1 май 2012 г.

Японски приказки


„ДЕТСКА ВИРТУАЛНА БИБЛИОТЕКА”
  ЧАСТ ПЕТА:”ЯПОНСКИ ПРИКАЗКИ”

СЪДЪРЖАНИЕ:
ПРИКАЗКА ЗА ИССУНБОУШИ
ЛЕГЕНДА ЗА УРАШИМА
ХИМЕ И ГОЛЯМАТА ШАПКА
ПРИКАЗКА ЗА ХИМЕ
ВРАБЧЕТО С ОТРЯЗАНИЯ ЕЗИК
ВЪЛШЕБНИЯТ ВОАЛ
ЛОШИЯТ ПОР
ТАНЦУВАЩИЯТ ЧАЙНИК
ЧОВЕКЪТ, КОЙТО КАРАШЕ ДЪРВЕТАТА ДА ЦЪФТЯТ

                                                  Приказка за Иссунбоуши
Тази приказка е за Малечко Палечко. Но не за Малечко Палечко, който вие знаете, а за един Малечко Палечко с дълги черни коси и черни бадемови очи, които блестят върху жълтото му лице. Защото този Малечко Палечко е японец и се нарича Иссунбоуши, което на японски ще рече точно… Малечко Палечко!
            Иссунбоуши се родил малък, ама съвсем малък. И малък си останал. Един ден неговите родители го взели със себе си на полето и го настанили върху един дънер, като стократно му заръчали никак да не мърда. Той бил толкова малък, че можел лесно да се загуби зад някоя буца пръст. Иссунбоуши си пеел с тънко гласче една песен, която сам си бил съчинил.
            — Не е голям нашият Иссунбоуши, но колко е умен! Същински поет! — си казвали родителите му с мъничко гордост, като продължавали усърдно работата си.
            — Но радостта на Иссунбоуши отлетяла в миг и се сменила с тъга.
            Той забелязал как другите деца помагали на родителите си в полската работа. А той? Никога ли не ще бъде полезен на някого?
            Върнал се много натъжен в къщи, отишъл при дядо си и му казал:
            — Добър ден, почитани дядо, аз бих искал да отида в града, да се уча и да стана голям човек. Дай ми, моля ти се, своето съгласие.
            — Добре синко, давам ти го. Но вземи със себе си таса, тези пръчици и това шило. Тасът ще бъде твоята лодка. Пръчиците твоите весла. Мушни шилото си в тази сламка. Едното ще ти е сабята, другото ножницата. Върви и боговете да те закрилят!
            — Хиляди благодарности, дядо! — казал Иссунбоуши. — Аз ще уча, ще стана силен, голям и прочут. Довиждане, дядо. Довиждане, татко, мамо!
            Като стигнал до брега на реката, той пуснал таса по водата и скочил в него.
            Така си плавал спокойно, докато не изскочила пред него една жаба.
            — Ей ти, жаборано, пусни ме да мина!
            — Ква! Ква! Ква!
            — Отмести се. Не виждаш ли, че ми пречиш?
            Но жабата се хванала за перваза на таса и почнала да го клати.
            — Лоша жаба! Ще ти дам да се разбереш! Аз съм малък, но много силен.
            И той почнал да удря жабата с веслата си, докато тя, объркана, не пуснала плячката си.
            След хиляди премеждия той пристигнал най-сетне в града се стъписал:
            „Какво гъмжило! Колко е голям този град! Колко е красив!“
            Той не могъл да откъсне очи от една голяма пагода* с трите и чудни покрива, подредени един над друг, която се подавала като голямо цвете от една черешова горичка. После се разходил из улиците на града, като внимавал много да не го стъпчат минувачите. Там имало големи карети, теглени от кротки биволи, много хора, облечени в красиви копринени кимона, и най-сетне много хубави къщи, които не били от глина като тяхната. Имало още много неща, които Иссунбоуши не забелязал, тъй като паднала нощта. Така той се намерил сам на улицата. Хората се били прибрали, защото всяка вечер един жесток човекоядец с появявал в града. Всичките къщи били залостени и никой не искал да отвори на Исъмбоши.
            (* Пагода — будистки храм на няколко етажа, всеки завършващ с покрив с извити нагоре стрехи)
            „Спокойно!“ — рекъл си той, седнал край една врата и запял.
            След малко вратата се пооткрехнала.
            — Чие е това гласче? Кой пее? — запитало едно момиченце, което се появило в процепа.
            — Това съм аз. Наричам се Иссунбоуши. Дойдох в града да се уча и да стана голям и силен. Но не познавам никого и не знам къде да се отправя. Посочи ми моля ти се мястото, където бих могъл да се уча.
            — Колко си приветлив. Влез у дима. Ще се учим заедно.
            С много благодарности Иссунбоуши влязъл. Нагостили го чудесно, после отишъл да си легне. На сутринта намерил върху една ниска масичка всичко, което било необходимо за писане, и то според неговия ръст. Седнал на една възглавничка и както му показало момиченцето, започнал да чертае с перото сложните знаци на японското писмо.
            — Много добре! — казало момиченцето, учудено от бързината, с която Исъмбоши заучавал всичко. — Хайде, за днес стига толкова. Трябва да си изморен.
            — Не, не, искам още да уча трудни знаци*… по-трудни …все по-трудни!
            (* В Япония използват за писане две азбуки и хиляди йероглифи)
            — Значи ти искаш да станеш най-ученият човек в Япония?
            Така ден след ден те учели без почивка. Една сутрин решили да се разходят до храма. Тръгнали радостни. Стигнали до голямата каменна стълба, която водела към храма, и Иссунбоуши започнал да се изкачва по стъпалата, като подскачал нависоко.
            — Внимавай! Тази стълба е опасна! — го предупреждавало момиченцето.
            — Не, не. Аз съм силен. Хайде, идвай по-скоро! — отговарял Иссунбоуши, който не знаел що е страх. — Ами ти защо се спираш постоянно?
            — Гледам цъфналите череши. Виж колко са красиви.
            — Но то непрекъснато спираш! — възразил той.
            — Гледам онова птиченце. Виж колко е хубаво.
            Изобщо то търсело различни причини, за да възпре своя малък другар да не изкачва толкова бързо стъпалата.
            На върха на стълбата момиченцето въздъхнало облекчено, но веднага му спрял дъхът. То забелязало злия човекоядец!
            Човекоядецът бил огромен, целият червен. Ноктите му били жълти шипове, два големи рога стърчели над главата му. Момиченцето се вцепенило от страх и изгубило съзнание.
            А Иссунбоуши? Е добре, Иссунбоуши застанал разкрачен пред човекоядеца и се разсмял.
            — Значи това си ти човекоядецо? Колко си грозен! Какво смешно лице имаш! Ти си рогат като бивол! Ха! Ха! Ха! — И той се смеел из цяло гърло.
            Представете си гнева на човекоядеца, към когото никой досега не би се отнасял по този начин.
            — Мушице, Аз ще те унищожа само с едно духване!
            — Колко си зъл! — отвърнал Иссунбоуши.
            Човекоядецът духнал. Но Исъмбоши бил скочил вече на върха на носа му и го бодял със сабицата си по очите и ноздрите. Човекоядецът се мъчел да го хване, но Иссунбоуши се промушвал между пръстите му.
            Той скачал на всички страни и човекоядецът сам си нанасял удари, които биха претрепали дори някой бивол.
            — Олеле, олеле! Само да те пипна! — ревял той с широко отворена уста.
            Иссунбоуши влязъл в тази зейнала уста и се спуснал в стомаха на чудовището. С един замах на сабята си го разцепил и промушил търбуха на човекоядеца, който се строполясал мъртъв. Нашият приятел изскочил през цепката, която направил, и тупнал на земята.
            Момиченцето се било свестило, дотичало, хванало последното дихание на великана и го хвърлило към Иссунбоуши с думите:
            „Иссунбоуши, стани голям!“
            Едва произнесло това, и Иссунбоуши се превърнал в хубав момък.
            Аз съм голям, аз съм голям! — се провикнал той. — Аз не съм вече Иссунбоуши.
            — Наистина, ти не си вече Иссунбоуши — казало момиченцето, плувнало в щастие. — Сега си голям, силен и начетен.
            Жителите на града понесли тържествено нашия приятел и му дали званието Герой на града. Но при все че станал богат и прочут, той си останал скромен и продължил да се учи като другите смислени младежи. Оженил се за момиченцето, когато порасло, и дълги години живеели заедно щастливи и почитани от всички.

                                               Легенда за Урашима
Имало едно време един добър рибар, който се наричал Урашима. Той бил едър и силен, имал добро сърце и много обичал животните.
            Един ден, както си ходел по брега на морето, забелязал скупчени момчета, които крещели и се боричкали около нещо, което не можел да види добре. Помамен от любопитството си, той се приближил и разбрал, че тези нехранимайковци измъчвали една костенурка, която успели да измъкнат от водата.
            Те я удряли, преобръщали я и изглежда добре се забавлявали като й причинявали такива мъки.
            — Не ви ли е срам? — извикал Урашима. — Защо измъчвате така това бедно създание? Какво ви е сторило то?
            — Ами ти защо се бъркаш? — отвърнали дръзките безделници. — Тази костенурка е наша. Остави ни на мира.
            И без да слушат повече добрия човек, те продължили своята лоша игра.
            Като видял, че думите му отиват напразно, Урашима извадил от джоба си няколко сребърни монети, които бил спечелил с тежък труд и с които щял да си купи нещо за ядене, и им казал:
            — Хайде да се спогодим. Вземете тези пари и ми дайте костенурката.
            Хлапаците не чакали да им повтори. Грабнали парите и хукнали към най-близкия продавач на бонбони.
            Урашима взел да милва полека костенурката, после я върнал във водата с думите: „Върви, клета костенурке, и не оставяй вече да те хващат!“ После се върнал у дома си усмихнат, с празен стомах, разбира се, но със задоволство в сърцето, задето е постъпил така.
            След няколко дена Урашима излязъл с малката си лодка в открито море и тъкмо се канел да хвърли рибарската си мрежа, чул един глас да го вика:
            — Чичо Урашима, чичо Урашима!
            Той се огледал учуден наоколо, но видял само небето и морето.
            „Трябва да сънувам“ — рекъл си той.
            Но тихото гласче пак подхванало:
            — Чичо Урашима, чичо Урашима!
            Още по-зачуден, човекът се взрял в морето и този път видял една костенурка, която плувала към него. Като наближила, тя се поклонила вежливо и казала:
            — Добър ден, чичо Урашима, не ме ли позна? Аз съм костенурката, която ти изтръгна от ръцете на жестоките нехранимайковци. Много съм ти благодарна за това и искам да ти се отплатя. Качи се на гърба ми и аз ще те отведа при всемогъщия Дракон, царя на океаните.
            Смаян, Урашима направил каквото му казала. Щом яхнал костенурката, и тя се гмурнала в дълбочините на морето.
            Така те се спускали безкрайно, минавали покрай чудни градини, които човешко око никога не било виждало. Накрая стигнали пред един великолепен палат, изграден от перли, лазурен камък, ахат, корали и безброй други скъпоценни камъни. Главната врата на палата, украсена със син, червен и жълт емайл, се отворили загадъчно пред тях.
            — Ние сме в палата на всемогъщия Дракон, владетеля на всички океани — казала костенурката. — Върви, той те очаква.
            Когато влезли в палата, различни риби с ослепителни цветове излезли да ги посрещнат. Те се поклонили дълбоко пред Урашима, съпроводили го през безбройни зали, една от друга по-разкошни, и накрая спрели пред всемогъщия Дракон. Да се каже, че Урашима бил учуден, ще бъде далеч от истината. Той никога не бил виждал такива чудеса и дори не бил помислял, че могат да съществуват. С отворена уста гледал около себе си и дори не се сетил да се поклони пред царя, както направили всичките му придружители. Драконът слязъл от трона си, приближил се до него и казал:
            — Значи ти си Урашима, човекът преизпълнен с доброта, който е дал всичките си пари, за да освободи клетата костенурка! Благодаря ти, Урашима, бъди добре дошъл в моето царство. Всяко твое желание ще бъде повеля за нас и ти ще бъдеш мой гост толкова дълго време, колкото ти хареса. Сега върви. Тук ти си в свой дом.
            Той пласнал с ръце и се появили безброй малки рибки — танцьорки, чиито перки били от тънък воал във всичките цветове на дъгата. Те захванали да играят пред нашия герой много красив танц. А в това време един октопод с помощта на един тон и още други риби приготвяли вкусно ядене в чест на госта.
            Очарован от този необикновен свят, Урашима не забелязал как времето лети.
            Но накрая всеки се уморява и от най-хубавите неща. Един ден Урашима се замислил за своята малка къща, за родителите си и пожелал да се върне между хората и пак да подхване работата си.
            Той отишъл при Дракона и като паднал на колене, рекъл:
            — Всемогъщи царю, много съм ти благодарен за гостоприемството. Но време е вече да се върна между хората. Нареди моля ти се на костенурката да ме отведе.
            Драконът, който се бил привързал към рибаря, се натъжил, като научил, че той иска да си отиде, и се опитал да го отклони от това му намерение, но напразно.
            И за да не наскърби приятеля си, Драконът накарал да повикат костенурката и й наредил да отведе Урашима на земята. После той подал на рибаря едно малко ковчеже и му рекъл:
            — Сбогом, Урашима. Аз бих искал да де задържа край себе си завинаги. Но нека бъде волята ти. Дръж, вземи това ковчеже за спомен от мене, но добре се пази да не го отвориш. Сбогом!
            Урашима взел ковчежето, поблагодарил още веднъж на Дракона за гостоприемството и яхнал костенурката. За миг костенурката го отнесла на брега на морето там, откъдето бил тръгнал преди толкова време, и след като се сбогувала с него със сълзи на очи, тя отново се гмурнала в морето.
            Урашима щастлив, че отново се намерил под синьото небе, поел пътя към своето село. За голямо свое учудване разбрал, че там всичко се било променило.
            Той потърсил бедняшката си къща, но на нейно място се издигал дворец. Потърсил своите родители, приятелите си, но не намерил никого. Това станало, защото той бил прекарал много, много години в морските дълбини!
            Така се скитал отчаян по улиците и хората гледали учудено този млад човек, облечен старовремски.
            В своето объркване той взел ковчежето и тъй като не си спомнил заръката на Дракона, го отворил.
            Един бял облак изплувал от него и цял го обгърнал. Като минало замайването му, младият рибар се видял преобразен в прегърбен старец с посребрени коси и дълга бяла брада. Драконът го бил дарил с вечна младост, затворена в ковчежето, но рибарят Урашима я оставил да му се изплъзне…

                                               Химе с голямата шапка
Много отдавна в Япония живял един от ония воини, които се наричали самураи. Той бил богат и силен, но много нещастен. От дълги години бил женен, а все не идвало дете, да донесе радост в дома му.
            Но мъката му не била безкрайна. Един ден жена му добила момиченце. Родителите обградили своята дъщеричка с големи грижи и с цялата си любов. Те прекарвали по цели дни с нея. Не се уморявали да й се възхищават и да въздишат безкрай: „Нашата дъщеричка! Нашата малка Химе!“ Химе растяла и разцъфтявала като цвете. Тя била хубава, умна и надминавала всички момиченца на нейна възраст. Още съвсем малка пеела и свирела чудесно.
            Но това семейно щастие не траяло дълго. Момиченцето едва било навършило десет години, когато баща му загинал на война. След няколко години майката заболяла от тежка болест. Като почувствувала близкия си край, тя извикала Химе при себе си и й казала да коленичи. После сложила върху главата на детето едно малко ковчеже и над ковчежето голяма шапка с форма на купол, толкова голяма, че му слизала чак до брадата.
            Тя погледнала Химе с нежност и промълвила:
            — Не искай от мене да ти разкрия, защо сторих това. Един ден сама ще разбереш…
            Едва произнесла тези думи, клетата жена издъхнала.
            Химе много пъти се опитвала да махне тази чудновата шапка. Но напразно, не можела да я отдели. Сякаш се била сраснала с главата й.
            Горката девойка станала за посмешище. Щом се появявала някъде, всички почвали да й се подиграват.
            „О! Хубавата шапка… Мини оттук, плашило!“
            Замеряли я с камъни. Удряли я с пръчки.
            Мъката й била вече толкова голяма, че един ден напуснала страната и нейните лоши обитатели и тръгнала безцелно по някакъв път. Стигнала до една река и се загледала в течащите води. Сторило й се, че дочува гласа на майка си, който сякаш идвал от средата на реката.
            Тя се хвърлила в реката и дълбоката вода я погълнала. Само шапката не потънала и заплавала леко. Един лодкар я забелязал и си рекъл: „Я гледай, една голяма шапка, понесена от течението!“ Той се навел да я хване: „Колко е тежка! Но под нея има едно момиченце!“
            Неговото учудване било толкова голямо, че без малко не изпуснал шапката. За щастие той не го сторил и така Химе могла да се добере жива и здрава до брега и пак да подхване своето тъжно пътешествие. Тя вървяла, вървяла дълго, докато срещнала една карета, в която се намирал владетелят на тази страна… Смаян от странния вид на Химе, той накарал да спрат каретата и запитал:
            — Кажи ми, момиче, коя си ти? И защо носиш тази голяма шапка?
            — Казвам се Химе — отвърнала тя, без да разкрие знатното си потекло. — Невъзможно ми е да махна тази шапка. Тя е сраснала с главата ми. — И обяснила, че поради тази причина е избягала от своята страна.
            — Бедното дете! — казал състрадателно владетелят. — Ела в моя палат. Аз ще ти дам работа и при мене никой няма да те тормози.
            Химе приела и с благодарност последвала господаря до неговия палат, където й дали да приготвя водата за баните.
            Тъкмо работа за нея, тъй като тя била свикнала всичко да върши самичка. Трябвало непрекъснато да пълни с ведра грамадни котли и да ги топли. И никой не се сещал да й помогне. Никой освен най-малкият син на владетеля, който се привързал към нея.
            Но това не се харесало на родителите на младежа. Един ден заради някаква малка нейна грешка решили да я изгонят. Като узнал това, момъкът паднал в нозете на родителите си:
            — Какво ще стане сега с Химе? — ги запитал той. — Такова очарователно момиче, толкова грациозно… Аз ви умолявам, дайте ми я за съпруга.
            — Как? Една слугиня? Това чудовище със смешната шапка? — развикали се ядосани родителите. Но момъкът не отстъпвал. Той ги заплашил, че ще напусне палата и ще тръгне с Химе.
            Представете си мъката и изненадата на владетеля и жена му!
            Страхувайки се да не загубят сина си, те се съгласили да задържат девойката още малко. А тайно свикали министрите и ги натоварили да намерят някакъв начин, та да накарат малката слугиня сама да си отиде. Но дните минавали, а министрите нищо не измисляли. В прославените им глави не се пораждало ни най-мъничко хрумване!
            Една вечер жената на владетеля, страшно разядосана, извикала своята стара дойка.
            — Кажи ми, дойке, не ще ли се намери някакъв начин, та девойката самичка да пожелае да си отиде?
            — Разбира се, господарке — отвърнала дойката. — Защо не събереш в палата жените на другите си синове? Химе няма да има дързостта да се навира сред тези красиви дами. Ако ли пък има тази дързост, помисли си само за последиците от впечатлението, което тя ще направи и за пренебрежението, което ще си навлече твоят знатен син! Той ще бъде толкова унизен, че ще изостави своето глупаво намерение.
            Родителите решили да последват съвета на дойката. Когато вестта за това достигнала до Химе, тя навела глава и си казала тъжно: „Заради мене става това събиране. Аз разбирам. По-добре да си вървя.“
            Момъкът напразно се опитвал да я задържи. Тя била решила да напусне палата. Младият човек я съпроводил отчаян до портата. Там той се спрял, гледайки я как се отдалечава под лунните лъчи.
            Но в този миг станало чудо! Шапката се повдигнала сама и паднала на земята, откривайки лъчезарното лице на Химе с цялата му хубост. Но това не било всичко. Ковчежето се търкулнало от шапката, отворило се и в краката на смаяните млади хора се посипали злато, сребро, диаманти, перли… С една дума, всичко най-скъпо, каквото има на земята.
            Преизпълнен от щастие, младият човек върнал незабавно Химе в палата.
            Той я скрил от всеки поглед в очакване на съдбоносния ден на приема.
            — Какво безсрамие! — казвали приближените на палата, когато узнали, че девойката ще вземе участие в приема. И те се присмивали, като си мислели за онова, което щяло да стане.
            Дългоочакваният ден най-после настъпил. Един по един, според възрастта си, синовете на владетеля влизали в голямата тържествена зала на палата, придружени от техните съпруги, една от друга по-хубави и великолепно облечени в богати кимона. Дошъл редът на младежа. Всички го изчаквали с готов презрителен израз на лицето. Но това презрение се преобразило бързо в изумление, когато различили прелестната девойка, която вървяла редом с него. Тя носела ослепително красиво кимоно, каквото никой досега не бил виждал.
            — Това е небесна нимфа! — се провиквали от всички страни. А това била Химе, Химе с голямата шапка.
            Затъмнени от нейната красота, знатните дами, присъстващи на приема, се надявали, че ще могат да си отмъстят, като накарат Химе да пее и свири. Как може една проста слугиня да познава това префинено изкуство, отредено само за знатните дами? Но Химе свирила и пяла като никоя друга. Безкрайно било учудването на всички.
            Нейната музика била много нежна и малко по малко проникнала във всички сърца, като карала лошите чувства да изчезват. Презрението и ревнивостта се стопили в сърцата на младите дами и те почнали да сипят хвалебствия за бъдещата си снаха.
            Родителите на драго сърце дали съгласието си за сватбата и радостта им била безкрайна, когато научили, че девойката е от знатен произход и във всяко отношение достойна за техния син.
            Радостта обзела палата на принца. Всички се смеели, всички пиели за здравето на младоженците, както господарите, така и слугите. И за да не скрием нищо, трябва да добавим, че когато се зазорило, много нозе се подгъвали от умора и много глави се люшкали, люшкали…

       Приказка за Химе
Преди повече от хиляда години в Япония живели старец и старица. Мъжът всеки ден отивал в планината да насече бамбук, от него плетял заедно с жена си красиви панери, които продавал на пазара в селото. Те не били богати, но не били и бедни. И можели да бъдат напълно щастливи, ако не изпитвали голяма мъка от това, че си нямали деца.
            Една сутрин в зори, когато старецът се захванал, както всякога за работа, се зачудил, като видял, че един бамбук блести, сякаш имал лампа в него. Той го отсякъл и смайването му още повече се увеличило, защото намерил в него едно малко момиченце, толкова малко, че се побирало в шепата му. Радостта на стареца била безмерна. Той плачел, смеел се, танцувал и непрекъснато повтарял:
„Щастието най-сетне ни се усмихна! Щастието най-сетне ни се усмихна!“
Радостта на жена му не била по малка, когато й показал момиченцето. Те му направили от един панер люлка, достойна за някоя принцеса, и го нарекли с името Химе.
            От този ден всеки път, когато старецът отивал в планината и виждал някой бамбук да блести, той го отсичали намирал в него по малко злато. Така двамата старци доста забогатели.
            Химе растяла не с дни, а с часове. В края на третия месец тя станала красива девойка. Всеки ден пред къщата им се събирали младежи да й се любуват.
            Нейната хубост бързо станала известна доста надалеч от селото и слухът за нея стигнал до ушите на петимата принца по име Курамочи, Миуки, Маро, Дайджин и Мико.
            Тези знатни особи пристигнали заедно в дома на Химе да искат ръката й.
            Когато старецът съобщил тази новина на Химе, тя избухнала в плач и казала:
            — Татко, аз не искам да се омъжвам за никого. Искам да си стоя при моите добри родители. Моля ти се, кажи им да си вървят!
            — Мила дъще — отвърнал кошничарят, — да се разделим с тебе, ще бъде голяма мъка за майка ти и за мене, но е редно да стане така. И после, как да върнем тези господари? Гневът им ще бъде страшен не само за нас, но и за цялото село.
            Обаче Химе нищо не искала да чуе и измислила заедно с баща си пет извънредно трудни изпитания, които те поставили на петимата кандидати.
            Старецът се обърнал с тези думи към петте принца:
            — Знатни господари, вие ми правите голяма чест, като сте дошли в моята скромна къща да искате ръката на дъщеря ми. Но аз не знам кого да избера. Ето защо реших да подложа всеки от вас на едно изпитание. Ти, велики Курамочи, ще трябва да ми донесеш едно клонче от драгоценното дърво, което расте в дълбините на Източното море, където живее ужасното морско Чудовище. Ти, честолюбиви Миуки, ще трябва да се сдобиеш с петте диаманта, които жестокият морски Дракон носи около шията си. Ти, прекрасни Маро, ще трябва да ми донесеш една черупка от лястовиче яйце.*
            (* Яйцата на лястовиците, които гнездят по островите на Япония, са с толкова крехки черупки, че при излюпване на малките се разпръсват на безброй парченца и търсенето на черупка от лястовиче яйце в Японския фолклор се отъждествява с най-голямото изпитание)
            Ти, горди Дайджин… — И той продължил така, като поставил и на останалите двама господари също такива трудни задачи. Тогава заключил:
            — Онзи от вас, който пръв се върне с исканата вещ, ще се ожени за Химе.
Принц Курамочи се качил веднага на един бърз кораб и се отправил към… своите владения.
            Този принц бил много ленив и само мисълта да слезе в дълбините на морето вече го изморявала. При това не много храбър, той се ужасявал от вероятността да застане лице срещу лице с чудовището. Като пристигнал в своите земи, той свикал най-сръчните майстори и им заповядал да направят едно съвършено подобие на клонче от желаното дърво След три години труд майсторите занесли на своя господар едно великолепно клонче. Листата му били златни, цветовете от скъпоценни камъни, а росата по тях от нежни перли. Но най-странното било, че това клонче изглеждало като истинско, защото листата му като че ли били почнали да вехнат.
            Курамочи побързал да натопи клончето във ваза с вода и я изпратил по слугите си на красивата Химе.
            Девойката, която мислела, че му е възложила неизпълнима задача, много се зачудила, като видяла чудесното клонче.
            Курамочи, доволен, че е успял да я заблуди, започнал да й разказва своите въображаеми приключения. Но тъкмо й описвал борбата си със свирепото Чудовище, на вратата на стаята се появили занаятчиите и му казали:
            — Велики Курамочи, заплати ни цената на клончето, за да можем да се върнем по домовете си.
            Така изобличен, Курамочи трябвало да се оттегли и да се върне в своя палат, посрамен и сразен.
            Миуки също се опитал да накара други да се потрудят вместо него. Той раздал пари на своите слуги и им заповядал да отидат и се преборят с Дракона и да му изтръгнат огърлицата с диамантите.
            Слугите тръгнали към морето, но вместо да се борят с Чудовището, избягали с парите.
            Смелият Миуки се оказал сам и не му оставало нищо друго, освен сам да се пребори с Дракона. Потеглил смело с кораба, като си мислел: „В края на краищата какво пък толкова представлява този Дракон? Защо ще се плаша от него?“
            Но едва излязъл в открито море, и се разразила ужасна буря. Корабът се въртял и се люшкал и без малко не потънал.
            Миуки усетил, че куражът му се топи като сняг на слънце и повярвал, че тази буря се е развилняла от гнева на Дракона.
            Той се объркал и почнал да вика като луд:
            — Прости ми, господарю Драконе! Никога не ще помисля вече да те убивам! Прости ми!
            И той плачел и цял треперел.
            Бурята продължила цели три дена. Най-сетне морето се успокоило. Миуки се върнал у дома си, като напълно забравил Химе.
            През това време Маро бил изпратил своите подчинени да търсят черупка от лястовиче яйце. Но те нищо не намерили.
            Един ден на Маро му се сторило, че вижда в едно гнездо нещо като яйце, готово да се излюпи. Сигурен, че е намерил търсеното, той извикал слугите си и им рекъл:
            — Негодници! Трябваше само да хвърля един поглед, за да намеря онова, което, според вас, не съществува! Хайде, аз сам ще се заловя с тази работа После ще си разчистваме сметките!
            Той вързал един голям панер с въже, което преметнал през един дебел клон на съседното дърво. После, като се настанил в панера, заповядал:
            — Хайде, ленивци, теглете въжето!
            Слугите изпълнили заповедта и Маро в миг се намерил на височината на гнездото. Протегнал ръка, хванал нещото и се провикнал:
            — Спускайте ме по-скоро!
            Слугите пак послушали, но в бързината изпуснали въжето. Така Маро се намерил на земята по недотам достоен начин. Щом излязъл от панера, погледнал онова, което бил взел от гнездото. Срам и позор! Той стискал между пръстите си… една птича курешка!
            Другите двама кандидати също нямали по-голям успех и трябвало да се откажат от ръката на прекрасната девойка.
            Мълвата за красотата на Химе достигнала чак до ушите на императора. Връщайки се един ден от лов, той се отбил в къщата на старците, за да види дали онова, което бил чувал да се говори, е вярно. Но едва зърнал Химе, той извикал:
            — Ти си още по-хубава, отколкото ми разказваха! Аз искам да дойдеш с мене в моя палат.
            Химе се разплакала и го умолявала да я остави при родителите й. Смекчен от сълзите й, императорът се съгласил тя да си остане. През това време девойката била подхванала четвъртата си пролет и нещо ново и чудно станало с нея: Химе по цели часове оставала да гледа луната и все плачела.
            Родителите й толкова се разтревожили от това, че един ден я запитали:
            Скъпа дъще, защо си така тъжна?
            — Аз съм родена на луната и съм царицата на небесните нимфи. Времето, което ми е определено да остана на земята, наближава своя край. През месец август, при пълнолуние, ще дойдат да ме вземат и аз ще трябва да напусна земята, за да се възкача там горе.
            Старецът бил силно озадачен и отишъл при императора да му разкаже всичко и да го помоли за помощ. Императорът също бил поразен и обещал да изпрати войници, които да бранят Химе.
            Когато настъпила съдбовната нощ, затворили Химе в една уединена стая, а група избрани войници наобиколили къщата. Неколцина се покачили дори на покрива.
            Точно в среднощ някаква странна светлина заляла земята и хората видели да слизат от небето върху един бял облак цяла дружина небесни пратеници, облечени в блестящи дрехи. Войниците опънали още повече лъковете си и се приготвили да стрелят, но изведнъж се разтреперали, ръцете и краката им се вцепенили и те останали като вкаменени.
            Вратата на стаята, в която Химе била затворена така грижливо, се открехнала бавно, съвсем бавно.
            Една великолепна колесница спряла пред къщата и един от пратениците се обърнал към стареца и му казал:
            — Доста време вече Химе е под твоите грижи. Сега трябва да се върне в своето царство.
            После се обърнал към Химе:
            — Скъпа царице, моля те да се върнеш сред нас Това е твой дълг.
            Докато той говорел, нимфите били снели кимоното на Химе и й облекли друго, много по-хубаво, изтъкано от лунни лъчи.
            Отчаяните старци се приближили до Химе и рекли през сълзи:
            — Дъще, скъпа дъще, отведи ни със себе си на луната!
            — Ах! Колко бих желала! — рекла Химе, хълцайки. — Но как бих могла? Вие сте земни същества и не ви е съдено да живеете на луната. Ето, вземете това кимоно. Всеки път, когато го облечете, аз ще идвам невидима при вас. Сбогом!
            Тя се качила в колесницата, като все се обръщала към нещастните старци. Колесницата, бавно теглена от крилатите коне, започнала да се издига.
            — Химе, Химе, върни се! — викали двамата старци, протягайки шии, за да виждат по-добре колесницата, която се смалявала постепенно, като се отдалечавала.
            — Химе, Химе, върни се!
            Но колесницата вече изчезвала в безкрая на посребреното небе.

             Врабчето с отрязания език
Имало едно време едно малко врабче. То било живо и пъргаво и много нетърпеливо да полети към синьото небе.
            — Внимавай. Почакай още малко. Ти си много мъничко, за да можеш да летиш — му казвали доста обезпокоени бащата и майката врабци. Но малкото било сърцато. След няколко опита, подкрепяно от внимателните криле на неговите родители, то повярвало, че е способно да прави дълги обиколки. Един прекрасен ден, като се възползувало от отсъствието на родителите си, които били отишли да търсят храна, то разперило криле и… довиждане!
            — Хайде, връщай се! — викнали братчетата му. — Ако татко разбере, че си бягало, зле ще си изпатиш.
            — Не, не! — отвърнало малкото врабче. — Аз ще направя просто един малък полет и бързо ще се върна!
            И то отлетяло щастливо, като се дивяло на света, който се разкривал пред неговите очи.
            Полетяло някое време и кацнало на едно клонче, като си рекло на ума: „Ще си почина малко и после ще се върна. Мисля, че се отдалечих множко… Хайде назад!“ — по крилете му били станали тежки, сякаш от олово, и то не могло да ги помръдне. — Търпение! Ще си почина още малко. — Но било толкова изтощено, че едва се държало върху клончето. Завило му се свят и … туп! — вироглавото врабче паднало на земята й си счупило едното крило.
            За щастие един човек минал наблизо. Като го видял в такова окаяно положение, той му рекъл:
            — Горкичкото! Не плачи, аз ще те занеса в къщи. Ще те излекувам и ти ще можеш скоро да се върнеш у дома си.
            Той се прибрал и показал на жена си раненото врабче. На нея не й се по-нравило това и се ядосала:
            — Трябва да си полудял! Не ни стигат нашите грижи, та да се натоварим и с тази! И после още едно гърло в тази къща, това е съвсем невъзможно.
            — Жено, не се сърди, не можех въпреки всичко да го оставя да умре… Аз сам ще се грижа за врабчето и ще деля с него храната си. То с нищо не ще те затрудни.
            — Ти си господарят тука — отсякла жената. — Прави каквото щеш. Само гледай това врабче да не ми досажда.
            Човекът кимнал в знак на съгласие, после прикрепил една пръчица към счупеното крило, направил удобно гнездо в една кутия и след като разделил с врабчето едно канче мляко, отишъл в зеленчуковата градина да му потърси червейчета.
            Дните минавали. Крилото заздравяло, но врабчето не искало да се раздели с човека и да се върне у дома си:
            — Ако искаш, ще остана цял живот при тебе.
            — Е добре, остани, врабченце! Без тебе ще бъда самотен и тъжен. Но внимавай да не се спречкаш с жена ми.
            Изминали дни, месеци и тяхната дружба все повече растяла.
            Веднъж човекът трябвало да отиде в града да продаде няколко панера и поръчал на врабчето да кротува, докато той се върне. Врабчето му обещало и стояло мирно… докато един тас с кола, оставен до коритото, в който жената перяла, не привлякъл вниманието му. Врабчето взело да обикаля около таса, за да види по-добре тази чудна бяла течност.
            — Бягай, врабче! рекла жената. — Нямам друга кола. Ако разлееш таса…
            И още недоизрекла, тасът се преобърнал! В гнева си тя грабнала ножицата и отрязала езика на горкото врабче, като викала:
            — Махай се, неблагодарно врабче! Върви си у вас ида не съм те видяла повече!
            Нещастното врабче, обляно в сълзи и страдайки ужасно, отлетяло бързо натам, където се намирало гнездото му. Човекът се завърнал и много се разстроил, като научил новината. Без да губи време, тръгнал да пита и разпитва, за да намери своя малък приятел.
            — Зайо Байо — запитал той, — моля те, кажи ми, къде е гнездото на врабчето!
            — Мини оттук, добри човече — на другата страна на реката.
            — Моля ти се, катеричке драга, къде се намира домът на моя приятел — врабчето?
            — От другата страна на планината, добри човече. Човекът вървял дни и нощи, без да се спира, прехвърлял реки и долове, изкачвал планини, пресичал гори, докато стигнал до търсеното място. Той се срещнал с бащата и майката — врабци, на-обиколени от множество малчугани, и като видял сред тях своя приятел, се разплакал от радост. Врабците го приветствали радостно и го нагостили богато. Когато дошло време да си тръгва, те му дали едно ковчеже и му рекли:
            — Ти си се отнасял много добре с нашето врабче, вземи това ковчеже, но не го отваряй, преди да стигнеш у дома си.
            Човекът им поблагодарил, целунал своя приятел и както му заръчали, отворил ковчежето чак когато се прибрал в къщи. За свое най-голямо учудване там намерил безброй диаманти, златни предмети, скъпи тъкани. Завистливата жена се провикнала:
            — Всичкото за тебе и нищичко за мене! И то след като съм се трудила толкова много заради това врабче! — И тя поела пътя към дома на врабчето.
            — Ей, Зайо — запитала тя, — знаеш ли къде се намира къщата на врабчето?
            — От другата страна на реката, добра жено.
            — Катерицо, знаеш ли къде се намира къщата на врабчето?
            — От другата страна на планината, добра жено.
            Врабците приели жената, както били приели и нейния мъж. Като я слушали да повтаря безспирно, че тя е направила голяма жертва да храни един неблагодарник, те я отрупали с извинения и благодарности.
            Когато свършило угощението, те поставили две ковчежета пред жената. Едното било малко и грозничко, другото по-голямо и шарено.
            — Ти си била така добра и търпелива с нашия син, затова ние искаме да ти предложим едно от тези ковчежета — казали те. — Но отвори избраното от тебе чак когато се прибереш в къщи.
            Разбира се, жената избрала голямото ковчеже, което било също и по-тежко. И без дори да благодари на врабците, си тръгнала.
            „Кой знае какви хубави неща има в него! — си мислела тя. — Аз ще стана богата и всички ще ме уважават. Ще отида в града и ще имам най-хубавия от всички палати!“
            И продължавала да прави хиляди и хиляди кроежи. Насред пътя любопитството й надделяло. И тъй като не могла повече да чака, жената отворила ковчежето. Но едва повдигнала капака му, зли дяволчета наскачали по лицето й, заиграли около нея, като й се кривели. Изиграна и изплашена, тя побягнала с всички сили като луда.
            Така тича тя и досега. Ако ви се случи да видите жена, която тича, сякаш дяволът я гони, не я спирайте. Това е тя, лошата жена, която отрязала езика на бедното врабче.
            Мъжът й, напротив, раздал всичкото си богатство на бедняците от селото и си построил малка къща, редом с къщичката на врабчето. Той притежавал едно безценно съкровище, съкровище, което не може да се купи с всичкото злато на света: един приятел искрен и предан.

                                                      Вълшебният воал
Имало едно време един рибар, който си живеел честито в колиба на брега на морето.
            Един ден, когато хвърлял въдицата, той помислил: „Какъв хубав ден! Морето е синьо, гладко като огледало и зеленината на приморските борове е омайна!“
            Докато се любувал на хубавия изглед, някакъв сладък мирис изпълнил въздуха. Той оставил въдицата си и поискал да разбере откъде иде, това вълшебно благоухание. Тръгнал и лека-полека, както прави кучето, проследил дирята на мириса. Така забелязал някакъв великолепен воал, преметнат на едно борово клонче.
            — Какъв красив воал! — се провикнал той. — Ще го занеса у дома и ще го запазя грижливо.
            Покатерил се на дървото, взел воала и едва слязъл на земята, почнал да го разглежда внимателно. Това бил най-чудният воал, който човешко същество някога е виждало, изтъкан от лунни и слънчеви лъчи, осеян с дребни блестящи звездици.
            Рибарят тъкмо се канел да си тръгне, видял да се появява в сянката на един бор възхитителна девойка:
            — Добри човече, този воал е мой. Това е воалът на небесните нимфи. Моля ти се, върни ми го!
            Рибарят отвърнал, без да се обръща:
            Щом е така, този воал е много ценен. Аз ще бъда най-големия глупак, ако ти го върна. Освен това …
            Още недовършил, той се обърнал да погледне тази, която говорела с такъв нежен глас. Девойката насреща му била небесна нимфа и едри сълзи се стичали от очите и.
            — Моля ти се, дай и го — повторила тя. — Иначе не ще мога да се върна при моите сестри.
            Коравото сърце на рибаря се смекчило и той мигновено бил очарован от красотата на девойката.
            — Ще ти го върна, но преди това трябва да останеш за малко на земята и да изиграеш за мене най-чудните небесни танци!
            — О! Да, аз ще танцувам за тебе! Но трябва преди това да ми върнеш воала.
            — Не! Защото ако ти го върна, ти ще отлетиш веднага и ще ми се надсмееш. Не съм толкова глупав!
            — Какво говориш? Нима не знаеш, че небесните нимфи никога не си служат с лъжи? Казах, че ще танцувам за тебе, и така ще бъде. Но аз не мога нищо да сторя, преди да получа воала си.
            Тогава рибарят се решил да върне вълшебния воал на нимфата. Тя веднага заиграла чуден танц. Краката и едва докосвали земята. Вълшебният воал се виел около нея, сякаш го носели невидими ръце. Дъжд от прекрасни цветя падал от небето.
            Рибарят, който бил седнал на един дънер та по-добре да се възхищава на танца, видял със съжаление, че тя се отдалечава бавно, издигайки се лека-полека към свещената планина, наречена Фуджияма. Той искал да я извика, но не можел. Някакво странно вцепенение обхващало ръцете и краката му и той седял прикован на мястото си със зяпнала уста.
            Нимфата непрестанно танцувала и се издигала все-повече и повече над леките мъгли, които се стелели по склоновете на Фуджияма, над белия сняг по върха и, през прозрачните облаци, които увенчавали планината.
            Малко по малко, както нимфата изчезвала постепенно в синевата на небето, рибарят бил обзет от дълбоко смирение. И пълен със спокойствие, като след безгрижен сън той се упътил към брега и пак подхванал да лови риба…
   
Лошият пор
На слънчева полянка сред гъста гора си живеели честито един дядо и една баба. Животните били техни приятели. Всяка сутрин в зори цяла върволица минавала пред къщичката им.
            Бобрите им носели дърва, катеричките – орехи, зайците и козичките – сочни плодове. Птичките им поднасяли нежни листа и хубави цветя. Пчелите оставяли своя мед в едно гърненце, поставено на перваза на прозореца.
            За старчетата всеки ден бил празник! От изгрев слънце те разтваряли вратите си, благодарели на своите приятели и ги разпитвали за малките им.
            Лек дим излизал от техния комин и скоро вкусните банички бивали готови. Имало за всички, от мъничките мравки до едрите мецани, най-лакомите от горските обитатели.
            И когато синовете на старците идвали да ги навестят заедно с жените си и цяло ято деца, ставало истинско събитие! Цялата гора се вълнувала, защото трябвало да се нахранят всичките тези гладни гърла!
            Посещението при дядо и баба било за децата най-хубавата награда. Те се забавлявали през целия ден със сърнетата, мечетата, с всички горски животни. Най-малките прохождали, подкрепяни от птичките. И животът в гората би бил напълно щастлив, ако… Ах! Защо винаги има едно „ако“, което всичко обърква? В случая нарушителят на празника бил порът. Той бил себелюбив, лъжлив и свадлив. Ненавиждал целия свят и обичал да причинява мъка на другите. Един ден усетил, че откъм къщичката на старците идва хубава миризма, затичал се натам, скочил на перваза на прозореца и видял бабата да приготовлява голяма торта. Слюнки изпълнили устата му: Той почукал на вратата: „Чук, чук.“
            — Кой е? — запитала бабата, но се досетила сама. — Аха, това си ти, поре. Какво искаш?
            — Бабо, отвори ми, моля ти се: навън е студено и крачетата ми измръзнаха.
            — Горкото животинче!… Ела да се стоплиш — и като казала това, тя отворила прозореца, хванала внимателно пора и го сложила на една възглавничка близо до печката.
            — Каква хубава миризма, бабо. Да знаеш колко съм гладен! — рекъл той.
            — Съжалявам, че не мога да ти дам от тази торта. Внуците ми идват утре на гости. Искаш ли една баничка, от сутринта е?
            — Тя ще е вече твърда — захленчил порът. — Искам парче торта, искам парче торта!
            Като разбрал, че бабата няма да отстъпи, той хванал един нож и го забил в сърцето й. После грабнал тортата и избягал в бърлогата си.
            Но на бабата й нямало нищо. Ножът влязъл в торбичката с билки, която тя носела на врата си.
            Когато мъжът й се върнал, тя му разказала какво се било случило и заедно решили да дадат добър урок на злото зверче. Бабата нацапала дрехата си с червен сок от ягоди, напудрила лицето си с брашно и легнала на кревата, сякаш била мъртва.
            Тогава дядото започнал да стене:
            — Какво нещастие! Ах, какво нещастие!
            Всички горски животинки се притекли:
            — Що ти е, дядо?
            — Жена ми, горката ми жена! Убили са я! Ах, какво нещастие, какво нещастие! — и той продължавал здравата да се вайка. Дълбока тишина паднала над гората и едри сълзи се застичали от много очи.
            Там бил също и заекът, най-хитрото от всички горски животни. Той дошъл да целуне дядото, който го взел на ръце, подържал го малко и му прошепнал нещо на ухото. Изведнъж очите на Зайо Байо засвяткали. Той изтичал в гората, взел от мечката един голям кош и от катеричката един съвсем мъничък, после намазал със смола големия. Тогава отишъл при пора:
            — Добър ден, куме, искаш ли да ме придружиш от другата страна на планината? Една нимфа ми откри мястото на едно съкровище.
            — Разбира се, и много ти благодаря, Зайо Байо.
            — Ще вземем кошовете. Всеки ще стане стопанин на онова, което пренесе.
            Разбира се, порът взел големия кош.
            — Внимавай — рекъл заекът, — има смола по коша!
            — На другите ги разправяй тия! — отвърнал порът. — Разбира се, ти искаш да вземеш този кош. А пък аз съм сигурен, че по него няма смола. И той бързо метнал големия кош на гърба си.
            Почнали да се катерят по планината. Слънцето прежуряло. На заека му било леко с малкия кош и той напредвал, подскачайки весело. Порът се задъхвал под големия кош и със сетни сили следвал спътника си. На върха порът поискал да се разтовари. Но напразно! Кошът бил хубавичко залепнал за гърба му.
            — Аз ти казвах! — се провикнал заекът.
            И порът трябвало да млъкне. Но след малко застенал:
            — Помогни ми, не мога повече!
            Заекът хванал коша, дръпнал го силно и отървал пора от него. Няколко кичура останали залепени по коша.
            — Ай, ай! — застенал порът. — Колко боли! Как гори!
            — Почакай, ей сега ще те намажа с мехлем.
            — Ох! Оле-ле! — завил пак клетникът. — Още повече гори!
            — Но това е мехлемът, който ти употребяваш, когато лекуваш раните на другите!
            И този път порът трябвало да замълчи и да преглътне сълзите си. Мехлемът наистина бил една от неговите измислици. Той го приготовлявал от пелинови клонки и си служел с него, за да устройва лоши шеги на другите животни. Веднъж наложил с него раната на една лисица. Какъв вой!… И какъв смях! Но сега споменът за лисичия вой правел по-тежко страданието на пора.
            — Хайде да вървим — простенал той.
            — Добре — отвърнал заекът. — Ще се спуснем от планината и ще прехвърлим реката. Ти върви полека. Аз ще изтичам да намеря лодка.
            Той припнал и за миг стигнал до брега на реката. Бобрите му помогнали да направи една лодка, грубичка, но здрава. После направил още една лодка, голяма и хубава на вид, но от кал и я облепил с пъстроцветни камъчета. Изглеждала великолепна!
            Порът, съвсем изтормозен, най-сетне дошъл до брега, където заекът го чакал в малката лодка.
            — Качвай се бързо — рекъл заекът.
            — Не ща на тази ужасна лодка! — възпротивил се порът. — Ами онази; чия е тя? — добавил той, сочейки лодката от кал.
            — Направих я за бобрите. Тя е тяхна.
            — Тя е моя, искам я!
            И порът стъпил с единия си крак в лодката.
            — Внимавай! — викнал заекът. Но нямал време да продължи. Лодката била вече потънала и нейният лодкар паднал във водата.
            — На помощ! На помощ! — викал клетият пор, който почнал да се дави.
            — Ще бъдеш ли пак жесток, себелюбив, превзет? — запитал заекът.
            — Не, не! На помощ!
            Заекът го изтеглил от водата и продължили заедно пътя си на връщане. Порът, вече разкаян, съзрял една маймуна да се люлее на един клон, който се бил зачупил.
            — Внимавай, кумице маймуно, клонът ще се строши!
            — Още една от твоите лъжи! — отвърнала маймуната.
            Но клонът се счупил и маймуната тупнала от дървото. Ала това падане причинило по-малка болка на маймуната, отколкото на сърцето на пора.
            „Ето — помислил си той натъжен, — вече не ми вярват, дори когато говоря истината!“
            После те срещнали една катеричка, която носела с мъка чувал орехи.
            — Дай да ти помогна! — викнали в един глас двамата пътници.
            — Не ти, миризлив поре! — отвърнала катеричката. — Но ако Зайо Байо иска… — И чувалът се прехвърлил върху раменете на заека. С това още една тежест се стоварила върху сърцето на пора.
            Най-сетне стигнали до къщичката на дядото. Заекът рекъл:
            — Аз ще отида да побдя край милата баба. Ами ти?
            — Да, и аз — отвърнал порът и те влезли заедно. Когато порът видял на леглото горката старица толкова бледна, с голямо червено петно на гърдите, той избухнал в плач. Сълзите му били искрени и парели по-силно от огън. Една сълза паднала върху лицето на бабата, която се стараела да не мърда. Но тази сълза била много гореща и бабата неволно седнала на леглото.
            — Тя е жива! — се развикали всички.
            Дядото хвърлил един поглед на заека, прегърнал пора и както го галел, му заговорил:
            — Твоята искрена мъка възвърна живота на бабата. Ние ти прощаваме. Върви си и винаги бъди добър!
            Порът отново заплакал. Той станал най-доброто, най-услужливото от горските животни. И оттогава животът в гората потекъл мирен и честит.

        Танцуващият чайник
Една хубава лунна вечер малкият язовец си играел пъргаво в една овесена нива, като си напявал весело:
            „Тра-ла-ла, тра-ла-ла…“ Изведнъж, без да разбере какво става с него, се видял увиснал на едно въженце. Опитал се да се освободи, но както и да се извивал, не могъл да се избави и заплакал горчиво. В това време един вехтошар минал оттам и като го видял в такова окаяно положение, извикал: — Виж ти, язовец увиснал на въженце! Каква сполука! Кожата му е скъпа. Ще я продам на добра цена.
            Той развързал въженцето и забелязал, че язовецът е младичък, съвсем малък и изглеждал нещастен. Той се разнежил и го пуснал на свобода, като му рекъл:
            — Хайде, върви си! И внимавай да не се хванеш пак в примката.
            Язовецът се разплакал от радост и тъй като не искал да бъде неблагодарен, какво, мислите, сторил?… Постоял малко замислен и после изведнъж се превърнал на хубав чайник. Вехтошарят носел на гърба си кош. Язовецът скочил в коша, без човекът да го забележи.
            Щом влязъл в къщи, вехтошарят снел товара си и въздъхнал с облекчение. А каква била изненадата му, когато между старите вещи съзрял чайника, който виждал за първи път!
            „Колко е красив, си рекъл той, ще го занеса като дарение в храма. Така свещеникът ще ме споменава понякога в своите молитви.“
            Свещеникът оценил дарението на вехтошаря и му казал:
            — Какъв чудесен чайник! Благодаря ти, синко, няма да те забравя в молитвите си.
            Той поставил грижливо ценната вещ. И всеки път, когато идвали посетители, свещеникът им показвал чайника с гордост.
            — Вижте колко е красив! — казвал той.
            И посетителите отвръщали:
            — Никога не сме виждали по-красив!
            Свещеникът пожелал един ден да си направи чаша чай и сложил чайника на огъня. Изведнъж чул едно тънко гласче, което викало:
            — Оле-ле, оле-ле! Пари ми, пари ми!
            И в същия миг свещеникът видял да се подават от чайника една глава, четири лапки и опашка на язовец. После животинчето с един скок излязло от чайника и погледнало с укор горкия свещеник право в очите.
            Свещеникът отначало се вцепенил от учудване, после се разкрещял:
            — Дух! Дух! В чайника има дух!
            И като подхванал полите на робата си, побягнал като луд. На виковете му дотичали неколцина от неговите ученици. Щом казал какво се е случило, те се въоръжили с метли и влезли смело в помещението.
            Чайникът си бил на огъня и врял спокойно.
            — Но… почтени свещеникъ, къде е духът? — запитали го те.
            — В чайника беше! — отвърнал свещеникът. — Когато го сложих на огъня, той изкочи от вътре и се развика: „Пари ми, пари ми!“ — Сигурен ли сте? Вижте, той си ври там спокойно.
            — Но аз ви казах, че духът изкочи от чайника и се развика; „Пари ми, пари ми!“ Смятате ли, че аз съм човек, който казва на черното бяло?
            Момчетата не знаели какво да мислят. Не се осмелявали да кажат на свещеника, че може би само така му се е сторило, и взели да бутат чайника с дръжките на метлите и да викат:
            — Къш… къш…Хайде излизай!
            Но чайникът невъзмутимо продължавал да си къкре.
            Свещеникът запазил от случката неприятен спомен. Той накарал да извикат вехтошаря и му рекъл:
            — Този чайник говори. Той казва: „Пари ми! Пари ми!“ Вземи си го, не го ща вече.
            И така вехтошарят си го взел. Той бил смаян. Никога не бил чувал такава невероятна история. Сложил чайника до леглото си и заспал.
            Но ето че посред нощ едно тънко гласчето повикало: „Вехтошарю, вехтошарю!“
            Добрият човек се стреснал и седнал на леглото. Огледал се на всички страни, после се ощипал да не би да сънува, защото виждал пред себе си чайник с глава, крачета и опашка на язовец.
            — Добър вечер — рекло чудното създание. — Аз съм язовецът, който ти някога освободи. За да ти се отблагодаря, се превърнах в чайник. Устрой утре едно представление. Аз ще танцувам. Ето така, гледай!
            И той започнал да танцува наистина много смешно.
            Вехтошарят не чакал да му повтори. На другата сутрин рано бил вече на площада, където сковал малка барака. Когато свършил, почнал да вика:
            — Насам, насам! Елате, да се полюбувате на танцуващия чайник!
            Представлението обещавало да бъде необикновено, затова твърде бързо многобройни зрители изпълнили малката барака. След първия звънец завесата се вдигнала и вехтошарят с поклон поздравил публиката. Язовецът дотичал иззад кулисите и също направил грациозен поклон.
            — О! Чайникът се покланя — прихнали в смях зрителите.
            Необикновеният танцьор изпълнил много танци. После се покачил върху едно дълго въже, опънато от едната до другата стена на театъра, и като отворил красив чадър, преминал по въжето от край до край, правейки хиляди премятания. През сълзи от смях публиката викала: „Браво! Още, още!“
            Представлението имало голям успех и вехтошарят бързо забогатял. Въпреки това той си останал добър. Не станал нито коравосърдечен, нито себелюбив.
            Един ден, като галел чудното животинче, което се било излегнало върху една възглавница, той му казал:
            — Аз те карах доста да се трудиш, за да стана богат. Сигурно си много уморено и сега трябва да си почиваш.
            Той прекратил представленията и отново занесъл чайника на стария свещеник, като му разказал своите приключения.
            — Не съм вече млад — заключил той. — Страхувам се след смъртта ми този чайник да не попадне в ръцете на някой алчен човек, който ще го кара много да се трепе. Тук той ще бъде на сигурно място.
            — Прав си — отвърнал свещеникът. — Ние ще го пазим като съкровище.
            Поставили го в храма на най-хубавото място и всеки ден някой от учениците отивал да го погали нежно.
            Оттогава са изтекли повече от хиляда години, а чайникът си е все на същото място. Почитан от всички, той се грее блажено на слънцето, чиито лъчи проникват в храма през просторните му прозорци.

       Човекът, който карал дърветата да цъфтят
В едно малко японско селце живеел преди много години един старец със своята жена. Веднъж мъжът отишъл в планината за сухи съчки. Като се уморил да ги прави на вързопи, той седнал върху един дънер да похапне. Тогава едно мършаво бяло куче кротко се приближило до него.
            — Горкото куче — рекъл той, — трябва да си гладно. Дръж, хапни това. Малко е, но нямам друго. В къщи ще се наядеш до насита.
            Той дал на кучето каквото му било останало от яденето, после нарамил съчките и се върнал у дома си със своя нов приятел.
            Когато жена му, която била много добра, видяла кучето, възкликнала:
            — Горкото животно! Виж колко е умно! То вече се е привързало към нас.
            Тя му направила набързо една чудесна баничка. После решили да го нарекат Широ, заради цвета на козината му, защото на японски „широ“ значи „бяло“. И тъй като нямали деца, те се грижели за кучето с много нежност. Давали му най-отбрани ястия и то за кратко време порасло и се охранило. Широ, от своя страна, толкова обикнал своите стопани, че не се отделял нито на крачка от тях.
            Един ден добрият старец отишъл да работи на своята нива. Широ се забавлявал да тича насам-натам. Изненадан, той се спрял, наострил уши и започнал силно да лае.
            — Широ, какво ти стана? — попитал старецът. — Какво нередно нещо видя? Чакай, аз идвам — продължил той, приближавайки се.
            А какво било неговото учудване, като чул Широ да говори:
            — Бау-бау! Копай тука! Бау-бау! Копай тука! — и в същото време ринел твърдата земя със задните си лапи.
            Старецът копал, кучето ринало… докато накрая се появило на бял свят едно гърне, пълно със злато.
            Малката нивица била отделена от нивата на съседа с плет. Онзи през една пролука на плета видял как стопанинът и кучето изровили гърнето. Позеленял от яд, той отишъл в къщата на добрите старци.
            — Добър ден, съседе. Жена ми и аз сме все сами. Може ли да ни отстъпите Широ да поседи с нас няколко часа?
            — Разбира се — отвърнал стопанинът. — Вземи го.
            Но това не се харесало никак на Широ, който лаел и се теглел така силно, че старият сребролюбец трябвало да му върже връв на врата и да го влачи чак до своята нива. Като стигнали там, той го попитал:
            — Къде се намира съкровището? Бързо казвай!
            И с грубите си ръце почнал да натиска главата на кучето надолу. Широ, за да се освободи по-скоро, започнал да рине земята.
            — Аха! Значи тук! — рекъл сребролюбецът. И като вързал кучето за едно дърво, почнал на свой ред да копае с всички сили.
            Накрая успял да изрови нещо, но това било купчинка стари кости, парчета желязо, глинени чирени. Разярен, алчният човек викнал:
            — Лошо животно, ти се подиграваш с мене!
            И като грабнал една копачка, почнал да бие бедното куче така, че жалният му лай разкъсвал сърцето. Добрият старец дотичал и Широ, като видял да идва стопанинът му, скъсал връвта и се спуснал към него, като се люлеел на треперещите си лапи. Старецът задържал ръката на съседа си, който замахнал пак да удари кучето.
            — Моля те да извиниш Широ — рекъл той — и да му простиш.
            Като казал това, взел внимателно кучето на ръце и си го занесъл в къщи.
            На другия ден двамата нещастни старци погребали Широ с плач и посадили над гробчето му едно младо борче. Оттогава ходели всеки ден на гробчето на Широ и го поливали със сълзите си.
            И сигурно сълзите на старците имали вълшебна сила, защото борчето видимо растяло и за кратко време станало толкова голямо, че двама души, уловени за ръце, едва можели да обгърнат стеблото му. Всички хора от селото идвали да се дивят на това чудо. Но най-озадачен все пак бил старецът.
            — Жено — рекъл той, — това чудо се дължи пак на нашия добър Широ. Мисля, че не се лъжа, като казвам, че има частица от него в цялата тази работа.
            — Аз също мисля така-—отвърнала тя. — Спомняш ли си колко обичаше той оризова баница? Защо не направиш от това дърво чутура, в която да счукам достатъчно брашно за една голяма баница?
            — Ще я сложим върху гроба му. Какво хубаво хрумване!
            И добрият старец направил една чудесна чутура, в която почнали да чукат ориз. Но с всеки удар на чукалото, оризът се увеличавал, дори започнал да изскача навън. И вместо брашно по земята падали жълтици! Старият сребролюбец, като научил за новото чудо, дотичал при съседите си и им рекъл:
            — Искам да направя оризова баница, та да я занеса на гроба на Широ. Но нямам чутура. Ще ми заемете ли вашата?
            — На драго сърце — отвърнал старецът.
            Алчният човек останал много доволен, той занесъл чутурата у дома си и почнал да чука ориз. Извикал и жена си да му помага, но колкото повече чукали ориза, по-малко оставал. И ако случайно паднело малко брашно на пода, превръщало се в червеи. Старият сребролюбец побеснял от яд и като грабнал една брадва, насякъл на парчета чутурата и я изгорил в печката си.
            На другия ден неговият услужлив съсед го навестил.
            — Извинявай, че те безпокоя — казал той. — Но не би ли ми върнал чутурата.
            — Твоята чутура се счупи и аз я изгорих. Ако искаш, вземи пепелта й: това е всичко, което мога да ти върна.
            И той му обърнал гръб, за да скрие яда си. Добрият старец почнал да събира натъжен пепелта в един панер, като си мислел: „Широ беше убит, чутурата унищожена. Защо има толкова лошотия на тоя свят?“
            След като събрал пепелта в панера, старецът го вдигнал и си тръгнал бавно. Но едно внезапно подухване на вятъра отнесло няколко прашинки, които попадали по оголените клони. Пепелта в миг накарала клонките да цъфнат, като че ли не било през зимата, а през пролетта. Учудването на добрия старец било толкова голямо, че той се разтичал из селото, като викал колкото му глас държи:
            — Аз накарах да цъфнат сухите клони!
            Така той срещнал един принц, който яздел великолепен кон, съпровождан от свитата си. Като чули стареца, дворцовите хора му казали:
            — Това е любопитно. Я да видим, накарай да цъфнат клоните на онази череша.
            Старецът се покатерил на черешата и я поръсил с малко пепел, пошепвайки чудотворните думи:
            „Арамбоши, парамбоши, акадиномото“. И дървото в миг разцъфтяло.
            — Това е чудесно! Ти накара черешата да цъфне посред зима — рекъл принцът и дал за награда на стария човек пълна торба с жълтици.
            Ядът на стария сребролюбец, който узнал за новото чудо, бил безмерен. Той скочил, грабнал един панер, сложил в него малко пепел от печката си и тръгнал, като казал на жена си:
            — Радвай се! Като се върна, ти ще бъдеш най-голямата богаташка в страната!
            Отишъл на края на селото, покатерил се на едно дърво, което растяло край пътя, и зачакал принца да се върне от своята разходка. Когато зачул конски тропот, той се развикал с цяло гърло:
            — Аз карам голите клони да цъфтят! Принцът рекъл:
            — Виж ти, още един вълшебник!
            И като се обърнал към него, казал:
            — Щом като притежаваш тази сила, накарай това дърво да цъфне.
            — Арамбоши, парамбоши, акадиномото — изрекъл сребролюбецът.
            И като повтарял това заклинание, той пръскал пепелта по дървото.
            Но този път нищо не станало. Той помислил, че не е хвърлил достатъчно пепел. Загребал с пълни шепи и я разпръснал във въздуха. И то така, че наместо да попада на клоните, влязла в очите, носа и устата на принца и на хората от неговата свита. Принцът, разбира се, много се разгневил и заповядал на войниците си да му доведат виновника.
            Старият сребролюбец се хвърлил в краката на принца и се разплакал:
            — Това е справедливо наказание за моята лошотия! Това е отмъщението на Широ! Аз искам да се поправя. Няма да бъда вече алчен, скъперник и зъл. Накажи ме, принце, после ме остави да изкупя своите грешки. Милост, милост!
            Принцът го смъмрал строго. Но после, трогнат от сълзите му, го пуснал да си върви, без да му наложи наказание.
            Старият сребролюбец се разкаял и станал добър като своите съседи, които му простили всичкото зло, което им бил причинил.
            Така завършва и чудната приказка за Широ.


Няма коментари:

Публикуване на коментар