13 юни 2012 г.

Хари Потър и огненият бокал-2

  

            ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
            В ЕКСПРЕС „ХОГУОРТС“

            Когато Хари се събуди на следващия ден, утрото сякаш бе още по-мрачно заради края на ваканцията. Силен дъжд плющеше по прозорците, докато той обуваше джинсите и измъкваше пуловера си. Училищните си мантии щяха да облекат в експрес „Хогуортс“.
            Хари, Рон и близнаците бяха слезли вече до площадката на първия етаж, когато госпожа Уизли се появи в подножието на стълбата силно разтревожена.
            — Артър! — извика тя към горния етаж. — Артър! Спешно съобщение от министерството!
            Хари се прилепи до стената да направи път на господин Уизли, който с облечена наопаки мантия профуча покрай него и изчезна. Когато момчетата влязоха в кухнята, видяха госпожа Уизли да рови припряно из кухненския бюфет.
            — Тук някъде имах перо!
            А господин Уизли се бе навел над огъня и разговаряше с…
            Хари стисна силно очи и после ги отвори отново, за да се увери, че не го лъжат.
            Сред пламъците се беше настанила главата на Амос Дигъри, подобна на едро брадато яйце. Тя говореше бързо, необезпокоявана от обстрелващите я искри и пламъците, плъзващи от време на време покрай ушите й.
            — Съседите мъгъли чули крясъци и шумове и извикали как-им-беше-името… пилецаите. Артър, трябва да идеш…
            — Ето!
            Останала без дъх, госпожа Уизли тикна в ръцете на господин Уизли парче пергамент, шише мастило и смачкано перо.
            — Истински късмет е, че научих за това — продължи главата на господин Дигъри. — Отидох по-рано на работа да изпратя няколко сови и заварих целия отдел „Злоупотреба с магии“ на крак… Ако Рита Скийтър разбере, Артър…
            — А какво всъщност е станало според Лудоокия? — попита господин Уизли, докато развиваше капачката на мастилницата, потапяше перото в мастилото и се приготвяше да записва.
            Очите на господин Дигъри го проследиха.
            — Казва, че в двора му имало някой. Чул ги да се промъкват към къщата, но били нападнати от неговите кофи за боклук.
            — Какво точно са направили кофите за боклук? — попита господин Уизли, записвайки трескаво.
            — Доколкото знам, вдигнали са страшна врява и са открили стрелба с боклуци — продължи Дигъри. — Явно една от тях е продължавала да стреля, когато пристигнали пилецаите…
            — Ами нападателите? — изпъшка господин Уизли.
            — Артър, знаеш го Лудоокия! — Очите на господин Дигъри се ококориха. — Как ти се струва някой да посмее да се промъкне в двора му в мъртвилото на нощта? Най-вероятно е някой бездомен котарак, който се разхожда сега цял в картофени обелки. Но ако в отдела „Злоупотреба с магии“ разберат, лошо му се пише на Муди*. Нали му знаеш досието. Та затуй, ако може… някое невинно обвинение, нещо по-дребно… Какви са наказанията за обстрелващи боклукчийски кофи?
            [* Мрачен, раздразнителен (англ.) — Бел.прев.]
            — Може да се размине и само с мъмрене — отвърна господин Уизли със сбърчено чело и продължи да записва. — Лудоокия нали не е използвал пръчката си? И никого не е нападал?
            — Бас ловя, че е скочил от леглото и се е хвърлил да омагьосва всичко, което е успял да стигне през прозореца — отговори господин Дигъри. — Но ще им е трудно да го докажат, като няма пострадали.
            — Добре, тръгвам — каза господин Уизли, натъпка пергамента с бележките в джоба си и отново изхвърча от кухнята.
            Главата на господин Дигъри се извърна към госпожа Уизли.
            — Съжалявам, Моли — извини се той вече по-спокойно, — дето ви притеснявам толкова рано. Обаче само Артър може да отърве Лудоокия, че днес той започва новата си работа. Защо му трябваше точно тази нощ…
            — Няма нищо, Амос — отвърна госпожа Уизли. — Сигурен ли си, че не искаш препечена филийка или нещо друго, преди да тръгнеш?
            — Е, добре — кимна господин Дигъри.
            Госпожа Уизли взе една филия с масло от наредените върху масата, сложи я на ръжена и я поднесе към устата на господин Дигъри.
            — Флагодаря! — изфъфли той с пълни уста и с тихичко „пук!“ изчезна.
            Хари чу как господин Уизли се сбогува с Бил, Чарли, Пърси и момичетата. След пет минути той се върна в кухнята, облякъл нормално мантията, и прокара гребен през косата си.
            — Трябва да побързам. Успех през годината, момчета! — пожела господин Уизли на Хари, Рон и близнаците, загръщайки се с наметалото си, преди да се магипортира. — Моли, ще успееш ли да заведеш децата до Кингс Крос?
            — Разбира се! — отговори тя. — Ти се погрижи за Лудоокия, ние ще се справим.
            След като господин Уизли се магипортира, в кухнята влязоха Бил и Чарли.
            — Кой спомена Лудоокия? — попита Бил. — Какви ги е надробил този път?
            — Казал, че през нощта някой се е опитал да влезе в къщата му — обясни госпожа Уизли.
            — Лудоокия Муди ли? — замислено рече Джордж, докато мажеше препечената си филия с мармалад. — Това да не е онзи перко…
            — Баща ви много цени Лудоокия Муди — строго каза госпожа Уизли.
            — Е, да, татко колекционира щепсели… — тихо отбеляза Фред, когато госпожа Уизли излезе от кухнята. — Краставите магарета…
            — Навремето Муди е бил велик магьосник — уточни Бил.
            — Той е стар приятел на Дъмбълдор, нали? — попита Чарли.
            — Едва ли Дъмбълдор може да бъде наречен нормален все пак — продължи Фред. — Искам да кажа, знам, че е гений и така нататък…
            — Кой е Лудоокия? — попита Хари.
            — Пенсионер, работил е в министерството — обясни Чарли. — Виждал съм го само веднъж, когато татко ме беше взел със себе си в службата. Бил е аврор, един от най-добрите… Те са ловци на тъмни магьосници — добави той, като видя въпросителния поглед на Хари. — Напълнил е половината от килиите на Азкабан. Има купища врагове, особено сред семействата на заловените от него. Чух, че на стари години го е обзела истинска параноя. Вече не вярва на никого. Отвсякъде му се привиждат тъмни магьосници.
            Бил и Чарли решиха да изпратят другите до гара Кингс Крос. Пърси обаче се извини многословно и заяви, че е крайно необходимо да отиде на работа.
            — Точно сега не е редно да си взимам почивен ден — каза им той. — Господин Крауч тъкмо започна да разчита на мен.
            — Знаеш ли какво, Пърси? — сериозно заговори Джордж. — Мисля, че в най-скоро време той дори ще успее да запомни името ти.
            Госпожа Уизли се бе престрашила да поръча по телефона от селската поща три обикновени мъгълски таксита, с които да стигнат до Лондон.
            — Артър опита да вземе коли от министерството — прошепна госпожа Уизли на Хари, докато чакаха в прогизналия от пороя двор и гледаха как таксиметровите шофьори слагат шестте тежки куфара за „Хогуортс“ в багажниците, — но нямало свободни. О, миличък, май нещо не ни харесаха, а?
            Хари предпочете да не обяснява на госпожа Уизли, че на шофьорите на мъгълски таксита едва ли друг път им се е налагало да возят развилнели се сови като Пигуиджън, който и за миг не спираше да вдига оглушителна врява. Нещата съвсем се влошиха, когато от неочаквано разтворилия се куфар на Фред изпопадаха и се взривиха няколко от вълшебните влагоустойчиви и незапалителни фойерверки на доктор Филибъстър. Шофьорът, който държеше куфара, мигом закрещя от страх и болка, причинена от впилите се в прасеца му нокти на обезумелия Крукшанкс, дръзнал да се покатери по крака му.
            По време на пътуването се чувстваха доста неудобно, натъпкани на задните седалки на такситата и притиснати от куфарите си. Уплашеният от фойерверките Крукшанкс дълго не успя да дойде на себе си, та докато стигнаха до Лондон, Хари, Рон и Хърмаяни бяха доста поодраскани. Те с радост слязоха на Кингс Крос, макар че валеше като из ведро. Докато успеят да пресекат оживената улица пред гарата, натоварени с куфарите си, станаха вир-вода.
            Хари бе свикнал да излиза на перон Девет и три четвърти. Трябваше само да премине през привидно солидната стена между девети и десети перон. Номерът бе да го стори незабелязано, без да привлече вниманието на мъгълите. Този път се разделиха на групи. Хари, Рон и Хърмаяни (които най-много биеха на очи заради Пигуиджън и Крукшанкс) преминаха първи. Те спокойно си бъбреха, небрежно се наведоха към бариерата и странично се плъзнаха през нея. Перон Девет и три четвърти се появи пред тях на мига.
            Експрес „Хогуортс“ беше вече там с излъскания си алено-червен парен локомотив. Той бълваше кълбета дим, сред който многобройните ученици на „Хогуортс“ и техните родители изникваха подобно на тъмни призраци. Пигуиджън съвсем се разбесня в отговор на крясъците на множеството сови, обгърнати от дима. Хари, Рон и Хърмаяни се качиха да си намерят места и не след дълго започнаха да редят багажа си в едно купе в средата на влака. После скочиха обратно на перона да се сбогуват с госпожа Уизли, Бил и Чарли.
            — Може и да се видим по-скоро, отколкото предполагате — ухили се Чарли, докато прегръщаше Джини за сбогом.
            — Защо? — оживи се Фред.
            — Ще разберете — отвърна Чарли. — Само не казвайте на Пърси, че съм споменал такова нещо. Все пак това е „поверителна информация, докато министерството не реши, че е уместно да й даде гласност“.
            — Да, ще ми се и аз да мога да се върна в „Хогуортс“ тази година — каза Бил с ръце в джобовете и някак тъжно загледан във влака.
            — Защо? — нетърпеливо попита Джордж.
            — Ще бъде интересна година — светнаха очите на най-големия брат. — Може дори да взема отпуск и да дойда да погледам…
            — Какво да погледаш? — попита Рон.
            Но в този момент чуха свирката и госпожа Уизли ги избута към вратите на влака.
            — Благодаря за гостоприемството, госпожо Уизли! — каза Хърмаяни, качи се, затвори вратата и се подаде на прозореца да побъбрят.
            — Да, благодаря за всичко, госпожо Уизли! — обади се и Хари.
            — О, за мен беше удоволствие, милички! — рече госпожа Уизли. — Бих ви поканила за Коледа, но… е, предполагам, че ще искате да останете в „Хогуортс“ заради това или онова…
            — Мамо! — подразни се Рон. — Какво е това, което вие тримата знаете, а ние — не?
            — Ще разберете още тази вечер, предполагам — усмихна се госпожа Уизли. — Сигурно ще бъде вълнуващо. Да си призная, много съм доволна, че промениха правилата…
            — Какви правила? — в един глас попитаха Хари, Рон, Фред и Джордж.
            — Сигурна съм, че професор Дъмбълдор ще ви каже. Ще се държите прилично, нали? Нали, Фред? И ти, Джордж?
            Локомотивът шумно изпусна пара и влакът потегли.
            — Кажете какво ще става в „Хогуортс“! — изрева Фред през прозореца, но госпожа Уизли, Бил и Чарли все повече се отдалечаваха. — За какви правила говориш?
            Госпожа Уизли само се усмихна и помаха. Преди още влакът да направи завой, тя, Бил и Чарли вече се бяха магипортирали.
            Хари, Рон и Хърмаяни се върнаха в купето. През барабанящия по стъклата проливен дъжд не се виждаше нищо. Рон отвори куфара си, извади кафявата официална мантия и покри с нея клетката на Пигуиджън да заглуши крясъците му.
            — Багман искаше да ни каже какво ще става в „Хогуортс“ — нацупи се той и седна до Хари. — На Световното, помните ли? А собствената ми майка не пожела да ми каже. Чудя се какво…
            — Шшт! — прошепна внезапно Хърмаяни и допря пръст към устните си, като посочи съседното купе.
            Хари и Рон се заслушаха и доловиха познат провлачен глас, който се чуваше през отворената врата.
            — …Татко мислеше да ме прати в „Дурмщранг“* вместо в „Хогуортс“, защото познава техния директор. Нали знаете мнението му за Дъмбълдор, дето толкова си пада по мътнородите? А в „Дурмщранг“ не приемат кого да е. Но мама не искаше да съм толкова далеч. Татко казва, че в „Дурмщранг“ имат много по-добро отношение към Черните изкуства, отколкото в „Хогуортс“. Там учениците всъщност ги овладяват, а не се занимават само с разни глупости за защита като нас…
            [* Името на училището наподобява названието на прочутото немско литературно течение „Щурм унд дранг“ („Буря и натиск“) от епохата на романтизма. — Бел.прев.]
            Хърмаяни стана, отиде на пръсти до вратата на купето, затвори я и гласът на Малфой изчезна.
            — Мисли си, че „Дурмщранг“ ще му подхожда по-добре, така ли? — ядоса се тя. — Да беше отишъл наистина, че да не ни се налага да го търпим.
            — „Дурмщранг“ друго училище за магия ли е? — попита Хари.
            — Да — намуси се Хърмаяни. — То има страховита слава. Според „Преглед на магьосническото образование в Европа“ там обръщат голямо внимание на Черните изкуства.
            — Като че ли съм чувал нещо за него — колебливо се обади Рон. — Къде се намира? В коя страна?
            — Ами… май никой не знае — отвърна Хърмаяни и вдигна вежди.
            — А… защо? — попита Хари.
            — По традиция между училищата по магия и вълшебство има вечно съперничество. „Дурмщранг“ и „Бобатон“ крият къде се намират, та да не им откраднат тайните — небрежно обясни Хърмаяни.
            — Айде де! — разсмя се Рон. — „Дурмщранг“ сигурно е голям колкото „Хогуортс“. Как може да се скрие такъв огромен замък?
            — Но „Хогуортс“ е скрит! — изненада се Хърмаяни. — Всички го знаят… е, поне тези, които са прочели „История на «Хогуортс»“.
            — Значи само ти знаеш — отбеляза Рон. — Е, продължавай. Как се крие място като „Хогуортс“?
            — Омагьосано е — обясни Хърмаяни. — Ако някой мъгъл го погледне, вижда само плесенясали стари развалини с надпис „ВХОД ЗАБРАНЕН! ОПАСНО ЗА ЖИВОТА!“.
            — Значи за външни хора и „Дурмщранг“ би изглеждал като развалина?
            — Възможно е — вдигна рамене Хърмаяни. — Или е направена магия за отклоняване на мъгъли както при стадиона на Световното първенство. А за да попречат на чуждестранни магьосници да го открият, може да са го омагьосали да бъде неотбележим…
            — Я повтори?
            — Ами може така да се омагьоса сграда, че да бъде невъзможно да се отбележи на карта, нали?
            — Ъъъ… щом казваш — съгласи се Хари.
            — Но аз мисля, че „Дурмщранг“ би трябвало да е някъде далеч на север — сподели Хърмаяни. — Някъде, където е много студено, защото в униформите им са включени кожени шапки.
            — О, помислете само какви възможности дава това! — размечта се Рон. — Щеше да е лесно да се бутне Малфой от някой ледник и да се обяви това за нещастен случай. Жалко че майка му го е спряла…
            Колкото по` на север се движеше влакът, толкова по-силен ставаше дъждът. Небето така притъмня, а прозорците толкова се запотиха от влагата, че фенерите светнаха посред бял ден. Потракващата количка със закуски наближи по коридора и Хари купи цял куп котелни сладкиши за всички.
            Много от приятелите им ги посетиха следобеда, включително Шеймъс Финигън, Дийн Томас и Невил Лонгботъм, кръглоликото, бързо забравящо момче, отгледано от баба си, една твърде строга вещица. Шеймъс носеше ирландското си кречетало, чиято магия явно вече отслабваше. То все още пискаше „Трой! Мълет! Моран!“, но звучеше слабо и изтощено. След около половин час Хърмаяни се умори от безкрайните разговори за куидич и отново потъна в „Класически заклинания“ за четвърти курс, като се зае да разучава призоваващата магия.
            Невил слушаше жадно разговора на останалите, в който финалът на Световното първенство бе преживян наново.
            — Баба не ми позволи да отида — печално обясни той. — Не искаше да купи билети. Било е страхотно, нали?
            — Така си е — съгласи се Рон. — Виж това, Невил…
            Той порови в куфара си на багажника и извади миниатюрната фигурка на Виктор Крум.
            — Уха! — не скри завистта си Невил, когато Рон положи Крум на дундестата му ръка.
            — Видяхме го и отблизо — продължи Рон. — Бяхме в горната ложа…
            — За пръв и последен път в живота ти, Уизли.
            Драко Малфой бе застанал пред вратата. Зад него бяха Краб и Гойл, огромните му дебеловрати приятелчета, които се бяха източили поне с трийсетина сантиметра през лятото. Те явно бяха дочули разговора през вратата на купето, която Дийн и Шеймъс не бяха затворили докрай.
            — Не помня да сме те канили, Малфой — студено го сряза Хари.
            — Уизли, какво е това? — попита Малфой и посочи клетката на Пигуиджън.
            Провисналият ръкав на празничната мантия на Рон се поклащаше в такт с движението на влака и откриваше старомодния дантелен маншет.
            Рон се втурна да скрие дрехата, но Малфой бе по-бърз, сграбчи ръкава и го дръпна.
            — Погледнете! — възторжено извика той и размаха мантията на Рон пред очите на Краб и Гойл. — Уизли, нямаш намерение да я обличаш, нали? Сигурен съм, че това е било много модерно през 1890 година…
            — Задави се с повръщано, Малфой! — извика Рон, а цветът на лицето му стана като на мантията, която издърпа обратно.
            Малфой прихна в гръмогласен подигравателен смях, а Краб и Гойл глупаво се изкикотиха.
            — Е, ще участваш ли, Уизли? Ще се опиташ ли да прославиш семейството си? Ще има и пари, нали знаеш. Ако спечелиш, ще можеш да си позволиш и прилична мантия…
            — За какво говориш? — сопна се Рон.
            — Ще участваш ли? — повтори Малфой. — Сигурен съм, че ти ще участваш, Потър? Не пропускаш случай да се поперчиш, нали?
            — Или обясни за какво става дума, или се махай! — сопна се Хърмаяни, като вдигна очи от своите „Класически заклинания“ за четвърти курс.
            Тържествуваща усмивка се разля по бледото лице на Малфой.
            — Да не би да не знаеш? — със задоволство попита той. — Баща ти и брат ти работят в министерството, а ти дори не знаеш. Моят баща ми каза толкова отдавна! Чул го от Корнелиус Фъдж… Нали татко винаги се движи с високопоставени хора от министерството. Може би баща ти е от по-низшите служители и не са му казали, Уизли. Дааа… Може да не говорят такива важни неща в негово присъствие…
            Малфой отново се изхили, махна на Краб и Гол и тримата изчезнаха.
            Рон се изправи и така затръшна плъзгащата се врата на купето, че стъклото се натроши.
            — Рон! — сгълча го Хърмаяни, извади пръчката си, прошепна „Репаро!“ и парчетата стъкло се събраха и полетяха обратно към вратата.
            — Прави се, че знае всичко, а ние не знаем нищо — изръмжа Рон. — „Татко винаги се движи с високопоставени хора от министерството“… Баща ми отдавна можеха да го повишат, но на него му харесва там, където си е…
            — Разбира се — тихо рече Хърмаяни. — Само не позволявай на Малфой да те ядоса, Рон…
            — Той ли? Да ме ядоса? Как ли пък не! — отрече Рон, взе един от котелните сладкиши и го смачка на топка.
            Това лошо настроение не го напусна до края на пътуването. Той почти не говореше, докато се преобличаха в училищните си мантии, и все още гледаше гневно, когато експрес „Хогуортс“ намали ход и най-сетне спря в непрогледния мрак на гара Хогсмийд.
            Вратите на влака се отвориха и навън ги посрещна грохот от гръмотевица. Те слязоха сред пороя с наведени глави и присвити очи. Хърмаяни беше увила Крукшанкс в мантията си, а Рон пак покри клетката на Пигуиджън със своята официална мантия. Дъждът валеше плътно и силно, сякаш кофи с леденостудена вода неспирно се изсипваха върху главите им.
            — Здравей, Хагрид! — извика Хари и помаха към грамадния силует в края на перона.
            — Здрасти, Хари! — викна Хагрид и помаха с ръка. — Ще се видим на празненството, ако не се удавим дотогава!
            По традиция всяка година първокурсниците, водени от Хагрид, стигаха до „Хогуортс“ с лодки по езерото.
            — Ууу, не бих искала да съм в лодка в такова време — потрепери Хърмаяни, докато се придвижваха бавно по перона заедно с тълпата.
            Пред гарата ги очакваха стотина файтони с невидими коне. Хари, Рон, Хърмаяни и Невил побързаха да се качат в един от тях, вратичката леко щракна и само след секунди дългата процесия затрополи и разплиска локвите по пътя към „Хогуортс“.


            ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
            ТРИМАГИЧЕСКИЯТ ТУРНИР

            Файтоните подминаха статуите на крилатите глигани от двете страни на портата и се заизкачваха нагоре по широката алея, като се люшкаха застрашително във все по-силно вилнеещата буря.
            Залепил нос на прозореца, Хари гледаше как „Хогуортс“ приближава, обгърнат в плътна пелена от дъжд, през която се процеждаха неясни отблясъци светлина от прозорците. В небето проблясва светкавица точно когато файтонът им спря пред каменните стъпала, водещи до гигантската дъбова входна врата. Учениците от пристигналите преди тях файтони вече бързаха нагоре по стъпалата към замъка. Хари, Рон, Хърмаяни и Невил скочиха от файтона и също се втурнаха нагоре, без да вдигат поглед, докато не стигнаха благополучно до огромната входна зала, осветена от ярки факли и извеждаща към прекрасното мраморно стълбище.
            — Олеле! — изпухтя Рон, изтръска глава и капки вода се разхвърчаха във всички посоки. — Ако не спре, езерото ще прелее. Вир-вода съм. ОХ!
            Един огромен червен балон, пълен с вода, се стовари от тавана върху главата на Рон и се пръсна. Измокрен до кости, давейки се, Рон политна към Хари точно когато на косъм от Хърмаяни изплющя втора водна бомба и избухна в краката на Хари, заливайки с вълна от ледена вода кецовете му чак до чорапите. Наоколо всички се разпищяха и взеха да се блъскат, опитвайки се да напуснат огневата линия. Хари вдигна поглед и забеляза, че на около шест метра над главите им лети полтъргайстът Пийвс — дребно създание с шапка на камбанки и оранжева папийонка. Широкото му злорадо лице бе изкривено от усилието да вземе на прицел нови жертви.
            — ПИЙВС! — изкрещя ядосан глас. — Пийвс, слез долу ВЕДНАГА!
            Професор Макгонъгол, заместник-директор на „Хогуортс“ и ръководител на дом „Грифиндор“, се втурна откъм Голямата зала. Тя се подхлъзна по мокрия под и обви ръце около шията на Хърмаяни, за да не падне.
            — Ох, съжалявам, госпожице Грейнджър…
            — Няма нищо, професоре! — едва си пое въздух Хърмаяни и разтърка шията си.
            — Пийвс, слизай МОМЕНТАЛНО! — провикна се професор Макгонъгол, намести островърхата си шапка и му отправи заплашителен поглед през очилата си с четвъртити рамки.
            — Нищо не съм направил! — изкикоти се Пийвс, целейки се в няколко момичета от пети курс, които писнаха и се спасиха в Голямата зала. — Мокрички са вече, нали? Само да ги понапръскам! Плиииииис! — И той запрати още една водна бомба към токущо влязлата групичка второкурсници.
            — Ще викна директора! — заплаши го професор Макгонъгол. — Предупреждавам те, Пийвс…
            Пийвс се изплези, метна и последната си бомба във въздуха и се стрелна към мраморното стълбище в пристъп на лудешки кикот.
            — Тръгвайте всички! — рязко се обърна професор Макгонъгол към мокрото множество. — Към Голямата зала, хайде!
            Хари, Рон и Хърмаяни се подхлъзваха и пързаляха по пода на входната зала и през двойните врати вдясно, а Рон мърмореше гневно под нос, отмятайки мокри кичури от лицето си.
            Голямата зала бе както винаги великолепно украсена за тържеството по случай началото на учебната година. Златни чинии и бокали блестяха на светлината на хиляди и хиляди свещи, летящи из въздуха. Четирите дълги маси за домовете бяха плътно заобиколени от бъбрещи ученици. Преподавателите седяха от едната страна на петата маса на най-високото място в залата с лице към своите възпитаници. Вътре бе много по-топло. Хари, Рон и Хърмаяни подминаха масите на „Слидерин“, „Рейвънклоу“ и „Хафълпаф“ и седнаха при останалите грифиндорци в далечния ъгъл на залата до Почтибезглавия Ник, духа бродник на „Грифиндор“. Перленобял и прозрачен като дим, Ник се бе пременил за вечерта в обичайния си жакет с празнична широка дантелена яка, която не позволяваше на главата му да се клати застрашително върху почти прерязания му врат.
            — Добър вечер! — с грейнала усмивка каза той.
            — Зависи за кого — рече Хари и свали кецовете си да излее водата от тях. — Дано да побързат с разпределянето, че умирам от глад.
            В началото на всяка учебна година новопостъпилите ученици биваха разпределяни по домовете, но поради неблагоприятно стечение на обстоятелствата Хари не бе присъствал на нито една разпределителна церемония след своята. Затова очакваше тази с нетърпение.
            В този момент силно развълнуван глас задъхано се провикна от масата:
            — Здрасти, Хари!
            Това бе третокурсникът Колин Крийви, за когото Хари бе нещо като герой.
            — Здравей, Колин! — уморено отвърна Хари.
            — Хари, знаеш ли, брат ми започва училище! Брат ми Денис!
            — Ааа… хубаво — рече Хари.
            — Толкова е развълнуван! — Колин говореше и подскачаше нагоре-надолу върху стола си. — Дано да е в „Грифиндор“! Стискай палци, Хари!
            — А, да, добре… — отвърна Хари, обърна се към Хърмаяни, Рон и Почтибезглавия Ник и попита: — Братята и сестрите обикновено ги разпределят в един и същи дом, нали?
            Той съдеше по това, че всеки от седмината братя Уизли е бил разпределян в дом „Грифиндор“.
            — О, не, не е задължително — обясни Хърмаяни. — Близначката на Парвати Патил е в „Рейвънклоу“, а те са толкова еднакви, че би трябвало да бъдат заедно, нали?
            Хари погледна към Височайшата маса. Там бяха наредени повече столове от обикновено. Хагрид вероятно все още плаваше през езерото с първокурсниците. Професор Макгонъгол сигурно наглеждаше подсушаването на пода на входната зала, но имаше още един празен стол и Хари не можа да се сети кой друг липсва.
            — Къде ли е новият ни преподавател по защита срещу Черните изкуства? — запита Хърмаяни, която също гледаше към учителите.
            Досега никой от преподавателите им по защита срещу Черните изкуства не се бе задържал повече от година. Любимият учител на Хари бе професор Лупин, но той беше напуснал миналото лято. Тримата огледаха цялата Височайша маса, но не видяха нито едно ново лице край нея.
            — Може да не са успели да намерят преподавател — угрижено предположи Хърмаяни.
            Хари се вгледа в масата още по-внимателно. Дребничкият професор Флитуик, учителят по вълшебство, седеше върху куп възглавници до професор Спраут, преподавателката по билкология, чиято шапка бе килната върху бухналата й, прошарена коса. Тя говореше с професор Синистра от катедрата по астрономия. От другата страна на професор Синистра седеше преподавателят по отвари Снейп — с жълтеникава кожа, орлов нос и мазна коса, най-омразният човек за Хари в „Хогуортс“. Ненавистта му към Снейп бе съизмерима единствено с омразата на Снейп към него, която се бе засилила — ако това изобщо бе възможно, — предишната година, когато Хари бе помогнал на Сириус да избяга точно под дългия нос на Снейп. А Сириус и Снейп бяха врагове още от ученическите си години.
            От другата страна на Снейп имаше празно място — Хари предположи, че е за професор Макгонъгол. До незаетия стол, в центъра на масата, седеше директорът — професор Дъмбълдор. Буйната му сребриста коса и брадата му сияеха на светлината а свещите, а по великолепната му тъмнозелена мантия бяха извезани многобройни звезди и луни. Дъмбълдор бе подпрял брадичката си върху сключените върхове на дългите си тънки пръсти и дълбоко замислен, гледаше към тавана иззад очилата си с рамки като полумесеци. Хари също погледна към тавана, омагьосан да отразява истинското небе. Никога не го бе виждал така буреносен. По него се вихреха черни и морави облаци и при новия гръм, проехтял отвън, проблясна разклонена светкавица.
            — О, по-бързо! — изстена Рон на съседния стол. — Бих могъл да изям и хипогриф.
            Едва бе изрекъл тези думи, когато вратите на Голямата зала се отвориха и настъпи тишина. Професор Макгонъгол поведе дълга процесия от първокурсници към Височайшата маса. Хари, Рон и Хърмаяни бяха почти сухи в сравнение с новодошлите, които сякаш бяха преплували езерото без лодки. Докато се нареждаха пред масата с лице към останалите ученици, само най-дребното момченце със сивкавокафява коса не трепереше от студ и напрежение като другите. То беше загърнато с дреха, която Хари веднага позна — това бе палтото на Хагрид от къртичи кожи. То беше толкова голямо, че изглеждаше като надиплена огромна шатра от черна козина. Дребничкото лице на момчето се показваше над яката и на него се четеше силно вълнение. След като се нареди до ужасно изглеждащите си връстници, момчето погледна към Колин Крийви, вдигна победоносно палците на двете си ръце и устните му изговориха: „Паднах в езерото!“ Случката определено бе предизвикала у него възторг.
            Професор Макгонъгол постави пред първокурсниците четирикрако столче и върху него много стара и мръсна магьосническа шапка, цялата в кръпки. За миг настъпи тишина. Първокурсниците се вторачиха в шапката. Всички останали в залата — също. После един процеп близо до ръба й се отвори широко като уста и шапката запя:

            Изминаха хиляда и повече години
            откакто бях новоскроена аз.
            Живееха тогава сред слава четирима
            магьосници, известни и на нас.

            Храбрецът Грифиндор, дошъл от пустош волна,
            и Рейвънклоу честната — от тясна долчинка,
            приветливата Хафълпаф — от равнина просторна,
            а Слидерин потайният — от тъмните блата.

            Споделяха желания, надежди и мечти
            и дружно сътвориха план сърцат.
            Училището „Хогуортс“ така се появи,
            магически таланти призова.

            И всеки от четирмата магьосници велики
            в училището свой дом основа —
            че имаха си те предпочитания различни
            за силата на своите деца.

            За Грифиндор над всичко друго на света
            стояха смелостта и дързостта.
            Избираше ги Рейвънклоу по сила на ума —
            за нея най-най-ценната бе тя.

            А Хафълпаф ги искаше за упоритостта —
            ценеше тя усърдните в труда.
            За Слидерин пък силата бе пътят към властта —
            събра славолюбивите деца.

            До края на живота си те можеха
            избраниците свои да посочват.
            Въпрос един обаче ги тревожеше —
            след тях децата кой ли ще насочва?

            Пръв Грифиндор измисли как да става —
            свали ме той от своята глава,
            от своя разум всичките ми дадоха,
            да мога да избирам вместо тях.

            Главите си покрийте с мен сега,
            но плътно, та ушите да се скрият!
            Надниквам аз в ума и нивга не греша —
            дома ви нов веднага ще разкрия!

            Голямата зала избухна в аплодисменти в края на песента на Разпределителната шапка.
            — Тя не пееше тази песен, когато ни разпределяше нас — каза Хари, докато ръкопляскаше с всички останали.
            — Всяка година пее различна песен — отвърна Рон. — Сигурно е много скучно да си шапка, а? Цяла година да съчиняваш една песен!
            Професор Макгонъгол развиваше дебело руло пергамент.
            — Щом си чуете името, нахлупвате шапката и сядате на столчето — обясняваше тя на първокурсниците. — След като съобщи дома ви, отивате и сядате до съответната маса.
            — Акърли, Стюарт!
            Едно момче, треперещо от главата до петите, се приближи, взе Разпределителната шапка, нахлупи я и седна на столчето.
            — „Рейвънклоу“! — извика шапката.
            Стюарт Акърли я свали от главата си и се завтече към масата на „Рейвънклоу“, където всички му ръкопляскаха. Хари забеляза как Чо, търсачката в отбора на „Рейвънклоу“ по куидич, поздравява новодошлия Стюарт Акърли и за част от секундата изпита странното желание и той да седне на масата на „Рейвънклоу“.
            — Бадук, Малкълм!
            — „Слидерин“!
            Масата в другия край на залата избухна в поздравления. Хари видя Малфой да ръкопляска, когато Бадук се присъедини към слидеринци. Хари се чудеше дали Бадук знае, че от дом „Слидерин“ са излезли най-много тъмни вещици и магьосници. Фред и Джордж освиркаха Малкълм Бадук, докато той сядаше.
            — Бранстоун, Елинор!
            — „Хафълпаф“!
            — Колдуел, Оуен!
            — „Хафълпаф“!
            — Крийви, Денис!
            Дребничкият Денис Крийви се олюля напред, препъвайки се в огромното палто на Хагрид, точно когато самият Хагрид се вмъкна в залата през една врата зад Височайшата маса. Близо два пъти по-висок и поне три пъти по-широк от обикновен човек, с дългата си, буйна, сплъстена черна коса и брада Хагрид изглеждаше застрашително, но Хари, Рон и Хърмаяни знаеха каква добра душа има. Той им смигна, докато сядаше в края на Височайшата маса, и се загледа в Денис Крийви, който нахлупваше Разпределителната шапка. Цепнатината при ръба се отвори широко:
            — „Грифиндор“! — извика шапката.
            Хагрид заръкопляска заедно с грифиндорци, докато Денис Крийви, грейнал в усмивка, свали шапката, постави я обратно на столчето и побърза да отиде при брат си.
            — Колин, аз паднах! — изписка той и се хвърли на един свободен стол. — Беше страхотно! И нещо ме грабна във водата и ме върна в лодката!
            — Жестоко! — точно толкова развълнуван отвърна Колин. — Това сигурно е била гигантската сепия, Денис!
            — Ихааа! — възкликна Денис, сякаш никой, дори и в най-невероятните си мечти, не би могъл да си представи нещо по-хубаво от това — да падне като него в бушуващо, неизмеримо дълбоко езеро и да бъде спасен от гигантско водно чудовище.
            — Денис! Денис! Виждаш ли онова момче ей там? С черната коса и очилата… Виждаш ли го? Знаеш ли кой е той, Денис?
            Хари извърна поглед и се загледа в Разпределителната шапка, заета в момента с разпределянето на Ема Добс.
            Церемонията продължи. Момчета и момичета с уплашени лица се доближаваха едно по едно до четирикракото столче, а когато професор Макгонъгол изчерпа фамилиите с Л, опашката бавно започна да оредява.
            — О, по-бързо! — изстена Рон и разтърка стомаха си.
            — Стига, Рон, разпределянето е много по-важно от яденето — възмути се Почтибезглавия Ник, когато Медли Лора стана една от хафълпафци.
            — Естествено, ако си мъртъв — сряза го Рон.
            — Надявам се и тазгодишното попълнение на „Грифиндор“ да е на ниво — отбеляза Почтибезглавия Ник, докато аплодираше първокурсничката Натали Макдоналд, която сядаше на масата на „Грифиндор“. — Нали не искаме да се прекъсне победната серия?
            „Грифиндор“ бе печелил Купата на домовете през последните три години.
            — Причард, Греъм!
            — „Слидерин“!
            — Куърк, Орла!
            — „Рейвънклоу“!
            И най-сетне с „Уитби, Кевин!“ („Хафълпаф“) разпределянето приключи. Професор Макгонъгол вдигна шапката и столчето и ги отнесе.
            — Вече е време — каза Рон, грабна ножа и вилицата си и се загледа в златната си чиния с очакване.
            Професор Дъмбълдор се бе изправил. Той се усмихваше на учениците, широко разперил ръце за добре дошли.
            — Ще ви кажа само две думи — дълбокият му глас отекна в залата. — Нападайте яденето!
            — Веднага! — извикаха Хари и Рон, когато празните блюда магически се напълниха пред очите им.
            Почтибезглавия Ник скръбно гледаше как Хари, Рон и Хърмаяни пълнят чиниите си.
            — Аааа, ’ака е ’о ’обре — изпухтя Рон с пълна с пюре уста.
            — Късметлии сте, че изобщо има празненство тази вечер — съобщи им Почтибезглавия Ник. — Допреди малко имаше проблеми в кухнята.
            — Защо? Какво стана? — попита Хари, борейки се с една големичка пържола.
            — Пийвс, разбира се! — Почтибезглавия Ник поклати глава и тя се люшна опасно. Той подръпна нагоре яката си. — Вечният спор, нали знаете. Искаше да дойде на празненството. И дума да не става, познавате го, съвсем нецивилизован е, не може да види чиния с храна и да не я хвърли по някого. Имахме съвещание на духовете и само Дебелия монах се застъпи за него. Но Кървавия барон тропна с крак — много разумно според мен.
            Кървавия барон бе духът бродник на „Слидерин“, мършав и мълчалив, цял в сребристи кървави петна. Той единствен в „Хогуортс“ умееше да озаптява полтъргайста.
            — Да, усетихме се, че Пийвс е ядосан — мрачно рече Рон. — Та какво е направил в кухнята?
            — О, както винаги — вдигна рамене Почтибезглавия Ник. — Предизвика опустошение и хаос. Навсякъде летяха тенджери и тигани. Цялата кухня потъна в супа. Ужасените домашни духове не бяха на себе си…
            Дан! Хърмаяни бе съборила златния си бокал. Тиквеният сок се разля нашироко по бялата ленена покривка и оцвети в оранжево голяма част от нея, но момичето изобщо не обърна внимание.
            — Има домашни духчета тук? — попита тя с ужас в очите, вперени в Почтибезглавия Ник. — Тук, в „Хогуортс“?!
            — Разбира се! — учуди се на реакцията й духът. — Повече, отколкото в който и да било английски дом. Над сто са.
            — Не съм видяла нито едно досега! — възкликна Хърмаяни.
            — Е, едва ли напускат кухнята посред бял ден — рече Ник. — Излизат през нощта да поизчистят, да се погрижат за огъня и за разни други неща… Искам да кажа — нормално е, че не си ги виждала. Добрият домашен дух трябва да е незабележим.
            Хърмаяни го зяпна.
            — Но нали им плащат? — попита тя. — Имат отпуски, нали? И право на болнични, пенсии и всичко останало?
            Почтибезглавия Ник така се задави от смях, че яката му се плъзна надолу, а главата му клюмна и провисна на малкото прозрачна кожа и мускул, които все още я придържаха за шията.
            — Болнични и пенсии ли? — Той намести главата си обратно върху раменете и отново я закрепи с яката. — Домашните духове не искат болнични и пенсии!
            Хърмаяни погледна надолу в чинията с едва докосната храна, остави ножа и вилицата си и я побутна настрани.
            — О, ’оля те, ’ърмаани! — изфъфли Рон и неволно опръска Хари с йоркширски пудинг. — О, из’иня’ай, ’ари… — Той преглътна и продължи: — И да гладуваш, и да не гладуваш, пак няма да имат болнични.
            — Робски труд — започна да диша тежко Хърмаяни. — Така значи е приготвена вечерята. С робски труд.
            И отказа да хапне дори една хапка.
            Дъждът продължаваше да барабани тежко по високите тъмни прозорци. Удари гръм и разтресе стъклата, а буреносният таван се обля в светлина, осветявайки златните чинии в мига, когато остатъците от основното ястие изчезнаха и бяха заменени с десерти.
            — Карамелен пай, Хърмаяни! — изкушаваше я Рон, като насочваше миризмата към нея. — Виж, пудинг със стафиди! Шоколадов мус!
            Но Хърмаяни му хвърли поглед, който така му напомни за професор Макгонъгол, че той се отказа.
            Когато излапаха десертите и последните трохи изчезнаха от чиниите, които заискряха от чистота, Албус Дъмбълдор отново се изправи. Шумът от бърборенето, което изпълваше залата, замря на мига и вече се чуваха само виенето на вятъра и почукването на дъжда.
            — И така… — започна Дъмбълдор и се усмихна на всички. — Сега, след като хапнахме и пийнахме (Хм! — промълви Хърмаяни), още веднъж моля за вашето внимание, за да направя няколко съобщения. Пазачът господин Филч ме помоли да ви уведомя, че списъкът от забранени предмети в замъка тази година включва и кряскащи йо-йо, зъбати фризбита и вечнолетящи бумеранги. Пълният списък наброява, струва ми се, четиристотин тридесет и седем предмета и ако се интересувате, може да го прочетете в кабинета на господин Филч.
            Крайчетата на устните на Дъмбълдор потръпнаха.
            — Както винаги, бих искал да ви напомня, че влизането в гората е забранено за всички ученици, а посещението в село Хогсмийд — за първокурсниците и второкурсниците. Освен това мой печален дълг е да ви съобщя, че тази година шампионат по куидич между домовете няма да се състои.
            — Какво? — ахна Хари.
            Той потърси с поглед Фред и Джордж, негови съотборници по куидич. Обърнати към Дъмбълдор, те безмълвно движеха устните си, явно прекалено ужасени, за да могат да говорят.
            Дъмбълдор продължи.
            — Това се налага поради едно събитие, което ще започне през октомври и ще продължи до края на учебната година, поглъщайки голяма част от времето и усилията на преподавателите. Но аз съм убеден, че ще се забавлявате извънредно много. Имам огромното удоволствие да обявя, че тази година в „Хогуортс“…
            Но в същия миг се разнесе оглушителен гръмотевичен тътен и вратите на Голямата зала се отвориха с трясък.
            Един мъж се бе изправил до вратата, подпрян на дълга тояга и загърнат в черно пътническо наметало. Всички глави в залата се извърнаха към непознатия, внезапно ярко осветен от мълнията, блеснала на тавана. Той си свали качулката, разлюля като грива дългата си тъмносива коса и се запъти към Височайшата маса.
            Глух тропот отекваше в залата при всяка втора негова стъпка. Когато стигна до Височайшата маса зави надясно и тежко закуцука към Дъмбълдор. Нов лъч от светкавица премина по тавана. Хърмаяни ахна.
            Светкавицата бе осветила в профил лицето на новодошлия. Такова лице Хари никога не бе виждал. Сякаш беше издълбано върху прояден къс дърво от някой, чиято представа за човешко лице е била доста неясна, а и работата с длетото никак не му се е удавала. По всеки сантиметър от кожата имаше белези. Устата му изглеждаше като диагонален разрез, а голямо парче от носа му липсваше. Но истински страшния вид му даваха очите.
            Едното бе малко, тъмно и бляскаше като мънисто, а друго — голямо, кръгло като монета, живо и яркосиньо. Синьото око се движеше постоянно, без да мига, въртеше се нагоре-надолу и от ляво на дясно, без да се съобразява с нормалното око, а после се преобърна назад към тила и от него остана да се вижда само бялото.
            Непознатият стигна до Дъмбълдор и протегна ръка, покрита с тежки белези като лицето му. Директорът се здрависа с него, като промърмори думи, които Хари не можеше да чуе. Явно бе попитал нещо непознатия, а той поклати мрачно глава и тихо отговори. Дъмбълдор кимна и го подкани с жест към празния стол вдясно от себе си.
            Новодошлият седна, разтърси тъмносивата си грива да открие лицето си, придърпа чиния наденички към себе си, вдигна ги до това, което бе останало от носа му, и ги помириса. После извади от джоба си малък нож, бодна парче наденица на върха му и започна да яде. Нормалното му око се взираше в наденицата, ала синьото все още се въртеше неспокойно из орбитата си и оглеждаше залата и учениците.
            — Позволете ми да ви представя новия преподавател по защита срещу Черните изкуства — отчетливо произнесе Дъмбълдор в тишината. — Професор Муди.
            Новите учители обикновено биваха посрещани с аплодисменти, но този път никой от преподавателите или учениците не направи това, освен Дъмбълдор и Хагрид. И двамата вдигнаха ръце и заръкопляскаха, но звукът мрачно проехтя в тишината и те бързо спряха. Всички останали изглеждаха толкова смаяни от странния външен вид на Муди, че не можеха да откъснат поглед от него.
            — Муди ли? — промърмори Хари към Рон. — Лудоокия Муди? Този, на когото баща ти отиде да помага тази сутрин?
            — Сигурно — тихо и със страхопочитание отвърна Рон.
            — Какво ли му се е случило? — прошепна Хърмаяни. — Какво е станало с лицето му?
            — Не знам — отвърна Рон шепнешком, втренчил поглед в Муди с възхита.
            Новият учител прие с безразличие студеното посрещане. Без да обърне внимание на каната тиквен сок пред себе си, той бръкна отново в джоба на пътническото си наметало, извади малка плоска бутилчица и отпи голяма глътка от нея. Като вдигна ръката си, наметалото му се отлепи от земята и Хари видя под масата да се подава част от издялан дървен крак със стъпало с хищни нокти.
            Дъмбълдор се прокашля.
            — Както вече ви съобщих — усмихна се той на множеството ученици пред себе си, все още стъписани от появата на Лудоокия Муди, — ще имаме честта да бъдем домакини на едно вълнуващо събитие през следващите месеци, събитие, каквото не е имало повече от сто години. С огромно удоволствие ви съобщавам, че тази година в „Хогуортс“ ще се проведе Тримагически турнир.
            — ШЕГУВАТЕ СЕ! — извика Фред Уизли.
            Напрежението, обзело залата след пристигането на Муди, внезапно се стопи.
            Почти всички се разсмяха, а Дъмбълдор се подсмихна одобрително.
            — Не се шегувам, господин Уизли — отвърна той. — Въпреки че като казахте това, се сетих за един чудесен анекдот, който чух през лятото. Веднъж трол, вещица и лепрекон влезли в един бар…
            Професор Макгонъгол шумно се прокашля.
            — Е, но май сега не му е времето… не… — прекъсна мисълта си Дъмбълдор. — Докъде бях стигнал? А, да, Тримагическият турнир. Понеже някои от вас може би нямат представа какво представлява турнирът, надявам се, че онези, които знаят, ще ми позволят накратко да обясня, като дадат малка почивка на вниманието си. Тримагическият турнир се е състоял за пръв път преди около седемстотин години като приятелско състезание между най-големите европейски училища по магия — „Хогуортс“, „Бобатон“ и „Дурмщранг“. Трите училища излъчвали свои избраници, които преодолявали три изпитания за магьосници. Училищата се редували да организират турнира на всеки пет години и това несъмнено било чудесен начин за установяване на контакти между младите вещици и магьосници от различни националности. И така, докато смъртните случаи толкова зачестили, че турнирът бил преустановен.
            — Смъртни случаи? — прошепна разтревожено Хърмаяни. Но повечето ученици в залата не споделяха опасенията й.
            Много от тях си шепнеха развълнувано, а самият Хари предпочиташе да чуе повече подробности за турнира, отколкото да се безпокои за умрелите преди стотици години.
            — През вековете са правени няколко опита турнирът да се възобнови — продължи Дъмбълдор, — но нито един от тях не е бил успешен. Сега обаче нашият Отдел за международно магьосническо сътрудничество и Отделът за магически игри и спортове решиха, че е назрял моментът за още един опит. Работихме усилено цяло лято, за да сме сигурни, че нито един участник няма да се окаже в смъртна опасност. Директорите на „Бобатон“ и „Дурмщранг“ и кандидатите ще пристигнат през октомври, а в навечерието на празника на Вси светии ще бъдат определени тримата участници. Безпристрастен арбитър ще реши кои ученици са достойни да се състезават за Тримагическата купа, за славата на своето училище, както и за личната награда от хиляда галеона.
            — Ще участвам! — отсече през зъби Фред Уизли с грейнало от ентусиазъм лице при мисълта за такава слава и богатство.
            Той не бе единственият, който си представи себе си в ролята на избраника от „Хогуортс“. Край масите на всеки от домовете Хари видя или възторжени погледи, вперени в Дъмбълдор, или трескаво шепнещи си ученици. Но директорът заговори отново и залата пак притихна.
            — Вероятно много от вас горещо желаят да спечелят Тримагическата купа за „Хогуортс“ — продължи той, — но директорите на трите училища и Министерството на магията решихме да поставим възрастова граница за тазгодишните участници. Само ученици на седемнайсет или повече години ще бъдат допуснати да участват с имената си в избора. Ние смятаме — Дъмбълдор извиси глас над яростните викове след тези думи, а близнаците Уизли направо се разгневиха, — че ограничението е необходимо. Изпитанията в турнира ще бъдат трудни и опасни, независимо от мерките за сигурност, които сме предвидили, и е малко вероятно ученици под шести и седми курс да се справят с тях. Аз лично ще се погрижа нито един ученик под определената възрастова граница да не може да измами безпристрастния арбитър при избирането на участника от „Хогуортс“.
            Светлосивите му очи проблясваха, като се спряха за миг върху бунтарското изражение по лицата на Фред и Джордж.
            — Затова ви моля да не си губите времето да заявявате участието си, ако не сте навършили седемнайсет години. Делегациите от „Бобатон“ и „Дурмщранг“ ще пристигнат през октомври и ще останат при нас през по-голямата част от годината. Не се съмнявам, че ще се отнасяте любезно към чуждестранните ни гости по време на престоя им и ще подкрепите от все сърце онзи, който бъде посочен за избраник на „Хогуортс“. Вече е късно, а аз знам колко е важно за всички ви да бъдете бодри и отпочинали утре сутрин в часовете си. Време е за сън! Да ви няма!
            Дъмбълдор отново седна и се обърна да говори с Лудоокия Муди. Разнесоха се шумно стържене и тропане, докато всички ученици се изправиха на крака и се струпаха пред двойните врати към входната зала.
            — Не могат да постъпят така! — възмути се Джордж Уизли, който не беше тръгнал с тълпата към вратите, а стоеше и ядно гледаше Дъмбълдор. — Ще навършим седемнайсет през април, защо да не опитаме?
            — Няма да ме спрат да участвам! — упорстваше Фред и се мръщеше към Височайшата маса. — Състезателите ще правят най-различни неща, които иначе за никого не са позволени. А и тази награда от хиляда галеона…
            — Да — съгласи се Рон с отнесен поглед. — Хиляда галеона…
            — Хайде — подкани ги Хърмаяни, — ако не тръгнете, ще останем само ние.
            Хари, Рон, Хърмаяни и близнаците се отправиха към входната зала. Фред и Джордж продължиха да обсъждат с какви ли средства Дъмбълдор би спрял онези, които не са навършили седемнайсет години, да заявят участието си в турнира.
            — Какъв ли е този безпристрастен арбитър, който решава кои да са избраниците? — попита Рон.
            — Не знам — отвърна Фред, — но ще трябва да го излъжем. Няколко капки състаряваща отвара ще свършат работа, Джордж…
            — Обаче Дъмбълдор знае, че не сте навършили… — започна Рон.
            — Ама не той решава кой да е избраник, нали? — прекъсна го Фред. — Според мен след като узнае кой иска да участва, този арбитър ще избере най-добрия от всяко училище без значение на колко години е. Дъмбълдор се опитва да ни спре да впишем имената си.
            — Но нали е имало смъртни случаи! — неспокойно рече Хърмаяни, като преминаха през една врата, скрита зад гоблен, и се заизкачваха по още по-тясна стълба.
            — Да — безгрижно отвърна Фред, — но е било преди много години, нали така? Пък и може ли да има удоволствие, ако няма малко риск? Ей, Рон, ами ако измислим как да надхитрим Дъмбълдор? Искаш ли да участваме?
            — А ти какво мислиш? — обърна се Рон към Хари. — Страхотно ще бъде да участваме, а? Но може би ще има… Не знам дали сме подготвени достатъчно…
            — Аз определено не съм — мрачно се обади Невил зад близнаците. — Но си мисля, че баба ми би искала да опитам, тя вечно повтаря как трябва да браня семейната чест. Просто ще трябва… Олелеее!…
            Кракът на Невил бе пропаднал в дупка по средата на стълбището. Такива изчезващи стъпала капани имаше из целия „Хогуортс“. На повечето ученици от горните курсове им бе станало навик да прескачат тези стъпала, но паметта на Невил бе пословично слаба. Хари и Рон го хванаха под мишниците и го издърпаха нагоре, а едни рицарски доспехи в края на стълбището се разскърцаха и разтракаха, разклатени от хриптящ смях.
            — Млъквай! — извика Рон и като минаха покрай доспехите, им нахлупи шлема.
            Проправиха си път нагоре до входа за кулата на „Грифиндор“, скрит зад портрета на Дебелата дама в розова копринена рокля.
            — Парола? — попита тя, като наближиха.
            — Глупотевини! — викна Джордж. — Един префект ми я каза на долния етаж.
            Портретът се отмести напред и разкри отвор в стената, през който се промушиха всички. Дърветата пукаха в камината и огънят топлеше кръглата обща стая, пълна с маси и меки фотьойли.
            Хърмаяни хвърли мрачен поглед на весело танцуващите пламъци и Хари ясно чу как тя промърмори „Робски труд“, преди да им пожелае лека нощ и да изчезне през вратата към спалнята на момичетата.
            Хари, Рон и Невил изкачиха и последната вита стълба до своята спалня на върха на кулата. Пет легла с тъмночервени балдахини бяха наредени до стените, а до краката на всяко от тях бе оставен куфар. Дийн и Шеймъс вече си лягаха. Шеймъс беше закрепил ирландското кречетало над главата си на таблата на кревата, а Дийн бе закачил плаката на Виктор Крум над нощното си шкафче. Старият му плакат на футболния отбор „Уест Хам“ висеше точно до него.
            — Откачалка! — въздъхна Рон и поклати глава към напълно неподвижните футболисти.
            Хари, Рон и Невил облякоха пижамите и си легнаха. Някой — домашен дух, без съмнение — бе сложил грейки между чаршафите им. Беше невероятно уютно да си лежиш в леглото и да слушаш как бушува бурята навън.
            — Може и да участвам — сънливо рече Рон в мрака. — Ако Фред и Джордж открият начин… турнира… никога не се знае, нали?
            — Май не…
            Хари се обърна на другата страна в леглото, а въображението му рисуваше серия от нови зашеметяващи картини… бе заблудил безпристрастния арбитър, че е на седемнайсет… бе станал избраник на „Хогуортс“… Стоеше на поляната пред цялото училище с триумфално вдигнати ръце, а всички викаха и ръкопляскаха… Току-що бе спечелил Тримагическия турнир… Светналото от възхищение лице на Чо се открояваше ясно в размитата тълпа…
            Хари скри усмивката във възглавницата си, изключително доволен, че Рон не можеше да види онова, което си представяше той.


            ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
            ЛУДООКИЯ МУДИ

            На следващата сутрин бурята вече бе отминала, но таванът на Голямата зала беше все още мрачен. Тежки, оловносиви облаци се кълбяха над главите на Хари, Рон и Хърмаяни, докато преглеждаха новите си учебни програми на закуска. Недалеч от тях Фред, Джордж и Лий Джордън обсъждаха магически методи за състаряване и заблуда, с които да се промъкнат за участие в Тримагическия турнир.
            — Днес не е зле… цяла сутрин ще сме навън — отбеляза Рон, докато плъзгаше пръст по колоната с часовете в понеделник. — Билкология с Хафълпафци, после грижа за магически създания… Да му се не види, пак сме със Слидеринци!
            — Два часа пророкуване следобед — изохка Хари и заби поглед в земята.
            Пророкуването бе най-омразният му предмет след отварите. Професор Сибила Трелони непрекъснато предсказваше смъртта му, което бе изключително неприятно.
            — Трябваше и ти да направиш като мен и да се откажеш, виждаш ли? — изкоментира набързо Хърмаяни, докато мажеше масло върху препечената си филийка. — Поне щеше да учиш нещо смислено, като аритмантика например.
            — Виждам, че си започнала да ядеш — отбеляза Рон, като гледаше как Хърмаяни добавя голямо количество мармалад върху намазаната с масло филия.
            — Реших, че има и по-успешни начини да се защитят правата на домашните духчета — надменно отвърна тя.
            — Да, ама си и доста гладна — ухили се Рон.
            Изведнъж над главите им се чу шумолене и стотина сови със сутрешната поща в човките влетяха през отворените прозорци. Хари трескаво затърси с поглед Хедуиг, но в сиво-кафявия облак от пера не се забелязваше нито едно бяло петънце. Совите кръжаха около масите и издирваха получателите на писмата и колетите. Една горска улулица се сниши към Невил Лонгботъм и пусна колет в скута му — той винаги забравяше по нещо от багажа си вкъщи. В другия край на залата бухалът на Драко Малфой бе кацнал на рамото му несъмнено с обичайните запаси сладкиши, пратени от родителите му. Хари се опита да не обръща внимание на разочарованието, което усещаше като буца в стомаха си, и се зае отново с овесената си каша. Възможно ли бе нещо да се е случило с Хедуиг и Сириус да не е получил писмото му?
            Все още бе угрижен, когато прекоси прогизналата зеленчукова леха към трета оранжерия. Професор Спраут успя да отвлече вниманието му с най-грозните растения, които Хари някога бе виждал — приличаха по-скоро на дебели черни гигантски плужеци, щръкнали от земята. Те се гърчеха и бяха покрити с големи лъскави издутини, вероятно пълни с течност.
            — Това са буботуби — набързо им разясни професор Спраут. — Трябва да се изстискат. Вие ще събирате гнойта…
            — Кое? — попита Шеймъс Финигън с отвращение.
            — Гнойта, Гинигън, гнойта — повтори професор Спраут. — А тя е много ценна, затова не я разпилявайте. Събирайте гнойта в тези шишенца. Сложете си ръкавиците от змейска кожа, че неразредената буботубова гной причинява ужасни неща на кожата.
            Изстискването на буботубите, макар и отвратително, носеше странно удовлетворение. След като се пукнеше, издутината изригваше голямо количество гъста жълтеникавозелена течност с мирис на бензин. Всички я събираха в шишенцата, които професор Спраут им бе дала, и до края на часа имаха вече няколко литра.
            — Мадам Помфри ще бъде много доволна — каза професор Спраут, като запуши с коркова тапа и последното шишенце. — Гнойта от буботубите е чудесен цяр за по-упоритите форми на акне. Само така учениците ще спрат да прибягват до отчаяни мерки да се отърват от пъпките си.
            — Като нещастната Елоиз Миджън — прошепна Хана Абът от „Хафълпаф“. — Опита се да ги премахне с проклятие.
            — Глупаво момиче! — поклати глава професор Спраут. — Но все пак Мадам Помфри успя да й върне носа на мястото.
            Звънецът отекна откъм замъка и извести края на часа. Класът се раздели на две — Хафълпафци се заизкачваха по каменните стъпала за часа си по трансфигурация, а Грифиндорци се запътиха в обратната посока, надолу по склона към малката дървена къщичка на Хагрид в края на Забранената гора.
            Хагрид стоеше на прага, стиснал в ръка нашийника на огромната си черна хрътка Фанг. На земята в краката му бяха наредени няколко дървени касетки, а Фанг скимтеше и се дърпаше към тях, любопитен да разучи отблизо съдържанието им. Докато се приближаваха натам, до ушите им стигна странен тътен, насечен от леки експлозии.
            — Добр’утро! — поздрави Хагрид и се усмихна на Хари, Рон и Хърмаяни. — Да изчакаме Слидеринци, а? Сигурно няма да им се ще да пропуснат т’ва. Раконоги огнемети…
            — Кажи го пак — помоли Рон.
            Хагрид посочи надолу към касетките.
            — Ъхрр! — изсумтя Лавендър Браун и отскочи назад. Хари реши, че „Ъхрр!“ е най-подходящото описание на огнебълващите създания. Те приличаха на обезобразени голи омари, ужасяващо бледи и слузести, със стърчащи от всевъзможни места крака и без видими глави. Във всяка касетка имаше най-малко сто огнемета, дълги по около петнайсетина сантиметра, които пълзяха един върху друг и се блъскаха сляпо в стените. От тях се разнасяше воня на разлагаща се риба. От време на време някое от създанията изстрелваше искри от огнеметника си и с тихичко „фют!“ отскачаше леко напред.
            — Ей сегичка се излюпиха — гордо обясни Хагрид, — така че вий сами ще ги отгледате. Мисля да направим нещо като учебен проект от т’ва.
            — И защо трябва да ни се иска да ги отглеждаме? — попита студен глас.
            Бяха се появили Слидеринци. Говореше Драко Малфой, а Краб и Гойл одобрително се хилеха на думите му. Хагрид бе озадачен от въпроса.
            — Питам какво правят те? — продължи Малфой. — Какъв е смисълът да ги има?
            Хагрид отвори уста, явно мислеше трескаво, помълча, а после отговори троснато:
            — Т’ва следващия път, Малфой. Днес само ще ги храните. Сега ще пробваме няколко различни неща. Не съм имал такива досега, не знам к’во ядат. Ето мравешки яйца, жабешки дроб и водна змия. Дайте им по малко от всичко.
            — Първо гной, а сега и това! — възнегодува Шеймъс. Само дълбоката привързаност към Хагрид накара Хари, Рон и Хърмаяни да загребат с шепи от слузестия жабешки дроб и да го поднесат на огнеметите. Хари бе убеден, че усилията им са безсмислени, тъй като създанията по всяка вероятност нямаха усти.
            — Ох! — изкрещя Дийн Томас след около десет минути. — Боли!
            Хагрид се спусна към него разтревожен.
            — Огнеметникът му избухна! — ядосано обясни Дийн и показа на Хагрид изгореното място на ръката си.
            — А, да, т’ва става, кат’ се взривяват — кимна разбиращо Хагрид.
            — Ох! — Лавендър Браун пак изписка. — Ох, Хагрид, какво е това остро нещо?
            — Ааа, някои имат жила — ентусиазирано обясни Хагрид (Лавендър бързо дръпна ръката си от касетката). — Май т’ва са мъжките. А женските имат нещо кат’ смукалца на коремчетата, струва ми се, че с тях смучат кръв.
            — Е, сега ми е ясно защо ще се опитваме да ги отглеждаме — саркастично подметна Малфой. — Кой ли не иска домашен любимец, който бълва огън, жили и боде едновременно?
            — Като не са много красиви, не значи, че не са полезни — сряза го Хърмаяни. — Змейската кръв е незаменима за магии, но не ти се ще да си гледаш змей вкъщи, нали?
            Хари и Рон се ухилиха на Хагрид, който им се усмихна крадешком изпод гъстата си брада — и тримата знаеха колко много му се искаше да си отглежда змей. През първата им година в училището той имаше за кратко един буен норвежки гребеногърбушко на име Норбърт. Хагрид просто си умираше за чудовища и колкото по-опасни бяха, толкова повече ги обичаше.
            — Добре че тези огнемети поне са дребни — отбеляза Рон час по-късно, когато се връщаха в замъка за обяд.
            — Засега — предположи Хърмаяни. — Но щом Хагрид открие с какво да ги храни, сигурно ще станат по два метра.
            — Е, и какво от това, ако се окаже, че лекуват морска болест или нещо друго? — ехидно подметка Рон.
            — Много добре знаеш, че го казах, за да запуша устата на Малфой — отвърна Хърмаяни. — Всъщност мисля, че той е прав. Най-добре е да ги стъпчем, преди да са почнали да ни нападат.
            Те седнаха на масата на „Грифиндор“ и напълниха чиниите си с агнешки котлети и картофи. Хърмаяни започна да яде толкова бързо, че Хари и Рон я зяпнаха.
            — Ооо, вече така ли защитаваш правата на домашните духчета? — попита Рон. — Като повръщаш от преяждане?
            — Не — отвърна Хърмаяни с цялото достойнство, което би могла да покаже в момент, когато устата й е пълна с брюкселско зеле. — Просто бързам за библиотеката.
            — Моля? — възкликна Рон, като не вярваше на ушите си. — Хърмаяни, та това е първият ни ден! Даже домашни нямаме още!
            Хърмаяни вдигна рамене и продължи да се тъпче, като че не бе яла дни наред. После скочи с думите „Ще се видим на вечеря!“ и изчезна като вихрушка.
            Когато звънецът извести началото на следобедните часове, Хари и Рон се отправиха към Северната кула, изкачиха се по стръмна вита стълба и стигнаха до сребриста стълбичка, спусната от кръгъл капак в тавана. Тя водеше до кабинета на професор Трелони.
            На върха на стълбичката усетиха познатото сладникаво благовоние, идващо от камината. Както винаги, пердетата бяха спуснати, а кръглата стая бе окъпана в мъждукаща червеникава светлина от множеството лампи, до една забулени с воали и шалове. Хари и Рон си проправиха път в стаята сред вече заетите от съучениците им разпръснати табуретки и столове, покрити с пъстра басма, и седнаха до познатата малка кръгла маса.
            — Добър ден! — поздрави с мистериозния си глас професор Трелони зад гърба на Хари, което го накара да подскочи.
            Много слаба, с огромни очила, които няколко пъти увеличаваха очите й до неестествено големи размери, професор Трелони гледаше отвисоко Хари с трагичното изражение, което се изписваше по лицето й всеки път щом го зърнеше. Обичайните й гроздове огърлици, верижки и гривни отразяваха пламъците и присвяткваха.
            — Угрижен си, миличък — скръбно рече тя на Хари. — Вътрешното ми око прониква зад твоето смело лице в тревожната ти душа. И със съжаление ще ти кажа, че тревогите ти са основателни. За жалост виждам, че те чакат много трудни дни. Страхувам се, че онова, от което изпитваш ужас, ще се случи… и то по-скоро, отколкото предполагаш…
            Говорът й премина в шепот. Рон извъртя очи към Хари, който на свой ред го погледна с каменно изражение. Професор Трелони ги подмина плавно и седна в голямо кресло с високи облегалки за ръцете пред камината с лице към класа. Лавендър Браун и Парвати Патил, които дълбоко се възхищаваха на професор Трелони, седяха на табуретки много близо до нея.
            — Мили мои, време е да погледнем към звездите — започна тя. — Движенията на планетите и загадъчните знамения вещаят само на онези, които разбират стъпките на небесния танц. Човешката съдба може да се разчете чрез лъчите на планетите, които се пресичат…
            Но мислите на Хари вече бяха отлетели далеч.
            Благовонният огън го приспиваше и забавяше възприятията му, а и никога не се бе захласвал по несвързаните слова на професор Трелони за пророкуването. Ала мислите му не се откъсваха и за миг от това, което току-що му бе казала: „Страхувам се, че онова, от което изпитваш ужас, ще се случи…“
            Хърмаяни е права, помисли си раздразнен Хари — професор Трелони наистина бе просто една измамница. В момента той не изпитваше ужас от нищо… е, като се изключи страхът, че Сириус може да е заловен. Но какво ли знаеше професор Трелони? Той отдавна бе стигнал до заключението, че гадаенето й не е нищо друго, освен успешно налучкване и преструвка. Освен, разбира се, онзи случай в края на третата година, когато тя предсказа, че Лорд Волдемор ще възвърне силата си. Самият Дъмбълдор потвърди, че трансът е бил истински, когато Хари му го описа…
            — Хари! — прошепна Рон.
            — Какво?
            Хари се огледа — целият клас го наблюдаваше. Той се поизправи на стола. Почти бе задрямал, унесен от топлината и мислите си.
            — Точно казах, миличък, че си роден под гибелното влияние на Сатурн — обясни професор Трелони, недоволна от факта, че той явно не бе чул думите й.
            — Роден под влиянието на какво, извинете? — попита Хари.
            — Сатурн, мило момче, планетата Сатурн! — Професор Трелони явно се дразнеше от равнодушието му към такава новина. — Казах, че в момента на раждането ти Сатурн се е намирала в доминираща позиция в небесата. Тъмна коса, дребен ръст, трагични загуби толкова рано в живота… Мисля, че съм права в предположението си, миличък — роден си в средата на зимата.
            — Не — каза Хари. — Роден съм през юли.
            Рон се разкашля сухо, за да прикрие смеха си.
            Половин час по-късно всички съсредоточено попълваха в сложни кръгли карти пред себе си позициите на планетите в момента на раждането си. Упражнението бе скучно и изискваше справки с календари и изчисление на ъгли.
            — Имам две планети Нептун тук — обади се по едно време Хари, намръщен над пергамента. — Не е възможно, нали?
            — Аааааах! — изимитира Рон загадъчния шепот на професор Трелони. — Когато в небето се появят две планети Нептун, Хари, това е недвусмислен знак, че се ражда дребосък с очила…
            Шеймъс и Дийн, които работеха наблизо, се изсмяха на глас, но не успяха да заглушат възбудените крясъци на Лавендър Браун:
            — О, професоре, погледнете! Мисля, че получих неизвестна планета! Ооох, коя е тя, професоре?
            — Това е Уран, мила — отвърна професор Трелони, като погледна картата.
            — Може ли и аз да видя твоя Уран, Лавендър? — помоли Рон.
            За всеобщо нещастие професор Трелони го чу и може би точно затова в края на часа им даде огромно домашно.
            — Въз основа на личната си карта направете подробен анализ на начина, по който ще ви се отразят движенията на планетите през идния месец — отсече тя и заприлича много повече на професор Макгонъгол, отколкото на безплътна фея, каквато се опитваше да изглежда. — В понеделник да ми ги предадете готови! Не приемам никакви извинения!
            — Жалък изкуфял прилеп! — хапливо рече Рон, като се сляха с тълпата надолу по стълбите към Голямата зала на път за вечеря. — Това ще ни коства цялата събота и неделя, ще…
            — Голямо домашно, а? — подкачи ги Хърмаяни, като ги настигна. — Професор Вектор пък нищо не ни даде за домашно.
            — Е, червена точка за професор Вектор — мрачно рече Рон.
            Те стигнаха до входната зала, претъпкана от ученици, които чакаха на опашка за вечеря. Тъкмо се бяха наредили, когато зад гърба им се разнесе силен глас:
            — Уизли! Хей, Уизли!
            Тримата се обърнаха и видяха Малфой, Краб и Гойл с нескрито задоволство по лицата.
            — Какво? — кратко попита Рон.
            — Във вестника пише за баща ти. — Малфой размахваше един брой на „Пророчески вести“ и говореше толкова високо, че всички в претъпканата входна зала да чуят. — Слушай!

            НОВИ ГАФОВЕ В МИНИСТЕРСТВОТО НА МАГИЯТА

            Проблемите в Министерството на магията нямат край — пишеше специалният кореспондент Рита Скийтър.
            Обвинено неотдавна за слабия контрол, осъществен над тълпите след финала на Световното първенство по куидич, а и все още безсилно да обясни изчезването на една от своите вещици, вчера министерството отново бе злепоставено от абсурдното поведение на Арнолд Уизли от отдела „Злоупотреба с мъгълски вещи“.

            Малфой вдигна поглед.
            — Гледай, дори и името му не е написано вярно, Уизли, все едно е напълно неизвестен, нали? — злорадстваше той.
            Вече всички във входната зала слушаха. Малфой със замах изпъна вестника и продължи да чете:

            Арнолд Уизли, обвинен преди две години, че притежава летяща кола, вчера бе замесен в разправия с мъгълски пазители на закона (полицаи) заради няколко крайно агресивни кофи за боклук. Господин Уизли явно се е притекъл на помощ на „Лудоокия“ Муди — възрастен бивш аврор, който се пенсионира от министерството, когато вече не можеше да различава ръкостискане от опит за убийство. Не е за учудване, че след пристигането си в барикадираната къща на Муди господин Уизли установил, че за пореден път аврорът е вдигнал фалшива тревога. Наложило се господин Уизли да пренастрои паметта на няколко души, преди да успее да се изплъзне от полицаите. Той отказа да отговори на въпросите на „Пророчески вести“ относно причината да замеси министерството в такъв недостоен и вероятно свързан с неприятни последици инцидент.

            — Има и снимка, Уизли! — Малфой сгъна вестника и го вдигна нагоре. — Снимка на родителите ти пред къщата им, ако това може да се нарече къща! Няма да е зле майка ти да свали някой и друг килограм, а?
            Рон трепереше от ярост. Всички го гледаха.
            — Махай се, Малфой! — извика Хари. — Хайде, Рон…
            — А, да, ти си им гостувал това лято, нали, Потър? — захили се подигравателно Малфой. — Кажи ми, майка му толкова ли е тлъста, или само така изглежда на снимката?
            — Ами твоята майка, Малфой? — намеси се Хари, докато двамата с Хърмаяни държаха Рон за гърба на мантията му и го възпираха да се нахвърли върху Малфой. — С онова изражение сякаш има повръщано под носа й! Винаги ли е така, или само когато ти си близо до нея?
            Лицето на Малфой леко почервеня.
            — Не си позволявай да обиждаш майка ми, Потър!
            — Дръж си тогава голямата уста затворена! — сряза го Хари и се обърна.
            ТРЯС!
            Няколко души изкрещяха. Хари почувства как нещо нажежено до бяло парна бузата му. Той плъзна ръка в джоба за пръчката си, но преди да я докосне, чу второ силно ТРЯС! и рев, който отекна във входната зала.
            — НЕ ТАКА, МОМЧЕ!
            Хари се извърна. Професор Муди куцукаше надолу по мраморното стълбище. Пръчката му бе извадена и сочеше един чисто бял пор, треперещ върху каменния под на мястото, където допреди миг стоеше Малфой.
            Във входната зала настъпи ужасяваща тишина. Никой дери не помръдваше, освен Муди. Той се обърна да погледне Хари, или поне нормалното му око гледаше към момчето, а другото бе обърнато към собствения му тил.
            — Направи ли ти нещо? — изръмжа Муди с нисък глас.
            — Не — отвърна Хари. — Размина ми се.
            — ОСТАВИ ГО! — викна Муди.
            — Да оставя… какво? — объркан попита Хари.
            — Не ти… той! — изрева Муди и посочи с палец през рамо към Краб, понечил да грабне белия пор, но вече замръзнал на място.
            Явно въртящото се око на Муди бе магическо и виждаше през тила му. Учителят закуцука към Краб, Гойл и пора, който ужасено изцвърча и хукна презглава към подземията.
            — Няма да стане! — изрева Муди и отново насочи пръчката си към пора, който изхвърча на три метра във въздуха, тупна на земята и отскочи отново нагоре.
            — Мразя хора, които нападат противника си в гръб — проръмжа Муди, докато порът отскачаше все по-високо и цвърчеше от болка. — Срамна, страхлива, мерзка постъпка…
            Порът летеше във въздуха с безпомощно разперени крака и опашка.
            — Да… не си… посмял… друг… път… — изговаряше Муди по една дума всеки път, когато порът се удряше в каменния под и отскачаше отново във въздуха.
            — Професор Муди! — извика някой с ужас.
            Професор Макгонъгол слизаше по мраморните стълби с купчина книги в ръце.
            — Здравейте, професор Макгонъгол! — спокойно поздрави Муди, подмятайки пора още по-високо.
            — Какво правите? — попита тя, като следеше полетите на пора във въздуха.
            — Преподавам — отвърна Муди.
            — Препода… Муди, това да не е ученик? — изпищя професор Макгонъгол и книгите изхвърчаха от ръцете й.
            — Да — рече Муди.
            — О, не — извика професор Макгонъгол, затича се надолу по стълбите и извади пръчката си.
            Миг по-късно след силно изпукване отново се появи Драко Малфой, свит на пода, а зализаната му руса коса бе разрошена над почервенялото му до кръв лице. Олюлявайки се, той се изправи.
            — Муди, ние никога не използваме трансфигурация за наказание! — тихо рече професор Макгонъгол. — Сигурно професор Дъмбълдор ви е предупредил?
            — Може и да го е споменал, да… — Муди нехайно почесваше брадичката си. — Но реших, че един силен шок…
            — Ние ги наказваме да работят след часовете, Муди! Или разговаряме с ръководителя на дома на провинилия се!
            — Това и ще направя — каза Муди, впил поглед в Малфой с дълбока неприязън.
            Малфой, чиито воднисти очи се напълниха сега със сълзи от болка и унижение, погледна злобно Муди и измърмори нещо, в което се откроиха думите „баща ми“.
            — О, така ли? — тихо рече Муди, закуцука няколко крачки напред и глухото „троп-троп“ от дървения му крак проехтя в залата. — Добре тогава. Познавам отдавна баща ти, момче… Предай му, че Муди ще държи сина му под око, предай му го от мое име… Ръководител на твоя дом е Снейп, нали?
            — Да — кимна сърдито Малфой.
            — Още един приятел от едно време — изръмжа Муди. — Чаках с нетърпение да си побъбря със стария Снейп. Хайде, тръгвай… — и той хвана Малфой за рамото и го поведе към подземията.
            Професор Макгонъгол загрижено ги проследи с поглед, после махна с пръчката си към пръснатите по земята книги, те литнаха във въздуха и се събраха обратно в ръцете й.
            — Не ми говорете — прошепна Рон на Хари и Хърмаяни, когато след няколко минути и тримата седнаха на масата на „Грифиндор“, заобиколени от развълнувано обсъждане от всички страни на току-що случилото се.
            — А защо? — изненада се Хърмаяни.
            — Защото искам да запечатам завинаги в паметта си тази картина — рече Рон със затворени очи и блажено изражение на лицето. — Драко Малфой като пъргаво подскачащ пор…
            Другите двама се разсмяха и Хърмаяни започна да сипва говеждо задушено в чиниите.
            — Обаче той можеше да нарани Малфой — каза тя. — Добре че професор Макгонъгол го спря…
            — Хърмаяни! — сопна се Рон и отново отвори очи. — Разваляш най-хубавия момент от живота ми!
            Момичето недоволно изсумтя и отново започна да яде с върховна скорост.
            — Само не ми казвай, че и тази вечер ще ходиш в библиотеката — подметка Хари.
            — Трябва — с пълна уста отвърна тя. — Имам много работа.
            — Но нали каза, че професор Вектор…
            — Не е за домашно — отсече Хърмаяни.
            Само за пет минути тя омете съдържанието на чинията си и излезе.
            Едва бе станала и на мястото й седна Фред Уизли.
            — Виж го ти тоя Муди! — възкликна той. — Готин е, нали?
            — Повече от готин! — обяви Джордж, докато сядаше срещу Фред.
            — Суперготин! — включи се и техният приятел Лий Джордън, който се промъкна на мястото до Джордж. — Днес следобед имахме час при него — обърна се той към Хари и Рон.
            — Как беше? — нетърпеливо попита Хари. Близнаците и Лий си размениха многозначителни погледи.
            — Никога не сме имали подобен час — отвърна Фред.
            — Той знае, човече — продължи Лий.
            — Какво знае? — попита Рон и се наведе напред.
            — Знае какво е — обясни Джордж, явно силно впечатлен.
            — Кое по-точно? — попита Хари.
            — Да се бориш с Черните изкуства — отвърна Фред.
            — Какво ли не са му видели очите! — възкликна Джордж.
            — Изумително! — заключи Лий.
            Рон бръкна в чантата да потърси програмата си.
            — Имаме час при него чак в четвъртък! — с разочарование установи той.


            ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
            НЕПРОСТИМИТЕ ПРОКЛЯТИЯ

            Следващите два дни минаха без особени произшествия, ако не се брои това, че Невил успя да стопи шестия си пореден котел в часа по отвари. Професор Снейп, чиято отмъстителност през лятото явно се бе изострила още повече, му наложи наказание и го задържа след часовете. Невил се върна разтреперан, след като бе изкормил цял котел рогати крастави жаби.
            — Нали се сещаш защо Снейп е в такова лошо настроение? — попита Рон, докато двамата с Хари гледаха как Хърмаяни учи Невил на магия за изтъркване, с която да махне остатъците от жабешки черва под ноктите си.
            — Да — отвърна Хари. — Заради Муди.
            Всички знаеха за горещото желание на Снейп да преподава защита срещу Черните изкуства, но все не успяваше да се добере до това място вече четвърта година поред. Професорът не криеше ненавистта си към всички предишни преподаватели по защита срещу Черните изкуства, ала кой знае защо внимаваше да не се държи открито враждебно с Лудоокия Муди. Когато и да ги видеше заедно, било то на обяд или по коридорите, Хари имаше натрапчиво усещане, че Снейп отбягва погледа на Муди — както на магическото, така и на нормалното му око.
            — Знаеш ли, според мен Снейп се бои от него — замислено рече Хари.
            — Представи си Муди да го превърне в рогата крастава жаба и да го накара да подскача из подземието… — замечтано притвори очи Рон.
            Четвъртокурсниците от „Грифиндор“ очакваха с такова нетърпение първия си учебен час при Муди, че пристигнаха веднага след обяда в четвъртък и се наредиха на опашка пред класната стая още преди да е бил звънецът.
            Нямаше я само Хърмаяни, която все пак се появи точно навреме за часа.
            — Бях…
            — …в библиотеката — завърши изречението Хари. — Побързай, че да успеем да седнем по-напред.
            Те веднага се настаниха на три стола точно пред учителската катедра, всеки извади своята книга „Тъмните сили: Ръководство за себеопазване“ и зачакаха, необичайно притихнали. Не след дълго се разнесе все по-отчетливо почукване по пода на коридора и Муди влезе в стаята, по-загадъчен и по-страховит отвсякога. Дългите нокти на дървения му крак се подаваха изпод мантията.
            — Я по-добре приберете тия книги — изръмжа той, пристъпи към катедрата и седна. — Няма да ви трябват.
            Всички напъхаха обратно книгите в чантите си. Рон изглеждаше въодушевен.
            Муди извади дневника, отметна дългата посивяла коса от разкривеното си белязано лице и започна да ги вика по име, като нормалното му око следеше списъка, а магическото се въртеше и взираше във всеки, който отговаряше.
            — Е, добре — започна той, когато и последният от списъка отговори на името си. — Професор Лупин ми писа за вашите предишни занимания. Както изглежда, имате добра основа за работа с Тъмните създания. Занимавали сте се с богърти, червеношапковци, хинкипънкове, гриндилоу, капи и върколаци, така ли е?
            Чу се общо утвърдително мърморене.
            — Но сте изостанали, много сте изостанали в уменията да противодействате на проклятия — продължи Муди. — Та ето ме тук да ви подготвя за онова, което магьосниците могат да си сторят един на друг. Имам една година да ви науча как да противодействате.
            — Защо, няма ли да останете повече? — прекъсна го Рон.
            Муди извъртя магическото си око и се втренчи във видимо уплашения Рон, ала след миг се усмихна. Хари за първи път видя усмивка по нагъсто белязаното му лице, което се сгърчи и разкриви до неузнаваемост. Но поне учениците вече знаеха, че аврорът може да се държи и приятелски. Рон си отдъхна.
            — Ти май си син на Артър Уизли, а? — попита Муди. — Преди няколко дни се оказах натясно и баща ти ме спаси. Да, да, само за една година съм тук. Правя специална услуга на Дъмбълдор. Само една година, и се връщам обратно към спокойното си усамотение.
            Той се засмя дрезгаво и плясна с кокалестите си ръце.
            — И така — на работа! Проклятията… Те биват различни по вид и сила. Според Министерството на магията трябва да ви преподавам контрапроклятия и толкова. Не бива да ви се показват забранените от закона проклятия, докато не станете шести курс. Смятат, че не сте достатъчно големи да се занимавате с тях. Но професор Дъмбълдор има високо мнение за вашата сила и мисли, че ще се справите, а според мен колкото по-отрано знаете срещу какво се изправяте, толкова по-добре. Как бихте могли да се защитите от нещо, което никога не сте виждали? Магьосникът, който ще изрече незаконно проклятие срещу вас, няма предварително да ви обяснява какво смята да прави, нито пък ще го извърши мило и любезно пред очите ви. Трябва да сте подготвени. Трябва да сте внимателни и бдителни. Приберете това, госпожице Браун, когато аз говоря.
            Лавендър подскочи и се изчерви. Тя показваше на Парвати под чина вече завършения си хороскоп. Очевидно магическото око можеше да вижда и през масивно дърво, а не само през тила на Муди.
            — И така, знае ли някой от вас кои проклятия попадат под най-тежките удари на магьосническите закони?
            Няколко ръце нерешително се вдигнаха във въздуха, между които бяха и ръцете на Рон и Хърмаяни. Муди посочи Рон, а магическото му око все още бе вперено в Лавендър.
            — Ъъъ… — колебливо започна Рон, — татко ми е казвал за едно за подчиняване… името му беше Империус или нещо подобно.
            — А, да — одобрително кимна Муди. — Баща ти би трябвало да го знае. Доста неприятности причини преди време на служителите на министерството това проклятие.
            Муди тежко се изправи на нееднаквите си нозе, отвори чекмеджето на катедрата и извади една стъкленица. Вътре пъплеха три големи черни паяка. Хари забеляза как Рон се отдръпна назад ужасен — той ненавиждаше паяците.
            Муди бръкна в стъкленицата, хвана един паяк и го сложи на дланта си, та всички да го видят. После насочи пръчката си към него и промълви „Империо!“.
            Паякът отскочи от ръката му и се залюля на тънка копринена нишка като гимнастик на трапец. После изпъна неподвижно крачка пред себе си, преобърна се назад, скъса нишката, приземи се върху катедрата и се запремята в кръг като акробат. Муди тръсна магическата си пръчка — паякът се изправи на две от задните си крачета и започна в безпогрешен ритъм да танцува степ.
            Всички се смееха — всички с изключение на Муди.
            — Смешно ви е, а? — изръмжа той. — Ще ви хареса ли, ако го направя с вас?
            Смехът тутакси секна.
            — Имам пълен контрол над него — тихо рече Муди, докато паякът се сви на кълбо и се запремята. — Мога да го накарам да се метне през прозореца, да се удави, да скочи в гърлото на някого от вас…
            Рон неволно потръпна.
            — Преди години много вещици и магьосници бяха държани в подчинение чрез това проклятие — обясни Муди и Хари разбра, че той говори за времето, когато Волдемор е бил всемогъщ. — Министерството видя доста зор да разкрие кой е действал по принуждение и кой — по собствена воля. На проклятието Империус може да се противодейства и аз ще ви науча как става това. Изисква се обаче сила на духа, която не всеки притежава. Най-добре никога не допускайте възможност да ви застигне. ПОСТОЯННА БДИТЕЛНОСТ! — извика той и всички подскочиха.
            Аврорът сграбчи мятащия се паяк и го хвърли обратно в стъкленицата.
            — Някой знае ли друго незаконно проклятие?
            Ръката на Хърмаяни се стрелна отново във въздуха, последвана от ръката на Невил — за голяма изненада на Хари. (Единствените часове, в които Невил доброволно взимаше участие, бяха по билкология, която несъмнено бе любимият му предмет.) Самият Невил изглеждаше изненадан от смелостта си.
            — Да? — рече Муди, а магическото му око се завъртя и се втренчи в Невил.
            — Има едно за измъчване… Круциатус — тихо, но ясно каза Невил.
            Муди напрегнато изгледа момчето, този път и с двете си очи.
            — Името ти е Лонгботъм, предполагам — попита той, а магическото му око се насочи към дневника.
            Невил кимна притеснено, но Муди не го пита нищо друго. Лудоокия се обърна към целия клас, бръкна в стъкленицата за следващия паяк и го постави върху катедрата, където той застина, явно прекалено уплашен да помръдне.
            — Проклятието Круциатус… — започна Муди. — Но за да видите как действа, трябва да го уголемя — и той насочи пръчката си към паяка. — „Енгорджио!“
            Паякът се изду и стана по-едър от тарантула. Напълно изгубил самообладание, Рон дръпна стола си назад — колкото можеше по-далеч от катедрата.
            Муди отново вдигна пръчката си, насочи я към паяка и промърмори „Круцио!“.
            На мига краката на паяка се сгънаха върху тялото му. Той се претърколи по гръб и започна да потръпва страховито, мятайки се ту на едната страна, ту на другата. Не издаваше никакъв звук, но Хари бе убеден, че ако имаше глас, щеше да крещи. Муди не отместваше пръчката си и паякът затрепери и се разтресе още по-силно…
            — Спрете! — рязко извика Хърмаяни.
            Хари се обърна към нея и видя, че тя гледа Невил, който бе вкопчил ръце в чина пред себе си, кокалчетата му бяха побелели, а очите му се бяха ококорили от ужас.
            Муди вдигна пръчката си. Краката на паяка се отпуснаха, но той продължаваше да потръпва.
            — „Редукцио!“ — каза Муди и върна смаления до нормалните си размери паяк в стъкленицата.
            — Болка — тихо каза аврорът. — Ако искате да измъчвате някого, нямате нужда от менгемета и ножове. Достатъчно е да изречете това проклятие. Навремето и то беше често използвано… Така… някой да знае друго?
            Хари се огледа. Позна по израженията върху лицата, че всички се питаха какво ли ще сполети последния паяк. Ръката на Хърмаяни потрепери, когато тя я вдигна за трети път.
            — Да? — погледна я Муди.
            — „Авада Кедавра“ — прошепна Хърмаяни.
            Няколко ученици я погледнаха смутено, включително и Рон.
            — Охо! — нова усмивчица се плъзна по разкривената уста на Муди. — Да, последното, най-страшното… Авада Кедавра… Смъртоносното проклятие…
            Той бръкна в стъкленицата и третият паяк, сякаш разбрал какво го очаква, се разщъка бясно по дъното й, опитвайки се да се изплъзне от пръстите на Муди, но той го улови и го постави върху катедрата. Паякът се защура панически по дървената повърхност.
            Муди вдигна пръчката си и в този миг Хари внезапно изпита лошо предчувствие.
            — „Авада Кедавра!“ — изрева Муди.
            Пред очите им лумна ослепителна зелена светлина и ги връхлетя свистенето от нещо могъщо и невидимо, фучащо във въздуха. В същия миг паякът падна по гръб без видими белези, но без съмнение мъртъв. Няколко момичета едва сподавиха виковете си. Рон се дръпна назад и почти преобърна стола си, защото паякът се плъзна към него.
            Муди бутна мъртвия паяк от катедрата на пода.
            — Лоша работа — невъзмутимо рече той. — Не е приятно. А и контрапроклятие няма. Няма начин за противодействие. Има само един-единствен оцелял и той седи точно срещу мен.
            Хари почувства как лицето му пламва, когато очите на Муди (и двете) срещнаха погледа му. Усети, че и всички останали са се втренчили в него. Гледаше чистата черна дъска, сякаш бе силно впечатлен от нея, но всъщност изобщо не я виждаше…
            Значи така бяха умрели родителите му… Точно като този паяк. И те ли също са били като недокоснати, без нито един белег? Дали са видели лумналата зелена светлина и са чули връхлитането на профучаващата смърт, преди животът да бъде изтръгнат от телата им?
            Хари непрекъснато мислеше за смъртта на родителите си вече цели три години, откакто научи, че са били убити, и по-късно откри какво се е случило в онази нощ — Опаш издал на Волдемор къде са и той ги нападнал в къщата им. Знаеше, че е убил първо баща му, който се опитал да го задържи и викнал на жена си да вземе детето и да бяга. Волдемор се приближил към нея и я карал да се отдръпне, за да се добере до Хари. Тя го умолявала да убие нея вместо сина й и отказала да го пусне, а Волдемор я поразил с проклятието си, преди да насочи пръчката си към Хари…
            Той знаеше всичко това, защото чуваше гласовете на родителите си в миговете, когато се бе изправял срещу дименторите миналата година. Такава бе ужасната сила на качулатите диментори — да накарат жертвите си да преживеят отново най-страшните спомени от своя живот и да се удавят, безпомощни, в собственото си отчаяние…
            Хари чу сякаш отдалеч гласа на Муди. С голямо усилие той се върна обратно в настоящето и се заслуша в думите на аврора.
            — За да се отправи проклятието „Авада Кедавра“, е нужна огромна магическа сила. Ако всички заедно извадите пръчките си, насочите ги към мен и изговорите думите, едва ли ще ми причините друго, освен кръвоизлив от носа. Но това няма значение. Не съм тук, за да ви уча как се прави. Сигурно вече се питате защо ви говоря за него, щом няма контрапроклятие. Защото трябва да знаете. Трябва да можете да предусещате най-лошото, да не допускате възможността да се окажете лице в лице срещу него. ПОСТОЯННА БДИТЕЛНОСТ! — изрева той и класът подскочи отново.
            — И така, тези три проклятия — Авада Кедавра, Империус и Круциатус — са известни като непростимите проклятия. Изричането на което и да е от тях срещу човешко същество се изкупва с доживотна присъда в Азкабан. Ето с какво може да се сблъскате. Ето за какво съм длъжен да ви науча да се подготвите. Нужни са ви знания. Нужно ви е умение. Но преди всичко ви е нужна постоянна, неотслабваща бдителност. Извадете перата и записвайте…
            Остатъка от часа прекараха във водене на бележки за всяко от непростимите проклятия. Никой не проговори до биенето на звънеца, когато Муди ги освободи. Но щом излязоха от класната стая, се отприщиха стремителни потоци от думи. Повечето ученици обсъждаха проклятията със страхопочитание:
            — Видя ли го как потръпва?
            — Ами как го уби, а? За миг!
            Обсъждат урока, като че коментират някакъв зрелищен спектакъл — помисли си Хари, ала на него никак не му бе забавно. На Хърмаяни също.
            — Побързайте! — нетърпеливо подкани тя двамата си приятели.
            — Пак ли към проклетата библиотека? — попита Рон.
            — Не — сопна се Хърмаяни и посочи един страничен коридор. — Вижте Невил.
            Той стоеше сам в средата на коридора, зяпнал каменната стена с ококорени очи и с все още изписания по лицето му ужас, който се беше появил, докато Муди демонстрираше проклятието Круциатус.
            — Хей, Невил? — тихо го повика Хърмаяни.
            Момчето се огледа.
            — А, вие ли сте — проговори то с необичайно висок глас. — Интересен урок, нали? Чудя се какво ли ще има за вечеря. Аз… аз умирам от глад. А вие?
            — Добре ли си, Невил? — попита Хърмаяни.
            — О, да, добре съм — смотолеви Невил все така на висок глас. — Много интересна вечеря… урок де, искам да кажа… Какво ли има за ядене?
            Рон погледна Хари с изумление.
            — Невил, какво…
            Изведнъж в коридора се чу странно потропване. Обърнаха се и видяха професор Муди да куцука към тях. И четиримата замълчаха с уплах в очите, но когато той заговори, хриптенето в гласа му беше много по-слабо и меко, отколкото когато и да било досега.
            — Всичко е наред, синко — обърна се той към Невил. — Защо не дойдеш с мен в кабинета ми, а? Хайде, ще пийнем чай…
            Невил явно се ужаси още повече при мисълта да пие чай с Муди и нито трепна, нито продума. Лудоокия обърна магическото си око към Хари.
            — Ти си добре, нали, Потър?
            — Да — отвърна Хари почти предизвикателно.
            Синьото око леко трепна, докато оглеждаше Хари. И тогава Муди каза:
            — Трябва да знаеш. Може да изглежда жестоко, но ти трябва да знаеш. Няма смисъл да се преструваме. Така… Хайде, Лонгботъм, имам някои книги, които може да ти се видят интересни.
            Невил погледна умолително тримата си съученици, които не продумаха, и той нямаше друг избор, освен да се остави да бъде отведен, с кривите пръсти на Муди, впити в рамото му.
            — Какво значеше това? — попита Рон, като гледаше как двамата завиват зад ъгъла.
            — Не знам — отговори замислено Хърмаяни.
            — Еха, какъв час! — възкликна Рон по-късно на път за Голямата зала. — Фред и Джордж бяха прави, нали? Разбира си от работата тоя Муди. Като отправи Авада Кедавра, паякът се гътна, без да гъкне…
            Но отведнъж млъкна, като видя изражението върху лицето на Хари. Чак като стигнаха до Голямата зала, Рон предложи да започнат още тази вечер с предсказанията за професор Трелони, за които щели да им трябват много часове.
            На вечеря Хърмаяни не се включи в разговора между двамата, а се нахрани набързо и отново се запъти към библиотеката. Момчетата се върнаха в кулата на „Грифиндор“ и Хари, който не бе мислил за нищо друго през цялата вечеря, повдигна сам темата за непростимите проклятия.
            — Дали Муди и Дъмбълдор ще имат проблеми, ако в министерството научат, че сме видели отправянето на тези проклятия? — попита Хари, като наближиха Дебелата дама.
            — Ами… сигурно — не отрече Рон. — Но Дъмбълдор винаги е постъпвал както сам реши, а Муди вечно има проблеми от години насам. Първо напада, после задава въпроси. Представи си кофите му за боклук! „Глупотевини!“
            Дебелата дама се отмести да минат през отвора зад портрета й и двамата се изкачиха до препълнената и шумна обща стая на „Грифиндор“.
            — Ще се залавяме ли с тия пророчества? — попита Хари.
            — Е, хайде… — изпъшка Рон.
            Отидоха до спалнята да си вземат учебниците и чертежите и завариха там Невил да седи сам на леглото си и да чете. Изглеждаше много по-спокоен, отколкото в края на часа при Муди, макар че все още не беше съвсем на себе си. Очите му бяха зачервени.
            — Добре ли си, Невил? — попита Хари.
            — О, да — отговори Невил. — Добре съм. Чета книгата, която ми даде професор Муди…
            И той им я показа — „Магически средиземноморски водни растения и техните свойства“.
            — Явно професор Спраут му е казала, че ме бива по билкология — обясни Невил. В гласа му имаше гордост, каквато Хари рядко бе долавял преди. — И той решил, че тази книга е точно за мен.
            Хари предположи, че Муди е казал на Невил какво мисли за него професор Спраут само за да го ободри. Защото самият Невил едва ли бе чувал за себе си, че е добър по някой предмет. На такава благородна постъпка бе способен единствено професор Лупин.
            Хари и Рон занесоха „Разбулване на бъдещето“ в общата стая, намериха свободна маса и се заеха с предсказанията за следващия месец. След час те не бяха напреднали много, въпреки че масата бе покрита с парчета пергамент със сметки и символи по тях, а умът на Хари бе тъй замъглен, сякаш обгърнат в дима от камината на професор Трелони.
            — Нямам представа какво означава всичко това — рече той и обходи с поглед безкрайните изчисления.
            — Слушай… — започна Рон, чията коса бе щръкнала от постоянно прокарване на пръсти през нея поради пълно безсилие. — Мисля, че е време да прибегнем до стария изпитан метод в пророкуването.
            — Какво… да си измисляме ли?
            — Точно така — потвърди Рон, с един замах бутна изписаните бележки на земята, топна перото си в мастилото и започна да пише. — Следващия понеделник — прочете той на глас, докато пишеше — има вероятност да започна да кашлям заради неблагоприятното взаимодействие между Марс и Юпитер. — После вдигна поглед към Хари. — Нали я знаеш каква е… Стига да има достатъчно нещастия — всичко е наред.
            — Прав си — съгласи се Хари, смачка първоначалните си изчисления, метна ги към огъня и те прелетяха над главите на група бъбрещи първокурсници. — Добре, в понеделник аз ще съм застрашен от изгаряне.
            — Да, ще бъдеш… — зловещо изрече Рон. — В понеделник отново ще се срещнем с огнеметите. Така, във вторник аз ще… ъъъ…
            — Ще изгубиш ценна вещ — довърши Хари, прелиствайки „Разбулване на бъдещето“ за идеи.
            — Става — съгласи се Рон. — Заради… ъъъ… Меркурий. А защо някой, когото си мислил за приятел, да не ти забие нож в гърба?
            — Да… Жестоко! — съгласи се Хари и го записа. — Защото Венера е в дванайсетия си дом.
            — А в сряда мисля да се бия и да загубя.
            — Ааа, не, аз щях да се бия. Добре де, тогава аз ще изгубя бас.
            — Да, защото си се обзаложил, че аз ще спечеля битката…
            Още час продължиха да редят кое от кое по-трагични предсказания, докато другите ученици се отправяха към стаите си и общата стая бавно опустяваше. Крукшанкс дойде при тях, с лек подскок се метна върху един празен стол и загледа загадъчно Хари, а погледът му приличаше на погледа на Хърмаяни, когато ги заподозреше, че объркват нещо в домашните.
            Оглеждайки стаята да се присети за някакво нещастие, което още не бе написал, Хари видя Фред и Джордж, седнали с лице към отсрещната стена, доближили глави и приготвили перата си да пишат върху един и същ пергамент. Необичайно беше за близнаците да работят тихо, скрити в ъгъла. Те предпочитаха да са в разгара на събитията и в центъра на вниманието. Имаше нещо тайнствено в начина, по който се бяха надвесили над този пергамент, и Хари си спомни как седяха заедно и пишеха нещо в „Хралупата“. Тогава си бе помислил, че изготвят нов формуляр за заявки на „Магийки шегобийки от Уизли“, но този път беше различно, иначе без съмнение биха извикали и Лий Джордън да участва в играта. Зачуди се дали това не е свързано с условията за участие в Тримагическия турнир. Точно в момента, когато ги гледаше, Джордж поклати глава, задраска нещо с перото си и въпреки че говореше съвсем тихо, думите му се чуха ясно в почти безлюдната стая:
            — Не, излиза, че го обвиняваме. Трябва да бъдем по-внимателни…
            Джордж се огледа и срещна погледа на Хари, а той му се усмихна и бързо се върна към предсказанията. Не искаше Джордж да помисли, че подслушва. Не след дълго близнаците навиха рулото пергамент, пожелаха лека нощ и отидоха да спят.
            Десетина минути след това входът зад портрета се отвори и Хърмаяни влезе в общата стая с парче пергамент в едната ръка и кутия с нещо, потракващо в такт със стъпките й, в другата. Крукшанкс се изви на дъга и замърка.
            — Здравейте! Чак сега приключих.
            — И аз! — тържествено рече Рон и хвърли перото си на пода.
            Хърмаяни седна, остави нещата, които носеше, в едно празно кресло и придърпа към себе си предсказанията на Рон.
            — Идващият месец май няма да е от най-добрите за теб — язвително рече тя, а Крукшанкс се сви в скута й.
            — Е, поне съм предупреден — прозя се Рон.
            — Излиза, че два пъти ще се давиш — забеляза Хърмаяни.
            — Така ли? — озадачи се Рон и прегледа предсказанията си. — Ще заменя единия със стъпкване от разбеснял се хипогриф.
            — Не мислите ли, че личи как сте ги скалъпили? — попита Хърмаяни.
            — Как смееш! — уж се възмути Рон. — Работихме усърдно като домашни духчета!
            Хърмаяни вдигна вежди.
            — Просто давам пример… — бързо се оправда Рон.
            Хари също остави перото си, приключил с предсказването на собствената си смърт чрез обезглавяване.
            — Какво има в кутията? — попита той.
            — Значи все пак ти се налага да задаваш въпроси!
            Хърмаяни го погледна сърдито, но отвори капака и им показа съдържанието.
            Вътре имаше около петдесетина значки, всяка в различен цвят, но с един и същ надпис — СМРАД.
            — Смрад ли? — попита Хари, като взе една значка и я погледна. — Какво значи това?
            — Не е никаква смрад — нетърпеливо отвърна Хърмаяни. — Се-Ме-Ре-А-Де означава Сдружение на магьосници за равноправие и авторитет на духчетата.
            — Не съм чувал за него — рече Рон.
            — Как ще си чувал! — сряза го Хърмаяни. — Току-що го основах.
            — Така ли? — изненада се Рон. — Колко членове има?
            — Ами… ако се запишете и вие — трима — отвърна Хърмаяни.
            — И мислиш, че ще вземем да се разхождаме със значки, на които пише „смрад“, а? — попита Рон.
            — Се-Ме-Ре-А-Де! — държеше на своето Хърмаяни. — Щях да го кръстя „Спрете оскърбителната неправда над нашите събратя магически създания!“ или „Кампания за промяна на правния статут на магическите създания“, ама някак тежко звучат. Така че това ще бъде мотото на нашия манифест. — И тя размаха пергамента пред тях. — Направих задълбочено проучване в библиотеката. Поробването на домашните духове датира от векове. Не мога да повярвам, че никой не се е опълчвал срещу него досега.
            — Хърмаяни, опомни се! — извика Рон. — Те харесват това. Харесва им да са поробени!
            — Краткосрочната ни програма — надвика го тя, сякаш не бе чула и дума, — е да осигурим на домашните духчета достойно заплащане и нормални условия на труд. Дългосрочната ни програма включва промени в закона, който им забранява използването на магически пръчки, и предложение да се назначи домашен дух в Отдела за регистриране и контрол на магически създания, защото сега нямат свой представител.
            — И как ще постигнем всичко това? — попита Рон.
            — Ще започнем с набиране на членове — възторжено заобяснява Хърмаяни. — Мислех си да плащат по две сикли за значка. С постъпленията ще финансираме отпечатването на брошури за кампанията. Ти си касиер, Рон. Намерила съм и касичка за парите. А ти, Хари, си секретар, така че може да записваш всичко, което казвам сега, за протокола от първото ни събрание.
            Последва тишина, в която Хърмаяни ги гледаше сияеща, а Хари седеше, раздвоен между обзелото го раздразнение срещу нея и напушилия го смях от изражението по лицето на приятеля му. Мълчанието бе нарушено не от Рон, който изглеждаше като изгубил ума и дума, а от тихичко „чук-чук!“ по стъклото. Хари погледна през празната вече обща стая и видя на перваза на прозореца отвън голямата красива полярна сова, огряна от лунната светлина.
            — Хедуиг! — извика той, изхвърча от стола си и прекоси стаята да отвори прозореца.
            Птицата влетя, обиколи стаята и кацна на масата точно върху предсказанията на Хари.
            — Най-сетне! — зарадва се той.
            — Носи отговор! — развълнува се и Рон и посочи изцапаното парче пергамент, привързано за крака на совата.
            Хари бързо го развърза и седна да го прочете, а Хедуиг изпърха на коляното му и тихичко забухука.
            — Какво пише? — попита Хърмаяни, останала без дъх. Писмото бе много кратко и явно бе драснато набързо.
            Хари го прочете на глас:

            Хари,
            Веднага политам на север. Новината за белега ти дойде след поредица странни слухове, които стигнаха тук до мен. Ако те заболи отново, иди право при Дъмбълдор. Чувам, че е извикал на работа Лудоокия, което означава, че е разбрал какво вещаят всички тези знаци.
            Скоро ще ти пиша. Поздрави от мен Рон и Хърмаяни. Бъди нащрек, Хари!
            Сириус

            Хари вдигна очи към двамата си приятели, които го гледаха ококорени.
            — Полита на север? — прошепна Хърмаяни. — Връща се, така ли?
            — Какви знаци е разбрал Дъмбълдор? — попита Рон озадачен. — Хари, какво правиш?
            Хари току-що бе ударил челото си с юмрук и Хедуиг изхвърча от скута му.
            — Не трябваше да му пиша! — ядно каза той.
            — Какво искаш да кажеш? — учуди се Рон.
            — Заради мен е решил да се върне! — извика Хари и удари по масата с юмрук, а Хедуиг се закрепи на облегалката на стола на Рон, крякайки възмутено. — Връща се, защото си мисли, че съм в беда! А аз съм си добре! Нямам нищо за теб — кресна той на совата, която тракаше човка в очакване. — Отлитай в соварника, ако си гладна.
            Хедуиг го изгледа със страшна обида, литна към прозореца и го перна по главата с разпереното си крило, като прехвърча покрай него.
            — Но, Хари… — започна Хърмаяни с успокояващ глас.
            — Отивам да си лягам — отсече Хари. — До утре!
            Качи се в спалнята, облече пижамата и си легна, но никак не се чувстваше уморен.
            Ако Сириус бъде заловен при завръщането си, вината щеше да бъде на Хари. Защо не си премълча? Само няколко секунди го боля и той се раздрънка… Ако бе съобразил да не споделя…
            След малко чу как Рон влиза в стаята, но не му се говореше. Дълго лежа, загледан в балдахина над леглото си. Стаята бе потънала в тишина и ако не бе толкова угрижен, Хари би осъзнал липсата на обичайното хъркане на Невил, което означаваше, че и той лежи буден в леглото си.


            ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
            „БОБАТОН“ И „ДУРМЩРАНГ“

            Хари се събуди рано на следващата сутрин с избистрен план в главата си — сякаш мозъкът му бе работил усилено и насън. Той стана, облече се в утринния сумрак, измъкна се от спалнята, без да буди Рон, и слезе долу в общата стая, където по това време нямаше никой. Взе парче пергамент от масата, където все още си стоеше домашното му по пророкуване, и написа следното:

            Скъпи Сириус,
            Изглежда само съм си въобразил, че белегът ме боли, и сигурно съм бил сънен, когато ти писах предишния път. Няма смисъл да идваш. Тук всичко е наред. Не се тревожи за мен, главата ми си е съвсем добре.
            Хари

            След това излезе през отвора зад портрета и се заизкачва нагоре през притихналия замък (само Пийвс се опита да го спре, като събори върху него голяма ваза в коридора на четвъртия етаж), докато се озова в соварника на върха на Западната кула.
            Соварникът представляваше кръгло каменно помещение, студено и ветровито, защото нямаше нито един прозорец със стъкла. Целият под бе покрит със слама и осеян с птичи изпражнения и оглозгани скелети на мишки и врабци. Стотици и стотици сови от всякакви разновидности бяха накацали по пръчките от пода до тавана. Почти всички спяха, но тук-там някое кръгло кехлибарено око се облещваше срещу Хари. Той забеляза Хедуиг, сгушена между горска улулица и забулена сова, и като забърза към нея, едва не се подхлъзна по оцвъкания под.
            Трудно я събуди и още по-трудно я накара да го погледне, защото тя пристъпваше от краче на краче върху пръчката си, обърната с опашката към него. Явно още се сърдеше за неблагодарното му отношение предишната вечер. Едва когато Хари подхвърли, че тя сигурно е много уморена и може би е по-добре да помоли Рон да му заеме Пигуиджън, Хедуиг подаде краче да завърже писмото.
            — Ще го откриеш, нали? — говореше й Хари, галейки я по гърба, докато я отнасяше, кацнала на ръката му, до един от отворите в стената. — Преди да са го открили дименторите.
            Тя го клъвна по пръста, може би малко по-силно от обикновено, но бухукането й бе меко и успокоително. После разпери крила и излетя към изгряващото слънце. Хари я гледаше, докато изчезна, а познатото тревожно усещане в стомаха не го напускаше. Беше толкова сигурен, че отговорът на Сириус ще облекчи тревогите му, а той всъщност го обезпокои още повече.
                                                                    * * *
            — Но това си е чиста лъжа! — упрекна го Хърмаяни на закуска, след като той им разказа как е постъпил. — Отлично знаеш, че болката в белега не е плод на въображението ти!
            — Е, и какво от това? — възрази Хари. — Да не искаш да го върнат в Азкабан заради мен?
            — Престани! — скара се Рон на Хърмаяни, която тъкмо бе отворила уста да продължи спора, но най-неочаквано го послуша и се умълча.
            През следващите няколко седмици Хари полагаше усилия да не се безпокои за Сириус. Въпреки това всяка сутрин оглеждаше с надежда совите, които носеха пощата, а късно вечер, преди да заспи, с ужас си представяше как дименторите обграждат Сириус в някоя от тъмните улици на Лондон. Но през другото време гледаше да не мисли за своя кръстник. Да можеше поне да играе куидич — една усилена тренировка най-добре би разсеяла тревогите му! Пък и уроците им бяха станали по-тежки и изискващи повече внимание, особено по защита срещу Черните изкуства.
            За всеобща изненада професор Муди обяви, че ще подложи всички ученици един по един на проклятието Империус, за да им покаже силата му и да провери дали могат да устоят на неговото въздействие.
            — Ама… нали бяхте казали, че е забранено, професоре! — осмели се да възрази Хърмаяни, когато Муди размести чиновете само с един замах на магическата си пръчка, освобождавайки широко пространство в средата на стаята. — Казахте… че използването му срещу друго човешко същество е…
            — Дъмбълдор иска сами да усетите въздействието му — отвърна Муди, като извъртя магическото си око към Хърмаяни и прикова в нея мистериозния си немигащ поглед. — Но щом предпочитате да го изпитате в действителност — когато някой ви отправи Империус, за да ви подчини напълно, — нямам нищо против. Освобождавам ви от часа. Вървете си.
            И той посочи към вратата с кривия си кокалест показалец. Хърмаяни силно поруменя и смотолеви, че не искала да напуска часа. Хари и Рон се спогледаха ухилени. Знаеха, че Хърмаяни по-скоро би погълнала гной от буботуби, отколкото да изпусне такъв важен урок.
            Като кимаше на учениците да се приближават един по един към него, Муди им отправяше проклятието Империус. Хари наблюдаваше как под неговото въздействие съучениците му вършеха най-странни неща. Дийн Томас например обиколи три пъти стаята с подскоци, като пееше националния химн. Лавендър Браун подскачаше като катеричка. Невил изпълни серия смайващи гимнастически упражнения, на които иначе със сигурност не би бил способен. Явно не бяха в състояние да противодействат на проклятието и идваха на себе си едва след като Муди го отменеше.
            — Потър — викна Лудоокия, — твой ред е!
            Хари пристъпи в средата на класната стая в разчистеното от чинове пространство. Муди вдигна магическата си пръчка, насочи я към него и изрече „Империо!“.
            Беше най-прекрасното усещане. Стори му се, че се понася нанякъде, сякаш всяка мисъл и тревога в главата му беше заличена и оставаше само смътно и необяснимо щастие. Чувстваше се някак лек и безгрижен и едва-едва съзнаваше, че всички го наблюдават.
            И тогава чу как в някакво далечно кътче на свободното му съзнание отеква гласът на Лудоокия Муди — „Скочи на чина… скочи на чина…“
            Хари покорно подгъна колене, готов да подскочи.
            Скочи на чина…
            Всъщност… защо?
            От дълбините на съзнанието му се обади друг глас. Я не прави глупости! — каза му той.
            Скочи на чина…
            Не, не мисля, че ще го направя, благодаря — вече малко по-уверено каза другият глас… Не, наистина не искам…
            Скачай! ВЕДНАГА!
            Последвалото усещане бе силна болка. Едновременно бе скочил и се беше опитал да спре скока. В резултат на това се блъсна право в чина, събори го, а ако се съдеше по болката, бе счупил капачките и на двете си колена.
            — Ето това вече ми хареса! — избоботи Муди, а Хари изведнъж усети как чувството за отекваща празнота в главата му изчезна.
            Той ясно си спомни какво се беше случило, а и болката в коленете му като че се удвои.
            — Видяхте ли всички?… Потър се бореше! Бореше се момчето и почти успя! Пак ще опитаме, Потър, а вие, останалите, внимавайте… гледайте го право в очите, по очите си личи… Браво, Потър, много добре наистина! Доста ще се затрудни онзи, който реши да командва точно теб!
            — Като го слушаш как приказва — мърмореше Хари, куцукайки на излизане от урока по защита срещу Черните изкуства цял час по-късно (Муди не го остави на мира и го накара да опитва четири пъти поред, докато най-сетне успя напълно да надвие проклятието), — ще речеш, че едва ли не всеки момент някой ще ни нападне.
            — Ами да — съгласи се Рон, който прескачаше от време на време по някое стъпало. На него му беше много по-трудно, отколкото на Хари, да се справи с проклятието, но Муди го успокои, че до обяд всички следи ще изчезнат. — Гони го параноята… — Рон се огледа притеснено през рамо да се увери, че Муди няма как да го чуе, и продължи: — Не се учудвам, че са го изхвърлили от министерството. Чу ли го, като разправяше на Шеймъс какво направил с оная вещица, дето на един първи април казала „бау“ зад гърба му? А кога ще четем как да противодействаме на проклятието Империус, като имаме толкова много да учим по другите предмети?
            Всички четвъртокурсници вече бяха установили усложняването на задачите, с които трябваше да се справят през този срок. Когато веднъж запротестираха особено енергично срещу домашното по трансфигурация, професор Макгонъгол им обясни причината:
            — Навлизате в най-важния етап от магьосническото си образование — говореше тя, а очите й святкаха строго зад очилата. — Наближават изпитите ви за степента Специалист по особена вълшебническа активност…
            — Те са чак в пети курс! — възрази Дийн Томас.
            — Така е, Томас, но имате още много да учите, повярвай ми! Госпожица Грейнджър единствена в класа успя да превърне таралежа в що-годе приличен игленик. Трябва ли да ти напомням, че твоят игленик още се свива на кълбо от страх, щом някой доближи карфица до него?
            Хърмаяни пак се изчерви и явно се мъчеше да не изглежда твърде доволна.
            На Хари и Рон им беше много забавно, когато в следващия си час професор Трелони им съобщи, че имат отлични оценки на домашното си по пророкуване. Тя прочете на глас дълги пасажи от техните пророчества и ги похвали, че така храбро са описали ужасите, които ще им се случат през следващия месец. Когато обаче им възложи да направят същото и за по-следващия месец, и двамата посърнаха, защото бяха изчерпали вече запасите си от идеи за бедствия.
            Междувременно професор Бинс, духът бродник, който преподаваше история на магията, изискваше всяка седмица по едно съчинение за бунтовете на таласъмите през осемнайсети век. Професор Снейп пък ги караше да правят проучвания върху противоотровите и всички много се стараеха, защото им бе намекнал, че още преди Коледа може да отрови някои от тях, за да провери как действат противоотровите им. Учителят по вълшебство Флитуик поръча да изчетат три допълнителни книги в подготовка за часа по призоваваща магия. Дори и на Хагрид му хрумна да им създаде допълнителна работа. Раконогите огнемети растяха с изумителна бързина, като се има предвид, че още никой не беше разбрал с какво точно се хранят. Хагрид беше във възторг и предложи да доразвият „проекта“ с вечерни наблюдения, като се редуват да ходят до къщата му и да си водят записки върху забележителното поведение на тези създания.
            — Без мен! — отсече Драко, щом чу това предложение, направено така, както Дядо Коледа би извадил от чувала си необикновено голяма играчка. — Стига ми, дето гледам тази отврат по цял час, благодаря!
            Усмивката на Хагрид помръкна.
            — Слушай к’во ти казвам, да не сторя кат’ професор Муди! Чувам, че много те бивало за пор, а?
            Грифиндорци прихнаха да се смеят. Малфой почервеня от гняв, но споменът за наказанието на Муди явно бе още достатъчно болезнен, та не си позволи да отговори. След часа Хари, Рон и Хърмаяни се запътиха към замъка много развеселени и доволни — да видиш как Хагрид натрива носа на Малфой наистина си бе удоволствие, защото предишната година Драко направи всичко възможно да уволнят Хагрид.
            Като стигнаха до входната зала, не можаха да продължат заради огромната тълпа ученици, отрупани около голяма табела пред мраморната стълба към горните етажи. Рон, който бе най-висок от тримата, се изправи на пръсти да погледне над главите на множеството и да прочете на двамата си приятели какво пише на табелата.

            ТРИМАГИЧЕСКИ ТУРНИР
            Делегациите от „Бобатон“ и „Дурмщранг“ ще пристигнат в 18 часа в петък, 30 октомври. Учебните занятия ще приключат половин час по-рано…

            — Супер! — зарадва се Хари. — Последния час в петък имаме отвари! Снейп няма да има време да ни отрови!

            Всички ученици да оставят чантите и книгите си в спалните и да се съберат пред замъка за посрещането на гостите преди тържествената вечеря.

            — Само след седмица! — каза Ърни Макмилън от „Хафълпаф“, измъквайки се от тълпата със светнали очи. — Интересно дали Седрик е научил. Ще ида да му кажа…
            — Седрик ли? — повтори Рон с недоумение, след като Ърни се отдалечи с бърза крачка.
            — Да, Дигъри — каза Хари. — Той сигурно ще участва в турнира.
            — Може ли този идиот да бъде избраник на „Хогуортс“? — възмути се Рон, докато си пробиваха път през оживената тълпа към стълбището.
            — Изобщо не е идиот, а ти не го харесваш, защото заради него загубихме мача срещу „Хафълпаф“ — каза Хърмаяни. — Чувала съм, че е много добър ученик и… е префект.
            С тона си тя сякаш искаше да сложи край на разговора.
            — Ти го харесваш само защото е красив — унищожително заяви Рон.
            — Извинявай, но аз никога не харесвам хората само защото са красиви! — засегна се на свой ред Хърмаяни.
            Рон се прокашля насила и кашлянето му прозвуча някак странно — като името „Локхарт“!
            Появата на съобщението във входната зала развълнува всички обитатели на замъка. През цялата следваща седмица където и да отидеше, Хари чуваше да се говори само за едно — Тримагическия турнир.
            Слуховете се предаваха от ученик на ученик като силнозаразни вируси — кой ще се пробва за участник от „Хогуортс“, какво ще включва турнирът, с какво учениците от „Бобатон“ и „Дурмщранг“ ще бъдат по-различни от тях.
            Хари забеляза и факта, че навсякъде из замъка почистват особено старателно. Изтъркаха с магия потъмнелите картини за голямо негодувание на обитателите им, които се свиваха в някое ъгълче на рамката и мърмореха недоволно или се мръщеха, когато докосваха протритите си до кръв лица. Рицарските доспехи изведнъж блеснаха и престанаха да скърцат, а пазачът Аргус Филч се нахвърляше така яростно върху всеки ученик, забравил да си изтрие обувките, че две първокурснички направо изпаднаха в истерия от уплаха.
            И някои от учителската колегия като че бяха под особено напрежение.
            — Лонгботъм, погрижи се, ако обичаш, да не усетят от „Дурмщранг“, че не те бива и за най-простото заменящо заклинание! — ядосано предупреди професор Макгонъгол в края на един особено труден час, през който Невил неволно бе присадил собствените си уши на един кактус.
            Като слязоха за закуска на трийсети октомври сутринта, намериха Голямата зала украсена през изминалата нощ. По стените висяха гигантски копринени флагове, представящи всеки от домовете в „Хогуортс“. Червеният със златен лъв бе на „Грифиндор“, синият с бронзов орел — на „Рейвънклоу“, жълтият с черен язовец — на „Хафълпаф“, а зеленият със сребърна змия — на „Слидерин“. Зад преподавателската маса бе окачен най-големият флаг с герба на „Хогуортс“ — лъв, орел, язовец и змия, събрани около първата буква от името на замъка.
            На масата на „Грифиндор“, седнали далеч от другите, Фред и Джордж пак си шушукаха с долепени глави, което бе съвсем необичайно за тях. Рон поведе натам Хари и Хърмаяни.
            — Няма спор, че е тъпо — мрачно говореше Джордж на Фред. — Ама ако не иска да разговаря с нас лично, трябва все пак да му изпратим писмото. Или пък да му го пъхнем в ръката. Не може вечно да ни отбягва!
            — Кой ви отбягва? — попита Рон, като се настани до тях.
            — Щеше ми се да си ти — отвърна Фред, подразнен, че го прекъсват.
            — А кое е тъпо? — обърна се Рон този път към Джордж.
            — Да имаш брат, който си пъха гагата навсякъде — рече Джордж.
            — Имате ли вече идеи за Тримагическия турнир? — на свой ред попита Хари. — Още ли кроите планове да участвате?
            — Попитах Макгонъгол как се излъчват избраниците на училищата, но тя нищо не каза — не скри разочарованието си Джордж. — Сопна ми се да мълча и да се заема с трансфигурацията на миещата се мечка.
            — Не мога да си представя какви ще бъдат изпитанията за участниците — замислено каза Рон. — Обзалагам се, че бихме се справили, Хари, толкова опасности преодоляхме досега…
            — Но не пред съдии, нали? — намеси се Фред. — Макгонъгол каза, че участниците получават точки според това, колко добре са се справили с изпитанието.
            — Кои са в комисията? — поинтересува се Хари.
            — Със сигурност директорите на участващите училища — обади се Хърмаяни и всички извърнаха погледи към нея, крайно изненадани, — защото на турнира през 1792 година и тримата били ранени. Базилискът, дето трябвало да бъде уловен от участниците, им се изплъзнал и се развилнял.
            Тя забеляза как я гледат всички и с присъщото й раздразнение от факта, че никой друг не е прочел книгите, които тя е изчела, добави:
            — Всичко това го пише в „История на «Хогуортс»“. Макар че и тя не е съвсем пълна. Затова е по-добре да се казва „Преработена история на «Хогуортс»“. Или пък „Силно изкривена и избирателна история на «Хогуортс», прикриваща най-лошите особености на училището“.
            — Ти за какво намекваш? — попита Рон, но Хари май се досещаше накъде отива разговорът.
            — За домашните духчета! — провъзгласи Хърмаяни, потвърждавайки неговото предположение. — Никъде в хилядата страници на „История на «Хогуортс»“ не се споменава, че всички ние сме съучастници в потисничеството на сто роби!
            Хари поклати глава и се зае със своя бекон с яйца. Макар че двамата с Рон не споделяха ентусиазма на Хърмаяни, тя с неотслабваща и непоколебима решителност търсеше справедливост за домашните духчета. Вярно, и двамата бяха дали по две сикли за значки СМРАД, но го направиха само за да ги остави на мира. Сиклите им все едно бяха хвърлени на вятъра, защото Хърмаяни започна да агитира още по-гръмогласно. Оттогава тя непрекъснато ги преследваше: отначало — да носят значките си, а след това — да убеждават и другите да го правят. Напоследък дори беше започнала да разнася вечер из цялата обща стая на „Грифиндор“ една тенекиена кутия, да спира всекиго и да дрънка под носа му монетите в нея.
            — Замисляте ли се кой ви сменя чаршафите, пали камините, почиства след вас класните стаи и ви готви храната? Множество магически създания, които работят безплатно и към тях се отнасят като към роби — горещеше се тя.
            Някои, като Невил например, си бяха платили само и само Хърмаяни да престане да ги преследва. Други проявяваха известен интерес към думите й, но нямаха желание да играят по-активна роля в нейната кампания. Мнозина приемаха всичко това на шега.
            Рон обърна поглед към тавана, откъдето струеше светлината на есенното слънце, а Фред се вглъби над чинията си с бекон (двамата близнаци категорично бяха отказали да купят значки). Джордж обаче се наведе към Хърмаяни.
            — Слизала ли си някога в кухнята?
            — Разбира се, че не — сряза го тя. — Не допускам, че е позволено на ученици…
            — А пък ние сме ходили — каза Джордж и кимна към Фред, — и то много пъти, да си измъкнем нещо за хапване. Говорили сме с тях — те са щастливи. Смятат, че имат най-хубавата работа на света…
            — Защото са необразовани и с промити мозъци! — разпали се Хърмаяни, но следващите й думи заглъхнаха сред внезапния полъх и шумолене, с които нахлуха совите с пощата.
            Хари мигом вдигна глава и видя как Хедуиг се насочва към него. Хърмаяни рязко млъкна и двамата с Рон напрегнато наблюдаваха совата, която изпърха, кацна на рамото на Хари, сви крила и уморено протегна краче.
            Той измъкна писмото от Сириус и предложи на Хедуиг остатъците от бекона си, които тя с благодарност изкълва. После, като се убеди, че Фред и Джордж са потънали в задълбочена дискусия за Тримагическия турнир, зачете шепнешком на Рон и Хърмаяни отговора на Сириус.

            Добър опит, Хари!
            Аз съм отново в страната и се укривам. Искам да ме уведомяваш за всичко, което става в „Хогуортс“. Не използвай Хедуиг и сменяй совите. Не се тревожи за мен, а внимавай за самия себе си. Не забравяй какво съм ти казал за белега.
            Сириус

            — Защо трябва да сменяш совите? — сниши глас и Рон.
            — Хедуиг привлича вниманието — готова бе с отговора Хърмаяни. — Твърде много изпъква. По тия земи няма полярни сови, нали? А и като лети все до едно и също място, където се крие той…
            Хари нави писмото и го пъхна в джоба си, като се питаше повече или по-малко е разтревожен отпреди. Реши, че е много важно, дето Сириус е успял да се върне, без да го заловят. Той самият се чувстваше по-сигурен, като знаеше, че кръстникът му е наблизо. Поне нямаше да чака толкова дълго за отговор, като му пише.
            — Благодаря ти, Хедуиг!
            Погали птицата, която избухука сънливо, топна човка в чашата му с портокалов сок и литна, явно жадуваща да си отспи в соварника.
            През целия ден витаеше приятният трепет на очакването. Никой не внимаваше кой знае колко в часовете и мислите на всички бяха заети с посрещането на гостите от „Бобатон“ и „Дурмщранг“. Дори двойният час по отвари беше по-поносим, тъй като бе намален с трийсет минути. Щом чуха звънеца по-рано от обикновено, Хари, Рон и Хърмаяни се втурнаха към кулата на „Грифиндор“, оставиха си чантите и книгите, както им бе заръчано, облякоха наметалата си и хукнаха надолу към входната зала.
            Ръководителите на домовете подреждаха учениците.
            — Уизли, оправи си шапката — скара се професор Макгонъгол на Рон. — А вие, госпожице Патил, махнете това нелепо нещо от косата си.
            Парвати се намуси и откачи голяма декоративна пеперуда от края на плитката си.
            — Последвайте ме, моля — нареди професор Макгонъгол. — Първокурсниците най-отпред… и без да се блъскате…
            Учениците се изнизаха надолу по стълбите и се наредиха пред замъка. Беше студена ясна вечер, смрачаваше се и бледата, почти прозрачна луна вече бе изгряла над Забранената гора. Застанал между Рон и Хърмаяни в четвъртата редица, Хари гледаше как Денис Крийви трепери от вълнение сред първокурсниците.
            — Почти шест е — съобщи Рон, след като хвърли поглед на ръчния си часовник и впери очи в алеята, водеща до външната порта. — Как ще дойдат според вас? С влака ли?
            — Едва ли — отвърна Хърмаяни.
            — Ами как? На метли ли? — предположи Хари и извърна лице към звездното небе.
            — Съмнявам се… толкова отдалеч…
            — С летекод тогава? — включи се и Рон. — Или може би ще магипортират… Ако там, откъдето идват, е разрешено да го правят и под седемнайсет…
            — Колко пъти трябва да ви казвам, че магипортирането на територията на „Хогуортс“ е невъзможно! — изнерви се Хърмаяни.
            Все по-нетърпеливо се взираха в сгъстяващия се мрак, но нищо не помръдваше — всичко бе спокойно, безшумно, съвсем обичайно. Хари усещаше хлад. Щеше му се да побързат… Тези чуждестранни ученици може би се канеха да пристигнат някак по-театрално… Спомни си какво бе казал господин Уизли на поляната преди финала по куидич: „Такива сме си, не можем не се изфукаме, като се съберем.“
            В този момент се чу гласът на Дъмбълдор, който стоеше най-отзад заедно с другите учители.
            — Аха! Ако не греша, делегацията от „Бобатон“ пристига.
            — Къде? — викнаха много от учениците и завъртяха глави във всички посоки.
            — Ей там! — провикна се един шестокурсник, сочейки към гората.
            Нещо голямо, много по-голямо от метла — всъщност от сто метли дори, — се носеше през тъмносиньото небе право към замъка, като все повече наедряваше с приближаването си.
            — Това е змей! — изпищя една първокурсничка, обезумяла от страх.
            — Глупости!… Това е летяща къща! — обясни Денис Крийви.
            Всъщност той почти позна. Грамаден черен силует прелетя ниско над върховете на дърветата в Забранената гора и когато попадна в светлината от прозорците на замъка, всички видяха гигантска синкава карета колкото голяма къща, теглена във въздуха от дузина крилати коне с размерите на слонове.
            Първите три реда ученици се люшнаха назад, когато каретата се сниши съвсем, готвейки се да кацне с шеметна скорост. Конете удариха в земята копитата си, по-големи от чинии за празнична вечеря, с такъв трясък, че Невил отскочи назад върху краката на петокурсниците от „Слидерин“. След секунда се приземи и каретата, подскочи няколко пъти на широките си колела, а златните коне разтърсваха огромните си глави и въртяха големите си огненочервени очи.
            Хари едва успя да види герба на вратата на каретата (две кръстосани златни пръчки, от чиито връхчета излизаха по три звезди), когато тя се отвори.
            От каретата изскочи момче с бледосиня мантия, наведе се назад явно да търси нещо и спусна стълбичка с няколко златни стъпала. После се отдръпна назад почтително. Тогава Хари забеляза, че от каретата се подава лъскава черна обувка с висок ток и големина на малка шейна, а почти веднага след нея се появи най-едрата жена, която някога бе виждал. Тутакси на всички им се изясни защо каретата и конете са толкова големи. Мнозина ахнаха.
            Хари познаваше само един човек с ръста на тази дама и това бе Хагрид. Между двамата сигурно имаше само два-три сантиметра разлика. И все пак — може би защото бе свикнал с Хагрид — гостенката (както се бе изправила в цял ръст до стълбичката и гледаше ококорените ученици) му се струваше неестествено едра. Когато тя пристъпи и попадна под светлината от входната зала, се оказа, че има красиво мургаво лице, големи влажни черни очи и остър нос. Косата й беше стегната в малък лъскав кок на тила. От глава до пети бе облечена в черен сатен, а на шията и по дебелите й пръсти блестяха множество прекрасни опали.
            Дъмбълдор пръв заръкопляска и учениците последваха неговия пример, като мнозина се изправяха на пръсти да видят по-добре тази забележителна жена.
            Лицето й се отпусна в мила усмивка, когато тя тръгна към Дъмбълдор и му подаде искрящата си ръка. Макар че самият той бе твърде висок, целуна ръката й почти без да се навежда.
            — Скъпа Мадам Максим! Добре дошла в „Хогуортс“!
            — Домбли-дорр! — с дълбок глас проговори гостенката. — Надявам се, че сте добрре.
            — В отлична форма съм, благодаря — отвърна Дъмбълдор.
            — Моите ученици… — каза Мадам Максим и махна напосоки зад себе си с дългата си ръка.
            Тя бе привлякла изцяло вниманието на Хари и той едва сега забеляза, че около дузина момчета и момичета, явно седемнайсет-осемнайсет годишни, бяха слезли от каретата и се бяха скупчили зад директорката си. Те целите трепереха и в това нямаше нищо чудно, защото мантиите им бяха от лека коприна, а никой от тях не носеше наметало. Някои бяха увили главите си с шалове. Доколкото Хари можеше да види лицата им (защото групичката стоеше в огромната сянка на Мадам Максим), новодошлите боязливо оглеждаха замъка.
            — Прристигна ли Каркарров? — запита Мадам Максим.
            — Чакаме го всеки момент — отвърна Дъмбълдор. — Тук ли искате да го посрещнете, или предпочитате да влезете вътре и да се стоплите?
            — Да, ще се стоплим… — каза Мадам Максим. — А моите коне?
            — Нашият преподавател по грижа за магически създания на драго сърце ще се погрижи за тях — увери я Дъмбълдор, — веднага щом се освободи от малкия проблем, който е възникнал с други едни негови… ъъъ… подопечни.
            — И огнеметни — прошепна Рон на Хари и се ухили.
            — За моите зрребци тррябват… силни рръце — каза Мадам Максим с известно недоверие, че който и да е преподавател по грижа за магически създания в „Хогуортс“ ще може да се справи с тази задача. — Те прритежават голяма мощ…
            — Уверявам ви, че Хагрид е най-подходящият човек за тази работа — усмихна се Дъмбълдор.
            — Чудесно! — каза Мадам Максим с лек поклон. — Бихте ли прредали на този ’Агррид, че моите коне пият само чисто малцово уиски?
            — Ще се погрижим за това — и професор Дъмбълдор също се поклони в отговор.
            — Елате! — величествено нареди Мадам Максим на своите ученици и посрещачите от „Хогуортс“ им направиха път да минат нагоре по каменните стъпала.
            — А колко ли ще са големи конете на „Дурмщранг“? — почуди се Шеймъс Финигън, като се наведе през Лавендър и Парвати да отправи въпроса си към Хари и Рон.
            — Ами… ако са по-грамадни от тия, дори и Хагрид няма да може да се справи — отвърна Хари. — Дано само не са го нападнали огнеметите. Чудя се какво ли става с него.
            — Може да са избягали — с надежда каза Рон.
            — О, не говори така! — потръпна от отвращение Хърмаяни. — Представи си какво би станало, ако запъплят наоколо.
            Те вече потреперваха от студ, но трябваше да дочакат и пристигането на гостите от „Дурмщранг“. Все повече погледи се насочваха към небето. Няколко минути тишината бе нарушавана само от силното пръхтене на жребците на Мадам Максим и тропота на копитата им. И тогава…
            — Чувате ли нещо? — изведнъж попита Рон.
            Хари се ослуша. Силен и загадъчно неопределим шум идваше откъм мрака — като приглушен тътен и свистене, все едно че огромна прахосмукачка пълзеше по коритото на река…
            — От езерото е! — провикна се Лий Джордън, сочейки натам. — Вижте в езерото!
            От върха на поляната, където стояха, те различаваха само гладката черна повърхност на водата. Внезапно тя се промени. Някакво движение забушува в средата и на повърхността излязоха едри балони, а по калните брегове заплискаха вълни. Изведнъж в центъра на езерото се образува водовъртеж, сякаш бяха измъкнали от дъното му гигантска запушалка…
            Някаква дълга черна тръба се заиздига бавно от центъра на водовъртежа… после Хари видя нещо като въжета…
            — Това е мачта — обясни той на Рон и Хърмаяни.
            Бавно и величествено от водата изплува кораб и заблестя на лунната светлина. Приличаше по-скоро на скелет на кораб, оцелял след корабокрушение, а в илюминаторите му като призрачни очи мъждукаха мъгляви светлинки. С още един силен плясък целият кораб излезе на повърхността и подмятан от вълните, пое към брега. Малко по-късно се чу как котвата му цопна в дълбините на езерото и трапът бе спуснат с тъп удар на сушата.
            Пътниците явно започнаха да слизат — тъмните им силуети се мяркаха пред илюминаторите. Хари забеляза, че всички имат телосложението на Краб и Гойл… Но като се приближиха по поляната към светлината от отворената входна зала, той осъзна, че това впечатление се дължи всъщност на наметалата от някаква рошава и сплъстена козина. Само дрехата на този, който вървеше най-отпред и ги водеше към замъка, беше от друг вид кожа — гладка и сребриста като косата му.
            — Дъмбълдор! — сърдечно се провикна той, крачейки по склона. — Как сте, стари приятелю, как сте?
            — Прекрасно, благодаря, професор Каркаров! — отвърна Дъмбълдор.
            Гласът на Каркаров бе сладникав и угоднически, а когато пристъпи в светлината, струяща от вратата на замъка, всички видяха, че е висок и слаб като Дъмбълдор, но бялата му коса бе къса, а козята му брада с извито навън връхче не можеше да прикрие малката брадичка, издаваща слабохарактерност. Като стигна до Дъмбълдор, той раздруса с две ръце неговата десница.
            — Добрият стар „Хогуортс“! — рече Каркаров, гледайки засмян към замъка. Зъбите му бяха жълтеникави, а Хари забеляза, че очите му всъщност не се смеят и усмивката му е хладна и лукава. — Колко е хубаво, че съм тук, колко е хубаво… Виктор, ела насам, на по-топло… нали нямате нищо против, Дъмбълдор? Виктор малко е понастинал…
            Каркаров кимна на един от учениците си да мине напред. Когато момчето излезе пред другите, Хари забеляза удължения му, леко гърбав нос и гъстите черни вежди. Преди още Рон да го ощипе над лакътя и да прошепне трескаво в ухото му, той бе разпознал профила.
            — Хари… това е Крум!


            ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
            ОГНЕНИЯТ БОКАЛ

            — Не мога да повярвам! — изумен възкликна Рон, когато учениците от „Хогуортс“ последваха групичката от „Дурмщранг“ нагоре по стълбите. — Та това е Крум, Хари! Виктор Крум!
            — Престани, Рон, той е просто играч на куидич — възрази Хърмаяни.
            — Просто играч на куидич!? — не можеше да повярва на ушите си Рон. — Хърмаяни, той е един от най-добрите търсачи в света! Не предполагах, че още е ученик!
            Всички тръгнаха към Голямата зала и Хари видя как Лий Джордън се вдигаше на пръсти да види по-добре обърнатия с гръб към него Крум. Няколко шестокурснички пребъркваха джобовете си като обезумели:
            — О, не може да бъде, нямам нито едно перо в себе си!
            — Дали ще се подпише с червило върху шапката ми?
            — Как не! — подхвърли надменно Хърмаяни и подмина момичетата, които вече се бяха сдърпали за червилото.
            — И аз ще искам автограф — рече Рон. — Хари, да ти се намира някое перо?
            — Не, горе в чантата са — отвърна Хари.
            Настаниха се на масата на „Грифиндор“. Рон седна така, че да е с лице към вратата. Там се бяха скупчили Крум и останалите дурмщрангци и не знаеха къде да седнат. Учениците от „Бобатон“ вече си бяха избрали масата на „Рейвънклоу“ и намусено оглеждаха Голямата зала. Три от момичетата притискаха шаловете, омотани около главите им.
            — Не е чак толкова студено — подразни се Хърмаяни, без да ги изпуска от поглед. — Защо не са си взели наметала?
            — Насам! Елате при нас! — викна Рон и подсвирна. — Насам! Хърмаяни, смести се, направи място…
            — Моля?
            — Късно е! — разочаровано рече Рон.
            Виктор Крум и съучениците му от „Дурмщранг“ вече бяха седнали на масата на „Слидерин“. Хари забеляза задоволството по лицата на Малфой, Краб и Гойл и видя как Драко се наведе напред и заговори Крум.
            — Така, подмазвай му се, Малфой! — изсъска презрително Рон. — Бас ловя, че си му ясен… нали всички му се кланят. А къде ли ще спят? Да го поканим в нашата спалня, а, Хари? Веднага му отстъпвам кревата си, а аз ще спя на походно легло.
            Хърмаяни изсумтя.
            — Те ми изглеждат много по-доволни от бобатонците — отбеляза Хари.
            Учениците от „Дурмщранг“ съблякоха тежките си кожи и втренчиха любопитни погледи в черния таван, обсипан със звезди. Някои от тях държаха златните блюда и бокали в ръце и ги изучаваха заинтригувани.
            Горе на Височайшата маса пазачът Филч, пременен във вехт старомоден стар фрак в чест на пиршеството, поставяше допълнителни столове. Хари се изненада от броя им — по два вляво и вдясно от Дъмбълдор.
            — Гостите са само двама! — учуди се той. — Защо Филч слага още столове? Кой друг ще идва?
            — А? — само рече Рон, който не отместваше поглед от Крум.
            Когато учениците влязоха в залата и се настаниха край масите, преподавателите се заизкачваха един подир друг към Височайшата маса. Професор Дъмбълдор, професор Каркаров и Мадам Максим бяха последни. Гостите от „Бобатон“ скочиха на крака, щом видяха директорката си. Няколко ученици от „Хогуортс“ се изхилиха, но бобатонци останаха невъзмутими и седнаха едва когато Мадам Максим зае мястото си отляво на професор Дъмбълдор. Самият Дъмбълдор остана прав и в Голямата зала настъпи тишина.
            — Добър вечер, дами и господа, призраци и — с особени почитания — пристигнали приятели — започна Дъмбълдор и огледа със сияещ поглед чуждестранните ученици. — Имам огромното удоволствие да ви приветствам с добре дошли в „Хогуортс“. Надявам се, че ще се чувствате удобно и приятно при нас.
            Едно момиче от „Бобатон“ с увита в шал глава не се сдържа и се изсмя подигравателно.
            — Никой не те е карал да идваш! — наежи се Хърмаяни.
            — След пиршеството ще открием официално турнира — обяви Дъмбълдор. — А сега ви каня да хапнем и пийнем. Чувствайте се като у дома си!
            Той седна и Хари видя как Каркаров тутакси се наведе към него и го заговори.
            Както винаги, чиниите пред тях се напълниха с гозби. Този път домашните духчета в кухнята бяха надминали себе си. През живота си Хари не бе виждал толкова много на брой и все различни блюда, включително някои определено чуждоземски.
            — Какво ли е това? — попита Рон и посочи дълбок супник с нещо като рибена чорба, поставен до чинията с наденица.
            — Буйабес — супа от морски деликатеси с много подправки — отвърна Хърмаяни.
            — Виж ти! — учуди се Рон.
            — Да, френска — обясни Хърмаяни. — Опитах я през лятната ваканция миналата година. Много вкусна беше.
            — Вярвам ти — рече Рон и си напълни чинията с наденица.
            Макар че в Голямата зала имаше едва двайсетина ученици повече от обикновено, тя изглеждаше по-препълнена от всякога. Цветните униформи на новодошлите се открояваха на фона на черните мантии на възпитаниците на „Хогуортс“. Под вече свалените тежки кожи гостите от „Дурмщранг“ бяха облечени в кървавочервени мантии.
            Двайсетина минути след началото на пиршеството Хагрид плахо се промъкна в залата през една врата зад Височайшата маса. Той зае стола си в самия й край и помаха на Хари, Рон и Хърмаяни с бинтована ръка.
            — Как са раконогите огнемети, Хагрид? — провикна се Хари.
            — Отлично — бодро отвърна Хагрид.
            — Не се и съмнявам — тихо рече Рон. — Май вече са открили любимата си храна — пръстите на Хагрид.
            Тогава един глас попита:
            — Паррдонн, желаете ли буйабес?
            Беше онази ученичка от „Бобатон“, която се бе изсмяла по време на речта на Дъмбълдор. Тя най-сетне бе свалила шала от главата си. Дълга сребристоруса коса падаше тежко до кръста й. Очите й бяха големи и сини, а зъбите — бели и равни.
            Рон се изчерви. Той я зяпна, опита се да каже нещо, но се чу само глухо гъргорене.
            — Не, вземете — отвърна Хари и побутна супника към момичето.
            — Вие прриключихте ли?
            — Да — изгубил ума и дума рече Рон. — Много е вкусно.
            Тя взе супника и внимателно го отнесе на масата на „Рейвънклоу“. Рон още се пулеше след нея, сякаш за пръв път виждаше момиче. Чак когато Хари се разсмя, той се съвзе.
            — Тя е вила! — с пресипнал глас промълви Рон.
            — Как не! — язвително се изсмя Хърмаяни. — Само ти я зяпаш така глупаво!
            Но не беше съвсем права. Много момчета извръщаха глави след французойката, докато тя прекосяваше залата, а някои от тях онемяха също като Рон.
            — Казвам ти, това не е обикновено момиче! — възкликна Рон и се наведе настрани да не я изпуска от поглед. — В „Хогуортс“ момичетата не стават такива вълшебници!
            — Напротив, стават… — отвърна Хари, без да се замисля. По случайност през няколко стола от момичето със сребристата коса седеше Чо Чан.
            — Когато отново прогледнете — рязко ги прекъсна Хърмаяни, — обърнете внимание кой влезе току-що.
            Тя кимна към Височайшата маса. Двата празни стола вече бяха заети. Людо Багман седеше до професор Каркаров, а господин Крауч, шефът на Пърси, бе заел мястото до Мадам Максим.
            — Защо ли са дошли тук? — удиви се Хари.
            — Нали са организатори на Тримагическия турнир — отвърна Хърмаяни. — Сигурно искат да присъстват на откриването.
            Дойде ред и на основното ястие и сред сервираните блюда пак имаше доста непознати. Рон огледа някакво желе с подправки, което му заприлича на нещо френско, и го побутна внимателно надясно, та да се вижда добре от масата на „Рейвънклоу“. Но момичето, което приличаше на вийла, явно се бе нахранило и не дойде да го вземе.
            Когато златните чинии бяха опразнени, Дъмбълдор отново се изправи. Блажено очакване витаеше в залата. Хари се питаше какво ли ще се случи и потръпна от вълнение. През няколко стола от тях Фред и Джордж се наведоха напред, втренчили погледи в Дъмбълдор.
            — Настъпи мигът — обяви Дъмбълдор и се усмихна на морето от вдигнати към него лица. — Тримагическият турнир ще започне всеки момент. Бих искал да кажа някои неща, преди да внесем ковчежето…
            — Какво да внесат? — промълви Хари.
            Рон вдигна рамене.
            — …за да изясня как ще се проведе турнирът тази година. Но първо да ви представя господин Бартемиус Крауч, началник на Отдела за международно магьосническо сътрудничество… — дочуха се учтиви, но слаби ръкопляскания, — …и господин Людо Багман, началник на Отдела за магически игри и спортове.
            Бурни аплодисменти посрещнаха името на Багман може би заради някогашната му слава на куидичен бияч или просто защото бе по-симпатичен от Крауч. Той помаха приветливо с ръка в отговор. Бартемиус Крауч нито се бе усмихнал, нито бе вдигнал ръка за поздрав, като чу името си. Хари си припомни официалния му костюм на финала на Световното първенство по куидич и реши, че магьосническата мантия не е подходящото за него облекло. Четковидните му мустаци и косата му, строго разделена на прав път, изглеждаха странно до дългата бяла брада и коса на Дъмбълдор.
            — През последните няколко месеца господин Багман и господин Крауч работиха неуморно да подготвят Тримагическия турнир — продължи Дъмбълдор. — Те, както и професор Каркаров, Мадам Максим и аз, ще бъдат съдии, които ще оценяват усилията на участниците.
            При думата „участници“ учениците затаиха дъх и наостриха уши.
            Дъмбълдор забеляза внезапното им смиряване, усмихна се и викна:
            — Господин Филч, моля, внесете ковчежето.
            Стаилият се в най-далечния ъгъл на залата Филч тръгна към Дъмбълдор, носейки в ръце голямо дървено ковчеже с инкрустрирани скъпоценни камъни. То бе истинска антика. Зяпналите ученици зашепнаха възбудено. Денис Крийви се качи върху стола си, за да вижда по-добре, но бе толкова дребничък, че главата му едва се изравни с главите на останалите.
            — Господин Крауч и господин Багман изготвиха инструкциите за изпитанията, пред които ще се изправят избраниците — обясни Дъмбълдор, докато Филч внимателно поставяше ковчежето на масата пред него. — Те са осигурили и всичко необходимо за отделните етапи на турнира. Ще има три изпитания през учебната година и те ще подложат на проверка по много различни начини качествата на участниците — тяхната магьосническа сила, храброст, съобразителност и разбира се — способността им да преодоляват опасности.
            При тези думи залата утихна, сякаш никой не дишаше.
            — Както знаете, в турнира ще се състезават трима ученици — спокойно продължи Дъмбълдор, — по един от трите участващи училища. Те ще получат оценки за преодоляване на всяко от трите изпитания и състезателят с най-висока обща оценка ще спечели Тримагическата купа. Безпристрастен арбитър ще посочи избраниците. Това е Огненият бокал.
            Тогава Дъмбълдор взе магическата си пръчка и почука три пъти по горната страна на ковчежето. Капакът бавно се отвори със скърцане и отвътре директорът извади широк грубо издялан дървен бокал. Той бе толкова обикновен на вид, че едва ли някой би го забелязал, ако не беше пълен до ръба с танцуващи синьо-бели пламъчета.
            Дъмбълдор затвори ковчежето и внимателно постави Огнения бокал върху него, та да го видят добре всички присъстващи в залата.
            — Нека всеки, който иска да участва в избора, да напише четливо името и училището си върху късче пергамент и да го пусне в бокала — обясни Дъмбълдор. — Това трябва да стане в рамките на следващите двадесет и четири часа. Утре вечер, в нощта на Вси светии, Огненият бокал ще избере тримата най-достойни да представят своите училища. Още тази вечер бокалът ще бъде поставен във входната зала и всеки, който иска да се състезава, ще може свободно да стигне до него. А за да съм сигурен, че никой няма да се поддаде на изкущението, щом поставим Огнения бокал във входната зала, ще го оградя с кръг на възрастта, който никой под седемнайсет години не ще успее да прекрачи. И последно — добави Дъмбълдор, — искам да се обърна към всички кандидати за участие. Не се включвайте лекомислено в турнира. Щом Огненият бокал посочи някого, който и да е той, трябва да участва в турнира докрай. Пускането на името в бокала означава задължение и обвързване с магически договор. Ако името ви излезе от бокала, връщане назад няма. Моля, преди да заявите участието си, помислете дали го желаете от все сърце. А сега вече е време за сън. Лека нощ!
            — Какъв ти кръг на възрастта! — с дяволито пламъче в очите рече Фред Уизли, докато всички прекосяваха залата и се отправяха към вратите на входната зала. — Е, състаряващата отвара ще свърши работа, нали? А щом името ти е вече в бокала, свиркай си — той няма как да разбере дали си на седемнайсет или не.
            — Ама аз мисля, че никой под седемнайсет не би могъл да се справи — обади се Хърмаяни. — Нямаме достатъчно знания…
            — Говори само за себе си — сряза я Джордж. — Ти ще пробваш да участваш, нали, Хари?
            За миг Хари помисли за изискването на Дъмбълдор никой под седемнайсет да не пуска името си в бокала, но после в съзнанието му пак изплува прекрасната картина как печели Тримагическата купа. Зачуди се колко ли щеше да се разгневи Дъмбълдор, ако някой под седемнайсет все пак успее да намери начин да премине кръга на възрастта…
            — Той къде ли е? — чудеше се Рон, който не бе чул и дума от разговора, а оглеждаше тълпата и търсеше с очи Крум. — Дъмбълдор май не каза къде ще нощуват дурмщрангците, нали?
            Но отговорът дойде сам. Като минаваха покрай масата на „Слидерин“, Каркаров вече подканяше учениците си.
            — Хайде, обратно в кораба — рече им той. — Как се чувстваш, Виктор? Хапна ли добре? Да пратя ли някого за греяно вино?
            Хари видя как Крум поклати глава, докато навличаше кожата си.
            — Професоре, аз искам вино — с надежда в гласа се обади едно от момчетата.
            — Не съм ти предлагал на теб, Поляков — просъска Каркаров, а бащинският му вид мигом бе изчезнал. — Виждам, че пак си покапал предницата на мантията си, противно момче…
            Каркаров се обърна и поведе учениците си към вратите. Те се озоваха там едновременно с Рон, Хърмаяни и Хари, който спря да направи път на гостите.
            — Благодаря! — рече Каркаров и го погледна небрежно.
            И в същия миг се вцепени. После отново извърна глава към Хари и го зяпна, сякаш не вярваше на очите си. Учениците от „Дурмщранг“ също се заковаха на място зад директора си. Погледът на Каркаров бавно се плъзна нагоре по лицето и се впи в белега. И учениците зад него загледаха Хари с любопитство. С периферното си зрение той забеляза как някои от лицата се озариха от прозрението кой стои пред тях. Момчето с покапана предница смушка с лакът момичето до себе си и посочи с пръст челото на Хари.
            — Да, това е Хари Потър — изръмжа един глас зад тях. Професор Каркаров се обърна. Там, подпрян тежко на тоягата си, стоеше Лудоокия Муди, взрял немигащото си магическо око в директора на „Дурмщранг“.
            Хари видя как Каркаров пребледня. Ужасяващ израз на гняв и страх се изписа по лицето му.
            — Вие? — изрече той, вперил поглед в Муди, сякаш да се увери, че го вижда пред себе си.
            — Аз — зловещо отвърна Муди. — И ако нямате какво да кажете на Потър, Каркаров, тръгвайте. Препречвате пътя.
            Това беше истина — половината от учениците в залата се бяха наредили зад тях и заничаха през рамото на предния да видят на какво се дължи задръстването.
            Без да продума и дума, професор Каркаров отмина заедно с учениците си. С изражение на силна ненавист върху обезобразеното лице Муди се взираше с магическото си око в гърба му чак докато го изгуби от поглед.
                                                                    * * *
            Следващият ден бе събота и обикновено повечето ученици закусваха късно. Обаче тази сутрин Хари, Рон и Хърмаяни не бяха единствените ранобудници. Като слязоха във входната зала, те видяха двайсетина ученици да се навъртат там, някои от тях похапващи препечени филийки, и да разглеждат Огнения бокал. Той беше поставен в центъра на залата на столчето, върху което обикновено слагаха Разпределителната шапка. В кръг на около три метра от него по пода се виеше тънка златна линия.
            — Има ли вече някой, който да си е пуснал името? — попита Рон разпалено една третокурсничка.
            — Всичките дурмщрангци — отвърна тя. — Но не съм видяла нито един от „Хогуортс“.
            — Обзалагам се, че някои са пуснали имената си снощи, след като сме си легнали — намеси се Хари. — Аз поне бих постъпил точно така. Не бих искал всички да ме видят. Ами ако бокалът изхвърли името обратно?
            Зад гърба на Хари се чу смях. Той се обърна и видя Фред, Джордж и Лий Джордън, които бързаха запъхтени надолу по стълбите, силно развълнувани.
            — Получи се! — победоносно прошепна Фред на Хари, Рон и Хърмаяни. — Току-що я погълнахме.
            — Какво сте погълнали?
            — Състаряващата отвара, глупачета — обясни Фред.
            — Всеки от нас глътна по една капка — рече Джордж и радостно потри ръце. — Трябва да се състарим само с няколко месеца.
            — И ще си поделим хилядата галеона, ако някой от нас спечели — широко се захили Лий.
            — Не мисля, че ще успеете — предупреди ги Хърмаяни. — Сигурна съм, че Дъмбълдор е помислил и за това.
            Фред, Джордж и Лий не й обърнаха никакво внимание.
            — Готови ли сте? — обърна се Фред към останалите двама, потръпващи от вълнение. — Хайде тогава, аз съм пръв.
            Хари гледаше с възхищение как Фред извади от джоба си парче пергамент, на което пишеше „Фред Уизли — «Хогуортс»“, пристъпи към златната нишка и застана пред нея, пружини-райки на пръстите на краката си като гмуркач, който се готви да скочи от петнайсет метра. После, под погледите на всички във входната зала, той си пое дълбоко въздух и прекрачи златната линия.
            За момент Хари реши, че Фред е успял. Същото явно помисли и Джордж, защото нададе победоносен вик и скочи след брат си, но последва някакво пращене и двамата близнаци изхвърчаха над златната линия като метнати от невидим гюллетласкач. Те тежко се приземиха върху студения каменен под на три метра от кръга. Но нещата не спряха дотук — сякаш за да изпитат и унижение, освен болката, се разнесе силен звук като свистене на пара и едновременно и на двамата им пораснаха съвсем еднакви дълги бели бради.
            Входната зала закънтя от смях. Дори самите Фред и Джордж се разсмяха, след като се изправиха на крака и разгледаха взаимно брадите си.
            — Нали ви предупредих — рече плътен развеселен глас. Всички се обърнаха и видяха, че професор Дъмбълдор влиза откъм Голямата зала. Той огледа Фред и Джордж и в очите му заблещукаха весели пламъчета. — Най-добре идете и двамата при Мадам Помфри. Тя вече се грижи за госпожица Фосет от „Рейвънклоу“ и господин Съмърс от „Хафълпаф“, които също се опитаха малко да се състарят. Но не мога да не призная, че техните бради нищо не струват в сравнение с вашите.
            Фред и Джордж се запътиха към болничното крило, придружени от Лий, който се заливаше от смях, а Хари, Рон и Хърмаяни отидоха да закусват, подхилквайки се тихичко.
            Украсата в Голямата зала тази сутрин бе различна. Беше настъпил празникът на Вси светии и по омагьосания таван пърпореше цял облак от живи прилепи, а стотици издълбани във формата на лица тикви се зъбеха от всеки ъгъл. Хари тръгна към Дийн и Шеймъс, заети да обсъждат кои ученици от „Хогуортс“ на седемнайсет и повече години вероятно ще участват в избора.
            — Носят се слухове, че Уорингтън е станал рано сутринта и е пуснал името си — каза Дийн на Хари. — Онзи грамадан от „Слидерин“, който прилича на ленивец.
            — Не може избраникът ни да е от „Слидерин“! — поклати с неприязън глава Хари, който бе играл срещу Уорингтън на куидич.
            — А всички хафълпафци говорят за Дигъри — презрително процеди Шеймъс. — Но според мен той едва ли ще рискува красивото си личице.
            — Чуйте! — внезапно ги прекъсна Хърмаяни.
            От входната зала се носеха радостни викове. Извърнаха се и видяха как в Голямата зала влиза с неспокойна усмивка Анджелина Джонсън — високата чернокоса гончийка в грифиндорския отбор по куидич. Тя се приближи до тях, седна и обяви:
            — Е, направих го! Току-що пуснах името си!
            — Не може да бъде! — удиви се Рон.
            — Та ти на седемнайсет ли си? — попита Хари.
            — Съвсем явно е. Виждаш ли брада, а? — отвърна Рон вместо момичето.
            — Миналата седмица ги навърших — обади се и самата Анджелина.
            — Радвам се, че имаме участник от „Грифиндор“ — рече Хърмаяни. — Много се надявам ти да спечелиш, Анджелина!
            — Благодаря, Хърмаяни! — усмихна се кандидатката.
            — Да, по-добре ти, отколкото онзи красавец Дигъри — рече Шеймъс, от което няколко хафълпафци, минаващи покрай масата им, ядно се намръщиха.
            — Какво ще правим днес? — обърна се Рон към Хари и Хърмаяни, след като закусиха и тръгнаха да излизат от Голямата зала.
            — Още не сме ходили на гости на Хагрид — отвърна Хари.
            — Става — съгласи се Рон. — Само да не ни накара да дарим по някой и друг пръст на раконогите огнемети.
            Изведнъж лицето на Хърмаяни се озари от възторг.
            — Как не се сетих досега? Не съм поканила Хагрид да стане член на СМРАД! — възторжено рече тя. — Нали ще ме изчакате да се кача до стаята и да взема значките?
            — За каква се мисли? — вбеси се Рон, докато Хърмаяни тичаше нагоре по стълбите.
            — Ей, Рон — смушка го Хари, — виж, твоята приятелка…
            През входните врати влязоха учениците от „Бобатон“, а заедно с тях беше и момичето вийла. Насъбралите се около Огнения бокал с изострено внимание се отдръпнаха назад да им сторят път.
            Мадам Максим влезе в залата последна и строи учениците си в редица. Един по един бобатонци прекрачваха златната нишка и пускаха парченца пергамент в синьо-белите пламъци. Когато някое име попаднеше в огъня, той за миг ставаше червен и пръскаше искри.
            — Какво ли ще правят тези, които не бъдат избрани? — промълви Рон на Хари, когато момичето вийла пусна своето късче пергамент в Огнения бокал. — Дали ще заминат обратно по училищата си, или ще останат да гледат турнира?
            — Не знам — отвърна Хари. — Предполагам, че ще останат. Нали Мадам Максим ще бъде съдия?
            Когато всички бобатонци пуснаха имената си, директорката им ги поведе обратно навън.
            — Те къде ли спят, а? — запита Рон и тръгна към вратите, загледан след тях.
            Подрънкване зад гърбовете им извести завръщането на Хърмаяни с кутия значки СМРАД в ръце.
            — Хайде, побързайте! — подкани Рон и заподскача по каменните стълби, без да изпуска от очи гърба на вийлата, която вече бе стигнала до средата на поляната с Мадам Максим.
            Като наближиха къщичката на Хагрид в края на Забранената гора, откриха отговора на загадката около спалните на бобатонци. Грамадната бледосиня карета, с която гостите бяха пристигнали, стоеше на двеста метра от входната врата на къщата и учениците се качваха в нея. Огромните като слонове летящи коне, които преди бяха впрегнати пред каретата, сега спокойно си пасяха в ливадата наблизо, пригодена за пасище.
            Хари почука на вратата и чу кънтящия лай на Фанг.
            — Най-после! — зарадва се Хагрид, като отвори вратата и ги видя. — Аз пък си мислех, че сте забра’или къде живея!
            — Имахме много работа, Хаг… — започна Хърмаяни, но онемя и се втренчи в него.
            Хагрид бе облякъл официалния си (и направо ужасен) дългокосмест кафяв костюм и бе сложил вратовръзка на жълти и оранжеви карета. Но това не беше най-лошото. Очевидно се бе опитал да укроти буйната си коса с огромно количество от нещо като смазочно масло, но бе успял само да я раздели на две опашки. Може би целта е била да я върже като Бил, но бе открил, че има прекалено много коса. Всичко това никак не му подхождаше. Хърмаяни го огледа, ала после явно реши да премълчи.
            — Ъъъ… къде са раконогите огнемети? — попита тя.
            — В лехата с тиквите — щастливо отвърна Хагрид. — Те стават таквиз едни огромни, сигур’ са вече около метър. Бедата е, че почнаха да се избиват един друг.
            — О, не, сериозно ли говориш? — стресна се Хърмаяни и хвърли предупредителен поглед на Рон, втренчил очи в странната прическа на Хагрид и отворил уста да каже нещо.
            — Ъ-хъ — тъжно рече Хагрид. — Ама вече ’сичко е наред, турих ги в отделни кутии. Имам още двайстина.
            — Ей, какъв късмет! — обади се Рон, но Хагрид не долови подигравателната нотка в гласа му.
            В къщичката имаше една-единствена стая, чийто ъгъл бе зает от огромно легло, застлано със завивка от пъстри парченца. Под провесените от тавана пред камината сушени свински бутове и мъртви птици стояха също толкова огромни дървени столове и маса.
            Докато Хагрид приготвяше чая, те се разположиха край масата и скоро всички потънаха в приказки за Тримагическия турнир. Хагрид изглеждаше не по-малко развълнуван от тях самите.
            — Почакайте — засмя се той. — Малко търпение. Ще видите чудесии. Първото изпитание… ама т’ва не бива да ви го казвам.
            — Хайде де, Хагрид! — заувещаваха го Хари, Рон и Хърмаяни, но той само поклати глава и се разсмя.
            — Не ща да ви развалям изненадата — рече Хагрид. — Обаче ще бъде страхотия. Само туй ви казвам. Бая ще се озорят участниците. Не съм и помислял, че ще дочакам и аз Тримагически турнир!
            Останаха да обядват с Хагрид, но не ядоха много. Домакинът бе сготвил говеждо задушено, или поне така твърдеше, ала Хърмаяни откри в чинията си голям нокът и тримата с Хари и Рон рязко загубиха апетит. После много се забавляваха, докато се опитваха да убедят Хагрид да им каже какви са изпитанията в турнира, размишляваха кои от кандидатите може да бъдат избрани за участници и дали Фред и Джордж вече са отново голобради.
            В ранния следобед закапа ситен дъждец. Беше много уютно да седиш край огъня, заслушан в тихото потропване на дъждовните капки по стъклата, и да гледаш как Хагрид си кърпи чорапите и спори с Хърмаяни за домашните духчета. Когато видя значките, той категорично отказа да членува в СМРАД.
            — Туй само ще им навреди, Хърмаяни — замислено рече Хагрид, като вдяваше дебел жълт вълнен конец в голяма игла от кост. — Таквиз са си те — грижат се за нас, туй им харесва. Те ще са нещастни без работа и ще се обидят, ако им плащат.
            — Но когато Хари освободи Доби, той не беше на себе си от щастие! — възрази Хърмаяни. — Пък и дочухме, че вече иска да му се плаща!
            — Е, да, във всяко стадо има по някоя черна овца. Сигур’ някое духче ще се зарадва на свободата, ама едва ли ще убедиш другите, че туй е добро. Няма начин, Хърмаяни.
            Момичето много се ядоса и мушна кутията със значки в джоба на мантията си.
            В пет и половина започна да се стъмва и тримата решиха, че вече е време да се връщат в замъка за празненството за Вси светии, и най-вече заради обявяването на избраниците на училищата.
            — Що да не дойда с вас — рече Хагрид и заряза кърпенето. — Само минутка.
            Той се изправи, отиде до нощното си шкафче и започна да рови из него. Чак когато някаква кошмарна миризма ги удари в ноздрите, те насочиха вниманието си натам.
            — Хагрид, какво е това? — кашляйки, попита Рон.
            — Ъ? — рече Хагрид и се обърна към тях с голямо шише в ръце. — Не ви ли харесва?
            — Да не би да е лосион за след бръснене? — попита го Хърмаяни със задавен глас.
            — Ъъъ… одеколон е — промърмори Хагрид и се изчерви. — Май дойде множко — рече пресипнало той. — Отивам да се мия, чакайте…
            Той излезе навън с тежки стъпки и започна енергично да се плиска с вода от варела под прозореца.
            — Одеколон? — учуди се Хърмаяни. — Хагрид използва одеколон?
            — Ами прическата и костюма? — прошепна Хари.
            — Гледайте! — посочи през прозореца Рон.
            Хагрид тъкмо се бе изправил и се обърна. Ако преди можеше да се каже, че се е изчервил, то сега направо пламтеше. Тримата внимателно станаха от столовете, да не би Хагрид да ги забележи, погледнаха крадешком през прозореца и видяха как бобатонците и директорката им слизат от каретата и тръгват към замъка за празненството. Те не чуваха думите на Хагрид, който говореше на Мадам Максим с онова захласнато блажено изражение, което Хари бе виждал само веднъж по лицето на Хагрид — когато се любуваше на бебето змей Норбърт.
            — Тръгва с нея към замъка! — възмути се Хърмаяни. — Нали щяхме да ходим заедно?
            Без дори да погледне назад към къщата, Хагрид тръгна с Мадам Максим, а бобатонци подтичваха да се изравнят с тях.
            — Той я харесва! — не можеше да повярва Рон. — Е, ако някой ден имат деца, ще поставят нов световен рекорд. Обзалагам се, че всяко от бебетата им ще тежи около тон.
            Те излязоха от къщата и затвориха вратата. Учудиха се колко се бе стъмнило навън, загърнаха се плътно с наметалата си и тръгнаха през поляната.
            — Ето ги и другите! — прошепна Хърмаяни.
            Групата от „Дурмщранг“ се изкачваше от езерото към замъка. Виктор Крум крачеше редом с Каркаров, а останалите се бяха пръснали зад тях. Рон с вълнение наблюдаваше Крум, но той стигна до входната врата малко преди тях тримата и прекрачи прага, без дори да се огледа.
            Когато влязоха в Голямата зала, осветена от хиляди свещи, тя бе почти пълна. Огненият бокал бе поставен върху Височайшата маса пред празния стол на Дъмбълдор. Фред и Джордж — отново голобради — явно бяха преглътнали разочарованието си.
            — Аз съм за Анджелина — заяви Фред на заемащите местата си Хари, Рон и Хърмаяни.
            — И аз! — задъхано рече Хърмаяни. — Е, скоро ще разберем.
            Празненството по случай Вси светии сякаш продължи по-дълго от обикновено. Вероятно защото това беше второ пиршество само за два дни, Хари не се възхити на разкошно приготвените ястия, както друг път. И той като всички останали в залата, които непрестанно източваха вратове, гледаха нетърпеливо, въртяха се и проверяваха дали Дъмбълдор се бе нахранил, нямаше търпение чиниите да се опразнят и да чуе имената на избраниците.
            Най-сетне златните блюда възвърнаха първоначалния си блясък. Постепенно залата заехтя, но щом Дъмбълдор се изправи, всички утихнаха. От двете му страни професор Каркаров и Мадам Максим седяха в напрегнато очакване. Людо Багман сияеше и намигаше на учениците. Само господин Крауч бе съвсем безразличен, дори някак отегчен.
            — Бокалът е почти готов да направи своя избор — обяви Дъмбълдор. — Трябва му само още минута. Ще помоля избраните от него участници, когато чуят имената си, да дойдат насам и да влязат в съседната стая… — и той посочи вратата зад Височайшата маса, — …за да получат първите указания.
            После извади магическата си пръчка и силно махна с нея. Отведнъж всички свещи, освен тези в изрязаните тикви, угаснаха и залата потъна в полумрак. Най-ярко светеше Огненият бокал, а искрящите синьо-бели пламъци болезнено дразнеха очите. Всички изтръпнаха в очакване… някои погледнаха часовниците си…
            — Ей сега… — прошепна Лий Джордън през два стола от Хари.
            Пламъците в бокала внезапно лумнаха в червено и пръснаха безброй искри. Във въздуха се изви огнен език, от който полетя обгоряло парче пергамент и цялата зала замря.
            Дъмбълдор улови парчето и за да може да го прочете, го поднесе към възвърналите синьо-белия си цвят пламъци.
            — Избраникът от „Дурмщранг“ е… — зачете той високо и отчетливо — Виктор Крум.
            — Естествено! — извика Рон, а буря от аплодисменти и радостни възгласи изпълни залата.
            Хари видя как Виктор Крум стана от масата на „Слидерин“ и с приведена стойка се отправи към Дъмбълдор, зави надясно, мина покрай Височайшата маса и изчезна през вратата към съседната стая.
            — Браво, Виктор! — мощно се извиси над овациите гласът на Каркаров, та всички го чуха. — Знаех си аз!
            Ръкоплясканията и възгласите заглъхнаха. Вниманието на всички бе приковано отново върху бокала, чиито пламъци след секунди отново почервеняха, изригнаха и изхвърлиха второ парче пергамент.
            — Избраникът от „Бобатон“ е… — започна Дъмбълдор — Фльор Делакор!
            — Това е тя, Рон! — викна Хари, когато момичето, което приличаше на вила, грациозно се изправи, отметна назад тежката си сребристоруса коса и тържествено премина между масите на „Рейвънклоу“ и „Хафълпаф“.
            — Вижте колко са разочаровани — надвика врявата Хърмаяни и кимна към останалите бобатонци.
            Хари си помисли, че разочаровани бе слабо определение. Две от момичетата, които не бяха избрани, избухнаха в сълзи, захлупиха лица на масата и горчиво се разридаха.
            Когато и Фльор Делакор изчезна в съседната стая, отново настана тишина. Но този път тя бе така наситена с вълнение, че изостряше сетивата. Беше ред на участника от „Хогуортс“…
            И Огненият бокал пламна за трети път, разпръска искри, а аленият език се изви високо във въздуха и от върха му Дъмбълдор грабна третото парче пергамент.
            — Избраникът от „Хогуортс“ е… — провикна се той — Седрик Дигъри!
            — Неее! — извика Рон, но само Хари го чу. Възгласите от съседната маса изпълниха залата. Хафълпафци до един скочиха на крака и с викове и тропот поздравиха минаващия покрай тях Седрик, който се усмихваше широко и вървеше към стаята зад Височайшата маса. Овациите в негова чест продължиха толкова дълго, че трябваше да мине доста време, преди учениците да чуят отново гласа на Дъмбълдор.
            — Отлично! — радостно викна той, когато най-сетне глъчката утихна. — Имаме си вече трима избраници. Разчитам на вас и на учениците от „Бобатон“ и „Дурмщранг“ да подкрепите с всички сили участниците. Като ги поддържате, вие ще допринесете…
            Но Дъмбълдор внезапно млъкна и всички видяха какво бе привлякло вниманието му.
            Огънят в бокала отново беше станал червен, пламтеше и мяташе искри. Във въздуха се извиси дълъг пламък и върху него се понесе четвърто парче пергамент.
            Дъмбълдор машинално протегна ръка, сграбчи пергамента и го задържа пред очите си, вперени в написаното там. Последва дълга пауза, докато директорът се взираше в късчето пергамент, а цялата зала го гледаше. После той се прокашля и прочете на висок глас:
            — Хари Потър.


            ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
            ЧЕТИРИМАТА ИЗБРАНИЦИ

            Хари видя, че всички в Голямата зала извръщат глави към него. Беше изумен. Не можеше да помръдне. Навярно сънуваше. Сигурно не бе чул правилно. Нямаше аплодисменти. Надигна се ропот, сякаш жужаха разгневени пчели. Някои ученици бяха наставали, за да видят по-добре Хари, замръзнал на мястото си.
            До Височайшата маса професор Макгонъгол скочи на крака, профуча покрай Людо Багман и професор Каркаров и трескаво зашепна нещо на професор Дъмбълдор, който наклони ухо към нея, леко намръщен.
            Като се обърна към Рон и Хърмаяни, Хари забеляза, че всички покрай дългата маса на „Грифиндор“ го гледат със зяпнали усти.
            — Аз не съм си пускал името — объркан каза той. — Вие знаете това.
            И двамата го гледаха не по-малко объркани. Изправен до Височайшата маса, професор Дъмбълдор кимна на професор Макгонъгол.
            — Хари Потър! — извика той отново. — Хари! Ела тук, ако обичаш.
            — Отивай — прошепна Хърмаяни и лекичко го побутна.
            Хари се изправи, настъпи края на мантията си и леко залитна. Тръгна през празното място между масите на „Грифиндор“ и „Хафълпаф“. Стори му се, че върви много дълго, Височайшата маса не се приближаваше, а той усещаше стотици погледи, насочени към него като прожектори. Сякаш лзмина цял час, преди да се озове пред Дъмбълдор. Жужене наоколо ставаше все по-силно и по-силно. Останалите учители също го гледаха изумени.
            — Ето… мини през онази врата, Хари — рече Дъмбълдор, без да се усмихва.
            Хари тръгна покрай масата на преподавателите. Хагрид седеше в самия край, но нито му смигна, нито му махна, нито пък му направи някой от обичайните си знаци за поздрав. Изглеждаше напълно стъписан и се беше втренчил в него като всички останали. От Голямата зала Хари се озова в по-малка стая, по чиито стени висяха портрети на вещици и магьосници. Приятен огън припукваше в камината срещу него.
            Като влезе, лицата от портретите се извърнаха да го огледат. Видя как една съсухрена вещица излетя през рамката на картината си и се вмъкна в съседната, на която бе нарисуван магьосник с мустаци като на морж. Съсухрената вещица бързо зашепна нещо в ухото му.
            Около камината се бяха събрали Виктор Крум, Седрик Дигъри и Фльор Делакор. Осветени от пламъците, фигурите им изглеждаха странни и внушителни. Крум, прегърбен и замислен, се бе облегнал на полицата над камината, малко встрани от другите двама. Седрик стоеше с ръце зад гърба си, вперил очи в огъня, Фльор Делакор се обърна, когато Хари влезе, и отметна назад тежката си дълга сребриста коса.
            — Какво става? — попита тя. — Викат ни обрратно в заллата?
            Явно бе помислила, че той идва да направи съобщение. Хари не знаеше как да обясни случилото се току-що, затова остана неподвижен на мястото си, вперил очи в другите избраници. Едва сега осъзна колко са високи и тримата.
            Зад гърба му се чуха бързи стъпки и в стаята влезе Людо Багман, хвана Хари за ръката и го поведе напред.
            — Изключително! — почти заекваше той, стискайки ръката на Хари. — Направо невероятно! Господа… госпожице… — продължи той, докато се приближаваше към тримата до камината, — позволете ми да ви представя… колкото и невероятно да изглежда това… четвъртия участник в Тримагическия турнир.
            Виктор Крум се изправи и начумереното му лице помрачня още повече, като видя Хари. Седрик изглеждаше съвсем смаян. Той местеше поглед от Багман към Хари и обратно, сякаш убеден, че не е чул правилно думите на Багман. Само Фльор Делакор тръсна коса, засмя се и рече:
            — О, много забавна шега, мийстър Багманн!
            — Шега ли? — озадачен повтори Багман. — Не, не, изобщо не е шега! Неговото име току-що излезе от Огнения бокал.
            Гъстите вежди на Крум едва забележимо се свъсиха. Седрик все още изглеждаше объркан, но го прикриваше от учтивост, Фльор се намръщи.
            — Но тук очевидно е станала гррешка! — изрече тя с явно високомерие. — Той… не може да участва! Той е много малък!
            — Ами… доста изненадващо е наистина — рече Багман, като търкаше гладката си брадичка и се усмихваше на Хари. — Но, доколкото ми е известно, ограничението за възраст бе поставено едва тази година като допълнителна мярка за сигурност. И щом името му излезе от бокала… искам да кажа — вече няма връщане назад… такива са правилата — става задължение… и Хари ще трябва да покаже най-доброто, на което…
            Вратата зад тях отново се отвори и вътре влезе голяма група — професор Дъмбълдор, следван от господин Крауч, професор Каркаров, Мадам Максим, професор Снейп и професор Макгонъгол. Преди тя да затвори вратата, Хари долови бученето на стотици гласове от другата страна на стената.
            — О, Мадамм Максимм! — първа заговори Фльор и се приближи до своята директорка. — Те казват, че това малко момче… също ще участва!
            Някъде под сковаващото мъчително недоумение Хари усети тръпка на гняв. Малко момче ли?
            Мадам Максим се бе изправила в целия си внушителен ръст. Красивата й глава докосна и леко залюля полилея със запалени свещи, а гигантската й, обгърната в черен сатен пазва се люшна.
            — Какво… означава това, Домбли-дорр? — каза тя надменно.
            — И аз това ще ви питам, Дъмбълдор — обади се професор Каркаров със стоманена усмивка, а сините му очи изглеждаха като кръгчета лед. — Как така двама избраници от „Хогуортс“? Не си спомням някой да ми е казвал, че училището домакин има право на двама участници… Да не би да не съм прочел внимателно правилата?
            И той се изсмя кратко и ехидно.
            — C’est impossible!* — продължи Мадам Максим, положила грамадната си ръка с превъзходни опали върху рамото на Фльор. — „’Огуортс“ не може да има двама участници! Това е кррайно неспрраведливо!
            [* „Това е невъзможно!“, фр. — Бел.прев.]
            — Ние останахме с впечатлението, че вашият кръг на възрастта няма да допусне по-млади кандидати, Дъмбълдор — добави професор Каркаров все със същата стоманена усмивка, но очите му изглеждаха още по-студени. — Иначе щяхме непременно да разширим подбора на кандидатите от нашите училища.
            — Потър е единственият виновник, Каркаров — намеси се със зловещо съскане Снейп. Черните му очи святкаха от злоба. — Дъмбълдор не е виновен, че това момче постоянно нарушава всички правила. Откакто е тук, вече премина всякакви граници и…
            — Благодаря ви, Сивиръс! — твърдо рече Дъмбълдор и Снейп млъкна, но присвитите му очи присвяткваха злобно изпод смъкналите се пред лицето му кичури мазна коса.
            Професор Дъмбълдор се обърна към Хари, който го погледна право в очите, опитвайки се да отгатне какво изразяват те зад очилата с форма на полумесеци.
            — Ти ли пусна името си в Огнения бокал, Хари? — спокойно запита директорът.
            — Не — отвърна Хари.
            Усети как всички го пронизват с очи. Откъм сумрака Снейп издаде лек звук на несдържано недоверие.
            — Молил ли си някого от по-големите ученици да пусне твоето име в Огнения бокал? — попита пак професор Дъмбълдор, без да обръща внимание на Снейп.
            — Не! — енергично отрече Хари.
            — О, но той лъже, естествено! — възкликна Мадам Максим.
            Снейп клатеше глава, свил пренебрежително устни.
            — Той не би могъл да мине през кръга на възрастта! — рязко се намеси професор Макгонъгол. — Доколкото помня, всички се споразумяхме, че…
            — Домбли-дорр верроятно е сбъркал с крръга — каза Мадам Максим и вдигна рамене.
            — Възможно е, разбира се — потвърди от вежливост Дъмбълдор.
            — Дъмбълдор, отлично знаете, че не сте сбъркал нищо! — разгневи се професор Макгонъгол. — Наистина, всичко това е абсурдно! Хари не би могъл сам да премине възрастовата граница, а професор Дъмбълдор вярва, че той не е поискал и от някой по-голям ученик да го направи вместо него. Това трябва да е достатъчно и за всички нас.
            И тя гневно изгледа професор Снейп.
            — Господин Крауч… господин Багман — прозвуча пак мазнишкият глас на Каркаров, — вие сте… ъъъ… безпристрастни наблюдатели. Сигурно ще се съгласите, че това е крайно… нередно.
            Багман изтри кръглото си момчешко лице с кърпа и погледна към Крауч. Той стоеше извън светлината от пламъците на огъня, така че в полусянката лицето му изглеждаше състарено, а поради зловещото си изражение в мрака дори приличаше на череп. Заговори рязко, както винаги.
            — Длъжни сме да следваме правилата, а те повеляват всички, чиито имена са посочени от Огнения бокал, да участват в турнира.
            — Ето, Барти знае наизуст правилника — грейна от задоволство Багман и се обърна към Каркаров и Мадам Максим да им покаже, че въпросът е приключен.
            — Настоявам отново да бъдат включени имената на останалите ми ученици — заяви Каркаров, зарязал угодническия тон и усмивката си. Лицето му бе станало наистина грозно. — Сега ще поставите още веднъж Огнения бокал на мястото му и ние ще продължим да пускаме в него имена, докато от всяко училище бъдат излъчени по двама участници. Само тогава ще е справедливо, Дъмбълдор.
            — Не, Каркаров, не става така! — възрази Багман. — Огненият бокал вече изгасна и ще пламне отново едва за следващия турнир…
            — …в който „Дурмщранг“ едва ли ще участва! — избухна Каркаров. — След всичките ни съвещания, след толкова преговори и компромиси изобщо не съм допускал, че може да се случи такова нещо! Почти съм готов да се откажа.
            — Празни заплахи, Каркаров! — избоботи някой откъм вратата. — Няма да изоставите своя избраник! Той трябва да се състезава. Всички ще се състезават. Обвързани са от магически договор, както каза Дъмбълдор. Много удобно, нали?
            В стаята бе влязъл Муди. Той се приближи с куцукане до огъня и с всяко стъпване на десния крак издаваше шумно „трак“.
            — Удобно ли? — повтори Каркаров. — Като че ли не ви разбирам, Муди.
            Хари бе готов да се обзаложи, че с иронията в гласа си Каркаров се опитва да омаловажи думите на Муди, ала свитите в юмруци ръце го издаваха.
            — Така ли? — спокойно отвърна Лудоокия. — Много е просто, Каркаров. Някой е пуснал името на Потър в бокала именно защото ако то бъде избрано Хари е длъжен да участва в турнира.
            — Явно някой иска „’Огуортс“ да получи две парчета от тортата! — заключи Мадам Максим.
            — Напълно съм съгласен с вас, Мадам Максим — поклони й се Каркаров. — Ще подам оплакване до Министерството на магията, а също и до Международната конфедерация на магьосниците…
            — Ако някой има основание да се оплаква, това е Потър — озъби му се Муди. — Но… интересно… досега не чух той да каже нещо.
            — За какво да се оплаква? — избухна Фльор Делакор и тропна с крак. — Той имаше шанс да участва в турнирра, нали? А всички ние само се надявахме да бъдем избррани… седмици нарред! За честта на нашите училища! А за нагррада ’иляда галеона някои биха ррискували дорри живота си!
            — Може би някой се надява, че Потър наистина ще умре — отвърна Муди, този път с нисък дрезгав глас.
            Напрегната тишина последва думите му. Людо Багман изглеждаше много разтревожен, пружинираше нагоре-надолу на ходилата си и накрая попита:
            — Муди, старче… какви ги говориш!
            — Всички знаем, че за професор Муди сутринта е пропиляна, ако не осуети поне пет-шест опита да го убият, преди да дойде време за обяд — гръмогласно обяви Каркаров. — Сигурно в час внушава на учениците си страх да не бъдат убити. Странно качество за един учител по защита срещу Черните изкуства, Дъмбълдор, но сигурно сте имали някакви лични основания да го назначите.
            — Значи си въобразявам, а? — забоботи пак Муди. — Привиждало ми се… Само много опитен магьосник е могъл да пусне името на момчето в бокала.
            — И какво доказателство има за това? — попита Мадам Максим, като вдигна в недоумение големите си ръце.
            — Защото са успели да надхитрят един предмет с голяма магическа сила — обясни Муди. — Направено е изключително силно заклинание за заблуждение, та да накарат бокала да забрави, че само три училища имат право да участват в турнира. Подозирам, че са вкарали името на Потър като представител на четвърто училище, за да остане единствен в своята категория…
            — Както изглежда, доста сте разсъждавал върху това, Муди — ледено отбеляза Каркаров — и теорията ви е правдоподобна, макар че, като си помисля… Чух какво ви е хрумнало преди известно време за един от подаръците за рождения ви ден — че съдържа ловко замаскирано яйце от базилиск. А когато сте го пръснал на парчета, той се оказал будилник. Затова не ни се сърдете, че не приемаме сериозно…
            — Някои хора успяват да се възползват и от най-невинните ситуации — прекъсна го Муди със заплашителен глас. — Моята работа е да знам как мислят тъмните магьосници, Каркаров… ако благоволите да си спомните.
            — Аластор! — прозвуча предупредително гласът на Дъмбълдор.
            За момент Хари не разбра към кого се обръща, но веднага осъзна, че малкото име на Муди не би могло бъде „Лудоокия“. Муди млъкна, но продължи тържествуващо да гледа Каркаров, чието лице пламтеше.
            — Не знаем как е възникнала тази ситуация — обърна се Дъмбълдор към всички присъстващи. — Но ми се струва, че нямаме друг избор, освен да приемем нещата такива, каквито са. И Седрик, и Хари са избрани да се състезават в турнира. Следователно ще се състезават.
            — Ооо, но Домбли-дорр…
            — Драга Мадам Максим, ако имате някакво друго предложение, с удоволствие ще ви изслушам.
            Дъмбълдор почака, но Мадам Максим не каза нищо, само очите й святкаха гневно. И не само нейните — Снейп също гледаше яростно, а Каркаров направо беше побеснял. Багман обаче бе някак оживен и нетърпелив.
            — Да действаме тогава, а? — потри ръце той и се усмихна на всички присъстващи. — Нали трябва да дадем инструкции на участниците. Барти, искаш ли да изпълниш това почетно задължение?
            Господин Крауч сякаш излезе от дълбок унес.
            — А, инструкциите… — сети се той. — Да… първото изпитание…
            Крауч пристъпи по-близо до огъня. Отблизо имаше вид на болен, установи Хари. Под очите му личаха тъмни сенки, а сбръчканата му кожа изглеждаше изтъняла и с цвят на пергамент, каквато със сигурност не беше на финала на Световното първенство.
            — Първото изпитание е проверка на храбростта ви — съобщи той на Хари, Седрик, Фльор и Крум, — затова няма да ви разкриваме какво е. Но запазването на самообладание при среща с непознатото е важно качество за един магьосник… твърде важно… И така — първото изпитание ще се състои на двайсет и четвърти ноември в присъствието на всички останали ученици и на съдиите. Участниците нямат право да искат или да приемат каквато и да е помощ от преподавателите си, за да се справят със задачите си в турнира. Пред първото предизвикателство ще се изправите само с магическите си пръчки в ръка. Информация за второто изпитание ще получите едва след като приключи първото. Тъй като турнирът ще отнеме много сили и време, участниците са освободени от изпитите в края на годината.
            След тези думи Крауч се обърна към Дъмбълдор:
            — Мисля, че това е всичко, нали, Албус?
            — И аз така мисля — каза Дъмбълдор и погледна Крауч с лека тревога. — Наистина ли не желаете да пренощувате тази вечер в „Хогуортс“, Барти?
            — Не, Дъмбълдор, трябва да се връщам в министерството. Тъкмо сега имаме много работа, моментът е труден… Оставил съм младия Уедърби да се грижи за всичко… много е ентусиазиран… дори прекалено, ако трябва да бъда откровен…
            — Заповядайте поне на едно питие, преди да тръгнете — предложи Дъмбълдор.
            — Хайде, Барти, ето, аз оставам! — весело го подкани Багман. — Точно сега стават интересни неща в „Хогуортс“, нали виждаш, много по-вълнуващо е, отколкото в службата!
            — Не, благодаря, Людо — отвърна Крауч, все още изнервен.
            — Професор Каркаров… Мадам Максим… по чашка преди лягане? — обърна се и към другите Дъмбълдор.
            Ала Мадам Максим вече бе обгърнала Фльор през раменете и я извеждаше от стаята. Хари чу, че двете говореха много бързо на френски, докато минаваха през Голямата зала. Каркаров кимна на Крум и двамата също излязоха развълнувани, но в пълно мълчание.
            — Хари, Седрик, по-добре се качвайте в спалните си — усмихна им се Дъмбълдор. — Сигурен съм, че всички в „Грифиндор“ и в „Хафълпаф“ ви чакат да празнувате и няма да е честно да ги лишите от тази прекрасна възможност да се веселят и да вдигат врява на воля.
            Хари погледна към Седрик, който му кимна, и двамата излязоха заедно.
            В Голямата зала вече нямаше никой, а на светлината на догарящите свещи зъбатите усмивки на тиквите потрепваха зловещо.
            — Е — пръв започна Седрик с лека усмивка, — пак ще се състезаваме един срещу друг, а?
            — Май т-така излиза — отвърна Хари, защото не се сещаше какво друго да каже.
            В главата му цареше пълна бъркотия, сякаш нещо бе върлувало из мозъка му.
            — Кажи ми… тогава… — поде пак Седрик, като стигнаха до входната зала, осветена сега само от факлите, защото бокала вече го нямаше. — Как успя да пуснеш името си?
            — Не съм! — каза Хари и го погледна право в очите. — Не съм поставял името си в бокала. Казах истината.
            — Аха… добре… — рече Седрик, но Хари разбра, че той не му повярва. — Ами… до скоро тогава.
            Вместо да тръгне нагоре по мраморното стълбище, Седрик се отправи към една врата вдясно. Хари го чу как слиза надолу по каменните стъпала зад нея, и чак тогава бавно пое нагоре по мраморните.
            Дали щеше да му повярва някой друг, освен Рон и Хърмаяни, или всички щяха да мислят, че сам се е предложил да участва в турнира? Но как можеше да им дойде наум такова нещо — нали той щеше да се изправи срещу съперници, учили три години повече от него магии и вълшебства? При това трябваше да преодолее изпитания, които не само се очертаваха като много опасни, но щяха да бъдат наблюдавани от стотици хора. Да, беше мислил за това… беше си мечтал… но то бе като на шега, като непостижима мечта… и никога не бе имал истинско, _сериозно_ намерение да се включи…
            Обаче явно някой друг бе имал такова намерение… някой друг бе поискал той да участва в турнира и се бе погрижил да пусне името му.
            Защо? Заплаха ли бе това? Едва ли, но все пак…
            За да го накарат да се изложи ли? Е, това вероятно ще успеят да постигнат.
            Ами ако искаха да го _убият_? Дали Муди пак не беше изпаднал в пристъп на параноя? Или пък бяха поставили името му в бокала просто за да си направят шега? Възможно ли беше някой наистина да желае смъртта му?
            Знаеше отговора на последния въпрос. Да, наистина имаше някой, който искаше той да умре, някой, който се стремеше към това, откакто той е бил на една годинка… Лорд Волдемор. Но как би могъл Волдемор да бъде сигурен, че името на Хари е пуснато в Огнения бокал? Нали е някъде далеч, в непозната страна, където се крие съвсем сам… немощен и безсилен…
            Ала в онзи сън, който бе сънувал точно преди да се събуди с болка в белега, Волдемор не беше сам! Той разговаряше с Опаш и кроеше убийството на Хари…
            Хари се сепна, като видя, че е стигнал точно до Дебелата дама. Почти не забелязваше накъде го носят краката му. Още по-изненадан беше от факта, че тя не бе сама в своята рамка. Съсухрената вещица, която бе прехвръкнала в картината на съседа си, докато той беше в стаята заедно с участниците, сега се бе настанила до Дебелата дама. Вероятно беше прескачала от картина в картина покрай дългите стълбища, за да стигне тук преди Хари. Двете с Дебелата дама го гледаха сега с нескрит интерес.
            — Я виж ти! — рече Дебелата дама. — Вайълет ми каза всичко. Кой е станал току-що избраник, а?
            — „Глупотевини!“ — глухо рече Хари.
            — Какъв език! — възмути се бледата гостенка.
            — Не, не, Вай, това е паролата — успокои я Дебелата дама и картината се люшна напред да пусне момчето в общата стая.
            Врявата, която го посрещна, когато прекрачваше през отвора, едва не го отхвърли назад. В следващия миг около дузина чифта ръце го издърпаха в стаята и той се озова пред всички грифиндорци, които крещяха, ръкопляскаха и свиреха пронизително.
            — Трябваше да ни кажеш, че си се кандидатирал! — ревеше Фред, а по лицето му се смесваха раздразнение и възторг.
            — Как успя да го направиш, без да се сдобиеш с брада? Брилянтно! — надвикваше го Джордж.
            — Нищо не съм направил! — настояваше Хари. — Изобщо не знам как…
            В този миг Анджелина направо се хвърли върху него.
            — Е, щом нямах късмет да съм аз, поне да е друг от „Грифиндор“…
            — Сега ще можеш да си върнеш на Дигъри за онзи мач по куидич, Хари — викаше Кейти Бел, също гончийка в отбора на „Грифиндор“.
            — Има какво ли не за ядене, Хари, ела да си хапнеш.
            — Не съм гладен, ядох много на вечеря…
            Никой обаче не искаше да чуе, че не е гладен, никой не искаше да повярва, че не е пуснал сам името си в бокала. Нито един от съучениците му не забеляза, че въобще не му е до празненства… Лий Джордън бе намерил отнякъде едно знаме на „Грифиндор“ и непрекъснато се мъчеше да го наметне върху раменете на Хари като мантия. Нямаше начин да се измъкне. Колкото пъти се опита да стигне до стълбата към спалнята, по петите му тръгваше цяла тълпа, подаваха му поредния бирен шейк, пъхаха чипс и фъстъци в шепите му… Всички искаха да разберат как го е направил, как е надхитрил кръга на възрастта на Дъмбълдор и е успял да пусне името си в бокала…
            — Не съм аз — повтаряше той непрекъснато. — Дори не знам как е станало…
            Никой не го слушаше, така че спокойно можеше и да не си хаби думите да им отговаря.
            — Уморен съм — успя най-сетне да ги надвика след около половин час. — Сериозно ти казвам, Джордж, отивам да спя.
            Най-много от всичко искаше да намери Рон и Хърмаяни, да открие капчица здрав разум, но никой от двамата не беше в общата стая. Повтаряйки, че отива да си легне, той едва не смачка дребничките братя Крийви, които го причакваха до най-долното стъпало. В края на краищата Хари успя да се отърве от всички и се добра до спалнята по възможно най-бързия начин.
            За свое голямо облекчение в празното помещение завари Рон, който лежеше на леглото си, все още облечен, и вдигна поглед едва когато Хари тракна вратата след себе си.
            — Къде беше? — попита Хари.
            — А, здрасти! — каза Рон.
            Той се усмихна, но това беше странна, принудена усмивка. Хари изведнъж се усети, че на гърба му още е яркочервеното знаме на „Грифиндор“, с което Лий го бе заметнал. Побърза да го махне, но то бе вързано с много здрав възел на врата му. Рон лежеше, без да помръдва, наблюдавайки неговите усилия да развърже възела.
            — Е… — проговори той, когато Хари най-сетне успя да смъкне знамето и го запрати в един ъгъл. — Моите поздравления!
            — Какво искаш да кажеш с това „поздравления“? — попита Хари, без да отмества поглед от приятеля си.
            Определено имаше нещо необичайно в начина, по който Рон се усмихваше — приличаше повече на гримаса.
            — Е, как, никой друг не успя да премине кръга на възрастта! — рече той. — Дори Фред и Джордж. Какво използва? Мантията невидимка ли?
            — И мантията невидимка не би могла да ме пренесе през линията — бавно отговори Хари.
            — О, да бе! — каза Рон. — Сигурно щеше да ми кажеш, ако си взел мантията… защото бихме могли и двамата да се скрием под нея. Значи си намерил друг начин, а?
            — Чуй ме — започна Хари, — аз не съм пускал името си в бокала. Някой друг трябва да го е направил.
            Рон повдигна вежди.
            — На кой му е притрябвало това?
            — Знам ли… — рече Хари.
            Стори му се, че е прекалено театрално да произнесе думите „който иска да ме убие“.
            Веждите на Рон се извиха толкова нагоре, че почти се скриха в косата му.
            — Е, няма нищо, нали знаеш, на мен поне можеш да кажеш истината — подкани го той. — Щом не искаш никой друг да разбере, няма проблеми, но не ми е ясно защо си правиш труда да лъжеш, след като не те наказват за това, нали? Приятелката на Дебелата дама, онази Вайълет, ни разказа, че Дъмбълдор ти е позволил да участваш. Хиляда галеона награда, а? Пък и ще отървеш изпитите в края на годината.
            — Не съм си пускал името в онзи бокал! — повтори Хари с раздразнение.
            — Да де, добре — каза накрая Рон със същото недоверие в гласа като Седрик. — Нали сутринта разправяше, че би го направил през нощта, без никой да те види… Аз не съм глупак, разбра ли!
            — Но се държиш като глупак! — сопна му се Хари.
            — Нима? — отвърна Рон, този път без следа от усмивка, била тя фалшива или не. — Трябва вече да си лягаш, Хари. Предполагам, че утре ще ставаш рано за официална снимка или нещо подобно.
            Той издърпа около четирите колони завесите на кревата си, а Хари остана до вратата, вперил очи в тъмночервеното кадифе, скрило един от малцината, за които бе сигурен, че ще му повярват.

Няма коментари:

Публикуване на коментар