2 май 2012 г.

Приказките на Вилхелм Хауф


                                                    Вилхелм Хауф
                                                      Приказки

СЪДЪРЖАНИЕ:
ХАЛИФЪТ-ЩЪРК
МНИМИЯТ ПРИНЦ
ДЖУДЖЕТО ДЪЛГОНОСКО
ЕЛЕНОВИЯТ ГУЛДЕН
ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА САИД

                                                         Халифът щърк
                                                                      I
Един хубав следобед багдадският халиф Хасид си седял удобно на дивана. Денят бил горещ, той тъкмо бил станал от краткия си следобеден сън и видът му бил напълно свеж. Пушел дълго наргиле от розово дърво, посръбвал си от кафето, което му сипвал един роб, и както всеки път, когато му се услаждало, доволно си поглаждал мустаците. Накратко, по всичко личало, че халифът се чувствал наистина добре. По това време с него можело да се разговаря много спокойно, защото бил благ и общителен. По тази причина великият везир Мансор го навестявал всеки ден именно в този час.
            Както винаги той се появил и този следобед, но противно на навика му изглеждал много замислен. Халифът извадил наргилето за малко от устата си и попитал:
            — Защо е угрижено лицето ти, велики везире?
            Великият везир кръстосал ръце пред гърдите си, поклонил се на господаря си и отвърнал:
            — Господарю, не знам дали лицето ми е угрижено, но долу пред палата един търговец е извадил хубава стока и се ядосвам, че нямам повечко излишни пари.

            Халифът, който отдавна имал желание да достави радост на великия везир, изпратил черния си роб да доведе уличния търговец. Скоро слугата се върнал заедно с него. Търговецът бил нисък, закръглен мъж, лицето му било възмургаво, а дрехите му опърпани. Носел сандък с какви ли не стоки: перли и гривни, богато украсени пистолети, бокали и гребени. Халифът и везирът разгледали всичко и накрая халифът избрал за себе си и за Мансор по един хубав пистолет, а за жената на везира купил гребен. Когато вехтошарят понечил да затвори сандъка, халифът зърнал малко чекмедже и попитал дали и там няма някаква стока. Уличният търговец дръпнал чекмеджето и отвътре се показала кутийка с черен прашец и свитък с непознати знаци, които нито халифът, нито везирът могли да разчетат.
            — Тези две неща са ми от един търговец, който ги намерил на една улица в Мека — рекъл търговецът. — Не зная какви са, ще ви ги дам почти без пари, на мен не са ми притрябвали.
            Халифът, който обичал да събира в библиотеката си стари ръкописи, макар и да не умеел да ги чете, купил свитъка и кутийката, освободил търговеца, но му се приискало да разбере, какво пише в свитъка и запитал везира дали не познава някого, който може да го разчете.
            — Милостиви господарю и повелителю — отвърнал той, — до голямата джамия живее човек, който се нарича Селим Учения, той знае всички езици. Нареди да го доведат! Може би той ще може да разгадае тези странни знаци.
            Скоро довели Селим Учения.
            — Селим — обърнал се към него халифът, — казват, че си много учен. Я виж дали ще можеш да разчетеш това? Ако можеш, ще получиш от мен нова празнична дреха, ако не успееш, ще получиш дванайсет удара по лицето и двайсет и пет по нозете, защото напразно са те наричали Селим Учения.
            — Да бъде волята ти, господарю!
            Той дълго разглеждал свитъка, накрая извикал:
            — Ако това не е латински, нека ме обесят!
            — Кажи какво пише там, щом е на латински! — заповядал халифът.
            Селим започнал да превежда:
            — Човече, който откриеш този надпис, слави Аллах за милостта му! Който смръкне от прашеца в тази кутийка и рече: „Мутабор“, може да се превърне в каквото животно пожелае и да разбира езика на животните. Ако иска отново да си възвърне човешкия образ, да се поклони три пъти на изток и да изрече същата дума. Но пази се, докато си преобразен, да не се разсмееш! Инак вълшебната дума ще изчезне от паметта ти и ще си останеш животно.
            Когато Селим Учения свършил с четенето, халифът бил извънредно доволен. Накарал го да се закълне, че никому няма да разкрие тайната, подарил му хубава дреха и го освободил. А на великия везир рекъл:
            — На това казвам добри покупки, Мансор! Как се радвам, че ще мога да стана животно! Утре рано сутринта ще дойдеш при мен! Ще излезем заедно извън града, ще смръкнем малко от прашеца в кутийката и ще подслушваме какво си говорят животните във въздуха и водата, в гората и полето!

                                                                     II

            На другата сутрин халифът едва бил приключил със закуската и тоалета си, когато великият везир се явил при него, за да го съпроводи на разходката, както му било казано. Халифът мушнал кутийката с вълшебния прашец в пояса си и, като наредил на свитата си да се отстрани, двамата с великия везир излезли от двореца. Първо се разходили из просторните градини на халифа, но напразно се озъртали за някое животинче, на което да изпробват вълшебството. Накрая везирът предложил да отидат до едно блато, където бил виждал много животни и по-точно щъркели. Те винаги привличали вниманието му с важния си вид и тракането на клюновете си.

            Халифът одобрил предложението на везира и двамата се отправили към блатото. Когато пристигнали, видели един щъркел да се разхожда важно нагоре-надолу и да търси жаби, като от време на време потраквал с клюна си. Точно в този момент забелязали друг щъркел да се насочва към него.
            — Кълна се в мустаците си, милостиви господарю — рекъл великият везир, — че тези двама дългокраковци ще се разговорят. Какво ще кажеш да се превърнем в щъркели?
            — Добре го каза! — отвърнал халифът. — Но нека първо да си припомним как трябваше да си възвърнем предишния образ. Да, така! Три пъти се покланяш на изток и казваш „Мутабор“ и — аз отново съм халиф, а ти везир. Но за Бога, само не бива да се смеем, иначе сме загубени!
            Докато халифът говорел, видял другия щъркел да прелита над главите им и бавно да се спуска на земята. Бързо извадил кутийката от пояса си, смръкнал голяма щипка, подал и на великия везир и двамата извикали: „Мутабор!“
            Тогава краката им се източили, станали тънки и червени, хубавите жълти пантофи на халифа и неговия придружител се превърнали в безформени щъркелови ходила, ръцете им станали криле, вратовете изскочили от плещите и станали един лакът дълги, мустаците изчезнали, а телата им се покрили с мека перушина.
            — Имате хубав клюн, господин везир — заговорил халифът, след като силно се изумил от вида на везира. — Кълна се в Пророка, че не съм виждал подобно нещо.
            — Покорно благодаря — отвърнал великият везир, като се поклонил, — но ако ми позволите да кажа, като щъркел ваше височество изглежда дори по-добре, отколкото като халиф. Но елате, ако желаете да подслушваме нашите другари и да видим дали наистина разбираме езика на щъркелите.
            В това време вторият щъркел вече бил кацнал. Почистил с клюн краката си, пооправил си перушината и се отправил към другаря си. Новопоявилите се щъркели забързали да се приближат до тях и с изненада дочули следния разговор:
            — Добро утро, госпожа Дългокракова, толкова рано, а вече сте на ливадата?
            — Много благодаря, госпожа Тракниклюнова! Правех си само лека закуска. Дали ви се хапва четвъртинка гущер или жабешко бутче?
            — Покорно благодаря, но днес нямам никакъв апетит. Дойдох на ливадата за нещо съвсем различно. Днес трябва да танцувам пред гостите на баща ми и затова искам малко да се поупражня тук на спокойствие.
            И младата женска започнала да прави чудновати движения по ливадата. Халифът и Мансор я наблюдавали слисани, но когато застанала в артистична поза на един крак и замахала грациозно с криле, двамата не могли повече да се стърпят и избухнали в неудържим смях, от който се съвзели след доста време. Халифът се опомнил пръв.
            — Ама че забавно, не може да се купи с пари. Жалко че глупавите животни се подплашиха от смеха ни, иначе сигурно щяха и да запеят!
            Но в този момент великият везир се сетил, че смехът бил забранен по време на преобразяването и споделил опасенията си с халифа:
            — Пусто да опустее дано! Тая шега ще ми излезе скъпо, ако остана щъркел! Спомни си тъпата дума, аз не мога да си я припомня — завайкал се халифът.
            — Трябва да се поклоним три пъти на изток и да кажем: „Му-, Му-, Му…“
            Обърнали се на изток и се поклонили толкова ниско, че клюновете им за малко не докоснали земята. Но, о, проклятие! Били забравили вълшебната дума и колкото и да се кланял халифът, колкото и усърдно да повтарял везирът му „Му — Му“ — думата не им идвала на ум и бедният Хасид и везирът му си останали щъркели.

                                                                     III

            Омагьосаните всезнайковци тъжно кръстосвали полетата. Не знаели какво да сторят в бедата си. Не можели да излязат от щъркеловата си кожа, в града също не можели да се върнат и да признаят кои са, защото кой би повярвал на един щъркел, че е халиф? А дори и да повярва някой, биха ли приели жителите на Багдад един щъркел да им бъде халиф?
            Дни наред обикаляли околността и се хранели оскъдно с полски плодове, които не можели лесно да налапват заради дългите си клюнове. Гущери и жаби не им се ядели, защото се опасявали да не си повредят стомасите с подобни лакомства. Единственото им удоволствие в това незавидно положение било, че можели да летят и често прелитали над покривите на Багдад, за да видят какво става в града.

            В началото им направило впечатление, че жителите на града са много неспокойни и тъжни. Но към четвъртия ден след омагьосването си, като стигнали до палата на халифа, видели, че долу по улиците се ниже пищно шествие. Тъпани и зурни ехтели и мъж с алена мантия, извезана със сърма, яздел украсен кон, а нагиздените му слуги го били наобиколили. Половин Багдад вървял подире му и всички викали:
            — Да живее Мицра, владетелят на Багдад!
            Тогава двата щъркела от покрива на палата се спогледали и халифът Хасид казал:
            — Досещаш ли се сега защо съм омагьосан, велики везире? Този Мицра е синът на смъртния ми враг, който в злощастен за мен час се закле да ми отмъсти, но аз още не губя надежда. Ела с мен, верни друже, с когото деля неволята си! Да отидем на гроба на Пророка, може на това свещено място да се разтури магията.
            Дигнали се от покрива на палата и литнали към Медина.
            Но летенето не било толкова лесно, защото двата щърка не били много опитни.
            — О, господарю — заохкал след няколко часа великият везир, — с ваше позволение няма да мога да издържа дълго. Вие летите много бързо! Освен това вече се стъмни и ще бъде добре да си потърсим подслон за през нощта.
            Хасид се вслушал в молбата на подчинения си и като съзрял в долчинката една развалина, в която, както изглеждало, можело до се приютят, литнали натам. Мястото, на което се установили за през нощта, някога било палат. Красиви колони се подавали изпод развалините, множество покои свидетелствали за отминалия разкош на дома. Хасид и придружителят му тръгнали из тунелите да си потърсят сухо местенце. Изведнъж щъркелът Мансор се спрял.
            — Господарю и повелителю мой — зашепнал той, — колкото и да не е за вярване, че един велик везир, а камо ли щъркел, може да се бои от духове, аз трябва да призная, че се чувствам много особено, защото съвсем ясно чух наблизо някой да въздиша и да стене.
            Халифът се спрял и също дочул тих плач, който, както му се сторило, идвал от човек. Забързал нетърпеливо към мястото, откъдето долитали жалните звуци, но везирът го задържал с клюна си за крилото и му се примолил да не се впуска в нови неизвестни опасности. Но напразно! Халифът, под чиято щъркова перушина туптяло смело сърце, се отскубнал, загубвайки няколко пера, и се забързал към един тъмен тунел. Скоро стигнал до врата, която била само притворена и иззад която се чували отчетливи въздишки и стенания. Бутнал я с клюн и изненадан се спрял на прага. В разрушената стая, през чийто решетъчен прозорец прониквала оскъдна светлина, видял на пода голяма кукумявка. Едри сълзи се ронели от големите й кръгли очи, а от кривата й човка излизали трогателни жални звуци. Но като съзряла халифа и везира му, кукумявката надала силен радостен вик. С крило, покрито с кафяви пера, избърсала с финес сълзите си и за голяма изненада на двамата казала на чист арабски:
            — Добре дошли, щъркели! Вие сте добър знак за спасението ми, защото ми беше предсказано, че щъркели ще ми донесат голям късмет!
            Когато халифът се съвзел от голямата си почуда, наклонил дългата си шия в поклон, заел изящна поза с дългите си крака и рекъл:
            — Кукумявке, от думите ти мога да съдя, че в твое лице виждам другарка по неволя. Но уви! Надеждата ти, че ще намериш спасението си чрез нас, е напразна. Ще разбереш нашето отчаяние, едва когато чуеш историята ни.
            Кукумявката го помолила да й я разкаже и халифът заразправял патилата си, които ние познаваме.

                                                                              IV

            Когато халифът свършил с разказа си, кукумявката му благодарила и рекла:
            — Изслушай и моята история, за да разбереш, че аз съм не по-малко нещастна от теб. Баща ми е цар на Индия, а аз, неговата единствена нещастна дъщеря, се наричам Луса. Същият вълшебник Кашнур, който ви е омагьосал, направи и мен нещастна. Един ден дойде при баща ми, за да поиска ръката ми за сина си Мицра. Баща ми, който обаче има буен нрав, нареди да го изхвърлят по стълбите. Но този жалък човек успя преобразен да се добере до мен веднъж, когато бях отишла в градината да се поосвежа с напитки. Преоблечен като роб, ми поднесе питие, което ме обезобрази така отвратително. Припаднах от ужас и той ме пренесе тук и ми кресна с ужасния си глас:
            — Тук ще останеш до края на дните си — грозна, презряна дори от животните, освен ако някой не пожелае да те вземе за жена дори в този ужасен вид. С това си отмъщавам на теб и твоя горд баща!
            Оттогава изминаха много месеци. Самотна и тъжна живея сред тези отломки, презряна от света, страшилище дори за животните; красотата на природата е недостъпна за мен, защото през деня съм сляпа и едва когато луната излее бледата си светлина над тези зидове, премрежващата пелена пада от очите ми.

            Кукумявката свършила и отново избърсала очите си с крило, защото разказът за страданията й я бил разчувствал.
            Докато слушал принцесата, халифът изпаднал в дълбок размисъл:
            — Ако не се заблуждавам, между нашите беди има тайна връзка, но как да разкрия тази загадка?
            Кукумявката му отвърнала:
            — О, господарю, и аз мисля така, защото още като малка една мъдра жена ми предсказа, че щъркел ще ми донесе голямо щастие и ми се струва, че зная как ще можем да се спасим.
            Халифът бил много учуден и я попитал какво има предвид.
            — Вълшебникът, който е причина за нещастието и на двама ни — рекла тя, — идва веднъж месечно сред тези развалини. Недалеч от тази стая има една зала. Там той има обичая да събира много свои приятели да пируват. Аз често пъти съм ги подслушвала. Като се видят, си разказват за злините, които са сторили. Може този път да спомене думата, която сте забравили.
            — О, скъпа принцесо — възкликнал халифът, — кажи кога ще дойде пак и къде е тази зала?
            Кукумявката замълчала за момент и после рекла:
            — Да не ви се стори невъзпитано, но мога да изпълня желанието ви само при едно условие.
            — Казвай, казвай! — викнал Хасид. — Нареждай, съгласен съм на всяко условие.
            — Условието ми е и аз да се освободя заедно с теб, а това е възможно само ако някой поиска ръката ми.
            Щъркелите били поразени от предложението и халифът махнал с крило на везира да излязат за малко навън.
            — Велики везире — заговорил още от вратата халифът, — сделката не е добра, но защо пък да не приемете?
            — Така ли? — отвърнал другият. — Че като се върна вкъщи, жена ми да ми избоде очите? Освен това съм стар човек, а вие сте млад, неженен и на вас повече приляга да поискате ръката на млада хубава принцеса.
            — В това е въпросът — въздъхнал халифът и тъжно увесил криле, — кой знае дали е млада и хубава? На това му се вика да купуваш слепешката!
            Дълго време обсъждали двамата, но накрая, когато халифът видял, че везирът по-скоро ще остане щъркел, отколкото да се ожени за кукумявката, решил сам да приеме условието. Кукумявката се зарадвала извънредно много и им признала, че са дошли в най-подходящото време, защото по всяка вероятност магьосниците щели да се събират същата нощ.
            Тя напуснала стаята заедно с щъркелите и ги повела към залата. Дълго вървели тримата през един мрачен тунел, докато най-накрая откъм една полусрутена стена към тях се процедил светъл лъч. Когато пристигнали там, кукумявката ги посъветвала да пазят тишина. През пролуката, до която били застанали, се виждала огромна зала. От всичките й страни имало чудни колони, а отвътре била украсена богато. Многобройни цветни лампи замествали дневната светлина. По средата на залата имало кръгла маса, отрупана с какви ли не отбрани ястия. Около масата се виел диван, на който седели осем мъже. В един от тях щъркелите познали уличния търговец, който им бил продал вълшебния прашец. Този, който седял до него, го подканил да разкаже за последните си дела. Между другото той заразправял и историята за халифа и неговия везир.
            — Каква дума им каза? — попитал го накрая друг магьосник.
            — Доста трудна латинска дума: „мутабор“.

                                                                                  V

            Когато притаените до пролуката в стената щъркели чули това, не можели да си намерят място от радост. С дългите си крака те така бързо се втурнали към портата, че кукумявката едва смогвала да ги следва. Там халифът й заговорил развълнувано:
            — Спасителко на моя живот и на живота на приятеля ми, в знак на вечна благодарност за стореното за нас приеми предложението ми да се омъжиш за мен!
            После се обърнал на изток. Три пъти навели щъркелите дългите си шии към слънцето, което тъкмо се показвало иззад планината.
            — Мутабор! — извикали те и в миг се преобразили. От преголямата радост, че отново са дарени с човешки образ, господарят и подчиненият му се прегърнали и започнали да се смеят и да плачат едновременно. Но колко голяма била почудата им, когато се озърнали наоколо. Пред тях стояла красива девойка, окичена с чудни накити. Смеейки се, тя подала ръка на халифа.
            — Не можеш ли да познаеш приятелката ви, кукумявката? — попитала тя.
            Това била тя. Халифът бил така пленен от красотата и чара й, че извикал: „Най-голямото щастие било да станеш щъркел!“

            Тримата се отправили заедно към Багдад. В дрехите си халифът открил не само кутийката с вълшебния прашец, но и кесията си. В най-близкото село той накупил всичко необходимо за из път и те скоро стигнали до портите на Багдад. Там обаче пристигането на халифа предизвикало голямо удивление. Тъй като на хората било разгласено, че е мъртъв, радостта им от срещата с обичния господар била голяма и толкова по-силно се разгоряла омразата им към Мицра. Спуснали се към палата и пленили стария магьосник и сина му. Халифът изпратил стареца в стаята, която принцесата обитавала, докато била кукумявка и заповядал да бъде обесен там. На сина обаче, който не разбирал нищо от магиите на баща си, казал да избира дали да умре или да смръкне от прашеца. Когато той се спрял на второто, халифът му поднесъл кутийката. Една щипка от прашеца и вълшебната дума го превърнали в щъркел. Халифът наредил да го затворят в железен кафез, който да поставят в градината му.
            Дълго и щастливо живял халифът Хасид с жена си, принцесата. Най-приятните му часове били следобед, когато го навестявал великият везир. Тогава често си говорели за приключението си като щъркели, а когато халифът бивал особено благоразположен, благоволявал да показва как е изглеждал великият везир като щъркел. Тогава се разхождал с изпружени крака и сериозна физиономия из стаята напред-назад, правел се, че трака с клюн, махал с ръце като с криле и показвал как той напразно се кланял на изток и подвиквал: „Му-Му“. Това представление всеки път доставяло голяма радост на госпожа халифката и нейните деца. Но когато халифът попрекалявал с тракането и поклоните, везирът през смях го заплашвал, че ще издаде на халифката какво са си говорили тогава, пред вратите на принцесата кукумявка.

                                                              Мнимият принц
Живеел едно време почтен шивашки калфа на име Лабакан, който се учел на занаят при един сръчен майстор в Александрия. Не можело да се каже, че Лабакан бил непохватен в шева, напротив, умеел много хубаво да изпипва работата си. Би било несправедливо човек да го нарече мързеливец, но не бил съвсем като другите, защото, като се захванел, можел да шие часове наред, без да спре, така че иглата да се нажежи в ръцете му и конецът да започне да пуши, но друг път, а това се случвало за съжаление по-често, седял умислен, вперил поглед пред себе си, а лицето и целият му вид ставали толкова особени, че другите калфи си казвали:
            — Лабакан отново стана господар.
            А в петъчен ден*, когато другите хора след служба кротко се разотивали по домовете си да се захванат за работа, Лабакан излизал от джамията, облечен в красивата си, спечелена с много труд дреха, минавал яваш-яваш с горда походка през мегданите и улиците на града и когато някой от другарите му пожелаел „Мир с теб!“ или го запитвал „Как си, приятелю Лабакан?“, махвал снизходително с ръка или кимвал с глава, ако се налагало. Когато майсторът му кажел на шега: „Ти си роден за принц, Лабакан“, той се чувствал много щастлив и му отвръщал:
            [* За мохамеданите петък е свещен ден за почивка.]
            — И вие ли сте забелязали? — Или — Отдавна си го мисля.
            Така я карал шивашкият калфа Лабакан от дълго време. Майсторът търпял глупостта му, защото инак бил добър човек и имал сръчни ръце. Но един ден Селим, братът на султана, който минавал през Александрия, изпратил на Лабакановия майстор една празнична дреха, на която трябвало да се направят някакви поправки. Майсторът възложил работата на Лабакан, защото него най го бивало във фината изработка.
            Вечерта, щом майсторът и работниците си тръгнали да си починат след тежкия ден, неустоим копнеж притеглил Лабакан обратно към работилницата при дрехата на султанския брат.
            Дълго стоял той унесен пред нея и се възхищавал ту на лъскавата бродерия, ту на преливащите багри на кадифето и коприната. Не можал да се стърпи да не я облече и каква била изненадата му, когато дрехата му прилепнала точно, сякаш му била ушита по мярка.
            — Не съм ли като онзи принц? — питал се той, като крачел напред-назад из стаята. — Не каза ли дори майсторът, че съм роден за принц?

            С обличането на дрехата калфата сякаш влязъл в кожата на царска особа. Той започнал да се мисли за неизвестен царски син и като истински царски син решил да поеме по широкия свят и да напусне това място, където хората били толкова глупави да не забележат, че под обвивката на низшето съсловие се криело вроденото му достойнство. Струвало му се, че разкошната дреха била изпратена от добра фея. Нямал сили да откаже толкова скъп подарък, взел със себе си малкото пари, които имал, и напуснал Александрия, закрилян от тъмнината на нощта.
            Откъдето и да минел новият принц, смайвал хората, защото разкошната дреха и сериозният му, горд вид не подхождали на пешеходец. Когато го питали защо ходи пеш, той отвръщал загадъчно, че си имал причини. Но като забелязал, че с това будел единствено насмешки, срещу скромна сума си набавил една кранта, която била точно за него, защото имала бавен, спокоен вървеж и не го поставяла в неудобното положение да се изявява като умел ездач — нещо, за което не го бивало.
            Един ден, когато едвам кретал по пътя, възседнал своята Мавра — така бил нарекъл коня си — към него се присъединил един друг ездач и го помолил за позволение да язди заедно с него, че да му минел по-бързо пътят в приказки. Ездачът бил весел млад човек, красив и приятен за компания. Скоро завързал разговор с Лабакан, заговорили се кой откъде е и се оказало, че той също като шивашкия калфа е тръгнал да странства. Казал, че името му е Омар и е племенник на Елфи бей, нещастния паша на Кайро, и е тръгнал на път, за да изпълни повелята, която опекунът му отправил от смъртното си легло. Лабакан не се разпрострял толкова надълго и нашироко за себе си, дал само на спътника си да разбере, че е от знатен произход и че пътува за удоволствие.
            Двамата младежи си допаднали и продължили заедно пътя си. На втория ден от общото им пътешествие Лабакан попитал другаря си Омар за поръчението, което трябвало да изпълни, и за своя почуда научил следната история:
            Елфи бей, пашата на Кайро, бил поел възпитанието на Омар от най-ранното му детство, а родителите си той не познавал. Но когато, нападнат от врагове и смъртно ранен в три неуспешни битки, беят бил принуден да бяга, разкрил на питомника си, че не му е племенник, а е син на могъщ владетел, който от страх пред предсказанията на гадателя си бил отпратил младия принц далеч от палата си и се бил заклел да го види едва на двайсет и втория му рожден ден. Елфи бей не назовал името на бащата на Омар, а само най-строго му заръчал на петия ден от настъпващия месец рамадан, когато той щял да навърши двайсет и две години, да отиде при известната четвърта колона Ел-Серуя, която се намирала на четири дни път източно от Александрия. Предал му един кинжал и казал, че трябва да го даде на мъжете при колоната с думите: „Аз съм този, когото търсите“, а ако те му речели „Слава на Пророка, който те опази“, трябвало да ги последва — те щели да го отведат при баща му.
            Шивачът много се учудил на казаното. Оттам насетне започнал да гледа на принц Омар със завист. Ядосал се, че другият не само че минавал за племенник на пашата, но съдбата му отреждала и честта да бъде царски син, а на него, когото била надарила с всичко подобаващо на един принц, за подигравка му подхвърлила тъмен произход и прост житейски път. Започнал да сравнява себе си с принца. Трябвало да признае, че онзи момък имал много приятни черти на лицето: красиви, живи очи, дръзко извит нос, внимателно, любезно държане, накратко — притежавал твърде много от качествата, които човек можел да си пожелае.
            Но колкото и предимства да откривал у другаря си, като го гледал, си казал, че той, Лабакан, ще се понрави повече на царя от истинския принц.
            Тези мисли го преследвали през целия ден, с тях си легнал и вечерта, но когато се събудил на сутринта и погледът му паднал на лежащия наблизо Омар, който си спял спокойно и навярно сънувал щастието си, вързано му в кърпа, у него се зародила мисълта с хитрост и сила да си вземе това, от което неблагосклонната съдба го била лишила. Кинжалът — отличителният знак на завръщащия се у дома принц, стърчал от пояса на заспалия момък. Лабакан бавно го изтеглил, за да го забие в гърдите на притежателя му. Но при мисълта за убийство миролюбивата душа на калфата възнегодувала. Лабакан се задоволил само да прибере кинжала, да се метне на коня на принца и преди още той да се събуди и види, че всичките му надежди са ограбени, неверният му другар бил набрал преднина от няколко мили.
            Лабакан ограбил принца точно в първия ден на свещения месец рамадан, така че разполагал с още четири дни, за да стигне до добре познатата му колона Ел-Серуя. Макар че местността, където се намирала колоната, била на не повече от два дена път, той бързал, защото все се боял да не го настигне истинският принц.
            На края на втория ден Лабакан зърнал колоната Ел-Серуя. Тя била разположена на едно малко възвишение сред голяма равнина и се виждала на два-три часа път оттам. При вида й сърцето на Лабакан забило по-силно, макар че през последните два дни той имал достатъчно време да помисли за ролята, която възнамерявал да играе, гузната му съвест го карала малко да се страхува, но мисълта, че е роден за принц, го изпълвала с нови сили, така че успокоен, той се насочил към целта си.
            Местността около Ел-Серуя била гола и безлюдна и новият принц за малко щял да изпадне в затруднение с прехраната си, ако не се бил запасил за няколко дни напред. Настанил се с коня си под едни палми и зачакал да види какво ще му поднесе съдбата по-нататък.
            Към обяд на другия ден забелязал сред обширната равнина голямо шествие от коне и камили да се придвижва по посока на колоната Ел-Серуя. То се спряло в подножието на хълма, на който била колоната, и пътниците разпънали разкошни шатри; по всичко личало, че това е пищно шествие на богат паша или шейх. Лабакан се досещал, че множеството хора, което виждал, са дошли там заради него и изгарял от желание още същия ден да им се представи като бъдещия им повелител, но овладял копнежа си, защото знаел, че едва на другата сутрин щели да се изпълнят и най-смелите му желания.
            Утринното слънце разбудило неземно щастливия шивач за най-важния миг в живота му, мига, в който нищожният, неизвестен простосмъртен щял да се изправи до баща си, царя. Докато слагал юздите на коня си, за да се отправи към колоната, Лабакан си помислил, че не постъпва редно, и си представил каква болка щял да изпита излъганият в надеждите си царски син. Но зарът бил хвърлен, той не можел вече да върне нещата обратно, а и себелюбието му нашепвало, че външността му била достатъчно представителна, за да отиде и се представи за син и пред най-властния цар на света.
            Ободрен от тези мисли, Лабакан се метнал на коня, събрал всичката си смелост, за да може да докара приличен галоп, и за по-малко от четвърт час стигнал в подножието на хълма. Слязъл от коня, завързал го за един от многото храсталаци, дето растели наоколо, извадил кинжала на принц Омар и поел нагоре по хълма. До основата на колоната стояли шестима мъже, а между тях имало един старец със знатна, царска осанка. Разкошният му златотъкан кафтан, белият кашмирен шал, който бил препасал, и белият, нагизден с искрящи камъни тюрбан говорели за богатство и висок сан.
            Към него се отправил Лабакан, поклонил се ниско и като му подал кинжала, рекъл:
            — Аз съм този, когото търсите.
            — Слава на Пророка, който те опази! — възкликнал старецът, просълзен от радост. — Прегърни стария си баща, любими сине мой, Омар!
            Добродушният шивач бил много развълнуван от тържествените слова и със смесени чувства на радост и срам се хвърлил в обятията на стария цар.
            Но му било писано щастието от новото му положение да остане непомрачено само за миг — когато се отдръпнал от прегръдките на стария цар, зърнал как един ездач препуска през равнината право към хълма. Ездачът и конят му представлявали чудновата гледка: като че ли конят от инат или умора не искал повече да върви напред и се препъвал ни в раван, ни в тръс, а ездачът с ръце и крака го принуждавал да бърза напред.
            Много скоро Лабакан разпознал коня си Марва и истинския принц Омар. Но лошият дух на лъжата вече се бил вселил в него и той решил независимо от изхода на нещата да брани присвоените си права с железни юмруци.
            Всички забелязали още отдалече ездачът да маха с ръце. Ето че въпреки калпавия тръс на Марва той успял да стигне до подножието на колоната, скочил от коня и хукнал нагоре по хълма.
            — Спрете! — крещял той. — Които и да сте, спрете и не позволявайте на безсрамния измамник да ви излъже! Името ми е Омар и никой простосмъртен да не се осмелява да злоупотребява с него!
            От този обрат по лицата на околните се изписало дълбоко учудване. Най-слисан изглеждал старецът, който поглеждал ту единия, ту другия. А Лабакан, който с усилие си предал спокоен вид, рекъл:
            — Премилостиви господарю и бащице, не се подвеждайте по този човек! Доколкото знам, това е един побъркан шивашки калфа от Александрия на име Лабакан, който заслужава повече съжалението ни, отколкото гнева ни.
            При тези думи принцът обезумял. Извън себе си от ярост той се нахвърлил върху Лабакан, но околните наскачали помежду им и хванали здраво принца, а владетелят рекъл:
            — Наистина, скъпи синко, бедният човек е побъркан! Завържете го и го качете на някоя от камилите ни! Може пък да успеем да помогнем на нещастника!
            Гневът на принца се бил поуталожил и той плачейки, извикал на владетеля:
            — Сърцето ми подсказва, че сте моят баща. В името на майка ми ви заклевам, изслушайте ме!
            — Ай, Бог да ни е на помощ! — отвърнал владетелят. — Отново захваща да говори врели-некипели, как ли са му дошли в главата такива мисли?!
            Като казал това, той хванал Лабакан под ръка и му позволил да го води надолу по склона. Двамата се качили на хубави коне, оседлани с пищни покривала, и като оглавили шествието, потеглили през равнината. А на горкия принц завързали ръцете, закрепили го на една камила, а двама ездачи го приклещили от двете страни и не изпускали от поглед нито едно негово движение.
            Знатният старец бил Саауд, султан на вехабитите. Бил живял дълго без деца, докато най-накрая се сдобил със сина, за който толкова време бил копнял. Но като запитал гадателите какво е предначертано на момчето, те предсказали: „До двайсет и втората му година ще го грози опасност да бъде изтласкан от враг.“ Затова, за да е сигурен, султанът поверил отглеждането на принца на стария си верен приятел Елфи бей и чакал двайсет и пет тежки години да го види.
            Това разказал султанът на мнимия си син по време на пътуването и признал, че е останал много доволен от вида и достойното му държане.
            Когато пристигнали в страната на султана, навсякъде били посрещнати с радостни викове, защото мълвата за пристигането на принца се била разпространила мълниеносно във всички градове и села. Хората били вдигнали арки от цветя и клонки над улиците, през които минавало шествието; грейнали пъстроцветни килими красели къщите, а народът славел Бог и Пророка му за красивия принц, който му е изпратил. Всичко това изпълвало с блаженство славолюбивото сърце на шивача. Дваж по-нещастен се чувствал истинският Омар, който бил все още с вързани ръце и следвал шествието в мълчаливо отчаяние. Сред всеобщото въодушевление никой не се интересувал от него, макар всъщност то да било предназначено за него. Хиляди гласове викали „Омар“, но на този, който с право носел това име, никой не обръщал внимание. Най-много някой да попита кой е този, когото карат така здраво завързан, и тогава в ушите на принца прокънтявал ужасният отговор, че това бил един побъркан шивач.
            Най-накрая шествието пристигнало в престолния град на султана, където било подготвено още по-блестящо посрещане, отколкото в другите градове.
            Султанката — възрастна, достолепна жена — ги очаквала с всичките си придворни в най-хубавата зала на двореца. Подът на залата бил застлан с невероятно голям килим, стените били украсени със светлосиньо платно със златни ресни, закачено на големи сребърни куки.
            Вече се било стъмнило, когато шествието пристигнало, затова в залата били запалени множество кръгли цветни лампи, които греели в нощта като слънце. Но най-ярка и пъстроцветна била светлината в дъното на залата, където на трона си седяла султанката. До него водели четири стъпала, бил изработен от чисто злато и отрупан с едри аметисти. Четиримата най-знатни емири държали балдахин от алена коприна над главата на султанката, а шейхът на Медина й веел с ветрило от паунови пера.
            Така очаквала султанката съпруга си и сина си. И тя не го била виждала от рождението му, но пророчески сънища й били разкрили как изглежда въжделеното й чедо, така че била в състояние да го разпознае сред хиляди други. Вече се чувало, че шествието наближава: звуците на литаврите и тимпаните се смесвали с радостната глъчка на тълпата, копитата на конете кънтели в двора на палата, чувал се тропотът от стъпките на новодошлите и ето че вратите на залата се разтворили и между редиците от коленичили слуги преминал султанът, повел за ръка сина си към трона на майка му.
            — Ето — рекъл той. — Водя ти сина, за когото толкова дълго си копняла.
            Султанката обаче го прекъснала:
            — Това не е синът ми! — извикала тя. — Не такива бяха чертите, които Пророкът ми разкри насън!
            И тъкмо когато султанът понечил да я обвини в суеверие, вратата на залата се отворила, принц Омар връхлетял, следван от стражите си, от които бил успял да се откъсне, напрягайки всичките си сили и останал вече без дъх, се хвърлил пред трона.
            — Нека тук да умра, наредете да ме убият, жестоки татко, защото повече не мога да търпя това унижение!
            Всички били поразени от думите му, тълпата се струпала около него и дотичалите стражи се заели да го завързват, когато султанката, която безмълвно наблюдавала всичко, скочила от трона.

            — Спрете! — извикала тя. — Този и никой друг е истинският! Това е този, когото очите ми не са зървали, но сърцето ми разпозна!
            Стражите неволно се отдръпнали от Омар. Но султанът, разгневен от случилото се, им викнал с повелителен глас:
            — Аз решавам тук! Тук не съдим по женски сънища, а по сигурни, неподвеждащи знаци. Този тук (и посочил Лабакан) е синът ми, защото той ми донесе уговорения с моя приятел Елфи знак — кинжала.
            — Той го открадна — извикал Омар, — злоупотреби със сляпото ми доверие!
            Но султанът не слушал какво казва синът му, защото имал обичай във всички дела своенравно да се ръководи само от собствените преценки, затуй и сега наредил да извлекат насила нещастния Омар от залата. А той самият се отправил с Лабакан към покоите си, разярен от султанката, с която бил преживял двайсет и пет години в мир и сговор.
            А тя самата много се разтревожила от случилото се и била напълно убедена, че измамник е спечелил сърцето на султана, защото сънищата й сочели онзи нещастник за неин син.
            Когато мъката й малко се поуталожила, тя се замислила за средство, с което да убеди съпруга си, че не е прав. Този път задачата й не била лека, защото този, който се представял за неин син, бил предал отличителния знак, кинжала, а и доколкото тя се досещала, за да може той да изиграе ролята си, без да се издаде, бил узнал доста за предишния живот на Омар.

            Тя свикала при себе си мъжете, които съпровождали султана до колоната Ел-Серуя, и поискала да й разкажат как точно се е случило всичко, а подир това събрала най-верните си робини на съвет. Умували, що умували и най-накрая Мелехсала, една стара, умна черкезка, заговорила:
            — Ако съм чула вярно, почитаема повелителко, този, който е предал кинжала, назовал другия момък, когото ти смяташ за твой син, Лабакан, побъркания шивач.
            — Да, така е — отвърнала султанката.— Но какво от това?
            — Как мислите — продължила черкезката, — дали този човек не прехвърля собственото си име на сина ви? И ако е тъй, то има чудно средство, с което да хванем измамника натясно.

            Султанката приближила глава към робинята си и тя й прошушнала съвет, който изглежда й допаднал, защото се подготвила веднага да отиде при султана.
            Султанката била умна жена, тя познавала слабите страни на султана и умеела да се възползва от тях. Пред него си дала вид, че е съгласна да признае сина им, но го помолила само за едно. Султанът, който съжалявал задето избухнал пред жена си, приел условието и тя заговорила:
            — Би ми се искало да изпитам сръчността на двамата. Някой друг сигурно би ги накарал да яздят, да се фехтуват или да хвърлят копие. Но това са неща, които всеки може. Ще ми се да им дам да правят нещо, което изисква съобразителност. Нека всеки от тях да ушие по един кафтан и чифт шалвари и тогава ще видим, кой ще ги направи по-хубаво.
            Султанът се засмял и рекъл:
            — Ай, ама че умно нещо си измъдрила! Синът ми да се състезава с този побъркан шивач кой ще ушие по-хубавия кафтан! Не, не става.
            Но султанката му напомнила, че предварително й бил обещал да изпълни едно условие и султанът, който си държал на думата, най-накрая се съгласил, макар да се зарекъл, че дори лудият шивач да направи чудно хубав кафтан, той не ще го приеме за свой син.
            Султанът сам отишъл при сина си и го помолил да изпълни прищявката на майка си, която искала от него само един кафтан, ушит от неговата ръка.
            Зарадвало се сърцето на добродушния Лабакан. „Ако е само това — мислел си той, — скоро ще мога да зарадвам султанката.“
            Наредили две стаи — едната за принца, другата за шивача; там те трябвало да изпробват уменията си. На всеки от двамата дали по парче копринен плат, ножица, игла и конци.
            Султанът бил много любопитен, що за кафтан ще измайстори синът му, а сърцето на султанката било свито дали хитрината й ще й донесе успех или не. Двамата момци имали по два дни, за да се справят с работата си. На третия султанът повикал жена си и когато тя се появила, пратил слуги да донесат двата кафтана и да повикат майсторите им. Лабакан влязъл триумфиращ и проснал кафтана си пред смаяния поглед на султана.
            — Погледни, татко — рекъл, — погледни, уважаема майко, не е ли това майсторски ушит кафтан? С най-сръчния дворцов шивач мога да се меря, да видим може ли той да направи такъв.
            Султанката се засмяла и се обърнала към Омар:
            — А ти какво измайстори, сине мой?
            Момъкът захвърлил копринения плат и ножиците на пода с негодувание:
            — Учили са ме да обуздавам кон, да въртя сабя, а копието ми стига от шейсет крачки целта си, но шивашкото изкуство ми е чуждо! То е недостойно за възпитаник на Елфи бей, владетеля на Кайро!
            — О, ти си истинският син на господаря ми! — възкликнала султанката. — Ех, да можех да те прегърна, да се обърна към теб със „сине мой“! Простете, съпруже и повелителю мой — продължила тя, като се обърнала към султана, — че използвах тази хитрост срещу вас. Още ли не виждате кой е принц и кой шивач? Наистина кафтанът, който вашият син е направил, е чудесен и аз бих го попитала при кой майстор е учил?!
            Султанът седял, потънал в мисли, поглеждал недоверчиво ту към жена си, ту към Лабакан, който напразно се опитвал да прикрие червенината и обезсърчението си от това, че така глупаво се бил издал.
            — И това доказателство не стига — рекъл султанът. — Но аз знам — слава на Аллах — начин, чрез което да науча дали са ме измамили или не.
            Заповядал да му доведат най-бързия кон, метнал се отгоре му и препуснал към една гора, която почвала недалеч от града. Според една стара легенда там живеела една добра фея, която се наричала Адолзайде, която неведнъж била подкрепяла владетелите от рода му, изпаднали в беда; към нея бързал султанът.
            В средата на гората имало голо място, а около него растели високи кедрови дървета. Там, където според легендата живеела феята, рядко стъпвал крак на простосмъртен заради някакъв свян, който се предавал от баща на син от незапомнени времена.
            Щом като пристигнал, султанът слязъл от коня си и го завързал за едно дърво, застанал в средата на полянката и казал на висок глас:
            — Ако е истина, че в часове на беда си давала добри съвети на дедите ми, не отхвърляй молбата на техния внук и ме посъветвай за нещо, за което човешкият ум не стига!
            Едва изрекъл последните слова, когато клоните на един кедър се разтворили и оттам се появила забулена жена в дълги бели одежди.
            — Знам защо си дошъл при мен, султан Сауд, волята ти е справедлива, затуй ще ти помогна. Вземи тези две ковчежета! Кажи на двамата младежи, които искат да бъдат твои синове, да си изберат по едно! Знам, че който е истинският, няма да сгреши. — Това му рекла забулената фея и му подала две ковчежета от слонова кост, богато украсени със злато и перли. На капачетата, които султанът напразно се опитвал да отвори, имало надписи от инкрустирани диаманти.
            По пътя към вкъщи султанът размишлявал какво ли може да има в ковчежетата, които не бил в състояние да отвори с всичката си сила. Надписите също не му помагали да се досети, защото на единия капак пишело „Чест и слава“, на другия — „Щастие и богатство“. Султанът си помислил, че на него самия щяло до му е трудно да избере между тези две неща, които били еднакво привлекателни, еднакво примамливи.
            Когато се завърнал в палата си, наредил да повикат султанката и й казал, какво е рекла феята. Надежда изпълнила султанката, че онзи, към който я теглело сърцето, може да избере ковчежето, което да докаже царския му произход.
            Пред султанския трон били поставени две маси и върху тях султанът лично поставил ковчежетата, качил се на трона и махнал на един роб да отвори вратите на залата. Вътре се втурнал блестящият рояк от паши и емири, които султанът бил свикал. Всички те насядали на разкошните възглавници, наредени покрай стените на залата.
            Когато всички били настанени, султанът махнал повторно с ръка и робът въвел Лабакан. С горда стъпка пресякъл той залата, поклонил се пред трона и рекъл:
            — Какво ще заповяда моят господар и повелител?
            Султанът се изправил на трона си и заговорил:
            — Сине мой! Съмняват се в правото ти да носиш това име. Едно от тези ковчежета съдържа потвърждение за истинското ти потекло! Не се съмнявам, че ще направиш правилния избор!
            Лабакан се изправил и пристъпил към ковчежетата. Дълго се колебаел кое да избере, накрая рекъл:
            — Почитаеми татко! Съществува ли нещо по-възвишено от щастието да съм твой син, по-благородно от богатството на твоята милост! Избирам ковчежето с надпис „Щастие и богатство“.
            — По-сетне ще научим дали си избрал правилно. Сега седни до пашата на Медина! — рекъл султанът и махнал на робите.
            Те въвели Омар. Погледът му бил мрачен, изразът на лицето — тъжен. Целият му вид будел съчувствие у присъстващите. Той се хвърлил на колене пред трона и попитал за волята на султана.
            Султанът му обяснил, че трябва да избере едно от ковчежетата. Момъкът се изправил и пристъпил към масите.
            Прочел внимателно двата надписа и рекъл:
            — Последните дни ме научиха колко несигурно може да е щастието и колко преходно богатството; те също ме научиха обаче, че в гърдите на смелия човек има неразрушима добродетел — честта, и че греещата звезда на славата не угасва заедно с щастието. И дори с това да се отдалеча завинаги от короната — зарът ми е „Чест и слава“ — вас избирам аз!
            Сложил ръката на избраното ковчеже, но султанът му заповядал да изчака. Той махнал на Лабакан, също да застане пред масата и да сложи ръката на своето ковчеже.
            Султанът наредил да бъде донесено легенче с вода от свещения извор Земзем в Мека, измил ръцете си за молитва, обърнал лицето си на изток, коленичил и се помолил:
            — Боже на дедите ми! Ти, който от векове пазиш рода ни чист и непримесен, не допускай нечестивец да опозори името на абасидите, бъди със закрилата си близо до истинския ми син в този час на изпитание!
            Султанът се изправил и отново се изкачил на трона. Присъстващите били така приковани в очакване, че никой не смеел да шавне. Мишле да минело през залата, щяло да се чуе — толкова тихи и напрегнати били всички. Тези, които били по-отзад, проточвали шии, за да могат да виждат ковчежетата над главите на по-предните. Тогава султанът рекъл:
            — Отворете ковчежетата!
            И капаците им, които до този момент никоя сила не била в състояние да отвори, скочили сами.
            В ковчежето, което Омар бил избрал, на кадефена възглавничка имало златна коронка и жезъл; в ковчежето на Лабакан — голяма игла и малко конци. Султанът наредил на двамата да му покажат ковчежетата си. Взел коронката в ръцете си и о, чудо! Само като я поел, тя почнала да расте и не спряла да расте, докато не достигнала големината на истинска корона. Султанът поставил короната на главата на сина си Омар, който бил коленичил пред него, целунал го по челото и му рекъл да седне от дясната му страна. Обърнал се към Лабакан и му казал:
            — Има стара поговорка: всяка жаба да си знае гьола. Изглежда, трябва да си останеш шивач. Не заслужаваш моята милост, но някой, на когото днес не мога да откажа нищо, се е помолил за теб, затова ти харизвам жалкия животец! Ала ако искаш от мен добър съвет — не се помайвай, а бързо бягай от страната ми!
            Засрамен, погубен, клетият шивашки калфа не могъл да отвърне каквото и да било на султана. Хвърлил се на колене пред принца и от очите му бликнали сълзи.
            — Можете ли да ми простите, принце? — питал го той.
            — Вярност към приятеля, великодушие към врага — с това се гордеят абасидите — отвърнал принцът, като се изправил. — Върви си в мир.
            — О, ти си истинският ми син — възкликнал старият султан и се хвърлил в обятията на сина си.
            Емирите, пашите и всички големци на царството се изправили на местата си и извикали:
            — Да живее новият царски син!
            Сред всеобщия възторг Лабакан се измъкнал от залата, понесъл ковчежето си под ръка.
            Слязъл долу в конюшните на султана, оседлал коня си Марва и го подкарал към портите на града, по пътя към Александрия. Целият му живот на принц му се струвал сън и само разкошното ковчеже, богато украсено с перли и диаманти, му напомняло, че всичко се било случило наяве.
            Когато най-сетне се завърнал в Александрия, отишъл до къщата на стария майстор, слязъл от коня, завързал го на входа и влязъл в работилницата. Майсторът, който не могъл веднага да го познае, му се поклонил дълбоко и го попитал с какво може да му услужи. Но когато погледнал по-отблизо госта си и разпознал в него стария си познайник Лабакан, извикал калфите и чираците си и те всички се нахвърлили яростно върху клетия Лабакан, който не очаквал подобен прием. Блъскали го и го удряли с ютии и аршини, бодели го с игли и го щипели с остри ножици, докато накрая изтощен се смъкнал на една купчина вехти дрехи.
            Докато лежал, майсторът го нахокал здравата заради откраднатата дреха. Напразно го уверявал Лабакан, че е дошъл само за да му възстанови загубата, напразно му предлагал трикратно обезщетение.

            Майсторът и калфите му повторно се нахвърлили върху него, прибили го от бой и го изхвърлили през вратата. Смазан и раздърпан, Лабакан се качил на коня си Марва и се запътил към един хан. Там положил изморената си, наранена глава на една постеля и се замислил за земните теглила, за често непризнатата заслуга и за нищожността и преходността на всички блага. Заспал с решението да се откаже от ламтежа си за величие и да стане уважаван гражданин.
            На другия ден Лабакан не се разкаял за решението си, защото, изглежда, тежките удари на майстора и калфите били избили всичкото му високомерие. Успял да продаде на добра цена ковчежето си на един търговец на скъпоценности, купил си къща и наредил в нея работилница, в която да упражнява занаята си. Щом приготвил всичко и окачил отвън табела с надпис „Лабакан шивача“, седнал, извадил иглата и конците от ковчежето и се захванал да кърпи жестоко съдраната от майстора роба. Но го повикали да излезе за нещо навън и когато се върнал отново при работата си, що да види?! Иглата шиела ли, шиела съвсем сама, нижела фини, ситни бодове, каквито Лабакан не бил майсторил дори в най-ярките си мигове на дарование.
            Ето че и най-дребният подарък от добрата фея се оказал изключително полезен и ценен! А той притежавал и друго качество: кълбенцето с конеца никога не свършвало, а иглата шиела непрестанно.
            Лабакан си спечелил много клиенти и скоро се прочул навред. Той само скроявал дрехите, правел първия бод и иглата трескаво продължавала работата му нататък и не спирала, докато не завършела дрехата. Скоро целият град започнал да си шие при майстор Лабакан, защото той работел хубаво и изключително евтино. Само за едно се чудели хората: как работел без калфи и все при затворени врати.
            Така се изпълнило пророчеството на ковчежето за щастие и богатство. Макар и не в изобилие, те станали спътник на добродушния майстор. А когато научил за славата на младия султан Омар, за когото хората непрестанно говорели, като разбрал, че този смелчага се е превърнал в гордостта и любовта на народа си и в страшилище за неприятеля си, бившият принц си рекъл:
            — По-добре, че си останах шивач, защото честта и славата са опасни неща.
            Така си живеел Лабакан, доволен от себе се, тачен от съгражданите си и ако междувременно иглата не е загубила силата си, тя още шие с конеца на добрата фея Адолзайде, който никога не свършвал.

                                             Джуджето Дългоноско
            В един известен град в моето отечество Германия преди много години скромно и почтено живеел един обущар с жена си. Денем той седял на един ъгъл и кърпел обуща и пантофи; правел и нови по поръчка, но тогава първо си набавял кожа, защото бил беден и нямал запаси.
            Жена му продавала зеленчуци и плодове, които отглеждала в малка градинка пред градската порта, и много хора пазарували при нея на драго сърце, защото ходела чисто и спретнато облечена и знаела как да подреди и изложи стоката си.
            Двамата имали хубаво момче с приятно лице, добре сложено и доста едро за дванайсетте си години. То обикновено прекарвало времето си при майка си на зеленчуковия пазар. Случело ли се жените или готвачите да накупят много стока от жената на обущаря, то им помагало да я отнесат у дома си и се връщало я с хубава китка, я със златна паричка, я с парче сладкиш, защото, щом господарите на готвачите видели хубавото момче, му се радвали и го възнаграждавали богато.
            Един ден жената на обущаря продавала на пазара както обикновено. Пред себе си била наредила няколко коша със зеле и други зеленчуци, какви ли не билки и подправки, а в една кошничка имала дори ранни круши, ябълки и кайсии. Малкият Якоб, така се наричало момчето, седял до нея и с ясното си гласче хвалило стоката:
            — Насам, господа, вижте какво хубаво зеле, какви уханни билки! Жени, вижте, ранни круши, ябълки петровки и кайсии! Кой ще си купи? Майка ми ще ви ги даде евтино!
            Така момчето приканвало купувачите.
            По това време на пазара дошла една старица, цялата окъсана и опърпана, с дребно, сбръчкано лице. Очите й били зачервени, а носът й остър и извит почти достигал щръкналата брадичка. Като вървяла, се подпирала на дълга сопа и се придвижвала някак особено; накуцвала, тътрела нозете си и се поклащала така, сякаш на ходилата си имала колелца и можела всеки момент да се прекатури и да забие дългия си нос в паважа.
            Жената на обущаря следяла внимателно старицата. Вече шестнайсет години, откак всеки ден излизала на пазара, но дотогава не била виждала тази странна особа. И като забелязала, че старицата закуцукала към нея и се спряла пред кошовете й, неволно я обзел страх.
            — Вие ли сте Хане, продавачката на зеленчук? — попитала я старицата с неприятен, креслив глас, а главата й непрестанно се тресяла.
            — Да, аз съм — отвърнала жената на обущаря. — Желаете ли нещо?
            — Ще видим, ще видим! Да поразгледаме билчиците, билчиците и да видим дали ще ти се намери туй, дето ми е нужно — отвърнала старицата, надвесила се над кошовете и започнала да рови из тях с черните си грозни ръце. Сграбчвала красиво и кокетно подредените билки с дългите си, подобни на паяжина пръсти и после доближавала една или друга от тях до дългия си нос, въртяла ги и ги душела.
            На жената на обущаря сърцето я заболявало, като гледала как старата жена подмята редките й билки, но не смеела да се обади, защото било право на купувача да огледа стоката. Въпреки това изпитвала особено отвращение към старицата.
            Щом преровила целия кош, тя започнала да си мърмори:
            — Стоката не струва, билката не струва, няма нищо от това, което диря. Къде, къде по-добре беше преди петдесет години! Не я бива, не я бива!
            Тези приказки подразнили малкия Якоб.
            — Чуй ме, безсрамна бабке! — викнал сърдито той. — Първо бъркаш с ужасните си кафяви пръсти из хубавите билки и ги мачкаш, после ги завираш в дългия си нос, така че никой от тези, дето гледат, да не ги купи повече, а сега обиждаш стоката ни, че не струва, при все че готвачът на самия херцог пазарува всичко при нас!
            Старицата извърнала кривогледите си очи към смелото момче, изсмяла се противно и заговорила ядосано:
            — Синче, синче, значи ти харесва носът ми, дългият ми хубав нос? Нека и на теб да ти израсне насред лицето и да стига чак до брадичката! — Докато говорела така, се доближила до другия кош, в който било изложено зеле. Взела в ръцете си най-хубавите бели глави, притиснала ги една о друга, така че те изскърцали, после пак ги захвърлила небрежно в коша и продължила:
            — Стоката за нищо не става, зелето за нищо не става!
            — Я престани да клатиш главата си така противно! — плахо се обадило момчето. — Шията ти е тънка като дръжка на зелка, лесно може да се пречупи и главата ти да се търколи в коша. Кой ще купува тогава?
            — Не харесваш ли тънките шии? — през смях избръщолевила старицата. — Без шия ще бъдеш, главата ти ще излиза направо от раменете, за да не падне от малкото тяло!
            — Стига сте говорили врели-некипели на малкия — не издържала накрая жената на обущаря и викнала, ядосана от дългото оглеждане, опипване и душене на стоката. — Ако ще купувате нещо, побързайте, така ми гоните другите купувачи!
            — Добре, нека бъде, както казваш! — креснала старицата и я изгледала навъсено. — Ще взема от теб шестте зелки. Но виж, аз трябва да се подпирам на сопата, като вървя, и не мога да нося нищо. Пусни синчето си да ми ги донесе до вкъщи, а аз ще го възнаградя.
            Малкият не искал да тръгне със старицата и се разревал, защото при вида на грозната жена направо му се повдигало. Но майката строго му наредила да се подчини, защото смятала за грях така да се натоварва старата, немощна женица. Почти разплакано, момчето сторило, каквото му било заповядано, вързало зелките в една кърпа и последвало старицата през пазара.
            Тя не можела да върви много бързо и й било нужен почти час, докато стигне до края на града, където се спряла пред една малка схлупена къща. Там тя извадила от джоба си една стара ръждива кука, пъхнала я умело в една дупчица във вратата и тя в миг се отворила с трясък. Но каква била почудата на малкия Якоб, щом прекрачил прага! Отвътре домът имал великолепна наредба, таванът и стените били от мрамор, а мебелите от най-хубавото абаносово дърво, украсени със злато и обработени скъпоценни камъни. Подът бил стъклен и толкова гладък, че малкият се подхлъзнал и паднал. Старицата извадила малка сребърна свирка от джоба си и свирнала така, че звукът пронизал цялата къща. Веднага по стълбите заслизали морски свинчета и Якоб много се почудил, като видял, че те ходели изправени и на лапичките си имали орехови черупки наместо обувки, че били облечени в човешки дрехи и с шапчици по последна мода на главичките.
            — Къде са ми пантофите, гадини такава? — креснала старицата и ги замерила със сопата си така, че те изквичали и скокнали нависоко. — Колко още трябва да стоя тук?
            Животинките хукнали бързо нагоре по стълбите и се върнали с черупки от кокосов орех, подплатени с кожа, които умело нахлузили на нозете на старицата.
            В миг тя спряла да куцука и да се тътри. Захвърлила сопата и много бързо се плъзнала по стъкления под, като влачела за ръка малкия Якоб. Така стигнали до една стая, която била наредена с всякаква покъщнина и приличала на кухня, макар масите от махагоново дърво и диваните с пищни покривки повече да подхождали на салон за приеми.
            — Седни синчето ми — рекла старицата съвсем дружелюбно, като го побутнала към ъгъла на един диван и поставила пред него една маса, така че да не може да се измъкне. — Седни, толкова тежък товар пренесе, човешките глави не са много леки, не са много леки.
            — Но госпожо, какви са тези странни неща, дето говорите? — викнало момчето. — Че съм изморен, изморен съм, но знам, че носех зелки, които купихте от майка ми.
            — А, бъркаш — засмяла се старата жена, отворила вързопа и извадила една човешка глава, като я държала за косите.
            Малкият онемял от уплаха. Не можел да проумее как е станало това, но се притеснил за майка си, защото си помислил, че ако се разчуело за човешките глави, със сигурност щели да обвинят именно нея.
            — Трябва да те възнаградя с нещо задето си толкова възпитано момче — мърморела старицата, почакай малко да ти забъркам една супичка, за която ще си спомняш цял живот. — Като рекла това, свирнала отново. Първо се появили четири морски свинчета, които носели човешки дрехи, готварски престилки, а в поясчетата си били затъкнали дървени лъжици и ножове за транжиране. След тях на подскоци пристигнали множество катерички, натъкмени в шалвари; те ходели изправени и носели зелени кадифени фесчета. Изглежда, това били помощниците, защото с голяма бързина се покачили по стените, свалили от полиците тигани и съдинки, яйца и масло, билки и брашно и ги сложили на печката. А старицата сновяла непрекъснато напред-назад с пантофите си от кокосови черупки и малкият забелязал, че много се стараела да му приготви нещо вкусно. Ето че огънят забумтял, в гърнето нещо зацвъртяло и приятна миризма се разнесла из стаята. Бабичката притичвала непрестанно насам-натам, следвана от катеричките и морските свинчета, и щом минела покрай огъня, завирала дългия си нос в гърнето. Най-сетне нещо заклокочило и засъскало, надигнала се пара и се разляла пяна. Тогава тя свалила гърнето от огъня, сипала от супата в сребърна съдинка и я сложила пред малкия Якоб.
            — Ето, синче, ето, като изядеш тази супичка, ще се сдобиеш с всичко, което така ти хареса у мен! И за да те бива все пак за нещо, ще станеш умел готвач. Но билката, ах, билката никога не ще откриеш! Майка ти защо нямаше от нея в кошовете си?
            Малкият не разбирал добре какво му говорела тя; бил се съсредоточил изключително върху супата, която му се усладила невероятно.
            Майка му приготвяла вкусни гозби, но никоя от тях не била толкова хубава.
            От супата се надигал аромат на чудни билки и подправки, била едновременно сладка и кисела и изключително хранителна.
            Докато поглъщал последните лъжици от супата, морските свинчета закадили с арабски тамян, чиито синкави облачета се понесли из стаята. Облачетата взели да се сгъстяват и да слизат все по-ниско. Ароматът им въздействал упойващо на малкия и колкото и да си казвал, че трябва да се прибира при майка си, само като се надигнел, изпадал отново в унес, докато накрая сънят не го повалил окончателно и той заспал дълбоко на канапето на старицата.
            Присънили му се странни неща. Струвало му се, че старата съблича дрехите му и го увива в катерича кожа. Сега той можел вече да скача и да се катери като катерица и започнал да общува с останалите катерички и морски свинчета, отличаващи се с добро възпитание и маниери, и да служи като тях на старицата. Първоначално го карали само да чисти обувки; трябвало да маже и да лъска кокосовите орехи, които господарката носела наместо пантофи. И тъй като в бащиния му дом често вършел това, работата му идела отръки. В просъница му се сторило, че след около година получил по-престижна задача — заедно с още няколко катерички трябвало да събират слънчев прашец и като натрупат достатъчно, да го пресяват през най-финото сито. Това се налагало понеже госпожата, която нямала нито един зъб в устата си и не можела да захапва добре, намирала прашеца за чудесен и ги карала да й месят хляб от него.
            Като изминало отново към година време, бил преместен на служба при слугите, които доставяли вода за пиене на магьосницата. Да не си помислите, че за целта трябвало да поставят в някоя яма варел или бъчва на двора, където да се събира дъждовната вода? Катеричките и Якоб трябвало да изгребват с лешникови черупчици росата от цветовете на розите. Само такава вода пиела магьосницата и тъй като тя поглъщала значителни количества, работата на водоносците не била лека.
            След една година старата го поставила да върши къщна работа; трябвало да чисти подовете и тъй като те били навсякъде само от стъкло, по което се отпечатвало и най-лекото дихание, работата му коствала доста усилия. Слугите трябвало първо да изчеткват подовете, а след това с парцали, завързани на краката, умело да се пързалят по тях. На четвъртата година Якоб най-сетне бил преместен в кухнята. Това била почетна длъжност, до която можело да се стигне само след дълго изпитание. Там се издигнал от помощник до майстор на пастета и придобил такава невероятна сръчност и опит във всички готварски работи, че сам се чудел на себе си. Научил се да разбира и приготвя всичко бързо и богато.
            Така, в служба на старицата, изминали около седем години.
            Един ден на излизане магьосницата събула кокосовите си пантофи, поела в ръка кошницата и бастуна си и наредила на Якоб да хване и оскубе едно пиле, да го подправи богато с всякакви мерудии и когато тя се прибере, пилето да е изпечено така хубавичко, че да е хванало златна коричка.
            Якоб приготвил пилето по всички правила на готварското изкуство: извил му врата, попарил го с вряла вода, оскубал го умело, опърлил го така, че кожата му станала гладка и фина, и извадил вътрешностите му. Тогава отишъл да потърси подправки, с които да го напълни. В килера, където старицата съхранявала билките и мерудиите, Якоб забелязал едно долапче с полуотворена вратичка, на което дотогава не бил обръщал внимание. Приближил се с любопитство, за да види какво има в него, и с почуда открил множество кошнички, от които се носел силен, приятен аромат. Отворил една от тях и намерил билка с много особен вид и цвят. Стъбълцето и листата й били зелено-сини, а цветът й — ситен и огненочервен, осеян с жълти точици. Якоб разгледал внимателно цветето, помирисал го и усетил, че то ухаело със същия силен аромат, който се носел от супата, която старата му била сготвила. Но мирисът бил толкова натрапчив, че започнал да киха все по-силно и по-силно, докато накрая от кихавицата се разбудил.
            Намерил се на канапето на старицата и се огледал учудено.
            — Не мога да повярвам! Колко истински може да изглежда сънят! — рекъл си той.
            — Бих могъл да се закълна, че станах красива катеричка, приятелче на морските свинчета и другите животинки, а при това и голям готвач! Как ще се смее мама, като й разкажа за всичко! Но няма ли да се сърди, че заспах в чужда къща, вместо да й помагам на пазара?
            С тези мисли той скокнал от канапето и тръгнал да си ходи. Усетил тялото си вдървено от съня, особено врата, заради който не можел хубаво да си върти главата. Станало му смешно на самия себе си, защото бил като замаян от съня: при най-малкото невнимание удрял носа си в стената или в някой шкаф или пък щом се извърнел — в някоя греда на вратата. Катеричките и морските свинчетата се въртели наоколо му скимтейки, сякаш искали да го последват. На тръгване Якоб им предложил да ги вземе със себе си, защото били симпатични животинки, но те бързо се втурнали обратно вътре. След като се отдалечил, чувал само скимтенето им.
            Магьосницата го била отвела в най-отдалечената част на града и той едва се оправял из тесните улички, а и ако съдел по голямото стълпотворение, съвсем скоро оттам било минало джудже. Отвсякъде чувал да се вика:
            — Ау, я вижте какво грозно джудже! Откъде се взе? Леле, какъв му е дълъг носът и как му е забита главата направо в раменете, а пък ръцете, у-у-у какви са черни и грозни!
            По друго време самият той сигурно също щял да тръгне подир него, защото давал мило и драго да погледа великани, джуджета или чуждестранни носии, но сега се бил запътил към майка си и трябвало да побърза.
            Като наближил пазара, го обзел страх. Майка му била още там и имала доста плодове в кошовете си, значи не бил спал дълго. Но отдалече му се сторило, че е много тъжна, защото не приканвала минувачите да пазаруват от нея, а била подпряла лицето си с ръце и когато той наближил, му се видяла по-бледа отпреди. Поколебал се какво да стори, но накрая се престрашил, промъкнал се зад нея, сложил свойски ръката си на раменете й и рекъл:
            — Какво ти тежи майчице? Да не ми се сърдиш?
            Жената се извърнала, но изпищяла ужасена и се отдръпнала от него.
            — Какво искаш от мен, грозно джудже? — викнала тя. — Марш, марш оттук! Не понасям подобни шеги!
            — Но, майко, какво ти става? — попитал Якоб съвсем изплашен. — Ти наистина не си добре. Защо искаш да прогониш собствения си син?
            — Вече ти казах! Върви си по пътя! — отвърнала сърдито госпожа Хане. — Със преструвки от мен няма да изчоплиш пари, урод такъв!
            — Господ наистина й е помрачил разсъдъка! — рекъл притеснено малкият. — Как да направя, че да си я прибера вкъщи? Мила майчице, вразуми се! Погледни ме по-добре, та аз съм твоят син, Якоб.
            — Не, този става вече безсрамен с шегите си — обърнала се Хане към съседката си. — Погледнете това грозно джудже. Застана тука и със сигурност ще прогони всичките ми купувачи, а на всичкото отгоре си позволява да се подиграва с нещастието ми. Вика ми: „Аз съм твоят син, твоят Якоб! Безсрамник!“
            Тогава се надигнали съседките й и започнали да ругаят грубо колкото можели — а както добре ви е известно, продавачките от пазара ги бива за такива неща. И го наредили хубавичко за това, че взема на подбив нещастието на бедната Хане, на която преди седем години били откраднали чудно красивото момче. Заплашили го всички да се нахвърлят отгоре му и жив да го издерат, ако не си тръгне незабавно.
            Горкият Якоб не знаел какво да мисли след всичко това. Та нали той, както сам мислел, същата заран бил отишъл както обикновено с майка си на пазара, помогнал й да нареди плодовете, после отишъл със старицата в къщата й, хапнал една супичка, подремнал малко и се върнал, а ето че майка му и съседките разправяли за някакви седем години! И го наричали противно джудже! Какво ли се е случило с него?
            Като видял, че майка му не ще и да чуе за него, от очите му бликнали сълзи и тръгнал бавно надолу по улицата към работилницата на баща си, където той по цял ден седял и кърпел обуща.
            „Искам да видя — мислело си момчето — дали и той ще се прави, че не ме познава. Ще застана зад вратата и ще поговоря с него.“
            Като пристигнал до работилницата на обущаря, Якоб се спотаил зад вратата и огледал вътре. Майсторът бил така погълнат в работата си, че изобщо не го забелязал. Но когато ненадейно хвърлил един поглед към вратата, изпуснал обувките, телта и конците и извикал ужасен:
            — За Бога, какво е това там?
            — Добър вечер, майсторе! — заговорил го дребосъкът на влизане в дюкяна му. — Как върви?
            — Зле, зле господинчо! — за огромна почуда на Якоб отвърнал баща му, който също, изглежда, не го познал.
            — Работата в дюкяна не ми иде вече така отръки. Съвсем сам съм, а и започнах да остарявам, но не мога да си позволя чирак.
            — Но нямате ли синче, което от време на време да може да ви отменя? — продължил да разпитва дребосъкът.
            — Имах момче, казваше се Якоб и трябваше сега да е строен, пъргав момък на двайсет години, който да ме подкрепя здравата в работата. Ха, какъв живот щеше да е това! Още като беше на дванайсет години, си личеше, че е похватно и сръчно момче и че отбира не малко от занаята. А беше и хубаво, приятно на вид. Как щеше само да ми привлича купувачите и нямаше да кърпя обуща, а само да шия нова стока! Но какво ли няма по земята!
            — Но къде се е загубил вашият син? — попитал Якоб с треперещ глас баща си.
            — Господ знае — отвърнал му той. — Минаха седем години откак ни го отвлякоха от пазара.
            — Преди седем години! — възкликнал ужасен Якоб.
            — Да, господинчо, преди седем години. Още помня като ден днешен как жена ми си дойде вкъщи с рев и писъци и каза, че детето не се върнало целия ден. Разпитвала за него и го търсила навсякъде, но не могла да го намери. Винаги съм си мислел и съм казвал, че може да стане така. Якоб беше красиво дете — това трябва да се отбележи. Жена ми се гордееше с него и й беше много драго хората да го хвалят; често го пращаше да разнася зеленчука и други покупки по богаташките домове. И имаше защо, всеки път момчето се връщаше с пълни ръце. Но й казвах да внимава, че градът е голям и в него живеят немалко лоши хора! „Пази Якоб!“ — й повтарях. И стана така, както казвах. Веднъж на пазара дошла една противна старица, взела да се припира за цената на плодовете и зеленчуците и накупила накрая толкова, че не можела сама да ги носи. Жена ми, състрадателната душа, изпратила момчето да й помага — и от този час насетне не го видяла повече.
            — И оттогава са минали седем години, казвате?
            — През пролетта ще станат седем години. Помолихме да го издирят, обикаляхме от къща на къща и разпитвахме. Някои познаваха момчето и го обичаха и търсеха заедно с нас, но напразно. Никой не познавал старата жена, която купила зеленчуците. Само една престара бабичка над деветдесет години каза, че може да е била злата фея Кройтервайс, която идва в града на всеки петдесет години, за да напазарува всичко, което й е необходимо.
            Така говорел бащата на Якоб и в същото време здравата чукал обувките и разтягал телта с две ръце. На малкия постепенно му се изяснило какво го било сполетяло. Разбрал, че не бил сънувал, а наистина е бил катеричка и е служил при лошата фея. Сърцето му се изпълнило с толкова яд и болка, че малко му оставало да се пръсне. Старата му била отнела седем години от младостта и какво получил в замяна? В замяна на това, че можел да лъска пантофи от кокосови черупки, че можел да почисти стая със стъклен под, че научил всички тайни на готварското изкуство от морските свинчета! Стоял така дълго и размишлявал за съдбата си, докато баща му го попитал:
            — Нещо искате ли от това, което изработвам, млади господине? Нови пантофи или — продължил със смях той — калъф за носа ви?
            — Какво намеквате за носа ми? — попитал Якоб. — За какво ще ми е калъф?
            — Е — отвърнал обущарят, — всеки с вкуса си! Но вижте какво ще ви кажа — ако аз имах такъв ужасен нос, щях да си поръчам калъф от лъскава розова кожа. Вижте, имам едно парченце под ръка. Вярно, че ще е нужен най-малко половин метър от нея, но колко добре ще ви пази, господинчо! Убеден съм, че се блъскате в рамката на всяка врата и във всяка кола!
            Дребосъкът онемял от ужас. Опипал носа си — той бил дебел и дълъг май около две педи! Значи старата била променила външния му вид, затова майка му не можела да го познае и за всички бил грозно джудже!
            — Майсторе — обърнал се той почти разплакан към обущаря, — имате ли под ръка огледало, в което мога да се огледам?
            — Млади господине — отвърнал сериозно баща му, — образът, който ви е отреден, не може да бъде причина за суетност и не ви е нужно през час да се гледате в огледало. Отвикнете от това, за вас особено това е смешна привичка.
            — И въпреки това нека да се погледна в огледалото — настоял дребосъкът. — Уверявам ви, че не е от суетност.
            — Не ме занимавайте с това, нямам огледалце. Жена ми има, но не знам къде го крие. Но ако наистина се налага да се погледнете в някое огледало, от другата страна на улицата живее Урбан, бръснарят, той има огледало, два пъти по-голямо от главата ви. Огледайте се в него! Желая ви приятен ден!
            С тези думи баща му леко го избутал от работилницата, затворил вратата след него и отново се заел с работата си. А малкият, напълно съкрушен, пресякъл улицата и се отправил към Урбан, бръснаря, когото знаел отпреди.
            — Добро утро, Урбан — рекъл му той. — Идвам при вас с една молба. Бъдете така добър и ми позволете да се погледна в огледалото!
            — С удоволствие, ето го там! — възкликнал бръснарят през смях и клиентите му, които чакали да бъдат обръснати, също прихнали заедно с него.
            — Хубав момък сте, строен и личен; с лебедова шия, ръце като на кралица и такова чипо носленце, че по-хубаво човек не може да желае. Малко сте суетен, вярно, но нищо. Огледайте се, да не разправят хората, че от завист не съм ви позволил да се видите в моето огледало.
            Така говорел бръснарят и звучен кикот изпълвал дюкяна му. В това време дребосъкът отишъл пред огледалото и се огледал. От очите му бликнали сълзи.
            — Да, в този вид наистина не можеш да познаеш твоя Якоб, мило мамо — казал си той. — Не изглеждаше той така в доброто време, когато ти обичаше да се хвалиш с него пред хората!
            Очите му били станали малки и приличали на свински, носът му бил огромен и висял над устата и брадата, шията, изглежда, му била отнета напълно, защото главата му била забита навътре в раменете и той можел да я върти наляво или надясно само с големи мъки. На големина тялото му било същото като преди седем години, когато бил на дванайсет. И докато другите момчета от дванайстата до двайстата си година израствали на бой, той бил пораснал на ширина. Гърбът и гърдите се били надули и изглеждали като малък, но здраво напълнен чувал. Това дебело туловище се крепяло на тънки крачета, които изглеждали недорасли за тази тежест. За сметка на това ръцете, които висели до тялото, били дълги колкото на зрял мъж; дланите били груби и черни, пръстите — дълги и паякообразни и ако ги разперел хубаво, можел да стигне с тях пода, без да се навежда. Така изглеждал малкият Якоб — бил се превърнал в уродливо джудже.
            Сега си припомнил онази сутрин, в която старицата дошла да види кошовете на майка му. Всичко, което тогава порицал у нея — дългия нос, грозните пръсти, всичко му била лепнала, само дългата трепереща шия отсъствала напълно.
            — Е, хубаво ли се огледахте, уважаеми принце? — рекъл бръснарят, като се приближил към него, и смеейки се, го заоглеждал. — Честно казано, човек даже и насън не може да види нещо толкова смешно. Но аз ще ви направя едно предложение, господинчо. Бръснарницата ми е много посещавана, но от известно време не толкова, колкото бих искал. Причината за това е, че съседът ми, бръснарят Шаум, е изнамерил отнякъде един великан, който му привлича клиентелата. Да се превърне човек във великан, не се иска голямо изкуство, но в човече като вас — това вече е нещо. Постъпете при мен на служба, дребосъко. Ще имате жилище, храна, пиене, дрехи, всичко. От вас ще се иска само да стоите пред вратата ми и да каните хората да влязат. Ще разбивате пяната за бръснене, ще подавате на клиентите кърпа и трябва да сте сигурен, че ще се разбираме добре. Аз ще се сдобия с повече клиенти от оня с великана, а на вас всеки на драго сърце ще дава по нещо.
            Джуджето се възмутило от цялата си душа на това предложение да служи като примамка при бръснаря. Но не било ли по-добре търпеливо да посрещне тази подигравка? Затова съвсем спокойно казало на бръснаря, че няма време за подобна служба и си тръгнало.
            Ако злата стара вещица успяла да направи образа му неузнаваем, то на духа му не могла да посегне. Той усещал това. Защото не мислел и не чувствал както преди седем години. Забелязал, че за това време е станал по-мъдър, по-разбран. Не тъгувал за загубената си хубост, за грозния си вид, а за това, че бил прогонен като куче от бащиния си дюкян. Затова се решил още веднъж да опита да поговори с майка си.
            Отишъл при нея на пазара и я помолил да го изслуша спокойно. Напомнил й за деня, в който тръгнал със старата жена, за отделни случки от детските си години, после й разказал как бил слугувал седем години като катеричка при злата фея и как тя го преобразила заради това, че я обидил навремето. Жената на обущаря не знаела какво да мисли. Всичко, което разказал за детството си, било вярно. Ала когато споменал, че е служил седем години като катеричка, рекла: „Не е възможно. Феи не съществуват.“ Погледнала го още веднъж; видът му на уродливо джудже я отвратил и й се сторило невъзможно това да е синът й. Накрая сметнала, че е най-добре да разговаря по този въпрос с мъжа си, събрала кошовете си, казала му да я последва и двамата отишли в работилницата на обущаря.
            — Погледни този човек. Твърди, че е нашият изгубен син. Разказа ми всичко: как са го отвлекли преди седем години и как е бил омагьосан от една фея.
            — Така ли? — прекъснал я ядосано обущарят. — Това ли ти разказа? Чакай да те пипна, негоднико! Аз му разправих за всичко едва преди час и сега е тръгнал да те залъгва! Казваш омагьосан си бил, синко?! Почакай, ей сега ще разтуря магията!
            Като рекъл това, обущарят грабнал една връзка ремъци, които бил нарязал току-що, връхлетял върху дребосъка и го наложил по гърбицата и дългите ръце така, че той завикал от болка и побягнал с рев.
            В този град, както и навсякъде другаде, има малко състрадателни души, готови да подкрепят един несретник, който същевременно изглежда като шут. Затова злощастното джудже останало целия ден без ядене и пиене, а вечерта му се наложило да нощува на стъпалата на една църква.
            На другата утрин, когато слънчевите лъчи го разбудили, Якоб се замислил сериозно как да устрои живота си, след като бил прокуден от майка си и баща си. Гордостта не му позволявала да служи за реклама на бръснаря, не му се искало да се превърне в шут, за да печели пари. Какво трябвало да стори? Тогава изведнъж му дошло наум, че като катеричка бил усвоил изключително добре готварското изкуство. Не без основание си мислел, че може да започне работа при някой готвач. Затова решил да използва уменията си.
            Щом улиците се оживили и се разсъмнало напълно, първата му работа била да влезе в църквата и да се помоли. Чак тогава поел по пътя си.
            Херцогът, господарят на страната, бил прочут с чревоугодничеството и лакомията си, обожавал богатите трапези и събирал готвачите си от всички краища на света. Към неговия замък се отправил дребосъкът. Като стигнал до външната порта, пазачите го запитали какво желае и започнали да му се подиграват. Но той настоявал да се срещне с майстор-готвача. Желанието му предизвикало смях, но не му отказали, а го придружили през вътрешните дворове. Откъдето и да минел, слугите се спирали, извръщали се да го гледат и му се присмивали високо. Към тях се присъединявали нови и нови, докато накрая се образувало огромно шествие от най-различни слуги, което запълзяло нагоре по стълбите. Конярите захвърлили чесалата, вестоносците се втурнали подир джуджето колкото можели, слугите, които се грижели за килимите, спрели да ги тупат. Всички се скупчили и бутали, настанала такава олелия, сякаш пред портите имало враг и отвсякъде се разнасяли викове:
            — Джудже! Джудже! Видяхте ли джуджето?
            Тогава на вратата се появил главният стражар. Лицето му било мрачно, в ръцете си държал огромен камшик.
            — За Бога, псета такива, какъв е този шум, който вдигате! Не знаете ли, че господарят спи? — рекъл и изплющял с камшика по гърбовете на близките коняри и стражи.
            — О, господарю! — викнали те. — Не виждате ли? Водим джудже, такова джудже, каквото не сте виждали досега!
            Когато надзирателят съзрял дребосъка, с мъка се сдържал да не се разсмее високо, защото се боял да не навреди на честта си. Затова разпъдил с камшика другите, въвел джуджето в замъка и го попитал какво желае. Като разбрал, че желае да отиде при майстор-готвача, му рекъл:
            — В грешка си, синко. Трябва да си се запътил при мен, надзирателя на стражата. Сигурно искаш да станеш шут на херцога. Не е ли така?
            — Не, господине! — отвърнало джуджето. — Аз съм умел готвач, опитен съм в приготвянето на всякакви редки гозби. Заведете ме при главния готвач. Може да има полза от моите способности.
            — Всеки да прави каквото намери за необходимо, господинчо. Между другото ти си едно неблагоразумно момче. Да искаш да работиш в кухнята! Като шут нямаше да вършиш никаква работа, а щеше да получаваш ядене и пиене до насита, а също и хубави дрехи. Но да видим какво ще излезе. Едва ли ще си толкова добър, че да станеш дворцов готвач, но за чирак си много добър.
            При тези думи главният стражар на замъка го хванал под ръка и го отвел при главния готвач.
            — Уважаеми господине — обърнало се към него джуджето и направило толкова голям поклон, че с носа си докоснало килима, — не се ли нуждаете от умел готвач?
            Главният готвач го огледал от главата до петите, избухнал в силен смях и възкликнал:
            — Какво? Ти готвач? Да не мислиш, че нашите печки са толкова ниски, че да можеш да виждаш отгоре им, пък макар и като се изправиш на пръсти и протегнеш хубаво глава? О, мило дребосъче! Който те е изпратил при мен да си търсиш работа като готвач, те е взел за глупак.
            При тези думи главният готвач се разсмял силно, а с него и главният стражар на замъка и всички слуги, които били в стаята.
            Но джуджето не се смутило.
            — Какво са едно или две яйца, малко сироп или вино, брашно и подправки за домакинство като това, в което има в изобилие от тях? — рекъл той. — Поръчайте ми да приготвя някое вкусно ястие, набавете каквото ми е нужно и то ще бъде приготвено бързо пред очите ви, така че ще си кажете: „Той е истински готвач“.
            Такива и подобни речи дръпнал дребосъкът и било чудно да гледа човек как в това време очичките му искрели, дългият му нос се клател насам-натам, а жестовете на тънките като паяжина пръстчета подкрепяли словата му.
            — Добре! — рекъл главният готвач, хванал главния стражар под ръка и му прошушнал: — Добре! Нека да се позабавляваме, пуснете ни да отидем в кухнята!
            Минали през много салони и коридори и накрая стигнали до кухнята. Тя била голямо просторно помещение с чудесна наредба. В двайсет готварски печки огънят никога не спирал да гори. Бистра вода, която служела едновременно и за рибарник, течела насред кухнята. Най-нужните продукти били подредени в шкафове от мрамор и изкусно обработено дърво, а отляво и отдясно имало десет стаи, заредени с най-големите изкушения за стомаха, които можели да се срещнат из цял Франкистан и дори в Ориента. Разни кухненски помощници сновели наоколо, хлопали и разнасяли котли и тигани, вилици и лъжци за отпенване. Ала щом главният готвач влязъл в кухнята, всички замръзнали на място и се чувало само пращенето на огъня и клокоченето на поточето.
            — Какво заповяда господарят да се приготви днес за закуска? — попитал майстор-готвачът първия отговорник за закуската, един възрастен готвач.
            — Господарю, той благоволи да нареди датска супа и червени хамбургски кнедли.
            — Добре — подел майстор-готвачът наново, — чу ли какво желае да похапне господарят? Осмеляваш ли се да приготвиш тези трудни ястия? Кнедлите няма да успееш да ги докараш в никакъв случай. Те се правят по тайна рецепта.
            — Няма нищо по-лесно от това — за всеобщо учудване отвърнало джуджето, защото като катеричка често било приготвяло тези ястия. — Трябва да ми дадете само тези и тези билки и подправки, мас от дива свиня, корени и яйца — казал тихо той, за да могат да го чуят само главният готвач и отговорникът за закуската, — а за кнедлите са ми нужни най-различни меса, малко вино, патешка мас, джинджифил и една билка, която се нарича „утеха за стомаха“.
            — Ха! В името на свети Бенедикт, при кой вълшебник си се учил? — възкликнал учуден готвачът. — Изреди всичко до най-малката подробност, а че се слага и билката „утеха за стомаха“, дори и ние не знаехме. Да, сигурно ще придаде още по-приятен вкус. О, ти си истинско чудо сред готвачите!
            — Не съм очаквал подобно нещо! — изненадал се и майсторът. — Нека го допуснем да пробва! Дайте му нещата, които поиска, съдове и всичко друго и го оставете да приготви закуската!
            Чираците направили, каквото им било наредено, подредили всичко на печката, но се оказало, че джуджето едва я стига с носа си. Затова струпали няколко стола, поставили отгоре една мраморна плоча и поканили малкия вълшебник да покаже способностите си. В голям кръг около него се наредили готвачите, помощниците, слугите и всички други. Гледали го и се чудели как се справял с всичко така бързо и точно, как приготвял гозбите толкова чисто и хубаво. Когато всички продукти вече били в тенджерите, наредил да ги сложат на огъня и да ги оставят да врат, докато извика. После започнал да брои „едно, две, три и т.н.“ и като стигнал до петстотин, извикал „Стоп!“. Тенджерите били свалени от огъня и дребосъкът поканил майстор-готвача да опита от ястията.
            Дворцовият готвач наредил на един помощник да му подаде една златна лъжица, изплакнал я в поточето и я подал на майстор-готвача. Той пристъпил с тържествена физиономия към печката, гребнал с лъжицата от ястията, опитал, замижал, мляснал от наслада и рекъл:
            — Чудесно, кълна се в името на херцога, чудесно е! Не искате ли и вие да опитате една лъжица, стражарю?
            Той се понавел, взел една лъжица, опитал и се смаял от удоволствие и наслада.
            — Моите почитания към вашето изкуство, скъпи отговорнико за закуската, вие сте опитен готвач, ала така чудесно нямаше да можете да направите нито супата, нито хамбургските кнедли!
            А когато и готвачът опитал, стиснал почтително ръката на джуджето и рекъл:
            — Дребосъко, ти си цял майстор в готварското изкуство! Да, подправката „утеха за стомаха“ придава невероятен вкус на цялото ястие.
            В този момент в кухнята влязъл камериерът на херцога и съобщил, че господарят очаква закуската си.
            Подредили ястията на сребърни подноси и ги занесли на херцога, а главният готвач завел дребосъка в стаята си и започнал да разговаря с него. Но не били приказвали по-дълго, отколкото е нужно човек да си каже патерностер* и ето че се задал вестоносец и съобщил на главния готвач, че господарят го вика. Той набързо облякъл официалните си дрехи и последвал вестоносеца.
            [* Молитва на франките, която трае два пъти по-кратко от молитвата на правоверните мюсюлмани.]
            Видът на херцога издавал голямо задоволство. Току-що бил омел всичко от сребърните подноси и си избърсвал мустаците, когато главният готвач влязъл при него.
            — Слушай, готвачо! — заговорил той. — Досега съм бил винаги много доволен от това как приготвяш храната, но я ми кажи кой сготви днес закуската ми? Откакто седя на бащиния трон, не ми се е услаждало така. Кажи как се казва този готвач, за да му пратя няколко дуката за отплата.
            — Господарю, историята е странна — отвърнал главният готвач и разказал как сутринта довели при него едно джудже, което много искало да стане готвач, и какво последвало. Херцогът се учудил изключително много, наредил да му доведат джуджето и го заразпитвал кой е и откъде иде. Горкият Якоб не можел да отвърне, че е омагьосан и по-рано е служил като катеричка, но все пак казал истината, като рекъл, че бил без майка и баща и се бил научил да готви при една старица. Херцогът не го разпитвал повече, защото необичайният му вид го забавлявал достатъчно.
            — Ако решиш да останеш при мен — рекъл той, — всяка година ще ти давам по петдесет дуката, официално облекло и два чифта шалвари отгоре. Но ще трябва всеки ден лично да ми приготвяш закуската, да се разпореждаш как да се приготви обядът и изобщо да отговаряш за кухнята. И тъй като на всеки в двореца давам някакво прозвище, ти ще се наричаш Дългоноско и ще имаш честта да бъдеш помощник на главния готвач.
            Дългоноско коленичил пред великия господар на Франкистан, целунал му нозете и обещал да му служи вярно.
            Така за начало дребосъчето си осигурило прехрана и работа, при която да не става за посмешище. Можело да се каже, че херцогът се променил напълно, откакто джуджето Дългоноско заживяло в двореца. Преди това обичал да замеря готвачите с подносите и съдовете, в които му сервирали ястията. Дори веднъж в яда си така силно запратил един не добре изпечен телешки джолан по челото на главния готвач, че той се строполил на земята и трябвало три дни да лежи в леглото. Херцогът пооправил допуснатата грешка, която направил заради лошото си настроение, с няколко шепи, пълни с дукати, но въпреки това всеки път, когато готвачите се явявали с гозбите си пред него, треперели целите от главата до петите. Откакто джуджето се появило в двореца, всичко се променило като по чудо. Господарят се хранел вече вместо по три, по пет пъти на ден, за да се наслади подобаващо на уменията на малкия си готвач, и никога не правел недоволна гримаса.
            Често посред обеда нареждал да извикат главния готвач и Дългоноско и ги канел до себе си — единия отляво, другия отдясно, и сам им давал в устата хапчици от вкусните ястия — чест, която двамата знаели да ценят.
            Джуджето се превърнало в чудото на града. За да го наблюдава човек как готви, било нужно специално разрешение от майстор-готвача, а някои от най-знатните господа успели да издействат от херцога слугите им да могат да вземат уроци по готварство при джуджето, което носело немалко пари, защото всеки плащал на ден по десет дуката. За да не се чувстват ощетени останалите готвачи и да не му завиждат, Якоб им оставял парите, които знатните господа давали за уроците.
            Така Дългоноско изкарал две години в изключително благоденствие и почести и единствено мисълта за родителите помрачавала щастието му. Живеел си така съвсем обикновено, докато един ден не се случило нещо особено.
            Джуджето Дългоноско умеело да пазарува и изборът му всякога бил сполучлив. Затова, когато времето му позволявало, винаги отивало лично на пазара за птици и плодове.
            Една сутрин пак се запътил към птичия пазар и търсел да избере тежки, тлъсти гъски, каквито се харесвали на господаря му. Няколко пъти минал нагоре-надолу по сергиите, за да огледа стоката. Отдавна било минало времето, когато видът му будел присмех и подигравки, сега той внушавал респект, защото всеки разпознавал в негово лице дворцовия готвач на херцога, така че всяка гъсарка била щастлива, само да извърнел носа си към нея.
            Тогава не щеш ли, съвсем в края на една редица с гъски той забелязал една жена, която също продавала гъски, но не хвалела като останалите стоката си и не приканвала купувачите. Той се приближил към нея и почнал да оглежда и мери гъските й. Те били точно такива, каквито желаел, купил три заедно с кафеза, качил ги на широките си рамене и поел по обратния път. Докато вървял му се сторило много странно, че само две от тях крякали и вдигали шум като истински гъски, а третата седял тиха и замислена, въздишала и охкала като човек.
            — Тръгнала е да се разболява — рекъл си той, — трябва да побързам да я заколя и сготвя.
Само да речеш да ме прободеш,
            ще те ухапя.
            Врата да ми извиеш —
            рано, рано в гроба ще те пратя.
            Съвсем изплашено, джуджето Дългоноско свалило кафеза на земята. А гъската го изгледала с хубавите си, умни очи и въздъхнала.
            — Не може да бъде! — възкликнало джуджето. — Тя, госпожица гъската, можела да говори! Не бих си го и помислил! Не се плашете, моля ви. Аз не съм вчерашен и няма да отнема живота на толкова рядка птица, която, мога да се хвана на бас, не винаги е била перната твар! Та нали и аз някога бях най-обикновена катерица!
            — Прав си, че не съм родена в това срамно оперение. Ох, мигар някой е орисвал мен, Мими, дъщерята на великия властелин на времето, да бъда убита в кухнята на херцога?!
            — Бъдете спокойна, госпожице Мими! — утешило я джуджето. — Така както е вярно това, че съм честен момък и помощник на главния готвач на негова светлост, е истина и че никой няма да ви посегне. Ще ви устроя курник в стаята си, ще имате достатъчно храна и ще посветя свободното си време на това да ви забавлявам. На останалите работници в кухнята ще кажа, че угоявам с всевъзможни треви една гъска за херцога и само да се удаде възможност, ще ви пусна на свобода.
            Гъската благодарила просълзена. А джуджето изпълнило обещанието си, заклало другите две гъски, а за Мими построило отделен курник под предлог, че ще я приготвя за херцога по много специален начин. Не й давал обикновена храна за птици, а й носел сладки, соленки и десерти и като имал свободно време, веднага отивал да си поприказва с нея и да я утешава. Двамата си разказали един на друг патилата си и така Дългоноско научил, че гъската била дъщеря на Властелина на времето, вълшебникът от остров Готланд. Той бил влязъл в пререкание с една стара фея, която успяла да го победи с хитрост и коварство. За да си отмъсти, тя превърнала дъщеря му в гъска и я отвела надалеч. Когато джуджето Дългоноско на свой ред й разказало историята си, тя рекла:
            — Имам някакво понятие от тези работи. Баща ми ни въведе донякъде в магиите със сестра ми, доколкото можеше, разбира се. Историята с кавгата край коша с подправки, твоето внезапно превъплъщение при помирисването на онази билка, както и някои думи на старицата, които ми предаваш, доказват, че си бил омагьосан от билка. Това ще рече, че ако откриеш билката, за която си е мислила феята, когато те е омагьосвала, ще можеш да се избавиш.
            Това било слабо утешение за дребосъка, защото откъде можел да намери той тази билка? Но въпреки това той благодарил на Мими и заживял с известна надежда.
            По това време на гости при херцога трябвало да пристигне негов приятел, граф, който живеел в съседство. Затова той наредил да повикат джуджето Дългоноско и му рекъл:
            — Дойде времето да докажеш дали ми служиш вярно и дали си майстор в готварското изкуство. Като изключим моя милост, благородникът, който ще ми дойде на посещение, се слави като най-големия чревоугодник и познавач на изисканата кухня, а в същото време и като много мъдър мъж. Погрижи се за това всеки ден да поднасяш на трапезата такива блюда, че да го смайваш все повече и повече. При това знай, че ако по време на престоя му предложиш някое ястие повече от един път, ще си навлечеш гнева ми. За целта ти е позволено да вземаш от ковчежника ми толкова пари, колкото са ти потребни. Ако трябва, ще разтопиш златото и диамантите ми в тигана! Предпочитам да се разоря, отколкото да се червя от срам пред графа.
            Това били думите на херцога. А джуджето се поклонило благопристойно и рекло:
            — Нека бъде, както повелявате, господарю! С Божията помощ ще сторя всичко, за да угодя на този изкусен познавач на добрата кухня, графа!
            Малкият готвач проявил сега целия си кулинарен талант. Не щадял богатствата на господаря си, още по-малко самия себе си. През целия ден около него се виели кълба дим и се стрелкали огнени езици, а гласът му непрестанно отеквал в кухненския свод, защото се разпореждал като господар с готварските калфи и помощници.
            О, господарю! Бих могъл да постъпя подобно на камиларите от Алепо, които предлагат на пътниците разкази за богато пируващи хора. Цял час изреждат всички поднасяни ястия и по този начин събуждат у слушателите такъв невероятен копнеж и още по-силен апетит, че те несъзнателно посягат към провизиите си и започват да се гощават, като споделят щедро трапезата си с камиларите. Но не ще го сторя.
            Чуждоземният граф гостувал четиринайсет дни на херцога и времето му минавало чудесно в какви ли не удоволствия. Хранели се най-малко по пет пъти на ден и херцогът бил доволен от готварското изкуство, което демонстрирало джуджето, защото виждал, че по лицето на госта е изписано задоволство. Но на петнайсетия ден се случило така, че херцогът наредил джуджето да се яви при тях на трапезата, представил го на приятеля си, графа, като го попитал дали е доволен от джуджето.
            — Ти си прекрасен готвач — обърнал се чуждоземният граф към Якоб — и разбираш какво значи човек да се нахрани порядъчно. През цялото време, докато бях тук, не повтори ни едно ястие и приготви всичко превъзходно. Но я ми кажи защо толкова време не поднесе „короната на гозбите“ — пастет сюзерен?
            Джуджето много се стреснало, защото до този момент не било чувало за това ястие, но се окопитило и отвърнало:
            — О, господарю! Надявах се височайшият ви лик още дълго да озарява двореца, затова изчаквах с този специалитет, защото какво друго може да послужи по-добре за прощален поздрав на готвача от „короната на гозбите“?!
            — Нима? — засмял се херцогът. — А мен? Може би си очаквал да умра, че да ме изпратиш с него? Защото и на мен не си поднасял този пастет. Но приеми го като друг вид прощален поздрав, защото ти заповядвам още утре да поднесеш пастета на трапезата ни!
            — Да бъде както заповядате, господарю! — отвърнало джуджето и напуснало салона.
            Но съвсем не му било весело, защото разбрало, че е настъпил денят на позора и нещастието му. Не знаело как да приготви този пастет, затова се оттеглило в стаята си и заплакало. Тогава към него се приближила гъската Мими, която се разхождала свободно там, и го попитала каква е причината за мъката му.
            — Спри да плачеш — рекла му тя, когато чула за пастет „сюзерен“, — това ястие често присъстваше на бащината трапеза и знам приблизително какво е нужно за приготовлението му. Ще вземеш това и това, в такива и такива количества и дори да не е всичко, което в действителност е нужно, господата надали имат толкова фин вкус, че да го забележат.
            Така казала Мими, а джуджето скокнало радостно, благословило деня, в който купило гъската, и се заело да приготвя „короната на гозбите“. Първо направило малък опит и изненадано открило, че пастетът бил превъзходен на вкус, а главният готвач, на който дал да пробва, го похвалил отново за невероятната му дарба.
            На другия ден приготвил пастета в по-голям съд и след като го украсил с цветни клонки, изпратил да го сервират на господарската трапеза още топъл, току-що изваден от фурната. Той самият отишъл да се облече празнично и се отправил към салона за хранене. Когато влязъл, главният отговорник по разрязването тъкмо се бил заел с пастета и поднасял парченца със сребърна лопатка на херцога и неговия гост. Херцогът опитал една голяма хапка, вдигнал очи към тавана и след като преглътнал, рекъл:
            — Ах, ах, ах! С право това ястие се нарича „короната на гозбите“! Но и моето джудже също е крал сред готвачите! Не е ли така, скъпи приятелю?!
            Гостът си отрязал няколко хапчици, опитал ги внимателно и се усмихнал ехидно и загадъчно.
            — Това тук е приготвено доста добре — отвърнал той, докато избутвал чинията си настрана, — но не съответства точно на „сюзерен“. Така и очаквах.
            Херцогът сбръчкал чело от неудоволствие и почервенял от срам.
            — Джудже-куче! — викнал той. — Как си позволяваш да причиняваш това на господаря си! Да наредя ли да ти отсекат голямата глава за наказание, че готвиш така зле?!
            — Ах, господарю! Смилете се за Бога! Аз приготвих ястието по всички правила на готварското изкуство, със сигурност не му липсва нищо! — отвърнало джуджето, цялото разтреперано.
            — Това е лъжа, момче! — викнал херцогът и го ритнал. — Инак гостът нямаше да каже, че му липсва нещо. Ще наредя самия теб да накълцат и да те направят на пастет!
            — Имайте милост! — викал дребосъкът, допълзял на колене до госта и обгърнал нозете му.
            — Кажете какво липсва на ястието, че не ви е по вкуса? Не допускайте да умра заради шепа месо и брашно!
            — Това малко ще ти помогне, скъпи Дългоноско! — отвърнал чужденецът през смях. — Още вчера си помислих, че не ще можеш да приготвиш това ястие като моя готвач. Знай, че му липсва подправка, която тук е непозната, билката нисмитлуст*. Без нея пастетът стои неподправен, така че господарят ти никога не ще го яде в същия вид като мен!
            [* Кихни с кеф! (нем.)]
            Това наистина разярило господаря на Франкистан.
            — Напротив, ще го ям същия! — викнал той, а от очите му хвърчали искри. — Защото залагам на княжеската си чест, че утре ще ви покажа или пастета, приготвен по ваше изискване, или главата на това момче, забита на портата на двореца ми. Върви, куче, давам ти още двайсет и четири часа на разположение!
            След тези думи на херцога джуджето се запътило отново просълзено към стаичката си и оплакало пред гъската злата си участ, която го водела към явна смърт, защото не било чувало за тази билка.
            — Ако е само това — казала гъската, — ще мога да ти помогна, защото баща ми ме научи да познавам всички билки. По друго време щеше да се простиш с живота си, но за късмет сега е точно новолуние и тази билка цъфти по това време. Но я кажи, растат ли около двореца стари кестени?
            — О, да! — отвърнал Дългоноско с облекчение. — До езерото, на двеста стъпки от двореца има цяла група от кестени. Но защо са ни нужни те?
            — Тази билка цъфти само около дънерите на старите кестени — казала Мими. — Затова нека не губим време и да търсим, каквото ти е нужно. Вземи ме на ръце и ме изнеси навън, аз ще я потърся.
            Той послушал гъската и се отправил с нея към портата на двореца. Но там пазачът му препречил пътя с оръжието си и казал:
            — Скъпи Дългоноско, с теб е свършено, не ти е позволено да напускаш двореца. Имам най-строга заповед от херцога.
            — Но мога да се разхождам в градината? — попитало джуджето. — Бъди така добър и изпрати един от твоите приятели при главния стражар да го попиташ дали мога да се разходя из градината и да потърся билки.
            Пазачът на портата изпълнил молбата му и предал, че главният стражар е дал разрешението си, защото градината била обградена с високи зидове и не можело и дума да става за бягство.
            Като излязъл навън с гъската, Дългоноско внимателно я сложил на земята и тя забързала пред него към езерото, където растели кестените. Той я последвал с разтуптяно сърце, защото това бил последният му, единствен шанс. Бил решен, ако не намери билката, по-скоро да се хвърли в езерото, отколкото да се остави да го обезглавят.
            Но търсенето на гъската оставало напразно. Тя бродила между кестените, обръщала с човката си всяка тревичка, но нищо не откривала и накрая заплакала от съчувствие и страх, защото мракът ставал все по-гъст и трудно можело да се разпознае какво има наоколо.
            Тогава погледът на джуджето попаднал отвъд езерото и то викнало изненадано:
            — Виж, виж, там, отвъд езерото има още един голям кестен. Хайде да идем там и да потърсим. Може пък за мой късмет билката да цъфти точно там.
            Гъската подскочила и хвръкнала натам, а той хукнал след нея толкова бързо, колкото можели да го носят малките му крачка.
            Кестенът хвърлял голяма сянка и наоколо му било тъмно, така че почти нищо не можело да се различи. Но внезапно гъската се спряла, запляскала радостно с криле, гмурнала се напред с главата във високата трева и откъснала нещо, което поднесла с изящно движение на учудения Дългоноско:
            — Ето я билчицата и тук расте цяла туфа, така че винаги ще имаш от нея!
            Джуджето гледало билката и не можело да повярва на очите си. Тя пръскала към него сладкото си ухание, което неволно извикало в паметта му сцената от преобразяването му. Стъбълцето и листата били синкавозелени и крепели яркочервен цвят, обрамчен с жълти ивици.
            — Слава на Господа! — извикал дребосъкът, като се опомнил. — Какво чудо! Това май е същата билка, която ме преобрази от катеричка в този срамен вид. Дали да опитам?
            — Още не — помолила го гъската. — Откъсни повече от билката и да отидем в стаята ти, да съберем парите ти и каквото друго имаш и чак тогава да пробваме силата на билката!
            Така и сторили; прибрали се в стаята му, а сърцето на джуджето шумно биело нетърпеливо. То събрало в един вързоп петдесет-шестдесет дуката, които било спестило, малко дрехи и обувки и рекло:
            — Ако е рекъл Господ, ще се освободя от това бреме.
            Пъхнало си носа в цветчето на билката и вдъхнало уханието й.
            Тогава кокалите му запращели и започнали да се разтягат, почувствал как главата му изскочила от раменете, погледнал крадешком към носа си и го видял да се смалява, гърбът и гърдите му започнали да се изправят, а краката му да се удължават.
            Гъската проследила смаяна всичко това и възкликнала:
            — Ха! Леле, какъв голям, какъв хубав стана! Слава Богу, вече нищо не остана от предишния ти вид!
            Якоб се зарадвал много, сключил ръце и започнал да се моли. Но въпреки радостта си не забравил каква благодарност дължи на гъската Мими. Сърцето му го теглело да се прибере при родителите си, но той се преборил с желанието си заради дължимата благодарност.
            — На кого другиго да благодаря, че възвърнах образа си? Без теб никога нямаше да намеря билката, щях да остана завинаги в онзи образ или дори да умра под секирата на палача. Сега искам да те възнаградя. Ще те отведа при баща ти. Той, който е така опитен във всички магьосничества, ще може лесно да развали магията.
            Гъската се разплакала от радост и приела предложението му. Якоб излязъл благополучно от двореца, без никой да го разпознае, и се отправил към морския бряг, накъдето била родината й.
            Какво да разкажа още, освен че пътуването им приключило успешно, че магьосникът на времето възвърнал истинския образ на дъщеря си и пуснал Якоб да си върви у дома, натоварен с куп подаръци; че той се върнал в родния си град и че родителите му с радост разпознали в красивия младеж изгубения си син и че с подаръците, които донесъл от магьосника, отворил дюкян и станал богат и щастлив.
            Искам да добавя още само, че след като джуджето изчезнало от двореца на херцога, настъпил истински смут. Защото на другия ден, когато херцогът решил да изпълни заканата си да отсече главата му, защото не успяло да намери подправката, не могли да го открият никъде. Графът твърдял, че херцогът тайно го е пуснал да избяга, за да не се лиши от най-добрия си готвач, и го обвинил, че не си държи на думата. Заради това започнала голяма война между владетелите, много добре позната в историята под името „Билкова война“. Били се що се били, накрая сключили мир и този мир е известен като „пастетен мир“, защото на тържеството по случай примирието готвачът на графа бил приготвил „сюзерен“, „короната на гозбите“, така че господин херцогът похапнал с голяма наслада от него.
            Така често малките причини водят до големи последици.
           
                                           Еленовият гулден
            В Горна Швабия и до ден днешен се издигат стените на най-величествената нявга крепост в околността — Хохенцолерн. Тя се извисява на заоблен, но стръмен планински връх, от чиито непристъпни висоти се открива просторна гледка надалеч в равнината.
            Оттам, откъдето се виждала крепостта, а и още по-отдалеч храбрият Цолеров* род будел страхопочитание у хората, а славата на името му се разнасяла по цялата немска земя.
            Преди стотици години, мисля, дори още преди изнамирането на барута, в тази крепост живеел един Цолер, който бил особняк по природа. Не бил голям душманин за народа си, нито живеел в непрестанна свада със съседите си, ала въпреки това никой не дръзвал да се изпречи на пътя му, за да не се натъкне на мрачния му поглед, навъсеното му чело и неприветливия му нрав. Освен прислугата му малцина го били чували да разговаря нормално като другите хора, защото обикновено когато някой го срещнел да препуска в равнината, свалял бързо шапката си за поздрав, заставал чинно и му виквал: „Добър вечер, господин графе, какво хубаво време е днес, нали?“, той отвръщал: „Тъпа работа!“ или „Знам.“
            [* Zoller (нем.) — германска династия. Някои пруски крале и германски императори носят това име.]
            Но ако не угодели на него или на конете му, ако някой селяк запречел в дефилето пътя му с двуколката си, така че да не може бързо да го заобиколи с арапа си, гневът на графа се изливал подобно мълниеносен облак в порой от ругатни. Но никой не бил чувал той да вдигне ръка на селяк. Въпреки това в цялата околия бил известен като „Тъмния облак на Цолерн“.
            Тъмния облак на Цолерн имал жена, която представлявала пълната му противоположност — като майски ден умеела да очарова хората с благия си и приятен характер. Случвало се често с мили думи или с топлия си поглед да помири мъжа си с хора, засегнати от грубостта му.
            На сиромасите помагала с каквото можела и нито летен зной, нито зимна виелица можели да й попречат да слезе по стръмния склон, за да навести бедни люде или болни дечица. Случело ли се тогава из пътя да я срещне графът, той само измърморвал сърдито: „Тъпа работа! Знам.“
            Някоя друга жена би се постреснала или смутила от мрачния му нрав. Или би си казала, да речем: „Какво ме интересуват бедните хора, щом мъжът ми е безразличен към тях?“. Друга от гордост или обезсърчение би охладняла в чувствата си към студения съпруг, но не и госпожа Хедвиг фон Цолерн.
            Тя все още милеела за него както в началото. Често прокарвала хубавата си бяла ръка по смуглото му чело, за да изглади бръчките му, обичала го и го почитала. И когато година и един ден след сватбата небето я дарило с младия граф, обичта й не намаляла, независимо от всичките нежни майчини грижи, с които обгръщала синчето си. Изминали три години, а граф Цолерн виждал сина си само в неделя след обяд, когато бавачката му го довеждала. Тогава се втренчвал в детето, измърморвал нещо под носа си и после й го връщал обратно.
            Когато малкият се научил да казва „татко“, възнаградил бавачката с един гулден, а на сина си дори не се усмихнал.
            На третия му рожден ден графът наредил за първи път да му облекат панталонки и да го издокарат с дрехи от кадифе и коприна. После заповядал да доведат врания му ат и още един хубав кон, взел детето на ръце и като подрънквал с шпорите си, заслизал надолу по извитата стълба.
            Като видяла това, госпожа Хедвиг се смаяла. Обикновено нямала навика да пита графа къде отива и кога ще се върне, но този път загрижеността за детето й я накарала да се обади.
            — Ще излизате ли, господин графе? — попитала тя.
            Но той не й отвърнал.
            — А защо вземате Куно с вас? Той ще ходи с мен на разходка.
            — Знам — отвърнал Тъмния облак на Цолерн и продължил нататък.
            Като стигнал до двора, качил детето на седлото и завързал крачето му здраво с една кърпа за единия кон, а той самият се метнал на врания и препуснал към крепостната порта, като държал юздата от коня на сина си.
            Изглежда, в началото на детето му доставяло голямо удоволствие да язди заедно с баща си надолу по склона. То пляскало с ръце, смеело се и подръпвало коня за гривата, защото му се искало да тича още по-бързо. Графът му се радвал и на няколко пъти му подвиквал:
            — От теб може да излезе юнак!
            Но когато пристигнали в равнината и вместо равен ход графът продължил нататък в тръст, малкият загубил ума и дума. Първо съвсем плахо замолил баща си да язди по-бавно, но когато графът, наместо да го послуша, пришпорил коня и от силния вятър горкият Куно едва не останал без дъх, той заплакал тихичко, а като не можел повече да изтрае, ревнал с все сили.
            „Знам! Тъпа работа! — захванал пак своята бащата. — За първи път се качва на кон и вече наду гайдата! Млъквай или…!“
            И тъкмо мислел да го окуражи с някоя по-дръзка дума, когато изведнъж конят му се изправил на задните си крака. Юздата на другия кон паднала от ръката му, той се помъчил да овладее своя и когато най-сетне можал да го успокои, страхливо се заозъртал за детето си, но видял конят му да препуска към крепостта без ездач.
            И както инак бил и твърд, и мрачен човек, при тази гледка сърцето на графа се свило от болка. Бил сигурен, че детето му лежи стъпкано някъде по пътя. От мъка заскубал брадата си и заридал. Но колкото и назад да се връщал, никъде не могъл да намери и следа от момчето. И тъкмо си представял как подплашеният кон е метнал момченцето в някой ров с вода край пътя, когато чул зад себе си детско гласче да го вика по име. Обърнал се веднага и — що да види? Недалеч от пътя под едно дърво стояла една старица и люлеела малкия на ръце.
            — Как попадна детето у теб, стара вещице? — креснал й ядосано графът. — Веднага го доведи при мен!
            — Не бързайте толкова, ваша милост! — засмяла се грозната старица. — Инак може и вие да пострадате с тоз напет жребец! Питате как съм се добрала до малкия юнкер. Конят му препускаше подплашен и той висеше от него, завързан за крачето, а косите му почти се опираха в земята. Тогава го улових в престилката си.
            — Знам! — викнал сърдито господарят на Цолерн. — Дай ми го сега. Няма как да сляза от коня, защото е побеснял и може да го ритне.
            — Дарете ме с един еленов гулден! — смирено помолила жената.
            — Тъпа работа! — викнал графът и й подхвърлил към дървото няколко пфенига.
            — Не — настоявала старата жена, — един еленов гулден ще ми свърши добра работа.
            — Какъв еленов гулден! Та ти не струваш толкова! — разпалил се графът — Дай бързо детето или ще насъскам кучетата срещу теб!
            — Така ли? Значи не струвам колкото еленов гулден? — отвърнала старицата с подигравателен смях. — Е, ще се разбере кое от вашето наследство струва колкото еленов гулден, а пфенигите задръжте за себе си.
            Като казала това, старата жена подхвърлила на графа трите медени монети така умело, че и трите попаднали точно в кожената кесия на графа, която още била в ръката му.
            Няколко минути той стоял онемял, смаян от чудната й сръчност, но накрая почудата му прераснала в гняв. Грабнал пушката си, освободил спусъка й и я насочил към старицата. А в това време тя съвсем спокойно гушкала и целувала малкия, като го държала отпреде си така, че ако графът реши да стреля, куршумът да улучи първо него.
            — Ама че добро, хрисимо момченце си ти — говорела тя на детето. — Остани такова и нищо няма да ти липсва.
            После го пуснала и се заканила с пръст на графа:
            — Цолерн, Цолерн, запомнете, че ми дължите един еленов гулден! — викнала му тя и без да обръща внимание на ругатните на графа, като се подпирала на бастунчето си, изчезнала в гората. А Конрад, оръженосецът, слязъл разтреперан от коня си, качил детето на седлото, метнал се зад него и препуснал след повелителя си нагоре към замъка.
            Това бил първият и последният път, когато Тъмния облак на Цолерн взел синчето си на езда. Заради това, че то се разревало и разпищяло, когато конете преминали в тръст, графът сметнал, че е мекушаво момче, не хранел вече големи надежди за него и го срещал с нежелание. Всеки път, щом детето, което обичало баща си от все сърце, идвало при коленете му да му се порадва, той го отпъждал с ръка и казвал: „Знам! Тъпа работа!“
            Дотогава Госпожа Хедвиг изтърпявала всички мрачни настроения на съпруга си, но това недружелюбно отношение към невинното дете я наранявало дълбоко. На няколко пъти се разболявала, потресена от суровите наказания, които побеснелият граф налагал на малкия заради някакво дребно провинение и най-накрая починала в най-хубавите си години. Прислугата й и хората от цялата околност плакали горко за нея, но най-силна била скръбта на сина й.
            Оттогава графът съвсем охладнял към момчето. Поверил възпитанието му изцяло на бавачката и свещеника си и не му обръщал особено внимание, още повече че не след дълго се оженил повторно за една богата госпожица, която след година го дарила с близнаци, двамина графове.
            Куно най-много обичал да ходи на разходка при старата женица, която на времето му спасила живота. Тя всеки път му разказвала надълго и широко за починалата му майка и затова колко добрини била видяла от нея. Слугите и прислужниците често предупреждавали момчето да не ходи толкова често при госпожа Фелдхаймерин — така се наричала старицата, и го убеждавали, че тя била просто една вещица. Но малкият не се страхувал, защото свещеникът го учел, че не съществуват вещици и че приказките, че някои жени можели да омагьосват и да летят на ръжен към Брокен*, били измислица. Е, имало у нея разни неща, които той не можел да проумее — спомнял си много добре за трите пфенига, които хвърлила така умело в кесията на баща му; признавал също способността й да приготвя какви ли не изкусни мехлеми и отвари, с които лекувала хора и добитък. Ала не вярвал на хората, че имала магьоснически тиган на времето, от който, щом го окачела над огъня, се извивала страшна гръмотевична буря. От госпожа Фелдхаймерин младият граф се научил да приготвя конски илачи, цяр срещу бяс, стръв за риба и разни други полезни неща.
            [* Брокен — най-високият връх на планината Харц, където според германските легенди се събирали вещици и дяволи в нощта срещу 1 май на св. Валпургия (Валпургиева нощ) и се опитвали да попречат на идването на пролетта.]
            Скоро тя се превърнала в единствената му дружинка, защото бавачката му умряла, а мащехата му нехаела за него.
            Когато и братята му поотраснали, животът на Куно станал още по-тъжен. Те имали късмета да не паднат от коня при първата си езда и затова Тъмния облак на Цолерн ги сметнал за разумни и способни момчета. Обичал ги много силно, излизал с тях всеки ден на езда и ги учел на всичко, от което той самият разбирал. Ала те не усвоили много добри неща. Тъй като самият той не можел ни да чете, ни да пише, не намирал за нужно чудесните му момчета да си губят времето с учение. Затова пък едва десетгодишни близнаците умеели да ругаят ужасно като баща си, заяждали се с всекиго и се държали един с друг като куче и котка. Съюзявали се единствено когато трябвало да погодят някакъв номер на Куно.
            Майка им не се безпокояла много за това, защото намирала боричкането на момчетата за признак на здраве и сила.
            Веднъж, когато един слуга обърнал внимание на графа върху държането им, той отвърнал както обикновено „Знам! Тъпа работа!“
            Но си рекъл, че трябва да измисли средство, което в бъдеще да попречи на синовете му да се избиват един друг, защото заплахата на госпожа Фелдхаймерин, за която искрено вярвал, че е вещица: „Е, ще се види кое от вашето наследство струва един еленов гулден“ още не му излизала от ума.
            Един ден, докато ловувал из околността, забелязал две възвишения, които по форма изглеждали като създадени за замъци и веднага решил да строи там. На единия връх построил замъка Шалксберг*, който нарекъл на единия от близнаците, известен заради неспирните си лудории като „Малкия Шалк“. Първо мислел да нарече втория замък Хиршгулденберг**, за да се подиграе с вещицата, задето оценила наследството му на непълен еленов гулден, но го оставил да бъде просто Хиршберг.
            [* Schalk (нем.) — лъжец, хитрец, дявол.]
            [** Hirschgulden (нем.) — еленов гулден, наречен така заради елена, който е изобразен от едната му страна.]
            Така се именуват двата върха и до ден днешен и който пътува из Алпите, може да ги види.
            Тъмния облак на Цолерн първо мислел да остави Цолерн на най-големия си син, на Малкия Шалк — Шалксберг и на другия — Хиршберг, но жена му не мирясала, докато той не променил завещанието си.
            — Смотаният Куно — така наричала тя бедното момче, защото то не било диво и разюздано като нейните синове, — и без друго получи голямо наследство от майка си, сега да вземе и хубавия, богат Цолерн, а моите синове да получат само по една крепост с малко гора?!
            Напразно графът изтъквал, че не бива да му отнемат правото на първороден син. Ала безкрайните й ревове и крясъци принудили най-накрая Тъмният облак на Цолерн, който обикновено не се подчинявал на никого, този път, за да има мир, да отстъпи и да препише Шалксберг на Малкия Шалк, Цолерн — на Волф, по-големия близнак, и на Куно — Хиршберг заедно с градчето Балинген. Скоро след като се разпоредил така, графът легнал тежко болен. На лекаря, който му казал, че ще умре, отвърнал „Знам!“, а на свещеника на замъка, който го приканил да се подготви за богоугодна кончина, рекъл „Тъпа работа!“, нахвърлил му се с гневни ругатни и издъхнал. Умрял така, както бил живял — като голям грешник.
            Още не го били погребали и госпожа графинята се завтекла със завещанието в ръка при заварения си син, Куно. Иронично му предложила да докаже начетеността си, като сам прочете какво пише в него, а именно, че трябва да напусне Цолерн. Тя и синовете й не можели да се нарадват на голямото богатство и на двата замъка, изкопчени от него, първородния син.
            Куно приел волята на починалия без недоволство, но се сбогувал със сълзи на очи със замъка, където бил роден, където лежала погребана добрата му майчица и където живеели добрият свещеник и единствената му стара приятелка, госпожа Фелдхаймерин. Замъкът Хиршберг бил красив и величествен, но му се сторил така празен и пуст, че за малко не се поболял от носталгия по Хохенцолерн.

            Една вечер графинята и близнаците, които били станали вече на осемнайсет години, стояли на балкона и гледали надолу към склона. Тогава забелязали един напет ездач, който се изкачвал нагоре, последван от няколко слуги и носилка, теглена от два катъра. Дълго умували кой ли може да е това и най-накрая Малкия Шалк се досетил:
            — Ау, та това не е никой друг, а нашият брат от Хиршберг.
            — Смотания Куно? — учудила се графинята. — О, навярно ще ни окаже честта да ни покани на гости. А хубавата носилка сигурно е докарал за мен, за да ме отнесе в Хиршберг. Не, такова благородство и такива маниери не съм очаквала от него. На този жест трябва да отвърнем подобаващо. Нека отидем долу при портата, за да го посрещнем. Усмихнете се, може би в Хиршберг той ще ни зарадва с подаръци — теб с кон, теб с рицарски доспехи, а мен с бижутата на майка си, за които отдавна си мечтая!
            — Не искам никакви дарове от Смотания Куно — отвърнал Волф. — А и няма да му се хиля насреща. Но ако пита мен, нямам нищо против скоро да последва блажения ни баща — така ще наследим Хиршберг и всичко останало. А на вас, майко, ще отстъпим бижутата на ниска цена.
            — Така ли, нехранимайко! — скочила майката. — Да ги откупвам!? Така ли ми се отблагодаряваш задето ви извоювах Цолерн? Нали така, Малък Шалк, кажи, че ще получа бижутата даром?
            — Даром е само смъртта, майко! — възразил й през смях синът. — И ако е истина, че бижутата струват колкото един замък, няма да оглупеем дотам, че да ти ги накичим по врата. Нека Куно само да хвърли топа, слизаме долу, делим каквото има и аз продавам дела си. Ако ми предложиш повече от евреина, бижутата ще са твои.
            Докато разговаряли, стигнали до портата на замъка и графинята едва удържала гнева си, защото граф Куно вече минавал по подвижния мост.
            Щом забелязал мащехата и братята си, той спрял коня, слязъл и ги поздравил учтиво. Защото, макар и да му били причинили много страдания, той си помислил, че са му братя, а майка им, макар и зла жена, била любима на баща му.
            — Колко хубаво, че синът ми е дошъл да ни види — рекла графинята с умилкващ се глас и подкупваща усмивка.
            — Как сте там, в Хиршберг? Посвикнахте ли? А сте се сдобили и с носилка? И то каква — царица не би се срамувала да пътува в нея. Сигурно няма дълго да липсва и господарка, която да обикаля с нея страната.
            — Още не съм се замислил за това, уважаема госпожо — отвърнал Куно. — Но съм дошъл с носилката да си взема дружина.
            — Само колко сте добър и загрижен за нас.
            — Нали вече отец Йозеф, нашият свещеник, не може да се придвижва на кон — без да се притесни от думите й, продължил Куно, — ще го взема с мен. Мисля да остане да живее при мен — та нали ми беше учител. А и така се разбрахме, когато си тръгвах от Цолерн. И старата госпожа Фелдхаймерин мисля да заведа долу, в замъка. Мили Боже! Тя стана на сто години, а на времето спаси живота ми, когато за първи път излязох да яздя с достопочтения си баща. Стаи при мен в Хиршберг — колкото искаш, нека там да издъхне.
            Като изрекъл това, Куно пресякъл двора и отишъл да доведе кръстника си, дворцовия свещеник.
            Юнкер* Волф прехапал устни от яд, а Малкия Шалк високо се изсмял и рекъл:
            [* Млад рицар благородник. (ист.)]
            — Какво ще ми дадете за коня, който получих като армаган? Братче Волф, дай да го разменим за рицарските ти доспехи. Ха-ха-ха! Щял да вземе кръстника и старата вещица при себе си? Ама че хубава двойка! До обяд ще учи гръцки при свещеника, а следобед ще взема уроци по вещерско изкуство при госпожа Фелдхаймерин. Ама че щури работи прави този смотан Куно!
            — Какъв нахалник! — отвърнала графинята. — Не е за смях, Малък Шалк. Той срами цялата фамилия и заради него ще се червим пред всички, като се разчуе, че е дошъл да отведе старата вещица Фелдхаймерин в разкошна носилка, теглена на всичко отгоре от мулета, и че ще я прибере да живее при себе си. По това се е метнал на майка си, тя бе така нахална да прикотква болни и какви ли не никакъвци. Ах, ако знаеше баща му, би се обърнал в гроба!
            — Да, и би рекъл „Знам! Тъпа работа!“
            — Но той наистина не се шегува! Ето че се задава със стареца и не се срамува да го води под ръка! — с ужас възкликнала графинята. — Елате, не искам да го срещам повече.
            Те се отдалечили, а Куно придружил възрастния си учител до моста и му помогнал да се качи в носилката.
            Като стигнал подножието на планината, той спрял пред къщурката на госпожа Фелдхаймерин, която го очаквала, наредила до чемширената си тояжка вързоп, пълен с разни шишенца и съдинки с отвари и какви ли не пособия.
            Съвсем не станало както предвидила злонамерената графиня фон Цолерн. Хората от околията не се изненадали на постъпката на рицаря Куно, похвалили го дори, задето решил да внесе радост в последните дни от живота на госпожа Фелдхаймерин, а заради това, че прибрал в замъка си стария отец Йозеф, започнали да го прославят като Божи човек.
            Единствените, които му се сърдели и злословели зад гърба му, били неговите братя и графинята. Но с лошото отношение към брат си те навредили само на себе си, защото си навлекли хорската неприязън. Като възмездие плъзнала мълвата, че близнаците никак не се разбират с майка си, съжителстват в непрестанни разпри и все гледат да си причинят един на друг някаква злина.
            Граф Куно фон Цолерн-Хиршберг на няколко пъти опитвал да се помири с братята си, защото не можел да търпи да минават край крепостта му и да не го заговарят, да го срещат по гората и полетата и да го поздравяват по-хладно и от чужденци. Но усилията му в повечето случаи не само че отивали напразно, но дори предизвиквали подигравките им.
            Един ден той намислил средство, с което се надявал да спечели сърцата на братята си, защото знаел, че са стиснати и алчни.
            Някъде по средата между трите замъка се намирало езерце, което се падало в имота на Куно. В него се въдели най-хубавите щуки и най-хубавите шарани в цялата околност и разочарованието на братята, които били страстни рибари, от това, че баща им е забравил да им препише езерцето, било голямо. Близнаците били твърде горди, за да си позволят да ловят риба без знанието на Куно, а и не желаели да го молят за позволение.
            Куно познавал добре братята си, знаел какво им е на сърцето и заради това един ден ги поканил на среща край езерото.
            Била красива пролетна утрин, когато почти по едно и също време тримата братя се задали откъм трите крепости.
            — Я виж ти! — възкликнал Малкия Шалк. — Какво съвпадение! Точно в седем тръгнах от Шалксберг.
            — Аз също, аз също! — отвърнали братята фон Хиршберг и фон Цолерн.
            — Е, това ще рече, че езерцето е точно по средата — продължил Малкия Шалк. — Бива си го!
            — Да, и тъкмо заради това ви поканих да дойдете тук. Знам, че и двамата сте запалени рибари и макар и аз да обичам да хвърлям по някоя въдица, в езерото има достатъчно риба и за трите замъка, а на бреговете му има място и за трима ни, дори и да сме излезли на риболов по едно и също време. Затова ми се ще от днес нататък това езеро да бъде общо и вие двамата да имате същите права над него като мен.
            — Ау, брат ни е невероятно милостив — рекъл Малкия Шалк, като се подхилквал иронично. — Ще ни отпусне шест моргена земя и неколкостотин рибета! А какво ще трябва да дадем в замяна, че пари не иска само смъртта?
            — Не ви ща пари — засегнал се Куно. — Ах! Та аз искам само от време на време да ви виждам край езерото и да разговарям с вас. В края на краищата сме синове на един баща.
            — Не! — отвърнал онзи от Шалксберг. — Така няма да стане, защото няма нищо по-глупаво от това да имаш дружина, докато ловиш. Винаги единият пропъжда рибата на другия. Но ако се разберем кой кога ще лови, да кажем — понеделник и четвъртък ти, Куно, вторник и петък — Волф, а сряда и събота — аз, би ме устроило.
            — Мен и това няма да ме устрои — рекъл намръщеният Волф. — Не ща да имам нищо даром, нито пък да деля. Имаш право, Куно, да ни предлагаш езерото, защото е редно и тримата да имаме еднакъв дял от него, но хайде да хвърляме зар и да видим на кого да принадлежи то за в бъдеще. Ако аз изляза късметлията и на мен се падне, ще ми искате позволение и ще можете да ловите в него.
            — Аз не си служа със зар — отвърнал Куно, натъжен от упорството на братята си.
            — Ами да — засмял се Малкия Шалк, — за такъв смирен и богобоязлив човек като брат ни хвърлянето на зар е смъртен грях. Но аз ще ви предложа нещо друго, от което и най-големият светец няма да се срамува. Хайде да отидем да си вземем рибарски конец и кукички и да почнем да ловим риба. Който от нас до обяд, когато камбаната в Цолерн удари дванайсет часа, е наловил най-много, ще получи езерото и ще може да го нарича свое.
            — Всъщност аз съм един глупак — рекъл Куно, — да се боря за това, което ми принадлежи по право, но за да видите, че не се шегувам за подялбата, ще донеса рибарските си такъми.
            Пришпорили конете към замъците си. Близнаците заръчали на слугите си да потърсят под по-едрите камъни червеи за стръв и колкото се може по-скоро да им ги донесат, а Куно си взел такъмите, приготвил си сам стръв, както го била учила на времето госпожа Фелдхаймерин, и пристигнал на мястото пръв. Като дошли и другите двама, той ги оставил те първи да си изберат най-хубавите и най-удобните места и чак тогава хвърлил своята въдица.
            А рибите сякаш познали, че той е господарят на езерото — цели пасажи от шарани и щуки се насочили към него и около въдицата му загъмжало от риба. По-старите и по-едрите изтиквали малките и не минавал и миг Куно да не улови някоя. Само като потопял въдицата си във водата — и двайсет до трийсет рибки зяпвали насреща му, устремени към острата кука. Не били изминали и два часа и Куно се заринал с риба, и то от най-хубавата. Тогава спрял да лови и отишъл при братята си да види докъде са стигнали. Малкия Шалк бил хванал един дребен шаран и две нищо и никакви бели риби, а Волф — две мрени и две малки кротушки. И двамата седели, вперили посърнали погледи във водата, защото дори от място виждали огромната купчина с риба, която успял да налови брат им.
            Щом Куно се приближил до Волф, той скочил, като едва сдържал яда си, скъсал конеца на въдицата, счупил пръчката на парчета и я метнал в езерото.
            — Как ми се иска да имах хиляда куки, които да хвърля вместо тази една и на всяка да се мята по една от тези твари — креснал той. — Но нищо не става по обикновения начин, а все се намесва някое магьосничество или вещерско дело. Как иначе, ти, Смотания Куно, ще хванеш за един час повече риба, отколкото аз хващам за една година?!
            — Да, да, сега си спомних — обадил се и Малкия Шалк — научил се е на риболов от госпожа Фелдхаймерин, тази долна вещица. А ние сглупихме да се състезаваме с него, та на него още малко му остава да стане майстор по вещерските изкуства.
            — Ама че сте зли! — отвърнал им Куно обезсърчено. — Тази сутрин, прекарана с вас, ми бе предостатъчна, за да разбера колко сте стиснати, безсрамни и груби. Вървете си и не се връщайте повече! Повярвайте ми, че ако бяхте поне наполовина набожни и добри колкото е тази жена, която черните като вещица, щеше да е по-добре за спасението на душите ви.
            — Не, тя не е същинска вещица! — присмял му се Малкия Шалк. — Обикновено такива бабички умеят да предсказват, а госпожа Фелдхаймерин е гадателка колкото гъската е лебед. Нали беше предрекла на баща ни, че голям дял от наследството му щял да се продава за един еленов гулден, значи той трябваше да стигне до просешка тояга, а до смъртта му всичко му принадлежеше, доколкото се вижда от непокътнатите зидове на Цолерн! Хайде, върви си, госпожа Фелдхаймерин не е нищо друго освен една изкуфяла старица, а ти си си Смотания Куно!
            След тези думи Малкия бързо се отдалечил, защото се боял от здравата ръка на брат си, а Волф го последвал, като бълвал всички ругатни, научени от баща му.
            Куно поел към дома си, разстроен до дъното на душата си, защото сега виждал ясно, че братята му не желаят да живеят в разбирателство с него. Толкова се засегнал от тежките им думи, че на другия ден легнал болен и прескочил гроба единствено благодарение на утехата, която намирал при праведния пастор Йозеф, и на силните лековити отвари на госпожа Фелдхаймерин.
            Когато братята му научили, че Куно лежи тежко болен, устроили пиршество и в приповдигнато от виното настроение се уговорили, ако Смотания Куно се помине, този от двамата, който пръв научи, да извести на брат си, като стреля по веднъж с всичките си топове. На този, който гръмнел пръв, се полагала бъчвата с най-хубавото вино от избата на Куно. След като се уговорили така, Волф изпратил един от слугите си да се навърта около стражата на Хиршберг, а Малкия Шалк дори дал голям подкуп на един от слугите на Куно, за да го извести незабавно, щом настъпи последният час на господаря му.
            Този слуга обаче бил на страната на благия си и почтен господар, а не на лошия граф на Шалксберг. Една вечер попитал загрижено госпожа Фелдхаймерин за състоянието на господаря си и като научил, че то е съвсем добро, й разкрил какво кроят братята му и че възнамеряват да дадат радостни залпове по случай смъртта на господаря му. Щом чула това, старицата се разгневила и веднага го предала на графа. Тъй като на него не му се вярвало братята му да го ненавиждат толкова силно, тя го посъветвала да ги подложи на изпитание и умишлено да разпространи слуха, че е мъртъв. Така много скоро щяло да се чуе дали гърмят с топовете си или не. Графът наредил пред него да се яви слугата, който бил подкупен от брат му. Разпитал го още веднъж и му заповядал да се качи на един кон и да препусне към Шалксберг, а щом стигне там, да извести за близкия край на господаря си.
            Като видял слугата да препуска колкото сили има от Хиршберг надолу, стражът на граф Волф фон Цолерн го спрял и го запитал накъде се е разбързал толкова.
            — Ах — отвърнал слугата, — бедният ми господар няма да може да изкара нощта. Никой вече не храни надежда за живота му.
            — Така ли?! Значи стана време? — възкликнал другият, хукнал към коня си, метнал се отгоре му и препуснал с всички сили надолу към Цолерн. Само като стигнал до портите на крепостта, конят му се строполил мъртъв, а той само успял да извика: „Граф Куно умира!“ и също паднал безжизнен на земята. Тогава в дола прокънтели топовете на Хохенцолерн. Граф Волф и майка му не можели да се нарадват на бъчвата с хубаво вино, на наследството, бижутата и силния екот на топовете. Но той идел от Шалксберг и Волф, като се засмял, казал на майка си:
            — И Малкия е имал шпионин, значи трябва поравно да делим виното, както и останалото наследство.
            После се метнал на коня, защото се безпокоял, че Малкия Шалк може да го изпревари и преди него да прибере някои от скъпоценностите на починалия.
            Братята се срещнали при рибното езеро и се изчервили, защото всеки от тях бързал да стигне пръв в Хиршберг. Продължили заедно нататък, но не разменили и дума за Куно, а като братя обмисляли как ще я карат занапред и кой ще е собственикът на Хиршберг. Като минали през моста на крепостта обаче и навлезли в двора на замъка, брат им се показал жив и здрав на прозореца. От погледа му само хвърчели искри на ярост и болка.
            Щом го съгледали, близнаците силно се стреснали, взели го първо за призрак и се прекръстили, но като видели, че е от плът и кръв, Волф изкрещял:
            — Ей, дявол го взел, така се зарадвах! Тъпа работа! А си мислех, че си умрял!
            — Рано или късно, все ще стане! — рекъл Малкия, като стрелкал отровни погледи нагоре към брат си.
            А той им заговорил с гръмовит глас:
            — От този час нататък всичките ни роднински връзки са прекъснати. Добре чух радостните ви залпове, но да знаете, че аз съм наредил в двора пет полски оръдия и съм ги напълнил догоре във ваша чест. Бягайте надалеч или ще усетите как се гърми в Хиршберг.
            Двамата не изчакали да им се повтаря, защото видели, че Куно не се шегува. Запрепускали кой от кой по-бързо надолу по склона, а брат им изстрелял един снаряд, който профучал над главите им, така че в миг и двамата направили дълбок и почтителен поклон. Но той искал само да ги сплаши, а не да ги нарани.
            — Ти изобщо защо стреля? — попитал сърдито Малкия Шалк брат си.
            — Глупак, стрелях, защото чух теб. Не почнах аз, попитай майка! — отвърнал Волф. — Ти стреля пръв и ни докара тоя позор, дребен нахалнико!
            Малкия не му останал длъжник, върнал му обидата и щом стигнали рибното езеро, вече си разменяли от най-хубавите ругатни, останали им в наследство от Тъмния облак на Цолерн. Накрая се разделили смразени като врагове.
            Един ден след това Куно написал завещанието си и госпожа Фелдхаймерин рекла на отчето:
            — Мога да се хвана на бас, че това, което написа, не ще зарадва артилеристите.
            Колкото и да била любопитна и да настоявала да научи от любимеца си повече за завещанието му, той не й открил нищо. Добрата женица така и не го узнала, защото година по-късно се поминала. Нито мехлемите, нито лечебните отвари могли да й помогнат, защото я повалили деветдесет и осемте й години — старостта, която отвежда дори и най-здравия човек в гроба. Граф Куно наредил да й устроят погребение, подобаващо по-скоро на майка, отколкото на бедна жена и след това се почувствал много по-самотен, още повече че не след дълго отец Йозеф последвал госпожа Фелдхаймерин.
            Но това не траело дълго — благородният Куно се поминал едва на двайсет и осмата си година. Зли уста разправяли, че Малкия Шалк го отровил.
            Както и да е, няколко часа след кончината му в Цолерн и Шалксберг се чул отново тътена на топовете заедно с двайсет и пет изстрела.
            — Този път не му се размина — рекъл Шалк, когато двамата братя се срещнали по пътя.
            — Да — отвърнал Волф, — но аз съм си приготвил пушката, в случай че отново възкръсне и ни наругае от прозореца както онзи път. Тя ще го укроти и ще го накара да се държи любезно.
            Докато яздели към замъка, към тях се присъединил един непознат ездач със свитата си. Близнаците си помислили, че навярно е приятел на брат им и иде да помогне за погребението. Затова направили опечалени физиономии и пред него започнали да възхваляват починалия и да оплакват ранната му кончина, а Малкия Шалк успял дори да пусне няколко крокодилски сълзи. Но конникът не им отвръщал нищо, а яздел тихомълком редом с тях нагоре.
            — Така, а сега нека се разположим удобно, донеси вино, винарю, но да е от най-доброто! — викнал Волф, щом слязъл от коня.
            Заизкачвали се по извитите стълби към салона, но немият ездач ги следвал и там и когато близнаците се разположили нашироко около масата, той извадил от елека си един сребърник и го хвърлил на масата така, че той се претърколил и иззвънтял.
            — Така, ето ви наследството. Точно колкото заслужавате — един еленов гулден — рекъл непознатият.
            Двамата братя се спогледали учудено, засмели се и го попитали какво иска да каже с това.
            А конникът извадил един подпечатан по всички правила пергамент, в който Смотания Куно бил описал всичките нападки, отправяни му от братята приживе и в края заявявал волята си, че след смъртта му цялото му наследство и имущество, с изключение на бижутата на блажената му майка, трябвало да се продаде на Вюртемберг, и то за един жалък еленов гулден! А с бижутата трябвало да се издигне приют за бедни в град Балинген.
            Братята отново се смаяли, но този път не им било никак до смях, само стискали зъби, защото срещу Вюртемберг не можели нищо да предприемат. Така загубили хубав имот, гори, ниви, града Балинген и дори рибното езеро, а наследили само един нищо и никакъв еленов гулден.
            Волф го мушнал сърдито в елека си, не казал нито „да“, нито „не“, нахлупил баретата си на главата, минал навъсен покрай вюртембергския комисар, без да се сбогува, после се метнал на коня си и препуснал към Цолерн.
            Когато на другата сутрин майка му започнала да го измъчва с упреците си, че са проиграли имота и бижутата на брат си, Волф поел към отсрещната страна на хълма, при Шалк в Шалксбург.
            — Да изпием или да проиграем наследството си? — попитал го той.
            — По-добре да го изпием — рекъл Шалк, — защото така и двамата не ще загубим. Хайде да идем в Балинген и да излезем пред хората, ей така, напук, нищо че позорно загубихме градчето.
            — В „Агнето“ имат такова червено вино, че по-хубаво не пие дори и кралят — добавил Волф.
            И ето че двамата се запътили към „Агнето“. Попитали колко струва кана вино и пили дотогава, докато не изчерпали еленовия гулден. Тогава Волф се изправил, извадил от елека си сребърника със скачащия елен, хвърлил го на масата и рекъл:
            — Ето си ви вашия гулден, сигурно така е правилно.
            Кръчмарят взел гулдена, погледнал го от едната, погледнал го от другата страна и като се засмял, рекъл:
            — Да, ако не беше еленов гулден — добре, но вчера вечерта пристигна глашатаят от Щутгарт и днес сутринта извести от името на графа на Вюртемберг, на когото принадлежи вече градът, че тези гулдени са се обезценили. Дайте ми други пари!
            Двамата братя се спогледали пребледнели.
            — Плащай! — рекъл единият.
            — Нямаш ли никакви пари? — попитал другият.
            Накратко, задлъжнели на кръчмаря на „Агнето“ в Балинген с гулден.
            Тръгнали си умълчани и умислени, но като стигнали на кръстопътя, от който се тръгвало вдясно към Цолерн, а в вляво към Шалксберг, Шалк рекъл:
            — А сега какво? Оказва се, че наследихме по-малко от съвсем нищо. А освен това виното беше лошо.
            — Така е — отвърнал брат му. — Каквото предрече госпожа Фелдхаймерин все пак се сбъдна — „Ще видите какво ще остане от наследството му, има, няма един еленов гулден!“. Ето че не ни стигна дори за кана вино.
            — Знам! — рекъл оня от Шалксбург.
            — Тъпа работа! — добавил другият от Цолерн и потеглил към замъка си, озлобен от себе си и от света.
           
                                         Приключенията на Саид
            По времето на Харун ал Рашид — владетелят на Багдад, имало в Балсора един мъж на име Беназар. Богатството му стигало да живее охолно и спокойно, без да захваща някакъв занаят или търговия. И когато му се родил син, не сметнал за нужно да променя нещо.
            — За какво ми е на моите години да се главоболя със стока и да се пазаря — говорел той на съседите, — за да оставя на сина си Саид хиляда жълтици в повече, ако върви, или пък ако не върви — хиляда по-малко? Където има за двама, ще има и за трима — гласи поговорката, а ако той излезе добро момче, нищо няма да му липсва.
            Така говорел Беназар и удържал на думата си — не пуснал и сина си да се учи на търговия или на някакъв занаят, ала непрестанно четял с него от книгите на древните мъдреци. И тъй като мислел, че наред с учеността и почитта пред старостта нищо не краси толкова един младеж, колкото ловкостта и смелостта, наредил от малък да го обучат да върти оръжие и не след дълго сред връстниците си, а и сред по-големите младежи Саид се прославил като силен боец, ненадминат от никого в плуването и ездата.
            Като навършил осемнайсет години, баща му решил да го изпрати в Мека на гроба на Пророка, за да прочете молитвата си и да извърши на свещеното място религиозния обред, както повелява обичаят.
            Преди тръгване го повикал още веднъж при себе си, похвалил го за доброто му държание, дал му важни напътствия и пари, а после рекъл:
            — Има още нещо, синко Саид! Аз не вярвам в суеверия, над тези неща съм. Признавам, че обичам да слушам истории за феи и магьосници, защото така си прекарвам приятно времето, но съм далеч от мисълта да вярвам като повечето невежи люде, че тези духове или каквото и да са друго влияят върху живота и постъпките на хората. Ала майка ти — стана дванайсет години откак почина, майка ти вярваше толкова силно в тези неща, както вярваше в Корана. Да, в един час на откровение, след като й се заклех, че на никого другиго освен на детето й не ще разкрия тайната й, тя ми довери, че от самото си раждане е имала връзка с фея. Аз й се присмях, но трябва да призная, че когато ти се раждаше, се случиха някои неща, които удивиха и мен самия.
            Целия ден бе валяло и гърмяло и небето бе така черно, че бе невъзможно да се чете без лампа. Но като стана четири часът, ми известиха, че ми се е родило момченце. Завтекох се към покоите на майка ти, за да видя и благословя първородния си син, но сварих всичките й прислужнички да стоят вън пред вратата й и като ги запитах какво става, ми отвърнаха, че никой не бива да влиза вътре и че Земира, майка ти, ги била изгонила, защото искала да остане за малко сама. Почуках на вратата, но — напразно, тя си оставаше заключена.
            Докато стоях разсърден при прислужничките, небето се проясни изведнъж така, както никога не бях виждал. Но най-чудното бе, че над нашия обичан град Балсора се откри къс чист, син небосвод, около който в обръч се стелеха черни облаци, разтърсвани от виещи се като змии светкавици. Докато продължавах с любопитство да наблюдавам това зрелище, вратите на покоите на съпругата ми рязко се отвориха. Накарах момичетата да останат още малко навън и влязох сам, за да попитам майка ти защо се бе заключила. Още като пристъпих в стаята, наситен аромат на рози, карамфили и зюмбюли ме блъсна така силно в лицето, че за малко не ми се зави свят. Майка ти те донесе при мен и веднага ми показа една сребърна свирчица, която висеше на вратлето ти на фина като копринена нишка златна верижка.
            — Добрата жена, за която веднъж ти разправях, бе тук — рече майка ти. — Тя даде на сина ти това медальонче.
            — А, значи тази магьосница е оправила времето и е пръснала този аромат на рози и карамфили? — иронично й отвърнах аз и се засмях. — Можеше да дари детето с нещо повече, например с торба жълтици, с кон или нещо такова.
            Майка ти ме закле да не се шегувам, защото феите можели лесно да се разгневят и да обърнат благословията си в прокоба.
            И нали не бе добре, аз приех и замълчах. Повече не говорихме за странната случка, докато не минаха шест години, когато тя усети, че макар и да бе млада, наближава сетният й час. Тогава ми даде свирчицата и ми заръча да ти я предам, когато навършиш двайсет години, защото не бивало и час по-рано да те отделям от мен. После почина. Ето ти сега подаръка — продължил Беназар и извадил от една кутийка сребърната свирчица, която висяла на дълго златно синджирче. — Давам ти я на осемнайсетия ти вместо на двайсетия ти рожден ден, защото заминаваш и може би докато се прибереш, аз ще съм се преселил при дедите си. Не виждам разумна причина, заради която да седиш тук още две години, както пожела притеснената ти майка. Ти си добро и умно момче, боравиш с оръжие като двайсет и четири годишен мъж, затова още днес мога да кажа, че си зрял като за двайсет. Пътувай в мир и в радости и неволи — дано небето да те пази от тях, си спомняй за баща си.
            Това казал Беназар от Балсора, когато изпровождал сина си. Саид си взел развълнуван сбогом, сложил верижката на врата си, мушнал свирчицата в пояса си, метнал се на коня си и потеглил към мястото, където се събирал керванът за Мека.
            За кратко време на уреченото място се събрали осемдесет камили и няколко стотици ездачи. Керванът потеглил и Саид оставил зад гърба си Балсора, бащиния си град, който нямало да види дълго време.
            Новите преживявания от пътуването и невижданите дотогава неща го разсейвали в началото, но щом керванът наближил пустинята и местността започнала да става все по-пуста и гола, той изпаднал в размишления за разни неща, сред които били прощалните думи на баща му Беназар.
            Извадил свирчицата, разгледал я отсам, оттам и накрая я пъхнал в устата си, за да изпробва дали ще издаде ясен и хубав звук. Но за негова почуда тя мълчала. Издул бузите си и духнал с все сили, но не могъл да изкара ни тон. Недоволен от ненужния подарък, той го мушнал обратно в пояса си. Но скоро мислите му отново се насочили към тайнствените слова на майка му. Той самият бил чувал хората да говорят за феи, но не знаел някой от съседите му от Балсора да се е свързвал с духове, а разказите за тях все се отнасяли за далечни страни и времена. Затова вярвал, че днес вече не съществуват такива явления или че феите са престанали да навестяват хората и да се намесват в съдбите им.
            Макар и да мислел така, все се изкушавал да вярва в нещо тайнствено или свръхестествено като това, което се било случило с майка му, и така почти през целия ден пътувал като унесен на коня си и не вземал участие нито в разговорите на пътниците, нито в песните и смеховете им.
            Саид бил много красив младеж. Погледът му бил смел и дързък, устата — много чаровна и макар да бил млад, цялата му осанка излъчвала определено достойнство, което не се срещало често на неговата възраст. А стойката, с която яздел в пълно бойно снаряжение, привличала погледите на мнозина пътници с лекотата и същевременно с увереността.
            Един възрастен мъж, който яздел от едната му страна и на когото му било приятно да го наблюдава, решил с няколко въпроса да провери що за човек е. Саид, който бил възпитан да се отнася с почит към по-възрастните, отговарял скромно, но мъдро и далновидно, така че той много го харесал. Но тъй като умът на младия човек целия ден бил зает с това, скоро разговорът се насочил към тайнственото царство на феите и накрая Саид попитал направо стареца дали вярва във феи, добри и лоши духове, които закрилят или преследват хората.
            Старият човек погладил брадата си, почудил се малко и рекъл:
            — Не може да се отрече, че са се случвали подобни неща, макар че аз до днес не съм виждал нито дух джудже, нито дух великан, ни магьосник, ни фея.
            После старият човек му заразправял толкова много и чудни истории, от които направо му се замаяла главата и които го навели на мисълта, че всичко, случило се около раждането му — промяната на времето, сладкият аромат на рози и зюмбюли, трябвало да се приема като голямо и щастливо предзнаменование и че той самият се намира под закрилата на могъща, благородна фея, а свирчицата не му е подарена за нищо по-маловажно, освен за да позове феята в случай на нужда. През цялата нощ сънувал палати, вълшебни коне, духове и подобни явления и живял в истински свят на феи.
            Но за съжаление още на другия ден трябвало да се убеди колко безсмислени са сънищата и мечтите му.
            През по-голямата част от деня керванът напредвал едва-едва и Саид пътувал все редом до стария си другар, но изведнъж в далечината се появили тъмни сенки. Някои ги помислили за пясъчни хълмове, други за облаци, а трети за керван, но старецът, който бил пътувал много, призовал със силен глас спътниците си да се подготвят, защото срещу тях се задава орда от араби разбойници, които идват да ги нападнат. Мъжете хванали оръжията си, жените и стоките били откарани в средата и всички били подготвени за нападението. Тъмната маса напредвала бавно в равнината и наподобявала голямо щъркелово ято, когато пътува за далечни страни. Но колкото повече разбойниците наближавали, все повече засилвали галопа си; едва се били очертали по-ясно силуетите и оръжията, когато те подобно на вихрушка връхлетели върху кервана.
            Мъжете се отбранявали смело, но разбойниците били над четиристотин, при това силни; налетели на пълчища от всички страни, убили мнозина отдалече и после нападнали с копия. В този ужасен момент Саид, който дотогава бил сред първите и най-храбрите, се сетил за свирчицата си, измъкнал я бързо, пъхнал я в уста, надул я и отчаян я пуснал, защото тя не издала и най-малкия тон. Вбесен от ужасното разочарование, той се прицелил и прострелял в гърдите един арабин, който изпъквал с разкошното си облекло. Арабинът само се олюлял и мигом паднал от коня си.
            — Аллах! Какво направихте, млади човече! — викнал старецът до него. — Сега всички сме загубени.
            И, изглежда, имал право, защото само като зърнали как мъжът се строполил, разбойниците надигнали ужасни викове и така разярено се нахвърлили върху керванджиите, че малкото дотогава непострадали мъже се разбягали на всички посоки. А Саид изведнъж се видял обграден от петима-шестима араби. Той развъртял така умело копието си, че никой не се осмелявал да го приближи. Но накрая един се спрял, поставил стрела на лъка си и тъкмо щял да го опъне, когато друг му дал знак да спре. И докато младият човек се готвел отново да ги нападне, без да се огледа, един арабин му метнал примка около врата и колкото и да се стараел да скъса въжето, напразно се мъчел, примката се затягала все повече и Саид попаднал в плен.
            Керванът бил пометен и пленен от арабите, но тъй като не били от едно племе, те си поделили пленниците и плячката, преди да се оттеглят — част от тях на юг, а другите — на изток.
            Около Саид яздели четирима въоръжени араби, които често му хвърляли пълни с омраза погледи и просъсквали проклятия.
            Той разбрал, че мъжът, когото е убил, бил знатен човек, може би дори принц. Робството, с което очаквал да го накажат, му се струвало по-сурово и от смъртта, затова тайно се радвал, че е спечелил ненавистта на цялата орда, защото не се съмнявал, че ще го убият в стана си. Въоръжените мъже следели всяко негово движение и само щом извърнел погледа си, насочвали заплашително копията си към него. Но когато конят на единия се препънал, той обърнал бързо глава и за своя радост съзрял стареца, своя спътник, за когото мислел, че е мъртъв.
            Най-сетне в далечината се показали дървета и шатри. Като наближили, към тях се спуснала цяла върволица от деца и жени. Като разменили няколко думи с разбойниците, те надали ужасни викове и се обърнали към Саид, като размахвали ръце и го кълнели.
            — Онзи е — викали, — той уби великия Алмансор, най-смелия измежду всички мъже. Месото му трябва да дадем за храна на чакалите.
            И с тояги, буци пръст и каквото друго имали под ръка се нахвърлили така стръвно върху Саид, че самите разбойници се видели принудени да се намесят.
            — Отдръпнете се, дечурлига и вие, жени — крещели те и разпръсквали с копията си тълпата. — Той уби великия Алмансор в битка и трябва да умре, но не от женска ръка, а от ръка на храбрец.
            Като стигнали на едно голо място сред шатрите, спрели. Завързали пленниците двама по двама, прибрали плячката по шатрите, а на Саид сложили окови и го отвели в една голяма шатра.
            Там седял един старец в богато облекло, чието сериозно, гордо изражение на лицето подсказвало, че е главатарят на ордата.
            Мъжете, довели Саид, пристъпили покрусени към него и навели глави.
            — Плачът на жените ми подсказва какво се е случило — рекъл достолепният мъж, като прокарал поглед през всички разбойници. — Вашите лица го потвърждават — Алмансор е паднал мъртъв.
            — Алмансор падна мъртъв — потвърдили мъжете. — Но тук, пред теб, Селим, владетелю на пустинята, е неговият убиец и сме го довели, за да отсъдиш от каква смърт да умре. Отдалече ли да го застреляме ще повелиш, да го гоним по пътека от копия, да го окачим на въжето или да го разчекнем с конете?
            — Кой си ти? — попитал Селим, като изгледал мрачно пленника, който смело очаквал смъртта си.
            Саид отговорил на въпроса му кратко и открито.
            — Нечестно ли уби сина ми? В гърба ли го прониза със стрела или с копие?
            — Не, господарю — отвърнал Саид, — нападнаха ни и в открит бой аз го пронизах в гърдите, защото беше убил вече осем от моите другари пред очите ми.
            — Така ли е, както разправя? — попитал Селим мъжете, които го заловили.
            — Да, господарю, той уби Алмансор в открит бой — отвърнал един от запитаните.
            — Тогава не е направил ни повече, ни по-малко от това, което ние щяхме да сторим на негово място — възразил Селим. — Той е победил и убил неприятеля, който е застрашавал свободата и живота му, затуй — отвържете го по-скоро!
            Мъжете го изгледали озадачено и недоверчиво и с нежелание се заели да изпълнят нареждането му.
            — Значи убиецът на твоя син, на храбрия Алмансор, няма да умре? — попитал един от тях, като хвърлял гневни погледи на Саид. — По-добре да го бяхме убили на място!
            — Няма да умре! — викнал Селим. — Дори ще го прибера в шатрата си. Вземам го като полагаща ми се част от плячката — ще го направя мой слуга.
            Саид нямал думи, с които да благодари на стария главатар, а мъжете напуснали шатрата мърморейки. Когато съобщили това на събралите се отвън жени и деца, които очаквали да видят смъртта на Саид, се чули страшни викове и писъци и се понесли заплахи, че щом бащата се отказва от кървавата отплата, те сами щели да отмъстят на убиеца на Алмансор.
            Останалите пленници били разпределени по ордите: едни били освободени, за да донесат откуп за по-богатите, други били направени овчари, а трети, които дотогава сами били обслужвани от по десет роби, трябвало да извършват най-долната работа в стана.
            Не и Саид. Кое спечелило така стария Селим — дали смелото, спокойно излъчване на младежа или тайното вълшебство на добрата фея? Не се знае, но Саид заживял в шатрата му по-скоро като син, отколкото като слуга.
            Ала необяснимата слабост на стария мъж привлякла завистта на останалите слуги. Саид срещал навсякъде враждебните им погледи, а когато сам минавал през стана, чувал отвред да се ръсят само ругатни и проклятия. А един път покрай гърдите му профучали стрели, явно насочени към него, и това, че не го улучили, той отдал единствено на закрилата на свирчицата, която все още носел на гърдите си.
            Често се оплаквал от тези нападения на Селим, но той напразно заповядвал да бъдат издирени позорните убийци, защото, изглежда, цялата орда се била съюзила срещу облагодетелствания чужденец.
            Затуй един ден Селим му рекъл:
            — Надявах се да замениш сина ми, който умря от ръката ти. Не е нито твоя, нито моя вината, че това не стана. Всички са наострени срещу теб, а след време и аз самият не ще мога да те пазя, защото, ако те убият тайно, каква полза ще имаме аз или ти, дори виновникът да бъде наказан? Затова, като се върнат мъжете от набега си, ще им река, че съм получил откуп от баща ти и ще пусна неколцина от тях, които са ми по-верни, да те съпроводят през пустинята.
            — Но аз как мога да имам доверие в някого? — попитал обезсърчено Саид. — Няма ли да ме убият по пътя?
            — От това ще те пази клетвата, която ще произнесат пред мен и която досега никога не са нарушавали — отвърнал Селим съвсем спокойно.
            Няколко дни по-късно мъжете се върнали в стана и Селим удържал обещанието си. Подарил на младежа оръжия, дрехи и един кон, събрал войнствено настроените разбойници, избрал петима от тях за придружители на Селим, накарал ги да положат страховита клетва, че няма да посегнат на живота му, и със сълзи на очи ги пуснал да вървят.
            Мрачни и мълчаливи били мъжете, докато яздели със Саид през пустинята. Младият човек виждал с какво нежелание изпълнявали заръката, а и притеснението му, че двамина от тях били участници в битката и свидетели на убийството на Алмансор, не било малко. Като минали към осем часа, откакто били на път, Саид ги дочул нещо да си шепнат и забелязал, че лицата им били още по-навъсени отпреди. Напрегнал се да ги чуе и доловил, че разговарят на език, познат само на тяхната орда и използван единствено при тайни и опасни начинания. Селим, който първо кроял план да задържи младежа завинаги край себе си, бил отделил някой и друг час да го научи на тези тайни слова.
            Но това, което Саид разбрал, никак не го зарадвало.
            — На това място — рекъл единият от разбойниците — нападнахме кервана и храбрият Алмансор падна от ръката на един хлапак.
            — Вятърът е отвял следите от коня му — обадил се друг, — но аз не съм ги забравил.
            — И за наш резил този, който му посегна, ще остане жив и ще бъде пуснат на свобода?! Къде се е чуло и видяло баща да не отмъсти за смъртта на единствения си син?! Но Селим остарява и ето че се вдетинява.
            — И щом бащата не го е сторил — рекъл четвърти, — е дълг на приятелите да отмъстят за падналия другар. Тук, на същото място е редно да го убием . Това е право и обичай още от стари времена.
            — Но ние се заклехме пред Стария — възкликнал петият. — Не можем да го убием, не бива да нарушаваме клетвата си.
            — Истина е — рекли останалите, — ние се заклехме и убиецът ще се измъкне на свобода, без нищо да му сторим.
            — Чакайте! — викнал най-навъсеният измежду тях. — Старият Селим е умна глава, но не чак толкова, колкото си мислим. Заклехме ли му се да оставим това момче тук или там? Не, дадохме клетва само че ще му пощадим живота и ще го сторим. Но палещото слънце и острите зъби на чакалите ще отмъстят вместо нас. Тук на това място ще го оставим да лежи завързан.
            Така говорел разбойникът, но от няколко минути Саид бил нащрек и още онзи не бил доизрекъл последните си думи, когато той дръпнал коня си встрани, пришпорил го и полетял като птица през равнината. Петимата мъже в първия момент останали смаяни, но нали били опитни в такива преследвания, бързо се разделили в две посоки, вляво и вдясно, и тъй като били по-опитни в ездата из пустинята, скоро двамина надминали беглеца, пресрещнали го, а когато той понечил да избяга встрани, попаднал на другите двама, а петият го очаквал в тил.
            Единствено клетвата да не го убиват възпряла разбойниците да посегнат към оръжията си, затова и този път метнали примка около врата му, свалили го от коня, завързали ръцете и краката му и го положили върху нажежения пясък.
            Саид се молил за пощада, викал, че обещава голям откуп, но те само се изсмели, метнали се на конете и препуснали обратно. Още няколко мига той се вслушвал в утихващите конски стъпки, после се отдал на отчаянието. Мислел за баща си, за скръбта, която ще изживее старият човек, ако синът му не се завърне. Мислел и за собствената си зла участ, за това, че трябва да умре толкова млад, защото нищо не му изглеждало толкова сигурно, както че от глад и жажда ще намери жестоката си смърт сред горещите пясъци или че ще бъде разкъсан от чакал. Слънцето се издигало все по-високо и изгаряло челото му като нажежено желязо.
            След като дълго се мъчел, най-накрая му се отдало да се обърне настрана, но това му донесло само кратко облекчение. Ала от голямото усилие свирчицата, която висяла на верижката, излязла изпод дрехата му. Дълго се старал да я достигне с устата, накрая устните му я докоснали, опитал се да свирне, но даже и в този тежък момент тя отказала да му служи. Сломен от отчаяние, той отметнал главата си назад, после прежурящото слънце замъглило сетивата му и той изпаднал в дълбок унес.
            След дълги часове Саид се събудил от някакъв шум наоколо. В същото време почувствал, че някой го е хванал за рамото и надал страшен вик, защото не очаквал да е друго освен чакал, дошъл да го разкъса. Сега го побутнали и за краката, но той усетил, че не са нокти на хищник, а грижовни човешки ръце, и чул двама-трима да разговарят помежду си:
            — Жив е — шепнели те. — Но ни мисли за врагове.
            Най-накрая Саид отворил очи и съзрял лицето на един нисък, пълен мъж с малки очички и дълга брада. Той му заговорил дружелюбно, помогнал му да се изправи, подал му ядене и пиене и докато Саид се подкрепял, му разказал, че е багдадски търговец на име Калум-Бек и продава женски шалове и фини кърпи. Пътувал по работа и като се прибирал, го видял да лежи окаян и полужив в пясъка. Разкошното му облекло и искрящите камъни на кинжала му привлекли вниманието му. Направил всичко възможно, за да го съживи и ето че успял.
            Младежът благодарил на мъжа за спасението, защото разбирал, че без намесата му щяла да го сполети незавидна смърт. И тъй като нито имал средства, с които да си помогне, нито сили да тръгне сам пеша през пустинята, приел с благодарност предложеното му място върху една от тежко натоварените камили на търговеца. Възнамерявал първо да се изтегли към Багдад и оттам, ако успее, да се присъедини към други хора, които пътуват към Балсора.
            По време на пътуването търговецът разказал на спътника си за чудесния владетел на правоверните, Харун ал Рашид. Изтъкнал чувството му за справедливост, прозорливостта му и способността му да разрешава най-трудните спорове по прост и забележителен начин и привел като пример известните на всяко дете истории за въжаря и гърнето с маслини, от които Саид останал наистина впечатлен.
            — Нашият господар, владетелят на правоверните — продължил търговецът, — е възхитителен мъж. Ако мислите, че спи нощем като другите обикновени хора, се лъжете. Два до три часа сън призори — това е всичко. Знам това със сигурност, защото Месур, първият му придворен, ми е братовчед и макар да е ням като гроб, що се отнася до тайните на господаря му, заради близкото ни роднинство, а и когато види, че човек просто може да се пръсне от любопитство, тук-там се изпуска.
            Вместо да спи като другите хора, халифът се прокрадва нощем из багдадските улици и рядко минава седмица, без да попадне на някое приключение. И както вие сигурно знаете от историята с гърнето с маслини, която е вярна както думите на Пророка, той не обикаля на кон, облечен с най-лъскавите си дрехи, придружен от стотина носачи на факли и стражи, както би могъл да постъпи, ако желаеше. Предрешва се ту като търговец, ту като моряк, ту като мюфтия и обикаля, за да наблюдава дали всичко е наред.
            Затова в никой друг град вечерно време хората не са толкова вежливи с всеки глупак, изпречил се на пътя им, защото той може да се окаже както някой мръсен арабин от пустинята, така и халифът, а в околностите ни растат достатъчно дървета за тояги, с които човек да наложи цял Багдад и околността му.
            Така говорел търговецът и Саид, колкото и да тъгувал за баща си, бил радостен все пак, че ще види Багдад и известния Харун ал Рашид.
            След десет дни пристигнали в Багдад и Саид се смаял и възхитил от великолепието на този град, който тогава се намирал в най-пълния си разцвет.
            Търговецът го поканил у дома си и Саид приел с удоволствие, защото едва тук, сред хорската глъчка съобразил, че в този град вероятно освен въздуха, водата на река Тигър и спането на стълбите на някоя джамия нищо друго не било безплатно.
            В деня след пристигането си, тъкмо когато се облякъл и си рекъл, че в чудесните си бойни дрехи може спокойно да се покаже из Багдад, а и вероятно да привлече погледите върху себе си, в стаята влязъл търговецът. Огледал хубавия младеж с лукав поглед, погладил брадата си и после рекъл:
            — Това всичко е много хубаво, млади господине! Но какво ще правите оттук насетне? Вие сте голям мечтател и съвсем не мислите за утрешния ден. Или имате толкова пари у себе си, че да живеете подобаващо на дрехите си?
            — Скъпи Калум-Бек — рекъл младежът, като се посмутил и изчервил, — пари наистина нямам, но ако ми заемете някакви, с които да мога да се върна у дома, баща ми ще ви ги върне и ще ви възнагради както си му е редът.
            — Баща ти ли, момче? — извикал търговецът и се разсмял високо. — Струва ми се, че слънцето ти е размекнало мозъка. Да не мислиш, че ти вярвам за цялата приказка, която ми разказа в пустинята — за това, че баща ти бил богат мъж от Балсора, а ти — единственият му син; за нападението на арабите и живота ти в онази орда и всичко друго? Още тогава се ядосвах на нахалните лъжи и безсрамието ти. Знам, че в Балсора всички богати хора са търговци, търгувал съм с тях и трябваше да съм чул за Беназар, ако имаше състояние поне за шест хиляди томана. Значи или е лъжа, че си от Балсора, или баща ти е беден сиромах и на довлеклия му се тук син няма да заема и медна монета. А да не говорим за нападението в пустинята! Де се е чуло и видяло, откакто мъдрият халиф Харун обезопаси търговските пътища през пустинята, разбойници да се осмелят да грабят керван и дори да отвличат хора? Трябваше да се разчуе, ако е имало такова нещо. Но по целия път, а и тук, в Багдад, където се събират хора от цял свят, не чух да се говори за подобно нещо. Това е втора лъжа, млади, безсрамни човече!
            Пребледнял от яд и възмущение, Саид понечил да прекъсне злия човек, но той закрещял, за да не му даде да се изкаже, като при това силно ръкомахал.
            — И третата ти лъжа, нахални измамнико, е случката в стана на Селим. Неговото име е добре известно на всички, срещали някога арабин, ала той се е прославил като най-страшният и жесток разбойник. И ти смееш да говориш, че си убил сина му и на мига не са те насекли на парчета? В нахалството си стигаш талкова далеч, че разправяш невероятни неща като това, че Селим те е защитавал от ордата си, че те приел в собствената си шатра и те пуснал без откуп, вместо да те обеси на първото срещното дърво, той, който често бесеше пътници само за да се позабавлява на физиономиите им. Ах ти, отвратителен лъжецо!
            — Няма какво да кажа повече — викнал младежът, — освен че всичко, казано от мен, е истина. Кълна се в душата си и в брадата на Пророка!
            — Какво? В душата си се кълнял?! — креснал търговецът. — В черната си, лъжлива душа? Че кой ще ти повярва? И в брадата на Пророка — ти, който самият още нямаш брада! Кой ще ти се довери?
            — Наистина нямам свидетели — продължил Саид, — но вие не ме ли намерихте завързан и окаян?
            — Това нищо не доказва — отвърнал онзи. — Ти си облечен като личен разбойник и може би си бил нападнат от някой по-силен от теб, който те е надвил и те е завързал.
            — Искам да видя този или по-скоро тези двама — отвърнал Саид, — които ще ме повалят и ще ме вържат, без да ми метнат отзад примка на врата. Вие, от базара, може и да не знаете на какво е способен човек, обучен да си служи с оръжие. Но ми спасихте живота и аз ви благодаря за това. Какво искате сега от мен? Ако не ми помогнете, трябва да прося, а няма да ми е приятно да моля за милостиня равни на мен. Ще се обърна към халифа.
            — Така значи? — викнал търговецът с подигравателен смях. — Не желаете да се обърнете към никого другиго освен към нашия най-милостив господар? На това викам аз изискана просия! Ай, ай! Имайте предвид обаче, че пътят към халифа минава през моя братовчед Месур и че само с една дума мога да обърна внимание на главния му придворен колко чудесно можете да лъжете. — Но ми е жал за младостта ти, Саид. Може пък да се поправиш, от теб да излезе нещо. Ще те взема при мен в павилиона си на базара, ще ми служиш една година и като изтече тя и не ти се остава по-дълго, ще ти платя възнаграждението и ще те пусна да си ходиш, където пожелаеш — към Балсора или Медина, към Стамбул или Алепо, ако щеш върви и при неверниците. До обяд ти давам време да размислиш. Ако искаш — добре, ако не — ще ти пресметна евтино разходите, които имах с теб по пътя, за мястото на камилата. Ще се разплатим с дрехите ти и всичко, което имаш, и ще те изхвърля на улицата. Тогава можеш да вървиш да просиш при халифа или при мюфтията, в джамията или на базара.
            Като изрекъл това, злият човек оставил сам нещастния младеж. Саид го изпратил с изпълнен с презрение поглед. Той бил толкова възмутен от лошотията на този човек, който умишлено го бил взел със себе си и привлякъл в дома си, за да може да разполага с него. Опитал се да избяга, но прозорците били с решетки, а вратата — залостена. Накрая, след като умът му дълго се бунтувал срещу това, решил като начало да приеме първото предложение на търговеца и да отиде да му служи в павилиона. Виждал, че няма по-добър избор, защото дори да се опитал да избяга, без пари не можел да стигне до Балсора. Но си наумил колкото е възможно по-скоро да моли самия халиф за подкрепа.
            На следващия ден Калум-Бек завел новия си калфа в павилиона си на базара. Показал на Саид всички шалове, воали и останалата стока, с която търгувал, и му обяснил каква щяла да бъде работата му. От Саид се искало да стои пред вратата на павилиона, облечен като търговски калфа, а не в красивите си бойни дрехи, хванал в едната си ръка шал, а в другата разкошен воал, и да подвиква на минувачите цената, като им показва стоката и да ги подканва да купуват.
            Едва сега Саид могъл да си обясни защо Калум-Бек го бил избрал за тази работа. Той самият бил нисък, грозен старец и като застанел пред дюкяна и почнел да приканва купувачите, все се случвало някой съсед или минувач да го закачи, момчетии да му се подиграят или пък жените да го нарекат „плашило“.
            А на всички било приятно да гледат младия, строен Саид, който канел купувачите с достойнство и знаел как да държи шаловете и воалите сръчно и красиво.
            Когато Калум-Бек видял, че откакто Саид застанал пред вратата на дюкяна купувачите му се увеличили, започнал да се държи по-приветливо с младия човек, хранел го по-добре и все се стараел да го издокарва с красиви и изискани дрехи.
            Саид не се трогнал особено от тези и подобни неща, с които господарят му засвидетелствал благоразположението си към него и по цял ден, както и насън бленувал да се завърне у дома.
            Един ден, когато от павилиона били продадени много стоки и всички разносвачи били разпратени вече до клиенти, дошла една жена и купила няколко неща. Бързо направила избора си и поискала срещу бакшиш някой да отнесе покупките й у дома.
            — След половин час мога да ви изпратя всичко — казал й Калум-Бек. — Но дотогава трябва да имате търпение или да си намерите друг разносвач.
            — Какъв търговец сте вие, щом давате стоката си на чужди слуги? — възкликнала жената. — Та нали едно такова момче може да избяга сред навалицата с моите покупки. На кого ще се оплача тогава? Не, вие като търговец сте задължен да изпратите разносвач до дома ми и аз мога и желая да разчитам само на вас.
            — Но почакайте само половин час, уважаема госпожо! — рекъл търговецът, като се озъртал все по-изплашено. — Всичките ми разносвачи са разпратени.
            — Не е добър павилион този, който няма по няколко свободни слуги по всяко време — отвърнала лошата жена. — Но ето че там стои един млад безделник, ела момче, вземи ми багажа и ме последвай към къщи.
            — Чакайте! Чакайте! — викал Калум-Бек. — Той показва стоката ми, подканва купувачите ми, привлича ги! Не бива да мърда от прага на павилиона!
            — Да бе! — сопнала се възрастната жена и без да дава други обяснения, мушнала покупките си в ръцете на Саид. — Тогава сте лош търговец, а стоки, които сами не се предлагат, а се нуждаят от още един безделник, не струват.
            — Върви в името на Ариман и всички зли духове — измърморил Калум-Бек на „магнита“ си — и гледай бързо да се върнеш! Ако продължавам да отказвам на тази стара вещица, ще ми излезе лошо име по базара.
            Саид последвал жената, която заситнила през базара и улиците по-бързо и леко, отколкото можело да се очаква за възрастта й. Най-накрая стигнала до една разкошна къща, похлопала и двукрилата врата се отворила. После се заизкачвала по мраморните стълби и махнала на Саид да я последва. Най-после стигнали до един широк и висок салон, който бил подреден с повече разкош и блясък, отколкото Саид някога бил виждал. Там старата жена изморена приседнала на един миндер, махнала на младия мъж да остави багажа на пода, падала му дребна сребърна монета и го пуснала да си върви.
            Той бил вече на вратата, когато един ясен, нежен глас извикал: „Саид!“. Учуден, че някой го познава, младежът се озърнал и видял чудно красива жена, заобиколена от много роби и прислужнички, да седи на миндера на мястото на старицата. Саид, онемял от почуда, скръстил ръце и направил дълбок поклон.
            — Саид, милото ми момче — рекла жената, — колкото и да съжалявам за нещастията, довели те до Багдад, това бе единственото, определено от съдбата място, където, в случай че напуснеше бащиния си дом преди навършването на двайсетата си година, бе възможно да се освободиш от прокобата. Саид, свирчицата у теб ли е още?
            — Да, пазя я! — извикал зарадвано той, като извадил верижката. — Вие със сигурност сте добрата фея, която ми я е закачила, когато съм се родил?
            — Аз съм приятелката на майка ти — отвърнала феята и ще бъда твоя приятелка, докато ти бъдеш добър. Ах, ако баща ти, този лекомислен човек, бе послушал съвета ми! Щеше да се разминеш с много страдания!
            — Е, явно така е трябвало да стане! — отвърнал Саид. — Но милостива фейо, впрегнете силен североизточен вятър в каретата си, която може да лети в облаците, и ме откарайте за няколко минути при баща ми в Балсора. Тогава търпеливо ще изчакам да минат шестте месеца до навършване на двайсетата ми година.
            Феята се засмяла:
            — Знаеш как да разговаряш с нас — отвърнала. — Но бедни Саид, това е невъзможно. Сега, когато ти си извън бащиния си дом, не мога да сторя за теб никакво чудо. Дори не мога да те спася от властта на жалкия Калум-Бек. Той е под закрилата на могъщата ти неприятелка.
            — Значи имам не само добра благодетелка — възкликнал Саид, — но и неприятелка? Е, да, мисля, че вече неведнъж усещах влиянието й. Но със съвет можете да ме подкрепите, нали? Дали да не отида при халифа и да го помоля за закрила? Той е мъдър човек и ще ме предпази от Калум-Бек.
            — Да, Харун е мъдър човек! — отвърнала феята. — Но за съжаление той също е човек. Вярва на главния си придворен колкото на самия себе си и е прав, защото е изпитал Месур и той е доказал, че му е предан. Но и на твоя приятел Калум-Бек вярва като на себе си и тук му е грешката, защото той е лош човек, макар и роднина на Месур. Калум освен всичко е и хитра лисица и още щом се върна от пътуването, скалъпи такава историйка за теб и я разказа на братовчед си, главния придворен, а той пък от своя страна я предаде на халифа, че ако ти отидеш сега в палата на Харун, ще бъдеш приет зле, защото никой не ще ти повярва. Но съществуват други средства и пътища да се сближиш с него и по звездите е написано, че ще спечелиш благоволението му.
            — Това наистина е лошо — рекъл натъжено Саид. — Значи още ще трябва да вардя дюкяна на непочтения Калум-Бек. Но можете да се смилите над мен поне за едно, уважаема госпожо. Откакто се помня, въртя оръжие и най-голямата ми радост е бойната игра, която се води страстно — с копие, лък и тъп меч. Всяка седмица най-знатните младежи тук се срещат за бойни надпревари. Но само богато облечени и свободни мъже имат право да излизат на арената, а в никакъв случай някой слуга от базара. Ако можете помогнете ми всяка седмица да получавам кон, дрехи, оръжие и лицето ми да не може лесно да се разпознава.
            — Това е желание, което може да се осмели да отправи само благороден млад човек — рекла феята. — Бащата на майка ти беше най-храбрият мъж в Сирия и изглежда, ти си наследил неговия дух. Запомни тази къща. Всяка седмица тук ще намираш по един кон и двама оръженосци, също на коне, отделно оръжия, дрехи и вода за лице, от която да ставаш неузнаваем за пред хорските очи. А сега, Саид, върви си в мир! Прояви търпение, ум и добродетелност! След шест месеца свирчицата ти ще свирне и Цулима ще я чуе.
            Младежът се сбогувал с благодарност и почит с чудната си покровителка. Запомнил добре къщата и улицата и след това се върнал обратно на базара.
            Случило се да пристигне точно навреме, за да защити и спаси господаря и майстора си Калум-Бек.
            Около дюкяна се била насъбрала голяма тълпа, момчетии танцували около търговеца и му се подигравали, а старите гледали и се смеели. Той самият стоял изключително притеснен и разтреперан от яд пред дюкяна си в едната ръка с шал, а в другата — с воал. Но тази странна сцена се дължала на случка, разиграла се в отсъствието на Саид.
            Калум бил застанал пред вратата си вместо хубавия си слуга, но никой не искал да купува от него — стария, грозен мъж. Тогава двама мъже се задали от горната страна на базара и поискали да купят подаръци на жените си. Явно търсели нещо, затова минали още няколко пъти нагоре-надолу и ето че отново се задали с реещи се погледи.
            Калум-Бек, който забелязал това, решил да се възползва от положението и викнал:
            — Насам, господа! Какво търсите? Хубави воали имам, хубава стока!
            — Добри старче — отговорил му единият, — стоката ти може наистина да е хубава, но нашите жени са странни и са свикнали да си купуват воалите само от красивия търговски калфа Саид. Обикаляме вече половин час и не можем да го намерим. Но ако ни кажеш къде можем да го открием, друг път ще купим и от теб.
            — Алахит Аллах! — възкликнал Калум-Бек и се ухилил доволно. — Пророкът ви е довел до вярната врата. Искате да отидете при хубавия калфа, за да купите воали? Влезте тогава, това е неговият павилион.
            Единият от мъжете се изсмял на ниския грозен мъж и на твърдението му, че той е хубавият калфа, а другият си помислил, че Калум му се подиграва, не искал да остане по-назад и силно го наругал. Тогава Калум-Бек се вбесил. Извикал съседите си да му свидетелстват, че никой друг дюкян освен неговия не се именувал павилионът на красивия търговски калфа, но съседите, които му завиждали заради голямата клиентела напоследък, се направили, че не са чували за нищо подобно и двамата мъже се нахвърлили здравата върху дъртия лъжец, както го нарекли те.
            Калум се бранел повече с викове и ругатни, отколкото с юмруци и така успял да привлече цяла тълпа зяпачи пред павилиона си. Половината град го познавал като стиснат и нахален дебелак и всички наоколо искрено се радвали на ударите, които получавал. И тъкмо когато единият от двамата мъже сграбчил Калум за брадата, някой стиснал ръката му и с един-единствен удар го метнал на земята, така че тюрбанът му паднал, а чехлите му отхвърчали надалеч.
            Струпалите се зяпачи, които на драго сърце щели да погледат как ще изтезават Калум, възроптали недоволно, а другарят на поваления се огледал да види кой е дръзнал да стори това и видял пред себе си висок, силен младеж с искрящи очи и смело изражение на лицето. Не посмял да го закачи, още повече че Калум, който сметнал спасението си за истинско чудо, посочил младия мъж и рекъл:
            — Ето го! Какво искате повече? Пред вас, господа, е Саид, красивият търговски калфа!
            Хората наоколо се засмели, защото знаели, че случилото се с Калум-Бек малко преди това било несправедливо. Мъжът се изправил засрамен и без да купи нищо, си тръгнал накуцвайки заедно с приятеля си.
            — О, ти звезда на всички търговски калфи, ти, корона на базара! — възклицавал Калум, като въвеждал калфата си в дюкяна. — Честна дума, на това викам аз да се появиш навреме, да сложиш ред в нещата! Как лежеше онзи проснат на земята сякаш никога не е стоял на краката си, ами аз — нямаше да имам нужда повече бръснар да ми реше и маже с балсами косата, ако ти беше дошъл две минути по-късно! С какво мога да ти се отплатя?
            Прибързано чувство на съжаление ръководело сърцето и ръката на Саид, когато се притекъл на помощ на Калум-Бек. Сега, когато чувството се уталожило, той почти съжалявал, че спестил на злия човек опитомяването му. „Дузина оскубани косъма — мислел си той — щяха да го направят по-мек и любезен поне за десетина дни напред“. Но се опитал все пак да се възползва от доброто настроение на търговеца и като благодарност да измоли благоволението му да има право всяка седмица да ползва по една вечер за разходка или за каквото пожелае. Калум приел, защото знаел, че принудително наетият му калфа е твърде разумен, за да избяга без пари и добри дрехи.
            Саид скоро постигнал каквото желаел. Следващата сряда, в деня, когато младежите от знатните родове се събирали на един от градските площади, за да се упражняват в бойно изкуство, той казал на Калум, че иска да си вземе свободна вечер и щом му позволил, се отправил към улицата, където живеела феята и похлопал на вратата. Веднага му отворили. Слугите, изглежда, вече го очаквали, защото, без да го питат какво желае, го повели нагоре по стълбите към една хубава стая. Там първо му подали водата за лице, с помощта на която трябвало да стане неузнаваем . Намазал си лицето и като се погледнал после в едно металическо огледало, почти не могъл да се познае, защото бил със загар, черна брада и изглеждал най-малко с десет години по-възрастен, отколкото бил в действителност.
            След това го повели към втори салон, където намерил толкова разкошно облекло с всичките му допълнения, че самият халиф нямало да се срамува да се покаже с него в деня, когато обикновено, най-празнично натъкмен, правел преглед на войската си. Освен тюрбан от най-фин плат, украсен с диаманти и дълги пера от рибар, дреха от тежка червена коприна, с втъкани в нея сребърни цветя, Саид намерил нагръдник от сребърни халки, изработен така изкусно, че следвал всяко движение на тялото, и в същото време толкова здрав, че нито копие, нито сабя можели да го пробият. Сабя-дамаскиня, прибрана в богато украсен кобур и с дръжка, инкрустирана с — както се сторило на Саид, безценни камъни, придавала завършен вид на бойните му доспехи. А като излязъл навън в пълното си бойно снаряжение, един от слугите му предал от господарката на къщата още копринена кърпичка, с която, като изтриел лицето си, брадата и тъмният му тен изчезвали.
            В двора на къщата ги чакали три жребеца. Саид се качил на най-хубавия, а слугите му яхнали другите два и наперено поели към площада, където трябвало да се състоят игрите. Пищността на доспехите му и великолепното му оръжие привлякло погледите на присъстващите и още щом излязъл на наобиколения от тълпата ринг, навред се понесъл шепот на почуда. Това било бляскав парад на най-смелите и лични младежи на Багдад, човек можел да види там дори братята на халифа да се разкарват нагоре-надолу с конете си и да се упражняват с копията си.
            Щом се появил Саид и никой не го познал, синът на великия везир заедно с някои свои приятели отишъл при него, поздравил го почтително, поканил го да вземе участие в игрите им и се позаинтересувал за името и родината му. Саид се представил като Алмансор, казал че е от Кайро и е тръгнал на пътешествие, но е чувал толкова много да се говори за смелостта и ловкостта на знатните младежи от Багдад, че побързал да ги види и да се запознае с тях. На младите хора се харесали благоприличието и дързостта на Саид-Алмансор. Наредили да му се даде копие и му казали да си избере на коя страна ще се бие, защото всички събрани били разделени на два отряда за бой поотделно и по групи.
            Но ако дотогава вниманието върху Саид било привлечено от неговата външност, сега всички били още по-удивени от необикновената му ловкост и пъргавина. Конят му летял по-устремен и от птица, а още по-бързо свистяла сабята му. Копието си хвърлял така леко, сигурно и надалеч, сякаш било стрела, изстреляна от мощен лък. Надвил най-смелите си противници и в края на игрите бил всепризнат за победител, така че един от братята на халифа и синът на великия везир, които се били на негова страна, го помолили да премери и с тях сили. Саид успял да победи Али, брата на халифа, но синът на везира му противостоял така храбро, че след дълга борба решили за по-разумно да отложат разрешаването на двубоя за следващия път.
            На другия ден след игрите в цял Багдад се говорело единствено за хубавия, богат и смел чужденец. Всички, които го видели, дори тези, които били победени от него, били възхитени от благородните му обноски и Саид чул със собствените си уши да говорят за него дори в павилиона на Калум-Бек. Хората съжалявали само, че никой не знаел къде живее.
            Следващия път Саид открил в дома на феята още по-красиви дрехи и прекрасни оръжия. Сега на площада се струпал половин Багдад, даже халифът наблюдавал игрите от един балкон. Той също се възхитил от уменията на чужденеца Алмансор и за да засвидетелства това, щом свършили игрите, го наградил с голяма златна пара, окачена на дебела златна верижка.
            Нямало как тази втора, още по-блестяща победа да не предизвика завистта на багдадските младежи.
            — Някакъв си чужденец — говорили си те помежду си — да дойде в Багдад, за да ни отнеме славата, честта и победата?! А после на други места ще има да се хвали, че сред цвета на багдадската младеж не се е намерил нито един, който да му излезе насреща?!
            Така си говорили те и решили следващия път уж случайно петима-шестима от тях да го нападнат наведнъж.
            Тези знаци на ненавист не убягнали от острия поглед на Саид. Виждал ги как седят в ъгъла, шепнат си и го сочат с лоши очи. Досещал се, че освен брата на халифа и сина на везира никой друг не бил приятелски настроен към него, а и те самите му дотягали с въпросите си къде могат да го посетят, с какво се занимава, какво му харесва в Багдад и други подобни.
            Било странно стечение на обстоятелствата, че онзи от мъжете, който гледал Саид-Алмансор най-мрачно и бил настроен най-враждебно, бил същият, когото той метнал неотдавна на земята в мига, в който се канел да оскубе брадата на нещастния търговец. Този мъж го наблюдавал всеки път внимателно и в погледа му се четяла завист. Действително Саид го бил победил на няколко пъти, но това не било достатъчна причина за подобна враждебност и Саид започнал да се бои, че по ръста или по гласа му го е разпознал като търговския калфа на Калум-Бек — разкритие, което можело да го злепостави и да го изложи на подигравките и отмъщението на недоброжелателите му.
            Но покушението, което готвили завистниците му, било осуетено както поради собствената му предпазливост и смелост, така и благодарение на приятелството, което го свързвало с брата на халифа и сина на великия везир. Двамата забелязали как шестима младежи обградили Саид и се опитали да го съборят от коня или да му отнемат оръжието, долетели веднага, разпръснали групичката и заплашили младежите, които постъпили така предателски, с отстраняване от игрите.
            Били изминали повече от четири месеца откакто Саид за първи път изпробвал храбростта си за почуда на цял Багдад, когато веднъж на път към къщи чул няколко гласа, които му се струвало, че познава.
            Пред него с бавна стъпка се движели четирима мъже и, изглежда, обсъждали нещо. Като се промъкнал след тях, чул, че говорят на диалекта на ордата на Селим и се досетил, че са намислили някакво разбойническо деяние. Първата му мисъл била да стои по-далеч от тях, но като съобразил, че може да предотврати извършването на някаква злина, се примъкнал още по-близо до мъжете и започнал да ги подслушва.
            — Пазачът на портата каза изрично — улицата, която се пада вдясно от базара — рекъл единият. — Оттам той трябвало и щял да мине тази нощ заедно с великия везир.
            — Добре — отвърнал другият. — От великия везир не се боя, той е стар, а и не е голям герой, но се говори, че халифът знае да върти меча и това ме безпокои. А и сигурно след него се мъкнат към десетина-дванайсет души охрана.
            — Ни един — обадил се третият. — Когато са го виждали да излиза нощем, винаги е бил само с везира или с главния придворен. Нощес ще ни падне в ръцете, но не бива да му се случи нищо лошо.
            — Мисля, че ще е най-добре — заговорил отново първият — да му метнем една примка през главата. Не бива да го убиваме, защото за тялото му ще дадат малък откуп, а и това не е сигурно.
            — Значи един час преди полунощ! — уговорили се разбойниците и се разделили, едните — на една, другите — на друга посока.
            Щом чул за покушението, Саид много се изплашил и се завтекъл към палата на халифа, за да го извести за грозящата го опасност. Но като преминал няколко улици, си спомнил думите на феята, че е представен много лошо пред халифа; съобразил, че вероятно ще се изсмеят на известието му или ще го изтълкуват като опит за подмазване пред владетеля на Багдад, затова се спрял и решил, че най-доброто ще е да се довери на меча си и сам да избави халифа от разбойниците.
            Затова се върнал обратно, но не се прибрал в дома на Калум-Бек, а седнал на стъпалата на една джамия и изчакал настъпването на нощта. После заобиколил, минал базара, излязъл на указаната от разбойниците улица и се потулил зад една издадена напред къща.
            След около час чул двама мъже бавно да слизат надолу по улицата. Първо си помислил, че са халифът и великият му везир, но щом единият от тях плеснал с ръце, веднага безшумно от долната страна, откъм базара, се приближили други двама. Шепнали си някое време и после се разделили. Трима се скрили недалеч от него, а четвъртият започнал да снове нагоре-надолу по улицата. Нощта била много мрачна, но тиха и затова Саид трябвало да разчита изцяло на острия си слух.
            Минал още половин час, когато откъм базара се дочули стъпки. Изглежда, разбойникът също ги чул и се промъкнал покрай Саид по посока на базара. Стъпките приближили и Саид можел вече да различи тъмните силуети, когато разбойникът изпляскал и другите трима тутакси изскочили из засада. Нападнатите вероятно били въоръжени, защото се чул звън на мечове.
            В същия момент Саид извадил сабята си дамаскиня и с вика:
            „Долу враговете на великия Харун!“ се нахвърлил върху разбойниците. Моментално повалил един от тях и настъпил към другите двама, които тъкмо се канели да обезоръжат онзи, на когото били метнали примка. А той, като махал с ножа си слепешката, за да разреже примката, така силно ударил един от разбойниците по ръката, че му я отсякъл. Разбойникът се смъкнал с ужасен вик на земята. Сега четвъртият разбойник, който дотогава се биел с другия мъж, се нахвърлил върху Саид, който още се борел с третия. Но мъжът, на когото хвърлили примката, веднага щом се освободил от нея, изтеглил кинжала си и промушил странично похитителя в гърдите. Когато видял това, последният разбойник захвърлил сабята си и побягнал.
            Саид скоро видял кого бил спасил, защото по-едрият от двамата мъже пристъпил към него и му рекъл:
            — Едното е странно колкото и другото: покушението върху живота или свободата ми и необяснимата помощ и спасението ми. Как научихте кой съм? Знаехте ли за нападението на тези мъже?
            — Владетелю на правоверните — отвърнал Саид, — тъй като не се съмнявам, че това си ти — тази вечер вървях по улица Ел Малек след едни мъже, чийто непознат и таен диалект бях учил някога. Те си говореха за това да те пленят и да убият достойния мъж до теб, твоя везир. И понеже бе вече твърде късно да те предупредя, реших да отида на мястото, където решиха да те причакат, за да ти се притека на помощ.
            — Благодаря ти — рекъл Харун, — но на това място, между другото, не е добре да се стои. Вземи този пръстен и ела утре в палата ми. Тогава ще разговаряме повече за теб и подкрепата ти и ще видим как да ти се отплатя най-добре. Елате, везире, не е добре да оставаме повече тук, разбойниците могат отново да се върнат.
            Така казал и след като сложил пръстена на ръката на младежа, мислел да си вървят, но везирът го помолил да го изчака за малко, обърнал се и подал на изненадания младеж една тежка кесия.
            — Млади момко — рекъл, — моят господар, халифът, може да те направи какъвто пожелае, мой наследник дори, но моите възможности са по-скромни и каквото мога, по-добре да го сторя сега, отколкото утре. Затуй вземи тази кесия. С това, между другото, не искам да заплатя благодарността си. Когато имаш някакво желание, можеш да дойдеш спокойно при мен.
            Опиянен от щастие, Саид забързал към къщи. Но тук той бил посрещнат лошо.
            Като видял, че се бави толкова много, Калум-Бек първо се разсърдил, а после се разтревожил, защото си помислил, че лесно може да се прости с красивия младеж, който привличал купувачи за стоката му. Още от вратата го посрещнал с ругатни и му се разкрещял като побеснял. Но Саид, който бил хвърлил един поглед в кесията и видял, че била догоре пълна с жълтици, съобразил, че с тях ще може да се прибере в родината си дори и без благоволението на халифа, което със сигурност нямало да е по-малко от благодарността на везира, не му останал длъжен за нито една обидна дума и му дал да разбере, че не възнамерява да остане и час по-дълго при него. Като чул това Калум-Бек, отначало много се изплашил, но после се изсмял подигравателно и рекъл:
            — Ти ли дрипльо и скитнико, ти ли гол като пушка хайванино! Къде си хукнал?! Та ти без мен си загубен! С какво мислиш да се храниш и къде да спиш?
            — Не се грижете за това, драги Калум-Бек — отвърнал му троснато Саид, — сполай ви, не ще ме видите вече!
            Рекъл това и хукнал към вратата, а Калум-Бек стоял и го гледал смаян, без да може да промълви и дума.
            На другата сутрин обаче, след като хубаво обмислил случая, разпратил носачите си да издирват навред беглеца. Дълго търсили те напразно, накрая един се върнал и съобщил, че видял Саид, търговския калфа, да излиза от една джамия и да се запътва към един керван. Но изглеждал съвсем различно, бил облечен в красиви дрехи, носел меч и сабя и разкошен тюрбан.
            Като чул това Калум-Бек, се заклел и викнал:
            — Ограбил ме е и с парите ми се е облякъл. О, аз разореният!
            После изтичал при полицейския надзирател и тъй като той знаел, че е роднина на Месур, главния придворен, не му било трудно да изпрати няколко стражари, които да заловят Саид.
            А Саид седял пред един керван и разговарял съвсем спокойно с един търговец за пътуването си към Балсора, бащиния си град, когато ненадейно няколко мъже се нахвърлили отгоре му и въпреки съпротивата му завързали ръцете му на гърба. Той ги попитал кое им дава право да се държат така грубо и те отвърнали, че го правели в името на полицията и на неговия законен господар Калум-Бек. В същото време се появил дребният, грозен мъж, започнал да му се присмива и да го подиграва, а после бръкнал в джоба на Саид и с триумфален вик, за почуда на околните, извадил оттам една голяма кесия с жълтици.
            — Погледнете! Всичко това той е крадял малко по малко от мен! Какъв лош човек! — викал той и хората гледали с погнуса заловения.
            — Какво?! Толкова млад и красив, а да е толкова лош! Към съда! Водете го към съда, да го наложат хубавичко с тояги! — викали те.
            Така Саид бил отведен, последван от огромно шествие от хора от всички съсловия, които крещели:
            — Вижте, това е хубавият търговски калфа от базара! Ограбил е господаря си и е избягал! Двеста жълтици му е взел!
            Полицейският надзорник го посрещнал с мрачна физиономия. Саид понечил да се изкаже, но служителят на реда му наредил да мълчи и изслушал само дребния търговец. Надзорникът показал кесията и го попитал дали от него е откраднато златото. Калум-Бек потвърдил под клетва. Тази клетва му помогнала за жълтиците, но не и за да задържи красивия търговски калфа, който му бил ценен колкото хиляда жълтици, защото съдията рекъл:
            — Според закона, който моят всемогъщ господар — халифът, затегна само преди няколко дни, всяка кражба, която надхвърля сто жълтици и се извършва на базара, се наказва с вечно заточение на пуст остров. Този крадец идва точно навреме, защото закръгля бройката от подобни негодници на двайсет. Утре ще ги натоварим на една ладия и ще ги закараме навътре в морето.
            Саид изпаднал в отчаяние, заклел надзорника да го изслуша, да му позволи да каже само една дума на халифа, но той бил безпощаден. Калум-Бек, който съжалявал за дадената клетва, също се застъпил за Саид, но съдията отсякъл:
            — Нали си получи жълтиците и можеш да си спокоен. Върви си вкъщи и си налягай парцалите, защото инак за всяко възражение ще те наказвам с по десет жълтици.
            Калум млъкнал съкрушен, съдията махнал с ръка и нещастният Саид бил изведен.
            Отвели го в един мрачен и влажен затвор. Там деветнайсет окаяни човешки същества се търкаляли върху слама и срещнали другаря си по съдба с груби смехове и проклятия, отправени към съдията и халифа. Колкото и ужасна да изглеждала предстоящата му съдба, колкото и мъчителна да била мисълта да бъде заточен на пуст остров, Саид се утешавал донякъде с това, че на другия ден ще напусне ужасния затвор.
            Но се заблуждавал сериозно, като си мислел, че на кораба състоянието му ще се подобри. Двайсетте затворници били хвърлени в най-долното помещение, където човек не можел дори да се изправи и те веднага започнали да се бутат и удрят за по-добрите места.
            Котвите били вдигнати и Саид се разплакал горчиво, като видял, че корабът, който след няколко дни трябвало да го отведе до бащиния му град, потеглил. Само веднъж на ден раздавали на затворниците по малко хляб и плодове и глътка сладка вода и в трюма било толкова тъмно, че всеки път, когато трябвало да се хранят, се налагало да се носят свещи. Почти на всеки втори или трети ден намирали по някой мъртъв — толкова нездравословен бил въздухът, който дишали в джендема на кораба, а Саид успял да оцелее единствено благодарение на младостта и крепкото си здраве.
            Били изминали четиринайсет дни, откак пътували по вода, когато един ден чули вълните да бучат по-силно и на кораба настанало силно движение и трополене.
            Саид се досетил, че може да се задава буря и му станало дори приятно, защото се надявал най-после да умре.
            Корабът се замятал още по-силно и накрая заседнал с ужасен трясък. Писъци и ревове се разнесли откъм палубата и се смесвали с рева на бурята. Най-сетне всичко утихнало, но в същото време един от затворниците открил, че в кораба нахлува вода. Захлопали по капака на тавана, но никой не им отвърнал. Когато водата шурнала още по-силно, те натиснали с общи усилия капака и го избили. Изкачили се по стълбата, но горе нямало вече жива душа. Целият екипаж се бил спасил с лодки. Сега повечето затворници изпаднали в паника, защото бурята се разразила още по-силно, корабът почнал да скърца и да се накланя. Затворниците постояли още няколко часа на палубата и се нахранили за последен път от запасите, които намерили. Ала по едно време бурята отново се засилила, корабът бил изтласкан от скалата, на която бил заседнал, и се разцепил на две.
            Саид се вкопчил здраво за мачтата и не се пускал от нея, докато бурята помитала кораба. Вълните го подмятали насам-натам, но той се задържал на повърхността, като гребял с крака.
            Бил плувал така половин час в непрестанна опасност за живота си, когато верижката със свирчицата изскочила от дрехата му и той решил още веднъж да изпробва дали няма да свирне. С едната ръка се бил вкопчил в мачтата, а с другата я пъхнал в устата си, надул я и ето че се разнесъл звънък ясен тон и на мига бурята спряла и морето станало гладко като тепсия, намазана с масло. Едва се бил поуспокоил и поогледал дали няма да съзре някъде суша, когато мачтата започнала странно да се разширява и да се раздвижва и за свой ужас Саид забелязал, че не седи вече на дърво, а на огромен делфин. След няколко мига самообладанието му се възвърнало и като видял, че делфинът бързо, но спокойно и сигурно напредва по пътя си, отдал чудното си избавление на сребърната свирчица и добрата фея и с вик отправил към небесата горещата си благодарност.
            Бързо като стрела го носел през вълните чудният му кон и още преди да се е свечерило, зърнал суша и различил голяма река, в която делфинът бързо отбил. Нагоре по течението той плувал по-бавно и за да не му прилошее, Саид взел свирчицата си — от историите за феи бил чувал как се зоват подобни вълшебства, свирнал силно и сърцато и си поискал хубав обяд. Делфинът спрял веднага и от водата излязла една съвсем суха маса, сякаш стояла осем дни на слънце, и отрупана с какви ли не лакомства. Саид им се нахвърлил с апетит, защото храната в затвора била оскъдна и лоша. Щом се нахранил до насита, благодарил, масата потънала надолу, а той пришпорил делфина и поел отново нагоре по течението но реката.
            Слънцето клонило вече към залез, когато Саид съзрял далече в мрака голям град, чиито минарета му приличали на багдадските. Мисълта за Багдад не му била много приятна, но доверието му към добрата фея било огромно и той силно вярвал, че тя не ще го вкара отново в ръцете на непочтения Калум-Бек. Встрани, на около миля от града и в близост до реката, съзрял разкошен летен палат и за негова изненада делфинът се насочил право натам.
            Саид видял на терасата да стоят няколко красиво облечени мъже, а на брега цяла тълпа прислужници. Всички гледали към него и кършели ръце от почуда. Делфинът спрял до една мраморна стълба, която водела от морето към палата, и щом Саид стъпил на нея, спасителят му се изгубил безследно. В същото време няколко прислужници се спуснали по стълбата да го посрещнат и го помолили от името на господаря им да отиде при него. Предложили му сухи дрехи, той се преоблякъл набързо и ги последвал към терасата, където заварил трима мъже, най-едрият и красивият от които го посрещнал приветливо и благосклонно.
            — Кой си ти чудесни чужденецо, който укротяваш морските твари и ги водиш наляво и надясно както умел ездач бойния си кон? Вълшебник ли си или човек като нас?
            — Господарю! — отвърнал Саид. — През последните дни търпях много неволи. Но ако ви е приятно, мога да ви ги разкажа.
            И разказал на тримата мъже патилата си от мига, в който напуснал бащиния си дом до чудното си спасение. Слушателите му често го прекъсвали, за да изразят изненадата или възхитата си, и когато накрая свършил, любезният му домакин рекъл:
            — Вярвам ти, Саид! Но ти ни каза, че на игрите си спечелил медальон и че халифът ти е подарил пръстен. Можеш ли да ни ги покажеш?
            — Пазил съм ги тук до сърцето си — рекъл младежът, — бих се простил с толкова скъпи дарове само с цената на живота си, защото смятам избавлението на халифа от ръцете на убийците за най-славното си и достойно деяние.
            В същото време той извадил медальона и пръстена и ги подал на мъжете.
            — Кълна се в брадата на Пророка — това е моят пръстен! — възкликнал високият красив мъж. — Велики везире, нека го прегърнем, защото това е нашият избавител!
            Когато двамата го приели в обятията си, на Саид му се сторило, че сънува, но той веднага паднал на колене и рекъл:
            — Прощавай, владетелю на правоверните, че така говорих за теб, защото ти си самият Харун ал Рашид, великият халиф на Багдад.
            — Да, аз съм халифът на Багдад, но съм и твой приятел! — отвърнал Харун. — А твоите теглила трябва да спрат дотук. Ела с мен в Багдад, остани в моето обкръжение и бъди един от най-доверените ми служители, защото в онази нощ ти наистина показа, че Харун не ти е безразличен, а аз не бих искал да поставя на такова изпитание никого от най-приближените си хора.
            Саид благодарил на халифа и му обещал, след като иде да види баща си, който навярно се безпокоял много за него, да се върне и да остане завинаги при него. И халифът приел решението му за справедливо и правилно.
            Малко по-късно възседнали конете и пристигнали в Багдад още преди залез слънце. Халифът предоставил на Саид да си избере няколко великолепно украсени стаи в палата му и извън това му обещал да нареди да му бъде построен собствен дом.
            Още щом научили за случилото се, братята на Саид по оръжие — братът на халифа и синът на великия везир, първи дотичали при него.
            Хвърлили се да прегръщат спасителя на скъпите си роднини и го помолили да им стане приятел. Ала в следващия миг онемели от почуда, защото той рекъл:
            — Аз отдавна съм ви приятел — рекъл Саид и извадил медальона, който бил спечелил като награда в бойните състезания, и започнал да им припомня общите им преживявания. Дотогава те го знаели като мургав мъж с дълга брада и едва като разказал как и защо се е преобразявал, наредил в своя подкрепа да му донесат безопасни оръжия, бил се с тях и им демонстрирал, че е Алмансор смелият, те отново го прегърнали, този път ликувайки, и не можели да скрият щастието си, че имат такъв приятел.
            На другия ден, както Саид седял с великия везир при Харун, влязъл Месур, главният придворен, и казал:
            — Владетелю на правоверните, обръщам се към теб за помощ и милост.
            — Нека първо чуя за какво става дума — отвърнал Харун.
            — Отвън стои моят любим братовчед Калум-Бек, известен търговец от базара — обяснил той. — Той си има странна разправия с един мъж от Балсора, чийто син му е работил, след това го е обрал, избягал е и никой не знае къде е. Сега бащата е дошъл да търси сина си при Калум, ала той не е при него. Затова той иска и те моли да си така милостив да използваш силата на голямата си прозорливост и мъдростта си и да отсъдиш между мъжа от Балсора и него.
            — Ще отсъдя — отвърнал халифът. — Нека след половин час господин братовчед ти да дойде с противника си в съдебната зала.
            Щом Месур напуснал салона с благодарности, Харун казал:
            — Това може да е само баща ти, Саид, и тъй като аз за щастие разбрах всичко, както е било, ще мога да отсъдя като Соломон. Ти, Саид, ще се скриеш зад завесата на трона ми и ще стоиш там докато те повикам, а ти, велики везире, ще наредиш незабавно да доведат лошия, прибързан полицейски надзорник. Ще ми е нужен за разпита.
            Двамата сторили, както им било заповядано. Сърцето на Саид забило силно, когато видял баща си блед и покрусен, олюлявайки се, да влиза в съдебната зала, а тънката, самоуверена усмивка на Калум, който шушнел на братовчед си, главния придворен, го ядосала дотолкова, че му се прищяло да изскочи иззад завесата и да го смаже, защото най-големите му беди и тревоги били причинени от този лош човек.
            В залата имало много хора, които искали да чуят какво ще отсъди халифът. След като видял, че господарят на Багдад е заел мястото си, великият везир наредил да се пази тишина и попитал кой ще се яви като ищец пред господаря му.
            Калум излязъл напред с нахално изражение и рекъл:
            — Преди няколко дни, както стоях пред вратата на павилиона си на базара, се появи един мъж с кесия в ръка. Той вървеше от дюкян на дюкян с този тук и викаше:
            — Кесия с жълтици ще получи оня, който знае нещо за Саид от Балсора.
            Този Саид беше работил при мен и затова аз го повиках:
            — Насам, приятелю! Може аз да заслужа кесията!
            И мъжът, който сега е настроен така враждебно към мен, дойде зарадван и ме попита какво зная. Аз му отговорих:
            — Вие изглежда сте Беназар, баща му? — И когато той го потвърди, с удоволствие му разказах как съм намерил и спасил младия човек в пустинята, как съм се погрижил за него и съм го довел в Багдад. Възрадван, той ме възнагради с тази кесия. Но чуйте само този луд — когато му рекох, че синът му ми е бил калфа, че ми е погаждал номера, че ме е обрал и след туй е избягал, не ще да ми повярва. От няколко дни се разправя с мен, иска си сина и парите обратно, а аз не мога да му върна нито едното, нито другото, защото парите ми се полагат за вестта, а пък откъде да взема невъзпитания му син?
            После думата взел Беназар. Описал колко благороден и добродетелен е синът му и че не би могъл да извърши такова лошо нещо като кражба и призовал халифа справедливо да разследва случая.
            — Надявам се — започнал Харун, — че ти си съобщил за кражбата, както си му е редът, Калум-Бек?
            — Разбира се! — възкликнал той и се засмял. — Заведох го при полицейския надзорник.
            — Да влезе полицейският надзорник! — заповядал халифът.
            За общо учудване той се появил на мига, доведен като с вълшебна пръчица. Халифът го попитал дали си спомня за тази история и той потвърдил случая.
            — Разпита ли младежа, който е извършил кражбата? — попитал Харун.
            — Не, той така се бе заинатил, че не искаше да признае пред никого другиго освен лично пред вас — отвърнал съдията.
            — Но аз не си спомнял да съм го виждал — рекъл халифът.
            — Но не ви и трябваше! Инак аз трябва всеки ден да ви водя върволица от подобни маскари, които желаят да говорят с вас.
            — Знаеш, че ушите ми са отворени за всекиго — отговорил Харун, — но вероятно доказателствата за кражбата са били толкова очевидни, че не е било нужно да водиш младия човек при мен. Сигурно си имал свидетели, че парите, които са били откраднати, са ти принадлежали, Калум?
            — Свидетели? — попитал той пребледнял. — Не, нямах свидетели и вие, господарю на правоверните, знаете, че жълтиците си приличат до една. Откъде мога да взема свидетели, че от касата ми липсват сто пари?
            — А по какво разбра, че тези пари са твои? — попитал халифът.
            — По кесията, в която бяха — отвърнал Калум.
            — Тук ли е кесията? — продължил да разпитва той.
            — Тук е — рекъл търговецът, извадил кесията и я подал на великия везир, за да я предаде на халифа.
            Ала великият везир извикал с престорено учудване:
            — Кълна се в брадата на Пророка! Куче, казваш, че била твоя?! Моя е и аз я дадох пълна със сто жълтици на един чудесен момък, задето ме избави от голяма опасност.
            — Можеш ли да се закълнеш в това? — попитал халифът.
            — Това е вярно толкова, колкото и че ми се ще един ден да отида в рая — отговорил везирът. — Сигурен съм, защото дъщеря ми сама изработи кесията.
            — Ай, ай! — възкликнал Харун. — Значи грешно са те осведомили, а, полицейски надзорнико? Защо си повярвал, че тази кесия е на търговеца?
            — Той се закле — отвърнал изплашено полицейският надзорник.
            — Значи си дал лъжлива клетва? — нападнал халифът търговеца, който стоял пребледнял и разтреперан пред него.
            — Аллах, Аллах! — викнал онзи. — Нищо не искам да кажа против великия везир, на него може да се вярва, но, ах! Кесията си е моя и недостойният Саид ми я открадна. Бих му наброил хиляда томана, ако беше тук сега!
            — Какво си направил с този Саид? — попитал халифът съдията. — Казвай къде да наредя да го издирват, за да дойде тук и да даде показания пред мен!
            — Пратих го на един пуст остров — отвърнал полицейският надзирател.
            — О, Саид! Синът ми, синът ми! — извикал нещастният баща и заридал.
            — Значи е признал за престъплението? — попитал Харун.
            Полицейският надзорник пребледнял. Въртял очи наляво и надясно и накрая рекъл:
            — Доколкото мога правилно да си спомня — да.
            — Значи не знаеш със сигурност? — продължил със заплашителен глас халифът. — Тогава нека попитаме самия него. Излез, Саид, а ти, Калум-Бек, наброй пред всички хиляда жълтици, защото той е пред теб!
            Щом Саид се показал, на Калум и на полицейския надзирател им се сторило, че виждат пред себе си призрак, паднали на колене и почнали да викат:
            — Милост! Милост!
            Беназар, едва не припаднал от щастие, се втурнал в обятията на загубения си син.
            Тогава обаче халифът попитал с желязна строгост:
            — Полицейски надзирателю, ето го Саид. Той призна ли си вината?
            — Не, не! — разридал се полицейският надзирател. — Чух само свидетелствата на Калум, защото е личен човек.
            — Затова ли те назначих за съдия, за да изслушваш само знатните? — викнал Харун ал Рашид в изблик на благороден гняв. — Наказвам те с десет години изгнаничество на самотен остров сред морето. Там ще можеш да си помислиш какво е справедливост, а ти, о, ти, жалко човече, който събуждаш мъртвите към живот, не за да ги спасиш, а за да ги превърнеш в свои роби, ти ще заплатиш, както вече казах, хиляда томана, защото обеща да ги дадеш, ако дойде Саид да свидетелствува за теб.
            Калум се зарадвал, че с това ще се отърве от кашата, която забъркал, и тъкмо се канел да благодари на милостивия халиф, когато го чул да добавя:
            — За лъжливата клетва за стоте жълтици ще получиш сто камшика по петите. Освен това Саид ще избере дали иска да ти вземе павилиона и теб за хамалин или ще се задоволи, като му изплатиш по десет жълтици за всеки ден от времето, когато е бил на служба при теб.
            — Пуснете този жалък човек да си върви, халифе! — възкликнал младежът. — Нищо не искам от него!
            — Не! — отвърнал Харун. — Искам да бъдеш обезщетен. Вместо теб избирам десет жълтици на ден, а ти ще пресметнеш колко дни си бил в лапите му. А сега отведете тези жалки хора.
            Отвели ги, а халифът завел Беназар и Саид в друг салон, там самият той разказал за чудното си избавление от Саид и само от време на време бил прекъсван от виковете на Калум-Бек, на чиито пети в този момент на двора отброявали изключително ценните му сто жълтици.
            Халифът поканил Беназар да живее при него в Багдад. Той се съгласил, но първо потеглил към къщи, за да си прибере имуществото. А Саид заживял като велможа в палата, издигнат му от благодарния халиф. Приятели му били братът на халифа и синът на великия везир, а в Багдад тръгнала поговорката:
            „Ще ми се да съм добър и щастлив като Саид, Беназаровия син.“


Няма коментари:

Публикуване на коментар