15 юни 2012 г.

Хари Потър и Орденът на феникса-1


Джоан Роулинг
Хари Потър и Орденът на феникса

На Нийл, Джесика и Дейвид,
 които превръщат моя свят във вълшебство…


           Глава първа: Ужасът на Дъдли
          Денят — най-горещият досега за лятото — вече отминаваше и големите четвъртити къщи по улица „Привит Драйв“ тънеха в сънлива тишина. Обикновено лъснати до блясък, колите стояха целите в прах, а доскоро изумруденозелените морави бяха пожълтели и изсъхнали: заради сушата бяха забранили пръскачките. Лишени от обичайните си занимания — да мият автомобилите си и да косят тревата, жителите на „Привит Драйв“ се бяха скрили на сянка в прохладните къщи и бяха разтворили прозорците с надеждата да примамят ветреца, какъвто всъщност нямаше. Навън беше останало само поотраснало момче, което лежеше по гръб в една от цветните лехи на номер четири.
            Беше възслабо, с черна коса и очила и имаше измъчения, нездрав вид на някой, който за кратко време се е източил доста. Джинсите му бяха протрити и зацапани, фланелката бе размъкната и избеляла, подметките на кецовете му бяха започнали да се отлепват. Заради вида си Хари Потър не беше любимец на съседите — хора, според които повлеканщината трябва да се наказва със закон, ала тази вечер той се беше спотаил зад кичестата хортензия и бе напълно невидим за минувачите. Всъщност можеше да бъде разкрит само ако вуйчо Върнън или леля Петуния проточеха глави от прозореца на всекидневната и погледнеха право към лехата долу.
            Хари смяташе, че, общо взето, заслужава поздравления, задето му е хрумнало да се скрие тук. Е, не беше особено приятно да лежи на напечената твърда земя, но затова пък никой не го гледаше злобно и не му скърцаше със зъби толкова силно, че той да не може да си чуе новините, нито го обстрелваше със заядливи въпроси, както ставаше всеки път, ако Хари седнеше в дневната да погледа заедно с леля си и вуйчо си телевизия.
            Мисълта му сякаш влетя през отворения прозорец, защото най-неочаквано Върнън Дърсли, вуйчото на Хари, се обади:
            — Добре че момчето престана да досажда. Къде ли е все пак?
            — Знам ли! — отвърна нехайно леля Петуния. — Няма го в къщата.
            Вуйчо Върнън изсумтя.
            — Ще ми гледа новини, моля ти се! — подметна злобно. — Какво ли е намислил пак! Де се е чуло и видяло момче на неговите години да гледа новини… Дъдли си няма и представа какво става по света, надали знае кой ни е министър-председател, камо ли друго! При всички положения къде ти по нашите новини ще съобщят нещо за оная пасмина…
            — Шшшт, Върнън! — спря го леля Петуния. — Прозорецът е отворен.
            — А, да… извинявай, мила.
            Семейство Дърсли се умълчаха. Докато слушаше рекламата за овесени ядки с плодове, Хари загледа как бавно по тротоара минава шантавата старица госпожа Фиг, голяма любителка на котки от съседната улица „Глициния“. Беше се свъсила и си мърмореше нещо. Хари беше много доволен, че се е скрил зад храста, понеже напоследък госпожа Фиг само да го зърнеше на улицата и тутакси го канеше на чай. Старицата тъкмо бе завила и се беше изгубила от поглед, когато през прозореца отново долетя гласът на вуйчо Върнън.
            — Дъденцето на гости ли е?
            — У семейство Полкис — рече с умиление леля Петуния. — Има си толкова много приятелчета, всички го обичат…
            Хари едвам се сдържа да не прихне. Семейство Дърсли бяха изумително глупави по отношение на синчето си Дъдли. Моментално се хващаха на тъпите му опашати лъжи, че през лятната ваканция всяка вечер ходел на гости у някого от компанията си. Хари знаеше прекрасно, че Дъдли не ходи на никакво гости — всяка вечер се вихреха с бандата му в парка с детската площадка, трошаха каквото им се изпречи пред очите, пушеха по ъглите и замеряха с камъни минаващите коли и хлапетии. Беше ги виждал по време на вечерните си разходки из Литъл Уингинг — от началото на ваканцията Хари не правеше, кажи-речи, нищо друго, освен да кръстосва улиците и да събира по боклукчийските кофи изхвърлените вестници.
            До ушите на Хари достигнаха първите звуци от мелодийката, предвещаваща началото на новините в седем часа, и стомахът му се сви. Беше чакал цял месец… ами ако се случеше именно тази вечер!
            — Летищата са задръстени с рекорден брой летовници, които не могат да се приберат по домовете си заради стачката на испанските носачи, продължаваща вече втора седмица…
            — Лично аз веднага ги изпращам да спят сладък следобеден сън цял живот — изръмжа вуйчо Върнън и заглуши края на изречението, но вече нямаше значение, навън в цветната леха Хари усети, че стомахът го е отпуснал.
            Ако беше станало нещо, със сигурност щяха да го съобщят най-напред — смъртта и разрушенията са по-важни от някакви си летовници, които не можели да се приберат по домовете си.
            Хари въздъхна тежко и се взря в сияйното синьо небе. Това лято всички дни си приличаха като две капки вода: напрежение, очакване, временно облекчение, после още по-голямо напрежение… и всеки път все по-настойчивият въпрос защо още не се е случило нищо.
            Той пак нададе ухо с надеждата да долови някакъв макар и малък знак, какъвто мъгълите изобщо нямаше да разберат — може би че някой е изчезнал безследно, че е станала странна злополука… ала стачката на летищните носачи бе последвана от новини за сушата в югоизточните райони („Дано онзи отсреща слуша — избоботи вуйчо Върнън. — Бива ли такова нещо, да ми пуска посред нощ пръскачката!“), после за вертолет, който за малко да се разбие на една нива в графство Съри, после за прочута актриса, която се била развела с прочутия си съпруг („Много важно! Сякаш ни вълнуват гнусните им изневери!“ — изсумтя леля Петуния, въпреки че жадно следеше клюките за актрисата във всяко списание, до което се доберяха кокалестите й ръце).
            Извърнат към искрящото вечерно небе, Хари притвори очи точно когато водещият на новините оповести:
            —И накрая, това лято папагалът Пако е изнамерил нов начин да се поразхлади. Пако, обитател на „Петте пера“ в Барнсли, се е научил да кара водни ски! Мери Доркинс го посети, за да научи още подробности.
            Хари отвори очи. Щом бяха стигнали до папагалите, каращи водни ски, значи вече нямаше да чуе нищо, което си заслужава. Претърколи се внимателно и застана на четири крака, готов да пропълзи и да се измъкне от лехата под прозореца.
            Беше се придвижил едва четири-пет сантиметра, когато едно след друго се случиха няколко неща.
            Дремливата тишина бе нарушена от силно кънтящо „пук!“, екнало като изстрел, изпод една от паркираните наблизо коли изскочи котка, която се стрелна нанякъде, откъм всекидневната на семейство Дърсли се чуха писък, гръмогласна ругатня и звук от натрошен порцелан и сякаш това е знакът, който Хари само е чакал, той рипна и издърпа от колана на джинсите тъничка дървена пръчка, все едно вади сабя от ножница, ала още преди да се изправи, си блъсна главата в отворения прозорец на семейство Дърсли. От трясъка леля Петуния се разпищя още по-силно.
            Хари имаше чувството, че главата му се е разцепила. Притъмня му, той залитна, опита да насочи поглед към улицата, за да открие кой е причинил шума, ала едвам се задържа на крака, когато от отворения прозорец се пресегнаха две червендалести ръчища и се вкопчиха в гърлото му.
            — Прибирай… я! — изрева вуйчо Върнън направо в ухото на Хари. — Веднага! Ами ако… я види някой!
            — Пускай… ме! — простена Хари.
            Последва кратко боричкане: с лявата ръка Хари дърпаше дебелите като кебапчета пръсти на вуйчо си, а с дясната стискаше здраво вдигнатата магическа пръчка, сетне, точно когато болката в темето на момчето затуптя особено неприятно, вуйчо Върнън вресна като ударен от ток и пусна племенника си. У Хари сякаш се бе надигнала някаква невидима сила, която не позволяваше на вуйчото да го удържи.
            Задъхан, Хари се свлече върху кичестата хортензия, после се изправи и се огледа. Нямаше и следа от онова, което бе издало силния пукот, затова пък по редица прозорци наоколо се виждаха доста надничащи лица. С най-невинното си изражение той побърза да пъхне магическата пръчка обратно в джинсите.
            — Каква прекрасна вечер! — провикна се вуйчо Върнън и помаха на госпожа Номер седем отсреща, която се беше ококорила иззад мрежестите пердета. — Чухте ли как изтряска одеве оная кола? Изкара ни ангелите и на мен, и на Петуния.
            Хилеше се ужасно, като откачен, докато любопитните съседи се скриха зад своите прозорци, после усмивката му се превърна в яростна гримаса и той кимна на Хари да се приближи.
            Момчето пристъпи две-три крачки напред, като се постара да застане така, че протегнатите ръце на вуйчо Върнън да не го докопат и да продължат да го душат.
            — Какво, по дяволите, си намислил, момче? — изграчи вуйчо Върнън, разтреперан от гняв.
            — Какво да съм намислил? — попита хладно Хари.
            Продължи да оглежда улицата все така с надеждата да зърне човека, предизвикал пукота.
            — Да ми гърмиш като със стартов пистолет точно под нашия…
            — Не бях аз — отсече момчето.
            До месестото мораво лице на вуйчо Върнън изникна и лицето на леля Петуния — тънко и длъгнесто като на кобила. Беше много сърдита.
            — Защо се навърташ под нашия прозорец, а?
            — Точно така, Петуния! Какво търсеше под нашия прозорец, момче?
            — Слушах новините — призна си Хари.
            Леля му и вуйчо му се спогледаха възмутено.
            — Слушал новините, моля ти се! Пак ли, бе?
            — Ами те се сменят всеки ден — отвърна Хари.
            — Не ми се прави на голям всезнайко, момче! Казвай какво кроиш и не ме баламосвай повече с тия дрънканици за новините! Знаеш много добре, че оная пасмина, с която си се сдушил…
            — Внимавай, Върнън! — изшушука леля Петуния и вуйчо Върнън сниши глас, та Хари едвам го чуваше. — Знаеш, че по нашите новини не съобщават нищо за твоята пасмина.
            — Ти ще кажеш! — възрази Хари.
            Семейство Дърсли го зяпнаха, после леля Петуния заяви:
            — Малък гаден лъжец! За какво са тогава всичките ония… — Тя също сниши глас и Хари трябваше да разчете по устните й следващата дума — сови… Нали те ти носят новини?
            — Ами да! — прошепна победоносно вуйчо Върнън. — Не се прави на ударен, момче! Сякаш не знаем, че научаваш всичките новини от ония разнасящи зарази птици!
            Хари се поколеба. Този път не му беше никак лесно да каже истината, макар че леля му и вуйчо му едва ли и подозираха колко му е неприятно да я признае.
            — Совите… не ми носят новини — рече глухо.
            — Не ти вярвам — сопна се начаса леля Петуния.
            — Нито пък аз — отсече и вуйчо Върнън.
            — Наясно сме, пак си намислил някоя щуротия — допълни лелята.
            — Не сме чак толкова глупави, я! — рече вуйчо Върнън.
            — Е, това вече е новина за мен — отговори ядосан Хари и още преди Дърсли да му отвърнат, се врътна кръгом, прекоси моравата, прекрачи ниската ограда и тръгна по улицата.
            Беше загазил не на шега и го знаеше. По-късно, ще не ще, трябваше да се изправи пред леля си и вуйчо си и да си плати за грубостта, сега обаче това не го вълнуваше особено — беше погълнат от далеч по-неотложни неща.
            Сигурен бе, че пукотът се е чул, защото някой се е магипортирал. Точно такъв звук издаваше и домашното духче Доби всеки път, щом изчезнеше като дим. Нима бе възможно Доби да е тук, на „Привит Драйв“? И да го следи и сега? При тази мисъл Хари се завъртя и огледа пак улицата, но по нея нямаше жива душа, а момчето бе сигурно, че Доби не може да става невидим.
            Продължи нататък, почти не забелязваше откъде минава — напоследък непрекъснато обикаляше тези улици и краката му сами го отвеждаха до любимите места. От време на време Хари поглеждаше през рамо. Беше сигурен, че докато е лежал сред посърналите бегонии на леля Петуния, край него е имало някой с магически способности. Защо обаче не му е казал нищо, защо не се е обадил, защо сега се спотайва?
            После го завладя безсилие, а заедно с това увереността му се изпари.
            Ами ако не е бил магически звук? Ами ако той, Хари, търсеше толкова отчаяно и най-дребния знак за връзка със света, към който принадлежеше, че се хващаше и на най-обикновени шумове? Откъде можеше да е сигурен, че някой съсед не е счупил нещо?
            Почувства как стомахът му се обръща и преди да се е усетил, отново го обори безнадеждността, която го преследваше още от началото на лятото.
            В пет сутринта на другия ден будилникът щеше да го вдигне от сън, та Хари да плати на совата, която му доставяше „Пророчески вести“ — но дали изобщо имаше смисъл да го получава и занапред? Напоследък само поглеждаше първата страница и захвърляше вестника — щом ония, които го списват, най-сетне проумееха, че Волдемор се е завърнал, именно там щяха да поместят новината, а Хари се интересуваше единствено от нея.
            При повечко късмет щяха да пристигнат и сови с писма от най-добрите му приятели — Рон и Хърмаяни, но Хари отдавна бе изоставил всяка надежда, че сред думите им ще открие някакви вести.
            „По очевидни причини не можем да ти съобщим много за ти-знаеш-какво… Предупредиха ни да не казваме нищо съществено, да не би писмата да се изгубят… Много сме заети, не мога обаче да влизам в подробности… Тук стават доста неща, ще ти разправим, когато се видим…“
            Но кога ли щяха да се видят? Явно никой не си правеше труда да посочи точна дата. На картичката по случай рождения му ден Хърмаяни бе драснала: „Надявам се да се видим съвсем скоро“, ала колко ли скоро беше това „скоро“? Доколкото Хари можеше да съди от мъглявите подмятания в писмата им, Хърмаяни и Рон бяха заедно, вероятно в дома на Рон. Сърцето му се свиваше при мисълта, че двамата се забавляват до припадък в „Хралупата“, а него са го зарязали на „Привит Драйв“. Всъщност им беше толкова сърдит, че изхвърли, без дори да ги отваря, двете кутии шоколадови бонбони от сладкарничка „Меденото царство“, които му бяха пратили за рождения ден. Скоро след това съжали, понеже същия ден леля Петуния сервира за вечеря само спаружена салата.
            И с какво толкова бяха заети Рон и Хърмаяни? Защо той, Хари, не беше зает? Нима не беше доказал, че умее да се справя с много повече неща от тях? Нима всички бяха забравили какво е извършил? Нали тъкмо той беше попаднал на онова гробище и видя как умъртвяват Седрик, нали именно него завързаха за един надгробен камък и едва не го убиха!
            „Не мисли за това“, заповтаря си строго Хари за стотен път през последния месец. Не стига, че в кошмарите си отново и отново попадаше на гробището, ами да го вижда и наяве!
            Зави и излезе на малкия площад „Магнолия“. Някъде по средата му подмина тясната пресечка при гаража, където за пръв път беше зърнал своя кръстник. Поне Сириус му влизаше в положението. Точно както писмата на Рон и Хърмаяни, без съмнение и неговите не съдържаха никакви новини, затова пък в тях имаше поне думи на предупреждение и утеха, а не дразнещи недомлъвки: „Знам, сигурно ти е криво… Не си търси белята и всичко ще бъде наред… Внимавай много, не действай прибързано…“
            Щом прекоси площада, зави по „Магнолия Роуд“ и тръгна към притъмнелия парк с детската площадка, Хари си помисли, че — общо взето — е изпълнил заръката на Сириус. Поне бе устоял на изкушението да си грабне багажа и да отпраши сам с летящата си метла към „Хралупата“. Смяташе, че поведението му е много примерно, като се има предвид колко вбесен и отчаян е, задето го държат тъй дълго на „Привит Драйв“, където той волю-неволю трябваше да се спотайва из цветните лехи с надеждата да чуе нещичко, от което да разбере какво върши Лорд Волдемор. Все пак го заболя, че човек, който е лежал цели дванайсет години в затвора за магьосници Азкабан, измъкнал се е оттам, опитал се е да извърши същото убийство, заради което някога са го осъдили, а после е избягал с краден хипогриф, сега го поучава и го съветва да не действа прибързано.
            Хари се прехвърли през заключената врата на парка и тръгна по изсъхналата трева. Подобно на улиците наоколо, и тук беше съвсем пусто. Момчето се озова при люлките, отпусна се в единствената, която Дъдли и приятелчетата му не бяха успели да изпотрошат, обви ръка около веригата и се вгледа замислено в земята. Вече не можеше да се крие в цветната леха на семейство Дърсли. Утре щеше да се наложи да измисли друг начин, за да чуе новините. Междувременно не очакваше нищо освен поредната тревожна и мъчителна нощ — дори да се отърсеше от кошмарите за Седрик, пак му се присънваха ужаси с дълги тъмни коридори без изход или със заключени врати, които Хари си обясняваше с това, че когато не спи, постоянно се чувства като хванат в капан. Често се случваше старият белег върху челото да го наболява, обаче не си правеше илюзии, че Рон, Хърмаяни и Сириус ще видят вече нещо интересно в това. Навремето болката в белега ги беше предупреждавала, че мощта на Волдемор укрепва, но сега, след като той се беше завърнал, приятелите на Хари вероятно щяха да му напомнят, че няма нищо тревожно, задето белегът е раздразнен, че това си е в реда на нещата и би могло да се очаква…
            Порази го мисълта колко несправедливо е всичко — чак му идеше да крещи от гняв. Ако не беше той, никой нямаше и да знае, че Волдемор се е върнал! И какво получи Хари за награда: да го държат цели четири седмици в Литъл Уингинг, напълно откъснат от света на магьосниците и принуден да клечи из увехналите бегонии колкото да чуе, че някакви папагали се били научили да карат водни ски! Как беше възможно Дъмбълдор да го забрави толкова лесно? Защо Рон и Хърмаяни се бяха събрали, без да повикат и него? Колко още Хари трябваше да стиска зъби и да търпи Сириус да му разправя да си кротувал и да слушал, докога трябваше да устоява на изкушението да драсне няколко реда на ония глупаци в „Пророчески вести“, за да им каже, че Волдемор се е завърнал? Такива мисли се въртяха в бясна вихрушка из главата на Хари, от яд на гърлото му бе заседнала буца, а край него се спускаше задушна кадифена вечер, дъхтяща на топла изсъхнала трева и огласяна само от далечния тътен на движението по пътя зад оградата на парка.
            Не знаеше колко дълго е седял на люлката, когато някакви гласове прекъснаха размишленията му и той вдигна очи. Лампите по улиците край парка хвърляха мъжделив светлик, който все пак бе достатъчен, та момчето да види, че през парка вървят няколко души. Единият пееше с цяло гърло мръснишка песен. Другите се хилеха. Тикаха скъпи велосипеди-бегач, които подрънкваха тихо.
            Хари знаеше кои са те. Силуетът най-отпред безспорно бе на братовчед му Дъдли Дърсли, който, следван от вярната си банда, се прибираше, без да бърза особено.
            Пак си беше дебел, но жестоката диета през изминалата година и откритието, че притежава нова дарба, го бяха преобразили — поне на външен вид. Както вуйчо Върнън разправяше прехласнат на всеки, готов да го слуша, наскоро Дъдли бе станал шампион в тежка категория на първенството по бокс сред училищата в югоизточната част на страната. От „благородния спорт“, както го определяше вуйчо Върнън, Дъдли изглеждаше по-застрашително и от времето в началното училище, когато Хари му бе служил за първа боксова круша. Сега Хари изобщо не се страхуваше от братовчед си, но не смяташе и че има повод за празник, задето Дъдли се е научил да удря по-силно и по-точно. Децата в квартала бяха ужасени от него — плашеха се от Дъдли дори повече, отколкото от „онзи Потър“, който, както ги бяха предупредили, бил закоравял хулиган и учел в Строго охранявания център за непоправими непълнолетни престъпници „Свети Брут“.
            Хари гледаше как тъмните сенки прекосяват тревата и се питаше кого ли са скъсали от бой тази вечер. „Хайде, обърнете се, де — заподканя ги той наум, докато ги наблюдаваше. — Хайде… погледнете насам… ето ме тук сам-самичък… елате да си премерим силите.“
            Видеха ли го, приятелчетата на Дъдли тутакси щяха да дотичат и какво тогава щеше да прави братовчед му? За нищо на света нямаше да допусне да се изложи пред бандата си, но и не му стискаше да предизвика Хари… Щеше да падне голяма веселба, докато Дъдли се двоуми и се чуди какво да прави, а Хари се заяжда с него и го гледа нагло, понеже знае, че братовчед му е безсилен да отвърне… Ако пък някой от другите понечеше да удари Хари, той беше готов — беше извадил магическата пръчка. Само да посмеят… тъкмо щеше да излее поне мъничко от отчаянието си върху момчетата, превърнали навремето живота му в ад.
            Те обаче не се обърнаха, не го забелязаха, вече бяха на хвърлей от оградата. Хари едвам се сдържа да не им извика… но беше глупаво да налита на бой… в никакъв случай не биваше да прави магии… току-виж този път го изключили.
            Гласовете на приятелчетата на Дъдли заглъхнаха, фигурите им вече не се виждаха — те се бяха отправили към „Магнолия Роуд“.
            „Е, сега доволен ли си, Сириус! — помисли си мрачно Хари. — Не действам прибързано. Не си търся белята. За разлика от теб!“
            Изправи се и се протегна. Леля Петуния и вуйчо Върнън явно смятаха, че когато и да се върне Дъдли, точно това е приличното време човек да се прибира вкъщи и който се появи по-късно, вече е закъснял. Вуйчо Върнън се беше заканил, че върне ли се още веднъж след братовчед си, ще го затвори в килера, та потиснал прозявката си, ала все така начумерен, Хари се отправи към изхода на парка.
            Както на „Привит Драйв“, и на „Магнолия Роуд“ имаше големи четвъртити къщи с безукорно подравнени морави, всичките собственост на големи четвъртити чичковци с лъснати до блясък коли като на вуйчо Върнън. Хари предпочиташе Литъл Уингинг вечер, когато прозорците с дръпнати пердета хвърляха в мрака цветни светлинки, ярки като скъпоценни камъни, и докато минаваше покрай обитателите на градчето, не рискуваше да чуе неодобрително мърморене за „престъпния“ си вид. Крачеше бързо и затова някъде по средата на „Магнолия Роуд“ зърна отново момчетата от бандата на Дъдли — сбогуваха се в началото на площада. Хари се спотаи в сянката на висок люляков храст и зачака.
            — … и квичеше като заклано прасе, а? — възкликна Малкълм, а другите се запревиваха от смях.
            — Дясното ти кроше беше неотразимо, Ди Грамада — намеси се и Пиърс.
            — Утре по същото време, а? — попита Дъдли.
            — Направо вкъщи, нашите ще излизат някъде — предложи Гордън.
            — Е, до утре! — рече Дъдли.
            — Чао, Дъд!
            — До утре, Ди Грамада!
            Хари изчака другите от бандата да се разотидат и продължи пътя си. Щом гласовете им заглъхнаха съвсем, заобиколи ъгъла към площад „Магнолия“, забърза и не след дълго настигна Дъдли, който се клатушкаше бавно-бавно и си тананикаше фалшиво.
            — Ей, Грамада!
            Братовчед му се обърна.
            — Я, ти ли си бил! — изсумтя той.
            — Откога си станал „Грамада“? — попита Хари.
            — Я млъквай! — изръмжа Дъдли и му обърна гръб.
            — Страхотен прякор, няма що! — продължи ухилен Хари и се изравни с братовчед си. — Но за мен ще си останеш винаги „хубавото ми Дъденце“.
            — МЛЪКВАЙ, чу ли! — сопна се Дъдли, а ръцете му, приличащи на пушени бутове, се бяха свили в пестници.
            — Момчетата не знаят ли как ти вика майка ти?
            — Затваряй си плювалника.
            — Ама на нея не й казваш да си затваря плювалника. Ами „миличкото ми“, ами „Дъделинчо“… Мога ли да те наричам така?
            Братовчед му си замълча. Очевидно трябваше да впрегне цялото си самообладание, за да се сдържи и да не фрасне с все сила Хари.
            — Е, днес кого помляхте от бой? — попита Хари и усмивката му помръкна. — Пак ли някое десетгодишно хлапе? Знам, преди две вечери сте наредили хубаво Марк Евънс…
            — Сам си го изпроси — озъби се Дъдли.
            — А, такава ли била работата!
            — Предизвика ме, нахалникът му с нахалник.
            — Виж ти! Да не ти е казал, че приличаш на шопар, когото са дресирали да върви на задни крака, а? Че това не е никакво предизвикателство, Дъд, това си е чиста истина.
            Върху челюстта на Дъдли затрепка мускулче. Хари бе неописуемо доволен, че е вбесил братовчед си — имаше чувството, че си излива целия яд върху него, той му беше единственият отдушник.
            Завиха надясно по пресечката, където Хари бе видял за пръв път Сириус — тя бе най-прекият път от площад „Магнолия“ до улица „Глициния“. Беше безлюдна и много по-тъмна от улиците, които свързваше, защото по нея нямаше осветление. Стъпките на двете момчета почти не се чуваха, заглушени между стените на гаража от едната страна и високата ограда от другата.
            — Мислиш се за голяма работа само защото носиш онова нещо, а? — подметна след малко Дъдли.
            — Кое нещо?
            — Онова… дето го криеш.
            Хари пак се ухили.
            — Е, не си чак такъв смотаняк, какъвто изглеждаш, а, Дъд? Иначе нямаше да можеш хем да вървиш, хем да говориш.
            Хари извади магическата пръчка. Забеляза, че Дъдли я попоглежда с крайчеца на окото.
            — Забранено ти е — подвикна веднага братовчед му. — Знам аз. Като нищо ще те изключат от онова училище за перковци, дето учиш.
            — Откъде си толкова сигурен, Грамада, че не са променили правилата?
            — Не са, не са — отвърна бързо Дъдли, макар да не звучеше особено убеден.
            Хари се подсмихна.
            — Само че не ти стиска да се пребориш с мен без това нещо — изръмжа Дъдли.
            — А пък теб те е шубе да набиеш едно десетгодишно хлапе, ако ония четиримата не ти стоят зад гърба. На колко години беше противникът ти, когато спечели боксовата титла, с която се фукаш на всеки срещнат? На седем годинки ли? Или на осем?
            — За твое сведение, беше на шестнайсет — сопна се Дъдли — и когато го проснах, цели двайсет минути лежа ни жив, ни умрял, пък беше два пъти по-тежък от теб. Ще видиш ти, като кажа на тате, че пак ми размахваш онова нещо…
            — Сега ще хукнеш да ме натопиш, а? Само не ми казвай, че великият боксов шампион си е глътнал езика заради пръчката на „оня гадняр“, Хари.
            — Да, ама нощем не си чак такъв смелчага — заяде се Дъдли.
            — А сега, Дъденце, какво е според теб, не е ли нощ? Така му викаме, след като се мръкне.
            — Говорех ти, когато си в леглото — озъби се Дъдли.
            Беше се заковал на място. Хари също спря и се втренчи в братовчед си. Месестото му лице почти не се виждаше, но той все пак долови странното ликуване, изписало се върху него.
            — В какъв смисъл не съм смел в леглото? — озадачи се Хари. — От какво толкова ще се плаша, от възглавниците ли?
            — Нощес те чух — изсъска задъхан Дъдли. — Говореше насън. Стенеше.
            — Как така съм стенел? — ахна Хари, този път обаче се вцепени и стомахът му се сви.
            Предната нощ отново се бе озовал насън в гробището. Дъдли прихна така, сякаш излая, и уж захленчи със сълзлив гласец:
            — „Не убивайте Седрик! Не убивайте Седрик!“ Кой е тоя Седрик? Твоят приятел ли?
            — Аз… ти лъжеш — рече неволно Хари.
            Ала устата му беше пресъхнала. Той знаеше, че Дъдли не лъже — как иначе щеше да знае за Седрик?
            — „Татко! Помогни ми, татко! Той ще ме убие, татко! Олелеее!“
            — Млъквай! — рече тихо Хари. — Чу ли, Дъдли, млъквай, предупреждавам те!
            — „Ела да ми помогнеш, татко! Мамо, помогни ми! Той уби Седрик! Помогни ми, татко! Той ще ме…“ Не насочвай това нещо към мен!
            Дъдли отстъпи назад и опря гръб о стената. Хари сочеше с магическата пръчка право към сърцето му. Усещаше в жилите си да тупти трупалата се цели четиринайсет години омраза към братовчед му — би дал всичко, за да направи една магия, да урочаса Дъдли и той да допълзи вкъщи безсловесен като насекомо, с дълги щръкнали пипала…
            — Само да си посмял да го повториш още веднъж! — закани се Хари. — Ясно ли е?
            — Махни това нещо от мене!
            — Попитах, ясно ли ти е?
            — Махни го!
            — ЯСНО ЛИ Е?
            — МАХНИ ГО ТОВА НЕЩО ОТ…
            Дъдли ахна и потрепери, сякаш го бяха потопили в леденостудена вода.
            С вечерта се беше случило нещо. Обсипаното със звезди индиговосиньо небе изневиделица беше станало катраненочерно, без лъч светлинка — звездите, луната, обвитите като в пелена улични лампи в двата края на пресечката бяха изчезнали сякаш вдън земя. Не се чуваха и далечният тътен на автомобилите, и шепотът на дърветата. Дъхавата топла вечер най-неочаквано бе станала хапещо, пронизващо студена. Двете момчета бяха заобиколени от пълна, непрогледна притихнала тъма, все едно някаква великанска ръка бе спуснала над цялата уличка дебел леден плащ, който ги заслепяваше.
            За миг Хари си помисли, че въпреки усилията да се сдържи е направил, без да се усети, магия, сетне обаче разумът му настигна сетивата: не му беше по силите да угаси звездите. Погледна в едната, после и в другата посока, мъчейки се да види нещо, ала мракът притисна очите му досущ безтегловно було.
            В ухото на Хари екна ужасеният глас на Дъдли.
            — К-какви ги вършиш? П-престани!
            — Не върша нищо. Млъквай и стой мирно!
            — Ама не в-виждам нищичко. Ами сега? Ос-слепял съм… Не мога…
            — Казах ли ти да мълчиш!
            Застанал като вкаменен, Хари пак извърна невиждащи очи наляво, после надясно. Беше толкова студено, че целият трепереше. С настръхнали косми по ръцете и с щръкнала на темето коса, Хари се ококори и се заозърта като слепец.
            Бе немислимо… не можеше да са тук… в Литъл Уингинг… Хари наостри уши… Щеше да ги чуе още преди да ги е видял.
            — Ще к-кажа на татко, така да знаеш! — изхленчи Дъдли. — К-къде си? Какво п-правиш?…
            — Ще млъкнеш ли най-после? — изсъска му Хари. — Опитвам се да чуя…
            Ала спря насред изречението. Бе чул тъкмо онова, от което се страхуваше.
            Не бяха сами на уличката — имаше още нещо, което дишаше тежко, със свистене, на пресекулки. Както стоеше разтреперан във вледеняващия въздух, Хари усети, че го залива мощна вълна от страх.
            — Стига! Престани, де! Ще те фрасна, така да знаеш!
            — Млъквай, Дъдли…
            БАААМ!
            Отстрани върху главата му се стовари пестник, от който подскочи. Пред очите му заиграха вихрени бели светлинки. За втори път само от час Хари изпита чувството, че главата му се е разцепила — след миг той се строполи на земята и магическата пръчка изхвърча от ръката му.
            — Ах, Дъдли! Малоумник такъв! — извика Хари с насълзени от болката очи, сетне запълзя на четири крака и заопипва трескаво в мрака.
            Чу как Дъдли залита, как се удря в оградата и се препъва.
            — ВЪРНИ СЕ, ДЪДЛИ! ТИЧАШ ПРАВО КЪМ НЕГО!
            Разнесе се ужасен смразяващ писък и стъпките на братовчед му изведнъж спряха. В същия миг Хари усети зад гърба си леденостуден повей, който можеше да означава едно-единствено нещо. Онзи не беше сам.
            — ДЪДЛИ, НЕ СИ ОТВАРЯЙ УСТАТА! КАКВОТО И ДА ПРАВИШ, НЕ СИ ОТВАРЯЙ УСТАТА! Пръчката ми! — зашепна трескаво Хари и заопипва земята с ръце, зашавали като паяци. — Къде ми е… пръчката… Лумос!
            Изрече заклинанието машинално, отчаяно му трябваше светлинка, та да продължи търсенето… и за негово облекчение, колкото и да не му се вярваше, на сантиметри от дясната му ръка лумна светлина… връхчето на магическата пръчка се беше запалило. Хари я грабна, изправи се някак на крака и се обърна.
            Застина.
            Към него плавно се плъзгаше великанска качулата сянка, без крака, нито лице под мантията, и почти без да докосва земята, засмукваше нощта.
            Хари залитна назад и вдигна магическата пръчка.
            — Експекто патронум!
            От върха на пръчката се изви сребриста струйка дим и дименторът забави ход, но заклинанието не подейства достатъчно — като си настъпваше ходилата, Хари се отдръпна още назад, а дименторът се устреми към него. Паника замъгли съзнанието на момчето… съсредоточи се…!
            Изпод мантията на диментора се показаха две сивкави люспести ръце, целите в слуз, които се пресегнаха към Хари. Ушите му писнаха от напора на звука.
            — Експекто патронум!
            Гласът му прозвуча някак глух, далечен. От магическата пръчка се изви втора струйка сребърен дим, по-слаба и от първата… Хари не можеше да направи магията, заклинанието му не действаше.
            В главата му екна смях, писклив и оглушителен… мъртвешки студеният дъх на диментора с мирис на гнилоч вече изпълваше дробовете му… давеше го… _мисли си… за нещо… за някой щастлив миг…
            Ала вътре у Хари нямаше щастие… дименторът го сграбчи с ледени пръсти за гърлото… пискливият кикот ставаше все по-силен и по-силен… в главата на Хари един глас изрече: „Поклони се на смъртта, Хари… Може дори да не боли… Не знам как е… Никога не съм умирал…“
            Нямаше да види никога вече Рон и Хърмаяни…
            Докато се мъчеше да си поеме дъх, лицата им изникнаха съвсем ясно в съзнанието му.
            — ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ!
            От върха на магическата пръчка внезапно изскочи огромен сребърен елен, който прониза с рогата си диментора точно на мястото, където би трябвало да е сърцето му, отблъсна го назад, сякаш е безтегловен като мрака, пак се хвърли към него, а дименторът, разгромен, се отдалечи като прилеп.
            — НАСАМ! — викна Хари на елена. Завъртя се и се втурна по уличката, както държеше високо светещата магическа пръчка. — ДЪДЛИ? ДЪДЛИ!
            След десетина крачки се озова при тях: Дъдли се беше свил на кравай върху земята и бе затулил с ръце лицето си. Над него се беше надвесил друг диментор, който бавно, едва ли не с любов, го дърпаше със слузести ръце за китките и бе доближил качулата глава до лицето му, сякаш всеки миг ще го целуне.
            — ДРЪЖ! — извика Хари и покрай него в шеметен галоп профуча сребърният елен, който той беше измагьосал.
            Безокото лице на диментора бе само на два-три сантиметра от Дъдли, когато го прободоха сребърните рога — те запокитиха във въздуха страшилището, което, подобно на своя събрат, се изгуби, погълнато от мрака, а през това време еленът препусна към дъното на уличката и се стопи в сребристо облаче дим.
            Луна, звезди, улични лампи — в миг всичко оживя наново. По пресечката премина топъл ветрец. Дърветата из градините наоколо зашумолиха, въздухът пак се огласи от обичайния тътнеж на автомобилите, прекосяващи площад „Магнолия“. Хари не бе способен и да се помръдне, сетивата му се бяха изопнали като тетива, той все още беше вцепенен от рязкото връщане към нормалния живот. След миг забеляза, че фланелката му се е лепнала за гърба — беше плувнал в пот.
            Направо не можеше да повярва, че това наистина се е случило. Диментори тук, в Литъл Уингинг!
            Дъдли продължаваше да се гърчи на земята, да хленчи и да трепери като лист. Хари се надвеси да провери дали братовчед му е в състояние да се изправи, точно тогава обаче чу как отзад някой тича към тях. Отново вдигна по инстинкт магическата пръчка и скочи, за да застане лице в лице с… госпожа Фиг.
            Смахнатата грохнала съседка стигна задъхана при момчетата. Прошарената й коса се бе измъкнала на кичури от мрежичката, люшкащата се на китката й пазарска торба подрънкваше, карираните топлинки още малко и да се изхлузят от краката й. Хари понечи да скрие в панталона си магическата пръчка, та да не се вижда, но…
            — Не я прибирай, глупчо такъв! — изпищя бабката. — Ами ако наоколо се спотайват още такива? Ох, ще го удуша тоя Мъндънгус Флечър!

            Глава втора: Нашествието на совите
            — Моля? — ахна Хари недоумяващо.
            — Тръгнал си той! — закърши ръце госпожа Фиг. — Трябвало да се срещне с някакъв, за да обсъдели казаните, които им били паднали! Казах му, че жив ще го одера, ако вземе да ми изчезне, ама кой да слуша! На ти сега! Диментори! Пак добре, че за всеки случай пратих Господин Тибълс да се навърта. Но няма за кога да стърчим тук! Побързай, трябва да те приберем у дома! Олеле, какви само неприятности ни чакат, хич не ми се мисли! Ще го убия!
            — Ама… — От откритието, че откачената грохнала съседка, която си умираше за котки, знае що е диментори, Хари се вцепени едва ли не точно толкова, колкото и от срещата с тях на малката уличка. — Ама вие… вие да не сте магьосница?
            — Аз съм безмощна и Мъндънгус го знае прекрасно, та как, да го вземат мътните, може да очаква от мен да ти помогна да се пребориш с дименторите? Остави те съвсем без прикритие, хем го предупредих…
            — Да не би да ме следи Мъндънгус? Я… значи е бил той! Магипортира се точно пред вкъщи!
            — Да, да, да, ама добре че за всеки случай паркирах Господин Тибълс на пост под една кола, та той изприпка да ме предупреди, но докато дойда у вас, ти вече беше излязъл… и сега… олеле, какво ли ще каже Дъмбълдор? Ей, ти! — провикна се старицата към Дъдли, който още лежеше възнак насред пресечката. — Размърдай си дебелия задник и ставай от земята, и по-чевръсто, чу ли!
            — Нима познавате Дъмбълдор? — зяпна я Хари.
            — То оставаше да не го познавам, че кой не познава Дъмбълдор! Хайде, стига сме се мотали… няма да мога да ти помогна, ако онези се върнат… досега най-голямото ми постижение е да трансфигурирам пакетче чай.
            Старицата се наведе, сграбчи с кокалеста длан една от тлъстите ръце на Дъдли и го затегли.
            — Ставай, лоена буцо, и без туй от теб полза никаква! Ставай, де!
            Ала Дъдли или не можеше, или не искаше да се помръдне. Стиснал устни, блед като платно, продължи да лежи на земята и да трепери.
            — Нека аз!
            Хари се вкопчи в ръката на братовчед си и го вдигна. Едва го закрепи на крака. Дъдли сякаш всеки миг щеше да припадне. Очичките му се бялнаха нагоре, по лицето му бяха избили ситни капки пот и в мига, в който Хари го пусна, той залитна застрашително напред.
            — Побързайте! — викна истерично госпожа Фиг.
            Хари преметна тежката ръка на Дъдли през рамото си и поприведен под килограмите му, го завлачи към пътя. Старицата заситни пред тях и щом излезе на ъгъла, надзърна притеснена.
            — Не прибирай магическата пръчка, чу ли! — заръча тя на Хари, когато тръгнаха по „Глициния“. — То оставаше да спазваш точно сега Указа за секретност! И бездруго ще излезем виновни, поне да има защо. Ами Целесъобразното ограничаване на магьосничеството от невръстни… точно от това се страхуваше Дъмбълдор… Бре, какво е това там, в дъното на улицата? А, няма страшно, господин Прентис… не прибирай магическата пръчка, момче, колко пъти да ти повтарям, че не мога да ти помогна?
            Никак не беше лесно Хари хем да държи пръчката, хем да мъкне Дъдли. Той го сръчка припряно в ребрата, но братовчед му явно бе изгубил всякакво желание да се движи сам. Беше се отпуснал с цялата си тежест върху рамото на Хари и тътреше грамадните си ходила по земята.
            — Защо, госпожо Фиг, не сте ми казвали, че сте безмощна? — попита Хари, задъхан от усилието. — Колко пъти съм идвал у вас… защо не сте ми споменавали нищо?
            — По заповед на Дъмбълдор. Възложиха ми да те държа под око, но без да се издавам, беше съвсем невръстен. Извинявай, Хари, че вечно те тормозех, но семейство Дърсли нямаше да те пуснат за нищо на света при мен, ако се усъмняха, че ти е приятно. Да ти призная, хич не беше лесно… но, гръм и мълнии — занарежда покрусена старицата и пак закърши ръце, — само да научи Дъмбълдор… бива ли такова нещо, Мъндънгус да се измъкне точно когато трябваше да стои на пост до полунощ… Къде ли се е запилял? Как сега ще кажа на Дъмбълдор? Не мога да се магипортирам.
            — Имам сова, мога да ви услужа — простена Хари, като се питаше дали гръбнакът му няма да се прекърши под тежестта на Дъдли.
            — Нищо не разбираш, Хари! Дъмбълдор трябва да действа незабавно, че в министерството си имат начини да откриват магиите, направени от невръстни, и вече знаят, помни ми думата.
            — Но аз нямах избор, бях принуден да направя магия, за да се отърва от дименторите… би трябвало да се притесняват повече от тях… какво търсят те на улица „Глициния“?
            — О, момчето ми, де да беше така, но се опасявам, че… МЪНДЪНГУС ФЛЕЧЪР, ЩЕ ТЕ УБИЯ!
            Чу се еклив пукот, замириса силно на алкохол и на тютюн и точно пред тях изникна нисък и набит брадясал мъж в опърпан балтон. Имаше криви крака, дълга чорлава рижа коса и кървясали подпухнали очи, с които приличаше на тъжно куче от породата басет. Стискаше сребрист вързоп и Хари начаса разпозна в него мантия невидимка.
            — Какво става, Фиги? — подвикна той и премести учуден поглед от старата жена към Хари и Дъдли. — Нали трябваше да действаш под прикритие?
            — Ще ти дам аз на теб едно прикритие — кресна госпожа Фиг. — Диментори, ето какво става, крадлив страхопъзльо, дето само знаеш да се скатаваш!
            — Диментори ли? — ахна Мъндънгус. — Не думай, диментори тук?
            — Да, тук, тук, купчино прилепови барабонки, дето не ставаш за нищо! — закрещя още по-силно бабката. — Диментори, които нападнаха момчето точно когато ти трябваше да стоиш на пост!
            — Ами сега! — простена жално Мъндънгус, след което премести поглед от госпожа Фиг към Хари и после обратно към старицата. — Ами сега…
            — А ти какво правиш през това време… въртиш сделчици с крадени котли! Казвах ли ти аз да не ходиш? А, казвах ли ти?
            — Ама аз… аз такова… — запелтечи силно притеснен той. — Падна ми страхотен случай да се спазаря, не беше за изпускане…
            Госпожа Фиг вдигна ръка, от която висеше пазарската чанта, и заналага с нея Мъндънгус по лицето и врата — ако се съди по тропота в нея, торбата беше пълна с котешка храна.
            — Олелееее! Остави ме, остави ме, де… дърта откачалка! Някой трябва да каже на Дъмбълдор!
            — Точно така, трябва! — ревна госпожа Фиг и продължи да удря където свари Мъндънгус с чантата с котешка храна. — И… не е зле… да го направиш ти… тъкмо ще обясниш… защо не си бил тук… да помогнеш!
            — Ей, паднала ти е мрежата за коса — отвърна той, хванал се за главата да се предпази. — Ето, ето, отивам да му кажа!
            И изчезна с поредния силен пукот.
            — Дано Дъмбълдор го убие! — продължи да кълне ядно бабката. — Тръгвай, де, Хари, какво още чакаш?
            Той реши да не си пилее излишно малкото въздух, за да обяснява, че едвам върви с тоя Дъдли на гръб. Пак хвана братовчед си, който всеки момент щеше да изпадне в несвяст, и закрета нататък.
            — Ще те изпратя до вратата — продължи да нарежда госпожа Фиг, след като завиха по „Привит Драйв“. — За всеки случай, да не би да се навъртат още наоколо… леле, стана тя, каквато стана… да се налага да се бориш с тях сам… а Дъмбълдор заръча за нищо на света да не допускаме да правиш магии… е, било, каквото било, над разлята отвара не се плаче… тъй де, котката вече е в соварника…
            — Значи Дъмбълдор… е наредил да ме следят? — промълви със сетни сили Хари.
            — Че кой друг — почти му се скара старицата. — Нима след случилото се през юни очакваш да те остави да се скиташ сам? Хубава работа, момче, а ми разправяха, че си бил умен… хайде сега… влизай вътре и не мърдай оттам — нареди госпожа Фиг, когато стигнаха до номер четири. — Смятам, че съвсем скоро някой ще се свърже с теб.
            — А вие какво ще правите? — побърза да попита Хари.
            — Аз си отивам право у дома — отвърна старицата и като се взря в тъмната улица, потрепери. — Ще чакам нареждания. А ти да не си мръднал от къщата! Лека нощ.
            — Стойте, не си тръгвайте! Кажете ми…
            Ала госпожа Фиг вече бе зашляпала с карираните топлинки нататък, пазарската й мрежа току подрънкваше.
            — Почакайте! — провикна се след нея Хари.
            Имаше да пита милион неща всекиго, който бе във връзка с Дъмбълдор, ала само след миг госпожа Фиг бе погълната от мрака. Свъсен, Хари намести Дъдли върху рамото си и продължи бавно и мъчително по градинската пътека на номер четири.
            В антрето светеше. Хари втъкна магическата пръчка обратно в колана на джинсите, натисна звънеца и загледа как сянката на леля Петуния става все по-голяма, странно разкривена от матовото стъкло на входната врата.
            — Дъденце! Време беше, вече се… вече се… Дъди, какво ти е?
            Хари погледна с крайчеца на окото Дъдли и го пусна. Братовчед му се олюля с позеленяло лице… после зейна и се изповръща направо върху изтривалката.
            — ДЪДЕНЦЕ! Какво ти става, Дъденце? Върнън! ВЪРНЪН!
            Вуйчото на Хари излезе важно-важно от всекидневната, мустаците му като на морж бяха щръкнали във всички посоки, както ставаше всеки път, когато той бе развълнуван. Без да нагазва в локвичката бълвоч, се спусна да помага на леля Петуния, която се мъчеше да закрепи Дъдли на крака и да го вкара в антрето.
            — Зле му е, Върнън!
            — Какво ти е, синко? Какво се е случило? Да не би госпожа Полкис да те е почерпила с нещо вносно?
            — Защо си ми цялото в прахоляк? Да не си лежал на земята, миличко?
            — Я чакай, да не са те нападнали, синко?
            Леля Петуния изпищя.
            — Обади се в полицията, Върнън! Обади се в полицията! Дъделинчо, бонбончето ми, кажи нещо на мама! Какво са ти направили?
            В цялата бъркотия никой и не забелязваше Хари, който само това и чакаше. Успя да се шмугне в къщата точно преди вуйчо Върнън да затръшне вратата и докато семейство Дърсли вървяха шумно по коридора към кухнята, се приближи предпазливо, на пръсти, към стълбите.
            — Кой ти причини това, синко? Кажи ни имената. Не бой се, ще ги пипнем.
            — Шшшшт! Опитва се да каже нещо, Върнън! Какво, Дъденце? Кажи на мама!
            Хари тъкмо понечи да тръгне нагоре по стълбището, когато Дъдли си възвърна дар-словото.
            — Той!
            Хари застина с крак върху стъпалото, присви очи, стисна зъби и се приготви за взрива.
            — ЕЛА НАСАМ, МОМЧЕ!
            Колкото уплашен, толкова и ядосан, Хари отдръпна бавно крака си, обърна се и последва семейство Дърсли.
            След мрака навън лъснатата до блясък кухня беше странно ослепителна. Леля Петуния отведе Дъдли до един от столовете, синът й още беше зелен и покрит със студена пот. Вуйчо Върнън застана при мивката и присвил очички, изгледа на кръв Хари.
            — Какво си причинил на сина ми? — изръмжа той застрашително.
            — Нищо — отвърна Хари, макар и да знаеше прекрасно, че вуйчо Върнън няма да му повярва.
            — Какво ти направи, Дъди? — попита с треперещ глас и леля Петуния, която се бе заела да чисти следите от повръщано по коженото яке на Дъдли. — Да не би… ти-знаеш-какво, миличкото ми? Онова нещо ли използва?
            Все така разтреперан, Дъдли кимна бавно.
            — Не е вярно! — извика Хари точно когато леля Петуния нададе вой, а вуйчо Върнън стисна пестници. — Не съм му направил нищо, не бях аз, бяха…
            Ала в същия миг през кухненския прозорец влетя една забулена сова. Стрелна се току над темето на вуйчо Върнън, извиси се към тавана, пусна в краката на Хари големия пергаментов плик, който стискаше в човка, обърна се грациозно и след като докосна с връхчетата на крилете си горния край на хладилника, се шмугна навън през прозореца и полетя над градината.
            — СОВИ! — разфуча се вуйчо Върнън и докато затваряше с трясък кухненския прозорец, добре познатата жилчица върху слепоочието му затуптя ядно. — ПАК ТИЯ СОВИ! НЯМА ДА ТЪРПЯ ПОВЕЧЕ В КЪЩАТА СИ СОВИ!
            Ала Хари вече разкъсваше плика и вадеше отвътре писмото, сърцето му се бе качило някъде при адамовата ябълка и бумтеше до пръсване.

            Уважаеми господин Потър,
            Получихме сведения, че днес вечерта в девет часа и двайсет и три минути в населяван от мъгъли район и в присъствието на мъгъл сте направили магия за покровител.
            Тъй като сте нарушили по непростим начин Наредбата за целесъобразно ограничаване на магьосничеството от невръстни, сте изключен от Училището за магия и вълшебство „Хогуортс“. В най-скоро време на Вашия адрес ще дойдат представители на министерството, за да унищожат магическата Ви пръчка.
            Вече сте получавали предупреждение, че сте нарушили член 13 от Указа за секретност на Международната конфедерация на магьосниците, ето защо Ви уведомяваме със съжаление, че в девет часа сутринта на дванайсети август трябва да се явите на заседанието на Дисциплинарната комисия към Министерството на магията.

            Желаем Ви всичко най-добро!
            Искрено Ваша:
            Мафалда Хопкърк
            служба „Злоупотреба с магии“
            Министерство на магията

            Хари изчете писмото веднъж, после втори път. Почти не забелязваше, че вуйчо Върнън и леля Петуния продължават да му говорят. Вътре в главата му всичко се бе вледенило и вцепенило. В съзнанието му проникна един-единствен факт, който му подейства като сковаваща стреличка. Бяха го изключили от „Хогуортс“. Край! Никога вече нямаше да се върне там.
            Вдигна очи към семейство Дърсли. Моравочервен, вуйчо Върнън крещеше с вдигнати пестници, леля Петуния пък прегръщаше Дъдли, който отново се беше разповръщал.
            Временно вцепененият мозък на Хари като че ли се поразмърда. „В най-скоро време на Вашия адрес ще дойдат представители на министерството, за да унищожат магическата Ви пръчка.“ Сега вече имаше само едно спасение. Налагаше се Хари да избяга, и то незабавно. Нямаше представа къде ще отиде, но беше сигурен в едно: във или извън „Хогуортс“ не можеше и ден без магическата си пръчка. Като в просъница я извади от колана и понечи да излезе от кухнята.
            — Ей, къде? — избоботи вуйчо Върнън. Хари обаче не отговори, затова вуйчото прекоси тромаво кухнята и препречи вратата към антрето. — Още не съм приключил с теб, момче!
            — Махай се от пътя ми! — отсече тихо Хари.
            — Няма да мърдаш оттук и ще обясниш защо синът ми…
            — Ако не се махнеш, ще те омагьосам, така да знаеш — закани се момчето и вдигна магическата пръчка.
            — Не смей да ми я размахваш тая… — изфуча вуйчо Върнън. — Нали знам, че ви е забранено да я използвате извън оная лудница, дето я наричате училище.
            — Току-що ме изхвърлиха от лудницата — рече Хари. — Мога да правя каквото си искам. Разполагаш само с три секунди. Едно… две…
            Кухнята се огласи от екливо ФРАААС. Леля Петуния изпищя. Вуйчо Върнън ревна и приклекна, а Хари затърси за трети път тази вечер източника на суматохата, която не бе причинил. Съзря го веднага: отвън на перваза бе кацнала една зашеметена и наежена забулена сова, която току-що се беше блъснала в затворения прозорец.
            Без да обръща внимание на вуйчо си Върнън, който отново се разкрещя: „СОВИИИ!“ Хари прекоси тичешком стаята и отвори с рязко движение прозореца. Совата протегна краче, към което бе привързан малък пергаментов свитък, тръсна пера и политна още щом Хари взе писмото. Момчето разгъна с разтреперани ръце второто послание, написано надве-натри с размазано черно мастило.

            Хари, в министерството току-що дойде Дъмбълдор, опитва се да намери изход от положението. СТОЙ У ЛЕЛЯ СИ И ВУЙЧО СИ. НЕ ПРАВИ ПОВЕЧЕ МАГИИ. НЕ ДАВАЙ НА НИКОГО МАГИЧЕСКАТА ПРЪЧКА.
                                                                                               Артър Уизли

            Дъмбълдор се опитвал да намери изход от положението… какво ли означаваше това? Дали разполагаше с достатъчно власт, за да надделее над онези в Министерството на магията? Дали имаше поне някаква вероятност да разрешат на Хари да се върне в „Хогуортс“? В гърдите му покълна слаба надеждица, почти веднага попарена от паниката: как да откаже да си даде пръчката, без да прибягва до магия? Щеше да се наложи да се дуелира с представителите на министерството, а стореше ли го, направо щеше да е късметлия, ако му се разминеше Азкабан, какво остава за изключването.
            Мислите му препускаха като обезумели… Можеше да избяга с риск ония от министерството да го заловят, можеше и да стои тук и да чака да дойдат. Изкушаваше се много повече от първото, ала знаеше, че господин Уизли му мисли само доброто… пък и Дъмбълдор беше намирал изход от положения, далеч по-неприятни от сегашното.
            — Добре, размислих — рече Хари, — оставам.
            Свлече се тежко на стола при масата и се извърна към Дъдли и леля Петуния. Семейство Дърсли бе доста стъписано от внезапната промяна. Леля Петуния стрелна с отчаян поглед вуйчо Върнън. Жилата върху моравото му слепоочие туптеше по-силно от всякога.
            — Кой ги праща тия проклети сови? — ревна той.
            — Първата беше от Министерството на магията, съобщиха ми, че ме изключват — отвърна спокойно Хари.
            Наостри уши, за да чуе, ако представителите на министерството се задават вече, пък и беше по-лесно и безболезнено да отговаря на въпросите на вуйчо Върнън, отколкото да го гледа как беснее и крещи.
            — Втората беше от бащата на моя приятел Рон, работи в министерството.
            — Министерство на магията ли? — ревна вуйчо Върнън. — Такива като теб в правителството! Сега я втасахме. Нищо чудно, че държавата отива на кино.
            Хари обаче не отговори и вуйчо Върнън го изгледа кръвнишки, сетне избълва:
            — И защо те изключиха?
            — Защото направих магия.
            — ТАКА СИ И ЗНАЕХ! — продължи да фучи вуйчо Върнън и стовари пестник върху хладилника, който се отвори: отвътре изпопадаха нискомаслените закуски на Дъдли и се разпиляха по пода. — Призна си най-после! _Какво направи на Дъдли?_
            — Нищо — отсече Хари вече не толкова спокойно. — Не аз, а…
            — Ти, ти — изпелтечи най-неочаквано Дъдли и вуйчо Върнън ведно с леля Петуния дружно замахаха на Хари да млъкне, след което се надвесиха над ненагледното си синче.
            — Кажи, синко — подкани вуйчо Върнън, — какво ти направи?
            — Кажи ни, миличко — изшушука и леля Петуния.
            — Насочи магическата пръчка към мен — изфъфли момчето.
            — Точно така, насочих я, но не съм я използвал… — подхвана гневно Хари, ала не успя…
            — МЛЪК! — ревнаха в един глас вуйчо Върнън и леля Петуния.
            — Продължавай, синко — призова отново вуйчо Върнън, а мустаците му се наежиха още по-заплашително.
            — Тъмно… — отвърна дрезгаво Дъдли и пак потрепери. — Стана тъмно като в рог. И после чух… _разни неща_. Вътре в главата си.
            Вцепенени от ужас, вуйчо Върнън и леля Петуния се спогледаха. Ако сред всичко, което най-много мразеха на тоя свят, магията заемаше първото място, а след нея се нареждаха съседите, нарушаващи повече от самите тях забраната да се поливат дворовете, в десетката на най-омразните им неща без съмнение влизаха и перковците, чуващи гласове. Вуйчо Върнън и леля Петуния очевидно бяха на мнение, че Дъдли губи разсъдъка си.
            — Какви неща чу, бонбонче? — простена леля Петуния, пребледняла като платно и готова да ревне.
            Ала Дъдли явно не можеше да каже. Потрепери за кой ли път и поклати топчеста русолява глава, а колкото до Хари, той изпита известно любопитство въпреки вцепенението и страха, обзели го след появата на първата сова. Дименторите знаеха как да те накарат да изживееш наново най-страшните мигове от своя живот. Какво ли е трябвало да чуе този разлигавен глезен дебелак?
            — А как падна, момчето ми? — попита вуйчо Върнън както никога тихо, все едно говори на болник.
            — П-препънах се — рече разтреперан Дъдли. — И тогава…
            Той махна към широките си като буре гърди. Хари го разбра. Братовчед му си беше припомнил лепкавия студ, изпълващ белите ти дробове, докато дименторите изсмукват от теб надеждата и щастието.
            — Ужас! — изграчи Дъдли. — Студ. Страшен студ.
            — Ясно — рече вуйчо Върнън уж спокойно, а леля Петуния пипна притеснена Дъдли по челото да не би да е вдигнал температура. — После какво стана, Дъденце?
            — Имах чувството… имах чувството, че… че…
            — Че никога вече няма да бъдеш щастлив — притече му се на помощ Хари.
            — Точно така — пророни Дъдли, все тъй разтреперан.
            — Така значи! — каза вуйчо Върнън с глас, възвърнал си изцяло страховитата мощ, после се изправи. — Направил си на сина ми някаква шантава магия, за да чува гласове и да си втълпи, че е… обречен на злочестини.
            — Колко пъти да ти казвам? — подвикна Хари, вече ядосан. — Не съм го направил аз! Направиха го двама диментори!
            — Двама какви… какви са тия ди… дивотии?
            — Ди-мен-то-ри — изрече бавно и ясно Хари. — Цели двама.
            — И какво, да го вземат мътните, представляват тия диментори?
            — Охраняват тъмницата за магьосници Азкабан — отвърна леля Петуния.
            Тези думи бяха последвани от две секунди кънтящо мълчание, после лелята затули с длан устата си, сякаш се е изтървала да изрече скверна ругатня. Вуйчо Върнън я зяпна невярващо. Мислите на Хари запрепускаха като обезумели. Първо госпожа Фиг, сега и леля Петуния!
            — Ти пък откъде знаеш? — попита я изумен.
            Леля Петуния изглеждаше много възмутена от самата себе си. Стресната, погледна гузно мъжа си и поотпусна длан, при което се видяха конските й зъби.
            — Чух… когато онзи ужасен хлапак… й каза за тях… преди много години — изпелтечи тя.
            — Ако говориш за майка ми и баща ми, защо не ги споменаваш по име? — натърти високо Хари, но леля Петуния не му обърна внимание.
            Беше ужасно притеснена.
            Хари пък бе стъписан. Ако не се смята онзи гневен изблик отпреди години, когато леля Петуния беше нарекла майка му щурачка, той не я бе чувал никога да отваря дума за сестра си. Бе изумен, че е помнила толкова дълго тези откъслечни сведения за света на магьосниците, още повече че обикновено полагаше доста усилия да се преструва, че такъв свят изобщо не съществува.
            Вуйчо Върнън отвори уста, после пак я затвори, отвори я и я затвори още веднъж, сякаш се мъчеше да си спомни как се говори, докато накрая гракна:
            — Значи… значи… те наистина съществуват… диментите, де.
            Леля Петуния кимна.
            Вуйчото премести поглед от нея към сина си, а после и към Хари, сякаш се надяваше някой да извика: „Шегичка!“ Но тъй като никой не го направи, той отвори за пореден път уста, ала така и не се наложи да търси думи, понеже пристигна третата за тази вечер сова. Влетя като пернато топовно гюле през още отворения прозорец и се приземи с трясък на кухненската маса, при което и тримата Дърсли подскочиха от уплаха. Хари дръпна от човката на совата втория официален на вид плик и го разкъса, а птицата излетя и се скри в нощта.
            — До гуша ми дойде от тия… сови — мърмореше объркан вуйчо Върнън, след което отиде с тежка стъпка при прозореца и пак го затръшна.

            Уважаеми господин Потър,
            Във връзка с писмото, което Ви изпратихме преди приблизително двайсет и две минути, Ви уведомяваме, че Министерството на магията преразгледа решението си да унищожи незабавно магическата Ви пръчка. Можете да я задържите до дванайсети август, за когато е насрочено заседанието на Дисциплинарната комисия — тя ще вземе официално решение по случая.
            След обсъждането, което проведохме с директора на Училището за магия и вълшебство „Хогуортс“, министерството се съгласи да реши в посочения ден и въпроса с изключването Ви. Във връзка с това можете да се смятате за временно отстранен от училището.

            С най-добри пожелания,
            искрено Ваша:
            Мафалда Хопкърк
            служба „Злоупотреба с магии“
            Министерство на магията

            Хари прочете писмото цели три пъти един след друг. Буцата, заседнала на гърлото му, се посмали и на него му поолекна — все пак не го бяха изключили окончателно, — макар че страховете му в никакъв случай не се разсеяха. Явно всичко щеше да се реши на това заседание, насрочено за дванайсети август.
            — Е? — възкликна вуйчо Върнън и върна Хари към действителността. — Сега _какво?_ Произнесли ли са ти присъдата? Вие, откачалките, имате ли си смъртна присъда? — допълни той със злорадо очакване.
            — Трябва да се явя на заседание на Дисциплинарната комисия — уточни Хари.
            — И там ли ще ти произнесат присъдата?
            — Предполагам.
            — В такъв случай още не губя надежда — заяде се злобно вуйчо Върнън.
            — Е, ако сме приключили… — изправи се Хари.
            Ужасно му се искаше да остане сам, да помисли хубаво, може би да напише писмо на Рон, Хърмаяни или Сириус.
            — НЕ, НИ НАЙ-МАЛКО! — изкрещя вуйчо Върнън. — СЯДАЙ СИ НА МЯСТОТО!
            — Сега пък какво има? — попита нетърпеливо момчето.
            — ДЪДЛИ! — разфуча се вуйчото. — Искам да знам какво точно се е случило на сина ми.
            — ДОБРЕ ТОГАВА — викна ядосан и Хари и от върха на магическата пръчка, която той още стискаше, се разлетяха червени и златисти искри.
            И тримата Дърсли потрепериха, ужасени.
            — С Дъдли вървяхме по пресечката между площад „Магнолия“ и улица „Глициния“ — заобяснява бързо Хари, като се опитваше да не губи самообладание. — Дъдли почна да ми се прави на интересен и аз извадих магическата пръчка, но не я използвах. После сякаш от вдън земя изникнаха двама диментори…
            — Какви са ТИЯ диметри, бе! — избоботи разярен вуйчо Върнън. — Какво ПРАВЯТ?
            — Нали вече ти обясних, изсмукват цялото щастие от теб — отвърна момчето — и ако им падне, те целуват…
            — Целуват те ли? — облещи се вуйчото. — Как така те целуват?
            — Така му се казва, когато ти изсмукват душата през устата.
            Леля Петуния изписка.
            — Душата ли? Ама нали не са му я изсмукали… нали той още си има…
            Тя сграбчи Дъдли за раменете и го разтресе, все едно да провери дали може да чуе как душата му дрънка вътре.
            — То се знае, че не са му я изсмукали, ако го бяха направили, щяхте да разберете — обясни отегчено Хари.
            — Ти им даде отпор, нали, синко, фрасна им едно-две крошета? — провикна се вуйчо Върнън в опит да върне разговора на своя територия.
            — Няма как да дадеш отпор на дименторите с крошета — процеди през зъби Хари.
            — Защо тогава той си е добре? — недоумяваше вуйчото. — Защо не е кух отвътре?
            — Защото приложих магията за…
            ФЪЪЪР. Чу се тропот, свистене на криле, меко тупване в пепелта и от камината в кухнята се стрелна четвърта сова.
            — МАЙКО МИЛА! — ревна вуйчо Върнън и заскуба цели кичури от мустаците си, нещо, което не бе правил от доста време. — НЕ ИСКАМ СОВИ В КЪЩАТА СИ, НЯМА ДА ТЪРПЯ ПОВЕЧЕ ТОВА БЕЗОБРАЗИЕ, ЧУ ЛИ!
            Но Хари вече издърпваше от крачето на совата пергаментовия свитък. Беше повече от сигурен, че този път писмото е от Дъмбълдор, който му обяснява всичко: дименторите, госпожа Фиг, какво са намислили в министерството, как той, Дъмбълдор, смята да намери изход от положението, и за пръв път в живота си бе разочарован, когато видя почерка на Сириус. Без да обръща внимание на вуйчо Върнън, който продължаваше да фучи заради совите, Хари присви очи да не му влиза прах, когато последната сова изхвърча през комина, и прочете посланието на Сириус.

            Артър току-що ни обясни какво е станало. Каквото и да правиш, не излизай повече от къщата.

            Според Хари не можеше да има по-неуместен отговор на всичко, разиграло се тази вечер, затова той обърна пергамента с надежда писмото да продължава, но отзад нямаше нищо.
            Пак се ядоса. Никой ли нямаше да му каже едно „браво“, задето с голи ръце е отблъснал двама диментори? И господин Уизли, и Сириус се държаха така, сякаш Хари е направил някоя поразия и те само чакат да видят каква точно каша е забъркал, за да му дръпнат едно конско.
            — Цяло бедствие… цяло нашествие от сови, де. Само ми влизат и ми излизат тука, няма да търпя тая работа повече, така да знаеш, момче, няма…
            — Не мога да попреча на совите да идват — прекъсна го Хари и смачка в юмрука си писмото на Сириус.
            — Искам да чуя истината за случилото се тази вечер — ревна пак вуйчо Върнън. — Щом тия дивантори са нападнали Дъдли, защо изключват от училище теб? Направил си знаеш-какво, сам си призна.
            Хари си пое дълбоко въздух, за да се поуспокои. Пак започваше да го боли глава. Повече от всичко му се искаше да се махне от тая кухня и да не вижда пред себе си никого от семейство Дърсли.
            — Направих магията за покровител, за да се отърва от дименторите — поясни той, като си наложи да не избухва. — Само тя може да ги спре.
            — Но какво търсят тия диметри в Литъл Уингинг? — възмути се вуйчото.
            — Откъде да знам! — рече уморено момчето. — Нямам и понятие.
            От яркото неоново осветление главоболието му се усили. Гневът му се бе поуталожил. Той се чувстваше изтощен, капнал от умора. И тримата Дърсли го бяха зяпнали.
            — Ти! — кресна вуйчо Върнън. — Ти си в дъното на всичко, знам си аз, момче! Защо иначе ще идват тук? Защо ще се появяват точно на тази уличка? Ти сигурно си единственият… единственият… — Така и не успя да се насили и да изрече думата „магьосник“. — Единственият ти-знаеш-какъв на километри наоколо.
            — Нямам представа защо са дошли.
            Но от думите на вуйчо Върнън изтощеният мозък на Хари се поразмърда. Защо наистина дименторите бяха дошли в Литъл Уингинг? Нима можеше да е чисто съвпадение, че се бяха озовали тъкмо на пресечката, откъдето минаваше и Хари? Дали някой ги беше пратил? Дали Министерството на магията бе изгубило властта си над тях? Дали дименторите не бяха избягали от Азкабан, та, както Дъмбълдор бе предсказал, да се съюзят с Волдемор?
            — Какво, значи, тия дивандъри са надзиратели в някакъв затвор за шантавелници, така ли? — попита вуйчо Върнън, сякаш прочел мислите на Хари.
            — Да — потвърди той.
            Ужасно му се искаше да не го боли глава, да се измъкне от кухнята, да се прибере в тъмната си стая и да помисли
            — Ами да! Дошли са да те арестуват! — възкликна вуйчо Върнън с победоносния вид на човек, достигнал до неопровержимо заключение. — Нали, момче? Укриваш се от закона!
            — Няма такова нещо, не се укривам — възропта Хари и тръсна глава, все едно да отпъди досадна муха, а мислите му продължиха да препускат шеметно.
            — Тогава защо…?
            — Сигурно ги е пратил той — отговори тихо Хари, по-скоро на себе си, отколкото на вуйчото.
            — Кой е този „той“, дето ги е пратил?
            — Лорд Волдемор — каза Хари.
            Усещаше смътно, че има нещо странно в това как семейство Дърсли, които подскачаха като ужилени, въсеха се и крещяха всеки път, щом чуеха думи като „магьосник“, „магия“ и „магическа пръчка“, дори не трепнаха от името на най-злия сред магьосниците на всички времена.
            — Лорд… я чакай! — сепна се вуйчо Върнън и се смръщи, а в прасешките му очички проблесна искрица, явно се беше сетил. — Чувал съм го името… това не беше ли онзи, дето…
            — Дето уби майка ми и баща ми — продължи глухо Хари.
            — Да де, ама той нали се е махнал — издърдори припряно вуйчото, без да показва с нищо, че темата за убийството на родителите му може да е и болезнена. — Така поне каза оня тъпанар, великанът. Че се бил махнал.
            — Обаче се върна — отбеляза Хари.
            Наистина беше доста странно да стои тук, насред стерилно чистата кухня на леля Петуния, до хладилника, най-нов модел, и широкоекранния телевизор, и да разговаря най-спокойно с вуйчо Върнън за Лорд Волдемор. С появата си в Литъл Уингинг дименторите сякаш бяха срутили огромната невидима стена, неумолимо разделяща немагическия свят на „Привит Драйв“ и света отвъд него. Двата живота на Хари някак се бяха слели и всичко се бе преобърнало с главата надолу: семейство Дърсли разпитваха за подробности около магическия свят, госпожа Фиг познаваше Албус Дъмбълдор, из Литъл Уингинг бродеха диментори и Хари вероятно нямаше да се върне никога в „Хогуортс“. Главата му затуптя още по-болезнено.
            — Върнал се е? — прошепна леля Петуния.
            Гледаше Хари както никога досега. Най-неочаквано, за пръв път в живота си, той напълно осъзна, че тя е сестра на майка му. И Хари не можеше да каже защо в този миг това направо го порази. Знаеше само, че не е единственият в стаята, който се досеща какво би могло да означава завръщането на Лорд Волдемор. Никога преди леля Петуния не го беше гледала така. Големите й воднисти очи (толкова различни от очите на сестра й) не бяха присвити от гняв или неприязън, не, те бяха широко отворени и изпълнени със страх.
            От преструвката, в каквато тя се бе вкопчила, откакто Хари я помнеше — че няма никаква магия и никакъв друг свят освен този, който тя обитаваше заедно с вуйчо Върнън, — като че ли не бе останала и следа.
            — Да — рече Хари, вече само на леля Петуния. — Завърна се преди месец. Видях го с очите си.
            Леля Петуния намери с длани широките рамене на Дъдли под коженото яке и се вкопчи в тях.
            — Я чакай — намеси се пак вуйчо Върнън и премести очи от жена си към Хари и после обратно към нея, явно изумен и объркан от небивалото разбирателство, зародило се най-ненадейно между двамата. — Какво… какво? Оня… Волдилорд се бил върнал, така ли?
            — Да.
            — Оня, дето уби майка ти и баща ти?
            — Да.
            — И сега праща дивантори да те заловят?
            — Така изглежда — потвърди Хари.
            — Работата е ясна — отсече вуйчото, след което отново премести поглед от жена си, пребледняла като тебешир, към Хари и си попридърпа нагоре панталоните. Взе някак да се надува, сякаш напомпан с въздух, месестото му мораво лице се разширяваше направо пред очите на Хари. — Край, всичко е ясно — подвикна Върнън, а ризата му отпред се изопна до пръсване, понеже той продължи да се издува, — махай се от къщата ми, момче!
            — Моля? — учуди се Хари.
            — Чу ме, чу ме… МАРШ ОТТУК! — кресна вуйчо Върнън толкова силно, че дори леля Петуния и Дъдли подскочиха. — ВЪН! ВЪН! Трябваше да го направя преди доста години! Разни сови ми влизат и излизат, да не е гълъбарник тука, тортите избухват като бомби, половината ми дневна, срутена, опашката на Дъдли, Мардж, дето се изду като балон и се вдигна чак до тавана, да не говорим пък за летящия „Форд Англия“ — ВЪН! ВЪН! Стига ти толкова! Не искам да ти виждам очите. И ден няма да стоиш тук, щом те е погнал някакъв ненормалник, няма да излагаш на опасност жена ми и сина ми, няма да ни навличаш неприятности. Щом си тръгнал по пътя на ония непрокопсаници, родителите си, нямам намерение да те търпя! ВЪН!
            Хари стоеше като пуснал корени. Беше намачкал на топка всички писма — от министерството, от господин Уизли и от Сириус, и ги стискаше в лявата си ръка. „Каквото и да правиш, не излизай повече от къщата. СТОЙ У ЛЕЛЯ СИ И ВУЙЧО СИ.“
            — Чу ме, нали? — викна вуйчо Върнън и се наведе, като дотолкова приближи грамадното си мораво лице към Хари, че той усещаше пръски слюнка по себе си. — Хайде, размърдай се! Нали допреди половин час не те свърташе да изчезнеш. Ето, сега аз те гоня. Махай се от къщата ми и никога повече да не си и припарил до прага! Умът ми не го побира защо ли изобщо те прибрахме, Мардж беше права, трябваше да те пратим в сиропиталище. Ама нали сме си мекушави, сега ще ти сърбаме попарата. Въобразявах си, че можем да те направим човек, нормален като всички останали, а то какво излезе — няма с теб оправия, бил си калпав още от самото начало и на мен ми дойде до гуша… сови!
            Петата сова се шмугна през комина толкова бързо, че чак тупна на пода, преди пак да се извиси със силен крясък във въздуха. Хари посегна да вземе червения плик, ала птицата се стрелна ниско над главата му и политна право към леля Петуния, която нададе писък и се наведе, затулила с длани лицето си. Совата пусна писмото точно върху главата й, обърна се и пак се провря в комина.
            Хари се спусна към писмото, ала леля Петуния го изпревари.
            — Отвори го, щом искаш — рече момчето, — така и така ще чуя какво пише в него. Това е конско.
            — Само да си посмяла, Петуния! — ревна вуйчо Върнън. — Не го докосвай, може да е опасно!
            — Адресирано е до мен — поясни с треперлив глас жената. — Адресирано е до мен, Върнън, ето, виж! „Госпожа Петуния Дърсли, кухнята, улица «Привит Драйв» номер четири“…
            Ужасена, тя затаи дъх. Червеният плик бе започнал да дими.
            — Отвори го! — подкани Хари. — Хайде, де. Така и така ще се случи.
            — Няма.
            Ръката на леля Петуния трепереше, тя се заоглежда трескаво из кухнята, сякаш търсеше откъде да избяга, но прекалено късно — пликът лумна в пламъци. Леля Петуния изпищя и го пусна.
            Кухнята се изпълни от страховит глас, който се разнасяше откъм пламналото писмо върху масата и отекваше в тясното пространство.
            — Не забравяй последното, Петуния!
            Лелята едва не изпадна в несвяст. Свлече се на стола до Дъдли и захлупи лице върху дланите си. Остатъците от писмото изтляха в тишина и се превърнаха на пепел.
            — Това пък какво е? — гракна вуйчо Върнън. — Какво… ама аз… Петуния?
            Тя не отговори. Дъдли зяпаше майка си тъпо, със зинали уста. Ужасното мълчание натежаваше все повече и повече. Крайно изумен, Хари се беше втренчил в леля си, а главата му туптеше така, сякаш всеки момент ще се пръсне.
            — Петуния, миличка! — подхвана плахо вуйчо Върнън. — П-петуния!
            Тя вдигна глава. Още трепереше като лист. Преглътна мъчително.
            — Налага се… налага се момчето да остане, Върнън — пророни сломена.
            — К-какво каза?
            — Той остава — потвърди леля Петуния.
            Не гледаше към Хари. Изправи се на крака.
            — Той… ама, Петуния…
            — Ако го изхвърлим, съседите ще ни одумват — обясни тя. Още беше бледа като платно, но бързо си възвръщаше припряността. — Ще има да ни подпитват къде е отишъл. Налага се да го оставим тук.
            Вуйчо Върнън се смаляваше като спукана автомобилна гума.
            — Ама как така, Петуния, миличка…
            Тя не му обърна внимание. Погледна Хари.
            — Ще си стоиш в стаята! — нареди леля Петуния. — Няма да мърдаш от къщата, чу ли! А сега марш в леглото!
            Той не се и помръдна.
            — От кого е конското?
            — Не задавай въпроси — тросна се леля му.
            — Да не би да поддържаш връзка с магьосници?
            — Казах да си лягаш!
            — Какво означава това? Не забравяй последното… последното какво?
            — Марш в леглото!
            — От къде на къде…
            — ЧУ ЛИ КАКВО КАЗА ЛЕЛЯ ТИ, ХАЙДЕ, МАРШ В ЛЕГЛОТО!


            Глава трета: Авангардът
            „Току-що ме нападнаха диментори, нищо чудно да ме изключат от «Хогуортс». Искам да знам какво става и кога най-после ще се махна оттук.“
            Веднага щом се добра до бюрото в тъмната стая, Хари преписа тези думи върху три отделни парчета пергамент. Адресира първото до Сириус, второто до Рон и третото до Хърмаяни. Совата му Хедуиг беше отишла да половува, кафезът й стоеше празен върху писалището. Докато чакаше Хедуиг да се прибере, Хари заснова напред-назад из стаята, главата му бумтеше, мозъкът му бе прекалено напрегнат за сън, макар че очите му смъдяха и се слепваха от умора. Гърбът го болеше заради Дъдли, когото Хари бе довлачил до къщи, двете цицини върху главата му, останали от удара в прозореца и крошето на братовчед му, туптяха болезнено.
            Хари кръстосваше и кръстосваше, разкъсван от гняв и отчаяние, стискаше зъби и пестници и всеки път, щом минеше край прозореца, хвърляше сърдити погледи към обсипаното със звезди пусто небе. Диментори, пратени да го нападнат, госпожа Фиг и Мъндънгус Флечър, които го пазят, после това отстраняване от „Хогуортс“ и заседанието в Министерството на магията — и въпреки всичко никой не благоволяваше да му каже какво става.
            И за какво, за какво ли беше конското? Чий ужасен глас беше гръмнал толкова заплашително в кухнята?
            Защо го държаха още тук като в клетка и не му съобщаваха нищо? Защо всички се отнасяха с него като с немирен хлапак? „Не прави повече магии… да не си мръднал от къщата…“
            Докато минаваше покрай куфара с нещата за училище, го изрита с все сила, но вместо да му олекне, той се почувства още по-зле: към болката на други места по тялото му се прибави и острата болка в палеца.
            Точно когато Хари закуцука покрай прозореца, през него с тихо шумолене на крилете влетя Хедуиг, досущ бяло призраче.
            — Крайно време беше! — смъмри Хари совата, след като тя кацна върху кафеза. — Я остави това, имам работа за теб!
            Хедуиг, която стискаше в човката мъртва жаба, го погледна укорно с големите си кръгли кехлибарени очи.
            — Ела насам! — подкани момчето, после взе трите малки пергаментови свитъка и ги прихвана с кожена връвчица за люспестото краче на совата. — Занеси ги право на Сириус, Рон и Хърмаяни и да не се връщаш без хубави дълги отговори. Ако се наложи, накълви ги, но да ми напишат прилични писма, чу ли!
            Хедуиг изписука тихо, без да пуска жабата от човката си.
            — Хайде, тръгвай! — подкани Хари.
            Тя излетя незабавно. Още щом се скри, Хари се хвърли направо с дрехите на леглото и се втренчи в тъмния таван. Не стига че се чувстваше толкова зле, ами сега го налегнаха и угризения на съвестта, задето си е изпуснал нервите пред Хедуиг — на „Привит Драйв“ номер четири тя беше единственият му приятел. Реши да я възнагради, щом совата се върне с отговорите на Сириус, Рон и Хърмаяни.
            Със сигурност щяха да му пишат веднага — едва ли можеха да не обърнат внимание на нападението на дименторите. На следващата сутрин Хари вероятно щеше да се събуди и да намери три писма, пълни със съчувствие и с планове как да се прехвърли незабавно в „Хралупата“. При тази утешителна мисъл сънят започна да го надвива и да заличава всички тревоги.


            Но на другата заран Хедуиг не се върна. Хари прекара деня в стаята, излизаше колкото да отиде до тоалетната. Три пъти леля Петуния му пъхна храна през процепа, който вуйчо Върнън беше направил във вратата преди три лета. Още щом я чуеше да се приближава, Хари пак започваше да я подпитва за конското, но със същия успех можеше да разговаря и с дръжката на вратата, защото отговор не получи. Иначе семейство Дърсли не смееше и да припари до стаята му. Хари не виждаше причина да им натрапва компанията си — ако избухнеше още една караница, той нямаше да постигне нищо, освен може би да се вбеси дотолкова, че да направи поредната незаконна магия.
            Това продължи цели три дни. Хари ту се преизпълваше с неуморна енергия, от която не го свърташе на едно място — обикаляше напред-назад из стаята, ядосан на всички, задето са го зарязали на произвола на съдбата да се оправя сам с цялата тази каша, — ту изпадаше във вцепенение, толкова сковаващо, че лежеше по цял час в леглото, зяпаше невиждащо някъде пред себе си и се гърчеше от уплаха какво ли го чака на заседанието в министерството.
            Ами ако всички гласуваха против него? Ами ако все пак го изключеха и му прекършеха на две магическата пръчка? Какво щеше да прави тогава, къде щеше да иде? И дума не можеше да става да се върне за постоянно при семейство Дърсли, особено пък сега, когато бе опознал другия свят, където всъщност му беше мястото. Дали щеше да уреди да се пренесе у Сириус, както самият той му бе предложил миналата година, преди да се види принуден да се укрива от министерството? Дали щяха да му разрешат да живее там сам — все пак още беше непълнолетен. Или някой друг щеше да реши къде да отиде оттук нататък? Дали бе нарушил Международния указ за секретност толкова непростимо, че да го тикнат зад решетките в Азкабан? Още щом му хрумнеше тази мисъл, Хари скачаше от леглото и отново тръгваше да снове напред-назад.
            На четвъртата вечер, след като Хедуиг бе отлетяла, Хари лежеше, повален от поредния пристъп на вялост, с изтощен от напрежението мозък, и гледаше тавана, когато в стаята влезе вуйчо му. Момчето се извърна бавно. Вуйчо Върнън се беше издокарал с най-хубавия си костюм и с изражение на неописуемо самодоволство.
            — Излизаме — оповести той.
            — Моля?
            — Ние… аз, леля ти и Дъдли, излизаме.
            — Добре — отвърна безизразно Хари и пак се вторачи в тавана.
            — Докато ни няма, да не мърдаш от стаята, чу ли?
            — Чух.
            — Няма да пипаш телевизора, стереото, никоя от вещите ни.
            — Няма.
            — Няма да задигаш храна от хладилника.
            — Добре.
            — Ще заключа вратата на стаята ти.
            — Заключи я.
            Вуйчо Върнън изгледа Хари — недоумяваше защо ли момчето не роптае, — после излезе тромаво и затвори след себе си вратата. Хари чу как ключът се врътва в ключалката, сетне и тежките стъпки на вуйчо си по стълбите. След малко се треснаха врати на автомобил, забоботи двигател, колата отпраши по алеята.
            На Хари му беше все тая дали семейство Дърсли ще излизат, дали ще бъдат в къщата, или ще отсъстват. Не намери сили дори да стане и да щракне лампата. В стаята ставаше все по-тъмно, Хари лежеше и слушаше нощните звуци, долитащи през прозореца, който той държеше отворен през цялото време: чакаше блажения миг, когато Хедуиг щеше да се върне.
            Празната къща заскърца. Тръбите загъргориха. Хари продължи да лежи като вцепенен — не мислеше за нищо, беше хлътнал в несретата си.
            После чу съвсем ясен трясък долу в кухнята.
            Скочи, седна в леглото и нададе ухо. Беше изключено семейство Дърсли да са се върнали, нали бяха излезли току-що, пък и не беше чул колата.
            За кратко се възцари тишина, сетне екнаха гласове.
            „Крадци“, помисли си Хари и стана безшумно от леглото, след миг обаче му хрумна, че ако са престъпници, ще се спотайват, а онзи, който се движеше из кухнята, хич и не си правеше труда да не вдига шум.
            Хари грабна от нощното шкафче магическата пръчка, застана с лице към вратата и наостри уши. Подскочи като ужилен: ключалката изтрака силно и вратата зейна широко.
            Момчето продължи да стои като истукан и да се взира към потъналата в мрак стълбищна площадка — пак се ослуша, ала не чу нищо. Поколеба се миг-два и излезе забързано в горния край на стълбата.
            Сърцето му заби лудешката и заседна на гърлото му. В сумрачното антре долу стояха някакви хора, откроили се на светлината от уличните лампи, която се процеждаше през стъклената врата — бяха осмина-деветима и доколкото Хари можеше да прецени, всичките до един го гледаха.
            — Свали пръчката, момче, че ще извадиш окото на някого — рече гърлен тътнещ глас.
            Сърцето на Хари щеше да изхвръкне от гърдите му. Макар да познаваше гласа, не му се подчини и не свали магическата пръчка.
            — Професор Муди? — попита плахо.
            — Не съм много сигурен, че съм професор — ревна гласът, — не съм преподавал кой знае колко. Я слез при нас, да те огледаме хубаво.
            Хари свали малко пръчката, но нито разхлаби хватката, нито се помръдна. Имаше всички основания да бъде нащрек. Цели девет месеца беше прекарал в близост до някого, когото смяташе за Лудоокия Муди, колкото да разбере не само че той не е Муди, а самозванец, и при това — самозванец, опитал се, преди да бъде изобличен, да убие самия Хари.
            Момчето още не беше решило как да постъпи, когато до него долетя втори глас, попресипнал.
            — Не бой се, Хари. Дошли сме да те отведем.
            Сърцето на момчето подскочи. Хари познаваше и този глас, макар че не го беше чувал от близо година.
            — П-професор Лупин! — възкликна невярващо. — Вие ли сте?
            — Защо стоим на тъмно? — намеси се трети глас, съвсем непознат, женски. — _Лумос!_
            Припламна магическа пръчка, озарила с вълшебна светлина антрето. Хари примига. Хората се бяха струпали в долния край на стълбата и се бяха втренчили в него, някои дори бяха поизвили глава — да го виждат по-добре.
            Най-отпред стоеше Ремус Лупин. Макар и все още млад, изглеждаше уморен и болнав и сега беше по-прошарен в сравнение с последния път, когато Хари се бе сбогувал с него, а мантията му, цялата в кръпки, бе по-опърпана от всякога. Въпреки това той дари с усмивка Хари, който, макар и стъписан, се опита да му отвърне със същото.
            — Аха, той изглежда точно както очаквах — отбеляза магьосницата, хванала високо светещата магическа пръчка. Беше най-младичка от всички, имаше бяло сърцевидно лице, блеснали черни очи и къса клечеста коса, която се лилавееше. — Здрасти, Хари!
            — Даа, чак сега разбирам какво имаш предвид, Ремус — обади се и плешивият чернокож магьосник, застанал най-отзад, който говореше бавно и гърлено и беше със златна халка на едното ухо, — одрал е кожата на Джеймс.
            — Но без очите — възрази с хрипкав глас беловласият магьосник в дъното. — Очите са на Лили.
            С дълга прошарена коса и нос, от който липсваше голямо парче, Лудоокия Муди се бе вторачил подозрително в Хари с различните си очи. Едното беше мъничко, тъмно и лъскаво като мънисто, другото — голямо, топчесто и яркосиньо, магическо око, което виждаше през стени, врати и дори зад тила на самия си притежател.
            — Сигурен ли си, Лупин, че е той? — ревна Муди. — Голяма издънка ще стане, ако заведем някой смъртожаден, приел неговия облик. Я да го питаме нещо, което знае само истинският Потър! Освен ако някой не носи малко веритасерум, отварата на истината.
            — Какъв вид приема твоят покровител, Хари? — рече Лупин.
            — На елен — отговори уплашено момчето.
            — Той е, той е — обърна се Лупин към Лудоокия.
            Притеснен, че всички са се втренчили в него, Хари слезе по стълбите, като пътем пъхна магическата пръчка в задния джоб на джинсите.
            — Не я слагай там, момче! — избоботи Муди. — Ами ако се запали? И по-опитни от теб магьосници са оставали без задник, така да знаеш!
            — Кой е останал без задник? — наостри уши жената с виолетовата коса.
            — Няма значение кой. Извади пръчката от задния си джоб и без повече приказки! — кресна Лудоокия. — Елементарни правила за безопасност при боравене с пръчки, ама кой да ги спазва! — Той се устреми с тежка стъпка към кухнята. — Виждал съм и това — подметна подразнено, а жената завъртя очи и погледна към тавана.
            Лупин се пресегна и се здрависа с Хари.
            — Как си? — попита го и се взря отблизо в него.
            — Д-добре…
            Направо не му се вярваше, че не сънува. Цял месец — нищо, и най-дребният намек, че обмислят как да го измъкнат от „Привит Драйв“, а сега като гръм от ясно небе се беше изсипала цяла група магьосници, които се разхождаха най-спокойно из къщата, сякаш са отдавна чакани гости. Хари погледна хората около Лупин — те още го зяпаха ненаситно. Засрами се, че не се е ресал от четири дни.
            — Голям късмет извадих… извадихте… семейство Дърсли ги няма — изпелтечи той.
            — Какъв ти късмет! — викна лилавокосата. — Примамих ги да се махнат оттук, за да не се пречкат. Пратих им по мъгълската поща писмо, че са се класирали за финала на конкурса „Най-добре поддържана морава в предградията на цяла Англия“. Отидоха на раздаването на наградите… поне така си мислят, де.
            Хари си представи за миг разпенената физиономия на вуйчо Върнън, щом той разбере, че изобщо няма конкурс „Най-добре поддържана морава в предградията на цяла Англия“.
            — Тръгваме, нали? — попита той. — Скоро ли?
            — Всеки момент — обеща Лупин, — чакаме само знак, че е чисто.
            — Къде отиваме? В „Хралупата“ ли? — възкликна той обнадежден.
            — А, не, не в „Хралупата“ — уточни Лупин и поведе Хари към кухнята. Магьосниците, които още оглеждаха момчето от глава до пети, ги последваха. — Прекалено опасно е. Направили сме щаба на място, където да бъдем неоткриваеми. Доста време ни отне…
            Лудоокия Муди бе седнал при кухненската маса и отпиваше от плоското шишенце, което винаги носеше у себе си, а магическото му око се въртеше във всички посоки и оглеждаше домашните потреби, които пестят труда на домакинята и с които бе задръстена кухнята на семейство Дърсли.
            — Това, Хари, е Аластор Муди — посочи Лупин.
            — Да, знам — отвърна притеснен Хари.
            Странна работа — да го представят на човек, когото е смятал, че познава от цяла година.
            — А това тук е Нимфадора*…
            [* Нимфадора — букв. „дар от нимфите“, в древногръцката митология красиви девойки полубогини, олицетворение на животворните сили на природата. — Бел.прев.]
            — Не ме наричай Нимфадора, Ремус — сви рамене младичката магьосница, — предпочитам Тонкс.
            — Нимфадора Тонкс, която държи да се обръщаме към нея само на презиме — довърши Лупин.
            — И ти щеше да държиш, ако майка ти е имала глупостта да те кръсти _Нимфадора_ — сопна се Тонкс.
            — А това тук е Кингзли Шакълболт* — кимна той към високия чернокож магьосник, който се поклони лекичко. — Елфиъс Дож**. — Магьосникът с хрипливия глас кимна. — Дедалус Дигъл…
            [* Шакълболт — от „shackle“ — „оковавам“, и „bolt“ — „светкавица“ (англ.). — Бел.прев.]
            [** Дож — от „дож“, до XVIII в. глава на Венецианската и Генуезката република. — Бел.прев.]
            — Вече се познаваме — изписка Дигъл, който се вълнуваше и за най-малкото нещо, и си изтърва виолетовия цилиндър.
            — Емелин Ванс. — Снажната магьосница с изумруденозеления шал понаведе глава. — Стърджис Подмор. — Магьосникът с квадратна брадичка и гъста сламеноруса коса му намигна. — И Хестия* Джоунс — представи накрая Лупин румената чернокоса магьосница, застанала при тостера, и тя махна на момчето.
            [* Хестия — в древногръцката митология богиня на огъня и на домашното огнище. — Бел.прев.]
            Хари свеждаше със страхопочитание глава всеки път, щом Лупин изречеше някое име. Притесняваше се до смърт, задето всички продължават да го зяпат, все едно изневиделица се е озовал насред сцена. А защо ли бяха пристигнали толкова много магьосници?
            — Изненадващо много хора изявиха желание да дойдат да те вземат — отбеляза Лупин, сякаш прочел мислите на момчето, и крайчетата на устните му потрепнаха.
            — Колкото повече, толкова по-добре — намеси се мрачно Муди. — Ние ще ти бъдем конвой, Потър.
            — Чакаме само знак, че е безопасно да потегляме — продължи Лупин и надзърна през кухненския прозорец. — Остава още към четвърт час.
            — Бре, големи чистофайници били тия мъгъли! — ахна магьосницата на име Тонкс и продължи да разглежда донемайкъде заинтригувано кухнята. — Баща ми уж е мъгълокръвен, пък е страшен мърляч. Явно и при мъгълите, както и при магьосниците, си зависи от човека.
            — Ами… сигурно — смотолеви Хари. — Вижте… — обърна се той към Лупин. — Какво става, нямам вести от никого, къде е Вол…
            Неколцина от магьосниците зашъткаха, Дедалус Дигъл пак си изтърва цилиндъра, а Муди ревна:
            — Млък!
            — Моля? — изуми се Хари.
            — Тук няма да обсъждаме нищо, прекалено опасно е — уточни Муди, след като извърна към Хари нормалното си око. Магическото продължи да гледа тавана. — Ох, _да го вземат мътните_ — изруга той гневно и се хвана за магическото око, — пак дава засечки… повредило се е нещо, откакто оная отрепка ми го задигна.
            После извади окото от очната ямка с гаден жвакащ звук, сякаш някой е махнал запушалката на пълна с вода мивка.
            — Ей, Лудоокия, с теб човек може да си изповръща червата — укори го свойски Тонкс.
            — Хари, я ми донеси, ако обичаш, чаша вода — помоли Муди.
            Момчето отиде при машината за миене на съдове, извади чиста чаша и под захласнатите погледи на всички магьосници я напълни с вода от крана. Вече му лазеха по нервите с това неуморно зяпане.
            — Браво на теб! — викна Муди, след като Хари му занесе чашата. Пусна във водата магическото око и го разклати нагоре-надолу, при което то се понесе шеметно и огледа един по един всички. — На връщане искам да имам видимост от триста и шейсет градуса.
            — С какво ще пътуваме… където и да отиваме? — престраши се да попита Хари.
            — Как с какво, с метли! — възкликна Лупин. — Твърде малък си, за да се магипортираш, пудролиниите са под наблюдение, а използваме ли нерегистриран летекод, излагаме на опасност не само живота си.
            — Ако се вярва на Ремус, си знаел да летиш много добре — отбеляза с гърлен глас Кингзли Шакълболт.
            — Няма равен — потвърди Лупин и си погледна часовника. — Я върви да си стегнеш багажа, Хари, трябва да сме готови, щом дадат знака.
            — Ще дойда да ти помогна — предложи бодро-бодро Тонкс.
            Излезе заедно с Хари в антрето и се качи по стълбите, като се озърташе — явно си умираше от любопитство.
            — Ама че къща! — възкликна тя. — _Прекалено_ чисто е, направо неестествено. А, тук вече е по-добре — добави Тонкс, след като влязоха в стаята на Хари и той щракна лампата.
            Тя определено беше много по-разхвърляна. Хари бе стоял като затворник в стаята цели четири дни, при това в лошо настроение, и хич не му беше до подреждане. Повечето му книги бяха намятани по пода, там, където ги беше зарязал, след като безуспешно се бе опитвал да се поразведри, кафезът на Хедуиг плачеше за почистване и вече понамирисваше, куфарът му лежеше отворен и от него се подаваха цяла камара намачкани мъгълски дрехи и магьоснически мантии, прелели и върху пода наоколо.
            Хари се спусна да събира книгите и да ги хвърля припряно в куфара. Тонкс поспря при отворения дрешник и огледа изпитателно от глава до пети отражението си в огледалото от вътрешната страна на вратата.
            — Знаеш ли, не съм убедена, че виолетовото ми отива — отбеляза замислено и подръпна един от кичурите клечеста коса. — Не ти ли се струва, че ме прави твърде кльощава?
            — Ами… — изпелтечи Хари и я погледна над книгата „Отборите по куидич във Великобритания и Ирландия“.
            — Точно така, не ми отива — отсече решително Тонкс.
            Завъртя очи и изопна лице, все едно се мъчи да се сети нещо. След миг косата й стана бонбоненорозова.
            — Как го правите? — възкликна Хари и я зяпна.
            — Аз съм метаморфмаг — оповести тя, след като отвори отново очи и пак се взря в отражението си, дори поизвърна глава, та да си види косата от всички страни. — Стига да поискам, мога да си променям външния вид — поясни жената, забелязала в огледалото зад себе си озадаченото изражение на Хари. — Така съм си се родила. Докато учех за аврорка, получавах най-високите оценки по дегизировка и предрешаване, и то без да отварям учебник, беше супер!
            — Ама вие аврорка ли сте? — ахна възхитен Хари.
            След като завършеше „Хогуортс“, мечтаеше само за едно — да стане аврор, ловец на Черни магьосници.
            — Да — потвърди гордо-гордо Тонкс. — И Кингзли е аврор, но е по-старши от мен. Завършила съм преди, има-няма, година. За малко да ме скъсат на изпита по укриване и проследяване. Много непохватна съм, ще знаеш, чу ли как, след като пристигнахме долу, счупих една чиния?
            — Човек може ли да се изучи за метаморфмаг? — попита Хари и се изправи, като съвсем му изхвърча от главата, че е дошъл да си прибира багажа.
            Тонкс прихна.
            — Обзалагам се, че от време на време ти се иска да поприкриеш тоя белег, нали?
            Очите й бяха намерили мълниевидния белег върху челото на момчето.
            — Иска ми се — смотолеви Хари и се извърна.
            Много мразеше да се вторачват в белега му.
            — Е, няма да ти е никак лесно, така да знаеш — натърти жената. — Метаморфмагове се срещат наистина много рядко и дарбата им е вродена, а не придобита. За да се преобразят, повечето магьосници трябва да прибягват до магическа пръчка или отвари. Я да побързаме, Хари, трябва да ти стегнем багажа — подкани гузно жената и огледа бъркотията по пода.
            — А, да — рече Хари и грабна още няколко книги.
            — Не изглупявай, нека аз, ще стане по-бързо: „Опаковай!“— викна Тонкс и описа с магическата пръчка широка дъга над пода.
            Книги, дрехи, телескоп и везни политнаха във въздуха и се понесоха като вихрушка към куфара.
            — Е, не е много подредено — отбеляза жената, след като се надвеси над него и надзърна към камарата вещи, наблъскани как да е вътре. — Майка ми има дарбата да сгъва и да реди всичко идеално, знае дори как да накара чорапите да се събират сами по чифтове, но така и не проумявам как го прави: замахва… и готово!
            Тонкс също замахна с пръчката. Един от чорапите на Хари направи жалък опит да се сгъне и тупна навръх разбърканата купчинка.
            — Карай, няма да се престараваме — подвикна Тонкс и тресна капака на куфара, — ако не друго, то поне всичко е вътре. Няма да е зле да почистим малко и това тук. — Тя насочи пръчката към кафеза на Хедуиг. — „Очисти!“ — Няколко перца и курешки изчезнаха като дим. — Е, сега вече е малко по-добре… никаква ме няма в тия къщни заклинания. Е, всичко ли взе? Котелът? Метлата? Бреее! „Светкавица“!
            Очите й се разшириха при вида на метлата в дясната ръка на Хари. Тя беше неговата гордост и радост, подарък от Сириус… модел, който отговаряше на всички международни изисквания.
            — А аз си летя на „Комета двеста и шестдесет“ — подметна завистливо магьосницата. — Така… пръчката още ли е в джинсите ти? Дупето ти цяло ли е? Е, да тръгваме. „Локомотор куфар!“
            Куфарът на Хари се извиси на няколко сантиметра във въздуха. Хванала пръчката, сякаш дирижира, Тонкс направи така, че той да се понесе из стаята и да излезе пред тях през вратата. Магьосницата държеше в лявата ръка кафеза на совата и Хари, стиснал метлата, заслиза след нея по стълбите.
            В кухнята Муди бе наместил отново окото си, което след почистването се въртеше толкова бързо, че на Хари чак му се зави свят. Кингзли Шакълболт и Стърджис Подмор оглеждаха микровълновата печка, а Хестия Джоунс се превиваше от смях при вида на белачката за картофи, на която се бе натъкнала, докато ровичкаше из чекмеджетата. Лупин залепяше писмото, адресирано до семейство Дърсли.
            — Браво на вас! — възкликна той, когато при тях влязоха Тонкс и Хари. — Струва ми се, че ни остава около минута. Дали да не излезем в градината — да сме готови? Написах, Хари, писмо на леля ти и вуйчо ти, да не се притесняват…
            — Няма да се притесняват — увери го момчето.
            — Че си в безопасност…
            — Това само ще ги разстрои.
            — И че ще те видят догодина през лятото.
            — Налага ли се?
            Лупин се усмихна, но не отговори.
            — Ела насам, момче — повика го свъсен Муди с магическата пръчка. — Трябва да те хамелеонизирам.
            — Да ми направите какво? — притесни се Хари.
            — Хамелеонизираща магия — поясни мъжът и вдигна пръчката. — Лупин каза, че си имал мантия невидимка, но докато летим, тя надали ще се закрепи, с това ще се прикриеш по-добре. Ето така…
            Той го тупна с пръчката по темето и Хари усети нещо странно, все едно Муди бе чукнал в главата му яйце — от мястото, където се бе опряла магическата пръчка, по тялото му сякаш рукнаха студени вадички.
            — Бива си те, Лудоокия! — ахна възхитена Тонкс, вторачена в корема на Хари.
            Момчето си погледна тялото, или по-скоро онова, което до преди миг бе тялото му, понеже от него вече нямаше и следа. Не че бе станало невидимо, просто бе възприело цветовете на кухненските шкафчета отзад. Хари се бе превърнал в нещо като човек хамелеон.
            — Да тръгваме! — подкани Муди и отключи с магическата пръчка задната врата.
            Всички се изсипаха отвън, на старателно поддържаната морава на вуйчо Върнън.
            — Ясно е — изсумтя Муди и огледа с магическото си око небосвода. — Е, можеше да има някой и друг облак, колкото за прикритие. Слушай сега — ревна той към Хари, — ще летим в плътен боен ред. Тонкс ще бъде точно пред теб, не изоставай от нея. Лупин ще те покрива от долу. Аз пък ще бъда отзад. Останалите ще кръжат около нас. Никой няма да напуска строя, ясно? Ако убият някого…
            — Има ли такава опасност? — стресна се Хари, но Муди не му обърна никакво внимание.
            — … другите да продължават нататък, никой да не спира, никой да не напуска строя. Ако избият всички нас, а ти, Хари, оцелееш, веднага ще те поеме ариергардът, лети си на изток и те ще те настигнат.
            — Стига с тия майтапи, Лудоокия… той ще вземе да си помисли, че се шегуваме — укори го Тонкс, докато привързваше с ремък към метлата си куфара на Хари и кафеза.
            — Просто му излагам плана — сгълча я Муди. — Възложено ни е да го отведем здрав и невредим в щабквартирата и ако междувременно загинем…
            — Никой няма да загива — намеси се Кингзли Шакълболт с успокояващия си гърлен глас.
            — Яхвайте метлите, ето го и първия сигнал! — провикна се Лупин и засочи небето.
            Високо, много високо над тях, сред звездите, лумна цял сноп яркочервени искри. Хари веднага позна, че са от магическа пръчка. Преметна десен крак, яхна „Светкавицата“, вкопчи се с все сила в дръжката и усети как тя потреперва лекичко, сякаш като него изгаря от нетърпение да се издигне отново във въздуха.
            — Вторият сигнал, потегляме! — възкликна с цяло гърло Лупин, когато точно над тях блесна втори сноп искри, този път зелени.
            Хари се изтласка с все сила от земята. Прохладният нощен въздух заигра в косата му, градините по „Привит Драйв“ — спретнати квадратчета — се смаляваха ли, смаляваха, докато не заприличаха на юрганче, съшито от тъмнозелени и черни парченца плат, и от главата на момчето изчезнаха всякакви мисли за заседанието в министерството, сякаш издухани от поривистия вятър. Хари имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне от радост: той летеше, летеше отново, отдалечаваше се от „Привит Драйв“, както си бе мечтал цяло лято, прибираше се у дома… за няколко славни мига всичките му неприятности сякаш издребняха, заприличаха на прашинки в ширналото се, обсипано със звезди небе, стопиха се.
            — Завой наляво, завой наляво, един мъгъл ни гледа! — провикна се зад него Муди. Тонкс зави, Хари я последва, вторачен в куфара си, който се клатушкаше като обезумял под метлата на магьосницата. — Налага се да покачим с още четиристотин-петстотин метра височината!
            Извисиха се още по-нагоре и очите на Хари се насълзиха от студа, той вече не виждаше долу нищо друго освен мънички точици светлина: автомобилните фарове и уличните лампи. Две от тези светлинки вероятно бяха на колата на вуйчо Върнън… точно сега семейство Дърсли сигурно се прибираха към празната къща, вбесени, че няма никакъв конкурс за морави… и при тази мисъл Хари прихна, макар че гръмогласният му смях бе заглушен от плющящите мантии на другите, от поскръцването на ремъка, с който бяха привързани куфарът и кафезът, и свистенето на вятъра. От цял месец не се беше чувствал толкова преизпълнен с живот и толкова щастлив.
            — Курс на юг! — кресна Лудоокия. — Пред нас — град!
            Както се носеха шеметно, завиха надясно, за да не минават точно над блещукащата паяжина от светлинки долу.
            — Курс на югоизток, продължавайте да се издигате! Отпред ниска облачност, можем да се изгубим — провикна се Муди.
            — Няма да минаваме през облаците — ревна сърдито Тонкс, — ще станем вир-вода, Лудоокия!
            При тези думи на Хари му поолекна — ръцете му върху „Светкавицата“ вече бяха вкочанени. Съжали, че не си е сложил връхна дреха, защото цял трепереше.
            Често променяха курса според напътствията на Лудоокия. Хари бе присвил очи срещу ледения вятър, от който вече го наболяваха и ушите. Само веднъж помнеше да е изпитвал на метлата такъв студ, в трети курс, на мача по куидич срещу хафълпафци, състоял се по време на буря. Магьосниците от конвоя го наобикаляха постоянно като огромни грабливи птици. Хари загуби представа за времето. Колко ли бяха летели — със сигурност най-малко час.
            — Курс на югозапад! — ревна Муди. — Не бива да прелитаме над магистралата.
            Хари бе толкова премръзнал, че си мечтаеше за уютните сухи купета на автомобилите, които като поток се виеха долу, и още повече за пудролиниите: не беше кой знае колко приятно да се въртиш като пумпал из комините, но затова пък бе топличко в пламъците… Покрай него профуча Кингзли Шакълболт, голото му теме и обицата проблеснаха на лунната светлина… после отдясно мина и Емелин Ванс, която бе извадила магическата пръчка и от време на време се озърташе… сетне и тя отпраши нататък и на нейно място изникна Стърджис Подмор.
            — Трябва да завием и да се отклоним леко от курса, за да сме сигурни, че не ни следят! — извика Муди.
            — ТИ, ЛУДООКИЯ, ДА НЕ СИ ЛУД! — изпищя отпред Тонкс. — Ще станем на висулки по тия метли. Ако непрекъснато се отклоняваме от курса, няма да пристигнем и след седмица. Още повече че ни остава съвсем малко път.
            — Крайно време е да се снишим! — екна и гласът на Лупин. — Следвай Тонкс, Хари!
            Тя се гмурна надолу и момчето полетя след нея. Отправиха се към най-многото светлинки, които бе видял досега: бяха се разпрострели във всички посоки, пресичаха се и се кръстосваха, блещукаха на линии и мрежи, накъсани от петънца непрогледен мрак. Летяха все по-ниско и по-ниско, докато накрая Хари не различи отделни фарове и улични лампи, комини и телевизионни антени. Искаше му се час по-скоро да стъпи на земята, макар да бе сигурен, че ще се наложи някой да го размразява — беше се вледенил направо върху метлата.
            — Готово! — провикна се Тонкс и след няколко мига вече се бе приземила.
            Хари кацна точно зад нея и нагази в неподдържаната трева насред малък площад. Тонкс вече отвързваше куфара. Разтреперан, Хари се огледа. Мърлявите фасади на къщите наоколо не изглеждаха никак гостоприемно, някои бяха с изпочупени прозорци, които мъждукаха мътно в светлината на уличните лампи, боята по повечето врати се беше олющила, на много места пред стълбищата се мъдреха купчини боклук.
            — Къде сме? — попита Хари, но Лупин му пошушна:
            — Чакай малко.
            Муди тършуваше с премръзнали вкочанени пръсти из наметалото си.
            — Намерих го! — изсумтя накрая, после вдигна във въздуха нещо като сребърна запалка и я щракна.
            Най-близката лампа изпука и угасна. Той продължи да щрака със Загасителя, докато не угаси една по една всички лампи по площада — сега единствената светлинка идваше от прозорците с дръпнати пердета и от лунния сърп горе в небето.
            — Взех го на заем от Дъмбълдор — избоботи Муди и прибра в джоба си Загасителя. — Така мъгълите няма да ни шпионират от прозорците. А сега да побързаме.
            Той хвана Хари за ръка, изведе го от тревата, прекоси улицата и стъпи на тротоара, след тях вървяха Лупин и Тонкс, понесли куфара на момчето, отстрани крачеха останалите от конвоя, всички извадили магическите пръчки.
            От горните прозорци в най-близката къща долиташе приглушеният бумтеж на стереоуредба. От издутите до пръсване торби за отпадъци, струпани пред счупената порта, се разнасяше воня на развалено.
            — Дръж — изпелтечи Муди, след което тикна в хамелеонизираната ръка на Хари парче пергамент и доближи магическата си пръчка със светещо връхче, за да освети написаното. — Прочети го бързо и го запомни дума по дума.
            Хари погледна късчето хартия. Ситният почерк му се стори познат. Върху пергамента пишеше:

            Ще намериш щабквартирата на Ордена на феникса на площад „Гримолд“ номер дванайсет в Лондон.


            Глава четвърта: Площад „Гримолд“ номер дванадесет
            — Какъв е този Орден на… — подхвана Хари.
            — Не тук, момче! — ревна Муди. — Чакай първо да влезем.
            Дръпна от ръката на Хари пергамента и с връхчето на магическата пръчка го подпали. Листчето се нави на фуния, лумна и се понесе към земята, а Хари пак огледа къщите наоколо. Стояха пред номер единайсет, той се извърна наляво и видя номер десет, вдясно обаче беше номер тринайсет.
            — Но къде е…?
            — Спомни си дума по дума това, което наизусти току-що — прошепна му Лупин.
            Хари започна да реди наум думите и тъкмо стигна до „площад «Гримолд» номер дванайсет“, когато между сградите на номер единайсет и номер тринайсет сякаш от вдън земя изникна очукана врата, последвана веднага от мръсни стени и прашни прозорци. Все едно някой бе вмъкнал тук надуваема къща, като първо бе разбутал другите, за да й направи място. Хари я зяпна изумен. Стереоуредбата на номер единайсет продължаваше да си тътне. Мъгълите вътре явно не бяха усетили нищо.
            — Хайде, побързай! — сгълча Муди момчето и го смушка в гърба.
            Хари изкачи изтърканите каменни стъпала, без да сваля очи от вратата, току-що изникнала пред него. Черната боя беше олющена и издрана. Сребърното чукало се виеше като змия. Нямаше ключалка, нито пощенска кутия.
            Лупин извади магическата пръчка и потропа с нея по вратата. Хари чу силно метално дрънчене, сякаш някой отмества тежка верига. Вратата изскърца и се отвори.
            — Влизай бързо, Хари — прошепна Лупин, — но не се отдалечавай навътре и не пипай нищо.
            Момчето прекрачи прага и се озова сред почти непрогледната тъма във вестибюла. Долови мирис на влага и на прахоляк, сладникава смрад на гнилоч и изпита чувството, че е попаднал в необитаема сграда. Погледна през рамо и видя, че другите влизат един по един след него, Лупин и Тонкс носеха куфара му и кафеза на Хедуиг. Застанал отвън на най-горното стъпало, Муди освобождаваше кълбата светлина, които бе откраднал със Загасителя от уличните лампи — те литнаха към крушките и площадът в миг се озари в оранжево, а Муди закуцука, влезе и затвори входната врата, така че вътре стана тъмно като в рог.
            — Така…
            Тупна Хари по темето с магическата пръчка — този път момчето усети как по гърба му се стича нещо топло и разбра, че аврорът явно е развалил хамелеонизиращата магия.
            — А сега никой да не мърда, ще пусна малко светлина — пошушна Муди.
            От сподавените гласове на другите Хари, кой знае защо, бе обзет от лошо предчувствие, сякаш току-що бяха влезли в дома на човек на смъртен одър. Долови тихо съскане, после пращене и по стените замигаха старовремски газеници, които хвърлиха трепкащ мъждив светлик по разлепените тапети, по протрития килим в дългия мрачен коридор с обвит в паяжини полилей и по потъмнелите от времето килнати портрети. Хари чу как нещо се шмугва под перваза на дъсчения под. И полилеят, и огромният свещник върху разнебитената маса наблизо бяха във форма на змия.
            Екнаха забързани стъпки и от вратата в дъното на коридора се появи майката на Рон, госпожа Уизли. Цяла грейнала в гостоприемна усмивка, се втурна към тях, но на Хари му направи впечатление, че в сравнение с последния път, когато я бе видял, е поотслабнала и по-бледа.
            — О, Хари, колко се радвам! — прошушна тя и го притисна толкова силно, че за малко да му изпотроши ребрата, после го поотдалечи на една ръка от себе си и го огледа от глава до пети. — Виждаш ми се слабичък, трябва да те нахраним като хората, но се опасявам, че ще се наложи да почакаш, докато стане време за вечеря. — Извърна се към тумбата магьосници зад него и изшушука припряно: — Пристигна току-що, заседанието започна…
            Магьосниците зад Хари заговориха развълнувано един през друг и се отправиха към вратата, откъдето бе дошла госпожа Уизли. Хари понечи да последва Лупин, но майката на Рон го задържа.
            — Не, Хари, заседанието е само за членове на Ордена. Рон и Хърмаяни са горе, можеш да изчакаш с тях, докато приключим, после ще вечеряме. И недей да говориш високо в коридора — допълни тя през припрян шепот.
            — Ама защо?
            — За да не разбудиш някого.
            — Ама…
            — После ще ти обясня, сега бързам, трябва да съм на заседанието… чакай само да ти покажа къде ще спиш.
            Долепи пръст до устните си и го поведе тихомълком покрай две проядени от молците дълги завеси, където вероятно имаше друга врата, и след като заобиколиха голяма поставка за чадъри, наподобяваща отсечен крак на трол, тръгнаха да изкачват тъмно стълбище, на стената край което бяха окачени съсухрени глави на дървени поставки. Хари се взря и видя, че са на домашни духчета. Всичките бяха със зурлести носове.
            Стъпало след стъпало, Хари се изумяваше все повече. Какво ли търсеха в къща, която изглеждаше така, сякаш в нея живее най-жестокият сред всички Черни магьосници?
            — Ама защо, госпожо Уизли…?
            — Рон и Хърмаяни ще ти обяснят всичко, момчето ми, аз бързам — прошепна му тя смутено. — Ето тук… — вече бяха стигнали до втория етаж. — Ти си в стаята вдясно. Ще ви извикам, щом приключим.
            И забърза надолу по стълбището.
            Хари прекоси сумрачната площадка, натисна бравата, и тя с форма на змийска глава, и отвори вратата.
            За миг зърна мрачно помещение с висок таван и две еднакви легла, сетне се чу силен цвъркот, последван от още по-силен писък, и зрението му бе напълно запречено от огромен облак много гъста и къдрава коса. Хърмаяни се бе хвърлила да го прегръща и насмалко да го повали на земята, а мъничката сова на Рон Пигуиджън запърха превъзбудено над главите им.
            — ХАРИ! Рон, Хари е тук, ето го! Не сме чули кога си пристигнал! О, _как_ си? Добре ли си? Много ли ни се сърдиш? Сигурна съм, че ни се сърдиш, знам, писмата ни бяха съвсем безполезни, но не можехме да ти разкажем нищо. Дъмбълдор ни накара да се закълнем, че няма да ти кажем, о, имаме да ти разправяме толкова много, ти също ще ни разказваш… за дименторите! Когато научихме… и това заседание в министерството, направо нечувано, проверих всичко, не могат да те изключат, просто не могат, в Наредбата за целесъобразно ограничаване на магьосничеството от невръстни има член, където се разглежда прилагането на магия в случаи, застрашаващи живота…
            — Остави го да си поеме дъх, Хърмаяни — спря я ухилен Рон и затвори вратата след Хари.
            През месеца, откакто не се бяха виждали, беше пораснал с още половин педя и сега изглеждаше по-висок и върлинест от всякога, макар че дългият нос, огненочервената коса и луничките си бяха същите.
            Все така грейнала, Хърмаяни пусна Хари, но още преди да е казала и думица, се чу тихо свистене и от черния дрешник политна нещо бяло, което се приземи меко върху рамото на Хари.
            — Хедуиг!
            Полярната сова щракна с клюн и го клъвна с обич по ухото, а той я загали по перушината.
            — Направо се беше разбесняла — оплака се Рон. — След като донесе последните ти писма, ни накълва едва ли не до смърт, виж, моля ти се…
            Той показа на Хари десния си показалец, върху който личеше позарасла, но несъмнено дълбока рана.
            — А, да — рече Хари. — Извинявайте, ама исках да получа отговори…
            — Смятахме да ти пишем, приятелю — възкликна Рон. — Хърмаяни се изпопритесни, все повтаряше, че ако стоиш там затворен без никакви вести, ще вземеш да направиш някоя щуротия, но Дъмбълдор ни накара да…
            — Да се закълнете да не ми казвате — продължи Хари. — Хърмаяни вече го спомена.
            Топлото сияние, озарило го отвътре при срещата с двамата му най-добри приятели, малко по малко помръкна — измести го нещо ледено, надигнало се в стомаха му. Цял месец бе мечтал да ги види, а сега изведнъж му се прииска те да го оставят сам.
            Настана тягостно мълчание, Хари продължаваше да милва неволно Хедуиг, без да поглежда Рон и Хърмаяни.
            — Смяташе, че е за добро — обади се някак задъхана Хърмаяни. — Дъмбълдор, искам да кажа.
            — Ясно — рече Хари.
            Забеляза, че и по нейните ръце има следи от човката на Хедуиг, и установи, че изобщо не му е мъчно.
            — Според мен вярваше, че при мъгълите си в най-голяма безопасност… — намеси се и Рон.
            — Виж ти! — вдигна вежди Хари. — Случайно това лято някой от вас да е бил нападнат от диментори?
            — Е, не… но точно затова той прати хора от Ордена на феникса да те държат под око през цялото време…
            Хари усети как го присвива под лъжичката, сякаш е слизал по стълба и е пропуснал стъпало. Значи всички освен самия него са знаели, че го следят.
            — Ама и от това нямаше полза, а? — подметна Хари, като се мъчеше да не повишава тон. — Накрая се наложи сам да се погрижа за себе си.
            — Толкова се ядоса — сподели едва ли не със страхопочитание Хърмаяни. — Дъмбълдор. Видяхме го с очите си. Когато разбра, че Мъндънгус си е тръгнал преди края на дежурството. Беше страховит.
            — Аз пък съм доволен, че си е тръгнал — отсече ледено Хари. — Ако не беше, нямаше да направя магия и Дъмбълдор вероятно щеше да ме остави цяло лято на „Привит Драйв“.
            — Не се ли… не се ли притесняваш от заседанието в Министерството на магията? — тихо попита Хърмаяни.
            — Ни най-малко — излъга безочливо Хари.
            С Хедуиг, сгушила се блажено на рамото му, той се поотдалечи и се огледа, но стаята изобщо нямаше с какво да го ободри. Беше усойна и тъмна. Върху голите олющени стени се мъдреше само празно платно в натруфена рамка и докато Хари го подминаваше, му се стори, че е чул хихикането на някой, който се спотайва отзад.
            — Та защо Дъмбълдор настоява да ме държи в пълно неведение? — възкликна уж нехайно. — Направихте ли си труда да… да го попитате?
            Вдигна глава тъкмо когато приятелите му се спогледаха, от което разбра: опасявали са се, че ще се държи именно така. Но от това настроението му ни най-малко не се подобри.
            — Обяснихме на Дъмбълдор, че искаме да ти разкажем какво става — заоправдава се Рон. — Наистина, приятелю. Но е затънал до гуша в работа, откакто сме дошли тук, сме го виждали всичко на всичко два пъти и той не разполагаше с много време, само ни накара да се закълнем, че когато ти пишем, няма да съобщаваме нищо важно, понеже някой можел да прихване совите.
            — Стига да е искал, пак е могъл да ме държи в течение — възрази Хари. — Само не ми казвайте, че не знае начини да праща съобщения и без сови.
            Хърмаяни погледна Рон и каза:
            — И на мен ми хрумна. Той обаче не искаше да узнаваш нищичко.
            — Вероятно смята, че на мен не може да се разчита — отсъди Хари, загледан в лицата им.
            — Не изглупявай — рече Рон, изглеждаше страшно объркан и смутен.
            — Или че не мога сам да се пазя.
            — Разбира се, че не смята подобни неща! — възкликна притеснена Хърмаяни.
            — И как стана така, че аз трябваше да стоя у семейство Дърсли, а вие двамата сте тук и участвате във всичко? — изрече бързо Хари, като от дума на дума все повече повишаваше тон. — Как се стана така, че на вас ви е разрешено да знаете всичко, което се случва?
            — Не ни е разрешено! — прекъсна го Рон. — Мама не дава и да припарим до заседанията, били сме още малки…
            Но още преди да се усети, Хари се разкрещя:
            — ЧУДО ГОЛЯМО, КАТО НЕ СТЕ ПРИСЪСТВАЛИ НА ЗАСЕДАНИЯТА! ПАК СТЕ БИЛИ ТУК, НАЛИ? ПАК СТЕ БИЛИ ЗАЕДНО! А АЗ ЦЯЛ МЕСЕЦ ТРЯБВАШЕ ДА ГИ ТЪРПЯ ОНИЯ ДЪРСЛИ! СПРАВИЛ СЪМ СЕ С ПОВЕЧЕ ИЗПИТАНИЯ, ОТКОЛКОТО ВИЕ ДВАМАТА, ВЗЕТИ ЗАЕДНО, И ДЪМБЪЛДОР ГО ЗНАЕ: КОЙ СПАСИ ФИЛОСОФСКИЯ КАМЪК, А? КОЙ РАЗКАРА РИДДЪЛ? КОЙ ВИ ОТЪРВА КОЖИТЕ ОТ ДИМЕНТОРИТЕ?
            Хари си изля цялата обида и негодувание, трупали се през последния месец — отчаянието, че няма никакви новини, болката, че всички са били заедно, а него са го зарязали, гнева, че без да му казват, са го следили. Всички чувства, от които почти се срамуваше, най-сетне преляха и се плиснаха навън. Стресната от врявата, Хедуиг политна и пак кацна на дрешника, а Пигуиджън зацвърча тревожно и се застрелка още по-бързо над главите им.
            — НА КОГО ПРЕЗ ПОСЛЕДНАТА ГОДИНА МУ СЕ НАЛОЖИ ДА СЕ ПРЕБОРВА СЪС ЗМЕЙОВЕ, СФИНКСОВЕ И КАКВИ ЛИ НЕ ДРУГИ ЧУДОВИЩА, А? КОЙ ГО ВИДЯ ДА СЕ ВРЪЩА? КОЙ ТРЯБВАШЕ ДА ИЗБЯГА ОТ НЕГО? АЗ!
            Изгубил ума и дума, Рон го зяпаше вцепенен, Хърмаяни бе на път да се разплаче.
            — ТАКА ДЕ, КАКВО МИ ВЛИЗА В РАБОТАТА ДАЛИ СТАВА НЕЩО? ЗАЩО НЯКОЙ ДА СИ ПРАВИ ТРУДА ДА МЕ ИЗВЕСТЯВА ЗА ОНОВА, КОЕТО СЕ СЛУЧВА?
            — Искахме да ти кажем, Хари, наистина… — подзе Хърмаяни.
            — КАК НЕ, ЩОМ ТОЛКОВА СТЕ ИСКАЛИ, ЗАЩО НЕ МИ ПРАТИХТЕ НЯКОЯ СОВА… А, ДА, ДЪМБЪЛДОР ВИ Е НАКАРАЛ ДА СЕ ЗАКЪЛНЕТЕ…
            — Но той наистина…
            — ЦЕЛИ ЧЕТИРИ СЕДМИЦИ НЕ СЪМ МЪРДАЛ ОТ „ПРИВИТ ДРАЙВ“, НАЛОЖИ СЕ ДА РОВЯ ИЗ БОКЛУКЧИЙСКИТЕ КОФИ И ДА ТЪРСЯ ВЕСТНИЦИ, ТА ДА РАЗБЕРА КАКВО СТАВА…
            — Смятахме да…
            — СИГУРНО ДОБРЕ СТЕ СЕ ЗАБАВЛЯВАЛИ. ЛЕСНО ВИ Е БИЛО НА ВАС ВСИЧКИТЕ ТУК, ЗАЕДНО…
            — Не, честна дума…
            — Наистина съжаляваме, Хари — рече отчаяна Хърмаяни вече с блеснали от сълзите очи. — Напълно прав си, Хари… на твое място и аз щях да се сърдя!
            Все така запъхтян, Хари я изгледа разярен, после пак им обърна гръб и заснова напред-назад из стаята. Хедуиг закряска мрачно от дрешника. Настана дълго мълчание, нарушавано само от жалното поскърцване на дъските под краката на Хари.
            — Та каква е тая къща тук? — тросна се той на Рон и Хърмаяни.
            — Щабквартирата на Ордена на феникса — отвърна начаса Рон.
            — Някой ще си направи ли труда най-после да ми обясни какъв е този Орден на феникса…?
            — Тайно братство — отговори Хърмаяни. — Оглавява го Дъмбълдор, пак той го е създал. Обединява хората, опълчили се предишния път срещу Ти-знаеш-кого.
            — И кои са тези хора? — полюбопитства Хари, след като спря на едно място и пъхна ръце в джобовете си.
            — А, доста са…
            — Виждали сме двайсетина — обясни Рон, — но според нас са повечко.
            Хари ги изгледа вторачено.
            — Е, и? — рече и премести очи от единия към другия.
            — Какво „е, и“? — не го разбра Рон.
            — Волдемор! — викна ядосан Хари, а Рон и Хърмаяни трепнаха. — Какво става? Какво е намислил сега? Къде е? Какво правим, за да го възпрем?
            — Нали ти обяснихме вече, не ни пускат на заседанията на Ордена — каза припряно Хърмаяни. — Не знаем подробности, но, общо взето, имаме представа — побърза да допълни тя, забелязала изражението на Хари.
            — Фред и Джордж изобретиха разтегателни уши — рече Рон. — Наистина вършат страхотна работа.
            — Какви уши…?
            — Разтегателни. Но напоследък гледаме да не ги използваме, защото мама разбра и се разфуча. Наложи се Фред и Джордж да ги изпокрият до последния чифт, иначе мама като нищо щеше да ги хвърли в кофата за боклук. Но преди тя да се усети каква е работата, понаучихме едно-друго. Разбрахме, че някои членове на Ордена са по дирите на хора, за които се знае, че са смъртожадни, и ги държат под око…
            — Други привличат в Ордена още и още привърженици… — намеси се и Хърмаяни.
            — Трети пък охраняват нещо — добави Рон. — На заседанията вечно уточняват дежурствата.
            — Това едва ли съм аз… мен не ме опазиха, нали? — подметна злъчно Хари.
            — А, не — рече Рон и по лицето му пролича, че се е досетил за какво говори приятелят му.
            Хари изсумтя. Пак тръгна да обикаля стаята, като се стараеше да гледа навсякъде другаде, но не и към Рон и Хърмаяни.
            — Щом не ви пускат на заседанията, вие двамата какво правите? — попита той. — Споменахте, че сте били много заети.
            — Ами да — побърза да потвърди Хърмаяни. — Обеззаразяваме къщата, пустее от цяла вечност и са се навъдили какви ли не твари. Успяхме да прочистим кухнята и повечето стаи, а утре май ще се заемем с всекидневната…
            ПУК!
            Чуха се два силни пукота и насред стаята изникнаха близнаците Фред и Джордж, по-големи братя на Рон. Пигуиджън зацвърча обезумяло и се стрелна горе на дрешника при Хедуиг.
            — Престанете с това — подвикна уплашена Хърмаяни на близнаците, които като Рон бяха с огненочервена коса, но за разлика от него бяха по-набити и малко по-ниски.
            — Здрасти, Хари! — поздрави Джордж и грейна цял. — Стори ни се, че дочуваме сладкия ти благ гласец.
            — Точно така, Хари, човек не бива да потиска гнева си, трябва да му дава воля — отбеляза Фред, и той засиял. — На около стотина километра сигурно ще се намерят двама-трима, които да не са те чули.
            — Значи сте си взели изпита по магипортиране? — подкачи го Хари.
            — И още как, с отличие! — похвали се Фред, който държеше нещо като много дълга връв с телесен цвят.
            — Ако бяхте слезли по стълбището, щяхте да се забавите само трийсетина секунди — отбеляза Рон.
            — Времето е галеони, братле — напомни Фред. — Пък и ти, Хари, ни смущаваш сигнала. Разтегателни уши — допълни той в отговор на вдигнатите вежди на Хари и му показа връвта, която се точеше и отвън на стълбищната площадка. — Опитваме се да чуем какво става долу.
            — Ей, внимавайте! — подвикна Рон, загледан в разтегателното ухо. — Зле ви се пише, ако мама ги види пак…
            — Струва си патроните, днес заседанието е много важно — обясни Фред.
            Вратата се отвори и в стаята се появи дълга червена грива.
            — О, Хари, здравей! — изчурулика Джини, по-малката сестра на Рон. — Стори ми се, че чувам гласа ти. — Извърна се към близнаците и оповести: — И с разтегателни уши, и без тях няма да чуете нищичко, мама е направила на кухненската врата магия за непробиваемост.
            — Ти пък откъде знаеш? — възкликна покрусен Джордж.
            — Тонкс ми обясни как да разбера — отвърна Джини. — Мяташ нещо по вратата и ако то не се удари в нея, значи й е направена магия за непробиваемост. Хвърлих от горния край на стълбището няколко торови бомбички, а те, моля ви се, отскачат като топчета, изключено е да промушите през процепа отдолу разтегателните уши.
            Фред въздъхна тежко.
            — Жалко! Бях решил да правя, да струвам, но да разбера какво е наумил старият ни познайник Снейп.
            — Снейп ли! — ахна веднага Хари. — И той ли е тук?
            — Ами да — потвърди Джордж, след което затвори предпазливо вратата и се разположи на едно от леглата, до него седнаха Фред и Джини. — Чете отчет. Свръхповерителен.
            — Ах, гаднярът му с гадняр! — рече някак между другото Фред.
            — Сега е на наша страна — укори го Хърмаяни.
            Рон изсумтя презрително.
            — Това не му пречи да е гадняр. Само да знаеш как ни гледа, като ни срещне!
            — И Бил не го харесва — оповести Джини така, сякаш това решава въпроса.
            Хари не бе сигурен, че гневът му се е поуталожил, ала жаждата за новини надделя над желанието му да крещи. Той се отпусна на леглото срещу останалите.
            — И Бил ли е тук? — попита. — Нали беше на работа в Египет?
            — Кандидатства за чиновническа служба, за да се прибере и да помага в Ордена — обясни Фред. — Оплаква се, че гробниците му липсвали, но… — Той се подсмихна. — Но е възнаграден прещедро.
            — В смисъл?
            — Помниш ли хубавицата Фльор Делакор? — попита Джордж. — Вредила се е на работа в „Гринготс“, за да си подобррряла пррроизношението
            — И Бил често-често й дава частни уроци — изкиска се Фред.
            — Чарли също е член на Ордена — продължи Джордж, — макар че още е в Румъния. Дъмбълдор държи да привлече възможно най-много магьосници от чужбина и в почивните дни Чарли обикаля да завързва връзки.
            — Не можеше ли да го направи Пърси? — учуди се Хари.
            Последното, което знаеше за третия брат Уизли, бе, че работи в отдел „Международно магьосническо сътрудничество“ в Министерството на магията.
            При тези думи на Хари всички от семейство Уизли и Хърмаяни се спогледаха мрачно и многозначително.
            — Каквото и да правиш, само не споменавай пред мама и тате името на Пърси — предупреди някак напрегнато Рон.
            — Защо?
            — Защото, чуят ли го, тате изпуска и чупи каквото държи, а мама го удря на плач — допълни Фред.
            — Ужас, не е за разправяне! — отбеляза натъжена Джини.
            — Всички сме отвратени от него — възкликна Джордж и като никога лицето му се разкриви злобно.
            — Какво е станало? — изненада се Хари.
            — Пърси и татко се изпокараха — обясни Фред. — За пръв път виждам татко да се разправя с някого толкова разпалено. Обикновено крещи мама.
            — Беше първата седмица, след като свърши училището — продължи Рон. — Тъкмо се канехме да се присъединим към Ордена. Пърси се прибра и оповести, че го били повишили.
            — Шегуваш се! — отбеляза Хари.
            Знаеше прекрасно, че Пърси е истински службогонец, но беше останал с впечатлението, че той не се справя особено добре с първата си работа в Министерството на магията. Беше допуснал голям пропуск, като не бе забелязал, че шефът му е под влиянието на Волдемор и прави каквото му нареди той (не че в министерството повярваха на това — там смятаха, че господин Крауч просто е полудял).
            — Да, всички бяхме изненадани — потвърди Джордж, — защото Пърси си изпати много заради Крауч, имаше разследване и така нататък. Обвиниха го, задето не е усетил, че Крауч е превъртял, и не е уведомил някой шеф. Но нали го знаеш Пърси, като го остави Крауч да се разпорежда в отдела, къде ти ще ходи да се оплаква.
            — И как е станало така, че са го повишили?
            — Е, и ние недоумявахме — призна Рон, който си бе възвърнал словоохотливостта, откакто Хари бе престанал да крещи. — Прибра се, значи, много нафукан, по-нафукан от друг път, ако това изобщо е възможно, и каза на татко, че са го прехвърлили не другаде, а в кабинета на самия Фъдж. Ето на това му се вика повишение! Младши сътрудник на министъра само година, след като е завършил „Хогуортс“. Пърси май очакваше баща ми да хлъцне от възхищение.
            — Да де, но татко не изпадна в див възторг — намеси се мрачно Фред.
            — Защо? — попита Хари.
            — Ами защото, както изглежда, Фъдж се развихрил и тръгнал да проверява дали някой в Министерството не поддържа връзка с Дъмбълдор — каза Джордж.
            — Напоследък Дъмбълдор е трън в очите на ония в министерството — поясни Фред. — Според тях нарочно разправя, че Ти-знаеш-кой се е завърнал, колкото да сее смут.
            — А според татко Фъдж дал да се разбере как който подкрепя Дъмбълдор, може да бъде сигурен, че мястото му в министерството ще изстине — допълни Джордж.
            — Лошото е, че Фъдж подозира татко, задето е приятел на Дъмбълдор, пък и открай време го е смятал за смахнат заради слабостта му към мъгълите.
            — Но какво общо има това с Пърси? — попита объркан Хари.
            — Ще стигна и до там. Татко е на мнение, че Фъдж е прехвърлил при себе си Пърси колкото да го използва за съгледвач в дома ни… и при Дъмбълдор.
            Хари подсвирна тихо.
            — Е, на Пърси сто на сто му е харесало.
            Рон се засмя някак глухо.
            — Само как побесня, да знаеш. Наговори… наговори куп ужасии. Още откакто бил постъпил в министерството, трябвало да се бори и да се доказва заради лошата слава на татко, на всичкото отгоре баща ни не бил амбициозен, затова винаги сме били… е, знаеш, нямали сме пари…
            — _Моля?_ — възкликна невярващо Хари, а Джини изсъска като разлютена котка.
            — Лоша работа — продължи умислено Рон. — И не само това. Пърси заяви, че татко нямал капчица мозък в главата си, щом се е хванал с Дъмбълдор, че Дъмбълдор имало да пати и баща ни също щял да загази не на шега заради него, че той — Пърси, де, — знаел на кого трябва да остане верен: на министерството. И ако мама и татко смятали да предадат министерството, Пърси щял да се постарае всички да разберат, че няма нищо общо с нашето семейство. Още същата вечер си стегна багажа и се изнесе. Сега живее някъде тук, в Лондон.
            Хари изруга едва чуто. Пърси му бе най-несимпатичен от братята на Рон, но и през ум не му беше минавало, че той ще вземе да наговори такива дивотии на господин Уизли.
            — Мама място не може да си намери — сподели Рон. — Често си поплаква и така нататък. Вдигна се и дойде чак в Лондон да поговори с Пърси, а той, моля ти се, да й захлопне вратата в лицето! Не знам как постъпва, ако се засече с татко в службата — сигурно се прави, че не го познава.
            — Но Пърси със сигурност знае, че Волдемор се е върнал! — бавно изрече Хари. — Той не е глупав! Наясно е, че майка ви и баща ви няма да рискуват всичко, ако не разполагат с доказателства.
            — Е, докато се караха, споменаха и теб — поясни Рон и стрелна плахо с поглед Хари. — Пърси твърди, че единствените доказателства били твоите думи… и аз не знам… според него не можело да се разчита само на това.
            — Пърси вярва на „Пророчески вести“ — отбеляза кисело Хърмаяни, а останалите закимаха.
            — За какво говорите? — учуди се Хари и ги огледа един по един.
            Всички го наблюдаваха изпод вежди.
            — Ама ти… ти не получаваш ли „Пророчески вести“? — попита притеснена Хърмаяни.
            — Как да не го получавам! — отвърна Хари.
            — А внимателно ли го четеш? — попита още по-притеснено момичето.
            — Е, не чак от първата до последната буква — взе да се оправдава Хари. — Ако имаха да съобщават нещо за Волдемор, щяха да го сложат на първата страница, нали така?
            Щом чуха името, всички трепнаха. Хърмаяни побърза да допълни:
            — Е, за да разбереш за какво ти говоря, е трябвало да го четеш буква по буква… обаче те… споменават те по два-три пъти на седмица.
            — Все щях да видя…
            — Не, нямало е да видиш, ако си четял само първата страница — поклати глава момичето. — Не ти говоря за някакви предълги статии. Само подхвърлят разни неща за теб… един вид, всички са наясно за какво става въпрос.
            — Какви неща?
            — Гнусотии — отвърна Хърмаяни уж спокойно. — Просто се хващат за драсканиците на Рита.
            — Но нали тя вече не пише в тоя вестник?
            — А, не, удържа си на думата… не че има друг избор — допълни със задоволство Хърмаяни. — Затова пък добре им постла за онова, което се опитват да направят сега.
            — И _какво_ се опитват да направят? — подкани припряно Хари.
            — Е, знаеш какви ги беше написала, че постоянно си изпадал в несвяст и че белегът те болял.
            — Аха, помня — рече Хари, който надали щеше да забрави скоро злословията на Рита Скийтър по негов адрес.
            — Та пишат за теб така, сякаш си умопобъркан, който иска да е център на вниманието и се прави на велик трагичен герой — рече на скоропоговорка Хърмаяни, сякаш на Хари нямаше да му докривее чак толкова, ако чуеше фактите набързо. — Току пуснат някое ехидно подмятане за теб. Ако се появи небивалица, казват нещо от рода на „история, достойна за Хари Потър“, ако ли пък някой пострада при необичайна злополука, злобеят: „Дано не се сдобие и той с белег на челото, че току-виж също поискал да му се кланяме…“
            — Не искам да ми се кланя никой! — избухна Хари.
            — Знам, знам — побърза да го увери Хърмаяни, стресната. — Аз _знам_, Хари. Но виждаш ли ги какво правят? Изкарват те такъв, на когото никой няма да повярва. Обзалагам се, че зад това стои Фъдж! Целта им е обикновените магьосници да решат, че си някакъв малоумник и фукльо, дето разправя опашати лъжи, колкото да се прочуе.
            — Да не съм го искал, да не съм молил… _Волдемор уби майка ми и баща ми!_ — изпелтечи Хари. — Прочух се, защото той унищожи семейството ми, а мен не успя да убие! Кой би поискал да се прочува с такова нещо? Не мислят ли, че сто пъти бих предпочел… Никога да не бях…
            — Знаем, Хари — намеси се свъсена и Джини.
            — И, разбира се, даже и не споменаха, че си бил нападнат от диментори — продължи Хърмаяни. — Някой им е наредил да си траят. А щеше да бъде истинска сензация… да вилнеят диментори! Не съобщиха дори че си нарушил Международния указ за секретност… Очаквахме, че ще го направят, допълва чудесно образа, който искат да ти лепнат: на нафукан глупчо. Според нас изчакват, докато те изключат от училище, после вече ще вдигнат врява до небесата… е, _ако_ изобщо те изключат, разбира се — допълни тя припряно. — А не би трябвало да го правят, ако спазват законите, които сами са си написали.
            Пак бяха стигнали до заседанието в министерството, а на Хари не му се мислеше за това. Помъчи се да се сети с какво да смени темата, но усилието му беше спестено, защото откъм стълбището екнаха стъпки.
            — Ами сега!
            Фред дръпна с все сила разтегателното ухо, чу се поредното „пук!“ и двамата с Джордж изчезнаха. След миг на прага се появи госпожа Уизли.
            — Заседанието приключи, можете да слезете и да вечеряте. Всички, Хари, изгарят от нетърпение да те видят. И кой е оставил пред вратата на кухнята торови бомбички?
            — Крукшанкс — оповести невъзмутимо Джини. — Обича да си играе с тях.
            — А, той ли! — възкликна госпожа Уизли. — Пък аз си мислех, че е Крийчър*, бива го само щуротии да прави. Ей, и да не забравите, в коридора ще мълчите! Ръцете ти, Джини, са мръсни, какво си правила? Преди вечеря да се измиеш. Тръгвай, чу ли?
            [* Крийчър — нова дума, образувана от „creaker“ — „нещо, което скърца“, и „creature“ — „създание, същество“ (англ.). — Бел.прев.]
            Джини направи кисела физиономия и излезе с майка си от стаята, оставяйки Хари насаме с Рон и Хърмаяни. Двамата го загледаха със свито сърце, сякаш се опасяваха, че сега, след като другите са си тръгнали, той пак ще им се разкрещи. Като ги видя такива притеснени, той чак се позасрами от себе си.
            — Слушайте — измънка, ала Рон поклати глава, а Хърмаяни рече тихичко:
            — Знаехме, Хари, че ще ни се сърдиш, наистина не те виним, но и ти ни разбери, постарахме се да убедим Дъмбълдор…
            — Добре — прекъсна ги той.
            Затърси тема, която да не е свързана с директора на училището, защото само при мисълта за Дъмбълдор в душата му отново започваше да се надига гняв.
            — Кой е тоя Крийчър? — попита Хари.
            — Домашен дух, живее в къщата — уточни Рон. — Голям перко. Не съм виждал втори като него.
            Хърмаяни се свъси.
            — Не е перко, Рон.
            — Мечтата на живота му е да го обезглавят и да окачат и неговата глава до тази на майка му — подразни се Рон. — Това според теб нормално ли е, Хърмаяни?
            — Е, да, особняк си е, но какво е виновен той!
            Рон завъртя очи и погледна Хари.
            — Хърмаяни още не се е отказала от СМРАД.
            — Не е СМРАД — тросна се момичето, — а Сдружение на магьосниците за равноправие и авторитет на духчетата… Пък не само аз, и Дъмбълдор казва, че трябва да сме добри с Крийчър.
            — Представи си — вдигна ръце Рон. — Хайде да вървим, че умирам от глад.
            Следван от Хари и Хърмаяни, тръгна да излиза, но преди да стигнат стълбището…
            — Я чакайте! — изрече едва чуто и вдигна ръка да спре приятелите си. — Още са в коридора, може и да разберем нещичко.
            Тримата надзърнаха предпазливо иззад перилата. Мрачният коридор долу беше пълен с магьосници, сред които и конвоят на Хари. Бяха долепили глави и си шушукаха. Точно в средата Хари различи черната мазна коса и гърбавия нос на учителя в „Хогуортс“, който му бе най-омразен: професор Снейп. Наведе се още малко над парапета. Виж ти, какво ли правеше Снейп в Ордена на феникса…
            Точно пред очите на Хари се заспуска тъничка връвчица с телесен цвят. Той погледна и видя на стълбищната площадка горе Фред и Джордж — смъкваха предпазливо разтегателното ухо към хората в мрака. След миг обаче всички се отправиха към входа и се скриха от поглед.
            — Дявол да го вземе! — чу Хари как Фред ругае през шепот, докато издърпва нагоре изобретението си.
            Входната врата се отвори, после се затвори.
            — Снейп не се храни тук — обясни тихичко Рон на Хари. — И толкова по-добре. Хайде да вървим.
            — И не забравяй, в коридора не бива да повишаваме глас, Хари — предупреди шепнешком Хърмаяни.
            Докато минаваха покрай редичката глави на домашни духчета върху стената, зърнаха при входната врата Лупин, госпожа Уизли и Тонкс, които тъкмо бяха изпроводили другите и заключваха с магия множеството резета и ключалки.
            — Ще слезем да хапнем в кухнята — прошепна госпожа Уизли в долния край на стълбището, където ги пресрещна. — Хари, миличък, мини на пръсти по коридора, ей оная врата там…
            ТРЯЯЯС!
            — Тонкс! — изкрещя отчаяна госпожа Уизли, след като се обърна.
            — Извинявайте! — изхленчи Тонкс, която се беше проснала на пода. — Ама че гадна поставка за чадъри, за втори път се спъвам в нея…
            Ала краят на изречението така и не се чу, заглушен от ужасен, оглушителен, смразяващ писък.
            Проядените от молци плюшени завеси, които Хари бе подминал преди малко, се бяха разтворили с гръм и трясък, зад тях обаче нямаше врата. За миг на момчето му се стори, че гледа през прозорец — прозорец, зад който старица с черна капела пищеше, все едно я изтезават, но после Хари си даде сметка, че това е само портрет в цял ръст, ала най-реалистичният и най-отблъскващият, който той бе виждал някога през живота си.
            От устата на бабата се точеха лиги, тя въртеше очи, жлътналата се кожа по лицето й се бе изопнала, старицата продължаваше да крещи, сякаш я дерат, а другите портрети по стените на коридора се събудиха и също се разпищяха, така че накрая Хари се видя принуден да зажуми и да си запуши ушите.
            Лупин и госпожа Уизли се стрелнаха напред и се помъчиха да дръпнат завесите, та да скрият старицата, но така и не успяха, а тя се разкрещя по-силно от всякога и размаха ръце с остри като на граблива птица нокти — аха, и да им изподере лицата.
            — Отрепки! Боклуци! Мръсни гнусни гадини! Мелези… мутанти, изчадия с изчадия, махайте се оттук! Как дръзвате да скверните дома на предците миии!
            Тонкс се опитваше да изправи огромния тежък тролски крак и продължаваше да сипе извинения, госпожа Уизли заряза опитите да издърпа завесите и се завтече напред-назад по коридора, като правеше с магическата си пръчка зашеметяващи заклинания, дано усмири другите портрети, и точно в този миг от вратата срещу Хари се втурна мъж с дълга черна коса.
            — Млъквай, проклета вещице, МЛЪК! — ревна той и сграбчи завесите, с които госпожа Уизли не бе успяла да се пребори.
            Старицата пребледня като тебешир.
            — Ти лииииии! — изписка тя, а очите й още малко и щяха да изскочат от орбитите. — Изменник, да предадеш родната си кръв, да ме посрамиш така!
            — Казах вече — МЛЪК! — кресна мъжът и със сетни сили издърпа заедно с Лупин завесите.
            Писъците на старицата заглъхнаха, спусна се кънтяща тишина.
            Задъхан, Сириус, кръстникът на Хари, отмахна дългите кичури коса, които му падаха в очите, и се извърна към момчето.
            — Здравей, Хари — рече свъсен. — Както виждам, вече си се запознал с майка ми.


            Глава пета: Орденът на феникса
            — С кого…?
            — Със скъпата ми стара майчица — повтори Сириус. — Цял месец вече се опитваме да я свалим от стената, но както личи, тя май е направила на картината магия за трайно залепване. Хайде, побързайте, да слизаме долу, че ще вземат пак да наскачат.
            — Но какво търси тук портретът на майка ти? — попита изумен Хари, когато двамата минаха през вратата в коридора и заслизаха по тясно каменно стълбище, следвани плътно от останалите.
            — Не са ли ти казали? Това тук беше домът на майка ми и баща ми — обясни Сириус. — Аз съм последният жив Блек, така че сега къщата е моя. Предложих на Дъмбълдор да направи тук щабквартирата — това, кажи-речи, е единственото полезно нещо, което успях да сторя.
            Хари, който се бе надявал на по-радушно посрещане, забеляза, че в гласа на Сириус се долавят огорчение и тъга. Слезе подир кръстника си по стълбището и мина през вратата на кухнята в подземието.
            В приличното на пещера помещение с груби каменни стени беше тъмно почти колкото в коридора горе. Единствената светлина идваше от големия огън в дъното. Във въздуха, досущ пушилка от ожесточена битка, се стелеха валма дим от лула, през които се мержелееха страховитите очертания на тежки чугунени тигани и тенджери, накачени по почернения от пушек таван. За заседанието в кухнята бяха струпани доста столове, а в средата имаше дълга дървена маса, отрупана със свитъци пергамент, бокали, празни бутилки от вино и нещо като купчинка парцали. В другия край на масата господин Уизли и най-големият му син Бил бяха доближили глави и си шушукаха.
            Госпожа Уизли се прокашля. Съпругът й — слабичък, пооплешивял червенокос мъж, който носеше очила с рогови рамки, — се извърна и скочи на крака.
            — Хари! — викна той и се спусна да го посрещне, после му стисна сърдечно ръката. — Радвам се да те видя!
            През рамото му Хари забеляза как Бил, който още носеше дългата си коса вързана на опашка, започва припряно да навива пергаментовите свитъци, разпръснати по масата.
            — Добре ли пътува, Хари? — провикна се и се помъчи да натрупа върху ръцете си дванайсет свитъка наведнъж. — Значи Лудоокия не ви е прекарал през Гренландия.
            — Опита се — рече Тонкс, която се завтече да помага на Бил и тутакси преобърна върху последния свитък една от свещите. — Ох, че съм непохватна… _извинявайте_…
            — Няма страшно, скъпа — рече отчаяна госпожа Уизли и със замах на магическата пръчка възстанови пергамента.
            В светлината, лумнала заради магията на госпожа Уизли, Хари съгледа нещо като план на сграда. Госпожа Уизли забеляза, че той наднича. Грабна от масата плана и го сложи навръх купчината, която Бил носеше в ръце.
            — Тия неща трябва да се махат оттук веднага след заседанията — затюхка се тя и се понесе шеметно към един много стар долап, откъдето заизважда чинии.
            Бил замахна с магическата пръчка и изрече приглушено:
            — „Еванеско!“
            Свитъците сякаш се изпариха.
            — Сядай, Хари! — подкани Сириус. — Нали познаваш Мъндънгус?
            Купчината, която момчето бе помислило за парцали, изхърка недоволно, размърда се и се събуди.
            — Някой вика ли ме? — изфъфли сънено Мъндънгус. — Подкрепям каквото рече Сириус…
            Той вдигна много мръсна ръка, все едно гласува, и се заоглежда сънено със сълзящи кървясали очи.
            Джини прихна.
            — Заседанието приключи, Дънг* — напомни Сириус и всички насядаха около него при масата. — Пристигна Хари.
            [* Дънг — букв. „тор, фъшкии“ (англ.). — Бел.прев.]
            — А? — каза Мъндънгус и се взря зашеметен в момчето през къделята сплъстена рижа коса. — Я, кой бил тук! Бре, бре, бре… добре ли си, Хари?
            — Добре съм — отвърна той.
            Без да сваля очи от него, Мъндънгус забърника припряно по джобовете си и извади окадена черна лула. Захапа края, запали я с магическата пръчка и всмукна дълбоко. В миг бе обгърнат от зелени облаци пушек.
            — Ще ме извиняваш за оня ден — избоботи глас някъде от смрадливото валмо.
            — За последен път те предупреждавам, Мъндънгус — кресна госпожа Уизли, — престани да димиш с това нещо тук в кухнята, особено пък когато сядаме да се храним.
            — Д-да… д-добре — изпелтечи той. — Прощавай, Моли.
            Димният облак изчезна и Мъндънгус пъхна лулата обратно в джоба си, ала наоколо продължи да се носи острият дразнещ мирис на подпалени чорапи.
            — И ако искате да вечеряме преди полунощ, елате да помогнете — подкани напосоки госпожа Уизли. — Ти, Хари, си седи там, идваш от дълъг път, момчето ми.
            — Аз какво да свърша, Моли? — викна с готовност Тонкс и се завтече към нея.
            Госпожа Уизли се поколеба притеснена.
            — Ами… не, недей, Тонкс, почини си и ти, днес крак не си подвила.
            — Не, не, искам да помогна! — изчурулика другата жена и докато вървеше забързано към долапа, откъдето Джини вадеше прибори, преобърна един от столовете.
            Не след дълго, под зоркия поглед на господин Уизли, няколко тежки ножа режеха сам-самички на ситно зеленчуци и месо, госпожа Уизли пък разбъркваше често казана над огъня, а останалите редяха чиниите и бокалите и носеха от килера още и още храна. Хари остана при масата заедно със Сириус и Мъндънгус, който пак примигваше покрусено срещу него.
            — Оттогава виждал ли си я старата Фиги? — поинтересува се той.
            — Не, не съм виждал никого — отвърна момчето.
            — Гледай сега… Аз нямаше да си тръгна — заоправдава се с жален гласец Мъндънгус, след като се наведе напред, — ама се отвори чудесна възможност да се спазаря…
            Хари усети как нещо го бръсва по коленете и трепна, но се оказа, че е Крукшанкс, кривокракият риж котарак на Хърмаяни, който се отърка още веднъж с мъркане о глезените на момчето, после се метна в скута на Сириус и се сви на кравай. Той го зачеса разсеяно между ушите и все така начумерен, се извърна към Хари.
            — Добре ли прекарваш лятото?
            — Не, ужасно — отвърна момчето.
            За пръв път върху лицето на Сириус се мерна нещо като усмивка.
            — Направо ти се чудя защо се оплакваш.
            — Моля? — ахна невярващо Хари.
            — Лично аз щях да се радвам, ако ме бяха нападнали диментори. Една смъртоносна схватка за душата ми щеше да внесе малко тръпка в еднообразния ми живот. Смяташ, че си прекарал зле, но поне си имал възможност да излизаш, да се поразтъпчеш, да се посбиеш… А аз цял месец не съм си подавал носа навън.
            — Защо така? — сбърчи чело Хари.
            — Защото Министерството на магията още ме преследва, а Волдемор вече знае, че съм зоомаг, Опаш непременно му е казал и великото ми прикритие става безполезно. Не мога да помогна много на Ордена на феникса… така поне смята Дъмбълдор.
            Изрече името на директора някак безизразно и Хари разбра, че и Сириус му е сърдит. Изпита внезапен прилив на обич към своя кръстник.
            — Ти поне знаеш какво се случва — отбеляза момчето бодро.
            — Друг път знам! — рече ехидно Сириус. — Не правя нищо, освен да слушам отчетите на Снейп и злобарските му подмятания, че, видите ли, той непрекъснато се излагал на опасност, докато аз съм си клател краката и съм си живеел живота… Все подпитва докъде съм стигнал с чистенето…
            — Какво чистене? — полюбопитства Хари.
            — Мъчим се да направим къщата годна за обитаване от хора — обясни Сириус и махна с ръка към потискащата кухня. — От десет години, откакто скъпата ми майка се спомина, тук не е живял никой, ако не броим старото й домашно духче, ама на него му хлопа дъската и от цяла вечност не е пипало нищо.
            — Сириус! — рече Мъндънгус, който вместо да следи разговора, изучаваше най-подробно един от празните бокали. — Това, мой човек, чисто сребро ли е?
            — Да — потвърди Сириус и също огледа високата чаша, но с погнуса. — Сребърен бокал с герба на рода Блек… измайсторен е през петнайсети век от таласъми, прекрасна изработка.
            — Ама не е лъскан от доста време — изсумтя Мъндънгус и прокара по него ръкава си.
            — Фред, Джордж… НЕ, КАЗАХ САМО ДА ГИ ДОНЕСЕТЕ! — изкрещя госпожа Уизли.
            Хари, Сириус и Мъндънгус вдигнаха очи и моментално се дръпнаха от масата. Фред и Джордж бяха омагьосали голям казан с яхния, тумбесто метално шише бирен шейк и тежка дъска за рязане на хляб в комплект с нож и сега те се носеха право към тях. Казанът се плъзна от единия, та чак до другия край на масата и спря точно на ръба, оставяйки дълга следа от изгорено по повърхността, бутилката с бирен шейк се приземи с трясък и във всички посоки се разлетяха пръски, ножът отскочи от дъската за хляб, заби се в масата и се разтресе зловещо точно на мястото, където допреди миг бе дясната ръка на Сириус.
            — АХ, КАК МОЖАХТЕ! — ревна госпожа Уизли. — НЯМАШЕ НУЖДА… ДО ГУША МИ ДОЙДЕ ОТ ВАС… ТОВА, ЧЕ ВЕЧЕ ВИ Е РАЗРЕШЕНО ДА ПРАВИТЕ МАГИИ, НЕ ЗНАЧИ ДА НАСОЧВАТЕ ПРЪЧКИТЕ КЪМ ВСИЧКО, ДЕТО ВИ СЕ ИЗПРЕЧИ ПРЕД ОЧИТЕ!
            — Просто решихме да спестим малко време — заоправдава се Фред и се завтече да извади ножа от масата. — Извинявай, Сириус, без да искам…
            Хари и Сириус се превиваха от смях, Мъндънгус, който бе паднал заедно със стола, се изправи с ругатни, Крукшанкс беше изсъскал ядно и светкавично се беше шмугнал под долапа — големите му очи се жълтееха в мрака.
            — Майка ви е права, момчета — обади се господин Уизли и премести яхнията в средата на масата, — вече сте пълнолетни и би трябвало да проявявате чувство за отговорност.
            — Никой от братята ви не е вършил такива щуротии! — продължи да фучи майка им и тропна на масата ново шише с бирен шейк, от което се разлетяха не по-малко пръски. — Бил не напираше да се магипортира през две крачки! Чарли не правеше заклинания на всичко, изникнало пред погледа му! Пърси…
            Тук тя замълча, сякаш си е глътнала езика, затаи дъх и погледна уплашено мъжа си, чието лице най-неочаквано се бе вкаменило.
            — Хайде да ядем! — подкани припряно Бил.
            — Ммм, че вкусно, Моли! — възкликна Лупин, след което й напълни чинията с яхния и й я подаде през масата.
            Всички се нахвърлиха на храната и няколко минути не се чуваше друго освен потракването на чинии и прибори и скърцането на столове. После госпожа Уизли се извърна към Сириус.
            — Все се канех да ти кажа, в писалището във всекидневната се е заклещило нещо, само дращи и блъска. Може, разбира се, да е просто някой богърт, но си рекох, че не е зле да пратим Аластор да провери все пак какво е и чак тогава да го пускаме.
            — Както кажеш — отвърна безразлично Сириус.
            — А в пердетата са се изпокрили сума ти омайници — продължи да се жалва госпожа Уизли. — Дали утре да не ги изловим?
            — Вече ме сърбят ръцете — рече Сириус.
            Хари долови подигравката в гласа му, ала другите едва ли я бяха забелязали.
            Точно срещу него седеше Тонкс, която забавляваше Хърмаяни и Джини, като между хапките си променяше носа. Завърташе очи с все същото измъчено изражение, което Хари беше видял за първи път в стаята си, и носът й ту се удължаваше и заприличваше на клюнестия нос на Снейп, ту се свиваше до размерите на мъничка печурчица, а след миг от ноздрите щръкваха цял сноп косми. Явно това им беше обичайното забавление по време на хранене, защото не след дълго Хърмаяни и Джини си поръчваха любимите носове.
            — Направи, Тонкс, онзи, дето прилича на свинска зурла.
            Тонкс само това и чакаше — веднага откликваше, и по едно време на Хари дори му се стори, че насреща му се хили Дъдли в пола.
            Господин Уизли, Бил и Лупин бяха погълнати от оживен спор за таласъмите.
            — Засега се инатят и мълчат — оплака се Бил. — Така и не мога да разбера дали изобщо вярват, че той се е върнал. Е, няма да се учудя и ако предпочетат да не взимат страна. Да не се забъркват.
            — Сигурен съм, че за нищо на света няма да се съюзят с Вие-знаете-кого — поклати глава господин Уизли. — И те понесоха загуби, помните ли последния път, когато някъде в околностите на Нотингам той изтреби цяло семейство таласъми?
            — А, зависи какво им предложи — възрази Лупин. — Не говоря за злато. Но ако им даде свобода, каквато им отказваме от векове, нищо чудно и да се поддадат. А с Рагнок постигна ли нещо, Бил?
            — Още има зъб на магьосниците — отвърна той, — и досега беснее заради историята с Багман, кълне се, че министерството го е покрило и ония таласъми не са си получили златото…
            От средата на масата гръмна мощен кикот, който заглуши края на изречението. Фред, Джордж, Рон и Мъндънгус се заливаха от смях.
            — А после… — продължи задавен Мъндънгус и по лицето му се застичаха сълзи. — После, моля ви се, ми разправя: „Отде, вика, взе толкова много крастави жаби? Някакъв негодник да ми задигне моите до последната, представяш ли си!“ Пък аз му викам: „Не думай, Уил, да ти задигне краставите жаби! Ами сега! Значи трябва да си намериш отнякъде други.“ Ако щете, вярвайте, момчета, ама онзи смотаняк взе, че купи от мен собствените си жаби, с доста пари се изръси…
            — Престани, Мъндънгус, наслушахме се за твоите сделчици — прекъсна го ядно госпожа Уизли, а Рон се запревива така, че направо се строполи върху масата.
            — Прощавай, Моли — побърза да каже Мъндънгус, след което си избърса очите и намигна на Хари. — Ама Уил беше откраднал жабите от Харис Брадавицата… тъй че не съм направил нищо лошо.
            — Не знам, Мъндънгус, къде си се учил на добро и на лошо, но явно си пропуснал няколко важни урока — озъби му се госпожа Уизли.
            Близнаците направо пъхнаха глави в бокалите с бирен шейк, а Джордж чак се разхълца. Кой знае защо, госпожа Уизли изгледа гневно Сириус, после отиде да донесе огромна тава с пудинг от равен*. Хари се извърна към кръстника си.
            [* Равен — подобно на репей растение, което вирее по високи и влажни места и има лечебни свойства. Във Великобритания се използва и в готварството. — Бел.прев.]
            — Мъндънгус не е пръв любимец на Моли — прошепна Сириус.
            — Как изобщо се е озовал в Ордена? — учуди се Хари.
            — Имаме полза от него — поясни все така тихо Сириус. — Познава де що има тарикати и нищо чудно, защото и той самият е такъв! Но е верен до гроб на Дъмбълдор, който навремето го измъкнал от голяма каша. Струва си да имаш до себе си човек като Дънг: чува неща, каквито ние няма откъде да разберем. Ама според Моли сме се поизхвърлили, като сме го поканили на вечеря. Още не му е простила, че когато трябваше да те държи под око, се е измъкнал преди края на дежурството.
            Хари си взе на три пъти допълнително от пудинга, а после и от крема, та коланът на джинсите започна да му стяга (което си беше голямо постижение, като се има предвид, че доносваше дрехите на Дъдли). Когато остави лъжицата, всички около масата се бяха одрямали. Заситен и успокоен, господин Уизли се бе облегнал на стола, Тонкс, чийто нос си беше възвърнал обичайния вид, се прозяваше широко, а Джини, прилъгала Крукшанкс да излезе изпод долапа, беше седнала на пода с кръстосани под себе си крака и търкаляше тапи от бирен шейк, които котаракът гонеше.
            — Е, май е време да лягате — оповести през прозявка госпожа Уизли.
            — Още не, Моли — рече Сириус и след като бутна встрани празната чиния, се обърна към Хари. — Изненадваш ме, право да ти кажа. Очаквах, че щом пристигнеш, най-напред ще почнеш да разпитваш за Волдемор.
            Обстановката в стаята се промени с бързина, каквато Хари бе свикнал да свързва с появата на диментори. Допреди броени секунди всички бяха сънени, спокойни и отпуснати, а изведнъж настръхнаха и застанаха нащрек. Сепнаха се, щом чуха името на Волдемор. Лупин, който тъкмо се канеше да отпие от виното в бокала, го остави бавно и се ослуша напрегнато.
            — Това и направих! — възмути се Хари. — Попитах Рон и Хърмаяни, те обаче ми казаха, че не ни пускате в Ордена, та…
            — Точно така, няма какво да търсите в Ордена — одобри госпожа Уизли. — Малки сте.
            Беше изопнала гръб и се беше вкопчила в страничните облегалки на стола, от сънливостта й не бе останала и следа.
            — Откога трябва да членуваш в Ордена на феникса, за да задаваш въпроси? — попита Сириус. — Цял месец Хари е бил затворник в оная мъгълска къща. Има право да знае какво се е случило…
            — Я чакайте! — възкликна на висок глас Джордж.
            — Как така ще отговаряте на въпросите на Хари? — ядоса се и Фред.
            — От месец се опитваме да откопчим нещичко от вас, а вие не казвате и дума! — ревна Джордж.
            — Малки сте още, не сте членове на Ордена — изимитира Фред с писклив гласец майка си, и то изумително добре. — А Хари дори не е и пълнолетен!
            — Аз какво съм виновен, че не са ви казали с какво се занимава Орденът! — рече спокойно Сириус. — Така са преценили вашите родители. Обаче Хари…
            — Не ти решаваш кое е добро за Хари! — сопна се госпожа Уизли. Изражението върху обикновено добродушното й лице беше страшничко. — Нали не си забравил какво каза Дъмбълдор?
            — Кое по-точно? — попита Сириус вежливо, но все пак личеше, че е готов за схватка.
            — Че не бива да му съобщаваме повече, отколкото е нужно да знае — натърти госпожа Уизли на последните думи.
            Рон, Хърмаяни, Фред и Джордж въртяха глави ту към Сириус, ту към госпожа Уизли, все едно следят оспорвана среща по тенис. Джини бе коленичила сред купчина тапи от бирен шейк и наблюдаваше с леко отворена уста. Лупин бе вперил поглед в Сириус.
            — Нямам намерение, Моли, да му казвам повече, отколкото е нужно да знае — отвърна Сириус. — Но понеже тъкмо Хари е видял завръщането на Волдемор… — И този път, още щом прозвуча името, всички около масата трепнаха. — Той повече от мнозина други е в правото си да…
            — Хари не е член на Ордена на феникса! — прекъсна го госпожа Уизли. — Само на петнайсет години е и…
            — И се е справял с не по-малки изпитания, отколкото повечето членове на Ордена — заяви Сириус. — Както и с по-големи предизвикателства, отколкото някои членове.
            — Никой не му го отрича — повиши тон госпожа Уизли, стиснатите й в юмруци ръце върху страничните облегалки на стола трепереха. — Но той още е…
            — Не, не е дете! — възнегодува Сириус.
            — Не е и възрастен! — напомни поруменяла госпожа Уизли. — Той не е Джеймс!
            — Благодаря ти, Моли, но съм наясно кой е — отвърна ледено Сириус.
            — Не съм чак толкова сигурна. От начина, по който понякога говориш за него, човек се чуди дали не си мислиш, че отново си с най-добрия си приятел.
            — И какво лошо има в това? — учуди се Хари.
            — Лошото, Хари, е, че ти не си Джеймс, колкото и да приличаш на него — упорстваше госпожа Уизли, без да отмества очи от Сириус. — Още не си завършил училище и възрастните, които носят отговорност за теб, не бива да го забравят.
            — Да не искаш да кажеш, че съм безотговорен като кръстник? — подвикна Сириус.
            — Искам да кажа, че понякога действаш прибързано, Сириус, и тъкмо заради това Дъмбълдор постоянно ти напомня да не излизаш навън и…
            — Ако обичаш, нека не намесваме Дъмбълдор и заръките, които ми е дал — изкрещя той.
            — Артър! — обърна се госпожа Уизли към съпруга си. — Подкрепи ме, де!
            Отначало господин Уизли не каза нищо. Свали очилата, без да поглежда жена си, дълго ги бърса с мантията. Чак след като ги намести внимателно на носа си, поясни:
            — Дъмбълдор е наясно, че обстоятелствата са се променили, Моли. Съгласен е, че щом ще остане в щабквартирата, Хари трябва да узнае някои неща.
            — Да, но едно е да му кажем някои неща, съвсем друго, да го подканваме да пита каквото му хрумне!
            — Лично аз смятам — намеси се тихо Лупин, когато най-сетне отмести очи от Сириус и откликна на погледа на госпожа Уизли, извърнала се към него с надеждата да намери накрая съюзник, — че е най-добре Хари да научи фактите… е, не всичките, Моли, колкото да добие обща представа… от нас, а не от други, които вероятно ще му съобщят изопачена версия.
            Изражението му беше благо, но Хари бе сигурен, че ако не друг, то поне Лупин е наясно: някои разтегателни уши все пак са оцелели и след чистката на госпожа Уизли.
            — Ами… — пое си тя дълбоко въздух и пак огледа останалите за подкрепа, каквато така и не получи. — Виждам, че съм в малцинство. Ще кажа само едно: Дъмбълдор очевидно си има причини да не желае Хари да знае твърде много и аз като човек, който мисли само доброто на момчето…
            — Той не ти е син — напомни й кротко Сириус.
            — Да, но го чувствам като роден син — разпалено отвърна госпожа Уизли. — Клетият той, няма си никого!
            — Има мен!
            — Да де — намръщи се госпожа Уизли, — само че докато лежеше в Азкабан, ти беше доста трудно да се грижиш за него.
            Сириус се надигна.
            — Ти, Моли, не си единственият човек на масата, който обича Хари — тросна се Лупин. — Сядай, Сириус!
            Долната устна на госпожа Уизли потрепваше. Пребледнял, Сириус се отпусна бавно на стола.
            — Според мен Хари трябва да получи възможност да си каже мнението — продължи Лупин, — достатъчно голям е, за да решава сам.
            — Искам да знам какво става — рече веднага момчето.
            Не погледна към госпожа Уизли. Беше трогнат от думите, че й е като роден син, но тя го и дразнеше с това, че все трепери над него. Сириус беше прав, Хари вече _не беше_ дете.
            — Добре тогава — отрони глухо госпожа Уизли. — Джини, Рон, Хърмаяни, Фред, Джордж… излезте от кухнята, веднага!
            В миг настана суматоха.
            — Ние сме пълнолетни! — викнаха в хор близнаците.
            — Щом разрешавате на Хари, защо да не остана и аз? — възропта и Рон.
            — Искам и аз да чуя, мамо — проплака Джини.
            — НЕ! — кресна госпожа Уизли, като се изправи, а очите й засвяткаха. — И дума да не става, забранявам…
            — Не можеш да спреш Фред и Джордж, Моли — обади се уморено съпругът й. — Те вече са пълнолетни.
            — Но не са завършили училище.
            — По закон обаче са зрели хора — напомни със същия уморен глас господин Уизли.
            Лицето на жена му беше станало кървавочервено.
            — Ама аз… Ох, добре… Фред и Джордж да останат, но Рон…
            — Хари и без това ще ни разкаже на нас с Хърмаяни какво сте си говорили! — горещеше се Рон. — Нали? — допълни колебливо, срещнал погледа на приятеля си.
            За част от секундата на Хари му се прииска да отговори, че няма да му каже и думица, за да види Рон какво е да те държат в неведение! Но двамата се спогледаха и подлата мисъл се изпари.
            — Разбира се, че ще ви кажа — потвърди Хари.
            Рон и Хърмаяни грейнаха.
            — Добре тогава! — пак се развика госпожа Уизли. — Добре! Джини, ВЕДНАГА В ЛЕГЛОТО!
            Тя обаче не се подчини безропотно на майка си. Чуваха я как беснее и фучи, докато майка й я тегли нагоре по стълбището, а когато се качиха в коридора, към шумотевицата се присъединиха и оглушителните писъци на госпожа Блек. Лупин хукна бързо към портрета, за да възстанови реда. Чак като се върна, затвори подире си вратата на кухнята и седна отново на масата, Сириус заговори:
            — Добре, Хари… какво искаш да знаеш?
            Момчето си пое дълбоко въздух и зададе въпроса, терзал го цял месец.
            — Къде е Волдемор? — рече той, без да обръща внимание, че от името всички отново се разтреперват и се смръщват. — Какво прави? Опитвах се да следя мъгълските новини, но по нищо не личи той да се е развилнял, нямаше съобщения за загинали при необичайни обстоятелства и така нататък.
            — Просто засега няма загинали при необичайни обстоятелства — отговори Сириус, — поне доколкото знаем ние, а ние знаем доста.
            — Повече, отколкото той предполага — потвърди и Лупин.
            — Как така е престанал да убива? — учуди се Хари.
            Той добре знаеше, че само през последната година Волдемор е извършил няколко убийства.
            — Не иска да привлича вниманието — поясни кръстникът му. — Ще се изложи на опасност. По друг начин си е представял своето завръщане. Объркал е работата.
            — По-точно ти му я обърка — добави с доволна усмивка Лупин.
            — Как? — попита озадачен Хари.
            — Ти оцеля, ето как, а той е смятал да те убие — каза Сириус. — За завръщането му не е трябвало да узнава никой освен смъртожадните. Ти обаче оцеля и сега си жив свидетел.
            — А Дъмбълдор е последният човек, който Волдемор искаше да узнава, че се е върнал — продължи Лупин. — Ти се постара директорът на училището да разбере веднага.
            — И какво от това? — попита Хари.
            — Как какво! — възкликна невярващо Бил. — Дъмбълдор е единственият, от когото Ти-знаеш-кой някога се е страхувал.
            — Благодарение на теб само час след завръщането на Волдемор Дъмбълдор свика отново Ордена на феникса — поясни Сириус.
            — И с какво се занимава Орденът? — огледа ги един по един Хари.
            — Правим всичко възможно да попречим на Волдемор да осъществи намеренията си — отговори Сириус.
            — А вие откъде знаете какви са намеренията му? — побърза да попита момчето.
            — Дъмбълдор има предположение — намеси се отново Лупин. — А неговите предположения обикновено се потвърждават.
            — И какви според него са намеренията на Волдемор?
            — Първо, че смята да възстанови армията си — започна да изрежда Сириус. — Навремето предвождаше огромно множество: магьосници, които беше заплашил или бе подчинил на волята си чрез заклинания, преданите му смъртожадни, какви ли не Тъмни създания. Сам си го чул — крои да привлече на своя страна великаните и те са само част от поддръжниците, които смята да вербува. Едва ли ще тръгне да превзема Министерството на магията само с шепа смъртожадни.
            — Значи се опитвате да го спрете да привлече още и още привърженици?
            — С всичко, което ни е по силите — потвърди Лупин.
            — Как?
            — Най-важното е да се помъчим да убедим възможно най-много хора, че Вие-знаете-кой наистина се е завърнал, да ги предупредим да са нащрек — включи се и Бил. — Но се оказва доста трудно.
            — Защо?
            — Заради отношението на министерството — обади се Тонкс. — Ти нали си видял, Хари, как се държи Корнелиус Фъдж, след като Ти-знаеш-кой се е завърнал. И досега се инати. Не иска и не иска да повярва, че се е случило.
            — Но защо? — отчая се Хари. — Защо е толкова глупав? Щом Дъмбълдор…
            — Точно там е работата! — каза господин Уизли и се подсмихна. — Дъмбълдор.
            — Фъдж се страхува от него — добави натъжена Тонкс.
            — Страхува се от Дъмбълдор ли? — не можа да повярва Хари.
            — Страхува се, че Дъмбълдор бил намислил нещо — рече господин Уизли. — Втълпил си е, че директорът иска да го измести. И да стане министър на магията.
            — Но той не иска…
            — Естествено, че не иска — каза господин Уизли. — Никога не се е домогвал към министерския пост, макар че, когато Милисънт Багнолд излезе в пенсия, мнозина подкрепяха именно него за длъжността. Вместо това на власт дойде Фъдж, обаче и досега не е забравил на каква огромна поддръжка се радваше Дъмбълдор, без дори да се е кандидатирал.
            — Дълбоко в себе си Фъдж е наясно, че Дъмбълдор е много по-умен от него, че е много по-силен като магьосник, и след като стана министър, в началото все го търсеше за съдействие и съвет — обясни Лупин. — Но както личи, властта му се услади и сега той е далеч по-самоуверен. Харесва му да е министър на магията и е успял да си втълпи, че именно той е по-умният, а Дъмбълдор просто му мъти водата.
            — Как изобщо му е минало през ума? — ядоса се Хари. — Как му е хрумнало, че Дъмбълдор си измисля… по-точно, че аз си измислям?
            — Ако признае, че Волдемор се е върнал, министерството ще се изправи пред неприятности, каквито не е имало от близо четиринадесет години — отбеляза горчиво Сириус. — Фъдж просто няма сили да приеме това. Къде-къде по-лесно е да си внуши, че Дъмбълдор пуска лъжи само за да му разклати стола.
            — Сега вече разбираш къде е бедата — заяви Лупин. — Докато министерството упорства, че няма защо да се страхуваме от Волдемор, трудно ще убедим хората, че той се е завърнал, особено щом на тях изобщо не им се иска да повярват в това. И още нещо, в министерството разчитат много, че „Пророчески вести“ няма да разгласи онова, което наричат небивалици, измислени от Дъмбълдор, така че обикновените магьосници тънат в пълно неведение за случилото се, което ги прави лесна плячка за смъртожадните, ако те решат да използват проклятието Империус.
            — Но вие нали предупреждавате хората? — възкликна Хари и огледа един по един господин Уизли, Сириус, Бил, Мъндънгус, Лупин и Тонкс. — Нали им съобщавате, че Волдемор се е върнал?
            Всички се усмихнаха тъжно.
            — Мен ме смятат за луд, за извършител на масово убийство, министерството е обявило за главата ми награда от десет хиляди галеона, не мога току-така да тръгна по улиците и да раздавам листовки — отвърна припряно Сириус.
            — А колкото до мен, магьосниците не се надпреварват да ме канят на гости — обясни Лупин. — Нали съм върколак, какво да се прави, рискове на професията!
            — Ако Тонкс и Артър се разприказват, мястото им в министерството ще изстине — наблегна Сириус, — а е много важно да имаме вътре в него свои хора, тъй като няма как и Волдемор да не се е подсигурил със съгледвачи.
            — Все пак успяхме да убедим един-двама души — рече господин Уизли. — Ето, например Тонкс, която е твърде млада, за да е членувала в първия Орден на феникса… А е огромно предимство да привлечем на наша страна аврори, Кингзли Шакълболт също е безценен, понеже отговаря за издирването на Сириус и постоянно информира в министерството, че Сириус е в Тибет.
            — Но ако никой не разгласява новината, че Волдемор се е завърнал… — подхвана Хари.
            — Кой казва, че не я разгласяваме? — възкликна Сириус. — Защо според теб Дъмбълдор си има такива неприятности?
            — Какви неприятности? — попита Хари.
            — Опитват се да го злепоставят — рече Лупин. — Не видя ли какво пишеше миналата седмица в „Пророчески вести“? Че бил свален като председател на Международната конфедерация на магьосниците, понеже съвсем бил грохнал и бил изтървал нещата от свои ръце, това обаче изобщо не е вярно: магьосниците от министерството гласуваха срещу него, след като той държа реч, в която съобщи за завръщането на Волдемор. Отстраниха го от длъжността главен съдия в Магисъбора — това е Върховният магически съд — сега пък се шушука, че щели да му отнемат и ордена „Мерлин“ първа степен.
            — А Дъмбълдор заяви, моля ти се, че пет пари не дава какво правят, стига да не му махнат образа от картичките в шоколадовите жаби — ухили се Бил.
            — Хич не е за смях — скастри го господин Уизли. — Ако и занапред рита срещу ръжена, нищо чудно да го тикнат в Азкабан, а само това остава, Дъмбълдор да се озове зад решетките. Вие-знаете-кой ще бъде далеч по-предпазлив, докато знае, че Дъмбълдор е тук и е наясно с кроежите му. Ако обаче Дъмбълдор изчезне, Вие-знаете-кой ще се почувства с развързани ръце.
            — Но щом Волдемор се опитва да вербува все повече смъртожадни, няма как да не се разчуе, че се е върнал, нали? — попита отчаян Хари.
            — Той не обикаля по къщите на хората и не хлопа по вратите, Хари — напомни Сириус. — Мами ги, омагьосва ги, изнудва ги. Действа подмолно и има голям опит. При всички положения далеч не се ограничава с набирането на последователи. Има и други намерения: намерения, които ще осъществи тихомълком, и сега-засега е насочил всичките си усилия натам.
            — Към какво друго може да стреми? — побърза да попита Хари.
            Сириус и Лупин сякаш се спогледаха крадешком, преди кръстникът му да отговори:
            — Да се сдобие с нещо, което може само да открадне.
            Хари го погледна озадачен, затова Сириус допълни:
            — Нещо, подобно на оръжие. Нещо, с което предишния път не разполагаше.
            — Преди да загуби мощта си ли?
            — Да.
            — Какво оръжие? — не се отказваше Хари. — По-страшно ли е от Авада Кедавра?…
            — Е, вече прекалихте!
            Беше се обадила госпожа Уизли от сумрака при вратата.
            Хари не беше забелязал кога се е върнала, след като бе отвела горе Джини. Беше скръстила ръце и изглеждаше вбесена.
            — Хайде, марш в леглата! Всички — добави и стрелна с очи Фред, Джордж, Рон и Хърмаяни.
            — Не можеш да ни командваш… — тросна се Фред.
            — Мога, и още как! — озъби му се госпожа Уизли. Погледна разтреперана Сириус. — Вече каза на Хари предостатъчно. Още малко, и ще го направиш член на Ордена.
            — Защо пък да не ме направи? — сопна се Хари. — Ще стана член на Ордена, искам да стана, искам да се сражавам.
            — Не може!
            Този път обаче го каза не госпожа Уизли, а Лупин.
            — В Ордена членуват само пълнолетни магьосници — уточни той. — Магьосници, които вече са се изучили — допълни точно когато Фред и Джордж отвориха уста. — Начинанието крие опасности, за които вие, всички до един, дори не подозирате… Според мен Моли е права, Сириус. Казахме предостатъчно.
            Сириус поприсви рамене, но не се зае да спори. Госпожа Уизли кимна властно на синовете си и на Хърмаяни. Един по един те се изправиха, а Хари прие поражението си и ги последва.

            Глава шеста: Прастарият благороднически род Блек
            Свъсена като буреносен облак, госпожа Уизли тръгна нагоре заедно с тях.
            — Веднага по леглата, и без приказки — скастри ги тя, щом се качиха на първия етаж, — утре ни чака тежък ден. Джини сигурно е заспала — обърна се госпожа Уизли към Хърмаяни, — гледай да не я събудиш.
            — Друг път е заспала — изшушука Фред, след като Хърмаяни им пожела „лека нощ“ и те тръгнаха към следващия етаж. — Ако Джини не будува и не чака Хърмаяни да й разкаже всичко от игла до конец, значи аз съм пихтиест червей…
            — Хайде, вървете, Рон, Хари — подкани госпожа Уизли на втория етаж и им посочи тяхната стая. — Лягайте си.
            — Лека нощ — пожелаха те на близнаците.
            — И да спите като къпани — намигна им Фред.
            Госпожа Уизли хлопна с трясък вратата след Хари. Сега стаята изглеждаше дори по-усойна и мрачна от първия път, когато Хари я бе видял. Празната картина върху стената дишаше бавно и дълбоко, сякаш невидимият й обитател бе потънал в сън. Хари си сложи пижамата, свали очилата и се покатери в леденостуденото легло, а Рон хвърли върху дрешника малко „Совешка сладост“, за да усмири Хедуиг и Пигуиджън, които потракваха тревожно с нокти и си чистеха перцата.
            — Не можем да ги пускаме всяка вечер на лов — обясни Рон, докато си обличаше кафеникавата пижама. — Дъмбълдор не иска над площада да кръжат прекалено много сови, току-виж някой се усъмнил. А, да… щях да забравя.
            Прекоси стаята и залости вратата.
            — Защо го правиш?
            — Заради Крийчър — поясни Рон и угаси лампата. — Първия път, когато спах тук, пристигна в три след полунощ. Честна дума, никак не е приятно да се събудиш и да го видиш как ти се промъква в стаята. Слушай, ти… — Той си легна, зави се и се извърна в тъмното към Хари, който различаваше силуета му на лунната светлина, процеждаща се през прашния прозорец. — Ти какво ще кажеш за всичко това
            Не се налагаше Хари да пита приятеля си какво има предвид.
            — Е, не ни казаха нищо, за което да не сме се досетили и сами — отбеляза той, замислен за разговора долу в кухнята. — Единственото, което всъщност ни съобщиха, е, че Орденът се опитва да попречи на хората да застанат на страната на Вол…
            Рон си пое дълбоко въздух.
            — … демор — отсече твърдо Хари. — Кога ще започнеш да го наричаш по име? Като Сириус и Лупин.
            Рон се направи, че не го е чул.
            — Да, прав си — рече той, — благодарение на разтегателните уши вече знаехме почти всичко, което ни съобщиха. Единственото ново бе…
            Пук!
            — Ау!
            — Тихо, Рон, че мама ще вземе да се върне.
            — И двамата ми се магипортирахте върху коленете!
            — Ами да, в тъмното не е толкова просто.
            Хари видя как размазаните сенки на Фред и Джордж скачат от леглото на Рон. Пружините изскърцаха жално и дюшекът на Хари се смъкна с няколко сантиметра, когато в краката му седна Джордж.
            — Е, стигнахте ли вече до това? — попита нетърпеливо той.
            — До оръжието, за което спомена Сириус ли? — уточни Хари.
            — За което се изпусна, по-точно! — намеси се Фред и се разположи до Рон. — Дори с разтегателните уши не чухме нищичко за него.
            — Какво според теб е онова оръжие? — рече Хари.
            — Би могло да е всичко — отвърна Фред.
            — Но нима има нещо по-страшно от проклятието Авада Кедавра? — възкликна Рон. — Какво може да е по-ужасно от смъртта?
            — Вероятно нещо, което унищожава наведнъж много народ — предположи Джордж.
            — Или някакъв особено мъчителен начин за умъртвяване — добави настръхнал Рон.
            — Ако иска да причинява болка, може да използва проклятието Круциатус — напомни Хари, — то е толкова силно, че не му трябва друго.
            Всички се умълчаха. Хари знаеше, че и останалите се питат какви ли ужаси може да причини това оръжие.
            — А у кого според теб е то сега? — попита Джордж.
            — Дано е в наши ръце — възкликна донякъде притеснен Рон.
            — Ако е така, сигурно Дъмбълдор го е скрил някъде? — предположи Фред.
            — Къде? — не се стърпя Рон. — В „Хогуортс“ ли?
            — Точно там! — намеси се и Джордж. — Нали именно в училището беше скрил Философския камък!
            — Да де, но оръжието сигурно е много по-голямо от камъка, помисли сам! — рече Рон.
            — Не е задължително — възрази Фред.
            — Да, размерът не е залог за мощ — отбеляза Джордж. — Вижте Джини!
            — Какво искаш да кажеш? — учуди се Хари.
            — Май никога не ти е прилагала едно от своите проклятия за летящи сополи!
            — Шшшшт! — изшътка Фред и се понадигна от леглото. — Чуйте!
            Всички притихнаха. Отекнаха стъпки — някой се качваше по стълбището.
            — Мама — оповести Джордж и само след едно „пук“ Хари усети, че тежестта в края на леглото е изчезнала.
            Подир малко чуха как дъсченият под пред вратата изскърцва — госпожа Уизли явно бе долепила ухо да провери дали не си приказват.
            Хедуиг и Пигуиджън изписукаха жално. Дъските скръцнаха отново и те чуха как стъпките се отправят нагоре — Фред и Джордж също щяха да бъдат проверени.
            — Изобщо не ни вярва — оплака се Рон.
            Хари беше сигурен, че няма да заспи — вечерта бе изпълнена с толкова много събития, които да осмисли, че вероятно щеше да будува до среднощ и да си блъска главата над тях. Много му се искаше да продължат да си говорят с Рон, но след като по скърцането на стълбите разбра, че госпожа Уизли вече слиза надолу, Хари ясно чу как нагоре се качват други… точно пред вратата тихо потропваха многокраки чудовища, а Хагрид, учителят по грижа за магически създания, рече: „Какви красавци, нали, Хари? Тоя срок ще учим за оръжията…“, и Хари видя, че съществата имат вместо глави топове… които извъртат право към него… той се наведе…
            След това помнеше само как си лежи, свит на топло кълбо под завивките, а стаята изведнъж се изпълва със звънливия глас на Джордж:
            — Мама каза да ставате, закуската ви е долу в кухнята, после ви вика във всекидневната, омайниците били много повече, отколкото очаквала, а под дивана била намерила цяло гнездо пухкавели.
            След половин час Хари и Рон, които се облякоха и хапнаха набързо, влязоха в дневната на първия етаж — дълго помещение с висок таван и масленозелени стени, покрити с мръсни гоблени. Стъпеше ли някой на протрития килим, от него се вдигаха облачета прах, а дългите отровнозелени плюшени завеси жужаха така, все едно в тях се е загнездил цял рояк невидими пчели. Точно там се бяха скупчили госпожа Уизли, Хърмаяни, Джини, Фред и Джордж, които изглеждаха доста странно: бяха си вързали кърпи на носа и устата. Освен това всички държаха големи шишета, пълни с черна течност, които имаха нещо като дюза на върха.
            — Покрийте си лицата и взимайте по едно пръскало — нареди госпожа Уизли на Хари и Рон още щом ги зърна, и посочи две други бутилки с черна течност, поставени на масата с вретеновидни крака. — Това е омайноцид. Никога досега не съм виждала подобно нашествие от омайници… какво изобщо е правило това домашно духче през последните десет години…
            Лицето на Хърмаяни бе почти скрито зад кърпата за съдове, но Хари успя да забележи укорителния й поглед към госпожа Уизли.
            — Крийчър е на преклонна възраст, вероятно не е могъл да се справи сам…
            — О, ще се изненадаш, Хърмаяни, как се справя, стига да иска — намеси се Сириус, който тъкмо бе влязъл в стаята с окървавена торба, пълна, както изглеждаше, с мъртви плъхове. — Ходих да нахраня Бъкбийк — обясни той, забелязал озадачения поглед на Хари. — Държа го горе в стаята на майка си. Я да го видим сега това писалище…
            Метна торбата върху едно от креслата и се надвеси да огледа писалището със заключен капак, което, както Хари забеляза едва сега, потреперваше едва доловимо.
            — Почти сигурен съм, Моли, че е богърт — оповести Сириус, след като надзърна през ключалката, — но преди да го пуснем, няма да е зле да повикаме Лудоокия да хвърли един поглед… Като я знам майка ми, вътре може да се е спотаило и по-голямо страшилище.
            — Прав си, Сириус — съгласи се госпожа Уизли.
            И двамата говореха твърде вежливо и любезно, от което Хари тутакси разбра, че още не са забравили разногласията си от предната вечер.
            Звънецът долу издрънча силно и незабавно последваха писъците и крясъците, отприщени предната вечер от Тонкс, която бе преобърнала поставката за чадъри.
            — Колко пъти да им повтарям да не натискат звънеца! — възкликна отчаян Сириус и изхвърча от стаята.
            Чуха как слиза с тежка стъпка по стълбището и къщата отново бе огласена от крясъците на госпожа Блек:
            — Срам за предците, мелези с мелези, изменници на рода, мръсни изчадия…
            — Хари, затвори, ако обичаш, вратата — помоли госпожа Уизли.
            Той се позабави възможно най-много на прага във всекидневната с надеждата да чуе какво става долу. Сириус очевидно бе успял да дръпне завесите пред портрета на майка си, защото тя престана да крещи като обезумяла. Момчето чу как кръстникът му продължава нататък по коридора и маха дрънчащата верига на входната врата, сетне и как познатият гърлен глас на Кингзли Шакълболт казва:
            — Хестия ме смени току-що, сега е с мантията на Муди, а аз рекох да се отбия, за да оставя на Дъмбълдор отчета…
            Хари усети, че госпожа Уизли е впила очи в тила му, и като затвори неохотно вратата на всекидневната, се върна при ловците на омайници.
            Госпожа Уизли се бе навела да прочете какво пише за тях в книгата „Наръчник за борба с домашните вредители“ на Гилдрой Локхарт, която лежеше отворена върху дивана.
            — А сега всички трябва да внимавате много, защото омайниците хапят и зъбите им са отровни. Донесла съм стъкленичка с противоотрова, но дано не опираме до нея.
            Изправи се, зае позиция точно пред завесите и направи знак на децата да последват примера й.
            — Като кажа думата, веднага започвате да пръскате, чухте ли! — нареди госпожа Уизли. — Очаквам да ни налетят, но на пръскачките пише, че е достатъчно веднъж да цръкнем силно, за да ги обездвижим. Щом престанат да мърдат, ги хвърляйте в кофата.
            Излезе предпазливо пред огневата линия и вдигна пръскалото.
            — Хайде сега: пръскаме!
            Хари бе пръскал само няколко секунди, когато от гънките на плата изхвърча напълно развита омайница с пърхащи, лъскави като на бръмбар крилца, с остри като игли оголени зъбки и четири стръвно стиснати юмручета, а тялото й като на фея бе покрито с черни рунтави косми. Хари й пръсна право в лицето мощна струя омайноцид. Създанието застина във въздуха и тупна учудващо звучно върху износения килим. Хари я вдигна и я запрати в кофата.
            — Какви ги вършиш пак, Фред? — попита рязко госпожа Уизли. — Веднага я пръсни и я хвърли.
            Хари се огледа. Фред държеше с два пръста омайница, която се мяташе с все сила.
            — Добре, де — съгласи се набързо Фред и пръсна право в лицето на омайницата, колкото да я зашемети, а щом госпожа Уизли се обърна, той намигна и пъхна гадинката в джоба си.
            — Ще правим опити с омайническа отрова за нашите „Кутийки с лъготийки“ — прошепна Джордж на Хари.
            След като напръска с изключително точен мерник две омайници, насочили се право към носа му, Хари се доближи до Джордж и изговори само с ъгълчето на устата си:
            — Какви са тия „Кутийки с лъготийки“?
            — Ами, кутийки с разноцветни бонбонки, от които се поболяваш — изшушука другото момче, без да изпуска от поглед гърба на майка си. — Ама не тежко, а само колкото да те пуснат от час, ако не ти се стои. Разработваме ги с Фред от началото на лятото. Всичките са в два цвята. Хапваш си от оранжевия край на бонбончето „Блъв-блъв“ и почваш да драйфаш. Но още щом изскочиш от класната стая уж за да отидеш в болничното крило, гризваш моравата половинка…
            — „… която те прави здрав отново като кукуряк и ти дава възможност през учебен час, който иначе ще бъде посветен на несъзидателна скука, да се отдадеш на каквито решиш приятни занимания.“ Така поне ще пише в рекламката — прошепна Фред, който беше излязъл от полезрението на госпожа Уизли и се бе навел да вдигне от пода няколко зашеметени омайници, за да пъхне и тях в джоба си. — Но още има да усъвършенстваме лакомствата. Сега-засега доброволците, включили се в изпитанията, все не могат да спрат да повръщат, за да сдъвчат моравата половинка на бонбона.
            — Доброволци ли?
            — Доброволците сме ние — оповести Фред. — Редуваме се. Джордж изпробва дропса „Припадокс“ за безотказни припадъци, после и двамата опитахме дражетата „Кръв от нослето“ — глътваш едно и от носа ти шурва кръв…
            — Пък мама реши, че сме се дуелирали — уточни Джордж.
            — Значи шегобийницата върви, а? — прошепна Хари и се наведе, уж наглася дюзата на пръскачката.
            — Засега не можем да намерим помещение — оплака се Фред още по-тихо, защото госпожа Уизли попи с кърпата потта, избила по челото й, и отново се впусна в атака, — караме на поръчки по пощата. Миналата седмица пуснахме реклами в „Пророчески вести“.
            — Благодарение на теб, приятелю — допълни Джордж. — Но ти не се притеснявай… Мама не е надушила нищо. Пък и едва ли някога вече ще разлисти „Пророчески вести“ заради лъжите за теб и Дъмбълдор!
            Хари се усмихна. Почти насила бе накарал близнаците Уизли да вземат хилядата галеона награда, която беше спечелил от Тримагическия турнир, за да им помогне да осъществят мечтата си и да отворят шегобийница, но все пак се зарадва, че госпожа Уизли тъне в неведение за неговия принос в цялото начинание. Тя не смяташе, че откриването на шегобийница е подходящо поприще за нейните синове.
            Обезомайничването на пердетата им отне почти цялата сутрин. Вече минаваше пладне, когато госпожа Уизли най-после махна кърпата, с която си беше покрила лицето, и се отпусна тежко на продъненото кресло, но моментално подскочи и изписка отвратена — беше седнала върху торбата с мъртви плъхове. Пердетата, които след масираното пръскане бяха влажни и висяха безжизнени, вече не жужаха. Кофата под тях беше пълна с вцепенени омайници, а отстрани имаше купа с техните черни яйца — Крукшанкс честичко ги душеше, а Фред и Джордж им хвърляха въжделени погледи.
            — С това тук ще се заемем след обяда — оповести госпожа Уизли и посочи шкафовете с прашни витринки от двете страни на камината.
            Бяха наблъскани с какви ли не джунджурии: колекция ръждясали ками, нокти на грабливи птици, намотана на кълбо змийска кожа, няколко потъмнели сребърни кутийки с надписи на езици, каквито Хари не разбираше, и най-гнусното: богато украсена кристална стъкленица с голям опал вместо запушалка и пълна с нещо, за което Хари бе повече от сигурен, че е кръв.
            Звънецът на входната врата издрънча отново. Всички погледнаха към госпожа Уизли.
            — Не мърдайте оттук! — разпореди се тя и грабна торбата с плъховете точно когато отдолу пак екнаха писъците на госпожа Блек. — Ще ви донеса сандвичи.
            Излезе от всекидневната и затвори внимателно вратата подире си. Всички само това и чакаха — спуснаха се към прозореца и надзърнаха към стъпалото пред входната врата. Видяха чорлаво рижо теме и цяла камара котли, които едва се крепяха един върху друг.
            — Мъндънгус! — ахна Хърмаяни. — За какво е помъкнал толкова много котли?
            — Сигурно търси тайно местенце, където да ги складира — вметна Хари. — Нали вечерта, когато уж е трябвало да ме следи, хукнал да се пазари за някакви крадени котли!
            — Ами да, точно за това ги е донесъл… да ги скрие — рече Фред, когато входната врата се отвори, а Мъндънгус надигна котлите и се вмъкна заедно с тях в къщата. — Лелеее, майка ми ще има да фучи…
            Двамата с Джордж прекосиха всекидневната и застанаха до вратата — дано чуят нещо. Виковете на госпожа Блек бяха заглъхнали.
            — Мъндънгус разговаря със Сириус и Кингзли — пошушна Фред и напрегна лице, за да слуша. — Не се чува… как мислите, дали да рискуваме и да опитаме с разтегателните уши?
            — Може пък да си струва — съгласи се Джордж. — Ще взема да се промъкна горе и да донеса едно-две…
            Ала точно тогава долу на първия етаж гръмна такава разправия, че разтегателните уши станаха напълно излишни. Всички чуваха прекрасно какво крещи госпожа Уизли колкото й глас държи:
            — ТОВА ТУК ДА НЕ ТИ Е СКРИВАЛИЩЕ ЗА КРАДЕНИ ВЕЩИ!
            — Мед ми капе, като слушам как мама навиква някой друг — подсмихна се самодоволно Фред и открехна с няколко сантиметра вратата, та гласът на госпожа Уизли да огласи цялото помещение, — стига само ние сме слушали крясъците й.
            — БИВА ЛИ ТАКАВА БЕЗОТГОВОРНОСТ, И БЕЗДРУГО СИ ИМАМЕ ТОЛКОВА ГРИЖИ, АМИ СЕГА И ТИ ДА ВЛАЧИШ В КЪЩАТА КРАДЕНИ КОТЛИ…
            — Ония смотаняци я оставят да се вихри — поклати глава Джордж. — Човек трябва да я озапти още в самото начало, иначе се разгорещява и вдига пара с часове. Пък и отдавна чака сгоден случай да си го излее на Мъндънгус, много му е ядосана още откакто се чупи, вместо да те следи, Хари… хайдеее! Милата мамичка на Сириус пак се разврещя.
            Гласът на госпожа Уизли бе заглушен от нов изблик писъци и крясъци на портретите в коридора.
            Джордж тъкмо понечи да затвори вратата, та да не слушат цялата тази врява, когато във всекидневната се шмугна едно домашно духче.
            Беше почти голо — само с мърляв парцал, нещо като препаска около кръста. Изглеждаше грохнало. Кожата сякаш му беше с няколко размера по-голяма. Подобно на всички домашни духчета, и това тук беше плешиво, затуй пък от големите му, щръкнали като на прилеп уши стърчаха бели космалаци. Очите му бяха кървясали и воднистосиви, месестият му нос приличаше на зурла.
            Домашното духче изобщо не обърна внимание на Хари и останалите. Все едно не ги виждаше, то се сгърби и затътрузи бавно и упорито нозе към другия край на помещението, като си мърмореше под нос дрезгаво и гърлено, сякаш квака жабок:
            — Ама че смрад… отрепката му с отрепка, пък и престъпник на това отгоре, но и оная дъртофелница не е по стока, да предаде рода си и малките й изчадия да бърникат навсякъде из дома на господарката, о, клетата ми господарка, какво ли щеше да каже на стария Крийчър, о, срам и позор, ама как да се пребори той с тия мътнороди, върколаци, изменници на рода, крадци…
            — Здрасти, Крийчър — поздрави много високо Фред и затвори рязко вратата.
            Домашното духче застина като попарено, спря да нарежда и не особено убедително се направи на много изненадано.
            — Крийчър не видял младия господар — подхвана той, сетне се обърна и се поклони доземи на Фред. Все така с лице към килима добави, та да го чуят всички: — Жалко пакостливо хлапе, издънка на изменницата на рода.
            — Моля? — намеси се Джордж. — Последното не го чух.
            — Крийчър не казал нищо — рече домашното духче с втори поклон, вече към Джордж, и пак промърмори високо: — Ето го и другия близнак, ама че разпасани зверчета!
            Хари не знаеше да се смее ли, да плаче ли. Домашното духче се изправи, изгледа ги един по един злобно и очевидно убедено, че не го чуват, продължи да пелтечи:
            — И оная, мътнородът, брей, че нахалница, изтъпанила ми се тук, ако господарката можеше да научи отнякъде, направо щеше да си изплаче очите… я, ново момче, Крийчър не му знае името. Какво ли търси тук? Крийчър не знае…
            — Това, Крийчър, е Хари — обясни внимателно Хърмаяни. — Хари Потър.
            Воднистите очи на Крийчър се разшириха и той забъбри още по-сърдито:
            — Мътнородът говори на Крийчър така, сякаш сме първи приятели, ако господарката види отнякъде с кого общува Крийчър, леле, какво ли ще си каже…
            — Не я наричай мътнород! — ревнаха в хор Рон и Джини, разярени.
            — Няма нищо — прошепна Хърмаяни, — не е с всичкия си, горкият, не знае какво…
            — Не се заблуждавай, Хърмаяни, много добре знае какво говори — възрази Фред и погледна с омерзение Крийчър.
            Втренчено в Хари, духчето продължаваше да си нарежда:
            — Дали е вярно, а? Дали наистина е Хари Потър? Крийчър вижда белега, май е вярно, това е момчето, спряло Черния лорд, Крийчър недоумява как ли…
            — И ние, Крийчър, недоумяваме — каза Фред.
            — Казвай какво искаш — намеси се и Джордж.
            Духчето го стрелна с огромните си очи.
            — Крийчър чисти — отвърна уклончиво то.
            — Кой ли ти вярва! — обади се един глас зад Хари.
            На прага стоеше Сириус и гледаше свирепо домашното духче. Шумотевицата в коридора беше утихнала, госпожа Уизли и Мъндънгус явно бяха продължили препирнята си долу в кухнята. Щом зърна Сириус, Крийчър се сгъна в смехотворно нисък поклон, чак допря зурлестия си нос в пода.
            — Я ставай! — сгълча го припряно Сириус. — Какво си намислил пак?
            — Крийчър чисти — повтори домашното духче. — Крийчър го има само за да служи вярно на благородническия род Блек и на неговия дом…
            — Който от ден на ден става все по-черен*, я погледни каква кочина е тук — тросна се Сириус.
            [* Игра на думи — „black“ означава „черен“ (англ.). — Бел.прев.]
            — Господарят винаги е обичал шегите — поклони се още веднъж Крийчър и продължи да си ломоти под нос: — Господарят винаги си е бил гадна, неблагодарна свиня, разби сърцето на майка си…
            — Майка ми, Крийчър, нямаше сърце — прекъсна го Сириус. — Живееше от едната злоба.
            Крийчър пак се поклони:
            — Както нареди господарят — изфъфли и продължи вбесен: — Господарят не е достоен и името на майка си да изрече, о, горката тя, какво ли ще си помисли, ако можеше да види отнякъде как му служа на тоя, дето тя го мразеше, дето непрокопсаник излезе…
            — Попитах какво си намислил — напомни хладно Сириус. — Почнеш ли да се правиш, че чистиш, задължително отмъкваш в стаята си нещо, за да не го хвърлим.
            — Крийчър никога не мести нищо от там, където винаги е стояло — заяви домашното духче, сетне задърдори бързо-бързо: — Господарката няма да прости никога на Крийчър, ако той позволи да изхвърлят и гоблена, Крийчър трябва да го спаси, гобленът е собственост на рода вече осмо столетие, Крийчър няма да допусне господарят и изменниците на рода, и техните изчадия да го съсипят…
            — Сигурно говориш за ей това там — рече Сириус и погледна с погнуса към отсрещната стена. — Оная проклетия сто на сто е направила и на гоблена магия за трайно залепване, но ако мога да се отърва от него, няма да му мисля много-много, веднага ще го изхвърля. А сега се разкарай оттук, Крийчър.
            Домашното духче явно не смееше да не се подчини на пряка заповед, въпреки това, докато влачеше крака покрай Сириус, му хвърли поглед, пълен с омраза, и продължи с брътвежите си до вратата:
            — Идва ми тук от Азкабан и се разпорежда, о, клетата господарка, какво ли ще рече, ако види отнякъде къщата: да я превземат някакви отрепки, които й изхвърлят на боклука ценностите, кълнеше се милата тя, че този не й е никакъв син, а той да вземе да се върне, ако се вярва на мълвата, бил и убиец…
            — Ако продължаваш да ми опяваш, наистина ще стана такъв — изсъска подразнен Сириус и затръшна вратата зад гърба на домашното духче.
            — Не е с всичкия си, Сириус — защити го Хърмаяни, — едва ли си дава сметка, че го чуваме.
            — Дълго време е живял сам-самичък — обясни Сириус, — изпълнявал е безумните заповеди на портрета на майка ми и си е говорел сам, но открай време си е злобар…
            — Ако го освободиш, може би… — предложи обнадеждена Хърмаяни.
            — Не можем да го освободим, знае твърде много за Ордена — отсече Сириус. — Пък и ще умре от ужас. Предложи му да напусне къщата и ще видиш какво ще настане!
            Сириус прекоси помещението и отиде при стената, където от единия, та чак до другия край бе окачен гобленът, който Крийчър бранеше така предано. Хари и другите го последваха.
            Сякаш бе правен преди цяла вечност, беше излинял и тук-там като че го бяха ръфали омайници. Въпреки това златистата нишка, с която беше извезан, все още проблясваше и те видяха разклонено родословно дърво, водещо началото си (поне доколкото Хари успя да разчете) още от Средновековието. В горния край на гоблена пишеше с едри букви:
            Прастарият благороднически род Блек
            „Toujours pur“*
            [* „Винаги чист“ (фр.). — Бел.прев.]
            — Теб те няма! — изненада се Хари, след като проучи внимателно долния край на родословното дърво.
            — Навремето ме имаше тук — обясни Сириус и посочи върху гоблена кръгла овъглена дупчица, сякаш прогорена с цигара. — Милата ми майчица ме махна, след като избягах от къщи… Крийчър си умира да разказва под нос за това.
            — Избягал си от къщи ли?
            — Когато бях някъде на шестнайсет години — потвърди Сириус. — Беше ми дошло до гуша.
            — И къде отиде? — зяпна го Хари.
            — У баща ти — рече Сириус. — Баба ти и дядо ти бяха много мили, приеха ме като роден син. Даааа, ваканциите прекарвах с баща ти, а когато навърших седемнайсет, вече имах свой дом. Вуйчо Алфард ми завеща доста злато… сигурно заради това са заличили и него върху родословното дърво… после вече се грижех сам за себе си. Но в неделя винаги бях добре дошъл на обяд у Потърови.
            — Но… но защо си…
            — Защо съм се махнал ли? — усмихна се горчиво Сириус и прокара пръсти през дългата си несресана коса. — Защото ги ненавиждах всичките: майка си и баща си с тяхната мания за чистокръвност, въобразяваха си, че щом са от рода Блек, в жилите им тече едва ли не кралска кръв… ненавиждах и оня смотаняк, брат ми, беше много безхарактерен и им се хвана на дрънканиците… ето го и него.
            Сириус забучи пръст най-отдолу в родословието, на името „Регулус Блек“. След датата на раждане се виждаше и дата на смърт (от нея бяха изминали петнайсетина години).
            — Беше по-малък от мен — обясни Сириус — и много по-добър син, както постоянно ми натякваха.
            — Но е умрял — рече Хари.
            — Да — потвърди Сириус. — Толкова му беше мозъкът, хвана се… със смъртожадните.
            — Как е възможно?
            — Хайде, Хари, видя достатъчно неща в тази къща, за да се досетиш какви магьосници са били родителите ми — подкани го Сириус.
            — И те ли бяха смъртожадни?
            — Не, но повярвай, бяха убедени, че Волдемор е прав и магьосническото племе трябва да бъде прочистено от мъгълокръвните, така че да останат само чистокръвните. И те не бяха сами, Волдемор имаше много поддръжници, преди да си покаже зъбите… после, като видяха на какво е готов, само и само да придобие власт, останаха като попарени. Но се обзалагам, че в началото майка ми и баща ми са смятали Регулус едва ли не за герой, щом е застанал на страната на Волдемор.
            — Аврор ли го е убил? — попита плахо Хари.
            — А, не, премахна го самият Волдемор — отвърна Сириус. — Или по-скоро се е разпоредил да го убият други, съмнявам се Регулус да е бил чак толкова важен, та Черния лорд да го погуби лично. След смъртта му разбрах, че в началото брат ми преливал от ентусиазъм, но после, като разбрал какво трябва да върши, се уплашил и искал да се оттегли. Ала при Волдемор не може просто да си връчиш оставката. Или му служиш до гроб, или с теб е свършено.
            — Обядът! — екна гласът на госпожа Уизли.
            Държеше магическата си пръчка насочена право напред и крепеше огромен поднос, отрупан със сандвичи и сладкиши. Още беше червена като домат и изглеждаше ядосана. Другите тръгнаха към нея — бяха прегладнели, Хари обаче остана при Сириус, който се наведе още по-близо към гоблена.
            — Не съм го разглеждал от години. Я, ето го и Финиъс Нигелус… пада ми се прапрадядо, виждаш ли го?… В „Хогуортс“ не е имало по-омразен директор… и Араминта Мелифлуа… братовчедка на майка ми… опита се да прокара в министерството проектозакон, с който да узакони лова на мъгъли… и милата леля Еладора… точно от нея води началото си родовата традиция домашните духчета да бъдат обезглавявани, щом грохнат от старост и вече не могат да носят чая… всеки що-годе свестен човек, пръкнал се в рода, е бил, разбира се, лишаван от наследство и титла. Гледам, и Тонкс я няма. Сигурно заради това Крийчър отказва да изпълнява заповедите й… длъжен е да се подчинява на всички в рода…
            — Значи вие с Тонкс сте роднини? — учуди се Хари.
            — О, да, майка й Андромеда ми беше любимата братовчедка — потвърди Сириус и отново се взря внимателно в гоблена. — Не, и Андромеда я няма тук, погледни…
            Той посочи поредната кръгла дупчица от прогорено, вместена между две имена: Белатрикс и Нарциса.
            — Сестрите на Андромеда още се мъдрят в родословието, защото се омъжиха изгодно за достопочтени чистокръвни, докато Андромеда взе, че се венча за мъгълокръвен, Тед Тонкс, така че…
            Сириус направи движение, все едно прогаря гоблена с магическа пръчка, и се засмя кисело. На Хари обаче не му беше до смях — беше се зачел в имената отдясно на прогорената следа от Андромеда. Две извезани със златно чертици съединяваха Нарциса Блек с Луциус Малфой, а с една-единствена отвесна златиста линия техните имена бяха свързани с името Драко.
            — Нима си роднина със семейство Малфой!
            — Всички семейства на чистокръвни са свързани помежду си — потвърди Сириус. — Ако разрешаваш на синовете и дъщерите си да се женят само за чистокръвни, изборът е крайно ограничен — останали сме шепа хора. Ние с Моли сме роднини по сватовство, докато Артър ми се пада нещо като син на мой втори братовчед. Но няма смисъл да ги търсиш тук… ако има семейство, състоящо се от куп изменници на рода, то това е Уизли.
            Ала Хари вече гледаше името отляво на дупката, прогорена върху Андромеда: Белатрикс Блек, съединена с двойна чертичка с Родолфус Лестранж.
            — Лестранж ли?… — рече на глас момчето.
            Името му се стори познато и макар че в началото не се сети откъде, веднага го присви под лъжичката.
            — Съпрузите Лестранж са в Азкабан — бе твърде лаконичен Сириус.
            Хари го погледна заинтригувано.
            — Белатрикс и мъжът й Родолфус бяха вкарани в затвора заедно с Барти Крауч младши — поясни кръстникът му със същия безцеремонен тон. — Заедно с тях зад решетките се озова и братът на Родолфус — Рабастан.
            Сега вече Хари си спомни. Беше виждал Белатрикс Лестранж вътре в мислоема на Дъмбълдор, онзи чудат съсъд, където човек можеше да си държи мислите и спомените: висока смугла жена с подпухнали клепачи, която на процеса срещу нея бе заявила, че продължавала да е вярна до гроб на Лорд Волдемор, че се гордеела, задето след падането му се помъчила да го издири, и че била убедена как един ден ще бъде възнаградена за своята преданост.
            — Никога не си споменавал, че ти е…
            — Какво значение има, че ми е братовчедка — сопна се Сириус. — Лично аз не ги смятам за свои роднини. А точно тая не ми е никаква. Не съм я виждал, откакто бях на твоите години, ако не броим, че я зърнах, когато я доведоха в Азкабан. Ти какво си мислиш, че се гордея с такава роднина ли?
            — Извинявай — побърза да каже Хари, — не исках да… просто бях изненадан, това е.
            — Няма нищо, не се извинявай — промърмори Сириус. Бръкна дълбоко в джобовете си и обърна гръб на гоблена. — Никак не ми е приятно отново да съм тук — рече той и погледна към другия край на всекидневната. — И през ум не ми е минавало, че някога пак ще се окажа затворен в тази къща.
            Хари му влизаше напълно в положението. Знаеше как би се почувствал, ако някой ден, когато порасне и се надява, че завинаги е оставил зад гърба си „Привит Драйв“ номер четири, му се наложи да се върне и да живее там.
            — Тук, разбира се, е тъкмо като за щабквартира — допълни Сириус. — Докато е живял в къщата, баща ми я е подсигурил с всички защити, познати в магьосническия свят. Неотбележима е, мъгълите не могат да я намерят… не че би им се искало кой знае колко… а сега, откакто и Дъмбълдор взе предпазни мерки, едва ли някъде ще откриеш по-безопасно място. Той е Пазител на тайната в Ордена и никой не може да открие щабквартирата, ако Дъмбълдор лично не му посочи местоположението й… Оная бележка, която Муди ти е показал снощи, беше именно от директора — Сириус се засмя отривисто, сякаш излая куче. — Само ако родителите ми можеха да разберат отнякъде за какво се използва сега техният дом… е, покрай портрета на майка ми имаш бегла представа… — Той се свъси и въздъхна тежко. — Ще ми дойде добре, ако мога от време на време да излизам и да върша нещо полезно. Помолих Дъмбълдор да те придружа на заседанието в министерството… като Смърки, разбира се, за морална подкрепа, какво ще кажеш?
            Хари изпита чувството, че прашният килим се е продънил и той е хлътнал надолу. Не се беше сещал за заседанието от предната вечер: съвсем му беше изхвърчало от главата покрай вълненията, че отново е с хората, които са му най-близки, и покрай разказите за случващото се. При думите на Сириус обаче отново го обзе страх, който направо го смаза. Той погледна Хърмаяни, Джини и братята Уизли, нахвърлили се върху сандвичите, и се замисли как ще се почувства, ако трябва да се върнат без него в „Хогуортс“.
            — Не се притеснявай — взе да го успокоява Сириус. Момчето вдигна очи и разбра, че кръстникът му го е наблюдавал през цялото време. — Сигурен съм, че ще те оневинят, в Международния указ за секретност пише изрично, че ако животът ти е в опасност, си в правото си да прилагаш магия.
            — Но ако все пак ме изключат — попита съвсем тихо Хари, — мога ли да се върна тук и да заживея при теб?
            Сириус се усмихна тъжно.
            — Ще видим.
            — Ще се чувствам много по-спокоен за заседанието, ако знам, че не се налага да се връщам у семейство Дърсли — продължи да настоява момчето.
            — Явно са ужасни, щом предпочиташ място като това тук — отбеляза мрачно Сириус.
            — Ей, вие двамата, побързайте, де, че няма да остане и троха за ядене — подкани госпожа Уизли.
            От гърдите на Сириус се изтръгна поредната тежка въздишка, той погледна под вежди гоблена, после двамата с Хари отидоха при другите.
            Следобед, докато опразваха шкафовете с витринките, Хари хвърли всички усилия да не мисли за заседанието в министерството. За негов късмет работата изискваше много внимание, понеже доста от вещите вътре нямаха никакво намерение да напускат прашните рафтове. Една сребърна табакера захапа стръвно ръката на Сириус и след броени секунди тя цялата се покри с противна коричка, наподобяваща ръкавица от необработена кафеникава кожа.
            — Нищо ми няма — оповести той, след като огледа с любопитство ръката си и почука лекичко по нея с магическата пръчка, която възстанови обичайния вид на кожата, — вътре сигурно е имало брадавична прах.
            Метна табакерата встрани, в торбата, където събираха боклуците от шкафовете, а след малко Хари видя как Джордж си омотава внимателно ръката с кърпа и пъха табакерата в джоба си, където вече беше пълно с омайници.
            Натъкнаха се на отблъскващ на вид уред, нещо като многокраки щипци — още щом Хари ги взе, те запъплиха като паяк по ръката му и дори опитаха да му надупчат кожата. Сириус ги издебна, хвана ги и ги фрасна с дебела книга, озаглавена „Потомствена аристокрация. Родословие на магьосниците“. В шкафа имаше и музикална кутия, която, ако я навиеш, издаваше донейде зловещо дрънчене, и всички усетиха, че им се доспива и кой знае защо, не се държат на крака, докато Джини не се сети да хлопне капачето. Намериха и тежък медальон, който никой не успя да отвори, няколко старовремски печата и в прашна кутийка, орден „Мерлин“ първа степен, присъден на дядото на Сириус за „заслуги към министерството“.
            — Значи е направил дарение цяла торба злато — обясни презрително Сириус, след което метна медала в чувала с нещата за изхвърляне.
            На няколко пъти Крийчър се промъкваше във всекидневната и се опитваше да пъхне едно или друго в препаската си и да го изнесе, а спипаха ли го, кълнеше на поразия. Когато Сириус изтръгна от ръката му, стисната в мъртва хватка, тежък златен пръстен с герба на рода Блек, Крийчър направо ревна и зарони гневни сълзи, след което си тръгна, като хълцаше и наричаше Сириус с думи, каквито Хари не беше чувал никога дотогава.
            — Беше на баща ми — обясни Сириус и запокити пръстена в торбата с боклуците. — Виж, на него Крийчър не бе чак толкова предан, както на майка ми, въпреки това обаче миналата седмица го хванах да изнася тихомълком старите му панталони.


            През следващите дни госпожа Уизли не ги оставяше крак да подвият. Отне им половин седмица, докато обеззаразят всекидневната. Накрая единствените нежелани вещи, останали в нея, бяха гобленът с родословието на рода Блек, който упорито отбиваше всички опити да бъде смъкнат от стената, и потропващото писалище. Муди не се беше отбивал в щабквартирата и те още не бяха сигурни какво се спотайва вътре.
            От дневната се пренесоха в трапезарията на приземния етаж, където в бюфета намериха паяци колкото чинийки (Рон побърза да излезе, за да си направел чай, и се върна след час и половина). Сириус нахвърля най-безцеремонно всички порцеланови сервизи с герба и девиза на рода Блек в един от чувалите, същата съдба сполетя и няколко фотографии в потъмнели сребърни рамки, чиито обитатели се разпищяха оглушително, когато стъклото отгоре се напука.
            Снейп може и да го наричаше „чистене“, Хари обаче беше на мнение, че всъщност водят истинска война с къщата, която, подпомагана и насъсквана от Крийчър, се съпротивляваше ожесточено. Съберяха ли се някъде, тутакси изникваше и домашното духче колкото да сипе все по-обидни ругатни и да се опитва да отмъкне нещичко от чувалите с вещи, заделени за изхвърляне. Сириус се видя принуден да заплаши, че ще му подари дрехи, ала Крийчър само го изгледа с воднистите си очи и рече:
            — Нека господарят постъпи както сметне за добре. — После се извърна и промърмори така, че да го чуят всички: — Но господарят няма да изпъди Крийчър, понеже Крийчър е съвсем наясно какво са си наумили, о, да, господарят съзаклятничи с тия мътнороди, изменници и отрепки срещу Черния лорд, ами да…
            При тези думи Сириус хвана Крийчър отзад за препаската и без да обръща внимание на негодуванието на Хърмаяни, направо го изхвърли от стаята.
            Звънецът на входната врата дрънчеше по няколко пъти на ден и майката на Сириус само това й чакаше — пак се разпищяваше, а Хари и останалите се опитваха да подслушат какво казва посетителят, макар че го зърваха само отдалеч и долавяха едва откъслечни фрази от разговора, преди госпожа Уизли да ги повика за нещо. Снейп влезе и излезе като вихър от къщата още няколко пъти, но за радост на Хари двамата така и не се сблъскаха лице в лице. Момчето мерна и професор Макгонъгол, която му преподаваше по трансфигурация и която сега му се стори твърде странна в мъгълското си костюмче, освен това явно бързаше много и си тръгна веднага. Понякога обаче гостите оставаха по-дълго, за да помогнат. Тонкс прекара при тях незабравим следобед, когато в една от тоалетните горе спипаха стар таласъм убиец, а Лупин, който подобно на Сириус живееше в къщата, но дълго се губеше някъде по тайнствени задачи на Ордена, им помогна да поправят старовремски часовник с кутия, създал си неприятния навик да стоварва своето махало върху всеки, минаващ покрай него. Мъндънгус си възвърна донейде благоразположението на госпожа Уизли, като спаси Рон от дрипавите морави мантии, които момчето се опита да махне от дрешника, пък те се нахвърлиха да го душат.
            Въпреки че пак спеше лошо, сънуваше коридори и заключени врати, а от кошмарите белегът го наболяваше, Хари успяваше за пръв път от началото на лятото и да се позабавлява. Докато имаше нещо за вършене, се чувстваше щастлив, но ако бездействаше, ако се отпуснеше или, капнал от умора, лежеше в кревата и наблюдаваше размазаните сенки по тавана, веднага се сещаше за заседанието, надвиснало над него. Страхът го пронизваше като наточени игли и Хари се питаше какво ли ще стане с него, ако го изключат. Тази мисъл го хвърляше в такъв ужас, че той не дръзваше да я изрече на глас дори пред Рон и Хърмаяни, които, макар и често да си шушукаха и да го попоглеждаха тревожно, следваха примера му и не отваряха дума за това. Понякога Хари не бе в състояние да възпре въображението си и пред очите му изникваше безлик чиновник от министерството, който прекършва на две магическата му пръчка и му заповядва да се върне при семейство Дърсли… той обаче нямаше да отиде. За това бе взел категорично решение. Смяташе да дойде тук, на площад „Гримолд“, и да заживее при Сириус.
            Стори му се, че върху стомаха му се е стоварила тухла, когато в сряда по време на вечерята госпожа Уизли се извърна към него и рече едва чуто:
            — Хари, изгладих ти за утре най-хубавите дрешки, довечера да си измиеш и косата, чу ли! Доброто първо впечатление понякога прави чудеса.
            Рон, Хърмаяни, Фред, Джордж и Джини прекратиха разговора и го погледнаха с крайчеца на окото. Хари кимна и се помъчи да си дояде пържолата, но устата му беше пресъхнала и храната му присядаше.
            — Как ще стигна до там? — попита уж нехайно той госпожа Уизли.
            — Артър ще те заведе, така и така отива на работа — отвърна мило тя.
            Господин Уизли се усмихна през масата на Хари — да му вдъхне смелост.
            — Ще изчакаш в стаята ми, докато стане време за заседанието — обясни той.
            Хари стрелна с очи Сириус, но още преди да е задал въпроса, госпожа Уизли му отговори.
            — Според професор Дъмбълдор не е препоръчително Сириус да идва с теб, пък и аз съм на мнение, че…
            — … че той е прав — изсъска през зъби Сириус.
            Госпожа Уизли се нацупи.
            — Кога го каза? — попита Хари, втренчен в кръстника си.
            — Отби се снощи, вече си бяхте легнали — отвърна господин Уизли.
            Сириус си боцна замислен от картофите. Хари забоде поглед в чинията. Ако това изобщо беше възможно, му докривя още повече, задето в навечерието на заседанието в министерството Дъмбълдор е идвал в къщата, а не е пожелал да се срещне с него.

Няма коментари:

Публикуване на коментар