11 юни 2012 г.

Хари Потър и затворникът от Азкабан-2


      Джоан Роулинг
    Хари Потър и затворникът от Азкабан
      (продължение 1)


            ГЛАВА ДЕВЕТА
            ЖЕСТОКО ПОРАЖЕНИЕ

            Професор Дъмбълдор изпрати всички грифиндорци обратно в Голямата зала, където десетина минути по-късно пристигнаха и учениците от „Хафълпаф“, „Рейвънклоу“ и „Слидерин“.
            — Налага се учителите и аз да претърсим внимателно замъка — каза професор Дъмбълдор, докато Макгонъгол и Флитуик затваряха всички врати към залата. — Боя се, че заради вашата сигурност ще трябва да прекарате нощта тук. Искам префектите да пазят при всички входове в залата, а отличниците сред момчетата и момичетата поставям за отговорници. Всяка нередност да ми се съобщава незабавно — добави той към Пърси, който се оглеждаше много гордо и важно наоколо. — Уведомявай ме по някой от призраците.
            Професор Дъмбълдор тръгна да излиза от залата, но се сети нещо и каза:
            — О, да, ще ви трябват и…
            Махна небрежно с магическата си пръчка и дългите маси в залата полетяха към краищата й и се изправиха към стените. След още едно леко замахване подът се покри със стотици набръчкани пурпурни спални чували.
            — Приятни сънища! — пожела професор Дъмбълдор и затвори вратата след себе си.
            Залата веднага оживено забръмча. Грифиндорци разказваха на останалите какво се бе случило.
            — Всички в спалните чували! — провикна се Пърси. — Хайде, хайде, без повече разговори! Светлините угасват след десет минути!
            — Хайде! — подкани Рон, тримата приятели хванаха по един спален чувал и ги задърпаха към ъгъла.
            — Мислиш ли, че Блек може да е още в замъка? — тревожно попита Хърмаяни.
            — Очевидно Дъмбълдор смята, че не е изключено — отвърна Рон.
            — Добре поне, че е избрал точно тази вечер — каза Хърмаяни, като се пъхнаха с дрехите в спалните си чували и се подпряха на лакти да си приказват. — Единствената вечер, когато не сме в кулата…
            — Предполагам, че е загубил представа за времето, щом все бяга — каза Рон. — Не е разбрал, че е Денят на Вси светии. Иначе щеше да нахълта направо тук.
            Хърмаяни потръпна.
            Всички наоколо си задаваха един и същи въпрос: „Как е влязъл?“
            — Може би знае как да изчезва и да се появява — обади се някой от „Рейвънклоу“ на няколко крачки от тях. — Да изниква от въздуха, нали разбирате.
            — Ами ако се преобразява? — предположи един петокурсник от „Хафълпаф“.
            — Може да е прелетял — обади се Дийн Томас.
            — Нима аз съм единственият човек тук, който си е направил труда да прочете „История на «Хогуортс»“! — троснато каза Хърмаяни.
            — Сигурно — отвърна Рон. — Защо?
            — Защото не знаете, че замъкът е защитен не само със стени — каза Хърмаяни. — Има какви ли не магии и заклинания, които да не допускат някой да се промъкне тайно и незабелязано. Тук никой не може да се магипортира. Ще ми се да видя под какво ли прикритие би могъл някой да измами ония диментори. Те пазят всеки възможен вход към парка наоколо. Биха го видели и ако прелети. А Филч познава всички тайни входове и щяха да ги завардят…
            — Светлините изгасват! — провикна се Пърси. — Всички да са в чувалите и да няма повече приказки!
            Свещите изведнъж угаснаха. Остана сиянието на сребристите призраци, които се рееха докато разговаряха много сериозно с префектите, а омагьосания като небосклон таван бе осеян със звезди досущ като небето навън. Заради това, а и защото залата бе изпълнена с шепот, на Хари му се стори, че ще нощуват навън на лекия ветрец.
            На всеки час в залата влизаше някой преподавател да провери дали всичко е спокойно. Около три сутринта, когато повечето ученици най-после бяха заспали, дойде професор Дъмбълдор. Хари го наблюдаваше как търси Пърси, който пък обикаляше между спалните чували и сгълчаваше бъбривците. Пърси беше съвсем близо до Хари, Рон и Хърмаяни, които веднага се престориха на заспали, щом стъпките на Дъмбълдор се приближиха.
            — Някакви следи от него, професоре? — попита шепнешком Пърси.
            — Не. Тук всичко наред ли е?
            — Всичко е под контрол, сър.
            — Добре. Но няма смисъл да ги местим сега. Намерих заместник на Дебелата дама за портрета, който пази „Грифиндор“. Утре ще се приберете.
            — Ами Дебелата дама, сър?
            — Скрила се е в една карта на графство Аргилшър на втория етаж. Явно е отказала да пусне Блек без парола и той се е нахвърлил върху нея. Още е много разстроена, но щом се успокои, ще помоля господин Филч да я реставрира.
            Хари чу как вратата на залата отново се отваря със скърцане, последвано от стъпки.
            — Господин директоре… — беше Снейп. Хари още повече напрегна слух. — Претърсен е целият трети етаж. И там го няма. Филч пък обходи подземията. Нито следа.
            — Ами астрономическата обсерватория? Стаята на професор Трелони? Соварника?
            — Навсякъде…
            — Добре, Сивиръс. Не съм и очаквал Блек да се задържи дълго тук.
            — Имате ли някакви предположения как може да е влязъл, професоре? — попита Снейп.
            Хари леко повдигна глава от ръката си, за да чува и с другото ухо.
            — Много, Сивиръс, и то кое от кое по-невероятни.
            Хари лекичко отвори очи, присви клепачи и се взря там, където стояха двамата — Дъмбълдор бе с гръб към него, но се виждаше лицето на Пърси, затаил дъх в захлас, както и профилът на Снейп с гневно изражение.
            — Нали помните, директоре, какво говорехме още преди… хм… началото на срока? — попита Снейп, почти без да си отваря устата, за да изолира Пърси от разговора.
            — Спомням си, Сивиръс — отвърна Дъмбълдор с някаква заплашителна нотка в гласа.
            — Струва ми се… почти невъзможно… Блек да е влязъл в училището без помощ отвътре. Аз изразих тревогата си, когато вие назначихте…
            — Не смятам, че някой в замъка тайно е помогнал Блек да влезе вътре — заяви Дъмбълдор и с тона си така недвусмислено приключи разговора, че Снейп не отговори. — Сега трябва да сляза долу при дименторите. Обещах да ги уведомя, като приключим с търсенето.
            — Не пожелаха ли да помагат, сър? — попита Пърси.
            — Пожелаха, разбира се — хладно отвърна Дъмбълдор. — Само че докато аз съм директор, диментор не ще прекрачи прага на този замък.
            Пърси го погледна с известно недоумение. Дъмбълдор напусна залата с бързи и тихи стъпки. Снейп остана още миг, загледан в Дъмбълдор с дълбока омраза, после също си тръгна.
            Хари погледна встрани към Рон и Хърмаяни. И двамата лежаха с отворени очи, загледани в звездното небе.
            — За какво ли си говореха? — промълви Рон.
                                                                    * * *
            През следващите няколко дни в училището се говореше само за Сириус Блек. Предположенията как може да е влязъл в замъка ставаха все по-безумни, а през по-голямата част от следващия час по билкология Хана Абът от „Хафълпаф“ обясняваше на всички, които искаха да слушат, как Блек можел да се превръща в цъфтящ храст.
            Раздраното платно на Дебелата дама бе свалено и заменено с портрет на сър Кадоган, яхнал закръгленото сиво пони. Никой не му се радваше. През половината време сър Кадоган предизвикваше всекиго на дуел, а през останалото време съчиняваше нелепи сложни думи за парола и ги сменяше поне два пъти на ден.
            — Този е луд за връзване! — гневеше се Шеймъс Финигън пред Пърси. — Не може ли да бъде заменен?
            — Никоя от другите картини не желае да върши тая работа — обясни Пърси. — Плашат се от случилото се с Дебелата дама. Сър Кадоган бе единственият смелчага, който доброволно си предложи услугите.
            Сър Кадоган обаче беше последната грижа на Хари. Сега всички наблюдаваха него. Учителите все намираха повод да го придружават по коридорите, а Пърси Уизли (по заръка на майка си, както предполагаше Хари) го следваше навсякъде по петите като наперено куче пазач. На всичкото отгоре професор Макгонъгол извика Хари в кабинета си с твърде мрачно изражение, като че ли някой е умрял.
            — Няма смисъл повече да крием от теб, Потър — започна тя със сериозен глас. — Предполагам, че ще ти подейства като шок, но Сириус Блек…
            — Знам, че ме преследва — каза Хари с досада. — Чух бащата на Рон да го казва на майка му. Нали господин Уизли работи в Министерството на магията.
            Професор Макгонъгол изглеждаше много изненадана. Тя остана вторачена в Хари известно време, после каза:
            — Ясно. Е, в такъв случай, Потър, ще разбереш защо не смятаме за разумно да излизаш вечер на тренировки по куидич. Много си уязвим на игрището само с отбора си наоколо…
            — Ама първият ни мач е в събота! — не скри гнева си Хари. — Трябва да тренирам, професоре!
            Професор Макгонъгол го гледаше замислено. Хари знаеше колко държи тя на отбора на „Грифиндор“. И нали в края на краищата точно тя го бе предложила за търсач още в самото начало! Той чакаше със затаен дъх.
            — Хм… — Професор Макгонъгол се изправи и впери очи през прозореца към игрището за куидич, което едва се виждаше в дъжда. — Ех, повярвай ми, и на мен ми се иска най-после да спечелим Купата по куидич… Така или иначе, Потър, бих била по-спокойна, ако присъства и някой учител. Ще помоля Мадам Хууч да наглежда тренировките ви.
                                                                   * * *
            Времето непрекъснато се влошаваше, а денят на мача наближаваше. Отборът на „Грифиндор“ невъзмутимо и усилено тренираше под погледа на Мадам Хууч. Но на последната им тренировка преди мача в събота Оливър Ууд съобщи на отбора си неприятна новина.
            — Няма да играем срещу „Слидерин“! — каза той, видимо ядосан. — Току-що Флинт дойде да ми каже. Ще играем срещу „Хафълпаф“.
            — Защо? — попита в хор отборът.
            — Флинт се оправда с това, че ръката на търсача им още не била заздравяла — каза Ууд, ядно скърцайки със зъби. — Съвсем ясно ми е защо го правят. Не искат да играят в такова време. Страх ги е да не им намали шансовете…
            През целия ден бе валяло и духаше силен вятър, а докато Ууд говореше, се чуваше далечен тътен на буря.
            — Нищо й няма на ръката на Малфой! — вбеси се Хари. — Преструва се!
            — Знам само, че не можем да го докажем — каза Ууд огорчен. — А ние тренирахме всичките тия ходове, за да играем срещу слидеринци. Сега пък ще излезем срещу „Хафълпаф“, които имат съвсем друг стил. Имат и нов капитан и търсач — Седрик Дигъри…
            Анджелина, Алиша и Кейти изведнъж се разкикотиха.
            — Какво има? — намръщи се Ууд на това лекомислено поведение.
            — Не е ли един такъв висок и хубавец, а? — попита Анджелина.
            — Силен и мълчалив — добави Кейти и трите пак избухнаха в смях.
            — Мълчалив ами, като не може да върже две думи — каза Фред с пренебрежение. — Не разбирам защо се безпокоиш, Оливър, хафълпафци са слабаци. Миналия път като играхме с тях, Хари улови снича още на петата минута, не помниш ли?
            — Тогава беше съвсем друго! — викна Ууд, та чак очите му изпъкнаха. — Дигъри е събрал много силен отбор! Самият той е отличен търсач! Боях се, че точно така ще приказвате! Не бива да се отпускаме! Трябва да се стегнем! Слидеринци се опитват да ни подхлъзнат! Ние сме длъжни да победим!
            — Успокой се, Оливър! — каза Фред, който вече се беше изплашил за него. — Разбира се, че приемаме „Хафълпаф“ съвсем сериозно. Сериозно.
                                                                     * * *
            В деня преди мача ветровете вече се гонеха с вой, а дъждът се лееше като из ведро. В коридорите и класните стаи бе толкова тъмно, че се наложи да поставят допълнителни свещи и факли. Всички от отбора на „Слидерин“ злорадстваха и особено Малфой:
            — Ах, защо не ми беше по-добре ръката! — въздишаше той, докато ха`лата навън се блъскаше в прозорците.
            Хари не се притесняваше за нищо друго, освен за мача на следващия ден. Оливър Ууд все дотичваше при него между часовете да му даде по още някой съвет. На третия път Ууд се разприказва твърде много. Хари установи, че е закъснял с десет минути за часа по защита срещу Черните изкуства, затова хукна натам, докато Ууд все още викаше след него: „Дигъри завива светкавично, така че може би ти трябва с лупинг…“
            Хари едва се спря пред стаята, където имаха защита срещу Черните изкуства, рязко отвори вратата и влетя вътре.
            — Съжалявам, че закъснях, професор Лупин, но…
            Но от учителската катедра го гледаше не професор Лупин, а Снейп.
            — Часът започна преди десет минути, Потър, така че ще лишим „Грифиндор“ от десет точки. Седни си.
            Но Хари не помръдна.
            — Къде е професор Лупин? — попита той.
            — Ами, чувствал се е твърде зле днес, за да влезе в час — отвърна Снейп с крива усмивка. — Казах ти, струва ми се, да си седнеш.
            Ала Хари пак остана на мястото си.
            — Какво му е?
            Черните очи на Снейп засвяткаха:
            — Нищо, което да застрашава живота му — в гласа на учителя като че ли прозвуча съжаление, че не е иначе. — Още пет точки за сметка на „Грифиндор“, а ако трябва да потретя да си седнеш, ще станат петдесет.
            Хари бавно отиде на мястото си и седна. Снейп огледа класа.
            — Както казах, преди да ме прекъсне Потър, професор Лупин не е водил записки за предадения досега материал…
            — Сър, взехме за богъртите, за червеношапковците, за капите и за гриндилоу — бързо изреди Хърмаяни — и стигнахме до…
            — Тишина! — с леден глас каза Снейп. — Не съм искал информация. Само отбелязах, че на професор Лупин му липсва организация.
            — Той е най-добрият ни учител по защита срещу Черните изкуства досега! — дръзна да се обади Дийн Томас и класът зашумя в израз на одобрение.
            Снейп гледаше по-заплашително отвсякога.
            — Нямате особено високи изисквания. Лупин явно не ви е претоварвал. Червеношапковците и капите са за първокурсници. Днес ще учим за…
            Хари го гледаше как прехвърля набързо учебника, докато стигна до последната глава, която нямаше как да са взели.
            — …за върколаците — обяви Снейп.
            — Ама, сър — явно не можеше да се сдържи Хърмаяни, — още не сме стигнали до върколаците. Трябваше да започнем за хинкипънковете…
            — Госпожице Грейнджър — прекъсна я Снейп с леден равен глас. — Струва ми се, че аз съм преподавателят в този час, а не вие. И ви казвам сега да отгърнете на страница триста деветдесет и четвърта. — Той отново огледа класа. — Всички! Веднага!
            Учениците се споглеждаха крадешком и мърмореха недоволно, докато отваряха учебниците си.
            — Кой от вас може да ми каже по какво различаваме върколака от обикновения вълк? — попита Снейп.
            Всички притихнаха в мълчание, освен Хърмаяни, чиято ръка, както обикновено, се вдигна във въздуха.
            — Никой ли не знае? — попита Снейп, без да обръща внимание на този факт. Беше си възвърнал изкривената усмивка. — Да не би това да означава, че професор Лупин не ви е научил дори на основните разлики между…
            — Вече ви казахме — неочаквано се обади Парвати, — че още не сме стигнали до върколаците. Бяхме на…
            — Тишина! — озъби се Снейп. — Тъй, тъй, не съм очаквал да попадна на третокурсници, които да не могат да познаят един върколак, като го срещнат. Непременно ще се постарая да уведомя професор Дъмбълдор колко сте изостанали с материала.
            — Моля, сър — настояваше Хърмаяни с все още вдигната ръка. — Върколакът се различава от вълка по няколко малки белега. Муцуната на върколака…
            — За втори път се обаждате без да ви е дадена думата, госпожице Грейнджър — хладно каза Снейп. — Отнемам още пет точки от „Грифиндор“ за това, че сте една непоносима многознайка.
            Хърмаяни силно се изчерви, свали ръката си и наведе глава, пълна със сълзи. Като израз на ненавистта си към Снейп учениците впериха погледи в него, макар че всеки от тях бе наричал Хърмаяни поне по веднъж многознайка, а Рон го правеше по два пъти на седмица, но сега се провикна:
            — Вие ни зададохте въпрос, а тя знае отговора! Защо питате, щом не искате да ви се отговори?
            Класът веднага усети, че той бе отишъл твърде далеч. Снейп бавно тръгна към него и учениците затаиха дъх.
            — Наказан си, Уизли — каза му Снейп с неприязнен глас, като доближи лице до лицето на Рон. — А чуя ли те още веднъж да критикуваш начина, по който преподавам, горчиво ще съжаляваш.
            Никой не се обади до края на часа. Всички останаха по местата си и си водеха бележки по урока за върколаци в учебника, докато Снейп обикаляше с безшумни стъпки редиците и проверяваше какво са учили с професор Лупин.
            — Много зле обяснено… това тук не е вярно, капите се срещат по-често в Монголия… И професор Лупин е писал на това осем по десетобалната система? Аз не бих писал и тройка…
            Когато звънецът най-сетне иззвъня, Снейп не ги пусна веднага.
            — Всеки от вас да напише съчинение, което ще ми предаде лично, на тема „Как да разпознаваме и убиваме върколаците“. Темата да се развие върху две рула пергамент и да е готова до понеделник сутринта. Уизли, ти остани да определим кога и какво ще работиш за наказание.
            Хари и Хърмаяни излязоха заедно с класа, но изчакаха докато другите се отдалечат достатъчно, и се нахвърлиха с яростна словесна тирада срещу професора.
            — Снейп никога не е имал такова отношение към другите ни учители по защита срещу Черните изкуства, макар да е искал да заеме мястото им — каза Хари. — Защо ли мрази Лупин? Мислиш ли, че всичко е само заради богърта?
            — Нямам представа — замисли се Хърмаяни. — Но искрено се надявам професор Лупин да се оправи скоро…
            След пет минути ги настигна и Рон, обзет от гняв.
            — Познайте какво ме накара да върша тоя… (и той нарече Снейп с епитет, от който Хърмаяни се възмути — „Рон!“). Трябва да лъскам подлогите в болничното крило. При това без магия! — той дишаше тежко, свил юмруци. — Ех, да можеше Блек да се скрие в кабинета на Снейп и да ни отърве от него!
                                                                        * * *
            На следващата сутрин Хари се събуди твърде рано, много преди да съмне. За момент си помисли, че е от рева на вятъра, но после усети хладен полъх на тила си и рязко се изправи в леглото. Полтъргайстът Пийвс се рееше около него и духаше силно в ухото му.
            — Какво искаш пък сега? — ядоса се Хари.
            Пийвс наду бузи, духна с всичка сила и изхвърча заднишком от стаята с кикот.
            Хари намери опипом будилника си и го погледна. Беше едва четири и половина. Като изруга Пийвс наум, той се обърна на другата страна и се опита да заспи отново, но не можеше да не чува как бурята тътне навън, вятърът се блъска в зидовете на замъка, а някъде далеч в Забранената гора скърцат дърветата. Само след няколко часа трябваше да излезе на игрището за куидич и да се бори със стихията. Разбра, че няма да може да заспи пак, стана, облече се, взе си метлата „Нимбус две хиляди“ и тихичко излезе от спалнята.
            Щом отвори вратата, нещо пухкаво се отърка в крака му. Той се наведе, едва успя да сграбчи Крукшанкс за края на бухлатата опашка и го издърпа навън.
            — Виж какво, Рон май беше прав за теб — каза Хари, изпълнен с подозрения. — Наоколо има достатъчно мишки, бягай да ги гониш. Хайде — добави той и подритна Крукшанкс надолу по витата стълба. — И остави Скабърс на мира.
            В общата стая бурята се чуваше още по-силно. Хари изобщо не очакваше мачът да бъде отменен. Състезанията по куидич не зависеха от някаква си буря. Въпреки това го обзе странно безпокойство. Ууд го бе предупредил за Седрик Дигъри. Той беше петокурсник, много по-едър от Хари. Търсачите биваха обикновено леки и бързи, но теглото на Дигъри щеше да е в негова полза при такова време, за да не го духне вятърът извън игрището.
            Хари изчака да съмне, седнал до огнището, като ставаше от време на време да попречи на Крукшанкс пак да се промъкне по стълбата в спалнята на момчетата. Най-сетне реши, че е дошло време за закуска, и се запъти сам през портрета надолу.
            — Стани и се бий, страхливецо! — ревна сър Кадоган.
            — О, я млъкни! — отговори Хари и се прозина.
            Голямата купа каша го поосвежи малко и докато стигна до препечената филийка, се събраха и останалите от отбора.
            — Голям зор ще видим — започна пръв Ууд, който не можеше да хапне нищо.
            — Стига си се притеснявал, Оливър — опита се да го успокои Алиша, — малко дъждец няма да ни навреди.
            Изобщо не беше „малко дъждец“. В „Хогуортс“ толкова обичаха куидича, че всички ученици се събраха да гледат мача, както обикновено, тичайки с наведени глави срещу вятъра, който изтръгваше чадърите от ръцете им. На влизане в съблекалнята Хари видя Малфой, Краб и Гойл да се заливат от смях, сочейки го изпод грамадния чадър, докато отиваха към стадиона.
            Отборът се преоблече в яркочервените куидични одежди и зачака обичайните насърчителни думи на Ууд преди мача, но такива нямаше. Той преглътна няколко пъти, опита се да заговори, но не се получи нищо. Тогава поклати безнадеждно глава и им даде знак да го последват.
            Вятърът бе толкова силен, че залитаха настрани, като излизаха на игрището. Тълпата вероятно крещеше за поздрав, но те не чуваха нищо от гръмотевиците. Дъждът плющеше по очилата на Хари — как ли изобщо щеше да види снича в такова време?
            Хафълпафци се приближаваха от другата страна на игрището в своите жълти като канарчета мантии. Капитаните на двата отбора се срещнаха и си стиснаха ръце. Дигъри се усмихна на Ууд, който го гледаше сякаш е болен от шарка, и само му кимна. Хари прочете по устата на Мадам Хууч сигнала „Яхнете метлите!“. Той успя да измъкне десния си крак от калта — „джвак“ — и се метна на своята „Нимбус две хиляди“. Мадам Хууч допря свирката до устните си и след острия й, но заглушен от бурята звук всички литнаха.
            Хари се издигна бързо, макар че метлата се люшкаше от вятъра. Той се опита да държи посоката, доколкото можеше, взирайки се с присвити очи през дъжда.
            Само след няколко минути бе вече мокър до кости и едва виждаше своите съотборници, а какво оставаше за снича. Той летеше напред и назад над стадиона покрай неясни червени и жълти фигури, без да има представа какво става на другите постове в играта. Не можеше да чува и коментара през вятъра. Публиката беше скрита под море от наметала и раздърпани чадъри. На два пъти Хари едва не бе съборен от блъджър — не бе успял да го види през замъглените си от дъжда очила.
            Загуби и представа за времето. Беше му все по-трудно да държи посока с метлата си. Небето притъмня така, сякаш нощта се канеше да се спусне по-рано. Няколко пъти Хари се блъсна в друг играч, без да разбере съотборник ли е или противник — всичко бе толкова мокро, а дъждът така плътен, че той не можеше да ги различи…
            Когато блесна първата светкавица, се чу и свирката на Мадам Хууч. Хари едва различи през струите дъжд силуета на Ууд, който му правеше знак да слезе на земята. Целият отбор цопна в калта.
            — Поисках почивка! — викаше Ууд, за да го чуят. — Съберете се, ето тук отдолу…
            Те се скупчиха в края на игрището под един голям чадър. Хари свали очилата си и набързо ги изтри в дрехите си.
            — Какъв е резултатът?
            — Имаме петдесет точки преднина, но ако не хванем скоро снича, ще трябва да играем до среднощ.
            — Нищо не мога да направя с тия… — размаха вбесен очилата си Хари.
            В този момент Хърмаяни застана до рамото му, вдигнала наметалото над главата си, и кой знае защо щастливо усмихната.
            — Хрумна ми нещо, Хари! Бързо ми дай очилата си!
            Той й ги подаде, а останалите наблюдаваха в недоумение. Хърмаяни ги почука с пръчката си, изричайки: „Импервиус!“
            — Вземи си ги! — подаде му тя очилата. — Сега ще отблъскват водата.
            Ууд я погледна така, сякаш всеки момент ще я разцелува.
            — Великолепно! — провикна се той дрезгаво, докато тя се изгуби в тълпата. — Добре, отбор, да поемаме!
            Магийката на Хърмаяни свърши добра работа. Хари пак си беше скован от студ и мокър като никога през живота си, но поне можеше да вижда. Изпълнен с решимост, той подкара метлата си през вихрите, като се оглеждаше на всички страни за снича, пазеше се от блъджъра и успя да се шмугне под Дигъри, който прелетя в обратната посока.
            Отново проехтя гръмотевица, появи се двурога мълния. Ставаше все по-опасно. Хари трябваше бързо да грабне снича.
            Той се завъртя с намерението да се върне към средата на игрището, но точно в този момент нова светкавица озари трибуните. Там Хари видя нещо, което напълно отвлече вниманието му — върху небесния свод ясно се очерта силуетът на грамадно черно куче със сплъстена провиснала козина, което стоеше неподвижно на най-горната празна редица седалки.
            Скованите пръсти на Хари едва не се изхлузиха от дръжката и метлата му падна около метър надолу. Той отметна назад мокрия си перчем и се взря отново в трибуните. Кучето беше изчезнало.
            — Хари! — извика нетърпеливо Ууд откъм головите стълбове. — Хари, зад теб!
            Хари трескаво се огледа. Седрик Дигъри хвърчеше през игрището, а сред струите дъжд между него и Хари блещукаше мъничко златно петънце.
            В пристъп на паника Хари легна ниско върху дръжката на метлата и полетя към снича.
            — Давай! — ревна той на своята „Нимбус“, а дъждът го шибаше по лицето. — По-бързо!
            Ставаше обаче нещо странно. Някаква безплътна тишина се стелеше над стадиона. Вятърът, макар все така силен, като че бе забравил да реве. Сякаш някой бе изключил звука наоколо или Хари внезапно бе оглушал… Какво ли се случваше всъщност?
            Точно тогава страховито позната вълна студ обля Хари отвътре и той почувства, че нещо се движи долу по игрището.
            Преди да се усети, Хари бе вече отместил очи от снича и гледаше надолу.
            Там стояха най-малко сто диментори, насочили към него забулените си лица. В гърдите му сякаш бликаше вледеняваща вода и режеше вътрешностите му. Изведнъж той чу отново… пронизителни писъци в главата си… женски глас…
            „Не Хари, не Хари, моля ви, не Хари!“
            „Отдръпни се, глупачке… махни се веднага…“
            „Не Хари, моля ви, убийте мен вместо него…“
            Сковаваща, зашеметяваща бяла мъгла изпълваше мозъка на Хари… Какво правеше? Защо летеше? Трябваше да й помогне… тя щеше да умре… щяха да я убият…
            Той започна да пада… да пада през ледената мъгла…
            „Хари не! Моля… имайте милост… милост…“
            Един режещ глас се смееше високо, жената пищеше, а Хари престана да усеща каквото и да е било.
                                                                         * * *
            „Добре, че земята е толкова мека.“
            „Мислех, че е умрял.“
            „А той дори очилата си не е счупил.“
            Хари чуваше шепнещи гласове, но нищо не разбираше. Нямаше представа къде е, как се е озовал там и какво е правил преди това. Само усещаше болки във всяка частица от тялото си, все едно че го бяха пребили.
            „По-страшно нещо не бях виждал през живота си.“
            Страшно… още по-страшно… качулати черни фигури… студено… писъци…
            Хари рязко отвори клепачи. Лежеше в болничното крило, а край леглото му се бяха събрали всички от отбора по куидич на „Грифиндор“, оплескани с кал от главата до петите. Рон и Хърмаяни също бяха там и изглеждаха, като че ли току-що са излезли от плувен басеин.
            — Хари! — заговори го Фред, силно пребледнял под калните пръски по лицето му. — Как си?
            Паметта на Хари се задейства на бързи обороти. Светкавицата… злия Грим… снича… дименторите…
            — Какво стана? — попита той и така рязко се повдигна и седна в леглото, че всички ахнаха.
            — Ти падна — отвърна Фред. — От горе-долу петнайсет метра май.
            — Помислихме те за умрял — обади се Алиша, която цяла трепереше.
            Хърмаяни само тихичко възкликна. Очите й бяха силно зачервени.
            — Ами мача? Какво стана? Ще го преиграваме ли?
            Никой не му отвърна. Ужасната истина се стовари върху Хари като камък.
            — Да не би да… загубихме?
            — Дигъри хвана снича — каза Джордж. — Точно когато ти падна. Той не разбра какво е станало. Като се обърна и те видя на земята, се опита да прекрати мача. Искаше да го преиграем. Но те спечелиха съвсем честно и справедливо… Дори Ууд го призна.
            — Къде е Ууд? — попита Хари, осъзнавайки, че го няма.
            — Още е под душа — отвърна Фред. — Май се опитва да се удави.
            Хари захлупи лице върху коленете си и зарови пръсти в косата си. Фред го сграбчи за раменете и го разтърси доста грубичко.
            — Стига, Хари! Никога досега не си изпускал снича.
            — Все някога трябваше да се случи — добави Джордж.
            — Все още нищо не е загубено — увери го Фред. — Изостанахме само със сто точки, нали така? И ако „Хафълпаф“ паднат от „Рейвънклоу“, а ние бием „Рейвънклоу“, пък „Слидерин“…
            — „Хафълпаф“ трябва да загубят поне със двеста точки — каза Джордж.
            — Ами ако „Хафълпаф“ бият „Рейвънклоу“…
            — Няма начин, „Рейвънклоу“ са твърде добри… Но ако „Слидерин“ загубят от „Хафълпаф“…
            — Всичко зависи от сбора на точките, като се смятат по сто повече или по-малко…
            Хари лежеше, без да казва нищо. Бяха паднали… За първи път той беше загубил куидичен мач.
            След десетина минути Мадам Помфри пристигна и заяви на отбора, че е време да оставят Хари на спокойствие.
            — Ще дойдем пак да те видим — обеща Фред. — Не се ядосвай, Хари, ти си най-добрият търсач, който някога сме имали.
            Всички излязоха, оставяйки кал след себе си. Мадам Помфри ги изпрати с неодобрителен поглед.
            Рон и Хърмаяни се приближиха до леглото на Хари.
            — Дъмбълдор много се ядоса — каза Хърмаяни с прегракнал глас. — Не бях го виждала такъв. Изтича на игрището, когато ти започна да падаш, размаха пръчката си и ти някак се забави, преди да се удариш в земята. Тогава той запрати пръчката си по дименторите и изстреля към тях нещо сребристо. Те начаса напуснаха стадиона… а той беснееше, че изобщо са влезли в игрището, чухме го…
            — После с магия те качи на една носилка — продължи Рон, — и те придружи до училището, а ти се носеше във въздуха до него. Всички те помислиха за…
            Гласът му стихна, но Хари дори не забеляза. Той си мислеше какво всъщност са му причинили дименторите… Спомняше си гласа, писъците… Като вдигна очи, срещна разтревожените погледи на Рон и Хърмаяни и бързо се постара да им заговори за нещо странично.
            — Някой взе ли моята метла?
            Рон и Хърмаяни бързо се спогледаха.
            — Ъъъ…
            — Какво? — попита Хари, като гледаше ту единия, ту другия.
            — Ами… Когато ти падна, вятърът я пое и я отнесе… — колебливо отвърна Хърмаяни.
            — И?
            — И тя се удари… тя се удари… О, Хари!… Тя се блъсна в Плашещата върба.
            Сърцето на Хари се сви. Плашещата върба беше едно жестоко дърво, което растеше самичко насред поляните.
            — И? — настояваше Хари, като вече не се боеше от отговора.
            — Ами нали я знаеш Плашещата върба…? — каза Рон. — Тя… тя никак не обича да я удрят.
            — Малко преди да дойдеш на себе си, професор Флитуик донесе това… — каза Хърмаяни вече съвсем тихо.
            Тя бавно посегна към торбата в краката си, обърна я и изсипа върху леглото дузина дървени тресчици и една клонка. Само това бе останало от вярната, вече разбита метла на Хари.


            ГЛАВА ДЕСЕТА
            ХИТРОУМНАТА КАРТА

            Мадам Помфри настоя да задържи Хари в болничното крило до края на седмицата. Той не се противеше и не се оплакваше, но не й позволи да изхвърли остатъците от изпочупената му „Нимбус две хиляди“. Знаеше, че е глупаво и тя не може да се поправи, ала сърце не му даваше — имаше чувството, че е загубил един от най-добрите си приятели.
            Изредиха се цяла върволица посетители с намерението да го поразвеселят. Хагрид му изпрати букет от цветя стоножки, които приличаха на жълти зелчици, а Джини Уизли, изчервена до кръв, му поднесе картичка с пожелание „Оздравявай бързо!“, която сама бе изработила — тя пееше пискливо, когато Хари не е държеше затисната под фруктиерата. Отборът на „Грифиндор“ го навести отново в понеделник сутринта, този път заедно с Ууд, който увери Хари с глух, почти гробовен глас, че изобщо не го смята за виновен. Рон и Хърмаяни оставяха Хари сам единствено през ноща. Ала каквото и да кажеше или направеше който и да е било, на Хари не му ставаше по-добре, защото никой не знаеше какво всъщност го измъчва.
            Не бе казал на никого за Злия Грим, дори и на Рон и Хърмаяни, защото знаеше, че Рон ще изпадне в паника, а Хърмаяни ще му се подиграва. Факт беше обаче, че предзнаменованието се появяваше вече втори път и веднага след това с Хари се случваха почти фатални произшествия: първия път едва не го прегази „Среднощния рицар“, а втори път падна от метлата си от петнайсетина метра. Дали Злия Грим щеше да го преследва, докато умре? До края на живота си ли трябваше да се оглежда за звяра?
            На всичкото отгоре и тия диментори! Хари усещаше гадене и унижение всеки път, когато си помислеше за тях. Всички признаваха, че дименторите са страшни, но никой друг не припадаше, когато минаваше покрай тях… В ничия глава не отекваха гласовете на умиращите им родители.
            Защото Хари вече знаеше на кого е гласът, издаващ писъците. Много пъти отново чуваше думите й, докато лежеше буден през дългите нощни часове в болничното крило, вперил очи в ивиците лунна светлина на тавана. Когато дименторите се приближаваха до него, той чуваше последните мигове от живота на майка си, опитите й да го запази — него, Хари — от Лорд Волдемор, чуваше и смеха на Волдемор, преди да я убие… Хари се унасяше от време на време, но сънуваше само вкопчващи се разкапани ръце и сподавени викове за пощада и се стряскаше от гласа на майка си, звучащ в съзнанието му.
                                                                          * * *
            Затова бе истински щастлив, като се върна в понеделник сред шума и врявата на училището, където — ще не ще — мислеше за други неща независимо от подигравките на Малфой. Драко направо не бе на себе си от радост за поражението на „Грифиндор“. Той бе свалил превръзката и си служеше превъзходно и с двете ръце, докато имитираше с ожесточение как Хари пада от метлата си. През по-голямата част от следващия час по отвари Драко се правеше на диментор из подземието, докато накрая Рон не издържа и запрати едно слузесто крокодилско сърце по Малфой, което го улучи право в лицето и даде възможност на Снейп да лиши „Грифиндор“ от още петдесет точки.
            — Ако Снейп пак е взел часа по защита срещу Черните изкуства, аз ще се пиша болен — обяви Рон, като тръгнаха след обяда към кабинета на Лупин. — Погледни кой е вътре, Хърмаяни.
            Хърмаяни надникна зад вратата на стаята.
            — Всичко е наред!
            Професор Лупин се бе върнал на работа, но личеше, че е бил болен. Старата му мантия бе увиснала още повече, а под очите си имаше тъмни кръгове. Въпреки това той се усмихваше на учениците, докато заемаха местата си, а те побързаха да излеят оплакванията си от отношението на Снейп, докато Лупин бе отсъствал.
            — Не е честно, той само заместваше, как така ще ни дава домашно?
            — Не знаем нищо за върколаците…
            — …две рула пергамент!
            — Казахте ли на професор Снейп, че още не сме стигнали до този урок? — попита Лупин и леко се смръщи.
            Врявата пак избухна.
            — Да, но той каза, че много сме изостанали…
            — …не искаше и да ни чуе…
            — …цели две рула пергамент!
            Професор Лупин се усмихна на възмущението, изписано по всички лица.
            — Не се тревожете. Ще разговарям с професор Снейп. Няма нужда да пишете това съчинение.
            — О, не! — каза Хърмаяни, много разочарована. — Аз вече съм го написала!
            Часът беше наистина приятен. Професор Лупин беше донесъл в стъклена кутия един хинкипънк, дребно еднокрако създание, направено сякаш от струйки дим, което изглеждаше хилаво и безобидно.
            — Примамва пътници към тресавищата — обясни професор Лупин, докато те си водеха бележки. — Забелязвате ли фенерчето, което виси от ръката му? Подскача напред и свети с него… хората тръгват подир светлинката… и после…
            Хинкипънкът издаде отвратителен писклив звук по стъклото.
            Щом чуха звънеца, всички си събраха нещата и се запътиха към вратата, Хари също, но…
            — Изчакай за момент, Хари — извика го Лупин, — искам да поговорим.
            Хари отстъпи назад и видя как професор Лупин покри хинкипънка с парче плат.
            — Научих за мача — каза Лупин, като се върна на писалището си и започна да събира книги в куфарчето си, — и много съжалявам за метлата ти. Има ли възможност да се поправи?
            — Не — отвърна Хари. — Върбата я направи на трески.
            Лупин въздъхна.
            — Посадиха Плашещата върба през годината, когато аз постъпих в „Хогуортс“. Измислихме си дори игра да се приближаваме до нея толкова, колкото да докоснем стъблото. Докато едно момче на име Дейви Гъджън едва не остана без око и тогава ни забраниха да се въртим около нея. Какво остава за една метла…
            — Чухте ли и за дименторите? — едва успя да изрече Хари.
            Лупин му хвърли бърз поглед.
            — Да, чух. Не помня някой от нас да е виждал професор Дъмбълдор толкова разгневен. Те загубили търпение от известно време насам… беснеели, че той не им позволява да влязат в района на училището… Предполагам, че заради тях си паднал, нали?
            — Да — отговори Хари, поколеба се, но въпросът, който толкова отдавна искаше да зададе, изхвърча от устата му, преди да успее да я затвори. — Но защо? Защо ми действат така? Да не би да съм…
            — Това не е от слабост — категорично отвърна професор Лупин, сякаш бе прочел мислите на Хари. — Дименторите ти влияят по-зле, отколкото на другите, защото си преживял ужаси, каквито те не познават.
            Един лъч от зимното слънце влезе в стаята и освети посребрелите коси на Лупин и бръчките по иначе младежкото му лице.
            — Дименторите са едни от най-противните същества, които може да се намерят на този свят. Те обитават най-тъмните и мръсни места, тържествуват от разрухата и отчаянието, изсмукват спокойствието, надеждата и радостта от пространството около себе си. Дори мъгълите усещат присъствието им, макар че не ги виждат. Приближиш ли се до диментор, всяко добро чувство, всеки щастлив спомен ще бъде изсмукан от теб. Стига да може, дименторът ще се храни от теб, докато те превърне в нещо като себе си — бездушно и зло. Ще ти останат само неприятните преживявания в живота. А най-неприятното, което е станало с теб, Хари, е достатъчно да събори когото и да е от метлата му. Няма от какво да се срамуваш.
            — Като се приближат до мен… — Хари бе вперил очи в писалището на Лупин със свито гърло, — чувам как Волдемор умъртвява майка ми.
            Внезапно Лупин посегна с ръка да хване Хари за рамото, но се отказа. За момент настана мълчание, после…
            — Защо всъщност дойдоха точно на мача? — попита Хари с горчивина.
            — Започват да изгладняват — хладно отвърна Лупин и затръшна капака на куфарчето си. — Дъмбълдор не ги пуска в училището и запасите им от човешка плячка са се изчерпали… Предполагам, че не са устояли на такава голяма тълпа около игрището. Такова оживление… толкова емоции… Точно това е тяхното пиршество…
            — В Азкабан сигурно е ужасно — промълви Хари.
            Лупин кимна мрачно в знак на съгласие.
            — Крепостта се намира върху малък остров навътре в морето, но няма нужда от стени и вода, за да не бягат затворниците. Те са пленници в собствените си глави, неспособни да имат и едничка щастлива мисъл. Повечето полудяват само след няколко седмици.
            — Но Сириус Блек все пак е избягал от тях — бавно рече Хари. — Успял е да им се изплъзне.
            Куфарчето на Лупин се хлъзна от писалището и той бързо се наведе да го подхване.
            — Да — каза той и се изправи, — Блек сигурно е намерил начин да се пребори с тях. Не мога да повярвам, но явно е успял… Дименторите лишават магьосниците от силата им, ако останат твърде дълго в тяхно присъствие…
            — Вие как успяхте да отблъснете онзи диментор във влака? — внезапно попита Хари.
            — Има някои… защити, които могат да се използват — отвърна Лупин. — Но във влака имаше само един диментор. Колкото повече са те, толкова по-трудно е да им се противостои.
            — Какви защити? — настоя Хари. — Можете ли да ме научите?
            — Нямам претенциите да съм специалист по борба с дименторите, Хари, дори напротив…
            — Но ако дойдат и на следващия куидичен мач, трябва да знам как да ги отблъсна!
            Лупин видя решимостта по лицето на Хари, поколеба се и рече:
            — Е, добре, ще се опитам да ти помогна. Но ще трябва да почакаш до следващия срок, боя се. Имам много работа преди ваканцията. Доста неподходящ момент избрах да се разболея.
                                                                       * * *
            След обещанието на Лупин, че ще го научи да се справи с дименторите и няма вече да чува предсмъртните викове на майка си, както и след пълната загуба на „Хафълпаф“ от „Рейвънклоу“ в края на ноември настроението на Хари определено се подобри. Отново имаше надежда „Грифиндор“ да се класира, но не можеха да си позволят да загубят още един мач. Ууд отново бе обзет от маниакалната си енергия и караше отбора да тренира по-усилено отвсякога и през дъжделивия мразовит декември. Хари не забелязваше и следа от диментори от училището. Навярно гневът на Дъмбълдор ги задържаше на позициите им пред входовете.
            Две седмици преди края на срока небето изведнъж грейна в ослепителна матова белота и разкаляната земя около замъка осъмна една сутрин под пелена от искрящ скреж. Вътре в замъка магията на Коледа като че витаеше из въздуха. Професор Флитуик, учителят по вълшебство, вече бе украсил своята класна стая с блещукащи светлинки, които се оказаха истински пърхащи феички. Учениците оживено обсъждаха плановете си за ваканцията. И Рон, и Хърмаяни бяха решили да останат в „Хогуортс“. Макар Рон да твърдеше, че не би могъл да издържи две седмици с Пърси у дома, а Хърмаяни да настояваше, че има работа в библиотеката, Хари не можеше да бъде така лесно залъган — двамата искаха да му правят компания, за което той им беше много благодарен.
            За голяма радост на всички, освен на Хари, в последната събота от срока щеше да има още едно посещение в Хогсмийд.
            — Там ще направим всичките си покупки за Коледа! — каза Хърмаяни. — Майка и татко много ще се зарадват на ония зъбопочистващи ментови дъвки от „Меденото царство“.
            Примирил се с перспективата да бъде пак единственият останал третокурсник, Хари взе от Ууд един брой на „Летящи метли“ и реши цял ден да се занимава с различните марки метли. Той тренираше сега с една много стара училищна „Метеор“, която бе твърде бавна и нестабилна, но вече му трябваше собствена нова метла.
            В събота сутринта Хари пожела приятно прекарване на Рон и Хърмаяни, като излизаха, увити в наметала и шалове, после изкачи самотен мраморното стълбище и се отправи пак към кулата на „Грифиндор“. През прозорците се виждаше как вали сняг, а в замъка бе тихо и спокойно.
            — Пссст!… Хари!
            По средата на коридора на третия етаж той се обърна и забеляза Фред и Джордж да надничат към него иззад една статуя на гърбава едноока вещица.
            — Какво правите? — изненада се Хари. — Защо не отивате в Хогсмийд?
            — Решихме първо и теб да зарадваме с нещо — каза Фред и намигна загадъчно. — Влез тук…
            Той кимна към една празна класна стая отляво на статуята. Хари последва близнаците вътре. Джордж затвори тихо вратата и се обърна сияещ към Хари:
            — Имаме един малко предварителен коледен подарък за теб — обяви той.
            С тържествен жест Фред измъкна нещо изпод мантията си и го сложи на един от чиновете. Беше голямо правоъгълно силно протрито парче пергамент без никакви надписи по него. Хари подозираше, че това е поредната шега на Фред и Джордж, и гледаше с недоумение.
            — Какъв е този пергамент?
            — Това е тайната на нашия успех, Хари — отвърна Джордж и нежно потупа пергамента.
            — Едва ни се откъсна от сърцето — добави Фред, — но снощи решихме, че ти имаш повече нужда от него, отколкото ние.
            — И без това вече знаем всичко наизуст — продължи Джордж. — Завещаваме ти го. Вече не ни трябва.
            — И за какво ми е това парче стар пергамент? — попита Хари.
            — Парче стар пергамент ли?! — възкликна Фред и затвори очи с такава гримаса, сякаш Хари му беше нанесъл смъртна обида. — Обясни му, Джордж.
            — Когато бяхме в първи курс, Хари… млади, безгрижни и невинни…
            Хари изсумтя. Съмняваше се Фред и Джордж някога да са били невинни.
            — …е, поне доста по-невинни, отколкото сме сега… си навлякохме веднъж гнева на Филч.
            — Взривихме в коридора една торова бомбичка и това кой знае защо го ядоса.
            — Той ни завлече в кабинета си и взе да ни заплашва с обичайното…
            — …наказание…
            — …изкормване…
            — …а ние не можехме да не забележим надписа на едно от чекмеджетата в неговата картотека, който гласеше Конфискувани и извънредно опасни.
            — Започвам вече да разбирам… — засмя се Хари.
            — Е, ти как би постъпил, а? — продължи Фред. — Джордж му отклони вниманието, като пусна още една бомбичка, аз дръпнах чекмеджето и грабнах… ей това нещо.
            — Не беше чак толкова голямо престъпление — поясни Джордж. — Не вярвахме Филч изобщо да е разбрал как да го използва. Вероятно е подозирал какво е и затова го е конфискувал.
            — А вие знаете ли как да го използвате?
            — О, разбира се! — самодоволно отговори Фред. — Това малко съкровище ни научи на повече неща от всичките учители в училището.
            — Умирам от любопитство — каза Хари, гледайки оръфания стар пергамент.
            — Нима? — каза Джордж.
            Той извади магическата си пръчка, докосна леко пергамента и изрече: „Тържествено се кълна, че ще върша пакости!“
            Внезапно тънки мастилени чертички плъзнаха като паяжина във всички посоки от точката, където се бе докоснала пръчката. Те се събираха, кръстосваха се и стигаха до всеки ъгъл от пергамента. После в горната му част се появиха думи с големи зелени завъртени букви, които обявяваха:

            Господата Лун, Опаш, Лап и Рог,
            Доставчици на помагала за пакостливи магьосници
            с гордост представят:
            ХИТРОУМНАТА КАРТА

            На картата се виждаха всички кътчета от замъка и парка наоколо. Но най-чудноватото нещо бяха малките мастилени точици, които се движеха по нея, а до всяка имаше име, изписано със съвсем ситен шрифт. Изумен, Хари се наведе над картата. Точицата в горния ляв ъгъл показваше, че професор Дъмбълдор крачи в своя кабинет. Според други точици котката на пазача, Госпожа Норис се подвизаваше на втория етаж, а Пийвс правеше лупинги из Трофейната зала. Хари обходи с поглед познатите коридори и забеляза още нещо.
            На картата бяха означени няколко тунела, през които Хари изобщо не бе минавал. Много от тях явно водеха…
            — Право в Хогсмийд — поясни Фред, като проследи с показалец един от тях. — Общо са седем. Филч знае за тези четири — посочи той, — но ние сме сигурни, че другите са известни само на нас. Не се занимавай с тунела зад огледалото на четвъртия етаж. Използвахме го миналата зима, но се срути и сега е напълно затворен. А пък този не е използван никога, вероятно защото Плашещата върба е израсла точно на входа му. Но ето този тук води право в подземието на „Меденото царство“. Използвали сме го стотици пъти. Както може би си забелязал, входът е точно пред тази стая, като се влезе през гърбицата на Еднооката вещица.
            — Ех, тези доставчици на помагала! — въздъхна Джордж и погали имената написани на картата. — Толкова много им дължим…
            — Какви благородни хора, работили неуморно да помогнат на новото поколение закононарушители! — тържествено изрече Фред.
            — Точно така — съгласи се Джордж, — но не забравяй да изтриеш всичко, след като си си послужил с картата.
            — …защото иначе всеки ще може да я разчете — предупреди Фред.
            — Достатъчно е да я докоснеш с магическата пръчка и да кажеш: „Пакост извършена!“ и всичко ще изчезне.
            — Хари — каза Фред, успешно имитирайки Пърси, — гледай да се държиш прилично.
            — Ще се видим в „Меденото царство“ — смигна му Джордж.
            Двамата близнаци напуснаха стаята, доволно ухилени.
            Хари продължи да гледа чудодейната карта. Видя как мъничката мастилена Госпожа Норис сви наляво и спря да подуши нещо на пода. Ако Филч наистина не знаеше всичко това… Хари можеше изобщо да не минава покрай дименторите…
            Но докато стоеше, обзет от вълнение, Хари си спомни какво бе чул веднъж господин Уизли да казва: „Никога не се доверявай на нещо, което мисли, ако не знаеш къде е скрит мозъкът му.“
            Явно картата бе един от ония опасни магически предмети, за които го бе предупреждавал Пърси… Помагала за пакостливи магьосници… Но нали — разсъждаваше Хари — я използваше само за да иде до Хогсмийд, не че щеше да открадне нещо или да нападне някого… И нали Фред и Джордж си бяха служили с нея години наред, без да се случи нищо страшно!
            Хари проследи с пръст тайния тунел до „Меденото царство“.
            После изведнъж, сякаш по заповед, нави картата, пъхна я под мантията си и забърза към вратата на класната стая. Открехна я на няколко сантиметра. Навън нямаше никого. Много предпазливо той се измъкна от стаята и се скри зад статуята на Еднооката вещица.
            Какво трябваше да направи сега? Отново извади картата и за своя изненада откри, че на нея се бе появила мъничка мастилена фигурка с надпис „Хари Потър“. Фигурката се намираше точно там, където стоеше той в момента, почти на средата на коридора на третия етаж. Хари се вгледа внимателно. Неговото малко изображение като че ли почука по статуята на вещицата с миниатюрната си магическа пръчка. Хари извади истинската си пръчка и чукна по статуята. Нищо не стана. Той пак погледна картата. Сега до фигурката му се беше появило мъничко балонче като в комикс и в него — думата „Дисендиум“.
            — „Дисендиум!“ — прошепна Хари, като почука пак по каменната вещица.
            Изведнъж гърбицата на статуята се отвори, колкото да пропусне сравнително слаба фигура. Хари бързо огледа коридора, прибра пак картата, вмъкна се в дупката с главата напред и се отблъсна надолу.
            След като се плъзга доста време по нещо като каменна пързалка, най-после стъпи на студена влажна земя. Изправи се и се огледа. Беше тъмно като в рог. Той вдигна магическата пръчка, прошепна „Лумос!“ и забеляза, че се намира в много нисък и тесен тунел под земята. Извади картата, докосна я с връхчето на пръчката си и промърмори: „Пакост извършена!“. Картата изведнъж изчезна. Той сгъна внимателно пергамента, прибра го под дрехата си и с разтуптяно сърце, колкото нетърпелив, толкова и изплашен, тръгна напред.
            Тунелът се виеше и криволичеше като в дупка на огромен заек. Хари крачеше бързо, препъваше се от време на време в неравния под и здраво държеше пръчката пред себе си.
            Пътят му се стори безкраен, но мисълта за „Меденото царство“ му даваше сили. След около час, както му се струваше, тунелът започна да се изкачва. Задъхан, Хари бързаше нагоре с разгорещено лице и замръзнали крака. Десетина минути по-късно стигна до долния край на поизтрита каменна стълба, която се губеше някъде нагоре пред очите му. Като внимаваше да не вдига никакъв шум, Хари започна да се изкачва. Сто стъпала… Двеста стъпала… Престана да ги брои и само се изкачваше, гледайки в краката, докато изневиделица главата му се удари в нещо твърдо.
            Приличаше на капак в под — като за скривалище. Хари спря да разтрие главата си и да се ослуша. Не долови никакви звуци отгоре. Съвсем бавно открехна капака и надникна през процепа.
            Беше стигнал до изба, пълна с дървени щайги и сандъци. Хари се провря през капака и го затвори отново, а той така се сля с прашния под, че бе невъзможно да се познае къде е. Бавно се прокрадна по дървена стълба, която водеше нагоре. Сега вече различи гласове, че дори и звъна на камбанка при отваряне и затваряне на врата.
            Докато се чудеше какво да прави, той изведнъж чу скърцане на врата съвсем близо до себе си — някой се канеше да слиза по стълбата.
            — И донеси още една кутия желирани плужеци, миличък, че те почти ги изядоха… — каза женски глас.
            Чифт крака заслизаха по стълбите. Хари отскочи зад една огромна щайга и изчака да се отдалечат стъпките. Чу как един мъж разместваше сандъци покрай отсрещната стена. Едва ли щеше да има друг такъв сгоден случай…
            Бързо и безшумно Хари се измъкна от скривалището си, изкачи се по стълбата и като се обърна назад, видя нечий огромен гръб и плешива глава, приведени над един сандък. Хари стигна до вратата в края на стълбата, вмъкна се през нея и се озова зад тезгяха на „Меденото царство“… Сниши се, изпълзя встрани и се изправи.
            Сладкарницата бе така претъпкана с ученици от „Хогуортс“, че никой не обърна внимание на Хари. Той се промъкна между тях, огледа се, и едва се сдържа да не се разсмее, като си представи изражението на прасешкото лице на Дъдли, ако можеше да види къде бе братовчед му в този момент.
            От пода до тавана бяха наредени неустоими сладки лакомства. Блокчета „Нуга халва“ със сметана, съблазнителни розови кубчета кокосов сладолед, карамелени бонбони, стотици различни видове шоколади в редички. Имаше и голяма делва с всякаквовкусови бобчета и още една с летящи лимонадени пчелички, същите онези газирани топчици, за които Рон бе разправял, че те вдигат във въздуха. Една от стените бе отделена само за сладкишите със специални ефекти: най-еластичните дъвки за балончета „Друбъл“ (те можеха да изпълнят цяла стая със синкави мехурчета, които не се пукаха с дни), зъбопочистващата ментова дъвка с форма на клечки за зъби, ситните черни пиперени топчета („Огнедишащи изненади за приятели!“), сладоледени мишлета („За смразяващ дъх!“), ментолов дропс във формата на жаби („Направо подскачат в стомаха!“), хрупкави дълги захарни пера и избухливи бонбонки.
            Хари си проправи път през тълпата шестокурсници и видя в най-отдалечения ъгъл на магазина табела „Необичайни вкусове“. Рон и Хърмаяни седяха точно под нея и опитваха от един поднос близалки с вкус на кръв. Хари се промъкна незабелязано зад тях.
            — Брррр, не, на Хари няма да му харесат, те са за вампири, предполагам — каза Хърмаяни.
            — Ами тези? — попита Рон и побутна към носа на Хърмаяни стъкленица с карамелизирани хлебарки.
            — Определено не! — бе отговорът на Хари.
            Рон едва не изпусна стъкленицата.
            — Хари! — изписка Хърмаяни. — Какво правиш тук? Как дойде…
            — Олеле! — успя само да каже Рон, силно впечатлен. — Кога се научи да се магипортираш?
            — Нищо подобно! — каза Хари. Той сниши глас, за да не го чуят шестокурсниците, и после им разказа всичко за Хитроумната карта.
            — А защо Фред и Джордж не са я дали на мен? — вбеси се Рон. — Нали съм им брат!
            — Но Хари няма да я задържи! — каза Хърмаяни, сякаш самата идея за обратното бе немислима. — Той ще я предаде на професор Макгонъгол, нали?
            — Изключено! — каза Хари.
            — Да не си луд! — подкрепи го Рон и се облещи срещу Хърмаяни. — Да предадеш нещо толкова ценно!
            — Ако я предам, ще трябва да кажа откъде я имам. Филч сигурно знае, че Фред и Джордж са му я задигнали.
            — Ами Сириус Блек? — почти изсъска Хърмаяни. — Може би и той използва някой от тунелите на тази карта, за да се промъкне в замъка. Учителите трябва да са наясно.
            — Не е възможно да се промъкне през такъв тунел — веднага възрази Хари. — На картата има седем тайни прохода, нали така? Фред и Джордж са убедени, че Филч вече знае за четири от тях. Колкото до другите три, единият се е срутил и е непроходим. На входа на другия е посадена Плашещата върба, така че и оттам не може да се мине. А онзи, през който току-що дойдох… ами… много е трудно да се намери входът към него там долу, в подземието… Та ако не знае, че го има…
            Хари се поколеба. Ами ако Блек знаеше за тунела? Рон обаче се изкашля многозначително и посочи едно съобщение, залепено от вътрешната страна на вратата на сладкарницата:

            ЗАПОВЕД НА МИНИСТЕРСТВОТО НА МАГИЯТА
            Напомняме на клиентите, че до второ нареждане дименторите ще патрулират по улиците на Хогсмийд всяка вечер след залез. Мярката е въведена за безопасност на жителите на Хогсмийд и ще бъде отменена едва след залавянето на Сириус Блек. Затова ви съветваме да приключвате с пазаруването преди свечеряване.
            Весела Коледа!

            — Виждаш ли? — тихо каза Рон. — Ще ми се да видя как Блек ще се опита да влезе в „Меденото царство“, докато селото гъмжи от диментори. Освен това, Хърмаяни, съдържателите на „Меденото царство“ биха чули всеки опит за проникване с взлом, защото живеят точно отгоре.
            — Да, но… но… — Хърмаяни сякаш се мъчеше да намери друг проблем. — Виж какво, Хари все пак не бива да идва в Хогсмийд, защото няма подписано разрешително. Ако някой го открие, ще си изпати здравата. А сега още не е и вечер… Ами ако Сириус Блек дойде точно днес? Ей сега?
            — Трудничко ще му е да забележи Хари точно тук — каза Рон и кимна към прозорците, замрежени от гъстите летящи снежинки. — Хайде, хайде, Хърмаяни, Коледа е и Хари заслужава да си отдъхне.
            Хърмаяни прехапа устни с много разтревожен вид.
            — Ще ме издадеш ли? — попита я Хари засмян.
            — О, разбира се, че не… Но честно казано, Хари…
            — Видя ли как летят лимонадените пчелички, Хари? — попита Рон, като го сграбчи за ръка и го поведе към делвата. — Ами желираните плужеци? Ами… киселинните дражета? Фред ми беше дал едно такова още като бях на седем години и то ми прогори дупка в езика. Спомням си как мама го натупа хубавичко с метлата си. — Рон се загледа умислено в киселинните дражета. — Предполагам, че и Фред би хапнал от карамелизираните хлебарки, ако му кажа че са фъстъци.
            Рон и Хърмаяни платиха всичките си сладкиши и тримата излязоха от Меденото царство в снежната буря навън.
            Хогсмийд приличаше на коледна картичка — къщурките със сламени покриви и магазинчетата бяха сгушени в пухкав сняг, на вратите им висяха коледни венци, а дърветата бяха окичени с гирлянди от вълшебни свещички.
            Хари потрепера, защото за разлика от двамата си приятели, той не носеше наметало. Тръгнаха по улицата с наведени срещу вятъра глави, а Рон и Хърмаяни трябваше да крещят през шаловете си:
            — Това е пощата…
            — Ей там е Магазинчето за шегички на Зонко…
            — Можем да отидем и до Къщата на крясъците…
            — Вижте какво — каза Рон с тракащи зъби, — да идем в „Трите метли“ за по един бирен шейк.
            Хари бе очарован от идеята. Вятърът бе свиреп и ръцете му премръзнаха. Тримата прекосиха улицата и след няколко минути влязоха в малка кръчма.
            Вътре бе топло, задушно и пълно с народ. Една красива жена с хубава фигура сервираше на шумна група магьосници на бара.
            — Това е мадам Розмерта — каза Рон. — Аз ще ви донеса питиетата — добави той и леко се изчерви.
            Хари и Хърмаяни се насочиха към отдалечения край на помещението, където се виждаше свободна масичка между прозореца и красивата коледна елха, изправена до камината. Рон се върна след пет минути с три димящи халби горещ бирен шейк.
            — Весела Коледа! — поздрави ги той радостно, вдигайки чаша.
            Хари отпи дълга глътка. Това бе най-превъзходната напитка, която бе вкусвал някога, и като че ли го загря целия отвътре.
            Внезапен полъх на вятъра разроши косата му. Вратата на „Трите метли“ се отвори отново. Хари погледна натам над очилата си и се задави.
            Професор Макгонъгол и професор Флитуик влизаха в заведението сред вихър от снежинки, следвани по петите от Хагрид, който бе унесен в разговор с представителен мъж с яркозелен цилиндър и мантия на тънки райета. Това бе самият министър на магията Корнелиус Фъдж.
            В следващата секунда Рон и Хърмаяни едновременно сложиха длани върху главата на Хари и го натиснаха, за да се пъхне под масата. Окапан с бирен шейк, клекнал на скрито, Хари стискаше празната халба и гледаше как краката на учителите и министъра се приближават към бара, спират, после се обръщат и тръгват право към него.
            Някъде над главата му Хърмаяни прошепна:
            — „Мобилиарбус!“
            Коледната елха се вдигна с няколко сантиметра над земята, премествайки се встрани и меко кацна точно пред масата им, скривайки ги от погледите на другите. През гъстите долни клони Хари видя как край съседната маса краката на четири стола се отместват назад, после чу как учителите и министърът сядат с пъшкане и въздишки.
            След малко видя друг чифт крака в обувки с искрящи тюркоазени токове и чу женски глас:
            — Малката розова вода беше за…
            — За мен — каза професор Макгонъгол.
            — Четири големи греяни медовини…
            — Дай ги тук, Розмерта — каза Хагрид.
            — Черешов сироп и сода с лед и чадърче…
            — Ммм — каза професор Флитуик и примлясна.
            — За вас остава ром от касис, господин министър.
            — Благодаря, Розмерта, миличка! — чу се гласът на Фъдж. — Радвам се да те видя отново, наистина, пийни и ти едно. Ела, седни при нас…
            — О, много ви благодаря, господин министър!
            Хари проследи как лъскавите токчета се отдалечиха и пак се върнаха. Сърцето му сякаш се бе качило в гърлото. Как не се сети, че и за учителите това бяха последните почивни дни преди края на срока! И колко ли дълго ще седят тук? А и му трябваше време да се промъкне най-напред до „Меденото царство“, за да успее да се прибере в училището до вечерта… Кракът на Хърмаяни нервно потропваше до него.
            — Е, какво ви води в този край на гората, господин министър? — чу се гласът на мадам Розмерта.
            Хари видя как тялото на Фъдж се завъртя в стола — вероятно той се оглеждаше да не го подслушват. Чак тогава заговори с тих глас:
            — Какво друго, мила, освен Сириус Блек? Не се съмнявам, че си чула какво стана в училището в Деня на Вси светии.
            — Дочух някаква мълва — призна мадам Розмерта.
            — Успя ли да разгласиш из цялата кръчма, Хагрид? — сърдито попита професор Макгонъгол.
            — Мислите ли, че Блек все още се върти наоколо? — прошепна мадам Розмерта.
            — Сигурен съм — отсече Фъдж.
            — Знаете ли, че дименторите на два пъти претърсваха заведението ми? — каза мадам Розмерта с леко огорчение в гласа. — Подплашиха всичките ми клиенти… Зле се отрази това на бизнеса ми.
            — Розмерта, миличка, и на мен са ми толкова противни, колкото и на теб — каза Фъдж с известно неудобство. — Необходими са предпазни мерки за съжаление, това е… току-що срещнах няколко от тях. Беснеят срещу Дъмбълдор, че не иска да ги пусне да припарят до замъка.
            — Има право — намеси се остро професор Макгонъгол. — Как да преподаваме с такива ужасни създания по петите ни?
            — Да, да… — намеси се с тъничък глас дребничкият професор Флитуик, чиито крака не стигаха до пода.
            — Така или иначе — замисли се Фъдж, — те са тук, за да пазят всички ни от нещо много по-лошо… Знаем на какво е способен Блек.
            — Вижте какво, аз все още не мога да повярвам — сериозно каза мадам Розмерта. — От всички онези, които преминаха на страната на Тъмните сили, най-малко бих очаквала това от Сириус Блек. Та аз го помня още като беше момче в „Хогуортс“! Ако тогава ми бяхте казали какъв ще стане, бих ви отговорила, че сте попрекалили с медовината.
            — Много неща не знаеш, Розмерта — хладно отвърна Фъдж. — най-голямото му злодеяние не е известно на обществеността.
            — Злодеяние ли? — попита мадам Розмерта с нескрито любопитство. — Че какво по-лошо от убийството на всички ония клети хора?
            — Има и по-лошо — отвърна Фъдж.
            — Не мога да повярвам. Какво ли може да е то?
            — Нали каза, че си го спомняш още от „Хогуортс“, Розмерта — намеси се с тих глас професор Макгонъгол. — А помниш ли кой беше най-добрият му приятел?
            — Естествено — изсмя се леко мадам Розмерта. — Където единият, там и другият, нали така беше? А колко пъти са идвали тук… охооо… и все ме разсмиваха. Вечният дует — Сириус Блек и Джеймс Потър!
            Хари изпусна халбата си, която шумно издрънча. Рон го срита.
            — Точно така — потвърди професор Макгонъгол. — Блек и Потър. Главатарите на малката им банда. И двамата много будни момчета, разбира се, дори изключително умни… Но едва ли някога сме имали такава двойка размирници…
            — Мен ако питате — намеси се Хагрид, като се смееше, — Фред и Джордж Уизли не им отстъпват.
            — Човек можеше да ги помисли за братя… Блек и Потър! — обади се професор Флитуик. — Неразделни бяха.
            — Така беше — потвърди Фъдж. — Потър вярваше на Блек повече, отколкото на когото и да е било другиго от приятелите си. Отношенията им не се промениха и като завършиха училище. Блек кумуваше на Потър на сватбата му с Лили, после го избраха за кръстник на Хари. Хари не знае това, разбира се. Можете да си представите колко би се измъчвал, ако разбере.
            — Защото Блек се оказа съюзник на Вие-знаете-кой ли? — вече шепнеше мадам Розмерта.
            — Още по-лошо, мила моя… — Фъдж сниши глас и продължи да говори като че с корема си. — На малцина е известно следното — семейство Потър бяха осведомени, че Вие-знаете-кой е по петите им. Дъмбълдор, който неуморно действаше срещу Вие-знаете-кой, разполагаше с неколцина способни шпиони. Един от тях му бе пошушнал това и той веднага предупреди Джеймс и Лили. Посъветва ги да се скрият някъде. Да, но беше много трудно да се скриеш от Вие-знаете-кой. Дъмбълдор им препоръча да използват заклинанието „Фиделиус“.
            — Как действа то? — попита мадам Розмерта, затаила дъх от любопитство.
            Професор Флитуик се покашля.
            — Това е много сложна магия — започна той с пискливия си глас, — която се състои в заклинателно скриване на някаква тайна в една-единствена жива душа. Информацията се скрива у някого, когото предварително сте избрали, и той става вашият Пазител на тайната. Оттам нататък тя изобщо не може да бъде открита, освен, ако разбира се, избранникът сам не реши да я издаде. Докато Пазителят на тайната си държи устата затворена, Вие-знаете-кой може да претърсва цялото село, където Джеймс и Лили да се крият с години, и никога да не ги намери, дори да наднича през прозореца в стаята им.
            — Значи Блек е бил Пазителя на тайната на двамата Потър? — попита шепнешком мадам Розмерта.
            — Както можете да предполагате — обясни професор Макгонъгол, — Джеймс Потър увери Дъмбъллдор, че приятелят му по-скоро би умрял, отколкото да издаде къде се намират, както и че самият Блек се канел да минава в нелегалност… Но въпреки всичко Дъмбълдор си остана някак тревожен. Спомням си, че предложи той самият да стане Пазителя на тайната на двамата Потър.
            — Той е подозирал Блек? — ахна мадам Розмерта.
            — Беше сигурен, че някой близък на семейство Потър постоянно осведомява Вие-знаете-кой за тяхното движение — мрачно продължи професор Макгонъгол. — Дори известно време подозираше, че някой от нас е станал предател и редовно донася на Вие-знаете-кой.
            — Самият Джеймс Потър ли настояваше да се довери на Блек?
            — Именно — потвърди тежко Фъдж. — И по-малко от седмица след заклинанието „Фиделиус“…
            — Блек ги е предал? — досети се мадам Розмерта.
            — Точно така. На Блек явно му е омръзнало да играе ролята на двоен агент и бил готов да обяви открито, че поддържа Вие-знаете-кого, като вероятно е планирал да го направи точно, когато умират двамата Потър. Но както е известно на всички ни, самият Вие-знаете-кой се провалил пред силата на малкия Хари Потър. Тогава, загубил моща си, останал почти без сили, той побягнал. Така Блек изпаднал в крайно неизгодно положение — господарят му се провалил точно в момента, когато той разкрил истинската си същност на предател. На Блек не му оставало друго, освен да се спасява с бягство…
            — Мръсен подъл изменник! — провикна се Хагрид така силно, че хората притихнаха.
            — Шшшшт! — сгълча го професор Макгонъгол.
            — Аз го видях, бе! — ръмжеше Хагрид. — Сигурно съм бил последният, дето го е мернал преди да утрепе сичките ония хорица! Че нали аз спасих Хари от къщата на Лили и Джеймс, като ги убиха! Измъкнах го изпод развалините, клетото мъниче с ей такваз грамадна рана на челото, без майка и бащица… И кой мислите се появява — Сириус Блек, яхнал оня летящ мотоциклет, дето си го караше. Ама как да се сетя защо е дошъл? От’де да знам, че бил Пазителя на тайната на Лили и Джеймс? Рекох си, че е чул за нападението на Вие-знаете-кой и е пристигнал да види к’во може да се направи. Беше бял като платно и трепереше като лист. И к’во мислите, че сторих аз? ЗАПОЧНАХ ДА УТЕШАВАМ ТОЗИ ПРЕДАТЕЛ И УБИЕЦ! — изкрещя вече Хагрид.
            — Хагрид, моля те! — каза му професор Макгонъгол. — Говори по-тихо.
            — Можех ли да знам, че е разстроен не от смъртта на Лили и Джеймс, а заради Вие-знаете-кой? После ми разправя: „Дай Хари на мен, Хагрид, аз съм му кръстник, ще се грижа за него!“ Виж го ти! Ама аз нали имах заповед от Дъмбълдор, та му викам на Блек — не, Дъмбълдор каза, че Хари трябва да иде при леля си и вуйчо си. Блек продължи да настоява, ама накрая се отказа. Рече ми да ’зема мотоциклета му да закарам Хари дотам. „Няма повече да ми трябва“ — вика. Ама и аз да не се сетя, че е имало нещо гнило. Той си обичаше мотоциклета, защо да ми го дава, а? Как тъй нямало да му трябва вече? А работата си била от ясна по-ясна. Дъмбълдор го знаел като Пазителя на тайната на семейство Потър. Блек е разбрал, че още същата нощ трябва да си спасява кожата, ’щото Министерството на магията е щяло да го погне само след няколко часа. Ами ако му бях дал Хари? Бас държа, че е щял да го бутне в морето по средата на пътя. Сина на най-добрия си приятел! Тъй е то — кат’ премине един магьосник към Тъмната страна, вече за нищо и за никого не го е грижа…
            Думите на Хагрид бяха последвани от продължително мълчание. Първа проговори мадам Розмерта с известно задоволство:
            — Само че не успя да избяга, нали? Министерството на магията го залови още на следващия ден!
            — Уви! Не успяхме — поправи я с горчивина Фъдж. — Не го заловихме ние. Заслугата е на оня дребничкия Питър Петигрю, другия приятел на семейство Потър. Обезумял от скръб, без съмнение и знаейки, че Блек е бил Пазителя на тайната на Джеймс и Лили, той сам го подгонил.
            — Петигрю… Онова дебело ниско момченце, което все ходеше по петите им в „Хогуортс“? — попита мадам Розмерта.
            — Той направо се прекланяше пред Блек и Потър — каза професор Макгонъгол, — макар че изобщо не беше от тяхната категория по способности. Често бях доста остра с него. Не можете да си представите колко… колко съжалявам сега за това… — Гласът й прозвуча така, сякаш внезапно я бе хванало хрема.
            — Недей, Минерва — опита се да я успокои Фъдж. — Петигрю умря като герой. Според мъгъли очевидци — впоследствие ние го заличихме от паметта им, разбира се — Петигрю хванал натясно Блек и му казал, ридаейки: „Как можа, Сириус! Лили и Джеймс!“ И посегнал към магическата си пръчка. Ала Блек, естествено, бил по-бърз и взривил Петигрю на парченца…
            Професор Макгонъгол си издуха носа и заговори по-дрезгаво:
            — Такова глупаво… наивно момче… Беше безнадеждно непохватен в дуелирането… Защо не е оставил на министерството…
            — Кълна се, че ако бях сварил да спипам Блек преди оня малкия Петигрю, нямаше изобщо да си играя с пръчици… ами ей така… къс по къс щях да го… — настървяваше се Хагрид.
            — Изобщо не можеше да си представите какво всъщност ставаше, Хагрид — остро го прекъсна Фъдж. — Единствено специално обученият Вълшебнически отряд за бързо реагиране от Силите за спазване на магическите закони можеше да се справи с Блек, след като най-сетне беше притиснат в ъгъла. По онова време като помощник-министър в Отдела за магически бедствия аз бях един от първите, озовали се на местопроизшествието, след като Блек уби цялото онова множество хора. Никога… никога няма да го забравя! Още го сънувам понякога. Един огромен кратер по средата на улицата, толкова дълбок, че се бе пропукала дори подземната канализация. Навсякъде разпръснати тела… Мъгълите пищят… А Блек стои там и се смее над останките на Петигрю в краката си — окървавената му мантия и няколко… парченца.
            Фъдж изведнъж млъкна. Чу се как пет души издухаха носовете си.
            — Е, сега вече знаеш, Розмерта — дрезгаво продължи Фъдж. — Блек бе отведен от двайсет членове на Патрула за охрана на магическия ред, а Петигрю получи Ордена на Мерлин първа степен, което според мен бе поне една малка утеха за майка му. Оттогава Блек е затворен в Азкабан.
            Мадам Розмерта въздъхна дълбоко.
            — Вярно ли е, че е полудял?
            — Бих желал да мога да го потвърдя — бавно отвърна Фъдж. — Сигурен съм, че поражението на господаря му го е разстроило за известно време. Убийството на Петигрю и на толкова много мъгъли е отчаяна постъпка на някой, който е изпаднал в безизходица… Това беше… безсмислена жестокост. Но при последната си инспекция в Азкабан пак видях Блек. Знаете ли, повечето затворници там просто седят и си мърморят нещо в мрака, просто са обезумели… Но бях шокиран колко нормален изглеждаше Блек. Разговаряше съвсем разумно с мен. Беше много изнервящо. Създаваше впечатление, че е просто отегчен… Най-хладнокръвно ме попита дали съм приключил с четенето на вестника си, че го сърбели ръцете да решава кръстословици. Да, наистина останах изненадан, че дименторите почти не са му повлияли… При това той бе един от най-строго охраняваните затворници там, както знаете. Пред вратата му денонощно имаше диментори.
            — Но с каква цел е избягал според вас? — попита пак мадам Розмерта. — Само да не кажете, министре, че сега пак се опитва да се присъедини към Вие-знаете-кого?
            — Бих казал, че това е… крайната му цел — малко неопределено отвърна Фъдж. — Но ние се надяваме да заловим Блек, преди да успее. По мое мнение, докато е сам и без приятели, Вие-знаете-кой е безсилен, ала допуснем ли да го намери най-верният му слуга… Тръпки ме побиват само при мисълта колко бързо би надигнал глава…
            Чу се леко дрънване на чаши в дърво. Някои явно си бяха изпили вече питиетата.
            — Корнелиус, щом сте поканен на вечеря с директора, време е да поемаме обратно към замъка — подсети го професор Макгонъгол.
            Един по един няколкото чифта крака пред погледа на Хари поеха отново теглото на притежателите си, люшнаха се полите на четири мантии, а лъскавите токчета на мадам Розмерта се скриха зад бара. Вратата на „Трите метли“ пак се отвори, пропусна отново малко от снежната вихрушка отвън и учителите изчезнаха.
            — Хари?
            Рон и Хърмаяни надникнаха под масата. И двамата го гледаха облещени, загубили ума и дума.


            ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
            СВЕТКАВИЦАТА

            Хари дори не разбра как успя да стигне до избата на „Меденото царство“ и оттам през тунела да се прибере обратно в замъка. Едно бе сигурно — обратният път трая несравнимо по-кратко, а и той почти не усещаше какво прави, защото главата му още бе размътена от разговора, който току-що бе чул.
            Защо никой досега не беше му казал? Нито Дъмбълдор, нито Хагрид, нито господин Уизли, нито Корнелиус Фъдж… Защо никой дори не беше споменал факта, че родителите на Хари бяха умрели, защото най-добрият им приятел ги бе предал?
            През цялата вечер Рон и Хърмаяни наблюдаваха Хари с голямо безпокойство, но не смееха да разговарят, защото Пърси седеше близо до тях. Като се качиха горе, установиха, че Фред и Джордж бяха взривили поне половин дузина торови бомбички в изблик на радост, че срокът е свършил. Хари искаше да избегне въпроса на близнаците дали е стигнал до Хогсмийд и тихомълком се прибра в празната още спалня, където се насочи право към нощното си шкафче. Там той избута настрани учебниците и веднага намери каквото търсеше — албума с кожена подвързия, който Хагрид му бе подарил преди две години, пълен с магически снимки на баща му и майка му. Седна на кревата си, спусна завесите и заобръща страница след страница, търсейки…
            Спря на снимката от сватбата на родителите си. Ето го баща му — той му махаше сияещ, с щръкнала на всички посоки непокорна черна коса, която Хари бе наследил. Ето я и майка му, грейнала от щастие, хванала за ръка баща му. А ето и… това трябва да е той. Техният кум… Хари никога досега не си бе задавал въпроса кой е той.
            Ако не знаеше, че става дума за един и същи човек, нямаше да познае Блек на старата фотография. Лицето му не бе хлътнало и восъчнобледо, а красиво и широко засмяно. Дали вече е бил на страната на Волдемор, когато е била направена снимката? Дали е кроял вече смъртта на двамата до себе си? Давал ли си е сметка, че го чакат дванайсет години в Азкабан — дванайсет години, които щяха да го променят до неузнаваемост?
            „Само че дименторите нямат влияние върху него — размишляваше Хари, докато гледаше красивото усмихнато лице. — Той не чува писъците на моята майка, когато се приближи някой от тях…“
            Хари затвори албума, пресегна се и го напъха в шкафчето, свали наметалото и очилата и се мушна в леглото, като остави завесите спуснати — да не го вижда никой.
            Вратата на спалнята се отвори.
            — Хари? — повика го Рон колебливо.
            Но Хари не отговори, правейки се на заспал. Изчака Рон да излезе, обърна се по гръб и остана така с широко отворени очи.
            Непозната досега омраза плъзна по тялото му като отрова. Блек му се смееше през мрака, сякаш някой бе залепил върху очите му снимката от албума. Като на филм, прожектиран пред него виждаше как Сириус Блек взривява на хиляди късчета Питър Петигрю, който много приличаше на Невил Лонгботъм. Макар да не знаеше как точно звучи гласа на Блек, чуваше трескав гърлен шепот: „Готово, господарю… Семейство Потър ме обявиха за свой Пазител на тайната…“ След това се разнесе друг смях, който пронизително се смееше — това бе същият смях, който звучеше в главата на Хари, щом се приближаха дименторите…
                                                                  * * *
            — Хари, изглеждаш… ужасно!
            Хари бе заспал едва на зазоряване. Като се събуди, в спалнята вече нямаше никого, той се облече и слезе по спираловидната стълба до общата стая, където бяха само Рон, който ядеше ментолови жаби и се гладеше по корема, и Хърмаяни, която бе разпростряла домашното си върху три маси.
            — Къде са другите? — попита Хари.
            — Заминаха! Нали е първият ден от ваканцията, забрави ли? — отвърна Рон и се вгледа изпитателно в Хари. — Наближава време за обяд, тъкмо щях да идвам да те будя.
            Хари се отпусна в едно кресло до камината. През прозореца видя, че продължава да вали сняг. Крукшанкс се бе изпънал пред огъня като дебело рижаво килимче.
            — Наистина не изглеждаш добре, знаеш ли? — обади се Хърмаяни и тревожно се взря в лицето му.
            — Нищо ми няма — отвърна Хари.
            — Виж какво — поде Хърмаяни, като размени поглед с Рон, — сигурно си много разстроен от онова, което чухме вчера. Работата е там, че не бива да вършиш глупости.
            — Какви глупости? — попита Хари.
            На Хари му стана ясно, че двамата са се уговорили за този разговор, докато той бе спал. Не им каза нищо.
            — Нали няма да го правиш, Хари? — настоя Хърмаяни.
            — Защото Блек не заслужава да умреш — присъедини се Рон.
            Хари ги погледна. Те май нищо не разбираха.
            — Случайно да знаете какво виждам и чувам всеки път, когато към мен се приближи диментор? — Рон и Хърмаяни поклатиха отрицателно глави, но бяха нащрек. — Чувам как мама пищи и умолява Волдемор. Бихте ли могли да забравите току-така писъците на майка си от минутите, преди да я убият? И ако откриете, че някой, когото тя е мислила за приятел, я е предал и е изпратил Волдемор по следите й…
            — Нищо не можеш да направиш! — каза Хърмаяни, видимо съкрушена. — Дименторите ще заловят Блек и ще го върнат в Азкабан… и така му се пада!
            — Нали чухте какво каза Фъдж. Престоят в Азкабан не се отразява на Блек така, както на другите. За него това не е такова наказание, каквото е за другите.
            — Е, и какво искаш да кажеш? — попита Рон, много напрегнат. — Да не смяташ ти да… убиеш Блек или какво?
            — Не говори глупости! — стресна се Хърмаяни. — Хари не е тръгнал да убива никого, нали, Хари?
            Хари пак не отговори. Не можеше да определи как точно иска да постъпи. Ясно му беше само едно — че не може да се примири да бездейства, докато Блек е на свобода.
            — Малфой знае всичко — изведнъж обяви той. — Помните ли какво ми каза в часа по отвари? „Ако бях аз, щях да искам отмъщение. Сам щях да го заловя.“
            — Значи ще слушаш съветите на Малфой, а не нашите, така ли? — разгневи се Рон. — Слушай… знаеш ли какво получила майката на Петигрю, след като Блек се разправил с него? Татко ми е разказвал — Орден на Мерлин първа степен и пръста на Петигрю в кутийка. Това било най-голямото късче от него, което успели да открият. Блек е луд, Хари, и е много опасен…
            — Бащата на Малфой сигурно му е казал — продължи Хари, без да обръща внимание на Рон. — Той е бил сред най-приближените на Волдемор…
            — Казвай Вие-знаете-кой, чуваш ли! — ядосано го прекъсна Рон.
            — …в такъв случай семейството на Малфой е знаело, че Блек работи за Волдемор…
            — …и Драко най-много от всичко ще се радва да те види разкъсан на малки парченца — като Петигрю! Разбери, че Малфой просто се надява да си си намерил смъртта, преди да му се наложи да излезе срещу теб на куидичен мач — убеждаваше го Рон.
            — Хари, моля те — поде пак Хърмаяни с плувнали в сълзи очи, — моля те, бъди разумен! Блек е сторил нещо ужасно, наистина ужасно нещо, но н-недей поне ти се излага на опасност, защото Блек това и чака… О, Хари, ти сам ще му се навреш в ръцете, ако тръгнеш да го търсиш! Майка ти и баща ти не биха искали да ти се случи нещо лошо, нали? Те не биха искали да тръгнеш да гониш Блек!
            — Никога не ще узная какво са искали те, защото благодарение на Блек никога не съм разговарял с тях — мрачно отвърна Хари.
            Настъпи тишина, в която Крукшанкс доволно се протегна и размърда нокти. Джобът на Рон потрепери.
            — Вижте какво — обади се Рон, очевидно опитвайки се да смени темата, — нали е ваканция! Наближава Коледа! Хайде… хайде да идем да видим какво прави Хагрид. Не сме му гостували цяла вечност!
            — Не! — веднага се възпротиви Хърмаяни. — Хари не бива да излиза от замъка, Рон…
            — Добре, хайде да вървим — съгласи се Хари и се понадигна, — тъкмо ще го питам защо никога не е споменавал за Блек, когато ми разказваше за моите родители!
            Рон обаче съвсем не бе очаквал да продължат разговорите за Блек.
            — Или да изиграем една партия шах, а? — побърза да предложи той нещо друго. — Може и на наплюващи топчета. Пърси е оставил тук един комплект.
            — Не, по-добре да отидем на гости на Хагрид — твърдо настоя Хари.
            И така, те си взеха наметалата от спалните, преминаха през портрета („Станете и се бийте, голобради пъзльовци!“), прекосиха опустелия замък и излязоха през дъбовата врата.
            Бавно си проправяха път през поляните, оставяйки след себе си пъртина в искрящия пръхкав сняг, а чорапите и краищата на наметалата им подгизнаха и замръзнаха. Забранената гора бе като омагьосана — всяко дърво бе посребрено, а къщурката на Хагрид приличаше на сладкиш с глазура.
            Рон почука, но никой не отговори.
            — Да не е излязъл, а? — каза Хърмаяни, която трепереше под наметалото.
            Рон опря ухо до вратата.
            — Чува се странен шум — каза той. — Я послушайте… Фанг ли прави така?
            Хари и Хърмаяни също долепиха уши до стената. Отвътре идваха откъслечни ниски гърлени стенания.
            — Най-добре да доведем някого, а? — нервно предложи Рон.
            — Хагрид! — извика Хари и задумка по вратата. — Хагрид, там ли си?
            Чуха се тежки стъпки и вратата се отвори със скърцане. На прага застана Хагрид със зачервени и подути очи, от които капеха едри сълзи направо върху кожения му елек.
            — Добре де, чух! — изръмжа той и се хвърли на врата на Хари.
            И тъй като Хагрид беше поне два пъти по-едър от обикновените хора, това не бе шега работа. Хари едва не падна под тежестта му, но Рон и Хърмаяни му се притекоха на помощ, като подхванаха великана под мишници от двете страни и го вдигнаха, а Хари им помогна да го въведат вътре. Хагрид се остави да го настанят на един стол и захлупи глава върху масата, като ридаеше неудържимо. Лицето му бе лъснало от сълзи, които се стичаха по сплъстената му брада.
            — Хагрид, какво има? — попита изумена Хърмаяни.
            Хари забеляза на масата отворено писмо — изглеждаше като официално съобщение.
            — Какво е това?
            Хагрид се разрида още по-неудържимо и побутна писмото към Хари, който го взе и зачете на глас:

            Уважаеми господин Хагрид,
            Във връзка с разследването на случая с нападението на хипогриф върху ученик приехме уверенията на професор Дъмбълдор, че не носите отговорност за печалния инцидент.

            — Е, ами че това е чудесно, нали, Хагрид? — каза Рон и потупа Хагрид по рамото.
            Но Хагрид продължаваше да хлипа и с едрата си лапа направи знак на Хари да продължи да чете.

            Не можем обаче да не отбележим, че сме сериозно разтревожени от поведението на споменатия хипогриф. Затова решихме да дадем ход на официалното оплакване на господин Луциус Малфой, в резултат на което въпросът ще бъде отнесен до Комисията за унищожаване на опасни създания. Заседанието на комисията ще се състои на 20 април. Призоваваме ви да се явите с хипогрифа в канцеларията на комисията в Лондон на споменатата дата. Дотогава хипогрифът трябва да бъде вързан и държан в изолация.
            С поздрав…

            Следваше списък на училищните настоятели.
            — Ооо…! — само възкликна Рон. — Но ти нали спомена, че Бъкбийк не е злонрав хипогриф, Хагрид! Обзалагам се, че ще го оправдаят…
            — Ама ти изобщо не знаеш к’ви чудовища са в таз комисия! — изхълца Хагрид и изтри очи с ръкава си. — Не понасят интересните същества!
            Неочакван звук от ъгъла на стаята накара Хари, Рон и Хърмаяни да се обърнат като ужилени. Хипогрифът Бъкбийк лежеше в ъгъла и дъвчеше нещо, от което капеше кръв по целия под.
            — Как да го оставя вързан навън в снега! — давеше се от сълзите си Хагрид. — Сам-самичък! И то на Коледа!
            Тримата приятели се спогледаха. Те никога не бяха споделяли виждането на Хагрид за онова, което той наричаше „интересни същества“, а другите хора определяха като „ужасяващи чудовища“. От друга страна обаче, Бъкбийк изглеждаше безобиден. Според представите на Хагрид той дори бе много симпатичен.
            — Ще трябва да си подготвиш силна и добра защита — каза Хърмаяни, като седна и сложи ръка върху едрата китка на великана. — Сигурна съм, че можеш да докажеш, че Бъкбийк не е опасен.
            — К’ъв смисъл има! — подсмърчаше Хагрид. — Ония дяволи от комисията са всичките в джоба на Луциус Малфой! Страх ги е от него! А загубя ли делото, Бъкбийк…
            Хагрид бързо прокара пръст покрай врата си, изстена с цяло гърло, политна напред и захлупи глава върху ръцете си.
            — Ами Дъмбълдор, Хагрид? — подсети го Хари.
            — Той вече направи к’вото можа за мен — стенеше Хагрид. — Малко ли неща са му на главата? Кое по-напред — дименторите ли да държи настрана от замъка, за Сириус Блек ли да мисли, дето се промъква наоколо…
            Рон и Хърмаяни стрелнаха с поглед Хари, сякаш очакваха, че той ще започне да упреква Хагрид, задето не му е казал истината за Блек. Ала Хари не можеше да го направи точно в този момент, когато Хагрид бе така нещастен и уплашен.
            — Виж какво, Хагрид — каза му той, — не се предавай. Хърмаяни е права, имаш нужда от добра защита. А нас можеш да извикаш за свидетели…
            — Аз пък съм чела за един случай, когато пак така се опитали да осъдят хипогриф, но той се отървал — каза Хърмаяни. — Ще проверя отново какво точно се беше случило.
            Хагрид изстена още по-шумно. Хари и Хърмаяни потърсиха с поглед помощ от Рон.
            — Ъъъ… Да направя ли по чаша чай? — попита Рон.
            Хари го погледна учудено.
            — Точно това прави мама, когато някой е разстроен — измърмори Рон, вдигайки рамене.
            Най-сетне, след още много уверения, че ще му помагат и с една димяща чаша чай пред себе си, Хагрид издуха носа си в кърпа с размерите на покривка за маса и каза:
            — Ами че прави сте. Откъде накъде ще им се дам! Я да се взема в ръце…
            Хрътката Фанг плахо се приближи изпод масата и положи глава върху коляното на Хагрид.
            — Направо не съм на себе си тия дни — заговори Хагрид, галейки Фанг с едната си ръка и бършейки лице с другата. — Притеснявам се за Бъкбийк, а и никой не ми харесва часовете.
            — Ние ги харесваме! — тутакси излъга Хърмаяни.
            — Дааа, страхотни са — каза Рон и скришом кръстоса пръсти под масата. — Амиии… как са пихтиестите червеи?
            — Мъртви са — мрачно каза Хагрид. — От прекалено много марули.
            — О, не! — изпъшка Рон и устната му затрепери.
            — Пък тия диментори направо ми бъркат в здравето — продължи Хагрид, като потръпна от отвращение. — Все трябва да минавам покрай тях, кат’ отивам да си пийна нещо в „Трите метли“. Кат’ че ли съм пак в Азкабан…
            Той се умълча, преглъщайки чая. Тримата приятели го гледаха със затаен дъх. Никога не бяха чували Хагрид да споменава за краткия си престой в Азкабан. След малко Хърмаяни се осмели да попита:
            — Много ли е страшно там, Хагрид?
            — Нямате си и представа — тихо прошепна Хагрид. — Не сте и сънували такова място. Мислех си, че ще превъртя там… Постоянно си припомнях все страшни неща… Онзи ужасен ден, когато ме изхвърлиха от „Хогуортс“… Деня, в който тате умря… Деня, когато трябваше да се разделя с Норбърт…
            Очите му се наляха със сълзи. Норбърт бе малкото змейче, което Хагрид веднъж бе спечелил на карти.
            — След известно време направо губиш представа кой си. И не виждаш смисъл да живееш. ’Зех да си мечтая направо да умра в съня си… Та като ме пуснаха, все едно, че пак се родих, всичко пак ми просветна. Това бе най-хубавото нещо на света! И представете си, дименторите дори не искаха да ме пуснат.
            — Но ти беше невинен! — каза Хърмаяни.
            Хагрид изсумтя.
            — Да не мислите, че ги е грижа? Не те и питат. Стига да имат няколкостотин човешки същества, затворени при тях, за да изсмукват всичката им радост, не им пука кой е виновен и кой не е.
            Хагрид замълча за малко, загледан в чая си. После тихо каза:
            — Мислех си дали да не пусна Бъкбийк… Да го накарам да отлети. Ама как да обясниш на един хипогриф, че трябва да се крие… Пък и… страх ме е да вървя срещу закона… — Той вдигна поглед към тях и по лицето му отново се застичаха сълзи. — Не ща да ме върнат пак в Азкабан.
                                                                        * * *
            Посещението при Хагрид, макар че не беше никак весело, имаше ефекта, на който се надяваха Рон и Хърмаяни. Хари наистина не бе забравил Блек, но не можеше непрекъснато да мисли за отмъщение, щом искаше да помогне на Хагрид да спечели делото срещу Комисията за унищожаване на опасни създания. На следващия ден той отиде заедно с Рон и Хърмаяни в библиотеката, откъдето и тримата се върнаха в общата стая, натоварени с книги — да са им в помощ, като подготвят защитата на Бъкбийк. Тримата седяха пред припукващия огън и разлистваха страниците на прашасали томове за прочути случаи с безчинстващи зверове, като си говореха само от време на време, ако попаднеха на нещо интересно.
            — Ето тук… имало е подобен случай през 1722 година, но хипогрифът бил осъден… бррр… виж какво са му направили! Отвратително…
            — А, ето какво може да е от полза, виж… някакъв мантикор разкъсал някого през 1296, но го пуснали… Ооо, не, то било само защото твърде много се изплашили, за да се приближат.
            Вече из целия замък сияеше величествената коледна украса, независимо от това че почти не бяха останали ученици да й се радват. Дебели гирлянди от хвойна и бял имел кръстосваха коридорите, тайнствена светлина струеше от всяка рицарска броня, а Голямата зала бе украсен с традиционните дванайсет коледни елхи, целите светещи със златни звезди. По коридорите се носеше силна и неустоима миризма от кухнята. До навечерието на Коледа тя така бе проникнала навсякъде, че дори Скабърс показа носле от скривалището си в джоба на Рон и подуши с надежда въздуха.
            Сутринта на Коледа Рон събуди Хари, като метна по него възглавницата си.
            — Хайде! Подаръците!
            Хари се пресегна за очилата и ги сложи на носа си, взирайки се в полумрака на стаята към долната част на леглото си, където се бе появила купчинка пакети. Рон вече разкъсваше хартията на подаръците си.
            — Поредният пуловер от мама… Пак кафяв! Виж дали и ти нямаш такъв.
            Да, имаше. Госпожа Уизли му бе изпратила яркочервен пуловер с грифиндорския лъв, избродиран отпред. Имаше и дузина домашни курабии, коледен сладкиш и кутия карамелизирани орехи.
            Като отмести всичко настрани, той забеляза най-отдолу дълъг тесен пакет.
            — Това пък какво ли е? — запита Рон, като го забеляза, докато още държеше току-що извадените от опаковката им чифт кафяви чорапи.
            — Отде да знам…
            Хари разкъса опаковката и ахна, когато върху покривката на леглото му се изтърколи метла с прекрасна лъскава дръжка. Рон хвърли чорапите си и скочи от леглото си да я види отблизо.
            — Не мога да повярвам!… — задавено каза той.
            „Светкавицата“! Същата като мечтаната метла, която Хари бе ходил да гледа всеки ден на „Диагон-али“. Дръжката блесна, като я вдигна. Усети я как вибрира и я пусна. Тя увисна във въздуха, без никой да я крепи. Задържа се на точно такава височина, че момчето да се качи на нея. Погледът му се премести от златния регистрационен номер на върха на дръжката надолу чак до идеално загладените и подравнени брезови клонки, от които бе направена опашката.
            — Кой ти я изпраща? — попита Рон шепнешком.
            — Виж дали няма някаква картичка — помоли Хари.
            Рон разкъса останките от опаковката.
            — Няма нищо! Чудно кой ли е дал толкова пари за теб?
            — Е, обзалагам се, че не са Дърсли — отвърна Хари, все още зашеметен.
            — Аз пък бас държа, че е Дъмбълдор — каза Рон, който вече обикаляше около „Светкавицата“ и се възхищаваше на великолепието й сантиметър по сантиметър. — Нали той ти изпрати анонимно и мантията невидимка…
            — Да, но тя е била на татко — отвърна Хари. — Дъмбълдор просто ми я предаде. Той не би похарчил стотици галеони за мен. Как ще подарява такива неща на учениците си!
            — Точно затова не би ти казал, че е от него — настояваше Рон. — За да не го обвини някой хитрец като Малфой, че предпочита едни ученици пред други. Хей, Хари… — Рон изведнъж избухна в смях. — Малфой! Само да те види върху това нещо, ще се поболее от завист! Та това е метла от международна класа, слушай какво ти казвам!
            — Н-не мога да п-повярвам! — заекваше Хари, като галеше „Светкавицата“, а Рон се тръшна на леглото му, заливайки се от смях при мисълта за Малфой. — Кой ли може…
            — Аз знам — каза най-сетне Рон, като се овладя. — Знам кой може да е! Лупин!
            — Какво? — изненада се Хари и на свой ред започна да се смее. — Лупин? Как не! Че нали ако имаше толкова много злато, щеше да си купи нова мантия…
            — Е, да, но той те харесва — каза Рон. — А пък него го нямаше, когато твоята „Нимбус“ се счупи. Може да е чул за това и да е решил да иде до „Диагон-али“, за да ти купи нова…
            — Какво искаш да кажеш с това, че го е нямало? — попита Хари. — Нали беше болен, когато играхме мача?
            — Ама в болничното крило го нямаше — каза Рон. — Аз бях там и чистех подлогите, нали Снейп ме наказа. Не помниш ли?
            Хари погледна смръщено Рон.
            — Не мога да си представя Лупин да си позволи такава покупка.
            — На какво се смеете вие двамата?
            Хърмаяни бе влязла по нощница. В ръцете си държеше Крукшанкс, който изглеждаше много намусен, с гирлянда, омотана около врата му.
            — Не го вкарвай тук! — скочи Рон, бързо грабна Скабърс изпод завивките си и го скри в джоба на пижамата си.
            Но Хърмаяни сякаш не го чу. Тя пусна Крукшанкс върху празното легло на Шеймъс и със зинала уста впери поглед в „Светкавицата“.
            — О, Хари, кой ти изпрати това?
            — Нямам представа — отвърна Хари. — Нямаше нито картичка, нито каквото и да е с него.
            За негова голяма изненада Хърмаяни не остана нито възхитена, нито заинтригувана от това съобщение. Напротив, лицето й помръкна и тя прехапа устна.
            — Какво ти става? — попита я Рон.
            — Не знам — бавно отвърна Хърмаяни, — вижда ми се малко странно… Това май е доста хубава метла, нали?
            Рон направо се задъха от възмущение.
            — Това е най-добрата метла, която може да съществува, Хърмаяни! — каза той.
            — Значи е и много скъпа…
            — Сигурно струва повече от всички метли на слидеринци, взети заедно — обяви Рон доволно.
            — Хм… Кой ли е изпратил на Хари нещо толкова скъпо без дори да му съобщи името си?
            — Че какво значение има? — каза Рон припряно. — Хари, може ли да я пробвам. Даваш ли?
            — Според мен още не бива никой да яхва тази метла — повиши глас Хърмаяни.
            Хари и Рон я погледнаха едновременно.
            — А ти какво мислиш, че ще прави Хари с нея? Няма да мете пода, я! — сопна се Рон.
            Но преди Хари да отговори, Крукшанкс се метна от кревата на Шеймъс право върху гърдите на Рон.
            — МАХНИ… ГО… ОТТУК! — кресна Рон.
            Ноктите на Крукшанкс раздраха пижамата на Рон и Скабърс се стрелна през рамото му. Рон понечи да ритне Крукшанкс, но не улучи него, а куфара на края на леглото на Хари. Куфарът се обърна, а Рон започна да подскача на едно място, стенейки от болка.
            Козината на Крукшанкс настръхна. Стаята се изпълни с писклив тънък звук. Джобният опасноскоп бе изпаднал от стария чорап на вуйчо Върнън и сега се въртеше и светеше на пода.
            — Забравих за това нещо! — каза Хари, като се наведе и го вдигна. — Нали никога не обувам тези чорапи, ако не се наложи.
            Опасноскопът се въртеше и пиукаше на дланта му, а Крукшанкс се зъбеше и съскаше насреща.
            — Нали ти казвах да махнеш този котарак оттук, Хърмаяни! — беснееше вече Рон, седнал на леглото на Хари и стиснал с две ръце палеца на крака си. — Не можеш ли просто да го навреш някъде, за да млъкне? — обърна се той към Хари, докато Хърмаяни излизаше от стаята, а жълтите очи на Крукшанкс гледаха Рон, пълни с омраза.
            Хари напъха опасноскопа в чорапите и го метна обратно в куфара си. Вече се чуваха само сподавените стенания на Рон от болка и гняв. Скабърс се бе свил между дланите му. Хари отдавна не го беше виждал вън от джоба на Рон и остана неприятно изненадан, че дебелият някога плъх бе станал сега кожа и кости. Дори бяха опадали кичури от козината му.
            — Не изглежда много добре, а? — каза Хари.
            — От ужас е — обясни Рон. — Ще се оправи, ако тая космата топка го остави на мира.
            Хари си спомни какво бе казала жената в „Магическата менажерия“ за този вид плъхове — че живеят три години. Помисли си, че Скабърс наближава края на живота си, освен ако няма някаква изключителна сила, която не е показал досега. И въпреки честите оплаквания на Рон, че Скабърс е вече досаден и безполезен, той бе сигурен, че Рон много ще тъгува, ако Скабърс умре.
            Коледното настроение не се чувстваше особено силно в общата стая на „Грифиндор“ тази сутрин. Хърмаяни бе затворила Крукшанкс в своята спалня, но бе бясна на Рон, задето се бе опитал да го ритне. Рон пък бе нацупен заради поредния опит на Крукшанкс да изяде Скабърс. Хари се отказа от желанието си да ги накара да разговарят един с друг и посвети цялото си внимание на „Светкавицата“, която бе взел със себе си долу в общата стая. Кой знае защо, Хърмаяни също бе ядосана, но не каза нищо, а продължаваше да гледа свъсено метлата, сякаш и тя имаше нещо против котката.
            На обяд слязоха в Голямата зала, но установиха, че масите са отместени към стените, а в средата е разположена маса с прибори за дванайсет души. Там седяха професорите Дъмбълдор, Макгонъгол, Снейп, Спраут и Флитуик, а редом с тях и Филч пазачът, който беше свалил обичайното си кафяво палто и сега бе облечен в много стари и почти плесенясали шапка и фрак. Имаше само още трима ученици — двама неспокойни първолаци и един петокурсник от „Слидерин“ с мрачно лице.
            — Весела Коледа! — поздрави Дъмбълдор, когато Хари, Рон и Хърмаяни се приближиха до масата. — Тъй като сме толкова малко, стори ми се излишно да се разпростираме върху всички маси. Заповядайте, седнете!
            Хари, Рон и Хърмаяни седнаха заедно в единия край.
            — Вземете си от тези специални солети!
            И Дъмбълдор развеселен поднесе на Снейп една сребриста пръчка с връвчица в края. Той я взе неохотно и дръпна връвчицата. С изстрел от пушка подаръчето се пръсна и от него изскочи дълга островърха шапка на вещица с препариран лешояд отгоре.
            Хари веднага си спомни за богърта, срещна погледа на Рон и двамата се ухилиха. Снейп сви устни и бутна шапката към Дъмбълдор, който веднага я наложи на главата си вместо своята.
            — Като по мярка ми е! — обяви той, оглеждайки доволно цялата маса.
            Хари си сипваше печени картофи, когато вратата на Голямата зала се отвори отново. Професор Трелони влезе грациозно, плъзгайки се сякаш на колелца. За празника бе облякла зелена рокля, цялата в пайети, в която повече отвсякога изглеждаше като водно конче.
            — Сибила! Каква приятна изненада! — каза Дъмбълдор и се изправи.
            — Както си седях и гадаех по кристалното кълбо, директоре — заговори професор Трелони с най-тайнствения си глас, — за голяма своя изненада видях как се отказвам от самотния си обяд и идвам да седна с вас. Та коя съм аз да пренебрегвам волята на съдбата? И ето че веднага слязох от своята кула, но ви моля да извините закъснението ми…
            — Разбира се, разбира се — успокои я Дъмбълдор, като намигна. — Позволи ми да ти предложа стол…
            И той наистина издигна с магическата си пръчка един стол във въздуха и го остави да се повърти няколко секунди, преди да се намести с тъп удар между професор Снейп и Макгонъгол. Ала професор Трелони не седна на него. Големите й очи обходиха масата и тя внезапно нададе лек писък.
            — Не бих дръзнала, директоре! Седна ли и аз, ще станем тринайсет! Няма нищо по-злощастно от това! Не забравяйте, че щом тринайсетима седят заедно на маса, първият, който стане ще бъде и първият, който ще умре.
            — Ще рискувам, Сибила — намеси се професор Макгонъгол, загубила търпение. — Сядай, че пуйката изстина.
            Професор Трелони се поколеба, но се намести бавно на празния стол, затворила очи и стиснала здраво устни, сякаш очакваше гръм да удари масата. Професор Макгонъгол загреба с голям черпак от най-близкия супник.
            — Малко шкембе-чорба, Сибила?
            Професор Трелони не й обърна внимание. Отворила отново широко очи, тя огледа пак всички наоколо и попита:
            — А къде е милият ни професор Лупин?
            — Боя се, че клетникът пак е болен — отговори й Дъмбълдор и направи знак на всички да си сипват. — Жалко, че се случи точно по Коледа!
            — Ти би трябвало да знаеш, Сибила? — вдигна вежди професор Макгонъгол.
            Професор Трелони отправи студен поглед към колежката си.
            — Разбира се, че знаех, Минерва — отвърна тя кротко. — Само че не е необходимо да парадирам с всезнайството си. Често предпочитам да не показвам, че съм надарена с Вътрешно око, за да не изнервям околните.
            — Това обяснява много неща — рязко каза професор Макгонъгол.
            Гласът на професор Трелони изведнъж стана по-ясен.
            — Ако искаш да знаеш, Минерва, аз вече видях, че не след дълго клетият професор Лупин няма да е вече с нас. И той изглежда знае, че дните му са преброени. Веднага избяга, щом предложих да му гледам на кристално кълбо…
            — Виж ти — сухо отвърна професор Макгонъгол.
            — Съмнявам се — разнесе се веселият, но леко повишен глас на Дъмбълдор, който сложи край на разговора между Макгонъгол и Трелони, — че има някаква непосредствена опасност за живота на професор Лупин. Сивиръс, нали му приготвихте нова доза отвара?
            — Да, директоре — отвърна Снейп.
            — Добре — рече Дъмбълдор. — В такъв случай той трябва да се оправи скоро… А ти, Дерек, взе ли си от тези лучени наденички? Много са вкусни.
            Единият от първокурсниците цял се изчерви, че директорът се обръща към него направо по име, и пое с треперещи ръце чинията с наденичките.
            Професор Трелони се държа почти нормално чак до края на коледното пиршество два часа по-късно. Но когато Хари и Рон, преяли вече с празничните ястия и все още с шапки от специалните солети на главите, станаха първи от масата, тя направо изпищя:
            — Милички! Кой от вас пръв стана от стола си? Кой?
            — Откъде да знам! — отвърна Рон и тревожно погледна към Хари.
            — Едва ли има някакво значение — намеси се с леден глас професор Макгонъгол, — освен ако някой луд палач не чака отвън пред вратата да заколи първия, който излезе във входната зала.
            Дори и Рон се разсмя. Професор Трелони изглеждаше много засегната.
            — Идваш ли? — обърна се Хари към Хърмаяни.
            — Не — смотолеви тя, — искам да разменя две думи с професор Макгонъгол.
            — Сигурно иска да провери дали не може да грабне още предмети — прозина се Рон, докато прекосяваше входната зала, където не се виждаше никакъв луд палач.
            Като стигнаха до портрета на сър Кадоган, завариха го да се весели с група монаси, няколко от предишните директори на „Хогуортс“ и дебелото си пони. Той бутна нагоре визьора на шлема си и вдигна към тях за наздравица халбата си с медовина.
            — Весела… хъ-ъ-к… Коледа! Парола? — изхълца рицарят.
            — Жалко псе! — изрече Рон.
            — Досущ като вас, сър! — отвърна сър Кадоган, докато картината се отместваше да минат.
            Хари се качи направо в спалнята, взе си метлата и несесера за поддържа на метли, подарък от Хърмаяни за рожденния му ден, слезе с тях в общата стая и се опита да потегне нещо по „Светкавицата“. По нея обаче нямаше огънати клонки за подстригване, а дръжката бе толкова лъскава, че беше безсмислено да я полира допълнително. Така че двамата с Рон просто седяха и й се възхищаваха, оглеждайки я от всички страни, когато портретът отново се отвори и влезе Хърмаяни, придружена от професор Макгонъгол.
            Макар че бе ръководителка на дома „Грифиндор“, професор Макгонъгол се бе появявала в общата стая само веднъж, и то за да направи изключително мрачно съобщение. Затова сега Хари и Рон я гледаха, стиснали едновременно „Светкавицата“. Хърмаяни ги заобиколи, седна, взе най-близката книга и скри лице зад нея.
            — Това е тя значи, а? — светнаха мънистените очи на професор Макгонъгол, която отиде направо до камината и впери поглед в „Светкавицата“. — Госпожица Грейнджър току-що ме уведоми, че някой ти е изпратил метла, Потър.
            Хари и Рон погледнаха Хърмаяни. Личеше си как челото й се изчерви над ръба на книгата, която впрочем бе обърната наопаки.
            — Може ли да я видя? — попита професор Макгонъгол, но не изчака отговора, а направо издърпа метлата от ръцете им. Огледа я внимателно от върха на дръжката до края на клонките. — Хм… И нямаше изобщо никаква бележка към нея, така ли, Потър? Нито картичка, нито дори две думи?
            — Не — потвърди Хари в недоумение.
            — Разбирам… — каза професор Макгонъгол. — Е, боя се, че трябва да я прибера, Потър.
            — М-м-моля? — едва изрече Хари и скочи на крака. — Защо?
            — Трябва да проверим дали няма някакво проклятие, заложено в нея — отвърна професор Макгонъгол. — Аз, естествено, не съм специалист по това, но съм сигурна, че Мадам Хууч и професор Флитуик ще я разглобят и ще…
            — Да я разглобят?! — повтори Рон, сякаш професор Макгонъгол бе полудяла.
            — За няколко седмици ще е готова — продължи професор Макгонъгол. — Ще ти я върнем, щом се уверим, че е чиста.
            — Нищо й няма — настояваше Хари с вече разтреперан глас. — Честно ви казвам, професор…
            — Ти не би могъл да знаеш, Потър — опита се като че ли да го успокои професор Макгонъгол. — Поне докато не си летял с нея, а това, боя се, е изключено, преди да се уверим, че не е омагьосана. Ще те държа в течение.
            Професор Макгонъгол се обърна и понесе метлата през портрета, който се затвори зад гърба й. Хари остана загледан след нея, все още стискайки в ръце лака за полиране за дървени дръжки. Рон обаче веднага се нахвърли върху Хърмаяни.
            — Защо ти трябваше да разправяш на Макгонъгол?
            Хърмаяни захвърли настрана всичките си книги. С все още поруменяло лице, тя се изправи предизвикателно срещу Рон.
            — Защото си помислих, а и професор Макгонъгол се съгласи с мен, че тази метла вероятно е изпратена на Хари от Сириус Блек.


            ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
            ПОКРОВИТЕЛЯТ

            Хари разбираше, че Хърмаяни го бе направила от загриженост, ала не можеше да не й се сърди. За няколко кратки часа той бе притежавал най-добрата метла на света, а ето че заради приятелката си вече не знаеше дали някога ще я види отново. Беше сигурен, че на „Светкавицата“ й няма нищо, но в какво ли състояние щеше да се окаже след всичките тестове против проклятия, на които щяха да я подложат?
            Рон обаче не можеше да прости на Хърмаяни. Според него разглобяването на „Светкавицата“ си беше истинско престъпление. Хърмаяни, която бе убедена, че е действала за доброто на Хари, започна все по-рядко да влиза в общата стая. Хари и Рон предположиха, че се е настанила в библиотеката, и не се опитваха да я убеждават да се върне. Така или иначе, всички бяха доволни, когато другите ученици се прибраха малко след Нова година и кулата на „Грифиндор“ пак се изпълни с глъчка.
            Ууд дойде при Хари вечерта преди първия ден на новия учебен срок.
            — Добре ли прекара Коледа? — попита той и без да чака отговор, седна, сниши глас и каза: — Доста мислих по Коледа, Хари. За последния мач, нали знаеш… Ако дименторите дойдат и на следващия… ние… искам да кажа… не можем да си позволим ти да… такова…
            Ууд млъкна и обърна поглед встрани.
            — Аз вече взимам мерки — побърза да каже Хари. — Професор Лупин обеща да ме тренира да се защитавам от дименторите. Ще започна тази седмица, той каза, че ще намери малко свободно време след Коледа.
            — Аха — каза Ууд и погледът му се проясни. — Ами в такъв случай… не искам да се лишаваме от търсач като теб, Хари. Поръча ли си вече нова метла?
            — Не съм — отвърна Хари.
            — Какво?! По-добре побързай… да не смяташ да излезеш на оня „Метеор“ срещу „Рейвънклоу“?
            — Той получи за Коледа „Светкавицата“! — обади се Рон.
            — „Светкавицата“? Не! Ама сериозно? Истинска?! „Светкавицата“…
            — Не се горещи, Оливър — мрачно каза Хари. — Вече я нямам. Конфискуваха ми я. — И той обясни, че сега изследват „Светкавицата“ за магии.
            — Магии ли? Кой може да я е омагьосал?
            — Сириус Блек — каза Хари с досада. — Казват, че ме преследвал. Затова Макгонъгол смята, че може той да я е изпратил.
            Като махна пренебрежително с ръка на предположението, че прочут убиец може да е по следите на неговия търсач, Ууд каза:
            — Блек не би могъл да купи „Светкавицата“! Та той е беглец! В цялата страна го търсят! Как така просто ще влезе във „Всичко за куидича“ и ще купи метла?
            — И аз така мисля — съгласи се Хари, — обаче Макгонъгол настоява да я разглобят…
            Ууд пребледня.
            — Ще ида да поговоря с нея, Хари — обеща той. — Ще се опитам да я вразумя… „Светкавицата“… Съвсем истинска!… В нашия отбор… Нали и тя иска колкото нас „Грифиндор“ да спечели!… Аз ще я накарам да… Ами, че това е „Светкавицата“!…
                                                                         * * *
            На следващия ден започна новият срок. На никого не му се стоеше два часа на открито в мразовитото януарско утро, но Хагрид им бе приготвил като изненада голям огън с много саламандри в него, та всички с радост тичаха да събират сухи клонки и листа да поддържат пламъците, докато огнелюбивите гущери щъкаха нагоре-надолу по пукащите, нажежени до бяло въглени. Далеч не така приятен бе първият час по пророкуване. Професор Трелони, която сега ги учеше да гледат на ръка, побърза да уведоми Хари, че има най-късата линия на живота, която тя била виждала.
            Хари обаче нямаше търпение да влезе в час по защита срещу Черните изкуства, защото след разговора с Ууд искаше колкото се може по-скоро да започне обучението си по защита срещу дименторите.
            — А, да — каза Лупин, щом Хари му напомни за обещанието след часа. — Чакай да видя… Какво ще кажеш за осем часа в четвъртък вечер? В кабинета по история на магията ще има достатъчно място, струва ми се… Трябва да помисля много внимателно как точно ще го направим, защото не можем да докараме истински диментор в стаята да се упражняваме с него…
            — Още изглежда болнав, нали? — отбеляза Рон за Лупин, докато отиваха по коридора за вечеря. — Какво ли може да му е?
            Зад тях се чу звучно и нетърпеливо „шшшт“. Казала го бе Хърмаяни, седнала в нозете на една рицарска броня да пренареди чантата си, така претъпкана с книги, че не можеше да се затвори.
            — И защо ни шъткаш? — раздразнено попита Рон.
            — За нищо — отвърна надменно Хърмаяни и преметна през рамо чантата си.
            — Не може да е току-така за нищо — възрази Рон. — Тъкмо казвах, че се чудя какво му е на Лупин, а ти…
            — Не е ли очевидно? — отвърна Хърмаяни и го погледна с вбесяващо превъзходство.
            — Щом не искаш да ни кажеш, недей тогава — сопна й се Рон.
            — Чудесно! — навири нос Хърмаяни и се отдалечи, стъпвайки важно-важно.
            — Нищо не знае — каза Рон, гледайки с ненавист към Хърмаяни. — Просто искаше да ни накара да се заговорим с нея.
                                                                         * * *
            В осем часа в четвъртък вечерта Хари тръгна от кулата на „Грифиндор“ към кабинета по история на магията. Той беше празен и тъмен, но като влезе вътре, Хари с пръчката си запали светлините. След пет минути пристигна професор Лупин с голяма кутия, която трудно вдигна върху катедрата на професор Бинс.
            — Какво има там? — попита Хари.
            — Друг богърт — отвърна Лупин, докато сваляше мантията си. — От вторник насам прерових целия замък и за щастие открих един, скрит в шкафа с папките на господин Филч. Това е най-близкото нещо до диментора. Богъртът ще се превърне в диментор, щом те види, и ще можем да се упражняваме с него. Ще го държа в кабинета си, когато не го използваме — под писалището ми има едно шкафче, което ще му хареса.
            — Добре — каза Хари, като се опитваше да не издава безпокойството си, а само да изрази радостта си, че Лупин е намерил такъв подходящ заместител на диментора.
            — Така… — Професор Лупин извади пръчката си и даде знак на Хари да направи същото. — Магията на която ще те науча, Хари, е със силно повишена трудност… много над възможностите на един специалист по особена вълшебническа активност. Нарича се магия за покровител.
            — А как действа? — нервно попита Хари.
            — Ако е успешна, явява се „патрон“, който е нещо като противодействие на диментора — заобяснява Лупин. — Покровител, който застава като щит между теб и диментора.
            За миг Хари си представи как се е свил зад някой с ръста на Хагрид, който държи голяма тояга. Професор Лупин продължи:
            — Покровителят е особено положителна сила, заредена точно с нещата, от които се храни дименторът — надежда, щастие, желанието да оцелееш — само че тя не може да изпитва отчаянието, присъщо на истинските човешки същества, затова дименторите не могат да я засегнат. Но трябва да те предупредя, Хари, че магията може да се окаже не по силите ти. Много опитни магьосници са се затруднявали с нея.
            — Как изглежда покровителят? — не сдържа любопитството си Хари.
            — Всеки е различен според магьосника, който го вика.
            — А как трябва да го извикам?
            — С едно заклинание, което ще подейства само ако се съсредоточиш с всички сили върху един-единствен много щастлив спомен.
            Хари потърси в паметта си някой щастлив спомен. Не можеше, разбира се, да е сред нещата, които му се бяха случвали в дома на Дърсли. Най-сетне се спря на онзи момент, когато за първи път бе яздил метла.
            — Добре — каза той, опитвайки се да си спомни колкото можеше по-точно онова прекрасно чувство за извисяване, което бе усетил и със стомаха си.
            — Заклинанието е следното… — И Лупин се покашля. — „Експекто Патронум!“
            — Експекто Патронум! — повтори Хари едва чуто. — Експекто Патронум!
            — Мислиш ли си за щастливия спомен?
            — О… да… — каза Хари и бързо накара мислите си да се върнат към оня щастлив полет с метлата. — Експекто Патроно… не, извинявам се… Експекто Патронум, Експекто Патронум…
            От крайчето на пръчката му изсвистя нещо, което приличаше на струйка сребрист газ.
            — Видяхте ли? — развълнувано проговори Хари. — Нещо стана!
            — Много добре — засмя се Лупин. — Хайде сега… Готов ли си да се пробваш с диментор?
            — Да — каза Хари, като стисна още по-здраво пръчката си и пристъпи към края на празната класна стая.
            Опита се да прикове вниманието си само върху летенето, ала нещо друго се натрапваше… Всеки миг можеше отново да чуе майка си… Не, не биваше да мисли за това, защото щеше да я чуе, а не искаше… Но дали всъщност не искаше?…
            Лупин хвана капака на кутията и го дръпна. Отвътре излезе диментор и започна безшумно да се приближава към Хари, поемайки дълбоко и хрипкаво дъх. Обля го вълна пронизващ студ…
            — „Експекто Патронум!“ — извика Хари. — „Експекто Патронум! Експекто…“
            Ала класната стая и дименторът започнаха да се размиват пред очите му… Хари пак потъваше в гъста бяла мъгла. В главата му се разнесе гласът на майка му и отекна по-силен отвсякога: „Не Хари! Не Хари! Моля ви… ще сторя всичко…“
            „Махни се… махни се, момиче“
            — Хари!
            Хари се сепна и отвори очи. Лежеше по гръб на пода. Отново виждаше лампите в класната стая. Не беше нужно да пита какво е станало.
            — Съжалявам! — смънка той, като седна и усети как студена пот се стича зад очилата му.
            — Добре ли си вече? — попита Лупин.
            — Да… — Хари се добра с мъка до един от чиновете и се облегна на него.
            — Вземи — подаде му Лупин една шоколадова жаба. — Изяж я, преди да опитаме отново. Не очаквах да се справиш от първия път. Щях да се изненадам, ако беше успял.
            — Става по-лошо — едва говореше Хари, като отхапа главата на жабата. — Този път я чувах по-силно… и него… Волдемор…
            Лупин изглеждаше по-блед от обикновено.
            — Хари, ако не искаш да продължаваме, ще те разбера напълно…
            — Искам! — ожесточено отговори Хари и натъпка в устата си остатъка от шоколадовата жаба. — Трябва да го направя! Ами ако дименторите дойдат и на мача ни с „Рейвънклоу“? Не бива в никакъв случай да падам отново. Загубим ли този мач, сбогом на купата по куидич!
            — Добре тогава… — каза Лупин. — Щом си сигурен, избери си друг спомен… някой истински щастлив спомен, върху който да се съсредоточиш… Този изглежда не е бил достатъчно силен…
            Хари напрегна мисълта си и реши, че онова, което бе почувствал, когато „Грифиндор“ спечели предишната година Купата на домовете по куидич, бе несъмнено голямо щастие. Той пак стисна здраво пръчката си и зае позиция в средата на стаята.
            — Готов ли си? — попита Лупин и хвана капака на кутията.
            — Готов съм — отвърна Хари, като се мъчеше с всички сили да изпълни главата си с щастливите мисли за победата на „Грифиндор“, а не с мрачните опасения какво ще се случи, когато се отвори кутията.
            — Хайде! — каза Лупин и дръпна капака.
            В стаята пак стана студено и тъмно. Дименторът тръгна, поемайки си хрипливо дъх, протегнал едната си разкапваща ръка към Хари…
            — Експекто Патронум! — изкрещя Хари. — Експекто Патронум! Експекто Пат…
            Бяла мъгла отново замрежи погледа му… Наоколо се движеха големи размазани форми… После се чуваше друг глас, който викаше в паника…
            „Лили, вземи Хари и бягай! Това е Той! Бягай! Бързо! Аз ще го задържа…“
            После някой се препъваше, тичайки… Една врата се отвори с трясък… разнесе се пронизителен смях…
            — Хари! Хари… събуди се…
            Лупин пляскаше силно Хари по лицето. Този път му трябваше около минута, за да разбере защо лежи на прашния под в класната стая.
            — Чух гласа на татко — промълви Хари. — За пръв път го чувам… Опитваше се сам да се справи с Волдемор, за да даде на мама възможност да избяга…
            Хари осъзна, че сълзи се смесваха с потта по лицето му. Той се наведе колкото можеше повече, за да ги изтрие с наметалото си, като се направи, че си връзва връзката на обувката, за да не разбере Лупин.
            — Ти си чул Джеймс? — попита професорът със странен глас.
            — Да… — Хари вдигна глава с вече сухо лице. — Защо… Да не би да сте познавал татко ми?
            — Аз… да, познавах го всъщност — каза Лупин. — Бяхме приятели в училището. Виж какво, Хари… може би ти стига за тази вечер. Тази магия е невероятно сложна… Не биваше да те подлагам на всичко това…
            — Не! — твърдо каза Хари и се изправи. — Ще направя още един опит! Не мисля за достатъчно щастливи неща, там е работата… Чакайте малко…
            Той пак се замисли дълбоко. Някой много, ама много щастлив спомен… Спомен, който да превърне в свой силен закрилник…
            Ами онзи момент, когато за пръв път разбра, че е магьосник и че ще напусне дома на Дърсли, за да учи в „Хогуортс“! Това ако не беше щастлив спомен, какво друго… Като се замисли много съсредоточено върху онова, което бе почувствал, като разбра, че ще се махне от улица „Привит Драйв“, Хари се изправи и за пореден път се обърна към кутията върху катедрата.
            — Готов ли си? — попита Лупин с такова изражение, сякаш не одобряваше онова, което прави. — Съсредоточен ли си? Хайде… давай!
            Той дръпна капака на кутията за третия път и от нея пак излезе дименторът, а в стаята стана студено и тъмно…
            — ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ! — ревна този път Хари. — ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ! ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ!
            Пищенето в главата на Хари пак започна… но този път звукът като че ли идваше от зле настроено радио. По-тихо и по-силно, после пак тихо… и той видя диментора… който бе спрял. И тогава голяма сребриста сянка изскочи от края на магическата пръчка на Хари, увисна между него и диментора и макар че усещаше краката си като разтопени, Хари остана прав, без да е сигурен колко дълго ще издържи…
            — „Ридикулус!“ — изкрещя Лупин и се втурна напред.
            Разнесе се силен пукот и мъглявият покровител на Хари изчезна заедно с диментора. Чак тогава той се смъкна върху един стол изтощен, като че ли бе пробягал километри, с разтреперани крака. С ъгълчето на окото си забеляза, че с пръчката си професор Лупин вкарва обратно в кутията богърта във вид на познатата сребристобяла сфера.
            — Блестящо! — похвали го Лупин и с големи крачки се приближи до Хари. — Отлично се справи, Хари! Това наистина е добро начало!
            — Може ли да направя още един опит? Само още веднъж?
            — Не сега — твърдо каза Лупин. — Стига ти за една вечер. Ето, вземи…
            И той подаде на Хари голям блок от най-хубавия шоколад от „Меденото царство“.
            — Изяж го всичкия, че Мадам Помфри ще ме убие, ако разбере. Другата седмица по същото време?
            — Добре — съгласи се Хари.
            Докато отхапваше от шоколада, той гледаше как Лупин гаси лампите, които отново бяха светнали след изчезването на диментора. И изведнъж му хрумна една мисъл.
            — Професор Лупин? — започна Хари. — Щом сте познавал баща ми, сигурно сте познавал и Сириус Блек?
            Лупин рязко се обърна.
            — Кое те кара да мислиш така? — остро попита той.
            — Нищо… аз просто… знаех, че и с него са били приятели в „Хогуортс“…
            Лицето на Лупин се разведри.
            — Да, познавах го — кратко отвърна той. — Или поне си мислех, че го познавам. Хайде, тръгвай си, Хари, става късно.
            Хари излезе от кабинета, тръгна по коридора и зави зад ъгъла, после се отправи към една рицарска броня и седна върху постамента й да си довърши шоколада. Съжаляваше, че спомена за Блек, тъй като на Лупин явно не му се говореше за това. После мислите му се върнаха към майка му и баща му.
            Чувстваше се изчерпан, някак празен, макар че се бе натъпкал с огромния шоколад. Ужасно беше да усеща как звуците от последните мигове на родителите му отекват в главата му. Но той не беше чувал гласа и на двамата, откакто бе съвсем мъничък! Само че никога нямаше да успее да си извика истински покровител, ако все пак искаше да ги чуе за малко…
            „Те са мъртви“ — каза си той строго. — „Те са мъртви и няма да ги върнеш, като се ослушваш непрекъснато за това ехо. По-добре се стегни, ако искаш да спечелиш Купата по куидич.“
            Изправи се, лапна и последното парченце шоколад и тръгна обратно към кулата на „Грифиндор“.
                                                                        * * *
            Мачът между „Рейвънклоу“ и „Слидерин“ се състоя една седмица след началото на срока. Победи „Слидерин“, макар и с много малко. Според Ууд това бе добре за „Грифиндор“, който можеше да стигне до второто място, ако също успее да бие „Рейвънклоу“. Ето защо той увеличи броя на тренировките до пет на седмица. Това означава, че като се добави и упражнението за противодействие на диментори, което бе по-изтощително от шест куидични тренировки, на Хари му оставаше само една вечер в седмицата да си напише домашните. Въпреки това той не изглеждаше така напрегнат, както Хърмаяни, чиято претоварена програма все пак я бе довела до изчерпване на силите й. Всяка вечер без изключение Хърмаяни седеше в ъгъла на общата стая, разгърнала върху няколко маси учебници, диаграми по аритмантика, речници с руническо писмо, чертежи на съоръжения, с които мъгълите вдигат тежки предмети, и папка до папка с най-подробни записки. Тя вече почти не разговаряше с никого, а прекъснеха ли я, направо се сопваше.
            — Как ли успява изобщо? — измърмори една вечер Рон на Хари, който тъкмо привършваше едно много трудно съчинение за неоткриваемите отрови за часа на Снейп.
            Хари вдигна глава. Хърмаяни почти не се виждаше зад застрашително наклонените вече кули от книги.
            — Какво да успява?
            — Да посещава всичките си часове — каза Рон. — Сутринта я чух да разговаря с професор Вектор, вещицата по аритмантика. Обсъждаха вчерашния урок, но Хърмаяни няма как да е била там, след като беше с нас в часа по грижа за магически създания. А пък Ърни Макмилън каза, че не била отсъствала от нито един час по мъгълознание, при положение, че половината съвпадат с пророкуването, което тя също не пропуска.
            Точно сега Хари нямаше никакво време да се занимава със загадката на невъзможната учебна програма на Хърмаяни, защото трябваше да приключи със съчинението за Снейп. След две секунди обаче пак беше прекъснат, този път от Ууд.
            — Лоши новини, Хари. Току-що разговарях с професор Макгонъгол за „Светкавицата“. Тя… ъъъ… малко ме скастри. Не съм бил наясно кое е по-важно. Сигурно си е помислила, че държа повече да спечелим купата, отколкото ти да си жив и здрав. Само защото й заявих, че ми е все едно дали метлата ще те хвърли, стига преди това да си уловил снича. — Ууд клатеше глава в недоумение. — Честно ти казвам, така ми се разкрещя, като че съм казал нещо ужасно. Тогава я попитах колко дълго още ще задържи метлата… — Тук той разкриви лице и се опита да подражава на строгия глас на професор Макгонъгол: — „Колкото е необходимо, Ууд!“… Май е крайно време да си поръчаш нова метла, Хари. Попълваш талона на последната страница на „Летящи метли“… Можеш да си вземеш една „Нимбус две хиляди и едно“, като на Малфой…
            — Не купувам нищо, което харесва Малфой! — отсече Хари.
                                                             * * *
            Януари се изниза неусетно и дойде февруари, но хапещият студ не си отиде. Мачът срещу „Рейвънклоу“ наближаваше с всеки изминал ден, а Хари още не си беше поръчал метла. След всеки час по трансфигурация питаше нетърпеливо професор Макгонъгол какво става със „Светкавицата“, докато Рон надничаше нетърпеливо зад рамото му, а Хърмаяни профучаваше край тях с извърнато лице.
            — Не, Потър, още не можем да ти я върнем — каза му професор Макгонъгол, когато я попита вече за дванайсети път. — Проверихме я за повечето обичайни черни магии, но професор Флитуик смята, че може да е прокълната да хвърля ездача си във въздуха. Ще те уведомя веднага, щом проверим и това. А дотогава те моля да ме оставиш на мира.
            Но още по-лошото е, че уроците на Хари по противодействие срещу диментори изобщо не вървяха така добре, както очакваше. Няколко пъти поред беше успял да получи неоформена сребриста сянка, но покровителят му се оказваше твърде слаб, за да прогони диментора. Най-многото, което успяваше да стори бе да се рее като полупрозрачен облак, изчерпвайки енергията на Хари, докато той се мъчеше да го задържи там. Хари се ядосваше на себе си — чувстваше се виновен, че все още тайничко му се иска да чуе гласовете на родителите си.
            — Твърде много искаш от себе си — упрекна го професор Лупин на четвъртата седмица от упражненията. — За тринайсетгодишен магьосник и мъглявият покровител е постижение. А и вече не припадаш.
            — Аз очаквах, че покровителят ще се нахвърли върху диментора и ще… — каза обезкуражен Хари, — …го прогони…
            — Истинският покровител може да направи това — каза Лупин, — но ти постигна много за толкова кратко време. Ако дименторите се появят и на следващия куидичен мач, ще успееш да ги държиш на разстояние, докато слезеш на земята.
            — Нали казахте, че ще е по-трудно, ако са повече на брой? — плахо попита Хари.
            — Имам пълно доверие в теб — засмя се Лупин. — Ето… заслужи си едно питие. Нещо от „Трите метли“, което със сигурност не си опитвал.
            И той извади от куфарчето си две бутилки.
            — Бирен шейк! — възкликна Хари, без да помисли. — Да, много го обичам!
            Лупин учудено вдигна вежди.
            — Ааа… Рон и Хърмаяни ми донесоха веднъж от Хогсмийд — веднага излъга Хари.
            — Аха — каза Лупин, но продължи да го гледа с леко подозрение. — Е, да пием сега за победата на „Грифиндор“ над „Рейвънклоу“! Макар че като учител нямам правото да взимам страна… — побърза да добави той.
            Изпиха бирения шейк в мълчание, което Хари наруши с въпрос, таен доста дълго.
            — Какво има под качулката на диментора?
            Професор Лупин замислено остави бутилката.
            — Хм… който знае, не е в състояние да ни каже. Дименторът сваля качулката си само когато трябва да използва последното си и най-страшно оръжие.
            — Какво е то?
            — Наричат го Целувката на диментора — отвърна Лупин с крива усмивчица. — Прилагат я когато искат да унищожат всичко у някого. Предполагам, че там някъде има нещо като уста, защото те прилепват челюсти към устата на жертвата си и… и изсмукват душата й.
            Без да иска, Хари блъвна навън глътката си бирен шейк.
            — Какво… Те убиват?
            — О, не — каза Лупин. — Много по-лошо. Продължаваш да съществуваш без душа, разбираш ли, докато мозъкът и сърцето ти все още действат. Но преставаш да усещаш, нямаш памет, нямаш… нищо. Нямаш никакъв шанс да се възстановиш. Просто… съществуваш. Като празна черупка. Ала душата ти вече я няма… загубена е.
            Лупин отпи малко от бирения шейк и добави:
            — Такава съдба чака и Сириус Блек. Пишеше го тази сутрин в „Пророчески вести“. Министерството е разрешило на дименторите да направят това, щом го открият.
            Хари остана потресен, като си представи, че може да изсмучат душата на някого през устата. Но щом си помисли за Блек…
            — Заслужава си го — каза той изведнъж.
            — Така ли мислиш? — попита Лупин. — Наистина ли мислиш, че някой може да заслужава това?
            — Да — отвърна Хари почти предизвикателно. — Заради… заради някои неща…
            Искаше му се да каже на Лупин за разговора, който бе чул в „Трите метли“ как Блек предал майка му и баща му. Но щеше да се издаде, че е ходил в Хогсмийд без разрешение, а знаеше, че Лупин няма да остане във възторг от това. Затова просто допи бирения си шейк, благодари на професора и напусна кабинета по история на магията.
            На Хари му се щеше да не беше питал какво има под качулката на диментора, защото отговорът бе толкова ужасен, че той бе напълно обзет от тягостната мисъл какво ли е да ти изсмучат душата. По средата на стълбището се сблъска с професор Макгонъгол.
            — Гледай къде вървиш, Потър!
            — Извинете, професоре…
            — Тъкмо те търсих в общата стая на „Грифиндор“. Е, ето ти я, проверихме всичко, за което можахме да се сетим и май наистина нищо й няма… Ти явно имаш много добър приятел някъде, Потър…
            Хари зина от изненада. Тя му подаваше „Светкавицата“, която изглеждаше все така великолепно.
            — Мога ли да си я взема? — едва промълви Хари. — Ама сериозно?
            — Съвсем сериозно — увери го професор Макгонъгол, почти усмихната. — Съветвам те да я изпробваш още преди мача в събота. И… Потър, опитай се да спечелиш този път, моля те! Иначе първото място ще ни се изплъзне за осма поредна година, както професор Снейп любезно ме уведоми снощи…
            Онемял, Хари отнесе метлата обратно в кулата на „Грифиндор“. Като зави зад един ъгъл, Рон се втурна към него, ухилен до уши.
            — Тя ти я е върнала? Страхотно! Виж какво, може ли все пак да я опитам? Какво ще кажеш за утре?
            — Да, да… когато искаш… — отвърна Хари, а на сърцето му бе така леко, както не се беше чувствал от месеци. — Знаеш ли какво… трябва да се сдобрим с Хърмаяни. Тя просто се е опитвала да помогне…
            — Ами… добре — съгласи се Рон. — Тя е в общата стая сега… Учи, какво друго!…
            Поеха по коридора към кулата и видяха Невил Лонгботъм да увещава сър Кадоган, който явно не искаше да го пусне.
            — Бях си ги записал — обясняваше през сълзи Невил, — но някъде съм изпуснал листчето!
            — Измишльотини! — боботеше сър Кадоган. Но като забеляза Хари и Рон… — Добра вечер, храбри войни! Ето, оковете този негодник, дето иска да нахлуе в достолепните покои!
            — О, я млъквай! — отвърна Рон, като стигнаха до Невил.
            — Загубил съм паролите! — жално им се оплака Невил. — Бях го накарал да ми каже всичките пароли, които ще използва тази седмица, защото нали все ги променя, и сега не знам къде съм ги дянал!
            — „Чревца и дреболии!“ — каза Хари на сър Кадоган, който изглеждаше крайно разочарован и неохотно се отмести да им отвори път към общата стая.
            Внезапно се разнесе оживен шепот, няколко глави се извърнаха и в следващия момент всички наобиколиха Хари и възклицаваха оживено за „Светкавицата“.
            — Откъде я взе, Хари?
            — Ще ми дадеш ли едно кръгче?
            — Яхна ли я вече, Хари?
            — „Рейвънклоу“ вече нямат шансове, та те всички са на „Чистометка седем“!
            — Може ли само да я подържа, Хари?
            След десетина минути, през които метлата премина през всички и бе огледана с възхищение от вси страни, тълпата се разпръсна. Хари и Рон можаха най-сетне да видят къде седи Хърмаяни, забола глава над работата си. Тя единствена не бе дошла при тях, дори се стараеше да не срещне и погледите им.
            Двете момчета се приближиха към масата й и едва тогава тя вдигна очи.
            — Върнаха ми я — съобщи й с усмивка Хари и вдигна метлата.
            — Видя ли, Хърмаяни! Нищо й нямаше! — каза Рон.
            — Е, да, ама… можеше да й има! — проговори Хърмаяни. — Сега поне сте сигурни, че е безопасна!
            — Е, да, така е — съгласи се Хари. — Я по-добре да я прибера горе…
            — Аз ще я занеса! — нямаше търпение Рон. — Трябва да дам и на Скабърс от тоника му.
            Той пое „Светкавицата“ и я понесе нагоре по стълбите към стаята на момчетата така внимателно, сякаш бе от стъкло.
            — Може ли да седна тук? — поиска Хари разрешение.
            — Защо не — отвърна Хърмаяни и отмести голяма купчина пергаменти от стола.
            Хари огледа претрупаната маса, дългото домашно по аритмантика с все още мокро мастило, още по-дългото съчинение по мъгълознание („Обяснете защо мъгълите се нуждаят от електричество“) и превод на рунически текст над който се взираше Хърмаяни.
            — Как се справяш с всичко това? — попита я Хари.
            — О, ами… виж… като работиш здравата…
            Като седна по-близо до нея, Хари установи, че тя изглежда уморена почти колкото Лупин.
            — Защо не се откажеш от някои предмети? — попита я Хари, като я гледаше как повдига дебелите томове да търси руническия речник.
            — За нищо на света! — възкликна Хърмаяни, направо възмутена.
            — Аритмантиката май е ужасна — отбеляза Хари, като взе една много сложна на вид диаграма.
            — Съвсем не, чудесна е! — искрено каза Хърмаяни. — Тя е любимият ми предмет! Тя е…
            Но какво й бе чудесното на аритмантиката Хари така и не можа да разбере. Точно в този момент по стълбището на момчетата отекна задавен вик. Цялата обща стая притихна и всички погледи се впериха с ужас във вратата. Чуха се забързани стъпки, все по-шумни и по-шумни и… Рон се втурна, влачейки след себе си един чаршаф.
            — ПОГЛЕДНИ! — кресна той, стигайки на две крачки до масата на Хърмаяни. — ВИЖ ТУК! — продължаваше да вика той, размахвайки ръката си с чаршафа пред лицето й.
            — Рон, какво…
            — СКАБЪРС! ВИЖ! ТОВА Е ОТ СКАБЪРС!
            Хърмаяни се дърпаше от Рон в пълно недоумение. Хари се вгледа в чаршафа, там, където Рон го държеше. Забеляза нещо червено по него. Нещо, което ужасно приличаше на…
            — КРЪВ! — ревна Рон в напрегнатата тишина. — НЕГО ГО НЯМА! А ЗНАЕШ ЛИ КАКВО НАМЕРИХ НА ПОДА?
            — Н-н-не — отвърна Хърмаяни с разтреперан глас.
            Рон хвърли нещо върху превода на Хърмаяни. И тя, и Хари се наведоха над него. Върху причудливите заострени букви видяха няколко дълги рижави котешки косъма.


            ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
            „ГРИФИНДОР“ СРЕЩУ „РЕЙВЪНКЛОУ“

            Това като че ли сложи край на приятелството между Рон и Хърмаяни. Всеки от тях бе толкова ядосан на другия, че Хари изобщо не можеше да си представи как ще се сдобрят.
            Рон беснееше, че Хърмаяни отказва да погледне сериозно на опитите на Крукшанкс да изяде Скабърс — не само не си правеше труда да го следи по-внимателно, ами отгоре на всичко се опитваше да го изкара невинен, като съветваше Рон да търси плъха си под всички легла в спалнята на момчетата! През цялото време Хърмаяни разгорещено твърдеше, че Рон всъщност няма никакви доказателства Крукшанкс да е изял Скабърс и рижавите косми може да са си били там още от Коледа, а пък Рон изпитвал подозрения към котарака й още откакто той се бе стоварил върху главата му в „Магическата менажерия“.
            Хари бе сигурен, че Крукшанкс е изял Скабърс, но когато се опита да убеди Хърмаяни, че всички улики водят до това заключение, тя се разсърди и на Хари.
            — Добре, взе страната на Рон… Знаех си, че така ще постъпиш! — каза тя с изтънял от раздразнението глас. — Първо за „Светкавицата“, сега за Скабърс — все аз съм виновна, нали? Остави ме най-сетне на мира, Хари, и без това си имам много работа.
            Рон наистина понасяше много тежко загубата на плъха си.
            — Хайде стига, Рон, нали все се оплакваше колко досаден бил Скабърс — окуражаваше го Фред. — Пък и откога бе залинял, никакъв го нямаше вече. Може би по-добре за него, че е свършил набързо. Само са го глътнали… и сигурно нищо не е усетил.
            — Фрееед! — възмути се Джини.
            — Нали само ядял и спял, както сам разправяше! — обади се и Джордж.
            — Той ухапа веднъж Гойл заради нас! — каза Рон, много нажален. — Нали помниш, Хари?
            — Даа, така беше — потвърди Хари.
            — Е, това е бил звездният му час — отбеляза Фред, като едва сдържаше смеха си. — Нека белегът върху пръста на Гойл да пази завинаги паметта му. Престани, Рон, ами се вдигни и иди до Хогсмийд и си купи нов плъх. Каква полза да хленчиш?
            В отчаян опит да поразвесели приятеля си Хари го покани да го придружи на последната тренировка, която отборът на „Грифиндор“ щеше да има преди мача с „Рейвънклоу“, та да може да изпробва и „Светкавицата“. Това явно отклони за момент вниманието на Рон от Скабърс („Великолепна идея! Нали може да опитам и няколко гола от нея?“) и двамата тръгнаха заедно от куидичното игрище.
            Мадам Хууч, която още надзираваше тренировките на „Грифиндор“, за да държи под око Хари, бе впечатлена от „Светкавицата“ не по-малко от всички останали. Тя я взе в ръка преди първия й полет и се впусна да коментира достойнствата й като специалист.
            — Забележете само колко добре е балансирана! Сериозна слабост на серията „Нимбус“ е провисването им към края на опашката, което след няколко години води до провлачване. Усъвършенствали са и дръжката, ето, малко по-източена от тази на „Чистометка“… Напомня ми на „Сребърната стрела“… Жалко, че престанаха да ги произвеждат, аз съм се учила точно на една от тях и трябва да ви кажа, че старата метла си беше много добра…
            Тя продължи в същия дух още известно време, докато Ууд й напомни:
            — Ъъъ… Мадам Хууч? Може ли Хари да си вземе метлата? Нали трябва да тренираме…
            — Ооо, да… точно така… Заповядай, Потър! — сепна се Мадам Хууч. — Аз пък ще поседя ей тук с Уизли…
            Двамата с Рон напуснаха игрището и отидоха да седнат на трибуните, а отборът на „Грифиндор“ се скупчи около Ууд за последните му наставления по предстоящия мач.
            — Хари, току-що разбрах кой ще е търсачът на „Рейвънклоу“. Казва се Чо Чан. Тя е четвъртокурсничка и била доста добра… Много се надявах да не се е оправила напълно, че имаше някакви проблеми с една травма, ама… — Ууд направи гримаса на огорчение, че Чо Чан все пак ще играе, но каза: — За сметка на това обаче тя лети на една „Комета двеста и шейсет“, която ще изглежда направо смешна до „Светкавицата“. — И като погледна още веднъж метлата на Хари с нескрито възхищение, каза: — Така, сега да тръгваме.
            Едва тогава Хари се метна на своята метла и се отблъсна от земята.
            Дори не беше си и мечтал за нещо подобно. „Светкавицата“ се завърташе и при най-лекото докосване, сякаш се подчиняваше на мислите, а не на движенията му. Тя се носеше над игрището с такава скорост, че целият стадион се превърна в сиво-зелено петно, а когато Хари зави рязко, Алиша Спинет изпищя, след което той напълно овладя посоката и скоростта, сниши се и докосна с връхчетата на обувките си затревеното игрище, преди да се издигне отново на девет, петнайсет, почти двайсет метла над земята.
            — Хари, пускам снича! — провикна се Ууд.
            Хари се обърна и подгони един блъджър към головите стълбове, подмина го бързо, видя снича да се стрелва нагоре иззад Ууд и само след десетина секунди го стискаше здраво в дланта си.
            Целият отбор се разкрещя от радост. Хари пак пусна снича, даде му минутка преднина и се стрелна след него, заобикаляйки на осморки другите играчи отпред и отзад, а щом го забеляза до коляното на Кейти Бел, описа светкавично цял кръг около нея и пак го улови.
            Не бяха имали досега такава хубава тренировка. Въодушевени от участието на бързата метла в отбора, всички изпълняваха безупречно най-добрите си трикове и като стъпиха отново на земята, Ууд нямаше нито една забележка — което се случвало за първи път, както отбеляза Джордж Уизли.
            — Не виждам какво може да ни попречи утре! — обяви Ууд. — Освен ако… Хари, ти разреши ли вече проблема с дименторите?
            — Ами да… — смънка Хари, като си спомни колко слаб бе покровителят му и си пожела от все сърце да можеше да е по-силен.
            — Дименторите няма да се появят отново, Оливър, защото този път Дъмбълдор съвсем ще се ядоса — уверено каза Фред.
            — Дано не се стигне дотам — каза Ууд. — Така или иначе — браво на всички! Хайде сега да се връщаме в кулата, че да си легнем по-рано.
            — Аз ще поостана малко, че Рон иска да опита „Светкавицата“ — обади се Хари.
            Докато другите от отбора се запътиха към съблекалните, Хари тръгна към Рон, който бе прескочил оградката пред трибуните и го пресрещаше. Мадам Хууч бе заспала на мястото си.
            — Хайде, давай! — каза Хари, като подаде на Рон „Светкавицата“.
            Рон цял засия, яхна метлата и изфуча в сгъстяващия се мрак, а Хари тръгна по края на игрището да го гледа. Ноща бе паднала, когато Мадам Хууч се стресна, сгълча Хари и Рон, че не са я събудили по-рано, и ги подбра да се връщат в замъка.
            Хари нарами „Светкавицата“ и докато се отдалечаваха с Рон от притъмнения стадион, обсъждаха изключително плавния ход, феноменалното ускорение и невероятната повратливост на метлата. Бяха на половината път до замъка, когато Хари погледна вляво и видя в мрака нещо, от което дъхът му спря — две светещи в мрака очи.
            Хари замръзна на мястото си, а сърцето му заби лудо в гърдите.
            — Какво ти стана? — попита Рон.
            Хари посочи нататък. Рон извади магическата си пръчка и прошепна: „Лумос!“
            Лъчът прекоси тревата, спря се в ствола на едно дърво и после освети короната му, където свит между напъпилите клони, се таеше Крукшанкс.
            — Марш оттам! — провикна се Рон, наведе се и грабна един камък, но преди да успее да го запрати, дългата рижава опашка на Крукшанкс изсвистя и котаракът се изпари.
            — Видя ли? — кипна Рон и ядно хвърли камъка в тревата. — Тя пак го оставя да скитосва където му хрумне… Сигурно си е подсладил с няколко птички след Скабърс…
            Хари не каза нищо. Той си пое дълбоко въздух с облегчение, защото за миг му се бе сторило, че светещите очи са на Злия Грим. Двамата продължиха към замъка. Малко позасрамен от моментната си слабост, Хари не сподели страховете си с Рон, но вече не смееше да гледа нито наляво, нито надясно, докато не влязоха в добре осветената входна зала.
                                                                           * * *
            На следващата сутрин Хари слезе на закуска заедно с другите момчета от спалнята, които явно смятаха, че „Светкавицата“ заслужава да бъде придружавана от почетна гвардия. Когато Хари влезе в Голямата зала, повечето глави се обърнаха към „Светкавицата“ и се разнесе възбудено шушукане. С огромно задоволство Хари забеляза, че отборът на „Слидерин“ бе като ударен от гръм.
            — Видя ли му лицето? — злорадстваше Рон, като гледаше през рамо към Малфой. — Направо не му се вярва! Страхотно!
            Ууд също сякаш се грееше на отразената от „Светкавицата“ светлина.
            — Постави я тук, Хари — каза той и внимателно положи метлата така, че да се вижда името й.
            От масите на „Рейвънклоу“ и „Хафълпаф“ идваха да я разглеждат. Седрик Дигъри дойде да поздрави Хари за превъзходната заместителка на счупената „Нимбус“, а Пенелопи Клиъруотър, приятелката на Пърси, попита дали може да я подържи малко.
            — Хей, Пени, без саботажи! — намеси се Пърси, този път в добро настроение, докато тя разглеждаше внимателно метлата. — Пенелопи и аз сме се басирали на десет галеона за резултата от мача! — съобщи той на отбора.
            Пенелопи остави „Светкавицата“ на мястото й, благодари на Хари и се върна на масата си.
            — Хари… гледай да спечелиш — настойчиво му прошепна Пърси. — Защото нямам десет галеона. Да, идвам, Пени! — И разбута тълпата да стигне при нея, за да си разделят препечената филийка.
            — Сигурен ли си, че можеш да си служиш с такава метла, а, Потър? — чу се студен провлачен глас.
            Драко Малфой, следван плътно от Краб и Гойл, бе дошъл да хвърли поглед по-отблизо.
            — Май да — небрежно отвърна Хари.
            — Сигурно има доста специални джаджи в нея — продължи да любопитства Малфой със злостни пламъчета в очите. — Жалко, че не я продават с парашут… в случай, че се доближиш твърде много до някой диментор.
            Краб и Гойл се разхихикаха.
            — Жалко, че ти пък не можеш да си монтираш резервна ръка до твоята, че да ти лови снича — отвърна му Хари.
            Целият отбор на „Грифиндор“ прихна. Воднистите очи на Малфой се присвиха, а той се отдалечи с наперена походка. Като стигна при отбора на „Слидерин“, всички видяха как главите им се скупчиха около неговата. Явно слидеринци го питаха дали метлата на Хари е от клас „Светкавица“.
            В единайсет без четвърт отборът на „Грифиндор“ се отправи към съблекалните. Времето нямаше нищо общо с онова, което беше на мача с „Хафълпаф“. Беше ясен студен ден с много лек ветрец. Този път нямаше да имат проблеми с видимостта и Хари, колкото и да бе напрегнат, започваше да усеща вълнението, което само куидичен мач можеше да породи у него. Чуваше се как цялото училище се изнася надолу към стадиона. Хари съблече черното училищно наметало, извади магическата пръчка от джоба и я мушна във фланелката с къс ръкав, която щеше да носи под куидичния екип. Надяваше се да не му потрябва. Изведнъж се запита дали професор Лупин няма да дойде сред множеството да го гледа.
            — Знаете си какво трябва да направим — каза им Ууд на излизане от съблекалнята. — Загубим ли този мач, оставаме извън класацията… Летете, просто летете като на тренировката вчера и всичко ще бъде наред!
            Излязоха на терена под бурни овации. Състезателите от „Рейвънклоу“, облечени в синьо, се бяха подредили вече в центъра на игрището. Търсачката Чо Чан бе единственото момиче в отбора им. Беше с една глава по-ниска от Хари и колкото да бе притеснен, той забеляза, че е невероятно красива. Когато двата отбора застанаха един срещу друг зад гърбовете на капитаните си, тя се усмихна на Хари и той усети лека тръпка някъде около стомаха, която според него нямаше нищо общо с опънатите му нерви.
            — Ууд, Дейвис, стиснете си ръце — подкани ги Мадам Хууч и Ууд се ръкува с капитана на „Рейвънклоу“.
            — Яхнете метлите… След сигнала на свирката ми… три… две… едно…
            Хари се оттласна от земята и „Светкавицата“ набра височина по-бързо от която и да е друга метла. После закръжи над стадиона и Хари започна да се взира за снича, като през цялото време се вслушваше в коментара, поверен на Лий Джордън, приятел на близнаците Уизли.
            — Всички са вече във въздуха. Голямата сензация на този сезон е „Светкавицата“, на която лети Хари Потър от „Грифиндор“. Според „Летящи метли“ националните отбори за тазгодишния световен шампионат също са предпочели тази марка…
            — Джордън, ще бъдеш ли така любезен да ни кажеш какво става на мача? — прекъсна го професор Макгонъгол.
            — Простете, професор Макгонъгол… Просто за да дам малко обща информация… Впрочем „Светкавицата“ разполага с вградена ръчна спирачка и…
            — Джордън!
            — Добре, добре, води „Грифиндор“ и Кейти Бел от този отбор се е устремила към гол…
            Хари профуча покрай Кейти в обратната посока, оглеждайки се за блясъка на нещо златно, но забеляза, че Чо Чан го следва плътно. Нямаше съмнение, че тя летеше много добре и непрекъснато му пресичаше пътя, за да го принуждава да сменя посоката.
            — Покажи й ускорението си, Хари — провикна се Фред, който профуча покрай него, преследвайки един блъджър, насочен към Алиша.
            Хари ускори „Светкавицата“, докато заобикаляха головите стълбове на „Рейвънклоу“, и остави Чо зад себе си. Тъкмо когато Кейти успя да вкара първия гол на мача и трибуната на „Грифиндор“ полудя от радост, той го видя — сничът пърхаше ниско над земята до една от преградите.
            Хари се гмурна надолу. Чо Чан също забеляза снича и се устреми към него. Хари увеличаваше скоростта, все по-разгорещен — нали гмуркането надолу бе неговият специалитет. Беше вече на три метра…
            Точно в този момент кой знае откъде дофуча един блъджър, пратен явно от някой бияч на „Рейвънклоу“. Хари рязко зави и успя да го избегне на сантиметри, но за тези решаващи няколко секунди сничът бе изчезнал.
            Чу се едно дълго и разочаровано „Оооо!“ от привържениците на „Грифиндор“, а тези на „Рейвънклоу“ бурно изръкопляскаха на своя бияч. Джордж Уизли даде израз на чувствата си, като шибна друг блъджър право към отличилия се бияч, който трябваше да направи салто във въздуха, за да го избегне.
            — „Грифиндор“ води с осемдесет на нула. Погледнете на какво е способна тази метла. Хари здравата я е пришпорил… вижте само как завива. Старата „Комета“ на Чан изобщо не може да се мери с нея. Фината настройка на „Светкавицата“ наистина си личи в тези дълги…
            — ДЖОРДЪН, ДА НЕ ТИ ПЛАЩАТ ДА РЕКЛАМИРАШ „СВЕТКАВИЦАТА“? Я СИ ГЛЕДАЙ КОМЕНТАРА!
            Сега „Рейвънклоу“ се връщаха на позициите си — те вече бяха вкарали три гола, което остави „Грифиндор“ само с петдесет точки преднина, и ако Чо успееше да грабне снича преди Хари, „Рейвънклоу“ ставаха победители. Хари се смъкна по-ниско, като едва избегна един гончия на „Рейвънклоу“ и трескаво заоглежда цялото игрище. Ето го златистия отблясък, пърхащ на малки крилца — сничът кръжеше около головите стълбове на „Грифиндор“.
            Хари се засили, без да отмества очи от златното петънце, но в следващата секунда Чо се появи кой знае откъде и му препречи пътя…
            — ХАРИ, НЕ СЕ ПРАВИ НА ДЖЕНТЪЛМЕН! — разкрещя се Ууд, когато Хари рязко зави, за да не се сблъска с нея. — СЪБОРИ Я ОТ МЕТЛАТА, АКО ТРЯБВА!
            Хари се извърна и забеляза Чо, която се бе усмихнала широко. Сничът обаче пак бе изчезнал. Хари насочи нагоре „Светкавицата“ и скоро се озова на шест-седем метра над другите играчи. С ъгълчето на окото си забеляза, че Чо го следва. Явно бе решила да не изпуска него от поглед вместо сама да търси снича. Добре тогава… Щом иска да е по петите му, ще си носи последствията…
            Той се гмурна отново и Чо, мислейки че е видял снича, се опита да го последва. След миг обаче Хари остро смени посоката рязко нагоре, а Чо продължи да се носи надолу. Той се издигна пак бързо като куршум и тогава го видя за трети път — сничът блещукаше високо над игрището откъм страната на „Рейвънклоу“.
            Хари ускори, далеч някъде долу се засили и Чо. Ето сега щеше да спечели, с всяка секунда се приближаваше към снича и изведнъж…
            — Ооо! — изпищя Чо и посочи нещо.
            Стреснат Хари погледна надолу.
            Трима диментори, трима черни качулати диментори гледаха нагоре към него.
            Без да мисли повече, той пъхна ръка дълбоко във фланелката си, бързо измъкна оттам магическата си пръчка и силно извика „Експекто Патронум!“
            Нещо сребристобяло и огромно изскочи от върха на пръчката му. Той беше сигурен, че го е насочил право към дименторите и дори не спря да се увери. Като по чудо останал с все още бистро съзнание, погледна пред себе си… Почти беше стигнал. Протегна ръката, в която държеше пръчката, и едва успя да сключи пръсти над мъничкия съпротивяващ се снич.
            След миг се чу свирката на Мадам Хууч, Хари рязко зави във въздуха и само успя да види как го връхлитат шест яркочервени петна. В следващия миг целият отбор го грабна в прегръдките си и едва не го събори от метлата. Над множеството долу се носеше възторжения рев на грифиндорци.
            — Браво, момчето ми! — викаше с цяло гърло Ууд.
            Алиша, Анджелина и Кейти направо разцелуваха Хари, а силната прегръдка на Фред му създаде усещането, че ще му отхвръкне главата. В пълен безпорядък отборът успя някак да слезе на земята. Хари се смъкна от метлата и като вдигна очи, видя как цяла тумба грифиндорци начело с Рон спринтират към игрището. Преди да се опомни, беше погълнат от ликуващата тълпа.
            — Браво! — ревеше Рон, вдигнал нагоре ръката на Хари. — Браво! Шампион!
            — Поздравявам те, Хари! — възторжено го похвали Пърси. — Спечелих десетте галеона! Сега ще трябва да намеря Пенелопи, извини ме…
            — Страхотен си, Хари! — провикна се Шеймъс Финигън.
            — Успя бе, дявол да го ’земе! — избоботи Хагрид над кълбото от грифиндорци.
            — Това се казва покровител! — чу Хари глас до ухото си.
            Като се обърна, видя професор Лупин, едновременно разтреперан и доволен.
            — Дименторите изобщо не успяха да ме разстроят! — на един дъх изрече Хари. — Нищичко не почувствах!
            — Сигурно защото… не бяха диментори — каза професор Лупин. — Ела да видиш…
            Той изведе Хари от тълпата и двамата тръгнаха към края на терена.
            — Здравата поуплаши господин Малфой — посочи с ръка професорът.
            Хари се ококори. Скупчени един върху друг, на земята все още лежаха Малфой, Краб, Гойл и Маркъс Флинт, които се мъчеха да се измъкнат от дълги черни качулати мантии. Явно Малфой бе стоял върху раменете на Гойл. Над тях сега бе надвесена професор Макгонъгол, по чието лице бе изписана неукротима ярост.
            — Недостойни номера! — викаше тя. — Жалък опит на страхливци да саботират търсача на „Грифиндор“! Всички са наказани със задължителна работа след часовете, а „Слидерин“ глобявам с петдесет точки! И не си въобразявайте, че няма да кажа на професор Дъмбълдор. А, ето го и него самият…
            Не би могло да има по-многозначителен печат върху победата на „Грифиндор“ от това. Рон, който най-сетне бе успял да се добере до Хари, се превиваше от смях, гледайки как Малфой се бори да махне от себе си черния плат, а главата на Гойл още бе забулена.
            — Идвай, Хари! — подкани го Джордж, едва стигнал до него. — Да празнуваме! Оттук — веднага в общата стая на „Грифиндор“!
            — Чудесно! — каза Хари, щастлив, както не се беше чувствал кой знае откога, и пое към замъка с отбора си — все още в яркочервени екипи.
                                                                          * * *
            Празнуваха целия ден до късно през нощта, все едно, че бяха спечелили вече Купата по куидич. Фред и Джордж Уизли изчезнаха за няколко часа и се върнаха натоварени с бутилки бирен шейк, тиквено шампанско и няколко плика, пълни със сладкиши от меденото царство.
            — Как успяхте? — изписка от възторг Анджелина Джонсън, когато Джордж започна да мята и ментолови жабки сред учениците.
            — С малко помощ от Лун, Опаш, Лап и Рог — прошепна Фред в ухото на Хари.
            Липсваше само един участник в тържеството. Колкото и да бе невероятно, Хърмаяни седеше в единия ъгъл и се мъчеше да чете от грамаданска книга със заглавие „Бит и обществен живот на британските мъгъли“. Хари напусна масата, където Фред и Джордж бяха започнали да жонглират с празни бутилки от бирен шейк, и отиде при нея.
            — Дойде ли изобщо да гледаш мача? — попита я той.
            — Разбира се, че го гледах! — отвърна Хърмаяни с необичайно тънък гласец, без да вдига поглед от четивото си. — Много се радвам, че спечелихме и… ти се справи чудесно, но аз трябва да прочета това до понеделник.
            — Хайде, ела, Хърмаяни, хапни нещо — подкани я Хари и потърси с очи Рон да разбере дали е в настроение да зарови томахавката.
            — Не мога, Хари, остават ми още четиристотин двайсет и две страници за четене! — каза Хърмаяни вече с леко истеричен тон. — Освен това… — тя също хвърли поглед към Рон — той няма да ме иска там при вас.
            Нямаше как да я разубеди, още повече че точно в този момент Рон каза на висок глас:
            — Ако Скабърс не беше изяден, можеше да си хапне една от тези карамелизирани мухи… Толкова ги обичаше!
            Хърмаяни избухна в сълзи. Преди още Хари да каже или да направи нещо, тя пъхна дебелата книга под мишница, побягна, хълцайки, към стълбището за спалнята на момичетата и се изгуби от погледа му.
            — Защо не я оставиш на мира? — кротко попита той Рон.
            — Никога! — твърдо заяви Рон. — Поне да беше показала, че съжалява, но тя никога не си признава, като сгреши. Такава си е. Държи се, като че Скабърс е отишъл на почивка или нещо подобно.
            Веселбата на грифиндорци приключи едва когато професор Макгонъгол се появи в един часа след полунощ по кариран халат и с мрежичка на косата да им напомни, че трябва да си лягат. По стълбите към спалнята си Хари и Рон продължиха да обсъждат мача. Най-сетне, изтощен, Хари се добра до леглото, дръпна завесите на балдахина, за да не му свети един лунен лъч, отпусна се на възглавницата и усети как веднага се унася.
            Яви му се много странен сън. Вървеше през гора със „Светкавицата“ през рамо, следвайки нещо сребристобяло. То се провираше между дърветата напред и Хари едва го виждаше тук-там през листата. Жадувайки да го настигне, той се забърза, но заедно с него ускоряваше движението си и преследваният обект. Хари започна да тича и до слуха му достигна все по-бърз тропот на копита. Вече бягаше с всички сили, а пред себе си чуваше галопиране. И тъкмо когато свърна към една полянка…
            ААААААААУУУУУРРРРРРГГГГХХХХХХ!
            НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!
            Хари се събуди рязко, сякаш някой му бе ударил шамар. Като не можеше да се ориентира в дълбокия мрак, той се зае опипом да отвори завесите… После чу движение наоколо и гласа на Шеймъс Финигън от другия край на стаята:
            — Какво става?
            На Хари му се счу, че вратата на спалнята се затръшва. Като намери най-после краищата на завесите, той ги дръпна със замах и в същия момент Дийн Томас запали лампата.
            Рон бе седнал на леглото си, по лицето му бе изписан неподправен ужас, а едната завеса край него бе разкъсана.
            — Блек! Сириус Блек! С нож!
            — Какво?
            — Ей тук… току-що… Раздра завесата! Събуди ме!
            — Сигурен ли си, че не си сънувал, Рон? — попита Дийн.
            — Погледни завесата! Казвам ти — тук беше!
            Всички наскачаха по леглата си — Хари пръв стигна до вратата на спалнята — и вкупом хукнаха надолу по стълбата. Зад тях се отваряха врати и се провикваха сънливи гласове.
            — Кой вика?
            — Какво правите?
            Общата стая бе осветена от гаснещия огън и се виждаше, че е осеяна с какви ли не отпадъци от празненството. Беше пуста.
            — Сигурен ли си, че не си сънувал, Рон?
            — Сериозно ви казвам, видях го!
            — Каква е тази врява?
            — Нали професор Макгонъгол каза да си лягаме!
            Няколко от момичетата бяха слезли по тяхната стълба и загръщаха халати, прозявайки се. Появиха се и още момчета.
            — Чудесно! Значи продължаваме? — зарадва се Фред.
            — Всички обратно горе! — развика се Пърси, втурвайки се в общата стая, докато забождаше на пижамата си значката „Отличник“.
            — Пърс… Сириус Блек! — каза Рон с отпаднал глас. — В нашата спалня… с нож… Събуди ме!
            Общата стая се смълча.
            — Глупости! — отсече Пърси стъписан. — Преял си, Рон… и си сънувал кошмар.
            — Сериозно ти казвам…
            — Хайде стига, престанете!
            Професор Макгонъгол се бе върнала. Тя шумно затвори портрета зад себе си, пристъпи в общата стая и гневният й поглед обиколи всички ученици.
            — И аз се радвам, че „Грифиндор“ спечели мача, но това тук на нищо не прилича! Пърси, не очаквах от теб…
            — Не съм им разрешавал аз, професоре! — отговори Пърси и се наду от възмущение. — Тъкмо им казвах на всичките да се връщат в леглата! Брат ми Рон сънувал кошмар…
            — НЕ БЕШЕ КОШМАР! — изкрещя Рон. — СЪБУДИХ СЕ И СИРИУС БЛЕК СЕ БЕ НАДВЕСИЛ НАД МЕН С НОЖ В РЪКА!
            Професор Макгонъгол го погледна с недоумение.
            — Не ставай смешен, Уизли, как си представяш, че е минал през портрета?
            — Питайте него! — отвърна Рон и посочи с треперещ пръст гърба на картината на сър Кадоган. — Питайте го не е ли виждал…
            Като погледна Рон с гняв и подозрение, професор Макгонъгол бутна отново портрета да се отвори и излезе през него. Цялата обща стая се заслуша с притаен дъх.
            — Сър Кадоган, да сте пускали преди малко някого в кулата „Грифиндор“?
            — Разбира се, благородна лейди! — провикна се сър Кадоган.
            Последва стъписване както вътре, така и извън общата стая.
            — Вие… вие го пуснахте? — попита пак професор Макгонъгол. — Но… ами паролата!
            — Знаеше, как не! — гордо отвърна сър Кадоган. — За цялата седмица, милейди! Прочете ми ги всичките от една малка хартийка.
            Професор Макгонъгол прекрачи обратно през рамката и се изправи срещу онемялата група. Беше пребледняла като тебешир.
            — Кой е този кръгъл глупак — започна тя с треперещ глас, — дето е написал паролите за тази седмица и после ги е запилял някъде наоколо?
            Настана дълбока тишина, която бе нарушена от най-тънкия възможен уплашен гласец. Разтреперан от главата до носовете на пухкавите си чехли, Невил Лонгботъм бавно вдигна ръка.


            ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
            ЗЛОБАТА НА СНЕЙП

            Никой не спа тази нощ в кулата на „Грифиндор“. Всички знаеха, че замъкът отново се претърсва, и грифиндорци будуваха цяла нощ в общата стая, очаквайки да научат дали е заловен Блек. На разсъмване пак дойде професор Макгонъгол и им съобщи, че той се е изплъзнал.
            Където и да отидеха на следващия ден, забелязваха признаци на засилени мерки за сигурност. Професор Флитуик учеше входните врати да разпознават Сириус Блек по една голяма снимка. Филч изведнъж се беше разшетал нагоре-надолу по коридорите, запълвайки всички отвори от най-тесните пукнатини в стените до мишите дупки. Сър Кадоган беше уволнен. Портретът му бе окачен обратно над пустото стълбище на седмия етаж, а на негово място се върна Дебелата дама. Тя бе умело реставрирана, но още не се бе успокоила и се съгласи да поеме отново задълженията си само при условие, че й осигурят допълнителна защита. Няколко трола от охраната бяха наети да я пазят. Те крачеха по коридора в застрашителна група, разговаряйки с гърлени звуци и сравнявайки дължината на палките си.
            Хари не можеше да не забележи, че статуята на Еднооката вещица на третия етаж остана без пазач и без защита. Изглежда Фред и Джордж бяха прави като мислеха, че само те — а вече и Хари, Рон и Хърмаяни — единствени знаят за скрития в нея вход към тунела.
            — Мислиш ли, че трябва да съобщим на някого? — обърна се Хари към Рон.
            — Със сигурност знаем, че няма да се вмъкне през „Меденото царство“ — спокойно отвърна Рон. — Щяхме да чуем, ако магазинът е бил разбит.
            Хари остана доволен, че Рон сподели неговото мнение. Ако Еднооката вещица също беше охранявана по някакъв начин, той никога нямаше да може отново да иде в Хогсмийд.
            За нула време Рон се превърна в звезда. За пръв път в целия му живот някой му обръщаше повече внимание, отколкото на Хари, и Рон не криеше, че му е приятно. Макар все още разтърсен от преживяното през ноща, той с удоволствие разказваше на всеки, който го попита, какво се е случило, отдавайки голямо значение на подробностите.
            — Бях заспали, когато чух шум от съдиране на нещо и си помислих, че сънувам, нали разбирате? Но после стана течение… Аз се събудих и завесите от едната страна на леглото ми бяха дръпнати и свалени… Обърнах се на другата страна и го видях надвесен над мен като скелет с увиснали кичури мръсна коса да държи големия си дълъг нож — трябва да беше към трийсет сантиметра… и ме погледна, и аз го погледнах, и после изкрещях, а той избяга…
            — Изобщо не мога да разбера — добави Рон само за Хари, като си тръгна групата второкурснички, дошла да чуе историята. — Защо всъщност избяга?
            И Хари се чудеше същото. Защо, попаднал на друго легло, Блек не бе накарал по някакъв начин Рон да млъкне и не се бе насочил към Хари? Та преди дванайсет години Блек бе доказал, че не го е грижа дали ще убие невинни хора! А този път имаше само пет невъоръжени момчета, четири от които спящи.
            — Сигурно си е дал сметка, че ще му е трудно да избяга от замъка, след като си се разкрещял и си събудил другите — размишляваше Хари. — Трябваше да избие всички грифиндорци, за да мине отново през портрета… А след това щеше да срещне учителите…
            Невил бе в пълна немилост. Професор Макгонъгол му бе толкова ядосана, че му забрани да ходи вече до Хогсмийд, възложи му извънредна работа за наказание и забрани на другите да му казват паролата за кулата.
            Горкият Невил бе принуден всяка вечер да чака пред общата стая някой да го пусне вътре, докато троловете му се плезеха. Но никое от тези наказания не може да се сравнява с онова, което му бе приготвила баба му. Два дена след нахълтването на Блек тя изпрати на Невил най-лошото писмо, което ученик в „Хогуортс“ би могъл да получи на закуска — плик с конско. Училищните сови влетяха в Голямата зала с поща в човките, както обикновено и Невил чак се задави, когато огромна забулена сова кацна пред него и пусна червен плик. Хари и Рон веднага познаха, че това е конско, защото Рон бе получавал такова от майка си предишната година.
            — Вземи го, Невил, и бягай навън! — подкани го Рон.
            Невил не дочака да му се повтаря. Той хвана плика и държейки го като бомба, хукна навън от залата, а масата на „Слидерин“ избухна в смях, като го видя. Чу се как конското експлодира във входната зала и гласът на бабата на Невил, магически усилен стократно, занарежда, че той бил посрамил цялото семейство.
            Хари бе толкова обзет от съчувствие към Невил, че не забеляза писмото, което самият той бе получил. Хедуиг привлече вниманието му, като го клъвна по китката.
            — Ох! Ооо… Благодаря ти, Хедуиг!
            Той разкъса плика, докато совата се почерпи от кашата на Невил. В плика имаше бележка, на която пишеше:

            Мили Хари и Рон,
            Айде да пием заедно чай днес следобед към шест. Ще дойда да ви зема от замъка. И ДА МЕ ЧАКАТЕ ВЪТРЕ ВЪВ ВХОДНАТА ЗАЛА, ЧЕ НЕ БИВА ДА ИЗЛИЗАТЕ САМИ!
            Поздрави,
            Хагрид

            — Сигурно иска да му разкажем всичко за Блек — предположи Рон.
            И така, в шест часа следобед Хари и Рон слязоха от кулата на „Грифиндор“, минаха бегом покрай троловете и се отправиха към главния вход. Там вече ги чакаше Хагрид.
            — Е, Хагрид — каза Рон, — сигурно ти се иска да чуеш всичко за събота през нощта, нали?
            — Че аз вече го чух — отвърна Хагрид и им отвори вратата да минат.
            — Ооо… — каза Рон, леко разочарован.
            Първото, което видяха, щом влязоха в колибата, беше Бъкбийк, опънал се върху пъстрата покривка на леглото, прибрал огромни крила плътно до тялото си и доволно похапващ мъртви порчета от голяма чиния. Като отвърна очи от неприятната гледка, Хари забеляза, че зад вратата на гардероба на Хагрид висят гигантски мъхнат костюм в кафяво и една направо ужасна жълто-оранжева вратовръзка.
            — За какво са ти, Хагрид? — попита Хари.
            — За явяването на Бъкбийк пред Комисията по унищожаване на опасни създания — отвърна Хагрид. — Тоя петък ще бъде. Двамата с него отиваме заедно в Лондон. Запазил съм две легла в „Среднощния рицар“…
            Хари бе обзет от силно чувство за вина. Напълно бе забравил — както впрочем и Рон, ако се съдеше по гузния му поглед — че процесът срещу Бъкбийк бе наближил. Бяха забравили обещанието си да му помогнат в подготовката за защитата за Бъкбийк. Връщането на „Светкавицата“ бе изместило всичко останало от съзнанието му.
            Хагрид им наля чай и им предложи цяла чиния с кифлички по рецепта от Бат*, но те не посмяха да ги вземат, защото вече си бяха патили от готварските способности на Хагрид.
            [* Прочут морски курорт в Англия, където сладкарството е на почит. — Б.пр.]
            — Имам нещо да поприказвам с вас — започна Хагрид като седна помежду им с необичайно сериозно изражение.
            — Какво е то? — попита Хари.
            — За Хърмаяни — отвърна Хагрид.
            — Какво за нея? — бързо попита Рон.
            — Нещо я мъчи, трябва да ви кажа. Все ме наобикаля от Коледа насам. Чувствала се самотна. Отпърво не сте й говорели зарад „Светкавицата“, сега пък сте й мълчали заради котката…
            — …която изяде Скабърс! — ядно го прекъсна Рон.
            — Ами нейната котка прави к’вото всички други котки! — продължи Хагрид унило. — Много пъти ми плака момичето, да знаете. Много й е тежко напоследък. Май е лапнала по-голям залък, отколкото може да сдъвче, ако питате мен. С цялата таз работа, дето иска да свърши, пак намери време да ми помогне с делото на Бъкбийк, представете си… Прочете сума ти полезни неща вместо мен… Та се надявам Бъкбийк да отърве кожата…
            — Хагрид, и ние трябваше да ти помогнем. Много извинявай… — отвърна Хари смутено.
            — Не ви обвинявам! — махна с ръка Хагрид. — Всеки знае колко много ви се струпа и на вас. Гледах Хари как тренира куидич денем и нощем… Ама едно ще ви кажа — мислех, че вий двамата държите повече на приятелката си, отколкото на някакви там метли и плъхове. Е, т’ва е…
            Хари и Рон се спогледаха смутени.
            — Много бе разстроена, милата, когато Блек едва не те намушкал, Рон. Голямо сърце има таз Хърмаяни, пък вий двамата да не й приказвате…
            — Ако изхвърли оная котка, пак ще й говоря! — сърдито каза Рон. — Ама тя още упорства. Побъркано е това животно, а тя не ще и дума да чуе против него.
            — Е, по някой път хората се привързват до глупост към любимите си животни — мъдро каза Хагрид.
            Зад гърба му Бъкбийк изплю няколко кости от пор върху възглавницата. До края на посещението си тримата обсъждаха нарастналите шансове на „Грифиндор“ да спечели Купата по куидич. В девет часа Хагрид ги изпрати до замъка.
            Като се прибраха в общата стая, завариха голяма група скупчена около таблото за съобщения.
            — Следващата седмица пак сме в Хогсмийд! — съобщи Рон, проточил шия над главите, за да прочете написаното. — Какво мислиш, а? — попита той тихичко Хари, като седнаха.
            — Ами… Филч не е правил нищо около входа на тунела за „Меденото царство“… — отвърна Хари още по-тихо.
            — Хари! — чу глас отдясно.
            Хари се стресна и видя Хърмаяни, която седеше до масата точно зад тях и отваряше процеп в стената от книги, която я скриваше от погледите им.
            — Хари, ако пак идеш в Хогсмийд, ще кажа на професор Макгонъгол за оная карта! — каза Хърмаяни.
            — Чу ли нещо, Хари? — изръмжа Рон, без да поглежда към Хърмаяни.
            — Рон, как смееш да го насърчаваш? След онова, което Блек едва не стори с теб! Сериозно ви казвам, ще кажа…
            — А сега искаш да изгонят Хари от училище! — разяри се Рон. — Не ти ли стигат другите поразии, дето сътвори тази година?
            Хърмаяни отвори уста да му отвърне, но Крукшанкс скочи в скута й с меко съскане. Тя погледна уплашена изражението по лицето на Рон, прибра Крукшанкс и забърза към спалнята на момичетата.
            — Е, какво ще кажеш? — повтори Рон въпроса си към Хари, сякаш въобще не са го прекъсвали. — Хайде де, като беше последният път, не успя да видиш нищо. Дори още не си ходил в Магазинчето на Зонко!
            Хари се огледа да се увери, че Хърмаяни не може да чуе.
            — Добре, само че този път ще взема мантията невидимка.
                                                                    * * *
            В събота сутринта Хари пъхна мантията в чантата си, мушна Хитроумната карта в джоба и слезе на закуска с всички останали. Хърмаяни непрестанно мяташе подозрителни погледи към него, но той избягваше да срещне очите й и се погрижи тя да го види как се връща нагоре по мраморното стълбище, докато всички други излизаха през предната врата.
            — Чао! — извика Хари на Рон. — Ще се видим довечера.
            Рон се ухили и му смигна.
            Хари стигна почти тичешком до третия етаж, като извади в движение Хитроумната карта от джоба си. Клекнал зад Еднооката вещица, той разгърна картата на пода. Малка точица се движеше към него. Хари се взря в нея. В ситните буквички прочете „Невил Лонгботъм“.
            Хари бързо извади магическата си пръчка, каза тихичко „Дисендиум!“ и мушна в чантата си в статуята, но преди да успее и той да се пъхне в нея, Невил се появи иззад ъгъла.
            — Хари, бях забравил, че и ти не отиваш в Хогсмийд!
            — Здрасти, Невил! — поздрави го Хари, отдръпна се бързо от статуята и мушна картата обратно в джоба си. — Какво си намислил?
            — Нищо — вдигна рамене Невил. — Хайде да поиграем на избухващи карти, а?
            — Ъъъ… не сега… тъкмо отивах до библиотеката да напиша онова съчинение за вампирите, дето ни го иска професор Лупин…
            — Ще дойда с теб! — весело каза Невил. — И аз не съм го писал.
            — Ъъъ… я чакай… Да, забравих, че го свърших снощи!
            — Чудесно! Тъкмо ще ми помогнеш! — зарадва се още повече Невил и по кръглото му лице се изписа надежда. — Онова с чесъна хич не го разбирам. Ядат ли го… или какво?
            Невил изведнъж млъкна и ахна, гледайки през рамото му.
            Беше Снейп. Невил побърза да се скрие зад гърба на Хари.
            — И какво правите двамата тук? — каза Снейп, като спря и взе да оглежда ту единия, ту другия. — Странно място за срещи.
            За голяма тревога на Хари черните очи на Снейп засвяткаха към вратите от двете им страни, а оттам — и към Еднооката вещица.
            — Ние нямахме… среща — обади се Хари. — Ние просто… се видяхме тук.
            — О, така ли? — попита Снейп. — Ти имаш навика да изникваш на неочаквани места, Потър, и то рядко без причина… Веднага да се връщате и двамата в кулата на „Грифиндор“, където ви е мястото.
            Хари и Невил тръгнаха без повече приказки. Като свиха зад ъгъла, Хари се обърна да погледне назад. Снейп прокарваше ръка по главата на Еднооката вещица и я оглеждаше внимателно.
            Едва при Дебелата дама Хари успя да се откъсне от Невил, като му каза паролата, престори се, че е забравил вампирското съчинение в библиотеката и хукна обратно. Като изгуби от поглед троловете пазачи, той пак измъкна картата и я приближи до носа си.
            Коридорът на третия етаж изглеждаше пуст. Хари внимателно огледа картата и въздъхна с облегчение, когато видя малката точица, която показваше, че Сивиръс Снейп се намира в кабинета си.
            Той стигна бегом до Еднооката вещица, отвори гърбицата й, преметна се вътре и се спусна надолу при чантата си на дъното на каменната шахта. Заличи Хитроумната карта и се затича.
                                                                      * * *
            Напълно скрит под мантията невидимка, Хари се появи посред бял ден пред „Меденото царство“ и мушна Рон в гърба.
            — Аз съм — прошепна той.
            — Защо се забави? — попита го по същия начин Рон.
            — Снейп се навърташе наоколо.
            Тръгнаха по главната улица.
            — Къде си? — Рон продължаваше да приказва с половин уста. — Тук ли си? Чувствам се особено…
            Отидоха до пощата и Рон се направи, че проверява колко струва да се прати сова до Бил в Египет, за да може Хари добре да разгледа наоколо. Най-малко триста сови бяха накацали и кротко издаваха своето „Ху-ху!“ — от големите уралски улулици до най-дребните чухалчета („За местна поща“), които бяха толкова мънички, че биха се събрали в дланта на Хари.
            После посетиха и Магазинчето на Зонко, така претъпкано с ученици, че Хари трябваше да бъде нащрек да не настъпи някого и да не предизвика паника. Там се продаваха такива тарикатски артикули, които можеха да сбъднат и най-дръзките мечти на Фред и Джордж. Хари даваше шепнешком поръчки на Рон и протегна ръка с малко злато изпод мантията невидимка. Като излязоха от Зонко, кесийките им бяха поолекнали, но джобовете на всички се бяха издули от торни бомбички, хълцащи бонбони, сапун от жабешки хайвер и чаени чаши, които хапеха.
            Денят бе хубав, с лек ветрец и на никого не му се седеше на затворено, затова тръгнаха да се разхождат покрай „Трите метли“ и се изкачиха по склона да посетят Къщата на крясъците, най-призрачната сграда в цяла Великобритания. Тя се намираше малко извън селото и дори денем те полазваха тръпки от закованите й с летви прозорци и мрачната обрасла градина.
            — Дори призраците в „Хогуортс“ я избягват — каза Рон, като се облегнаха на оградата и впериха очи в колибата. — Питах Почтибезглавия Ник… Той чувал, че вътре се навъртали жестоки типове. Никой не може да проникне там. Фред и Джордж се опитвали, естествено, но всички входове са здраво залостени.
            Хари, сгорещен от стръмния път, тъкмо си мислеше да свали мантията невидимка за малко, когато съвсем близо се чуха гласове. Някой се качваше от другата страна на хълма и след няколко минути се появи Малфой, плътно следван от Краб и Гойл. Значи гласът бе на Малфой.
            — Чакам сова от татко всеки момент. Трябваше да иде в съда да им разкаже за ръката ми… че не можах да я използвам три месеца…
            Краб и Гойл се разхилиха.
            — Много ми се ще да чуя грамадния космат слабоумник как се опитва да се защити. „Ми той е съвсем безвреден!“… Смятайте онзи хипогриф за мъртъв!
            В този миг Драко забеляза Рон. Бледото му лице цъфна в злобна усмивка.
            — Какво правиш тук, Уизли?
            Малфой вдигна очи към полусрутената къща.
            — Май ти се ще да живееш тук, а, Уизли? Хем ще си имаш собствена спалня, дето все си мечтаеш… Чувам, че цялата ви фамилия спяла в една стая, вярно ли е?
            Хари се вкопчи в мантията на Рон, за да му попречи да се нахвърли върху Малфой.
            — Остави го на мен — изсъска той.
            По-добър случай едва ли щеше да му се удаде друг път. Хари тихичко се промъкна зад гърба на Малфой, Краб и Гойл и загреба голяма шепа кал от пътеката.
            — Тъкмо обсъждахме твоя приятел Хагрид — каза Малфой. — Просто се опитахме да си представим какво ще измисли за пред Комисията за унищожаване на опасни създания. Дали ще ревне, като резнат главата на неговия…
            ПЛЯК!
            Главата на Малфой се килна напред, когато го удари калта, а от сребристорусата му коса потече тиня.
            — Какво по дя…
            Рон се хвана за оградата да не падне от смях. Малфой, Краб и Гойл глуповато се заоглеждаха наоколо като обезумели, докато Малфой се опитваше да изчисти косата си.
            — Какво беше това? Кой го направи?
            — Наоколо гъмжи от призраци… — каза Рон, сякаш съобщаваше прогнозата за времето.
            Краб и Гойл гледаха уплашено. Надутите им мускули не помагаха срещу призраци. Малфой се оглеждаше тревожно в безлюдния пейзаж.
            Хари се промъкна по пътеката до една особено блатиста локва, покрита с воняща зелена плесен.
            ЦОП!
            Този път от Краб и Гойл потече кал. Гойл се разскача просто на едно място, мъчейки се да се отърве от калта по малките си очички.
            — Оттам някъде дойде! — каза Малфой, като триеше лице и гледаше право в локвата на около два метра вляво от Хари.
            Краб залитна напред, разперил дългите си ръце като зомби. Хари се шмугна зад гърба му, грабна една пръчка, метна я по гърба на Краб и се запревива от безмълвен смях, когато здравенякът направи нещо като пирует във въздуха, опитвайки се да види кой го замеря. Тъй като само Рон беше наблизо, тръгна натам, но Хари протегна крак пред него, Краб се спъна и… Голямото му плоско ходило закачи долния край на мантията невидимка. Хари почувства силно дръпване и мантията се смъкна от лицето му.
            За части от секундата Малфой впери очи в него.
            — УААААА! — ревна той, сочейки главата на Хари.
            После се сви като ударен и хукна с главоломна бързина надолу по хълма, а Краб и Гойл го следваха по петите.
            Хари отново се покри с мантията, но белята вече беше станала.
            — Хари! — каза Рон, като направи крачка напред като се взря безпомощно в мястото, където бе изчезнал. — Я по-добре бягай. Ако Малфой каже на някого… Затова трябва да се прибереш обратно в замъка, бързо…
            — Доскоро! — извика Хари и без повече приказки хукна надолу по пътеката към Хогсмийд.
            Щеше ли Малфой да повярва на онова, което беше видял? Щеше ли някой да повярва на Малфой? Никой не знаеше за мантията невидимка, никой освен Дъмбълдор. На Хари сякаш му се обърна стомахът — Дъмбълдор щеше да разбере какво точно се е случило, ако Малфой споменеше нещо…
            Обратно в „Меденото царство“, пак надолу по стъпалата на избата, по каменния под и през капака на пода… Хари свали мантията, скрия я под мишница и хукна с всички сили по подземния тунел…
            Малфой щеше да пристигне пръв… Колко ли време щеше да му трябва, докато срещне някой учител? Изплезил език, с остра болка в ребрата, Хари не намали скоростта, докато не стигна до каменния улей. Той трябваше да свали мантията веднага и да я остави където и да е, защото тя можеше да го издаде, ако Малфой бе подшушнал на някой учител. Затова той я скри в един тъмен ъгъл и веднага започна да се катери колкото се може по-бързо, а потните му ръце се плъзгаха от двете страни на тунела. Стигна до вътрешната страна на гърбицата на вещицата, почука с пръчката си, пъхна глава през отвора и се издигна на мускули, докато се подаде навън. После затвори гърбицата и точно когато се канеше да скочи от статуята, отново чу да се приближават бързи стъпки.
            Пак бе Снейп, който на две крачки стигна до Хари. Черната мантия прошумоля, той спря и просъска:
            — Така значи…
            Личеше, че едва сдържа усещането за триумф. Хари се опита да изглежда колкото може по-невинен, съзнавайки прекрасно, че лицето му е потно, а ръцете му кални, та поне ги скри набързо в джобовете.
            — Хайде с мен — нареди Снейп.
            Хари го последва надолу, като тайничко триеше ръце във вътрешната страна на мантията си. Слязоха по стълбите до подземието и отидоха в кабинета на Снейп.
            Хари бе влизал тук само веднъж — и тогава пак бе загазил здравата. Оттогава Снейп бе добавил още няколко отвратителни слузести твари в стъкленици към колекцията си по рафтовете зад писалището, които отразяваха пламъците на огъня и правеха атмосферата още по-ужасяваща.
            — Седни — каза Снейп.
            Хари седна, но Снейп остана прав.
            — Малфой току-що ми разказа доста странна история, Потър — започна Снейп.
            Хари мълчеше.
            — Разправя, че ходил до Къщата на крясъците и там попаднал на Уизли… на пръв поглед сам.
            Хари продължаваше да мълчи.
            — Малфой твърди, че както си седял и разговарял с Уизли, върху тила му се изсипало голямо количество кал. Имаш ли представа как може да е станало това?
            Хари се опита да изглежда леко изненадан.
            — Не знам, професоре.
            Погледът на Снейп беше пронизващ — сякаш срещу Хари се бе изправил хипогриф — и той се опита да не мига.
            — Тогава Малфой видял невероятен призрак. Можеш ли да си представиш какъв е бил той, Потър?
            — Не — отвърна Хари с изиграно невинно любопитство.
            — Ами твоята глава, Потър. Висяла във въздуха.
            Настана дълго мълчание.
            — Той сигурно трябва да отиде при Мадам Помфри — каза Хари. — Щом му се привиждат такива неща…
            — Какво ли би могла да прави твоята глава в Хогсмийд, Потър? — почти любезно попита Снейп. — Твоята глава няма разрешение да бъде в Хогсмийс! На никоя част от тялото ти не е позволено да се намира в Хогсмийд!
            — Знам това — каза Хари, като правеше всичко възможно по лицето му да не се изпише вина или страх. — Изглежда Малфой е имал халюци…
            — Малфой не е имал халюцинации! — озъби се Снейп и се наведе над Хари, опрял ръце на облегалките от двете страни на стола, та между лицата им не останаха повече от трийсетина сантиметра. — Щом главата ти е била в Хогсмийд, там си бил и ти целият.
            — Бях в кулата на „Грифиндор“ — заяви Хари. — Както казахте…
            — Може ли някой да го потвърди?
            Хари не отговори. Тънките устни на Снейп се изкривиха в отвратителна усмивка.
            — Така… — поде пак професорът и се изправи. — Всички начело с министъра на магията се мъчат да опазят прочутия Хари Потър от Сириус Блек. Но прочутият Хари Потър си има собствени правила. Нека обикновените хора се притесняват за безопасността му! Прочутият Хари Потър си ходи, където си иска без да го е грижа за последиците.
            Хари продължаваше да мълчи. Снейп се опитваше да го предизвика да каже истината, само че той нямаше да се подддаде. Снейп не разполагаше с доказателство… поне засега.
            — Как изумително приличаш на баща си, Потър! — каза изведнъж Снейп и очите му засвяткаха. — И той беше крайно надменен. Имаше малка дарба да играе куидич и мислеше, че стои по-високо от всички ни. Само се перчеше наоколо сред приятелите и почитателите си… Та приликата помежду ви е направо обезпокоителна.
            — Баща ми не се е перчел — сам не разбра как изрече Хари. — Нито аз…
            — Баща ти не зачиташе никакви правила — продължи Снейп, използвайки положението си, а изражението на изпитото му лице преливаше от омраза. — Правилата важаха за простосмъртните, не и за победителите на куидич. Толкова си бе навирил носа, че…
            — МЛЪКНЕТЕ!
            Хари изведнъж скочи. У него бушуваше гняв, какъвто не бе изпитвал от последната си вечер на „Привит Драйв“. Изобщо не го бе грижа, че лицето на Снейп замръзна, а черните му очи засвяткаха заплашително.
            — Какво каза, Потър?
            — Казах да млъкнете! Да не говорите за баща ми! — кресна Хари. — Да не мислите, че не знам истината! Той ви е спасил живота! Дъмбълдор ми каза! Нямаше изобщо да сте тук, ако не е бил баща ми!
            Жълтеникавата кожа на Снейп доби цвета на вкиснало мляко.
            — А разказа ли ти директорът за обстоятелствата, при които баща ти ми спаси живота? — попита той почти шепнешком. — Или е сметнал подробностите за твърде неприятни за нежните уши на скъпия Потър?
            Хари прехапа устната си. Не искаше да признае, че наистина не му бе известно какво се е случило… Но Снейп явно позна.
            — Няма да е справедливо да останеш с погрешна представа за баща си, Потър — започна той с лице, изкривено в противна усмивка. — Сигурно си си представял някаква героична постъпка. Нека тогава да те разочаровам — твоят недосегаем баща и неговите приятели ми скроиха една доста забавна шега, която би причинила смъртта ми, ако в последния момент баща ти не бе изтръпнал от страх. Така че постъпката му изобщо не беше храбра, защото той спасяваше собствената си кожа толкова, колкото и моята. Ако бяха стигнали докрай с шегата си, щяха да ги изключат от „Хогуортс“.
            Неравните жълтеникави зъби на Снейп бяха оголени.
            — Извади каквото имаш в джобовете си, Потър! — изсъска внезапно той.
            Хари не помръдна. В ушите му сякаш удряха чукове.
            — Изпразни си джобовете или отиваме направо при директора! Обърни ги навън, Потър!
            Изстинал от ужас, Хари бавно извади торбичката с шегички от Зонко и Хитроумната карта.
            Снейп взе торбичката на Зонко.
            — Рон ми ги даде — каза Хари, надявайки се да успее да предупреди Рон, преди Снейп да го попита. — Донесе ми ги от Хогсмийд предишния път…
            — Така ли? И оттогава ги носиш със себе си? Колко трогателно… А това какво е?
            Снейп бе взели картата. С всички сили Хари се съсредоточи да не трепне и мускулче по лицето му.
            — Някакво парче пергамент — вдигна той рамене.
            Снейп обръщаше картата, без да отмества очи от Хари.
            — Сигурно не ти трябва едно чак толкова старо парче пергамент — говореше той. — Я чакай да взема да го… изхвърля.
            Ръката му се насочи към огъня.
            — Не! — спря го бързо Хари.
            — Аха! — каза Снейп и дългите му ноздри потръпнаха. — Да не би и това да е скъп дар от Уизли? Или е… нещо друго? Може би писмо, написано с невидимо мастило? Или… упътване как се стига до Хогсмийд, без да се минава покрай дименторите?
            Хари мигаше. Очите на Снейп святкаха.
            — Я да видя, я да видя… — мърмореше професорът, докато извади магическата си пръчка и разпъна картата на писалището. — Разкрий си тайната! — изрече той и докосна пергамента с пръчката.
            Нищо не стана. Хари стисна ръцете си в юмруци, за да спрат да треперят.
            — Покажи се! — каза пак Снейп, удряйки по-силно по картата.
            Тя не се появи. Хари дишаше дълбоко, за да се успокои.
            — Професор Сивиръс Снейп, преподавател в това училище, ти заповядва да разкриеш информацията, която съдържаш! — каза Снейп и удари силно пергамента с пръчката.
            Тогава по гладката повърхност започнаха да се появяват думи, изписвани сякаш от невидима ръка.
            Господин Лун поднася почитанията си на професор Снейп и го моли да не си пъха ненормално дългия нос в работата на другите.
            Снейп замръзна. Изумен, Хари гледаше написаното. Но картата не спря дотам. Надолу се появиха нови редове.
            Господин Рог изразява съгласието си с господин Лун и би искал само да добави, че професор Снейп е грозилище.
            Това щеше да е много смешно, ако цялата ситуация не беше толкова сериозна. Но имаше и още…
            Господин Лап би желал да изрази недоумението си, че такъв идиот изобщо е станал професор.
            Хари затвори очи от ужас. Когато ги отвори, картата бе казала и последната си дума.
            Господин Опаш желае приятен ден на професор Снейп и го съветва да си измие косата.
            Хари очакваше да падне гръм.
            — Така… — тихо каза Снейп. — Ще видим тая работа…
            Той отиде до камината, загреба шепа блестяща пудра от някакъв съд и я хвърли в пламъците.
            — Лупин! — викна Снейп към огъня. — Искам да си поговорим!
            В пълно недоумение Хари впери очи в пламъците. Над тях се появи едър силует, който бързо се въртеше. След няколко секунди професор Лупин се измъкна от камината, изтупвайки пепелта от протритите си одежди.
            — Ти ли ме извика, Сивиръс? — любезно попита Лупин.
            — Точно така — каза Снейп с изкривено от ярост лице и се върна до писалището си. — Току-що накарах Потър да си изпразни джобовете. Ето какво имаше там.
            Снейп посочи пергамента, върху който още светеха думите на господата Луп, Рог, Опаш и Лап. По лицето на Лупин се изписа странно съсредоточено изражение.
            — Е? — каза Снейп.
            Лупин продължаваше да гледа втренчено картата. Хари имаше усещането, че той иска да спечели време.
            — Е? — повтори Снейп. — Този пергамент явно е натъпкан с черни магии. Би трябвало да са в областта на твоите знания, Лупин. Откъде според теб Хари се е сдобил с това нещо?
            Лупин вдигна очи и поглеждайки за части от секундата към Хари, го предупреди да не го прекъсва.
            — Пълен с черни магии ли? — повтори той меко. — Наистина ли мислиш така, Сивиръс? На мен ми изглежда просто като парче пергамент, готово да обиди всеки, който се опита да го разчете. Детинско, но със сигурност безопасно. Предполагам, че Хари го има от Магазина за шегички…
            — Нима? — каза Снейп. Челюстта му се беше сковала от гняв. — И ти мислиш, че в такъв магазин може да се намери подобно нещо? Не ти ли минава през ума, че е по-вероятно да го е получил направо от създателите?
            Хари не разбираше за какво говори Снейп. Явно не го разбираше и Лупин.
            — Искаш да кажеш — от господин Лун или някой от тези другите? — каза той. — Хари, ти познаваш ли тези хора?
            — Не — бързо отговори Хари.
            — Видя ли, Сивиръс? — каза Лупин и пак се обърна към Снейп. — Ето защо ми заприлича на артикул от Зонко…
            Като по даден знак точно в този момент се втурна Рон. Беше останал съвсем без дъх и спря едва пред писалището на Снейп. Като се държеше за гърдите, се опита да говори.
            — Аз… дадох… на Хари… това нещо — задъхваше се той. — Купих го… от Зонко… много отдавна…
            — Ето! — рече Лупин, като плясна с длани и се огледа весело наоколо. — Това обяснява всичко! Сивиръс, аз ще го прибера, нали? — Той сгъна картата и я пъхна под мантията си. — Хари, Рон, елате с мен, искам да поговорим относно онова съчинение за вампирите. Извини ни, Сивиръс.
            Хари не смееше да погледне към Снейп, докато напускаха кабинета му. Той, Рон и Лупин вървяха, без да продумат, чак до входната зала. Там Хари се обърна към Лупин.
            — Професоре, аз…
            — Не желая да слушам обяснения — кратко му каза Лупин. Той се огледа в пустото помещение и сниши глас. — Известно ми е, че тази карта е конфискувана от господин Филч преди много години. Да, знам, че е карта — беше отговорът му на изумените погледи на Рон и Хари. — Не искам да ми казвате как сте се сдобили с нея. Удивен съм обаче, че не сте я предали. Особено след онова, което се случи, когато Невил бе попилял паролите за влизане. Но не мога да ти я върна, Хари.
            Хари очакваше да стане така, но не възрази, защото имаше много въпроси.
            — Защо Снейп каза, че съм я получил от създателите й?
            — Защото… — поколеба се Лупин, — защото тези картографи може би искат да те примамят вън от училището. — Сигурно мислят, че е много забавно.
            — Вие познавате ли ги? — Хари беше поразен.
            — Срещали сме се — бе краткият отговор на Лупин. Той погледна Хари по-сериозно от когато и да е било. — Не очаквай от мен пак да те прикривам, Хари. Не мога да те накарам да приемеш сериозно Сириус Блек, но предполагах, че по-силно ти е въздействало онова, което си чувал, когато дименторите се приближаваха към теб. Твоите родители дадоха живота си, за да запазят твоя, Хари. Лошо им се отплащаш… залагайки тяхната жертва за торбичка магически играчки.
            Той се отдалечи, а Хари се почувства по-зле, отколкото през целия си престой в кабинета на Снейп. Двамата с Рон бавно тръгнаха нагоре по стълбището. Като минаха край Еднооката вещица, Хари си спомни за мантията невидимка, която остана там долу, но той не смееше да отиде и да си я прибере.
            — Аз съм виновен — каза изведнъж Рон. — Аз те навих да дойдеш. Лупин е прав — беше глупаво, не трябваше да го правим…
            Той изведнъж млъкна — бяха стигнали до коридора, охраняван от троловете, а насреща им идваше Хърмаяни. Още от пръв поглед Хари се убеди, че тя вече е чула какво се е случило. Сърцето му подскочи… Дали бе казала на професор Макгонъгол?
            — Да ни се подиграваш ли идваш? — жестоко попита Рон, когато тя спря пред тях. — Или току-що си ходила да ни наклеветиш?
            — Не — отвърна Хърмаяни. В ръцете си държеше някакво писмо, а долната й устна трепереше. — Просто исках да ви съобщя. Хагрид загуби делото. Бъкбийк ще бъде екзекутиран…

Няма коментари:

Публикуване на коментар