8 юни 2012 г.

Романи за деца: Приключенията на Лукчо-1


                                  Джани Родари
                      Приключенията на Лукчо


            Глава първа
            В която Лукан настъпва принц Лимон

            Лукчо беше син на Лукан и имаше седем братя и сестри: Лукчо, Лучка, Луканчо и така нататък — все с имена, подходящи за едно почтено лучено семейство. Трябва веднага да ви кажа, че това бяха добри, но твърде нещастни хора.
            Какво искате, щом някой се роди лук, често си има работа със сълзи.
            Лукан живееше с децата си в една дървена барака, малко по-голяма от щайга за зеленчук. Богаташите, които минаваха покрай тях, извръщаха носове с погнуса.
            — Боже мой, как мирише на лук! — казваха те и подвикваха на кочияша да кара по-бързо.
            Един път из тези места трябваше да мине и владетелят принц Лимон. Придворните се безпокояха за неговия нос.
            — Какво ще каже негово височество, когато усети миризмата на бедняците?
            — Бихме могли да ги парфюмираме — подсказа главният церемониал майстор.
            Веднага една дузина лимончета бяха изпратени, за да парфюмират бедняците. Те оставиха в къщи сабите и оръжието си и помъкнаха варели и пръскачки. Варелите бяха пълни с одеколон, парфюм от теменужки и българска розова вода, най-хубавата в света.
            Лукан, децата му и неговите роднини бяха извадени от бараките и наредени покрай стените. Напръскаха ги така добре, че Лукчо съвсем настина.
            Изведнъж засвири тръба и владетелят пристигна, следван от свита лимони и лимончета. Принц Лимон беше облечен в жълто от главата до петите. Носеше жълта шапка, на която имаше златно звънче. Лимоните от свитата пък имаха сребърни звънчета, а лимончетата от по-долен разред — пиринчени. Чуваше се такова дрънчене, че хората се стичаха, като мислеха, че пристига цирк.
            Лукан и Лукчо бяха в първата редица и хората зад тях ги блъскаха и ръгаха в гърба.
            За да си отвори място, бедният старец започна да вика:
            — Назад! Назад!
            Принц Лимон го чу и кипна.
            Той се спря пред Лукан, тропна с кривото си краче и строго му се скара:
            — Какво сте се развикали „Назад! Назад!“? Не ви ли харесва, че моите верни поданици се блъскат, за да ме видят?
            — Ваше височество — му пошепна главният церемониалмайстор, — този човек ми се вижда опасен смутител на реда. Няма да е зле да го поставим под наблюдение.
            Веднага един стражар почна да следи Лукан със специален далекоглед за следене смутителите на реда. Всеки стражар имаше по един такъв далекоглед.
            Горкият Лукан позеленя от страх.
            — Ваше величество — се опита да каже той, — блъскат ме!
            — И добре правят! — изрева принц Лимон. — Така трябва!
            Тогава главният церемониалмайстор се обърна към тълпата и каза:
            — Любими поданици, негово височество ви благодари за вашата привързаност и за блъскането. Блъскайте се, граждани, блъскайте се по-силно!
            — Но те ще се стоварят върху вас! — опита се да каже Лукчо.
            Веднага един стражар почна да следи и него с далекогледа си. Тогава Лукчо се измъкна, като се провря между краката на гражданите.
            Отначало гражданите не се блъскаха много, за да не се контузят, но главният церемониалмайстор хвърляше към тях такива страшни погледи, че тълпата започна да се вълнува като вряща вода в казан. Блъсканицата се засили толкова, че Лукан стъпна право върху краката на принц Лимон. Негово височество, който имаше мазоли, видя всичките звезди на небесния свод без помощта на придворния астроном. Десет лимончета от долен чин се хвърлиха веднага върху нещастника Лукан и му поставиха белезници.
            — Лукчо! Лукчо! — викаше старецът, докато го отвеждаха.
            В тая минута Лукчо беше далече, но тълпата около него знаеше вече всичко. Дори, както бива в такива случаи, знаеше и нещо повече.
            — Добре че го арестуваха, искаше да намушка с нож негово височество.
            — Какво ще ми разправяте, той имаше картечница в малкия си джоб.
            — В малкия си джоб ли? Хайде де, това не е възможно!
            — Нима не чухте гърмежите?
            Всъщност гърмежите бяха от ракетите в чест на принц Лимон, но хората се изплашиха толкова много, че се разбягаха кой накъдето види, понеже се страхуваха от лимончетата.
            Лукчо искаше да каже на хората, че в джоба на баща му има само една угарка от евтина тосканска пура, но после реши, че ще е по-добре да мълчи. Бедният Лукчо! Той като че ли започна да недовижда с дясното си око. Оказа се, че там имаше една сълзичка, която искаше да се търкулне на всяка цена.
            — Глупачка! — каза й Лукчо, като стисна зъби, за да си даде смелост.
            Сълзичката се уплаши, обърна се кръгом и не се показа повече.
            Накратко казано, Лукан беше осъден на доживотен затвор. Нещо повече, той трябваше да остане в затвора и след смъртта си, защото в затвора на принц Лимон имаше и гробища.
            Лукчо отиде да го навести и го прегърна:
            — Бедни ми татко! Затвориха те като престъпник заедно с най-лошите разбойници.
            — Сине мой, ти нищо не разбираш — каза Лукан нежно. — В затвора днес лежат най-добрите хора.
            — А какво лошо са направили?
            — Нищо лошо. Затова са в затвора. Принц Лимон не харесва добрите хора.
            Лукчо се замисли за миг и му се стори, че е разбрал.
            — Тогава чест ли е за един човек да стои в затвора?
            — Понякога да. Затворите са за крадците и убийците, но откакто управлява принц Лимон, убийците и крадците са в неговата свита, а в затвора отиват добрите граждани.
            — Аз искам да стана добър гражданин — реши Лукчо, — но не искам да попадна в затвора. Ще дойда тук и ще освободя всички ви.
            — Не си въобразявай много — усмихна се клетият старец, — няма да бъде толкова лесно.
            В този момент дойде Лимона-тъмничар и ги предупреди, че времето за свиждане е изтекло.
            — Лукчо — каза тогава бедният затворник, — ти си вече голям и можеш да се грижиш за себе си. За майка ти и за братчетата ти ще се грижи чичо ти Лук. Стегни се за път и тръгни по света да се учиш.
            — Но аз нямам книги, а нямам и пари, за да си купя.
            — Няма значение, ще изучаваш само един предмет — негодниците. Щом срещнеш някой насилник, спри се и го изучи добре.
            — А после какво ще правя?
            — Когато му дойде времето, сам ще се сетиш.
            — Хайде, хайде — изръмжа Лимон-тъмничар, — стига сте дрънкали. А ти, сополанко, не се навъртай наоколо, за да не влезеш и ти в дранголника.
            Лукчо искаше да му отговори както трябва, но реши, че няма смисъл да се остави да го затворят, преди да се е заловил за работа.
            Той прегърна баща си и избяга.
            Същият ден Лукчо заведе майка си и братчетата си при чичо Лук. Чичо Лук беше добър човек, малко по-щастлив от другите, понеже работеше — беше портиер. Лукчо нарами вързопчето си и тръгна на път.
            Хвана първия път, който му се изпречи. И не сбърка, защото след два часа стигна до едно селце сред полето. Името на селцето не беше написано на първата къща, пък и тя не приличаше на къща, а на колибка, в която едва би се побрало едно малко куче. През прозореца надничаше някакво старче с червеникава брада, което гледаше тъжно и оплакваше нещастната си съдба.


            Глава втора
            Как Лукчо накара дон Домат да плаче за първи път

            — Хей, Вие — запита Лукчо, — отде Ви хрумна да се заврете тука? Чудя се как ще излезете...
            — Лесно — отговори старчето, — трудното е да влезеш. Млади момко, бих Ви поканил с удоволствие на чаша бира. Но вътре двамина не можем се побра, а пък, и да си призная, нямам и бира.
            — Все ми е едно — каза Лукчо, — не съм жаден. Това ли е Вашата къща?
            — Да — отговори старчето, което се казваше чичо Тиквичка, — малка е, но когато не духа вятър, върши работа.
            Чичо Тиквичка беше завършил тъкмо предния ден своята къщичка. Трябва да знаете, че още от малък чичо Тиквичка беше решил да си направи къща и всяка година купуваше по една тухла.
            За нещастие обаче той не знаеше да смята и затова от време на време молеше майстор Гроздан — обущаря, да му преброи тухлите.
            — Чакай да видим — казваше майстор Гроздан, като се почесваше с шилото. — Шест по седем четиридесет и две... свалям девет, значи всичко са седемнадесет.
            — Ще стигнат ли за една къща?
            — Мисля, че няма да стигнат.
            — Тогава?
            — Какво да ти кажа? Щом не ти стигат за къща, направи си пейка.
            — Не ми трябва пейка. Пейки има в парковете, а когато са заети, мога да стоя и прав.
            Майстор Гроздан се почеса по главата с шилото, отначало зад дясното ухо, после зад лявото и влезе в обущарницата си.
            Чичо Тиквичка реши да работи повече и да яде по-малко. Така всяка година спестяваше пари за три тухли, а понякога и за пет.
            Беше заприличал на кибритена клечка, но купчината тухли растеше.
            Хората казваха:
            — Погледнете Тиквичка, като че ли вади тухлите от корема си. Всеки път, когато купчината порасне с една тухла, Тиквичка отслабва с един килограм.
            Когато Тиквичка почувствува, че е остарял и не може повече да работи, извика отново майстор Гроздан и му каза:
            — Моля Ви се, пребройте пак тухлите.
            Майстор Гроздан взе шилото, за да се почеше по главата, погледна към купчината тухли и отсече:
            — Шест по седем четиридесет и две... сваляме девет... значи всичко са сто и осемнадесет.
            — Ще стигнат ли за къща?
            — Няма да стигнат.
            — Тогава?
            — Какво да ти кажа. Направи си кокошарник!
            — Но аз нямам кокошки.
            — Сложи в него някоя котка. Котките са полезни, понеже ловят мишки.
            — Това е вярно, но аз нямам котка, а нямам и мишки.
            — Просто не знам какво да ти кажа — изпухтя майстор Гроздан, като се чешеше яростно с шилото, — сто и осемнадесет са сто и осемнадесет, не е ли така?
            — Щом го казва човек като Вас, който знае да смята, сигурно е така.
            Чичо Тиквичка въздъхна, после въздъхна още веднъж. И като видя, че с въздишки тухлите не се увеличават, почна да строи.
            „Ще си направя една малка къща — си мислеше Тиквичка, докато работеше. — Не ми трябва дворец, пък и аз съм нисичък. А пък ако тухлите не ми стигнат, ще използувам няколко парчета картон.“
            Чичо Тиквичка работеше съвсем бавно от страх да не изразходва бързо тухлите. Поставяше ги внимателно една върху друга, като че бяха от стъкло. А познаваше така добре тухлите си!
            — Ето — казваше той, вземайки една тухла, милвайки я като котенце, — парите за тази тухла спестих преди десет години по Коледа. Купих я на пазара с парите, с които щях да си купя петел. Но нищо, ще ям петел, след като си построя къщата.
            При всяка тухла чичо Тиквичка въздишаше дълбоко, дълбоко. Но когато изразходва всички тухли, останаха му още много въздишки, а къщата беше малка като гълъбарник.
            „Ако бях гълъб — мислеше бедният Тиквичка, — щеше да ми е много удобно.“
            А когато се опита да влезе, блъсна покрива с коляното си и за малко да събори цялата колиба.
            „Остарявам и ставам разсеян, трябва да внимавам повече“ — си помисли той.
            Тиквичка коленичи пред вратата, запълзя по лакти и колена и като въздишаше, влезе в къщичката си. Нещастията започнаха едва след като влезе: ако речеше да се изправи, щеше да събори покрива, а не можеше и да се изтегне, защото къщата беше тясна и къса. А краката? Преди всичко трябваше да си прибере краката за да не се мокрят, когато вали.
            — Доколкото виждам — заключи Тиквичка, — не ми остава друго, освен да седна.
            Така и направи. Седна и въздъхна.
            Така си седеше сред къщата, като въздишаше предпазливо, а в рамките на прозореца лицето му сякаш беше портретът на самата тъга.
            — Как се чувствувате? — запита го майстор Гроздан, който беше излязъл пред вратата на обущарницата си и наблюдаваше с любопитство.
            — Благодаря, добре — отговори учтиво Тиквичка.
            — Не Ви ли е малко тясна в рамената?
            — Не, добре ми е.
            Майстор Гроздан се почеса както обикновено по главата и измърмори нещо, но не се разбра какво. Между това отвсякъде се трупаха любопитни да видят къщичката на Тиквичка. Дойдоха и група деца и най-малкото от тях скочи върху покрива на къщичката и започна да подскача и пее:
            Чичо Тиквичка си има
            една къщичка любима,
            краката му в антрето,
            ръцете му в мазето,
            тялото в столовата,
            а в спалнята главата.
            — За бога, деца — молеше се чичо Тиквичка, — по-полека, ще ми съборите къщата!
            За да ги укроти, той извади от джоба си три-четири червени и зелени бонбони, които се намираха там кой знае откога, и ги подаде на децата. Те се хвърлиха с викове и се сборичкаха при подялбата на плячката.
            Оттогава, щом му останеха дребни пари, Тиквичка купуваше бонбони и ги поставяше на прозореца за децата, както се оставят трохи за врабчетата. Така той се сприятели с тях.
            Понякога ги пускаше да влизат на смени в къщата, а той стоеше навън и внимаваше да не правят пакости.
            Докато Тиквичка разправяше всичко това на Лукчо, откъм края на селото се вдигна облак прах и веднага се чу трясък от набързо затворени врати и прозорци. Жената на майстор Гроздан спусна с гръм ролетката.
            Хората се заключваха в къщи, като че ли идваше буря. Дори кокошките, котките и кучетата се разбягаха във всички посоки, като търсеха да се скрият някъде.
            Лукчо не можа да разбере навреме какво става: облакът прах беше вече прекосил със страшен трясък селото и спря пред къщичката на чичо Тиквичка.
            Това беше една каляска, теглена от четири коня, поточно казано, от четири краставици, защото в тази страна, както вече сигурно сте разбрали, всичко живо беше в роднински връзки с някой зеленчук. От каляската изскочи една важна личност, облечена в зелено, с кръгло и червено лице, което изглеждаше, че ще се пръсне всеки миг като зрял домат.
            И наистина тази личност беше дон Домат, главен управител и иконом на замъка на графините Череша. Лукчо реши, че той трябва да е много зъл човек, щом всички се разбягват при пристигането му, и за всеки случай се оттегли настрана.
            Засега обаче дон Домат не правеше нищо лошо. Какво правеше? Гледаше втренчено чичо Тиквичка. Гледаше го втренчено и продължително, като клатеше заплашително глава, без да промълви дума.
            Бедният чичо Тиквичка искаше да потъне вдън земя заедно с къщичката си.
            Потта се лееше на потоци по челото му и влизаше в устата му, но той не се осмеляваше дори да вдигне ръка да се избърше. Потта беше солена и горчива.
            Чичо Тиквичка затвори очи и се опита да си представи: — Ето Домат го няма вече. Аз и моята къщичка сме като моряк и малка лодка сред Тихия океан. Морето е небесносиньо и спокойно и нежно ни люлее. Ох, как нежно ни люлее, насам-натам... насам-натам...
            Какъв ти Тих океан, какъв ти Атлантически океан!
            Дон Домат беше хванал върха на покрива и го разтърсваше насам-натам с все сила.
            Чичо Тиквичка отвори очи, когато дон Домат изрева така заплашително, че хората залостиха още по-плътно вратите и прозорците си, а който беше завъртял ключа само веднъж, го завъртя втори път.
            — Крадец! — крещеше Домат. — Разбойник! Смутител на реда! Ти си построил дворец върху земята, която принадлежи на графините Череша. Ти имаш намерение да прекараш остатъка от живота си в леност, като се смееш зад гърба на две нещастни стари жени, вдовици и кръгли сирачета. Но аз ще ти дам да разбереш!
            — Ваше превъзходителство! — молеше се Тиквичка. — Уверявам Ви, че самият граф Череша ми разреши да си построя къщичка на това място.
            — Граф Череша почина преди тридесет години, мир на костилката му! Земята принадлежи на графините и ти, Тиквичка, ще трябва да си обереш крушите. Това ще ти потвърди и адвокатът. Адвокате! Адвокате!
            Господин Грах — адвокатът на селото — вероятно беше стоял през цялото време зад вратата на бюрото си в очакване да го повикат, защото изхвърча навън като грах от шушулката си. Винаги, когато слизаше в селото, Домат викаше адвоката, за да докаже правотата си.
            — Тук съм, ваше превъзходителство! На Вашите заповеди — изфъфли Грах, като се кланяше.
            Но той беше толкова дребен, че никой не забеляза поклона му. От страх да не го помислят за невъзпитан Грах се поклони още веднъж, и то тъй дълбоко, че се преметна.
            — Кажете на този човек, че в името на закона той трябва да напусне къщата си веднага. И доведете до знанието на всички, че графините Череша имат намерение да поставят в тоя кучкарник едно зло куче, да плаши децата, които от известно време са станали много нахални.
            — Но вижте, аз... — започна да фъфли господин Грах, позеленявайки от страх.
            — Какво ще виждам! Вие адвокат ли сте, или какво?
            — Ваше превъзходителство, аз съм дипломиран по гражданско, религиозно и наказателно право в университета в Саламанка.
            — Това е достатъчно. Щом сте адвокат, правото е на моя страна. Можете да си отидете.
            — Да, господине! Да, господине! — и господин Грах изчезна като дим.
            — Чу ли какво каза адвокатът? — запита Домат чичо Тиквичка.
            — Но адвокатът нищо не каза, нищо.
            — Как, ти се осмеляваш да ми възразяваш, нещастнико?
            — Ваше превъзходителство, аз не съм промълвил нито дума — измърмори Тиквичка.
            — Кой проговори тогава?
            Домат хвърли наоколо заплашителен поглед.
            — Мошеник! Разбойник! — се чу отново.
            — Кой каза това! А, навярно е онзи стар смутител на реда, майстор Гроздан — реши Домат и като се отправи към дюкянчето на обущаря, почука с жезъла си по ролетката и изкрещя:
            — Зная, зная, майстор Гроздане, че във Вашата обущарница се говорят разни неща против мене и благородните графини Череша. Вие нямате капка уважение към двете нещастни жени вдовици и кръгли сирачета. Но ще дойде и Вашият ред и тогава ще видим кой ще се смее.
            — Ще дойде и твоят ред, Домате, и тогава ще се пукнеш! — каза отново гласът. И притежателят на гласа — Лукчо — се приближи спокойно с ръце в джобовете до страшния дон Домат, който дори и за миг не помисли, че не друг, а това момченце му бе казало обидните думи.
            — Откъде изникна ти? Защо не си на работа?
            — Аз не работя — каза Лукчо, — аз съм ученик.
            — А какво учиш? Къде са книгите ти?
            — Изучавам негодниците, Ваше превъзходителство. Тъкмо сега попаднах на един и не искам да изпусна случая да го разуча добре.
            — Негодник ли? Тук всички са негодници. Но ако си открил някой нов, покажи ми го.
            — Разбира се, Ваше превъзходителство — отговори Лукчо, като му намигна дяволито. Той бръкна още по-дълбоко в левия си джоб и извади едно огледалце, с което обичаше да си играе. Застана пред муцуната на Домат и бутна огледалото под носа му.
            — Ето го, Ваше превъзходителство. Разгледайте го добре!
            Домат погледна с любопитство в огледалото. Кой знае какво се надяваше да види! Но, разбира се, той видя само лицето си, огненочервено, с малки и зли очи и уста, напомняща процепа на спестовна касичка.
            Най-после разбра, че Лукчо се подиграва с него. Тогава просто побесня. Сграбчи момчето с две ръце за косата и започна да тегли.
            — Ох, ох — крещеше Лукчо, без да престава да се смее. — Ваше превъзходителство, вие имате твърде много сила за един негодник. Вие сте силен колкото цяла дружина негодници.
            — Ще ти дам да разбереш — крещеше Домат и дръпна толкова силно, че отскубна от главата на Лукчо цял кичур.
            А после стана, каквото трябваше да стане, понеже това бе косата не на друг, а на Лукчо: след малко злият Домат усети ужасен сърбеж в очите и започна да лее сълзи като из ведро. Или по-точно, като из две ведра: сълзите течаха по бузите му като ручеи. Пътят се измокри, като че ли току-що бяха минали по него чистачите със своите маркучи.
            „Досега не ми се е случвало такова нещо!“ — мислеше си учуден Домат. И наистина, понеже нямаше сърце, той не беше плакал никога, а и никога не беше белил лук. Всичко това му се видя толкова чудно, че той скочи в каляската, шибна конете и се понесе с пълна скорост. Но докато препускаше, се обърна и извика:
            — Тиквичка, предупреден си... А ти, хлапе, ще заплатиш скъпо за тези сълзи.
            Лукчо се смееше като луд, а чичо Тиквичка бършеше потта си.
            Вратите и прозорците се отвориха едни след други. Само Грах не отвори своите. Майстор Гроздан вдигна ролетката и излезе, като се почесваше с въодушевление.
            — Кълна се във всичкия канап на вселената! — викаше той. — Ето един хитрец, който можа да накара дон Домат да плаче. Откъде идваш, бе момченце?
            И Лукчо трябваше да разкаже на всички патилата си, които вие вече знаете.


            Глава трета
            За това, колко е трудно за една стоножка да снабди с обуща децата си

            Лукчо започна да работи в дюкянчето на майстор Гроздан и напредваше бързо в обущарския занаят: мажеше канапа с восък, очукваше подметките, забиваше кабари в обущата, вземаше мярка на клиентите.
            Майстор Гроздан беше доволен, а и работите му вървяха добре, защото в дюкянчето му идваха мнозина, за да видят момчето, което беше накарало дон Домат да плаче.
            Така Лукчо се запозна с много нови лица.
            Пръв дойде с цигулката си под мишница маестро Круша, преподавател по музика. След него вървеше цял рояк мухи и оси, защото цигулката му беше направена от половината на една ароматна и сочна круша, а знайно е, че мухите налитат на круши. Случваше се, когато маестро Круша даваше концерт, слушателите да стават и да го предупреждават:
            — Маестро, внимавайте: на цигулката Ви е кацнала муха. Круша прекъсваше концерта и прогонваше с лъка мухата.
            Понякога някое червейче успяваше да се промъкне в цигулката и издълбаваше в нея дълги тунели. Така инструментът се повреждаше и маестрото трябваше да си намери друг, за да не свири фалшиво.
            После дойде Праз. Той беше градинар: над челото си имаше голям кичур коса, а пък мустаците му бяха дълги, дълги.
            — Тези мустаци — обясни Праз на Лукчо — са моето нещастие. Когато жена ми трябва да простира прането, кара ме да седна на балкона, връзва мустаците ми на два гвоздея, един отляво и друг отдясно, и окачва на тях прането. А аз трябва да се пека на слънцето, докато дрехите изсъхнат. Ето виж следите от щипките.
            И наистина по неговите мустаци на равни разстояния личаха следите от щипките.
            Пристигна и едно семейство стоножки, баща и двама сина, които се казваха Стоножко и Стокрачко и не се свъртаха на едно място.
            — Винаги ли са така немирни? — запита Лукчо.
            — Какво? — отвърна татко Стоножка. — Сега са кротки като агънца. Би трябвало да ги видиш, когато майка им ги къпе: докато мие предните им крака, те изцапват задните, когато започне да мие задните, те изцапват предните. Всеки път, когато ги къпят, отива по един сандък сапун.
            Майстор Гроздан запита:
            — Е какво, ще им скроим ли едни хубави обуща на малките?
            — За бога: сто чифта обуща! Би трябвало да работя цял живот, за да ги изплатя.
            — Вярно — каза майстор Гроздан. — Пък и в моята обущарница няма достатъчно гьон и кожа за толкова обуща.
            — Вижте кои са най-скъсани, да сменим поне тях.
            Напразно Стоножко и Стокрачко се опитваха да не мърдат краката си, докато майстор Гроздан и Лукчо преглеждаха подметките и горниците на обущата.
            — На този би трябвало да сменим първите два и освен това тридесетия чифт обуща.
            — Тридесетият е още добър — побърза да каже татко Стоножка, — достатъчно е да поправим токовете.
            — А на този трябва да подменим последните десет чифта от дясната редица.
            — Колко пъти съм му казвал да не си влачи краката. Тези деца не ходят като хората. Те само знаят да скачат, да играят, да пълзят. И ето последствията: всички десни обувки се развалят преди левите.
            Майстор Гроздан въздишаше:
            — За децата е все едно дали имат сто крака, или само два. Те могат да скъсат сто чифта обуща само с един крак.
            Най-после семейството Стоножки си тръгна: Стоножко и Стокрачко се измъкнаха бързо и плавно като на колелца. Татко Стоножка вървеше по-бавно, понеже понакуцваше. Но не много: куцаше само със седемнадесет крака.


            Глава четвърта
            В която Лукчо обсажда кучето Баф и го принуждава да се предаде от жажда

            Какво стана в това време с къщичката на чичо Тиквичка? Стана следното. Една сутрин дон Домат се появи отново със своята каляска, теглена от четири краставици, но тоя път го придружаваха дванадесет стражари. Без да се церемонят много, те изхвърлиха чичо Тиквичка и настаниха в къщичката му едно много зло куче на име Баф.
            — Така! — изкрещя Домат, като гледаше заплашително наоколо. — Сега децата от селото, а заедно с тях и онзи хлапак, който живее при майстор Гроздан, ще се научат да ме уважават.
            — Добре, добре! — изръмжа Баф.
            — А оня изкуфял старец Тиквичка ще разбере какво значи да не се подчинява на моите заповеди. Ако иска къща, за него има място в затвора. В затвора има място за всички.
            — Добре, добре! — изръмжа отново Баф.
            От прага на обущарницата майстор Гроздан и Лукчо наблюдаваха безпомощни цялата сцена.
            Натъжен, чичо Тиквичка седна на един камък и започна да си глади брадата. При всяко поглаждане отскубваше по един косъм. Затова реши да не глади брадата си, за да не я оскубе съвсем. Седеше натъжен и отчаян на камъка и въздишаше; сигурно сте вече разбрали че Тиквичка имаше голям запас от въздишки.
            Домат се качи в каляската. Баф застана мирно и взе за почест с опашката.
            — А ти пази добре! — му заповяда дон Домат. След това шибна четирите краставици и каляската потегли.
            Беше топъл и хубав летен ден. Баф се поразходи нагоре-надолу пред къщата, като размахваше опашка, за да си придаде важност. След това започна да се поти и си помисли, че не би било зле да изпие чаша бира. Огледа се наоколо, за да види дали няма някое момче, което да му купи бира от кръчмата. Но наоколо нямаше никой. Само Лукчо стоеше на прага на майстор Гроздановата обущарница и усукваше канап. Баф, кой знае как, подуши съмнителната му миризма и затова реши да не му се обажда. Но Лукчо беше забелязал, че кучето се измъчва от горещината.
            „Струва ми се, че нещо ще се случи“ — помисли Лукчо.
            Случи се това, че стана още по-горещо. Горкият Баф беше много жаден.
            — Какво ли съм ял тази сутрин? Да не би да са ми сложили много сол в супата? Като че огън ми гори в гърлото, а пък езикът ми тежи, сякаш е от цимент.
            Лукчо надникна през вратата.
            — Ей! — едва-едва изскимтя Баф.
            — Мене ли викате?
            — Да, на Вас говоря, младежо! Бихте ли ми донесли чаша лимонада?
            — С удоволствие, господин Баф, но тъкмо сега моят майстор ми каза да сложа подметки на тези обуща и затова не мога.
            И той веднага влезе в работилницата.
            — Колко е невъзпитан! — измърмори кучето, като проклинаше синджира, който не му позволяваше да прескочи до кръчмата.
            След известно време Лукчо се показа отново.
            — Господине — изръмжа Баф, — бихте ли ми донесли чаша вода?
            — С удоволствие — отговори веднага Лукчо, — но тъкмо сега моят майстор ми заповяда да поставя токове на обущата на свещеника.
            На Лукчо му беше неприятно да гледа как нещастното куче се измъчва от жажда, но той не харесваше занаята на Баф, а освен това искаше да даде един добър урок и на Домат.
            Към три часа следобед слънцето припичаше толкова силно, че даже и камъните се потяха. Баф едва издържаше. Тогава Лукчо наля вода в една бутилка и сипа в нея едно бяло прахче, което жената на майстор Гроздан взимаше вечер за сън. Бедната жена беше толкова нервна, че не можеше да заспи без този прах.
            Лукчо запуши гърлото на бутилката с палеца си и я доближи до устата си, като се престори, че пие.
            — Ах! — възкликна след това, като се потупваше по гърдите. — Колко е студена!
            Баф преглътна един литър слюнка и за миг му се стори, че му е по-добре.
            — Господин Лукчо — обади се той, — хубава ли е тази вода?
            — И още как!
            — А няма ли микроби?
            — Какво казвате! Това е съвсем чиста вода, дестилирана от един професор от университета в село Барберино.
            И Лукчо поднесе отново бутилката към устата си, като се престори, че пие.
            — Господин Лукчо — се обади Баф, — защо бутилката остава винаги пълна?
            — Трябва да знаете — отговори Лукчо, — че това е подарък от горкия ми дядо. Колкото и да пиеш, тя си остава винаги пълна.
            — Бихте ли ми дали една глътка? Една кафена лъжичка ми е предостатъчна.
            — Само една глътка? Ще ви дам половина дузина бутилки! — отвърна Лукчо. Можете да си представите колко му беше признателен Баф: благодареше му, ближеше му коленете, като размахваше опашка така, както никога не бе правил пред господарките си графини Череша.
            Лукчо му подаде бутилката. Кучето я налапа, изпи водата с праха на един дъх и се канеше да запита:
            — Нима вече свърши? А нали казахте, че оставала винаги пълна?
            Но не можа да го каже, защото заспа веднага.
            Лукчо го отвърза от синджира, метна го на гърба си и се запъти към замъка. Обърна се още веднъж назад, за да види как чичо Тиквичка влиза отново в къщата си: в рамката на прозореца лицето на старчето с неговата проскубана червеникава брада изглеждаше като портрета на самото щастие.
            „Бедни Баф — мислеше Лукчо, като отиваше към замъка. — Трябваше да ти изиграя този номер. Кой знае дали ще ми благодариш за водата, когато се събудиш“.
            Вратата на парка беше отворена; Лукчо остави кучето на тревата, помилва го нежно и каза: — Поздрави от мен дон Домат!
            Баф отговори с радостен лай. Той сънуваше, че плува в едно планинско езеро, в езеро със студена и сладка вода и като плуваше, пиеше до насита и ставаше самият той вода, с опашка от вода, с уши и крака, леки като струите на водоскок.
            — Сънувай в мир — каза Лукчо и се върна в селото.


            Глава пета
            Чичо Боровинка си поставя звънец против крадци

            Като се върна в селото, Лукчо видя, че около къщата на чичо Тиквичка се бяха събрали много хора и спореха оживено. Право да си кажем, всички бяха твърде изплашени.
            — Как ли ще постъпи сега дон Домат? — питаше загрижен маестро Круша.
            — Мисля, че цялата история ще завърши зле. В края на краищата те са господарите и те командуват — се обади кака Тиква. Жената на Праз я подкрепи, хвана мустаците на мъжа си, сякаш бяха юзди, и му каза:
            — Тръгвай! Да се прибираме, докато не е станало нещо.
            Майстор Гроздан също клатеше глава:
            — Домат бе изигран два пъти. Сега ще иска да си отмъсти — каза той.
            Само чичо Тиквичка не се безпокоеше: той извади от джоба си най-хубави бонбони и черпеше всички, за да отпразнува събитието. Лукчо изяде един бонбон и каза:
            — И аз мисля, че Домат няма да се предаде толкова лесно.
            — Тогава... — се обади Тиквичка, като въздъхна. Цялата му радост изчезна както слънцето, когато го засенчи облак.
            — Чуйте какво мисля — трябва да скрием къщата.
            — Да скрием къщата ли?
            — Точно така. Нямаше да предлагам да направим това, ако ставаше дума за замък, но една малка къща като тази лесно ще се скрие. Бас държа, че ще се побере в каручката на вехтошаря.
            Бобчо, така се казваше синът на вехтошаря, изтича до къщи и след малко се върна с каручката.
            — На нея ли ще я натоварим? — попита Тиквичка, загрижен да не би къщичката му да стане на парчета.
            — Да, ще се побере — отговори Лукчо.
            — А къде ще я караме? — попита отново Тиквичка.
            — Бихме могли... — предложи майстор Гроздан — засега бихме могли да я скрием у нас в зимника. После ще видим.
            — Ами ако Домат узнае?
            Всички се обърнаха към господин Грах, който се навърташе наоколо, като се преструваше, че не чува нищо.
            Адвокатът се изчерви и побърза да положи няколко лъжливи клетви:
            — Домат няма да узнае нищо от мен. Аз не съм шпионин, аз съм адвокат.
            — В зимника е влажно и къщата ми ще се развали — възрази плахо чичо Тиквичка. — Защо да не я скрием в гората?
            — А кой ще я пази? — запита Лукчо.
            — Аз познавам един човек — рече маестро Круша, — който живее в гората. Казва се чичо Боровинка. Бихме могли да му поверим къщата, а после ще решим какво да правим.
            Съгласиха се да опитат. Натовариха набързо къщичката върху каручката на вехтошаря. Чичо Тиквичка въздъхна, прости се с нея и отиде да си почине след толкова вълнения в дома на кака Тиква, която му беше племенница.
            Лукчо, Бобчо и маестрото се отправиха към гората, като тикаха каручката. Това не бе трудно: къщичката не беше по-тежка от клетка за врабчета.
            Чичо Боровинка живееше в една стара бодлива кестенова обвивка. Той се беше разположил в нея с цялото си имущество, което се състоеше от половин ножица, ръждясало ножче за бръснене, една игла с макара конци и една кора от кашкавал.
            Като чу какво му предлагаха, той се изплаши страшно. Тръпки го полазиха, като разбра, че ще трябва да живее в толкова голяма къща.
            — Няма да приема никога, не, не мога, за какво ми е такъв дворец? Добре съм си така. Знаете ли какво казва поговорката? „Простирай се според кестеновата си обвивка.“
            Но когато чу, че трябва да услужи на чичо Тиквичка, прие веднага:
            — Чичо Тиквичка ли? Той винаги ми е бил симпатичен. Веднъж го предупредих, че една гъсеница лази по гърба му. Все едно, че му спасих живота.
            Поставиха къщичката до дънера на един дъб. Лукчо, Бобчо и маестро Круша помогнаха на чичо Боровинка да пренесе цялото си имущество, сбогуваха се и му обещаха, че ще го навестят скоро с добри новини.
            Щом остана сам, чичо Боровинка веднага започна да се страхува от крадци.
            „Сега — мислеше си той — живея в голяма къща и сигурно ще ме оберат. А може и да ме бият, докато спя, понеже ще мислят, че съм много богат.“
            Дълго мисли той, дълго си блъска главата и най-сетне реши да постави звънец на вратата на къщата. Под звънеца забоде картонче, на което написа с едри букви:
            „Умоляват се господа крадците да звънят. Ще бъдат поканени да влязат и ще могат да видят с очите си, че нямам нищо за крадене.“
            След като написа обявата, той се успокои и понеже слънцето беше вече залязло, легна да спи.
            Към полунощ — дзън?! — звънецът го събуди.
            — Кой е? — запита той, като надникна през прозорчето.
            — Ние сме, крадците — отговори един груб глас.
            — Идвам веднага, имайте малко търпение, докато си облека халата — отвърна чичо Боровинка.
            Той облече халата, отвори вратата и покани крадците да огледат цялата къща. Крадците бяха двама здравеняци със страшни и дълги бради. Един по един, за да не си чукнат главите, те надникнаха в къщата и скоро се убедиха, че няма нищо за задигане.
            — Видяхте ли, господа? Видяхте ли? — тържествуваше чичо Боровинка, като потриваше ръце.
            — Хм, хм, хм — изръмжаха недоволно крадците.
            — И аз съжалявам, честна дума — продължи Боровинка. — Все пак дали бих могъл да Ви услужа с нещо? Искате ли да се обръснете? Имам едно ножче за бръснене; то е доста старо, тъй като е наследство от прадядо ми, но се надявам, че ще свърши работа.
            Крадците се съгласиха. Обръснаха се, както можаха, с ръждясалото ножче, поблагодариха и си отидоха. В края на краищата те бяха добри хора и кой знае защо бяха станали професионални крадци.
            Чичо Боровинка си легна и заспа. Към два часа през нощта звънецът издрънка отново. Бяха дошли други двама крадци. Той ги пусна да влязат. Но един по един, разбира се, за да не продънят къщата. Те не бяха брадясали, но единият от тях нямаше копчета на дрехите си. Чичо Боровинка му подари иглата и конеца си и му напомни да гледа винаги по земята, когато ходи.
            — Защото — обясни той — по земята могат да се намерят много копчета.
            И тези крадци си отидоха.
            И така всяка нощ крадците будеха чичо Боровинка, звъняха, посещаваха го и си отиваха без плячка, но доволни, че са се запознали с един толкова добър и любезен човек.
            Както виждате, къщата на чичо Тиквичка попадна в добри ръце. Ние ще я оставим и ще отидем да видим какво става другаде.

            Глава шеста
            Барон Портокал има неприятности с корема си,
            а дук Мандарина заплашва, че ще се хвърли от бюфета

            Време е да надникнем в замъка на графините Череша, които, както сте разбрали, бяха господарки на цялото село, на къщите, на земята, на църквата и на камбанарията й.
            В деня, когато Лукчо пренесе къщата на чичо Тиквичка в гората, в замъка беше настанала голяма бъркотия, понеже бяха пристигнали роднини.
            По-точно казано, бяха пристигнали двамина: барон Портокал и дук Мандарина. Барон Портокал беше братовчед на покойния съпруг на Череша първа. Дук Мандарина пък беше братовчед на покойния съпруг на Череша втора. Барон Портокал имаше извънредно голям търбух. И това беше съвсем естествено, защото той ядеше от сутрин до вечер и от вечер до сутрин, като спеше само по един час На денонощие.
            На младини барон Портокал спеше цяла нощ, за да смели това, което беше изял през деня, но после си каза:
            — Спането е губене на време, защото, докато спя, не мога да ям.
            Затова реши да яде и нощем и да оставя само един час за храносмилането си. От всички негови имения, а те бяха много и пръснати по цялата област, пътуваха непрекъснато кервани с всякакви лакомства, за да утолят глада му. Клетите му селяни не знаеха вече какво да му пращат: яйца, кокошки, свини, волове, крави, зайци, плодове, зарзават, хляб, бисквити, торти. Баронът изяждаше всичко наведнъж. Имаше двама прислужници, които бяха натоварени да пъхат в устата му лакомствата, които пристигаха, и други двама, които сменяваха първите, когато се уморяваха.
            Накрая селяните му съобщиха, че нямат вече какво да му изпращат.
            — Пратете ми дърветата! — заповяда баронът. Селяните изтръгнаха всички дървета и му ги изпратиха.
            Той изяде и тях с листата и корените, като ги потапяше в сол и зехтин.
            Когато изяде всичките дървета, започна да продава земята си и с получените пари си купуваше храна. Когато продаде всичките си земи и остана гол като пушка, писа писмо на графиня Череша първа и тя го покани в замъка си.
            Право да си кажем, Череша втора не се радваше много:
            — Баронът със своя апетит ще изяде и нашите пари: ще излапа целия ни замък като чиния с макарони.
            Череша първа се разплака:
            — Ти не искаш да приемаш моите роднини. Бедничкият барон, ти не го обичаш.
            — Добре, съгласна съм — каза тогава Череша втора, — покани барона. Но аз пък ще поканя дук Мандарина, братовчед на моя покоен съпруг.
            — Покани го — отговори с презрение Череша първа, — той няма да изяде дори и едно пиленце. Твоят покоен съпруг, мир на костилката му, имаше дребни и мършави роднини, които едва се забелязваха с просто око. А роднините на моя покоен съпруг, също мир на костилката му, бяха все едри и грамадни и се виждаха отдалече.
            Наистина човек можеше да забележи барон Портокал от голямо разстояние: от един километър той би могъл да бъде взет за могила.
            Щом баронът пристигна, трябваше да се погрижат за един помощник, който да му поддържа корема, защото Портокал не можеше да се движи сам. Домат повика Фасул вехтошаря и му каза да докара каручката си. Фасул не я намери, защото, както знаете, беше я взел неговият син Бобчо. Затова той докара ръчната си количка. Домат помогна на барона да намести корема си в количката и след това извика:
            — Тръгвай!
            Фасул хвана дръжките на количката и бутна с всичка сила, но количката не мръдна.
            Тогава повикаха двама слуги и с тяхна помощ баронът се поразходи из алеите на замъка. Отначало не обръщаха внимание на камъните: колелото на количката като че ли нарочно търсеше най-големите и остри камъни на алеите и коремът на клетия барон се тръскаше така, че той се изпоти здравата.
            — Внимавайте в камъните! — молеше той.
            Фасул и двамата слуги започнаха да внимават в камъните и количката започна да пропада в дупките на алеите. — Божичко, внимавайте в дупките! — умоляваше ги баронът.
            Докато го разкарваха, той не беше забравил любимото си занимание и си похапваше от една печена пуйка, която неговата братовчедка Череша първа му беше приготвила за закуска.
            Дук Мандарина също създаде доста главоболия на обитателите на замъка.
            Клетата Ягодка — камериерката на Череша втора, не смогваше да му изглади ризите. Когато му ги носеше, дукът се мръщеше, започваше да плаче, покатерваше се на гардероба и викаше:
            — Помощ! Помощ!
            Череша втора дотърчаваше и се хващаше за косите:
            — Мандарина, какво има?
            — Ризите ми не са добре изгладени и аз искам да умра! За да го убеди да остане жив, Череша втора му подари всичките копринени ризи на покойния си съпруг.
            Дук Мандарина веднага слезе от гардероба и започна да мери ризите.
            След малко се чуха нови викове:
            — Помощ! Помощ!
            Череша втора пак притича с разтуптяно сърце.
            — Братовчеде Мандарина, какво има?
            — Загубих копчето си за яка и не искам вече да живея! Този път той се беше покачил на огледалото и заплашваше да се хвърли на пода с главата надолу.
            За да го успокои, Череша втора му подари всичките копчета за яка на покойния си съпруг, които бяха от злато, сребро и скъпоценни камъни.
            До вечерта Череша втора му даде всичките си скъпоценности. Дук Мандарина беше натрупал вече много сандъци, пълни с разни неща, и потриваше доволно ръце. Графините се уплашиха от лакомията на своите роднини и почнаха да изливат яда си върху клетия Черешко, който беше техен племенник и кръгло сираче.
            — Готованко — му се караше Череша първа, — бягай веднага да си пишеш домашните.
            — Написах ги.
            — Напиши други! — заповядваше Череша втора. Послушният Черешко сядаше да пише нови домашни; всеки ден изписваше по цели тетрадки, а за една седмица купът от изписани тетрадки заприличваше на планина.
            — Къде се шляеш, мързеливецо? — питаха го графините.
            — Искам да се поразходя в парка.
            — В парка се разхожда барон Портокал и там няма място за мързеливци като теб. Бягай веднага да си учиш уроците!
            — Научих ги вече.
            — Научи други!
            Послушният Черешко отиваше да учи отново: всеки ден учеше стотици и стотици уроци и беше вече прочел всички книги от библиотеката на замъка.
            Но когато го виждаха с книга в ръка, графините го мъмреха:
            — Остави книгата, хлапако. Не виждаш ли, че ще я изхабиш?
            — Но как ще уча уроците си, без да се докосвам до книгите?
            — Учи ги наизуст.
            Черешко се затваряше в стаята си и учеше, и учеше. И винаги, разбира се, без книги. Мъчеше се сам да отгатне всички неща и от много мислене го заболяваше главата. А графините му се караха отново:
            — Ти си винаги болен, защото мислиш много. Престани да мислиш и ще спестиш парите за лекарства.
            Изобщо, каквото и да правеше, Черешко не можеше да угоди на графините. Той просто не знаеше къде да се дене, за да не му се карат, и беше много, много нещастен.
            Само Ягодка, камериерката на Череша втора, му беше близка. Ягодка съжаляваше нещастното момче, което никой не обичаше: беше любезна с него и вечер, преди да си легне, му носеше сладкиши.
            Но една вечер барон Портокал изяде цялата торта. Дук Мандарина също искаше да си хапне от тортата. Той пак се покатери на бюфета и започна да крещи:
            — Помощ! Помощ! Дръжте ме, ще се хвърля!
            Но всичко беше напразно: баронът изяде всичко, без да му обърне внимание.
            Череша втора коленичи пред бюфета и молеше братовчеда си да не се самоубива. За да го накара да слезе от бюфета, тя трябваше да му подари нещо, но нямаше вече какво.
            Най-после, като разбра, че няма да получи нищо, дук Мандарина се укроти и слезе, подпомогнат от Домат, който цял се обля в пот.
            Тъкмо в тоя миг Домат узна, че къщата на чичо Тиквичка е изчезнала. Без много да му мисли, изпрати молба до владетеля, принц Лимон, да му бъдат отпуснати двадесетина полицаи, т. е. лимончета.
            Лимончетата пристигнаха на следния ден и възстановиха реда, т. е. обиколиха селото и арестуваха всичко живо.
            Разбира се, арестуваха и майстор Гроздан. Обущарят взе шилото си, за да има с какво да се почесва по главата, и ги последва, мърморейки. Обаче лимончетата му взеха шилото.
            — Не можете да носите оръжие със себе си — казаха те на майстор Гроздан.
            — А с какво ще се чеша?
            — Когато искате да се чешете, съобщете на командира ни и той ще се погрижи за това.
            Тъй, когато майстор Гроздан искаше да се почеше, за да размисли, обаждаше се на командира на лимончетата и веднага едно лимонче започваше да го чеше със сабята си.
            Арестуваха и маестро Круша. Позволиха му да си вземе цигулката и една свещ.
            — За какво Ви е тази свещ?
            — Жена ми я сложи в джоба и ми каза, че в затворите на замъка е винаги тъмно.
            Лимончетата арестуваха всички селяни с изключение на господин Грах, защото беше адвокат, и на Праз, когото не можаха да намерят.
            Праз изобщо не беше се скрил. Той седеше спокойно на балкона, а на опънатите му мустаци беше проснато прането. Полицаите помислиха, че е прът за подпиране, и не му обърнаха внимание.
            Тиквичка последва лимончетата, като въздишаше както обикновено.
            — Защо въздишате толкова? — го попита строго началникът на лимончетата.
            — Защото имам много въздишки. Цял живот съм работил и всеки ден спестявах по една въздишка. Сега са ми се набрали с хиляди и все трябва да ги изразходвам по някакъв начин.
            От жените арестуваха само кака Тиква и понеже тя отказваше да върви, стражарите я бутнаха на земята и както бе обла — търкулнаха я чак до вратата на затвора.
            Понеже бяха много хитри, лимончетата не арестуваха Лукчо, който си стоеше спокойно до една стена заедно с едно момиче на име Репичка и ги гледаше.
            Лимончетата запитаха тъкмо тях, дали не са виждали един опасен смутител на реда на име Лукчо.
            Те им отговориха, че са го видели, когато се е криел под шапката на техния началник, и избягаха, превивайки се от смях.
            Още същия ден те отидоха да разгледат замъка. Лукчо реши, че трябва да освободят затворниците, и Репичка се съгласи веднага с него.


            Глава седма
            В която Черешко не обръща внимание на табелите на дон Мерудия

            Замъкът се намираше на върха на хълма. Около него се простираше огромен парк. На входа му беше окачена табела, от едната страна на която пишеше: „Вход забранен“, а от другата — „Изход забранен“.
            Първият надпис беше за деца от селото, за да не се изкушават да прескачат оградата и да играят под дърветата в парка. Вторият надпис се отнасяше за Черешко, за да го предпази от изкушението да излезе на разходка из селото.
            Черешко се разхождаше сам-самичък из една алея, като внимаваше да не тъпче лехите и цветята. Неговият възпитател, дон Мерудия, беше наредил да окачат навсякъде табели, на които беше написано това, което Черешко можеше да прави, и това, което не можеше да прави.
            Така например близо до басейна с червените рибки стърчеше следният надпис: „Забранява се на Черешко да бърка в басейна“.
            Един друг надпис пък беше потопен в басейна: „Строго е забранено на рибите да говорят с Черешко“.
            Сред лехите с цветя също имаше табели: „Черешко не трябва да пипа цветята, защото ще бъде оставен без десерт“.
            Или: „Ако стъпче тревата, Черешко ще трябва да напише две хиляди пъти: аз съм възпитано момче“.
            С такива гениални хрумвания дон Мерудия възпитаваше Черешко.
            Младият граф беше искал позволение от благородните си лели да учи в селското училище заедно с другите деца, които той виждаше да отиват и да се връщат от учение, размахвайки чантите си като знамена. Но Череша първа се ужаси:
            — Един граф от фамилията Череша на един чин със селяните! Невъзможно! — А Череша втора добави: — Как, панталоните на един граф Череша върху грубото дърво на един обикновен чин? Никога!
            И така те наеха за Черешко един частен учител на име дон Мерудия, наречен така, защото си вреше носа навсякъде. Така например, ако Черешко, докато си готвеше домашното, се заглеждаше в мухата, която, кацнала на някое мастилено петно, искаше да се научи да пише, дон Мерудия изскачаше като изневиделица, изсекваше се в една голяма кърпа на сини и червени квадрати и започваше:
            — Тежко на детето, което зяпа мухите. Една муха влече друга, то започва да зяпа паяците, после котките, после всички останали животни и забравя да си учи уроците. Който не учи уроците си, няма да стане добро момче. Който не стане добро момче, няма да стане добър човек. А лошите хора отиват в затвора, Черешко, престани да зяпаш тая муха, ако не искаш да отидеш в затвора.
            Друг път, когато Черешко отваряше блока с намерението да нарисува хубава картинка, дон Мерудия изскачаше пак отнякъде, изсекваше се и започваше:
            — Горко на децата, които, губят времето си, за да рисуват хубави картинки. Какво ще правят те, когато пораснат? Ще станат най-много бояджии, т. е. мръсни и зле облечени хора, които по цял ден и цяла нощ цапат стените и затова отиват напълно заслужено в затвора. Черешко, искаш ли да попаднеш в затвора?
            От страх да не попадне в затвора Черешко не знаеше вече какво да прави.
            За щастие по някой път дон Мерудия не се появяваше, защото лягаше да подремне или защото се заседяваше на масата пред шише ракия. В тези редки моменти Черешко се чувствуваше напълно свободен. Обаче дон Мерудия забеляза това и нареди да поставят табелите. По този начин той си поспиваше малко повече, защото беше сигурен, че неговият възпитаник няма да си губи времето и че докато се разхожда из парка, ще добива полезни знания.
            Обаче Черешко, когато минаваше покрай табелите, сваляше очилата си и понеже не можеше да вижда написаното, продължаваше да мисли спокойно за своите работи.
            Веднъж, когато той се разхождаше из парка, чу, че някой го вика:
            — Господин графе! Господин графе!
            Той се обърна и видя едно момче на негова възраст, зле облечено, но с умен и приятен вид, и едно момиченце на около десетина години. Косите на момиченцето бяха прибрани в плитка, която стърчеше като миша опашка.
            Черешко се поклони и каза:
            — Добър ден, господа. Аз нямам честа да ви познавам, но бих бил щастлив да се запозная с вас.
            — Тогава защо не се приближите?
            — Не мога. Табелата ми забранява да говоря с децата от селото.
            — Но ние сме именно от селото, а Вие вече говорите с нас.
            — Щом е така, идвам веднага.
            Черешко беше плах и добре възпитан, но в решителни моменти можеше да вземе смели решения. Той нагази смело в тревата, като я тъпчеше колкото можеше повече, и се доближи до вратата.
            — Аз се казвам Репичка — се представи момиченцето. — А това е Лукчо.
            — Много ми е приятно, госпожице. Приятно ми е, господин Лукчо. Слушал съм да говорят за Вас.
            — А от кого моля ви се?
            — От дон Домат.
            — Сигурно не е казал хубави неща за мене.
            — Не, разбира се. Но точно затова си помислих, че трябва да сте много мил човек. И виждам, че не съм се излъгал.
            Лукчо се усмихна:
            — Много добре. Но тогава защо се церемоним да си правим взаимно реверанси и да си говорим на Вие като стари придворни? Я да си говорим на ти!
            Черешко изведнъж си спомни за една табела пред входа на кухнята, на която дон Мерудия беше написал: „Не трябва да се говори на ти с хората!“, защото беше заварил Черешко и Ягодка да разговарят приятелски. Въпреки това Черешко реши да не обърне внимание и на тази табела, както беше направил с табелата за тревата, и отговори:
            — Съгласен съм. Да си говорим на ти. Репичка сияеше от радост.
            — Какво ти казах, Лукчо? Младият граф е много мило момче.
            — Благодаря Ви, госпожице — каза Черешко, като се поклони. След това се изчерви и каза: — Благодаря, Репичке.
            И тримата се засмяха доволни. Отначало Черешко се смееше сдържано, като си спомняше за една от табелите на дон Мерудия, според която той не трябваше да се смее, ако искаше да стане сериозно момче. Но когато видя, че Лукчо и Репичка се смеят от сърце, започна и той да се смее съвсем свободно.
            Никога досега в двореца не бяха чували толкова сърдечен и искрен смях. В това време благородните графини седяха на верандата и пиеха чай.
            Череша първа чу смеха и забеляза:
            — Чувам някакъв странен шум. Череша втора кимна с глава:
            — И аз чувам нещо такова. Трябва да е от дъжда.
            — Позволявам си да забележа, че не вали — каза Череша първа с наставнически тон.
            — Ако не вали, ще завали — възрази решително Череша втора, като погледна небето с надежда, че то ще потвърди думите й. Но небето беше чисто, като че ли беше измито и пометено от градската служба по чистотата само преди пет минути. Нямаше нито едно облаче по него.
            — Според мен, шумът е от водоскока — се обади пак Череша първа.
            — Не е от водоскока. Той е повреден и не работи.
            — Но може би градинарят го е поправил.
            Но градинарят въобще не беше забелязал, че водоскокът бе повреден.
            Домат също бе дочул странния шум и се безпокоеше.
            „В затвора на замъка — мислеше си той — има много затворници. Необходимо е да внимаваме, иначе можем да си имаме неприятности.“
            Затова той реши да обиколи парка. Когато стигна зад замъка, където минаваше пътят от селото, той видя трите деца, които разговаряха и се смееха. Ако небето се продънеше и ангелите се изтърсеха отгоре един след друг, Домат не би се изненадал толкова. Черешко тъпчеше тревата! Черешко водеше приятелски разговор с двама дрипльовци!
            Не стига това, но Домат позна в единия от дрипльовците момчето, което го беше накарало да лее сълзи като из ведро. Той просто побесня от яд и лицето му стана тъй червено, че ако в този момент минеха пожарникарите, щяха да помислят, че е избухнал пожар.
            — Господин графе! — извика той със страшен глас. Черешко се обърна, пребледня и се хвана за решетката.
            — Приятели — прошепна той, — бягайте, преди Домат да ви е направил нещо лошо. На мен няма да смее да направи нищо. Довиждане.
            Лукчо и Репичка хукнаха, преследвани от виковете на дон Домат.
            — Този път — се обади Репичка — нашата експедиция не успя.
            Но Лукчо се усмихна:
            — Кой ти каза? Ние спечелихме един приятел, а това не е малко.
            В това време техният нов приятел се готвеше да понесе тежките упреци на Домат, на дон Мерудия, на Череша първа, на Череша втора, на барон Портокал и на дук Мандарина.
            Знатните роднини бяха разбрали, че за да угодят на графините, трябва да тормозят Черешко и не пропускаха случай да го правят.
            Черешко усещаше, че една буца свива гърлото му. Не го плашеха забележките, виковете и наказанията. Не се страхуваше от крясъците на графините, от проповедите на дон Мерудия, от подигравките на дук Мандарина. И въпреки това беше много нещастен. За първи път в живота си имаше двама приятели, за пръв път се беше смял от сърце, а ето че трябваше да изгуби отново всичко. Лукчо и Репичка бяха избягали надолу по хълма и може би той нямаше вече да ги види. Какво ли не би дал, за да бъде на тяхното място! Какво ли не би дал, за да бъде заедно с тях отвъд оградата, там, където няма табели, където можеше да ходи свободно из ливадите и да къса цветя!
            За пръв път Черешко усети в сърцето си онова странно и ужасно нещо, което се нарича мъка. Това беше твърде много за него и Черешко почувствува, че няма да може да го понесе. Той се хвърли на земята и се разхълца отчаяно.
            Домат го вдигна, взе го под мишница като вързоп и тръгна по алеята.


            Глава осма
            Доктор Кестен бива изгонен от замъка

            Черешко продължи да плаче през цялата вечер. Дук Мандарина го подиграваше жестоко:
            — Нашият Черешко ще се изхаби от плач — казваше той — и ще остане само неговата костилка.
            Барон Портокал, както нерядко се случва с шишковците, имаше нещо добро в дъното на сърцето си. Той даже поднесе на Черешко късче от тортата, за да го утеши. Късчето торта беше съвсем малко — колкото кафена лъжичка, но като се има предвид лакомията на барона, тази щедрост не трябва да се подценява. Графините бяха просто побеснели:
            — Нашият племенник е станал добър свирач на гайда — каза Череша първа.
            — И добре му приляга, нали дружи със селяндурите — добави Череша втора.
            — Утре — заплаши дон Мерудия, — утре ще те накарам да напишеш три хиляди пъти: не трябва да плача на масата, за да не смущавам храносмилането на моите сътрапезници.
            Но когато разбраха, че Черешко няма да престане да плаче, те го изпратиха да спи.
            Ягодка направи всичко, което беше по силите й, за да утеши нещастния млад граф, но нищо не помогна. Момичето се развълнува толкова много, че и то се разплака.
            — Престани веднага да плачеш — заповяда Череша първа — или ще те уволня!
            Накратко казано, Черешко легна тежко болен. Леглото се друсаше цяло от треската му, а прозорците звънтяха от кашлицата му.
            Той бълнуваше и викаше постоянно:
            — Лукчо! Лукчо!
            Домат каза, че според него Черешко е бил изплашен от опасния престъпник, който обикаля из околността.
            — Утре ще го арестувам — каза той на болния, като се надяваше да го утеши.
            — Не, не, моля Ви се! Арестувайте мен, хвърлете ме в най-тъмната килия, но недейте арестува Лукчо. Лукчо е добър. Лукчо е единственият ми приятел.
            Дон Мерудия се изсекна:
            — Момчето бълнува. Случаят е много тежък. Извикаха най-прочутите лекари.
            Най-напред дойде доктор Мухомор и предписа отвара от сухи гъби.
            Но отварата не даде очакваното въздействие. Напротив, доктор Мушмула забеляза, че гъбите са много опасни за този вид болест и че ще бъде по-добре на болния да бъде направен компрес от японски мушмули. Чаршафите се изпоцапаха от сока на мушмулите, но Черешко не показа признаци на подобрение.
            — Според мен — каза доктор Коприва, — трябва да го разтрием с млади копривени листа.
            — Но те ще го опарят! — възкликна изплашената Ягодка.
            — Да. Затуй именно ще го разтрием с тях.
            Започнаха да разтриват Черешко с копривени листа. Бедното момче се мяташе от болки и сърбеж.
            — Виждате ли? — каза доволен доктор Коприва. — Младият господин граф показва по-голяма живост. Продължавайте лечението.
            — Напълно погрешно — се произнесе ужасен професор Маруля. — Кое магаре предписа да го лекувате с коприва? Опитайте да му давате марули по двадесет на ден.
            Ягодка извика тайно лекаря на бедняците, доктор Кестен, който живееше в гората под един кестен. Наричаха го лекар на бедняците, защото предписваше твърде малко лекарства и ги заплащаше от джоба си.
            Когато доктор Кестен позвъни на вратата, слугите не искаха да го пуснат, защото беше дошъл без каляска.
            — Доктор без каляска е доктор, който не си разбира от занаята — казаха те и се опитаха да му затворят вратата под носа.
            — Но медицината не се вози в каляска — възрази търпеливо доктор Кестен.
            — Доктор без каляска може да бъде само шарлатанин — казаха слугите и се опитаха отново да затворят вратата под носа му, но тъкмо тогава се появи дон Мерудия, който, както знаете, се вреше навсякъде, и заповяда на слугите да пуснат доктора.
            Доктор Кестен прегледа болния от всички страни, огледа езика и очите му, провери му пулса, разпита го тихичко, след това си изми ръцете и каза само това:
            — По-лоша болест аз не знам от тази да живееш сам!
            — Какво искате да намекнете? — запита грубо дон Домат.
            — Аз не намеквам нищо, само Ви казвам истината, ако изобщо искате да я чуете. На момчето му няма нищо. Само страда малко от меланхолия.
            — Що за болест е това? — запита Череша първа, която никога не беше боледувала от меланхолия. Трябва да кажем, че Череша първа имаше слабост към болестите. Щом чуеше да споменават някоя болест, веднага се разболяваше от нея, за да я опита. Беше толкова богата, че разноските за лекарства нямаха за нея никакво значение.
            — Това не е болест, госпожо графиньо — отговори доктор Кестен. — Това е нещо като тъга. Момчето има нужда от другари. Защо не го пускате от време на време да играе с другите деца?..
            Хич да не беше го казал — всички започнаха да викат в хор. Нещастният доктор беше обсипан с ругатни.
            — Вървете си — заповяда Домат, — вървете си, преди да съм казал на слугите да Ви изхвърлят!
            — Как не Ви е срам — прибави Череша втора, — как не Ви е срам да злоупотребявате с нашето доверие, Вие се примъкнахте с измама в нашия дом. Мога, стига да искам, да Ви дам под съд за нарушение на неприкосновеността на жилището. Така ли е, господин адвокат?
            И тя се обърна да поиска мнението на господин Грах, който беше винаги там, където имаха нужда от мнението му.
            — Разбира се, госпожо графиньо.
            И като извади от джоба бележника си, намери страницата, където бе сметката на графините Череша, и записа в нея: „Съвет относно даването под съд на доктор Кестен за нарушение неприкосновеността на жилището, хонорар — десет хиляди лири.“
            И понеже си изкара с това дневната печалба, побърза да си отиде.


            Глава девета
            Командирът на плъховете бива принуден да се оттегли

            Сигурно чакате с нетърпение да узнаете нещо за затворниците, т. е. за чичо Тиквичка, за маестро Круша, за кака Тиква, за майстор Гроздан и за другите селяни, които Домат беше арестувал и затворил в подземията на замъка.
            Подземията бяха мрачни и пълни с плъхове, но за щастие Круша беше донесъл угарка от свещ. За да държи плъховете на разстояние, маестрото започна да свири на цигулка. Плъховете не обичат музика и затова бягаха, като проклинаха омразния инструмент, който не им позволяваше да се приближат.
            Но накрая музиката на маестрото дотегна и на майстор Гроздан: маестрото имаше малко тъжен характер и свиреше само печални мелодии, които разплакваха хората. Всички помолиха маестрото да престане да свири.
            При настъпилата тишина плъховете се строиха в три колони и потеглиха в атака. Плъхът, който ги командуваше, заповяда:
            — Първа колона ще се спусне отляво и ще превземе свещта. Но тежко и горко ви, ако я повредите. Аз съм ви командир и пръв трябва да хапна от нея. Втора колона ще се насочи към цигулката. Тя е направена от половин сочна круша и навярно е много вкусна. Трета колона ще настъпи във фронт, за да отвлече вниманието на противника.
            Командирите на отделните колони разясниха задачите на своите бойци. Плъха — командир се качи на един танк или по-право на една стара очукана керемида, поставена върху корема на един голям плъх, теглен за опашката от други десет плъха. Тръбачите засвириха сигнал за атака и сражението завърши в кратко време. Круша успя да запази цигулката, като я вдигна над полесражението, но свещта изчезна и нашите приятели останаха на тъмно.
            Изчезна и нещо друго, но не му е още време да кажем какво.
            Чичо Тиквичка не можеше да си намери място.
            — За всичко съм виновен аз...
            — Защо да сте виновен? — измърмори майстор Гроздан.
            — Защото нямаше да стигнем дотук, ако не бях си втълпил в главата да си построя къща.
            — Я по-добре мълчете — се обади кака Тиква. — Да не би Вие да сте ни затворили тук.
            — Аз съм стар, защо ми е къща — продължаваше Тиквичка. — Мога да живея под някоя пейка в парка. Моля ви се, извикайте пазачите. Кажете им, че ще подаря къщата на Домат и ще му кажа къде е скрита.
            — Нищо няма да му казваш! — избухна майстор Гроздан.
            Маестро Круша изтръгна няколко тъжни звука от цигулката си.
            — Това ще вкара в беля и чичо Боровинка.
            — Шшт! — прошепна кака Тиква. — Не споменавайте имена. Тук и стените имат уши.
            Всички се огледаха изплашено, но наоколо беше толкова тъмно, че не можеха да видят дали наистина стените на затвора имат уши.
            А стените наистина имаха уши. Или по-точно, имаха едно кръгло ухо, от което една дълга тръба водеше чак до стаята на Домат. По този таен телефон Домат можеше да подслушва разговорите в килията. За щастие в този момент Домат не слушаше, защото беше зает с болния Черешко.
            Изведнъж тръбен звук наруши настъпилата тишина. Плъховете нападнаха отново, тъй като бяха решили да превземат на всяка цена цигулката на маестро Круша.
            За да ги изплаши, музикантът се приготви да свири. Вдигна цигулката до брадата си, замахна вдъхновено с лъка и всички затаиха дъх. Но след известно време започнаха пак да дишат, защото цигулката не издаде никакъв звук.
            — Какво, нещо не върви, а? — запита майстор Гроздан.
            — Плъховете са ми изгризали лъка — извика Круша с глас, задавен от сълзи.
            Плъховете бяха изгризали почти целия лък, бяха оставили само едно малко парче. Без лък професорът не можеше да свири, а плъховете напредваха, като издаваха диви бойни викове.
            — Аз съм виновен за всичко — въздишаше чичо Тиквичка.
            — Престанете да въздишате и помагайте — заповяда майстор Гроздан. — Вместо да въздишате, опитайте се да мяукате.
            — Само до мяукане ми е сега — изхленчи Тиквичка. — Чудно ми е как един сериозен човек като Вас може да се шегува при това положение.
            Майстор Гроздан не му обърна внимание и измяука толкова добре, че плъховете се спряха.
            — Мяу, мяу — мяукаше обущарят.
            — Мяу, мяу — му пригласяше маестрото, като оплакваше безславния край на своя лък.
            — Кълна се в дядо си, Плъхаран трети, цар на всички мазета и тавани, тук има котка! — извика Плъха-командир, като закова на място танка си.
            — Предадени сме, господин генерал! — извика един от тримата капитани, задъхан от тичане. — Моите войници забелязаха една колона котки, въоръжени от глава до пети.
            Войниците не бяха забелязали нищо. Те бяха само изплашени. Страхът кара човек да вижда несъществуващи неща.
            — Мяу, мяу! — мяукаха отчаяно нашите затворници, Плъха-командир поглади опашката си. Винаги, когато беше разтревожен, той се поглаждаше по опашката. От много поглаждане опашката се беше толкова скъсила, че войниците го наричаха помежду си „генерал Безопашко“.
            — Кълна се в паметта на прадядо ми, Плъхаран първи, император на всички хамбари: предателите ще бъдат наказани. Тръбачи, свирете отстъпление!
            Капитаните не дочакаха да им повтарят заповедта. Тръбачите засвириха отстъпление и цялата войска се оттегли с най-голяма бързина, предвождана от генерал Безопашко, който шибаше безмилостно впрегнатите в танка плъхове.
            Така нашите приятели успешно отблъснаха атаката.
            Докато се радваха на победата, дочуха един гласец, който викаше:
            — Чичо Тиквичка, чичо Тиквичка!
            — Вие ли ме викате, маестро?
            — Не — отвърна маестро Круша, — не съм Ви викал.
            — Но все пак стори ми се, че ме викате.
            — Како Тикво, како Тикво! — обади се отново гласчето. Кака Тиква се обърна към майстор Гроздан:
            — Майстор Гроздане, защо ме викате с такъв тънък глас?
            — Какво ви прихваща! Аз не мога да говоря с тънък глас. Само се почесвам по главата, защото в нея има една мисъл, която сърби.

            — Това съм аз — обади се гласчето, — това съм аз, Ягодка.
            — А откъде се обаждаш?
            — От стаята на дон Домат. Говоря ви по тайния телефон. Чувате ли ме?
            — Да, чуваме те.
            — И аз ви чувам много добре. След малко ще дойде" Домат. Трябва да ви предам едно важно съобщение.
            — Кой праща съобщението?
            — Лукчо. Казва, че не трябва да се тревожите и че той ще се погрижи да ви освободи от затвора. Не издавайте къде е къщата, не се огъвайте. Лукчо ще се погрижи за всичко.
            Майстор Гроздан отговори:
            — Няма да издадем нищо и ще се надяваме. Кажи на Лукчо да побърза, защото сме обсадени от плъхове и не знаем докога ще издържим. И друго: опитай се да ни изпратиш кибрит и свещ, защото плъховете изядоха нашата.
            — Почакайте, ще се върна веднага.
            — То се знае, че ще те чакаме, не можем да мръднем оттук.
            След малко Ягодка се обади отново:
            — Внимание, пускам свещта!
            Дочу се шум, след малко нещо падна върху носа на чичо Тиквичка.
            — Ето я, ето я! — извика радостен той. Свещта беше лоена и към нея бе прикрепена една кутия кибрит.
            — Благодарим ти, Ягодке.
            — Довиждане, бързам, защото Домат може да дойде всеки миг.
            И наистина Домат бе влязъл в стаята си. Като видя Ягодка да се върти около тайния телефон, той се разгневи не на шега.
            — Какво правиш тук?
            — Почиствам тоя капан.
            — Какъв капан?
            — Този. Нали това е капан за мишки?
            Домат въздъхна с облекчение. „Тя е толкова глупава — помисли си той, — че е взела моя таен телефон за капан за мишки“.
            Това го развесели и той даже подари на Ягодка една обвивка от бонбон.
            — Това е за теб — каза великодушно той. — Ближи тази обвивка. Тя е много сладка: преди две години в нея беше увит един много хубав бонбон.
            Ягодка благодари на Домат с поклон и му каза:
            — Седем години работя и това е вече третата обвивка от бонбон, която получавам от ваше превъзходителство.
            — Виждаш ли — отговори Домат, — аз съм добър господар. Слушай ме, и ще бъдеш доволна.
            — Който се задоволява с малко, е щастлив — каза Ягодка и след като се поклони, отиде да си гледа работата.
            Домат потри ръце и си помисли:
            „Сега ще почна да подслушвам по моя таен телефон. Сигурно затворниците ще говорят помежду си много интересни неща и може би ще узная къде е скрита проклетата къщичка“.
            Но затворниците, които вече бяха предупредени от Ягодка, усетиха приближаването на Домат. Предполагайки, че ги подслушва, наговориха куп не дотам добри работи по негов адрес.
            Домат искаше да извика: „Ще ви дам да разберете!“ — но понеже се пазеше да не се издаде, запуши слушалката на телефона, който всъщност беше една обикновена фуния за претакане на вино, и легна да спи.
            Майстор Гроздан запали новата свещ. Всички погледнаха нагоре, видяха отвора на тайния телефон в един ъгъл на тавана и се изсмяха здравата, като си представиха как дон Домат се пука от яд.
            Но тяхната радост трая малко. Един Плъх-разузнавач, като видя светлината в килията, надзърна да види какво става и веднага отиде да доложи на командира си.
            — Господин генерал — каза радостно той, — котките са се оттеглили, а затворниците имат нова свещ.
            Безопашко преглътна половин литър слюнка и облиза мустаците си, по които се бяха полепили останки от първата свещ.
            — Тръбачи, свирете сбор! — заповяда той веднага. Когато войската се построи, Плъха-командир им държа една войнствена реч:
            — Мои храбри войници, отечеството е в опасност! Затова се пригответе за бой. Искам да ми донесете новата свещ. Естествено, свещта ще изям аз с помощта на моите началници, но преди да започна да ям, ще ви позволя да я оближете на смени.
            Плъховете закрещяха от въодушевление, нарамиха оръжията си и тръгнаха отново в атака.
            Обаче този път майстор Гроздан се показа предвидлив и прикрепи свещта високо в една кухина на стената между две тухли. Плъховете скачаха напразно: не можеха да достигнат свещта. Най-хитрите се задоволиха да си отхапят от цигулката на Круша, но после се оттеглиха, защото Плъха-генерал, ядосан поради неуспешната атака, ги заплаши с разстрел.
            И той изпълни заплахата си. Строи всичките си войници в една редица и на всеки десет души разстреля по един.
            Същата вечер в парка на замъка имаше военен съвет. Лукчо, Ягодка и Репичка се срещнаха зад един храст, за да разискват върху положението. Разискваха така разгорещено, че не усетиха кучето Баф, което ги откри и се нахвърли бясно върху тях. Баф даже не удостои с поглед двете момиченца, а седна направо на гърдите на Лукчо и започна да лае, докато Домат не дойде да арестува нашия приятел.
            Можете да си представите радостта на управителя.
            — За да ти докажа особеното си благоволение — възкликна той, — ще отделя специално за теб Тайната дупка. Затворът не е достоен за теб.
            — Правете, каквото искате — отговори Лукчо, без да се смути. И какво можеше да отговори? Или вие смятате, че трябваше да заплаче за това, че са го хванали?


            Глава десета
            Пътуване с една къртица от една в друга тъмница

            Лукчо се събуди посред нощ, защото му се стори, че някой чука на вратата. Но тази мисъл му се видя толкова глупава, че той започна да се смее на себе си.
            — Но все пак чух нещо — си каза Лукчо.
            Докато мислеше какво може да го е събудило, шумът се повтори. Шумът беше постоянен и глух, като че ли наблизо някой удряше с търнокоп.
            — Някой копае тунел — заключи Лукчо, след като опря ухо в стената на килията, откъдето идваше шумът.
            В този миг част от мазилката на стената се откърти, после падна една тухла и след това нещо или някой скочи на пода на килията.
            — По дяволите, къде съм? — запита един носов глас.
            — В Тайната дупка — отговори Лукчо. — В най-мрачната килия на замъка. Затова Ви моля да ме извините, загдето не мога да Ви видя и поздравя както трябва.
            — А Вие кой сте? Моля да бъда извинена, но аз, знаете ли, съм навикнала на тъмнина, а това място е твърде светло за мен. На светло не виждам.
            — Ясно. Вие сте навярно Къртицата.
            — Точно така — отговори Къртицата. — Отдавна имах намерение да копая в тази посока, но все не ми оставаше време. Знаете ли, трябва да наглеждам и поддържам в изправност десетки километри тунели. Все отнякъде се просмуква вода, от нея хванах и хрема, а и проклетите червеи си нямат работа и не уважават труда на хората. Затова отлагах от седмица на седмица. Но тази сутрин си казах: „Госпожо Къртице, ако сте умна и искате наистина да опознаете света, започнете да копаете в нова посока. Така тръгнах и...“
            Лукчо прекъсна непрестанното й бъбрене, за да се представи:
            — Казвам се Лукчо и съм затворен тука от дон Домат.
            — О, няма защо да се представяте — каза Къртицата, — познах Ви по миризмата. Но искрено Ви съжалявам. Сигурно е истинско мъчение човек да стои денем и нощем на такова светло място.
            — А пък аз мисля, че е доста тъмно.
            — Не се шегувайте с нещастието си. Искрено Ви съжалявам. Ех, светът е много лош. Според мен, щом искат да затворят някого, поне да го сложат на тъмно, за да си починат очите му.
            Лукчо разбра, че няма смисъл да спори за светлината и тъмнината с Къртицата. Тя беше свикнала със своите тъмни тунели и сигурно нейното мнение по въпроса се различаваше много от неговото.
            — Признавам, че светлината ме дразни — въздъхна той.
            — Видяхте ли? Нали Ви казах? — Къртицата беше просто трогната.
            — Ако Вие не бяхте толкова голям ... — продължи тя.
            — Аз ли? Аз съм много малък, уверявам Ви. Бих могъл да се провра и през къртича дупка.
            — Може би, може би, момко. Но ако искате да ми направите удоволствие, не наричайте дупки моите тунели; Впрочем аз бих могла да Ви придружа донякъде.
            — Бих могъл да се вмъкна в тунела, по който дойдохте — предложи Лукчо. — Но ще Ви моля да ме водите, защото ме е страх да не се загубя. Чувал съм, че Вашите тунели са твърде преплетени.
            — Не, слушайте — отговори Къртицата, — много ми е скучно да вървя по един и същ път. Знаете ли какво предлагам? Ще изкопаем нов тунел.
            — В коя посока? — запита веднага Лукчо.
            — В която и да е — отговори Къртицата, — стига да стигнем до някое тъмно място, а не в някоя ужасна светла пещера като тази.
            Лукчо помисли веднага за затвора, в който се намираха Тиквичка, Гроздан и другите. Те щяха да останат много изненадани да го видят да пристига изпод земята.
            — Мисля, че ще бъде добре да копаем надясно — предложи той на Къртицата.
            — Надясно или наляво, все ми е едно. Нека бъде надясно. Щом Вие предпочитате.
            И без да му мисли много, Къртицата тикна муцуната си в стената и започна да рови така ожесточено, че почти затрупа Лукчо с пръст. Той започна да кашля и кашля в продължение на четвърт час. След като престана да кашля и да киха, чу гласа на Къртицата, която го викаше:
            — Е, хайде, ще дойдете ли с мен?
            Лукчо се провря във входа на тунела, който беше достатъчно широк, за да може той да пълзи в него. Междувременно Къртицата, която продължаваше да рови, беше изминала със светкавична бързина вече няколко метра.
            — Идвам, идвам, госпожо Къртице — извика той, като плюеше пръстта, която Къртицата хвърляше в устата му, но преди да продължи, се спря и запуши входа на тунела:
            — Когато открият бягството ми, няма да узнаят накъде съм се измъкнал.
            — Как сте? — запита Къртицата, продължавайки да копае.
            — Отлично, благодаря — отговори Лукчо, — тук е съвсем тъмно.
            — Нали Ви казах, че веднага ще се почувствувате по-добре. Може би искате да поспрем за малко? Аз лично бих предпочела да не спирам, защото бързам, но може би Вие не сте свикнали да тичате из тунелите.
            — Да вървим — каза Лукчо, като си мислеше, че ако продължават да се движат със същата бързина, щяха да стигнат скоро до затвора.
            — Добре. — Къртицата се понесе с пълна скорост и копаейки, вдигаше шум като компресор. Лукчо едва смогваше да я догонва.
            Петнадесет минути след бягството на Лукчо и на Къртицата вратата на Тайната дупка се отвори. Домат влезе с тържествуващ вид.
            С какво нетърпение бе чакал той тоя миг! Когато отиваше към затвора, му се стори, че е по-лек най-малко с двадесетина кила.
            — Лукчо е в ръцете ми — говореше си той, като се пъчеше гордо. — Ще го накарам да си признае всичко от начало до край и после ще го обеся. След това ще освободя майстор Гроздан и другите глупаци. Няма за какво да се страхувам от тях. Ето вратата на Тайната дупка. Ха, ха, колко се радвам, само като си помисля за оня сополанко, който навярно се разкъсва сега от плач. Бас държа, че ще се хвърли в краката ми и ще проси милост. Обзалагам се, че ще лъсне обущата ми с езика си. Аз ще му позволя това, за да го накарам да се надява на спасение. А после, после ще му съобщя моето решение: смърт чрез обесване!
            Но когато отвори вратата и запали джобното си фенерче, от затворника нямаше и помен. Килията беше празна, съвсем празна.
            Домат не вярваше на очите си. Пазачите, които стояха около него, го видяха да става отначало оранжев, после зелен, син и най-сетне морав.
            — Къде ли се е заврял? Лукчо, къде си се скрил? — въпросът беше излишен и глупав: та къде би могъл да се скрие Лукчо.
            Домат погледна под нара, погледна в стомната, огледа тавана, пода и стените педя по педя — нищо! Затворникът беше изчезнал, беше се просто изпарил.
            — Кой му помогна да избяга? — изкрещя със страшен глас Домат, като се обърна към пазачите.
            Началникът на пазачите каза:
            — Господин Домат, ключовете от килията бяха у вас. Домат се почеса по главата. Това беше вярно.
            За да открие тайната, той седна сред килията, като мислеше:
            „Най-напред ще седна. Когато човек седи, мисли по-добре, отколкото когато стои прав.“
            Но и сядането не му помогна.
            В тоя момент отнейде се появи течение и вратата се хлопна зад гърба му.
            — Отворете, негодници! — извика Домат към пазачите, които бяха останали отвън.
            — Не можем, Ваше превъзходителство, ключалката щракна.
            Домат се опита да отвори с ключа. Но ключалката беше направена така, че можеше да се отвори само отвън.
            На Домат му идеше да се пръсне от яд.
            Той пожълтя, почервеня, посиня, позеленя и заплаши пазачите, че ще ги разстреля на място, ако, докато преброи до сто, не отворят вратата.
            Накрая, като не можаха да отворят вратата по друг начин; разбиха ключалката с динамит. От експлозията Домат се търкулна презглава и бе затрупан с пръст. Пазачите копаха дълго и накрая го извадиха, както се вадят картофи. Изнесоха го навън и прегледаха внимателно да не би да си е счупил нещо.
            Счупил си беше носа. Сложиха му лепенка и той се затича към дома си. Срам го беше да се покаже пред хората с лепенката на носа.
            Лукчо и Къртицата бяха вече доста далеч, но чуха шума от експлозията.
            — Какво ли е пък това? — запита момчето.
            — О, не се безпокойте — го успокои Къртицата. — Сигурно има маневри, Владетелят принц Лимон се смята за голям военачалник и не може да живее без война или поне без маневри.
            Докато копаеше усърдно, Къртицата не пропускаше случай да похвали мрака и да каже колко много мрази светлината.
            — Спомням си — разказваше Къртицата, — че веднъж трябваше да погледна една свещ. Уверявам Ви, че избягах презглава, не можах просто да издържа.
            — Да, разбира се — кимаше одобрително Лукчо, — някои свещи светят много силно.
            — Какво говорите — продължи Къртицата, — тази свещ не беше запалена. Тежко и горко ми, ако пък гореше!
            Лукчо се запита как ли една изгасена свещ може да дразни зрението, но в тоя момент Къртицата се спря.
            — Чувам гласове — каза тя.
            Лукчо наостри уши: чуваше някакъв далечен шум, но не можеше да различи никакви гласове.
            — Чувате ли? — продължи Къртицата. — Където приказват, има хора, а където има хора, има и светлина. По-добре ще е да хванем някоя друга посока.
            Лукчо наостри отново уши. Този път можа да познае гласа на майстор Гроздан. Не можеше да разбере какво говори, но беше невъзможно да е сбъркал, защото познаваше много добре гласа на обущаря. Искаше му се да викне, да се обади, че е той, но после си помисли:
            „Засега е по-добре Къртицата да не знае, че това са мои познати. Трябва да помисля как да я убедя да продължи да копае в посока на затвора. Иначе всичките ми планове ще отидат по дяволите.“
            — Госпожо Къртице — каза той, — чух да говорят за една много тъмна пещера, която, според моите пресмятания, трябва да е някъде наблизо.
            — По-тъмна ли е от този тунел? — запита недоверчиво Къртицата.
            — Много, много по-тъмна! — излъга Лукчо. — Мисля, че гласовете, които чувам, са на хора, които са дошли в пещерата, за да лекуват очите си.
            — Хм ... — измънка Къртицата. — Цялата тая работа не ми харесва. Но щом Вие държите да посетите тази пещера, приемам. Разбира се, на Ваша отговорност.
            — Ще Ви бъда безкрайно благодарен — замоли се Лукчо. — Нали живеем, за да се учим?
            — Съгласна съм — заключи Къртицата, — но ако повредите очите си, толкова по-зле за вас.
            След няколко минути те стигнаха съвсем близо до гласовете.
            Лукчо чу дори Тиквичка, който се вайкаше:
            — За всичко съм виновен аз, за всичко съм виновен аз... Поне да можеше да дойде Лукчо.
            — Дали не греша, или наистина чувам Вашето име? — каза Къртицата.
            — Ах, моето име ли? — запита с престорено учудване Лукчо. — Не чух нищо.
            В този миг се чу гласът на майстор Гроздан.
            — Лукчо обеща, че ще дойде да ни освободи, и ще дойде. Аз не се съмнявам в това.
            Къртицата се обади:
            — Чухте ли? Говорят за Вас. Не ми разправяйте, че не сте чули. Я по-добре ми кажете с какви намерения ме докарахте чак дотука?
            — Госпожо Къртице — призна Лукчо, — може би трябваше да Ви кажа веднага истината. Но сега ще ви кажа всичко. Гласовете, които чуваме, идват от затвора на замъка на графините Череша. В затвора се намират мои приятели. Аз съм обещал да ги освободя.
            — И помислихте, че с моя помощ...
            — Точно така, госпожо Къртице, Вие бяхте толкова добра да изкопаете тунела. Бихте ли искали да изкопаете един друг тунел, за да могат да избягат моите приятели?
            Къртицата помисли малко и каза:
            — Добре, приятелю. За мен всички посоки са добри. Ще изкопая един тунел за Вашите приятели.
            Лукчо би я целунал, но муцуната й беше така зацапана с пръст, че не можеше да се разбере къде й е устата.
            — Благодаря Ви от сърце, госпожо Къртице. Ще ви бъда признателен до края на живота си.
            — А сега — извика развълнувана Къртицата — да не губим време в приказки, а да отидем при Вашите приятели!
            Тя започна да копае отново и за няколко секунди проби стената, която ги отделяше от килията. Но за нещастие тъкмо когато Къртицата надзърташе в килията, майстор Гроздан драсна клечка кибрит, за да види колко е часът.
            Пламъчето от кибритената клечка направи толкова силно впечатление на клетата Къртица, че тя се отдръпна, като да я бяха ударили по носа, обърна се кръгом и се понесе презглава по тунела, като изостави Лукчо.
            — Довиждане, господин Лукчо — викаше тя, бягайки, — Вие сте добро момче и аз бих искала да Ви помогна. Но трябваше да ме предупредите, че ще попаднем в такъв ад с ужасно силна светлина. Не трябваше да ме лъжете така.
            Тя бягаше толкова бързо, че зад нея стените на тунела се срутваха и кухината му се запълваше с пръст. След малко Лукчо не я чуваше вече. Той я поздрави тъжно в сърцето си: — Довиждане, стара Къртице! Светът е малък, може би някой ден ще се срещнем отново и ще мога да ти поискам прошка за лъжата.
            След като се прости със своята спътница, Лукчо изчисти набързо лицето си с носната си кърпа и скочи в килията, весел и доволен.
            — Добър ден, приятели мои — извика той с глас, който проехтя като тръба.
            Можете да си представите колко се зарадваха! Всички се хвърлиха върху него и без малко щяха да го задушат от прегръдки. Само за миг го изчистиха от пръстта, с която беше посипан, щипеха го от радост, целуваха го, тупаха го по раменете.
            — По-полека — молеше се Лукчо. — Ще ме направите на парчета.
            Мина доста време, докато се успокоят. А когато Лукчо им разправи приключението си, тяхната радост се превърна в отчаяние.
            — Значи и ти си сега затворник като нас — каза майстор Гроздан.
            — Точно така — потвърди Лукчо.
            — И пазачите ще те открият при нас.
            — Едва ли — каза Лукчо, — мога винаги да се скрия в цигулката на маестро Круша.
            — А кой ще ни помогне да излезем оттук? — измърмори кака Тиква.
            — За всичко съм виновен аз ... — въздъхна Тиквичка. Лукчо искаше да ги ободри, но не успя въпреки усилията, които положи. Пък и да си признаем, и той беше малко отчаян.

            Глава единадесета
            В която узнаваме, че Домат спи с чорапи

            Домат, разбира се, не каза и дума за бягството на Лукчо. Излъга, че го е прехвърлил в общата килия, и легна в кревата с лепенка на носа. Ягодка го следеше усърдно, но не успя да разбере къде крие ключа от затвора.
            Затова реши да се посъветва с Черешко, който както знаете, беше все още болен и плачеше денем и нощем.
            Щом узна за случилото се, Черешко престана да плаче:
            — Значи Лукчо е в затвора? Не трябва да остане ни минутка повече! Дай ми веднага очилата.
            — Какво ще правиш?
            — Ще отида да го освободя — заяви решително младият граф. — Него и всички останали.
            — Но ключовете са у Домат, как ще ги вземеш?
            — Ще ги открадна. А ти приготви една хубава торта и сложи в нея приспивателен прах. Ще я отнесеш на Домат, който много обича торти, и щом заспи, изтичай да ми съобщиш. Аз пък ще направя една обиколка, за да разбера какво става в двореца.
            Ягодка не можеше да се начуди на енергичността на младия граф.
            — Как се промени изведнъж! Майчице, как се промени.
            Всички, които Черешко срещна при своята разузнавателна обиколка, забелязаха същото. Графините, дон Мерудия и дук Мандарина го гледаха като гръмнати.
            — Ами че той е оздравял! — забеляза Череша първа с радост в гласа.
            — Аз пък мисля, че изобщо не е бил болен — изрече дукът. — Преструвал се е.
            Череша втора побърза да се съгласи със своя капризен братовчед, защото се боеше да не би той да се покачи на някой гардероб и да почне да заплашва със самоубийство.
            Черешко узна от един пазач, че Лукчо е избягал от Тайната дупка, и се зарадва много, но въпреки това реши да освободи другите затворници.
            — Приятелките на Лукчо са и мои приятели! — си каза той.
            Като разпита хитро пазачите, той узна, че Домат държи ключовете от затвора в единия си чорап.
            — Работата е сложна — размисли Черешко. — Домат спи с чорапи. Трябва да го изчакам да заспи дълбоко, за да мога да му събуя чорапа, без да го събудя.
            И той заповяда на Ягодка да постави в тортата двойна доза приспивателен прах.
            Вечерта камериерката занесе на Домат една прекрасна шоколадова торта. Домат я излапа наведнъж.
            — Ще останеш доволна от твоя господар — каза той. — Щом оздравея, ще ти подаря обвивката от един шоколад, който изядох миналата година. Ще видиш какъв чудесен мирис има!
            От благодарност Ягодка се поклони чак до земята. Когато се изправи, Домат спеше вече здравата и хъркаше като цял оркестър, съставен само от контрабаси.
            Ягодка извика Черешко и двамата, държейки се за ръка, се запътиха по коридорите на замъка към покоите на управителя.
            Минаха покрай стаята на дук Мандарина, който се упражняваше в скачане. За да може да скача от шкафовете, и гардеробите, когато трябваше да си издействува нещо, му беше необходима сериозна тренировка.
            Мандарина се тренираше нощем. Като погледнаха един след друг през ключалката, Ягодка и Черешко го видяха да скача като котка от гардероба на полилея, от кревата на огледалото. Мандарина се катереше по пердетата с невероятна скорост. Беше станал съвършен акробат.
            В стаята на Домат не беше съвсем тъмно, Ягодка беше оставила капаците отворени, така че меката лунна светлина проникваше през прозореца.
            Управителят хъркаше знаменито. В момента сънуваше, че Ягодка му носи друга шоколадова торта, голяма колкото колело на велосипед. Но ето че в съня му се зададе барон Портокал и като го заплаши, поиска половината от тортата. За да защити правата си, Домат извади сабята си. Баронът побягна, като биеше с камшика бедния Фасул, който, облян в пот, тикаше количката. Но щом баронът избяга, ето че пристигна дук Мандарина, който се качи на една висока топола и извика: „Или ще ми дадеш половината от тортата, или ще се хвърля надолу с главата“.
            Изобщо Домат спеше неспокойно: всеки искаше да му отнеме от проклетата торта, а накрая и самата торта започна да му създава грижи. От шоколадена тя се превърна в картонена. Домат, без да подозира нещо, захапа тортата и устата му се напълни с картон — безвкусен и твърд като дърво.
            Докато Домат се мяташе в съня си, Ягодка отметна покривката от краката му, а Черешко събу внимателно чорапите му и измъкна връзката с ключовете.
            — Готово! — прошепна той на Ягодка. Момичето погледна Домат.
            — Кой знае каква муцуна ще направи, като разбере.
            — Да вървим, преди да се е събудил.
            — Няма опасност, в тортата сложих толкова много прах, че би могла да приспи цяла войска.
            Те излязоха на пръсти от стаята, затвориха вратата и се спуснаха внимателно по стълбите. Изведнъж Черешко се спря.
            — А пазачите?
            Ето ти на, не бяха се сетили за тях.
            Ягодка започна да смуче пръста си. Мислите й се намираха в пръстите. Щом засмучеше пръста си, нужната мисъл й идваше веднага.
            — Измислих! — рече тя. — Аз ще отида зад къщата и ще започна да викам за помощ, колкото ми глас държи. Ти ще извикаш пазачите и ще ги отправиш към мен. Щом останеш сам, ще отвориш затвора и всичко ще бъде в ред.
            Така и направиха. Хитрината успя напълно. Ягодка извика с такъв сърцераздирателен глас, че дори и дърветата биха се изтръгнали из корените си, за да й се притекат на помощ. Пазачите излетяха като сачми от ловна пушка, окуражени от Черешко, който викаше:
            — Тичайте, бързайте! Там има разбойници!
            Като остана сам, Черешко отвори килията и остана много изненадан, като видя и Лукчо между затворниците.
            — Лукчо, какво търсиш тук? Нали беше избягал?
            — Ще ти разправям после. Сега няма време за губене.
            — Насам! — направи знак Черешко, като им показа една пътека, която водеше право в гората. — Пазачите отидоха в обратна посока.
            Понеже кака Тиква беше тежка и не можеше да тича, започнаха да я търкалят.
            Лукчо остана последен и се сбогува сърдечно с младия граф, който се беше просълзил.
            — Майсторски ги изигра — му каза той, — аз изобщо не повярвах, че си болен.
            — Бягай, бягай, за да не те заловят отново.
            — Ще се видим скоро, а що се отнася до Домат, обещавам ти да го наредя както му се полага.
            С два скока Лукчо настигна другарите си и им помогна при търкалянето на кака Тиква. Черешко отиде да остави ключа на мястото му, т. е. в десния чорап на Домат.
            В това време пазачите намериха Ягодка, обляна в сълзи. Камериерката беше накъсала престилката си и беше издраскала лицето си, за да ги накара да повярват, че е била нападната от разбойници.
            — Накъде избягаха? — запитаха запъхтените пазачи.
            — Нататък — отговори Ягодка, като посочи пътя, който водеше към селото.
            Пазачите хукнаха към селото, обиколиха го два-три пъти и арестуваха една котка въпреки енергичните й протести.
            — Това е свободна страна — мяукаше гневно Котката, — нямате право да ме арестувате. А освен това пристигнахте тъкмо в момента, когато плъхът, който аз дебна от два часа, се готвеше да напусне скривалището си.
            — В затвора ще намерите плъхове, колкото искате — отговори началникът на пазачите.
            След половин час се върнаха в замъка и можете да си представите колко се изненадаха, като намериха затвора празен.
            Затвориха набързо Котката в килията, смъкнаха си пушките и сабите, натрупаха ги накуп и търтиха да бягат, защото се страхуваха от гнева на Домат.
            На следната утрин Домат се събуди и се погледна в огледалото.
            — Носът ми е оздравял — реши той, — мога да махна лепенката. Ще отида да разпитвам затворниците.
            Взе със себе си господин Грах като адвокат и дон Мерудия, който трябваше да води протокол на разпита. Тримата се запътиха към затвора, като вървяха един зад друг с важни изражения на лицата. Домат извади ключа от десния си чорап, отвори вратата и отскочи назад, като бутна на земята дон Мерудия, който беше зад гърба му. От килията се чу едно жаловито „мяу“, „мяу“, което би могло да разплаче и камъните.
            — Какво правите тук? — запита Домат Котката, като се съвзе от изненадата.
            — Боли ме коремът! — се оплака Котката. — Моля Ви се, пренесете ме в болница или поне извикайте лекар.
            Котката беше ловила цяла нощ плъхове и така се беше натъпкала, че от устата й се подаваха най-малко двеста плъхови опашки.
            Домат освободи Котката, като й разреши да лови в затвора плъхове, когато си иска, и й каза:
            — Ако бъдете така добра да запазите опашките на изтребените от вас плъхове, за да можете да удостоверите своята полезна дейност, управлението на замъка ще Ви отпусне една скромна пенсия.
            Веднага след това Домат изпрати на губернатора една телеграма, която гласеше: „Положението замъка Череша сериозно точка Налага се Вашето присъствие с един батальон лимончета точка“


            Глава дванадесета
            В която Праз се надсмива над мъчителите си

            На другия ден в селото пристигна владетелят принц Лимон, придружен от четиридесет придворни лимона и един батальон лимончета. Както вече знаете, всички от двора на принц Лимон носеха на шапките си звънчета, които дрънкаха непрекъснато.
            Праз, който решеше мустаците си пред огледалото, се надвеси през прозореца, за да види какво става. Лимончетата го арестуваха, преди да си бе довършил тоалета, и го откараха с единия мустак щръкнал нагоре, а с другия увиснал надолу.
            — Почакайте поне да среша и левия си мустак — молеше Праз стражарите, докато го водеха към затвора.
            — Мълчи. Иначе ще отрежем левия ти мустак, а след него и десния. Така ще ти спестим труда да ги решиш.
            Праз млъкна, защото се страхуваше да не загуби единственото си богатство. Арестуваха и господин Грах. Адвокатът крещеше и се мяташе:
            — Имате грешка! Аз съм адвокат и съм на служба при дон Домат! Станало е някакво недоразумение! Пуснете ме веднага!
            Но сякаш говореше на стената. Никой не му обръщаше внимание.
            Лимончетата се разположиха на лагер в парка. За известно време те се развличаха, като четяха табелите на дон Мерудия. После, за да не скучаят, започнаха да късат цветята, да ловят червените рибки, да чупят с камъни стъклата на парниците. Изобщо започнаха да правят големи пакости.
            Графините си скубеха косите и тичаха от един началник при друг:
            — Молим ви, господа, накарайте вашите хора да бъдат по-сдържани! Ще ни съсипят целия парк! Началниците се разгневиха.
            — Нашите герои — отговориха те се нуждаят от развлечения след трудните си бойни дела. Вие би трябвало да бъдете малко по-признателни.
            Графините си позволиха да възразят, че според тях арестуването на Праз и господин Грах не било чак толкова трудно. Тогава началникът отговори:
            — Добре. Тогава ще им заповядам да арестуват и вас. Така поне ще си заслужите парите.
            На графините не остана друго, освен да се оплачат на принц Лимон. Той се беше настанил с четиридесетте лимона в най-хубавите стаи на замъка, без да пита нито Домат, нито дон Мерудия, нито барона, нито дука, нито дори самите графини.
            Баронът беше много загрижен.
            — Ще видите — шепнеше той, — че ще изядат всичките ни запаси, а ние ще пукнем от глад. Ще останат тук, докато изядат всичко, а после ще си отидат и ще ни оставят да си чукаме главите. Това е истинско нещастие, ужасна катастрофа.
            Владетелят извика при себе си Праз и започна да го разпитва. Дон Мерудия се изсекна в голямата си кърпа на квадрати и се приготви да води протокола на разпита, а Домат седна от дясната страна на владетеля, за да му подсказва.
            Трябва да ви кажа, че принц Лимон, макар и да имаше на главата си златен звънец, не беше кой знае колко умен, а освен това той беше известен с разсеяността си. Така например, щом доведоха затворника, той възкликна:
            — Я, какви хубави мустаци! Заклевам се, че в цялата страна не съм видял такива хубави, толкова дълги и така добре сресани мустаци.
            Докато стоеше в затвора, Праз нямаше друга работа и през цялото време се беше занимавал само с мустаците си.
            — Благодаря, Ваше височество — отговори развълнувано той.
            — Слушайте — продължи владетелят, — ще Ви удостоя със званието кавалер на ордена на сребърния мустак. Хей, лимони!
            Придворните дотичаха веднага.
            — Донесете ми веднага короната на кавалера на сребърния мустак. — Придворните донесоха короната. Тя представляваше един навит сребърен мустак и се слагаше на главата.
            Праз се смути много. Той очакваше да го разпитват, а вместо това го награждаваха с много висок орден.
            Той се поклони. Принцът му постави короната на главата, прегърна го и го целуна по двата мустака и неочаквано стана да си върви, понеже, както ви казах, беше доста разсеян.
            Тогава Домат се наведе и прошепна на ухото му:
            — Ваше височество, позволявам си да забележа, че Вие удостоихте с такова високо звание един долнопробен престъпник.
            — От минутата, в която го удостоих със званието кавалер — отговори натъртено принц Лимон, — той не е вече престъпник. Но нека все пак го разпитаме.
            Но като се обърна към Праз, той го запита дали знае къде са се скрили избягалите затворници. Праз отговори, че не знае нищо. След това принцът го запита дали знае къде е скрита къщата на чичо Тиквичка. Праз му отговори отново, че не знае нищо.
            Домат кипна:
            — Ваше височество, този човек лъже. Предлагам да го подложим на мъчения, докато си признае всичко.
            — Добре, добре! — съгласи се веднага принц Лимон, като потриваше ръце. Той беше забравил, че само преди една минута бе наградил Праз и се радваше много при мисълта за мъченията, защото беше по душа лош и зъл.
            — С какво да започна? — запита палачът, който пристигна с всичките си инструменти, т. е. вили, брадви, копия и кибрит за запалване на клада.
            — Отскубнете мустаците му — заповяда владетелят. Палачът започна да тегли мустаците на господин Праз.
            Но от дългото простиране на пране мустаците на Праз бяха станали така издръжливи, че палачът се изпоти три пъти и пак не можа да ги изскубне. Праз не усещаше никаква болка и се смееше от сърце. Палачът капна от умора и накрая дори припадна. Праз бе откаран в карцера и там го забравиха. Понеже никой не се сети за него, той беше принуден да се храни със сурови плъхове, а мустаците му пораснаха толкова много, че се намотаха и заприличаха на две макари електрически жици.
            Дойде ред на господин Грах. Адвокатът се просна на земята и започна да целува краката на владетеля, като го молеше:
            — Ваше височество, простете ми, аз съм невинен!
            — Лошо, господин адвокате, много лошо. Ако бяхте виновен, щях да ви освободя веднага. Но щом сте невинен, още по-зле. Можете ли ни каза къде са избягалите затворници.
            — Не, Ваше височество — отговори господин Грах, треперейки от страх. Той наистина не знаеше нищо.
            — Виждате ли? — възкликна принц Лимон. — Как да Ви освободя, като не знаете нищо?
            Господин Грах погледна умолително към Домат, но управителят се престори, че си чопли носа, и се загледа в тавана.
            Господин Грах се почувствува загубен и същевременно се ядоса, че неговият господар и покровител го изоставя така подло.
            — Можете ли да ми кажете — продължи принц Лимон — къде са скрили къщата на чичо Тиквичка?
            Господин Грах знаеше къде е скрита къщичката, защото на времето беше подслушвал разговора между Лукчо и неговите съселяни.
            „Ако им открия скривалището — мислеше си той, ще ме освободят. Но какво ще спечеля? Сега ми стана ясно колко струват господата. Докато използуваха адвокатския ми опит, за да мамят ближния си, ме канеха на вечеря и ми се подмазваха. Не, няма да им помогна. Нека се справят сами. Да става, каквото ще, от мене не ще узнаят нищо.“
            И отговори с твърд глас:
            — Не знам.
            — Лъжете! — изрева Домат. — Знаете много добре, но не искате да кажете.
            Тогава господин Грах не се сдържа. Изправи се на пръсти, за да изглежда по-висок, изгледа страшно Домат и извика:
            — Вярно е, знам всичко. Зная много добре къде е скрита къщичката. Но никога няма да Ви кажа, никога!
            Принц Лимон го погледна изненадан.
            — Помислете си — каза му той, — ако не проговорите, ще бъда принуден да Ви обеся.
            Грах усети, че от страх му треперят краката, и опипа шията си: струваше му се, че усеща въжето около врата си. Но вече беше решил.
            — Добре, обесете ме — отговори гордо той, — обесете ме веднага!
            След тези думи той стана бял като платно, нещо необичайно за едно грахово зърно, и припадна.
            Дон Мерудия записа в протокола:
            „Обвиняемият припадна от срам“.
            След това се изсекна в кърпата и затвори протоколната книга: разпитът беше привършен.


            Глава тринадесета
            Грах спасява, без да иска, живота на дон Домат

            Господин Грах се събуди по тъмно и си помисли, че е вече обесен.
            „Аз съм мъртъв — каза си той — и това сигурно е адът. Чудя се само защо има толкова малко огън. Какво говоря, изобщо няма огън! Странен ад — тъмен и без огън.“
            В този момент той чу как ключът се завъртя в ключалката. Сви се в ъгъла, като забрави, че не можеше да избяга, и се взря със страх към вратата, очаквайки, че оттам ще се появят стражите и палачът.
            Стражите се появиха, но сред тях вместо палача влезе... дон Домат, овързан като салам.
            Господин Грах скочи и поиска да се хвърли върху него, но после се спря:
            „Какво правя? Ами че и той сега е затворник като мен.“ И въпреки че нямаше добри чувства към иконома, той го запита любезно:
            — И Вие ли сте арестуван?
            — Арестуван ли? Осъден съм на смърт. Ще ме обесят призори след Вас. За сведение мога да Ви съобщя, че това е килията на обесените.
            Адвокатът беше много изненадан.
            — Принц Лимон — продължи Домат — е много ядосан, понеже не можа да хване края на цялата история. И знаете ли какво направи! Обвини ме пред графинята, че съм ръководител на съзаклятието срещу замъка, и ме осъди на смърт чрез обесване.
            Господин Грах не знаеше дали да го съжалява, или да се радва.
            — Щом е така, дон Домат, не падайте духом: ще умрем заедно.
            — Това слабо ме утешава — забеляза управителят, — но както и да е, позволете ми да Ви помоля за извинение, задето на Вашия процес не се опитах да ви защитя. Нали разбирате, можех и аз да си загазя.
            — О, всичко това е минало, да не говорим за него — отговори любезно господин Грах. — Ние сме сега другари по нещастие и трябва да си помагаме взаимно.
            — И аз мисля така — каза Домат, явно ободрен. — Радвам се, че не ми се сърдите.
            Той извади от джоба си парче торта и го раздели братски с господин Грах, който просто не повярва на очите си. — Това е всичко, което ми оставиха — каза Домат, клатейки тъжно глава.
            — Няма какво да се прави, всичко се случва на тоя свят. До вчера бяхте истинския господар на замъка, а днес сте затворник.
            Домат продължи да яде тортата, без да отговори.
            — Знаете ли — каза той, — почти се радвам, че Лукчо ме изигра. В края на краищата той е хитро момче и вършеше всичко, подтикнат от благородното си сърце, за да помогне на бедните.
            — Може би — съгласи се господин Грах.
            — Кой знае — продължи Домат, — кой знае къде се крият избягалите затворници. Бих искал да направя нещо за тях.
            — Какво можете да направите в състоянието, в което се намирате?
            — Имате право. Пък и не ги зная къде са.
            — И аз не ги зная — каза господин Грах, който се поразмекна от любезното отношение на Домат и стана по-приказлив, — но пък зная, къде е скрита къщичката на чичо Тиквичка.
            При тези думи сърцето на Домат спря за миг да тупти.
            „Домате — си каза веднага той, — внимавай добре какво ще каже тоя глупак. От това зависи дали ще успееш да се отървеш“.
            — Наистина ли знаете? — продължи той, като се обърна към адвоката.
            — Знам, разбира се, но никога няма да го кажа. Не искам да причинявам зло на клетите хора.
            — Това Ви прави чест, господин адвокате. Да бях на Ваше място, и аз не бих ги издал. Не бих желал по моя вина да ги постигне нещастие.
            — Щом е така — каза господин Грах, — аз съм щастлив да стисна Вашата ръка.
            Домат му подаде ръката си. Господин Грах се раздрънка съвсем.
            — Знаете ли — каза весело той, — те са скрили къщата на две крачки от замъка, а ние, глупаците, не можахме да се сетим.
            — Къде са я скрили? — запита Домат с престорена наивност.
            — На Вас мога да го открия — изсмя се господин Грах, — утре ще умрете с мен и ще отнесете тайната в гроба.
            — Разбира се, Вие знаете много добре, че ще умрем призори, а вятърът ще разнесе праха ни.
            Господин Грах се приближи още повече до своя другар по съдба и шепнешком му довери, че къщата на чичо Тиквичка беше скрита в гората и оставена на чичо Боровинка.
            Домат го дочака да свърши, след това му стисна сърдечно ръката и извика:
            — Мой скъпи приятелю, благодаря Ви, че ми доверихте тая важна новина. Вие ми спасихте живота.
            — Живота ли Ви спасих? Вие се шегувате!
            — Не се шегувам — отговори Домат. Той стана и заудря вратата с юмруци, докато пазачите дойдоха да отворят.
            — Заведете ме веднага при принц Лимон — заповяда той с обикновения си нахален тон. — Трябва да му кажа много важни неща.
            И наистина Домат разказа всичко на принца, който не можеше да стои на едно място от радост.
            Те решиха, че на следната утрин след екзекутирането на господин Грах ще трябва да отидат в гората и да вземат къщата.


            Глава четиринадесета
            Господин Грах увисва на въжето

            Сред селския площад бе издигната една хубава бесилка. Точно под нея имаше капак, който щеше да се отвори, когато палачът натиснеше копчето, а когато капакът се отвореше, господин Грах щеше да падне в дупката и щеше да виси в нея, докато умре.
            Когато извикаха господин Грах, за да го отведат към бесилката, той направи всичко възможно, за да спечели време. Отначало каза, че не се е обръснал, след това поиска да измие главата си, после се сети, че ноктите на краката му бяха твърде дълги и поиска да ги изреже.
            Палачът протестираше, понеже всичко това беше губене на време, но тъй като желанието на осъдения на смърт е свещено, трябваше да потърсят ножички. Господин Грах ряза ноктите си цели два часа, но накрая се примири и тръгна.
            Докато изкачваше стъпалата към бесилката, достраша го много. Трябваше да умре. Беше толкова малък и дебеличък, толкова зелен, с измита глава и изрязани нокти, а все пак трябваше да умре.
            Забиха барабани. Палачът постави примката около врата на адвоката, преброи до тринадесет, защото беше суеверен, и натисна копчето. Капакът се отвори и господин Грах пропадна в тъмната дупка, като си мислеше:
            „Този път наистина ще се мре!“
            Но чу един носов глас, който казваше:
            — Режете вие, господин Лукчо. При такава светлина не виждам добре.
            Някой отряза въжето, което стягаше врата на господин Грах, и гласът се обади отново:
            — Дайте му една глътка от този отличен картофен сироп; ние, къртиците, не ходим никъде без нашата походна аптечка.
            Какво се беше случило?


            Глава петнадесета
            Обяснение на предшествуващата глава

            Беше се случило следното: Ягодка бе предупредила Репичка за опасността, която заплашваше господин Грах. Репичка бе изтичала да предупреди Лукчо, който беше отседнал с избягалите затворници в една пещера, недалеч от къщичката на чичо Тиквичка.
            Лукчо беше взел назаем от майстор Гроздан едно шило, за да чеше главата си, понеже положението беше сериозно и налагаше сериозно чесане.
            След като се почеса, Лукчо върна шилото на майстор Гроздан и каза:
            — Благодаря, измислих.
            И изтича навън. Никой не го попита какво беше измислил.
            Чичо Тиквичка се задоволи да въздъхне:
            — Щом каза, че е измислил, значи наистина е измислил.
            Лукчо се разхожда дълго време из нивите, преди да намери това, което търсеше. Най-после се намери в една ливада, осеяна с купчинки пръст. От време на време изникваше като гъба някоя нова купчина. Къртицата работеше.
            Лукчо почака, докато една от купчинките пръст изникна под краката му, клекна и започна да вика:
            — Госпожо Къртице! Госпожо Къртице! Аз съм, Лукчо!
            — А, Вие ли сте? — отговори сухо Къртицата. — Още съм полусляпа от последния път. Да не искате да ми предложите да пътуваме пак под земята, за да търсим светли пещери?
            — Не говорете така, госпожо Къртице. Благодарение на Вас успях да се свържа с моите приятели. Можахме да избягаме и сега живеем временно наблизо, в една пещера.
            — Благодаря Ви за сведенията, но те съвсем не ме интересуват. Довиждане.
            — Госпожо Къртице! Госпожо Къртице! — извика отново Лукчо. — Изслушайте ме!
            — Добре, казвайте, но хич не си представяйте, че имам намерение да Ви помогна.
            — Не е за мен. Касае се за адвоката Грах. Утре ще го обесят.
            — Пада му се — отговори Къртицата, — бих помогнала с удоволствие да му сложат въжето. Адвокатите не са ми симпатични, а и Граха не обичам.
            Лукчо трябваше да увещава дълго Къртицата, но беше сигурен, че ще успее: под грубата външност на Къртицата се криеше златно сърце и тя нямаше да откаже помощта си за едно справедливо дело.
            Така и стана: накрая Къртицата се развълнува и извика:
            — Стига сте приказвали, господин Лукчо. Вие говорите прекалено много. Я по-добре ми кажете накъде трябва да ровя.
            — Посока север-североизток — отговори веднага Лукчо, като подскочи от радост.
            Къртицата изрови със светкавична бързина един тунел чак до бесилката. Тя и Лукчо се притаиха под нея. Когато капакът се отвори и господин Грах падна заедно с въжето, на което беше закачен, и увисна на него като зидарски отвес, Лукчо преряза въжето и даде на адвоката да пие от картофения сироп, който Къртицата беше донесла със себе си. После му удари няколко плесници, за да го накара да дойде на себе си, защото Грах беше зашеметен и мислеше, че е вече мъртъв и че се разхожда из рая.
            — Ах, господин Лукчо — извика той, — и Вие ли сте мъртъв? Какво щастие да се намерим двамата в рая.
            — Господин адвокате, събудете се — намеси се Къртицата, — това не е нито раят, нито адът. А аз не съм нито свети Петър, нито дяволът, аз съм една стара Къртица и бързам да си отида. Затова побързайте да се измъкнете и гледайте да не попадате често на пътя ми. Винаги, когато срещна Лукчо, получавам слънчев удар.
            Всъщност дупката беше тъмна, но за Къртицата тя бе толкова светла, че вече я беше заболяла главата.
            Най-подир господин Грах разбра, че се беше отървал благодарение на Лукчо и на Къртицата и започна да им благодари. Прегръщаше ги един след друг, после поиска да прегърне и двамата наведнъж, но ръцете му бяха къси и това не му се удаде.
            Щом се поуспокои, всички се впуснаха на път по новия тунел, който Къртицата изкопа чак до пещерата, където се намираха майстор Гроздан, чичо Тиквичка, Круша и останалите.
            Всички се зарадваха, като видяха Грах; те бяха забравили, че в миналото той беше техен противник.
            Къртицата със сълзи на очи се сбогува с приятелите си, като каза:
            — Ако сте хора със здрав разум, трябва да дойдете с мене под земята: там няма бесилки, няма домати, лимони и лимончета. Там е спокойно и което е още по-важно, там е тъмно. За всеки случай, ако Ви потрябвам, пуснете едно съобщение в тази дупка. Аз ще минавам от време на време, за да науча нещо за Вас. А сега довиждане.
            Всички я поздравиха сърдечно. Докато се сбогуваха, Грах се плесна силно по челото, толкова силно, че се търкулна на земята.
            — Колко съм глупав! Колко съм разсеян! Моята разсеяност ще ме провали!
            — Забравихте ли нещо? — попита любезно кака Тиква, като го повдигна от земята и му изчетка дрехите.
            Грах разправи за приключението си с Домат и завърши с думите:
            — Сега сигурно лимончетата са отишли в гората да вземат къщата.
            Лукчо хукна като куршум и стигна до дъба на чичо Боровинка.
            Но къщата беше изчезнала.
            Чичо Боровинка се беше скрил между два корена на дъба и плачеше отчаяно:
            — Ах, моята хубава къща! Ах, моята хубава къщичка!
            — Лимончетата ли я отнесоха?
            — Да, и взеха всичко със себе си. И половината ножица, и ножчето за бръснене, и табелката, и звънеца.
            Лукчо не се почеса по главата. Този път трябваше да се чеше с две шила, за да измисли нещо, а нямаше под ръка нито едно. Той постави ласкаво ръка върху рамото на чичо Боровинка и го придружи до пещерата.
            Когато пристигнаха, никой не ги попита за нищо. Всички разбраха, че Домат беше поискал да си отмъсти и че този път беше успял.

            Глава шестнадесета
            Приключенията на мистър Морков и кучето Дръж

            Мистър Морков...
            Но почакайте, кой е той? За тази личност досега не сме чули нищо: откъде изскочи? Какво иска? Дребен ли е, или висок, дебел или тънък? Сега ще ви обясня.
            Като се увери, че затворниците са избягали, принц Лимон заповяда да се претърси полето наоколо. Лимончетата, въоръжени с гребла, претърсиха старателно нивите и ливадите, горите и пътищата, за да намерят нашите герои. Работиха денем и нощем и събраха куп хартии и съчки, но от Лукчо и от приятелите му нямаше и помен.
            — За нищо не ви бива — крещеше владетелят, — само развалихте греблата! Почти всички гребла са със счупени зъби. Заслужавате да изпочупя вашите зъби.
            От страх лимончетата затракаха със зъби и четвърт час се чуваше само: тик-тик-тик, като че валеше град.
            Един придворен лимон, който от време на време ходеше на кино, забеляза:
            — Мисля, че е време да повикаме един детектив.
            — Какво е това детектив?
            — Детективът се занимава с разследвания. Например ако сте изгубили копче, той ще го намери като две и две четири. Също ако сте изгубили цял батальон войници или ако ви избягат затворници, той само ще си сложи очилата и ще ги намери за миг.
            — Щом е така, пратете да повикат някой детектив.
            — Аз познавам един, който е тъкмо за нас — предложи придворният. — Казва се мистър Морков.
            Ето сега знаете кой е мистър Морков. Щом пристигне, ще ви кажа как е облечен и какви са мустаците му.
            Не, това не мога да ви кажа, защото мистър Морков нямаше мустаци. Затова пък имаше куче, ловджийско куче, на име Дръж; То му помагаше да носи уредите си. Защото мистър Морков не отиваше никъде, без да носи със себе си една дузина бинокли и далекогледи, стотина компаса, десетки фотографически апарата, един микроскоп, една мрежа за ловене на пеперуди и едно пакетче сол.
            — За какво ви служи солта? — попита го владетелят.
            — С разрешение на Ваше височество слагам солта на опашките на избягалите затворници и след това ги хващам в мрежата за пеперуди.
            Владетелят въздъхна:
            — Страхувам се, че този път солта няма да Ви послужи. Избягалите затворници нямат опашки.
            — Случаят е много тежък — забеляза строго мистър Морков. — Как ще ги заловя, щом нямат опашки? Къде ще сложа солта? С разрешение на Ваше височество не биваше да позволите на затворниците да избягат. Или преди да ги оставите да избягат, трябваше да им закачите опашки, та после лесно да се ловят.
            — Виждал съм на кино — се намеси придворният лимон, за който ви казах по-рано — понякога да залавят бегълците, като им слагат сол не на опашките, а на главата.
            — Това е отживяла система! — отвърна с презрение мистър Морков.
            — Това е една много, много отживяла система! — повтори Дръж.
            Кучето на разузнавача имаше тази особеност: често повтаряше думите на господаря си, като прибавяше и своето мнение обикновено с думите „много, много“.
            — Дойде ми една друга идея — каза мистър Морков.
            — Дойдоха ми много, много други идеи — повтори Дръж, като клатеше важно ушите си.
            — Можем да употребим пипер вместо сол.
            — Точно така! — съгласи се възторжено владетелят. — Вие ще им хвърлите пипер в очите и те веднага ще се предадат.
            — И аз така мисля — забеляза Домат, — но, за да им хвърлите пипер в очите, трябва първо да ги открием.
            — Това е по-трудно — съгласи се мистър Морков, — но ще се опитам с помощта на моите уреди.
            Мистър Морков беше детектив на място, той не правеше нищо без инструментите си. Например за да отиде да спи, той употреби три компаса: един, за да се насочи към стълбата, друг, за да намери вратата на своята стая, и трети, за да открие леглото си.
            Черешко мина оттам, за да хвърли един поглед, и видя как мистър Морков и кучето Дръж, проснати на пода, наблюдаваха компаса и разискваха оживено.
            — Господа, какво правите на пода? Да не би да търсите по килима дупки, през които биха могли да избягат затворниците?
            — Търся леглото си, млади господин графе. Всеки може да намери леглото си с просто око. Но един разузнавач трябва да действува с помощта на науката. Професионалният ми дълг изисква от мен да използувам в подобни случаи редица уреди. Компасът, както знаете, е снабден с магнитна игла, която винаги сочи на север. Като вървя в тази посока, аз ще намеря леглото си, без да сбъркам.
            Случи се обаче така, че като тръгна в тази посока, детективът блъсна главата си в огледалото на гардероба и понеже имаше твърда глава, го разтроши на хиляди парчета, едно от които отряза, падайки, опашката на кучето Дръж.
            — Изглежда, че нашите изчисления са погрешни — каза Морков.
            — Изглежда, че нашите изчисления са много, много погрешни — потвърди Дръж.
            — Да подирим в друга посока!
            — Да подирим в много, много други посоки! — се съгласи Дръж. — Само да не водят към огледала.
            Този път вместо компас мистър Морков употреби един от своите мощни морски бинокли. Той прилепи окото си към него и започна да се върти наляво и надясно.
            — Какво виждате, шефе? — попита Дръж.
            — Виждам един прозорец: затворен е, има червени завески и по четиринадесет стъкла на всяко крило.
            — Откритието е много важно — извика Дръж, — четиринадесет и четиринадесет прави двадесет и осем. Ако тръгнем в тази посока, може да си докараме двадесет и осем рани по главата. Кой знае какво ще остане от опашката ми!
            Морков насочи бинокъла в друга посока.
            — Какво виждате, шефе? — попита тревожно Дръж.
            — Виждам някаква постройка от ковано желязо. Много интересна постройка. Има три крака, съединени с железен обръч. На върха се вижда бял покрив, който — по всичко личи — е емайлиран.
            Дръж беше удивен от мнението на господаря си.
            — Шефе — забеляза той, — ако не се лъжа, никой до този момент не е открил емайлирани покриви.
            — Ние ще бъдем първите — продължи Морков. — Един детектив трябва да умее да открие хиляди тайнствени неща в една обикновена спалня.
            Упътиха се по посока на постройката от ковано желязо с емайлиран покрив, но преди това се проснаха на пода, като долепиха ухо до него, за да се уверят, че в околността не се движат коне. След като изминаха около десет крачки, те дойдоха под желязната постройка, и то толкова под нея, че покривът й се катурна.
            Какво беше учудването на прочутия детектив и на още по-прочутото му куче Дръж, когато от покрива на постройката върху техните глави и рамене се изля студен душ. Те застанаха неподвижно, като се страхуваха от по-нататъшни неприятности и оставиха търпеливо водата да се стича по косите, по лицата, по врата и по гърба им.
            — Мисля — промърмори недоволно Морков, — че това е леген.
            — Мисля — добави Дръж, — че това е леген с много, много вода, предназначена за миене.
            Морков се надигна, следван от верния си помощник. Той откри лесно леглото, което беше само на метър и половина от тях, и се отправи към него, изпълнен с достойнство, като продължаваше да прави дълбокомислени забележки като тази:
            — Нашата професия е свързана с много опасности. Измокрихме си главите с водата от легена, но затова пък открихме леглото.
            — Измокрихме много, много главите си — забеляза, от своя страна, кучето. На него не му провървя. То трябваше да спи върху килима, като използува за възглавница обувките на господаря си. Затова пък Морков хърка цяла нощ и се събуди чак когато слънцето изгря.
            — Дръж, на работа! — извика ласкаво той.
            — Господарю, аз съм готов — отговори Дръж и седна върху парченцето опашка, което му беше останало след злополуката с огледалото.
            Не можаха да измият лицата си, защото бяха излели водата. Дръж се задоволи да оближе мустаците си, след това облиза и лицето на господаря си. После двамата слязоха заедно в градината и започнаха своите издирвания за откриване на бегълците.
            Най-напред детективът измъкна от джоба си една торбичка за игра на томбола.
            Той помоли кучето да извади един номер. Дръж бръкна с лапата си в торбичката и извади числото седем.
            — Трябва да направим седем крачки вдясно — реши Морков, след като помисли няколко минути.
            Направиха седем крачки вдясно и попаднаха в един гъстак коприва. Дръж опари остатъка от опашката си, който за няколко минути стана червен като чушка.
            — Изглежда, че сме допуснали грешка — каза детективът.
            — Изглежда, че сме допуснали много, много грешки — се съгласи печално кучето.
            — Да опитаме с друго число.
            — Да опитаме с много, много други числа.
            Този път излезе числото двадесет и осем и мистър Морков реши, че трябва да се направят двадесет и осем крачки вляво.
            Направиха двадесет и осем крачки и цопнаха в басейна с червените рибки.
            — Помощ! Потъвам! — викаше прочутият детектив.
            — Ето ме, господарю! — излая с готовност Дръж, хвана го със зъби за яката и го измъкна на брега.
            Седнаха на ръба на басейна да сушат дрехите си.
            — Направих едно ценно откритие — каза Морков.
            — Много, много ценно — съгласи се Дръж, — но и твърде мокро.
            — Мисля, че затворниците са избягали през басейна с червените рибки.
            — Може би са изкопали тунел точно под басейна. Повикаха Домат и му казаха да нареди да копаят под басейна: имали сериозни съмнения, че затворниците са избягали оттам. Но Домат отказа категорично да разваля басейна. Той каза, че, според него, затворниците са избрали друг, по-лесен път и помоли мистер Морков да подири следите им в друга посока.
            Морков въздъхна и поклати глава.
            — Ето ти човешката благодарност — каза той, — аз се потя и даже се къпя непрекъснато, а вместо да ми помагат, местните власти всячески ме затрудняват.
            За щастие оттам като че ли случайно мина Черешко и детективът го попита дали не знае друг изход от парка освен тунела, изкопан под басейна с червените рибки.
            — Разбира се — отговори Черешко, — може да се излезе през главната врата.
            Мистър Морков бързо размисли и реши, че идеята може би е добра.
            Той поблагодари топло на младия граф и се отправи към главната врата, следван от Дръж, като непрекъснато отърсваше водата от гърба си.
            Черешко ги последва, като се преструваше на любопитно момченце, и щом видя, че се упътиха към гората, изсвири с два пръста в уста.
            Морков се обърна внезапно.
            — Какво има?
            — Нищо, господин Морков. Съобщавам на едно врабченце, че съм сложил за него трохи на прозореца си.
            — Каква благородна душа имате, млади господин графе! — мистър Морков се поклони и продължи разходката си.
            На изсвирването на Черешко, навярно се досещате, отговори едно друго изсвирване, не така звучно, разбира се, а глухо и предпазливо. В края на гората, надясно от детектива, се раздвижи един храст. Черешко се усмихна: неговите приятели бяха на поста си. Той ги бе предупредил за пристигането на мистър Морков и бе изработил заедно с тях един малък боен план.
            Детективът също видя, че храстът се раздвижи; хвърли се на земята, следван от Дръж, и замря.
            — Ние сме обкръжени — прошепна детективът, като плюеше праха, който му беше влязъл в носа и устата.
            — Ние сме много, много обкръжени — прошепна в отговор кучето.
            — Нашата задача — продължи Морков — става от минута на минута все по-тежка. Но ние трябва да намерим затворниците на всяка цена.
            — Ние трябва да намерим много, много затворници. Морков се съсредоточи, за да помисли малко.
            После огледа храсталака с един туристически бинокъл.
            — Няма вече никой — забеляза той. — Пиратите са се оттеглили.
            — Пиратите ли? — попита Дръж. — С пирати ли имаме работа?
            — Разбира се! — извика строго Морков. — Кой друг освен пиратите се крие зад храсталаците и ги раздвижва предпазливо и тайнствено? Попаднали сме на една страшна банда пирати. Не ни остава нищо друго, освен да вървим по следите им: те ще ни отведат до скривалището на бегълците.
            Дръж не можеше да се начуди на остроумието на своя господар.
            Междувременно пиратите се оттеглиха, като се движеха доста открито между храстите. Или по-право пиратите не се виждаха, а се виждаха храстите, които се движеха. Морков знаеше, че зад тях се криеха пиратите, които се оттегляха, за да се изскубнат от него и от неизбежния плен.
            Пиратите не се виждаха и по друга причина, но за това ще говорим после.
            След стотина метра пътят навлизаше в гората. Морков и Дръж навлязоха, без да се колебаят, направиха няколко крачки, после спряха под сянката на един дъб, за да си починат и уяснят положението.
            Детективът извади от торбата с уреди микроскопа и започна да разследва внимателно праха по пътеката.
            — Няма ли никаква следа, господарю? — попита тревожно Дръж.
            — Никаква следа.
            Точно в този момент някой изсвири продължително и един задавен глас извика:
            — Ооох! Ооох!
            Морков и Дръж се проснаха отново на земята. Викът се повтори два или три пъти. Нямаше съмнение: пиратите си даваха сигнали.
            — Ние сме в опасност — реши Морков, без да трепне, и улови мрежата за пеперуди.
            — Ние сме много, много в опасност — повтори като ехо кучето.
            — Пиратите преустановиха оттеглянето си и ни обхождат, за да ни ударят в тил. Бъди готов с пипера. Щом се покажат, хвърли пипера в очите им и аз ще ги хвана с мрежата за пеперуди.
            — Планът е много смел — каза Дръж възхитен, — но аз съм чувал, че пиратите са въоръжени с тежки огнестрелни оръдия. Какво ще стане, ако след като ги хванем, те избягат и започнат да стрелят?
            — Проклятие! — сепна се Морков. — За това не бях помислил.
            — Аз мисля — продължи кучето, като се надуваше, задето бе успяло да затрудни прочутия детектив, — че може да употребим системата на „Ловец и заек“.
            — По-точно? — запита Морков.
            — Тази система се употребява в чужбина за лов на зайци. Около мястото, където се предполага, че ще мине заекът, между две дървета се опъва въже. Близо до въжето се оставя един тъп нож. Когато подгоненият от ловците заек стигне до въжето, извиква: „Проклятие!“, но веднага вижда ножа и си казва: „Нищо, ще си послужа с този нож!“ Но както ви казах, ловците са избрали нож, който не реже. Заекът се поти, мъчи се, проклина, но нищо не му помага. Той не успява да пререже въжето, ловците се хвърлят върху него и го залавят.
            — Системата е много остроумна — се съгласи Морков, — но за нещастие не нося тъп нож. Имам съвсем остри бръсначи, първо качество, испанска изработка. А нямам и въже.
            — Тогава нищо няма да стане — обади се Дръж.
            В този миг на няколко крачки от двамата детективи някой извика със задавен глас:
            — Мистър Морков! Мистър Морков!
            — Женски глас! — каза разузнавачът изумен.
            — Мистър Морков! Мистър Морков! — продължи умолително гласът.
            Дръж се осмели да изкаже своето мнение.
            — Според мене — каза той, — една жена се намира в опасност. Може би тя се намира в ръцете на пиратите, които искат да я отвлекат като заложница. Смятам, че трябва да направим всичко възможно, за да я освободим.
            — Не може — каза Морков, раздразнен от дързостта на своя помощник. — Трябва да заловим бегълците, а не да се занимаваме с освобождаване на пленници. На нас е поставена определена цел, ние не можем да правим тъкмо обратното на това, за което ни плащат.
            Междувременно гласът продължаваше да моли с плачевен тон:
            — Мистър Морков! Помогнете ми, моля Ви се! Помощ! „Една жена иска помощта ми — разсъждаваше детективът. — Бих ли могъл да й откажа, нима нямам сърце?“
            Твърде разтревожен, той се пипна под сакото и въздъхна облекчено, след като установи, че сърцето му още бие.
            Гласът се отдалечаваше на север. В тази посока храстите се вълнуваха силно. Чуваше се шум от стъпки и от глуха и ожесточена борба.
            Морков скочи, следван от Дръж, и се затича на север, без да откъсва погледа от компаса.
            Някой се изсмя зад гърба му.
            Морков спря възмутен, обърна се към неизвестното лице, което се смееше зад гърба му, и извика с най-голямото душевно благородство, на което беше способен:
            — Смей се! Смей се, подли пирате! Най-добре се смее, който се смее последен!
            Пиратът отново се засмя и после се задави от кашлица.
            Задави се, понеже Репичка го бе ударила здраво по гърба, за да го накара да престане да се смее. Бобчо — пиратът беше той — сложи носната си кърпичка пред устата, за да продължи да се смее.
            — Тъкмо успяхме да го наредим — прошепна строго Репичка, — а ти искаш всичко да развалиш.
            — Но той вярва, че ние сме пирати — каза Бобчо, за да се оправдае.
            — Ела! — каза Репичка. — Дано не го изпуснем. Морков и Дръж се затичаха отново на север, следвайки шума на стъпките и на сподавената борба, която продължаваше да се чува от тази посока, т. е. продължиха да преследват две дечица — Чушко и Картофка, които се преструваха, че се борят.
            Картофка се спираше от време на време и викаше с тънък гласец, за да бъде сигурна, че Морков няма да загуби следите им.
            — Помощ! Помощ! Господин детектив, аз съм пленена от пиратите, елате да ме освободите!
            Както сигурно сте се досетили, децата бяха успели да привлекат детектива доста далече от пещерата, в която се криеха Лукчо и другите наши приятели. Но техният план не се ограничаваше само в това.
            В това се увериха скоро и Морков, и Дръж. Даже Дръж се увери пръв. По едно време, когато му се струваше, че почти достигна със зъбите си пиратите и се готвеше да им даде добър урок, случи му се нещо странно.
            — О, небеса! Аз летя! — едва успя да извика той.
            И наистина той летеше, закачен на един капан, който го метна със страшна сила към върха на един дъб и го притисна о стъблото му, овързан като салам.
            Морков беше останал няколко крачки назад и когато зави по пътеката, не видя своя верен помощник.
            — Дръж! — извика той. Никакъв отговор.
            „Сигурно е хукнал да гони някой заек. От десет години служи при мене, но още не съм го отучил от лошия навик да се заплесва.“
            Като не чу нищо, той повика отново:
            — Дръж! Дръж!
            — Тук съм, шефе! — му отвърна един плачевен и неузнаваем глас.
            Гласът идваше нейде отвисоко. Детективът погледна нагоре, видя Дръж, закачен на най-високия клон на дъба.
            — Какво правиш там! — запита той строго. — Смяташ ли, че моментът е подходящ да се катериш по дърветата! Сега време за игра ли е? Я слез веднага! Да не мислиш, че пиратите ще ни чакат! Ако загубим следите им, кой ще освободи хубавата пленница?
            — Чакайте да Ви обясня, шефе! — молеше Дръж, като напразно се опитваше да се освободи от капана.
            — Няма какво да обясняваш — продължи възмутен мистер Морков, — разбирам много добре, че не искаш да преследваш пиратите, а предпочиташ да се катериш по дърветата и да ловиш катерици. Няма какво да ме лъжеш. Аз съм сериозен детектив, най-известният в Европа и Америка, и не мога да държа на служба някакъв си палячо, който не може да отмине дърво, без да се изкуши да се покачи на него. Хубаво занимание за помощника на един детектив като мен.
            — Шефе, шефе, оставете ме да говоря.
            — Говори, колкото си искаш, аз няма да стоя да те слушам. Аз си имам съвсем друга работа. Трябва да изпълня дълга си и нищо не може да ме отклони от пътя ми. Сбогом, Дръж! Пожелавам ти да си намериш по-весела професия и по-малко строг господар. Пожелавам на себе си да намеря по-сериозен помощник. Вчера в парка на замъка видях едно ловджийско куче, което е тъкмо за мен: честно, скромно и пълно с достойнство. Сигурно и през ума му няма да мине да се занимава с лов на гъсеници по дъбовете. Сбогом, прочее, о невярно куче!..
            Като чу да го обиждат така, бедният Дръж заплака.
            — Господарю, господарю, внимавайте, за да не Ви сполети същото!
            — Не ме разсмивай! Никога през живота си не съм се качвал на дърво и сигурно няма да последвам твоя пример да се отвличам от професията си и да прегръщам дърветата.
            Но тъкмо когато произнасяше тези благородни думи, мистър Морков почувствува, че нещо го стегна около кръста, някаква пружина изщрака и той усети, че лети между клоните на дърветата. Докато летеше, той разбра, че това е същият дъб, на който се беше качил Дръж. Той се намери на две педи от опашката на своето куче, стегнат здраво за стъблото с едно дебело въже.
            — Нали Ви казах — се обади кучето с плачевния си глас. Морков полагаше ужасни усилия, за да запази достойнството си в това неудобно положение.
            — Ти нищо не ми каза, ти беше длъжен да ме предупредиш, че ще падна в клопка, вместо да ми губиш времето с празни приказки.
            Дръж прехапа устни, за да не отговори. Разбираше отлично душевното състояние на господаря си и не искаше да му причини излишни вълнения.
            — Тъй, значи попаднахме в клопка — констатира Морков, — да помислим сега как да се освободим.
            — Няма да е толкова лесно — каза едно гласче отдолу.
            „Но това е гласът на прекрасната пленница!“ — помисли си Морков. Той погледна надолу, очаквайки да види банда страшни пирати с ножове между зъбите, мъкнещи една обляна в сълзи принцеса; но вместо това видя група деца, които се търкаляха по земята от смях.
            Репичка, Картофка, Бобчо и Чушко се прегръщаха, смееха се, играеха хоро около дъба и пееха:
            — Хоп-троп, чичо ле, Морков си изпати зле, на дървото той и Дръж качиха се изведнъж!
            — Господа — започна строго детективът. — Господа, бъдете така добри да ми обясните що за шега е това.
            — Ние не сме господа — отговори Бобчо, — ние сме пирати.
            — А ние сме пленени принцеси.
            — Свалете ме веднага оттук, в противен случай ще бъда принуден да взема строги мерки.
            — Ще вземем много, много строги мерки — добави кучето, като размахваше ядосано остатъка от опашката си.
            — Не вярвам да успеете да вземете много, много мерки, докато сте в това положение — каза Репичка.
            — Ще се постараем да ви държим горе колкото е възможно повече.
            Мистър Морков млъкна, понеже не знаеше какво да отговори. Положението беше тежко, но достатъчно ясно.
            — Положението е ясно — прошепна той в ухото на Дръж.
            — Много, много ясно — се съгласи печално Дръж.
            — Ние сме пленени от банда хлапета — продължи детективът, — какъв срам. Освен това навярно децата са подкупени от бегълците, за да ни отвлекат от следите им.
            — Сигурно децата са много, много подкупени — добави кучето. — Но се чудя на умението, с което ни приготвиха този капан.
            Дръж щеше да се учуди още повече, ако знаеше, че капанът беше приготвен лично от Черешко. Младият граф беше чел много книги за приключения, пътешествия и лов на големи хищници. Като никога досега той реши да се справи сам с положението, без да чака помощ от Лукчо, и наистина успя.
            Скрит зад един храст, той наблюдаваше сцената, доволен от своето дело.
            „Двама противници — мислеше си той — са обезвредени за известно време“. — И се отдалечи, като потриваше доволно ръце.
            Репичка и другите се отправиха към пещерата, за да съобщят на Лукчо за случката. Но като пристигнаха в пещерата, не намериха никого. Пещерата беше пуста. Пепелта в огнището беше студена: най-малко от два дни в него не беше пален огън.

Няма коментари:

Публикуване на коментар