25 юни 2012 г.

Българска класическа литература: Под игото-1


Иван Вазов
         Под игото

            Прокуден от България в 1887 година, прекарах около една година в Одеса. Много скръб, много мъки изпитвах там по изгубеното отечество. Умът ми, сърцето ми, душата ми постоянно летяха към него. Но ето, дойде ми вдъхновението да напиша тоя роман и аз задишах пак въздуха на България. Хиляди спомени оживяха, хиляди картини, ярки и хубави, плениха моя умствен поглед, картини от бурния живот на отечеството през Априлското въстание. О, видения, как услаждахте душата ми! О, съдбоносни дни, какви трепети пробуждахте в нея! Аз забравих мъките на изгнанието. Аз бях честит, къпейки се във вълните на скъпите и незабравими спомени: те ме въодушевяваха, те ми дадоха нов полет и нова младост на музата ми — и от бедната стаичка в отстранената одеска улица книгата ми обиколи цяла България, мина границите и профуча из Европа. И аз благославям сега това изгнание.

            Иван Вазов
            19 окт. 1920 г.
            София



            Част първа

            I. Гост

            Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора.
            Господарската трапеза беше сложена, както по обикновение, под лозата, между бистрия и студен чучур на барата, който като лястовичка пееше, деня и нощя, и между високите бухлати чемшири, що се тъмнееха край зида, зиме и лете все зелени. Фенерът светеше, окачен на клончето на едно люлеково дръвче, което приятелски надвисваше миризливите си люлеки над главите на челядта.
            А тя беше многобройна.
            До бай Марка, до старата му майка и до стопанката му седяха около трапезата рояк деца — големи и малки, които, въоръжени с ножове и вилици, опустошаваха мигновено хлябове и блюда. Те напълно оправдаваха турската дума: сомун душманларъ.
            Бащата хвърляше от час на час добродушни погледи на тия запъхтели работници с остри зъби и несъкрушими воденици, усмихваше се и казваше весело:
            — Яжте, татовата, да порастете! Пено, налей паницата пак!
            Слугинята отиваше при чучурчето, дето изстиваше руйното вино, наливаше и донасяше дълбока фарфорова паница. Бай Марко я поднасяше на децата, като казваше благоразположено:
            — Пийте бре, маскари!
            И паницата изреждаше всичкия народ. Очите на народа светваха, бузите се зачервяваха и той си облизваше с наслаждение устните. Тогава Марко се обърна към жена си, която се понавъси неодобрително, и каза строго:
            — Нека да пият при мене — да не са жедни за вино. Аз не ги ща да станат пияници, като пораснат.
            Марко имаше свой практически възглед за възпитанието. Човек малообразован, от прежното време, той със своя естествен здрав смисъл разбираше добре човешката природа и знаеше, че онова, което се запрещава, по-силно се желае. По тая причина, за да ги заварди от наклонност към кражба, той поверяваше на децата си ключа от ковчега с парите.
            — Гочо, иди отвори севлевия сандък и ми донеси кесията с минцовете!
            Друг път поръчаше на другиго:
            — На, татовата, иди ми отчети от панерчето с жълтиците двайсет рубета, та да ми ги дадеш, като се върна. — И излизаше.
            Въпреки обичая на повечето бащи по онова време, додето обядват, да държат прави децата си, уж да ги научат на почит към старите, Марко винаги туряше своите на софрата. Също и кога имаше гости, той викаше синовете си да присъствуват.
            — Нека да добият господарски нрави — обясняваше той, — а не да се дивят и гушат пред хората като Анко Разпопчето.
            Анко Разпопчето се спряпаше от срам, колчем срещнеше човек в панталони от черно сукно.
            Като беше постоянно слисан с търговските си работи, Марко само на трапезата виждаше народа си вкуп и тогава допълняше възпитанието му по доста своеобразен начин:
            — Димитре, не пресягай пред баба си на софрата, не бъди такъв фармасонин.
            — Илия, не дръж ножа като касапин, не коли, ами режи човешки хляба.
            — Гочо, що си се разкопчал като ахиевски читак? Па хвърляй феса, кога сядаш на софра. Косата ти е пак порасла като на тутраканец; иди при Ганка да ти я остриже — казашки.
            — Василе, сбери си дългите мотовили, да се сместят и други хора. Кога идем на полето, там се разтягай.
            — Авраме, ти ставаш от софра, без да се прекръстиш, протестантино!
            Но само когато беше разположен Марко, наставленията му имаха такъв тон; сърдит ли беше нещо, на трапезата царуваше гробно мълчание.
            Дълбоко набожен и благочестив, Марко полагаше голяма грижа да вдъхне у синовете си религиозно чувство. Вечер, доде изчетеше повечерката си пред иконостаса, големите бяха длъжни да присъствуват на молитвата. Дойдеше ли неделя и празник, всички трябваше да идат на черква. Това беше закон неотменим. Нарушението му донасяше буря на къщата. През едни велики пости той поръча на Кира да иде да се изповяда, понеже на сутринта щеше да се комка. Киро се върна скоро-скоро от черква.
            Той не беше нито помирисал попа.
            — Изповеда` ли се? — попита баща му недоверчиво.
            — Изповядах се — отговори синът.
            — При кой поп?
            Киро се смути, но отговори самоуверено:
            — При поп Еня.
            Той излъга; защото поп Еню беше млад поп и не изповядваше.
            Марко усети тозчас лъжата, скокна сърдито, улови сина си за ухото и го изведе така на улицата. После го потири до черквата, дето го предаде на изповедника, поп Ставря, с думите: „Отче духовниче, изповядай това магаре!“ И сам чака в един трон, дор трая изповедта.
            Още по-строго се отнасяше към ония, които изоставяха училището. Сам остал прост, Марко обичаше учението и учените. Той беше от реда на ония родолюбци, жъдни ревнители на новото умствено движение, с грижите на които, в късо време, България биде засеяна с училища. Той имаше доста мъгляво понятие за практическата облага, която можеше знанието да донесе на тоя народ от земледелци, занаятчии и търговци. Марко гледаше угрижено как животът не даваше ни работа, ни хляб на ония, които излазяха от училище. Но той чувствуваше, със сърцето разбираше, че в науката се крие някаква тайнствена сила, която ще промени света.
            Той вярваше в науката, както вярваше в бога, без разсъждение. Затова и залягаше да й бъде полезен, по силите си. Той имаше едно славолюбие — да бъде избран училищен настоятел в градеца си — Бяла черкова*. И всякога беше избиран, понеже се ползуваше с обща почет и доверие. На тая скромна обществена длъжност Марко не щадеше ни труд, ни време, но бягаше от всички други, често съпрежени с власт и облага, а особено — от конака.
            [* Сопот. Бяла черква е превод на турско название на тая местност: „Акча клисе“. (Бележка от издателя).]
            Когато се дигна трапезата, Марко стана. Той беше човек около петдесетгодишен, с висок исполински ръст, леко приведен, но строен още. Лицето му, червендалесто, но опалено и позагрубяло от слънце и ветрове, поради честите му пътувания по кърища и по панаири, имаше сериозно и студено изражение, даже и когато се усмихваше. Големите му надвиснали, над сините му очи, вежди усилваха тоя строг тон на физиономията му. Но някакво добродушие, честност и искреност се разливаха по нея и я правеха симпатична и непобедимо извикваше уважение.
            Марко седна пак на постланото с червен китеник одърче, загнездено между високия чемшир, и запуши чибука си. Домочадието му се разположи по-свободно на чергата до шумящата баричка, а слугинята донесе кафето.
            Тая вечер Марко беше в добро настроение на духа. Той с любопитство следеше боричкането на ситите, с розови бузички деца, които цепеха въздуха със звънливите си смехове. На всеки миг те образуваха живописна група, из която шумно излазяха звънливи крясъчета, весели кискания, сърдити гласета: те приличаха на рояк птичета, що играят из клоните. Но тая невинна радостна игра сдоби изведнъж по-войнствен характер: ръчичките замахаха по-живо, разменяха се малки юмручета, чуха се застрашителни крикчета и се дигна писък и врява — птичият концерт се обърна на сражение. Победители и победени — всички се затекоха към баща си да се тъжат или оправят. Един сочеше баба си за защитник, друг назначаваше майка си за прокурор. Сега, от безпристрастен зрител, Марко се обърна на съдия. По право и по длъжност той трябваше да гледа съдбата. Но съдията, въпреки съдебната практика, не щя да чуе ни обвинение, ни защита, а издаде присъда: някои погали по главичките, други потегли за ушите, а най-малките — сиреч обидените — той целуна по бузките.
            И народът се умири.
            Сега най-малкото човече, което спеше на ръцете на баба Иваница, разбудено от шума, изплака.
            — Спи, бабината, спи, че турците ще дойдат да те грабнат — казваше му баба Иваница, като го люшкаше на коленете си.
            Марко се навъси.
            — Мале — каза той, — стига си плашила с тия турци децата! Ще им оживей страхът на сърцето.
            — Ех, така зная аз — отговори баба Иваница, — и нази са с турци плашили… та и не са ли за плашене, да ги порази господ! Седемдесетгодишна жена съм и ще умра, дето го рекли, с отворени очи: нема да дойде благочестивото!
            — Бабо, аз, кога пораста, и бачо Васил, и бачо Георги, ще вземем нашата калъчка и ще изколим всички турци — извика Петърчо.
            — Оставете баре един жив, бабината!
            — Как е Асен? — попита Марко жена си, която се задаваше от къщи.
            — Огънят му мина — спи сега — отговори тя.
            — Що му е трябвало да гледа тия работи? — каза безпокойно баба Иваница. — Сега ей го болно.
            Марко се понамръщи, но не отговори нищо. Трябва да забележим, че Асенча го беше втресло днес, защото из прозорците на училището беше видял трупа на обезглавеното дете на Генча Бояджията, що бяха докарали от полето в черковния двор. Марко прибърза да промени разговора и се обърна към децата:
            — Сега мирувайте, да чуем бачо ви какво ще ни разкаже. После всички ще изпейте една песен. Василе, я разправи, днес какво ви предава учителят?
            — Урок от всеобща история.
            — Добре, разкажи ни от историята; кое беше?
            — Война за наследството на испанския престол.
            — За шпаньолците ли? Остави ги, те не ни влизат в работа. Кажи нещо за Русия.
            — Кое? — попита Васил.
            — Например за Ивана Грозния, за Бонапарта, кога запалил Москва.
            Марко не довърши думата си. Изрухтя нещо в тъмното дъно на двора; керемиди паднаха с трясък от стряхата на зида. Кокошките и пилците изкукудечиха уплашени и се разхвърчаха насам с настръхнал перушиняк. Слугинята, която събираше там прострените ризи, изпищя и завика: „Хайдути! Хайдути!“
            В двора настана страшна смутня. Жените се изпокриха из стаите, децата се не чуха, не видяха, а Марко, който беше храбър, прав, след като надникна в тъмното място, отдето дойде шумът, изчезна в една врата. Подир малко излезе из друга, при обора. Той държеше два пищова.
            Това действие, колкото решително, толкоз и неблагоразумие, се извърши така бързо, щото Марковица нема време да се сети и да задържи мъжа си. Когато той изскочи из прага, чу се само премалелият й глас, с който се смешаше грозното джавкане на кучето, спряно уплашено при чучура.
            Действително, чужди човек имаше там в сянката, между кокошарника я обора, но тъмнината беше тъй гъста, че нищо не личеше там. Тя ставаше още по-непроницаема за Марка, по причина на бързото му преминуване от светлината на фенера в мрака на нощта.
            Марко влезе на пръсти в обора, като погали коня по задницата, да се не плаши, и погледна през дървените пречки на прозорчето. Било, че окото му привикна на мрака, било, че тъй му се стори, той видя в ъгъла, до самото прозорче, нещо изправено като човек и съвършено неподвижно.
            Марко насочи пищова, сниши се и извика страшно:
            — Давранма!
            Той почака един миг с пръст на запънката.
            — Бай Марко — прошушна един глас.
            — Кой е тука? — попита Марко по български.
            — Бай Марко, не се бойте, ваш човек съм! — И неизвестният се изпречи на прозорчето. Марко ясно видя сянката на непознатия.
            — Кой си ти? — попита сепнато я недоверчиво Марко, като отдръпна пищова си.
            — Иван, на дяда Манола Краличът син, от Видин.
            — Не те познавам тука… що чиниш тука?
            — Ще ти разкажа, бай Марко — отговори гостът, като си снишаваше гласа.
            — Аз не мога да те видя… отдека идеш?
            — Ще ви разкажа, бай Марко… отдалеч.
            — Откъде отдалеч?
            — От много далеч, бай Марко — пошушна ниско гостът.
            — Откъде?
            — От Диарбекир.
            Тая дума като един проблеск огря паметта на Марка. Той си спомни, че дядо Манол има син в Диарбекир, на заточение. Дядо Манол му беше стар приятел по търговски сношения и по голяма услуга.
            Тогава излезе из обора, приближи се в мрака до нощния гостенин, хвана го за ръка и го въведе през обора в сламеника.
            — Иванчо, ти ли си бе? Аз те помня момченце… Ти ще нощуваш тука, утре ще видим — каза му Марко тихо.
            — Благодаря ви, бай Марко… освен вас другиго не познавах тука. — прошушна Краличът.
            — Дума ли иска? Баща ти от мене няма по-добър приятел. Ти си у дома си. Видя ли те някой?
            — Не; мисля, когато влязох, никого нямаше на улицата.
            — Влезе? Та тъй влазя ли се бе, синко? През покрива, на юрюш! Не вреди, дядовия Манолев син ми е добър гостенин всякога, най-вече когато ми иде от толкова далеко място. Гладен ли си, Иванчо?
            — Благодаря, бай Марко, не съм гладен.
            — Не, ти трябва да хапнеш. Аз ще ида да умиря домашните, па пак ще дойда, да си побъбрим и да я нагласим. Хай, бог да те поживи, какво щях да направя — казваше Марко, като сваляше полека чакмака на пищова си.
            — Прощавай, бай Марко, глупост страшна направих.
            — Трай, доде се върна. — И Марко излезе и затвори вратата на обора.
            Той завари жена си и майка си премалели от страх; а като го видяха жив и здрав, те извикаха и го уловиха за ръцете, като че се боеха да не излезе пак. Марко се престори спокоен и ги сметна: той ги увери, че нищо не намерил на двора, че вероятно някоя котка или куче е бутнало тухлите, а глупавата Пена надала врява.
            — Само разбудихме махалата — каза той, като увираше пищовите в кобурите, що висяха на стената. Домашните се успокоиха. Баба Иваница извика слугинята:
            — Пено мари, да ти опустеят зъркалите — уплаши ни. Скоро изведи децата да идат да пикаят на син камък.
            В тоя час вратнята се похлопа яката. Марко излезе на двора и попита:
            — Кой хлопа?
            — Чорбаджи, отвори! — извикаха по турски.
            — Онбашият — прошушна си Марко безпокойно; — трябва да го скрием на друго място. — И без да обръща внимание на новото хлопане на вратнята, затече се в обора.
            — Иванчо! — викна той в сламеника.
            Отговор нямаше.
            — Заспал е. Иванчо! — викна по-силно.
            Никой не се обади.
            — Ах, ще е бегал, завалията — каза Марко, като забележи едвам сега, че той завари вратата отворена на обора. После прибави угрижено: — Какво ще стане с това момче сега?
            На всеки случай той го извика пак няколко пъти и като не доби отговор, Марко се върна към вратнята, която се хлопаше силно, до строшване.


            II. Бурята

            Наистина, при първото потропване на портата, и без да помни и знае как, Иван Краличът се прехвърли обратно през зида и падна на улицата. Няколко мига той стоя зашеметен. После се озърна внимателно наоколо си, но видя само непроницаема тъмнина. Черни бурни облаци затуляха небето вече; вечерният хлад се бе преобърнал на студен ветрец, който шумеше жаловито из пустите улици. Краличът улови първата, която му се случи, и тръгна бързешката, като пипаше зидовете, за да се оправи, и се спряпаше в барите. Всички врати, кепенци, прозорци бяха затворени и глухи. Никаква светлинка през резките, никакъв признак на живот. Градецът беше мъртъв — такива са всички провинциални градове, далеко преди полунощ. Доста време той се скита напосоки, като мислеше да излезе някъде на края. Изведнъж той се сепна и спря под една широка стряха на пътя. Окото му разпозна някакви тъмни фигури. Краличът остана на мястото си и се облегна предпазливо до вратнята, при която се случи. Едно изръмжаване, последвано със сърдит лай, го направи да отскочи. Той разбуди дворското куче, заспало извътре до вратнята. Движението му и лаят го издадоха. Нощната стража мръдна, оръжията задрънкаха и едно „стой“ се извика по турски. В минути на неминуема опасност разсъдъкът коварно напуща човека и само един сляп инстинкт за самосъхранение замества всичките му други нравствени сили. Тогава той няма, така да се каже, глава; има само ръце за съпротивление и крака — за бягане. На Краличът стигаше да се повърне, и мракът завчас щеше да тури непробиваема преграда между него и стражата. Но той фукна право към нея, мина като вихър между самите сеймени и отбягна напред. Стражата го спогна и улицата заехтя от стъпки и викове. Между другите крясъци чуваше се и дръгливият глас на пандурина българин: „Стой бре, момче! Ще хвърляме!“ Но Краличът бягаше, без да се обърне назад. Няколко пушки изпращяха подире му, но го не закачиха, тъмнината го спаси. Види се, че бягът му не спореше, защото скоро усети, че някой го улови за ръкава. Той се напъна напред, изсули се из дрехата си и я остави в ръцете на гонителя си. Две пушки още гръмнаха отзаде му. Краличът продължаваше да бяга напред, без да знае накъде; той едвам поимаше: от заморяване краката му се преплитаха. На всяка стъпка искаше да падне и там да остане.
            Ненадейно една заслепителна светкавица осветли мрака и Краличът видя, че се намира вече на къра, негонен от никого. Тогава се тръшна капнал до един орех, за да прибере душа. Планинският вятър духаше вече доста свеж и силен, шумотевицата в листата се сливаше с бученето му и с глухото боботене на гръмотевицата. Скоро тя наближи застрашително, изтрещя над главата на бежанеца и потъна някъде в безпределното пространство. Кратката почивка и свежият въздух повърнаха силите на Краличът. Той видя, че ще вали, и тръгна бързо нататък, за да намери някакъв подслон от бурята. Дърветата около него шумяха плачевно, високите брястове се прегъваха от силата на вятъра, тревите и бурените съскаха, цялата природа беше нащрек и фучеше страховито. Едри капки дъжд закапаха рядко и тупаха като куршуми в земята. Светкавицата пак излъкатуши по гърба на Балкана и тозчас подир нея гръмотевицата с гороломна сила заскача и затрещя на небето, като че ще го провали. Силен дъжд рукна, блъскан от бясната виелица; молниите браздяха облаци и тъмнини и синият им бледен светлик придаваше фантастичен образ на дърветата и планината. Тия мигновени вълшебни картини, сменявани тутакси с дълбок мрак, приличаха на феерия чудна и страховита. Имаше някаква дивна прелест в тая борба на стихиите, в тоя разговор на хоризонтите, в тая адска илюминация на бездните — величествено представление, в което чудовищното сблъскване на безграничното с тайнственото се слива в една неземна, демонична хармония. В бурята природата достига мотивите на най-високата поезия.
            Макар вир-вода, заслепяван от светкавиците, заглушаван от трескавиците, Краличът вървеше напосока измежду шубръки, дървета и бостани, които му не даваха никакъв подслон. Най-после едно бухтене на вода, която пада отвисоко, проби другите шумотевици и достигна до слуха му. Това беше воденичен улей. Веднага блясъкът на една нова модния откри пред него покрива на самата воденица, сгушена между клонести върби. Краличът притърча и се спря под стрешината й. Побутна вратата — тя се отвори. Той влезе. Воденицата беше тъмна и глуха. Навън бурята утихна: дъждът мигновено се пресече заедно с веявицата и месецът позлати краищата на разкъсаните облаци. Нощта се изясни. Такива бързи атмосферни промени са свойствени само на май месец.
            Скоро стъпки приближиха отвън и Краличът бързо се свря в едно тясно място между хамбара и зида.
            — Виж, вятърът е отворил вратата — каза някой груб глас в тъмнината и тозчас се запали газова ламбица.
            Краличът, скрит в дупката си, надникна и видя воденичаря, едър, сух селянин, а до него едно момиче в късо мораво сукманче и босо — вероятно дъщеря му, — което затваряше вратата и се силеше да й тури ключалката. То имаше около тринайсет-четиринайсет години, но се носеше още като дете и черните му очи с дълги клепачи поглеждаха незлобливо. Под небрежната му външност личеше стройна снага на бъдеща хубавелка. Както се види, те идеха от някоя ближна воденица, защото бяха сухи. Воденичарят подзе:
            — Добре, че запънахме колелото, а то тоя порой щеше да го строши. Дядовите Станчеви приказки не се свършват; добре, че не е влязъл някой да ни обере. — Той се озърна наоколо си. — Ти, Марийке, върви си лягай. И защо ли те прати майка ти тук? Да ти бера страхът — прибави воденичарят, като зачукваше отпраната дъска на фунията и тананикаше някаква песен.
            Марийка, без да чака повече, отиде в дъното на воденицата, постла за себе си и за баща си, стори няколко метани, търколи се на козечето и заспа завчас, като всяка безгрижна душа.
            Краличът гледаше на тая проста сцена с трепетно любопитство. Загрубавялото, но добродушно лице на воденчаря му вдъхваше доверие. Не беше възможно тая честна физиономия да крие предателска душа. Той реши да излезе пред него и да му иска съвет и помощ. Но в тоя същи миг воденчарят прекъсна тананикането си, изправи се и се ослуша в някакви гласове отвън.
            Вратата се удари силно.
            — Воденчарю, отвори! — извикаха по турски. Той пристъпи към вратата, натисна хубаво ключалката и се обърна пребледнял.
            Вратата се блъснаха пак и нов вик се чу, последван от кучешко джавкане.
            — Авджии — продума си воденчарят, който позна, че лае хрътка.
            — Какво ще правят тия проклетници! Тук е Емексиз Пехливан.
            Емексиз Пехливан, най-лютият пладнешки и нощен злодеец, беше разпространил ужас по околността. Преди две недели беше изсякъл цялата челяд на Ганча Даалият, в село Иваново. За него също казваха, и не нахалост, че отрязал главата на детето, което вчера докараха на кола в града.
            Вратата трещеше от ударите.
            Воденчарят постоя малко замислен, хвана си главата, като че се чудеше какво решение да вземе. Едър пот поби по челото му. Веднага той се наведе под прашната лавица, извади една брадва и се изправи с нея до вратата, която пукаше от натиск. Но тая мигновена решителност го остави, щом погледна дъщеря си. Страшна безнадеждност, мъка, страдание се изписаха по лицето му. Бащинското чувство надви над възмутената му съвест. Той си науми българската пословица „Преклонена глава сабя не я сече“ и реши, вместо да се опира, да проси милост — от немилостивите. Бързо остави брадвата зад хамбара, дето беше скрит Краличът, зави хубаво Марийка и отвори вратата.
            На прага се изправиха двама въоръжени турци, с ловджийски вулии на гърбовете. Единият държеше за синджир хрътка. Първият от тях, който беше действително кръвожадният Емексиз Пехливан, изгледа изпитателно вътрешността и тогава влезе. Той беше висок, камбурест, мършав постал и кьосе, физиономията му не беше страшна, както името му и делата му. Само малките му сиви безцветни очи играеха лукаво и злобно, като на маймуната. Другарят му, нисък, мускулест, хром и със скотоподобно лице, по което личеха най-животински инстинкти и жестокост, влезна след него с хрътката и притвори вратата.
            Емексиз Пехливан погледна сърдито воденчаря.
            И двамата снеха мокрите си ямурлуци.
            — Защо не отваряш, воденчарино? — попита той. Воденчарят избъбли някакво смутено извинение, като се наведе покорно до земята и хвърли безпокоен поглед към дъното на воденицата, дето спеше Марийка.
            — Ти сам ли си тука? — И Емексизът се обърна.
            — Самичък — отговори бързо Воденчарят, па като помисли, че лъжата е безполезна, притури: — и детето спи там.
            В тоя миг Марийка се отви и обърна лицето си насам. Бледното сияние на ламбицата играеше по бялата й излъчена гушка. Турците впиха жадни погледи в заспалата девойка. Студен пот обля челото на воденчаря. Емексизът се обърна с притворно добродушен вид към него:
            — Чорбаджи, стори труд и иди ни купи едно стъкло ракия.
            — Пехливан ага, сега е среднощ и всички кръчми са затворени в града — отговори воденчарят, разтреперан от страшната мисъл да остави Марийка сама с тия хора.
            Куцият възрази:
            — Иди, иди, за наша чест все ще се найде някъде открит дюкян. Ние искаме да ни почерпиш тука, приятелство тъй се завързва.
            Куцият каза тия думи на подигравка, уверен в несъмнена победа. Той нито искаше да прикрие замисъла си от нещастния баща.
            Емексизът впиваше очи в момичето, легнало в безгрижно-страстно положение. Като забележи, че воденчарят още стои, той се намуси, но пак се престори кротък и рече добродушно:
            — Чорбаджи, ти си имал лепа девойка, машала. Разгеле да почерпи гостите. Хайде, иди за ракия, а ние ще пазим воденицата. — После прибави заплашително: — Ти познаваш Емексиз Пехливана кой е.
            Воденчарят разбра още от пръв път мръсното намерение, което скриваше тая плитко скроена измама. Неговата проста, честна душа се възмути. Но той беше в примка: един срещу двама въоръжени злодейци. Да се бори беше безумно и безполезно: смъртта му, която сега нищо не беше за него, нямаше да спаси щерка му. Той опита пак с молба да умилостиви душманите.
            — Агалар, смилете се за един болнав със стари кокали човек. Капнал съм от работа днес. Оставете ме да си легна, не ми зачерняйте лицето. Той говореше на глухи. Куцият изрънча:
            — Хайде, хайде, челеби, че сме жъдни. Много дрънкаш, нали живееш на воденица? Върви за ракия! — И той го тикна към вратата.
            — Аз по това време не излазям никъде от воденицата си, оставете ме! — каза воденчарят глухо.
            Двамата турци хвърлиха тогава маската на кротостта и техните диви погледи се впиха като стрели във воденчаря.
            — Вай, ханзър ериф! Зъби се! Видиш ли? — каза Емексизът и изтегли ятагана си. Очите му се напълниха с кръв.
            — Пребийте ме, аз не оставям детето си само! — продума воденчарят покорно, но с решителен вид. Емексизът стана прав.
            — Топал Хасан, изтласкай това куче навън — да не мърся ножа си.
            Куцият се спусна въз воденчаря, блъсна го и строполи го при вратата. После го зарита с крака, за да го изтика навън. Воденчарят се изправи и стремително влезе навътре, като викаше:
            — Милост! Милост!
            Марийка се разбуди от глъчката и уплашена стана. Когато видя голия нож у Емексиза, тя изписна и се затече при тейка си.
            — Аман! Смилете се, агалар! — викаше злополучният баща, като прегръщаше за главата дъщеря си.
            По един знак на Емексиза силният Топал Хасан се хвърли отзад на воденчаря като тигър, хвана му ръцете и ги изви.
            — Така, Топал Хасан, дай да го вържем тоя стар воденчарски плъх; като иска, нека остане тук, за да гледа сеир, на такъв будала тъй се пада. Той ще стои вързан и когато дадем огън на воденицата, та да погледаме и ние сеир.
            И двамата разбойници, без да обръщат внимание на виковете му, блъснаха воденчаря до един стълп и взеха да го привързват с въже.
            Воденчарят, обезумял от страх при мисълта какво го очакваше сега да види, ревеше като звяр за помощ, която не очакваше в това пусто място.
            Марийка отвори вратата и завика плачешката. Но само ековете отговаряха.
            — Ти стой навътре, воденчарко! Ти сега ще ни по трябаш — викна Емексизът и я отведе навътре, за да не бяга, па тръгна към Топал Хасана.
            — Аман — крещеше отчаяно воденчарят, — помогнете, хора! Няма ли кой? Марийке, ела мари! — викаше той отчаяно и безсъзнателно просеше помощ от слабото дете.
            Краличът следеше досега неподвижен сцената, която се разиграваше отпреде му, краката му трепереха неестествено, косата му настръхваше и студени тръпки пъплеха под кожата му.
            Всичко това, що изпита и видя тая вечер, от Марковата къща дотука, беше така неочаквано и страшно, щото му се струваше, че е сън. Писъкът на куршумите по-напред и после трясъкът на гръмотевицата и сега ечеха в ушите му. Мислите му се замъглиха. От най-напред той помисли, че турците идеха за него и че съдбата му е решена. Убеждението за пълната си безпомощност уби всичката му енергия, остана му само толкова, колкото да се предаде в ръцете на турците, за да избави воденчаря от отговорност. Но когато се видя, че ще бъде зрител на много по-ужасно нещо, и когато чу, че воденчарят викаше Марийка на помощ, луд гняв и отчаяние запали кръвта му. Той досега не беше видял кръв, но турците му се видяха като мухи. Умора, слабост, колебание, всичко го остави. Ръката му машинално пресегна и взе брадвата; той машинално излезе из дупката си, машинално мина, като се сниши зад чувалите с жито; изправи се побледнял като мъртвец, спусна се въз Емексиза, който стоеше гърбом, и заби брадвата в тила му. Всичко това той извърши като насън. Турчинът грухна на земята, без да гъкне.
            Пред тоя ненадеен и опасен враг Топал Хасан пусна въжето, с което увиваше воденчаря, измъкна пищова си и го изпразни срещу Кралича. Воденицата се изпълни с дим; от действието на гърмежа ламбицата загасни и всички се намериха в пълна тъмнота. Тогава в тоя мрак се захвана бясна борба с ръце, с нокти, с крака, със зъби. Борците, най-напред двама, а след малко трима, се заваляха из нощта с дивашки викове, с пъхтене и тежко охкане, които се смешаха с яростното лаене на псето. Топал Хасан, силен като бик, отчаяно се съпротивляваше на двамата си противници, които трябваше що-пощо да победят — инак беше гибел за тях.
            Кога светна пак ламбицата, Топал Хасан се гърчеше в предсмъртна агония. Краличът, в борбата, беше случайно докопал ножа му и го мушнал в гърлото му. Двата трупа лежаха в локви кръв.
            Сега воденчарят се изправи и погледна учудено непознатия, който му дойде на помощ от невиделица. Пред него стоеше висок, смъртнобледен момък, мургав, с черни вглъбнати пронизителни очи, с дълга рошава коса, покрита с прах; сетрето му окъсано, омацано с кал и мокро, жилетка без копчета, разгърната, отдето се видеше, че той няма риза, панталони оръфани и кундури продънени. С една реч, човек, който е избягал от тъмница или ще иде в нея. За такъв го взе и воденчарят. Но той го гледаше състрадателно и му каза трогнато:
            — Господине, не те зная кой си и как си тука. Но додето съм жив, не ще мога да ти се отплатя. Ти ме избави от смъртта, ама и от още по-лошо нещо: дето не осрамотиха детето ми и моите старини. Бог да те благослови и да те награди. И народът целия ще каже сполай. Знаеш ли ти тоя кой е? (Той посочи Емексиза.) Той е, дето разплака дете в майка. Сега се отърва светът от тоя звяр. Да си жив, синко!
            Краличът изслуша тия простодушни и искрени слова с просълзени очи, па каза, още силно запъхтян:
            — Не направих много, дядо; ние убихме двама, а такива зверове са хиляди и хиляди. Българският народ само тогава ще се отърве и види свободен, когато цял грабне топорите и изтреби тия душмани. Но ти кажи ми, дядо, къде да заровим тия два трупа; не трябва да останат дири.
            — Имам готов гроб за поганците, помогни ми само да ги извлечем — каза старецът.
            Тогава тия двама хора, които тая кървава нощ свърза навеки, извлякоха труповете до една вета яма в бъзуняка зад воденицата и ги натъпкаха вътре, като ги засипаха хубаво с пръст, за да не личи нищо. Като се завърнаха към вратата с търнокопа и лопатата, нещо бяло се прехвърли около тях.
            — Ах, хрътката! — извика Краличът. — Тя ще обикаля тука и ще ни издаде.
            И той я издебна и цапна в главата; тя се повлече по корем, като квичеше жаловно край водата. Краличът я бутна с търнокопа в улея и тя потъна там.
            — Трябваше да заровим това псе при другите — забележи воденчарят.
            Те очистиха кръвта от дрехите си, а по земята я засипаха с пръст.
            — Бре, какво тече от тебе? — каза воденчарят, като видя, че от ръката на Краличът блика кръв.
            — Нищо, ухапа ме поразеникът, когато го стисках за гърлото.
            — Дай да ти я увия по-скоро — каза воденчарят и го превърза с една сваляна кърпа. После, като му отпусна ръката, погледна го в очите и го попита: — Прощавай, синко, ами ти отдека идеш? — И той пак хвърли учудено поглед на странника.
            — Ще ти разкажа после, дядо; но сега ще кажа само, че аз съм българин, и добър българин. Не се усъмнявай в мене.
            — Боже, опази! Та не видя ли аз? Ти си народен човек, господине, и за такива братя аз душата си давам.
            — Дека сега, дядо, да намеря дрехи да се преоблека и да пренощувам?
            — Ела да идем в манастиря, при дякона Викентия.
            Рода ми е. Колко добрини е правил той на такива човеци. И той е права българска вяра, господине. Хайде, там ще нощуваме всички. Добре, че никой не видя.
            Дядо Стоян се лъжеше: до дънера на ореха, отстрана, сега месеца огряваше една висока човешка фигура — тя беше остала неподвижна зрителка при погребението на двамата турци. Но нашите хора не забележиха нищо.
            След малко воденичарят, Краличът и Марийка, която във време на борбата беше избягала под един бряст и хленчеше уплашено, отиваха към манастира, чиито високи стени, огрени от месечината, белееха се между тъмните клонове на орехите и тополите. Подир тях тръгна към манастира и непознатата фигура.


            III. Манастирът

            Те изминаха една поляна, просеяна с големи камънаци, под клоновете на столетни орехи с изкърмушени от старост дънери, и пред тях се изпречиха ясно високите зидове на манастира. Той, при тайнственото лунно осветление, приличаше на готически замък с фантастически очертани върхове.
            Преди няколко години тая стара ограда се гордееше с исполински бор, който със своята рунтава шапка, дето пееха хиляди птичи гнезда, заслоняваше старовремската черкова. Но бурята катури бора, а игуменът — черковата и съгради нова. Сега тя, със своя висок, по новото зодчество издигнат купол, странно противоречи с осталите стари постройки, паметници на миналото, и даже грози като къс нова хартия, залепена на стар пергамент. Старата черкова и старият бор паднаха под ударите на съдбата и оттогава манастирът затъмня, не весели вече окото с гигантското дърво до облаците; не възвишават благочестиво душата зографисаните по стените образи на светци, архангели, преподобни отци и мъченици с изчовъркани очи от кърджалии и делибашии.
            Троицата наши познайници завиха зад манастира и се спряха пред заднята стена, по-лесно за пристъп и по-близко до килията на дякона Викентия. Оттука нямаше нито манастирските псета да се разбудят, нито ратаите да ги усетят.
            Планинските водопади гърмяха наблизо и пълнеха цялата околност с диво ехтене.
            Трябваше да се прехвърли някой през зида, за да вземе отвътре стълбата и да я подаде отсам за другите. Естествено, това изпълни Краличът, който беше захванал тая нощ с щурмуване. Скоро и троицата се прехвърлиха през зида с опасност да бъдат изпушкани от войнствения игумен, ако случайно ги зърнеше от прозореца си. Найдоха се в малкото задно дворче, което се съобщава с големия двор чрез врата, заключена отвътре. Дяконовата килийка, която беше на долния кат, гледаше именно към това дворче. Те пристъпиха под прозореца, дето още светеше.
            — Викентий си още чете — каза воденчарят, като се подигна на пръсти и погледна. Той почука на прозорчето. То се отвори и някой попита:
            — Калеко Стояне, ти ли си? Какво дириш тука?
            — Дай ми, дяконе, ключа на портата, па ще ти разправя. Сам ли си?
            — Сам, всички спят. Вземи!
            Воденчарят се изгуби в сянката и след две-три минути се завърна и въведе Кралича и дъщеря си във вътрешния двор, като заключи пак вратата.
            Големият двор, дето влязоха, беше тих. Чучурчето монотонно и дремливо шуртеше в мълчанието. Шумът му приличаше на ектения за умрелите. Мрачни редове чардаци, глухи и безжизнени, заграждаха отвръст двора. Черните кипариси тайнствено привеждаха върховете си като исполински привидения. Килията на дякона се отвори и нощните, гости влязоха вътре.
            Дяконът, момче младо, с живо лице, с черни умни очи и с девствена още брадичка, посрещна приятелски Кралича, когото вече познаваше по кратките разяснения на калека си. Той погледна с удивление и с почит тоя герой, който утрепа като пилци двамата злодеи и спаси стареца и дъщеря му. Честното сърце на дякона угади в госта един човек тъй благороден, както и юнак. Дядо Стоян набързо и развълнувано разказваше случката във воденицата и благославяше избавителя си. Викентий забележи голямото му изнурение и бледност и му предложи да го заведе в килията, в която ще пренощува. Тръгнаха. Дяконът, с връзка дрехи и вечеря под мишница, мина напред през заспалия двор, дойдоха до стълбите на отсрещния трикатен чардак и се качиха по тях. Минаха през прустове и по други стълби до горния кат. Макар че ходеха тихо, подът кънтеше цял под стъпките им, както се случва с всяко пусто дървено здание. Викентий пална свещица и осветли килията, в която влязоха. Тя беше гола и скръбна на вид — само с една постелка на сламено дюшече и стомна вода. Това прибежище приличаше повече на тъмница; но Краличът не можеше сега да желае по-добро. Като погълчаха малко време за приключението във воденицата, Викентий се приготви да му каже лека нощ.
            — Вие сте съсипани и трябва да си починете по-скоро. Затова няма да ви моря с никакви запитвания. Та па и не е нужно. Геройството, що извършихте тая нощ, всичко ми каза. Утре ще се срещнем и още отсега ви казвам: не се безпокойте за нищо, дякон Викентий е цял на ваше разположение. Лека нощ!
            И той си подаде ръката да се прости.
            Краличът я хвана, без да я пусне.
            — Не — каза той, — вие ми дадохте гостоприемство слепешката и се излагахте на опасност за мене. Трябва да знаете поне кой съм. Мене ме викат Иван Краличът.
            — Иван Краличът, заточеникът? Кога те пуснаха? — попита учудено дяконът.
            — Пуснаха ме? Аз избягах из Диарбекирската крепост! Бежанец съм.
            Викентий му стисна ръката и го здрависа.
            — Добре дошли, бай Краличев, вие сте ми сега още по-любезен гостенин и брат. България има нужда от добрите си синове. Сега има много работа, много работа. Тиранията на турците е нетърпима и народното негодуване ще дойде до върха си. Трябва да се готвим. Останете у нас, г-н Краличев, вас никой не ще ви познае тук; да работим щете ли? — приказваше живо разпаленото дяконче.
            — С това намерение съм и аз, отче Викентие.
            — Утре ще се разговорим надлъжко. Тук сте в пълна безопасност. В тази килия съм крил и Левски. Тук не иде никой, има страх повече от привидения, нежели от човеци. Лека нощ! — завърши шеговито дяконът, като излизаше.
            — Ваша полека, отче — каза Краличът и заметна вратата след него.
            Той бързо се преоблече и вечеря. После легна, духна свещта, но дълго време се въртя на леглото си, без да се допре сън до клепачите му. Тревожни спомени смущаваха душата му. През ума му минуваха всичките потресни сцени и образи на тая нощ, с отвратителна и жестока ясност. Това мъчително състояние трая дълго време. Най-после природата преодоля: изчерпаните му до крайност физически и нравствени сили се поддадоха на неотразимата нужда на съня. Той заспа. По едно време се сепна и отвори очи в тъмнината. Чу, че някой ходи по пруста, тежко, бавно. После се раздаде пеене, което приличаше на виене. Стъпките наближаваха насам и странното пеене се усилваше. То приличаше ту на опело, ту на плачевно стенание. Краличът помисли, че тия звукове идеха отдругаде, но глухотата на мястото ги предаваше близко и обезобразени. Но не, стъпките тропаха много ясно по пруста. Изведнъж на прозореца се изправи една тъмна фигура и надничаше вътре. Краличът, изтръпнал, вкова очи в сянката и о ужас забележи, че тя прави криви и безобразни знакове с ръцете, като че го викаше. Всичко това беше ясно в нощната виделина. Краличът не сваляше очи от прозореца. Хвана да му се струва, че тайнствената фигура има очертанията на Емексиз Пехливана — убития. Той помисли, че сънува, и си потърка очите. Пак погледна, а сянката все седеше на прозореца и гледаше вътре.
            Краличът не беше суеверен, но това пусто здание с мъртвешката си глухота и гробовна тишина вдъхваше неволен трепет. Дойде му на ума тогава шутливото загатване на дякона за привиденията и нему му стана неловко и необяснимо страшно тука. Но веднага се засрами сам от себе си. Той пипнешком намери револвера си, стана, тихо отвори вратата и излезе бос на пруста. Тайнствената висока фигура пак ходеше и пееше странно. Краличът я приближи смело. Пеещият призрак, вместо да стане невидим, както в приказките, изрева уплашено, защото и Краличът още повече приличаше на призрак с белите си долни дрехи, които му даде дяконът.
            — Кой си ти? — попита новият призрак по-стария, като го улови за предницата.
            На нещастния страхът скова устата. Той само се кръстеше и се пулеше, и въртеше глава като идиот. Краличът разбра, че има работа с такъв. И го заряза.
            Викентий беше забравил да предупреди госта си за нощните привички на кроткия идиот Мунча, който живееше от години в манастира. Тоя същият беше непознатият човек, който видя закопването на турците…


            IV. Пак у Маркови

            Когато Марко отвори снощи вратнята, след избягването на Кралича, той се срещна на прага с онбашият и заптиетата му, които предпазливо нахълтаха вътре.
            — Какво има тука, Марко чорбаджи? — попита онбашият.
            Марко спокойно обясни, че нищо нямало, а само тъй се престорило на плашливата слугиня. Онбашият прибърза да се удовлетвори от такава лека развръзка и си излезе благодарен, че избягна неприятни случайности.
            Току-що Марко затваряше, зададе се съседът му.
            — Гечмиш ола, бай Марко!
            — О, Иванчо, влез де, да пием по едно кафе.
            — Добър вечер, бай Марко. Асенчо по-добре ли е? — обади се един висок момък от среднята улица, като приближи тичешком.
            — Докторе, ела, ела.
            И Марко ги въведе в стаята, която тозчас се осветли хубаво от две спермацетови свещи, закрепени на лъскави пиринчеви свещници.
            Тая стая, назначена за гости, беше малка, весела и спокойна. Тя беше постлана и украсена по тогавашния нехитър и оригинален вкус, който и днес мирно царува в някои провинциални градове. Подът беше покрит с шарени черги, а двата миндера с червени килими, все домашна работа. До едната стена желязна соба, която се палеше зиме, а се не махваше и лете, защото служеше за къщно украшение. Срещу нея, в куностаса, дето светеше кандилце, стояха изправени икони, зад които се показваха светогорски щамби, благочестив подарък от поклонници. Иконите бяха много стари зографии и затова се виждаха още по-ценни на баба Иваница, както старите оръжия за любителите. Едната от тях, много стара антика, се радваше на особено благоговейно почитание от баба Иваница. Тя гордо разказваше, че тая чудесна зография била изписана от прадяда й, отца Хаджи Арсения, с крак — уверение, което никой не мислеше да опровергава — тъй беше убедителното. Над куностаса имаше втъкната осветена босилкова китка и върбово клонче от цветната неделя. Тяхното присъствие в къщата носеше здраве и благодат. На околовръст по стените — полици с фарфорови блюда, обезателно украшение за всяка къща, която се почита, а в ъглите — триъгълни полички с цветарник отгоре. Времето отдавна беше изтикало старата мода с чибуците, които също украсяваха стените, с жълти кехлибареви смукални и с варакладосани лули. Марко в угода на традицията беше задържал само един чибук за свое лично употребление. Стената, що беше срещу прозорците, играеше важната роля на картинна галерия. Тя беше „ермитажът“ на бай Марковата къща. Той съдържаше всичко шест, с позлатени кръжила, литографически картини, донесени от Влашко. Странният им избор свидетелствуваше за лесния художествен вкус на онова време. Някои представляваха сцени от домашния бит на немците; една — султан Абдул Меджида на кон, със свитата му. Останалите бяха епизоди от Кримската война: боят при Алма, боят при Евпатория, вдигането обсадата на Силистра в 1852 г. Това изображение носеше неверен влашки надпис „Resboiul Silistriei“ (боят при Силистра), а някоя мъдра десница беше го превела отдолу на български: „Разбоят при Силистріа“! Най-крайната картина представляваше образите на руските пълководци през нея война, всичките изписани до коленете само. За това, дето поп Ставри уверяваше, че гюллетата на ингилизите им откъснали краката, баба Иваница ги наричаше „мученици“. „Кой е пипал пак мучениците?“ — обръщаше се сърдито към децата. Над „мученишката“ картина стоеше голям стенен часовник с махало, чиито синджири и топузи падаха до самите възглавници на миндера. Тоя многогодишен часовник отдавна беше изслужил службата си: машините се бяха изтъркали, пружините разслабили, белия глеч на часопоказателя изпопукан, както и стрелите — изкривени и халтави. Той приличаше на жива развалина. Но Марко му продължаваше живота с големи старания и изкуство. Той сам го поправяше, разглобяваше, навиваше, чистеше с перце, натопено в дървено масло, запазваше оста на колелцата с книжки и така му вдъхваше душа за няколко време, додето пак запреше. Марко на смях го наричаше „моят охтикалия“; но той и домашните му тъй се бяха свикнали с тоя болен, щото, когато пулсът му, сиреч махалото, спираше, къщата ставаше шута и глуха. Когато Марко хващаше синджирите да го навива, то тоя мъченик издаваше из гърдите си гръмливи и сърдити хъркания, щото котката бягаше.
            Две семейни фотографии на същата стена довършаха съкровищата на тая картинна галерия, която антиката часовник правеше и музей.
            Доктор Соколов беше млад човек, на двайсет и осем години, левент, с лъскава руса коса, синеок, с открито простодушно лице; с нрав буен, чудак и лекомислен. Той беше служил като фелдшер в един турски табор на черногорската граница, беше усвоил добре езика и привичките на турците, пиеше ракия и братуваше с онбашият вечер, а нощя пушкаше из комина, за да го тревожи, и възпитаваше една мечка. Криво гледан от чорбаджиите, които се доверяваха на Янелият хекимин, той беше твърде обичан от младежите за своя весел, откровен нрав и разпален патриотизъм. Той беше винаги пръв в дружески увеселения и комитетски съзаклятия и на тия две занятия посвещаваше всичкото си време. Той не беше излязъл из никое медицинско училище, но младежите, за да го турят по-високо от гърка хекимин, кичеха го с титлата „доктор“, а той не намираше за нужно да протестира против тая клевета. Колкото за лечението на болните си, той ги оставяше на двата си предани помощника: здравия климат на тоя балкански край и природата. По тая причина той рядко прибягваше до фармакопеята си, на която и не разбираше латинските, и всичката му аптека се сбираше на една поличка. Не е чудно, че по тоя начин той скоро успя „да подлее вода“ на противника си.
            Соколов беше домашен лекар на Марка и идеше да навиди Асенча.
            Другият гост беше Иванчо Йотата*. Той, като добър съсед, идеше да поразговори и успокои бай Марка, Няколко минути разговорът се въртеше все върху тазвечершното приключение и Иванчо твърде красноречиво описваше своите впечатления и безпокойства.
            [* Това лице, както и Хаджи Смион, Мичо Бейзадето, господин Фратю, поп Ставри и Мунчо, които ще се срещнат по-нататък в романа, авторът е вече леко екипирал в повестта си Чичовци, написана на 1884 год. Действието и в двете произведения се разиграва в същата местност на Южна България — Бяла черква.]
            — Та ви казвам — продължаваше Йотата, — че тъкмо кога наша Лала дигна трапезата и прочия, аз зачух крамолическа пропаганда у вас, бай Марко. Кучето и то лаеше удивително. Уплаших се, сиреч, не се уплаших, ами рекох на Лала: „Лало мари, що става у бай Марка? Я погледни от чардака в техния двор!“ Но после си помислих: това не е женска работа. И аз дръзновено се покачих на чардака и гледам: във вашия двор тъмно. Защо беше тая пропаганда? — рекох си умствено, сиреч, изразбуди се махалата. А Лала стои зад мене, държи ме за сетрето. „Къде? — казва. — Да не скочиш у бай Маркови?“. „Няма нищо, мари — казвам й, — заключи комшулука откъм бай Марка.“
            — Нямаше нужда, Иванчо — нищо нямало — забележи усмихнато Марко.
            — Тогава — продължи Йотата — рекох си умствено: трябва да обадим на конака; господин бай Марко е съсед и не можем да го оставим в безопасност. Й тозчас дръпнах се из стълбите надолу, а Лала все крамолически вика след мене. „Мълчи мари!“ — казах й мужествено. Излязох на портата и гледам на улицата — всемирна тишина.
            — Асенчо спи ли сега, бай Марко? — попита докторът, за да прекрати Иванчовите ораторствувания. Но Иванчо прибърза и продължи:
            — Като виждам всемирната тишина по улицата, рекох си: от това трябва да те е страх, Иванчо; па се повърнах, та минах през заднята порта, сиреч, та излязох в сляпата улица, от сляпата улица през бай Недковата врачка, та през Махмудкини, та през купището на Генка чичов, та право в конака. Влизам, гледам и тозчас обаждам дръзновено на онбашият, че у вас има разбойници и кокошките хвърчат из двора.
            — Та казвам ти, нямаше никой — нафиле си се трудил, Иванчо.
            В това време бурята с всичката си сила свирепееше навън.
            — Ах, бай Марко, забравих да те питам — каза докторът внезапно, — намира ли те тая вечер някакъв момък?
            — Какъв момък?
            — Един странен момък, доста лошо облечен. Но ми се видя интелигентен, доколкото го забележих. Питаше де е вашата къща.
            — Де го видя? Не ме е намирал никой — отговори бай Марко с видимо смущение, което гостите му нямаха причина да забележат.
            Докторът продължи спокойно:
            — Един момък ме застигна по мръкнало при Хаджи Павловия гюл. Попита ме учтиво: „Господине, можете ли ми обади далеко ли стои Марко Иванов? Искам да го намеря, каже, за пръв път ида тука.“ На мене случайно пътят ми беше насам и му предложих да върви с мене. Из пътя гледах го, гледах го, той беше, сиромахът, почти гол. Тъничко скъсано сетре, доколкото видях в тъмнината. Сух, слаб и едвам се държеше на крака, а поизстина времето. Не смеех да го питам отдека е и защо е такъв, но ми стана мило за нещастния и така тежко. Погледнах гарибалдейката си — ожулена, взела-дала, вика се. „Няма ли да се сърдите, господине, ако ви дам моята дреха? Тъй ще простинете!“ Каже: „Благодаря!“ — и я взе. Така дойдохме до вас и аз го оставих. Та щях да ви питам кой беше негова милост.
            — Казах ви, че не ме е търсил никой.
            — Чудно нещо — каза докторът.
            — Дали не е тоз човек разбойникът, който се е катерил на стряхата ви, бай Марко? — попита Иванчо. — Пропагандата не е била на всуета.
            — Не е възможно тоя младеж да беше разбойник. Такива хора се познават по физиономията — забележи докторът.
            Разговорът доби неприятен тон и Марко, за да го промени, обърна се към Соколова:
            — Докторе, чете ли вестника? Херцеговското въстание как отива?
            — Бере душа, бай Марко. Тоя геройски народ направи чудеса, но какво може против такава сила?
            — Майки, шепа народ, а колко време се държа. Ние де можем изкашля такова нещо! — каза Марко.
            — Та опитахме ли се? — забележи докторът. — Ние сме пет пъти по-многобройни от херцеговците, но още не знаем силата си.
            — Такова нещо нито го хортувай, докторе — каза Марко. — Херцеговците са друго, а ние сме друго: ние се намираме во чрево адово; само да мръднем, и ще ни изколят като овци. Отникъде помощ няма да ти доде.
            — Аз питам: опитахме ли се? — повтори запалено докторът. — Нас ни колят и секат и без да правим нещо. Колкото по се вовчоваме, толкоз по ни бият. Какво им бе направило невинното Ганчово детенце, което вчера донесоха без глава? Нас заплашват с въжа, щом поискаме да протестираме тиранията, а на емексизпехливановци е позволено безнаказано да злодействуват. Каква е тая правда? Може ли това тегло да изтърпи и най-бездушният? И решето сърце има — казват нашите.
            Влезе баба Иваница.
            — Вие знайте ли — каза тя. — Пена одеве чула, преди дъжда, пушки че се хвърляли. Какво ще е това… Света Богородице, пак някоя християнска душа са погубили…
            Марко се сепна, лицето му се промени. Някакво предчувствие му каза, че се е случило нещо с Кралича. Сърцето го заболя от скръб, която не можа да скрие.
            — Бай Марко, какво ви е? — каза докторът, като се взираше в страдаещото му лице.
            Дъждът бе престанал. Гостите наставаха, да си идат. Новината ги посмути.
            — Ба, кюпенци са били, слугинята се е пак измамила… не се бойте, дръзновено! — храбреше се Иванчо Йотата. — Бабо Иванице, вашето комшулуче?
            И когато Марко изпращаше доктора из вратнята, Иванчо бягаше из комшулука, който му отвори жена му.


            V. Продължение от нощта

            Доктор Соколов чукна на своята вратня. Една стара жена му отвори и той влезна, като попита бързешком:
            — Клеопатра какво прави?
            — Пита за тебе — отговори бабата усмихната. Докторът премина дългия двор и влезе в стаята си. Тази стая, която му служеше за работа, за аптека и за спалня, беше гола, широка, с долапи в стените и с дълбока камина. На едната поличка стояха наредени всичките му лекарства; на масичката — хаванче, няколко медицински книги, разхвърляни, и револвер. Над леглото му висеше двуцевна пушка с чантичката. Само една картина украсяваше стаята: образът на черногорския княз Никола, а под нея — фотографията на някаква артистка. Всичко показваше, че тук е жилище на един разсеян ерген: неприбрано, тихо, волно. В ъгъла зееше полуотворена врачка на килерчето.
            Там преди три години нощуваше покойният Левски. Докторът хвърли феса и сетрето си небрежно, приближи се до врачката, изпляска с ръце и извика:
            — Клеопатро! Клеопатро! Никой не отговори.
            — Клеопатро, излез, гълъбице!
            Из килерчето се раздаде някакъв глас.
            Докторът седна на един стол сред стаята и извика:
            — Тук, Клеопатро!
            Една мечка излезе.
            По-право — едно мече — самка.
            То приближи, като влечеше широките си лапи по пода и ръмжеше радостно. Па се повдигна и опря предните крака на коленете на доктора, като отваряше големи уста с бели остри зъби. То се галеше като кученце. Докторът го помилва по пуховата козина на главата, даде си ръката да я полиже. То я облиза цяла, па я лапна.
            Тоя звяр, хванат в Средня гора още паленце, беше подарък от един селянинловец, комуто Соколов излекува сина от опасна болест. Докторът се привърза твърде силно към това животно и посвети много грижи да му даде добра отхрана. Клеопатра нарастваше благополучно под това нежно опекунство, приемаше лесно уроците по гимнастика и привързаността към господаря й растеше всекидневно.
            Клеопатра вече играеше мечешка полка, подаваше шапката на доктора, слугуваше и пазеше стаята му като куче. Това беше истинска „мечешка услуга“, защото присъствието й в къщата на доктора оттласкваше болните оттам. Но докторът малко го беше еня.
            Когато дойдеше в разгара на полката си, Клеопатра ревеше ужасно и цялата махала знаеше, че Клеопатра танцува. Тогава и веселият Соколов танцуваше с нея.
            Тая вечер той беше особено разположен към деликатната Клеопатра. Той извади къшей месо и й го даде от ръка.
            — Яж, моя гълъбице; „гладна мечка хоро не играе“, казват стари хора, а аз искам сега да ми поиграеш като принцеса.
            Мечката разбра тия думи и изрева. Това значеше: готова съм. Докторът заблъска една тава и запя весело:

            Димитре ле, русокосо момиче,
            я кажи на майка си, Димитро,
            да не ражда друго чедо като теб…

            Клеопатра се изправи на два крака и заигра с въодушевление, като ревеше. Изведнъж тя се затече към прозореца и зарева яростно. Докторът, слисан, видя, че имаше хора на двора.
            Той грабна револвера.
            — Кои са там? — извика той, като бутна Клеопатра да мълчи.
            — Докторе, заповядайте на конака.
            — Ти ли си. Шериф ага? За какъв дявол ме викате сега? Кой е болен?
            — Запри по-напред мечето.
            Докторът направи знак на Клеопатра и тя влезе в килера, като ръмжеше недоволна. Той притвори врачката.
            — Имаме заповед да те закараме в конака. Арестуван си — издума строго онбашият.
            — Защо арестуван? Кой ме арестува?
            — Ще узнаеш това там. Хайде, заповядай!
            И подкараха доктора смутен и стреснат. Той предчувствуваше беда.
            Когато излизаше из вратнята, той чу сърцераздирателния рев на Клеопатра, който приличаше на истински плач.
            В конака беше смутни. Въведоха доктора при бея.
            Той седеше на обикновеното си място, в къта. До него Кириак Стефчов четеше някакви книжа, над които надничаше и Нечо Пиронков, аазата. Беят, шейсетгодишен старец, прие навъсено доктора, но го покани да седне. У турците съществуваше тая тактика към обвиняемите, с цел да ги разположат към самопризнание.
            Освен това докторът беше домашен лекар на бея, който го обичаше.
            Докторът се озърташе смутено и с учудване видя на миндера връхната си дреха, подарена снощи на Кралича. Това откритие озари съмненията му.
            — Докторе, тая дреха твоя ли е? — попита беят. Докторът не мислеше, нито можеше да отказва една очевидност. Той отговори утвърдително.
            — А защо не е у тебе?
            — Снощи я харизах на един сиромах.
            — Дека това?
            — В Хаджи Шадовата улица.
            — По кое време?
            — Тъкмо по два часа (по турски).
            — Познаваш ли го?
            — Не, но го съжалих, защото беше гол и окъсан.
            — Как лъже сиромахът — каза Нечо презрително.
            — Какво, Нечо. Който се дави в морето, и за сламка се хваща — пришъпна му съседът.
            И беят се усмихна лукаво, като че улови някаква плитка лъжа. Той наздраве беше убеден, че дрехата беше смъкната от гърба на самия доктор. Това уверяваше и караулът.
            — Кириак ефенди, дай книгите. А тия книги познаваш ли ги?
            Докторът видя един вестник „Независимост“ и една бунтовническа прокламация, печатана. Той отказа.
            — Кой ти ги тури тогава в джоба?
            — Казах ви, че дрехата харизах другиму, може да са негови.
            Беят се пак ухили. Докторът чувствуваше, че тая работа взимаше лоша посока за него: изкарваха го най-малко в сношение с бунтовник.
            Значи, снощният непознат е бил такъв! Камо да знаеше, той би предпазил и него, и себе си от беда.
            — Повикайте ранения Османа! — заповеда беят. Яви се заптие с превързана от лакътя нагоре ръка. Той същият беше, дето смъкна дрехата от плещите на Кралича, в който случай биде ударен от куршума на другаря си. Той беше уверен, умишлено или по заблуждение, че гоненият комита го е ранил. Осман пристъпи към доктора:
            — Този беше, ефендим.
            — От него ли смъкна ти дрехата? Познаваш ли добре?
            — Същият, той ме и рани с куршума в Петканчовата улица.
            Докторът го изгледа смаяно. Той пламна от негодувание при такава тежка клевета.
            — Това заптие лъже безсъвестно! — извика той.
            — Излез си, Осман ага… Челеби — подзе пак беят със сериозен вид, — ти отказваш ли всичко това?
            — Това е клевета и лъжа. Аз и не нося револвер с мене си, а снощи нито съм минувал из Петканчовата улица.
            Онбашията се приближи до свещта, прегледа докторовия револвер, взет от масата му, и каза знаменателно:
            — Четирите куршума стоят, един е изпразнен. Беят климна знаменателно.
            — И тук грешка имате: тази вечер револвер не съм носил.
            — Челеби, снощи по три часа, когато ставаше тая работа, ти дека беше?
            Това нечаяно питане падна като гръм за Соколова. Той се силно изчерви от смущение, но отговори самоуверено:
            — По три часа бях у Марко Иванов — детето му е болно.
            — У чорбаджи Марка ти когато влезе, часът беше без малко четири; ние тогава излизахме — възрази онбашият, който беше срещнал доктора, когато отиваше у Маркови.
            Докторът мълчеше попарен. Обстоятелствата се бяха сложили против него. Той виждаше, че се уплита.
            — Или, кажи ни по-добре, откогато даде дрехата си в Хаджи Шадовата улица, додето отиде у Марка чорбаджи, дека беше? — обърна хитро въпроса беят.
            Такъв ясен въпрос непобедимо изискваше и ясен отговор. Но доктор Соколов го не даде. По откритото му лице се четеше силна вътрешна борба, нравствено страдание.
            Това смущение и това мълчание бяха по-ясни от изповед. Те допълняха другите доказателства. Беят виждаше пред себе си виновника, но попита за последен път:
            — Кажи, дека беше по него време, челеби?
            — Не мога да кажа — отговори тихо и решително докторът.
            Този отговор порази всички. Нечо аазата смигна иронически на Стефчова, като че му казваше: улови се, клетият, в примката.
            — Казвай, челеби! Де си бил по това време?
            — Това не мога да кажа по никой начин… то е тайна, която моята докторска и човешка чест ми не позволяват да явя. Но в Петканчовата улица не съм бил!
            Беят настояваше да каже, като му посочваше лошите последствия от това мълчание. Но докторът гледаше вече спокойно, като човек, който е казал всичко, каквото е имал да каже.
            — Няма ли да кажеш нещо?
            — Всичко казах.
            — Тогава, челеби, ти ще ни бъдеш тая нощ гостенин. Заведете челебият в затвора! — каза беят строго.
            Слисаният доктор излезе зашеметен от тоя куп обвинения, които не беше в състояние да обори; защото, както той сам каза, по никой начин не можеше да обади де е бил снощи по три часа.


            VI. Писмото

            Марко спа лошо. Нощешните случки му отнеха душевния покой. Той излезе по-рано от обикновено, да си пие кафето в Ганковото кафене. Кафеджият току-що беше отворил заведението си и наклал огъня. Марко беше първият посетител.
            Кафеджиите са словоохотливи хора и Ганко, подир няколкото обезателни смехории, които избъбра, като подаваше кафето на Марка, прибърза да му съобщи приключението на доктора в Петканчовата улица с последствията, като подсоли разказа си с куп диви и безсмислени басни. Ганко разправи това с голямо въодушевление.
            Въобще, нещастията на другите необходимо събуждат в дребните души три чувства: първо — удивление; второ — вътрешно задоволство, че бедата не е на твоя глава; и трето — скрито злорадство. Такива тъмни инстинкти крие в дълбочините си човешката природа. Колкото за Ганка, той имаше и по-важна причина да зложелателствува на доктора: той му беше отбил дванайсет кафета от сметката като цена на една визита. Това нечувано нещо Ганко не можеше да му прости.
            Марко не можеше да се съвземе от удивление. Снощи той приказва с доктора, но ни от лицето му, ни от разговора му можеше да разбере такова извънредно нещо. После, докторът не би скрил от него такава работа.
            Появлението на онбашият, който влезе в кафенето, даде възможност на Марка тозчас да се осветли. Той видя, че докторът е жертва на едно страшно заблуждение на полицията, както и това, че Краличът е избягал от ноктите й. Вътрешна радост озари лицето му. Той се обърна към онбашият:
            — Аз главата си отрязвам, че докторът е невинен.
            — Дай боже — каза онбашият, — но не знам как ще може да се оправи.
            — Той ще може, но дотогава ще го разсипят. Кога ще дойде беят на конака?
            — Подир един час — той рано иде.
            — Вие доктора трябва да пуснете, аз ще стана поръчител за него: ще си заложа къщата и децата. Той е невинен.
            Онбашият го погледна учудено.
            — Няма нужда от поръчител, него го откараха вече.
            — Кога? Къде? — извика Марко.
            — Още тая нощ го изпратихме пеша за К., със заптиетата.
            Марко пламна от негодуване, което не можа да скрие.
            Онбашият, който го почиташе, каза му с дружелюбно-внушителен тон:
            — Марко чорбаджи, по-добре ще сторите да се не месите в тая вонеща работа. Що ви трябва? В тия времена никой никого не познава.
            Онбашият изпи кафето си и каза:
            — И аз подир половин час ще тръгна с писмото на бея, дето са притворени и бунтовните книжа на доктора. Ако питаш, те са само важни и те ще го съсипят. Защото другото, Османовото нараняване като че не е от доктора, а е станало грешка от нас. Това от раната му се позна. Па там началството да види. Ганко, дай ми някоя непотребна хартия да завия писмото, да се не мачка.
            И той извади из пазвата си голям плик с червен печат, който уви с листа, що му даде кафеджията. Подир като изпуши още една цигара, онбашият здрависа Марка и си излезе.
            Марко остана на мястото си умислен. Кафеджията гърбом към него умиваше вече главата на Петка Бъзуняка. Марко стана и излезе.
            — Добър час, бай Марко! Че що бягаш тъй скоро? — викаше берберинът, като натъркваше силно главата на пациента с бели вълни от сапунева пяна. — Или ще береш ти на доктора грижата? Кой каквато я дробил, такава ще я яде. Защо не дойдат да грабнат бай Петка Бъзунякът? Бъзуняк, какво казваш ти?
            Главата избърбука нещо в пяната, но не се разбра какво. Скоро берберинът окъпа Бъзуняка, избриса му главата и лицето с пешкир от съмнителна чистота, подаде му пукнатото огледало и му каза: „Наздраве!“
            Когато излазяше да лисне помията на пътя, Ганко срещна на прага бай Марка.
            — Забравих си табакерата — каза той и бързо отиде към миндера, дето беше остала.
            Бъзунякът в това време остави грошче на огледалото и си излезе. Ганко се върна.
            — А бе, Ганко, я, дор има време, кажи ми сметката, да ти платя. На края на месеца аз плащам — каза Марко.
            Ганко показа с пръст на тавана, дето имаше много тебеширеви резки:
            — Ето ти тефтеря, прочети и плащай.
            — Че тук няма мое име забележено?
            — Аз тъй я карам, алафранга.
            — Ти с такава катастима скоро ще хвърлиш топа, Ганко — шегуваше се Марко, като вадеше кесията. — Бре, я виж, оня си оставил писмото — прибави той, като показа поличката.
            — Ах, писмото на онбашията! — извика Ганко учуден и погледна въпросително Марка, като че искаше мнението му.
            — Прати му го, прати му го по-скоро. — каза Марко намръщено: — На, двайсет и осем гроша и руб, съблече ме, холан!
            Ганко изгледа смаян и си пошушна: „Чуден човек е тоя бай Марко. Залага си къщата за оня мечкарин, а не ще да хвърли това писмо в огъня. В един миг — беше и няма го.“
            В това време влязоха нови посетители и скоро кафенето се напълни с облаци дим и с разговори върху докторовото нещастие.


            VII. Геройство

            Слънцето беше излязло високо и прекарваше зарите си през зелените лози, които висяха над манастирския двор. Тоя двор колкото беше мрачен и грозен нощя, дето всякой предмет добиваше образ на привидение, толкоз сега беше спокойно весел, тих и светъл. Птиченцата го оглашаваха с радостни цвъркания; прозрачните струи на кладенчето чучуркаха приятно и весело; стройните кипариси и тополи шумяха сладостно от утринния горски ветрец. Всичко беше тука ясно и празнично. Даже и околните чардаци с намръщените си килии гледаха по-приветливо и звънтяха от гласетата на ластовичките, които обикаляха своите гнезда.
            Сред двора, под лозите, пристъпваше величествен старец, гологлав, с бяла брада до пояс, в дълга морава антерия. Той беше осемдесет и пет годишният дядо Йеротей, величава останка от миналия век, почти развалина, но развалина могъща и почитаема. Той доживяваше последните дни на дълголетния си живот тихо, просто. Всяка заран той правеше тука разходка и гълташе свежия планински въздух и се радваше като дете на слънцето и небето, към което беше на път.
            Недалеко, до един стълп на лозата, като контраст на тоя паметник на миналото, стоеше дякон Викентий, с книга в ръка. (Той се готвеше да постъпи в руска семинария.) Младост и надежда вееше от юношеското лице на дякона; сила и живот блещяха в неговия мечтателен поглед. Тоя момък беше бъдещето и гледаше в него със същото доверие, с каквото старецът гледаше във вечността.
            Само безбурната манастирска ограда може да настроява душата така съзерцателно.
            На каменните стъпала на черквата пък седеше кълбообразният отец Гедеон, дълбоко занят: той наблюдаваше внимателно пуйките, които се разхождаха из двора с разперени на търкала опашки, като евантайл. Той ги сравняваше с гордия фарисей на евангелието, а куркането им му наумяваше премъдрия цар Соломон, който разбирал езика на пилците. Потънал в такива благочестиви размишления, отец Гедеон спокойно очакваше благословения звон на обяда, чиято сладост предвкушаваше с гълтане приятен дъх, що излизаше из магерницата.
            На прага й седеше на припек кривоокият манастирски идиот, другар на Мунча. Той с не по-малко философско дълбокомислие гледаше домашния живот на пуйките. Думата „гледаше на пуйките“ надали е тук на мястото си; защото зрението на идиота обнимаше не само челядта на пуйките, но и целия хоризонт, тъй като едното му око гледаше на възток, другото — на запад.
            До него, прав, Мунчо кълчеше ръце, въртеше глава и поглеждаше плахо към най-горния чардак. Той знаеше защо.
            Като прибавим още игумена, който отсъствуваше, и няколко още ратаи, имаме всичкото население на манастира.
            Ненадейно игуменът изтопурка с коня си, отседна го, подаде го на кривоокия и каза начумерено на Викентия:
            — Ида от града и лоши вести нося. И той разказа всичките подробности на Соколовото нещастие.
            — Клетият Соколов, клетият Соколов — завърши той, като въздъхна.
            Игуменът Натанаил беше барачест, едър, силен човек, с мъжествено лице и пъргави движения. Като извадим калугерското му расо, твърде малко калугерско остаяше в него. Стените на килията му бяха накачени с пушки, той беше изкусен стрелец, псуваше юнашки, умееше да цери рани от оръжие и да ги дава. Той случайно беше попаднал игумен в манастир вместо войвода в Балкана, Впрочем, мълвеше се, че бил и такъв някога, а сега е на покаяние.
            — Де е отец Гедеон? — попита игуменът, като се озърташе.
            — Ето ме — извика с един писклив глас отец Гедеон, като се зададе от магерницата. Той беше отишъл да види скоро ли ще е готов обядът.
            — Ти пак се вмъкна в магерницата, отче Гедеоне, чревоугодното е смъртен грях, нали знаеш? — И той му поръча да тури дисагите на магарето и да тръгне за село Войнягово, да обиколи косачите, що косяха манастирските ливади.
            Отец Гедеон беше тумбест, тумчест, валчест, блажен като пълен шарлаганев мях. Малкото движение, което беше направил, изкара обилен страдалчески пот по лицето му.
            — Отче игумене — продума с умолителен и задъхнат глас и с ръце на корема отец Гедеон, комуто по никой начин се не щеше това пътешествие по грешния мир, — отче игумене, не е ли по-добре да се отмени тая горчива чаша от вашия покорен брат? — И му се поклони ниско.
            — Че каква горчива чаша? Мигар те пращам пеша да идеш? Ти ще си на магарето и всичкия ти труд по селата е с едната ръка да държиш поводника му, а с другата да благославяш.
            Игуменът го изгледа ухилено.
            — Отче Натанаиле, не е за труда: за труд и за живот подвижнически се нахождаме в тая света обител, но времето е лошо.
            — Че това време лошо ли е? През мая разходка да направиш, на здравето ще ти помогне.
            — Времената, отче, времената! — издума живо отец Гедеон. — Вижте, доктора го вързали и може християнинът на погибел да иде. Агарянци род немилостивия. Пази боже, ако ме набедят, че бунтувам народа, тогава и манастирът ще пострада! Опасност великая.
            Игуменът се изкикоти гръмогласно.
            — Ха, ха, ха. — следваше той да се смее неудържимо, с ръце на хълбоците, като гледаше тумчестото тяло на отца Гедеона. — Нема на тебе ще хвърлят съмнение турците? Отец Гедеон — политически апостол! Ха, ха, ха! Нали рекли: „Накарай мързеливия на работа, ум да те научи!“ Грях ти на душата, направи ме да се смея, когато сърце не щеше. Дяконе Викентие! Дяконе Викентие! Ела да чуеш какво казва Гедеон. Мунчо, иди извикай Викентия, че ще се удуша от смях.
            И действително бурният смях на игумена събуди ековете на всичките околни чардаци.
            Мунчо, като чу заповедта, завъртя глава още по-страшно, с широко изпулени очи, дето се изражаваше тъп страх.
            — Руссиян! — извика той разтреперан и сочеше чардака, дето беше отишъл дяконът. Па за да не го принудят пак, той закрачи бързо към противоположната страна.
            — Руссиян! Какво е туй нещо Руссиян?
            — Таласъм, ваше преподобие — добави отец Гедеон.
            — Откога Мунчо е станал тъй плашлив? Той живееше като бухал из пущинаците.
            — Воистина, отче Натанаиле, дух нощни ходи по чардака. Нощеска Мунчо дойде, та ме намери. Той беше помръзнал от страх. Той видял таласъм в бели дрехи, че излязъл из джамлията килия. Разправя ми и други неща, но господ да му отбере. Трябва да светим вода в горния чардак.
            Мунчо беше се спрял далеко и гледаше уплашено към чардака.
            — Че какво е видял! Ела, отче, да обиколим. — каза игуменът, комуто хрумна, че крадци може да са влазяли там.
            — Сохрани, боже! — каза Гедеон, като се кръстеше. Игуменът тръгна сам към чардака. Наистина, когато игуменът повика дякона, Викентий беше влязъл при Кралича.
            — Какво има ново, отче? — попита той, като видя безпокойствието на лицето му.
            — Нищо опасно. — прибърза да каже дяконът. — По известието, което ни донесе игуменът, е твърде неприятно. Тая нощ запрели Соколова и го закарали в К.
            — Кой е този Соколов?
            — Доктор в града, добър момък. Намерили му е дрехата бунтовни книжа, кой знае? Аз го знам, че той е разпален патриот — каза дяконът угрижен, па продължи след малко: — Като го гонел караулът сноши… той гръмнал с пищов и наранил заптието, което му смъкнало връхната дреха. Ще пропадне клетия доктор. Слава богу, че вий се изтървахте и нищо се не чуе за вас из града.
            Когато дяконът свърши, тоя видя учуден, че Краличът беше си взел главата в двете си ръце и се щураме като луд из стаята и пъхтеше болезнено. Пред тия знакове на безпределно отчайване дяконът остана треснат, без да може да разбере нещо.
            — Какво правиш, джанъм? Няма нищо, слава богу — извика Викентий.
            Краличът се спря пред него с изкривено от нравствено страдание лице и извика почти яростно:
            — Няма нищо, няма нищо, а? Лесно се казва това! — И се удари по челото. — Та какво гледаш, Викентие! Не разбираш ли? Ах, боже мой, аз забравих тая заран да ти кажа, че тая връхна дреха беше на мене. Снощи, край града, един любезен момък, който ми показа къщата на бай Марка, види се, тоя Соколов, ми я подари, че бях окъсан, и после тая дреха остана в ръцете на заптието. В джеба й аз бях преместил от съдрания джоб на сетрето си вестник „Независимост“ и една прокламация, които ми дадоха в една троянска колиба, дето пренощувах. Не стига това, ами са го набедили, че гърмял срещу заптието, когато аз нито пипнах револвера си! Ах, проклетниците! Сега видиш ли? Тоя човек става жертва за мене. Аз съм проклет от съдбата да нося беди на ония, които ми правят добро.
            — Голямо нещастие — прошушна Викентий горестно. — Още по-жалко е, че не е възможно да му се помогне, така е дошла работата.
            Краличът се обърна с пламнало лице.
            — Как не може да му се помогне? Нема аз ще оставя такъв великодушен човек и, както го казваш, добър патриот да пропадне за мене? Това е подлост!
            Дяконът го гледаше в изумление.
            — Не, аз ще го изтръгна от тая беда, макар че ще оставя главата си!
            — Какво може да стане? Кажи! Аз съм готов на всичко — извика Викентий.
            — Аз сам ще го избавя него!
            — Ти?
            — Да, аз ще го избавя. Аз съм само длъжен и в състояние да го избавя — викаше в изстъпление Краличът, като тичаше из килията, с изражение на страшна решителност и дързост.
            — Мигар да нападнем затвора!
            Викентий го гледаше зачуден и даже поуплашен: той помисли дали не е Краличът в полуда. Той му викна:
            — Г-н Краличев, как мислиш да отървеш доктора?
            — Не сещаш ли се?
            — Как?
            — Ще ида да се предам.
            — Как? Да се предадеш? Сам?
            — Искаш да моля някого? Отче Викентие, слушай. Аз съм честен човек, та не искам да изкупвам живота си с хорските страдания. Аз не ида от шестстотин сахата далеч, за да направя една подлост. Ако не мога да жертвувам живота си славно, то мога да го жертвувам честно. Ти разбираш?… Ако аз не се представя още днес пред турската власт и кажа: тоз човек е невинен и че нямам с него сношения, пардесюто от моя гръб го свалиха, книжата са мои, аз съм опасният, аз съм виновният, даже — аз гърмях въз заптието, правете каквото щете с мене, то доктор Соколов е изгубен, особено като не можал или не искал да се оправдае. Има ли друго средство, кажи!
            Дяконът мълчеше. Той съзнаваше в дълбочината на честната си душа, че Краличът имаше право. Това самопожертвувание му се налагаше от чувството на справедливост и човещина и той не чака да му напомнят други това. Тоя човек му се видя сега още по-висок и с още по-ново обаяние въз него. Образът му се осия от оная благородна, тиха, небесна светлина, която само великите пламвания на доблестта хвърлят въз човешката физиономия. Тия прави, буйни, прочувствувани слова на Кралича гърмяха на душата му сладко и тържествено. Нему се искаше той да бъде на негово място, той да ги каже и той да ги изпълни. Очите му се премрежиха от трогателни сълзи.
            — Насочи ми пътя за К. — каза Краличът. Ненадейно на прозореца се мярна голямата космата глава на игумена, чиито стъпки по чардака всред разпалений си разговор те не бяха чули. Краличът се сепна и погледна въпросително дякона.
            Дяконът изскокна тичешком навън, отведе игумена до пармаклъците на чардака и му гълча дълго с твърде разпален вид, със силни ръкомахания и с чести поглеждания към килията, дето чакаше Краличът, нетърпелив и развълнуван. Когато вратата пак се отвори и влязоха Викентий и Натанаил, той посрещна игумена и му поиска ръката, да я целуне.
            — Чакай, аз не съм достоен да ми целунеш ръка — извика просълзен игуменът и като обви с двете си ръце врата му, целува го горещо по устата, както баща целува своя отдавна невиден син.


            VIII. У чорбаджи Юрдана

            У стария чорбаджи Юрдана, по случай на отвратки, ставаше гощавка него ден. Бяха калесани роднини и приятели на челядта и на партията му.
            Юрдан Диамандиев, на години човек вече, болнав, намръщен и нервен, беше от ония български чорбаджии, които направиха грозно това име. Неговото богатство растеше, многобройната му челяд добруваше, думата му се тачеше, но никой го не обичаше. Стари неправди и грабителства над сиромашта, братувания с турците бяха го направили омразен и сега, когато не правеше или не можеше да направи зло. Той беше целокупен човек на миналото.
            При всичката намръщеност на Юрдана обедът беше весел. Кака Гинка, женената му дъщеря, хубавелка още, приказлива, хлевоуста и лудичка, и която биеше, когато трябва, смирения си мъж, забавляваше гостите с шеги и подигравки, които неуморимият й език ръсеше наляво и надясно. Най-много се кискаха трите калугерици. Едната от тях, госпожа Хаджи Ровоама, Юрданова сестра, която беше куца, злъчна и сплетница, влазяше в тона на кака Гинка и пущаше сегиз-тогиз язвителни присмивки за отсъствующите. Хаджи Смион, зет на домовладиката, се смееше яката със залък в уста. Хаджи Павли, сватът, залисан от смях също, ядеше с вилката на Михалакя Алафрангата, който, поразсърден от това невнимание, гледаше навъсено около си.
            Михалаки носеше прозвището „Алафранга“ твърде заслужено: той пръв беше обул панталони преди трийсет години в града и продумал френски. Но той си беше замръзнал там. Палтото му и днес беше от епохата на Кримската война, а няколкословният му френски речник не се умножи нито с една дума.
            Но славата му на учен човек остана и днес заедно с ласкателния прякор. Михалаки съзнаваше това и се надуваше; държеше се тежко, говореше важно и никому не позволяваше да му каже „бай Михал“, защото имаше и Михал Пандуринът, с когото не щеше да се смеся. И наистина, в отношение на титлата Михалаки беше твърде придирлив. Той беше имал дългогодишна омраза със съседа си Иванчо Йотата, защото Йотата дваж бе нарекъл в едно събрание Михалакя Алафрангата — Михалаки Малафранзата, като мислеше, че е все едно.
            Срещу Алафрангата седеше Дамянчо Григорът, човек петдесетгодишен, дълголик, сух, чер, с лукав, дяволит поглед, с подвижни иронически устни, но с важна сериозност, разля на по лицето му. Той беше многоглаголив, сладкодумен разказвач, неизчерпаем с приказки, дълбок като кладенец и с фантазия, богата като съкровищата в Халима: от капката изкарваше море, от шушката — планина, а когато нямаше шушка, той минуваше и без нея. Главното е, че той сам си вярваше — единственият способ да увериш другите. Инак, Дамянчо беше един от първите търговци, родолюбец и човек с полезни съвети.
            Какиният Гинкин мъж ядеше пред себе си смирено, защото, колчем си позволеше да каже нещо или да се изсмее яката, тя му хвърляше свиреп поглед, за да не смее да се отпуща пред нея. Малохарактерен и слаб, той се беше съвсем заличил и вместо тя да се казва Гинка Генкова, той се наричаше Генко Гинкин.
            До него Нечо Пиронков, аазата, час по час пошушваше важно на Кириака Стефчов, контешки облечен, който му клюмаше, без да го слуша, и хвърляше усмихнати погледи към Юрдановата дъщеря Лалка. Той биде наказан за това невнимание, защото на Неча му скимна да се чука с него, но чашата с виното се изля на белите Стефчови панталони.
            Тоя момък, когото видяхме вече при бея — и който ще играе роля и занапред в разказа ни, — с дух и отбрана чорбаджийски, беше син на един чорбаджия от калъпа на Юрдан Диамандиев. Млад човек, но с ръждиви понятия, той остаяше недостъпен за новото великодушно веяние на свободолюбивите идеи. Може би затова беше гледан с добро око от турците — нещо, което оттикваше от него младежите, които го считаха за турско ухо. На това още повече спомагаха горделивият му характер, злобната му и завистлива душа и поквареното му сърце. Но въпреки това, или за това, чорбаджи Юрдан имаше слабост към Стефчова и не криеше нийде доброто си мнение и разположение към него. Затова мълвата, криво или право, готвеше Стефчова за бъдещи зет на Юрдана.
            Трапезата се дигна и кафето се поднесе от едно високо, румено, чернооко момиче, облечено в черно, което не обърна ничие внимание. Разговорите, захванати на трапезата, се продължиха и след нея, защото пъргавата кака Гинка умееше да ги подгрява с неизчерпаемата си многоглаголивост. Скоро дойдоха неусетно на злобата на деня: приключението на Соколова. Тоя предмет изведнъж прибра всичките внимания и даде ново и приятно оживление на послеобедната разтуха.
            — Ами сега докторицата какво ли прави? — смееше се госпожа Серафима.
            — Коя докторица? — попита свахата.
            — Мари, Клеопатра, свахо.
            — Трябва да отидем да я разговорим и да я подмислим да му пише писмо, че и той сега може да милее за госпожата си — каза кака Гинка.
            — Михалаке — обърна се свахата към Алафрангата, — ами Клеопатра каква е дума? Баба Куна не може да я каже, ами вика калевра.
            Михалаки се навъси, дълбокомислено премълча и продума протегнато:
            — Клеопатра е еленска, сиреч греческа дума; Клеопатра значи: плаче за, плаче за.
            — Плаче за доктора, кажи го просто — каза Хаджи Смион ухилен, като бръкна без нужда в джобовете на сетрето си.
            — Ех, та то името й турено — каза госпожа Хаджи Ровоама; — но един друг още повече ще плаче за доктора. — И като се наведе на ухото на Хаджи Смионовица и на друга една булка, пришушна им нещо. И трите се усмихнаха лукаво. Тоя смях зарази и другите гости.
            — Не думай, Гино! Нима същата беювица? — питаше учудено Мачовица.
            — Гледай си работата, вълкът яде и броено — каза кака Гинка.
            И пак изсмиване.
            — Кириако! Какви книжа бяха у Соколова? — попита Юрдан, който не можеше да разбере кисканията на гостите.
            — Бунтовнически, от първия ред до последния. Беят ме повика посред нощ да му ги преведа. Те бяха, бай Юрданчо, такива помии и дивотии, каквито само изкуфели глави могат да измислят. Прокламацията пък на букурещкия комитет канеше да направим прах и пепел всичко, ама да се освободим.
            — Всички измрете да се освободим — забележи Нечо Пиронков иронически.
            — Тия чапкъни горят и правят прах и пепел, ама кое?
            — Чуждото. Те нямат кол побит тука. Прах и пепел, лесно то! Маскари с маскари! — каза сърдито чорбаджи Юрдан.
            — Харсъзи цели — продума Хаджи Смион. Дамянчо Григорът, който досега диреше нетърпеливо случай, тема, за някой дълъг масал, улови се за последните думи на Хаджи Смиона и рече:
            — Кажеш, хаджи, харсъзи, та ми дойде на ума, ама има харсъзи и харсъзи. Аз едно време ми се случи да ида в Щип — то беше на 1863 год. — пак през май месец, на 22, по три часа през нощта, събота и облачно.
            Тогава бай Дамянчо разказа една предълга история за разбойници, в която освен тях играе роля и щипския ханджия, двама паши, един гръцки капитанин и сестрата на влашкия княз Куза.
            Всичките слушаха с пълно внимание, ако не и с пълна вяра, увлекателния разказ на Дамянча, като сърбаха с голямо благодарение кафето си.
            — Мари, като искат да горят, и метоха щат ли да запалят? — попита госпожа Серафима.
            — Да ги запали огън небесний! — избъбра госпожа Хаджи Ровоама.
            — Представете си — продължи Стефчов, — цял разврат е разпространението на такива безобразия! А това погубва добрите чувства у младежите и ги прави безделници или ги завежда на бесилка. Вижте Соколова, много жално!
            — Много жално, да — потвърди Хаджи Смион.
            Михалаки Алафрангата се обади:
            — Още вчера, по един разговор с доктора, познах го на кой ум слугува. Той плачеше, че нямало у нас Любобратичи!
            — А ти що му отговори?
            — Отговорих му, че има пък бесилници, ако няма Любобратичи.
            — Право си му отговорил — каза Юрдан.
            — Мари какви са тия Любобратичи? — попита любопитната сваха.
            Генко Гинкин, който четеше редовно вестник „Право“ и беше в течението на политиката, зина да отговори, но кака Гинка го устрели с поглед и отговори тя:
            — Войвода на херцеговците, бабо Доне. Хе, да имаме един Любобратич, аз му ставам байрактарка, па ще ходим да сечем зелките.
            — Хе, да имаше Любобратич, то друга работа тогава и аз минувам под неговата команда — каза Хаджи Смион.
            Юрдан ги изгледа строго:
            — Такива работи, Гино, и на шега не бива да се приказват. Хаджи, ти приказваш на дъжд и на лапавица. — Па като се обърна към Алафрангата, попита: — Сега докторът какво ще стане?
            — Според законите — отговори Стефчов — за посягане въз царски човек има смърт или Диарбекир до живот.
            И той изгледа победоносно.
            — Пада му се — избъбра Хаджи Ровоама, — какво му прави метохът да го гори?
            — Търсил си го е — каза Нечо аазата; — снощната трескавица не беше като тъй на вятър.
            — Каже Нечо трескавица, та ми дойде на ума, а, пази боже, в Кримската война аз и Иван Бошнаков отивахме за Босна, помня като днес: беше ден или два до Никулден; над Пирот замръкнахме, когато избухна една страшна буря, ала каква буря!
            И Григорът разказа как мълния гръмнала над главите им, запалила един орех, утрепала петдесет овци и откъснала опашката на дорестия му кон, който продал после с убита цена.
            Григорът разказа всичко това с такава добросъвестност и красноречие, щото публиката го слуша до края с непрекъснато внимание. Стефчов и Нечо аазата се спогледнаха усмихнато. Михалаки стоеше все важно наведен, а Хаджи Смион зяпаше, поразен от съкрушителната сила на Дамянчевата светкавица през зима.
            Докато Дамянчо още разказваше, кака Гинка беше се озърнала да дири Лалка.
            — Къде се дяна Лалка, Радо? Я иди я повикай — обърна се Хаджи Ровоама повелително към младата мома в черно.
            Лалка, подир думите на Стефчова, изказани с такова жестоко хладнокръвие, беше се оттеглила полека и беше влязла в една стая; там се бе тръшнала на миндера, с глава надолу, и заплакала с глас. Порой сълзи се изляха из очите й, като че дълго време бяха събирани на едно място. Горкото момиче хълцаше от плач и не можеше да поема. Люта жалост и мъка се четяха по лицето й. Тия хора, които така грозно се гавреха с бедата на доктора, възмущаваха душата й. Това усилваше страданията й. Боже мой, боже мой, как нямат милост!
            Сълзите облекчават даже и безнадеждните горести.
            А докторовата съдба беше още неизвестна и имаше място за надежда.
            Лалка стана, отри хубавото си бяло лице и седна при отворения прозорец, за да изветреят по-скоро дирите от сълзите й. Тя гледаше разсеяно, без да види минувачите по улицата, които вървяха безгрижно и равнодушно. Тоя жесток свят не съществуваше за нея, тя не искаше да види, нито да чуе някого, защото цяла беше пълна от едного.
            Веднага бързо конско топуркане привлече вниманието й. Тя погледна и остана прехласната. Доктор Соколов, яхнал на бял кон, се връщаше весело. Той я поздрави учтиво и отмина нататък. В радостта си тя нито се сети да му отговори на поклона, а като тикната от неодолима сила, припна при гостите и извика развълнувано:
            — Доктор Соколов се върна!
            Неприятно учудване се изобрази по повечето лица. Стефчов побледня, па проговори уж небрежно:
            — Трябва да го водят за нов изпит. Той няма лесно да избегне Диарбекир или въжето.
            В тоя миг срещна презрителния поглед на Рада, който го уязви жестоко, и внезапен пламък от гняв обля лицето му.
            — Не думай, Кириако! Дано се отърве, горкият; мило ми е за младостта му — каза с чувство кака Гинка.
            Първите подигравки въз доктора паднаха от езика; те не идеха от сърцето. Светлата искра в човешката душа винаги е готова да светне под удара на страданието, стига да я има там.
            За честта на Хаджи Смиона трябва да кажем, че и той се искрено зарадва, но не смея да изрази това пред Юрдана, както пернатата му дъщеря кака Гинка.


            IX. Разяснения

            Щом докторът пристигна дома си, той излезе, мина бързо покрай Ганковото кафене, отдето мнозина го поздравиха с „гечмиш ола“, а най-усърдно самият кафеджия, и отиде къде Маркови. Кога да влезе там, той съпикаса Стефчова, че минуваше, излязъл от Юрданови.
            — Кланям ви се, господин терджуманино — извика докторът с презрителна усмивка.
            Марко, обядвал вече, седеше на одърчето между чемширите и си пиеше кафето.
            Той посрещна с възторг доктора. Подир, като отговори весело и на поздравленията на домашните, Соколов каза:
            — Ще ти разкажа сега комедии, бай Марко.
            — Каква беше тая работа, джанъм?
            — Та и аз сам си се чудя. Това ми се види като една приказка, а не нещо за вярване. Взимат ме нощеска от къщи, току-що се върнах от вас, и ме закарват на конака. Ти си чул вече какво ме изпитваха там и бедиха. Кой ти мислил, че моята ожулена гарибалдейка щяла да вдигне такива истории! Затварят ме. Мина не мина един час, влазят двама заптиета: „Докторе, стягай се!“ „Какво?“ — питам. „Ще вървиш за К. Беят заповяда.“ „Много добре.“ — Излазяме, тръгваме — един пред мене, друг зад мене, с пушките. В К. стигаме по дрезгаво. Затварят ме и там, защото бе още рано и съдилището не бе отворено. Престоях така затворен четири часа, които ми се сториха години. Най-после изваждат ме пред съдията. Там няколко аази и първенци прочитат някакъв протокол, от който не разбрах нищо. И там запитвания, и там глупости с нещастната гарибалдейка. Тя стои на зелената маса и ме гледа жално. Кадията разтвори едно писмо, види се, от нашия забитин, извади книжата и ме пита: „Твои ли са тия книги?“ „Не ги познавам.“ „А как са в твоя джеб?“ „Моя ръка не ги е туряла.“ Той продължава да чете писмото. Бай Тинко Балтоолу взима вестника и го разгръща. „Ефендим — казва ниско на съдника, — в тоя вестник няма нищо противно, той се типосва в Цариград.“ И ме поглежда усмихнато. Аз положително не разбирам нищо, стоя като дърво. Кадията пита, не е ли това комитаджийският вестник от Влашко? „Не, ефендим — отговаря Балтоолу, — тоя вестник не приказва за политика — той пише само за вярата, протестантски вестник“! Тогава гледам, бай Марко, и не вярвам очите си: „Зорница“! Тинко Балтоолу взема възванието, чете, погледва ме и се смее пак. „Ефендим, и това не е противна книга на държавата. Това е обявление!“ И чете с глас: „Практически лечебник от доктора Ивана Богорова“. Кадията гледа захласнат, всичките се смеят, разсмя се и кадията, смея се и аз. Какво да правя? Можеш ли да се не смееш? Ами главното е как е станало това чудотворно превръщане на книжата! Както и да е. Подир кратко съвещание с първенците кадията ми казва: „Докторе, тук имало погрешка; ти прощавай за труда.“ Труд нарича той търкалянето ми из затворите и влаченето ми нощя от конак на конак. „Дай един поръчител, па си иди жив и здрав!“ Аз стоя като замаян.
            — Ами за раненото заптие не дигаха ли въпрос?
            — За него нито ме питаха. Според както разбрах, нашият бей, подмислил ли го някой, сам ли се е сетил, но разузнал по-добре работата, та притурил в писмото си, че в нараняването на заптието не ме счита виновен. Види се, то само да се е признало, че лъже.
            На Марка светна лицето от задоволство. Той вярваше, че дядовият Манолов син е гърмял, и се безпокоеше за последствията.
            — Сега, слава богу, ти си свободен.
            — Както видиш. Но чакай, едно по-чудно нещо още — каза докторът, когато се озърна и видя, че няма никой от домашните. — Дава ми бай Николчо коня си, да се върна — същият ми стана и поръчител. Излазям из К. и току-що дойдох при чифутските гробища, гледам, откъде Балкана идат двама души, единът дякон Викентий, и ме вика да спра. „Къде така, господин Соколов?“ — пита слисан и той, като ме вижда свободен. „Отивам си. Няма нищо.“ Той отваря такива очи ей. Разказвам му работата и той ми се хвърля на врата и ме целува, и ме стиска. „Какво е това, джанъм, отче Викентие?“ „Да ви запозная с господина. Бойча Огнянов“ — и ми показа другаря си. Чак тогава се взрях в него. Бре! Познах го! Той беше същия, на когото дадох гарибалдейката си снощи!
            — Как? Дядовият Манолов син? — извика неволно Марко.
            — Как? Познаваш ли го? — попита учудено докторът.
            Марко се съвзе.
            — Следвай да видим — каза той развълнуван.
            — Ръкувахме се, запознахме се. Той ми благодари за дрехата и с отчаян глас иска извинение. — Нищо, господин Огнянов, аз никога се не кая, кога сторя малко добро някому. А вие къде отивате — питам. „Господин Огнянов идеше да търси вас тука“ — отговори Викентий. — Мене? „Да, искаше да ви избави.“ — Да ме избави? „Да, като се предаде на властта и признае себе виноват във всичко.“ — Нима за това идехте тука? Ах, господин Огнянов, какво щяхте да направите? — извиках аз поразен. „Длъжността си“, отговаря той просто. Аз не можах да се удържа, просълзих се и насред пътя го прегърнах като роден брат. А? Каква душа благородна, бай Марко! Какво рицарство! Такива хора трябват на България.
            Марко не отговори нищо. Две дълги сълзи бяха се проточили по бузите му. Той се гордееше за дяда Манола.
            Докторът помълча малко, па продължи:
            — Ние се разделихме, те удариха пак през къра, а аз право насам, но аз още съм смутен от тая среща, а още повече от променението на книгите. Аз ти казвам, че тука с очите си видях вестник „Независимост“ и прокламация действителна. Там излазят „Зорница“ и Богоровото обявление! Как са променени? Кой ги е променил? Грешка ли е това на бея? — Всякак си блъскам ума и не отгаждам. Кажи ми ти твоето мнение, бай Марко.
            И докторът скръсти ръце и чака отговор. Марко смукна чибука си важно и с една неуловима усмивка на устните каза:
            — Ти не разбираш ли, че някой приятел е направил това? Каква грешка? Де ще се намерят у бея протестантски вестници и Богорови новини?
            — Но кой ще е тоя неизвестен благодетел, който спаси мене от опасност, а Огнянова от непременна гибел; помогни ми и ти да се сетя. Аз трябва да му благодаря, да му целувам ръцете и краката.
            Марко се наведе към доктора и му каза ниско:
            — Докторе, слушай. Това, което ще ти кажа, трябва да го държим тайно до гроба.
            — Давам честно слово.
            — Книжата промених аз.
            — Ти, бай Марко! — извика докторът и скокна.
            — Седни и трай. Сега слушай как. Тая заран, много рано, отидох в Ганковото кафене и от кафеджията пръв чух за твоето запиране. Аз се възчудих и смаях. Не щеш ли, иде онбашият и ми разправя, че те изпратили нощеска в К., за дето сам тръгваше с беево писмо, в което били приключени опасните книжа. Аз не знаех какво да сторя! Онбашият постоя малко, па си излезе. Тогава гледам, че забравил писмото. Ганко беше залисай да мие едного. Хрумна ми да го скрия и скъсам, но това малко щеше да ти помогне. Тебе пак щяха да те влачат, съмнението остаяше. Какво да чина? А нямаше време да мисля. Тогава ми дойде нещо в главата, което през целия си живот не бях помислил. Видиш ли ме, докторе, аз съм побелял в търговия и чуждо писмо не съм разпечатвал. Това го знаех за най-безчестно, бог да ме прости, ама аз го направих днес, за пръв път и за последен. Припкам у дома, заключвам се в писалището, разлепям полека червения восък на плика и турям вътре други вестници, каквито ми попаднаха под ръка. Турчата са пипкави, ти знаеш. После оставям писмото пак на мястото му, без да се сети кафеджият. Слава богу, че се свърши благополучно. Съвестта ме не бори толкова сега.
            Докторът изслуша прехласнат, па каза трогнато:
            — Бай Марко! Вечно благодаря. Ти наричаш това безчестие — то е слава, то е подвиг! Ти избави двама души от пропаст, като изложи сам себе си. Такава услуга баща на син не би направил.
            Докторът не можа повече да говори от вълнение. Марко подзе пак:
            — Снощи дядовият Манолов син ме намира, наистина, но мина през стряхата, та причини врявата и докара полицията.
            — Бойчо Огнянов?
            — Тъй ли го викате вие? Той, той. Баща му ми е голям приятел и той, клетникът, като не познавал никого, подирил у мене да се скрие. Ти си го довел. Пред Иванча не щях да ти кажа, но избяга още същия час.
            — Отде идеше той? — попита докторът, цял погълнат от тоя извънреден образ.
            — Той не каза ли ти? От Диарбекир бяга.
            — От Диарбекир?
            — По-полека. Накъде?
            — Отивам за манастира, дето дяконът го крие. Аз трябва да се разговоря с него. Позволяваш ли ми само нему да обадя твоето поверение? Той трябва да знае кому дължи живота си, защото той щеше да се предаде, ако ме не бяха пуснали.
            — Не, аз те заклевам, доде си жив, това да го мълчиш и да се мъчиш да го забравиш. Аз на тебе само го открих, като една изповед, колкото да ми поолекне. Поздрави само дядовия Манолов син, нека да намине къде мене, но през голямата вратня.


            X. Женският метох

            Женският манастир в Бяла черкова беше съвсем противоположен на мъжкия, затънтен при планината и вечно глух и безлюден.
            Тук, напротив, шейсет-седемдесет калугерици, стари и млади, сновяха цял ден по двора и по чардаците и оглашаваха с весела глъчка широката ограда, която ги забраняваше от суетата на грешния мир. Това движение траеше от заранта до вечерта.
            Метохът имаше славата на най-деятелен разсадник на новини из града. Тука беше люлката на всичките сплетни, които обикаляха и смущаваха огнищата на грешните миряни; тук предсказваха, подготвяха годявки и разваляха венчила. Оттук тръгваха всички невинни историйки, за да обикалят целия град и да се повърнат пак живо и здраво в колосален размер, или пък обратно: влазяха тук сламки и излазяха планини. Такъв многошумен център привличаше, особено в празнични дни, купове гости миряни, които благочестивите жени нагощаваха с градски анекдоти и с вишнево сладко.
            Госпожа Хаджи Ровоама, с която се запознахме у брата й Юрдана, се славеше като най-веща узнавачка на всякакви градски тайни и като изкусна сплетница. Някога игуменка, свалена после от едно въстание на республиката, тя и днес държеше нравственото главатарство в нея. За всичко се допитваха до Хаджи Ровоама. Тя заверяваше точността на верните слухове или осветяваше лъжливите; тя, по прищявката си, пущаше новини, които даваха за няколко дена умствена пища на республиката, после минуваха оградите й.
            Госпожа Хаджи Ровоама беше тия дни ядосана от пущането на доктора Соколова, опасния враг на метоха. Тя злобствуваше тайно и се учудваше: кой му е помогнал? Кой я лиши от удоволствието да слуша всеки ден, а и сама да тъче нови истории по съдбата му? Та това беше цяло безобразие! От четири-пет деня тя имаше безсъница, покой не досягаше клепките й. Тя си всякак биеше ума да отгадае: защо докторът не щял да обади на бея де е бил по три часа през оная знаменита нощ, когато го запряха; и после, кой подмени вестниците? Най-после светла мисъл огря ума й и това беше, кога четеше повечерката си. Тя изпляска радостно с ръце, като Архимеда, кога открил великия си физически закон. Излезе навън и отиде при госпожа Серафима, съблечена вече, и й каза с разтреперан глас:
            — Сестро, ти знаеш ли де е бил през оная нощ докторът, когато не щял да обади на бея?
            Госпожа Серафима напрегна уши.
            — При беювица мари!
            — Мигар тъй, Хаджийке?
            — Ами там, Серафимо, затова не щял да каже, луд ли е? Света Богородичке, и аз да се не усетя по-рано — казваше Хаджи Ровоама пред куностаса и се кръстеше.
            — Ами ти знайш ли кой пусна доктора?
            — Кой, сестро Хаджийке? — попита сестра Серафима.
            — Мари оная, мари! Пак беювица.
            — Що думаш, Хаджийке?
            — Боже, света Богородичке! Къде ми беше пустият ум!
            Като изля вълненията на душата си, госпожа Хаджи Ровоама си отиде, дочете повечерката си и легна с олекнала душа.
            На заранта вече целият метох беше занят с един и същ разговор. Историята за доктора и беювица растеше и взимаше застрашителни размери.
            При чуването й всяка питаше:
            — Ами кой научил това?
            — Мари госпожа Хаджи Ровоама.
            Това име обезоръжаваше всички томовци. И всички се затекоха при Хаджи Ровоама, за по-лакоми подробности.
            Подир два часа мълвата беше обиколила целия град.
            Но всяка новина, и най-любопитната, в три дни остарява. Трябваше нова храна за общината, която хвана да се прозява. Появлението в града на Кралича, когото никой почти не познаваше, изново даде оживление на метоха и той зашумя. Кой е? Отде е? Защо е дошъл? Какъв е? Никой не знаеше. Спуснаха се из града най-любопитните. Но с изключение на името, сведения противоречиви донесоха.
            Госпожа София казваше: дошъл бил да си поправи здравето.
            Госпожа Рипсимия увери, че бил търговец на гюлово масло.
            Госпожа Нимфидора разправяше, че дошъл да се хваща учител.
            Госпожа Соломона и госпожа Парашкева загатваха, че нито едното, нито другото е, ами дошъл да изглежда момиче и даже кое, знаят.
            Госпожа Апраксия се кълнеше, че бил руски княз, предрешен, дошъл да прегледа старото кале и да подари одежди на черковата им. Но на госпожа Апраксия по-малко вярваха, защото тя нямаше връзки с първите къщи, а черпеше новините си от стопанката на Петка Бъзуняка и от свахите на Фачка Добичето, па и понаглушаваше.
            Госпожа Хаджи Ровоама слушаше всичките тия брътвения и се подсмиваше под мустак — тя ги имаше два. Тя знаеше каква е работата, но искаше да помъчи сестрите. Само късно вечерта оракулът проговори.
            На заранта всичкият метох знаеше, че тоя непознат Огнянов бил турски шпионин!
            Една от главните причини, а може би и единствената, задето Хаджи Ровоама пръсна такъв грозен слух за Огнянова, беше тая, че още не я почете с посещението си; това беше кървава обида за нейното славолюбие и Огнянов си спечели един опасен враг.
            Тоя ден беше неделен. Наближаваше отпуск на черковата в метоха, набита с богомолки. Те се трупаха извън на двора, до черковните прозорци, под огромната клонеста круша.
            Една част от тях бяха мирянки — млади булки и госпожи, накичени и натруфени в пъстри премени като кукли. Те шумяха весело и се озъртаха към портата на метоха, за да изглеждат премените на други представителки на красния пол, които постоянно прииждаха в метоха. Другата част, състояща се от калугерици, повечето млади, които не по-малко шумно от мирянките озъртаха се насам-нататък, шепнеха си и се кискаха често с глас. От час на час те се спущаха на рояк да грабнат някоя узряла позлатена круша, която капваше от дървото, и даже се посборичкваха за завладяването й и пак се връщаха зачервенели при другите богомолки и се кръстеха.
            Черкова пусна.
            Един поток от миряни излезе из нея, пръсна се в двора и потъна в килиите.
            Малката покойна, доста богато облечена килия на Хаджи Ровоама едвам побираше гостите. Калугерицата усмихнато ги приимаше и изпращаше; а Рада, в чиста черна роклица и забрадка, подаваше сладко и кафе на червено пиято. Подир един час върволякът понамаля. Хаджи Ровоама често поглеждаше из прозорците, като че очакваше някои особени гости. Влязоха пак няколко нови, между които Алафрангата, Стефчов, поп Ставри, Нечо Пиронков и едно учителче. Лицето на калугерицата светна. Види се, че тях чакаше, и тя се приятелски ръкува с новите гости, които подаваха ръка и на Рада. Стефчов даже стисна силно нейната с намигване. Това хвърли в стидлив огън младата мома и тя като божур почервеня.
            — Кириако, пак ще те попитам, как стана тая работа с доктора — попита калугерката подир обикновените здрависвания; — знаеш, приказват врели и некипели.
            — Какво приказват? — попита Стефчов.
            — Казват, че ти нарочно си направил вестниците за бунтовски пред бея, за да наклеветиш Соколова.
            Стефчов пламна:
            — Който казва това, магаре и подлец е. Вестник „Независимост“, брой 30, и едно възвание бяха извадени из джеба. Ето и бай Нечо да каже.
            Нечо охотно потвърди.
            — Та няма нужда да питаме Неча. Какво знае Нечо? — обади се поп Ставри. — Ние си знаем стоката от по-напред. Докторът, дето ходи, носи си и въжето. Аз и завчера казвах това на Селямсъза. Бях му ходил на гости, да опитвам новата му ракия, ама знае да й туря на карар анасона. А ти, Хаджийке, добре ли си, здрава ли си?
            — Както ме видиш, дядо попе, младея се и аз с младите — отговори калугерицата, па се обърна пак към Стефчова; — но ти не знаеш я, кой му подменил писмата?
            Хаджи Ровоама я сърбеше езикът да каже откритието си.
            — Полицията ще узнае.
            — Вашата полиция не струва ни бодка. Аз да ти кажа кой е. Да ти кажа ли? — хилеше се тя, па се наклони на ухото му и му прищъпна едно име. Но тайната се каза тъй високо, щото я чуха всички. Нечо аазата подхвърли броеницата си нагоре, като се смееше към потона, учителчето се спогледа знаменателно с едного другиго, а поп Ставри избърбора:
            — Сохрани, боже, от соблазън нечистивих.
            Рада засрамена се скри в килерчето.
            — Вижте го, вижте го — извика Стефчов, като посочи Соколова, който е още двама минуваше из двора. Единият беше Викентий, а другият — Краличът, облечен в нови френски дрехи, от сив шаяк. Всички се навалиха на прозореца.
            Това даде повод на калугерицата да каже и второто си откритие:
            — Знаете ли кой е този?
            — Чужденецът ли? Той е някой си Бойчо Огнянов — отговори Стефчов, — но ми се види, че и той влачи _вранянско_.
            Хаджи Ровоама направи отрицателен знак с глава.
            — Не е? — попита Стефчов.
            — Не е, друго е, дай да се хванем.
            — Бунтовник е.
            — Не, шпионин! — каза калугерицата натъртено.
            Стефчов я изгледа смаян.
            — И глухият цар го е чул, само ти не знаеш.
            — Анатема! — избъбра поп Ставри.
            Хаджи Ровоама следеше злобно де ще влязат.
            — У госпожа Христина влязоха! — извика тя.
            Госпожа Христина имаше лоша слава. Тя минуваше за патриотка и се мешаше в комитети. Еднъж Левски беше пренощувал у нея.
            — Ама обичат я дяконите тая ваджийска Христина. — прибави Хаджи Ровоама със злъчна усмивка. — Ами вие знаете ли, че Викентий иска да хвърли калимявката? И добре ще направи момчето. Кой го е почернил толкова младо?
            — Той добре си е сторил: или се млад ожени, или се млад покалугери — възрази поп Ставри.
            — Чини ми се, че първото ще стори, дядо попе.
            — Избави, боже!
            — Той ще праща годежници за Орлянковото момиче. Щом приемат пръстеня, ще хвърли расото и калимявката и ще се венчее във Влашко. Но ми се чини, че няма да го огрее.
            И калугерицата погледна знаменателно и покровителски учителчето, за което тя готвеше същото момиче. Учителчето се изчерви смутено.
            В това време се подадоха нови гости.
            — Ах, бачо иде! — извика Хаджи Ровоама, като се затече да посрещне Юрдана Диамандиев.
            Гостите наставаха и излязоха по нея. Стефчов остана малко надире, улови ръката на Рада да се прости, и я цукна дръзко по зачервенялата буза. Тя го перна през лицето и отскочи.
            — Не те е срам! — избъбра със задавен глас и със засълзени очи и се скри в килера.
            Стефчов, колкото надут към мъжете, толкоз безочлив към жените, поправи килнатия си от плесницата фес, закани се свирепо на Рада и излезе зашеметен.


            XI. Радини вълнения

            Рада Госпожина (тъй я наричаха нея за означение, че принадлежи на госпожа Хаджи Ровоама) беше високо, стройно и хубаво момиче, с простодушен и светъл поглед и с миловидно, чисто и бяло лице, което черната забрадка отваряше още повече.
            Сираче от дете, Рада от много години живееше под един покрив с Хаджи Ровоама, която я беше прибрала за храненица. После покровителката й я направи „послушница“ в метоха, сиреч, момиче, което се приготвя за монахиня, и я облече с обезателните черни дрехи.
            Сега Рада служеше като учителка на девойките от първия клас, с хилядо гроша годишна заплата.
            Тежка е участта на всички сирачета момичета. Рано обезнаследени от бащина любов и защита и от майчина нежна грижа, хвърлени на произвола на хорската милост или жестокосърдие, те отрастват и виреят, без да ги е огряла сладка, животворна усмивка, сред чужди тям равнодушни лица. Те са цветя, поникнали под покрив: невесели и без дъх. Пропуснете въз тях една великодушна струя светлина и техният скрит аромат умирисва въздуха.
            Рада беше порасла в тая задушлива и мъртвеща атмосфера на килийния живот, под строгия несъчувствен надзор на старата сплетница. На Хаджи Ровоама нито минуваше през ума, че е възможно по-човеколюбиво отношение към тая сирота; тя не можеше да съзре колко деспотизмът й ставаше по-чувствителен и несносен за Рада, заедно с разбуждане на съзнанието й и човешката й гордост. Ето защо преди няколко време видяхме Рада, учителка вече, че шъта на чорбаджийската трапеза на Хаджи Ровоаминия брат.
            Тия дни Рада беше твърде улисана в училището, защото приближаваше годишният изпит. Денят му скоро настана. Още от сутринта девическото училище хвана да се пълни с ученички, пременени, пригладени и натруфени като пеперудки от майките си. Те, с отворени книжки, бръмчаха като рой пчели и преговаряха за последен път уроците си.
            Черкова пусна и народът занавлиза в училището, както е обичаят, да види годишните успехи на учениците. Прекрасни венци окичваха вратите, прозорците и катедрата; а образът на св. Кирила и Методия погледваше из великолепно кръжило от трендафили и росни цветя, и клончета от ела и чемшир. Скоро предните чинове се запълниха от ученичките, а всичкото останало място — от публиката, по-предните хора от която стояха напред, а някои даже на столове. Между тях някои наши познайници. Но остаяха още няколко стола за бъдещи отлични посетители.
            Рада свенливо нареждаше ученичките на чиновете и им даваше ниско някакви наставления. Миловидното й лице, оживено от вълнение, по причина на тържествения час, и осветлено от големи влажни очи, ставаше обаятелно-прелестно. Прозрачни розови облачета, играещи по бузите й, издаваха трептението на свенливата й душа. Рада чувствуваше, че стотина любопитни погледи падат сега върху нея, и ней ставаше неловко, та губеше самообладание. Но щом главната учителка захвана речта си и привлече въз себе вниманието, Ради стана по-леко, по-ясно на душата и тя хвърли по-смел поглед около си и отпреде. Тя забележи с радост отсъствието на Кириака Стефчов. Мъжеството й се повърна. Речта се свърши при тържествена тишина (тогава още не беше въведен обичая на ръкопляскането). Изпитът се започна от първия клас, по програмата. Добродушното и спокойно лице на главния учител Климента и благата му реч вдъхваха самоувереност у девойчетата. Рада с напрегнато внимание следеше за отговорите им и техните случайни запинания се отзоваваха болезнено върху чертите на лицето й. Тия звънливи и ясни гласета, тия мънички розови устца, които привличаха целувки, решаваха съдбата й. Тя ги заливаше със светлия си поглед, тя ги ободряваше с небесна усмивка и туряше цялата си душа на техните трепетни устни.
            В тоя миг навалякът при вратата се разтика и даде път на двама закъснели посетители, които седнаха тихо на свободните столове. Тогава Рада погледна и ги видя. Единият, по-старият, беше настоятелят — чорбаджи Мичо, а другият — Кириак Стефчов. Неволно тънка бледност покри лицето й. Но тя се постара да не вижда тоя неприятен човек, който я смущаваше и плашеше.
            Кириак Стефчов размени няколко поздравления с глава, без обаче да се здрависа със Соколова, съседа си, който го не погледна; кръстоса крака и взе да гледа намусено високомерно. Той слушаше разсеяно, а повече гледаше към купа, дето стоеше Лалка Юрданова. Веднъж или дваж само той измери от глава до крака Рада, строго и небрежително. На лицето му се изображаваше душевна сухост и жестокосърдие. Той туряше често под носа си стръкче карамфил и после пак гледаше надуто и безстрастно. Учител Климент се обърна с книжката към Михалаки Алафрангата. Михалаки отклони и каза, че изпитва по френски. Учителят се извърна надясно и повтори поканата на Стефчова. Той прие и помести стола си по-напред.
            Едно глухо шушукане из тълпата. Всички устремиха поглед на Кириака. Предметът, по който изпитваха, беше българска история, кратката. Стефчов остави книгата на масата, потърка се между веждата и ухото, като да разбуди ума си, и зададе високо един въпрос. Девойчето мълчеше. Тоя студен, неприветлив поглед проникваше като мраз в детската му душа. То се смути и нито помнеше какъв бе въпросът. То погледна жално Рада, като че просеше помощ. Стефчов му повтори въпроса. Пак мълчеше.
            — Да си иде — каза той сухо на учителката, — извикайте друга.
            Излезе друго момиче. Зададе му се въпрос. То чу, но го не разбра и остана безмълвно. Безмълвна беше и цялата публика, която взе да изпитва мъчително чувство. Девойчето стоеше като заковано, но очичките му се наляха със сълзи страдалчески, които не смееха да се проронят. То се насили пак да отговори нещо, заекна се мъчително и замлъкна. Стефчов погледна ледено Рада и избъбра:
            — Доста небрежно е преподавано. Повикайте друга ученичка.
            Рада с глух глас произнесе друго име.
            Третата ученичка отговори съвсем друго: тя не разбра питането. Като видя в погледа на Стефчова неодобрение, тя се възчуди, па се озърна безнадеждно наоколо си. Стефчов й зададе друг въпрос. Тоя път момичето нищо не отговори. Смущението затъни погледа му, без кръв останалите му устни затрепераха и то изведнъж заплака с глас и бега, та се скри при майка си. Всички чувствуваха мъка и товар на душата. Майките, чиито дъщери не бяха още изкарвани, в недоумение и уплашени гледаха напред. Всяка трепереше от страх да не чуе името на своето дете.
            Рада стоеше като тресната. Капка кръв не беше останало в лицето й; мъченически тръпки подръпваха бледните й бузи; по челото й, дето одеве се четяха толкова деликатни усещания, няколко едри капки пот избиха и измокриха сколуфите й. Тя не смееше да дигне очи. Чинеше й се, че потъва в земята. Нещо я душеше гърдите, идеше й да заплаче с глас — и едвам се удържаше.
            Обществото, не в сила да издържи това напрегнато състояние по-дълго, зашумя безпокойно. Зрителите, слисани, се поглеждаха, като че се питаха: каква е тая работа? Всеки искаше да излезе из това невъзможно положение. Само по тържествуващето лице на Стефчова беше изписано задоволство. Шумът, ропотът растеше. Ненадейно се възцари гробна тишина и всички погледи се устремиха напред. Из публиката излезе Бойчо Огнянов, който досега стоеше потулен, и като се обърна към Стефчова, каза твърдо:
            — Господине, нямам чест да ви зная, но извинете. Вашите въпроси, неясни и отвлечени, биха затруднили и ученици от V клас. Пожалейте тия неопитни деца.
            Па като се обърна към Рада, попита:
            — Госпожице, позволявате ли?
            И както беше прав, попроси да извикат едно от питаните вече девойчета.
            Общо облекчение се почувствува. Съчувствен и одобрителен шум посрещна постъпката на Огнянова. В миг той прикова всички погледи, спечели всички симпатии. Пуснатата от Хаджи Ровоама клевета падна. Благородното му лице, обляно със страдалческа бледност и осветлено от един мъжествен и енергически поглед, подкупваше непобедимо сърцата. Лицата на зрителите се изясниха, гърдите свободно си въздъхнаха. Всеки виждаше, че Огнянов владее положението. И беше доволен.
            Огнянов попита момичето простичко същото нещо, което го пита и Стефчов. То отговори сега. Майките въздъхнаха и пратиха благодарни погледи на чужденеца. Името му, ново и странно, обикаляше по всичките уста и се запечатваше в сърцата.
            Повикаха другото девойче. И то отговори удовлетворително, според възрастта си.
            Тогава всички тия деца, изпоплашени до подивяване одеве, устремиха приятелски погледи към Огнянова. Духът се подигна на всички; те се запрепираха коя да излезе по-напред да се разговаря с добрия тоз човек, когото вече обичаха. Рада от едно прехласване мина в друго. Учудена, трогната до сълзи, изненадана, тя гледаше с благодарност тоя великодушен човек, който й дойде на помощ в такава тежка минута. Пръв път тя срещаше, и то един непознат, топло и братско участие. Тоз ли бе шпионинът! Той сега стоеше като ангел хранител неин! Той стъпка Стефчова като червей. Тя тържествуваше, тя порасте пак, тя погледна гордо и щастливо навсякъде — и навсякъде срещна съчувствени погледи. Сърцето й се изпълни с признателно вълнение, а очите й със сълзи…
            На третото момиче Огнянов зададе такъв въпрос:
            — Райно, я ми кажи, при кой български цар българите станаха християни, покръстиха се?
            И той гледаше кротко и приятелски невинните очички обърнати към него и по които още стояха следи от сълзи.
            Момиченцето помисли малко, помръдна си устните, па извика с гласец ясен, тънък и звънлив, като на чучулига, кога заран пее из въздуха:
            — Българският цар Борис покръсти българите!
            — Много хубаво, браво, Райно. Кажи ми сега, кой изнамери българската азбука?
            Тоя въпрос позатрудни момичето. То попримигна, за да си докара на ума отговора, зина да каже, но се спря несамоуверено и готово да се смути.
            Огнянов му помогна:
            — Нашето А, Б, Райно, кой го написа?
            Детският поглед светна. Райна простря голата си до лакът ръчица, без да каже нещо. Тя показваше на Кирила и Методия, които благосклонно гледаха към нея.
            — Тъй, тъй, кузум, св. Кирил и Методий — извикаха няколко съюзни гласа от предните столове.
            — Да си жива, Райно! Св. Кирил и Методий да ти помогнат и ти да станеш царица — избърбори поп Ставри трогнат.
            — Браво, Райно, иди си — каза приветливо Огнянов.
            Райна, сияеща и победоносна, припна към майка си. Тя я прегърна, стисна я до гърдите си и я обсипа с безумни целувки и сълзи. Огнянов се извърна към учителя Климента и му повърна книгата.
            — Господине, попитайте и наша Събка — каза чорбаджи Мичо на Огнянова.
            Едно живо, русокосо момиченце стоеше вече пред него и го гледаше кротко в очите. Огнянов помисли малко и попита:
            — Събке, кажи ми сега, кой цар освободи българите от гръцко робство?
            — От турско робство освободи българите… — захвана момичето погрешно.
            Мичо чорбаджи извика:
            — Събке, стой! Ти кажи, татовата, от гръцко робство царят, дето ги освободи, а то от турското има кой цар да ги избави.
            — Което си е речено от бога, то ще стане — продума поп Ставри.
            Простодушието загатване на чорбаджи Мича извика съчувствена усмивка по много лица. Шъпот и глухо кискане се разнесе из залата.
            Събка извика звънливо:
            — От гръцко робство избави българите цар Асен, а от турско робство ще ги избави цар Александър, от Русия!
            Тя зле разбра думите на баща си.
            Цялата зала утихна подир думите на ученичката.
            По много лица се изобрази недоумение и безпокойство. Машинално всички хвърлиха очи на Рада, която се зарумени и наведе смутено глава. Гърдите й се издигаха високо от вълнение. Някои от тия погледи бяха укоризнени, други — одобрителни. Но на всички беше неловко. Стефчов, досега потънал в земята, издигна глава пак и изгледа победоносно. Всички знаеха близките му отношения с бея и нежността му към турците и искаха да прочетат нещо на лицето му. Общото съчувствие, тъй живо допреди малко към Рада и Огнянова, сега охладя и се размеси с глухо неудоволствие. Стефчовите привърженици злорадо и с глас роптаеха, а благосклонните към учителката мълчеха. Дядо поп Ставри беше твърде слисан. Той се уплаши сега от думите си и четеше на ума си: „Помилуй мя, боже.“ Но в женската страна по-живо се проявиха лагерите. Хаджи Ровоама, особено разярена от Стефчовото засрамяване по-напред, гледаше свирепо Рада и Огнянова и шумеше високо. Тя нарече даже последния „бунтовник“, без да мисли, че преди няколко дни го разгласяваше за шпионин. Имаше други, които не по-малко дръзко се изказваха в тяхна полза. Кака Гинка даже викаше, щото я чуха наоколо:
            — Па какво сте такива втрещени? Бога ли разпна момичето? Казва си правото! И аз казвам, че цар Александър ще ни избави, не друг!
            — Лудетино, мълчи мари! — шушнеше майка й.
            Сама Събка стоеше като попарена. Тя слушаше всеки ден от баща си и гостите му тия неща и не разбираше защо става това шушукане.
            Стефчов стана и се обърна към предните столове:
            — Господа, тук се пръскат революционни идеи против държавата на негово величество султана. Аз не мога да остана тука и излазям.
            Нечо Пиронков и трима четворица още го последваха. Но Стефчовият пример нема повече подражатели.
            Подир минутно стряскане видяха, че работата не заслужава особено внимание. Едно дете, по невинност, казало няколко безместни, но прави думи… та какво от това? Тишината се пак възстанови, а заедно с нея и първото съчувствие към Огнянова, който приимаше отвсякъде приятелски погледи. Той беше героят днес имаше на своя страна всичките честни сърца и всичките майки.
            Изпитът се продължи и свърши при пълно спокойствие.
            Ученичките изпяха една песен и народът се заразотива доволен. Когато Огнянов приближи Рада, да се прости с нея, тя му каза развълнувано:
            — Господин Огнянов, благодаря ви сърдечно, за мене и за моите девойчета. Няма да забрава тая услуга. И нейният дълбок поглед страстно светеше.
            — Госпожице, аз съм бил учител и влязох в положението ви. Нищо повече. Поздравлявам ви за добрите успехи на ученичките ви — каза Огнянов с топло и съчувствено ръкуване и си замина. Подир него Рада вече никого не виждаше от гостите, които се прощаваха с нея.


            XII. Бойчо Огнянов

            Появлението на Бойча Огнянов (Краличът усвои името, с което Викентий неволно го назва пред Соколова, при срещата им при к…ските гробища), появление, което в късо време привлече вниманията въз него, биде решено в едно съвещание с новите му приятели: Викентий, доктор Соколов и игуменът. Отначало те не се съгласяваха, но Огнянов лесно обезоръжи страхуванията им. Той ги увери, че в далечния Видин, дето почти не идат белочерковци, освен Марко Иванов друг надали го знае, а още по-мъчно би го познал. Осемгодишното му заточение в Азия, теглилата и климатът бяха го застарили и съвсем изменили.
            Изгнанието и теглилата, вместо да охладят в него жара към идеята, за която беше пострадал, връщаха го тук още по-възторжен, идеалист, смел до безумство, влюбен в България до фанатизъм и честен до самопожертвуване. Съдбоносни случаи ни го показаха на дело. Да, той идеше в България да работи за освобождението й. За човек като него, избягал от заточение, живущ тук под лъжливо име, без никакви семейни и обществени връзки, всеки час изложен да бъде издаден или открит, без бъдеще, без заря в живота — само такава една велика мисъл могла би да го привлече в България, а след двете убийства, да го задържи в нея. Как щеше да работи и да бъде полезен? Каква беше тука почвата? Какво може да извърши? Постижима ли беше целта му? — Той не знаеше. Знаеше само, че има да срещне големи пречки и премеждия, които не се забавиха още в първия час да го сполетят.
            Но за такива рицарски природи пречките и премеждия са стихията, с която се калят силите им. Тях съпротивлението ги укрепява, гоненията ги притеглят, опасностите ги настървяват, защото това е борба, а всяка борба възмужава и облагородява. Тя е хубава у червея, когато повдига главата да ухапе ногата, която го е настъпила; тя е геройска, когато човек я предприема за самосъхранението си; божествена — кога е за човечеството.
            В първите дни пуснатият от Хаджи Ровоама слух оттласкваше от него лицата, с които приятелите му искаха да го запознаят. Великодушното му пламване на изпита, предизвикано от низостта на Стефчова, в един миг затвори устата на клеветата и му откри всички врати и сърца. Огнянов стана любезен гостенин на целия градец. Той прие драговолно поканата на Марка Иванов и Мича Бейзадето и се хвана учител, за да има повече благовидност стоението му там. Другарите му бяха: Климент Белчев, главният учител, Франгов, взаимноучителят Попов и псалтът Стефан Мердевенджиев, също и учител по турски език. Първият беше руски семинарист и като такъв — добродушен, непрактичен, възторжен и декламираше на настоятелите, колчем го посетяха, стихове от Хомякова и Державина („Бог“). Но бай Марко предпочиташе да му разказва за величието на Русия и за Бонапарта. Третият, момък буен и разпален, приятел някога на Левски, сънуваше и наяве комитети, революции и чети. Той прие с възторг новия си другар и му се привърза страстно. Само Мердевенджиев беше противна личност, със своето благоговение към псалтикията и любов към турския език. Първото показваше ум, обвит в плесен, второто — поклонник на бича; защото, за да обичаше българинът турският език, трябваше да обича самите турци или да очаква облага от тях. Естествено бе, че това сходство на вкусовете го свързваше със Стефчова.
            По приетото задължение, Огнянов даваше уроци и в девическото училище; следователно, всеки ден се виждаше с Рада. Той откриваше всеки път нови прелестни черти в душата на тая мома и една прекрасна заран той се събуди влюбен в нея. Нужно ли е да казваме, че и тя го любеше вече тайно? Още в деня, когато той така великодушно я защити, тя биде обхваната от онова силно чувство на жежка благодарност, което в първия миг е благодарност, във втория — любов. Това бедно сърце, изжъдняло за нежна милувка и за съчувствие, залюби Огнянова пламенно, чисто и безгранично. То видя в него неясния идеал на сънищата и надеждите си и под очарованието на това животворно чувство Рада взе да хубавее и цъфти като майски трендафил. Не трябваше нито много време, нито много забикалки на тия преки и честни сърца да се разберат. Всеки ден Огнянов се разделяше с нея по-пленен и по-щастлив. Тая любов зацъфтя и заблагоуха в душата му при другата любов. Едната — исполински бор, който очакваше бурните веявици, другата — нежно цвете, жъдно за слънце и за росица, а и двете порасли на същата почва, само от две разни слънца осветлявани.
            Но често тъжни мисли падаха като куршум на сърцето му. Какво ще стане това невинно създание, което той привързваше към неизвестната си съдба? Де го водеше той? Де отиваха двама? Той, борецът, той, човекът на премеждията и случайностите, увличаше в своя страшен път това ясно, любещо дете, което току-що захвана да живее, сгряно от благодатните лъчи на любовта. То искаше, то очакваше от него щастливо и ясно бъдеще, дни радостни и безбурни, под новото небе, което беше си създало. Отде беше задължена тая мома да усети ударите, които съдбата готвеше само за Огнянова?
            Не, той трябва да й открие всичко, да снеме булото на заслеплението й, да й обади с какъв човек се свързва. Тия мисли тежаха страшно на честната му душа и той реши да потърси облекчение в откровение, в благородна изповед.
            Той тръгна към Рада.
            Тя се беше преместила от метоха в една училищна стая, скромно и сиромашки наредена. Едничкото приятно украшение там беше самата й обитателка.
            Огнянов бутна вратата и влезе.
            Рада го посрещна с усмивка през сълзи.
            — Радо, ти си плакала? За какво тия сълзи, пиленце? — И той нежно обгърна главата й, като я милваше по заруменелите й бузи.
            Тя се оттегли, като избрисваше очите си.
            — Защо това? — попита слисан Огнянов.
            — Госпожа Хаджи Ровоама одеве беше тука — отговори с пресекнат глас Рада.
            — Нещо те е оскърбила калугерицата? Пак те е тиранизирала? Бре, песните ми… я ги виж, някой ги е стъпкал! Радке, обясни ми!
            — Ти видиш, Бойчо, госпожа Хаджи Ровоама ги стъпка, намери ги на масата. „Бунтовнически песни!“ — извика, и издума такива грозни думи за тебе. Та как да не плача?
            Огнянов стана сериозен.
            — Какви грозни думи може да каже за мене?
            — Че какво не? Бунтовник, хайдутин, кръвник!… Боже мой, как нема жалост тая жена!
            Огнянов изгледа умислено Рада и й каза:
            — Слушай, Радке, ние се запознахме, но се не знаем още, или по-добре, ти ме не познаваш. Грешката е моя. Би ли ме обичала, ако бъдех такъв, какъвто ме кичат пред тебе?
            — Не, Бойчо, аз те зная добре, ти си най-благороден човек; и затова те обичам. — И тя детски се обеси на врата му и го гледаше глезено в очите.
            Той се усмихна горчиво, трогнат от тая простодушна доверчивост.
            — И ти ме познаваш, нали? Инак ние не бихме се обичали — шепнеше Рада, като го гледаше с големите си пламенни очи.
            Огнянов ги целуна любезно, па каза:
            — Радке моя, дете мое, за да бъда благороден човек, както ти ме наричаш, аз трябва да ти открия работи, които ти не знаеш. Моята любов ме не допущаше да те огорчавам, но съвестта ме кара на противното. Трябва да знаеш с какъв човек се свързваш. Аз нямам право повече да мълча.
            — Обади ми всичко, ти пак си тоя за мене — каза тя смутено.
            Огнянов я тури да седне и той седна при нея.
            — Радке, Хаджи Ровоама каза, че съм бунтовник. Тя не знае, тя нарича всеки честен младеж бунтовник.
            — Така, така, Бойчо, тя е много зла жена — каза бързо Радка.
            — Но аз съм наистина такъв, Радке.
            Радка го погледна зачудено.
            — Да, Радке, бунтовник, и не на слова, но който мисли да готви въстание.
            Той помълча. Тя нищо не отговори.
            — Мислим да вдигаме въстание напролет, затова съм в тоя град. Рада мълчеше.
            — Това е моето бъдеще, бъдеще неизвестно, пълно с опасности.
            Рада го гледаше смаяно, но нищо не каза. Огнянов видя в това студено мълчание присъдата си. При всяка негова дума предаността на това момиче се изпаряваше във въздуха. Той направи усилие над себе си и продължи изповедта си:
            — Това е моето бъдеще. Сега да ти кажа моето минало.
            Рада впери безпокойно очи в него.
            — То е по-тъмно, Радке, ако не по-бурно. Знай, че аз бях осем години заточен в Азия, за политическа причина, и избягах от Диарбекир, Радке!
            Рада стоеше попарена.
            — Кажи ми, Радке, калугерицата спомена ли ти и за това?
            — Не зная — отговори сухо Рада.
            Огнянов постоя малко мрачно замислен, па подзе:
            — Тя ме нарича кръвник и убийца. Тя и това не знае, Радке, тя преди няколко време ме наричаше шпионин. Но слушай.
            Тоя път Рада почувствува, че има нещо страшно, и побледня.
            — Слушай, аз убих двама души, и то неотколе.
            Рада се отмести неволно.
            Огнянов не смееше да я погледне; той говореше към стената. Сърцето му се късаше, като че го дърпаха железни клещи.
            — Да, аз убих двама души турци; аз, който муха не бях убивал. Аз трябваше да ги убия, защото пред мене щяха да насилят едно момиче — пред мене и пред баща му, когото свързаха. Да, аз съм и кръвник, и мене пак Диарбекир ме плаши или — въжето.
            — Казвай, казвай. — прошушна тя отпаднала.
            — Всичко ти казах, знаеш ме вече цял — отговори с разтреперан глас Огнянов. Той чакаше да чуе страшната присъда, която четеше по лицето й.
            Рада се хвърли на врата му.
            — Ти си мой, ти си най-благородният човек — извика тя. — Ти си моят герой, моят хубав рицар.
            И двамата млади хора се прегърнаха силно и страстно, като хълцаха от любов и щастие.


            XIII. Брошурата

            Тежки стъпки се раздадоха по стълбите извън. Оня, който се качуваше, вървеше тъй силно и лудешки, щото цялото дървено здание се търсеше. Това прекрати възторжените прегръщания на двамата.
            Бойчо се ослуша и каза:
            — Тая хала е докторът.
            Рада се изправи до прозореца и си наблегна до стъклото загорещеното лице, като да скрие вълненията си. Докторът се втурна в стаята бурно, както всякога.
            — Четете — каза той, като подаде една брошура на Огнянова. — Огън, огън, братко! Огън. Да полудееш! Да целуна златната ръчица, дето е написала това!
            Огнянов разгърна брошурата. Тя беше издание на емиграцията в Румъния. Както повечето подобни книги, и тая беше доста посредствено произведение, натъпкано с патриотически и изтрити фрази, с блудкава риторика, с отчаяни възклицания и ругателства против турците. Но именно затова и възбуждаше ентусиазма на жъдните за ново слово души в България. По жалкото състояние на листата й, оваляни, смачкани, почти изгнили от хващане, явно беше, че тя бе минала през стотини ръце и нахранила хиляди души с огнена пища.
            Соколов беше като пиян от прочита й. Сам Огнянов, литературно по-развит от Соколова, беше очарован и не можеше да оттръгне очите си от книгата. Докторът със завист гледаше на него и нетърпеливо я грабна от ръцете му.
            — Чакай, чакай аз да ти чета! — извика той и захвана да чете с висок глас, като се разпаляше повече; сечеше с лява ръка въздуха, тропаше с краката при всяка силна фраза и стреляше с мълниени погледи Бойча и Рада, в душите на които одевешните сладостни вълнения се заместиха с войнствения възторг на Соколова. Стаята и цялото училище дори гърмеше от гласа му, които достигна до октава. Когато изчете повечето от брошурата и достигна до дългото стихотворение, което я завършваше, той престана, трепетен и залян с пот, и се обърна към Огнянова:
            — Огън, огън, братко! На, ти чети това, уморих се. Не, дай сам, ти четеш песни като поп Ставри „отче наш“, ще ми изхабиш впечатлението. Вземи ти, Радке!
            — Вземи, Радке, ти добре декламираш! — каза Огнянов.
            Девойката зачете.
            Стихотворението, както и прозата на брошурата, се отличаваше с много воден патос, възклицания и бездарност, но Радка го чете с умение и чувство. Звънливият й треперлив глас придаваше на всеки стих изкуствен живот и сила.
            Докторът гълташе всяка дума и силно тропаше по пода. На най-интересното място вратата се бутна, без да се потропа, и клисарката бабичка влезна.
            — Викате ли ме? — попита тя.
            Докторът я изгледа свирепо, тласна я в гърба, без да й продума, ритна вратата силно и я заключи зад нея. Бедната бабичка, която живееше отдолу, слезна попарена и поръча долу на децата клисарски да мълчат, че даскалицата дава урок на даскала и на доктора.
            Току-що излезна бабичката, вратата пак се почука или по-добре натисна силно.
            — Кой дявол иде пак? — изкрещя докторът отчаяно. — Чакай да го хвърля из прозореца! — И той отвори вратата.
            Влезе едно момиченце с писмо в ръката.
            — Кому носиш това? — попита той грубо. Момиченцето пристъпи към Рада и й даде писмото. Рада прегледа надписа, който й беше непознат, позачудено отвори писмото и захвана да чете.
            Бойчо се беше спрял учуден и я гледаше. Той забележи, че румени петна заиграха по лицето й и най-после усмивка се изобрази по него.
            — Какво е? — попита Бойчо.
            — Писмо. На`, чети!
            Бойчо взе писмото.
            То беше любовно писмо от Мердевенджиева.
            Бойчо се изсмя яката.
            — Ах, този Мердевенджиев! Сега той е мой съперник, Радо, по-страшен още. Аз се чудя тая куфа глава как е могла да изкове и такова писмо. Трябва да видим в писмовника от колко места е скърпено.
            Рада съдра писмото, като се смееше.
            — Защо го скъса? Отговори му! — й каза Соколов.
            — Как да му отговоря?
            — Пиши му: „Оооо сладкогласнейший славею! Оооо музикословеснейшая патко! Оооо нежносърдечний папуняко! Имах високата чест, днес, часа на шест“ — продължаваше Соколов, като погледна часовника, после прибави към Бойча: — Видиш ли, че тоя хаплю е страшно подло човече? Видиш ли гнусно интригантче? Шпионин, а? Моят комплимент! Чувай, ти като идеш днес на училището, хракни, та го заплюй. На твое място и плесница бих му ударил.
            — Глупец, зарежи го!
            — Не, не, подлеците не стига да ги презираш, трябва да ги накажеш. Ти го остави на мене! — каза докторът заканително.
            — Що ти трябва! В рядка кал камък не хвърляй, ще те опръска.
            — Ах! Чакай! — извика докторът и се хвана за челото, като да задържи някаква мисъл, която му хрумна.
            — Какво?
            — Едно нещо! Чакай! — И той се изсмя яката.
            Огнянов го гледаше въпросително.
            — Нищо, нищо. Сбогом. Па утре не забравяй: на Силистра йолу!
            — Пак ли? Какви са тия сарданапалщини, джанъм?
            — Ще се видим пак, сбогом! — И докторът излезе бързешката.
            Той отиде у тях си, написа на Мердевенджиева с почерк, приличен на женски, следните думи:
            „Благодаря. Писмено не намирам за добре. Очаквам Ви довечера в бабината Якимчина градина. Вратичката ще бъде отворена. — Ах! Ах!
            28 септемврий 1875.
            Вам известната.“
            Псалтът се показа точен на любовното приглашение. Но вместо Рада него го посрещна със страшен рев Клеопатра, която Соколов беше довел и държеше вързана в един тъмен ъгъл на градината, съседна с неговото жилище.


            XIV. Силистра йолу

            Тъй се наричаше една прекрасна зелена морава и манастирския дол, обиколена с кичести върби, до самата манастирска река. Макар вече и есен, това прелестно кътче, поради своята усойност, запазваше още неприкосновена своята зеленина и свежест, като Калипския остров, дето вечна пролет владее. През кичестите клони, на север от тая щастлива морава, се виждат двата върха на Стара планина: Кривините и Остро бърдо. Между тях се разтваряше балканското гърло със стръмните си урви и увиснали скали, в дъното на които шумеше реката. Горският прохладен ветрец люшкаше нежно листата и, заедно с балканските миризми, носеше тук и глухия гръм на водопадите. Оттатък, през реката, се издигаха високите бели сипеи, страшно изрязани и изхълмени от пороите. Слънцето отиваше към пладне и неговите зари, като минуваха през листнатите дървета, сипеха въз моравката дъжд от златни, трептещи търкала. Чудна прохлада и радост царуваха в това поетическо кътче, което носеше такова прозаично и невярно название. Защото никакъв път, ни силистренски, ни други, не минуваше през тая усамотена морава, тъй приятно загнездена в полите на непристъпната тук Стара планина. Названието й се дължеше не на географическото й местоположение, а на друго едно обстоятелство, тъй да кажем, историческо. Нейната прикритост, прелест и прохлада няколко години наред вече бяха я направили любимо място на всичките пиршества, веселби и оргии. В тая белочерковска Капуа се бяха разсипали много леки търговци и мираз-ееджии в ерфенета и парси и после отишли на нова печалба в Силистренско, дето, благодарение на дивотата и изобилието на оня край, те намираха лесно поминък и работа, даже и забогатяване. Сполуката на най-първите Язоновци от Бяла черкова привлече и другите пропаднали братя в обетованата земя — силистренските полета.
            По тоя начин днес Силистра и селата брояха многобройни пришелци от Бяла черкова, които извършваха там ролята на пионери на цивилизацията; защото, между другото, те дадоха на онова място десетина попа и двайсет и двама учители. Прочее, за белочерковци тоя беше най-правият път за Силистра.
            При всичкото му фатално значение, славата на Силистра йолу цъфтеше и днес и привличаше охотниците за веселби и пиршества; а те бяха много. Защото, при другите си лошавини, игото има и една привилегия: да прави народите весели. Там, дето арената на политическа и духовна деятелност е затворена с ключ, дето апетитът за бързи забогатявания от нищо не се дразни и широките честолюбия не намират простор да се разиграят, обществото изхарчва силите си в дребни местни и лични сплетни, а разтуха и развлечение търси и намира в мъничките обикновени и лесни блага на живота. Една бъклица вино, изпита под прохладната сянка на върбите, край шумливата кристална речка, прави да забравиш робството; един гивеч, изпечен с алени патладжани, миризлив магданоз и люти пиперки и изяден на тревата под надвисналите клони, през които се гледа високото синьо небе, е едно царство, а ако има при него цигулари, то е върхът на земното щастие. Поробените народи имат своя философия, която ги примирява с живота. Един безизходно пропаднал човек често свършва с един куршум в черепа си или в клупа на едно въже. Един народ поробен, макар и безнадеждно, никога се не самоубива; той яде, пие и прави деца. Той се весели. Погледнете народната поезия, дето са се отразили тъй ярко народната душа, живот и мироглед. Там, покрай черни теглила, дълги синджири, тъмни тъмници и гнояни рани, преплитат се тлъсти печени агнета, червени руйни вина, люта ракия, тежки сватби, вити хора, зелени гори и дебели сенки, из които е избликнало цяло море от песни.
            Когато Соколов и Огнянов пристигнаха, Силистра йолу шумеше вече от веселата дружина. Между другите там бяха и Николай Недкович, развит и просветен момък; Кандов, студент от един руски университет, дошъл за поправка на здравето си, човек начетен, но краен идеолог и увлечен от утопиите на социализма; г-н Фратю; Франгов, учител, гореща глава; Попов, екзалтиран патриот; поп Димчо, тоже патриот и пияница, и Колчо Слепецът. Този подпреният, лишен съвсем от зрение, беше дребничък момък, с изпито страдалческо лице, но интелигентно. Той беше твърде вещ на флаутата, с която кръстосваше цяла България, весел разказвач и смехотворен и затова неизбежен във всички весели събрания.
            Обядът беше наслаган вече въз един шарен месал на тревата. Два полвяка, един с бяло, друг с червено вино, се изстудяваха във воденичната вада, която течеше край самата морава. Циганите теглеха лъка по гъдулките си и пееха с издути гърла турски маками. Един кларнет и две дайрета, с гърмежа на тенекийките си, допълняха тоя шумен оркестър. Обядът беше твърде весел. Наздравиците заследваха една след друга, те се правеха седешката, по тогавашния обичай.
            Пръв пи наздравица Илийчо Любопитният:
            — Наздраве, дружино! Кой що желае, господ да му даде; който нам зло мисли, господ да го очисти! Който нас мрази, по корем да се татрази!
            Чашите се гаврътнаха шумно.
            — Да живее компанията! — извика Франгов.
            — Аз пия за Силистра йолу и за поклонниците му — провъзгласи поп Димчо.
            Попов издигна чаша и извика:
            — Братя, пия за балканския лев!
            Музиката, която беше млъкнала, захвана пак и пресече наздравиците; но г-н Фратю, който не беше казал още своята, махна на цигуларите да млъкнат, стана прав, озърна се и извика възторжено с чаша в ръка:
            — Господа, прокламирам моя тост за българското liberte. Vivat! — И изпи чашата си.
            Но дружината, която не разбра добре тоста му, държеше чашите си пълни, като мислеше, по възторжения му вид, че той има реч. Господин Фратю се позачуди, че не прие никак отзив, смути се и седна.
            — Какво искате да кажете, господине? — попита студено Кандов, който стоеше срещу Фратя.
            Фратю се намръщи.
            — Мисля, че говорих доста ясно, господине: пих за българската свобода. — Тая дума Фратю произнесе ниско, като погледна подозрително циганите.
            — Какво разбирате под свобода? — попита пак студентът.
            Соколов се обърна:
            — Аз мисля, че трябва да пиеш за българското робство — никаква българска свобода не съществува.
            — Не съществува, но ще я сдобием, приятелю мой.
            — Как ще я сдобием?
            — Като пием — отзова се някой иронически.
            — Не, като се бием! — отговори Фратю разпалено.
            — Фратю, опитвай се: вол се връзва за рогата, а човек — за езика — каза насмешливо Илийчо Любопитният.
            — Да, мечът, господа! — каза разпалено господин Фратю, като си посочи юмрука.
            — Кога е така, аз пия за здравето на меча, господът на робите! — каза Огнянов, като издигна чашата.
            Това наелектризира дружината.
            — Агуш — извика един, — засвирете „Поискал гордий Никифор“.
            Това беше тогава българската марсейлеза.
            Музиката гръмна и цялата дружина подхвана песента. Когато дойдоха до стиховете: „Сечи, коли, отечество да се освободи“, въодушевлението се увеличи и ножовете и вилиците замахаха из въздуха.
            Господин Фратю беше грабнал един голям нож и страшно сечеше атмосферата с него. В едно разпалено замахване той удари едно голямо стъкло с червено вино, което принасяше момчето. Виното се разля по Фратя и му вапца лятното сетре и панталони.
            — Магаре! — изкрещя Фратю.
            — Господин Фратю, не се сърди — каза му поп Димчо; — щом има сеч и клане, и кръвнина ще падне, то се знае.
            В това време всичките гълчаха шумно, без да се чуват един други, защото музиката беше подхванала някакъв турски марш и дайрето заглушително блъскаше.
            Огнянов и Кандов се бяха отделили от другите и под едно дърво разпалено се препираха за нещо си. При тях беше се приближил и Николай Недкович.
            — Вие ми говорите, че е нужно да се предприеме тая борба — продължаваше Кандов начнатия разговор, — защото има за цел свободата. Свобода? Каква е тая свобода, да имаме пак княз, сиреч султанче, чиновници да ни грабят, калугери и попове да тлъстеят на наш гръб и войска да изсмуква най-жизнените сокове на народа! Това ли е вашата свобода? Аз за нея не давам капка кръв от малкия си пръст.
            — Но слушайте, господин Кандов — отговаряше Недкович. — Вашите начала и аз ги уважавам, но нямат работа тука. Нам трябва преди всичко политическа свобода, сиреч сами да бъдем стопани на земята си и съдбините си.
            Кандов махна с глава отрицателно.
            — Но вие ей сега ми тълкувахте друго нещо. Вие си назначавате нови господари, които да заменят старите; понеже не щете шейх юл исляма, прегръщате друг, който носи име екзарх, сиреч менявате тирани с деспоти. Налагате на народа началници и унищожавате всяка идея за равенство; вие освещавате правото за експлоатация на слабия от силния, на труда от капитала. Дайте на борбата си цел по-съвременна, по-човеческа; направете я борба не само против турското иго, но и за възтържествуването на съвременните принципи; сиреч унищожението на тия глупави порядки, осветени от вековни предразсъдки, като трон, религия, право на собственост и на юмрук, които човешката дивота е въздигнала в неприкосновени принципи. Четете, господа, Герцена; Бакунина и Ласаля. Оставете се от тоя узкоживотински патриотизъм и дигнете знамето на съвременното разумно човечество и на трезвата наука. Тогава аз съм с вас.
            — Идеите, които вие изказахте — възрази живо Огнянов, — доказват вашата начетеност само, но дяволски красноречиво говорят за незнанието ви българския въпрос. Под такова едно знаме само вие един ще се намерите: народът няма да го разбере. Забележете, господин Кандов, че само една цел разумна и възможна можем да поставим пред него: строшаването на турския ярем. Ние видим засега само един враг — турците, и против тях въставаме. Колкото за принципите на социализма, с които ни угощавате, те не са за нашия стомах, българският здрав смисъл ги отхвърля, и те нито сега, нито кога да е, не могат да намерят почва България. Вашите шумни принципи и знамена на „съвременното мислещо човечество и трезви науки на разума“ само хвърлят мъгла въз предмета. Тук е работата да запазим огнището си, честта си, живота си от първото краставо заптие. Преди да развързваме общечовечески въпроси, или по-добре мъгляви теории, трябва да развържем себе си от веригите. Ония, на които ученията четете, нито мислят, нито знаят за нас и нашите страдания. Ние не можем да се опираме освен на народа, а в тоя народ туряме и чорбаджии, и духовенство: те са сили и ние ще ги употребим. Унищожи заптието, и народът постига своя идеал! Ако вие имате друг идеал, той не е негов.
            В това време музиката беше престанала и шумът утихнал. Слепецът засвири на флаутата и чудни сладостни тонове се разляха из пространството.
            — Елате тука бе, какво философствувате там? — извикаха към троицата събеседници.
            Но те нито се обърнаха: разговорът беше горещ. Слепецът свири още няколко време всред тържествена тишина, щото всичките, ако и с малко или много запалени глави, се наслаждаваха от упоителната мелодия, която излазяше из черното флауто на слепеца. Изведнъж той спря да свири и каза:
            — Знаете ли какво видя сега?
            Всичките се усмихнаха.
            — Отгадайте де! — казваше Колчо.
            — Какво даваш, ако усетим? — казаха неколцина.
            — Давам астрономическия си телескоп.
            — Де е той сега?
            — На месечината.
            — Чакай, ти видиш сега червените бузи на Милка Тодоричкина — каза поп Димчо.
            — Не е то. Аз тях по` мога да ги ухапя — не да ги видя.
            — Виждаш господина Фратя — каза Попов, защото господин Фратю се беше изправил пред слепеца и махаше пред очите му.
            — Не е: вятъра можеш ли да видиш?
            — Слънцето?
            — Не, вие знаете, че съм кавгалия с него, та съм се заклел, дорде съм жив, да го не видят очите ми.
            — Виждаш нощта — каза докторът.
            — Не е и то; аз виждам една чаша вино, която ми подават: забравихте ме бре!
            Няколко души наляха тозчас и му поднесоха усмихнати.
            — Наздраве, дружина! — каза той и изпи чашата си. — А аз какво печеля, дето вие не можахте да отгадаете?
            — Останалите чаши, дето ти наляхме.
            — Колко са?
            — Свети Седмочисленици.
            — Аз повече уважавам св. Четирийсет мъченици — забележи поп Димчо.
            — Наздраве!
            — Да живей!
            — Vive la Bulgarie, vive la république des Balkans! — викна господин Фратю.
            Колчо запя тропара на калугериците. Веселбата се продължи до вечерта. Дружината стана да си иде в града.
            — Баювци, па утре в училището на репетиция — извика им Огнянов.
            — Какво представление ще давате? — попита студентът Огнянова.
            — „Геновева“.
            — Отде избрахте тая антика?
            — Реши се „Геновева“ по две причини: първо, че тя няма възбудителен характер — на това настояха чорбаджиите; второ, че всички са я чели и желаят нея. Трябваше да се угоди на вкуса. Целта нали е за повече доход? Трябва да купим вестници и книги за читалището и „други“ работи.
            Дружината, шумна и развеселена, потегли към града. Тя скоро се изгуби в дърволяка на бостаните, въз които падаше вече вечерният полумрак. След четвърт час тя влазяше победоносно в помрачелите улици на града, като пееше из цяло гърло бунтовнически песни. Това метежно шествие извикваше на вратните купове жени и деца.
            Само Огнянова нямаше там. Едно момче бе му пришъпнало нещо в ливадата и той се отдели от другарите незабелязан.


            XV. Неочаквана среща

            Огнянов се упъти на север. Той отиваше към балканското гърло.
            Свечеряваше се.
            Слънцето беше залязло тихо и величествено. Последните му зари, които позлатяваха високите бърда на Стара планина, изчезнаха. Само няколко облачета, със златорумени краища към запад, се усмихваха още на слънцето от своята ефирна височина. Долината беше цяла в сянка. Белите сипеи на запад потъваха във вечернята дрезгавина, която застилаше все повече и повече манастирските ливади, скалите, брястовете и крушите, чиито очертания ставаха груби и неясни. Никой птичи глас; никое цвъртение. Крилатият народ, който веселеше денем долината, сега се гушеше мълчаливо в гнездата си, закрепени по клоновете или скрити под стрехите на манастирските зидове. Заедно с тъмнината възцаряваше се и тишината, чудна и меланхолическа, на нощта. Само гръмотът на планинските водопади изпълняше самотията. Сегиз-тогиз ветрецът донасяше дотук отдалечено дрънкане на звънци на закъснели стада, които се прибираха в града. Скоро блесна и месечината и увеличи обаянието на тоя идилически час. Златна ведрина заля и ливада, и дървета, които хвърлиха на земята чудновати сенки. Сипеят се очерта по-ясно, замязал на стена от старовремска развалина; новият купол на манастира се бялна ярко над стрехите и тополите манастирски, а зад него върховете на Стара планина се вдигаха високо, високо към небето и се потапяха във възтъмната му лазур.
            Огнянов мина зад гърба на манастира, влезна в затъмнелия пуст дол и след няколкоминутно лутане из камъняците приближи една воденица.
            Дядо Стоян го посрещна извън вратата.
            — Какво има? — попита бързо Огнянов.
            — Дошъл е приятел.
            — Какъв приятел?
            — Наш челяк де.
            — Наш челяк?
            — А бе народен челяк.
            — Кой е той?
            — Не го зная. Спуснал се тая вечер от планината и право при мен. Уплаших се най-напред: хайдутин, рекох си. То да му видиш каяфета само. Крака като клечки. Че то излезе наш челяк. Дадох му хляб.
            — Заведи ме при госта си!
            — Аз съм го турил на скришно, ела по мене. — И дядо Стоян въведе Огнянова във воденицата.
            Тя беше тъмна.
            Той запали газева ламбица, прекара Бойча между зида и воденичните камъни и между два хамбара и се спряха пред една врачка, увисналите и раздраните паяжини по която свидетелствуваха, че е стояла затворена дълго време.
            — Как, той е тука запрян?
            — Ами? Покритото мляко котки го не лочат… не е ли тъй, даскале?
            И дядо Стоян почука и извика:
            — Господине, излез, ваша милост!
            Вратата се отвори и един човек, като се приведе, излезе из нея. Той беше дребничък, сухичък момък, рус, с твърде дребно лице, небръснато отдавна, с жив поглед и леки движения; но той порази Огнянова със страшната си мършавост и слабост. Той беше облечен в бяло хъшовско облекло, добре прилепнато на дръгливото му тяло, напъстрено с традиционните висулки, шарила и гайтани по гърба, гърдите и коленете и изпокъсано страшно, така щото се виждаха голите меса на скитника.
            Още при пръв поглед той и Огнянов изпуснаха по един зачуден вик.
            — Муратлийски!
            — Кралич!
            И те се стиснаха за ръцете и се целунаха в устата.
            — Как, ти? Откъде? — питаше Огнянов, който позна в Муратлийски един другарин от четата тяхна.
            — Аз? Ами ти де беше, а де те виждам?! Ти ли си бе наистина, Кралич?
            Краличът се извърна сепнато, озърна се във воденицата и към дяда Стояна, който неподвижен и зяпнал все държеше ламбата пред тях.
            — Дядо Стояне, духни свещта и затвори вратата. Но не: ние да излезем навън. От гърмеж няма да се чуем.
            Дядо Стоян тръгна напред със свещта и притвори вратата зад тях, като им издума:
            — Хай погълчете си вие всичко, а пък аз ще си легна. Когато и вам се доспи, влезнете и легнете си, както завърнете!
            Долът беше съвършено в мрак, но отсрещната урва беше добре сгряна от месечината. Огнянов и другарят му отидоха още по на тъмно, настаниха се въз един голям камък, край който извиваше и тихо шумеше реката.
            — Дай сега да се целунем пак, братче — каза Огнянов с чувство.
            — Е, Кралич, кажи ми, какъв чорт? Аз те зная в диарбекирския рай!
            — Ами ти? Добре, още ли не си минал на въжето? — изсмя се Бойчо.
            Фамилиарността се въдвори между тях. Еднаквата съдба и страдания сближават и най-чужди един другиму човеци. А Бойчо и Муратлийски бяха вече братя по оръжие и по идеали.
            — Е, казвай сега — подзе Муратлийски. — Ти си от по-далеч. Затова ти имаш първенство. Кога се завърна от Диарбекир?
            — Искаш да кажеш, кога бегах?
            — Как? Ти побягна ли?
            — През май.
            — И сполучи да минеш безопасно дотука? Отде си дойде?
            — От Диарбекир тръгнах пеша до руска Армения, оттам през Кавказ в Русия, та в Одеса, все с руска помощ. От Одеса с парахода на Варна. Оттам, през планините, та в троянските колиби. После през Стара планина, та в Бяла черкова.
            — Ами защо избра именно Бяла черкова?
            — Страх ме беше да ида, дето нямам никого познат. А пък дето имах познайници, не ги знаех на кой ум са сега и не бях сигурен. Спомних си, че в Бяла черкова е най-добрият бащин ми приятел, един много благороден човек. И освен него бях уверен, че там никой друг не ме познава; та и той нямаше да ме познае, ако да не му се бих обадил.
            — Ами аз как те познах изведнъж? И тука остана?
            — Да. Пак тоз човек, бащиният ми приятел, ми помогна, та постъпих учител, и досега, слава богу, всичко добро.
            — Та ти даскаллък ли захвана, Кралич?
            — Официално-даскаллък; тайно — стария занаят.
            — Апостолство?
            — Да, революция.
            — Е, как отива по вашия край? Ние я оцапахме.
            — Засега — добре. Духовете са силно разбудени, почвата е вулканическа: Бяла черкова е била едно от гнездата на Левски.
            — Е, какъв е планът?
            — План нямаме още. Готвим се само теоретически, тъй да се каже, за въстание и чакаме времето да ни научи. А брожението расте всеки ден и тука, и наоколо: рано или късно въстание ще има.
            — Браво бе, Кралич! Бабанка си!
            — А ти разкажи своите митарства сега!
            — Че знаеш вече работата. В Стара Загора се оцапахме до шия, та ни е срам да гледаме хората.
            — Не, не, ти захвани от началото: откак се разби четата ни и от нашата раздяла. Осем години в Диарбекир, нищо не съм чул, ни за тебе, ни за толкова другари.
            Муратлийски се изтегна цял на камъка, сключи ръцете си под главата и в това спокойно положение дълго разказва историята си. Той бил участвувал в софийското съзаклятие под Димитра Общий и в ограбването на орханийската поща. Попаднал в тъмницата, подир издайството, той избягнал Диарбекир или бесилото само по едно чудо. После отишъл във Влашко, дето година и половина се скитал и борил с глада и мизерията, а оттам с мисия минал пак в България, да се бори с опасности и страхотии, които придружават един агитатор. Тая пролет той се озовал в Стара Загора и с ентусиазъм работил за приготвянето на бунта. Подир печалния изход на движението, в който случай бил леко ранен от турците в малкото сбиване при Елхово, той уловил Стара планина, гонен от турски потери и от самите българи колибари, до които се обръщал за хлебец или за селски дрехи, за да замени хъшовските. Десетина деня се скитал така из Балкана, изложен на хиляди опасности и страдания. Страшният глад бе го принудил да слезе от планината и да попроси хляб от първия жив човек, който му се мерне, като допре револвера си до гърдите му. За щастие, той налетял на дяда Стояна. Твърде покъртен, той разказа за добрия прием, който намери у воденичаря, първия човек, който се е отнесъл братски към него, откогато се е заскитал по Стара планина.
            Огнянов следеше с вълнение разказа на Муратлийски за опасностите и приключенията му. Той преживяваше сам всичките тревоги, страдания, горчиви разочарования и срама за подлите проявления в народа, които сподирват крушението на всяка революция. Той с братско участие размишляваше сега за съдбата на Муратлийски.
            Муратлийски млъкна. Реката шумеше под краката им. Наоколо беше пусто и тихо. Сгрените скали отсреща немееха; само по върха им нощният ветрец люлееше самораслите люляки и други ниски дръвчета.


            XVI. Гробът говори

            Сутринта Огнянов се упъти към града. Той измина балканското гърло и излезе при манастира. На поляната пред манастира, под големите орехи, се разхождаше игуменът, гологлав. Той се възхищаваше от утринната хубост на тия романтични места и приемаше на големи глътки свежия живителен въздух на планината. Есенната природа имаше ново обаяние с тия позлатени листове на дърветата, с тия пожълтели кадифяни гърбове на Балкана и с тая сладостно-нежна повехналост и меланхолия.
            Огнянов и игуменът се здрависаха.
            — Хубави места, отче — каза Огнянов, — честити сте вие, че можете да живеете по-близо до природата и да се радвате спокойно на нейните божествени прелести. Ако някога добия охота да мина във вашето звание, то ще е само от любов към тая вечно хубава природа.
            — Пази се, Огнянов, от апостол да станеш монах: ще слезеш няколко стъпала по-ниско. Стой си в мир. Па освен това, аз не бих те приел в моя манастир; ти, какъвто си безбожник, ще изневериш даже и отца Йеротея — каза шеговито игуменът.
            — Що за птица е тоя старец? — внезапно попита Бойчо.
            — Един твърде благочестив и почтен брат, който много прилича на господа Саваота, но има един недостатък: копае си парите, та зеленясват. Колчем сме му позагатвали да даде за обща работа, все се втелява. Та сме го взели на пословица: „Втелява се като отче Йеротея“, казваме за някого си. Ами отдека идеш тъй рано?
            — Преспах в дядовата Стоянова воденица.
            Игуменът го изгледа малко слисан.
            — Да нямате нещо страх?
            — Никак, ами дошъл е там един брат.
            И Огнянов му разказа накъсо срещата си с Муратлийски.
            — Ами защо не дойдохте в манастира? — каза игуменът укоризнено. — Там сте спали на чувалите с жито.
            — Наш брат комита знае и две, и двесте.
            — Хай да ви благослови господ. А как му кръстихте името?
            — Ярослав Бързобегунек, австрийски чех и фотограф в Бяла черква.
            Отец Натанаил се изсмя.
            — Вие, апостолите, сте май много дръзки синковци! Гледайте да се не разбие стомната на третия път…
            — Гледай си кефа, има един господ и за комитаджиите, както има за хайдутите — каза и се усмихна знаменателно Бойчо. — Ба, ти си си донел и карабината? — извика той, като погледна Натанаиловата пушка, облегната до дънера на една върба.
            — Скимна ми тая заран да я опитам. От много време не съм я пипал. Ти разлуди света и сега всеки ден имам музика пред манастира. Тая охота ще молепса дор и мъртвите, не мене, стар грешник.
            — Не е зле да си опиташ пак ръчицата, отче игумене.
            Така, като вървяха и двамата, дойдоха близо до воденицата на страшната нощ. Видът на това място извади дълбоки бръчки по челото на Огнянова.
            Воденицата сега беше затворена. Стоян воденчарят още тогава я бе напуснал и наел друга, както знаем, в манастирската река.
            Тъй запустяла и обрасла в бучиниш, тя приличаше на гроб в тая прекрасна местност.
            В това време Мунчо се беше крадешком приближил, спрял и втренчил очи в Огнянова. По безсмисленото му идиотско лице играеше някаква странна усмивка. В тоя лишен от разум поглед се четеше и дружелюбност, и страх, и удивление, които възбуждаше Бойчо в душата на Мунча. Преди години той беше изпсувал Мохамеда пред един онбашия, който го беше прострял мъртъв от бой. Оттогава в затъмнялото му съзнание беше оцеляло само едно чувство, само една мисъл, само един проблясък: ужасна, демонска омраза против турците. Като се улучи случаен зрител при убиването на двамата във воденицата и при погребението им в ямата, той доби непостижимо удивление и страхопочитание към Огнянова. Това чувство приличаше почти на култ. Той го наричаше „Руссиан“, неизвестно добре защо. Из най-напред се уплаши от него на чардака, нея нощ, по-после привикна на Огнянова, който посещаваше често манастира. Той се пулеше в него и не сваляше очи; считаше го свой покровител. Когато го обиждаха манастирските ратаи, той ги заплашваше с Руссиана:
            „Ждъ кажа на Русссиана, и вассс да заколи!“ И търкаше пръста на гърлото си. Но никой не отбираше смисъла на думите му; и за щастие, защото той ги повтаряше и в града, когато ходеше. Игуменът и Бойчо не обърнаха внимание на Мунча, който продължаваше да върти глава и да се хили приятелски.
            — Я виж, онбашият иде насам! — каза игуменът. Действително, онбашият се задаваше с пушка на рамо и с чанта на гърба. Той отиваше на лов.
            Той беше 35 годишен човек, с подпухнало жълтеникаво лице, с голямо изпъкнало чело, с малки сиви очи и с поглед ленив и заспал. Види се, че той ядеше афион. След като се здрависаха и размениха няколко думи по тазгодишната ловитба, онбашият взе карабината на игумена, прегледа я внимателно като всеки страстен стрелец и каза:
            — Деспот ефенди, добра карабина; накъде ще хвърляш?
            — Че аз и това гледах. Шериф ага… не съм я взимал от година време, та рекох барем да я изпразня.
            — Де избираш нишан? — попита онбашият и свали мартинката си от рамото с явно желание да си покаже изкуството.
            — На яра — каза просто игуменът; — там оня буренец, дето прилича на шапка, близо, дето е копано глина.
            Онбашият го изгледа поучудено.
            — Че то е много далеч!
            И той клекна до една канара, опря мартинката си на нея и мери десетина секунди.
            Пушката гръмна; куршумът запраши няколко разкрача от нишана.
            Лека досада се изобрази по внезапно зачервенялото чело на Шериф ага.
            — Втори път! — каза той, като се заложи пак при камъка и мери близо една минута. Кога мартинката гръмна, той се изправи и се вторачи в буренеца. Но видя, че ярът още се прашеше твърде високо над бурена.
            — Проклета работа! — каза той разсърден. — Деспот ефенди, такъв далек нишан никога не се избира! Хвърляй сега пък ти! Само ти казвам, че нахалост ще иде куршумът. Гледай барем яра да удариш — прибави той иронически.
            Игуменът дигна пушката прав, взе нишана на око и тозчас изпразни.
            Буренът се запраши.
            — Слушала ме още пущината! — каза игуменът.
            — Случай! — извика онбашият. — Де втори път…
            Игуменът пак помери и изпразни. Куршумът намери пак бурена. Онбашият побледня. Той продума ядосан:
            — Кешиш ефенди, ти имаш вярно око, ама само не вярвам баснята, че не си гърмял от година. Не е зле да даваш урок на вашите младежи, които всеки ден стрелят тъдява. — После прибави злобно: — Много са развилнеяли. Нещо ги сърби. Ама дяволът ще си скъса цървулите най-после. — Погледът на онбашият стана по-зверски и ненавистен, обърнат сега към Огнянова.
            През всичкото това време Мунчо стоеше на почтено разстояние от него. Но как беше се изменил сега! Безумно уплашване и скотска ненавист бяха изкривили чертите му до страхотия. Той беше хвърлил застрашителен поглед сега въз онбашият, със зяпнала уста и разтворени ръце, като човек, който се готви да се хвърли въз някого. Онбашият машинално се обърна към негова страна и го погледна презрително. Тогава лудият доби още по-зверски поглед, па извика, като пръскаше плюнки от ярост:
            — Руссиан ждъ та заколли и тебе! — И го изпсува на майка.
            Онбашият разбираше малко български, но от Мунчовите заплетени думи нищо не разбра.
            — Какво реве тоя скот? — попита той игумена.
            — Незлобиво, ефендим, не видиш ли го?
            — Какво се е разфучал Мунчо тук? В града кога влазя, е много хрисим — забележи Бойчо.
            — Не знаеш ли бе? Всеки петел на купището си пее.
            В това време една великолепна хрътка, с черни петна по хълбоците и с мешинен гердан на шията, на който се влачеше връвта, тичаше насам през ливадата. Всички се обърнаха към кучето.
            — Изтървала се е тая хрътка — забележи игуменът. — Трябва някои ловци тъдява да минуват.
            Огнянов неволно трепна.
            Хрътката дойде до воденицата, спря се, подуши вратата и взе да обикаля из треволяка, като виеше жаловито.
            Огнянова попъплаха ледни тръпки.
            — Ах, хрътката на Емексиз Пехливана, изгубения! — извика онбашият.
            Хрътката, която Огнянов добре позна, обикаляше насам-нататък около воденицата, дращеше по прага, ровеше в буренака с крака и виеше. После издигна дългата си влажна муцуна нагоре, като че искаше да я видят, и залая сърдито. Тоя лай се отзоваваше страшно в душата на Огнянова. Игуменът и той се спогледнаха поразени. Онбашият внимаваше учуден, с голямо недоумение по лицето.
            Хрътката все лаеше и виеше, като гледаше насам.
            Изведнъж тя се спусна въз Огнянова. Той пребледня и се дръпна назад, защото кучето се хвърли на него като вълк, с отчаяно джавкане.
            Машинално той извади камата си и захвана да се брани от разлютеното животно, което игуменът безуспешно отпъждаше с махания, понеже не намираше камък.
            Онбашият мълчаливо присъствуваше на тая странна сцена. Той стреляше подозрителни и зловещи погледи на Огнянова и на камата, която светеше. Но като видя, че Огнянов в самозащитата си може да промуши псето, което избягваше ножа, за да се спусне от друга страна, той се намеси и ги разтърва. После се обърна към Огнянова, който беше цял изчервенял и разпъхтян:
            — Чорбаджи, отде това куче е сърдито на тебе?
            — Един ден, не помня де, го ударих с камък — отговори с пресилено хладнокръвие Огнянов.
            Онбашият го погледа недоверчиво и изпитателно. Очевидно, той не беше удовлетворен от тоя отговор.
            Мътно подозрение се излупи в главата му. Но той реши да помисли после. Па като се престори, че намира Огняновия отговор твърде правдоподобен, каза:
            — Тая порода кучета са твърде паметозлобиви наистина.
            Поздрави игумена, па тръгна към балканското гърло и скоро се изгуби.
            Хрътката с подигната опашка отиваше вече през ливадата, за да стигне новия си стопан.
            — Нали я убихте тая пущина? — попита зачудена игуменът.
            — Аз я хвърлих полуумряла в улея, за да се удави там, но ето я пак жива, за беда! — избъбра угрижено Огнянов. — Добре казваше дядо Стоян да я заровим при другите псета. Па отде сега и този дръвник Шерифът да се улучи тука! Поразията, дето я не сееш, там никне!
            — Добре ли ги убихте и тях? Да не възкръсне някой като кучето? — рече укоризнено калугерът. — Когато човек захване подобно нещо, трябва да дойде до юс, па тогава да остави. Новак си ти, Бойчо, в тоя занаят; но хай дано няма нищо. Слухът, дето пуснахме за двамата души, приспа читачата. Но аз пак ще душа.
            Между това Огнянов беше впил очи в мястото, дето бяха закопани турците. Той забележи учуден, че на това място се беше набрала значителна грамада камъни. Ни той, ни Стоян воденчарят не бяха туряли тия камъни. Той изказа удивлението си на игумена. Игуменът го успокои, като му каза, че те там ще са натрупани по някой прост случай. Те не знаеха, че Мунчо всеки ден ходеше да хвърля с попръжни камъни въз гробовете на турците; така щото беше се обрал всичкият камъняк около.
            Огнянов подаде ръка.
            — Къде отиваш?
            — Сбогом, бързам — имам куп работа с представлението. Това проклето куче ме направи да забравя цялата си роля.
            — Ти какъв си?
            — Графът.
            — Граф? А кое ти е графството? — шегуваше се калугерът.
            — Диарбекирската крепост. Харизвам го на който ще.
            И Огнянов тръгна нататък.


            XVII. Представлението

            Драмата „Многострадална Геновева“, която щеше да се представи довечера в мъжкото училище, не е позната на повечето млади читатели. А между това тя преди трийсетина години наред с „Александрията“, „Хитрия Бертолда“ и „Михаля“ бе възпитавала вкуса и възхищавала цялото поколение тогавашно. Ето вкратце съдържанието й. Някой немски граф, Сигфрид, тръгва на война против маврите в Испания и оставя в неутешима скръб жена си, младата графиня Геновева. Току-що се отдалечава, наместникът му, Голос, се явява пред графинята с оскърбително предложение, което тя отхвърля с негодувание. Мъстителният Голос убива верния й служител Драка, нея хвърля в тъмница, а пред графа я наклопва, че я заварил с Драка. Разлютеният граф му праща заповед да погуби невярната съпруга. Но джелатите, натоварени от Голоса с тая мисия, смиляват се за графинята и я оставят в гората, в една пещера с детето й, на произвола на съдбата, а Голоса излъгват, че са я посекли. След седем години графът се връща от война, злочест, и от едно писмо, оставено от Геновева, узнава невинността й и оплаква ранната й смърт. Той сковава във вериги Голоса, който полудява от гризене на съвестта. После графът, за разтуха, отива на лов в гората и намира случайно графинята в пещерата с детето й и една сърна, която ги хранела с млякото си. Те се опознават и радостно се връщат в палата. Тая наивна и трогателна концепция беше разплаквала всичките баби и невести в града, Геновевината легенда помнеха и днес всичките, а много госпожи знаеха наизуст драмата.
            Ето защо довечерашното представление вълнуваше от много дни обществото. То го очакваше нетърпеливо, като някое голямо събитие, което щеше да внесе приятно разнообразие в монотонния живот на Бяла черква. Всичко се тъкмеше да иде на театъра. Богатите госпожи приготвяха премените си, а сиромахкините продаваха на пазара преждата си и тозчас си купуваха билет, за да не би парите да идат за сол или сапун. Общият разговор беше за представлението и той задави всички други обществени и семейни сплетни. Бабите в черква се питаха: „Гено, ще идеш ли довечера на Геновева?“ И се готвеха да плачат за многострадалната графиня. В къщята с любопитство приказваха кой коя роля е взел и с благодарение узнаваха, че Огнянов ще бъде графът. Ролята на коварния, и после полуделия, Голоса взе господин Фратю, който обичаше силните усещания. (За да произведе повече впечатление в последнята роля, господин Фратю нарочно остави косата си нерязана от един месец насам.) Илия Любопитният беше слугата, Драко, и той двайсети път днес се опитва как ще умре от сабята на Голоса. Той същият беше натоварен после да лае като ловджийското куче на графа. Той и на това прави доста упражнения. За Геновева от най-напред някои предлагаха дякона Викентия, за хубавата и дългата му коса, но като узнаха, че на духовно лице се не позволява да излазя на сцена, тая роля дадоха на другиго, заедно с някаква бяла мас да си намаже мустаките. Останалите второстепенни роли се заеха тоже.
            По мъчно натъкмиха декорациите, защото трябваше с малко разноски да се набави всичко. Те отидоха само за завесата, съшита от червен кумаш, и за да я украсят, поръчаха на един дебрянски зограф да изобрази лира. Излезе нещо като шестак, с който ринат сено. А за украшение на графския палат обраха всичките подобри мобили в града. От Хаджи Гюра взеха изписаните с тополи завеси на прозорците му, от Кара Гьозоолу — две анадолски седжедета, от Мича Бейзадето — изящните стъклени цветарници, от Мича Саранов — големия килим, от Николай Недкович — картините на френскопруските бойове, от Бенчоолу — старото продънено канапе — едничкото в града, от Марка Иванов — голямото огледало, донесено от Букурещ, и кадрото на „мучениците“; от женския метох — пухови възглавнички, от училището — картата на Австралия и небесния глобус, а от черквата — малкия полиелей, който осветляваше всичкото това всемирно изложение. Даже и конашката тъмница даде букаите си — за Голоса. Колкото за костюмите, те бяха същите, с които преди три години представляваха „Райна княгиня“. Тъй, графът навлече Светославовата багреница, Геновева — Райнината. Голос си притури още нещо като сполети и високи лъскави ботфорти. Ганчо Попов, който беше Хунс (един от джелатите), покачи дългата си кама, приготвена за въстание. Драко се натруфи със слупения цилиндър на Михалаки Алафрангата. Напразно Бойчо протестираше против тая пъстрина и несъобразност. Повечето актьори упорно настояваха да бъде по-ефектна сцената и той махна с ръка.
            Още щом зайде слънцето, театърът хвана да се пълни. Предните чинове заеха първенците и беят, нарочно поканен. От едната му страна седеше Дамянчо Григорът, за да го забавлява, както той знаеше. Всичкото останало място беше напълнено от пъстър свят, който бръмчеше в очакване да се дигне завесата. Между госпожите най-голяма врява дигаше кака Гинка, която знаеше наизуст драмата и разправяше наляво и надясно кои думи най-напред ще каже графът. Хаджи Смион, на един друг чин, разказваше колко е по-голям букурещкият театър от тоя и обясняваше какво значение имаше шестакът на завесата. Оркестъра съставляваха местните цигани гъдулари, които повечето свиреха австрийския химн, види се, в чест на немската графиня.
            Най-после настана тържествената минута. Австрийският химн млъкна и завесата се дигна с безобразни бърчения. Пръв се показа графът. Всичкият театър занемя, като че нямаше вътре жива душа. Графът захвана да говори, а кака Гинка му суфлираше от чиновете. А когато графът пропуснеше или променеше някоя дума, тя извикваше: „сбърка!“ Изтръбява рог и влизат пратеници от Карла Великий, чрез които го вика на война с маврите. Графът се прощава с Геновева, на която припада, и отива. Когато графинята се свестява и не намира вече графа, тя плаче. Плачът разсмива всичките. Кака Гинка вика пак: „Плачи бре! Не знаеш ли как се плаче?“ Графинята заревава по-силно и театърът й отговаря с гръмогласен хохот. Най-висок е смехът на кака Гинка, която вика: „Аз да дойда там, да видиш плач и половина!“ Хаджи Смион забелязва на публиката, че плачът е голямо изкуство и че във Влашко плащат на нарочни жени да плачат над умрелите. Някой му изсъсква да мълчи и той изсъсква на другите, които го слушат. Но появлението на Голоса изменява положението. Той изкушава целомъдрието на Геновева, тя му отговаря презрително и повиква Драка, да го прати с писмо до графа. Влазя Драко и всички пак закискват на цилиндъра му; това смущава Драка. Кака Гинка му вика: „Драко, сваляй Алафранговата тенджера! Гологлав!“ И той сваля цилиндъра. Ново кикотене из публиката. Но сцената добива трагически характер. Разсърденият Голос изтегля сабята да промуши Драка; но преди да го ръгне, Драко пада като сноп, мъртъв и неподвижен. Публиката не е удовлетворена от такова глупаво умиране и някои викат на Драка да шава. Дохождат и му извличат трупа за краката, а главата му се тътрази по пода. Но Драко геройски търпи бележките и пази ролята си на умрял. Хвърлят графинята в тъмница.
            Актът се свършва и австрийският химн почва пак. Залата зашумява от критики и смехове. Бабичките са недоволни от Геновева, която не игра много жаловито; напротив, Голос игра доста добре неблагородната си роля и си спечели заслужено омразата на някои баби. Една се приближи до майка му и й каза:
            — Мари, Тано, не са хубави работи, дето върши ваш Фратю; какво му каза булчето?
            На първия чин Дамянчо Григорът разправяше по-тънко на бея хода на първото действие. Той се увлече в красноречието си и разказа една приказка за някой си френски консул, който напуснал жена си, по такава интрига. Беят го слушаше с голямо внимание и най-после разбра, че графът е френски консул, и такъв го считаше до края.
            — Тоя консул е голям будала — каза той строго, — как тъй заповяда да убият жена му, преди да изпита хубаво? Аз един уличен пияница не запирам, доде го не накарам да дъхне на Миала Пандурина.
            — Бей ефенди — казва Дамянчо, — то тъй е написано, за да излезе по-любопитно.
            — И писачът глупец, и консулът по` глупец.
            Наблизо Стефчов критикуваше графа също.
            — Огнянов — казваше той надуто и авторитетно — през плет не е видял театър.
            — Защо? Че той добре играе — възрази Хаджи Смион.
            — Добре играе — като маймуна, не уважава публиката.
            — Да, и аз виждам, не уважава. Видя ли как седеше на канапето на Бенчоолу? Гаче беше брат на княз Куза. — каза Хаджи Смион строго.
            — Трябва да му се подсвирне — каза Стефчов гневно.
            — Трябва, трябва — потвърди Хаджи Смион.
            — Кой ще подсвирква? — извика някой от същия чин.
            Двамата души се обърнаха. Те видяха Каблешков. Каблешков не беше още станал апостол. Той случайно се намираше в Бяла черква, дето бе дошъл на гости у един роднина.
            Хаджи Смион се смути от огнения поглед на бъдещия апостол; той се отмахна малко, за да му даде възможност да види виновника — Стефчова.
            — Аз! — отговори напрано Кириак.
            — Свободни сте, господине, но трябва да излезете на улицата.
            — Кой пита вас?
            — Това представление се дава с благотворителна цел и играят любители. Ако можете по-хубаво, качете се там — каза живо Каблешков.
            — Аз плащам тука и не ща кехая — отговори Стефчов.
            Каблешков пламна. Препирнята щеше да се разгори. Мичо Бейзадето побърза да я прекрати:
            — Кириак, ти си разумен човек… Тодорчо, кротувай!
            В това време австрийският химн млъкна. Завесата се дигна.
            Сцената тоя път представляваше тъмница, осветлена с едно кандилце. Геновева държи детето си, нарежда жални думи и плаче. Тя играе сега по-естествено. Полунощният час, мрачният затвор, въздишките на една нещастна и безпомощна майка — всичко това настроява сърцата. По много женски лица се търкулнаха сълзици. Сълзите, както и смехът, са заразителни. Плачущите се умножаваха, даже и някои мъже ронеха сълзи, когато тя пишеше писмото си до графа. Каблешков, и той даже умилен, изръкопляска на едно патетическо място. Плясъкът му се разнесе усамотен из пълната тишина и умря без отзив. Много сърдити погледи се устремиха на вироглавеца, който на най-хубавото място дигаше шум. Иван Селямсъзът, който подсмърчаше от плач, го изгледа най-кръвнишки. Откараха Геновева в гората, да я посекат. Завесата се спусна. Каблешков изпляска пак, но и тоя път остана без подражатели. Обичаят на ръкопляскането не беше въведен още в Бяла черква.
            — Дженабет хора имало в тоя мемлекет — пришушна беят на Дамянча; — де е ставало това нещо?
            — В Немско.
            — В Немско? Аз от тия гявури не съм виждал още.
            — Как, бей ефенди — имаме един немец в града.
            — Да не би да е тоя, кьосето, чифтесакалият, със сините очила.
            — Той, фотографинът.
            — Той? Добър гявурджик. Всякога ми сваля капела, алафранга, кога ме срещне. Аз го мислех, че е французин.
            — Не, немец е, хасъл от Драндабур.
            Дойде третият акт. Сцената представлява пак палат. Графът се завърнал вече от война, угрижен и мрачен, че не намира Геновева. Слугинята му подава Геновевиното писмо, писано в тъмницата на предсмъртния й час. Тя му разправя, че е жертва на Голосовата низост, че умира невинна и го прощава. Графът чете всичко това високо и хълца. Той плаче, той е отчаян, зрителите и те преживяват страданията му, и те плачат — някои с глас поимат. Плаче беят, който няма нужда вече от Григорът. Това напрегнато състояние на душите порасна още по-болезнено, когато графът заповяда да му доведат коварния Голоса — виновника на злощастията му. Голос се задава рошав, грозен, измъчен от угризения и окован в букаите на конашкия затвор. Едно враждебно бръмчене на публиката го посрещна. Погледите го устрелиха разярени. Графът му чете писмото, в което графинята и него прощава. Графът заридава пак, къса си косите, удря се в гърдите. Публиката пак захълца неудържимо. Кака Гинка, и тя рони сълзи, но иска да успокои другите.
            — Не плачете мари, Геновева е жива в гората!
            Няколко бабички, които не познават пиесата, се обаждат учудени:
            — Гинке, жива ли била? Ами да му се каже на горкия да не плаче — каза баба Петковица, а баба Хаджи Павлювица не се удържа и извика през сълзи на графа:
            — Бре, баби, не плачи — булката е жива!
            Между това Голос лудува. Той гледа страшно с изпулени очи, с настръхнала чорлава коса, маха, криви се и скърца зъби отчаяно. Съвестта го гризе люто; но страданията му принасят облекчение на народа.
            Люто злорадство се изображава по лицата. „Хак му е“, думат жените. Тях даже ги е яд на Геновева, че го прощава в писмото си. Майка му, като гледа печалното състояние на господин Фратя, обременен от тежестта на веригите и на общото негодувание, се чуди какво да прави.
            — Умориха момчето ми, омаскариха го! — казва тя и се готви да го извлече из сцената, но я задържат.
            Тоя акт има бляскав успех. Шекспировата Офелия не е извличала в една вечер толкова сълзи.
            Последният акт е в гората. Там една пещера. Из входа й се подава Геновева, облечена в зверски кожи, и детето й. Една коза, на която са дали крехки листе да зобе, за да не бяга от сцената, представлява сърната, която с млякото си ги храни в пещерата. Геновева приказва жално на детето си за баща му, но чува лай от ловджийски псета и пропълзява в пещерата с детето, като увлича за рога козата, която се опира. Лаят се усилва и публиката намира Илийча Любопитният по-изкусен в тая роля. Той показва още по-голямо усърдие, тъй че лаят му разбуди джавкането на няколко кучета отвън. Ето и графът в ловджийски дрехи се вестява със свитата си. Зрителите не дъхат: всички се вторачили да видят как ще се срещнат с Геновева. Баба Иваница се бои да не отмине и предлага да му обадят, че там е жена му. Но графът я видял. Той се навежда и вика в пещерата:
            — Ти, който си тука, звяр или човек, излез!
            Но вместо пещерата, обади се залата. Раздаде се едно тънко подсвиркване.
            Всички се обърнаха смаяни към Стефчова. Той беше се цял изчервил.
            — Кой е тоя, дето свири? — извика гневно Селямсъзът.
            Театърът забръмча недоволен.
            Огнянов подири с поглед подсвирквача. Като съзря Стефчова, който го гледаше безочливо, той му пришушна ниско:
            — Ще ти отпоря дългите уши!
            Ново изсвиркване, още по-силно. Публиката бе втрещена. В миг общо негодувание избухна.
            — Хванете го тоя протестанец, дайте да го хвърлим из пенджера — изрева свирепо Ангел Йовков, гигант, два и половина метра висок. Раздадоха се още гласове:
            — Навън, който свири!
            — Стефчов навън!
            — Не сме дошли тука да слушаме пискуни и плясканета! — викаше Селямсъзът, който одеве инак бе разбрал одобрителния знак на Каблешкова.
            — Кириак, не възприемам! — извика сърдито и кака Гинка, до която стоеше Рада, обляна в сълзи. Хаджи Смион шепнеше Стефчову:
            — Вярвай бога, Кириак, аз ти казах още одеве: не бива да свириш. Тука народът е прост, нали видиш?
            — Защо свири челебият? — попита беят Дамянча.
            Дамянчо дигна рамене. Беят пошушна нещо на едно заптие, което отиде при Стефчова.
            — Кириак — каза му то полека, — беят заръча да идеш да изпушиш едно цигаро вън, като ти се стяга душата.
            Стефчов излезе с горделива усмивка на устата, доволен, че развали впечатлението от Огняновата игра.
            Заедно с него и смутнята мина. Играта се продължи, графът се намери с изгубената графиня. Прегръщания, вайкания, сълзи пак. Публиката се разчувствува изново. Доброто се увенча с пълно тържество над злото. Графът и графинята си разказват един другиму мъките и радостта. Баба Петковица им думаше:
            — Идете си, баби, у вас, па се сговаряйте веке, не вярвайте на тия проклети Голосовци.
            — Проклета си ти — изфуча зад нея господин Фратювата майка.
            Същият бабин Петковичин съвет даде и беят, но по-ниско. Общо чувство на удовлетворение и радост, Графът среща навред съчувствени погледи. Развръзката сключваше песента, която графът, графинята и свитата запяха: „Сигфриде граде, радвай се сега!“
            Но като изпяха първите два стиха на тая добродетелно-радостна песен, раздаде се на сцената революционната песен:

            Пламни, пламна ти в нас, любов гореща,
            противу турци да стоим насреща!

            Това падна като гръм небесен в залата. От най-напред един я запя, после част от трупата я подхвана, после всичката, а след нея и самата публика взе да приглаша. Внезапен патриотически възторг облада всекиго. Мъжественият мотив на тая песен като невидима вълна порасте, изпълни залата, заля двора и се пръсна в нощта. Песента цепеше въздуха, разпаляше и опияняваше сърцата. Тия силни звукове удариха на една нова струна на публиката. Всички, които знаеха песента, запяха я — и мъже, и девойки; тя сбра всичките души в едно, сля сцената със залата и се издигна към небето, като молитва.
            — Пейте, момчета, да сте живи! — викаше с възторг Мичо.
            Но други от старите роптаеха ниско, като намираха неуместно това безумно възхищение.
            Беят, и той, без да разбира нито дума, слушаше с благодарение песента. Той питаше Дамянча Григорът да му тълкува всеки един стих. Всеки други би сбъркал конците, но Дамянчо не беше от тия хора, които не могат да отговарят на трудни въпроси. При това, сега му се даде случай да изпита силите си. Той запродаде бея по най-естествен и увлекателен начин. Песента, според Дамянча, изражавала сърдечната любов на графа към графинята. Графът й казва: „Обичам те сто пъти повече сега“; а тя му казва: „Обичам те хилядо пъти“. Той казва, че ще издигне черкова, дето е била пещерата, за спомен, а тя му казва, че ще си продаде всичките ялмази, за да раздаде милостиня на сиромасите, и ще направи сто чешми от мрамор.
            — Че много чешми, по-добре да направи и мостове за хаир — пресече го беят.
            — Чешми, че в Немско водата е малко, та пият повече бира хората — отговори Григорът.
            Беят клюмна одобрително на това решение.
            — А де е Голос? — попита беят, като диреше господин Фратя между актьорите.
            — Нему не се пада там да излезе.
            — Добре кажеш. Тоя керата трябваше да го обесят. Ако втори път играят това, то кажи на консула да го не оставя жив. Така по-добре иде.
            И наистина, господин Фратю го нямаше между другарите му. Той бе изклинчил благоразумно, още когато се запя опасната песен, като не пожела да дочака лаврите на публиката.
            Песента се прекрати от трупата и завесата падна сред викове: „Браво!“ Австрийският химн пак гръмна и изпращаше публиката из залата, която скоро опустя.
            Актьорите се разоблачаха зад завесата и приказваха весело с приятелите, които бяха дошли да ги поздравят.
            — А бе, Каблешков, дявол те взел — каква беше тая лудост от тебе? Из един път дохождаш и се озоваваш зад гърба ми и захващаш да ревеш като бурия. Циганско сърце. — каза Огнянов, като изуваше княз Светославовите чизми.
            — Не можах да се стърпя бе, брате, омръзнаха ми толкова сълзи и кокоши жалби над твоята „многострадална“. Трябваше с нещо да отрезвим тоя народ. И тогава ми скимна да дойда на сцената. Ти видя какъв бляскав ефект.
            — Аз все поглеждах дали няма някое заптие да ме хване за лакътя. — смееше се Огнянов.
            — Не се безпокойте. Стефчов се запиля по-рано — каза Соколов.
            — Беят го изпъди. — каза учител Франгов.
            — Но беят остана — каза други. — Аз го гледах как внимателно слушаше. Утре ще си имаме белица.
            — Ха, за него да не ви е грижа. Нали бай Дамянчо Григорът беше при него? Той го е сметнал, та го е поразил. Ако не е сторил това, ще му вземем назад дипломата.
            — Аз нарочно го поканих и турих при бея, който обича масалите. Не се грижете, това ти го кучка и отвлякла — забележи Николай Недкович, като съблачаше тънкото расо на поп Димчо, с което игра на сцената ролята на Геновевиния родител.
            Той смяташе без издайството. Но на сутринта повикаха Огнянова на конака.
            Той се яви пред бея, който беше навъсен.
            — Консулос ефенди — каза му той, — снощи сте пели комитаджийски песни, истина ли?
            Огнянов протестира.
            — Но онбашият ми обажда противното.
            — Той е криво известен. Вие сами бяхте там. Беят извика онбашият.
            — Шериф ага, кога са пели такива песни: при мене или след мене?
            — Пред вас са пели бунтовническа песен, бей ефендим; Кириак ефенди няма да лъже.
            Беят го погледна строго. Самолюбието му се докачи.
            — Какво ми брътвиш, Шериф ага? Кириак ли беше там или аз? Не слушах ли аз с моите уши? Дамянчо чорбаджи дума по дума не преведе ли ми песента? Аз приказвах снощи и с Марка чорбаджи, и той намерил гласа много хубав. Такива безобразия друг път не правете! — изгълча сърдито беят, па се обърна към Огнянова: — Консуле, прощавай за труда, грешка станало. Чакай, а как викаха оногова, окования?
            — Голос.
            — Да, Голос. Ти него да беше заръчал да го обесят, по-добре. Аз тъй бих направил. Ти не трябваше да слушаш женски ум. Ама хубаво беше пък, песента още по-хубава — каза беят, като ставаше тежко.
            Огнянов го поздрави и излезе.
            — Скоро ще чуеш и по-друга песен и нея ще я разбереш без помощта на бай Дамянча — шушнеше си той, като минуваше из портата.
            Но той не виждаше как зловещо го гледаше в това време онбашият.


            XVIII. В Ганковото кафене

            Няколко деня след това произшествие Ганковото кафене отрано, както винаги, пълно с посетители, гърмеше и димеше. То беше сборният пункт и на стари, и на млади и там се разискваха общинските въпроси, и възточният, и всичката вътрешна и външна политика на Европа. Един малък парламент. Но засега представлението на Геновева беше на дневен ред и даваше най-много пиша на разговорите. То щеше впрочем да ги занимава още за дълго време и впечатлението от него щеше да бъде по-дълбоко. Много се спираха и върху бунтовната песен, която пораждаше най-живи препирни. Сега, при хладнокръвно размишление, мнозина осъждаха Огнянова, комуто остана вече името „граф“, както се случва въобще с всички любители актьори, които са силно импресионирали зрителите; също и господин Фратю остана „Голос“. Даже тая заран той, учуден, срещна намръщения поглед на някои почтени старци, които не можеха да му простят поведението с Геновева. Една бабичка го спря на пътя и му каза:
            — А бре, баби, защо направи така? Не беше ли те грехота от бога?
            Но влизането на чорбаджи Мича Бейзадето в кафенето премести днес разговора пак в безграничната област на политиката.
            Чорбаджи Мичо Бейзадето беше стар, нисък и чернолик човечец, облечен в шалвари и сукнена салтамарка. Както своите връстници, той беше малообразован и с ограничено развитие, но животът и многото изпитания го бяха направили опитен и разсъдлив. Черните му живи и подвижни очи блещяха умно на сухото му лице, набраздено с дълбоки бръчки. Една странност, която го направи пословичен между съгражданите му, беше крайното му пристрастие към политиката и непоколебимото му убеждение в скорото падане на Турция. Естествено, той беше русолюбец до nec plus ultra, до фанатизъм, до смешност. Всички помнят как той се разсърди на един изпит, когато един ученик каза, че Русия била победена на Севастопол.
            — Грешка имаш, синко, Русия, не може да се победи; ти да си вземеш парите от даскала, който те е учил — каза му чорбаджи Мичо ядосан.
            Но понеже учителят още там, с историята в ръце, доказа, че Русия била бита в Кримската война, Мичо се развика, че неговата история лъже, и понеже беше настоятел училищен, той не допусна да бъде условен учителят занапред.
            Природно нервен и горещ човек, той се раздразнюваше изведнъж, колчем се осмеляха да противоречат на заветните му убеждения. Той тогава пламваше, крещеше и псуваше. Днес той беше весел и като сядаше още, каза с победоносен вид:
            — Пак са яли бой нашите!
            — Как? — извикаха радостно учудени няколко гласа.
            — Любобратич и Божо Петрович изтрепали няколко хиляди турци — каза бай Мичо, който отпущаше по малко от новината, та да продължи удоволствието си.
            — Браво, да са живи! — изкрещяха няколко гласа.
            — И Подгорица взета — продължи бай Мичо.
            Удивлението порасте до висока степен, като че е превзета не Подгорица, а Вена.
            — Оръжие, доброволци, колкото щеш: идат из Аустрия!
            — Истина??!
            — И Босна гори пак. Сърбия мърда и готви войски. А мръдне ли Сърбия, то ще бутне и нас. Спукана му е работата на нашия.
            — Взеха го дяволите!
            — А Аустрия ще си наляга парцалите, защото Горчаков от Петербург ще й каже: „Стой! Колят ли се, бият ли се, то си е тяхна работа там.“ Спукана, спукана е.
            Всички наостриха уши и слушаха с благодарение приятните новини, които даваше чорбаджи Мичо.
            — До колко души са избити? — попита Никодим.
            — Турци ли? Аз ти казвам с хиляди, речи ги две, речи пет, речи ги десет, няма да сбъркаш. Ония синковци херцеговци не знаят шега.
            — То добро, ако е вярно.
            — Аз ти казвам, че е вярно.
            — Отде научи това? — попита чорбаджи Марко.
            — От вярно място, джанъм. Кир Георги Измирлият завчера се научил от спицерина в К., Янаки Дафнис, че това го е писал „Клио“, триестки вестник.
            — Не вярвам херцеговците да могат да направят голяма работа. Ще се бият, ще се бият, па ще се уморят. Колко хора са?
            — Шъпа народ — каза Павлаки, като потърси в погледите на другите одобрение на мнението си.
            — И аз тъй казвам, Павлаке, херцеговците какво са? — Една шъпа народ. Туркия се не бои от тях — отзова се Хаджи Смион, като си поглади чорапа на левия крак.
            Чорбаджи Мичо отговори загорещен:
            — Ти, Павлаке, да ме прощаваш, и ти, Хаджи, си пешак. В политиката от нищо става нещо. Сам Горчаков е казал, че из Херцеговина ще изхвръкне искрата, която ще запали пожара в цялата турска царщина.
            — Аз мисля, че Дерби беше казал тия думи — каза господин Фратю важно.
            Чорбаджи Мичо се навъси.
            — Дерби, като ингилизин, не може да каже такива противни думи за султана. Английската политика я знаем: „всичко добро в Туркия, всичко цъфти в Туркия“. Аз ти казвам, че Дерби не може да каже такива думи.
            — Фратю, така, така, не е казал — потвърди Хаджи Смион.
            — Камо да избухне един пожар, да изгори Цариград, та да се отървем веднъж за всякога от тия поганци — обади се Иванчо Дудото, кундураджият, който, право да си кажем, беше новак в политиката.
            — Тука за други пожар се приказва, Иванчо — забележи Павлаки сериозен.
            — Истинският пожар ще пламне, когато пламне България — забележи господин Фратю.
            — Защо ще пламва България? Не ми трябва да пламне България. Да си налягаме дрипелите. Не видяхме ли оня ден каква каша пламна в Заара? — отговори намусено чорбаджи Димо.
            — Ти, Фратю, казваш тъй — отзова се Данчо фурнаджият, — защото, когато стане това, ти ще се озовеш на Подумогушой във Влашко и ще викаш оттам: дръжте! — а пък нам тук ще трошат главите! Ти мене ми не говори. Бай ти Данчо пасе хората.
            — Напротив, и аз ще бъда тук и ще давам жертви.
            — А бе то ако пламне, нека пламне по-скоро. Това царщина ли е? Тя и сега гори, само не дими. Взеха ни ризите от гърба, не смееш да си покажеш носа извън града. Това царщина ли е? Боклук.
            — Вие не берете грижа, това не ще иде за много — каза бай Мичо, — писано е, че Туркия ще падне скоро.
            — Турция е съвсем изгнила държава, скелет, нищо повече, бутни го, ще падне! — каза един.
            — И ако го не бутнем, ахмаци сме! — каза поп Димчо разпалено.
            — Така е, така е — обади се поп Ставри, — замътило се е. Та ти виж, че малко и голямо все за това говорят. И женорята, и дечурлигата дор, сядат и стават все с такива разговори. И песните им слушай, няма вече „ах“ и „ох“, ами все пушки и саби звънтят: „таламбази като бият, сърцето ми играе“; „станете с турци да се бием“ и други бесотии нови. А младежите, подири ги — все в манастирската ливада; баубум, баубум, цял ден с пушките — челяк не може помина за Бозалан. Мой Ганко е събрал де да си са пищови и пушки и като пусне децата от школото, само с тях си играе. „Защо ти са бе, синко, питам го, тия вехтории?“ „Те скоро ще потрябват, тате, отговаря. Ще дойде време, когато един калпав пищов ще се купува на тегло със златото.“ Аз, между нас да си остане, ама това барутливо време ще измъти нещо. Боже сохрани!
            Простодушните и откровените думи на дяда поп Ставри бяха верни. От няколко месеца насам, кажи от появяването на Огнянова, както бе съгледал и Стефчов, забелязваше се някакво кипение на духовете, което всеки ден се усилваше, особено подир септемврийското движение в Стара Загора.
            Във веселите дружини се държаха патриотически наздравици и се говореше за въстание, открито; манастирските околности цял ден ехтяха от пушечна стрелба, на която се обучаваха младежите. Бунтовните песни станаха модни и проникнаха всъду: в къщята, в седенките и оттам изскокваха на улиците; навред патриотическите мотиви изместиха лигавите любовни песни на песнопойките. Човек се възчудваше, кога чуеше момите на тлъките, че пееха:

            Ах, майко, майко, жалостив!
            Не плачи, майко, не жали,
            че станах ази хайдутин,
            хайдутин, майко, бунтовник.

            Или пък почтени майки на многобройна челяд, че гласяха разпалено:

            Кураж, дружина, вярна сговорна,
            ний не сме веке рая покорна!

            Но това бяха само платонически викове, на които турците си правеха оглушки, защото ги презираха. Ала след нещастното старозагорско движение, през септемврия, турското население се сепна и яростта му избухна в кървави злодейства над българите. На пушечните гърмежи въз голите сипеи то отговаряше с куршуми на български меса; на бунтовните песни на българките отговаряше с изнасилване сестрите им или с прерязване гърлата на братята им. Турците убиваха безоръжни пътници, палеха, пленяха и деляха със заптиетата плячките. Цяла Тракия писна кански от насилия и зверщини.
            Като се съгласяваше по много въпроси с бай Мича, чорбаджи Марко беше съвсем на друго мнение по въпроса за въстание. Той наричаше безумие такава една мисъл и строго мъмреше Огнянова, когото обичаше и закриляше, за всяка опасна дума, пусната пред него.
            — Аз се чудя и не на ума на ветрогонците, дето отиват да се бият с манастирския яр и бълнуват дивотии; но не мога да се начудя на побелели хора, отде и тям да бръмчи тоз бръмбар в главите. Играем си с огъня! Как, петстотингодишно царство, дето е плашило цял свят — стропаля ли се от няколко хлапаци с чекмаклии пушки? Вчера срещнах и наш Василя, че повлякъл шишането ми към манастира — и той ще да стропаля Турция! Аз го карам да заколи пиле, а той отива да моли някого от пътя, та да отреже врата: страх го е да види капка кръв. Назад, му рекох, лудетино, ти когото ще убиваш, него по-добре господ да го убие! Ние сме тука в ада. Бунт? Такова нещо, не дай боже, то ще бъде пропаст! Няма да остане камък на камък тука.
            Ганко кафеджият се обади:
            — Право има бай Марко. Въстанието е цяла пропаст за нас. — И той погледна потона, дето стояха вересиите му във вид на цели полкове драски от тебешир.
            Марковият укор поразсърди Мича.
            — Марко — каза той, — ти мъдро приказваш, но от нас има по-мъдри хора, които са предвидели, че всичко това ще се сбъдне. Турция, как-как, трябва да падне.
            — Аз не вярвам на вашите пророци — каза Марко, като подразбираше с това Мартин Задека, в когото религиозно вярваше бай Мичо. — Не твоят Задек да ми го каже, ами цар Соломон да дойде тука, пак няма да му вярвам, че можем направи нещо. Детински работи не ща.
            — Ама виж, Марко, ако е речено от бога? — забележи поп Ставри.
            — От бога е речено да си налягаме парцалите ние, дядо попе. Ако той е решил да погуби Туркия, то няма да възложи на нас, сополковци, такава работа.
            — Кой ще бъде, то се знае отсега, джанъм — каза Павлаки.
            — Дядо Иван, дядо Иван! — избъбраха мнозина. По чорбаджи Мичовото лице се прочете удовлетворение; той подзе живо:
            — А бе, та това на мене ли ще казвате? И аз, като казвам, разбирам, че ние ще вървим напред, а той ще върви подир нас с топуза, чак до „Света София“! Без негово питане бива ли? Нима и Любобратич щеше да ги трепе по хиляди тия кучета, ако да се не облягаше на силен гръб? Но думата ми е, че на турското царство са прочетени дните, както на един охтикалия. Това го има черно на бяло, не го изсмуквам из пръстите си. Слушайте пак, който не вярва: „Константинополь, столица султана турецкаго, взята будет без малейшаго кровопролития. Турецкое государство в конец разорят, глад и мор будет, окончажем сих бедствый, они сами от себя погибнут жалостнейшим образом!“ И на друго място пак е казано: „Мечета ваши разорени, а идоли ваши и алкоран вовсе изтреблени будут! Мохамед! Ти, восточний антихрист! Время твое миновало, гробница твоя сожжена и кости твои в пепель обращеным будут.“
            В разпалението си бай Мичо беше се изправил и сечеше въздуха с ръка.
            — Но това кога ще се изпълни? — попита поп Ставри.
            — Казвам ви скоро, часът е ударил!
            В същия миг вратата се отвори и влезе Николай Недкович; той държеше в ръка вестник „Век“, току-що приет.
            — Новият ли е, Николчо? — извикаха няколко души. — Чети, чети!
            — Дай да видим много ли зелки са паднали от ножа на Любобратича — казаха други нетърпеливо.
            — Аз ви казвам с хиляди бе. Седни тук, Николчо! — И бай Мичо му стори място до себе си, Николай Недкович разгърна вестника.
            — За Херцеговското въстание чети най-напред — заповеда бай Мичо.
            Недкович зачете сред тържествена тишина. Всички напрегнаха уши, но приятната новина за победата, явена от „Клио“, не се потвърдяваше. Напротив, известията от бойното поле бяха лоши: не само Подгорица не беше взета, но и последнята чета на Любобратича беше разбита в пух и прах и той сам беше забягнал в Австрия.
            Носовете на всички увиснаха. Голямо разочарование и скръб се прочете по всичките лица. Сам Недкович биде разстроен и гласът му пресипна и отслабна.
            Мичо Бейзадето, облян от внезапен пот, побледнял и разтреперан от яд, извика:
            — Лъжи, лъжи и лъжи! Те на кирливия ми фес да разправят бабини деветини! Любобратич ги е бил, та ги е поразил! Вие не вярвайте ни една дума от тоя вестник!
            — Но, бай Мичо — забележи Недкович, — тия телеграми са взети от разни европейски вестници. Ще да има нещо истина.
            — Лъжи, лъжи — турски лъжи, ковани в Цариград! Ти „Клио“ намери да четеш.
            — И аз не вярвам — каза Хаджи Смион; — вестникарите лъжат като цигани. Аз в Молдовата помня, имаше един вестник, каквото кажеше — все лъжа.
            — Уйдурмасиони.
            — А бе аз нали ви казвам? Турските известия наопаки трябва да ги разбираш: ако пишат, че са паднали сто херцеговци, наздраво знай, че са сто _зелени_, ако кажеш хилядо, не ще да сгрешиш.
            Думите на бай Мича поуспокоиха духовете. Те бяха убедителни, защото отговаряха на тайното желание на всекиго. Известията трябваше да бъдат неверни, защото бяха лоши. И вестникът не беше за вярване. Но когато същият вестник съобщаваше за успехите на Любобратича, никому не скимна да подложи на съмнение достоверността им. При все това днешните новини разстроиха духа на гостите в Ганковото кафене. По-нататъшните разговори завехнаха, всекиму тежеше нещо на душата. На самия бай Мича беше неловко. Той беше сърдит на себе си, на вестника и на всичкия свят, задето не намери потвърждение новината от „Клио“. Затова той кипна, когато Петраки Шийков каза иронически, сред общата тишина:
            — Каквото се види, бай Мичо, твоята херцеговска искра ще си остане само искра, и после нищо. Ти мене слушай — Турция ще си остане жива и здрава и тая година, и догодина, и подир сто години, а ние ще се лъжем с твоите пророчества, додето умрем.
            — Шийка! — извика Мичо разярен. — Твойта куфалница не достига дотам, ти да си мълчиш! На такива говеда като тебе с даул да им блъскат, няма да разумеят нищо.
            Избухна караница, но появата на Стефчова тури край и ней, и на опасните разговори за падането на Турция.


            XIX. Отзиви

            Тишината пак се въдвори. Стефчовото присъствие стесняваше гостите. Той седна, здрависа неколцина и хвана да слуша с тържествующ вид. Той мислеше, че прекъснатият разговор се касаеше до сатирите против Огнянова и Соколова, които бяха пръснати в множество тая нощ. Но никой не отвори дума за тях, било че не знаеха, било че ги презряха.
            Бай Мичо си излезе сърдит. Подир него неколцина още оставиха кафенето. В това време влязоха нови двама. Те бяха Огнянов и Соколов. Току-що седнаха, Хаджи Смион се обърна към първия:
            — Графе, няма ли да дадеш по Коледа пак някоя комедия?
            — Геновева не беше комедия, а трагедия — забеляза господин Фратю; — комедия се нарича, когато е смешно представлението, а трагедия — когато има трагически сцени и жалост. Онова, дето играхме, беше трагедия, моята роля беше трагическа роля. — обясни многознайно господин Фратю.
            — Зная, зная, аз колко такива съм ги виждал в Букурещ! Ех, ама как хубаво направи лудият! Да ти не са уроки, Фратю. Аз рекох: същи луд много ти помогна косата — похвали го Хаджи Смион.
            Иванчо Йотата, който току-що влезе, взе участие в разговора.
            — Кое, за театрото ли? — обади се той. — Аз виждах по-оная година театро и в К., когато играха, какво беше? Не помня, хъ, „Иван Хайдутинът“.
            — „Иванку убиецът“ — поправи го господин Фратю.
            — Така. Убиецът, ама нашето по-великодушно излезе. Наша Лала цяла нощ е бълнувала. Викаше „Голосе! Голосе!“ крамолически и трепереше от страх велик.
            Господин Фратю погледна големливо, погъделичкан от тая похвала.
            — Да, да, и аз затова казвам на графа да ни даде пак комедия. Вярвай бога, ще направи много добре. Само песента да е друга — каза Хаджи Смион, като хвана да, тършува из всичките си джебове, понеже направи едно косвено порицание.
            — „Геновева“ не е комедия, а трагедия — забележи пак строго господин Фратю.
            — Да, да, трагедия, с една реч — театър.
            — Ба, комедия беше, тя произвеждаше смях — отзова се из къта си Стефчов и се усмихна ехидно.
            Огнянов прекъсна думата си със Соколова и каза:
            — Страх ме е, бай Хаджи, че може пак де ме засрамят.
            Стефчов не вдигна очи от вестника, който бе взел.
            — Кой ще те засрами тебе, никой не може да те засрами! — избърбора дядо Нистор. — Ти пак да ни повториш Геновева, децата за нея все приказват. Тогава наша Пенка беше трескава, та не дойде. Сега като рекла: „Тате, искам Геновева — Геновева искам.“
            — Добро, дядо Нисторе, ама аз треперя от свирка — продума Огнянов, като устрели с поглед Стефчова.
            — Особено когато е взета от гюбрето — допълни язвително Соколов.
            Стефчов се изчерви от задушен гняв, но продължи да гледа във вестника. Той се чувствуваше неловко под пронизителния поглед на Огнянова, комуто беше вземал страха. И действително, очите на Огнянова сега пламтяха страшно.
            — И аз на твоята дума отгоре, дядо Нисторе — обади се Чоно Дойчинов: — искам Геновевица. Само Голоса Кириак да го вземе, че му е подадено; Фратю е фарфара, но божи човек: нафиле го псуваха хората.
            От тоя простодушен и пълен с отрова комплимент Стефчов се изчерви до ушите. В същото време похвалата докачи господин Фратя.
            Огнянов и Соколов неволно се усмихнаха. Това направи и Хаджи Смион, без да знае защо.
            Стефчов дигна очи и погледна раздражено на Огнянова и Соколова. Той каза хладнокръвно уж, но гласът му трепереше от яд:
            — Да, аз се надявам, че бай Огнянов, от Лозенград, ще ни даде скоро и една трагедия. Може да бъде уверен, че никой няма да се смее — най-малко той.
            Стефчов натърти на думата Лозенград (отдето Огнянов беше явил, че е родом). Огнянов забележи това и лицето му се поизмени. Но той отговори твърдо:
            — Щом има такива изкусни машинисти зад пердето, искам да кажа, шпиони, като Стефчова, не е чудно да стане и трагедия.
            И той го погледна презрително. Сега Соколов подръпна другаря си за ръкава:
            — Остави го, да не развонява повече — пошъпна той.
            — Аз не мога да търпя подлеците! — избъбра високо Огнянов, доста високо, за да го чуе Стефчов.
            В това време Бойчо съпикаса Мунча, че стои при вратата на кафенето, която беше отворена. Той забележи, че Мунчо беше вперил в него очи, като клатеше глава и му се усмихваше приятелски. Изражението на идиота беше тъй добро, тъй кротко, тъй щастливо! Бойчо и друг път бе забележил, че Мунчо го гледаше така внимателно и любовно, но не можеше да отгадае причината на тая привързаност. Когато им се срещнаха погледите, Мунчовата физиономия се озари от една още по-блажена усмивка, очите му блеснаха от непонятен и безсмислен възторг. Той надникна по-навътре, все вторачен в Огнянова, и като се хилеше с всичките мишци на лицето си, извика протегнато:
            — Русианн!…
            И като тури пръста на гърлото, хвана да го тегли назад-напред, за да изобрази клане.
            Всички присъствуващи го гледаха смаяни.
            Смаян стоеше и Огнянов. Сега не беше пръв път, дето Мунчо му правеше такива знакове.
            — Графе, какво ти каза Мунчо? — попитаха го неколцина.
            — Не зная — отговори Огнянов усмихнат; — обича ме много.
            Мунчо, види се, разбра недоумението им и за да им обясни по-добре защо е възхитен от Огнянова, изгледа всичките тържествено тъпо, показа с пръст Огнянова и извика още по-високо:
            — Русианн!…
            И като махна с ръка на север, той още по-енергически хвана да си коли гърлото с показателния пръст. Това повторение неволно смути Огнянова. Хрумна му на ум, че Мунчо, по някаква фаталност, трябва да е видял или помирисал приключението в дядовата Стоянова воденица. Той с трепет погледна Стефчова, но се успокои, като забележи, че Стефчов бе се обърнал и си шепнеше с едного, без да обръща внимание на Мунча.
            В същия миг Стефчов стана, отстрани Мунча от вратата и излезе, като хвърли на Огнянова злобен и мъстителен поглед.
            Стефчов кипеше от злоба. Той бе понесъл толкова удари на самолюбието си от Огнянова и не беше имал ни един случай още да си отмъсти. Той искаше да отмъсти, но прикрито, защото явната борба с Бойча го плашеше. Бунтовната песен в театрото му даде едно оръжие против него, но както видяхме, и в тоя случай косата му удари о камък. Беят не допусна, че Огнянов е запял бунтовна песен пред него, и не повярва на Стефчова. Той не намери за благоразумно да настоява в тоя случай; в замяна на това той откри друго нещо: преди три дни в К. той случайно узна от един лозенградчанин, че в града нямало никакъв Бойчо, ни Огняновци. Това беше един проблясък за Стефчова, който трябваше да го поведе към нови открития. Навярно, зад Бойча Огнянов се скриваше друго лице, и не току-тъй, без причина. Той се водеше с доктора Соколова, познат от време като размирен дух. Навярно, тия двама хора нещо ги съединяваше, но какво именно? Разумява се, нечиста работа. От едно съображение на друго, Стефчов инстинктивно почувствува, че Огнянов не е чужд на тайнственото приключение в Петканчовата улица, което и сега остаяше за него една мистификация. И именно по него време и Огнянов се яви в града и се започна по-силно мърдане на духовете, на което той остана чужд. Кириак се реши да проникне в мрачината на това дело и се залови за тая работа с всичкото упорство и страстност, които е способна да предаде омразата на една зла и завистлива душа. Нови зловещи обстоятелства дойдоха Стефчову на помощ в подземната му борба с Огнянова.

Няма коментари:

Публикуване на коментар