2 май 2012 г.

Приказките на Ръдиард Киплинг


                                                           Ръдиард Киплинг
                                                            
                                                               ПРИКАЗКИ

СЪДЪРЖАНИЕ:
ЗАЩО КИТЪТ ИМА ТЯСНА УСТА
ЗАЩО КАМИЛАТА Е ПОЛУЧИЛА ГЪРБИЦАТА СИ
ЗАЩО КОЖАТА НА НОСОРОГА Е ТАКАВА
КАК ЛЕОПАРДЪТ СТАНА НА ПЕТНА
КОТКАТА, КОЯТО СИ ХОДЕШЕ КЪДЕТО СИ ЩЕ
ОТКЪДЕ СЕ ВЗЕХА БРОНЕНОСЦИТЕ
РАКЪТ, КОЙТО СИ ИГРАЕШЕ С МОРЕТО
МАЛКОТО СЛОНЧЕ
ПЕПЕРУДКАТА, КОЯТО ТРОПНА С КРАК
СКАЗАНИЕ ЗА КЕНГУРУТО
КАК БЕШЕ НАПИСАНО ПЪРВОТО ПИСМО
КАК БЯХА СЪЗДАДЕНИ БУКВИТЕ


                                               Защо китът има тясно гърло
Eдно време, мое Безценно съкровище, имаше един Кит. Той живееше в морето и ядеше всички риби: паламуди и каракуди; моруни и барбуни; раци осмокраци; туруци и техните внуци; змиорки осморки; стриди, скариди, сафриди и всичко, каквото види. Да, каквото и да видеше в морето, той си отваряше устата ей така и — хам! — готово. И това трая, докато в цялото море остана една-единствена малка рибка и това беше една Кротушка-хитрушка, която се беше изхитрила да плува съвсем близко зад дясното ухо на Кита, та да не може той да я глътне. Тогава Китът се изправи на опашката си и каза:
— Гладен съм!
И малката Кротушка-хитрушка му прошепна с хитрото си гласче:
— О, Могъщо и милостиво морско млекопитаещо, вкусвало ли си Човек?
— Не — каза Китът. — Какъв е на вкус?
— Вкусен — каза малката Кротушка-хитрушка. — Вкусен, но малко жилав.
— Намери ми няколко! — каза Китът и разпени водата с опашката си.
— Един ти стига за едно ядене — каза малката Кротушка-хитрушка. — Плувай към 50-ия градус северна ширина и 40-ия градус западна дължина (тези градуси са магически, а не от термометъра) и като стигнеш там, ще видиш на един сал сред морето един Моряк корабокрушенец, който има само едни сини дочени панталони, едни презрамки (недей забравя за презрамките, мое Безценно съкровище!) и един моряшки нож. Но трябва да ти кажа, че това е човекът, безкрайно предвидлив и до¬сетлив.
Така каза рибката и Китът заплува с колкото китовска сила имаше в указаната посока и като стигна 50-ия градус северна ширина и 40-ия градус западна дължина, видя на един сал сред морето Моряк корабокрушенец, който имаше само едни сини дочени панталони, едни презрамки (помни добре за презрамките, мое Безценно съкровище!) и един моряшки нож. Той беше седнал на сала сам-самичък и съвсем самотен и пляскаше с краката си във водата. (Неговата майка му беше позволила да пляска с тях, иначе той никога нямаше да го прави, защото беше човек, безкрайно предвидлив и досетлив!)
Като го видя, Китът започна да разтваря устата си все по-широко и по-широко, и по-широко, докато се отвори целият почти до опашката и — хам! — глътна наведнъж и сала, и Моряка корабокрушенец, и сините му дочени панталони, и презрамките му (за които не трябва да забравяш, нали?), и моряшкия му нож. Глътна ги и ги запрати в оня тъмен и топъл килер, който се нарича Китов стомах, а след това си облиза бърните — така — и се завъртя три пъти на опашката си.
Добре, но щом се намери в този тъмен и топъл килер, Морякът, който беше човек безкрайно предвидлив и досетлив, започна да рита и да рипа; да думка и да бумка; да тропа и да хлопа; да кряска, да тласка и да драска; да танцува, бесува и лудува; да охка и офка; и това беше само подготовка, защото той продължи да писка и натиска; да бие и да вие; да се тръшка и пъшка без всякаква задръжка; докато накрая Китът се почувствува извънредно, ама извънредно нещастен.(3абрави ли за презрамките, а?)
И той каза на малката Кротушка-хитрушка:
— Този човек е много жилав и освен това ме кара да хълцам.
— Заповядай му да излезе! — прошепна му тя.
Тогава Китът извика в собственото си гърло към Моряка корабокрушенец:
— Ей, ти! Излизай вън и се дръж прилично! Почнах да хълцам от теб.
— Веднага! — извика отвътре Морякът. — Само че не съвсем тъй, ами малко обратно! Първо ще ме откараш, както казва песента: "До къщний мой праг, до род-ний мой бряг, до английските бели скали", пък тогава ще си помисля.
И още по-силно затропа и заблъска.
— Ще трябва май да го откараш — каза малката Кротушка-хитрушка на Кита. - Аз те предупредих, струва ми се, че той е човек безкрайно предвидлив и досетлив.
И Китът заплува с цялата скорост на своите плавници и опашка, колкото му позволяваше хълцането. Плува, плува и стигна — с Моряка в стомаха — „до родний му бряг, до английските бели скали". И тогава той се плъзна върху валчестите камъчета на брега, докато половината на тялото му излезе на сухо, разтвори устата си широко, широко, широко и каза:
— Престой пет минути! Смяна за Уинчистър, Ашуело, Нашуа, Кин и всички
станции по линията за Футчбърг!
Но точно казваше „Фуч. . ." и Морякът изфуча от гърлото му.
А пък докато Китът плуваше, този Моряк, който наистина беше човек безкрайно предвидлив и досетлив, беше нацепил с моряшкия си нож своя сал на безброй тънки-тънки летвички и ги беше кръстосал така, че се беше получила гъста решетка; а пък нея беше завързал здраво с единия край на своите презрамки (разбра ли сега защо трябваше да помниш за тях!). И като изскочи навън, той започна да тегли презрамките и издърпа решетката след себе си, тъй че тя се залости здраво в китовото гърло. Тогава той издекламира следното древноиндийско стихотворение, което едва ли знаеш, тъй че аз ще имам щастието да ти го кажа пръв:
От днес тази решетка ще ти пази диетка!
И като каза това стихотворение, той скочи върху валчестите камъчета и се запъти към дома на майка си, която му беше позволила да пляска с крака във водата. Като стигна там, той се ожени и заживя щастливо. Китът също се ожени и заживя щастливо, но от този ден, понеже не можеще нито да глътне, нито да изплюе решетката, която му се беше залостила в гърлото, той трябваше да яде съвсем-съвсем дребни рибки. И затова сега китовете не ядат никога хора; не само възрастни, но дори и малки момченца и момиченца не ядат.
А малката Кротушка-хитрушка изплува един милион морски мили и се завря в тинята под прага на Екватора. Беше я страх, че Китът може би ще има нещо срещу нея.
Морякът занесе моряшкия си нож в къщи. А също и сините си дочени панталони; само че когато скачаше от китовата уста на брега, трябваше да си ги държи с едната
ръка, защото презрамките му бяха послужили, за да изтегли решетката до гърлото Кита, и бяха останали там.
И това е всичко. Няма вече.
* * *
Когато каютата
по пет пъти в минутата
се надига в небето,
в резултат на което
след това пък пропада
по-дълбоко от ада,
и куфари, чанти се пързалят встрани,
и мрачнее стъклото от зелени вълни,
и мама е болна, и мис Дженкинс не тича
да те буди, измива, обува, облича,
и тъкмо ти носят закус. . .
— Ууууп! — . . . . един трус
изпраща матроса
със нос във подноса
и всичко отново към небето полазва,
и след малко отново поглъща го трапът,
това по моряшки, чедо мое, се казва:
„50 Север - 40 Запад"!
                                            
                               Защо камилата е получила гърбицата си
В тази  приказка се разказва за туй, как Камилата получи своята голяма гърбица.
В началото на времето, когато светът беше още съвсем нов-неготов и Животните тъкмо започнаха да работят за Човека, имаше една Камила, която живееше сред Ужасно унилата пустиня, защото сама беше Ужасно унила камила и не искаше да работи. Тя се хранеше със сухи клечки, тръни и бодли и когато някое животно я заговореше, тя продължаваше да си хрупа и хрупа трънаците и треволяците и отговаряше само с едно презрително „Хръп!". С едно „Хръп!" и толкова.
Понеделник сутринта пръв пристигна при нея Конят, със седло на гърба и юздечка между зъбите.
— Камило, ей, Камило! — каза той. — Ела да носиш ездач на гърба си като мен!
— Хръп! — каза само Камилата. И Конят си отиде и разправи на Човека. След него пристигна Кучето, с пръчка в устата.
— Камило, ей, Камило! — каза то. — Ела да ходиш на лов като мен!
— Хръп! — каза само Камилата. И Кучето си отиде и разправи на Човека. Трети пристигна Волът, с хомот на врата.
— Камило, ей, Камило! — каза той. — Ела да теглиш ралото като мен!
— Хръп! — каза само Камилата. И Волът си отиде и разправи на Човека. Като свърши работният ден, Човекът събра Коня, Кучето и Вола и каза:
— О, вие Трима, от които полза има, знам, няма да ви е лесно (още повече че светът е съвсем нов-неготов), но това хръпало в пустинята, изглежда, не е способно за никаква работа, инак досега щеше да е тук; затова ще го оставя да си седи, където е, а
вие ще трябва да работите извънредно и заради него.
Това ядоса много Тримата (понеже в такъв съвсем нов-неготов свят имаше много нещо за вършене) и те се събраха там, дето почваше Пустинята, на съвещание, или както казват африканците, на „индаба"; или както казват индусите, на „панчайет"; или както казват индианците, на „пау-пау". Камилата се довлече и тя, по-ужасно мързелива от всякога, като дъвчеше някакъв сух трън. Щом видя Тримата, тя се усмихна презрително, каза: „Хръп!", и си отиде.
Но след малко наблизо мина един дух, или по арабски — Джин, който беше Джин — Отговорник за всички пустини.
Той се движеше във вихрушка от прах. (Джиновете винаги се придвижват тъй, защото такава е магията.)
Като видя Тримата, той се спря за малко да поиндаби и попанчайети с тях.
— О, Велики джине на всички пустини — каза Конят, — справедливо ли е някой да мързелува, когато светът е още съвсем нов-неготов?
— Не, разбира се — каза Джинът.
— А така! — каза Конят. — А пък има едно същество — дългокрако и дълговрато — сред твоята Ужасно унила пустиня, което е ужасно мързеливо и досега — от понеделник сутрин! — не е мръднало крак да поработи! То не ще да носи ездач на гърба си!
Фюююю! — подсвирна Джинът. — Залагам всичкото злато на Арабия, че това е моята Камила! И какво казва тя?
— Казва „Хръп!" — отговори Кучето. — И не ще да ходи на лов!
— А нещо друго да е казвала?
— Не, само „Хръп!" И не ще да тегли ралото! — каза Волът.
— Добре — каза Джинът. — Сега ще я нахръпам аз нея, само миг почакайте!
Той се уви в своята дреха от прах, понесе се над Пустинята и откри Камилата, която ужасно мързеливо се любуваше на отражението си в една локва.
— Моя стара жвакаща и плюеща приятелко — каза Джинът, — чувам, че си била отказала да работиш, и то в този свят, който е още съвсем нов-неготов?
— Хръп! — отговори му Камилата.
Тогава Джинът седна на пясъка, подпря брадичката си с ръка и започна да мисли една Голяма магия; а Камилата продължи да се любува на отражението си в локвата.
— Другите Трима са работили извънредно от понеделник сутрин досега само за¬ради твоя ужасен мързел — каза Джинът. И продължи да мисли Голямата магия, подпрял брадичката си с ръка.
— Хръп! — каза Камилата.
— На твое място бих се въздържал от потретяне, за да не съжалявам после — каза Джинът. — Слушай, лигло, заповядвам ти да се хванеш на работа!
Камилата и този път каза: „Хръп!", но едва изхръпка, и видя в локвата как линията между плешките и опашката й, с която тя много се гордееше, започна да се издува, да се издува, докато се превърна в една голяма клатушкаща се могила.
— Виждаш ли тази могила, приятелко мила? — каза Джинът. — Това е „Хръп"-ът,
който си спестила, като си хръпала, без да си се потила. Днеска сме четвъртък, а ти не си мръднала крак от понеделник сутрин, когато другите животни почнаха да се трудят. Тръгвай веднага на работа!
— Как ще работя, като този „Хръп" ми пречи? — каза Камилата.
— Той е нарочно — каза Джинът, — защото си пропуснала три дни. Отсега ще можеш да работиш три дни, без да ядеш, за сметка на своя „Хръп". И само да кажеш, че не съм ти сторил добро! Хайде, измъквай се от пустинята ми, върви при другите Трима, че и от теб полза да има, и се дръж прилично!
И Камилата понесе своя „Хръп" през пустинята и отиде при Коня, Кучето и Вола. И оттогава до днес, о, мое Безценно съкровище, тя още го носи (само че за да не я засягаме, ние не го наричаме „хръп", а „гръб" или „гърбица"). Но и досега не си е отработила трите дена, които беше пропуснала в началото на света. И не се е научила да се държи прилично.
* * *
На гърба си могила
има всяка камила —
ако щеш, провери в зоопарка —
но аз зная двамина
мързеливци с гърбина,
надвишаваща нейната мярка отдалеч,
моя драга, проличава веднага
 как могила унила, пълна с грозни инати,
 като гръб на камила на гърба му се клати.
А със тебе ний двама
се въртим по пижама,
грозно хленчим, не щем да закусим,
бродим чорлави в къщи
като дяволи същи
и на своите играчки се мусим.
Но доколкото зная, по закона в страната
 със лице към стената се наказват лицата,
 щом такава могила, пълна с грозни инати,
като гръб на камила на гърба им се клати.
Затова, моя драга,
човек трябва веднага
да престане дома да се шляе
и да грабне в ръката
търнокоп и лопата,
и да иде навън да копае.
И ще види как Джина — дух на нашта градина
ще издуха от него като дим от комина
 всяка грозна могила от камилски инати!...
Тоз съвет, моя мила, е към теб и баща ти.
                                                           
                                      Защо кожата на носорога е такава 
Живееше едно време на един необитаем остров край брега на Червеното море един Парс (подобно на персиец). Той носеше островърха шапка, която отразяваше слънчевите лъчи със свръхориенталско великолепие. Освен нея този Парс имаше само един нож и една малка печка за готвене като тази, която ти никога не трябва да пипаш. Един ден този Парс взе брашно, стафидки, сливи, захар, вода и още други работи и си замеси един сладкиш, половин метър широк и цял метър висок. Това беше истински Кулинарен шедьовър (тази дума е вълшебна) и той го сложи на печката — защото му беше позволено да готви на нея — и го остави да се пече, да се пече, докато сладкишът стана целият един такъв кафявичък и започна да издава много сърцераздирателна миризма. Но тъкмо Парсът отвори уста да го изяде, от напълно Необитаемата вътрешност на острова се смъкна към брега един Носорог с рог на носа, свински очички и лошо възпитание. В онези времена кожата на Носорога му стоеше прилепнала към тялото и не правеше никакви гънки. Той приличаше по всичко на Носорога от Ноевия ковчег, който ти, мое Безценно съкровище, получи за рождения си ден, само че беше много по-голям, то се знае. И все пак и тогава той си беше невъзпитан, както е невъзпитан и сега и както в бъдеще ще бъде невъзпитан. Той каза само: „Хъм!", и бедният Парс остави сладкиша и за миг се изкатери до върха на най-близката палма съвсем гол, без нищо друго освен шапката, която отразяваше слънчевите лъчи със свръхориенталско великолепие. Носорогът катурна печката с носа си и сладкишът се изтърколи на пясъка. Той го промуши с рога си, изяде го и се отдалечи — като махаше с опашката си — към безлюдната и напълно необитаема вътрешност на острова, която граничи с островите Мазандеран и Сокотра и стига до нос Голямо равноденствие. Тогава нещастният Парс слезе от палмата, изправи катурнатата печка и издекламира следното древноиндийско стихотворение, което ти едва ли знаеш, тъй че аз ще имам щастието да ти го кажа пръв:
Който обича да хруска сладкиш от чужда закуска, голяма грешка допуска!
И в тези думи имаше много повече истина, отколкото ти можеш да си представиш.
Защото пет седмици след тази случка над Червеното море премина гореща вълна и всичко живо захвърли всяка дреха от гърба си. Бедният Парс тръгна гологлав, а Носорогът си съблече кожата, така че когато слезе на брега да се изкъпе, я носеше метната на рамо. В онези времена тя се закопчаваше с три копчета на корема му като мушама. Той дори и не спомена за сладкиша, тъй като беше го изял докрай, а пък винаги си е бил невъзпитан, както е невъзпитан и сега и както в бъдеще ще бъде невъзпитан. Той нагази направо във водата и започна да пуска мехури през носа си; а кожата си остави на брега. Скоро след това бедният Парс мина край нея и като я видя, усмихна се с една усмивка, която обиколи два пъти лицето му. Той самият пък обиколи три пъти кожата, танцувайки и потривайки ръце. След туй изтича към своята колиба и напълни шапката си с трохи от сладкиши, защото той се хранеше изключително със сладкиши, а не обичаше да помита пред колибата си. После се върна при носорожата кожа и разгъна тази носорожа кожа, и разпъна тази носорожа кожа, и изтръска в тази носорожа кожа, и наблъска в тази носорожа кожа всички стари, сухи, твърди, бодливи и смъдливи трохи и прегорели стафидки, които беше донесъл в шапката си, и ги натри (но не надве-натри, а най-усърдно) в нея. Като направи това, той се изкатери на върха на палмата и зачака Носорога да излезе от водата и да се облече.
И Носорогът излезе и се облече. Той закопча кожата си с трите копчета и тя веднага започна да го боцка, както тебе те боцкат трохите от сладкиши в креватчето ти. Носорогът почна да се чеше, но от това стана още по-лошо. Тогава той легна на пясъка и почна да се търкаля, търкаля, търкаля, и колкото повече се търкаляше, толкова
повече го засърбяваше. Тогава изтича до палмата и започна да се търка, да се търка, да се търка о стъблото й. И от много търкане кожата над плешките му се разтегна и направи една голяма гънка; и още една гънка му увисна под корема, дето бяха копчетата (но и те изпаднаха при търкането); и кожата на краката му също се нагъна и надипли, и набръчка. Това много развали характера му, но никак не го избави от трохите. Те си стояха под кожата и продължаваха да го сърбят, смъдят и гъделичкат. И той се завърна у дома си тъй пълен с гняв и смъдене, че нямаше къде да се дене. И оттогава не само този, но всички Носорози имат нагъната кожа и лош характер. И това е все от трохите.
А пък Парсът слезе от палмата, нахлупи си шапката, която отразяваше слънчевите лъчи със свръхориенталско великолепие, метна на гърба си печката и се отдалечи в посока към Оротаво, високите пасища на Антанариво, блатата на Сонапут и тесния пролив между Ангините и Морбилите.
* * *
Островът Необитаем
се намира — вече знаем —
във Червеното море,
и това не е добре,
тъй като във него имат
островите жарък климат
и тъй мъчно там се диша,
че на Парса от сладкиша
няма с теб да разберем,
а, измъчени съвсем,
нос ще клюмнем преди туй
край носа Гуардафуй!

                                           Как леопардът стана на петна
В онези далечни дни, мое Безценно съкровище, когато животните бяха с едноцветни кожи, Леопардът живееше в една местност, наречена Високото плато. Помни, че става дума не за Ниското плато, и дори не за Средното, дето все пак се срещат храсталаци, а за псолютно голото, горещо и нажежено от слънцето Високо плато, дето има само пясък, скали с пясъчен цвят и тук-таме по някой кичур пясъчно-жълтеникава трева. Сред тях освен Леопарда живееха Жирафът, Зебрата и разните Антилопи, като антилопата Иланд, която е едра като вол; и антилопата Куду, която има рога като тирбушони; и бързият Хартбист, с рога, извити като лира. И всички те бяха от горе до долу псолютно жълтеникаво-белезникави. Но Леопардът беше по-псолютно жълтеникаво-белезникав от всички тях. Той беше едно белезникаво коткообразно същество, което не се отличаваше ни на косъм от псолютно жълтеникаво-белезникавия цвят на Високото плато. И това беше много лошо за Жирафа и за Зебрата, и за разните Антилопи, защото Леопардът лягаше до някой псолютно жълтеникаво-белезникав камък или кичур трева и чакаше да минат Жирафът или Зебрата, или Иландът, или Кудуто, или дребната Антилопа, която живее в храстите, или петнистата Антилопа с бялата муцунка. И когато те минеха край този камък или кичур трева, без нищо да подозират, Леопардът скачаше и ги изненадваше до смърт. Да, да, точно до смърт — един удар с лапата, и край на скокливия им живот!
А освен Леопарда на Високото плато живееше един Етиопец с лък и стрели. (Той тогава също беше псолютно жълтеникаво-белезникакъв и не се забелязваше никакъв сред пясъчното Плато.). Двамата излизаха обикновено заедно на лов — Етиопецът със своите лък и стрели, а Леопардът със своите нокти и зъби — докато накрая всички животни — и Иландът, и дивото магаре Квага, и Жирафът, и Кудуто — вече не знаеха какво да правят и кУдУ да скачат. Да, мое Безценно съкровище, просто съвсем не знаеха.
Все пак постепенно — всичко живо тогава живееше много дълго — те започнаха да странят от всяко нещо, което приличаше на Леопард или на Етиопец; и така полека-лека—Жирафът най-пръв, защото беше най-дългокраката—те започнаха да напускат Високото плато. Те се изнизваха дни наред, докато стигнаха до една огромна гора. псолюно пълна с дървета и шумаци, шубраци и гъстаци, които хвърляха хиляди сенки, шарени-марени и гъсти-пъстри, на точици и ивички, сплетени и игривички. И в тази гора те се скриха. И пак постепенно — дали от туй, че сами се движеха от сянка на слънце, или от туй, че сенките на листата се мърдаха по тях — Жирафът стана на петна, Зебрата — на ивици, а Иландът и Кудуто потъмняха и гърбовете им станаха на къдрави сиви бразди като кора на дърво. И така, макар да можеха да се чуят и подушат, те се забелязваха много мъчно, и то само ако знаеш къде точно да ги търсиш. И си прекарваха чудесно сред псолютно гъстите и пъстри сенки на гората; а Леопардът и Етиопецът търчаха като луди насам-натам по псолютно жълтеникакво-белезникавото Високо плато и се чудеха къде са се дянали техните вкусни закуски, обеди и вечери. Накрая двамата така огладняха, че почнаха да ядат плъхове, бръмбари и скални зайци — можеш да си представиш: Леопардът и Етиопецът! — и от това коремите ги заболяха ужасно. И тогава те срещнаха Павиана — големия лаещ песоглав Маймун, който е Безспорно най-премъдрото животно в цяла Южна Африка. И рече Леопардът на Павиана (а пък денят беше ужасно горещ):
— Къде отиде дивечът?
И Павианът смигна. Защото знаеше къде. И рече Етиопецът на Павиана:
— Можете ли ми посочи настоящото местонахождение на туземната Фауна?
(Което значеше пак същото, което беше попитал Леопардът, само че Етиопецът говореше винаги с дълги думи. Защото беше възрастен.)
И Павианът пак смигна. Защото знаеше къде. И рече той:
— Дивечът шари другаде и моят съвет към теб, Леопарде,е да се отдадеш и ти на шарене, и то час по-скоро.
И рече Етиопецът:
— Много добре, но бих искал да узная накъде е емигрирала туземната Фауна?
И рече Павианът:
— Туземната Фауна се приспособи към туземната Флора, тъй като беше крайно време да се променя. И моят съвет към теб, Етиопецо, е да пристъпиш към промяна и ти, и то час по-скоро.
Леопардът и Етиопецът се учудиха, но все пак тръгнаха да търсят туземната Флора и след много-много дни стигнаха до огромната, висока, гъста гора, пълна със стъбла на дърветата и цялата набъбнала и нацвъкана, нашарена и намарена, напръскана и наблъскана, зачернена и зачеркната с псолютно всякакви сенки и сенчи-ци. (Повтори го на глас и ще разбереш колко сенчеста беше тази гора!)
— Какво може да е това нещо — каза Леопардът, — което хем е псолютно тъмно от сенки, хем е псолютно пълно със светлинки?
— Не зная — каза Етиопецът, — но трябва да е туземната Флора. Подушвам Жираф и чувам Жираф, макар че самия Жираф не мога да го видя.
— Чудна работа! — каза Леопардът. — Сигурно е така, защото сме дошли от светлото. И аз подушвам Зебра, чувам Зебра, но никаква Зебра не виждам.
— Може да сме забравили как изглеждат — каза Етиопецът, — толкоз отдавна не сме ги виждали.
— Ами! — каза Леопардът. — Аз ги помня отлично, особено техните кокалчета с вкусен костен мозък. Жирафът е около 5 метра висок и псолютно червеникаво-златист от главата до петите; а Зебрата е 1,5 метра висока и псолютно сивобежова от главата до петите.
— Хм! — каза Етиопецът, като се взираше в шарено-марените сенки на туземната
Горофлора. — Тогава те би трябвало да личат в тази тъмница, като зрели банани в комин.
Но тях ги нямаше никакви. Леопардът и Етиопецът ги търсиха цял ден, но макар да ги подушиха и чуха безброй пъти, не можаха да ги открият.
— Знаеш ли какво? — каза Леопардът, когато стана към 5 часа след пладне. — Я да
почакаме да се стъмни! Това ловуване по светло се очертава като пълен провал.
Те изчакаха, докато се стъмни, и тогава Леопардът дочу нещо да сумти под звездната светлина, която падаше на сплетени ивици през клоните. Той скочи в посока на сумтенето и нещото замириса на Зебра, и беше на допир като Зебра и когато той го цапна с лапата си, зарита като Зебра; но все пак Леопардът не можеше да го види. И той каза:
— Кротувай, същество без форма! Все едно; ще натискам главата ти до сутринта, защото в тебе има нещо, което не ми е ясно.
— Хванах нещо, но не мога да го видя! Мирише на Жираф, рита като Жираф, но няма форма!
— Нищо, че няма! — каза Леопардът. — Прави като мен, натискай му главата до сутринта! И моето няма форма.
И така те ги натискаха здраво, докато се зазори, и тогава Леопардът каза:
— Какво е сервирано за закуска, братко?
Етиопецът се почеса по тила и каза:
— Би трябвало да бъде псолютно сивобежово и би трябвало да бъде Зебра, но е цялото на черни и червеникави ивици. Какво си си направила, Зебро? Ако бяхме на Високото плато, каквато си станала, щях да те видя от десет километра. При това нямаш никаква форма. Фу!
— Да — каза Зебрата. — Но ние не сме на Високото плато. Не виждаш ли?
— Почвам да виждам — каза Леопардът. — И тебе те виждам. Но вчера през целия ден не видях нищо. Как го правите?
— Пуснете ни да се изправим — каза Зебрата, — и ще ви покажем как.
Двамата пуснаха Зебрата и Жирафа да се изправят. И Зебрата направи две
крачки към един храст наблизо, върху който светлината падаше на пръчки на пръчки; а Жирафът се измести и той към близките дървета, които хвърляха сянка на точки, на точки.
— Сега внимавайте в картинката! — казаха Зебрата и Жирафът. — Ето как става.
Едно, две, три — закуската се скри!
Леопардът и Етиопецът останаха със зяпнали уста. Колкото и да се вглеждаха, виждаха само гора със светлини на пръчки и сенки на точки и ни помен от Зебра и Жираф. Зебрата и Жирафът бяха се скрили в гората и бяха офейкали.
— Хи-хи! — каза Етиопецът. — Такъв номер заслужава да се запомни. Вземай поука, Леопарде! В тази тъмница ти се виждаш ясно като калъп сапун в кофа за въглища.
— Хо-хо! — каза Леопардът. — А тебе ще те учуди ли много, ако узнаеш, че в тази тъмница се виждаш ясно като етикет за тетрадка върху чувал с брикети?
— Хайде! Празни думи корем не пълнят — каза Етиопецът. — Едно е ясно: че не съответствуваме на фона. Аз ще се вслушам в съвета на Павиана. Той ми каза, че дивечът се бил променил, и ме посъветва да пристъпя и аз към промяна. И понеже нямам нищо друго за променяне, ще променя цвета на кожата си.
— И какъв цвят си избра? — каза Леопардът ужасно развълнуван.
— Един чудесен чернокафяв цвят, с малко червеничко в него и лек сивосинкав оттенък. Няма цвят, по-добър от този, за криене в ями и зад дървета.
И той тутакси промени кожата си и Леопардът се развълнува още повече. Не беше виждал дотогава човек да си мени кожата.
— А аз какво да правя? — каза той, когато Етиопецът покри с прекрасния черен цвят и върховете на кутретата си.
— Вслушай се и ти в съвета на Павиана! Той ти каза, че дивечът бил шарил другаде и те посъветва да се отдадеш и ти на шарене.
— Малко ли шарихме досега с тебе и какво се получи?
Нищо не си разбрал - каза Етиопецът. - Павианът ти каза не да се отдадеш на шарене из Южна Африка, ами да се отдадеш аз да те нашаря. Може на петна например.
— Каква полза от това? — каза Леопардът.
— За ползата питай Жирафа — каза Етиопецът. — Или, ако предпочиташ ивиците, питай Зебрата. Струва ми се, че техните шарки не им дават основание за недоволство.
— Ха! — каза Леопардът. — Да приличам на Зебра? За нищо на света!
— Все пак помисли си — каза Етиопецът, — защото, макар да не ми се иска да ходл на лов без теб, ще трябва да се примиря с това, ако ти настояваш да се набиваш в очи като слънчоглед пред катраносана ограда.
— Тогава по-добре на петна — каза Леопардът. — Но да не ми направиш такива едри и безвкусни. Да приличам на Жираф? За нищо на света!
— Ще ти ги направя с върховете на пръстите си — каза Етиопецът. — По кожата ми има излишна черна боя. Изправи се!
И той събра петте си пръста (по новата му кожа имаше наистина много останала боя) и с върховете им почна да цапа, цапа по кожата на Леопарда; и където петте му пръста цапваха по кожата, оставяха пет петънца, чернички и едно до друго. Ти, мое Безценно съкровище, можеш да ги видиш на всяка леопардова кожа. Тук-таме петънцата излизаха размазани, но все пак, ако погледнеш който и да е Леопард отблизо, ще видиш навсякъде по него следите от петте черни пръста на Етиопеца.
— Сега си Леопард и половина! — каза Етиопецът. — Можеш да легнеш на равната земя и да се преструваш на купчина камъни. Можеш да легнеш на гола скала и да се преструваш на пъстър камък. Можеш да легнеш на разлистен клон и да се преструваш
на светлина, която се процежда през листата. И можеш да легнеш насред някоя пътечка и да се преструваш на каквото си щеш. Да съм на теб, ще измъркам от  удоволствие.
— Щом мога да се преструвам на толкова неща — каза Леопардът, — защо и ти не се направи на петна?
— Черното е добро за мен. Един „мръсен негър" не бива да се набива много в очи — каза Етиопецът. — Тръгвай с мен, да видим ще успеем ли да си хванем някой от тези господа „Раз, два, три — закуската се скри"!
И тогава те тръгнаха на лов и оттогава в лова им потръгна, мое Безценно съкровище. И те заживяха щастливо. И това е всичко.
Наистина понякога ще чуеш възрастните да казват: „Кога е било етиопец да си смени цвета и леопард — петната!" То е, защото повечето от тях не знаят, че това е било. Но оттогава Леопардът и Етиопецът вече не са се променяли и едва ли ще се променят. Защо ли? Защото се харесват, каквито са.
* * *
Аз съм твойто Премъдро павианче и ти казвам Премъдрост голяма.
-  Ела да се слеем с природата! И веднага! И само с теб двама!
Долу дойдоха гости. И викат. Те не знаят, че си у дома.
Ти не си им дотрябвал чак толкоз.
Нека мама ги среща сама!
А ние да идем в свинарника!
И може след туй край реката!
И ще седнем след туй на оградата
и пак ще си клатим краката.
И гората след туй ще преминем
от единия до другия край,
и няма да се връщаме в къщи,
преди да ни викнат за чай.
И ще бъдем индианци и трапери.
И ще ходим на лов без пътека.
Ще играем на квото ти искаш,
само с тебе да бъдеме нека!
Ето, взех ти лулата с тютюна.
И твоя бастун от бамбук.
Хайде, хайде, бе! Хайде бе, татенце!
Да изчезваме бързо оттук!
                                            
Котката, която си ходеше където си ще
Сега слушай, чувай и внимавай, о, мое Безценно съкровище, защото това беше, стана и се случи в онова далечно време, когато питомните животни бяха още диви. И Кучето беше диво, и Конят беше див, и Кравата беше дива, и Овцата беше дива, и Свинята беше дива — всички бяха съвсем диви и си ходеха и бродеха из Дълбоките диви дебри, където им очи видеха. Но най-диво от всички диви животни беше Котката. Тя ходеше-бродеше, където си ще, и където да идеше, й беше добре.
Разбира се, Човекът също беше див. Той беше ужасно див и навярно не би почнал да се опитомява, ако не беше срещнал Жената. Тя именно му каза, че този див негов начин на живот не й харесва, и веднага се запретна на работа: намери една удобна и суха пещера, в която се спеше много по-приятно, отколкото върху купчина мокра шума; посипа пода й с чист пясък; накладе чудесен огън от дърва в дъното й; закачи на отвора й една изсушена кожа от див кон с опашката надолу и каза:
— От днес нататък сме Мъж и Жена и имаме свой дом и домакинство. Изтривай
си краката, когато влизаш, мили!
Тази първа вечер, о, мое Безценно съкровище, те ядоха дива овца, печена на горещи камъни и подправена с див чесън и див пипер; после дива патица, пълнена с див ориз и с див кимион, и с див магданоз; след това джолан от див вол; и накрая диви череши и диви портокали. Като се нахрани, Мъжът си легна край огъня и веднага заспа, но Жената остана будна. Тя си разпусна косите, взе една голяма плоска кост — това беше овнешка плешка, — вгледа се в чудните знаци по нея, хвърли съчки в огъня и запя. Това беше Първата песен-магия на света.
А далече сред Дълбоките диви дебри всички диви животни се скупчиха на едно място, откъдето се виждаше светлинката на огъня, и почнаха да се чудят какво ли ще е това.
И Дивият кон тропна с дивото си копито и каза:
— О, мои приятели и мои неприятели, не ще е за добро тази голяма светлина, която Мъжът и Жената са направили в Голямата пещера!
Но Дивото куче вдигна дивата си муцуна, подуши миризмата на печено овнешко и каза:
— Аз пък мисля, че ще е за добро. Ще ида, ще видя и след туй ще ви кажа. Хайде, Котано, тръгвай с мен!
— Мяу! — каза Котката. — Аз съм Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре! Няма да дойда с теб.
— Тогава отсега нататък не съм ти приятел! — каза Дивото куче и се затича към Пещерата. Но когато то се отдалечи, Котката си каза: „Където да ида, ми е все добре. Защо пък да не ида да видя и да си дойда, когато си ща?" — И тя тръгна след Дивото куче леко, меко и безшумно и се скри съвсем до Пещерата, на едно място, откъдето можеше да чува всичко.
А щом стигна до входа на Пещерата, Дивото куче повдигна с муцуна изсушената конска кожа и шумно подуши приятната миризма на печено овнешко. Жената го чу, засмя се и каза:
— Ей го първото! Диво, дошло от Дивите дебри, какво искаш?
Дивото куче каза:
— О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, какво мирише тъй приятно сред Дивите дебри?
Тогава Жената взе от земята един печен овнешки кокал, хвърли го на Дивото куче и каза:
— Диво, дошло от Дивите дебри, вкуси и опитай!
Дивото куче схруска кокала и той беше по-вкусен от всичко, което беше вкусвало дотогава. И то каза:
— О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, дай ми още малко!
А Жената каза:
— Диво, дошло от Дивите дебри, помагай на моя Мъж, когато излиза на лов през деня, и пази Пещерата ни нощем, и аз ще ти давам печени кокали колкото искаш.
— Хм! — каза си Котката, която ги подслушваше. — Тази Жена е много хитра, но аз съм по-хитра от нея!
А Дивото куче пропълзя в Пещерата, сложи глава в скута на Жената и каза:
— О, Приятелко моя и Жено на приятеля ми, ще помагам на твоя Мъж, когато излиза на лов през деня, и ще пазя Пещерата ви през нощта.
— Фу! — каза си Котката. — Това Куче е ужасно глупаво!
И тя се върна в Дълбоките диви дебри, за да си маха дивата опашка и да си ходи и броди, където зелените й очи видеха. Но не каза никому ни дума. А на сутринта, когато се събуди, Мъжът каза:
— Какво дири тук Дивото куче?
И Жената каза:
— То вече не се казва „Диво куче", а „Първи приятел", защото ще ни бъде приятел, дорде свят светува. Вземи го със себе си, като тръгнеш на лов!
На следната вечер Жената донесе от лъката няколко зелени наръча сочна трева и когато ги сложи да се сушат край огъня, от тях замириса на прясно сено; и тя взе ре¬мъци от конска кожа, седна на входа на Пещерата и първо изплете един оглавник, а после се вгледа в плоската овнешка плешка и зап,я. И това беше втората Песен-магия на света.
Далече сред Дълбоките диви дебри Дивите животни се питаха какво ли се беше случило с Дивото куче. И накрая Дивият кон тропна с копито и каза:
— Ще ида, ще видя и след туй ще ви кажа защо Дивото куче не се е върнало. Хайде. Котано, тръгвай с мен!
— Няу! — каза Котката. — Аз съм Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е добре. Няма да дойда с теб.
Но когато Дивият кон се запъти към Пещерата, тя тръгна след него леко, меко и безшумно и пак се сгуши на онова местенце, откъдето се чуваше всичко.
А когато чу Дивия кон да тропа и да се препъва в дългата си грива, Жената се засмя:
— Ей го и втория! Диво, дошло от Дивите дебри, какво искаш? И Дивият кон каза:
— О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, къде е Дивото куче? Жената се засмя, вдигна от земята плоската плешка, вгледа се в нея и каза:
— О, Диво, дошло от Дивите дебри, ти не си дошло заради Дивото куче, а заради сухото сенце.
И Дивият кон — като тропаше и застъпваше гривата си — каза:
— Истина е. Дай ми да си хрупна от него А Жената каза:
— Диво, дошло от Дивите дебри, наведи си дивата глава и носи отсега нататък това, което ще ти сложа; и тогава ще имаш сухо сено три пъти на ден!
— Хм! — каза си Котката, която ги подслушваше. — Тази Жена е много хитра, но аз съм по-хитра от нея!
Л Дивият кон наведе дивата си глава и Жената му нахлузи оглавника от ремъци и Дивият кон дъхна в краката й и каза:
— О, Господарко моя и Жено на господаря ми, ще ви служа честно заради това чудесно сенце.
— Фу! — каза си Котката. — Този Кон е ужасно глупав!
И тя се върна в Дълбоките ливи дебри, за да си маха дивата опашка и да си ходи и броди, където зелените й очи видеха. Но не каза никому ни дума. А когато Мъжът и Кучето се върнаха от лов, Мъжът каза:
— Какво дири тук Дивият кон?
И Жената каза:
— Той вече не се казва „Див кон", а „Верен слуга", защото ще ни пренася от място на място, дорде свят светува. Качи се на гърба му, като тръгнеш на лов!
На другия ден — като си държеше вирната дивата глава, за да не й се закачват дивите рога о клоните на дивите дървета — пое към Пещерата Дивата крава; и Котката тръгна след нея и се скри както предишните пъти; и всичко се случи, както с Кучето и с Коня; и Котката си каза същите думи и когато чу как Дивата крава обеща да дава на Жената своето мляко в замяна на чудесното сенце, тя пак се върна в Дълбоките диви дебри, за да си маха дивата опашка и да си ходи и броди, където зелените й очи видеха. И пак не каза никому ни дума. И когато Мъжът и Кучето се върнаха от лов и запитаха за Кравата същото, както преди, Жената каза:
— Тя вече не се казва „Дива крава", а „Добра хранителка", защото ще ни дава топло бяло мляко, дорде свят светува; и аз ще се грижа за нея, докато ти и Първият приятел, и Верният слуга ходите на лов.
На другия ден Котката почака, повъртя се да види дали някое друго Диво животно няма да тръгне към Пещерата, но всички си стояха в Дълбоките диви дебри; и тя се попита защо пък да не й се доще да походи и поброди сама около Пещерата. Като стигна до нея, видя, че Жената доеше Кравата, съзря огъня в дъното на Пещерата и подуши мириса на топлото бяло мляко.
И тогава тя каза:
— О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, къде отиде Кравата?
А пък Кравата беше там. И Жената се засмя и каза:
— 0, Диво, дошло от Дивите дебри, поемай си обратно към тях! Вече съм си заплела косите и скрила магическата плешка. Не ни трябват други приятели и слуги.
А Котката каза:
— Аз не съм приятел и не съм слуга. Аз съм Котката, която ходи и броди, където си ще; а сега ми се ще да вляза във вашата Пещера.
А Жената каза:
— Тогава защо не дойде с Първия приятел още на първата нощ? Като чу това, Котката се ядоса и каза:
— Сигурно Дивото куче ти е надрънкало глупости за мен! А Жената й каза през смях:
— Разбрах, че си Котката, която ходи и броди, където си ще. и където да иде й е много добре. Сама казваш, че не си нито приятел, нито слуга. Тогава нека ти е добре другаде!
Тогава Котката се престори на обидена и каза:
— Нима няма да ме пускаш никога да влизам в Пещерата ви; или да се погрея на огъня; или да си близна от топлото бяло млечице? Вярно е, че аз съм само една бедна Котка, но ти си такава умница, такава хубавица, нима е възможно да бъдеш тъй
жестока към мен?
Като чу тези думи, Жената каза:
— Знаех, че съм умна, но никой не ми е казвал, че съм хубава. За награда да сключим договор: ако и аз кажа една добра дума за теб, ще можеш да влизаш в Пещерата, когато си щеш.
— А ако кажеш две думи? — каза Котката.
— Това едва ли ще се случи — каза Жената. — Но ако кажа две добри думи за теб, ще можеш и да се грееш на огъня.
— А ако кажеш три? — каза Котката.
— Това няма да го бъде никога — каза Жената. — Но ако кажа три добри думи за теб, ще имаш и три пъти на ден топло бяло млекце, дорде свят светува.
И тогава Котката изви гръб и каза:
— Нека помнят Завесата на входа на Пещерата и Огъня в дъното й, и Гърнето с мляко край него, какво е казала моята Неприятелка и Жената на неприятеля ми!
И тя се върна в Дълбоките диви дебри, за да си маха дивата опашка и да си ходи и броди, където зелените й очи видеха.
Вечерта, когато Мъжът и Конят, и Кучето се върнаха от лов, Жената не им каза за договора, който беше сключила с Котката, защото я беше страх, че те няма да го одобрят. А Котката отиде далече-далече в Дълбоките диви дебри и се кри там, додето Жената съвсем забрави за нея. Само малкият Прилеп, който висеше с главата надолу от тавана на Пещерата, знаеше къде се крие тя и всяка нощ прелиташе до нея и й носеше новини от Пещерата.
Една нощ той каза:
— В Пещерата се появи Детенце. То е новичко, мъничко, розовичко и дебеличко и Жената много го обича.
— А какво обича Детенцето? — каза Котката.
— То обича нещата, които са пухкави и гъделичкат — каза Прилепът. — Обича да заспива с нещо топличко в ръце. И обича, когато си играят с него.
— Тогава моят час е дошъл — каза Котката.
И на следната нощ тя напусна Дълбоките диви дебри, скри се близо до Пещерата и зачака да се съмне. На сутринта Мъжът, Кучето и Конят отидоха на лов и Жената остана сама с Детенцето. Тя имаше да готви, а то плачеше и й пречеше на работата. Тя го изнесе навън и му даде шепа камъчета да си играе, но то продължи да плаче.
Тогава Котката протегна лапка и с меките й възглавнички погали Детенцето по бузата. И Детенцето загука. Котката се потърка о дебеличките му коленца и по-гъделичка брадичката му с опашката си. И Детенцето се засмя с глас. И Жената го чу от Пещерата и се усмихна.
Тогава малкият Прилеп, който беше увиснал с главата надолу при входа на Пещерата, каза:
— О, хазайко моя и Жено на моя хазаин, и Майко на сина на хазаина ми, едно Диво е дошло от Дивите Дебри и да знаеш как чудесно играе с Детенцето ти.
— Благословено да е това Диво, което и да е! — каза Жената, като изправяше
уморения си гръб. — Защото имах работа тази сутрин и то ми направи услуга.
И в същия миг и секунда, о, мое Безценно съкровище, Завесата от изсушена конска кожа, кслто закриваше входа на Пещерата, се свлече на земята — фшшшшшт! — за-щото помнеше за договора между Жената и Котката; и когато Жената отиде да я за¬качи — гледай чудо! — Котката вече се разхождаше преспокойно из Пещерата,
— Здравей! — каза тя. — Ти каза една добра дума за мен и аз мога да влизам в Пещерата, когато си искам. Но знай, о, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми и Майко на моето неприятелче, че аз си оставам Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре!
Жената се ядоса, но стисна устни и седна на чекръка да преде. Но Детенцето пак заплака, защото Котката го беше изоставила; и Жената не знаеше как да го усмири — то се дърпаше и риташе, и цяло посиня от плач.
— О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми и Майко на моето неприятелче — каза Котката, — откъсни от конеца, който предеш, завържи с него глиненото пръстенче от вретеното си, пов^ачи го малко по пода, и аз ще ти покажа една Магия, от която Детенцето ти ще се засмее така силно, както сега плаче!
— Ще го сторя — каза Жената, — защото ми дойде до гуша да го слушам. Но няма да ти благодаря, да си знаеш!
Тя измъкна от вретеното пръстенчето му, върза го с конец и го повлече по пода на Пещерата; и Котката скочи подире му и започна да си играе с него, като го буташе насам-натам с лапи,и го затискаше, и се премяташе презглава, и си го прехвърляше над гърба, и го търкаляше между задните си крака, и го закачаше с нокти, и се преструваше, че го е изпуснала, и отново скачаше отгоре му; и накрая Детенцето се раз¬смя така силно, както преди беше плакало, и полази след Котката и лудя с нея из Пещерата, докато се умори и легна да спи, без да я изпуска от ръцете си.
— А сега — каза Котката — ще изпея на Детенцето ти една приспивна песен, каквато още не е чувало.
И тя замърка ту тихо — ту силно, ту силно — ту тихо, докато Детенцето заспа. Жената се усмихна, като ги гледаше, прегърнати край огъня, и каза:
— Добре го направи. Хитруша си, Котано!
И в същата минута и секунда, о, мое Безценно съкровище, димът на Огъня се спусна на гъсти кълба от тавана на Пещерата — буххх! — защото помнеше за договора между Жената и Котката — и когато се разсея — гледай чудо! — Котката се беше разположила преспокойно до огъня.
— Здравей! — каза тя. — Ти каза втора добра дума за мен и аз отсега мога да се грея на огъня, дорде свят светува. Но знай, о, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, и Майко на моето неприятелче, че аз си оставам Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре.
Жената много се ядоса и разпусна косите си, хвърли съчки в огъня, взе плоската плешка и започна да прави една Магия, за да се предпази да не каже трета добра дума за Котката. Но тази Магия беше Мълчалива магия и вътре стана тъй тихо, че едно мишле излезе от дупката си и пресече Пещерата.
— О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми и Майко на моето неприятелче — каза Котката, — дали това мишле спада към твоята Магия?
— Ай! Ой! Не, не! — извика Жената и изпусна плешката, скочи върху пънчето и прибра нагоре косите си, за да не полази мишлето по тях.
— Щом не спада към Магията ти — каза Котката, — нали няма да ми навреди, ако го изям?
Няма! Няма! — каза Жената, като сплиташе косите си. — Изяш го веднага и ще ти бъда завинаги благодарна!
Котката скочи и сграбчи мишлето; и Жената каза:
— Много ти благодаря! Дори и Първия приятел не лови тъй майсторски мишки.
Наистина много те бива, Котано!
И в същата минута и секунда, о, мое Безценно съкровище — ффффт! — гърнето с млякото край огъня се разпука през средата -- защото помнеше за договора между Жената и Котката — и когато Жената скочи от пънчето на земята — гледай чудо! — Котката вече лочеше преспокойно топло бяло млекце от едно от счупените парчета.
— Здравей! — каза тя. — Ти каза третата добра дума за мен и аз отсега ще мога да лоча топло бяло млекце по три пъти на ден, дорде свят светува. Но знай, о, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, и Майко на морето неприятелче, че аз си оставам Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре.
Тогава Жената се засмя, сложи пред Котката паничка с топло бяло мляко и каза:
— О, Котко, ти си наистина много хитра, но помни, че Мъжът и Кучето не са сключвали договор с теб и не зная какво ще направят, като се върнат.
— Няма значение — каза Котката. — Аз да си имам местенце в Пещерата до огъня и млекце три пъти на ден, пък Мъжът и Кучето да правят каквото си щат!
И вечерта, когато Мъжът и Кучето се върнаха в Пещерата, Жената им разправи за договора си с Котката, а докато тя разправяше, Котката си седеше край огъня и се усмихваше. Тогава Мъжът каза:
-- Да, но тя не е сключвала договор с мен и с всичките истински Мъже след мен!
И той събу двете си обувки от волска кожа, сложи до тях каменната си брадвичка и станаха три неща (до тях сложи една цепеница и едно друго малко секирче), така че станаха пет неща, и като ги нареди и петте в редица, каза:
— А сега ще сключваме нашия Мъжки договор. Ако ти, Котко, не ловиш мишки, когато си в Пещерата ни, всеки ден, дорде свят светува, аз, щом те видя, ще хвърлям по теб тези пет неща. И тъй ще правят всички истински Мъже след мен!
И като чу това, Жената си каза:
— Тази Котка е хитра, но моят Мъж е по-хитър от нея!
А Котката преброи наредените неща (бяха пет и доста ръбести) и каза:
— Добре, ще ловя мишки, когато съм в Пещерата. Но все пак ще си остана Котката, която ходи и броди където си ще, и където да иде, й е много добре!
— Освен там, където съм аз! — каза ядосано Мъжът. — Да не беше казала това последното, щях да оставя тези пет неща на мира, но сега знай, Котано, че щом те зърна, ще хвърлям по теб обувките си и каменната си брадвичка (значи три неща на брой). И тъй ще правят всички истински Мъже след мен.
Тогава Кучето каза:
— Чакай малко! Ти не си сключвала договор с мен и с всички истински Кучета cлед мен!
И то показа зъбите си и продължи:
— Ако ти, Котано, не занимаваш Детенцето, когато си в Пещерата ни, всеки ден,
дорде свят светува, аз ще те гоня, докато те стигна, а щом те стигна, ще те хапя. И тъй ще правят всички истински Кучета след мен!
И като чу това, Жената си каза:
— Тази Котка е хитра, но Кучето е по-хитро от нея!
А Котката преброи зъбите на Кучето (бяха много и доста остри) и каза:
— Добре, ще занимавам Детенцето, когато съм в Пещерата, стига то да не ми дърпа прекалено силно опашката. Но все пак ще си остана Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре!
— Освен там, където съм аз! — каза ядосано Кучето. — Да не беше казала това последното, нямаше да използувам зъбите си, но сега знай, Котано, че щом те зърна, ще те карам да се катериш по дърветата. И тъй ще правят всички истински Кучета след мен!
И тогава Мъжът — без да губи време — хвърли двете си обувки и каменната си брадвичка по Котката и Котката хукна навън от Пещерата, и Кучето я погна и я накара да се изкатери на най-високото дърво.
И от този ден, о, мое Безценно съкровище, от всички Мъже поне трима — ако са истински мъже, — щом зърнат Котката, хвърлят по нея каквото им е подръка; и всички Кучета я гонят, дордето я накарат да драска но стъблата на дърветата. Но и Котката си знае правата по договора. Тя лови мишки и занимава дечицата, когато си е в къщи, стига да не й дърпат прекалено силно опашката; но щом свърши работата си или открадне някой миг и особено когато се стъмни и Луната изгрее, тя си остава пак старата дива Котка, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре. И тогава тя се измъква тихо-тихо от къщи и поема към Дълбоките диви дебри или пък към Високите сиви покриви, като маха своята дива опашка и скита, дето зелените й очи видят.
* * *
Писа край огъня мърка добра,
но само на вид е такава;
тя прави цял цирк със една макара,
но щом й омръзне, престава.
А Бинки ме лиже със радостен лай,
ушите си дълги разклатил;
той за мене готов е да играе без край
и затуй ми е Първи Приятел!
Писа във Робинзон играе Петкан, но съгласна е само, додето поставя й лапките под водния кран (за да прави следи край морето); после фуфка и драска, и аз неведнъж от нейните нокти съм патил. А Бинки под крана търпи като мъж и затуй ми е Първи Приятел!
Писа се търка и гали във знак,
че ужким ме много обича,
но вечер, щом легна, и ето я пак
навънка по стълбите тича;
и ходи по гости във нощния хлад,
дето никой не я е изпратил.
А Бинки си хърка под моя креват
и затуй ми е Първи Приятел!
                                
Откъде се взеха броненосците
Ето ти, о, мое Безценно съкровище, още една приказка от Миналосвършените времена.
Имаше точно по средата на тези времена един Хоцкав-боцкав Таралеж и той живееше край бреговете на мътната Амазонка, като се хранеше с охлюви и тям по¬добни. И на същите брегове на мътната Амазонка живееше една Бавна-плавна Костенурка, която пък се хранеше с крехки марулки и тъй нататък. И те бяха големи приятели. И дотук всичко е добре, нали?
Да, но през същия този период на Миналосвършените времена имаше и един Пъстър ягуар и той също живееше край бреговете на мътната Амазонка, и то като се хранеше с всичко, което можеше да улови. Не успее да си улови сърничка — ще си хапне маймуна; не хване маймуна — яде жаби и бръмбари; а когато не успяваше да си хване дори жаба или бръмбар, той отиваше при своята Майка ягуарка — шарка до шарка - и тя го учеше как да яде таралежи и костенурки.
— Помни, синко — повтаряше му всеки път тя, като люлееше изящно опашката си насам-натам, натам-насам, — щом уловиш Таралеж, трябва да го пуснеш във водата, за да се разгъне; а щом уловиш Костенурка, трябва да я изчоплиш от черупката й с лапа.
И дотук, мое Безценно съкровище, всичко вървеше отлично.
И ето че през една прекрасна нощ край бреговете на мътната Амазонка Пъстрият ягуар откри Хоцко-боцко и Бавна-плавна, които се бяха сгушили под едно паднало дърво. Те нямаха къде да избягат и затова Хоцко-боцко се сви на кълбо, защото беше Таралеж; а Бавна-плавна си скри главата и краката в черупката, защото беше Костенурка; и дотук още, мое Безценно съкровище, всичко е добре, нали?
— Внимавайте, вие, двете, защото това е много важно! — каза Пъстрият леопард. - Майка ми каза, щом срещна Таралеж, да го пусна във водата, за да се разгъне; а щом срещна Костенурка, да я изчопля от черупката й с лапа. Но кое от вас е Таралеж и кое Костенурка? Кълна се в петната си, не ми е ясно!
— А добре ли си запомнил какво е казала майка ти? — каза Хоцко-боцко. — Сигурен ли си, че ти е казала точно така? Може би тя ти е казала, щом разгънеш Костенурка, да я изчоплиш от водата, а щом срещнеш Таралеж, да го пуснеш върху черупката му?
— Да, добре ли си спомняш какво ти е казала? — каза Бавна-плавна. — Може би ти е казала, щом срещнеш Таралеж, да му пуснеш вода в черупката, а щом изчоплиш Костенурка, да си разгънеш лапата?
— Не беше така! — каза Пъстрият ягуар, но се чувствуваше малко объркан и каза: - Все пак повторете ми го по-ясно, моля!
— Щом пуснеш лапата си във водата, трябва да я разгънеш с Таралеж — каза Хоцко-боцко. — Това е главното, запомни го!
— А пък щом разгънеш Костенурка в лапата си — каза Бавна-плавна, — трябва да изчоплиш водата с черупка. Какво има за разбиране?
— Петната ме засърбяха от вас! — каза Пъстрият ягуар. — И после, никой не ви е искал съвет. Аз питах само кое от вас е Таралеж и кое Костенурка.
— Това няма да ти кажа — каза Хоцко-боцко. — Но ако настояваш, можеш да ме изчоплиш от черупката ми.
— Аха! — каза Пъстрият ягуар. — Сега знам — ти си Костенурка. Мислеше, че няма да те позная, а? Сега ще видиш!
И той я тупна със своята ноктеста цапа-лапа, но Хоцко-боцко се беше свил вече на кълбо и иглите му се забодоха в цапа-лапата на Ягуара. И не стига това, ами от удара Хоцко-боцко излетя в тъмния храсталак, където върви го намери! Пъстрият ягуар засмука лапата си и от това бодлите го забоцкаха още повече. Той дълго време не можеше да говори, а когато заговори, каза:
— Сега разбрах, че онова не е било Костенурка. Само че отде да зная — и той се почеса по тила със здравата си лапа, — отде да зная, че това е Костенурка?
— Костенурка съм, ако щеш, вярвай! — каза Бавна-плавна. — И майка ти е била права. Тя ти е казала да ме изчоплиш с лапа от черупката ми — хайде почвай!
— Но преди малко ти не казваше, че тя ми е казала така! — каза Пъстрият ягуар, като смучеше бодлите от цапа-лапата си, която ужасно го болеше. — Ти казваше, че тя ми била казала съвсем различно нещо!
— Добре, да кажем, че ти казваш, че аз съм била казала, че тя била казала нещо съвсем различно. Е, къде е толкоз разликата? Ако тя е казала това, което ти казваш, че аз съм казала, че тя била казала, все едно, че съм казала това, което тя е казала, че е казала. От друга страна, ако според теб тя е казала да ме изчоплиш от водата с лапата си, а не да ми разгънеш във водата черупката, тогава прави каквото щеш, твоя си работа!
— Но ти ей сега каза, че искаш да те изчопля с лапа от черупката ти! — каза Пъстрият ягуар.
— Ако напрегнеш паметта си, ще си спомниш, че не съм ти казала нищо подобно. Казах само. че майка ти е казала да ме изчоплиш от черупката ми — каза Бавна-плавна.
— А какво ще стане, ако го направя? — каза Пъстрият ягуар, като сумтеше от подозрителност.
— Това не знам, защото досега не са ме изчопляли; но мога да те уверя, че ако искаш да не ме видиш вече, трябва само да ме пуснеш във водата.
— Не ти вярвам — каза Пъстрият ягуар. — Ти преди смеси нещата, които майка ми беше казала, с другите неща. за които питаше дали съм сигурен, че не ми ги е казала, и аз сега не знам къде ми е главата, къде опашката. А сега ми казваш нещо съвсем ясно и от него ми става още по-мътно. Майка ми каза да пусна едно от вас двете във водата и понеже ти много настояваш да те пусна, аз мисля, че ти всъщност не искаш да те пусна. Скачай веднага в мътната Амазонка!
— Добре, но предупреждавам те, че майка ти няма да те похвали. Да не й кажеш после, че не съм ти казала, че... — каза Бавна-плавна.
— Ако кажеш още една дума за това, какво ми била казала майка ми... — започна Ягуарът; но преди да завърши, Бавна-плавна се беше вече гмурнала спокойно в мътната Амазонка.
Тя изплува грамадно разстояние под водата и излезе на суша там, където я чакаше Хоцко-боцко.
— На косъм бяхме! — каза Хоцко-боцко. — Никак не ми харесва този Пъстър ягуар. — Ти какво му каза, че си?
Казах му, че съм истинска Костенурка, както си е, но той не ми повярва и ме накара да скоча в реката, за да види дали наистина съм, и като видя, че съм, много се учуди. Сега търси Майка си, да й се оплаче. Чуваш ли го?
И те чуха как Пъстрият ягуар ревеше сред дърветата и храстите край брега на мътната Амазонка; и чуха как Майка му пристигна.
— Синко, синко! — каза Майка му, като люлееше изящно опашката си насам-натам, натам-насам. — Какво пак си направил, което не е трябвало да правиш?
— Майко, едно животно искаше да го изчопля от черупката му и аз се опитах, а то ми набоцка цапка-лапката със своите бодлиииии! — каза Пъстрият ягуар.
— Синко, синко! — каза Майка му, като люлееше изящно опашката си насам-натам, натам-насам. — По бодлите в цапка-лапката ти разбирам, че това животно е било Таралеж. Трябваше да го пуснеш във водата.
— Аз пуснах във водата едно друго животно. То казваше, че е Костенурка, но аз не му повярвах, а то беше, и се гмурна във водата и не излезе вече, и аз не съм хапнал нищичко днес и нека да се преселим на друго място! Край тази мътна Амазонка всички животни са по-хитри от мен!
— Синко, синко! — каза Майка ягуарка — шарка до шарка. — като люлееше изящно опашката си насам-натам, натам-насам. — Слушай и запомни какво ще ти кажа: Таралежът се свива на кълбо и бодлите му стърчат на всички страни. По това ще го познаеш, че е Таралеж.
- Тази Пъстрокожа госпожа съвсем не ми харесва — каза Хоцко-боцко, скрит в сянката на едно широко листо. — Кой я знае какво още знае!
- Костенурката не се свива на кълбо — продължи Майка ягуарка — шарка до шарка, — като люлееше изящно опашката си насам-натам, натам-насам. — Тя си
скрива главата и краката в черупката. По това ще я познаеш, че е Костенурка.
— Тази Пъстрокожа госпожа и на мен съвсем-съвсем не ми харесва! — каза Бавна-плавна. — Уроците й са така ясни, че дори и Пъстрият ягуар ще ги запомни. Жалко, Хоцко-боцко, че не знаеш да плуваш!
— Ти мисли за себе си! — каза Хоцко-боцко. — Представи си само колко щеше да ти е добре, ако можеше да се свиваш на кълбо! Опасно става! Чувай, чувай го само!
И наистина Пъстрият ягуар седеше край брега на мътната Амазонка, смучеше си бодлите от лапата и повтаряше:
— Не се свива, а се гмурка — значи, че е Костенурка! Свива се. а пък не плава — Таралеж е то тогава!
— Това ще го забрави утре по това време! — каза Хоцко-боцко. — Помогни ми.
Бавна-плавна, да се науча да плувам!
— Чудесно! — каза Бавна-плавна. — Горе главата!
И помогна на Хоцко-боцко да си държи горе главата, когато той скочи в мътната мазонка и почна да се учи да плува.
— От тебе ще стане отличен плувец — каза тя. — Сега, ако ми поразтегнеш задните плочки, аз пък ще упражня малко свиване на кълбо. Може да ми потрябва.
Хоцко-боцко й поразтегна плочките и Костенурката с мъки и усилия успя да се поизвие мъничко.
— Чудесно! — каза й той. — Но засега стига — лицето ти е посивяло. Помогни ми га да усъвършенствувам гръдното плуване, за което казваш, че било тъй лесно.
И Хоцко-боцко продължи да се упражнява, а Бавна-плавна плуваше до него.
— Чудесно! — каза Бавна-плавна. — Още малко и ще плуваш като кит. А сега бъди й добър, отпусни ми задните и предните плочки с по още две дупки. Искам да там това очарователно „гръбно сгъване", за което казваш, че било тъй лесно, ъстрият ягуар ще има да се чуди!
— Чудесно! — каза Хоцко-боцко, още мокър от мътната Амазонка. — Уверявам те, че вече не бих могъл да те отлича от своите роднини! Още две дупки, казваш? Така!
Малко повечко изражение, моля, и недейте пъшка толкоз, че Пъстрият ягуар може да ни чуе! Като свършиш, бих искал да опитам плуването под вода, за което казваш, че било тъй лесно. Пъстрият ягуар ще има да се чуди!
И Хоцко-боцко се гмурна в мътната Амазонка, а Бавна-плавна заплува до него под водата.
— Чудесно! — каза Бавна-плавна. — Повечко внимание при задържането на въздуха, и ти ще можеш да се заселиш на дъното на мътната Амазонка. А сега аз ще поупражня малко това йогийско увиване на задните крака зад ушите, за което казваш, че било извънредно удобно. Пъстрият ягуар ще има да се чуди!
— Чудесно! — каза Хоцко-боцко. — Но задните ти плочки са се поразместили и вече не седят една до друга, а се застъпват.
— Това е от упражненията — каза Бавна-плавна. — Аз пък забелязвам, че твоите бодли са почнали да се слепват помежду си; преди приличаше на бодлив кестен, а сега повече напомняш борова шишарка.
— Така ли? — каза Хоцко-боцко. — Това е от многото киснене във водата. Пъстрият ягуар ще има да се чуди!
И те продължиха да се упражняват до сутринта, като си помагаха взаимно; а когато слънцето се издигна високо, спряха да си починат и да се изсушат. И тогава видяха, че много са се изменили.
— Хоцко-боцко — каза Костенурката, след като закусиха. — Аз не съм, каквато бях вчера. Но мисля, че ще бъде много забавно, когато Пъстрият ягуар ме види!
— И аз съм съвсем друг — каза Хоцко-боцко, — но роговите люспи представляват голям напредък в сравнение с бодлите, без да споменавам, че вече умея да плувам. O, Пъстрият ягуар ще има да се звери! Хайде да го потърсим!
И скоро те съгледаха Пъстрия ягуар, който си лекуваше още цапа-лапата, пострадала предишния ден. Като ги видя, той толкова се смая, че тръгна заднишком и се търкулна три пъти поред върху шарената си опашка.
— Добро утро! — каза Хоцко-боцко. — Как е здравето на вашата изящна Госпожа майка?
— Благодаря, добре — каза Пъстрият ягуар. — Но извинявам се, че не мога в момента да си спомня с кого имам честта да разговарям.
— Това не е много любезно от ваша страна — каза Хоцко-боцко, — като се има предвид, че вчера по това време вие се опитахте да ме изчоплите от черупката ми.
— Но вие нямахте черупка, а само бодли! — каза Пъстрият ягуар. — Много добре си ги спомням. Погледнете ми лапата!
— Не се извинявайте. Вие ме накарахте да скоча в мътната Амазонка, за да се удавя! — каза Бавна-плавна. — Бързо забравяте и сте твърде невъзпитан!
— Не си ли спомняте поне какво ви научи вашата Майка — каза Хоцко-боцко.
Не се свива, а се гмурка — значи, че е Костенурка! Свива се, а пък не плава — Таралеж е то тогава!
И тогава двамата приятели се свиха на кълбета и се затъркаляха все по-бързо и по-бързо в кръг около Пъстрия ягуар, докато очите на Пъстрия ягуар започнаха да се въртят като колела на велосипед.
Тогава той изтича да извика майка си.
— Майко — каза й той, — в гората има две нови животни: едното, дето ти казваше, че не плувало, плува; а другото, дето ти казваше, че не се свивало, се свива: и, изглежда, че са си поделили по равно обвивките, защото вчера едното беше много бодливо, а другото — съвсем гладко, пък сега и двете носят еднакви люспести брони. И освен това, Майко, те се търкалят, търкалят в кръг и на мен ми се завива свят от тях!
— Синко, синко! — каза Майка ягуарка, като люлееше изящно опашката си насам-натам, натам-насам. — Таралежът си е Таралеж и не може да бъде друго освен Таралеж; и Костенурката също си е Костенурка и не може да стане друго.
— Но те са станали нещо, което не е Таралеж и не е Костенурка. Те имат от двете по-малко и аз не им знам името!
— Глупости! — каза Майка ягуарка. — Всяко нещо си има име и на твое място — понеже казваш, че носели броня — временно, докато узнаем истинското им име, бих ги нарекла „броненосци". И бих ги оставила на мира.
И Пъстрият ягуар направи, каквото каза майка му, особено що се отнася до оставянето на мира. Но странното е, о, мое Безценно съкровище, че временното им име остана за дълго и от този ден до днес всичко живо по бреговете на мътната Амазонка нарича Хоцко-боцко и Бавна-плавна с името „броненосци" или, както казват местните хора — „армадило". Другаде живеят Таралежи и Костенурки (в нашата градина също ги има, нали?), но онези, първите, хитрите, които приличат на борови шишарки заради техните люспи, наредени като керемидки една връз друга, и които се появиха в онези далечни Миналосвършени времена по бреговете на мътната Амазонка, и до днес се наричат „броненосци" заради голямата им хитрост.
И това, о, мое Безценно съкровище, е добре, нали? 

Ракът, който си играеше с морето
Преди далечните Миналосвършени времена, о, мое Безценно съкровище, беше Времето на Самото начало. Тогава именно Върховният магьосник направи всичко да бъде готово за животните. Първо приготви Земята; после приготви Морето; и тогава каза на Животните, че могат да излязат и да играят. И животните попитаха:
— О, Върховни магьоснико, на какво да играем? И той им рече:
— Ще ви кажа.
Той взе в шепите си Слона — Големия слон, в който се съдържаха всички слонове за в бъдеще — и му рече:
— Играй на Слон!
И Големият слон започна да играе, както му беше речено. Той взе Бобъра — Големия бобър, в който се съдържаха всички бобри за в бъдеще — и му рече:
— Играй на Бобър!
И Големият бобър започна да играе, както му беше речено. Той взе Кравата — Голямата крава, в която се съдържаха всички крави за в бъдеще — и й рече:
— Играй на Крава!
И Голямата крава започна да играе, както й беше речено. Той взе Костенурката — Голямата костенурка, в която се съдържаха всички ко¬стенурки за в бъдеще — и й рече:
— Играй на Костенурка!
И Голямата костенурка започна да играе, както й беше речено.
И така той взе поред всички животни — зверове, птици и риби — и им рече на какво да играят.
Но към края на деня, когато хората и нещата стават уморени и неспокойни, дойде Човекът (със своята малка Дете-дъщеря? Да, разбира се!) със своята малка Дете-дъщеря, със своето Безценно съкровище на рамене. И Човекът рече:
— О, Върховни магьоснико, на какво играеш с животните?
И Върховният магьосник рече:
— О, Сине Адамов, играя на Самото начало. Но ти си много голям и умен за тази игра.
И Човекът се поклони и рече:
— Да, много съм голям и умен за нея, но ти гледай да сториш тъй, че всички Животни да ме слушат.
Но докато двамата разговаряха, ракът Пау Ама — тъкмо му беше дошъл редът да узнае на какво трябва да играе — се измъкна настрани-настрани и се плъзна в морето като си казваше:
„Аз ще си играя на каквото си желая в дълбоките води и няма да слушам този Син Адамов!"
Никой не го видя освен малката Дете-дъщеря върху рамото на Човека. И играта продължи, докато не остана нито едно Животно, което да не знае на какво трябва да играе. И Върховният магьосник отупа дланите си от лекия прах и тръгна по света да провери как играеха Животните.
Той отиде на Север, о, мое Безценно съкровище, и видя, че Големият слон рине със своите бивни зъби и тъпче с краката си съвсем новата, приготвена за него гола земя.
— Кун? — рече Големият слон, което значеше: „Добре ли е?"
— Пая кун! — рече Върховният магьосник, което значеше: „Много добре". И той дъхна върху камъните и буците земя, които Големият слон беше натрупал, и те станаха високите Хималайски планини, и ти можеш да ги откриеш на картата.
Той отиде на Изток и видя, че Голямата крава пасе в съвсем новото, приготвено за нея поле; тя лизна с езика си наведнъж цяла гора, погълна я и се излегна да я пре¬живя.
— Кун? — рече Голямата крава.
— Пая кун! — рече Върховният магьосник. И той дъхна върху голото, което тя беше опасла, и върху мястото, където беше легнала, и едното стана Голямата индийска пустиня, а другото — пустинята Сахара, и ти можеш да ги откриеш на картата.
Той отиде на Запад и видя, че Големият бобър заприщва с дървета устията на няколко съвсем нови реки, приготвени за него.
— Кун? — рече Големият бобър.
— Пая кун! — рече Върховният магьосник. И той дъхна върху дърветата и върху застоялите води и те "станаха Евърглейдските блата във Флорида, и ти можеш да ги откриеш на картата.
Тогава той отиде на Юг и видя, че Голямата костенурка рови с плавниците си съвсем новия пясък, приготвен за нея, така че скали и песъчинки хвърчаха на всички страни и падаха далече в морето.
— Кун? — рече Голямата костенурка.
— Пая кун! — рече Върховният магьосник. И той дъхна върху скалите и пясъка, които бяха нападали в морето, и те станаха прекрасните Борнео, Целебес, Суматра, Ява и останалите острови от Малайския архипелаг, и ти можеш да ги откриеш на картата. Само че са много, да знаеш.
Скоро след това Върховният магьосник срещна Човека край брега на реката Перак — тя тече в Малакския полуостров — и му рече:
— Сине Адамов, слушат ли те всички Животни?
— Да — рече Човекът.
— Слуша ли те цялата Земя?
— Да — рече пак Човекът.
— Слуша ли те цялото Море?
— Не! — рече Човекът. — Веднъж денем и веднъж нощем Морето навлиза в реката Перак и изтласква водите й в гората и от тях къщата ми е цялата влажна; веднъж денем и веднъж нощем то се връща назад и завлича със себе си речната вода, тъй че лодката ми остава на сухо в калта. Това ли е играта, на която си му казал да играе?
— Не! — рече Върховният магьосник. — Това е друга и лоша игра.
— Ето, гледай! — рече Човекът. И в този миг голямото Море навлезе в устието на реката Перак, като изтласкваше водата й назад, докато тя заля на огромно пространство гъстите гори и наводни къщата на Човека.
— Това е нередно. Пусни лодката си във водата, да открием кой си играе с цялото Море! — рече Върховният магьосник.
Те се качиха в лодката — малката Дете-дъщеря също тръгна с тях. Човекът взе
своя „крие" — един извит нож, с острие, къдраво като пламък, тласна лодката в реката Перак и тримата поеха. Тъкмо тогава Морето почна да отдръпва водата си и течение¬то му изсмука лодката през устието на реката, край Селангор, край Малака, край Сингапур, все по-нататък до остров Бинтан, тъй бързо, сякаш нещо я дърпаше с връв. Тогава Върховният магьосник се изправи в нея и извика:
— Хей, Зверове, Птици и Риби, които взех в шепите си при Самото начало! Аз ви научих да играете всяко играта, която беше за него, и искам да зная: кое от вас си играе с Морето?
Тогава всички Зверове, Птици и Риби се обадиха в един глас:
— Върховни магьоснико, ние играем игрите, които ти ни каза, че трябва — ние и децата ни — да играем! Никое от нас не си играе с Морето!
Тогава Луната изгря — голяма и кръгла — над водите и Върховният магьосник рече на гърбавия старец, който живее на нея и открай време суче връв за въдицата си, с която се надява някой ден да улови Света:
— Хей, Лунни рибарю, ти ли си играеш с Морето?
— Не — рече Рибарят. — Аз си суча връв за въдицата, с която някой ден ще уловя Света; но не си играя с Морето!
И той продължи да суче връвта си.
Но на Луната живее и един Плъх, който, докато Рибарят суче връвта, непрекъснато му я изгризва и Върховният магьосник му рече:
— Хей, Лунни плъхо, ти ли си играеш с Морето?
— Не! — рече Плъхът. — Аз съм много зает да гриза връвта, която Рибарят усуква; нямам време да си играя с Морето!
И той продължи да гризе връвта.
Тогава малката Дете-дъщеря вдигна нагоре своите малки, меки мургави ръчички с чудесни гривнички от раковини по тях и каза:
— О, Върховни магьоснико, когато моят Татко ти заговори в Самото начало и аз бях на рамото му, и ти казваше на Животните кое на каква игра да играе, едно непослушно Животно се скри в Морето, преди да му кажеш неговата игра.
И Върховният магьосник рече:
— Колко мъдри са малките дечица, когато наблюдават внимателно и не говорят много. Как изглеждаше това животно?
И малката Дете-дъщеря каза:
— Беше кръгло и беше плоско; и очите му бяха като израсли на стъбълца; и вървеше настрани, ето така; и беше покрито отгоре със здрава плочка.
И Върховният магьосник рече:
— Колко са мъдри малките дечица, когато казват истината. Сега разбрах къде е отишъл Пау Ама. Подай ми веслото!
Той взе веслото, но нямаше нужда от гребане, защото водата на Морето се носеше неотклонно и равномерно край островите, докато стигнаха до мястото, наречено Пусат Тасек — Сърце на морето, — където се отваря голямата пропаст, водеща до самата сърцевина на Света; в тази пропаст расте Вълшебното дърво „Пау Янги", което ражда чудодейните двойни орехи. Тогава Върховният магьосник потопи ръката си до рамото в дълбоката топла вода и под корените на Вълшебното дърво напипа широкия гръб на рака Пау Ама. А Пау Ама се сгуши при докосването и от това цялото Море се надигна, както се надига водата в кофичката ти, когато си мушнеш ръчичката в нея.
— Аха! — рече Върховният магьосник. — Сега зная кой си е играел с Морето!
И той извика:
И Пау Ама се обади дълбоко там някъде отдолу:
— Тук си живея. Веднъж денем и веднъж нощем излизам да си търся храна.
Веднъж денем и веднъж нощем пак се връщам у дома. Остави ме на мира!
Тогава Върховният магьосник рече:
— Слушай, Пау Ама. Когато излизаш от пещерата си, водите на Морето се втичат в Пусат Тасек и от това бреговете на всички острови остават на сухо и малките рибки измират, а Раджа Моян Кабан, Царят на слоновете, си изцапва краката с кал; когато
пък се връщаш в Пусат Тасек, Морето се надига и от това половината малки островчета остават под водата и къщата на Човека бива залята, а Раджа Абдулах, Царят на крокодилите, се нагълтва със солена вода.
Тогава дълбоко, там нейде отдолу, Пау Ама се засмя и каза:
— Не знаех, че съм можел толкоз много. Отсега нататък ще излизам по седем пъти на денонощие и Морето няма да остава миг спокойно.
И Върховният магьосник рече:
— Не мога да те накарам да играеш на играта, която ти бях определил, Пау Ама, защото ти ми се изплъзна при Самото начало. Но ако не се страхуваш, излез малко вън да си поговорим.
— Не се страхувам! — рече Пау Ама и изплува на морската повърхност под лунната светлина. Нямаше на света друго животно, грамадно като Пау Ама, защото той беше Царят на всички раци, не обикновен Рак, а Рак на раците. Единият ръб на черупката му опираше брега при устието на Саравак, другият — при устието на Паханг! А висок беше колкото дима на три вулкана! Като се надигаше между клоните на Вълшебното дърво, той отбрули случайно един от едрите му плодове близнаци, от които човеците се подмладяват; малката Дете-дъщеря видя чудотворния орех с двойна ядка да се клатушка и подскача във водата край лодката, извади го и почна да чопли зелените му очички със своите малки златни ножички.
— Хайде, Пау Ама! — рече Върховният магьосник. — Направи сега една Магия, да те видим колко много можеш!
Пау Ама завъртя очи, размърда крака, но успя само да развълнува Морето, защото, макар и да беше Цар на раците, все пак си оставаше един Рак и нищо повече. И Върховният магьосник се разсмя:
— Изглежда, че не можеш толкоз много, Пау Ама — рече той. — Дай сега аз да опитам!
И той направи една Магия с лявата си ръка, и то само с кутрето на лявата си ръка, и изведнъж — гледай и се май, о, мое Безценно съкровище! — твърдата синьозеленикавочерна черупка на Пау Ама падна от него, както пада обвивката от кокосовия орех, и Пау Ама остана гол и мек като малките рачета, които ти, о, мое Безценно съкровище, ловиш край морския бряг!
— Видя ли колко много можеш? — рече Върховният магьосник. — Да кажа ли сега на Човека до мен да те насече на късчета със своя „крие"? Да пратя ли сега да повикат Раджа Моян Кабан, Царя на слоновете, да те намушка с дългите си бивни? Или да извикам Раджа Абдулах, Царя на крокодилите, да те захапе със страшните си зъби?
И Пау Ама се примоли:
— Ти ме посрами. Върни ми твърдата черупка и ме пусни да се върна в моя Пусат Тасек и аз ще излизам да си диря храна само веднъж денем и веднъж нощем!
Но Върховният магьосник рече:
— Не, Пау Ама, няма да ти върна черупката, защото ти ще пораснеш още и ще станеш по-силен и тогава пак ще се възгордееш, ще забравиш обещанието си и отново ще почнеш да си играеш с Морето. Тогава Пау Ама каза:
— Но как ще живея? Аз съм толкова голям, че мога да се скрия само в Пусат Тасек; ако отида другаде, какъвто съм мек сега, Акулите ще ме изядат; а ако остана в Пусат Тасек, ще умра от глад.
И като каза това, той размърда краката си и заплака.
— Чувай, Пау Ама! — рече тогава Върховният магьосник. — Не мога да те накарам да играеш на играта, която ти бях определил, защото ти ми се изплъзна при Самото начало, но ако поискаш, аз мога да направя от всеки камък, от всяка дупка, от всяко
снопче водорасли във всички морета по един сигурен Пусат Тасек за теб и децата ти до края на Света.
Тогава Пау Ама каза:
— Това е добро, но аз още не съм решил. Виж го, ето го Човека, който те заговори при Самото начало. Ако не беше той, аз нямаше да се уморя от чакане и нямаше да избягам, и всичко това нямаше да се случи. Той какво ще направи за мен?
И Човекът рече:
— Ако поискаш, аз мога да направя една Магия, така че и дълбоката вода, и твърдата земя да станат дом за теб и децата ти и вие да можете да се криете и в морето, и на сушата.
И Пау Ама каза:
— Още не съм решил. Виж го, това е момиченцето, което ме видя, като се измъквах при Самото начало. Ако то беше казало тогава, Върховният магьосник щеше да ме извика обратно и всичко това нямаше да се случи. То какво ще направи за мен?
И малката Дете-дъщеря каза:
— Орехът, който ям, е много вкусен. Ако поискаш, аз мога да направя една Магия и да ти дам тези здрави и остри ножички, тъй че ти и децата ти да можете да си чупите с тях по цял ден кокосови орехи като този, когато излизате на сушата; и да си изравяте
с тях по един Пусат Тасек за всички, когато нямате наблизо камък или дупка; и с тях да се катерите по дърветата, когато поискате.
И Пау Ама каза:
— Все пак още не съм решил, защото, какъвто съм мек, всички тези дарове няма да ми помогнат. Върни ми черупката, о, Върховни магьоснико, и аз ще играя на твоята игра.
И Върховният магьосник рече:
— Добре, ще ти я върна, Пау Ама, за единадесет месеца от годината. Но на дванайсетия месец всяка година тя отново ще омеква, за да те държи смирен, като ти спомня, Пау Ама — на теб и на децата ти, — че аз мога да правя Магии; защото виждам, че инак, когато те направим да живееш и във вода, и на сухо, ти ще се възгордееш, а когато ти дадем тези ножици, за да се катериш по дърветата да си чупиш орехи и да си ровиш дупки с тях, ще останеш лаком и нахален, Пау Ама!
Тогава Пау Ама помисли малко и каза:
— Реших! Приемам даровете!
И тогава Върховният магьосник направи една Магия с дясната си ръка, и то с петте пръста на дясната си ръка, и — гледай и се май, о, мое Безценно съкровище! — изведнъж Пау Ама почна бързо-бързо да се смалява, да се смалява, да се смалява, докато накрай се превърна в мъничко зелено раче, което плуваше във водата край ръба на лодката, като пискаше със съвсем тъничко гласче:
— Дай си ми ножичките! Дай си ми ножичките!
И Детето-дъщеря го грабна в малката си мургава шепичка, седна на дъното на лодката и му даде своите ножички. И малкият Пау Ама ги размаха в мъничките си ръчички, защрака с тях и записка:
— Мога да си ям орехи, да си троша черупки, да си ровя дупчици; мога да се катеря по дърветата; мога да си дишам на суша и да си намирам по един Пусат Тасек под всеки камък. Преди не можех толкоз много! Кун? (Добре ли е?)
— Пая кун! — рече Върховният магьосник и със смях го благослови. И Пау Ама пропълзя до ръба на лодката и цопна във водата. И беше тъй мъничък, че би могъл да се скрие в сянката на всеки сух лист на брега и на всяка празна раковинка на морското дъно.
— Правилно ли сторих? — рече Върховният магьосник.
— Да — рече Човекът. — Но сега трябва да се върнем обратно до река Перак, а това е дълъг път за гребане. Ако бяхме изчакали Пау Ама да излезе от Пусат Тасек и да си влезе в него пак, водата щеше да ни върне сама там, откъдето дойдохме. И гребането щеше да бъде по-малко.
— Мързелив си! — рече Върховният магьосник. — Щом е тъй, нека до края на дните си ти и децата ти да искате все „Малко, малко" да работите и от това „Малко! Малко!" да ви излезе името „Малайци"!
И той вдигна пръст към Луната и рече:
— Хей, Рибарю, този Човек иска малко да работи и не му се гребе до дома. Изтегли му лодката със своята въдица!
— Не — рече Човекът, — щом аз ще искам малко работа до края на дните си, нека през всичките ми дни Морето работи за мен по два пъти на ден! Ще падне по-малко гребане.
И Върховният магьосник се разсмя и рече:
— Пая кун! (Много добре!)
И Лунният плъх престана да гризе връвта; и Рибарят спусна своята въдица до Морето и с нея го издърпа цялото край остров Бинтан, край Сингапур, край Малака, край Селангор, дордето лодката префуча обратно през устието на реката Перак.
— Кун? — каза Лунният рибар.
— Пая кун! — рече Върховният магьосник. — И отсега нататък дърпай и отпускай морето по два пъти денем и два пъти нощем, та да има малко-малко гребане за малайските рибари. Но дърпай и отпускай внимателно, че да не направя и на теб една Магия като на Пау Ама!
И тримата продължиха нагоре по река Перак и си легнаха да спят, о, мое Безценно съкровище.
А сега слушай и внимавай!
От този ден до днес Луната винаги дърпа и отпуска Морето и прави това, което ние наричаме приливи и отливи. Понякога Рибарят дръпва малко по-силно — и тогава имаме високи приливи, а друг път съвсем слабо — и тогава имаме ниски приливи. Но обикновено той внимава, защото си спомня какво му е казал Върховният магьосник.
А Пау Ама? Като си играеш край морския бряг, ти можеш да видиш как всички деца на Пау Ама си правят малки Пусат Тасечета под всеки камък и снопче водорасли; можеш да ги видиш как размахват малките си ножички; а в някои части на света те наистина живеят на сушата, катерят се по дърветата и ядат кокосови орехи, както малката Дете-дъщеря им беше обещала. Но веднъж в годината всички Пау Ама хвърлят твърдата си черупка и стават меки — за да си спомнят какво може да им направи Върховният магьосник. И все пак не е хубаво да се убиват и ловят децата на Пау Ама само защото първият Пау Ама е бил горделив и груб преди толкоз много време.
А, щях да забравя! Децата на Пау Ама никак не обичат да бъдат измъквани от техните малки Пусат Тасечета и носени насам-натам в разни стъклени буркани; и за-това те ти щипят пръстчетата със своите ножички, о, мое Безценно съкровище, и така ти се пада!
* * *
Искаш ли да идем двама в къщата на Пау Ама? Ако искаш, от Джакарта ще си купим една карта, но най-точна — не оная без Пенанг и Сурабая, без Бангкок и даже без Черибон и Целебес — точна, за да има в нея и Камбоджа и Гвинея; и тогаз ще вземем влака от Борнео до Малака, ще направим малък тур с параход до Сингапур, ще разгледаме тъдява Филипините и Ява и от капитана стар — мой другар от Макасар — ще измолим да поспре във Молукското море, а щом стигнем вече там, като пресечем Церам, край брега на Саравак ще намерим един знак, който казва: „Пау Ама беше тука, но го няма".
Но за да извършиш това пътешествие, трябва да вземеш един Атлас (това е най-хубавата книжка с картинки на света) и в картата на Югоизточна Азия да потърсиш и намериш всички имена на острови и градове. В стихотворението те са малко разбъркани, но това е, за да се намират по-мъчно и за да може да станат стихчетата. Ако ти не знаеш да четеш, помоли някой друг да ти ги покаже на картата.

Малкото слонче
Някога, в далечните Миналосвършени времена, о, мое Безценно съкровище, Слонът нямаше хобот. Той имаше само една къса, топчеста издутина, подобна на обувка, и можеше да гърчи този свой нос насам-натам, но нищо не можеше да улови с него. Сред слонското племе обаче живееше едно слонско детенце, да, едно Малко слонче, което беше пълно с Огромно любопитство и задаваше ужасно много въпроси. То живееше в Африка и на цяла Африка досаждаше със своето любопитство. То попита високата си леля Щрауска защо белите й пера растат точно на онова място и леля му Щрауска го цапна по същото място със своя твърд, много твърд крак. То попита дълговратия си чичо Жираф от какво кожата му е на петна и чичо му Жираф го цапна със своето твърдо, много твърдо копито. Но то продължаваше да е пълно с Огромно любопитство. То попита дебелата си вуйна Хипопотамка защо очите й са червени и вуйна му Хипопотамка го цапна по тамка със своето дебело, много дебело ходило. То попита своя космат вуйчо Павиан защо пъпешите имат такъв вкус и вуйчо му Павиан го цапна със своята космата, много космата ръка. И все пак то продължаваше да е пълно с Огромно любопитство. То питаше за всичко, което виждаше, чуваше, чувствуваше и подушваше, и всички негови лели, чичовци, вуйни и вуйчовци го тупаха по ред. И все пак то продължаваше да е пълно с Огромно любопитство.
Една чудесна сутрин, тъкмо около настъпването на пролетното и есенно равноденствие, Любопитното слонче зададе един нов невероятен въпрос, който никога дотогава не беше задавало. То попита:
— Какво яде на обяд Крокодилът?
И изведнъж всички наоколо му извикаха: „Шшшт!" ужасно уплашено, подир ко¬ето го тупаха подробно и системно в продължение на много време.
Но след това, когато тупането приключи, Слончето срещна случайно птичето Колоколо; то беше кацнало на един храст, от тези, бодливите, дето им викат „Хей, спри за малко!"; и Слончето каза на птичето:
— Татко ми ме натупа, майка ми ме натупа; всичките ми лели и чичовци, вуйни и вуйчовци ме натупаха заради моето Огромно любопитство. И все пак аз искам да знам какво яде на обяд Крокодилът!
Тогава птичето Колоколо му каза с тъжен глас:
— Иди край брега на Великата сънно-бездънна, тинесто-глинеста река Лимпопо и там самичко разузнай!
На следната сутрин, когато настъпването на пролетното и есенното равноденствие беше приключило и двете равноденствия се бяха изпонастъпили едно друго, любопитното Слонче взе сто кила банани (от късия вид, дето е на петънца), сто кила захарна тръстика (от дългия вид, дето е червен), седемнайсет дини (от кръглия вид, дето пращи) и каза на всичките си мили роднини:
— Сбогом! Отивам към брега на Великата сънно-бездънна, тинесто-глинеста река Лимпопо, за да узная какво яде на обяд Крокодилът.
Те всички го натупаха по още веднъж, за да му върви оттук нататък, макар че Слончето най-учтиво ги молеше да не се увличат. И то пое, малко по-сгряно, но съвсем
не учудено, като си хрупаше дини и пускаше корите им по пътя си, защото нямаше с какво да ги събира.
То пропътува от Греймстаун до Кимберли и от Кимберли до Хамовата земя; а от Хамовата земя пое на североизток, като продължаваше да си хрупа дини, докато стигна най-сетне до брега на Великата сънно-бездънна, тинесто-глинеста река Лимпопо, точно както птичето Колоколо му беше казало.
Трябва обаче да знаеш ч запомниш, о, мое Безценно съкровище, че до тази седмица, ден, час и минута това Любопитно малко слонче изобщо не беше виждало Крокодил и не знаеше на какво прилича той: а питате само поради Огромното си лобюпитство.
Първото животно, което видя край реката, беше един Двуцветен скален питон, който се беше увил около една скала.
- Многоизвинявайте — каза учтиво Малкото слонче, — дали сте виждали случайно някой Крокодил из тези неизследвани места?
- Дали съм виждал Крокодил? — каза Двуцветният скален питон с презрителен гласссс. — Нещо друго да имаш да питаш?
- Многоизвинявайте — каза Малкото слонче, — можете ли да ми кажете, какво яде на обяд той?
Тогава Двуцветният скален питон се размота светкавично от скалата и силно цапна Малкото слонче със своята блескаво-плескава опашка.
„Чудно нещо! — каза си Малкото слонче, — Татко м:и и майка ми, чичо ми и леля ми - да не говорим за вуйна Хипопотамка и за вуйчо Павиан, — всички ме тупаха за моето Огромно любопитство. Изглежда, че и това беше; за същото."
И то се сбогува учтиво с Двуцветния скален питон, помогна му да се намотае пак около скалата си и продължи край брега, малко посгряно, но съвсем не учудено, като си хрупаше дини и пускаше корите им по пътя, защото нямаше с какво да ги събира; докато съгледа нещо, което то помисли, че е дървесен дънер, спрял се край брега на Великата мътно-зелена, тинесто-глинеста река Лимпопо.
Но това нещо беше Крокодилът, о, мое Безценно съкровище, и той смигна с едното си око, ето така.
- Многоизвинявайте — каза учтиво Малкото слонче. — Дали сте виждали
случайно някой Крокодил из тези неизследвани места?
Тогава Крокодилът смигна с другото си око и измъкна до половина опашката си от тинята. Като видя това, Слончето учтиво се отдръпна, защото не му се искаше да го тупат още.
- Пристъпи насам, Малкото ми! — каза Крокодилът. — Пристъпи и ми кажи: защо питаш?
- Многоизвинявайте — каза учтиво Слончето, — но всички ме тупаха: и татко ми, и майка ми, без да споменавам за леля Щрауска и чичо Жираф или за вуйна Хипопотамка и вуйчо Павиан; и накрай, като най-пресен пример, Двуцветният скален питон, там на брега, също ме цапна със своята блескаво-плескава опашка, дори по-силно от всички тях. Така че, ако нямате нещо против, на мен ми омръзна вече да ме тупат.
- Пристъпи насам, Малкото ми! - каза Крокодилът. — Аз съм именно Крокодилът.
И той пусна няколко крокодилски сълзи, за да докаже,, че говори истината. Като чу тези думи, Слончето просто се задъха от вълнение. То коленичи на брега и каза:
— О, значи вие сте този, когото диря от толкоз време! Как се радвам! Бихте ли желали да ми кажете, какво ядете на обяд?
— Пристъпи насам, Малкото ми! — каза Крокодилът. — Пристъпи малко, да ти го прошепна!
И Малкото слонче си приближи главата до страшните зъбести и ръбести челюсти на Крокодила и Крокодилът го захапа за носа, който до тази седмица, ден, час и минута беше къс и тъп като обувка.
— Мисля — каза Крокодилът, и то през зъби, ето тъй: — Мисля, че днес ще започна с Малко слонче.
Всичко това беше неприятно за Слончето и то каза, като говореше през носа си:
— Буснеде, бе! Поли бного!
Тогава Двуцветният скален питон пропълзя надолу към реката и каза:
— Мое младо приятелче, ако ти веднага, тутакси, тозчас и незабавно не почнеш да се дърпаш, колкото сила имаш, аз съм с чувството, че този твой неотдавнашен познат в пардесю от кожа за дамски чанти (под това той разбираше Крокодила) ще те замъкне в своето бистро ручейче, преди да си казало „копче".
(Понеже е свикнал да се навива, Двуцветният скален питон винаги говори така завъртяно.)
Тогава Малкото слонче опря задничето си о пясъка и почна да дърпа, да дърпа, да дърпа към себе си; и от това носът му почна да се разтяга, разтяга, разтяга. А Крокодилът също шибаше водата с опашката си, сякаш искаше да я направи на бита сметана, и теглеше, теглеше, теглеше.
И носът на Слончето продължаваше да се разтяга. То запъна и четирите си крачета и дърпаше, дърпаше, дърпаше; и носът му все повече се разтягаше. А Крокодилът размахваше опашката си като гребло и теглеше, теглеше, теглеше. И от това дърпане и теглене носът на Малкото слонче ставаше все по-дълъг и по-дълг; и да знаеш само как го болееееееше!
И тогава Слончето усети, че започва да се хлъзга към водата, и каза през носа си, който беше станал вече почти метър и половина дълъг:
— Не пога бовече!
Тогава Двуцветният скален питон се спусна съвсем до водата, завърза се бързо с двоен моряшки възел за задните крачета на Слончето и каза:
— Неопитни и лекомислени млади пътешественико, сега се налага да се отдадем изцяло на еднопосочно теглене, тъй като не сторим ли го, имам впечатление, че тази флотска бойна единица с брониранапалуба и мощен заден ход (под това, мое Безценно съкровище, той разбираше Крокодила) ще нанесе непоправима вреда на твоята бъдеща кариера.
(Така завъртяно говорят всички Двуцветни скални питони — обясних ти защо.)
И двамата — Слончето и Питонът — задърпаха към сухото, а Крокодилът затегли към мокрото. Но Слончето и Питонът дърпаха по-силно и накрая Крокодилът пусна носа на Слончето с едно такова „Пляс", че то се разнесе по цялата Велика Лимпопо, от
извора й до устието.
Малкото Слонче седна на пясъка малко бързо и неочаквано, но въпреки това първата му грижа беше да каже „Благодаря!" на Двуцветния скален питон; после трябваше да се погрижи за своя разтеглен нос — то го уви в свежи бананови листа и го потопи във Великата сънно-бездънна, тинесто-глинеста река Лимпопо да се охлади.
— Защо правиш всичко това? — попита го Питонът.
— Многоизвинявайте — каза Слончето, — но носът ми си измени вида от дърпането и сега го чакам да се свие.
— Ще има да го чакаш доста — каза Двуцветният скален питон. — За лишен път се убеждавам, че на този свят има някои, които не си знаят собствената изгода.
Слончето стоя три дни с нос във водата, но той си остана какъвто беше, а пък то от много взиране в него стана кривогледо. Защото ти, о, мое Безценно съкровище, вече подозираш и разбираш, че Крокодилът беше превърнал носа на Слончето в истински хобот — такъв, какъвто имат всички днешни слонове.
Към края на третия ден долетя отнейде една муха и ухапа Слончето по плешката: и преди да разбере какво прави, то замахне с хобота си и — пляс! — смачка мухата с него.
— Предимство № 1! — каза Двуцветният скален питон. — Това малко мъчно
щеше да го направиш с предишната си носоплюнка. Между прочем, не ти ли се яде?
И преди да разбере какво прави, Слончето протегна хобота си и отскубна едно снопче трева, тръсна го о предните си крака, за да го очисти от пръстта, и го мушна в устата си.
— Предимство № 2! — каза Двуцветният скален питон. — Това малко трудно щеше да го направиш с предишната си носоплюнка. А не ти ли е горещо?
— Много! — каза Слончето; и преди да разбере какво прави, то си гребна една гребка кал от брега на Великата сънно-бездънна, тинесто-глинеста река Лимпопо и си шльопна на главата една прохладна шльопка-шляпка, от която му протекоха зад ушите приятни струйки.
— Предимство № 3 — каза Двуцветният скален питон. — Това малко утре щеше да го направиш с предишната си носоплюнка. А иска ли ти се някой пак да те натупа?
— Многоизвинявайте — каза Слончето, — никак не ми се иска.
— А ти да натупаш някого? — каза Двуцветният скален питон.
— Това да! — каза Слончето.
— В такъв случай — каза Двуцветният скален питон — ще се убедиш, че новият ти нос може да ти бъде доста полезен.
— Благодаря ви — каза Малкото слонче. — Ще запомня вашите думи. Отивам си в къщи при милите ми роднини и там ще го опитам.
И то пое през Африка обратно закъм дома си, като люшкаше и клатушкаше новия си хобот. Когато искаше да си гризне някой плод, то си го откъсваше с хобота от клона, вместо да го чака сам да падне, както беше свикнало. Когато искаше да си хапне трева, отскубваше си сноп от нея, без да коленичи, както по-рано. Когато го хапеха мухите, то си откършваше с хобота една вейка и ги пъдеше с нея. И си правеше нова шльопка-шляпка от кал, когато слънцето напичаше прекалено. А когато се усещаше самотно в дългия път през Африка, то си тананикаше през хобота и звукът, който се получаваше, беше по-силен от този на няколко духови музики. Веднъж то се отклони нарочно от пътя си, отиде при една дебела Хипопотамка (тя не беше роднина на вуйна му) и я натупа здравата, за да провери дали Двуцветният скален питон беше казал истината за новия му хобот. А през останалото време то събираше динените кори, ко¬ито беше разхвърляло по пътя си на идване. Защото то беше много добре възпитано Дебел окожо.
Една тъмна вечер то стигна у дома си при своите мили роднини. Намота хобота си, за да не се вижда, и каза:
— Здравейте! Как сте?
Роднините много му се зарадваха и веднага казаха:
— Ела, ела насам, да те натупаме за Огромното ти любопитство.
— Пфу! — каза Малкото слонче. — Не знам какво разбирате вие от тупане, но виж, аз мога да ви дам един урок!
И тогава то размота хобота си и така плесна с него двамата си братя — пам — единия! пам — другия! — че те се претърколиха по два пъти на земята.
— Кълнем се в бананите — казаха те, — нещо се е изменило в теб! Кой те научи на този номер и защо ти е такъв носът?
— Получих нов нос от Крокодила край брега на Великата сънно-бездънна, тинесто-глинеста река Лимпопо — каза Слончето. — Попитах го какво яде на обяд и той ми подари този нос за спомен.
— Много е грозен! — каза косматият му вуйчо Павиан.
— Грозен, но полезен — каза Малкото слонче и като хвана с него косматия си вуйчо за единия крак, завъртя го и го метна в едно стършелово гнездо.
След туй това лошо Слонче натупа всичките си мили роднини, тъй че те се сгряха добре и останаха много учудени. То изскуба всичките пера от опашката на леля си Щрауска, а после хвана чичо си Жираф за задния крак и го протътри през един бодлив храсталак; а на дебелата си вуйна Хипопотамка пусна с хобота си мехури в ушите, когато тя си спеше след ядене във водата. Но никому не позволи да стори зло на птичето Колоколо.
Накрай работата стигна дотам, че неговите мили роднини бързо-бързо се запътиха всички към брега на Великата сънно-бездънна, тинесто-глинеста река Лимпопо, за да получат нови носове от Крокодила. И когато се завърнаха, никой никого не тупаше вече. И от този ден, о, мое Безценно съкровище, всички слонове, които ще видиш — както и всички, които няма да видиш, — имат хоботи като този на Малкото слонче с Голямото любопитство.

Пеперудката, която тропна с крак
Чуй сега, о, мое Безценно съкровище, една нова нечувана приказка — съвсем различна от всички досегашни, — приказката за Сюлейман-ибн-Дауд, или Соломона. сина Давидов. най-мъдрия цар на света.
За Сюлейман-ибн-Дауд има триста петдесет и пет приказки, но тази не е от тях. Това няма да е приказката за синигера, който му донесъл вода; нито тази за кълвача, който му направил сянка, когато слънцето приличало: няма да е приказката за огледалния под, нито за рубиновото мънисто, нито за златните пръчки на Балкида. Това ще бъде приказката за Пеперудката, която тропна е крак.
И тъй. слушай и внимавай!
Сюлейман -ибн-Дауд беше мъдър. Той разбираше езика на зверовете, на птиците, на рибките и на буболечките. Той разбираше какво си казваха скалите, когато се при¬тискаха една към друга и стенеха дълбоко под земята; и какво си казваха дърветата, когато шумоляха при изгрев слънце. Той разбираше всичко живо: в мравуняка мравките, в тревата незабравките, лайкучкага в изкопа и в черквата епископа. И Балкида. неговата Първа царица, Свръхпрекрасната Балкида, беше мъдра почти като него.
Сюлейман-ибн-Дауд беше не само мъдър, но и могъщ. На безименния пръст на дясната си ръка той носеше вълшебен пръстен. Врътнеше ли го веднъж, изпод земята изскачаха Джинове, Африти и други духове и изпълняваха всичко, което той им заповядваше; врътнеше ли го два пъти, от небето се спускаха феи и също изпълняваха всичко, което той им заповядваше; а щом го врътнеше три пъти. сам Азраил, великият вестител на смъртта, се появяваше, преоблечен като прост водоносец и му разказваше новините от трите свята — Горния., Земния и Долния.
И все пак Сюлейман-ибн-Дауд не беше високомерен. Той много рядко показваше своята мощ и когато му се случеше да го направи, после му беше криво. Веднъж той покани на обяд всички животни на земята, но когато храната беше готова, от дълбоките води излезе един Звяр и я изяде цялата на три залъка. Сюлейман-ибн-Дауд се смая и рече;
— О, Звяр невиждан, кой си ти?
И Звярът рече:
— О, Царю - да ти даде небето вечен живот! - аз съм най-малкият от трийсет хиляди братя, които живеят на морското дъно. Чухме, че каниш всички животни на oбяд, и братята ми ме пратиха да попитам готова ли е храната.
Сюлейман-ибн-Дауд се смая още повече и рече:
— О, Звяр невиждан, ти ми изяде храната, която трябваше да стигне за всички животни на света!
И Звярът рече:
— О, Царю — да ти даде небето вечен живот! - ти това обяд ли го наричаш? Там.
отдето ида, когато речем да си залъжем стомасите между яденетата, изяждаме два пъти повече.
Тогава Сюлейман-ибн-Дауд падна по очи и рече:
— О, Звяр невиждан, аз поканих на обяд всички животни, защото исках да покажа колко велик и богат Цар съм, а не за да ги зарадвам. Сега съм посрамен и така ми се пада!
Тъй рече той, о, мое Безценно съкровище, и понеже беше наистина премъдър, след това винаги помнеше, че е глупаво човек да се хвали.
И сега започва самата приказка.
Сюлейман-ибн-Дауд имаше много жени. Те бяха на брой деветстотин деветдесет и девет, без да смятаме Свръхпрекрасната Балкида. И всички те живееха в големия му златен дворец сред разкошни градини с безброй водоскоци. Па него всъщност съвсем не му трябваха деветстотин деветдесет и девет жени. но з онези времена всички мъже имаха по много жени и то се знае. Царят трябваше да има повече от другите, за да си личи, че е Цар.
Между жените му имаше прекрасни, но имаше и ужасни, и ужасните се караха с прекрасните, а от караниците и прекрасните ставаха ужасни. И тогава ставаше ужасно и за него. Само Свръхпрекрасната Балкида никога не се караше със Сюлейман-ибн Дауд. Тя много го обичаше и затова си седеше в своите стаи в двореца или се разхождаше из градините му и й беше много мъчно за него.
Разбира се, ако Сюлейман-ибн-Дауд речеше да врътне пръстена си и да извика Афритите и Джиновете, те биха могли да омагьосат всичките му деветстотин деветдесет и девет свадливи жени и да ги превърнат в бели магарици или в хрътки. или в нарови зрънца; но той си мислеше, че не бива да показва своето могъщество. И затова, когато те прекаляваха с караниците си. той само се скриваше в някое по далечно кътче на разкошните си дворцови градини и проклинаше часа. в който се беше родил.
Един ден, когато всичките му деветстотин деветдесет и девет жени се бяха карали в продължение на три седмици и още продължаваха да се карат, Сюлейман-ибн-Дауд пак подири мир и покой в градината си и там, сред портокаловите дръвчета, срещна Свръхпрекрасната Балкида, дълбоко натъжена от туй, че той беше така измъчен.
И тя му рече:
— 0, Господарка мой и Светлина на моите очи. врътни пръстена си, та да разберат тези Царици от Египет, Месопотамия, Персия и Китай, че си велик и страшен Владетел!
Но Сюлейман-ибн-Дауд поклати глава и рече:
— О, Господарко моя и Радост на моя живот, спомни си за Звера. който излезе от морето и ме посрами пред всички животни на света, защото бях поискал да покажа колко съм богат: Сега, ако река да се похваля с могъществото си пред тези Царици от
Персия, Египет, Абисиния и Китай само защото ме ядосват, може би ще остана още по-посрамен, отколкото тогава.
И Свръхпрекрасната Балкида рече:
— О, Господарю мой и Съкровище на моята душа. какво смяташ да правиш тогава?
И Сюлейман-ибн-Дауд рече:
— О, Господарко моя и Услада на моето сърце, ще продължа да търпя непрекрасните караници на тези деветстотин и деветдесет и девет Царици, които ми скъсиха живота.
И гой се отдалечи сред нарцисите, лотосите, розите и тежкодъхните жасмини, които цъфтяха а градините му, докато стигна до голямото камфорово дърво, което беше наречено "Сюлейман-ибн-Даудово камфорово дърво". Но Балкида се скри сред високите перуники, пъстростволия бамбук и червените кринове, зад камфоровото дърво, за да бъде близко до своя възлюбен съпруг. И тъкмо тогава долетяха под дървото двойка малки Пеперудки, които се караха. И Сюлейман-ибн-Дауд чу едната да казва на другата:
— Не разбирам как си позволяваш да говориш на своя мъж с такъв тон! Ти знаеш ли, че аз само ако река да тропна с крак, и целият дворец на Сюлейман-ибн-Дауд с всичките му градини ще изчезне с гръм и трясък!
Като чу това, Сюлейман-ибн-Дауд забрави за своите деветстотин деветдесет и девет свадливи жени и се засмя тъй силно, че разклати камфоровото дърво. После протегна пръст и рече:
— Хвъркато мъжле, ела тук!
Мъжката Пеперудка се уплаши, но все пак успя да долети до пръста на Сюлейман-ибн-Дауд. Тя кацна на него и почна да си вее с крилцата, защото се беше сгорещила от вълнение. А Сюлейман-ибн-Дауд склони усмихнато лице към нея и й прошепна съвсем тихичко:
— Хвъркато мъжле, ти знаеш, че колко и да тропаш с крачето си, не можеш мръдна и стръкче трева: как можа да кажеш на жена си — тя ти е жена навярно — такава страхотна лъжа?
Мъжката Пеперудка погледна към Сюлейман-ибн-Дауд и като видя, че очите на Премъдрия цар блещукат весело като звезди в студена нощ, събра смелост, слепи крилца, извъртя главица към него и каза:
— О, Царю, да ти дари небето вечен живот! — тя наистина ми е жена, а ти нали знаеш какви са жените ни!
Сюлейман-ибн-Дауд се усмихна в брадата си и рече:
— Зная, малки братко.
— Те трябва да се държат изкъсо — продължи мъжката Пеперудка. — А моята ми прави скандали цяла сутрин. Казах й тази лъжа, за да я посплаша.
И Сюлейман-ибн-Дауд рече:
— Дано успееш! Върни се при жена си — искам да чуя какво ще й разправиш за нашия разговор.
И мъжката Пеперудка отлетя при жена си, която трепереше цялата, скрита зад един лист.
— Той те чу! — каза тя. — Сюлейман-ибн-Дауд те чу, когато каза за двореца му!
— Че какво, като ме е чул? — каза мъжката Пеперудка. — Аз затова го казах, за да ме чуе!
— И какво ти каза той, а? Какво ти каза?
— Какво ще каже! — каза мъжката Пеперудка, като си вееше важно с крилцата. — Замоли ме да не тропам с крак и аз му обещах, че няма. Този дворец сигурно му е излязъл скъп, пък и портокалите в градините тъкмо сега зреят.
— Лелеее! — каза женската Пеперудка и съвсем притихна.
А Сюлейман-ибн-Дауд се разсмя до сълзи от безсрамната лъжа на мъжката Пеперудка.
Тогава Свръхпрекрасната Балкида се изправи зад дървото, сред червените кринове, и се усмихна, защото беше чула целия разговор. Тя си мислеше: „Ако наистина съм мъдра, сега ще успея да спася своя Господар от мъките, на които го подлагат тези свадливи Царици!" — и тя протегна пръст и тихичко прошепна:
— Хвърката женичке, ела тук!
Женската Пеперудка литна и кацна, разтреперана от страх, върху тънкия пръст на Балкида. А Балкида склони красиво лице към нея и тихо й рече:
— Хвърката женичке, нима ти вярваш на това, което твоят мъж току-що ти каза?
Женската Пеперудка погледна към Балкида и като видя. че очите на Свръхпрекрасната царица блестяха весело като дълбоки езера в звездна нощ, събра смелост, слепи крилца и каза:
— О, Царице — да ти дари небето вечна хубост! — Нима не знаеш какви са мъжете ни?
И Балкида, премъдрата Савска царица, прикри с пръсти устни, за да не издаде усмивката си, и рече:
— Зная, малка сестро.
— Те избухват от нищо — продължи женската Пеперудка, като си вееше бързо-бързо с крилцата. — Но ние трябва да им угаждаме, о, Царице. Те и сами не са убедени в половината от това, което казват. Щом на мъжа ми му прави удоволствие да вярва, че аз вярвам, че като тропне с крак, може да направи да изчезне Сюлейман-ибн-Даудовият дворец, защо да му възразявам? Утре той сам ще го забрави.
— Малка сестро, напълно си права — рече Балкида. — Но следващия път, като почне пак да се хвали, ти се хвани за думата му! Поискай му да тропне наистина, и ще видиш какво ще се получи! Ние с теб познаваме мъжете, нали? Той ще бъде ужасно по-срамен.
И женската Пеперудка отлетя при мъжа си и само след пет минути те се скараха по-страшно от всякога.
— Спомни си — каза мъжката Пеперудка, — спомни си какво мога да направя само ако река да тропна с крак!
— Нищо не можеш да направиш! — каза женската. — Мислиш, че ти вярвам? Тропни де! Много съм любопитна да видя какво ще стане!
— Обещах на Сюлейман-ибн-Дауд, че няма да тропам — каза мъжката. — Не мога да престъпя думата си.
— Можеш спокойно — каза женската, — защото колкото и да тропаш, не можеш мръдна стръкче трева. Хайде де! Тропни, да те видим! Тропни де! Тропни!
Сюлейман-ибн-Дауд чу този разговор и се засмя, както не беше се смял през целия си живот. Той съвсем забрави за своите Царици, за Звяра, който беше излязъл от морето, за смирението и самохвалството. Той просто се смееше от радост и Балкида — от другата страна на камфоровото дърво — се усмихна, защото възлюбеният й мъж беше тъй радостен.
А мъжката Пеперудка, разгорещена и задъхана, дохвърча под сянката на камфоровото дърво и каза на Сюлейман:
— Тя ме кара да тропна! Иска да види какво ще стане! О, Сюлейман-ибн-Дауд, ти знаеш, че нищо не мога да направя, и тя вече няма да вярва на нито една моя дума и ще ми се подиграва до края на дните ми!
— Няма да ти се подиграва, малки братко — каза Сюлейман-ибн-Дауд. И той врътна пръстена си — заради малката мъжка Пеперудка, а не за да се хвали с могъществото си и — гледай чудо! — четири огромни Джина изскочиха изпод земята!
— Роби мои — каза Сюлейман-ибн-Дауд, — щом този мой приятел, който е кацнал на пръста ми, тропне с левия си преден крак, направете целият ми дворец с всичките му градини да изчезне в миг с гръм и трясък! А като тропне втори път, ще го върнете плавно и внимателно на мястото му. — И после каза на мъжката Пеперудка:
— Сега. малки братко, върни се при жена си и тропай без страх!
И мъжката Пеперудка хвръкна към жена си, която продължаваше да вика:
— Тропни де! Хайде! Какво чакаш? Тропни да те видим!
И Балкида видя как четирите огромни Джина застанаха на четирите ъгли на градините, сред които се издигаше златният дворец: и тихо плесна с длани и си каза: „Най-сетне Сюлейман-ибн-Дауд ще стори заради една Пеперудка това, което отдавна трябваше да стори заради себе си; и свадливите Царици ще се изплашат!"
И мъжката Пеперудка тропна с краче. И Джиновете подхвърлиха двореца и градините му на хиляди километри високо в небето. И гръм разтърси земята и въздухът наоколо стана черен като мастило. Женската Пеперудка пърхаше в мрака. пискайки:
— Няма вече да се карам! Прости ми, че ти досаждах! Само върни градините обратно, и вече няма никога да ти противореча!
Мъжката Пеперудка беше уплашена не по-малко от женската и Сюлейман-ибн-Дауд се разсмя така силно, че едва след няколко минути събра дъх да й прошепне:
— Тропни още веднъж, малки братко! Върни ми двореца, о, всемогъщи магьоснико!
— Да, върни му двореца! — молеше се женската Пеперудка, като продължаваше да пърха в мрака, сякаш беше от нощните пеперуди. — Върни му двореца, моля ти се. и недей да правиш такива ужасни неща! Няма вече да те ядосвам!
— Сега, драга моя — каза Мъжът й, като се стараеше да си придаде храбър вид, — ти видя докъде водят твоите постоянни натяквания. Разбира се, на мен ми е все едно дали да го върна, или не — това не ми е за пръв път! — но за да не ми хленчиш, пък и заради Сюлейман-ибн-Дауд — от мен да мине, ще направя да бъде всичко по старому.
И той тропна още веднъж и в същия миг Джиновете спуснаха плавно, без никакво друсане, двореца и градините му на земята. Слънцето заигра по тъмнозелените листа на портокаловите дръвчета, водоскоците пръснаха хиляди капчици сред розовите египетски лилии, птиците зачуруликаха отново. А женската Пеперудка се беше сгушила с полегнали на една страна крилца под камфоровото дърво и потръпваше, и хълцаше:
— Няма вече! Няма вече!
Сюлейман-ибн-Дауд се смееше така, че не можеше да промълви дума. Без сила от смях, той се облегна назад и като помаха с показалец към мъжката Пеперудка, най-сетне успя да каже:
— О, Велики вълшебнико, какъв смисъл има да ми връщаш двореца, щом убиваш самия мен от смях?
И тогава откъм двореца се раздаде страшен шум и вик и от него с вой и крясък заизскачаха на вълни всичките деветстотин деветдесет и девет Царици, които викаха рожбите си. Те тичаха надолу по широкото мраморно стълбище в редици от по сто на всяко стъпало и тогава премъдрата Балкида пристъпи царствено към тях и каза:
— Какво ви е смутило, Царици?
Те се спряха по средата на стълбището, в редици от по сто на всяко стъпало, и започнаха да викат:
— Какво ни е смутило ли? Ние си живеехме, както винаги, мирно и тихо, в нашия златен дворец, а той изведнъж взе, че се вдигна някъде въд въздуха сред грозен мрак и трясък и разни Джинове и Африти, които сноват насам-натам! Това ни е смутило, о, Първа царице! И ние сме още крайно смутени от това смущение, което ни хвърли в такъв смут, от какъвто досега не сме бивали смущавани!
Тогава Свръхпрекрасната Балкида, любимата жена на Сюлейман-ибн-Дауд, Сав-ската царица, Владетелката на златоносните южни реки и на царствата от пустинята Син до стените на Зимбабве — Балкида, която беше мъдра почти колкото самия Сюлейман-ибн-Дауд, рече:
— Не се платете, о, Царици! Една мъжка Пеперудка се оплака от жена си, че тя постоянно й досаждала с кавги; и нашият Господар пожела да даде на тази свадлива женска Пеперудка един урок по кротост и учтивост, тъй като тези две качества се
смятали за първи женски добродетели в царството на Пеперудите.
И тогава излезе напред една Царица от Египет, дъщеря на Фараон, и каза:
— Не е възможно нашият дворец да е бил изскубнат като корен праз заради някаква си мушица. Не! Навярно нашият Сюлейман-ибн-Дауд се е поминал и затова земята се смрачи и разтресе!
Тогава Балкида, без да погледне дръзката Царица, й направи знак с пръст да я последва и каза на всички останали:
— Елате и се уверете!
И те слязоха по мраморните стъпала, все в редици от по сто, и видяха, седнал под камфоровото дърво, Сюлейман-ибн-Дауд, все още отмалял от смях, да се полюшва напред-назад в креслото си с по една малка Пеперудка на всяка длан. И го чуха да казва:
— О, женичке на моя хвъркат брат, след това, което видя, помни — да угаждаш във всичко на съпруга си, за да не би пак да рече да тропне с крак! Защото той явно е велик магьосник и вълшебник, щом може да вдига и спуска двореца на самия Сюлейман-ибн-
Дауд! Да. А сега летете си в мир, малки мои!
И той ги целуна по крилцата и те хвръкнаха.
Тогава всички Царици освен Балкида — Свръхпрекрасната и сияйна Балкида, — която усмихната стоеше настрани, паднаха по лице, понеже си бяха помислили: „Щом такива неща стават, защото една Пеперудка била ядосала мъжа си, кой знае какво може да се случи с нас, които от толкоз време ядосваме своя Цар с непрекъснати крясъци и свади!"
И те забулиха е була лицата си и затулиха с ръце устата си и на пръсти, тихо-тихо като мишки, се прибраха в двореца.
И тогава Балкида, Свръхпрекрасната и Великолепната Балкида, навлезе сред червените кринове в сянката на камфоровото дърво, сложи ръка върху рамото на Сюлейман-ибн-Дауд и рече:
— О, Господарю мой и Съкровище на моята душа, радвай се, защото ние дадохме на Цариците от Египет, Месопотамия, Абисиния, Персия. Индия и Китай един урок, който те няма да забравят.
И Сюлейман-ибн-Дауд, без да откъсва поглед от двете Пеперудки, които танцуваха в снопа от. слънчеви лъчи, рече:
-- О, Господарко моя и Елмаз на моето щастие, по какъв начин стана това? Откак съм в градината, аз само се пошегувах с една Пеперудка.
И той разказа на Балкида какво беше правил.
А Балкида, нежната и ласкава Балкида, рече:
— О. Господарю и Владетелю на моите часове, аз бях скрита зад камфоровото дърво и видях всичко. Аз получих женската Пеперудка да поиска от Жалкия си мъж да тропне с крак, защото си помислих, че за шега моят Господар може би те направи
някоя голяма Магия и че Цариците могат да я видят и да се постреснат от нея.
И тя му разправи какво бяха казали, видели и помислили Цариците. Тогава Сюлейман-ибн-Дауд се вдигна от своето кресло под камфоровото първо и вьзрадван, протегна ръце към нея и рече:
— О, Господарко моя и Хранителко на моите дни, знай, че ако бях направил Магия срещу Цариците си от гняв или за да се похваля пред тях. както когато поканих на обяд всичките животни, аз непременно щях да остана посрамен. Но благодарение на твоята мъдрост Магията, която направих на шега заради една малка Пеперудка, ме освободи от досажданията на досадните ми жени, които, ей богу, много ми досаждаха! Кажи ми, о, Господарко моя и Слънце на моето слънце, къде е тайната на мъдрата ти постъпка?
И Царица Балкида — прекрасна и стройна — погледна в очите своя съпруг Сюлейман-ибн-Дауд, извъртя — леко като Пеперудка — глава към него и рече:
— Тайната ми е в две неща, о, Господарю мой: първото е това, че те обичам; а второто — че добре познавам жените.
И двамата си влязоха в двореца и живяха щастливо до края на дните си.
А Балкида постъпи умно — какво ще кажеш, о, мое Безценно съкровище?
* * *
Соломон беше пръв сред царете, живели до нашия век, но говореше той с пеперудката като човек с човек.
И Балкида беше първа царица на всичките времена, но говореше тя с пеперудката като жена с жена.
Те затуй бяха първи над всички разбираш ли, мое дете — защото и с пеперудките като с равни говореха те.  


         Сказание за кенгуруто
Някога Кенгуруто не беше такова, каквото сега го виждаме, а съвсем Друго животно, с четири къси крака. Беше вълнесто, беше сиво, беше неумерено горделиво! То изтанцува някакъв свой танц върху една могила насред Австралия и веднага отиде при Малкия бог Нка.
Отиде при Нка в шест часа сутринта и му рече:
— Искам до пет часа следобед да ме направиш различно от всички други животни! И скочи Нка от креслото си сред австралийските пясъци и викна:
— Махай се оттук!
Но то беше вълнесто, беше сиво, беше неумерено горделиво! То изтанцува своя танц върху една скала насред Австралия и веднага отиде при Средния бог Нкинг. Отиде при Нкинг в осем часа сутринта и му рече:
— Искам до пет часа следобед да ме направиш различно от всички други животни и навред прочуто!
И скочи Нкинг от леглото си сред бодливата австралийска трева и викна:
— Махай се оттук!
Но то беше вълнесто, беше сиво, беше неумерено горделиво! То изтанцува своя танц върху една пясъчна дюна насред Австралия и веднага отиде при Големия бог Нконг.
Отиде при Нконг в десет часа сутринта и му рече:
— Искам до пет часа следобед да ме направиш различно от всички други животни и така прочуто, че просто да ме гонят по петите!
И скочи Нконг от австралийското солено езеро, в което си правеше сутринната баня, и викна:
— Да бъде!
И повика Нконг жълтото куче Динго, вечно гладното, прашното под слънцето диво куче Динго, посочи му Кенгуруто и рече:
— Динго! Събуди се, Динго! Виждаш ли това приятелче, дето танцува там? То иска да бъде гонено по петите. Направи му удоволствието, Динго!
И скочи Динго, жълтото куче Динго, и рече:
— Кое? Този котко-заек ли?
И отвори Динго, жълтото, вечно гладно куче Динго, уста като кофа за въглища, и погна Кенгуруто.
И хукна горделивото Кенгуру бързо, на четирите си крака, като заек.
И тук свършва, о, мое Безценно съкровище, първата част на сказанието.
А пред втората част на сказанието Кенгуруто само бягаше. През планини, през долини, през солени плата, през зелени блата, през бодливи като стрели австралийски треви, бягаше — ето така — в ужасна уплаха, докато предните крака съвсем го заболяха.
Ще бяга — какво ще прави!
Защото зад него тичаше Динго, жълтото, вечно гладното куче Динго, с уста. зинала като капан за мишки — без да наближава и без да изостава, — тичаше, тичаше след Кенгуруто, което искаше да бъде прочуто.
Тичаше и още как!
А Кенгуруто бягаше. Бягаше през акациите, бягаше през плантациите, бягаше през саваните и бягаше сред лианите, бягаше в изнемога през Рака и Козирога, докато и задните крака го заболяха.
Ще бяга — какво ше прави!
Защото зад него тичаше Динго, жълтото, все по-гладно куче Динго, с уста, раз¬творена като конски хамут — без да наближава и без да изостава.
Тичаше и още как!
И тъй стигнаха до реката Уолгонг.
А пък на тази река нямаше нито мост, нито брод, нито прост ферибот и Кенгуруто не знаеше как да мине на другия бряг. И от немай-къде то се изправи на задните си крака и скочи ей така!
Ще скача — какво ще прави!
И като скочи веднъж, вече не можа да се спре и продължи да скача през пустините на цяла Австралия; скачаше през пепел, скачаше през лава, скачаше дотогава, докато почна да скача като Кенгуру.
Първо метър едва. После по два. И по пет след това. И краката му се заякчаваха и удължаваха. И много му се искаше да си почине и да се поразходи.
Но зад него тичаше Динго, жълтото куче Динго, съвсем огладняло; то тичаше и се питаше какво на този свят (или извън него) караше Кенгуруто да скача.
Защото скачаше като скакалец, като нова гумена топка върху мозайка, като грахче в празна тенджера.
Ще скача — какво ще прави!
То беше свило предните си крачка и скачаше на големите задни, като държеше изпъната опашката си за равновесие. И така, със скачане, пресече цялото Куинслендско високо плато.
И ти знаеш защо.
Защото зад него още тичаше Динго — умореното куче Динго, по-гладно отвсякога, което тичаше и се питаше кога, по дявола (или не по него), това проклето Кенгуру ще престане да скача!
И тогава излезе Нконг от солното езеро и рече:
- Пет часът е. Достатъчно!
И седна Динго, горкото куче Динго, както винаги гладно и прашно под слънцето; и проточи езика си и зави.
И седна Кенгуруто, умореното Кенгуру, върху своята опашка, като на столче за доене, и изпъшка:
- Слава богу, това бягане свърши!
Тогава рече Нконг, който винаги държеше на учтивостта:
- Защо не благодариш на жълтото куче Динго? Защо не му изкажеш своята признателност за всичко, което то направи за теб?
И рече Кенгуруто, капналото от умора Кенгуру:
- За какво да му благодаря? То ми взе здравето; обърка ми часовете за ядене; измени ми външния вид и си направи дяволска шега с краката ми!
Тогава рече Нконг:
- Може би се мамя, но не ме ли помоли ти само да те направя различно от всички други животни, така че да те гонят по петите?
- Помолих те — рече Кенгуруто. — И кой ме караше! Но аз мислех, че ще го направиш с вълшебство, а не с такъв мръсен номер.
- „Мръсен номер" ли, каза? — рече Нконг. — Повтори го само и ще свирна на Динго, да те гони. докато ти се изтрият задните крака!
- А, не! — рече Кенгуруто. — Извинявам се! Краката са си крака и мен ако питаш, аз не държа те да бъдат променяни. Исках само да обясня на Ваша светлост, че не съм сложило нищо в устата си от сутринта и стомахът ми е ужасно празен.
- Да — рече Динго, жълтото куче Динго. — И аз съм в същото положение.
Направих го различно от всички други животни, но часът е пет — ще получа ли нещичко за закуска?
И рече тогава Нконг от своето солно езеро:
- По този въпрос ще говорим утре, защото сега се къпя.
И останаха Кенгуруто и жълтото куче Динго насред Австралия. И бяха тъжни и рекоха едновременно, като се сочеха едно друго с пръст:
- Заради теб!
***
Това е описание
на голямото състезание
за златния орден
със сребърна лента:
„Бегач рекорден
на континента".
Дава знак с гонг вълшебникът Нконг.
Пробег: два пъти цялия диагонал на Австралия.
Първи беше пуснат Кенго.
Динго втурна се след ненго.
Те достигнаха реката, равностойни във краката,
ала там от страх пред Динго Кенго с дълъг скок
един го изпревари и така, все на задните крака,
продължи да скача, скача и наравно свърши мача.
А при най-голяма скорост между пролива на Торес и нос Луин
(вж. Атласа) десет часа бяг това са — пет насам и пет натам.
Ако ти поискаш, сам да направиш един опит
и пробягаш подир обед поне четвърт от маршрута,
който в таз борба прочута бе пробяган от тез двама,
ползата ще е голяма: с мускули ще станеш ти като кенгуру почти,
а покрай това и аз ще спечеля някой час
във сравнителен покой,
о, досадни сине мой!  

                                      
                                            Как беше написано първото писмо
Живееше някога в много ранните времена един човек от Неолита, което значи от Каменния век. Той не беше нито от Ютите, нито от Англите, нито от Дравидите, макар че би могъл да принадлежи към някое от тези древни племена; но това за нас няма значение. Той беше просто един Първобитен човек, живееше пещерно в една пещера, ходеше почти гол, не знаеше да чете и да пише и беше напълно щастлив, освен когато усещаше глад. Името му беше Тегумай Бопсулай, което значеше „Мъжът-който-не-прави-прибързана-крачка"; но ние, о, мое Безценно съкровище, ще го наричаме само Тегумай за по-късо. Жена му пък се казваше Тешумай Тевиндро, което значеше „Жената-която-задава-голям-брой-въпроси"; но ние, о, мое Безценно съкровище, за по-късо ще я наричаме само Тешумай. А името на малкото им дете-дъщеря беше Тефимай Металумай, което означаваше „Малко-същество-с-лошо-възпитание-което-трябва-да-се-тупа-често"; но аз ще я наричам Тефи. И Тя беше Безценното съкровище на татко си и Безценното съкровище на майка си и затова те я тупаха много по-рядко, отколкото би било полезно за нея. И тъй тримата си живееха щастливо. Веднага щом се научи да ходи, Тефи започна да върви по петите на татко си Тегумай, където и да идеше той, и понякога двамата се връщаха в пещерата чак когато огладняваха; и тогава Тешумай Тевиндро казваше:
— Къде пак сте скитосвали, та сте се омърляли така до ушите? Наистина, о мой, Тегумай, ти не си по-добър от моята Тефи! А сега слушай и внимавай!
Един ден Тегумай Бопсулай се отправи през бобровото блато към реката Вагай, за да убие с копието си някой и друг шаран за обяд; и Тефи тръгна с него. Копието на Тегумай беше дървено, с острие от зъби на акула; беше хубаво копие, но при едно хвърляне се удари силно о каменистото речно дъно и се счупи през средата. Те бяха на много километри от дома си (разбира се, бяха си сложили закуска в една торбичка), а пък Тегумай беше забравил да си вземе запасното копие.
— Добре се наредихме — каза той. — Не съм ударил още ни една риба, а това ще ми вземе половината ден да го поправям!
— Черното ти копие е в къщи, Татко — каза Тефи. — Ще изтичам до Пещерата и ще го взема от Мама.
— Далече е за твоите къси краченца — каза Тегумай. — И освен това можеш да паднеш в бобровото блато и да се удавиш. Не, ще трябва тук да се оправяме някак си.
Той седна, измъкна своята кожена ремонтна торбичка (в нея имаше жили от северен елен, разни ремъчета, бучки от борова смола и парченце пчелен восък) и почна да поправя копието си. Тефи седна до него с крачета във водата, подпряла брадичка, и почна усилено да мисли. После каза:
— А, Татко? Не е ли много гадно, дето ти и аз не знаем да пишем? Ако знаехме, щяхме да напишем да ни пратят другото копие.
— Тефи — каза Тегумай, — колко пъти съм ти повтарял да не говориш на уличен език? „Гадно" не е хубава дума. А по принцип си права: би било удобно, да можехме да пратим по някого бележка до в къщи.
Докато си говореха така. на реката излезе един Чужд човек, който беше от далечното племе на Теварците и не разбираше нито дума от езика на Тетумайците. Той
застана край брега и се усмихна на Тефи, защото Теварците са изобщо учтиви и защото и той си имаше в къщи едно дете-дъщеря. Тегумай в това време беше измъкнал кълбенце еленови жили от торбичката си и започваше да присяга едно към друго двете парчета на копието.
— Ела насам! — каза Тефи на Чуждия човек. — Знаеш ли къде живее Мама?
Но Чуждият човек каза само: „А?", защото — както ти казах — беше Теварец.
— Какъв шаран! — каза Тефи и тропна ядосано с краче; но това всъщност се отнасяше до един истински голям шаран, който се беше мярнал в реката тъкмо когато Татко й не можеше да използува копието си.
— Не досаждай на големите! — каза Тегумай, така зает с поправката, че не можеше да се обърне.
— Аз не му досаждам — каза Тефи. — Само искам той да направи каквото му казвам, а пък той не иска да разбере.
— Тогава не досаждай на мен! — каза Тегумай, с уста, пълна с краища на еленови жили, като продължаваше да омотава и затяга двете парчета на копието.
Чуждият човек (той беше истински Теварец) седна на тревата и Тефи му показа какво правеше Татко й. Чуждият човек си помисли: „Това дете е много чудно дете. То ми се мръщи и тропа с краче. Навярно е дете-дъщеря на този Голям вожд, който трябва да е много знаменит, щом не ми обръща никакво внимание." И той се усмихна още по-любезно.
— Разбираш ли? — каза Тефи. — Аз искам ти да отидеш при Мама — защото краката ти са по-дълги от моите и защото няма да паднеш в бобровото блато — и да поискаш от нея другото копие на Татко, онова черното, дето виси над огнището!
Чуждият човек (а той беше истински Теварец) си помисли: „Това дете е много, много чудно дете. То маха с ръчички и ми вика, но аз не разбирам нищо от това, което иска да ми каже. Все пак, ако не направя онова, което иска, страх ме е, че този надменен Вожд този „Мъж-който-обръща-гръб-на-госта-си", ще се разгневи." И той стана, откъсна голямо парче кора от близката бреза и го подаде на Тефи. С това искаше да й каже, че сърцето му е бяло като брезова кора и че не мисли зло никому. Но Тефи го разбра малко иначе.
— А! — каза тя. — Ти искаш маминия адрес? Разбира се, аз не знам да пиша, но мога да рисувам, когато имам нещо остро, за да драскам с него. Дай ми, моля ти се, този зъб от акула, който виси на огърлицата ти!
Чуждият човек (а той беше истински Теварец) не отговори нищо и затова Тефи посегна с мъничката си ръчичка и дръпна огърлицата от мъниста, семена и зъби на акула, която висеше на врата му.
Чуждият човек (а той беше истински Теварец) си помисли: „Това дете е много, много чудно дете. Зъбът от акула, който виси на огърлицата ми, е омагьосан и много пъти са ми казвали, че ако някой го пипне без мое разрешение, веднага ще се подуе и дори ще се пукне. Но това дете нито се пукна, нито се поду. А този важен Вожд, този "Мъж-който-си-гледа-усърдно-работата", не ми обръща никакво внимание и не изглежда уплашен от това, че дъщеря му може да се подуе и дори да се пукне. Ще трябва да бъда още по-любезен."
И той даде на Тефи своя акулов зъб и тя легна по коремче с крачета във въздуха, както някои други дечица лягат на пода в гостната, когато искат да рисуват картинки, и каза:
— Сега ще ти нарисувам всичко съвсем ясно. Можеш да гледаш през рамото ми.
само внимавай да не ме бутнеш. Първо ще нарисувам как Татко лови риба. Не си прилича много, но Мама ще го познае, че е той, защото съм нарисувала копието му счупено. А сега ще нарисувам другото копие, черното, което му трябва. Излезе, като че ли се забожда в гърба на Татко, но то е, защото зъбът се хлъзна и кората е мъничка. Това е копието, което искам ти да донесеш; затова ще нарисувам себе си как ти обяснявам. Косата ми не е такава щръкнала, но тъй по-лесно се рисува. А тука ще те нарисувам тебе. Аз те намирам много красив, но не мога хубаво да рисувам и затова, моля те. да не се обиждаш. Не си обижден. нали?
Чуждият човек (а той беше истински Теварец) се усмихна. Той си мислеше: „Някъде се готви голяма битка и това необикновено дете, което пипа моя омагьосан зъб от акула, без да се пукне и дори без да се подуе, ми казва да извикам на помощ племето на Великия вожд. Той сто на сто е Велик вожд, иначе досега да ме е забелязал."
— Ето виж — каза Тефи, като натискаше по кората и от това зъбът скриптеше не твърде приятно, — тук съм нарисувала теб как държиш копието, което трябва на Татко, за да не забравиш да го донесеш. Сега ще ти начертая как да намериш маминия адрес.
Ще вървиш по равното, докато стигнеш две дървета (ето ги), после ще се изкачиш по един хълм (ето го и хълма) и след това ще преминеш едно боброво блато, пълно с бобри. Не ги нарисувах целите, а само до шиите, защото не мога да рисувам бобри; и без това, като минеш, ще им видиш само главите. И внимавай да не паднеш в блатото.
Нашата пещера е веднага след него. Тя не е толкоз висока като хълма, но аз не мога да рисувам нещата мънички. Това е Мама пред нея. Тя е много красива, по-красива от всички други майки, но няма да се сърди, че съм я нарисувала такава грозна. Защото тя се радва, че мога да рисувам. А тук — за да помниш все пак — нарисувах копието, което трябва на Татко. Направила съм го вън от пещерата, макар че то е вътре. Но ти ще покажеш тази рисунка на Мама и тя ще ти го даде. Нарисувала съм я с вдигнати ръце, защото знам, че ще се зарадва, като те види. Нали е хубава рисунката ми? И разбра ли я цялата, или да ти я разкажа пак?
Чуждият човек (а той беше истински Теварец) погледна рисунката и закима бързо-бързо с глава. Той си мислеше: „Ако не доведа на помощ племето на този Велик вожд, той ще бъде убит от своите врагове, които пълзят към него с копията си от всички страни. Сега разбрах защо Великият вожд се преструва, че не ме забелязва: бои се, че враговете му го следят от храстите и ще видят как ми предава своето съобщение. Затова ми е обърнал гръб и оставя това необикновено дете да ми рисува на картинка неговите затруднения. Ще изтичам да извикам на помощ племето му!" И без дори да попита Тефи за пътя, той изхвърча като вятър през храстите, с брезовата кора в ръка. А Тефи си седна пак, доволна от стореното.
А това тука е рисунката й.
— Какво направи, Тефи? — каза Тегумай. Той беше завършил поправката на копието си и внимателно го размахваше насам-натам.
— Това е тайна, Татенце. Ще ти кажа само, че навредих нещо — каза Тефи (разбира се, тя искаше да каже „наредих"). — Ако не ме питаш, след малко ще узнаеш сам и много ще се изнинадаш. Само да знаеш колко ще се изнинадаш, Татенце! Обещай ми, че ще се изнинадаш!
— Обещавам ти — каза Тегумай и започна да лови риба.
Чуждият човек (надявам се, ти помниш, че той беше Теварец) пробяга доста километри с рисунката и случайно срещна точно Тешумай Тевиндро, когато тя разговаряше пред входа на Пещерата си с няколко Предисторически госпожи, които беше поканила на малка първобитна закуска. Тефи приличаше много на Тешумай, особено в горната част на лицето и в очите, и затова Чуждият човек — като истински Теварец — се усмихна любезно и й подаде брезовата кора. Той едва дишаше от многото бързане, а краката му бяха изподраскани от къпините; и все пак се стараеше да бъде учтив.
Но щом зърна рисунката, Тешумай изпищя до небето и се хвърли върху Чуждия човек. Другите Предисторически госпожи, сякаш това чакаха, веднага го повалиха на земята и седнаха върху му в редица, една до друга (те бяха шест на брой), докато Тешумай му скубеше косата.
— Всичко е ясно! — плачеше тя. — Този Чужд човек е пробол моя Тегумай с няколко копия и е уплашил бедната ми Тефи, тъй че косите й са се изправили! И това не му стига, ами е донесъл тази ужасна рисунка, за да ми покаже как е извършил злодейство! Вижте! - И тя показа рисунката на шестте Предисторически госпожи,
които търпеливо седяха върху Чуждия човек. — Ето го моя Тегумай със счупена ръка! А това е едно копие, което го е проболо откъм гърба! А този мъж се готви да хвърли копието си върху него! А тук още един се цели в него от една Пещера! А тука цяла шайка от врагове (това бяха всъщност бобрите на Тефи, но те приличаха повече на човеци) — се готвят да го нападнат откъм гърба! Ах, не е ли ужасно?
— Невероятно ужасно! — казаха Предисторическите госпожи и намазаха косата на Чуждия човек с кал (от което той остана много учуден), а след това удариха Ехтящия племенен барабан и събраха всички вождове от племето на Тегумайците, и всеки водеше с него си своите хетмани и негуси, наместници и заместници, без да смятаме разните магьосници, баячи, шамани, жреци, жрици и жиу-жици. И всички те се събраха и решиха, че преди да му отсекат главата, Чуждият човек трябва да ги заведе до реката и да им покаже къде е скрил нещастната Тефи.
Междувременно Чуждият човек (макар и Теварец) беше започнал да се ядосва на Госпожите. Те му бяха намазали косата с кал; бяха го влачили по грапави камъни; бяха сядали (на брой шест) върху него; бяха го пухали и тупали, така че дъх не му беше останал; и макар да не разбираше езика им, той беше почти сигурен, че думите, които му отправяха, не бяха уместни в устата на истински госпожи от елита на Неолита, тоест от Горния обществен слой на Каменния век. Но въпреки това той не каза нищо и когато цялото Тегумайско племе се събра, той го заведе до брега на реката Вагай и там те видяха как Тефи си плетеше венчета от маргаритки, а баша й нанизваше малки шарани с поправеното си копие.
— Бързо се върна — каза Тефи. — Но защо си довел толкоз хора? Татенце, това е моята изнинада. Изнинадан ли си, Татенце?
— Много — каза Тегумай. — Но твоята изнинада ми развали целия риболов за деня. Виж, цялото ни мило, спокойно, тихо, кротко племе е тук, Тефи!
И това беше самата истина. Най-отпред вървяха Тешумай Тевиндро и Предисторическите госпожи, хванали здраво Чуждия човек, чиято коса беше натъпкана с кал (въпреки че беше Теварец). Зад тях крачеха Върховният вожд, Заместник-вождът и Помощник-вождът (въоръжени до горните зъби), после Хетманите, Негусите и Главатарите, водещи съответните отряди с ремъци и кремъци, патрули със зъби от акули и полкове с мазурки и стрели. Следваха обозите с бонзите (и те въоръжени до кътниците), а след тях по йерархически ред цялото Племе: като почнеш от най-висшите собственици на четири пещери (по една за всяко годишно време), на частен еленов впряг и на два рибника за сьомга, и стигнеш до простите дебелочелюстни феодали, ползуващи половин меча кожа и спално място на седем метра от общия огън; следвани от техните крепостни, с доживотно право на един индивидуален непрехвърляем вър-ху наследниците остърган кокал. (Хубави възрастни думи. Hали, о, мое Безценно съкровище?) И всичко това скачаше и крещеше и изплаши всяка рибка на двадесет километра нагоре и надолу по реката. Тегумай благодари на всички тях с едно гладко предисторическо приветствие.
Тогава Тешумай Тевиндро изтича напред, прегърна силно своята Тефи и я обсипа с целувки и милувки. Но Върховният вожд на Тегумайското племе сграбчи Тегумай за украсата му от пера и здравата разклати главата му:
— Казвай! Казвай! Казвай! — извика цялото Племе на Тегумайците.
О, божествени сили! — каза Тегумай. — Върховни вожде, остави перата ми на мира! Не може ли човек да си счупи копието за шарани, без целият окръг да му се из-сипе на помощ? Не съм виждал друго Племе така да си тика носа в чуждите работи! И пак не сте донесли татковото черно копие! — каза Тефи. — А какво правите на моя Чужд човек?
Те го бъхтаха на смени от по двама, трима и дори десетина, тъй че очите му се въртяха на всички страни. Той само пъшкаше и сочеше към Тефи.
— Къде са лошите хора, които са ви нападнали с копията си, скъпи мои? — каза Тешумай Тевиндро.
— Никой не ни е нападал — каза Тегумай. — От тази сутрин тук не се е мяркал друг освен този нещастник, когото вие се опитвате да пребиете. Болни ли сте, или не сте здрави, о, хора от Племето на Тегумайците?
— Той ни донесе една ужасна рисунка — каза Върховният вожд — Една рисунка, в която ти се виждаш целият набоден с копия.
— Аз... тя... сигурно това е рисунката, която аз му дадох — каза Тефи, като се чувствуваше малко неловко.
— Тииии? — изрева Племето на Тегумайците в един глас. — Ти ли, „Малко-същество-с-лошо-възпитание-което-трябва-да-се-тупа често"? Ти ли?
— Тефенце мило, боя се, че ни чакат неприятности — каза Тегумай и прегърна своето дете-дъщеря, тъй че тя веднага престана да се плаши.
— Казвай! Казвай! Казвай! — извика Върховният вожд на Племето на Тегумайците и подскочи на един крак.
— Аз исках Чуждия човек да донесе копието на Татко и затова го нарисувах — каза Тефи. — Те не са много копия, а само едно; аз го нарисувах три пъти, за да не го забрави. Нямаше място на брезовата кора и затова заприлича, като че ли е ударило Татко. А тези, дето Мама казва, че са лоши хора, са моите бобри. Аз ги нарисувах, за да покажа на Чуждия човек къде да мине през блатото. Направих Мама пред нашата Пещера да се радва, защото Чуждият човек беше много мил, а пък вие сте най-глупавите хора на света! Защо сте му намазали косата с кал? Веднага да му я измиете!
Дълго време никой не продума дума. Всички стояха като занемели, докато най-сетне Върховният вожд прихна да се смее. Тогава се разсмя и Чуждият човек (нали беше Теварец). След това се разсмя и Тегумай, и то така. че падна по гръб на брега. А след него се разсмя шумно и гръмко цялото Племе. Не се разсмяха само Тешумай Тевиндро и Предисторическите госпожи. Всяка от тях беше много любезна към своя съпруг и само му каза: „Идиот!"
Тогава Върховният вожд на Племето на Тегумайците извика, каза и запя:
— О, „Малко-същество-с-лошо-възпитание-което-трябва-да-се-тупа-често", ти си направило велико откритие!
— Аз без да искам! — каза Тефи. — Аз само заради черното татково копие!
— Няма значение! — каза Върховният вожд. — Това е велико откритие и някой ден човеците ще го назоват „Писмо". Сега засега ние ще си изпращаме само рисунки, а — както сами имахме възможност да се убедим — рисунките понякога се разбират неправилно; но ще дойде време, о, дъще на Тегумайското племе, когато ние ще измислим буквите и ще можем с тях да четем и пишем, тоест да си изпращаме мисли без опасност от недоразумения. Нека Предисторическите госпожи измият косата на Чуждия човек от калта!
— Поне това направете! — каза Тефи. — Защото виждам, че макар да сте донесли всички копия на Племето, точно запасното на Татко ми сте забравили!
Тогава Върховният вожд извика, каза и запя:
— Мила Тефи, следващия път, когато ще ни пишеш писморисунка, по-добре ще е да ни го пращаш по човек, който говори езика ни, за да може да ни обясни какво означава. Аз самият не ти се сърдя, защото съм Върховен вожд, но както виждаш, една грешка обърква живота на Племето и се отразява неблагоприятно върху чужденците. Тогава те приеха в Тегумайското племе Чуждия човек (макар да беше истински Теварец), защото, като човек с добро възпитание, не беше направил голям въпрос от това, че Предисторическите госпожи му бяха намазали косата с кал. Но от този ден до днес (и мисля, че това е все по вина на Тефи) много малко деца обичат да се учат да четат и пишат. Повечето предпочитат да рисуват картинки и да си играят там, дето татковците им работят — точно като Тефи.
* * *
Където струите на Уей край хълма Мероу шумолят, ветрец тревата щом развей, следи личат от древен път.
Тук нашите деди преди посрещали се отдалеч търговци с къдрави бради и странна финикийска реч; и тук са сбирали съвет по древния си обичай и сменяли янтар за мед и пъстри гривни за калай.
Но много, много преди тях из тези същите места звънял е Тефиният смях сред папрати и сред листа.
Тогава в днешен Бродстонбрук
строели бобри язовир
и мечки идели дотук
от главния площад на Шийр.
Навярно Уей (преди Вагай) по-буйна е била тогаз... но и родът на Тегумай май по-красив е бил от нас!

Как бяха създадени буквите
Една седмица след като Тефимай Металумай (ние, мое Безценно съкровище, ще продължаваме да си я наричаме Тефи) направи онази малка грешка със счупеното копие, Чуждия човек, писмото-рисунка и другите работи, тя излезе отново за риба с Татко си. Трябваше да помага на Майка си в простирането на кожи по високите колове за сушене пред тяхната Неолитична пещера, но тя се измъкна съвсем рано от къщи и изтича на реката при Татко си; и двамата започнаха да ловят риба. По едно време, както ловяха, Тефи си спомни нещо и започна да се кикоти сама. И тогава нейният Татко й каза:
— Не глупей, дъще!
— Ама нали беше смешно, а, Татко? — каза Тефи. — Само като си го спомня, и ужасно се събуждам! (Тя искаше да каже „възбуждам", разбира се.) Помниш как Върховният вожд беше надул бузи и какъв беше смешен Чуждия човек с накаляната коса?
— Помня и още как! — каза Тегумай. — Трябваше да му платя глоба две еленови кожи — и то от тези, меките, с ресни — за всичко, което му бяхме направили.
— Ние с теб не сме му направили нищо — каза Тефи. — Мама и нейните приятелки направиха всичко.
— Да не говорим за това! — каза Татко й. — По-добре да хапнем!
Тефи загриза вкусно кокалче и мълча цели десет минути, докато Татко й драскаше с един зъб от акула по парче брезова кора. После тя каза:
— Татко, намислих една тайнствена изнинада! Направи един шум с уста, какъвто щеш!
— Ааа! — каза Тегумай. — Добро ли е като начало?
— Да — каза Тефи. — Приличаш ми на зяпнал шаран. Извикай пак, моля ти се!
— А! А! А! — каза Татко й. — Кой те научи да говориш грубости на баща си, дъще моя!
— Но това, Татенце, не беше грубост, честна дума! — каза Тефи. — Това е част от моята тайнствена изнинада. Кажи пак „Ааа", Татко, и после си задръж така устата! Но преди това ми дай този зъб! Искам да нарисувам зяпнал шаран.
— А защо? — каза Татко й.
— Как не разбираш! — каза Тефи, като драскаше по кората. — Това ще бъде нашата тайнствена изнинада. Като нарисувам един зяпнал шаран на стената в нашата Пещера, дето е очернено от пушека — ако Мама позволи, — ти тогава, като го видиш, ще си спомниш за този шум, дето сега го направи. И ние можем да играем, ужким ти чуваш шума и се уплашваш; както когато те уплаших миналата зима при бобровото блато.
— Така ли? — каза Татко й с гласа, който имат големите, когато слушат истински. — Почвай тогава!
— Их! — каза Тефи. — Не мога да нарисувам цял шаран. Но нищо! Ще му нарисувам само устата. Нали знаеш как понякога те стоят с главите надолу и се ровят в тинята. Това е един ужким-шаран. (Ти си представи, че и останалото е нарисувано!) Устата му за нас ще значи „ааа". Не е лошо — каза Тегумай и почна да драска и той по своето парче брезова кора. — Само че си забравила да му сложиш мустачето.
— Но аз толкова мога да рисувам, Татенце!
— Няма нищо особено за рисуване. Само устата и мустачето напряко на устата. Така ще знаем, че е шаран, защото пъстървите и мрените нямат мустачета. Гледай!
И той нарисува А с мустачета.
— Сега ще го прерисувам! — каза Тефи. — Ще го познаеш ли, като го видиш на стената?
И тя нарисува буква А с мустачета.
— Идеално! — каза Татко й. — Аз ще бъда така изнинадан, щом го видя, сякаш ти си изскочила иззад някое дърво и си извикала: „Ааа!"
— Сега направи друг шум! — каза много горда Тефи.
— Уааа! — извика силно Татко й.
— Хм! — каза Тефи. — Този шум е като че ли смесен. Накрая има „ааа" като „шаранова уста", но преди него има един друг, по-страшен шум — първо е „Ууу" и после „ааа". „Уааа!" Как да го нарисувам този шум?
— Той много прилича на „шаранова уста". Да нарисуваме още мъничко от шарана и да го съединим с устата! — каза Татко й. Той също изглеждаше доста събуден.
— Не, ако са съединени, ще ги объркам. Нарисувай ги отделно! Нарисувай му опашката! Щом рибата е с главата надолу, първа ще е опашката й. И после, аз опашките им по-лесно ги рисувам — каза Тефи.
— Добра идея — каза Тегумай. — Ето ти една рибешка опашка за шума „ууу".
И той нарисува рибешка опашка.
— Сега и аз ще опитам — каза Тефи. — Само че аз не умея да рисувам като теб, Татенце. Нали може да направя само двете такива, дето отиват настрани, и после една чертичка надолу — дето се събират?
И тя нарисува буквата У.
Татко й кимна и очите му блестяха ярко.
— Иха! Колко е интересно! — каза Тефи. — Сега направи още един шум, Татко!
— Ооо! — извика още по-силно Татко й.
— О, този шум е съвсем лесен! — каза Тефи. — Устата ти става кръгла като яйце или като камък. Вместо „ооо" ще слагаме яйце или камък!
— Ами ако няма наблизо нито яйце, нито камъни? По-добре да рисуваме нещо кръгло като тях — каза Татко й.
И той нарисува кръг.
— Ах, колко много „шумни картинки" си намислихме! — каза Тефи. — Шаранова уста, рибешка опашка, яйце. Направи още един шум, Татенце!
— Ссс! — каза Татко й. Той се мръщеше нещо, но Тефи беше много събудена и не го забеляза.
— И този шум е лесен! — каза тя, като вече драскаше по кората си.
— Кой шум? — каза Татко й. — Казах ти „Ссс", защото мислех нещо и не исках да ми пречиш.
— Все пак и то е шум, Татко! Така съска змията, когато мисли нещо и не иска да й пречим. Можем да рисуваме змия вместо „ссс".
И тя нарисува змия, която така се беше овъртяла, че главата и опашката й сочеха една посока.
— Готово! — каза тя. — Имаме си още една тайнствена изнинада! Щом нарисуваш съскаща змия при входа на задната ни пещеричка, дето си поправяш копията,аз ще знам, че ти мислиш нещо, и ще влизам тихичко-тихичко като мишленце. А щом я нарисуваш на някое дърво край реката, когато ловиш риба, ще знам, че искаш да стъпвам внимателно, за да не цопне нито едно камъче във водата.
— Абсолютно вярно! — каза Тегумай. — И в тази игра се крие много повече, отколкото си мислиш, Тефенце миличко, имам чувството, че на Татко ти дъщеря му е попаднала на такова нещо, каквото Тегумайското племе не помни, откак е заменило кремъчните остриета на копията си с остриета от зъби на акула! Струва ми се, че сме направили най-голямото откритие на света!
— Какво откритие? — каза Тефи и нейните очички също заблестяха.
— Ще ти обясня — каза Татко й. — Как се казва „вода" по тегумайски?
— „Уа", сам знаеш! Така се казва и „река", например „Вагай-уа" — река Вагай.
— А как се казва лошата вода, дето носи треска, когато я пиеш; черната вода, блатната вода?
— „Уо", разбира се!
— Така. Сега внимавай! — каза Татко й. — Представи си, че видиш тази рисунка, надраскана край някоя локва в бобровото блато!
И той нарисува буквите УО.
— Рибешка опашка и яйце? Два шума заедно! „Уо" — лоша вода — каза Тефи. — Няма да я пия, защото ще знам, че ти си ми казал, че е лоша.
— Но може аз да не съм до водата. Може да съм на много километри от нея, на лов например, и все пак...
— И все пак ще е все едно, че стоиш до мен и ми казваш: „Отминавай. Тефи, иначе ще те хване треска!" И всичко това ще е в рибешката опашка и в яйцето! О, Татенце, хайде да се върнем, да го разправим на Мама! Бързо, бързо — и тя заподскача около Татко си.
— Почакай малко! — каза Тегумай. — Първо да напреднем още мъничко. Я да видим! „Уо" е „лоша" вода", но „Со" е „храна, сготвена на огън", нали?
И той нарисува онази змия и кръгче до нея.
— Да! Змия и яйце — каза Тефи и пак заподскача. — „Со, со, со — сготвено месо!" Щом видиш тази картинка, надраскана на някое дърво, Татенце, ще знаеш, че обядът е готов. И аз също. — И тя си поглади коремчето.
— И ти, разбира се! — каза Тетумай. — Но чакай малко! Тук нещо се обърква. „Со" значи „идвай си на обяд", но „Шо" наричаме коловете, на които сушим кожите.
— Ужасни стари колове за сушене! — каза Тефи. — Много мразя да помагам, когато Мама окачва по тях тези горещи, вонещи и космещи кожи! Ако ти нарисуваш змия и яйце и аз си помисля, че обядът е готов и се върна в къщи, а пък то излезе, че трябва да й помагам да простира кожи по коловете, тогава какво ще стане?
— Ще се разсърдиш. И ще разсърдиш и майка си. Трябва да направим друга картинка за „Шо". Да нарисуваме друга, пъстра змия, която уж прави „шшш", и да си знаем, че само змията без шарки съска: „ссс".
— Шарките са мъчни за рисуване — каза Тефи — и освен това ти може някой път да бързаш и да ги забравиш, и аз да помисля, че е „Со", пък то да е „Шо", и Мама пак ще ме хване. Не! По-добре да рисуваме направо ужасните колове за сушене, за да сме съвсем сигурни. Аз ще ги сложа веднага след змията.
— Тогава защо ти е змията? Остави само тях! — каза Татко й.
— Още по-хубаво! — каза Тефи. — Като ги видя да стърчат сами, веднага ще раз¬бера всичко. Едно — две — три, и готово!
И тя нарисува бущвата Ш.
— Така ще е май по-сигурно. Във всеки случай много прилича на нашите колове - засмя се Татко й. — А сега ще направя един нов шум, в който ще има шума за коловете и още един шум. Ще кажа „Ше", което на тегумайски език значи „лък". Бъди спокойна, моя Тефи, „лък", не „копие"!
И Тегумай отново се засмя.
— Няма да ми се подиграваш! — каза Тефи, като си спомни за своето писмо картинка и за калта в косата на Чуждия човек. — Ти го нарисувай това „Еее".
— Добре. Този път ще го направим без бобри и хълмове, нали? — каза Татко й. -Ще нарисуваме само лъка и стрелата. Първо „Колове", а след тях...
И той нарисува стрела и тетива.
— А жилата? — попита веднага Тефи.
— Много е тънка и мъчно се рисува — каза Тегумай. — После, щом лъкът стои извит, значи има жила. По-важно е, че така Мама няма да помисли, че Татко ти е убит.
— Ама ще ти се разсърдя, да знаеш! — каза Тефи. — Вместо да ми се подиграваш, направи още шумове! Така интересно става!
— Хм! — каза Тегумай, като погледна над дърветата. — Да направим тогава картинка за „Ши", което, както ти е известно, значи „небе".
Тефи нарисува трите кола за сушене и спря.
— Трябва да измислим нова рисунка за звука накрая — каза тя.
— „Шиии!" — каза Татко й. — Също като звука „лък", само че на края е по-тънко.
— Тогава да рисуваме лъка отслабнал! — каза Тефи.
-Не — каза Татко й. — Може да бързаме и да натискаме и тогава ще заприлича на дебелия „лък". Ти забрави, че искаме да направим картинка за небето.
— То е празно — каза Тефи. — Не може да се нарисува.
— Наистина ли е празно? Нима няма нищо по него? — каза Татко й.
И той нарисува... ϟ
— Светкавица! Чудесно! — каза Тефи, като драскаше със своя зъб от акула. — Хайде, измисляй още!
Татко й продължи да рисува и ръката му трепереше — толкоз силно беше събуден. И той нарисува последователно знаците Ш- ϟ – У – А с мустачета...
— Не гледай мен, Тефи! — каза той. — Гледай в кората и се опитай да познаеш какво значи това на Тегумайски език! Ако успееш, значи, че сме направили откритието!
— Колове... Светкавица... Опашка... Шаранова уста — каза Тефи. — „Ши-Уа". Небе - вода. Небесна вода. Дъжд. — Точно в този миг върху ръчичката й капна капка вода, защото небето се беше заоблачило. — Заваля! Това ли искаше да ми кажеш, Татко?
— Разбира се — каза Татко й. — И ти го казах без нито една дума, нали?
— Да — каза Тефи. — Аз щях да отгатна и самичка, но капката ме подсети. Сега винаги ще го помня. „Ши-Уа" значи „дъжд" или „вали", или „ще завали". Еха, Татенце! - тя скочи и затанцува около Татко си. — Ако ти си излязъл, преди аз да се събудя, и си нарисувал „Ши-Уа" по очерненото на стената, аз ще знам, че вън се готви да вали, и ще си взема бобровата качулка. Мама ще има да се чуди как съм познала!
Тегумай също скочи и затанцува. (В онези далечни дни Татковците си позволяваха такива неща.)
—  И това не е всичко! Това не е всичко! — казваше той. — Ами ако искам да ти кажа, че няма да вали силно и че можеш да дойдеш на реката, какво ще нарисуваме тогава? Кажи го първо на Тегумайски!
— „Ши-Уа-Лас, Уа-Мари" (Небесна вода свършва. Река идвай.) Колко много нови звуци! Няма да можем да ги изрисуваме всички!
— Ще можем! Ще можем! — каза Тегумай. — Но За днес стига толкоз! — каза Тегумай. — Ти се умори, Тефи. Няма значение, скъпа моя! Утре ще довършим работата си, а пък от утре нататък ще ни помнят дълги-дълги години, след като и най-високите от тези дървета бъдат насечени за огън!
И те се върнаха в къщи и цялата вечер Тегумай седя от едната страна на огъня, а Тефи — от другата и двамата си рисуваха по опушената стена разни „Уа" и „Ши" и „Ше" и се кикотеха, докато Тефината майка каза:
— Наистина, мой Тегумай, ти си по-лош от моята Тефи!
— Моля ти се, не ни се сърди, Маминко! — каза Тефи. — Намислили сме ти една тайнствена изнинада и щом я донамислим, веднага ще ти я направим. Но недей ме пита сега каква е, защото ще трябва да ти я издам.
И Майка й — много предпазливо — не я запита каква е изнинадата. А на следната сутрин съвсем рано Тегумай слезе на реката да измисля нови звукови картинки и когато стана, Тефи видя, че отстрани на каменното корито за вода пред Пещерата, беше надраскано с тебеширен камък: „Уа — Лае". („Вода свършва" или „Вода няма").
— Хм! — каза си Тефи. — Тези звукови картинки ще има да ми създават грижи.
Все едно, че Татко е тук и ми казва да донеса на Мама вода за готвене.
Тя отиде до извора, зад Пещерата, гребна вода с едно ведро от кора и напълни каменното корито; после изтича към реката и дръпна лявото ухо на Татко си; защото то ставаше нейно и тя имаше право да го дърпа, когато беше добра.
— Хайде сега да нарисуваме останалите звукови картинки! — каза Татко й; и те дълго се потиха над тази задача и бяха силно събудени — макар че все пак не про¬пуснаха да си хапнат добре и да си поиграят на жмичка и гоненица.
— Когато стигнаха до звука „Т", Тефи каза, че с този звук започват и нейното име, и името на Татко й, и името на Майка й, и че затова трябва да се нарисуват Тримата, хваната за ръце. Те нарисуваха семейния си портрет веднъж-два пъти, но след шестия или седмия път започнаха да го правят все по-набързо и без подробности, докато накрая от тримата остана само един висок Тегумай, разперил ръце, за да улови Тефи и Тешумай.
каменното корито; после изтича към реката и дръпна лявото ухо на Татко си; защото то ставаше нейно и тя имаше право да го дърпа, когато беше добра.
— Хайде сега да нарисуваме останалите звукови картинки! — каза Татко й; и те дълго се потиха над тази задача и бяха силно събудени — макар че все пак не пропуснаха да си хапнат добре и да си поиграят на жмичка и гоненица.
— Когато стигнаха до звука „Т", Тефи каза, че с този звук започват и нейното име, и името на Татко й, и името на Майка й, и че затова трябва да се нарисуват Тримата, хваната за ръце. Те нарисуваха семейния си портрет веднъж-два пъти, но след шестия или седмия път започнаха да го правят все по-набързо и без подробности, докато накрая от тримата остана само един висок Тегумай, разперил ръце, за да улови Тефи и Тешумай.
И другите картинки също така бяха отначало много красиви, подробни и мъчни за рисуване (особено на гладно сърце), но постепенно, от много повтаряне, те станаха о-прости и по-лесни и накрая Тегумай каза, че е доволен от тях.
И така продължиха да измислят звукови картинки — докато накрая всеки звук до¬би свой знак и бяха създадени буквите, от първата до последната.
Разбира се, о, мое Безценно съкровище, всичко това е една приказка. Истината е, че преди да измислят сегашната азбука, която днешните наши Безценни съкровища така лесно научават (когато станат достатъчно големи), човеците са имали най-различни начини за писане, като например Иероглифен, Демотически, Нилотски. Криптически, Куфически, Рунически, Дорически, Йонически и много още „ически-драскулически". Но все пак някога, в най-ранните времена, първите букви са били из¬мислени приблизително така, както се разказва в приказката.
И затова аз често си мисля за Тегумай Бопсулай и за жена му Тешумай и за малката Тефимай Металумай. И сякаш я виждам — да, тя е май! — как си драска драскулки край реката Вагай...
* * *
От племето на Тегумай и помен вече няма тук. Над хълма Мероу грее май сред тишина и птичи звук.
Но щом цветята зацъфтят и с тях сърцето зазвучи, изприпква Тефи всеки път във сноп от слънчеви лъчи. От папрат има тя венец и златна свилена коса, очичките й са синчец, по-син от сини небеса.

Във дрешки кожени за лов, тя тича, спира, тича пак и с пушече от клон суров на татко си подава знак, далеч, към оня край — уви, от нея толкова назад! — където Тегумай върви, останал сам на този свят.     

Няма коментари:

Публикуване на коментар