3 юни 2012 г.

Романи за деца: Хвърчащата класна стая-2


                          Хвърчащата класна стая 
                              (продължение)

              Седмата глава

            Съдържа: описание на учителя Кройцкам; едно събитие, от което косите настръхват; изречението, което момчетата трябваше да препишат пет пъти; едно тайнствено съобщение през междучасието; разходка с доктор Бьок; срещата в градинката и едно ръкостискане край плета.


            На другата сутрин, малко преди започване на занятията, Мартин излезе от класната стая в коридора. Държеше в ръка списъка с бележките по диктовка и искаше да съобщи на учителя по немски Кройцкам за вчерашната злополука още преди да е влязъл в клас. Руди Кройцкам, синът на учителя, току-що беше казал, че баща му още нищо не знае за станалото.
            Коридорът бе празен. Но глъчката, която се вдигаше във всички класни стаи, проникваше и навън в коридора и го изпълваше с глухо бръмчене, сякаш по стаите бяха затворени рояци мухи.
            После от първия етаж заслизаха учителите. Бяха в добро настроение и се смееха силно. Всеки влизаше в някоя класна стая и бръмченето в коридора все повече и повече утихваше.
            Последен се зададе учителят Кройцкам. Движеше се сковано както винаги, сякаш бе глътнал бастун. До него вървеше доктор Бьок и му разказваше нещо интересно. Учителят слушаше внимателно и изглеждаше по-строг от когато и да било.
            Странен човек беше този господин Кройцкам. Винаги изпитваха известен страх от него. Навярно защото той не можеше да се смее. Разбира се, възможно беше и той самият да не искаше да се смее! Във всеки случай, синът му Руди бе казал на своите съученици, че баща му дори и вкъщи не се усмихва.
            Към това с течение на времето би могло да се привикне.
            Но цялата история се усложняваше и от обстоятелството, че макар сам да не се смееше, той говореше неща, на които човек ще не ще трябваше да се смее!
            Така например, като връщаше класните работи преди няколко седмици, той запита Матиас:
            — Колко получи на миналото класно?
            — Две — отговори Матиас.
            — Тъй ли? — каза учителят. — Този път си много по-добре. И Мац вече се беше зарадвал, ала след това учителят рече:
            — Този път двойката ти е с прибавка. Има и един минус!
            Друг път шкафът в класната стая беше останал разтворен.
            И Кройцкам бе извикал:
            — Фридолин, затвори шкафа! Става течение!
            И винаги, когато ги напушеше да се смеят, учениците имаха чувството, че учителят ги поднася, защото самият Кройцкам гледаше строго от високата катедра и се мръщеше, сякаш го присвиваше стомах. Никога не знаеха какво точно да сторят, защото изражението на лицето му никога не издаваше какво чувствува той. Но през часовете му научаваха сума неща, а в края на краищата и това беше нещо.
            И тъй, сега Мартин трябваше да му признае, че тетрадките по диктовка са изгорени. Юстус влезе в стаята на шестокласниците и учителят Кройцкам се насочи сам право срещу момчето.
            — Имаш ли нещо да ми казваш? — запита строго той.
            — Да, господин учителю — каза унило Мартин. — Вчера следобед учениците от реалното училище изгориха нашите тетрадки по диктовка.
            Учителят се спря.
            — Вие ли ги помолихте за това? — запита той.
            И този път Мартин пак не знаеше дали трябва да се засмее. Ала сетне поклати глава отрицателно, разказа бързо най-важното и връчи на учителя списъка.
            Учителят отвори вратата, бутна леко Мартин пред себе си и влезе в класната стая.
            Докато Мартин бе чакал пред вратата, вътре се беше случило нещо, от което можеха да настръхнат косите на всеки!
            Неколцина от приходящите ученици, подстрекавани от Георг Кунцендорф, бяха натикали Ули в кошчето за отпадъци и бяха закачили кошчето на двете куки, които служеха за окачване на географските карти. Четири момчета бяха държали през това време Матиас здраво, за да не може да мръдне от чина си. И сега Ули висеше горе, под самия таван на стаята, и зачервен до уши, поглеждаше от кошчето. Мартин едва не припадна. Ала учителят Кройцкам се престори, че изобщо не е забелязал това скандално положение, седна най-спокойно зад катедрата, развърза носната кърпа на Мартин, която се намираше пред него и погледна пепелта.
            — Какво би трябвало да представлява това? — запита той.
            — Това са нашите тетрадки по диктовка — отвърна Мартин смутено.
            — Аха! — каза учителят. — Едва ли може да ги познае човек. Кому бяха поверени впрочем вчера по обяд тетрадките?
            Руди Кройцкам, синът на учителя, се изправи.
            — Не можа ли да защитиш по-добре тетрадките?
            — За съжаление не — рече Руди. — Момчетата, които нападнаха Фридолин и мен, бяха около двадесет. И преди да изгорят тетрадките ме вързаха с въже в една изба.
            — Докога беше в избата? — запита баща му.
            — Докъм четири часа следобед.
            — Не забелязаха ли нещо родителите ти?
            — Не — отвърна Руди.
            — Изглежда, че имаш добри родители — рече гневно учителят.
            Неколцина ученици се изсмяха. Пък и наистина смешно беше, дето учителят ругаеше сам себе си.
            — Нима те не забелязаха отсъствието ти от трапезата по обяд? — запита той.
            — Не — отвърна Руди. — Казано им бе, че съм поканен на обяд у един приятел.
            Учителят каза строго:
            — Поздрави баща си от мен и му предай занапред да бъде така любезен да следи по-внимателно за твоето поведение!
            Сега вече прихна целият клас. Освен Ули. И освен учителят.
            — Ще предам на баща си думите ви — отвърна Руди Кройцкам.
            И всички отново се изсмяха.
            — Хубави неща стават при вас — рече учителят. — Впрочем Мартиновият списък не ми е нужен. Имам всички бележки в тефтера си. Но ще сравня двата списъка. Дано никой да не е излъгал. Е, то ще се види. Освен това бих желал да ви предупредя още отсега: при следващата беля, която натворите, ще ви тръсна такава диктовка, че ще ви се привидят звезди посред бял ден.
            Сякаш по команда всички впериха погледи нагоре към Ули. Можеше да стане весело!
            — Какво търси впрочем кошчето за отпадъци на тавана? — запита учителят. — Престанете най-сетне с тия глупости!
            Няколко момчета скочиха, за да смъкнат кошчето.
            — Не! — извика строго учителя. — Оставете го да си виси. Има време за това.
            Дали пък наистина не бе забелязал, че вътре седеше Ули?
            — Преди да преминем по-нататък — каза той, — ще повторим набързо няколко думи от вчерашната диктовка. Как се пише „шкаф“? Себастиан!
            Себастиан Франк тикна под чина си книгата за наследствеността и произнесе думата буква по буква. Изрече я правилно.
            Учителят кимна утвърдително.
            — А как се пише „грамофон“? Ули!
            Целият клас замръзна от ужас.
            Учителят забаравани нервно с пръсти по катедрата.
            — Е, какво се бавиш, Зимерн? Хайде почвай!
            И тогава от кошчето се чу разтреперан глас:
            — Г…р…а…м…
            Ули не успя да произнесе нито буква повече. Сякаш притеглен от магия, учителят погледна нагоре и стана.
            — Откога тази стая се е превърнала в панаир? Можеш ли да ми обясниш какво търсиш в тая глупава панаирджийска люлка горе? Да не сте се побъркали? Слизай веднага!
            — Не мога — каза Ули.
            — Кой стори това? — запита учителят. — Впрочем няма да питам. Не искате да го издадете. Матиас!
            Мад се изправи.
            — Защо не попречи да стане това?
            — Много бяха — обясни Ули от висините.
            — За всяка беля, която се случва, са виновни не само ония които я извършват, а и ония, които не попречват на извършването й — заяви учителят. — Всеки от вас да напише за следващия час това изречение пет пъти.
            — Петдесет пъти ли? — запита подигравателно Себастиан.
            — Не, пет пъти — отвърна учителят — Когато напише едно изречение петдесет пъти, човек накрая го забравя. Петдесет пъти ше го напише само Себастиан Франк. Как гласеше изречението, Мартине?
            Мартин каза:
            — За всяка беля, която се случва, са виновни не само ония, които я извършват, а и ония, които не попречат на извършването й.
            — Да знаеш само колко си прав! — рече учителят и се облегна на стола си. — Това беше първата част от трагедията. Хайде смъквайте малкия от люлката.
            Матиас се спусна напред. Последваха го още няколко момчета. И най-сетне Ули отново почувства под краката си здрава почва.
            — А сега — каза учителят — следва втората част от трагедията.
            И им даде една диктовка... ум да ти зайде. Чужди думи, главни и малки букви, препинателни знаци — направо да се отчаеш. В продължение на половин час осмокласниците се обливаха в кървав пот. Въпреки зимата и снега. (И след години споменаваха за тази диктовка. Най-добрата бележка, получена на нея, беше тройка.)
            — Дяволска работа! — прошепна Матиас на своя съсед. — Дано реалистите нападнат Руди и днес!
            Но този път учителят Кройцкам отнесе тетрадките по диктовка сам до дома си.
            — Сигурното си е сигурно — каза той и напусна стаята пак тъй сковано и строго, както беше дошъл.
            През междучасието Ули се качи на катедрата и извика:
            — Тишина!
            Но момчетата продължаваха да шумят.
            — Тишина! — викна повторно той. Гласът му прозвуча като мъчителен стон. И тогава всички утихнаха. Ули беше блед като платно.
            — Искам да ви съобщя — каза той тихо, — че не издържам повече. Съвсем ще се поболея. Вие си мислите, че съм страхливец. Е добре, ще видите. Каня ви да дойдете днес в три часа следобед на игрището. В три часа. Не забравяйте! После слезе и се върна на мястото си.
            — Какво значи това бе, малкият? — запита Матиас.
            Мартин и Джони също дойдоха и полюбопитствуваха какво възнамерява да прави Ули.
            Но той поклати почти враждебно глава и каза:
            — Оставете ме на мира! Ще видите.
            Точно преди обяда, дежурният в трапезарията раздаде пощата. Матиас и мнозина други получиха пари. Това бяха парите за път, които всички очакваха. Мартин получи писмо от майка си. Пъхна го в джоба си. При все че живееше вече доста време в интерната, той все още не можеше да свикне да чете писмата си на трапезата, сред общия шум и под любопитните погледи на околните. Не, след репетицията на пиеската той щеше да иде в парка или в някоя от празните музикални зали, за да бъде сам, когато разтвори писмото си.
            Опипа го. Писмото не беше много дебело. Майка му сигурно пращаше една банкнота от десет марки. Осем марки струваше пътят. Значи щяха да му останат две марки и с тях можеше да купи някои дребни подаръци за родителите си. Наистина, картината която бе нарисувана за тях, бе доста хубава. Но струваше му се, че една картина не е съвсем достатъчна за двама родители.
            Когато обядът завърши, Матиас свика своите кредитори и се разплати за  заемите, които му бяха давали, когато го беше мъчил гладът. Сетне избяга нанякъде. Трябваше бързо да отскочи до лекаря Шерф. Понеже днес бе богат, искаше да купи сладкиши за всички участници в коледната пиеса. Разбира се и за себе си – нали и той участвуваше.
            Трапезарията се беше опразнила. Само Мартин и Джони стояха още при вратата. А в дъното на помещението, до своята малка маса, седеше Юстус и тъкмо палеше пурата си. Те се отправиха към него. Той им кимна приветливо и ги погледна изпитателно.
            — Изглеждате много тържествено — рече той. — Какво кроите пак?
            — Искаме да ви помолим да направите с нас една малка разходка. Трябва да Ви покажем нещо.
            — Тъй ли? — рече той. — Трябва?
            Двамата кимнаха енергично. Тогава той стана и излезе заедно с тях от трапезарията. Отведоха го без никаква съпротива от негова страна чак до училищната порта.
            — Е, какво — каза тогава той. — Навън ли?
            Те кимнаха отново.
            — Това вече здравата ме озадачава — рече той. Поведоха го нагоре по улицата, все покрай желязната училищна ограда. Той се заинтересува как вървят репетициите им.
            Джони Троц каза:
            — Знаем вече много добре ролите си. Дори и Матиас няма да засече утре вечер на представлението. Утре следобед имаме генерална репетиция. С костюми.
            Юстус запита дали може да дойде на генералната репетиция. Момчетата отвърнаха, че може, разбира се. Но той забеляза, че не им бе особено приятно. И реши, че все ще съумее да обуздае любопитството си до първото публично представление.
            — Но накъде сте ме повели всъщност? — запита доктор Бьок.
            Те не отговориха, а само се усмихнаха и изглеждаха много развълнувани. Внезапно Джони запита:
            — Какъв беше по професия вашият приятел, за когото ни разказахте снощи?
            — Беше лекар — каза доктор Бьок. — И сигурно тъкмо затова преживя толкова тежко факта, че не можа да помогне на жена си и на детето си. Беше дори много способен лекар. Но срещу съдбата все още понякога не помагат никакви знания.
            — А можеше ли да свири на пиано? — продължаваше да пита Джони.
            Юстуса погледна смаян момчетата.
            — Да — каза най-сетне той. — Свиреше дори отлично. Но откъде ти хрумна да питаш за това?
            — Тъй само — рече Джони.
            А Мартин отвори вратата на градината.
            — Оттук ли ще минем? — запита учителят.
            Те кимнаха и го поведоха покрай множество малки заснежени градинки.
            — Преди двайсет години по тия места беше още гора — заразказва им доктор Бьок. — И когато намислехме някоя лудория, прескачахме оградата и идвахме тук.
            — Сега ние правим същото — каза Мартин.
            Засмяха се.
            Сетне момчетата спряха.
            — Ха, та тук някой живее в истински железопътен вагон! — извика изненадан Юстус.
            — Да — каза Джони. — Човекът, който живее в тоя вагон, е наш приятел. И ние го обичаме почти толкова, колкото вас. И затова искаме най-сетне да се запознаете с него.
            Мартин беше влязъл в градината, спря пред вагона и почука три пъти. Вратата се отвори и Непушача се появи на прага. Подаде ръка на Мартин. Сетне погледна към градинската порта, където стояха Джони и учителят.
            Внезапно Юстус въздъхна дълбоко, бързо блъсна решетъчната порта и се втурна към Непушача.
            — Роберт! — извика той, забравил всичко друго.
            — Йохан! — каза Непушача и подаде ръка на приятеля си.
            За двете момчета съвсем не бе трудно да се измъкнат крадешком, защото двамата мъже стояха като вкаменени сред снега и не откъсваха поглед един от друг.
            — Стари момко! — каза Юстус. — Най-сетне те намерих пак!
            Мартин и Джони тичаха мълчаливо между градините. Пред училищната ограда спряха да си поемат дъх. Не проговориха нито дума. Но преди да се прехвърлят през оградата, си подадоха ръце.
            Сякаш безмълвно си даваха обещание. Обещание, което не можеше да се изрази с думи.


            Осмата глава

            Съдържа: много сладкиши; следващата репетиция на „Хвърчащата класна стая“; причината, поради която Ули донесе със себе си чадър; страшно вълнение на игрището и в училищната сграда; утешителните думи на доктор Бьок и III музикална зала.


            Предпоследната репетиция на „Хвърчащата класна стая“ започна с небивало ядене на сладкиши. Матиас бе проявил разточителство при покупката си и сега грижливо следеше нищичко да не остане неизядено.
            Ули пристигна със закъснение. Носеше под мишница чадър.
            — Какво си помъкнал със себе си тая спринцовка? — рече Себастиан.
            Но Ули не каза нищо и повече не го питаха.
            Себастиан си помисли: „От тая заран насам е станал неузнаваем. И той е като часовник. Навиваха го повече, отколкото трябва. И ето, че сега е вече превит.“
            Ули остави чадъра в ъгъла. По никакъв начин не поиска да вземе от сладките, въпреки дългите молби на Матиас. Каза, че било време да започнат репетицията.
            Сетне репетираха коледната пиеса на Джони. Изиграха я от първото до петото действие без никаква засечка и в края на краищата останаха много доволни.
            — Видяхте ли! — каза гордо Матиас. — Колкото повече ям, толкова по-силна става паметта ми!
            После още веднъж поговориха за костюмите и за реквизитите. Фридолин обеща да вземе още днес русите плитки за Ули от фризьора Крюгер и да ги донесе утре сутринта. Така нищо нямаше да попречи да направят генералната репетиция. Подредили бяха вече дори и елхата. Бяха я окичили цялата с електрически крушки. А домакинът беше наслагал по клоните й няколко кила памук.
            — Дано всичко мине както трябва и утре вечер — каза Джони. — Най-важното е да не ви хване сценична треска. Представяйте си чисто и просто, че сме сами в гимнастическия салон, както на репетициите.
            — Е, колкото до това, ще се оправим — рече Мартин. — Но би трябвало да се поупражним набързо в подреждането на декорите. Защото ако утре вечер вземе да падне някоя от картините — пирамидата или пък северният полюс, — зрителите ще почнат да се смеят още преди да сме отворили уста. И тогава няма да има нужда изобщо да играем пиесата.
            Джони призна, че Мартин има право. И затова измъкнаха пак от ъгъла големите боядисани картони и бързо ги поставиха пред подпорите им. Сетне опитаха дали могат да движат самолета така, че зрителите да не виждат момчетата, които, скрити зад картона, дърпат успоредката.
            — Всичко трябва да върви като по часовник! — извика Мартин. — За минутка сцената трябва да бъде напълно готова!
            Тикнаха картините и успоредката отново в ъгъла и после пак ги извадиха. Влачеха и ругаеха като опитни сценични работници.
            Ули се бе измъкнал от гимнастическия салон, без да го забележат останалите. Опасяваше се, че те може да му попречат да изпълни намерението си. А това не биваше да става.
            Повече от петдесет любопитни момчета стояха на заснежената ледена пързалка и го чакаха. Бяха все от долните класове. На по-големите не бяха казали нищо. Момчетата веднага бяха подушили, че предстои да стане нещо необичайно и непозволено. Пъхнали ръце в джобовете на палтата си, те изказваха различни предположения.
            — Може би изобщо няма да дойде, — рече едно от тях.
            Ала ето, че Ули се зададе. Мина безмълвно край насъбраните и се отправи към върлините за катерене в края на игрището.
            — Защо ли пък носи чадър? — запита някой.
            Но другите му изсъскаха: „Шшт!“
            До върлините се издигаше висока стълба. Една от обикновените гимнастически стълби, каквито могат да се намерят във всяко училище. Ули пристъпи към стълбата и се заизкачва по ледено студените й пречки. На предпоследната пречка спря, извърна се и погледна надолу, към голямата тълпа от момчета. Олюля се малко, сякаш му се виеше свят. После се съвзе и каза силно:
            — Ето каква е работата. Сега ще отворя чадъра и ще скоча с него като с парашут. Отстъпете по-назад, че да не връхлетя върху главата на някого!
            Няколко от момчетата заявиха, че Ули се е побъркал напълно. Но повечето мълчаливо се отдръпнаха назад и изгаряха от нетърпение да видят оповестеното вълнуващо зрелище.
            Четиримата осмокласници, които работеха в гимнастическия салон, тикнаха най-сетне за последен път през този ден декорите и успоредката в ъгъла. Себастиан проклинаше учителя Кройцкам, загдето го бе накарал да напише петдесет пъти изречението за белята и вината.
            — И това се случва един ден преди Коледа! — рече той огорчено. — Тоя човек няма сърце!
            — Пък и ти май нямаш — каза Джони.
            В този миг Матиас се озърна и запита:
            — Но къде е малкият? Та той си е отишъл.
            Джони погледна часовника.
            — Тъкмо минава три — рече той. — Нали Ули смяташе да прави нещо в три часа.
            — Вярно! — извика Мартин. — Вън, на игрището! Любопитен съм да видя какво е измислил!
            Напуснаха салона и се втурнаха към игрището. Свиха край ъгъла й спряха като вкаменени. Игрището гъмжеше от ученици. И всички гледаха към високата гимнастическа стълба, на чийто връх Ули едва пазеше равновесие. Над главата си беше издигнал разтворения чадър. Мартин прошепна:
            — Гледай го ти! Иска да скочи!
            И тутакси хукна нататък. Останалите трима го последваха. Въпреки снега игрището беше страшно плъзгаво. Джони падна.
            — Ули! — закрещя Матиас. — Недей!
            Ала в този миг Ули скочи. Чадърът веднага се обърна. И Ули полетя стремглаво към заснежената ледена повърхност. Чу се глух удар и момчето остана неподвижно на земята.
            Тълпата се пръсна с крясъци. В следващия миг четиримата приятели бяха при падналия. Бледен като мъртвец и загубил съзнание, Ули лежеше в снега. Матиас коленичи до него. И почна да го милва.
            Сетне Джони хукна към училището, за да повика медицинската сестра на интерната, а Мартин се завтече към оградата и се прехвърли през нея, за да вдигне тревога при Непушача. Нали той беше лекар. Трябваше да помогне. Пък и Юстус беше още при него. Матиас поклати глава.
            — Мъничкият ми! — рече той на припадналия. — А пък те седнали да разправят, че не си бил смел!
            И после от очите на бъдещия световен шампион по бокс се зарониха едри детски сълзи. Повечето от тях паднаха в снега. Но няколко капнаха и върху смъртно бледото лице на Ули.
            Матиас, Мартин, Джони и Себастиан стояха мълчаливо до прозореца в преддверието, откъдето се влизаше в болничната стая на интерната. Не ги пускаха вътре. Още не знаеха какво е станало с Ули. В стаята бяха Непушача и Юстус, медицинската сестра и господин директорът Грюнкерн. Дошъл бе и училищният лекар, старият санитарен съветник Хартвиг.
            Най-сетне Мартин каза:
            — Едва ли ще е нещо страшно, Маценце!
            — Положително не е страшно — обади се Джони.
            — Аз му премерих пулса, биеше съвсем нормално — заразказва Себастиан. Разправяше го впрочем за трети път. — Сигурно си е счупил само десния крак!
            Сетне пак се умълчаха и втренчиха погледи през прозореца навън, към побелелия парк. Ала не виждаха нищо. Тъжните мисли замъгляваха очите им. Та това чакане продължаваше цяла вечност!
            В този миг вратата се отвори тихо. Юстус излезе и бързо се отправи към тях.
            — Не е много лошо — каза той. — Счупването на крака е без усложнения. Има освен това и леки натъртвания на гръдния кош. Не се установи сътресение на мозъка. И тъй, горе главата, момчета!
            Приятелите си отдъхнаха. Мац притисна лице към стъклото на прозореца. Раменете му потръпваха. Юстус доби такъв вид, сякаш се канеше да помилва едрия немирник. Ала не посмя да го стори.
            — След четири седмици той ще бъде отново здрав — каза доктор Бьок. — А сега ще ида бързо да телефонирам на родителите му, че през ваканцията момчето ще трябва да остане тук.
            Готвеше се вече да тръгне.
            Но запита още:
            — Можете ли изобщо да ми обясните как му е хрумнала тая идиотска мисъл да скача от стълбата с чадър?
            — Всички непрекъснато го ядосваха — подхвана хълцайки Матиас, — казваха, че бил страхливец и какво ли не! — Матиас извади носна кърпа и си изтри носа. — А пък аз, говедото, вчера го посъветвах да направи някога пред всички нещо, което да ги смае…
            — Е, и той наистина успя да го направи — рече Юстуса. — Но вие се съвземете малко! Не забравяйте: по-добре подобно счупване на крак, отколкото малкият цял живот да се бои, че другите ще го смятат за непълноценен. Сега наистина ми се струва, че този парашутен скок съвсем не е бил толкова глупав, както то мислех отначало.
            После бързо се спусна по стълбището, за да уведоми по телефона родителите на Ули.
            Четирите момчета си отидоха едва когато излезе Непушача и даде честна дума, за да ги увери, че след месец Ули пак ще скача като козле. Матиас се отдалечи последен. Запита още дали може да влезе при Ули. Но Непушача каза, че това е строго забранено. По-рано от утре не можело и да се мисли за подобно нещо. Тогава и Матиас отиде в стаята си.
            Докато слизаше по стълбите, Мартин усети как писмото от майка му прошумоля в джоба му.
            Влезе в III музикална зала. Там седна върху перваза на прозореца и разкъса плика. Първото нещо, което видя, беше ивица пощенски марки. Извади ги и бързо ги преброи. Бяха двадесет марки по двадесет и пет пфенига. Значи само пет марки!
            Сърцето му почти престана да бие. Сетне той взе в ръка писмото. Разгъна го и го обърна. Бръкна в плика. Огледа пода около себе си. Но нямаше нищо повече. Стойността на пощенските марки си оставаше същата.
            Коленете му се подкосиха. Затрепереха. Погледна писмото и зачете:

            Мое мило, добро момче,
            Това писмо наистина ще стане тъжно. Просто не знам как да го почна, защото, представи си, мое добро дете, този път не мога да ти изпратя осемте марки за път! Просто не успяваме да свържем двата края, а това, че татко ти не печели нищо, вече знаеш. Като си помисля само, че по Коледа ще трябва да останеш в училището, става ми съвсем тежко. Как не си блъсках главата. Наминах и при леля ти Ема. Но напразно. Баща ти ходи при един свой бивш колега. Но и той нямал възможност да му заеме… Нито пфениг.
            Няма изход, мое малко момче. Този път ще трябва да останеш в интерната. И чак до пролетната ваканция няма да се видим. Като си помисля само…, но всъщност не бива, защото няма никакъв смисъл човек да мисли за това. Напротив. Ще бъдем страшно смели и ще стиснем зъбки, нали? Едничкото, което можах да намеря, бяха пет марки. От шивача Рокшро. До Нова година. Тогава ще трябва да му ги върна.
            Мартине, купи си с тях в някоя сладкарница чаша шоколад и някакви сладкиши  и не стой все в училището и в стаята. Чуваш ли? Може би там наблизо има пързалка. Непременно ходи да се пързаляш. Нали ми обещаваш?
            А утре ще получиш по пощата колет. В него са подаръците, които трябваше да намериш под елхата вкъщи. Може би ние изобщо няма да имаме елха. Щом като ти не ще си бъдеш тук, няма и смисъл.
            Не е много онова, което ти пращаме. Но нали знаеш, че парите не стигат. Твърде тъжно е, но така си е. Мило мое момче, нека всички бъдем много храбри за Коледа и никак не плачем. Аз ти обещавам това. И ти ми обещаваш, нали? А сега много поздрави и целувки от твоята любяща те майка.
            Татко ти също те поздравява. Поръчва да си много послушен. Но ти и без това си такъв, нали? Пращам ти парите в пощенски марки. Ти ще ги смениш.


            Мартин Талер гледаше втренчено писмото. Буквите се размазаха пред очите му. Майка му беше плакала. Личеше.
            Тук-там мастилото беше зацапано.
            Момчето стисна с пръсти дръжката на прозореца, вдигна очи към морното, сиво декемврийско небе и прошепна:
            — Мамичко! Моя мила, мила мамичко!
            И сетне, ще не ще, заплака, макар че всъщност не биваше да плаче.


            Деветата глава

            Съдържа: една принципна декларация на Себастиан по въпроса за страха; заместването на един артист; тайно посещение на болничната стая; ресторантът „Последният кокал“ и една топла вечеря; срещата с един пощенски раздавач и писмото на Мартин до родителите му.


            Парашутният скок на Ули се превърна в злободневна тема за разговор във всички занимални. И всички бяха единодушни: малкият Зимерн бил страшен разбойник — никой не подозирал, че някога той ще бъде способен на подобна безумно смела постъпка.
            Възразяваше само Себастиан.
            — Този скок няма нищичко общо със смелостта — твърдеше настойчиво той. — Когато скочи от стълбата, Ули не беше по-смел от преди. Към този скок го тласна отчаянието.
            — Да, но смелостта на отчаянието! — извика един от големите ученици. — Има много страхливци, който дори и насън не биха помислили да скочат от стълба. Пък макар и да са отчаяни до немай-къде!
            Себастиан благосклонно кимна.
            — Това е вярно — рече той. — Само че разликата между тях и Ули не трябва да се търси в пределите на смелостта.
            — Ами в какво тогава?
            — Разликата е в това, че Ули е в състояние да се срамува повече от тях. Защото Ули е съвсем простодушно, наивно момче. Неговата страхливост смущаваше най-много самия него!
            Себастиан се позамисли малко. След това продължи:
            — Всъщност това, което възнамерявам сега да ви кажа, никак не ви влиза в работа. Но замисляли ли сте се вие някога дали аз съм храбър? Идвало ли ви е някога на ум, че съм страхлив? Не ви е идвало на ум! Ето защо сега ще ви съобщя съвсем поверително, че съм дори извънредно страхлив. Но аз съм разсъдлив човек и не допускам това да се забележи. Моята липса на смелост не ми пречи особено много. Аз не се срамувам от нея. И това се дължи пак на обстоятелството, че съм разумен. Зная, че всеки човек си има грешки и слабости. Важното е само да не допуска тия грешки да се видят от другите.
            Естествено, не всички разбраха думите му. Особено по-малките никак не загряха.
            — Все пак, според мен, за предпочитане е човек да може да се срамува — каза големият ученик.
            — И аз така мисля — отвърна тихо Себастиан.
            Днес той беше забележително разговорлив. Навярно причина за това беше злополуката с Ули. Иначе той винаги казваше само присмехулни неща, които озадачаваха. Нямаше нито един приятел. И момчетата винаги бяха смятали, че той не се и нуждае от приятели. Ала сега почувстваха, че все пак самотата го измъчва. Положително не беше особено щастлив.
            — Впрочем — внезапно каза той неприязнено, — впрочем никой да не е посмял да намира смешно това, че ми липсва смелост. Иначе ще се видя принуден, чисто и просто за поддържане на авторитета си, да му обърша един. Защото дотолкова смелост все пак имам.
            Такъв си беше той! Тъкмо бяха почнали почти да му съчувствуват. И ето че пак тикна под носовете им опаката си страна.
            — Тишина! — извика старшият по стая. Беше заспал за малко и току-що се беше пробудил.
            А Себастиан седна, за да напише петдесет пъти изречението за белята.
            Малко по-късно той отиде в занималнята на Джони.
            — А кой ще играе утре вечер ролята на Ули? — запита той.
            Джони сякаш падна от облаците. Изобщо не се беше сетил още, че злополуката с Ули можеше да се отрази фатално върху премиерата на „Хвърчащата класна стая“.
            — Ролята не е чак толкова голяма — рече Себастиан. — Трябва само да намерим някой, който да я научи до утре по обяд. И освен това тоя достоен за съжаление нещастник трябва да бъде в състояние да изглежда като малко, русокосо момиче.
            Най-сетне се спряха на седмокласника Щьокер. Но преди да поискат съгласието му, отидоха в стая 9, за да обсъдят въпроса с Мартин.
            В стая 9 цареше неописуема печал. Матиас бе ходил при Юстус и го беше питал ще му разреши ли да остане през ваканцията в училище. Защото иначе Ули оставаше съвсем сам. Но Юстус му бе отговорил, че в никакъв случай не разрешава. Матиас трябвало като добро момче да замине при родителите си, които положително очаквали с радост пристигането му. Пък и нали в училището оставал Джони. А родителите на Ули казали преди малко по телефона, че щели да дойдат за няколко дни в Кирхберг. И така сега Матиас гледаше втренчено пред себе си и умираше от яд при мисълта, че трябваше да си замине за празниците в къщи.
            А само през няколко чина седеше Мартин и бе дълбоко опечален, загдето трябваше да остане по празниците в училище. Наистина от цял час насам той непрекъснато си повтаряше, че в края на краищата щяха да останат и Ули, и Джони. Но работата с тях бе съвсем друга. Защото какво щеше да прави Джони при сестрата на своя капитан? Не беше кой знае какъв подвиг да останеш тук, след като баща ти е лош човек и на това отгоре е в Америка. Колкото до Ули, нали неговите родители щяха да му гостуват в училище? Това все пак беше нещо. Пък и щом като си счупил крака си, естествено, че не можеш да заминеш.
            „Но аз — мислеше Мартин — нали аз съм здрав! Не съм си счупил крака и все пак не мога да замина. Толкова обичам родителите си, и те ме обичат, и все пак не можем да бъдем заедно на празника. И защо всъщност не можем? Заради парите. А защо нямаме пари? Нима баща ми е по-неспособен от другите мъже? Не. Да не би аз да съм по-малко прилежен от другите момчета? Не. Или пък сме лоши хора? Не. Къде се крие тогава причината? В несправедливостта, която носи страдания за мнозина. Наистина, има мили хора, които се стремят да поправят несправедливостите. Но Коледа е в другиден. Няма да успеят дотогава.“
            Мартин дори обмисляше дали не би могъл да си иде до вкъщи пеша. Пътешествието щеше да трае три дни. Посред зима. Щеше да пристигне у дома си най-рано на втория ден от празниците. Дали петте марки щяха да му стигнат за храна и нощуване? Но след ваканцията трябваше пак да се върне в училище! И тогава родителите му пак нямаше да имат пари за неговото заминаване.
            Не ставаше тъй. Както и да го въртеше и сучеше, трябваше да си остане тук.
            Когато Джони и Себастиан дойдоха в стаята и го запитаха дали смята, че седмокласникът Щьокер е подходящ да замести Ули, той изобщо не ги чу. Джони го хвана за раменете, разтърси го и го изтръгна от мрачните му мисли. Себастиан повтори въпроса.
            Мартин равнодушно каза:
            — Сигурно.
            И нищо повече.
            Двамата смаяни го изгледаха.
            — Но какво ти е? — запита Себастиан. — Да не би заради злополуката с Ули? Не си блъскай главата с това. Можеше да бъде и много, много по-лошо.
            — Сигурно — каза Мартин.
            Джони се наведе над него и прошепна:
            — Слушай, какво ти е? Болен ли си? Или пък има нещо, друго?
            — Сигурно — отвърна Мартин.
            Ясно бе, че за него сега не съществуваше друга дума. Той вдигна капака на чина си и извади оттам хартия за писма.
            Двамата си отидоха.
            — Какво ли значи пък това? — запита Джони Троц угрижено в коридора.
            — Нямам представа — каза Себастиан. — Може би главоболие…
            После говориха със седмокласника Щьокер. Момчето бе огън и пламък. Наистина, като чу, че ще трябва да облече женски дрехи и да си сложи перука с плитки, въодушевлението му значително се поизпари. Но те му казаха, че в никакъв случай не бива да изоставя осмокласниците, когато ги е сполетяла беда. Джони тикна в ръката му ръкописа на „Хвърчащата класна стая“. А Себастиан заповяда:
            — За утре на обяд да си знаеш ролята по вода!
            И тогава малкият седна и здраво се залови за работа.
            Матиас не бе издържал дълго и се беше измъкнал под благовиден предлог. Старшият на стаята, Хубавия Теодор, все още се намираше под впечатлението от вчерашния разказ на доктор Бьок и бе олицетворение на отстъпчивостта.
            И тъй, сега Матиас стоеше скрит зад една от колоните в коридора близо до болничната стая и дебнеше.
            Късметът му проработи. Само след няколко минути медицинската сестра излезе от стаята и заслиза по стълбите, за да вземе нещо от кухнята. Матиас предпазливо се огледа.
            Миг по-късно той вече стоеше до леглото на Ули. Момчето спеше. Миришеше на лекарства. Сърцето на Матиас биеше лудо, сякаш искаше да изхвръкне от гърдите му. Той се взираше с умиление в бледото лице на малкия си приятел.
            Внезапно Ули отвори очи. И в погледа му се появи уморена, едва забележима усмивка.
            Матиас кимна. Гърлото му се свиваше на плач.
            — Не ме боля чак толкова — каза Ули. — Наистина. А в другиден ще дойдат родителите ми.
            Матиас отново кимна. Сетне каза:
            — Исках да остана през ваканцията тук. Но Юстус ми забрани.
            — Много ти благодаря! — прошепна Ули. — Но се прибери вкъщи. А пък, като се върнеш, вече ще бъда почти здрав.
            — Разбира се — рече Матиас — Само че наистина ли вече не те боли изобщо?
            — Никак! — прошепна Ули. — Ами какво казват другите?
            — Направо са се шашнали! — разправи му Матиас. — И гледат вече на теб със страшно уважение.
            — Виждаш ли — прошепна Ули. — Ти беше напълно прав. Страхът се лекува.
            — Но, малкият… вчера аз съвсем не мислех за подобно нещо — рече Мац. — Та то можеше да свърши и много по-зле. Сам знаеш, че не съм бъзливец. Но и милион да ми обещаеш — пак не бих скочил от тая стълба.
            Лицето на Ули засия от радост и гордост.
            — Наистина ли?
            — Напълно изключено! — рече Матиас. — Бих предпочел да ми викат страхливо псе.
            Ули беше доволен от себе си и от света. Въпреки болките и въпреки няколкоседмичното лежане, което му предстоеше.
            — На нощната масичка има шоколад — прошепна той. — Лично от Грюнкерн. Вземи го.
            — Не, благодаря! — рече Матиас. — Не съм гладен.
            Ули едва не прихна да се смее. Но гръдният кош го болеше.
            — Ти… да не си гладен? — прошепна той. — Но, Маценце! Заповядвам ти да изядеш шоколада. Инак ще се развълнувам, а Непушача ми забрани каквото и да било вълнение.
            Тогава Матиас бързо взе шоколада. Ули продължи да го гледа строго, докато Мац тикна няколко късчета в устата си. После се усмихна примирително.
            В този миг вратата се отвори и медицинската сестра влезе в стаята.
            — Веднага да се махаш оттук! — викна тя. — Просто да не повярва човек: тоя дангалак дошъл и плюска шоколада на болното момченце!
            Матиас се изчерви до уши.
            — Но Ули ми заповяда! — извика той, като все още дъвчеше.
            — Излизай оттук! — викна тя отново.
            Двете момчета си кимнаха съучастнически.
            — Скорошно оздравяване, Ули! — каза Матиас и си тръгна.
            Преди лягане Юстус държа кратка реч пред всички ученици.
            — Трябва да бъдем действително доволни — рече той, — че опитът, който малкият Ули сметна за наложително да предприеме, си остана само злополука и не се превърна в нещастие.
            Той можеше да завърши и много по-зле. Ето защо смятам за необходимо да помоля присъствуващите да внимават добре подобен род храброст да не стане мода. Моля всички да проявяват както смелостта, така и страха си колкото може по-незабелязано. Трябва да пазим престижа на училището, като че ли е наш личен престиж! Чупенето на крака е доказателство за храброст, което аз в качеството си на училищен възпитател трябва решително да отхвърля. Впрочем не го намирам и за особено убедително. Тъй. А сега да считаме историята за приключена! Тази вечер аз излизам. Искам да пия чаша бира. Ще ме замества дванадесетокласникът Хенкел. Дръжте се прилично. И имайте предвид, че ако вдигнете някой врява днес, за в бъдеще няма да мога да излизам. А вярвам, че не бихте ми отказали чаша бира. Тъй, а сега лека нощ!
            — Лека нощ, господин докторе! — извикаха всички.
            Доктор Йохан Бьок се отправи надолу към града. Пътят бе дълъг. Ресторантът „Последният кокал“ се намираше чак в другото предградие. Непушача му беше казал, че свири там на пиано.

            „Музика и танци, без задължителна консумация на вино“ — пишеше на вратата. Юстус влезе. Локалът съвсем не бе от най-добрите. И посетителите имаха доста  предизвикателен вид. Непушача седеше до едно раздрънкано пиано и свиреше шлагер след шлагер.
            Бьок седна край малка маса и запали пура. Непушача го забеляза и му кимна. Докато неговият приятел блъскаше клавишите, Юстус внимателно се огледа. Локалът наистина беше загубен. Мъжете не сваляха шапките си дори когато танцуваха. Ама че работа!
            След около половин час Непушача дойде на масата на Бьок.
            — Това е големият антракт! — каза той и доволно се усмихна.
            Келнерът му донесе немски бифтек с пържени картофи и една малка бира.
            — А пък това е топлата вечеря! — рече Непушача и почна да яде с голяма охота.
            — Не ми се сърди, Роберт — каза Юстуса, — но тая работа, разбира се, не е за теб! Не искаш ли да опиташ поне да се върнеш към живота на обикновените хора?
            И тъй като приятелят му не отговори, Бьок каза:
            — Направи го, ако щеш, заради мен!
            Непушача поклати глава отрицателно.
            — Какво искаш, Йохан? — каза той. — Та аз се чувствувам безкрайно доволен в моя смешен железопътен вагон. Напролет цветята ще цъфнат пак. Не ми трябват много пари. А никога досега не съм имал толкова време за размисъл и за четене, колкото през последните изгубени според теб години. Нещастието, което ме сполетя на времето, си имаше своя смисъл. Все пак трябва да има на земята такива особняци, какъвто станах аз. Не трябваше да ставам лекар, а градинар. Но за съжаление твърде късно е вече за подобно нещо. А тук, в този шумен и простоват локал, се чувствам тъй приказно сам, сякаш си седя нейде в гората.
            — Изслушай ме внимателно, Роберт — каза Юстус, — нашият училищен лекар, санитарният съветник Хартвиг, е порядъчно стар. Той има голяма частна практика. Не смятам, че ще бъде голяма жертва от негова страна, ако вземе да те предложи за свой заместник в нашето училище. Все ще получаваш толкова, колкото сега като пианист. А ще можеш да си живееш пак в железопътния вагон. Е? Какво ще кажеш за това предложение? Да попитам ли стария Хартвиг?
            — Както искаш! — отвърна Непушача. — Ако ти прави удоволствие, питай го. Но не си мисли, драги приятелю, че ще стана по-щастлив, ако някой ден пак почна да предписвам аспирин. И не се опитвай да ме убеждаваш, че човек не можел да живее без стремежи и честолюбие. Твърде малко са наистина, които живеят като мене. Не искам  разбира се да кажа, че всички трябва да станат пианисти в съмнителни заведения. Но бих желал да имаше на света повече хора, които разполагат с време да си припомнят за същественото в живота. Парите, общественото положение и славата – това са детински неща. Нещо като играчки, нищо повече. За какво могат да послужат те на истински възрастните хора? Имам ли право, старче?
            Непушача помълча малко.
            — Но, разбира се — додаде след малко той, — ако можех да се грижа за твоите гимназисти да бъдат здрави и бодри… Това съвсем няма да е неприятна задача. Като се разболее някой, ще трябва чисто и просто да прескачам през плета. А наред с това ще мога да си отглеждам цветята и да чета книги! Е добре, стари момко, попитай одъртелия си санитарен съветник! А пък ако той не се съгласи, ще продължа да блъскам клавишите тук. Така или иначе, няма да напусна градското си жилище дотогава, докато Мартин и Джони, Матиас, Ули и Себастиан не завършат гимназия.
            — И аз моята стая в кулата — рече Юстус. — Великолепни момчета са те!
            Сетне вдигнаха чашите за наздравица.
            — За скорошното оздравяване на малкия Ули! — извика Непушача.
            И чукнаха чашите си!
            После си разказаха един другиму всичко, което знаеха за войната с учениците от реалното училище. И Юстус се усмихна на своя приятел.
            — Обичат и двама ни тия пакостници — рече той. Непушача му кимна весело и рече: — А нима нямат право?
            След това трябваше да се върне пак при раздрънканото пиано. Гостите искаха да танцуват.
            След полунощ тръгнаха да се прибират, прекосявайки целия град. Идваха им на ум много случки от тяхната младост. Колко отдавна бе това! Но беше ставало тук. На същите улици, по които бавно вървяха тая нощ! А какво ли правеха другите, които бяха седели заедно с тях на училищните скамейки преди двадесет години? За някои знаеха по нещо. Но какво ли бе станало с другите?
            Над тях блещукаха звездите. Същите звезди, както някога.
            На ъгъла на „Нордщрасе“ пощенският раздавач тъкмо изпразваше пощенската кутия.
            — Колко често сме тичали на времето до тази кутия! — рече Юстуса.
            — Най-малко два пъти седмично — отвърна замислено Непушача. — Почнех ли да пиша по-рядко, майка ми смяташе, че се е случило нещо лошо.
            В пощенската кутия, която раздавачът изпразваше, имаше впрочем и едно писмо до господин и госпожа Талер в Хермсдорф. На гърба му беше написано: „Подател: Мартин Талер. Кирхберг, гимназията“.
            — Пощенската кутия си е останала същата — каза Юстуса. — Но раздавачът не е вече същият.
            Писмото, за което току-що стана дума, гласеше така:

            Мила, добра мамичко,
            Отначало много се уплаших, знаеш ли? Но щом като не може да се промени нищо, няма какво да се стори. И никак не плаках. Нито сълзица. И ви обещавам, на теб и на татко, да не плача. Сладкиши и шоколад ще си купя от пекаря Шерф. Матиас казва, че там било ужасно евтино. И на пързалката ще ида, щом като това ще ви достави радост. Положително. Можеш да не се съмняваш. И много, много благодаря за парите. Утре ще ида на пощата и ще ги разменя.
            Тази е първата Коледа, когато няма да се видим, и това, разбира се, е много тъжно. Но нали ме познавате? Щом реша да не се поддавам на нещо, държа се твърдо. Че защо съм най-сетне мъж? Страшно се радвам на колета, който ще получа утре. Ще сложа на чина си няколко елхови клонки, има и свещи. Освен мен тук остава и Джони. Нали знаете защо. А пък Ули, той си счупи десния крак. Това е много по-неприятно, нали? Джони каза, че съвсем не било трудно да прекараш ваканцията тук, стига да умееш да се владееш. Така!
            Знаеш, мила мамичко, че този път не мога да ви подаря нищо, нито на теб, нито на татко. Догодина може би ще давам частни уроци на някого от новите петокласници и тогава ще имам много пари. Ще бъде великолепно, нали? Но ви нарисувах една картина. Казва се «След десет години» и вие ще я разберете. На нея се вижда как ви отвеждам с една синя каляска чак отвъд Алпите. Слагам картината в писмото и трябва да я сгъна на четири. Инак няма да влезе в плика. Дано ви хареса. Още не мога да рисувам по-хубаво и съм я работил четиринайсет дни. А сега, мила мамичко, трябва да свършвам, защото ще бие звънецът за вечеря, пък трябва да изтичам и до пощенската кутия.
            Обичайте ме, както досега, макар че не мога да си дойда вкъщи за празниците. И не тъжете! Та нали и аз не тъжа! Можеш да бъдеш сигурна в това, мамичко! Не, ще ходя на пързалката и постоянно ще мисля за вас. Положително ще бъде много весело. Много, много, много поздрави на теб и татко!
                                    От вашия покорен син
                                             Мартин

            Раздавачът, който изпразваше пощенската кутия, не знаеше колко много въздишки се изсипваха в голямата му чанта. Доктор Бьок и Непушача също не знаеха.


            Десета глава

            Съдържа: последния учебен ден преди ваканцията; една разходка из Кирхберг и много срещи; още един шоколад за Матиас; коледното тържество в гимнастическия салон; един неочакван зрител; какви подаръци получава той и какво казва; един миг край леглото на Мартин.

            Настана и последният ден, през който се водеха учебни занятия. През този декемврийски ден нито един учител не може да иска от учениците си да проявяват необходимия интерес към произхода на електричеството или към глаголните спрежения, към изчислението на лихвения процент или към крал Хайнрих от Каноса. Нито един учител на света не може да иска такова нещо. И никой не го иска. Така беше и в гимназията „Йохан Сигизмунд“ в Кирхберг. Повечето от учениците, които живееха в интерната, бяха започнали вече да стягат куфарите си. Радваха се отсега на коледното тържество в гимнастическия салон. Радваха се на пътуването с влак, което им предстоеше на следващия ден. Радваха се на подаръците, които щяха да получат вкъщи. Радваха се на подаръците, които щяха да занесат на родителите, на братята и на сестрите си. Бяха просто полудели от радост и трябваше здравата да се сдържат, за да не се покатерят посред час върху чиновете и да заиграят там хоро.
            Учителите се виждаха принудени да се съобразяват с тази временна невъзприемчивост на своите възпитаници и ги караха да четат приказки и легенди или пък сами им разказваха разни случки, когато им хрумнеха такива, разбира се. През най-последния от часовете осмокласниците имаха география при доктор Бьок. Той донесе една книга, в която бяха събрани най-хубавите басни от световната литература, и накара учениците един след друг да четат някои от тия кратки поучителни истории, в които почти винаги се говори за животни и почти винаги се подразбират хора.
            Дойде ред и на Мартин. Той заекваше. Бъркаше. Прескочи два реда и не забеляза. Неколцина осмокласници се изсмяха. Джони го гледаше угрижен.
            — Блестящ успех! — каза Юстус. — Ти май си се пренесъл вече духом у вас, в Хермсдорф, под елхата. Не бързай. Ще пристигнеш навреме при родителите си!
            Мартин сведе глава и си заповяда: „Плакането е строго забранено! Плакането е строго забранено! Плакането е строго забранено!“ Още снощи, когато до късно не бе мигнал, той си бе повтарял на ум това изречение. Повторил го беше поне сто пъти.
            Юстус даде книгата с басните на следващия ученик и до края на часа често поглеждаше изкосо към първенеца на класа. Имаше учуден и изненадан вид.
            Мартин беше втренчил поглед в чина си и не смееше да вдигне очи.
            По обяд пощенският раздавач донесе колета, за който майката на Мартин бе съобщила в писмото си. Колетът с коледните подаръци! Мартин дори не погледна какво има в него, взе го под мишница и го отнесе в стаята с шкафовете. Тъкмо когато беше разтворил своя шкаф и поставяше в него колета, край него мина Матиас. Мъкнеше голям куфар. Искаше да си стяга багажа.
            — Ха, откъде пък получаваш колет днес? — запита той.
            — От къщи — отвърна Мартин.
            — Че защо ти изпращат колет един ден преди да пристигнеш при тях?
            — Мама ми праща праните дрехи — излъга Мартин, — та да не трябва да ги мъкна на връщане през януари.
            — Всъщност много практично — рече Матиас. — Е, аз ще си стегна сега куфара. Наистина, най-много ми се ще да остана тук. Но Юстус е против. Казва, че трябвало все пак да създам на достопочтените си родители малко радост и да се помъдря под елхата у Зелбманови във Франкенщайн. Е, от мен да мине. Впрочем по Коледа вкъщи винаги е много весело, нали? И у вас ли е така?
            — То се знае — каза Мартин. — Дори много весело. Матиас не го оставяше на мира.
            — И ти ли ще заминеш по обяд?
            — Не, ще пътувам по-късно.
            — В седемнадесет часа и дванадесет минути?
            — Да. В седемнадесет часа и дванадесет минути.
            — Слушай, я тръгни и ти още с обедния влак! — замоли го Матиас. — Най-малко петдесет момчета ще пътуват по обяд в нашата посока. Ще си заемем цял вагон и ще лудуваме на воля! Чудесно ще бъде! А? Ще дойдеш ли и ти?
            Мартин не можа да издържи повече. Затръшна вратата на шкафа, извика „не!“ и побягна от стаята. Матиас поклати глава и каза:
            — На тоя му е изпила кукувица ума!
            Следобед повечето момчета слязоха в града, за да направят набързо още някои покупки или пък чисто и просто да погледат витрините на магазините за играчки. Сутринта бе валял сняг и сега бе настанал лют мраз. Продавачите на елхи по уличните ъгли гледаха час по-скоро да се отърват от последните дръвчета. Лесно намаляваха цената.
            Мартин отиде в пощата и замоли чиновника на гишето да размени марките му срещу пари. Наистина, човекът почна да ръмжи като лъв, но в края на краищата се съгласи. Момчето благодари учтиво, прибра парите и поскита още малко из улиците.
            На площад „Вилхелм“ срещна бившия предводител на реалистите, Егерланд. Поздравиха се като неприятелски генерали, които се срещат след войната на курорт в Ривиерата. Враждебно, но с взаимно уважение.
            А на „Кайзерщрасе“ налетя на Себастиан Франк. Себастиан се посмути. Посочи няколкото пакетчета, които държеше в ръка.
            — Какво да се прави — рече той. — Обичай. И ти ли си тръгнал по покупки?
            — Не — отвърна Мартин.
            — Аз все ги оставям за последната минута — рече Себастиан. — Всеки път ми се иска да не взимам нищо. Та това всъщност е допотопен обичай, нали? Но после всеки път хуквам. Все пак има нещо мило в него. В края на краищата изпитвам истинско удоволствие да подаря никому нещо. Не намираш ли и ти, че е така?
            — Разбира се — каза Мартин, — Това е дори възхитителен обичай.
            После прехапа долната си устна. Още една думичка само и щеше да се разреве.
            „Плакането е строго забранено!“ — помисли си той, кимна на Себастиан и бързо продължи пътя си. Едва ли не тичаше. По-далеч и по-скоро да се махне от тая коледна атмосфера!
            На ъгъла на „Нордщрасе“ спря и огледа обстойно витрината на пекаря Шерф.
            Тук значи щеше да пие утре следобед шоколад и да яде сладкиши. Щеше да бъде ужасно. Но майка му искаше така и нали той й беше обещал тържествено.
            „Как ли ще издържа — мислеше той, — как ли ще издържа цели четиринайсет дни, без да се разрева нито веднъж!“
            После бавно тръгна към училището. В джоба му дрънкаха три монети.
            Генералната репетиция на „Хвърчащата класна стая“ се състоя с костюми. Момчетата се бяха страхували, че малкият Щьокер ще се провали. Останаха приятно изненадани.
            Седмокласникът играеше като дявол! Пък и страшно хубаво му стояха русите плитки от фризьора Крюгер и роклята от шкафа на Ули! Всеки, който не знаеше, че е предрешен, би го взел за момиче.
            — Дванадесетокласниците ще се влюбят безнадеждно в теб — извика Себастиан.
            Само Матиас намираше, че Ули все пак бил малко по-добър в тая роля. Но това беше нещо съвсем естествено. В края на краищата то беше негов приятелски дълг.
            Репетираха пиесата два пъти. Най-тежко беше за Мац. Мъчеше го особено краткият антракт за преобличане между четвъртото и петото действие. Защото да се превърнеш от бяла мечка в свети Петър за една-единствена минута, разбира се, не е лесно нещо. Но и това щеше да се нареди някак.
            — Достатъчно — каза Джони Троц. — Дано да сме късметлии довечера. Пу, пу, пу!
            И всички си плюха взаимно по три пъти в пазвите. Себастиан беше казал, че артистите винаги правели тъй. Джони се приближи до Мартин.
            — Какво става с тебе? — запита го той. — Вярно е, че си знаеш ролята, но я казваш така машинално, сякаш мислиш за съвсем друго нещо.
            — За довечера ще се оправя — рече първенецът на класа. — Нощеска спах зле.
            Преоблякоха се и оставиха костюмите, плитките и брадите си в шкафа, където държаха трамплините. После отидоха в училищната сграда и се качиха горе, в болничната стая. Бяха им разрешили да посетят Ули.
            След като го запитаха как е, те му разправиха, че представлението положително ще мине добре. Матиас добави, че седмокласникът Щьокер досега се е проявил задоволително. Естествено, не можел и да се сравнява с Ули. Но все пак. Останалите кимнаха с глава.
            — Радвам се — каза Ули. — А пък утре всички заминавате! Освен мен и Джони. Пожелавам ви много подаръци.
            А после даде знак на Матиас да се приближи до леглото и тикна скришом в ръката му един шоколад.
            — Грюнкерн пак идва — прошепна той. — А ти как си е апетита?
            — Горе-долу — рече Матиас.
            — Е, виждаш ли? — рече Ули. — Яж и не се шегувай!
            — Вкъщи положението с мен е още по-отчайващо! — заяви Матиас и тикна шоколада в джоба си. — Почна ли да лапам, старата се звери като шашардисана. Казва, че съм плюскал направо престъпно.
            — Ти не си го слагай на сърцето — рече му Себастиан. Днес той бе по-примирително настроен, отколкото обикновено. — Нали човек трябва да получава всичко според насъщните си нужди!
            А после се обърна към Ули и поклати глава като някой премъдър дядо.
            — Ама и ти си юначага! Истинско щастие е, че на гимнастическата площадка не разполагаме с камбанария. Инак сигурно щеше да скочиш и от нея.
            Стояха около леглото и въпреки че изговориха сума неща, всъщност не знаеха точно какво трябва да кажат. Момчето в кревата вече не беше за тях малкият Ули, когото познаваха от години.
            — Жалко, че няма да бъдеш довечера и ти — каза Джони. — Е, утре аз най-подробно ще ти разкажа как е минало всичко.
            Мартин стоеше до прозореца. Всъщност искаше му се да съобщи на другарите си, че ще остане и той. Но просто не можеше да събере сили. Макар да бе сред приятелите си, той се чувствуваше изоставен. Изоставен напълно.
            Коледното тържество надмина всички очаквания. Отначало двама дванадесетокласници свириха на пиано. Вариации по известни коледни песни. Сетне директорът, професор доктор Б. Грюнкерн, държа кратко слово. То наистина приличаше на всички коледни речи, които директорът бе държал през живота си, но накрая той добави няколко изречения, които бяха нови и трогнаха момчетата. Каза:
            — Струва ми се понякога, че самият аз съм Дядо Коледа. Въпреки черния фрак, с който съм облечен, и макар да нямам бяла брада. Аз съм стар почти колкото него. И като него идвам всяка година сред вас. И аз съм човек, на когото се смеят, когато заплаши някого с тоягата. И най-сетне и аз като него съм човек, който обича децата. Моля ви, никога не забравяйте това. Защото то извинява много неща.
            Той седна на мястото си и изтри с носната кърпа очилата си. А единадесетокласниците сведоха глави. Засрамиха се, загдето се бяха присмели редица по редица на стария човек. А голямата елха грееше толкова хубаво с безбройните си електрически крушки, че всички присъствуващи се почувстваха тържествено.
            Сетне започна премиерата на „Хвърчащата класна стая“. Нека кажем веднага: представлението мина великолепно. При стиха „Обучението се превръща в наблюдение“ учителите се разсмяха точно така, както Себастиан бе очаквал. Наистина Мартин не беше на висотата си. Но затова пък толкова по-силно впечатление направи седмокласникът Щьокер. Освен седмокласниците и осмокласниците никой не можа да го познае. Сметнаха го съвсем сериозно за малко, очарователно момиче и просто не можеха да си обяснят откъде се е взела в гимназията тази личност от женски пол. Наистина през последното действие Щьокер се измъкна прекалено рано от своя облак. Но коледната песен, която идваше непосредствено след това и към която се присъединиха всички, поправи тоя недостатък. Зрителите бяха в луд възторг.
            Грюнкерн развя полите на фрака си към артистите и стисна ръката на всеки един поотделно. А на Джони Троц въодушевено каза:
            — Та ти си истински поет, моето момче! Ах, как се радвам!
            Момчето се поклони. Много похвали получиха и Мартиновите декори.
            — А кое си ти, момиченце? — запита директорът артистката.
            Зрителите напрегнаха слуха си. Най-много даваха ухо дванадесетокласниците.
            Тогава малкото момиче свали от главата си перуката с плитките и в следващия миг над двеста ученици прихнаха да се смеят така, че стените едва не се разклатиха.
            — Щьокер! — крещяха момчетата.
            Просто не можеха да се усмирят.
            Внезапно Себастиан каза на своите приятели:
            — Ха, какво ще кажете? Знаете ли кой седи при учителите? Там, до Юстус? Непушача!
            Себастиан имаше право. Между учителите, облякъл синия си костюм, седеше Непушача! Само Мартин и Джони знаеха защо. И ето че Джони бързо хукна и напусна гимнастическия салон.
            Доктор Бьок стана и пристъпи към средата на залата.
            Настана тишина.
            — На стола, който се намира там до моя стол — каза Юстуса, — седи един човек, когото повечето от вас не познават. Този човек е моят единствен приятел. Преди двадесет години ние двамата също така седяхме един до друг в този гимнастически салон. Разбира се, не между учителите, а на пейките, където седите сега вие. Преди доста години моят приятел изчезна. И вчера най-сетне го намерих пак! Събраха ни отново две момчета от вас. През целия си живот не съм получавал по-хубав коледен подарък. Моят приятел се казва Роберт Утофт и е лекар. И понеже не искам занапред да се разделяме с него, днес говорих с нашия стар санитарен съветник, доктор Хартвиг.
            Сега Непушача седеше строго изправен на мястото си. А Юстус продължи:
            — Запитах санитарния съветник Хартвиг, дали не би се застъпил пред общинските власти в Кирхберг, та моят приятел, доктор Утофт, да бъде назначен за училищен лекар в нашата гимназия. И тъй, в същото това училище, където двамата станахме приятели, ние ще останем и за в бъдеще. Той като ваш лекар, аз като ваш учител. Ние двамата сме част от това училище, също както основните стълбове на сградата и като старите дървета вън, в заснежения парк. Нашето място е тук. Нашето място е сред вас и ако вие ни обичате поне наполовина, колкото ви обичаме ние, тогава всичко е наред. Повече от това не можем да желаем. Прав ли съм, Роберт?
            Непушача стана, приближи се до Юстус и се приготви да каже няколко подходящи думи. На само стисна ръката на приятеля си. Нищо повече не можа да стори.
            В този миг дотърча Джони. Държеше в ръка няколко пакетчета, спусна се към Непушача, поклони се ниско и каза:
            — Драги господин Непушач или както е името ви! Не подозирахме, че ще ви видим тая вечер тук, на нашето коледно тържество. Мартин и Ули, Матиас и Себастиан ме бяха натоварили да ви поднеса тия подаръци утре вечер, срещу празника, във вашия железопътен вагон. Но сега вече вие сте изцяло сред нас и затова бих искал да ви поднеса подаръците още днес.
            Джони връчи на доктор Утофт чорапите, цигарите, тютюна и пуловера.
            — Ако пуловерът не Ви става — каза момчето, — няма страшно. Ние уговорихме, че ще го сменим, и бележката от магазина е в пакета.
            Непушача стисна подаръците под мишница.
            — Благодаря ти, Джони — каза той. — Благодаря и на твоите четирима приятели, те са и мои приятели. Останалите, които още не ме познават, вярвам ще свикнат с мен. В това отношение не ме е страх.
            Той се огледа. Сетне рече:
            — Ние е Йохан Бьок, вашия Юстус, научихме доста неща. Тук, на училищната скамейка и вън, в живота. И въпреки това нищо не сме забравили. Запазихме в паметта си нашата младост, а това е най-важното. Извинете ме, че съм малко развълнуван. Надявам се, че можете да разберете защо. Надявам се дори, че и вие сте малко развълнувани. Но това минава. А мога да ви уверя, че при счупени крака и при пневмонии не се вълнувам чак толкова. Ще видите сами. Не бива да схващате обаче сегашните ми думи като покана за вас да си чупите краката. В никакъв случай! Непушача хвана Юстус под ръка. — За да не пропусна най-важното — рече той, — моля ви в този час, който, надявам се, ще остане запечатан в паметта ви, не забравяйте младостта си! Сега, когато сте още деца, това може да ви прозвучи излишно. Но не е излишно. Повярвайте ми! Ние сме вече възрастни хора и все пак останахме млади. Ние, двамата, знаем много добре колко е важно това!
            Доктор Бьок и доктор Утофт впериха очи един в друг. И в сърцата си момчетата решиха никога да не забравят този поглед.
            Бе вече късна нощ, когато Юстус започна своята обиколка на спалните. Вървеше на пръсти. Подът тихо поскърцваше. А малките стенни лампи примигваха при всяка негова стъпка.
            Във II спална зала той се спря до леглото на Мартин. Какво ли ставаше с това момче? Какво ли се беше случило?
            Мартин Талер спеше неспокойно. Мяташе се насам-натам в леглото и непрестанно повтаряше едно и също изречение.
            Доктор Бьок се наведе и напрегнато се вслуша. Какво ли шепнеше момчето насън?
            — Плакането е строго забранено!
            Юстуса престана да диша.
            — Плакането е строго забранено! Плакането е строго забранено!…
            И все същото. Непрекъснато.
            Странен сън трябва да беше това. Сън, в който плакането бе строго забранено!
            Доктор Бьок напусна спалнята с тихи и бавни стъпки.


            Единадесета глава

            Съдържа: една весела игра; едно училище без ученици; откритието при кегелбана; един учител, който тайно прескача огради; посещение при Ули; твърдението на Джони, че човек не може да издири родителите си и за втори път в същото неудобно положение.


            В гимназията „Йохан Сигизмунд“ 24-ти декември започна с ужасно зрелище. Момчетата фучаха като подивели нагоре-надолу по стълбите. Един си забравил по недоглеждане четката за зъби в умивалнята. Друг търсеше ключа от куфара си, както се търси карфица. Трети забравил да прибере с багажа си кънките. Четвърти викаше подкрепление, защото куфарът му бе толкова препълнен, че можеше да се затвори само ако върху него седнеха най-малко трима души.
            Дванадесетокласниците се преструваха, че съвсем не бързат толкова. Но когато не ги наблюдаваше никой, те фучаха из коридорите точно както по-малките.
            Към десет часа сутринта училището вече се опразни наполовина. Вярно е, че ония, които заминаваха по-късно, все още вдигаха достатъчно врява. Но всеки запознат по-добре с живота в интерната можеше да почувства, че преселението вече беше започнало.
            По обяд през широко разтворената порта се изниза и втората върволица. Фуражките бяха накривени. Тежките куфари се влачеха по снега.
            Матиас се появи запъхтян няколко минути след тях. Беше се забавил при Ули. Джони стоеше при портата и му подаде ръка:
            — Отваряй си хубаво очите за малкия! — каза Матиас. — Аз ще му пиша често. И приятно прекарване!
            — Подобно! — каза Джони Троц. — Ще си отварям очите. Но ти си плюй на петите: Себастиан вече отмина напред.
            — Тежка задача! — изпъшка Мац. — Трябва да се отбия още и при пекаря Шерф. Инак ще пукна от глад във влака. А не бива да поднасям подобна изненада на моите старци. Но слушай, поете над поетите, къде е всъщност Мартин, тоя безценен „талер“? Исках да се сбогувам с него. Никъде обаче не успях да го намеря. А пък в негово отсъствие ми е невъзможно да направя това. Е, хубаво, предай му поздрав от мен. И да ми пише картичка, за да знам с кой влак ще се върне след ваканцията в нашето общообразователно заведение.
            — Хубаво — рече Джони, — ще му предам. Но сега си затваряй устата и си обирай крушите!
            Мац вдигна куфара на лявото си рамо и извика:
            — Братле, утре ще ми подарят боксова круша!
            После пое към гарата с походка на опитен носач.
            Гарата гъмжеше от гимназисти. Едни се канеха да пътуват на север. Други — на изток. Двата влака, които очакваха, щяха да минат през Кирхберг почти един след друг.
            Дванадесетокласниците се разхождаха по перона със своите дами от часовете по танци и водеха разговори като истински светски мъже. Разменяха си букети и медени курабийки. От своята партньорка по танго, някоя си госпожичка, Малвина Шнайдиг, Хубавия Теодор получи табакера, която почти приличаше на сребърна. Гордо я показа на останалите дванадесетокласници и те прежълтяха от завист.
            Себастиан, който стоеше наблизо и беше събрал около себе си цяла тълпа ученици от долните класове, пускаше по адрес на дванадесетокласниците шеги, с които жънеше небивал успех.
            Най-сетне пристигна и Матиас. Седна на куфара си и изяде една след друга шест кифлички. Малко след това в гарата влезе първият от двата влака. Гимназистите, които щяха да пътуват на север, го атакуваха като неприятелска крепост. После се подадоха по прозорците на купетата и поведоха колкото можеха по-шумни разговори със съучениците си, които трябваше още да чакат. Един голям провеси от влака табела. На нея пишеше: „Напред към дома!“ Някакъв петокласник бе смъкнат разплакан от влака. Малкият глупчо беше забравил куфара си на перона. Но го намери и пак успя да се качи навреме.
            Когато влакът потегли, всички размахаха фуражки. А госпожичките от часовете по танци развяха съвсем мъничките си носни кърпички. Едни крещяха: „Весела Коледа!“, Други: „Щастлива Нова година!“. А Себастиан извика: „Честита пролет!“ После влакът се измъкна от гарата.
            Веселбите продължаваха и след това. И всички, освен началника на гарата, бяха в добро настроение. Той си отдъхна облекчен едва когато и вторият влак се отдалечи с пухтене и на длъж и шир не остана нито един гимназист. От своя гледна точка началникът на гарата беше всъщност прав.
            В училищната сграда цареше пълно мъртвило. Десетината ученици, които щяха да заминат следобед, изобщо не вдигаха вече шум.
            Сега Юстус облече зимното си палто и заслиза надолу през тихия, побелял парк. Снегът бе засипал градинските пътеки. Никой не бе минал още по тях. Глъчката и смеховете бяха заглъхнали. Йохан Бьок спря и се вслуша в шумоленето на снега, който вятърът смъкваше от клоните. Е, сега вече голямата почивка и голямата самота можеха да започнат!
            Когато сви по една странична пътека, забеляза следи от стъпки. Отпечатъци от момчешки обувки. Кой ли пък беше тръгнал да се разхожда по това време сам из парка?
            Проследи дирите. Те водеха надолу, към кегелбана. Юстус тръгна на пръсти през снега покрай тясната страна на бараката и предпазливо надникна зад ъгъла. На ниската оградка седеше едно момче. Беше опряло глава на една от дървените подпори и втренчено гледаше към небето, по което се носеха тежки, снежни облаци.
            — Ехей! — извика Юстуса.
            Момчето трепна и уплашено се извърна. Беше Мартин Талер. Скочи от оградката. Учителят се приближи.
            — Какво правиш тук?
            — Исках да бъда сам — каза момчето.
            — Тогава извини ме за безпокойството — каза Юстуса. — Но добре стана, че те срещам. Защо чете вчера заран така безобразно?
            — Мислех за нещо друго — отвърна Мартин объркано.
            — Смяташ ли, че това извинение е достатъчно? И защо игра снощи ролята си толкова лошо? И защо вчера и днес почти не докосна яденето си в трапезарията?
            — И тогава трябваше да мисля за нещо съвсем друго, господин докторе — отвърна Мартин и му идеше да потъне в земята от срам.
            — Тъй. И за какво имаше да мислиш? За Коледата ли?
            — Да, господин докторе.
            — Е, както изглежда, не й се радваш много.
            — Не, не особено, господин докторе.
            — А кога си заминаваш? Със следобедния влак ли? Сега вече от очите на първенеца на класа се отрониха две големи сълзи. И после още две. Но той стисна зъби и сълзите спряха. Най-сетне каза:
            — Няма да си заминавам, господин докторе.
            — Ха — рече Юстуса. — Значи оставаш през ваканцията в училището?
            Мартин кимна утвърдително и изтри четирите сълзи с опакото на дланта си.
            — Нима родителите ти не искат да си идеш?
            — О, не, господин докторе, искат.
            — Ами ти? Значи тогава ти не искаш?
            — Не, господин докторе. Аз също искам.
            — Е, да му се не види! — извика Юстус. — Какво значи цялата тая история? Те искат! Ти искаш! И въпреки това оставаш тук? Защо?
            — Предпочитам да не говоря за това, господин докторе — каза Мартин. — Може ли сега да си ида?
            Извърна се и поиска да избяга.
            Ала учителят го хвана и задържа.
            — Почакай за миг, моето момче! — каза той.
            Сетне се наведе над ученика и съвсем тихо, сякаш не биваше да чуят това дори дърветата, запита:
            — Да не би да нямаш пари за път?
            Сега вече храбростта на Мартин окончателно се изпари. Той кимна. Сетне отпусна глава върху заснежената оградка на кегелбана и отчаяно заплака. Мъката го бе сграбчила здраво за шията и го разтърсваше цял.
            Юстус стоеше уплашен до него. Почака малко. Знаеше, че не бива да се започва прекалено рано с утешаването. После извади своята кърпа, притегли момчето към себе си и избърса лицето му.
            — Е, е — каза той. — Стига вече, стига…
            Сам той се бе развълнувал. Принуди се да се изкашля силно няколко пъти. Сетне запита:
            — Колко струва това удоволствие?
            — Осем марки.
            Юстус извади портфейла си, взе от него една банкнота и каза:
            — Така, ето ти тук двайсет марки. Ще ти стигнат и за отиване, и за връщане.
            Мартин уплашено се взираше в банкнотата. После поклати отрицателно глава.
            — Не, господин докторе, не може така.
            Юстус пъхна парите в джоба на якето му и каза:
            — Ще слушаш ли ти, хлапако, или не?
            — Но самият аз имам още пет марки — промълви Мартин.
            — Е, какво, нима не искаш да подариш нещо на родителите си.
            — Много искам дори. Но…
            — Е, видя ли! — рече училищният възпитател. Мартин се бореше със себе си.
            — Много, много Ви благодаря, господин докторе. Но не зная кога ще могат родителите ми да Ви върнат парите. Баща ми е без работа. Може би напролет ще намеря някой петокласник, на когото да давам частни уроци. Ще чакате ли дотогава?
            — Затваряй си веднага устата! — каза доктор Бьок строго. — Щом ти подарявам пари срещу Коледа, значи изобщо не трябва да ми ги връщаш. Хубава работа!
            Мартин Талер стоеше до своя учител и не знаеше какво да стори и как да му благодари. Най-сетне колебливо посегна към ръката на мъжа и леко я стисна.
            — Хайде, а сега стягай си куфара! — каза Юстуса. — И предай на родителите си много поздрави от мен. Най-вече на майка си. Нали с нея вече се познавам.
            Момчето кимна утвърдително. После отвърна:
            — И Вие предайте много поздрави на майка си от мен.
            — Това за съжаление няма да е възможно — рече доктор Бьок. — Майка ми се помина преди шест години.
            Мартин неволно разпери ръце. Сякаш щеше да прегърне учителя си. Но, разбира се, не го стори, а почтително отстъпи назад и впери продължителен, сърдечен поглед в Юстус.
            — Няма нищо — каза доктор Бьок. — Нали и вие ми направихте подърък – Непушача! Тази вечер ще празнувам с него Коледа. Оттатък, в железопътната му вила. А пък ще трябва да се погрижа малко и за Ули и неговите родители, и за Джони Троц. Както виждаш, няма да ми остане много време, за да се почувствувам самотен.
            После потупа момчето по рамото и приветливо кимна:
            — На добър път, Мартине!
            — Още веднъж много благодаря! — промълви тихо момчето.
            После се извърна и побягна. Нагоре, към училището. Към стаята с шкафовете.
            А Юстус продължи своята разходка през утихналия, заснежен парк. До оградата. Там се огледа внимателно на всички страни. И сетне, точно както бе правил като момче, се прехвърли през оградата. Прескачането не го затрудни.
            — Наученото си остава научено — каза той на един зъзнещ врабец, който внимателно го наблюдаваше.
            После отиде на гости у Непушача. Той беше донесъл една малка елха. Окичиха я заедно със станиолови лентички и с позлатени орехи.
            Докато Мартин стягаше куфара си, в стаята с шкафовете дойде Джони.
            — Ето къде си бил! — извика той. — Мац искаше да се сбогува с тебе. Каза да му пишеш с кой влак ще пътуваш обратно.
            — Дадено — весело каза Мартин.
            — Е, ти постепенно почваш да ставаш отново нормален — каза зарадван Джони. — Мислех си вече, че си се побъркал. Какво имаше? А?
            — Не ме питай — замоли го Мартин. (Та как да каже за мъката си на Джони, който изобщо нямаше дом!) — Мога да те уверя само в едно — втори човек като Юстус няма.
            — Да не си въобразяваш, че съобщаваш нещо ново? — запита Джони.
            Докато Мартин си стягаше багажа, в ръцете му попадна „Заселникът“. Картината, която бе нарисувал за Непушача.
            — Олеле! — каза той. — Впрочем сега тая картина няма много смисъл. Че нали той вече не е заселник, а наш училищен лекар. Но може би все пак ще се зарадва, а?
            — Положително — каза Джони. — За него тя ще бъде спомен. От миналата самотна година. Довечера ще му я дам.
            Сетне се качиха при Ули. Малкият имаше гости. Лежеше щастливо усмихнат в кревата си, а родителите му седяха до него.
            — Хубави истории — каза господин фон Зимерн.
            — Той положително няма вече да го повтори — заяви Мартин.
            Майката на Ули плесна с ръце над главата си:
            — Само това оставаше!
            — Има някои лоши неща, които човек не може да избегне в живота си. — каза Джони Троц. — Ако не си беше счупил крака, Ули сигурно щеше да се разболее много по-зле.
            Родителите гледаха Джони с недоумение.
            — Той е поет — обясни им Ули.
            — Аха — рече баща му, — това, разбира се, е нещо друго.
            Двете момчета не останаха дълго. Ули обеща на Мартин да оздравее колкото може по-скоро:
            Джони и Мартин се разделиха при градинската порта. Джони почувства, че  Мартин иска да го пита нещо, но не смее.
            — Всичко е навик — каза Джони. — Човек не може да избира родителите си. Но като си представя, че някой ден биха могли да цъфнат тук, за да ме вземат, забелязвам колко е хубаво, че мога да остана сам. Впрочем капитанът пристига на трети януари в Хамбург и ще ми дойде на гости за два дни и ще идем заедно до Берлин. Чудесно ще бъде.
            Той кимна на приятеля си.
            — Не се безпокой. Не съм много щастлив. Би било лъжа да твърдя такова нещо. Но и много нещастен не съм.
            Подадоха си ръце.
            — Какво носиш в тоя пакет? — запита Джони.
            Защото Мартин не бе могъл да смести колета с коледните си подаръци в куфара.
            — Дрехи за пране — отвърна Мартин.
            Това бе същият отговор, който бе дал предишния ден на Матиас. Та можеше ли да каже на Джони, че носеше вкъщи собствените си коледни подаръци? Че ги взима със себе си от Кирхберг, вместо да ги намери под елхата в Хермсдорф!
            В града той купи за баща си кутия с пури. Двадесет и пет парчета. С ленти през средата и с етикет от Хавана. А от един магазин за трикотаж взе на майка си топли плетени терлици. Защото нейните, от камилската вълна, отдавна бяха вече за хвърляне. Но тя все казваше: „Ще изкарат още десет години“.
            После, тежко натоварен, се упъти към тарата.
            На гишето каза:
            — Един третокласен билет до Хермсдорф.
            Чиновникът му подаде билета. Върна му и пари. Мартин грижливо прибра всичко в джоба си. А след това каза:
            — Много благодаря, господине!
            И погледна сияещ към човека от гишето.
            — Защо се радваш толкова? — запита чиновникът.
            — Защото иде Коледа — отвърна момчето.


            Дванадесета глава

            Съдържа: голям брой хубави коледни елхи и едно малко борче; портокали, които тежат по два килограма парчето; твърде много сълзи; двукратно иззвъняване; плач и сълзи в едно и също време; нови цветни моливи и тяхната първа употреба; нощната кутия за писма в Хермсдорф и една падаща звезда.

            Беше към 20 часа вечерта срещу големия празник. Метеорологичната служба беше предсказала силни снеговалежи за цяла Средна Европа. И сега небето се бе запретнало да докаже колко добре осведомена беше метеорологичната служба. Действително в цяла Средна Европа валеше сняг!
            Валеше следователно и в Хермсдорф. Господин Херман Талер стоеше до прозореца в гостната. В стаята беше тъмно. Защото светлината струва пари. А Талерови трябваше да пестят.
            — От години насам не е имало толкова много сняг по Коледа — каза той.
            Госпожа Талер седеше на кушетката. Тя само кимна с глава. Пък и мъжът й не очакваше отговор. Говореше само за да не стане прекалено тихо в стаята.
            — У Нойманови вече раздават подаръците — каза той. — Охо, а у Милдови тъкмо палят свещите! Имат хубава, голяма елха. Е да, сега той отново печели повече.
            Господин Талер гледаше към улицата. Броят на осветените прозорци нарастваше с всяка изминала минута. А снежинките се въртяха във въздуха като пеперуди.
            Госпожа Талер се размърда. Старата плюшена кушетка изскърца.
            — Какво ли прави той сега? — запита тя. — В онова голямо, зловещо празно училище?
            Мъжът й тайно въздъхна.
            — Прекалено трагично гледаш на нещата — рече й той. — Първо, там е Йонатан Троц. Нашият Мартин изглежда, че много го обича. А пък нали там е и другият, оня, малкият, дето си е счупил крака. Сигурно сега седят край леглото му и се веселят.
            — Ти сам не вярваш на думите си — каза жената. — Не по-зле от мен знаеш, че момчето ни сега съвсем не е весело. Навярно се е свряло в някой ъгъл и ще си изплаче очите.
            — Положително няма да го стори — отвърна мъжът й. — Нали обеща, че няма да плаче. А пък момче като него държи на думата си.
            Впрочем господин Талер съвсем не бе толкова сигурен в твърдението си, както се мъчеше да изглежда. Но какво ли друго можеше да каже?
            — Обещал! Обещал! – рече майката на Мартин. — Че нали и аз му обещах. А пък се разревах още докато му пишех писмото.
            Господин Талер обърна гръб на прозореца. Блещукащите елхи действаха на нервите му. Погледна тъмната стая и каза:
            — Хайде, светни лампата!
            Жена му се изправи и запали лампата. Очите й бяха зачервени от плач.
            На кръглата маса имаше едно съвсем, съвсем малко борче. Беше им го подарила госпожа Ридел, една вдовица, която продаваше коледни дървета на горния пазар. „За вашия Мартин“ — беше казала, тя. И така, сега Талерови имаха истинско коледно дръвче, а момчето им не си беше в къщи!
            Господин Талер отиде в кухнята, дълго тършува из нея и най-сетне се върна с малка кутия.
            — Ето свещите от миналата година — каза той. — Изгорили сме ги само до половината.
            После закрепи дванадесет недогорели свещи по клоните на борчето. В края на краищата дръвчето стана наистина хубаво. Ала това само натъжи още повече родителите на Мартин.
            Седнаха един до друг на кушетката. И госпожа Талер за пети път прочете писмото на Мартин. Тук-там спираше и бършеше с ръка очите си. Когато тя свърши да чете, мъжът и извади носната си кърпа и шумно се изсекна.
            — Как може съдбата изобщо да допуска подобно нещо! — рече той. — Такова едно момченце, а пък още отсега трябва да разбере колко е лошо да нямаш пари. Дано само да не укорява родителите си, че са излезли толкова неспособни и са останали бедни!
            — Не дрънкай глупости! — каза жена му. — Откъде-накъде изобщо ти хрумва подобна мисъл! Вярно е, че Мартин е още дете. Но той много добре знае, че способност и богатство са две различни неща.
            После донесе от своята масичка за шиене картината със синята каляска и шестте коня и внимателно я постави под малкото коледно дърво.
            — Нищо не разбирам от изкуство — каза бащата, — но според мен картината е великолепна. Може би един ден той ще стане прочут художник! И тогава наистина ще можем да идем с него в Италия. Или пък да не би това да е Испания?
            — Главното е да бъде здрав! — заяви майката.
            — Гледай само какви мустаци си е нарисувал под носа!
            Родителите тъжно се усмихнаха.
            Майката каза:
            — Толкова хубаво ми се струва, дето не ни е нарисувал в някоя лека кола, а в синя колесница с шест коня. Това е много по-поетично.
            — А пък тези портокали — каза бащата. — Такъв едър сорт изобщо няма. Та всеки от тях трябва да тежи поне два килограма!
            — И как умело само размахва камшика — рече майката.
            Сетне пак се умълчаха. Не сваляха очи от картината, наречена „След десет години“, и мислеха за малкия художник. Бащата се изкашля.
            — След десет години! Много неща могат да станат дотогава. — рече той.
            Извади от джоба си кибрит, запали дванадесетте свещи и изгаси лампата. Коледната светлина озари гостната стая на Талерови.
            — Ех, мила, вярна душичке! — каза мъжът на жената. — Този път нищо не можем да си подарим. Затова пък толкова повече хубави неща можем да си пожелаем! — Той я целуна по бузата. — Весела Коледа!
            — Весела Коледа! — каза и тя.
            После заплака. И плачът й звучеше тъй, сякаш никога нямаше да престане.
            Кой знае колко време седяха така на старата плюшена кушетка… Стеариновите свещи се смаляваха все повече и повече. В съседното жилище запяха „Тиха нощ, свята нощ“. А снежинките не спираха да се въртят пред прозореца.
            Внезапно се позвъни! Двамата не помръднаха от местата си. Не искаха да позволят никому да смущава скръбта им.
            Ала звънът се повтори. Силно и нетърпеливо.
            Госпожа Талер стана и бавно отиде в коридора. И срещу Коледа дори не оставяха човека на мира!
            Отвори вратата на жилището и в продължение на няколко мига остана като вцепенена. Сетне изписка:
            — Мартине!
            Викът й отекна пронизително по стълбището.
            Мартин ли? Откъде-накъде? Бащата уплашено трепна. Изтича навън, в коридора, и просто не вярваше на очите си!
            Коленичила на прага, жена му беше прегърнала здраво с двете си ръце Мартин.
            Тогава дори и очите на господин Талер се осмелиха да проронят по една сълза. Той ги избърса скришом, вдигна куфара, захвърлен на пода и каза:
            — Но, мое момче как тъй изведнъж се озова тук?
            Доста време измина, докато стигнат в гостната стая. Майката и момчето ту се смееха, ту плачеха, а бащата най-малко десет пъти изрече на пресекулки:
            — Ама че работа!
            После се втурна навън. Защото от силно вълнение бяха забравили, разбира се, да затворят вратата.
            Най-после тримата се успокоиха дотолкова, че момчето беше в състояние да разкаже защо бе тук, а не в Кирхберг.
            — Наистина не се поддадох — каза то. — Всъщност все пак поплаках, но тогава вече всичко се беше оправило. Доктор Бьок, нашият училищен възпитател забелязал, че нещо не е в ред. Да. И тогава ми даде двадесет марки. Долу в парка. При кегелбана. Подари ми ги. И ви изпраща по мен много здраве.
            — Благодарим! — казаха в хор родителите.
            — И можах дори да купя някои подаръци — заяви Мартин гордо.
            След това даде на баща си пурите с етикета от Хавана. А на майка си поднесе плетените терлици. Родителите се зарадваха толкова много!
            — Ами на теб харесаха ли ти нашите подаръци? — запита майка му.
            — Още не съм ги погледнал дори — призна Мартин.
            И сега вече отвори колета, който му бяха изпратили в Кирхберг. В него намери великолепни неща: нова нощница, която майка му беше ушила сама; два чифта вълнени чорапи; пакет медени курабийки с шоколадена глазура; увлекателна книга за южните морета; блок за рисуване и — което бе най-хубавото — кутия с великолепни цветни моливи.
            Мартин бе въодушевен до немай къде и щедро раздаваше целувки.
            Казано без преувеличение, това беше празник, по-хубав от който човек едва ли би могъл да си представи. Наистина свещите по мъничкото борче много скоро изгоряха. Но тогава запалиха лампата. Майка му свари кафе. Баща му си запуши една коледна пура. После ядоха медени курабийки и се чувствуваха по-щастливи от всички живи и мъртви милиардери взети заедно. Мартин накара майка си да изпробва плетените терлици и тя каза, че никога в живота си не е имала толкова хубави домашни пантофи.
            По-късно Мартин седна, извади от джоба си една обикновена пощенска картичка, която бе купил на гарата, и започна да рисува. С новите цветни моливи, разбира се!
            Родителите му се спогледаха усмихнати, а сетне надникнаха към него. Той рисуваше един млад човек. Иззад палтото му се подаваха две големи ангелски крила. Този необикновен човек се спускаше от облаците. А под него се виждаше малко момче, от очите на което се ронеха огромни сълзи. Крилатият господин държеше в ръце натъпкан портфейл и го подаваше на момчето.
            Мартин се облегна назад, примижа като истински художник, позамисли се малко и сетне нарисува на картичката още някои неща: преди всичко много, много снежинки, а на заден план един влак, върху локомотива на който имаше коледно дърво, обсипано с играчки. До влака стоеше началникът на гарата и вдигаше ръка, за да даде знак за тръгване. Отдолу момчето написа с красиви печатни букви: „Един коледен ангел на име Бьок“.
            На гърба на пощенската картичка родителите на Мартин драснаха няколко реда:

            Многоуважаеми господин докторе, — пишеше госпожа Талер — Нашето момче наистина има право да Ви рисува като ангел. Аз не мога да рисувам. Мога да Ви изкажа признателността си само с думи. Много, много Ви благодаря за живия коледен подарък, който ни изпратихте. Вие сте добър човек. И заслужавате всичките Ви ученици да станат добри хора! Пожелава Ви го!
                      Вечно благодарната Вам
                                       Маргарита Талер

            Бащата недоволно избуботи:
            — Че ти изобщо не си ми оставила място!
            И наистина, успя да напише само името си. Накрая Мартин попълни адреса.
            Сетне облякоха палтата си и отидоха заедно на гарата. Там пуснаха картичката в нощната пощенска кутия, та Юстус непременно да я получи още сутринта на първия ден от празниците. И после си тръгнаха обратно към къщи. Момчето вървеше по средата и здраво държеше под ръка родителите си.
            Разходката беше великолепна! Небето блестеше като безкраен бижутериен магазин. Не валеше вече сняг. И във всички къщи сияеха елхи.
            Мартин спря и посочи към небето.
            — Звездната светлина, която виждаме сега — рече той, — е отпреди много, много хилядолетия. Толкова дълго време е необходимо, за да стигнат светлинните лъчи до очите ни. Може би повечето от тия звезди са изгаснали още преди да започне нашето летоброене. Но светлината им продължава да пътува. Тъй те за нас светят още, въпреки че в действителност отдавна са вече студени и тъмни.
            — Брей! — рече баща му.
            Учуди се и майката. А след това продължиха пътя си.
            Снегът скърцаше под обувките им. Мартин притискаше здраво към себе си ръцете на своята майка и на своя баща.
            Беше щастлив.
            Когато стояха вече пред дома си и баща му отключваше външната врата, Мартин погледна още веднъж към небето. И тъкмо в този миг една звезда се откъсна от нощния мрак и безмълвно се плъзна по небосвода надолу към хоризонта. Момчето си каза: „Сега човек може да си пожелае нещо“. И докато следеше с очи пътя на падащата звезда, бързо помисли: „Пожелавам на мама и на татко, на Юстус и на Непушача, на Джони и на Мац, на Ули и на Себастиан да бъдат много, много щастливи през живота си! И на себе си пожелавам същото!“
            Вярно, че това желание беше доста дълго. Но все пак имаше изгледи да се изпълни. Защото докато звездата падаше Мартин не бе проговорил нито дума.
            А известно е, че при такива случаи това е най-важното.


            Послесловът
            Съдържа: автобуси и трамваи; скръбни спомени за пеперудата Гертруда и телето Едуард; една среща с Джони Троц и неговия капитан; много поздрави за Юстус и Непушача и края на книгата.


            Тъй. Сега вече ви разказах моя коледен роман. Спомняте ли си, че когато започнах да го пиша, седях сред една голяма ливада? На дървена пейчица зад малка маса, която непрестанно се клатеше? И че когато ми ставаше прекалено горещо, поглеждах нагоре към Рифелвенде и към заснежените пропасти на Цугшпице? Но времето минава „сякаш летиме ние“.
            Сега, докато пиша послеслова, аз съм отново в Берлин. Разполагам тук с едно малко жилище. В дворното крило, на четвъртия етаж. Майка ми тъкмо ми е дошла на гости — ето защо трябва да се върна за обяд навреме. Днес имаме макарони с шунка. Това е една от любимите ми гозби.
            В момента седя пред едно кафене на Курфюрстендам.
            Есента е настъпила вече. Духне ли вятърът, по асфалта се посипват жълти и кафяви листа.
            Къде ли отлетя оная пъстра пеперуда, наречена Гертруда, която в продължение на пет седмици ме посещаваше почти всеки следобед? Пеперудите не доживяват до старост. Гертруда трябва да е умряла. А беше толкова мила, любезна пеперуда. Мир на праха й!
            И какво ли прави хубавичкото кафяво теленце, което всяка вечер ме взимаше от просторната ливада и ме придружаваше до самия вход на хотела край езерото? Дали е станало вече вол? Или пък са го преработили на телешки шницели? Ах, Едуард ми беше толкова симпатичен! И ако би се задал сега, прекосявайки с тромавата си походка по Курфюрстендам, и би спрял пред моя плетен стол, и би ме погледнал сърдечно, и би ме мушнал с рогцата си — тогава от радост просто бих подел с цяло гърло тиролски песни! И положително бих го задържал завинаги при себе си. Може би щеше да може да живее на моя балкон. Щях да го храня с морска трева от стари дюшеци. А вечер да ходя с него на разходка в Грюневалд.
            Но тук, където седя сега, покрай мен не минават никакви телета. В най-добрия случай по някоя и друга двукрака овца или пък някой носорог.
            А трамваите звънят. Автобусите ръмжат и скърцат покрай мен. Автомобилите пищят, като че са набодени на шиш. Всички бързат. Е, да. Нали съм пак в големия град.
            В подножието на Цугшпице ухаеха полските цветя. Тук мирише на автомобилни гуми и бензин. И все пак, независимо от това, дали пред мен се намират елхи или пък фабрични комини, високи сгради или върхове с вечен сняг, ниви или гари за подземната железница, есенни паяжини или телефонни жици, препълнени кина или зеледи планински езера, град или село, аз ги обичам. Защото и едните, и другите заслужават да бъдат обичани от нас. Че какво ли биха правили едните без другите?
            Преди да завърша, трябва да ви разкажа още и за срещата, която току-що имах. Сред многото хора, минаващи край мен, видях и един морски офицер от търговския флот. Възстар господин с хубава синя униформа, със златни ширити и звезди. А до него вървеше момче с ученическа фуражка. Изключено бе да се мамя: това бяха Йонатан Троц и капитанът.
            — Джони! – извиках аз.
            Момчето се извърна. Капитанът спря. Приближих се към двамата и се поклоних на капитана.
            — Нали ти си Джони Троц от кирхбергската гимназия „Йохан Сигизмунд“? — казах аз на момчето.
            — Да — отвърна то!
            — Радвам се да се запознаем — рекох. — А вие сигурно сте капитанът, който се грижи за Джони като роден баща, нали? — запитах господина с офицерската униформа.
            — Той кимна вежливо и двамата си подадохме ръце.
            — Написах за теб и твоите приятели една книга — казах тогава на гимназиста. — По-точно за интересните ви преживелици преди две години по Коледа. Сега ти вече си десетокласник и аз би трябвало всъщност да ти говоря на „Вие“. Но не го правя. Пък и ти не би искал. Спомняш ли си още за времето, когато учениците от реалното училище изгориха вашите тетрадки по диктовка в избата на Егерландови?
            — И още как, — рече Джони. — Значи Вие описахте тая случка?
            Кимнах утвърдително.
            — А също и парашутния скок, при който Ули си счупи крака.
            — Нима знаете и това? — удиви се Джони.
            — Разбира се — рекох. — Това и още много неща. Как сте вие всичките? Продължава ли Матиас да яде все със същата охота?
            — Той не яде — каза Джони, — а направо се тъпче! И два пъти седмично взима уроци по бокс в една спортна школа.
            — Великолепно! Ами какво прави Себастиан?
            — Понастоящем се е заровил в химията. Чете страхотно трудни книги върху електронната теория и кинетичната теория за газовете, и за квантовата теория, и други подобни. Иска да стане учен и да открие какво има в атома.
            — Ами какво прави твоят приятел?
            — Мартин все още е първенец на класа. И все още побеснява, когато някой извърши несправедливост. А през останалото време рисува. Но вие сигурно знаете и това. Картините му са много хубави. Един професор от Художествената академия му писа, че по-късно трябва непременно да стане художник. А пък баща му пак си намери работа.
            — Радвам се от сърце — рекох аз. — Ами Ули?
            — Странен човек е Ули — каза Джони. — Той все още си е най-дребничкият в класа. Но е станал съвсем друг. Матиас се намира изцяло под неговия чехъл. А пък и с всички ни е почти същото. Ули си остана дребничък, но в него се крие някаква сила, на която никой не може да устои. Всъщност самият Ули съвсем не го иска. Но погледне ли някого, свършено е.
            — Той успя да надвие себе си тогава — каза замислено капитанът. — А сполучи ли човек в това, всичко останало е дреболия.
            — Тъй трябва да е.
            Обърнах се отново към Джони.
            — А ти сигурно пишеш, както и преди?
            Капитанът се усмихна:
            — Да, пише приказки и драми, и стихове. Може би ще позволите да Ви изпрати някога нещо, за да го прегледате. Бихте ли сторил това?
            — В кърпа е вързано! — рекох. — Но аз мога да се произнеса само за написаното, не и за таланта. Мога да проверя само дали можеш да пишеш, но не и дали някога ще станеш писател. Това се решава по-късно.
            — Ще чакам — заяви Джони тихо.
            „Славно момче“ — помислих си аз. Сетне казах:
            — А като се върнеш в Кирхберг, поздрави преди всичко Юстус и Непушача!
            — Но нима познавате и тях? — смаян запита Йонатан Троц. — А от кого, моля, да им предам тия поздрави?
            — От берлинския им приятел — рекох аз. — Те ще се сетят! Поздрави и момчетата.
            — На драго сърце. Ще предам поздравите Ви. А пък Вие ще ни изпратите книгата, когато се отпечата, нали?
            — Ще я изпратя на доктор Бьок — рекох аз. — И ако той намери за правилно, нека Ви я даде. Освен на него ще пратя още един екземпляр само за Мартин Талер.
            После си стиснахме ръце за сбогом. Капитанът и осиновеното от него момче отминаха. Джони се извърна още веднъж и ми махна с ръка.
            Сега обаче трябва бързо да взема автобус № 1 и да се понеса с него към къщи. Иначе макароните ще изстинат.
            Майка ми положително немалко ще се изненада, като й кажа, че съм срещнал Джони Троц и неговия капитан!

Няма коментари:

Публикуване на коментар