22 май 2012 г.

Български вълшебни приказки


СЪДЪРЖАНИЕ:
ЗЛАТНОТО МОМИЧЕ
НЕРОДЕНА МОМА
ДАРЪТ НА СЛЪНЦЕТО
ЖИВА ВОДА
ТРИМАТА БРАТЯ И ЗЛАТНАТА ЯБЪЛКА
НЕЗНАЕН ЮНАК
ЗЛАТНОТО ПТИЧЕ
МОМИЧЕ ОТ ВАР
ЗМЕЙОВА НЕВЕСТА
РЕЧИ, ЧЕКРЪЧЕ!

                        
                                         ЗЛАТНОТО МОМИЧЕ

Живели едно време мъж и жена. Те си имали дъщеричка, хубава като цвете. Който я видел, очи не можел от нея да откъсне. Живели си те сговорно и щастливо, но не било писано това да продължи дълго – майката се разболяла от тежка болест и скоро починала. Останал сам-самичък мъжът с момичето. Трудно му било да се грижи за всичко и съседите му го посъветвали да се ожени повторно. Скоро той довел в къщи новата си жена. Мащехата също си имала момиче и така намразила заварената си дъщеря, че не можела да я търпи. Все я хокала и карала да върши най-тежката работа и все мърморела на мъжа си заради нея. Една вечер мащехата му рекла:
- Не ща дъщеря ти вкъщи. Да се маха оттук! Ако ли не – аз ще се махна!
Натъжил се мъжът. Той обичал много момичето си и не искал да послуша мащехата. Започнали всеки ден да се карат. Днес кавга, утре кавга и най-подир на бащата му причерняло пред очите. Дотегнал му такъв живот и склонил да направи каквото втората му жена искала. Мащехата замесила питка с пепел, турила я в торбата на мъжа си и го изпроводила от къщи заедно със завареничето. Заръчала му да не се връща с дъщеря си.
Мъжът повел момичето към затънтена планина, обрасла с гъста гора. И щом се
изкачил на един висок връх, извадил питката, търкулнал я по стръмното и казал на
момичето да я донесе, за да обядват. То хукнало след питката и дълго я гонило из тъмните гъсталаци. Когато се върнало, бащата си бил отишъл. То взело да вика и да го търси. Викало и плакало, викало и плакало, скитало се из пущинака докато се мръкнало. Изведнъж в тъмното
съгледало малка къщичка на горската поляна. От прозорчето й се чул глас:
- Кой плаче? Момче ли си или момиче? Ако си момче – върви си по пътя, ако си
момиче – влез при мене!
В горската къщичка живеела чудновата бабичка. Сивозелените й коси били много редки, но дълги и вятърът ги духал на всички страни, тъй че приличали на паяжина. Носът й бил остър, ноктите – дълги и закривени, а на рамото й седял бухал.
Горската магьосница прибрала момичето при себе си и го нагостила. На сутринта то станало рано и докато магьосницата още спяла, разтребило, поръсило пода с вода и измело. А бабичката станала, умила се, взела бухала и тръгнала по свои работи из гората. Ала преди това заръчала на момичето да нахрани животинките й – все разни змии и гущери.
- И да не те е страх от гадинките ми! – рекла тя. – Те не хапят. Момичето запарило трици, оставило ги да изстинат и нахранило змиите и гущерите. После откачила мънистата от врата си и вързало на всяка гадинка по едно герданче.
По пладне бабичката се върнала, а гадинките я посрещнали и взели да й се хвалят:
- Бабо, кака ми върза герданче! Бабо, кака и на мене ми върза герданче!
Пък бабичката отвръщала:
- И баба ще върже на кака герданче! И баба ще върже на кака герданче!
Близо до къщичката течала река. Щом се наобядвали със сладката гозба, бабичката рекла на момичето да идат да поседнат край брега на реката. Подир малко слънцето напекло бабичката, тя се прозинала и рекла:
- Аз може и да заспя, а ти видиш ли водата да тече червена, не ме събуждай. Видиш ли я да тече синя, пак не ме събуждай. Ала щом потече жълта, веднага ме събуди!
И бабичката заспала. По едно време реката придошла червена. След червената вода потекла синя. Синята вода се сменила със зелена, после на талази заприиждала черна. Най-накрая забълбукала жълта вода и момичето събудило бабичката. Тя бързо го уловила за косата, потопила го в реката и викнала:
- Дръж, баби, каквото можеш! Дръж, баби, каквото можеш!
Момичето я послушало, хванало каквото му попаднало между ръцете и когато
бабичката го извадила от водата, държало едно сандъче. После горската магьосница изпратила момичето до пътя в края на гората, махнала му с ръка за сбогом и изчезнала. А то тръгнало по пътя и скоро се прибрало в къщи. Щом застанало на прага, мащехата и бащата ахнали – едно златно момиче стояло на вратата и греело с невиждана хубост. Протегнало ръце златното момиче, подало сандъчето на баща си и когато той го отворил, що да видят – сандъчето било пълно до горе с жълтици. От този ден мащехата взела да вехне от завист, а й на мъжа си мира не давала да заведе и нейното момиче в гората, та да стане и то хубаво и богато.
- Щом толкова искаш, ще го заведа. – склонил той.
И мащехата запретнала ръкави, гребнала от най-хубавото бяло брашно и го пресяла три пъти. Омесила питка, опекла я, увила я в чиста кърпа, после я сложила в торбата и я дала на мъжа си. Той нарамил торбичката и повел доведената си дъщеря към върха. Като стигнали на същото място, бащата търкулнал питката и изпратил момичето да я търси. После бързо се скрил и се върнал в къщи. Щом настигнало питката, момичето взело да търси баща си. Търсило, търсило, не го намерило. Заплакало, завикало и започнало да се лута из гъстата гора. Вечерта
излязло край къщичката на бабичката и чуло гласа й:
- Какво си ти, баби? Момче ли си или момиче? Ако си момиче – ела при баба, ако си момче – върви си по пътя!
- Момиче съм, бабо, момиче съм!
- Като си момиче, влез!
И също като предишния път, бабичката магьосница прибрала гостенчето и го
нагостила. Ала на сутринта то не станало от леглото преди бабичката. Почакало да му направят попара за закуска и пръста си дори не помръднало да разтреби и помете, както сторило другото момиче. Бабичката си замълчала, нищо не казала. Взела бухала и пак тръгнала в гората. Ала се върнала от прага и заръчала на гостенчето да попари трици и да нахрани животинките й. Казала му да не се плаши, защото не хапят. Момичето попарило триците, но не почакало да изстинат, ами веднага ги дало на змиите и гущерите да ядат и те си изпопарили езиците. И щом се върнала бабичката по пладне, посрещнали я и взели да се оплакват:
- Бабо, мене кака ме попари! Бабо, и мене кака ме попари!
- И баба ще попари кака! И баба ще попари кака! – намръщила се магьосницата.
Наобядвали се двете и тя рекла на момичето да идат край реката. Поседели малко, на бабичката й се додрямало и тя рекла:
- На мен ми се доспа, може и да задремя. Пък ти, видиш ли реката да идва червена, не ме буди. Видиш ли я да дойде зелена, пак не ме буди! Не ме буди и като я видиш бяла. Щом стане жълта също не ме буди, ала видиш ли я черна, да ме събудиш!
Бабичката задрямала, а момичето видяло, че реката придошла червена. Изтекла се червената вода и дошла зелена. След нея потекла бяла. После бялата се сменила с жълта като злато. Момичето харесало жълтата вода и топнало малкия си пръст в нея. Пръстът се позлатил и така си останал – златен. А подир златната вода потекла черна. Тогава момичето събудило бабичката, тя станала, хванала го за косите и го потопила в черната вода. Държала го и му викала:
- Дръж, баби, каквото можеш! Дръж, баби, каквото можеш!
Грабнало момичето каквото му попаднало и бабичката го извадила от водата.Девойчето държало в ръце едно сандъче. После магьосницата изпроводила гостенчето до края на гората и го пуснала да си върви. Щом момичето влязло вкъщи, мащехата примряла – дъщеря й била черна като дявол, а като отворили сандъчето, от него се разпълзели жаби, змии и гущери.
- Какво си направил с дъщеря ми, проклетнико? – закрещяла злата жена на мъжа си.
- Ох! – рекъл той. – където заведох едната, там заведох и другата. Каквото сторих с едната, същото сторих и с другата. Пък къде са ходили те, какво са правили и какво е станало – колкото знаеш ти, толкова знам и аз.
Не минало много време и царският син чул за златното момиче, което било толкова хубаво, че нямало второ като него, и го поискал за жена. Изпроводил сватове, ала мащехата скрила от тях златното момиче под едно корито и вместо него облякла в булчинска рокля и забулила в було своята дъщеря. Казала й да подава изпод булото само позлатения си пръст, та хората да мислят, че тя е златната невеста. Сватбарите тръгнали, а петелът спрял да рови из бунището, плеснал с криле, кацнал на стобора и изкукуригал:
- Кукуригууу! Златна кака под корито скрита, черна кака – на кон язди!
Сватбарите се спогледали, почудили се и като не разбрали нищо, пак тръгнали.
Петелът пак пропял:
- Кукуригууу! Златна кака под корито скрита, черна кака – на кон язди!
- Каква ще е тази работа? – спрели се сватбарите, ала черната булка сритала коня и той пак тръгнал.
- Кукуригууу! Златна кака под корито скрита, черна кака – на кон язди! – продрал се пак петелът.
- Тази работа не е чиста! – решили сватбарите. – Я да видим кого водим на царския син!
Вдигнали булото на булката и що да видят – черна като дявол грозница. Върнали
обратно лъжкинята на майка й и намерили златното момиче скрито под коритото. И когато въвели златното момиче при царския син, целият дворец грейнал от хубостта й. Двамата се оженили и живели честито чак до старини.

                               НЕРОДЕНА МОМА
         Един царски син направил чешма срещу своя дворец. Мед и масло текли от чешмата. Почнали да идват моми от цялото царство да си наливат мед и масло. Царският син ги гледал от двореца. Искал да избере най-хубавата мома и да се ожени за нея. 
          Веднъж дошла на чешмата прегърбена бабичка. Напълнила си стомничките. Взела да налива мед и масло в яйчени черупки. Царският син замерил с камък и счупил черупките. Погледнала го бабата. Рекла му:
         — Да даде господ, синко, за неродена мома да се ожениш!
         — Де ще я намеря, бабо? — попитал царският син.
         — Не зная — отговорила бабата и си отишла.
         Минало дълго време. Царският син не можал да се ожени. Не харесал нито една от момите, които дохождали на чешмата. Елин ден той рекъл на майка си:
         — Разбра се то, майко, че за неродена мома трябва да се оженя, както ми рече бабичката. Но къде мога да намеря такава мома?
         — Ще питаш Слънцето, синко — отговорила майка му. — То грее отвисоко и гледа нашироко, та ще знае де има неродена мома.
         Царският син тръгнал да дири Слънцето. Вървял, вървял, преминал много поля. много реки и планини. Но Слънчовите дворци нигде не видял. Изкачил се на висока планина. Намерил стар овчар. Казал му:
        — Добър ден, дядо. Знаеш ли къде живее Слънцето?
        — Защо ти е, синко?
        — Да го питам де ще намеря неродена мома, та да се оженя за нея.
        Старецът посочил с ръка на запад и рекъл:
        — Видиш ли ония три планини, дето се редят една зад друга? Като ги преминеш и трите, ще ти се изпречи голяма златна порта, а зад нея безкрайна градина. Там живее Слънцето. Ти чакай да се стъмни по планините и щом светне в градините, почукай на портата.
          Тръгнал пак царският син. Вървял, вървял, минал първата планина, минал втората, превалил и третата и стигнал до чудни градини, оградени с бял камък и на оградата — златна порта. Скоро притъмняло наоколо, в градината блеснали прозорците на Слънчовите дворци.
Царският син почукал на вратата. Излязла Слънчова майка. Попитала го:
          — Какво дириш, момко?
          — Дойдох да ми каже Слънцето къде ще намеря неродена мома, за да се оженя за нея.
          Слънчова майка отговорила:
          — Слънцето сега е уморено и сърдито. Но аз ще ти кажа как ще намериш, каквото си тръгнал да дириш.
          Слънчова майка откъснала три ябълки и рекла:
         — Вземи, момко, тези ябълки. Като намериш вода, срежи едната. От нея ще излезе хубава мома. Щом ти каже: „Дай ми, бате, водица", ти й дай и тя ще остане при тебе.
Царският син взел ябълките. Тръгнал си. Вървял, вървял — вода не намерил, прижадняло му. Срязал една ябълка да си разкваси устата. От ябълката излязла хубава мома и рекла:
         — Дай ми, бате, водица!
         — Нямам — казал царският син. Момата се изгубила.
          Царският син продължил пътя си. Пак ожаднял. Срязал и втората ябъл¬ка. От нея излязла още по-хубава мома и рекла:
          — Дай ми, бате, водица!
          — Нямам — отговорил царският син.
          И тая мома се изгубила.
          Тръгнал пак царският син. Вървял, вървял — стигнал един кладенец. Срязал и третата ябълка. От нея излязла чудна хубавица, що греела като слънце. И тя рекла:
          — Бате, дай ми водица!
          Царският син й дал и тя останала при него.
           — Искаш ли да се омъжиш за мен? — попитал я той.
           — Искам — отговорила момата.
           — Знаеш ли къде ще те заведа?
           — Не зная.
           — В царския дворец. Ти почакай малко ей на тази върба. Аз ще дойда да те взема с царска колесница. Ще доведа свирачи и сватбари, както му е обичаят.
           Царският син покачил момата на една върба до кладенеца и заминал. Не се минало дълго време, при кладенеца дошла една циганка. Тя съгледала момата. Попитала я:
           — Кого чакаш тука, моме?
           — Царския син — отговорила момата. — Ще дойде да ме вземе със свирачи и сватбари.
           — Така ли? Чакай тогаз да си извадя вода, че да се махна от тука. Не съм з.а пред царски сватбари. Ох, колко мъчно се вади вода от този кладенец! Не мога да измъкна ведрото!
          — Дърпай, дърпай — ще го извадиш! — рекла хубавицата.
          — Не мога, сестричко.
          — Чакай да сляза да ти помогна.
          Момата слязла. Извадила вода. Циганката си наляла стомната и рекла:
          — Знаеш ли какво, сестричко? Облечи моите дрехи, пък аз твоите. Ще се огледаме в кладенеца, да видим коя е по-хубава: ти ли, аз ли.
          Сменили си дрехите. Когато се оглеждали, циганката бутнала неродената мома в кладенеца и се покачила на върбата.
           Дошли сватбарите. Царският син погледнал нагоре към върбата. Не можал да познае момата.
           — Защо си така почерняла, моме? — попитал той.
          — От слънцето — отговорила циганката.
Облекли булката в сватбена премяна. Завели я в царския дворец. Направили сватба.
          Минало се, каквото се минало, царският син отишъл веднъж да напои коня си на кладенеца, дето видял за пръв път неродената мома. Но конят пръхтял. Не искал да доближи до водата...
          Царският син заповядал да изгребат кладенеца. Искал да види от що се плаши конят му. Като изгребали водата, намерили в кладенеца златна рибка. Сготвили рибката и царският син ял от нея. Като изхвърлили костите, една кост паднала в градината под прозорците на царския син. От тая кост израснала висока топола. Тя стигнала чак до прозорците. Щом се покажела царицата, тополата я шибала с тънките си клони. А когато се подадял царският син, тополата го милвала.
           Циганката заповядала да отсекат тополата. Когато я секли, дошла една бабичка и си събрала тресчици. Занесла ги вкъщи. Харесала й една тресчица. Дигнала я на полицата.
Когато бабата отидела нанякъде, тресчицата ставала на момиче. То помитало и разтребвало. После пак на тресчица ставало. Идвала си бабата, па се чудела и маела кой й разтребва из къщи. Тя често думала:
           — Ей,ти, дето ми шеташ! Покажи се! Ако си момче, син бъди ми! Ако си момиче, щерка ще ми станеш!
           Момичето всичко чувало, ала си мълчало. Една сутрин бабата се скрила зад вратата. Момичето тъкмо слязло от полицата, бабата извикала радостно:
           — Стой, моме! Щерка ще ми станеш!
           И заживели си бабата и момичето като майка и дъщеря.
Случило се един път, че царицата си скъсала огърлицата. Свикали всички момичета от царството, ала никое не могло да наниже както трябва маргаритните зрънца на огърлицата.
Дошло ред на бабиното момиче. То седнало на царския миндер. Насъбрали се около него царят и всички царедворци. Колкото било хубаво бабиното момиче, като влязло в царския дворец, още по-хубаво станало. Всички се омаяли от хубостта му. Не снемали очи от него.
А то почнало да ниже маргарита. Нижело и нареждало: „Имало едно време един царски син. Той направил чудновата чешма. От нея мед и масло текли..."
           Така, без да прекъсва, момичето разказало всичко, каквото било претеглило. Когато стигнало дотам, как циганката го бутнала в кладенеца, скочил царският син. Прегърнал бабиното момиче и рекъл:
           — Разбрах, всичко разбрах! Ти ще бъдеш моя жена!
           Той се оженил за хубавото момиче, а циганката пропъдил през девет села в десето.


           ДАРЪТ НА СЛЪНЦЕТО

Един ден слънцето закъсняло и тъкмо бързало да се скрие зад една голяма планина, когато страшна хала връхлетяла върху него и искала да го глътне. Слънцето се изплашило и спряло. Млад овчар видял халата, затичал се право срещу нея и с всичка сила я заудрял с голямия си кривак. Удрял и убил халата.
- Благодаря ти , юначе! Ти ме спаси от смърт! - рекло Слънцето - Ела с мен-хем ще ме оправдаеш пред баща ми, хем той ще те награди, че ме спаси.
- Ще дойда, но не заради наградата. Искам да кажа на баща ти, че си закъсняло, за да светиш по-дълго на хората.
Тръгнали. По пътя слънцето рекло:
- Юначе, каквато и награда да ти дава баща ми, ти не я приемай. Поискай само буйния бял кон с черната опашка.
Стигнали до палатите на слънцето. Всичко там греело с ослепителна светлина. Овчарят се скрил зад слънцето, за да не изгори и да не ослепее от блясъка.
- Защо идваш толкова късно?
Той разказал всичко. Бащата рекъл:
- Защо не доведе юнака?
- Той е зад мен, крие се от светлината.
Тогава слънчевия баща сложил един облак пред себе си, за да затъмни малко светлината. Момъкът излязал.
- Ти, спаси сина ми. Каква награда искаш?
- Нищо не искам! Дойдох тук, само за да ти кажа, че слънцето закъсня, за да посвети малко повече на хората.
- Хубаво, ама аз искам да ти дам нещо. Направил си добро на всички хора. Давам ти злато, колкото можеш да носиш.
- Добре тогава - рекъл юнакът - Дай ми да си избера един от твоите коне.
Слънчовият баща се съгласил. Завел го при конете.
- Искам този белия, с черната опашка - казал овчарят.
- Не ти трябва момко, този кон е буен.
- Нищо, че е буен, аз ще опитам с добро...
Нямало какво да прави бащата на слънцето, дал му конят. Овчарят яхнал белия кон с черна опашка и тръгнал да обикаля света. Дълго препускал, конят спрял на брега на морето. Овчарят видял ярка светлина на пясъка.
- Какво е това? - попитал той коня.
- Косата на морската царица – отговорило животното. – Иди да я вземеш. Ще ти потрябва.
Момъкът взел светещата коса, а след това конят препуснал до страната на жабите. Господар там бил грозният жабешки цар. Момъкът искал да иде в главния град, да види двореца на самия цар.
- Ще те отведа до портите, но ще влезеш сам в града - казал конят.
Стигнали до града. Младият овчар слязъл, а белият кон му казал:
-Вземи юздата ми и я пази като очите си! Ако имаш нужда от помощ, само я разлюлей и аз веднага ще дойда.
Момъкът взел юздата и влязал в града. Обикалял из улиците и чул глашатаят да вика, че царят търси коняр. Царят имал три коня. Те били много страшни. Щом някой влезел при тях, те откъсвали здравите каиши, с които били вързани, и с тежките си копита започвали яростно да тъпчат човека, а после го изяждали. За това никой не се осмялвал да стане кочияш на царя. Щом момъкът чул глашатая, отишъл право в двореца. Рекъл на слугите:
- Аз ще стана коняр.
Те го завели в конюшнята. А той още от прага извадил косата на морската царица. Силната светлина заслепила конете.
- Де-е-е , Дорчо! Де-е-е , Арап! – подвикнал им момъкът, а те смирено му направили място да мине между тях. И си стояли кротко като агънца. Той ги нахранил със зоб и ги хванал за поводите, за да ги отведе на водопой.
Учудени слугите изтичали при царя и всичко му разказали. Той заповядал веднага да му отведат момъкът . Царят го попитал:
- Как можа да укротиш конете ми? Никой до сега не го е правил.
- Ето с това - отогворил момъкът и извадил косата на морската царица.
- Какво е това? – попитал жабешкия цар.
- Косата на морската царица.
- Заповядвам ти да ми доведеш тук морската царица! Ако не я доведеш – ще умреш!
- Царю, дай ми един ден да помисля - рекъл юнакът.
Царят на жабите се съгласил. Момъкът излязал пред портите на града, извадил юздите и леко ги разлюлял. Белият кон веднага се явил пред него. Момъкът му разказал за заповедта на царя.
- Лесна работа! Качи се на гърба ми и да тръгваме! – рекъл конят.
Момъкът се метнал, а белият кон лудо препуснал. Не след дълго стигнали до брега на морето. Конят се хвърлил във водата и заплувал. Стигнали до един остров. На него имало огромен палат, изграден от красиви морски камъни с причудлива форма и разноцветни миди. Щом го видял, момъкът ахнал. Влезли в двореца и се озовали в покоите на морската царица. Тя спяла в свилени постели. Момъкът слязал от коня и се приближил до нея. „ Колко е хубава! - помислил си той. Едва ли има самодива, по-красива от нея!” Взел я на ръце, качил я на коня и полетели като вихър назад.
На разсъмване стигнали жабешкото царство. Пред портите на града момъкът слязал от коня и събудил морката царица. Тя се сепнала уплашена, ала овчарят я успокоил и завел девойката при царя. Той мигом я харесал и решил да се ожени за нея. Морската царица го погледанала ужасена и отсекла.
- Ще ме вземеш, ала най-напред трябва да се изкъпеш в мляко от девет самодивски кобили, за да станеш по-хубав от мен. А ако преди това сложиш млякото на огъня, ще станеш най-красивият на земята.
Царят на жабите заповядал на овчаря да намери млякото, иначе ще го погуби. Момъкът излязал пред портите, извикал конят. Разказал му за новата заповед на царя. Конят рекъл:
- Качи се на гърба ми и ще те заведа там, от където ще вземеш млякото.
Препуснали и стигнали до една висока планина. Изкачили върха и и се озовали на голяма поляна. Конят изцвилил и мигом дошли много самодивски кобили. Момъкът хванал девет и издоил млякото им. Върнали се в жабешкото царство. Момъкът занесъл млякото на царя.
Слугите запалили огън и сложили млякото в казана да заври. Дошъл царят да се къпе. Не посмял да влезе във врящото мляко.
- Хайде първо ти влез в казана - рекъл той на момъкът, да видя дали ще станеш много хубав, пък после аз ще вляза.
- Дай ми един ден да помисля - рекъл овчарят.
Отишъл при коня си и му разказал всичко. Кончето му рекло, че ще се превърне в магаре. Така ще влязат в двореца.
Момъкът и магарето влезли в двореца. Вързал юздата му за дръжката на казана. Влязъл да се изкъпе във врящото мляко.
Започнал да вика:
- Олеле, много е студено! Сложете дърва в огъня, че измръзвам!
Слугите започнали да хвърлят големи кютуци , а той все така викал. Накрая от казана излязал чудно хубав момък. Царят на жабите, който бил станал още по-грозен, рекъл:
- Щом той върза магаре за казана и стана толкова красив, аз ще вържа кон!
Момъкът довел най-хубавият от трите коня на царя. Завързали го за казана. Грозният цар се хвърлил в горещия казан. Дълго крещял и се молел да го извадят, докато накрая се стопил и изчезнал.
Момъкът се оженил за морската царица и седнал на трона на жабешкото царство. А вълшебният бял кон винаги стоял до него и бдял над своя господар.


ЖИВА ВОДА

Имало едно време един цар. Той имал трима сина. Единият бил задомен, другият – годен, третият – неженен. Когато остарял, царят повикал синовете си, па им казал:
— Чувал съм, че в далечна земя, в царството на дивна хубавица, извира жива вода. Умие ли се някой от тая вода – ако е млад, не остарява; ако е стар, ще подмладее; ако е болен, ще оздравее. Който от вас ми донесе жива вода, той ще царува вместо мене.
Тръгнали тримата синове да търсят жива вода. Вървели, вървели – стигнали една чешма на кръстопът. На чешмата пишело:
Пътниче, тръгнеш ли по левия път, жив и здрав ще се върнеш. Хванеш ли средния, я се върнеш, я не. Ако тръгнеш по третия, прости се с живота си!“
Спрели се царските синове. Трябвало да решат кой брат по кой път да тръгне.
— Какво да правим? — рекъл големият брат.
— Кой път да хвана? — двоумял се средният.
— Не се чудете! — казал малкият брат. — Ти, бате, имаш жена и деца. Хвани левия път, та жив и здрав да се върнеш. Ти пък, братко, си сгоден. Хвани средния път. Ако има щастие годеницата ти, няма да загинеш. Аз ще отида по тоя път, дето пише — който тръгне, няма да се върне. Не съм женен, нито годен. Няма кой да ме чака и да плаче за мене... Дайте сега по един пръстен! И трите пръстена да оставим под тая плоча. Който се върне, ще си вземе пръстена, та да се знае кой си е отишъл вкъщи и кой не.
Разделили се братята. Всеки тръгнал по своя път.
Най-малкият вървял, вървял, стигнал до една пещера. Пред входа на пещерата горяла копа сено, а отвътре се чул жален глас:
— Брат да си ми, юначе, помогни ми да избавя рожбите си! Ще се задушат от дима в пещерата.
Юнакът разпръснал сеното със сабята си и влязъл в пещерата. Съгледал, че нещо свети сред дима. Приближил се и видял змеица с две змейчета. Момъкът изнесъл змейчетата вън от пещерата, а после помогнал и на змеицата да излезе. Като се посъвзела, тя рекла:
— С какво да ти се отплатя, юначе?
— Няма за какво да ми се отплащаш — отговорил момъкът. — Но кажи ми, ако знаеш, къде мога да намеря жива вода.
Змеицата откъртила сребърна люспа от опашката си, дала я на момъка и казала:
— Вземи тая люспа и върви все на изток! Ще се изкачиш на висока планина. На връх планината има сребърен дворец. В него живее моят брат, който вижда през реки и планини. Предай му тая люспа и той ще ти каже къде ще намериш жива вода.
Тръгнал момъкът на изток. Вървял дълго време. Стигнал сребърния дворец. Но в двореца нямало жива душа. Наблизо течал сребърен поток. Край потока на сухо скачала сребърна рибка, ала не можела да попадне във водата. Момъкът я хванал и я хвърлил в потока. Тогава дворецът блеснал с ослепителна светлина, пред входа се явил крилат змей и попитал:
— Какво търсиш тук, момко?
Момъкът му подал сребърната люспа и рекъл:
— Жива вода диря. Можеш ли ми каза къде мога да намеря?
Змеят откъртил златна люспа от опашката си, дал я на момъка и казал:
— Ще вървиш все на изток. Ще стигнеш планина, по-висока от тая. На връх планината има златен дворец. В двореца живее моят по-голям брат, който лети по-бързо от вятър. Той е обиколил много земи и морета. Той ще ти каже къде има жива вода.
Тръгнал момъкът на изток. Вървял какво вървял, стигнал златния дворец. Пред двореца видял златен гарван с отпуснати крила и с разтворена човка. Момъкът го взел на ръце, занесъл го на срещния извор и му капнал няколко капки вода в устата. Гарванът изперпелил с крила и изхвръкнал. В тоя миг дворецът грейнал като слънце. Пред входа се явил златен змей и попитал:
— Какво дириш тука, момко?
Момъкът му подал златната люспа и отговорил:
— Диря жива вода. Къде мога да намеря?
Змеят му подал скъпоценен камък и рекъл:
— Ще вървиш все на изток. Ще стигнеш до планина, по-висока от тая. На върха на планината грее дворец от скъпоценни камъни. Там живее най-хубавата от всички хубавици на света. Предай й тоя скъпоценен камък и тя ще ти каже къде да намериш жива вода.
Тръгнал момъкът на изток. Стигнал скъпоценния дворец. Влязъл вътре. На светъл чардак спяла невиждана хубавица. Щом момъкът показал скъпоценния камък, тя се събудила, усмихнала се и рекла:
— Какво дириш, момко?
— Жива вода.
— Щом си стигнал дотук, заслужаваш я. Иди си налей хе от оная чешма пред двореца. Вземи и тоя пръстен. Сложи го на лявата си ръка. С него ще стигнеш жив и здрав, откъдето си дошъл. Щом имаш нужда от нещо, премести пръстена на дясната ръка. Каквото пожелаеш, тозчас ще го постигнеш.
Момъкът се зарадвал. Взел пръстена, поклонил се на хубавицата, налял жива вода и си тръгнал.
Като повървял малко, преместил пръстена на дясната си ръка и рекъл:
— Пръстенче, желая да бъда колкото може по-скоро при кръстопътната чешма!
Още неиздумал момъкът, свила се вихрушка и го отнесла при чешмата. Погледнал – и трите пръстена си седят, не били се върнали братята му.
Пак преместил пръстена и рекъл:
— Пръстенче, искам да се видя с братята си!
Още неиздумал, ето братята му.
— Къде бяхте, братя мои? — попитал ги момъкът.
— Пленник бях в далечно царство — отговорил големият брат. — Преди малко долетя сребърноопашат змей, грабна ме и ме донесе тука, близо до чешмата.
— Аз пък — рекъл другият брат — се скитах, изгубен в безизходната гора. Изведнъж над мене изфуча змей със златна опашка, грабна ме и ме донесе тука. А ти, братко, какво направи?
— Намерих жива вода в царството на чудна хубавица. Тя ми даде тоя пръстен. Щом го преместя на дясната си ръка, каквото пожелая, имам го... А сега да отидем при татка в двореца!
Тръгнали. Като повървели малко, големият брат рекъл:
— Наистина чуден пръстен ти е дала хубавицата. Дай да го премеря на моята ръка – да видим дали ще се изпълни, каквото аз поискам.
Момъкът извадил пръстена и го подал на брата си. Той го сложил на дясната си ръка и казал:
— Искам живата вода да дойде в мои ръце, а по-малкият ми брат да се върне и да тръгне пак по оня път, който сам си избра.
Момъкът останал като замаян. Той не сетил кога големият брат взел водата от ръцете му. Не сетил и кога се върнал. Като се опомнил, вече вървял по страшния път.
През туй време другите братя стигнали в бащиния си дворец. По-големият дал на баща си живата вода и станал цар. С помощта на чудния пръстен той направил и брат си цар на съседното царство.
Един ден преместил пръстена на дясната си ръка и рекъл:
— Искам да дойде тук царицата на живата вода!
Подир малко време пред двореца спряла златна колесница. Слязла чудна хубавица и влязла в двореца. Завели я при царя. Тя се поклонила и рекла:
— Какво ще заповядаш, царю честити?
— Искам да останеш в моя дворец!
— Ще остана, защото съм безсилна, докато пръстенът е на твоята ръка. Но знай, че радост няма да видиш, докато не стъпи кракът на добрия ти брат в тоя дворец!
А тъкмо в това време добрият брат стигнал до пещерата, дето спасил рожбите на змеицата. Срещнали го двете змейчета.
— Къде е майка ви? — попитал момъкът.
По-голямото отговорило:
— Тя умря от мъка, щом научи, че чудноватият пръстен не е вече в твои ръце. Но ти върви по тоя път и пак ще сполучиш! На ти една сребърна люспица от моята опашка. Покажи я на вуйчо в сребърната планина и той ще ти помогне.
Тръгнал момъкът на изток. Вървял, вървял - стигнал двореца на златоопашатия змей. Спрял се пред входа. Вратата била заключена.
— Змея ли търсиш? — чул се глас от близкия поток.
Мъжът приближил до потока и видял сребърната рибка, на която бил спасил живота.
— Змея търся, рибке! — рекъл момъкът. — Не е ли в двореца?
— Змеят умря от мъка, щом видя, че чудноватият пръстен мина в лоши ръце. Вземи от мене едничката ми златна люспица. Тя ще те заведе при брат му, който ще ти помогне.
Момъкът взел златната люспица и пак тръгнал. Стигнал двореца на бързокрилия змей. И тоя дворец бил заключен. Момъкът взел да се чуди какво да прави. Но в тоя миг долетял гарванът, на когото момъкът бил уталожил жаждата, и попитал:
— Кого търсиш, златен момко?
— Змея — отговорил момъкът. — Нося му тая златна люспица.
— Змеят умря от мъка, щом узна, че ти си изгубил чудноватия пръстен, който ти даде царицата на живата вода. Но кажи какво искаш. Аз ще ти помогна.
— Искам да отида при царицата на живата вода — рекъл момъкът.
Но гарванът отговорил:
— Царицата на живата вода не е вече в своето царство, момко. И тя е пленница на твоя брат. Докато пръстенът е в негови ръце, тя е безсилна.
Момъкът заплакал. Гарванът кацнал на рамото му и рекъл:
— Не губи надежда, момко. Аз ще се опитам да взема пръстена от твоя брат. Ти влез през задната врата на двореца и чакай тука, докато се върна. Ще гледам да не се бавя много... Хайде, довиждане, момко!
— На добър час, гарванчо!
Момъкът влязъл в двореца, а гарванът литнал към царството на лошия брат. Когато стигнал над царския дворец, царят се разхождал в градината. Гарванът се спуснал и го клъвнал по лявата ръка. Докато царят разбере какво става, гарванът го клъвнал и по дясната. Лошият брат викнал от болка. Надошли царедворци и лекари. Превързали раните. Прибрал се царят в своите покои, ала болките се засилили. Ръцете му почнали да отичат.
— Ох, умирам от болки! — извикал царят. — Махнете ми пръстена от ръката! Сложете го на това столче до леглото и нека дойдат верни стражи да го пазят! Отворете прозореца! Задушавам се...
Каквото заповядал царят, всичко било изпълнено. Но не се минало дълго време, през отворения прозорец се впуснал гарванът, грабнал пръстена и отлетял... Дигнала се голяма тревога в двореца, а през това време гарванът долетял при добрия момък, дал му пръстена и рекъл:
— Сега можеш да правиш, каквото искаш.
Момъкът пъхнал пръстена на дясната си ръка и викнал:
— Пръстенче, отнеси ме в бащиния ми дворец!
Още неизрекъл момъкът, вън долетял крилат кон-вихрогон. Яхнал го юнакът и право в двореца. Щом го видял брат му, паднал на колене пред него и завикал:
— Накажи ме, братче, с най-тежкото наказание! Аз съм най-лошият човек на земята! Нека дойде и баща ми, нека дойде и хубавата царица! Пред всички ме накажи.
Дошъл старият цар. Прегърнал малкия си син и заплакал от радост. Дошла и хубавата царица на живата вода, целунала момъка по челото, обърнала се към стария цар и рекла:
— Царю, тоя момък взе от мене живата вода. Нему дадох чудния пръстен. Само той е достоен да бъде цар на твоето царство.
А старецът хванал ръката на царицата и рекъл през сълзи:
— А само тая ръка е достойна за ръката на моя син.
После се обърнал към сина си и добавил:
— Синко, накажи както искаш своя брат. Да ти са честити и царицата, и короната!
Но момъкът дигнал брата си от земята и рекъл:
— Стани, братко! Ти имаш жена и деца. Работи за тях и ще ти се прости. След това момъкът се венчал за хубавата царица и царувал дълги години за чудо и приказ на мало и голямо.


ТРИМАТА БРАТЯ И ЗЛАТНАТА ЯБЪЛКА

Имало едно време една жена и тя имала трима сина. В градината им растяло чудно красиво ябълково дърво. Всяка година то раждало само по една ябълка, но не каква да е, а златна. Само че в нощта, когато ябълката узрявала долитала една хала, откъсвала златната ябълка и я отнасяла със себе си. Една година като дошло време ябълката да узрее, най-големият син рекъл на майка си:
- Мале, ще отида да вардя ябълката. Дай ми нож и орехи, та да не заспя.
 Седнал най-големият син под ябълката и захванал да троши орехи. Изневиделица задухал силен вятър, дърветата се превили доземи. Тъмен облак закрил звездите, а от него се спуснала халата, грабнала златната ябълка и докато големият син се усети, отлетяла. На другата година средният син казал на майка си:
- Мале, отивам да вардя ябълката. Дай ми нож и орехи, та да не заспя, че да тръгвам. И той седнал под ябълката. И той се улисал да троши орехи и да ги яде. Така и не разбрал как халата отнесла златната ябълка.
На третата година най-малкият син рекъл:
- Мале, този път аз ще вардя ябълката. Дай ми ножа!
 Той се качил на дървото, седнал между листата близо до ябълката и зачакал. Към полунощ се дочуло бучене, въздухът затреперил и халата се стрелнала към златната ябълка. Тогава най-малкият брат изскочил от скривалището си и с нож в ръка се хвърлил срещу чудовището. Започнала се борба на живот и смърт, земята затреперила. Най-малкият син се биел юнашки, хвърлял се безстрашно върху халата, но не успял да я убие. Най-накрая и нанесъл силен удар с ножа, тя изревала от болка, плеснала с криле, с мъка се вдигнала към облаците и отлетяла. Най-малкият син откъснал златната ябълка и я отнесъл на майка си.
В това време по-големите братя спели такъв дълбок сън, че едва ги събудил, за да тръгнат да търсят ранената хала. Следите от кръвта водели до една дупка, толкова тъмна и дълбока, че дъното и не се виждало. Най-големият син се писал най-голям юнак и поискал него да спуснат в дупката. Вързали го с едно въже през кръста, спуснали го, но когато стигнал до средата, той се изплашил и заклатил силно въжето - да го изтеглят. След него и средният брат се спуснал, но и той се изплашил, и него изтеглили. Най-после дошъл ред и на най-малкия. Той казал:
- Сега аз ще сляза долу. Поклатя ли въжето един път - спускайте ме. Поклатя ли два пъти - ще трябва да ме изтеглите. Братята го вързали и започнали да го спускат. Спускали го, спускали го, най-после той слязъл на дъното. Повървял малко и скоро стигнал двореца на халата. В градината пред двореца седели три девойки. Двете играели със златни ябълки, а третата - най-малката и най-хубавата си нямала златна ябълка, а най обикновена.
- Девойки, пуснете ме да вляза! - викнал момъкът.
- Върни се назад, юначе! - изплашила се най-малката от красавиците. - Ако те види халата, ще те изяде, толкова е разярена. Неотдавна отиде да ми донесе златна ябълка, но се върна цялата обляна в кръв. Бягай, докато не те е усетила!
Момъкът не я послушал, прескочил оградата на градината, влязъл в двореца и след малко оттам се дочул страховит рев. Това била халата, която най-малкият брат доубил. След това той освободил девойките, които били пленени принцеси и ги отвел до въжето в дъното на дупката. Вързал първата принцеса и дръпнал въжето два пъти. Братята изтеглили девойката. Вързал средната - изтеглили и нея. Останала най-малката и най-хубавата. Момъкът и рекъл:
- Като те изтеглят и видят колко си хубава, братята ми ще се скарат за тебе и няма да искат да ме изтеглят. Ако пък аз изляза най-напред, а след това изтеглим тебе, нещо може да ти се случи, а аз няма да мога да ти се притека на помощ. Затова ти ще се качиш по-напред, а ако ме обичат, братята ми ще извадят и мен. Ако ли пък не - все някак ще се оправя.
Девойката рекла:
- Вземи този пръстен. Давам ти го защото ми харесваш. Ако горе се скарат за мене, аз ще кажа, че ще се омъжа за този, който ми направи дрехи самородни. А такива дрехи може да ми даде само човекът, в който е този пръстен. Ако братята ти не те изтеглят, ти ще постоиш още малко тук, после земята ще се отвори и ти ще паднеш още по-надолу. Там има два овена - бял и черен. Паднеш ли върху черния, той ще те отнесе на долната земя. Паднеш ли на белия, той ще те изнесе на белия свят.
В това време братята започнали да теглят въжето и момъкът се сбогувал с девойката. После зачакал да спуснат въжето и за него, но напразно. Тогава земята се разтворила, най-малкият брат пропаднал и възседнал черния овен. Той го понесъл още по-надолу, към долната земя, хвърлил го там и изчезнал. Клетият момък тръгнал накъдето му видят очите. Скоро стигнал до една къщурка накрая на един голям град. В къщурката живеела бабичка, която никого си нямала и го взела да преспи при нея. За вечеря бабичката почнала да меси хляб, но вместо вода, месела го със сълзи:
- Защо плачеш, бабо? Защо месиш хляба със сълзите си? - свило се сърцето на добрия момък.
- Как да не плача, сине. Змей-суховей се е заселил наоколо, не ни дава вода да си налеем, ако не му дадем да изяде някое момиче. Аз имах шест дъщери. Давах, давах - издавах се, нито една не ми остана. Змеят вече цяла година не е пускал водата. Днес царят изпрати дъщеря си - да я глътне змеят, да се насити, да отвори реките. Утре ще имаме вода.
- Като чул това, момъкът скочил, разпитал бабата къде царската дъщеря чака змея и хукнал натам.
Стигнал точно когато змеят се спускал към вързаната за едно дърво царкиня. Като видяло най-малкия брат, страшилището изревало грозно и трите му глави избълвали огнени пламъци. Момъкът не трепнал, с един удар отсякъл и трите глави. Змеят издъхнал и в същия миг всички реки, извори, потоци и чешми в царството рукнали буйно. Когато царската дъщеря се върнала жива и здрава в двореца заедно със своя спасител, царят не повярвал на очите си:
- Кажи какво искаш, юначе? Ако искаш давам ти цялото си царство!
- Не искам нищо на този свят, царю! - отговорил най-малкият брат.
- Искам да изляза на нашата земя. Замислил се царят:
- Това не е по силите ми. Но ако се намери някой, който може да те изнесе, аз ще дам всичко, каквото потрябва.
Тогава един от царските съветници излязъл напред и казал:
- Царю честити, знам, че има един орел на триста години. Той може да направи това, но сега се съблича - перата сменя, перушина хвърля. Нека го питаме - той е стар и се е изкачвал и друг път на горната земя.
Викнали орела и царят го попитал:
- Можеш ли да изнесеш този човек пет земи нагоре?
- Изнасям го - рекъл орелът - но сега се събличам.
- Гол съм, та не мога сега.
- А кога ще се облечеш пак?
- Ще се облека, когато изхраните две родени днес биволчета. Като пораснат, заколете ги, нарежете месото им на парчета. След това напълнете едната кожа с месото, а другата с вода. Направете една клетка, завържете я с железни вериги и сложете вътре кожите. Тогава ме извикайте - аз ще съм се облякъл.
Царят наредил да направят каквото орелът поискал. Когато всичко било готово, той долетял.
- Влез в клетката - рекла птицата на най-малкия брат. - Аз ще те понеса нагоре. Като кажа "га", ще ми даваш месо. Кажа ли "пиу", ще ми даваш вода. Литнал орелът и понесъл юнака. Кажел ли "га", юнакът му давал месо, кажел ли "пиу" - давал му вода. Но приготвеното месо не стигнало и момъкът тихо мълком започнал да реже от нозете си. Най - сетне стигнали горната земя.
- Хайде, юначе, ставай и тръгвай! Вече си у дома! - Не мога да ходя. Рязах месо от нозете си - да те храня, докато стигнем.
Тогава орелът погалил краката на момъка с перата на крилете си, те оздравели и той скочил и се запътил към къщи. А там братята му още се карали за най-малката девойка. Като видяла момъка тя се зарадвала и рекла:
- Искам дрехи самотворни. Който ми ги даде, него ще взема! Сетил се най-малкият брат за пръстена, погладил го и тутакси се появили дрехи самотворни и засияли с чудна хубост. После вдигнали сватба и три дни и три нощи се веселили под клоните на ябълката. А тя и до ден днешен, когато дойде времето, всяка година ражда по една златна ябълка.


   НEЗНАЕН ЮНАК

Имало едно време един цар. Той овдовял и се оженил втори път. Царят имал син от първата си жена. Новата царица никак не обичала завареничето. Гледала да го премахне.
Момчето имало бяло конче със звезда на челото. Всяка вечер то ходело при кончето.
Една вечер кончето рекло на момчето:
— Довечера не яж от хубавите гозби на мащехата! В тях има отрова.
Вечерта момчето казало, че му се е прияло хляб и сол. Поискало да му донесат. Наяло се с хляб и сол, та не се отровило. На другата вечер кончето рекло на момчето:
— Довечера недей ляга на постелките си! Под тях има бръсначи. Царицата ги е сложила, та като легнеш, да се изпорежеш. Кръвта да ти изтече.
Вечерта момчето легнало на дъските и се избавило.
На третата вечер кончето пак рекло на момчето:
— Сега пък царицата сложила змия под твоята възглавница, та да те ухапе. Убий змията, преди да си легнеш!
Вечерта момчето убило змията, преди да си легне, и останало живо и здраво.Царицата съгледала, че момчето всяка вечер влиза в обора. Досетила се, че кончето го е научило да не яде от гозбата, да легне на дъските и да убие змията. Затова намислила да премахне кончето. Престорила се на болна. Дошъл царят да я види. Тя му рекла:
— Моля ти се, царю честити, намери ми сърце от бяло конче със звезда на челото! Щом изям това сърце, тозчас ще оздравея!
— Такова конче има само моят син — казал царят. — Но той го пази като очите си. Дано се съгласи да го заколим!
Царицата се престорила на сърдита и извикала:
— Прави, каквото щеш! Сега разбрах какъв цар си ти. На едно момче не можеш да отсъдяш!
Бащата отишъл при момчето. Рекъл му:
— Майка ти е болна. За да оздравее, трябва да заколим твоето конче, та да му изяде сърцето.
— Бива, тате — рекло момчето. — Но искам да ми направиш златни дрехи. Да греят като слънце! А кончето ми със златно седло да оседлаеш. Ще се пременя и ще го препусна за последен път. Затворете портите, ако се страхувате, че ще избягам.
Царят се съгласил. Момчето отишло при кончето. Разказало му какво иска царицата. А кончето рекло:
— Не бой се! Като ме препуснеш, аз ще избавя и тебе, и мене.
Направили златни дрехи. Приготвили седлото. Облякло се момчето. Пременило кончето. Извело го на двора. Яхнало го. Събрало се мало и голямо да гледа. И царят излязъл на двора. Запрепускало момчето. Кончето обикаляло двора и все повече се засилвало. По едно време момчето се хванало за гривата му. Кончето полетяло като вятър, прескочило оградата и се спуснало низ полето. Тичало, тичало кончето с момчето – стигнали в друго царство.
Момчето съблякло златните дрехи. Вързало ги на седлото. Кончето му дало три косъма от гривата си и рекло:
— Щом ти дотрябвам, нагрей космите и аз ще дойда! — Като казало това, кончето се скрило в гората. Момчето купило от един овчар скъсани дрехи, облякло се и се запътило към столицата на царството. Главило се градинар в царската градина. По цял ден копаело, садяло, плевяло и поливало цветята. Разхубавило царската градина.
Eднa вечер нагряло трите косъма. Тозчас дотърчало кончето. Момчето облякло златните дрехи, яхнало кончето и цяла нощ препускало изградината. Чак на разсъмване съблякло златните дрехи, привързало ги на седлото и изпратило кончето. Момчето си мислело, че никой не го е забелязал. Ала царската дъщеря цяла нощ го гледала, от прозореца на двореца.
На сутринта всички видели изпотъпканата градина. Видял я и царят. Попитал момчето:
— Кой изтъпка градината?
— Незнаен юнак, царю честити.
— Незнаен юнак ли? — викнал царят. — Скоро да се махаш от очите ми.
Царят изпъдил момчето. Ала царската дъщеря по цял ден и цяла нощ плачела за младия градинар. Искала да се омъжи за него. А царят не давал да му се издума.
Царската дъщеря плакала, плакала – поболяла се от мъка по момъка. Най-после царят я повикал при себе си. Рекъл й:
— Дъще, не вярвах, че толкова ще оглупееш. Свършиха ли се царските синове, та искаш за прост градинар да се омъжиш? Но щом неможеш да живееш без него, венчайте се. Ала никога не се вестявайте пред очите ми!
Царската дъщеря се омъжила за младия градинар. Царят оставил младите да живеят в една стаичка под стълбата.
Минало се, що се минало, царят тръгнал да се бие срещу друг цар. Царският зет възседнал куцо магаре и го подкарал из пътя, дето минавала войската. Като стигнал до едно блато, вкарал магарето в тинята. То затънало и не можало да се помръдне. Кой как минел край царския зет, все думал:
— Ехе, и ти с твоето магаре ще помогнеш на царя, че никой няма да те види!
Незнайният юнак седял върху магарето и нищо не отвръщал. Като отминали всички, нагрял трите косъма. Кончето начаса дотърчало. Той облякъл златните дрехи, яхнал кончето и полетял към бойното поле.
В разгара на боя противниците нападнали царя и малко останало да го убият. Но тъкмо в тоя миг като хала един млад конник, развъртял златна сабя, прогонил враговете и спасил живота на царя.
В битката момъкът бил ранен в кутрето на дясната ръка. Царят извадил златошита кърпа и сам превързал раната.
След боя момъкът препуснал кончето. Стигнал до блатото. Магарето стояло в тинята. Той съблякъл златните дрехи, привързал ги към седлото, изпратил кончето и яхнал пак магарето.
Задала се войската отдолу. Войскарите почнали пак да се присмиват на царския зет. Всички му думали:
— Хайде, връщай се вече и ти, славни юнако!
И царят дори се позасмял.
Когато извървяла войската, царският зет изкарал магарето из тинята и куцук–куцук – стигнал в двореца. Влязъл в своята стаичка под стълбата. Легнал да спи и поръчал на жена си да не го буди три дни и три нощи.
В това време царят преглеждал войниците. Искал да види кои са останали живи и кои са убити. Дошло му на ум за зетя. Пратил да го повикат, та да се посмеят с него. Ала колкото души отивали да го викат, все се завръщали. Царската дъщеря им казвала, че мъжът й заръчал да не го буди три дни и три нощи.
Ядосал се царят. Сам отишъл в стаичката под стълбата. Но що да види? С неговата кърпа била вързана ръката на зетя му. Той го събудил и му рекъл:
— Казвай, зетко, отде взе тази кърпа на ръката си?
— Момъкът разказал всичко открай докрай.
Зарадвал се царят, завел зетя си в двореца и го поставил той да царува в царството му.
Като станал цар, момъкът нагрял трите косъма. Дошло кончето. Той взел дрехите, пременил се и грейнал като слънце. А на кончето направил широк обор от чисто злато.

                 ЗЛАТНОТО ПТИЧЕ
     Имало едно време един цар. В градината му расла една златна ябълка. Всеки ден по пладне дървото пускало цвят, вечер връзвало плод, а през нощта плодовете узрявали, но някой идвал и ги обирал. Всяка сутрин царят отивал в градината и не намирал ни една ябълка. Той имал трима синове. Веднъж им рекъл:
— Чудя се кой дохожда нощем да ми бере златните ябълки. Ни една не оставя – поне да ги видя какви са. Човек ли е, звяр ли е – не знам. Я нека седне довечера някой от вас под дървото – да пази: дано уловим крадеца!
Наел се най-големият брат. Отишъл вечерта в градината, взел един лък със стрели и седнал под ябълката. Чакал, чакал, станало полунощ – никой не дошъл. Унесла го дрямка и той полегнал уж на шега, но заспал дълбоко и се събудил чак на сутринта. Като станал, погледнал за ябълките: нямало ни една. Отишъл при баща си.
— Е, синко — запитал го царят, — улови ли крадеца?
— Не можах — рекъл гузно синът, — Сън ме налегна, уж на шега полегнах, а съм заспал дълбоко и цяла нощ съм спал, нищо не видях и не усетих.
Тогава царят повикал втория си син.
— Довечера ти ще пазиш ябълката — рекъл му той. — Гледай да не се заспиш и ти като брат си! Разхождай се по градината, недей ляга, че може да задремеш и да не видиш крадеца.
Отишъл вторият син под ябълката – да пази. Сновал из градината докъм полунощ, ходил насам-натам, уморил се и седнал под дървото. Налегнала го дрямка, търкулнал се и заспал. Когато се събудил на сутринта, ябълките били обрани до една. Повикал го царят и го запитал опазил ли е ябълката.
— Не можах — рекъл. — Пуста дрямка ме налегна и съм заспал. Никого не можах да видя.
— То се разбра — казал царят, — че такива сънливци като вас не могат опази ябълката, ами ще трябва довечера аз да отивам да пазя.
— Аз ще вървя, тате — обадил се най-малкият му син.
— Ти ли? Много ще я опазиш и ти! По-големите ти братя не можаха нищо да видят, та ти ще видиш! И ти ще заспиш като тях.
— Да ида да се опитам — настоял момъкът. — Може пък да я опазя.
— Като искаш, иди ! — съгласил се царят.
Вечерта най-малкият брат взел лъка със стрелите и отишъл в градината. За да не заспи, той си порязал малкия пръст и го вързал със сол – да го боли. Посред нощ се задала една птица с огнени пера: като слънце светела. Тя кацнала право на най-големия клон и почнала да яде ябълките. Момъкът се прицелил с лъка и пуснал една стрела. Птицата хвръкнала и от нея паднало едно перо: само това откъснала стрелата. Момъкът взел огненото перо и го занесъл на царя. Като го внесъл в стаята, цялата стая светнала от него.
— Татко — рекъл царският син, — видях кой ни яде ябълките. Полетя посред нощ една златна птица – светла като огън, перата й сякаш бяха пламъци. Замерих я с лъка, но не можах да я убия: веднага хвръкна и отлетя, откъдето беше дошла. Само това перо откъсна стрелата: нося ти го – да го видиш.
— Хубаво, синко, хубаво — рекъл царят. — И то стига. Братята ти не можаха и по едно перо да ми донесат.
Сетне той повикал и другите си двама синове и им рекъл:
— Вижте какво ми донесе брат ви. Перо от оная птица, която ни краде ябълките. Перото е толкова хубаво, а самата птица трябва да е сто пъти по-хубава. Тръгнете и тримата да я намерите и да ми я донесете. Който я намери и ми я донесе, ще му дам половината си царство, а когато умра – ще вземе цялото. Ако ли не я донесете, по-добре не се връща: ще ви взема главите. Позор ще бъде цар като мене да имам трима синове – и никой от тях да не смогне да улови крадеца на моите ябълки.
Тримата братя се стегнали за път, простили се с всички в двореца и тръгнали, но и те не знаели накъде отиват. Като вървели по пътя, двамата по-големи братя почнали да се карат на по-малкия, че той бил станал причина да ги прати баща им да търсят златната птица.
— Ти ли се намери най-хитър и най-смел — корели го те, — да не заспиш и да занесеш на баща ни перо? Това ли ти беше работа? Сега заради тебе ще се лутаме и ние немили-недраги по света – да търсим птица, която я намерим, я не.
Карали му се дълго, набили го и го изпъдили.
— Махай се от нас — рекли, — не те искаме! Иди мри от глад – да помниш кога си ходил да търсиш златната птица!
Момъкът не знаел накъде да поеме и тръгнал отдалеч след братята си. Те вървят – и той върви; спрат се те – и той се спре; тръгнат – и той тръгне, но все отдалече – да не го видят. Вървели братята, що вървели, срещнал ги един старец.
— Добра среща, момци — рекъл им той.
— За нас добра, за теб зла — отвърнали те, все още ядосани.
— Накъде сте тръгнали тъй? И защо сте ядовити?
— Много ли трябва да питаш? — сопнали му се те. — Я си върви в пътя!
Рекли тия думи и си заминали. Старецът срещнал и най-малкия брат.
— Добра среща, синко.
— Добра среща, дядо. Моята ако е добра, твоята да е сто пъти по-добра.
— Накъде така?
— Не знам, дядо, и аз накъде. Ела да седнем край пътя да си починем. Ще хапнем малко и ще ти кажа къде съм тръгнал.
Седнали под една сянка. Момъкът извадил хляб, поканил и стареца да хапне с него и му разправил всичко.
— Тръгнал съм, дядо, да диря златната птица, но не знам ни къде да я търся, ни къде ще я намеря.
— Чувай синко — рекъл старецът. — Като станеш оттук, върви самин, недей ходи подир братята си, те са лоши хора. Като повървиш малко, ще видиш един кръстопът. Ако тръгнат братята ти по десния път, ти тръгни по левия; ако тръгнат по левия, ти поеми десния; ако ли се разделят и тръгнат един по единия път, а друг – по другия, ти тръгни по третия. Аз имам малко работа тук наблизо, та ще се отбия, а ти върви: ще те настигна по-натам.
Момъкът тръгнал по пътя. Вървял, що вървял, стигнал до един кръстопът. През това време братята му се били скарали и се разделили; единият бил тръгнал наляво, а другият надясно; момъкът поел третия път. Като повървял малко, старецът го настигнал и продължили заедно. Тъй вървели до вечерта. Когато се мръкнало, старецът рекъл:
— Синко, още дълъг път ни чака, докато намерим златната птица. Аз съм уморен, а и твоите нозе са се подбили от много ходене. Да легнем тук, та да пренощуваме, а утре на ранина ще продължим.
— Бива, дядо — рекъл момъкът.
Легнали да спят. Когато момъкът заспал, старецът го взел на ръце и го изнесъл напред, колкото десет дена път – и го оставил, а рано в зори го събудил и му казал:
— Хайде синко, ставай да вървим, че сме се успали!
Момъкът станал и не познал, че се е събудил на друго място. И тоя ден вървели, а вечерта замръкнали пак на пътя. И сега легнали да спят. Старецът пак пренесъл момъка десет дена път напред и там го събудил. Така вървели няколко дена, докато стигнали до града, където била златната птица. Пред града имало висок хълм. От върха му целият град се виждал като на длан. Старецът отвел царския син на хълма и му рекъл:
— Виждаш ли синко, ония високи дворци? В тях живее царят, златната птица е негова. Като влезеш в града, ще отминеш двореца, зад него има едни кули: там е златната птица. Ще видиш една голяма врата, която сама се отваря и затваря. Отвори ли се, мини през нея; на вратата пазят двама стражи: ти мини, те няма да те видят. После ще минеш през седемдесет и седем по-малки врати, на всяка от тях варди по един пазач, и тях ще минеш и ще влезеш в една голяма градина. Там е златната птица, тя седи в златна клетка, украсена със скъпоценни камъни, клетката е два пъти по-хубава от птицата, но ти недей се полъгва да я вземеш, защото ще те хванат. Отвори клетката, извади птицата и бързай при мене.
Момъкът влязъл в града. Било обедно време. В тоя град хората спели денем, а нощем будували. Царският син минал край дворците. По улицата нямало хора. Стигнал до кулите. Видял оная висока врата, която сама се отваряла и затваряла. Пред вратата стояли двама стражи с голи саби в ръце, но те спели стоешком и не го видели. Когато се отворила вратата, царският син влязъл. Минал по един голям двор, постлан с бял пясък. Стигнал до една по-малка врата, и там пазачите дремели. Той минал, без да го видят. Тъй преминал всички седемдесет и седем врати и влязъл в градината. На дърветата видял много клетки с птици. И клетките, и птиците били кои от кои по-хубави. Най-хубава била клетката на златната птица – цялата била от злато и светела, а многобройните скъпоценни камъни по нея блестели като звезди. Царският син отворил клетката, хванал птицата, скрил я под дрехата си и тръгнал да си отива. Минал всички седемдесет и седем врати и стигнал до двора, постлан с пясък. Там си рекъл на ума: "Какво ли пък ще стане, ако се върна да взема и клетката? Как ще нося тая птица без клетка? А и клетката е по-хубава от самата птица. Тия пазачи спят до един, никой няма да ме види." Върнал се, взел клетката, сложил в нея златната птица и я понесъл. Но щом птицата се видяла в клетката и усетила, че я носят, надала толкова силен писък, че всички стражи се събудили. Те хванали момъка и го отвели при своя цар. Събудили царя и му казали, че тоя човек бил откраднал златната птица с клетката.
— Хвърлете го в тъмницата! — заповядал ядосаният цар. — После ще го съдя.
И те отвели момъка в тъмницата. Затворили го. Три дена му не дали нищо да яде, дори вода да пие не му давали. На четвъртия ден царят заповядал да го изведат на съд пред него. Извели го.
— Кой си и какъв си ти — запитал го той, — та искаш да ми откраднеш златната птица? Отде идеш? Кой ти каза, че аз имам такава птица?
— Царю честити — рекъл момъкът, — аз съм царски син. Баща ми има в градината си една златна ябълка. Тя цъфти всеки ден и връзва златни ябълки, а твоята птица идва всяка нощ да ги обира. Ние я пазихме дълги нощи, докато аз най-сетне я ударих с една стрела, та й откъснах едно перо – да го занеса на баща си. В нашата страна има закон – ако волът на някой човек се научи да влиза в ливадата на съседа и да опасва тревата, стопанинът на ливадата има право да го улови и да го заколи вола. Също тъй стана и с твоята птица. Тя толкова време идва да бере ябълките на баща ми. Тя е обрала досега толкова златни ябълки, че ако се продадат, десет пъти биха откупили и птицата, и клетката й.
Като чул тия думи, царят омекнал.
— Добре — казал той. — Аз ще те простя. И не само ще те простя, ами ще ти дам и дъщеря си за жена, но трябва да направиш нещо, с което да я заслужиш. На десетина дена път оттука е царството на един силен цар, мой съсед. Той има един хвъркат кон. Тоя кон се е научил да идва да яде от моите ниви, когато узреят. Пазил съм нивите много пъти, но конят прелети, наяде се и пак отлети, не мога да го хвана. Иди ми доведи тоя кон – и аз ще ти дам дъщеря си, ще те пусна да си вървиш и да отнесеш на своя баща златната птица заедно с клетката. Съгласен ли си? Инак ще те погубя.
— Съгласен съм — рекъл момъкът.
Пуснали го и той отишъл право на хълма при стареца. Като видял, че не носи ни птицата, ни клетката, старецът го запитал:
— Къде ти е, сине, птицата? Не можа ли да я уловиш?
— Ох, дядо, остави се! — почнал момъкът. — Да знаеш какво претеглих с тая птица! Да бях те послушал, нямаше да си намеря бедата, ама нали не те послушах! Взех птицата, но ми се дощя и клетката, та се върнах да взема и нея. А птицата нададе писък, всички стражи разбуди и ме хванаха. В тъмницата лежах три дена, днес ме изведоха – да ме съди царят. Той ми каза, че ще ми прости, ще ми даде и златната птица с клетката, дори за дъщеря си ще ме ожени, ако отида при оня цар с хвъркатия кон да му взема коня, че правел пакост по нивите, и да го доведа на тоя цар тук. Инак ще ме погуби. Та се чудя какво да правя дядо.
— Няма какво да се чудиш сине — рекъл старецът. — Ела с мене, аз ще те отведа в онова царство, където е хвъркатият кон.
И те тръгнали отново. Вървели, вървели, замръкнали на едно място и легнали да спят. Като заспал момъкът, старецът го взел пак на ръце и го отнесъл десетина дена път напред. Събудил се момъкът в другото царство,, но царският град бил още много далече. Ходили пак цял ден, а вечерта легнали край пътя да нощуват. Старецът пак отнесъл момъка напред и го събудил на зазоряване. Ходили, ходили, стигнали до града, където бил крилатият кон. И там имало хълм, от който се виждал целият град. Старецът извел момъка на върха и му рекъл:
— Синко, виждаш ли ония високи сгради? Там е царският дворец. Ще отминеш двореца и ще вървиш по улицата, докато стигнеш до една висока желязна врата Тя сама се отваря и затваря, пред нея пазят шест души стражи. Щом се отвори вратата, ти влез: те няма да те видят. Сетне ще минеш през други деветдесет и девет по-малки врати, на всяка от тях стоят по двама стражи. Най-сетне ще влезеш в царския обор, където е хвъркатият кон. На главата на коня има оглавник от злато, сребро и скъпоценни камъни; държи го един човек, легнал в яслата. На гърба на коня има едно много хубаво седло, цяло от коприна, кадифе и сърма. Ти снеми седлото от коня и извади оглавника от главата му, но се пази да те не усети човекът, който спи в яслата. Да се не полъжеш да вземеш седлото, че ще те хванат! Улови коня, яхни го и карай право тук; аз ще те чакам.
Момъкът направил, както му поръчал старецът. Яхнал коня и – право към хълма. Старецът го чакал. Качил се и той на коня – и след някое време се върнали в оня град, откъдето били тръгнали. Стигнали хълма, старецът рекъл:
— Хайде, синко, да слизаме. Ти отведи коня на царя, а аз ще те чакам тук.
А царският син, като гледал тоя хубав хвъркат кон, рекъл на стареца:
— Да ти кажа право, дядо, този кон ми легна на сърцето. Да може някак да не го дам на царя – не бих го дал.
— Щом е тъй — казал старецът, — недей го дава. Аз ще ти намеря друг кон – него да му отведеш.
И той духнал. Тутакси се явил втори кон, също като онзи. Старецът казал на царския син:
— Яхни ти сине, този кон и го заведи на царя, а другия дай аз да подържа, докато се върнеш.
Момъкът яхнал втория кон и го закарал на царя; като вървял по улиците, конят разравял с копитата си земята, та хвърлял едри камъни зад себе си; а като дишал, вратите и прозорците на къщите трещели и се пукали: толкова бил силен. Като го видял, царят много се зарадвал. Опростил момъка, дал му клетката със златната птица и дъщеря си за жена. Тя била много хубава. Баща й я отрупал с различни подаръци – накити от злато, бисери и скъпоценни камъни, един пръстен, който светел като слънце и три ката невестинска премяна – толкова тънка, че всяка се събирала в една лешникова черупка. Момъкът скрил в джоба си пръстена и трите лешника с дрехите, а даровете натоварил на една колесница, простил се с царя, качили се с царкинята на колесницата и потеглили. Като стигнали до хълма, момъкът спрял колесницата, слязъл и отишъл при стареца.
— Хайде дядо, качвай се с нас — рекъл му той. — Каквото спечелих досега, все с твоя помощ го спечелих. Ела сега с мене да идем при баща ми – там да си гледаш старините: стига си се скитал по света.
— Не мога — рекъл старецът. — Оттук ще се разделим. Аз ще си вървя по работата, а вие вземете коня и си вървете. Ти много сбърка, че не ме послуша и поиска да вземеш и клетката. Затова има да теглиш, но после ще добруваш. Хайде сега върви си със здраве!
Като рекъл това, старецът тутакси се изгубил, сякаш потънал в земята. Момъкът подкарал крилатия кон, впрегнал и него в колесницата, качили се с царкинята и потеглили. Пътували, пътували, стигнали до една странноприемница. Момъкът спрял колесницата и слязъл да вземе нещо за из пътя. Като влязъл, гледа – съдържателят прилича на най-големия му брат. От дума на дума той разбрал, че единият от двамата му братя бил останал на това място да държи странноприемница, а другият си бил купил на другата страна лозе, оженил се, имал си дом и имот. Те били решили да чакат там, докато умре баща им, а после да се върнат в своя роден град. А за най-малкия си брат не били чували нищо и го мислели вече за мъртъв.
— Ти трябва да си царски син — рекъл съдържателят на брат си, когото не могъл да познае. — Не си ли чувал нещо за нашия най-малък брат?
— Откъде ще чуя? — казал царският син. — Нито го знам, нито го познавам. Ами вие защо се не върнете при баща си, а живеете в далечни краища като прокудени?
— Как ще се върнем? — рекъл брат му. — Баща ни ще ни вземе главите. Той ни е пратил да му търсим някаква златна птица. Къде я дирим, когато нито сме я видели, нито сме я чули?
— А знаеш ли — казал момъкът, — че най-малкият ви брат е намерил златната птица?
— И да видя, няма да повярвам — рекъл оня. — Къде ще я намери? Той остана някъде назад и нито аз съм го видял да минава по този път, нито брат ми – по другия. Той се е върнал сигурно назад или е умрял някъде.
— Ами ако видиш най-малкия си брат — запитал го момъкът, — ще го познаеш ли?
— Как няма да го позная — рекъл оня, — ще го позная веднага!
— Има ли някакъв белег?
— Има. На лявата си ръка към лакътя има белег като череша.
Момъкът си засукал ръкава, показал белега и запитал:
— Такъв ли е ?
— Такъв зер — казал учудено брат му. — Но той има и на гърдите белег, отляво, прилича на дребна подкова.
Момъкът се разкопчал и посочил втория белег:
— Такъв ли е?
— Тъкмо такъв — отвърнал онзи и още повече се почудил, но все не можел да го познае.
Тогава брат му разказал как те – по-големите му братя – заспали, когато отишли да пазят златната ябълка, как после – когато отишъл в онова далечно царство и намерил златната птица, как сетне довел хвъркатия кон на царя, та взел птицата и дъщеря му. Показал на брат си златната птица с хубавата клетка и онзи повярвал, че наистина тоя момък е най-малкият му брат.
— Хайде — рекъл момъкът, — затвори брате, странноприемницата, да вървим при другия брат, а оттам – при баща си. Ще му отнесем златната птица и той ще ни се зарадва много.
Затворили странноприемницата, качили се на колесницата и тръгнали. Отишли при втория си брат. Момъкът и на него разказал всичко.
— Хайде — рекъл му той, — остави тия лозя и ниви и да вървим при баща ни. Той ни чака и ще ни посрещне с радост.
— Добре — казал онзи брат, — щом е тъй, да вървим.
Стегнал една хубава кола, качил в нея жена си, натоварил парите, които бил спечелил, и тръгнал с братята си.
Вървели, що вървели, на едно място спрели да нощуват край пътя. Разпрегнали конете, постлали и легнали да спят. През нощта двамата по-големи братя се надумали да убият брата си и да вземат всичко негово. По-големият рекъл:
— С какво лице ще се върнем при баща си? Той ни прати да търсим златната птица, а ние заседнахме по пътя, един отвори странноприемница, друг се ожени и почна да копае лозе и да оре ниви. Брат ни ще каже на баща ни за това и той, какъвто е буен, или ще ни погуби, че сме му опозорили царското име, или ще ни хвърли в тъмницата – там да умрем. Най-добре ще бъде да убием брата си. Аз ще кажа, че ние двама сме отишли при оня цар със златната птица, отличили сме се, а той ни е дал птицата и двете си дъщери. Ще кажа, че твоята жена е сестра на царкинята, и аз ще се оженя за царкинята. А за брата си ще кажем, че се е отделил от нас и не знаем къде е.
— Добре — казал по-малкият, — да направим, както казваш, но да не го убиваме, а да го вържем за някое дърво, та да умре от глад или да го разкъсат зверове. Защо да си петним ръцете с братова кръв? По-добре ще е да го оставим жив.
— Както кажеш — съгласил се по-големият.
И те грабнали брата си, отвели го в гората край пътя, изправили го до едно дърво и го усукали с дълго въже от петите до главата. След това се върнали на мястото, където нощували, заплашили двете жени, че ще ги убият, ако ги издадат, впрегнали колесницата и колата и отишли в двореца. Като видял царят, че синовете му носят златната птица, много се зарадвал. Още повече се зарадвал, като научил, че си водят моми – царски дъщери. Той се наскърбил, щом узнал, че най-малкият му син се е изгубил, но при голямата радост скоро забравил скръбта. Почнали да се стягат за сватба, да канят сватове, да приготвят големи трапези в царската градина.
А в това време вързаният момък викал за помощ в гората, но мястото било отдалечено и пусто, нямали кой да го чуе. Чак следобед оттам минал един козар, който си карал козите на паша. Той чул виковете и се затекъл към дървото, за което бил вързан царският син.
— Моля ти се, братко — рекъл вързаният, — ела ме отвържи!
Козарят се уплашил да не би някои разбойници да са вързали момъка, та да си изпати, ако го отвърже. Но момъкът му разправил, че го били вързали братята му, и обещал – като се върне при баща ни – да го награди богато, стига онзи да го отвърже. Козарят го отвързал, дал му хляб да се наяде и си тръгнал. Но царският син го спрял.
— Засега — рекъл — не мога с нищо да ти се отплатя, братко, но хайде поне да си разменим дрехите: ти облечи моите, а аз да облека твоите. А като дойдеш в двореца – ще се разплатим.
Разменили си дрехите. Козарят си отишъл с козите по гората, а царският син се запътил към града. От всичко, което бил придобил, му останал само пръстенът и трите лешникови черупки с дрехите на царкинята.Момъкът отишъл в двореца и се примолил да му дадат някаква работа. Никой не го познал. Пратили го в готварницата. Там се готвело за сватбата – пекли се овни, агнета, пуйки, гъски; месели се млинове, погачи; варяло се сладко. Имало работа за мнозина. След два дена щяла да бъде сватбата на царските синове. Срещу готварницата бил дворецът: прозорците на стаята, в която живеела царкинята, гледали към готварницата. Когато привечер царският син видял, че на прозореца се показала годеницата му, той извадил пръстена, сложил го на пръста си и го обърнал към прозорците. Елмазите на пръстена светнали като звезди. Момата се загледала към готварницата и видяла годеника си, но не рекла никому нищо. Тя разбрала, че момъкът се крие и решила колкото се може по-дълго да отлага сватбата. А най-големият брат всеки ден идвал при нея и настоявал по-скоро да стане сватбата, че инак ще я убие. Когато дошъл уреченият ден, той пак влязъл при нея и я заплашил. А тя рекла, че иска да каже две-три думи на царя. Съобщили на царя, че момата желае да му каже нещо. Той сам дошъл в стаята й, където бил и сина му.
— Царю честити — рекла момата, — вие се готвите да ме венчавате, но още не сте ми направили премяна.
— Направили сме ти, стъкмили сме – една от друга по-тънки и по-хубави.
— Донесете да ги видя — рекла тя.
Донесли й най-хубави дрехи от коприна, сърма и кадифе, обшити с бисер.
— Не ми се нравят тия дрехи — казала царкинята. — Други ще ми направите.
— Какви по-хубави дрехи от тия? — почудили се царят и син му.
— Аз искам дрехи, които да се събират в една лешникова черупка — рекла момата. — И то не една, а три премени да ми приготвите, тогава може да се мисли за сватба. Ако не ми ги ушиете, няма да се венчая.
Като чул царят това, пратил глашатаи да разгласят по цялото му царство, че който се наеме да ушие на царската снаха три ката дрехи, които да се събират в три лешникови черупки, ще му даде каквото поиска. Като чули най-добрите шивачи тая разгласа, събрали се да се питат какви ли ще да са тия дрехи и кой ли ще може да ги ушие. Никой не се наемал да се яви пред царя. Минали дни, седмици, никой шивач не се вестявал в двореца. Царят пак разгласил, но пак никой не се явил. Когато разгласил и трети път, най-малкият царски син отишъл при най-изкусния шивач и му рекъл:
— Аз се наемам да ушия дрехи на царкинята.
Шивачът го погледнал и му рекъл:
— Я се махай оттук, селяко! Ти ще ушиеш дрехи, които да се събират в лешникова черупка! Ние сме толкова души майстори, никой не се наема да ги ушие, та ти, който не си хващал – както ми се вижда – ножици и игла, ще ги ушиеш!
— Хващал ли съм, не съм ли, то е моя работа, майсторе — казал момъкът. — Ще ги ушия. И то – за една нощ. Само че три ката не мога, само два.
— А бе ти уший едната премяна, за другите лесно! — рекъл шивачът. — За една нощ ли рече?
— За една. Тая вечер ще захвана дрехите, утре сутрин ела си ги вземи!
— Тъй ли? Хайде да те видя! Ами колко ще ми вземеш?
— Колко ще ти взема ли? Не знам колко да ти взема. Хайде дай една крина лешници, една печена пуйка, прясна погача и бъклица вино. Дай ми ги вечерта, а утре на съмване дрехите са готови. Ако искаш, и тук ще ти ги ушия.
Шивачът си помислил, че за пуйката, лешниците, погачата и виното ще отидат най-много тридесет-четиридесет гроша. Ако му ушие тоя селяк дрехите, той ще вземе от царя цяла крина жълтици; ако ли ги не ушие – голяма работа, че е нахранил един сиромах човек! Отишъл, купил една прясна погача, опекъл пуйка, взел вино и лешници и занесъл всичко това в работилницата, където дремел и го чакал селянинът. Дал му освен това мерила, ножици, игли и си отишъл. Момъкът се заключил отвътре, изял пуйката и погачата, изпил виното и като седнал на лешниците – чукай, яж, чукай, яж, та чак до сутринта. Като се съмнало, шивачът дошъл и какво да види: всред стаята куп черупки, а иглата, ножицата и мерилата – непобутнати.
— Е, уши ли дрехите? — запитал той селяка.
— Ето ги — рекъл царският син, — готови са.
И извадил единия лешник, отворил го, раздиплил отвътре дрехите – тънки-тънки, като паяжина, а светли като слънце. После пак ги сдиплил и ги затворил в черупката. Шивачът не могъл да повярва на очите си.
— Ти ли уши тия дрехи? — запитал го учудено.
— Аз, ами кой? — отвърнал селякът.
Шивачът взел лешника и го отнесъл в двореца. По пътя не можел да си намери място от радост. Но още повече се зарадвал царят. Станал му много драго, че в царството му има такъв изкусен шивач. Той му дал колкото пари поискал и отнесъл дрехите на царкинята. Тя познала че са нейните, и рекла:
— Хубаво, царю честити. Тоя шивач, който е ушил тая премяна, ще трябва да ушие още две: нали така ни беше думата?
— Ще ушие, ще ушие — рекъл царят. — Ей сега ще му поръчам.
И той пратил да кажат на шивача, че иска от него още две такива премени. Шивачът обещал да ги направи. на другия ден търсил по целия град селяка, но не могъл да го намери. А той бил в двореца, прислужвал в готварницата. Дирил го шивачът цяла неделя, но не го намерил. Отчаял се, отишъл при царя и му казал, че най-добрият му калфа, с когото работели дрехите, бил умрял същата вечер, та нямало как да ушие двете премени.
— Тая работа е мудна и трудна — рекъл, — не може да се свърши за неделя, за две. Месеци трябват.
Царят се ядосал и викнал:
— Още сега да си вървиш в работилницата и да се хващаш на работа. До утре вечер искам дрехите. Инак ще те убия.
Тогава шивачът, като се уплашил, че ще му вземат главата, рекъл:
— Царю честити, пред тебе лъжа не бива. Ще ти кажа каква е работата. Аз не съм ушил тия дрехи, а един момък селянин, който дойде при мене, глави се чирак и за една нощ ги свърши, а на другия ден избяга. Дирил съм го толкова дни по града, навсякъде обиколих, но не можах да го намеря. Ако щеш убий ме, ако щеш пожали ме – тъй стои работата. Никой друг освен онзи селяк не може да ушие дрехите на царкинята. А и той дори не ще може да ушие още две премени, ами още една: тъй ми каза оная вечер, когато се услови при мене.
— Така ли било? — рекъл разгневен царят. — А ти защо ме излъга, че сам си ги ушил? Не те ли е срам да лъжеш пред царски очи?
— Право, е царю честити, че вината ми е голяма — казал шивачът. — Но какво да сторя сега? Коли ме, беси ме – станалото станало.
— Хайде върви си! — викнал му царят. — Върви си и гледай да намериш оня чирак. До утре вечер искам дрехите.
 Отчаяният шивач мислил да отиде в своята работилница и да се обеси. Момъкът го проследил и влязъл в работилницата тъкмо тогава, когато шивачът завързвал въжето.
— Стой! — рекъл му той. — Какво ще правиш?
— Ох, братко — казал шивачът, — добре, че дойде! От толкова дни те търся. И на царя казах, че ти си шил дрехите. А той ми заповяда до утре вечер да му приготвя още две премени, инак ще ми вземе главата. Моля ти се, уший и тях, да му ги занеса, а всичко, което заплати за тях, ще бъде твое.
— Може — рекъл момъкът, — но само една. Две не мога да ушия, защото нямам толкова плат.
— Ти уший едната — казал шивачът, — а за другата ще видим после. Наемаш ли се?
— Наемам се — рекъл момъкът. — Ще дойда довечера да захвана дрехите, а ти утре сутрин ела си ги вземи.
Шивачът подскочил от радост, като чул тия думи.
— Не може ли — рекъл той — да седнеш още сега да ги започнеш? Аз ще ти донеса всичко, каквото речеш.
— Сега не може — казал момъкът. — Денем аз работя друго. Ти довечера се навъртай насам, а аз ще дойда и ще ги започна.
Като рекъл това, той отишъл в готварницата да помага. Тъкмо тоя ден се случило, че дошъл в града и козарят. Той искал да влезе в двореца, но стражите не го пускали. Момъкът от готварницата отишъл, извикал го настрана и му рекъл:
— Рано е още за онова, за което говорихме. Но ти си ми потребен днес-утре, затова постой тук в града, докато ти кажа. Ако искаш да ме видиш, мини там, през оная врата, която води в царската готварница: аз се навъртам цял ден там, щом ме извикаш, ще изляза.
Вечерта шивачът приготвил на момъка богата вечеря в работилницата и го чакал да дойде и да започне дрехите. Онзи дошъл. Пак се заключил, нахранил се, цяла нощ чупил и ял лешници, а на сутринта дал на шивача втория лешник с дрехи. Отнесъл шивачът лешника в двореца и го дал на царя, а той го дал на царкинята.
— Добре — казала тя. — Направете още една такава премяна – и аз ще бъде готова за сватба.
Върнал се царят при шивача и му поръчал още една премяна.
— Не мога — рекъл той, — царю честити. Както ти казах вчера, друг шие дрехите. А той ми каза, че имал плат само за една премяна.
— Тъй ли? — кипнал царят. — Я го извикай да дойде тук! Ще му кажа аз на него! Откъдето е намерил плат за две премени, оттам ще намери и за три.
След малко шивачът се върнал и довел селяка. Царят бил още разгневен:
— Ти ли шиеш тия дрехи бе, момче?
— Аз ги шия, царю честити.
— Ами като уши две премени, защо не се наемаш да ушиеш и трета?
— Нямам вече плат, царю честити.
— Отдето си взел за двете, оттам ще вземеш и за третата.
— Не мога, царю честити, такъв плат не се работи тук, в твоето царство.
— Ами къде се работи?
— Там, където живееше едно време златното пиле в елмазната клетка.
— Тъй ли? — рекъл царят. — Аз ще ти намеря плат. Почакай малко.
И той заповядал да извикат синовете му. Те дошли.
— Видите ли тоя момък? — рекъл им царят. — Той шие дрехите на царкинята. Свършил му се е платът. Той казва, че такъв плат имало в царството, от което сте донесли златната птица в елмазната клетка. Ще идете да ми донесете плат за още една премяна.
Царските синове пребледнели. Как ще идат да донесат плат, като не знаят къде е онова царство?
— То е далече — рекли те на баща си. — Три години път има до там.
— Не три, а девет години да има, пак ще донесете. Плат искам.
Двамата братя гледали с пламнали от гняв очи селяка, идело им да го разкъсат. По-големият се изхитрил и рекъл на царя:
— Ами тоя момък не може ли да донесе плат? Както е донесъл за две премени тъй ще донесе и трета.
— Това не е моя работа — рекъл момъкът. — Аз шия, но не тъка. Ако ми дадете плат, ще ушия, ако не ми дадете – няма. Но има и друго. От онова царство се минава насам по проклети друмища: който се върне оттам, мъчно оцелява. Имаше едно време трима царски синове. Те тръгнаха да дирят златната птица. По пътя двамата по-големи набиха малкия си брат, оставиха го насред полето и продължиха сами. Но се скараха: единият отвори на едно място странноприемница, а другият си купи лозе и се ожени за една селянка. Най-малкият намери златната птица и взе дъщерята на царя, чиято беше птицата. На връщане братята му не го познаха, ала той сам им се откри и тръгнаха заедно да се връщат при баща им. Но по пътя те го вързаха за едно дърво, взеха му царкинята и златната птица с клетката, после излъгаха баща си, че уж те били намерили птицата. Царкинята не щеше да се ожени за тоя зъл мъж, който бе оставил брата си да го ядат зверовете. Поиска три премени, които да се събират в лешникови черупки. А защо ги поиска тя? Защото баща й беше дал на оня царски син три такива премени и тя искаше да узнае дали той е още жив. Той беше наистина жив. Един козар го отвърза и си смениха дрехите. Царският син отиде в царската готварница – да мие паници, да цепи дърва, да кладе огън и да реже зеленчук – само за един хляб. А братята му се стягали за сватба. И ето че той се яви при шивача и уши две премени; не ги уши, а само ги извади от джоба си.
Като слушали тая приказка, двамата братя треперели от страх. А царят разбрал всичко.
— Ами третата премяна? — рекъл той.
— Ето я — казал син му, като извадил лешника из джоба си. Отворил лешника и извадил една премяна, още по-тънка и по-хубава.
И после казал на царя:
— Ако не вярваш, че братята ми наистина са направили това с мене, питай моята годеница, която те са заплашили със смърт, ако обади някому нещо; питай и козаря, който ме отвърза. Той е в града, аз ще ти го доведа.
Дошъл козарят и разказал всичко. Дошла и царкинята, тя също разказала със сълзи на очи всичко, което знаела. Тогава бащата заповядал да прогонят от царството двамата му синове, а най-малкия оженил за царкинята и му дал царството си.

                          МОМИЧЕ ОТ ВАР

 

Живеели някога двама стари хора, които си нямали рожба и много тъгували. Веднъж бабичката рекла:
— Дядо, щом настане зима, ще си направим едно момиче от сняг. Не мога повече да трая без рожба.
— Да си направим, но снежното девойче ще се разтопи, когато времето се затопли.
— Тогава вземи теслата и издялай едно момиченце от дърво!
— Може — съгласил се старецът, — но трябва да ти кажа, че сложиш ли го край огъня и падне някоя искра върху него, то ще се запали и ще изгори.
Бабичката, като чула тия думи, се натъжила много и очите и се напълнили със сълзи.
— Не плачи — утешил я старецът, — аз съм човек варджия. Утре ще угася вар и ще направя едно момиченце от вар.
Бабичката се зарадвала и легнала да спи успокоена. Заспала дълбоко и през сън чула един глас, който и рекъл:
— Момиченцето ще бъде много бяло и много хубаво, но ако искате да остане живо, щом проговори, трябва да го изведете на пътната врата и да го дадете на оня, който мине първи покрай вас. Ще му поръчате, като си намери годеник, да не му продумва дума, докато той не познае от какво е направено, защото, ако проговори, ще се превърне на бял прах.
На другия ден старецът се запретнал, угасил вар в един трап, измайсторил едно момиченце — по-бяло от сняг — и щом рязнал с една пръчица мястото под носа му и му направил уста, то проговорило:
— Добро утро, тате! Как си, мамо?
На старците било много мъчно да се разделят с бялата си дъщеричка, но нямало какво да правят — трябвало да изпълнят поръчката на оня, който се обадил през нощта. Излезли на пътя, за да видят кой ще мине първи, че да му я предадат. Не щеш ли, най-напред се задал един крантав кон. Старците се спогледали, отворили портата, вкарали коня в своя двор, вчесали го с един гребен, поставили му юзда, оседлали го с меко седло, наместили бялото момиче на коня и му поръчали да мълчи пред годеника си, додето той не изговори думите „от вар момиче“.
Трябва да ви кажа, деца, че крантавият кон идел направо от яхърите на тогавашния войвода. Докато конят бил млад и буен, хранели го с ориз и го решели със златен гребен, но когато остарял и краката му почнали да се преплитат, войводските прислужници го изкарали от къщи и го натирили в гората да го ядат вълците. Ала конят бил прекарал целия си живот при хората, затуй не останал в гората, а се върнал пак в града и минал покрай къщата на двамата старци. Щом усетил момичето на гърба си, той се посъживил и тръгнал право към войводския дом. Синът на войводата, като видял момичето, много се зарадвал.
— Кое си ти и откъде идеш? — попитал той.
Момичето мълчало.
— Защо не отговаряш, да не си нямо?
Момичето пак нищо не казало. Войводският син му помогнал да слезе от коня, хванал го за ръчицата и го отвел в къщи при майка си и баща си.
— Вижте — рекъл той, — какво бяло момиче донесе крантавият кон.
Старият войвода и жена му ахнали, като видели колко е хубаво момичето, и почнали да го разпитват защо е толкова бяло, но момичето не отворило уста.
Синът на войводата отишъл през деня на лов и се върнал с празни ръце, защото пред очите му се мержелеело все бялото момиче. Като се прибрал в къщи, той рекъл на майка си:
— Майко, решил съм да върна пръстена на царската дъщеря.
— Как тъй ще го върнеш, нали ти е годеница?
— Не искам да се оженя за нея. Ще се оженя за момичето, което ми донесе крантавият кон.
— Какво приказваш? — извикала тя. — Не разбра ли, че момичето е нямо.
— Нищо, че е нямо. Искам си го и туйто.
— Прави каквото щеш! — рекла майката.
Върнал войводският син пръстена на царската дъщеря и се сгодил за бялото момиче. Но нали никой не се сещал да му каже, че е направено от вар, момичето упорито мълчало. Три месеца време войводският син водил годеницата си, разхождал я с една позлатена кочия, облякъл я в сърма и злато, молил я да му продума, но тя не си отворила устата.
— Тая девойка е наистина няма — рекъл той и решил да я напусне. Заключил я в една малка стаичка на тавана и пратил за царската дъщеря.
Като се настанила във войводския дом, царската дъщеря най-напред попитала къде е бялото момиче. Прислужничката и съобщила, че е заключено в една стаичка на тавана.
— Идете да видите през ключовата дупка какво прави! — заповядала царската дъщеря.
Прислужничките тихо, на пръсти, се приближили до вратата, погледнали през ключовата дупка и видели бялото момиче — седи на едно столче до прозореца, а на коленете му жълта копринена риза.
— Тая риза ще бъде за моя годеник — войводския син. Вдени се, игличке! — рекло момичето.
Изведнъж иглата, която била забодена на игленика, скочила на масата: отишла при златния конец, подала си ухото и конецът се вдянал. Момичето взело иглата и почнало да шие копчетата на ръкавите. Както шиело то, без да ще, си боднало големия пръст и викнало гневно на иглата:
— Ох! Защо ми убоде големия пръст? Ти си лоша игла! — и я захвърлило на пода.
Когато преминала болката, бялото момиче се обърнало кротко към иглата:
— Прощавай, игличке. Ела да си продължим работата.
Но иглата била много сърдита и не рачила да иде при момичето. Тогава то грабнало ножицата, отрязало си носа и му заповядало:
— Иди да ми донесеш тая непослушна игла! Отрязаният нос скочил върху масата, от масата тупнал на пода, грабнал иглата и я подал на бялото момиче. Момичето поело иглата с лявата си ръка, а с дясната хванало отрязания нос и го сложило пак там, дето му е мястото.
Прислужничките на царската дъщеря се втурнали надолу и си изпотрошили краката по стълбите. Задъхани, разказали на господарката си какво са видели.
— Голяма работа — рекла царската дъщеря, — и аз мога тъй. Донесете ми платно за риза, игла, златен конец и ножици. — Като и донесли всичко, тя се обърнала към иглата и рекла: — Заповядвам ти, иглице, да отидеш при конеца и да му подадеш ухото си, за да се вдене! Хайде!
Но иглата не мърдала. Княгинята тропнала с крак.
— Знаеш ли коя съм аз? Ако веднага не изпълниш заповедта ми, ще повикам един ковач и ще го накарам да те натроши с чука си върху наковалнята. Но иглата пак не мръднала.
Тогава княгинята я грабнала, захвърлила я на пода и креснала:
— Ти си една ръждива игла! Ела сега при мене!
Но иглата не я послушала и този път. Пламнала от яд, княгинята грабнала ножицата, отрязала си носа и изпищяла.
— Олеле, страшно боли! Хей, нос, по-скоро ми донеси иглата, защото умирам от болки!
Носът паднал на земята и не мръднал. Княгинята се навела, взела го, поставила го там, където бил по-рано, натиснала го, но щом си махнала ръката, отрязаният нос пак тупнал на земята.
— Ами сега какво ще правя, мамичко? — викнала княгинята и се мушнала в леглото.
Като се върнал войводският син и видял, че жена му няма нос, поклатил глава:
— Не мога да живея с жена, която няма нос! — рекъл той. — Заведете я в двореца и ми доведете втората дъщеря на царя. Тя поне има дълъг нос.
Довели му дългоносата княгиня. Направили сватбата. И заживял войводският син с новата си жена. Дългоносата княгиня още на другия ден след сватбата проводила своите прислужнички да видят какво прави на тавана заключеното момиче. Прислужничките пак надникнали през ключовата дупка и ето що видели: Бялото момиче стояло насред стаята и гледало към пещта, която зеела под камината.
— Опали се, пещ! — викнало то.
Пещта мигом пламнала. След това девойчето се обърнало към нощвите, в които имало бяло брашно:
— Отсей се, брашно!
Брашното влязло само в едно сито и се отсяло.
— Замеси се, хляб! — извикало момичето.
Хлябът се замесил и бързо втасал. След това момичето разплело дългите си коси и измело въглените от пещта. Суровите хлябове сами се наместили в пещта, изпекли се, излезли навън и се наредили на полицата. Сетне момичето подигнало тигана и му поръчало да се настани върху железния триножник над въглените. Тиганът мигом изпълнил поръчката.
— Налей се, масло! — обърнало се момичето към шишето с дървеното масло.
Шишето подскочило от полицата към огнището и се изляло в тигана. Щом маслото завряло, бялото момиче си потопило ръцете в тигана и като ги извадило, в тигана останали две големи риби и почнали да се пържат. Прислужничките пак затрополили надолу по стълбата към дългоносата княгиня. Разказали и какво са видели.
— Голяма работа! — рекла княгинята. — И аз мога тъй.
Накарала прислужничките да напалят хубаво пещта, разплела си косата и си мушнала главата в огнената пещ, за да измете жарта. Косата и пламнала, изгоряла и дългоносата княгиня заприличала на пърлено прасе.
— Налейте масло в тигана! — провикнала се княгинята.
Когато маслото завряло, тя си потопила ръцете и изпищяла от болка:
— Олеле, майчице, изгоряха ми ръцете!
Никакви риби не се появили в тигана. Войводският син се показал на прага:
— Какво става тука? — попитал той.
И като видял жена си, поклатил глава и рекъл:
— Не мога да живея с опърлена жена! Върнете я в двореца!
Минало, що минало, дошло време войводският син да замине на бой. Повел той войниците си, които били много весели, защото знаели, че ще победят и ще се върнат при своите невести и дечицата си. Копията им лъщели, сабите им звънтели, а конете цвилели. Само войводският син вървял замислен и натъжен. Вечерта войската спряла в едно равно поле. Войниците разпънали шатри, наклали огньове, навечеряли се и се хванали да играят хоро. Само войводският син седял на трапезата, подпрял главата си с длан, и гледал навън. По едно време две бъклици се чукнали и си заговорили тихичко. Войводският син чул разговора им.
Едната попитала:
— Кой те напълни отзарана? — Момичето, което е направено от вар. А тебе?
— И мене то ме напълни. Да ще войводският син да сръбне една глътка от мене, веднага ще му се развесели сърцето.
— Ако пък сръбне от мене, сърцето му ще стане лъвско — добавила втората бъклица.
Войводският син веднага повикал помощника си и го попитал кое момиче е направено от вар.
— Него ли знаеш? — учудил се помощникът. — То е същото, дето стой заключено в таванската стаичка.
— Тъй ли? — рекъл войводският син и надигнал едната бъклица.
Сърцето му бързо се развеселило. Когато опитал втората, усетил пък, че сърцето му е лъвско. Няма нужда да ви казвам, че никой не може да надвие оня човек, които има лъвско сърце в гърдите си. Войводският син победил враговете си още в първия бой и обърнал войската си назад. Като се прибрал в къщи, той изтичал по стълбите към таванската стаичка, отключил вратата и викнал:
— Благодаря ти, годеничке, дето направи сърцето ми лъвско. Не мога да разбора как можеш да вършиш такива чудеса, когато си направена от вар?
Щом чуло тия думи, девойчето навело очи и проговорило:
— Ах, колко съм щастлива! Сега вече мога да говоря.
Войводският син зяпнал от учудване.
— Я — рекъл той, — ти значи не си няма!
Девойката му разказала откъде е дошла и защо е била принудена да мълчи досега.
Като изслушал разказа и, войводският син се зарадвал, хванал я за ръка, отвел я долу при родителите си и вдигнал голяма сватба. На сватбата поканили и двамата старци — варджията и неговата бабичка. Три дни и три нощи свирили цигуларите. Подир сватбата бедният варджия и бабичката му останали да живеят във войводския дом.
Но вие ще попитате какво стана с крантавия кон? Конят, деца, до края на живота си получавал по едно кринче ориз на ден и го решели със златен гребен.

                                              ЗМЕЙОВА НЕВЕСТА
Имало едно време двама бедни хорица: мъж и жена. Те били бездетни и много жалили, че си нямат рожба. Веднъж жената рекла на мъжа си:
— Щом не ни е било писано да си добием рожба от сърце, да намерим някое дете сираче и да го осиновим. Да си го гледаме като свое.
— Добре — казал мъжът. — Ще изляза да потърся.
Той тръгнал и решил да прибере първото сираче, което срещне. Вървял по пътя и стигнал до един мост. На моста видял момиченце, окъсано, дрипаво, че седи на един камък и си играе с едно голямо яйце. Запрял се човекът при него и го попитал кое е, отде е, има ли си баща и майка.
— Нямам ни баща, ни майка — отвърнало девойчето. — Родителите ми умряха и аз ходя да прося от врата на врата, за да се храня.
— Какво е това яйце, с което си играеш?
— Не знам какво е. Преди малко го намерих ей там на пясъка, край реката.
Мъжът казал на момичето да дойде с него у тях — да им стане дъщеря — и то се съгласило. Отишло с него. Мъжът и жената почнали да го гледат като свое; не могли да му се нарадват. Девойчето си занесло и яйцето, сложило го край огнището и заспало от умора. На сутринта, когато помайчимата на девойчето станала, що да види: край огнището ходи един малък змей! Тя се уплашила и дигнала едно дърво да го убие, но змейчето й рекло:
— Защо ще ме убиваш, мамо? Аз съм ти син. Това момиче намери вчера едно яйце край реката и го донесе, а аз се излюпих тая нощ от яйцето. Щом сте осиновили девойчето, ще трябва да осиновите и мене.
Жената събудила мъжа си и му разказала всичко. Той отишъл да види змейчето и рекъл на жена си:
— Така ни е било писано, види се, тоя змей да се роди вкъщи и ние да го отгледаме. Няма що: ще го осиновим! До вчера нямахме ни едно дете, а днес имаме две; както се грижим за едното, тъй ще се грижим и за другото.
Оттогава и змейчето станало техен син. Минали години, змейчето и момичето станали за женитба. Змеят рекъл на родителите си:
— Хайде ме оженете, та си вземете снаха — да ви шета и помага. Вие сте вече на години, сами не можете. Добре е да имате още една женска помощ.
Той казал това, защото виждал, че сестра му, осиновеното момиче, била ленива и не похващала работа: само гледала да се гизди, да ходи по хора и по седенки, да се сбира с моми и момци. Всичката работа вкъщи вършела бабичката. А змеят помагал на стареца: ходел за дърва, работел нивята, поел и косял ливадите, носел жито на воденица. Той бил много силен и работата му споряла.
Бабичката и старецът оженили змея. Минало, що минало — поискала да се омъжи и момата. И нея омъжили. Младоженецът я отвел да живее у дома му, а змеят довел своята невеста — да помага на свекъра и свекървата си. Змейовата сестра всеки ден им идвала на гости и на приказки: кой къде — тя все у майчини си на гости. Родило се на змея едно хубаво момиче: когато плачело, сълзите му ставали на злато, а когато се смеело, от устата му падали трендафили. Родило се момиче и на змейовата сестра, но то било грозно, черно, изприщено. Тя завидяла много на змейовата невеста, че си има такова хубаво дете, но си криела завистта. Един ден, като била у тях, запитала я добре ли живеят с мъжа си.
— Не мога да ти кажа рекла змейовата невеста. — Змеят ми поръча да не казвам никому нищо.
— Голяма работа! — сопнала се зълва й. — Какво има тук за криене? Грях ли е да кажеш на зълва си как живееш с мъжа си?
Нямало какво да прави змейовата невеста: за да не разсърди зълва си, тя й казала, че живее с мъжа си много добре.
— Денем — рекла тя — мъжът ми е змей и хората се боят от него; най-напред и аз се боях. Но нощем той си хвърля ризата и става човек; превръща се на хубав мъж — да ти е драго да го гледаш!
Тогава зълва й я научила да го изварди вечер, когато си съблече змейската риза, да му вземе ризата и да я хвърли в огъня.
— Изгори ли му веднъж ризата — рекла й тя, — той ще си остане завинаги човек. Така и ти ще заживееш като другите хора: стига са ти се смели, че водиш змей!
Невестата послушала зълва си. Още същата вечер извардила змея, взела му змейската риза и — право в огнището. Ала змеят усетил изведнъж болка, причерняло му пред очите и паднал от мъка. След като се свестил, той рекъл на жена си с гневен глас:
— Махни се от мене! Не искам да те виждам вече. Ти си издала тайната ми пред хора и те са те научили на тоя ум. Проклета да си от мене: да ме търсиш девет години, девет царства да минеш, да скъсаш едни железни цървули и да изтриеш една желязна тояга от скитане; и чак тогава, когато ме намериш и се допреш до мене, клетвата ще падне и аз ще те взема отново за жена!
Като рекъл това, змеят изхвръкнал из къщи и се изгубил. Тя се затекла подире му, викала, плакала, кършила ръце, но той вече не се върнал. На заранта невестата обула едни железни цървули, взела в ръце една желязна тояга и тръгнала да търси мъжа си. Ходила, питала де кого срещне не е ли виждал змея, който се е превърнал на човек, ала никой нищо не можел да й каже. Един й викал; „Иди питай вятъра: той вее навсякъде, та може да го е видял!“ Друг я пращал при месеца — него да пита, а трети — при слънцето. Тя решила да върви да пита вятъра. Вървяла, вървяла цели три години минали, додето стигне до пещерния дворец, където живеел вятърът. Посрещнала я ветровата майка.
— Добър вечер, бабо — поздравила я невестата.
— Дал ти Бог добро, булка — отвърнала й ветровата майка. — Какво дириш по тия далечни места?
— Търся крилатия змей, който се е превърнал на човек, бабо, казаха ми да питам вятъра да не би да го е видял някъде или да е чул за него. Той вее навред — и по колиби, и по дворци, и по полета, и по гори — всичко чува, всичко знае: може и него да знае къде е.
— Добре, булка — рекла ветровата майка. — Ти се скрий тук някъде, че вятърът може да те смрази: той сутрин излиза топъл-топъл от леглото, но вечер се връща измръзнал и смразява всичко живо край себе си. Като се върне, ще го питам и ще ти кажа.
Дошъл си подир малко вятърът и майка му го запитала не знае ли нещо за змея. Той отговорил, че нищо не е чувал за него, и се прибрал да спи. На сутринта ветровата майка рекла на змейовата невеста:
— Синът ми, булка, казва, че нищо не бил чувал за змея. Ти иди питай месеца: той свети отвисоко, гледа надалеко и трябва да го е видял, защото змейовете ходят повечето пъти нощем. Ала от тук до чертозите на месеца има три години път; ще трябва да минеш балкани, морета и канари, през които няма пътека. Вземи тия три златни ябълки и ги скрий; те ще ти потрябват. Вземи и тия три цветя. Ако срещнеш гора и не можеш да я минеш, изяж първия цвят: гората ще се раздвои, за да ти отвори път. Втория цвят ще изядеш, ако ти се случи да стигнеш до море: водата ще се раздели и възправи като стена отляво и отдясно, та ти ще минеш по сухо. А третия цвят ще изядеш, когато стигнеш до стръмни скали, през които няма път.
Ветровата майка показала на невестата пътя за чертозите на месеца и си влязла в пещерата, а булката тръгнала. Вървяла цяла година, докато дошла до един непроходим балкан. Додето стига око на човека, само гора се виждало; дърветата и храстите били толкова гъсто преплетени, че през никъде не могло да се мине. Змейовата невеста изяла първия цвят, отворило й се път и тя минала балкана. Пак тръгнала да върви. Вървяла, вървяла — цяла година. Минала горички, села, полета, реки, докато стигнала до морето. Тя изяла втория цвят и морето се разцепило надве; между стръмните водни стени се отворил път — и невестата минала по него. След като преминала морето, настъпила пак в полета, дъбрави и ливади, докато стигнала до едни стръмни скали — прави като стена и високи до облаците. И тук не мота да види никъде пътека. Изяла третия цвят, скалите се разцепили надве и тя минала през процепа. Тъй изтекли три години, откак невестата се била разделила с ветровата майка. Стигнала най-сетне в чертозите на месеца, изградени от прозрачни сини скали. Било среднощ, когато влязла в чертозите. Месецът не бил вкъщи. Излязла да я посрещне месечовата майка.
— Добре дошла, дъще! — рекла й тя. — Какво дириш в тия далечни места?
— Добре заварила, бабо! — отвърнала невестата. — Шест години има, откак диря крилатия змей, който се е превърнал на човек. Дали не го знаеш де е?
— Не съм чувала за него — рекла й месечовата майка. — Почакай да се върне месецът: него ще питам. Ти се скрий, защото той излиза вечер весел, но заран се прибира много ядовит и може да разкъса човека. Той свети цяла нощ: все ще да е слушал за змея от звездите, ако не го е виждал. Скрий се, па — като го запитам — ще ти обадя!
Върнал се на заранта месецът и майка му го попитала не знае ли де е змеят. Ала той бил много разгневен и троснато отвърнал, че нито го е виждал, нито го е чувал. Надвечер месецът излязъл из чертозите и майка му повикала невестата. Казала й, че синът й не знаел нищо за змея.
— Той свети нощем — рекла месечовата майка, а щом змеят се е превърнал на човек, той ходи денем, та месецът не може да го види. Я ти върви при слънцето; него питай! То свети цял ден и пуща люлки по цялата земя: негли ще да е видяло змея.
И тя показала на невестата пътя за към двореца на слънцето; освен това дала й една златна хурка и й поръчала да я скрие, че ще й дотрябва с време. Невестата тръгнала. Пътят бил равен. През много царщини минала тя; пак вървяла три години, докато стигне до слънчовия дворец. Там стигнала надвечер. И слънцето не си било вкъщи; посрещнала я майка му.
— Добър ден, бабо — рекла змейовата невеста.
— Дал Бог добро, дъще — отговорила й слънчовата майка. — Какво правиш тука?
— Дошла съм да те питам дали не знаеш къде е крилатият змей, който се е превърнал на човек. Слънцето, като грее отвисоко и цял ден гледа нашироко, все трябва да го е видяло някъде.
— Не знам, дъще — рекла слънчовата майка. — Синът ми може да го е видял. Ще го питам. Но ти се скрий тука някъде, защото слънцето ще дойде сърдито, та може да те изгори.
Невестата се скрила в избата на двореца; минало-неминало един час време, и слънцето си дошло — сърдито, разлютено. Майка му го попитала за змея, а то й рекло:
— Виждах го. Змеят тегли от женска уста и страда от женски ръце. Той се е оженил за царската дъщеря в едно царство и сега царува там.
На сутринта слънцето си отишло рано-рано, а невестата излязла от избата. Слънчовата майка й казала, че змеят се бил оженил за царската дъщеря в еди-кое си царство и там царувал.
— Защо търсиш змея? — попитала тя невестата.
— Мъж ми е.- отвърнала тя. — Аз му изгорих ризата, затова ме прокле девет години да го диря, през девет царщини да мина и да го намеря, след като скъсам едни железни цървули и се изтрие от лутане желязната ми тояга. Ето, че цървулите ми се прокъсаха, тоягата ми съвсем окъся, а мъжа си не съм още намерила. Ако се докосна до него, той ще ме вземе отново за жена.
— Скоро ще го намериш, булка — рекла й слънчовата майка. — Царството, дето царува змеят, не е далеч. Но как ще се доближиш до него, когато жена му е зла и ревнива: на никоя жена не дава да влиза в двореца — и не само да се допре до мъжа й, ами дори и да го види? Ти ето какво ще направиш. Вземи това златно птиче: то знае да пее толкова хубаво, че всеки се унася, като го чуе, и му се иска все да го слуша как пее. Ще отидеш в столнината на змея, дето е дворецът му. Ще се изправиш пред вратите на двореца и ще почнеш да подхвърляш трите златни ябълки. Царицата ще те види и ще поиска да ги купи. Ти й кажи, че ще й ги дадеш, ако те пусне да пренощуваш на стълбата в двореца. Тя ще се съгласи, защото очите й ще останат в ябълките. Като преспиш на стълбата, на заранта ще извадиш златната хурка и ще почнеш да предеш. Царицата пак ще те види и ще поиска да й продадеш хурката. Ти ще й кажеш, че и нея не даваш за пари, ами ще й я дадеш, ако те пусне да пренощуваш пред вратата на царската стая. Тя пак ще се съгласи. На другата заран ще извадиш златното птиче. То ще запее и що има човек в двореца — все ще дойде да го чуе. Всички ще бъдат толкова обаяни от песента на птичето, че никой няма да те види как ще се допреш до царя.
Невестата взела златното птиче, скрила го и тръгнала за онова царство. Стигнала в столнината и всичко станало тъй, както била казала слънчовата майка. Когато се приближила до двореца, железните цървули вече съвсем се скъсали, а тоягата се изтрила чак до дървото. Невестата почнала да подхвърля трите ябълки нагоре и да ги лови. Те светели надалече — и царицата ги съзряла от прозореца на двореца. Тя излязла и попитала жената продава ли златните ябълки.
— Не ги продавам — рекла змейовата невеста.
Царицата й обещала много пари, но жената не ги давала. — Ако много ти харесват — рекла й тя, — ще ти ги дам, но искам да ме пуснеш една нощ да преспя на стълбите в двореца. Казват, че който пренощува на стълбите в някой дворец, сънувал хубави сънища.
— Добре — съгласила се царицата, — нощувай тая вечер.
И тя взела ябълките, а жената легнала на стълбата. Когато на сутринта царицата се събудила и запитала там ли е още оная жена, казали й, че седи на стълбата и преде със златна хурка. Тя отишла да я види. Очите й останали в хурката: толкова била хубава. И нея поискала да купи, ала жената не я продавала. Пак й давала пари връз пари, но оная не скланяла. Най-сетне змейовата невеста рекла:
— Ако толкова много ти се иска да предеш с тая хурка, да ти я дам, само че искам да ме пуснеш една вечер да спя пред вратата на царската стая. Чувала съм да казват, че който преспи пред царската стая, виждал насъне какво ще му се случи.
— Хубаво — рекла царицата, — преспи тая нощ!
Невестата й дала хурката и вечерта легнала пред вратата на царската стая. На заранта, преди още да станат царят и царицата, змейовата невеста извадила златното птиче из пазвата си. То почнало да пее. Песента му била много хубава — толкова хубава, че всички царедворци, слуги и стражи се стекли да слушат. Стълбата, дето водела за към царските чертози, се изпълнила с хора. Птичето пеело за горите, за ручеите, за поляните с цветя, за звездите, за орачите по нивята, за бистрите кладенци и за облаците, които се оглеждат в тях. За каквото пеело птичето, всички го виждали пред себе си. Забравили се, че са в двореца: пренесли се в ливадите и горите, в полята и дъбравите. Чули песента и царят, и царицата. Тихо открехнали вратата и най-напред подали глави, а сетне неусетно излезли и се спрели досами жената, която държала чудната птичка. А птичето още пеело. И тъкмо когато всички били унесени в песента и стоели неподвижно, замръзнали от обаяние, невестата се приближила до царя и го прегърнала. В това време птичето хвръкнало и кацнало на прозореца, а царицата се спуснала да го гони. То почнало да се вие, хвърчейки в кръг под прозореца, и тя се навела да го улови, но то не се дало. По едно време царицата посегнала с ръка толкова живо, че се килнала от прозореца и паднала долу мъртва, а птичето отлетяло в двореца на слънцето. Царят рекъл на невестата:
— Простена да бъдеш отсега!
И я прибрал в двореца.
Оттогава те двама си заживели честито, както приляга на мъж и жена. Но невестата почнала да тъжи за детето си, което не била виждала цели девет години. А в това време свекърът й и свекърва й били умрели, та момичето се прибрало при сестрата на змея. Ала тя го мразела, че е по-хубаво от нейното, и не можела да намери мъки, с които да го мъчи: пращала го на воденица и на извор за вода — посред нощ, на нивата — всред зима. Момичето все плачело, а сълзите му капели и се обръщали на злато; и колкото повече плачело то, толкова повече се радвала мащехата, която прибирала златото. Но понякога момичето се и засмивало — когато си играело с децата или когато чуело някоя добра дума от своя побащим; тогава от устата му падали едри червени трендафили.
Един ден змейовата сестра чула в селото, че глашатаят вика — всички, които имат момичета от осем до десет години, да ги доведат в царския дворец: царят искал да ги види. Там щяло да има богато угощение и на всяко момиче царят щял да даде по десет жълтици. Жената още същия ден повела със себе си двете момичета, защото била ненаситна за пари. Водила ги, що ги водила, стигнали до едно поле, цяло обрасло в тръни. Там змейовата сестра се замислила. „Ако отведа и двете момичета в двореца — рекла си тя на ума, ще сгреша. Царят може да иска да си осинови момиче: той ще вземе по-хубавото, а моето ще върне. Най-добре ще бъде да оставя братовото си момиче в тръните, а да заведа нашето.“ И тя извадила очите на момичето, за да не намери пътя към двореца, оставила го в тръните, а своето повела към града.
Момичето се лутало по трънестото поле и плакало, защото било босо, па и сляпо, а тръните го бодели. Навред, отдето минело, по пътя капело злато. Един овчар си пасял тоя ден стадото някъде по онова поле и видял златото — на малки купчини разхвърляно между тръните — и почнал да го събира. Тъй тръгнал овчарят по дирите на сляпото момиче и го видял на едно място — паднало от умора и болки и разтикано. Пред него се бил струпал цял куп злато. Той му се обадил и го запитал чие момиче е, отде иде, как е изпаднало там. Детето му казало, че е сираче; мащеха му го била повела при царя — че искал да го види, но по пътя й хрумнало нещо, та му извадила очите и го оставила да се лута в тръните. Овчарят прибрал детето при себе си през деня, а вечерта го повел към дома си. Стигнали в селото, където живеел овчарят; жена му била зла; тя още отдалеч — като видяла, че мъжът й води сляпо момиче, — почнала да му крещи:
— Не те ли е грях да водиш това дете при нас да гладува? Много имаме за себе си, ами и него ще храним! Я го отвеждай скоро, отдето си го довел!
Момичето се разплакало от жал — и от очите му почнали да капят едри сълзи, които се обръщали в злато. Като видяла овчарката това, силно се зарадвала и рекла:
— Жив да си ми, мъжо, че доведе това момиче — да ни бъде разтуха! А туй, що казах преди малко, беше на шега.
Тогава на момичето станало много драго, то се засмяло — и от устата му почнали да капят едри трендафили.
— Сбирай, сбирай, мъжо! — рекла зарадвана овчарката. — Виж, какви са едри и миризливи: ще вървим да ги продадем в града. Такива трендафили никъде няма.
А когато овчарят показал на жена си торбата, която бил напълнил със злато, като ходил между тръните, нейната радост нямала край. Тя нагостила момичето добре и му постлала да спи край огнището. То пръв път заспало честито и спокойно; на душата му било толкова весело, че цяла нощ се усмихвало в съня си — и на постелката се натрупал голям куп трендафили. На другия ден и в село дошъл глашатай да вика: „Която майка има девойче от осем до девет години — да го отведе при царя на угощение.“ Овчарят и овчарката се питали един друг какво да правят. Ако отведат момичето, царят може да го хареса и — като чуе, че е сираче — да им го вземе; ако ли не го отведат, хората може да кажат, че са го скрили, та царят да ги накаже. Мислили, мислили, най-сетне жената рекла на овчаря:
— Мъжо, ти отведи момичето, па кажи, че си е наша рожба. Каквото и да ти обещава царят, за да му дадеш момичето, недей му го дава. Па вземи и трендафилите, та ги продай там.
Овчарят взел трендафилите, повел момичето за ръка и се запътил към града, дето живеел царят. В широките царски градини вече се били събрали хиляди девойчета. Овчарят завел детето в градината, оставил го на едно място между децата и се отправил за града да продава трендафилите. Като прекосявал градината пред двореца, оттам излезли царят и царицата. Те видели едрите трендафили — червени като кръв, от които се разнасяло чудно благоухание.
— Колко искаш за тия трендафили? — попитала царицата.
— Пари не ща, очи искам — рекъл овчарят.
— Очи ли? — почудила се царицата. — Че кой ще ти даде очите си за тия трендафили?
— Имам едно момиче — рекъл той. — Лоши хора са му извадили очите! Ако се намери някой да му тури очи, та да прогледне, ще му дам трендафилите.
— Откъде си набрал тия трендафили? — запитал царят. — Никъде не съм виждал такива хубави и миризливи.
— Царю честити — рекъл овчарят, — когато моето момиче се разплаче, от очите му тече злато, а когато се засмее, от устата му капят трендафили. От него съм ги събрал.
— Къде е момичето ти? — попитала нетърпеливо царицата, която подозряла, че ще да е дума за нейното девойче.
— Ей го там, в градината, при другите деца! — посочил с ръка овчарят.
Царят и царицата отишли в градината и познали своето девойче, макар да не го били виждали девет години. Те го разпитали за всичко от начало до край и разбрали, че го е ослепила помайчимата му. Като обикаляли насам-натам между девойчетата, те видели и черното момиче, до което седяла майка му. Змеят познал сестра си, но тя не го познала, защото не го била виждала никога в човешки образ.
Царят й рекъл:
— Ти си извадила очите на моето момиче. Аз ще извадя сега твоите, за да му ги туря да прогледне.
Жената много се уплашила и побързала, та рекла:
— Ето му очите, царю честити! — И ги извадила из кърпата си, дето ги била прибрала.
Тогава царят залепил очите на момичето, прошепнал някакви думи, които знаят само змейовете, и девойчето прогледнало.
Сетне почнало угощението; всички събрани се веселили и пели цял ден и цяла нощ. На заранта царят дал на девойчетата по десет жълтици, овчаря наградил богато, а своето момиче прибрал — и то станало най-хубавата и най-добра царска дъщеря. А завистливата си сестра пропъдил от границите на своята царщина.

                                             РЕЧИ, ЧЕКРЪЧЕ!
Имало едно време един дядо и той имал едно момиче: когато се засмивало, трендафил цъфтял от устата му, а когато заплачело, от очите му капвал бисер.
Дядо събирал бисерите и ходил да ги продава, че да се прехранват. Подир няколко време момичето се прочуло с хубостта и дарбите си дотолкова, че стигнало и до ушите на царя. Той поискал да се ожени за него, та пратил хора да идат да го вземат и доведат при него. Хората му отишли, взели момичето, качили го на царската кола и тръгнали да си отиват. Измежду изпратените жени имало и една мома, която искала с измама да се омъжи за царя. Като вървели що вървели, на хубавицата се припило вода, а завистливата й рекла:
- Ако дадеш да ти извадя едното око, ще ти дам вода да пиеш, ако ли не дадеш - няма вода.
Хубавицата се съгласила - завистливата мома й извадила едното око, скрила го в кутийка, та й дала да пие вода. Завистливата мома. Като вървели, вървели, стигнали до един кладенец, хубавицата пак ожадняла, поискала да й дадат да пие вода, а завистливата й рекла вътре в колесницата:
- Ако дадеш да ти извадя и другото око, ще ти дам вода, ако ли не дадеш - няма вода!
От голяма жажда склонила, извадила й момата и другото око, турила го пак в кутийка и й дала да пие вода. Тя се напила, а жените си рекли:
- Защо му е на царя царица без очи, какво ще я прави сляпа? Хайде да я хвърлим нейде.
Като повървели още малко, стигнали до една голяма коприва и до един сух кладенец; хвърлили я и си заминали.
Из пътя нагласили завистлива хубавица, извели я пред царя, като да е тя същата, и той се венчал за нея. Понякога той я карал да му се засмее, за да види от устата й цъфнал трендафил, или да заплаче и да падне от очите й бисер. Тя му казала, че сега нямала време, по-сетне. И той дълго чакал да види желанието си изпълнено.
Сиромашкото онова момиче, хвърлено в копривата, през деня го намерил един дядо, който го взел и прибрал в къщата си да го гледа. Момичето, като поседяло, поседяло, минало се каквото се минало, веднъж се засмяло за нещо си и тозчас цъфнал от устата му един червен трендафил. То го дало на дядото и рекло:
- Дядо, на ти един трендафил, че иди да го продадеш в града. Като стигнеш пазара, викай: "Трендафил за око, трендафил за око." И който ти даде око, нему да го дадеш.
Станал тогава дядото, взел трендафила и тръгнал из пазара да вика: "Трендафил за око, трендафил за око." Като ходил, ходил, позапрял се малко покрай царските палати, взел пак да вика.
Ето ти, че една млада жена се показала на прозореца и го попитала:
- Какво продаваш дядо?
Той й отговорил:
- Трендафил за око, синко!
Тя му рекла:
- Я го дай насам!
Тогава извадила една малка кутийка, отворила я, дала му окото и взела трендафила, а дядото взел окото, занесъл го на момичето. То го турило на мястото му и малко по малко заздравяло и прогледнало с него.
Минало се каквото се минало, подир няколко време момичето пак се засмяло и от устата му цъфнал трендафил. То пак го дало на дядото да иде, да го занесе в града и да го продава. Който му даде око, нему да го даде. Дядото взел хубавото цвете и пак отишъл в града да го продава.
- Трендафил за око, трендафил за око!
Никой не го спрял да купи цветето. Когато стигнал до царските палати, дядото отново извикал:
- Трендафил за око, трендафил за око.
Царицата го чула, излязла на прозореца и го попитала:
- Какво продаваш дядо?
Той й рекъл:
- Трендафил за око синко!
- Дай го насам, дядо, аз ще ти дам едно око!
Извадила от пазвата си малката кутийка, отворила я, извадила окото, дала му го, взела трендафила и се прибрала. Дядото взел окото, занесъл го на момичето, а то го турнало на мястото му, заздравяло и прогледнало с него, та станало здраво пак, както по-рано.
Друг път момичето заплакало, а от сълзите на очите му излязъл бисер. То го дало на дядото и му рекло да иде в града, за да го продаде, та да си купят едно-друго в къщи. Дядото взел бисера, занесъл го в града и го продал пак на царицата. А тя, когато идвал царят при нея, един-два пъти се засмивал и туряла скритом трендафила в устата си, а нему казвала, че сега е цъфнал от устата й. Царят и да съглеждал тая женска лукавщина, преструвал се уж, че й вярва, додето му излезе краят. Друг път залепила бисера на очите си и като заплакала, уж станал този бисер, показвала го на царя, а той все уж й вярвал.
Дядото много пъти ходил из града да продава цъфнал трендафил и бисери, додето стигнало и до ушите на царя. Той поканил всичките момичета, богати и сиромашки, на седянка; да дойдат да му работят, та дано измежду тях да намери истинското момиче и да го вземе за царица. Една-две вечери всичките момичета отишли на седянката, а това момиче не отишло. Една баба го убедила и най-после и него завела на седянката в царския палат.
Вечерта всички момичета запрели, завлачили, запели коя каквато песен знаела, а царят ходел от момиче на момиче, да ги обикаля и съглежда коя какво преде, какво работи и каква е, та дано измежду тях намери прочутата момиче. А то, като дошло, заловило се да преде на един чекрък, забулено и наведено на един край, работило и само си приказвало на чекръчето тъй: "Речи, чекръче; имало едно време едно момиче; когато заплачело, сълзите му се превръщали на бисери." Най-после я зачул царят, отишъл при нея, та й рекъл:
- Чакай да видя пък тази мома какво прави тук и как работи!
Взел, та й вдигнал с една пръчка булото, хубостта й се лъснала пред него и той се уверил, че това е търсената мома. Тя нито го погледнала в очите, а си приказвала с чекръка: "Речи, чекръче..." Царят, като й послушал приказката, разбрал от нея как е станала работата и подир малко пратил, та я взели и се оженил за нея. Като си направил сватбата, изпратил си гостите и най-подир повикал първата си царица и я попитал:
- Какво искаш - два ножа ли, два коня ли?
Тя му рекла, че два коня по обича. Тогава той й дал два коня и заръчал да й вържат единия крак за опашката на единия, а другия за опашката на другия кон, после да удрят и двата коня тъй силно, че на часа да я разкъсат. Слугите му тозчас изпълнили заповедта.

Няма коментари:

Публикуване на коментар