изпарения, изпълнили подземието, не бе никак лесно да разчете написаното върху нея.
            — „Добавете стрит на прах лунен камък, разбъркайте три пъти по посока, обратна на часовниковата стрелка, оставете да къкри седем минути, сетне добавете и две капки настойка от чемерика.“
            Сърцето на Хари се сви. След като беше оставил отварата да къкри точно седем минути, той бе преминал направо към следващия ред от указанията, без да добави настойката от чемерика.
            — Направи ли всичко, посочено в третия ред, Потър?
            — Не — отвърна едва чуто той.
            — Моля?
            — Не — повтори Хари вече по-силно. — Забравил съм чемериката.
            — Знам, че си я забравил, Потър, което ще рече, че тая бърканица не става за нищо. „Еванеско!“
            Отварата на Хари изчезна и той остана да стои като последния глупак край празния котел.
            — Който е успял да прочете напътствията, да сипе малко от отварата в стъкленица, да й сложи етикет с отчетливо написаното си име и да я донесе на катедрата за проверка — нареди Снейп. — Домашно за четвъртък: трийсетсантиметрово съчинение за свойствата на лунния камък и приложението му в направата на отвари.
            Докато останалите пълнеха стъклениците, Хари си прибираше нещата, побеснял от яд. Неговата отвара не беше по-лоша от отварата на Рон, която сега вонеше на развалени яйца, нито от бъркоча на Невил, твърд като току-що забъркан цимент, та се наложи Невил да го чегърта от стените на котела, въпреки това само Хари щеше да получи слаба оценка. Пъхна магическата пръчка обратно в чантата, седна тежко на чина и загледа как понесли пълните си, запушени с тапи стъкленички, всички се нижат покрай катедрата на Снейп. Щом звънецът най-сетне удари, Хари изхвърча пръв от подземието и вече обядваше, когато Рон и Хърмаяни дойдоха при него в Голямата зала. Таванът изглеждаше още помрачен и сив, отколкото беше сутринта. По високите прозорци шибаше дъжд.
            — Не е справедливо! — започна да го утешава Хърмаяни, след като седна до него и си сипа от овчарския пай*. — Твоята отвара не беше по-лоша от отварата на Гойл… когато той сипа в стъкленицата от дивотията, която бе забъркал, тя се разплиска и му подпали мантията.
            [* Картофи, запечени с кайма и лук. — Бел.прев.]
            — Е, някога Снейп да се е отнасял справедливо към мен? — отвърна Хари, забол поглед в чинията си.
            И тримата замълчаха — знаеха, че непримиримата вражда между Снейп и Хари е припламнала още в мига, когато Хари е стъпил в „Хогуортс“.
            — Пък аз си мислех, че тая година може би ще се държи малко по-сносно — отбеляза разочарована Хърмаяни. — В смисъл, че… е, сами се досещате. — Тя се огледа предпазливо, и от двете им страни имаше по пет-шест празни стола, покрай масата не минаваше никой. — В смисъл, че е член на Ордена и така нататък.
            — Отровните гъби не си менят точките — отбеляза мъдро Рон. — А и открай време си мисля, че е лудост от страна на Дъмбълдор да се довери не на друг, а на Снейп! Има ли изобщо доказателства, че някога е преставал да служи на Вие-знаете-кого?
            — Според мен Дъмбълдор вероятно разполага с куп доказателства, нищо че не ги е споделил с теб, Рон — озъби се Хърмаяни.
            — О, престанете вече! — ядоса се Хари, когато Рон понечи да се заяде с Хърмаяни. И двамата застинаха, явно се бяха засегнали. — Няма ли край това нещо? — продължи Хари. — Непрекъснато се карате, направо ще ме побъркате.
            Заряза овчарския пай, метна ученическата чанта на рамо и ги остави да си седят на масата.
            Тръгна нагоре по мраморното стълбище, като изкачваше по две стъпала наведнъж, и се размина с доста ученици, бързащи за обяд. Гневът му, избухнал толкова внезапно, продължаваше да бушува, споменът за стъписаните лица на Рон и Хърмаяни му носеше дълбоко удовлетворение. „Така им се пада — помисли той, — като се карат през цялото време… наистина да полудее човек…“
            На една от стълбищните площадки подмина големия портрет на рицаря сър Кадоган, който извади от ножницата меча си и го размаха настървено към момчето, то обаче не му обърна внимание.
            — Я ела насам, краставо псе! Изправи се и се бий! — ревна сър Кадоган иззад забралото, Хари обаче си продължи нататък и тогава рицарят се опита да го последва, като прескочи в съседната картина, ала там получи отпор от обитателя й — разярен грамаден вълкодав.
            До края на обедната почивка Хари седя сам-самичък под капака на пода навръх Северната кула. Така че щом звънецът би, той пръв се изкачи по сребристата стълбичка, водеща в класната стая на Сибила Трелони.
            След отварите Хари мразеше най-много часовете по пророкуване, главно заради навика на професор Трелони да предрича поне веднъж седмично преждевременната му смърт. Цялата омотана в шалове и окичена с лъскави огърлици, тъничката преподавателка му приличаше на някакво насекомо, понеже очилата увеличаваха неимоверно очите й. Когато Хари влезе в стаята, завари Трелони да реди по масичките с вретенообразни крака, с каквито помещението беше претъпкано, опърпани томове в кожени подвързии, ала светлината от забулените с шалчета лампи и от мъждукащия в камината огън със сладникави благовония бе толкова оскъдна, че преподавателката май и не забеляза момчето, което приседна в здрача. През следващите пет минути дойдоха и другите от класа. Рон се показа от капака на пода, огледа се внимателно, зърна Хари и се устреми право към него, всъщност не съвсем направо, защото трябваше да криволичи между масичките, столовете, табуретките и тумбестите възглавници за сядане.
            — Ние с Хърмаяни вече не се караме — оповести той и се намести до Хари.
            — Браво на вас — изсумтя Хари.
            — Но Хърмаяни каза, че няма да е зле, ако престанеш да си изливаш гнева върху нас — подметна Рон.
            — Изобщо не си…
            — Само ти предавам думите й — прекъсна го приятелят му. — Но според мен тя е права. Какво сме ти виновни ние, че Шеймъс и Снейп се държат така с теб!
            — Изобщо не съм казвал, че…
            — Добър ден — поздрави напевно със своя мистериозен глас професор Трелони и Хари млъкна, отново подразнен и донейде засрамен от себе си. — Добре дошли отново в часовете по пророкуване. През ваканцията следих, разбира се, изключително внимателно вашите съдби и се радвам, че всички сте се завърнали здрави и читави в „Хогуортс“, както всъщност и знаех, че ще се случи. На масите пред вас ще намерите екземпляри от „Съновника“ на Иниго Имаго. Тълкуването на сънищата е сред най-важните начини за предсказване на бъдещето и е твърде вероятно да ви се падне на изпита за СОВА. Макар и лично аз да съм на мнение, че и да си вземете изпита, и да ви скъсат, няма никакво значение, когато става въпрос за свещеното изкуство на пророкуването. Стига да имате Виждащо око, не е важно какви свидетелства и бележки ще получите. Въпреки това директорът държи да се явите на изпита, ето защо…
            Гласът й малко по малко заглъхна, сякаш за да се уверят всички, че професор Трелони поставя предмета си над такива изтъркани делнични неща като изпитите.
            — Отворете, ако обичате, на предговора и прочетете какво твърди Имаго за тълкуването на сънищата. После се разделете по двойки. Използвайте „Съновника“, за да разтълкувате най-скорошните си сънища. Започвайте.
            Имаше само едно хубаво нещо — че часът не беше двоен. Докато изчетат увода, за тълкуване на сънища им бяха останали едва десетина минути. Дийн, който седеше на масата до Хари и Рон, се падна в една двойка с Невил и той тутакси се впусна да обяснява надълго и нашироко как му се присънил кошмар, в който някакви грамадански ножици се разхождали, издокарани с най-хубавата шапка на баба му, а Хари и Рон се спогледаха мрачно.
            — Аз не си помня сънищата — отсече Рон, — ти кажи някой.
            — Е, все помниш поне един — рече нетърпеливо Хари.
            Нямаше намерение да разказва на никого сънищата си. Знаеше прекрасно какво означава кошмарът с гробището, който постоянно му се присънваше, не беше нужно да му го обясняват Рон, професор Трелони, нито пък глупавият „Съновник“.
            — Оная нощ сънувах, че играя куидич — спомни си Рон със сбърчено чело. — Какво според теб означава това?
            — Вероятно че ще те изяде гигантска ружа, нещо от тоя род — отсъди Хари и запрелиства без капчица интерес „Съновника“.
            Беше му невероятно скучно, докато четеше в него откъслеци от сънища, и съвсем се умърлуши, когато професор Трелони им даде за домашно в продължение на цял месец да си водят дневник на всичко, което са сънували. След звънеца тръгна да се спуска по стълбичката пред Рон, който роптаеше на висок глас:
            — Разбираш ли колко много домашни имаме вече? Бинс иска да му пишем половинметрово съчинение за Великанските войни, Снейп пък ни поръчва трийсет сантиметра домашно за свойствата на лунния камък, сега и Трелони ни натресе тоя месечен дневник на сънищата! Фред и Джордж се оказаха прави за годината на СОВА, нали? Дано и оная Ъмбридж не ни даде нещо…
            Когато стигнаха до кабинета по защита срещу Черните изкуства, завариха професор Ъмбридж вече да седи зад катедрата — пак беше с мъхестата розова жилетка от предната вечер и с черната кадифена панделка на темето. Без да иска, Хари отново си представи огромна муха, кацнала доста неразумно върху още по-огромна жаба.
            Класът влезе в кабинета, без да вдига шум: професор Ъмбридж все още беше неизвестна величина и никой не знаеше дали няма да се окаже строга и взискателна.
            — Е, добър ден! — поздрави тя, когато накрая всички насядаха по местата си.
            Неколцина смотолевиха в отговор едно „добър ден“.
            — Цъ-цъ-цъ — зацъка професор Ъмбридж. — _Така_ няма да се разберем. Искам да отговаряте с „Добър ден, професор Ъмбридж.“ Още веднъж, ако обичате. Добър ден, ученици!
            — Добър ден, професор Ъмбридж — извикаха всички в хор.
            — Така по` може — отсъди мазно учителката. — Не беше чак толкова трудно, нали? А сега, ако обичате, приберете магическите пръчки и извадете перата.
            Мнозина се спогледаха мрачно: думите „приберете магическите пръчки“ никога не вещаеха час, който да е интересен. Хари пъхна пръчката обратно в ученическата чанта и извади перото, мастилницата и пергамента. Професор Ъмбридж отвори чантичката си, взе своята пръчка, която бе необичайно къса, чукна рязко по черната дъска и върху нея в миг се появиха думите:
            Защита срещу Черните изкуства
            Завръщане към основните правила
            — И така, предметът ви е бил преподаван откъслечно и непоследователно, нали? — заяви професор Ъмбридж, след което долепи длани точно пред себе си и се извърна към класа. — За съжаление заради постоянното текучество сред преподавателите, мнозина от които явно не са се придържали към учебната програма, одобрена от министерството, вие сте твърде далеч от високите изисквания, които имаме към всички в годината на СОВА. Въпреки това за ваша радост ще ви съобщя, че тези спънки са отстранени. Тази година ще работим по внимателно съставен, одобрен от министерството курс по защитна магия, фокусиран върху теорията. Препишете това, ако обичате.
            Тя пак почука по черната дъска — първите думи изчезнаха, за да бъдат заменени от „Цели на курса“:
            По време на курса учениците трябва:
            1. Да усвоят принципите, залегнали в основата на защитната магия;
            2. Да се научат да разпознават обстоятелствата, при каквито могат законно да прилагат защитна магия;
            3. Да вместят прилагането на защитната магия в рамките на практиката.

            Две-три минути в стаята се чуваше само дращенето на перата по пергамента. След като всички си преписаха трите цели на курса, посочени от професор Ъмбридж, тя попита:
            — Има ли всеки от вас екземпляр от „Теория на отбранителната магия“ на Уилбърт Слинкхард?
            Класът зашушука в знак на съгласие.
            — Я да опитаме отново — подкани професор Ъмбридж. — Когато задавам въпрос, искам да отговаряте с: „Да, професор Ъмбридж“, или „Не, професор Ъмбридж.“ И така, има ли всеки от вас екземпляр от „Теория на отбранителната магия“ на Уилбърт Слинкхард?
            — Да, професор Ъмбридж — разнесе се в кабинета.
            — Браво на вас — рече преподавателката. — А сега отворете на пета страница и прочетете „Глава първа. Основни правила за начинаещи“. И никой да не говори.
            Тя се дръпна от черната дъска и се разположи на стола зад катедрата, след което загледа един по един учениците с подпухналите си жабешки очи. Хари отвори „Теория на отбранителната магия“ на пета страница и зачете.
            Беше страшно скучно, почти като в часовете на професор Бинс. Той усети, че не може да се съсредоточи и му се налага да чете реда по десетина пъти, без да разбере нищо освен първите думи. Няколко минути минаха в пълно мълчание. Рон, който седеше до Хари, въртеше разсеяно перото и зяпаше все едно и също място върху страницата. Хари вдигна очи и видя нещо, което толкова го изненада, че направо го изтръгна от вцепенението.
            Хърмаяни дори не беше разгърнала своята „Теория на отбранителната магия“. Беше вдигнала ръка и се бе втренчила в професор Ъмбридж.
            Хари не помнеше някога да е пропускала да прочете нещо, което са й възложили, нито да е устоявала на изкушението да разлисти която и да е книга, попаднала й пред очите. Погледна я озадачено, тя обаче само поклати лекичко глава, за да му покаже, че в момента не й е до въпроси, и продължи да гледа немигащо преподавателката, която точно толкова решително се беше извърнала в друга посока.
            Минаха още няколко минути и сега вече не само Хари не изпускаше от очи Хърмаяни. Главата, която им бяха възложили да прочетат, бе толкова скучна, че все повече и повече ученици предпочитаха да наблюдават безмълвните опити на Хърмаяни да привлече вниманието на професор Ъмбридж, вместо да се борят с „Основни правила за начинаещи“.
            Когато повече от половината клас зяпаше Хърмаяни, а не учебника, професор Ъмбридж изглежда реши, че не може повече да пренебрегва така създалите се обстоятелства.
            — Какво има, моето момиче, искате да попитате нещо за главата ли? — обърна се тя към Хърмаяни така, сякаш едва сега я е забелязала.
            — Не, не за главата — отвърна Хърмаяни.
            — В момента четем — напомни професор Ъмбридж и оголи острите си зъбки. — Ако имате въпроси за нещо друго, можем да ги разгледаме в края на часа.
            — Имам въпрос за вашите цели на курса — уточни Хърмаяни.
            Професор Ъмбридж вдигна вежди.
            — Как се казвате?
            — Хърмаяни Грейнджър — представи се момичето.
            — Според мен, госпожице Грейнджър, целите на курса са изложени пределно ясно, достатъчно е да ги прочетете внимателно — каза професор Ъмбридж с подчертано благ глас.
            — Не и според мен — заяви упорито Хърмаяни. — Там не пише нищо за използването на защитните заклинания.
            Настъпи кратко мълчание, доста от учениците се извърнаха и сбърчили чела, загледаха трите цели на курса, които още се мъдреха върху черната дъска.
            — За използването на защитните заклинания ли? — повтори професор Ъмбридж и се подсмихна. — Лично аз не си представям, госпожице Грейнджър, в класната стая да възникнат ситуации, при които да се наложи да използваме защитни заклинания. Нали не очаквате да ви нападнат по време на час?
            — Ама няма ли да правим магии? — възкликна на висок глас Рон.
            — В моите часове, ако някой ученик желае да каже нещо, трябва да вдигне ръка, господин…?
            — Уизли — уточни Рон и вдигна рязко ръка.
            Професор Ъмбридж се усмихна още по-широко и му обърна гръб. Хари и Хърмаяни тутакси също вдигнаха ръка. Професор Ъмбридж насочи за миг изпъкналите си очи към Хари и се обърна към Хърмаяни.
            — Да, госпожице Грейнджър. Искате да питате нещо ли?
            — Да — потвърди Хърмаяни. — Смисълът на защитата срещу Черните изкуства е да упражняваме защитните заклинания, нали?
            — Вие, госпожице Грейнджър, да не би да сте обучен от министерството квалифициран преподавател? — попита с превзета любезност професор Ъмбридж.
            — Не, но…
            — В такъв случай се опасявам, че нямате нужната подготовка да решавате какъв е „смисълът“ на един или друг учебен предмет. Новата ни образователна програма е разработена от магьосници, далеч по-зрели и умни от вас. Ще учите за защитните заклинания по безопасен начин и…
            — Каква е ползата от това? — провикна се Хари. — Ако ни нападнат, изобщо няма да е безопасно и…
            — Ръката, господин Потър! — изтананика професор Ъмбридж.
            Хари вдигна високо пестник. И този път преподавателката побърза да му обърне гръб, сега обаче още няколко ученици вдигаха ръка.
            — А вие как се казвате? — обърна се професор Ъмбридж към Дийн.
            — Дийн Томас.
            — Е, господин Томас?
            — Както каза и Хари, няма да е никак безопасно, ако ни нападнат — рече той.
            — Питам още веднъж — поде учителката с дразнещата си усмивка, — нима очаквате да ви нападнат в моите часове?
            — Не, но…
            Професор Ъмбридж го прекъсна.
            — Не че искам да оспорвам системата на преподаване в училището — отбеляза тя и широката й уста се разтегли в не особено убедителна усмивка, — но в тези часове сте били изложени на въздействието на много безотговорни магьосници, наистина много безотговорни, да не говорим пък — подсмихна се гадничко Ъмбридж, — че сте си имали работа и с крайно опасни мелези.
            — Ако имате предвид професор Лупин — провикна се ядосано Дийн, — по-добър преподавател не сме имали…
            — Ръката, господин Томас. Както вече споменах, сте усвоявали заклинания, твърде сложни и неподходящи за възрастовата ви група, които са можели да доведат дори до смъртен изход. Наплашили са ви, втълпили са ви, че едва ли не през ден ще трябва да отбивате набезите на Тъмните сили…
            — Няма такова нещо — възрази Хърмаяни, — просто…
            — Не сте вдигнали ръка, госпожице Грейнджър!
            Хърмаяни го направи. Професор Ъмбридж й обърна гръб.
            — Доколкото разбрах, предшественикът ми не само е правел пред учениците забранени от закона магии, но и ги е насочвал срещу вас.
            — Е, нали се оказа после, че е смахнат — отбеляза разпалено Дийн. — Въпреки това научихме страшно много от него.
            — Не сте вдигнали ръка, господин Томас! — изписка професор Ъмбридж. — И така, министерството е на мнение, че за да си вземете изпита, е предостатъчно да имате и теоретични познания, нали училището е тъкмо за това? Вашето име? — добави тя и се втренчи в Парвати, която тъкмо беше вдигнала ръка.
            — Парвати Патил, а в изпита за СОВА по защита срещу Черните изкуства няма ли и практическа част? Не се ли иска от нас да покажем, че знаем как да правим контрапроклятия и други такива неща?
            — Стига да сте изучавали достатъчно прилежно теорията, няма причина да не направите заклинанията по време на изпита, когато ще бъдете под внимателно наблюдение — побърза да изтъкне професор Ъмбридж.
            — Без да сме ги упражнявали? — възкликна невярващо Парвати. — Искате да кажете, че ще правим заклинанията за пръв път направо на изпита?
            — Повтарям, стига да сте изучавали достатъчно прилежно теорията…
            — А каква полза ще имаме от теорията в истинския живот? — провикна се Хари, отново вдигнал високо юмрук.
            Професор Ъмбридж го изгледа свирепо.
            — Това тук е училище, господин Потър, а не животът — изрече тя тихо.
            — Значи от нас не се иска да сме подготвени за онова, което ни чака там?
            — Там не ви чака нищо, господин Потър.
            — Нима? — рече Хари.
            Гневът му, който беше бълбукал цял ден, достигаше точката на кипене.
            — Кой, мислите, че ще напада дечица като вас? — попита професор Ъмбридж с ужасно мазния си глас.
            — Хммм, чакайте да помисля… — отвърна уж вглъбен Хари. — Може би… Лорд Волдемор?
            Рон зяпна, Лавендър Браун изписка тихичко, Невил направо се свлече от стола си. Преподавателката обаче дори не трепна. Беше се облещила мрачно и самодоволно срещу Хари.
            — Отнемам от „Грифиндор“ десет точки, господин Потър.
            Класната стая застина в гробовно мълчание. Всеки от учениците гледаше или Ъмбридж, или Хари.
            — Нека си изясним някои неща. — Професор Ъмбридж се изправи и долепила ръце с къси дебели пръстчета към катедрата, се надвеси към учениците. — Казали са ви, че от мъртвите се е завърнал някакъв Черен магьосник…
            — Той изобщо не е бил мъртъв — викна ядно Хари, — иначе да, наистина се завърна.
            — Господин Потър, заради вас домът ви вече бе лишен от десет точки, не утежнявайте още повече положението — изсъска на един дъх преподавателката, без да го поглежда. — Та, както вече отбелязах, са ви съобщили, че някакъв Черен магьосник отново е на свобода. Това е лъжа.
            — НЕ е лъжа — възрази Хари. — Видях го с очите си, сражавах се с него.
            — Наказан сте, господин Потър — отсече победоносно професор Ъмбридж. — Утре. В пет следобед. В кабинета ми. Повтарям, това е лъжа. Министерството на магията ви уверява, че не ви заплашва никакъв Черен магьосник. Ако още се притеснявате, на всяка цена елате при мен след часовете. Ако някой ви тревожи с измишльотини за прероден Черен магьосник, бих искала да ме уведомите. Тук съм, за да ви помагам. Аз съм ваша приятелка. А сега бъдете така любезни да продължите с четенето. Страница пета, „Основни правила за начинаещи“.
            Професор Ъмбридж си седна зад катедрата. Затова пък Хари се изправи. Всички го зяпаха, Шеймъс се бе вторачил в него, колкото уплашен, толкова и възхитен.
            — Хари, недей! — прошепна Хърмаяни, за да го спре, и го затегли за ръкава, той обаче се дръпна, та тя да не го достига.
            — Значи според вас Седрик Дигъри е умрял от естествена смърт, така ли? — попита с разтреперан глас Хари.
            Всички от класа ахнаха, защото никой освен Рон и Хърмаяни не го беше чувал да споменава за случилото се в нощта, когато беше загинал Седрик. Преместиха жадно погледи от Хари към професор Ъмбридж, която бе вдигнала очи и го наблюдаваше, а върху лицето й нямаше дори и следа от престорена усмивка.
            — Седрик Дигъри загина при трагична злополука — отсече тя ледено.
            — Той беше убит — настоя Хари. Усети, че трепери. Не бе отварял дума за това почти пред никого, най-малко пред трийсетината си съученици, които сега попиваха всяка негова дума. — Волдемор го уби и вие знаете това.
            Лицето на професор Ъмбридж си остана непроницаемо. За миг Хари си помисли, че тя ще се разкрещи. Преподавателката обаче изрече мазно и тихо с момичешкото си гласче:
            — Елате насам, момчето ми.
            Той изрита встрани стола, заобиколи Рон и Хърмаяни и отиде при катедрата. Долови как всички в класа са затаили дъх. Бе толкова вбесен, че му беше все едно какво ще става оттук нататък.
            Професор Ъмбридж извади от дамската си чанта мъничък свитък розов пергамент, разгъна го върху катедрата, топна перото в мастилницата и надвесена така, че Хари да не вижда, написа нещо. Никой и не гъкваше. След малко тя сви пергамента и го тупна с магическата пръчка: той се запечата самичък, та Хари да не го отвори.
            — Занесете го на професор Макгонъгол — заръча професор Ъмбридж и му подаде свитъка.
            Без да казва и дума, без да поглежда към Рон и Хърмаяни, той го взе, завъртя се и излезе от класната стая, затръшвайки подире си вратата. Втурна се по коридора, стиснал здраво в ръка бележката за Макгонъгол, но докато завиваше зад ъгъла, се сблъска с училищния полтъргайст Пийвс, дребно създание с широка уста, което се носеше по гръб из въздуха и жонглираше с няколко мастилници.
            — Я, кого виждат очите ми, нашия Потър! — изкряска Пийвс и изпусна две от мастилниците, те паднаха на земята, счупиха се и опръскаха с мастило стените, а Хари отскочи с ядно ръмжене назад.
            — Разкарай се оттук, Пийвс.
            — А, шантавелкото е сърдит — подметна полтъргайстът и тръгна след Хари по коридора, като се кикотеше и кръжеше над главата му. — Какво се е случило пак, драги ми Поти? Гласове ли чуваш? Видения ли получаваш? Или говориш… — Пийвс изсумтя пренебрежително. — … странни езици?
            — Казах ти вече, остави ме НА МИРА! — ревна Хари и се затича към най-близкото стълбище, Пийвс обаче просто се плъзна възнак по парапета край него.

            За Потър разни слухове се носят тука —
            че бил разсърден, тъжен или сгазил лука.
            Пък Пийвс го знае, че е пълно куку!

            — МЛЪКВАЙ!
            Вратата отляво се отвори с гръм и трясък и от кабинета изскочи професор Макгонъгол, смръщена и някак притеснена.
            — Какво си се развикал, Потър? — скастри го тя, а Пийвс се изкиска ликуващо и се скри от погледите им. — Защо не си в час?
            — Пратиха ме при вас — отвърна сковано Хари.
            — Пратили са те при мен ли? Как така са те пратили?
            Той й подаде бележката от професор Ъмбридж. Свъсена, Макгонъгол я взе, чукна я с магическата си пръчка, за да я разпечата, и я разгъна. Докато четеше написаното от Ъмбридж, очите й зад четвъртитите очила се застрелкаха напред-назад и от ред на ред се присвиваха все повече.
            — Влез, Потър.
            Той я последва в кабинета. Вратата се затвори сама подире му.
            — Е? — Макгонъгол се надвеси над него. — Вярно ли е?
            — Кое дали е вярно? — попита Хари по-войнствено, отколкото бе възнамерявал. — Професоре? — добави той в опит думите му да прозвучат по-любезно.
            — Вярно ли е, че си крещял на професор Ъмбридж?
            — Да — потвърди момчето.
            — И си й казал, че лъже?
            — Да.
            — И си обявил, че Онзи-който-не-бива-да-се-назовава се е завърнал?
            — Да.
            Професор Макгонъгол седна зад писалището, без да отмества от Хари съсредоточения си поглед. После каза:
            — Вземи си от бисквитите, Потър.
            — Да си взема… какво?
            — От бисквитите — повтори тя нетърпеливо и кимна към ламаринената кутия на шотландски карета, оставена върху купчината книжа на писалището. — И сядай.
            Вече се беше случвало веднъж да очаква професор Макгонъгол да го накаже, вместо това обаче тя го включи в отбора по куидич на „Грифиндор“. Хари се отпусна тежко в креслото и си взе джинджифилов тритон — както и предния път, се чувстваше объркан и смутен.
            Професор Макгонъгол остави бележката на Ъмбридж и погледна притеснена Хари.
            — Трябва да внимаваш, Потър.
            Хари преглътна джинджифиловата бисквита и се вторачи в преподавателката. Тя изобщо не говореше по обичайния си начин — отсечено, рязко и строго, сега гласът й бе тревожен и някак по-човешки от обикновено.
            — Непослушанието в часовете на Долорес Ъмбридж може да ти навлече не само наказание и лишаване от точки.
            — И какво…
            — Използвай сивите си клетки, Потър — отсече професор Макгонъгол, внезапно възвърнала си обичайния тон. — Знаеш откъде идва, би трябвало да се досещаш и пред кого се отчита.
            Звънецът оповести края на часа. Отвред се разнесе слонският тропот на стотици ученици, втурнали се по коридорите.
            — Тук пише, че те е наказала с извънкласна работа всяка вечер до края на седмицата, смятано от утре — обясни професор Макгонъгол, след като погледна отново бележката на Ъмбридж.
            — Всяка вечер до края на седмицата ли? — повтори ужасен Хари. — Не можете ли, професоре, да…
            — Не, не мога — отсече професор Макгонъгол.
            — Но…
            — Тя ти е учителка и е в правото си да те наказва. Утре ще отидеш в пет часа в кабинета й за първата извънкласна работа. И помни: внимавай много с Долорес Ъмбридж.
            — Но аз казах истината — избухна Хари. — Волдемор се е завърнал, знаете го, професор Дъмбълдор също знае, че…
            — Стига толкова, Потър! — прекъсна го професор Макгонъгол и си намести очилата (беше се свъсила ужасно, когато той изрече името на Волдемор). — Нима наистина смяташ, че тук става въпрос за истини и лъжи? Става въпрос за това, че трябва да се подчиняваш и да се владееш!
            Тя се изправи с разширени ноздри и свити устни и Хари също стана от креслото.
            — Вземи си още една бисквита — подкани раздразнено Макгонъгол и побутна към него ламаринената кутия.
            — Не, благодаря — отвърна ледено Хари.
            — Я не ставай за смях! — скастри го преподавателката.
            Той си взе бисквита.
            — Благодаря — каза намръщен.
            — Слуша ли внимателно, Потър, речта, която Долорес Ъмбридж държа на пиршеството по случай началото на учебния срок?
            — Да — потвърди Хари. — Да… каза, че… прогресът ще бъде забранен и че… ами нещо, от което се подразбра, че Министерството на магията се опитва да се меси в работите на „Хогуортс“.
            Професор Макгонъгол се взря в него, сетне изсумтя, заобиколи писалището и отвори вратата.
            — Е, радвам се, че поне слушаш Хърмаяни Грейнджър — рече тя и го подкани да излезе от кабинета.

Няма коментари:

Публикуване на коментар