8 юни 2012 г.

Романи за деца: Приключенията на Лукчо-2


                 Приключенията на Лукчо (продължение)

             Глава седемнадесета
          Лукчо се сприятелява с един симпатичен мечок

            Да се върнем сега два дни назад, иначе няма да узнаем какво се беше случило в пещерата.
            Тиквичка и Боровинка все още не можеха да се примирят със загубата на къщичката. Те бяха така привързани към сто и осемнадесетте тухли, че ги обичаха като сто и осемнадесет деца. Нещастието ги сближи, дори Тиквичка обеща на чичо Боровинка:
            — Ако намерим отново нашата къщичка, ще дойдете да живеете при мене.
            Боровинка прие със сълзи на очи. Тиквичка, както сигурно сте забелязали, не казваше „моята“ къщичка, а „нашата“ къщичка. Така казваше и Боровинка. Но Боровинка скърбеше и за половината ножица, за ръждясалото ножче за бръснене, наследено от прадядото, и за другите си богатства.
            Даже веднъж се скараха, като спореха кой обича повече къщичката. Чичо Тиквичка твърдеше, че Боровинка не може да я обича колкото него.
            — Аз се потих цял живот, докато я построя.
            — Но живяхте в нея толкова малко: а пък аз живях в нея почти цяла седмица. — Споровете им обаче не траяха много, защото когато се стъмнеше, вместо да се карат, трябваше да мислят как да се пазят от вълците.
            В гората имаше вълци, мечки и други диви животни и нашите приятели бяха принудени вечер да палят огън, за да ги държат на разстояние.
            Имаше опасност от замъка да забележат огъня, но все пак трябваше да се пазят от вълците, нали така?
            Вълците идваха на няколко метра от пещерата и хвърляха кръвожадни погледи към кака Тиква, която беше кръгла и дебела и щеше да бъде добра закуска за тях.
            — Излишно е да ме гледате така — викаше възмутено кака Тиква, — все едно, няма да хапнете дори и ръката ми.
            Накрая вълците така изгладняваха, че започнаха да се молят.
            — Како Тикво — казваха те, като се държаха на разстояние от огъня, за да не се опърлят, — дайте ни поне един пръст. Какво е един пръст за Вас, Вие имате десет на ръцете и десет на краката, всичко двадесет.
            — Колкото за вълци, смятате добре. Но това няма да ви помогне.
            Вълците мърмореха малко, после се отдалечаваха и за да се утешат, разкъсваха всички зайци, които срещаха.
            По-късно пристигаше и Мечока и хвърляше лакоми погледи към кака Тиква.
            — Колко ми харесвате, госпожо Тиква — казваше Мечока.
            — И Вие ми харесвате, господин Мечок, но бих Ви предпочела във вид на наденици.
            — Какво говорите, госпожо Тикво! Аз бих Ви ял препечена и посипана с пудра захар.
            И Мечока започваше да души: струваше му се, че долавя миризмата на печена тиква.
            Лукчо му подхвърли един суров картоф.
            — Опитайте се да залъжете глада си с това.
            — Винаги съм мразел лука — кипна Мечока. — Само разплаква хората. Просто не мога да разбера защо някои ядат лук.
            — Слушайте — предложи Лукчо, — вместо да идвате да ни плашите всяка вечер, а знаете много добре, че от това няма никаква полза, защото имаме много кибрит и поне два месеца ще палим огън и ще Ви държим далече от кълките ни, вместо да бъдем врагове, защо да не станем приятели?
            — Къде се е чуло и видяло — измърмори Мечока — мечка с лук да другарува?
            — Защо пък не — отговори Лукчо, — на тая земя всички могат да бъдат приятели. Има място и за мечките, и за лука.
            — Вярно е, има място за всички. Но тогава защо хората ни хващат и ни слагат в клетки? Знаете ли, че баща ми и майка ми са затворени в зоологическата градина на владетеля?
            — И моят баща е затворен в замъка.
            Като чу, че и бащата на Лукчо е в затвора, Мечока се разчувствува.
            — Отдавна ли е там?
            — От много месеци. Осъден е на доживотен строг тъмничен затвор, но няма да излезе и след смъртта си, защото в затвора на владетеля има и гробища.
            — Също и моите родители са осъдени на затвор и няма да излязат от клетката и след смъртта си, защото ще бъдат погребани с почести в парка на принц Лимон.
            Мечока въздъхна.
            — Ако искаш — предложи той, — може да станем приятели. В края на краищата няма за какво да се мразим. Моят прадядо, известният петнист Мечок, ми разправяше, че е чувал от родителите си, че едно време в гората всички са живеели в мир. Хората и мечките били приятели и никой не причинявал зло на другите.
            — Тези времена могат да се върнат — каза Лукчо. — Един ден всички ще бъдем приятели. Хората и мечките ще бъдат учтиви едни към други и когато се срещат, ще си свалят шапка.
            Мечока изглеждаше озадачен.
            — Тогава ще трябва да си купя шапка, защото нямам — каза той.
            Лукчо се засмя.
            — Казах го само така. Ще можете да поздравявате по Вашия начин, като се покланяте или подрусвате грациозно.
            Мечока се поклони и започна да се подрусва грациозно, както му беше казал Лукчо.
            Майстор Гроздан взе шилото, за да се почеше.
            — Никога не съм виждал толкова учтива мечка — повтаряше удивено той.
            Господин Грах, като адвокат, се държеше по-въздържано.
            — Не бих му се доверявал толкова — разправяше той, — Мечока може да се преструва.
            Но Лукчо не му обърна внимание: направи един проход по средата на огъня и помогна на Мечока да влезе в пещерата, без да си опърли козината. После го представи като свой приятел на другарите си. Маестро Круша, който тъкмо беше привършил да настройва инструмента си, импровизира един концерт в негова чест.
            Мечока се съгласи с удоволствие да поиграе пред домакините и всички прекараха приятно вечерта.
            Когато Мечока се сбогува и тръгна, Лукчо стана и го придружи. Лукчо беше такъв: не обичаше да говори много за своите неприятности, но често се замисляше и натъжаваше, без да се издава пред хората.
            Тази вечер той се бе замислил за клетия си баща, Който беше в затвора, и му се доиска да сподели мъката си с Мечока.
            — Какво ли правят — запита Лукчо — сега нашите родители?
            — Аз никога не съм ходил в града — отговори Мечока, — но едно врабче, с което сме близки, прелита често нататък и ми носи новини за родителите ми. Казва, че те никога не спели и че денем и нощем мечтаели за свобода. Аз не знам какво е това свобода. Бих предпочел да мечтаят за мене, най-после и аз съм им син.
            — Да си свободен, значи да нямаш господари — отговори Лукчо.
            — Владетелят не бил лош господар. Врабчето ми каза, че баща ми и майка ми идоли до насита и се развличали, като гледат хората, които минават пред клетката им. Владетелят бил много внимателен, сложил ги е в клетка, откъдето те могат да виждат много хора. Въпреки това те искали да се върнат в гората. Но същото врабче ми каза, че това било невъзможно, защото клетката била от желязо и пръчките й били много здрави. Лукчо въздъхна.
            — На мене ли си седнал да ги разправяш? Когато бях при баща си в затвора, разгледах внимателно стените. Невъзможно е човек да се измъкне оттам. Въпреки това аз обещах на баща си да го освободя и ще се опитам да направя това, когато се подготвя.
            — Ти си смело момче — каза Мечока. — И аз бих искал да освободя родителите си, но не зная пътя за града и се страхувам да не се загубя.
            — Слушай — рече ненадейно Лукчо, — можем да направим нещо. Ако ми позволиш да те яхна, преди полунощ ще бъдем в града.
            — Какво си намислил? — запита развълнувано Мечока.
            — Ще отидем при твоите родители. За мен ще бъде все едно, че съм видял баща си.
            Мечката не чака да му повторят поканата. Наведе се, за да може Лукчо да се качи на гърба му, и хукна с пълна бързина.
            Лукчо му казваше накъде да върви.
            — Наляво! Надясно! — или пък: — Да заобиколим тая къща! Сега внимавай! Влизаме в града. Зоологическата градина е в тази посока. Тихо! Да не вдигаме шум!


            Глава осемнадесета
            Запознанство с един тюлен, който обичаше много да приказва

            В зоологическата градина цареше пълна тишина. Пазачът спеше при Слона с глава върху хобота му. Той хъркаше дълбоко и не се пробуди, когато Лукчо и Мечока почукаха предпазливо на вратата.
            Слона отмести внимателно главата на пазача, постави я на една купчина слама, без да се помръдне, проточи хобота си и отвори вратата, като избърбори:
            — Влез!
            Нашите герои влязоха предпазливо.
            — Добър вечер, господин Слон! — каза Лукчо. — Извинявайте, че Ви безпокоим в този късен час.
            — О, нищо, нищо — отговори Слона, — още не съм заспал. Мъчех се да разбера какво ли сънува моят пазач.
            Винаги се опитвам да отгатвам сънищата му. По тях може да се познае дали един човек е лош, или добър.
            Слона беше стар индийски философ и затова мислите му бяха винаги доста заплетени.
            — Решихме да се допитаме до Вас — каза Лукчо, — защото чухме, че сте много мъдър. Бихте ли могли да ни кажете, как можем да изведем майката и бащата на този Мечок от зоологическата градина?
            — Да — промърмори Слона между двата си зъба. — Бих могъл да ви помогна, но какъв смисъл има? В гората не е по-добре, отколкото в клетката, а в клетката не е по-зле, отколкото в гората. Затова смятам, че ще бъде най-добре всеки да си остане на мястото. Но ако държите много на това — добави веднага той, — знайте, че ключът от клетката на мечките е в джоба на моя пазач. Ще се опитам да го измъкна, без да го събудя. Той спи дълбоко и няма да усети нищо.
            Лукчо и Мечока не вярваха, че такава сложна работа може да се извърши с помощта на хобота. Но Слона си служеше така умело с него, че пазачът не усети нищо.
            — Ето ключа — каза Слона, като измъкна хобота си от джоба на пазача, — само че ви моля после да го върнете.
            — Бъдете спокоен — каза Лукчо. — Много Ви благодарим. Вие наистина ли не искате да избягате с нас?
            — Ако имах намерение да бягам, сигурно не бих чакал вашата помощ. Желая ви добра сполука.
            И като подхвана отново с хобота си главата на пазача, Слона започна да го люлее леко, за да спи той по-дълбоко, докато нашите приятели си свършеха работата.
            Лукчо и Мечока се измъкнаха навън и се отправиха към клетката на мечките.
            — Ей, Ей!
            — Шшт! Шшт! — изсъска изплашено Лукчо. — Кой вика?
            — Шшт! Шшт! — отговори подигравателно гласът. —
            Кой вика?
            — Престани да вдигаш шум, ще събудиш пазача!
            А гласът се обади отново:
            — Престани да вдигаш пазача, ще събудиш шум — и веднага след това добави: — Колко съм глупав, обърках се.
            — Това е Папагала — прошепна Лукчо на Мечока. — повтаря всичко, каквото чуе. Но тъй като не разбира нищо от това, което чува, и от това, което казва, често се случва да бърка словореда.
            Мечока не искаше да обиди Папагала и го запита:
            — Може ли да се мине оттук за клетката на мечките?
            Папагала отговори;
            — Може ли да се мине оттук за мечките на клетката? Ох, колко съм глупав, пак се обърках.
            Като видяха, че от него няма да научат нищо, нашите приятели продължиха внимателно. Една маймуна ги повика от клетката си с леко изсвирване.
            — Хей, господа, елате насам!
            — Нямаме време — отвърна Мечока, — имаме работа.
            — Отделете ми само една минутка: от два дни се опитвам да счупя този лешник и не мога. Помогнете ми.
            — Ще Ви помогнем на връщане — каза Лукчо.
            — Ами, приказвате си на вятъра — рече Маймуната, като клатеше глава. — И аз се обадих, за да се намеря на работа. Хич не се интересувам от този лешник и от всички лешници на света. Бих искала да се върна отново в гората, да подскачам между клоните и да хвърлям кокосови орехи по главите на пътешествениците. Каква полза ще има от кокосовите орехи, ако маймуните не ги хвърлят по главите на изследователите? Не, бих искала да зная за какво служат изследователите, ако няма кой да замерва главите им с кокосови орехи? Вече не зная кога съм хвърлила за последен път кокосов орех. Помня само, че този път изследователят имаше бръсната червена глава и беше истинско удоволствие да се меря в нея. Спомням си също, че ...
            Но Лукчо и Мечока вече бяха далеч и не я чуваха.
            — Маймуните — обясняваше Лукчо на Мечока — са глупави животни, които си губят времето в приказки. Започват да говорят за нещо и човек никога не знае с какво ще свършат. Но все пак съжалявам тази нещастница. Защо не спи? Защото не може да счупи лешника ли? Не, тя не спи, защото мечтае за далечната си родна гора.
            Лъвът също не спеше: погледна ги с крайчеца на окото си и даже не се обърна да види накъде отиват. Той беше благородно и умно животно и не се интересуваше от хор ските работи.
            Така Лукчо и Мечока стигнаха без мъчнотии до клетката на мечката.
            Бедните старци веднага познаха синчето си и му протегнаха лапите си през решетките.
            Лукчо ги остави да се поздравят и прегърнат, после отвори клетката и каза:
            — Стига сте хленчили! Вратата е отворена и ако не бяга те веднага, пазачът ще се събуди и тогава прощавай, свобода.
            Като излязоха от клетката, затворниците продължиха да се поздравяват и прегръщат с Мечока, защото решетките вече не ги разделяха от техния син.
            Лукчо беше също доста развълнуван.
            „Клети ми татко — мислеше си той, — ние с тебе също ще се прегръщаме дълго, дълго, когато те освободя от затвора“.
            — А сега да вървим! — каза той високо.
            Двете стари мечки искаха да се сбогуват с едно семейство бели мечки, които живееха до едно езерце, после поискаха да наминат към клетката на Жирафата, която за жалост вече спеше. Междувременно в градината настъпи известно раздвижване и новината за заминаването на мечките проникна навсякъде.
            Мечките бяха обичани от всички, но имаха и врагове. Един Тюлен, който не можеше да ги понася поради стара семейна вражда, започна да ръмжи толкова силно, че пазачът се събуди, макар да спеше дълбоко.
            — Какво става? — запита той Слона.
            — Не зная, пък и какво искате да се случи? На тоя свят няма нищо ново и нищо ново не ще се случи и тази нощ. Да не мислите, че сте на кино, където всеки десет минути се случва нещо ново и интересно!
            — Може би си прав — каза пазачът, — все пак ще пообиколя.
            Като излезе навън, той почти налетя върху тримата бегълци.
            — Помощ! — завика той. — Помощ!
            Неговите помощници се събудиха и заобиколиха градината. Бягството стана невъзможно.
            Лукчо и трите мечки се хвърлиха в едно езерце и се скриха под водата, като подаваха само носовете си.
            Но за нещастие бяха попаднали в езерото на Тюлена.
            — Ха! Ха! — се изсмя някой зад гърба им. Това беше Тюлена.
            — С ваше позволение ще се посмея малко — каза той. — Ха! Ха!
            — Господине — се обади Лукчо, треперейки от студ, — разбирам радостта Ви. Но мислите ли, че е добре да се хилите зад гърба ни точно когато ни търсят!
            — Охо, и още как! Ей сега ще кажа на пазача да ви хване.
            Тюлена отиде веднага при пазача и неговите помощници. Мечките бяха уловени, даже пазачът се учуди, че залови три, докато търсеше само две. Освен това хвана и едно ново животно от неизвестен вид, което говореше като човек и което му каза:
            — Господин пазач, както виждате, тук има някакво недоразумение. Аз не съм мечка.
            — Виждам, но какво правеше в езерото?
            — Къпех се.
            — Щом е така, ще платиш глоба, защото къпането в градските градини е забранено.
            — Аз нямам пари, но ако бъдете така добър...
            — Аз не съм добър и докато не платиш глобата, ще те затворя при маймуните. Ще прекараш там нощта и после ще видим.
            Отначало Маймунката го прие много любезно и започна веднага да бръщолеви.
            — Разправях Ви — каза тя, като седна на опашката си — за изследователя с червената глава. Щом Ви казвам, че беше червена, значи, че наистина е била такава. Аз никога не лъжа, освен, то се знае, когато е необходимо. Но да си кажа правото, обичам лъжите. Лъжите имат особена сладост. Когато лъжа, чувствувам в устата си една сладост, една такава сладост, като че ли ...
            — Слушайте — помоли я Лукчо, — не може ли да отложите разказа си за утре сутринта? Искам да поспя добре. защото имам нужда да възстановя силите си.
            — Не може ли поне да Ви изпея една приспивна песен? — предложи Маймуната.
            — Не, благодаря, ще заспя и без нея.
            — Може ли да Ви подвия завивката?
            — Не виждате ли, че няма завивка?
            — Казах го, за да се намирам на приказки — промърмори Маймуната, — исках само да бъда учтива. Но щом искате да се покажа невъзпитана, ще го сторя веднага.
            И Маймуната му обърна гръб засегната. Лукчо се усмихна и се възползува от случая, за да заспи. Маймуната очакваше, че Лукчо ще я помоли да се обърне отново, но като не чу нищо, реши да вземе сама почина. Тогава видя, че момчето беше вече заспало, и обидена повече от всякога, се сви в един ъгъл.
            Лукчо остана два дни в клетката на маймуните. Децата, които отиваха в зоологическата градина заедно с бавачките си, се радваха и се смееха, понеже никога досега не бяха виждали маймуна, облечена като тях.
            На третия ден Лукчо успя да изпрати една бележка на Черешко, който дойде в града с първия влак, плати глобата и нареди да го освободят веднага.
            Лукчо го разпита най-напред за приятелите си и се разтревожи много, като узна, че те са изчезнали безследно.
            — Просто не мога да разбера — каза той, като наведе глава. — Пещерата беше сигурно скривалище. Какво ли ги е накарало да я напуснат?


            Глава деветнадесета
            Описание на едно необикновено влакче

            Черешко и Лукчо се качиха на влака, за да се върнат в замъка.
            Чакайте, за този влак още нищо не съм ви казал. А той беше един наистина необикновен влак! Имаше само един вагон и всичките места бяха до прозорчетата, така че всички можеха да се любуват на местността, без да се карат. А за децата това беше истинска благодат. Влакчето беше удобно и за дебелите хора, защото в стените на вагона имаше издутини нарочно за тях. Дебелите хора се качваха, разполагаха в тях коремите си и се чувствуваха много добре.
            Тъкмо когато се готвеха да се качат във влакчето, Черешко чу гласа на Фасул, който казваше:
            — Хайде, господин бароне. Ще блъснем още веднъж и ще се нареди.
            Барон Портокал се качваше във влака, но неговият голям корем му причиняваше много неприятности. Фасул не успя да го изкачи на стъпалото. Той повика на помощ двама носачи, но и те не можаха да го помръднат. Най-после се притече на помощ и началникът на гарата и започна да бута с тях. Понеже буташе със свирка в уста, по едно време от усилие изсвири.
            Машинистът помисли, че това е сигналът за тръгване, натисна ръчката и влакът потегли.
            — Стой! Стой! — викаше началникът на гарата.
            — Помощ! Помощ! — викаше барон Портокал.
            Но това беше добре дошло за него, защото влакът, като тръгна, го блъсна и той полетя във вагона. Баронът въздъхна с облекчение, намести корема си в специалната вдлъбнатина и веднага отвори торбата с припаси, в която имаше цял печен овен.
            Всичко това помогна на Черешко и на Лукчо да се качат във вагона, без да бъдат забелязани.
            По време на пътуването баронът не ги видя, защото беше зает с ядене. Фасул ги забеляза, но Черешко му даде знак да мълчи. Вехтошарят отговори с кимане, че е разбрал и че няма да ги издаде.
            Та значи, преди да пристигне баронът, думата ми беше за влака. Машинистът на този влак беше също особен. Вярно е, че като машинист беше много добър. Но падаше и малко поет. Щом минеше край някоя разцъфнала ливада, той спираше локомотива и слизаше да си набере букетче маргаритки или теменужки.
            Хората протестираха:
            — Кога най-после ще тръгнем?
            — Това е безобразие! Върнете ни обратно парите!
            — А бе, тоя локомотив с цветя ли ще го карате, или с въглища? — се обаждаше някой веселяк.
            Интересен беше и кондукторът. Той беше много възпитан човек. Когато имаше мъгла, хората се оплакваха, че не виждат пейзажа.
            — Що за железница е това — протестираха любителите на изгледи, — гледаш от прозорчето, а нищо не се вижда, като че ли човек пътува в затворен сандък.
            — Да не са ни помислили за стока в товарен влак? Тогава кондукторът, учтив и търпелив, заставаше зад пътниците и започваше да им показва местността с пръст. Той я познаваше наизуст и нямаше нужда да гледа, за да обяснява.
            — Тук вдясно — казваше той — има прелез, а на прелеза стои една руса кантонерка и маха с червеното си байраче. Тя е хубава девойка, облечена в бяло и синьо.
            Хората поглеждаха и макар да не виждаха нищо друго освен мъглата, все пак бяха доволни и се усмихваха.
            — Тука, точно срещу нас — продължаваше кондукторът, — има едно езеро. Езерото е голямо, с остров и лодка. Платното на лодката е квадратно и червено, а на върха на мачтата се развява синьо байраче с много жълти звездички. Вълните са спокойни, рибите изкачат на повърхността и птиците ги ловят. Вълните са сини.
            Хората поглеждаха и не виждаха друго освен сивите вълни на мъглата, но отново се усмихваха доволно.
            Барон Портокал се качваше на този влак, за да слуша описанието на местността. Той беше твърде мързелив и винаги зает с ядене, за да гледа през прозорчето. Предпочиташе да яде печения овен и да му се наслаждава със затворени очи, докато мекият учтив глас на кондуктора обясняваше:
            — Тук наляво има стадо овце. Те са съвсем бели, има само едно черно агънце, което подскача радостно и хрупка само маргаритки. Зелената тревица още не му харесва. Най-старата овца има звънец. Чувате ли?
            И хората наистина чуваха звъна на звънчето: дрин... дрин...
            Така хората се убеждаваха, че кондукторът не ги лъже.
            Черешко и Лукчо се заслушаха в разказа на кондуктора и забравиха за известно време неприятностите си.
            Кой от нас не забравя грижите си, когато влакът сладко ни люлее, а покрай прозорчето препускат дървета, хълмове, къщи: Същото е и когато не ги виждаме от мъглата, нали знаем, че те са по местата си и никой не ги е откраднал.
            Представете си освен това, че възпитаният и добре осведомен глас на кондуктора ви описва и обяснява всичко най-подробно, сякаш по вълшебство сам вдига завесата на мъглата!
            Но да оставим нашите приятели, настанени удобно във влакчето, почти под носа на замаяния от миризмата на печеното барон Портокал и да надзърнем другаде.
            Тъкмо когато влакът минаваше край гората, мистер Морков и Дръж бяха освободени от един дървар, след като бяха престояли три дни на върха на дъба.
            Двамата детективи се поразтъпкаха и потеглиха бързо, за да продължат издирванията си. Когато дърварят, след като ги проследи учудено с поглед, се готвеше да отсече дъба, отнейде се зададе един взвод лимончета, командуван от един Лимон втора степен.
            — Мирррно! — изкомандува Лимон втора степен. Дърварят пусна брадвата и застана мирно.
            — Свободно! — заповяда пак Лимон втора степен. Дърварят застана свободно.
            — Видяхте ли да минават оттука двама души, тоест господар и куче?
            Трябва да знаете, че в замъка бяха много разтревожени от изчезването на Морков и Дръж. Затова решиха да изпратят този взвод лимончета да ги търси. Като всички бедни хора дърварят не вярваше много на полицията. Когато освободи онези двама души, които бяха вързани за дъба, те веднага долепиха ухо о земята, за да разберат дали не идват индийците, и той помисли, че има работа с двама луди. Но за нищо на света не би казал това на полицаите.
            „Щом ги търсят, за да ги арестуват — помисли си той, — трябва да са добри хора.“
            — Те тръгнаха нататък — каза дърварят, като показа в обратната посока на онази, в която се беше отдалечил Морков.
            — Чудесно! — извика Лимон втора степен. — Веднага ще ги стигнем. Мирно!
            Дърварят застана мирно, поздрави и ги изгледа, докато те се отдалечаваха с най-голяма бързина. После избърса потта от челото си и продължи да сече дъба.
            След около четвърт час се чу шум от стъпките на много хора. Из гората изскочиха майстор Гроздан, Тиквичка, Грах, Круша и кака Тиква, които го запитаха в хор дали не е виждал Лукчо.
            — Аз не го познавам — отговори учуденият дървар, — но оттук не е минавало никакво момче.
            — Ако го видите, съобщете му, че го търсим от три дни — каза майстор Гроздан, който изглеждаше да е началник на групата. И групата изчезна с пълна скорост.
            Когато му оставаше още малко, за да отсече дъба, пред дърваря изскочиха Лукчо и Черешко. Младият граф беше решил да не се връща в къщи, докато не помогне на Лукчо да открие другарите си. Дърварят им разказа за майстор Гроздан и другите и Лукчо разбра, че приятелите му го търсят. Така се разреши загадката на тяхното изчезване.
            Преди настъпването на вечерта покрай дърваря минаха много други хора. Най-напред минаха Репичка и другите деца. Те търсеха Лукчо. След това се зададоха Домат и дон Мерудия. Те търсеха Черешко, като предполагаха, че е отвлечен от бегълците.
            Но за бедния дървар този ден изненадите не бяха още свършили. Към залез слънце той чу дрънчене на много звънчета и вдигна глава. В първия момент помисли, че са лимончетата, които видя сутринта. Но този път беше самият принц Лимон, който, разтревожен от това, че войниците му не се бяха още завърнали, бе тръгнал да ги дири. Графините Череша го следваха в каляската си. Те бяха доволни и весели, като че ли отиваха на лов. Дърварят се опита да се скрие. Той знаеше, че бедните не трябва никога да се показват пред принц Лимон, защото смущаваха храносмилането му.
            Но един Лимон първа степен, който седеше в каляската от дясната страна на принца, видя дърваря и извика:
            — Хей, дрипльо!
            — Слушам, Ваше превъзходителство — запелтечи дърварят.
            — Минавал ли е оттук един взвод лимончета? Дърварят, както знаете, беше видял много повече от един взвод войници. Но когато човек говори с принц Лимон, по-добре е нищо да не знае. Затова той отговори, че нищо не знае. Ако беше казал: „Да, видях ги“ — щяха да му задават други въпроси и може би щяха да го накажат и тикнат в затвора.
            Тъй като нищо не знаеше, не му направиха нищо. Колоната на принца тръгна в същата посока, по която сутринта бяха минали лимончетата. Вечерният здрач се спускаше бързо. В интереса на нашия разказ ще го накараме да избърза, за да се стъмни веднага. На тъмно разказите са много по-интересни. И не само разказите, но и преследването.
            И докато вечерният здрач падаше над гората, нашата история вече заприлича на надбягване, в което биха могли да участвуват с успех и шампиони по колоездене, жалко че ги нямаше.
            Вместо тях участвуваха: Морков, който разузнаваше, войниците, които търсеха Морков, принцът, който търсеше войниците, майстор Гроздан, Репичка, които търсеха Лукчо, Домат и дон Мерудия, които търсеха Черешко.
            А под земята, ако не сте се още досетили, Къртицата търсеше всички. Предния ден Къртица беше наминала към пещерата, в която се криеха избягалите затворници, и беше намерила една бележка, в която пишеше:
            — Черешко е изчезнал. Отиваме да го търсим. Ако знаете нещо, съобщете ни веднага!
            Щом като прочете бележката, Къртицата започна да рови трескаво във всички посоки. Над главата си чуваше стъпки на хора, които минаваха поединично, на малки и големи групи. Те се движеха толкова бързо, че когато Къртицата излизаше навън, за да ги види, бяха вече изчезнали.
            „Чудна работа — помисли си Къртицата, — сякаш всички се гонят в кръг!“
            Нямаше ги само вълците.
            Вълците въобще не се показаха: те мислеха, че има голяма хайка, и се бяха изпокрили в бърлогите си.


            Глава двадесета
            Дук Мандарина и жълтата бутилка

            Със заминаването на впусналите се в ловни приключения графини барон Портокал и дук Мандарина останаха пълни господари на положението в замъка. Там в замъка нямаше никой друг освен тях, като се изключи, разбира се, прислугата.
            Първият, който се досети, че замъкът беше изоставен от стопаните му, беше дукът. По едно време той се покачи на един прозорец и по стар навик заплаши, че ще се хвърли в пропастта, ако... Но никой не чу заплахата му.
            „Чудно — помисли си той, като бръкна с пръст в носа си, — досега някой все трябваше да довтаса. Защо още никой не се появява? Сигурно не съм извикал достатъчно силно.“
            Дукът извика още няколко пъти, но някак без много убеждение и отиде при барона.
            — Скъпи братовчеде — каза той, като влизаше.
            — Хм! — изръмжа баронът, като изплю едно пилешко крилце, което го беше задавило.
            — Знаете ли новината?
            — Да не са докарали нови кокошки в курника? — попита баронът, който предния ден беше установил, че е изчерпал птичите запаси в замъка и в селото.
            — Какви ти кокошки — отговори дукът, — ние сме сами. Изоставени сме. Замъкът е пуст.
            Баронът се разтревожи не на шега.
            — А кой ще приготви вечерята?
            — Седнали сте да се тревожите за вечерята! А какво ще кажете, ако се възползуваме от отсъствието на нашите любими братовчедки и поогледаме зимниците на замъка? Чувал съм, че в тях има много скъпи вина.
            — Не е вярно — отговори баронът, — на масата сервират само вина от трето качество, които ми причиняват киселина в стомаха.
            — То се знае — каза дукът, — на вас дават от лошите вина, а в зимника държат хубавите, за да си ги пият, като заминете.
            Дукът не се интересуваше толкова от хубавото вино. Всъщност той искаше да хвърли, без да бъде обезпокояван, един поглед на подземията, защото беше чувал, че там в една от стените графините са зазидали съкровището на граф Череша, за да не го делят с никого.
            — Ако това, което казвате, е истина — съгласи се баронът поразен, — не ще е зле да хвърлим един поглед. Нашите братовчедки вършат тежък грях, като крият от нас хубавите си вина в зимника. Трябва да им помогнем да спасят душите си. Според мен това е наш дълг.
            — Разбира се — съгласи се дукът, навеждайки се над ухото на барона, — но добре ще е да освободим за днес Фасул. Ще отидем сами в подземията. Аз ще тикам количката ви.
            Баронът веднага се съгласи и Фасул получи неочаквано половиндневен отпуск.
            Но защо, ще попитате вие, дукът не искаше да слезе сам в подземията, щом толкова се интересуваше от съкровището? Защото ако някой ги забележеше, той би могъл да хвърли вината на Портокал. Беше си приготвил и отговора:
            — Какво да правя, трябваше да го придружа: беше жаден и търсеше бутилка.
            Като потъркваше мислено ръцете си, дукът ги употреби в действителност да бута количката, в която баронът беше сложил корема си. Количката му се струваше твърде тежка, но за щастие трябваше да слязат само няколко етажа. Дукът изобщо не мислеше за връщането. „Все ще се справя по някакъв начин“ — си каза той. Тежкият корем на Портокал го теглеше с такава скорост надолу, че ако вратата на подземието беше заключена, той щеше да се сплеска в нея като муха. За щастие вратата беше отворена: дукът се втурна в коридора и прекоси като стрела целия зимник между два реда огромни бъчви, над които се виждаха милиони бутилки вино с прашни етикети.
            — Спрете! Спрете! — викаше баронът. — Вижте каква божия благодат.
            — Ще спрем по-нататък — отговаряше дукът, — по-нататък има по-хубаво вино.
            Като виждаше как се плъзгат от двете му страни тези армии бъчви и бъчонки, тези строени батальони от бутилки, дамаджанки и дамаджани, баронът се топеше от желание и беше готов да се разплаче.
            — Сбогом, прощавайте, милички мои — казваше той на бутилките, като въздишаше сърцераздирателно, — прощавайте, няма да ви видя никога вече.
            Най-после дукът почувствува, че инерцията на количката намалява, и успя да спре. Точно на това място в лявата редица бутилки се отваряше един проход, а в дъното на прохода той забеляза една вратичка.
            Баронът, седнал удобно на земята, протягаше ръце наляво и надясно, хващаше по две бутилки наведнъж, отпушваше ги със зъбите си, които от постоянните тренировки бяха станали извънредно здрави, и изливаше цялото им съдържание в стомаха си, като прекъсваше работата си само за да въздъхне доволно. Дукът го погледна малко, после се вмъкна в прохода.
            — Къде отивате, любими братовчеде? Защо не се възползувате и Вие от божията благодат?
            — Отивам да потърся за Вас една бутилка от най-прочутата марка, която забелязах хей там в дъното.
            — Небето ще Ви възнагради за вашите грижи — къркореше баронът между две глътки, — Вие напихте един жаден и никога няма да умрете от жажда. Вратичката нямаше ключалка.
            — Чудно — промърмори дукът, — може би вратичката се отваря с някакъв таен механизъм.
            Той започна да опипва вратичката сантиметър по сантиметър, като търсеше секретната ключалка, но колкото и да търсеше, вратичката си оставаше неподвижна.
            Междувременно баронът, който беше пресушил бутилките, които се намираха около него, се дотътра на свой ред в прохода между бъчвите и стигна зад гърба на Мандарина, който се потеше и се суетеше безуспешно.
            — Какво правите, скъпи братовчеде?
            — Опитвам се да отворя тази врата. Мисля, че тука зад нея са скрити най-скъпите вина. Ще бъда много доволен, ако успея да я отворя.
            — Не се тревожете! Вместо това, понеже сте сръчен и ловък, подайте ми онази бутилка с жълтия етикет. Сигурно е китайско вино, каквото не съм пил досега.
            Дукът се поизмъчи, докато съзря бутилката, която му показваше баронът.
            Най-после я забеляза. Бутилката беше обикновена по размер и не се отличаваше по Нищо от другите бутилки. Само цветът й беше малко по-особен. Всички други бутилки имаха червени етикети. А тази беше с жълт етикет. Като проклинаше в сърцето си неутолимата жажда на барона, дукът протегна разсеяно ръка към бутилката.
            Чудно, бутилката като че ли беше закована за етажерката. Дукът трябваше да я отдели със сила.
            — Като че ли е пълна с олово — забеляза учуден той. Но когато тя се отдели от етажерката, вратичката се завъртя безшумно върху пантите. Баронът го гледаше учуден.
            — Мандарина! Мандарина! — извика той. — Това не било бутилка, а таен ключ. Вижте: вие отворихте вратичката!
            „Аха, ето къде бил тайният механизъм“ — помисли дукът. Но той нема време да завърши мисълта си. Вратичката се разтвори и на прага се появи една малка личност, която се поклони много учтиво и извика със звънливо гласче:
            — Добър ден, господа. Много ви благодаря за услугата. От три часа безуспешно се мъча да отворя тази врата. Как успяхте да откриете, че ще искам да мина насам?
            — Черешко! — извикаха едновременно дукът и баронът. — Скъпи Черешко! — прибави баронът, който беше вече на градус и чувствуваше прилив на нежност.
            — Скъпи Черешко! Ела да те прегърна! Дукът не беше чак толкова въодушевен.
            „Какво прави тука този малък нахалник?“ — се питаше той, като се пукаше от яд. Но за да не се издаде, каза учтиво:
            — Скъпи братовчеде, за нас е истинско удоволствие да отгатваме твоите желания.
            — Но тъй като — отвърна бързо Черешко, — тъй като не съм Ви осведомил, че ще се върна в замъка именно по този път през подземието, а в замъка няма никой друг освен Вас, предполагам, че сте влезли тук с някое недотам честно намерение. Но ще видим тази работа после. Засега приятно ми е да Ви представя моите приятели.
            И като се отдръпна, Черешко пропусна един след друг всичките си приятели: Лукчо, Репичка, майстор Гроздан, чичо Тиквичка, адвоката и т. н., и т. н.
            — Но това е цяло нашествие! — забеляза удивен Мандарина.
            Това наистина беше нашествие и идеята за него беше хрумнала на Черешко. След като бяха скитали дълго из гората, нашите приятели най-после се бяха намерили и бяха усетили, че всичките им неприятели с изключение на дука и барона са вън от замъка. Черешко, който знаеше за съществуването на тайния проход, водещ от гората в зимника, им предложи да завладеят неприятелската крепост.
            И както видяхте, планът му успя отлично. Те затвориха дука в стаята му и поръчаха на Фасул да го пази.
            А баронът остана в зимника, защото никой не искаше да го качва по стълбите.

            Глава двадесет и първа
            Мистър Морков бива назначен за чуждестранен военен съветник

            Когато нощта се спусна и обви с мрак замъка, някои започнаха да се тревожат.
            — Но какво ще правим? — питаше кака Тиква. — Не можем да останем тука завинаги! Това не е наша къща. Ние си имаме домове и работа.
            — Няма да останем тук завинаги — отговори Лукчо, — ще преговаряме с нашите неприятели. Ще искаме само свобода за всички. Когато се убедим, че няма да направят зло на никого, ще излезем от замъка.
            — Но как ще се браним? — се обади господин Грах.
            Отбраната на един замък като този е доста трудна операция. Необходими са познания по тактика, стратегия и балистика.
            — Какво е това балистика? — попита кака Тиква. — Господин адвокат, не ни залъгвайте с непознати думи!
            — Балистика, това значи артилерийско дело — обясни адвокатът, като се изчерви. — Искам да кажа, че между нас няма нито един генерал. Как ще се защищаваме без генерал?
            — В гората има най-малко четиридесет генерала — каза Лукчо — и въпреки това не успяха да ни хванат.
            — Ще видим — промърмори господин Грах.
            Мисълта, че ще трябва да издържи една дълга обсада, без да бъде ръководен от генерал, който да разбира от стратегия, тактика и балистика, го караше да трепери от страх.
            — Ние нямаме оръдия — се намеси предпазливо чичо Тиквичка.
            — Нямаме и картечници — добави Праз.
            — Нямаме пушки — допълни майстор Гроздан.
            — Имаме всичко, каквото ни е нужно — каза Лукчо, — не се тревожете. Впрочем не е ли време за лягане?
            Те отидоха да спят. В леглото на барон Портокал се побраха седем души и пак остана място. Чичо Боровинка и чичо Тиквичка отидоха да спят в своята къщичка, която беше долу до входната врата.
            Кучето Баф, което се беше настанило вътре, ги посрещна доста неприязнено, но понеже почиташе законите, върна се в старата си кучешка колиба, когато му доказаха, че къщата не му принадлежи.
            Тиквичка седна и се показа на прозорчето, докато Боровинка се изтягаше върху краката му.
            — Каква хубава нощ — каза Тиквичка, — каква спокойна нощ! Има даже и ракети.
            Наистина принц Лимон беше организирал в гората празненство, за да развлича графините. Той завързваше по няколко лимончета пред дулата на оръдията и ги изстрелваше към небето. Летящите лимончета представляваха прекрасна гледка.
            По едно време обаче Домат се приближи до принца и му прошепна на ухото:
            — Ваше височество! Вие ще прахосате цялата армия! Тогава принцът заповяда да прекратят стрелбата и каза:
            — Колко жалко!
            — Ето — каза Тиквичка, като гледаше от прозорчето си. — Ракетите свършиха.
            Принц Лимон преброи войниците, които му оставаха.
            Имаше достатъчно, за да продължи гонитбата на затворниците, но все пак щеше да бъде по-благоразумно да дочака сутринта. Той заповяда да опънат една хубава палатка за графините, които от любопитство и възбуждение не можаха да заспят. Към полунощ Домат излезе да се поразходи, за да успокои нервите си.
            Аз забравих да ви кажа, че празникът с ракетите го беше ядосал. „Що за глупост — мислеше си Домат — да се прахосват за ракети толкова хубави лимончета!“ Той се покачи на една могила, като се надяваше да открие лагерния огън на избягалите затворници, ако бяха запалили такъв. Но вместо това за най-голямо свое учудване той видя, че прозорците на замъка светят.
            „Баронът и дукът се веселят — помисли той раздразнен. — Като заловим бегълците и свършим с Лукчо, ще трябва да помисля и за тия двама готовановци“.
            Докато наблюдаваше замъка, той се ядосваше все повече и повече.
            „Непрокопсаници! — мислеше ядосаният Домат. — Пладнешки разбойници! Те ще разорят глупавите графини, а и за мене ще оставят само огризките!“
            Светлините в замъка угасваха една след друга. Остана да свети само един прозорец.
            — Дук Мандарина не може да спи на тъмно — процеди Домат през зъби, — страх го е, много го е страх. Но какво прави сега? Гледай колко е глупав! Развлича се, като пали и гаси лампите. Накрая от щракане ще счупи ключа. Ще предизвика късо съединение и пожар. Престани! Спри, ти казвам! Престани, ти казвам!
            Домат не усети, че вика колкото му глас държи. Отначало му се стори че дукът си играе нарочно, за да го ядоса. Но по едно време започна да подозира, че има нещо нередно.
            „Ами ако това са сигнали? — помисли той, поразен от постоянството на играта. — Да, но кой ще дава тия сигнали и защо? Какво ли не бих дал, за да узная какво значи всичко това! Три къси светвания... три дълги... пак три къси... тъмно. И сега почва пак: три къси... три дълги светвания... три къси. Обзалагам се, че е отворил радиото и че щрака ключа в такт с музиката. Весели се, негодникът му с негодник!“
            Домат се върна към лагера и като срещна един сановник от свитата, който изглеждаше образован, попита го дали разбира от сигнали.
            — Разбира се — отговори Лимон, — аз съм доктор по сигнализация, имам диплом от университета в село Камерино.
            — А какво означава този сигнал? — и Домат му описа сигнала, който идваше от прозореца на дук Мандарина.
            — Това е SOS, което значи „спасете нашите души“. Изобщо сигнал за помощ.
            „Помощ? — помисли изненадан Домат. — Значи не е игра. Дукът иска да ни съобщи нещо. Щом предава този сигнал, той сигурно е в опасност.“
            И без да му мисли много, той се отправи бързо към замъка. Като стигна до входната врата, той изсвири, за да извика Баф. Той очакваше, че Баф ще изскочи от хубавата си нова къщичка. Но за негова голяма изненада Баф излезе с увиснали уши от старата си колиба.
            — Какво става? — запита Домат.
            — Аз почитам закона — отговори мрачно кучето. — Законните собственици ми показаха необорими документи и не можах да постъпя иначе, освен да им отстъпя.
            — Кои собственици?
            — Някои си Тиквичка и Боровинка.
            — Къде са сега?
            — В къщата си, спят. Или поне предполагам, че спят, защото не мога да разбера как Тиквичка, който едва може да седне в къщичката си, би могъл да спи там.
            — А кой е в замъка?
            — О, много хора, цял куп поканени. Хора от долен произход: разни обущари, цигулари, лукове и така нататък.
            — Искаш да кажеш, че Лукчо е тук?
            — Да, мисля че така се казваше един от гостите. Доколкото можах да разбера, дук Мандарина е много обиден. Затворил се е в апартаментите си и не излиза от тях.
            „Това значи, че дукът е затворен“ — размисли Домат, за когото всяка дума на кучето носеше нова изненада.
            — А барон Портокал — продължи Баф — се е затворил не в своите апартаменти, а в зимника. Вече няколко часа оттам гърмят непрестанно отпушени бутилки и това е много весело.
            „Проклет пияница!“ — помисли Домат.
            — Не мога да разбера — продължи кучето — защо младият граф Черешко дружи с хора от толкова долен произход, като забравя своя произход и положение.
            Домат се затича веднага назад към лагера, за да събуди принца и графините и да им съобщи страшната новина. Графините пожелаха да се върнат веднага в замъка, но принцът възрази.
            — Снощните развлечения намалиха значително силата на моята войска. Нямаме достатъчен брой войници, за да предприемем едно нощно нападение. Ще чакаме зората.
            Той заповяда да повикат дон Мерудия, който разбираше от смятане, и му поръча да преброи войниците, които бяха останали след кръвопролитното нощно увеселение. Дон Мерудия се снабди с тебешир и черна плоча и обиколи палатките, като отбелязваше с кръстче всеки войник и с две кръстчета всеки генерал или сановник от свитата. Оказа се, че са останали седемнадесет лимончета и около четиридесет генерала, без да се смятат Домат, дон Мерудия, принц Лимон, графините, Морков, Дръж и конете.
            Домат не виждаше ползата от конете, но дон Мерудия забеляза, че при обсада конните части са много полезни. Започна голям стратегически спор. Накрая дон Мерудия успя да убеди принц Лимон и той му повери командуването на една конна част.
            Планът на битката беше проучен с помощта на мистер Морков, който за случая беше повишен в чин чуждестранен военен съветник.
            Най-напред той посъветва всички да боядисат лицата си в черно, за да уплашат обсадените. Принцът накара да отпушат много бутилки, обгори тапите и сам с удоволствие почерни лицата на своите генерали.
            — Каква чест за нас! — казаха генералите, като се покланяха. Принцът използуваше този поклон, за да почерни и вратовете им.
            Към изгрев слънце боядисването беше благополучно привършено. Принцът беше много доволен и настоя графините и Домат също да се почернят.
            — Положението е много тежко — каза той, — а освен това не сме употребили още всички тапи.
            Графините се примириха със сълзи на очи. Атаката започна точно в седем часа.


            Глава двадесет и втора
            Без да иска, барон Портокал премазва двадесет свои генерали

            Първата част от плана на атаката се състоеше в следното: кучето Дръж трябваше да се възползува от естественото приятелство, което го свързваше с кучето Баф, и трябваше да го накара да отвори главната врата на парка. През нея в бърз набег трябваше да нахлуят кавалерийските ескадрони, командувани от дон Мерудия. Първата част от атаката обаче пропадна напълно, защото се оказа, че вратата не само не беше заключена, но беше широко разтворена; Баф, застанал мирно, беше взел за почест с оръжието си, т. е. с опашката си. Дръж се върна назад твърде уплашен и съобщи чудното събитие.
            — Тук се мъти нещо — каза мистър Морков, като употреби любимия израз на чуждестранните военни съветници.
            — Тук се мъти много, много нещо — добави Дръж.
            — Откъде ли са ги взели тези кокошки? — попита принцът.
            — Кои кокошки?
            — Тези, които мътят.
            — Не става дума за кокошки, които мътят, ваше височество. Щом са оставили главната врата отворена, значи ни готвят някаква клопка.
            — Тогава ще влезем отзад — реши принцът.
            Но и задната вратичка беше отворена. Стратезите на принца не знаеха какво да правят. На принца почна да му омръзва тази война.
            — Тя вече трае много дълго! — оплака се той на Домат. — Дълго трае и е много трудна. Ако знаех, че ще бъде така, нямаше да я започвам.
            Накрая принцът се реши на един смел личен подвиг: той построи в една редица четиридесетте си генерала и изкомандува:
            — Миррр-но!
            Четиридесетте генерала се изпънаха като един.
            — Ходом марш! Едно, две, едно, две...
            Храбрият взвод премина вратата и се запъти към замъка, който, както знаете, беше на върха на хълма. Изкачването беше доста уморително. Принцът започна да се поти и се върна назад, като остави командуването на един Лимон първа степен.
            — Продължавайте вие — каза той. — Аз отивам да подготвя общата атака. И без това първата линия на неприятеля е вече пробита благодарение на личната ми намеса.
            Лимон първа степен отдаде чест и пое командуването. След десет крачки той даде на войниците си пет минути почивка. Тъкмо се готвеше да отдаде заповед за последната атака — до замъка оставаха още няколко стотина метра, — когато се чу страхотен тътен и един снаряд с невиждани размери се затъркаля по стръмнината по посока на четиридесетте генерала. Те, без да чакат заповедта на Лимон първа степен, се обърнаха кръгом и се оттеглиха надолу с пълна скорост. Но тяхната пълна скорост беше много по-малка от скоростта на тайнствената лавина, която за няколко секунди ги настигна, премаза двадесетина от тях като зрели сливи и продължи да се търкаля надолу, премина входната врата, отблъсна кавалерията на дон Мерудия, която се готвеше за набег, и преобърна каляската на графините Череша.
            Когато снарядът се спря, всички видяха, че това не беше нито магнетична мина, нито бъчва с динамит, а самият нещастен барон Портокал.
            — Скъпи братовчеде! — извика развълнувана Череша първа, притичвайки към него напрашена и разрошена от падането.
            — Госпожо, нямам чест да Ви познавам, никога не съм бил в Африка.
            — Но това съм аз, Череша първа!
            — О, небеса! Защо сте се маскирали така?
            — По стратегически причини. А Вие защо се търкаляхте така по стръмнината?
            — За да Ви дойда на помощ. Наистина, сторих го по малко груб начин, признавам, но нямах друг избор. Цяла нощ се мъчих да се освободя от зимника, където тези бандити ме бяха затворили. Представете си, прегризах със зъби вратата.
            — Изгризали сте навярно и половин дузина бъчви — промърмори кисело Домат.
            — Като излязох навън, започнах да се търкалям надолу по хълма и премачках едно негърско племе, подкупено от ония бандити, за да превземе замъка.
            Когато Череша първа му обясни, че това са били четиридесет генерала, бедният барон не можеше да се успокои, но в дъното на душата си се почувствува доволен от своята мощ.
            Принц Лимон, който току-що беше завършил утринната си баня, излезе от палатката си. Той видя какво е станало и помисли отначало, че неприятелят е направил излаз, но остана още по-неприятно изненадан, когато узна, че нещастието е било предизвикано от съюзник с добри намерения.
            — Аз не съм подписвал военни съюзи с никого. Воювам самичък — каза възмутено той и като събра останките от войската си, която заедно с генералите, войниците и други не наброяваше повече от тридесет души, произнесе следната реч:
            — Да ме пази бог от приятелите, с неприятелите сам ще се справя!
            Знае се, че принцовете не ценят приятелството. Те винаги си спечелват опасни неприятности и тогава се утешават, като цитират безсмислени поговорки.
            След половин час започна втората атака. Десет избрани лимончета изтичаха нагоре по стръмнината, издавайки дивашки викове, за да изплашат поне жените и децата, които се намираха между обсадените. Те бяха приети много учтиво. Даже много, много, както би казала Дръж. Лукчо беше наредил да свържат пожарните помпи с най-големите бъчви от зимника и когато нападателите се приближиха, заповяда:
            — Вино!
            Би трябвало да изкомандува „огън!“ ще кажат тези, които дирят навсякъде недостатъци, но помпите бяха за гасене на пожар, а не за палене.
            Нападателите бяха облени от мощни червени и благоуханни струи. Виното влизаше в устата и носа им, като заплашваше да ги удави.
            Те се обърнаха, макар и с нежелание, кръгом и започнаха да слизат надолу, преследвани от струите на помпите. Те стигнаха долу напълно пияни за голям ужас на графините. Представете си виковете на принца:
            — Позор! Заслужавате да ви пребия от бой. Само простаците пият червено вино на гладен стомах. Ето че още десет души излязоха от строя.
            Десетте бойци един след друг се изтегнаха в краката на негово височество и захъркаха силно. Положението ставаше все по-критично. Домат се хвана за косите и изкрещя на мистер Морков.
            — Дайте ни някакъв съвет! Нали сте чуждестранен военен съветник?
            В замъка, както можете да си представите, въодушевлението нямаше граници.
            Голяма част от неприятелите вече беше ликвидирана. Може би след малко между двата червени стълба на входната врата щеше да се покаже бяло знаме.


            Глава двадесет и трета
            Лукчо се запознава с един паяк, който разнася писма

            Не, излишно е да ви заблуждавам: между двата стълба на входната врата не се показа никакво бяло знаме. Вместо това се появи цяла дивизия лимончета, току-що пристигнали от столицата. И на нашите приятели не остана нищо друго, освен да се предадат или да избягат.
            Но и да избягат не успяха, защото тунелът, който водеше в гората, беше зает от войските на принца.
            Кой им беше съобщил за този тунел?
            И това не мога да скрия от вас: господин Грах, виждайки, че нещата вървят зле, бе преминал на страната на неприятеля от страх да не го обесят втори път.
            Радостта на Домат от залавянето на Лукчо беше толкова голяма, че той освободи всички други затворници да се върнат по къщите си. Черешко за наказание бе затворен на тавана.
            Цяла рота лимончета придружи Лукчо до затвора. Те го хвърлиха в една подземна килия.
            Там два пъти на ден пазачът му носеше чорба от вода и хляб. Лукчо я изгълтваше, без да види дори какво яде, защото беше гладен, и освен това, защото в затвора нямаше светлина. Лукчо прекарваше остатъка от деня на нара и си мислеше:
            „Да можех поне да срещна баща си, поне да можех да му съобщя, че и аз съм тука!“
            Пред килията на Лукчо се разхождаше денем и нощем патрул от лимончета, които удряха силно с токовете си.
            — Сложете си поне подметки от гума! — викаше Лукчо, понеже не можеше да заспи. Но те не му обръщаха никакво внимание.
            След една седмица дойдоха да го вземат.
            — Къде ме водите? — запита Лукчо, като мислеше, че го карат на бесилката. Но те го изведоха на двора за разходка. Лукчо трябваше да се скара на краката си, които бяха отвикнали да го носят, а след това се зае и с очите си, които бяха отвикнали от светлината и не искаха да се отварят.
            Дворът беше кръгъл и затворниците, облечени в дрехи на бели и черни черти, обикаляха в кръг, наредени един зад Друг.
            Разговорите бяха строго забранени. В центъра на кръга стоеше един пазач и отмерваше такта с един барабан.
            — Едно... две... едно... две...
            Лукчо влезе в редицата и тръгна след един прегърбен затворник със сиви коси. От време на време той кашляше и раменете му потрепваха болезнено.
            „Бедният старец — мислеше Лукчо, — ако не беше толкова стар, щеше да прилича на татко.“ По едно време старият затворник беше обхванат от толкова силен пристъп на кашлица, че залитна и трябваше да се опре на стената, за да не падне. Лукчо се притича, за да го подкрепи, и го погледна в лицето, прорязано от хиляди бръчки. Затворникът също го погледна с поизгасналите си очи, после го хвана за раменете и прошепна:
            — Лукчо! Сине мой!
            — Татко, колко си остарял!
            Баща и син се прегърнаха и заплакаха.
            — Лукчо, не плачи — прошепна старецът, — бъди смел!
            — Аз не плача, татко. Мъчно ми е само, че си остарял и болен. Аз бях обещал да дойда да те освободя.
            — Не се отчайвай, ще се върнат и за нас щастливите дни!
            Но точно в този момент пазачът, който отмерваше такта, удари силно барабана си.
            — Ей там! Вие двамата! Не виждате ли, че ми разваля те цялата редица! Ходом марш!
            Лукан се откъсна бързо от сина си и отново се включи в редицата. Обиколиха двора още два пъти. После редицата започна да влиза в коридора, който водеше към килиите.
            — Ще намеря начин да се свържа с теб — прошепна Лукан.
            — Но как?
            — Ще видиш. Дръж се, Лукчо!
            — Довиждане, татко!
            И старецът изчезна в своята килия. Килията на Лукчо беше два етажа по-долу, под земята. Сега, след като видя баща си, тя не му се струваше толкова тъмна. Ако човек се вгледаше добре, през прозорчето откъм коридора идваше малко светлина, колкото да се видят щиковете на лимончетата, които минаваха пред килията.
            На следния ден, докато се развличаше да брои щиковете, Лукчо чу, че някой го вика. Но не можеше да разбере откъде.
            — Кой ме вика? — попита учудено той.
            — Погледни към стената.
            — Какво ще гледам, като не мога да я видя.
            — Погледни близо до прозорчето.
            — Сега те видях. Но ти си Паяк. Какво търсиш тук под земята? Мухите не обичат влагата.
            — Аз съм Куция паяк и си имам мрежа на горния етаж. Когато съм гладен, отивам да я навестя и винаги намирам по нещо.
            Един пазач удари силно по вратата.
            — Тишина там вътре? С кого говориш?
            — Казвам молитвите, които зная от майка си — отговори Лукчо.
            — Казвай ги тихо — отвърна пазачът, — пречиш ни да вървим в крак.
            Лимончетата бяха толкова глупави, че когато чуеха някакъв звук, объркваха стъпката.
            Куция паяк слезе по-ниско и прошепна с мекото си гласче.
            — Нося съобщение от баща ти.
            И наистина той пусна едно листче, което учуденият Лукчо вдигна и прочете на един дъх. Там пишеше:
            „Скъпи Лукчо, зная за всичките ти приключения. Не се ядосвай, че не стана тъй, както ти се искаше. На твое място бих направил същото. Няма да ти навреди, ако поседиш малко в затвора. Ще можеш да продължиш учението си и ще подредиш мислите си. Лицето, което ти предава това листче, е нашият пощенски раздавач. Можеш да му имаш пълно доверие. Прегръща те сърдечно баща ти Лукан.“
            — Свърши ли да четеш? — попита Паяка.
            — Да, свърших.
            — Добре, тогава сдъвчи листчето и го глътни. Пазачите не бива да го намерят.
            — Готово — каза Лукчо, като дъвчеше листчето.
            — А сега — каза Паяка — довиждане.
            — Къде отиваш?
            — Отивам да разнасям пощата.
            Лукчо забеляза, че на врата на Паяка висеше една пощенска чанта, която беше пълна с листчета.
            — На кого носиш тези листчета?
            — От пет години се занимавам с този занаят: всяка сутрин обикалям килиите и събирам писмата, после ги раздавам. Пазачите никога не са ме открили и никога не са ми намирали нито едно листче, така затворниците могат да си разменят новини.
            — Но как се снабдяват с хартия?
            — Те изобщо не пишат върху хартия, пишат върху парченца от ризите си.
            — Сега разбирам защо това листче имаше такъв вкус — каза Лукчо.
            — Мастилото — продължи Паяка — се прави от чорбата, като се изстърже в нея малко тухла от стената.
            — Разбрах — каза Лукчо. — Намини утре към моята килия. Ще ти предам писма.
            — Добре — обеща Паяка и тръгна да си върви. Едва тогава Лукчо забеляза, че Паяка куца.
            — Ударил ли си се?
            — Ами, нищо ми няма. Това е само от ревматизма. Не мога да понасям влагата. Стар съм, имам голяма нужда да отида малко на село. Там имам брат, който живее в една царевична нива: всяка сутрин опва мрежата си между два стръка трева и цял ден се наслаждава на чистия въздух и слънцето. Толкова пъти ми е писал да отида да го видя, жалко, че сега съм зает с тази работа. Според мене, когато човек поеме едно задължение, трябва да го изпълнява. Освен това имам зъб на принц Лимон, защото един негов слуга уби баща ми. Премаза бедния старец на стената на кухнята! Петното още стои там. От време на време отивам да го видя и си викам, надявам се, че един ден принцът ще загине, на някоя стена и от него дори и петно няма да остане. Нали така?
            — Не съм виждал никога толкова благороден паяк — каза Лукчо учтиво.
            — Всеки прави, каквото може — каза скромно Паяка и накуцвайки, стигна до прозорчето, мина под носа на двама тъмничари, които се бяха спрели да видят дали всичко в килията е в ред, и продължи своята обиколка.


            Глава двадесет и четвърта
            Лукчо губи надежда

            Лукчо накъса едно парче от ризата си на малки парченца.
            „Ето, хартията за писане е готова — помисли доволен той, — а сега да почакам да ми донесат мастилото.“
            Когато пазачът му донесе чорбата, той не сръбна от нея. Настърга с лъжицата малко тухла от стената и изсипа настърганото във водата. Разбърка я малко и после с дръжката на лъжицата написа писмата, които беше си намислил.
            „Скъпи татко — се казваше в първото писмо, — помня, че обещах да те освободя. Моментът за това наближава. Намислих един план, който ще ни позволи да избягаме.
            Целува те: твой Лукчо“.
            Във второто писмо, адресирано до Къртицата, той пишеше:
            „Скъпа ми Къртице, не мисли, че съм те забравил. В затвора няма какво да правя и непрекъснато мисля за старите си приятели. Като мислих и премислих, реших, че може би ти ще можеш да ми помогнеш да изляза оттук и да освободя моя татко. Това е малко мъчно, признавам, но ако ти успееш да събереш стотина къртици и ги накараш да ти помогнат, няма да е невъзможно. Очаквам бързия ти отговор, тоест очаквам момента, когато ще изскочиш в килията ми.
            Твоят стар приятел: Лукчо.
            Послепис: Този път няма да те заболят очите. Килията е по-тъмна от мастилен кладенец.“
            Третото писмо беше за Черешко и гласеше:
            „Скъпи Черешко, нямам новини от тебе, но съм сигурен, че нашето поражение не те е отчаяло. Обещавам ти, че веднъж завинаги ще поставя дон Домат на мястото му. В затвора мислих за толкова неща, за които вън не бих имал време. Ти трябва да ми помогнеш да изляза оттук. Предай на Къртицата моето писмо, знаеш къде. Ще ти изпратя други нареждания. Поздрави всички: Лукчо“.
            Той скри трите писма под възглавницата, изсипа мастилото, което му беше останало, в една малка дупка под леглото, върна паничката на тъмничаря, който мина за вечерна проверка, и заспа.
            На следната заран Куция паяк му донесе друго писмо от баща му. Бедният Лукан чакаше с нетърпение да получи новини от Лукчо, но му препоръчваше да не изразходва много бързо ризата си.
            Лукчо откъсна почти половината си риза, просна я на земята, потопи пръста си в мастилницата, тоест в дупката под леглото, и започна да пише.
            — Какво правиш! — извика раздавачът възмутен. — Ако употребяваш толкова големи листове, след една седмица няма да имаш повече хартия за писане.
            — Не се тревожи — отговори Лукчо, — след една седмица аз няма да съм вече тука.
            — Синко, ти се мамиш!
            — Може би. Но вместо да стоиш да ми четеш проповеди, не би ли могъл да ми помогнеш?
            — Бих ти помогнал с всичките си осем крака. Какво си намислил?
            — Искам да нарисувам на тази половина от ризата един план на затвора, като отбележа точно разните етажи, стената, двора и всичко останало.
            — О, не е трудно, познавам затвора сантиметър по сантиметър.
            С помощта на Куция паяк Лукчо бързо нахвърли картата на затвора и отбеляза двора с едно кръстче.
            — Защо нарисува това кръстче? — попита Паяка.
            — Ще ти обясня друг път — отговори Лукчо уклончиво. — Сега ще ти предам едно писмо за моя татко, а тези две писма и картата ще предадеш на един мой приятел.
            — Вън от затвора?
            — Да. На младия граф Черешко.
            — Далече ли живее?
            — В замъка на Череша.
            — Зная къде е. Имам братовчед, който работи в стряхата на замъка. Толкова пъти ме е канил, да отида да го видя, но никога не съм имал време. Казва, че се е наредил добре. Но ако отида там, кой ще разнася пощата?
            — За отиване и връщане, както куцаш, ще ти са необходими два дни. Два дни може и без поща.
            — Не бих се отлъчил от моята служба — каза Куция паяк, — но щом не е пътуване за удоволствие...
            — Съвсем не — каза Лукчо, — пътуването е много важно и задачата е твърде отговорна. Помисли, че от изхода на твоето пътуване може да зависи свободата на всички затворници.
            — На всички?
            — На всички — обеща Лукчо.
            — Тогава веднага щом свърша обиколката си, ще тръгна на път.
            — Не зная как да ти благодаря.
            — И няма нужда — отговори Паяка, — ако затворът се опразни, ще мога най-сетне да отида да живея на село.
            Той сложи трите писма в чантата си, метна я през рамо и се отправи, накуцвайки, към прозореца.
            — Довиждане! — прошепна Лукчо, като мушна носа си между решетките, за да следи раздавача, който се изкачваше към тавана, за да пътува по-спокойно. — И добър път!
            Паяка изчезна в мрака и от този момент Лукчо започна да брои часовете и минутите. След двадесет и четири часа той помисли:
            „Сега Паяка трябва да е в околностите на замъка. Там сигурно ще намери някой да му покаже пътя. Ако при това научат, че е братовчед на този известен паяк от стряхата, може и да го придружат.“
            Струваше му се, че вижда малкото старо паяче да се катери, накуцвайки, до стряхата, да пита за стаята на Черешко, да слиза по стените и се приближава до леглото на младия граф и да го буди с шепот, за да му предаде писмата.
            Но и след това Лукчо не се успокои. Паяка можеше да се върне всеки момент. Мина един ден, минаха два, а Паяка не се появи. Минаха три дена. Затворниците бяха разтревожени, защото нямаше поща. Паяка не беше разкрил на никого, тайната си мисия, а беше казал, че ще вземе отпуск за няколко дни. Много затворници си мислеха скрито, че Паяка ги е изоставил на произвола на съдбата, за да отиде да живее в селото, за което постоянно си мечтаеше. Лукчо не знаеше какво да мисли.
            Четвъртият ден беше ден за разходка, но Лукчо не видя баща си и никой не можа да му даде сведения за него. Върна се в килията твърде обезсърчен и се хвърли върху нара. Той беше загубил всяка надежда.


            Глава двадесет и пета
            Приключенията на куция паяк и Седем и половина

            Какво се беше случило на Паяка-раздавач? Ще ви разкажа накратко неговата история.
            Паяка излезе от затвора и веднага се отправи надолу по булеварда, като вървеше край тротоара, за да не го премажат колите. Колелото на един велосипедист го докосна и за малко щеше да го сплеска. Той едва успя да се отдръпне.
            „Майчице! — помисли той уплашен. — Току-виж, моето пътешествие завърши, преди да е започнало.“
            За щастие той откри един канал и се вмъкна през решетката. Още не беше успял да влезе, и чу, че го викат.
            Беше един негов стар познат, далечен роднина по бащина линия, който някога също бе живял в кухнята на замъка. Казваше се Седем и половина, защото имаше седем крака и половина — другата половина на осмия си крак той беше загубил при едно пътешествие. По-право при един удар с метла.
            Куция паяк поздрави Седем и половина с голямо уважение и двамата тръгнаха рамо до рамо, като заговориха за добрите стари времена.
            От време на време Седем и половина се спираше, за да разправи някоя подробност около случката с метлата, но Куция паяк продължаваше да върви, без да се поддава на изкушението да си побъбри.
            — Закъде бързаш толкова! — попита най-после Седем и половина.
            — Отивам да навестя своя братовчед — отговори уклончиво Куция паяк, който не искаше да разправя цялата история за Лукчо, за младия граф и за Къртицата.
            — Този, дето живее в замъка Череша? Точно той ме покани да прекарам една седмица под неговата стряха. Просто ще взема да те придружа, сега нямам бърза работа.
            Куция паяк не знаеше отначало дали да се радва, или не, но после реши, че като са двама, времето ще минава по-бързо и ще си помагат, ако се случи нещо по пътя.
            — Ще ми бъде много приятно — отговори той, — но дали бихте желали да вървите малко по-бързо, защото трябва да изпълня една поръчка и не искам да закъснея.
            — Все още ли си пощенски раздавач в затвора? — попита Седем и половина.
            — Сега си дадох оставката — отговори Куция паяк. Седем и половина му беше приятел, но има неща, които и приятелите не бива да знаят.
            Като си бъбреха така, двамата излязоха най-после вън от чертата на града и успяха да се измъкнат от канала. Куция паяк въздъхна с облекчение, защото в канала имаше лоша миризма, от която му се повдигаше. Беше хубав ден и вятърът си играеше в уханната трева. Седем и половина отваряше устата си, като че ли искаше да вдъхне всичкия въздух наведнъж.
            — Каква красота! — възкликна той. — От три години не съм подавал нос вън от моя канал, а сега ми се струва, че няма да се върна никога там и ще се установя завинаги в полето.
            — Полето е вече много населено — забеляза Куция паяк, посочвайки на другаря си една дълга редица мравки, които бяха заети с пренасянето на една гъсеница към мравуняка.
            — Вие, господа, май не обичате чужда компания! — се обади злобно един щурец, който стоеше на прага на своята дупка.
            Седем и половина искаше на всяка цена да спре и да му изясни своето становище по въпроса за полето. Щуреца отговори, Седем и половина отвърна, Щуреца се разгорещи. Седем и половина започна да вика и спорът не преставаше, а времето течеше.
            Много народ се насъбра, да слуша спорещите: щурци, калинки, мушици. Един врабец, който изпълняваше полицейска длъжност, забеляза събранието и се впусна да го разпръсне, като се насочи към Седем и половина.
            — Ето един добър залък за моите малки — промърмори на себе си той.
            Една мушица първа нададе тревога:
            — Внимание, полиция!
            За миг всички изчезнаха, като че ли земята ги погълна. Куция паяк и Седем и половина се скриха в дупката на Щуреца, който бързо затвори вратата и застана зад нея на пост.
            Седем и половина трепереше като лист, а Куция паяк започна да съжалява, че е взел със себе си такъв бъбрив другар, който го караше да губи време и привличаше вниманието на полицията.
            „Загазих си — мислеше старият раздавач. — Сигурно Врабеца ме е отбелязал в черния си списък, а когато човек е белязан, лошо му се пише.“
            Той се обърна към Седем и половина и му каза:
            — Както виждате, пътуването е опасно, какво ще кажете, ако се разделим тука?
            — Чудя ти се — извика Седем и половина, — отначало ме убеждаваше да те следвам накрай света, а сега искаш да ме оставиш насред път.
            — Вие тръгнахте след мене по собствено желание. Но не е там работата, трябва да изпълня една поръчка в замъка и не смятам да прекарвам деня в тази дупка, макар, разбира се, да съм благодарен на Щуреца за гостоприемството, което ни оказа.
            — И аз ще дойда с тебе — каза Седем и половина. — Обещах на твоя братовчед, че ще отида да го навестя, и искам да устоя на обещанието си.
            — Тогава да вървим! — рече Куция паяк.
            — Почакайте за миг да видя дали е тука полицията — рече Щуреца.
            Той отвори внимателно вратата: Врабеца беше още там. Той изследваше внимателно тревата стрък по стрък.
            Седем и половина изпусна угрижен една дълга въздишка и каза, че при това положение те не бива да направят нито една крачка навън и че той няма да позволи на Куция паяк да мръдне.
            — Не ти позволявам да рискуваш живота си — каза той, — познавах баща ти и се чувствувам, задължен към него.
            Не оставаше нищо друго освен да се чака. И тъй като Врабеца не мръдна за миг, целият ден мина в празно чакане. Едва при залез слънце полицията се оттегли в казармите си, тоест в кипариса, който се издигаше край близкото гробище, и нашите двама пътешественици можаха да тръгнат на път.
            Куция паяк беше много ядосан, загдето беше загубил целия ден.
            През нощта двамата извървяха доста път, но по едно време Седем и половина заяви, че е уморен и иска да почива.
            — Не може! — протестираше Куция паяк. — Невъзможно е! Аз няма да спра.
            — Искаш значи да ме оставиш на средата на пътя, и при това нощем. Така ли постъпваш със старите приятели на баща си? Ах, как бих искал бедният старец да е тука, за да може да те укори, както заслужаваш.
            Той прави, струва и най-после Куция паяк трябваше да се примири. Намериха си място под водосточната тръба на една черква и се разположиха да почиват.
            Излишно е да ви казвам, че Куция паяк не можа да мигне цяла нощ и гневно наблюдаваше стария си спътник, който блажено хъркаше.
            „Ако не беше той, сега щях да съм пристигнал и може би вече щях да съм поел обратния път“.
            Щом небето започна да се прояснява на изток, той го събуди без много церемонии.
            — Да тръгваме! — заповяда Куция паяк.
            Но сега пък трябваше да чака Седем и половина да се измие. Старият бърборко ми дълго седемте си и половина крака и чак след това заяви, че е готов да върви.
            Сутринта премина без други приключения. Към пладне трябваше да се скрият от погледа на един друг врабец, който заплашително се приближаваше. Те се сгушиха в нещо като тесен проход. Когато се увериха, че опасността бе минала, те излязоха и се намериха на едно равно пространство без трева и утъпкано във всички посоки от неразпознаваеми стъпки.
            — Чудно място — забеляза Седем и половина, — бих казал, че цяла армия е минала оттука.
            От едната страна на равнището се издигаше ниска постройка, откъдето се чуваха подозрителни гласове.
            — Аз не съм любопитен — каза Седем и половина, — но бих дал едно парченце от осмия си крак, за да узная къде се намираме и кой живее вътре.
            Куция паяк продължаваше да крачи бързо, без да се оглежда наоколо. Беше смъртно уморен, защото не беше мигнал през нощта, и главата го болеше, понеже беше започнал да слънчасва. Имаше странно предчувствие, че никога няма да стигне в замъка, струваше му се, като че ли замъкът, вместо да се приближава, се отдалечаваше все повече и повече. Кой знае дали бяха вървели в правилна посока: вече би трябвало да се вижда поне най-високата кула. И двамата бяха стари, а освен това и без очила, защото никой не е виждал досега паяк с очила — беше напълно възможно да са минали край замъка, без да го забележат. Куция паяк беше погълнат от тези мисли, когато една малка зелена гъсеница мина бързо край тях, като викаше:
            — Спасявайте се, идат кокошките!
            — Загубени сме! — извика ужасен Седем и половина. Той беше чувал за тези ужасни неприятели и започна да тича с всичките сили на седемте си крака, като подскачаше върху остатъка от осмия.
            Куция паяк не можа да избяга така бързо, защото беше разсеян, а и никога не беше чувал да се говори за кокошки. Когато един от тези огромни хищници го връхлетя, той едва има присъствие на духа да откачи чантата от врата си, да я хвърли на раменете на стария си приятел и да му извика.
            — Занеси пратката на ...
            Но не успя да каже на кого трябваше да се занесе пратката.
            Кокошката го глътна наведнъж. Бедни Куци паяче, ти няма вече да носиш пощата от килия в килия, няма да се спираш да побъбриш със затворниците! Вече никой няма да те види да се качваш, накуцвайки, по влажните мрачни стени на затвора!
            Кончината на Куция паяк беше спасила Седем и половина, който успя да достигне мрежата на кокошарника — защото равното място беше именно кокошарник! — и да се спаси, преди кокошката да се обърне към него. След това от усилията и от преживения страх той припадна. Когато дойде на себе си не можа да си спомни къде е. Слънцето се готвеше да залезе, значи беше лежал в безсъзнание доста дълго време.
            На няколко метра от себе си той видя заплашителния профил на кокошката, която през всичкото това време не го беше изпуснала из очи и продължаваше да скубе перушината на врата си, като се мъчеше да се провре през мрежата.
            Видът на ужасната човка веднага му припомни тъжния край на Куция паяк. Седем и половина проля една сълза в негова памет, опита се да стане и забеляза, че половината му крак беше затиснат от нещо. Той видя чантата, която Куция паяк му беше хвърлил преди да умре и която преди това той самият не беше забелязал поради липса на време. Той си спомни последните думи на доблестния раздавач: „Занеси пратката на...“
            — На кого? — се запита Седем и половина. — И каква пратка? Няма ли да е по-добре да хвърля тази чанта в първата дупка и да се върна в моя канал?
            Там няма врабци, няма кокошки. Ех, има наистина лоша миризма, но поне няма опасности. Ще надникна в чантата, но само от любопитство.
            Той започна да чете писмата и малко по малко очите му се пълнеха със сълзи, трябваше да ги бърше, за да продължава четенето.
            — И нищо да не ми каже! А аз го карах да си губи времето с моите дрънканици, когато е трябвало да изпълни толкова важна задача. Не, не, ясно: Куция паяк загина по моя вина. Сега мой дълг е да връча последната му пратка. И дори ако трябва и аз да умра, поне ще съм направил нещо заради честната памет на своя верен приятел. О, помня баща му от времената, когато бяхме заедно в кухните на двореца на владетеля! Аз плаках над петното, което той остави там на средата между пода и тавана.
            И той се впусна на път, без дори да помисли за сън, и призори стигна в замъка. Намери лесно пътя за стряхата. Там Паяка-братовчед го прие много сърдечно. Седем и половина му разправи всичките си приключения. Двамата заедно предадоха писмата на Черешко, който все още живееше на тавана за наказание. После Паяка-братовчед предложи на Седем и половина да му гостува през цялото лято и старият бъбривец прие с радост. Той много се боеше от обратния път.

            Глава двадесет и шеста
            Където се говори за един тъмничар, който не знае да смята

            Една сутрин тъмничарят, който носеше на Лукчо супата от хляб и вода, сложи на земята паничката, спря се, загледа за момент Лукчо със строг вид и каза:
            — Баща ти е зле. Много е болен.
            Лукчо искаше да узнае нещо повече, да зададе някои въпроси, но тъмничарят му каза само, че баща му не може да излиза от своята килия, и после добави:
            — Внимавай добре да не издадеш пред някой, че аз съм ти казал. Може да ме уволнят, а трябва да издържам семейство.
            Лукчо бе поразен. Очевидно униформата не беше достатъчна, за да направи от човека тъмничар: този старец с грубо лице беше в края на краищата един баща на семейство, който не бе успял да намери по-добър занаят, за да изхрани децата си.
            Този ден беше ден за разходка. Затворниците излязоха на двора и започнаха да обикалят в кръг, а един пазач отмерваше такта, като биеше барабана:
            — Едно... две... едно... две...
            „Едно... — мислеше Лукчо. — Паяка-раздавач изчезна, без да се обади повече. Минаха десет дни, откак замина, и едва ли ще се върне. Не е предал съобщението, иначе Къртицата щеше да дойде... Едно... две... Татко е болен и за бягство и дума не може да става. Как да го пренесем? Кой знае колко време ще трябва да живее в нелегалност, без лекари и без лекарства. Драги Лукчо, остави всяка надежда и се примири с това, че ще трябва да прекараш целия си живот в затвора... И да останеш в него и след смъртта си“ — прибави си той наум, като хвърли поглед към гробището на затвора, което се виждаше през едно прозорче в стената на двора.
            Този ден разходката изглеждаше по-тъжна от всеки друг път. Затворниците в униформи на черни и бели резки вървяха приведени и никой не се опитваше да прошепне някоя дума на съседа си, както обикновено правеха. Всички мечтаеха за свободата, но този ден тя им се виждаше далечна, по-далечна от слънцето, скрито зад облаците в този мъглив и дъждовен ден. Като че ли, за да засили общата тъга, започна да вали дъжд. Затворниците се сгърбиха още повече, но продължаваха да вървят, защото по правилника разходката трябваше да се състои при всякакво време.
            По едно време Лукчо дочу, че го викат.
            — Лукчо — шепнеше един добре познат носов глас, — забави на следващия кръг.
            — Къртицата! — каза си Лукчо и сърцето му подскочи от радост. — Пристигна! Тука е!
            Веднага след това помисли за баща си, затворен в своята килия.
            Той толкова бързаше да се върне на това място на кръга, където беше чул гласа на Къртицата, че блъсна с крак затворника, който вървеше пред него. Той се обърна ядосан:
            — Внимавай къде стъпваш!
            — Не се сърди — прошепна Лукчо, — предай веднага новината, след четвърт час всички ще бъдем вън от затвора.
            — Луд ли си? — отвърна затворникът.
            — Прави каквото ти казвам! Предай да бъдат готови! Ще бягаме по време на разходката.
            Затворникът помисли, че няма да загуби нищо, ако предаде съобщението. Преди кръгът да завърши, стъпките на затворниците станаха по-весели и по-живи. Гърбовете им се изправиха. Даже и пазачът, който биеше барабана, забеляза промяната:
            — Много добре! — извика той. — Изпъчи гърдите! Прибери корема! Назад рамената! Едно... две... едно... две...
            Това не беше вече разходка на група затворници, а маршировка на рота войници.
            Когато стигна мястото, където беше чул гласа на Къртицата, Лукчо забави хода си.
            — Тунелът е готов. Изходът се намира на една крачка надясно от тебе, трябва само да скочиш, и земята ще пропадне под краката ти, защото оставихме един съвсем тънък пласт.
            — Ще започнем при следната обиколка — отговори Лукчо.
            Къртицата каза още нещо, но Лукчо беше вече отминал. Той ритна отново затворника, който беше пред него, и прошепна:
            — При следната обиколка, щом те ритна с крак, скочи една крачка вляво и се друсни силно!
            Затворникът искаше да запита нещо, но в това време тъмничарят, който биеше барабана, гледаше точно към тях.
            Трябваше да се направи нещо, да се отвлече вниманието му. Предадоха по кръга и по едно време един затворник извика:
            — Ай!
            — Какво става? — извика пазачът, като се обърна внезапно.
            — Настъпиха ме по мазола — отговори затворникът. Докато пазачът гледаше заплашително тази част на редицата, другият й край беше стигнал вече изхода на тунела.
            Лукчо ритна затворника, който беше пред него. Той скочи наляво, натисна с крак земята и пропадна. На това място остана дупка, достатъчно голяма да мине един човек, и Лукчо предаде:
            — При всяка обиколка ще бяга по един затворник — този, когото ритна.
            Така и стана. При всяка обиколка един затворник отскачаше настрана, скачаше в дупката и изчезваше.
            — Ай! Ай!
            — Какво става? — крещеше пазачът.
            — Настъпиха ме по мазола — отговаряше плачевен глас.
            — Тази сутрин само се настъпвате, внимавайте повече. След пет или шест обиколки тъмничарят започна да гледа кръга от затворници, който го заобикаляше, с известно безпокойство. „Чудно — мислеше той, — кълна се, че редицата е станала по-къса.“
            За да се убеди, че така му се е сторило, той започна да брои затворниците. Но тъй като те обикаляха в кръг, не можа да си спомни откъде беше започнал да брои и ги преброи два пъти.
            Така сметката не излизаше, защото затворниците излязоха повече.
            — Как е възможно да се увеличи числото им? Не е възможно да са се умножили! Колко глупаво нещо е смятането!
            Както вече разбрахте, тъмничарят не беше много силен по този предмет. Той започна да прави сметката отначало и всеки път, когато броеше затворниците, те увеличаваха числото си. Накрая реши да не ги брои повече. Погледна редицата и си потърка очите: невъзможно! Бяха останали само половината затворници!
            Той повдигна очи към небето, за да види дали някой затворник не се носи из облаците, и точно в този миг един друг затворник скочи и изчезна.
            Оставаха двадесет и осем затворници. През цялото време Лукчо не преставаше да мисли за баща си. Всеки път, когато някой затворник скачаше наляво и се вмъкнеше в тунела, сърцето му се свиваше:
            — О, ако беше татко!
            Но Лукан беше затворен в своята килия и беше немислимо да го освободят. Лукчо реши в сърцето си, че ще остави да избягат всички затворници, а той сам ще остане с баща си. Не искаше свобода, щом като старият Лукан не може да се радва на нея.
            Сега оставаха петнадесет затворници, десет, девет, осем, седем...
            Тъмничарят беше толкова учуден, че продължаваше да бие машинално барабана. „Дяволска работа! — мислеше той отчаяно. — При всеки кръг изчезва по един, какво да правя? — Остават още седем минути до края на разходката. Ами ако всичките изчезнат преди края на разходката? Ето сега останаха всичко седем. Какво казвам, вече са само пет.“
            Сърцето на Лукчо се свиваше от мъка. Той се опита да повика Къртицата, но не получи отговор. А искаше да я поздрави, да й каже защо не може да избяга.
            И в този момент тъмничарят реши да сложи край на вълшебството, което беше причина да изчезнат под носа му всичките затворници, и извика:
            — Стой!
            Оставаха четирима затворници и Лукчо.
            Те застанаха мирно и се спогледаха.
            — Хайде веднага — извика Лукчо, — докато пазачът не е дал тревога.
            Затворниците не чакаха да ги канят. Един след друг те се хвърлиха в тунела. Лукчо стоеше и ги гледаше тъжно. Но по едно време почувствува, че го теглят за краката. Другарите му бяха отгатнали намерението му и без много да се церемонят, го завлякоха надолу по тунела.
            — Не ставай глупак! — викаха те. — Вън от затвора ще бъдеш по-полезен на баща си. Хайде по-скоро.
            — Чакайте ме! Чакайте ме! — викаше, плачейки тъмничарят, който най-после беше открил измамата. — Идвам и аз. Не ме изоставяйте! Принцът ще ме обеси! Вземете ме със себе си!
            — Да го почакаме — нареди Лукчо. — И на него дължим малко, че успяхме да избягаме.
            — Но все пак да побързаме — каза един носов глас зад него. — Тука е така светло, че ще получа слънчев удар.
            — Мила Къртице — отговори Лукчо, — не бива да бягаме, татко ми лежи болен в килията си!
            Къртицата се почеса по главата.
            — Зная къде е килията му — каза тя, — изучих много добре плана на затвора, който ти ми прати, но ще имаме ли време? Трябваше да ме предупредиш по-рано.
            Тя издаде един особен звук и за миг стотина къртици се събраха пред Лукчо.
            — Трябва да изкопаем още един малък тунел — каза старата Къртица. — Въпрос на четвърт час. — Къртиците се хвърлиха тутакси в указаната посока. За няколко минути те достигнаха килията на Лукан. Лукчо пръв скочи вътре. Татко му беше там. Изтегнат върху нара, той бълнуваше.
            Едва успяха да го отнесат в тунела, защото пазачите нахълтаха в килията. Те търсеха затворниците и не можеха да си обяснят къде може да са се дянали. Когато разбраха, че затворниците са избягали, пазачите си представиха с ужас жестоките наказания, които принцът ще им наложи, и всички дружно хвърлиха оръжията си и на свой ред се вмъкнаха в тунелите, изкопани от къртиците.
            Като стигнаха вън от града, те се скриха в къщите на селяните, хвърлиха униформите си и облякоха работни дрехи. Захвърлиха също и звънчетата, които носеха на шапките си. Ще ги съберем ние и ще ги дадем на децата да играят.
            Какво питате? Къде е Лукчо ли? А, забравих да ви кажа: Къртицата и Лукчо, като мислеха, че пазачите ги преследват, изкопаха друг тунел и изоставиха прохода, който водеше към полето. Ето защо не се срещнаха с пазачите на затвора. Как? Питате сега къде са? Търпение, ще узнаете и това.


            Глава двадесет и седма
            В която принц Лимон урежда нов вид конни състезания

            Принц Лимон бе намислил да устрои голям празник.
            „Моите поданици трябва да се развличат — мислеше принц Лимон, — така няма да имат време да мислят за теглата си.“
            Той организира голямо конно надбягване, в което трябваше да вземат участие всички придворни лимони от първа, втора и трета степен, разбира се, като ездачи, не като коне.
            Това състезание имаше следната особеност: конете трябваше да теглят коли, на които бяха сложени спирачки. Преди тръгването лимоните поставиха тежки и здрави спирачки на колелата на колите и принцът сам мина да ги огледа, за да види как действуват.
            Спирачките действуваха така добре, че колелата на колите никак не можеха да се въртят: така конете трябваше да употребяват сто пъти по-големи усилия, за да теглят колите.
            Когато принцът даде сигнала за тръгване, бедните коне забиха копитата си в земята, изпънаха краката си, започнаха да теглят с всички сили, като изпускаха пяна от устата, но не успяваха да помръднат колите и на педя. Тогава лимоните започнаха да ги бият жестоко с богато украсените си камшици.
            Една-две от колите се придвижиха с няколко сантиметра и принцът изръкопляска доволен. После той сам слезе на пистата и започна да бие конете наляво и надясно, нещо, което му доставяше, изглежда, огромно удоволствие.
            — Бийте моя кон, Ваше височество! Не, бийте моя! — викаха лимоните, за да му угодят.
            Принцът шибаше до изнемога.
            Конете, полудели от ужас, се напрягаха и краката им се огъваха, като че ли щяха да се счупят.
            Тази жестока игра беше измислена от принц Лимон, защото, както казваше той, всички коне могат да тичат, като им отпуснеш юздата! Но я ми покажете кон, който тича, когато е спънат!
            Всъщност той обичаше да бие конете и организираше тези празненства, за да утоли тази си страст.
            Хората се ужасяваха, но бяха принудени да присъствуват, защото принцът беше заповядал да се развличат и трябваше да се развличат.
            Внезапно принцът остана с камшик, вдигнат във въздуха, а очите му се разшириха толкова, че още малко и щяха да изскочат навън. Краката му се разтрепераха, лицето му стана по-жълто отвсякога и под жълтата шапка косите му щръкнаха изведнъж и златното звънче отчаяно издрънка.
            Бедният принц Лимон видя как земята пред него се отваря.
            Първо се беше образувала една вдлъбнатина, после още една, после се беше появила една купчина пръст по средата на настилката на пътя, една гърбица от пръст като тези, които правят къртиците в полето. Накрая купчината се разпука, пукнатината се разшири, появи се една глава, после две рамена и някакво малко живо същество изскочи от земята, като си помагаше с лакти и колене: Лукчо!
            Чу се носовият глас на Къртицата, която викаше уплашено:
            — Лукчо, върни се, сбъркахме пътя!
            Но Лукчо изобщо не я чу. Пред него стоеше принц Лимон, неподвижен като каменна статуя, с изплашено и изпотено лице. Едната му ръка беше вдигната и държеше камшик. Сърцето на Лукчо се сви.
            Без да мисли какво прави, той се приближи до владетеля и измъкна камшика от ръцете му. Размаха го и изплющя във въздуха, като че да го опита, после удари силно по гърба принца, който беше толкова изненадан, че не се опита да се защити.
            — Ай! — извика владетелят.
            Лукчо отново вдигна камшика. Тогава владетелят се обърна и побягна презглава. Това бе сигналът. Зад Лукчо се появиха като по чудо избягалите затворници и тълпата с радостни викове ги разпозна един след друг. Бащата виждаше сина си, жената своя мъж.
            За миг полицейските кордони бяха разкъсани, тълпата се изля на пътя, вдигна на ръце затворниците и ги понесе триумфално. Придворните лимони, уплашени, се опитаха да избягат. Но колите, както знаете, бяха запрени със спирачки и не се мръднаха нито на педя. Така лимоните бяха заловени и здраво вързани един за друг.
            Принц Лимон обаче има време да скочи в своята каляска, която не участвуваше в надбягването и затова беше без спирачка, и запраши с пълна скорост. Той даже и не помисли да се върне в двореца си, а пое направо по пътя за полето, като удряше конете с една тояга, за да ги накара да тичат по-бързо. Конете бяха послушни и се впуснаха в такъв галоп, че каляската се обърна и принцът се заби с главата надолу в едно торище.
            — Място, подходящо за него! — би казал Лукчо, ако можеше да го види.


            Глава двадесет и осма
            Домат облага с данък лошото време

            Докато в града се разиграваха надбягванията със спънатите коне, в един от салоните на замъка Череша, който се използуваше за съдебна зала, Домат беше събрал всички жители на селото за разглеждане на едно много важно дело.
            Излишно е да ви казвам, че председател беше самият Домат. Адвокат беше, естествено, господин Грах. Дон Мерудия изпълняваше писарската длъжност и пишеше отговорите в една дебела книга, и то с лявата си ръка, за да може да продължи да си бърка в носа с дясната.
            Хората бяха много изплашени, защото когато се събираше съдът, винаги се случваха неприятни работи. Последния път например съдът беше решил, че въздухът е собственост на графините Череша, и затова всеки, който диша, трябваше да плаща наем на управата на замъка. Веднъж в месеца Домат обикаляше къщите, караше хората да дишат дълбоко и вземаше мярка на дъха им, после правеше някакви умножения и накрая определяше размера на данъка. Чичо Тиквичка, както знаете, въздишаше непрекъснато и затова беше обложен с извънредно висок данък.
            Дон Домат пръв взе думата и каза всред дълбоката тишина:
            — Напоследък приходите на замъка са твърде оскъдни. Както знаете, двете бедни стари госпожи, пълни сираци, живеят в голяма мизерия и се намират в печалната необходимост да издържат дука Мандарина и барона Портокал, за да не ги оставят да умрат от глад.
            Майстор Гроздан хвърли поглед към барона, който седеше в един ъгъл със затворени очи и вкусваше от една заешка яхния с гарнитура от врабчета.
            — Тука не се хвърлят погледи — заяви строго Домат, — престанете да гледате така или ще бъда принуден да опразня залата.
            Майстор Гроздан побърза да забие погледа във върха на обувките си.
            — Благородните графини, наши любими господарки, представиха иск, написан на обгербвана хартия, за да добият признание на едно важно тяхно право. Адвокате, прочетете документа!
            Господин Грах се надигна, изкашля се, изпъчи важно гърдите си и зачете:
            — Долуподписаните Череша първа и Череша втора смятат, че бидейки собственички на въздуха, трябва да бъдат признати и за собственички на дъжда. Затова те искат от всички граждани да им заплащат в бъдеще такса, възлизаща на сто лири за обикновен валеж, на двеста лири за буря с гръмотевици и светкавици, на триста лири за снеговалеж и на четиристотин лири за градушка. Следват подписи.
            Господин Грах седна. Председателят попита:
            — Правилно ли са поставени гербовите марки?
            — Да, господин председателю — отговори господин Грах, като скочи отново на крака.
            — Много добре — заключи Домат, — щом като гербовите марки са в ред, значи графините имат право и съдът се оттегля на съвещание, за да произнесе присъдата.
            Дон Домат стана, повдигна тогата си, която се беше смъкнала от раменете му, и се оттегли в една стаичка, за да обмисли присъдата.
            Маестро Круша бутна леко с лакът съседа си и кротко му прошепна:
            — Мислите ли, че е правилно да се плаща и за градушката? Разбирам за дъждовете и за снега, те са полезни за посевите, но една градушка е сама по себе си цяло нещастие, а те я облагат отгоре на всичко с най-високата такса.
            Праз не отговори. Той продължаваше да глади нервно мустаците си, подпомаган от жена си, която по този начин си изкарваше яда.
            Майстор Гроздан потърси в своя джоб шилото, за да се почеше по главата, но си спомни, че при влизането в залата трябваше да предаде оръжието си. Дон Мерудия не изпускаше от очи събранието и си вземаше непрекъснато бележки.
            „Круша мърмори. Праз глади мустаците си. Кака Тиква пъшка. Чичо Тиквичка въздъхна два пъти...“
            Той правеше точно като онези ученици, които учителката кара да записват на черната дъска имената на немирните, докато тя приказва в коридора с колежките си.
            В графата на добрите дон Мерудия написа:
            „Дук Мандарина е добър. Барон Портокал е много добър, яде тридесет и четвъртото врабче.“
            „Ах — мислеше си майстор Гроздан, — ако беше тука Лукчо, някои неща нямаше да стават. Откак Лукчо е в затвора, нас ни държат като роби. Не смеем да отворим уста от страх, че дон Мерудия ще ни запише в тефтера си.“
            Той беше прав, защото тия, които дон Мерудия записваше в графата на лошите, после трябваше да плащат глоба. Майстор Гроздан плащаше по една глоба почти всеки ден А някои дни му се случваше да плати и по две глоби.
            Най-после съдът, тоест Домат, се върна в залата.
            — Станете прави! — заповяда дон Мерудия, но сам остана седнал.
            — Внимание, ще прочета присъдата — каза дон Домат. — Ето я: Съдът признава, че графините имат право да изискват заплащане за дъжда и за другите атмосферни явления. Затова постановява, както следва: всеки гражданин трябва да внася в управлението на замъка два пъти повече от това, което искат графините.
            През залата премина ропот.
            — Тишина! — извика дон Домат. — Предупреждавам ви, че ще опразня залата. Не съм свършил. Съдът реши също, че трябва да се плаща наем за росата, сланата, мъглата и другите форми влага. Присъдата влиза в сила от този момент.
            Всички погледнаха уплашено през прозорците, като се надяваха да видят ясно небе. Но уви! Те видяха, че се приближава буря.
            „Леле-мале! — помисли майстор Гроздан. — Сега ще изгърмят четиристотин лири!“
            — Проклети облаци!
            Домат погледна през прозореца и по неговото дебело и червено лице се разля усмивка.
            — Ваше превъзходителство — извика господин Грах, — имаме щастие: барометърът пада. Почти сигурно е, че ще имаме лошо време.
            Всички му хвърлиха по един поглед, пълен с омраза, и си спечелиха по една забележка от дон Мерудия, който не прощаваше никому.
            След няколко минути бурята наистина се разрази и господин Грах взе направо да танцува от радост върху бюрото на председателя, а майстор Гроздан въпреки гнева си трябваше да си наложи да гледа по-съсредоточено върховете на обувките си, за да не му лепнат някоя нова глоба.
            Бедните хора от селото гледаха дъжда, като че ли беше краят на света. Гръмотевиците им се струваха като оръдейни изстрели, а светкавиците като че ли поразяваха всички в сърцата.
            Дон Мерудия намокри химическия си молив с език и започна бързо да пресмята колко ще спечели от тази божия благодат управлението на замъка. Излезе една доста голяма сума; като се прибавеха и глобите пък, получаваше се цяло богатство.
            Кака Тиква започна да плаче, жената на Праз веднага я последва и накваси мустаците на мъжа си, защото с тях бършеше сълзите си.
            Домат се ядоса много и изгони всички от залата.
            Бедняците излязоха на дъжда и се отправиха надолу по наклона, без да бързат. Пет пари не даваха за това, че щяха да се намокрят и да настинат. Край голямото нещастие малките не се забелязват.
            По пътя за селото имаше един прелез и нашите приятели, трябваше да се спрат, защото видяха, че идваше влак. А да се гледа влакът, когато минава през прелеза, е винаги интересно. Най-напред се вижда машината, която пухти и изхвърля пушек из комина. От прозорчето се вижда машинистът с цвете между зъбите. Той дърпа весело въженцето на свирката. Във вагоните се виждат хора, които са били на панаира, селяни със сламени шапки, селянки с черни забрадки. На последния вагон...
            — Боже мой! — извика кака Тиква. — Я погледнете последния вагон!
            — Човек би помислил — изказа се предпазливо Тиквичка, — човек би помислил, че това са мечки.
            Три мечки надничаха от прозореца и наблюдаваха с интерес гледката.
            — Това никога не се е виждало — заяви Праз и мустаците му щръкнаха от възмущение.
            Една от мечките има нахалството да ги поздрави. — Проклета негодница! — извика след нея майстор Гроздан. — И отгоре на всичко ни се подиграваш!
            Но мечката продължаваше да поздравява, даже и когато влакът бе далече. Тя махаше с лапите си и накрая така се надвеси, че за малко щеше да падне. За щастие другите две я хванаха за опашката и я издърпаха вътре.
            Нашите приятели пристигнаха на гарата, тъкмо когато влакът спираше. Там видяха отново трите мечки, които слизаха, като се клатеха тромаво. Най-старата от тях предаде билетите на носача.
            — Това са мечки от цирка — каза презрително майстор Гроздан, — дошли са да дават представление. Сега ще видим и укротителя. Сигурен съм, че е някой от тези стари немци с червена брада и кларнет.
            Укротителят обаче имаше зелена шапчица, чифт сини панталонки, закърпени на колената... и освен това едно дяволито и умно личице... и освен това такъв израз, сякаш беше намислил някаква весела лудория.
            — Лукчо! — извика майстор Гроздан и се затича. Беше именно Лукчо, който, преди да се върне в селото, беше минал през зоологическата градина и беше освободил семейството на мечките. Пазачът беше толкова доволен, като го видя отново, че би му подарил и Слона, ако Лукчо го бе поискал.
            Но Слона не искаше да повярва, че бе извършена революция, и остана в клетката си, за да пише спомените си.
            Представете си прегръдките, целувките, разказите и така нататък, и така нататък и всичко това ставаше под дъжда. И това е най-интересното: когато някой е радостен, хич не го е грижа за малките неприятности и не се страхува, че ще настине.
            Маестро Круша продължаваше да стиска ръката на най-малкото мече и да заеква развълнувано:
            — Спомняте ли си, когато танцувахте под звуците на цигулката?
            Мечето си спомни и започна веднага да танцува, докато момчетата пляскаха с ръце.
            Разбира се, Черешко бе веднага осведомен за завръщането на Лукчо: представете си как се прегърнаха двамата приятели.
            — Хайде, време е да прекъснем празненството — каза по едно време Лукчо — Трябва да ви изложа един малък план...
            Но докато той им излага плана си, нека видим за момент какво бе станало с принц Лимон.


            Глава двадесет и девета
            Една буря, която не иска да престане

            Оставихме владетеля да стои с глава, завряна в торището под претекст, че там се чувствува удобно.
            — Тук е топло и спокойно — казваше владетелят и плюеше сламките, които му влизаха в устата. — Ще остана тука, докато моите телохранители възстановяват обществения ред.
            Тъй като беше избягал, без да се обръща, той не знаеше, че неговите телохранители бяха избягали, че лимоните му бяха до един в затвора и че в селото беше обявена република.
            Когато дъждът започна да мокри обилно задната част на тялото му, принцът измени решението си.
            — Това място е влажно — каза той, — по-добре ще бъде да се преместя нейде по на сухо. — Той започна да рита и накрая успя да се измъкне от торището.
            Тогава забеляза, че се намира само на няколко крачки от замъка Череша.
            — Как съм стигнал дотука, дявол да го вземе? — се попита той, чистейки очите си от тора.
            Той се скри зад една купа сено, за да остави да мине някакво шествие (вие знаете за кого се отнася), после се отправи нагоре по склона. Позвъни и Ягодка дойде да му отвори.
            — Графините не приемат просяци — каза девойката и блъсна вратата под носа му.
            — Как просяк! Аз съм владетелят! Ягодка го погледна със съжаление.
            — Бедни човече — каза тя, — бедността ви е взела ума.
            — Каква бедност, аз съм свръхбогат!
            — Това е трудно за вярване — прибави Ягодка и започна да бърше лицето му с кърпичка.
            — Престанете да ме бършете и известете веднага графините за моето пристигане!
            — Какво става тука? — попита дон Мерудия, който минаваше оттам, като се секнеше.
            — Един бедняк, който си представя, че е владетелят. На дон Мерудия беше достатъчно да хвърли само един поглед, за да познае принца.
            — Преоблякох се така, за да опозная отблизо своя народ — заяви Лимон, който се срамуваше от състоянието, в което се намираше.
            — Заповядайте, Ваше височество — каза дон Мерудия с дълбок поклон.
            Владетелят влезе, след като хвърли гневен поглед към Ягодка.
            Графините започнаха да възхваляват грижите на принца за народа.
            Вижте само с какви неприятни неща трябва да се занимава.
            — Благото на народа преди всичко! — отговаряше владетелят, без даже да се изчерви, защото никой не е виждал Лимона да се изчервява.
            — Как ваше височество намира народа си?
            — Щастлив и доволен — заяви принцът. — Не познавам по-щастлив народ от моя!
            Той не знаеше, че казва истината. Неговият народ наистина беше щастлив в този момент, защото се беше отървал от него.
            — Дали Ваше височество се нуждае от кон, за да се върне в замъка? — попита Домат.
            — Не, не! — отговори живо принцът. — Ще почакам да мине бурята.
            — Бих желал да привлека вниманието на Ваше височество — каза управителят — върху обстоятелството, че бурята престана и че слънцето отново грее.
            — Имате дързостта да ми противоречите! — изкрещя принцът, като тропна с крак.
            — Наистина не мога да си обясня Вашата смелост — забеляза барон Портокал. — Щом като негово височество казва, че има буря, по въпроса не може да се спори.
            Всички започнаха да говорят за времето.
            — Какво лошо време — каза Череша първа, гледайки през прозореца към градината, в която слънцето караше да блестят като скъпоценности цветята, измокрени от току-що преминалата буря.
            — Какъв ужасен дъжд, вижте как вали като из ведро! — каза Череша втора, като гледаше един слънчев лъч, който слизаше косо иззад един облак и весело се отразяваше в езерцето с червените рибки.
            — Чуйте какви гръмотевици! — каза дук Мандарина, като запуши ушите си и се преструваше на уплашен.
            Череша първа измисли нещо гениално.
            — Ягодке — каза тя, — тичай бързо да затвориш всички капаци.
            Ягодка се затича да затваря капаците на замъка и след малко в стаите зацари пълен мрак.
            В салона запалиха лампата и Череша втора въздъхна:
            — Каква страшна нощ!
            — Страх ме е! — каза принц Лимон в момент на искреност.
            Всички започнаха да треперят като листове, за да му вдъхнат смелост.
            По едно време Домат се приближи до прозореца, открехна капака и боязливо каза:
            — Струва ми се, че бурята започва да утихва.
            — Не, не утихва! — извика принцът, като погледна накриво слънчевия лъч, който се бе промъкнал в стаята.
            Доматът побърза да затвори и се съгласи, че всъщност навън продължава да вали като из ведро.
            — Ваше височество — каза баронът, който с нетърпение чакаше да седне на масата, — не бихте ли желали да си похапнете? — Но принцът отказа:
            — Това време ми убива апетита.
            Баронът не разбираше какво общо има вечерята с времето, но тъй като всички побързаха да кажат, че и на тях бурята е убила апетита, той заяви:
            — Аз казах само така, Ваше височество! Гръмотевиците ми причиняват такива стомашни болки, че не бих могъл да погълна дори едно бульонче.
            Всъщност, ако би могъл, той би погълнал няколко стола, но не беше удобно да противоречи на владетеля.
            А той, уморен от преживяванията през деня, заспа в креслото. Завиха го с едно одеяло и отидоха на вечеря. Домат яде съвсем малко. После бързо стана и каза, че отива да си легне. Но вместо да си легне, той се измъкна в градината и се отправи към селото.
            — Искам да хвърля един поглед. Страхът на принца е много подозрителен. Не бих се учудил, ако е избухнала революция.
            При тази дума тръпки полазиха по гърба му. Забрани си да мисли за нея, но колкото повече я пъдеше, толкова повече проклетата думичка танцуваше пред очите му с всичките си букви: Р — като Рим, Е — като Етна, В — като Венеция, и така нататък.
            По едно време му се стори, че някой го следи. Той залегна до един сипей и зачака. След няколко минути край него мина господин Грах, който стъпваше внимателно, като че ли ходеше по яйца.
            У адвоката възникна подозрение: като видя Домат да се измъква в парка, веднага тръгна по следите му.
            — Тука нещо се мъти — каза той, — не бива да го изгубвам от очи.
            Домат се готвеше да излезе от скривалището си, когато се появи още една сянка.
            Той клекна отново зад сипея и я остави да го отмине. Този път беше дон Мерудия, който беше решил да проследи адвоката.
            С носа си Мерудия беше надушил, че нещо става, и не искаше да остане неосведомен.
            Дук Мандарина пък беше подушил миризмата на Мерудия и бе тръгнал по следите на възпитателя.
            — Няма да се учудя, ако след малко се появи и баронът — промърмори Домат, като задържаше дъха си, за да не го открият.
            И наистина, ето че се появи и баронът. Виждайки дука да излиза, Портокал беше помислил, че той отива някъде на вечеря, и беше решил да не изпусне случая да се натъпче още веднъж. Фасул се задъхваше, като теглеше количката, но в тъмното не се виждаха нито камъните, нито дупките и баронът получаваше в корема такива удари, че скимтеше като кученце.
            Баронът беше последен. Домат излезе от скривалището си и тръгна по петите му.
            Така прекараха нощта във взаимно следене. Господин Грах се мъчеше напразно да настигне Домат, който беше останал последен в редицата, Дон Мерудия следеше господин Грах. Дукът преследваше дон Мерудия. Баронът не губеше от погледа си дука. Домат пък вървеше по стъпките на барона. Всеки следеше внимателно движенията на този, който беше пред него, без да подозира, че сам е следен. На няколко пъти те сменяха местата си: господин Грах, който беше пръв например, ставаше втори, защото дон Мерудия често свиваше по по-кратки пътечки и го изпреварваше. Тогава не се успокояваха, докато не установяха първоначалния ред. Тъй те прекараха нощта във взаимно дебнене и не можаха да разберат какво се беше случило в селото. Когато се съмна, всички бяха смъртно уморени.
            Решиха да се върнат в замъка. Като се срещнаха из алеите на парка, те се поздравиха и се запитаха взаимно за здравето, като си разправяха куп лъжи.
            — Къде сте били? — каза дон Домат, като се обърна към господин Грах.
            — Бях свидетел на сватбата на брат си.
            — Чудно, обикновено бракосъчетанията не се извършват нощем!
            — Моят брат е твърде своенравен — отговори адвокатът, като се изчерви. Домат се ухили: той знаеше, че Грах няма братя.
            Дон Мерудия каза, че бил на пощата. Дукът и баронът казаха, че са ходили да ловят риба и много се учудиха, че не са се срещнали на реката.
            Всички бяха така уморени, че ходеха със затворени очи и само един от тях видя, че върху кулата на замъка се развява знамето на републиката.
            Там го бяха окачили Лукчо и Черешко същата нощ. И сега стояха горе и очакваха да видят какво ще се случи.

            Епилог
            В който Домат плаче за втори път

            Този, който беше видял знамето на републиката, закрепено на кулата, помисли, че това е шега на Черешко, и като се разсърди много, реши да направи веднага две неща: първо, да скъса това ужасно знаме, и второ, да натупа добре младия граф, защото този път беше наистина прекалил.
            Ето го, той се качва по стълбите, като взима по четири стъпала наведнъж и на всяка крачка се надува от гняв. Надува се толкова много, че аз даже се боя да не би, като се изкачи горе, да не може да мине през вратичката, която извежда към терасата на кулата. Чувам страшните му стъпки, които отекват в тишината като удари от чук. След малко ще бъде горе. Ще мине ли, или няма да мине? На какво се обзалагате? Ето го, пристигна, обзаложихте ли се?
            Добре, веднага ще ви кажа, че печелят тия, които казваха, че няма да мине. Наистина Домат (той беше този, който се качваше по стълбите, не го ли познахте?) се беше надул толкова, че вратичката се оказа много тясна за него.
            Сега той беше на две крачки от ужасното знаме, което се развяваше на слънцето, и не можеше да го скъса, не можеше даже да го хване с ръка. И до пръта на знамето, близо до младия граф, който нервно си триеше очилата, се виждаше не друг а сам Лукчо, омразният неприятел, който го бе принудил да плаче за пръв път.
            — Добър ден, господин Домат — каза Лукчо и се поклони.
            Внимавай, Лукчо! Уви! Този хубав поклон приближи главата му на нужното разстояние: на Домат остана само да протегне ръка и нашият герой бе хванат за косите както в деня на своето пристигане в селото.
            Домат беше толкова разгневен, че в момента забрави какво бе станало тогава, когато дърпаше тези коси. Той ги опна с всички сили и историята се повтори: един кичур остана в ръката му и веднага Домат почувствува щипене в очите. От клепачите му закапаха сълзи като орехи и зачукаха по пода: так... так...
            Този път обаче Домат не плачеше само от косите на Лукчо, плачеше и от яд, защото беше разбрал всичко.
            „Това е краят! Това е краят!“ — мислеше горчиво управителят, давейки се в собствените си сълзи.
            Ние бихме го оставили да се удави на драго сърце, но великодушният Лукчо го спаси. Така Домат можа да избяга надолу по стълбите на кулата и да се заключи, плачейки, в стаята си.
            Каква бъркотия настъпи след това, не ви е работа! Принцът се събужда, излиза навън, вижда знамето, затичва се по една алея, без да пророни дума, и забожда пак глава в торището с надежда, че там няма да го намерят. Баронът се събужда и извиква Фасул. Фасул не се събужда, а започва да бута количката със затворени очи. Чак когато излизат на двора, слънчевата светлина го събужда. Но той съглежда и друга светлина освен тази на слънцето. Откъде иде тя? Фасул вдига очи и вижда знамето и щом го вижда, сякаш го разтърсва електрически ток.
            — Дръж количката! Дръж количката! — вика уплашеният барон.
            Но Фасул не държи количката и баронът се търкулва позорно по наклона (както тогава, когато смачка двадесетте генерала) и попада в басейна с червените рибки и трябват много усилия, за да бъде измъкнат оттам.
            Дук Мандарина се събужда, изтичва при басейна, скача на крилцата на ангелчето, което хвърля вода през устата си, и вика:
            — Махнете веднага знамето или ще се удавя!
            — Наистина ли? — казва Фасул и го блъсва.
            След малко изваждат дука с една червена рибка в устата. Бедната червена рибка, тя е мислела, че отива в някаква нова пещера, и единствена заплати с живота си. Мир на геройските й перки!
            От този момент събитията се подгонват едно друго. И нека се гонят: дните отлитат един след друг като листовете на календара, седмиците се нижат така бързо, че не можем да видим нищо. Като че ли сме на кино и апаратът е полудял и лентата бяга като бясна и когато отново започва да се върти както трябва, всичко е вече променено. Принцът и графините отидоха в изгнание. За принца е ясно, но графините защо си отидоха? Никой нямаше да им направи лошо. Е, в края на краищата, щом са отишли в изгнание, много им здраве!
            Баронът стана тънък, тънък.
            В първите дни на републиката, понеже не намираше никой, който да бута количката, и не можеше да си дири храна, той беше принуден да изразходва запасите си от тлъстина, които бързо намаляха. За две седмици баронът загуби половината от тежестта си, т. е. около 300 килограма. Когато отслабна толкова, че можеше вече да ходи, той започна да проси по ъглите на улицата, но хората плюеха в ръката му и не му даваха нищо.
            — Ти не си бедняк, преструваш се на беден: по-добре иди да работиш.
            — Не мога да намеря работа!
            — Иди на гарата да пренасяш куфари.
            Така и направи. От носене на куфари стана тънък като джобно ножче. От всеки от старите си костюми той успя да си направи половин дузина нови. Но един костюм остана непрекроен. Когато му отидете на гости, той ще ви го покаже тайно.
            — Гледайте — ще каже, — гледайте колко бях дебел едно време!
            — Не е възможно! — ще кажете вие удивени.
            — Не вярвате, а? — ще се засмее баронът тържествуващ. — Попитайте, попитайте какви времена бяха тогава! Само в един ден изяждах толкова, колкото сега ми стига за три месеца. Гледайте какъв корем, какъв гръб, какъв задник!
            А дукът? Ах, той не си мърда пръста дори и живее на гърба на барона. Всеки път, когато баронът му отказва нещо, той се качва на полилея и заплашва, че ще се убие, ако не го задоволят. И баронът, който е запазил от времето, когато беше дебел, само мекото си сърце, му угажда, като въздиша.
            Чичо Тиквичка, напротив, вече не въздиша: сега е главен градинар на замъка и Домат е негов подчинен. Не ви ли харесва, че още се говори за Домат? Той беше известно време в затвора, но после му простиха. Сега мисли само да сади зеле и да коси тревата. Вярно, понякога се оплаква, но скришом, когато срещне Мерудия, който сега е разсилен в замъка.
            Замък с разсилен? Изглежда ви чудно, но е така? Замъкът не е вече замък, а дом за игра. За деца, разбира се: има зала за пинг-понг, зала за рисуване, зала за куклен театър, за кино и така нататък. Разбира се, има и най-хубавата игра, тоест училището. Лукчо и Черешко седят един до друг на един чин и учат смятане, езици, история и всички други предмети, които човек трябва да знае, за да се предпазва от негодниците и да ги държи далеч от себе си. — Защото — казва често Лукан на сина си — негодниците на света са много и тези, които изгонихме, могат да се върнат.
            Но аз съм сигурен, че няма да се върнат. Няма да се върне дори господин Грах, който избяга, без да се покаже, защото имаше твърде много грехове на съвестта си. Казват, че бил адвокат в една чужда страна, но мен това не ме интересува. Доволен съм, че излезе от нашата приказка, преди приказката да е свършила.
            Щеше да е много неприятно да го влача със себе си до края. Забравих да ви кажа, че кмет на селото е майстор Гроздан, който, за да бъде на висотата на своето ново положение, се отказа от навика да си чеше главата с шилото. Само в тежки случаи се почесва с молива, но това е дребна работа.
            Една сутрин стените на селото осъмнаха, покрити с големи надписи. По стените пишеше: „Да живее кметът!“
            Кака Тиква пръсна слуха, че надписите си ги е написал сам майстор Гроздан.
            — И това ми било кмет — каза лелята, — да пише нощем по стените.
            Но всичко туй е лъжа. Надписите са от ръката на Праз, или по-точно, не от ръката, а от мустака му. Праз наистина беше ги написал с мустаците си, след като ги беше потопил в мастило. Това може да ви се каже, защото няма да ви дойде наум да подражавате на Праз. Нали сте още малки и не са ви поникнали още мустаци. Сега нашата история е напълно завършена. Наистина по света има още доста замъци и доста други негодници освен лимоните, но един по един всички те ще си отидат и в техните паркове ще заиграят децата. И нека бъде тъй, ние нямаме нищо против, нали?

Няма коментари:

Публикуване на коментар