18 юни 2012 г.

Хари Потър и Нечистокръвния принц-1



            Джоан Роулинг
        Хари Потър и Нечистокръвния принц


            Посвещавам на красивата си дъщеря
            Маккензи
            този неин мастилено-хартиен близнак


            ГЛАВА ПЪРВА
            ДРУГИЯТ МИНИСТЪР

            Наближаваше полунощ, министър-председателят седеше сам в кабинета си и четеше дълга докладна записка, която се плъзгаше през съзнанието му, без да оставя и най-малка следа от смисъл. Той чакаше телефонно обаждане от президента на далечна държава и заради нетърпението този нещастник най-после да му звънне и опитите да потисне неприятните спомени от много дългата, уморителна и тежка седмица в главата му почти нямаше място за друго. Колкото повече се опитваше да се съсредоточи върху буквите по страницата пред себе си, толкова по-ясно виждаше злорадото лице на един от политическите си противници. Същия ден въпросният противник се беше появил по време на новините не само за да изброи ужасиите от последната седмица (сякаш някой се нуждаеше да му ги напомнят), но и за да обясни, че всички те до последната са се случили по вина на правителството.
            Пулсът на министър-председателя се ускоряваше само при мисълта за тези обвинения, защото не бяха нито справедливи, нито верни. Как точно правителството би могло да попречи на онзи мост да се срути? Беше възмутително някой да намеква, че не се заделят достатъчно средства за мостове. Мостът беше построен преди по-малко от десет години и дори най-добрите експерти се чудеха как да обяснят защо се е прекършил точно на две и е запратил десетина автомобила в дълбините на реката отдолу. И как някой изобщо дръзваше да подмята, че онези две страшни и широко огласени убийства са извършени поради недостиг на полицаи? Или че правителството е трябвало някак да предвиди странния ураган в графствата югозападно от Лондон, причинил толкова много щети на хората и тяхното имущество? И какво беше виновен министър-председателят, че един от заместниците му, Хърбърт Чорли, е избрал точно през тази седмица да постъпи толкова чудато и сега щеше да прекарва много повече време със семейството си?
            — Мрачно настроение е обхванало страната — беше оповестил в заключение неговият противник почти без да крие широката си ехидна усмивка.
            И за беда това си беше самата истина. Министър-председателят също го усещаше: хората изглеждаха по-отчаяни от обикновено. Дори времето беше мрачно — цялата тази мразовита мъгла в средата на юли… не беше естествено, не беше нормално…
            Министър-председателят отгърна втората страница на докладната записка и като видя колко много му остава, се отказа да се занимава с нея — беше си безнадеждна работа. Протегна се с ръце над главата и покрусено огледа кабинета. Беше хубаво помещение с красива мраморна камина срещу широките двукрили прозорци, плътно затворени заради подранилия студ. Министър-председателят потрепери леко, изправи се, отиде до прозорците и погледна навън през рехавата мъглица, долепила се до стъклото. Точно тогава, както си стоеше с гръб към стаята, някой зад него се прокашля тихо.
            Застина, долепил нос до собственото си уплашено отражение в тъмното стъкло. Познаваше това покашляне. Беше го чувал и преди. Много бавно се обърна с лице към празното помещение.
            — Ехо! — каза министър-председателят в опит да изглежда по-храбър, отколкото всъщност беше.
            За кратък миг си позволи невъзможната надежда, че никой няма да му отговори. Но веднага чу глас, отсечен и решителен, който заговори сякаш четеше предварително подготвено изявление. Идваше — както министър-председателят разбра още при първото покашляне — откъм дребния мъж с вид на жаба и с дълга сребриста перука, изобразен на малката мръсна маслена картина в далечния ъгъл на кабинета.
            — До министър-председателя на мъгълите. Налага се да се срещнем. Бъдете така любезен да отговорите незабавно. Искрено ваш, Фъдж.
            Мъжът от картината изчаквателно погледна министър-председателя.
            — Хм… — подхвана той, — вижте какво… за мен не е много удобно… очаквам телефонно обаждане… от президента на…
            — Може да се отложи — отсече веднага портретът.
            Сърцето на министър-председателя се сви. Точно от това се беше опасявал.
            — Но аз наистина се надявах да разговарям…
            — Ще уредим президентът да забрави за обаждането. Ще ви звънне утре вечер — каза дребният мъж. — Бъдете така любезен незабавно да отговорите на господин Фъдж.
            — Аз… ох… добре — склони без желание министър-председателят. — Добре, ще се видя с Фъдж.
            Бързо се върна при писалището, като пътем оправи вратовръзката си. Тъкмо беше седнал и си беше лепнал на лицето нещо, което би трябвало да изглежда като спокойно, невъзмутимо изражение, когато в празната камина под мраморната полица лумнаха яркозелени пламъци. Като се опитваше да не издава и следа от изненада или тревога, министър-председателят загледа как вътре в пламъците се появява възпълен мъж, който шеметно се върти. След секунди мъжът вече стоеше на красивия старинен килим и стиснал в ръка бледолимонено бомбе, се зае да изтръсква пепелта по ръкавите на дългата си мантия на тънки райета.
            — Ах… министър-председателю — рече Корнелиус Фъдж и закрачи с протегната ръка към него. — Радвам се да Ви видя отново.
            Министър-председателят не можеше да отвърне със същото, без да си криви душата, затова си замълча. Изобщо не се радваше да види Фъдж — редките му появи, освен че сами по себе си бяха откровено притеснителни, обикновено означаваха, че е дошъл да му съобщи някакви много лоши новини. А и този път Фъдж определено изглеждаше угрижен. Беше по-слаб, по-плешив и по-прошарен, изражението му беше унило. Министър-председателят беше виждал и преди политици с такова изражение и то никога не вещаеше нищо добро.
            — С какво мога да Ви бъда полезен? — попита той, като се ръкува съвсем вяло с Фъдж и му махна да седне на най-твърдия стол пред писалището.
            — И аз не знам откъде да започна — измънка Фъдж, като притегли стола, седна на него и сложи върху коленете си лимоненото бомбе. — Каква седмица, каква седмица…
            — И Вашата ли беше тежка? — сковано се поинтересува министър-председателят, с което се надяваше да подскаже, че и без допълнителната порция от Фъдж му се е струпало достатъчно много в чинията.
            — Да, разбира се — потвърди Фъдж, после уморено разтърка очи и сурово погледна министър-председателя. — Имах същата седмица като Вас, министър-председателю. Брокдейлският мост… убийствата на Боунс и Ванс… да не говорим за бедствието в графствата югозападно от Лондон.
            — Вие… хм… Вашите… исках да кажа, да не би някои от Вашите хора да са… да са замесени в тези… в тези неща?
            Фъдж изгледа министър-председателя със свъсени вежди.
            — Разбира се, че са замесени! — потвърди той. — Несъмнено сте разбрал какво точно се случва.
            — Аз… — поколеба се домакинът.
            Точно заради този вид поведение толкова мразеше посещенията на Фъдж. В края на краищата беше министър-председател и не му беше приятно да го карат да се чувства като невеж ученик. Това започна още от първата им среща през първата му вечер като министър-председател. Помнеше я, сякаш е било вчера, и знаеше, че споменът ще го преследва, докато е жив…
            Стоеше сам в същия този кабинет и се наслаждаваше на победата, удържана след толкова години на мечти и кроежи, когато — точно както тази вечер — чу зад себе си покашляне. Обърна се и видя как грозният малък портрет проговори и оповести, че министърът на магията щял да дойде да му се представи.
            Министър-председателят си помисли, естествено, че заради дългата кампания и напрежението около изборите е започнал да превърта. Направо се вцепени от ужас, че портретът му говори, но това бе нищо в сравнение с обзелите го чувства, когато от камината изскочи някакъв тип, самопровъзгласи се за вълшебник и му стисна ръката. Не пророни и дума, докато Фъдж любезно обясняваше, че навсякъде по света и до ден-днешен тайно живеели магьосници и вещици, и го успокояваше да не се тревожи заради тях, понеже Министерството на магията било поело отговорност за цялата магьосническа общност и не допускало не-магьосническото население да научи за нея. Подчерта, че работата била тежка и включвала всичко — от правилата за отговорно използване на метлите до ограничаване на популацията от змейове (министър-председателят помнеше как на това място се бе вкопчил в бюрото, за да не падне). След това Фъдж потупа бащински по рамото министър-председателя, който още стоеше като онемял.
            — Вие не се притеснявайте, по всяка вероятност няма да ме видите повече. Ще си позволя да Ви безпокоя само ако при нас стане нещо наистина сериозно, нещо, което може да се отрази и на мъгълите, тоест на не-магьосническото население. През останалото време Вие си вършете Вашите дела, а ние — нашите. И съм длъжен да отбележа, че посрещате всичко това много по-добре от своя предшественик. Той се опита да ме изхвърли през прозореца, реши, че съм гнусен номер, който му е погодила опозицията.
            На това място министър-председателят най-после си възвърна гласа.
            — Значи не сте… не сте гнусен номер?
            Това беше последната му отчаяна надежда.
            — Не — спокойно потвърди Фъдж. — Опасявам се, че не съм. Вижте.
            И превърна чашата му за чай в хамстер.
            — Но… — поде с притаен дъх министър-председателят, след като бе видял как чашата гризе ъгълчето на следващата му реч, — но защо… защо никой не ми е казал?
            — Министърът на магията се разкрива само на онзи, който в момента е министър-председател на мъгълите — поясни Фъдж и пъхна магическата пръчка в сакото си. — Така според нас най-добре ще опазим тайната.
            — Но защо тогава никой от предишните министър-председатели не ме е предупредил? — треперливо изхленчи премиерът.
            Тук Фъдж направо се разсмя.
            — Драги ми министър-председателю, Вие ще кажете ли на някого?
            Все така през смях хвърли в камината малко прах, стъпи в изумрудените пламъци и изчезна със свистене. Министър-председателят остана прав, без изобщо да се помръдва, и си даде сметка, че докато е жив, лично той не би дръзнал да спомене абсолютно на никого за тази среща, защото… кой ли би му повярвал?
            Малко по малко започна да идва на себе си. Отначало се опита да си втълпи, че Фъдж наистина е бил халюцинация, предизвикана от недоспиването по време на изтощителната предизборна кампания. В напразен опит да се отърси от всякакво напомняне за тази притеснителна среща подари хамстера на възхитената си племенница и нареди на личния си секретар да свали портрета на дребния грозник, оповестил идването на Фъдж. За ужас на премиера обаче се оказа, че не е възможно да се махне портретът. След като няколко дърводелци, един-двама строители, един изкуствовед и министърът на финансите безуспешно се бяха мъчили да го смъкнат от стената, министър-председателят се отказа от опитите и просто избра да се надява, че до края на мандата му тази чудесия ще си остане неподвижна и безмълвна. Понякога беше готов да се закълне, че е видял с крайчеца на окото как обитателят на картината се прозява или се чеше по носа, а един-два пъти дори излизаше от рамката и там не оставаше нищо, освен парче опънато мътнокафяво платно. Обаче се научи да не поглежда често към картината и ако все пак забележеше нещо подобно, твърдо си казваше, че е зрителна измама.
            После, преди три години, в една вечер почти като тази, министър-председателят беше сам в кабинета си и портретът отново оповести предстояща поява на Фъдж, който изхвърча от камината мокър до кости и в състояние на доста сериозна паника. Още преди да бъде попитан защо мокри аксминстърския* килим, Фъдж започна да му говори развълнувано за някакъв затвор, за който министър-председателят не беше чувал никога, за мъж на име „Сериоз“ Блек, за нещо, което звучеше като Хогуортс, и за някакво момче Хари Потър — но всичко това не означаваше за него абсолютно нищо.
            [* Имитация на персийски килим; първоначално такива килими се правели в град Аксминстър, графство Девъншир. — Б.пр.]
            — Току-що идвам от Азкабан — обясни задъхано Фъдж, след като изля голямо количество вода от периферията на бомбето в джоба си. — Насред Северно море, ужасен полет, да Ви кажа… дименторите място не могат да си намерят — потрепери Фъдж, — никога досега не са допускали бягство. При всички положения се почувствах длъжен да дойда при Вас, министър-председателю. Блек е известен като мъгълоубиец и нищо чудно да възнамерява отново да се присъедини към Вие-знаете-кой… но Вие, разбира се, дори не знаете кой е Вие-знаете-кой! — Фъдж го погледна отчаяно и каза: — Добре, седнете, седнете де, дайте да ви почерпя нещо… пийнете едно уиски…
            На министър-председателя му стана неприятно да го канят да седне в собствения му кабинет и на всичкото отгоре да го черпят със собственото му уиски, но въпреки това се подчини, Фъдж извади магическата си пръчка, измагьоса две големи чаши, пълни с кехлибарена течност, тикна едната в ръката на министър-председателя и притегли стол за себе си.
            И говори повече от час. По едно време отказа да изрече на глас някакво име и го написа на парче пергамент, което пъхна в свободната ръка на министър-председателя. Когато накрая стана да си върви, домакинът също се изправи.
            — Значи смятате, че… — Той присви очи срещу името на листчето. — Лорд Вол…
            — Онзи-който-не-бива-да-се-назовава! — изръмжа Фъдж.
            — Извинявайте… значи смятате, че Онзи-който-не-бива-да-се-назовава е още жив, така ли?
            — Ами Дъмбълдор твърди, че бил жив — потвърди Фъдж и пристегна под брадичката си мантията на тънки райета, — ние обаче така и не го открихме. Мен ако питате, не е опасен, освен ако не получи подкрепа, затова трябва да се безпокоим не заради него, а заради Блек. Ще отправите предупреждение, нали? Чудесно. Е, надявам се да не се виждаме повече, министър-председателю. Лека нощ!
            Но се видяха отново. След по-малко от година в заседателната зала на правителството сякаш отдън земя изникна Фъдж с твърде изтормозен вид и съобщи на министър-председателя, че на Световното първенство по куидич (поне така беше прозвучало) са се получили някакви неприятности, в които са „замесени“ и мъгъли, но министър-председателят да не се тревожел — знакът на Вие-знаете-кой бил видян отново, но това не означавало нищо, Фъдж бил сигурен, че случаят е единичен, и служба „Връзки с мъгълите“ вече се била заела с всички промени в паметта.
            — О, щях да забравя! — беше добавил Фъдж. — За Тримагическия турнир внасяме от чужбина три змея и един сфинкс, което си е нещо обичайно, но от отдел „Регулация и надзор на магическите създания“ ми казаха, че според правилника сме длъжни да предупредим, ако вкарваме в страната крайно опасни същества.
            — Аз… какво… змейове ли? — изпелтечи министър-председателят.
            — Да, три на брой — потвърди Фъдж. — И един сфинкс. Е, пожелавам ви приятен ден.
            Министър-председателят беше хранил плахата надежда, че змейовете и сфинксовете са най-неприятното, но къде ти! След по-малко от две години Фъдж отново беше излетял от огъня, този път с новината, че в Азкабан е имало масово бягство.
            — Масово бягство ли? — повтори като прегракнал министър-председателят.
            — Излишно е да се безпокоите, излишно е да се безпокоите! — извика Фъдж вече с единия крак в пламъците. — Ще ги върнем за нула време, просто реших, че е редно да знаете.
            И още преди министър-председателят да успее да извика „Ама чакайте малко!“ Фъдж изчезна сред порой от искри.
            Каквото и да разпространяваха печатът и опозицията, министър-председателят изобщо не беше глупак. Не му беше убягнало от вниманието, че въпреки уверенията на Фъдж от първата им среща сега се виждаха доста често, а самият Фъдж всеки път беше все по-притеснен. Колкото и да не му се мислеше за министъра на магията (или Другия министър, както го наричаше наум), не можеше да не се опасява, че при следващото изникване новините ще бъдат още по-страшни. Ето защо сегашната поява на Фъдж, който отново излезе от огъня чорлав, раздразнителен и не на шега се учуди, че министър-председателят не знае точно причината за посещението му, май беше най-неприятното нещо през тази крайно тягостна седмица.
            — Откъде да знам какво става в… в магьосническото общество? — тросна се министър-председателят. — Натоварен съм да управлявам държава и точно сега си имам достатъчно грижи и без…
            — Ние имаме същите грижи — прекъсна го Фъдж. — Брокдейлският мост не е рухнал просто защото не е издържал. Онова всъщност не беше ураган. Убийствата не са дело на мъгъли. И семейството на Хърбърт Чорли ще бъде в по-голяма безопасност, ако той е далеч от него. В момента уреждаме да бъде приет в болницата за магьоснически заболявания и травми „Свети Мънго“. Ще бъде преместен там нощес.
            — Какво… опасявам се, че… какво? — ревна министър-председателят.
            Фъдж си пое дълбоко голяма глътка въздух и каза:
            — Министър-председателю, наистина съжалявам, но съм длъжен да Ви съобщя, че той се е завърнал. Онзи-който-не-бива-да-се-назовава отново е тук.
            — Тук ли? Когато казвате „тук“… жив ли е? В смисъл…
            Министър-председателят се помъчи да си спомни подробности от онзи ужасен разговор преди три години, Фъдж му беше разказал за магьосника, от когото всички се страхували най-много, магьосника, който бил извършил хиляда чудовищни престъпления, а после мистериозно изчезнал.
            — Да, жив — потвърди Фъдж. — Всъщност… не знам… човек жив ли е, при положение че не може да бъде убит? Да Ви призная, не разбирам и Дъмбълдор отказва да обясни като хората… но във всеки случай той със сигурност има тяло, ходи, говори и убива, значи за целите на нашето обсъждане можем да приемем, че е жив.
            Министър-председателят не знаеше какво да каже, но заради упорития си навик да се стреми да изглежда добре осведомен по всички въпроси продължи с опитите да си спомни някакви подробности от предишните разговори с Фъдж.
            — Сериоз Блек с… с Онзи-който-не-бива-да-се-назовава ли е?
            — Блек? Блек? — заповтаря объркан Фъдж, като завъртя бързо бомбето между пръстите си. — Имате предвид Сириус Блек ли? Брадата на Мерлин, не! Блек е мъртъв. Оказа се, че ние… че сме сбъркали за Блек. Всъщност е бил невинен. И не се е съюзявал с Онзи-който-не-бива-да-се-назовава. В смисъл… — добави той, сякаш се защитаваше, като завъртя още по-бързо бомбето, — всички доказателства сочеха… имахме над петдесет очевидци… но както вече казах, той е мъртъв. Всъщност убит. В сградата на Министерството на магията. Смятаме да проведем разследване…
            За своя огромна изненада тук министър-председателят изпита мимолетен прилив на съжаление към Фъдж. То обаче почти веднага беше засенчено от проблесналото самодоволство, че макар да не умее да изскача от камини, в никое от поверените му министерства не е извършвано убийство… поне досега…
            Той почука скришом по дървеното писалище, а Фъдж продължи:
            — Но Блек е само между другото. Най-важното е, министър-председателю, че сме във война и трябва да се вземат мерки.
            — Във война ли? — повтори стреснат домакинът. — Не пресилвате ли малко нещата?
            — Към Онзи-който-не-бива-да-се-назовава се присъединиха неговите последователи, които през януари избягаха от Азкабан — поясни Фъдж още по-припряно и така въртеше бомбето, че то се превърна в размазано бледолимонено петно. — Откакто започнаха да действат открито, сеят след себе си опустошение. Брокдейлският мост… именно той го направи, министър-председателю, именно той заплаши, че ще има масови убийства на мъгъли, ако не се откажа да го преследвам…
            — Майко мила, значи Вие сте виновен, че онези хора загинаха, а аз трябва да отговарям на въпроси за ръждясалите подпори, разядените от корозията температурни шевове и не знам още какво! — тросна се вбесен министър-председателят.
            — Аз ли съм виновен? — почервеня Фъдж. — Нима твърдите, че Вие бихте се подчинил на такова изнудване?
            — Може би не — натърти министър-председателят, изправи се и заснова напред-назад из помещението, — но щях да хвърля всички усилия, за да заловя изнудвача преди да успее да извърши такова злодейство.
            — Наистина ли смятате, че не съм направил всичко възможно? — разгорещено подвикна Фъдж. — Всички аврори в министерството се опитаха — и продължават да се опитват — да го намерят и да задържат последователите му, но тук говорим за един от най-могъщите магьосници на всички времена, за магьосник, който от близо тридесет години се изплъзва и не може да бъде заловен.
            — Очаквам да ми кажете, че пак той е причинил урагана в графствата югозападно от Лондон — заяви министър-председателят, който при всяка крачка се разяряваше все повече.
            Беше вбесяващо, че е установил причината за всички ужасни бедствия, а не може да я съобщи на обществеността — щеше да стане по-лошо, отколкото да бъде обвинявано правителството.
            — Не беше ураган — с отчаяние простена Фъдж.
            — Моля? — излая министър-председателят, който вече направо тропаше с крак. — Изкоренени дървета, отнесени покриви, огънати стълбове на уличното осветление, ужасни наранявания…
            — Бяха смъртожадните — поясни Фъдж. — Последователите на Онзи-който-не-бива-да-се-назовава. И… подозираме, че е замесен и великан.
            Министър-председателят спря като закован, сякаш се беше натъкнал на невидима стена.
            — Замесено какво?
            Фъдж се свъси.
            — Последния път, когато искаше да ни вземе страха, той прибягна до услугите и на великани. Отдел „Дезинформация“ работи денонощно, изпратили сме екипи от забравители, които се опитват да променят спомените на всички мъгъли очевидци, почти целият отдел „Регулация и надзор на магическите създания“ обикаля из Съмърсет, но все не можем и не можем да намерим великана… истинско бедствие.
            — Не говорете така! — подвикна разгневен министър-председателят.
            — Няма да отрека, че бойният дух в министерството е твърде нисък — продължи Фъдж. — А след всичко, което ни се струпа, изгубихме Амилия Боунс!
            — Изгубихте кого?
            — Амилия Боунс. Началник на отдел „Охрана на магическия ред“. Смятаме, че Онзи-който-не-бива-да-се-назовава вероятно я е убил лично, защото тя беше особено даровита магьосница, а и от всички улики се вижда, че се е съпротивлявала наистина ожесточено.
            Фъдж се прокашля и очевидно с известно усилие спря да върти бомбето.
            — Но за това убийство писаха и вестниците! — отбеляза министър-председателят, в миг забравил гнева си. — Нашите вестници де. Амилия Боунс… казваше се само, че била жена на средна възраст, която живеела сама. Убийството е било… ужасно, нали? Вдигна се доста шум. В полицията са озадачени.
            Фъдж въздъхна.
            — То оставаше да не са озадачени! Убита в стая, заключена отвътре. Ние пък знаем точно кой го е извършил, не че това ни помага да го заловим. А и Емелин Ванс, Вие навярно не сте чувал за нея…
            — Чувал съм, как да не съм чувал! — възкликна министър-председателят. — Убита е на две крачки оттук. Новината беше по първите страници на всички вестници: „Погазване на закона и реда в задния двор на министър-председателя…“
            — И сякаш това не стига — прекъсна го Фъдж, който почти не го слушаше, — ами наоколо гъмжи от диментори, които нападат хората под път и над път…
            В едни по-щастливи времена това изречение щеше да си остане неразбираемо за министър-председателя, сега обаче той беше по-осведомен.
            — Мислех, че дименторите са надзиратели в затвора Азкабан? — попита той предпазливо.
            — Да, бяха — уморено потвърди Фъдж. — Но вече не са. Дезертираха и се присъединиха към Онзи-който-не-бива-да-се-назовава. Няма да се преструвам, че не е било удар за нас.
            — Но Вие май ми споменахте веднъж, че тези твари изсмукват надеждата и щастието на хората, нали? — попита министър-председателят и усети как го обзема ужас.
            — Точно така. И се множат все повече. Оттам е и тази мъгла.
            Министър-председателят се свлече с подкосени крака на най-близкия стол. Струваше му се, че ще припадне от мисълта за невидими твари, които върлуват из градове и села и сеят сред избирателите му отчаяние и безнадеждност.
            — Вижте какво, Фъдж… трябва да предприемете нещо! Това е Ваше задължение като министър на магията!
            — Драги ми министър-председателю, нима наистина смятате, че след всичко това още съм министър на магията? Преди три дни бях уволнен! От половин месец цялото магьосническо общество надава вой да подам оставка. Откакто съм на този пост, никога не съм го виждал толкова сплотено — сподели Фъдж и направи храбър опит да се усмихне.
            За миг министър-председателят не знаеше какво да каже. Колкото и възмутен да беше заради положението, в което бе поставен, му домъчня за мъжа срещу него, който сякаш се беше смалил.
            — Наистина съжалявам — рече той накрая. — Мога ли да помогна с нещо?
            — Много мило от Ваша страна, министър-председателю, но не можете да помогнете с нищо. Тази вечер бях изпратен тук, за да Ви осведомя за последния развой на събитията и да Ви представя своя наследник на министерския пост. Мислех, че вече ще е пристигнал, но той, разбира се, е много зает, има да върши куп неща.
            Фъдж се извърна към портрета на дребния грозник с дългата перука на сребърни букли, който си чоплеше в ухото с върха на пачето перо.
            Портретът забеляза, че го гледа, и каза:
            — Ще бъде тук всеки момент, довършва писмо до Дъмбълдор.
            — Пожелавам му успех — рече Фъдж и за пръв път в думите му прозвуча горчивина. — От половин месец пиша на Дъмбълдор по два пъти на ден, но той не отстъпва. Ако беше проявил готовност да убеди момчето, аз и досега сигурно щях да… е, Скримджър може би ще постигне повече.
            Фъдж потъна в подчертано огорчено мълчание, но то почти веднага беше нарушено от портрета, който най-неочаквано заговори отсечено и официално:
            — До министър-председателя на мъгълите. Настоявам за среща. Спешно е. Бъдете така любезен да отговорите незабавно. Руфъс Скримджър, министър на магията.
            — Да, да, добре — отвърна съвсем объркан министър-председателят и почти не трепна, когато пламъците в камината отново станаха изумруденозелени, извисиха се и разкриха в сърцевината си втори въртящ се като пумпал магьосник, който след миг вече беше стъпил на старинния килим.
            Фъдж се изправи. След кратко колебание министър-председателят стори същото, загледан как новопристигналият изтупва пепелта от дългата си черна мантия и се озърта.
            Първото, което хрумна на министър-председателя, беше нелепата мисъл, че Руфъс Скримджър прилича на стар лъв. В гъстата му като грива червеникавокафява коса и рунтавите вежди се виждаха бели кичури, зад очилата с телени рамки проблясваха пронизващи жълтеникави очи и макар да понакуцваше, мъжът беше строен и стъпваше леко, като за отскок. Веднага създаваше впечатление за прозорливост и непреклонност и министър-председателят си каза, че е ясно защо в тези смутни времена магьосническото общество е предпочело за министър не Фъдж, а Скримджър.
            — Приятно ми е — рече той учтиво и протегна ръка.
            Скримджър я стисна бързо, докато оглеждаше помещението, после извади изпод мантията си магическа пръчка.
            — Фъдж обясни ли Ви всичко? — попита той, отиде с широка крачка при вратата и почука с пръчката по ключалката.
            Министър-председателят чу как щраква и се заключва.
            — Хм… да — потвърди той. — И ако нямате нищо против, предпочитам вратата да остане отключена.
            — А аз предпочитам да не ни прекъсват — отсече Скримджър — или наблюдават — добави той, после насочи магическата пръчка към прозорците и пердетата ги закриха. — И така, аз съм зает човек, дайте направо по същество. Първо трябва да обсъдим Вашата безопасност.
            Министър-председателят се изпъчи и отвърна:
            — Напълно доволен съм от охраната, която имам и сега, благодаря Ви много…
            — Е, ние не сме доволни — прекъсна го Скримджър. — На мъгълите няма да им се отрази добре, ако техният министър-председател попадне под проклятието Империус. Новият Ви секретар в кабинета отпред…
            — Нямам намерение да се разделям с Кингзли Шакълболт, ако намеквате за това — кипна министър-председателят. — Изключително способен е, отхвърля два пъти повече работа от другите…
            — Защото е магьосник — обясни Скримджър без следа от усмивка. — Високообразован аврор, на когото е поверено да Ви охранява.
            — Ама чакайте! — протестира министър-председателят. — Не може току-така да си слагате Ваши хора в моя екип, аз решавам кой ще работи при мен…
            — Мислех, че сте доволен от Шакълболт — напомни хладно Скримджър.
            — Аз… в смисъл… аз бях…
            — Значи всичко е наред, нали?
            — Аз такова… нямам нищо против, стига Шакълболт да се труди и занапред толкова… добре — изломоти министър-председателят, но Скримджър май изобщо не го слушаше.
            — А сега за Хърбърт Чорли, Вашия заместник. Онзи, който напоследък забавлява хората, като се прави на патица.
            — Какво за него?
            — Очевидно е под въздействието на лошо направено проклятие Империус — обясни Скримджър. — Увредило е мозъка му, но и така може да бъде опасен.
            — Само си квака човекът! — простена министър-председателят. — Със сигурност малко почивка… и ако не посяга толкова често към чашата…
            — В момента го преглежда екип лечители от болницата за магьоснически заболявания и травми „Свети Мънго“. Досега се е опитал да удуши трима от тях — съобщи Скримджър. — Според мен е най-добре за известно време да го отстраним от мъгълското общество.
            — Аз… добре… той ще се оправи, нали? — попита с тревога министър-председателят.
            Скримджър само сви рамене и се запъти към камината.
            — Е, това е всичко, което имах да казвам. Ще Ви държа в течение, министър-председателю… Вероятно ще бъда твърде зает, за да идвам лично, но в такива случаи ще пращам Фъдж. Той се съгласи да остане в качеството на съветник.
            Фъдж се опита да се усмихне, но не се получи — изглеждаше така, сякаш го болеше зъб. Скримджър вече търсеше в джоба си тайнствения прашец, от който огънят ставаше зелен. Министър-председателят безнадеждно наблюдаваше двамата, после думите, които цяла вечер се бе мъчил да преглътне, най-сетне изскочиха от устата му:
            — Но нали вие сте вълшебници! Знаете да правите магии! Със сигурност можете да намерите изход!
            Скримджър се извърна бавно на място и с недоумение погледна Фъдж, който този път наистина успя да се усмихне и каза благо:
            — Лошото е, министър-председателю, че другата страна също знае да прави магии.
            При тези думи двамата вълшебници стъпиха един след друг в яркозеления огън и изчезнаха.


            ГЛАВА ВТОРА
            „СПИНЪРС ЕНД“

            На много километри оттам същата мразовита мъгла, напластила се пред прозорците на министър-председателя, се носеше над мръсна река, криволичеща между обрасли с храсти брегове, по които бяха изхвърлени какви ли не боклуци. Отгоре се извисяваше огромен комин, призрачен и зловещ, реликва от изоставен завод. Не се чуваше нищо, освен шепота на черната вода; нямаше никакви признаци на живот, освен една измършавяла лисица, която се беше стрелнала надолу по брега, за да подуши обнадеждено опаковката от риба и пържени картофи във високата трева.
            И тогава със съвсем тихо „пук“ край реката сякаш отдън земя изникна слаба качулата сянка. Лисицата застина, уплашено вперила очи в странното ново явление. Сянката се огледа, сякаш за да се ориентира, после тръгна с леки бързи стъпки, а дългата й мантия зашумоли по тревата.
            С второ, но по-силно „пук“ изникна още една качулата сянка.
            — Чакай!
            От резкия вик лисицата се стресна и почти се долепи до пръстта под шубрака. После изскочи от скривалището си и хукна нагоре по склона. Блесна зелена светлина, чу се скимтеж и лисицата се просна мъртва на земята.
            Втората сянка обърна с върха на обувката си животинката.
            — Някаква лисица — каза успокоително изпод качулката женски глас. — Помислих си да не би някой аврор… Сиси, чакай!
            Но първата сянка, която бе спряла за миг и се бе обърнала назад към блесналата светлина, вече се катереше по брега, където лисицата току-що бе паднала покосена.
            — Сиси… Нарциса… чуй ме!
            Втората жена настигна първата и я сграбчи за ръката, но тя я отскубна.
            — Връщай се, Бела!
            — Трябва да ме изслушаш.
            — Чух те вече. Взела съм решение. Остави ме на мира.
            Жената на име Нарциса се качи до горния край на брега, където стара ограда отделяше реката от тясна калдъръмена уличка. Бела я последва веднага. Застанали една до друга, двете погледнаха отвъд пътя към редиците порутени тухлени къщи с мъртви невиждащи прозорци в мрака.
            — Тук ли живее? — презрително попита Бела. — Тук? В тия мъгълски коптори? Ние сигурно сме първите с такова потекло, които стъпват на това място…
            Но Нарциса не я слушаше: беше се промушила през една пролука в ръждивата ограда и вече бързаше по пътя.
            — Сиси, чакай!
            Бела тръгна с развята мантия след нея и видя как тя хуква през уличка между къщите и излиза на друга, почти същата улица. Някои от уличните фенери бяха счупени и двете жени притичваха между петната светлина и непрогледен мрак. Втората жена настигна първата точно когато завиваше зад поредния ъгъл и този път успя да я хване за ръката и да я завърти кръгом, така че двете застанаха лице в лице.
            — Не бива да го правиш, Сиси, не можеш да му се довериш…
            — Черния лорд му се доверява, нали?
            — Черния лорд… според мен той греши — рече задъхано Бела и за миг очите й блеснаха под качулката, докато се оглеждаше да провери дали наистина са сами. — Предупредиха ни в никакъв случай да не казваме на никого за плана. Това е предателство спрямо Черния лорд…
            — Пусни ме, Бела! — изръмжа Нарциса и извади изпод мантията магическа пръчка, която заплашително насочи към лицето на другата жена.
            Тя само се изсмя.
            — Сиси? Родната си сестра? Няма да посмееш…
            — Вече няма нещо, което да не съм готова да направя — прошепна с истерична нотка в гласа Нарциса, после замахна с пръчката надолу като с нож и отново блесна светлина.
            Бела пусна ръката на сестра си, сякаш се беше опарила.
            — Нарциса!
            Ала Нарциса се беше втурнала нататък. Като разтриваше ръката си, нейната преследвачка отново тръгна подире й, но на известно разстояние, и двете навлязоха още по-навътре в безлюдния лабиринт от тухлени къщи. Накрая Нарциса забърза по улица с името „Спинърс Енд“, над която високият заводски комин беше надвиснал като великански предупредителен пръст. Стъпките й кънтяха по плочника, докато подминаваше заковани с дъски или счупени прозорци и накрая стигна до последната къща, където през пердетата на една от приземните стаи се процеждаше мъждива светлинка.
            Вече беше почукала на вратата, когато Бела я настигна, ругаейки едва чуто. Двете зачакаха — бяха леко задъхани и долавяха миризмата на мръсната река, носена от нощния ветрец. След малко чуха движение зад вратата и тя се пооткрехна. През процепа ги погледна мъж, който почти не се виждаше — мъж с дълга черна коса, разделена като завеса около лицето му с жълтеникава кожа и черни очи.
            Нарциса рязко смъкна качулката. Беше толкова бледа, че сякаш сияеше в тъмнината, а дългата й руса коса се спускаше по гърба и й придаваше вид на удавница.
            — Нарциса! — възкликна мъжът, докато отваряше вратата малко по-широко, така че светлината да пада върху двете жени. — Каква приятна изненада!
            — Сивиръс — прошепна тя напрегнато, — може ли да поговорим? Спешно е.
            — Разбира се.
            Той се дръпна и я пусна да влезе в къщата. Сестра й, която още не си беше свалила качулката, я последва.
            — Снейп! — тросна се тя, докато минаваше покрай него.
            — Белатрикс! — отвърна мъжът и устните му се извиха в леко подигравателна усмивка, после с щракване затвори вратата след тях.
            Бяха влезли направо в малка всекидневна, която приличаше на тъмна килия с облицовани с вата стени. Те бяха изцяло покрити с рафтове с книги, повечето подвързани със стара черна или кафява кожа. В езерцето слаба светлина, хвърляно от свещта във висящия от тавана светилник, бяха плътно наредени диван с протрита дамаска, овехтяло кресло и разнебитена маса. Помещението имаше занемарен вид, сякаш обикновено в него не живееше никой.
            Снейп покани с ръка Нарциса да седне на дивана. Тя смъкна мантията, метна я встрани и седна, вторачена в белите си треперещи ръце, които стискаше в скута си. Белатрикс свали качулката по-бавно. За разлика от русокосата си сестра тя беше смугла, с подпухнали клепачи и волева брадичка и докато вървеше, за да застане зад Нарциса, не сваляше поглед от Снейп.
            — Е, с какво мога да ви бъда полезен? — попита той, след като се разположи в креслото срещу двете сестри.
            — Ние… сами сме, нали? — пошушна бързо Нарциса.
            — Да, разбира се. Е, Опаш е тук, но гнидите не ги броим.
            Насочи магическата пръчка към стената от книги зад себе си — там с трясък се отвори скрита врата към тясно стълбище, където като вцепенен стоеше дребен мъж.
            — Както вече очевидно си разбрал, Опаш, имаме гости — лениво провлачи Снейп.
            Мъжът слезе сгърбен по последните няколко стъпала и пристъпи в стаята. Имаше малки воднисти очички и остър нос, беше си лепнал върху лицето неприятна превзета усмивка. Лявата му ръка милваше дясната, върху която сякаш бе надянал лъскава сребърна ръкавица.
            — Нарциса! — рече той пискливо. — И Белатрикс! Колко очарователно…
            — Опаш ще ни донесе нещо за пиене, ако пожелаете, разбира се — каза Снейп. — И после ще се върне в стаята си.
            Опаш трепна, сякаш домакинът го беше замерил с нещо.
            — Не съм ти слуга! — изписка той, като избягваше погледа на Снейп.
            — Така ли? Бях останал с впечатлението, че Черния лорд те е пратил тук да ми помагаш.
            — Да, да ти помагам… а не да ти наливам пиенето… и да ти чистя къщата!
            — Нямах представа, Опаш, че копнееш за по-опасни задачи — отвърна мазно Снейп. — Лесно може да се уреди, ще поговоря с Черния лорд…
            — Ако искам, и сам мога да си говоря с него.
            — Разбира се, че можеш — подигравателно се усмихна Снейп. — Но междувременно ни донеси нещо за пиене. Малко от виното на домашните духчета.
            Опаш се поколеба за миг, явно му се искаше да възрази, после се обърна и излезе през втора скрита врата. Чуха се тракане и звънтеж на чаши. След броени секунди той се върна с поднос, върху който имаше прашна бутилка и три чаши. Остави го на разнебитената маса и побърза да излезе, като затръшна след себе си покритата с книги врата.
            Снейп напълни трите чаши с кървавочервено вино и подаде на всяка от сестрите. Нарциса пророни дума на благодарност, а Белатрикс не каза нищо и продължи да го гледа намръщено. Това явно не го извади от равновесие, напротив — той изглеждаше по-скоро развеселен.
            — За Черния лорд! — Снейп вдигна чашата и я изпи на един дъх.
            Сестрите сториха същото. Снейп напълни отново чашите им.
            Докато взимаше своята, Нарциса каза припряно:
            — Извинявай, Сивиръс, че ти се изтърсвам така, но трябваше непременно да те видя. Мисля, че само ти можеш да ми помогнеш…
            Снейп вдигна ръка да я спре, после отново насочи магическата си пръчка към скритата врата към стълбището. Чуха се силен трясък и писък, а сетне и бързите стъпки на Опаш обратно към стълбите.
            — Извинявайте — рече Снейп. — Напоследък си е създал навика да подслушва по вратите и не разбирам защо го прави… Та какво казваше, Нарциса?
            Тя потрепери, пое дълбоко въздух и подхвана отново:
            — Знам, Сивиръс, че не би трябвало да съм тук, бях предупредена да не казвам нищо на никого, но…
            — В такъв случай си длъжна да си държиш езика зад зъбите! — изръмжа Белатрикс. — Особено в тази компания!
            — В тази компания ли? — язвително повтори Снейп. — Как да го разбирам, Белатрикс?
            — Че ти нямам доверие, Снейп, и ти много добре го знаеш.
            Нарциса издаде звук, нещо като сух хлип, и зарови лице в дланите си. Снейп остави чашата си на масата и отново седна, отпусна ръце върху страничните облегалки на креслото и се усмихна срещу смръщеното лице на Белатрикс.
            — Според мен, Нарциса, не е зле да чуем какво напира да каже Белатрикс. Това ще ни спести досадните прекъсвания. Е, продължавай, Белатрикс — подкани той. — И защо нямаш доверие в мен?
            — По сто причини! — заяви тя високо, като излезе иззад дивана и остави с трясък чашата си върху масата. — Откъде ли да започна! Къде беше, когато Черния лорд изгуби мощта си? Защо нито веднъж не се опита да го намериш, след като той изчезна? Какво правеше през всичките тези години, докато си живуркаше под крилото на Дъмбълдор? Защо попречи на Черния лорд да вземе философския камък? Защо не се върна веднага след като Черния лорд се въздигна? Къде беше преди няколко седмици, когато водихме битка, за да вземем пророчеството за Черния лорд? И защо, Снейп, Хари Потър е още жив, при положение че е в ръцете ти вече пет години?
            Тя замълча, гърдите й се повдигаха учестено, страните й бяха поруменели. Зад нея Нарциса седеше неподвижно, с все още скрито зад дланите лице.
            Снейп се усмихна.
            — Преди да ти отговоря… о, да, Белатрикс, смятам да ти отговоря! А ти ще предадеш думите ми на другите, които шушукат зад гърба ми и разпространяват небивалици за измяна към Черния лорд! Та преди да ти отговоря, нека аз на свой ред те попитам нещо. Нима наистина смяташ, че Черния лорд не ми е задал всеки от тези въпроси? И нима наистина смяташ, че ако не съм успял да му дам удовлетворителни отговори, ще седя тук и ще си приказвам с теб?
            Тя се поколеба.
            — Знам, че той ти вярва, но…
            — Според теб греши? Или аз по някакъв начин съм го измамил? Заблудил съм Черния лорд, най-великия магьосник, най-добрия легилимант, когото светът някога е виждал?
            Белатрикс не каза нищо, но за пръв път като че ли се посмути. Снейп реши да не я притиска. Вдигна пак чашата, отпи и продължи:
            — Попита ме къде съм бил, когато Черния лорд е изгубил мощта си. Бях там, където той ми беше наредил — в училището за магия и вълшебство „Хогуортс“, защото Черния лорд искаше да следя Албус Дъмбълдор. Предполагам, знаеш, че приех да стана преподавател именно по заповед на Черния лорд?
            Тя кимна едва забележимо и отвори уста, но Снейп я изпревари.
            — Питаш защо не съм се опитал да го намеря, когато изчезна. По същата причина като Ейвъри, Йаксли, семейство Кароу, Грейбек, Луциус — той леко наклони глава към Нарциса — и мнозина други. Бях убеден, че с него е свършено. Не се гордея с това, сбърках, но… ако той не беше простил на всички нас, които по онова време изгубихме вяра в него, сега щеше да има съвсем малко последователи.
            — Щеше да има мен! — разпалено подвикна Белатрикс. — Мен! Заради него гних толкова години в Азкабан.
            — Да, наистина възхитително — отегчено рече Снейп. — Е, ти не му беше от голяма полза в тъмницата, но постъпката ти безспорно беше благородна…
            — Постъпката! — изпищя тя, в яростта си изглеждаше леко луда. — Докато аз търпях дименторите, ти си стоеше в „Хогуортс“ и се правеше на верен домашен любимец на Дъмбълдор!
            — Е, не съвсем — спокойно възрази Снейп. — Той отказваше да ми повери часовете по защита срещу Черните изкуства. Явно смяташе, че ще се върна към миналото си… ще се изкуша да поема пак по стария път.
            — Такава ли е жертвата, която си направил за Черния лорд — не си преподавал любимия си предмет? — изсмя се Белатрикс подигравателно. — Защо, Снейп, остана там през цялото това време? За да следиш Дъмбълдор по заповед на господар, когото си смятал за мъртъв?
            — Не точно — отговори Снейп, — въпреки че Черния лорд е доволен, задето не съм напуснал поста си. Когато се върна, бях готов да му предоставя за Дъмбълдор сведения, събирани в продължение на шестнадесет години — такъв подарък за „добре дошъл“ със сигурност е по-полезен от безкрайните спомени колко неприятно е било в Азкабан…
            — Но ти все пак остана…
            — Да, Белатрикс, останах — натърти Снейп и в тона му за пръв път се прокрадна нотка на нетърпение. — Имах хубава работа, която предпочетох пред вероятността да ме затворят в Азкабан. Задържаха смъртожадните наред. Благодарение на защитата, която ми осигури Дъмбълдор, избегнах тъмницата, за мен това беше само добре дошло и аз се възползвах. Повтарям: Черния лорд не недоволства, че съм останал там, не виждам защо го правиш ти. Ако не ме лъже паметта, след това ме попита — продължи той малко по-високо, понеже Белатрикс даваше всички признаци, че ще го прекъсне, — защо съм застанал между философския камък и Черния лорд. Лесно е да ти отговоря. Той не знаеше дали може да ми се довери. Точно като теб смяташе, че от верен смъртожаден съм се превърнал в блюдолизец на Дъмбълдор. Беше в окаяно състояние, съвсем изнемощял, делеше тялото на посредствен магьосник. Не смееше да се разкрие пред бившия си съюзник от страх да не го издаде пред Дъмбълдор или в министерството. Наистина съжалявам, че не ми се довери. Щеше да си възвърне мощта цели три години по-рано. А така единственото, което виждах, беше как онзи алчен и недостоен тип Куиръл се опитваше да открадне камъка и признавам — направих всичко по силите си да му попреча.
            Устата на Белатрикс се изкриви, сякаш беше глътнала доза горчиво лекарство.
            — Но ти не отиде при него, когато той се завърна, не полетя веднага щом усети, че Черния знак пламти…
            — Точно така. Отидох два часа по-късно. По заповед на Дъмбълдор.
            — На Дъмбълдор ли? — подхвана тя възмутено.
            — Помисли! — подкани отново нетърпеливо Снейп. — Мисли! Като изчаках два часа, само два часа, си осигурих да остана шпионин в „Хогуортс“! Оставих Дъмбълдор да отсъди, че се връщам при Черния лорд само защото самият той ми е наредил, и оттогава имам възможност да предавам сведения за Дъмбълдор и за Ордена на феникса! Разсъди сама, Белатрикс, от няколко месеца Черния знак ставаше все по-силен, аз знаех, че Черния лорд е на път да се завърне, всички смъртожадни го знаехме! Разполагах с предостатъчно време да реша какво да правя, да обмисля следващия си ход, да избягам като Каркаров, нали? Уверявам те, първоначалното недоволство на Черния лорд заради моето забавяне изчезна напълно, когато обясних, че съм му останал верен, макар Дъмбълдор да ме смята за негов човек. Да, Черния лорд мислеше, че съм го напуснал окончателно, ала грешеше.
            — Но с какво си бил полезен? — подвикна присмехулно Белатрикс. — Какви полезни сведения сме получили от теб?
            — Сведенията се предават направо на Черния лорд — отвърна Снейп. — Щом той е решил да не ги споделя с теб…
            — Черния лорд споделя с мен всичко — изстреля начаса Белатрикс. — Нарича ме най-вярната, най-преданата…
            — Така ли? — възкликна Снейп, като се постара в гласа му да прозвучи едва доловимо неверие. — Така ли те нарича и след провала в министерството?
            — Аз нямам вина! — пламна Белатрикс. — В миналото Черния лорд ми е поверявал най-свидното… ако Луциус не беше…
            — Как смееш… как смееш да обвиняваш мъжа ми! — изсъска тихо и страховито Нарциса, вперила поглед в сестра си.
            — Безсмислено е да търсим вина у един или у друг — спря ги помирително Снейп. — Станалото станало.
            — Но не и с твое участие! — разфуча се Белатрикс. — Не, теб отново те нямаше, когато ние се излагахме на какви ли не опасности, нали, Снейп?
            — Беше ми заповядано да не се включвам — уточни той. — Може би не си съгласна с Черния лорд и смяташ, че Дъмбълдор нямаше как да забележи преминаването ми на страната на смъртожадните срещу Ордена на Феникса? И извинявай, но понеже спомена нещо за опасности… вие се изправихте срещу шестима тийнейджъри, нали?
            — Както много добре знаеш, не след дълго към тях се присъединиха половината от Ордена — изръмжа Белатрикс. — А като говорим за Ордена, и досега ли твърдиш, че не можеш да разкриеш къде точно се намира щабквартирата им?
            — Аз не съм Пазител на тайната, не мога да изрека името на мястото. Мисля, знаеш как действа магията, нали? Черния лорд е доволен от сведенията, които му предоставям за Ордена. Както вероятно си се досетила, именно благодарение на тях наскоро бе заловена и убита Емелин Ванс, пак те със сигурност са допринесли за отстраняването на Сириус Блек, но признавам, че заслугата за премахването му принадлежи изцяло на теб.
            Той наклони глава и вдигна наздравица в нейна чест. Изражението й не омекна.
            — Избягваш последния ми въпрос, Снейп. Хари Потър. През последните пет години можеше да го убиеш по всяко време. Не го направи. Защо?
            — Обсъждала ли си въпроса с Черния лорд? — поинтересува се Снейп.
            — Той… напоследък ние… питам теб, Снейп!
            — Ако бях убил Хари Потър, Черния лорд нямаше да може да използва кръвта му, за да се въздигне и да стане непобедим…
            — Твърдиш, че си предвидил как той ще се възползва от момчето! — презрително подметна Белатрикс.
            — Не твърдя нищо, изобщо не съм знаел какво възнамерява да прави Черния лорд, вече признах, че го смятах за мъртъв. Просто се опитвам да обясня защо Черния лорд не съжалява, че Хари Потър е останал жив до онзи момент миналата година…
            — Но ти защо го остави жив?
            — Не ме ли разбра? Само благодарение на Дъмбълдор, който ме защитаваше, избегнах Азкабан! Нима не си съгласна, че ако бях убил любимия му ученик, щях да го настроя срещу себе си? Но има и друго. Нека ти напомня, че когато Потър постъпи в „Хогуортс“, още се ширеха какви ли не небивалици за него — слухове, че самият той е велик черен магьосник и точно затова е оцелял, когато Черния лорд го е нападнал. Всъщност мнозина от някогашните последователи на Черния лорд смятаха, че може би точно Потър е знамето, около което трябва да се сплотим отново. Признавам си, беше ми любопитно и далеч не бях склонен да го убивам щом кракът му стъпи в замъка. Много бързо, разбира се, ми стана ясно, че Потър изобщо няма изключителна дарба. Измъквал се е доста пъти невредим просто защото му е провървяло и са му помогнали по-талантливи приятели. Той е посредствен във висша степен, но въпреки това е нахален и самонадеян, какъвто навремето беше баща му. Направих всичко по силите си да го изхвърлят от „Хогуортс“, където според мен не му е мястото, но да го убия или да допусна да бъде убит пред очите ми? Щях да постъпя глупаво, ако бях поел такъв риск, при положение че Дъмбълдор беше съвсем наблизо.
            — И след всичко това очакваш от нас да повярваме, че Дъмбълдор не се е усъмнил нито веднъж? — учуди се Белатрикс. — Че няма представа на чия страна си в действителност и безусловно ти вярва?
            — Играя ролята си добре — поясни Снейп. — Освен това забравяш най-голямата слабост на Дъмбълдор: той винаги вярва в доброто у хората. Когато скоро след времето, което прекарах със смъртожадните, постъпих на работа при него като преподавател, му разказах някакви врели-некипели, че се разкайвам горчиво, и той ме прие с отворени обятия — макар че, както вече споменах, все не ме допускаше до Черните изкуства. Дъмбълдор е бил и продължава да бъде велик магьосник… о, да, така е — натърти Снейп, защото Белатрикс издаде презрителен звук на несъгласие, — признава го и Черния лорд. С радост обаче трябва да кажа, че Дъмбълдор остарява. Дуелът с Черния лорд миналия месец го разтърси. И досега страда от тежко нараняване, защото реакциите му вече са по-бавни. Но през всичките тези години той не е преставал да вярва на Сивиръс Снейп и точно заради това съм толкова ценен за Черния лорд.
            Белатрикс пак гледаше недоволно, макар че явно не знаеше какъв друг удар да нанесе на Снейп. Той се възползва от нейното мълчание и се обърна към сестра й.
            — И така… дошла си да ме молиш за помощ, Нарциса.
            Тя го погледна, на лицето й беше изписано неприкрито отчаяние.
            — Да, Сивиръс. Аз… смятам, че единствено ти можеш да ми помогнеш, няма към кого друг да се обърна. Луциус е в затвора и… — Тя затвори очи и изпод миглите й се търкулнаха две големи сълзи. — Черния лорд ми забрани да говоря за това — продължи Нарциса, без да отваря очи. — Желанието му е никой да не узнава за неговия план… Той е… строго поверителен. Но…
            — Щом ти е забранил, не бива да говориш — спря я начаса Снейп. — Думата на Черния лорд е закон.
            Нарциса ахна, сякаш я беше залял със студена вода. За пръв път, откакто беше влязла в къщата, Белатрикс изглеждаше доволна.
            — Ето на! — подвикна тя победоносно на сестра си. — Дори Снейп ти го казва: щом са ти забранили да говориш, длъжна си да мълчиш!
            Снейп обаче беше станал — отиде при малкия прозорец, надзърна между пердетата към безлюдната улица, после пак ги дръпна с рязко движение. Обърна се свъсен с лице към Нарциса.
            — По една случайност съм посветен в плана — пророни той тихо. — Аз съм сред малцината, на които Черния лорд го е доверил. Но ако не знаех тайната, Нарциса, ти щеше да извършиш страшно предателство спрямо Черния лорд.
            — Бях сигурна, че знаеш — отвърна тя и задиша по-свободно. — Той, Сивиръс, ти има такова доверие…
            — Ти знаеш за плана? — възкликна Белатрикс и задоволството, изписало се за миг по лицето й, бе изместено от възмущение. — Ти знаеш?
            — Естествено! — потвърди Снейп. — Но с какво искаш да ти помогна, Нарциса? Ако си въобразяваш, че мога да убедя Черния лорд да се откаже, избий си го от главата, няма никаква надежда.
            — Сивиръс — прошепна жената, а по бледите й страни се заплъзгаха сълзи. — Синът ми… единственият ми син…
            — Драко би трябвало да се гордее — вметна бездушно Белатрикс. — Черния лорд му оказва голяма чест. И съм длъжна да отбележа за Драко: той не се опитва да се измъкне и да не изпълни своя дълг, очевидно се радва, че има възможност да се докаже, развълнуван е от мисълта да…
            Нарциса се разплака на глас, без да сваля изпълнени с молба очи от Снейп.
            — Само защото е на шестнадесет години и не подозира какво му се готви! Защо, Сивиръс? Защо точно моят син? Прекалено опасно е! Това е възмездие за грешката на Луциус, знам си аз!
            Снейп не отговори. Извърна се, за да не гледа сълзите й, сякаш бяха нещо неприлично, но нямаше как да се престори, че не я е чул.
            — Заради това е избрал Драко, нали? — настоя Нарциса. — За да накаже Луциус.
            — Ако Драко се справи — отвърна Снейп все така без да я поглежда, — ще бъде почитан повече от всички други.
            — Но той няма да се справи! — изхлипа жената. — Как ще се справи, щом самият Черен лорд…
            Белатрикс ахна — Нарциса явно губеше самообладание.
            — Исках просто да кажа, че… че досега никой не е успял… Сивиръс… моля те… ти винаги си бил любимият учител на Драко… стар приятел си на Луциус… умолявам те… любимец си на Черния лорд, неговият най-доверен съветник… нали ще поговориш с него и ще го убедиш…
            — Черния лорд не може да бъде убеден, а аз не съм чак толкова глупав да опитвам — отсече Снейп. — Не мога да се преструвам, че Черния лорд не е ядосан на Луциус. Той беше длъжен да се справи. Допусна да го заловят заедно с още доста хора и на всичкото отгоре не успя да вземе пророчеството. Да, Черния лорд е разгневен, Нарциса, силно разгневен.
            — Значи съм права, избрал е Драко като разплата! — задави се жената. — Той не иска Драко да успее, нарочил го е да го убият, докато се опитва да изпълни задачата.
            Снейп не отговори и Нарциса очевидно изгуби и малкото задръжки, които й бяха останали. Изправи се, със залитане отиде при Снейп и се вкопчи в мантията му. Доближи лицето си до неговото, така че сълзите й се застичаха по гърдите му, и простена:
            — Ти ще се справиш. Точно ти, Сивиръс, ще успееш вместо Драко. Разбира се, че ще успееш, и Черния лорд ще те възнагради прещедро, както никого от нас…
            Снейп я хвана за китките и махна ръцете й, впити в него. Погледна мокрото й от сълзите лице и проточи бавно:
            — Според мен Черния лорд има предвид точно това — в крайна сметка да го направя аз. Но е решил първо Драко да опита. Ако момчето се справи, което е малко вероятно, аз ще остана още известно време в „Хогуортс“ и ще продължа да изпълнявам полезната си роля на шпионин.
            — С други думи, за Черния лорд е все едно дали Драко ще загине!
            — Той е много разгневен — повтори тихо Снейп. — Така и не чу пророчеството. А ти, Нарциса, знаеш не по-зле от мен, че Черния лорд не прощава лесно.
            Тя се свлече, падна в краката му, продължи да хлипа и да стене и на пода.
            — Синът ми… единственият ми син…
            — Би трябвало да се гордееш! — подвикна безпощадно Белатрикс. — Ако имах синове, щях с радост да ги жертвам в служба на Черния лорд!
            Нарциса изписка отчаяно и започна да скубе дългата си руса коса. Снейп се приведе, хвана я за ръцете и след като я издърпа да стане, я поведе обратно към дивана. После й наля още вино и насила сложи чашата в ръката й.
            — Престани, Нарциса. Пийни. Чуй ме.
            Тя се поуспокои и треперливо отпи от виното, като разля малко по себе си.
            — Може би ще успея… да помогна на Драко.
            Жената изправи гръб — беше пребледняла като платно и гледаше с широко отворени очи.
            — Сивиръс… о, Сивиръс… наистина ли ще му помогнеш? Нали ще го наглеждаш и ще внимаваш да не пострада?
            — Мога да опитам.
            Тя плъзна чашата по масата, свлече се от дивана и коленичи в краката на Снейп. После обхвана ръката му с длани и я притисна до устните си.
            — Ако си там да го пазиш… ще се закълнеш ли, Сивиръс? Ще положиш ли Нерушимата клетва?
            — Нерушимата клетва ли?
            Снейп я гледаше с безизразно, непроницаемо лице, затова пък Белатрикс нададе ликуващ кикот.
            — Не чу ли, Нарциса? О, той щял да опита, не се и съмнявам… обичайните кухи думи, обичайното клинчене… о, по заповед на Черния лорд, естествено!
            Снейп не я погледна. Черните му очи бяха вперени в сините очи на Нарциса, която продължаваше да плаче и да стиска ръката му.
            — Разбира се, ще положа Нерушимата клетва — промълви той тихо. — Сестра ти може би ще се съгласи да ни стане Скрепител.
            Белатрикс зяпна. Снейп се наведе и коленичи срещу Нарциса. Под смаяния поглед на Белатрикс двамата слепиха десни длани.
            — Трябва ти магьосническата пръчка, Белатрикс — хладно напомни Снейп.
            Тя я извади все така изумена.
            — Доближи се малко — подкани Снейп.
            Белатрикс пристъпи напред, застана над двамата и допря върха на пръчката до техните длани. Нарциса заговори:
            — Обещаваш ли, Сивиръс, да бдиш над сина ми Драко, докато той се опитва да изпълни повелята на Черния лорд?
            — Обещавам — отговори Снейп.
            От магическата пръчка се стрелна езиче бляскав пламък, който се усука като нажежена до червено жичка около ръцете им.
            — Обещаваш ли, че доколкото ти е възможно, ще го пазиш да не пострада?
            — Обещавам.
            Пръчката изстреля второ огнено езиче, което се омота с първото и двете образуваха красива светеща плетеница.
            — И ако се наложи… ако ти се стори, че Драко ще се провали — прошепна Нарциса (ръката на Снейп в нейната трепна, но той не я дръпна), — обещаваш ли да извършиш онова, което Черния лорд е възложил на сина ми?
            За миг настана мълчание. Белатрикс ги гледаше с широко отворени очи, без да отмества пръчката от ръцете им.
            — Обещавам — отсече Снейп.
            Изуменото лице на Белатрикс се озари в червено, когато третият огнен език, лумнал от пръчката, се усука с другите два и обхвана сключените ръце на Снейп и Нарциса здраво като въже, като огнена змия.


            ГЛАВА ТРЕТА
            ЗАВЕЩАНИЕТО И НЕЖЕЛАНИЕТО

            Хари Потър хъркаше силно. Близо четири часа беше седял на стола до прозореца в стаята си и беше гледал притъмнялата улица, докато накрая заспа с опряно в студената рамка лице, с накривени очила и с широко отворена уста. Кръгчето пара, което дъхът му оставяше върху стъклото, блещукаше в оранжевото сияние на уличния фенер, а изкуствената светлина беше изсмукала от лицето му цялата руменина и то изглеждаше призрачно под гъстата чорлава черна коса.
            Стаята беше осеяна с какви ли не вещи и боклуци. По пода се виждаха совешки пера, огризки от ябълка и обвивки от бонбони, сред измачканите мантии върху леглото бяха метнати небрежно няколко книги със заклинания, а в езерцето светлина върху бюрото лежаха разпилени вестници. Заглавието от първата страница на един от тях тръбеше:

            ХАРИ ПОТЪР: ИЗБРАНИЯ?

            И досега се ширят слухове за тайнственото произшествие, разиграло се наскоро в Министерството на магията, по време на което Онзи-който-не-бива-да-се-назовава е бил забелязан отново.
            „Не ни е разрешено да говорим за това, не ме питайте“ — заяви снощи на излизане от министерството един развълнуван забравител, който не пожела да се представи.
            Въпреки това високопоставени източници от министерството потвърдиха, че произшествието е станало в прословутата Зала с пророчества.
            Макар че вълшебниците, говорители на министерството, и досега отказват дори да потвърдят съществуването на такова място, все повече представители на магьосническата общност са убедени, че смъртожадните, които бяха затворени в Азкабан с присъди за проникване с взлом и опит за кражба, са се опитали да откраднат едно от пророчествата. Естеството на това пророчество не е известно, но често изказвано предположение го свързва с Хари Потър — единствения човек, за когото се знае, че е оживял след смъртоносното проклятие и освен това същата вечер е бил в министерството. Някои стигат дотам да наричат Потър „Избрания“ защото са убедени, че според пророчеството той е човекът, способен да ни избави от Онзи-който-не-бива-да-се-назовава.
            Не се знае къде точно се намира сега това пророчество, ако то изобщо съществува, въпреки че (следва на 2 стр., колона 5)

            Заглавието от първата страница на друг от вестниците гласеше:

            СКРИМДЖЪР НАСЛЕДЯВА ФЪДЖ

            Почти цялата първа страница беше запълнена от голяма черно-бяла снимка на човек с гъста като лъвска грива коса и състарено лице. Снимката се движеше — мъжът махаше с ръка към тавана.

            Руфъс Скримджър, бивш началник на служба „Аврори“ към Отдела за охрана на магическия ред, наследи Корнелиус Фъдж като министър на магията. Магьосническата общност като цяло посрещна с одобрение назначаването му за министър, макар че броени часове след като той встъпи в длъжност, плъзна мълвата за разногласия между новия министър и Албус Дъмбълдор, току-що възстановен като главен съдия на Магисъбора.
            Представители на Скримджър признаха, че веднага след като поел висшата длъжност, той се е срещнал с Дъмбълдор, но отказаха да коментират обсъжданите въпроси. Знае се, че Албус Дъмбълдор е (следва на 3 стр., колона 2)

            Вляво от тази страница имаше друга, сгъната така, че да се вижда дописката със заглавие „МИНИСТЕРСТВОТО ГАРАНТИРА БЕЗОПАСНОСТТА НА УЧЕНИЦИТЕ“.

            Днес новоназначеният министър на магията Руфъс Скримджър даде изявление за строгите мерки, които министерството взима за осигуряване безопасността на учениците, които тази есен ще се завърнат в училището за магия и вълшебство „Хогуортс“.
            „По очевидни причини министерството няма да огласява в подробности намеренията си“ — изтъкна министърът, но въпреки това вътрешен източник потвърди, че крайните мерки за сигурност включват защитни магии и заклинания, различни видове контрапроклятия и малък отряд за бързо реагиране, съставен от аврори, чиято единствена задача ще бъде охраната на училище „Хогуортс“.
            Почти всички заинтересовани са успокоени от непреклонното отношение на новия министър към сигурността на учениците. Госпожа Августа Лонгботъм сподели: „Моят внук Невил, който по една случайност е добър приятел на Хари Потър и през юни се е сражавал в министерството рамо до рамо с него срещу смъртожадните…“

            Нататък обаче дописката не се четеше, защото върху нея беше оставен голям кафез за птици. В него беше затворена прелестна полярна сова. Тя властно оглеждаше с кехлибарените си очи стаята и от време на време извръщаше глава към хъркащия си господар. Един-два пъти изтрака нетърпеливо с човка, но Хари бе потънал в дълбок сън и не я чу.
            Точно в средата на стаята беше оставен голям куфар. Капакът му беше отворен сякаш в очакване, но куфарът бе почти празен, ако не броим забравеното старо бельо, бонбоните, празните шишенца от мастило и счупените пачи пера, покрили дъното. Наблизо на пода беше метната морава брошура, в горния край на която пишеше:

            Разпространява се по поръчка на Министерството на магията
            КАК ДА ЗАЩИТИТЕ ДОМА И СЕМЕЙСТВОТО СИ ОТ ТЪМНИТЕ СИЛИ

            В последно време магьосническата общност е застрашена от организация, представяща се като смъртожадните. Ако спазвате посочените по-долу прости правила за безопасност, ще защитите от нападение себе си, семейството си и своя дом.
            1. Съветваме ви да не напускате домовете си сами.
            2. Призоваваме към особена бдителност в часовете след настъпване на нощта. Когато е възможно, постарайте се да се приберете преди да падне мрак.
            3. Проверете мерките за сигурност около къщата си, уверете се, че всички членове на семейството ви знаят как да се предпазят в случай на необходимост със защитно заклинание и хамелеонизираща магия, както и групово магипортиране, ако в семейството има ненавършили пълнолетие.
            4. Съгласувайте мерките за сигурност с близките си приятели и роднини, за да разкривате смъртожадни, които чрез многоликова отвара са приели чужд облик (виж 2 стр.).
            5. Ако забележите, че някой член на семейството, колега, приятел или съсед се държи необяснимо, незабавно се свържете с представители на Силите за охрана на магическия ред. Възможно е той да е под въздействието на проклятието Империус (виж 4 стр.).
            6. Ако над някоя жилищна или друга сграда се появи Черния знак, НЕ ВЛИЗАЙТЕ В НЕЯ и незабавно се свържете със служба „Аврори“.
            7. Привидения с неустановен произход биха могли да означават, че смъртожадните използват инферии*. Следва да съобщите НЕЗАБАВНО в министерството, ако видите или срещнете инферии.
            [* От „inferi“ (лат.) — обитатели на подземното царство. — Б.пр.]

            Хари изсумтя насън, лицето му се плъзна с два-три сантиметра по рамката на прозореца и очилата му се изкривиха още повече, но той не се събуди. Будилникът, който беше поправил преди няколко години, тиктакаше силно върху перваза и показваше единайсет без една минута. До него имаше парче пергамент, изписано със ситен наклонен почерк, което момчето държеше в отпуснатата си ръка. Откакто писмото беше пристигнало преди три дни като здраво стегнат свитък, Хари го беше чел толкова често, че сега то бе съвсем плоско.

            Драги Хари,
            Ако ти е удобно, този петък в единадесет вечерта ще дойда на „Привит Драйв“ номер четири, за да те отведа в „Хралупата“, където си поканен да прекараш остатъка от ваканцията.
            В случай че си съгласен, ще се радвам и ако ми помогнеш в начинание, с което се надявам да се заема на път за „Хралупата“. Ще ти обясня по-подробно, когато се видим.
            Бъди така любезен да изпратиш отговор по същата сова. Надявам се да се видим в петък.
            Искрено твой,
            Албус Дъмбълдор

            Въпреки че вече знаеше писмото наизуст, Хари го беше поглеждал крадешком през няколко минути още от седем часа тази вечер, когато бе заел позиция при прозореца в стаята си — оттук „Привит Драйв“ се виждаше сравнително добре и в двете посоки. Знаеше, че е безсмислено да чете отново и отново думите на Дъмбълдор — както бе помолен, беше изпратил потвърждение по същата сова и сега единственото, което му оставаше да прави, беше да чака: Дъмбълдор или щеше да дойде, или нямаше да дойде.
            Хари обаче не си беше приготвил багажа. Струваше му се прекалено хубаво, за да бъде истина, че само след две седмици в компанията на семейство Дърсли ще бъде избавен от тях. Все не можеше да се отърси от чувството, че нещо ще се обърка — отговорът му до Дъмбълдор ще се изгуби, Дъмбълдор ще бъде възпрепятстван и няма да дойде да го вземе или пък ще се окаже, че писмото изобщо не е от него, а е някакъв гаден номер, шега или капан. Хари не намери сили да си приготви багажа при мисълта, че може да се наложи отново да вади нещата от куфара. Само с едно беше признал, че все пак е възможно да замине — затвори полярната си сова Хедуиг на сигурно място в кафеза.
            Голямата стрелка на часовника достигна цифрата дванадесет и точно в този миг уличният фенер пред прозореца угасна.
            Хари се събуди, сякаш внезапният мрак бе сигнал за тревога. Намести припряно очилата си, допря нос до стъклото и се взря в паважа. По алеята в градината се движеше висока сянка с дълго развято наметало.
            Хари подскочи като ударен от ток, катурна стола и се зае да мята в куфара всичко, което се изпречи пред очите му. Точно когато напъха вътре комплект магьоснически мантии, две книги със заклинания и пакетче чипс, на входната врата се позвъни.
            Вуйчо му Върнън изкрещя от всекидневната долу:
            — Кой, да го вземат мътните, ми идва посред нощ?
            Хари застина, както държеше в едната ръка месингов телескоп, а в другата — чифт маратонки. Съвсем беше забравил да предупреди семейство Дърсли, че може да дойде Дъмбълдор. Изпадна в паника, но и го напуши смях. Той прескочи куфара и рязко отвори вратата на стаята точно когато долу гърлен глас каза:
            — Добър вечер! Вие сигурно сте господин Дърсли. Предполагам, Хари Ви е споменал, че ще мина да го взема.
            Хари се втурна надолу по стълбите, като прескачаше по две стъпала наведнъж, но някъде по средата внезапно спря — от дългия си опит знаеше, че при всички случаи е за предпочитане да не е в обсега на вуйчо си. На вратата стоеше висок слаб мъж с дълги до кръста сребристи коса и брада. На гърбавия му нос бяха закрепени очила с рамки като полумесеци, беше облечен с дълго черно пътно наметало и островърха шапка. Върнън Дърсли, чиито мустаци бяха не по-малко рунтави от мустаците на Дъмбълдор, макар и черни, и чието облекло беше кафеникавочервен халат, се втренчи в посетителя сякаш не можеше да повярва на малките си очички.
            — Ако се съди от изумения Ви изненадан вид, Хари явно не Ви е предупредил, че ще дойда — отбеляза благо Дъмбълдор. — Но да приемем, че сте ме поканили най-радушно в дома си. Неразумно е в тези смутни времена да стоим прекалено дълго на входната врата. — Той енергично прекрачи прага и затвори вратата след себе си. — Доста време мина от предишното ми посещение — продължи Дъмбълдор и приведе към вуйчо Върнън гърбавия си нос. — Длъжен съм да отбележа, че агапантусите Ви са се хванали много добре.
            Върнън Дърсли не каза и дума. Хари изобщо не се съмняваше, че той ще си възвърне говора, и то скоро — туптящата вена на слепоочието му достигаше опасна точка, — ала нещо у Дъмбълдор като че ли временно го беше оставило без дъх, може би неприкритата вълшебност на появата му. Но дори вуйчо Върнън навярно беше доловил, че пред него стои мъж, на когото е много трудно да се окаже натиск.
            — О, добър вечер, Хари! — поздрави Дъмбълдор, като го погледна с изключително доволно изражение иззад очилата. — Отлично, отлично!
            Тези думи като че ли извадиха вуйчо Върнън от унеса. Беше осъзнал, че макар да е замесен, не може да си има вземане-даване с човек, който поглежда Хари и възкликва „отлично“.
            — Не искам да бъда груб… — подхвана той с тон, който всъщност придаваше на всяка сричка заплаха за грубост.
            — Но за съжаление възмутително често наблюдаваме прояви на неволна грубост — мрачно завърши вместо него Дъмбълдор. — По-добре не казвайте нищо, драги ми човече. А, това сигурно е Петуния.
            Кухненската врата се беше отворила и пред тях застана лелята на Хари с гумени ръкавици и пеньоар над нощницата — очевидно тъкмо се беше заела да забърше както винаги преди лягане всички повърхности в кухнята. По лицето й с конски черти не бе изписано нищо друго, освен стъписване.
            — Албус Дъмбълдор — оповести новодошлият, след като вуйчо Върнън пропусна да го представи. — Поддържали сме кореспонденция, разбира се. — На Хари му се стори странно Дъмбълдор да напомня по този начин на леля Петуния, че веднъж й бе изпратил опасно писмо, но жената не оспори израза. — А това трябва да е синът Ви Дъдли.
            Точно в този миг Дъдли беше надзърнал през вратата на всекидневната. Голямата му русолява глава, показала се от яката на раираната пижама, изглеждаше чудато, като откъсната от тялото, той беше зяпнал от учудване и страх. Дъмбълдор поизчака малко — явно за да провери дали някой от семейство Дърсли ще каже нещо, — но тъй като мълчанието се проточи, накрая се усмихна.
            — Да приемем ли, че сте ме поканили във всекидневната си?
            Докато Дъмбълдор минаваше покрай Дъдли, той се дръпна като попарен, за да му направи път. Хари, който още стискаше телескопа и маратонките, скочи от последните няколко стъпала и влезе подир Дъмбълдор, който се беше разположил във фотьойла най-близо до огъня и оглеждаше обстановката с любопитно добродушно изражение. Изобщо не се вписваше тук.
            — Тръгваме ли, професоре? — попита тревожно Хари.
            — Да, тръгваме, но първо трябва да обсъдим някои неща — отвърна Дъмбълдор. — И предпочитам да не го правим на открито. Ще злоупотребим още съвсем малко с гостоприемството на леля ти и вуйчо ти.
            — Така ли?
            Върнън Дърсли също беше влязъл в стаята, Петуния надничаше зад рамото му, а Дъдли се бе спотаил зад двамата.
            — Да, така — простичко каза Дъмбълдор.
            Извади магическата пръчка толкова бързо, че Хари почти не я видя, замахна нехайно с нея и диванът се понесе към тримата Дъдли, чукна ги отзад в коленете и те се свлякоха на купчина върху него. Още едно замахване с пръчката, и диванът се върна на обичайното си място.
            — Защо да не се чувстваме неудобно! — рече благо Дъмбълдор.
            Докато той прибираше магическата пръчка в джоба си, Хари видя, че ръката му е почерняла и изсъхнала, сякаш плътта по нея е била изгорена.
            — Какво Ви се е случило?
            — После, Хари — каза Дъмбълдор. — Седни, моля те.
            Хари се разположи на другия фотьойл, като предпочете да не поглежда тримата Дърсли, които сякаш бяха онемели от изумление.
            — Предполагах, че ще ми предложите нещо освежително — обърна се Дъмбълдор към вуйчо Върнън, — но всичко дотук ме кара да мисля, че това е било граничещ с глупостта оптимизъм.
            Трето трепване на магическата пръчка, и във въздуха изникнаха прашна бутилка и пет чаши. Бутилката се наклони и напълни с прещедра доза медена на цвят течност всяка от чашите и те се понесоха към присъстващите в стаята.
            — Най-пивката медовина на Мадам Розмерта, отлежала е в дъбови бъчви — обясни Дъмбълдор, като вдигна чашата към Хари, който хвана своята и също отпи.
            Никога дотогава не беше вкусвал подобно нещо, но му се услади невероятно. Тримата Дърсли се спогледаха уплашено и се опитаха да не обръщат никакво внимание на чашите, което си беше голямо постижение, защото те ги побутваха леко отстрани по главите. Хари не успя да се пребори с подозрението, че Дъмбълдор се забавлява.
            — Е, Хари — обърна се директорът към него, — пред нас възникна трудност, за която ние се надяваме да ни помогнеш. Под „ние“ имам предвид Ордена на Феникса. Първо обаче съм длъжен да ти кажа, че преди седмица беше намерено завещанието на Сириус — той е приписал на теб всичко, което притежаваше.
            Главата на вуйчо Върнън се извърна, но Хари не го погледна, нито се сети какво друго да каже, освен:
            — А, така ли! Добре.
            — Като цяло всичко си е ясно — продължи Дъмбълдор. — Към сметката си в „Гринготс“ добавяш значителна сума в злато, наследяваш и цялото имущество на Сириус. Донякъде затруднително в завещанието е…
            — Кръстникът му да не е умрял? — попита на висок глас от дивана вуйчо Върнън. Дъмбълдор и Хари се извърнаха и го погледнаха. Сега чашата медовина го почукваше доста настойчиво отстрани по главата, но той се опита да я отпъди. — Умрял ли е? Кръстникът му де…
            — Да — потвърди Дъмбълдор. Не попита Хари защо не е споделил със семейство Дърсли. — Затруднителното е — продължи той, сякаш не са го прекъсвали, — че Сириус ти е завещал и площад „Гримолд“ номер дванадесет.
            — Къща ли е наследил? — взе да подпитва алчно вуйчо Върнън, присвил малките си очички, но никой не му отговори.
            — Можете и занапред да я използвате за щабквартира — предложи Хари. — Все ми е едно. Вземете я, наистина не я искам.
            Ако зависеше от него, за нищо на света не би стъпил отново на площад „Гримолд“ номер дванадесет. Струваше му се, че докато е жив, ще го преследва споменът как Сириус обикаля самичък из тъмните стаи с дъх на мухъл, затворен в къща, която отчаяно искаше да напусне.
            — Много щедро от твоя страна — отвърна Дъмбълдор. — Но временно сме се изнесли оттам.
            — Защо?
            — Ами защото — поясни Дъмбълдор, без да обръща внимание на мърморенето на вуйчо Върнън, когото упоритата чаша сега честичко почукваше отгоре по темето, — в рода Блек е прието къщата да се наследява по пряка линия, от следващия мъж с името Блек. Сириус беше последният в рода, тъй като по-малкият му брат Регулус е починал преди него, а и двамата нямаха деца. Той е заявил недвусмислено, че държи къщата да стане твоя, но е напълно възможно върху нея да тегне заклинание или магия, за да не се допусне тя да премине във владение на някой, който не е чистокръвен.
            В съзнанието на Хари като светкавица блесна ясният образ на майката на Сириус, която пищеше и ругаеше от портрета на стената в коридора на площад „Гримолд“ номер дванайсет.
            — Не се и съмнявам — рече той.
            — И аз — съгласи се Дъмбълдор. — И ако такава магия съществува, собствеността върху къщата вероятно ще премине към най-възрастния от живите роднини на Сириус, което в нашия случай означава братовчедка му Белатрикс Лестранж.
            Без да съзнава какво прави, Хари скочи на крака, а телескопът и маратонките върху коленете му тупнаха на пода. И таз добра, Белатрикс Лестранж, убийцата на Сириус, да наследи неговата къща!
            — Не! — отсече той.
            — Е, и ние очевидно предпочитаме тя да не я получава — каза спокойно Дъмбълдор. — Но нещата са твърде сложни. Не знаем например дали магиите, които самите ние направихме на къщата, за да стане неотбележима, продължават да действат и сега, когато неин собственик вече не е Сириус. Нищо чудно Белатрикс да се появи всеки момент на прага. Наложи се, естествено, да се изнесем, докато всичко се изясни.
            — Но как ще разберете дали ми е разрешено да я наследя?
            — За щастие има прост начин да проверим — отвърна Дъмбълдор.
            Той остави празната си чаша върху масичката до фотьойла, но още преди да е сторил каквото и да било, вуйчо Върнън се разкрещя:
            — Ще ги махнете ли тези проклети неща от нас?
            Хари се извърна натам: и тримата Дърсли се бяха снишили с ръце върху главите, трите чаши подскачаха нагоре-надолу по черепите им, а съдържанието им хвърчеше във всички посоки.
            — О, ужасно съжалявам! — рече учтиво Дъмбълдор и отново вдигна магическата пръчка. И трите чаши изчезнаха. — Но знаете ли, добрите обноски изискваха да ги изпиете.
            Вуйчо Върнън имаше вид на човек, който ще се пръсне от насъбралите се в него обидни отговори. Той обаче само се сви между възглавниците по дивана до леля Петуния и Дъдли и мълчеше, впил свинските си очички в магическата пръчка на Дъмбълдор.
            — Ако наистина си наследил къщата — продължи директорът, след като се извърна отново към Хари, сякаш вуйчо Върнън изобщо не се е обаждал, — си наследил и…
            Той замахна за пети път с пръчката. Чу се силно „пук“ и се появи домашно духче с нещо като зурла вместо нос, с грамадни прилепови уши и огромни кръвясали очи, беше облечено в мърляви дрипи и се беше свило върху мъхестия килим на семейство Дърсли. Леля Петуния нададе писък, от който можеше да ти настръхне косата — откакто се помнеше, в къщата й не беше влизала по-мръсна твар, — Дъдли дръпна от пода едрите си боси розови ходила и ги вдигна едва ли не над главата си, да не би тази гнусотия да вземе да се покачи по долнището на пижамата му, а вуйчо Върнън ревна:
            — Това пък какво е!
            — Крийчър — довърши Дъмбълдор.
            — Няма пък, няма пък, няма пък! — изграчи домашното духче почти толкова силно, както и вуйчо Върнън, като тропаше с дългите си криви ходила и си дърпаше ушите. — Крийчър е на госпожица Белатрикс, о, да, Крийчър е на рода Блек, Крийчър си иска новата господарка, Крийчър няма да ходи при това хлапе Потър, няма пък, няма пък, няма пък…
            — Както сам виждаш, Хари — опита се Дъмбълдор да надвика домашното духче, което продължаваше да вряска „няма пък, няма пък, няма пък“, — Крийчър проявява известно нежелание да стане твоя собственост.
            — Все ми е едно — повтори Хари, като гледаше с погнуса домашното духче, което се гърчеше и тропаше с крак. — Не го искам.
            — Няма пък, няма пък, няма пък…
            — Предпочиташ да го преотстъпиш на Белатрикс Лестранж? Не забравяй, че последната година Крийчър е живял в щабквартирата на Ордена на феникса.
            — Няма пък, няма пък, няма пък…
            Хари се втренчи в Дъмбълдор. Знаеше, че няма да разрешат на Крийчър да живее при Белатрикс Лестранж, но му се повдигаше при мисълта да бъде господар на твар, която е предала Сириус, и да носи отговорност за нея.
            — Заповядай му нещо — подкани Дъмбълдор. — Ако наистина е станал твоя собственост, ще бъде длъжен да се подчини. Ако ли не, ще се наложи да измислим някакъв друг начин да го държим далеч от законната му господарка.
            — Няма пък, няма пък, няма пък, НЯМА ПЪК!
            Гласът на Крийчър се беше извисил до писък. Хари не се сети какво друго да му нареди, освен:
            — Млъквай, Крийчър!
            За миг Крийчър доби вид сякаш се задушава. Хвана се за гърлото, като продължаваше яростно да движи устни, очите му щяха да изскочат. След няколко секунди на трескави опити да си поеме въздух той се просна по лице на килима (леля Петуния изврещя) и заудря с ръце и крака по пода — беше изпаднал в мъчителен, но напълно безмълвен пристъп.
            — Е, това улеснява нещата — отбеляза бодро Дъмбълдор. — Сириус очевидно е знаел какво прави. Ти си законният собственик на площад „Гримолд“ номер дванадесет и на Крийчър.
            — Длъжен ли съм… да го задържа при мен? — вцепени се от ужас Хари, докато Крийчър продължаваше да се мята в краката му.
            — Не, ако не искаш — отговори Дъмбълдор. — Бих могъл да ти предложа да го изпратиш в „Хогуортс“ да работи в кухнята. Така другите домашни духчета ще го държат под око.
            — Да — с облекчение се съгласи Хари, — точно така ще направя. Хм… Крийчър, заповядвам ти да отидеш в „Хогуортс“ и да работиш в кухнята заедно с другите домашни духчета.
            Крийчър, който сега се беше проснал по гръб с ръце и крака във въздуха, изгледа отдолу Хари с възможно най-силната ненавист, сетне изчезна с поредното звучно „пук“.
            — Чудесно — каза Дъмбълдор. — Трябва да поговорим и за хипогрифа Бъкбийк. Откакто Сириус загина, за него се грижи Хагрид, но сега Бъкбийк е твой, така че, ако предпочиташ нещо друго…
            — Не — побърза да го спре Хари, — нека остане при Хагрид. Мисля, че Бъкбийк би искал това.
            — Хагрид ще се зарадва — усмихна се Дъмбълдор. — Беше много щастлив, когато го видя отново. Между другото, за да предпазим Бъкбийк, решихме поне засега да му дадем ново име — Уидъруингс*, макар и да се съмнявам в министерството да се досетят, че това е хипогрифът, когото някога са осъдили на смърт. Е, Хари, приготви ли си багажа?
            [* Букв. „изсъхнали криле“ (англ.) — Б.пр.]
            — Аз не…
            — Съмняваше се, че ще дойда ли? — прозорливо предположи Дъмбълдор.
            — Ей сега ще довърша — рече припряно Хари и побърза да вземе падналия телескоп и маратонките.
            Отне му малко повече от десет минути да намери всичко, което му трябваше, а накрая успя да издърпа изпод леглото мантията невидимка, затегна запушалката на шишенцето с многоцветно мастило и натисна капака на куфара, та вътре да се побере и котелът. После, стиснал куфара в едната ръка и кафеза с Хедуиг в другата, се върна долу.
            Разочарова се, че Дъмбълдор не го чака в антрето — значи трябваше да се върне отново във всекидневната.
            Всички мълчаха. Дъмбълдор си тананикаше тихо и очевидно се чувстваше като у дома си, обстановката обаче бе нажежена и Хари не посмя да погледне семейство Дърсли, когато каза:
            — Вече съм готов, професоре.
            — Чудесно — рече Дъмбълдор. — И накрая още нещо. — Той отново се извърна към тримата Дърсли. — Както безспорно знаете, догодина Хари става пълнолетен…
            — А, не! — възрази леля Петуния. Обаждаше се за пръв път, откакто Дъмбълдор беше пристигнал.
            — Моля? — попита вежливо той.
            — Не, не става пълнолетен. Хари е един месец по-малък от Дъдли, а Дъдърко ще навърши осемнадесет чак по-догодина.
            — А! — възкликна благо Дъмбълдор. — Но ние в магьосническия свят ставаме пълнолетни на седемнадесет години.
            Вуйчо Върнън промърмори „Глупава работа!“ ала Дъмбълдор не му обърна внимание.
            — И така, както вече знаете, магьосникът на име Лорд Волдемор се завърна в страната. Сега магьосническото общество е в състояние на открита война. Днес Хари, когото Лорд Волдемор се е опитвал да убие нееднократно, е в по-голяма опасност, отколкото в онзи ден преди петнадесет години, когато го оставих пред вратата ви с писмо, в което разказах за убийството на майка му и баща му и изразих надежда, че вие ще се грижите за него като за роден син. — Дъмбълдор замълча и макар да не показа видими признаци на гняв и гласът му остана ведър и спокоен, Хари усети как от него лъха студ и забеляза, че тримата Дърсли са се приближили мъничко един към друг. — Вие не изпълнихте молбата ми. Никога не сте се отнасяли с Хари като със син. От вас той не е видял нищо друго, освен презрение и често пъти жестокост. Най-доброто, което може да се каже, е, че поне са му били спестени ужасните вреди, които сте нанесли на злощастното момче между вас.
            И леля Петуния, и вуйчо Върнън се огледаха инстинктивно, сякаш очакваха да видят някой друг, а не Дъдли, който се беше сгушил помежду им.
            — Ние… сме се държали зле с Дъдърко? Ама вие какво… — разфуча се вбесен вуйчо Върнън, но Дъмбълдор вдигна пръст, за да наложи тишина — тишина, която сякаш порази вуйчо Върнън до степен да онемее.
            — Магията, която направих преди петнадесет години, осигурява на Хари мощна защита, докато все още може да нарича тази къща свой дом. Колкото и нещастен да се чувства тук, колкото и нежелан да е, колкото и лошо да се отнасяте с него, вие поне му осигурихте — макар и от немай-къде, — покрив над главата. Тази магия ще престане да действа веднага щом Хари навърши седемнадесет години, с други думи — щом стане мъж. Моля ви само за едно: да му разрешите да се завърне в къщата още само веднъж, преди седемнадесетия си рожден ден — това ще бъде залог, че дотогава защитата ще действа.
            И тримата Дърсли не казаха нищо. Дъдли се беше понавъсил, сякаш още се мъчеше да се сети кога са се държали зле с него. Вуйчо Върнън изглеждаше така, сякаш нещо е заседнало в гърлото му, но виж, леля Петуния бе странно развълнувана.
            — Е, Хари… време е да тръгваме — рече накрая Дъмбълдор, а после стана и поприглади дългото си черно наметало. — До нови срещи! — каза той на тримата Дърсли, но ако се съдеше по вида им, те явно предпочитаха този миг да не идва никога.
            Магьосникът свали за поздрав шапката си и изхвърча от стаята.
            — Довиждане! — припряно рече Хари на роднините си и последва Дъмбълдор, който бе спрял при куфара му със закрепения отгоре кафез на Хедуиг.
            — Точно сега тези неща ще ни пречат — заяви Дъмбълдор и отново извади магическата пръчка. — Ще ги пратя в „Хралупата“, да ни чакат там. Но си вземи мантията невидимка… за всеки случай.
            Хари я издърпа с известно затруднение от куфара, като се постара Дъмбълдор да не вижда каква бъркотия е вътре. Напъха я във вътрешния джоб на якето си, а Дъмбълдор размаха магическата пръчка и куфарът изчезна ведно с кафеза и Хедуиг. Той замахна за пореден път с пръчката и входната врата се отвори към прохладния мъглив мрак.
            — А сега, Хари, да поемем в нощта по следите на този вятърничав изкусител — приключението!


            ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
            ХОРАС СЛЪГХОРН*
            [* От „slug“ — гол охлюв, плужек, и „horn“ — рог, тръба (англ.). — Б.пр.]

            От няколко дни нямаше миг, в който Хари да е бил буден и да не се е надявал отчаяно Дъмбълдор наистина да дойде и да го отведе, а сега, когато двамата тръгнаха по улица „Привит Драйв“, той определено се чувстваше неловко. Никога не беше разговарял надълго с директора извън „Хогуортс“, между тях обикновено имаше писалище. Освен това в съзнанието му постоянно нахлуваше споменът за последната им среща лице в лице, който само изостряше притесненията му: тогава Хари се беше разкрещял и на всичкото отгоре се бе постарал да изпотроши доста от най-ценните вещи на Дъмбълдор.
            Директорът обаче изглеждаше съвсем спокоен.
            — Нека магическата пръчка ти е подръка, Хари — рече му той ведро.
            — Но аз мислех, че не ми е разрешено да правя магии извън училището.
            — Ако ни атакуват — уточни Дъмбълдор, — позволявам ти да приложиш всички контразаклинания и контрапроклятия, за които се сетиш. Все пак ми се струва, че тази вечер може и да не се страхуваш от нападения.
            — Защо, професоре?
            — Защото си с мен — недвусмислено отговори Дъмбълдор. — Това, Хари, е предостатъчно.
            В края на „Привит Драйв“ той внезапно спря.
            — Още не си се явявал на изпит по магипортиране, нали? — попита директорът.
            — Не — потвърди Хари. — Мислех, че трябва да съм навършил седемнадесет години.
            — Точно така — съгласи се Дъмбълдор. — В такъв случай се хвани за ръката ми, ама много здраво. За лявата, ако не възразяваш… както забеляза, в момента ръката ми за магическата пръчка е доста крехка.
            Хари се вкопчи в китката, която Дъмбълдор доближи до него.
            — Чудесно — одобри директорът. — Е, да тръгваме.
            Хари усети как ръката на Дъмбълдор му се изплъзва и я стисна двойно по-силно, след миг обаче всичко почерня и той почувства мощен натиск от всички страни: едва си поемаше дъх, около гърдите му сякаш се стегнаха железни обръчи, очните му ямки — аха да хлътнат навътре в главата, а тъпанчетата на ушите му като че ли потънаха по-надълбоко в черепа, после…
            Хари няколко пъти вдъхна дълбоко от студения нощен въздух и отвори насълзени очи. Имаше чувството, че току-що са го проврели през много тесен гумен маркуч. Минаха няколко секунди, докато разбере, че улица „Привит Драйв“ е изчезнала. Сега двамата с Дъмбълдор стояха на някакъв безлюден селски площад, в средата на който имаше стар паметник на загиналите във войната и няколко пейки. След като разсъдъкът му догони сетивата, Хари осъзна, че току-що се е магипортирал за пръв път в живота си.
            — Добре ли си? — попита Дъмбълдор, като го гледаше угрижено отгоре. — Необходимо е да мине малко време, докато свикнеш с усещането.
            — Добре съм си — отвърна Хари и разтърка ушите си, които сякаш насила бяха напуснали „Привит Драйв“. — Но все пак май предпочитам метлите.
            Дъмбълдор се усмихна, пристегна пътното наметало още малко около врата си и подкани:
            — Насам!
            Закрачи бодро покрай празна странноприемница и няколко къщи. Според часовника на близката църква наближаваше полунощ.
            — Я ми кажи, Хари — подхвана възрастният магьосник. — Белегът… боли ли те изобщо?
            Хари несъзнателно вдигна ръка към челото си и разтърка мълниевидния белег.
            — Не — отговори той, — и аз това се чудя. Мислех си, че сега, когато Волдемор си възвърна мощта, ще ми пари постоянно.
            Вдигна очи към Дъмбълдор и видя по лицето му доволно изражение.
            — Аз пък си мислех точно обратното — каза директорът. — Лорд Волдемор най-после е проумял колко опасно е да имаш достъп до мислите и чувствата му. Както личи, сега прилага срещу теб оклумантика.
            — Е, аз не се оплаквам — заяви Хари, понеже не му липсваха нито тревожните сънища, нито стряскащите мигове на прозрения в съзнанието на Волдемор.
            Завиха и подминаха телефонна кабина и автобусна спирка с навес. Хари отново погледна изкосо Дъмбълдор.
            — Професоре!
            — Да, Хари!
            — Ъъъ… къде точно се намираме?
            — Това, Хари, е китното селце Бъдли Бабъртън.
            — И какво търсим тук?
            — О, да, разбира се, не ти обясних — отвърна Дъмбълдор. — Е, вече не помня колко пъти през последните години ми се е налагало да го казвам, но отново не ни достига един преподавател. Дойдохме тук, за да убедим един мой стар колега да се откаже от пенсията и да се върне в „Хогуортс“.
            — А аз как мога да помогна, господин директоре?
            — Е, мисля, че все ще има някаква полза и от теб — рече мъгляво възрастният магьосник. — Тук наляво, Хари.
            Тръгнаха по стръмна тясна улица между две редици къщи. Всичките прозорци бяха тъмни. И тук се усещаше упоритият странен студ, сковал от две седмици „Привит Драйв“. Хари си спомни за дименторите, хвърли бърз поглед през рамо и за по-сигурно стисна магическата пръчка в джоба си.
            — Професоре, а не можеше ли да се магипортираме направо в къщата на стария Ви колега?
            — Не го направихме, защото щеше да е точно толкова невъзпитано, както да избиеш входната врата — поясни Дъмбълдор. — Добрите обноски изискват да предоставим на събратята си вълшебници възможността да ни откажат гостоприемство. При всички положения повечето от техните къщи са омагьосани и до тях нямат достъп магипортирали се натрапници. Така например в „Хогуортс“…
            — … човек не може да се магипортира в никоя от сградите или в парка — побърза да довърши Хари. — Хърмаяни Грейнджър ми го каза.
            — И е напълно права. Отново завиваме наляво.
            Църковният часовник зад тях удари полунощ. Хари се учуди защо Дъмбълдор не смята за невъзпитано да ходят в такъв късен час у стария му колега, но разговорът тъкмо беше потръгнал и той имаше да задава по-неотложни въпроси.
            — Видях в „Пророчески вести“, че Фъдж е бил уволнен…
            — Точно така — потвърди Дъмбълдор и зави по стръмна пресечка. — Както, сигурен съм, си видял още, че беше заменен с Руфъс Скримджър, бивш началник на служба „Аврори“.
            — Той… как мислите, той добър ли е? — полюбопитства Хари.
            — Интересен въпрос! Определено не му липсват способности. И като човек е по-решителен и по-енергичен от Корнелиус.
            — Да, но аз Ви питах за друго…
            — Знам за какво ме питаш. Руфъс е човек на действието, почти през целия си трудов живот се е сражавал с черни магьосници и не подценява Лорд Волдемор.
            Хари поизчака, но Дъмбълдор изобщо не отвори дума за разногласията си със Скримджър, споменати в „Пророчески вести“, а момчето го достраша да подпитва, затова смени темата.
            — И… видях за Мадам Боунс.
            — Да — пророни тихо Дъмбълдор. — Ужасна загуба. Беше велика вещица. Май беше тук… ох!
            Той беше посочил с пострадалата си ръка.
            — Какво Ви се е случило, професоре?
            — Сега няма време да ти обяснявам — каза Дъмбълдор. — Но не мога да не призная, че разказът наистина ще е увлекателен.
            Усмихна се на Хари и момчето разбра, че не са го срязали и му е разрешено да задава още въпроси.
            — Освен това, сър, получих по сова брошура от Министерството на магията за необходимите мерки за сигурност, за да се предпазим от смъртожадни…
            — Да, и аз получих — сподели все така усмихнат Дъмбълдор. — Как мислиш, полезна ли е?
            — Не бих казал.
            — И аз съм на същото мнение. Ето ти например не ме попита кое е любимото ми сладко, за да се увериш, че наистина съм професор Дъмбълдор, а не някой самозванец.
            — Вярно… — подхвана Хари, но не бе съвсем сигурен дали това не е мъмрене.
            — Занапред да знаеш, Хари, че най-много обичам малиново сладко… макар че ако бях смъртожаден, щях да се постарая да проуча какво сладко обичам, преди да се преструвам на самия себе си.
            — Хм… да — каза Хари. — Та в тази брошура се споменаваше за някакви инферии. Какво точно представляват те? От брошурата не става съвсем ясно.
            — Това са трупове — спокойно обясни Дъмбълдор. — Мъртви тела, на които някой черен магьосник е направил магия, за да изпълняват волята му. Но инферии не са се появявали доста отдавна, поне откакто Волдемор изгуби мощта си… той самият е избил достатъчно хора и може да си направи цяло войнство от инферии. Пристигнахме, Хари, ето тук…
            Наближаваха малка спретната каменна къща с градина. Хари беше прекалено погълнат от ужасната мисъл за инфериите, за да обърне внимание на каквото и било, но когато стигнаха до портичката на градината, Дъмбълдор спря като закован и момчето връхлетя върху него.
            — Майко мила!
            Хари проследи погледа му по старателно поддържаната пътека отпред и сърцето му се сви. Входната врата беше смъкната от пантите.
            Дъмбълдор огледа улицата първо в едната, сетне и в другата посока. Очевидно нямаше никого.
            — Извади пръчката и ела с мен, Хари — подкани тихо той.
            Отвори портичката и забърза нечуто по пътеката, следван по петите от Хари, после бутна много бавно входната врата, като държеше високо магическата пръчка.
            — „Лумос!“
            Върхът на пръчката му лумна и освети тесния коридор. Вратата вляво също беше отворена. Вдигнал високо светналата пръчка, Дъмбълдор влезе във всекидневната, а Хари вървеше плътно зад него.
            Пред очите им се разкри гледка на пълно опустошение. В краката им лежеше направен на трески старовремски часовник с кутия и с пукнат циферблат, махалото му бе отхвърчало леко встрани като изпусната сабя. Пианото бе преобърнато на една страна, а клавишите му бяха разпилени по пода. Наоколо проблясваха останки от паднал полилей. Възглавниците се въргаляха изтърбушени, с изскочил от странични прорези пух, всичко бе покрито с парченца стъкло и порцелан като с прах. Дъмбълдор вдигна пръчката още по-високо и тя освети стените, където по тапетите имаше тъмночервени и лепкави пръски. Хари ахна тихо и Дъмбълдор се обърна.
            — Грозна гледка, а! — въздъхна той тежко. — Да, тук се е разиграло нещо ужасно.
            Предпазливо пристъпи до средата на стаята, като внимателно оглеждаше парчетиите в краката си. Хари го последва, като също се озърташе, сякаш се плашеше от онова, което би могъл да види скрито зад преобърнатото пиано или канапе — там обаче нямаше и следа от труп.
            — Може да се е съпротивлявал, професоре, и после са го отвлекли — предположи момчето, като избягваше да си представя колко тежко трябва да е ранен човек, за да остави такива кървави петна до средата на стените.
            — Съмнявам се — отвърна тихо Дъмбълдор и надзърна зад огромен фотьойл, който също беше преобърнат на една страна.
            — Предполагате, че той…
            — Че още е тук някъде? Да.
            И Дъмбълдор изненадващо се стрелна напред и заби върха на магическата пръчка в седалката на огромния фотьойл, а фотьойлът ревна:
            — Ох!
            — Добър вечер, Хорас! — поздрави Дъмбълдор и се изправи.
            Хари зяпна от учудване. Там, където допреди стотна от секундата стоеше фотьойл, сега клечеше страшно шишкав плешив старец, който разтриваше долната част на корема си и обидено гледаше Дъмбълдор с присвити воднисти очи.
            — Нямаше нужда да забучваш толкова силно пръчката — възропта той кисело и с мъка се изправи на крака. — Заболя ме.
            Светлината от магическата пръчка заигра по лъскавото му теме, по изпъкналите очи, по огромните сребристи мустаци като на морж и лъснатите до блясък копчета на светлокафявото кадифено сако, което мъжът беше облякъл над чифт лилава копринена пижама. На ръст едва достигаше брадичката на Дъмбълдор.
            — Какво ме издаде? — промърмори той, докато се закрепи с олюляване и продължи да разтрива корема си отдолу.
            Държеше се доста невъзмутимо за човек, когото току-що са разкрили, че се прави на фотьойл.
            — Драги ми Хорас — подхвана Дъмбълдор, който изглеждаше развеселен, — ако са ти идвали на гости смъртожадни, над къщата щеше да гори Черния знак.
            Магьосникът се плесна с месеста ръка по широкото чело.
            — Черния знак — изпъшка той. — Знаех си аз, че има още нещо… Е, карай! При всички положения времето нямаше да ми стигне. Когато влязохте, тъкмо приключвах с тапицерията.
            От гърдите му се откърти тежка въздишка, от която връхчетата на мустаците му се разклатиха.
            — Искаш ли да ти помогна да разтребим? — учтиво попита Дъмбълдор.
            — Да, ако обичаш.
            Двамата — високият слаб магьосник и ниският му тантурест събрат — застанаха с гръб един към друг и направиха еднакво широки движения с магическите пръчки.
            Покъщнината се разлетя и се върна по обичайните си места, украшенията се наредиха още във въздуха, пухът се стрелна обратно в калъфките на възглавниците, разкъсаните книги се възстановиха още докато се носеха към своите лавици, газените лампи кацнаха на страничните масички и светнаха, натрошените сребърни рамки от огромната колекция се разхвърчаха с проблясване из стаята, за да се подредят цели-целенички и възвърнали блясъка си върху писалището, пукнатините, дупките и разрезите се заличиха самички, стените се самоизбърсаха и пак станаха чисти.
            — Каква беше тази кръв? — попита Дъмбълдор високо, за да надвика тиктакането на старовремския часовник с кутия, който изглеждаше като нов.
            — По стените ли? Змейска — изкрещя магьосникът на име Хорас, докато полилеят се самозанитваше обратно в тавана с оглушително стържене и звънтеж.
            Накрая се чу последно „дрън“, когато пианото се върна на мястото си, после настана тишина.
            — Да, змейска — небрежно повтори магьосникът. — Последната ми бутилчица, а напоследък цените са скочили до небето. Все пак тя става за многократна употреба.
            Той отиде с тежка стъпка при кристалното шишенце върху един от бюфетите и като го вдигна към светлината, се зае да преценява гъстата течност вътре.
            — Хм. Малко е прашна.
            Върна шишенцето на бюфета и въздъхна. Точно тогава погледът му падна върху Хари.
            — Охо! — възкликна магьосникът, а големите му топчести очи се устремиха към челото на момчето и мълниевидния белег. — Охо!
            — Това е Хари Потър — представи го Дъмбълдор, като се приближи. — А това, Хари, е един мой стар приятел и колега, Хорас Слъгхорн.
            Домакинът се извърна с хитро изражение към Дъмбълдор.
            — Значи така си намислил да ме убедиш, а? Е, Албус, отговорът е „не“.
            Той подмина Хари с решително извърнато встрани лице и с вид на човек, който се опитва да устои на изкушение.
            — Е, поне да пийнем по нещо — предложи Дъмбълдор. — За доброто старо време.
            Слъгхорн се поколеба.
            — Добре, но само по едно — отряза той неучтиво.
            Дъмбълдор се усмихна на Хари и го насочи към почти същия фотьойл, в какъвто се беше преобразил Слъгхорн — беше точно до разгорелия се наново огън и ярко светналата газена лампа. Хари седна с ясното усещане, че по някаква причина Дъмбълдор иска да го сложи на възможно най-видно място. Когато Слъгхорн приключи с ваденето на гарафите и чашите и се извърна отново с лице към стаята, погледът му, разбира се, тутакси попадна на Хари.
            — Хм — промърмори той и побърза да се обърне, сякаш се страхуваше да не си нарани очите. — Заповядай!
            Слъгхорн подаде питието на Дъмбълдор, който беше седнал, без да чака покана, после бутна подноса под лицето на Хари и потъна между възглавниците на възстановеното канапе в недоволно мълчание. Краката му бяха толкова къси, че не достигаха пода.
            — Е, как я караш, Хорас? — попита Дъмбълдор.
            — Не съм много добре — оплака се веднага Слъгхорн. — Слаби бели дробове. Едва дишам. И ревматизъм. Вече не съм подвижен като едно време. Но какво друго мога да очаквам! Старост. Умора.
            — Е, явно си доста подвижен, щом за толкова кратко успя да ни подготвиш такова посрещане — отбеляза Дъмбълдор. — Едва ли си разполагал с повече от три минути.
            Слъгхорн отговори подразнен, но и горд:
            — С две. Не съм чул кога се е задействала магията за отпор срещу натрапници, бях във ваната. И въпреки това не може да се отрече, Албус, че съм си старец — допълни той непреклонно, явно отново готов да се съпротивлява. — Уморен старец, който си е заслужил правото на спокоен живот и на някои удобства.
            Хари огледа стаята и си помисли, че домакинът не може да се оплаче от липса на удобства. Беше старомодна и задръстена с какво ли не, но никой не би казал, че не е уютна: имаше фотьойли и табуретки за крака, напитки и книги, кутии с шоколадови бонбони и меки възглавници. Ако не знаеше кой живее тук, момчето би отсъдило, че това е домът на някоя богата придирчива възрастна дама.
            — Не си толкова стар като мен, Хорас — възрази Дъмбълдор.
            — Е, сигурно не е зле и ти да помислиш за пенсия — рече без заобикалки Слъгхорн. Бледите му очи с цвят на цариградско грозде бяха открили поразената ръка на госта. — Като гледам, и реакциите ти не са като едно време.
            — Напълно си прав — потвърди ведро Дъмбълдор, като тръсна ръкав и показа върховете на обгорените си почернели пръсти, при вида на които Хари го побиха тръпки. — Безспорно вече съм по-муден. Но от друга страна…
            Той сви рамене и разпери ръце, сякаш искаше да каже, че и старостта си има своите предимства, а Хари забеляза на здравата му ръка пръстен, който не беше виждал досега на пръста му: голям, доста грубо изработен, май беше от злато, с тежък черен камък, пукнат по средата. Слъгхорн също позадържа поглед върху пръстена и Хари видя как за миг на широкото му чело се появи малка бръчка.
            — И така, за кого са предназначени всички тези предпазни мерки срещу натрапници, Хорас — за смъртожадните или за мен? — полюбопитства Дъмбълдор.
            — За какво им е притрябвал на смъртожадните един клет сломен дядка като мен? — учуди се Слъгхорн.
            — Вероятно за да впрегнат забележителните ти дарби в изнудване, изтезания и убийства. Наистина ли твърдиш, че досега не са се опитвали да те спечелят на своя страна?
            Слъгхорн го стрелна с изпепеляващ поглед, после заломоти:
            — Не съм им дал тази възможност. От една година постоянно се местя. Не се заседавам повече от седмица на едно място. Движа се от една мъгълска къща на друга — собствениците на тази тук са на курорт на Канарските острови. Тук много ми харесва, жалко че ще се наложи да се изнеса. Съвсем просто е, стига да знаеш как: правиш най-обикновена смразяваща магия на смешните им аларми, които те слагат вместо опасноскопи, и внимаваш съседите да не забележат, докато вкарваш пианото.
            — Хитро — одобри Дъмбълдор. — Но ми звучи твърде уморително за сломен дядка, който мечтае за спокоен живот. В случай че решиш да се върнеш в „Хогуортс“…
            — Ако сега ще седнеш да ми твърдиш, Албус, че в това зловредно училище ще живея по-спокойно, хич не си прави труда! Може и да се укривам, но след напускането на Долорес Ъмбридж и до мен достигнаха някои странни слухове. Ако така се отнасяш с преподавателите сега…
            — Професор Ъмбридж тръгна да се заяжда с нашето стадо кентаври — обясни Дъмбълдор. — Според мен, Хорас, ти никога не би отишъл да се разхождаш из Гората и да наричаш цяла орда разярени кентаври „мръсни мелези“.
            — Това ли е направила? — завайка се Слъгхорн. — Глупава жена. Никога не ми е била симпатична.
            Хари се засмя злорадо и двамата магьосници се извърнаха към него.
            — Извинявайте — побърза да каже момчето. — Просто… просто и на мен не ми беше симпатична.
            Съвсем неочаквано Дъмбълдор се изправи.
            — Ама тръгвате ли си? — възкликна тутакси Слъгхорн, изглеждаше обнадежден.
            — Не, но се питах дали мога да използвам тоалетната — отговори Дъмбълдор.
            — О! — рече явно разочарован домакинът. — Втората врата вляво по коридора.
            Дъмбълдор прекоси стаята. Вратата се затвори след него и в стаята настана тишина. След малко Слъгхорн стана, но изглежда не знаеше какво да прави със себе си. Крадешком стрелна с очи Хари, после отиде при огъня и застана с гръб, за да се стопли.
            — Не си мисли, че не знам защо те е довел — подхвана изненадващо магьосникът.
            Хари само го погледна. Воднистите очи на Слъгхорн се плъзнаха по белега му, но този път огледаха цялото лице.
            — Много приличаш на баща си.
            — Да, казвали са ми — отговори момчето.
            — Освен в очите. Имаш…
            — Очите на майка ми, да.
            Беше го чувал толкова пъти, че вече му ставаше малко досадно.
            — Хм. Ами да. Ако си учител, не е хубаво да имаш любимци, но нея наистина си я обичах. Майка ти де — поясни Слъгхорн в отговор на озадачения поглед на момчето. — Лили Евънс. Беше от най-будните, на които някога съм преподавал. Жизнена такава… Много мила. Все й повтарях, че е трябвало да я разпределят в моя дом. Случваше се и да ми отговаря доста дръзко.
            — Вие от кой дом бяхте?
            — Бях отговорник на „Слидерин“ — отвърна магьосникът. — О, само не се настройвай срещу мен, чу ли — побърза да добави, след като забеляза изражението на Хари и му се закани с месест пръст. — Ти сигурно си в „Грифиндор“, като нея. Да, предава се от поколение на поколение. Но не винаги. Чувал ли си някога за Сириус Блек? Няма начин да не си чувал, от две години вестниците все пишат за него… умря преди няколко седмици…
            Сякаш невидима ръка се впи във вътрешностите на Хари и ги стисна с все сила.
            — Та като ученици двамата с баща ти бяха големи приятели. Целият род на Сириус е учил в моя дом, той обаче попадна в „Грифиндор“! Жалко… беше талантливо момче. После при мен дойде брат му Регулус, но ми се искаше да ги имам в комплект.
            Говореше като запален колекционер, който на търг се е разминал с нещо, защото друг е дал повече. После явно се отдаде на спомени, вторачен в стената отсреща, и запристъпва разсеяно на едно място, така че огънят да топли гърба му равномерно.
            — Майка ти, разбира се, беше мъгълокръвна. Когато разбрах, направо не можех да повярвам. Все си мислех, че е чистокръвна, толкова добра беше.
            — Една от най-близките ми приятелки е мъгълокръвна — заяви Хари, — а е най-добрата в курса.
            — Странно, но и това понякога се случва — отсъди Слъгхорн.
            — Какво му е странното? — рече Хари хладно.
            Слъгхорн го погледна изненадан.
            — Само да не си помислиш, че страдам от предразсъдъци! — възкликна той. — Няма такова нещо! Нали току-що казах, че майка ти беше една от най-любимите от всичките ми ученици! Или да вземем Дърк Кресуел от курса след нея — сега е шеф на Управлението за свръзка с таласъмите, разбира се, — друг мъгълокръвен, много талантлив ученик, и досега ми съобщава какво ново-старо в „Гринготс“. — Слъгхорн взе да се надига на пръсти със самодоволна усмивка и засочи към множеството лъскави рамки със снимки върху шкафа, населени с мънички мърдащи човечета. — Всичките са на мои бивши ученици, всичките са с посвещение. Сигурно забелязваш Барнабас Къф, редактор в „Пророчески вести“, винаги държи да чуе какво мисля за последните новини. И Амброзиус Флюм от „Меденото царство“ — кошница сладкиши и пасти за всеки рожден ден само защото съм го представил на Цицерон Харкис и той го е назначил на първата му работа. А отзад, ако поизвиеш врат, ще видиш Гуеног Джоунс, капитанката на „Холихедските харпии“, разбира се… всички се учудват, че съм на „ти“ с харпиите и винаги мога да осигуря безплатни билети!
            Тази мисъл изглежда го развесели невероятно.
            — И всички тези хора знаят къде да ви намерят и да ви пращат разни неща? — попита Хари.
            Той недоумяваше как така смъртожадните не са надушили къде е Слъгхорн, при положение че всички тези кошници с вкуснотии, билети за куидични мачове и посетители, изгарящи от нетърпение да чуят съвета и мнението му, го откриват с лекота.
            Усмивката се смъкна от лицето на Слъгхорн точно толкова бързо, както и кръвта по стените.
            — Разбира се, че не знаят — отсече той и погледна момчето отвисоко. — От една година съм неоткриваем за всички.
            На Хари му се стори, че тези думи стреснаха самия Слъгхорн — за миг той изглеждаше доста разтревожен. После сви рамене.
            — И все пак… в такива времена благоразумният магьосник гледа да се сниши. Лесно му е на Дъмбълдор да си говори, но да приема да преподавам в „Хогуортс“ е все едно да заявя на всеослушание, че съм се обвързал с Ордена на Феникса! Наистина съм сигурен, че всички там са достойни за възхищение, смели са и така нататък, но лично аз не си представям каква е смъртността…
            — Не е задължително да влизате в Ордена, за да преподавате в „Хогуортс“ — прекъсна го Хари, като не успя да прикрие присмеха в гласа си: трудно би изпитал състрадание към Слъгхорн с неговия сладък живот при мисълта как Сириус се е свивал в пещерата и се е хранел с плъхове. — Повечето учители не членуват в Ордена, а още не е убит никой… освен Куиръл, разбира се, но той си го изпроси, щом се е хванал да работи за Волдемор.
            Хари беше сигурен, че Слъгхорн е от магьосниците, които не понасят да се изрича името на Волдемор, и не се излъга — старецът потрепери и кресна недоволно, момчето обаче не му обърна внимание.
            — Според мен, докато Дъмбълдор е директор, преподавателите са в по-голяма безопасност от почти всички останали. Все пак се смята, че Волдемор има страх само от него, нали? — продължи Хари.
            Слъгхорн се втренчи за миг-два някъде пред себе си, изглежда обмисляше последните думи.
            — Всъщност да, вярно е, че никой не е виждал Онзи-който-не-бива-да-се-назовава в пряк двубой с Дъмбълдор — промърмори той нацупено. — И вероятно може да се каже, че щом не съм се присъединил към смъртожадните, Онзи-който-не-бива-да-се-назовава едва ли ме смята за свой приятел… и в такъв случай май наистина ще бъда в по-голяма безопасност, ако съм малко по-близо до Албус… не мога да крия, че смъртта на Амилия Боунс ме разтърси… щом тя при всичките й връзки и закрилници в министерството…
            Дъмбълдор се върна в стаята и Слъгхорн подскочи, сякаш беше забравил, че и той е в къщата.
            — О, ето те и теб, Албус! — възкликна старецът. — Доста се забави. Разстроен стомах ли?
            — Не, просто се зачетох в мъгълските списания — обясни Дъмбълдор. — Увличам се по плетки. Е, Хари, достатъчно дълго злоупотребихме с гостоприемството на Хорас, мисля, че е време да тръгваме.
            Хари нямаше нищо против да се подчини и скочи на крака. Слъгхорн изглеждаше стъписан.
            — Ама тръгвате ли си?
            — Всъщност да. Аз не водя изгубени битки.
            — Изгубени ли…
            Слъгхорн се развълнува. Започна да върти месести палци и да пристъпва от крак на крак, докато гледаше как Дъмбълдор пристяга пътното си наметало, а Хари вдига ципа на якето си.
            — Е, съжалявам, Хорас, че не искаш да се върнеш като преподавател — рече Дъмбълдор и вдигна за довиждане ръката, която не беше пострадала. — „Хогуортс“ щеше да се радва да те види отново. Въпреки че сериозно сме затегнали мерките за сигурност, ако решиш, винаги си добре дошъл да ни посетиш.
            — Да… ами… много мило… както казах…
            — Е, довиждане!
            — Довиждане! — пожела и Хари.
            Бяха вече на входната врата, когато зад тях екна вик.
            — Добре, добре, приемам!
            Дъмбълдор се обърна и видя, че Слъгхорн стои запъхтян на вратата на всекидневната.
            — Ще се откажеш от заслужената си почивка?
            — Да, да — нетърпеливо потвърди Слъгхорн. — Сигурно съм луд, но… да.
            — Чудесно! — грейна Дъмбълдор. — В такъв случай, Хорас, ще се видим на първи септември.
            — Да, предполагам… да — изсумтя старецът.
            Вече вървяха по пътеката в градината, когато гласът му отново ги настигна:
            — И да ми вдигнеш заплатата, чу ли, Дъмбълдор!
            Директорът се подсмихна. Градинската портичка се затвори след тях и двамата заслизаха от хълма в мрака и кълбящата се мъгла.
            — Браво, Хари! — похвали го Дъмбълдор.
            — Не съм направил нищо! — изненада се момчето.
            — Как да не си! Показа на Хорас колко много ще спечели, ако се върне в „Хогуортс“. Ти хареса ли го?
            — Ами…
            Хари не беше сигурен дали харесва Слъгхорн. Старчето вероятно си имаше и хубави страни, но му се видя суетно и макар че го уверяваше в обратното, недоумяваше как от една мъгълокръвна може да излезе добра магьосница.
            — Хорас — подхвана Дъмбълдор и така освободи момчето от задължението да изрича на глас всичко това — си обича удобствата. Обича и компанията на прочутите, преуспелите и силните. Приятно му е да си мисли, че има някакво влияние над тях. Самият той никога не се е домогвал до престол — предпочита да стои зад кулисите, там има повече място да се разгърне. Навремето в „Хогуортс“ си избираше любимци защото бяха или амбициозни и умни, или обаятелни и способни, и притежаваше смайващото умение да предусеща кой ще се прочуе и ще се издигне в своето поприще. Беше създал нещо като клуб на любимците си, а в центъра на всичко беше самият той: уреждаше запознанства, ковеше полезни връзки между членовете и в замяна винаги извличаше някаква изгода, например безплатна кутия от любимия му захаросан ананас или възможността да вреди някого на работа в Управлението за свръзка с таласъмите.
            Изведнъж Хари си представи съвсем ясно огромен издут паяк, който плете мрежа около него, пуска нишка първо тук, после там и доближава още малко до себе си големите сочни мухи.
            — Разказвам ти всичко това — продължи Дъмбълдор — не за да те настройвам срещу Хорас… или както вече би трябвало да го наричаме — професор Слъгхорн, а за да си имаш едно наум. Той безспорно ще се опита да те придърпа, Хари. Ти ще бъдеш перлата в колекцията му: Момчето, което оживя… или както те наричат напоследък — Избрания.
            При тези думи към Хари припълзя студ, който нямаше нищо общо с мъглата наоколо. Те му напомниха слова, които беше чул преди няколко седмици, чието значение беше ужасно именно за него:
            „Докато единият е жив, другият не може да оцелее…“
            Дъмбълдор стигна до църквата, която бяха подминали на идване, и спря.
            — Тук е добре, Хари. А сега се хвани здраво за ръката ми.
            Този път Хари знаеше какво да очаква и бе готов за магипортирането, но то пак му се стори неприятно. Когато натискът изчезна и той отново установи, че може да си поеме дъх, стоеше заедно с Дъмбълдор на селски път и гледаше пред себе си кривите очертания на втората най-любима за него сграда на този свят — „Хралупата“. Въпреки уплахата, която току-що го беше сковала, просто бе невъзможно настроението му да не се оправи при тази гледка. Там беше Рон… и госпожа Уизли, която готвеше по-вкусно от когото и да било…
            — Ако нямаш нищо против, Хари — рече Дъмбълдор, докато влизаха през портичката, — бих искал на раздяла да разменим няколко думи. На четири очи. Може би ето тук.
            Професорът посочи порутената каменна постройка, където семейство Уизли си държаха метлите. Леко озадачен, Хари влезе след него през скърцащата врата в помещението, малко по-голямо от килер. Дъмбълдор запали върха на магическата си пръчка, която лумна като факла, и се усмихна на Хари.
            — Надявам се да ми простиш, Хари, че отварям дума за това, но съм доволен и малко горд, че се справяш толкова добре след всичко, което се разигра в министерството. Разреши ми да ти кажа, че според мен Сириус щеше да се гордее с теб.
            Хари преглътна, гласът сякаш го беше напуснал. Струваше му се, че няма да издържи да обсъжда смъртта на Сириус. Достатъчно го беше заболяло от подпитването на вуйчо Върнън „Кръстникът му да не е умрял?“ а още по-силна бе болката, когато Слъгхорн нехайно подметна името му.
            — Беше жестоко, че вие със Сириус имахте толкова малко време да бъдете заедно — пророни тихо Дъмбълдор. — Безмилостен край на взаимоотношения, които би трябвало да бъдат дълги и щастливи.
            Момчето кимна, решително вперило очи в паяка, който се катереше по шапката на Дъмбълдор. Според Хари директорът подозираше и дори може би беше наясно, че преди пристигането на писмото е прекарвал почти цялото време у семейство Дърсли в леглото, отказвал е да се храни и се е взирал невиждащо към замъгления прозорец, запълнен от мразовитата празнота, която му напомняше за дименторите.
            — Тежко ми е, като си помисля, че той никога вече няма да ми пише — накрая тихо сподели Хари.
            Най-неочаквано очите му запариха и той примига. Почувства се глупаво заради признанието си, но да има някого извън „Хогуортс“, който почти като родител се вълнува от съдбата му, беше едно от най-хубавите неща, които го свързваха с неговия кръстник… а пощенските сови никога вече нямаше да му донесат тази утеха…
            — За теб Сириус олицетворяваше много неща, които дотогава ти не познаваше — рече предпазливо Дъмбълдор. — Загубата, разбира се, е смазваща…
            — Но докато бях у семейство Дърсли — прекъсна го вече с по-силен глас Хари, — си дадох сметка, че не мога да се затварям в себе си… и да се предавам. Сириус не би искал това да се случва, нали? Пък и животът е твърде кратък… ето Мадам Боунс или Емелин Ванс… Нищо чудно аз да съм следващият, нали? Но ако наистина е така — отсече яростно момчето и сега вече гледаше Дъмбълдор право в сините очи, проблясващи в светлината на магическата пръчка, — ще направя всичко, за да отведа със себе си възможно най-много смъртожадни, а също и Волдемор, стига да успея.
            — Каза го като достоен син на майка си и на баща си и като истински кръщелник на Сириус! — възкликна Дъмбълдор и одобрително го потупа по гърба. — Свалям ти шапка… по-точно бих я свалил, ако не се притеснявах, че ще те залея с водопад от паяци. А сега, Хари, по въпрос, който е тясно свързан… доколкото разбрах, през последните две седмици си следил „Пророчески вести“.
            — Да — потвърди Хари и сърцето му заби учестено.
            — В такъв случай си видял, че има не просто изтичане, а направо порой от сведения за перипетиите ти в Залата с пророчествата.
            — Да — потвърди отново момчето. — И сега всички знаят, че аз съм онзи, който…
            — Не, не знаят — прекъсна го възрастният вълшебник. — На този свят има само двама души, които знаят изцяло съдържанието на пророчеството за теб и Лорд Волдемор, и в момента и двамата стоят в тази смрадлива, гъмжаща от паяци барака за метли. Мнозина обаче наистина са се досетили, че Волдемор е изпратил своите смъртожадни да откраднат пророчеството и че то засяга теб. Смятам, ще бъда прав, ако кажа, че не си споделял с никого, че знаеш какво гласи пророчеството.
            — Не, не съм — потвърди Хари.
            — Мъдро решение, общо взето — одобри Дъмбълдор. — Макар че според мен би трябвало да го разкриеш пред приятелите си господин Роналд Уизли и госпожица Хърмаяни Грейнджър. Точно така — продължи той, когато Хари го погледна изумен, — смятам, че е редно те да знаят. Правиш им мечешка услуга, като не им доверяваш нещо толкова важно за тях.
            — Не исках да…
            — Не си искал да ги тревожиш и плашиш ли? — довърши вместо него магьосникът, като го огледа хубаво над очилата си с форма на полумесеци. — Или пък да споделиш, че самият ти си разтревожен и уплашен? Имаш нужда от приятелите си, Хари. Както отбеляза съвсем основателно, Сириус не би искал да се затваряш в себе си.
            Хари не каза нищо, но Дъмбълдор изглежда и не очакваше отговор. Той продължи:
            — По един друг, също свързан въпрос — искам тази година да вземаш индивидуални уроци при мен.
            — Индивидуални… при вас ли? — изненада се Хари, след като се отърси от мрачното мълчание.
            — Да. Мисля, че е време да се включа по-дейно в обучението ти.
            — Какво ще ми преподавате, сър?
            — О, малко от това, малко от онова — отговори нехайно Дъмбълдор.
            Хари зачака с надежда, но магьосникът не добави нищо повече, затова момчето зададе друг въпрос, който напоследък го притесняваше.
            — Щом ще вземам уроци при вас, нали няма да се налага да ходя и на оклумантика при Снейп?
            — При професор Снейп, Хари… Не, няма.
            — Прекрасно — рече с облекчение момчето, — защото те бяха…
            Хари млъкна — внимаваше да не каже какво всъщност мисли.
            — Според мен в този случай би била уместна думата „провал“ — кимна Дъмбълдор.
            Хари се засмя.
            — Е, това означава, че от тук нататък няма да виждам често професор Снейп, защото той няма да ми разреши да запиша „Отвари“, ако на СОВА не съм получил „Изключителен“.
            — Совите се броят наесен — напомни сериозно директорът. — Сега, като се замисля, броенето всъщност би трябвало да настъпи малко по-късно днес. И още две неща, Хари, преди да се разделим. Първо, от този миг нататък искам постоянно да носиш със себе си мантията невидимка. Дори вътре в „Хогуортс“. За всеки случай, нали разбираш?
            Хари кимна.
            — И накрая, докато си в „Хралупата“, тя ще бъде охранявана с най-строгите мерки за сигурност, каквито може да вземе Министерството на магията. Тези мерки причиняват на Артър и Моли известни неудобства… например цялата им поща се проверява в министерството преди да им бъде предадена. Те нямат нищо против, защото за тях най-важна е твоята безопасност. Но ще им се отплатиш зле, ако по време на престоя си при тях хукнеш да си трошиш главата.
            — Разбирам — побърза да каже Хари.
            — Е, чудесно — рече Дъмбълдор, бутна вратата на бараката, отвори я и излезе на двора. — Виждам, че в кухнята свети. Нека не лишаваме повече Моли от възможността да се вайка колко си слабичък.


            ГЛАВА ПЕТА
            ИЗЛИШЪЦИ ОТ ФЛЕГМА

            Хари и Дъмбълдор приближиха до задния вход на „Хралупата“, заобиколен от обичайните нахвърляни високи стари ботуши и ръждиви котли, и Хари чу как сънените пилета писукат под навеса в далечината. Дъмбълдор почука три пъти и зад прозореца на кухнята настъпи внезапно раздвижване.
            — Кой е? — попита някой тревожно, беше гласът на госпожа Уизли. — Представи се!
            — Аз съм, Дъмбълдор, водя Хари.
            Вратата се отвори на мига и пред тях застана госпожа Уизли — нисичка, възпълна, облечена в стар зелен пеньоар.
            — Хари, миличък! Ох, Албус, стреснахте ме, нали казахте да ви чакаме най-рано сутринта.
            — Извадихме късмет — обясни Дъмбълдор и побутна Хари да влиза. — Слъгхорн се оказа по-сговорчив, отколкото предполагах. Заслугата, разбира се, е на Хари. О, Нимфадора, здравей!
            Хари се огледа и видя, че въпреки късния час госпожа Уизли не е сама. На масата седеше млада магьосница с бледо сърцевидно лице и коса с миши цвят, която стискаше между дланите си голяма чаша.
            — Добър вечер, професоре — поздрави тя. — Здравей, Хари.
            — Здрасти, Тонкс.
            На Хари му се стори, че тя изглежда много уморена, дори болна, в усмивката й имаше нещо измъчено. Без обичайния бонбоненорозов оттенък на косата Тонкс със сигурност не беше толкова цветна.
            — Е, аз да си вървя — побърза да каже тя, изправи се и се заметна с мантията. — Благодаря ти, Моли, за чая и съчувствието.
            — Много те моля, не си тръгвай заради мен — любезно рече Дъмбълдор. — Не мога да остана, имам да обсъждам с Руфъс Скримджър спешни въпроси.
            — Не, не, трябва да тръгвам — настоя Тонкс, без да поглежда Дъмбълдор в очите. — Лека нощ!
            — Защо, миличка, не дойдеш в края на седмицата на вечеря, Ремус и Лудоокия също ще наминат…
            — Не, Моли, недей… все пак ти благодаря… лека нощ на всички.
            Тонкс мина забързано покрай Дъмбълдор и Хари и излезе на двора, после на няколко крачки от вратата се завъртя на място и изчезна сякаш вдън земя. Хари забеляза, че госпожа Уизли изглежда притеснена.
            — Е, Хари, ще се видим в „Хогуортс“ — рече Дъмбълдор. — Пази се. Моли, винаги на твоите услуги.
            Поклони се леко на госпожа Уизли и последва Тонкс, като изчезна точно на същото място. Госпожа Уизли затвори вратата към безлюдния двор, хвана Хари за раменете и го обърна, така че да го разгледа добре, от глава до пети, в светлината на лампата върху масата.
            — Същата работа като Рон! — въздъхна тя. — И двамата изглеждате сякаш някой ви е направил разтягаща магия. Готова съм да се обзаложа, че от последния път, когато купувах на Рон училищни мантии, той е дръпнал най-малко половин педя на височина. Гладен ли си, Хари?
            — Да — отговори той, внезапно усетил, че го мъчи страхотен глад.
            — Седни, миличък, ей сега ще ти приготвя нещо.
            Хари се разположи на стола и върху коленете му тутакси скочи червеникавожълт пухкав котарак с плоска муцуна, който се намести с мъркане.
            — Значи и Хърмаяни е тук? — попита щастлив Хари, докато чешеше Крукшанкс между ушите.
            — О, да, завчера пристигна — потвърди госпожа Уизли и почука с магическата пръчка по голяма желязна тенджера, която скочи със силно дрънчене върху печката и тутакси закъкри. — Всички са по леглата, разбира се, смятахме, че ще дойдеш чак след няколко часа. Готово…
            Тя пак почука с пръчката по тенджерата, която се извиси във въздуха, понесе се към Хари и се наклони, а госпожа Уизли точно навреме приплъзна под нея една купичка, така че да я напълни с гъста лучена супа, над която се виеше пара.
            — Хляб, миличък?
            — Да, благодаря, госпожо Уизли.
            Жената замахна с пръчката над рамото си и към масата плавно политнаха самун хляб и нож. След като хлябът се наряза самичък на филии, а тенджерата със супата се приземи обратно на печката, госпожа Уизли седна срещу Хари.
            — Значи сте убедили Хорас Слъгхорн да се върне в училището?
            Хари кимна — устата му беше пълна със супа и той не можеше да говори.
            — Преподавал ни е на нас с Артър — обясни госпожа Уизли. — Бил е в „Хогуортс“ цяла вечност, постъпил е там горе-долу по същото време като Дъмбълдор. Хареса ли ти?
            Сега устата на Хари беше пълна с хляб, затова той само сви рамене и кимна напосоки.
            — Знам какво имаш предвид — отбеляза госпожа Уизли и също кимна мъдро. — Е, стига да поиска, старецът може да бъде и мил, но Артър никога не го е обичал особено. Министерството е задръстено с някогашни любимци на Слъгхорн, винаги е успявал да врежда своите хора, но все не му оставаше време за Артър — явно не смяташе, че може да се издигне. Това само показва, че дори Слъгхорн понякога греши. Не знам дали Рон ти е споменал в някое от писмата си… всъщност новината е съвсем прясна… Артър го повишиха!
            Беше пределно ясно, че госпожа Уизли изгаря от нетърпение да го съобщи на Хари. Той преглътна голямо количество прекалено гореща супа и му се стори, че гърлото му става на мехури.
            — Стра-хот-но! — рече на пресекулки.
            — Толкова си мил! — грейна госпожа Уизли, защото явно реши, че се е просълзил заради новината. — Да, в отговор на сегашното положение Руфъс Скримджър откри няколко нови служби и Артър стана началник на управление „Издирване и конфискуване на фалшиви защитни магии и предмети“. Постът е отговорен, сега той има цели десет подчинени!
            — А какво по-точно…
            — Ами в паниката около Ти-знаеш-кого навсякъде се появяват какви ли не чудесии за продан, които уж предпазват от Ти-знаеш-кого и от смъртожадни. Сам се досещаш — така наречените защитни отвари, които всъщност са сос от печено с добавени капки буботубова гной, или напътствия за защитни заклинания, от които всъщност ти окапват ушите, ей такива неща… Общо взето, злосторниците са хора като Мъндънгус Флечър, които през живота си не са работили и един ден и злоупотребяват с повсеместния страх, но от време на време се появяват и наистина опасни неща. Завчера Артър е конфискувал кутия прокълнати опасноскопи, които почти със сигурност са били подхвърлени от някой смъртожаден. Както виждаш, работата му е много отговорна и аз все му повтарям — смешно е да разправя, че му липсват автомобилните свещи, тостерите и другите мъгълски джунджурии.
            Госпожа Уизли приключи словото си със суров поглед, сякаш точно Хари е заявил, че е съвсем естествено да ти липсват автомобилните свещи.
            — Господин Уизли на работа ли е още? — попита момчето.
            — Да. Всъщност закъснява мъничко… каза, че ще се прибере към полунощ…
            Тя се извърна и погледна големия часовник, закрепен едва-едва върху купчина чаршафи в коша с прането в края на масата. Хари го позна веднага — беше с девет стрелки, всяка с написано име на човек от семейството, и обикновено висеше във всекидневната, а сегашното му местонахождение подсказваше, че госпожа Уизли е започнала да го разнася със себе си из цялата къща. Сега всички стрелки до една сочеха „Смъртна опасност“.
            — Така е от известно време — обясни тя с неубедително нехаен глас, — откакто Ти-знаеш-кой отново действа открито. Според мен сега всички са в смъртна опасност… Не мисля, че това важи само за нашето семейство… но не познавам друг с такъв часовник и не мога да проверя. О! — възкликна внезапно жената и посочи циферблата на часовника. Стрелката на господин Уизли се беше преместила на „Път“. — Идва си!
            И действително само след миг на задния вход се почука. Госпожа Уизли скочи и забърза натам, хвана с едната ръка дръжката, долепи лице до дървото и извика тихо:
            — Ти ли си, Артър?
            — Да — чу се умореният глас на господин Уизли. — Но щях да ти кажа същото, дори и да бях смъртожаден, скъпа. Поискай паролата!
            — Ох, ама наистина…
            — Моли!
            — Добре де, добре… коя е най-съкровената ти мечта?
            — Да разбера как самолетите се крепят във въздуха.
            Госпожа Уизли кимна и натисна дръжката, но мъжът й очевидно я подпираше здраво от другата страна, защото вратата си остана плътно затворена.
            — Моли! Първо и аз трябва да те питам за паролата!
            — Артър, наистина, това просто е глупаво…
            — Как обичаш да те наричам, когато сме само двамата? Дори в мъждивата светлина на лампата Хари забеляза, че госпожа Уизли се изчерви като домат. Самият той също най-неочаквано усети как ушите и вратът му пламват и припряно загълта супата, като тракаше възможно най-силно с лъжицата по купичката.
            — Квачка-щъкачка — прошепна вцепенена госпожа Уизли през процепа между вратата и рамката.
            — Точно така — потвърди господин Уизли. — Сега вече можеш да ме пуснеш.
            Госпожа Уизли отвори на мъжа си — слаб, пооплешивял червенокос магьосник с очила с рогови рамки и дълго прашно пътно наметало.
            — Изобщо не проумявам защо трябва да повтаряме всичко това всеки път, когато се прибираш — отбеляза още румена госпожа Уизли, докато му помагаше да свали наметалото. — Преди да приеме твоя образ, някой смъртожаден преспокойно може да откопчи от теб паролата.
            — Знам, скъпа, но министерството е въвело такъв ред и аз трябва да давам личен пример. Мирише на вкусно… лучена супа ли? — Артър Уизли ентусиазирано се извърна към масата. — Хари! Чакахме те чак на сутринта!
            Ръкуваха се и господин Уизли се отпусна тежко на стола до момчето, а жена му сложи и на него купичка супа.
            — Благодаря ти, Моли. Имах тежка вечер. Някакъв малоумник е пуснал в продажба метаморфозни медали. Окачваш си ги на врата и си променяш външността щом го пожелаеш. Сто хиляди различни образа само за десет галеона!
            — А какво точно става, като си ги окачиш?
            — Най-често ставаш гадно оранжев, но на двама-трима души по цялото тяло са им излезли брадавици като пипалца. Сякаш в „Свети Мънго“ си нямат достатъчно работа!
            — Прилича ми на ония щуротии, които според Фред и Джордж са страшно забавни — колебливо рече госпожа Уизли. — Сигурен ли си, че…
            — Сигурен съм, разбира се — побърза да я увери мъжът й. — Момчетата не биха направили такова нещо точно сега, когато хората отчаяно търсят защита!
            — Затова ли закъсня? Заради тия метаморфозни медали?
            — Не, от Елефънт енд Касъл ни съобщиха за неприятен случай на обратно задействана магия, но докато отидем, от Отряда за охрана на магическия ред вече бяха оправили нещата…
            Хари закри с длан прозявката си.
            — В леглото! — подкани го начаса госпожа Уизли, която трудно можеше да бъде заблудена. — Приготвила съм ти стаята на Фред и Джордж, ще бъде само за теб.
            — Защо, те къде са?
            — О, на улица „Диагон-али“, нощуват в апартаментчето над шегобийницата, защото имат много работа — отвърна госпожа Уизли. — Трябва да призная, че в началото не одобрявах всичко това, но на тях явно не им липсва търговски нюх! Хайде, ела, миличък, куфарът ти е вече горе.
            — Лека нощ, господин Уизли! — пожела Хари, като избута назад стола.
            Крукшанкс скочи леко от коленете му и се шмугна през вратата.
            — Лека нощ, Хари!
            Преди да излязат от кухнята Хари забеляза, че госпожа Уизли поглежда към часовника в коша с прането. Всички стрелки отново показваха „Смъртна опасност“.
            Стаята на Фред и Джордж беше на втория етаж. Госпожа Уизли насочи магическата пръчка към лампата върху нощното шкафче и тя веднага светна, за да окъпе помещението в приятно златисто сияние. На писалището пред тесния прозорец беше оставена голяма ваза с цветя, но уханието им не можеше да прикрие някаква особена миризма — според Хари вероятно от барут. Значителна част от пода беше покрита с голям брой ненадписани залепени кашони, сред които се мъдреше куфарът на Хари. Стаята приличаше на временен склад.
            Като видя Хари, Хедуик избуха радостно от поставката върху големия дрешник, после излетя през прозореца: момчето знаеше, че совата го е чакала да пристигне и чак тогава да поеме на лов. Хари пожела „лека нощ“ на госпожа Уизли, облече си пижамата и се пъхна в едното легло. В калъфката на възглавницата усети нещо твърдо. Бръкна вътре, извади лепкаво бонбонче на мораво-оранжеви ивици и веднага позна „Блъв-блъв“. Подсмихна се, завъртя се на другата страна и мигновено заспа.
            След броени секунди — или поне така му се стори, — се събуди от нещо като топовен гърмеж и вратата внезапно се отвори. Хари рязко седна в леглото и чу как някой дръпва със замах пердетата. Ослепителната слънчева светлина сякаш го прободе с все сила и в двете очи. Той ги затули с дланта на едната ръка, а с другата безпомощно затърси очилата си.
            — Какво става?
            — Не знаехме, че вече си тук! — подвикна висок развълнуван глас и някой силно шляпна Хари по темето.
            — Не го удряй, Рон — укорно изрече момичешки глас.
            Ръката на Хари напипа очилата и той си ги сложи, макар че светлината беше много ярка и пак не видя нищо. За миг над него се надвеси дълга трепкаща сянка, Хари примигна и най-после съгледа Рон Уизли, който беше грейнал в усмивка.
            — Добре ли си?
            — Не помня някога да съм бил по-добре — отвърна Хари, като разтърка темето си и се свлече отново върху възглавницата. — А ти?
            — Не мога да се оплача — каза Рон, като притегли един от кашоните и се разположи върху него. — Кога пристигна? Мама току-що ни каза.
            — Към един след полунощ.
            — Мъгълите как са? Добре ли се държаха с теб?
            — Както обикновено — поясни Хари точно когато Хърмаяни приседна в края на леглото. — Почти не разговаряха с мен, но аз така и предпочитам. Как си, Хърмаяни?
            — О, добре съм си — отговори тя и го загледа изпитателно, сякаш той се разболяваше от нещо.
            Хари се досещаше какво мисли и понеже не му се говореше за смъртта на Сириус и за други тягостни неща, каза:
            — Колко е часът? Да не съм изпуснал закуската?
            — Не се притеснявай, мама ще ти я донесе на поднос — твърди, че изглеждаш недохранен — завъртя очи Рон. — Е, разправяй какво става.
            — Нищо интересно, нали бях при леля и вуйчо.
            — А, не увъртай! — каза Рон. — Ходил си някъде с Дъмбълдор.
            — Не беше особено вълнуващо. Той настоя да му помогна да убеди един бивш пенсиониран преподавател да се върне в училището. Казва се Хорас Слъгхорн.
            — Това ли било! — остана разочарован Рон. — А ние си мислехме…
            Хърмаяни го стрелна с предупредителен поглед и той светкавично смени темата.
            — Мислехме си, че е нещо такова.
            — Така ли? — развеселено възкликна Хари.
            — Ами да… Ъмбридж нали напусна, значи ни трябва нов преподавател по защита срещу Черните изкуства. Е, що за човек е?
            — Прилича малко на морж, навремето е бил ръководител на „Слидерин“ — уточни Хари. — Какво има, Хърмаяни?
            Тя го гледаше така, сякаш очакваше всеки момент да се появят някакви странни симптоми. Побърза да си лепне върху лицето неубедителна усмивка.
            — А, нищо! И как ти се видя тоя Слъгхорн, добър преподавател ли е?
            — Не знам — каза Хари. — Но е невъзможно да е по-гаден от Ъмбридж, нали?
            — Познавам един човек, който е по-гаден и от нея — каза някой от вратата. В стаята с ленива походка влезе по-малката сестра на Рон, която изглеждаше раздразнена. — Здрасти, Хари!
            — Какво те прихваща? — попита брат й.
            — Тая ще ме побърка! — рече Джини и се тръсна върху леглото на Хари.
            — Какво е направила пак? — съчувствено попита Хърмаяни.
            — Дразни ме с начина, по който ми говори… сякаш съм на три години.
            — Знам, знам — съгласи се Хърмаяни със снишен глас. — Ужасно надута е.
            Хари се учуди, че Хърмаяни говори така за госпожа Уизли — не можеше да вини Рон, задето й се сопна ядно:
            — Вие двете няма ли да я оставите на мира поне за пет секунди?
            — Да де, да, защитавай я — изсъска Джини. — Всички знаем, че се прехласваш по нея.
            Подобни думи за майката на Рон се видяха доста странни на Хари — той вече усещаше, че е пропуснал нещо, затова попита:
            — За кого…
            Но още преди да е довършил въпроса получи отговор. Вратата на стаята за пореден път се отвори рязко и Хари инстинктивно дръпна завивките чак до брадичката си толкова силно, че Хърмаяни и Джини паднаха от леглото на пода.
            На прага стоеше млада жена, жена с такава отнемаща дъха красота, че стаята сякаш стана странно безвъздушна. Беше висока, снажна, с дълга руса коса и сякаш излъчваше едва доловимо сребристо сияние. Сякаш за да е пълна тази картина на съвършенството, жената носеше отрупан с какво ли не поднос за закуска.
            — Арри! — възкликна тя гърлено. — Не съм те виждала от толкова врреме!
            Понесе се от вратата към леглото, а зад нея изникна госпожа Уизли, която заподскача с доста сърдит вид подире й.
            — Нямаше нужда да качваш подноса, тъкмо се канех аз да го направя!
            — Не се прритеснявай — отвърна Фльор и остави подноса върху коленете на Хари, после се наведе и го целуна по двете бузи, а на него му се стори, че кожата му запламтя там, където го докоснаха устните й. — Мечтаех си да те видя. Помниш ли сестрра ми Габрриел? Само за едно си говори — за Арри Потърр. Ще се ррадва много да те види отново.
            — О… и тя ли е тук? — изграчи Хари.
            — Не, не, малко глупаче — каза през кънтящ смях Фльор, — говорех ти за лятото догодина, когато ние… Но ти не знаеш?
            Големите й сини очи се разшириха и тя погледна с укор госпожа Уизли, която започна да се оправдава:
            — Нямаше кога да му съобщим.
            Фльор отново се извърна към Хари, като тръсна сребристия водопад на косата си така, че тя шибна госпожа Уизли през лицето.
            — Ние с Бил смятаме да се оженим.
            — О! — възкликна смутен Хари. Нямаше как да не забележи, че госпожа Уизли, Хърмаяни и Джини решително избягват да се поглеждат. — Ъъъ… честито…
            Тя се надвеси над него и отново го целуна.
            — В момента Бил е стррашно зает, има много рработа, а аз ходя за по няколко часа в „Грринготс“ да си упражнявам английския. Затова ме доведе тук за няколко дни, да се поопознаем със семейството му. Много се заррадвах, когато научих, че ще дойдеш и ти… тук човек няма с какво да се занимава, освен ако не обича да готви и да гледа пилета! Е, Арри, прриятна закуска!
            При тези думи тя се обърна грациозно и сякаш излетя от стаята, като затвори тихо вратата след себе си.
            Госпожа Уизли издаде звук, който прозвуча като „тцъ-тцъ-тцъ“.
            — Мама я мрази — поясни тихо Джини.
            — Няма такова нещо! — сърдито изшушука госпожа Уизли. — Просто смятам, че избързват с този годеж, нищо повече!
            — Познават се от година — напомни Рон, който изглеждаше странно зашеметен и не сваляше очи от затворената врата.
            — Е, не е много! Знам, разбира се, защо се получава така. Откакто Вие-знаете-кой се завърна, всички живеят в несигурност, мислят, че утре може и да са мъртви, затова избързват с решения, които при обичайни обстоятелства биха обмислили по-добре. Същото беше и предния път, когато той се въздигна — всички хукнаха да се женят…
            — Включително и вие с татко — лукаво подметна Джини.
            — Е, ние с баща ти сме създадени един за друг, нямаше смисъл да протакаме — възрази госпожа Уизли. — Докато Бил и Фльор… хм… всъщност какво ли общо имат помежду си? Той е трудолюбив човек, здраво стъпил на земята, докато тя е…
            — Крава — кимна Джини. — Но и Бил не стои на земята чак толкова здраво. Знае да разваля проклятия, пада си авантюрист, обича зрелищното… сигурно заради това е хлътнал по тая Флегма.
            — Престани да я наричаш така, Джини! — остро я скастри госпожа Уизли, а Хари и Хърмаяни се засмяха. — Е, аз да вървя… яж си яйцата, Хари, докато са още топли.
            Тя излезе с угрижен вид. Рон още изглеждаше замаян и за да провери състоянието си, тръскаше глава като куче, което се мъчи да изхвърли водата от ушите си.
            — Не свикваш ли с нея, когато сте под един покрив? — попита Хари.
            — Е, свикваш — съгласи се Рон, — но ако ти връхлита така изневиделица…
            — Жалък си — вбеси се Хърмаяни, после се отдръпна с широка крачка възможно най-далече от Рон и чак до стената кръстоса ръце и се извърна с лице към него.
            — Ама нали не я искаш тук за постоянно? — невярващо попита Джини. Брат й само сви рамене, затова момичето подметна: — Готова съм да се обзаложа на каквото кажете, че ако можеше, мама щеше да сложи край на всичко това.
            — Интересно как точно ще го направи? — попита Хари.
            — Опитва се да убеди Тонкс да дойде на вечеря. Според мен се надява Бил да се влюби в нея. Всъщност и аз се надявам, предпочитам нея за снаха.
            — Да, да, ще стане на куково лято — заяви ехидно Рон. — Вижте какво, никой нормален мъж няма да предпочете Тонкс, ако наблизо е Фльор. Е, и Тонкс не е за изхвърляне, когато не прави разни дивотии с косата и носа си…
            — Сто пъти по-добра е от Флегмата! — заяде се Джини.
            — И е по-умна, аврорка е! — напомни от ъгъла Хърмаяни.
            — И Фльор не е глупава, щом я включиха в Тримагическия турнир — рече Хари.
            — О, не започвай и ти! — горчиво му подвикна Хърмаяни.
            — Сигурно ти харесва как Флегмата казва „Арри“, нали? — подметна презрително Джини.
            — Не — възрази Хари, който вече съжаляваше, че изобщо се е обаждал, — просто казах, че Флегмата… Фльор де…
            — Предпочитам Тонкс за снаха — повтори Джини. — С нея поне е забавно.
            — Напоследък не е особено забавно — възрази Рон. — Всеки път, когато я видя, все повече прилича на Стенещата Миртъл.
            — Не е честно! — сряза го Хърмаяни. — Още не е преживяла случилото се… нали се сещате… Той все пак й беше братовчед!
            Сърцето на Хари се сви. Бяха стигнали до Сириус. Той взе една от вилиците и започна да лапа от пържените яйца с надеждата да отклони всяка покана да се включи в тази част от разговора.
            — Тонкс и Сириус почти не се познаваха! — възкликна Рон. — През половината от живота й Сириус е гнил в Азкабан, а преди това семействата им никога не са се срещали…
            — Това не е толкова важно — възрази Хърмаяни. — Тонкс смята, че тя е виновна за смъртта му.
            — Това пък откъде й хрумна? — не се сдържа и попита Хари.
            — Е, нали се сражаваше с Белатрикс Лестранж. Според мен си мисли, че ако я беше премахнала, тя нямаше да убие Сириус.
            — Пълни глупости! — заяви Рон.
            — Чувства се виновна, понеже е оживяла — продължи Хърмаяни. — Знам, че Лупин се е опитал да я извади от това състояние, но тя наистина е много потисната. Дори има трудности с метаморфозирането.
            — С кое, с кое?
            — Не може да променя външния си вид както едно време — поясни Хърмаяни. — Мисля, че способностите й са пострадали от шока, или нещо такова.
            — Не знаех, че е възможно — каза Хари.
            — И аз — призна Хърмаяни, — но ми се струва, че ако наистина си потиснат…
            Вратата се отвори отново и госпожа Уизли надзърна вътре.
            — Джини — прошепна тя, — слизай долу да ми помогнеш за обяда.
            — Говоря си с приятелите! — възмути се Джини.
            — Незабавно! — отсече майка й и се скри.
            — Вика ме само за да не стои сама с Флегмата! — нацупи се Джини.
            Изви дългата си червена коса в много сполучлива имитация на Фльор и заподскача през стаята, вдигнала високо ръце като балерина.
            — И вие, приятелчета, слизайте бързо долу — подкани тя преди да излезе.
            Хари се възползва от настъпилото мълчание, за да хапне още от закуската. Хърмаяни започна да наднича в кашоните на Фред и Джордж, но от време на време хвърляше по някой поглед и към Хари. Рон си взе от препечените филийки, без да сваля замечтан поглед от вратата.
            — Това какво ли е? — възкликна Хърмаяни и извади нещо като малък телескоп.
            — Нямам представа — отвърна Рон, — но щом Фред и Джордж са го оставили тук, значи още не е готово за шегобийницата, затова внимавай.
            — Майка ти спомена, че магазинчето вървяло добре — намеси се отново Хари. — Твърди, че Фред и Джордж наистина имат търговски нюх.
            — Меко казано — потвърди Рон. — Не могат да си преброят галеоните! Изгарям от нетърпение да им видя шегобийницата. Още не сме ходили на улица „Диагон-али“, защото мама и татко трябва да стоят тук от съображения за сигурност, а и татко е много зает в службата, но доколкото разбрах, било страхотно.
            — Ами Пърси? — попита Хари за третия по възраст брат Уизли, който беше в обтегнати отношения с останалите в семейството. — Сега говори ли с майка ти и баща ти?
            — Не — рече Рон.
            — Но нали вече знае, че баща ти през цялото време е бил прав и Волдемор наистина се е завърнал…
            — Дъмбълдор казва, че на хората им е много по-лесно да прощават на другите, когато грешат, отколкото ако се окажат прави — обясни Хърмаяни. — Чух как го каза на майка ти, Рон.
            — Звучи ми като онези отвлечени неща, които само Дъмбълдор би могъл да каже — отвърна той.
            — Тази година ще ми дава индивидуални уроци — подметна нехайно Хари.
            Рон се задави със залък от препечената филия, а Хърмаяни ахна.
            — И чак сега го казваш! — възкликна Рон.
            — Току-що се сетих — честно си призна Хари. — Съобщи ми снощи във вашата барака за метли.
            — Лелеее… индивидуални уроци с Дъмбълдор! — възхити се приятелят му. — Чудя се защо той…
            Но не се доизказа. Хари видя как двамата с Хърмаяни се спогледаха. Остави ножа и вилицата, а сърцето му заби прекалено учестено за човек, който просто си седи в леглото. Дъмбълдор му беше поръчал да го направи… защо да отлага? Той впери очи във вилицата, която проблясваше на слънчевата светлина, и оповести:
            — Не знам защо точно ще ми дава индивидуални уроци, но май е заради пророчеството.
            И Рон, и Хърмаяни не казаха нищо. Хари остана с впечатлението, че и двамата са се вцепенили. Заговори отново, като и този път говореше на вилицата:
            — Онова, което се опитаха да откраднат от министерството.
            — Но никой не знае какво се казва в него — побърза да възрази Хърмаяни. — То се счупи.
            — Обаче в „Пророчески вести“ твърдят… — подхвана Рон, но Хърмаяни го прекъсна с „шшт!“
            — В „Пророчески вести“ пише истината — рече Хари, след като с голямо усилие вдигна поглед към двамата: Хърмаяни изглеждаше уплашена, а Рон — изумен. — Пророчеството е пазено не само в стъклената топка, която се счупи. Чух всичко от начало до край в кабинета на Дъмбълдор — направено е само пред него и той ми го предаде. Според това пророчество — продължи Хари, след като си пое дълбоко въздух, — изглежда точно аз съм човекът, който трябва да унищожи Волдемор… или поне в него се казва, че докато единият от нас е жив, другият не може да оцелее.
            Известно време тримата се гледаха, без да продумват. После се чу силен трясък и Хърмаяни изчезна зад облаче черен дим.
            — Хърмаяни! — извикаха в един глас Хари и Рон, а подносът със закуската се плъзна с дрънчене на пода.
            Хърмаяни изникна с кашляне от пушека, все така стиснала телескопа и издокарана с ярко мораво-черно око.
            — Стиснах го и той… той ме фрасна — простена тя.
            И явно беше така — тримата видяха мъничко юмруче на дълга пружина, щръкнало от единия край на телескопа.
            — Няма страшно — успокои я Рон, който явно едва се удържаше да не прихне. — Мама ще махне синината, тя умее да лекува леки травми…
            — Е, сега няма да се занимавам с това — побърза да каже Хърмаяни. — Хари, о, Хари… — Тя отново приседна в края на леглото му. — Като се върнахме от министерството, се питахме… не искахме, разбира се, да отваряме пред теб дума за тези неща, но след онова, което Луциус Малфой каза за пророчеството… че било за теб и Волдемор… си помислихме, че сигурно е нещо такова… О, Хари! — Хърмаяни се взря в него, сетне прошепна: — Страх ли те е?
            — Сега вече не — отговори той. — Веднага след като чух пророчеството, се уплаших… но сега имам чувството, че цял живот съм знаел — накрая ще се наложи да се изправя лице в лице с Волдемор…
            — Щом разбрахме, че Дъмбълдор ще дойде да те вземе лично, си помислихме, че сигурно ще ти съобщи или ще ти покаже нещо, свързано с пророчеството — разпалено продължи Рон. — И общо взето, се оказахме прави, нали? Той нямаше да ти дава уроци, ако смяташе, че си обречен, нямаше да си губи времето… Явно смята, че имаш шанс!
            — Точно така — подкрепи го Хърмаяни. — Какво ли ще ти преподава, Хари? Вероятно истинска отбранителна магия… могъщи контрапроклятия… антизаклинания…
            Хари не я слушаше. Вътре в него беше плъзнала топлина, която нямаше нищо общо със слънцето, а буцата, заседнала на гърлото му, като че ли започна да се топи. Той знаеше, че Рон и Хърмаяни са по-уплашени, отколкото показват, но оставаха до него, от двете му страни, и му говореха, за да му вдъхнат смелост и утеха, вместо да се дръпнат, сякаш е заразен или опасен — и това за него значеше повече, отколкото можеше да изрази.
            — И защитни заклинания изобщо — обобщи Хърмаяни. — Е, поне знаеш един от предметите, които ще учиш тази година, един в повече от нас с Рон. Кога ли ще получим оценките от СОВА?
            — Сигурно всеки момент, мина цял месец — отбеляза Рон.
            — Чакайте! — възкликна Хари, понеже в съзнанието му изникна друга част от разговора предната вечер. — Дъмбълдор май спомена, че оценките от СОВА ще се получат днес!
            — Днес ли? — изписка Хърмаяни. — Днес? Защо си мълчиш, а?… О, Господи!… Трябваше да кажеш… — Тя скочи на крака. — Ще отида да проверя дали са дошли някакви сови…
            Когато след десет минути и той слезе напълно облечен с празния поднос в ръка, Хари видя, че Хърмаяни седи много развълнувана до кухненската маса, а госпожа Уизли се опитва да отстрани моментната й полуприлика с панда.
            — Не се маха — ядосваше се притеснена госпожа Уизли, както стоеше над Хърмаяни с магическата пръчка в едната ръка и с екземпляр на „В помощ на лечителя“, отворена на „Контузии, порезни рани и ожулвания“. — Винаги досега е действало, направо не проумявам.
            — Фред и Джордж точно така си представят смешните шеги и сигурно са се постарали синината да не се маха — предположи Джини.
            — Как така няма да се махне! — изписка Хърмаяни. — Не мога цял живот да се разхождам насинена!
            — Няма, скъпа, няма, все ще намерим някаква противоотрова, не се притеснявай — успокои я госпожа Уизли.
            — Бил ми рразказа, че Фрред и Жоррж били много забавни! — усмихна се ведро Фльор.
            — Да се пръснеш от смях — изсъска Хърмаяни. Тя скочи и като кършеше пръсти, взе да обикаля из кухнята. — Госпожо Уизли, сигурна ли сте… съвсем сигурна ли сте, че тази сутрин не са пристигали никакви сови?
            — Да, скъпа, щях да забележа — увери я търпеливо жената. — Но е едва девет и нещо, има предостатъчно време…
            — Знам, че ужасно съм объркала древните руни — завайка се трескаво Хърмаяни. — Със сигурност съм превела поне едно място напълно погрешно. Преди си мислех, че съм се справила с трансфигурацията, но сега, като си припомня…
            — Ще млъкнеш ли най-после, Хърмаяни, не само ти се притесняваш! — ревна Рон. — И когато си получиш десетте „Изключителни“ за СОВА…
            — Стига, стига, стига! — спря го Хърмаяни, като истерично размаха ръце. — Знам, че са ме скъсали по всичко!
            — А какво ще стане, ако наистина са ни скъсали? — попита Хари всички в стаята, но и този път му отговори Хърмаяни.
            — Ще обсъдим възможностите с отговорника на дома, в края на миналия срок питах професор Макгонъгол.
            Стомахът на Хари се сгърчи. Той съжали, че на закуска е ял толкова много.
            — При нас в „Бобатон“ е рразлично — подхвана самодоволно Фльор. — Според мен е измислено по-добрре. Дърржим изпит след шести, а не след пети курс, и после…
            Думите й бяха заглушени от писък. Хърмаяни сочеше през прозореца на кухнята. В небето ясно се виждаха три черни точици, които ставаха все по-големи.
            — Определено са сови — отсъди с пресипнал глас Рон, след като скочи и отиде при Хърмаяни до прозореца.
            — И са три — оповести Хари, който побърза да застане от другата й страна.
            — По една за всеки — пошушна ужасена Хърмаяни. — О, не… о, не… о, не…
            Тя здраво вкопчи ръце в лактите на Хари и Рон.
            Совите летяха право към „Хралупата“ — бяха три прелестни улулици — и когато се снишиха над пътеката към къщата, се видя, че всяка носи голям квадратен плик.
            — О, не! — изписка отново Хърмаяни.
            Госпожа Уизли се промуши между тях и отвори прозореца. Една, две, три… совите влетяха през него и кацнаха в стройна редица върху масата. И трите вдигнаха десните си крачета.
            Хари се приближи. Писмото, адресирано до него, беше прихванато за крачето на средната сова. Той го развърза с изтръпнали пръсти.
            Вляво от него Рон се мъчеше да откачи своите оценки, вдясно ръцете на Хърмаяни се тресяха така, че и улулицата започна да трепери.
            Всички в кухнята мълчаха. Най-сетне Хари успя да отвърже плика. Отвори го бързо и разгъна пергамента.

            СПЕЦИАЛИСТ ПО ОСОБЕНА ВЪЛШЕБНИЧЕСКА АКТИВНОСТ

            Оценки, при които степента е получена:
            — Изключителен (И)
            — Надхвърлящ очакванията (Н)
            — Приемлив (П)

            Оценки, при които степента не е получена:
            — Слаб (С)
            — Ужасен (У)
            — Трол (Т)

            ХАРИ ДЖЕЙМС ПОТЪР Е ПОЛУЧИЛ:
            Астрономия: П
            Грижи за магически създания: Н
            Вълшебство: Н
            Защита срещу Черните изкуства: И
            Пророкуване: С
            Билкология: Н
            История на магията: У
            Отвари: Н
            Трансфигурация: Н

            Хари прочете пергамента няколко пъти и при всяко четене дишането му ставаше все по-спокойно. Всичко беше наред, той открай време си знаеше, че няма да издържи изпита по пророкуване и че е изключено да не го скъсат по история на магията, щом по средата на изпита е припаднал, но беше взел всичко останало! Прокара пръст надолу по оценките… беше се представил добре по трансфигурация и билкология, а по отвари дори беше получил „Надхвърлящ очакванията“! И най-прекрасното — по защита срещу Черните изкуства му бяха писали „Изключителен“!
            Той се огледа. Хърмаяни му беше обърнала гръб и бе навела глава, Рон обаче изглеждаше много щастлив.
            — Не съм издържал само пророкуване и история на магията, но на кой ли му пука за тях! — оповести възторжено той. — Дай да си ги разменим… дръж…
            Хари погледна оценките му — нямаше нито един „Изключителен“.
            — Знаех си, че ще бъдеш пръв на защита срещу Черните изкуства — подвикна Рон и го удари с юмрук по рамото. — Изкарахме!
            — Браво на теб! — рече гордо госпожа Уизли и разроши косата на сина си. — Седем успешни изпита за СОВА — повече от Фред и Джордж общо!
            — Хърмаяни! — повика я плахо Джини, защото тя още не се беше обърнала. — Как си се представила?
            — Не зле — пророни едва чуто Хърмаяни.
            — О, пак ли ще скромничиш! — подвикна Рон, отиде с широка крачка и дръпна пергамента от ръката й. — Охоо!… Девет „Изключителен“ и една „Надхвърлящ очакванията“ по защита срещу Черните изкуства. — Той я погледна развеселен, но и отчаян. — Всъщност си разочарована, нали?
            Хърмаяни поклати глава, ала Хари се засмя.
            — Е, преминаваме в следващия курс, ще учим за степен ТРИТОН! — грейна в усмивка и Рон. — Мамо, останаха ли наденички?
            Хари пак си погледна оценките. Не би могъл да очаква по-добри. Съжаляваше мъничко само за едно… това беше краят на мечтата му да стане аврор. Не беше изкарал изискваната оценка по отвари. Още от самото начало си знаеше, че няма да се справи, но и сега, като гледаше дребната черна буква „Н“, усети как му премалява.
            Наистина си беше странно — всъщност прикрит смъртожаден пръв му беше казал, че от него ще излезе способен аврор, но Хари неусетно се беше запалил по тази идея и сега изобщо не се сещаше какъв друг иска да стане.
            Освен това откакто преди месец беше чул пророчеството, му се струваше, че точно такава трябва да бъде съдбата му… „докато единият е жив, другият не може да оцелее…“
            Нима не би могъл да го изпълни и да се пребори по възможно най-добрия начин за оцеляването си, ако се присъедини към високообразованите и обучени вълшебници, които си поставяха за цел да издирят и убият Волдемор?


            ГЛАВА ШЕСТА
            ТАЙНАТА НА ДРАКО

            През следващите няколко седмици Хари не напускаше градината на „Хралупата“. Почти по цял ден играеха между овощните дървета куидич двама на двама (той с Хърмаяни срещу Рон и Джини и тъй като Хърмаяни си беше за оплакване, а Джини се справяше добре, силите бяха относително равностойни), а вечер изяждаше по три порции от всичко, което госпожа Уизли слагаше пред него.
            Ваканцията щеше да е щастлива и спокойна, ако не бяха разказите за безследно изчезнали, за необясними произшествия и дори за загинали, които се появяваха почти всеки ден в „Пророчески вести“. Случваше се Бил и господин Уизли да донесат новините още преди да са достигнали до вестника. За неудоволствие на госпожа Уизли шестнайсетият рожден ден на Хари бе помрачен от зловещите вести, донесени насред празненството от Ремус Лупин, който изглеждаше изпит и свъсен, със силно прошарена светлокестенява коса и с още по-дрипави и кърпени дрехи отпреди.
            — Пак е имало две нападения от диментори — оповести той, докато госпожа Уизли му подаваше голямо парче торта. — А в една барака на север са открили трупа на Игор Каркаров. Била е белязана с Черния знак… всъщност, да ви призная, чудя се, че живя цяла година след като избяга от смъртожадните. Доколкото си спомням, Регулус, братът на Сириус, загина броени дни след своето бягство.
            — Да, да — свъси се госпожа Уизли, — дали да не говорим за нещо др…
            — А чу ли, Ремус, за Флориан Фортескю? — попита Бил, когото Фльор наливаше с вино. — Човекът, който държеше…
            — … сладоледената къща на улица „Диагон-али“ ли? — прекъсна го Хари с неприятно усещане за тежест в стомаха. — Черпеше ме безплатно сладолед. Какво му се е случило?
            — Отвлечен е, ако се съди по вида, в който е оставено заведението.
            — Защо? — попита Рон, а госпожа Уизли многозначително изгледа Бил.
            — Кой знае! Сигурно нещо не им е угодил. Добър човек беше Флориан.
            — И понеже стана дума за улица „Диагон-али“ — намеси се и господин Уизли, — подочух, че и Оливандър е изчезнал.
            — Кой, майсторът на магически пръчки ли? — стресна се Джини.
            — Същият. Магазинът му е празен. Никакви следи от съпротива. Никой не знае дали се е изнесъл по своя воля, или е бил похитен.
            — Ами магическите пръчки… какво ще правят хората без пръчки?
            — Ще трябва да се насочат към други майстори — отвърна Лупин. — Но Оливандър беше най-добрият и е лошо за нас, ако другата страна го е взела при себе си.
            Един ден след този доста мрачен празник от „Хогуортс“ пристигнаха писмата и списъците с учебниците. В писмото на Хари имаше и изненада: той беше обявен за капитан на отбора по куидич.
            — Сега вече имаш същите права, както префектите! — извика щастлива Хърмаяни. — Можеш да се къпеш в нашата баня и така нататък.
            — Ау, и Чарли носеше такава — рече Рон и с възхита се зае да разглежда значката на Хари. — Страхотно, ти си ми капитан… ще ме вземеш отново в отбора, нали, ха-ха-ха…
            — Е, щом получихте това, май не можем да отлагаме още дълго пътуването до улица „Диагон-али“ — въздъхна госпожа Уизли, докато разглеждаше списъка с учебниците на Рон. — Ще отидем в събота, стига да не се наложи баща ти пак да ходи на работа. Не тръгвам без него.
            — Мамо, наистина ли смяташ, че Ти-знаеш-кой ще се спотаи зад някой от рафтовете с книги във „Флориш и Блотс“? — изкиска се Рон.
            — А Фортескю и Оливандър са отишли на почивка, нали? — изстреля на мига госпожа Уизли. — Ако смяташ, че безопасността е нещо, с което можеш да си правиш шеги, ще останеш тук, а аз ще ти купя нещата сама…
            — Не, искам да дойда и аз, искам да видя магазинчето на Фред и Джордж! — побърза да възрази Рон.
            — В такъв случай, млади момко, мисли какво говориш, докато не съм решила, че си прекалено незрял да идваш с нас! — отвърна ядосано госпожа Уизли, а после грабна часовника, върху който всички стрелки още сочеха „Смъртна опасност“, и го закрепи върху купчина току-що изпрани хавлиени кърпи. — Това важи и за завръщането ти в „Хогуортс“!
            Рон погледна Хари с недоумение, а майка му вдигна коша с прането и закрепения отгоре часовник и излезе с гръм и трясък от стаята.
            — Леле… човек вече не може и да се шегува…
            Но през следващите няколко дни Рон внимаваше да не остроумничи за Волдемор. Съботата дойде, без госпожа Уизли да има повод да избухва, макар че по време на закуската изглеждаше много напрегната. Бил, който щеше да си остане у дома заедно с Фльор (за огромна радост на Хърмаяни и Джини), подаде на Хари през масата кесийка, пълна с пари.
            — А моята къде е? — възропта веднага Рон и се ококори.
            — Тези пари са си на Хари, глупчо такъв — отвърна Бил. — Изтеглих ги, Хари, от твоя трезор, защото сега хората се редят по пет часа, за да си взимат златото — таласъмите много са затегнали мерките за сигурност. Преди два дни Арки Филпот не успя да вземе нищо, проверяват му сметката за произход на средствата… Повярвай, така наистина е по-лесно.
            — Благодаря ти, Бил! — рече Хари и прибра златото в джоба си.
            — Мнного е гррижовен! — измърка с възхита Фльор и помилва Бил по носа.
            Зад гърба й Джини се престори, че ще повърне юфката. Хари насмалко да прихне и се задави, а Рон го удари по гърба.
            Денят беше облачен и навъсен. Когато излязоха от къщата и пристегнаха мантиите, в предния двор ги чакаше служебен автомобил на Министерството на магията, с който се бяха возили веднъж.
            — Хубаво е, че татко пак може да ни уреди кола — отбеляза Рон доволен и се протегна на воля, когато автомобилът меко потегли от „Хралупата“, а Бил и Фльор им помахаха от прозореца на кухнята.
            Всички — Рон, Хари, Хърмаяни и Джини — се бяха разположили удобно на широката задна седалка.
            — Недей да свикваш, отпуснаха колата само заради Хари — предупреди през рамо господин Уизли. Двамата с госпожа Уизли бяха отпред при шофьора на министерството. Предната седалка услужливо се беше разтегнала и се бе превърнала в нещо като двойно канапе. — Той е от хората, за които се вземат изключителни мерки за сигурност. А в „Продънения котел“ охраната ни ще бъде подсилена.
            Хари не каза нищо — не си представяше как ще пазарува, заобиколен от цял батальон аврори. Беше напъхал в раницата мантията невидимка и смяташе, че щом Дъмбълдор му разрешава да я слага, и министерството не би трябвало да има нищо против, но всъщност се замисли, че не е много сигурен дали в министерството изобщо знаят за неговата мантия.
            — Е, пристигнахме — оповести изненадващо скоро шофьорът, който се обаждаше за пръв път, после при Чаринг Крос Роуд намали скоростта и спря пред „Продънения котел“. — Наредено ми е да ви изчакам. Имате ли представа колко ще се бавите?
            — Около два часа, предполагам — отговори господин Уизли. — Браво, тук е!
            Хари също като него надникна през прозореца — сърцето му трепна. Пред кръчмата ги чакаха не аврори, а огромната чернобрада грамада Рубиъс Хагрид, пазителят на дивеча в „Хогуортс“, който беше облечен в дълго палто от боброви кожи и грейна още щом зърна лицето на Хари — изобщо не обръщаше внимание на стреснатите погледи, с които го стрелкаха минаващите мъгъли.
            — Хари! — ревна Хагрид и щом момчето слезе от автомобила, го сграбчи в обятията си така, че щеше да му изпотроши костите. — Бъкбийк… Уидъруингс де… ще го видиш, Хари, страшно се радва, че пак е на свобода и на чист въздух…
            — Чудесно — усмихна се и Хари, докато разтриваше ребрата си. — Не очаквахме, че „подсилената охрана“ си ти!
            — Знам, знам… точно като в доброто старо време, нали? От министерството напираха да ти пратят цяла тумба аврори, ама Дъмбълдор каза, че и аз мога да се справя — похвали се гордо Хагрид, като се изпъчи и пъхна палци в джобовете си. — Ами да тръгваме… първо вие, Моли, Артър…
            Откакто помнеше „Продънения котел“, Хари за пръв път го виждаше съвсем пуст. От старите си познайници видя само Том, беззъбия съсухрен гостилничар. Когато влязоха, той ги погледна обнадежден, но още преди да проговори, Хагрид заяви важно-важно:
            — Днес само минавам, Том, разбираш, нали? По дела на „Хогуортс“.
            Том кимна мрачно и отново се зае да бърше чашите, а новодошлите минаха през пивницата и излязоха в мразовития малък заден двор, където стояха кофите за боклук. Хагрид вдигна розовия си чадър и почука по една от тухлите върху стената, която се отвори на мига и образува свод към криволичеща калдъръмена улица. Те излязоха на нея и спряха да се огледат.
            „Диагон-али“ сякаш не беше същата. Пъстрите бляскави витрини с книги със заклинания, със съставки за отвари и котли не се виждаха, скрити зад големи мрачни морави плакати, които Министерството на магията беше накачило навсякъде. На повечето с едър шрифт бяха изписани съвети за безопасност от брошурите, които министерството беше разпратило през лятото, по други обаче мърдаха черно-бели снимки на смъртожадни, за които се знаеше, че са на свобода. От най-близката аптека злобно се хилеше Белатрикс Лестранж. Някои витрини, включително на сладоледената къща на Флориан Фортескю, бяха заковани с дъски. Междувременно по улицата се бяха появили доста окаяни на вид сергии. Най-близката, която беше опъната пред „Флориш и Блотс“ под мръсен навес на ивици, беше с мукавена табела с надпис:
                                    Амулети: помагат срещу върколаци,
                                   диментори и инферии
            Дребен опърпан магьосник размахваше пред минувачите дрънчащи верижки с различни символи по тях.
            — Една за малкото ви момиченце, уважаема госпожо? — провикна се той към госпожа Уизли и се ухили на Джини. — За да пази хубавото му вратле!
            — Само да бях на работа… — рече господин Уизли и гневно изгледа продавача на амулети.
            — Да, но сега недей да арестуваш никого, скъпи, бързаме — предупреди госпожа Уизли и притеснено погледна списъка. — Според мен първо не е зле да отидем при Мадам Молкин, на Хърмаяни й трябва нов комплект официални мантии, а на Рон му се виждат глезените под училищните мантии. Сигурно и ти, Хари, ще си купиш нови, доста си пораснал… Хайде, тръгвайте…
            — Няма смисъл, Моли, да ходим всички в магазина на Мадам Молкин — спря я мъжът й. — Нека те тримата отидат заедно с Хагрид, а ние с теб ще отскочим до „Флориш и Блотс“ да купим учебниците.
            — Знам ли — завайка се разтревожена госпожа Уизли, явно бързаше да приключи с покупките, но и не искаше да се делят. — Ти какво мислиш, Хагрид?
            — Не бой се, Моли, щом са с мен, ’сичко ще е наред — взе да я успокоява той и махна с длан колкото капак на боклукчийска кофа.
            Госпожа Уизли очевидно не беше докрай убедена, но склони да се разделят и забърза заедно с мъжа си и с Джини към „Флориш и Блотс“ а Хари, Рон, Хърмаяни и Хагрид се отправиха към магазина на Мадам Молкин.
            Хари забеляза, че мнозина от хората, които ги подминават, също изглеждат притеснени и разтревожени като госпожа Уизли и никой не спира да побъбри — купувачите се придвижваха на плътни групи и бързаха да си свършат работата. Явно никой не беше дошъл да пазарува сам.
            — Вътре ще ни стане тясно, ако се наблъскаме ’сички — каза Хагрид, след като спря пред магазина на Мадам Молкин и се наведе да надзърне през витрината. — Аз ще стоя на пост отвънка, чухте ли?
            Така Хари, Рон и Хърмаяни влязоха заедно в малкото магазинче. Отпърво им се стори, че вътре няма никой, но веднага щом вратата се затвори след тях, чуха познат глас, който идваше иззад стойката с официални мантии на зелени и сини звездички.
            — Ако случайно не си забелязала, майко, вече не съм дете. Мога да си пазарувам и сам.
            Чу се нещо като цъкане, после друг глас, който Хари разпозна като гласа на Мадам Молкин, каза:
            — Майка ти, скъпи, е напълно права, тук не става въпрос дали си дете, вече никой от нас не бива да се придвижва сам.
            — Внимавайте с тая карфица!
            Иззад рафта се появи бледолик тийнейджър с остри черти и белезникаворуса коса, облечен в красива тъмнозелена мантия: по подгъва и маншетите проблясваха карфици. Той отиде при огледалото и се огледа — мина известно време, докато види отразени зад рамото му Хари, Рон и Хърмаяни. Светлосивите му очи се присвиха.
            — Ако се чудиш, мамо, каква е тази миризма, току-що влезе мътнород — оповести Драко Малфой.
            — Не мисля, че има нужда от такива изрази — намеси се Мадам Молкин, която излезе иззад стойката с шивашки метър и магическа пръчка в ръце. — И не искам в магазина си пръчки! — побърза да добави тя, като видя, че Хари и Рон са насочили към Малфой своите пръчки.
            Хърмаяни, която беше застанала малко зад тях, прошепна:
            — Не, недейте, наистина, не си заслужава…
            — Да бе, като че ли ви стиска да правите магии извън училище! — изхили се Малфой. — Кой ти е насинил окото, Грейнджър? Искам да му пратя цветя.
            — Престанете! — скара се Мадам Молкин, като погледна през рамо, търсейки подкрепа. — Госпожо… моля ви…
            Иззад стойката с дрехите бавно се появи Нарциса Малфой.
            — Махнете тези пръчки — каза тя студено на Хари и Рон. — Ако отново нападнете сина ми, ще имам грижата това да е последното, което сте направили през живота си.
            — Виж ти! — възкликна Хари, пристъпи напред и се взря в гладкото лице с нагло изражение, което — макар и много по-бледо — доста приличаше на лицето на нейната сестра. Сега той беше на ръст колкото Нарциса Малфой. — Ще идете да повикате няколко от приятелите си смъртожадни, за да ни избият ли?
            Мадам Молкин изпищя и се хвана за сърцето.
            — Наистина, не бива да отправяте такива обвинения… опасно е да говорите така… много ви моля, пръчките долу.
            Но Хари не свали своята. Нарциса Малфой се усмихна неприятно.
            — Виждам, Хари Потър, че живееш с измамно чувство за сигурност само защото си любимец на Дъмбълдор. Но Дъмбълдор няма да бъде вечно край теб, за да те пази.
            Хари огледа с насмешка целия магазин.
            — Ами… вижте… Дъмбълдор го няма! Защо тогава не опитате? Може би ще успеят да намерят в Азкабан двойна килия за вас и за онзи нещастник, Вашия съпруг?
            Малфой ядосано тръгна към него, но се препъна в мантията, която му беше прекалено дълга. Рон се изсмя гръмко.
            — Как смееш да говориш така на майка ми, Потър! — изръмжа Малфой.
            — Спокойно, Драко! — намеси се Нарциса и го хвана с тънките си бели пръсти за рамото, за да го спре. — Очаквам Потър да се събере със скъпия си Сириус, преди аз да отида при Луциус.
            Хари вдигна пръчката по-високо.
            — Хари, недей! — простена Хърмаяни, сграбчи го за ръката и се опита да я свали. — Мисли… не го прави… ще си имаш големи неприятности…
            Мадам Молкин се разтрепери, после обаче явно реши да се държи сякаш не се случва нищо с надеждата наистина да не се случи. Наведе се към Малфой, който още гледаше Хари на кръв.
            — Според мен, миличък, трябва да скъсим малко левия ръкав, разреши само да…
            — Ау! — ревна той и я удари през дланта да я отблъсне. — Гледай, жено, къде бодеш с тия карфици! Мамо… не ги искам тия…
            Изхлузи през главата си мантията и я метна на пода в краката на Мадам Молкин.
            — Прав си, Драко — изсъска Нарциса и презрително изгледа Хърмаяни, — сега вече знам каква паплач пазарува тук… дай да вървим в „Туилфит и Татинг“.
            И при тези думи двамата изхвърчаха от магазина, като Малфой се постара да изблъска с все сила Рон от пътя си.
            — Е, какво пък! — каза Мадам Молкин, като вдигна с рязко движение падналата мантия и прокара по нея върха на магическата си пръчка като с прахосмукачка — да изчисти прахта.
            Беше разстроена през цялото време, докато Рон и Хари пробваха новите мантии, опита се да продаде на Хърмаяни официална мантия за момче, а не за момиче, и когато накрая ги изпрати с поклон, изглеждаше доволна, че вижда гърбовете им.
            — ’Сичко ли ’зехте? — бодро попита Хагрид.
            — Почти — отвърна Хари. — Видя ли Нарциса Малфой и синчето й?
            — Да — потвърди нехайно Хагрид. — Ама те няма да посмеят да създават неприятности насред „Диагон-али“, хич не им се притеснявай, Хари.
            Хари, Рон и Хърмаяни се спогледаха, но преди да са успели да разсеят заблуждението на Хагрид, се появиха господин и госпожа Уизли заедно с Джини, натоварени с тежки пакети с учебници.
            — Добре ли сте всички? — попита госпожа Уизли. — Купихте ли мантии? Хайде тогава, на път за Фред и Джордж ще се отбием в аптеката и в търговския център за сови „Айлопс“… Вървете плътно един до друг, чухте ли!
            Хари и Рон не взеха от аптеката никакви съставки, защото смятаха, че занапред няма да учат отвари, но в търговския център „Айлопс“ купиха големи кутии с ядки за Хедуиг и Пигуиджин. После тръгнаха нататък по улицата, за да намерят „Магийки шегобийки на братя Уизли“ — магазинчето на Фред и Джордж, а госпожа Уизли през няколко минути си поглеждаше часовника.
            — Наистина нямаме много време — напомни тя. — Затова само ще поразгледаме и обратно в автомобила. Сигурно вече сме близо, това тук е номер деветдесет и две… деветдесет и четири…
            — Ау! — ахна Рон и спря като закован.
            На фона на мрачните, облепени с плакати витрини на магазините наоколо витрините на Фред и Джордж изпъкваха като ярки фойерверки. Случайните минувачи се извръщаха през рамо, за да ги видят отново, а неколцина бяха толкова смаяни, че бяха спрели и не можеха да откъснат очи. Витрината вляво беше запълнена с какви ли не зашеметяващи нещица, които се въртяха, пукаха, святкаха, подскачаха и пищяха — само докато ги гледаше, очите на Хари се насълзиха. На дясната витрина пък беше залепен огромен плакат, и той морав като плакатите на министерството, на него обаче пишеше с крещящи жълти букви:
                        Защо се плашите от Вие-знаете-кого?
                        А ТРЯБВА да се стряскате ето от какво:
                        У-НЕ-ООО!
                        Запек — каква сензация,
                        застигнал е цялата нация!
            Хари се разсмя. Чу до себе си нещо като слаб стон, обърна се и видя, че госпожа Уизли се е втренчила като онемяла в плаката. Устните й мърдаха и изричаха безмълвно „У-НЕ-ООО“.
            — Ще ги убият, докато спят! — прошепна тя.
            — Не, няма! — отсече Рон, който се кикотеше като Хари. — Супер е!
            Двете момчета първи влязоха в магазинчето. Вътре беше пълно с купувачи, Хари не можеше да се добере до рафтовете. Започна да разглежда кашоните, струпани на купчина чак до тавана. Имаше „Кутийки с лъготийки“, които близнаците бяха усъвършенствали през своята последна, недовършена година в „Хогуортс“, направи му впечатление, че най-много се харчат дражетата „Кръв от нослето“, от които беше останал само един смачкан кашон. Имаше поставки с наслагани по тях магически пръчки за забавление — ако човек замахнеше с най-евтините, те се превръщаха в гумени пиленца или в чифт гащи, а най-скъпите те удряха изневиделица по главата или врата. Виждаха се и кутии с три модела пачи пера — самозареждащи се, самопоправящи се и остроумни. В гъмжилото се отвори малко местенце и Хари се промуши при щанда, където цял орляк прехласнати десетинагодишни хлапетии гледаха мъничко дървено човече, което се качваше по стълбите на съвсем истинска бесилка. И човечето, и бесилката бяха сложени върху кутийка, на която пишеше „Палач за многократна употреба — омагьосай го, докато не ти е клъцнал главата!“
            — „Патентовани заклинания за сбъднати блянове“…
            Хърмаяни беше успяла да се провре при голямата витрина недалеч от щанда и четеше упътване на дъното на една кутия, а върху капака имаше шарена картинка на красиво момче и прехласнато момиче на палубата на пиратски кораб.
            — „Едно просто заклинание, и вие ще се озовете в първокачествен, изключително реалистичен половинчасов сбъднат блян, който лесно се вмества в обичайния учебен час и изобщо не може да бъде засечен (понякога обаче се наблюдават странични ефекти като отнесеност и дърдорене на глупости в лека степен). Да не се продава на лица под 16 години.“ Знаеш ли — обърна се Хърмаяни към Хари, — това наистина е изключителна магия!
            — За тези думи, Хърмаяни, получаваш една безплатна бройка — заяви глас някъде отзад. Пред тях застана грейналият в усмивка Фред, облечен в цикламена мантия, удивително несъвместима с огнената му коса. — Как си, Хари? — Двамата се ръкуваха. — И какво е станало с окото ти, Хърмаяни?
            — Какво, какво, вашият телескоп побойник… — отговори тя натъжена.
            — О, майко мила, съвсем го бях забравил! — възкликна Фред. — Дръж…
            Извади от джоба си тубичка и й я връчи, тя махна предпазливо капачето и видя вътре гъсто жълто мазило.
            — Слагаш си малко и до един час от синината няма и помен — обясни Фред. — Наложи се да намерим добър унищожител на синини, нали проверяваме повечето си изобретения върху самите себе си.
            Хърмаяни изглеждаше притеснена.
            — Безопасно е, нали?
            — Разбира се — увери я той. — Ела, Хари, ще те разведа.
            Хари остави Хърмаяни да лекува с мазилото насиненото си око и тръгна след Фред към дъното на магазина, където видя щанд за фокуси с карти и въженца.
            — Мъгълски магийки! — обясни щастлив Фред, като ги посочи. — За странни птици като татко, които си падат по разни мъгълски измишльотини. Не печелим много от тях, но иначе се купуват, хората ги смятат за страхотно нововъведение… А, ето го и Джордж!
            Близнакът на Фред силно стисна ръката на Хари.
            — Развеждаш ли го? Ела отзад, Хари, точно там са големите пари… Само да си посмял да задигнеш нещо, ще ми платиш не само с галеони! — предупреди той един малчуган, който побърза да дръпне ръка от тубичка с етикет „Черни знаци за ядене… Разболяват наред!“.
            Джордж дръпна завесата до щанда с мъгълски фокуси и Хари видя второ помещение, което беше по-тъмно и не така пълно с хора. Опаковките на стоките по тези рафтове не биеха толкова на очи.
            — Току-що разработихме тази по-сериозна серия — рече Фред. — Получи се много странно…
            — Няма да повярваш колко много хора дори на работа в министерството не знаят да направят едно свястно защитно заклинание — продължи Джордж. — Е, не са имали учител като теб, Хари.
            — Точно така… измислихме защитни шапки по-скоро като шега. Нахлупваш си я на главата, казваш на някого да те урочаса и му гледаш физиономията, докато заклинанието отскача. Министерството закупи петстотин бройки за целия технически персонал! И продължават да идват огромни поръчки!
            — Затова разширихме производството и сега правим и защитни мантии, защитни ръкавици…
            — Е, срещу непростими проклятия едва ли ще помогнат особено, но действат при леки и средни магии и заклинания…
            — Освен това решихме да навлезем в защитата срещу Черните изкуства, там е истинска машина за пари — продължи разпалено Джордж. — Това тук например е страхотно. Виж, прах „Внезапен мрак“ внасяме го от Перу. Много удобен, ако искаш да се измъкнеш бързо.
            — А пиратките примамки направо ги грабят като топъл хляб, погледни — подкани Фред и посочи няколко странни на вид черни предмета, които приличаха на свирки и като че ли наистина се опитваха да ги залъжат и да се скрият от погледите им. — Пускаш я, без да те забележат, и тя хуква и се скрива, сетне почва да пищи с все сила, а ти си отклонил вниманието.
            — Хитро! — възхити се Хари.
            — Дръж — рече Джордж, грабна две от пиратките и ги метна на Хари.
            Иззад завесата надзърна млада магьосница с къса руса коса и Хари забеляза, че тя също е облечена в служебна цикламена мантия.
            — Господин Уизли и господин Уизли, отвън един клиент търси котел шегобиец — обясни тя.
            На Хари му се стори много странно, че някой нарича Фред и Джордж „господин Уизли“, те обаче го приеха като нещо нормално.
            — Благодаря ти, Верити, ей сега идвам — отвърна веднага Джордж. — Хари, вземи си каквото ти хареса, чу ли? Безплатно.
            — Не мога така! — възропта той. Вече беше извадил кесийката с парите, за да плати за пиратките.
            — Тук няма да плащаш! — отсече твърдо Фред и избута златото на Хари.
            — Ама…
            — Ти ни даде назаем парите, с които започнахме, помним това — намеси се сериозно и Джордж. — Вземи каквото ти хареса, но не забравяй да казваш къде си го намерил, ако някой попита.
            Джордж мина като фурия през завесата, за да обслужи клиентите, а Фред отново заведе Хари в основното помещение на магазина, където завариха Хърмаяни и Джини още да се прехласват по „Патентовани заклинания за сбъднати блянове“.
            — Момичета, май още не сте открили нашите изделия от серията „Вещица чародейка“ — предположи Фред. — Елате, мили дами…
            При витрината имаше някакви яркорозови неща, край които цял грозд развълнувани момичета се превиваха от смях. Хърмаяни и Джини поизостанаха — бяха нащрек.
            — Елате де! — подкани гордо Фред. — Най-добрата серия любовни еликсири, която ще намерите някъде.
            Джини недоверчиво вдигна вежда.
            — Действат ли?
            — И още как! Около двадесет и четири часа, в зависимост от теглото на момчето…
            — И от хубостта на момичето — уточни Джордж, който неочаквано се бе появил отново. — Но няма да ги продаваме на сестра си — добави той, изведнъж добил сериозен вид. — Доколкото подочухме, вече си завъртяла главите на пет момчета…
            — Каквото и да сте чули от Рон, то е нагла опашата лъжа — отвърна спокойно Джини и се наведе, за да вземе от рафта малко розово бурканче. — Това какво е?
            — Пъпкоубиец, до десет секунди изтребва всичко — от цирей до младежки пъпки — уточни Фред. — Но ти не сменяй темата. Ходиш ли или не ходиш в момента с момче на име Дийн Томас?
            — Да, ходя — потвърди Джини. — И последния път, когато го видях, определено беше едно момче, а не цели пет. Това пък какво е?
            Тя посочи няколко кръгли пухкави топчета в най-различни оттенъци на розово и мораво, които се търкаляха по дъното на клетка и издаваха оглушителни писъци.
            — Пухкавели мъници — обясни Джордж. — Не успяваме да ги развъждаме достатъчно бързо. Ами Майкъл Корнър?
            — Него го зарязах, пълен нещастник! — заяви Джини, след което пъхна пръст между пръчките на клетката и загледа как пухкавелите мъници се струпват около него. — Наистина са много сладки!
            — Да, милички са — съгласи се Фред. — Но ти сменяш момчетата като носни кърпички!
            Джини се обърна и го изгледа с ръце на кръста, точно като госпожа Уизли, и Хари се учуди, че брат й не отскочи.
            — Не е твоя работа! А на теб — добави тя и гневно се извърна към Рон, който току-що беше изникнал до рамото на Джордж, натоварен с цяла камара артикули, — ще ти бъда благодарна, ако не клюкариш с тези двамата за мен!
            — Това прави общо три галеона, девет сикли и един кнут — оповести Фред, след като огледа множеството кутии в ръцете на Рон. — Плащай.
            — Аз съм ти брат!
            — А това, което си награбил, са наши неща. Три галеона и девет сикли. Кнута ти го опрощавам.
            — Но аз нямам три галеона и девет сикли!
            — В такъв случай върни нещата на мястото им и внимавай да не объркаш рафтовете.
            Рон пусна няколко от кутиите, изруга и направи по посока на Фред груб жест с ръка, който за беда беше забелязан от госпожа Уизли, избрала точно този миг, за да се появи.
            — Ако те видя да го правиш пак, ще ти урочасам пръстите да не можеш да ги отлепиш! — закани се строго тя.
            — Мамо, мога ли да си взема един пухкавел мъник? — попита в този миг Джини.
            — Пухкавел какъв? — стресна се майка й.
            — Виж, виж колко са сладички…
            Госпожа Уизли се дръпна, за да разгледа пухкавелите мъници, и Хари, Рон и Хърмаяни получиха чудесна видимост към витрината тъкмо навреме. Драко Малфой бързаше по улицата сам. Докато подминаваше „Магийки шегобийки на братя Уизли“, погледна през рамо. Само след миг излезе от обсега на видимост и тримата го изгубиха от поглед.
            — Къде ли е скъпата му майчица? — свъси се Хари.
            — Явно й се е изплъзнал — отговори Рон.
            — Но защо ли? — учуди се Хърмаяни.
            Хари не каза нищо, мислеше трескаво. Нарциса Малфой не би изпуснала от очи по своя воля ненагледния си син — Драко явно беше хвърлил доста усилия, докато се откопчи от здравата й хватка. Хари познаваше и мразеше Малфой и беше сигурен, че причината не е безвредна.
            Огледа се. Госпожа Уизли и Джини се бяха надвесили над пухкавелите мъници, господин Уизли възхитено разглеждаше колода белязани мъгълски карти, а Фред и Джордж обслужваха клиенти. Отвън до стъклото Хагрид стоеше с гръб и оглеждаше улицата ту в едната, ту в другата посока.
            — Пъхайте се отдолу, бързо! — подкани Хари, след като извади от чантата мантията невидимка.
            — О… не знам, Хари — поколеба се Хърмаяни и погледна боязливо към госпожа Уизли.
            — Идвай де! — рече Рон.
            Тя се подвоуми още миг, после се шмугна заедно с тях под мантията. Никой не забеляза, че са изчезнали, всички бяха погълнати от произведенията на Фред и Джордж. Хари, Рон и Хърмаяни се промушиха възможно най-бързо до вратата, но докато излязат на улицата, Малфой беше изчезнал точно толкова успешно, както и те.
            — Вървеше натам — прошепна съвсем тихо Хари, за да не ги чуе Хагрид, който продължаваше да си тананика. — Хайде!
            Забързаха, като се озъртаха наляво и надясно, през витрините и вратите, докато Хърмаяни не посочи напред.
            — Това е той, нали? — изшушука тя. — Завива наляво.
            — Можеше да се очаква — отвърна също шепнешком Рон, след като Малфой се огледа и се стрелна в „Мракон-али“, незабелязан от никого.
            — Побързайте, ще го изгубим — подкани Хари и ускори крачката.
            — Ще ни се видят краката! — уплаши се Хърмаяни, защото мантията се развя леко при глезените им — сега вече беше много по-трудно да скрие и тримата.
            — Нищо — рече нетърпеливо Хари, — побързайте!
            Но „Мракон-али“ — страничната уличка, посветена на Черните изкуства — изглеждаше напълно безлюдна. Докато минаваха покрай витрините, тримата се взираха в тях, ала като че ли в никой от магазините нямаше купувачи. Хари предполагаше, че всеки би се издал, ако в тези смутни времена на подозрения тръгне да пазарува неща за Черни изкуства, или ако го видят, докато купува.
            Хърмаяни го ощипа силно по ръката.
            — Ох!
            — Шшшт! Виж! Там е — прошепна му тя на ухо.
            Бяха се изравнили с единствения магазин на „Мракон-али“, в който Хари беше стъпвал — „Боргин и Бъркс“, където се продаваха какви ли не злокобни предмети. С гръб към тях сред витрините, пълни с черепи и прашни бутилки, стоеше Драко Малфой — почти не се виждаше заради същия голям черен шкаф, в който навремето Хари се беше скрил от Малфой и баща му. Ако се съдеше по движенията на ръцете му, той разгорещено обясняваше нещо. Собственикът на магазина господин Боргин, прегърбен мъж с мазна коса, стоеше с лице към Малфой. Изражението му беше странно, в него се четеше нещо средно между възмущение и страх.
            — Де да можехме да чуем какво си говорят! — каза Хърмаяни.
            — Разбира се, че можем! — възкликна развълнуван Рон. — Чакайте малко… ох, ужас!…
            Изпусна две-три от кутиите, които още стискаше, докато търсеше нещо в най-голямата.
            — Разтегателни уши, ето!
            — Фантастично! — рече Хърмаяни, а Рон се зае да размотава дългите върви с телесен цвят и да ги пуска под вратата. — Ох, дано не й е направена магия за непробиваемост…
            — Не й е направена! — триумфално оповести Рон. — Чуйте!
            Те събраха глави и заслушаха напрегнато, а от края на вървите като по включено радио се чу високият ясен глас на Малфой.
            — Знаете ли как да го поправите?
            — Може би — отвърна Боргин с тон, от който пролича, че не иска да се забърква. — Но първо трябва да го видя. Защо не го донесете в магазина?
            — Не мога — рече Малфой. — Трябва да си остане там. Вие само ми кажете какво да правя.
            Хари видя как Боргин притеснено прокарва език по устните си.
            — Без да съм го видял, мога да кажа, че ще бъде много трудно, дори невъзможно. Не искам да обещавам нищо.
            — Така ли! — възкликна Малфой и само от гласа му Хари разбра, че той се хили злобно. — Това тук вероятно ще ви вдъхне повече увереност.
            Драко се доближи към Боргин и шкафът го скри от погледите на тримата подслушвачи. Те също се преместиха, но видяха само Боргин, който изглеждаше много уплашен.
            — Само да кажете на някого, ще последва възмездие! — закани се Малфой. — Познавате ли Фенрир* Грейбек**? Той е приятел на семейството, от време на време ще наминава, за да провери дали работите по въпроса.
            [* Фенрир — в скандинавската митология огромният вълк, син на Локи, който според преданието трябва да погълне върховния бог Один, а след това и слънцето. — Б.пр.]
                [** От „grey“ — „сив“, и „back“ — „гръб“ (англ.). — Б.пр.]
            — Няма нужда…
            — Това ще реша аз — отсече Малфой. — Е, тръгвам. И не забравяйте да ми запазите това, ще ми потрябва.
            — Защо да не го вземете сега?
            — Не, разбира се, че не мога да го взема, дребно глупаво човече, как ще го пренеса по улицата? Просто не го продавайте.
            — Разбира се, че няма… уважаеми господине.
            Боргин се поклони ниско, както Хари навремето го беше видял да се кланя на Луциус Малфой.
            — Нито дума никому, Боргин, включително на майка ми.
            — Ама естествено, естествено — прошепна Боргин и отново се поклони.
            След миг звънчето над вратата издрънча силно и Малфой наперено излезе от магазина, изглеждаше много доволен от себе си. Мина толкова близо до Хари, Рон и Хърмаяни, че те усетиха как мантията отново се надипля около коленете им. В магазина Боргин стоеше като попарен, мазнишката му усмивка беше изчезнала и изглеждаше разтревожен.
            — За какво говореха? — прошепна Рон, както намотаваше разтегателните уши.
            — Не знам — отвърна Хари, който трескаво обмисляше. — Иска да му поправят нещо… и да му запазят нещо от стоката… видяхте ли какво посочи, когато каза „това“?
            — Не, беше зад шкафа…
            — Вие двамата стойте тук — пошушна Хърмаяни.
            — Ама какво…
            Тя обаче вече се бе навела и беше излязла изпод мантията. Погледна си косата в стъклото и с вирната брадичка влезе в магазина, при което звънчето отново издрънча. Рон и този път припряно навря разтегателните уши под вратата и подаде една от вървите на Хари.
            — Здравейте, ужасна сутрин, а? — каза бодро Хърмаяни на Боргин, който не отговори, само я изгледа мнително. Като си тананикаше весело, тя тръгна между всевъзможните предмети. — Тази огърлица продава ли се? — попита момичето, като спря пред една от витринките.
            — Ако имате хиляда и петстотин галеона — отговори ледено Боргин.
            — О… хм… нямам чак толкова много — рече Хърмаяни и продължи нататък. — А този… този прелестен череп?
            — Шестнадесет галеона.
            — Значи се продава? Не е запазен, така ли?
            Боргин я погледна с присвити очи. Хари изпита гадното усещане, че собственикът знае какво точно цели Хърмаяни. Тя явно също го долови, защото най-неочаквано заряза всякаква предпазливост.
            — Работата е там, че… хм… момчето, което току-що беше тук, Драко Малфой де, той ми е приятел… Смятам да му купя подарък за рождения ден и ако си е запазил нещо, в никакъв случай не искам да му взимам същото…
            По мнението на Хари версията звучеше като съшита с бели конци и Боргин очевидно си помисли същото.
            — Вън! — кресна той. — Махай се оттук!
            Хърмаяни не чака да я подканят втори път и следвана по петите от собственика, забърза към изхода. Звънчето издрънча отново, Боргин затръшна вратата и обърна табелата на „Затворено“.
            — Е, струваше си да опиташ, макар че го направи доста нескопосано… — отбеляза Рон, докато замяташе отново Хърмаяни с мантията.
            — Следващия път ще ми покажеш как се прави, Повелителю на потайностите — тросна се тя.
            Рон и Хърмаяни се заяждаха по целия път обратно към „Магийки шегобийки на братя Уизли“, а там бяха принудени да млъкнат, за да се промушат неусетно покрай силно разтревожените госпожа Уизли и Хагрид, които вече бяха забелязали, че ги няма. Навътре в магазина Хари смъкна мантията невидимка, скри я в раницата и отиде при другите двама, които в отговор на обвиненията на госпожа Уизли се кълняха, че през цялото време не са мърдали от задната стаичка и тя просто не е видяла добре.

Няма коментари:

Публикуване на коментар