3 юни 2012 г.

Романи за деца: Хвърчащата класна стая-1


                                          Ерих Кестнер
                                 Хвърчащата класна стая


            ПЪРВИ ДЯЛ НА ПРЕДГОВОРА

            Съдържа разисквания между госпожа Кестнер и нейния син, един поглед към върха Цугшпице, една пеперуда на име Гертруда; една котка на бели и черни петна; малко вечен сняг; една приятна вечер след усилен труд и основателното твърдение, че понякога телетата стават волове.

            Този път ще стане истински коледен роман. Всъщност канех се да го напиша още преди две години; а сетне, вече съвсем сигурно, миналата година. Но, както става винаги, все нещо ми попречваше. Докато напоследък майка ми каза: „Не го ли напишеш тая година, няма да получиш нищо за Коледа!“
            Това реши всичко. Бързо стегнах куфара си, сложих в него ракетата за тенис, банския костюм, зеления молив и страшно много хартия и когато, запотени и запъхтени, от бързане се намерихме в чакалнята на гарата, запитах: О — А сега накъде?
            Защото — съвсем понятно е — да, съчиняваш коледен роман сред най-голямата лятна жега е много мъчно нещо. Не можеш просто да седнеш и да пишеш: „Беше лют мраз, снегът се сипеше на парцали и когато господин доктор Айзенмайер подаде глава през прозореца, двете му уши замръзнаха…“ Искам да кажа, че и при най-добра воля не можеш да пишеш подобно нещо през август, докато лежиш отпуснат като задушено месо на смесения плаж и чакаш всеки миг да получиш слънчев удар! Или не сте съгласни?
            Жените са практични. Майка ми намери изход. Пристъпи към гишето за билети, кимна приветливо на чиновника и запита:
            — Извинете, къде има сняг през август?
            „На Северния полюс“ — се беше приготвил вече да каже чиновникът, но като позна майка ми, преглътна дръзката забележка и учтиво рече:
            — На връх Цугшпице, госпожо Кестнер.
            И така, наложи се незабавно да си купя билет за Горна Бавария. Майка ми каза още:
            — Да не ми се връщаш у дома без коледния роман! Като ти стане много горещо, ще поглеждаш към снега на Цугшпице. Ясно ли е?
            В този миг влакът потегли.
            — Не забравяй да пращаш дрехите си за пране! — извика в допълнение майка ми.
            За да я поразядосам малко, изревах:
            — И поливай цветята!
            Сете си махахме с кърпички, докато всеки изчезна от погледа на другия.
            И тъй, от две седмици живея в полите на Цугшпице, край голямо тъмнозелено езеро, и ако не плувам или не играя гимнастика или тенис, или пък Карлинхен не ме вози с лодката си, седя на малка дървена пейка сред една просторна ливада, а пред мен има маса, която непрестанно се клати, и на нея пиша моя коледен роман.
            Околовръст цветята цъфтят във всевъзможни багри. Тревичките почтително се прекланят пред вятъра. Пеперудите излитат на разходка. А една от тях, едно голямо пауново око, дори ме спохожда понякога. Кръстих я Гертруда и с нея се погаждахме много добре. Едва ли минава ден, без Гертруда да пристигне, пърхайки с крилца, и доверчиво да кацне върху моите листове.
            — Е, как е, Гертруда? — питам аз тогава? Харесва ли ти се още животът?
            В отговор тя лекичко вдига и спуща крилца и сетне доволна литва по своя път.
            Отвъд, в края на тъмната елхова гора, са струпани голям куп дърва. Върху него се е сгушила котка на бели и черни петна и втренчено ме гледа. Подозирам и почти съм убеден, че е омагьосана. И че ако иска, би могла да говори. Само че не иска. Винаги, когато си паля цигара, тя прави гърбица.
            Следобед офейква оттам, защото й става много горещо. И на мене; само че аз оставам. Все пак съвсем не е дребна работа да седиш така — да изгаряш от жега — и да описваш, да речем, бой със снежни топки.
            Облягам се тогава хубавичко на моята дървена пейка, поглеждам нагоре към Цугшпице, в чиито огромни скалисти бездни блести хладният вечен сняг, и ето че мога да продължа писането! Случват се наистина дни, когато откъм онзи край на езерото, отдето обикновено идват бури, се надигат облаци, преплуват небосвода право към Цугшпице и се трупат при върха, докато от него вече нищичко не се виждал.
            Тогава, разбира се, е свършено с описанието на битките със снежни топки и с другите подчертано зимни събития. Но това не е беда. През такива дни чисто и просто описвам сцени, които се разиграват в стая. Човек трябва да умее да се справя с всичко.
            Вечер редовно идва да ме вземе Едуард. Едуард е едно кафяво теленце с мънички рогца, хубавичко като на картинка. Чува се още отдалеч, защото на шията му е окачен хлопатар. Отначало хлопатарът звъни съвсем слабо, понеже теленцето пасе горе на една планинска ливада. Сетне звънът се приближава все повече и повече. И накрая на сцената излиза и Едуард. Измъква се измежду високите тъмнозелени елхи, от устата му се подават няколко жълти маргаритки, сякаш ги е набрал нарочно за мен, и с тромави, бавни крачки прекосява поляната. Идва до моята пейка.
            — Какво, Едуард, време ли е вече за почивка? — питам го аз.
            Той ме гледа учудено и кима, и хлопатарът му звъни. Но пасе още мъничко, защото тук има великолепни глухарчета и анемони.
            И аз написвам още няколко реда. А високо над нас кръжи орел и с все по-тесни серпантини се издига към небето.
            Накрая прибирам зеления си молив и погалвам Едуард по топлата гладка кожа. А той ме мушва леко с рогца, за да стана най-сетне. И после двамата тръгваме бавно през хубавата пъстра ливада към дома.
            Пред хотела се разделяме. Защото Едуард не живее в хотел, а у един селянин зад съседния ъгъл.
            Неотдавна разпитах селянина. И той ми каза, че един ден Едуард сигурно щял да стане голям вол.


            ВТОРИ ДЯЛ НА ПРЕДГОВОРА

            Съдържа: загубата на един зелен молив; забележка във връзка с големината на детските сълзи; презокеанското пътешествие на малкия Йонатан Троц, причината, поради която баба му и дядо му не дошли да го посрещнат; ода на човешкото дебелокожие и настойчив призив към смелите да проявяват разум и към разумните да проявяват смелост.

            Всъщност снощи, когато седях лениво в общия салон на хотела, след като се бях нахранил, имах намерение веднага да продължа да пиша. Вечерното сияние по алпийските върхове беше вече изгаснало. Цугшпице и Рифелвенде се изгубиха сред сенките на настъпващата нощ. А от другия бряг на езерото, над потъналата в мрак гора, надничаше усмихнато пълната луна.
            Тогава забелязах, че съм изгубил зеления си молив. Сигурно беше изпаднал от джоба ми, когато се прибирах. А може и Едуард — хубавото като на картинка теленце — да го бе взел за стрък трева и да го бе глътнал. Тъй или иначе, седях без работа в салона и не можех да пиша. Защото из целия хотел, при все че е много луксозен, нямаше зелен молив, който бих могъл да поискам назаем! Глупава работа, а? В края на краищата взех една детска книга, която авторът й ми беше изпратил, и я зачетох. Но скоро я оставих. Ужасно се ядосах! И ще ви кажа защо. Господинът направо иска да втълпи на децата, които четат книгата му, че те непрекъснато са весели и че просто не знаят какво да правят от щастие! Онзи неискрен господин твърди, че детството било изпечено от първокачествено козуначено тесто.
            Как може един възрастен човек да забрави до такава степен детството си, че един ден изобщо да не знае колко тъжни и нещастни могат да бъдат понякога децата? (Използувам случая от все сърце да ви замоля: никога не забравяйте детството си! Обещавате ли ми? Честна дума?)
            Защото всъщност няма значение дали плачеш заради счупената си кукла, или пък след години заради изгубения си приятел. В живота никога не е важно защо скърбиш, а само колко скърбиш. Детските сълзи съвсем не са по-дребни и често пъти са доста по-тежки от сълзите на възрастните. Но да не се разберем криво, драги приятели. Не е необходимо да се разнежваме без нужда. Искам да кажа само, че човек трябва да бъде честен дори когато това му причинява болка. Честен до мозъка на костите си.
            В коледната история, която ще ви опиша от следната глава нататък, се среща едно момче на име Йонатан Троц. Другарите му го наричат Джони. Този малък осмокласник не е главен герой в книгата. Но тук му е мястото да ви разкажа нещо за живота му. Роден е в Ню Йорк. Баща му бил германец. Майка му — американка. Двамата живеели като куче и котка. Накрая майка му избягала. И когато Джони станал четиригодишен, баща му го завел на нюйоркското пристанище до един пароход, който заминавал за Германия. Купил на момчето билет за парахода, тикнал една десетдоларова банкнота в детското му портмоне и окачил на шията му картонена табелка, върху която било написано името на Джони. Сетне отишли при капитана. И бащата казал:
            — Моля ви се, приемете със себе си детето ми! В Хамбург баба му и дядо му ще го вземат от парахода.
            — Дадено, господине — отвърнал капитанът.
            И докато го казал, бащата на Джони бил вече изчезнал.
            Тъй момченцето пътувало само през целия океан. Пътниците били страшно мили към него, подарявали му шоколад, четели написаното на картонената табелка и казвали:
            — Ех, късметлия си ти — още като малко дете да преплаваш голямото море!
            След като пътували цяла седмица, пристигнали в Хамбург. И капитанът зачакал край стълбичката за слизане от парахода дядото и бабата на Джони. Всички пътници слезли и потупали момчето още веднъж по бузата. Един учител по латински развълнувано казал: „Дано бъде за твое добро всичко това, мое дете!“ А моряците, които слизали на сушата, му извикали: „Не провесвай нос, Джони!“
            И после на борда дошли хората, които трябвало да боядисват пак кораба, та при следния рейс до Америка да изглежда нов-новеничък. Капитанът стоял на кея, държал момченцето за ръка, поглеждал от време на време ръчния си часовник и чакал. Но не идвали нито бабата, нито дядото на Джони. Пък и не можели да дойдат. Те били умрели още преди много години! Бащата чисто и просто искал да се отърве от момчето и го изпратил в Германия, без да си блъска повече главата какво ще става после.
            По онова време Йонатан Троц не разбирал още какво зло са му сторили. Ала той поотраснал и тогава се заредили много нощи, през които лежал буден и плачел. И цял живот не ще смогне да преодолее мъката, която му причинили на четири години, при все че, повярвайте ми, той е храбро момче.
            Все пак работата се наредила някак. Капитанът имал една омъжена сестра Оставил момчето при нея, ходел му на гости през време на престоите си в Германия, а когато навършило десет години го дал в интерната при гимназията „Йохан Сигизмунд“ в Кирхберг. (Този интернат впрочем е мястото, където се разиграва нашата коледна история). Понякога Йонатан Троц все още заминава през ваканциите при сестрата на капитана. Хората наистина са много мили към него. Но по-често си остава и през ваканциите в училището. Много чете. И тайно пише разкази.
            Може би един ден ще стане писател. Но това не се знае още. Той прекарва цели сутрини или следобеди в просторния училищен парк и разговаря със синигерчетата. Те кацат по ръцете му и го гледат въпросително с очичките си, докато им говори. Понякога им показва едно кафяво малко детско портмоне и десетдоларова банкнота в него.
            Описах ви историята на Джони само защото неискреният господин, чиято детска книга четох снощи в общия салон на хотела твърди, че децата винаги били весели и че от блаженство просто им се завивал свят: Нищо не разбира тоя човек!

            Тежката страна на живота съвсем не почва с изкарването на прехраната. Нито почва, нито пък свършва с това. Но аз не подчертавам тия общоизвестни истини, за да си въобразите сега, че сте кой знае колко важни, ами! И още по-малко, за да ви плаша. Не, не. Бъдете колкото можете по-щастливи! И толкова весели, че от смях да ви заболят тумбачетата! Но запомнете едно: не се самозалъгвайте и никога не допускайте да ви залъгват. Научете се да гледате неуспехите право в очите.
            Не се плашете, ако не сполучите в нещо. Не се разкисвайте, ако нямате късмет. Не провесвайте нос! Кожата ви трябва да загрубее, та да издържа на всичко!
            Трябва да се научите твърдо да преглъщате ударите, както се изразяват боксьорите. Трябва да се научите да ги преглъщате и да ги смилате. Инак още при първата плесница, която ви залепи животът, ще бъдете „гроги“. Защото боксьорските ръкавици на живота са дяволски големи, момчета. Ако изядеш една такава плесница, без да си подготвен за нея, достатъчно е след това само някоя от малките стайни мушици да кихне, за да се проснеш с цялата си дължина.
            И тъй, не провесвайте нос! Старайте се кожата ви да загрубее! Ясно ли е? Който е проумял първото, вече наполовина е спечелил. Защото въпреки плесниците, които ще изяде, той ще запази достатъчно самообладание, за да използува двете качества, важни в случая — смелостта и разума. И запишете си на челото това, което ще ви кажа сега: смелост без разум е беля; а пък разум без смелост е направо дивотия! Световната история познава много епохи, когато глупави хора са били смели, или пък умни хора — страхливи. Това не е било както трябва.
            Едва когато смелите станат разумни и разумните — смели, наистина ще се почувствува онова, което в миналото често пъти по погрешка е било установявано: напредъкът на човечеството.
            Впрочем, докато пиша тия едва ли не философски редове, аз пак седя на дървената си пейка сред пъстрата просторна ливада и масата пред мен продължава да се клати. Още преди обед си набавих от бакалницата един зелен молив. И сега пак е късен следобед. На Цугшпице блести току-що падналият сняг. Върху купчината дърва отсреща се е сгушила котката на бели и черни петна и втренчено ме гледа. Тя положително е омагьосана! А откъм планината звънти хлопатарът, окачен на шията на моя приятел Едуард. Скоро той ще дойде да ме вземе и да ме бодне с рогцата си. Пеперудата Гертруда днес не е идвала. Дано не й се е случило нещо!
            Да, и утре най-сетне започвам с коледния роман. В него ще става дума за смелчаци и за страхливци, за умници и за глупаци. Нали в един интернат има най-различни деца?
            А, добре, че се сетих… Знаете ли всички какво е интернат? Интернат – това е един вид училище, където учениците живеят. Би могло да се каже също казарма за ученици. Момчетата живеят там. Ядат в голяма трапезария на дълги маси, които трябва да подреждат сами. Спят в големи спални; сутрин идва домакинът и почва да бие една камбана, която звъни, та се къса. А неколцина дванадесетокласници са инспектори по спалните. Те следят зорко като ловджийски кучета другите да наскачат мигновено от леглата. Някои от момчетата никога не могат да се научат да оправят леглата си както трябва и затова в събота и неделя, когато на другите се разрешава да излязат в града, те остават в занималните и за наказание пишат упражнения. (Чрез това обаче пак не се научават да си оправят добре леглата.)
            Родителите на учениците живеят в далечни градове или пък на село, където няма гимназиални училища. И децата отиват при тях на гости само през ваканциите. На някои деца много им се иска и след изтичането на ваканцията да си останат в къщи. Други пък, стига родителите им да позволяваха, са готови да останат в училището дори и през ваканцията.
            Има освен тях и тъй наречените приходящи ученици. Те са от същия град, в който се намира гимназията, и не живеят в училището, а по домовете си.
            Но ето, моят приятел Едуард, хубавичкото като на картинка теленце, вече излиза от тъмнозелената елхова гора.
            Втурва се и тромаво препуска напреко през ливадата към мен и към дървената ми пейка. Идва да ме вземе. Трябва да преустановя работата.
            Сега то стои до мен и мило ме гледа. И така, извинете ме, че прекъсвам! Утре ще стана рано и най-сетне ще почна да пиша коледния роман. Вчера получих писмо от майка си и тя пита докъде съм стигнал.


            Първата глава

            Съдържа: едно придвижване по корниза на училищната фасада, няколко младежи, които вземат уроци па танц, първенецът на класа, който е в състояние понякога да се разгневи ужасно една голяма бяла изкуствена брада, доклад за приключенията на „Хвърчащата класна стая“, една театрална репетиция със стихове и неочакваното й прекъсване.

            Двеста ниски столчета се разместиха шумно. Двеста гимназисти се изправиха с глъчка на крака и се стълпиха към портала на трапезарията. Обедът в Кирхбергския интернат бе завършил.
            — Дяволска работа! — каза на своя сътрапезник осмокласникът Матиас Зелбман. — Ама че ми стърже под лъжичката! На всяка цена ми трябват двайсет пфенига за една кесия вчерашни кифли. Имаш ли пари!
            Ули фон Зимерман, дребно русокосо момче, измъкна портмонето от джоба си, даде на вечно гладния си приятел две монети по десет пфенига и прошепна:
            — Ето, Мац! Само гледай да не те пипнат. В градината е дежурен Хубавия Теодор. Ако те види да бягаш през портата, спукана ти е работата.
            — Я се махай с твоите глупави дванайсетокласници, трепетлико такава! — рече тържествено Матиас и прибра парите.
            — И не забравяй да дойдеш в гимнастическия салон! Пак имаме репетиция.
            — Вързано е в кърпа! — рече Мац, кимна и изчезна, за да си купи час по-скоро вчерашни кифлички от пекаря Шерф на „Нордщрасе“.
            Навън валеше сняг. Коледа се усещаше във въздуха. Човек можеше вече буквално да я подуши. Повечето от учениците тичаха из парка, замеряха се със снежни топки или дебнеха някой да се зададе замислен по алеята и разтърсваха с всички сили дърветата така, че снегът се свличаше тежко от клоните. Стогласен смях изпълваше градината. Неколцина ученици от горните класове, запалили цигари и вдигнали яките на палтата си, крачеха с достойнство нагоре към Олимп. (Олимп от десетилетия насам наричаха един самотен тайнствен хълм, до който можеха да ходят само ученици от горните класове и на който според един слух имало древни германски жертвеници. Там всяка пролет се извършваха призрачни церемонии по приемане и посвещаване. Бррр!)
            Други ученици останаха в училищната сграда, качиха се в занималните, за да четат, да пишат писма, да подремнат малко след обяда или пък да работят. Откъм стаите ехтеше гръмко свирене на пиано.
            На гимнастическото игрище, заледено преди седмица от домакина, се пързаляха с кънки. Сетне внезапно почна страхотна тупаница. Отборът хокеисти на лед искаше да тренира, но кънкьорите отказваха да опразнят заледената площадка. Неколцина петокласници и шестокласници, въоръжени със снегориначки и метли, трябваше да почистят леда, пръстите им мръзнеха и те мръщеха яростно лица.
            Пред училището се беше струпала възбудена тълпа деца и гледаше нагоре. Защото на третия етаж, пазейки с мъка равновесие, по тесните корнизи на фасадата се придвижваше шестокласникът Геблер, за да се прехвърли в съседната стая.
            Беше се залепил до стената като муха и местеше бавно крака встрани, стъпка по стъпка.
            Момчетата го гледаха, затаили дъх.
            Най-сетне Геблер достигна целта и с един скок се прехвърли през широко разтворения прозорец!
            — Браво! — развикаха се зрителите и въодушевено заръкопляскаха.
            — Какво става тук? — запита един от големите ученици, който дойде с известно закъснение.
            — О, нищо особено! — отвърна Себастиан Франк. — Само помолихме Шрайфогел да се подаде на прозореца, защото Хари не искаше да повярва, че Шрайфогел е кривоглед.
            Другите прихнаха да се смеят.
            — Ти май си решил да ме поднасяш, а? — запита големият.
            — Ама не, как ще реша такова нещо! — скромно отвърна Себастиан. — Че нали да Ви нося, при Вашата големина, би означавало направо да си изкълча ръката.
            Големият предпочете да отмине с бързи крачки.
            В този миг дотича Ули.
            — Себастиан, трябва да дойдеш на репетиция! — викна му той.
            — „Кралят рече, пажът се завтече!“ — издекламира присмехулно Себастиан и бавно препусна нататък.
            Пред гимнастическия салон вече стояха три момчета: Джони Троц, авторът на коледната пиеска с вълнуващото заглавие „Хвърчащата класна стая“; Мартин Талер, обединил в личността си първенеца на класа и художника на декорите, и Матиас Зелбман, който винаги беше гладен, особено след обедите, и който искаше един ден да стане боксьор. Той дъвчеше още когато подаде няколко от вчерашните кифлички на малкия Ули, дошъл заедно със Себастиан.
            — На! — промърмори той. — Хапни си и ти нещичко, че да станеш голям и силен.
            — Ако не беше толкова глупав — каза Себастиан на Мац, — щях да извикам сега: „Как може един разумен човек да плюска толкова много!“
            Матиас добродушно сви рамене и продължи да дъвче. Себастиан се повдигна на пръсти, погледна през прозореца и поклати глава.
            — Полубоговете пак подскачат танго.
            — Напред! — заповяда Мартин и петте момчета влязоха в гимнастическия салон.
            Гледката, която се представи пред очите им, явно не им хареса. Десетина ученици от горните класове танцуваха на двойки по паркета. Упражняваха се за часа по танц. Дългият Тирбах беше взел навярно от готвачката една женска шапка назаем и я бе накривил на главата си. Сега, прегърнат с прекалена елегантност от ръката на своя патньор, той танцуваше като млада дама.
            Мартин отиде до пианото, пред което седеше Хубавия Теодор и блъскаше клавишите колкото може по-фалшиво.
            — Тия празноглавци! — изръмжа презрително Мати. Ули се скри зад него.
            — Принуден съм да ви помоля да преустановите — каза учтиво Мартин. — Искаме да продължим репетицията на пиесата на Джони Троц.
            Танцьорите се спряха. Хубавия Теодор вдигна ръце от клавишите и високомерно каза:
            — Бъдете така добри да почакате, докато престанем да се нуждаем от салона!
            Сетне продължи да свири. И дванадесетокласниците отново затанцуваха.
            Главата на Мартин Талер, първенеца на осмокласниците, почервеня до ушите — с това той бе известен надлъж и шир.
            — Престанете, моля! — каза силно той. — Доктор Бьок е разрешил да репетираме в гимнастическия салон от два до три часа следобед. Знаете много добре, че е така!
            Хубавия Теодор се извъртя върху стола пред пианото.
            — Значи така говориш на твоя старши по стая, а?
            Ули понечи да офейка. Парливите положения не бяха по вкуса му. Но Матиас го държеше здраво за ръкава, гледащ яростно към големите ученици и мърмореше под носа си:
            — Дяволска работа! Дали да ударя един по нагръдника на тоя дангалак.
            — Спокойствие! — каза Джони. — Мартин ще уреди въпроса.
            Дванадесетокласниците бяха обкръжили малкия Талер, сякаш искаха да го изядат. А Хубавия Теодор започна отново да свири своето танго. Тогава Мартин разблъска настрани ония, които го заобикаляха, пристъпи до самото пиано и затръшна капака! От смайване устата на горнокласниците пресъхнаха. Матиас и Джони побързаха да се притекат на помощ. Ала Мартин се справи и без тях.
            — Вие трябва да спазвате точно като нас съществуващите разпоредби! — извика възмутено той. — Не си въобразявайте кой знае какво, като по една случайност сте с няколко години по-големи от нас! Оплачете се от мен на доктор Бьок! Но настоявам веднага да напуснете гимнастическия салон!
            Капакът на пианото беше паднал върху пръстите на Хубавия Теодор. Прелестното му фотогенично лице се изкриви от яд.
            — Почакай само, момченце! — каза заплашително той.
            Сетне напусна бойното поле.
            Себастиан отвори вратата и с изискана учтивост се поклони пред оттеглящите се горнокласници.
            — Тия господа танцьори — каза пренебрежително той, когато дванадесетокласниците бяха вече вън, — през часа си по танц се въртят в кръг с разни изписани госпожици и се смятат за ос на Земята. По-добре щеше да бъде да прочетат някога какво пише за жените Артур Шопенхауер.
            — Аз намирам, че момичетата са много мили — каза Джони Троц.
            — А пък аз имам една леля, дето умее да се боксира — забеляза гордо Матиас.
            — Хайде, хайде! — извика Мартин. — Йонатан! Репетицията може да започва.
            — Дадено — рече Джони. — И тъй, днес ще минем още веднъж последната картина. Тя още никак не е улегнала. Мац, научил си ролята си безобразно!
            — Ако старецът ми знаеше, че играя тук театър, веднага щеше да ме прибере от даскалото — рече Матиас. — Правя го само заради вас. Пък и кой ли друг, освен мен, би могъл да играе ролята на свети Петър, а?
            Сетне извади от джоба на панталоните си голяма бяла брада и я окачи под носа си.
            Пиесата, която Джони бе написал и която момчетата искаха да представят по Коледа в гимнастическия салон, бе озаглавена, както вече споменахме, „Хвърчащата класна стая“. Състоеше се от пет действия и до известна степен би могла да се нарече почти пророческо произведение. В нея се описваше образователната система такава, каквато в бъдеще може би наистина щеше да бъде.
            В първото действие един гимназиален учител — когото Себастиан Франк трябваше да представи съвсем правдоподобно с помощта на залепени мустаци — заминаваше заедно с целия си клас със самолет, за да преподава уроците по география на самото място. „Обучението се превръща в наблюдение“ се казваше в един стих от първото действие. Този стих обаче не беше от Джони, а от ужасно остроумния Себастиан, който се канеше да го каже и да разсмее с него учителите. Тъй като рисуваше добре, Мартин, първенецът на класа, беше направил декорите. На една успоредка бе закрепен самолет, изрисуван върху бял картон. Той беше с три перки, три мотора и врата, която се отваряше, така че през нея можеше да се влезе в самолета (с други думи, в успоредката). Ули Зимерн играеше ролята на сестрата на един от „пътуващите ученици“. Бе измолил от братовчедката си Урзел да му прати една рокличка. А от фризьора Крюгер щяха да заемат руса перука, също като на Гретхен. Перука с дълги плитки. Когато миналата събота излизаха в града, ходиха там и пробваха перуката върху главата на Ули. С нея той бе просто неузнаваем. Човек направо можеше да го помисли за момиче! Наемът за перуката беше пет марки. Но фризьорът Крюгер бе казал, че ако по-късно, когато му дойде времето, всички се бръснат при него, ще им даде перуката под наем на половин цена. И те, разбира се, твърдо обещаха.
            Та така. В първото действие класът отлиташе. Във второто действие самолетът кацаше до самия кратер на Везувий. Мартин бе нарисувал толкова хубаво върху един голям картон бълващата огън планина, че тръпки те побиваха. Достатъчно бе само да поставят картона пред гимнастическия лост, за да не падне Везувий, и тогава вече Себастиан, господин гимназиалният учител, можеше да изнесе своята римувана лекция за същността на вулканите и да изпита учениците си за Херкулан и Помпей, двата римски града, залени от лава. Накрая той си запалваше цигара от пламъка, който Мартин бе нарисувал да излиза от кратера и продължаваше с учениците си пътуването.
            В третото действие кацаха при пирамидите край Гиза, разхождаха се пред следващия рисуван картон и Себастиан им обясняваше как са били изградени тия огромни царски гробници. Сетне из една от пирамидите излизаше Джони, гримиран като бледна мумия, в ролята на Рамзес II. При появата си обаче той трябваше да се наведе, защото картонът бе много нисък. Отначало Рамзес произнася възхвала за плодородните води на Нил и за благодатта на водата изобщо. После се осведомява как е протекло загиването на света, предречено от неговия звездоброец. Възмущава се много, когато му казват, че Земята все още съществува. И се заканва да уволни звездоброеца без предупреждение.
            Ули, който играеше ролята на момичето, трябва да се изсмее на стария египетски фараон и да му каже, че звездоброецът отдавна е умрял. Тогава Рамзес II прави някакъв тайнствен знак и Ули, напълно омагьосан, трябва да го последва в пирамидата, която бавно се затваря. Останалите отначало трябва да бъдат опечалени, след това обаче да продължат пътешествието си.
            В четвъртото действие „Хвърчащата класна стая“ каца на Северния полюс. Там виждат как земната ос се подава из снега и могат да се убедят със собствените си очи, че при полюсите земното кълбо е сплескано. Изпращат снимка по радиото от полюса до кирхбергския ежедневник, чуват от една бяла мечка, представяна от Матиас, увит в кожа, покъртителен химн за самотата сред ледовете и снега, стискат на раздяла мечешката лапа и отлитат.
            По недоглеждане на гимназиалния учител, а и поради повреда в лоста за изкачване през петото и последно действие, те се озовават на небето. И то право при свети Петър, който седи пред една елха, чете кирхбергския ежедневник и празнува Коледа. Той им разказва, че познава добре техния директор, професор доктор Грюнкерн. Пита ги как е той. И им обяснява, че тук, горе, няма много нещо за гледане. Защото нали небето е невидимо. И не е разрешено да се правят никакви снимки.
            Гимназиалният учител пита дали Петър не би могъл да им достави обратно момиченцето, което Рамзес II е отвлякъл в пирамидата. Петър кимва утвърдително, произнася едно заклинание и ето че Ули тутакси слиза от един нарисуван облак! Всички страшно се радват и пеят: „Тиха нощ, свята нощ“.
            Артистите очакваха към тяхната песен да се присъединят и всички зрители — учители и ученици. Така представлението при всички случаи щеше да завърши добре.
            И така, днес те репетираха последното действие. Свети Петър, тоест Матиас, седеше на един стол пред нарисувана елха и останалите, с изключение на Ули, който беше още в пирамидата, страхопочтително го заобикаляха.
            Матиас почеса бялата си изкуствена брада и каза с колкото може по-дебел глас:

            — За вас и вашите събратя
            привидно само небесата
            са достижими. И макар
            че вий летите с апарати
            дори в простори непознати
            и гледате през окуляр,
            небето е далеч от вас и видим съм едничък аз.

            Мартин:
            Печална орис! В двайсти век
            все още сляп да е човек!

            Себастиан:
            Но нека не тъжиме много —
            такава днес ни е съдбата…

            Петър:
            Еднички мъртъвците могат
            да виждат в цялост небесата!

            Джони:
            А може ли поне да снимам?

            Петър:
            Забрана строга тука има!
            Не ни се нравят фотографи.
            Изследвай всичко ти, което
            съзираш ясно на небето,
            но непрозримата…

            При последната дума Матиас заекна. Тя му бе твърде трудна, и при това той забрави текста. Впери поглед в поетическото величие Джони с няма молба да бъде извинен. Джони пристъпи към него и тихо му подсказа.
            — Точно така! Имаш пълно право! — рече Мац. — Но знаеш ли как ми стърже под лъжичката! А пък това винаги се отразява ужасно на паметта ми.
            Ала след това се съсредоточи, изкашля се и продължи:

            Изследвай всичко ти, което
            съзираш ясно на небето,
            но непрозримата му слава
            не се мъчи да разгадаваш!
            О, зная как сте възмутени,
            щом нещо ви се забрани!
            А всъщност колко заблудени
            сте в знанията си… Помни:
            когато сложното прозреш,
            и простото ще разбереш…

            Джони:
            Пресвети старче, мисля, бъркаш тука.
            Съвсем не сме тъй жадни за наука —
            и на мнозина не сече умът.

            Мартин:
            И глупостта към щастие е път!

            Себастиан:
            Дочухме, че за тебе няма тайни,
            и може би видял си от звездите,
            че тръгнали по пътища незнайни,
            изгубихме едно дете в Египет.
            Последва то Рамзес и навсегда
            се лута из безкрайни коридори
            на мрачна пирамида.

            Петър:
            О, беда!
            Но не тъжете, аз ще изговоря
            вълшебно заклинание във рими,
            затворничето клето да спасиме.
            Едно обаче нека помни всеки:
            прекъсне ли ме някой — то навеки
            ще си остане пленниче, където
            го е прибрал Рамзес… И тъй, мълчете!

            Миналото не загива,
            стъпките остават вечни,
            буквите не се изтриват.
            О, ела, излез…

            В този миг вратата на гимнастическия салон се разтвори с трясък! Стихът заседна в гърлото на Матиас. Останалите, изплашени, се извърнаха, а Ули любопитно надникна над изрисувания облак, зад който изчакваше момента да се появи. В рамката на вратата стоеше едно момче. Лицето и едната му ръка бяха окървавени. Дрехите му бяха раздрани. Момчето яростно захвърли на пода ученическата си фуражка и изрева:
            — Знаете ли какво се случи?
            — Че откъде ще знаем, Фридолин? — запита дружелюбно Матиас.
            — Когато един от външните ученици се връща след часовете в училище, и при това са му смачкали фасона както на теб — каза Себастиан — то…
            Ала Фридолин го сряза.
            — Остави сега настрана дрънканиците! — викна той. — Учениците от реалката ме нападнаха по пътя към къщи, мен и Кройцкам. Задигнаха и тетрадките по диктовка, които трябваше да занесем за преглед на неговия старец!
            (Бащата на Кройцкам беше учител по немски в гимназията „Йохан Сигизмунд“.)
            — Дяволска работа! Значи задигнаха и тетрадките по диктовка? — запита Матиас. — Чудесно!
            Мартин погледна приятеля си Джони.
            — Достатъчно ли сме?
            Джбни кимна утвърдително.
            — Тогава напред! — извика първенецът на класа. — През плета в градинките. Но без никакво протакане! Ще се съберем при Непушача!
            Втурнаха се бързо навън. Ули тичаше до Матиас.
            — Ако ни пипне сега Хубавия Теодор, свършено е с нас! — прошепна задъхан той.
            — Че тогава остани си тук — рече Матиас.
            — Да не си луд? — запита обидено малкият.
            — Шестте момчета бяха стигнали до края на парка, покатериха се по оградата и се прехвърлиха от другата й страна.
            Матиас още не беше свалил дългата изкуствена брада от лицето си.


            Втората глава

            Съдържа: някои подробности за Непушача; три правописни грешки; страхът на Ули от страха: военен съвет в железопътния вагон; изпращането на разузнавача Фридолин; причината, поради която бе нападнат Кройцкам; и едно бягство на дълго разстояние, в което участвуват петима души.


            Непушача — тъй наричаха те един човек, чието истинско име изобщо не знаеха. Но не му викаха Непушача, защото не пушеше; той пушеше дори твърде много. Често му ходеха на гости. Ходеха му на гости тайно и го обичаха. Обичаха го почти толкова, колкото училищния си възпитател доктор Йохан Бьок. А това значи много.
            И го наричаха Непушача, защото в малката му градина имаше бракуван железопътен вагон, в който той живееше зиме и лете; а този вагон се състоеше само от второкласни купета за непушачи. Когато преди година се беше заселил в градинския квартал, той го бе купил за сто и осемдесет марки от Германските държавни железници, бе го преустроил малко и сега живееше в него. Не беше откачил от вагона малките бели табелки, на които пишеше: „За непушачи“.
            През лятото и есента в градинката му цъфтяха великолепни цветя. Като привършеше с пресаждането, поливането и плевенето им, той сядаше сред зелената трева и зачиташе някоя от многото си книги. През зимата, то се знае, живееше най-вече във вагона. Отопляваше чудноватата си къща с малко желязно кюмбе, чийто синкавочерен кюнец се подаваше от покрива, и понякога ужасно димеше.
            Подаръците за Коледа трябваше да му поднесе Джони. (Този път Джони оставаше в училището и през ваканцията, защото капитанът бе на път към Ню Йорк). Бяха събрали пари и бяха направили вече някои от подаръците: топли чорапи, тютюн, цигари и един черен пуловер. Надяваха се че той ще му бъде по мярка. Във всеки случай бяха уговорили с продавача да го сменят, ако стане нужно.
            Мартин, който разполагаше с много малко пари, защото родителите му бяха бедни и плащаше в интерната половин такса, бе нарисувал за Непушача една картина. Тя се наричаше „Заселникът“ и на нея можеше да се види един мъж, седнал сред пъстри цветя в градинката си. Край плета стояха и му махаха с ръка три момчета, към които той гледаше приветливо и все пак тъжно. По раменете и ръцете му бяха накацали малки доверчиви синигерчета и червеношийки, а на главата му виеха хоро пъстри пеперуди.
            Много хубава беше картината. Мартин бе работил над нея най-малко четири часа.
            С тия неща Джони трябваше да изненада Непушача вечерта срещу Коледа. Знаеха, че ще бъде сам-самичък. И им беше мъчно.
            Вечер той винаги обличаше най-хубавия си костюм и слизаше в града. Беше им казал, че дава уроци по пиано. Но при все че не му възразяваха, те не вярваха. Руди Кройцкам, който бе външен ученик и много обикаляше из града, твърдеше, че вечер, до късно през нощта, Непушача свири на пиано в кръчмата „Последният кокал“ в предградието и че за свиренето си получава марка и половина и топла вечеря.
            Наистина това не беше доказано, но колкото за възможно — беше. Пък и на тях им бе безразлично. Едно бе сигурно: че той е великолепен, умен мъж и че навярно през живота му го бяха сполетели много нещастия. Не приличаше на човек, който още от самото начало си е поставил за цел да дрънка на пиано шлагери в задимени кръчми.
            Често се бяха обръщали тайно към него за съвет. Най-вече тогава, когато не им се щеше да питат своя училищен възпитател. Прякорът на доктор Бьок беше Юстус. На латински това значи Справедливецът! Защото Бьок беше справедлив. И точно затова момчетата го почитаха толкова.
            Но понякога те се нуждаеха от съвет в случаи, когато правдата и неправдата трудно можеха да се разграничат. Тогава не се доверяваха на Юстус, а бързо прескачаха през оградата, за да питат Непушача.
            Мартин, Джони, Себастиан и раненият външен ученик Фридолин влязоха в опустялата заснежена градина. Мартин почука. Сетне и четиримата изчезнаха в железопътния вагон.
            Матиас и Ули останаха пред градинската порта.
            — Май че пак ще падне славна тупаница! — отбеляза със задоволство Матиас.
            А Ули каза:
            — Трябва да гледаме преди всичко да си приберем обратно тетрадките.
            — Не думай! — възрази Матиас. — Имам смътното чувство, че пак съм надраскал страхотни дивотии. Слушай, малкият, провинциа с „а“ ли се пише накрая?
            — Не — отговори Ули, — с „я“.
            — Аха! — рече Матиас. — Значи това съм го сбъркал. Ами профизии? С „ф“?
            — Не, с „в“.
            — А накрая?
            — С две „и“.
            — Дяволска работа! — рече Матиас. — В две думи три грешки. Истински рекорд! Гласувам реалистите да ни върнат Кройцкам, а тетрадките по диктовка да задържат.
            Помълчаха малко. Ули зъзнеше и пристъпваше от крак на крак. Накрая каза:
            — Въпреки това съм готов още сега да се сменя с тебе, Мац. Вярно е, че не правя толкова грешки по диктовка. А също и по смятане. Но ужасно бих се радвал да имам слабите ти бележки, ако освен тях имам и смелостта ти.
            — Това са дивотии на квадрат! — заяви Матиас. — Моята глупост е несъкрушима. Старецът може да ми взима частни учители колкото си ще. Не ги разбирам тия бърканици и толкова! Пък и, откровено казано, не ща и да знам как се пише провинциа, профизии или пък въртелешка. Един ден ще стана световен шампион по бокс и няма да ми трябва никакъв правопис. Но ти, стига да искаш, можеш да не бъдеш такъв бъзливец!
            — Нямаш представа! — рече угнегено Ули и разтърка премръзналите си пръсти. — Какво ли не съм правил, да се отърва от тази страхопъзльовщина — с думи не мога да ти опиша! И все се заричам да не бягам и да не се оставям да ме унижават. Заричам се, и то твърдо! Но щом работата стане сериозна, побягвам! Ах, отвратително е да чувствуваш, че другите ти нямат капка доверие!
            — Е, чисто и просто трябва да направиш някога нещо, с което да им спечелиш уважението — каза Матиас. — Нещо съвсем диво. Ей такова, че да си кажат: „Дявол да го вземе, та тоя Ули бил мъж и половина! Колко сме се заблуждавали с него!“ Не мислиш ли?
            Ули кимна утвърдително, сведе глава и зарита с върховете на обувките си една от летвите на оградата.
            — Мръзна като циганин! — заяви най-сетне той.
            — И нищо чудно — рече Матиас строго. — Прекалено малко ядеш! Просто е срамота. На човек му е жал да те гледа. А на всичко отгоре сигурно ти е мъчно и за дома, а?
            — Е, не чак толкова — отвърна тихо Ули. — Само понякога вечер, горе в спалнята, когато оттатък, в пехотните казарми, свирят за вечерна проверка.
            Той се засрами.
            — А пък аз пак умирам от глад! — извика Матиас, възмутен от себе си. — Същото беше и днес сутринта през време на диктовката. Ужасно ми се искаше да запитам стария Кройцкам не може ли да ми пробута назаем един сандвич. А пък вместо това трябваше да си напрягам мозъка дали разни глупави думи се пишат с „а“ или с „я“!
            Ули се засмя и каза:
            — Мац, смъкни най-после бялата брада от лицето си.
            — Олеле, тоя дюшек още ли виси на физиономията ми? — запита Матиас. — Всъщност друго от мен човек не може и да очаква!
            Пъхна брадата в джоба си, направи куп снежни топки и почна с всички сили да ги запраща към комина на Непушача. Две от тях попаднаха в целта.
            Във вътрешността на железопътния вагон останалите четири момчета седнаха неспокойно на протритите плюшени пейки. Техният приятел, Непушача, съвсем не бе стар. Може би тридесет и пет годишен. Носеше анцунг, закопчан догоре и се беше облегнал на плъзгащата се врата на едно от купетата. Пушеше с малка английска лула и усмихнат слушаше подробния доклад на Фридолин за нападението. Най-сетне момчето свърши.
            Себастиан каза:
            — Най-умното ще бъде Фридолин веднага да си плюе на петите и да разузнае незабелязано у Кройцкамови дали междувременно Руди не се е върнал и донесъл ли е тетрадките по диктовка.
            Фридолин скочи на крака и погледна Непушача. Той кимна утвърдително.
            А Мартин извика:
            — Ако се окаже, че Руди не се е прибрал още, ще трябва да посветиш в тайната и домашната прислужница, та учителят да не разбере какво е станало.
            — А сетне — рече Себастиан — ще дойдеш пред дома на Егерланд. Ще те чакаме там. И ако дотогава оная банда не е върнала още Руди и тетрадките, ще свием сърмите на Егерланд. Той е ръководил нападението. Него трябва да държим. Може да го вземем за заложник, а после да преговаряме с останалите реалисти и да го разменим срещу Руди.
            — Добре! — каза Фридолин. — Къде живее Егерланд знаете, нали? Улица „Лесничейска“. Довиждане! Но там да сте!
            — В кърпа е вързано! — извикаха останалите.
            Фридолин подаде на Непушача своята издраскана от враговете ръка, превързана сега с носна кърпа, и стремително се понесе навън. Останалите момчета също се изправиха.
            — А сега, обяснете ми поне — рече Непушача с ясния си глас, от който лъхаше успокоение — откъде е хрумнало на Егерланд и на останалите реалисти да пленяват сина на вашия учител и да конфискуват научните ви трудове.?
            Момчетата се умълчаха. Сетне Мартин каза:
            — Задачата е тъкмо за нашия поет. Джони, разкажи!
            И Джони взе думата:
            — Това нападение има дълга предистория — обясни той. — Враждебното отношение на реалистите към нас е до известна степен праисторическо. Казват, че и преди десет години е било съвсем същото. — Това е вражда между училищата, не между учениците. Учениците вършат наистина само онова, което им предначертават летописите на гимназиите. През миналия месец, когато бяхме пуснати в града, ние задигнахме от игрището им едно знаме. Нещо като разбойнически флаг. С отвратителен мъртвешки череп, нарисуван на него. Отказахме да им върнем плячката. И те се оплакаха по телефона на Юстус. Той ни дигна страхотен скандал. Но ние не издавахме нищо. Тогава той ни заплаши, че ако до три дни знамето не бъде в ръцете на реалистите, ще ни забрани да го поздравяваме в продължение на две седмици.
            — Странно заплашване — рече Непушача и замислено се усмихна. — Е, и подействува ли то?
            — Като рициново масло! — рече Джони. — Още на следващия ден реалистите си получиха знамето. Беше паднало сякаш от облаците в училищния им двор.
            Тук Себастиан прекъсна Джони.
            — В цялата работа имаше само едно черно петно. Знамето беше малко поразкъсано.
            — Малко множко поразкъсано — поправи го Мартин.
            — И сега те ще искат да излеят отмъщението си върху тетрадките по диктовка — приключи доклада както винаги остроумният Себастиан.
            — Е, потегляйте тогава на праисторическата си война — каза Непушача. — Може и аз да дойда на бойното поле на улица „Лесничейска“ и да превържа ранените. Ще трябва само набързо да се преоблека. А вашият Юстус все повече ми харесва.
            — Да — извика въодушевено Мартин, — доктор Бьок е велик човек!
            Непушача трепна.
            — Как се казва вашият Юстус?
            — Доктор Йохан Бьок — рече Джони. — Да не би да го познавате?
            — Че откъде-накъде — отвърна Непушача. — Познавах на времето някого с подобно име… Но тръгвайте сега по „пътеката на войната“, хотентоти такива! И да няма пукнати глави! Нито ваши, нито на другите. Аз ще пъхна само още един брикет в камината си и ще се преоблека.
            — Довиждане! — викнаха трите момчета и хукнаха през градината.
            Вън Себастиан каза:
            — Обзалагам се, че той познава Юстус.
            — Това, никак не ни влиза в работата — заяви Мартин. — Ако иска да му, иде на гости, сега вече знае адреса.
            Налетяха на Матиас и Ули.
            — Е, най-после! — изръмжа Матиас. — Ули беше вече почти замръзнал.
            — Дългото тичане стопля — рече Мартин. — Напред!
            И се понесоха към града.


            Третата глава

            Съдържа: завръщането на Фридолин; един разговор за най-чешитския първенец на класа в цяла Европа; най-новите ядове на госпожа Егерланд; един пеши пратеник на кон; неприемливи условия; един сполучлив военен план, и още по-сполучливото предложение на Непушача.


            Все още валеше рняг. Дъхът на тичащите момчета излизаше от устите им като дим, сякаш пушеха дебели пури. Пред кино „Еден“ на площада „Барбароса“ стояха неколцина външни седмокласници. Искаха да гледат филма и чакаха да отворят киното.
            — Продължавайте спокойно нататък! — извика Мартин на приятелите си. — Ще ви настигна.
            Сетне пристъпи към седмокласниците.
            — Бихте могли да ни направите една услуга — каза той — Зарежете киното! Реалистите са пленили Кройцкам и трябва да го измъкнем.
            — Веднага ли да дойдем? — запита седмокласникът Шмиц.
            Той беше нисък и закръглен като топка и му казваха Буренцето.
            — Не — рече Мартин. — Бъдете след четвърт час на ъгъла на улица „Овощарска“ и „Лесничейска“. Доведете още няколко момчета. Но като тръгнете, движете се поотделно. И тикнете фуражките в джоба. Инак реалистите ще разберат преждевременно, че готвим нещо.
            — Дадено, Мартин! — каза Буренцето.
            — И тъй, разчитам на вас.
            — В кърпа е вързано! — извикаха седмокласниците.
            А Мартин, запъхтян, продължи да тича. Настигна другарите си и, тъй като искаха да останат незабелязани, ги поведе по околни пътища към улица „Лесничейска“. На ъгъла с „Овощарска“ спряха.
            Малко след това долетя като светкавица Фридолин.
            — Е? — запитаха всички в хор.
            — Руди още не се е прибрал вкъщи — каза той съвсем задъхан. — За щастие домашната прислужничка не е чак толкова тъпа, колкото изглежда. Ако старият Кройцкам запита, ще му каже, че Руди е поканен да яде у нас.
            — Значи става сериозно! — отбеляза със задоволство Матиас. — Влизам веднага в номер седемнадесет и разбивам Егерланд на атоми.
            — Ще стоиш тук! — заповяда Мартин: — Няма да се оправим само с пердах. А дори и да откъснеш главата на Егерланд, пак няма да знаем къде са тикнали Кройцкам и тетрадките. Почакай. Ще ни потрябваш и ти.
            — Това е задача за мен — каза Себастиан Франк и имаше пълно право. — Ще ида като парламентьор. Може би ще успеем да уредим работата с преговори.
            — Тъкмо ти приляга! — изсмя се пренебрежително Матиас.
            — Ще мога поне да подразбера къде е Руди — рече Себастиан. — А и това е нещо.
            Той тръгна. Мартин го поизпрати малко. Матиас се облегна на един електрически стълб, извади от джоба си тефтерче и почна да мърда устни, като че смята. Ули пак зъзнеше.
            — Какво пресмяташ бе, Мац? — запита той.
            — Дълговете си — печално призна Матиас. — Просто ще изям и ушите на моя старец.
            Сетне затвори бележника, прибра го и каза:
            — Фридолин, бутни ми някой грош назаем! В полза на справедливата кауза. Най-късно в другиден ще си го получиш. Старецът ми писа, че пратил пари за път и освен тях още двайсет марки. Ако не ям сега, после няма да мога да се бия.
            — Та това е истинско изнудване! — рече Фридолин и му даде десет пфенига.
            Матиас полетя като стрела към най-близката пекарница. Когато се върна, той блажено дъвчеше. Покани и другите да си вземат от кесията, в която имаше кифлички. Но останалите не искаха. Фридолин напрегнато поглеждаше какво става зад ъгъла. А Джони се взираше във витрината на една бакалница, сякаш там бе изложено най-малко съкровището на инките. Знаеха вече тоя негов навик. Винаги, когато наблюдаваше нещо, той се пулеше тъй, сякаш никога дотогава не го беше виждал. И сигурно затова говореше толкова малко. Непрекъснато бе зает с гледане и слушане.
            В този миг Мартин сви край ъгъла, но само им кимна и изчезна в ъгловата къща на улица „Овощарска“.
            Ули се радваше на добрия апетит на Матиас и каза:
            — Ама и Мартин е момче и половина, а? Как изхвърли само одеве големите от гимнастическия салон!
            — Мартин безспорно е най-чешитският първенец на класа в цяла Европа — рече Матиас, без да престава да дъвче. — Отвратително прилежен е и все пак не е зубрач. Откак е в даскалото, винаги е бил пръв по успех и въпреки това участвува във всяка сериозна тупаница. Плаща половин такса и получава стипендия, но не позволява на никого да го унижава. И независимо от това дали насреща му са големите ученици или даскали, или пък махараджи — прав ли е, държи се като стадо побеснели маймуни.
            — Струва ми се, че той е взел за образец Юстус — каза Ули, сякаш издаваше някоя голяма тайна. Мартин обича справедливостта, точно както я обича и Юстус. И навярно ще стане мъж на място като него.
            Себастиан позвъни у Егерландови на третия етаж на „Лесничейска“ 17. Отвори му някаква жена и намусено го изгледа.
            — Аз съм съученик на Вашия син — каза Себастиан. Може ли да поговоря с него?
            — Днес къщата ни заприлича вече на гълъбарник! — промърмори недоволно жената. — Какво ви е прихванало всичките? Един взима ключа от избата, за да приберял там шейната си. На друг му трябвало на всяка цена въжето за простиране. А другите току се мъкнат вътре и ми цапат килимите.
            Себастиан изтърка обувките си в сламената изтривалка и запита:
            — А сам ли е сега синът Ви, госпожо Егерланд?
            Тя кимна недоволно и го пусна да влезе.
            — Ето стаята му — рече тя и посочи една врата в дъното на коридора!
            — Ах, да не забравя! — каза момчето. — Получихте ли си обратно ключа от избата?
            — Да не искаш и ти да оставяш там шейна? — изръмжа тя.
            Себастиан поклати глава отрицателно.
            — Не е абсолютно необходимо, уважаема госпожо Егерланд — рече той и без да чука, влезе в стаята на вражеския предводител.
            Реалистът Егерланд се смая толкова, че подскочи от стола си.
            — Какво значи това? — извика той. — Гимназист?
            — Аз съм, тъй да се каже, нещо като конен пратеник — рече Себастиан. — Ида като парламентьор и моля това да се има предвид.
            Егерланд смръщи чело.
            — Вържи си тогава поне бяла кърпа над лакътя. Иначе, ако те пипнат моите хора, зле ще си изпатиш.
            Себастиан измъкна от джоба си носна кърпа и усмихнато каза:
            — Не е вече съвсем бяла.
            Сетне с помощта на лявата ръка и на зъбите си я върза над лакътя на дясната.
            — И тъй, какво искаш? — запита Егерланд.
            — Приканваме ви учтиво да ни предадете гимназиста Кройцкам и тетрадките по диктовка.
            — Какво предлагате в замяна?
            — Нищо — отвърна хладно Себастиан. — Нашите хора са в настъпление и ако не предадете пленника доброволно ще го освободят.
            Егерланд прихна да се смее.
            — Най-напред трябва да знаете къде е. И после — да го освободите. А това са две неща, които струват много време, драги мой.
            — Протестирам срещу всякакъв вид интимничене! — отговори строго Себастиан. — Не съм „твой драг“, ясно ли е? Освен това позволявам си да изтъкна, че вие не сте в състояние да предприемете каквото и да било с Руди Кройцкам. Да не смятате да го криете с дни? Това може да ви излезе доста солено. Но да говорим по същество. Какви условия поставяте вие?
            — Трябва да изпълните едно единствено условие — каза Егерланд. — Да ни напишете веднага писмо, за да ни се извините, че сте разкъсали знамето ни, и да ни помолите да ви върнем пленника и тетрадките.
            — В противен случай?
            — В противен случай ще изгорим тетрадките по диктовка и Кройцкам ще си остане пленник. Мога да го съобщя още отсега: ако не напишете писмото, той ще остарее при нас! А освен това яде и плесници. Всеки десет минути по шест парчета.
            Себастиан каза:
            — От само себе си се разбира, че условията са неприемливи. За последен път приканвам да ни се предаде без каквито и да било условия Кройцкам с тетрадките.
            — Нямаме такова намерение! — отвърна решително Егерланд.
            — Тогава моята мисия тук е свършена — рече Себастиан. — След около десет минути ние ще пристъпим към освобождаването на пленника.
            Егерланд взе от масата една черна кърпа, отвори прозореца, окачи кърпата отвън и изрева към двора:
            — Ахой!
            Сетне затвори прозореца, изсмя се подигравателно и каза:
            — Заповядайте, вземете си го!
            Двамата се поклониха враждебно един на друг и Себастиан напусна жилището с най-голяма бързина.
            Когато се завърна при своите, седмокласниците току-що бяха пристигнали под предводителството на Буренцето. Двадесетина момчета стояха на улица „Овощарска“ и пръстите на краката им мръзнеха. Чакаха с нетърпение парламентьора.
            — Трябвало да им напишем писмо, с което да им се извиним заради скъсаното знаме — докладва Себастиан. — А освен това трябвало да ги замолим писмено да ни върнат пленника и тетрадките.
            — Та да ни се смеят после и кокошките! — викна Матиас. — Напред, деца! Да ги набутаме в казана!
            — Но къде се губи Мартин? — запита угрижено Ули.
            — И къде ли е всъщност Кройцкам? — запита Джони Троц.
            — Мисля, че са го заключили и вързали в избата на Егерландови — рече Себастиан. — Майката на Егерланд спомена нещо подобно. Искали са от нея ключа за избата. И едно въже за простиране.
            — И тъй, да почваме представлението! — викна Буренцето.
            И на другите вече не им се чакаше.
            В този миг се зададе тичешком Мартин.
            — Тръгвайте! — извика той. — Те се събират вече в двора.
            Себастиан докладва на първенеца на класа.
            — Ами къде беше изчезнал ти през цялото време? — запита Ули.
            Мартин посочи към ъгловата къща на улица „Овощарска“.
            — Оттам се вижда в двора на Егерландови. Оня провеси една черна кърпа и изрева: „Ахой!“ — и сега цялата банда наизскача от съседните къщи.
            Огледа се и преброи момчетата.
            — Достатъчно сме — рече той успокоен.
            — Да не би да знаеш дори и къде са тикнали Кройцкам? — запита ревниво Себастиан.
            — Да. В избата на Егерландови. И неколцина реалисти го пазят. Трябва да ударим веднага. Инак оттатък ще се съберат още повече. Трябва да атакуваме двора и да превземем избата. Половината от нас под командата на Джони ще нахлуят в къщата откъм улицата. Другата половина под мое ръководство ще удари във фланг през оградата, откъм ъгловата къща, където току-що бях. Но няколко минути по-късно...
            — Почакайте за миг — каза някой зад тях.
            Извърнаха се уплашени.
            Непушача ги гледаше усмихнат.
            — Добър ден! — извикаха всички дружно и отвърнаха на усмивката му.
            — Тъй както сте го намислили, разбира се, не става — заяви той. — Егерланд е събрал вече трийсет момчета. Току-що ги видях. Освен това от вашата война ще се вдигне такава врява, че ще докарате дежурната полиция.
            — И тогава и двете училища ще научат — каза зъзнещият Ули. — И ще стане скандал. Тъкмо пред ваканцията.
            Матиас строго погледна малкия.
            — Е, че така си е — рече смутено Ули. — То не е защото се страхувам за себе си, Мац.
            — И тъй, какво ни съветвате вие? — запита Мартин.
            — Виждате ли строителната площадка ей там? Ще поканите реалистите да се срещнат там с вас. И тогава ще устроите двубой. Защо да се изпобият всички? Всяка от двете страни ще излъчи по един представител. Достатъчно е да се опердашат двама. Ако спечели вашият представител, те ще трябва безусловно да ви предадат пленника.
            — Ами ако спечели реалистът? — запита иронично Себастиан.
            — Дяволска работа! — рече Матиас. — Да не би да си се побъркал внезапно? Ще изям само набързо още една кифличка. — Той бръкна в кесията и започна да дъвче. — Реалистите ще излъчат Ваверка. Ще го ликвидирам с лявата си ръка.
            — Добре! — рече Мартин. — Да опитаме така! Себастиан, поемай и ги доведи на строителната площадка! Ние отиваме там.
            — Направете за всеки случай една камара снежни топки! – извика Себастиан. — Ако нещо се обърка. След това изчезна тичешком зад ъгъла.


            Четвърта глава

            Съдържа: двубой с технически нокаут; отмятането на реалистите от дадената дума; душевната борба на Егерланд; тайнственият боен план на Мартин; многобройни плесници в избата; купчинка пепел; разрешение за победа и оттеглянето на Егерланд.


            От едната страна на строителната площадка стояха гимназистите, от другата — учениците от реалното училище. Хвърляха си сърдити погледи. По средата на площадката се състоя формалната среща на двамата предводители. Парламентьорът Себастиан придружаваше Егерланд.
            — Нашите противници са съгласни с предложението — каза той на Мартин. — Значи двубоят ще се състои. Като свой представител те излъчват Хайнрих Ваверка.
            — От наша страна ще излезе Матиас Зелбман — заяви Мартин. — Той предлага турнирът да се смята за приключен, ако един от двамата напусне ринга или не е в състояние повече да се защитава.
            Егерланд погледна към Ваверка — едро, набито момче. Ваверка мрачно кимна и Егерланд каза:
            — Приемаме условията на борбата.
            — Ако нашият представител победи — заяви Себастиан, — ще ни предадете без каквито и да било условия пленника и тетрадките. Ако спечели Ваверка, можете да ги задържите.
            — И тогава ще напишете извинително писмо, така ли? — запита подигравателно Егерланд.
            — Във всеки случай тогава ще преговаряме наново — каза Мартин; — Ако се стигне дотам, може да напишем дори писмото. Но най-напред ще се състои двубоят.
            — Моля предводителите да се завърнат при хората си! — извика Себастиан.
            Сега мястото между двете враждебни войскови части се опразни. Вляво от редиците на реалистите се отдели Ваверка. Отдясно се приближи Матиас.
            — Ахой! — викнаха реалистите.
            — Напред! — изреваха гимназистите.
            И ето, двамата борци стояха един срещу друг и се дебнеха.
            Бе станало тихо. Всички очакваха започването на враждебните действия. Изглеждаше, че нито единият, нито другият иска да почне.
            Изведнъж Ваверка светкавично се наведе и дръпна краката на противника си. Матиас се просна по гръб със цялата си дължина върху снега. Ваверка се хвърли отгоре му и почна да го налага. Реалистите виеха от възторг. Сърцата на гимназистите се свиваха от уплаха а Ули, който цял се тресеше от студ и вълнение, непрекъснато мълвеше под носа си:
            — Мац, моля ти се, внимавай много! Мац, внимавай! Маценце, дръж се!
            Внезапно Матиас докопа дясната ръка на Ваверка и бавно и безпощадно почна да я извива. Ваверка ругаеше като файтонджия. Но това не му помогна. Принуди се да отстъпи и се претърколи встрани. Сега вече Матиас сграбчи главата на Ваверка и натика лицето на противника си дълбоко в снега. Реалистът безпомощно зарита с крака. Не му достигаше въздух.
            Матиас неочаквано го пусна, отскочи три крачки назад и зачака следващото нападение. Лявото му око беше подпухнало.
            Ваверка се изправи с пъшкане, изплю четвърт кило сняг и яростно се хвърли срещу Матиас. Но той се приведе ниско, спъна го и реалистът изхвърча над него като щука. Пак сред снега Матиас се извърна към приятелите си и извика:
            —Сега едва започвам!
            Ваверка стана, сви ръце в пестници и зачака. Матиас се приближи към него, замахна и го удари. Другият отвърна на удара му. Кратко време се биха тъй, без явни предимства за единия или другия. Сетне Матиас се наведе. Ваверка смъкна юмруци, за да защити тялото си. Ала Мац бързо скочи, замахна и тресна реалиста по незащитената брадичка.
            Ваверка се олюля, завъртя се като пиян в кръг и не можа да вдигне вече ръце. Беше напълно замаян.
            — Удряй, Мац! — изкрещя му Себастиан, — Довърши го!
            — Не! — извика Матиас. — Нека по-напред се съвземе отново.
            Ваверка се наведе с усилие и натика една порция сняг под яката на дрехата си. Това му помогна да се опомни. Вдигна пак пестници и се втурна към Матиас. Мац отскочи встрани. И Ваверка префуча край него. Реалистите изреваха:
            — Ахой!
            Ваверка спря, извърна се като бик на арена и изръмжа:
            — Ела ми само по-наблизо, хлапако!
            — Ей сега! — рече Матиас.
            Пристъпи към него и тикна юмрук под носа му. Побеснял от яд, Ваверка го удари по пестника. Така лицето му отново остана открито и сега вече той получи такъв удар зад ухото, че седна на земята. Скочи отново, заклатушка се като пиян към Матиас и беше отблъснат с няколко звънки плесници. Но те вече не бяха необходими Той бе окончателно победен.
            Матиас хвана беззащитния си противник за раменете, обърна го с гръб към себе си и го изрита от бойното поле. И Хайнрих Ваверка се запрепъва като кукла с курдисана пружина към занемялата от смайване група на реалистите. Ако не го бяха спрели, щеше да продължи да се клатушка и по-нататък.
            Матиас бе посрещнат с въодушевление. Всички стиснаха ръката му. Ули цял сияеше.
            — Ама че страхове брах заради тебе! — рече той. — Боли ли те много окото?
            — Никак! — изръмжа победителят трогнат. — Впрочем запази ли последната ми кифла?
            Малкият му подаде кесията и Матиас отново задъвка.
            — Хайде сега бързо да измъкваме Кройцкам! — викна Буренцето.
            Това обаче не стана. Появи се Егерланд. По лицето му пролича смущение. Той каза:
            — Ужасно съжалявам. Хората ми не искат да ви предадат пленника.
            — Но как е възможно! — каза Мартин. — Нали още от самото начало се уговорихме съвсем точно. Не можете току-тъй да се отмятате от думата си!
            — Споделям напълно твоето мнение — отвърна съкрушено Егерланд. — Но те отказват да ми се подчинят. Нищо не мога да сторя.
            Мартин отново се изчерви до уши.
            — Просто да не повярваш! — извика той. — Нима у твоите хора няма и капка почтеност?
            — Дяволска работа! Ако знаех само — рече, без да престава да дъвче Матиас, — щях да скълцам Ваверка на кайма. Ули, как се пише кайма?
            — С „и кратко“ — отвърна Ули.
            — На кайма с „и дълго“ щях да го скълцам — рече Матиас.
            — За мен тая история е ужасно неприятна — каза Егерланд. — Аз наистина споделям вашето мнение, но все пак не трябва да зарязвам хората си. Нали?
            — Естествено — каза Себастиан. — Ти чисто и просто нямаш късмет. Ти си типичен пример за конфликт с дълга. Такова нещо неведнъж се е случвало в историята.
            Непушача бавно прекоси площадката, кимна с уважение на Матиас и се осведоми какво става. Себастиан му докладва за положението на нещата.
            — Гръм и мълния! — каза Непушача. — Нима сред днешните момчета се намират такива негодници? Съжалявам, че ви предложих двубоя, Мартине. Такова нещо, разбира се, е възможно само между почтени хора.
            — Имате пълно право, господине! — рече Егерланд. — Единственото, което мога да сторя, е да се поставя на разположение на гимназията като заложник. Мартин Талер, аз съм ваш пленник!
            — Браво, момчето ми! — каза Непушача. — Но това, разбира се, няма никакъв смисъл. Колко момчета още ще бъдат затваряни днес?
            — Добре! — каза Мартин. Лицето му беше сериозно и бледо. — Ти си човек на място. Върни се при хората си и им съобщи, че след две минути ще ви нападнем. Това впрочем ще бъде последната борба между нас и вас. Няма да се бием повече с хора, които не държат на думата си. Само ще ги презираме.
            Егерланд се поклони безмълвно и побягна.
            Мартин бързо събра момчетата около себе си и каза тихо:
            — Сега внимавайте добре! След две минути започвате най-спокойно бой със снежни топки. Ръководството поема Себастиан, защото Матиас, Джони Троц и аз ще идем на кратка разходка. Тежко ви, ако спечелите битката, преди да сме се върнали ние! Вашата задача е да задържате тук реалистите! Може дори да поотстъпите малко, за да ви преследват.
            — Това не мога да го проумея — рече Буренцето, наведе се и почна да прави снежни топки.
            — Великолепен план! — каза възхитен Себастиан. — Разчитай напълно на мен. Аз ще уредя работите тук.
            Ули, който предпочиташе да бъде заедно с Матиас, пристъпи към Мартин.
            — Не може ли да дойда и аз?
            — Не — отвърна Мартин.
            — Ама, Ули! — извика Себастиан. — Че нали трябва да останеш тук и да помагаш при отстъплението. Та ти тъй добре умееш това!
            Очите на Ули се насълзиха.
            Матиас замахна, сякаш искаше да убие Себастиан на място.
            — Друг път — изръмжа после той. — Не искам да се занимавам сега с частни работи.
            Откъм отсрещната страна долетяха първите снежни топки. Себастиан почна да издава заповеди. Битката на строителната площадка започна.
            Непушача каза на Ули:
            — Горе главата, малкият!
            На останалите кимна.
            — Стъпете им на шията, немирници! Вие си имате Мартин. Значи от мене нямате нужда.
            — Вързани са ни в кърпа! — изреваха в отговор те.
            Сетне, приветлив и замислен, той се упъти сред префучаващите снежни топки към дома си. Към своя железопътен вагон.
            Себастиан търчеше от група на група. Гимназистите бяха побеснели, загдето реалистите бяха престъпили думата си, и горяха от нетърпение да ги смажат. Най-малко от всички се сдържаше Буренцето.
            — Че издай ни най-сетне заповед за…
            „Атака“ — искаше да извика той. Но една вражеска снежна топка влетя право в устата му. Лицето на Буренцето изрази смущение. Останалите седмокласници прихнаха да се смеят.
            — Ти наистина не си загрял защо сега още не бива да спечелим — каза Себастиан. — Но все пак трябва да се подчиняваш.
            Сетне се огледа за Ули. Ръцете на малкия бяха премръзнали и той ги бе тикнал в джобовете на панталоните си. Когато забеляза погледа на Себастиан, бързо измъкна пръстите си навън и се включи в бомбардировката.
            В това време Мартин, Джони и Матиас се носеха по улица „Овощарска“. Изчезнаха в ъгловата къща, прекосиха тичешком двора, прескочиха зида и се намериха пред входа към задния двор на дома, където живееше Егерланд.
            — Ето вратата на избата — прошепна Мартин.
            Матиас предпазливо натисна дръжката и тримата безшумно заслизаха по хлъзгавите стъпала. Сред пълен мрак. Миришеше на стари картофи. Продължиха пипнешком през тесни ниски ходници. На няколко пъти трябваше да завиват.
            Изведнъж Джони дръпна Мартин за ръкава. Спряха и забелязаха страничен коридор, който бе осветен. Бавно се запромъкваха по него и чуха непознат момчешки глас.
            — Курт — каза гласът, — пак минаха десет минути.
            — Е, тогава да се хващаме отново на работа! — рече друг непознат глас. — Вече ме заболяха ръцете!
            Чу се силно пляскане — шест пъти едно след друго. И после отново стана тихо като в гроб.
            — Най-много се учудвам, че не се срамувате! — каза внезапно трети глас.
            — Това е Кройцкам — прошепна Джони.
            Продължиха да се промъкват, докато видяха какво е положението.
            Зад една притворена врата, скована от летви, стояха двама ученици от реалното училище, а на стар, разклатен кухненски стол седеше Руди Кройцкам. Беше овързан цял с едно въже за простиране, не можеше да помръдне крайниците си и бузите му бяха неестествено червени.
            На една маса догаряха три свещи. А в най-отдалечения ъгъл, между дърва, брикети и въглища, бе изправена елха.
            Бащата на Егерланд я беше купил преди два дни.
            — Ще ви го върна, щом ме освободят приятелите ми — каза Кройцкам разярен.
            — Дотогава може и да плесенясаш — рече единият от реалистите.
            — Най-късно след час те ще открият къде съм — отвърна уверено Кройцкам.
            — В такъв случай ти предстои да изядеш още доста плесници — каза другият реалист. — На всеки десет минути по шест, това прави тридесет и шест за един час.
            — Приложна математика! — извика първият и се разсмя така, че сводът на избата прокънтя. — А може би твоите хора ще пристигнат по-рано, а?
            — Надявам се! — рече Кройцкам.
            — Тогава за всеки случай да ти фраснем още половин дузина. В предплата, както се казва. Куртхен, заеми се.
            Реалистът, който се казваше Куртхен, пристъпи съвсем близо към стола на Кройцкам, вдигна лявата си ръка и удари.
            Сетне замахна с дясната, удари и каза:
            — Дотук бяха две.
            След това замахна отново с лявата, но в този миг Матиас вече се намираше до него и третата плесница получи самият Курт.
            Той отхвръкна и падна с трясък сред клоните на коледното дърво на Егерландови. Остана сред елховите иглички и зарева, притиснал с ръка лявата половина от лицето си. Мартин, от своя страна, тръсна на другия реалист такова кроше, че момчето изгуби и ума, и дума. А Джони развързваше подпухналия Кройцкам.
            — Бързо! — извика Мартин. — След две минути трябва да бъдем отново на строителната площадка.
            Руди Кройцкам се протегна. Всичките кости го боляха. Бузите му бяха отекли така, сякаш в устата си имаше цял домат.
            — От един и половина седя на тоя стол! — каза той и ритна здравата стола. — А сега е четири. И на всеки десет минути по шест плесници!
            — Това наистина не е шега — съгласи се Мартин и взе въжето за простиране.
            Поставиха двамата реалисти с гръб един до друг и ги завързаха изключително добросъвестно.
            — Тъй! — рече Мартин. — А сега на бърза ръка върни плесниците на тия дангалаци! Два часа и половина са сто и петдесет минути. Колко плесници прави това, Курт?
            — Деветдесет парчета — отвърна Курт през сълзи. — По четиридесет и пет на човек.
            — Толкова много време обаче нямаме — рече Матиас. — Аз ще зашлевя на всеки по една-единствена плесница. И ще бъде все едно, че са получили от Руди деветдесет.
            Сега вече се разрева и другият реалист.
            — Руди, къде са впрочем тетрадките по диктовка? — запита Мартин.
            Кройцкам посочи към един ъгъл.
            — Не ги виждам — рече Мартин.
            — Трябва да поогледаш по-внимателно! — отвърна Кройцкам.
            В ъгъла имаше купчина пепел. Различаваха се още няколко листа овъглена хартия и ъгълче от синя подвързия.
            — Свети Тарапонтий! — извика Матиас. — И ти твърдиш, че това са тетрадките по диктовка?
            Кройцкам кимна:
            — Изгориха ги пред очите ми.
            — Старецът ти ще има да се радва — каза Мартин. После извади носната си кърпа, събра в нея пепелта, завърза грижливо кърпата и тикна изгорелите тетрадки по диктовка в джоба на панталона си.
            — Може да стане заплетено — рече Джони.
            Матиас доволно потриваше ръце.
            — Ще поднеса в дар една урна за праха — заявя той — и ще погребем нашите тетрадки по диктовка в градината на Непушача. Съболезнования молим да не се изказват!
            Мартин помисли малко и рече:
            — Руди, веднага се омитай в къщи! Ако баща ти пита за тетрадките, ще му кажеш, че са останали в даскалото. А пък утре сутринта през първия час аз ще му ги предам. Ясно ли е? Нищо повече няма да разправяш. Сега ще отупаме на бърза ръка и реалистите на строителната площадка, а после на бегом ще се приберем. Хубавият Теодор сигурно вече ни чака. Хайде!
            Напуснаха избата. Там остана само Матиас. Докато изкачваха стълбите, чуха силно изплющяване, което веднага след това се повтори. А сетне двете момчета долу ревнаха като магарета.
            Матиас настигна тримата в двора.
            — Тъй, това навярно им стига! — рече той. — Вече няма да затварят гимназисти.
            На входа Кройцкам се сбогува.
            — Впрочем, много ви благодаря! — каза той и им подаде ръка. — Хайде, дано им видите бързо сметката!
            — Вързани са ни в кърпа! — викнаха те и стремително свиха край ъгъла.
            Кройцкам опипа предпазливо бузите си, поклати глава и хукна към къщи.
            Пред строителната площадка Мартин заповяда да спрат.
            — Джони — каза той, — ти ще изтичаш до нашите хора и ще извикаш на Себастиан „Сега вече може да победите!“. Ясно ли е? Значи веднага преминавате към нападение. Щом стигнете до ръкопашен бой, ние с Матиас ще нападнем тая паплач в тила. Заминавай!
            Джони така хукна, сякаш от бързината, с която тичаше, зависеше животът му.

            Мац и Мартин погледнаха скришом през една цепнатина на дъсчената ограда. Себастиан и другарите му се бяха оставили да ги притиснат в един ъгъл. Снежните топки валяха като град. Реалистите крещяха: „Ахой!“ и се чувствуваха вече победители.
            — Можеш ли да откриеш Ули? — запита Матиас.
            — Не го виждам — каза Мартин. — Внимание, Мац! Прескачай оградата!
            Прехвърлиха се отвъд и пристигнаха тъкмо навреме. Себастиан вършеше отлично работата си. Съвсем неочаквано гимназистите се устремиха напред. Реалистите се огънаха под техния напор. Матиас и Мартин прекосиха площадката тичешком и почнаха да нанасят удари в гърба на отстъпващите реалисти. От страх някои останаха проснати в снега.
            — Напред! — ехтеше от всички страни.
            Навсякъде, където се появеше Мац, враговете си плюеха на петите. Бягаха поединично. Бягаха групово.
            Продължаваше да се съпротивява само Егерланд. Беше окървавен. Изражението на лицето му бе мрачно, решително и той приличаше на изоставен, нещастен крал. Буренцето се нахвърли върху него.
            Но Мартин застана пред неприятелския предводител и извика:
            — Разрешаваме му да се оттегли свободно. Той единствен беше почтен и храбър докрай.
            Егерланд се извърна. Напусна бойното поле победен и самотен.
            Сетне до приятелите дотърча Фридолин.
            — Освободен ли е Кройцкам?
            Мартин кимна утвърдително.
            — А тетрадките по диктовка? — обади се любопитно Буренцето.
            — Те са в носната ми кърпа — отвърна Мартин и показа остатъците от тетрадките на страхопочтително удивената тълпа.
            — Невежият ще се чуди, вещият ще се мае — забеляза Себастиан.
            — Но къде е Ули? — запита Матиас.
            Буренцето посочи с палец зад гърба си. Матиас се втурна към най-отдалечения ъгъл на площадката. Там, на една талпа, седеше Ули, провесил нос над снега.
            — Какво се е случило, малкият? — запита Матиас.
            — Нищо особено — отвърна тихо Ули. — Пак избягах. Тъкмо Ваверка намери да се спусне насреща ми. Исках на всяка цена да му направя марка. Но щом видях лицето му, всичко свърши.
            — Да, отвратителна физиомутра има — рече Матиас. — И на мен едва не ми прилоша, като се спусна насреща ми.
            — Ти искаш само да ме утешиш, Маценце — каза Ули, — но с мен не може да продължава тъй. Много скоро трябва да се направи нещо.
            — Е, хайде идвай! — рече Матиас. — Другите вече тръгват.
            И двамата приятели се втурнаха след останалите. Тичаха непрекъснато до училището. Попаднаха право в ръцете на Хубавия Теодор.
            Разбитата армия на учениците от реалното училище се събра в двора на улица „Лесничейска“ 17. Чакаха Етерланд. Той пристъпи замислено сред тях и каза:
            — Пуснете пленника на свобода!
            — Нямаме такова намерение! — извика Ваверка.
            — Тогава правете каквото щете! — отвърна Егерланд. — И си търсете нов водач.
            Сетне се прибра у дома си, без да погледне някого от тях.
            Останалите се втурнаха с крясъци към избата. Искаха да излеят яда си върху пленника.
            Но вместо един пленник намериха двама! Тогава всички провесиха носове и се засрамиха, доколкото изобщо можеха да се срамуват.


            Петата глава

            съдържа срещата с Хубавия Теодор; разисквания по вътрешния ред; една неочаквана похвала; едно наказание съобразно простъпката; един по-дългичък разказ на възпитателя и онова, което момчетата казаха сетне във връзка с него.


            Бе вече късно следобед; минаваше пет часът. Снегът бе престанал. Но по небето бяха нависнали тежки облаци, жълти като сяра. Зимната нощ се спускаше над града; бе една от малкото, една от последните вечери преди най-хубавата вечер в годината, вечерта срещу Коледа. Човек просто не можеше да вдигне очи към който и да било от прозорците на многото сгради, без да помисли за това, че след няколко дни запалените свещи по елхите ще свеждат поглед оттам към тъмните улици. И че тогава той ще си бъде вкъщи, при своите родители, под своята собствена елха.
            Осветените витрини бяха окичени с борови клонки и стъклени украшения. Натоварени с пакети, възрастните сновяха от магазин до магазин и лицата им имаха необичайно тайнствен израз. Във въздуха се носеше уханието на медени сладкиши, сякаш улиците бяха павирани с тях. Петте момчета тичаха нагоре по стръмното.
            — За Коледа ще ми подарят боксова круша — каза Матиас. — Юстус положително ще разреши да я закача в гимнастическия салон. Ама и това ще бъде нещо, а?
            — Окото ти е станало още по-малко — каза Ули.
            — Няма нищо. Това си върви със занаята.
            Приближаваха училището. Вече го виждаха. То се намираше високо над града. И с осветените си етажи приличаше на огромен презокеански параход, потеглил нощем на път през морето. В най-горния край на лявата кула блестяха два самотни прозореца. Там живееше училищният възпитател доктор Йохан Бьок.
            — Всъщност имаме ли някакво домашно по аритметика? — запита Джони Троц.
            — Да — каза Мартин. — Задачите за изчисление на проценти. Но те са детска играчка. Ще ги направя след вечеря.
            — А пък аз ще ги препиша утре сутринта от теб — рече Себастиан. — Иначе би било чиста загуба на време! Тъкмо чета едно произведение върху теорията за наследствеността. Много по-интересно е.
            Момчетата задъхани изкачваха склона. Снегът скърцаше под краката им.
            Някой сновеше нагоре-надолу пред училищната порта и пушеше цигара. Беше Хубавия Теодор.
            — Ах, ето ги, миличките дечица! — каза ехидно той. — Ходили сте тайно на кино, а? Надявам се, че е било много приятно. За да си струва наказанието.
            — Великолепен филм беше — тутакси излъга Себастиан. — Главният артист удивително приличаше на Вас. Само че не беше толкова хубав.
            Матиас се изсмя. Но Мартин каза:
            — Остави тия дивотии, Себ!
            — Ти, разбира се, пак си на линия! — извика Хубавия Теодор, като се престори, че едва сега забелязва Мартин. — Едва ли ще разбера някога как дават стипендия на нехранимайковци като теб.
            — Не губете надежда! — рече Джони. — Вие сте още толкова млад!
            Хубавия Теодор доби такъв вид, сякаш се готвеше да блъвне огън.
            — Е, хайде елате с мене, дечица! Господин доктор Бьок просто копнее да ви види.
            Заизкачваха се по витата стълба на крилото с кулата. Дванайсетокласникът вървеше последен, като полицай, сякаш се опасяваше, че може пак да офейкат. Минута по-късно всички стояха в кабинета пред Юстус.
            — Ето ги бегълците, господин докторе — каза Хубавия Теодор.
            Гласът му беше сладък като мед.
            Бьок седеше зад писалището си и оглеждаше петимата осмокласници. Нищо по лицето му не издаваше какво мисли. Петимата приличаха направо на бандити. Едното око на Матиас беше подпухнало. Панталонът на Себастиан бе скъсан над коляното. Лицето и ръцете на Ули бяха станали синкавочервени от студа. Разрошените коси на Мартин бяха паднали на челото му. Горната устна на Джони кървеше. В една от снежните топки, с които го бяха улучили, противниците бяха сложили камък. А снегът по петте чифта обувки се топеше и образуваше пет малки локви.
            Доктор Бьок се изправи и дойде съвсем близо до обвиняемите.
            — Как гласи съответният член от правилника за вътрешния ред, Ули?
            — „На учениците от интерната е забранено да напускат училищната сграда, освен във времето, определено за излизане“ — отвърна боязливо малкият.
            — Има ли случаи, когато се прави изключение? — запита Бьок. — Матиас?
            — Тъй вярно, господин докторе — стегнато отговори Мац. — Ако някой член от учителското тяло нареди или разреши допълнително излизане.
            — Кой от господа учителите ви нареди да отидете в града? — запита възпитателят.
            — Никой — отвърна Джони.
            — С чие разрешение сте отишли?
            — Измъкнахме се без разрешение — обясни Матиас.
            — Не беше тъй — каза Мартин. — Аз заповядах на останалите да ме последват. Отговорен съм единствено аз.
            — Твоята мания да поемаш отговорността заради другите ми е достатъчно добре известна, драги Мартин — каза строго доктор Бьок. — Не би трябало да злоупотребяваш с това свое право!
            — Той не е злоупотребил — извика Себастиан. — Налагаше ни се да идем в града. Крайно необходимо беше.
            — Защо не поискахте разрешение от съответната инстанция, с други думи от мен?
            — По силата на правилника за вътрешния ред Вие не бихте ни разрешили — каза Мартин. — И тогава ние все пак щяхме да се видим принудени да избягаме в града! Това шеше да е бъде много по-неприятно!
            — Как? Нима щяхте да пренебрегнете моята недвусмислена забрана? — запита Юстуса.
            — Да! — отговориха и петимата.
            — За съжаление — добави едва чуто Ули.
            — Та това е направо безобразие, господин докторе! — каза Хубавия Теодор и поклати глава.
            — Не ми е известно да съм Ви питал за вашето особено мнение — каза доктор Бьок.
            Хубавия Теодор се изчерви като пуяк.
            — Защо трябваше да идете в града? — запита учителят.
            — Пак заради учениците от реалката — заразказва Мартин. — Те бяха нападнали един от нашите външни ученици. Този външен ученик и тетрадките по диктовка, които трябваше да бъдат занесени за преглед на господин учителя Кройцкам, бяха изчезнали. Друг от външните ученици ни съобщи това. И тогава вече беше ясно, че трябва да слезем в града, за да освободим пленника.
            — Освободихте ли го? — запита учителят.
            — Да — извикаха четирима от тях.
            Ули мълчеше. Смяташе, че е недостоен да отговори утвърдително на тоя въпрос.
            Доктор Бьок огледа разцепената горна устна на Джони и отеклото око на Матиас.
            — Пострада ли някой? — Запита сетне той.
            — Дума да не става! — рече Матиас. — Никой.
            — Само тетрадките по диктовка… — подхвана Себастиан. Мартин го погледна толкова яростно, че той замлъкна.
            — Какво е станало с тетрадките? — запита Юстуса.
            — Били са изгорени в една изба пред очите на пленника, докато е бил вързан — каза Мартин. — Намерихме само пепелта.
            — Мартин прибра пепелта в носната си карпа — заяви тържествуващ Матиас. — А пък аз ще подаря за нея урна.
            Лицето на доктор Бьок незабележимо трепна. За една десета от секундата той се усмихна. Сетне отново стана сериозен.
            — А какво ще правите сега? — запита той.
            — Утре сутринта ще съставя списък — каза Мартин. — И всеки от съучениците ми ще си каже оценките, които е получил по диктовка от есента насам. Ще нанеса всички бележки и в началото на часа ще предам на господин учителя Кройцкам попълнения списък. А последната, още непрегледана диктовка ще трябва, разбира се, да направим още веднъж.
            — Дяволска работа! — прошепна Матиас и от ужас се разтърси като куче, което са залели с вода.
            — Не зная дали учителят Кройцкам ще се задоволи с това — каза Юстуса, — Пък и вие едва ли ще помните наизуст всичките си бележки. Все пак трябва да ви съобщя, че одобрявам постъпката ви. Държали сте се просто безупречно, немирници такива!
            Петте момчета засияха като пет малки кръгли месечинки.
            Хубавия Теодор направи опит да се усмихне. Но това не му се удаде.
            — Все пак това, че сте напуснали училището без разрешение— каза Бьок, — си остава противозаконно. Седнете на кушетката! Изморени сте. Да обмислим какво може да се направи.
            Петте момчета насядаха на кушетката и впериха в своя Юстус погледи, изпълнени с доверие. Дванадесетокласникът остана прав. Всъщност много му се искаше де избяга. Доктор Бьок заснова нагоре-надолу из стаята и най-сетне каза:
            — На случая би могло да се погледне съвсем формално и да се установи единствено, че сте излезли без разрешение. Какво наказание се налага обикновено в такива случаи, Себастиан?
            — Отнема се правото за излизане из града в продължение на четиринадесет дни — отвърна момчето.
            — Но биха могли да се вземат предвид и особените обстоятелства — продължи Юстус. — И ако се подходи към въпроса така, няма да има спор, че вие като верни приятели е трябвало на всяка цена да идете в града. Тогава простъпката ви би се състояла само в това, че сте забравили да вземете разрешение.
            Той пристъпи до прозореца и се загледа през стъклата. После, все още обърнат с гръб към тях, каза:
            — Но защо не ме запитахте? Толкова ли малко доверие имате в мен?
            Извърна се.
            — В такъв случай сам аз заслужавам наказанието! В такъв случай за простъпката ви съм виновен аз!
            — Но не, мили господин Юстус! — извика извън себе си Матиас, поправи се бързо и смутено рече: — Но не, уважаеми господин докторе. Надяваме се, че вие все пак знаете колко ви…
            Ала не можа да изрече докрай започнатото. Срамуваше се да признае колко много обичаха човека, застанал сега до прозореца.
            Мартин каза:
            — Преди да тръгнем, за миг размислих дали не би било по-добре да ви попитаме. Но ми се стори, че няма да е добре. Не от липса на доверие към вас, господин докторе. Сам аз май не знам защо се отказах.
            Темата отново бе подходяща единствено за хитроумния Себастиан.
            — Цялата работа е съвсем логична — обясни той. — Имаше само две възможности. Или да отхвърлите молбата ни – тогава щяхме да бъдем принудени да действуваме въпреки вашата забрана. Или пък наистина да ни пуснете – и тогава, ако на някой от нас се случеше нещо, щяха да търсят отговорност от вас. Срещу вас щяха да гракнат и учители, и родители.
            — Нещо такова — каза Мартин.
            — Та вие направо умирате от желание да поемете чужда отговорност — отвърна учителят. — Значи не ме попитахте единствено за да ми спестите неприятностите, тъй ли? Е, хубаво! Ще си получите така горещо желаното наказание. С настоящото ви лишавам от правото да излезете през първия следобед след ваканцията, когато ще бъде даден отпуск. За да се спази правилникът за вътрешния ред, или? — Бьок погледна въпросително дванадесетокласника.
            — То се разбира от само себе си, господин докторе — побърза да заяви Хубавия Теодор.
            — Защото през този следобед, посветен на наказанието, ще бъдете мои гости тук, в кулата. Ще пием кафе и ще си побъбрим. Наистина, такова нещо не е упоменато в правилника за вътрешния ред. Но не ми се вярва, че срещу него би могло да се възрази нещо. Или?
            И отново погледна дванадесетокласника.
            — Но съвсем не, доктор Бьок — изписука Хубавия Теодор.
            Идеше му да се пукне от яд.
            — Приемате ли наказанието? — запита Бьок.
            Момчетата зарадвани кимнаха и се смушкаха един друг с лакти в ребрата.
            — Великолепно! — извика Матиас. — Ще има ли и сладкиши?
            — Да се надяваме твърдо — рече Юстус. — А сега, преди да ви изхвърля оттук, искам да ви разкажа една историйка. Защото смътно долавям, че доверието ви в мен все още не е толкова голямо, колкото би трябвало да бъде, за да се чувствувате добре, и колкото бих искал да бъде.
            Хубавия Теодор се обърна кръгом и се накани да се измъкне на пръсти.
            — Не, не, останете си тук! — извика Бьок.
            След това седна зад писалището и обърна стола си тъй, че да може да гледа през прозореца навън, в зимната вечер.
            — От онова време са изминали двайсетина години — подхвана той своя разказ. — Още тогава в тая сграда имаше момчета като вас. И такива строги дванайсетокласници. И такъв училищен възпитател. И той живееше в същата тази стая, в която седим сега ние… В историята се разказва за един от малките осмокласници, които преди двайсет години спяха във вашите железни легла и седяха на вашите места в класните стаи и в трапезарията. Той беше добро, прилежно момче. Негодуваше срещу несправедливостите като Мартин Талер. Биеше се, когато това се налагаше, като Матиас Зелбман. Понякога седеше нощем върху перваза на прозореца и тъгуваше за дома като Ули фон Зимерн. Четеше страхотно умни книги като Себастиан Франк. И се усамотяваше понякога в парка като Йонатан Троц.
            Момчетата мълчаливо седяха едно до друго на кушетката и слушаха благоговейно.
            Доктор Бьок продължи:
            — Един ден майката на това момче заболя сериозно. И тъй като иначе положително щеше да умре, докараха я от малкото й родно селище в Кирхбергската болница. Знаете къде е. Хей там отвъд, на другия край на града. Голямата червена тухлена сграда. С павильоните за изолиране на заразно болните в градината зад нея.
            През ония дни малкото момче се тревожеше много. Нямаше минутка спокойствие. И понеже положението на майка му все повече се влошаваше, един ден то чисто и просто избяга от училище, прекоси града и отиде в болницата. Седна до леглото на болната и хвана горещите й ръце. После й каза, че на следващия ден ще дойде пак, защото на следния ден за учениците се предвиждаше излизане, и побягна обратно по дългия път.
            При училищната порта вече го чакаше един дванайсетокласник. Той бе от ония, които не са достатъчно зрели, за да упражняват разумно и великодушно властта, която им е поверена. Запита момчето къде е било. Ала момчето по-скоро би си отхапало езика, отколкото да каже на тоя човек, че се връща от посещение при болната си майка. За наказание дванайсетокласникът го лиши от правото да излезе на следния ден.
            Въпреки това на следния ден момчето избяга. Нали майка му го чакаше! Прекоси града. Остана цял покрай леглото й. Този път тя се чувствуваше още по-зле. И го замоли да дойде и на другия ден. То и обеща и хукна обратно към училището.
            Дванайсетокласникът бе уведомил вече училищния възпитател, че въпреки забраната момчето пак е избягало. Момчето трябваше да се качи при възпитателя. В същата тази стая на кулата. И застана, преди двайсет години, точно там, където стояхте преди малко вие. Възпитателят беше строг човек. И той не бе от ония, на които момчето можеше да се довери! То мълчеше. И тогава му беше казано, че му се забранява да напуска училището в продължение на четири седмици.
            На другия ден то отново избяга. А когато се върна, го отведоха при директора на гимназията. И той го наказа с два часа карцер. Ала когато на следния ден директорът нареди на домакина да отвори карцера, за да отиде при момчето и да му чете конско евангелие, в карцера намериха съвършено друго момче! То бе приятелят на беглеца и вместо него се бе оставило да го затворят, за да може момчето отново да иде при майка си.
            — Да — каза доктор Бьок, — такива приятели бяха! Те и по-късно не се разделиха. Следваха заедно. Живееха заедно. Не се разделиха дори тогава, когато единият от тях се ожени. Ала след това жена му роди дете. И детето умря. И жената умря. И в деня след погребението мъжът изчезна. И неговият приятел, чиято история ви разказвам сега тук, никога вече не чу за него.
            Доктор Бьок подпря глава на ръката си и очите му станаха много, много тъжни.
            — Директорът — продължи най-сетне той — побесня от яд, като забеляза в карцера измамата. Но тогава момчето му разказа защо приятелят му постоянно е бягал и всичко завърши добре. Ала хлапакът, чиято майка беше лежала в болницата, още тогава реши един ден да стане възпитател в същото това училище, където бе страдал като дете, защото не бе могъл да се довери напълно никому. За да имат момчетата един човек, комуто да могат да казват всичко, което тежи на сърцата им.
            Юстус стана. Лицето му бе приветливо и същевременно сериозно. Той дълго не откъсна поглед от петте момчета.
            — И знаете ли как се казваше този осмокласник?
            — Да — рече тихо Мартин. — Казвал се е Йохан Бьок.
            Юстус кимна утвърдително.
            — А сега, дим да ви няма, разбойници такива!
            Момчетата станаха, поклониха се тържествено и тихо напуснаха стаята. Хубавия Теодор мина край тях с наведена глава.
            По стълбите Матиас каза:
            — Ако се наложи, бих се оставил да ме обесят заради тоя човек горе.
            Ули имаше такъв вид, сякаш бе плакал скришом, и каза:
            — Аз също.
            Преди да се разотидат по различните стаи, Джони спря в коридора.
            — А знаете ли — запита той — кой е приятелят, който седял вместо него в карцера и изчезнал безследно в деня на погребението?
            — Нямам понятие — рече Матиас. — Че откъде пък ще знаем?
            — Все пак — каза Джони Троц — ние всички го познаваме. Той живее недалеч оттук и когато днес чу името Бьок, потръпна.
            — Имаш право! — каза Мартин. — Положително имаш право, Джони! Ние познаваме неговия изчезнал приятел!
            — Е, говорете най-сетне! — извика нетърпеливо Матиас.
            А Джони рече:
            — Той е Непушача.


            Шестата глава

            Съдържа: една картина с каляска в която са впрегнати шест коня: голямо удоволствие от една стара шега; името Балдуин; една мокра изненада; шествие от призраци; едно животно, което пръска прах за сърбеж; Джони върху перваза на прозореца и плановете му за бъдещето.


            След вечерята се качиха отново в занималните. Мартин написа домашното си по аритметика за следващия ден и състави списъка, в който искаше да нанесе бележките от изгорените тетрадки по диктовка. Матиас, когото той запита, не можа да си спомни своите бележки.
            — Пиши ми две за всяка диктовка — предложи най-сетне той. — Струва ми се, че няма да съм ощетен.
            После Матиас взе от домакина чук и пирони и с голям шум се залови да кове борови клонки по стените. Докато от съседните стаи не дотичаха пратеници да питат дали някой не се е побъркал.
            Хубавия Теодор, старши на стая номер 9, бе станал просто неузнаваем. Когато Мартин го запита може ли да отиде по другите стаи, за да събере бележките за своя списък, дванадесетокласникът каза:
            — Разбира се, моето момче. Само не се бави много.
            Матиас недоумяващ погледна Мартин. Останалите присъстващи в стаята, които не можеха да знаят какво се бе случило при Юстус, зяпнаха и изобщо не можеха да затворят уста. А на другия дванадесетокласник, който седеше в помещението, от уплаха пурата изгасна.
            — Какво става с тебе, Тео? — запита той. — Да не си болен?
            Тази сцена бе неприятна за Мартин и той побърза да изчезне от стаята.
            След като беше обиколил всички други осмокласници от интерната и беше нанесъл бележките им в списъка, си, той отиде при Джони Троц. Неговият старши по стая бе симпатяга.
            — Какво, Мартине, пак ли си тръгнал по пътеката на войната? — запита той.
            — Не — отвърна момчето. — Този път не. Искаме да поговорим с Джони за една коледна изненада.
            Сетне двамата си зашушукаха и се споразумяха веднага след обяда на следващия ден да завлекат Юстус в кварталната градина.
            — Само дано да не се лъжем — рече Мартин. — Инак ще стане ужасна история. Я си представи Непушача и Юстус изведнъж да заявят, че изобщо не се познават?
            — Това е напълно изключено — каза твърдо Джони. — За такива неща никога не се мамя. Можеш да разчиташ напълно на мен!
            Той се позамисли.
            — Не бива да забравяш следното: Непушача положително не се е заселил току-тъй с вагона си до нашето даскало! Наистина, той е искал да заживее самотно, преди години е напуснал всичко, което го е заобикаляло, и не е оставил никакви следи. Но все пак не е могъл да се откъсне напълно от миналото. И като разговаря с нас, мисли за своето собствено детство. Толкова добре разбирам всичко това, Мартине! Чувствувам го тъй, сякаш самият аз съм го преживял.
            — Навярно имаш право — рече Мартин. — Ех, че ще се радват двамата! А?
            Джони кимна въодушевено.
            — Щом разберем, че сме отгатнали правилно, ще се изпарим колкото може по-незабелязано.
            — Естествено! — промълви Мартин.
            После се върна в стая номер 9. Извади от своя чин една картина, която бе нарисувал за родителите си. Тя не беше още съвсем готова и той се зае да я довърши. Искаше да я постави в къщи под елхата. Утре, най-късно в другиден трябваше да пристигнат парите за път, които майка му щеше да прати.
            Картината бе доста странна. На нея се виждаше зелено езеро и високи планини, покрити със сняг. По бреговете на езерото растяха палми и портокалови дървета с големи портокали по клоните. Сред езерото плуваха позлатени гондоли и лодки с ръждивочервени платна. По крайбрежната улица минаваше синя колесница. Тая синя колесница бе теглена от шест бели коня с черни петна. В колесницата седяха родителите на Мартин с празничните си дрехи. А на капрата бе самият Мартин. Но беше по-възрастен отсега и имаше наперени тъмноруси мустаци. Около колесницата се трупаха хора с пъстри южни облекла и махаха. Родителите на Мартин кимаха приветливо на всички страни, а Мартин бе отпуснал за поздрав плетения камшик.
            Картината се наричаше „След десет години“. И навярно с нея момчето искаше да каже, че след десет години то ще печели толкова пари, че тогава, водени от него, родителите му ще могат да предприемат пътешествия в чудни, далечни страни.
            Матиас огледа картината, присви леко очи и каза:
            — Дяволска работа! Ти положително ще станеш един ден знаменитост като Тициан или Рембранд. Още отсега се радвам, като си помисля, че някога ще мога да казвам: „Да, Мартин Талер, той на времето беше първенец в класа ни. Юначага и половина беше при това. Какви попари сме сърбали двамата с него!“
            При думата „сърбали“ обаче му хрумна, че пак е гладен, и той побърза да седне на чина си, където винаги държеше на склад хранителни продукти. От вътрешната страна на капака на чина бяха забодени с кабарчета снимките на всички световни боксови шампиони.
            Дори Хубавия Теодор помоли Мартин да му покаже картината и намери, че е очебийно доказателство за талант.
            Вечерта бе много приятна. Петокласниците и шестокласниците си шушукаха и доближили глави споделяха един с друг какви подаръци са си пожелали за празниците в писмата, изпратени до дома. А сетне единадесетокласникът Фриче започна да разказва нещо, което се беше случило сутринта в клас. Накрая почнаха да го слушат всички, които бяха в стаята.
            — Всяка година Грюнкерн редовно прави една и съща шега — разказваше Фриче. — Редът на тази шега идва винаги, когато в единадесети клас трябва да предава за качествата на луната. Всяка година, и то повече от дванайсет години насам, той казва в началото на часа: „Днес ще говорим за луната, погледнете ме!“
            — Че каква шега е пък това? — запита шестокласникът Петерман.
            Но другите, които се смееха, му извикаха „млък!“ и той млъкна.
            Хубавия Теодор каза:
            — В нашия клас вече никой не се смее на това.
            В този миг шестокласникът Петерман прихна силно. Беше разбрал шегата.
            — Е, загря ли? — запита Матиас.
            Фриче каза:
            — Ние му скроихме майсторски номер. Знаехме, че днес иде редът на тая шега и бяхме уговорили помежду си всичко, до последната подробност. Когато директорът изрече прочутото си изречение, се разсмя най-задната редица от класа. И той, естествено, се зарадва. После поиска да продължи урока. Но тогава се разсмя следващата редица. И Грюнкерн се зарадва пак. Но тъкмо когато се канеше да продължи, прихна да се смее третата редица. Той само изкриви лице. И тогава се разсмя четвъртата редица. Грюнкерн стана жълтозелен. В този миг почна да се смее първата редица. Това го довърши окончателно. Крепяха го още прав, дето се вика, само дрехите му. „Не ви ли харесва шегата, господа?“ — запита той. Тогава стана Мюлберг и каза: „Шегата съвсем не е толкова лоша, господин директоре. Но баща ми казваше, че още по времето, когато той бил единадесетокласник, тази шега била вече толкова стара, че трябвало да я пенсионират. Как мислите, няма ли да е добре, ако ви хрумне нещо по-ново?“ Тогава след дълго мълчание Грюнкерн отговори: „Може би имате право“. И посред час побягна от класната стая и ни остави сами. Имаше такъв вид, сякаш бе тръгнал пеш на собственото си погребение.
            Фриче прихна и неколцина се разсмяла заедно с него. Но повечето момчета не изглеждаха съвсем съгласни с единадесетокласниците.
            — Не знам — каза едно от тях, — но май не е трябвало да огорчавате така стария човек.
            — Че защо пък не? — извика Фриче. — Даскалите, дявол да го вземе, са длъжни в края на краищата да се попроменят. Инак учениците биха могли сутрин да си остават в леглата и да слушат лекциите им на грамофонни плочи. Не, не, за учители ни трябват истински хора, а не двукраки консервени кутии! Трябват ни учители, които да се развиват, ако искат да помогнат и за нашето развитие.
            В този миг вратата се отвори. Директорът на училището, професор доктор Грюнкерн, влезе в стая номер 9. Учениците скочиха на крака от столовете си.
            — Не ставайте и продължавайте да работите — каза директорът. — В ред ли е всичко?
            — Тъй вярно! — докладва Хубавия Теодор. — Всичко е в ред, господин директоре.
            — Това е най-важното — каза старият човек, кимна уморено и се упъти към съседната стая.
            — Дали не е слушал зад вратата, преди да влезе? — полюбопитства един шестокласник.
            — И да е слушал — кой му е крив — рече безпощадно Фриче. — Ако на младини е искал да става чиновник, тогава не е бивало да става учител.
            Матиас се приведе към своя съсед, един червенокос петокласник.
            — Знаеш ли впрочем как е малкото име на Грюнкерн?
            Петокласникът още не го знаеше. Матиас каза:
            — Името му е Балдуин. Балдуин Грюнкерн! Винаги пише едно Б и слага след него точка. Навярно се срамува.
            — Я оставете стария човек на мира! — рече Хубавия Теодор. — Той ни е необходим като контраст. Ако не беше той, едва ли щяхме да знаем какъв ценен човек имаме в лицето на доктор Бьок.
            Другият дванадесетокласник се опули.
            — Тео — каза той, — сега вече е окончателно ясно: от усилена работа мозъкът ти е хванал мазоли.
            След вечерната молитва всички се втурнаха надолу по широкото стълбище към помещението с шкафовете, окачиха там дрехите си и профучаха по дълги нощници отново горе. Първо в умивалните. Сетне в спалните.
            На дванадесетокласниците бе разрешено да се прибират за спане по-късно. Само ония от тях, които бяха инспектори по спалните, трябваше да са горе и да бдят момчетата да се измият хубавичко, да не забравят и зъбите и бързо да се качат на леглата си.
            Самото лягане представляваше трудна процедура. Трябваше да застанат прави в леглата си и да увият хубаво огромните одеяла около телата си; едва след това им се разрешаваше да се строполят върху дюшека като ударени от мълния, тъй че железните легла издрънчаваха.
            Във II спална зала стана инцидент. Някакъв шегобиец бе пъхнал под чаршафа на Матиас пълен леген с вода. И когато Матиас, изморен от приключенията през деня, се тръсна в леглото като пън, падна на мокро. Като проклинаше и тракаше със зъби, той скочи от леглото и измъкна легена изпод завивката си.
            — Кой ми погоди тоя номер? — разкрещя се яростно той. — Такава подлост! Да се обади негодникът! Ще го убия! Ще нахраня птиците с трупа му!
            Другите се смееха.
            Ули угрижен дойде по нощница и му донесе възглавницата си.
            — Подла сган! — ревеше Матиас.
            — Я си легни! — извика му някой. — Инак ще ти простинат четирите букви.
            — Тишина! — изкрещя друг. — Юстус иде!
            Ули и Матиас се хвърлиха в леглата си.
            Когато доктор Бьок влезе, в залата цареше пълна тишина.
            Момчетата лежаха като агънца в редици и жумяха. Юстус мина покрай леглата.
            — Е — каза силно той. — Тук положително нещо не е в ред! Когато момчетата са толкова тихи, преди това положително е имало олелия. Мартине, думай какво е станало!
            Мартин отвори очи и рече:
            — Нищо особено, господин докторе. Само малка шега.
            — Нищо повече ли?
            — Нищо повече.
            Бьок тръгна към вратата.
            — Лека нощ, немирници такива!
            — Лека нощ, господин докторе! — извикаха всички.
            И сетне вече притихнаха действително спокойни и доволни в леглата си. Матиас се прозина като лъв, сложи възглавницата на Ули върху мокрия чаршаф и заспа. Скоро след него заспаха и останалите.
            Буден лежеше само Ули. Първо, беше без възглавница. И второ, той пак размишляваше как да докаже най-сетне смелостта си. Сетне чу сигнала, с който тръбачът от отсрещната казарма съобщаваше на войниците, завръщащи се от градски отпуск, че трябва да побързат за вечерна проверка. И сега Ули си спомни за своите родители и за братята и сестрите си, и за това, че след три дни ще си бъде в къщи, и после усмихнат заспа.
            След около час спящите наскачаха уплашено. Откъм I спална зала идеше чудовищен вой. Внезапно блъсната сякаш от призрачна ръка, вратата на II спална зала се разтвори рязко. И глъчката стана още по-непоносима. Няколко от по-малките момчета скриха глави под завивките и запушиха уши.
            Внезапно в тъмната зала нахълтаха бели вещици и призраци. Някои от тях носеха запалени свещи. Други тракаха с тенекиени капаци. Трети пък ревяха като гладни волове. В самия край на шествието се клатушкаше някакво огромно бяло чудовище, дърпаше завивките на някои от момчетата и изсипваше от една голяма кесия някакъв тайнствен прах в леглата. Неколцина петокласници се разплакаха от страх.
            — Стига си ревал! — каза Ули на своя съсед по легло. — Това са дванайсетокласниците. Няколко дни преди Коледа те винаги обикалят така всички стаи. Трябва да внимаваш само да не ти пъхнат в леглото прах за сърбеж.
            — Толкова се страхувам — прошепна хълцайки петокласникът. — Какво е онова голямо добиче, дето върви последно?
            — Това са трима дванадесетокласници. Зашили са един за друг няколко чаршафа и са се пъхнали под тях.
            — Все пак се страхувам — рече малкият.
            — Ще свикнеш — утеши го Ули. — Първата година и аз плаках.
            — И ти ли?
            — И аз — каза Ули.
            Страхотната маскарадна процесия изчезна през другата врата. Малко по малко почна да се въдворява спокойствие. Само ония, които спяха в най-предната редица легла, още се чешеха и ругаеха полугласно. Прахът за сърбеж действаше.
            Но накрая се умириха и те.
            Матиас изобщо не се бе събуждал. Затвореше ли веднъж очи, до него можеха да гърмят топове, той пак нямаше да се събуди.
            Най-сетне заспаха всички, освен един. Този един беше Джони Троц. Той стана и тихо се промъкна до един от големите прозорци. Качи се на широкия перваз, подви крака под нощницата си и впери поглед надолу към града. Много прозорци светеха още, а над центъра на града, където бяха кината и танцувалните локали, небето сякаш кипеше. Отново валеше сняг.
            Джони се взираше изпитателно надолу към града.
            Мислеше:
            „Под всеки покрив живеят хора. А колко много покриви има в един град! И колко много градове има в нашата страна! И колко много страни има на нашата планета! И колко много звезди във вселената. Щастието е разделено до безкрайност. А също и нещастието… Един ден аз непременно ще живея на село. В малка къща с голяма градина и ще имам пет деца. Но няма да ги изпращам през морето, за да се отърва от тях. Няма да бъда лош като баща ми към мен. И жена ми ще бъде по-добра от майка ми. Къде ли е сега тя, моята майка? Дали е още жива? Може би Мартин ще дойде да живее при мен, в моя дом. Той ще рисува картини. А пък аз ще пиша книги. Ех — мислеше си Йонатан Троц, — хубава работа, ако животът ни и тогава не бъде хубав!“

Няма коментари:

Публикуване на коментар