13 юни 2012 г.

Хари Потър и огненият бокал-1


Джоан Роулинг
Хари Потър и огненият бокал

На Питър Роулинг,
в памет на господин Ридли,
както и на Сюзън Сладън,
с чиято помощ Хари излезе от килера.


            ГЛАВА ПЪРВА
            КЪЩАТА НА РИДДЪЛ

            Жителите на селцето Литъл Хангълтън все още я наричаха „къщата на Риддъл“, макар че бяха изминали много години, откакто семейство Риддъл бяха живели в нея. Тя стърчеше на един хълм над селцето със заковани тук-там прозорци, с по някоя и друга липсваща керемида от покрива и с фасада, гъсто обрасла с бръшлян. Някога величествена и просторна господарска къща, единствената на километри наоколо, с течение на времето тя се бе превърнала в занемарена, порутена и необитаема постройка.
            Всички в селцето бяха единодушни, че старата къща е злокобна. Преди половин век се бе случило нещо странно и ужасно, нещо, което по-възрастните и досега си припомняха, след като изчерпеха обсъждането на новините и клюките. Историята бе разнищвана толкова пъти и разкрасявана на толкова места, че вече никой не бе сигурен какво точно се е случило тогава. Всяка от версиите обаче започваше по един и същи начин: преди петдесет години, на зазоряване в един прекрасен летен ден, в славното време, когато къщата на Риддъл била все още добре поддържана и внушителна, една прислужница влязла в гостната и открила, че и тримата Риддъл са мъртви.
            Жената побягнала с писъци надолу по хълма и вдигнала на крак цялото село.
            — Лежат там с широко отворени очи! Лед студени! Облечени като за вечеря!
            Извикали полиция и цял Литъл Хангълтън настръхнал от потрес, любопитство и неприкрито вълнение. На никого и през ум не му минало да се престори, че скърби за семейство Риддъл, защото всички ги ненавиждали. Старите господин и госпожа Риддъл били превзети и груби богаташи, а възрастният им син Том бил по-лош и от тях. Жителите на селото искали да узнаят кой е убиецът — все пак трима здрави и прави хора не умират от естествена смърт в една и съща нощ.
            Вечерта в селската кръчма „Обесения“ едва смогвали да обслужват всички. Цялото село се събрало да приказва за тройното убийство. И сякаш като компенсация за това, че са изоставили домашните си огнища, в кръчмата тържествено влязла готвачката на семейство Риддъл и обявила пред внезапно притихналото множество, че току-що бил арестуван мъж на име Франк Брайс.
            — Франк ли? — извикали неколцина. — Невъзможно!
            Франк Брайс бил градинарят на семейство Риддъл. Живеел сам в грохнала къщурка в тяхното имение. Работел за семейството още откакто се бил върнал от фронта с дървен крак и явна неприязън към тълпите и силния шум.
            Всички се надпреварвали да черпят готвачката, за да чуят колкото може повече подробности.
            — Винаги си е бил особняк — разправяла тя след четвъртото си шери пред наострилите уши селяни. — Такъв един дръпнат… Колкото и да го каниш на чай, все тая. Хич не обича да се събира с хора.
            — Хайде, хайде — обадила се една жена откъм бара. — Препатил е Франк през войната, та затова гледа да му е спокойно. Не му се нахвърляйте сега де…
            — А кой друг има ключ от задната врата, а? — озъбила й се готвачката. — Спомням си, че в къщата на градинаря висеше резервен ключ. Вратата не е разбита нощес! Няма и счупени прозорци! Достатъчно му е било на Франк да се промъкне до голямата къща, когато всички вътре сме били заспали…
            Селяните си разменили свъсени погледи.
            — Винаги съм го смятал за неприятен човек — измърморил някакъв мъж на бара.
            — Войната нещо го е повредила, мен ако питате — намесил се кръчмарят.
            — Нали ти разправях, че гледам да не му се мяркам много-много пред очите, а, Дот? — развълнувано шепнела една от жените в ъгъла.
            — Такъв един — ни се води, ни се кара — добавила Дот и закимала енергично. — Спомням си, когато беше още малък…
            На следващата сутрин вече никой в Литъл Хангълтън не се съмнявал, че Франк Брайс е убил тримата от семейство Риддъл.
            Но в съседния град, Грейт Хангълтън, в мрачния опушен полицейски участък Франк отново и отново упорито твърдял, че е невинен и че единственият човек, когото забелязал близо до къщата в деня преди убийството, бил непознат блед тъмнокос младеж. Но никой друг не бил виждал такъв човек и полицаите решили, че градинарят си измисля.
            И тъкмо когато примката около врата на Франк се затягала, пристигнало лекарското заключение от огледа на труповете, което променило всичко.
            Полицаите никога не били чели по-странен доклад. Цял екип лекари изследвали телата и стигнали до заключението, че нито един от членовете на семейството не бил отровен, намушкан или пък прострелян, а още по-малко удушен или задушен, изобщо — доколкото можели да установят — никой от тримата не бил жертва на каквото и да било насилие. По-нататък в заключението с явно изумление се споменавало, че трите тела са на напълно здрави хора, само че… мъртви. Лекарите отбелязали обаче (защото все пак трябвало да открият някаква нередност), че и на трите лица бил изписан неистов ужас, но както запитали разочарованите полицаи — къде се е чуло и видяло трима души да умрат от ужас?
            Като не намерили никакви доказателства, че тримата Риддъл били убити, полицаите били принудени да освободят Франк. Телата погребали в двора на селската църква, а гробовете останали за известно време обект на любопитство. За всеобща изненада и сред облак от подозрения Франк Брайс се прибрал в къщичката си в имението на Риддъл.
            — За мен е ясно, че той ги е убил. Хич не ме интересува какво казват полицаите — заявила Дот в „Обесения“. — И ако има акъл в главата си, трябва да се махне оттук, като знае, че го смятаме за убиец.
            Но Франк не се махнал. Той останал да се грижи за градината и при следващите обитатели на къщата на Риддъл, и при другите след тях — никой не се задържал дълго. Всеки от собствениците, може би отчасти и заради присъствието на Франк, твърдял, че нещо зловещо витае около това място, което, изоставено от хората, постепенно започнало да запада.
                                                                * * *
            Богатият човек, който сега притежаваше къщата на Риддъл, нито живееше в нея, нито я използваше по някакъв начин. В селото се говореше, че я държи по „данъчни причини“, въпреки че едва ли някой бе наясно какво значи това. Богаташът обаче продължаваше да плаща на Франк да се грижи за градината. Скоро градинарят щеше да навърши седемдесет и седем години, беше вече полуглух, а болният му крак почти се бе вдървил. Но при хубаво време все още го виждаха приведен да копае цветните лехи, въпреки че бурените обвиваха едва ли не и самия него.
            Ала бурените не бяха единственото нещо, с което трябваше да се бори Франк. Момчетата от селото имаха навика да мятат камъни по прозорците на къщата на Риддъл. Те препускаха с колелетата си по поляните, които Франк толкова много се стараеше да поддържа равно окосени. Дори един-два пъти се вмъкнаха напук в старата къща. Понеже знаеха колко е предан старият градинар на имението, със задоволство наблюдаваха как той куцука през градината, размахва бастуна си и крещи дрезгаво по тях. Франк от своя страна бе убеден, че момчетата го тормозят, защото и те като родителите, бабите и дядовците си го смятаха за убиец. И затова, когато през една августовска нощ се събуди и забеляза, че в къщата става нещо странно, той предположи, че момчетата са измислили нова дръзка лудория, за да го измъчват.
            Беше го събудила болката в крака, която се усилваше все повече с напредването на възрастта. Стана и закуцука надолу по стълбите към кухнята да долее гореща вода в грейката си, за да облекчи вдървеното си коляно. Застана пред мивката да напълни чайника и като вдигна поглед към къщата на Риддъл, забеляза мъждукащи светлини в прозорците на горния етаж. Старецът веднага се досети какво става. Явно момчетата отново се бяха промъкнали в къщата и ако се съдеше по трепкането на светлината, бяха запалили огън.
            Франк нямаше телефон, а и откакто го бяха арестували да го разпитват след тройното убийство, изпитваше дълбоко недоверие към полицията. Той веднага остави чайника, заизкачва се нагоре по стълбите толкова бързо, колкото му позволяваше болката в крака, облече се, върна се в кухнята и свали един ръждясал ключ от куката зад вратата. Взе бастуна си, подпрян на стената, и излезе в нощния мрак.
            Входната врата на къщата на Риддъл не беше разбита, нямаше и счупени прозорци. Куцукайки, Франк стигна до задната страна на къщата. Спря пред една врата, почти изцяло скрита под гъстия бръшлян, извади стария ключ, завъртя го в ключалката и безшумно отвори вратата.
            Озова се в кухня, която приличаше на пещера. От години не бе стъпвал тук и въпреки непрогледния мрак се ориентира къде е вратата към вестибюла и опипом налучка пътя. Лъхна го миризма на застояло и гнило. Франк се ослуша да долови и най-слабия шум от стъпки или гласове на горния етаж. Стигна до вестибюла, където бе малко по-светло заради широките прозорци от двете страни на входната врата, и се заизкачва по каменните стъпала, благославяйки дебелия слой прах по тях, който заглушаваше шума от стъпките му и потропването на бастуна.
            Като стигна до площадката, Франк зави надясно и веднага забеляза къде са се спотаили натрапниците — в дъното на коридора една от вратите беше открехната, през нея се процеждаше слаба светлина и очертаваше дълга златиста ивица върху черния под. Франк се запромъква все по-близо и по-близо, здраво стиснал бастуна си. На няколко крачки от вратата успя да види съвсем тясна част от стаята.
            Наистина имаше огън, но беше запален в камината. Това изненада стареца. Той застина неподвижно и внимателно се заслуша в мъжкия глас, долитащ от вътрешността на стаята. Мъжът говореше тихо и боязливо.
            — Остана малко в бутилката, господарю, ако сте гладен.
            — По-късно — отвърна друг глас. Той също бе мъжки, но някак особено пронизителен и смразяващ, като внезапен полъх на леденостуден вятър. От този глас редките косъмчета по врата на Франк настръхнаха. — Приближи ме до огъня, Опаш.
            Градинарят обърна дясното си ухо към вратата, за да чува по-добре. Долови звук от поставяне на бутилка върху твърда повърхност, а след това стържещ шум от движение на тежък стол по пода. За момент видя дребен мъж с гръб към вратата да бута едно кресло. Той бе загърнат в дълго черно наметало, темето му бе съвсем плешиво. После отново се скри навътре.
            — Къде е Наджини? — попита студеният глас.
            — Не… не зная, господарю — отвърна другият неспокойно. — Май тръгна да изследва къщата…
            — Да изцедиш, преди да си легнем, Опаш — нареди вторият глас. — Ще имам нужда от храна и през нощта. Пътуването страшно ме изтощи.
            Сбърчил чело, Франк наклони ухо още по-близо до вратата и напрегна слух. След кратко мълчание мъжът на име Опаш заговори отново.
            — Господарю, може ли да Ви попитам колко време ще останем тук?
            — Една седмица — отвърна студеният глас. — Но може и по-дълго. Мястото е сравнително удобно, а и няма начин да продължим по плана засега. Ще е глупаво да действаме преди края на Световното първенство по куидич.
            Франк пъхна своя изкривен показалец в ухото си и го развъртя. Вероятно заради наслоилата се ушна кал той бе чул думата „куидич“, а такава дума изобщо не съществуваше.
            — Световното първенство по куидич ли, господарю? — повтори Опаш. (Франк заби показалеца още по-дълбоко в ухото си.) — Простете, но… не разбирам… защо да чакаме края на Световното първенство?
            — Защото, глупако, точно сега магьосниците от цял свят се стичат в страната. Всички служители от Министерството на магията си пъхат носовете навсякъде да надушат необичайни действия и си отварят очите на четири, като проверяват самоличността на всеки. Побъркали са се на тема сигурност — да не би мъгълите да заподозрат, че става нещо. Ето защо ние ще изчакаме.
            Франк се отказа да прочиства ухото си. Той ясно бе чул „магьосници“, „Министерство на магията“ и „мъгъли“. Без съмнение това бяха някакви тайни думи, а старецът можеше да се досети само за два вида хора, които използват кодиран език — шпионите и престъпниците. Той стисна още по-здраво бастуна си и още по-съсредоточено се заслуша.
            — Господарят значи е решил твърдо? — промълви Опаш.
            — Разбира се, че съм решил, Опаш! — отвърна със заплашителна нотка студеният глас.
            След кратко мълчание Опаш отново заговори. Думите сякаш се изтъркаляха от устата му една след друга, като че бързаше да ги изрече, преди да е изгубил смелост.
            — Може да се направи и без Хари Потър, господарю.
            Последва по-дълга пауза и едва тогава изхриптя другият глас:
            — Без Хари Потър ли? Аха… Сега разбирам…
            — Господарю, не го казвам, за да предпазя момчето! — почти изцвърча Опаш. — Не ме е грижа за него, изобщо не ме е грижа! Просто… ако използваме друг магьосник или вещица… който и да е… всичко може да стане далеч по-бързо! Стига да ми позволите да Ви оставя за малко… Нали знаете колко добре мога да се преобразявам… За по-малко от два дни ще доведа някой подходящ.
            — Бих могъл да използвам и друг магьосник… — тихо каза леденият глас. — Така е…
            — Наистина, господарю — с облекчение се обади Опаш. — Много трудно ще пипнем Хари Потър. Така добре е защитен…
            — И ти се наемаш да ми доведеш негов заместник, а? Чудя се… дали не си се уморил да се грижиш за мен, Опаш? Дали твоето предложение да променим плана не означава намерение да ме изоставиш?
            — Ама господарю! Аз… аз нямам… и през ум не ми е минавало да Ви изоставя…
            — Не ме лъжи! — просъска вторият глас. — Не можеш да ме заблудиш, Опаш! Съжаляваш, че се върна при мен. Отвращаваш се от мен. Виждам как потръпваш, като ме гледаш, усещам как се сепваш, когато ме докоснеш…
            — Не е вярно! Предаността ми към моя господар…
            — Предаността ти не е нищо друго, освен малодушие. Ти не би дошъл при мен, ако имаше къде другаде да идеш. Как ще оцелея без теб, като трябва да се храня през няколко часа? Кой ще изцежда Наджини?
            — Но Вие изглеждате много по-силен, господарю…
            — Лъжец! — изхриптя вторият глас. — Изобщо не съм по-силен и за няколко дни ще ме напуснат и малкото сили, които успях да възстановя под нескопосаните ти грижи. Млъкни!
            Опаш, който до този момент пелтечеше несвързано, сякаш онемя. Няколко секунди Франк долавяше само прашенето на огъня. После вторият мъж отново заговори, този път със съскащ шепот:
            — Имам си причини да използвам тъкмо това момче, както вече ти казах, и не ми трябва никой друг. Чаках цели тринайсет години. Мога да почакам още няколко месеца. Колкото до закрилата над момчето, убеден съм, че планът ми ще успее. Искам само малко смелост от теб, Опаш… и не я ли намериш, ще изпиташ гнева на Лорд Волдемор с цялата му сила…
            — Господарю, чуйте ме! — рече Опаш с паника в гласа. — Докато пътувахме, премислях плана… Господарю мой, изчезването на Бърта Джоркинс скоро ще бъде забелязано, и ако продължим… ако аз му отправя проклятието…
            — Ако? — изхриптя другият. — Ако? Ако точно следваш плана, Опаш, в министерството никога не ще узнаят, че и някой друг е изчезнал. Ще го направиш тихо, без много шум. Бих искал аз лично да мога да свърша тази работа, но в това състояние… Хайде, Опаш, отстраняваме само още една пречка и пътят ни към Хари Потър е свободен. Не искам от теб да го правиш сам. Дотогава моят предан слуга вече ще се е присъединил към нас…
            — Аз съм Ваш предан слуга — каза Опаш с лека нотка на недоволство в гласа.
            — Опаш, нужен ми е някой с ум в главата и с непоколебима вярност, а ти за съжаление не отговаряш на нито едно от тези условия.
            — Аз Ви потърсих — отвърна Опаш вече с нескрит яд. — Аз бях този, който Ви откри. Аз Ви доведох Бърта Джоркинс.
            — Вярно е — потвърди вторият мъж, явно развеселен от нещо. — Не бях очаквал такъв проблясък на гениалност от теб, Опаш… макар че, в интерес на истината, ти самият не си предполагал каква полза ще имаме от нея, когато си я хванал, нали?
            — Аз… аз си помислих, че ще ни е полезна, господарю…
            — Пак лъжеш! — прекъсна го отново другият глас с още по-жестока насмешка. — Въпреки това не отричам, че информацията, която Бърта ни даде, беше безценна. Без нея нямаше да успея да съставя плана и затова ти ще бъдеш възнаграден, Опаш. Ще ти поверя нещо изключително важно за мен — привилегия, за която много от поддръжниците ми биха пожертвали дясната си ръка…
            — Н-наистина ли, господарю? Каква… — Опаш като че ли отново бе обзет от ужас.
            — Е, Опаш, не искай от мен да разваля изненадата! Твоята роля е накрая… но ти обещавам, че ще те удостоя с честта да си точно толкова полезен, колкото беше Бърта Джоркинс.
            — Вие… Вие… — Гласът на Опаш изведнъж стана съвсем дрезгав, като че ли устата му бе пресъхнала. — Вие и мен ли… ще… убиете?
            — Опаш, Опаш… — успокоително изрече студеният глас. — Защо да те убивам? Убих Бърта, защото нямах друг избор. Не ставаше за нищо след разпита, беше съвсем безполезна. Пък и щеше да предизвика неудобни въпроси, ако се бе върнала в министерството да разкаже, че те е срещнала по време на отпуската си. Магьосници, за които се предполага, че са мъртви, не би трябвало да се натъкват на вещици от Министерството на магията в разни крайпътни странноприемници…
            Опаш толкова тихо измърмори нещо, че Франк не го чу, но то предизвика смеха на втория мъж — безжизнен, студен като думите му.
            — Възможно било да пренастроим паметта й? Магиите за забрава могат да бъдат развалени от могъщ магьосник, което аз самият доказах, докато я разпитвах. Би било оскърбление за нейната памет да не използваме информацията, която измъкнах от нея, нали, Опаш?
            Навън в коридора Франк изведнъж осъзна, че ръката му, стиснала бастуна, се хлъзга от потта. Мъжът със студения глас бе убил жена. И приказваше за това без никакви угризения, напротив — с насмешка. Той бе опасен, луд. А замисляше и още убийства… това момче, Хари Потър, което и да е то… беше в опасност.
            Франк знаеше какво трябва да стори. Сега бе моментът да съобщи в полицията. Щеше да се измъкне от къщата и да иде право до телефонната кабина в селото. Но студеният глас отново заговори и Франк остана на мястото си, вцепенен и цял в слух.
            — Само още едно проклятие… Моят верен слуга в „Хогуортс“… Хари Потър ще бъде мой, Опаш. Това е. Никакви спорове повече! Но тихо… мисля, че чух Наджини…
            Изведнъж гласът на мъжа се промени. Той съскаше и хриптеше, като че ли не можеше да си поеме въздух, Франк никога не бе чувал подобни звуци и реши, че онзи е получил някакъв пристъп.
            И тогава градинарят долови шум от движение зад себе си в тъмния коридор. Обърна се да погледне и се втрещи.
            Нещо пълзеше към него по пода на дългия коридор и когато попадна в снопа светлина, минаващ през отворената врата, Франк с ужас осъзна, че това е гигантска змия, дълга почти четири метра. Загубил ума и дума от страх, старецът се втренчи в приплъзващото се туловище, което се приближаваше все повече и повече, оставяйки след себе си широка извита диря в дебелия слой прах по пода. Франк нямаше къде да избяга — в стаята двамата мъже крояха пъкления си план, а в коридора влечугото несъмнено щеше да го убие…
            Докато той мислеше какво да прави, змията стигна до него и като по чудо го подмина. Тя се бе насочила към хриптенето и съскането на студения глас зад вратата и след секунди краят на люспестата й опашка изчезна през прага.
            Пот изби по челото на стареца, а ръката му, подпряна на бастуна, трепереше. Вътре в стаята студеният глас продължаваше да съска и на Франк му хрумна странна и нелепа мисъл — мъжът разговаряше със змията.
            Градинарят не проумяваше какво става. Единственото, което искаше, бе да се върне в леглото при грейката си. Но краката му отказваха да помръднат. Докато още стоеше разтреперан и се мъчеше да се овладее, студеният глас изведнъж отново заговори на човешки език.
            — Наджини носи интересни новини, Опаш — изрече той.
            — Т-така ли, господарю?
            — Точно така — отвърна гласът. — Казва, че отвън до вратата стои един стар мъгъл и подслушва всяка наша дума.
            Франк нямаше време да се скрие. Чуха се стъпки и вратата на стаята се отвори широко. Зад нея стоеше нисък оплешивяващ мъж с посивяла коса, остър нос и малки воднисти очи, по чието лице се четеше страх, примесен с тревога.
            — Покани го да влезе, Опаш. Забрави ли добрите обноски?
            Студеният глас идваше от едно старинно кресло край камината, но не се виждаше кой говори. Змията пък се бе увила на кълбо върху парцаливо килимче пред камината като зловеща карикатура на домашен любимец.
            Опаш кимна на Франк да влезе. Все още разтреперан, градинарят стисна бастуна си по-здраво и куцукайки, прекрачи през прага.
            Стаята бе осветена единствено от огъня, който хвърляше издължени, подобни на паяци сенки по стените. Франк се вторачи в гърба на креслото. Мъжът в него изглежда бе по-дребен и от прислужника си, защото не се виждаше дори тилът му.
            — Всичко ли чу, мъгъл? — попита го студеният глас.
            — Как ме нарекохте? — дръзко каза Франк, защото — веднъж озовал се в стаята — реши, че е време да действа, и се почувства по-смел. Такъв си бе и през войната.
            — Мъгъл те нарекох — отвърна спокойно гласът. — Това значи, че не си магьосник.
            — Не знам какво имате предвид, като казвате „магьосник“ — с още по-твърд глас рече Франк. — Знам само, че чух достатъчно, за да вдигна на крак полицията тази нощ, и ще го направя. Убили сте човек, а кроите и други убийства! А ще ви кажа и още нещо — хрумна му да добави, — жена ми знае, че съм тук и ако не се върна…
            — Ти нямаш жена — изрече студеният глас много тихо. — И никой не знае, че си тук. На никого не си казал, че идваш. Недей да лъжеш Лорд Волдемор, мъгъл, защото той знае… винаги знае…
            — О, така ли? — грубо го прекъсна Франк. — Лорд значи? Е, не ми допада държанието ви, лорде. Защо не се обърнете и не ме погледнете в очите като човек?
            — Само че аз не съм човек, мъгъле — студеният глас едва се долавяше сред пращенето откъм камината. — Аз съм много, много повече от човек. Но пък… защо не? Ще те погледна в очите… Опаш, ела и обърни креслото.
            Слугата потрепери.
            — Чу ли ме, Опаш?
            Много бавно, с изкривено лице, като че би направил всичко друго, само и само да не се приближава до господаря си и килимчето, на което лежеше змията, дребният мъж пристъпи напред, хвана креслото и започна да го обръща. Влечугото вдигна грозната си триъгълна глава и леко изсъска, когато краката на креслото закачиха килимчето.
            Миг по-късно креслото вече беше обърнато към Франк и той видя това, което седеше в него. Бастунът му падна с трясък на пода, устата му се отвори и той закрещя. Съществото в креслото вдигна магическата си пръчка и каза нещо, но старецът крещеше така неистово, че не чу нито дума. За миг проблясна зелена светлина, разнесе се вихрен шум и Франк Брайс се сгърчи. Бе мъртъв още преди да се строполи на пода.
            На около триста километра от това място момчето на име Хари Потър се сепна в съня си и се събуди.


            ГЛАВА ВТОРА
            БЕЛЕГЪТ

            Хари лежеше по гръб и дишаше учестено, сякаш бе тичал. Беше сънувал мъчителен сън и се събуди, притиснал двете си ръце към лицето. Старият мълниевиден белег на неговото чело пареше пръстите му, сякаш някой току-що бе допрял нагорещено до бяло желязо до кожата му.
            Той седна в леглото, притискайки белега с една ръка, а с другата посегна в мрака към нощното шкафче за очилата. Сложи си ги и видя по-ясно стаята, осветена от слабата мътнооранжева светлина на уличния фенер, която се процеждаше през завесите.
            Хари отново опипа белега. Все още го болеше. Запали нощната лампа, измъкна се от леглото, прекоси стаята, отвори гардероба и се вторачи в огледалото от вътрешната страна на вратата. Оттам го гледаше слабичко четиринайсетгодишно момче, а в яснозелените му очи под разрешената черна коса се четеше недоумение. Хари огледа съвсем отблизо белега върху отражението си в огледалото — не се беше променил, но все още му припарваше.
            Опита се да си спомни какво бе сънувал, преди да се събуди. Всичко беше съвсем като истинско… имаше двама души, които познаваше, и един непознат… Хари се съсредоточи и смръщи вежди, мъчейки се да си спомни.
            Смътно видение на мрачна стая изплува в паметта му… една змия лежеше на килимче пред някаква камина… дребен мъж на име Питър с прякор Опаш… и студен силен глас… гласът на Лорд Волдемор. При тази мисъл Хари се почувства така, сякаш кубче лед се плъзгаше надолу към стомаха му…
            Стисна очи и се опита да си спомни как изглеждаше Волдемор, но не успя… Помнеше само, че в момента, когато креслото се завъртя и Хари видя онова, което седеше там, го обзе ужас, от който се събуди… или пък бе от болката на челото?
            А кой ли беше старецът? Защото в съня със сигурност имаше един старец и Хари го бе видял да пада на земята. Всичко започваше да се обърква. Момчето закри лице с ръцете си, за да не вижда спалнята, и се опита да възстанови случилото се в онази мрачна стая, но все едно че се мъчеше да задържи вода в шепите си — колкото повече се напрягаше да си спомни подробностите, толкова по-бързо те изтичаха от съзнанието му… Волдемор и Опаш си говореха за някого, когото бяха убили… Хари не си спомняше името… и замисляха да убият и друг… него…
            Отдели ръце от лицето си, отвори очи и огледа стаята, като че очакваше да види нещо необикновено. Всъщност в нея имаше множество необикновени неща. До крака на леглото стоеше отворен голям дървен куфар, от който се подаваха котел, летяща метла, черна мантия и различни книги със заклинания. Рула пергамент бяха пръснати по цялата свободна част от бюрото му около огромната празна клетка на неговата полярна сова Хедуиг. На пода до леглото лежеше разтворена книгата, която бе чел вечерта, преди да заспи. Картинките в нея се движеха. Играчи с яркооранжеви наметала летяха на метли и си подаваха една червена топка, като ту се появяваха, ту изчезваха от погледа за части от секундата.
            Хари отиде до книгата, вдигна я, видя как един магьосник вкарва шеметен гол в обръч на петнайсет метра височина, и я затвори. В този момент дори куидичът, според Хари най-великият спорт на света, не можеше да го разсее. Той остави „В полет с гюллетата“ на нощното шкафче, отиде до прозореца и дръпна пердетата да огледа улицата.
            „Привит Драйв“ изглеждаше точно както би могло да се очаква да изглежда всяка прилична улица от предградие в ранните часове на съботна утрин. Пердетата на всички прозорци бяха спуснати. Докъдето му стигаше погледът в мрака, никъде не се виждаше живо същество, та дори и котка.
            Ами ако… все пак… Хари неспокойно се върна до леглото и седна, прокарвайки отново пръст по белега си. Не болката го тревожеше — бе изтърпял толкова много болки и страдания.
            Веднъж всичките кости на дясната му ръка изчезнаха, а после болезнено се възстановиха само за една нощ. Не след дълго в същата ръка се впи огромен отровен зъб. А миналата година Хари бе паднал от летящата си метла от височина петнайсет метра. Вече бе свикнал изневиделица да го сполетяват премеждия и злополуки — те бяха неизбежни за всеки ученик в Училището за магия и вълшебство „Хогуортс“, особено ако имаше склонност да си навлича неприятности.
            Не, това, което тревожеше Хари, бе мисълта, че последния път белегът го боля, защото Волдемор се намираше наблизо… Но Волдемор не би могъл да е тук сега… Дори самата идея, че може да се е притаил някъде около „Привит Драйв“, бе нелепа, абсурдна…
            Хари се заслуша в тишината наоколо. Дали не очакваше да чуе изскърцване на стъпало или шумолене на наметало? Изведнъж подскочи от мощното изгрухтяване на Дъдли, който хъркаше в съседната стая.
            Хари мислено се отърси от страха. Колко беше глупав! В къщата бяха само вуйчо Върнън, леля Петуния и Дъдли, които спяха дълбоко, без нещо да смущава и тревожи сънищата им.
            Дълбокият сън беше единственото им състояние, в което Хари можеше да ги понася. Но и да бяха будни, с нищо нямаше да му помогнат. Вуйчо Върнън, леля Петуния и Дъдли бяха неговите единствени живи роднини. Те бяха мъгъли (хора не-магьосници), които ненавиждаха и презираха магията във всичките й форми, от което следваше, че племенникът бе желан в къщата им не повече от един дървояд. От три години насам Хари напускаше техния дом преди началото на всяка учебна година в „Хогуортс“ и те обясняваха на всички, че го пращат да учи в Строго охранявания център за непоправими непълнолетни престъпници „Свети Брут“. Семейство Дърсли отлично знаеха, че като невръстен магьосник Хари няма право да използва магия извън „Хогуортс“, но не пропускаха да го обвинят за всичко нередно, което се случваше в къщата. Той никога не би могъл да им се довери, нито да им разкаже за живота си в света на магьосниците. Дори самата мисъл да отиде при тях, като се събудят, и да сподели, че го боли белегът и че е притеснен заради Волдемор, беше смехотворна.
            А точно заради Волдемор Хари се бе озовал при семейство Дърсли и бе останал да живее с тях. Ако не беше Волдемор, той нямаше да има белег с форма на мълния на челото си. И пак заради Волдемор беше останал без родители…
            Хари бил на годинка, когато една нощ Волдемор, най-могъщият тъмен магьосник на века, магьосник, чиято сила постепенно нараствала цели единайсет години, дошъл в къщата и убил баща му, а после и майка му. След това насочил магическата си пръчка към Хари и изрекъл проклятието, унищожило голям брой силни вещици и магьосници, за да му разчисти пътя към върховната мощ, но колкото и невероятно да било, то не подействало на Хари. Вместо да убие момчето, проклятието се стоварило обратно върху самия Волдемор. Хари се отървал само с белег като мълния на челото си, а Волдемор едва оцелял. Мощта му се стопила и жизнените му сили почти угаснали, но успял да избяга. Ужасът, в който живеела тайната общност на вещиците и магьосниците, се вдигнал като облак, поддръжниците на Волдемор се разпръснали, а Хари Потър се бе прочул.
            Хари остана напълно смаян, когато на единайсетия си рожден ден научи, че е магьосник. Още по-голямо бе объркването му, като откри, че всички в тайния магьоснически свят знаят неговото име. А при пристигането си в „Хогуортс“ забеляза, че където и да идеше, всички извръщаха глави след него и си шепнеха. Постепенно бе свикнал с това. В края на лятото за четвърти път щеше да тръгне към „Хогуортс“ и вече броеше дните до завръщането си в замъка.
            Но оставаха още цели две седмици до започването на учебната година! Хари отново огледа унило стаята си и погледът му спря върху картичките, изпратени в края на юли от двамата му най-добри приятели за неговия рожден ден. Какво ли биха казали те, ако им пишеше, че го боли белегът?
            Веднага в главата му звънна тънкият и уплашен гласец на Хърмаяни.
            — Боли те белегът? Хари, това наистина е сериозно… Съобщи веднага на професор Дъмбълдор! А аз ще проверя какво пише в „Най-разпространените магически болки и беди“… Там може и да има нещо за белези от проклятие…
            Да, това би го посъветвала Хърмаяни — свържи се с директора на „Хогуортс“, а междувременно се порови в някоя книга. Хари се загледа през прозореца в мастиленото синьо-черно небе. Дълбоко се съмняваше, че която и да е книга може да му помогне сега. Доколкото му бе известно, той бе единственият оцелял от проклятие като това на Волдемор, така че едва ли щеше да открие същите симптоми, описани в „Най-разпространените магически болки и беди“. Колкото до директора, Хари нямаше представа къде прекарваше Дъмбълдор лятната ваканция. Развесели се за момент, като си го представи с дългата сребриста брада, развята магьосническа мантия и островърха шапка, излегнат на някой плаж, да маже с лосион против изгаряне гърбавия си нос. Където и да бе обаче Дъмбълдор, Хари вярваше, че Хедуиг ще успее да го издири. Полярната сова винаги бе доставяла писмата, дори и да нямаха адрес. Ала какво да напише?
            „Уважаеми професор Дъмбълдор, извинете, че ви безпокоя, но тази сутрин ме заболя белегът. С уважение, Хари Потър.“
            Дори и наум думите прозвучаха глупаво.
            После се опита да си представи какво би казал другият му най-добър приятел Рон Уизли и след миг дългоносото, луничаво и угрижено лице на Рон сякаш изплува пред него.
            — Боли те белегът? Но… но Ти-знаеш-кой няма как да е близо до теб, нали? Искам да кажа… ти би разбрал, нали така? Може би отново ще се опита да те убие, а? Не знам, Хари, вероятно белезите от проклятие понаболяват от време на време… Ще питам татко…
            Господин Уизли бе много способен магьосник и работеше в отдел „Злоупотреба с мъгълски вещи“ в Министерството на магията, но доколкото бе известно на Хари, нямаше никакъв опит с проклятията. Пък и не му се искаше цялото семейство Уизли да научи, че се е уплашил от някаква си мимолетна болка. Госпожа Уизли щеше да се притесни повече и от Хърмаяни, а шестнайсетгодишните близнаци Фред и Джордж, братя на Рон, можеха да си помислят, че Хари губи самообладание. Уизли бяха най-любимото му семейство на света. Той очакваше всеки момент да го поканят на гости (Рон бе споменал нещо за Световното първенство по куидич) и не му се искаше гостуването да бъде обезпокоявано от тревожни въпроси за белега.
            Хари разтри чело с кокалчетата на пръстите си. Онова, от което най-силно се нуждаеше (и като че ли се срамуваше да си го признае), бе да има някой… който да му е като родител — възрастен магьосник, с когото да се посъветва, без да се чувства глупаво, някой, който да се грижи за него и да има опит с черната магия…
            И тогава решението се избистри изведнъж. Бе толкова близко до ума, толкова очевидно, че не проумяваше как не се е сетил по-рано — Сириус.
            Хари скочи от леглото, втурна се към бюрото си и седна на стола. Взе пергаментов лист, натопи в мастило орловото си перо, написа: Скъпи Сириус, после се спря да помисли как най-добре да изрази проблема си, все още озадачен от факта, че не бе помислил за тази възможност веднага. Но всъщност не бе толкова учудващо — та нали едва от два месеца знаеше, че Сириус му е кръстник.
            Дотогава Сириус изобщо не се бе появявал в живота на Хари по една много проста причина — той бе затворник в Азкабан, ужасната тъмница за магьосници, охранявана от безоки душевадни демони, наречени диментори. След бягството на Сириус от затвора те бяха дошли в „Хогуортс“ да го търсят. И все пак той бе невинен. Убийствата, за които бе осъден, бяха извършени от Опаш, поддръжник на Волдемор, когото почти всички смятаха за мъртъв. Хари, Рон и Хърмаяни обаче знаеха истината. Миналата година те се бяха сблъскали лице в лице с Опаш, но само професор Дъмбълдор бе повярвал на техния разказ.
            Само един-единствен прекрасен час Хари бе живял с мисълта, че най-сетне ще се махне от дома на Дърсли, защото Сириус го бе поканил да заживее при него веднага щом успее да си възвърне доброто име. Но надеждата се стопи, когато Опаш се изплъзна, преди да успеят да го предадат на Министерството на магията, и Сириус трябваше да бяга, за да се спаси. Хари му помогна да излети на гърба на един хипогриф на име Бъкбийк и оттогава Сириус се криеше някъде. Мисълта за дома, който можеше да има, ако не бяха изпуснали Опаш, не даваше мира на Хари през цялото лято. А и му беше дваж по-трудно да се завърне при семейство Дърсли, като знаеше, че почти бе успял да се отърве от тях завинаги.
            Макар да не беше до него, Сириус все пак бе подкрепа за Хари. Именно заради своя кръстник това лято получи право да прибере в стаята си всичките училищни вещи. Никога досега семейство Дърсли не му бяха разрешавали подобно нещо. Стремежът им непрекъснато да унижават Хари и страхът от неговите особени сили ги караха всяко от предишните лета да заключват училищния му куфар в килера под стълбището. Но отношението им се промени веднага щом научиха, че Хари има кръстник, който е опасен убиец. А момчето съобразително пропусна да спомене, че Сириус всъщност е невинен.
            След пристигането си на „Привит Драйв“ Хари бе получил две писма от своя кръстник. И двете бяха доставени не от сови (както се разнасяше пощата на магьосниците), а от големи тропически птици с ярко оперение. Хедуиг не одобряваше тези надути натрапници и крайно неохотно им позволяваше да пийнат от купичката й с вода, преди да отлетят обратно. Но Хари ги хареса, защото във въображението му изникваха палми и бял пясък. Надяваше се, че там, където се беше скрил (мястото не се споменаваше заради опасността писмата да бъдат заловени), Сириус се чувстваше добре. А и как биха могли да оцелеят дименторите на ярката слънчева светлина? Може би точно затова Сириус се бе отправил на юг. Писмата, скрити под много полезната подвижна дъска под леглото на Хари, звучаха бодро, а и в двете кръстникът му напомняше да го уведоми, ако има нужда от нещо. Ето че сега случаят бе точно такъв…
            Лампата сякаш помръкна, когато в стаята бавно пропълзя студената сива светлина, предвещаваща изгрева. Най-сетне, когато слънцето се вдигна и позлати стените, а вуйчо Върнън и леля Петуния се раздвижиха в съседната стая, Хари разчисти смачканите парчета пергамент от бюрото и препрочете писмото си в завършения му вид:

            Скъпи Сириус,
            Благодаря ти за последното писмо по огромната птица, която едва успя да влезе през прозореца.
            Всичко тук си е както преди. С диетата на Дъдли май нищо не се получава. Вчера леля го свари да примъква тайно понички в стаята си. Заплашиха, че ще му спрат джобните пари, ако продължава, а той побесня и запрати своя PlayStation през прозореца. Това е нещо като компютър, на който можеш да играеш разни игри. Беше много глупаво от негова страна, защото сега няма да може да се разсейва с играта „Мегаосакатяване“ трета част.
            При мен всичко е наред само защото семейство Дърсли са ужасени, че ако те помоля, може да се появиш и да ги превърнеш в прилепи.
            Но тази сутрин се случи нещо много странно. Белегът отново ме заболя. Последния път това се случи, защото Волдемор беше в „Хогуортс“. Не е възможно той да е някъде наоколо сега, нали? Знаеш ли дали белезите, причинени от проклятия, понякога болят и след години?
            Ще изпратя писмото по Хедуиг веднага щом се върне от лов. Поздрави Бъкбийк от мен.
            Хари

            Да, реши Хари, така звучи добре. Нямаше защо да разказва съня си — не искаше да се издаде, че е притеснен. Нави пергамента и го остави отстрани на бюрото, докато се върне Хедуиг. После стана, протегна се и отново отвори гардероба. Без да обръща внимание на отражението си в огледалото, започна да се облича за закуска.


            ГЛАВА ТРЕТА
            ПОКАНАТА

            Хари слезе в кухнята. Семейство Дърсли вече бяха насядали около масата. Никой от тримата не вдигна поглед към него, когато той влезе и седна. Широкото червендалесто лице на вуйчо Върнън бе скрито зад сутрешния брой на „Дейли мейл“, а леля Петуния, стиснала устни над конските си зъби, разрязваше един грейпфрут на четвъртинки.
            Дъдли, ядосан и намусен, като че ли заемаше повече място от друг път. А това вече беше нещо ново, защото той винаги бе заемал сам една цяла страна от квадратната маса. Когато леля Петуния сложи в чинията на сина си четвъртинка неподсладен грейпфрут и с треперещ глас каза „Заповядай, сладичък Дъди!“, шишкото я погледна сърдито. Животът му бе взел особено неприятен обрат, откакто се бе прибрал вкъщи за лятната ваканция с годишното си свидетелство от училището „Смелтингс“.
            Както обикновено, родителите му намериха оправдания за неговите лоши оценки. Леля Петуния винаги твърдеше, че Дъдли е много надарено дете, но учителите не го разбират, а пък вуйчо Върнън поддържаше тезата, че в никакъв случай не иска синът му да бъде някой женчо зубрач. Подминаха и обвиненията, че е малтретирал по-малките.
            — Той е палаво момченце, но и на мравката път би сторил! — с просълзени очи изрече майка му.
            Ала свидетелството завършваше с няколко внимателно формулирани забележки от училищната медицинска сестра, които нито вуйчо Върнън, нито леля Петуния можеха да пренебрегнат. Леля Петуния настояваше, че Дъдли си е с едър кокал, че бил още пухкавичък и затова тежал толкова, но че растял и трябвало да яде повече. Истината обаче беше, че доставчиците, които снабдяваха училището с екипи, вече не можеха да намират достатъчно голям номер панталони за голф за него. Сестрата обръщаше внимание на важен факт, който иначе толкова острият поглед на леля Петуния, безпогрешно откриващ дори и най-незабележимите следи от пръсти по светлите стени и всяко влизане или излизане у съседите, някак пропускаше — Дъдли, без да се нуждае от допълнително подхранване, вече почти бе достигнал размера и килограмите на малко хищно китче.
            След множество спорове и изблици на ярост, от които дори подът в стаята на Хари се тресеше, и след потоците сълзи, пролени от леля Петуния, бе въведен нов режим на хранене. Диетата, изпратена от училищната сестра в „Смелтингс“, бе закачена на хладилника, в който липсваха любимите лакомства на Дъдли — газирани напитки и кексчета, шоколадчета и сандвичи и се бяха появили плодове, зеленчуци и други неща, които вуйчо Върнън наричаше „храна за зайци“. За да не се чувства Дъдли потиснат, леля Петуния бе настояла цялото семейство да се подложи на тази диета и затова сега подаде и на Хари четвъртинка грейпфрут. Той забеляза, че неговото парче е значително по-малко от това на Дъдли. Леля Петуния явно си мислеше, че поддържа самочувствието на сина си, като му осигурява възможност да изяжда повече от Хари.
            Но тя не знаеше какво бе скрито в дупката под подвижната дъска на горния етаж и ни най-малко не подозираше, че Хари не е на диета. В момента, когато разбра, че цяло лято ще трябва да яде моркови, той бе изпратил Хедуиг при приятелите си със зов за помощ и те чудесно се справиха с положението. Хедуиг се върна от дома на Хърмаяни с кутия, пълна с бисквити без захар (родителите на Хърмаяни бяха зъболекари), а Хагрид, пазачът на дивеча в „Хогуортс“, се бе отсрамил с една торба от домашните си скалички (Хари дори не ги докосна, защото доста си бе патил от кулинарните опити на Хагрид). Затова пък госпожа Уизли бе изпратила по семейната сова Ерол огромна плодова торта и най-различни сладкишчета. На бедничкия Ерол, вече доста стар и немощен, му трябваха цели пет дена да се възстанови от полета. А за рождения си ден (който семейство Дърсли изобщо подминаха) Хари получи четири превъзходни торти — по една от Рон, Хърмаяни, Хагрид и Сириус. И тъй като му бяха останали две от тях, той започна безропотно да яде четвъртинката грейпфрут с нетърпеливо очакване да закуси истински, когато се качи в стаята си.
            Вуйчо Върнън остави настрана вестника, изсумтя с негодувание и погледна пренебрежително своята част от грейпфрута.
            — Само това ли? — попита той ядно.
            Леля Петуния му хвърли свиреп поглед и кимна многозначително към Дъдли, който вече бе омел четвъртинката си и кисело бе вторачил прасешките си очички в резенчето на Хари.
            Вуйчо Върнън изпусна тежка въздишка, която разроши огромните му рунтави мустаци, и взе лъжичката си.
            Звънна звънецът на входната врата. Вуйчо Върнън се надигна от стола и се затътри по коридора. Бърз като светкавица, Дъдли открадна остатъка от грейпфрут от чинията на баща си, докато майка му бе заета с чайника.
            Хари чу говор пред вратата, някой се изсмя, а вуйчо Върнън отговори рязко. После вратата се затвори и откъм коридора се разнесе звук от раздиране на хартия.
            Леля Петуния остави чайника на масата и се огледа любопитно за вуйчо Върнън. Не след дълго разбра къде е, а минута по-късно се появи и самият той. Беше направо бесен.
            — Ти! — кресна на Хари. — Във всекидневната! Моментално!
            В пълно недоумение какво ли щяха да му припишат този път, Хари стана и последва вуйчо си от кухнята в съседната стая. Вуйчо Върнън рязко затвори вратата след него.
            — Така — изрече той и закрачи към камината, а после се обърна с лице към Хари, като че щеше да го обяви за арестуван. — Така…
            Хари с удоволствие би попитал „Какво така?“, но предпочете да не подлага на изпитание нервите на вуйчо си толкова рано сутрин, особено след като те вече бяха силно опънати поради липсата на закуска. Така че реши да изглежда учтиво озадачен.
            — Това пристигна току-що — Вуйчото размаха пред Хари един изписан лист лилава хартия. — Писмо. Отнася се до теб.
            Хари съвсем се обърка. Кой би писал на вуйчо Върнън нещо за него? Кой от познатите му би изпратил писмо по обикновената поща?
            Вуйчо Върнън го погледна гневно, после сведе очи към писмото и започна да чете на глас:

            Уважаеми господин и госпожа Дърсли,
            Не сме се запознавали официално, но съм сигурна, че много сте чували от племенника си за моя син Рон.
            Навярно Хари ви е казал, че финалът на Световното първенство по куидич е следващия понеделник вечерта. Благодарение на връзките си в Отдела за магически игри и спортове мъжът ми Артър успя да намери билети за първокласни места.
            Надявам се, че ще ни позволите да заведем Хари на мача, защото такава възможност се удава веднъж в живота. Великобритания не е била домакин на първенството от трийсет години и билети се намират изключително трудно. Много бихме се радвали след това Хари да ни погостува до края на лятната ваканция, а после ще го качим на влака за училище.
            Най-добре ще бъде Хари да ни изпрати вашия отговор колкото е възможно по-скоро по нормалния за нас начин, тъй като мъгълски пощальон никога не е идвал в къщата ни и не съм убедена, че може да я намери.
            С надежда скоро да видя Хари,
            Моли Уизли
            Р.S. Надявам се, че сме залепили достатъчно марки.

            Вуйчо Върнън приключи с четенето, бръкна във вътрешния си джоб, извади оттам още нещо и изръмжа:
            — Виж това.
            Той размаха плика, в който бе пристигнало писмото на госпожа Уизли, и Хари едва се сдържа да не прихне. Цялата повърхност на този плик бе покрита с марки, освен едно малко квадратче от лицевата страна, в което госпожа Уизли едва бе побрала с дребни букви адреса на семейство Дърсли.
            — Е, май е сложила достатъчно марки — спокойно каза Хари, като че госпожа Уизли бе направила грешка, която всеки би могъл да допусне.
            Очите на вуйчо му засвяткаха.
            — Пощальонът го е забелязал — процеди през скърцащи зъби той. — Било му много интересно откъде е писмото и затова звъннал на вратата. Сторило му се забавно.
            Хари не каза нищо. Друг едва ли щеше да разбере защо вуйчо Върнън вдига толкова шум за някакви си марки, но Хари бе живял със семейство Дърсли достатъчно дълго и знаеше колко докачливи бяха те за всичко, което малко се отклоняваше от нормалното. А най-много се страхуваха някой да не научи, че имат връзка (колкото и далечна да бе тя) с хора като госпожа Уизли.
            Вуйчо Върнън все още мяташе погледи като мълнии към Хари, който се опитваше да запази спокойствие. Ако не кажеше или не извършеше нещо глупаво, щеше да отиде на най-голямото развлечение, откакто се помнеше. Очакваше вуйчо му да каже нещо, но той само продължаваше да го стрелка с очи. Хари се осмели да наруши тишината.
            — Е, мога ли да отида? — попита той.
            По широкото мораво лице на вуйчо Върнън премина лек спазъм. Мустаците му се наежиха. Хари знаеше, че зад мустаците протича яростен двубой, тъй като двата основни инстинкта на вуйчо Върнън бяха влезли в противоречие. Ако пуснеше Хари да отиде, момчето щеше да бъде щастливо, а точно срещу това вуйчото се бореше вече тринайсет години. От друга страна, ако разрешеше на Хари да прекара със семейство Уизли остатъка от лятната ваканция, щеше да се отърве от него две седмици по-рано, отколкото очакваше, а вуйчо Върнън мразеше самото присъствие на Хари в къщата. И изглежда за да си даде време за размисъл, той отново погледна към писмото на госпожа Уизли.
            — Коя е тази жена? — попита той, втренчил се с отвращение в подписа.
            — Виждал си я — отвърна Хари. — Това е майката на приятеля ми Рон. Тя го чакаше на гарата на връщане от „Хог…“ …от училище в края на миналата учебна година.
            Той почти бе изрекъл „Хогуортс“, а това бе сигурен начин да вбеси вуйчо си. Никой никога не бе споменавал на глас името на училището на Хари в къщата на семейство Дърсли.
            Вуйчо Върнън сгърчи огромното си лице, като че се мъчеше да си спомни нещо крайно неприятно.
            — Една такава тантуреста ли? — изръмжа накрая. — С много червенокоси деца…
            Хари се намръщи. Реши, че е доста нагло от страна на вуйчо му да нарича някого „тантурест“, след като неговият собствен син Дъдли най-сетне бе постигнал това, към което заплашително се бе насочил още от тригодишен — беше станал по-голям на ширина, отколкото на височина.
            Вуйчо Върнън продължаваше да изучава писмото.
            — Куидич — промърмори той под носа си. — Куидич? Каква е тази щуротия?
            За втори път Хари бе обзет от гняв.
            — Това е спорт — кратко отвърна той. — Играе се на метли…
            — Добре де, добре — извиси глас вуйчо Върнън.
            Хари със задоволство установи, че вуйчо му изглежда леко притеснен. Явно нервите му не можеха да понесат споменаването на думата „метли“ в собствената му всекидневна. За успокоение вуйчото отново зачете писмото. Хари видя как устните му изрекоха  „да ни изпрати вашия отговор колкото е възможно по-скоро по нормалния за нас начин“. Веждите му се свъсиха.
            — Какво иска да каже с това по нормалния начин? — просъска той.
            — Нормалният за нас начин — повтори Хари и преди вуйчо му да успее да го прекъсне, уточни: — Нали знаеш, по совите. Това е нормалното за магьосниците.
            Вуйчо Върнън изглеждаше така възмутен, като че ли Хари току-що бе изрекъл отвратителна ругатня. Тресейки се от яд, той хвърли тревожен поглед през прозореца, сякаш очакваше да види някой от съседите, притиснал ухо до стъклото.
            — Колко пъти съм ти повтарял да не споменаваш тези противоестествени неща под моя покрив? — процеди той, а лицето му стана тъмномораво. — Я се виж, облечен си в дрехите, с които ние с Петуния покрихме неблагодарния ти гръб…
            — Чак след като Дъдли им е видял сметката — студено довърши Хари.
            И той наистина беше облечен с фланела, която бе толкова голяма, че трябваше да навие пет пъти ръкавите, та да може да използва ръцете си, и толкова дълга, че висеше чак до под колената на торбестите му джинси.
            — Не позволявам да ми се говори така! — тресеше се от гняв вуйчо Върнън.
            Хари не можеше повече да търпи. Отминало бе времето, когато се стараеше да спазва глупавите правила на семейство Дърсли. Той не се съобразяваше с диетата на Дъдли и нямаше да допусне вуйчо Върнън да му попречи да отиде на финала на Световното първенство по куидич.
            Пое дълбоко въздух, успокои се и се обърна към вуйчо си:
            — Така, значи няма да ходя на Световното първенство. Сега мога ли да си вървя? Искам да довърша писмото си до Сириус. Нали се сещаш — моя кръстник.
            Направи го. Изрече магическите думи. А сега гледаше как моравият цвят се отдръпваше на петна от лицето на вуйчо Върнън и то заприлича на зле разбъркан сладолед с касис.
            — Ти… ти му пишеш, така ли? — с престорено спокоен глас попита той, но Хари забеляза как зениците на малките му очи се свиха от внезапен страх.
            — Ами… да — небрежно отвърна момчето. — Обаче отдавна не съм му изпращал писмо и нали се сещаш — ако не получи вест от мен, може да си помисли, че нещо се е случило.
            Замълча, за да се наслади на ефекта, предизвикан от думите му. Като че ли виждаше как зъбни колелца трескаво се въртят под гъстата, тъмна, прилежно сресана на път коса на вуйчо Върнън. Ако се опиташе да забрани на момчето да пише на кръстника си, Сириус щеше да си помисли, че се държат лошо с Хари. Ако откажеше да пусне племенника си на Световното първенство по куидич, Хари щеше да пише на Сириус и той щеше със сигурност да разбере, че с момчето се отнасят зле. Оставаше един-единствен избор. Хари виждаше как решението се избистря в ума на вуйчо му, сякаш огромното мустакато лице бе станало прозрачно. Успя да сдържи смеха си и да запази безразлично изражение. И тогава…
            — Добре де, ходи на това проклето… това глупаво… това Световно първенство. Пиши, ама кажи на ония… ония Уизли да дойдат да те вземат. Нямам време да те мъкна нагоре-надолу из страната. Можеш да прекараш остатъка от лятото при тях. И съобщи на твоя… на кръстника си… кажи му… кажи му, че отиваш.
            — Добре — засия Хари.
            Той се обърна и се запъти към вратата на всекидневната, като едва се въздържаше да не заподскача и закрещи от радост. Отиваше… отиваше при семейство Уизли! Отиваше на Световното първенство по куидич!
            В коридора почти се сблъска с Дъдли, който се бе спотаил зад вратата, явно с надеждата да подочуе как нахокват Хари. Дебелакът остана поразен от широката усмивка по лицето на братовчед си.
            — Закуската беше отлична, нали? — попита Хари. — Аз се подух от ядене, а ти?
            Той избухна в смях от изумлението по лицето на Дъдли, хукна нагоре по стълбите, взимайки по три стъпала наведнъж, и се втурна в стаята си.
            Веднага забеляза, че Хедуиг се е върнала. Тя седеше в клетката си, вперила огромните си кехлибарени очи в него, и тракаше с човка в знак, че е сърдита. Причината веднага се изясни.
            — ОООХ! — извика Хари.
            Нещо дребно, сиво и пернато, подобно на топка за тенис, се блъсна в главата на Хари. Той ядосано разтърка глава, вдигна поглед към това, което го бе ударило, и видя мъничка сова — толкова малка, че спокойно би се побрала в дланта му, — да свисти развълнувано в кръг из стаята като запален фойерверк. Едва тогава Хари осъзна, че совата бе пуснала в краката му писмо. Наведе се, взе го, позна почерка на Рон и разкъса плика. В него имаше набързо надраскана бележка.

            Хари — ТАТКО ВЗЕ БИЛЕТИТЕ! Ирландия срещу България, в понеделник вечерта. Мама писа на мъгълите и ги помоли да останеш при нас. Може и да са получили вече писмото, не знам колко е бърза мъгълската поща. Реших да пратя писмо и по Пиги.

            Хари се взря в името Пиги*, а после и в малката сова, стрелкаща се сега около абажура на тавана. Никога не бе виждал нещо, което толкова да не прилича на прасе. Може би не бе разчел правилно почерка на Рон. Отново зачете писмото:
            [* Пиги — от „прасе“ (англ.) — Бел.прев.]

            Ще дойдем да те вземем, независимо дали на мъгълите им харесва или не — не може да пропуснеш Световното първенство. Мама и татко решиха, че е по-добре преди това да се престорим, че искаме разрешението им. Ако кажат „да“, веднага изпрати Пиги с отговора и ние ще дойдем да те вземем в пет часа в неделя. Ако кажат „не“, пак веднага изпрати Пиги, а ние така или иначе ще дойдем да те вземем в пет часа в неделя.
            Хърмаяни пристига днес следобед. Пърси започна работа — в Отдела за международно магьосническо сътрудничество. Не споменавай думата „чужбина“, докато си у нас, защото ще ти продъни ушите.
            До скоро,
            Рон

            — Успокой се! — каза Хари на малката сова, която прелиташе ниско над главата му. Тя цвърчеше неистово, вероятно от гордост, че е доставила писмото точно на този, за когото е било предназначено. — Ела тук. Трябва да отнесеш обратно моя отговор.
            Птичката изпърпори с крила и кацна върху клетката на Хедуиг. Полярната сова хладно извъртя очи към нея, като че я предизвикваше да посмее да се приближи още малко.
            Хари отново стисна орловото перо, грабна ново парче пергамент и написа:

            Рон, всичко е наред, мъгълите разрешиха да дойда. До утре в пет часа. Направо нямам търпение!
            Хари

            Той сгъна бележката няколко пъти, докато стана съвсем малка, и с големи усилия успя да я привърже за мъничкото краче на совата, която подскачаше на място от вълнение. Когато бележката бе вече здраво вързана, птичката отново полетя, стрелна се през прозореца и веднага изчезна от погледа му.
            Хари се обърна към Хедуиг.
            — Какво ще кажеш за едно дълго пътуване, а? — попита я той.
            Хедуиг избухука гордо.
            — Ще отнесеш това на Сириус — каза момчето и взе започнатото писмо. — Само минутка… да го довърша.
            Отново разви пергамента и бързо написа послеслов:

            Ако искаш да се свържеш с мен, аз ще бъда при моя приятел Рон Уизли до края на лятото. Баща му е взел билети за финала на Световното първенство по куидич!

            Като завърши писмото, той го прикрепи за крака на Хедуиг. Совата бе необичайно кротка, сякаш решена да покаже как трябва да се държи една истинска пощенска сова.
            — Ще бъда при Рон, когато се върнеш, нали разбра? — обясни й Хари.
            Тя нежно клъвна пръста му, разпери огромните си криле с приглушено свистене и излетя през отворения прозорец.
            Хари я проследи, докато се скри от погледа му, после пролази под леглото си, дръпна подвижната дъска и извади голямо парче торта. Седна на пода и започна да яде, наслаждавайки се на щастието, което го бе обзело. Той закусваше торта, а Дъдли — само парченце грейпфрут. Беше слънчева лятна утрин, заминаваше си от „Привит Драйв“ на другия ден, белегът вече не го болеше и щеше да гледа финала на Световното първенство по куидич. Трудно можеше нещо да го разтревожи в този момент… дори и Лорд Волдемор.


            ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
            ОТНОВО КЪМ „ХРАЛУПАТА“

            В дванайсет часа на следващия ден Хари бе подредил в куфара си нещата за училище и най-ценните си вещи — мантията невидимка, наследство от баща му, метлата, подарък от Сириус, и магическата карта на „Хогуортс“, която Фред и Джордж Уизли му бяха дали миналата година. Той бе изчистил хранителните запаси от скривалището си под подвижната дъска на пода, многократно бе проверил всяко кътче и процеп в стаята за забравени магьоснически книги или пера и бе свалил от стената таблицата с датите до първи септември, върху която с радост бе отмятал оставащите дни до завръщането в „Хогуортс“.
            Атмосферата на „Привит Драйв“ номер четири бе изключително напрегната. Всички от семейство Дърсли бяха изнервени и раздразнителни, защото в къщата им съвсем скоро щяха да пристигнат група магьосници. Вуйчо Върнън направо се бе вцепенил, когато Хари го осведоми, че семейство Уизли ще пристигнат в пет часа в неделя.
            — Надявам се, че си ги предупредил да се облекат подходящо — озъби се той на мига. — Виждал съм как се труфят такива като вас. Поне да спазят благоприличието и да облекат нормални дрехи!
            Хари потръпна от смътно предчувствие. Той май никога не бе виждал господин и госпожа Уизли да носят дрехи, които семейство Дърсли биха нарекли „нормални“. Децата им понякога обличаха мъгълски дрехи през ваканциите, но господин и госпожа Уизли обикновено носеха дълги мантии, по-малко или повече овехтели. Хари не се притесняваше какво щяха да кажат съседите, а се тревожеше, че роднините му може да се отнесат грубо със семейство Уизли, ако с външния си вид те оправдаят най-лошата мъгълска представа за магьосници.
            Вуйчо Върнън бе облякъл най-хубавия си костюм. Някои хора биха го изтълкували като знак за гостоприемство, но Хари знаеше, че целта на вуйчо му е да изглежда авторитетно и заплашително. Дъдли пък сякаш се бе смалил. И то не защото диетата най-сетне му се бе отразила, а от страх. При предишната си среща с възрастен магьосник Дъдли се бе сдобил със завита свинска опашчица, стърчаща от задницата на панталоните му, и леля Петуния и вуйчо Върнън бяха принудени да платят за отстраняването й в една частна клиника в Лондон. Затова не бе чудно, че Дъдли се попипваше нервно отзад и преминаваше косо от стая в стая, та врагът да не успее да го уцели повторно на същото място.
            Обядът премина в мълчание. Дъдли дори не протестираше срещу менюто (извара и настъргана целина). Леля Петуния не хапна нищо. Скръстила ръце и свила устни, тя сякаш дъвчеше езика си, та да преглътне гневната тирада, която копнееше да изсипе върху Хари.
            — Ще бъдат с кола, нали? — избоботи вуйчо Върнън през масата.
            — Ъхъ — кимна Хари.
            Не бе и помислил за това. Как всъщност биха могли да го вземат семейство Уизли? Вече нямаха кола. Старият им „Форд Англиа“ се щураше из Забранената гора край „Хогуортс“. Но миналата година на господин Уизли му бяха отпуснали коли от Министерството на магията. Може би същото щеше да се случи и сега.
            — Така мисля — добави Хари.
            Вуйчо Върнън изпуфтя в мустаците си. При нормални обстоятелства щеше да попита каква кола кара господин Уизли. Той преценяваше другите по това, колко са големи и скъпи колите им. Но Хари се съмняваше, че вуйчо му би одобрил господин Уизли, дори и да караше „Ферари“.
            По-голямата част от следобеда Хари прекара в стаята си. Не би могъл да издържи да гледа как леля Петуния надзърта на всеки няколко секунди през дантелените пердета, сякаш е чула съобщение за избягал носорог. Най-сетне, в пет без петнайсет, Хари слезе във всекидневната.
            Леля Петуния нервно изправяше възглавничките на дивана. Вуйчо Върнън се преструваше, че чете вестник, но малките му очи не помръдваха и Хари бе сигурен, че той е напрегнал слуха си да чуе звук от приближаваща кола. Дъдли се бе натъпкал в едно кресло, а тлъстите му ръце бяха здраво притиснати под седалищните му части. Хари не издържа на напрежението, излезе от стаята и седна на стълбата във вестибюла, вперил поглед в часовника, а сърцето му учестено биеше от вълнение и нервност.
            Пет часът дойде и отмина. Вуйчо Върнън, вече поизпотен в костюма си, отвори входната врата, погледна нагоре и надолу по улицата и бързо прибра главата си.
            — Закъсняват! — озъби се той на Хари.
            — Виждам — отвърна момчето. — Може… ъъъ… да са попаднали в задръстване или да се е случило нещо.
            Пет и десет… пет и петнайсет… Хари започна да се притеснява. В пет и половина дочу как леля Петуния и вуйчо Върнън си шепнат троснато във всекидневната:
            — Никаква съобразителност!
            — Можеше да имаме и друг ангажимент!
            — Сигурно си мислят, че като закъснеят, ще ги поканим на вечеря.
            — И дума да не става! — отсече вуйчо Върнън и Хари го чу как се изправя и започва да крачи из всекидневната. — Да го взимат и да си тръгват, без да се мотаят. Така де… ако изобщо дойдат. Вероятно са объркали деня. Мен ако питаш, такива като тях не зачитат точността кой знае колко. Или е това, или карат някой евтин боклук, който се е…
            ТРРРРЯАААААС!
            Хари подскочи. Зад вратата на всекидневната се разнесоха виковете на тримата му родственици, изпаднали в паника и мятащи се из стаята. В следващия момент Дъдли излетя във вестибюла, а по лицето му бе изписан ужас.
            — Какво стана? — попита Хари. — Какво се случи?
            Но Дъдли сякаш беше онемял. Здраво притиснал с ръце задницата си, той с пълна скорост се заклати като патица към кухнята, а Хари се втурна към всекидневната.
            Силно тропане и дращене се носеха откъм вече закованата с дъски камина на семейство Дърсли, пред която светеше електрическо огнище.
            — Какво е това? — задъхваше се леля Петуния, прилепила гръб към стената и взираща се с ужас в огнището. — Какво става, Върнън?
            Но догадките се изясниха след секунда. Откъм вътрешността на закованата камина се чуха гласове:
            — Ох! Фред, не… върни се, върни се, станала е грешка… кажи на Джордж да не… ОХ! Джордж, недей, тук няма откъде… бързо се върни и кажи на Рон…
            — Може би Хари ще ни чуе, татко… Може би ще успее да ни пусне да излезем…
            Чу се силно блъскане с юмруци по дъските зад електрическото огнище.
            — Хари, Хари, чуваш ли ни?
            Семейство Дърсли се хвърлиха към Хари като двойка хищници.
            — Какво е това? — изръмжа вуйчо Върнън. — Какво става?
            — Те… те са тръгнали насам с летежна пудра — разясни Хари, потискайки неудържимото си желание да се разсмее. — Те могат да се придвижват с пламъците… само че вие сте затворили камината… Почакайте…
            Той се доближи до камината и извика през дъските:
            — Господин Уизли, чувате ли ме?
            Блъскането спря. Някой в комина се провикна: „Шшшт!“
            — Господин Уизли, аз съм Хари… Камината е закована. Не можете да минете оттук.
            — Ех, да му се не види! — чу се гласът на Артър Уизли. — Защо им е трябвало да я затварят?
            — Имат си електрическо огнище — обясни Хари.
            — Така ли? — развълнувано попита гласът. — Еклектрическо ли каза? Има ли си щепсел? Страхотно, трябва да го видя… чакай да помислим… Ох, Рон!
            Гласът на Рон се присъедини към останалите.
            — Защо сме тук? Нещо не е наред ли?
            — А, нищо подобно, Рон — подигравателно се обади Фред. — Точно това е мястото, където искахме да стигнем.
            — Няма що, страхотно прекарване! — отбеляза Джордж, но гласът му звучеше приглушено, сякаш някой го бе затиснал до стената.
            — Момчета, момчета… — прошепна господин Уизли неспокойно. — Обмислям какво можем да направим… да… единственият начин… Хари, дръпни се назад.
            Хари отстъпи към канапето. Вуйчо Върнън обаче пристъпи напред.
            — Чакайте! — закрещя той по огнището. — Какво точно се опитвате да…
            БУФ!
            Закованата камина избухна, електрическото огнище изхвърча през стаята и господин Уизли, Фред, Джордж и Рон излетяха след него сред облак от отломки зидария и дребни камъчета. Леля Петуния изпищя и политна назад към масичката за кафе. Вуйчо Върнън я подхвана, преди да падне на пода, и зяпна, онемял, към семейство Уизли, всичките с яркочервени коси, а близнаците Фред и Джордж — еднакви до последната луничка.
            — Така е по-добре — задъхано изрече господин Уизли, като изтръска прахта от дългата си зелена мантия и намести очилата си. — А вие трябва да сте лелята и вуйчото на Хари.
            Слаб, висок и леко оплешивял, той се запъти към вуйчо Върнън с протегната ръка, но вуйчото отстъпи няколко крачки, влачейки жена си, като че ли загубил ума и дума. Най-хубавият му костюм бе покрит с бял прах, а косата и мустаците му бяха така побелели, сякаш изведнъж беше остарял с трийсет години.
            — Ааа… да… съжалявам за случилото се… — извини се господин Уизли, като свали ръка и погледна през рамо към разбитата камина. — Аз съм виновен за всичко, просто не ми дойде наум, че може и да не успеем да излезем от другия край. Свързах камината ви към пудролиниите, разбирате ли… само за този следобед, както знаете, идваме да вземем Хари. Мъгълските камини по принцип не се свързват, в интерес на истината… обаче аз имам един приятел в Комисията по експлоатация на летежна пудра и той уреди работата. Всичко ще оправя ей сегичка, не се притеснявайте. Само ще запаля огън, за да пратя момчетата обратно, и ще поправя камината ви, преди да се магипортирам.
            Хари бе готов да се обзаложи, че семейство Дърсли не са разбрали нито дума. Вцепенени от ужас, те все още зяпаха господин Уизли. Леля Петуния едва се изправи на крака и се скри зад вуйчо Върнън.
            — Здрасти, Хари! — весело поздрави господин Уизли. — Приготви ли си куфара?
            — Горе е — с усмивка отговори Хари.
            — Ние ще го вземем — веднага предложи Фред. Намигайки на Хари, близнаците излязоха от стаята. Те знаеха къде беше неговата стая, тъй като веднъж вече го бяха измъквали от нея посред нощ. Хари подозираше, че Фред и Джордж се надяват да зърнат Дъдли — толкова много им бе разказвал за него.
            — Е… — заговори господин Уизли, като леко размахваше ръце, докато се опитваше да намери подходящи думи, за да наруши неловкото мълчание. — Много… ъъъ… много хубава къща си имате.
            И понеже обикновено безупречно чистата всекидневна бе покрита с прах и парчета тухли, тази оценка не се отрази добре на семейство Дърсли. Лицето на вуйчо Върнън поморавя за пореден път, а леля Петуния сякаш отново задъвка езика си. Но и двамата изглеждаха прекалено уплашени, за да продумат каквото и да било.
            Господин Уизли се заоглежда. Той се интересуваше от всичко, свързано с бита на мъгълите. Хари видя колко му се искаше да приближи и да разгледа телевизора и видеото.
            — През тях тече еклектричество, нали? — запита той с вещина. — Да, точно така, ето ги щепселите. Аз колекционирам щепсели. — После добави за информация на вуйчо Върнън: — И батерии също. Имам голяма колекция от батерии. Жена ми ме смята за луд, но какво да се прави…
            Очевидно бе, че вуйчо Върнън също смята господин Уизли за луд. Той незабележимо се придвижваше надясно и прикриваше зад гърба си леля Петуния, като че гостенинът щеше внезапно да се засили към тях и да ги нападне.
            Изведнъж Дъдли се появи в стаята. Хари чу тропането на куфара по стълбите и разбра, че шумът бе изплашил братовчед му и той бе избягал от кухнята. Дъдли се промъкна покрай стената, втренчил ужасени очи в господин Уизли, и се опита да се скрие зад майка си и баща си. За съжаление телесната маса на вуйчо Върнън, достатъчна да закрие кльощавата леля Петуния, не стигаше да прикрие и Дъдли.
            — А това е братовчед ти, нали, Хари? — запита господин Уизли в нов смел опит да завърже разговор.
            — Точно така — потвърди момчето. — Това е Дъдли.
            Двамата с Рон се спогледаха и после бързо отклониха очи встрани, обзети от неустоимото изкушение да избухнат в смях. Дъдли все още стискаше задницата си, като че ли се страхуваше да не изпадне. Господин Уизли обаче изглеждаше истински угрижен от странното поведение на Дъдли. По тона на гласа му Хари се убеди, че за господин Уизли неговият братовчед бе точно толкова луд, колкото самият господин Уизли за семейство Дърсли, но с тази разлика, че гостът изпитваше към Дъдли съчувствие, а не страх.
            — Приятна ли е ваканцията, Дъдли? — обърна се той към него любезно.
            Дъдли изцвърча. Хари видя как ръцете му още по-силно се вкопчиха в масивната му задница.
            Фред и Джордж се върнаха с куфара. Влязоха, огледаха се и забелязаха Дъдли. По лицата им се разляха еднакви дяволити усмивки.
            — Е, хайде — каза господин Уизли. — Да се стягаме.
            Той нави ръкавите на мантията си и извади магическата си пръчка. Хари видя как семейство Дърсли се отдръпнаха към стената като по команда.
            — „Инсендио!“ — произнесе господин Уизли, насочил пръчката си към дупката в стената зад себе си.
            В този миг в камината се надигнаха пламъци, така весело припукващи, като че горяха от часове. Господин Уизли извади платнена кесийка от джоба си, развърза я, взе щипка пудра от нея и я поръси върху пламъците, които се оцветиха в смарагдово зелено и лумнаха още по-високо.
            — Тръгвай, Фред — подкани господин Уизли.
            — Ей сега — отвърна Фред. — А не… почакай…
            От джоба на Фред се бе изхлузила малка торбичка и съдържанието й — големи и тежки бонбони в ярки обвивки — се пръсна във всички посоки.
            Фред запълзя по пода и ги натъпка обратно в джоба си, после махна весело на семейство Дърсли, направи няколко крачки напред, премина право през пламъците и извика „Хралупата!“. Леля Петуния ахна и потръпна от ужас. Чу се изсвистяване и Фред изчезна.
            — Сега си ти, Джордж — отново се обади господин Уизли. — Заедно с куфара.
            Хари помогна на Джордж да пренесе куфара напред в пламъците и да го обърне на една страна, за да го държи по-здраво. После, с второто изсвистяване, Джордж викна „Хралупата!“ и също изчезна.
            — Рон, твой ред е — каза господин Уизли.
            — До скоро! — весело се обърна Рон към семейство Дърсли, усмихна се широко на Хари, стъпи в пламъците, изкрещя „Хралупата!“ и се изпари.
            Последни останаха Хари и господин Уизли.
            — Ами… довиждане — обърна се Хари към роднините си. Те не отговориха. Хари тръгна към пламъците, но точно когато стигна да ръба на камината, господин Уизли протегна ръка, дръпна го назад и погледна изумено към семейство Дърсли.
            — Хари ви каза „Довиждане“. Не го ли чухте?
            — Няма значение — промърмори Хари. — Наистина… все ми е едно.
            Господин Уизли не отместваше ръката си от рамото му.
            — Ще видите племенника си чак следващото лято! — възмутено заговори той на вуйчо Върнън. — Няма ли да се сбогувате с него?
            Лицето на вуйчо Върнън гневно се сгърчи. Мисълта, че получава урок по добри обноски от човека, който току-що бе взривил половин стена във всекидневната му, очевидно силно го тормозеше.
            Но магическата пръчка на господин Уизли бе още в ръката му и вуйчо Върнън я стрелна с малките си очички, преди да каже неохотно:
            — Е… довиждане.
            — До скоро! — отвърна Хари, стъпил с единия крак в зелените пламъци, които приятно го обгърнаха като топло дихание.
            Но точно тогава зад него изригна ужасяващ звук от давене и леля Петуния започна да пищи.
            Хари се обърна рязко. Дъдли не стоеше вече зад родителите си, а бе коленичил до масичката за кафе, давеше се и пръскаше слюнки върху нещо трийсетсантиметрово, мораво и слузесто, което стърчеше от устата му. След секунда на пълно изумление Хари осъзна, че трийсетсантиметровото нещо всъщност е езикът на Дъдли… и че на пода пред него лежи яркооцветена обвивка от бонбон.
            Леля Петуния се хвърли на земята до сина си, сграбчи върха на подутия език и се опита да го изтръгне от устата му. Естествено Дъдли писна и навсякъде полетяха слюнки, докато се бореше да се отскубне от майка си. Вуйчо Върнън крещеше и махаше с ръце, та господин Уизли трябваше да викне, за да го чуят.
            — Не се тревожете, ще го оправя! — извика той, като се приближи към Дъдли с протегната магическа пръчка, но леля Петуния се разписка още по-оглушително и се хвърли пред сина си като жив щит срещу господин Уизли.
            — Недейте! — отчая се господин Уизли. — Много е просто… от бонбона е… синът ми Фред… е голям шегаджия… но това е просто магия за наедряване… няма какво друго да е… моля ви, мога да го оправя…
            Вместо да се поуспокоят, домакините окончателно изпаднаха в паника. Леля Петуния плачеше истерично и дърпаше езика на Дъдли, твърдо решена да го изтръгне. Дъдли се задушаваше под двойния натиск на майка си и езика си. А вуйчо Върнън, който бе извън себе си от ярост, грабна една порцеланова статуетка от скрина и я метна по господин Уизли, който се сниши и украшението се разби сред взривената камина.
            — Недейте! — ядоса се господин Уизли и размаха заплашително магическата си пръчка. — Опитвам се да помогна.
            Ревейки като ранен хипопотам, вуйчо Върнън сграбчи друго украшение.
            — Хари, тръгвай! Просто тръгвай! — извика господин Уизли с насочена към вуйчо Върнън пръчка. — Аз ще се оправя.
            На Хари не му се щеше да пропусне забавлението, но втора статуетка откъм вуйчо Върнън изсвистя покрай лявото му ухо. Това го накара да се откаже и да остави положението в ръцете на господин Уизли. Стъпи в пламъците и погледна през рамо, докато изричаше „Хралупата!“. Последният му мимолетен поглед към всекидневната запечата как господин Уизли пръсва с пръчката си трета статуетка в ръката на вуйчо Върнън, леля Петуния крещи и лежи върху Дъдли, а езикът на Дъдли се мята наоколо като огромен слузест питон. В следващия момент Хари се завъртя с шеметна скорост. Всекидневната на семейство Дърсли профуча и изчезна зад буйните смарагдови пламъци.


            ГЛАВА ПЕТА
            МАГИЙКИ ШЕГОБИЙКИ ОТ УИЗЛИ

            С прилепени към тялото лакти Хари все по-вихрено се въртеше и пред погледа му пробягваха неясни отблясъци от камини, докато не започна да му се повдига и той затвори очи. После, когато най-сетне усети, че забавя ход, протегна ръце и се спря миг преди да изхвърчи с главата напред през кухненското огнище в дома на Уизли.
            — Изяде ли го? — попита развълнувано Фред, като подаде ръка на Хари да му помогне.
            — Аха — кимна Хари, изправяйки се. — Какво беше това?
            — Карамелки „Тонезик“ — безгрижно поясни Фред. — Двамата с Джордж ги изобретихме и цяло лято търсим върху кого да ги изпробваме…
            Малката кухня сякаш избухна от смях. Хари се огледа и видя, че Рон и Джордж седят около изтърканата дървена маса заедно с двама червенокоси младежи — Хари никога не ги беше виждал, но веднага се сети кои са. Това бяха Бил и Чарли, най-големите синове на семейство Уизли.
            — Как си, Хари? — поздрави го седящият по-близо до него, ухили се и подаде голямата си ръка, която Хари разтърси, а пръстите му усетиха по другата длан мехури и мазоли.
            Това сигурно бе Чарли, който изследваше змейове в Румъния. Нисък и набит, той приличаше повече на близнаците, отколкото на Пърси и Рон — и двамата високи и слаби. Широкото му, излъчващо добрина лице, бе обветрено и толкова луничаво, че изглеждаше като загоряло от слънцето. Ръцете му бяха мускулести, а на едната лъщеше голям белег от изгаряне.
            Бил се изправи и с усмивка се здрависа с Хари, който остана изненадан. Знаеше, че Бил работи в магьосническата банка „Гринготс“ и че е бил отличник на „Хогуортс“. Беше предполагал, че Пърси, който строго следеше за всяко нарушение и обичаше да командва, е негово копие. Обаче Бил се оказа — и това бе най-точното определение — готин. Той бе висок, с дълга коса, вързана на опашка. На ухото си имаше обица, от която се поклащаше нещо като зъб. Беше облечен като за рокконцерт, само че обувките му, както Хари забеляза, не бяха от естествена, а от змейска кожа.
            Преди някой от тях да успее да каже каквото и да било, се чу леко изпукване и до рамото на Джордж се появи господин Уизли. Хари никога не го бе виждал по-ядосан.
            — Това не беше смешно, Фред! — изкрещя той. — Какво всъщност даде на мъгълчето?
            — Нищо не съм му давал — ухили се хитро Фред. — Просто го изпуснах… Сам си е виновен, че го е изял. Аз не съм го карал.
            — Нарочно го изпусна! — изрева господин Уизли. — Знаеше, че ще го изяде, знаеше, че е на диета…
            — Колко дълъг стана езикът му? — нетърпеливо попита Джордж.
            — Вече беше над метър, когато мъгълите ми позволиха да го смаля!
            Хари и братята Уизли отново избухнаха в смях.
            — Не е смешно! — извика господин Уизли. — Такова поведение сериозно накърнява магьосническо-мъгълските отношения! Половината от живота си съм посветил на борбата срещу лошото отношение към мъгъли, а собствените ми синове…
            — Ние му го дадохме не просто защото е мъгъл! — възмути се Фред.
            — Да, а защото е голям гадняр — добави Джордж. — Нали, Хари?
            — Така си е, господин Уизли — искрено потвърди Хари.
            — Не е там работата! — побесня господин Уизли. — Само почакайте да кажа на майка ви…
            — Да ми кажеш какво? — обади се един глас зад гърба му.
            Госпожа Уизли току-що бе влязла в кухнята. Тя бе ниска закръглена жена с много мило лице, но сега очите й бяха подозрително присвити.
            — А, Хари, здравей, миличък! — каза тя, като го видя, и му се усмихна. После погледът й рязко се върна към съпруга й. — Да ми кажеш какво, Артър?
            Господин Уизли се поколеба. Хари подозираше, че колкото и да бе ядосан на Фред и Джордж, той нямаше никакво намерение да разказва за случилото се на госпожа Уизли. Настъпи тишина, сред която господин Уизли нервно гледаше жена си. В този момент две момичета се появиха на кухненската врата зад госпожа Уизли. Едното, с много буйна кестенява коса и доста едри предни зъби, бе Хърмаяни Грейнджър, приятелката на Хари и Рон. Другото, нисичко и червенокосо, бе Джини, по-малката сестра на Рон. И двете се усмихнаха на Хари, той също им се усмихна в отговор, от което Джини поруменя — тя го бе харесала още при първото му посещение в „Хралупата“.
            — Да ми кажеш какво, Артър? — потрети госпожа Уизли с глас, който вещаеше опасност.
            — Нищо особено, Моли — измърмори господин Уизли. — Фред и Джордж само… но аз си поговорих с тях…
            — Какво са направили този път? — тревожно попита жена му. — Ако има нещо общо с Магийки шегобийки от Уизли
            — Рон, защо не покажеш на Хари къде ще спи? — обади се Хърмаяни откъм вратата.
            — Той знае къде ще спи — отвърна й Рон. — В моята стая, където спа миналия път…
            — Да идем там всички — подхвърли многозначително тя.
            — А, добре — схвана идеята Рон. — Хайде.
            — И ние идваме — викна Джордж…
            — Вие останете по местата си! — изръмжа госпожа Уизли.
            Хари и Рон се измъкнаха от кухнята и заедно с Хърмаяни и Джини тръгнаха по тесния коридор, после поеха по скърцащата стълба, която минаваше на зигзаг през къщата към горните етажи.
            — Какво е Магийки шегобийки от Уизли! — попита Хари, докато се изкачваха.
            Рон и Джини се засмяха, но Хърмаяни дори не се усмихна.
            — Мама открила тесте формуляри за поръчки, докато чистела стаята на Фред и Джордж — тихо започна Рон. — И дълги списъци с цени за неща, които двамата са изобретили. Разни шегобийства, нали разбираш, фалшиви магически пръчки и бонбони, които погаждат номера, най-различни неща… Направо върховно! Не съм допускал, че са толкова изобретателни…
            — Чувахме експлозии от стаята им, но не ни е минавало през ум, че изработват такива неща — обади се Джини. — Мислехме, че просто обичат да вдигат шум.
            — Само че повечето от нещата… е, всъщност всичките… бяха малко опасни — продължи Рон. — Те искаха да започнат да ги продават в „Хогуортс“ да изкарат някоя пара, но мама направо побесня. Каза, че им забранява да правят такива неща, и изгори формулярите до един. Още им се мръщи. Нали не взеха и всичките изпити за СОВА, както тя очакваше.
            СОВА бяха дванайсет изпита за степента Специалист по особена вълшебническа активност, на който учениците в „Хогуортс“ се явяваха, след като навършеха петнайсет години.
            — А после имаше и голям скандал — добави Джини. — Защото мама иска да работят в Министерството на магията като татко, а те й казаха, че не желаят да се занимават с нищо друго, освен да си отворят шегобийница.
            Точно в този момент на втората площадка се открехна една врата и се показа сърдито лице с очила с рогови рамки.
            — Здрасти, Пърси! — поздрави Хари.
            — А, здравей, Хари! — отвърна Пърси. — Чудех се кой вдига целия този шум. Опитвам се да работя тук, нали разбираш? Трябва да довърша един служебен доклад и ми е трудно да се съсредоточа, когато някои трещят нагоре-надолу по стълбите.
            — Ние не трещим — подразни се Рон. — Ние вървим. Съжалявам, ако сме смутили твоята строго поверителна работа за Министерството на магията.
            — Над какво работиш? — попита Хари.
            — Доклад на Отдела за международно магьосническо сътрудничество — самодоволно обясни Пърси. — Опитваме се да въведем общ стандарт за дебелината на дъната на котлите. Някои от вносните са малко по-тънки и течовете се увеличават с около три процента на година…
            — Този доклад ще промени света, слушай какво ти казвам — обяви Рон. — Скоро ще четем за продънени котли на първа страница на „Пророчески вести“.
            Пърси поруменя.
            — Подигравай се, Рон! — разпали се той. — Но ако не наложим международен закон, пазарът ни ще бъде залят от неустойчиви плиткодънни продукти, което сериозно ще застраши…
            — Да, да, добре — измърмори Рон и продължи нагоре по стълбата.
            Пърси затръшна вратата на стаята си. Хари, Хърмаяни и Джини следваха Рон още три отклонения на стълбата нагоре сред ехтящите крясъци, долитащи от кухнята на първия етаж. Явно господин Уизли все пак бе разказал на жена си случката с бонбоните.
            Стаята на Рон под покрива на къщата изглеждаше така, както я завари Хари последния път. Играчите на „Чъдли кенънс“, любимия отбор на Рон по куидич, се вихреха и махаха от същите плакати по стените и скосения таван. Аквариумът до прозореца, в който преди имаше попови лъжички, се обитаваше сега от една невероятно голяма жаба. Скабърс, стария плъх на Рон, го нямаше вече, но вместо него тук бе мъничката сива сова, която бе долетяла с писмото за Хари на „Привит Драйв“. Тя подскачаше нагоре-надолу в малката си клетка и цвъртеше лудо.
            — Млъкни, Пиги! — нареди Рон, като се промъкна между две от четирите легла, едва побрали се в стаята. — Фред и Джордж ще спят при нас, понеже Бил и Чарли са в тяхната стая — обясни той. — Пърси се шири сам в своята, защото трябвало да работи.
            — Ама… защо казваш на совата Пиги? — попита Хари.
            — Прави се на интересен — обади се Джини. — Истинското й име е Пигуиджън*.
            [* Дребен, мъничък (англ.) — Бел.прев.]
            — И кое му е интересното? — заяде се Рон. — Джини я нарече така — заобяснява той на Хари. — Така й харесвало. Опитах се да променя името на совата, но бе много късно — тя вече не отговаряше на нищо друго. Така че сега е Пиги. Държа я тук, защото досажда на Ерол и Хермес. Всъщност и на мен ми досажда.
            Пигуиджън хвъркаше щастливо в клетката си и оглушително цвъртеше. Хари не прие сериозно приказките на Рон, тъй като добре го познаваше. Приятелят му непрестанно се бе оплаквал от своя плъх Скабърс, но ужасно се разстрои, когато помисли, че Крукшанкс, котаракът на Хърмаяни, го е изял.
            — А къде е Крукшанкс? — сети се Хари.
            — Сигурно е навън в градината — отговори Хърмаяни. — Обича да преследва гномове. Досега не беше ги виждал.
            — Пърси харесва работата си, така ли? — продължи да разпитва Хари, като седна на едно от леглата и се загледа в играчите от „Чъдли кенънс“, които се стрелваха в стаята и отново се прибираха в плакатите по тавана.
            — Дали я харесва? — мрачно отвърна Рон. — Мисля, че едва ли щеше да се прибере, ако татко не го бе накарал. Направо се е вманиачил. Само не отваряй дума за шефа му. Според господин Крауч*… както казах на господин Крауч… Господин Крауч смята, че… Господин Крауч ми каза… Всеки момент очакваме да обявят датата на годежа си.
            [* Крауч — от „навеждам се, подмазвам се“ (англ.) — Бел.прев.]
            — Добре ли прекара лятото, Хари? — смени темата Хърмаяни. — Получи ли колетите ни с храна и всичко останало?
            — Да, много благодаря! — каза Хари. — Тези торти ми спасиха живота.
            — А имаш ли вести от… — подхвана Рон, но Хърмаяни го спря с поглед.
            Хари разбра, че приятелят му искаше да попита за Сириус. Рон и Хърмаяни заедно с него бяха помогнали на Сириус да избяга от преследвачите си от Министерството на магията и се притесняваха за съдбата на кръстника му почти колкото и той самият. Но не биваше да говорят за него пред Джини. Никой друг освен тях тримата и професор Дъмбълдор не знаеше как бе избягал Сириус и никой не вярваше в неговата невинност.
            — Мисля, че спряха да се карат — опита се да разсее неловкото мълчание Хърмаяни, а Джини любопитно местеше поглед ту към брат си, ту към Хари. — Да слезем и да помогнем на майка ви за вечерята.
            — Добре, хайде — съгласи се Рон.
            Четиримата излязоха от стаята и се върнаха в кухнята при госпожа Уизли — сама и страшно ядосана.
            — Ще вечеряме в градината — каза тя. — Тук няма място за единайсет души. Ще изнесете ли чиниите, момичета? Бил и Чарли слагат масите. А вие двамата — ножовете и вилиците, моля!
            След тези думи към Хари и Рон тя насочи доста по-енергично, отколкото беше нужно, магическата си пръчка към една купчина картофи в мивката, които се изстреляха вън от кожите си толкова скоростно, че рикошираха от стените и тавана.
            — О, как можах! — ядоса се госпожа Уизли и обърна пръчката си към лопатката за смет, която скокна и се плъзна по пода, загребвайки картофите. — Ах, тези двамата! — избухна тя, докато вадеше тенджери и тигани от шкафа, и Хари разбра, че става дума за Фред и Джордж. — Не знам какво ще излезе от тях, наистина не знам. Никакви амбиции, ако не се смята желанието им да създават колкото може повече неприятности…
            После тропна една голяма медна тенджера върху кухненската маса и завъртя пръчката си в нея. Докато бъркаше, от върха на пръчката й започна да се стича гъст сос.
            — Не че нямат акъл в главите си — продължи ядно тя, като занесе тенджерата до печката, където запали огън само с едно докосване с магическата си пръчка, — ама го пилеят и ако не се стреснат, наистина ще загазят. Получих повече сови от „Хогуортс“ за тях двамата, отколкото общо за всичките ми други деца. Както е тръгнало, ще се озоват някой ден пред отдела „Злоупотреба с магии“.
            Госпожа Уизли махна с пръчката към чекмеджето за прибори и то се отвори. Хари и Рон отскочиха назад, за да направят път на няколко ножа, които изхвръкнаха оттам, прелетяха през кухнята и започнаха да режат картофите, току-що хвърлени от лопатката обратно в мивката.
            — Не знам къде сбъркахме с тях — не млъкваше госпожа Уизли, остави пръчката си и продължи да вади тенджери. — Все едно и също толкова години, беля след беля, и не щат и да чуят… О, ЕТО ПАК!
            Беше посегнала да вземе пръчката си от масата, но тя силно изцвърча и се превърна в гигантска гумена мишка.
            — Отново една от техните фалшиви магически пръчки! — извика тя. — Колко пъти съм казвала да не ги разхвърлят наоколо!
            Госпожа Уизли грабна истинската си пръчка и се обърна точно навреме, за да види, че сосът на печката загаря.
            — Хайде! — припряно рече Рон на Хари и грабна в ръка колкото можа прибори от отвореното чекмедже. — Да идем да помогнем на Бил и Чарли.
            Оставиха госпожа Уизли и излязоха на двора през задната врата.
            Бяха направили само няколко крачки, когато Крукшанкс, кривокракият риж котарак на Хърмаяни, се метна от градината с щръкнала нагоре наежена опашка по петите на нещо, което приличаше на кален картоф с крачета. Хари веднага се сети, че това е гном. Висок около двайсет и пет сантиметра, с бързо ситнещи малки груби крачета, той притича през градината и се шмугна в един от гумените ботуши, които лежаха разхвърляни пред вратата. Хари чу как гномът се разкикоти диво, когато Крукшанкс провря лапата си в ботуша и се опита да го хване. От другата страна на къщата долитаха силни трясъци. Причината се изясни още щом влязоха в градината и видяха как Бил и Чарли с вдигнати пръчки омагьосваха две очукани стари маси, които летяха високо над поляната и се блъскаха. Всяка от тях се опитваше да нокаутира другата и да я свали на земята. Фред и Джордж се заливаха от смях, Джини се кикотеше весело, а Хърмаяни обикаляше около живия плет и се чудеше дали да се забавлява, или да се притеснява.
            Със силен трясък масата на Бил блъсна масата на Чарли и откъсна единия й крак. Високо над тях нещо изхлопа, всички погледнаха нагоре и видяха главата на Пърси да се подава от прозореца на втория етаж.
            — Свалете ги най-после! — изрева той.
            — Извинявай, Пърси! — изхили се Бил. — Как са дъната на котлите?
            — Много зле — ядосано отвърна Пърси и силно затръшна прозореца.
            Бил и Чарли триумфално приземиха масите една до друга на тревата, а после с махване на пръчката си Бил прикрепи откъснатия крак към масата на Чарли и измагьоса покривки.
            В седем часа двете маси вече пъшкаха под многобройните прекрасни блюда на госпожа Уизли. Семейство Уизли, Хари и Хърмаяни седнаха да вечерят под безоблачното тъмносиньо небе. За човек, който се бе хранил с все по-застояли торти цяло лято, това бе рай, и отначало Хари повече слушаше, отколкото говореше, като си досипваше пилешко-шунков пай, варени картофи и салата.
            В единия край на масата Пърси подробно разказваше на баща си за доклада, посветен на дъната на котлите.
            — Обещах на господин Крауч да приключа до вторник — гръмко обяви той. — Това е по-скоро, отколкото се очакваше, но аз държа да съм изряден. Мисля, че ще е доволен, ако го завърша по-рано, като се има предвид, че в отдела точно сега сме изключително заети с всички тези приготовления за Световното първенство. Отделът за магически игри и спортове не ни оказва нужното съдействие. Людо Багман*…
            [* Багман — от „търговски пътник, пласьор“ (англ.) — Бел.прев.]
            — Харесвам Людо — меко каза господин Уизли. — Точно той ни намери такива хубави места за Световното. Бях му направил малка услуга — брат му Ото се беше забъркал в някакви неприятности… за една косачка с необикновени възможности… Е, аз покрих цялата история.
            — О, Багман е доста симпатичен, разбира се — отвърна Пърси презрително. — Но как изобщо е станал началник на отдел… като го сравня с господин Крауч! Не мога да си представя някой от отдела на господин Крауч да се изгуби и той да не направи всичко възможно да разбере какво се е случило. Знаеш ли, че Бърта Джоркинс изчезна преди повече от месец? Отишла на почивка в Албания и не се върнала.
            — Да, питах Людо за нея — намръщи се господин Уизли. — Той ми каза, че Бърта и преди се е губила много пъти… макар че, право да си кажа, ако това се бе случило с някой от моя отдел… бих се притеснил…
            — О, Бърта е била непоправима, наистина — продължи високомерно Пърси. — Чувам, че са я местили от отдел в отдел години наред, създавала е повече неприятности, отколкото полза… но все пак Багман би трябвало да се опита да я издири. Господин Крауч се заинтересува лично — тя е работила и в нашия отдел известно време — и мисля, че господин Крауч е държал на нея… А Багман само се подсмихва и казва, че сигурно е объркала картата и е отишла в Австралия, вместо в Албания. Както и да е… — Пърси въздъхна тежко за по-силен ефект и отпи голяма глътка вино от бъз, — достатъчно работа си имаме в Отдела за международно магьосническо сътрудничество и без да се налага да издирваме служители от други отдели. Както знаеш, веднага след Световното трябва да организираме и още едно важно събитие.
            Пърси се прокашля многозначително, погледна към другия край на масата, където седяха Хари, Рон и Хърмаяни, и каза с леко повишен тон:
            — Ти знаеш за какво говоря, нали, татко? Онова, строго секретното.
            Рон извъртя глава и прошепна на Хари и Хърмаяни:
            — Откакто започна работа, все се опитва да ни накара да го попитаме какво е това събитие. Сигурно е изложба на котли с дебели дъна.
            В средата на масата госпожа Уизли спореше с Бил за обицата му, която явно бе нова придобивка.
            — …с този ужасен висящ голям зъб… наистина, Бил… А какво казват в банката?
            — Мамо, никой в банката не се интересува как изглеждам, стига да осигурявам достатъчно приходи — търпеливо обясни Бил.
            — И косата ти стои зле, миличък — отбеляза госпожа Уизли, като поглаждаше магическата си пръчка. — Ако ми позволиш, бих я пооформила…
            — На мен ми харесва — каза Джини, която седеше до Бил. — Толкова си старомодна, мамо! Пък и неговата е далеч по-къса от тази на професор Дъмбълдор…
            От другата страна на госпожа Уизли двамата близнаци и Чарли разпалено обсъждаха Световното първенство по куидич.
            — Ирландците трябва да спечелят — изломоти Чарли с пълна с картофи уста. — Те разбиха Перу на полуфинала.
            — Да, ама в отбора на България е Виктор Крум! — включи се Фред.
            — Крум е единственият им свестен играч, а в отбора на Ирландия всичките са такива — отсъди Чарли. — Щеше ми се англичаните да бяха продължили. Беше толкова нелепо!
            — Какво е станало? — запита Хари нетърпеливо, съжалявайки повече отвсякога, че „Привит Драйв“ е напълно изолирана от магьосническия свят.
            Хари беше страстен любител на куидича. Той играеше като търсач в отбора по куидич на дом „Грифиндор“ още от първата си година в „Хогуортс“ и летеше на „Светкавицата“ — една от най-добрите скоростни метли в света.
            — Паднаха от Трансилвания с триста и деветдесет на десет — унило отвърна Чарли. — Отчайваща игра! Уелс загуби от Уганда, а Шотландия бе премазана от Люксембург.
            Преди да дойде ред на специалния десерт (домашно приготвен сладолед с ягоди), господин Уизли измагьоса свещи, с които освети смрачаващата се градина, и към края на вечерята нощните пеперуди вече пърхаха ниско над масата, а топлият въздух ухаеше с аромата на трева и на билката орлови нокти. Най-сетне сит и спокоен, Хари наблюдаваше как няколко гнома, преследвани по петите от Крукшанкс, пробягват с див кикот през розовите храсти.
            Рон внимателно огледа масата, за да се увери, че другите от семейството са потънали в разговорите си, и много тихо го попита:
            — Е… получи ли новини от Сириус?
            Хърмаяни се огледа, наострила слух.
            — Да — приглушено отвърна Хари, — два пъти. Изглежда се чувства добре. Аз му писах онзи ден. Може да ми отговори, докато сме още тук.
            Внезапно си спомни защо бе писал на Сириус и за малко да разкаже на Рон и Хърмаяни за болката в белега и за съня, който го беше стреснал, но не му се щеше да ги тревожи точно когато и самият той се чувстваше толкова щастлив и спокоен.
            — Я вижте колко е часът! — сепна се госпожа Уизли, като погледна часовника си. — Всички трябва да си лягате. Нали ще ставате много рано сутринта за мача! Хари, ако ми оставиш списъка с нещата си за училище, утре ще ти ги взема от „Диагон-али“, Ще се погрижа за всички. Може да не ви остане време след мача — миналия път финалът продължи цели пет дни.
            — Уха, дано и сега стане така! — ентусиазирано викна Хари.
            — А, само това не! — наперено възрази Пърси. — Изтръпвам при мисълта в какво състояние ще заваря служебната си поща, ако липсвам пет дни от работа.
            — Ами да, някой може пак да пъхне в нея змейска тор, нали, Пърси? — небрежно вметна Фред.
            — Онова беше обогатителна проба от Норвегия! — лицето на Пърси пламна. — Не беше лично за мен!
            — Напротив — прошепна Фред на Хари на ставане от масата. — Ние му я пратихме.


            ГЛАВА ШЕСТА
            ЛЕТЕКОДЪТ

            На Хари му се струваше, че току-що си бе легнал в стаята на Рон, когато госпожа Уизли го разтърси да става.
            — Време е за тръгване, миличък — прошепна тя и отиде да буди Рон.
            Хари заопипва наоколо за очилата си, сложи ги и седна в леглото. Навън бе съвсем тъмно.
            Рон промърмори нещо неразбираемо, докато майка му го будеше. Хари забеляза как още две едри фигури с рошави глави се измъкват от одеялата си.
            — Стана ли време? — попита Фред, който едва стоеше на краката си.
            Облякоха се мълчаливо, прекалено сънени, за да разговарят. Като се прозяваха и протягаха, четиримата се запътиха надолу към кухнята.
            Госпожа Уизли разбъркваше нещо в голяма тенджера върху печката, а господин Уизли седеше на масата и внимателно проверяваше тесте големи билети от пергамент. Той вдигна поглед към влизащите момчета и разпери ръце да видят добре как е облечен. Носеше нещо като спортна фланела и чифт много стари джинси, пристегнати с колан от дебела естествена кожа, които му бяха малко големи.
            — Какво ще кажете? — запита ги нетърпеливо той. — Нали не бива никой да ни забележи… Приличам ли на мъгъл, а, Хари?
            — Да — усмихна се Хари. — Напълно.
            — Къде са Бил, Чарли и Пър… Пър… Пърси? — трудно подтисна широката си прозявка Джордж.
            — Е, те нали ще се магипортират, нека се поизлежават още малко — обясни госпожа Уизли, като сложи голямата тенджера на масата и започна да сипва овесена каша в купички.
            Хари знаеше, че е много трудно да се магипортираш, тоест да изчезнеш от едно място и почти на секундата да се появиш на друго.
            — Значи още спят… — кисело промърмори Фред, придърпвайки купичката си с каша. — Защо и ние да не се магипортираме?
            — Защото сте още малки и не сте си взели изпита — сряза го госпожа Уизли. — А защо се бавят момичетата?
            Тя изхвърча от кухнята и стъпките й отекнаха нагоре по стълбите.
            — Значи има изпит по магипортиране? — попита Хари.
            — Разбира се — отвърна господин Уизли и прибра билетите на сигурно място в задния джоб на джинсите си. — Онзи ден Отделът за магическо придвижване глоби двама за магипортиране без разрешително. Това не е лесна работа и ако не се направи както трябва, може да има изключително неприятни последици. Тези двамата, за които ви разказвам, се разполовили.
            Всички на масата потръпнаха с изключение на Хари.
            — Как… ъъъ… се разполовили! — попита той.
            — Преминали наполовина — започна да обяснява господин Уизли, докато заливаше кашата си със сироп. — И се заклещили, естествено. Не можели нито да продължат напред, нито да се върнат назад. Наложило се да чакат отряд от Аварийната служба за разваляне на магии. Да не ви разправям колко писане падна заради мъгълите, които забелязали непреминалите части от телата…
            За момент Хари си представи как чифт крака и една очна ябълка си лежат изоставени на тротоара на „Привит Драйв“.
            — Оправиха ли се? — сепна се той.
            — О, да — сериозно отвърна господин Уизли. — Но им наложиха тежка глоба и едва ли скоро ще им дойде наум пак да опитат. Да знаете — с магипортирането шега не бива. Много от възрастните магьосници го избягват. Предпочитат метлите — по-бавно, но по-сигурно.
            — Обаче Бил, Чарли и Пърси могат, нали?
            — Чарли два пъти се явява на изпит — изсмя се Фред. — Първия път го скъсаха. Магипортирал се на десетина километра южно от определеното място точно върху някаква кротка старица, която пазарувала в този момент, спомняте ли си?
            — Е, ама нали втория път го взе — обади се госпожа Уизли, влизайки отново в кухнята, където я посрещна смях от сърце.
            — А Пърси си взе изпита само преди две седмици — каза Джордж. — Оттогава всяка сутрин се магипортира на долния етаж, та да докаже, че го може.
            От коридора се чуха стъпки и Хърмаяни и Джини влязоха в кухнята, бледи и сънени.
            — Защо трябваше да ставаме толкова рано? — промърмори Джини, потърка очи и седна на масата.
            — Ще походим малко пеша — обясни господин Уизли.
            — Пеша ли? — обади се Хари. — Ще вървим пеша дотам?
            — О, не, доста е далеч — засмя се господин Уизли. — Ще повървим съвсем малко. Защото е трудно много магьосници да се съберат на едно място, без да привлекат вниманието на мъгълите. Винаги трябва да сме нащрек, когато пътуваме, а при такова голямо събитие като Световното първенство по куидич…
            — Джордж! — рязко каза госпожа Уизли и всички подскочиха.
            — Какво? — отвърна Джордж, но невинният му тон не можа да заблуди никого.
            — Какво има в джоба ти?
            — Нищо!
            — Не ме лъжи!
            Госпожа Уизли насочи магическата си пръчка към джоба на сина си и извика:
            — „Акцио!“
            Няколко малки пъстроцветни нещица се стрелнаха от джоба на Джордж. Той замахна да ги хване, но не успя и те влетяха право в протегнатата шепа на госпожа Уизли.
            — Трябваше да ги унищожиш! — разгневи се тя и стисна в ръка долетелите обекти, които без съмнение бяха нови карамелки „Тонезик“. — Нали ви казахме да ги хвърлите всичките! Изпразнете си джобовете бързо… и двамата!
            Гледката не беше приятна. Близнаците явно се опитваха да изнесат скришом колкото може повече омагьосани бонбони и госпожа Уизли успя да открие всичките единствено с помощта на призоваваща магия.
            — „Акцио! Акцио! Акцио!“ — повтаряше тя и карамелени бонбони заизхвърчаха от най-неочаквани места, включително и от подплатата на якето на Джордж и от подгънатите нагоре крачоли на джинсите на Фред.
            — Цели шест месеца ги разработвахме! — викаше Фред на майка си, докато тя ги изхвърляше.
            — Чудесно занимание за шест месеца! — беше нейният отговор. — Не е чудно, че не сте взели повече изпити за СОВА!
            Общо взето, атмосферата, в която се стягаха за път, не бе никак ведра. Госпожа Уизли все така намръщено целуна господин Уизли по бузата, а близнаците, по-мрачни и от нея, метнаха раниците си на гръб и тръгнаха, без да й продумат.
            — Е, весело прекарване! — пожела им госпожа Уизли. — И да се държите прилично — провикна се тя след отдалечаващите се близнаци, но те нито се обърнаха, нито отговориха. — Ще ви пратя Бил, Чарли и Пърси към обяд — добави към господин Уизли, докато той, Хари, Рон, Хърмаяни и Джини прекосяваха тъмния двор след Фред и Джордж.
            Беше хладно и луната още не се бе скрила. Само неясният зеленикав оттенък на хоризонта вдясно от тях вещаеше пукването на зората. Хари, погълнат от мисълта как хиляди магьосници се отправят за финала на Световното първенство по куидич, избърза, за да се изравни с господин Уизли.
            — А как отиват всички, без мъгълите да ги забележат? — попита той.
            — Това е един от огромните проблеми на организаторите — въздъхна господин Уизли. — Бедата е, че около сто хиляди магьосници ще пристигнат за финала, а нямаме омагьосано място с такива размери, че да може спокойно да се поберат всичките. Има места, където мъгълите не могат да проникнат, но я си представи как ще събереш сто хиляди магьосници на „Диагон-али“ или на перон Девет и три четвърти. Та затова трябваше да намерим подходящо запустяло поле, където да приложим колкото е възможно повече антимъгълски мерки за сигурност. Цялото министерство работи върху това месеци наред. Най-напред, разбира се, трябваше да направим график на пристиганията така, че да не се застъпват. Хората с по-евтини билети трябваше да пристигнат там първи — две седмици предварително. Ограничен брой използват мъгълски транспорт, но не бива да задръстваме автобусите и влаковете… нали разбираш — идват магьосници от целия свят. Някои ще се магипортират, естествено, но трябваше да осигурим безопасни точки за появяване далеч от мъгълите. Ще използват една гора наблизо, подходяща за тази цел. За тези, които не искат или не могат да се магипортират, осигурихме летекоди. Това са разни предмети, превърнати в средства за придвижване на магьосници от едно място до друго в предварително уречено време. Могат да се придвижват и големи групи, ако се наложи. В страната има двеста летекода, разположени на стратегически пунктове, като най-близкият е на върха на Стоутсхед* хил, към който сме се запътили.
            [* Глава на белка (англ.) — Бел.прев.]
            Господин Уизли посочи напред в леко просветляващрто тъмно пространство над село Отъри Сейнт Кечпоул.
            — Какво представляват летекодите? — полюбопитства Хари.
            — Е, може да бъдат всякакви неща — обясни господин Уизли. — Обикновени и изхабени, та на мъгълите да не им хрумне да ги вземат, а да ги мислят за отпадъци.
            Те вървяха бавно по тъмната усойна уличка към селото и единствено шумът от стъпките им отекваше в тишината. Докато напредваха, небето бавно се просветли от мастиленочерно до наситеносиньо. Ръцете и краката на Хари премръзнаха. Господин Уизли постоянно поглеждаше часовника си.
            Когато започнаха да се изкачват по хълма, вече не им бе останал дъх да говорят. От време на време се препъваха в скрити заешки дупки или се подхлъзваха върху изпъкнали черни туфи трева. При всяко вдишване Хари усещаше остро пробождане в гърдите си и краката му вече бяха започнали да отмаляват, когато най-сетне стъпи на равно.
            — Уууф! — въздъхна господин Уизли, свали си очилата и ги избърса в пуловера си. — Дотук добре… имаме десет минути…
            Хърмаяни се изкачи на билото на хълма последна, притискайки с ръка ребрата си, където се бе появила болка.
            — Сега остава да намерим нашия летекод — продължи господин Уизли, сложи си очилата и заоглежда наоколо с присвити очи. — Вероятно не е нещо голямо… Хайде, търсете…
            Разпръснаха се и започнаха да търсят. След няколко минути в тишината отекна вик:
            — Насам, Артър! Насам, синко, намерихме го!
            На фона на звездното небе ясно се очертаха силуетите на две високи фигури в другия край на билото.
            — Амос! — усмихна се господин Уизли и тръгна към мъжа, който бе извикал, а останалите го последваха.
            Господин Уизли се здрависа с червендалест магьосник с къса кафява брада, който в другата си ръка държеше плесенясал стар ботуш.
            — Чуйте всички, това е Амос Дигъри — представи го господин Уизли. — Работи в Отдела за регистриране и контрол на магически създания. Мисля, че познавате сина му Седрик.
            Седрик Дигъри бе изключително красиво момче на около седемнайсет години. Той бе капитан и търсач в отбора по куидич на дом „Хафълпаф“ в „Хогуортс“.
            — Здравейте! — каза Седрик към цялата компания.
            Всички отговориха на поздрава му, освен Фред и Джордж, които само кимнаха. Не му бяха простили за победата на неговия отбор над техния дом „Грифиндор“ в първия куидичен мач през миналата учебна година.
            — Дълъг път, а, Артър? — подпита бащата на Седрик.
            — Не беше толкова дълъг — отвърна господин Уизли. — Живеем от другата страна на това село. А вие?
            — Трябваше да станем в два, нали, Седрик? Казвам ти, ще се радвам, като вземе изпита по магипортиране. Не че се оплаквам… Не бих пропуснал финала на Световното по куидич и цяла торба галеони да ми дават… Е, то билетите струват почти толкова. Да де, аз минах по-тънко… — и Амос Дигъри погледна добродушно трите момчета на Уизли, Хари, Хърмаяни и Джини. — Всичките ли са твои, Артър?
            — А, не, само червенокосите — отвърна господин Уизли, сочейки към децата. — Това е Хърмаяни, приятелка на Рон… и Хари, също негов приятел…
            — О, кълна се в брадата на Мерлин! — ококори се Амос Дигъри. — Хари ли? Хари Потър?
            — Амии… да — потвърди самият Хари.
            Той беше свикнал всички да го гледат с любопитство, когато го срещаха и очите им се плъзваха по мълниевидния белег на челото му, но въпреки това всеки път се чувстваше неловко.
            — Седрик ни е говорил за теб, разбира се — започна Амос Дигъри. — Разказа ни е как е играл срещу теб миналата година… А аз му казвам… Сед, това ще го разправяш на внуците си — че… ти си победил Хари Потър!
            Хари не се сети какво да отговори и замълча. Фред и Джордж отново се намусиха, а Седрик изглеждаше леко смутен.
            — Тогава Хари падна от метлата си, татко — промърмори той. — Казах ти — стана злополука… беше случайност.
            — Да, ама ти не си паднал, нали? — гръмогласно изрази гордостта си Амос и потупа сина си по гърба. — Винаги си е бил такъв скромен, нашият Седрик, все да е джентълмен… Но побеждават най-добрите, знам, че и Хари ще го потвърди, нали? Един пада от метлата, друг се задържа и не е нужно да си гений, за да разбереш кой лети по-добре.
            — Време е вече — бързо рече господин Уизли, като отново извади часовника си. — Знаеш ли дали чакаме още някого, Амос?
            — Не, семейство Лъвгуд са там вече от седмица, а семейство Фосет не можаха да си намерят билети — обясни господин Дигъри. — Други от нашите няма в този район, нали?
            — Доколкото знам, не — каза господин Уизли. — Остава само минута… да се приготвим…
            Той се обърна към Хари и Хърмаяни.
            — Трябва да докоснете летекода, това е всичко. Може и само с пръстче…
            Макар и доста трудно заради обемистите раници, деветимата се скупчиха около стария ботуш, протегнат от Амос Дигъри.
            Тъкмо бяха застанали в плътен кръг, когато хладен вятър задуха на върха. Никой не продума. Изведнъж на Хари му хрумна колко ли би се учудил някой мъгъл, ако ги види — девет души в полумрака, от които двама възрастни мъже, вкопчени в опърпан стар ботуш, в очакване…
            — Три — промърмори господин Уизли, наблюдавайки часовника си, — две… едно…
            В същия миг Хари почувства как точно зад пъпа му нещо като кука внезапно го дръпна неудържимо напред. Краката му се отделиха от земята. Усещаше Рон и Хърмаяни от двете си страни, рамената им се удряха в неговите. Носеха се шеметно напред сред свистенето на вятъра и въртележка от цветове. Показалецът му бе прилепнал като магнит за ботуша, който го теглеше неудържимо след себе си, и тогава…
            Краката му се удариха в земя, Рон залитна към него и го събори, а летекодът с тъп звук падна на земята точно до главата му.
            Хари погледна нагоре. Господин Уизли, господин Дигъри и Седрик се бяха задържали прави, макар и да изглеждаха като обрулени от вятъра, а всички останали бяха нападали на земята.
            — Пътниците от Стоутсхед хил пристигнаха в пет часа и седем минути — оповести един глас.


            ГЛАВА СЕДМА
            БАГМАН И КРАУЧ

            Хари се откопчи от Рон и се изправи. Намираха се в безлюдна мъглива пустош. Пред тях стояха двама уморени и отегчени магьосници, единият от които държеше голям златен часовник, а другият — дебело руло пергамент и перо. И двамата бяха облечени като мъгъли, макар и доста нескопосано: мъжът с часовника носеше костюм от вълнен плат и галоши, високи над колената, а колегата му — шотландска поличка и пончо.
            — Добро утро, Базил! — поздрави господин Уизли магьосника с шотландската поличка и му подаде ботуша, а той го хвърли в голяма кутия с използвани летекоди зад гърба си.
            Хари забеляза в нея един стар вестник, празна кутия от безалкохолно и спукана футболна топка.
            — Здравей, Артър! — уморено отвърна Базил. — Не си дошъл по работа, нали? Някои са си добре… а ние висим тук цяла нощ… Тръгвайте, за да освободите място, че ще пристигне голяма група от Черния лес в пет и петнайсет. Почакай, ще видя къде е вашият лагер… Уизли… Уизли… — Той прегледа пергаментовия списък. — На около половин километър оттук, в първия сектор, който видите. Управител на лагера е господин Робъртс. Дигъри… втория сектор… търсете господин Пейн.
            — Благодаря, Базил! — каза господин Уизли и даде знак на останалите да го последват.
            Тръгнаха през мъгливата безлюдна пустош. След двайсетина минути пред очите им изплува малка каменна къща близо до някаква бариера. Отвъд нея Хари различи призрачните очертания на стотици и стотици палатки, кацнали върху полегатия склон на обширна местност, простираща се до тъмната ивица гора на хоризонта. Сбогуваха се с двамата си спътници и се отправиха към къщата.
            На прага стоеше мъж, вперил очи в палатките. Хари веднага разбра, че това е единственият истински мъгъл в околността. Когато чу стъпките им, той извърна глава към тях.
            — Добро утро! — весело поздрави господи Уизли.
            — Добро утро! — отвърна мъгълът.
            — Вие ли сте господин Робъртс?
            — Да — кимна господин Робъртс. — А вие кои сте?
            — Уизли… Две палатки. Направихме резервацията преди няколко дни.
            — Точно така — потвърди господин Робъртс, след като провери в списъка, закачен на вратата. — Вашето място е там до гората. Само за една вечер, нали?
            — Да — отвърна господин Уизли.
            — Сега ли ще платите? — попита господин Робъртс.
            — А… да… разбира се… — Господин Уизли заотстъпва и махна на Хари да се приближи. — Помогни ми, Хари — прошепна той, извади свити на руло мъгълски пари от джоба си и започна да прехвърля банкнотите. — Тази ли е… десет? А, да, виждам дребната цифричка… А това пет ли е?
            — Двайсет — тихо го поправи Хари с тревожно безпокойство, че господин Робъртс се опитва да долови всяка дума.
            — Да, така е… Не ги различавам аз тези хартийки.
            — Чужденец ли сте? — попита го управителят, когато господин Уизли се върна с точната сума.
            — Чужденец ли? — повтори объркано господин Уизли.
            — Не сте единственият, който има проблеми с парите — обясни господин Робъртс, втренчил изпитателно очи в него. — Няма и десет минути, откакто двама се опитаха да ми платят със златни монети, големи колкото лимонадени капачки.
            — Наистина ли? — нервно попита господин Уизли.
            Господин Робъртс се зарови в кутията с дребни монети.
            — Никога не е било толкова претъпкано — изведнъж рече той и отново се вгледа в мъгливото поле. — Стотици резервации. Обикновено хората идват просто…
            — Всичко наред ли е? — измърмори господин Уизли и протегна ръка за рестото, но господин Робъртс не му го даде.
            — Да — замислено продължи той. — Хора от всички краища. Много чужденци. А и не само чужденци. Разни перковци, разбирате ме, нали? Един се разхождаше с шотландска поличка и пончо.
            — А не може ли? — нетърпеливо запита господин Уизли.
            — Това е нещо като… не знам… като сборище — сподели господин Робъртс. — Изглежда всички се познават. Като на голямо увеселение.
            В този момент един магьосник с панталони за голф се появи изневиделица близо до входната врата зад господин Робъртс.
            — „Обливиате!“ — рязко изрече той, насочил магическата си пръчка към управителя.
            Незабавно погледът на господин Робъртс се плъзна встрани, веждите му се отпуснаха, а на лицето му се появи замечтано отнесено изражение. Хари разпозна симптомите, характерни за току-що пренастроена памет.
            — Ето карта на лагера — вече спокойно се обърна мъгълът към господин Уизли. — И рестото ви.
            — Много благодаря! — успокои се и самият господин Уизли.
            Магьосникът с голфа ги изпрати до бариерата към лагера. Изглеждаше изтощен — брадичката му бе посиняла от наболата брада, а под очите му имаше дълбоки морави сенки. Той зашепна на господин Уизли едва когато се бяха отдалечили достатъчно, за да не ги чуе управителят:
            — Много проблеми ми създава. Трябва по десет пъти на ден да му правя магия за забрава, за да поддържам безгрижието му. А Людо Багман изобщо не се съобразява. Ходи нагоре-надолу и разправя за блъджъри и куофъли на висок глас, дори не помисля за антимъгълските мерки за сигурност. Да ти кажа, с нетърпение чакам всичко това да свърши. Ще се видим по-късно, Артър.
            И той се магипортира.
            — Мислех, че господин Багман ръководи Отдела за магически игри и спортове — учуди се Джини. — Как може да е толкова непредпазлив, че да говори за блъджъри в близост до мъгълите?
            — Права си — усмихна се господин Уизли и ги поведе през бариерата към лагера. — Но Людо винаги си е бил малко… е… _нехаен_ към сигурността. Обаче едва ли можете да си представите по-ентусиазиран началник на спортен отдел. Знаете ли, че той самият беше в отбора по куидич на Англия. Бияч като него „Уимбърн уаспс“* никога не са имали.
            [* Уимбърнски оси (англ.) — Бел.прев.]
            Дълго крачиха през обвитото в мъгла поле между безкрайните редици палатки. Повечето от тях изглеждаха почти обикновени. Собствениците им явно доста се бяха постарали да приличат на мъгълски, но не се бяха стърпели да не добавят комини, звънци с шнурчета или пък ветропоказатели. А тук-там имаше по някоя толкова очевидно магьосническа палатка, че на Хари му се изясни подозрителността на господин Робъртс. В средата на полето се бе разперила екстравагантна шатра от раирана коприна, имитираща миниатюрен дворец, с живи пауни, вързани на входа. Малко по-нататък минаха покрай триетажна палатка с няколко кули отгоре. А недалеч от нея имаше палатка с градинка отпред, с басейнче за птици, слънчев часовник и фонтан.
            — Такива сме си — усмихна се господин Уизли. — Не може да не се изфукаме, като се съберем. А, стигнахме, ето го и нашето място.
            На най-високата точка на полето, до самия край на гората, на едно празно пространство бе забита в земята малка табелка с грешка в името — „Уисли“.
            — Няма по-добро място! — щастливо възкликна господин Уизли. — Игрището е от другата страна на гората. Ние сме възможно най-близо. — Той свали раницата от гърба си и продължи развълнувано: — И така, никакви магии, сериозно ви казвам, особено като сме се събрали толкова много на мъгълска земя. Ще разпъваме палатките ръчно. Няма да е трудно… нали мъгълите постоянно го правят… така че, Хари, предложи откъде да започнем.
            Хари никога през живота си не бе ходил на къмпинг. Семейство Дърсли не бяха го водили на каквато и да било ваканция, а го оставяха при възрастната им съседка госпожа Фиг. Но двамата с Хърмаяни посочиха местата на повечето от колчетата и куките и въпреки че свръхентусиазираният от работата с дървения чук господин Уизли не им помагаше, а по-скоро пречеше, те най-сетне успяха да разпънат двете опърпани двуместни палатки.
            Всички се отдръпнаха назад да се полюбуват на свършената работа. Никой не би предположил, че това са палатки на магьосници, мислеше си Хари, но бедата бе, че с пристигането на Бил, Чарли и Пърси щяха да станат десет души. Точно същото изглежда бе помислила и Хърмаяни, защото го погледна озадачена, докато господин Уизли пролазваше на ръце и колене в първата палатка.
            — Ще ни е малко тясно — провикна се той отвътре. — Но мисля, че ще се сместим. Елате да видите.
            Хари се наведе, промуши се през отвора на палатката и зяпна от изненада. Беше се озовал в нещо като старомоден тристаен апартамент с баня и кухня. Колкото и странно да изглеждаше, мебелите бяха в същия стил като у госпожа Фиг. Столовете, до един различни, бяха покрити с плетени на една кука покривчици и от тях се носеше силна миризма на котки.
            — Е, няма да е за дълго — каза господин Уизли, попи с кърпичка потта от плешивото си теме и се загледа в четирите двуетажни легла в спалнята. — Взех ги назаем от колегата Пъркинс. Вече не ходи на палатка, горкичкият, страда от лумбаго.
            После вдигна прашния чайник и погледна вътре.
            — Ще ни трябва вода…
            — На картата, която ни даде мъгълът, има отбелязана чешма — обади се Рон, който бе последвал Хари в палатката и не изглеждаше никак изненадан от необикновените й размери отвътре. — От другата страна на полето е.
            — Добре. Предлагам ти, Хари и Хърмаяни да отидете да налеете малко вода… — и господин Уизли им подаде чайника и няколко тенджери, — а ние ще донесем дърва за огън.
            — Но нали имаме печка! — посочи Рон. — Защо просто не…
            — Антимъгълски мерки за сигурност, Рон! — грейна лицето на господин Уизли в очакване на предстоящото удоволствие. — Когато истинските мъгъли ходят на къмпинг, готвят на огън, виждал съм ги.
            След като огледаха момичешката палатка, която не бе просторна като момчешката, но и не вонеше на котки, Хари, Рон и Хърмаяни тръгнаха през лагера с чайника и тенджерите в ръце.
            Изгряващото слънце и стопяващата се мъгла разкриха пред очите им цял град от палатки, разпрострени във всички посоки. Тримата бавно вървяха между редиците, поглъщайки жадно с очи всичко наоколо. Едва сега Хари се замисли колко ли много вещици и магьосници има по света. Никога не бе и помислял за тези, които живееха в други държави.
            Съседите им по палатки започнаха да се пробуждат. Първи се размърдаха семействата с малки деца. Хари не беше виждал досега толкова мънички вещици и магьосници. Пред една огромна палатка пирамида стоеше момченце на не повече от две години с магическа пръчка в ръка. То я насочи с усмивка към един гол охлюв в тревата, който бавно се изду до размерите на наденица. Майка му изхвръкна от палатката тъкмо когато тримата приятели стигнаха до нея.
            — Колко пъти, Кевин? Не пипай… пръчката… на татко… Уф!
            Тя настъпи гигантския гол охлюв и той се пукна. Виковете й ехтяха в тишината и се сливаха с крясъците на момченцето:
            — Охлюв — пук! Охлюв — пук!
            Като повървяха още, видяха две мънички вещици, не по-големи от Кевин, яхнали метли играчки, които ги издигаха във въздуха само колкото крачетата им да се плъзгат по връхчетата на росната трева. Но един магьосник от министерството ги бе забелязал. Той подмина бързо Хари, Рон и Хърмаяни, мърморейки ядосано:
            — Посред бял ден! А родителите им сигурно се излежават…
            Тук-там от палатките излизаха възрастни магьосници и вещици и се заемаха с приготвянето на закуската. Някои предпазливо се оглеждаха и измагьосваха с пръчките си огньове, а други с нескрито подозрение драскаха кибритени клечки, убедени в тяхната безполезност. Трима африкански магьосници с дълги бели мантии водеха сериозен разговор около пурпурен огън, на който се печеше нещо като заек, а група американски вещици на средна възраст седяха и оживено клюкарстваха под лъскав плакат с надпис „Институт на Салемските вещици“. Хари долавяше откъслечни разговори на непознати езици от палатките, край които минаваха, и макар да не разбираше нито дума, усещаше вълнението в гласовете.
            — На мен ли ми става нещо на очите, или всичко изведнъж позеленя? — възкликна Рон.
            Но причината не бе в очите му. Бяха стигнали до група гъсто покрити с детелини палатки — сякаш хълмчета с причудливи форми бяха изникнали от земята. През вдигнатите платнища се подаваха усмихнати лица. Изведнъж някой зад тях ги повика:
            — Хари! Рон! Хърмаяни!
            Беше техният приятел четвъртокурсник от „Грифиндор“ — Шеймъс Финигън. Той седеше пред своята детелинена палатка заедно със сламеноруса жена, вероятно майка му, и най-добрия си приятел Дийн Томас, също от „Грифиндор“.
            — Харесва ли ви украсата? — ухили се Шеймъс, когато Хари, Рон и Хърмаяни се приближиха. — От министерството не я одобриха.
            — Защо да не покажем за кои сме? — попита госпожа Финигън. — Трябва да видите какво са окачили българите по техните палатки. Вие сте за Ирландия, нали? — добави тя и погледна Хари, Рон и Хърмаяни с малките си светнали очи.
            След като я увериха, че са на страната на Ирландия, тръгнаха по пътя си. Рон сподели:
            — Май щяхме да се съгласим с всичко сред такова обкръжение.
            — Чудя се какво ли има по палатките на българите — рече Хърмаяни.
            — Хайде да проверим — предложи Хари и посочи към горната част на полето, обагрена в червено, зелено и бяло, където ветрецът полюшваше българските знамена.
            Палатките не бяха покрити с растения, но на всяка от тях беше закачен един и същ плакат, от който гледаше навъсено лице с гъсти черни вежди. Разбира се, образът се движеше, но само мигаше и се мръщеше.
            — Това е Крум — прошепна Рон.
            — Кой? — попита Хърмаяни.
            — Крум — отвърна Рон. — Виктор Крум, българският търсач!
            — Но той изглежда толкова сърдит! — отбеляза Хърмаяни, като видя как множеството лица на Крум примигват често и се мръщят.
            — Сърдит ли? — Рон извъртя нагоре очи. — Много важно как изглежда! Той е невероятен! И е толкова млад. Едва на осемнайсет или там някъде. Направо гений, само почакайте до довечера и ще видите.
            Вече се бе наредила малка опашка пред чешмата съвсем в края на полето. Хари, Рон и Хърмаяни застанаха най-отзад след двама души, потънали в разгорещен спор. Единият бе много стар магьосник с дълга нощница на цветенца. Другият очевидно бе служител на министерството. Той държеше пред себе си чифт панталони на тънки райета и едва се сдържаше да не закрещи от гняв:
            — Обуй ги, Арчи, моля те, бъди така добър, не можеш да се разхождаш с това. Мъгълът на входа вече става мнителен…
            — Купих я от мъгълския магазин — инатеше се старият магьосник. — Мъгълите ги носят.
            — Мъгълските жени ги носят, Арчи, а не мъжете. Те носят това. — И онзи от министерството развя раираните панталони.
            — Няма да ги обуя! — възмути се Арчи. — Обичам здравословният вятър да полъхва интимните ми части, много ти благодаря.
            При тези думи Хърмаяни я напуши такъв силен пристъп на смях, че трябваше да напусне опашката. Върна се едва след като Арчи си наля вода и си тръгна.
            Натоварени с водата, те потеглиха още по-бавно назад към лагера. Тук-там вече виждаха и други познати лица — съученици от „Хогуортс“ със семействата си. Оливър Ууд, бившият капитан на отбора на „Грифиндор“ по куидич, току-що бе завършил училището. Той завлече Хари до палатката на родителите си да им го представи и развълнувано му съобщи, че току-що бил включен в дублиращия отбор на „Пъдълмиър Юнайтед“*. После ги поздрави Ърни Макмилън, четвъртокурсник в „Хафълпаф“, а малко по-нататък попаднаха на красавицата Чо Чан, която играеше като търсач в отбора по куидич на „Рейвънклоу“. Тя помаха и се усмихна на Хари, който разплиска доста вода по себе си, докато й махаше в отговор. С единствената мисъл да спре хихикането на Рон Хари бързо посочи голяма група тийнейджъри, които никога преди не бе виждал.
            [* Пъдълмиър — от локва (англ.) — Бел.прев.]
            — Кои ли са тези? — попита той. — Не са от „Хогуортс“, нали?
            — Май са от някое училище в чужбина — отвърна Рон. — Знам, че има и други училища, но никога не съм срещал такива ученици. Бил си пишеше с някакъв свой връстник от Бразилия… ама преди много години… и искаше да го посети на разменни начала, но мама и татко нямаха достатъчно пари. Момчето се обиди, когато Бил му съобщи, че няма да ходи, и му изпрати една прокълната шапка. Заради нея са му сбръчкани ушите.
            Хари се засмя, но с нищо не издаде удивлението си от факта, че има и други магьоснически училища. Сега, след като видя в лагера представители на толкова много националности, той разбра каква глупост е било от негова страна да не се досети, че „Хогуортс“ не е единственото училище. Погледна Хърмаяни, която никак не бе учудена от откритието. Сигурно в някои книги бе попадала на информация за други магьоснически училища.
            — Много се забавихте — упрекна ги Джордж, когато се върнаха при своите палатки.
            — Срещнахме познати по пътя — обясни Рон и остави водата. — Още ли не сте запалили огъня?
            — Татко си играе с кибрита — отвърна Фред.
            Баща им не бе успял да запали огъня, но не поради липса на старание. Земята наоколо бе осеяна с натрошени кибритени клечки, а той се забавляваше повече отвсякога.
            — Опа! — възкликна господин Уизли, когато най-после успя да запали една кибритена клечка, но от изненада веднага я изпусна.
            — Дайте на мен, господин Уизли — любезно го прекъсна Хърмаяни, взе кутията от ръцете му и започна да показва как се пали правилно.
            Най-сетне запалиха огъня, но се наложи да чакат поне още час да стане жарта за готвене. Не може да се каже, че им беше скучно. Палатките бяха разположени точно до една оживена широка пътека към игрището, по която забързано минаваха насам-натам служители на министерството и всеки път сърдечно поздравяваха господин Уизли. А той непрекъснато коментираше, главно заради Хари и Хърмаяни. Неговите деца знаеха твърде много за министерството и не проявяваха особен интерес.
            — Това беше Кътбърт Мокридж, началник на Управлението за свръзка с таласъмите… Този, дето идва, е Гилбърт Уимпъл, работи в Комисията по експериментални магии… От известно време ходи с тези рога… Здравей, Арни!… Арнолд Пийзгуд… Той е забравител от отряда към Аварийната служба за разваляне на магии, а това са Боуд и Кроукър… те са непродумващи…
            — Какви са?
            — От Отдела за мистерии. Свръхсекретен е и никой не знае какво правят там…
            Най-после огънят бе готов и тъкмо бяха сложили яйцата и наденичките, когато Бил, Чарли и Пърси се приближиха откъм гората.
            — Току-що се магипортирахме, тате — провикна се Пърси. — О, чудесно, обядът е готов!
            Вече бяха преполовили порциите си наденички с яйца, когато господин Уизли скочи, размаха ръце и се засмя широко на човека, който крачеше към тях.
            — Охо! — извика той. — Героят на деня! Людо!
            Хари не бе виждал друг да се откроява така ярко още отдалеч като Людо Багман. Дори и старият Арчи с нощницата си на цветчета бледнееше пред него. Багман носеше дълга куидична мантия на широки хоризонтални яркожълти и черни райета. Огромно изображение на оса красеше гърдите му. Внушителен на вид, той явно не се беше грижил добре за фигурата си. Мантията бе изпъната върху огромния му корем, който със сигурност се бе появил след времето, когато е играл куидич в отбора на Англия. Носът му беше сплескан (може би счупен от някой блуждаещ блъджър, допусна Хари), но кръглите сини очи, късата руса коса и розовата кожа му придаваха вид на престарял ученик.
            — Хей, здравейте! — безгрижно извика Багман. Вървеше така, сякаш на краката му бяха закачени пружини, и очевидно бе изключително развълнуван.
            — Артър, стари приятелю… — викна той, като стигна до огъня. — Какъв ден, а! Какъв ден! Можехме ли да си поръчаме по-хубаво време? Нощта ще бъде безоблачна… а и организацията май е без грешка… Почти никаква работа нямам!
            Група магьосници от министерството с изтормозен вид го подминаха, сочейки разпръскващите се високо в небето виолетови искри — доказателство, че някъде в далечината е запален магически огън.
            Пърси се завтече към Людо Багман с протегната ръка. Колкото и да негодуваше срещу начина, по който Багман рърководеше отдела си, желанието му да направи добро впечатление бе надделяло.
            — А… да — усмихна се господин Уизли. — Това е синът ми Пърси, току-що започна работа в министерството… А това е Фред… О, не, Джордж, съжалявам… този е Фред… Бил, Чарли, Рон… Дъщеря ми Джини… и приятелите на Рон — Хърмаяни Грейнджър и Хари Потър.
            Когато чу името на Хари, Багман реагира светкавично и очите му описаха познатата дъга към белега върху челото на момчето.
            — Слушайте — продължи господин Уизли, — това е Людо Багман, знаете кой е и че благодарение на него имаме тези прекрасни билети…
            Багман засия и махна с ръка, в знак че не е сторил нищо особено.
            — Какво ще кажеш за едно малко залагане, Артър? — нетърпеливо попита той, а в джоба на жълто-черната му мантия подрънкваха множество златни монети. — Роди Понтнър вече заложи, че България ще отбележи първия гол… Аз му предложих добър курс, като се знае, че Ирландия има тримата най-силни играчи на предните позиции от години… А малката Агата Тимс заложи половината акции от фермата си за змиорки, че мачът ще продължи една седмица.
            — Охо… да залагаме тогава! — въодушеви се господин Уизли. — Да видим… Един галеон, че Ирландия ще спечели.
            — Един галеон ли? — с леко разочарование го изгледа Людо, но съумя да го прикрие. — Много добре, много добре… Други залагания?
            — На момчетата им е рано да залагат — намеси се господин Уизли. — Моли няма да…
            — Залагаме трийсет и седем галеона, петнайсет сикли и три кнута — обяви Фред, докато двамата с Джордж събираха всичките си пари. — За Ирландия… обаче Виктор Крум ще хване снича. А, добавяме към залога и тази фалшива пръчка.
            — Не показвайте тези боклуци на господин Багман! — просъска Пърси, но Багман явно не смяташе пръчката за боклук.
            Точно обратното — когато Фред му я подаде, момчешкото му лице светна от възхищение. След миг пръчката изкряка силно и се превърна в гумено пиле, а Багман избухна в смях.
            — Отлично! От години не ми е попадало нещо по-убедително на вид! Давам ви пет галеона за нея!
            Шокиран, Пърси занемя от възмущение.
            — Момчета — прошепна господин Уизли, — не съм съгласен да залагате… Това са всичките ви спестявания… Майка ви…
            — Не проваляй удоволствието, Артър! — разгорещи се Багман и нетърпеливо раздруса джобовете си. — Достатъчно големи са, за да знаят какво искат! Мислите, че Ирландия ще победи, но Крум ще хване снича? Няма да стане, момчета, нямате шанс… Ще ви дам добър курс… а ще добавя и петте галеона за смешната пръчка, какво ще кажете…
            Господин Уизли гледаше безпомощно как той извади тефтер и перо и започна да записва имената на близнаците.
            — Готово! — извика Джордж, като взе отрязъка пергамент, който Багман му подаде, и го пъхна в джоба на мантията си.
            Людо Багман весело се обърна към господин Уизли.
            — Ще ми предложите ли едно чайче? Опитвам се да намеря Барти Крауч. Колегата от българска страна ми създава проблеми, а аз не му разбирам нито дума. Барти ще оправи нещата. Той говори около сто и петдесет езика.
            — Господин Крауч ли? — обади се скованият като бастун до този момент Пърси и лицето му се сгърчи от вълнение. — Той говори над двеста езика! Езерянски, и таласъмски, и тролски…
            — Всеки знае тролски! — отсече презрително Фред. — Само сочиш и грухтиш.
            Пърси стрелна брат си с гневен поглед и ядно подкладе огъня да загрее отново чайника.
            — Някакви новини от Бърта Джоркинс, Людо? — попита господин Уизли.
            — Ни вест, ни кост — спокойно отвърна току-що разположилият се до тях на тревата Багман. — Ама ще се появи. Горката стара Бърта… Паметта й е като продънен котел, а и няма никакво чувство за ориентация. Загубила се е, помнете ми думата. Ще се върне в службата някъде през октомври, а ще си мисли, че е още юли.
            — Не мислиш ли, че е време да пратиш някого да я потърси? — колебливо предложи господин Уизли, докато Пърси подаваше чая на Багман.
            — И Барти Крауч все това ми повтаря! — Кръглите очи на Багман се ококориха невинно. — Но наистина не можем да се лишим от никого в момента. А, за вълка говорим… Барти!
            До огъня току-що се бе магипортирал магьосник, който бе пълна противоположност на изтегналия се на тревата Людо Багман, загърнат в овехтялата мантия на „Уимбърн уаспс“.
            Барти Крауч бе сериозен възрастен господин с принципи — бе облечен в безукорно изгладен костюм и с вратовръзка. Късата му сива коса бе разделена на неестествено прав път, а тънките му, подобни на четка за зъби мустачки изглеждаха като подрязани с линийка. Обувките му бяха лъснати до блясък. Хари веднага разбра защо Пърси го бе превърнал в свой идол. Пърси беше твърд привърженик на строгото спазване на правилата, а господин Крауч така изрядно се бе облякъл като мъгъл, че спокойно можеше да мине за управител на банка. Хари си помисли, че дори вуйчо Върнън едва ли би го разпознал.
            — Сядай на тревата, Барти — весело предложи Людо и потупа мястото до себе си.
            — Не, благодаря, Людо — отвърна Крауч с нотка на нетърпение в гласа. — Търсих те навсякъде. Българите настояват да поставим в горната ложа още дванайсет стола.
            — А, това ли било? — попита Багман. — Стори ми се, че онзи разказва как бил видял в гората двайсет трола. Говори с доста силен акцент.
            — Господин Крауч! — задъха се Пърси, превит на две в полупоклон, от което заприлича на гърбушко. — Желаете ли чаша чай?
            — О! — Господин Крауч изгледа Пърси с леко учудване. — Да… благодаря, Уедърби.
            Фред и Джордж едва не се задавиха с чая си, а Пърси с пламнали уши се зае с чайника.
            — Да, исках да поговоря и с теб, Артър — проницателният поглед на господин Крауч се отклони към господин Уизли. — Али Башир нещо пак е настроен войнствено. Иска да разговаряте за твоето ембарго върху вноса на летящите килимчета.
            Господин Уизли въздъхна дълбоко.
            — Миналата седмица му изпратих сова. Писах му това, което съм повтарял сто пъти — килимите са включени като мъгълска вещ в Регистъра на забранени за омагьосване предмети, ама той не ще и да чуе.
            — Съмнявам се, че иска да те чуе. — Господин Крауч взе чашата чай от Пърси. — Той настоява да ги внася тук.
            — Те никога няма да изместят метлите, нали така? — попита Багман.
            — Али мисли, че тук има пазарна ниша за семейни превозни средства — обясни господин Крауч. — Спомням си, че дядо ми имаше дванайсетместен „Аксминстър“*, преди да забранят килимчетата, разбира се.
            [* Красив и скъп килим по името на град в Югозападна Англия — Бел.прев.]
            Думите му трябваше да прогонят всяка капчица съмнение, че някой от рода му е нарушавал закона.
            — Е, все още ли си толкова зает, Барти? — нехайно го попита Багман.
            — Не се оплаквам — сухо рече господин Крауч. — Да организираш летекоди из пет континента не е малък успех, Людо.
            — Предполагам, че и двамата ще сте доволни, когато всичко това приключи — обади се господин Уизли.
            Людо Багман се стресна.
            — Доволен ли? Не знам дали някога съм се забавлявал повече… А предстоят и други неща, които чакаме с нетърпение, нали, Барти? Много още има за организиране, а?
            Господин Крауч вдигна вежди и го погледна.
            — Разбрахме се да не разгласяваме нищо, преди всички подробности да…
            — А, подробностите! — Багман изрече думата така, сякаш пропъди облак досадни мушички. — Подписаха ли? Съгласиха се, нали? Обзалагам се на каквото пожелаеш, че хлапетата ще разберат много скоро. Та нали ще става в „Хогуортс“…
            — Людо, трябва да се срещнем с българите, забрави ли? — Господин Крауч остро прекъсна словоохотливостта му. — Благодаря за чая, Уедърби!
            Той побутна недопитата си чаша чай към Пърси и изчака Людо да се надигне. Багман се изправи на крака, допивайки чая си наведнъж, а златните монети в джобовете му звънко подрънкваха.
            — Ще се видим по-късно — сбогува се той. — Ще бъдете в горната ложа с мен… Аз ще коментирам!
            После махна с ръка, Барти Крауч кимна рязко и двамата се магипортираха.
            — Какво ще става в „Хогуортс“, татко? — веднага попита Фред. — За какво говореха?
            — Скоро ще разберете — усмихна се господин Уизли.
            — Това е поверителна информация, докато министерството не реши да й даде гласност — категорично заяви Пърси. — Господин Крауч е прав, че не трябва да се разкрива предварително.
            — Я млъквай, Уедърби! — прекъсна го Фред.
            В късните часове на следобеда въодушевлението се разпростря над лагера като почти осезаем облак. Привечер дори и спокойният летен въздух сякаш трепкаше в очакване, а когато мракът се разстла като завеса над хилядите нетърпеливи магьосници, всички насила наложени забрани безследно изчезнаха. Явно служителите на министерството безропотно приеха неизбежното и спряха да се борят с проявите на неприкривана магия, които можеха да се видят навсякъде.
            Амбулантни търговци се магипортираха и се появяваха на всяка крачка, разнасяйки табли или бутайки колички, отрупани с необикновени сувенири. Продаваха светещи кречетала — зелени за Ирландия и червени за България, — които крякаха имената на играчите; островърхи шапки, окичени с танцуващи детелини; български шалчета, украсени с лъвове, които ревяха; флагчета на двете държави, които свиреха националните химни, когато ги развееш; миниатюрни метли с надпис „Светкавицата“, които наистина летяха, и серии малки фигурки на известните състезатели, които се разхождаха по дланта и се перчеха.
            — Цяло лято спестявах джобните си пари точно за това — каза Рон на Хари, когато тримата с Хърмаяни минаваха покрай търговците и купуваха сувенири.
            Рон си избра шапка с танцуващи детелини и голямо зелено кречетало, но купи и малка фигурка на Виктор Крум, българския търсач. Миниатюрният Крум крачеше напред-назад по ръката му и се мръщеше на зеленото кречетало над него.
            — Ооо, погледнете това! — възкликна Хари и забърза към една сергия с някакви предмети, наподобяващи месингови бинокли, покрити със странни бутони и копчета.
            — Това е всевизор — обясни разпалено търговецът магьосник. — Има заден ход, за да гледате повторение… може да забавя… може да върти кадър по кадър, ако искате. Направо без пари… десет галеона единият.
            — Ако не бях я купил… — кимна Рон към шапката с танцуващи детелини и загледа с копнеж всевизорите.
            — Дайте ми три — твърдо каза Хари на търговеца.
            — Не… не трябваше — изчерви се Рон.
            Той винаги се засягаше от факта, че Хари, който бе наследил малко състояние от родителите си, има много повече пари от него.
            — Няма да ви подарявам нищо друго за Коледа. — Хари подаде по един всевизор на двамата си приятели. — Поне в следващите десет години.
            — Така може — усмихна се Рон.
            — О, благодаря, Хари! — каза Хърмаяни. — А аз ще взема програми, вижте…
            Прибраха се в палатките с доста олекнали кесии. Бил, Чарли и Джини също си играеха със зелени кречетала, а господин Уизли разнасяше ирландско знаме. Фред и Джордж нямаха сувенири, защото бяха дали на Багман всичкото си злато.
            Изведнъж отнякъде отвъд гората се разнесе плътен ехтящ гонг и мигом зелени и червени фенери блеснаха в дърветата, осветявайки пътеката към игрището.
            — Време е! — съобщи господин Уизли, развълнуван като всички останали. — Хайде да тръгваме!


            ГЛАВА ОСМА
            СВЕТОВНОТО ПЪРВЕНСТВО ПО КУИДИЧ

            Стиснали здраво новите си придобивки, те забързаха след господин Уизли към гората по осветената с фенери пътека. Хиляди хора се движеха в тази посока и отвсякъде долитаха викове, смях и откъслечно пеене. Всеобщото трескаво вълнение бе заразително и Хари не спираше да се смее. Те вървяха през гората двайсетина минути, говореха и се шегуваха на висок глас, докато накрая излязоха от другата страна и се озоваха в сянката на гигантски стадион. Макар да виждаше само част от огромните златни стени, опасващи игрището, Хари реши, че то спокойно би побрало десет катедрали.
            — За сто хиляди души е — обясни господин Уизли, забелязал смайването по лицето му. — Специална бригада от петстотин служители на министерството го строи цяла година. На всеки сантиметър има магии за отклоняване на мъгъли. Колкото пъти се случеше някой мъгъл да се приближи, изведнъж се сещаше, че трябва да върши някаква спешна работа, и се устремяваше в обратната посока… Милите мъгъли! — добави той разнежено и ги поведе към най-близкия вход, който вече бе обсаден от тълпа надвикващи се вещици и магьосници.
            — Първокласни места! — отбеляза вещицата от министерството на входа, която провери билетите им. — В горната ложа! Вървете право нагоре, Артър, докато свършат стълбите.
            Стъпалата бяха застлани с яркопурпурна пътека. Групата на господин Уизли се заизкачва нагоре заедно с тълпата, която бавно се процеждаше през вратите към трибуните вляво и вдясно. Най-сетне стигнаха до върха на стълбите и се озоваха в малка ложа на най-високата точка на стадиона, точно по средата на разстоянието между златните голови стълбове. В две редици бяха наредени двайсетина стола в златисто и пурпурно и когато Хари седна на първия ред заедно със семейство Уизли, надолу се откри гледка, каквато никога не би могъл да си представи.
            Сто хиляди вещици и магьосници заемаха местата си, разположени амфитеатрално около дългото овално игрище. Всичко бе облято от тайнствена златиста светлина, сякаш излъчвана от самия стадион. От височината на ложата игрището изглеждаше гладко като кадифе. От двете му страни се издигаха по три голови стълба с височина петнайсет метра, а точно отсреща, почти на нивото на очите на Хари, бе окачено огромно табло. По него пробягваха златисти надписи, като че невидима гигантска ръка пишеше, а после триеше написаното. Хари се загледа и забеляза как от таблото към игрището се стрелкат реклами.

            „Синя муха“: метла за цялото семейство — обезопасена, надеждна, с вградена аларма за защита срещу крадци… Вълшебен универсален разтворител на петна от госпожа Скауър: Веднъж капни — петно махни!… Висша мода за магьосници: „Премяна за промяна“ — Лондон, Париж, Хогсмийд…

            Хари едва откъсна очи от рекламите и хвърли поглед през рамо да види дали има други хора в ложата. Тя все още беше празна, като се изключи едно дребно създание, седнало на предпоследния стол в края на реда зад тях. Съществото, чиито крачета бяха толкова къси, че стърчаха пред него на стола, беше облечено в кухненска кърпа за съдове, надиплена като тога, и криеше лицето си с ръце. Ала дългите му като на прилеп уши отнякъде бяха познати на Хари…
            — Доби? — извика той, не вярвайки на очите си.
            Дребното същество вдигна глава и разпери пръстите си, между които се виждаха огромни кафяви очи и нос с големина и форма на месест домат. Това не бе приятелят му Доби, но несъмнено бе домашно духче, какъвто беше и самият Доби, когото Хари бе успял да го освободи от господарите му — семейство Малфой.
            — Вие ли, сър, току-що ме нарекъл Доби? — с любопитство изцвърча през пръсти духчето.
            Гласът му бе по-писклив дори от този на Доби — слабичък, треперещ и тънък. Хари предположи (въпреки че бе трудно да се различи полът на домашните духчета), че вероятно е женско. Рон и Хърмаяни се извърнаха на столовете си да го видят. Хари им бе разказвал за Доби, но те никога не бяха се срещали с него. Дори господин Уизли се огледа заинтригуван.
            — Извинете! — каза Хари на духчето. — Помислих ви за някого, когото познавам.
            — Ама и аз познава Доби, сър! — изписка духчето. То засенчваше лицето си като заслепено от светлина, въпреки че горната ложа не бе силно осветена. — Името ми е Уинки, сър… а вие, сър… — и тъмнокафявите му очи се разшириха и заприличаха на чинийки за торта, когато спряха върху белега на Хари, — сигурно сте Хари Потър!
            — Да, аз съм — кимна Хари.
            — Доби все разправя за вас, сър! — възкликна духчето и едва-едва отмести ръце, а по лицето му се изписа страхопочитание.
            — Как е той? — поинтересува се Хари. — Как се чувства на свобода?
            — О, сър… — Уинки поклати глава. — О, сър, не се обиждайте, сър, но вие не направил на Доби услуга, сър, като го пуснал на свобода.
            — Защо? — изненада се Хари. — Нещо лошо ли му се е случило?
            — Свободата размътила главата на Доби, сър — натъжи се Уинки. — Много претенции, сър. Не може намери друга работа, сър.
            — Че защо? — попита Хари.
            Уинки сниши глас си и едва чуто рече:
            — Иска да му плащат за работата, сър.
            — Да му плащат ли? — неразбиращо попита Хари. — Ами че… всъщност защо да не му плащат?
            Уинки явно изпадна в ужас от тези думи и събра отново пръсти да скрие лицето си.
            — На домашните духчета не се плаща, сър! — приглушено изцвърча тя. — Не, не, не! Аз му казвам на Доби, казвам му да си намери добро семейство и да миряса. А той скита по разни веселби, сър, бива ли тъй за домашно духче… Ако вилнее така, казвам аз на Доби, току-виж го изправили пред Отдела за регистриране и контрол на магически създания като някой обикновен таласъм.
            — Е, дошло е време и той да се позабавлява — отбеляза Хари.
            — Домашните духчета не се забавляват, Хари Потър — твърдо заяви Уинки иззад дланите си. — Домашните духчета правят каквото им се каже. Ето аз изобщо не обича високото, Хари Потър… — Тя хвърли бегъл поглед към парапета на ложата и хлъцна. — Но моят господар прати Уинки най-горе и тя дойде, сър.
            — Защо те е изпратил в най-горната ложа, щом знае, че не понасяш височината? — неодобрително попита Хари.
            — Господарят… господарят иска да му пазя място, Хари Потър, че той много ангажиран. — Духчето наклони глава към съседния празен стол. — Уинки иска долу в палатката на господаря, Хари Потър, ама Уинки прави каквото заповядат, защото е добро домашно духче.
            Тя хвърли с ужас още един поглед към парапета на ложата и пак покри очите си, този път напълно. Хари се обърна към останалите.
            — Значи това е домашно духче — измърмори Рон. — Странни същества, нали?
            — Доби е още по-странен — увери го Хари.
            Рон извади всевизора си да го изпробва и го насочи надолу към тълпата в отсрещната част на стадиона.
            — Страхотно! — Той натисна бутона за повторение от лявата страна на апаратчето. — Мога да накарам онова старче долу да си бръкне отново в носа… после пак… и пак…
            През това време Хърмаяни жадно поглъщаше съдържанието на програмата с кадифени корици и лентичка в средата.
            — „Преди мача ще бъдат представени талисманите на отборите“ — прочете тя на глас.
            — О, това винаги си заслужава да се гледа! — каза господин Уизли. — Националните отбори водят разни същества от родните си земи да изиграят нещо.
            В следващия половин час ложата постепенно се изпълни. Господин Уизли непрекъснато се ръкуваше с разни високопоставени магьосници. Пърси скачаше на крака така рязко, сякаш на стола му се бе свил таралеж. Когато пристигна Корнелиус Фъдж, министърът на магията, Пърси се поклони толкова ниско, че очилата му паднаха и се счупиха. Крайно смутен, той ги поправи с магическата си пръчка и кротко седна на стола си, хвърляйки завистливи погледи към Хари, когото министърът поздрави като стар приятел — бяха се срещали няколко пъти. Фъдж стисна бащински ръката на Хари, поинтересува се как е и го представи на магьосниците от двете си страни.
            — Чували сте за Хари Потър — високо каза той на българския министър, който носеше разкошно наметало от черно кадифе, обкантено със злато, и изглежда не разбираше нито дума английски. — Хари Потър… О, не може да не сте чували за него!… Момчето, което оцеля от проклятието на Вие-знае-те-кой… нали се сещате
            Българският магьосник изведнъж забеляза белега на Хари и започна да говори високо и развълнувано, като го сочеше.
            — Знаех си, че няма да стигнем доникъде — отегчено се оплака Фъдж на Хари. — Не ме бива по езиците, затова ми е нужен Барти Крауч. О, домашното духче му пази място!… Браво на него! Че както тези българи се опитват да се доберат до най-хубавите места… А, ето го и Луциус!
            Хари, Рон и Хърмаяни бързо се извърнаха. Те видяха как покрай втория ред към трите свободни стола зад господин Уизли си пробиват път не други, а бившите господари на домашното духче Доби — Луциус Малфой, синът му Драко и една жена, вероятно майката на Драко.
            Хари и Драко Малфой бяха врагове още от първото им пътуване към „Хогуортс“. Блед, с остри черти и белезникаворуса коса, Драко много приличаше на баща си. Майка му също бе руса, висока и слаба и би била красива, ако по лицето й не бе изписано изражение на погнуса, сякаш надушваше някаква неприятна миризма.
            — О, Фъдж! — Господин Малфой протегна ръка, като се приближи до министъра на магията. — Как сте? Познавате ли жена ми Нарциса? А нашия син Драко?
            — Много ми е приятно. Много ми е приятно — усмихна се Фъдж, покланяйки се на госпожа Малфой. — Позволете да Ви представя на господин Обланск… Обалонск… господин… е, той е българският министър на магията и не разбира нито дума от това, което казвам, така че няма значение. Да видим кой друг… Познавате Артър Уизли, нали?
            Настъпи миг на напрегнато мълчание. Докато господин Уизли и господин Малфой се гледаха един друг, Хари ясно си спомни кога за последен път двамата бащи се бяха срещали лице в лице — веднъж в книжарницата „Флориш и Блотс“ те се бяха сбили. Студените сиви очи на господин Малфой измериха господин Уизли и после се плъзнаха в двете посоки на реда.
            — Същинско чудо, Артър! — тихо каза той. — Какво ли си продал, за да купиш билети за горната ложа? Със сигурност даже и къщата ти не струва толкова.
            Фъдж, който изобщо не го слушаше, продължи:
            — Луциус току-що направи много щедро дарение на болницата за магьоснически заболявания и травми „Свети Мънго“*. Днес той е мой гост тук.
            [* Шотландски светец, основал град Глазгоу през VI в.сл.Хр. — Бел.прев.]
            — Много… много похвално — насили се да се усмихне господин Уизли.
            Погледът на господин Малфой се спря върху Хърмаяни, която леко се изчерви, но решително го гледаше право в очите. Хари знаеше защо неговите устни се свиха презрително. Семейство Малфой се гордееха, че са чистокръвни магьосници. Иначе казано, те считаха всеки с мъгълско потекло, каквато беше Хърмаяни, за по-низше същество. Но господин Малфой не посмя да каже и дума в присъствието на министъра на магията, а само кимна пренебрежително на господин Уизли и продължи към мястото си. Драко метна презрителен поглед към Хари, Рон и Хърмаяни и се настани между майка си и баща си.
            — Мазни подлизурковци! — прошепна Рон, когато насочиха отново вниманието си към игрището.
            В следващия момент в ложата връхлетя Людо Багман.
            — Всички ли са тук? — попита той и кръглото му лице лъсна като голяма пита кашкавал. — Господин министър… да започваме ли?
            — Когато кажете, Людо — отвърна Фъдж спокойно.
            Людо извади магическата си пръчка, насочи я към гърлото си и каза „Сонорус!“. Гласът му проехтя, магически усилен, надви врявата над препълнения стадион и отекна във всеки ъгъл на трибуните:
            — Дами и господа… добре дошли! Добре дошли на финала на четиристотин двайсет и второто Световно първенство по куидич!
            Зрителите закрещяха и заръкопляскаха. Хиляди знамена се развяваха, а мелодиите на националните химни се преплитаха и смесваха с останалата глъчка. На огромното табло срещу тях се бе изчистила последната реклама (Всякаквовкусови бобчета на Бърти Бот — Вкусът на всяко бобче е въпросче!) и там вече пишеше: БЪЛГАРИЯ — НУЛА, ИРЛАНДИЯ — НУЛА.
            — А сега, без повече церемонии, позволете ми да ви представя… талисманите на българския отбор!
            Цялото аленочервено множество в дясната страна на трибуните ревна одобрително.
            — Чудя се кого ли са довели? — наведе се напред господин Уизли. — Ооо! — Той свали очилата си и припряно ги забърса в наметалото си. — Вили!
            — Какво е ви… — поиска да разбере Хари.
            Като отговор на въпроса му сто вийли се плъзнаха грациозно на игрището. Това бяха жени… най-красивите жени, които Хари бе виждал през живота си… но те не бяха… невъзможно бе да са… човешки същества. Хари недоумяваше какви са те всъщност, от какво блестеше кожата им с такава ярка лунна светлина и как ли златистобелите им коси се разперваха като ветрила зад тях дори без полъх на вятър… Но после зазвуча музика и Хари престана да мисли какви са, всъщност спря да мисли за каквото и да било.
            Вилите затанцуваха, съзнанието на Хари някак напълно се избистри и го обхвана блаженство. Най-важното нещо на света бе да не откъсва очи от вилите, защото ако спрат да танцуват, щяха да се случат ужасни неща…
            Сред вихъра на все по-шеметния им танц в замаяното съзнание на Хари се спуснаха в гонитба налудничави неясни мисли. Прииска му се точно в този момент да извърши нещо наистина изумително. Хрумна му да скочи от ложата… но дали това би било достатъчно впечатляващо?
            — Хари, какво правиш! — сякаш отдалеч достигна до него гласът на Хърмаяни.
            Музиката спря. Хари мигна. Беше прав, стъпил с единия крак върху парапета на ложата. До него Рон бе замръзнал на място в поза на скачач от трамплин.
            Гневни крясъци изпълваха стадиона. Тълпата искаше вилите да продължат танца си. Хари също. Той, разбира се, щеше да вика за България и замаяно се питаше защо ли на гърдите му бе закачена голяма зелена детелина. В същото време Рон разсеяно късаше детелините от шапката си. С лека усмивка господин Уизли се наведе към него и дръпна шапката от ръцете му.
            — Ще ти потрябва — обясни той, — когато Ирландия си каже думата.
            — Ъъъ… — Рон наблюдаваше с отворена уста вийлите, наредили се отстрани до игрището.
            Хърмаяни шумно изрази неодобрението си. Тя се протегна, дръпна Хари обратно на стола и каза:
            — Стига вече!
            — А сега… — изрева гласът на Людо Багман. — Нека с вдигнати магически пръчки да приветстваме талисманите на националния отбор на Ирландия!
            В следващия момент огромна зеленозлатиста комета влетя на стадиона. Направи една обиколка, раздели се на две по-малки комети, всяка от които се стрелна към головите стълбове. Изневиделица на игрището се появи дъга и свърза двете кълба от светлина. Тълпата ооохкаше и ааахкаше, сякаш се пръскаха фойерверки. После дъгата избледня, кълбата от светлина се доближиха отново и се сляха. Те образуваха огромна трептяща детелина, която се извиси в небето и се зарея над трибуните. От нея заваля нещо като златен дъжд…
            — Велико! — изкрещя Рон, когато детелината се спусна над тях и тежки златни монети падаха и отскачаха от главите и столовете им.
            Хари примижа към детелината и видя, че бе съставена от хиляди малки брадати човечета с червени жилетчици, понесли миниатюрни златисти и зелени лампи в ръце.
            — Лепрекони*! — каза господин Уизли, надвиквайки бурните аплодисменти на зрителите, голяма част от които все още се блъскаха и тършуваха за злато под столовете.
            [* Елф с вид на дребно старче (от ирландския фолклор) — Бел.прев.]
            — На`, вземи! — изкрещя Рон щастливо и напъха в ръката на Хари шепа златни монети. — За всевизора! Сега ще трябва да ми подариш нещо друго за Коледа, ха-ха!
            Огромната детелина се разпръсна във въздуха, лепреконите се отдръпнаха в другия край на игрището и седнаха с кръстосани крака срещу вилите да гледат мача.
            — А сега, дами и господа, да приветстваме… българския национален отбор по куидич! Представям ви… Димитров!
            С гръмки аплодисменти българската агитка поздрави загърнатата в аленочервена мантия фигура върху метла, която влетя от входа в долния край на игрището с такава скорост, че очертанията й се размиха във въздуха.
            — Иванова!
            Появи се втора фигура в червена мантия.
            — Зограф! Левски! Вълчанов! Вълков! Ииииии… Крум!
            — Ето го! Ето го! — развика се Рон и проследи Крум с всевизора си.
            Хари веднага фокусира и своя всевизор.
            Виктор Крум бе слаб, с тъмна коса и бледа кожа, с дълъг гърбав нос и гъсти черни вежди. Приличаше на прекомерно пораснала хищна птица. Трудно можеше да се повярва, че е само на осемнайсет години.
            — А сега, да приветстваме… ирландския национален отбор по куидич! — изкрещя Багман. — Представям ви… Конъли! Райън! Трой! Мълет! Моран! Куигли! Иииииии… Линч!
            Седем зелени мъглявини нахлуха над игрището. Хари завъртя копчето за скорост и забави движението на играчите, за да прочете надписа „Светкавицата“ на всяка от метлите и имената на играчите, извезани със сребро на мантиите им.
            — А ето го и съдията, пристигнал чак от Египет — уважавания председател на Международната асоциация по куидич Хасан Мустафа!
            На стадиона излезе дребен и мършав магьосник, съвсем плешив, но с мустаци, с които можеше да съперничи на вуйчо Върнън, и със златиста мантия в тон с оформлението на стадиона. Изпод мустаците му стърчеше сребърна свирка, под едната си мишница носеше голяма дървена кутия, а под другата — метла. Хари настрои всевизора си на нормална скорост и видя как Мустафа яхна метлата и ритна кутията. Оттам излетяха във въздуха четири топки — червен куофъл, два черни блъджъра и мъничък крилат златен снич, който Хари успя да зърне за миг, преди да изчезне от погледа му. С остро изсвирване Мустафа се понесе във въздуха след топките.
            — Иииииии… НАЧАЛО! — изкрещя Багман. — Това е Мълет! Трой! Моран! Димитров! Отново Мълет! Трой! Левски! Моран!
            Хари никога не бе присъствал на такъв куидичен мач. Той притискаше всевизора много силно към очите си и очилата му се впиваха в носа. Скоростта на играчите бе невероятна. Гончиите си подаваха куофъла толкова бързо, че Багман успяваше само да съобщава имената им. Хари завъртя дясното копче на всевизора си на „Бавно“, натисна бутона „Кадър по кадър“ и загледа играта забавено, с просветващи пурпурни надписи, пробягващи през изображението, а шумът на тълпата отекваше в тъпанчетата му.
            „Атакуваща тактика Хоксхед*“ прочете той и видя как тримата ирландски гончии се скупчиха — Трой бе в средата, малко пред Мълет и Моран, — и връхлетяха българите. Проблясна надпис „Маневра Порсков“ и Трой се престори, че тръгва с куофъла, за да заблуди българската гончийка Иванова, а всъщност го подаде на Моран. Българският бияч Вълков силно замахна към преминаващия блъджър с малката си бухалка и го запрати срещу Моран. Ирландката се наведе да избегне блъджъра, изпусна куофъла и Левски, който летеше отдолу, го хвана…
            [* Глава на сокол (англ.) — Бел.прев.]
            — ТРОЙ ОТБЕЛЯЗВА! — изрева Багман и стадионът се разтресе от бурни аплодисменти и радостни възгласи. — Десет на нула за Ирландия!
            — Какво? — провикна се Хари, като бясно заоглежда с всевизора си. — Но Левски хвана куофъла!
            — Хари, ако не гледаш мача на нормална скорост, ще пропуснеш още много неща! — извика Хърмаяни, която подскачаше на стола си и размахваше ръце, докато Трой правеше почетна обиколка над игрището.
            Хари бързо погледна над всевизора и видя как лепреконите, които наблюдаваха отстрани, излетяха отново във въздуха и образуваха голяма блестяща детелина. От отсрещната страна на игрището вилите ги гледаха намусено.
            Играта се възобнови и Хари, ядосан на самия себе си, настрои скоростта на изображението обратно на позиция „Нормално“.
            Той достатъчно разбираше от куидич, за да оцени, че ирландските гончии играят превъзходно. Те се сработваха безупречно и във всяка позиция успяваха да разчетат взаимно следващите си ходове, а кречеталото на гърдите на Хари не спираше да вика имената им: „Трой… Мълет… Моран…“ В следващите десет минути ирландският отбор вкара още два пъти, увеличавайки преднината си на трийсет на нула, и това предизвика бурни вълни от възгласи и ръкопляскания сред зелената агитка.
            Играта стана още по-бърза, но и по-груба. Българските биячи Вълков и Вълчанов запращаха блъджърите все по-свирепо към ирландските гончии и им пречеха да изпълняват някои от най-добрите си ходове. На два пъти ирландците бяха принудени да се разпръсват и накрая Иванова успя да пробие защитата им, да се изплъзне на пазача Райън и да отбележи първия гол за България.
            — Запушете си ушите! — изкрещя господин Уизли, когато вийлите затанцуваха тържествуващо.
            Хари затвори и очите си. Той искаше съзнанието му да остане съсредоточено върху играта. След няколко секунди се реши да погледне към игрището. Вилите бяха спрели да танцуват, а куофълът бе отново у българите.
            — Димитров! Левски! Димитров! Иванова… О, вижте! — изрева Багман.
            Сто хиляди магьосници и вещици ахнаха, когато двамата търсачи Крум и Линч пикираха между гончиите с толкова висока скорост, сякаш току-що са скочили от самолет без парашути. Хари проследи спускането им с всевизора и с напрегнато присвити очи затърси снича…
            — Ще се ударят в земята! — извика Хърмаяни край него. Тя позна, но само наполовина — в последната секунда Виктор Крум се отклони със спираловидно движение и излетя встрани, обаче Линч се блъсна в земята и глухият звук от удара се чу по целия стадион. Могъщо стенание се надигна откъм ирландските трибуни.
            — Глупчо! — изпъшка господин Уизли. — Крум финтираше!
            — Прекъсване! — съобщи Багман. — Квалифицирани медимагове се спускат на игрището да прегледат Ейдън Линч!
            — Ще се оправи, само се заби в пръстта — обади се Чарли, за да успокои Джини, която се бе надвесила от ложата и гледаше с ужас. — Точно това всъщност искаше Крум…
            Хари бързо натисна бутоните „Повторение“ и „Кадър по кадър“ на всевизора, превъртя копчето за скорост и го намести пред очите си. Проследи отново как Крум и Линч политат надолу. Върху изображението излезе светещ пурпурен надпис „финт Вронски — опасно заблуждаване на търсач“. Видя изкривеното от напрежение лице на Крум в решаващия момент, когато се отклоняваше тъкмо навреме, а Линч се повали. Хари разбра — Крум изобщо не бе видял снича, а просто подлъга Линч да го последва. Досега не беше виждал друг да лети по такъв начин — българинът като че ли не летеше на метла. Движеше се из въздуха с такава лекота, сякаш бе напълно независим от нищо и безтегловен. Хари върна всевизора си на нормална скорост и го фокусира върху Крум. Той кръжеше високо над Линч, когото медимаговете свестяваха с чаши отвара. Хари се взря в лицето на Крум и видя как тъмните му очи оглеждаха земята от трийсетина метра височина. Той явно се възползваше от паузата за възстановяването на Линч и продължаваше да търси снича, необезпокояван от никого.
            Най-сетне сред бурната радост на зелената агитка Линч се изправи на крака, яхна „Светкавицата“, оттласна се с крак и се понесе във въздуха. Завръщането му вдъхна нови сили на ирландския отбор. Когато Мустафа отново наду свирката, гончиите заиграха с вещина, надминаваща всичко видяно досега.
            След петнайсет бързи и яростни минути ирландците отбелязаха още десет гола. Вече водеха със сто и трийсет на десет, а играта все повече загрубяваше.
            Когато Мълет, стиснала здраво куофъла под мишница, се спусна за пореден път към головите стълбове, българският пазач Зограф излетя да я пресрещне. Това, което последва, стана толкова бързо, че Хари не успя да го види, но яростният рев откъм ирландските трибуни и дългото пронизително изсвирване на Мустафа му подсказаха, че има фаул.
            — Мустафа наказва българския пазач за сръгване… Непозволено използване на лакти! — информира Багман ревящите зрители. — И… да, наказателен удар за Ирландия!
            Лепреконите, ядосани от грубата игра срещу Мълет, излетяха като рояк блестящи стършели и изписаха „ХА-ХА-ХА“ във въздуха. Впилите от другата страна на игрището скочиха, бясно отметнаха назад коси и отново затанцуваха.
            Като по команда Хари и момчетата от семейство Уизли запушиха ушите си с пръсти. Хърмаяни, която не го беше сторила, започна да дърпа Хари за ръката. Той се обърна да я погледне, тя нетърпеливо издърпа пръстите от ушите му и се засмя:
            — Виж съдията!
            Хари погледна към игрището. Хасан Мустафа се бе приземил точно пред танцуващите вили и наистина се държеше доста странно. Той се перчеше с мускулите си и развълнувано си приглаждаше мустаците.
            — Така не може! — провикна се Людо Багман, въпреки че гласът му прозвуча развеселено. — Някой да освести съдията!
            Един медимаг се завтече по игрището, запушил с пръсти ушите си, и срита силно Мустафа по пищяла. Съдията се съвзе. През всевизора си Хари видя как той рязко се смути и закрещя на вилите, които бяха спрели да танцуват и гледаха заплашително.
            — Ако не греша, Мустафа се опитва да отпрати талисманите на българския национален отбор! — отново прозвуча гласът на Багман. — В този момент се случва нещо, каквото не сме наблюдавали досега… О, може да стане много неприятно!…
            И наистина стана — българските биячи Волков и Вълчанов се приземиха от двете страни на Мустафа и започнаха яростно да спорят с него, сочейки лепреконите, които насмешливо бяха изписали „ХИ-ХИ-ХИ“. Но Мустафа не се впечатли от доводите на българите. Той размаха пръст във въздуха, като им сочеше да излетят, а когато те отказаха, изсвири два пъти кратко.
            — Два наказателни удара за Ирландия! — изрева Багман, а българската агитка гневно го освирка. — Най-добре е Вълков и Вълчанов да си яхнат метлите… и да излитат… Трой грабва куофъла…
            Играта достигна невиждано досега ожесточение. Биячите от двата отбора действаха безмилостно. Волков и Вълчанов особено яростно размахваха бухалки, без да се интересуват дали удрят блъджъри или играчи, и ги отблъсваха грубо. Димитров се засили право срещу Моран, която стискаше куофъла, и едва не я събори от метлата.
            — Фаул! — изрева в един глас ирландската агитка, изправила се рязко като огромна зелена вълна.
            — Фаул! — проехтя и магически усиленият глас на Людо Багман. — Димитров ожулва Моран… Предумишлено летене за сблъсък!… Трябва да има наказателен удар… Да, ето го сигнала!
            Лепреконите излетяха отново във въздуха и този път образуваха гигантска ръка, свита в неприличен жест, насочен към вилите. И тогава вийлите направо побесняха. Те се стрелнаха над игрището и започнаха да сипят по лепреконите шепи огън. Хари ги огледа през всевизора и видя, че от предишната им красота няма и помен. Лицата им се източваха в островърхи птичи глави със свирепи човки, а от раменете им израстваха дълги люспести криле…
            — Ето това, деца — гласът на господин Уизли успя да надвика тътена на тълпата под тях, — трябва да ви научи никога да не съдите по външния вид!
            Магьосници от министерството се стекоха на терена да разтървават вилите и лепреконите, но без особен успех. Междувременно битката на земята се оказа нищожна в сравнение с тази във въздуха. Хари вдигна всевизора си нагоре и установи, че куофълът преминава от ръка в ръка със скорост на куршум…
            — Левски… Димитров… Моран… Трой… Мълет… Иванова… отново Моран… Моран… МОРАН ВКАРВА ГОЛ!
            Но радостните възгласи на ирландската агитка бяха заглушени от крясъците на вилите, свистенето на магическите пръчки на служителите на министерството и гневния ропот на българите. Играта бе възобновена незабавно. Куофълът бе у Левски, после у Димитров…
            Ирландският бияч Куигли замахна мощно към преминаващия блъджър и го запрати с всичка сила към Крум, който не успя да се наведе достатъчно бързо. Блъджърът го удари силно в лицето.
            Последва оглушително освиркване. Явно носът на Крум бе счупен, пръски кръв летяха във всички посоки, но Хасан Мустафа не изсвири. Той се бе разсеял и Хари не можеше да го упрекне. Една от вилите го бе замерила с шепа огън и опашката на метлата му гореше.
            На Хари му се искаше някой да разбере, че Крум е контузен. Макар че бе за отбора на Ирландия, той смяташе българина за най-впечатляващия играч на стадиона. Очевидно и Рон бе на същото мнение.
            — Прекъсване! О, не, той не бива да играе така, вижте го…
            — Вижте Линч! — изкрещя Хари.
            Ирландският търсач рязко се понесе надолу и Хари бе убеден, че това не бе преследване в стил Вронски. Беше истинско…
            — Видял е снича! — извика Хари. — Видял го е! Вижте как се спуска!
            Изглежда само част от зрителите бяха разбрали какво става. Ирландската агитка се надигна в огромна зелена вълна, подкрепяйки своя търсач… но Крум го следваше плътно. Хари не можеше да си обясни как българинът вижда накъде да лети. Из въздуха зад него се сипеха пръски кръв, но той вече се изравняваше с Линч и двамата отново вихрено фучаха надолу…
            — Ще се ударят в земята! — за втори път изпищя Хърмаяни.
            — Няма! — изрева Рон.
            — Линч ще се удари! — извика Хари.
            И се оказа прав. За втори път Линч се блъсна в земята със страшна сила и мигновено бе стъпкан от тълпа разгневени вийли.
            — Сничът, къде е сничът? — изкрещя Чарли.
            — Хвана го… Крум го хвана… Всичко свърши! — викна Хари. Загърнат в червената си мантия с просветващи по нея капки от изтеклата от носа му кръв, Крум се понесе леко във въздуха. От високо вдигнатия му юмрук се процеждаше златен отблясък.
            БЪЛГАРИЯ — СТО И ШЕСТДЕСЕТ, ИРЛАНДИЯ — СТО И СЕДЕМДЕСЕТ светна върху таблото срещу тълпата, която още не беше наясно какво се е случило. После бавно, сякаш огромен турбореактивен самолет набираше скорост, тътенът откъм ирландската агитка се усилваше все повече и повече и накрая избухна във възторжени възгласи.
            — ИРЛАНДИЯ ПОБЕДИ! — извика Багман, който като ирландците бе силно изненадан от внезапния край на мача. — КРУМ УЛОВИ СНИЧА… НО ИРЛАНДИЯ ПОБЕДИ… О, не мисля, че някой от нас е очаквал точно това!
            — Защо хвана снича сега? — изкрещя Рон, докато подскачаше и ръкопляскаше с вдигнати ръце. — Да го хване, когато Ирландия води със сто и шестдесет точки, какъв глупак!
            — Разбрал е, че те никога няма да ги догонят — извика Хари сред оглушителния шум, също ръкопляскайки силно. — Ирландските гончии са прекалено добри… искал е той самият да определи резултата, това е…
            — Постъпи много смело, нали? — каза Хърмаяни и се наведе да гледа как се приземява Крум, а през това време цял рояк медимагове си пробиваха път към него през вкопчените в схватка лепрекони и вийли. — Но сега изглежда ужасно…
            Хари отново погледна през всевизора. Трудно можеше да види какво става долу, защото лепреконите летяха възторжено над игрището, но успя да различи Крум, заобиколен от медимагове. Той изглеждаше по-навъсен отвсякога и не позволяваше да попият кръвта му. Съотборниците му бяха около него, клатеха глави и гледаха сърдито. Недалеч ирландските играчи радостно танцуваха сред дъжда от злато, който пръскаха техните талисмани. По целия стадион се развяваха знамена, от всички страни звучеше ирландският химн. Вилите се преобразиха отново в красивата си външност, но изглеждаха унили и жалки.
            — Е, борихме се геройски — мрачно каза на правилен английски със силен твърд акцент някой зад Хари.
            Той се огледа и видя българския министър на магията.
            — Вие говорите английски? — възкликна Фъдж гневно. — И ме оставихте да махам с ръце и да се кривя цял ден?
            — Е, беше много забавно — отвърна българският министър и сви рамене.
            — А докато ирландският отбор прави почетна обиколка на стадиона, заобиколен от талисманите си, внасят Световната купа по куидич в горната ложа! — изрева Багман.
            Ярка бяла светлина внезапно заслепи очите на Хари, когато горната ложа бе магически осветена, така че всички по трибуните да виждат какво става там. Той погледна към входа и видя двама задъхани магьосници да внасят в ложата огромна златна купа и да я подават на Корнелиус Фъдж, който все още бе ядосан, че напразно е говорил със знаци през целия ден.
            — Нека силно да аплодираме тези, които загубиха достойно… отбора на България! — извика Багман.
            Като се изкачиха по стълбите, в ложата влязоха седемте играчи от победения български отбор. Множеството на стадиона ги възнагради с аплодисменти. Хари видя хиляди проблясъци от всевизори, насочени към тях.
            Един след друг българите тръгнаха между редовете в ложата, а Багман обявяваше имената им, докато те се ръкуваха първо със своя министър и след това с Фъдж. Последен беше Крум, който изглеждаше ужасно. Черните очи драматично проблясваха върху окървавеното му лице. Той все още стискаше снича в ръка. Хари забеляза, че на земята изглежда по-нестабилен. Бе леко кривокрак и доста прегърбен. Но когато обявиха името му, целият стадион гръмна в оглушителен рев на одобрение.
            После дойде ред и на ирландския отбор. Моран и Конъли подкрепяха Ейдън Линч. Вторият удар в земята го бе зашеметил и очите му изглеждаха странно помътнели. Но той се усмихна щастливо, когато Трой и Куигли вдигнаха купата във въздуха и над стадиона екнаха победоносни викове. Ръцете на Хари изтръпнаха от ръкопляскане.
            Ирландският отбор напусна ложата, за да направи още една почетна обиколка на метлите си (Ейдън Линч бе зад Конъли на неговата метла, обгърнал го здраво през кръста и със замаяна усмивка). Багман насочи пръчката към гърлото си и прошепна „Куайътус!“.
            — Ще има да се обсъжда години наред — дрезгаво каза той. — Наистина неочакван обрат, който… Жалко че не продължи по-дълго… А, да… да, дължа ви… колко?
            Фред и Джордж бяха прескочили столовете си и стояха пред Людо Багман с широки усмивки и с протегнати напред ръце.


            ГЛАВА ДЕВЕТА
            ЧЕРНИЯ ЗНАК

            — Недейте да казвате на майка си, че сте залагали — умоляваше Фред и Джордж явно притесненият им баща, докато всички бавно слизаха по застланите с ярко пурпурна пътека стълби.
            — Не се тревожи, тате — отвърна Фред развеселен. — Имаме големи планове за тези пари и не искаме тя да ни ги конфискува.
            За момент господин Уизли се поколеба дали да не попита какви са големите им планове, но изглежда размисли и реши, че всъщност не би искал да узнава.
            Не след дълго тълпите, излизащи от стадиона, ги повлякоха към палатките. Дрезгаво пеене ги съпровождаше на връщане по осветяваната с фенери пътека в нощта, а лепреконите се стрелкаха над главите им, кикотеха се и полюшваха миниатюрните си лампи. Най-после се добраха до палатките, но все още на никого не му се спеше. Тъй като и шумът наоколо не беше стихнал, господин Уизли се съгласи да изпият по чаша какао преди лягане. Скоро се увлякоха в разгорещени спорове за мача. Чарли и баща му така се задълбочиха в разногласията си за стълкновенията, че едва когато Джини заспа върху малката маса и бутна чашата си с какао, господин Уизли обяви край на словесните повторения на моменти от мача и настоя всички да си лягат. Момичетата се отправиха към съседната палатка, а Хари и братята Уизли си облякоха пижамите и се настаниха по леглата си. От отсрещната страна на лагера все още се носеха песни и странен кънтящ трясък.
            — Добре че не съм дежурен — сънливо промърмори господин Уизли. — Не бих искал аз да принуждавам ирландците да спрат веселбата си.
            Хари лежеше на своето легло над леглото на Рон, взираше се в брезентовия покрив на палатката, наблюдаваше проблясъка от лампите на прехвърчащите отгоре лепрекони и си припомняше някои от блестящите ходове на Крум. Нямаше търпеше да яхне „Светкавицата“ и да изпробва финта на Вронски. Оливър Ууд така и не бе успял с разкривените си диаграми да покаже как точно се изпълнява този трик… Хари се видя загърнат в мантия със собственото си име, извезано на гърба, и си преддстави как би се чувствал при рева на стохилядна тълпа, когато гласът на Людо Багман прокънтява из стадиона:
            — Представям ви… Потър!
            Хари не разбра дали бе заспал, или не — фантазията, че лети като Крум, може би се бе преплела с истински сън… Разбра само, че господин Уизли внезапно се бе разкрещял.
            — Ставайте! Рон… Хари… Ставайте веднага, спешно е!
            Хари бързо се надигна и главата му се опря в брезента.
            — Какво става? — попита той.
            Обзе го смътно усещане, че нещо не е наред. Шумовете в нагера се бяха променили. Не се чуваше пеене. Хари долови писъци и тропот на бягащи хора.
            Смъкна се от леглото и посегна към дрехите си, но господи Уизли, който бе навлякъл джинсите си върху пижамата, го спря:
            — Няма време, Хари… Грабвай якето и излизай… Бързо!
            Хари го послуша и се втурна навън, последван от Рон. Отблясъците от няколко незагаснали огньове осветяваха тичащи към гората хора, подгонени от нещо, което се движеше след тях през полето, пръскаше странни струи светлина и вдигаше шум, подобен на стрелба. Чуваха се оглушителни крясъци, гръмогласен кикот и пиянски викове. Внезапен взрив от силна зелена светлина освети околността.
            Движещи се плътно един до друг, множество магьосници, бавно вървяха през полето с вдигнати право нагоре магически пръчки. Хари присви очи… те сякаш нямаха лица… След миг осъзна, че върху главите си имаха качулки, а лицата им бяха маскирани. Във въздуха високо над тях се носеха четири гърчещи се фигури и приемаха причудливи форми. Всичко изглеждаше като сцена, в която маскираните магьосници на земята бяха кукловоди, а хората над тях — марионетки, управлявани с невидими конци, опънати от магическите пръчки нагоре във въздуха. Две от летящите фигури бяха много дребни.
            Към колоната се присъединяваха и други магьосници, кикотеха се и сочеха реещите се тела. Около разрастващото се множество все повече палатки се сгърчваха и падаха. Веднъж-дваж Хари видя как някои разчистваха пътя си, като поразяваха с пръчките си палатки, няколко от които пламнаха. Писъците ставаха все по-оглушителни.
            Горяща палатка освети прелитащите над нея хора и Хари разпозна единия — това бе управителят на лагера господин Робъртс. Останалите трима вероятно бяха жена му и децата му. Един от магьосниците преобърна госпожа Робъртс надолу с главата, нощницата й се смъкна и разкри балонестите й долни гащи. Тя се помъчи да ги прикрие сред освиркването и рева на тълпата под нея.
            — Отвратително! — промълви Рон, като видя най-малкото мъгълче, което се въртеше като пумпал на около осемнайсет метра над земята, а главата му се мяташе отпуснато ту на една страна, ту на друга. — Наистина е отвратително…
            Дойдоха Хърмаяни и Джини, намятайки в движение връхните си дрехи върху нощниците, а зад тях крачеше господин Уизли. В този момент Бил, Чарли и Пърси изхвърчаха от палатката, напълно облечени, с навити ръкави и извадени магически пръчки.
            — Ние ще помогнем на колегите от министерството — викна сред целия шум господин Уизли и също нави ръкавите си. — Вие… идете всички в гората и останете заедно. Ще дойда да ви изведа, когато всичко това свърши.
            Бил, Чарли и Пърси вече тичаха към сплотеното множество и господин Уизли се втурна след тях. От всички страни прииждаха магьосници от министерството, а размирниците се приближаваха все повече и повече.
            — Хайде!
            Фред грабна Джини за ръката и я задърпа към гората. Хари, Рон, Хърмаяни и Джордж тръгнаха след тях. Когато стигнаха до дърветата, погледнаха назад. Множеството под семейство Робъртс се бе разраснало неимоверно. Те различиха представители на министерството, които се опитваха да се доберат до магьосниците с нахлупени качулки в центъра, но срещаха мощен отпор. Изглежда не смееха с магия да свалят семейство Робъртс на земята, за да не пострадат.
            Цветните фенери по пътеката към стадиона бяха угаснали. Тъмни фигури се лутаха между дърветата, пищяха деца, в студената нощ отекваха изплашени гласове и тревожни викове. Хора, чиито лица не се виждаха в тъмнината, блъскаха Хари насам-натам. Изведнъж Рон извика от болка.
            — Какво стана? — разтревожи се Хърмаяни и така рязко спря, че Хари връхлетя върху нея. — Къде си, Рон? О, не може да бъде!… „Лумос!“
            Върхът на пръчката й светна и тя насочи лъча върху пътеката. Рон лежеше проснат на земята.
            — Спънах се в корена на едно дърво — ядосано обясни той и се изправи отново на крака.
            — Как няма да се спъваш с тия огромни ходила! — обади се зад гърба им провлачен глас.
            Хари, Рон и Хърмаяни рязко се обърнаха. Драко Малфой стоеше сам, облегнат на едно дърво близо до тях, и преспокойно ги наблюдаваше със скръстени ръце. Той явно бе гледал случката в лагера през една пролука в дърветата.
            Рон каза на Малфой нещо, за което Хари бе сигурен, че никога не би се изплъзнало от устата на приятеля му в присъствието на госпожа Уизли.
            — Мери си приказките, Уизли! — Очите на Малфой засвяткаха. — Май е по-добре да побързате. Нали не искате тя да бъде забелязана, а?
            Той кимна към Хърмаяни точно когато откъм лагера избухна нещо като бомба и зелен лъч освети за миг дърветата около тях.
            — Какво искаш да кажеш? — предизвикателно го попита Хърмаяни.
            — Грейнджър, те преследват мъгъли — отвърна Малфой. — Искаш ли и ти да развееш гащи във въздуха? Ако е така, стой си тук… те са се запътили насам и дружно ще се посмеем.
            — Хърмаяни е магьосница! — изръмжа Хари.
            — Мисли каквото искаш, Потър — злобно се ухили Малфой. — Остани, ако смяташ, че няма да надушат мътнород.
            — Затваряй си устата! — извика Рон.
            Всички присъстващи знаеха, че „мътнород“ е крайно оскърбителна дума за вещица или магьосник с мъгълски произход.
            — Няма смисъл, Рон — бързо каза Хърмаяни и го хвана за ръката, защото той направи крачка към Малфой.
            От другата страна на гората се разнесе най-оглушителният трясък, който някога бяха чували. Наблизо няколко души изкрещяха.
            Малфой се ухили.
            — Лесно се плашат, нали? — небрежно отбеляза той. — Предполагам, че баща ти ви е поръчал да се криете. Какво ли е намислил… Да не се опитва да спаси мъгълите?
            — А твоите родители къде са? — попита Хари, едва сдържайки яда си. — Там, при ония с маските, нали?
            Малфой го погледна, все още захилен.
            — И да са там, едва ли щях да ти кажа, не мислиш ли, Потър?
            — О, стига вече! — прекъсна ги Хърмаяни и погледна Малфой с отвращение. — Да вървим да потърсим другите.
            — Дръж рошавата си глава наведена, Грейнджър — презрително изсъска Малфой.
            — Да вървим — повтори Хърмаяни и побутна Хари и Рон напред по пътеката.
            — Бас ловя на каквото поискате, че един от маскираните е баща му! — разгорещи се Рон.
            — Е, с малко късмет министерството може и да го хване! — разпалено отвърна Хърмаяни. — О, не мога да повярвам, къде ли са останалите?
            Фред, Джордж и Джини не се виждаха сред потока от хора по пътеката, които непрекъснато хвърляха неспокойни погледи през рамо назад към суматохата в лагера.
            Малко по-нататък се бяха скупчили някакви ученици по пижами и спореха на висок глас. Като забелязаха Хари, Рон и Хърмаяни, едно момиче от групата с гъста къдрава коса се обърна към тях и бързо изрече:
            — Ou` est Madame Maxime? Nous l’avons perdue…*
            [* Къде е Мадам Максим? Изгубихме я. (фр.) — Бел.прев.]
            — Ъъъ… Какво? — озадачи се Рон.
            — Ооо…
            Момичето, което бе задало въпроса, му обърна гръб и след като отминаха, те чуха как произнесе отчетливо „’Огуортс“.
            — „Бобатон“* — промърмори Хърмаяни.
            [* Beauxbatons — Красивите пръчки (фр.) — Бел.прев.]
            — Моля? — не разбра Хари.
            — Сигурно са от „Бобатон“ — разясни момичето. — Нали знаете за Академията за магия „Бобатон“. Четох за нея в „Преглед на магьосническото образование в Европа“.
            — Аха… да… вярно — рече Хари.
            — Фред и Джордж едва ли са се отдалечили много — обади се Рон, извади пръчката си и светна с нея също като Хърмаяни, за да огледа пътеката.
            Хари потърси в джобовете на якето си своята пръчка, но тя не беше там. Единственото нещо, което намери, бе всевизорът.
            — О, не! Не може да бъде!… Загубил съм си пръчката!
            — Шегуваш ли се?
            Рон и Хърмаяни вдигнаха достатъчно високо своите пръчки, за да осветят колкото може по-далеч. Хари огледа наоколо, но пръчката не се виждаше никъде.
            — Може да е останала в палатката — допусна Рон.
            — Или пък е изпаднала от джоба ти, докато тичахме — загрижено предположи Хърмаяни.
            — Да. — отвърна Хари. — Може…
            В света на магьосниците той никога не се разделяше с пръчката си и се почувства страшно уязвим, като разбра, че тя липсва точно в този момент.
            И тримата се сепнаха от някакво шумолене. Домашното духче Уинки си пробиваше път през близкия храсталак. Движеше се много странно, очевидно с голямо усилие, като че някой невидим я дърпаше назад.
            — Наоколо има лоши магьосници! — изписука тя като обезумяла и се преви напред в усилие да продължи своя бяг. — Хора високо-високо във въздуха! Уинки бяга далеч от пътя!
            И тя изчезна сред дърветата от другата страна на пътеката, като се задъхваше и скимтеше, сякаш борейки се със сила, която я задържаше.
            — Какво става с нея? — зачуди се Рон и я проследи с любопитство. — Защо не може да тича нормално?
            — Защото не е поискала разрешение да се скрие — обясни Хари.
            Той се сети за Доби — винаги когато се опитваше да направи нещо, което нямаше да се хареса на семейство Малфой, той се биеше сам за наказание.
            — Виждате ли, домашните духчета понасят огромна несправедливост! — възмути се Хърмаяни. — Това си е робство, така е! Тоя господин Крауч да я накара да се качи най-горе на стадиона въпреки страха й от височина и да я омагьоса, та да не може дори да избяга, като започнат да тъпчат палатки!… Защо някой не се захване да направи нещо за тях?
            — Е, домашните духчета и така са щастливи, нали? — попита Рон. — Всички чухте Уинки преди мача — „Домашните духчета не се забавляват.“ Така й харесва — някой да я командва…
            — Такива като теб, Рон — разпалено продължи Хърмаяни, — подкрепят жестоки и несправедливи системи само защото много ги мързи да…
            Нов оглушителен трясък проехтя от края на гората.
            — Нека да не спираме, моля ви — каза Рон и Хари забеляза как той погледна Хърмаяни с крайчетата на очите си.
            Може би имаше частица истина в това, което им бе казал Малфой… Може би Хърмаяни бе застрашена повече от тях двамата… Тръгнаха отново, а Хари продължаваше да рови из джобовете си, макар да знаеше, че пръчката му не е там.
            Вървяха по пътеката, която ги отвеждаше все по-навътре в гората, и търсеха с поглед Фред, Джордж и Джини. Подминаха група таласъми, които — нехаещи за размириците в лагера — се кикотеха доволно над торба злато, несъмнено спечелено от залаганията на мача. Още по-надолу по пътеката попаднаха на осветено от сребриста светлина място и като погледаха през дърветата, видяха сред едно сечище три стройни и красиви вийли, заобиколени от шумна групичка млади магьосници.
            — Печеля по около сто торби галеони на година — извика единият от тях. — Работя като унищожител на змейове към Комисията за унищожаване на опасни създания.
            — Не, не е вярно — изкрещя друг от младежите. — Ти миеш чинии в „Продънения котел“. Аз обаче съм ловец на вампири, убил съм около деветдесет досега…
            Трети магьосник с пъпки по лицето, които личаха дори на матовото сребристо сияние, излъчвано от вийлите, се намеси:
            — Аз пък смятам да стана най-младият министър на магията, сериозно ви говоря.
            Това разсмя Хари, защото познаваше пъпчивия магьосник. Името му бе Стан Шънпайк и в действителност бе кондуктор на триетажния автобус „Среднощния рицар“.
            Извърна се да сподели това с Рон, но лицето на приятеля бе добило странно изражение, а в следващия миг той изкрещя:
            — Казах ли ви, че аз изобретих метла, която ще стигне до Юпитер?
            — Стига! — обади се Хърмаяни и двамата с Хари го сграбчиха здраво за ръцете, обърнаха го напред и го избутаха.
            Звуците откъм вийлите и техните почитатели напълно заглъхнаха едва когато тримата стигнаха до най-дълбоките дебри на гората. Изглежда най-после бяха останали съвсем сами. Наоколо бе много по-тихо.
            Хари се огледа.
            — Мисля, че можем да изчакаме тук. Ако някой наближи, ще го чуем от километър.
            Едва бе изрекъл тези думи, и иззад едно дърво пред тях се появи Людо Багман.
            Дори и на бледата светлина от двете пръчки Хари забеляза, че Багман се е променил неузнаваемо. Той вече не бе румен и жизнерадостен, а в походката му не личеше предишната пъргавина. Лицето му бе бледо и разтревожено.
            — Кои сте вие? — попита той, мигайки учестено в опитите си да разпознае лицата им. — Какво правите тук съвсем сами?
            Тримата учудено се спогледаха.
            — Ами… там станаха някакви размирици — обясни Рон.
            — Какво? — облещи се насреща му Багман.
            — В лагера… едни хора хванаха мъгълско семейство…
            Багман изруга на висок глас.
            — Само това липсваше! — извика той, съвсем объркан, и без да продума повече, се магипортира с едно леко „пук“.
            — Господин Багман май нещо не е в час — намръщи се Хърмаяни.
            — Обаче е бил страшен бияч — отвърна Рон, като ги поведе към една малка полянка и седна на сухата трева под едно дърво. — „Уимбърн уаспс“ са печелили купата на лигата три пъти поред, докато е бил в отбора.
            Той извади малката фигурка на Крум от джоба си, постави я на земята и я погледа как се разхожда. Точно като истинския Крум, фигурката бе леко кривокрака и прегърбена, далеч по-впечатляваща върху метлата, отколкото върху кривите си крачка. Хари се заслуша да улови шумове от лагера. Все още навсякъде бе тихо. Може би размирниците се бяха укротили.
            — Дано и другите да са добре — обади се Хърмаяни след малко.
            — Добре са — рече Рон.
            — Представяш ли си баща ти да хване Луциус Малфой! — Хари седна до Рон, отпусна се върху нападалите листа и се загледа в малката фигурка на Крум. — Нали все разправя, че иска да го залови натясно.
            — Това ще изтрие самодоволната усмивка от лицето на Драко — допълни Рон.
            — Ами бедничките мъгъли? — угрижено продължи Хърмаяни. — Какво ще стане с тях, ако не успеят да ги свалят на земята?
            — Ще ги свалят — успокои я Рон. — Ще намерят начин.
            — Истинска лудост е да вършат такова нещо, когато цялото Министерство на магията се е събрало тук тази нощ! — възкликна Хърмаяни. — Искам да кажа… как очакват да им се размине? Мислите ли, че са пияни, или просто са…
            Тя млъкна изведнъж и погледна през рамо, а Хари и Рон също бързо се огледаха. Изглежда някой се опитваше да се добере до тяхната полянка. Изчакаха, заслушани в шума от неравномерни стъпки зад тъмните стволове. Но стъпките изведнъж спряха.
            — Хей! — извика Хари.
            Тишина. Хари се изправи и погледна зад дървото. Бе прекалено тъмно, за да може да види надалеч, но усети нечие присъствие извън видимото пространство.
            — Кой е там? — провикна се той.
            И тогава, без никакъв предварителен знак, тишината бе раздрана от глас, какъвто не бяха чували досега в гората. Това не беше крясък от ужас, а нещо като заклинание:
            — МОРСМОРДРЕ!
            Нещо огромно, зелено и ярко изригна от петното мрак, в което очите на Хари напразно се бяха взирали, издигна се над дърветата и излетя в небето.
            — Какво беше… — викна Рон, скочи отново на крака и впери поглед в това, което се бе появило.
            За части от секундата Хари помисли, че лепреконите са изрисували нова фигура в небето. Но веднага забеляза, че от нещо като изумрудени звезди се бе образувало изображение на гигантски череп, от чиято зинала уста вместо език висеше огромна змия. Той се издигаше все по-високо пред очите им.
            Внезапно гората около тях се огласи от писъци. Хари не разбра защо, но единствената възможна причина бе внезапната поява на черепа, издигнал се така високо, че да осветява цялата гора като прокобен неонов знак. Потърси в тъмнината този, който бе измагьосал черепа, но не видя никого.
            — Кой е там? — отново се провикна той.
            — Хайде, Хари, тръгвай! — Хърмаяни го бе сграбчила за якето и го дърпаше назад.
            — Какво има? — попита Хари, изумен от побелялото й ужасено лице.
            — Това е Черния знак, Хари! — простена момичето, дърпайки го с все сила. — Знакът на Черния лорд!
            — На Волдемор?
            — Хари, тръгвай!
            Хари се обърна. Рон панически стискаше в дланта си фигурката на Крум. Тримата тръгнаха през полянката, но едва бяха направили няколко забързани крачки, и силни припуквания известиха появата от въздуха на двайсетина магьосници, които ги заобиколиха от всички страни.
            Хари се завъртя в кръг и за секунда проумя ситуацията — всички магьосници бяха извадили магическите си пръчки и ги бяха насочили към тях тримата. Без да губи време за размисъл, той изкрещя „НАВЕДЕТЕ СЕ!“, вкопчи се в Рон и Хърмаяни и ги дръпна към земята.
            — ВЦЕПЕНИ СЕ! — изреваха в хор двайсет гласа, последвани от ослепителни мълнии, и Хари почувства как косата му се развява, като че силен вятър бе профучал през полянката.
            Той вдигна главата си на милиметри и видя как от пръчките на магьосниците се сипеха върху им огнени червени искри, преплитаха се, отскачаха от дърветата и потъваха в тъмнината…
            — Спрете! — изкрещя познат глас. — СПРЕТЕ! Това е един от синовете ми!
            Косата на Хари престана да се вее. Той надигна глава още малко. Магьосникът пред него бе свалил пръчката си. Хари се претърколи и видя господин Уизли да върви към тях потресен.
            — Рон… Хари… — Гласът му трепереше. — Хърмаяни… Добре ли сте?
            — Отдръпни се, Артър! — извика рязък студен глас.
            Беше гласът на господин Крауч. Той и другите магьосници от министерството ги наобиколиха. Хари се изправи насреща им. Лицето на господин Крауч бе изопнато от гняв.
            — Кой от вас го стори? — избълва той, а острият му поглед се местеше от един на друг. — Кой от вас измагьоса Черния знак?
            — Не сме ние! — каза Хари и посочи черепа.
            — Нищо не сме направили! — Рон разтриваше лакътя си и гледаше възмутено баща си. — Защо ни нападнахте?
            — Не лъжете, господине! — извика Крауч. Пръчката му все още бе насочена към Рон и очите му се стрелкаха, а видът му бе леко налудничав. — Хванахме ви на местопрестъплението!
            — Барти… — прошепна една вещица в дълъг вълнен халат. — Та те са още деца, Барти, не биха могли да…
            — А според вас тримата откъде се е появил знакът? — веднага попита господин Уизли.
            — Оттам — каза Хърмаяни и колебливо посочи мястото, откъдето бяха дочули гласа. — Имаше някой зад дърветата… извика нещо… някакво заклинание…
            — Аха, оттам, значи… — Стрелкащите се очи на господин Крауч се взряха в Хърмаяни, а по лицето му се изписа дълбоко недоверие. — Изречено е заклинание, така ли? Изглежда много добре знаете как е призован знакът, госпожичке…
            Но като че ли никой от магьосниците от министерството, освен господин Крауч, не допускаше, че Хари, Рон и Хърмаяни са измагьосали черепа. Напротив, след думите на момичето те отново вдигнаха пръчките си и ги насочиха към посоченото място, вперили очи сред тъмните дървета.
            — Закъсняхме — поклати глава вещицата с вълнения халат. — Вече са се магипортирали.
            — Не ми се вярва — отвърна един магьосник с четинеста кафява брада. Това бе Амос Дигъри, бащата на Седрик. — Минали са точно оттук покрай дърветата… има шанс да ги заловим…
            — Внимавай, Амос! — загрижено го предупредиха няколко магьосници, а той се изпъчи, вдигна пръчката си, закрачи през сечището и изчезна в тъмнината.
            Хърмаяни го проследи с поглед, запушила уста с длани. Само след няколко секунди те чуха господин Дигъри да вика:
            — Да! Пипнахме ги! Има някой тук! В безсъзнание е! Това е… но… Брей!…
            — Хвана ли някого? — провикна се господин Крауч с неприкрито недоверие. — Кой? Кой е той?
            Чуха се чупене на клони, шумолене на листа, после хрущене от стъпки и сред дърветата се показа господин Дигъри. В ръцете си държеше мъничка отпусната фигура. Хари незабавно я разпозна по кухненската кърпа, с която беше облечена. Беше Уинки.
            Господин Крауч не помръдна и не продума, когато господин Дигъри остави в нозете му неговото собствено домашно духче. Останалите магьосници от министерството го наблюдаваха. За няколко секунди той остана вцепенен, само очите му, втренчени в Уинки, искряха върху побелялото му лице. После сякаш започна да идва на себе си.
            — Не… може… да… бъде — заекна той. — Не…
            След това бързо заобиколи господин Дигъри и закрачи към мястото, където бе намерена Уинки.
            — Безсмислено е, господин Крауч — извика подире му господин Дигъри. — Там вече няма никой.
            Но Крауч изглежда не искаше да повярва на думите му. Чуваха се шумът от стъпките му и шумоленето на листата, докато претърсваше храсталаците.
            — Малко смущаващо — мрачно отбеляза господин Дигъри, загледан в безжизненото телце на Уинки. — Домашното духче на Барти Крауч… искам да кажа…
            — Стига, Амос — тихо го прекъсна господин Уизли. — Не мислиш сериозно, че е духчето, нали? Черния знак е дело на магьосници. За него трябва магическа пръчка.
            — Тя имаше пръчка — кимна господин Дигъри.
            — Какво? — изуми се господин Уизли.
            — Ето, виж — господин Дигъри вдигна една пръчка и я показа. — Беше в ръката й. Това е нарушение на алинея трета от Кодекса за употреба на магическа пръчка — „Забранява се на всички не-човешки същества да носят или да използват магически пръчки.“
            В този момент се чу ново „пук!“ и Людо Багман се магипортира точно до господин Уизли. Останал без дъх и без чувство за ориентация, той се завъртя на място, облещил очи нагоре към изумруденозеления череп.
            — Черния знак! — изпъхтя той и едва не стъпка Уинки, когато се извъртя с въпросителен поглед към колегите си. — Кой го призова? Хванахте ли ги? Барти! Какво става?
            Господин Крауч се бе върнал с празни ръце. Лицето му все още бе призрачнобяло, а ръцете и четковидните му мустаци потръпваха.
            — Къде беше, Барти? — запита Багман. — Защо не дойде на мача? Домашният дух ти пазеше място… О, небеса! — Едва сега той забеляза проснатата в краката му Уинки. — Какво се е случило с нея?
            — Бях зает, Людо — отговори на пресекулки господин Крауч, почти без да движи устни. — А домашният ми дух е зашеметен.
            — Зашеметен ли? Вие ли я зашеметихте? Но защо?…
            Изведнъж кръглото лъщящо лице на Багман светна от някакво внезапно прозрение. Той погледна нагоре към черепа, после надолу към Уинки и накрая към господин Крауч.
            — Не! — извика той. — Уинки? Да измагьоса Черния знак? Тя не знае как! Пък и без пръчка не би могла…
            — Тя имаше пръчка — каза господин Дигъри. — Беше в ръката й, Людо. Ако не възразявате, Крауч, мисля, че е най-добре да чуем какво ще ни каже самата тя.
            Крауч с нищо не показа, че е чул думите на господин Дигъри, който явно възприе мълчанието му за знак на съгласие, вдигна пръчката си, насочи я към Уинки и извика „Енервате!“.
            Уинки леко помръдна. Големите й кафяви очи се отвориха и слисано примигнаха няколко пъти. Тя се надигна немощно и остана да седи под погледите на смълчаните магьосници. Видя краката на господин Дигъри и бавно, треперейки, вдигна очи и го погледна в лицето, а после още по-бавно погледна нагоре към небето. Хари видя двете отражения на реещия се череп в огромните й ококорени очи. Тя ахна, огледа с неистов поглед насъбралите се наоколо и избухна в ужасни степания.
            — Домашен дух! — строго заговори господин Дигъри. — Знаеш ли кой съм аз? Аз съм от Отдела за регистриране и контрол на магически създания!
            Уинки започна да се клати напред-назад, дишайки шумно и учестено. Хари си припомни ужасения Доби в подобни моменти след неподчинение.
            — Както виждаш, домашен дух, Черния знак е бил измагьосан съвсем скоро — продължи господин Дигъри. — След няколко минути са те открили точно под него! Обясни, ако обичаш!
            — Аз… аз… аз не направила това, сър! — задъха се Уинки. — Аз не знае как, сър!
            — Намерили са те с пръчка в ръката! — кресна господин Дигъри, размахвайки я пред нея.
            Магическата пръчка се освети в зелено от излъчваната от черепа светлина, обгърнала пространството наоколо, и Хари я позна.
            — Хей… тя е моя! — извика той.
            Всички присъстващи го погледнаха.
            — Моля? — невярващо попита господин Дигъри.
            — Това е моята пръчка! — повтори Хари. — Изпуснах я!
            — Изпуснал си я? — не можеше да повярва на ушите си господин Дигъри. — Това признание ли е? Хвърлил си я, след като си измагьосал знака?
            — Амос, осъзнай с кого говориш! — ядоса се господин Уизли. — Нима смяташ, че е възможно Хари Потър да измагьоса Черния знак?
            — Е… не, разбира се — измънка господин Дигъри. — Съжалявам… поувлякох се…
            — Но аз не съм я изпуснал там — посочи Хари с палец дърветата под черепа. — Забелязах, че я няма, още когато влязохме в гората.
            — Така… — Господин Дигъри погледна свитата в краката му Уинки и очите му отново засвяткаха. — Намерила си тази пръчка, нали, домашен дух? Взела си я и си решила да се позабавляваш, а?
            — Аз не правила магия с нея, сър! — изписка Уинки, а сълзите се стичаха от двете страни на сплескания й топчест нос. — Аз… аз… само я вдигнала, сър! Аз не направила Черния знак, сър, аз не знае как!
            — Не е била тя! — извика Хърмаяни. Изглеждаше много притеснена, че говори пред толкова магьосници от министерството, но бе твърдо решила да го стори. — Гласчето на Уинки е тънко и пискливо, а гласът, който изрече заклинанието, беше много дълбок. — И тя погледна умолително към Хари и Рон за подкрепа. — Никак не приличаше на гласа на Уинки, нали?
            — Не — поклати глава Хари. — Определено не звучеше като домашен дух.
            — Да, гласът бе човешки — добави Рон.
            — Е, веднага ще разберем — изръмжа господин Дигъри, явно без да взима под внимание думите им. — Има лесен начин да се открие последната магия, направена с магическа пръчка, знаеш ли това, домашен дух?
            Уинки потрепери и поклати глава с изумление, а ушичките й се заклатиха, когато господин Дигъри вдигна своята пръчка и приближи върха й до върха на пръчката на Хари.
            — „Приор инкантато!“ — изрева той.
            Хари чу ужасеното ахване на Хърмаяни, когато при допира на двете пръчки изригна гигантски череп със змиевиден език. Но той бе само бледо подобие на зеления череп високо над тях, като че бе изтъкан от плътен сив дим — призракът на едно заклинание.
            — „Делетриус!“ — извика господин Дигъри и призрачният череп изчезна като тънка струйка дим.
            — Това е… — каза господин Дигъри и с безжалостен триумф погледна Уинки, която продължаваше да се свива в конвулсии.
            — Аз не го направила! — изписка тя, а очите й се въртяха в ужас. — Аз не, аз не, аз не знае как! Аз добър домашен дух, аз не използва пръчки, аз не знае как!
            — Хванахме те на местопрестъплението, домашен дух! — изрева господин Дигъри. — Хванахме те с пръчката извършител в ръка!
            — Амос — извика господин Уизли. — Помисли… Твърде малко магьосници знаят това заклинание… Откъде би могла да го научи?
            — Може би Амос допуска — хладно и гневно натъртваше на всяка сричка господин Крауч, — че аз системно обучавам слугите си да измагьосват Черния знак.
            Последва дълбока потискаща тишина.
            Амос Дигъри се стресна.
            — Господин Крауч… аз не… изобщо не…
            — Ти почти обвини двама души на тази горска поляна, които най-малко от всички присъстващи могат да бъдат отговорни за Черния знак! — озъби се господин Крауч. — Хари Потър… и мен! Предполагам, че знаеш историята на момчето, Амос?
            — Разбира се… всеки я знае… — измърмори господин Дигъри, вече доста смутен.
            — И надявам се, помниш какви доказателства съм дал аз за своята ненавист и презрение към Черните изкуства и към онези, които ги практикуват — вече викаше господин Крауч толкова силно, че очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си.
            — Господин Крауч, аз… аз… не съм допуснал нито за миг, че имате нещо общо с това — измънка Амос Дигъри и се изчерви дори под четинестата си кафява брада.
            — Щом обвиняваш домашния ми дух, обвиняваш мен, Дигъри! — изкрещя господин Крауч. — Къде другаде би могла да научи това?
            — Тя… тя може да е попаднала случайно някъде…
            — Точно така, Амос — намеси се господин Уизли. — Тя може случайно да я е намерила някъде… Уинки? — мило се обърна той към нея, но духчето потръпна, като че ли бе изкрещял. — Къде точно намери пръчката на Хари?
            Уинки мачкаше така настървено подгъва на кърпата, че пръстите й започнаха да я разнищват.
            — Аз… аз намерила я… намерила я там, сър… — прошепна тя. — Там… при дърветата, сър…
            — Разбираш ли, Амос? — попита господин Уизли. — Онзи, който е измагьосал знака, се е магипортирал веднага след това, подхвърляйки пръчката на Хари. Много хитър ход — да не използва собствената си пръчка, защото тя би могла да го издаде. А Уинки е имала нещастието да се окаже близо до пръчката няколко секунди по-късно и да я вземе.
            — Но това значи, че тя е била само на няколко крачки от истинския извършител! — нетърпеливо рече господин Дигъри. — Домашен дух, видя ли някого?
            Уинки се разтрепера по-силно отвсякога. Огромните й очи се стрелкаха от господин Дигъри към Людо Багман, а после към господин Крауч. Тя преглътна и каза:
            — Не видяла никого, сър… никого…
            — Амос — отсече господин Крауч, — съзнавам, че при нормални обстоятелства би завел Уинки в твоя отдел за разпит. Аз обаче те моля да ми позволиш лично да се заема с нея.
            По изражението на господин Дигъри личеше, че предложението не му се нрави особено, но Хари знаеше колко важна клечка бе господин Крауч в министерството — никой не би се осмелил да му откаже.
            — Можеш да бъдеш сигурен, че тя ще бъде наказана — хладно добави господин Крауч.
            — Г-г-господарю… — заекна Уинки и вдигна пълните си със сълзи очи към господин Крауч. — Г-г-господарю, м-м-моля…
            Господин Крауч погледна назад с особено изострени черти на лицето, по което всяка бръчка се бе превърнала в дълбока бразда. Изражението му бе безмилостно.
            — Поведението на Уинки тази нощ бе недопустимо — заговори той бавно. — Наредих й да остане в палатката. Наредих й да стои там, докато аз се справя с безредиците. А откривам, че тя не се е подчинила. Заслужава да получи дреха.
            — Не! — изпищя Уинки и се просна в краката му. — Не, господарю! Не дреха, не дреха!
            Хари знаеше, че домашният дух получава свободата си само ако му подарят истинска дреха. Уинки бе жална гледка, вкопчена в кърпата си и стенеща в краката на господин Крауч.
            — Но тя беше уплашена! — избухна Хърмаяни с гневен поглед срещу господин Крауч. — Вашето домашно духче се бои от височини, а онези маскирани магьосници бяха вдигнали хора във въздуха! Не можете да я упреквате, че е искала да избяга от тях!
            Господин Крауч отстъпи крачка назад да се отдалечи от Уинки и я погледна като нещо мръсно и долно, което петни лъснатите му до блясък обувки.
            — Не ми трябва домашен дух, който не ми се подчинява! — Той студено изгледа Хърмаяни. — Не ми трябва слуга, който забравя задълженията към господаря си и към неговото добро име.
            Уинки плачеше толкова силно, че хлипанията й отекваха по цялата полянка.
            Последва напрегнато мълчание, прекъснато от господин Уизли, който каза тихо:
            — Е, смятам да отведа децата обратно в палатката, ако никой не възразява. Амос, тази пръчка ни разказа всичко, което можа… Дали е възможно Хари да си я получи обратно?
            Господин Дигъри подаде пръчката на Хари и той я сложи в джоба си.
            — Хайде да тръгваме — тихо подкани децата господин Уизли.
            Но Хърмаяни не помръдна. Очите й все още бяха приковани върху хлипащото домашно духче.
            — Хърмаяни! — настоятелно извика господин Уизли.
            Момичето се обърна и последва Хари и Рон през полянката към гората.
            — Какво ще стане с Уинки? — попита тя, щом се отдалечиха достатъчно.
            — Не знам — отвърна господин Уизли.
            — Как ужасно се отнасят с нея! — разгневи се Хърмаяни. — Господин Дигъри я нарича „домашен дух“ през цялото време… Ами господин Крауч! Знае, че е невинна, но все пак ще я изхвърли! Не го интересува колко се е уплашила или колко е била разстроена… Сякаш не е човешко същество!
            — Е, тя наистина не е — отбеляза Рон.
            — Това не значи, че е лишена от чувства, Рон. Отвратителен е начинът… — Хърмаяни се нахвърли върху него.
            — Хърмаяни, съгласен съм с теб — бързо я прекъсна господин Уизли и й махна с ръка да побърза. — Но сега не му е времето да обсъждаме правата на домашните духчета. Искам колкото може по-бързо да се доберем до палатката. Какво стана с другите?
            — Загубихме ги в тъмното — обади се Рон. — Тате, защо всички така се стреснаха от този череп?
            — Ще ви обясня всичко в палатката — нервно отвърна господин Уизли.
            Но на излизане от гората им се наложи да забавят ход.
            Голяма група уплашени вещици и магьосници се бяха скупчили там и като видяха господин Уизли, много от тях се спуснаха към него.
            — Какво става тук? Кой го направи? Артър… нали не е… той?
            — Разбира се, че не е той — припряно отвърна господин Уизли. — Не знаем кой е, изглежда се е магипортирал. Моля да ме извините, но искам да си лягам.
            Той поведе Хари, Рон и Хърмаяни през тълпата обратно към лагера. Всичко бе утихнало. Нямаше и следа от маскираните магьосници, само няколко опожарени палатки все още димяха.
            От палатката на момчетата стърчеше главата на Чарли.
            — Тате, какво става? — провикна се той в тъмното. — Фред, Джордж и Джини се прибраха, но останалите…
            — Водя ги — успокои го господин Уизли, наведе се и влезе в палатката.
            Хари, Рон и Хърмаяни го последваха. До малка кухненска маса седеше Бил и притискаше чаршаф към обилно кървящото си рамо. Ризата на Чарли бе раздрана, а носът на Пърси — разкървавен. Фред, Джордж и Джини бяха невредими, но много разстроени.
            — Хванахте ли ги, тате? — напрегнато попита Бил. — Онези, дето са измагьосали знака?
            — Не — отвърна господин Уизли. — Намерихме домашния дух на Барти Крауч с пръчката на Хари в ръка, но така и не разбрахме кой всъщност е измагьосал знака.
            — Какво? — в един глас извикаха Бил, Чарли и Джордж.
            — Пръчката на Хари? — смая се Фред.
            — Домашния дух на господин Крауч? — продума Пърси, сякаш бе поразен от гръмотевица.
            С помощта на Хари, Рон и Хърмаяни господин Уизли обясни какво се бе случило в гората. Като завършиха разказа, Пърси се напери възмутено:
            — Е, господин Крауч е в правото си да се отърве от такъв домашен дух! — каза той. — Да избяга, след като ясно й е наредил да не го прави!… Да го изложи пред цялото министерство!… Какъв срам, ако я бяха завели в Отдела за регистриране и контрол…
            — Уинки не е направила нищо… Просто се е оказала на лошо място в лош момент! — озъби му се Хърмаяни и той се сепна.
            Досега тя винаги се бе държала добре с Пърси… всъщност доста по-добре от всички останали.
            — Виж, Хърмаяни, магьосник от ранга на господин Крауч не може да има домашен дух, който вилнее с магическа пръчка! — надуто отвърна Пърси, който явно се беше опомнил.
            — Тя не е вилняла! — извика Хърмаяни. — Само я е вдигнала от земята!
            — Слушайте, може ли все пак някой да обясни що за череп е това? — нетърпеливо се намеси Рон. — Той никого не нарани… Какво толкова е станало?
            — Казах ти, това е знакът на Ти-знаеш-кой, Рон — изпревари всички Хърмаяни. — Четох за него във „Възход и падение на Черните изкуства“.
            — И не се е появявал от тринайсет години — тихичко добави господин Уизли. — Естествено, хората изпаднаха в паника… все едно че видяха как Вие-знаете-кой се завръща.
            — Не разбирам — смръщи се Рон. — Искам да кажа… все пак е само фигура в небето…
            — Рон, Ти-знаеш-кой и поддръжниците му изписваха Черния знак на небето, когато убиваха — продължи господин Уизли. — Той вдъхваше такъв ужас… не би могъл да си представиш, много си млад още. Помисли си само — прибираш се у дома, а Черния знак се носи над къщата ти и вече знаеш какво ще откриеш вътре… — потрепери господин Уизли. — Най-лошият страх… най-лошият от всички…
            За миг настъпи тишина.
            Бил свали чаршафа от рамото си да погледне раната и каза:
            — Е, не ни беше от полза тази нощ, който и да го е измагьосал. Веднага щом го видяха, смъртожадните се разбягаха. Магипортираха се, преди да успеем да се доближим и да свалим маската на някого. Но успяхме да уловим семейство Робъртс точно преди да паднат на земята. Вече пренастройват паметта им.
            — Смъртожадни ли? — попита Хари. — Кои са те?
            — Така поддръжниците на Ти-знаеш-кой наричат самите себе си — обясни Бил. — Мисля, че тази нощ видяхме колко от тях са останали извън стените на Азкабан.
            — Няма как да докажем, че са били точно те, Бил — каза господин Уизли. — Въпреки че най-вероятно е така — добави той унило.
            — Да, бас ловя! — изведнъж се обади Рон. — Тате, ние срещнахме Драко Малфой в гората и той почти се издаде, че баща му е при онези откачалки с маските. А всички знаем, че семейство Малфой са били замесени с Вие-знаете-кой.
            — Но какво целят поддръжниците на Волдемор… — започна Хари и останалите потръпнаха. Като повечето магьосници, всички от семейство Уизли избягваха да споменават това име. — Извинете! — бързо се поправи Хари. — Какво ли целят последователите на Вие-знаете-кой, като вдигат мъгъли във въздуха? Имам предвид — какъв е смисълът?
            — Смисълът ли? — насила се засмя господин Уизли. — Хари, те го смятат за забавно. Половината от убийствата на мъгъли по времето на Ти-знаеш-кой бяха извършени за развлечение. Предполагам, че тази вечер са подпийнали и не са устояли на изкушението да ни напомнят, че много от тях са все още на свобода. Хубаво сборище са си устроили отново — завърши с отвращение той.
            — Но ако това са били смъртожадните, защо са се магипортирали, като са видели Черния знак? — попита Рон. — Те би трябвало да се радват, че го виждат, нали така?
            — Размърдай си мозъка, Рон! — отвърна Бил. — Ако това наистина са били смъртожадни, те навремето са направили всичко възможно да се спасят от Азкабан, когато Вие-знаете-кой е изгубил властта си. Наговорили са всякакви лъжи по негов адрес за това, как ги е принуждавал да убиват и измъчват хора. Басирам се, че завръщането му ще ги уплаши много повече, отколкото нас. Когато е изгубил силите си, те са отрекли, че имат нещо общо с него, и са се върнали към ежедневието си. Не мисля, че той ще е особено доволен от тях, какво ще кажете?
            — Е… който и да е измагьосал Черния знак… — бавно започна Хърмаяни, — дали го е направил в подкрепа на смъртожадните, или за да ги сплаши?
            — И аз не знам какво да мисля, Хърмаяни — каза господин Уизли. — Но в едно съм сигурен — само смъртожадните знаеха как да го измагьосат. Много бих се учудил, ако този, който го е направил, не е бил някога смъртожаден… Дори сега да не е… Слушайте, стана много късно и ако майка ви чуе за случилото се, ужасно ще се разтревожи. Затова нека поспим няколко часа и сутринта ще напуснем това място с някой ранен летекод.
            Хари се изтегна в леглото си, но главата му бучеше. Знаеше, че бе почти три сутринта и би трябвало да е съвсем изтощен, но беше разтревожен и не му се спеше.
            Само преди три дни, които сега му се струваха много повече, се бе събудил от пареща болка в белега. А тази нощ, за пръв път от тринайсет години, знакът на Лорд Волдемор се появи на небето. Какво ли означаваше всичко това?
            Той се сети за писмото, което бе написал до Сириус, преди да замине от „Привит Драйв“. Дали Сириус вече го бе получил? Кога ли щеше да му отговори? Хари лежеше, впил поглед в брезентовия покрив на палатката, но никакви мечтания за летене не споходиха въображението му, та да заспи по-лесно. Едва дълго след като хъркането на Чарли огласи палатката, Хари се унесе.


            ГЛАВА ДЕСЕТА
            ХАОС В МИНИСТЕРСТВОТО

            Не бяха поспали и няколко часа, когато господин Уизли ги събуди. Той сви палатките с магия и всички бързо напуснаха лагера. Минаха покрай господин Робъртс, който стоеше пред вратата на къщата си. Видът му бе някак странен и замаян и той им помаха за сбогом, като смотолеви: „Весела Коледа!“
            — Ще се оправи — тихо каза господин Уизли, докато крачеха из влажната трева. — Понякога се случва при пренастройване на паметта за кратко да се загуби всякаква представа за времето… а той е трябвало да забрави нещо гигантско.
            Недалеч от мястото, където се съхраняваха летекодите, те дочуха припрени гласове, а като пристигнаха, завариха Базил, пазителя на летекодите, обкръжен от рояци вещици и магьосници, които шумно настояваха да заминат колкото се може по-скоро от лагера. След като господин Уизли набързо обсъди нещо с Базил, цялата група се нареди на опашката и още преди изгрев слънце успяха да вземат една стара автомобилна гума до Стоутсхед Хил. На развиделяване, крайно изтощени, те мълчаливо прекосиха Отъри Сейнт Кечпоул на път за „Хралупата“, копнеещи за очакващата ги закуска. Когато къщата изникна пред погледите им, в покритата с роса уличка проехтя вик:
            — О, най-сетне, най-сетне!
            Госпожа Уизли ги чакаше на двора по чехли. Спусна се към тях с бледо и напрегнато лице, стиснала смачкан брой на „Пророчески вести“ в ръка.
            — Артър, така се притесних… толкова се разтревожих
            Тя обви ръце около шията на господин Уизли и вестникът падна на земята. Хари погледна надолу и прочете заглавието: „ТЕРОР СЛЕД ФИНАЛА ПО КУИДИЧ“. То бе илюстрирано с блещукаща черно-бяла снимка на Черния знак над дърветата.
            — Всички сте добре! — сякаш не на себе си прошепна госпожа Уизли със зачервени очи, като свали ръце от господин Уизли. — Живи и здрави, о, момчетата ми!…
            И за всеобща изненада тя сграбчи Фред и Джордж и ги притисна толкова силно към себе си, че главите им се удариха една в друга.
            — Ох! Мамо, задушаваш ни…
            — А аз ви се скарах, преди да тръгнете! — разхлипа се госпожа Уизли. — Само за това си мислех! Ами ако Вие-знаете-кой ви беше хванал?… А последното нещо, което чухте от мен, бе укор, че не сте взели достатъчно изпити за СОВА! О, Фред, Джордж…
            — Хайде, Моли, всички сме добре — успокои я господин Уизли, отскубна я от близнаците и я поведе към къщата. — Бил — тихо добави той, — вземи този вестник, искам да видя какво пише…
            Едва когато всички се натъпкаха в мъничката кухня, а Хърмаяни приготви чаша много силен чай за госпожа Уизли, в който по настояване на съпруга й сипаха глътка отлежало огнено уиски „Огдънс“, Бил подаде вестника на баща си. Господин Уизли прегледа първата страница, а Пърси заничаше над рамото му.
            — Знаех си — въздъхна тежко господин Уизли. — „Гафове на министерството… виновниците на свобода… слаба охрана… Тъмни магьосници се разхождат необезпокоявани… национален позор…“ Кой ли го е писал? О, Рита Скийтър, разбира се!
            — Тази жена е взела министерството на прицел! — ядно отбеляза Пърси. — Миналата седмица писа, че си губим времето да се заяждаме за дебелината на котлите, вместо да се справим с вампирите! Като че ли не е изрично постановено в алинея дванайсет на „Насоки за третиране на не-магьоснически получовешки…“
            — Направи ни една услуга, Пърси — прозя се Бил. — Млъкни.
            — И за мен пише — възкликна господин Уизли и очите му зад стъклата на очилата се разширяваха все повече, докато прочете докрай статията в „Пророчески вести“.
            — Къде? — сепна се госпожа Уизли и се задави с чая с уиски. — Ако бях видяла, щях да знам, че сте живи!
            — Но не споменават името ми — уточни господин Уизли. — Слушайте: „Ако ужасените вещици и магьосници, притаили дъх край гората в очакване на вести за развоя на събитията, са се надявали на разяснение от Министерството на магията, останали са дълбоко разочаровани. Малко след появата на Черния знак представител на министерството заяви, че пострадали няма, но отказа да даде по-подробна информация. Тепърва ще се изясни дали това изявление е достатъчно, за да опровергае слуховете, че час по-късно от гората са били изнесени няколко тела.“ Ами така си беше! — яростно продължи господин Уизли и подаде вестника на Пърси. — Нямаше пострадали. Какво друго да им кажа? „Слуховете, че от гората са били изнесени няколко тела…“ Е, сега, след като го е написала, със сигурност ще тръгнат слухове.
            Той дълбоко въздъхна.
            — Моли, ще трябва да отида в отдела, че явно ще се наложи да се поуспокоят малко страстите.
            — Ще дойда с теб, татко — важно рече Пърси. — Господин Крауч ще има нужда от помощта на всички. А и ще мога лично да му предам доклада си за котлите.
            Той бързо излезе от кухнята.
            Госпожа Уизли изглеждаше много разстроена.
            — Артър, нали си в отпуск! Тази работа няма нищо общо с твоя отдел, сигурно ще се справят и без теб.
            — Трябва да отида, Моли — каза господин Уизли. — Аз забърках това. Само ще се преоблека и тръгвам…
            — Госпожо Уизли — не сдържа нетърпението си Хари, — Хедуиг да е долитала с писмо за мен?
            — Хедуиг ли, миличък? — разсеяно повтори госпожа Уизли. — О, не… не, няма никаква поща.
            Рон и Хърмаяни изгледаха Хари с любопитство.
            С многозначителен поглед и към двамата той попита:
            — Може ли да си оставя нещата в стаята?
            — Да, и аз ще дойда — веднага се съгласи Рон. — А ти, Хърмаяни?
            — Идвам — бързо рече тя.
            Тримата излязоха от кухнята и тръгнаха нагоре по стълбите.
            — Какво става, Хари? — попита Рон в момента, в който затвориха вратата на таванската стая след себе си.
            — Има нещо, което не съм ви казал — отвърна Хари. — В събота сутринта се събудих от нова болка в белега.
            Рон и Хърмаяни реагираха точно така, както Хари си ги бе представил в стаята си на „Привит Драйв“. Хърмаяни ахна и веднага започна да дава идеи за консултация, като спомена няколко книги и изреди цял куп имена — от Албус Дъмбълдор до Мадам Помфри, старшата сестра в „Хогуортс“.
            Рон изглеждаше направо стъписан.
            — Но него го нямаше там, нали? Ти-знаеш-кой де? Искам да кажа, последния път, когато те боля белегът, той беше в „Хогуортс“, нали?
            — Сигурен съм, че го нямаше на „Привит Драйв“ — каза Хари. — Но аз го сънувах… него и Питър… нали се сещате, Опаш. Не помня добре, но крояха планове да убият… някого.
            Той се поколеба за момент дали да каже „мен“, но не можа да събере сили да види Хърмаяни още по-ужасена, отколкото бе в момента.
            — Било е само сън — пресилено бодро рече Рон. — Просто кошмар.
            — Дали наистина е било само сън? — Хари се обърна към прозореца да погледне зората. — Не е ли странно… Заболява ме белегът, а три дни по-късно смъртожадните буйстват и знакът на Волдемор се появява отново в небето.
            — Не споменавай неговото име! — изскърца през зъби Рон.
            — Спомних си какво ми каза професор Трелони — продължи Хари, без да му обръща внимание. — Беше в края на миналата година.
            Професор Трелони бе учителката им по пророкуване в „Хогуортс“. Хърмаяни снизходително изсумтя и ужасът в погледа й изчезна.
            — О, Хари, нали не обръщаш внимание на всичко, което казва тази измамница?
            — Вас ви нямаше — каза Хари. — Вие не я чухте. Тогава беше различно. Казах ви, тя изпадна в транс… съвсем истински. И каза, че Черния лорд ще се надигне отново, по-велик и по-зловещ отвсякога, и ще успее, защото слугата му щял да се върне при него. А точно през онази нощ Опаш избяга.
            Последва тишина, сред която Рон разсеяно се занимаваше с една дупка в покривката на леглото с два гигантски черни инициала на „Чъдли кенънс“ и летящо гюлле.
            — Защо питаше дали Хедуиг е долетяла, Хари? — попита Хърмаяни. — Писмо ли очакваш?
            — Писах на Сириус за болката в белега — отвърна той и вдигна рамене. — Чакам да ми отговори.
            — Добре си го измислил! — Лицето на Рон се проясни. — Басирам се, че Сириус знае какво трябва да се направи.
            — Надявах се, че бързо ще дойде при мен — каза Хари.
            — Но ние не знаем къде е! Може да е в Африка или някъде другаде, нали така? — логично отбеляза Хърмаяни. — Хедуиг не би се справила за няколко дни с такова пътуване.
            — Да, знам — отвърна Хари, но почувства оловна тежест в стомаха си, поглеждайки през прозореца към небето, където нямаше и следа от Хедуиг.
            — Ела да поиграем куидич в градината — предложи Рон. — Хайде, трима срещу трима — Бил, Чарли, Фред и Джордж ще играят. Можеш да се пробваш с финта на Вронски…
            — Рон — рече Хърмаяни с тон, който казваше още „откъде ти хрумна това нетактично предложение“, — на Хари едва ли му се играе куидич точно сега… Той е разтревожен и уморен… Всички трябва да си лягаме…
            — О, искам да играя куидич! — внезапно се обади Хари. — Почакай да си взема „Светкавицата“.
            Хърмаяни напусна стаята, като измърмори под нос нещо като „Момчешка работа!“.
                                                                          * * *
            През следващата седмица нито господин Уизли, нито Пърси се застояваха вкъщи. И двамата излизаха рано сутрин (още преди да са станали другите) и се прибираха късно вечер.
            — Пълен безпорядък! — обясни важно Пърси в неделната вечер преди завръщането им в „Хогуортс“. — Цяла седмица гася пожари. Хората не спират да пращат конски и разбира се, ако не отвориш веднага някое от тях, то гръмва. По цялото ми бюро има следи от изгаряне, а любимото ми перо стана на въглен.
            — Защо ги пращат? — попита Джини, докато подлепяше своята „Хиляда магически билки и плесени“ с магискоч, седнала на килимчето пред камината в дневната.
            — Оплакват се от охраната по време на финала на Световното първенство — отвърна Пърси. — Искат компенсации за разрушените си вещи. Мъндънгус Флечър е предявил иск за палатка с дванайсет спални и вградено джакузи, но номерът му няма да мине. Със сигурност знам, че е спал под наметалото си, опънато върху няколко колчета.
            Госпожа Уизли погледна към часовника с голяма дървена кутия. Хари много харесваше този часовник. Той беше напълно безполезен за всеки, който иска да знае колко е часът, но затова пък засипваше с каква ли не друга информация. Върху всяка от деветте му златни стрелки беше гравирано името на някой от семейство Уизли. На циферблата вместо цифри бяха означени местата, където можеше да се намира всеки от тях — „вкъщи“, „на училище“, „на работа“, но също така и „в неизвестност“, „в болница“, „в затвора“. На мястото на дванайсетия час тук пишеше „смъртна опасност“.
            Осем от стрелките в този момент сочеха „вкъщи“, но най-дългата стрелка — с името на господин Уизли — бе спряла срещу „на работа“. Госпожа Уизли въздъхна.
            — На баща ви не му се е налагало да ходи на работа през почивните дни от времето на Вие-знаете-кой — каза тя. — Карат го да работи прекалено много. Ако не се върне скоро, вечерята му ще изстине.
            — Е, татко иска да компенсира грешката си след финала, нали? — обади се Пърси. — Да си кажем честно, не бе много разумно да направи публично изявление, без да е говорил с началника на отдела си преди това…
            — Да не си посмял да обвиняваш баща си за това, което е написала онази мизерница Скийтър! — веднага избухна госпожа Уизли.
            — Ако татко беше премълчал, тази Рита щеше да напише, че е позорно никой от министерството да не даде изявление — намеси се Бил, който играеше шах с Рон. — Рита Скийтър за никого не е написала нищо добро. Помните ли, веднъж интервюира всички отменители на заклинания в „Гринготс“ и ме нарече „дългокос малоумник“?
            — Ами че косата ти е доста дългичка, миличък — меко каза госпожа Уизли. — Само ако ми позволиш…
            — Не, мамо!
            Дъждът барабанеше по прозореца на дневната. Хърмаяни бе потънала в своята книга „Класически заклинания“ за четвърти курс — госпожа Уизли бе купила от „Диагон-али“ по един екземпляр за нея, Хари и Рон. Чарли кърпеше една огнеустойчива балаклава*. Хари лъскаше „Светкавицата“ с отворен пред себе си комплект принадлежности за метла — подарък от Хърмаяни за тринайсетия му рожден ден. Стиснали пера в ръце, Фред и Джордж седяха в далечния ъгъл и си шепнеха, склонили глави над парче пергамент.
            [* Плетена шапка като шлем, добре закриваща главата и шията и носеща името си от местност на Кримския полуостров, където англичаните спечелили битка през Кримската война с Русия през 1854 г. — Бел.прев.]
            — Какво правите там вие двамата? — рязко ги попита госпожа Уизли с прикован в тях поглед.
            — Пишем си домашното — отвърна неясно Фред.
            — Не ставайте смешни, още сте във ваканция! — отсече госпожа Уизли.
            — Да, малко изостанахме — рече Джордж.
            — Случайно да не пишете нов формуляр за заявки, а? — хапливо ги подигра госпожа Уизли. — Да не сте намислили да се захващате наново с ония магийки шегобийки?
            — Ех, мамо… — Фред артистично вдигна изпълнен с болка поглед към нея. — Ако утре експрес „Хогуортс“ катастрофира и ние с Джордж умрем, как ще се чувстваш при мисълта, че последното нещо, което сме чули от теб, е било куп безпочвени обвинения?
            Всички се разсмяха, дори и госпожа Уизли.
            — А, баща ви си идва! — възкликна тя, като отново погледна часовника.
            Стрелката с името на господин Уизли изведнъж се бе преместила от „на работа“ на „пътуване“. След секунда тя се спря на „вкъщи“ при останалите стрелки и всички чуха как той ги вика от кухнята.
            — Идвам, Артър! — провикна се госпожа Уизли и бързо тръгна натам.
            След малко господин Уизли влезе в топлата всекидневна с вечерята си на поднос. Изглеждаше напълно изтощен.
            — Само наливат масло в огъня — обърна се той към госпожа Уизли, като седна на креслото близо до камината и побутна без ентусиазъм спаружения карфиол. — Цяла седмица Рита Скийтър се навърта из министерството и души за разни други нередности, за които да пише. Вече е научила за изчезването на горката Бърта, та това ще е водещото заглавие на „Пророчески вести“ утре. Казвах му аз на Багман, че отдавна трябваше да изпрати някой да я търси.
            — Господин Крауч все това повтаря от седмици — веднага се включи Пърси.
            — Крауч да се радва, че Рита не е научила за Уинки — подразни се господин Уизли. — Има да пише цяла седмица как домашният му дух е бил хванат да държи пръчката, която е измагьосала Черния знак.
            — Нали всички сме сигурни, че духът, макар и безотговорен, не е измагьосал знака? — разпалено попита Пърси.
            — Господин Крауч да се благодари, че в „Пророчески вести“ не знаят как се отнася към домашните духчета! — ядоса се Хърмаяни.
            — Виж какво, Хърмаяни! — каза Пърси. — Такъв високопоставен служител на министерството заслужава безпрекословно подчинение от слугите си…
            — Искаш да кажеш — от робите си! — пискливо рече Хърмаяни. — Той не плаща на Уинки, нали?
            — Май ще е най-добре да се качите по стаите си и да проверите дали сте си приготвили всичко! — прекъсна спора госпожа Уизли. — Хайде, всички…
            Хари събра принадлежностите си за метла, преметна през рамо „Светкавицата“ и тръгна нагоре с Рон. Барабаненето на дъжда, свистенето и стенанията на вятъра отекваха още по-силно под покрива, а и таласъмът, който живееше на тавана, надаваше вой от време на време. Като влязоха в стаята, Пигуиджън зацвърча и запърха в клетката си. Отворените вече куфари го бяха накарали да изпадне във възторг.
            — Дай му малко „Совешка сладост“ — предложи Рон и хвърли на Хари един пакет. — Може да му запушат човката.
            Хари промуши малко от храната през решетките на клетката на Пигуиджън, а после се зае с куфара си. Клетката на Хедуиг стоеше празна до него.
            — Мина повече от седмица… — Хари се загледа в опустялата пръчица за кацане в клетката. — Рон, не може да са хванали Сириус, нали?
            — Не, щяха да пишат за това в „Пророчески вести“ — отвърна Рон. — От министерството щяха да се похвалят, че все пак са хванали някого, нали?
            — Да, предполагам…
            — Виж, това са нещата, които мама ти е купила от „Диагон-али“. Взела ти е и малко злато от твоя трезор в банката, изпрала ти е всичките чорапи.
            Той сложи пакетите върху леглото на Хари и пусна кесията с пари и куп чорапи до тях. Хари разгледа покупките — „Класически заклинания“ за четвърти курс от Миранда Гошоук, шепа нови пера, дузина рула пергамент и допълнителни съставки за комплекта по отвари, защото гръбнакът от риба-лъв и екстрактът от беладона му бяха на привършване. Тъкмо трупаше бельото си в котела, когато Рон извика високо зад него:
            — Това пък какво ли е?
            Той държеше нещо, което заприлича на Хари на дълга кафеникава рокля от кадифе с опърпана на вид дантелена якичка и дантелени маншети в тон с нея.
            На вратата се почука и госпожа Уизли влезе с изпраните им дрехи за „Хогуортс“.
            — Заповядайте — каза тя и ги разпредели за двамата. — А сега, ако обичате, ги приберете така, че да не се мачкат.
            — Мамо, дала си ми някоя от роклите на Джини — показа й Рон кафявата дреха.
            — Какви ги приказваш! — отвърна госпожа Уизли. — Твоя е. Официалната ти мантия.
            — Какво? — изуми се Рон.
            — Официалната ти мантия! — повтори госпожа Уизли. — В училищния ти списък пише, че трябва да имаш официална мантия тази година. За специални случаи.
            — Сигурно се шегуваш! — недоверчиво рече Рон. — Няма да я облека, в никакъв случай!
            — Всички ги носят, Рон! — ядоса се госпожа Уизли. — Точно като тази! И баща ти има няколко за официални поводи.
            — По-добре да ходя гол, отколкото да облека това — упорстваше Рон.
            — Не бъди толкова глупав! — настоя госпожа Уизли. — Трябва да имаш такава мантия, включена е в списъка! Взех и за Хари… покажи му я, Хари…
            С известна доза безпокойство Хари разгъна и последния пакет върху леглото си. Беше си я представил по-зле. Неговата официална мантия нямаше никаква дантела, всъщност доста приличаше на мантията му за училище, с изключение на това, че не беше черна, а тъмнозелена.
            — Реших, че ще подчертава цвета на очите ти, миличък — нежно каза госпожа Уизли.
            — Тази става горе-долу! — ядно рече Рон, гледайки мантията на Хари. — Защо и моята не е такава?
            — Защото… ами… твоята е втора употреба и изборът не беше голям — отвърна госпожа Уизли и се изчерви.
            Хари погледна настрани. Той с радост би поделил парите си в банка „Гринготс“ със семейство Уизли, но знаеше, че те никога не биха приели.
            — Няма да я облека! — упорстваше Рон. — Никога!
            — Добре — сряза го майка му. — Ходи гол тогава. А ти, Хари, не пропускай да му направиш снимка. Голям смях ще падне.
            Тя излезе от стаята и хлопна вратата зад себе си. Странно бълботене се разнесе зад гърбовете им. Пигуиджън се бе задавил с едно прекалено голямо парче от „Совешка сладост“.
            — Защо всичко, което имам, е било изхвърлено от някого? — гневно възкликна Рон и отиде да освободи човката на Пигуиджън.

Няма коментари:

Публикуване на коментар