5 май 2012 г.

Романи за деца: "Ние, врабчетата"


Йордан Радичков
        Ние, врабчетата

            Яйцето
            Всеки на тоя свят се е появил различно. Тревата най-напред си показва носа от земята, източва го нагоре и тъй си остава — само с един зелен нос; ни уши у нея, ни крака, ни човка, а само тоя зелен нос. Дървото и то никне като тревата, само че е много по-голямо и цялото се покрива със зелена перушина. Наесен перушината на дървото опада и то голо-голеничко цяла зима трепери на студа. Ние, врабчетата, му казваме да не си маха перушината, та да не студува през снеговете, но мигар можеш да кажеш нещо на дървото и то да те разбере. Дървото си остава дърво, сто години да ходи на училище, пак нищо няма да научи със своята дървена глава, макар че то и на училище не ходи. Но дървото е добър съсед и ако си направите гнездо в него, то ще скрие гнездото в зелената си перушина и ще ви пази от зли очи, от прашки, от лоши деца и от котките.
            Казах в началото, че всеки на тоя свят се появил различно. Аз, преди да се пръкна, дълго време живях в яйцето. Да не ти дава господ да живееш в яйце. Вътре тъмно, ни прозорец има, ни врата има, на това отгоре е и толкова тясно, че човек няма къде да се обърне, ами седи по цял ден и по цяла нощ и не знае навън ден ли е, нощ ли е, слънце ли грее или пък навъсени облаци ходят навъсено по небето.
            Оня, който е бил затворен, най-добре разбира жаждата за свобода. Щом усетих, че в мене всичко заякна, реших да разбия затвора. Почнах да опитвам с човката, стените на яйцето твърди, по-твърди дори от камъка. Не бях свикнал с такава работа, за първи път в живота си разбивах стените на тоя тесен затвор и човката ужасно много ме болеше, дори насън ме болеше, когато речех да подремна, но не се отчайвах, а малко подремна и пак започвам да разбивам стените. Три седмици време се мина и една сутрин, както разбивам с човката тавана на затвора, чувам едно силно: хряаас!, и яйцето се разполови на две.
            Навън слънце блести, птици всякакви хвъркат, насекомото и то хвърка — блажена работа. Оглеждам се и виждам, че край мен в гнездото лежат още яйца и от тях се носи писукане. Навеждам се над най-близкото яйце и почуквам с човката също като по морз: чук… чук-чук, и врабецът, дето е вътре, ми отвръща с почукване и ми обяснява, че иска да излезе на свобода. Запретвам се аз тогава и като започвам един бой с човката, врабецът вътре се окуражи, щом разбра, че му идва подкрепление, почна и той да удря и подир малко затворът се превърна в развалини, а ние двамата ликуваме, застанали до колене в развалините.
            По това време около нас почнаха да се разбиват и другите яйца и от всеки затвор излизаше по един пухкав врабец, да му се ненагледаш. Ликуваме ние в гнездото, че сме излезли най-после на свобода, но сред ликуването дочуваме и нечий стон. Обръщаме се да видим откъде идва стенанието и виждаме, че един врабец успял да си покаже само главата навън, шията му притисната и не може да излезе от затвора… Врабецът си върти шията и подвиква: чир, чир! Захванахме се тогава всичките, та го освободихме, и врабецът много ни благодари, защото без нашата помощ едва ли щеше да излезе на бял свят. Той беше малко слаботелесен врабец и ние всички единодушно му дадохме името Чир.
            Чир беше много странен врабец. Макар и слаботелесен, той се отърси, покачи се на ръба на гнездото и поиска веднага да почне да хвърчи. Как така ще хвърчиш!, казвам му и го смъквам обратно в гнездото. За да хвърчиш, най-напред трябва да си смениш пуха, да ти поникнат пера и да заякнат крилата ти. Чир се опъваше, но като го ударих с човката по главата, млъкна и веднага се съгласи. Оттогава съм забелязал, че когато човек не разбира от дума, трябва да го удариш по главата, за да разбере. Чир беше точно такъв — ако му кажеш с дума, няма да разбере, а ако го удариш по главата, разбира веднага. Не зная как е при вас, хората, но при нас е така. Когато всички излязохме на свобода и напълнихме гнездото догоре с врабци, видяхме, че са останали още две яйца. Отивам аз до едното, почуквам го леко, дано ми се обади никой отвътре, но отвътре не иде никакъв звук. Почуквам по-силно и пак се ослушвам — и пак нищо. После извиках: Ти, който си вътре, човек или звяр, обади се! Ни човек, ни звяр, нищо се не обажда. Другите врабци също почнаха да чукат по стените на яйцето, но пак никой не се обади. Тогава ние разбрахме, че това яйце е запъртък. Винаги, където има много яйца, ще излезе и по някой запъртък. Добре че хората не се мътят като нас, иначе току-виж че и при тях може да се случи някой запъртък!
            Следващото яйце мълчеше, затуй почукахме и него. Щом почукахме, отвътре се обади много сърдит глас: Драги ми господине, викаше сърдитият глас, не можеш ли да почукаш по-леко! И като каза това, оня отвътре счупи яйцето и се из-мъкна навън, ама кисел, кисел, та не ти се ще даже да го погледнеш. Я се отмести, драги ми господине, бутна врабецът едно от врабчетата, да видя какво минава навън под гнездото. Добре де, защо се блъскаш?, го пита врабчето, а новакът хич и не го поглежда, а му говори, обърнат гърбом към него. Драги ми господине, аз не съм се пръкнал на тоя свят, за да ми се правят забележки! Да, драги ми господине!
            Тоя врабец ние нарекохме Драги ми господине. По-нататък ще ви занимавам и с него, но сега не мога наведнъж да разкажа за всички врабчета, а ще трябва да описвам едно по едно събитията, тъй както са се случили, и дано не пропусна нищо. Защото дори на едно врабче може да му се случи понякога да забрави, тъй както и на вас ви се случва понякога да забравите. А особено пък ако човек е гладен, съвсем ще забрави всичко. Затуй, преди да продължа нататък, ще седна да закуся с ей това насекомо… Някой каза ли ми: Добър апетит! Благодаря, желая и на вас добър апетит!

            По петите на насекомото
            Като поживяхме известно време в гнездото, нашите викат: Хайде, време е да се научите да хвърчите и да започнете сами да си изкарвате прехраната. Баща ни беше много строг човек, той рядко приказваше. Помня, че тоя ден дойде много намусен, котка беше отскубнала две пера от опашката му. Той кацна на гнездото, постоя замислено, каза два-три пъти: Хъм, хъм!, и започна да ни изхвърля от гнездото.
            Дотогава никой от нас не беше хвърчал. Помня, че много се изплаших, размахах ужасно криле и се залових на първата клонка. Дълго време ми тупаше сърцето на клонката, докато се успокоя. А баща ми пет пари не даваше, че ни е страх, ами хващаше едно по едно врабчетата и ги хвърляше от гнездото. Те пищеха и хвърчеха и нито едно не се уби, макар и всички да изпопадаха на земята. Накрая дойде редът на Чир. Чир се буташе все у баща ми да го изхвърли, но баща ми сякаш не го забелязваше. Накрая го забеляза и него, хвана го с човката за шията и така го метна, че Чир полетя с опашката напред. Както летеше с опашката напред, той започна да трепере с крила и благодарение на това треперене се крепеше за въздуха и не падаше.
            За първи път виждах врабец да хвърчи на заден ход. Пък и не само врабец, ами никоя птица не бях виждал. Чир похвърча на заден ход, после се преметна и почна да хвърли с главата напред, както хвърчат всички птици, и се приземи и той при останалите. Докато цъках с език и се чудех на Чир, баща ми подхвръкна, та ме блъсна от клончето и аз полетях надолу като камък. Добре, ама по едно време се съвзех, почнах да треперя с крила, хванах се за въздуха и се спуснах съвсем леко на земята.
            Отгоре чувам гласа на Драги ми господине — той се кара с баща ми: Не смей да ме пипаш, драги ми господине, не се е родил още тоя, дето ще седне да ме учи мене на хвърчене. Не смей! Не смей! Но баща ми никак не го слушаше, ами го запокити и него и той, щом тупна на земята, веднага почна да и се кара, че била много твърда. Той пък да вземе да попадне на камък! Драги ми господине, пищеше врабецът около камъка, не можа ли малко да се отместиш, като ме виждаш, че идвам отгоре!
            Тогава при нас дойдоха баща ми и майка ми, баща ми се усмихваше и ни попита наперено: Как е, юнаци?, а ние отговорихме още по-наперено: Отлично!, но баща ми не вярваше да е много отлично, защото ни попита бият ли ни силно сърцата, и ние казахме, че бият като тепавици. Сега, момчета, каза баща ми, вие се научихте да хвърчите, извинявайте, че бях малко строг към вас, но наука без строгост не се постига!
            Мама, от своя страна, разправя, че ако човек седне да се глези, той никога няма да се научи да хвърчи и да си изкарва сам прехраната. Двамата се запретнаха да ни дават уроци как да си изкарваме прехраната, как да хващаме мравката, как да надгоним летящото насекомо — изобщо всичко, което едно врабче трябва да знае, ако иска да не умре от глад. И ни завещаха нашите родители да бъдем непрекъснато в движение и да гоним всичко, дето край нас е в движение — тогава и трапезата ни ще бъде богата.
            На тоя свят всичко с труд се постига. Слушал съм мнозина да казват за някого, че си живее като птичка божия, никакви грижи, никакви ядове, никаква работа, ами си хвърка по цял ден и си тананика. Веднага трябва да ви кажа, че това не е истина. Преди още да е изгряло слънцето, ние тръгваме на работа, трепем се през целия ден да намерим храна, а кога запролети, почваме да правим гнездата си, да отглеждаме челяд, да я учим да хвърчи и т.н., и т.н. Да си призная, вечер, когато се прибирам, едва махам крилата си — толкова много съм уморен… Но аз се увлякох и отидох много напред, а пък бях обещал да ви разказвам всичко, както си е: ред по ред.
            Нашите, щом ни дадоха акъл как да живеем на тоя свят, отлетяха, а ние по-стояхме, постояхме и усетихме, че сме гладни. Огледахме се, край нас хвърка всякакво насекомо, а и пеперуди също така хвъркат, и решихме да почнем да ги гоним, а ако някой се увлече и се отдалечи много, то дървото ще ни бъде сборен пункт. Дървото се вижда от всички страни и човек колкото и далече да отиде, пак ще види върха му как се извисява над полето.
            На мене много ми хареса една пеперуда. Тя хвърчеше над ливадата, ама толкова наперено и спокойно, че аз реших в себе си, че щом подхвръкна, и ще я стигна. Подскочих и се понесох подир пеперудата, но тъкмо да я настигна, тя се изви, та полетя право нагоре, сякаш беше вързана с конец и някой я повдигна и я измъкна изпод носа ми. Набрах скорост и се понесох и аз нагоре, но тъкмо да я достигна, пеперудата се отмести изведнъж наляво и похвърча доста време все така наляво. Аз наляво не мога да хвърча, трябваше да направя завой и тъкмо правя завоя, пеперудата тръгва надясно. Не се отказах от нея, а и аз завих надясно, за да остана пак с пръст в устата, защото проклетницата се спусна към земята подобно камък.
            Сега мога да си призная, че тогава пеперудата ме направи на маймуна, душата ми отиде чак в петите от умора, но накрая я догоних и я свалих на земята. Тя се бие с крила о земята, но аз я настъпих и с един удар на човката откъснах главата и.
            Пеперудата трепна и замря.
            Ако ви се случи някога да преследвате хвърковата животинка, помислете си дали да се залавяте с пеперуда. Това насекомо не хвърчи по никакви правила, ами се щура нагоре и надолу, наляво и надясно, ще помислиш, че е смахнато, или пък че не знае в каква посока да върви. Макар че това е само на пръв поглед, защото пеперудата знае много добре накъде хвърчи. Тя прави тия маневри из въздуха, за да се спасява от преследвачите си.
            Казах, че пеперудата много ме измори, но пък още първия ден ме научи как да планирам и да правя бързи маневри, да бъда сръчен и повратлив в занаята си. Трудните уроци са по-мъдри и по-благодарни за човека от лесните — това сам съм го изпитал и го зная от опит. Лесният урок се усвоява с леснина и от него почти нищо не научавате. Трудният урок иска много пот, но пък като усвоите урока за цял живот ще ви държи влага.
            Та като откъснах главата на пеперудата, тя трепна и замря. Тогава дочух, че се вика от другия край на ливадата, дето беше реката, врабците подхвръкват, вдига се ужасна врява. Без да погледна пеперудата, подскочих и отлетях при врявата.
            Кога пристигнах там, какво да видя, приятелю! — нашият Чир се гмурнал в реката, захапал с човка една риба за опашката и плува подводно. Врабците крещят и му викат да пуска рибата и да излиза веднага на сушата, щото ще се удави, но Чир не чува нищо под водата, държи рибата за опашката и пет пари не дава за нашите тревоги.
            Питам нашите откога Чир е под водата, а те ми разправят: има-няма един час. Цял час под водата!, извиквам аз. Тоя Чир е луд! И се спускам под водата, измъквам Чир на сушата, той целият вир-вода, залита и едва се крепи на краката си. Смахнат ли си, питам го, да стоиш цял час под водата с тая глупава риба? Защо смахнат!, не разбира Чир. Нали трябва да преследваме и да хващаме всичко, дето се движи и бяга пред нас? Тая риба искаше да избяга.
            Почнах тогава да обяснявам на Чир, и другите също му обясняваха, но той не разбира нищо. Тогава се ядосах, ударих го по главата и той веднага разбра. Оттогава реших, че винаги, преди да обяснявам нещо на Чир, най-напред ще го удрям по главата и после ще му обясня, ако искам да разбере. Заведох го при пеперудата, дето бях хванал, ударих го по главата и му дадох да яде и Чир разбра всичко. Той изяде цялата пеперуда, а на мен остави само крилата. Дъвках, дъвках и все ми пресядаше, но нали бях гладен, изядох крилата. Да ви кажа ли, ако някога ви попаднат крила от пеперуда, хич не си правете труд да ги ядете. По-суха храна от това едва ли може да се намери някъде.

            Юнашка фланелка
            Ние продължихме да си живеем в дървото, спяхме по клоните, в тях също така търсехме и сушина, когато валеше дъжд. Веднъж отидохме да видим какво прави гнездото и запъртъкът. Гнездото беше се напълнило с шума, а мравките бяха изпили запъртъка през съвсем малка дупчица, ще речеш, че някой с игла е пробил запъртъка и го е изсмукал. Мравките са големи майстори на такива тънки работи. Втори път никой не погледна вече гнездото.
            Та като стояхме веднъж в дървото и почиствахме перушината си, гледаме, че от далечината се задава някакъв непознат врабец. Той едва се държеше за въздуха, залиташе и можеше всеки момент да се строполи на земята. Ръмеше съвсем слаб дъжд, по-скоро мъгла, отколкото дъжд. Кой ли ще е тоя непознат врабец?, се питаме ние и гледаме как оня приближава и със сетни сили се залавя за дървото.
            Веднага го наобиколихме и почнахме да го разпитваме, но той мълчи, гледа ни разсеяно и едва диша. Горкият, с последни сили се беше добрал до нас, нямаше никаква дреха отгоре си, ако не се смята една юнашка фланелка, ама толкова похабена, че дори и на фланелка не прилича. Дадохме му да яде, почакахме го да си почине и като се посъвзе, врабецът с юнашката фланелка ни разказа одисеята си.
            Той идваше от Китай и се казваше У Фу, което на китайски ще рече Юнашката фланелка.
            У Фу живял заедно с други врабци край едно оризище. Китайците обработвали оризището, а врабците пък требели насекомото, дето нанасяло вреди на ориза, и тъй от памтивека съжителствали миролюбиво и птиците, и хората. Но един ден врабците дочули, че се задава голяма дунанма. Селяните от оризището носели разни тенекии, разни опънати кожи и кречетала, удряли тенекиите и кожите, надували свирки и мъкнели огромни прътове. Врабчетата помислили да не би да е избухнала войната, но никъде не се чувал никакъв гърмеж, само това думкане и пищене. Селяните наближили към врабците, а врабците треперят, та сърцата им ще изхвръкнат от страх — толкова била страшна тълпата, дето идела насреща им.
            Китайците погнали птиците, дюдюкали подире им и викали с все сили: Мао! Мао! Мао! Врабците полетели презглава към едно съседно оризище, като си говорели по пътя, че никога повече няма да се върнат на старото място, нека там се въди вредното насекомо, та да нанася вреда на ориза. Добре, ама тъкмо наближават съседното оризище и виждат, че и там също тича една голяма тълпа, въоръжена с тенекии, прътове и кречетала, дюдюка и вика що сили има: Мао! Мао!, и така нататък.
            Врабците възвили и потърсили спасение в трето оризище, но за зла участ и при третото оризище срещнали същото. Нямало вече къде да кацнат, единственото им спасение било да летят колкото сили имат под небето. Те летели доста време, като се държели все в куп, и гледали никой да не изостава, а преследвачите им тичали пряко оризищата със своята дунанма и кречетала, като не спирали да скандират.
            Сигурно знаете, че врабецът не може да лети много дълго време. Врабецът хвърчи малко, после трябва да се спусне на земята, да походи пеша и като си възвърне силите, пак да полети. Щом се уморили, врабците слезли на земята да походят и да си вземат дъха, но тогава техните преследвачи ги настигнали, защото тичали по-бързо по земята, и почнали да ги изтребват с прътовете. Голяма леш настанала. У Фу се проврял между краката на едного тъкмо когато оня замахвал с пръта да го удари, сетне се мушнал под една сламена шапка, паднала в навалицата, и там замрял. Останалите живи врабци се посъвзели, литнали отново и продължили своето бягство.
            У Фу почакал под сламената шапка, докато всичко затихнало, после излязъл навън, огледал избитите си събратя и разправяше, че сърцето му едва не се разкъсало от мъка пред ужасната гледка. После си поправил тоалета и тръгнал пеша, като се промъквал тихо през оризищата, докато мръкнало. У Фу не посмял да се вдигне във въздуха да не би преследвачите да го забележат и да го погнат по петите. По пътя си той забелязал, че вредното насекомо веднага се възползвало от отсъствието на врабците, излязло от своите скривалища, наточило си зъбите и почнало да нанася страшни вреди на ориза. Така им се пада на тия китайци, помислил У Фу и продължил да се промъква на север.
            Врабецът пътувал само нощем, а през деня се криел по оризищата. Така той достигнал Великата китайска стена, отдъхнал си и оттам нататък где с хвърчене, где пешком изминал много километри, за да дойде при нас.
            Драги ми господине веднага се въодушеви, качи се на върха на дървото и отгоре започна да се кара на китайците. Ей вие, китайците, мигар сте чували някъде, драги ми господине, някой да си треби врабчетата! На какво прилича тая ваша гонитба и кому служи тая жестокост? Мълчите, не отговаряте. Добре, аз ще ви кажа, че на врага служи тая жестокост, драги ми господине!… Като си произнесе речта, Драги ми господине се върна отново при нас.
            Тц! Тц! Тц!, почнахме да цъкаме ние с езици и да се чудим, а Чир подхвръкна от дървото и почна да кръжи около него на заден ход. Вие в Китай умеете ли да хвърчите на заден ход?, попита той У Фу и врабецът му каза, че те всички умеели да хвърчат само напред с главата. А Чир му вика: Ако се бяхте научили да хвърчите на заден ход, щяхте да се спасите всички, защото тъкмо когато преследвачите ви настигат, давате веднага заден ход и се измъквате. Да, клати глава Юнашката фланелка, но де да знаем, че за да се спасим, е трябвало да умеем да хвърчим на заден ход! Сега вече ще знаеш, казва му Чир. Ако искаш да живееш в Китай и да спасиш кожата си, трябва да се научиш да хвърчиш на заден ход!

            Училищно звънче
            Щом удари училищното звънче и децата тръгнаха на училище, ние се преместихме на едно дърво в училищния двор, за да може да гледаме оттам в класната стая и покрай децата да научим малко история, малко аритметика, а така също и буквите. Чир много се въодушеви и слушаше захласнат учителя, после от таблицата за умножение научи, че две по две прави четири и по-нататък се отказа да учи повече. Ние му обясняваме, че не може да се живее само с една таблица за умножение, но Чир никак не възприема, та с бой по главата трябваше да го накараме да запамети и откъде извира реката Дунав. Друго си е да знаеш откъде извира река Дунав. Може в момента да не ти трябва, но някой ден ще се случи да ти потрябва и тогава, ако не знаеш, какво ще правиш? Ще се свиваш, ще се червиш и нищо не можеш да направиш. За това човек трябва да знае откъде извира река Дунав.
            Няколко седмици учехме, като гледахме все през прозореца, и учението ни вървеше много добре. Един ден децата излязоха навън, грабнаха прашки и започнаха да ни замерят с камъни. Как не им се молихме, какво не им думахме. Драги ми господине също им се кара, те обаче не разбират от дума, а продължават да ни замерят. Повече не можехме да останем в дървото, вдигнахме се във въздуха и отидохме в градската градина да се посъветваме там с другите врабци.
            Градската градина е сборно място на всички врабци от града и неговите околности. Там можете да срещнете много мъдри врабци, врели и кипели в тоя живот, можете да срещнете стари стогодишни врабци още от времето на турското робство. Те не са много добри в летенето, но пък главите им са пълни с акъл, та за всичко могат да ви посъветват. Отидохме ние в градската градина, казахме всичко на старите врабци и тогава те ни посъветваха да вземем прашки и да върнем със същото на децата.
            Така и направихме. На следващия ден причакахме децата на ъгъла. Те идеха към нас, разговаряйки шумно помежду си, без да подозират, че ги грози опасност, и щом излязоха иззад ъгъла, ние почнахме да ги замерваме с прашките и ги пръснахме като пилци. Като разпръснахме децата, се взехме веднага, та в класната стая, насядахме по чиновете и започнахме да учим. Учителят беше много доволен от нас и до края на годината нито едного не наказа, ние успяхме да изучим всичките букви с изключение на Чир. Той научи само буквите на своето име и можеше да се подписва както печатно, така и ръкописно.
            Докато ние учехме вътре в класната стая и печката бумтеше приятно, децата заеха предишното ни място върху дървото и оттам се мъчеха да надничат през прозореца, та дано и те нещо научат. Добре, ама навън вали сняг, вият виелици, ръцете на децата премръзнаха да се държат за клоните, за това те по цял ден си духаха на ръцете и пак не можеха да ги стоплят. Ние ги попоглеждаме отвътре, правим им разни физиономии, а през междучасията ги питаме добре ли е човек да стои в тоя студ на дървото и да учи наука през прозореца, а децата викат: Как ще е добре, измръзнаха ни ушите на тоя студ! Да ви измръзнат, казваме им ние, та да запомните друг път как сте замервали врабците с прашки.
            Тъй изкарахме тогава учебната година и всички завършихме с отличие, а децата, дето през цялата година висяха отвън на дървото, завършиха с двойка и всички трябваше да повтарят класа. Когато се сбогувахме, Чир пита децата: Знаете ли откъде извира реката Дунав? Децата се почесват, подсмърчат, но нито едно не знае откъде извира реката Дунав, па надали и знаят, че има такава река. Те се помъчиха, помъчиха и накрая попитаха нас да им кажем. Чир излезе напред и не без известна гордост им каза откъде извира реката Дунав.
            Чир до такава степен беше научил откъде извира реката Дунав, че насън да го попитате, веднага ще ви отговори. Защото който изучи веднъж науката, никога няма да я забрави. Науката е като велосипеда, драги ми господине — каза по тоя повод Драги ми господине, — научите ли се веднъж да карате велосипед, ще знаете да карате велосипед до края на живота си. А река Дунав извира от своите извори.

            Тананик
            Имахме в нашата група един врабец, викахме му Пиук, защото той по цял ден хвъркаше и съчиняваше песнички, като си тананикаше: Пиук, пиук, песента ми започва оттук! Или пък: Пиук, пиук, песента ми завършва дотук! Да съчинява, не всеки умее, тая дарба човек трябва да си я има от рождение. Пиук например ми е разправял: Ти Знаеш ли, Джиф, че аз още докато бях в яйцето на тъмно, почнах да съчинявам. Като съчинявах разни песнички и ми беше някак си по-леко, имаше кой да споделя самотата ми. По цял ден си тананиках в тъмното — пиук, пиук, мустакат турчин пуши с чибук. Дори сега, когато тръгна някъде сам, вземам със себе си винаги по една песен, та да ми прави дружина. Ако пътят ми е по-дълъг, то тогава вземам повече песни, за да ми стигнат по пътя. Суха храна не вземам, гладен едва ли ще остана, все нещо ще се намери за хапване, но без песен не тръгвам.
            Ние това не го знаехме отпреди, па не сме се и сетили. Пиук поиска да ни услужи и раздаде на всички ни песни. Аз лично съм проверил в дългите си пътешествия и мога да ви препоръчам, когато тръгнете някъде на път — а човек е винаги на път, — да вземате със себе си и по някоя песен, да видите колко по-леко се пътува. Ако хвърчиш, песента също хвърчи с тебе, ако тръгнеш да се разхождаш из ливадата, песента също се разхожда и ти прави най-приятна компания.
            Истина е, че песните, дето Пиук ги съчинява и ни ги раздава да ги пеем било когато отиваме някъде, било когато работим, са съвсем простички, но пък ни вършат много хубава работа. Не са, да кажем, като песните на славеите. Те техните песни едни издокарани, па засукани, па с едни извивки — ако тръгнеш по извивките им, свят ще ти се завие. Тия засукани песни славеят ги пее само сутрин рано, в тишината, та да се фука пред всички, че му много засукани песните. Ние нямаме нищо против тия песни, нека ги пее славеят, който иска, да слуша. Той сутрин си изпява засуканата песен, а после през целия ден мълчи като риба и се вре по сенките. Ние такива темерути не обичаме. По-добре е да ви кажа да пеете прости песни, но през целия ден и за всякакви случаи.
            Ще ви кажа, че когато започнахме да правим гнездата си, всички тичаха непрекъснато да мъкнат строителен материал, работеха от изгрева на слънцето чак до мръкнало и за няколко дни изпокапахме. Тогава Пиук дойде да ни каже, че ако седнем да вием гнездата с песен, няма да усетим кога ще ги направим. Той даде на всички по една песен за виене на гнезда. Като почнахме да вием гнездата с нея, съвсем леко ни стана, гнездата като че сами се извиваха, или още по-точно, песента ги правеше заоблени, леко вдлъбнати, а ние само ту к и там и помагахме.
            Единствен Драги ми господине не пожела да работи с песен и гнездото му стана грозно като турска керемида и толкова наклонено, че за да се задържиш за него, трябва да се връзваш с едно въже за кръста и пак не е съвсем сигурно дали вятърът няма да те отнесе нанякъде. Но Драги ми господине е бил винаги опърничав, та това не направи никому впечатление. Аз, казва, мигар нямам други грижи, та ще седна да се занимавам с лекомислени работи, драги ми господине!
            Той смята, че песента е лекомислена работа. Тя не е никак лекомислена и ще ви кажа, че дори когато човек е много изморен и не може дълго да заспи, то най-добре ще бъде да почне да си тананика на ум. Като тананика на ум, Сънчо чува, че някой тананика, и айде, айде, да види какво е това, дето тананика, защото си у мира от любопитство. А на вас само това ви и трябва — да дойде Сънчо да надникне през прозореца. Забелязал съм, че когато заспивам с тананикане, всичките ми сънища са много хубави и предимно летящи.
            Ако искате и вие да сънувате летящи сънища, опитайте. На човек и без това му се случва много рядко да хвърчи, та да си навакса повече хвърчене, той би трябвало да се научи да заспива с тананикане.
            Опитайте и ще видите, че ви говоря самата истина: тананик, тананик, тана-та-наник!

            Събирач на ценности
            Хората си мислят, че само те колекционират различни предмети, а че ние, врабчетата, не колекционираме. В нашето ято имаше един страшен колекционер, казваше се Чику. Чику щом видеше нещо, и веднага го колекционираше. Той до такава степен беше запалянко, че искаше да колекционира километричните камъни от шосето, а така също и железопътния мост. Работата е там, казваше врабецът, че няма къде да туря моста и тия километрични камъни, а иначе веднага ще ги колекционирам. Всеки колекционер се простира според гнездото си.
            Чику беше заел едно старо гнездо на някакъв врабец изселник, с километричното име Фр. Т. Мититаки. Тоя същият, Фр. Т. Мититаки, заминал една година подир щъркелите към птичата равнина на Изток и повече не се върна. Неговото гнездо беше доста разбито, но Чику го подкрепи и започна да колекционира най-напред крила от всякакви насекоми. Ние живеем под открито небе, дъждът и слънцето развалиха крилата и нашият приятел реши да колекционира такива работи, дето по света никой не ги колекционира.
            И като мисли колкото му беше необходимо да мисли, той измисли да колекционира яйца. За тая работа той си пооткрадваше оттук и оттам по някое яйце и за късо време направи много богата сбирка. Но като всеки колекционер, Чику също се увлече и почна да носи съвсем непознати яйца, някои от тях твърде подозрителни, щото казваше, че ги бил изровил от земята. В неговата сбирка например имаше едно яйце, еластично като гумена топка, и неведнъж сме се събирали да го ритаме на поляната, а то подскача, като че е напомпано. Никой не можеше да обясни какво е това яйце и где що птици питахме, всички казваха, че не са чували за подобно гумено яйце. У Фу, който още подтичваше около нас само по юнашка фланелка, също каза, че не бил чувал в Китай да е имало нещо подобно.
            Нашият приятел много се възгордя и викаше на всички, че това сигурно е Монтевереса на яйцата. Кой откъде иде, той веднага бърза да го повика и да се похвали със сбирката си. Има една птица смрадовранка, Чику повика един ден и нея да види гуменото яйце. Смрадовранката дойде, шумна, бъбрива като картечница и миризлива до немай къде — ще си помисли човек, че откакто се е родила, не се е къпала. Тя, вярно, че не се е къпала, но това не и пречеше да ходи наконтена, с разни сини фльонги по крилата и по опашката също така натуряла сини фльонги, после пък кръстосала черни джувки — та като я гледаш, ти се струва, че и ти ставаш на фльонга.
            Е, и се развъртя там смрадовранката, огледа цялата сбирка, всяко яйце назовава, щото пък и много знае, навсякъде скита, всякакви журнали чете и предимно едно френско списание от 1903 година, пълно като нея с фльонги. Щом стигна до гуменото яйце, смрадовранката се замисли като какво ли ще е това яйце. Докато тя мислеше, реши, че ще е по-добре да не мисли мълчаливо, а да ни разкаже някоя и друга история. Мисли тя, попоглежда яйцето и ни разказва, че възнамерявала да купи трабант, та да се вози с него.
            Ние, от своя страна, я питаме да не би това яйце да е яйце на трабант, а тя ни казва, че трабантът не снася яйца, и докато гадае, гуменото яйце се разтвори, нещо си показа от него муцуната и каза заканително: Ссссс! Смрадовранката се връцна тъй бързо, че в един миг събра всичките си хиляда и триста фльонги и изчезна в небето най-реактивно заедно със своето френско списание от 1903 година. Чир даде веднага на заден ход, а Чику подскочи и увисна над гнездото. Ние се попреместихме на по-горните клони и за голям ужас забелязахме, че от гуменото яйце излиза животно безкрако, вика свирепо: Ссссссс!, заканва се на целия свят и ни оглежда с мръсните си очи.
            Това беше змия.
            Чику, като обикалял и обогатявал своята сбирка, намерил по земята и това змийско яйце и го турил в сбирката си. Разбойникът, раснал в тъмни подземия, гледаше толкова мрачно и злобно като че целият свят му бе черен пред очите. Той посъска, посъска и се спусна надолу по дървото.
            Брех, майка му стара!, извика Чику. Я да видим и онуй земно яйце дали не е змийско, или пък някой змей или динозавър да не излезе от него. Върнахме се ние при сбирката, пообиколихме другото земно яйце, почукахме тихо отгоре му, като че го потупваме леко по рамото, и Чику извика: Змей ли си или динозавър, обади се! Това, дето беше вътре, помълча известно време и после кихна. Не вярвам един динозавър, че може да киха, каза Чир, но за всеки случай включи на заден ход, за да може да се измъкне при първата опасност. Почукахме отново, но никой не се обади. Тогава Чику удари с все сили яйцето, то се разполови и отвътре излезе едно костенурче. Костенурчето примигна на слънцето и пак кихна.
            Ама че си странна работа и ти!, каза Чику. Ще строшиш едната черупка да излезеш на бял свят, ама пак излизаш с черупка! Какво да правя, каза костенурчето.
            Аз все ходя по места, дето няма ни ханчета, ни хотели, а като замръкна, нали трябва някъде да преспя. Затуй си нося къщата, та като ме настигне нощта по пътя, влизам вътре, заключвам срещу разбойниците и лягам да спя.
            Щом ни обясни това, костенурчето попита къде има вода за пиене и ние му посочихме реката. Костенурчето се прехвърли през гнездото заедно с къщата си, тупна в тревата и се запъти с бясна скорост право към реката. Месец подир туй го видяхме отново, то вече бе презполовило пътя до реката.
            Чику си запретна ръкавите, провери всички яйца от колекцията си, от едно паешко яйце излязоха сто паяка и продължиха да излизат още, но ние можехме да броим само до сто, та останалите не броихме. Всеки случай те бяха много повече от сто. Паешка работа — каза Чику, старовремска работа! Една птица никога няма да тури сто врабчета в едно яйце, та да се бутат вътре, да се застъпват в краката или да се блъскат с лакти, както хората се блъскат в трамваите.
            И оттогава нашият приятел не прие в сбирката си нито едно яйце, ако то не е яйце на птица.
            По тоя повод Драги ми господине направи следната забележка: Ти, драги ми господине, трябва да знаеш, че всяка жаба си знае гьола и всеки колекционер, колекцията. Откъде-накъде си седнал да колекционираш влечуго, драги ми господине! Да си видял случайно някое влечуго да е седнало да колекционира врабчета? Не си видял и няма и да видиш, драги ми господине, защото влечугото гледа как да те изяде, а ти си седнал да ги колекционираш! Еее, драги ми господине, драги ми господине!

            Игра на врабчета
            Един ден, както тъй си седим съвсем вкупом и най-вкупом разговаряме за нашите птичи работи, ни хрумна да почнем да играем. Всеки от нас избира по едно врабче и почнахме да играем помежду си. Аз си избрах Ю. Тц., защото и Ю. Тц. ме избра. Докато си играхме, ние си направихме съвсем ново гнездо, чистичко, спретнато, Ю. Тц. го помете и като продължихме да си играем в гнездото, ние лека-полека го напълнихме с яйца.
            Джиф, искаш ли да продължим да си играем?, попита ме Ю. Тц. и аз казах: Разбира се, как да не искам. Тогава, каза Ю. Тц., аз ще легна в гнездото да мътя яйцата, а ти ще обикаляш около гнездото важно-важно и ще ми носиш от време на време по някоя и друга муха, а сутрин, ако не те мързи, може да слизаш до реката и да ми носиш и по малко вода в перушината си.
            Как да не искам!, казах аз и веднага почнах да обикалям около гнездото, ама с такава важност, че ако ме погледне човек три пъти, ще падне на колене пред мене и аз пак няма да отстъпя от важността си. Като си давам важност покрай гнездото, хвърлям по едно око и на другите врабци. И те също си придават голяма важност, особено пък Чир, щото на него и важността му е на заден ход. Там даже и до утре да падаш на колене, Чир няма да те забележи, ами както върви с важността си на заден ход, ще те прегази, без да му мигне окото.
            Важност, важност, ама всяка важност за три Дни. Колкото и голяма да е една важност, и тя ще ти омръзне и дори ще почне да ти досажда. Всеки човек, щом е свършил някаква работа, ще се понадуе, и то съвсем основателно, па после ще седне да възпее това, дето е изработил. Само с гола работа не се живее, това съм го забелязвал навсякъде. Затуй ние малко нещо ще поработиме, после ще повъзпееме труда си, после ще поработиме пак и т.н. Ние тъй и направихме.
            Гледам, една сутрин, рано-рано, всеки от нас стои на ръба на гнездото и се сили да възпее живота си. Разбира се, най-лесно е на Пиук, щото си има природна дарба да възпява. Но ние, другите, макар и да нямахме природна дарба, му ударихме голямо възпяване и дни наред ехтяха песните ни. Чирик-чирик, чирилик-чик. Джиф, Фрррррр, и айде към реката, та да донесем вода в перушината си.
            Подир туй ние пак продължихме да играем на врабчета и по едно време дочуваме, че никой започва да почуква вътре в яйцата. Кога погледнахме една сутрин, от яйцата излязоха едни голишарчета, мушат се едно в друго, писукат и примижават от удоволствие. Никаква перушина няма по тях, а само един пух, но въпреки това те размахват крила и ни плашат, че ще хвърчат. Пък ние знаем, че няма да хвръкнат, защото всичко си идва с времето и няма как човек да изпревари времето.
            Котаракът клечи на покрива, засуква си мустаците и вика: Голямо ядене ще падне, а аз му викам: Ще ти приседне! Котаракът клечи и от сутрин до вечер се съсипва да преде преждата на жена си. Жена му значи е една канапчийка, като я хване канапа, мързи я да гледа и бута цялата прежда на котарака. И той какво ще прави, завалията, да не стават скандали, сяда и почва да преде — врън-врън, врън-врън…
            Но да не се отклонявам, щото врабчетата пораснаха в гнездата и всички горят от нетърпение да хвръкнат. Аз пристъпвам от строго по-строго към тях, хващам първото за шията, извиквам му:
            Марш!, и го изхвърлям от гнездото. То изписка, почна да трепери с крила и веднага се хвана за въздуха. Подир него изхвърлих и останалите, всички се разхвърчаха наоколо, а аз стоя на гнездото, поусмихвам се, но гледам да не видят врабчетата, че ми е драго, гдето хвърчат. Нека си мислят, че съм гневен. Като пораснат, един ден ще разберат каква е работата.
            Мойте приятели и те почнаха да изхвърлят врабчетата от гнездата си. У Фу, като наоблякъл всичките с юнашки фланелки и ги хвърля право надолу с главата. На Чир пък врабчетата всички тръгнаха на заден ход, а Пиуковите веднага почнаха да съчиняват песни. Врабчетата на Чику завзеха старото гнездо на Фр. Т. Мититаки и се заеха да колекционират всичко, каквото попадне пред очите им.
            Не закъсня и Драги ми господине. Той стоеше горе върху своето подобие на турска керемида и слушаше как неговите врабци му правят забележки и му викат: Драги ми господине, не си ти, дето ще ни учиш нас да хвърчиме! А той, от своя страна, им викаше: Драги ми господине, не обичам никак да ми се бъркат в работата! Вместо това, драги ми господине, по-добре стегни здраво мишците! Щом каза това, Драги ми господине наклони силно подобието на турската керемида и изсипа врабците. Трябва да ви кажа, че цялото пространство наоколо се изпълни със забележки и от всички страни се чуваше: Драги ми господине, Драги ми господине и т.н. Врабецът стой, перчи се и ми вика: Ама че врабци излязоха, драги ми господине! До един са ми одрали кожата и перушината!

            Драги ми господине
            Драги ми господине беше много интересен врабец. Той седеше по цял ден на дървото и само чака нещо да се зададе, за да почне да му прави забележки. Това нещо няма значение какво е: каруца, човек, куче, жена, кола, снопи — той на всичко вика „Драги ми господине“. Как може, ако върви жена, да и викаш отгоре: Драги ми господине! Драги ми господине обаче пет пари не дава за това, а седи горе и вика на жената: Драги ми господине, не можеш ли малко по-високо да стъпваш, да не вдигаш толкова прахоляк подире си. Къде са те учили да си тътриш краката, драги ми господине! И т.н.…
            Смрадовранката пристига при него с всичките си хиляда и триста фльонги и със своето френско списание от 1903 година, а той, още преди да е казал добър ден, веднага я застъпва: Драги ми господине, докога ще разнасяш тия твои фльонги?, а смрадовранката си оправя фльонгите и му отвръща: Не е твоя работа това, Драги ми господине! Ти, вместо да се заяждаш с мене, по-добре вземи да оправиш гнездото си, не го ли виждаш, че се е изкривило като турска керемида! Врабецът гледа напушено, чопли слънчогледово семе и плюе люспите върху фльонгите на гостенката. Можеше да бъдеш и малко по-възпитан, Драги ми господине — каза му птицата, а той и отвръща от своя страна: Драги ми господине, тоя, дето ще седне да ми дава акъл, още не се е родил!
            И подир тия думи Драги ми господине подскочи, та се обърна кръгом, за да за-почне да се кара на една вихрушка, щото въртеше на пумпал слама и прахоляк, извиси пумпала и хвърли прахоляка върху врабеца. Бравос, бе драги ми господине, тъкмо върху палтото ли намери да си изтърсиш боклука! Вихрушката, где ти, отнесе своя пумпал по шосето, без да му обърне каквото и да било внимание.
            Драги ми господине беше до такава степен бъбрица, че дори когато отиваше на лов за насекоми, тичаше по петите им и се караше с тях непрекъснато. Веднъж той гони една мушица, нищо и никаква мушица, но нали и тя носи душица, бяга, та си къса жилите. Подире й тича мрачен Драги ми господине и и вика непрекъснато: А, защо завиваш сега наляво, когато можеш да бягаш направо, ами ме караш и мене да взимам тия остри завой! Ами че така ли се взима завой, бе драги ми господине, за малко щях да се обърна на тоя завой… Хей, хей, къде там нанагоре, драги ми господине, на насекомото не се разрешава да се издига нагоре. Глей го сега, назад пък се връща, без даже знак да ти подаде, че ще се връща внезапно. Ако всичко започне да хвърчи така, драги ми господине, за един ден това, дето е хвърковато, ще се изтреби и ще настъпи всеобщата катастрофа.
            Докато Драги ми господине разправя всичките тия работа на насекомото, насекомото през това време хич и не го слуша, ами си плюе на петите и драска тъй бързо, че вятърът свири в ушите му. И като си гледа хвърченето, насекомото постепенно набира преднина и се отдалечава все повече и повече от преследвача си.
            Една бърза лястовица пуска своята черна светкавица подир насекомото и в следния миг там не се вижда нито светкавицата на лястовицата, нито насекомото. Ало, ало, ей, драги ми господине, къде дават така, аз да гоня, а ти да обираш насекомото! Я ела тук да ми върнеш насекомото!
            Такъв случай обаче още не е имало, щото насекомото е ничие. По-точно то е на оня, дето ще го хване, иначе някой лаком човек би турил ръка на всичко, дето хвърчи под небето, и не би оставил дори половин насекомо за другите.
            Докъде стига със своето нахалство Драги ми господине, ще разберете още по-добре, ако ви кажа, че по времето на едни маневри около нас се събра много войска. Войската струпа оръдия, танкове, напълни цялата околност с картечници, самолети пищят по небето, а така също и хеликоптери. Драги ми господине щом видя, че войската се приготви да почне маневрите, се запъти към нея. През туй време вой-ската взе да гърми и где що имаше хвъркато и когато се пръсна, като че потъна вдън земя. Само Драги ми господине върви наперен и почва да прави бележки на войската и да и се кара: Ей, драги ми господине, къде така през просото — викаше врабецът на войската, сякаш войската бе влязла в неговото просо и щеше да му опоска нивата. Точно тука ли намери да гърмиш, драги ми господине! Ами че ако всеки седне да гърми, докъде ще стигнеме тогава!… Войската обаче продължава да гърми и един снаряд, като се стрелна, та за малко не отнесе врабеца. Драги ми господине се връцна и почна да отупва палтото си, щото снарядът го бе поопърлил. Той си отупваше палтото и викаше подир снаряда: Ало, ей ти там, не можеш ли по-внимателно? Кой даскал те е учил тебе, та се блъскаш в минувачите. Сляп ли си, та не виждаш, че аз вървя тука, а? Къде дават така, драги ми господине!
            Снарядът обаче дори не погледна Драги ми господине, а продължи напред по пътя си. Смрадовранката пищи до небето, щото е на средата на пътя, от една страна, се мъчи да придържа всичките си фльонги, от друга страна, гледа да не изгуби своето френско списание от 1903 година, па накрая изпадна в паника, та ни списание, ни фльонги вече гледаше. Снарядът премина стремглаво край нея и удари френското списание от 1903 година, та го направи на пух и прах.
            Щом видя това, Драги ми господине си подви опашката и търти да бяга. Кога стигна до нас, ние му викаме: Драги ми господине, ти май се изплаши от войската? Кой, аз ли! Не се е родил още тоя, дето ще ме изплаши мене, драги ми господине. Не се е родил още!
            Чир го подкача: Тъй както те гледам, Драги ми господине, ти само дето целия свят не си закачил с твоите забележки. Ще го закача и забележка също ще му направя. Никак не ми мига окото!… Той се завъртява да огледа целия свят и започва да му вика отгоре: Ало, драги ми господине, къде си се втурнал така през просото? Но целият свят дори и не поглежда врабеца, ами си гледа своята работа и върви право през просото.
            И без такива не може драги ми господине!

            Птича перушина
            Виждате ли тая птича перушина, която се люлее и се мъчи да се задържи във въздуха?
            Тя лети самотно, оглежда се с надежда наоколо и пада все по-ниско и по-ниско. Много перушина се люлее под небето и едно по едно перата ще притихнат долу на земята. Понякога тих вятър ще премине на пръсти, ще ги повдигне нанагоре и те пак ще си припомнят, че са летели някога, че са се къпали в синия въздух, гмуркали са се и са шумели весело. Но макар и долу на земята, макар и мъртва, нашата птича перушина стой тъй, сякаш всеки миг ще се сепне в съня си, ще усети жива тръпка и ще полети отново.
            Ние, врабчетата, може и да загиваме, но перушината ни остава жива по земята. Всички птици измират, а хората събират перушината им, пълнят своите възглавници, защото как иначе хората биха летели нощем, насън, ако не спеха върху птича перушина! … И самата перушина спи и сънува старите си полети и това перо сънува тихата и обичана от всички Ю. Тц. Няма я вече Ю. Тц., няма с кого да си играем отново на врабчета, с кого да вием гнездо и на кого да нося сутрин рано вода от реката или да пея песничката Тананик.
            Помня, че беше много хубав ден, слънчев и ясен, излязохме да похвърчим над ливадата и повече си играехме, отколкото да ловуваме. Дори Драги ми господине бе развеселен и не направи нито една забележка. У Фу изпра юнашката си фланелка и тъкмо я изтръскваше, когато от изневиделица се появи ястребът. Той падаше като камък отгоре ни, всички се пръснахме изведнъж. Ю. Тц. забеляза това много късно, опита се да потърси прикритието на тревата, но камъкът тупна страшно отгоре и и в следващия миг ние видяхме проклетникът да се издига към небето, а в ноктите му пищеше Ю. Тц.
            После всичко изчезна, настана страшна тишина, ние стоехме свити в една трънка и никой не смееше да наруши тишината освен сърцата ни, които биеха страшно. Стоехме и гледахме към небето със смътната надежда, че Ю. Тц. ще се появи пак, че всичко това е било само един сън. Но колкото и да гледахме нагоре, никаква птица не се появи. Вместо птица откъм синевата се зададе птича перушина. Тя се спускаше бавно, почти незабележимо, прилична на облак. Облакът се разсейваше, перушините се мъчеха да се държат плътно една до друга, но вятърът ги разпръсваше и те ставаха все по-самотни и по-самотни, махаха си за сбогом, защото никога повече нямаше да се съберат заедно и да полетят отново с Ю. Тц. Първите почнаха да падат върху ливадата и притихнаха там в очакване.
            Тогава ние, без да разговаряме, се втурнахме към падналата перушина и всеки от нас взе по едно перо, та да го занесе в гнездото си за спомен. Аз също вдигнах едно перо и си мислех по пътя, че всяка сутрин ще го вземам със себе си, за да хвърчим заедно. Но то беше много изстинало, та трябваше да го топля дълго в старото си гнездо. И знаете ли, че когато аз го топля, перото на Ю. Тц. сякаш оживява и също започва да ме топли. В такива случаи го пускам от гнездото и то дълго, дълго хвърчи и играе във въздуха, докато накрая падне на земята.
            Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна. Защото една птица може да бъде мъртва, но перата и са винаги живи. Недейте отминава нашата птича перушина, деца, недейте отминава спомена на нашия живот, а го съживявайте!

            Да имаш и да нямаш
            Племенникът на Фр. Т. Мититаки замина за птичата ривиера и остана там месец време, ако не и малко повече. Фр.Т. Мититаки бе се изселил отдавна, бе се наредил там човекът и от година време все кани своя племенник да му гостува. Той ходи и се върна, ама важен, важен, целият мирише на водорасло, на единия си крак турил пръстен и с тоя крак, дето е пръстенът, стъпва само на пръсти, та важността му става още по-безпределна.
            Ние веднага го наобиколихме и му викаме: Абе Мититаки (той носеше името на роднината си), абе Мититаки, ти що ни не прати картичка от птичата ривиера! Нали като тръгна, каза, че ще ни пратиш илюстрована картичка, а пък не прати! Вярно, че така беше, разправя Мититаки, но как да пратя, кога там няма никаква поща. Да взема да пратя по човек, не съм сигурен дали човекът ще донесе картичките. Веднъж чичо ми изпрати много хубави трохи по някакъв човек, а човекът да вземе да изяде трохите и даже една троха за много здраве не ми донесе. Чичо ми все разправяше: Ако искаш нещо да не пристигне, дето трябва, прати го по човек!
            Мититаки разправя едни чудесии, ние го слушаме захласнато и в учудването си някой току тупне от дървото. Чичо му например имал няколко кораба в ривиерата, държал терасите на хотелите, а така също и водните велосипеди. Никой от нас не е виждал още воден велосипед и Мититаки ни обясни как може да се кара велосипед по водата. Чичо му го возел непрекъснато на тия велосипеди, а нощем го водел по терасите на хотелите, та да се излежават, да гледат светлините на морето или пък как звездите лека-полека вървят по небето, ама съвсем на пръсти, та да не вдигат шум и да не събудят спящите. Главният булевард на ривиерата също бил собственост на Фр. Т. Мититаки и ние питаме нашия врабец какво прави чичо му с тоя булевард. Аз например, ако имам булевард, не зная какво мога да правя с него.
            Как какво!, учудва се Мититаки. Чичо има цял булевард и по цял ден се разхожда из него. Малко ли е човек да има булевард! Ние тука сме изостанали и ако ни дадат един булевард да го управляваме, ще го забатачим още на втория ден. А чичо не забатачва. Той става много рано сутрин и надзирава сто и трийсет метача дали ще пометат добре булеварда. Метачите, все яки мъже, вземат по един палмов лист и почват да метат, ама внимателно, за да не вдигат прахоляк. Те метат, а чичо шета напред-назад, надниква навсякъде и ако види, че са пропуснали дори една троха, грабва трохата и отива, та се кара на метачите. Ония изпадат в неудобство, почват да метат още по-старателно и докато изгрее слънцето, булевардът блясва, като че е почистен с език. Чичо е много придирчив и не дава прашинка да падне върху неговия булевард, затуй който посетител дойде, най-напред ще отиде да види чичовия булевард и да се разходи по него. Даже един крал идва, заедно с кралицата, те също видяха, цъкаха с езици и одобриха булеварда на чичо.
            Подир обед, когато стане горещо, чичо отива в гаража и дава команди там да изкарат цистерните и да измият булеварда със студена вода. Цистерните веднага излизат, чичо хвърчи над тях, казва къде да се мие повече, къде по-малко, нарежда къде да се повтори и т.н.
            Нямате си представа какво нещо е!, въздъхва Мититаки. Ама чичо ми, нали е човек със замах, па и късметът му е голям, хванал се с булеварда и го направил. Той кога взел тоя булевард, било много прашно, та ценил машини и инженери, асфалтирал всичко, натурял бордюри, а покрай бордюрите пък наредил летни ресторанти. Той лично държи три летни ресторанта и сума врабец е събрал около себе си да му помага. Врабецът по цял ден тича нагоре-надолу и почиства ресторантите било от мухи, било от боклуци или пък буболечки.
            Племенникът ни разправя също така, че чичо му управлява и цялата санитарна власт на птичата ривиера и организира големи отряди за изтребване на комари. Сам Мититаки на два пъти бил взел участие в подобно изтребление. Той вика, че комарите там били големи като хеликоптери и хапели по-зло от кучета посетителите на ривиерата. Чичо му обаче не може да разреши комара да отиде па неговия булевард и да хапе посетителя. Или пък, да кажем, посетителят е седнал в един от трите летни ресторанта, тъкмо си яде супата, и ще довтаса комарът да го ухапе по глезена или по вратната жила. Ако той го ухапе по вратната жила, посетителят ще се ядоса, ще хвърли супата и повече няма да стъпи в тоя ресторант. За това чичо дебне, а ако не той, някой друг врабец дебне и щом види, че комарът се задава с гола сабя, нашият фрас! — прерязва го с клюна на две. Не комар, казва Мититаки, ами еднодневка дори не смее да прехвръкне над чичовия булевард.
            Питаме го какъв е пръстенът на крака му. Мититаки ни разказва, че преди да си тръгне, отишли с чичо му в някаква станция, та го опръстенили. Сега по тоя пръстен учени хора ще го следят и ще разберат подир време къде пътуват врабците. Разбира се, тая работа пак я бил уредил Фр. Т. Мититаки с познанства и с връзки, щото много държел да знае къде ще отиде племенникът му, та като му потрябва един ден, да го повика.
            Нямате представа, вика Мититаки, какъв живот се живее там на птичата ривиера, и ако не бяхте вие, никога нямаше да се върна. Е що се върна?, питаме го ние. Ами за да се похваля, казва Мититаки. Ако нямаше кому да се похваля, хич и нямаше да се връщам! Преди да си тръгна, чичо ме води на една египетска пирамида. Пирамидите някога били на фараоните, ама фараоните измрели и чичо беше хвърлил око на една, та я покори и я завзе. Как я покори!, питаме ние. Ами пирамидата нали се източва нагоре, обяснява ни Мититаки, докато накрая има само едно тънко връхче, колкото да стъпиш с един крак на него. Щом стъпиш горе с един крак, и ставаш покорител на пирамидата. Тя вече е твоя, никой друг няма никакви права над нея.
            Та чичо ми вика, избери си една пирамида, ще я завземеме и ще си имаш и пирамида. Това е чисто фараонска работа, няма никаква имитация.
            Брей, брей!, чудим се ние. Даже и пирамида има чичо ти, съвсем истинска. А, има, разбира се, само че той, чичо, отива на пирамидата обикновено в събота или в неделя да си почива.
            Забогатял човекът, потръгнало му, какво да се прави! Ние тука кърпим беднотията си, преживяваме горе-долу, ни пирамида има някой от нас, ни булевард. А Фр. Т. Мититаки държи и булевард, и три летни ресторанта, сума ти водни велосипеди и не знам какво още.
            Ами гнездото?, питам Мититаки, какво е гнездото на чичо ти. Ами че той чичо ми няма гнездо, казва Мититаки. Тъй ли, споглеждаме се всички ние изненадано и като се съветваме тихо помежду си, решаваме най-после, че всичкото богатство на Фр. Т. Мититаки и цялата му птича ривиера пет пари не чини, щом като той няма едно най-обикновено птиче гнездо, където може да се сгуши на топло и да го напълни нощем с най-хубави сънища.

            Кормилото
            Бях ви споменал, че имаше при нас един котарак, дето по цял ден предеше преждата на жена си, защото жена му бе голяма канапчийка и мустаците си дори не искаше да помръдне. Освен преждата котаракът също така се грижеше и за прехраната на ленивата котка. Тя се припича на слънце, протяга се и мърмори под нос, че много и се яде птиче месо. Откъде да го взема, сърди се котаракът, ако бях хвърковат, щях да хвръкна и да ти донеса врабешко месо.
            Драги ми господине го поучава: Ти, драги ми господине, вместо да натупаш жена си и да я пратиш да си изкарва прехраната, се бъхташ в тая прежда и хвърляш око на врабците. Но да знаеш, че ще ти приседне, драги ми господине.
            Нашият врабец се разхожда по керемидите, прави забележки на гръмоотвода, че лошо хващал гръмотевиците и че оня ден една гръмотевица за малко щяла да го опърли. Гръмоотводът мълчи виновато, вижда, че Драги ми господине е прав, Смрадовранката стои умислено и малко унило до него. Откакто снарядът и съсипа френското списание от 1903 година, тя вече не е оная наперена смрадовранка и фльонгите и посивяха и се раздърпаха.
            По покрива шетат врабци, слънцето грее приятно, паяк пъпли забързано и прекарва телефонни жици, та по тях да си съобщава кога някоя муха се блъсне в жицата. Ние пък, от своя страна, ядем паяка, жумиме на слънцето и си разказваме най-различни истории. Мититаки си лъска пръстена, а Чир туря бас, че ще-се научи да хвърчи не само на заден ход ами и по гръб. Той дори се опитва, ама щом се опита, веднага тупва върху покрива.
            И в тоя миг котаракът, както предеше, като скочи с все сила, та удари с лапа Драги ми господине. Драги ми господине се връцна в ужаса си и се залови за върха на гръмоотвода. Да ти изсъхне лапата, драги ми господине!, крещи отгоре врабецът. По дяволите ще те пратя аз, драги ми господине, така да знаеш!
            Всичко се пръсна в един миг, Чир като даде на заден ход, та се вмъкна във водосточната тръба. Мититаки остави пръстена неизлъскан и го видяхме как драска през девет покрива, та се спря чак на десетия и оттам се закани, че ще пише на чичо си Фр. Т. Мититаки в птичата ривиера. Какво точно ще му пише, не разбрахме, защото имаше голяма врява наоколо. Котаракът се оттегли, като си за-пушваше ушите да не слуша нашите ругатни и викове. Некадърник и не знам какво си!, почна да го ругае жена му и му тиква цяла купа прежда да я преприда.
            Драги ми господине подскочи от гръмоотвода и тръгна към улицата, но вместо на улицата се озова на двора и се удари в простряното там пране. После се отърси, подскочи, но вместо да полети, се блъсна в едно дърво и почна да ругае дървото: А, драги ми господине, ти не можа ли да се отместиш, като виждаш, че идвам насреща ти. Бравос бе, бравос бе, драги ми господине! После той се опита да се издигне горе на дървото, но не можа да го стигне, а се отдалечи от него и по едно време взе да хвърчи досущ като пеперуда. Сякаш някой го бе вързал за конец и си играете, както му хрумне. Драги ми господине, започнах да викам от покрива, какво става с тебе? Знам ли, драги ми господине, нещо не мога да се управлявам. Уж насам се управлявам, а нещо ме носи на другата страна. Струпахме се около Драги ми господине и му помогнахме да се качи на безопасно място.
            Едва когато той застана горе на дървото, ние видяхме, че му я няма опашката.
            Котаракът бе му оскубал с лапа опашката, а вие навярно не знаете, че опашката, това е кормилото на врабеца. Освен че ние се управляваме с опашката си, както рибите се управляват с опашка, също така с опашките пазим и равновесие. Така че Драги ми господине нямаше в тоя момент ни кормило, ни равновесие. Смрадовранката клати глава и казва, че ако и било тука френското списание от 1903 година, то там сигурно има някакъв съвет как може да се тури ново кормило.
            Но списанието го няма, а от нас никой не е чел как може да се тури ново кормило? Питаме Мититаки дали не е чул нещо в ривиерата, той се бие по челото и накрая си признава, че не е чул. Може би тогава китайският ни приятел Юнашката фланелка да е чул. У Фу! У Фу!, почнахме да викаме ние, но никой не ни се обади. Да не е станал някъде жертва, казва Чир и се измъква от водосточната тръба.
            По това време гледаме, че някакъв човек върви през двора, насред двора стой една шапка и той отива право към нея. Кога вдигна шапката си и я тури на главата, ние видяхме, че под шапката стой свит Юнашката фланелка. Човекът го пита какво прави под шапката, а Юнашката фланелка му вика: Пазя ти шапката, човече, щото котаракът се нахвърли и можеше да я отмъкне. Котаракът само чака някъде нещо оставено и веднага го отмъква. Браво, браво!, поздрави го човекът и го почерпи една троха. Юнашката фланелка взе трохата, но не я изяде, а я донесе на Драги ми господине. Вземи, каза той, аз ще си намеря все някъде троха, а ти ни кормило имаш, ни равновесие, по цял ден трябва да стоиш на дървото. Освен ако някое насекомо мине под носа ти, та да го хванеш.
            Ама то и насекомото хитро, гледа да избикаля отдалече.
            Така Юнашката фланелка ни даде пример и ние всички почнахме да носим храна на Драги ми господине, а пък той по цял ден стоеше на дървото и подканяше с думи новите пера на опашката да никнат по-бързо. Те наистина поникнаха, подир някое време опашката се удължи, стана прилична и ние поканихме Драги ми господине да опита с новото кормило дали ще може да се управлява и да пази равновесие. Драги ми господине опита и похвърча доста дълго. Той се върна пак на дървото и се оплака, че не може да взема съвсем гладко завоите. Ами че няма да вземаш завоите тогава, поучава го смрадовранката. Ако имах твоя акъл, драги ми господине, казва той на смрадовранката, хич нямаше и да вземам завоите. Но нямам твоя акъл!
            А нас поучава: Ей, момчета, правете, струвайте, ама си пазете кормилата, драги ми господине. Ако, нещо ти отнесе кормилото, ново кормило ще ти поникне, но новото кормило никога не е като старото — и управлението му е друго, а и съвсем друго равновесие трябва да спазваш!

            Страшилище за снежните човеци
            За малко да пропуска да ви разкажа за себе си. Каквото можах за другите, разказах, а себе си пренебрегнах, Моята скромност не ми позволява твърде много да говоря за себе си, гледам повече другите да похваля, а аз да остана в сянката. Казвам се Джифф, както виждате, две ф-та имам в края на името си, защото съм малко нещо благородник. Фр. Т. Мититаки може да има цяла ривиера и името му да е три километра дълго, но пак по благородство не може да ме достигне. Драги ми господине винаги се обръща най-учтиво към мене, а ако не може да мине без забележка, то той до такава степен ще намали забележката си, че тя става дребна колкото едно забележче, тъй че може и да не забележите забележчето.
            Зимно време, том падне снегът и усетя, че ми е студено, ставам свиреп като тигър, истински фантом и страшилище за снежните човеци. Другите врабци се свиват покрай комините, някои дори се напъхват вътре, да се топлят на пушека, и излизат оттам по-черни от коминочистачи, а аз се разхождам свирепо по по-крива и само чакам на хоризонта да се появи снежен човек. Щом снежният човек се появи на хоризонта, надавам боен вик и се втурвам стремглаво към него в най-открит бой.
            Снежният човек, добре въоръжен, стой важно и войнствено, но щом ме зърне, го виждам как целият започва да трепери, втриса го и не само сърцето му, ами целият замръзва от ужас. Пък аз само това и чакам — да замръзне от ужас и като захвана: Фрас!, та му отсичам носа. Неговият нос обикновено е от морков, а пък ние, врабчетата, много обичаме морковите през зимата. Мойте приятели се крият по дупките, с едно око гледат страшната сеч, а с другото око жумят от страх. Щом видят, че снежният човек е останал без нос и носът му се търкаля по снега, те надават радостни възгласи и вдигайки невъобразим шум с крилата, дотичват да се гощават с носа.
            И всички ме поздравяват, У Фу трепери в своята юнашка фланелка, но и той ме поздравява, преди да почне да яде, Пиук ми изтананиква песен, а Драги ми господине ме потупа по рамото и все повтаря: Бравос, драги ми господине! Бравос! Бравос!… А аз най-скромно стоя и викам на нашите: Яжте, момчета! Докато сте с мене, гладни няма да ходите!
            И оглеждам пак дали не се появява някой снежен човек на хоризонта. А пък той вече се появил, въоръжен до зъби, и ме предизвиква. Запретвам юнашки ръкавите си, опъвам своите мускули и се втурвам към него. В следващите няколко мига още един снежен човек стой без нос, застинал в ужас, а зад гърба си чувам глас:
            Бравос, драги ми господине! Бравос! Бравос! Няма нужда да се обръщам, защото зная, че това е Драги ми господине, кой-то пръв се втурва върху плячката и за-ради това пръв изрича похвалите си.
            Не зная къде летуват снежните човеци, нито веднъж не ми се е случило да срещна снежен човек през лятото.
            Питам Мититаки дали не ходят по ривиерите, където е топло и слънчево, може да се почива удобно, но Мититаки твърди, че и по ривиерите няма снежни човеци. Смрадовранката ми разправя, че ако и било тука френското списание от 1903 година, в него сигурно пише къде летуват снежните човеци, но както знаете, списанието го няма и ние нищо не можеме да научим.
            Всеки случай те където и да скитат, където и да се укриват лятно време, аз си зная, че през зимата ще се появят в града и по селата, ще застанат войнствено с войнствените си носове, за да всяват страх. Но мене никак не ме е страх, храбростта ми върви по наследство. Че аз само да тупна с крак и на тия снежни човеци носовете им ще изпопадат от страх. Стига само да река да тупна с крак, ей така и не само носове, ами и човеци ще почнат да падат… Кой друг тука тупа с крак? Драги ми господине, ти ли тупаш така с крак? Не е драги ми господине. Да не би Чир да си прави тия шеги?. Тц, как ще е Чир, ей го Чир, той е включил на заден ход и вече хвърчи нанякъде. Тананик, Пиук, тук ли сте? Мититаки, (Къде понесе своя пръстен! Ей, ало, къде побягнахте всички, сърцата ви слязоха чак в петите от едно тупване с крак.
            Ами каква ли ще е тая шапка, дето върви сама? Това сигурно е моят китайски приятел У Фу. Той винаги се скрива под някоя шапка и щом му омръзне да стой свит вътре, тръгва, а заедно с неги тръгва и шапката.
            Но ето че котаракът пристига със своята прежда, сигурно някоя невидима примка е направил от преждата, та да ме хване в нея. Туй, котараците, са нещо ужасно. Винаги, когато човек застане пред публика да разкаже за бойните си подвизи, все ще се появи и някой котарак, та да отмести подвизите ви. Аз обаче сам ще прибера подвизите и без това не сме чак толкова богати на подвизи, та да седнем да ги раздаваме на котараците!




           

Няма коментари:

Публикуване на коментар