11 юни 2012 г.

Хари Потър и затворникът от Азкабан-1


    Джоан Роулинг
    Хари Потър и затворникът от Азкабан

                                                                                   На Джил Прюет и Оня Киелий,
                                                                                   кръстниците на сунга…


            ГЛАВА ПЪРВА
            ПОЩА ПО СОВА

            Хари Потър беше твърде необикновено момче. Лятната ваканция за него беше най-омразният от всички периоди на годината. Освен това страшно му се искаше да си пише домашните, но се налагаше да го прави тайно, в дълбоката тъмнина на нощта. И най-важното — Хари беше магьосник.
            Наближаваше полунощ, а той лежеше по корем в леглото, завит през глава — също като в палатка. В едната ръка държеше фенерче, а на възглавницата му бе подпряна голяма книга с кожена подвързия („История на магията“ от Ейдълбърт Уофлинг). Хари движеше върха на орловото перо надолу по страниците и от време на време се мръщеше. Търсеше интересни факти, които да използва в съчинението си на тема „Защо изгарянето на вещици през четиринадесети век е било напълно безсмислено?“.
            Перото спря в началото на един параграф, който засягаше точно тази тема. Хари намести по-нагоре кръглите си очила, приближи фенерчето по страниците и се зачете:

            През Средновековието немагьосниците (наричани обикновено мъгъли) се ужасявали от магията, но не умеели да я разпознават. В редките случаи, когато все пак успявали да заловят истинска магьосница или магьосник, изгарянето им на клада било съвсем безрезултатно. Магьосницата или магьосникът използвали елементарната магия за замразяване на огъня и се престрували, че крещят от болка, докато се наслаждавали на лекия гъдел от пламъците. Орисницата Уенделин например толкова обичала да я горят на клада, че се преобразявала и се оставяла да я залавят цели четиридесет и седем пъти.

            Хари захапа перото и пъхна ръка под възглавницата, за да извади мастило и руло пергамент. Бавно и внимателно отвинти капачето на шишенцето, натопи перото и започна да пише. От време на време спираше да се ослуша — ако някой от семейство Дърсли, тръгнал към тоалетната, чуеше скърцането на перото му, със сигурност щяха да го заключат в килера под стълбите и да го оставят там до края на лятото.
            Заради същите тези Дърсли, които живееха на улица „Привит Драйв“ номер четири, Хари никога не прекарваше хубаво летните си ваканции. Вуйчо Върнън, леля Петуния и синът им Дъдли бяха единствените живи роднини на Хари. Те бяха мъгъли и имаха съвсем средновековно отношение към магическите неща. В техния дом никога не се споменаваше за покойните родители на Хари, които бяха магьосници. Години наред леля Петуния и вуйчо Върнън се бяха надявали чрез всевъзможен тормоз да ликвидират у него всичко магическо. Усилията им се оказаха безплодни и сега живееха в ужас някой да не разбере, че през последните две години Хари е учил в Училището за магия и вълшебство „Хогуортс“. Единственото, което можеха да направят, бе още в началото на ваканцията да заключат училищните книги на Хари, магическата пръчка, котела и летящата метла и да му забранят да разговаря със съседите.
            Учебниците и книгите му липсваха най-силно, защото преподавателите в „Хогуортс“ му бяха дали много домашни за лятото. Особено неприятна бе мисълта, че трябва да пише съчинение за отварите за смаляване. Професор Снейп, учителят, когото най-малко харесваше, искрено би злорадствал, ако Хари му дадеше повод за налагане на наказание — задържане и принудителна работа след часовете цял месец. Ето защо Хари бе побързал да се възползва от една възможност, която му се удаде още в първия ден от ваканцията. Вуйчо Върнън, леля Петуния и Дъдли бяха излезли в предния двор да се възхищават (на много висок глас, за да чуят всички съседи по улицата) на новата служебна кола на вуйчото. Хари отвори с телче ключалката на килера под стълбите, грабна няколко от книгите и ги скри в стаята си. Стига да не оставеше мастилени петна по чаршафите, семейство Дърсли нямаше как да разберат, че той учи нощем.
            Напоследък Хари гледаше да избягва пререканията с леля си и вуйчо си, които и без това се държаха хладно само защото преди две-три седмици му бе телефонирал негов съученик магьосник.
            Рон Уизли, най-добрият му приятел в „Хогуортс“, бе потомствен вълшебник. По тази причина той умееше много неща, които за Хари бяха неизвестни, но никога преди този разговор не бе използвал телефон. За нещастие слушалката бе вдигнал вуйчо Върнън.
            — Върнън Дърсли слуша.
            Хари, който случайно бе в стаята точно в този момент замръзна на мястото си, като дочу отсреща гласа на Рон.
            — АЛО! АЛО! ЧУВАТЕ ЛИ МЕ? АЗ — ИСКАМ — ДА — ГОВОРЯ — С — ХАРИ — ПОТЪР!
            Рон крещеше толкова силно, че вуйчо Върнън подскочи и отдалечи слушалката от ухото си, гледайки я с ярост и ужас.
            — КОЙ СЕ ОБАЖДА? — ревна той. — ТИ КОЙ СИ?
            — РОН — УИЗЛИ! — изкрещя Рон в отговор, сякаш той и вуйчо Върнън говореха от двата края на футболно игрище. — АЗ — СЪМ — ПРИЯТЕЛ — НА — ХАРИ — ОТ — УЧИЛИЩЕ!
            Малките очички на вуйчо Върнън се извиха към Хари, който се бе вкаменил на мястото си.
            — ТУК НЯМА НИКАКЪВ ХАРИ ПОТЪР! — изрева той, изпънал ръка със слушалката, далеч от себе си, като ли че тя можеше да избухне. — НЕ ЗНАМ ЗА КАКВО УЧИЛИЩЕ МИ ГОВОРИШ! САМО ДА СИ ПОСМЯЛ ПАК ДА ЗВЪНИШ! СТОЙ ДАЛЕЧ ОТ СЕМЕЙСТВОТО МИ!
            И той пусна отвисоко слушалката върху телефона, сякаш беше отровен паяк.
            Кавгата, която последва, бе една от най-жестоките, стоварвали се някога върху главата на Хари.
            — КАК СМЕЕШ ДА ДАВАШ ТОЗИ НОМЕР НА РАЗНИ… КАТО ТЕБ! — крещеше вуйчо Върнън, а от устата му пръскаха слюнки.
            Рон явно беше разбрал, че е навлякъл неприятности на съученика си, защото повече не се обади. Хари нямаше вест и от най-добрата си приятелка в „Хогуортс“ Хърмаяни Грейнджър. Той подозираше, че Рон я е предупредил да не се обажда, което беше много жалко, защото Хърмаяни, най-умната ученичка от класа на Хари, беше от мъгълско семейство и умееше отлично да си служи с телефон. Тя би се сетила как да избегне обяснението, че е съученичка на Хари.
            Вече цели пет седмици той нямаше никакви вести от света на вълшебниците и тази лятна ваканция се очертаваше като не по-добра от миналата. Имаше само една мъничка разлика: след като се закле, че няма да праща по своята сова Хедуиг писма до приятелите си, Хари получи разрешение да я пуска нощем от клетката й. Всъщност вуйчо Върнън бе отстъпил, защото Хедуиг вдигаше страхотна врява, ако стоеше непрекъснато зад решетките.
            Хари дописа историята за орисницата Уенделин и се ослуша отново. Тишината в тъмната къща се нарушаше само от далечното хъркане на дебелия му братовчед Дъдли. Сигурно вече бе много късно, а и очите на Хари бяха преуморени. По-добре да си довърши съчинението следващата нощ…
            Той затвори шишенцето с мастило, измъкна изпод леглото си стара калъфка от възглавница, напъха вътре фенерчето, „История на магията“, съчинението си, перото и мастилницата, смъкна се на пода и скри калъфката под една подвижна дъска точно под леглото. После се изправи, протегна се и погледна колко е часът на светещия циферблат на будилника върху нощното шкафче.
            Беше един след полунощ. Нещо сякаш разтърси стомаха на Хари. Изведнъж осъзна, че от цял час вече е на тринадесет години!
            Друго необикновено нещо при Хари бе, че той не очакваше с особено нетърпение рождените си дни. През живота си не бе получавал картичка с поздравления. Семейство Дърсли напълно бяха забравяли последните му два рождени дни и нямаше основания да очаква, че този ден ще се сетят.
            Хари прекоси тъмната стая, мина покрай големия празен кафез на Хедуиг и отиде до отворения прозорец. Облегна се на перваза и хладният нощен въздух лъхна приятно в лицето му след толкова часове под завивките. Хедуиг я нямаше вече две нощи. Хари не се тревожеше за нея — и преди беше изчезвала за толкова дълго — но се надяваше да се върне по-скоро. Тя беше единственото живо същество в тази къща, което не се стряскаше, като го види.
            Макар и все още дребен и слаб за възрастта си, Хари се бе издължил с десетина сантиметра през последната година. Но катраненочерната му коса си остана все същата — упорито щръкнала, каквото и да правеше с нея. Иззад кръглите стъкълца на очилата зелените му очи гледаха все така ведро, а на челото под перчема ясно личеше тънък белег с форма на мълния.
            Този белег бе най-необичайното нещо у Хари. Той не беше спомен от автомобилна катастрофа, отнела живота на родителите му — както Дърсли го бяха залъгвали десетина години. Лили и Джеймс Потър не бяха загинали при пътна злополука, а бяха убити и то от най-страховития Черен магьосник през последните сто години — Лорд Волдемор. Тогава Хари се бе отървал само с един белег на челото, защото проклятието на Волдемор вместо да го убие се бе стоварило обратно върху самия него. Едва оцелял, Волдемор бе избягал…
            По-късно Хари се бе озовал пак лице в лице срещу Черния лорд, този път в „Хогуортс“. Като си го припомни, изправен до тъмния прозорец при последната им среща в училището, Хари осъзна истинското чудо, че е доживял тринайсетия си рожден ден.
            Той огледа внимателно звездното небе за някаква следа от Хедуиг, която може би вече летеше към него с мъртва мишка в човката и вероятно очакваше похвала. Няколко секунди остана така, зареял поглед над покривите, но нещо привлече вниманието му.
            Върху златната луна се бе появил и ставаше все по-едър силуетът на грамадно безформено създание, което се приближаваше, размахвайки крила. Хари притихна на мястото си и наблюдаваше как то се снишава все повече и повече. С ръка върху дръжката на прозореца, той се поколеба за части от секундата дали да не го затвори, но точно тогава странното създание прелетя над една от уличните лампи на „Привит Драйв“ и разбрал какво е то, Хари отскочи встрани.
            През прозореца влетяха три сови, като две от тях подкрепяха третата, която явно беше в безсъзнание. Те се стовариха с едно меко „туп“ върху леглото на Хари, а средната, голяма и сива, клюмна настрани и остана да лежи неподвижно. Към краката й бе привързан голям пакет.
            Хари веднага позна совата, изпаднала в несвяст. Името й беше Ерол — това бе пощальонът на семейство Уизли. Хари бързо отиде до леглото, отвърза вървите около краката на Ерол, взе пакета и отнесе птицата в кафеза на Хедуиг. Ерол отвори леко едното си око и едва-едва изпиука за благодарност, после жадно започна да поглъща вода.
            Хари се върна при другите две сови. Едната от тях, голяма полярна женска сова, бе неговата Хедуиг. Тя също носеше пакет и изглеждаше много доволна от себе си. Докато Хари я освобождаваше от товара й, нежно го клъвна с човка, после прелетя до Ерол.
            Хари не позна третата сова — красива улулица — но веднага разбра откъде идва, защото освен своя пакет, тя носеше плик с емблемата на „Хогуортс“. Като взе пощата и от нея, совата важно разтръска пера, разпери крила, литна през прозореца и се изгуби в нощта.
            Хари седна на леглото си, грабна пакета на Ерол, разкъса кафявата опаковка и откри подарък, увит в златна хартия, както и първата картичка за рожден ден, която изобщо някога бе получавал. С леко разтреперани пръсти той отвори плика. Оттам изпаднаха две листчета — писмо и изрезка от вестник.
            Изрезката явно бе от магьосническия всекидневник „Пророчески вести“, защото хората на черно-бялата снимка се движеха. Хари взе изрезката, поизглади я и зачете:

            СЛУЖИТЕЛ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА МАГИЯТА
            ПЕЧЕЛИ ГОЛЯМАТА НАГРАДА

            Артър Уизли, ръководител на отдел „Злоупотреба с мъгълски вещи“ в Министерство на магията, спечели Голямата годишна награда на „Пророчески вести“ — ГАЛЕОНЪТ.
            Възхитеният господин Уизли каза пред „Пророчески вести“: „С това злато ще отидем през лятото на почивка в Египет, където най-големият ни син Бил разваля проклятия към банката на магьосниците «Гринготс».“
            Семейство Уизли ще остане в Египет цял месец и ще се завърне за началото на учебната година в „Хогуортс“, където учат пет от децата им.

            Хари разгледа внимателно снимката и по лицето му се разля широка усмивка, като видя как и деветимата Уизли енергично му махаха, застанали пред огромна пирамида. Пълничката дребна госпожа Уизли, високият оплешивяващ господин Уизли, шестимата им синове и дъщеря им бяха с огненочервени коси, макар това да не личеше на черно-бялата снимка. Прегърнал през кръста сестричката си Джини, в средата стоеше порасналият Рон с любимия си плъх Скабърс на раменете.
            Хари не можеше да си представи някой повече да заслужава купчина злато от семейство Уизли, които бяха толкова добри и толкова бедни. Той взе писмото от Рон и го разгъна.

            Мили Хари,
            Честит рожден ден!
            Първо, много съжалявам за оня телефонен разговор. Надявам се, че мъгълите не са те тормозили много. Питах татко и той каза, че не е трябвало да викам.
            Тук в Египет е прекрасно. Бил ни разведе из гробниците — просто няма да повярваш какви заклинания са правили ония стари египетски магьосници! Мама дори не пусна Джини в последната. Търкалят се разни скелети на мъгъли мутанти, които нахълтали вътре, но им пораснали нови глави.
            Направо не повярвах, че татко е спечелил наградата на „Пророчески вести“. Седемстотин галеона! Повечето вече похарчихме за това пътуване, обаче обещаха да ми купят нова магическа пръчка за следващата година.

            Хари много добре си спомняше как старата пръчка на Рон се бе счупила. Това се случи, когато колата, с която двамата едва бяха долетели до „Хогуортс“, се разби в една върба в парка на училището.

            Ще се приберем около седмица преди започването на новия срок и ще идем до Лондон да ми купят пръчката и новите учебници. Има ли някаква възможност да се срещнем там?
            Не позволявай на мъгълите да те тормозят!
            Опитай се да дойдеш в Лондон.
            Рон
            ПП: Пърси вече е Отличник! Съобщението пристигна миналата седмица.

            Хари пак погледна снимката. Седмокурсникът Пърси, за последна година ученик в „Хогуортс“, изглеждаше доста наперен. Бе закачил значката си „Отличник“ на един арабски фес, гордо нахлупен върху сресаната му коса, а очилата му с рогови рамки блестяха на яркото египетско слънце.
            Хари взе подаръка си и го отвори. В пакетчето имаше миниатюрен стъклен пумпал. Под него намери още една бележка от Рон.

            Хари, това е джобен опасноскоп. Ако наблизо има някой, на когото не може да се разчита, той светва и се върти. Бил каза, че било измишльотина за туристите и да не му вярваме, защото снощи на вечерята присветваше. Той обаче така и не разбра, че Фред и Джордж бяха пуснали бръмбари в супата му.
            До скоро,
            Рон

            Хари остави джобния опасноскоп на нощното си шкафче, където той се закрепи спокойно и отразяваше светещите стрелки на будилника. Погледа го щастливо няколко секунди, после взе и пакета, който бе донесла Хедуиг.
            В него също имаше увит подарък, картичка и писмо, само че от Хърмаяни.

            Мили Хари,
            Рон ми писа за телефонния разговор с твоя вуйчо Върнън. Дано не си пострадал!
            Аз прекарвам ваканцията си във Франция и не знаех как да ти изпратя този подарък — да не би да го отворят на митницата, — но тъкмо тогава се появи Хедуиг! Струва ми се, че тя искаше на всяка цена да получиш най-сетне нещо за рождения си ден. Подаръкът ти също пристигна по сова — поръчах го, след като прочетох една реклама в „Пророчески вести“ (изпращат ми го тук, за да знам какво става в магьосническия свят). Видя ли онази снимка на Рон с цялото семейство преди една седмица? Обзалагам се, че много е научил, направо му завиждам — древноегипетските магьосници са били невероятни!
            И в историята на тукашните места има интересни предания за вещици. Преработих цялото си съчинение по история на магията, за да включа някои от нещата, които открих. Дано не е станало твърде дълго — само две рула пергамент повече, отколкото иска професор Бинс.
            Рон пише, че щял да бъде в Лондон през последната седмица на ваканцията. Защо не дойдеш и ти? Ще те пуснат ли леля ти и вуйчо ти? Много ми се иска да дойдеш! Ако не, ще се видим в експрес „Хогуортс“ на първи септември.
            С обич,
            Хърмаяни

            ПП: Рон пише, че Пърси станал Отличник. Обзалагам се, че е много доволен. Само че Рон май не е.

            Хари се засмя, остави писмото на Хърмаяни и взе подаръка й. Беше доста тежък. Доколкото познаваше приятелката си, сигурно му изпращаше голяма книга, пълна със сложни магии. Но грешеше. Сърцето му направо щеше да изхвръкне, като скъса хартията и видя несесер от гладка черна кожа със сребърен надпис отгоре — Комплект принадлежности за метла.
            — О, Хърмаяни! — прошепна Хари, докато отваряше ципа да погледне вътре.
            Там имаше голямо бурканче лак за фино полиране на дървени дръжки от „Флитууд“, чифт лъскави сребърни щипки за стърчащи клонки, месингов компас за прикрепване към метлата при дълги преходи и Наръчник за ползване на метлата.
            Освен за приятелите си от „Хогуортс“, Хари много тъгуваше и за мачовете по куидич — най-популярният спорт в магическия свят. Твърде опасен и силно вълнуващ, той се играеше във въздуха на метли с дълги дръжки. Хари се беше оказал много добър играч и стана най-младият от един век насам член на куидичен отбор в училището. Той много се гордееше със своята състезателна метла „Нимбус две хиляди“.
            Остави настрана кожения несесер и последния пакет. Веднага разпозна неравния почерк върху кафявата хартия — беше на Хагрид, пазача на дивеча в „Хогуортс“. Разкъса горния слой на хартията и забеляза нещо зелено и кожено, но още преди да успее да го разопакова, пакетът потръпна някак особено, а онова, което беше в него, звучно изщрака — сякаш с челюсти.
            Хари замръзна. Знаеше, че Хагрид никога няма умишлено да му изпрати нещо опасно, но се беше убедил, че на пазача му липсват обичайните човешки представи за опасните неща. Хагрид се беше сприятелявал с гигантски паяци, купил бе зло триглаво куче от непознат човек в кръчма и бе вмъкнал тайно в къщурката си яйце от змей.
            Хари внимателно натисна с пръст пакета. Той пак изщрака. Момчето се пресегна за лампата на нощното си шкафче, стисна я здраво в ръка и я вдигна над главата си, готово да удря. После хвана с другата ръка остатъка от хартията и дръпна.
            Отвътре изпадна… книга. Хари едва успя да види красивата й зелена подвързия с блестящо златно заглавие „Чудовищна книга за чудовища“, преди тя да се вдигне на ръбче и да защъка под наклон по леглото като някой полудял паяк.
            — Уф! — измърмори Хари.
            Книгата скочи от леглото, тупна шумно на пода и бързо се затътри из стаята. Хари я последва. Книгата се скри в тъмното под писалището му. Като се молеше Дърсли да спят непробудно, Хари се смъкна на колене и се опита да я улови.
            — Оооп!
            Книгата се затвори върху пръстите му, после се изхлузи покрай него, все още поклащайки се на кориците си. Хари запълзя след нея, метна се напред и успя да я затисне. В съседната стая вуйчо Върнън изсумтя шумно и сънливо.
            Хедуиг и Ерол любопитно наблюдаваха как Хари пъхна под мишница съпротивляващата се книга, отиде бързо до скрина, измъкна оттам един колан и го стегна около нея. Чудовищната книга трепереше от гняв, но вече не можеше да се отваря и затваря, а Хари я захвърли на леглото и взе картичката от Хагрид.

            Мили Хари,
            Честит рожден ден!
            Реших, че това ще ти е от полза следващата година. Засега толкоз. Ще говорим, като се видим.
            Дано мъгълите да се държат добре с теб!
            Всичко хубаво,
            Хагрид

            На Хари му се стори доста страховито, че една хапеща книга може да му бъде полезна, но с широка щастлива усмивка, каквато отдавна не се бе появявала на лицето му, постави картичката от Хагрид до тези от Рон и Хърмаяни. Оставаше му да прочете само писмото от „Хогуортс“.
            Направи му впечатлени, че е доста дебело. Отвори плика, извади първата страница от пергамент и зачете:

            Уважаеми господин Потър,
            Напомняме ви, че новата учебна година започва на първи септември. Експрес „Хогуортс“ ще отпътува от гара Кингс Крос, перон Девет и три четвърти, точно в единадесет часа.
            В определени неделни дни третокурсниците ще имат възможност да посещават село Хогсмийд. Прилагаме формуляр за разрешение, който трябва да бъде подписан от родителите или настойниците.
            Приложен е и списък на книгите и учебниците за следващата година.
            С уважение,
            Професор М. Макгонъгол,
            заместник-директор

            Хари извади формуляра и го разгледа. Усмивката му бе изчезнала. Колко хубаво щеше да бъде, ако можеше да посети Хогсмийд някоя неделя! Знаеше, че в селцето живеят само магьосници, но никога не бе стъпвал там. Как изобщо би могъл да склони вуйчо Върнън и леля Петуния да подпишат разрешителното?!
            Погледна към будилника — беше два часа след полунощ.
            Хари реши, че ще мисли за Хогсмийд и формуляра сутринта, пъхна се пак в леглото и задраска още един ден в квадратчетата, които си беше начертал, за да отмята дните до завръщането си в „Хогуортс“. После свали очилата и си легна с отворени очи, вперени в трите картички за рожденния му ден.
            Колкото и необикновен да беше, в този момент Хари се чувстваше момче като всички други. За пръв път в живота си бе щастлив, че има рожден ден.


            ГЛАВА ВТОРА
            ГОЛЯМАТА ГРЕШКА НА ЛЕЛЯ МАРДЖ

            Като слезе за закуска на следващата сутрин, Хари завари тримата Дърсли седнали край кухненската маса срещу новия телевизор. Това бе подаръкът на Дъдли при пристигането му у дома за ваканцията, защото той все се оплакваше, че пътят между хладилника в кухнята и телевизора в дневната бил много дълъг. Така Дъдли бе прекарал по-голяма част от лятото в кухнята, приковал в екрана малките си свински очички, а петте пластта на розовата му брадичка се тресяха, докато той непрекъснато дъвчеше.
            Хари седна между Дъдли и вуйчо си Върнън, едър пълен мъж с много къс врат и големи мустаци. Не само не честитиха рождения ден на Хари, но и никой не даде знак, че го е забелязал да влиза в кухнята. Хари бе свикнал с това отношение и не се впечатли. Той си взе една препечена филийка и погледна към екрана, където в същия момент вървеше текст от новините със съобщение за някакъв избягал затворник.
            „…предупреждава населението, че Блек е въоръжен и крайно опасен. Открита е специална гореща телефонна линия, на която се приемат обаждания за всякакви следи от беглеца.“
            — Не е нужно да ни казват какъв е — изгрухтя вуйчо Върнън, вдигнал поглед над вестника си да види затворника. — Виж го само на какво прилича с тия мръсни дрипи! Ами косата му!
            После погледна изкосо Хари, чиято немирна коса постоянно вбесяваше вуйчото. В сравнение с мъжа на екрана обаче — с изпито лице, заобиколен от сплъстена, рошава, един лакът дълга коса — Хари се чувстваше направо спретнат.
            Отново се бе появил текстът на новините:
            „Министерството на земеделието и риболова ще обяви днес…“
            — Я чакай! — присети се вуйчо Върнън, яростно облещен срещу телевизора. — Не ни казаха откъде е избягал тоя маниак! Каква полза тогава? Че лудият може ей сега да се появи на нашата улица.
            Леля Петуния, кокалеста и с конски черти на лицето, скочи от масата и се завзира през кухненския прозорец. Хари знаеше, че направо би умряла от удоволствие първа да позвъни на горещата линия. Леля Петуния бе най-любопитната жена на света и повечето време от живота си прекарваше в шпиониране на своите скучни и безобидни съседи.
            — Кога най-сетне ще се научат — възмути се вуйчо Върнън и удари с моравия си юмрук по масата — че такива хора се оправят само на бесилото!
            — Абсолютно си прав! — каза леля Петуния, все още вторачена в градинския боб на съседите.
            Вуйчо Върнън пресуши чашата с чай, погледна часовника си и рече:
            — Тръгвам след минутка, Петуния, че влакът на Марджи пристига в десет.
            Хари, който в мислите си бе на горния етаж при своя комплект с принадлежности за метла, се приземи с неприятен удар.
            — Леля Мардж ли? — изтърси той. — Т-тя ли ще идва?
            Леля Мардж бе сестра на вуйчо Върнън. Макар да не беше кръвна роднина на Хари (чиято майка бе сестра на леля Петуния), той бе принуждаван да й вика „леля“, откакто се помнеше. Леля Мардж живееше в провинцията в къща с голяма градина, където отглеждаше няколко булдога. Тя не идваше често на „Привит Драйв“, защото не й даваше сърце да се раздели задълго със скъпоценните си кучета, но Хари не можеше да забрави нито едно от гостуванията й.
            На петия рожден ден на Дъдли леля Мардж бе удряла Хари с бастунчето си по пищялите, за да не победи Дъдли на „Не се сърди, човече“. Няколко години по-късно се бе появила за Коледа с дистанционно управляван робот за Дъдли и кутия кучешки бисквити за Хари. При последното й посещение, в годината преди Хари да постъпи в „Хогуортс“, той случайно бе настъпил лапата на любимото й куче. Рипър* подгони Хари, който избяга в градината и се покачи на едно дърво, а леля Мардж склони да си прибере кучето от двора едва късно след полунощ. Дъдли още се смееше със сълзи, като си спомнеше случката.
            [* Изкормвач (англ.) — Б.пр.]
            — Мардж ще ни гостува една седмица — процеди вуйчо Върнън през зъби. — Та като стана дума за това, трябва да се разберем по някои въпроси, преди да ида да я посрещна.
            Дъдли се изхили и отмести очи от телевизора. Любимото му развлечение бе да гледа как баща му гълчи Хари.
            — Преди всичко — изръмжа вуйчо Върнън, — трябва да държиш цивилизован език, когато разговаряш с Мардж.
            — Добре — мрачно каза Хари, — ако и тя говори с мен на такъв език.
            — Второ — продължи вуйчо Върнън, като се направи, че не е чул отговора, — тъй като Мардж не знае нищо за твоята ненормалност, не желая никакви, ама никакви странни работи, докато тя е тук. Ще се държиш прилично, ясно ли е?
            — Ако и тя прави същото — рече Хари през зъби.
            — И трето — продължи отново вуйчо Върнън, а малките му очички бяха заприличали на цепки върху месестото мораво лице, — казал съм на Мардж, че посещаваш Строго охранявания център за непоправими непълнолетни престъпници „Свети Брут“.
            — Какво? — викна Хари.
            — И не проваляй това твърдение, момче, ако не искаш да си имаш неприятности — изсъска вуйчо Върнън.
            Хари седеше пребледнял и вбесен, без да отмества поглед от вуйчо Върнън, и не можеше да повярва. Леля Мардж на гости за цяла седмица — това бе най-лошият подарък за рожден ден, който бе получавал от Дърсли, като се брои и един чифт стари чорапи на вуйчо Върнън.
            — Е, Петуния, отивам на гарата — надигна се тежко вуйчо Върнън. — Искаш ли да се повозиш дотам, Дъдли?
            — Не искам — отвърна Дъдли, който отново се беше вторачил в телевизора, щом баща му бе приключил със заплахите срещу Хари.
            — Дъденцето трябва да се премени за посрещането на леличка — намеси се леля Петуния и приглади гъстата русолява коса на сина си. — Мама му е купила една хубава нова папийончица.
            Вуйчо Върнън потупа Дъдли по месестото рамо.
            — Хайде, скоро ще се върна — каза той и излезе.
            На Хари, все още зашеметен от ужас, внезапно му хрумна една идея. Той заряза препечената си филийка и последва вуйчо Върнън до входната врата.
            Вуйчо Върнън тъкмо си обличаше палтото за шофиране.
            — Теб няма да те взема — озъби се той на Хари като го видя, че чака.
            — Аз и не искам — отвърна ледено Хари. — Трябва да те питам нещо.
            Вуйчо Върнън го погледна подозрително.
            — На третокурсниците в „Хог…“ в моето училище им е разрешено да посещават понякога близкото село — започна Хари.
            — Е, и? — сопна се вуйчо Върнън, като откачи ключовете за колата от кукичката за вратата.
            — Трябва да подпишеш формуляра с разрешението — бързо изрече Хари.
            — И защо трябва да го правя? — подигравателно попита вуйчо Върнън.
            — Амиии… — Хари внимателно подбираше думите си. — Ще ми е трудно да се преструвам пред леля Мардж, че ходя в онова Свети как-беше…
            — „Свети Брут“, строго охраняван център за непоправими непълнолетни престъпници! — избълва вуйчо Върнън и Хари със задоволство долови неоспорима нотка на паника в гласа му.
            — О, да! — каза Хари, гледайки спокойно вуйчо Върнън право в дебелото мораво лице. — Много трудно се помни. А трябва и да се постарая да звучи по-убедително, нали? Ами ако случайно изпусна нещо?
            — Ще те смачкам, разбра ли! — ревна вуйчо Върнън и направи една крачка към Хари с вдигнат юмрук.
            Но Хари запази пълно спокойствие.
            — Като ме смачкаш, леля Мардж няма да забрави онова, което бих могъл да й кажа — мрачно каза той.
            Вуйчо Върнън замръзна с вдигнат юмрук и лицето му стана още по-грозно червеникавокафяво.
            — Но ако подпишеш разрешителното — бързо продължи Хари, — ти обещавам да запомня къде уж ходя на училище, да се държа като мъг… като обикновено момче и така нататък.
            Хари усети, че вуйчо Върнън обмисля предложението, въпреки че зъбите му бяха оголени, а на слепоочието му пулсираше една вена.
            — Добре — отсече той накрая. — Ще следя внимателно поведението ти, докато Мардж ни гостува, и ако до края се придържаш към правилата на играта, ще ти подпиша проклетия формуляр.
            Той се завъртя кръгом, отвори рязко вратата и така я затръшна след себе си, че едно от горните прозорчета падна.
            Хари не се върна повече в кухнята, а отиде в стаята си. Щом трябваше да се преструва на мъгъл, по-добре отсега да започва. Бавно и тъжно той събра всичките си подаръци и картички за рожден ден и ги скри под дъската на пода при домашното си. После се приближи до кафеза на Хедуиг. Ерол като че ли се беше посъвзел и сега той и Хедуиг спяха с глави под крилата си. Хари въздъхна и ги побутна да се събудят.
            — Хедуиг — мрачно й заговори той, — трябва да изчезнеш оттук за една седмица. Отлитай с Ерол, а Рон ще се грижи за теб. Ще му обясня с писмо… И не ме гледай така. — В големите кехлибарени очи на Хедуиг се четеше упрек. — Не съм виновен аз. Това е единственият начин да посетя Хогсмийд заедно с Рон и Хърмаяни.
            Десет минути по-късно Ерол и Хедуиг (с привързано към крака й писмо до Рон) излетяха през прозореца и се изгубиха от погледа му. Чувствайки се вече истински нещастен, Хари прибра празния кафез в гардероба.
            Но не му остана много време да тъгува. Съвсем скоро чу откъм стълбите леля Петуния, която му изкрещя да слиза и да се приготви за посрещането на гостенката.
            — И направи нещо с тая коса! — сопна се леля му, като го видя вече долу в антрето.
            Хари не виждаше смисъл да се опита да приглади косата си. Леля Мардж обичаше да го критикува, значи колкото по-неспретнат изглеждаше, толкова по-доволна щеше да бъде тя.
            Не след дълго се чу хрущене на чакъл и колата на вуйчо Върнън спря в алеята, после тропна вратата и се разнесоха приближаващи стъпки.
            — Вратата! Бързо! — изсъска леля Петуния на Хари.
            Със свит от мъка стомах той отвори вратата.
            На прага стоеше леля Мардж. Тя много приличаше на вуйчо Върнън — имаше широко, месесто и мораво лице, дори и мустаци, макар и не така гъсти като неговите. В едната си ръка носеше огромен куфар, а под другата мърдаше стар и злонрав булдог.
            — Къде ми е Дъденцето? — ревна леля Мардж. — Къде ми е племенничето?
            Дъдли се дотътри през антрето със зализана върху плоската му глава русолява коса и с папийонка, едва забележима изпод многото му брадички. Леля Мардж тикна куфара право в стомаха на Хари, като му изкара въздуха, сграбчи Дъдли здраво с една ръка и залепи дълга целувка на бузата му.
            Хари отлично знаеше, че Дъдли изтърпява целувките на леля си Мардж само защото винаги биваше щедро възнаграден за това. И разбира се, щом гостенката го пусна, в дебелата си шепа той стискаше нова-новеничка банкнота от двайсет лири.
            — Петуния! — провикна се леля Мардж, подминавайки Хари, като че беше закачалка за шапки.
            Двете лели се целунаха, по-точно леля Мардж блъсна широката си челюст в изпъкналата скула на леля Петуния. Влезе и вуйчо Върнън, широко засмян, и затвори вратата.
            — Чай, Мардж? — попита той. — А Рипър какво ще хапне?
            — Рипър ще си пийне малко чай от моята чинийка — отвърна леля Мардж и всичките Дърсли влязоха в кухнята, оставяйки Хари сам в антрето с куфара.
            Хари не би се оплакал — всякакъв повод да не бъде близо до леля Мардж го правеше щастлив. Той тръгна да качи куфара й до стаята за гости, бавейки се колкото се може повече.
            Когато се върна в кухнята, леля Мардж бе заета с чая и плодовия кейк, а Рипър шумно лочеше в ъгъла. Хари забеляза, че леля Петуния се потърсва леко, като гледа как Рипър пръска чай и лиги по чистия под — тя ненавиждаше животните.
            — Кой се грижи сега за другите кучета, Мардж? — попита вуйчо Върнън.
            — О, полковник Фостър се оправя с тях — избоботи леля Мардж. — Нали е пенсионер, да има с какво да се занимава. Но не можех да оставя горкия стар Рипър. Направо линее, ако е далеч от мен.
            Когато Хари седна, Рипър изръмжа. Това насочи вниманието на леля Мардж към него за първи път, откакто бе пристигнала.
            — А, ти ли си! — лавна тя. — Още си тук, а?
            — Да — кратко отвърна Хари.
            — Не казвай „да“ с такъв неблагодарен тон! — изръмжа леля Мардж. — Дяволски мило е от страна на Върнън и Петуния, че още те държат. Аз не бих го направила. Щеше да отидеш направо в сиропиталище, ако те бяха захвърлили пред моята врата.
            Хари умираше от желание да каже, че би предпочел да живее в сиропиталище, отколкото при Дърсли, но мисълта за подписа под разрешителното за Хогсмийд го възпря. Той си наложи да се усмихне тъжно.
            — Не ми се хили! — избоботи леля Мардж. — Личи, че не си се поправил, откакто те видях за последен път. Надявах се, че в училище ще ти набият в главата как да се държиш с хората. — Тя отпи голяма глътка чай, избърса мустаци и попита: — Къде беше казал, че го пращаш, Върнън?
            — В „Свети Брут“ — бързо отговори вуйчо Върнън. — Първокласно учебно заведение за безнадеждни случаи.
            — Ясно! — каза леля Мардж. — Играе ли пръчката в „Свети Брут“, момче? — избоботи тя към Хари.
            — Ъъъ…
            Вуйчо Върнън му даде знак с кратко кимване зад гърба на леля Мардж.
            — Да — отвърна Хари. После реши да се престарае и добави: — От сутрин до вечер.
            — Похвално! — каза леля Мардж. — Не ми минават на мен тия мекушави лиготии, че не трябвало да се бият хора, макар да го заслужават. В деветдесет и девет от сто случая пердахът помага най-добре. _Теб_ често ли те налагат?
            — О, да — каза Хари — час по час…
            Леля Мардж присви очи.
            — Нещо пак не ми се харесва тонът ти, момче — рече тя. — Щом можеш да говориш за боя така спокойно, явно не те пердашат достатъчно силно. Петуния, на твое място аз щях да им пиша. Кажи им, че настояваш това момче да се възпитава с особена строгост.
            Вуйчо Върнън може би се уплаши Хари да не забрави за сделката им, та изведнъж смени темата.
            — Слуша ли сутринта новините, Мардж? За онзи избягал затворник?
                                                                         * * *
            Докато ден след ден леля Мардж все повече се разпореждаше като у дома си, Хари се улови, че направо копнее за живота на „Привит Драйв“ четири без нея. Вуйчо Върнън и леля Петуния обикновено предпочитаха Хари да не им се пречка много, с което той се съобразяваше на драго сърце. За разлика от тях леля Мардж искаше да го държи непрекъснато под око, за да може да избоботва от време на време предложения за неговото превъзпитание. Най-много обичаше да сравнява Хари с братовчед му. С нескрито удоволствие купуваше на Дъдли скъпи подаръци, като през цялото време гледаше Хари облещено, сякаш предизвиквайки го да попита защо и той не получава подарък. Не пропускаше и злобно да подмята по каква причина Хари е толкова ненадеждна личност.
            — Не бива да се упрекваш, че момчето излезе такова, Върнън — каза тя по време на обяда на третия ден. — Щом има нещо гнило отвътре, никой нищо не може да направи.
            Хари се опитваше да се съсредоточи само върху яденето, но ръцете му затрепериха и лицето му пламна от гняв. „Спомни си формуляра — каза си той. — Мисли за Хогсмийд. Не казвай нищо. Не ставай от масата.“
            Леля Мардж посегна към чашата си с вино.
            — Това е едно от основните правила в отглеждането на поколения — продължи тя. — При кучетата се наблюдава непрекъснато. Щом нещо не е наред с кучката, малките й също не са читави.
            В този момент чашата с вино избухна в ръката на леля Мардж. Парченца стъкло се разхвърчаха във всички посоки, леля Мардж взе да плюе и да мига, а по едрото й зачервено лице се стичаше вино.
            — Мардж! — разпищя се леля Петуния. — Мардж, добре ли си?
            — Няма нищо — ръмжеше леля Мардж, докато бършеше лицето си със салфетка. — Трябва да съм я стиснала по-силно. Това ми се случи и оня ден, у полковник Фъбстър. Не се притеснявай, Петуния, хватката ми е много здрава…
            Ала и леля Петуния, и вуйчо Върнън гледаха много подозрително към Хари, който реши да се откаже от десерта и да се махне от масата колкото се може по-скоро.
            Вече излязъл навън от дневната, той се облегна на стената, дишайки тежко. Отдавна не се беше ядосвал толкова, че да предизвика експлозия. За нищо на света не биваше да го допуска отново. Ако продължаваше да върши такива неща, би провалил не само разрешителното за Хогсмийд, но щеше да има и неприятности с Министерството на магията.
            Хари бе все още невръстен магьосник и по законите на магьосниците нямаше право да прави магии извън училище. А вече имаше едно нарушение. Миналото лято бе получил официално предупреждение, в което ясно се казваше, че ако Министерството на магията научи за още един такъв случай на „Привит Драйв“, Хари ще бъде изключен от „Хогуортс“.
            В този момент той чу, че Дърсли стават от масата, и побягна нагоре по стълбите, че да не се мярка по пътя им.
                                                                         * * *
            Хари издържа следващите три дни, като си налагаше да мисли за наръчника за ползване на метла, колкото пъти леля Мардж впереше очи в него. Това му помагаше доста, макар че вероятно погледът му е ставал отнесен, защото леля Мардж изрази становището, че е умствено недоразвит.
            Най-сетне, след цяла вечност, настъпи последната вечер от нейното гостуване. Леля Петуния приготви празнична вечеря, а вуйчо Върнън отвори няколко бутилки вино. Докато ядяха супата и сьомгата, никой не спомена и дума за недостатъците на Хари, а като се заеха с лимоновия пай с белтъчен крем, вуйчо Върнън ги отегчи с безкрайни приказки за „Грънингс“, неговата компания за производство на дрелки. После леля Петуния направи кафе, а вуйчо Върнън извади бутилка бренди:
            — Една глътчица, Мардж?
            Леля Мардж вече бе погълнала доста вино. Едрото й лице бе тъмночервено.
            — Добре, но съвсем малко… — захили се тя. — Още мъничко… и още… А, стига толкова.
            Дъдли ядеше четвъртото си парче пай. Леля Петуния надигаше чашката с кафе с щръкнало кутре. Единственото желание на Хари бе да се спаси в стаята си, но гневните малки очички на вуйчо Върнън му дадоха да разбере, че трябва да остане докрай.
            — Ааах! — въздъхна леля Мардж, примлясна и остави на масата празната чаша. — Чудесно си похапнах, Петуния! Вечер у дома обикновено само си поизпържвам нещо, като трябва да се грижа за цяла дузина кучета… — Тя се оригна шумно и поглади грамадния си корем, пристегнат в сако. — Прощавайте! Ех, че ми е драго да видя едно здраво и нормално развито момче! — продължи Мардж и намигна на Дъдли. — Ти ще станеш голям и солиден мъж, Дъденце, като баща си. Да, можеш да ми сипеш още една капчица бренди, Върнън… А пък този тук… — И тя посочи с глава Хари, който усети, че стомахът му се свива. „Наръчникът…“ — помисли си той веднага. — Този завързак ще си остане недорасъл, джудже. Такива ги има и между кучетата. Миналата година накарах полковник Фъбстър да удави едно. Беше като мишка. Хилаво, от лош сой.
            Хари се опитваше да си спомни дванайсета страница от книгата си: Магия за задействане при нежелан летеж назад.
            — Всичко си е до кръвта, както казах и оня ден. Лошата кръв си проличава. Не, не казвам нищо срещу твоето семейство, Петуния — и тя потупа кокалестата ръка на леля Петуния със своята длан лопата, — но сестра ти беше разваленото яйце в полога. Явяват се и в най-добрите семейства. После избяга с един непрокопсаник и ето го резултатът пред очите ни.
            Хари бе вперил очи в чинията, а ушите му кой знае защо пищяха. „Хванете здраво метлата си за дръжката“ — повтаряше си той, но не се сещаше какво следва. Гласът на леля Мардж се забиваше в главата му като някоя от дрелките на вуйчо Върнън.
            — Оня Потър — продължи по-високо леля Мардж, като грабна бутилките с бренди и разплиска част от съдържанието й в чашата си, а друга част върху покривката, — май не ми казахте с какво се е занимавал.
            Вуйчо Върнън и леля Петуния вече изглеждаха много напрегнати. Дори Дъдли вдигна очи от пая си и зазяпа своите родители.
            — Ами той… не работеше — отвърна вуйчо Върнън, гледайки и към Хари. — Беше безработен.
            — Така и очаквах! — заяви леля Мардж, като отпи голяма глътка бренди и изтри с ръкав брадичката си. — Безотговорен, негоден за нищо, ленив готованец, който…
            — Не е вярно! — внезапно се обади Хари.
            Всички се смълчаха. Хари цял се тресеше. Никога досега през живота си не се бе чувствал така вбесен.
            — ОЩЕ БРЕНДИ! — извика вуйчо Върнън, съвсем пребледнял, и изсипа остатъка от бутилката в чашата на леля Мардж. — А ти, момче — озъби се той на Хари, — отивай да си лягаш, бързо!
            — Не, Върнън — хлъцна леля Мардж и вдигна ръка, приковала в Хари малките си очички. — Продължавай, момче, кажи си. Гордееш се с родителите си, а? Дето взели, че се убили в автомобилна катастрофа, пияни вероятно…
            — Те не са умрели в автомобилна катастрофа! — каза Хари, изправил се на крака.
            — Точно при автомобилна катастрофа са умрели, противен малък лъжец, и са те оставили като бреме на своите почтени работливи роднини — запищя леля Мардж, издувайки се от ярост. — Ти си един нахален, неблагодарен, малък…
            Ала изведнъж леля Мардж онемя, като че ли не й достигаха думи. Сякаш се подуваше от гнева, който не можеше да изрази, и се уголемяваше все повече и повече. Едрото й лице се разшири, малките й очички изпъкнаха, а устата й се разтегна толкова, че не можеше вече да говори. В следващата секунда няколко копчета изхвърчаха от сакото й и отскочиха със свистене от стената. — тя набъбваше като чудовищен балон, коремът й пръсна коланчето на полата, пръстите й се издуха като салами…
            — МАРДЖ! — извикаха вуйчо Върнън и леля Петуния в един глас, когато цялото тяло на леля Мардж се заиздига от стола към тавана.
            Тя вече бе станала съвсем кръгла, като огромна шамандура със свински очички и със смешно щръкнали настрани ръце и крака, издаваща гневно пукащи звуци, докато туловището й се носеше във въздуха. Рипър дотича в стаята с безумен лай.
            — НЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!
            Вуйчо Върнън сграбчи един от краката на сестра си и се опита да я дръпне надолу, но едва не се вдигна и той с нея от пода. В следващата секунда Рипър скочи и заби зъбите си в крака на вуйчо Върнън.
            Преди някой да се опита да го спре, Хари побягна от трапезарията право в килера под стълбището. Щом стигна, вратата на килера се отвори като с магия. След няколко секунди той вече бе отнесъл тежкия си куфар до входната врата. Изкачи стълбата на бегом, хвърли се под леглото си, дръпна хлабавата дъска на пода и грабна калъфката от възглавница, пълна с книги и подаръци за рожденния му ден. Изпълзя обратно, взе и празния кафез на Хедуиг и хукна надолу по стълбите. Точно стигна до куфара си, когато вуйчо Върнън изскочи от трапезарията с окървавен и разкъсан крачол.
            — ВЪРНИ СЕ ОБРАТНО! — изкряска той. — ВЪРНИ СЕ И ОПРАВИ ТАЗИ КАША!
            Но на Хари му беше причерняло от гняв. Той отвори куфара си с ритник, грабна оттам магическата пръчка и я насочи към вуйчо Върнън:
            — Така й се пада! — каза Хари задъхан. — Получи си каквото заслужаваше! Не се приближавай!
            И затърси опипом зад гърба си дръжката на вратата.
            — Махам се — извика Хари. — Не мога повече!
            След миг той бе вече навън, на тъмната тиха улица — повлякъл тежкия си куфар и с кафеза на Хедуиг под мишница.


            ГЛАВА ТРЕТА
            „СРЕДНОЩНИЯТ РИЦАР“

            Хари се беше отдалечил само на няколко пресечки, когато се строполи на един нисък зид сред площадчето „Магнолия“ и едва си поемаше дъх поради тежестта на куфара. Нямаше сили да мръдне, но гневът все още кипеше у него, а сърцето му бясно туптеше.
            След като прекара десет минути сам на тъмната улица, го обзе ново чувство — паника. Както и да погледнеше на нещата, никога не бе изпадал в по-жалко положение. Беше се озовал сам в мрака сред света на мъгълите, без да има къде да отиде.
            Но най-лошото бе, че току-що бе направил истинска магия, заради която почти сигурно вече го бяха изключили от „Хогуортс“. Бе нарушил толкова сериозно Наредбата за целесъобразно ограничаване на магьосничеството от невръстни, че се чудеше как представители на Министерство на магията още не са долетели на това място.
            Хари потръпна и се огледа наляво и надясно из площадчето. Какво ли щеше да се случи сега? Дали щяха да го арестуват или просто ще го отлъчат от магьосническия свят? Сети се за Рон и Хърмаяни и сърцето му се сви още повече. Беше сигурен, че независимо дали е престъпник или не, Рон и Хърмаяни биха му помогнали в този момент, но и двамата бяха в чужбина, а без Хедуиг не можеше да им съобщи.
            Нямаше и мъгълски пари. В кесийката си на дъното на куфара имаше малко магьосническо злато, но остатъкът от наследството на родителите му бе заключен в подземията на магьосническата банка „Гринготс“ в Лондон. Никога не би могъл да стигне, мъкнейки тежкия куфар чак до Лондон. Освен ако…
            Той погледна към магическата пръчка, която все още стискаше в ръка. Ако вече бяха го изключили (сърцето му се разтуптя от мъка), още една магия нямаше да му навреди. Имаше си мантия невидимка, наследена от баща му — защо да не омагьоса куфара да стане лек като перце, да го привърже към метлата и като се загърне с мантията, да отлети за Лондон? Там щеше да вземе от трезора си в банката останалите пари и… да заживее като изгнаник.
            Беше ужасно дори да си го помисли! Но и не можеше дълго да седи на зида, иначе съвсем скоро щеше да му се наложи да обяснява на някой мъгълски полицай защо е навън посред нощ с куфар, пълен с книги за магии, и с метла.
            Хари отвори куфара си и разрови всичко, търсейки мантията невидимка. Но преди да я намери, скочи изведнъж на крака и пак се огледа.
            Странен гъдел по тила му бе създал усещането, че го наблюдават, макар че улицата изглеждаше пуста и в никоя от големите четвъртити къщи не светеше. Той отново се наведе над куфара си, но веднага пак се изправи, стиснал здраво пръчката. По-скоро усети, отколкото чу, че нещо или някой стои в тясната просека между гаража и оградата зад него. Хари впери присвити очи в тъмното пространство там — дано нещо да шавне, та да разбере дали бездомна котка или… нещо друго.
            „Лумос!“ — промълви той и крайчето на пръчката така засия, че едва не го заслепи. Вдигна светлината над главата си и камъчетата в мазилката на къщата с номер две изведнъж заискриха. Когато освети вратите на гаража, Хари съвсем ясно различи масивните очертания на нещо много едро с големи светещи очи.
            Рязко отстъпи назад, спъна се в куфара и залитна. Пръчката изхвърча от ръката му, той замахна да се подпре при падането, но в края на краищата се изтърси в канавката.
            Чу се оглушително ТРЯС! и Хари вдигна ръце да засенчи очите си срещу внезапно заслепилия го сноп светлина.
            Той нададе вик и успя да се претърколи върху тротоара точно навреме. Секунда по-късно две гигантски колела с фарове над тях спряха със скърцане точно на мястото, където току-що бе лежал. Те принадлежаха — както установи той, като вдигна глава — на един триетажен пурпурен автобус, появил се съвсем изневиделица. На предното стъкло със златни букви бе написано: „Среднощния рицар“.
            За части от секундата Хари се зачуди дали не си е загубил ума при падането. Точно тогава от автобуса изскочи кондуктор с пурпурна униформа и заговори на висок глас в ноща:
            — Заповядайте в „Среднощния рицар“, нощен автобус за замръкнали вещици и магьосници! Само махнете с ръката, която държи магическа пръчка, и се качете, а ние ще ви закараме където искате да отидете. Казвам се Стан Шънпайк* и ще бъда на вашите услуги тази ве…
            [* Буквално — „избягващ бариерите за пътна такса“. — Б.пр.]
            Кондукторът изведнъж млъкна. Той бе забелязал момчето, което седеше на земята. Хари грабна пак магическата пръчка и едва се изправи на крака. По-отблизо той установи, че Стан Шънпайк е само няколко години по-възрастен от него, най-много на осемнайсет или деветнайсет, с големи щръкнали уши и множество пъпки.
            — К’во правиш там долу? — попита Стан, изоставил официалния говор.
            — Паднах — каза Хари.
            — Че що така? — разхили се кондукторът.
            — Без да искам — подразни се Хари.
            Джинсите му се бяха скъсали на едното коляно, а ръката, с която се бе опитал да се подпре при падането, бе разкървавена. Изведнъж той си спомни защо всъщност бе паднал и бързо се опита да погледне в малката алея между гаража и оградата. Фаровете на „Среднощния рицар“ осветяваха мястото, което сега бе празно.
            — К’во гледаш? — попита Стан.
            — Там имаше нещо голямо и черно — каза Хари, сочейки неуверено в онази посока. — Като… куче, но… много едро.
            Той се обърна към Стан, който го гледаше с леко отворена уста. Почувства се неловко, като видя, че очите на кондуктора спряха върху белега на челото му.
            — К’во е туй на челото ти? — изведнъж попита Стан.
            — Нищо — бързо отвърна Хари и приглади косата си върху белега. Ако го търсеха от Министерство на магията, поне не трябваше да ги улеснява.
            — Как ти е името? — продължаваше да го разпитва Стан.
            — Невил Лонгботъм — измъкна се Хари с първото име, което му дойде наум. — Значи този… този автобус — смени той бързо темата с надеждата да отклони вниманието на Стан — отива навсякъде, така ли?
            — Точно така! — гордо отвърна Стан. — Навсякъде, дето поискаш, стига да е по суша. Не върви под вода. Я чакай — огледа го той пак с подозрение, — ти нали ни махна, а?
            — Да — веднага отвърна Хари. — Я ми кажи колко струва билетът до Лондон?
            — Единайсе сикли — отвърна Стан, — ама за тринайсе ти даваме горещ шоколад, а за петнайсе получаваш грейка и четка за зъби с цвят по избор.
            Хари пак се разрови в куфара си, измъкна кесийката с парите и пусна малко сребърни монети в ръката на Стан. После двамата заедно вдигнаха куфара с прикрепения отгоре кафез на Хедуиг по стълбичката на автобуса.
            В него нямаше седалки, а покрай прозорците със спуснати завески бяха наредени половин дузина месингови кревати. До всеки от тях в специална поставка гореше свещ, която хвърляше светлина върху дървената ламперия на стената. Най-отзад дребничък магьосник с нощна шапка измърмори: „Не сега, благодаря, тъкмо мариновам плужеци“ и се извъртя в съня си.
            — Ето тук — прошепна Стан и пъхна куфара на Хари под кревата точно зад шофьора, който седеше в кресло зад кормилото.
            — Това е шофьорът ни, Ърни Пранг. А това е Невил Лонгботъм, Ърн.
            Ърни Пранг, възрастен магьосник с дебели стъкла на очилата, кимна на Хари, който пак поглади перчема си притеснено и седна на леглото.
            — Давай, Ърн! — подкани Стан, като седна до леглото на шофьора.
            Чу се ново оглушително ТРЯС! и Хари се намери по гръб на леглото, повален от скоростта на „Среднощния рицар“. Като се понадигна, Хари се вгледа през тъмния прозорец и установи, че сега се носеха по съвсем друга улица. На Стан явно му беше много забавно да наблюдава изуменото лице на Хари.
            — Ей тука бяхме, преди да ни махнеш — каза му той. — Къде сме всъщност, Ърн? Нейде из Уелс, а?
            — Аха — отвърна шофьорът.
            — Как така мъгълите не чуват шума от автобуса? — попита Хари.
            — Те ли? — рече Стан с пренебрежение. — Че те могат ли да чуват? Не могат и да виждат. Нищичко не забелязват.
            — Я върви събуди мадам Марш — обади се Ърни. — След минута ще сме в Абъргавени*.
            [* Така звучат имената на някои селища в Уелс. — Б.пр.]
            Стан мина покрай леглото на Хари и изчезна нагоре по тясна дървена стълба. Хари още се взираше през прозореца, все по-неспокоен. Ърни явно не владееше добре кормилото. „Среднощният рицар“ постоянно се качваше на тротоара, без обаче да се блъска в нищо. Редиците улични лампи, пощенски кутии и кошчета за отпадъци отскачаха да му направят път, а отминеше ли, заемаха отново местата си.
            Стан слезе по стълбата, следван от една бледозелена вещица, загърната с плътно наметало.
            — Стигнахме, мадам Марш — бодро съобщи Стан, когато Ърн заби спирачката и леглата се плъзнаха на по трийсетина сантиметра напред.
            Мадам Марш затисна с кърпичка устата си и слезе предпазливо по стъпалата. Стан хвърли след нея чантата й и затръшна вратата. След поредното оглушително ТРЯС! те отново зафучаха по някакво тясно шосе, а дърветата се огъваха встрани да им сторят път.
            Хари нямаше да може да спи, дори и да пътува в автобус, който не трещи и не прескача по сто и петдесет километра наведнъж. Стомахът го присви само като си помисли какво има да му се случва и дали Дърсли са успели да свалят вече леля Мардж от тавана.
            Стан бе разгърнал един брой на „Пророчески вести“ и четеше, прехапал език. От голяма снимка на първа страница мъж с изпито лице и дълга сплъстена коса бавно мигаше срещу Хари. Стори му се познат отнякъде.
            — Този човек… — обади се Хари, забравил за момент грижите си. — Даваха го и по новините на мъгълите!
            Станли обърна първата страница и се засмя гърлено.
            — Сириус Блек — каза той и кимна. — Как няма да го има и в мъгълските новини! А ти къде си го гледал?
            Той пак се разсмя звучно на недоумението по лицето на Хари, измъкна първата страница и му я подаде:
            — Трябва повече да четеш вестници, Невил.
            Хари вдигна вестника и зачете:

            БЛЕК ВСЕ ОЩЕ НА СВОБОДА

            Сириус Блек, може би най-опасният затворник в крепостта Азкабан, все още се крие някъде, потвърдиха днес от Министерството на магията.
            „Правим всичко, което е по силите ни, да заловим Блек отново — каза тази сутрин министърът на магията Корнелиус Фъдж — и умоляваме всички магьосници да запазят спокойствие.“
            Някои членове на Международната федерация на магьосниците разкритикуваха Фъдж, че е уведомил министър-председателя на мъгълите за възникналата криза.
            „Трябваше да го направя, как иначе! — възрази Фъдж гневно — Та Блек е луд! Опасен е за всеки, който се изпречи на пътя му, независимо дали е магьосник или мъгъл. Имам уверението на министър-председателя, че няма да спомене и дума за истинската същност на Блек пред никого. А и нека да си го кажем направо — никой не би му повярвал.“
            На мъгълите е казано, че Блек носи пистолет (нещо като метална магическа пръчка, с която мъгълите се избиват). Магическата общественост живее под страх да не се повтори масовото убийство отпреди дванайсет години, когато Блек унищожи тринайсет души с едно-единствено проклятие.

            Хари надникна в помръкналите очи на Сириус Блек — единствената жива част от лицето му. Никога не бе виждал вампири, но бе гледал техни снимки в час по защита срещу Черните изкуства. Блек с восъчнобялата си кожа несъмнено приличаше точно на такъв.
            — Страшен е, а? — рече Стан, който бе наблюдавал Хари, докато четеше.
            — Убил е тринайсет души — каза Хари, подавайки вестника обратно на Стан. — И само с едно проклятие.
            — Точно така — рече Стан. — Пред свидетели… Посред бял ден. Голяма беля стана, нали, Ърн?
            — Ъхъ — мрачно потвърди шофьорът.
            Стан се извъртя на креслото си с ръце на гърба, та да вижда Хари по-добре.
            — Блек беше голям поддържник на Ти-знаеш-кой — каза той.
            — Какво? На Волдемор? — изрече Хари, без да съобрази.
            На Стан му побеляха дори пъпките, а Ърни така рязко изви кормилото, че цяла къща в една ферма трябваше да се отдръпне встрани, за да не я блъсне автобусът.
            — Ти с ума ли си си? — хлъцна Стан. — Що му казваш името?
            — Съжалявам! — бързо изрече Хари. — Много съжалявам… забравих…
            — Забравил! — глухо повтори Стан. — Ех, момче, сърцето ми щеше да се пръсне…
            — Значи… значи Блек поддържал Вие-знаете-кого? — опита се Хари да поправи нещата.
            — Дааа… — рече Стан, като разтриваше гърдите си. — Да, тъй е. Бил много близък на Ти-знаеш-кой, разправят… ама след като малкият Хари Потър се разправил с Ти-знаеш-кой — при тези думи Хари нервно приглади перчема върху белега си, — ’сичките, дето подкрепяли Ти-знаеш-кой, били изловени, нали тъй, Ърн? Ама повечето, като разбирали, че без Ти-знаеш-кой тяхната е свършила, не се противили. Само Сириус Блек бил наопаки. Чувах, че се канел да стане втори човек, щом Ти-знаеш-кой дойде на власт? И кат’ го сгащили най-сетне по средата на една улица, той извадил магическата си пръчка и ’дигнал във въздуха половината улица, та и един магьосник заедно с дузината мъгъли, дето се случили там. Страхотия, ви казвам! И к’во мислиш направил Блек тогаз? — продължи Стан, шепнейки тайнствено.
            — Какво? — попита Хари.
            — Разсмял се — рече Стан. — Стоял си там и се смеел. А като дошли хората от Министерството на магията, подчинил се и тръгнал с тях, като се заливал от смях. Щото е луд, нали тъй, Ърн? Луд, та се не видял!
            — И да не е бил луд, преди да го затворят в Азкабан, там задължително е превъртял — обади се шофьорът тихо. — Аз да съм, по-добре да се вдигна във въздуха, преди да ми стъпи кракът там. Ама тъй му се пада, знам си аз… след ’сичкото, дето го забърка.
            — Видели се в чудо, додето замажат работата, нали, Ърн? — рече пак Стан. — Цяла улица гръмнала с толкоз мъртви мъгъли! К’во казаха тогаз, че се случило, а, Ърни?
            — Експлозия от газ — изсумтя шофьорът.
            — А ей го сега навънка — каза Стан, като се вглеждаше отново в мършавото лице на Блек от снимката във вестника. — Че то май никой не е бягал досега от Азкабан, а, Ърн? Не загрявам как е успял. Страшно си е, а? Ама не го виждам да им се изплъзне на ония стражи от Азкабан, нали, Ърни?
            Ърни изведнъж потрепера.
            — Я приказвай за нещо друго, Стан, че тръпки ме побиват, кат’ си ги представя ония от Азкабан.
            Стан неохотно остави вестника, а Хари се облегна на прозореца на „Среднощния рицар“, чувствайки се по-зле от всякога. Неволно си представяше какво ще разправя Стан на пътниците си след няколко нощи.
            — Чу ли к’во направил оня Хари Потър? Ами издул леля си и я залепил на тавана! Возихме го тука в „Рицаря“, нали, Ърн? Опитал се да избяга…
            И той, Хари бе нарушил магьосническите закони точно като Сириус Блек. Дали стореното на леля Мардж бе толкова лошо, че да го пратят в Азкабан? Хари не знаеше нищо за затвора на магьосниците, макар че всички говореха за него с ужас в гласа. Хагрид, пазачът на дивеча в „Хогуортс“, бе изкарал там два месеца предишната учебна година. Хари нямаше скоро да забрави смъртния страх, изписан по лицето на Хагрид, като му съобщиха къде ще го водят. При това пазачът бе един от най-храбрите хора, които Хари познаваше.
            Рицарят на колела пореше мрака, разпръсквайки храсти и стълбове, телефонни кабини и дървета, а Хари лежеше, нещастен и неспокоен, на пухения креват. След малко Стан се сети, че Хари бе платил за горещ шоколад, и донесе, но го разля по възглавницата, когато автобусът премина с един скок от Ангълсий до Абърдийн*. Един след друг магьосници и вещици по халати и чехли се смъкваха от горните етажи, за да слязат от автобуса. Изглеждаха много доволни, че го напускат.
            [* Градове, съответно в Уелс и Шотландия. — Б.пр.]
            Накрая Хари остана единственият пасажер.
            — Е, Невил — плесна с ръце Стан, — докъде в Лондон?
            — „Диагон-али“ — отвърна Хари.
            — Дадено! Дръж се здраво сега…
            ТРЯС!
            Те се носеха вече по „Чаринг кросроуд“. Хари седеше и гледаше как сгради и скамейки се отдръпваха да сторят път на „Среднощния рицар“. Небето вече просветляваше. Той щеше да се скрие някъде за няколко часа и да изчака, докато отворят „Гринготс“, а после да поеме… Само че не знаеше накъде.
            Ърни удари спирачки и колелата на нощния автобус изсвистяха, преди да спрат пред малката неугледна страноприемница „Продънения котел“, от която започваше магическата уличка „Диагон-али“.
            — Благодаря! — каза Хари на шофьора.
            Той скочи от автобуса и помогна на кондуктора да смъкне куфара му и кафеза на Хедуиг на улицата.
            — Е, хайде, сбогом! — обърна се Хари към Стан.
            Но той не го чу — стоеше на вратата на автобуса, втренчил се в тъмния вход на „Продънения котел“.
            — Ето къде си бил, Хари! — чу се глас оттам.
            Преди Хари да успее да се извърне, усети нечия ръка на рамото си. В същия момент Стан се провикна:
            — Гръм и мълнии! Ърн, ела тук! Бързо ела!
            Хари вдигна очи към притежателя на ръката и усети в стомаха му да се изсипва цяла кофичка лед — бе налетял право на Корнелиус Фъдж, самия министър на магията.
            Стан скочи на улицата до тях.
            — Как му казахте на нашия Невил, господин министре? — попита той развълнувано.
            Фъдж, възпълен нисък мъж с дълга мантия на тънки райета погледна хладно и уморено.
            — Невил ли? — повтори той и се намръщи. — Това е Хари Потър.
            — Знаех си! — викна ликуващ Стан. — Ърни! Ърн! Я познай кой е бил нашият Невил! Ами Хари Потър бе! Ето му белега!
            — Да — каза сухо Фъдж. — Е, много се радвам, че „Среднощният рицар“ е взел Хари, но ние с него трябва да се прибираме вече в „Продънения котел“…
            Фъдж стисна още по-здраво рамото на Хари и го побутна към входа на кръчмата. Пред вратата зад бара се появи приведена фигура с фенер. Беше Том, съсухреният беззъб собственик.
            — Значи го намерихте, господин министре! — рече Том. — Ще желаете ли нещо? Бира? Бренди?
            — По-добре чай — каза Фъдж, без да пуска рамото на Хари.
            Зад гърба им се чуха шумно тътрене и пухтене — Стан и Ърни внесоха куфара на Хари и кафеза на Хедуиг, като се оглеждаха любопитно наоколо.
            — Ти що не ни каза кой си, а, Невил? — попита Стан със сияеща усмивка, а иззад рамото му заничаше Ърни с изражение като на сова.
            — И самостоятелна стая, ако обичаш, Том — добави Фъдж подчертано.
            — Чао! — тъжно каза Хари на Стан и Ърни, когато Том кимна на Фъдж да го последва по един коридор зад бара.
            — Чао, Невил! — провикна се Стан.
            Фъдж поведе Хари по тесния коридор след Том, който ги въведе в малка приемна. Там собственикът щракна с пръсти и запали огън в камината, след което се поклони и излезе.
            — Седни, Хари — каза Фъдж, като му посочи един стол до огъня.
            Хари седна, но усети, че го полазват тръпки въпреки топлината от пламъците. Фъдж свали раираната си мантия и я метна встрани, подръпна нагоре панталоните на масленозеления си костюм и седна срещу Хари.
            — Казвам се Корнелиус Фъдж, Хари, и съм министър на магията.
            Хари знаеше това — веднъж вече беше виждал Фъдж, но тъй като тогава бе с мантията невидимка на баща си, самият Фъдж нямаше как да го види.
            Том се появи отново, този път с престилка върху нощната си риза, и донесе табла с чай, масло и питки. Той остави таблата между Фъдж и Хари, излезе и затвори вратата.
            — Е, Хари — започна Фъдж, докато наливаше чая, — трябва да призная, че здравата ни уплаши. Да избягаш така от дома на леля си и вуйчо си! Бях започнал да мисля… Но важното е, че вече си в безопасност.
            Фъдж си намаза една питка и побутна чинията към Хари.
            — Хапни, Хари, едва се държиш на краката си. А сега… Сигурно ще се зарадваш да научиш, че ние оправихме тази работа със злощастното издуване на госпожица Марджъри Дърсли. Преди няколко часа двама членове на Аварийната служба за разваляне на магии бяха спешно изпратени на „Привит Драйв“. Госпожица Дърсли бе върната в нормалното й състояние и паметта й бе пренастроена. Така че всичко завърши добре.
            Фъдж се усмихна на Хари над ръба на чаената си чаша като чичо, който се радва на любим племенник. Хари, като не можеше да повярва на ушите си, отвори уста да каже нещо, но не знаеше откъде да започне, и пак я затвори.
            — Ти може би се тревожиш какво са казали леля ти и вуйчо ти — сети се Фъдж. — Е, няма да скрия, че са много ядосани, Хари, но са готови да те приемат и следващото лято, при условие, че останеш в „Хогуортс“ през коледната и великденската ваканция.
            Хари сякаш успя да отпуши гърлото си.
            — Аз винаги прекарвам коледната и великденската ваканция в училище и изобщо не искам да се връщам на „Привит Драйв“.
            — Хайде, хайде, сигурен съм, че ще мислиш другояче, като се поуспокоиш — каза Фъдж все още загрижено. — В края на краищата те са твоето семейство и съм убеден, че… ъъъ… някъде много дълбоко в себе си сте привързани един към друг.
            Хари нямаше никакво желание да спори с Фъдж. Той още чакаше да чуе какво ще му се случи оттук нататък.
            — Сега остава само да решим — продължи Фъдж, като си мажеше втора питка — къде ще прекараш последните две седмици от ваканцията си. Предлагам ти да наемеш една стая тук в „Продънения котел“ и да…
            — Чакайте — не се стърпя Хари, — ами наказанието ми?
            Фъдж примигна:
            — Какво наказание?
            — Нали наруших закона! — каза Хари. — Наредбата за целесъобразно ограничаване на магьосничеството от невръстни.
            — О, мило момче, нима ще те наказваме за такава дреболия! — възкликна Фъдж и размаха небрежно питката си. — Станало е случайно! Ние не изпращаме никого в Азкабан, задето е издул леля си!
            Хари не би могъл и да си представи такова отношение от страна на Министерството на магията.
            — Миналата година получих официално предупреждение само защото едно домашно духче размаза пудинг в къщата на вуйчо ми! — намръщи се той. — От Министерството на магията ми писаха, че ще ме изгонят от „Хогуортс“, ако пак разберат, че съм направил магия.
            Ако очите не го лъжеха, министърът изведнъж се почувства неловко.
            — Обстоятелствата се менят, Хари… трябва да се съобразяваме… със сегашната обстановка… Ти нали не искаш да те изключат?
            — Разбира се, че не искам! — отвърна Хари.
            — Ами тогава за какво изобщо говорим? — изсмя се безгрижно Фъдж. — А сега си вземи питка, докато отида да видя има ли Том стая за теб.
            Фъдж излезе от приемната, а Хари продължи да гледа след него. Ставаше нещо необяснимо. От една страна, защо го беше чакал Фъдж пред „Продънения котел“, ако не за да го накаже за стореното? Но пък от друга — едва ли е редно министърът на магията лично да се занимава с нарушенията на невръстни магьосници.
            Фъдж се върна, придружен от Том.
            — Единадесета стая е свободна, Хари — съобщи министърът. — Мисля, че ще се чувстваш много добре. Само още нещо ще ти кажа и съм сигурен, че ще ме разбереш — не искам да се скиташ из мъгълски Лондон. Стой си на „Диагон-али“. И вечер ще се прибираш, преди да се мръкне, нали? Ясно ти е защо, надявам се. Том ще те държи под око вместо мен.
            — Разбира се — бавно каза Хари, — но защо…
            — Няма да допуснем пак да изчезнеш — обясни Фъдж със сърдечна усмивка. — Не, не, по-добре да знаем къде си… искам да кажа…
            Фъдж шумно прочисти гърлото си и взе раираната си мантия.
            — Е, аз ще тръгвам, че имам много работа, нали знаеш.
            — Попаднахте ли вече на някаква следа от Блек? — попита Хари.
            Пръстите на Фъдж се плъзнаха по сребърната тока на мантията му.
            — Какво каза? О, ти си чул… Е, не, не, още не, но това е само въпрос на време. Пазачите от Азкабан никого досега не са пропускали… а аз лично никога не съм ги виждал толкова разлютени. — Фъдж дори леко потръпна. — И така, аз ще се сбогувам.
            Той протегна ръка и като я поемаше, Хари внезапно се сети нещо.
            — Ааа… Господин министър, мога ли да ви попитам нещо?
            — Разбира се — усмихна се Фъдж.
            — Ами нали третокурсниците вече имат правото да посещават Хогсмийд, но леля ми и вуйчо ми не можаха да ми подпишат разрешителното. Дали не бихте могли да го подпишете вие?
            На Фъдж явно му стана неудобно.
            — Хм — поколеба се той, — не! Не мога, Хари. Много съжалявам, но аз не съм ти нито родител, нито настойник…
            — Ама вие сте министър на магията! — настоя Хари. — Ако вие ми разрешите…
            — Не, съжалявам, Хари, но правилата са си правила — сухо каза Фъдж. — Може би ще успееш да посетиш Хогсмийд догодина. Всъщност мисля, че е по-добре да не… дааа. Е, тръгвам. Приятно прекарване тук, Хари!
            И като се усмихна и раздруса ръката на Хари за последен път, Фъдж излезе от стаята. Том пристъпи към момчето, широко усмихнат.
            — Последвайте ме, ако обичате, господин Потър — подкани го той. — Аз вече съм качил нещата ви горе…
            Хари тръгна след Том по красиво дървено стълбище. Стигнаха до врата с месингов номер единайсет, която Том отключи и отвори пред Хари.
            Вътре имаше много удобно на вид легло, добре излъскани дъбови мебели, весело припукващ огън, а на гардероба бе кацнала…
            — Хедуиг! — ахна Хари.
            Бялата полярна сова щракна с човка, изпърха и кацна на рамото на Хари.
            — Много умна сова имате — подсмихна се Том. — Пристигна има-няма пет минути след вас. Ако ви потрябва нещо, господин Потър, веднага ме повикайте.
            Той се поклони още веднъж и излезе.
                                                                            * * *
            Хари дълго седя на кревата и умислено галеше Хедуиг.
            През прозореца небето бързо се променяше от тъмно кадифеносиньо в студено стоманеносиво… После бавно порозовя с тук-там златни отблясъци. На Хари просто не му се вярваше, че се е махнал от „Привит Драйв“ едва преди няколко часа, че не е изключен от училище и му предстоят цели две седмици без следа от Дърсли.
            — Каква странна нощ, а, Хедуиг! — каза той и се прозя.
            И без дори да си свали очилата, полегна назад върху възглавницата и веднага заспа.


            ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
            „ПРОДЪНЕНИЯТ КОТЕЛ“

            На Хари му трябваха няколко дни, за да свикне с новата и непозната свобода. Никога по-рано не бе имал възможност да става когато си пожелае и да яде каквото му се яде. Можеше и да отиде където иска, стига да е на „Диагон-али“, а от двете страни на тази дълга калдъръмена улица бяха събрани толкова много от най-примамливите магазини в магьосническия свят, че Хари нямаше никаква причина да нарушава обещанието си пред Фъдж, като се вмъкне обратно в света на мъгълите.
            Докато закусваше сутрин в „Продънения котел“, той обичаше да наблюдава другите гости — чудати дребнички вещици от провинцията, дошли на пазар за един ден, достолепни вълшебници, спорещи за някоя нова статия в „Съвременна трансфигурация“, рошави магьосници, шумни джуджета и дори веднъж една вещица, която си поръча суров черен дроб, говорейки изпод дебелата си вълнена качулка.
            След закуска Хари отиваше в задния двор, изваждаше пръчката си, почукваше с нея третата тухла отляво над кофата за смет и отстъпваше назад, а в стената се отваряше сводът на прохода към „Диагон-али“.
            През дългите слънчеви дни Хари разглеждаше магазините и обядваше под пъстроцветните чадъри пред кафенетата, докато седящите наоколо си показваха покупките („Виж ми луноскопа — няма вече да си губя времето с чертежи като правя хороскопите си, ехе!“) или обсъждаха случая Сириус Блек („Лично аз не бих пуснала нито едно от децата самичко навън, докато не върнат Блек в Азкабан!“). Хари нямаше нужда вече да пише домашните си нощем под завивките и с фенерче, защото сега седеше на слънце пред „Сладоледената къща“ на Флориан Фортескю и дописваше всичките си съчинения. Понякога му помагаше самият Флориан, който не само знаеше доста за средновековните клади и преследването на вещици, но и всеки половин час го черпеше с по един сладолед.
            Откакто напълни кесийката си със златни галеони, сребърни сикли и бронзови кнутове от своето хранилище в „Гринготс“, трябваше да проявява изключителна самодисциплина, за да не ги изхарчи на бърза ръка. Като си помисли, че го чакат още пет години в „Хогуортс“ и че би било ужасно, ако му се наложи да иска от семейство Дърсли пари за учебници по магия, успя да се въздържи да не си купи красив комплект от златни наплюващи топчета — магьосническа игра като с обикновени топчета, в която обаче топчето пръска вонлива течност в лицето на другия играч, щом той загуби точка. Неустоимо изкушение представляваше и един съвършен миниатюрен движещ се модел на Галактиката в голяма стъклена сфера, с която нямаше да има нужда да влиза вече в часовете по астрономия. Ала волята му бе поставена на истинско изпитание в любимия му магазин „Всичко за куидича“ една седмица след като пристигна в „Продънения котел“.
            Любопитен да разбере какво гледа огромната тълпа в магазина, Хари си запробива път между развълнуваните вещици и магьосници, докато забеляза един скоро поставен подиум, а върху него бе прикрепена най-прекрасната метла, която изобщо бе виждал някога в живота си.
            — Току-що е произведена… Прототип на… — обясняваше на спътника си един магьосник с четвъртита брадичка.
            — Това е най-бързата метла на света, нали, тате? — питаше с тъничко гласче едно момче, по-малко от Хари, което се опитваше да се измъкне от ръката на баща си.
            — Ирландските национали току-що направиха поръчка за седем от тези красавици! — съобщи пред множеството собственикът на магазина. — А те са фаворити за Световната купа.
            Една едра вещица пред Хари се поотмести и той успя да прочете надписа до метлата:

            СВЕТКАВИЦАТА

            Състезателна метла последен модел, с изящна аеродинамична дръжка от ясен с диамантенотвърда политура и ръчно номерирана с индивидуална регистрация. Всяка отделна брезова клонка на опашката е идеално шлифована за минимално съпротивление, което прави „Светкавицата“ съвършено балансирана и точна. „Светкавицата“ има ускорение от 0 до 250 км в час за 10 секунди и безотказна магическа спирачка. Цената се съобщава само на интересуващи се клиенти.

            Само на интересуващи се… На Хари не му се мислеше колко ли злато ще струва „Светкавицата“. През целия си живот нищо не си бе пожелавал толкова силно, но досега не беше губил мач по куидич със своята „Нимбус две хиляди“. И какъв беше смисълът да изразходва всичките си запаси от трезора в „Гринготс“ за „Светкавицата“, след като вече си имаше много добра метла? Хари не попита за цената на метлата, но почти всеки ден се връщаше само да я погледа. Ала имаше доста неща, които все пак трябваше да си купи. В аптеката попълни запасите си от съставки за отварите, а тъй като униформеното му наметало вече му бе окъсяло с десетина сантиметра и на дължина и на ръцете, той посети и магазина „Мадам Молкин — одежди за всякакви случаи“ и си купи друго. Но най-важното беше да си набави учебниците, включително и по двата предмета — грижа за магически създания и пророкуване.
            Хари остана много изненадан, като погледна витрината на книжарница „Флориш и Блотс“. Вместо обичайно изложените книги за магии със златни кантове сега зад стъклото имаше грамадна желязна клетка, побрала стотина екземпляра от „Чудовищна книга за чудовища“. Навсякъде хвърчаха скъсани страници, докато книгите се боричкаха — ту вкопчени ожесточено, ту яростно захлопващи се една в друга.
            Хари извади от джоба си списъка и го прегледа за първи път. „Чудовищна книга за чудовища“ бе означена като учебник по предмета грижа за магически създания. Едва сега разбра защо Хагрид му бе писал, че книгата ще му е полезна. Олекна му, защото все се чудеше дали Хагрид не очаква от него помощ за някое ужасно ново домашно чудовище.
            Щом Хари влезе в книжарницата, управителят забърза насреща му.
            — От „Хогуортс“ ли сте? — нервно попита той. — Идвате да си вземете новите книги, нали?
            — Да — каза Хари. — Трябва ми…
            — Отдръпнете се — рязко каза управителят и го бутна встрани.
            После извади чифт плътни ръкавици, хвана дълъг възлест бастун и се отправи към вратата на клетката с чудовищните книги.
            — Почакайте — спря го Хари, — аз вече имам една от тези.
            — Така ли? — Огромно облегчение се разля по лицето на книжаря. — Слава на небесата, защото от сутринта вече ме ухапаха на пет места!
            Силен звук от скъсана хартия разцепи въздуха — две от чудовищните книги бяха хванали трета и я разкъсваха.
            — Спрете! Спрете! — развика се управителят, пъхна бастуна между решетките и раздели книгите. — Повече никога няма да приема такава стока, никога! Истинска лудница! Мислех, че най-страшното беше, когато купихме двеста екземпляра от „Невидима книга за невидимото“ — струваха ни цяло състояние и така и не ги намерихме… Е, с какво друго мога да ви бъда полезен?
            — Ами… — Хари плъзна поглед по списъка си с книги. — Трябва ми „Разбулване на бъдещето“ от Касандра Ваблатска.
            — Аха, започвате да учите пророкуване, нали? — каза книжарят, като свали ръкавиците си и поведе Хари към задната част на магазина, където имаше цял кът, посветен на ясновидството.
            Върху малка масичка бяха натрупани купчина томове като „Предсказване на непредсказуемото: как да се защитим от изненади“ и „Счупени кълба: когато късметът ни напусне“.
            — Ето я — каза книжарят, който се бе качил на една стълбичка и смъкна една дебела книга с черна подвързия. — „Разбулване на бъдещето“. Много добро ръководство за основните гадателски методи — гледане на длан, на кристално кълбо, на птичи вътрешности…
            Ала Хари не го слушаше. Погледът му бе спрял върху друга книга между изложените — „Прокоби за смърт: какво да правим, като разберем, че идва най-лошото“.
            — О, на ваше място не бих чел това! — обади се един от продавачите, като видя накъде гледа Хари. — Ще ви се привиждат прокоби навсякъде, всеки би се уплашил до смърт от това.
            Но Хари не отместваше поглед от корицата на книгата. На нея имаше черно куче, голямо колкото мечка, със светещи очи. Стори му се познато отнякъде…
            Продавачът пъхна в ръцете му „Разбулване на бъдещето“.
            — Нещо друго? — попита той.
            — Да — каза Хари, като едва откъсна очи от тези на кучето и замаяно прегледа списъка с книги. — Ъъъ… трябва ми и „Ръководство по трансфигурация“ за напреднали, както и „Класически заклинания (за трети курс)“.
            Десет минути по-късно Хари излезе от „Флориш и Блотс“ с новите си книги под мишница и се запъти към „Продънения котел“, като почти не забелязваше къде върви и се блъсна в няколко минувачи.
            Изтопурка по стълбите до стаята си, влезе и тръсна книгите върху леглото. Някой бе идвал да разтреби, прозорците бяха отворени и вътре струеше слънчева светлина. Хари чуваше шума на автобусите по невидимата мъгълска улица зад гърба си и глъчката на невидимата тълпа долу по „Диагон-али“. В огледалото над мивката се вгледа в собствения си образ.
            — Не може да е било прокоба — каза той предизвикателно на отражението си. — Просто изпаднах в паника, като видях онова нещо на площад „Магнолия“. Сигурно е било някое бездомно куче…
            Той машинално вдигна ръка и се опита да приглади косата си.
            — Смятай тази битка за загубена, миличък — изхриптя насреща му огледалото.
                                                                           * * *
            Дните минаваха и Хари започна да търси навсякъде, където отиде, следи от Рон и Хърмаяни. С наближаването на първия учебен ден на „Диагон-али“ се виждаха все повече ученици от „Хогуортс“. Във „Всичко за куидича“ Хари срещна Шеймъс Финигън и Дийн Томас, съучениците си от дома „Грифиндор“, които също гледаха жадно „Светкавицата“; пред „Флориш и Блотс“ едва не се сблъска и с истинския Невил Лонгботъм, кръглолико момче, което непрекъснато нещо забравяше. Но Хари не се спря на приказка — Невил си търсеше списъка с книгите, а страховитата му баба го хокаше безмилостно. Хари се надяваше тя никога да не разбере, че той се бе преструвал на Невил, докато се криеше от Министерството на магията.
            В последния ден от ваканцията Хари се събуди с мисълта, че на другата сутрин най-сетне ще види Рон и Хърмаяни в експрес „Хогуортс“. Стана, облече се, отиде да хвърли последен поглед на „Светкавицата“ и тъкмо се чудеше къде да обядва, когато някой почти изкрещя името му:
            — Хари! ХАРИ!
            Ето ги и двамата, седнали пред Сладоледената къща на Флориан Фортескю — Рон с невероятно много лунички и Хърмаяни със силен кафяв тен — и му махат ли, махат.
            — Най-сетне! — каза Рон с грейнала усмивка, докато Хари сядаше. — Търсихме те и в „Продънения котел“, но ни казаха, че си излязъл, отидохме до „Флориш и Блотс“, после до „Мадам Молкин“ и…
            — Аз си купих учебниците още миналата седмица — обясни Хари. — А как разбрахте, че съм отседнал в „Продънения котел“?
            — От татко — простичко отвърна Рон.
            Господин Уизли, който работеше в Министерството на магията, не можеше да не е разбрал какво се беше случило с леля Мардж.
            — Ама ти наистина ли направи леля си на балон, а, Хари? — запита Хърмаяни с много сериозен глас.
            — Без да искам — отвърна Хари, докато Рон се заливаше от смях. — Просто се… ядосах.
            — Няма нищо смешно, Рон! — сгълча го Хърмаяни. — Честна дума, изненадана съм, че Хари не е изключен от училище.
            — И аз — призна си Хари. — И не само изключен, аз мислех, че направо ще ме арестуват. — Той погледна към Рон. — Дали баща ти не знае защо Фъдж ме остави да се отърва така леко?
            — Сигурно защото става дума точно за теб, а? — вдигна рамене Рон все още през смях. — Прочутият Хари Потър и други такива… Не искам да си помисля какво би направило министерството с мен, ако подредя така някоя леля. Само че ще трябва да ме изровят от земята, защото мама би ме убила преди това. Но и ти можеш да попиташ татко тази вечер. Ние също ще пренощуваме в „Продънения котел“. А утре идваш с нас до гара Кингс Крос! И Хърмаяни също!
            Хърмаяни кимна засияла.
            — Мама и татко ме докараха тази сутрин с целия ми багаж за училище.
            — Чудесно! — зарадва се Хари. — Е, купихте ли си всичките учебници и другите неща?
            — Я виж! — каза Рон, извади от чантата една дълга тясна кутия и я отвори. — Чисто новата ми магическа пръчка. Трийсет и пет сантиметра, върбова и съдържа един косъм от опашката на еднорог. Купихме си и всичките книги — той посочи една голяма чанта под стола си. — Какво ще кажеш за ония чудовищни книги, а? Продавачът едва не се разплака, когато му съобщихме, че искаме два екземпляра.
            — А това какво е, Хърмаяни? — попита Хари като посочи към трите издути чанти на стола до нея.
            — Ами нали ще уча няколко допълнителни предмета! — отвърна момичето. — Това са учебниците ми по аримантика, грижа за магически създания, пророкуване, науката за древните букви руни, мъгълознание…
            — Защо ти е това мъгълознание? — попита Рон, като многозначително извъртя очи към Хари. — Ти си от мъгълски произход. Нали майка ти и баща ти са мъгъли? Би трябвало да знаеш всичко за мъгълите.
            — О, прекрасно би било да ги видя през очите на магьосниците! — сериозно отвърна Хърмаяни.
            — Ти смяташ ли изобщо да ядеш и спиш тази година, Хърмаяни? — попита Хари, докато Рон се подсмихваше.
            Хърмаяни се направи, че не чу въпроса.
            — Останаха ми десет галеона — каза тя, като погледна в портмонето си. — През септември имам рожден ден и мама и татко ми дадоха пари да си купя подаръка предварително.
            — Защо не вземеш да си купиш някоя хубава книга? — невинно попита Рон.
            — Не, нямам такива намерения — спокойно му отвърна Хърмаяни. — Искам сова. Ето, Хари си има Хедуиг, а ти имаш Ерол…
            — Не е мой — каза Рон. — Ерол е семейната сова. Аз си имам само Скабърс. — И той измъкна от джоба си своя плъх. — Иска ми се да го прегледат — додаде той, като остави плъха на масата пред тях. — Египет май не му понесе добре.
            Скабърс изглеждаше доста отслабнал, а мустаците му бяха оклюмали.
            — Съвсем наблизо има магазин за магически същества — каза Хари, който вече много добре познаваше „Диагон-али“. — Ще видиш дали имат нещо за Скабърс, а Хърмаяни ще си купи сова.
            Платиха трите сладоледа и прекосиха улицата към „Магическата менажерия“.
            Вътре беше доста тясно. Всеки сантиметър по стената беше покрит с кафези и клетки. Носеха се особена миризма и голяма врява, защото обитателите на кафезите и клетките цвърчаха, пищяха, дърдореха или съскаха. Вещицата зад щанда даваше съвети на един магьосник как да се грижи за тритони с две опашки и докато чакаха, Хари, Рон и Хърмаяни разглеждаха животните.
            Двойка грамадни морави крастави жаби мляскаха, поклащайки купища мъртви мухи месарки. Гигантска костенурка с инкрустирани в корубата си скъпоценни камъни блещукаше до прозореца. Отровни оранжеви охлюви бавно изпускаха слуз, пълзейки по стената на стъкления си аквариум, а един шишкав бял заек налагаше и сваляше копринен цилиндър с шумен звук като от тапа на бутилка. По-нататък имаше котки от всички цветове на козината, гласовит кафез с гарвани, една кошница със смешни кремави топчици козина, които шумно сумтяха, а върху самия тезгях охранени черни плъхове скачаха в клетката си като на въже, използвайки дългите си плешиви опашки.
            Магьосникът с тритоните си тръгна и Рон се приближи към щанда.
            — За моя плъх… — започна той да обяснява на вещицата. — Нещо е унил, откакто се върнахме от Египет.
            — Мятай го тук да го видим — отвърна вещицата и измъкна от джоба си чифт черни очила с големи стъкла.
            Рон измъкна внимателно Скабърс от вътрешния си джоб и го положи в клетката със събратята му, които спряха да се премятат и доситниха до телената решетка да виждат по-добре.
            Както почти всичко, което притежаваше Рон, и плъхът Скабърс беше втора употреба (някога той бе принадлежал на Пърси, един от братята на Рон) и изглеждаше попрестарял. А до охранените плъхове в клетката направо предизвикваше съжаление.
            — Хм, на колко години е този плъх? — попита вещицата.
            — Знам ли? — отвърна Рон. — Старичък е. Беше първо на брат ми.
            — Каква магическа сила има? — попита вещицата, докато го разглеждаше отблизо.
            — Ами… — поколеба се за отговора Рон.
            Истината беше, че Скабърс никога не бе показвал и следа от някакви интересни способности. Погледът на вещицата се премести от раздраното ляво ухо на плъха към предната му лапа, която беше без едно пръстче, и жената подсвирна.
            — Много е препатил тоя приятел — бе нейното заключение.
            — Така си беше и когато Пърси ми го даде — опита се да се защити Рон.
            — Обикновените градински плъхове като този рядко живеят повече от три години — каза вещицата. — Ако търсите нещо по-трайно, можете да си харесате един от тези.
            И посочи черните плъхове, които тутакси подхванаха отново играта си на въже.
            — Позьори! — измърмори Рон.
            — Е, щом не искате нов екземпляр, опитайте този тоник за плъхове — каза вещицата, като измъкна изпод тезгяха малко червено шишенце.
            — Добре — съгласи се Рон. — И колко… ООО!
            Рон бързо наведе глава, защото нещо голямо и оранжево връхлетя от върха на най-високата клетка, тупна върху главата му и като съскаше яростно, се хвърли върху Скабърс.
            — НЕ! КРУКШАНКС, НЕ! — изкрещя вещицата, но в този момент Скабърс се изплъзна между ръцете й като сапун, приземи се почти по корем върху пода и офейка през вратата.
            — Скабърс! — викна Рон и хукна навън след него.
            Чак след десетина минути успяха да намерят Скабърс, който се беше свил под едно кошче за хартиени отпадъци пред „Всичко за куидича“. Рон напъха треперещия плъх обратно в джоба си и се изправи, търкайки се по главата.
            — Какво беше това?
            — Или много голяма котка, или съвсем малък тигър — предположи Хари.
            — А къде е Хърмаяни?
            — Сигурно си купува сова.
            Двамата си проправиха път през тълпата обратно до „Магическата менажерия“. Когато стигнаха до входа, видяха Хърмаяни да излиза оттам, само че не носеше сова. Ръцете й здраво обгръщаха грамаден червеникавожълт котарак.
            — Ти си купила това чудовище? — каза Рон и долната му челюст увисна.
            — Нали е величествен? — каза Хърмаяни сияеща.
            „Различни гледни точки“ — помисли си Хари. Рижавата козина на котарака бе гъста и пухкава, но краката му бяха доста криви, а физиономията му бе нацупена и някак сплескана, сякаш се бе блъснал право в тухлената стена. Тъй като сега Скабърс се не виждаше, котаракът доволно мъркаше в ръцете на Хърмаяни.
            — Но, Хърмаяни, това нещо едва не ме скалпира! — протестираше Рон.
            — Той не е искал. Нали, миличък? — рече Хърмаяни.
            — А какво ще правя със Скабърс? — попита Рон и посочи издутия джоб на гърдите си. — Той се нуждае от почивка и спокойствие, а с това нещо наоколо как ще ги има?
            — Което ми напомни, че си забрави тоника за плъхове — каза Хърмаяни и плесна дланта на Рон с малката червена бутилчица. — И престани да се безпокоиш. Нали Крукшанкс ще спи в моята спалня, а Скабърс — в твоята? Какъв ти е проблемът тогава? Бедничкият Крукшанкс, онази вещица каза, че бил там от години и никой не го искал…
            — Да се чудиш защо — отбеляза саркастично Рон, като поеха към „Продънения котел“.
            Завариха господин Уизли да седи в бара и да чете „Пророчески вести“.
            — Как си, Хари? — вдигна той глава и се усмихна.
            — Благодаря, добре! — отвърна Хари, докато тримата с Рон и Хърмаяни наобиколиха господин Уизли заедно с покупките си.
            Артър Уизли остави вестника и Хари видя, че от познатата му вече снимка Сириус Блек го гледа право в очите.
            — Още ли не са го заловили? — попита той.
            — Не — отвърна господин Уизли с необичайно мрачен вид. — Наредиха ни на всички от министерството да оставим делничната си работа и да го търсим, но засега нямаме успех.
            — Ще получим ли награда, ако го заловим? — попита Рон. — Няма да е лошо да изкараме малко пари…
            — Не ставай смешен, Рон! — каза господин Уизли, който отблизо наистина изглеждаше много напрегнат. — Блек няма да се остави да го залови тринайсетгодишен магьосник. Само пазачите на Азкабан ще успеят да го приберат, запомнете какво ви казвам.
            Точно тогава в бара влезе госпожа Уизли, натоварена с покупки и следвана от близнаците Фред и Джордж, които започваха петата си година в „Хогуортс“, новоизбрания отличник на училището Пърси и най-малкото дете в семейството, единственото момиче Джини.
            Тя отдавна харесваше Хари и се смути повече отвсякога, когато го видя, може би защото той бе спасил живота й през последния срок в „Хогуортс“. Изчерви се силно и измънка „Здравей!“, без изобщо да го последне. Пърси обаче му подаде ръка тържествено, сякаш двамата с Хари никога не се бяха срещали, и каза:
            — Радвам се да те видя, млади Хари!
            — Здрасти, Пърси! — отвърна Хари, като се мъчеше да не се разсмее.
            — Надявам се, че си добре — важно каза Пърси и двамата се ръкуваха, сякаш Хари се представяше на кмета.
            — Много добре, благодаря!
            — Хари! — провикна се Фред, като избута Пърси с лакът и се поклони дълбоко. — Очарован съм да те видя, стари приятелю…
            — Великолепно! — добави Джордж, изтика Фред и грабна на свой ред ръката на Хари. — Направо зашеметяващо!
            Пърси се намръщи.
            — Стига! — намеси се госпожа Уизли.
            — О, мамо! — възкликна Фред, сякаш току-що я бе забелязал и хвана и нейната ръка. — Страхотно е, че те виждам…
            — Казах да престане! — повтори госпожа Уизли, като остави покупките на един свободен стол. — Здрасти, Хари, миличък! Нали чу каква вълнуваща новина си имаме? — Тя посочи лъскавата нова значка на гърдите на Пърси. — Втори отличник в семейството! — обяви тя, преливаща от гордост.
            — И последният… — измърмори Фред под носа си.
            — Не се и съмнявам! — смръщи се госпожа Уизли. — Забелязах, че не са направили префект никого от двама ви…
            — За какво ни е да ставаме префекти? — попита Джордж, който изглеждаше възмутен от самата идея. — Да ни се стъжни животът ли?
            Джини се разкикоти.
            — Можехте да дадете по-добър пример на сестра си! — сопна се госпожа Уизли.
            — Добре, че Джини има други братя за пример, мамо — каза високомерно Пърси. — Отивам горе да се преоблека за вечеря…
            Той излезе и Джордж въздъхна.
            — Опитахме се да го затворим в една пирамида — довери той на Хари, — но мама ни видя…
                                                                  * * *
            Вечерята беше истинска наслада. Гостилничарят Том събра три маси в трапезарията и седмината Уизли заедно с Хари и Хърмаяни трябваше да се справят с цели пет вкусни ястия.
            — Как ще стигнем утре до гара Кингс Крос, татко? — попита Фред, като се заеха с вълшебния шоколадов пудинг.
            — Министерството е осигурило два автомобила.
            Всички вдигнаха очи към него.
            — Защо? — полюбопитства Пърси.
            — Заради теб, Пърс — сериозно отговори Джордж. — А на калниците ще има малки флагчета с буквите ПО…
            — …което значи Пърси Отличителния — допълни Фред.
            Всички с изключение на Пърси и госпожа Уизли се разхилиха, навели глави над пудинга си.
            — Защо министерството дава колите, татко? — попита този път Пърси особено вежливо.
            — Ами понеже ние нямаме вече кола и тъй като аз работя там, правят ми услуга…
            Каза го като нещо обикновено, но Хари не можа да не забележи, че ушите му почервеняха, както ставаше с Рон, когато се чувстваше притеснен.
            — Толкова по-добре — побърза да се намеси госпожа Уизли. — Представяте ли си колко багаж ще носите общо? Хубава гледка бихте представлявали в мъгълското метро… Нали сте си приготвили вече всичко?
            — Рон още не си е прибрал новите неща в куфара — каза Пърси със страдалчески глас. — Нахвърлял ги е върху леглото ми.
            — Иди и си приготви куфара, Рон, че няма да имаме време сутринта — каза госпожа Уизли.
            Рон погледна Пърси изпод вежди.
            След обилната вечеря на всички им се доспа. Един по един се качиха по стълбите в стаята да подготвят багажа си за следващия ден. Рон и Пърси бяха в стаята до Хари. Той тъкмо бе затворил и заключил куфара си, когато чу зад стената гневни викове и отиде да види какво става.
            Вратата на номер дванайсет бе широко отворена, а вътре викаше Пърси.
            — Беше тук на нощното ми шкафче, свалих я да я излъскам…
            — Не съм я докосвал, разбра ли! — изкрещя Рон.
            — Какво става? — попита Хари.
            — Няма я значката ми „Отличник“ — оплака се Пърси.
            — Няма го и моят тоник за плъхове! — обяви Рон и започна да изхвърля нещата от куфара си, за да го търси. — Дали не го оставих в бара?
            — Никъде няма да ходиш, докато не ми намериш значката! — викна още по-силно Пърси.
            — Ще ида да намеря лекарството на Скабърс, понеже багажът ми е готов — предложи Хари и тръгна надолу.
            По средата на съвсем тъмния вече коридор към бара долови два други нервни гласа, които се носеха от салона. След секунда разпозна, че те са на господин и госпожа Уизли. Той се поколеба, защото не искаше да разберат, че ги е чул да се карат, но този път те споменаха името му. Хари спря и приближи до вратата на салона.
            — Не виждам смисъл да крием от него — разгорещено настояваше господин Уизли. — Хари има право да знае. Опитах се да кажа на Фъдж, но министърът държи да се отнасяме към Хари като към дете. А той е на тринайсет години и вече…
            — Артър, истината ще го ужаси! — възбудено говореше с писклив глас госпожа Уизли. — Сериозно ли искаш да изпратим Хари на училище с мисълта за това? Не разбираш ли, че той ще е по-щастлив, ако не знае?
            — Разбира се, че не желая да го правя нещастен, а просто да го накарам да бъде нащрек! — не й остана длъжен господин Уизли. — Нали знаеш какви са Хари и Рон — обичат да се скитат сами… Два пъти вече са се озовавали в Забранената гора! А Хари не бива да го прави тази година! Само като си помисля какво е можело да стане с него, когато е избягал от дома си… Ако не беше го взел нощният автобус, бас ловя, че щеше да е мъртъв, преди министерството да го намери.
            — Но той не е мъртъв, добре е и точно там е работата…
            — Моли, разправят, че Сириус Блек е луд, и може би наистина е такъв, но явно е и достатъчно умен, за да избяга от Азкабан, което се смяташе за невъзможно. Оттогава са минали вече три седмици и никой няма ни вест, ни кост от него, та каквото и да разправя Фъдж пред „Пророчески вести“, вероятността да заловим Блек е все още не по-голяма от тази да изобретим самоомагьосващи се магически пръчки. Със сигурност знаем само кого търси Блек.
            — Но Хари е в пълна безопастност в „Хогуортс“!
            — И за Азкабан мислехме, че е най-строго охраняван. Щом Блек можа да избяга от Азкабан, ще може да се промъкне и в „Хогуортс“.
            — Но никой не е съвсем сигурен, че Блек е по следите на Хари…
            Чу се тъп удар върху дърво и Хари можеше да се обзаложи, че господин Уизли е ударил с юмрук по масата.
            — Моли, колко пъти трябва да ти казвам? Не го съобщиха в печата, защото Фъдж не искаше да се вдига шум, но той лично отиде в Азкабан през ноща, когато Блек избяга. Пазачите разказали на министъра, че от известно време насам Блек говорел насън, и то все едни и същи думи: „Той е в «Хогуортс»… той е в «Хогуортс»…“ Блек е побъркан, Моли, и иска да убие Хари. Мен ако питаш, той смята, че ако Хари е мъртъв, Ти-знаеш-кой ще се върне на власт. Блек загуби всичко през нощта, когато Хари отне силата на Ти-знаеш-кой, и дванайсет години сам в Азкабан той мисли само за това…
            Настъпи мълчание. Хари се прилепи още по-плътно до вратата да не пропусне някоя дума.
            — Е, Артър, постъпи както смяташ за добре. Но ти забравяш Албус Дъмбълдор. Не допускам нещо лошо да се случи с Хари, докато Дъмбълдор е директор. Предполагам, че той знае всичко, нали?
            — Разбира се. Наложи се да го попитаме има ли нещо против пазачите от Азкабан да бъдат поставени около входовете към целия район на училището. Не му беше приятно, но се съгласи…
            — Не му е приятно ли? Защо да не му е приятно, щом те са там, за да заловят Блек?
            — Дъмбълдор не харесва пазачите от Азкабан — отвърна с въздишка господин Уизли. — И аз не ги харесвам, ако става въпрос… но щом си имаме работа с магьосник като Блек, понякога трябва да се съюзиш с тези, които би предпочел да избягваш.
            — Ако те спасят Хари…
            — …няма никога да кажа една дума срещу тях — мрачно довърши господин Уизли. — Стана късно, Моли, хайде да се прибираме…
            Хари чу да се разместват столове. Колкото можеше по-тихо той тръгна към бара и се скри. Вратата на салона се отвори и след няколко секунди позна по стъпките, че господин и госпожа Уизли се качват по стълбите.
            Шишенцето с тоник за плъхове си беше под масата, където бяха седнали. Хари изчака да се затвори вратата на стаята на господин и госпожа Уизли и едва тогава се качи и той с лекарството.
            Фред и Джордж се бяха стаили в сянката на стълбището и се заливаха от безмълвен смях, като слушаха как Пърси обръща надолу с главата стаята, търсейки значката си.
            — У нас е — прошепна Фред на Хари. — Направихме й малка корекция.
            На значката сега пишеше Отличителен.
            Хари се засмя насила, отиде да даде тоника на Рон, после се прибра в стаята и си легна.
            Значи него преследвал Сириус Блек! Това обясняваше всичко. Фъдж прояви такова снизхождение, защото се е зарадвал, че го намира жив. Накара го да обещае, че няма да напуска „Диагон-али“, където е пълно с магьосници — да им е под око. И изпращаше две от колите на министерството да ги откарат до гарата, за да могат Уизли да се грижат за Хари, докато го качат на влака.
            Хари лежеше, заслушан в глухите викове в съседната стая и се чудеше защо всичко това не го плаши. Сириус Блек бе убил тринайсет души с едно проклятие, а господин и госпожа Уизли явно очакваха Хари да изпадне в паника, ако разбере истината. Но той самият бе напълно съгласен с госпожа Уизли, че най-сигурното място на земята е там, където се намира Албус Дъмбълдор. Нали всички казваха, че и Лорд Волдемор се бои единствено от Дъмбълдор! Сигурно и Блек, ако е дясната ръка на Волдемор, ще има страх от него.
            Освен това и пазачите на Азкабан, за които всички приказват, ще са навсякъде. Щом всяват толкова страх, колкото изглежда, и обикалят около училището, шансовете на Блек да проникне вътре са въображаеми.
            Ако изобщо нещо тревожеше Хари в този момент, то бе, че неговите собствени шансове да посети Хогсмийд вече изглеждаха нулеви. Никой не би се съгласил Хари да изостави сигурността на замъка, докато не бъде заловен Блек. Нещо повече, щяха да следят внимателно всяка негова крачка, докато не отмине опасността. Той се намръщи, загледан в тъмния таван. Толкова ли не вярваха, че може да се грижи сам за себе си?! Бе успял да се спаси от Лорд Волдемор три пъти, следователно не беше съвсем безпомощен.
            Точно тогава образът на звяра в сянката на площадчето „Магнолия“ мина неканен през ума му. Какво да правим, когато разберем, че идва най-лошото…
            — Няма да се оставя да ме убият! — каза си Хари на глас.
            — Съвсем правилно, драги… — сънливо му отвърна огледалото.


            ГЛАВА ПЕТА
            ДИМЕНТОРЪТ

            На следващата сутрин Том събуди Хари с чаша чай и обичайната си беззъба усмивка. Момчето бързо се облече и тъкмо убеждаваше негодуващата Хедуиг да се прибере в кафеза, когато Рон нахълта в стаята му с много раздразнен вид, намъквайки пуловер през главата си.
            — Колкото по-бързо се качим на влака, толкова по-добре — заяви той. — Поне в „Хогуортс“ да се отърва от Пърси. Сега пък ме обвинява, че съм покапал чай по снимката на Пенелопи Клиъруотър. Нали я знаеш — Рон направи гримаса, — приятелката му. Криела вече лицето си под рамката, защото носът й бил на петна…
            — Имам да ти казвам нещо — започна Хари, но го прекъснаха Фред и Джордж, които се отбиха да поздравят Рон, че пак е успял да вбеси Пърси.
            После слязоха на закуска, където господин Уизли вече четеше със свъсено чело първата страница на „Пророчески вести“, а госпожа Уизли разказваше на Хърмаяни и Джини какъв любовен еликсир направила като малко момиче. И трите се кикотеха тихичко.
            — Какво искаше да ми кажеш? — обърна се Рон към Хари, като седнаха на масата.
            — После — смънка Хари, защото в този момент шумно влезе Пърси.
            В хаоса около заминаването Хари не успя да поговори нито с Рон, нито с Хърмаяни. Всички бързаха да смъкнат куфарите си по тясното стълбище на „Продънения котел“ и да ги струпат близо до вратата. Най-отгоре кацнаха с клетките си Хедуиг и Хермес, бухалът на Пърси. От една малка тръстикова кошница до купчината куфари се чуваше яростно съскане.
            — Не бой се, Крукшанкс — изгука Хърмаяни през плетката на кошницата, — във влака ще те пусна.
            — Не може! — сопна й се Рон. — А горкия Скабърс, а?
            И посочи към гърдите си, където голяма подутина издаваше, че Скабърс се е свил в джоба му.
            Господин Уизли, който стоеше отвън да чака колите на министерството, подаде глава.
            — Пристигнаха — рече той. — Идвай, Хари.
            Господин Уизли поведе Хари по тесния тротоар към първата от двете старомодни тъмнозелени коли, управлявани от двама странни магьосници с униформени мантии от смарагдово кадифе.
            — Хайде сядай — покани го пак господин Уизли, като се огледа наляво и надясно по многолюдната улица.
            Хари се настани на задната седалка, а скоро дойдоха и Хърмаяни, Рон и… Пърси, за голямо разочарование на Рон.
            Пътуването до гара Кингс Крос бе направо скучно в сравнение с пътешествието на Хари със „Среднощния рицар“. Колите на Министерството на магията изглеждаха съвсем обикновени, но Хари забеляза, че можеха да се провират там, където новата служебна кола на вуйчо Върнън със сигурност нямаше да успее. Пристигнаха на Кингс Крос двайсет минути по-рано. Шофьорите на министерството им намериха колички за багажа, разтовариха го, после докоснаха шапки за поздрав към господин Уизли и подкараха количките, като успяха някак си да се озоват в началото на неподвижната опашка от превозни средства пред светофара.
            През целия им път през гарата господин Уизли вървеше плътно до Хари, докосвайки лакъта му.
            — Стигнахме — каза той, като се огледа наоколо. — Ще преминаваме по двама, защото сме много. Аз съм пръв с Хари.
            Той тръгна бавно към бариерата между пероните девет и десет, явно много заинтригуван от Интерсити 125*, който току-що бе пристигнал на перон девет. Като отправи към Хари многозначителен поглед, той небрежно се облегна на бариерата. Момчето направи същото.
            [* Съвременен високоскоростен влак между големите градове. — Б.пр.]
            В следващия момент вече бяха преминали странично през твърдото желязо и се намериха на перон Девет и три четвърти. Точно пред тях бе експрес „Хогуортс“ с яркочервения си парен локомотив, който бълваше дим над главите на вещици и магьосници, дошли да изпратят децата си до влака.
            Пърси и Джини изникнаха внезапно зад Хари. Те явно бяха преминали на бегом през бариерата, защото едва си поемаха въздух.
            — А, ето я и Пенелопи! — каза Пърси, като приглади косата си и поруменя.
            Джини улови погледа на Хари и двамата извърнаха глави, за да прикрият смеха си, а Пърси закрачи към едно момиче с дълги къдрици, изпъчил гърди така, че по-добре да се вижда лъскавата му значка.
            Щом се събраха и останалите от семейство Уизли заедно с Хърмаяни, всички последваха Хари и господин Уизли към края на влака. Минаха покрай вагони с претъпкани купета, докато стигнаха до вагон, който изглеждаше почти празен. Там натовариха първо куфарите си, настаниха Хедуиг и Крукшанкс, после пак слязоха долу да се сбогуват с господин и госпожа Уизли.
            Госпожа Уизли разцелува всичките си деца, после Хърмаяни и накрая Хари, който се смути, но остана много доволен, когато тя го задържа в прегръдките си.
            — Моля те, Хари, пази се! — заръча му тя, а като се изправи, в очите й имаше някакъв особен блясък. После отвори грамадната си ръчна чанта и каза: — Направила съм сандвичи. Ето за теб, Рон… не, не са с филе… Фред? Къде е Фред? Ето и на тебе, момчето ми…
            — Хари — тихо го повика господин Уизли, — ела за момент.
            Той кимна към една от колоните и Хари го последва натам, а другите останаха скупчени около госпожа Уизли.
            — Трябва да ти кажа нещо преди да тръгнеш — започна господин Уизли с напрегнат глас.
            — Всичко е наред, господин Уизли, аз вече знам.
            — Знаеш ли? Откъде знаеш?
            — Аз… ъъъ… ви чух, като разговаряхте снощи с госпожа Уизли, нямаше как да не чуя — побърза да обясни Хари. — Съжалявам, че…
            — Не по този начин бих искал да узнаеш — притесни се господин Уизли.
            — Нищо… Честно ви казвам, всичко е наред. Пък и така не нарушихте обещанието си към Фъдж, а аз съм осведомен какво става.
            — Хари, сигурно си много уплашен…
            — Не съм — искрено възрази Хари. — Вярвайте ми — добави той, защото господин Уизли го погледна с известно недоумение. — Не че се правя на герой, но все пак Сириус Блек не може да е по-страшен от Волдемор, нали?
            Господин Уизли трепна при споменаването на това име, но се направи, че не го е чул.
            — Хари, знаех, че си по-издръжлив, отколкото предполага Фъдж и съм твърде доволен, че не те е страх, но…
            — Артър! — извика госпожа Уизли, която водеше вече останалите към влака. — Артър, какво правите? Ще тръгне!
            — Идваме, Моли! — отвърна господин Уизли, но пак се обърна към Хари и продължи да му говори по-тихо и забързано. — Виж какво, искам да ми обещаеш…
            — …че ще бъда добро момче и няма да напускам замъка — мрачно довърши Хари.
            — Не точно това — каза господин Уизли, сериозен както Хари никога досега не го бе виждал. — Хари, закълни ми се, че няма да ходиш да търсиш Блек.
            — Какво? — широко отвори очи Хари.
            Чу се пронизителна свирка. Покрай влака минаваха пазачи и затръшваха всички врати.
            — Обещай ми, Хари — повтори господин Уизли вече по-забързано, — че каквото и да се случи…
            — Защо ще търся някого, за когото знам, че иска да ме убие? — недоумяваше Хари.
            — Закълни ми се, че каквото и да чуеш…
            — Артър, бързайте! — викаше госпожа Уизли.
            Над локомотива вече се носеше пара. Влакът леко бе започнал да се движи. Хари изтича до вратата на вагона, Рон се отдръпна да го пропусне. После двамата се надвесиха през прозореца и замахаха на господин и госпожа Уизли, докато влакът зави и повече не ги виждаха.
            — Трябва да поговорим насаме — прошепна Хари на Рон и Хърмаяни, когато влакът набра скорост.
            — Остави ни, Джини — каза Рон.
            — Много мило! — нацупи се Джини и се отдалечи наперено.
            Тримата приятели тръгнаха по коридора да търсят свободно купе, но всички бяха пълни, освен едно в самия край на вагона.
            Единственият пътник в него бе потънал в дълбок сън до прозореца. Хари, Рон и Хърмаяни спряха до вратата. Експрес „Хогуортс“ бе запазен само за ученици и досега те не бяха виждали в него възрастен, освен вещицата, която буташе количката за закуски.
            Непознатият бе облечен в доста износени магьоснически одежди, кърпени на няколко места. Изглеждаше болен и изтощен. Макар и млад, светлокестенявата му коса беше прошарена със сиво.
            — Някой от вас познава ли го? — прошепна Рон, като влязоха, затвориха плъзгащата се врата и заеха най-отдалечените от прозореца места.
            — Професор Лупин — веднага отвърна Хърмаяни шепнешком.
            — Откъде знаеш?
            — Там пише — каза Хърмаяни и посочи багажника над главата му, където имаше малък олющен сандък, опасан с множество върви. При един от ъглите се четеше полуизтритото име „Професор Р. Лупин“.
            — Интересно какво преподава — каза Рон, като се взря изпод вежди в бледия профил на професор Лупин.
            — То е ясно — продължи да шепне Хърмаяни. — Липсва само един учител, нали? По защита срещу Черните изкуства.
            Те бяха имали вече двама преподаватели по защита срещу Черните изкуства, но и двамата бяха изкарали само по една година. Носеха се слухове, че предметът бил омагьосан.
            — Е, дано поне той се справи — каза Рон със съмнение в гласа. — Както го гледам, и една магия ще му дойде много, а? Оставете това — обърна се той към Хари. — Какво имаше да ни кажеш?
            Хари им разказа всичко за спора между господин и госпожа Уизли, както и за предупреждението на господин Уизли. Като свърши, Рон гледаше като ударен от гръм, а Хърмаяни бе затиснала устата си с длани. Но все пак ги махна оттам, за да каже:
            — Сириус Блек е избягал, за да преследва теб? О, Хари, трябва много, много да внимаваш! Не си търси белята…
            — Аз никога не си търся белята — отвърна Хари настръхнал. — Обикновено белята сама ме намира.
            — Хари не е чак толкова глупав, че да тръгне подир някой луд, дето иска да го убие — каза Рон с треперещ глас.
            Хари не бе очаквал вестта да ги разтревожи толкова много. И Рон, и Хърмаяни явно се плашеха от Блек повече от самия него.
            — Никой още не знае как е успял да избяга от Азкабан — каза Рон притеснен. — Друг затворник не е успявал досега. А той е бил и под свръхстрога охрана.
            — Ама ще го заловят, нали? — много сериозно попита Хърмаяни. — Нали и всички мъгъли го търсят…
            — Какъв е този шум? — внезапно попита Рон.
            Отнякъде се чуваше слаб тъничък звук като от свирка. Тримата се заоглеждаха из купето.
            — От твоя куфар е, Хари — каза Рон, стана и се пресегна към багажа над главата им.
            След миг измъкна между дрехите на Хари джобния опасноскоп. Върху дланта на Рон той се въртеше бързо — бързо и светеше.
            — Това опасноскоп ли е? — полюбопитства Хърмаяни, като се вдигна на пръсти, за да вижда по-добре.
            — Аха… само че от евтините — каза Рон. — Например полудя, докато го връзвах към крака на Ерол, за да го изпратя на Хари.
            — Да не си правил нещо нередно в тоя момент?
            — Не! Ъъъ… не биваше да използвам Ерол. Нали знаете, той не може да издържа на дълги разстояния. Ама как иначе Хари щеше да си получи подаръка?!
            — Пъхни го обратно в куфара, че ще го събуди — каза Хари и кимна към професор Лупин, защото опасноскопът пищеше пронизително.
            Рон напъха опасноскопа в чифт от най-ужасните стари чорапи на вуйчо Върнън, които заглушиха звука, после затвори куфара.
            — Ще го дадем да го проверят в Хогсмийд — каза Рон и пак седна на мястото си. — Продават такива неща в „Дервиш и Банджис“, магазин за магически инструменти и други пособия. Фред и Джордж ми разправяха за него.
            — Сигурно знаеш много неща за Хогсмийд? — попита заинтригувано Хърмаяни. — Чела съм, че е единственото абсолютно не-мъгълско селище във Великобритания.
            — Май е така — отвърна Рон безразлично, — но не затова искам да ида там. Само да ми стъпи кракът в „Меденото царство“!
            — Какво е това?
            — Една сладкарничка — отвърна Рон и придоби замечтано изражение, — в която има всичко… И пиперени дяволчета, дето карат устата ти да задими, и големи шоколадови топки, пълни с ягодов крем и гъста сметана, и страхотни захарни пера, които можеш да си смучеш в час, давайки си вид, че просто мислиш какво да напишеш.
            — Но Хогсмийд е забележително селище, нали? — настояваше Хърмаяни. — В „По следите на магическите събития“ пише, че в страноприемницата е бил щабът на Бунта на таласъмите през 1612 година, а Къщата на крясъците е свърталище на най-много духове в страната…
            — …да, и големи газирани топчета, които те вдигат на десетина сантиметра от земята, докато ги дъвчеш — продължаваше Рон, който явно не беше чул и дума от онова, което каза Хърмаяни.
            Тогава тя се обърна към Хари.
            — Нали ще е прекрасно да си починем малко от училище и да разгледаме Хогсмийд?
            — Сигурно — отвърна Хари. — После ще ми разкажете всичко.
            — Какво значи това? — попита Рон.
            — Не мога да дойда. Дърсли не ми подписаха разрешителното, а и Фъдж отказа.
            Рон беше ужасе`н.
            — Нямаш разрешение да дойдеш? Но… не, не може… Макгонъгол или някой друг ще ти разреши…
            Хари се изсмя глухо. Професор Макгонъгол, ръководителката на дома „Грифиндор“, беше изключително строга.
            — А можем да попитаме Фред и Джордж, които познават всички тайни тунели, извеждащи от замъка…
            — Рон! — строго го прекъсна Хърмаяни. — Не смятам, че Хари трябва да се измъква тайно от училище, докато Блек се разхожда наоколо…
            — Да, така ще отговори и Макгонъгол, като я помоля за разрешение — тъжно каза Хари.
            — Но ако ние сме с него — Рон разпалено се зае да уверява Хърмаяни, — Блек няма да посмее…
            — О, Рон, не говори глупости! — прекъсна го Хърмаяни. — Блек вече е убил цяла тълпа хора насред оживена улица. Да не мислиш, че ще се поколебае да нападне Хари само защото ние сме там.
            Докато говореше, тя си играеше с каишките на кошницата на Крукшанкс.
            — Не пускай това нещо навън! — каза Рон, но бе твърде късно.
            Крукшанкс се изплъзна със скок от кошницата, протегна се, прозина се и скочи върху коленете на Рон. Издатината на джоба на момчето потрепери и той раздразнено избута Крукшанкс встрани.
            — Махай се оттук!
            — Не така, Рон! — ядоса се Хърмаяни.
            Рон тъкмо щеше да й отвърне, когато професор Лупин се размърда и всички го погледнаха напрегнато, но той просто извърна глава и продължи да спи с леко отворена уста.
            Експрес „Хогуортс“ се движеше право на север и през прозореца се виждаше все по-дива природа с тъмнеещи гъсти облаци по небето. Покрай вратата на купето им непрекъснато тичаха фигури в двете посоки, а Крукшанкс се бе настанил на една празна седалка и бе обърнал плоската си муцуна към Рон с вперени в горния му джоб жълти очички.
            В един часа пред вратата на купето пристигна пълничката магьосница с количката за закуски.
            — Дали да не го събудим? — попита Рон колебливо и посочи с глава професор Лупин. — Май има нужда да похапне нещо.
            Хърмаяни се доближи предпазливо до професор Лупин.
            — Ааа… професоре — започна тя, — извинете, професоре?
            Той не помръдна.
            — Не се притеснявай, миличка — каза жената, като подаде на Хари голям пакет котелни сладкиши. — Ако е гладен, като се събуди, да ме потърси отпред при машиниста.
            — Дали наистина спи? — тихо попита Рон, щом магьосницата затвори плъзгащата се врата. — Искам да кажа… не е умрял, нали?
            — Не, не, диша си — шепнешком отвърна Хърмаяни, поемайки сладкиш от Хари.
            Макар да не беше кой знае колко забавен спътник, професор Лупин им беше полезен дори със самото си присъствие в купето. Късно следобед, когато заваля и дъждът заличи очертанията на ниските хълмове, които се виждаха доскоро през прозореца, по коридора пак се разнесоха стъпки и на вратата се появиха най-непоносимите им съученици — Драко Малфой и неизменно следващите го като сенки Винсънт Краб и Грегъри Гойл.
            Драко Малфой и Хари бяха врагове още от първата си среща в експрес „Хогуортс“ преди две години. Малфой — бледолик, с остри черти и подигравателна усмивка — бе разпределен в дома „Слидерин“ и беше търсачът на слидеринския отбор по куидич — същия пост, който имаше и Хари в отбора на дома „Грифиндор“. Краб и Гойл съществуваха сякаш само за да изпълняват заповедите на Малфой. И двамата бяха широкоплещести и набити, като Краб беше по-висок, дебеловрат и подстриган като с паница, а Гойл имаше къса четинеста коса и дълги маймунски ръце.
            — Я виж ти кои били тук — лениво провлачи глас както винаги Малфой, като отвори вратата на купето. — Потли и Уизър…
            Краб и Гойл се разкикотиха като чудовища.
            — Чух, че това лято баща ти най-сетне бил докопал някакво злато, Уизли — каза Малфой. — Майка ти не получи ли удар?
            Рон скочи така внезапно, че събори на пода кошницата на Крукшанкс. Професор Лупин изсумтя.
            — А тоз кой е? — попита Малфой и инстинктивно отстъпи крачка назад, като видя Лупин.
            — Нов учител — отвърна Хари, който също се бе изправил, за да възпира Рон, ако се наложи. — Та какво каза, Малфой?
            Воднистите очи на Малфой се присвиха — не беше чак толкова глупав, че да започва свада под носа на учител.
            — Да се махаме — измърмори той злобно на Краб и Гойл и тримата изчезнаха.
            Хари и Рон седнаха отново, а Рон продължи да разтрива кокалчетата на пръстите си.
            — Тази година не смятам да простя нищо на Малфой — гневно обяви той. — Сериозно ви казвам. Ако още веднъж си отвори устата за моето семейство, хващам му главата и…
            Рон направи заканителен жест във въздуха.
            — Рон — почти изсъска Хърмаяни, като посочи с глава професор Лупин, — внимавай
            Но професорът все още спеше дълбоко.
            Колкото по` на север се движеше влакът, толкова повече дъждовната пелена се сгъстяваше и прозорците станаха плътносиви с отблясъци, докато постепенно потъмняха и едно по едно затрепкаха пламъчетата на фенерите по цялата дължина на коридора и над багажниците в купетата. Влакът тракаше, дъждът барабанеше по прозорците, вятърът бучеше, но професор Лупин продължаваше да спи.
            — Сигурно вече наближаваме — каза Рон и се надвеси през професор Лупин към прозореца, станал вече съвсем тъмен.
            Едва беше изрекъл тези думи, и влакът започна да намалява ход.
            — Великолепно — продължи Рон, стана и мина покрай професор Лупин да се опита да види какво става навън. — Умирам от глад и искам по-скоро да започва тържествената вечеря…
            — Не може да сме пристигнали! — каза Хърмаяни, като погледна часовника си. — Защо ли спираме тогава?
            Влакът се движеше все по-бавно и по-бавно. Като стихна шумът от буталата, плющенето на вятъра и дъжда по прозорците се чуваше вече по-силно.
            Влакът спря със силен тласък и по тъпите далечни удари и дрънченето познаха, че са изпопадали багажи. После изведнъж и без предупреждение всички лампи изгаснаха и навсякъде се възцари непрогледен мрак.
            — Какво става? — чу се гласът на Рон зад гърба на Хари.
            — Оооох! — извика Хърмаяни. — Рон, това беше моят крак!
            Хари се върна с опипване на мястото си.
            — Мислиш ли, че може да се е повредил влакът?
            — Отде да знам…
            Чу се тънко скърцане и Хари различи тъмния силует на Рон да трие ивица по прозореца и да се взира навън.
            — Там долу нещо се движи — каза Рон. — Струва ми се, че се качват хора…
            Вратата на купето рязко се отвори и някой се стовари върху крака на Хари.
            — Извинявам се! Да знаете какво става? Ооох! Съжалявам…
            — Здрасти, Невил! — отвърна Хари и като потърси с ръце из мрака, придърпа Невил за наметалото.
            — Хари, ти ли си? Какво става?
            — Нямам представа. Сядай…
            Последваха шумно съскане и сподавен вик от болка — Невил се бе опитал да седне върху Крукшанкс.
            — Отивам да разбера от машиниста какво става — чу се гласът на Хърмаяни.
            Хари я усети да минава покрай него, да отваря плъзгащата се врата, после се чуха два-три глухи удара и силен писък от болка.
            — Кой си ти?
            — А ти кой си?
            — Джини?
            — Хърмаяни?
            — Какво правиш?
            — Търсех Рон…
            — Влез и седни…
            — Не тук! — бързо предупреди Хари. — Аз съм тук!
            — Ооох! — изпъшка Невил.
            — Тишина! — рязко се обади дрезгав глас.
            Професор Лупин изведнъж се беше събудил. Хари чу как всички се раздвижиха, но никой не проговори.
            Чу се меко щракване и трепкаща светлина изпълни купето. Професор Лупин като че държеше шепа пламъчета. Те осветяваха умореното му сиво лице, но очите му гледаха зорко и бдително.
            — Останете по местата си — каза той със същия дрезгав глас и бавно се изправи с шепата пламъчета пред себе си.
            Ала вратата се отвори още преди Лупин да стигне до нея.
            На прага, осветена от трепкащата светлина в ръката на професора, застана фигура с наметало, която се извисяваше до тавана, а лицето й бе скрито под качулката. Очите на Хари се стрелнаха надолу. Изпод наметалото стърчеше ръка — лъскава, сивкава, слузеста, крастава, като нещо мъртво, разложено във вода…
            Мерна се само за миг. Усетило сякаш погледа на Хари, съществото под наметалото я бе дръпнало бързо под гънките на черния плат.
            После онова, което беше под качулката, каквото и да бе то, си пое дъх — дълго, бавно, гъргорещо, сякаш се опитваше да засмуче не само въздух от заобикалящата го обстановка.
            Силен хлад облъхна всички. Хари почувства как дъхът му спира в гърдите. Студът проникна дълбоко под кожата му, изпълни дробовете му, самото му сърце…
            Очите на Хари се извъртяха нагоре. Той не виждаше нищо. Усещаше, че се дави в студа. В ушите му се появи шум като във вода. Нещо го теглеше надолу, грохотът ставаше все по-оглушителен.
            И тогава някъде от далечината чу писък — ужасен, страховит, умолителен писък. Хари искаше да помогне на онзи, който викаше, опита се да си раздвижи ръцете, но не можа… Наоколо се вихреше гъста бяла мъгла и нахлуваше в него…
            — Хари! Хари! Какво ти е?
            Някой го пляскаше по лицето.
            — К-какво?
            Хари отвори очи. Над него светеха фенери, а подът отдолу се тресеше — експрес „Хогуортс“ отново се движеше и светлините бяха запалени. Явно се бе свлякъл от седалката на пода. Рон и Хърмаяни бяха коленичили до него, а над тях се бяха надвесили Невил и професор Лупин. Хари се чувстваше много зле, а като вдигна ръка да намести очилата си, усети ледена пот по лицето си.
            Рон и Хърмаяни го вдигнаха да седне на мястото си.
            — Добре ли си? — притеснено попита Рон.
            — Аха — отвърна Хари и хвърли бърз поглед към вратата.
            Съществото с качулката бе изчезнало.
            — Какво става? Къде е онова… онова нещо? Кой изпищя?
            — Никой не е пищял — отвърна Рон още по-нервно.
            Хари огледа светлото купе. Джини и Невил, силно пребледнели, бяха вперили очи в него.
            — Ама аз чух писък…
            Силен пукот накара всички да подскочат. Професор Лупин разчупваше на парчета огромен блок шоколад.
            — Вземи — каза той на Хари, подавайки му най-голямото парче. — Изяж го. Ще ти помогне.
            Хари взе шоколада, но не го изяде.
            — Какво беше това нещо? — попита той професора.
            — Диментор* — отвърна той, докато раздаваше шоколад и на останалите. — Един от дименторите от Азкабан.
            [* Някой или нещо, което подлудява (от англ.) — Б.пр.]
            Всички се обърнаха към него. Професор Лупин смачка празната опаковка и я пъхна в джоба си.
            — Хапнете си — повтори той. — Ще ви подейства добре. Аз трябва да поговоря с машиниста, извинете ме…
            Той мина покрай Хари и изчезна в коридора.
            — Сигурен ли си, че си добре, Хари? — попита Хърмаяни, гледайки го тревожно.
            — Нищо не разбирам… какво стана? — попита на свой ред Хари, като избърса още пот от челото си.
            — Ами… онова нещо… дименторът… стоеше там и ни оглеждаше… Поне така мисля, защото не можех да видя лицето му… и ти… ти…
            — Помислих, че припадна или нещо такова — продължи Рон, който още изглеждаше уплашен. — Ти някак се вцепени, свлече се от седалката и започна да трепериш…
            — А професор Лупин те прескочи, приближи се до диментора и извади магическата си пръчка — разказваше Хърмаяни. — После му рече: „Никой от нас не крие Сириус Блек под наметалото си. Върви си.“ Но дименторът не помръдна. Тогава Лупин промърмори нещо и от пръчката му се стрелна едно такова сребристо… А дименторът се обърна и изведнъж се изгуби от погледите ни.
            — Беше ужасно — обади се Невил с по-висок глас от обикновено. — Усетихте ли какъв хлад повя, като влезе това нещо?
            — Почувствах се много странно — каза Рон и неспокойно раздвижи рамене. — Като че никога нямаше пак да изпитам радост…
            Джини, която се беше свила в своя ъгъл и изглеждаше почти толкова зле, колкото Хари, изхлипа тихичко. Хърмаяни отиде при нея и я прегърна да я успокои.
            — Ама никой от вас ли… не падна от мястото си? — неловко попита Хари.
            — Не — отвърна Рон и пак го погледна тревожно. — Но Джини се тресеше като обезумяла…
            Хари не разбираше нищо. Чувстваше се слаб и разтреперан, сякаш бе прекарал тежък грип, а започваше и да го хваща срам. Защо бе проявил такава слабост, щом всички други се държаха?!
            Професор Лупин се върна, спря на вратата, огледа се и каза с лека усмивка:
            — Не съм слагал отрова в този шоколад, да знаете…
            Хари отхапа и за голяма изненада усети как изведнъж го облива топлина чак до върха на пръстите на ръцете и краката.
            — След десет минути сме в „Хогуортс“ — каза професор Лупин. — Хари, добре ли си вече?
            Хари не попита откъде професорът знае името му.
            — Добре съм — измънка той смутено.
            До края на пътуването не разговаряха много. Най-сетне влакът спря на гара Хогсмийд и на изхода настана голяма блъсканица — сови крещяха, котки мяучеха, а жабата на Невил изкряка силно изпод шапката му. На малкия перон бе мразовито, дъждът се изсипваше като ледена завеса.
            — Първокурсниците насам! — провикна се познат глас.
            Като се обърнаха, Хари, Рон и Хърмаяни видяха в другия край на перона гигантската фигура на Хагрид, който събираше изплашените нови ученици за традиционното прекосяване на езерото с лодки.
            — Добре ли сте, вие тримата? — провикна се Хагрид през главите на множеството.
            Те му помахаха, но не можаха да му отговорят, понеже тълпата около тях ги избутваше да вървят. Тримата последваха останалите ученици до разкаляния път, където ги чакаха поне сто файтона, теглени, както предположи Хари, от невидими коне, защото щом се качиха в единия и затвориха вратичката, той тръгна от само себе си, подскачайки и люшкайки се в колоната.
            Вътре леко миришеше на плесен и слама. Благодарение на шоколада, Хари се чувстваше по-добре, но още бе слаб. Рон и Хърмаяни все го поглеждаха скришом, сякаш се бояха, че може пак да припадне.
            Файтонът изтрополи през голяма желязна порта с две великолепни ковани врати на колони, украсени с крилати глигани, и Хари видя още двама качулати великани диментори да пазят от двете страни. От ледената вълна пак му се доповръща, той се отпусна назад в изтърбушената седалка и затвори очи, докато минат през портата. Файтонът ускори ход нагоре по дългата стръмна алея до замъка, а Хърмаяни се надвеси през прозорчето да гледа малките и големите кули и бойници на училищния замък. Най-сетне файтонът се люшна и спря и Хърмаяни и Рон веднага слязоха.
            Щом стъпи на земята, Хари чу в ухото си провлачен и доволен глас.
            — Ти май си припаднал, а, Потър? Истината ли казва Лонгботъм? Ти си припаднал?
            Малфой избута с лакът Хърмаяни, за да препречи пътя на Хари нагоре по каменните стъпала на замъка. Лицето му бе изкривено в насмешка, а воднистите му очи злобно святкаха.
            — Изчезвай, Малфой! — каза Рон, стиснал зъби.
            — Да не си припаднал и ти, Уизли? — още по-гласовито попита Малфой. — Да не би да си се уплашил и ти от стария диментор, а, Уизли?
            — Какво става? — попита някой с мек глас.
            Професор Лупин тъкмо бе слязъл от следващия файтон.
            Малфой погледна нахално професора и забеляза кръпките по мантията му и оръфания му куфар. С едва забележим сарказъм в гласа той отвърна: „О, нищо… ъъъ… нищо, професоре!“ и като намигна на Краб и Гойл, ги поведе нагоре по стълбите към замъка.
            Хърмаяни смушка Рон в гърба да побърза и тримата се включиха в тълпата по стълбите, минаха през гигантската дъбова входна врата и влязоха в огромната входна зала, осветена от ярки факли и извеждаща към приказното мраморно стълбище за горните етажи.
            Вдясно бе отворена вратата към Голямата зала и Хари последва другите нататък, но едва бе мернал омагьосания таван, тази вечер черен и облачен, когато един глас ги извика:
            — Потър! Грейнджър! Искам да говоря с вас!
            Хари и Хърмаяни се обърнаха изненадани. Професор Макгонъгол, преподавателката по трансфигурация и ръководителка на дома „Грифиндор“, ги викаше над главата на другите ученици. Тя бе строга на вид магьосница, със стегната на кок коса, а проницателните й очи гледаха иззад очила с четвъртити рамки. Хари си проби път до нея с тягостно предчувствие. Професор Макгонъгол винаги го караше да си мисли, че нещо е сбъркал.
            — Не ме гледайте така уплашено, просто искам да си поговорим в моя кабинет — каза тя. — Ти отивай при другите, Уизли.
            Рон остана в недоумение, докато професор Макгонъгол отдели Хари и Хърмаяни от бъбрещата тълпа. Те я последваха през входната врата нагоре по мраморното стълбище и после по един коридор.
            Като влязоха в кабинета й — малка стая с уютен огън в голямото огнище, — професор Макгонъгол направи знак на Хари и Хърмаяни да седнат. Тя се настани зад бюрото си и веднага започна:
            — Професор Лупин изпрати сова с вестта, че ти е станало лошо във влака, Потър.
            Преди Хари да успее да отговори, на вратата се почука леко и Мадам Помфри, старшата сестра влезе, без да чака отговор.
            Хари усети, че целият почервенява — не му стигаше, че бе изгубил съзнание или каквото там да се беше случило, ами сега всички се занимаваха само с това.
            — Нищо ми няма — каза той. — Нямам нужда от нищо…
            — О, ти си значи! — каза Мадам Помфри, без да обръща внимание на думите му, и се наведе да го огледа отблизо. — Сигурно пак си правил нещо опасно, нали?
            — От диментора е, Попи — каза й професор Макгонъгол.
            Те си размениха мрачни погледи и Мадам Помфри зацъка неодобрително с език.
            — Да пускат диментори из училището! — мърмореше тя, като бутна Хари назад и допря ръка до челото му да провери температурата му. — И няма да е само той… и други ще припадат. Да, избила го е студена пот. Ужасни същества са те и действат зле на хора, които са по-крехки.
            — Аз не съм крехък! — възрази Хари.
            — Разбира се, че не си — каза Мадам Помфри разсеяно, докато мереше пулса му.
            — Какво препоръчваш? — делово попита професор Макгонъгол. — Да полежи в леглото си или може би да прекара тази нощ в болничното крило?
            — Аз съм съвсем добре! — каза Хари и скочи.
            Изпита ужас само като си помисли какво ще приказва Драко Малфой, ако го изпратеха сега в болничното крило.
            — Е, поне да хапне малко шоколад — препоръча Мадам Помфри, като се опитваше да надникне в очите му.
            — Аз вече ядох — съобщи Хари. — Професор Лупин ми даде. На всички раздаде.
            — Наистина ли? Още там? — каза одобрително Мадам Помфри. — Значи най-сетне имаме преподавател по защита срещу Черните изкуства, който си разбира от работата.
            — Сигурен ли си, че си добре, Потър? — строго попита професор Макгонъгол.
            — Да — отвърна Хари.
            — Добре тогава. Почакай, ако обичаш, навън, докато разменя две думи с госпожица Грейнджър за нейната програма и после заедно ще слезем на вечерята.
            Хари излезе в коридора заедно с Мадам Помфри, която тръгна към болничното крило, мърморейки си. Беше чакал само няколко минути, когато се появи Хърмаяни, видимо зарадвана, а след нея и професор Макгонъгол. Тримата заслизаха по мраморното стълбище към Голямата зала.
            Там се люлееше истинско море от островърхи черни шапки. Покрай дългите маси седяха ученици, грейнали на светлината на хилядите свещи, които се носеха във въздуха. Професор Флитуик, дребен на ръст магьосник с бял кичур коса, изнасяше от залата една много стара шапка и четирикрако столче.
            — Ооо! — тихо каза Хърмаяни. — Пропуснали сме разпределителната церемония.
            Новопостъпилите ученици в „Хогуортс“ биваха разпределяни по различните домове, като налагаха на главите си Разпределителната шапка, която им казваше на ухо името на дома, за който са най-подходящи — „Грифиндор“, „Рейвънклоу“, „Хафълпаф“ или „Слидерин“. Професор Макгонъгол се запъти към празното си място край Височайшата маса, а Хари и Хърмаяни се отправиха колкото се може по-тихо в обратната посока — към масата на „Грифиндор“. Погледите се обръщаха към тях, докато минаваха покрай стената на залата, а няколко души сочеха към Хари. Нима вестта за случката с припадъка му пред диментора се бе разпространила толкова бързо?
            Двамата с Хърмаяни седнаха от двете страни на Рон, който им бе запазил места.
            — Какво стана? — попита той.
            Хари се зае да му обяснява шепнешком, но в този момент директорът се изправи да говори и той млъкна.
            Професор Дъмбълдор, макар и вече на възраст, винаги излъчваше невероятна енергия. Имаше сребриста коса и брада, дълги сигурно повече от метър, очила с формата на полумесец и извънредно гърбав нос. Често казваха за него, че е най-великият магьосник на своето време, но не само затова го уважаваше Хари. Албус Дъмбълдор вдъхваше доверие на всички и като го гледаше как се усмихва лъчезарно на учениците, Хари се почувства спокоен за пръв път, откакто дименторът бе влязъл в купето на влака.
            — Добре дошли! — каза Дъмбълдор и брадата му заискри на светлината на свещите. — Добре дошли за новата учебна година в „Хогуортс“! Искам да ви кажа няколко неща, а тъй като едното е много сериозно, мисля че е по-добре да приключим с тях, преди да потънем във вихъра на това прекрасно тържество…
            Дъмбълдор се покашля и продължи:
            — Както сигурно всички сте разбрали от претърсването на експрес „Хогуортс“, няколко диментори на Азкабан са изпратени в нашето училище по искане на Министерството на магията.
            Той замълча и Хари си спомни как господин Уизли му бе казал, че Дъмбълдор не бил съгласен дименторите да пазят „Хогуортс“.
            — Те са разположени при всеки вход към територията на училището — продължи Дъмбълдор — и докато са тук, трябва да сте наясно, че никой не може да излиза без разрешение. Дименторите не могат да бъдат заблудени от разни номера или прикрития, дори и от мантии невидимки — добави той недвусмислено, а Хари и Рон се спогледаха. — По природа дименторите не разбират от молби и извинения. Затова ви предупреждавам да не им давате повод да ви навредят. Възлагам на префектите и на нашите нови двама отличници сред момчетата и момичетата да внимават някой ученик да не си навлече гнева на дименторите.
            Пърси, който седеше няколко места по-встрани от Хари, отново изпъчи гърди и се огледа важно наоколо. Дъмбълдор пак направи пауза, обходи залата със сериозен поглед и никой не посмя да мръдне или да издаде звук.
            — А сега нещо по-приятно — продължи той. — С радост приветствам двама нови учители, дошли при нас тази година. Най-напред професор Лупин, който бе така любезен да заеме мястото на преподавател по защита срещу Черните изкуства.
            Чуха се откъслечни, не особено ентусиазирани ръкопляскания. Само онези, които бяха пътували в едно купе с професор Лупин, пляскаха силно, особено Хари. Професор Лупин имаше доста окаян вид спрямо всички останали учители, облечени в най-хубавите си мантии.
            — Погледни към Снейп! — изсъска Рон в ухото на Хари.
            Професор Снейп, учителят по отвари, бе вперил поглед в професор Лупин покрай масата. Не беше тайна, че Снейп много искаше да преподава защита срещу Черните изкуства, но дори и Хари, който ненавиждаше Снейп, се изненада от гримасата, разкривила слабото му изпито лице. Беше нещо повече от гняв. Бе истинска омраза. Хари твърде добре познаваше това изражение, защото то се появяваше по лицето на Снейп всеки път, когато погледнеше към Хари.
            — Колкото до втория нов преподавател — продължи Дъмбълдор, след като стихната слабите ръкопляскания за професор Лупин, — не без съжаление ще кажа, че професор Кетълбърн, нашият учител по грижа за магически създания, се пенсионира в края на миналата година, за да може по-дълго да се радва на недотам здравите си крайници. Със задоволство обаче ви съобщавам, че неговото място ще бъде заето не от друг, а от Рубиъс Хагрид, който прие да добави и задълженията на преподавател към досегашните си отговорности като пазач на дивеча.
            Хари, Рон и Хърмаяни се спогледаха удивени. После се присъединиха към аплодисментите, които бяха най-бурни от масата на „Грифиндор“. Хари се надигна да види Хагрид, който бе почервенял като рубин в лицето и бе забил поглед в грамадните си ръце, скрил широка усмивка в буйната си черна брада.
            — Трябваше да се сетим! — възторжено възкликна Рон, тропайки на масата. — Кой друг би могъл да включи в списъка ни и хапеща книга?!
            Хари, Рон и Хърмаяни ръкопляскаха най-дълго и когато професор Дъмбълдор заговори отново, те забелязаха, че Хагрид бърше очите си в покривката на масата.
            — И така, мисля че ви казах всичко — обяви Дъмбълдор. — Нека празникът да започне!
            Златните чинии и бокали пред тях тутакси се изпълниха с храна и напитки. Хари, внезапно усетил вълчи глад, си сипа от всичко, до което можеше да стигне, и започна да се храни. Край масата беше много весело и залата забръмча от разговори, смях и тракането на ножици и вилици. Хари, Рон и Хърмаяни обаче с нетърпение очакваха всичко да свърши, за да си поговорят с Хагрид. Знаеха какво голямо значение за него е фактът, че е станал учител. Хагрид не беше пълноправен магьосник, защото го бяха изключили от „Хогуортс“ през третата година от обучението му за престъпление, което всъщност не беше извършил. Именно Хари, Рон и Хърмаяни бяха успели предишната година да изчистят това петно от честта му.
            Най-сетне, когато и последните хапки тиквен пай бяха изчезнали от златните подноси, Дъмбълдор даде знак, че е време да си лягат и тримата веднага скочиха.
            — Поздравления, Хагрид! — изчурулика Хърмаяни, щом стигна до височайшата маса.
            — Само зарад’ вас тримата — каза Хагрид и изтри лъсналото си лице със салфетка преди да ги погледне. — Дойде ми изневиделица… Страшен човек е тоя Дъмбълдор! Пристигна право при мен в колибата, щом професор Кетълбърн казал, че му стига толкова… А пък аз нали все за това съм си мечтал…
            Вълнението го задави, той зарови лице в салфетката и професор Макгонъгол дойде да ги отпрати към спалните.
            Хари, Рон и Хърмаяни се включиха в потока грифиндорци нагоре по мраморната стълба, вече много уморени. Извървяха още няколко коридора, изкачиха нови и нови стъпала до скрития вход на кулата „Грифиндор“. От един голям портрет дебела дама в розова рокля ги попита:
            — Парола?
            — Идвам, идвам! — провикна се Пърси най-отзад на групата. — Новата парола е Фортуна майор.
            — О, не!… — жално се обади Невил Лонгботъм.
            Толкова му беше трудно да запомня паролите!
            Като минаха през портрета и прекосиха общата стая, момичетата и момчетата се разделиха и поеха към своите стълбища. Хари изкачи витата стълба, мислейки си само колко е щастлив, че отново е тук. Стигнаха до познатата спалня с пет кревата с по четири колони и балдахин, Хари се огледа наоколо и най-сетне се почувства у дома си.


            ГЛАВА ШЕСТА
            ОРЛОВИ НОКТИ И ЧАЕНИ ЛИСТЕНЦА

            Като слязоха на закуска в Голямата зала, Хари, Рон и Хърмаяни веднага съзряха как Драко Малфой забавлява голяма група слидеринци с някаква много смешна история. Щом тримата минаха покрай тях, Малфой се престори, че припада, което бе последвано от гръмогласен смях.
            — Не му обръщай внимание — каза Хърмаяни, която вървеше точно зад Хари. — Все едно че го няма, не заслужава…
            — Хей, Потър! — провикна се Панси Паркинсън, момиче от „Слидерин“ с физиономия на куче. — Потър! Дименторите идват, Потър! Аууууууууу!
            Хари почти се свлече на мястото си до Джордж Уизли край масата на „Грифиндор“.
            — Ето новите програми на трети курс — каза Джордж и им ги подаде. — Какво става с теб, Хари?
            — Заради Малфой… — отвърна Рон, като седна от другата страна на Джордж и хвърли гневен поглед към масата на „Слидерин“.
            Близнакът погледна натам точно, когато Малфой пак се правеше на припаднал от ужас.
            — Тоя устат хитрец — отбеляза той спокойно — не беше толкова наперен снощи, когато дименторите бяха в нашия край на влака. Дотича да се скрие в нашето купе, нали, Фред?
            — Едва не се подмокри — потвърди брат му и погледна с пренебрежение Малфой.
            — То и на мен ми прилоша — каза Джордж. — Ужасни твари са тия диментори…
            — Като че те смразяват отвътре… — обади се Фред.
            — Ама вие не припаднахте, нали? — тихо попита Хари.
            — Не мисли за това, Хари — окуражи го Джордж. — Татко беше ходил веднъж до Азкабан, нали помниш, Фред? И разправяше, че не бил виждал по-ужасно място. Върна се изнемощял и разтреперан… Изсмукват чуждата радост около себе си тия диментори. Повечето затворници направо полудявали.
            — Добре де, ще видим как ще изглежда и Малфой след първия ни куидичен мач — закани се Фред. — „Грифиндор“ срещу „Слидерин“, първата среща за сезона, нали знаете?
            Хари и Малфой се бяха срещнали един-единствен път в куидичен мач и Малфой се беше оказал по-слабият. Поразвеселен от спомена, Хари се зае с наденичките и пържените домати.
            Хърмаяни изучаваше новата си програма.
            — Ооо, колко хубаво, днес започваме някои от новите предмети! — радваше се тя.
            — Хърмаяни — надвеси се Рон над рамото й смръщен, — нещо са ти объркали програмата. Я виж, писали са ти по десет предмета на ден. Че то _времето_ няма да ти стигне!
            — Ще се справя. Уредила съм всичко с професор Макгонъгол.
            — Но я виж — вече се смееше Рон, — погледни какво имаш тази сутрин! В девет часа — пророкуване. Отдолу, пак в девет часа — мъгълознание. А тук — и Рон се наведе по-близо до програмата, като не вярваше на очите си. — виж, под това пише аритмантика, пак в девет часа. Е, знам, че си много добра ученичка, Хърмаяни, но никой не е чак толкова способен. Как мислиш да присъстваш в три часа едновременно?
            — Не ставай глупав! — сряза го Хърмаяни. — Разбира се, че няма да бъда в три часа едновременно.
            — Ами тогава?
            — Подай ми мармалада — отвърна Хърмаяни.
            — Но…
            — О, Рон, какво ти пречи, че програмата ми е малко по-натоварена?! — сърдито го попита Хърмаяни. — Нали ти казах, че всичко съм уредила с професор Макгонъгол.
            В този момент в Голямата зала влезе Хагрид. Облечен бе в дългото си палто от къртичи кожи и разсеяно люлееше един мъртъв пор с грамадната си ръка.
            — Как е при вас? — оживено попита той, спирайки колебливо по пътя към Височайшата маса. — Вий сте в първия ми час! Веднага след обяда! От пет сутринта съм на крак да приготвя всичко… ох, дано да е наред… аз — учител… честна дума… — И като им се усмихна широко, се отправи към масата на учителите, все още поклащайки пора.
            — Какво ли е приготвил? — зачуди се Рон с нотки на тревога в гласа.
            Залата постепенно опустяваше, тъй като всички се отправяха за първия си час. Рон погледна програмата си.
            — Хайде да вървим, че пророкуването е чак на върха на Северната кула. Има десет минути път дотам.
            Те бързо довършиха закуската си, сбогуваха се с Фред и Джордж и се отправиха към изхода на залата. Като минаваха покрай масата на „Слидерин“, Малфой пак се направи на припаднал и отново предизвика бурен смях, който Хари чуваше чак до входната зала.
            Дълго вървяха през замъка. За две години в „Хогуортс“ още не бяха успели да го обиколят целия и никога не бяха влизали в Северната кула.
            — Сигурно… има… и по-къс път — едва си поемаше дъх Рон, като изкачиха седмата дълга стълба и излязоха на непозната площадка, където на каменната стена бе окачена една-единствена голяма картина с изобразена на нея гола ливада.
            — Мисля, че е оттук — каза Хърмаяни, като огледа празния коридор вдясно.
            — Едва ли — усъмни се Рон. — Там е юг. Погледни, през прозореца се вижда част от езерото…
            Хари наблюдаваше картината. Едно охранено пони на сиви петна се бе появило на поляната и пасеше невъзмутимо. Хари бе свикнал, че персонажите от картините в „Хогуортс“ се движат — напускат своите платна и си ходят на гости, — но винаги ги наблюдаваше с интерес. След миг нисък широкоплещест рицар изтрополи с бронята си в картината, следвайки понито. Зелени петна с полепнала трева по металните му колене издаваха, че току-що е паднал от седлото.
            — Аха! — провикна се той, като видя Хари, Рон и Хърмаяни. — Злосторници в неприкосновените ми владения! Дошли сте да се надсмеете може би над моето падане от седлото? Извадете мечовете, жалки разбойници!
            Тримата гледаха с изумление как нисичкият рицар измъкна меча си от ножницата и ожесточено го заразмахва, подскачайки в яростта си. Ала мечът се оказа твърде дълъг за него и при един особено ожесточен замах той загуби равновесие, залитна и се просна по очи в тревата.
            — Наранихте ли се? — попита Хари, като се приближи до картината.
            — Назад, жалък самохвалко! Махни се, негоднико!
            Рицарят пак хвана меча си, за да се подпре и да се изправи, но острието потъна още по-дълбоко в земята и макар да дърпаше с всичка сила, той не можа да го извади. Не му оставаше нищо друго, освен да се претърколи по гръб на тревата и да бутне нагоре шлема си, за да избърше запотеното си лице.
            — Чуйте ме — възползва се Хари от изтощението на рицаря, — ние търсим Северната кула. Случайно да знаете пътя дотам?
            — О, на поход!
            Гневът на рицаря като че се изпари начаса. Той подрънча, докато се изправи на крака, и се провикна:
            — Последвайте ме, драги приятели, и ние ще стигнем до целта или ще загинем храбро в атака!
            Опита се още веднъж да извади меча, после направи безуспешен опит да яхне дебелото пони и тогава викна:
            — След мен пеша, храбри господа и благородна лейди! Напред! Напред!
            Рицарят прекоси тичешком, подрънквайки с оръжието от дясно на ляво през картината, и се изгуби от погледа им.
            Те се втурнаха след него по коридора, като се ориентираха по звъна на бронята му. От време на време го забелязваха да преминава бегом през някоя картина.
            — Не бойте се, най-лошото тепърва предстои! — провикна се рицарят, когато се появи пред група ужасе`ни дами в кринолини, чийто портрет висеше на стената покрай тясна вита стълба.
            Хари, Рон и Хърмаяни се изкачиха с пухтене по тясната спирала, докато съвсем им се зави свят, и точно тогава чуха приглушен говор над главите си. Бяха стигнали до класната стая.
            — Сбогом! — подвикна им рицарят, проврял глава от картина с някакви зловещи на вид монаси. — Сбогом, приятели по оръжие! Ако някога ви дотрябва помощ от благородна душа и железни мускули, потърсете сър Кадоган!
            — Да-да, ще ви потърсим, ако ни притрябва някой смахнат — измърмори Рон, и рицарят изчезна.
            Те изкачиха последните стъпала и излязоха на малка площадка, където класът вече се беше събрал. Наоколо нямаше никакви врати. Рон смушка Хари и му посочи тавана, на който се виждаше кръгъл капак с медна табелка.
            — Сибила Трелони, преподавателка по пророкуване — прочете Хари. — А как се стига горе според теб?
            Сякаш в отговор на този въпрос капакът изведнъж се отвори и една сребриста стълбичка се спусна току до краката на Хари. Всички се смълчаха.
            — След теб — ухили се Рон и приятелят му трябваше пръв да се качи по стълбата.
            Озова се в най-странната класна стая, която някога бе виждал. Дори не приличаше на класна стая, а бе нещо средно между таванско ателие и старовремска чайна. Вътре бяха сместени поне двайсет кръгли масички, а покрай тях бяха подредени кресла с пъстри калъфи и тумбести възглавници за табуретки. Всичко сияеше в лека пурпурна светлина, завесите бяха спуснати, а множеството лампи бяха покрити с тъмночервени шалове. Беше задушаващо топло, а откъм огъня, който гореше под претрупаната с какво ли не полица над камината, се носеше тежко сладникаво ухание на нещо, което вреше в голям меден казан. Лавиците, опасващи кръглите стени, бяха покрити с прашасали пера, недогорели свещи, множество оръфани колоди карти, безброй сребристи кристални топки и най-различни чаени чаши.
            Рон се появи зад рамото на Хари и класът се скупчи около двамата, разговаряйки шепнешком.
            — Къде ли е тя? — питаше Рон.
            Внезапно откъм сянката се чу мек загадъчен глас:
            — Добре дошли! Радвам се да ви видя най-сетне и в материалният свят.
            В първия миг на Хари му се стори, че се приближава голямо лъскаво насекомо. Професор Трелони пристъпи в светлината от огъня и те видяха, че е много слаба, а грамадните очила увеличаваха очите й няколко пъти над естествената им големина. Заметната бе с надиплен воал, украсен с пайети. На тънката й шия висяха безброй верижки и нанизи с мъниста, а ръцете й бяха целите украсени в гривни и пръстени.
            — Седнете, деца мои, настанете се — подкани ги тя и всички се закатериха непохватно по креслата или потънаха във възглавниците.
            Хари, Рон и Хърмаяни застанаха около една от кръглите масички.
            — Добре дошли в часа по пророкуване! — каза преподавателката и седна в крилато кресло пред камината. — Аз съм професор Трелони. Може и да не сте ме виждали досега. Избягвам да слизам често в главната училищна сграда, защото врявата и суетата там замъгляват моето Вътрешно око.
            Никой не каза нищо в отговор на това странно изявление. Професор Трелони преподреди замислено гънките на шала си продължи:
            — Избрали сте да учите пророкуване — най-трудното от магическите изкуства. Трябва да ви предупредя още в началото, че ако не умеете да гледате с Вътрешното си око, няма да научите много от мен. В тази област книгите помагат само донякъде…
            При тези думи Хари и Рон едновременно погледнаха ухилено към Хърмаяни, която бе видимо изненадана да чуе, че учебниците няма да са й от голяма полза по този предмет.
            — Има много магьосници, които талантливо си служат с шумови ефекти, миризми и внезапни изчезвания, но са неспособни да разбулят загадките на бъдещето — продължи професор Трелони, докато огромните й блестящи очи неспокойно обхождаха лице след лице. — Това е дарба, отредена за малцина. Ти, момче — внезапно се обърна тя към Невил, който едва не падна от дебелата си възглавница, — мислиш ли, че баба ти е добре?
            — Предполагам — отвърна Невил разтреперан.
            — На твое място не бих била толкова сигурна — рече професор Трелони, а дългите й смарагдови обици отразиха пламъците на огъня. С равен глас тя продължи: — Тази година ще се занимаваме с основните методи в пророкуването. През първия срок ще се учим как да гадаем по чаени листенца. През следващия ще преминем към гледане на длан. Впрочем ти, миличка — обърна се тя рязко към Парвати Патил, — трябва да се пазиш от червенокос мъж.
            Парвати се сепна и погледна Рон, който седеше точно зад нея, после поотдръпна стола си встрани.
            — През летния срок ще минем и към кристалната сфера, ако, разбира се сме приключили с огнените предзнаменования. За съжаление обаче през февруари занятията ще бъдат прекъснати поради грипна епидемия, пък аз самата ще загубя гласа си. А около Великден един от нас ще ни напусне завинаги.
            След тези думи настъпи пълна с напрежение тишина, но професор Трелони като че ли не забеляза това.
            — Питам се, мила — обърна се тя към Лавендър Браун, която бе най-близо, но мигом се сви в стола си, — дали би ми подала най-големия сребърен чайник?
            Лавендър, по чието лице се изписа облекчение, стана, свали от полицата един огромен чайник и го постави на масата пред професор Трелони.
            — Благодаря ти, мила! Между другото, онова, от което така се боиш, ще се случи в петък, на шестнайсети октомври.
            Лавендър се разтрепери.
            — А сега се разделете по двойки. Вземете по една чаша от полицата и елате при мен да ви ги напълня. После седнете и пийте. Изпийте всичко, докато остане само утайката. Завъртете чашите три пъти върху дъното с лявата си ръка и ги захлупете върху чинийките. Изчакайте да се отцедят и последните капки чай и дайте чашата на партньора си да гадае. За тълкуване на фигурите, които ще видите, отворете на страница пета и шеста в „Разбулване на бъдещето“. Аз ще се движа между вас, за да ви помагам и напътствам. О, а ти, миличък — и тя хвана Невил за ръката точно когато той се опитваше да се изправи, — след като счупиш първата си чаша, бъди така любезен да си избереш втората с мотив в синьо, тъй като аз предпочитам розовите.
            И разбира се, Невил едва бе стигнал до полицата с чаени чаши, когато оттам се чу дрънчене на счупен порцелан. Професор Трелони се приближи с лека стъпка до него, носейки четка и лопатка.
            — А сега вземи една от сините, миличък, ако нямаш нищо против… Благодаря ти… — подсети го тя.
            Щом Трелони им напълни чашите, Хари и Рон се върнаха до масата си и се опитаха да изпият бързо парещия чай. После завъртяха утайката, както им бе поръчала професор Трелони, отцедиха последните капки и си размениха чашите.
            — Дотук добре — каза Рон и двамата отгърнаха книгите си на страниците пет и шест. — Какво виждаш в моята чаша?
            — Мокра кафява купчинка — отвърна Хари.
            Спареният въздух в стаята, примесен с тежък парфюм, го унасяше и му пречеше да мисли.
            — Дайте воля на фантазията си, милички, и насочете поглед отвъд делничните неща! — обади се професор Трелони в мрака.
            Хари опита да се съсредоточи.
            — Ето тук виждам някакъв разкривен кръст… — започна той и погледна в „Разбулване на бъдещето“. — Това означава, че те чакат „изпитания и страдания“… Много съжалявам. Ама ето тук има нещо като слънце… което значи „голямо щастие“… тъй че ще страдаш, но ще бъдеш и много щастлив…
            — Мен ако питаш, иди да ти прегледат Вътрешното око — каза Рон и двамата трябваше да сподавят смеха си, защото професор Трелони гледаше точно в тяхната посока.
            — Мой ред е — надникна Рон в чашата на Хари, сбръчил чело от усилие. — Тук има една буца като бомбе — започна той. — Може би ще работиш в Министерството на магията. — Той завъртя чашата. — Това пък прилича повече на жълъд… Какво ли може да е? — Той се зачете в своята книга. — „Неочакван късмет, злато.“ Чудесно, тъкмо ще ми заемеш малко! А тук има нещо — той пак извъртя чашата, — което прилича на животно. Даа, ето тук е главата… като на хипопо… не, на овца…
            Хари се изсмя с леко пренебрежение и професор Трелони рязко се обърна.
            — Нека аз да погледна, миличък — изрече тя с нотка на упрек и в следващия момент бе до тях, грабнала чашата на Хари.
            Всички млъкнаха, за да чуят какво ще каже.
            — Този сокол… имаш някакъв смъртен враг, миличък…
            — Това е всеизвестно — уж шепнешком каза Хърмаяни, но професор Трелони впери очи в нея.
            — Така е — повтори Хърмаяни. — Всички знаят за Хари и Вие-знаете-кой.
            Хари и Рон я погледнаха едновременно с изумление и възхищение. Никога не бяха чували Хърмаяни да говори така на учител. Професор Трелони предпочете да не отговаря. Тя сведе огромните си очи над чашата на Хари и продължи да я върти.
            — Тук има бухалка… значи нападение. Ох, ох, колко беди има в тази чаша!
            — Аз пък помислих това за бомбе — съвсем простичко призна Рон.
            — А този череп… опасности по пътя ти, миличък…
            Всички гледаха професор Трелони като хипнотизирани, когато тя завъртя за последно чашата, ахна и изпищя.
            Последва звук от счупен порцелан. Невил бе изпуснал и втората си чаша. Професор Трелони потъна в едно кресло, притиснала ръка към сърцето си и стиснала клепачи.
            — Мило мое момче… клето мое момче… не… по-добре е да не ти казвам… не, не ме питай…
            — Какво видяхте, професоре? — полюбопитства Дийн Томас.
            Всички се изправиха и постепенно наобиколиха масата на Хари и Рон, като се трупаха все по-близо до креслото на професор Трелони, за да надникнат в чашата на Хари.
            — Миличък — и очите на професор Трелони драматично се разшириха, — тука има Грим.
            — Какво има? — изненада се Хари.
            Самият той бе в пълно неведение. Дийн Томас вдигна рамене, Лавендър Браун го погледна озадачено, а почти всички останали просто захлупиха устите си с длани от ужас.
            — Грим, миличък, Злия Грим! — почти викаше професор Трелони, направо потресена, че Хари не разбира. — Гигантското призрачно куче, което броди из гробищата! То е поличба, миличък… най-злата поличба… за смърт!
            Стомахът на Хари се сви. Онова куче на корицата на „Прокоби за смърт“ във „Флориш и Блотс“… Кучето в сянката на площадчето „Магнолия“… Лавендър Браун също притисна длан към устата си. Всички бяха вперили очи в Хари — всички с изключение на Хърмаяни, която бе станала от мястото си и надничаше в чашата му зад гърба на професор Трелони.
            — Според мен изобщо не прилича на куче — категорично заяви тя.
            Професор Трелони я изгледа с нарастваща ненавист.
            — Ще ме извиниш, че го казвам, мила, но не долавям почти никакво излъчване около теб. Твърде слаба чувствителност към вибрациите на бъдещето!
            Шеймъс Финигън клатеше глава, гледайки в чашата ту отляво, ту отдясно.
            — Прилича на куче, ако направиш така — каза той, като примижа, — но оттук ми се вижда повече като магаре — продължи, гледайки отляво.
            — Кога най-сетне ще решите веднъж завинаги дали ще умра или не! — извика Хари, с което изненада дори себе си.
            Никой не смееше да го погледне.
            — Мисля, че за днес стига — изрече професор Трелони с въздишка. — Да… и ви моля да си приберете нещата.
            Учениците мълчаливо върнаха чаените чаши, прибраха си книгите и затвориха чантите.
            — До следващия час и дано имате късмет! — пожела им едва чуто преподавателката. — О, а ти, миличък — обърна се тя към Невил, — следващият път ще закъснееш. Така че поработи по-усърдно, за да ни настигнеш.
            Хари, Рон и Хърмаяни слязоха мълчаливо по стълбичката на професор Трелони, после по витата стълба и се запътиха за часа по трансфигурация при професор Макгонъгол. Толкова време им трябваше да стигнат до нейната класна стая, че макар да бяха излязли по-рано от часа по пророкуване, стигнаха в последния момент.
            Хари седна най-отзад, за да не бъде в центъра на внимание, но целият клас продължи да му хвърля погледи крадешком, сякаш той всеки момент щеше да падне мъртъв. Почти не чуваше какво им говори професор Макгонъгол за зоомаговете (магьосници, които имат способността да се трансфигурират в различни животни), дори не видя как тя самата се превърна в тигрова котка с шарка като очила около очите.
            — Какво всъщност ви става днес на всички? — попита професор Макгонъгол, след като с едно леко „пук“ си стана отново същата и ги заоглежда. — Не, че се засягам, но за пръв път не получавам аплодисменти от ученици, пред които се преобразявам.
            Всички глави се извърнаха към Хари, но никой не проговори. Тогава Хърмаяни вдигна ръка.
            — Професор Макгонъгол, току-що имахме първия си час по пророкуване. Предсказвахме бъдещето по чаени листенца и…
            — Аха, ясно! — отсече Макгонъгол и внезапно се намръщи. — Няма нужда да ми разказваш, Грейнджър. Само ми кажи кой от вас ще умре тази година.
            Всички я погледнаха изумено.
            — Аз — най-сетне се обади Хари.
            — Разбирам — рече професор Макгонъгол и спря върху Хари мънистените си очи. — Тогава трябва да знаеш, Потър, че откакто преподава в това училище, Сибила Трелони предсказва смъртта на един ученик всяка година. Никой от тях още не е умрял. Пророчествата за смърт са любимия й поздрав към всеки нов курс. Ако не спазвах принципа никога да не говоря лошо за колегите си… — професор Макгонъгол изведнъж млъкна, но всички видяха как ноздрите й се разшириха и побеляха. Като продължи, беше по-спокойна. — Пророкуването е един от най-неточните раздели на магията и няма да скрия от вас, че съм напълно безразлична към него. Истинските пророци са твърде малко, а професор Трелони… — Тя пак млъкна и после продължи с много делови глас. — Ти изглежда си в отлично здраве, Потър, затова няма да те освободя от домашното днес. Уверявам те ,обаче, че ако умреш, няма да има нужда да ми го предаваш.
            Хърмаяни се разсмя. Хари се поуспокои. Далеч от меката червена светлина и от упоителния парфюм в класната стая на професор Трелони, на Хари му беше по-трудно да се изплаши от купчинка чаени листенца. Не всички мислеха така обаче. Рон все още изглеждаше разтревожен, а Лавендър попита шепнешком: „А какво ще кажете за чашата на Невил?“
            След часа по трансфигурация приятелите се включиха в множеството, което трополеше към Голямата зала за обяд.
            — Рон, не се притеснявай — каза Хърмаяни, като побутна към него блюдото с ядене. — Нали чу какво каза професор Макгонъгол?
            — Хари, ти не си виждал никъде голямо черно куче, нали? — попита той съвсем сериозно.
            — Виждал съм — отвърна Хари. — В ноща, когато напуснах Дърсли…
            Рон изпусна вилицата си и тя издрънча.
            — Сигурно е било някое бездомно куче — спокойно каза Хърмаяни.
            Рон погледна Хърмаяни, като че бе полудяла.
            — Виж, Хърмаяни, ако Хари е видял Злия Грим… това е на лошо — едва изрече той. — Моят… чичо Билиус го видял веднъж и… умря след двайсет и четири часа.
            — Съвпадение — високомерно каза Хърмаяни и си наля още тиквен сок.
            — Не знаеш какво говориш! — гневеше се вече Рон. — Злия Грим кара повечето магьосници да губят ума и дума от страх.
            — Там е работата — говореше вече наставнически Хърмаяни. — Просто умират от страх. Злия Грим не е знамение, а причина за смъртта! И Хари е все още между нас именно защото не е толкова глупав, че като види това нещо да си каже — аха, ето го, я аз да хвърлям топа.
            Рон продължаваше уж да спори с Хърмаяни, беззвучно движейки устни, докато тя извади учебника си по аритмантика, разтвори го и го подпря на каничката със сок.
            — Според мен пророкуването е съвсем неясна работа — каза тя, търсейки някаква страница. — Не видяхте ли колко много неща трябва да се отгатват.
            — Нищо неясно нямаше за оня Грим в чашата! — разгорещено възрази Рон.
            — И ти не беше чак толкова сигурен, като разправяше на Хари, че било овца — хладно заяви Хърмаяни.
            — Ама професор Трелони ти каза, че просто нямаш необходимото излъчване! Много мразиш да се окаже случайно, че не те бива в нещо.
            Беше засегнал слабото й място. Хърмаяни затръшна учебника по аритмантика толкова силно, че навсякъде се разхвърчаха парчета месо и моркови.
            — Ако за да съм добра по пророкуване, трябва да се преструвам, че виждам прокоби за смърт в няколко чаени листенца, по-добре да не се занимавам с това повече. Тоя урок беше пълна глупост в сравнение с моите часове по аритмантика!
            Тя грабна чантата си и сърдито напусна залата.
            Рон се намръщи.
            — За какво говори всъщност? — попита той Хари. — Нали досега не е имала час по аритмантика?
                                                                        * * *
            След обяда Хари напусна замъка с облекчение. Вчерашният дъжд бе отминал, небето бе ясно, бледосиво, а тревата бе свежа и влажна, когато отиваха към първия си час по грижа за магически създания.
            Рон и Хърмаяни не си говореха. Хари крачеше мълчаливо до тях по стръмните ливади към къщурката на Хагрид в самия край на Забранената гора. Едва когато видя пред тях да се движат три твърде познати силуета, се сети, че сигурно този час ще имат общи занятия със слидеринци. Малфой трескаво разправяше нещо на Краб и Гойл, които се подхилкваха. Хари бе почти сигурен, че знае за какво си говорят.
            Хагрид чакаше учениците пред вратата на своята колиба. Беше с палтото си от къртичи кожи, видимо нетърпелив, а черната хрътка Фанг стоеше плътно до крака му.
            — ’Айде идвайте! — провикна се той, като видя, че класът се приближава. — Само к’ва изненада съм ви приготвил! Урок за чудо и приказ! ’Сички ли са тук? Следвайте ме тогава!
            Хари за момент изпита тягостно чувство като си помисли, че Хагрид ще ги води в гората — там беше преживял достатъчно неприятни неща, които щеше да помни цял живот. Но Хагрид заобиколи покрай дърветата и след пет минути се озоваха пред нещо като заградено пасище. Вътре нямаше нищо.
            — Всички се съберете ей тука, до оградата — викна Хагрид. — Ха така… важното е да виждате. Сега първата ви работа е да отворите книгите си…
            — Как обаче? — чу се леденият провлачен глас на Драко Малфой.
            — К, во? — не разбра Хагрид.
            — Как да ги отворим? — повтори Малфой.
            Той извади своята „Чудовищна книга за чудовища“, която бе стегнал с въже.
            Другите също измъкнаха книгите си. Някои, като Хари, ги бяха вързали с колани, за да ги държат затворени, или ги бяха натъпкали с чантите си, а имаше и книги, стиснати с големи щипки с пружини.
            — Ама никой… никой ли не можа да си отвори книгата, а? — попита Хагрид, съвсем оклюмал.
            Всички поклатиха глави.
            — Че то… трябвало е само да ги помилвате — каза Хагрид, сякаш това беше най-естественото нещо на света. — Ето как…
            Той взе книгата на Хърмаяни и скъса магипласта, с който беше облепена. Книгата се опита да хапе, ала Хагрид плъзна грамадния си показалец по гърба й, книгата потръпна, разтвори се и остана да лежи кротко върху дланта му.
            — Ей, че глупави сме били! — обади се Малфой. — Трябвало да ги милваме! Как не сме се сетили!
            — Аз… аз пък си помислих, че ще е забавно… — каза Хагрид, доста притеснен, обръщайки се към Хърмаяни.
            — Да, да, страшно забавно! — сопна се Малфой. — Какво остроумие само — да ни дава учебници, дето се опитват да ни откъснат ръцете!
            — Млъкни, Малфой! — каза Хари съвсем спокойно.
            Хагрид изглеждаше сломен, а Хари толкова искаше първият му час да е успешен…
            — Ами тогаз… — започна Хагрид, сякаш загубил нишката на мислите си. — Щом имате вече магическите си книги, сега… сега ще ни трябват и магическите създания. Такааа… отивам да ги докарам. Чакайте ме тук…
            Той се обърна и потъна в Забранената гора.
            — Олеле, това училище отива по дяволите! — провикна се Малфой. — Такъв малоумник да преподава! Че татко ще припадне, като му кажа…
            — Млъквай, Малфой! — повтори Хари.
            — По-леко, Потър, че зад теб има диментор…
            — Оооооой! — почти изписка Лавендър Браун и посочи към отсрещната страна на пасището.
            Към тях препускаха дузина от най-чудатите създания, които Хари бе виждал някога. Телата, задните крака и опашките им бяха като на коне, а предните крака, крилата и главите — като на гигантски орли, със страховити стоманеносиви клюнове и огромни яркооранжеви очи. На предните си крака имаха нокти, дълги по петнайсетина сантиметра, които сигурно се впиваха смъртоносно. Всеки от зверовете беше с дебел кожен нашийник, на който бе прикрепена дълга верига, а другият й край бе в огромната ръка на Хагрид, който следваше тичешком създанията в пасището.
            — Хайде, дий! — подвикваше им той, друсаше веригите и ги насочваше да се приближат до оградата, където се бяха наредили учениците.
            Повечето от тях се поотдръпнаха малко, когато Хагрид върза създанията за оградата.
            — Това са хипогрифи*! — викна Хагрид с цяло гърло и им се усмихна. — Красавци са, нали?
            [* Митическо същество — наполовина орел, наполовина кон. — Б.пр.]
            Хари като че ли започна да разбира какво имаше предвид Хагрид. След първия шок при вида на нещо като кон и птица едновременно му направи впечатление колко красиво блестят и се преливат от един цвят в друг перата и козината на хипогрифите от буреносно сиво и бронзово през пъстро — бежово като на дорестите коне до лъскаво кестеняво и мастилено черно.
            — Такааа… — потри ръце Хагрид и огледа всички със сияеща усмивка. — Ако обичате да пристъпите… тъй… по-близичко…
            Май че никой нямаше такова желание. Само Хари, Рон и Хърмаяни се приближиха предпазливо към оградата.
            — Тъй… първата работа, дето трябва да знаете за хипогрифите е, че те са много горди — обясняваше Хагрид. — Лесно се обиждат тия създания. И през ум да не ви е минало да засегнете някой от тях, че ’сичко може да ви се случи.
            Малфой, Краб и Гойл изобщо не слушаха. Те си шушнеха нещо и Хари имаше неприятното усещане, че се наговарят да провалят урока.
            — Задължително чакайте хипогрифът да направи първата крачка — продължаваше Хагрид. — Той е много вежлив, да знаете. Приближавате се, покланяте се и чакате. Ако ви се поклони в отговор, може да го докоснете. Ако ли не, махайте се от очите му, че от тия нокти много боли! И тъй, кой иска да опита пръв?
            Вместо отговор по-голямата част от класа отстъпи крачка назад. Дори Хари, Рон и Хърмаяни се колебаеха. Хипогрифите мятаха свирепи глави и разтърсваха мощните си крила. Явно никак не им харесваше, че са вързани.
            — Няма ли желаещи? — попита ги Хагрид с умолителен тон.
            — Аз ще опитам — каза Хари.
            Зад гърба му се чу ахване, а Лавендър и Парвати му пошепнаха едновременно: „О, Хари, недей! Спомни си какво показаха чаените листенца?“
            Хари се направи, че не чува, и се прехвърли през оградката на пасището.
            — Смелчага си, Хари! — викна от радост Хагрид. — Хайде да видим как ще се разберете с Бъкбийк.
            Той отвърза един от веригите, отдели един сив хипогриф от побратимите му и го освободи от кожения нашийник. Всички от класа от другата страна на оградата затаиха дъх. Малфой злонамерено присви очи.
            — Спокойно, Хари — тихо каза Хагрид. — Сега го гледаш в очите и се стараеш да не мигаш, че хипогрифите не ти вярват, ако мигаш много-много…
            Очите на Хари бързо се насълзиха, ала той не ги затвори. Бъкбийк бе извърнал голямата си удължена глава и гледаше изпитателно Хари с оранжевото си око.
            — Ха така — каза Хагрид, — добре започваш… А сега се поклони…
            Хари нямаше голямо желание да навежда голия си врат пред хипогрифа, но се подчини. Направи лек поклон и вдигна очи.
            Хипогрифът не отместваше поглед от него. И не помръдваше.
            — Ах! — обезпокои се Хагрид. — Сега… назад, Хари, много внимателно…
            Точно тогава за огромна изненада на Хари хипогрифът изведнъж подгъна люспестите си предни колена и се сниши в неоспорим поклон.
            — Браво, Хари! — извика от възторг Хагрид. — Ха така, докосни го сега! Погали го по човката, давай!
            За награда Хари би предпочел да се оттегли, но се приближи до хипогрифа и протегна ръка към него. Потупа го няколко пъти по човката и хипогрифът лениво притвори очи — явно му беше много приятно.
            Всички бурно изръкопляскаха с изключение на Малфой, Краб и Гойл, които изглеждаха дълбоко разочаровани.
            — Айде, Хари — продължаваше Хагрид, — мисля, че сега можеш да го пояздиш!
            Хари не беше очаквал да се стигне чак дотам. Можеше да лети на метла, но едва ли бе същото с хипогриф.
            — Яхаш го ей там, точно между крилата — обясняваше Хагрид, — ама гледай да не отскубнеш някое перо, че хич не обича.
            Хари стъпи на крилото на Бъкбийк и се метна на гърба му. Хипогрифът се изправи. Хари не знаеше точно къде да се хване — пред себе си виждаше само пера.
            — Напред! — ревна Хагрид и плясна хипогрифа по задницата.
            Внезапно от двете страни на Хари се разпериха четириметрови крила и той едва успя да се вкопчи в шията на хипогрифа преди да полети. Изобщо не беше като на метла и Хари веднага разбра кое от двете предпочита. Крилата на хипогрифа пляскаха силно точно под краката му и той имаше чувството, че всеки момент ще го изхвърлят, а лъскавите пера се изплъзваха между пръстите и момчето не смееше да се хване по-здраво за тях. Вместо да лети плавно, като на своята „Нимбус две хиляди“, той се люшкаше напред-назад, тъй като задната половина на хипогрифа се движеше нагоре-надолу от ударите на крилата.
            Бъкбийк описа кръг над пасището и се насочи към земята. Точно от това се боеше Хари най-много и докато хипогрифът се снишаваше, той се наклони силно назад, за да не се изхлузи силно над клюна. Последва силно друсване, когато двете двойки различни крака удариха в земята, и той едва смогна да се задържи и да се изправи.
            — Отлично, Хари! — викна с цяло гърло Хагрид, докато всички, освен Малфой, Краб и Гойл, крещяха от радост. — Добре, кой друг иска да опита?
            Насърчени от успеха на Хари, и другите ученици се осмелиха да прескочат оградата. Хагрид отвързваше хипогрифите един по един и скоро цялото пасище се изпълни с момчета и момичета, които усърдно се кланяха. Невил непрекъснато отстъпваше назад от своя хипогриф, който явно нямаше желание да коленичи. Рон и Хърмаяни се упражняваха с един кестеняв, а Хари ги наблюдаваше.
            Малфой, Краб и Гойл бяха наобиколили Бъкбийк. Той вече се бе поклонил на Малфой, който го потупваше по клюна с надменно изражение.
            — Тооолкова проста работа! — провлачено каза Малфой на висок глас, та да го чуе Хари. — Така си и знаех, щом Потър успя… Бас държа, че изобщо не си опасен, нали? — обърна се той към хипогрифа. — Не си, нали, голямо и грозно страшилище?
            Последва светкавичен замах на стоманени орлови нокти. Малфой изпищя пронизително, а Хагрид се втурна към Бъкбийк да му надене нашийника, преди животното да налети отново на Малфой, който се бе свил на тревата и по мантията му избиваха петна кръв.
            — Умирам! — виеше Малфой, а класът изпадна в паника. — Ще умра, не виждате ли? Това ме уби!
            — Няма да умреш! — успокояваше го Хагрид, съвсем пребледнял. — Помагайте… бързо да го махнем оттук.
            Хърмаяни веднага отвори портичката, докато Хагрид с лекота вдигна Малфой на ръце. Като минаваха, Хари видя на ръката му дълга дълбока рана, от която капеше кръв по тревата. Хагрид хукна нагоре по склона към замъка.
            Потресени от случилото се в часа по грижа за магически създания, и учениците поеха бавно нагоре. Слидеринци роптаеха срещу Хагрид.
            — Незабавно трябва да го уволнят! — каза Панси Паркинсън, обляна в сълзи.
            — Малфой си беше виновен! — сопна се Дийн Томас.
            Краб и Гойл го изгледаха заплашително. Всички заедно изкачиха по каменните стъпала и нахлуха в пустата входна зала.
            — Отивам да видя как е — обяви Панси и другите я проследиха с погледи, докато тичаше нагоре по мраморното стълбище.
            Мърморейки срещу Хагрид, слидеринци се отправиха към своята обща стая в подземието. Хари, Рон и Хърмаяни продължиха към кулата.
            — Мислиш ли, че ще се оправи? — тревожно попита Хърмаяни.
            — Ама разбира се. Мадам Помфри залепва рани за секунда — отвърна Хари, който бе нараняван много по-тежко и старшата сестра бе успявала винаги да го излекува с магическите си цярове.
            — Жалко, че стана такава беля в първия час на Хагрид, нали? — каза Рон, видимо угрижен. — Обзалагам се, че Малфой ще му създаде големи неприятности…
            Тримата бяха сред първите на вечеря в Голямата зала, като се надяваха да намерят Хагрид, но той не беше там.
            — Нали няма да го уволнят, как мислите? — плахо попита Хърмаяни, без дори да докосне своя пудинг с месо и бъбрек*.
            [* Традиционно ястие във Великобритания. — Б.пр.]
            — Само да смеят! — закани се Рон, който също не можеше да хапне.
            Хари гледаше към масата на „Слидерин“. Голяма група ученици заедно с Краб и Гойл се бяха скупчили и оживено разговаряха. Хари бе сигурен, че съчиняваха как според тях бе пострадал Малфой.
            — Е, поне не можем да се оплачем, че първият учебен ден е бил скучен — унило заключи Рон.
            След вечеря се качиха в препълнената обща стая на „Грифиндор“ и се опитаха да подготвят домашното, дадено им от професор Макгонъгол, ала и тримата честичко прекъсваха и гледаха през прозореца на кулата.
            — Виждам светлина в прозореца на Хагрид — внезапно каза Хари, а Рон погледна часовника си.
            — Ако побързаме, ще успеем да изтичаме и да го видим, още е рано…
            — Не знам… — поколеба се Хърмаяни и Хари забеляза, че тя погледна към него.
            — Разрешено ми е да се разхождам и около замъка — твърдо заяви Хари. — Да не би Сириус Блек да се е промъкнал покрай дименторите наоколо, а?
            И така, те оставиха домашните, минаха пак през портрета и за голяма своя радост не срещнаха никого по пътя си до входната врата, защото не бяха сигурни, че е редно да излизат.
            Тревата бе още мокра и изглеждаше тъмна в сумрака. Стигнаха до къщичката на Хагрид, почукаха и един глас изръмжа отвътре: „Влез.“
            Хагрид седеше по риза, облегнат на излъсканата от употреба дървена маса, а Фанг бе положил глава в скута му. От пръв поглед си личеше, че Хагрид е пийнал доста — пред него имаше калаена халба почти колкото ведро, а самият той като че ли не ги виждаше много ясно.
            — Т’ва си е рекорд — дрезгаво заговори той, като ги позна. — Не ще да е имало досега учител, дето е издържал само един ден.
            — Ама ти не си уволнен, Хагрид! — възмути се Хърмаяни.
            — Още не съм — тягостно се съгласи Хагрид и отпи голяма глътка от питието в халбата. — Ама и туй ще стане, щом Малфой…
            — Как е той? — попита Рон, като седнаха. — Не беше нещо сериозно, нали?
            — Мадам Помфри направи всичко възможно — глухо отвърна Хагрид, — ама той все разправя, че ще умре… целият е в бинтове… стене…
            — Преструва се — веднага каза Хари. — Мадам Помфри знае как да лекува всичко. Нали от нейната отвара миналата година ми порастнаха толкова много нови кости! Само че Малфой гледа да използва сега цялата работа…
            — Училищното настоятелство вече било уведомено, разбира се — продължи Хагрид още по-унило. — Бил съм се изсилил, казали. Защо не съм оставил хипогрифите за по-късно… да съм почнел с пихтиести червеи или нещо подобно. Ама аз си мислех, че за първия час… нещо по-интересно…
            — Вината е на Малфой, Хагрид! — сериозно каза Хърмаяни.
            — Ние сме свидетели — добави Хари. — Ти каза, че хипогрифите нападат, като ги обидят. Ако Малфой не е слушал, сам си е виновен. Ние ще разкажем на Дъмбълдор какво точно се случи.
            — Да, да, изобщо не се притеснявай, Хагрид. Ние ще те подкрепим.
            Една-две сълзи се търкулнаха от набръчканите ъгълчета на маслиновочерните очи на Хагрид. Той сграбчи Хари и Рон едновременно и ги притисна до гърдите си в задушаваща прегръдка.
            — Стига си пил, Хагрид! — твърдо каза Хърмаяни, взе халбата и излезе да я изсипе навън.
            — Хм, тя май е права — съгласи се Хагрид и пусна двете момчета, които залитнаха и заразтриваха ребрата си.
            Хагрид се надигна тежко от стола и клатушкайки се, последва Хърмаяни навън. След малко се разнесе силен плисък.
            — Какво ли направи? — обезпокои се Хари, когато Хърмаяни влезе с празната халба.
            — Потопи си главата във варела с вода — отвърна Хърмаяни и прибра халбата.
            Хагрид се върна, от дългата му коса и от брадата му се стичаше вода, а той я бършеше от очите си.
            — Сега съм по-добре — каза великанът и разтърси глава като куче, изпръсквайки ги здравата. — Я слушайте, много ви благодаря, задето дойдохте да ме видите, аз наистина…
            Хагрид изведнъж замръзна на мястото си, вперил очи в Хари, като че едва сега забелязваше присъствието му.
            — ТИ КАКВО ТЪРСИШ ТУК, А? — ревна той така неочаквано, че и тримата подскочиха цяла стъпка във въздуха. — ТИ НЕ БИВА ДА СКИТАШ НАОКОЛО КАТО СЕ СТЪМНИ, ЧУ ЛИ МЕ, ХАРИ! А И ВИЕ ДВАМАТА! КАК СТЕ ГО ПУСНАЛИ!
            На една крачка Хагрид стигна до Хари, хвана го за ръката и го задърпа във въздуха.
            — ’Айде! — каза той сърдито. — Сега ви водя право в училището и само да ви хвана пак, че сте ми дошли на гости по тъмно! Чак толкова не заслужавам.


            ГЛАВА СЕДМА
            БОГЪРТ В ДРЕШНИКА

            Малфой се появи в клас едва късно в четвъртък преди обяд, когато слидеринци и грифиндорци имаха заедно двоен час по отвари. Той влезе наперено в класната стая, която се намираше в подземието. Дясната му ръка беше увита в бинтове и вързана през шията и според Хари той се преструваше на герой, оцелял след страхотна битка.
            — Как си, Драко? — запъти се към него Панси Паркинсън. — Много ли те боли?
            — Ужасно много! — отвърна Малфой и се опита да изглежда като страдалец.
            Но Хари забеляза как смигна на Краб и Гойл, щом Панси отмести поглед от лицето му.
            — Сядай, сядай — подкани го спокойно професор Снейп.
            Хари и Рон се спогледаха изпод вежди — Снейп не би позволил на никой от тях двамата да седне, ако влезе след началото на часа, а щеше да им наложи наказание. Но на Малфой се прощаваше всичко в часовете на Снейп, който бе ръководител на дома „Слидерин“ и не криеше предпочитанията си към своите ученици.
            Този ден щяха да правят нова отвара — за смаляване. Малфой постави котела си до тези на Хари и Рон, за да приготвят съставките на една и съща маса.
            — Сър — провикна се Драко, — трябва някой да ми помогне в рязането на тези корени от маргарити, че с моята ръка…
            — Уизли, нарежи корените на Малфой — каза Снейп без да вдига поглед.
            Рон почервеня като домат.
            — Нищо ти няма на ръката! — процеди той през зъби към Малфой, който му се ухили злобно насреща.
            — Уизли, нали чу какво ти каза професор Снейп — нарежи ми тези корени.
            Рон хвана ножа, придърпа корените на Малфой към себе си и започна да ги кълца небрежно и неравномерно.
            — Професоре — проточи глас Малфой, — Уизли съсипва корените ми.
            Снейп се приближи до тяхната маса, впери поглед над гърбавия си нос в корените и нареди с иронична усмивка изпод дългата си мазна коса:
            — Смени корените на Малфой с твоите, Уизли.
            — Ама, сър…
            Четвърт час Рон внимателно бе рязал своите корени на съвсем еднакви парченца.
            — Веднага! — заповяда Снейп с възможно най-заплашителния си глас.
            Рон избута красиво нарязаните си корени изпод масата и пак хвана ножа.
            — Моля, сър, трябва да ми се обели тази изсушена смокиня — обади се пак Малфой, едва сдържайки злобния си смях.
            — Потър, ти пък обели смокинята на Малфой — каза Снейп, като хвърли към Хари един от онези погледи, пълни с омраза, които пазеше специално за него.
            Хари се зае със смокинята на Малфой, докато Рон се мъчеше да оправи корените, които бяха останали за него. Хари обели сухата смокиня колкото можа по-бързо и мълчаливо я хвърли през масата. Малфой му отправи най-широката си подигравателна усмивка.
            — Не сте ли виждали приятеля си Хагрид напоследък? — попита той с нисък глас.
            — Не е твоя работа! — сопна му се Рон, без да вдига очи.
            — Опасявам се, че няма да учителства още дълго — заяви Малфой с престорено съжаление. — Татко доста се разсърди за това, което стана с мен…
            — Ако не млъкнеш, Малфой, ще видиш какво наистина ще стане с теб! — заплаши го Рон.
            — …и се е оплакал на училищните настоятели. _Също и_ в Министерството на магията. А татко има огромно влияние, както знаете. И след такава трайна травма — тук той изпусна тежка фалшива въздишка — кой знае дали ръката ми изобщо някога ще се оправи…
            — Значи затова разиграваш целия този театър! — възмути се Хари и обезглави без да иска, една мъртва гъсеница, защото ръката му се беше разтреперила от гняв. — Искаш да уволнят Хагрид.
            — Ами… — започна Малфой, като сниши глас, — _донякъде_, Потър. Но това има и други предимства. Уизли, я ми нарежи гъсеницата.
            Няколко котела по-нататък Невил бе изпаднал в беда. Той редовно оплескваше нещо в часа по отвари, който за него бе най-тежкият учебен час, а сковаващият страх от професор Снейп влошаваше нещата още повече. Отварата трябваше да бъде светла и отровнозелена, а бе станала…
            — Оранжева е, Лонгботъм — каза Снейп, като гребна от нея с черпака и я плисна обратно в котела отвисоко, та всички да видят. — Оранжева отвара. Я кажи, момче, влиза ли ти нещо изобщо в дебелата глава? Не ме ли чу, като казах съвсем ясно, че се слага само един далак от плъх? Не обясних ли, че е достатъчно само веднъж да цръкнеш сок от пиявици? Какво трябва да направя, че да ме разбереш, Лонгботъм?
            Невил бе поруменял и цял трепереше. Май всеки момент щеше да се разплаче.
            — Моля ви, сър — обади се Хърмаяни, — нека да помогна на Невил да я оправи…
            — Не си спомням да съм искал да се доказвате, госпожице Грейнджър — ледено каза Снейп и Хърмаяни се изчерви като Невил.
            — Лонгботъм, в края на часа ще дадем няколко капки отвара на твоята жаба да видим какво ще стане. Тогава може би ще се научиш да я правиш както трябва.
            Снейп се отдалечи, а Невил не можеше да си поеме дъх от страх.
            — Помогни ми! — отчаяно прошепна той на Хърмаяни.
            — Ей, Хари — каза Шеймъс Финигън, навеждайки се да вземе медните везни на Хари, — чу ли вече? В „Пророчески вести“ тази сутрин пише, че Сириус Блек май бил забелязан.
            — Къде? — попитаха Хари и Рон в един глас.
            От другата страна на масата Малфой наостри уши.
            — Недалеч оттук — отвърна Шеймъс, видимо развълнуван. — Видяла го една мъгълка. Е, не че разбрала за какво точно става дума. Мъгълите мислят, че е обикновен престъпник… Та тя звъннала на горещата телефонна линия. Ама докато хората от Министерството на магията стигнали до мястото, него вече го нямало.
            — Недалеч оттук… — повтори Рон и многозначително погледна Хари.
            Като се обърна, видя, че Малфой ги наблюдава внимателно.
            — Какво има, Драко? Още нещо ли трябва да ти обеля?
            Но очите на Малфой, приковани в Хари, святкаха злостно. Той се наведе над масата.
            — Да не смяташ да заловиш Блек с голи ръце, а, Потър?
            — Аха, позна — отвърна Хари небрежно.
            Тънките устни на Малфой се извиха в ехидна усмивка.
            — Е, на твое място щях вече да действам — невъзмутимо рече той. — Нямаше да си стоя в училище като послушно момче, а щях вече да съм навън да го търся.
            — Какво искаш да кажеш, Малфой? — настръхна Рон.
            — Нима не _знаеш_, Потър? — престори се на изненадан Малфой, присвивайки безцветните си очи.
            — Какво да знам?
            Малфой се изсмя тихо и пренебрежително.
            — Сигурно не щеш да рискуваш главата си — продължи той. — Май предпочиташ да оставиш тая работа на дименторите, нали? Само че ако бях аз, щях да искам отмъщение. Сам щях да го заловя.
            — _За какво говориш всъщност?_ — сърдито попита Хари, но точно в този момент се разнесе гласът на Снейп:
            — Приключвайте вече с прибавянето на съставките. Тази отвара трябва да покъкри, преди да се пие. Разчистете наоколо, докато стане готова, и после ще изпробваме какво е направил Лонгботъм.
            Краб и Гойл се разхилиха на глас, като гледаха как Невил се поти, бъркайки трескаво своята течност. Хърмаяни му даваше шепнешком наставления с ъгълчето на устните си, за да не види Снейп. Хари и Рон прибраха каквото им беше останало от съставките и отидоха да измият ръцете и черпаците на каменната мивка в ъгъла.
            — Какво ли искаше да каже Малфой? — смънка Хари, докато държеше ръце под ледената струя от чучура. — За какво да отмъщавам на Блек? Той все още нищо не ми е направил.
            — Измисля си — яростно каза Рон, — подтиква те да извършиш някоя глупост.
            В края на часа Снейп отиде при Невил, свил се от страх до котела си.
            — Елате всички насам — извика Снейп и черните му очи засвяткаха, — да видите какво ще стане с жабата на Лонгботъм. Ако е успял да направи смаляващата отвара, тя ще се превърне в попова лъжичка. А ако я е сбъркал, в което не се съмнявам, жабата му най-вероятно ще се отрови.
            Грифиндорци гледаха със страх. Слидеринци едва се сдържаха. Снейп взе жабата Тревър в едната ръка, гребна с малка лъжичка от отварата на Невил, която вече беше зелена, и сипа няколко капки в устата на жабата.
            За няколко мига всички затаиха дъх, Тревър преглътна — тогава се чу леко _пук!_ и поповата лъжичка Тревър се загърчи в дланта на Снейп.
            Грифиндорци бурно заръкопляскаха. С кисело изражение Снейп измъкна малко шишенце от джоба на мантията си, капна няколко капки върху Тревър и той изведнъж се превърна отново в жаба.
            — Отнемам пет точки от „Грифиндор“ — обяви Снейп и сякаш изтри усмивките от лицата на всички. — Казах да не му подсказвате, госпожице Грейнджър.
            Хари, Рон и Хърмаяни тръгнаха по стълбите към входната врата. Хари още размишляваше върху думите на Малфой, а Рон беше бесен на Снейп.
            — Да накаже „Грифиндор“ с пет точки за това, че отварата е добра! Защо не го излъга, Хърмаяни, защо не му каза, че Невил я е направил сам?
            Хърмаяни не отговори. Рон се огледа.
            — Къде е тя?
            Хари също се обърна. Бяха стигнали до края на стълбите и гледаха как останалите ученици минават покрай тях на път за Голямата зала, където ги чакаше обядът.
            — Но Хърмаяни беше точно зад нас! — каза Рон и се смръщи.
            Малфой мина покрай тях с Краб и Гойл от двете си страни. Той се изхили подигравателно на Хари и изчезна.
            — Ето я — каза Хари.
            Хърмаяни бързаше нагоре по стълбите, леко задъхана, с едната си ръка стискаше чантата, а с другата прикриваше нещо отпред под мантията си.
            — Как го направи?
            — Кое? — попита Хърмаяни, като ги настигна.
            — Нали беше точно зад нас, как успя да слезеш отново по стълбата?
            — Какво? — Хърмаяни изглеждаше леко объркана. — Ааа, трябваше да се върна за нещо. О, ами сега…
            Един шев на чантата на Хърмаяни се беше разпорил. Хари не бе изненадан, защото видя, че вътре са натъпкани поне дузина тежки дебели книги.
            — Ама защо ги носиш навсякъде с теб?
            — Нали знаеш колко много предмети уча! — отвърна Хърмаяни, почти без дъх. — Бихте ли подържали малко?
            — Ама… — Рон гледаше заглавията на книгите, които тя му беше подала, — ти нямаш днес тези предмети! Следобед имаме само защита срещу Черните изкуства.
            — О, да — разсеяно отвърна Хърмаяни, но все пак прибра всички учебници в чантата си. — Дано да има нещо хубаво за обяд, че умирам от глад — добави тя и тримата продължиха към Голямата зала.
            — Нямаш ли чувството, че крие нещо от нас? — обърна се Рон към Хари.

            * * *

            Професор Лупин не беше в стаята, когато те пристигнаха за първия си час по защита срещу Черните изкуства. Всички седнаха, извадиха учебниците си, перата и пергаментите и оживено разговаряха, докато той се появи. Професорът се усмихна разсеяно и постави старата си охлузена чанта на катедрата. Той беше със същите износени дрехи, но изглеждаше по-добре, отколкото във влака — като че ли току-що бе похапнал хубавичко.
            — Добър ден! — поздрави той. — Бихте ли сложили учебниците си обратно в чантите? Днес ще имаме практическо занятие. Ще ви трябват само магическите пръчки.
            Докато прибираха учебниците, учениците си размениха погледи, пълни с любопитство. Никога досега не бяха имали практическо занятие по защита срещу Черните изкуства, ако не се смяташе незабравимия час миналата година, когато предишният им учител бе донесъл в клас клетка пълна с феи, които пусна на свобода.
            — Добре — каза професор Лупин, когато всички се приготвиха, — последвайте ме.
            Поозадачените, но заинтригувани ученици се изправиха и последваха учителя. Той ги поведе по пустия коридор, после завиха по друг и първото нещо, което видяха, бе полтъргайстът Пийвс, който се рееше нагоре-надолу из въздуха, докато запълваше с дъвка най-близката ключалка.
            Пийвс вдигна поглед едва когато професор Лупин отмина, разкърши кривите пръстчета на крачетата си и запя.
            — Луди, луди Лупин — припяваше той, — луд и смахнат Лупин, луд и смахнат Лупин…
            По природа безцеремонен и вироглав, Пийвс обикновено се отнасяше с уважение към учителите. Всички погледи се насочиха бързо към професор Лупин, за да видят как ще реагира, но за всеобща изненада той продължи да се усмихва.
            — Съветвам те да махнеш дъвката от ключалката, Пийвс — любезно каза Лупин. — Господин Филч няма да може да стигне до метлите си.
            Филч беше пазачът на „Хогуортс“, провалил се магьосник с лош нрав, който водеше вечна война срещу учениците и с особено настървение — срещу Пийвс. Но полтъргайстът не обърна никакво внимание на думите на професор Лупин и наду голям балон от ягодова дъвка.
            Професорът въздъхна, извади магическата си пръчка и се обърна към класа през рамо:
            — Ето една полезна малка магия. Моля, наблюдавайте внимателно.
            Той вдигна магическата си пръчка на височината на раменете си и като каза _„Уодиуози!“_, я насочи към Пийвс. Също като куршум топчето дъвка изхвърча от ключалката и се заби право в лявата ноздра на Пийвс, който се преметна презглава и излетя нанякъде, ругаейки.
            — Страхотно, сър! — възхити се Дийн Томас.
            — Благодаря ти, Дийн! — каза професор Лупин и прибра пръчката си. — Да продължим.
            Учениците тръгнаха наново, гледайки към професор Лупин с още по-голямо уважение. Той ги поведе по втори коридор и след малко спряха точно пред вратата на учителската стая.
            — Влизайте, моля! — покани ги професорът, като отвори вратата и им даде път.
            Помещението бе дълго, облицовано с ламперия и пълно със стари и все различни столове. Вътре имаше само един учител. Професор Снейп седеше в ниско кресло и се заоглежда, когато класът изпълни стаята. Очите му бляскаха, а по устните му играеше подигравателна усмивка. Когато професор Лупин влезе и понечи да затвори вратата след себе си, Снейп каза:
            — Остави я отворена, Лупин. Предпочитам да не присъствам на това. — Той се изправи, мина покрай учениците, а черното му наметало се изду зад него. На вратата се обърна и заяви: — Едва ли някой те е предупредил, Лупин, че в този курс е ученикът Невил Лонгботъм. Съветвам те да не му възлагаш нищо трудно. Освен ако госпожица Грейнджър не му подсказва шепнешком на ухото.
            Невил пламна, а Хари изгледа Снейп с ненавист. Не стига, че нахокваше Невил в своя час, а го правеше и пред другите учители!
            Професор Лупин повдигна вежди.
            — Надявах се, че Невил ще ми помага за първата фаза на нашите упражнения — каза той, — и съм сигурен, че ще се справи великолепно.
            Лицето на Невил стана още по-червено, ако това изобщо бе възможно. Снейп се нацупи и излезе, затръшвайки вратата след себе си.
            — Такааа…
            Професор Лупин се обърна към класа и даде знак да се съберат в другия край на стаята, където имаше само един стар дрешник, в който учителите държаха резервни мантии. Щом професор Лупин застана до него, гардеробът изведнъж се раздруса и се наклони от стената.
            — Няма за какво да се притеснявате — спокойно каза професор Лупин, когато няколко ученици отскочиха в паника. — Вътре има един богърт.
            Повечето ученици решиха, че _има_ за какво да се притесняват. Невил отправи към професор Лупин поглед, пълен с неподправен ужас, а Шеймъс Финигън гледаше с изумление как бравата се върти и трака.
            — Богъртите обичат тъмни затворени помещения — започна професор Лупин, — като дрешници, пространството под леглата, кухненски шкафове под мивката… Веднъж дори попаднах на един, който се беше пъхнал в стария салонен часовник. Този се настани тук вчера следобед и аз помолих директора да убеди учителите да го оставят, за да дам на третокурсниците практически урок. И така, първият въпрос, който сигурно си задавате е, що е богърт?
            Хърмаяни вдигна ръка.
            — Нещо като превъплътител — каза тя. — Може да приема формата на всичко, за което знае, че ни плаши.
            — И аз не бих могъл да го обясня по-добре — обяви професор Лупин и Хърмаяни засия. — Тъй че богъртът, който е там в тъмното още не е приел никаква форма. Той още не знае от какво най-много се бои онзи, който ще застане срещу него. Никой няма представа как изглежда богъртът насаме, но щом го пусна, той незабавно ще се превърне в онова, което предизвиква най-голям страх у всеки от нас. Това означава… — продължи професор Лупин, като се направи, че не забелязва лекото ахване на Невил от уплаха, — това означава, че имаме огромно предимство над богърта, още преди да започнем. Сещаш ли се какво е то, Хари?
            Да се налага да отговори на въпрос, докато Хърмаяни до него подскача на пръсти с ръка във въздуха, бе доста обезсърчаващо, но Хари реши да опита.
            — Амииии… щом сме толкова много, няма да знае в какво да се преобрази.
            — Точно така! — каза професор Лупин и Хърмаяни смъкна ръка с леко разочарование. — Винаги е добре да има някой с теб, когато се изправиш пред богърт. Тогава той се обърква, чуди се дали да се превърне в безглав труп или в месояден плужек. Веднъж видях как един богърт направи именно такава грешка, като се опита да изплаши двама души едновременно и се превърна в половин плужек. Което изобщо не предизвика страх. Магията, която обезврежда богърта е проста, но изисква съсредоточаване. Защото, забележете, богъртът не понася _смях_. Така че трябва да го накарате да приеме форма, която ни разсмива. най-напред ще упражним магията без магическите пръчки. Повтаряйте, моля, след мен… _Ридикулус!_
            — _Ридикулус!_ — извика класът в един глас.
            — Добре — каза професор Лупин. — Много добре, но тази бе лесната част. Защото само с думи не е достатъчно. И затова сега ще поканим Невил.
            Дрешникът отново се разтресе, а Невил трепереше по-силно и от него, когато излезе напред, сякаш се отправяше към бесилка.
            — Невил — подкани го професор Лупин, — да започнем поред. Кажи ни от какво най-много се боиш на този свят.
            Устните на Невил се раздвижиха, но не издадоха звук.
            — Извинявай, не те разбрах — окуражително изрече професор Лупин.
            Невил се огледа трескаво, сякаш молеше за помощ отнякъде, но после промълви:
            — От професор Снейп.
            Почти всички избухнаха в смях. Дори Невил се усмихна виновно. Професор Лупин обаче изглеждаше замислен.
            — Професор Снейп… Хм… Невил, доколкото знам, ти живееш с баба си?
            — Ммм… — замънка Невил притеснено. — Но… не искам богъртът да се превръща в нея.
            — Не, не ме разбра — каза професор Лупин, вече усмихнат: — Дали не би могъл да ни кажеш какви точно дрехи носи обикновено баба ти?
            Невил гледаше стреснато, но каза:
            — Ами… все една и съща шапка. Висока, с препариран лешояд най-отгоре. И дълга рокля… обикновено зелена. И понякога яка от лисица…
            — И ръчна чанта? — подсказа му професор Лупин.
            — Да, голяма и червена — съгласи се Невил.
            — Добре тогава — продължи професор Лупин. — Можеш ли да си ги представиш тези дрехи много ясно, Невил? Можеш ли да ги видиш с вътрешния си поглед?
            — Д-да — каза Невил колебливо, като явно се питаше какво ли ще последва.
            — Щом богъртът изскочи от този дрешник и те види, той ще приеме образа на професор Снейп — каза Лупин. — Тогава вдигни магическата си пръчка… ето така… и извикай _Ридикулус!_, като мислиш съсредоточено за дрехите на баба си. Ако всичко върви добре, богъртът, преобразен в професор Снейп, ще се яви с лешояд върху шапката, в зелена рокля и с голяма червена чанта.
            Избухна гръмогласен смях. Дрешникът се разтресе още по-яростно.
            — Ако Невил успее, богъртът би трябвало да насочи вниманието си към всеки от нас поред — обясни професор Лупин — Бих искал всички да си помислите за момент как си представяте онова, от което най-много се боите, и как бихте го накарали да изглежда смешно.
            Стаята притихна. Хари се замисли. От какво ли се боеше най-много на този свят?
            Най-напред му дойде наум за Лорд Волдемор — Волдемор, възвърнал цялата си сила. Но още преди да започне да умува как да обезвреди богърта като Волдемор, в съзнанието му изплува ужасяващ образ…
            Една разлагаща се лъскава ръка се скрива под черно наметало… дълго вдишване през тракащи зъби в невидима уста… и леден полъх, така пронизващ, сякаш го дави…
            Хари потръпна и се огледа с надеждата никой да не е забелязал. Повечето ученици бяха затворили плътно очи. Рон шепнеше: „Махни му пипалата!“. Хари бе сигурен какво значи това — Рон най-много се боеше от паяци.
            — Готови ли са всички? — попита професор Лупин.
            Стомахът на Хари се сви от страх. Той не беше готов. Как можеше да направи един диментор по-малко ужасяващ? Но не искаше да моли за повече време — всички останали кимаха утвърдително и запретваха ръкави.
            — Невил, ние ще се отдръпнем назад — каза професор Лупин. — Ще ти оставим достатъчно място, нали така? После ще извикам следващия… Сега отстъпете всички, за да не пречим на Невил…
            Всички се отдръпнаха към стените и оставиха Невил сам до дрешника. Той изглеждаше блед и изплашен, но бе повдигнал наметалото си и държеше пръчката си в готовност.
            — Ще броя до три, Невил — обясни професор Лупин, насочил собствената си пръчка към дръжката на гардероба. — Едно… две… три… _Сега!_
            От върха на магическата пръчка на професор Лупин изскочи струя искри и обсипа дръжката. Дрешникът изведнъж се отвори. Гърбонос и заплашителен, професор Снейп излезе отвътре, стрелкайки с очи Невил.
            Невил отстъпи назад, вдигнал пръчка, като се мъчеше да изговори нещо, но от устата му не излизаше звук. Снейп вече се приближаваше към него, посягайки под наметалото си.
            — _Р-р-р-ридикулус!_ — едва изрече с тънък гласец Невил.
            Чу се шум, сякаш изплющя камшик. Снейп се препъна — той носеше дълга до земята рокля с дантела и шапка като кула с прояден от молци препариран лешояд на върха, а под лакътя му се люшкаше огромна яркочервена чанта.
            Разнесе се бурен смях, богъртът спря объркан и професор Лупин извика: „Парвати! Напред!“
            Парвати пристъпи напред с решително изражение. Снейп се насочи към нея. Чу се нов пукот и на мястото му се появи увита в бинтове мумия. Безокото й лице се обърна към Парвати, тя тръгна към нея — съвсем бавно, като влачеше крака и се мъчеше да повдигне вдървените си ръце…
            — _Ридикулус!_ — извика Парвати.
            Бинтът по краката на мумията се размота, спъна я, тя се захлупи напред, а главата й се изтърколи встрани.
            — Шеймъс! — почти изрева професор Лупин.
            Шеймъс се втурна напред покрай Парвати.
            _Прас!_ И на мястото на мумията се появи жена с дълга до пода черна коса и зеленикаво лице на череп — същинска вещица. Тя отвори широко уста и в стаята проехтя пъклен звук — дълъг сърцераздирателен писък, от който дори косата на Хари се изправи…
            — _Ридикулус!_ — викна Шеймъс.
            Вещицата прохърка и се хвана за гърлото, изгубила глас.
            _Пук!_ Вещицата се превърна в плъх, който гонеше в кръг опашката си, после — _пук!_ — стана гърмяща змия, която пълзя и се гърчи, преди — _пук!_ — да се преобрази в една-единствена кървясала очна ябълка.
            — Съвсем се обърка! — възкликна Лупин. — Успяваме! Сега Дийн!
            Дийн се втурна напред.
            _Прас!_ Очната ябълка стана отсечена ръка, която подскочи и запълзя на пода като рак.
            — _Ридикулус!_ — кресна Дийн.
            Чу се щракване и ръката се хвана в капан за мишки.
            — Отлично! Рон, ти си сега!
            С един скок Рон излезе напред.
            _Прас!_
            Няколко души изпищяха. Гигантски паяк, космат и висок почти два метра, пълзеше към Рон, щракайки заплашително с щипците си. За момент Хари си помисли, че Рон се е вцепенил. Но изведнъж…
            — _Ридикулус!_ — ревна Рон и пипалата на паяка изчезнаха.
            Той се затъркаля по пода. Лавендър Браун се разпищя, отмести се от пътя му и паякът спря в краката на Хари. Той вдигна пръчката, готов да…
            — Момент! — викна професор Лупин и неочаквано се втурна напред.
            _Щрак!_
            Безкракият паяк бе изчезнал. За миг всички се огледаха трескаво наоколо да видят къде е. Тогава забелязаха сребристобяла сфера да виси във въздуха около Лупин, който почти лениво изрече _„Ридикулус!“_
            _Щрак!_
            — Напред, Невил, довърши го! — каза Лупин, щом богъртът кацна на пода във вид на хлебарка.
            _Щрак!_ Снейп се бе появил отново. Този път Невил се засили напред с много решителен вид.
            — _Ридикулус!_ — викна той и за части от секундата всички видяха Снейп в дантелената му рокля, преди Невил да избухне в смях с цяло гърло, от което богартът се пръсна с трясък на хиляди малки кълбенца дим и изчезна.
            — Отлично! — заяви професор Лупин, а целият клас заръкопляска бурно. — Отлично, Невил! Добре се справихте всички. Да видим сега… по пет точки за „Грифиндор“ на всеки от вас, победил богърта, и десет за Невил, понеже той го направи два пъти, а за Хърмаяни и Хари — по пет точки.
            — Но аз нищо не съм направил! — учуди се Хари.
            — Ти и Хърмаяни отговорихте правилно на въпросите ми в началото на часа! — набързо отговори Лупин. — Браво на всички, чудесен урок! За домашно бъдете така добри да прочетете главата за богъртите и да я разкажете накратко писмено… за понеделник. Това е всичко.
            Разговаряйки оживено, учениците напуснаха учителската стая. Само на Хари не му беше весело. Професор Лупин нарочно не го остави да излезе срещу богърта. Защо ли? Дали защото бе видял как Хари припада във влака и мислеше, че не е особено издръжлив? Дали се боеше Хари пак да не загуби съзнание? Но никой от останалите не бе забелязал това.
            — Видя ли как победих злата вещица? — викаше Шеймъс.
            — Ами ръката! — каза Дийн и размаха своята.
            — А Снейп с оная шапка!
            — Ами моята мумия!
            — Чудя се защо ли професор Лупин има страх от кристални сфери? — замислено попита Лавендър.
            — Това беше най-хубавият ни час по защита срещу черните изкуства досега, нали? — каза Рон развълнувано, докато вървяха към кабинета на Лупин да си вземат чантите.
            — Той явно е много добър преподавател — съгласи се Хърмаяни. — Но ми се искаше и аз да се пробвам с този богърт.
            — Интересно от какво ли те е страх най-много? — опита се да я подиграе Рон. — Може би от домашно, на което са ти писали „много добър“ вместо „отличен“, а?


            ГЛАВА ОСМА
            БЯГСТВОТО НА ДЕБЕЛАТА ДАМА


            Защитата срещу Черните изкуства веднага стана любим предмет на повечето ученици. Само Драко Малфой и неговата банда слидеринци злословеха по адрес на професор Лупин.
            — Виж на какво прилича мантията му! — не пропускаше да измърмори достатъчно високо Малфой, колкото пъти минеха покрай професор Лупин. — Облечен е като бившия ни домашен дух.
            Но никой друг не се впечатляваше, че мантията на професор Лупин е с кръпки и пооръфана. Следващите няколко часа при него бяха не по-малко интересни от първия. След богъртите учиха за червеношапковците, подли малки таласъмоподобни зли духове, които се стаяват там, където подушат пролята кръв — в подземия на замъци и в окопите на някогашни бойни полета — и дебнат да се нахвърлят с тояги върху някой случаен скитник. От червеношапковците минаха на капите — противни водни обитатели с вид на люспести маймуни с плавници, нетърпеливи да удушат някой неволно нагазил в техните свърталища.
            Хари си мечтаеше да е така доволен и от някой от другите си часове. Най-зле бе по отвари. Снейп бе особено отмъстителен тия дни и никой не се съмняваше за причината. Слухът за богърта, приел образа на Снейп и облечен от Невил в дрехите на баба му, се бе разпространил из училището като горски пожар. Снейп изобщо не го намираше за смешен. Очите му застрашително бляскаха, щом се споменеше името на професор Лупин, а с Невил се държеше по-лошо отвсякога.
            Хари бе започнал да ненавижда и часовете, прекарани в задушната стаичка в кулата на професор Трелони, когато, разгадавайки завъртулки, образи и символи, се опитваше да не забелязва как огромните очи на професор Трелони се насълзяваха всеки път, когато го погледнеше. Той не я харесваше, макар мнозина от класа да се отнасяха към нея с уважение, дори със страхопочитание. Парвати Патил и Лавендър Браун започнаха да навестяват кулата на професор Трелони и в обедната почивка и се връщаха оттам с дразнещо надменни лица, сякаш бяха узнали нещо повече от другите. Започнаха и те да разговарят с Хари шепнешком, сякаш той бе едва ли не на смъртния одър.
            Никой не обичаше часовете по грижа за магически създания, които след бурния първи час бяха станали много скучни. Хагрид изглежда бе загубил своята първоначална увереност. Затова сега учеха само как да се грижат за пихтиестите червеи, които се оказаха доста скучни живи същества.
            — Защо изобщо трябва някой да се занимава с тях? — питаше Рон след поредния час, когато напъхваха парченце маруля в слузестите гърла на пихтиести червеи.
            От началото на октомври обаче Хари си имаше друго занимание, и то толкова приятно, че напълно компенсираше безинтересните часове. Наближаваше куидичния сезон и Оливър Ууд, капитанът на отбора на „Грифиндор“ свика сбирка един четвъртък вечерта, за да обсъдят тактиките за новия сезон.
            В отбора по куидич влизаха седем играчи. Тримата гончии трябваше да вкарват голове, като прекарат куофъла (червена топка с размерите на футболна) през някой от вдигнатите на петнайсет метра височина обръчи в двата края на игрището. Двамата биячи с тежки бухалки отбиваха блъджърите (две тежки черни топки, които летят наоколо и удрят играчите). Пазачът защитаваше головите стълбове, а търсачът имаше най-тежката задача — да открие и да грабне златния снич (мъничка крилата топка колкото орех, с чието улавяне играта завършва и отборът на успелия търсач получава допълнително сто и петдесет точки).
            Самият Оливър Ууд бе широкоплещест седемнайсетгодишен седмокурсник, за последна година в „Хогуортс“. В гласа му се долавяше отчаяние, когато се обърна към шестимата си съотборници в студената съблекалня в края на игрището, над което падаше мрак.
            — Това е последният ни шанс… _моят_ последен шанс… да спечелим Купата по куидич — заговори той, като крачеше напред-назад пред тях. — Напускам училището в края на тази учебна година. Никога няма да имам друга възможност. „Грифиндор“ не е печелил от седем години. Както и да е, все вадехме лош късмет, наранявания… После отмениха финалите за миналата година… — Ууд преглътна, сякаш споменът бе заседнал като буца в гърлото му. — Но знаем също така, че имаме най-добрия, най-силния отбор в… цялото… училище — натъртваше той думите си, свил ръка в юмрук, с познатия на всички устрем и блясък в очите. — Имаме трима превъзходни гончии — Ууд посочи Алиша Спинет, Анджелина Джонсън и Кейти Бел. — Имаме двама непобедими биячи.
            — Престани, Оливър! Притесняваш ни — казаха в един глас Фред и Джордж, като се престориха на притеснени.
            — Имаме и търсач, който никога не е пропускал да спечели мач! — продължи да боботи Ууд и впери в Хари очи, пълни с нескрита гордост. — И аз, разбира се — не забрави да добави и себе си той.
            — Ти също си страшно добър, Оливър — каза Джордж.
            — Убийствен пазач! — допълни Фред.
            — Работата е там — продължи Ууд и пак закрачи напред-назад, — че на табелката върху Купата по куидич трябваше да пише нашето име през последните две години. Откакто Хари влезе в отбора, мислех, че купата ни е в кърпа вързана. Но не можахме да я спечелим, а тази година е последният ни шанс да видим името си, написано там…
            Ууд говореше така отчаяно, че дори Фред и Джордж го гледаха със съчувствие.
            — Оливър, това е нашата година.
            — Ще я спечелим! — каза Анджелина.
            — Бъди сигурен! — обади се Хари.
            Изпълнен с решимост, отборът започна тренировки по три вечери в седмицата. Времето ставаше все по-студено и влажно, нощите — все по-тъмни, но нито калта, нито вятърът или дъждът можеха да помрачат бляскавото мечтание за големия сребърен трофей, който Хари вече виждаше спечелен от тях.
            Една вечер, като се върна в общата стая на „Грифиндор“ след тренировка, измръзнал и схванат, но доволен от постигнатото през деня, Хари завари всички да разговарят оживено.
            — Какво се е случило? — попита той приятелите си, които седяха на две от най-удобните кресла до камината и довършваха картите си по астрономия.
            — Предстои първото посещение в Хогсмийд — каза Рон и посочи едно съобщение, окачено на олющената стара дъска. — В края на октомври, на Деня на Вси светии.
            — Чудесно! — зарадва се Фред, който бе минал след Хари през портрета. — Трябва да отида при Зонко, че вонливите ми сачми са на привършване.
            Хари се строполи в стола до Рон и доброто му настроение изведнъж се изпари. Хърмаяни сякаш прочете мислите му.
            — Хари, сигурна съм, че ще можеш да дойдеш следващия път — каза му тя. — Съвсем скоро ще заловят Блек, нали вече е бил забелязан.
            — Блек не е глупак да се навърта в Хогсмийд — каза Рон. — Хари, защо не питаш Макгонъгол дали можеш да дойдеш този път, че следващият кой знае кога ще бъде…
            — Рон! — строго каза Хърмаяни. — Хари трябва да си стои в училище
            — Как може само той да остане от третокурсниците! — възмути се Рон. — Попитай Макгонъгол…
            — Амиии… май ще я питам — реши Хари.
            Хърмаяни отвори уста да възрази, но в този момент Крукшанкс пъргаво скочи в скута й. От устата му висеше огромен мъртъв паяк.
            — Непременно ли трябва да го яде пред очите ни? — намръщи се Рон.
            — Умничкият ми Крукшанкс, сам ли си го улови? — похвали го Хърмаяни.
            Крукшанкс бавно дъвчеше паяка, предизвикателно приковал жълтите си очи в Рон.
            — Поне го дръж там! — възнегодува Рон и се върна към звездната си карта. — Скабърс спи в чантата ми.
            Хари се прозина, много искаше да си легне, но трябваше да си довърши картата. Придърпа чантата си, извади пергамент, мастило и перо и започна да работи.
            — Можеш да прекопираш моята, ако искаш — каза Рон, като надраска със замах последното име на звезда и побутна чертежа към Хари.
            Хърмаяни, която не одобряваше преписването, сви устни, но си замълча. Крукшанкс още гледаше Рон, без да мига, мятайки насам-натам края на пухкавата си опашка. Изведнъж, съвсем ненадейно, той скочи.
            — ОЙ! — ревна Рон и грабна чантата си тъкмо когато Крукшанкс заби ноктите на четирите си лапи дълбоко в нея и започна свирепо да я къса. — МАХАЙ СЕ, ГЛУПАВО ЖИВОТНО!
            Рон се опита да издърпа чантата, но Крукшанкс висеше на нея, съскаше и дереше.
            — Рон, не го удряй! — изписка Хърмаяни.
            Всички в общата стая ги наблюдаваха. Рон размяташе чантата наоколо, Крукшанкс не я пускаше и Скабърс излезе през отвора…
            — ХВАНЕТЕ ТАЯ КОТКА! — викаше Рон, докато Крукшанкс се откопчи от останките на чантата, метна се на масата и подгони ужасе`ния Скабърс.
            Джордж Уизли се хвърли към котарака, но го изпусна! Скабърс се шмугна между двайсет чифта крака и се скри под един стар скрин. Крукшанкс се плъзна, спря, снишен на кривите си крачка, и започна ожесточено да маха с предна лапа под скрина.
            Рон и Хърмаяни се втурнаха натам, Хърмаяни го сграбчи през корема и го отмести, а Рон се хвърли на пода и с голямо усилие успя да издърпа Скабърс за опашката.
            — Я го виж! — яростно се обърна той към Хърмаяни, като люшкаше Скабърс пред очите й. — Станал е кожа и кости. Дръж си котарака далеч от него!
            — О, стига глупости! — нервно отвърна Хърмаяни. — Та нали Крукшанкс го надушва, Рон! Как иначе мислиш, че…
            — Тоя котарак има зъб на Скабърс! — каза Рон без да обръща внимание на останалите, които бяха започнали да се кикотят. — А Скабърс е тук преди него и освен това е болен.
            Рон прекоси общата стая и се изгуби нагоре по стълбите към спалнята на момчетата.
                                                                     * * *
            На другия ден Рон още не можеше да прости на Хърмаяни. Почти не й говореше в часа по билкология, макар че тримата приятели работеха заедно около едно и също стъбло торбест грах.
            — Как е Скабърс? — плахо попита Хърмаяни, докато късаха тумбестите розови шушулки от стъблата и изсипваха лъскавите зрънца от вътрешността в дървено ведро.
            — Скрил се е в дъното под леглото ми и целият трепери — ядно отвърна Рон, не улучи ведрото и разпиля зърната по пода на оранжерията.
            — По-внимателно, Уизли, по-внимателно! — провикна се професор Спраут, когато зърната се разпукаха и цъфнаха пред очите им.
            Следващият час имаха трансфигурация. Хари бе решен да попита професор Макгонъгол дали може да отиде в Хогсмийд с останалите. Нареди се на опашката пред класната стая и се замисли как да обоснове молбата си. Ала някаква суматоха в началото на редицата отклони вниманието му.
            Лавендър Браун като че ли плачеше. Парвати я бе прегърнала и обясняваше нещо на Шеймъс Финигън и Дийн Томас, които гледаха много сериозно.
            — Какво има, Лавендър? — попита разтревожено Хърмаяни, като се приближи заедно с Рон и Хари към групичката.
            — Получи писмо от дома си тази сутрин — обясни шепнешком Парвати. — Зайчето й Бинки… Убито е от лисица.
            — Ооо, съжалявам, Лавендър! — каза Хърмаяни.
            — Трябваше да се сетя по-рано! — упрекваше се Лавендър. — Знаеш ли кой ден сме днес?
            — Амиии…
            — Шестнайсети октомври! „Онова, от което така се боиш, ще се случи в петък, на шестнайсети октомври.“ Помните ли? Тя имаше право, имаше право!
            Целият клас вече се бе скупчил около Лавендър. Шеймъс замислено клатеше глава. Хърмаяни се поколеба, после попита:
            — Ти… наистина ли се боеше, че Бинки ще бъде убит от лисица?
            — Е, не точно от лисица — отвърна Лавендър, като вдигна разплаканите си очи, — но естествено се боях, че той ще умре.
            — Ооо… — само каза Хърмаяни и пак замълча. После попита: — Бинки стар заек ли беше?
            — Н-не! — разхълца се Лавендър. — Т-той беше още бебе!
            Парвати я прегърна още по-силно през раменете.
            — Защо тогава си се бояла, че ще умре? — попита Хърмаяни.
            Парвати я погледна много изненадано.
            — Ами нека да помислим логично — обърна се Хърмаяни към групата. — Имам предвид, че Бинки дори не е умрял днес, нали. Само съобщението е пристигнало днес. — Лавендър вече плачеше с глас. — А Лавендър е дълбоко потресена, значи не го е предчувствала…
            — Не я слушай, Лавендър! — повиши глас Рон. — Тя мисли, че другите не държат на любимците си.
            Добре, че точно в този момент професор Макгонъгол отвори вратата, защото Рон и Хърмаяни се гледаха като куче и котка, а щом влязоха в стаята, седнаха от двете страни на Хари и не си проговориха до края на часа.
            Хари още не беше решил какво да каже на професор Макгонъгол, когато звънецът възвести края на часа, но тогава тя самата повдигна въпроса за Хогсмийд, докато класът се готвеше да си тръгва:
            — Един момент, моля! Тъй като аз ръководя този дом, предайте ми, ако обичате, разрешителните си за Хогсмийд преди Деня на Вси светии. Който няма подписано разрешително, няма да посети селото, така че — не забравяйте!
            Невил вдигна ръка:
            — Моля ви, професор Макгонъгол, аз… аз май съм загубил…
            — Баба ти изпрати твоя формуляр лично до мен, Лонгботъм — каза професор Макгонъгол. — За по-сигурно, предполагам. Е, това е всичко, можете да си тръгвате.
            — Сега е моментът — почти изсъска Рон на Хари.
            — О, ама… — обади се Хърмаяни.
            — Хайде, Хари! — настояваше Рон.
            Хари изчака другите да се отдалечат и се приближи като на тръни до писалището на професор Макгонъгол.
            — Да, Потър?
            Хари си пое дълбоко въздух.
            — Моите леля и вуйчо… ъъъ… забравиха да ми подпишат разрешението — рече той.
            Професор Макгонъгол го погледна през четвъртитите очила, но не каза нищо.
            — Вие… ъъъ… мислите ли, че мога… искам да кажа, може ли да… да отида в Хогсмийд?
            Професор Макгонъгол сведе очи и започна да размества листата по писалището си.
            — Боя се, че не, Потър — каза тя. — Нали чу — който няма разрешително, няма да ходи в селото. Такова е нареждането.
            — Ама… професор Макгонъгол, моите леля и вуйчо… нали знаете, те са мъгъли и не разбират нищо… нищичко от формулярите и всякакви такива работи на „Хогуортс“ — говореше Хари, а Рон го насърчаваше, като му кимаше енергично. — Ако вие кажете, че мога да отида…
            — Няма да кажа — рече професор Макгонъгол, като се изправи и грижливо подреди листата в едно чекмедже. — Във формуляра ясно пише, че разрешителното се дава от родител или настойник. — Тя се обърна и го погледна с някакво особено изражение. Дали му съчувстваше? — Съжалявам, Потър, но това е окончателната ми дума. А сега побързай да не закъснееш за следващия час.
                                                                    * * *
            Нищо повече не можеше да се направи. През целия следобед Рон наричаше професор Макгонъгол с най-различни епитети, от което Хърмаяни много се дразнеше. А когато лицето й придоби познатото изражение „толкова по-добре“, Рон още повече се ядоса. Хари пък трябваше да изтърпи всички от класа да обсъждат шумно и весело какво ще правят най-напред, като пристигнат в Хогсмийд.
            — Е, поне ти остава пиршеството — опита се Рон да го развесели малко. — Нали знаеш — празничната вечеря в Деня на Вси светии.
            — Да — мрачно отвърна Хари, — чудесно е.
            В Деня на Вси светии винаги имаше хубава вечеря, но щеше да му е още по-вкусно, ако се връща заедно с другите от Хогсмийд. Каквото и да го съветваха да направи, не му ставаше по-леко от това, че не отиваше с тях. Дийн Томас, който имаше хубав почерк, предложи да подправят подписа на вуйчо Върнън във формуляра, но Хари вече бе обявил пред професор Макгонъгол, че той не е подписан, та не ставаше. Рон нерешително предложи мантията невидимка, но Хърмаяни отхвърли това, като им напомни предупреждението на Дъмбълдор, че дименторите могат да виждат и през нея. Пърси каза нещо, което ни най-малко не подейства като утеха на Хари.
            — Много шум вдигат за Хогсмийд, ама, повярвай ми, Хари, изобщо не е чак толкова забележително — сериозно каза той. — Е, сладкарницата е хубава, ама шегичките на Зонко са си направо опасни и макар че Къщата на крясъците си заслужава да се види, всъщност няма за какво да се съжалява.
                                                                 * * *
            В Деня на Вси светии Хари стана заедно с другите и слезе на закуска доста унил, при все че полагаше големи усилия да не му личи.
            — Ще ти донесем всякакви лакомства от „Меденото царство“ — обеща Хърмаяни с най-дълбоко съчувствие.
            — Цели купища — добави Рон.
            Заради разочарованието на Хари двамата най-после бяха позабравили спора си за Крукшанкс.
            — Не се безпокойте за мен — каза им Хари, колкото може по-равнодушно. — Ще се видим на вечерята. Приятно прекарване!
            Той ги изпрати до входа, където от вътрешната страна на вратата седеше училищният пазач Филч, отмяташе имената по дълъг списък и се взираше недоверчиво във всяко лице — да не би да се промъкне някой, който няма разрешително.
            — Оставаш ли, Потър? — провикна се Малфой, застанал на опашката редом с Краб и Гойл. — Май те е шубе да минеш покрай дименторите, а?
            Хари се направи, че не го чува, и пое сам нагоре по мраморното стълбище и през пустите коридори обратно към кулата на „Грифиндор“.
            — Парола? — попита Дебелата дама, стресната в дрямката си.
            — Фортуна майор! — отвърна Хари равнодушно.
            Портретът се отмести и той мина през дупката, за да се качи в общата стая. Тя бе пълна с бърборещи ученици от първи и втори курс. Там бяха и някои от по-големите, на които явно им беше омръзнало да ходят в Хогсмийд.
            — Хари! Хари! Здрасти, Хари!
            Това бе второкурсникът Колин Крийви, който много се възхищаваше от Хари и не пропускаше възможност да го заговори.
            — Няма ли да ходиш в Хогсмийд, Хари? Че защо? Ей… — И Колин погледна с въодушевление приятелите си. — Ела и седни при нас, ако искаш!
            — Ъъм… Не, благодаря, Колин! — каза Хари, който не можеше да изтърпи дори погледите, вперени в белега на челото му. — Аз… трябва да ида в библиотеката, имам да чета нещо.
            След тези думи не му оставаше нищо друго, освен да се обърне кръгом и да се върне обратно през портрета.
            — И защо трябваше да ме събуждаш? — сърдито извика подире му Дебелата дама.
            Хари се запъти унило към библиотеката, но по средата на пътя се отказа. Върна се и едва не се сблъска с Филч, който явно бе изпратил и последните екскурзианти до Хогсмийд.
            — Какво правиш тук? — озъби се Филч с подозрение.
            — Нищо — съвсем искрено отвърна Хари.
            — Нищо, а! — каза пазачът, изплю се и долната му челюст се изкриви грозно. — Да не мислиш, че ти вярвам! Шляеш се сам наоколо… И защо не си в Хогсмийд да си купиш вонливи сачми, оригващи се прахчета или свистящи червеи, като ония калпазани, твоите приятели, а?
            Хари само вдигна рамене.
            — Хайде, връщай се в общата стая, където ти е мястото! — озъби се Филч и изчака докато Хари се отдалечи под злобния му поглед.
            Само че Хари не се върна в общата стая. Качи се по другата стълба със смътната идея да посети Хедуиг в соварника, но като минаваше по коридора, чу глас откъм една от стаите:
            — Хари?
            Огледа се да разбере кой го вика и видя професор Лупин да се подава от вратата на кабинета си.
            — Какво правиш тук? — попита Лупин по съвсем различен начин от Филч. — Къде са Рон и Хърмаяни?
            — В Хогсмийд — отвърна Хари с уж съвсем равнодушен глас.
            — Аха… — За миг Лупин се вгледа в Хари. — Защо не влезеш? Тъкмо ми донесоха един гриндилоу за следващия ни урок.
            — Един какво? — не разбра Хари.
            Той последва Лупин в кабинета му. В ъгъла имаше голям аквариум. Противно зелено създание с малки остри рогца притискаше лице в стъклото, кривеше се и размахваше дълги костеливи пръсти.
            — Това е воден демон — обясни Лупин и замислено огледа създанието. — Лесно ще се справим и с него. Номерът е да се разкъса хватката му. Нали виждаш неестествено дългите му пръсти? Силни са, но са крехки.
            Зверчето оголи зелените си зъби и се свря в едно кълбо водорасли в ъгъла.
            — Чашка чай? — попита Лупин и се заоглежда за чайника. — Тъкмо мислех да направя.
            — Може — неловко отвърна Хари.
            Професорът почука чайника с магическата си пръчка и от чучура тутакси изскочи струя пара.
            — Седни — покани го Лупин и отвори прашна метална кутия. — За съжаление са ми останали само пакетчета чай. Но ти май си пил вече доста чай на листенца?
            Хари го погледна. Очите на Лупин шеговито проблясваха.
            — Откъде знаете? — попита Хари.
            — Професор Макгонъгол ми каза — отвърна Лупин и подаде на Хари голяма нащърбена чаша чай. — Ама ти не се притесняваш, нали?
            — Не — каза Хари.
            За миг му се прииска да разкаже на Лупин за кучето, което бе видял на площадчето „Магнолия“, но се отказа. Не искаше Лупин да го помисли за страхливец, особено след като професорът допускаше, че той не може да се справи с богърта.
            Мислите на Хари сигурно се бяха изписали и по лицето му, защото Лупин го попита:
            — Тревожи ли те нещо?
            — Не — излъга Хари, пийна малко чай и се загледа в зверчето, което сега заканително размахваше юмрук. — Всъщност да — внезапно каза той и остави чашата на писалището. — Нали помните деня, когато се борихме с богърта?
            — Даааа… — бавно отвърна Лупин.
            — Защо не ми позволихте да изляза срещу него? — рязко попита момчето.
            Лупин повдигна вежди.
            — Мислех, че ти е ясно, Хари — отвърна той с нотка на изненада.
            Хари очакваше професора да отрече, че умишлено е постъпил така, и се стъписа.
            — Защо? — повтори той въпроса си.
            — Амии… — започна Лупин, леко намръщен. — Предположих, че щом те види, богъртът ще приеме образа на Лорд Волдемор.
            Хари се облещи. Не само че най-малко бе очаквал такъв отговор, ами Лупин изрече и името на Волдемор. Единственият (освен самия него), който произнасяше това име на глас, бе професор Дъмбълдор.
            — Явно съм сгрешил — каза Лупин, все още смръщен. — Но не исках да се получи така, че Лорд Волдемор да се материализира в учителската стая. Не исках всички да изпаднат в паника.
            — Най-напред си помислих за Волдемор — чистосърдечно каза Хари, — но после… после си спомних онези диментори…
            — Сега разбирам — замислено отвърна Лупин. — Виж ти… Впечатляващо! — Той се усмихна леко на изненадата по лицето на Хари. — Това означава, че ти всъщност най-много се боиш от… страха. Съвсем нормално, Хари.
            Като не знаеше какво да отговори, Хари отпи чая си.
            — Значи ти си си помислил, че не те смятам за способен да се справиш с богърта? — проницателно каза Лупин.
            — Ами… да — отвърна Хари. Изведнъж почувства, че му стана по-леко. — Професор Лупин, нали знаете, че дименторите…
            Прекъсна го почукване на вратата.
            — Влез — каза Лупин.
            Вратата се отвори и влезе Снейп. Носеше чаша, от която се издигаше лека пара, но щом видя Хари, спря, а черните му очи се присвиха.
            — А, Сивиръс — посрещна го Лупин усмихнат, — много ти благодаря! Би ли я оставил ей тук на писалището?
            Снейп остави чашата, но очите му се местеха от Хари на Лупин и обратно.
            — Тъкмо показвах на Хари моя гриндилоу — приветливо обясни Лупин, като посочи аквариума.
            — Прекрасно — каза Снейп, без изобщо да го погледне. — Трябва незабавно да го изпиеш, Лупин.
            — Да, да, веднага — каза Лупин.
            — Направил съм цял котел — продължи Снейп. — Ако ти потрябва…
            — Може би ще е добре да пийна още малко утре. Много ти благодаря, Сивиръс!
            — Няма за какво — отвърна Снейп, но Хари не хареса погледа му.
            Снейп излезе заднишком от стаята, нащрек, без да се усмихва. Хари погледна чашата с любопитство, а Лупин се засмя.
            — Професор Снейп беше любезен да ми направи една отвара — каза той. — Никога не ме е бивало особено по отварите, а тази е особено сложна. — Той взе чашата и помириса течността. — Жалко е, че ако сложа захар, тя ще загуби силата си — добави той, отпи и потръпна.
            — А защо… — започна Хари.
            Лупин го погледна и отговори на недовършения въпрос:
            — Напоследък се чувствам малко отпаднал. Само тази отвара ми действа добре. Имам късмет, че работя заедно с професор Снейп. Малко са магьосниците, които умеят да я правят.
            Лупин отпи още веднъж, а Хари изпита безумно желание да избие чашата от ръцете му.
            — Професор Снейп много се интересува от Черните изкуства — не се сдържа той.
            — Така ли? — попита Лупин без особен интерес, като отпи още една глътка.
            — Някои смятат… — Хари се поколеба, после реши да каже каквото мисли. — Някои смятат, че той би направил всичко само и само за да стане преподавател по защита срещу Черните изкуства.
            Лупин изпи отварата от чашата и направи гримаса.
            — Отвратително! — каза той. — Е, Хари, аз трябва да се връщам към работата си. Ще се видим на тържеството довечера.
            — Разбира се — каза Хари и остави празната си чаша.
            От чашата на Лупин все още излизаше пара, макар че беше празна.
                                                              * * *
            — Това е за теб — каза Рон. — Не можехме да носим повече.
            В скута на Хари се изсипа дъжд от пъстроцветни лакомства. Беше се смрачило и в общата стая току-що бяха нахълтали Рон и Хърмаяни, поруменели от студения вятър, но си личеше, че са прекарали великолепно.
            — Благодаря ви! — каза Хари, като си взе едно пакетче с малки черни пиперени дяволчета. — Как е в Хогсмийд? Къде ходихте?
            Както изглежда, бяха ходили навсякъде — в „Дервиш и Банджис“, магазин за магически инструменти и други пособия, в Магазинчето за шегички на Зонко, в „Трите метли“ за по чаша горещ бирен шейк.
            — Само да беше видял местната поща, Хари! Почти двеста сови, накацали в редици и обозначени с кодове в различен цвят в зависимост от срока, за който искаш да ти доставят пратката.
            — А в „Меденото царство“ рекламираха нов вид бонбони и ни дадоха без пари, ето, вземи…
            — Видяхме един… май че беше великан, всякакви ги има в „Трите метли“…
            — Жалко, че не можехме да ти донесем малко бирен шейк! Ако знаеш как затопля…
            — А ти какво прави? — загрижено попита Хърмаяни. — Успя ли да свършиш някаква работа?
            — Не — призна си Хари. — Лупин ме покани на чай в кабинета си. После дойде и Снейп…
            Той им разказа всичко за чашата с отвара. Рон зяпна от изумление.
            — И Лупин я изпи? — не можеше да повярва той. — Да не е луд?
            Хърмаяни погледна часовника си.
            — Хайде да слизаме, че тържеството започва…
            И те минаха през портрета, после се вляха в тълпата, като през цялото време говореха само за Снейп.
            — Ами ако той… искам да кажа… — Хърмаяни сниши глас и се огледа внимателно, — ако се е опитал да… отрови Лупин, не би го направил пред Хари.
            — Да, може би — съгласи се Хари, като стигнаха входната зала и се насочиха надясно към Голямата зала.
            Тя бе украсена със стотици издълбани тикви със запалени в тях свещички, а във въздуха се носеха ято прилепи и множество яркооранжеви ленти, които изглеждаха като светещи водни змии на фона на буреносния таван.
            Вечерята бе превъзходна и дори Хърмаяни и Рон, преяли до пръсване със сладкиши в „Меденото царство“, си сипаха по два пъти от всичко. Хари непрекъснато поглеждаше към Височайшата маса. Професор Лупин изглеждаше весел и не по-зле от обикновено, докато разговаряше оживено с дребничкия професор Флитуик, учителя по вълшебство. Хари отмести очи натам, където седеше Снейп. Дали си въобразяваше, или Снейп наистина мяташе погледи към Лупин по-често, отколкото е нормално?
            Празничната вечеря завърши с представление, устроено от призраците на „Хогуортс“. Те изникнаха от стените и масите и кръжаха известно време из залата, строени в най-различни фигури. Почтибезглавия Ник, духът-бродник на „Грифиндор“, събра овациите, като изигра собственото си недовършено обезглавяване.
            Цялата вечер бе толкова приятна, че доброто настроение на Хари не бе помрачено дори от Малфой, който се провикна през тълпата на излизане от залата:
            — Много поздрави от дименторите, Потър!
            Хари, Рон и Хърмаяни поеха заедно с другите грифиндорци нагоре към кулата, но като стигнаха до коридора, който свършваше с портрета на Дебелата дама, видяха, че там са се струпали много ученици.
            — Защо не минава никой? — учуди се Рон.
            Хари надникна над главите пред себе си. Портретът изглежда не се отместваше.
            — Направете ми път, моля! — разнесе се гласът на Пърси, а после той самият разблъска тълпата важно-важно. — Какво става там? Не може всички да са забравили паролата… извинете, аз съм отговорникът тук…
            Глъчката утихна, първи се умълчаха тези най-отпред, сякаш хлад повя през коридора. Чу се как Пърси нареди с рязък тон:
            — Някой да доведе професор Дъмбълдор! Бързо.
            Всички се заоглеждаха, а последните се повдигнаха на пръсти.
            — Какво се е случило? — попита Джини, която току-що бе пристигнала.
            След малко се появи професор Дъмбълдор, който се насочи към портрета, докато грифиндорци се отдръпваха по-плътно към стената да му направят път, а Хари, Рон и Хърмаяни се промъкнаха напред да разберат какъв е проблемът.
            — Олеле, майчице! — възкликна Хърмаяни и сграбчи Хари за ръката.
            Дебелата дама бе изчезнала от портрета, който бе раздран така жестоко, че от него липсваха цели големи парчета и по пода се търкаляха ивици от платното му.
            Дъмбълдор хвърли бърз поглед към съсипаната картина и се обърна с много сериозно изражение назад, откъдето вече идваха професор Макгонъгол, Лупин и Снейп.
            — Трябва да я намерим — каза Дъмбълдор. — Професор Макгонъгол, идете, моля, веднага при Филч и му кажете да претърси всички картини в замъка за Дебелата дама.
            — Ама няма да я намери! — изкикоти се някой.
            Беше училищният полтъргайст Пийвс, който се носеше над тълпата, винаги много доволен, щом някъде има беля или беда.
            — Какво искаш да кажеш, Пийвс? — спокойно попита Дъмбълдор и злорадата усмивка на Пийвс поувяхна.
            Той не смееше да се подиграва с Дъмбълдор, затова продължи с мазен глас, не по-приятен от хилотенето му:
            — Засрамила се е, ваша милост. Не иска да се показва. На нищо не прилича. Видях я, като тичаше през оня пейзаж горе на четвъртия етаж, сър, и се затулваше зад дърветата, крещейки страхотии — изпя Пийвс доволен и добави лукаво: — Горката…
            — Не каза ли кой го е сторил? — тихо попита Дъмбълдор.
            — Как не, Ваше професорство, сър! — отвърна Пийвс, все едно че криеше под мишница голяма бомба. — Много се вбесил, като не го пуснала, разбирате ли… — Пийвс се стрелна надолу, превъртя се и се ухили на Дъмбълдор почти между петите му. — Ама че нрав имал тоя Сириус Блек!

Няма коментари:

Публикуване на коментар