20 юни 2012 г.

Хари Потър и Даровете на смъртта-1


                            Джоан Роулинг
        Хари Потър и Даровете на смъртта

            Посвещението на книгата е разделено на седем:
            на Нийл,
            на Джесика,
            на Дейвид,
            на Кензи,
            на Дай,
            на Ан
            и на теб,
            ако си останал с Хари чак до самия край.


            Древно, вродено зло!
                Горестен, кървав удар,
                удар на тежка участ!
                Уви! Непосилни мъки!
                Уви! Непрестанна болка!

                Техният цяр е тук,
                в царския дом, и нийде
                другаде! Той ще дойде
                след спор кръвопролитен.
                Това е то — химнът на ада.

                Ала чуйте молбите на тия деца,
                богове преблажени на ада, и мощ
                и победа в борбата им дайте!
                Есхил, „Хоефорите“


            Да умреш е като да прекосиш света, както приятелите прекосяват морета, а пак живеят един в друг. Понеже насъщното в тях трябва да присъства, да обича и да пребъдва във всичко, що е вездесъщо. В тази божествена преграда те се виждат лице в лице и разговорът им е лек, както и чист. Такава е утехата на приятелите — може да се казва, че умират, ала приятелството и компанията им са винаги до теб в онзи върховен смисъл, защото са нетленни.
            Уилям Пен, „Други плодове на самотата“



            Глава първа
            Въздигането на Черния лорд

            Двамата мъже изникнаха сякаш отдън земя на тесния, осветен от луната път. Застинаха за миг на няколко метра един от друг, всеки насочил магическата си пръчка към гърдите на другия, след това се познаха, прибраха пръчките под наметалата и забързаха в една и съща посока.
            — Някакви новини? — попита по-високият.
            — Най-добрите — рече Сивиръс Снейп.
            Отляво на пътя имаше ниски диви къпини, а отдясно — висок, старателно подравнен жив плет. Дългите наметала свистяха около глезените на мъжете.
            — Мислех, че може да съм закъснял — каза Йаксли, а лицето му с груби черти ту се скриваше, ту отново се показваше на лунната светлина, на места затулвана от клоните на надвисналите дървета. — Оказа се малко по-сложно, отколкото очаквах. Но се надявам той да остане доволен. Ти изглежда си убеден, че ще бъдеш посрещнат добре.
            Снейп кимна, без да уточнява. Двамата свърнаха надясно по широка алея. Високият жив плет зави заедно с тях — продължаваше нататък в далечината, зад внушителната двойна порта от ковано желязо, изпречила се пред мъжете. Никой от двамата не спря — само вдигнаха мълком левите си ръце, все едно отдават чест, и минаха направо през тъмния метал, сякаш беше дим.
            Тисовите дървета заглушаваха стъпките им. Някъде вдясно се чу шумолене и Йаксли отново извади магическата пръчка, като я насочи над главата на спътника си, но се оказа, че източникът на шума е съвсем безобиден: чисто бял паун, който величествено пристъпваше отгоре по плета.
            — Луциус винаги се е нареждал добре. Пауни… — изсумтя Йаксли и прибра магическата пръчка под наметалото си.
            От мрака в края на правата алея изникна красива голяма къща с ромбовидни прозорци на долния етаж, зад които проблясваха светлини. Някъде в тъмната градина зад плета бълбукаше фонтан. Чакълът запука, докато Снейп и Йаксли бързаха към входната врата, която при приближаването им рязко се люшна навътре, въпреки че не се видя някой да я е отворил.
            Коридорът с мъждиво осветление беше просторен и пищно украсен, с невероятен килим, който почти изцяло покриваше пода. Портретите с бледи лица по стените проследяваха с очи новодошлите, докато минаваха покрай тях. Двамата спряха пред тежка дървена врата, поколебаха се за миг, после Снейп завъртя бронзовата ръкохватка.
            Всекидневната беше пълна със смълчани хора, които седяха около дълга, богато украсена с орнаменти маса. Мебелите бяха нехайно изтикани до стените. Единствената светлина идваше от фучащия огън в камината с красива мраморна полица отгоре, над която висеше позлатено огледало. Снейп и Йаксли застинаха за миг на прага. След като очите им свикнаха със здрача, вниманието им беше приковано от най-странното в гледката: някакъв човек, май в безсъзнание, се въртеше бавно с главата надолу, сякаш увесен на невидимо въже, и се отразяваше в огледалото и в лъскавата повърхност на голата маса. Никой не гледаше тялото с изключение на бледия младеж почти точно под него. Той сякаш не можеше да се сдържи и все се извръщаше нагоре.
            — Йаксли! Снейп! — чу се висок ясен глас откъм челното място на масата. — Закъснявате!
            Говорещият седеше точно пред камината и в началото новодошлите не различиха друго, освен силуета му. Но щом се приближиха, лицето му лъсна в здрача: беше без косъмче по него, приличаше на змийско, с цепки вместо ноздри и блеснали червени очи с вертикални зеници. Мъжът бе толкова блед, че сякаш излъчваше перлено сияние.
            — Тук, Сивиръс — каза Волдемор и посочи мястото вдясно до себе си. — Йаксли — до Долохов.
            Двамата заеха отредените им места. Повечето очи около масата проследиха Снейп, защото Волдемор се обърна първо към него.
            — Е, и?
            — Господарю, Орденът на феникса възнамерява да премести Хари Потър от сегашното безопасно място в събота веднага щом се свечери.
            Любопитството около масата се изостри осезаемо: някои застинаха, други се размърдаха, всички се вторачиха в Снейп и Волдемор.
            — В събота… щом се свечери — повтори Волдемор.
            Той впи червени очи в черните очи на Снейп толкова напрегнато, че някои от присъстващите се извърнаха, уплашени, че свирепият му поглед ще изпепели и тях. Но Снейп спокойно се взря в лицето на Волдемор и след миг-два устата без устни на Черния лорд се изви в нещо като усмивка.
            — Добре. Много добре. И тази информация идва от…
            — От източника, който обсъдихме — уточни Снейп.
            — Господарю!
            Йаксли се беше навел над дългата маса, за да вижда Волдемор и Снейп. Всички лица се извърнаха към него.
            — Аз, господарю, чух друго. — Йаксли зачака, но Волдемор не каза нищо и той продължи: — Аврорът Долиш се е изпуснал, че Потър няма да бъде преместен преди трийсети, вечерта преди момчето да навърши седемнайсет години.
            Снейп се усмихваше.
            — Според моя източник има план да бъде пусната лъжлива следа и очевидно точно за това става дума. На Долиш безспорно му е направено заклинание за заблуждение. Едва ли му е за пръв път, той се слави като податлив.
            — Уверявам ви, господарю, Долиш бил съвсем сигурен — настоя Йаксли.
            — Оставаше и да не е сигурен, щом са му направили заклинание за заблуждение — отбеляза Снейп. — Аз пък, Йаксли, те уверявам, че занапред служба „Аврори“ няма да участва в охраняването на Хари Потър. В Ордена смятат, че сме внедрили свои хора в министерството.
            — Поне веднъж да не сбъркат — намеси се набит мъж съвсем близо до Йаксли и нададе хриплив кикот, повторен като ехо тук-там около масата.
            Волдемор не се засмя. Погледът му беше зареян нагоре, към тялото, което се въртеше бавно. Черния лорд изглеждаше погълнат от мислите си.
            — Господарю — продължи Йаксли, — според Долиш за прехвърлянето на момчето ще бъде мобилизиран цял отряд аврори…
            Волдемор вдигна дълга бледа ръка, а Йаксли млъкна веднага и загледа сърдито как той се извръща отново към Снейп.
            — Къде ще го скрият?
            — В дома на човек от Ордена — отговори Снейп. — Според източника къщата е защитена с всички възможни средства, с които разполагат Орденът и министерството. По мое мнение, господарю, почти е изключено да успеем да го похитим, след като го преместят там… Освен ако министерството не падне до следващата събота, което ще ни даде възможност да засечем и да развалим достатъчно от магиите, за да обезвредим и останалите.
            — Е, Йаксли — провикна се Волдемор през масата, а светлината на огъня проблесна странно в червените му очи, — министерството ще падне ли до следващата събота?
            И този път всички глави се извърнаха. Йаксли изправи рамене.
            — По този въпрос, господарю, имам добри новини. Успях доста трудно, с големи усилия да направя проклятие Империус на Пиус Тикнес*.
            [* Буквално „благочестива“ (лат.) тъпота (англ.). — Б.пр.]
            Мнозина от насядалите около Йаксли бяха възхитени, а съседът му Долохов, мъж с дълго изкривено лице, го потупа по гърба.
            — Добро начало — одобри Волдемор. — Но Тикнес е сам. Скримджър трябва да бъде обкръжен от наши хора преди акцията. Едно провалено покушение срещу живота на министъра ще ме върне много назад.
            — Да… господарю, съгласен съм… ала като началник на отдел „Охрана на магическия ред“ Тикнес постоянно се среща не само с министъра, но и с началниците на всички други отдели в министерството. Според мен сега, след като държим в подчинение такъв високопоставен служител, ще бъде лесно да покорим и останалите и всички те ще обединят усилията си за свалянето на Скримджър.
            — Стига нашият приятел Тикнес да не бъде разкрит още преди да е вербувал другите — напомни Волдемор. — При всички положения е малко вероятно до следващата събота министерството да бъде мое. Щом няма да можем да се доберем до момчето на новото място, трябва да го направим, докато пътува.
            — Тук, господарю, имаме предимство — рече Йаксли, явно решен да получи поне някакво одобрение. — Вече сме внедрили доста хора в отдел „Магическо придвижване“. Ще разберем веднага, ако Потър се магипортира или използва пудролиниите.
            — Няма да направи нито едното, нито другото — заяви Снейп. — В Ордена няма да допуснат начин на придвижване, който е под наблюдението и управлението на министерството. Съмняват се във всичко, свързано с него.
            — Толкова по-добре — каза Волдемор. — Ще бъде принуден да се придвижва открито. Така ще го заловим много по-лесно. — Той погледна отново тялото, което се въртеше бавно, и продължи: — Лично ще се заема с Хари Потър. По отношение на момчето бяха допуснати прекалено много грешки. Някои от тях са мои. Това, че Потър е жив, се дължи по-скоро на моите пропуски, отколкото на неговите подвизи.
            Насядалите около масата наблюдаваха Волдемор притеснени и по лицата им личеше страхът да не бъдат обвинени, че Хари Потър е още жив. Но Волдемор сякаш говореше по-скоро на себе си, отколкото на тях, все така извърнат към безжизненото тяло горе.
            — Бях нехаен и късметът и щастието ми обърнаха гръб, понеже те осуетяват всички планове, освен най-старателно разработените. Но сега знам повече. Разбирам онова, което преди не осъзнавах. Именно аз трябва да убия Хари Потър и ще го направя.
            Сякаш в отговор на тези думи внезапно се чу вой, ужасен провлачен вик на болка и страдание. Мнозина от хората около масата погледнаха стреснати надолу, защото звукът сякаш идваше изпод краката им.
            — Опаш — рече Волдемор, без да променя тихия си замислен глас, все така вперил очи в тялото, което се въртеше горе, — нали ти наредих да накараш пленницата да мълчи?
            — Да, г-г-господарю — изпелтечи дребен мъж, седнал някъде по средата на масата толкова ниско на стола, че на пръв поглед той изглеждаше празен.
            Дребосъкът се изправи тромаво и забърза през помещението, оставяйки след себе си само странно сребристо проблясване.
            — Та както казах — продължи Волдемор, като се взря отново в напрегнатите лица на последователите си, — сега разбирам по-добре. Например преди да отида да убия Потър трябва да взема магическата пръчка на някого от вас.
            Върху лицата наоколо не се изписа друго, освен стъписване, сякаш Волдемор беше оповестил, че иска да вземе назаем една от ръцете им.
            — Няма ли желаещи? — попита Волдемор. — Я да видим… Луциус, вече не виждам смисъл да носиш пръчка.
            Луциус Малфой вдигна поглед. В светлината на огъня кожата му изглеждаше жълтеникава като восък, а очите му бяха хлътнали и около тях се чернееха сенки. Когато той заговори, гласът му беше дрезгав.
            — Господарю?
            — Магическата ти пръчка, Луциус. Искам магическата ти пръчка.
            — Ама аз…
            Малфой крадешком погледна жена си. Тя беше бледа като него, а дългата й руса коса се спускаше по гърба. Беше вперила очи право напред, но под масата обхвана набързо с тънките си пръсти китката на мъжа си. При допира й Малфой пъхна ръка под мантията, извади магическа пръчка и я подаде на Волдемор, който я вдигна пред червените си очи и започна да я оглежда отблизо.
            — От какво е?
            — От бряст, господарю — прошепна Малфой.
            — А сърцевината?
            — От змей… сърдечна нишка от змей.
            — Чудесно! — одобри Волдемор.
            Извади своята пръчка и сравни двете на дължина.
            Луциус Малфой неволно вдигна ръка, сякаш посяга да вземе магическата пръчка на Волдемор в замяна на своята. Това не убягна на Волдемор и очите му се разшириха злобно.
            — Да ти дам магическата си пръчка ли, Луциус? Моята пръчка?
            Някои от присъстващите захихикаха.
            — Аз, Луциус, ти дадох свободата, това не ти ли стига? Но ми направи впечатление, че напоследък ти и твоето семейство не изглеждате никак щастливи… дали не сте недоволни от присъствието ми във вашия дом, Луциус?
            — Не, няма такова нещо, господарю!
            — Лъжи, Луциус…
            Тихият глас сякаш продължи да съска и след като жестоката уста престана да се движи. Съскането се засили и един-двама от магьосниците едва се удържаха да не се разтреперят — чуваше се как по пода под масата се плъзга нещо тежко.
            Огромната змия се показа и бавно запълзя нагоре по стола на Волдемор, беше сякаш безкрайно дълга. Накрая легна върху раменете му: беше дебела колкото бедро на мъж, очите й с отвесни ивици вместо зеници. Без да сваля поглед от Луциус Малфой, Волдемор разсеяно загали с дълги тънки пръсти огромната твар.
            — Защо семейство Малфой изглеждат толкова нещастни от участта си? А години наред се кълняха, че не искат друго, освен да се завърна и да се въздигна на власт!
            — Така е, господарю! — потвърди Луциус Малфой. Ръката му трепереше, докато той бършеше потта, избила над горната му устна. — Искахме го… и продължаваме да го искаме.
            Жена му отляво кимна сковано, без да поглежда Волдемор и змията. Синът му Драко отдясно, който вторачено наблюдаваше висящото тяло горе, стрелна с очи Волдемор и се извърна, ужасен да не срещне погледа му.
            — Господарю — подхвана с развълнуван пресипнал глас смугла жена, седнала по средата на масата, — за нас е чест да сте тук, в семейния ни дом. Няма по-голямо удоволствие от това.
            Седеше до сестра си. Беше с черна коса и подпухнали клепачи и не приличаше на нея нито по външност, нито като поведение — Нарциса седеше сковано и безизразно, а Белатрикс се беше навела към Волдемор, защото думите бяха безсилни да изразят копнежа й за близост.
            — Няма по-голямо удоволствие — повтори Волдемор и като наклони глава, се взря в Белатрикс. — От твоите уста, Белатрикс, това означава много.
            По лицето й плисна руменина, очите й се напълниха с радостни сълзи.
            — Господарят знае, че казвам самата истина!
            — Няма по-голямо удоволствие… дори след щастливото събитие, което, както подочух, се е случило тази седмица в семейството ви?
            Белатрикс го погледна с отворена уста, явно беше объркана.
            — Не знам какво имате предвид, господарю.
            — Говоря за твоята племенница, Белатрикс, и на Луциус и Нарциса. Току-що се е омъжила за върколака Ремус Лупин. Сигурно много се гордеете.
            Около масата избухна ехиден смях. Мнозина се наведоха напред и се спогледаха развеселени, някои удариха с юмрук по плота. Недоволна от врявата, огромната змия отвори широко паст и изсъска гневно, но смъртожадните не я чуха — толкова се зарадваха на унижението, на което бяха подложени Белатрикс и семейство Малфой. Лицето на Белатрикс, което доскоро бе румено от радост, се покри с противни червени петна.
            — Тя, господарю, не ни е никаква племенница — изкрещя Белатрикс, за да надвика изблика на веселие. — Ние с Нарциса изобщо не сме виждали сестра си, откакто се омъжи за онзи мътнород. Тази мърла няма нищо общо с нас, да се омъжва за който звяр иска!
            — А ти какво ще кажеш, Драко? — попита Волдемор и макар да го изрече тихо, гласът му прозвуча над дюдюкането и хихикането. — Ще се грижиш ли за малките върколачета?
            Всички се развеселиха още повече, а Драко Малфой се извърна все така ужасен към баща си, но той беше забил очи в коленете си, после срещна погледа на майка си. Тя почти незабележимо поклати глава и пак се втренчи с безизразно лице в стената отсреща.
            — Стига — каза Волдемор и погали разлютената змия. — Стига.
            Смехът заглъхна на мига.
            — С времето много от най-старите ни родословни дървета се поболяват — заяви той, а Белатрикс го погледна умолително, със затаен дъх. — За да поддържате здраво своето родословно дърво, трябва да го подкастряте, нали така? Да отрязвате частите, застрашаващи здравето на останалите.
            — Да, господарю — пророни Белатрикс и от благодарност очите й отново се напълниха със сълзи. — При първа възможност!
            — Ще я получите! — рече Волдемор. — И във вашия род, и в света изобщо… ще изрежем живеницата, която сее зараза, докато не останат само хората с истинска кръв…
            Волдемор вдигна магическата пръчка на Луциус Малфой, насочи я право към увесеното над масата тяло, което все така бавно се въртеше, и леко замахна с нея. Тялото простена, съживи се и започна да се дърпа, за да се отскубне от невидимите си окови.
            — Позна ли нашата гостенка, Сивиръс? — попита Волдемор.
            Снейп вдигна очи. Сега вече всички смъртожадни гледаха пленницата, сякаш бяха получили разрешение да дадат воля на любопитството си. Жената се обърна към огъня и промълви дрезгаво и ужасено:
            — Сивиръс! Помогни ми!
            — А, да — каза Снейп, докато пленницата се завърташе бавно на другата страна.
            — А ти, Драко? — попита Волдемор, както милваше змията по муцуната със свободната си ръка.
            Драко трескаво поклати глава. Откакто жената се беше пробудила, той вече нямаше сили да я гледа.
            — Но ти не си бил в часовете й! — уточни Волдемор. — За онези от вас, които не знаят, тази вечер наша гостенка е Чарити* Бърбидж, която доскоро преподаваше в училището за магия и вълшебство „Хогуортс“.
            [* Букв. „милосърдие“, „великодушие“ (англ.). — Б.пр.]
            Около масата се чуха звуци на разбиране. Една сгърбена дебелана с остри зъби прихна.
            — Да… Професор Бърбидж преподаваше на децата на магьосниците за мъгълите… учеше ги, че те не се различавали от нас…
            Един от смъртожадните се изплю на пода. Чарити Бърбидж отново се завъртя с лице към Снейп.
            — Сивиръс… много те моля… умолявам те…
            — Тишина! — каза Волдемор и пак завъртя леко магическата пръчка на Малфой, при което Чарити замълча, сякаш са й запушили устата. — На професор Бърбидж явно не й беше достатъчно да покварява и замърсява съзнанието на децата на магьосниците, затова миналата седмица написа в „Пророчески вести“ пламенна защита на мътнородите. Според нея магьосниците трябвало да приемат с отворени обятия тези крадци на техните знания и магии. Според професор Бърбидж намаляването на чистокръвните било желателно… ако питаме нея, тя ще ни прати всички да се женим за мъгъли… или, разбира се, за върколаци…
            Този път никой не се засмя — в гласа на Волдемор безспорно звучаха гняв и презрение. Чарити Бърбидж за трети път се завъртя с лице към Снейп. От очите по косата й се стичаха сълзи. Снейп я погледна съвсем безчувствено, а тя пак се завъртя на другата страна.
            — „Авада Кедавра!“
            Всички ъгли в стаята се озариха от блесналата зелена светлина. Чарити се свлече с кънтящ трясък на масата, която се разклати и изпука. Мнозина от смъртожадните отскочиха назад на столовете си. Драко падна на пода.
            — Вечерята ти, Наджини — пророни тихо Волдемор, а огромната змия се люшна и се плъзна от раменете му по полираното дърво.


            Глава втора
            In memoriam*
            [* В памет (лат.). — Б.пр.]

            На Хари му течеше кръв. Той стисна дясната си ръка с лявата и като изруга тихо, отвори с рамо вратата на стаята. Чу се хрущене на натрошен порцелан — беше стъпил върху чаша студен чай, оставена на пода пред вратата.
            — Какво, да го…
            Огледа се — на стълбищната площадка на „Привит Драйв“ номер четири нямаше никого. Нищо чудно Дъдли да си представяше подлите шеги именно във вид на чаша чай. Като държеше високо разкървавената си ръка, Хари събра с другата парчетата порцелан от чашата и ги хвърли във вече препълненото кошче за отпадъци точно до вратата. След това с тежка стъпка се отправи към банята, за да залее пръста си със струя вода.
            Беше глупаво, безсмислено, невероятно дразнещо, че още цели четири дни нямаше да може да прави магии… но беше принуден да признае пред себе си, че порязаният пръст би го провалил. Така и не се беше научил да лекува рани със заклинания и сега си даде сметка — особено в светлината на непосредствените му планове, — че това е недопустим пропуск в неговото магьосническо образование. След като реши да пита Хърмаяни как се прави, той намота на топче малко тоалетна хартия и се опита да попие чая, доколкото бе възможно, после се върна в стаята и затръшна вратата след себе си.
            Беше посветил сутринта на задачата да изпразни до дъно куфара си за пръв път от шест години, откакто си беше стегнал багажа за училище. В началото на всяка учебна година просто беше вадил горните три четвърти от съдържанието на куфара и ги беше подменял или обновявал, оставяйки най-отдолу пласт какви ли не джунджурии: стари пачи пера, изсъхнали бръмбарови очи, единични чорапи, които вече не му ставаха. Преди няколко минути беше пъхнал ръка сред дребните предмети и като усети пронизваща болка в десния си безименен пръст, извади ръката си и видя рукналата кръв.
            Сега продължи малко по-внимателно. Отново приклекна край куфара и след като извади стара значка, която примигваше едва-едва ту с „Подкрепете СЕДРИК ДИГЪРИ“, ту с „ПОТЪР Е ГАДЕН“, много употребяван пукнат опасноскоп и златен медальон с капаче, под което беше скрита бележка, подписана от Р.А.Б., продължи да опипва дъното и накрая намери острия ръб, на който се беше порязал. Позна го веднага. Беше петсантиметрово парче с остри ръбове от вълшебното огледало, подарък от покойния му вече кръстник Сириус. Хари го остави встрани и предпазливо продължи да търси и други парчета, но от последния подарък на Сириус беше останало само натрошено на прах стъкло, полепнало като блещукащи песъчинки по най-дълбокия пласт дребни предмети.
            Хари седна и огледа парчето, на което се беше наранил, но видя само собствените си яснозелени очи, отразени в него. После го остави върху сутрешния брой на „Пророчески вести“, който лежеше нечетен на леглото, и се опита да спре внезапно плисналите в мощен поток горчиви спомени, угризенията на съвестта и копнежа, породени от счупеното огледало, като се нахвърли върху останалите ненужни вещи в куфара.
            Отне му още един час да го изпразни до дъно, да изхвърли непотребните неща и да подреди останалите на купчинки според това дали щяха да му бъдат нужни и занапред. Мантиите за училище и за куидич, котелът, пергаментът, пачите пера и повечето учебници бяха струпани в един ъгъл — Хари смяташе да ги остави тук. Запита се какво ли ще направят с тях леля му и вуйчо му — вероятно щяха да ги изгорят посред нощ, сякаш са веществени улики за ужасно престъпление. Мъгълските дрехи, мантията невидимка, комплектът за отвари, някои учебници и фотоалбумът, който Хагрид му беше подарил преди години, както и връзка писма и магическата пръчка, бяха прибрани в стара раница. В един от предните джобове бяха Хитроумната карта и медальонът с бележката, подписана от Р.А.Б. На медальона беше отредено това почетно място не защото беше ценен — той си беше напълно безполезен, — а заради цената, която Хари беше платил, за да се сдобие с него.
            Върху бюрото до полярната сова Хедуиг остана обемиста камара вестници — по един за всеки от дните, които Хари беше прекарал това лято на „Привит Драйв“.
            Той стана от пода, протегна се и отиде при бюрото. Хедуиг не се помръдна, докато Хари преглеждаше набързо вестниците и един по един ги мяташе върху купчината боклуци — совата спеше или се преструваше на заспала, сърдита, че Хари почти не я пуска от кафеза.
            Щом наближи долния край на купчината вестници, Хари започна да ги разглежда по-бавно и да търси брой, за който знаеше, че е получен малко след като се беше върнал за лятото на „Привит Драйв“ — помнеше, че на първата страница се споменава за напускането на Чарити Бърбидж, преподавателка по мъгълознание в „Хогуортс“. Накрая го намери. Отвори направо на десета страница, отпусна се върху стола при писалището и прочете отново статията, която търсеше.

            Албус Дъмбълдор в моите спомени
            Елфиъс Дож

            Запознах се с Албус Дъмбълдор, когато бях на единадесет години, на първия учебен ден в „Хогуортс“. Взаимните ни симпатии безспорно се дължаха на това, че и двамата се чувствахме отритнати. Малко преди да пристигна в училището се бях разболял от змейска шарка и въпреки че вече не бях заразен, сипаничавото ми синкаво лице не насърчаваше другите да общуват с мен. Албус пък беше дошъл в „Хогуортс“ с бремето на нежеланата лоша слава. Само около година преди това баща му Перцивал беше осъден на затвор за жестоко и широко разгласено нападение срещу три мъгълчета.
            Албус нито веднъж не се е опитвал да отрича, че баща му (който остана до края на живота си в Азкабан) е извършил престъплението, напротив — когато събрах смелост да го попитам, той ме увери, че е убеден във вината на баща си. Ако не броим това, Дъмбълдор отказваше да обсъжда тази тъжна история, макар че мнозина го подпитваха. Някои всъщност бяха склонни да приветстват постъпката на баща му и смятаха, че и Албус е мъгълофоб като него. Но се заблуждаваха дълбоко: който го е познавал, ще потвърди, че той никога не е проявявал и намек за антимъгълски настроения. Точно обратното, Албус решително отстояваше правата на мъгълите и през следващите години си спечели с това много врагове.
            Ала само след няколко месеца Албус започна да засенчва със славата си своя баща. В края на първата година вече никой не го възприемаше като син на мъгълофоб и всички говореха за него като за най-блестящия ученик, постъпвал някога в училището. Онези от нас, които имахме предимството да му бъдем приятели, се възползвахме от неговия пример, да не говорим пък за помощта и насърчението, които той винаги оказваше прещедро. По-късно през живота си е споделял с мен как още тогава е знаел, че най-голямата му радост ще е да преподава.
            Албус не само спечели всички награди и почести на училището, но не след дълго започна да си пише редовно с най-големите светила в магьосническия свят от онова време, включително с прочутия алхимик Никола Фламел, с изтъкнатата историчка Батилда Багшот и с теоретика на магията Ейдълбърт Уофлинг. Много от трудовете му са помествани в научни издания като „Съвременна трансфигурация“ „Предизвикателства в магията“ и „Отвари за всеки ден“. По всичко личеше, че Дъмбълдор ще направи шеметна кариера, и оставаше само да се изясни кога точно ще се издигне до министър на магията. Макар че след време често се чуваха предсказания, че Дъмбълдор е на път да заеме поста, всъщност той никога не е имал амбиции да става министър.
            Когато започнахме трети курс в „Хогуортс“ в училището постъпи братът на Албус — Абърфорт. Двамата не си приличаха: Абърфорт никога не е бил особено ученолюбив и за разлика от Албус предпочиташе да решава споровете в дуел, а не с разумни доводи. Но не са верни догадките на някои, че двамата братя не са били приятели. Колкото и различни да бяха, момчетата се разбираха прекрасно. Трябва да признаем, че едва ли на Абърфорт му е било особено приятно да живее в сянката на Албус, който неминуемо засенчваше приятелите си, и това с пълна сила важеше и за брат му.
            След като завършихме „Хогуортс“, ние с Албус имахме намерение да тръгнем на околосветско пътешествие, каквато беше традицията в ония времена, и да погостуваме на магьосници в чужбина, а после да поемем всеки по своя професионален път. Но намеренията ни бяха осуетени от една трагедия. В самото навечерие на пътуването Кендра, майката на Албус, почина и той остана глава на семейството и единственият, който да се грижи за прехраната му. Отложих заминаването си, за да отида на погребението на Кендра и да й отдам последна почит, сетне предприех пътуване, което се оказа самотно. Вече не можеше да става и дума Албус да ме придружи — имаше да се грижи за по-младите си брат и сестра, заедно с които беше наследил малко злато.
            Това беше времето, когато сме общували най-рядко. Пращах на Албус писма, в които вероятно нетактично му описвах чудесата на пътешествието си, като се почне от измъкването на косъм от химерите в Гърция и се стигне до експериментите на египетските алхимици. От неговите писма почти не научавах за делничния му живот, който според мен сигурно е бил потискащо скучен за такъв блестящ магьосник. Бях погълнат от приключенията си и се ужасих, когато към края на едногодишното си пътешествие научих, че го е сполетяла нова трагедия — смъртта на сестра му Ариана.
            Въпреки че тя отдавна беше с разклатено здраве, ударът, дошъл толкова скоро след загубата на майка им, оказа огромно въздействие върху двамата й братя. Най-близките на Албус — а аз се смятам за един от тези щастливци — споделяме мнението, че смъртта на Ариана и неговото усещане, че носи лична вина за нея (въпреки че той, разбира се, нямаше никаква вина), са оставили завинаги в душата му дълбока следа.
            Когато се прибрах, заварих един младеж, понесъл страдания, каквито сполитат много по-възрастни хора. Албус беше по-сдържан отпреди и много по-угрижен. Нещастието ставаше още по-голямо от това, че вместо да се сближат още повече, Албус и Абърфорт се отчуждиха. (След време това се разсея — в по-късни години двамата възстановиха ако не близките си взаимоотношения, то поне сърдечната връзка помежду си.) От този момент нататък обаче той рядко говореше за своите родители и за Ариана и ние се научихме да не отваряме дума за тях.
            Други пера ще опишат подвизите от по-късни години. Неизчислимият принос на Дъмбълдор в съкровищницата на магьосническото знание, включително откритите от него дванайсет приложения на змейската кръв, ще бъде от огромна полза за идните поколения. Същото важи и за мъдростта, проявявана в решенията, които той е взимал като главен съдия на Магисъбора. И досега се твърди, че няма дуел между магьосници, който да се мери с двубоя между Дъмбълдор и Гриндълуолд през 1945 година. Очевидците описват ужаса и благоговението, които са изпитвали, докато са наблюдавали единоборството между двамата изумителни магьосници. Победата на Дъмбълдор и последиците й за магьосническия свят се смятат за повратна точка в историята на магията, равна по важност на въвеждането на Указа за секретност на Международната конфедерация на магьосниците и на краха на Онзи-който-не-бива-да-се-назовава.
            Албус Дъмбълдор никога не се е възгордявал и не е бил суетен — умееше да намира нещо ценно у всекиго, колкото и незначителен и жалък да изглеждаше той, и според мен загубите, които претърпя на такава крехка възраст, са му вдъхнали голяма човещина и състрадание. Не мога да изразя колко ще ми липсва приятелството му, но моята загуба е несравнима със загубата, понесена от света на магьосниците. Никой няма да оспори, че той беше най-вдъхновяващият и най-обичаният от всички директори на „Хогуортс“.
            Дъмбълдор умря така, както и живя: до сетния си дъх отстояваше доброто точно както в деня, когато се запознахме, беше готов да протегне ръка на едно малко момченце със змейска шарка.

            Хари прочете статията в памет на Дъмбълдор и продължи да гледа вторачено снимката към нея. Лицето на Дъмбълдор беше озарено от познатата добродушна усмивка, но докато директорът гледаше над очилата си с формата на полумесеци, на Хари му се струваше, че дори от вестника го вижда като на рентген, и тъгата му се примеси с унижение.
            Смяташе, че доста добре познава Дъмбълдор, но след като прочете статията, беше принуден да признае, че всъщност почти не го е познавал. Никога не се беше замислял какви са били детството и младостта му: Дъмбълдор сякаш се беше появил такъв, какъвто го знаеше Хари — достопочтен, стар и беловлас. Мисълта, че и той е бил момче, просто си беше странна, точно както да си представиш Хърмаяни глупава или някой раконог огнемет — дружелюбен.
            Нито веднъж не му беше хрумвало да разпитва Дъмбълдор за неговото минало. А пък и да му беше хрумнало, със сигурност щеше да прозвучи странно, дори нелепо, но в края на краищата всички знаеха, че Дъмбълдор е участвал в онзи легендарен дуел с Гриндълуолд, а Хари не се беше сетил да се поинтересува и от този двубой, и от другите прочути постижения на Дъмбълдор. Не, двамата вечно бяха обсъждали Хари: миналото на Хари, бъдещето на Хари, намеренията на Хари… и сега, въпреки че бъдещето му беше несигурно и изпълнено с неминуеми опасности, на Хари му се струваше, че е пропуснал невъзвратими възможности да поразпита Дъмбълдор за него самия, макар и да подозираше, че директорът не е отговорил откровено на единствения личен въпрос, който някога му беше задавал: „Какво виждате вие, когато погледнете в Огледалото?“ — „Аз ли? Виждам се да държа чифт дебели вълнени чорапи.“
            След няколко минути на размисъл Хари откъсна статията в памет на Дъмбълдор, сгъна я старателно и я пъхна в първия том на „Приложна отбранителна магия и как да я използваме срещу Черните изкуства“. После хвърли каквото беше останало от вестника върху купчината ненужни вещи и се обърна с лице към стаята. Беше много по-подредена. Единствените неща, които не си бяха на мястото, бяха сутрешният брой на „Пророчески вести“, който още лежеше на леглото, и парчето от счупеното огледало върху него.
            Хари прекоси стаята, плъзна парчето огледало от вестника и го разгърна. Рано сутринта беше взел от пощенската сова навития на руло брой, само погледна бегло заглавието върху първата страница и като забеляза, че не пише нищо за Волдемор, го метна встрани. Беше сигурен, че от министерството притискат „Вестите“ да не разгласяват никакви новини за Волдемор. Затова чак сега видя какво е пропуснал.
            В долната половина на първата страница, над снимката на Дъмбълдор, който крачеше притеснено, имаше по-малко заглавие:

ДЪМБЪЛДОР: НАЙ-ПОСЛЕ ИСТИНАТА?

            Следващата седмица очаквайте сензационния разказ за несъвършения гений, смятан от мнозина за най-великия магьосник на своето поколение. Рита Скийтър развенчава наложилия се образ на Дъмбълдор като достолепен мъдрец със сребриста брада и разбулва смутното му детство, непокорната му младост, враждите, продължили цял живот, и гузните тайни, които той отнесе в гроба. ЗАЩО човекът, нарочван за министър на магията, се е задоволил да остане най-обикновен директор на училище? КАКВА е била истинската цел на тайната организация, известна като Орден на феникса? КАК всъщност Дъмбълдор е намерил смъртта си?
            Отговорите на тези и на много други въпроси са дадени в сензационната нова биография „Животът и лъжите на Албус Дъмбълдор“ от Рита Скийтър — на 13 страница ще намерите специалното интервю, което тя е дала само за нашето издание на Вети Брейтуейт.

            Хари припряно разгърна вестника на тринадесетата страница. Над статията имаше друга снимка с познато лице: жена с очила, украсени със скъпоценни камъни, с руса коса, претенциозно оформена на букли, и със зъби, оголени в нещо, което очевидно трябваше да мине за усмивка, печелеща симпатии. Жената махна на Хари, но той се опита да не обръща внимание на този отблъскващ образ и зачете интервюто.

            На живо Рита Скийтър е много по-сърдечна и мила, отколкото ще предположите покрай прочутите й портрети, написани с толкова хъс. Тя ме посреща в антрето на уютния си дом и ме отвежда право в кухнята, където ми поднася чаша чай, парче плодов сладкиш и — иска ли питане! — врящ котел пресни клюки.
            — Дъмбълдор, разбира се, е мечта за всеки биограф — заявява Скийтър. — Такъв дълъг богат живот! Сигурна съм, че моята книга е само първата от дълга поредица такива биографии.
            Скийтър безспорно не си е губила времето. Написала е книгата си от деветстотин страници само за четирите седмици след загадъчната смърт на Дъмбълдор през юни. Питам я как е постигнала този свръхскоростен подвиг.
            — Работя като журналист толкова отдавна, че гоненето на срокове се е превърнало в моя втора природа. Знаех, че магьосническият свят изгаря от нетърпение да чуе историята от край до край, и исках първа да удовлетворя тази потребност.
            Напомням, че наскоро Елфиъс Дож, специален съветник към Магисъбора и дългогодишен приятел на Албус Дъмбълдор, е заявил, че „книгата на Скийтър съдържа по-малко факти и от шоколадова жаба с картичка“, и думите му са получили широка гласност.
            Скийтър отмята назад глава и се смее.
            — Скъпият Дожко! Помня, преди няколко години взех от него интервю за правата на езеряните. Да ни е жив и здрав, но съвсем е изкуфял. Мислеше, че седим на дъното на езеро Уиндърмир, и все ми повтаряше да съм се пазела от нахалните жаби.
            Въпреки това обвиненията на Елфиъс Дож в неточности получават широк отзвук на много места. Дали Скийтър наистина смята, че краткото време от четири седмици й е било достатъчно, за да добие пълна представа за дългия и изключителен живот на Дъмбълдор.
            — О, драга моя — грейва Скийтър и ме потупва с обич по кокалчетата на пръстите, — знаете не по-зле от мен колко много информация може да бъде събрана с чанта, натъпкана с галеони, с отказа да чуваш думата „не“ и с хубаво, добре подострено самопишещо перо! Хората бездруго се редяха на опашка да леят помия върху Дъмбълдор. Не всеки го смята за толкова неотразим… той е настъпил по мазолите ужасно много важни клечки. Но онзи стар мърморко Дож може да слезе от високия си хипогриф, защото аз имам достъп до източник, за какъвто доста журналисти биха заменили магическата си пръчка, източник, който никога досега не се е изказвал публично и е бил много близък с Дъмбълдор по време на най-бурните и тежки дни в неговата младост.
            В предварителната рекламна кампания за биографията, написана от Скийтър, със сигурност се намеква, че има стряскащи изненади за убедените, че Дъмбълдор е живял безупречно. Питам Скийтър кои са най-големите сред тези изненади.
            — А, не, Вети, няма да разкривам най-големите сензации още преди хората да са си купили книгата! — смее се тя. — Но на онези, които и досега смятат, че Дъмбълдор е бил бял като брадата си, обещавам, че ги чака грубо събуждане. Ще кажа само, че никой от тези, които са го чували яростно да негодува срещу Вие-знаете-кого, не е и подозирал, че на младини и той се е увличал по черната магия! През късните си години Дъмбълдор постоянно призоваваше към търпимост, но на по-ранна възраст не е бил така широкомислещ. Да, миналото на Албус Дъмбълдор е изключително мътно, да не говорим пък за твърде съмнителното му семейство — той правеше всичко възможно да не се обсъждат.
            Питам Скийтър дали има предвид брата на Дъмбълдор Абърфорт, който беше осъден от Магисъбора за злоупотреба с магия и преди петнайсет години това предизвика дребен скандал.
            — О, Абърфорт е само върхът на торището — смее се Скийтър. — Не, не, имам предвид нещо много по-отблъскващо от брат със склонност да си прави експерименти с кози, по-страшно и от баща, осакатил няколко мъгъли… Дъмбълдор така и не успя да потули нещата и двамата бяха обвинени от Магисъбора в престъпления. Не, любопитството ми беше привлечено от майката и сестрата и след кратко проучване определено се натъкнах на гнусно гнездо… ала както вече казах, ще трябва да почакате, за да научите от глави девета до дванайсета всички подробности. Сега ще кажа само това — изобщо не е чудно, че Дъмбълдор никога не е споменавал как точно е бил счупен носът му.
            Ако оставим настрана кирливите ризи на семейството, отрича ли Скийтър блестящия ум на Дъмбълдор, благодарение на който той е направил толкова много магически открития?
            — Наистина беше умен — съгласява се тя, — макар и мнозина днес да оспорват, че само той има принос за всичките си така наречени постижения. Както разказвам в шестнайсета глава, Айвър Дилънсби твърди, че вече бил открил осем от приложенията на змейската кръв, когато Дъмбълдор е „заимствал“ от научния му труд.
            Все пак се престрашавам да отбележа, че няма как да отречем някои от постиженията на Дъмбълдор. Например прочутата му победа над Гриндълуолд.
            — О, радвам се, че отвори дума за Гриндълуолд — заявява с многозначителна усмивка Скийтър. — Опасявам се, че онези, които се просълзяват, щом чуят за зрелищната победа на Дъмбълдор, трябва да се подготвят за истинска бомба, или по-скоро — за торова бомбичка. Много мръсна история, наистина… Ще кажа само — не бъдете толкова убедена, че е имало такъв зрелищен легендарен дуел. След като прочетат книгата ми, хората вероятно ще бъдат принудени да стигнат до извода, че Гриндълуолд просто е измагьосал на върха на пръчката си бяла носна кърпа и се е предал мирно и кротко.
            Скийтър отказва да разкрие нещо повече по този прелюбопитен въпрос, затова се насочваме към отношенията, по които читателите й безспорно ще се захласнат най-много.
            — О, да — кима отсечено Скийтър, — посветила съм цяла глава на отношенията между Потър и Дъмбълдор. Наричат ги нездравословни, дори зловещи. Пак ще напомня, че читателите ви трябва да си купят моята книга, за да научат всичко от край до край, но няма спор, че още от самото начало Дъмбълдор е проявявал неестествен интерес към Потър. Дали това наистина е било в интерес на момчето… хм, предстои да видим. Със сигурност за никого не е тайна, че юношеството на Потър е било доста тежко.
            Питам дали Скийтър и досега общува с Хари Потър, от когото миналата година взе сензационно интервю — в него Потър говори единствено и само за убедеността си, че Вие-знаете-кой се е завърнал.
            — О, да, създадохме тясна връзка — споделя Скийтър. — Клетият Потър има малко истински приятели, а аз се запознах с него по време на един от най-трудните периоди в живота му — Тримагическия турнир. Вероятно съм сред малкото живи хора, които могат да кажат, че познават истинския Хари Потър.
            Това, естествено, ни отвежда към множеството слухове за последните часове на Дъмбълдор, които все още се разпространяват Смята ли Скийтър, че Потър е присъствал на смъртта му?
            — Е, не искам да се разпростирам по въпроса, всичко е написано в книгата, но очевидци в замъка „Хогуортс“ са видели как Потър бяга от мястото броени мигове след като Дъмбълдор е паднал, скочил е или е бил бутнат. По-късно Потър е дал свидетелски показания срещу Сивиръс Снейп, човека, на когото — както е всеизвестно — има зъб. Дали всичко е станало така, както изглежда? Нека реши магьосническата общественост — след като прочете книгата ми.
            Подир тези интригуващи думи аз се сбогувам със Скийтър. Няма съмнение, че тя е написала книга, която моментално ще се превърне в бестселър. Междувременно безбройните поклонници на Дъмбълдор сигурно тръпнат какво ли скоро ще излезе наяве за техния кумир.

            Хари дочете материала до края, но продължи невиждащо да гледа вестника. У него като бълвоч се надигнаха отвращение и гняв, момчето намачка вестника на топка и го запокити с все сила към стената и така той се присъедини към останалите ненужни вещи, струпани около препълненото кошче.
            Хари заснова слепешката из стаята, като отваряше празни чекмеджета и взимаше книги, които после веднага връщаше на същите купчини, без да съзнава какво прави, а в главата му кънтяха случайни изречения от интервюто с Рита: „цяла глава на отношенията между Потър и Дъмбълдор… наричат ги нездравословни, дори зловещи… на младини и той се е увличал по черната магия… имам достъп до източник, за какъвто доста журналисти биха заменили магическата си пръчка…“
            — Лъжи! — ревна Хари и видя през прозореца как съседът, спрял, за да пусне отново косачката, се извръща притеснено нагоре.
            Хари тежко се отпусна на леглото. Парчето от счупеното огледало подскочи и се отдалечи, но той го взе и го обърна между пръстите си, като мислеше и мислеше за Дъмбълдор и за лъжите, с които Рита Скийтър го позореше…
            Възможно най-ясносиният проблясък. Хари застина и порязаният му пръст отново се плъзна по острия грапав ръб на огледалото. Сигурно само му се беше сторило. Погледна през рамо, но стената беше с гнусно прасковен цвят, избран от леля Петуния: тук нямаше нищо синьо, което да се е отразило в огледалото. Той отново се взря в парчето и не видя нищо друго, освен собствените си яснозелени очи, които го погледнаха оттам.
            Беше му се сторило, нямаше друго обяснение, беше му се сторило, защото той си мислеше за мъртвия директор на училището. Ако имаше нещо сигурно, то това беше, че ясносините очи на Албус Дъмбълдор никога вече нямаше да пронижат Хари.


            Глава трета
            Заминаването на семейство Дърсли

            Входната врата се затръшна, звукът прокънтя нагоре по стълбите и някой изкрещя:
            — Ей, ти!
            Шестнадесет години се обръщаха така към Хари и той не се и усъмни кого вика вуйчо му, въпреки това не отговори веднага. Още се взираше в парчето огледало, в което за стотна от секундата му се беше сторило, че е зърнал окото на Дъмбълдор. Чак когато вуйчо му изкрещя „МОМЧЕ!“ Хари се изправи бавно и тръгна към вратата, като поспря да прибере парчето огледало в раницата с нещата, които щеше да вземе със себе си.
            — Защо се бавиш толкова?! — ревна Върнън Дърсли, когато Хари се появи в горния край на стълбището. — Слизай долу, искам да поговорим!
            Хари бавно тръгна надолу с дълбоко пъхнати в джобовете на джинсите ръце. Когато влезе във всекидневната, завари вътре и тримата от семейство Дърсли. Бяха облечени като за път: вуйчо Върнън беше със сивобежово яке с цип, леля Петуния — с елегантен шлифер с цвят на сьомга, а Дъдли, едрият и мускулест русоляв братовчед на Хари — с кожено яке.
            — Какво? — попита Хари.
            — Седни! — каза вуйчо Върнън. Хари вдигна вежди. — Ако обичаш — добави вуйчо Върнън и трепна леко, сякаш думата го е прерязала през гърлото.
            Хари седна. Помисли си, че знае какво ще последва. Вуйчо му заснова напред-назад, а леля Петуния и Дъдли го загледаха с тревожно изражение. Накрая вуйчо Върнън спря пред Хари, едрото му мораво лице беше сбърчено от съсредоточаването, и заяви:
            — Промених решението си.
            — Каква изненада! — отвърна Хари.
            — Не дръж такъв език… — подхвана пискливо леля Петуния, но Върнън Дърсли й махна с ръка да млъкне.
            — Всичко това са врели-некипели — продължи вуйчо Върнън и прониза Хари със свинските си очички. — Реших изобщо да не вярвам на тия небивалици. Оставаме тук, няма да ходим никъде.
            Хари погледна вуйчо си и се отчая, но и се развесели. От четири седмици Върнън Дърсли променяше решението си поне по веднъж в денонощието и товареше багажа на колата, разтоварваше го и после пак го товареше. Любимият миг на Хари беше, когато вуйчо Върнън — без да подозира, че след последното изваждане на куфара на Дъдли Хари е сложил вътре гиричките си, — се опита да го качи обратно в багажника, но се разпищя от болка и се свлече с ругатни на земята.
            — Според теб — подхвана вуйчото и пак заснова напред-назад из всекидневната — ние, аз, Петуния и Дъдли — сме в опасност. Застрашават ни…
            — Някои от „моята пасмина“. Точно така — потвърди Хари.
            — Е, аз пък не вярвам — повтори вуйчо Върнън и отново застана пред Хари. — До среднощ не съм мигнал, обмислях отново и отново всичко и съм убеден, че това е заговор за превземане на къщата.
            — На къщата ли? — повтори Хари. — Коя къща?
            — Как коя, тази тук! — изкрещя вуйчо Върнън и вената на челото му се изду. — Нашата къща. Цените на къщите наоколо са скочили до небето! Искаш да ни разкараш оттук, после ще направиш някой фокус-мокус и още преди да сме се усетили, къщата ще се води на твое име…
            — Ти да не си полудял?! — попита Хари. — Заговор да превзема къщата! Чак толкова глупав ли си, колкото изглеждаш?
            — Как смееш?!… — изпищя леля Петуния, но и този път Върнън й показа с ръка да млъкне: струваше му се, че обидите за външния му вид са нищо в сравнение с опасността, която е разкрил.
            — Ако случайно си забравил — каза Хари, — вече имам къща, завеща ми я моят кръстник. За какво ми е да взимам и тази тук? Заради щастливите спомени ли?
            Настъпи мълчание. Хари си помисли, че с този довод вероятно е впечатлил вуйчо си.
            — Ти твърдиш — Върнън отново заснова, — че този лорд Не-знам-кой-си…
            — Волдемор — напомни нетърпеливо Хари, — вече го предъвкваме за стотен път. Аз не твърдя нищо, това си е голата истина, миналата година Дъмбълдор те предупреди, както и Кингзли и господин Уизли…
            Върнън Дърсли се сгърби ядосано и Хари предположи, че вуйчо му се опитва да прогони спомена за неканените гости — двама възрастни магьосници, появили се няколко дни след началото на лятната ваканция. Семейство Дърсли бяха изключително неприятно изненадани, когато прага им прекрачиха Кингзли Шакълболт и Артър Уизли. Хари обаче трябваше да признае, че не би могло да се очаква вуйчо Върнън да се зарадва на повторно посещение на господин Уизли, който преди години беше опустошил половината му всекидневна.
            — Кингзли и господин Уизли обясниха всичко — продължи безпощадно Хари. — Щом навърша седемнадесет години, защитната магия, която ме пази, ще се развали и на опасност ще бъда изложен не само аз, но и вие. В Ордена са убедени, че Волдемор ще се прицели във вас или за да ви изтезава, за да разбере къде съм, или защото ще реши, че ако ви вземе за заложници, аз ще се появя и ще се опитам да ви освободя.
            Вуйчо Върнън срещна погледа на Хари. Момчето беше сигурно, че в този миг двамата си задават един и същ въпрос. След това вуйчото се отдалечи, а Хари продължи:
            — Трябва да се скриете някъде и от Ордена искат да ви помогнат. Предлагат ви сигурна защита, възможно най-добрата.
            Вуйчо Върнън не каза нищо, но продължи да снове. Навън слънцето се беше снишило над живите плетове. Косачката на съседа отново заглъхна.
            — Мислех, че има Министерство на магията — рече внезапно Върнън Дърсли.
            — Да, има — изненада се Хари.
            — Защо тогава то не ни защити? Според мен като невинни жертви, които не са извършили друго, освен че са подслонили един белязан човек, имаме право на закрила от страна на държавата!
            Хари не се сдържа и се засмя. Съвсем в свой стил вуйчо му разчиташе на държавата дори в свят, който презираше и на който нямаше доверие.
            — Чу какво казаха господин Уизли и Кингзли — отвърна Хари. — Според нас в министерството има внедрени хора.
            Вуйчо Върнън, чието лице още беше мораво от съсредоточаването, отиде при камината и се върна, като дишаше толкова тежко, че черните му рунтави мустаци се поклащаха.
            — Добре де — каза той, след като отново застана пред Хари. — Добре, нека заради спора предположим, че приемем тази защита. Пак не виждам защо не могат да ни пратят онзи тип Кингзли.
            Макар и трудно, Хари се сдържа да не завърти очи от досада. Бяха обсъждали и този въпрос поне десетина пъти.
            — Както вече ти обясних — отговори той през зъби, — Кингзли охранява мъг… вашия министър-председател.
            — Именно… значи е най-добрият — заяви вуйчо Върнън и засочи празния екран на телевизора.
            Семейство Дърсли бяха забелязали по новините Кингзли, който вървеше на известно разстояние след мъгълския министър-председател по време на посещението му в една болница. Заради това, а също и защото Кингзли беше усвоил умението да се облича като мъгъл, да не говорим пък за провлачения му гърлен глас, който кой знае защо вдъхваше доверие, тримата Дърсли си го бяха харесали както никой друг магьосник, макар че всъщност не го бяха виждали нито веднъж с обицата на ухото.
            — Е, той е зает — обясни Хари. — Но Хестия Джоунс и Дедалус Дигъл ще се справят прекрасно със задачата…
            — Поне да бяхме видели автобиографиите им… — подхвана вуйчо Върнън, но Хари изгуби търпение.
            Стана и отиде при вуйчо си, като вече сам сочеше телевизора.
            — Тези злополуки не са никакви злополуки… катастрофите, взривовете, излезлите от релсите влакове и всичко случило се от последния път, когато сме гледали новини. Изчезват и умират хора и зад това стои той… Волдемор. Колко пъти да ви повтарям, Волдемор изтребва мъгъли колкото да се позабавлява. Дори мъглата… пусната е от дименторите и ако не помните какво точно представляват те, питайте сина си!
            Ръцете на Дъдли трепнаха и той посегна да закрие устата си. Но понеже майка му, баща му и Хари се бяха вторачили в него, Дъдли бавно отпусна ръце и попита:
            — Още ли… такива има?
            — Дали има още ли? — засмя се Хари. — Освен двата, които ни нападнаха? Разбира се, че има още… сега те вече са стотици, може би хиляди, понеже се хранят със страх и отчаяние…
            — Добре, добре — развика се Върнън Дърсли. — Разбрахме.
            — Дано — отвърна Хари, — защото след като навърша седемнадесет години, всички те — смъртожадните, дименторите, може би дори инфериите, това са трупове, омагьосани от черен магьосник, — ще могат да ви откриват и със сигурност ще ви нападнат. А ако си спомните последния път, когато се опитахте да надхитрите магьосници, според мен ще се съгласите, че се нуждаете от помощ.
            За кратко се възцари тишина, в която сякаш през годините, изтекли оттогава, се чу далечният кънтеж на дървената входна врата, която Хагрид беше избил. Леля Петуния гледаше вуйчо Върнън, Дъдли пък се беше вторачил в Хари. Накрая вуйчо Върнън избълва:
            — Ами работата ми? Ами училището на Дъдли? Това явно не вълнува тази сбирщина магьосници, които само си клатят краката…
            — Толкова ли не разбираш?! — извика Хари. — Те ще ви изтезават и ще ви убият, както убиха родителите ми!
            — Татко — каза високо Дъдли, — татко… лично аз отивам с хората от този Орден.
            — За пръв път в живота си говориш разумно, Дъдли — отбеляза Хари.
            Знаеше, че битката е спечелена. Щом Дъдли беше толкова уплашен, че да приеме помощта на Ордена, майка му и баща му също щяха да тръгнат с него: и дума не можеше да става да се разделят с „хубавото си Дъденце“. Хари погледна старовремския часовник върху полицата над камината.
            — Те ще бъдат тук след около пет минути — каза той и понеже и тримата Дърсли продължиха да мълчат, излезе от стаята.
            Мисълта, че ще се раздели — може би завинаги — с леля си, вуйчо си и братовчед си, го развеселяваше, но във въздуха пак витаеше напрежение. Какво си казвате подир шестнайсет години неумолима неприязън?
            След като се върна в стаята си, Хари започна безцелно да прехвърля в ръце раницата, после пъхна през пръчките в кафеза на Хедуиг няколко ядки за сови. Те паднаха с глух звук на дъното, но совата не им обърна внимание.
            — Скоро тръгваме, съвсем скоро — съобщи й Хари. — И тогава пак ще можеш да си летиш на воля.
            На вратата се позвъни. Хари се поколеба, после отново излезе от стаята и тръгна надолу по стълбите — не можеше да разчита, че Хестия и Дедалус ще се справят сами със семейство Дърсли.
            — Хари Потър! — чу се развълнуван писък още щом Хари отвори вратата: дребният мъж с виолетов цилиндър направи дълбок поклон. — Както винаги, за мен е чест!
            — Благодаря, Дедалус — каза Хари и се извърна с едва загатната притеснена усмивка към тъмнокосата Хестия. — Наистина е много мило от ваша страна, че го правите… леля, вуйчо и братовчед ми са тук…
            — Добър ден, роднини на Хари Потър! — викна щастлив Дедалус и бодро-бодро влезе във всекидневната.
            Тримата Дърсли съвсем не изглеждаха щастливи, че ги поздравяват по този начин, а Хари вече очакваше те отново да променят решението си. При вида на двамата магьосници Дъдли се сви по-близо до майка си.
            — Виждам, че вече сте стегнали багажа и сте готови. Прекрасно! Както Хари ви е обяснил, планът е прост — продължи Дедалус, като извади от жилетката си огромен джобен часовник и го погледна. — Ще поемем преди Хари. Тъй като в къщата ви е опасно да се правят магии — Хари все още е непълнолетен и това може да послужи на министерството като повод да го задържи, — ще се придвижим петнадесетина километра с кола и чак тогава ще се магипортираме на безопасното място, което сме ви избрали. Доколкото разбрах, можете да шофирате, нали? — попита той учтиво вуйчо Върнън.
            — Дали мога да… Ама разбира се, че мога да шофирам! — избълва вуйчо Върнън.
            — Браво на вас, драги ми господине, браво, лично аз щях да се шашна от толкова много копчета и бутони — призна си Дедалус.
            Той явно беше останал с впечатлението, че е поласкал Върнън Дърсли, който с всяка негова дума видимо все повече се съмняваше в плана.
            — Дори не може да шофира! — промърмори той тихо, а мустаците му щръкнаха възмутено, но за щастие не го чуха нито Дедалус, нито Хестия.
            — Ти, Хари, ще изчакаш тук онези, които ще те охраняват — продължи Дедалус. — Има малка промяна в уговорката…
            — В какъв смисъл? — тутакси попита Хари. — Мислех, че Лудоокия ще дойде и ще ме отведе с групово магипортиране.
            — Не може да го направи — отсече Хестия. — Той ще ти обясни.
            Тримата Дърсли, които изслушаха всичко това, без да разберат и думица, подскочиха, когато някой изписка високо:
            — Побързайте!
            Хари огледа цялата стая и чак тогава си даде сметка, че гласът е дошъл от джобния часовник на Дедалус.
            — Точно така, времето ни притиска — заяви Дедалус, после кимна на часовника си и го пъхна обратно в жилетката. — Опитваме се, Хари, да съобразим времето, когато ще напуснеш къщата, с магипортирането на роднините ти, така магията ще престане да действа едва след като всички се отправите към местата, където ще бъдете в безопасност. — Той се обърна към семейство Дърсли: — Е, готови ли сме за път?
            Никой не му отговори, а вуйчо Върнън възмутено гледаше издутия джоб на Дедалус.
            — Дедалус, дали да не почакаме отвън в антрето? — прошепна Хестия, тя очевидно смяташе за неприлично да останат в стаята, докато Хари и тримата Дърсли се сбогуват с много любов и може би сълзи.
            — Не е нужно — промърмори Хари, но вуйчо Върнън направи по-нататъшните обяснения излишни, като рече на висок глас:
            — Е, довиждане, момче.
            Люшна дясната си ръка, за да се здрависа с Хари, но в последния момент това явно се оказа непосилно за него и той само стисна юмрук и го заклати напред-назад като метроном.
            — Готов ли си, Диди? — попита леля Петуния и припряно провери закопчалката на дамската си чанта — само и само да не поглежда Хари.
            Дъдли не отговори, но продължи да стои леко зяпнал, а Хари си помисли, че така той прилича малко на великана Гроп.
            — Да вървим тогава — подкани вуйчо Върнън.
            Вече беше отишъл при вратата на всекидневната, когато Дъдли изпелтечи:
            — Не разбирам.
            — Какво не разбираш, миличко? — попита леля Петуния и погледна нагоре към сина си.
            Дъдли вдигна огромна като пушен бут ръка и посочи Хари.
            — Защо той няма да дойде с нас?
            Вуйчо Върнън и леля Петуния застинаха на място и зяпнаха сина си така, сякаш току-що е изявил желание да стане балерина.
            — Какво? — попита на висок глас вуйчо Върнън.
            — Защо няма да дойде и той? — повтори Дъдли.
            — Ами защото… защото не иска — отговори баща му, като се извърна и изгледа на кръв Хари, а сетне добави: — Не искаш, нали?
            — Ни най-малко — потвърди момчето.
            — Чу ли? — рече вуйчо Върнън на Дъдли. — А сега идвай, тръгваме.
            Той излезе с тежка стъпка от стаята: чуха как входната врата се отваря, но Дъдли не се помръдна и подир няколко плахи крачки леля Петуния също спря.
            — Какво има пак? — излая вуйчо Върнън, след като отново се появи на прага.
            Дъдли сякаш се бореше с понятия, които му бяха прекалено трудни, за да ги изрази с думи. След няколко мига на явно мъчителна душевна борба той рече:
            — Но къде ще отиде той?
            Леля Петуния и вуйчо Върнън се спогледаха. Беше ясно, че Дъдли ги плаши. Хестия Джоунс наруши тишината.
            — Ама… вие сигурно знаете къде отива племенникът ви, нали? — попита тя с изумен вид.
            — Знаем, разбира се — потвърди Върнън Дърсли. — Потегля с ония там от вашата пасмина. Хайде, Дъдли, да се качваме на колата, чу какво каза човекът, бързаме.
            Той отново тръгна и стигна при входната врата, но Дъдли не го последва.
            — Потегля с ония от нашата пасмина ли?
            Хестия се възмути. Хари се беше натъквал на такова отношение и преди — магьосниците се стъписваха, че най-близките роднини нехаят за прочутия Хари Потър.
            — Не се притеснявайте — каза й той. — Не е толкова важно, наистина.
            — Не е важно ли? — повтори Хестия и гласът й се извиси зловещо. — Тези хора дават ли си сметка какво си преживял? На каква опасност си изложен? Колко милеят за теб всички, които са се изправили срещу Волдемор?
            — Хм… не, не си дават — отговори Хари. — Според тях съм загуба на пространство, но аз съм свикнал…
            — Аз не смятам, че си загуба на пространство.
            Ако не беше видял как устните на Дъдли мърдат, Хари сигурно нямаше да повярва на ушите си. Гледа няколко секунди братовчед си и накрая допусна, че вероятно го е казал точно той: ако не друго, Дъдли се беше изчервил. Хари също се смути и се учуди.
            — Хм… благодаря ти, Дъдли.
            Грамадното момче като че ли отново се бореше с мисли, които не се поддаваха на изразяване, но накрая изпелтечи:
            — Ти ми спаси живота.
            — Няма такова нещо — възрази Хари. — Дименторът искаше да ти вземе душата…
            Той с любопитство се взря в братовчед си. И това, и миналото лято двамата всъщност не бяха общували, защото Хари се беше върнал на „Привит Драйв“ съвсем за кратко и почти не беше излизал от стаята си. Сега обаче проумя, че чашата студен чай, върху която сутринта бе стъпил, може би не е била тъпа шега. Въпреки че беше трогнат, му олекна, че Дъдли явно е изчерпал способността си да дава воля на своите чувства. Той отвори един-два пъти уста, изчерви се до мораво и потъна в мълчание.
            Леля Петуния се разрева. Хестия Джоунс я погледна с одобрение, изместено от възмущение, когато лелята изтича и прегърна не Хари, а Дъдли.
            — Б-б-беше толкова мил, Дъденце… — изхлипа тя върху огромните му гърди. — Толкова прелестен, когато каза „Благодаря ти“…
            — Но той изобщо не е казвал това! — възнегодува Хестия. — Каза само, че според него Хари не е загуба на пространство!
            — Да, от устата на Дъдли обаче това е равнозначно на „обичам те“ — уточни Хари, разкъсван между раздразнението и желанието да прихне, понеже леля Петуния продължаваше да се притиска до Дъдли, сякаш току-що е спасил Хари от горяща сграда.
            — Тръгваме ли или не? — кресна вуйчо Върнън, след като се появи за пореден път на вратата на всекидневната. — Мислех, че времето ни притиска.
            — Да… да, тръгваме — увери го Дедалус Дигъл, който бе наблюдавал с развеселен вид размяната на тези реплики и сега явно се опомни. — Наистина трябва да потегляме. Хари…
            Той пристъпи леко напред и след като стисна между дланите си ръката на момчето, я разклати.
            — Успех! Надявам се да се срещнем отново. Светът на магьосниците се уповава на теб.
            — О — рече Хари, — добре… Благодаря!
            — Сбогом, Хари! — Хестия също се ръкува с него. — Мислено сме с теб.
            — Дано всичко мине добре — отвърна момчето и стрелна с очи леля Петуния и Дъдли.
            — О, сигурен съм, че накрая ще станем първи приятели — изтананика весело Дигъл и след като размаха цилиндъра, излезе от стаята.
            Хестия го последва.
            Дъдли се дръпна леко от хватката на майка си и тръгна към Хари, който едва се сдържа да не го заплаши с магия. После Дъдли протегна голяма розова ръка.
            — Леле, Дъдли — рече Хари под съпровода на възобновените хлипове на леля Петуния, — да не би дименторите да са ти вдъхнали друга душа?!
            — Не знам — промърмори братовчед му. — До скоро, Хари.
            — Да… — провлачи Хари и подаде ръка. — Може би. И умната, Ди Грамадата.
            Дъдли насмалко да се усмихне, после тромаво излезе от стаята. Хари чу тежките му стъпки по посипаната с чакъл алея, след това се затръшна врата на автомобил.
            Щом чу звука, леля Петуния, която беше заровила лице в носната си кърпа, се огледа. Явно не беше очаквала да остане сама с Хари. Побърза да пъхне кърпата в джоба си и каза:
            — Е… довиждане.
            После, без да го поглежда, се отправи към вратата.
            — Довиждане — отвърна той.
            Леля му спря и се обърна. За миг Хари изпита изключително странното чувство, че тя иска да му каже нещо: погледна го разтреперана и понечи да отвори уста, после обаче само леко поклати глава и изхвърча от стаята, за да догони мъжа си и сина си.


            Глава четвърта
            Седмината Потъровци

            Хари изтича горе в стаята си и застана на прозореца точно навреме, за да види как колата на семейство Дърсли отпрашва по алеята и после по пътя. Цилиндърът на Дедалус стърчеше между леля Петуния и Дъдли на задната седалка. В края на „Привит Драйв“ автомобилът зави надясно и прозорците му за миг припламнаха в алено от вече залязващото слънце, после се скриха от поглед.
            Хари взе кафеза на Хедуиг, „Светкавицата“ и раницата, огледа още веднъж необичайно подредената си стая, заслиза тромаво обратно към антрето и сам остави до стълбите нещата си. Вече се мръкваше бързо и във вечерната светлина антрето се изпълваше със здрач. Хари се почувства много странно, докато стоеше там в тишината: знаеше, че напуска къщата завинаги. Преди много време, когато тримата Дърсли го оставяха сам и отиваха да се забавляват, часовете на усамотение му се бяха стрували невероятна наслада: той спираше само колкото да си вземе нещо вкусно от хладилника и после се втурваше към горния етаж, за да играе на компютъра на Дърсли или да пусне телевизора и да превключва на воля програмите. При спомена за онова време усети странна празнота — сякаш си спомняше за по-малък брат, когото е загубил.
            — Не искаш ли да огледаш къщата за последно? — попита той Хедуиг, която още се цупеше с глава под крилото. — Никога вече няма да дойдем тук. Не искаш ли да си спомниш доброто старо време? Погледни например тази изтривалка. Какви спомени!… Дъдли повърна върху нея, след като го спасих от дименторите… Оказва се, че все пак ми е благодарен, представяш ли си?… И миналото лято Дъмбълдор влезе през същата входна врата…
            За миг Хари изгуби нишката на мисълта си, после застана с гръб към входната врата.
            — А тук, отдолу, Хедуиг… — Той дръпна вратата под стълбите и я отвори. — Навремето спях тук! Ти тогава не си ме познавала… леле, бях забравил колко е тясно…
            Хари огледа струпаните обувки и чадъри и си спомни как всяка сутрин, когато се будеше, виждаше стълбището отдолу и то често беше украсено с един-два паяка. В ония дни не знаеше изобщо кой е всъщност, още не беше научил как са загинали родителите му и защо с него често стават такива странни неща. Но още помнеше сънищата, които го преследваха дори по онова време: объркани видения с проблеснала като светкавица зелена светлина и веднъж дори с летящ мотоциклет — когато разказа съня на вуйчо Върнън, той едва не блъсна колата…
            Някъде наблизо внезапно екна оглушителен тътен. Хари рязко се изправи и си удари темето в ниската горна рамка на вратата. Поспря колкото да употреби някои от най-цветистите ругатни на вуйчо Върнън, после отиде със залитане в кухнята и както се държеше за главата, се взря през прозореца в градината отзад.
            Мракът сякаш се беше надиплил, самият въздух потрепери. После един по един изникнаха силуети, освободени от хамелеонизиращата магия. Над всички се извисяваше Хагрид, който беше с каска и предпазни очила и беше яхнал, огромен мотоциклет с черен кош отстрани. Хората около него слизаха от метли, а двама — от скелетоподобни черни крилати коне.
            Хари отвори задната врата и се втурна към тях. Всички нададоха възгласи, Хърмаяни обви ръце около него, Рон го потупа по гърба, а Хагрид каза:
            — Добре ли си, а, Хари? Готов ли си за път?
            — Иска ли питане! — грейна той. — Но не очаквах, че ще дойдат толкова много хора!
            — Промяна в плана — изръмжа Лудоокия, който носеше две огромни издути торби, а магическото му око се въртеше с шеметна бързина и оглеждаше ту притъмнялото небе, ту къщата, ту градината. — Хайде първо да влезем вътре и там ще ти обясним всичко.
            Хари заведе всички обратно в кухнята, където със смях и весело бъбрене насядаха по столовете и по лъснатите до блясък работни плотове на леля Петуния или се облегнаха на безупречно чистите й електроуреди — Рон, висок и слаб, Хърмаяни с буйна коса, сплетена на плитка, Фред и Джордж с еднакви дяволити усмивки, дългокосият Бил, целият в белези, господин Уизли с добродушно лице, пооплешивял и с леко изкривени очила, Лудоокия, кален в много битки, еднокрак, с яркосиньо магическо око, което се въртеше шеметно в очната ябълка, Тонкс с къса коса в любимия й оттенък на яркорозовото, Лупин, с попрошарена коса и повече бръчки, Фльор, стройна и красива с дълга сребристоруса коса, Кингзли с гола глава, чернокож и широкоплещест, Хагрид с чорлава коса и брада, леко сгърбен, за да не си удари главата в тавана, и Мъндънгус Флечър, дребен и мръсен, със засрамен вид, сплъстена коса и подпухнали очи, с които приличаше на куче от породата басет. При тази гледка сърцето на Хари сякаш се преизпълни и се нажежи: той чувстваше огромна обич към всички тях, дори към Мъндънгус, когото при последната им среща се бе опитал да удуши.
            — Мислех си, Кингзли, че си поел охраната на мъгълския министър-председател — провикна се той през стаята.
            — Една вечер ще мине и без мен — каза Кингзли. — Ти си по-важен.
            — Познай, Хари, какво се случи! — възкликна Тонкс, както беше кацнала върху пералнята, и размърда пръстите на лявата си ръка — там блещукаше пръстен.
            — Омъжила си се? — ахна Хари и премести поглед от нея към Лупин.
            — Жалко че не можа да дойдеш и ти, направихме го в съвсем тесен кръг.
            — Страхотно, чест…
            — Добре, добре, по-късно ще имаме време да си разкажем на спокойствие какво ново-старо! — ревна Муди, за да надвика врявата, и в кухнята се възцари тишина. Той свали торбите в краката си и се извърна към Хари: — Дедалус сигурно ти е споменал, че се наложи да се откажем от план А. Пиус Тикнес се престарава и ни създава големи ядове. Обявил е, че на затвор ще бъде осъден всеки, който се опита да свърже тази къща тук с пудролиниите, да сложи летекод или да се магипортира от и към нея. Това било в името на твоята сигурност, за да не можел Ти-знаеш-кой да се добере до теб. Напълно безсмислено, защото заклинанието на майка ти вече го е направило. Всъщност той на практика ти пречи да се измъкнеш безопасно оттук. Вторият проблем — още не си пълнолетен, което означава, че носиш Следата.
            — Ама аз не…
            — Следата, Следата! — прекъсна го нетърпеливо Лудоокия. — Заклинанието, с което се установява дали някой под седемнадесет години не прави магии и с което министерството засича такива нарушения на непълнолетни! Ако ти или някой около теб направи магия, за да те изведе оттук, Тикнес ще научи, а значи и смъртожадните… Не можем да чакаме Следата да бъде свалена, защото в мига, когато навършиш седемнадесет, ще загубиш защитата от майка ти. Накъсо: Пиус Тикнес смята, че те е притиснал в ъгъла и няма мърдане.
            Ще не ще, Хари се съгласи с този непознат Тикнес.
            — И какво ще правим сега?
            — Ще използваме единствените превозни средства, които са ни останали, единствените, които Следата не може да засече, защото не се налага да изричаме заклинания, за да се качим на тях — метли, тестроли и мотоциклета на Хагрид.
            Хари видя пропуски в плана, но си замълча, за да даде възможност Лудоокия да ги забележи сам.
            — И така, магията на майка ти ще престане да действа само при две условия: когато навършиш пълнолетие и когато престанеш да наричаш тази къща свой дом — показа Муди безупречно чистата кухня. — Тази вечер леля ти и вуйчо ти поемат в една посока, а ти в друга с пълното съзнание, че никога вече няма да живеете под един покрив, нали?
            Хари кимна.
            — Този път ще заминеш и няма да се върнеш тук, а заклинанието ще спре да те закриля от мига, в който излезеш от обсега му. Решихме да го обезсилим по-рано, защото ако не го направим, все едно да чакаме Ти-знаеш-кой да дойде и да те похити веднага щом навършиш седемнадесет. Имаме само едно предимство: Ти-знаеш-кой не подозира, че ще те изведем оттук именно тази вечер. Пуснахме в министерството лъжлив слух — там смятат, че ще тръгнеш едва на тридесети. Но тъй като си имаме работа не с друг, а с Ти-знаеш-кого, не можем да разчитаме само на това, че до него ще достигне погрешната дата — той със сигурност е пратил двама-трима смъртожадни, които за всеки случай да патрулират в небето над района. Затова сме защитили дванадесет различни къщи с всички средства, с които разполагаме. Бихме могли да те скрием във всяка от тях и всичките са свързани по един или друг начин с Ордена: моята къща, домът на Кингзли, къщата на лелята на Моли — Мюриъл… сам се досещаш за какво ти говоря.
            — Да — потвърди Хари, но не беше докрай искрен, защото още смяташе, че в плана има огромен пропуск.
            — Ще отидеш при родителите на Тонкс. Щом влезеш в обсега на защитните заклинания, които сме направили на къщата им, ще можеш да се придвижиш до „Хралупата“ с летекод. Въпроси?
            — Хм… да. В началото те може би няма да знаят към коя от дванадесетте обезопасени къщи съм се отправил, но няма ли да стане очевидно, след като всички ние — все пак сме четиринайсет души! — полетим към родителите на Тонкс?
            — О! — възкликна Муди. — Забравих да спомена най-важното. Няма да полетим четиринайсет души към родителите на Тонкс. Тази вечер в небето ще се придвижват седмина Хари-Потъровци, всеки с придружител, и всяка от двойките ще се насочи към различна обезопасена къща.
            После Муди извади изпод наметалото си стъкленица с нещо, което приличаше на тиня. Не се налагаше да казва и дума повече: Хари веднага разбра какъв е планът нататък.
            — Не! — заяви той на висок глас, който прокънтя в кухнята. — И дума да не става!
            — Предупредих ги, че ще кажеш това! — отбеляза донякъде самодоволно Хърмаяни.
            — Ако смятате, че ще допусна шестима души да излагат на опасност живота си!…
            — Защото не сме го правили никога друг път — подметна ехидно Рон.
            — Различно е да се преструваш на мен…
            — Всъщност, Хари, никой от нас не умира от желание да го прави — намеси се сериозно и Фред. — Я си представи, че нещо се обърка и ние завинаги си останем кльощави белязани тъпанари.
            Хари не се усмихна.
            — Ако не се съглася, не можете да го направите, трябва ви малко от косата ми.
            — Точно така, иначе планът отива на кино — потвърди Джордж. — Наистина няма как да вземем от косата ти, ако ти не ни дадеш сам.
            — Ами да, сега сме тринадесет срещу един, който няма право да прибягва до магия — спукана ни е работата — подметна Фред.
            — Много смешно, няма що — отвърна Хари. — Наистина забавно.
            — Ако се наложи да прибегнем до сила, ще го направим — изръмжа Муди и впери в Хари магическото си око, което потрепери в очната ябълка. — Всички тук са пълнолетни, Хари, и са готови да поемат риска.
            Мъндънгус сви рамене и се смръщи, а магическото око се завъртя странично и го погледна злобно.
            — Хайде да не се разправяме повече. Времето не чака. Искам няколко косъма от косата ти, момче, незабавно.
            — Но това е лудост, не се налага…
            — Не се налага ли! — изръмжа Муди. — С Ти-знаеш-кого, който вилнее на воля, и половината министерство на негова страна?! Ако извадим късмет, Потър, той ще се хване на въдицата, ще тръгне по фалшивата следа и ще устрои засадата на трийсети, но не е малоумен, за да не прати един-двама смъртожадни, които да те държат под око, поне аз бих направил така. Докато действа заклинанието на майка ти, те едва ли ще се доберат до теб или до къщата тук, но това заклинание ще се обезсили и те знаят къде приблизително се намираш. Единственият ни шанс е да използваме примамка. Дори Ти-знаеш-кой не може да се разцепи на седем части.
            Хари срещна погледа на Хърмаяни и веднага се извърна.
            — Е, Потър… малко от косата ти, ако обичаш.
            Хари погледна Рон, който направи физиономия, все едно казваше: „Дай му де!“
            — Незабавно! — излая Муди.
            Под погледите на всички Хари се пресегна към темето си, хвана цял кичур коса и го дръпна.
            — Браво на теб! — рече Муди и закуцука към него, докато отпушваше стъкленицата с отварата. — Направо тук, ако обичаш.
            Хари пусна косата в тинестата на вид течност. Още щом космите се докоснаха до повърхността на отварата, тя се запени и над нея се изви дим, после се избистри и стана яркозлатиста.
            — Охо, Хари, ти изглеждаш много по-вкусен от Краб и Гойл! — оповести Хърмаяни, но после забеляза вдигнатите вежди на Рон, поизчерви се и добави: — О, нали се сещаш за какво говоря, отварата на Гойл приличаше на сополи.
            — И така, лъже-Потъровци, стройте се, ако обичате, ето тук — прикани Муди.
            Рон, Хърмаяни, Фред, Джордж и Фльор се строиха пред лъснатата до блясък мивка на леля Петуния.
            — С един по-малко са — намеси се Лупин.
            — Готово — рече дрезгаво Хагрид, вдигна отзад за яката Мъндънгус и го пусна до Фльор, която най-демонстративно сбърчи нос и се премести между Фред и Джордж.
            — Нали ви казах, по-добре да съм в охраната — започна да недоволства Мъндънгус.
            — Млък! — изръмжа Муди. — Нали вече ти обясних, безгръбначен червей такъв, дори и да се натъкнем на смъртожадни, те ще се опитат да заловят Потър, а не да го убиват. Дъмбълдор все повтаряше, че Ти-знаеш-кой ще настоява лично да довърши момчето. Всъщност охраната трябва да се притеснява най-много, защото смъртожадните ще се постараят да убият тях.
            Мъндънгус не изглеждаше особено успокоен, но Муди вече вадеше изпод наметалото си шест чашки колкото поставка за яйце, раздаде ги и сипа във всяка по малко от многоликовата отвара.
            — И така, до дъно…
            Шестимата изпиха отварата. Всички простенаха и се свъсиха, когато тя ги парна по гърлото: чертите им тутакси шупнаха на балончета и се изкривиха като топъл восък. Хърмаяни и Мъндънгус се издължиха нагоре, Рон, Фред и Джордж се смалиха, а косите им потъмняха, докато косите на Хърмаяни и на Фльор сякаш се стрелнаха навътре в черепите им.
            Без да им обръща внимание, Муди се зае да разхлабва връзките на големите торби, които беше донесъл със себе си, и когато се изправи отново, пред него тежко дишаха шестима Хари-Потъровци.
            Фред и Джордж се извърнаха един към друг и възкликнаха в хор:
            — Ау, приличаме си като две капки вода!
            — Не знам, но ми се струва, че пак съм по-хубав — добави Фред, захласнат по отражението си върху чайника.
            — Ау — възкликна Фльор, докато се оглеждаше във вратата на микровълновата печка. — Не ме гледай, Бил, отвррратителна съм.
            — На когото дрехите са му големи, тук нося и по-малки — съобщи Муди и показа първата торба, — и обратното. Не забравяйте очилата, в страничния джоб има шест чифта. А щом се облечете, в другата торба има багаж.
            Истинският Хари си помисли, че това вероятно е най-странното нещо, което някога е виждал, а той се беше нагледал на какви ли не странни неща. Продължи да наблюдава как шестимата му призрачни двойници бъркат в торбите, вадят дрехи, слагат си очила, прибират своите вещи. Идеше му да ги помоли да проявяват малко повече уважение към личността му, защото те започнаха да се събличат най-безочливо — явно се притесняваха да показват неговото тяло по-малко, отколкото своето.
            — Знаех си аз, че Джини лъже за татуировката — подметна Рон, докато разглеждаше голите си гърди.
            — Зрението ти е наистина ужасно, Хари — заяви Хърмаяни и си сложи очилата.
            След като се облякоха, лъже-Потъровците извадиха от втората торба раници и кафези, всеки с по една препарирана полярна сова вътре.
            — Чудесно! — одобри Муди, когато седмината облечени, очилати и натоварени с багаж Потъровци застанаха пред него. — Двойките са следните: Мъндънгус ще тръгне с мен, с моята метла…
            — Защо с теб — промърмори онзи Хари, който стоеше най-близо до задната врата.
            — Защото ти единствен трябва да бъдеш държан изкъсо — изръмжа Муди и както би могло да се очаква, магическото му око продължи вторачено да се взира в Мъндънгус, когато той продължи: — Артър и Фред…
            — Аз съм Джордж — поправи го близнакът, когото Муди посочи. — Нима дори когато и двамата сме Хари, не можеш да ни различиш?
            — Извинявай, Джордж…
            — Само се шегувам, наистина съм Фред…
            — Стига игрички! — ревна Муди. — Другият… независимо дали си Джордж или Фред, тръгваш с Ремус. Госпожица Делакор…
            — Ще кача Фльор на някой от тестролите — намеси се Бил. — Тя не си пада по метлите.
            Фльор отиде и застана до него, като го изгледа сълзливо и раболепно — изражение, което Хари се надяваше от все сърце да не се появява никога повече върху лицето му.
            — Госпожица Грейнджър с Кингзли, и те с тестрол…
            Хърмаяни изглеждаше успокоена, защото отвърна на усмивката на Кингзли: Хари знаеше, че и тя не се чувства сигурна върху метла.
            — Значи оставаме ние с теб, Рон — весело заяви Тонкс и му махна с ръка, при което събори една висока поставка за чаши.
            Рон не изглеждаше чак толкова доволен, както Хърмаяни.
            — А ти, Хари, си с мене. Нали нямаш нищо против — попита малко притеснен Хагрид. — Тръгваме с мотоциклета, метлите и тестролите не могат да понесат тежестта ми. Ама на седалката зад мене няма много място, затуй ще седнеш в коша.
            — Страхотно! — възкликна Хари, макар че изобщо не беше искрен.
            — Според нас смъртожадните ще очакват да пътуваш с метла — обясни Муди, който май се досети как се чувства Хари. — Снейп е имал предостатъчно време да им разкаже за теб всичко, което дотогава не е споменавал, затова ако наистина се натъкнем на смъртожадни, повече от сигурно е, че ще изберат такъв Потър, който се чувства добре на метлата. И така — продължи той, след като завърза торбата с дрехите на лъже-Потъровците и пръв се отправи към вратата, — мисля, че трябва да тръгнем до три минути. Няма смисъл да заключваме задната врата, това няма да спре смъртожадните, когато дойдат да тършуват… Хайде…
            Хари забърза към антрето, за да си вземе раницата, „Светкавицата“ и кафеза на Хедуиг, а после се присъедини към останалите в тъмната градина отзад. Във всички посоки метлите скачаха в ръцете, Кингзли вече помагаше на Хърмаяни да се покатери на огромен черен тестрол, Бил пък държеше Фльор, докато възсядаше другия, а Хагрид стоеше с предпазни очила при мотоциклета.
            — Това ли е? Това ли е моторът на Сириус?
            — Същият — потвърди Хагрид и озари с усмивка Хари. — Последния път, когато ти се вози в него, се побираше в дланта ми.
            Хари неволно се почувства унизен, докато се качваше в коша. Там беше с доста педи по-ниско от всички останали и Рон се подсмихна, щом го видя да седи като малко дете в количка на картинг. Хари напъха раницата и метлата долу при краката си и смести кафеза на Хедуиг между коленете си. Беше страшно неудобно.
            — Артър си е поиграл и е направил някои нововъведения — обясни Хагрид, от което Хари се притесни още повече. После великанът яхна мотоциклета, който изскърца леко и хлътна няколко сантиметра в земята. — Наслагал е при кормилото разни джаджи. Тая тука е по моя идея.
            Той посочи с дебел пръст моравото копче до стрелката за скоростта.
            — Много те моля, Хагрид, внимавай! — настоя господин Уизли, който стоеше до тях с метлата в ръка. — И досега не съм сигурен, че е препоръчително, и при всички положения го използвай само в краен случай.
            — И така — каза Муди, — всички готови, ако обичате, искам да поемем точно по едно и също време, иначе няма да отклоним вниманието и планът се обезсмисля.
            Всички възседнаха метлите.
            — Сега се дръж здраво, Рон — подкани Тонкс и Хари забеляза как приятелят му гузно поглежда с крайчеца на окото Лупин, а после обхваща кръста й с две ръце.
            Хагрид натисна с все сила педала на мотоциклета, той ревна като змей и кошът се разтресе.
            — Успех на всички! — провикна се Муди. — Ще се видим след около час в „Хралупата“. Броя до три. Едно… две… ТРИ.
            Мотоциклетът ревна и Хари усети как кошът се разклаща неприятно: издигаха се бързо във въздуха, очите му се насълзиха леко, а косата му хлътна назад. Около него се извисяваха метли, един от тестролите профуча и изплющя отстрани с дълга черна опашка. Сместени в коша до кафеза на Хедуиг и раницата, краката му вече го наболяваха и започваха да изтръпват. Хари се чувстваше ужасно притеснен и почти забрави да погледне за последно „Привит Драйв“ номер четири, а когато се сети да надзърне от коша, вече не различаваше къщите. Издигаха се все по-нависоко в небето…
            После внезапно, като гръм от ясно небе, се оказаха обкръжени. Във въздуха бяха увиснали най-малко тридесет качулати фигури в широк обръч, в средата на който членовете на Ордена явно се бяха извисили…
            Писъци, зелени проблясъци от всички посоки. Хагрид нададе вик и мотоциклетът се преобърна. Хари загуби всякаква представа къде са: светлините на уличните лампи отгоре, крясъци навсякъде наоколо, той — неистово вкопчен в коша. Кафезът на Хедуиг, „Светкавицата“ и раницата се изплъзнаха изпод коленете му…
            — Не… ХЕДУИГ!
            Метлата се устреми с въртене към земята, но в последния момент, точно когато мотоциклетът отново се обърна в нормалното си положение, Хари успя да сграбчи дръжката на раницата и горния край на кафеза. Миг на успокоение и после отново зелен проблясък. Совата изписка и се свлече на пода на кафеза.
            — Не… НЕ!
            Мотоциклетът изфуча нататък и Хари зърна как смъртожадните се пръсват, когато Хагрид прелетя през техния обръч.
            — Хедуиг… Хедуиг…
            Ала совата лежеше безжизнено и тъжно като играчка на пода в кафеза. Хари не искаше да го приеме, беше вцепенен от ужас за другите. Погледна през рамо и видя цяло множество от движещи се хора, зелена светлина, която току проблясваше, две метли с по двама души на тях, извисили се в далечината, но така и не разбра кои са…
            — Трябва да се върнем, Хагрид, трябва да се върнем! — ревна момчето, за да надвика оглушителния тътен на мотора, после извади магическата си пръчка и смести кафеза на Хедуиг на пода, понеже не искаше да повярва, че совата е мъртва. — Хагрид, ОБЪРНИ!
            — Казано ми е да те отведа там здрав и невредим! — изкрещя Хагрид и натисна с все сила ръчката за газта.
            — Спри… СПРИ! — извика Хари.
            Но когато отново се обърна назад, покрай лявото му ухо се стрелнаха две струи зелена светлина: от обръча се бяха откъснали четирима смъртожадни, които ги преследваха и се целеха в широкия гръб на Хагрид. Той рязко зави, но смъртожадните не изостанаха от мотоциклета: запратиха по тях още проклятия и за да ги избегне, Хари се видя принуден да се сниши в коша. Изви се настрани и извика:
            — „Вцепени се!“
            От магическата му пръчка се изстреля червен лъч светлина, прорязал пътека между четиримата преследващи ги смъртожадни, които се пръснаха, за да го избегнат.
            — Дръж се, Хари, сега ще ги науча аз тях! — ревна Хагрид, а момчето погледна точно когато той стовари с все сила дебел пръст върху зелен бутон при стрелката за горивото.
            От ауспуха изскочи стена, плътна тухлена стена. Хари изви врат и видя как тя се разширява направо във въздуха. Трима от смъртожадните завиха и я избегнаха, но четвъртият не извади такъв късмет: изчезна от поглед, после падна като молоз иззад стената, а метлата му се натроши на парчета. Един от другите намали скоростта, за да му се притече на помощ, но двамата и стената бяха погълнати от мрака, когато Хагрид се наведе ниско над кормилото и профуча нататък.
            От магическите пръчки на двамата останали смъртожадни покрай главата на Хари се устремиха още смъртоносни проклятия — бяха предназначени за Хагрид. Момчето пак отговори със зашеметяващи заклинания: в небето се сблъскаха червено и зелено, които се посипаха на дъжд от многобагрени искри, и на Хари му мина през ума шантавата мисъл, че приличат на фойерверки и мъгълите долу недоумяват какво става…
            — Дръж се, Хари, пак ще им дам да се разберат! — извика Хагрид и натисна друг бутон.
            Този път от ауспуха на мотоциклета изхвърча огромна мрежа, но смъртожадните бяха нащрек. Не само завиха, за да я избегнат, но и ги настигна третият, който беше изостанал да спасява ударилия се в стената — изфуча внезапно с метлата от мрака и тримата се спуснаха да преследват мотоциклета, като го обстрелваха с проклятия.
            — Сега вече няма да им се размине, дръж се здраво! — ревна Хагрид, а момчето видя как той стоварва цяла длан върху моравия бутон до стрелката за скоростта.
            С оглушителен рев, който не можеше да бъде сбъркан, от ауспуха блъвна змейски огън, нажежен до бяло и синкав, а мотоциклетът се стрелна напред като куршум със звук като от огънат метал. Хари видя как смъртожадните свръщат и се скриват от поглед, за да се изплъзнат от убийствената огнена пътека, и в същото време усети как кошът се люшка зловещо — свръзките, които го прихващаха за мотоциклета, бяха поддали от силата на ускорението.
            — ’Сичко е наред, Хари! — провикна се Хагрид, долепен до кормилото от внезапно увеличената скорост; сега вече никой не управляваше, а кошът беше започнал да се клати зловещо от въздушната струя. — Аз имам грижата, Хари, ти не се притеснявай — изкрещя Хагрид и извади от вътрешния джоб на якето си розовия чадър на цветя.
            — Хагрид! Не! Нека аз!
            — „РЕПАРО!“
            Чу се оглушителен трясък и кошът съвсем се откачи от мотора заради ускорението шеметно напред, после започна да губи височина…
            Отчаяно, момчето насочи към него магическата си пръчка и изкрещя:
            — „Уингардиум левиоза!“
            Кошът се устреми нагоре като коркова тапа, неуправляем, но поне все още във въздуха, ала успокоението на Хари продължи само стотна от секундата, защото покрай него профучаха още проклятия: тримата смъртожадни се приближаваха.
            — Ида, Хари! — ревна от тъмнината Хагрид, но кошът отново хлътна надолу. Хари се сниши възможно най-много, насочи пръчката по средата на задаващите се фигури и изкрещя:
            — „Импедимента!“
            Заклинанието порази в гърдите средния смъртожаден: за миг мъжът застина във въздуха с разперени ръце и крака, сякаш се беше ударил в невидима преграда, а един от другарите му едва не се блъсна в него…
            После кошът набра скорост надолу и оцелелият смъртожаден запрати проклятие, което изсвистя толкова близо до Хари, че му се наложи да се пъхне целият в коша и си изби един зъб в ръба на седалката…
            — Ида, Хари, ида!
            Огромно ръчище сграбчи Хари отзад за мантията и го извади от коша, който падаше устремно право надолу — докато се изтегляше на седалката на мотоциклета, момчето издърпа от коша раницата си и се озова гръб до гръб с Хагрид. Извисиха се нагоре и започнаха да се отдалечават от двамата оцелели смъртожадни; както плюеше кръв, Хари насочи магическата си пръчка към падащия кош и изкрещя:
            — „Конфринго!“*
            [* От „confringo“ (лат.) — „счупвам“, „унищожавам“. — Б.пр.]
            Когато кошът се взриви, Хари усети ужасна неописуема болка за Хедуиг, а от ударната вълна най-близкият смъртожаден падна от метлата и се скри от поглед; спътникът му също се свлече назад и изчезна.
            — Съжалявам, Хари, съжалявам — простена Хагрид, — не биваше да се опитвам да го поправям самичък… сега няма място…
            — Не се притеснявай, продължавай нататък! — изкрещя му в отговор момчето точно когато от тъмнината се показаха още двама смъртожадни и започнаха да се приближават.
            В пространството отново се застрелкаха проклятия, затова Хагрид зави и взе да лъкатуши: Хари, който едва се крепеше на седалката, знаеше, че заради него той не смее да пусне пак от змейския огън. Момчето се зае да обстрелва преследвачите със зашеметяващи заклинания, които запращаше едно след друго, но не успя да ги забави особено. Пусна по тях още една блокираща магия: най-близкият смъртожаден зави, за да я избегне, качулката му се смъкна и в червената светлина на следващото зашеметяващо заклинание Хари видя странно безизразното лице на Станли Шънпайк… Стан…
            — „Експелиармус!“ — извика момчето.
            — Това е той, той е истинският!
            Крясъкът на качулатия смъртожаден стигна до Хари дори през тътена на мотора: след миг и двамата преследвачи свърнаха назад и изчезнаха от поглед.
            — К’во стана, Хари? — изграчи Хагрид. — Къде отидоха?
            — Не знам!
            Но момчето беше уплашено — смъртожадният с качулката беше изкрещял „Той е истинският“. Откъде би могъл да знае? Хари се огледа, взирайки се в привидно пустия мрак, и долови стаената в него заплаха.
            Къде бяха смъртожадните?
            Намести се с усилие върху седалката, за да е с лице напред, и се вкопчи в якето на Хагрид.
            — Пусни пак змейския огън и да се махаме оттук!
            — Тогаз се дръж здраво, Хари.
            И този път се чу оглушителен зловещ грохот и от ауспуха лумна синкавобял огън: Хари усети как се плъзга назад по малкото от седалката, което оставаше за него, а Хагрид климва върху него и едва успява да задържи ръцете си върху кормилото…
            — Май ги заблудихме, Хари, май успяхме! — ревна той.
            Но момчето не беше убедено: плисна го страх, докато се оглеждаше наляво и надясно — беше сигурно, че преследвачите отново ще дойдат… Защо ли бяха изостанали? Единият все още имаше магическа пръчка. „Това е той, той е истинският!…“ Извика това веднага след като Хари се беше опитал да обезоръжи Стан с магия…
            — Почти стигнахме, Хари, успяхме! — изкрещя Хагрид.
            Хари почувства как моторът хлътва леко, макар че светлините долу на земята изглеждаха далечни като звезди.
            Точно тогава белегът върху челото му започна да го пари като огън: от двете страни на мотоциклета се появи по един смъртожаден и отзад профучаха две смъртоносни проклятия, които пропуснаха Хари само на милиметри…
            В този миг момчето видя Волдемор. Летеше като дим по вятъра, без метла или тестрол, с лице като на змия, което проблясваше в тъмнината, с бледи пръсти, които отново вдигнаха магическата пръчка…
            Хагрид нададе рев на ужас и се гмурна отвесно с мотоциклета. Хари отчаяно запращаше напосоки из въртопа на нощта зашеметяващи заклинания. Видя как покрай него прелетя тяло и разбра, че е улучил някого, после обаче чу трясък и забеляза как от двигателя се разхвърчаха искри — напълно неуправляем, мотоциклетът се завъртя на спирала във въздуха…
            Покрай тях пак се застрелкаха зелени струи светлина. Хари нямаше представа къде е горе и къде — долу; белегът му още пламтеше и момчето буквално очакваше да умре след миг. На няколко педи от него изникна качулата сянка на метла и Хари видя как вдига ръка…
            — НЕ!
            С яростен възглас Хагрид се метна от мотоциклета към смъртожадния и Хари видя ужасен как метлата не издържа под тежестта на двамата, как те се понесоха надолу и се скриха от поглед…
            Той притаена със сетни сили коленете си към мотоциклета, който се беше устремил право към земята, и чу писъка на Волдемор:
            — „Мой!“
            Това беше краят: Хари не виждаше и не чуваше къде е Волдемор, само зърна как друг смъртожаден се отдръпва шеметно, после екна:
            — „Авада…“
            От болката в белега Хари стисна очи и магическата му пръчка се раздвижи сама. Той усети как тя притегля ръката му като мощен магнит, зърна през полупритворените си клепачи мощна струя златист огън, чу „тряс!“ и свиреп писък. Навъртащият се наоколо смъртожаден ревна, Волдемор изкрещя:
            — Не!
            Носът на Хари някак се бе озовал на два-три сантиметра от бутона за змейския огън: той го удари с все сила със свободната ръка и моторът блъвна във въздуха още пламъци, както се носеше право към земята.
            — Хагрид! — извика Хари, стиснал здраво мотора със сетни сили. — „Акцио, Хагрид…“
            Мотоциклетът продължаваше да лети шеметно към земята. С лице на едно равнище с кормилото, Хари не виждаше нищо, освен далечните светлини, които се приближаваха все повече: щеше да се разбие и не можеше да стори нищо, за да го предотврати. Зад него пак екна писък:
            — Пръчката, Селуин, дай ми магическата си пръчка!
            Хари усети Волдемор още преди да го е видял. Погледна встрани и пред него изникнаха червените очи: беше сигурен, че това е последното, което някога ще види, а Волдемор отново се приготви да го порази с проклятие…
            И точно тогава изчезна. Хари погледна надолу и видя Хагрид, който се беше проснал с разперени ръце и крака на земята, затова натисна с все сила кормилото, за да не го удари, и затърси опипом спирачката, но падна с оглушителен разтърсващ трясък в края на някакво блатисто езеро.


            Глава пета
            Покосеният воин

            — Хагрид!
            Хари с усилие се надигна сред купчината метал и кожа наоколо и докато се опитваше да се изправи, ръцете му затъваха в тинестата вода. Не проумяваше къде е изчезнал Волдемор и очакваше всеки момент отново да се спусне от мрака. По брадичката от челото му на тънка струя се стичаше нещо топло и влажно. Хари изпълзя от езерото и тръгна със залитане към тъмната грамада наблизо, която всъщност беше Хагрид.
            — Хагрид! Хагрид, кажи нещо…
            Но тъмната грамада не се и помръдна.
            — Кой е там? Потър ли? Ти Хари Потър ли си?
            Момчето не разпозна мъжкия глас. После някаква жена извика:
            — Разбили са се, Тед. Разбили са се в градината!
            На Хари му се виеше свят.
            — Хагрид — повтори той глупаво и краката му се подкосиха.
            Когато дойде на себе си, лежеше по гръб на нещо като възглавници, ребрата и дясната му ръка сякаш пареха. Избитият зъб му беше поникнал отново. Белегът върху челото му туптеше.
            — Хагрид!
            Хари отвори очи и видя, че се намира в непозната всекидневна с включено осветление. Раницата му, мокра и кална, беше на пода малко по-встрани. Някакъв светлокос мъж с голям корем го гледаше разтревожено.
            — Хагрид е добре, синко — увери го мъжът, — жена ми се грижи за него. Ти как се чувстваш? Има ли още нещо счупено? Оправих ти ребрата, зъба и ръката. Между другото, аз съм Тед, Тед Тонкс… бащата на Дора.
            Хари рязко изправи гръб: пред очите му заиграха светлини, пригади му се и главата му се замая.
            — Волдемор…
            — Спокойно — рече Тед Тонкс, после го хвана за рамото и го сложи отново да легне. — Току-що си претърпял тежка авария. Всъщност какво се случи? Нещо моторът ли се повреди? Да не би Артър Уизли отново да се е престарал с тия негови мъгълски измишльотини?
            — А, не — отвърна Хари, а белегът му продължи да тупти като отворена рана. — Смъртожадни, направо гмеж… преследваха ни…
            — Смъртожадни ли? — рязко подвикна Тед. — Как така смъртожадни?! Нали уж не знаеха, че ще те местим точно тази вечер, мислех, че…
            — Знаеха — каза Хари.
            Тед Тонкс погледна към тавана, сякаш щеше да види през него небето горе.
            — Е, но поне сме сигурни, че защитните ни заклинания действат, нали? Те не би трябвало да проникнат на повече от сто метра от къщата във всички посоки.
            Сега Хари разбра защо Волдемор е изчезнал — точно в онзи миг мотоциклетът беше прекосил бариерата, създадена от магиите и заклинанията на Ордена. Надяваше се все пак те да действат и занапред: помисли си как и сега, докато разговарят, Волдемор е на сто метра от тях и търси начин да проникне с нещо, което Хари си представи като огромен прозрачен въздушен мехур.
            Смъкна крака от дивана: искаше с очите си да види Хагрид, за да повярва, че е жив. Но тъкмо се изправи, когато вратата се отвори и Хагрид се промуши през нея с лице, покрито с кал и кръв — накуцваше, но като по чудо беше жив.
            — Хари!
            След като събори две крехки масички и една аспидистра, той прекоси с две крачки разстоянието между тях и притегли Хари в прегръдка, с която едва не строши отново току-що изцелените му ребра.
            — Леле, Хари, как се измъкна от ’сичко туй? Пък аз си мислех, че и двамата сме пътници.
            — Аз също. Не мога да повярвам…
            Хари замълча: забеляза жената, която беше влязла в стаята след Хагрид.
            — Ти! — изкрещя той и пъхна ръка в джоба си, но той беше празен.
            — Магическата ти пръчка е тук, синко — рече Тед и му я подаде. — Беше паднала точно до теб. Прибрах я. А жената, на която крещиш, е моята съпруга.
            — О, извинявайте…
            След като госпожа Тонкс влезе на светло, приликата й с нейната сестра Белатрикс вече не беше чак толкова очебийна: косата й беше светлокестенява, а очите й бяха по-големи и по-добри. И все пак след възклицанието на Хари тя го погледна някак високомерно.
            — Какво е станало с дъщеря ни? — попита жената. — Хагрид каза, че са ви устроили засада, къде е Нимфадора?
            — Не знам — призна Хари. — Не знаем какво се е случило с останалите.
            Госпожа Тонкс и мъжът й се спогледаха. Като видя изражението на лицата им, Хари усети как го плисват страх и вина: ако някой от останалите беше загинал, виновен беше той, само той и никой друг. Беше се съгласил с плана, беше им дал от косата си…
            — Летекодът! — възкликна Хари, спомнил си внезапно за него. — Трябва да стигнем в „Хралупата“ и да разберем… тогава ще ви съобщим… или Тонкс ще го направи, след като…
            — С Дора всичко ще бъде наред, Дромеда — намеси се Тед. — Тя си знае работата, ходила е с аврорите на какви ли не опасни места. Летекодът е тук — добави той към Хари. — Ако смяташ да се придвижиш с него, имай предвид, че би трябвало да поеме след три минути.
            — Да, ще се придвижим с него — потвърди Хари. Грабна раницата, метна я на рамо. — Аз…
            Погледна към госпожа Тонкс: искаше му се да се извини за уплашеното състояние, в което я оставяше и за което се чувстваше ужасно виновен, но не му хрумнаха думи, които да не му се струват кухи и неискрени.
            — Ще кажа на Тонкс… на Дора, да ви прати вест, когато… благодаря ви, че сте ни позакърпили, благодаря за всичко. Аз…
            Радваше се, че излиза от стаята и тръгва с Тед Тонкс по късия коридор до една от спалните. Хагрид също дойде след тях и се наведе, за да не си удари главата в горната рамка на вратата.
            — Ето го летекода, синко.
            Господин Тонкс сочеше малка сребърна четка за коса, оставена върху тоалетката.
            — Благодаря — каза Хари и готов за заминаване, понечи да я докосне с пръст.
            — Я чакайте — намеси се Хагрид и се огледа. — Къде е Хедуиг, Хари?
            — Тя… тя загина — отвърна момчето.
            Изведнъж осъзна какво е станало, просълзи се и се засрами от себе си. Совата го беше съпътствала вярно и предано, беше единствената му сигурна връзка със света на магьосниците всеки път, когато той беше принуден да се върне у семейство Дърсли.
            Хагрид се пресегна и го потупа болезнено с грамадна длан по рамото.
            — Не се разстройвай — рече той пресипнало. — Не се разстройвай де. Тя изживя страхотен дълъг живот…
            — Хагрид! — предупреди го Тед Тонкс, когато четката за коса припламна в яркосиньо, и Хагрид буквално в последния момент я докосна с показалец.
            С тласък зад пъпа, сякаш изтеглен напред от невидима кукичка и въдица, Хари беше издърпан в небитието и се завъртя неудържимо с пръст, залепен за летекода, с който двамата с Хагрид се извисиха и се отдалечиха от господин Тонкс: след броени мигове ходилата на Хари удариха о твърда почва и той падна на четири крака в двора на „Хралупата“. Чу писъци. Метна встрани четката за коса, която вече не светеше, изправи се с леко залитане и видя как госпожа Уизли и Джини тичат надолу по задното стълбище, а Хагрид, който също се беше свлякъл при приземяването, с усилие става на крака.
            — Хари? Ти истинският Хари ли си? Какво се е случило? Къде са останалите? — извика госпожа Уизли.
            — В какъв смисъл? Те не са ли вече тук? — ахна Хари.
            Отговорът се беше врязал ясно върху бледото лице на госпожа Уизли.
            — Смъртожадните ни причакваха — обясни й Хари. — Обкръжиха ни веднага щом литнахме… те са знаели, че ще е днес вечерта… нямам представа какво е станало с другите. Четирима смъртожадни ни подгониха, не ни оставаше друго, освен да бягаме, а когато ни настигна Волдемор…
            Хари долови по гласа си, че се оправдава, че я моли да разбере защо не знае какво е станало със синовете й, но…
            — Слава на небесата, че си добре! — рече госпожа Уизли и го притегли за прегръдка, която според него той не заслужаваше.
            — Не ти ли се намира малко бренди, Моли? — попита с леко треперлив глас Хагрид. — За лечебни цели.
            Госпожа Уизли можеше да измагьоса бренди, но когато забърза към климналата къща, Хари разбра, че тя всъщност иска да скрие лицето си. Момчето се обърна към Джини и тя тутакси откликна на неизречената му молба за информация.
            — Първи трябваше да дойдат Рон и Тонкс, но са изпуснали летекода си, той се появи без тях — обясни момичето и посочи ръждивата масленица върху земята наблизо. — А това там — и тя посочи една стара гуменка — трябваше да бъде летекодът на татко и Фред, те трябваше да се появят втори. Вие с Хагрид бяхте трети, а ако успеят, Джордж и Лупин би трябвало да се върнат след… — Тя си погледна часовника. — След около минута.
            Госпожа Уизли се появи отново с бутилка бренди, която връчи на Хагрид. Той махна запушалката и изгълта съдържанието на един дъх.
            — Мамо! — възкликна Джини и засочи едно петънце на доста метри от тях.
            В мрака се беше появила синя светлина: тя се уголеми и стана по-ярка, после изникнаха Лупин и Джордж, които се въртяха и по едно време западаха. Хари веднага разбра, че е станало нещо: Лупин крепеше Джордж, който беше в безсъзнание, а по лицето му имаше кръв.
            Хари се завтече към тях и хвана Джордж за краката. Двамата с Лупин го внесоха в къщата, после през кухнята във всекидневната, където го положиха върху дивана. Когато светлината от лампата падна върху главата му, Джини ахна, а Хари го присви стомахът: едното ухо на Джордж го нямаше. Отстрани главата и вратът му бяха наквасени с влажна, стряскащо алена кръв.
            Веднага щом госпожа Уизли се надвеси над сина си, Лупин сграбчи Хари над лакътя и го задърпа не особено нежно обратно към кухнята, където Хагрид още се мъчеше да вкара едрото си туловище през задната врата.
            — Ей! — възмути се той. — Пусни го! Пусни Хари!
            Лупин не му обърна внимание.
            — Какво създание имаше в ъгъла първия път, когато Хари Потър дойде в кабинета ми в „Хогуортс“? — попита той и леко разтърси момчето. — Отговори!
            — Хм… гриндилоу в аквариум, нали?
            Лупин пусна момчето и тежко се облегна на един от кухненските шкафове.
            — К’во беше пък това? — ревна Хагрид.
            — Извинявай, Хари, но бях длъжен да проверя — уточни напрегнато Лупин. — Някой ни е предал. Волдемор е знаел, че ще те местим точно днес, а са могли да му кажат само хора, които пряко участват в плана. Можеше да си и самозванец.
            — А мене що не ме проверяваш? — каза задъхан Хагрид, който още се мъчеше да се промуши през вратата.
            — Ти си полувеликан — погледна го Лупин. — Многоликовата отвара действа само на хора.
            — Никой от Ордена не би издал на Волдемор, че се местя тази вечер — отсече Хари: от самата мисъл го побиваха тръпки, той не можеше да повярва, че сред тях има предател. — Волдемор ме настигна чак към края, в началото не знаеше кой от всички Потъровци е истинският. Ако е бил посветен в плана, щеше да е наясно, че пътувам с Хагрид.
            — Волдемор те е настигнал? — подвикна рязко Лупин. — Какво се случи? Как избяга?
            Хари обясни накратко как смъртожадните са познали, че е истинският Хари, как са се отказали да ги гонят — явно са се върнали да повикат Волдемор — и как той се появил точно преди те двамата с Хагрид да доближат обезопасената къща на родителите на Тонкс.
            — Познали са те? Но как? Какво си направил?
            — Аз… ами… — Хари се опита да си спомни: цялото пътуване наподобяваше размазано петно от паника и объркване. — Видях Стан Шънпайк… нали се сещаш, кондуктора на автобуса „Среднощния рицар“. И се опитах да го обезоръжа с магия, вместо да… така де, той не знае какво върши, нали? Сигурно е под въздействието на Империус!
            Лупин изпадна в ужас.
            — Хари, времето на обезоръжаващите магии отмина! Тези хора искат да те заловят и да те убият! Поне ги зашемети, ако не си готов да ги убиеш!
            — Бяхме на стотици метри във въздуха. Стан не е на себе си и ако го бях зашеметил със заклинание, той щеше да падне и да умре точно както ако бях приложил Авада Кедавра! Експелиармус ме спаси от Волдемор преди две години — добави предизвикателно Хари.
            Лупин му напомняше ухиления хафълпафец Закарайъс Смит, който му се беше присмивал, че иска да обучи Войнството на Дъмбълдор да прави заклинания за обезоръжаване.
            — Да, Хари — съгласи се Лупин, като едва се сдържаше, — и мнозина смъртожадни са го видели с очите си! Извинявай, ала по онова време това беше твърде необичаен ход, когато над теб беше надвиснала смъртоносна заплаха. Но е почти равнозначно на самоубийство да го повториш тази вечер пред смъртожадни, които или са очевидци на първия случай, или са чували за него!
            — Значи според теб е трябвало да убия Стан Шънпайк? — ядоса се Хари.
            — Разбира се, че не — отвърна Лупин, — но смъртожадните… всъщност, честно казано, повечето хора… биха очаквали да отвърнеш на удара! Експелиармус е полезно заклинание, Хари, ала смъртожадните явно смятат, че то е нещо като твоя запазена марка, и аз те призовавам да не го превръщаш в такава!
            От думите му Хари се почувства кръгъл глупак, но вътре в него пак остана зрънце предизвикателство.
            — Няма да погубвам с магия хора само защото са се изпречили на пътя ми! Това е почеркът на Волдемор.
            Отговорът на Лупин не се чу: Хагрид успя най-сетне да се провре през вратата, отиде със залитане при един стол и седна, а той се разпадна под него. Без да обръща внимание на ругатните му, примесени с извинения, Хари отново се обърна към Лупин.
            — Джордж ще се оправи ли?
            След този въпрос не остана и следа от гнева, който момчето беше отприщило у Лупин.
            — Според мен да, макар че е невъзможно да възстановим ухото му, поразено е от проклятие…
            Чуха как някой се движи бързо отвън. Лупин се завтече към задната врата, Хари прескочи краката на Хагрид и също хукна презглава към двора.
            Там бяха изникнали две сенки и докато тичаше към тях, той видя, че това са Хърмаяни, която си възвръщаше обичайния вид, и Кингзли: и двамата се бяха вкопчили в разкривена закачалка за дрехи.
            Хърмаяни се хвърли в обятията на Хари, но не пролича Кингзли да се радва, че ги вижда. Хари видя над рамото на Хърмаяни как той вдига магическата си пръчка и я насочва към гърдите на Лупин.
            — Последните думи, които Албус Дъмбълдор каза на нас двамата?
            — Хари е най-голямата ни надежда. Доверете му се — отвърна спокойно Лупин.
            Кингзли обърна пръчката към Хари, но Лупин го спря:
            — Той е, проверих!
            — Добре, добре — рече Кингзли и прибра пръчката под наметалото си. — Но някой ни е предал! Знаели са, знаели са, че ще бъде тази вечер!
            — Явно — съгласи се Лупин, — но май не са били в течение, че ще има цели седем Хари-Потъровци.
            — Не е голяма утеха! — изръмжа Кингзли — Кой друг се е върнал?
            — Само Хари, Хагрид и ние с Джордж.
            Хърмаяни заглуши стона си с ръка на устата.
            — С вас какво стана? — попита Лупин.
            — Преследваха ни петима, раних двама, един май убих — припряно отговори Кингзли, — видяхме и Ти-знаеш-кого, някъде по средата се присъедини към преследвачите, но доста бързо изчезна. Ремус, той може…
            — Да лети — продължи вместо него Хари. — Аз също го видях, преследваше ни.
            — Затова, значи, се е махнал… за да тръгне след вас! — възкликна Кингзли. — А аз недоумявах защо изчезна. Но защо ли е сменил мишената?
            — Хари се е отнесъл прекалено великодушно към Стан Шънпайк — обясни Лупин.
            — Стан ли? — повтори Хърмаяни. — Но аз мислех, че е в Азкабан!
            Кингзли се засмя безрадостно.
            — Очевидно е имало масово бягство, Хърмаяни, което министерството е потулило. Когато запратих проклятие по Травърс, качулката му се смъкна, той също би трябвало да е зад решетките. Но какво се случи с вас, Ремус? Къде е Джордж?
            — Той остана без едно ухо — каза Лупин.
            — Без едно… — повтори Хърмаяни.
            — Беше Снейп — допълни Лупин.
            — Снейп ли? — изкрещя Хари. — Ти не спомена…
            — По време на преследването му падна качулката. Сектумсемпра открай време е неговата запазена марка. Ще ми се да можех да кажа, че съм му го върнал тъпкано, но нямах избор — трябваше да задържа Джордж върху метлата, той губеше много кръв.
            Четиримата замълчаха и погледнаха към небето. Нямаше и следа от движение, а звездите също ги погледнаха немигащо и безразлично, незатулени от летящи приятели. Къде ли беше Рон? Къде бяха Фред и господин Уизли? Къде бяха Бил, Фльор, Тонкс, Лудоокия и Мъндънгус?
            — Помогни, Хари! — извика пресипнало Хагрид, който отново се беше заклещил на вратата.
            Доволен, че може да се заеме с нещо, Хари го издърпа, после се отправи през празната кухня към всекидневната, където госпожа Уизли и Джини още се грижеха за Джордж. Госпожа Уизли вече беше спряла кръвта и на светлината на лампата Хари видя чиста зейнала дупка на мястото, където преди беше ухото на приятеля му.
            — Как е той?
            Госпожа Уизли се обърна и каза:
            — Не мога да му измагьосам ново, махнато е с черна магия. Но можеше да е много по-страшно… все пак е жив.
            — Да — съгласи се Хари. — Слава Богу!
            — Стори ми се, че чувам в двора и други — намеси се Джини.
            — Хърмаяни и Кингзли — потвърди Хари.
            — Слава на небесата! — прошепна Джини.
            Двамата се погледнаха: на Хари му се прииска да я прегърне и да я притисне до себе си и нямаше да го спре дори присъствието на госпожа Уизли, но преди да се поддаде на това желание откъм кухнята се чу силен трясък.
            — Ще доказвам кой съм, Кингзли, след като видя сина си, а сега, ако не си търсиш белята, се махни от пътя ми!
            Хари не беше чувал никога господин Уизли да крещи така. Той нахълта във всекидневната с лъснало от потта теме и с накривени очила, а след него дотича и Фред — и двамата бяха бледи, но здрави и невредими.
            — Артър! — изхлипа госпожа Уизли. — О, слава на небесата!
            — Как е той?
            Господин Уизли се свлече на колене до Джордж. За пръв път, откакто Хари познаваше Фред, той като че ли не намираше думи. Загледа с отворена уста иззад облегалката на дивана раната на своя близнак, сякаш не можеше да повярва на очите си.
            Вероятно разбуден от шумната поява на Фред и на баща си, Джордж се размърда.
            — Как се чувстваш, Джорджи? — прошепна майка му.
            Той плъзна пръсти отстрани по главата си.
            — Кухо — пророни момчето.
            — Какво го прихваща? — изграчи с ужасен вид Фред. — И мозъкът му ли е пострадал?
            — Кухо — повтори Джордж, после отвори очи и погледна брат си. — Виждаш ли, Фред… аз съм Кухов Безухов, вдяваш ли?
            Госпожа Уизли се разхлипа още по-безутешно. По бледото лице на Фред се плисна руменина.
            — Ужас! — рече той на Джордж. — Направо ужас! При толкова смешки по света за разни дългоухи и клепоухи да измислиш точно това!
            — Е, нищо де — усмихна се Джордж на майка си, която продължаваше да плаче неудържимо. — Сега, мамо, поне ще можеш да ни различаваш. — Той се огледа. — Здрасти, Хари… ти си Хари, нали?
            — Да — потвърди другото момче и се приближи към дивана.
            — Е, поне теб те преместихме успешно — отсъди Джордж. — Защо Рон и Бил не бдят край леглото на болника?
            — Още не са се върнали, Джордж — обясни госпожа Уизли.
            Усмивката на момчето помръкна. Хари погледна Джини и й показа с ръка да излезе с него навън. Докато минаваха през кухнята, Джини пророни тихо:
            — Рон и Тонкс вече трябваше да са се върнали. Нямат много път, къщата на леля Мюриъл не е далеч.
            Хари не каза нищо. Откакто беше пристигнал в „Хралупата“, се опитваше да не дава воля на страха, но сега той го обгърна, сякаш пропълзя под кожата му, затуптя в гърдите и заседна на гърлото му. Докато слизаха по задното стълбище в тъмния двор, Джини го хвана за ръката.
            Кингзли сновеше назад-напред и всеки път преди да се обърне поглеждаше към небето. Хари си помисли, че той прилича на вуйчо Върнън, който преди милион години кръжеше така из всекидневната. Хагрид, Хърмаяни и Лупин стояха рамо до рамо и мълчаливо гледаха нагоре. Никой не се обърна, когато Хари и Джини се присъединиха към безмълвното им бдение.
            Минутите се нижеха бавно като години. И при най-лекия повей на вятъра всички подскачаха и се извръщаха към прошумолелия храст или дърво с надеждата, че някой от липсващите членове на Ордена ще изскочи невредим от листата…
            После точно над тях изникна метла, която се устреми към земята…
            — Те са! — изпищя Хърмаяни.
            Тонкс приземи и вдигна пръст и камъчета, които се разхвърчаха навсякъде.
            — Ремус! — възкликна тя, докато слизаше неустойчиво от метлата, за да потъне в обятията му.
            Лицето му беше угрижено и бледо, той сякаш беше изгубил дар-слово. Зашеметен, Рон тръгна към Хари и Хърмаяни.
            — Добре си — изпелтечи той още преди Хърмаяни да изтича при него и да го притисне до себе си.
            — Мислех… мислех…
            — Нищо ми няма — потупа я по гърба Рон. — Нищо.
            — Рон беше неотразим — оповести сърдечно Тонкс, след като пусна Лупин. — Страхотен. Зашемети един от смъртожадните, улучи го право в главата, а когато се целиш от летяща метла в движеща се мишена…
            — Така ли? — възкликна Хърмаяни и огледа Рон, без да сваля ръце от врата му.
            — Пак ли се изненада?! — отвърна той леко обидено и се дръпна. — Ние ли сме последните, които се връщат?
            — Не — отговори Джини, — още чакаме Бил с Фльор и Лудоокия с Мъндънгус. Ще ида да кажа на мама и татко, че си добре…
            Тя изтича обратно в къщата.
            — Защо се забавихте? Какво се случи? — попита едва ли не ядосан Лупин.
            — Белатрикс — каза тя. — Иска да се добере до мен не по-малко, отколкото до Хари, направи всичко възможно да ме убие. Жалко че не ми падна, щях да я науча аз нея. Но със сигурност ранихме Родолфус… после отидохме у лелята на Рон Мюриъл и изпуснахме летекода, защото тя ни обсипа с грижи…
            Върху челюстта на Лупин заигра мускулче. Той кимна, но явно нямаше сили да каже каквото и да било.
            — А с вас какво стана? — полюбопитства Тонкс и се извърна към Хари, Хърмаяни и Кингзли.
            Те отново разказаха за патилата си от пътуването, но през цялото време отсъствието на Бил, Фльор, Лудоокия и Мъндънгус сякаш тегнеше върху всички като мъгла с ледена захапка, на която им беше все по-трудно да не обръщат внимание.
            — Налага се да се върна на Даунинг Стрийт*. Трябваше да съм там още преди час — каза накрая Кингзли, след като огледа небето за последно. — Съобщете ми, когато се приберат.
            [* Малка улица в центъра на Лондон, където на номер десет се намира резиденцията на министър-председателя. — Б.пр.]
            Лупин кимна. Кингзли махна с ръка на другите и тръгна в мрака към портичката. На Хари му се стори, че чу съвсем тихото „пук!“, когато той се магипортира точно зад очертанията на „Хралупата“.
            Господин и госпожа Уизли се втурнаха надолу по задното стълбище, следвани от Джини. Майката и бащата прегърнаха Рон, сетне погледнаха Лупин и Тонкс.
            — Благодаря ви за синовете ни — промълви госпожа Уизли.
            — Я не се излагай, Моли! — рече веднага Тонкс.
            — Как е Джордж? — попита Лупин.
            — Какво му е? — намеси се Рон.
            — Остана без…
            Но краят на изречението, подхванато от госпожа Уизли, беше заглушено от всеобщ силен възглас: пред погледите им току-що бе изникнал тестрол, който се приземи на няколко крачки от тях. Бил и Фльор се плъзнаха от гърба му, раздърпани от вятъра, но невредими.
            — Бил! Слава Богу, слава Богу…
            Госпожа Уизли се завтече към тях, Бил обаче я прегърна някак разсеяно. Погледна право към баща си и каза:
            — Лудоокия е мъртъв.
            Никой не продума, никой не помръдна. Хари изпита чувството, че нещо вътре в него пада, пропада през земята, напуска го завинаги.
            — Видяхме всичко — продължи Бил, а Фльор кимна и на светлината от прозореца на кухнята по страните й заблещукаха сълзи, които се застичаха на вадички. — Случи се точно когато се отскубнахме от обръча: Лудоокия и Дънг бяха съвсем наблизо и също се насочиха на север. Волдемор — той може да лети! — веднага ги последва. Дънг изпадна в паника, чух го как вика, Лудоокия се опита да го спре, но онзи взе че се магипортира. Проклятието на Волдемор порази Лудоокия право в лицето, той падна заднишком от метлата и… не можехме да направим нищо, нищо… гонеха ни поне шестима…
            Гласът на Бил заглъхна.
            — Разбира се, че не сте могли да направите нищо — съгласи се Лупин.
            Всички продължаваха да стоят и да се гледат. Хари не го проумяваше. Лудоокия мъртъв, това беше невъзможно… Лудоокия — толкова корав, толкова храбър, сякаш създаден да оцелява…
            Макар и да не го изрекоха на глас, накрая всички като че ли осъзнаха, че няма смисъл да стоят повече на двора, и мълком последваха господин и госпожа Уизли в „Хралупата“ — във всекидневната, където Фред и Джордж се смееха.
            — Какво има? — възкликна Фред и огледа лицата им. — Какво се е случило? Кой…
            — Лудоокия — пророни господин Уизли. — Мъртъв е.
            Усмивките на близнаците се превърнаха в ужасени гримаси. Никой не знаеше какво да прави. Тонкс плачеше без глас, захлупила лице с носната си кърпа: Хари знаеше, че тя е била много близка с Лудоокия, че е била негова любимка и той я е закрилял в Министерството на магията. Седнал на пода в ъгъла, където имаше най-много място, Хагрид бършеше очите си с кърпа колкото покривка за маса.
            Бил отиде при бюфета и извади бутилка огнено уиски и няколко чаши.
            — Хайде да пийнем — подкани той и след като замахна с магическата пръчка, през стаята се понесоха дванайсет пълни чаши. Бил вдигна високо тринайсетата. — За Лудоокия!
            — За Лудоокия! — повториха всички и отпиха.
            — За Лудоокия! — рече като ехо Хагрид с известно закъснение и хлъцна.
            Огненото уиски проряза Хари през гърлото: сякаш го опари и вля отново в него чувства, като разсея сковаността и усещането за нереалност и му вдъхна нещо като смелост.
            — Значи Мъндънгус е изчезнал? — попита Лупин, който беше пресушил чашата на един дъх.
            Настроението в миг се промени: всички застанаха нащрек и продължиха да наблюдават Лупин, защото им се искаше той да продължи, но както се стори на Хари, бяха и по-уплашени какво ще чуят.
            — Знам какво си мислите — рече Бил, — докато се връщахме насам, и аз се запитах същото, защото останах с впечатлението, че смъртожадните ни причакаха, нали? Но Мъндънгус не може да ни е предал. Те не знаеха, че ще има седмина Хари-Потъровци, това ги хвърли в смут още щом се появихме, а ако случайно сте забравили, именно Мъндънгус предложи да ги заблудим с този ход. Би трябвало да им е казал най-важното… Според мен Дънг просто се е паникьосал, нищо повече. Той изобщо не искаше да идва, но Лудоокия го принуди, а Вие-знаете-кой се насочи право към тях: това беше достатъчно всички да изпаднат в ужас.
            — Вие-знаете-кой постъпи точно както очакваше Лудоокия — подсмръкна Тонкс. — Според него той би предположил, че Хари ще е с някой от най-калените и опитни аврори. Хукна да гони първо Лудоокия, а когато Мъндънгус ги издаде, се прехвърли на Кингзли…
            — Да, и това е прррекрасно — намеси се рязко Фльор, — но не обяснява откъде са ррразбрали, че ще пррреместим ’Арри точно днес. Някой явно е прроявил небррежност. Някой се е изпуснал прред външен човек за датата. Това е единственото обяснение откъде са научили датата, но не и целия план.
            С красиво лице, по което още личаха следи от сълзи, тя огледа един по един хората в стаята, като без думи ги предизвикваше да я опровергаят. Единственото, което нарушаваше тишината, беше хълцането на Хагрид под носната кърпа. Хари го погледна: той току-що беше изложил живота си на опасност, за да го спаси, и момчето го обичаше и му се доверяваше, макар че навремето го бяха прилъгали в замяна на едно змейско яйце да даде важни за Волдемор сведения…
            — Не — отсече Хари и всички го погледнаха изненадани: от огненото уиски гласът му като че ли беше станал по-силен. — Исках да кажа — продължи той, — че дори и някой да е сбъркал и да се е изпуснал за нещо, убеден съм, че не го е направил нарочно. И няма никаква вина — повтори Хари, този път малко по-силно от обикновено. — Трябва да си вярваме. Аз се доверявам на всички и не смятам, че някой тук е в състояние да ме продаде на Волдемор.
            Думите му бяха последвани от поредното мълчание. Всички го погледнаха, а той се почувства отново леко разгорещен и пийна още от огненото уиски, колкото да направи нещо. Сети се за Лудоокия — той вечно обвиняваше Дъмбълдор в лековерие.
            — Добре го каза, Хари — рече най-неочаквано Фред.
            — Да, ’ушам, ’ушам — намеси се и Джордж и стрелна с очи Фред, чиято уста помръдна в ъгълчето.
            Лупин погледна Хари със странно изражение — едва ли не съжаление.
            — За глупак ли ме смяташ? — попита момчето.
            — Не, мисля, че си като Джеймс — отвърна Лупин, — за него беше връх на безчестието да не се доверява на приятелите си.
            Хари знаеше за какво намеква той: че баща му е бил предаден от приятеля си Питър Петигрю. Кой знае защо, това го ядоса. Идеше му да подхване спор, но Лупин вече му беше обърнал гръб и след като остави чашата на една масичка до стената, рече на Бил:
            — Имам малко работа. Ще попитам Кингзли дали…
            — Не — спря го Бил. — Аз ще дойда с теб.
            — Къде отивате? — възкликнаха в един глас Тонкс и Фльор.
            — Тялото на Лудоокия — отговори Лупин. — Трябва да го приберем.
            — Не може ли… — подхвана госпожа Уизли и умолително погледна Бил.
            — Какво? — попита той. — Не, освен ако не предпочиташ да го вземат смъртожадните.
            Никой не каза нищо. Лупин и Бил се сбогуваха и излязоха.
            Останалите насядаха тежко по столовете, само Хари продължи да стои прав. Внезапността и окончателността на смъртта бяха заедно с тях като привидения.
            — И аз трябва да вървя — заяви Хари.
            В него се впериха десет чифта стреснати очи.
            — Глупости, Хари! — скастри го госпожа Уизли. — Какви ги говориш?!
            — Не мога да остана тук.
            Той си разтърка челото: белегът отново го пробождаше и не го беше болял така повече от година.
            — Докато съм тук, всички сте изложени на опасност. Не искам…
            — Глупости! — повтори госпожа Уизли. — Всичко, което беше направено днес, целеше да те прехвърлим тук, на сигурно място, и слава Богу, че успяхме. Освен това Фльор се съгласи сватбата да бъде тук, а не във Франция, нагласили сме нещата така, че всички да останем тук и да се грижим за теб…
            Тя не проумяваше, че от думите й на него не му олеква, а му става още по-тежко.
            — Ако Волдемор научи отнякъде, че съм тук…
            — Но защо ще научава? — изненада се госпожа Уизли.
            — Сега, Хари, можеш да бъдеш на дванадесет места — намеси се и господин Уизли. — Той няма как да разбере в коя точно обезопасена къща се намираш.
            — Притеснявам се не за себе си — възрази момчето.
            — Знаем — съгласи се тихо господин Уизли, — но ако си тръгнеш, усилията ни от тази вечер се обезсмислят.
            — Няма да ходиш никъде — изръмжа Хагрид. — Майко мила, Хари, след ’сичко, което преживяхме, за да те доведем тука!
            — Да, ами кървящото ми ухо! — намеси се и Джордж и се вдигна на възглавниците.
            — Знам, че…
            — Лудоокия не би искал да…
            — ЗНАМ! — изкрещя Хари.
            Почувства се притиснат до стената, изнудван: нима си въобразяваха, че не знае какво са направили за него, нима не разбираха, че точно по тази причина той иска да си тръгне, докато заради него не са пострадали и други? Настъпи дълго тягостно мълчание, по време на което белегът продължи да го пробожда и да тупти и което накрая беше нарушено от госпожа Уизли.
            — Къде е Хедуиг, Хари? — попита тя, за да го предразположи. — Можем да я сложим при Пигуиджин и да й дадем да хапне нещо.
            Някой сякаш го удари с пестник по стомаха. Той не можеше да й каже истината. За да не отговаря, допи остатъка от огненото уиски.
            — Чакай само да се разчуе, че пак си го направил, Хари — намеси се Хагрид. — Избяга му, моля ви се, отблъсна го точно когато оня го беше връхлетял!
            — Не съм го направил аз — отсече Хари. — Направи го магическата ми пръчка. Сама.
            След няколко мига Хърмаяни пророни тихо:
            — Но това е невъзможно, Хари! Сигурно имаш предвид, че си направил магия, без да искаш, и си реагирал инстинктивно.
            — Не — възрази Хари. — Моторът падаше, не можех да определя къде точно е Волдемор, но магическата пръчка се завъртя в ръката ми, намери го и насочи към него заклинание, при това заклинание, което аз дори не знам. Никога дотогава не бях измагьосвал златни пламъци.
            — В крайни ситуации — обясни господин Уизли, — понякога човек прави магии, за каквито не е и мечтал. Малките деца, още преди да са обучени, често установяват, че…
            — Не беше така — възрази през стиснати зъби Хари.
            Белегът му гореше, той беше ядосан и отчаян, беше му неприятно, задето всички си въобразяваха, че притежава сила, равна на силата на Волдемор.
            Никой не каза нищо. Момчето знаеше, че те не му вярват. И като се замисли, си даде сметка, че никога не е чувал магическа пръчка сама да прави магии.
            В белега го проряза болка — всичко, което Хари можеше да направи, бе да се удържи да не простене. Изпелтечи, че отива на чист въздух, остави чашата и излезе от стаята.
            Докато прекосяваше тъмния двор, едрият скелетоподобен тестрол вдигна очи и прошумоли с огромните си криле като на прилеп, сетне продължи да си пасе. Хари спря при портичката за градината, взря се в избуялите растения, разтърка туптящото си чело и се замисли за Дъмбълдор.
            Беше сигурен, че той би му повярвал. Дъмбълдор щеше да знае как и защо магическата му пръчка се е задействала сама, понеже той винаги имаше отговори, беше наясно с пръчките, беше обяснил на Хари странната връзка между неговата пръчка и пръчката на Волдемор… но Дъмбълдор, точно като Лудоокия, като Сириус, като майка му и баща му, като клетата му сова — всички се бяха преселили там, където Хари никога вече нямаше да може да разговаря с тях. Той усети как на гърлото му пари и това нямаше нищо общо с огненото уиски…
            Изневиделица болката в белега му стана непоносима. Хари притисна с ръка челото си, зажумя и точно тогава вътре в главата му запищя глас:
            — Каза ми, че пречката ще се отстрани, ако използвам друга магическа пръчка!
            И в съзнанието му лумна картина: изпосталял старец в дрипи, който лежи на каменен под и надава писък, ужасен провлачен писък, писък на непоносима болка…
            — Не! Не! Умолявам те, умолявам те…
            — Ти излъга Лорд Волдемор, Оливандър!
            — Не съм излъгал… Заклевам се…
            — Опитал си се да помогнеш на Потър, да му помогнеш да избяга от мен!
            — Заклевам се, че не съм му помагал… Смятах, че с друга пръчка ще стане…
            — Тогава обясни какво се е случило. Пръчката на Луциус е унищожена!
            — Недоумявам… връзка… има само… между вашите две пръчки…
            — Лъжа!
            — Моля те… умолявам те…
            Хари видя как бледата ръка вдига магическата пръчка и усети изблика на яростен гняв на Волдемор, видя как немощният старец се гърчи от болка на пода…
            — Хари!
            Всичко приключи така мигновено, както беше започнало: стиснал портичката към градината, Хари стоеше разтреперан в мрака, а сърцето му препускаше диво и белегът още го пробождаше леко. Трябваше да мине доста време, докато забележи, че до него са Рон и Хърмаяни.
            — Върни се в къщата, Хари — прошепна Хърмаяни. — Нали не смяташ сега да заминаваш?
            — Да, приятелю, трябва да останеш — заяви Рон и силно го удари по гърба.
            — Добре ли си? — попита Хърмаяни, след като се приближи достатъчно, за да види лицето му. — Изглеждаш ужасно!
            — Ами… — проточи с разтреперан глас Хари. — Вероятно изглеждам по-добре от Оливандър…
            След като им разказа какво е видял, Рон се възмути, а Хърмаяни направо се ужаси:
            — Но нали това трябваше да спре! Нали белегът не трябваше да те боли повече! Не бива да допускаш тази връзка да се възобнови… Дъмбълдор настояваше да затвориш съзнанието си!
            И тъй като Хари не й отговори, тя го сграбчи за ръката.
            — Той превзема министерството, вестниците и половината магьоснически свят! Не го допускай и в главата си!


            Глава шеста
            Таласъмът по пижама

            През следващите дни над къщата витаеше ужасът от загубата на Лудоокия. Хари все очакваше той да влезе с тежка стъпка през задната врата като другите членове на Ордена, които наминаваха да донесат новини. Чувстваше, че нищо, освен действия, няма да притъпи усещането му за вина и скръб и че трябва да поеме на път и да изпълни задачата си: час по-скоро да намери и да унищожи хоркруксите.
            — Е, докато не навършиш седемнайсет години, не можеш да направиш нищо с тези… — Рон изрече само с устни думата „хоркрукси“. — Още носиш Следата. Освен това можем да кроим планове и тук, както навсякъде другаде, нали? Или… — Той сниши глас и зашушна: — Или вече смяташ, че знаеш къде са ти-знаеш-кои?
            — Не, не знам — призна си Хари.
            — Мисля, че Хърмаяни направи малко проучване — сподели Рон. — Каза, че го пазела за когато дойдеш.
            Седяха на масата за закуска, господин Уизли и Бил току-що бяха отишли на работа, госпожа Уизли се беше качила да вдигне от сън Хърмаяни и Джини, а Фльор се беше пронесла покрай тях на път за банята.
            — Следата ще падне на трийсет и първи — каза Хари. — Това означава, че трябва да стоя тук само още четири дни. После мога да…
            — Пет дни — поправи го твърдо Рон. — Трябва да останем за сватбата. Те ще ни убият, ако я пропуснем.
            Хари се досети, че „те“ са Фльор и госпожа Уизли.
            — Само още един ден — допълни Рон, когато Хари се накани да се разбунтува.
            — Толкова ли не разбират колко е важно да…
            — То се знае, че не разбират — прекъсна го Рон. — Нямат си и понятие. И понеже заговори за това, исках да го обсъдим.
            Рон надзърна в коридора, за да се увери, че госпожа Уизли още не се връща, и се наведе към Хари.
            — Мама се опитва да изкопчи от нас с Хърмаяни какво сме намислили да правим. Ще пробва и с теб, ти си следващият, така че бъди готов. Татко и Лупин също подпитваха, но се отказаха, като им обяснихме, че Дъмбълдор те е предупредил да не казваш на никого, освен на нас. Мама обаче упорства. Такава си е.
            Предупреждението на Рон се сбъдна само след няколко часа. Малко преди обяд госпожа Уизли откъсна Хари от другите, като го помоли уж да й помогне да намери еша на мъжки чорап, който според нея явно бил изпаднал от раницата му. Обаче го приклещи в тясното килерче до кухнята и подхвана:
            — Рон и Хърмаяни май смятат, че тримата няма да се върнете в „Хогуортс“ — рече тя бодро и безгрижно.
            — О… — отвърна Хари, — ами да. Няма да се връщаме там.
            Пресата за изцеждане на прането в ъгъла се завъртя сама и избълва нещо, което приличаше на една от жилетките на господин Уизли.
            — Мога ли да попитам защо си зарязвате образованието? — продължи госпожа Уизли.
            — Ами Дъмбълдор ми възложи… нещо — промърмори Хари. — Рон и Хърмаяни знаят какво е и също искат да дойдат.
            — Какво „нещо“?
            — Съжалявам, но не мога да…
            — Честно казано, смятам, че ние с Артър имаме право да знаем, и съм сигурна, че господин и госпожа Грейнджър ще се съгласят с мен! — заяви госпожа Уизли.
            Хари се беше опасявал от това нападение на „загрижения родител“. Наложи си да погледне госпожа Уизли право в очите и забеляза, че те са в същия оттенък на кафявото, както на Джини. Това не му помогна.
            — Дъмбълдор не искаше никой друг да узнава, госпожо Уизли. Съжалявам. Рон и Хърмаяни не са длъжни да идват, те сами решиха…
            — Не виждам защо самият ти си длъжен да ходиш! — отсече тя, зарязала преструвките. — Всички вие сте си още деца! Пълна безсмислица… ако Дъмбълдор е искал нещо да се свърши, имаше на разположение целия Орден и можеше да го възложи на всеки от нас! Явно си го разбрал погрешно. Той сигурно е казал, че иска нещо да се свърши, и ти си решил, че държи точно ти да го направиш…
            — Не съм го разбрал погрешно — отсече Хари. — Трябва аз да го направя.
            Връчи й обратно единичния чорап, чийто еш уж трябваше да открие и който беше на златни папури.
            — И това тук не е мое, не съм запалянко на „Пъдълмиър Юнайтед“.
            — О, да, разбира се! — каза госпожа Уизли, като внезапно и доста дразнещо се върна към безгрижния тон. — Трябваше да се досетя. Е, Хари, докато все още си тук, с нас, нали нямаш нищо против да ни помогнеш с подготовката на сватбата на Бил и Фльор? Имаме да свършим още толкова много неща.
            — Разбира се, че нямам — отвърна той, объркан от ненадейната смяна на темата.
            — Много мило от твоя страна — рече жената и с усмивка излезе от килера.
            От този миг нататък само се чудеше какво да възложи на Хари, Рон и Хърмаяни около подготовката на сватбата и на тях почти не им оставаше време да поразсъждават. Най-великодушното обяснение за поведението на госпожа Уизли би било желанието да ги отклони от мислите за Лудоокия и от ужасите на неотдавнашното пътуване. Но след два дни несекващо лъскане на прибори за хранене, съчетаване по цвят на фльонги, панделки и цветя, обезгномяване на градината и участие в приготвянето на промишлени количества сандвичи Хари се усъмни, че госпожа Уизли се ръководи от други подбуди. Каквото и да им възложеше, тя сякаш целеше да ги държи тримата с Рон и Хърмаяни по-далеч един от друг и той не бе имал възможност да поприказва насаме с тях от първата вечер, когато им беше разправил как Волдемор е изтезавал Оливандър.
            — Според мен мама си е наумила, че ако ви попречи тримата да бъдете заедно и да обмисляте плана, ще отложи заминаването ви — сподели едва чуто Джини с Хари, докато на третия ден от престоя му слагаха масата за вечеря.
            — И какво според нея ще се случи после? — промърмори Хари. — Някой друг ще убие Волдемор, докато тя ни държи тук да правим петифури?
            Каза го, без да се замисля, и видя как Джини пребледнява.
            — Значи е вярно? — възкликна тя. — Значи се опитваш да направиш точно това?
            — Аз… не… само се пошегувах — заувърта Хари.
            Двамата се погледнаха, върху лицето на Джини се четеше нещо повече от стъписване. Изведнъж Хари осъзна, че за пръв път е сам с нея след онези откраднати часове в закътани ъгълчета в парка на „Хогуортс“. Беше сигурен, че и тя ги помни. И двамата подскочиха, когато вратата се отвори и влязоха господин Уизли, Кингзли и Бил.
            Сега често на вечеря идваха и други членове на Ордена, защото щабквартирата вече беше не на „Гримолд“ номер дванадесет, а в „Хралупата“. Господин Уизли беше обяснил, че след смъртта на Дъмбълдор — Пазителя на тайната — всеки, на когото той е доверил къде точно се намира „Гримолд“, на свой ред се е превърнал в неин Пазител.
            — И тъй като сме общо двадесет души, това много обезсилва заклинанието Фиделиус. Двадесет пъти повече възможности смъртожадните да изтръгнат от някого тайната. Едва ли ще издържим още дълго.
            — Но Снейп със сигурност вече им е казал адреса! — учуди се Хари.
            — Лудоокия е направил две-три заклинания срещу Снейп, в случай че той отново се появи там. Дано са достатъчно силни, за да го държат надалеч и да му завържат езика, ако реши да се говори за мястото, но не можем да бъдем сигурни. Сега, след като защитата на къщата не е надеждна, би било безумство щабквартирата да остане там.
            Тази вечер на масата имаше толкова много хора, че им беше трудно да маневрират с ножовете и вилиците. Хари се озова притиснат до Джини и заради нещата, които бяха останали неизречени между двамата, той съжали, че не ги делят поне няколко души. Постоянно внимаваше да не я закачи за ръката и едва успяваше да си отреже от пилето.
            — Няма ли новини за Лудоокия? — попита той Бил.
            — Нищо.
            Не бяха успели да му направят погребение, защото Бил и Луташ не бяха намерили тялото. Заради мрака и суматохата по време на битката беше трудно да определят къде е паднало.
            — В „Пророчески вести“ няма и дума, че е умрял или че тялото му е било намерено — продължи Бил. — Но това не значи кой знае какво. Напоследък вестникът премълчава доста неща.
            — Още ли не са насрочили заседание за магиите, които приложих, за да се изплъзна от смъртожадните? — провикна се Хари през масата към господин Уизли, който поклати глава. — Защото знаят, че не съм имал друг избор, или защото не искат да разгласявам пред света, че Волдемор ме е нападнал?
            — Според мен второто. Скримджър отказва да признае, че Ти-знаеш-кой е толкова могъщ, а също и че в Азкабан е имало масово бягство.
            — Да де, защо да казват на обществеността истината? — възкликна Хари и стисна юмрук толкова силно, че върху дясната му ръка се откроиха едва забележимите бледи белези „Няма да лъжа.“
            — Никой ли в министерството не е готов да му се противопостави? — ядосано попита Рон.
            — Има и такива, Рон, но хората са изпаднали в ужас, че ще бъдат следващите, които ще изчезнат и чиито деца ще бъдат нападнати — отговори баща му. — Плъзнали са страшни слухове: лично аз не вярвам, че преподавателката по мъгълознание в „Хогуортс“ сама е пожелала да напусне работа. Никой не я е виждал от седмици. През това време Скримджър седи залостен по цял ден в кабинета си — да се надяваме, че разработва някакъв план.
            Настъпи мълчание, през което госпожа Уизли магипортира празните чинии върху шкафа отстрани и поднесе ябълков сладкиш.
            — Трябва да рррешим, ’Арри, как ще те скррием — каза Фльор, след като всички получиха от сладкиша. — За сватбата — уточни тя и се смути. — Срред гостите ни няма, рразбира се, смърртожадни, но не можем да обещаем, че след като си пийнат шампанско, няма да се рраздъррдорят.
            От думите й Хари разбра, че тя още подозира Хагрид.
            — Да, добре си се сетила — одобри госпожа Уизли от челното място на масата, където с очила, закрепени на върха на носа, преглеждаше огромния списък със задачи, нахвърлян върху предълъг пергамент. — И така, Рон, подреди ли си стаята?
            — Ама защо да я редя? — възкликна Рон, като тропна с лъжицата и злобно изгледа майка си. — Защо трябва да е подредена? Ние с Хари се чувстваме добре в нея и така.
            — След няколко дни, млади момко, тук ще бъде сватбата на брат ти…
            — Да не би да се женят в моята стая? — подвикна вбесен Рон. — Не! Защо тогава, в името на увисналия ляв крачол на Мерлин…
            — Не дръж такъв език на майка си! — скастри го твърдо господин Уизли. — И слушай какво ти казва.
            Рон се свъси срещу майка си и баща си, после грабна лъжицата и се нахвърли на последните няколко хапки от ябълковия сладкиш, които му бяха останали.
            — Мога да ти помогна, и аз съм участвал в разхвърлянето — предложи му Хари, но госпожа Уизли го прекъсна.
            — Не, Хари, миличък, предпочитам да помогнеш на Артър за кокошките, а на теб, Хърмаяни, ще ти бъда страшно признателна, ако смениш чаршафите за господин и госпожа Делакор… нали знаеш, че пристигат утре в единайсет сутринта.
            Оказа се обаче, че Хари няма какво толкова да помага за кокошките.
            — Само не казвай на Моли — рече господин Уизли, след като му препречи пътя към кокошарника, — но… хм… Тед Тонкс ми изпрати каквото е останало от мотора на Сириус и аз… хм… го крия… по-точно държа го тук, вътре. Невероятни неща: парче от ауспух, май така се казваше, страхотен акумулатор, сега ще имам и прекрасната възможност да проверя как се включват спирачките. Ще се опитам да го сглобя отново, когато Моли не… когато имам време де.
            Когато се върнаха в къщата, госпожа Уизли не се виждаше никъде, затова Хари се промъкна в таванската стаичка на Рон.
            — Подреждам, подреждам!… А, ти ли си — възкликна с облекчение той, когато Хари влезе в стаята.
            Рон се просна отново на леглото, от което явно току-що беше станал. Стаята си беше точно толкова разхвърляна, както през цялата седмица, и единствената промяна беше, че сега Хърмаяни седеше в ъгъла в дъното с пухкавия рижав котарак Крукшанкс в краката си и редеше на две огромни купчини книги и учебници, сред които Хари видя и свои.
            — Здрасти, Хари — поздрави го момичето, след като той седна на походното легло.
            — И как успя да се отскубнеш?
            — О, майката на Рон е забравила, че вчера вече ни помоли с Джини да сменим чаршафите — обясни Хърмаяни.
            Тя метна „Нумерология и граматика“ върху едната купчина, а „Възход и падение на черните изкуства“ — върху другата.
            — Тъкмо говорехме за Лудоокия — каза Рон на Хари. — Лично аз смятам, че той сигурно се е спасил.
            — Но Бил е видял как го поразява смъртоносно проклятие!
            — Да де, ама точно тогава и той е бил нападнат — изтъкна Рон. — Как може да бъде сигурен какво е видял?
            — Дори и Лудоокия да се е разминал със смъртоносното проклятие, все пак е паднал от около триста метра височина — включи се и Хърмаяни, която сякаш претегляше върху дланта си „Отборите по куидич на Великобритания и Ирландия“.
            — Ами ако е използвал защитно заклинание.
            — Фльор каза, че магическата пръчка е била избита от ръката му — рече Хари.
            — Добре, щом толкова ви се иска да е мъртъв — нацупи се Рон и удари с юмрук възглавницата си.
            — Разбира се, че не искаме да е мъртъв! — възмути се Хърмаяни. — Ужасно е, че е мъртъв. Но просто сме реалисти.
            За пръв път Хари си представи тялото на Лудоокия, прекършено като на Дъмбълдор, но с око, което шеметно се върти в очната кухина. Усети как му се повдига ведно със странното желание да се засмее.
            — Смъртожадните сигурно са замели следите след себе си и затова никой не го е намерил — благоразумно отсъди Рон.
            — Да — съгласи се Хари. — Като с Барти Крауч, превърнат в кост и заровен отпред в градината на Хагрид. Сигурно са трансфигурирали Муди и са го препарирали…
            — Стига! — изписка Хърмаяни.
            Стреснат, Хари вдигна очи точно навреме, за да види как тя избухва в сълзи над „Силабичния речник“ на Спелман.
            — О, не! — възкликна той и се опита да стане от старото походно легло. — Не исках да те разстройвам, Хърмаяни…
            Но на фона на страшно скърцане на ръждясала пружина Рон скочи от леглото и пръв се озова при нея. Прегърна я с една ръка, бръкна в джоба на джинсите си и издърпа отблъскваща на вид носна кърпа, с която беше чистил фурната на печката. Побърза да извади и магическата си пръчка и след като я насочи към парцала, каза:
            — „Тергео!“
            Пръчката изсмука почти цялата мазнина. Със самодоволен вид Рон подаде на Хърмаяни кърпата, от която се вдигаше лек дим.
            — О… благодаря, Рон… Извинявайте… — Тя си избърса носа и хлъцна. — Как-к-ъв ужас, а? В-в-веднага след Дъмбълдор. Просто… просто и през ум не ми е минавало, че Лудоокия ще умре, той изглеждаше толкова кале`н!
            — Да, така е — съгласи се Рон и я притисна до себе си. — Но знаете ли какво щеше да ни каже той, ако беше тук?
            — П-постоянна бдителност! — отвърна Хърмаяни и си избърса очите.
            — Точно така — кимна Рон. — Щеше да ни каже да си извлечем поука от случилото се с него. А поуката, която си извлякох аз, е да нямам доверие на това страхливо нищожество Мъндънгус.
            Хърмаяни се засмя през сълзи и се наведе да вдигне още две книги. След миг Рон рязко дръпна ръцете си от раменете й — тя беше изпуснала върху крака му „Чудовищна книга за чудовища“, томчето се беше отскубнало от каишката, с която беше прихванато, за да не буйства, и злобно беше фраснало Рон по глезена.
            — Извинявай, извинявай! — викна Хърмаяни, а Хари сграбчи книгата от крака на Рон и след като я затвори, я завърза здраво.
            — Какво всъщност правиш с всички тези книги? — полюбопитства Рон и закуцука обратно към леглото.
            — Просто се опитвам да реша кои от тях да взема с нас — отговори Хърмаяни. — Докато търсим хоркруксите.
            — Да, разбира се — шляпна се по челото Рон. — Забравих, че ще тръгнем да преследваме Волдемор с пътуваща библиотека.
            — Ха-ха! — засмя се Хърмаяни и погледна надолу към „Силабичния речник“ на Спелман. — Чудя се… дали ще ни се налага да превеждаме руни? Не е изключено… Я да вземем за всеки случай и речника.
            Тя го пусна върху по-голямата от двете купчини и вдигна „История на «Хогуортс»“.
            — Слушайте — намеси се Хари.
            Беше изправил гръб. Рон и Хърмаяни го погледнаха хем примирено, хем предизвикателно.
            — Знам, след погребението на Дъмбълдор казахте, че искате да дойдете с мен — подхвана той.
            — Пак се почва — рече Рон на Хърмаяни и завъртя очи.
            — Както и очаквахме — въздъхна тя и отново се зае с книгите. — Знаеш ли, мисля все пак да взема „История на «Хогуортс»“. Дори и да не се върнем там, ще съжалявам, че не съм я сложила при…
            — Слушайте! — подкани пак Хари.
            — Не, Хари, ти ще слушаш — отсече Хърмаяни. — Идваме с теб. Решено е преди месеци, всъщност преди години.
            — Ама…
            — Млъквай — посъветва го Рон.
            — … сигурни ли сте, че сте го обмислили добре? — продължи да упорства Хари.
            — Я да видим — каза със свирепо лице Хърмаяни и с трясък остави „Туризъм с тролове“ върху купчината, която не смяташе да взима със себе си. — Приготвям от доста дни багажа, така че да сме готови да тръгнем незабавно, и за твое сведение тази подготовка включваше някои твърде сложни магии… да не споменавам, че под носа на госпожа Уизли тайно изнесохме всички запаси от многоликова отвара на Лудоокия. Освен това пренастроих паметта на татко и мама и сега те са убедени, че всъщност се казват Уендъл и Моника Уилкинс и че мечтата на живота им е да се изселят в Австралия, което вече се случи. Направих го, за да му е по-трудно на Волдемор да ги издири и да ги разпитва за мен… или за теб, защото за съжаление доста съм им разказвала за Хари Потър. Ако след това издирване на хоркруксите все още съм жива, ще намеря мама и татко и ще разваля заклинанието. Ако не… е, струва ми се, че направих доста добра магия да се чувстват щастливи и в безопасност. Уендъл и Моника Уилкинс дори не подозират, че имат дъщеря.
            Очите на Хърмаяни отново бяха пълни със сълзи. Рон пак стана, прегърна я и се свъси срещу Хари, сякаш го укоряваше в нетактичност. Хари не се сети какво да каже, още повече че си беше твърде необичайно точно Рон да учи другите на тактичност.
            — Аз… Хърмаяни, извинявай… не…
            — Не знаеш, че ние с Рон сме съвсем наясно какво може да се случи, ако тръгнем с теб? Е, наясно сме. Рон, покажи му какво си направил.
            — А, не, току-що е ял! — възрази момчето.
            — Хайде де, той трябва да знае.
            — Ох, добре тогава. Ела, Хари.
            За втори път той пусна Хърмаяни и с тежка стъпка тръгна към вратата.
            — Ела.
            — Защо? — учуди се Хари, но излезе след него на мъничката стълбищна площадка.
            — „Десендо!“* — измънка Рон, като насочи магическата си пръчка към ниския таван.
            [* От „descendo“ (лат.) — „слизам“, „спускам се“. — Б.пр.]
            Точно над главите им зейна отвор и към краката им се плъзна стълба. От четвъртитата дупка се чу ужасен звук — нещо като всмукване и стон едновременно, — лъхна ги и миризма като от канализация.
            — Това е вашият таласъм, нали? — попита Хари, въпреки че никога не беше срещал създанието, което понякога нарушаваше нощната тишина.
            — Да, нашият е — потвърди Рон и тръгна нагоре по стълбата. — Ела да го видиш.
            Хари се качи по няколкото тесни стъпала на мъничкия таван. Вече беше пъхнал главата и раменете си през отвора, когато зърна създанието, свито на няколко крачки от него — спеше непробудно в сумрака с отворена голяма уста.
            — Но той… той прилича на… Таласъмите имат ли навика да носят пижами?
            — Не — отвърна Рон. — Обикновено не са и червенокоси и чак толкова пъпчиви.
            Хари загледа с леко отвращение спящата твар. Като форма и размери приличаше на човек и след като очите на Хари посвикнаха със здрача, той видя, че таласъмът е облечен със стара пижама на Рон. Освен това беше сигурен, че като цяло таласъмите са слузести и без косъмче по главата, а не с буен перчем и свирепи морави пъпки по лицето.
            — Той е аз, виждаш ли? — попита Рон.
            — Не — отговори Хари. — Не виждам.
            — Ще ти обясня долу в стаята, че вече ми се гади от тая миризма.
            Слязоха по стълбата, Рон я върна в тавана и отидоха при Хърмаяни, която продължаваше да подрежда книгите на две купчини.
            — След като заминем, таласъмът ще слезе да живее тук, в моята стая — заяви Рон. — Според мен той наистина изгаря от нетърпение да се премести… всъщност е трудно да се каже, понеже единственото, което знае да прави, е да стене и да пелтечи, но отвориш ли дума за това, почва да кима често-често. И така, той ще бъде аз с шаренопръска. Хитро съм го измислил, нали?
            Хари само погледна объркано.
            — Хитро, я! — отговори си сам Рон, явно разстроен, че Хари не оценява колко блестящ е планът му. — Слушай сега, когато ние тримата не се появим отново в „Хогуортс“, всички ще решат, че двамата с Хърмаяни сме с теб, нали? А това означава, че смъртожадните ще се появят веднага при родителите ни, за да питат къде сме.
            — Дано все пак си помислят, че съм заминала с мама и тате, напоследък мнозина мъгълокръвни обсъждат дали да не се укрият някъде — допълни Хърмаяни.
            — Няма как да скрием цялото ми семейство, ще изглежда доста съмнително, пък и те не могат да си зарежат работата току-така — продължи Рон. — Затова ще пуснем слух, че страдам от тежка форма на шаренопръска и по тази причина не мога да се върна на училище. Ако някой дойде да провери, мама и татко ще му покажат таласъма в леглото ми, покрит целият с пъпки. Шаренопръската наистина си е заразна и никой няма да се престраши да се доближи. Не е страшно, че таласъмът не може да каже и дума, защото човек наистина онемява, след като заразата порази и мъжеца.
            — А майка ти и баща ти посветени ли са в плана? — поинтересува се Хари.
            — Татко знае. Помогна на Фред и Джордж да преобразят таласъма. А мама… хм, нали видя какво прави. Няма да се примири, че заминаваме, докато наистина не го направим.
            В стаята се възцари тишина, нарушавана само от Хърмаяни, която продължаваше да мята книги ту на едната, ту на другата купчина. Рон седеше и я наблюдаваше, а Хари местеше поглед от единия към другия — просто не знаеше какво да каже. Заради мерките, които двамата бяха взели, за да защитят семействата си, той осъзна пределно ясно, че двамата наистина смятат да тръгнат с него и си дават сметка на какви опасности ще се изложат. Искаше му се да им каже какво означава това за него, но просто не намираше достатъчно силни думи.
            В тишината се чуха приглушените викове на госпожа Уизли четири етажа по-долу.
            — Джини сигурно е оставила прашинка върху някоя тъпа поставка за салфетки — отбеляза Рон. — Не проумявам защо семейство Делакор ни се изтърсват два дни преди сватбата.
            — Сестрата на Фльор е шаферка, трябва да бъде тук за репетицията, а още е малка да пътува сама — обясни Хърмаяни, докато разглеждаше „Пътешествия с призраци“ и умуваше какво да прави с книгата.
            — Е, гостите няма да допринесат мама да се поуспокои — рече Рон.
            — Трябва все пак да решим — заяви Хърмаяни, след като метна в кошчето „Теория на отбранителната магия“, без да я поглежда втори път, и взе „Преглед на магьосническото образование в Европа“, — къде ще отидем най-напред. Хари, ти спомена, че първо искаш да отидеш в Годрикс Холоу, и те разбирам, но… дали хоркруксите не са най-важни?
            — Щях да се съглася с теб, ако знаехме къде се намира поне някой от тях — отвърна Хари: не му се вярваше Хърмаяни наистина да е наясно защо той иска да се завърне в Годрикс Холоу.
            Привличаха го не само гробовете на майка му и баща му: Хари имаше силното, макар и необяснимо усещане, че там ще намери някои отговори. То може би беше породено просто от факта, че именно там Хари беше оцелял след смъртоносното проклятие на Волдемор, и сега, когато беше изправен пред предизвикателството да повтори подвига, селото го притегляше, защото искаше да разбере всичко.
            — Не смяташ ли, че е напълно възможно Волдемор да държи под око Годрикс Холоу? — попита Хърмаяни. — Той сигурно очаква да тръгнеш към гробовете на родителите си веднага след като получиш свободата да отидеш където си искаш.
            Това не беше хрумвало на Хари. Докато той се опитваше да намери някакъв контрадовод, се намеси Рон, който очевидно следваше хода на собствените си мисли.
            — Този Р.А.Б. — подхвана той, — дето е откраднал истинския медальон с капачето…
            Хърмаяни кимна.
            — В бележката пише, че смята да го унищожи, нали?
            Хари притегли към себе си раницата и извади фалшивия хоркрукс, където още държеше сгънатата бележка от Р.А.Б.
            — „Откраднах истинския хоркрукс и възнамерявам при първа възможност да го унищожа“ — прочете на глас.
            — Ами ако наистина го е премахнал? — възкликна Рон.
            — Или тя — вметна Хърмаяни.
            — Все едно — каза Рон. — В такъв случай ни остава да унищожим един по-малко!
            — Да, но въпреки това сме длъжни да опитаме да открием истинския медальон — заяви Хърмаяни. — За да разберем дали е унищожен.
            — А след като го открием, как ще го унищожим? — полюбопитства Рон.
            — Проучвам въпроса — отвърна момичето.
            — Къде? — възкликна Хари. — Мислех, че в библиотеката няма книги за хоркруксите.
            — Да, няма — потвърди Хърмаяни, която беше поруменяла. — Дъмбълдор ги е изнесъл всичките, но… но не ги е унищожил.
            Рон изправи гръб и се ококори.
            — Как, в името на гащите на Мерлин, си се докопала до книгите за хоркруксите?
            — Аз… аз не съм ги откраднала — заоправдава се момичето, като отчаяно местеше поглед от единия към другия. — Книгите пак си бяха библиотечни, нищо че Дъмбълдор ги е махнал от лавиците. Ако наистина е искал никой да няма достъп до тях, щеше да се постарае да бъде много по-трудно да…
            — Давай по същество! — подкани Рон.
            — Ами… беше лесно — тихо пророни момичето. — Просто направих призоваваща магия. Нали се сещате — акцио… И те… изхвърчаха през прозореца в кабинета на Дъмбълдор и дойдоха право в момичешката спалня.
            — Но кога си го направила? — попита Хари и я погледна с възхита, но и с неверие.
            — Веднага след неговото… на Дъмбълдор… погребение — обясни още по-тихо Хърмаяни. — Още щом се разбрахме да напуснем училището и да тръгнем да търсим хоркруксите. Когато се върнах горе да си взема нещата, ми хрумна, че… че колкото повече знаем за хоркруксите, толкова по-добре… и понеже бях сама… опитах… и се получи. Книгите влетяха право през отворения прозорец и аз… аз ги прибрах в багажа си. — Тя преглътна, после добави умолително: — Не ми се вярва, че Дъмбълдор би се ядосал, нали няма да използваме информацията, за да правим хоркрукс!
            — Да си чула да недоволстваме? — попита Рон. — И къде са тези книги?
            Хърмаяни потършува из купчината и издърпа дебел том, подвързан в излиняла черна кожа. Погледна го така, сякаш й се повдига, и го хвана плахо като че беше наскоро умряла твар.
            — Ето тук има категорично формулирани напътствия за изработване на хоркрукс. „Тайни на най-черната магия“ — наистина гадна, ужасна книга, пълна с черни магии. Кога ли Дъмбълдор я е махнал от библиотеката?… Ако го е направил чак след като е станал директор, обзалагам се, че Волдемор е научил именно от нея всичко, което му е било необходимо.
            — Ако наистина я е прочел, защо е питал Слъгхорн как се прави хоркрукс? — учуди се Рон.
            — Той е разговарял със Слъгхорн само за да разбере какво ще стане, ако разделиш душата си на седем — уточни Хари. — Дъмбълдор беше сигурен, че когато Риддъл е разпитвал Слъгхорн за хоркруксите, вече е знаел как се правят. Според мен Хърмаяни е права — той лесно е могъл да се сдобие оттук с информацията.
            — И колкото повече чета за тях — сподели момичето, — толкова по-ужасни изглеждат и все по-невероятно ми се струва да е направил цели шест. В книгата се предупреждава, че ако разкъсаш душата си, онова, което остане от нея, ще е много неустойчиво, и то след като си направил само един-единствен хоркрукс!
            Хари си спомни думите на Дъмбълдор, че Волдемор е прекрачил извън пределите на „онова, което бихме могли да наречем обикновено зло“.
            — А има ли начин да събереш отново парчетата от душата си в едно? — поинтересува се Рон.
            — Да — потвърди Хърмаяни с разсеяна усмивка, — но болката е убийствено мъчителна.
            — Защо? Как го правиш? — попита Хари.
            — С покаяние — отвърна Хърмаяни. — Трябва наистина да почувстваш какво си извършил. Има бележка под линия. Болката може да те унищожи. Но някак не мога да си представя Волдемор да опита, а вие?
            — И аз! — Рон изпревари Хари с отговора. — Та казва ли се в книгата как се унищожават хоркрукси?
            — Да — отвърна Хърмаяни, която вече прелистваше трошливите страници така, сякаш пипаше развалена карантия, — защото има предупреждение към черните магьосници, че трябва да направят заклинания с особена мощ. От всичко, което прочетох, разбрах, че онова, което Хари направи с дневника на Риддъл, е един от малкото напълно безопасни начини да унищожиш хоркрукс.
            — Да го пронижеш със зъб от базилиск ли? — попита Хари.
            — Е, в такъв случай сме извадили късмет, че имаме такива големи запаси от зъби на базилиск — отбеляза Рон. — Тъкмо се чудех какво ще ги правим.
            — Не е задължително да прибягваш до зъб от базилиск — търпеливо уточни Хърмаяни. — Трябва да използваш нещо толкова разрушително, че хоркруксът да не се възстанови от само себе си. За отровата на базилиска има само една противоотрова и тя се среща изключително рядко…
            — … сълзи на феникс — кимна Хари.
            — Именно — потвърди Хърмаяни. — Лошото е, че има твърде малко вещества, които са унищожителни колкото отровата на базилиска, и всички са опасни за пренасяне. Трябва обаче да отстраним тази пречка, защото няма да постигнем нищо, ако просто разкъсаме, стъпчем или счупим хоркрукса. Трябва да се постараем той да не може да бъде възстановен с магия.
            — Но дори и да унищожим нещото, където е хоркруксът — каза Рон, — не може ли късчето душа в него да продължи да живее другаде?
            — Не може, защото той е пълна противоположност на човешкото същество. — Хърмаяни забеляза, че Хари и Рон изглеждат доста объркани, и побърза да уточни: — Вижте сега, ако взема меч и те пронижа, Рон, той изобщо няма да навреди на душата ти.
            — Голяма утеха, няма що! — подметна момчето.
            Хари се засмя.
            — А би трябвало да ти е утеха, наистина! Аз обаче исках да кажа, че каквото и да се случи с тялото ти, твоята душа остава непокътната — наблегна Хърмаяни. — А с хоркруксите е точно обратното. Късчето душа вътре в обвивката зависи от нея, от омагьосаното си тяло, за да оцелее. Не може да съществува без него.
            — Когато пронизах дневника, той сякаш умря — потвърди Хари при спомена за мастилото, бликнало като кръв от разкъсаните страници, и за писъците на душата на Волдемор, докато частица от нея е изчезвала в небитието.
            — След като дневникът беше наистина унищожен, късчето душа, затворено в него, също престана да съществува. Преди теб и Джини се опита да се отърве от дневника, хвърли го в тоалетната, той обаче явно се е завърнал, сякаш нищо не се е случило.
            — Я чакайте — свъси се Рон. — Късчето душа в онзи дневник беше обсебило Джини, нали? Как точно е станало?
            — Докато магическата обвивка е цяла и невредима, късчето душа вътре в нея може да влиза и да излиза от онзи, който се е доближил прекалено много до предмета. Нямам предвид да го държи дълго, това няма нищо общо с физическия допир — добави Хърмаяни преди Рон да я прекъсне. — Говоря ви за емоционална близост. Джини си е изляла душата в онзи дневник и така е станала невероятно уязвима. Човек загазва сериозно, ако се привърже към хоркрукса или стане зависим от него.
            — Чудя се как Дъмбълдор е унищожил пръстена — присети се Хари. — Защо не го попитах! Всъщност изобщо не…
            Гласът му заглъхна: Хари се замисли за всички неща, за които е трябвало да го пита, и как след смъртта на директора на него все му се струва, че докато Дъмбълдор е бил жив, е пропилял безброй възможности да разбере повече… да разбере всичко…
            Тишината беше нарушена: вратата на стаята се разтвори с трясък, от който се разклатиха стените. Хърмаяни изпищя и изпусна „Тайни на най-черната магия“, Крукшанкс се шмугна с възмутен съсък под леглото, Рон подскочи, подхлъзна се на хвърлена на пода обвивка от шоколадова жаба и си удари главата в стената отсреща, а Хари инстинктивно се стрелна към магическата пръчка, докато не забеляза, че всъщност пред него стои госпожа Уизли с разрошена коса и с изкривено от гняв лице.
            — Извинявайте, че ви развалям малката задушевна сбирка — подхвана тя с разтреперан глас. — Сигурна съм, че всички имате нужда от почивка… но в стаята ми са струпани сватбени подаръци, които трябва да се подредят, и бях останала с впечатлението, че сте готови да помогнете.
            — А, да — каза крайно притеснена Хърмаяни, скочи на крака и книгите се разлетяха във всички посоки. — Ей сега… извинявайте…
            Погледна измъчено Хари и Рон и забърза след госпожа Уизли, която излезе от стаята.
            — Като че ли сме домашни духчета! — оплака се тихо Рон, който още си разтъркваше главата, когато двамата с Хари също излязоха от стаята. — Но без удовлетворението от свършената работа. Да минава най-после тая сватба, че да се почувствам щастлив!
            — Да — съгласи се Хари, — тогава вече няма да имаме друга работа, освен да намираме хоркрукси… Ще бъде истински празник, нали?
            Рон щеше да се засмее, но при вида на грамадната купчина сватбени подаръци, които ги чакаха в стаята на госпожа Уизли, спря като закован.
            Семейство Делакор пристигаха на другия ден в единайсет часа. Хари, Рон, Хърмаяни и Джини вече бяха обидени на всички с тази фамилия и затова на Рон му беше твърде неприятно да се качи горе да си сложи два еднакви чорапа, а на Хари — да се опита да си приглади косата. След като всеобщият външен вид беше одобрен като приличен, те излязоха едва ли не под строй в окъпания от слънце заден двор и зачакаха гостите.
            Хари никога не беше виждал къщата толкова подредена. Ръждясалите котли и старите гумени ботуши, с които обикновено беше осеяно стълбището при задната врата, бяха изчезнали и бяха заменени с два нови треперудови храста в големи саксии, сложени от двете страни на вратата: уж не духаше вятър, а листата им пърхаха лениво, нагънати на красиви дипли. Кокошките бяха затворени, дворът беше пометен и градината в съседство беше оплевена, подкастрена и като цяло разкрасена, но Хари, който си я харесваше в избуялото й състояние, си помисли, че изглежда някак посърнала без обичайните пълчища подрипващи гномчета.
            Вече не помнеше колко заклинания за безопасност са направени на „Хралупата“ и от Ордена, и от министерството, знаеше само, че сега никой не може да пристигне с магия направо в къщата. Затова господин Уизли беше отишъл да посрещне семейство Делакор на билото на съседния хълм, където трябваше да ги приземи летекод. Първият звук, възвестил приближаването им, беше необичайно силен смях — след няколко мига при портичката се появи господин Уизли, натоварен с багаж, а след него вървеше красива руса жена с дълга мантия в горскозелено, която не можеше да бъде друга, освен майката на Фльор.
            — Maman! — извика Фльор и се спусна да я прегърне. — Papa!*
            [* Мамо! Татко! (фр.) — Б.пр.]
            Господин Делакор изобщо не беше привлекателен като жена си: с цяла глава по-нисък от нея, изключително закръглен, с остра черна брадичка. Но изглеждаше добродушен. Той заподскача с ботушите си на високи токове към госпожа Уизли, целуна я два пъти по всяка буза и я остави поруменяла и развълнувана.
            — Давате си излииишен трруд — заяви с гърлен глас мъжът. — Фльорр ни каза, че се пррестарравате.
            — А, няма такова нещо! — изгука щастлива госпожа Уизли. — Изобщо не се престараваме.
            Рон даде воля на чувствата си, като изрита гномчето, което надзърташе иззад един от новите треперудови храсти.
            — Дррага ми госпожо! — подхвана грейнал господин Делакор и стисна между пухкавите си длани ръката на госпожа Уизли. — За нас е изключителна чест, че двете ни семейства скоррро ще се срродят! Нека ви прредставя жена си Аполин.
            Госпожа Делакор се приближи с плавна стъпка и спря да целуне госпожа Уизли.
            — Enchanèe* — каза тя. — Вашият съпрруг ни рразказа много забавни исторрии!
            [* Очарована съм (фр.). — Б.пр.]
            Господин Уизли се засмя маниакално, а госпожа Уизли го стрелна с поглед, след който мъжът й тутакси млъкна и върху лицето му се появи изражение като край леглото на тежкоболен близък приятел.
            — Вие вече познавате, ррразбира се, малката ми дъщерря Габрриел! — каза господин Делакор.
            Габриел изглеждаше като Фльор в умален вид — единайсетгодишна, с дълга до кръста сребриста коса, тя озари госпожа Уизли с ослепителна усмивка и я прегърна, после хвърли към Хари лъчезарен поглед и премрежи очи. Джини се прокашля силно.
            — Е, влизайте, влизайте де! — весело рече госпожа Уизли и с множество „Ама моля ви се!“ „Първо вие“ и „В никакъв случай!“ ги подкара към къщата.
            Както бързо се установи, Делакор бяха отзивчиви, мили гости. Всичко им харесваше и те на драго сърце бяха готови да помогнат с приготовленията за сватбата. Господин Делакор обяви цялата подготовка — от плана кой къде ще седне до обувките на шаферките — за „charmant*“. Госпожа Делакор пък владееше до съвършенство домакинските заклинания и в миг почисти фурната както си трябва, а Габриел следваше по петите по-голямата си сестра, като се опитваше да й помага с каквото може и бързо бъбреше на френски.
            [* Пленително. (фр.) — Б.пр.]
            За съжаление „Хралупата“ не беше строена да побира толкова много народ. Сега господин и госпожа Уизли спяха във всекидневната, след като бяха заглушили с викове възраженията на господин и госпожа Делакор и бяха настояли те да се настанят в тяхната стая. Габриел спеше заедно с Фльор в някогашната стая на Пърси, а Бил щеше да дели стая с шафера си Чарли, след като той пристигнеше от Румъния. Хари, Рон и Хърмаяни всъщност бяха лишени от възможността да кроят заедно планове и в отчаянието си сами предлагаха да нахранят кокошките само и само да избягат от пренаселената къща.
            — Но тя пак отказва да ни остави сами! — изръмжа Рон, когато и вторият им опит да се срещнат на двора беше осуетен от госпожа Уизли, която се появи с огромен кош с пране.
            — Е, браво на вас, нахранили сте кокошките — провикна се тя, докато се приближаваше. — Я пак да ги затворим, утре ще дойдат… да сложат шатъра за сватбата — обясни госпожа Уизли, като поспря, за да се облегне на кокошарника. Изглеждаше изтощена. — „Вълшебни шатри «Миламант»“… Бива си ги. Бил ще ги доведе… докато са тук, Хари, по-добре не излизай. Няма как да не призная, че при всички тези заклинания за сигурност в къщата си е доста сложно да стягаш сватба.
            — Съжалявам — каза смирено Хари.
            — О, миличък, не говори глупости! — възкликна на мига госпожа Уизли. — Не исках да кажа, че… хм, твоята безопасност е много по-важна! Всъщност смятах да те питам как искаш да отпразнуваме рождения ти ден, Хари. Все пак ставаш на седемнайсет, това е паметен ден…
            — Не искам да ви затруднявам — отвърна той, защото веднага си представи допълнителното напрежение за всички. — Наистина, госпожо Уизли, обичайната вечеря е достатъчна… пада се в деня преди сватбата…
            — Е, щом искаш, така да бъде. Ще поканя Ремус и Тонкс, нали? А Хагрид?
            — Ще бъде страхотно — отговори Хари. — Но ви моля, не си правете излишен труд…
            — Няма, няма… не се притеснявай…
            Тя го гледа дълго и изпитателно, после се усмихна някак тъжно, изправи се и продължи нататък. Хари видя как госпожа Уизли замахва с магическата пръчка към въжето за пране и мокрите дрехи се издигат във въздуха, за да се окачат сами, и изведнъж го плисна вълна от угризения, задето й причинява толкова неудобства и болка.


            Глава седма
            Завещанието на Албус Дъмбълдор

            Той вървеше по планински път в прохладната синя светлина на изгрева. Долу в далечината се мержелееше малко селище, обгърнато в мъгла. Дали мъжът, когото търсеше, беше там? Мъжът, когото издирваше толкова упорито, че не можеше да мисли почти за нищо друго, мъжът, който знаеше отговора, решението на неговия проблем…
            — Ей, събуди се!
            Хари отвори очи. Отново лежеше на походното легло в запуснатата стая на Рон. Слънцето още не беше изгряло и всичко наоколо тънеше в здрач. Пигуиджин спеше с глава под мъничкото крило. Белегът върху челото на Хари го наболяваше.
            — Бълнуваше.
            — Така ли?
            — Да. „Грегорович.“ Повтаряше „Грегорович“.
            Хари не беше с очила и виждаше лицето на Рон леко размазано.
            — Кой е тоя Грегорович?
            — Откъде да знам! Нали ти го повтаряше.
            Хари разтърка чело и се замисли. Стори му се, че е чувал името и преди, но не помнеше къде.
            — Мисля, че Волдемор го издирва.
            — Клетият той! — възкликна разгорещено Рон.
            Хари седна, като продължаваше да разтърква белега си, вече съвсем се беше разсънил. Помъчи се да си спомни какво точно бе видял насън, но единственото, което изникна в съзнанието му, бяха планините на хоризонта и очертанията на селце, сгушено в ниска долина.
            — Мисля, че е в чужбина.
            — Кой, Грегорович ли?
            — Волдемор. Мисля, че е някъде в чужбина и издирва Грегорович. Не ми приличаше на Британия.
            — Пак ли виждаш в съзнанието си?
            Рон изглеждаше разтревожен.
            — Направи ми услуга, не казвай на Хърмаяни — помоли Хари. — И въобще как очаква да не виждам нищо насън!
            Той се взря в кафеза на малката Пигуиджин и продължи да умува… Откъде му беше познато името Грегорович?
            — Мисля, че е свързан някак с куидича. Има нещо общо, но не мога… не се сещам какво.
            — С куидича ли? — попита Рон. — Да не говориш за Горгович?
            — За кого?
            — За Драгомир Горгович. Гончия, преди две години „Чъдли Кенънс“ го купиха за баснословна сума. Рекордьор с най-много резки спускания с куофъла за сезон.
            — А, не! — отсече Хари. — Определено не е Горгович.
            — Е, и аз така си помислих — каза Рон. — Всъщност честит рожден ден!
            — Ау… вярно бе, съвсем забравих. Вече съм на седемнадесет години!
            Хари грабна магическата си пръчка, оставена до походното легло, насочи я към отрупаното с какво ли не бюро, където бяха очилата му, и каза:
            — „Акцио очила!“
            Макар че те бяха само на една крачка, той изпита огромно удовлетворение, като ги видя устремно да се носят към него — поне докато не го фраснаха по окото.
            — Хитро — изсумтя Рон.
            За да ознаменува, че Следата вече я няма, Хари се зае да запраща вещите на Рон във всички посоки, от което Пигуиджин се събуди и развълнувано запърха из кафеза. Хари се опита да си завърже с магия и маратонките (получи се възел, който после се наложи да развързва ръчно няколко минути) и колкото да се позабавлява, направи яркосини оранжевите мантии на любимите на Рон „Чъдли Кенънс“ по плакатите.
            — Но лично аз бих си закопчал панталона с ръка — посъветва го Рон и прихна, когато Хари тутакси погледна надолу. — Това ти е подаръкът. Виж го тук, не е предназначен за очите на майка ми.
            — Книга ли? — попита Хари, докато взимаше правоъгълния пакет. — Леко отклонение от традицията, а?
            — Това не е книга като книга — обясни Рон. — Това си е чисто злато: „Дванадесет безотказни начина да очароваш вещица“. Обяснено е всичко, което трябва да знаеш за момичетата. Де да я имах миналата година, щях да знам как да се отърва от Лавендър и как да сваля… хм, Фред и Джордж ми я дадоха и аз научих доста. Ще се изненадаш, не всичко опира до магическата пръчка…
            Когато влязоха в кухнята, върху масата ги чакаха цяла камара подаръци. Бил и господин Делакор приключваха със закуската, а госпожа Уизли си бъбреше с тях, както бдеше над тигана до печката.
            — Артър предаде да ти пожелая от негово име „честит рожден ден“, Хари — каза тя и го озари с усмивка. — Наложи се да отиде рано на работа, но ще се върне за вечеря. Подаръкът най-отгоре е от нас.
            Хари седна, взе квадратния пакет, който му беше посочила госпожа Уизли, и махна обвивката. Вътре имаше часовник почти като онзи, който господин и госпожа Уизли бяха подарили на Рон за седемнадесетия му рожден ден: беше златен, със звезди, които се въртяха вместо стрелки по циферблата.
            — По обичай всеки магьосник получава часовник, щом навърши пълнолетие — обясни госпожа Уизли и го загледа тревожно от печката. — Опасявам се, че този не е нов като на Рон… всъщност беше на брат ми Фейбиън, а той не си пазеше особено вещите. Отдолу има вдлъбнатинка, но…
            Остатъкът от речта й беше заглушен — Хари стана и я притисна до себе си. Постара се да вложи в прегръдката много неизречени неща и госпожа Уизли може би ги разбра, защото след като той я пусна, нескопосано го помилва по бузата, после замахна малко напосоки с магическата пръчка, от което половин пакет бекон изхвърча от тигана и се приземи на пода.
            — Честит рожден ден, Хари! — възкликна Хърмаяни, която нахълта в кухнята и добави към купчината и своя подарък. — Не е кой знае какво, но се надявам да ти хареса. Ти какво му подари? — добави тя към Рон, който обаче се направи, че не я е чул.
            — Хайде, отвори подаръка на Хърмаяни! — подкани Рон.
            Тя му беше купила нов опасноскоп. В другите пакети имаше вълшебна самобръсначка („О, да, с това ще се обрръснеш възможно най-гладко — увери го господин Делакор, — но трябва да й обясниш ясно какво точно желаеш, иначе ще те обезкосми повечко, отколкото би искал…“), шоколади от семейство Делакор, а от Фред и Джордж — огромен кашон с последните артикули в „Магийки шегобийки от Уизли“.
            Хари, Рон и Хърмаяни не се задържаха дълго на масата, защото след появата на госпожа Делакор, Фльор и Габриел в кухнята стана неприятно пренаселено.
            — Ще ти ги сложа в багажа — бодро предложи Хърмаяни, грабна подаръците на Хари и тримата тръгнаха да се качват по стълбите. — Почти съм приключила, само чакам останалите ти панталони да изсъхнат след прането, Рон…
            Онова, което той изпелтечи, беше заглушено от отваряне на врата на първия етаж.
            — Хари, би ли дошъл за малко?
            Беше Джини. Рон спря като закован, но Хърмаяни го хвана за лакътя и го затика нагоре по стълбите. Притеснен, Хари отиде заедно с Джини в стаята й.
            Никога не беше влизал вътре. Помещението беше малко, но светло. На едната стена имаше голям плакат на магьосническата група „Орисниците“, а на другата — снимка на Гуеног Джоунс, капитанката на „Холихедските харпии“, куидичен отбор от вещици. Бюрото беше под отворения прозорец с изглед към овощната градина, където навремето те с Джини бяха играли с Рон и Хърмаяни куидич двама на двама и където сега беше опънат голям перленобял шатър. Златното знаменце отгоре беше на едно равнище с прозореца на Джини.
            Тя се извърна към лицето му, пое дълбоко въздух и каза:
            — Честит седемнадесети…
            — Да… благодаря.
            Джини го гледаше, без да мига, на него обаче му беше трудно да срещне погледа й, сякаш стоеше пред ослепителна светлина.
            — Хубав изглед — отбеляза тихо и посочи прозореца.
            Тя не му обърна внимание. Хари не я винеше.
            — Дълго умувах какво да ти подаря — обясни Джини.
            — Нямаше нужда да ми подаряваш нищо.
            Тя не обърна внимание и на тези думи.
            — Искаше ми се да е нещо, което върши работа. Но да не е много голямо, за да можеш да го вземеш със себе си.
            Хари се престраши да я погледне. Джини не плачеше — това беше едно от многото й прекрасни качества, не беше от ревливите. Хари си беше мислил понякога, че Джини е расла с шестима братя и затова не е лигла.
            Тя пристъпи по-близо до него.
            — И тогава си казах, че ми се иска да ти дам нещо, което да ти напомня за мен, ако някъде срещнеш някоя вийла.
            — Да ти призная, съмнявам се, че ще имам възможност да се срещам с когото и да било.
            — Точно това ми се искаше да чуя — пророни тя и започна да го целува както никога дотогава, а Хари отвърна на целувката и изпадна в блажен унес, по-приятен и от огнено уиски: Джини и усещането за нея бяха единственото истинско нещо по белия свят, докато Хари я прегръщаше с едната ръка, а с другата я галеше по дългата коса със сладостен мирис…
            Вратата зад тях се отвори с трясък и двамата отскочиха един от друг.
            — О! — подметна многозначително Рон. — Извинявайте.
            — Рон! — каза Хърмаяни, която стоеше леко задъхана точно зад него.
            Спусна се тягостна тишина, после Джини промълви глухо:
            — Е, Хари, въпреки всичко… честит рожден ден.
            Ушите на Рон бяха пламнали до алено, Хърмаяни изглеждаше притеснена. На Хари му идеше да им затръшне вратата под носовете, защото усети, че когато двамата влязоха, заедно с тях сякаш проникна студен въздух и неговият бляскав миг се пукна като сапунен мехур. Заедно с Рон в стаята бяха нахълтали всички причини Хари да сложи край на връзката си с Джини, да стои далеч от нея, а щастливата забрава се беше изпарила.
            Той погледна Джини и понечи да й каже нещо, макар и да не знаеше какво, тя обаче му беше обърнала гръб. Хари си помисли, че този път може би не е устояла на сълзите. Пред Рон не можеше да направи нищо, за да я утеши.
            — До по-късно — каза той и излезе след другите двама от стаята.
            Рон тръгна с тежка крачка по стълбите и мина през препълнената кухня към двора, през цялото време Хари гледаше да не изостава, а Хърмаяни ситнеше с уплашен вид след тях.
            Като стигна на току-що окосената ливада, където можеха да се усамотят, Рон се нахвърли на Хари.
            — Ти я заряза! Сега какво ходиш пак да й мътиш главата?!
            — Не й мътя главата — заоправдава се Хари точно когато Хърмаяни ги настигна.
            — Рон…
            Но той вдигна ръка, за да й покаже да мълчи.
            — Тя наистина страдаше, когато скъса с нея…
            — Аз също страдах. Знаеш защо съм сложил край, не е защото съм го искал.
            — Да, но сега ходиш пак да се натискаш с нея и тя пак ще започне да се надява…
            — Джини не е малоумна, знае, че това не може да се случи, едва ли очаква накрая… да се оженим или…
            След като го изрече, Хари си представи ярко как Джини се омъжва в булчинска рокля за някакъв висок, безлик и неприятен непознат. За шеметен миг му се проясни: нейното бъдеще е свободно и необременено, докато неговото… той не виждаше пред себе си нищо, освен Волдемор.
            — Ако продължаваш да я мачкаш при всеки удобен случай…
            — Няма да се повтори — отсече Хари. По небето нямаше и облаче, но той се чувстваше така, сякаш слънцето е помръкнало. — Сега доволен ли си?
            Рон изглеждаше обиден, но и примирен, за миг се разклати напред-назад, после каза:
            — Ами… да.
            До вечерта Джини не се опита отново да остане насаме с Хари, нито показа с поглед или движение, че в стаята й е имало нещо повече от любезен разговор. Въпреки това при появата на Чарли на Хари му олекна. Поразсея се, докато гледаше как госпожа Уизли насила кара Чарли да седне на един стол, как вдига магическата си пръчка и оповестява, че сега той ще бъде подстриган прилично.
            Заради рождения ден на Хари, още преди да дойдат Чарли, Лупин, Тонкс и Хагрид, кухнята в „Хралупата“ щеше да се разтегне до точката на пръсване, затова в градината бяха наредени няколко маси. Фред и Джордж измагьосаха няколко морави фенера, всичките с голяма цифра „17“ отпред, и ги накачиха над главите на гостите. Благодарение на грижите, положени от госпожа Уизли, раната на Джордж беше чиста и промита, но въпреки многото шеги, които близнаците пускаха, Хари още не беше свикнал с дупката, тъмнееща отстрани на главата му.
            Хърмаяни измагьоса морави и златни хартиени ленти, които бликнаха от върха на магическата й пръчка, и артистично обви с тях дърветата и храстите.
            — Красота! — възкликна Рон, когато с последен широк замах на пръчката тя позлати листата на киселицата. — Наистина имаш усет за тези неща.
            — Благодаря ти, Рон! — каза Хърмаяни доволна, но и леко смутена.
            Хари се извърна и се подсмихна. Подозираше, че щом му остане време да разлисти „Дванайсет безотказни начина да очароваш вещица“, непременно ще намери глава за комплиментите, после срещна погледа на Джини и й се усмихна, но си спомни какво е обещал на Рон и побърза да подхване разговор с господин Делакор.
            — Пази се, пази се! — изтананика госпожа Уизли и изникна през портичката с нещо, което приличаше на грамаден снич колкото плажна топка, рееща се пред нея.
            След миг Хари разбра, че това е тортата за рождения му ден, която госпожа Уизли бе вдигнала с магическата си пръчка във въздуха и я тласкаше напред, вместо да рискува да я носи по неравната земя. Когато накрая тортата се приземи в средата на масата, Хари възкликна:
            — Изглежда изумително, госпожо Уизли!
            — О, благодаря, миличък — отвърна тя с обич.
            Иззад рамото й Рон вдигна към Хари палец и изрече само с устни: „Точно така!“
            В седем часа всички гости вече бяха дошли — в къщата ги доведоха Фред и Джордж, които ги чакаха в края на пътя. Хагрид беше почел случая, като беше облякъл най-хубавия си ужасен мъхнат костюм в кафяво. Въпреки че Лупин се усмихваше, докато стискаше ръката на Хари, момчето си помисли, че той изглежда някак нещастен. Беше си странно — Тонкс до него направо грееше.
            — Честит рожден ден, Хари! — поздрави го тя и го притисна в обятията си.
            — Седемнадесет, а! — възкликна Хагрид, докато поемаше от Фред чашата вино с размери на кофа. — Точно шест години от деня, когато се запознахме, Хари, помниш ли?
            — Смътно — отвърна той и му се ухили. — Ти май откачи от пантите входната врата, сложи на Дъдли свинска опашка и ми съобщи, че съм вълшебник.
            — Забравил съм подробностите — прихна великанът. — Добре ли сте, Рон, Хърмаяни?
            — Добре сме — отговори момичето. — А ти как си?
            — А, не мога да се оплача. Ама, пусто да опустее, много работа, родиха ни се еднорози, ще ви ги покажа, като се върнете… — Докато Хагрид бърникаше в джоба си, Хари избягваше да среща погледите на Рон и Хърмаяни. — ’Земи, Хари, не можах да измисля к’во да ти дам, ама после се сетих за ей туй. — Той извади влакнеста кесийка на дълга връв, явно се носеше на врата. — Кожа на гущер разтегач. Като скриеш нещо вътре, никой, освен собственика де, не може да го намери. Голяма рядкост са.
            — Благодаря, Хагрид!
            — За нищо — отвърна великанът и махна с ръка колкото капак на боклукчийска кофа. — Я, Чарли! Винаги ми е бил симпатичен… Ей, Чарли!
            Чарли се приближи и някак тъжно прокара ръка през новата си жестоко къса прическа. Беше по-нисък от Рон, набит, с множество белези от изгаряния и драскотини по мускулестите ръце.
            — Здрасти, Хагрид, как я караш?
            — От цяла вечност ’се се каня да ти пиша. Как е Норбърт?
            — Норбърт ли? — засмя се Чарли. — Норвежкият гребеногърбушко? Вече го наричаме Норбърта.
            — К’во… Норбърт да не е момиче?
            — Ами да!
            — Ти пък как разбра? — учуди се Хърмаяни.
            — Много по-злобни са — отвърна Чарли. Погледна през рамо и сниши глас: — Дано татко се появи по-бързо. Мама вече не я свърта на едно място.
            Всички се обърнаха към госпожа Уизли, която се опитваше да води разговор с госпожа Делакор, но все попоглеждаше към портичката.
            — Я да започваме без Артър — провикна се след миг-два тя към всички в градината. — Явно са го задържали… Ау!
            Всички я видяха едновременно: струя светлина, прелетяла през двора право към масата, където се превърна в яркосребърна невестулка — тя застана на задни крачка и заговори с гласа на господин Уизли:
            — Министърът на магията идва с мен.
            Покровителят се стопи във въздуха, оставяйки семейството на Фльор да се взира озадачено в мястото, откъдето беше изчезнал.
            — Ние не би трябвало да сме тук — заяви на мига Лупин. — Хари… извинявай… ще ти обясня друг път…
            Той сграбчи Тонкс за китката и я затегли да стане, после двамата отидоха при зида, прекатериха се и изчезнаха от поглед. Госпожа Уизли изглеждаше изумена.
            — Министърът ли?!… Ама защо? Виж ти!…
            Ала нямаше време да обсъждат въпроса: след миг господин Уизли се появи сякаш отдън земя при портичката, придружаван от Руфъс Скримджър, когото всички веднага познаха по прошарената гривеста коса.
            Двамата новодошли забързаха през двора към градината и осветената от фенерите маса, където всички чакаха безмълвно и ги наблюдаваха как се приближават. Когато министърът влезе в светлината на фенерите, Хари забеляза, че той изглежда много по-стар, отслабнал и мрачен, отколкото при последната им среща.
            — Извинявайте, че идвам неканен — подхвана Скримджър, после докуцука до масата и спря. — Особено пък на тържество. — Очите му се спряха за миг върху грамадната торта с форма на снич. — За много години!
            — Благодаря — каза Хари.
            — Трябва да поговоря с теб насаме — продължи Скримджър. — А също и с господин Роналд Уизли и госпожица Хърмаяни Грейнджър.
            — С нас ли? — изненада се Рон. — Защо с нас?
            — Ще ви обясня, когато ме заведете на по-уединено място — отвърна мъжът. — Има ли такова? — извърна се той към госпожа Уизли.
            — Ама разбира се — потвърди с притеснен вид господин Уизли. — Във… ъъъ… във всекидневната, защо не отидете там?
            — Води! — Скримджър подкани Рон. — Не е нужно да идваш с нас, Артър.
            Хари видя, че докато Рон и Хърмаяни се изправят, господин Уизли разтревожено се спогледа с жена си. Докато вървяха мълком към къщата, той знаеше, че двамата му приятели си мислят същото като него: Скримджър явно беше разбрал отнякъде, че не смятат да се връщат в „Хогуортс“.
            Министърът не каза нищо, докато минаваха през разхвърляната кухня и влизаха във всекидневната на „Хралупата“. Градината беше озарена от мека златиста вечерна светлина, но тук вече беше тъмно: щом влязоха, Хари замахна с магическата пръчка към газениците и те осветиха уютната, макар и занемарена стая. Скримджър седна на продъненото кресло, където обикновено се разполагаше господин Уизли, и предостави на Хари, Рон и Хърмаяни дивана, на който те се сместиха плътно един до друг.
            — Имам няколко въпроса към вас тримата и според мен е най-добре да ви ги задам поотделно. Ако вие двамата — Скримджър посочи Хари и Хърмаяни — почакате горе, ще започна с Роналд.
            — Няма да ходим никъде — заяви Хари, а Хърмаяни закима рязко. — Или ще говорите и пред тримата, или изобщо няма да разговаряме.
            Министърът го изгледа хладно и оценяващо. Хари остана с впечатлението, че се пита дали си струва още сега да прояви враждебност.
            — Добре тогава, заедно — сви рамене Скримджър и се прокашля. — Както сигурно знаете, тук съм заради завещанието на Албус Дъмбълдор.
            Тримата на дивана се спогледаха.
            — Очевидно е изненада! Не са ли ви съобщили, че Дъмбълдор ви е завещал нещо?
            — Ъъъ… ама на всички ли? — възкликна Рон. — И на нас с Хърмаяни?
            — Да, на всички…
            Но Хари го прекъсна.
            — Дъмбълдор почина преди повече от месец. Защо чакахте толкова дълго, за да ни предадете завещаното?
            — Не е ли очевидно? — рече Хърмаяни още преди министърът да се е обадил. — Искали са да проверят каквото ни е завещал. Нямате право да го вършите! — заяви тя с леко треперлив глас.
            — Как да нямам, имам! — пренебрежително отсече Скримджър. — Наредбата за основателна конфискация дава на министерството правото да изземва всичко, оставено според завещание…
            — Законът е приет, за да попречи на магьосниците да завещават артефакти, свързани с черната магия — уточни Хърмаяни, — и преди да ги изземе, министерството трябва да разполага с неопровержими доказателства, че вещите на покойника са противозаконни! Нима намеквате, че според вас Дъмбълдор се е опитвал да ни завещае нещо, над което тегне проклятие?
            — В магьосническото право ли смяташ да правиш кариера, госпожице Грейнджър? — попита Скримджър.
            — Не — отговори Хърмаяни. — Надявам се да направя добро за света.
            Рон се засмя. Скримджър го стрелна с очи и пак ги извърна, когато отново заговори Хари.
            — И защо сега решихте да ни предоставите тези вещи? Не можете ли да измислите повод да ги задържите?
            — Не, правят го, защото са изтекли тридесет и един дни — поясни веднага Хърмаяни. — Не могат да задържат вещите по-дълго от този срок, освен ако не докажат, че те са опасни. Нали?
            — Роналд, можеш ли да кажеш, че си бил близък с Дъмбълдор? — попита Скримджър, без да й обръща внимание.
            Момчето трепна.
            — Аз ли? Не… всъщност не… по-скоро Хари…
            Рон се извърна към Хари и Хърмаяни и видя, че тя се е втренчила, сякаш му казва „Млъкни веднага!“, но станалото станало: Скримджър изглеждаше така, сякаш е чул точно каквото е очаквал и искал да чуе. Вкопчи се като граблива птица в отговора на момчето.
            — Щом не си бил много близък с Дъмбълдор, как си обясняваш, че той те е споменал в завещанието си? Завещал е изключително малко неща на отделни хора. Като цяло личните му вещи — библиотеката, магическите уреди и други неща — остават за „Хогуортс“. Защо според теб те е предпочел?
            — Ами… не знам — призна си Рон. — Аз… когато казвам, че не сме били близки… всъщност имах предвид, че той ме харесваше…
            — Стига си скромничил, Рон — прекъсна го Хърмаяни. — Дъмбълдор много те обичаше.
            Подобна представа за истината беше разтеглива до скъсване — поне доколкото Хари знаеше, Рон и Дъмбълдор никога не бяха оставали само двамата и преките им взаимоотношения бяха пренебрежимо несъществени. Но Скримджър май изобщо не слушаше. Той бръкна под наметалото си и извади пристегната с връв кесия, много по-голяма от кесийката, която Хагрид беше подарил на Хари. Министърът извади от нея свитък пергамент, разгъна го и зачете на глас:
            — „Последна воля и завещание на Албус Перцивал Улфрих Брайън Дъмбълдор…“ да, ето тук… „завещавам на Роналд Билиус Уизли своя загасител с надеждата да си спомня за мен, когато го използва.“
            Скримджър извади от кесията предмет, който Хари беше виждал и друг път: приличаше на сребърна запалка, но както момчето знаеше, притежаваше силата да изсмуква цялата светлина от дадено място и само с едно щракване да я възстановява. Скримджър се наведе напред и подаде загасителя на Рон, който го взе и с изумен вид го завъртя между пръстите си.
            — Ценен предмет — заяви министърът, без да сваля очи от момчето. — Може би дори няма втори като него. Със сигурност е изобретен от самия Дъмбълдор. Защо ли ти е завещал такава рядка вещ?
            Рон озадачено поклати глава.
            — Дъмбълдор сигурно е преподавал на хиляди ученици — продължи да упорства Скримджър. — Въпреки това е споменал в завещанието си само вас тримата. Защо? Господин Уизли, за какво според теб е смятал, че ще използваш неговия загасител?
            — Вероятно за да гася с него светлината — изломоти Рон. — Какво друго бих могъл да правя с един загасител?
            Скримджър явно не се сещаше за нищо друго. Той гледа миг-два момчето с присвити очи и пак насочи вниманието си към завещанието на Дъмбълдор.
            — „На госпожица Хърмаяни Джийн Грейнджър завещавам своя екземпляр от «Приказки на барда Бийдъл» с надеждата, че те ще й се сторят увлекателни и указателни.“
            Скримджър извади от кесията книжка, която изглеждаше не по-малко стара от екземпляра на „Тайни на най-черната магия“. Подвързията й беше на петна и тук-там се беше поолющила. Хърмаяни я взе от министъра, без да казва нищо. Сложи я върху коленете си и се взря в нея. Хари видя, че заглавието е написано с руни — така и не се беше научил да ги разчита. Докато гледаше, върху изпъкналите символи се търкулна сълза.
            — Защо според теб, госпожице Грейнджър, Дъмбълдор ти е завещал тази книга? — попита и нея министърът.
            — Той… знаеше, че обичам да чета — отвърна задавено Хърмаяни и избърса с ръкав очите си.
            — Но защо точно тази книга?
            — Не знам. Сигурно е мислел, че ще ми хареса.
            — Обсъждала ли си някога с Дъмбълдор тайнописа или други начини за предаване на тайни съобщения?
            — Не, не съм — каза Хърмаяни, като продължаваше да бърше очите си с ръкав. — А и щом за трийсет и един дни министерството не е намерило в книгата никакъв скрит тайнопис, съмнявам се, че аз ще успея.
            Тя едва се сдържа да не изхлипа. Бяха се сместили толкова нагъсто, че Рон се затрудни да извади ръката си, за да я прегърне през раменете. Скримджър отново се извърна към завещанието.
            — „На Хари Джеймс Потър — зачете той и на момчето му причерня от вълнение — завещавам снича, който улови на първата среща по куидич в «Хогуортс», за да му напомня, че упоритостта и майсторството се възнаграждават.“
            Когато Скримджър извади мъничката златна топка колкото орех, сребърните й криле запърхаха едва-едва и пряко волята си Хари усети как интересът му внезапно спада.
            — Защо Дъмбълдор ти е завещал този снич? — попита министърът.
            — Нямам представа — отвърна Хари. — Вероятно по причините, които току-що прочетохте… за да ми напомня какво може да получи човек, ако… ако е упорит и там каквото беше другото.
            — Значи според теб това не е нищо повече от най-обикновена вещ за спомен?
            — Предполагам — съгласи се момчето. — Какво друго може да бъде?
            — Аз задавам въпросите тук — каза Скримджър и доближи малко креслото до дивана.
            Навън вече се мръкваше и шатърът зад прозорците се извисяваше призрачно бял над живия плет.
            — Забелязах, че тортата за рождения ти ден е с форма на снич — продължи министърът. — Защо?
            Хърмаяни се засмя подигравателно.
            — О, не защото Хари е великолепен търсач, прекалено очевидно би било — каза тя. — В глазурата със сигурност е скрито тайно писмо от Дъмбълдор.
            — Смятам, че в глазурата не е скрито нищо — отсече Скримджър, — затова пък в снича може да се укрие малък предмет. Сигурен съм, че знаете защо, нали?
            Хари сви рамене. Хърмаяни обаче отговори и Хари си помисли, че да отговаря правилно на въпросите й е навик, вкоренен толкова дълбоко, че не може да му устои.
            — Защото сничовете имат памет за плътта — обясни момичето.
            — Какво? — ахнаха в един глас Хари и Рон — и двамата смятаха познанията на Хърмаяни за куидича за съвсем повърхностни.
            — Правилно — потвърди министърът. — Преди да бъде пуснат, сничът не се пипа с голи ръце дори от човека, който го изработва и който е с ръкавици. Прави му се заклинание да разпознава първия човек, който го е докоснал — в случай на оспорвано хващане. Този снич тук — и Скримджър вдигна златната топчица — помни допира ти, Потър. Мина ми през ума, че Дъмбълдор, който при всичките си недостатъци притежаваше изумителни магьоснически умения, сигурно е направил на този снич заклинание, така че той да се отваря само за теб.
            Сърцето на Хари се разтуптя. Той беше убеден, че Скримджър е прав. Как сега да откаже да пипне пред него снича с голи ръце?
            — Не казваш нищо — отбеляза Скримджър. — Може би вече знаеш какво има вътре.
            — Не, не знам — отрече Хари, който трескаво умуваше как да направи така, та да изглежда, че е пипнал топчицата, без всъщност да я е докосвал.
            Съжали, че не владее — истински — легилимантиката и не може да прочете мислите на Хърмаяни: направо чуваше как мозъкът й се върти на пълни обороти.
            — Вземи го — тихо подкани Скримджър.
            Хари срещна жълтите очи на министъра и разбра, че няма друг избор, освен да се подчини. Протегна ръка, а Скримджър отново се наведе и бавно и внимателно положи снича в дланта му.
            Не се случи нищо. Когато пръстите на момчето се обвиха около малката топка, уморените й криле потрепнаха и застинаха. Министърът, Рон и Хърмаяни продължиха да гледат захласнато снича, който сега беше отчасти скрит, сякаш се надяваха той да се преобрази по някакъв начин.
            — Много мелодраматично, няма що! — хладно отбеляза Хари.
            Рон и Хърмаяни се засмяха.
            — Това беше всичко, нали? — попита Хърмаяни и понечи да стане от дивана.
            — Не съвсем — възрази Скримджър, който вече изглеждаше ядосан. — Дъмбълдор ти е завещал още нещо, Потър.
            — Какво? — попита Хари с наново припламнало вълнение.
            Този път министърът не си даде труда да чете завещанието.
            — Меча на Годрик Грифиндор — каза той.
            Хърмаяни и Рон се вцепениха. Хари затърси с поглед следи от украсената с рубини ръкохватка, но Скримджър не извади меча от кожената кесия, която бездруго изглеждаше твърде малка, за да го побере.
            — И къде е той? — попита Хари, заподозрял нещо нередно.
            — За съжаление мечът не е на Дъмбълдор, та да може да го завещава — обясни министърът. — Мечът на Годрик Грифиндор е ценна историческа реликва и като такава принадлежи на…
            — Принадлежи на Хари! — разгорещи се Хърмаяни. — Мечът избра него, именно Хари го намери, той дойде при него от Разпределителната шапка и…
            — Според достоверни исторически източници мечът може да се представи на всеки достоен грифиндорец — натърти Скримджър. — Така той не принадлежи само и единствено на господин Потър, каквото и да е решил Дъмбълдор. — Министърът се почеса по зле избръснатата буза, без да сваля очи от Хари. — Защо според теб…
            — Дъмбълдор е искал да ми даде меча ли? — довърши момчето, като се постара да не избухва. — Може би е смятал, че ще стои добре на стената в спалнята ми.
            — Това не е шега, Потър! — ревна Скримджър. — Дали Дъмбълдор не го е направил с мисълта, че мечът на Годрик Грифиндор ще победи Наследника на Слидерин? Дали, Потър, той е пожелал да ти даде този меч, защото като мнозина е бил убеден, че ти си предопределен да унищожиш Онзи-който-не-бива-да-се-назовава?
            — Интересно предположение — рече Хари. — Някой опитвал ли е досега да прониже с меч Волдемор? Може би не е зле министерството да го възложи на някого от хората си, които не правят друго, освен да разглобяват загасители и да потулват масови бягства от Азкабан. Това ли вършихте, министре, докато стояхте заключен в кабинета си — мъчехте се да отворите един снич? Загиват хора, аз също се разминах на косъм със смъртта, Волдемор ме преследва през три графства, той уби Лудоокия Муди, но министерството не е казало и дума за това, нали? А Вие пак очаквате да ви съдействаме.
            — Прекаляваш! — изкрещя Скримджър и се изправи, Хари също скочи на крака.
            Министърът закуцука към него и забучи с все сила върха на магическата си пръчка в гърдите му: точно като запалена цигара, пръчката прогори дупка в тениската на момчето.
            — Ей! — възкликна Рон, докато скачаше и също вдигаше магическата си пръчка, но Хари го спря:
            — Недей! Какво искаш, да му дадеш още един повод да ни арестува ли?
            — О, значи си спомни, че не сте на училище, а? — задиша тежко Скримджър в лицето на Хари. — Спомни си, че аз не съм Дъмбълдор, който ти прощаваше наглостта и неподчинението? Може да носиш, Потър, белега си като корона, но няма да допусна някакво си седемнайсетгодишно хлапе да ми казва как да си върша работата! Крайно време е да се научиш на уважение!
            — Крайно време е да го заслужите! — не му остана длъжен Хари.
            Подът се разтресе, чуха се бягащи стъпки, вратата на всекидневната рязко се разтвори и вътре нахълтаха господин и госпожа Уизли.
            — Ние… ами стори ни се, че чуваме… — подхвана господин Уизли доста разтревожен, щом видя, че Хари и министърът стоят с почти допрени носове.
            — … крясъци — довърши запъхтяна госпожа Уизли.
            Скримджър отстъпи две крачки назад, без да сваля очи от дупката, която беше прогорил върху тениската на Хари. Явно се разкайваше, че си е изпуснал нервите.
            — А… не се притеснявайте — изръмжа той. — Аз… съжалявам, че се държиш така — заяви Скримджър и отново се вторачи право в лицето на Хари. — Явно смяташ, че министерството не се стреми към същото, както вие с… с Дъмбълдор. А би трябвало да работим рамо до рамо.
            — Аз не одобрявам подхода Ви, министре — отвърна Хари. — Забравихте ли?
            Той за втори път вдигна десния си юмрук и показа на Скримджър белезите, които още се белееха отгоре: „Няма да лъжа.“ Министърът се свъси, безмълвно се обърна и куцукайки, излезе от стаята. Госпожа Уизли забърза след него, а Хари чу как тя спира при задната врата. След минута-две се провикна:
            — Отиде си!
            — Какво искаше? — попита господин Уизли и замести поглед между Хари, Рон и Хърмаяни точно когато жена му се върна при тях.
            — Дошъл е да ни предаде онова, което ни е оставил Дъмбълдор — обясни Хари. — Току-що са огласили завещанието му.
            Отвън в градината трите предмета, които Скримджър им беше донесъл, започнаха да се предават от ръка на ръка край масите. Всички възкликваха, възхитени от загасителя и „Приказките на барда Бийдъл“, и се тюхкаха, че Скримджър е отказал да даде меча, никой обаче не можеше да изкаже дори предположение защо Дъмбълдор е завещал на Хари някакъв си стар снич. Докато господин Уизли оглеждаше загасителя за трети или четвърти път, госпожа Уизли се обади плахо:
            — Хари, миличък, всички умираме от глад, но не искахме да започваме без теб… да слагам ли вечерята?
            Нахраниха се набързо, а после, след припрения хор „Честит рожден ден“ и тортата, излапана на няколко хапки, станаха от масите. Хагрид беше поканен и на сватбата на следващия ден, но беше прекалено огромен, за да нощува в препълнената „Хралупа“, затова отиде да си опъне палатка в една нива наблизо.
            — Ще се срещнем горе — изшушука Хари на Хърмаяни, докато помагаха на госпожа Уизли да възстанови градината в обичайния й вид. — Когато всички до един си легнат.
            Горе в таванската стаичка Рон се зае да разглежда загасителя, а Хари напълни кесийката от гущерова кожа на Хагрид, но не със злато, а с вещите, които му бяха най-скъпи, макар че някои от тях изглеждаха без всякаква стойност: Хитроумната карта, парчето от вълшебното огледало на Сириус и медальона на Р.А.Б. Той пристегна здраво връвта и надяна кесийката около врата си, после седна със стария снич в ръка и загледа как крилцата му пърхат едва-едва. Хърмаяни най-после почука на вратата и влезе на пръсти.
            — „Муфлиато!“ — прошепна тя и замахна с магическата пръчка към стълбището.
            — Мислех, че не одобряваш това заклинание — подметна Рон.
            — Времената се менят — напомни момичето. — А сега ни покажи загасителя.
            Рон откликна на мига. Вдигна го пред себе си и щракна с него. Самотната лампа, която бяха запалили, изгасна веднага.
            — Всъщност можехме да го направим и с прах „Внезапен мрак“ — прошепна в тъмното Хърмаяни.
            Чу се тихо „щрак“ и кълбото светлина от лампата отново полетя към тавана и ги освети.
            — Въпреки това си е страхотно — заяви Рон, сякаш се защитаваше. — И доколкото разбрах, Дъмбълдор го е изобретил сам.
            — Знам, но едва ли ти го е завещал да ни помага да си гасим лампите!
            — Как мислите, дали е знаел, че министерството ще изземе завещанието му и ще подложи на проверка всичко, което ни е оставил? — попита Хари.
            — Със сигурност е знаел — отвърна Хърмаяни. — Не е могъл да ни каже в самото завещание защо ни оставя тези предмети, но това пак не обяснява защо…
            — Защо поне не ни намекна, докато беше жив? — намеси се Рон.
            — Именно — каза Хърмаяни, която се беше заела да разлиства „Приказките на барда Бийдъл“. — Щом тези вещи са толкова важни, че Дъмбълдор ни ги е предал буквално под носа на министерството, човек би си помислил, че по някакъв начин ни е показал причината… освен ако не е смятал, че е очевидно.
            — Значи е смятал погрешно — отсъди Рон. — Винаги съм твърдял, че му хлопа дъската. Че е невероятен и така нататък, но си е откачалка. Да завещае на Хари някакъв си стар снич… и за какво?
            — Нямам представа — призна Хърмаяни. — Когато Скримджър те накара да го вземеш, Хари, бях повече от сигурна, че ще се случи нещо.
            — И аз — рече Хари и вдигна топчицата между пръстите си, при което сърцето му се разтуптя. — Но нямах намерение да се престаравам пред министъра.
            — В какъв смисъл? — полюбопитства момичето.
            — Това е сничът, който хванах на първата среща по куидич, в която съм участвал. Наистина ли не помните?
            Хърмаяни беше озадачена. Рон обаче ахна и трескаво засочи първо Хари, после снича и пак приятеля си, докато не си възвърна словесността.
            — Този дето за малко да го глътнеш?
            — Същият — потвърди Хари и с разтуптяно сърце долепи устни до снича.
            Топката не се отвори. У Хари се надигнаха отчаяние и горчиво разочарование, той свали златното клъбце, но точно тогава Хърмаяни извика:
            — Пише нещо! На него пише нещо, погледни бързо!
            Хари едва не изпусна снича — толкова силно се изненада и развълнува. Хърмаяни беше съвсем права. Върху гладката златна повърхност, където допреди мигове нямаше нищо, сега се виждаха четири думи, написани с тесен наклонен почерк, който Хари познаваше — беше на Дъмбълдор.
            „Отварям се преди края.“
            Едва успя да ги прочете, и те отново изчезнаха.
            — „Отварям се преди края…“ Какво ли означава това?
            Хърмаяни и Рон поклатиха глави, от израженията им се виждаше, че и те не знаят.
            — „Отварям се преди края… преди края… Отварям се преди края…“
            Но колкото и да повтаряха думите с най-различни интонации, не успяха да видят някакъв смисъл в тях.
            — Ами мечът? — попита Рон накрая, след като се отказаха от опитите да разгадаят значението на надписа върху снича. — Защо Дъмбълдор е искал мечът да е у теб?
            — И защо просто не ми е казал? — промълви тихо Хари. — Той беше там, по време на всичките ни разговори през последната година той си беше там, на стената в кабинета! Щом Дъмбълдор е искал да го получа, защо просто не ми го е дал?
            Имаше чувството, че е на изпит по въпрос, на който би трябвало да може да отговори, ала мозъкът му работеше мудно и не раждаше нищо. Дали не пропускаше нещо от дългите разговори, които миналата година беше провел с Дъмбълдор? Дали от него не се очакваше да е разбрал какво означава всичко това? Дали Дъмбълдор се е надявал той да е наясно?
            — Колкото до тази книга тук — намеси се Хърмаяни, — „Приказките на барда Бийдъл“… За пръв път чувам за тях!
            — За пръв път чуваш за „Приказките на барда Бийдъл“?! — невярващо повтори Рон. — Шегуваш се, нали?
            — Не, не се шегувам — изненада се Хърмаяни. — А ти знаеш ли ги?
            — Разбира се, че ги зная.
            Хари се разсея и вдигна очи. Беше си чудо нечувано Рон да е чел някоя книга, а Хърмаяни — не. Рон обаче беше сериозно озадачен от изненадата им.
            — О, я не ме разсмивайте! Всички стари приказки за деца уж са писани от Бийдъл, нали така? „Кладенецът на късмета“… „Вълшебникът и подскачащото гърне“… „Зайка Барабайка и нейният хихикащ дървен крак“…
            — Моля? — засмя се Хърмаяни. — Това последното какво беше?
            — Стига де! — възкликна невярващо Рон и премести поглед от Хари към Хърмаяни. — Не може да не сте чували за Зайка Барабайка…
            — Прекрасно знаеш, Рон, че ние с Хари сме отгледани от мъгъли! — напомни Хърмаяни. — Като малки не сме чували такива приказки, на нас са ни разказвали „Снежанка и седемте джуджета“ и „Пепеляшка“…
            — Какво, какво, пепелянка ли? — попита Рон.
            — Значи това са детски приказки? — полюбопитства Хърмаяни и отново се надвеси над руните.
            — Ами да — рече несигурно Рон, — тоест те са това, което чуваш, нали знаеш, според преданието всички тези истории са дошли от Бийдъл. Не знам какво представляват в първоначалния си вид.
            — Но защо Дъмбълдор е решил, че трябва да ги прочета?
            Някъде по долните етажи изпука нещо.
            — Сигурно е Чарли, след като мама е заспала, се промъква да си направи косата пак дълга — притеснено вметна Рон.
            — И без това трябва да си лягаме — изшушука Хърмаяни. — Само това оставаше — утре да се успим!
            — Вярно си е — съгласи се Рон. — Едно жестоко тройно убийство, извършено от майката на младоженеца, ще помрачи донякъде сватбата. Аз ще угася лампата.
            Той изчака Хърмаяни да излезе от стаята и отново щракна със загасителя.

Няма коментари:

Публикуване на коментар