12 май 2012 г.

Приказките на Николай Райнов-6


НИКОЛАЙ РАЙНОВ
ПРИКАЗКИ ОТ ЦЯЛ СВЯТ-3

СЪДЪРЖАНИЕ:
ОВЧАРЧЕТО И ДЖУДЖЕТАТА
РОБЪТ С ЛИСТЧЕТО
ОПЪРНИЧАВА ЖЕНА
КИЛИМЪТ НА КНЯЗА
В ЦАРСТВОТО НА МЪЛЧАЛИВИТЕ
УМНА МОМА И ЦАР
БЯЛАТА МОМА
МАГЬОСНИКЪТ, КОЙТО СЕ ПРЕВЪРНАЛ В ЧАКАЛ
ЧОВЕКОЯДЕЦЪТ

            Овчарчето и джуджетата
            Шведска приказка
            В едно далечно село живяло момче по име Вили. Баща му и майка му били умрели. То живеело при мащеха си. А мащехата била зла жена. Не му давала ни да се храни като света, ни да се наспи. Вили пасял говеда. Още рано сутринта, преди да е изгряло слънцето, той трябвало да ги извежда на паша, цял ден да се върти около тях да ги пази — да не би да се изгубят, — а вечер да ги прибира и откарва в селото.
            За малко момче като Вили тая работа била трудна. А най-лошото било, че говедарчето не получавало за нея нищо друго освен по един резен хляб на ден. Па и него не винаги му давала свадливата мащеха.
            Веднъж момчето станало малко по-късно, отколкото трябвало. Мащехата с викове го пратила след говедата и му не дала нищо за храна. Вили откарал говедата на паша, седнал под едно дърво и почнал да плаче. Но в това време говедата се разпръснали по пасбището и той станал да ги наглежда. Отишъл на едно зелено бърдо, дето имало буйна трева, и седнал там.
            На това бърдо обичало да прекарва пастирчето през деня, когато слънцето напече силно: там имало дървета с широки листа, под тях тревата била росна и сочна, та можело да пасат говедата.
            Ала тоя ден Вили забелязал, че тревата е утъпкана, суха и смачкана, като че ли сума нозе са ходили и тичали по нея през нощта.
            Но явни следи от стъпки се не виждали никъде. Като походило на-сам-натам, пастирчето намерило чифт мънички, съвсем мънички обувки, цели от синкаво стъкло, с по една висулка на върха от нанизани маниста, също синички.
            Момчето забравило глада си, като видяло обувките. Развеселило се. Почнало да си играе с тях. За него, разбира се, те били съвсем малки: не му ставали. Във всяка от тях то можело да обуе най-много върха на палеца си.
            — Чудни обувчици! — викнал засмян Вили. — Едва ли някой ги е носил на краката си: такива малки крачета няма никой. Те ще да са направени за играчка.
            Вили си играл с обувките цял ден. Когато залязло слънцето, той подкарал стадото към селото. Но като слязъл от бърдото, ето че изпод земята излязло едно джудже и се изправило пред него. То било мъничко човече, не по-високо от педя.
            — Добър вечер, говедарче! — рекло джуджето. — Как прекара деня?
            — Дал бог добро — отвърнал Вили. — Слава богу, добре.
            — Тая заран съм си изгубил обувките горе на бърдото. Да не би да си ги намерил?
            — Намерих едни малки обувки — отвърнал Вили. — Навярно са твоите. Но, да ти кажа право, не ми се дават. Искам да ги подаря на мащехата си за именния й ден. Тогава тя ще си поотпусне сърцето, та ще ми даде цяла питка да се нахраня. А може дори и да престане да ме бие. Остави ми ги, моля ти се.
            — Ами аз какво да правя без тях? — рекло джуджето — Цял ден съм си бол краката по тръните да ги търся. Не мога да ходя. Дай ми ги, а пък аз ще те наградя, когато дойде време, за твоята добрина.
            Вили дал на джуджето обувките. То се зарадвало, поблагодарило на пастирчето, поклонило му се любезно и си отишло. Вили отвел стадото. Било вече мръкнало. Мащехата го посрещнала с кавга и бой.
            — Къде си се скитал досега? По тъмно ми се връщаш. Върви, та хапни малко булгур, че се прибери да спиш. А утре гледай да станеш рано.
            Вили не отвърнал дума. Той отишъл в кухнята, изял една паница студен булгур, па се качил в плевника да спи. Цяла нощ той сънувал джуджето и малките обувки.
            На сутринта мащехата го събудила още в зори.
            — Хайде, ставай, ленивецо! — викнала му тя. — Измивай се и подбирай говедата!
            Тоя ден обаче тя дала на пастирчето резен хляб. Вили откарал говедата и отишъл да седне под сянката на зеленото бърдо.
            „Какво ли ще е, ако намеря и днес чифт стъклени обувки?“ — си казал той.
            И почнал да търси между тревата. По тревата и тоя ден нямало роса. Земята била дори по-суха от миналия ден. Но обувки Вили не намерил.
            — То се знае — рекъл. — Кой може да помисли, че на това бърдо никнат стъклени обувки, та да има всяка заран?
            И пастирчето седнало да закусва.
            После тръгнало да наглежда говедата. И както вървяло, загледано по навик надолу, то видяло, че под едно храстче нещо блести. Навело се. Намерило една малка, съвсем мъничка качулка от червена коприна, обшита наоколо с дребни златни звънченца.
            Засмял се Вили, като намерил качулчицата. Почнал да си играе с нея. Като си стисне пръстите на пестник, на него едва се побирала качулката.
            — Главата, която е носила тая качулка, ще да е като яйце — казал Вили. — Дали не е на онова момченце-джудженце, което ме срещна снощи? Не е чудно да е негова.
            Надвечер Вили решил да се прибере по-рано. Подкарал говедата от бърдото надолу. Тъкмо излязъл на пътя, спряло го едно момиченце-джудже, не по-голямо от снощното момченце.
            Поздравило го и го запитало да не би да е намерило на бърдото неговата качулка.
            — Да, намерих я — отвърнал Вили, — но тоя път съм решил да не давам намереното на оногова, който го е изгубил. Тая хубава качулчица е тъкмо като за куклата, с която си играе момичето на моята кръстница. В неделя ще им отида на гости и ще му я подаря. Кръстницата ще ми даде захаросани бадеми и сладко млинче.
            Но момиченцето почнало да се моли със сълзи на очи на Вили да му върне качулчицата.
            — Главата ми щеше да изгори на слънцето днес, додето я дирех. Цял ден съм се лутала. Върни ми я, а пък аз ще те наградя, когато дойде време, тъй както никой друг не може.
            Пастирчето дало на джуджето качулката и подкарало стадото към село. И тоя път се върнало късничко. Мащехата, разбира се, не пожалила ни гърба му, ни главата му: дето стигнела, там удряла.
            Вили хапнал пак от студения булгур и се търкулнал в плевника да спи. През нощта сънувал, че играе с момиченцето-джудже. То било с червената копринена качулчица, а той бил облечен в нови дрехи. Дълго тичало пастирчето да гони момиченцето, което бягало не като за своя ръст.
            Сънят бил много приятен, но се прекъснал на най-важното място. Чул се крясъкът на мащехата, която дошла да буди пастирчето.
            Вили станал и подкарал стадото.
            Тоя ден той намерил на зеленото бърдо едно звънче — сребърно, много хубаво. Като зазвънял с него, звънчето започнало да издава толкова весели звукове, че всички говеда се насъбрали да слушат.
            Когато слънцето климнало на запад, Вили решил да прибере стадото.
            — Нека поне тая вечер си отида по-рано — казал той, — та да ме не гълчи мащехата.
            Но говедата не били привикнали да ги прибират толкова рано. Па и тревата на пасбището била вкусна и сочна. Напразно пастирчето викало и мамило говедата: те не искали да тръгнат.
            Вили се сетил за звънчето. Извадил го от торбата и почнал да дрънчи, па тръгнал надолу, по бърдото. И ето че всички говеда оставили пашата и се запътили едно по едно по неговите дири.
            Малко под бърдото Вили срещнал едно старче-джудже, не по-голямо от момченцето и момиченцето, които бил видял прежните вечери.
            Старчето го поздравило и запитало дали не е намерил сребърното му звънче някъде в тревата.
            — Да, намерих го — отговорил Вили.
            — Моля ти се, дай ми го.
            — Не, мили дядо, няма да ти го дам. То ще ми върши работа. С него ще си прибирам стадото. Па и не мога да разбера какви хора сте вие: постоянно губите! Ето оня ден намерих на едно момченце обувките, вчера — качулката на едно момиченце. А днес пък — твоя звънец; не ми се ще да ти го дам. Аз съм си го намерил: мой си е.
            Старчето почнало още по-умилно да му се моли, но пастирчето не отстъпвало.
            Най-сетне джуджето рекло:
            — Недей мисли, че тоя звънец е кой знае какво нещо. Той върши работа само на мене. Ако ти трябва — да си прибираш с него стадото, — ще ти дам друг, пак сребърен, дори още по-хубав.
            — Покажи да го видя! Старчето извадило едно звънче, малко по-голямо от първото, и го подало на Вили. Пастирчето зазвънтяло с него и за миг всички говеда се насъбрали наоколо.
            — Добре — казало пастирчето, — но само това не стига. Дай ми още нещо, па ще ти дам звънеца.
            — Що друго да ти дам? Изкажи три желания и аз ще ти помогна да се изпълнят.
            — Три желания ли? Добре. Искам да стана цар, да имам най-хубавия дворец на света и най-хубавата мома да ми бъде царица.
            — Ееее, приятелю, много искаш — рекло джуджето. — Лесно ли се става цар? Па и да станеш, цар, лесно ли се управлява царство? Помисли си колко врагове имат царете. Всеки иска да им вземе престола. Па освен това войни, бунтове, въстания… Я избери нещо по-лесно!
            Но Вили не знаел ни що е война, ни що е бунт, ни що е въстание. Той знаел, че няма нищо по-добро от това да си цар.
            — Не — рекъл. — Друго не ща. Ако не ми обещаеш, че ще ме направиш цар, няма да ти дам сребърното звънче.
            — Добре тогава — казало старчето. — Само върши всичко, каквото ти кажа. Тогава ще сполучиш. Тази нощ, когато заспят всички в селото, ще тръгнеш на път. Ей по тоя път ще вървиш. Все по него. Ще стигнеш най-сетне до един голям, много голям и хубав царски дворец. Недей мисли, че щом стигнеш там и веднага ще станеш цар. Има да мине време. Ти си още малък. Трябва да порастеш, че тогава. Па и през много премеждия ще минеш, но аз ще ти помогна. Вземи тая костена свирка. Ако ти се случи нещо лошо, изсвири с нея веднъж. Изпаднеш ли отново в нещастие, изсвири два пъти. Ако ли се случи да изпаднеш и трети път в беда, счупи свирката и аз ще дойда да те избавя. Дай ми сега звънеца и тръгвай. На добър ти час.
            Вили поблагодарил на старчето за двата подаръка и подкарал стадото към селото. Той си отишъл в къщи по-късно от други път, понеже се разговарял дълго със старото джудже. Мащехата го набила по-жестоко от всякога.
            Но пастирчето понесло боя търпеливо.
            „Нека ме бие. Утре вече няма да ме види“ — си казало то.
            Нахранило се набързо и легнало в плевника. Дремнало, що дремнало — събудило се. Слуша: по селото лаят кучета, хора шетат и приказват. Рано е още. Задрямало пак. Отново се събудило. Чуло как мащехата дои кравите. Пак е рано. Заспало трети път. Когато се пробудило, цялото село било затихнало.
            Вили станал и се промъкнал в кухнята. Взел един самун хляб, турил го в торбата си и тръгнал, като погалил старото куче.
            Излязъл от селото. Вървял все по пътя, що му посочил старецът. Съмнало се. Той продължавал да върви. Мислел си, че след малко ще стигне до двореца. Но той все още не се показвал: бил в друго царство.
            Два пъти изгряло слънцето и два пъти залязло, а Вили все вървял и все не виждал двореца. Чак на третия ден видял далеч в полето, при полите на една планина, високи и хубави сгради.
            „Това ще е дворецът — си казал. — Стигнах най-после. Още един час път — и ето ме пред двореца.“
            Но когато наближил, Вили разбрал, че сградите не са никакъв дворец, а град. Голям и хубав град, какъвто пастирчето не било виждало още. Но все пак град, а не дворец.
            Вили седнал да си почине и да похапне. Хлябът му се свършил. Торбата му олекнала. Но едно го безпокояло: какво ще прави, ако стане нужда да върви още два-три дена?
            Вечерта обаче Вили стигнал до царския дворец. Обадил на стражите, че е тръгнал да търси работа. Те го пратили в готварницата.
            — Каква работа можеш да вършиш? — го запитал главният готвач, един дебел и засмян господин, с чиста бяла престилка и бяла шапка.
            — Само от едно разбирам — да паса говеда — отвърнал Вили.
            — Как се казваш?
            — Вили.
            — Добре, Вили. Нашият цар има нужда от говедар, но той е много строг човек. Иска да не се губят говедата. Едно ако изгубиш, ще те пребие.
            — Досега не съм изгубвал, та се надявам и занапред да не губя.
            На Вили дали да се нахрани и още на другия ден царят го назначил придворен говедар. С помощта на звънеца и на свирката, що бил получил от старчето, той пазел говедата. Нито се изгубвали, нито вълци нападали. Макар че били близо хиляда, Вили ги прибирал всяка вечер, без да изчезне едно.
            Царят бил доволен и предоволен от новия говедар. Той не намирал думи да го нахвали. Повишил му заплатата, а освен това от време на време му давал и големи подаръци.
            Царят имал дъщеря, една година по-малка от Вили. Една вечер, когато пастирът карал говедата към обора и им свирел, княгинята се показала на един прозорец и се заслушала в песента. Вили я видял, поклонил й се и продължил да свири.
            На другата вечер се случило същото. То се повторило няколко вечери поред. Една сутрин, когато Вили изкарвал говедата, княгинята дошла при него и донесла едно агънце, бяло като сняг.
            — Татко ми го подари за именния ми ден — рекла. — Моля ти се, ако искаш, вземи го да го пасеш с говедата. Както е самичко, отделено от майка си, то цял ден блее и не иска да яде нищо. Но, моля ти се, пази го от вълците. Добре го пази!
            — Ще го пазя, разбира се — казал Вили, като взел на ръце агнето и го понесъл.
            Когато стигнал на пасбището, той пуснал агнето там, дето имало най-крехка трева. Все около него се въртял, галел го, приказвал му, вземал го на ръце. Агънцето се привързало към него. Не искало да се отдели от говедарчето.
            От тоя ден Вили и княгинята се срещали често, току-речи, всеки ден. Вечер, когато той докарвал говедата, тя слушала песента му и слизала да погали своето агънце и да му даде хляб с малко сол. Па и сутрин понякога излизала да си поприказва с Вили, макар че не й давали да става рано. В целия дворец тя нямала друг другар.
            Тъй минали години.
            Говедарят и княгинята се сприятелили. Той бил вече момък — висок, напет и силен, — а тя мома — хубава, каквато нямало друга, стройна, кротка и любезна. Тя не била горделива, макар че всички приказвали за нейната хубост и славата й се била разнесла не само по цялата страна, а и по околните царства.
            Един ден в двореца пристигнал чудноват човек. Той се представил за цар на някакво далечно царство, дето никой не бил отивал и дори никой не бил чувал да има някъде такова царство. Тоя мъж бил висок, цял исполин. Имал на челото си два рога, каквито са овнешките. Очите му били кръвясали, а ноктите — железни. Дошъл на един голям черен кон. След него яздели десет души, негови телопазители, но не исполини, а мъже с обикновен ръст.
            Като влязъл в двореца, исполинът казал на царя:
            — Научих се, че си имал дъщеря за женене. Идвам за нея. От моето царство няма по-силно. И от мене няма по-богат. Ще ми дадеш дъщеря си, ако желаеш нейното добро и своето.
            Непознатият не се харесал на царя. Как ще даде едничкото си чедо на рогат мъж? Той е същински дявол! Не. Не може. И му отговорил:
            — Момичето е още малко. Не сме и помисляли да го омъжваме. След година-две ще видим. Сега е рано да приказваме.
            Исполинът се обърнал, без да каже дума на царя, тръгнал си и чак когато слязъл в двора, за да се качи на коня си, рекъл на своите телопазители с толкова висок глас, че го чули всички в двореца:
            — Запомнете добре тоя дворец! Вярвам, че и тези, които живеят в него, ще ме запомнят добре.
            И дори без да се сбогува с царя, шибнал коня и се изгубил.
            Един ден княгинята изчезнала. Никой я не видял къде е отишла. Предполагали, че е излязла да си играе в градината. Потърсили я там. Нямало я. Нямало я никъде в двореца. Навред я търсили, но не я намерили.
            Всички се наскърбили: те обичали княгинята и не можели да забравят нейния смях и весели игри. Разпратени били хора да я търсят навсякъде из царството. Пратениците се върнали и съобщили, че не са я намерили.
            Тогава царят свикал придворните и им казал:
            — Изглежда, че оня цар от далечна страна, който искаше княгинята, я е отвлякъл. Знае ли някой от вас къде е неговото царство?
            Придворните смутено се спогледали.
            — Щом никой от вас не знае къде да търсим княгинята — казал царят, — ще трябва да повикаме други да я потърсят.
            И той обявил още същия ден, че ще даде дъщеря си за жена на оногова, който я намери и доведе при него. Освен това ще му даде и половината от царството си.
            Скоро надошли много рицари—все князе, царе и царски сродници — да заявят на нещастния цар, че тръгват да търсят дъщеря му. Те били въоръжени бляскаво. Всички били напети юнаци и водели подире си голяма свита. Дълго време се не чуло за тях нищо. Върнали се малцина и всички заявили, че не са могли да намерят княгинята.
            Царят се надявал, че някой от останалите рицари ще успее да открие и доведе дъщеря му. Но никой от тях не се върнал.
            Тогава тежка скръб като черен облак обгърнала двореца. Всички надежди угаснали. Никой не вярвал вече да се върне княгинята.
            През това време Вили, придворният говедар, продължавал да върши своята работа. Но като изкара говедата, той се спирал — да погледне от високата поляна към двореца — тъкмо към оня прозорец, пред който обичала преди време да застава княгинята и да слуша неговата песен. Там се не показвал вече никой. Завесите били спуснати.
            И Вили си казвал:
            „Онова старче ми обеща, че ще ми помогне да стана цар и да се оженя за най-хубавата мома на света. По-хубава от нашата княгиня не знам да има. За нея искам да се оженя. Ала къде и как да я намеря?“
            Тъй си казвал той и все се надявал, че джуджето ще дойде отневиделица да му помогне. Но то не идвало. И говедарят решил, че го е излъгало.
            Един ден, както стоял на поляната, Вили видял, че из земята излиза старчето, застава срещу него и му казва:
            — Ако тръгнеш право към север ще я намериш. Натам тръгни: към север, право към север!
            Веднага след това джуджето изчезнало и Вили не знаел дали да вярва на очите си. Може най-сетне тъй да му се е сторило.
            Вечерта той поискал да се яви пред царя. Казал за това на главния готвач. Оня му рекъл:
            — Защо ти трябва да безпокоиш царя? Ако искаш да ти се уголеми заплатата, аз ще отида при царя и ще му кажа. Ти заслужаваш наистина по-голяма заплата, понеже си работлив и верен човек. Сам аз ще настоя и царят ще ме послуша, сигурен съм.
            — Не — казал Вили, — аз искам да поговоря с него по друга работа.
            — По каква?
            — Искам да ми позволи да тръгна да търся нашата княгиня. Готвачът се изсмял.
            — Приятелю — казал, — това не е говедарска работа. Я си гледай стадото. Не видя ли колко юнаци се погубиха?
            Но Вили настоял. Отвели го при царя.
            — Какво има? — запитал господарят.
            — Толкова години ти служа, царю честити, вярно и честно. Ти си бил към мене винаги много добър. Искам да ти се отплатя за добрината. Дай ми отпуск да тръгна да търся княгинята.
            Царят не се изсмял на говедаря, но казал на околните:
            — Жалко е, че тоя момък си е изгубил ума. Що е станало с него? Вижте някак да му се помогне.
            — Не, царю честити — рекъл Вили. — Аз не съм луд. Но може да полудея, ако ми не позволиш да потърся княгинята. Аз я обичам толкова, колкото и ти, колкото и всички други тук.
            — Добре — казал царят. — Ако е за позволение, давам ти го. Само кажи ми по-напред къде мислиш да я търсиш. Толкова рицари — все князе и царе — загинаха за дъщеря ми, та жал ми става за тях. Никой я не намери. Та ти ли, който дори не си учил да въртиш оръжие, а знаеш само да пасеш говеда, ще я намериш? Може да я е отвлякъл някой змей! Как ще се бориш с него, за да я освободиш? Може пък да я е откраднал рогатият исполин. Надяваш ли се да го надвиеш?
            — Ех, ако загина, царю честити, поне ти не ще изгубиш нищо!
            — Не, не. Аз ще изгубя добрия си говедар, а добър говедар се намира толкова мъчно, колкото и добър държавен съветник.
            — Царю честити — настоял Вили, — аз съм решил да тръгна, па каквото ще да стане.
            Царят отстъпил. Той позволил на пастира да замине и заповядал да му дадат кон и оръжие. Но Вили нито взел оръжието, нито яхнал коня. Той се задоволил само с това — да си вземе храна за по пътя.
            Тръгнал. Вървял все към север, както му било казало джуджето. Много дни поред пътувал. Минал полета, гори, планини, бърда, реки. За да провери дали не е тръгнал в друга посока, всеки ден се спирал на пладне, когато сенките са най-къси. Обръщал се с гръб към слънцето и тръгвал право натам, накъдето сочела сянката му, като запомнял точно посоката.
            Най-после стигнал до едно голямо езеро. Сред езерото имало остров а на него се издигал висок, замък. До замъка не можело да се отиде, тъй като нямало лодка. Но Вили почнал да обикаля по брега, за да разгледа замъка от вси страни. Замъкът бил заобиколен от дървета; виждали се само горните му катове. Дълго вървял Вили, докле стигне до оная част на езерото, дето замъкът бил най-близо до брега.
            Там се спрял. И ето че от един прозорец на най-горния кат се показала хубава руса девойка и почнала да му маха с пъстра копринена кърпа. Вили познал царската дъщеря. Познал и кърпата й: с нея се пребраждала тя, когато излизала набързо да погали агънцето си.
            Сърцето на момъка затупкало от радост. Но как да мине през езерото, та да отиде в замъка? Дошло му на ум да повика на помощ едно от джуджетата. Извадил Вили костената свирка и засвирил с нея. Дошло онова момченце, на което бил намерил обувката.
            — Добър вечер, говедарю. Защо ме викаш? С какво мога да ти помогна?
            — Иска ми се, момченце, да мина през това езеро на острова, дето е замъкът. Можеш ли ми помогна?
            — Мога, мога. Ще се превърна на орел и ти ще ми се качиш на гърба, да те пренеса отвъд.
            В миг джуджето се преобразило на орел. Вили го яхнал и след малко се намерил на острова. Влязъл в замъка и по миризмата познал къде е кухнята. Отишъл при готвача и го помолил да му даде някаква работа.
            — Работа ще се намери — казал готвачът, — но най-напред кажи от каква работа разбираш.
            — Говеда паса.
            — Добре. Тъкмо сега ни трябва говедар. Предишният изгуби една крава и нашият господар, царят-исполин, заповяда да му отсекат главата. И с тебе ще стане същото, ако изчезне някое говедо.
            — Нищо. Съгласен съм. Ще бъда внимателен. Аз съм още от момче говедар, та съм свикнал с тоя занаят.
            На другата заран Вили изкарал говедата на паша. Островът бил голям, пасбища имало много. Говедарят извадил свирката си и засвирил. А от време на време издрънквал и със звънеца, що му било дало джуджето. Говедата се навъртвали все около него.
            Когато докарал вечерта говедата, княгинята стоела зад прозореца и го гледала: но тоя път не му направила знак, защото великанът бил на двора и броел говедата, както минавали едно по едно към обора.
            — Само да си имал късмет да изгубиш някое говедо, веднага ще те заколя! — викнал той на Вили и продължавал да брои.
            Излязло, че говедата са всички.
            — Добър пастир си ти — казал тогава исполинът. — Аз съм строг, но обичам ония, които си гледат добре работата. Ще ти дам голяма заплата, за да останеш при мене завинаги. Надявам се, че ще бъдеш все така внимателен.
            Като рекъл това, той потупал пастира по рамото и заповядал да го нагостят добре. После отишъл на брега, качил се на своя вълшебен кораб, който плувал, накъдето му каже човек, и обиколил няколко острова. Тъй правел той всяка вечер и всички риби, които живеели в езерото, се издигали над водата, щом корабът мине край тях, да се поклонят на царя.
            В това време княгинята запяла от прозореца песента, с която казвала на Вили — когато настъпи полунощ да отиде при нея, за да я освободи.
            Говедарят разбрал всичко, що му се казва, но се престорил, че не чува песента. Отишъл в къщичката до обора, дето му било отредено да живее, и си легнал да спи.
            Спал той до среднощ.
            По среднощ се събудил. Всички спели, не се чувал никакъв шум нито в двореца, нито в околните сгради. Момъкът знаел, че царят-исполин е поставил стражи да пазят княгинята. Как ще се добере до стаята й и как ще влезе?
            Решил да се обърне и тоя път за помощ към джуджетата. Извадил костената свирка и свирнал два пъти. Дошло момиченцето.
            — Добър вечер — рекло. — С какво мога да ти помогна?
            — Желал бих да отида в стаята на княгинята и да избавя своята другарка от робство.
            — Добре. Тръгни след мене, ала мълчи: не казвай ни дума, защото иначе си загубен!
            Джуджето вървяло напред, а момъкът — след него. Стигнали до замъка. Тежката желязна врата се сама отключила и разтворила пред тях. Влезли. Разтворила се и вратата, що водела към стълбата. Момичето-джудже и Вили минавали от етаж на етаж.
            Всички врати се отваряли широко пред тях. Стигнали до стаята на княгинята. Там стояли дванадесет души стражи, цели въоръжени. Щом джуджето се приближило до тях, те попадали на пода като мъртви.
            Влезли в стаята. Княгинята била окована със златни вериги. Можела да се движи по стаята, но не и да излиза от нея.
            Момичето-джудже духнало върху веригите и те се разпаднали, сякаш били от паяжина. След това тримата излезли от замъка и се запътили към брега на езерото.
            Джуджето казало на княгинята и говедаря:
            — Добре запомнете що ще ви кажа! След малко аз ще се превърна на голяма щука и вие ще ме яхнете — да ви пренеса на другия бряг. Оттам ще ви отнеса в царството, отдето сте дошли, като се преобразя на орлица. Но каквото и да ви се случи, не бива да се плашите. Ако някой от вас издаде вик, ще ви се случи нещастие.
            И наистина момичето скочило във водата и в миг се превърнало на щука — толкова голяма, че не двама, а и четирима души биха могли да й се яхнат на гърба. Вили и княгинята я възседнали и тя заплувала.
            В това време стражите, които били примрели, се съживили и като си спомнили, че един момък и едно момиче са минали край тях, за да отидат при царкинята, надали вик.
            Събудил се исполинът и се научил от тях за станалото. Погледнал през прозореца и видял голямата щука, че плува по езерото, а на гърба й говедарят и княгинята.
            — Ей сега ще ви дам да се разберете! — викнал той.
            В миг исполинът-магьосник се преобразил на орел и полетял над езерото. Момъкът и момата го видели и се уплашили. Щуката също го усетила, че лети към тях. Тя се гмурнала дълбоко под водата, дето повлякла и ония, които я били яхнали.
            Княгинята се уплашила — да не би да се удави. Тя надала вик — колкото й сила държи. Щом се чул тоя вик, щуката се изгубила — сякаш се разтопила във вълните на езерото.
            Орелът сграбчил момъка и момата в ноктите си и ги отнесъл в замъка.
            Там той приел отново прежния си вид. На стражите било заповядано да затворят говедаря в една подземна тъмнична килия, тясна и влажна. Княгинята пък заключили отново в същата стая, дето била затворена по-рано, ала тоя път исполинът поставил да я пазят не дванадесет, а тридесет стражи.
            Вили лежал в тъмницата и се ядосвал, че не е успял да отърве царската дъщеря. Той знаел сигурно, че исполинът ще го накаже със смърт. Що да стори?
            Добре, че свирката била в джеба му. Той я извадил. Свирнал веднъж. Никой не дошъл. А Вили се надявал да се яви момчето-джудже. Свирнал втори път, ала и тогава не се явил никой.
            — Ще счупя свирката — си казал той. — Нали тъй ми поръча старчето да направя, когато изпадна в голямо нещастие? От това по-голямо — къде?
            И той счупил костената свирка.
            В същия миг се явило старчето и го запитало що желае.
            — Какво друго ще желая, освен да изпълниш своите обещания? — отвърнал Вили. — Ако си спомняш, ти ми обеща, че ще имам голям царски дворец, ще стана цар и ще се оженя за най-хубавата мома на света. Ни едно от тия три обещания ти не си изпълнил досега. Напротив, толкова години все говеда пасох, а напоследък — както ме виждаш — лежа и в тъмница. Не е ли време да изпълниш обещанията си?
            — Добре — казал старецът. — Ще ги изпълня. Тръгни с мене! Вратата на тъмницата се отворила. Старецът и Вили излезли. По един подземен коридор те стигнали до първия етаж на замъка. Всички врати се разтваряли пред тях. Минали през богато наредени и украсени покои, докле стигнат до една голяма стая, която служела за съкровищница на исполина. После влезли от нея в друга, още по-голяма, дето били наредени оръжията на царя-магьосник.
            Там имало броня, мечове, шлемове и щитове, все позлатени и украсени със скъпоценни камъни. Към тях старчето дори и не погледнало. То отишло в дъното на стаята и отворило един железен ковчег, от който извадило стари оръжия и броня. Те били от желязо, но толкова вехти, че на много места били вече ръждясали.
            Като ги извадил, старецът запалил огън и казал на Вили:
            — Съблечи си дрехите и ги изгори, па облечи тая броня и се въоръжи с това оръжие.
            Когато това станало, старчето казало на Вили:
            — Бронята, що носиш, и оръжието, с което си въоръжен, са най-здравите на света. Додето си в тях, ти си непобедим. Никакво оръжие не може да те нарани, камо ли да те убие. Сега ще се върнеш в тъмницата и ще чакаш да дойде часът, когато ще се изпълнят едно по едно трите обещания, що ти дадох.
            След тия думи старчето отвело момъка отново в тъмничната килия и се изгубило.
            Съмнало се. За да се избягнат всякакви по-нататъшни опити за отвличане на княгинята, великанът решил да се ожени за нея. Той разпратил хора да поканят всичките му роднини и приятели на сватба. В същото време заповядал на своите готвачи да сготвят за сватбарите вкусни гозби, а на ония, които работели в избите — да наточат от най-старите вина. Поръчал и на придворните музиканти да се приготвят, за да свирят на тържеството.
            В стаята на царкинята надошли шивачки и шивачи да й вземат мярка за венчални дрехи. Други придворни жени почнали да й избират накити: гривни, пръстени, огърлици, корона. Най-сетне я облекли, както приляга на булка царица. Но тя не била доволна от тия приготовления. През цялото време плачела. Както ида я утешавали придворните жени, тя не можела да се утеши.
            Вечерта засвирила музиката и сватбарите почнали да пристигат на пъстри кораби. Всичко било готово. Царят заповядал на двама джелати да отидат в тъмницата и да изведат затворника, да го докарат при него и да го обезглавят пред всички.
            Но като отишли в подземната килия, не намерили говедаря. Там стоял рицар, облечен в броня и въоръжен. Върнали се, та казали на исполина за това.
            — Който и да е той — рекъл им царят, — ще го доведете!
            — Но как да го доведем? Ние сме само двама, а той е добре въоръжен.
            — Тогава да отидат четирима. Четиридесет души дори нека да отидат, искам да ми се доведе тоя рицар — да го видя кой е и какъв е!
            Тръгнали четиридесет стражи, добре въоръжени, към тъмницата. Те казали на Вили, че царят го зове при себе си. Момъкът не се уплашил от тях. Тръгнал подире им, защото и неговото намерение било да се срещне с исполина лице с лице.
            Като отишъл в празнично наредения чертог, изпълнен с гости, Вили се изправил пред исполина и го запитал що иска от него.
            — Нищо не искам — рекъл магьосникът. — Ти ще бъдеш наказан със смърт за това, че се опита да откраднеш моята годеница.
            — А ти не заслужаваш ли смърт поради това, че я открадна от баща й?
            — Добре тогава. Ще се бием на двубой. Който победи, негова ще бъде момата.
            И като се обърнал към своя оръженосец, царят му заповядал да отиде и му донесе онова старо оръжие, което прави човека непобедим.
            Оръженосецът отишъл в онази стая, дето се пазели оръжията на исполина. Той отключил ковчега. В него имало друго желязно въоръжение, което старчето било сложило, след като извадило онова, що дало на момъка. Взел го оръженосецът и го отнесъл на господаря си. Великанът облякъл бронята, запасал си меча, сложил си на главата шлема и взел щита, па рекъл на момъка:
            — Хайде сега да си премерим силите. Нападай!
            Очите на исполина светели от ярост. Но Вили се не уплашил. Той изтеглил своя меч. А мечът бил такъв, че щом се извади от ножницата — пламвал. Дълги огнени струи полетели от него към исполина.
            — Стой! — рекъл магьосникът. — Тук трябва да има измама. И като се обърнал към своя оръженосец, рекъл му:
            — Виждам в ръката на своя противник същия меч, който ти поръчах да ми донесеш. И бронята ми е същата, и щитът, и шлемът. Да не би да си сбъркал?
            — Не съм, господарю. Това въоръжение извадих от ковчега, който беше заключен и ключа пазеше ти. Нали ми го даде преди малко?
            — Добре. Тогава да се бием.
            И той изтеглил меча си, но от него не излезли пламъци. Напротив, мечът се оказал ръждясал. Исполинът се уплашил и пребледнял.
            В това време, без да чака повече, Вили се хвърлил към исполина и го ударил с меча си толкова силно, че му отсякъл главата.
            Сватбарите се ужасили. Всеки побягнал — където му видят очите. Вили хванал подръка княгинята и я извел от омагьосания дворец.
            Когато стигнали до брега на езерото, там ги чакал огромен лебед, който ги поканил да се качат на гърба му, за да ги пренесе отвъд. Тоя лебед бил не друг, а самият старец, комуто Вили бил върнал преди години звънеца.
            Като минали на другия бряг, лебедът полетял и понесъл момъка и момата право към онова царство, отдето били дошли.
            С каква почуда видели царят и царицата големия лебед, че лети към двореца и кацва на площадката пред стълбата! И каква радост изпълнила сърцата им, като разбрали, че двамата, които носи тоя лебед, са дъщеря им и говедарят.
            Царят се разпоредил да направят приготовления за разкошна сватба. Вили се венчал за княгинята и заживял с нея в двореца, но — разбира се — не пасъл вече говедата на своя тъст.
            Дълги години преживели те двама в доволство и щастие. Народили им се синове, внуци и правнуци.
            Ония, които са ходили в това далечно царство, казват, че в тамошния дворец още се пазела счупената костена свирка и звънецът, що дало старчето на Вили. Но аз не съм ходил там и не съм ги виждал.

            Робът с листчето
            Шведска приказка
            Имало едно време момък от знатен род. Княз ли бил, херцог ли или барон, не знам. Знам само, че бил много богат и обичал да пътува. Тръгнал той по широкия свят.
            От царство в царство, от кралство в кралство, от княжество в княжество — навсякъде отивал той, посрещан с голяма почит от хората, понеже и тогава като сега те почитали повече богатия от умния и се прекланяли пред оногова, когото могат да използуват.
            А нали ви казах, че благородникът бил много богат: той имал толкова пари, че им не знаел и броя.
            В който град и да отиде момъкът, навред намирал приятели, и то мнозина. Чудел се той защо го обичат толкова много хората. Той не знаел, види се, пословицата: „Напълни корито с каша, па само свини чакай“. Свини за коритото на тоя момък се намирали наистина премного. Ала всичко си има край. Парите на богатия били повече от ума му, но не били безброй. Свършили се. Защото той бил толкова щедър, че ги не жалел никак.
            Един ден се намерил с празен джеб. А като му се свършили парите, свършили му се и приятелите. И те се отнесли към него по свински. Като разбрали, че не могат да живеят вече на негов гръб, почнали да му се сърдят и да го нападат. Сетне всеки си завил края и момъкът се видял сам-самин, отхвърлен от всички.
            Никой от ония, които му помагали да харчи парите, не се намерил да му помогне, когато го видял, че е изпаднал в нужда.
            Но момъкът се не отчаял.
            — Сам съм си виновен — си казал той. — Вместо да пестя, аз пилеех без сметка. Пада ми се. Стигнах до просяшка тояга.
            И той решил да се върне в родината си, дето имал поне земя, та все можел да преживее, ако работи. Тръгнал. Стигнал до една гора. Мръкнало се. Озърнал се наоколо — да види къде би могъл да пренощува. Видял някаква колиба, бедна хижа от дървета и слама. Колибата не била за благородник като него — но какво да се прави? Когато човек няма онова, що иска, трябва да вземе това, което му се дава.
            Пътникът влязъл в колибата. Тя била празна. Нямало не само легло, но дори и стол, дето да поседне човек. До стената лежел дървен ковчег. Момъкът седнал на него. Поседял, отморил се, па полюбопитствувал да види що има в сандъка. Отворил го. Гледа: в него втори ковчег, по-малък. В него се оказал трети, още по-малък, а в него — четвърти и тъй нататък: ковчег в ковчег, докато най-сетне в последния се намерила една кутийка, а в нея пожълтяло листче хартия.
            На хартията пишело нещо. Момъкът се опитал да го прочете под светлината на пълния месец, който светел през прозореца.
            И той прочел гласно:
            — „Излез, мой робе Силферзумуне!“
            Като казал тия думи, в колибата се чул глас:
            — Какво ще заповядаш, господарю?
            Момъкът се озърнал и за голяма своя почуда не видял никого.
            — Кой се обажда? — запитал той, но пак не видял никого. Гласът се не повторил.
            — Тъй ще да ми се е сторило — казал си пътникът. — То е от умората. Цял ден съм ходил и не съм хапнал залък хляб.
            Седнал отново на ковчега и повторил думите:
            — Излез, мой робе Силферзумуне! Ето че се чул отново гласът:
            — Какво ще заповядаш, господарю?
            Не ще съмнение, тоя път момъкът не се излъгал. Наистина чул човешки глас. В колибата трябва да има някой. И благородникът запитал:
            — Ако има тук някой, нека ми даде нещо да хапна!
            В същия миг сред хижата се явила трапеза, а на нея всякакви ястия. Момъкът се нахранил до насита.
            Дошло време да спи. Но къде да легне? На ковчега ли? Той бил корав, па и къс. Прочел благородникът отново думите:
            — Излез, мой робе Силферзумуне!
            — Какво ще заповядаш, господарю?
            — Приготви ми да спя. Само че искам хубаво и меко легло. Невидимият Силферзумун донесъл толкова богато легло, че и в царските дворци едва ли ще се намери по-хубаво. Легнал пътникът и заспал. Спал той чак додето слънцето се издигнало над гората. Като се събудил, погледнал бедната хижа и си рекъл:
            — Вечерята беше хубава, леглото — също. Оня, който можа да ме нахрани по царски, и то сред гората, и да ми донесе легло с копринени завеси, ще ме настани и в хубава къща. Аз не съм селянин — да живея в хижа. В моя замък имаше златни огледала и скъпа покъщнина. Нещо такова ми трябва и тук.
            И пак прочел вълшебните думи, що съдържало листчето. Чул се гласът на Силферзумун. Момъкът заповядал да му направи дворец, по-голям и по-хубав от замъка, в който живеел някога, преди да тръгне на път.
            Всичко станало, както го искал: благородникът се намерил в огромен дворец, с хиляди стаи, коя от коя по-богато наредени. Под обилната светлина на слънцето златните и сребърните предмети блестели толкова силно, че заслепявали очите. През прозорците се виждала голяма и хубава градина с високи дървета и пъстри благоуханни цветя. Имало цели лехи с най-отбрани видове рози, други — с шибои, трети — с карамфили. А плодни дървета — да се почудиш!
            Но в двореца нямало жива душа. Нямало дори ни куче, ни котка. Това не се харесало на благородника, който почнал да става от миг на миг все по-придирчив.
            — Хей, Силферзумуне, мой робе! Излез, че има да ти заповядам нещо.
            — Какво ще заповядаш, господарю? — попитал спокойно гласът на невидимия роб.
            — Ти си, както ми се вижда, много недосетлив. Направи ми дворец, а ми не доведе ни слуги, ни слугини. Бива ли това нехайство? Я скоро направи, каквото трябва! Аз не мога да живея самичък в такъв огромен дворец: ти ще ме накараш да полудея. Искам да имам слуги и слугини, които да ми угаждат и да треперят пред мене.
            След миг всичко било изпълнено, както заповядал господарят. Явили се стотици слуги и слугини, облечени добре, и всички — пъргави, внимателни и послушни. Едни се кланяли на благородника, други го следели що ще им заповяда, а трети сами се досещали какво трябва да извършат.
            На края на тази гора се издигал един летен дворец, много по-малък от тоя на благородника. В него живеел царят на тази земя, комуто принадлежели и гората, и полята наоколо, и още много градове и села. През тоя ден, когато ставали чудесата в хижата, той бил на лов. Като се върнал в своя дворец и погледнал през прозореца, с голяма почуда видял новия дворец, чиито кули се издигали високо над гората. На покрива на двореца имало златни петли, които се въртели ту на една страна, ту на друга и блестели на слънцето.
            „Що е пък това?“ — си помислил царят и се намусил недоволно.
            Той повикал придворните и ги запитал:
            — Виждате ли онова там, сред гората?
            — Виждаме го — отвърнали те, като се поклонили и повлекли крак, както правят царедворците в знак на дълбоко уважение.
            — Що е то? Замък ли е?
            — На замък прилича, господарю, но е много по-голям. Сякаш не е замък, а дворец.
            — Значи, очите ми не са ме излъгали. В такъв случай или аз съм луд, или моите поданици твърде много си позволяват. Кой се е осмелил да издигне такъв висок дворец на моя земя, без дори да ме попита? Цар ли съм аз, или не съм?
            Царедворците се поклонили отново, отново повлекли крак, но никой не можал да каже кой е виновникът: те виждали за пръв път новия дворец.
            — Скоро да дойдат войниците — пешаци и конници — заедно със своите офицери!
            Дошли войниците, наредили се на широкото поле пред двореца. Офицерите влезли при царя, тропнали с крак и отдали чест.
            — Какво ще заповядате, ваше величество?
            — Скоро да срутите оня дворец и да обесите човека, който е дръзнал да го издигне, без да ме пита!
            — Слушам, ваше величество — извикал всеки от офицерите, като тропнал отново с крак и отдал чест.
            Войниците тръгнали на път, като тропали силно с нозе, за да ги чуе царят им от своя дворец. Забили барабани, засвирили тръби и рогове. Музикантите гърмели толкова силно, че благородникът ги чул още преди да се покажат пред неговия дворец. Той бил чувал много пъти военната музика и разбрал какво значи това. Но се не уплашил, защото в ръцете му било онова вълшебно листче.
            — Хей, робе мой Силферзумуне! Излизай скоро, че ще ти дам да разбереш!
            — Какво ще заповядаш, господарю?
            — Какво ще заповядам ли? Сляп ли си, та трябва все аз да те подсещам що да правиш? Не виждаш ли ония войски, които идват насам? Скоро да ми намериш войници, два пъти повече от тях! И оръжие да ми намериш по-добро от тяхното! Хайде, по-скоро. Какво се бавиш?
            След миг всичко било готово. Пред двореца стоели наредени безбройни пълчища, стегнати и добре въоръжени. Те чакали само заповед, за да се нахвърлят срещу неприятеля и да го унищожат.
            Когато царските войски минали гората и видели наредените пълчища, те се спрели. Никой не посмял да мръдне крачка напред. Тогава благородникът излязъл и повикал царския военачалник.
            — Защо водиш тия войски срещу мене? — го запитал той. — Не знаеш ли, че аз съм по-силен от царя?
            — Сега виждам, че наистина е тъй — отвърнал военачалникът. — Но аз имам заповед и трябва да се покорявам.
            — Пожали своите войски! — рекъл благородникът. — Наистина аз съм княз, а не цар, но ти виждаш добре силата ми. Ако царят ме послуша и сключи с мене съюз, аз ще му бъда полезен, защото не съм лош човек. Спогодим ли се с него, ние ще се бием заедно и ще надвиваме всички, които биха се одързостили да нападнат царството.
            — Имате право, ваше царско височество — казал военачалникът. — По-добре е съюз с такъв силен господар, какъвто сте вие, отколкото вражда с него.
            Князът поканил тогава военачалника да дойде със своите офицери в двореца на закуска и разговор. Поканените дошли. Вместо закуска им било дадено цяло угощение. И на войниците отнесли храна и питие. Дълго траяло угощението. От разговора си с офицерите князът се научил, че царят има дъщеря, толкова хубава, че няма вече накъде.
            — Омъжена ли е?
            — Не е и не мисли да се омъжва. Много е горделива. Не поглежда мъже.
            — Нека това й бъде недостатъкът. Такава болест се лекува лесно.
            Когато взело да се мръква и офицерите усетили, че им се замайват главите, наставали, поздравили домакина с „Ура!“ и „Да живее!“, па се сбогували и си тръгнали с войските. Едни се клатели, други се заваляли, трети едва се влачели.
            Като останал сам, благородникът се замислил за княгинята: „Дали е пък наистина толкова хубава, колкото я хвалят? Кой знае! Те бяха малко пийнали… Не бих ли могъл да я видя с очите си?
            Я пък да се опитам?“
            Извадил той листчето и прочел:
            — Робе мой Силферзумуне! Излез!
            — Какво ще заповядаш, господарю?
            — Щом заспи царската дъщеря, вдигни я на ръце, та ми я донеси. Но гледай да се не събуди.
            Малко след това в двореца се явило хубаво легло с дантелени завеси. В него лежала най-хубавата мома на света. Чудо, невидено наистина! Да гледаш, да се ненагледаш! Князът се просто смаял, като я видял. Дълго я гледал и колкото я гледал, толкова повече му се харесвала. Но ето че момата почнала да се пробужда. Той извикал невидимия роб и му заповядал да я пренесе отново в двореца на баща й.
            На другата сутрин, щом се събудил, царят погледнал през прозореца — да види стои ли още дворецът.
            „Как ще стои? — си мислел той. — Моите войници са го сринали вчера, та и следа не са оставили от него.“
            Но каква е тая работа: очите ли го лъжат, или някой се подиграва с него? Дворецът си стърчи на мястото. Слънцето осветлява покрива и кулите! А златните петли блестят ли, блестят! Чудно нещо! Бива ли такава подигравка?
            Царят повикал придворните.
            — Виждате ли двореца?
            Те протегнали вратове, издали глави през прозореца, опулили очи и се загледали.
            — Виждаме го, ваше величество. Как да не го виждаме? И слепият би го видял.
            — Ами вчера не заповядах ли да го разрушат войските? Защо не са изпълнили повелята ми?
            Царедворците не знаят нищо. Те ще повикат военачалника. Той идва, удря крак до крак и шпорите му иззвънтяват. Покланя се, отдава чест.
            — Какво ще заповядате, ваше величество?
            Царят е ядосан. Той го запитва гневно не им ли е заповядал да разрушат замъка и да обесят стопанина му.
            — Тъй вярно, ваше величество, заповядахте ми. Не смея да ви излъжа. Ще ви кажа истината.
            И той начева да разказва как е станало всичко. Оня вироглав момък е княз. Той има безбройна войска, въоръжена много по-добре от царьовата. Дворецът му е десет пъти по-голям и сто пъти по-хубав от царьовия. Князът иска мир. Той поздравява негово величество и му желае щастие. Иска да сключи с него съюз. Дори обещава да му дойде на гости тия дни.
            Царят е съвсем забъркан. Главата му се върти. Той си снема короната, слага я на масата и се почесва по тила. Макар че е цар, той не може да разбере как се е явил тоя дворец само за една нощ и отде са се взели в царството му толкова враждебни войски.
            — Ако оня княз не е дяволът, той трябва да е голям магьосник. Свободни сте.
            Всички си излизат. Царят остава сам. Той се отново замисля. Влиза дъщеря му.
            — Добро утро, татко — му казва тя и го целува. — Да знаеш какъв чуден сън сънувах тая нощ: нечии невидими ръце ме вдигнаха заедно с леглото и ме пренесоха хей там, сред гората, в новия дворец. Там живее непознат момък, голям хубавец. Такъв хубавец, че няма втори като него. Искам да му стана жена.
            — Тъй ли? — викнал царят учудено. — Ти по-рано не искаше да погледнеш мъж, а сега ти се приискало да се омъжваш! Каква е тая работа? Да не ти е направил някоя магия?
            — По-рано беше друго — рекла момата. — Сега, откак видях княза, все за него мисля. Не мога да живея без него — искам го.
            Царят се смутил. Нищо не можел да каже. Какъв е наистина тоя княз, та обайва хората? Как е можал да уплете дъщеря му, и то насън?
            Както седял и мислел, току дочул тържествена музика. Съобщили му, че идва князът с много придворни; всички били облечени разкошно; дрехите им блестели от златна и сребърна сърма и от скъпоценни камъни. Скочил царят и се облякъл в най-хубавите си дрехи. Турил си златната корона. Пременила се и дъщеря му. Застанали на стълбата — да чакат гостите.
            Князът пристигнал. Той се поклонил на царя любезно. И оня му отвърнал с любезен поклон. Влезли в големия чертог. Заприказвали се. Князът излязъл не някакъв съмнителен магьосник, а много умен, учен и приятен момък. Говорел толкова сладко, сякаш мед капе от устата му.
            Почнало угощението. Князът седнал до царската дъщеря. Тя си не сваляла очите от него. Каквото и да рече той, тя казва: „Да.“ Когато момъкът поискал от царя ръката й, оня рекъл: „Да.“ Само че изказал желание — преди да стане сватбата, да отиде на гости на княза: много му се искало да види двореца и ония чудеса в него, за които разказвали всички с възхищение.
            Князът се върнал в своя дворец. Тогава за невидимия роб се отворила много, твърде много работа. Той трябвало да тича насам-натам, да приготви всичко, що трябвало, за да посрещнат царя и дъщеря му и да ги нагостят, па да им дадат и такива подаръци, каквито никой не бил сънувал. Всичко било натъкмено от хубаво по-хубаво.
            Гостите останали много доволни. Те обходили двореца и не можели да скрият своето учудване пред великолепието на онова, що видели. Тъкмо такъв зет се искало на царя да има. Тъкмо такъв мъж желаела и княгинята, която го обикнала още щом го видяла.
            Отпразнували сватбата по царски. Князът се върнал с жена си в своя дворец. Започнали щастлив и весел живот. Ходили си на гости с царя, устройвали угощения, излизали на лов. Царят обикнал зетя си. И князът обикнал своя тъст.
            Минало време — много ли, малко ли, не знам.
            Една вечер князът чул глас:
            — Господарю, доволен ли си от мене?
            Князът разбрал, че оня, който го пита, е неговият роб Силферзумун.
            — Дори съм предоволен.
            — От всичко ли си доволен?
            — От всичко. Онова, що имам, дължа го на тебе. Ти ми го даде, без да съм го заслужил с нещо.
            — Ами ти какво ще ми дадеш в замяна на онова, що получи?
            — Какво мога да ти дам? Па и как да ти го дам, когато не мога дори да те видя? Ако мислиш, че мога да ти услужа с нещо, кажи: всичко съм готов да сторя.
            — Тогава дай ми листчето, което намери в ковчега! Друго не ща.
            — Да ти го дам. То не ми трябва вече, защото знам думите наизуст.
            — Сложи го довечера при леглото си! Аз ще дойда да го взема. Вечерта князът оставил листчето на масичката до леглото си, па заспал.
            Сутринта се събудил рано. Събудил се, защото му било много студено. Треперел от студ. Зъбите му тракали. Отворил очи. Гледа — няма ни легло, ни разкошна спалня, ни дворец. Той лежел на сандъка в колибата. Облечен в някогашните си дрехи, окъсани от път. Отвън паднала слана. Вратата на хижата зеела.
            Скочил князът и викнал:
            — Излез, мой робе Силферзумуне!
            Никой не му се обадил. Втори път викнал. Пак не му се обадил никой. Трети път викнал — още по-силно. Ала и тоя път не чул отговор. Разбрал тогава князът грешката си.
            — Тоя роб ще да е някой дух, омагьосан от някого да робува, додето не си вземе листчето с ония думи. Голяма глупост извърших, като му го дадох. Па и зле се отнесох към него. Като видях, че е готов да направи всичко, що му поръчам, почнах да му се карам. От нищо не бях доволен: все повече и повече исках. Пуста моя ненасита: тя ме погуби!
            Станал князът. Тръгнал по хижата, да се стопли. Гледа — на един край, в къта, лежи булката му и трепере от студ. Без постелка и завивка, на земята лежи. Облечена като княгиня, с бащините си дрехи: тях Силферзумун не можал да вземе, понеже не ги бил донесъл.
            Князът разказал на жена си всичко, що станало с него още откак напуснал родния си край. И най-после рекъл:
            — Не бива и ти да страдаш с мене по моя вина. Аз съм недостоен за тебе: напусни ме, върни се при баща си! Аз ще гледам да се справя, както мога.
            Но княгинята не се съгласила. Тя казала, че го обича и не може да се раздели с него.
            — Ти си ми съпруг и ако ни е писано да страдаме, нека да страдаме заедно. Не се деля от тебе. Ще остана, додето ти си тук. А тръгнеш ли нанякъде, и аз ще вървя с тебе.
            И царят се събудил в своя дворец. Както правел всяка заран, станал и погледнал през прозореца към двореца на своя зет. Но това, което видял, му се сторило не за вяра: гората се издигала като по-рано, ала над нея не стърчели кулите, не се въртели бляскавите златни петли, Що е станало?
            Повикал той придворните.
            — Я погледнете натам! Всички погледнали към гората.
            — Виждате ли нещо?
            — Виждаме зер: гора.
            — Гора? Глупци! Кой ви пита за гората? Виждате ли зетьовия ми замък?
            Всички проточили шии, ококорили очи и се загледали. Трябвало да признаят, че няма никакъв дворец.
            — Ами къде се е дянал? — викнал царят ядосано. — Кажете: къде е дворецът? Що е станало с него?
            Никой не можел да каже нищо.
            — Тръгвайте след мене да видим каква е тая работа! Аз още отначало нямах много вяра у тоя княз, но за угода на дъщеря си го направих зет. Ще видим! Тепърва ще се разбере кой е цар в тая земя!
            Те навлезли в гората и стигнали до онова място, където бил по-рано дворецът. Нямало ни градина, ни дворец, ни следа от дворец. Растели борове и хвойна. Между дърветата се виждала бедна хижа.
            Царят влязъл в хижата и — що да види? Зет му седи, облечен в парцаливи дрехи, на един дървен ковчег, а княгинята се свила в къта на земята и рони сълзи.
            — Що се е случило? — викнал царят. — Кажете ми, що е станало?
            Ала никой му не отговорил. И князът, и жена му се били заклели да не казват на баща си нищо за роба и за вълшебния дворец. Тъстът продължавал да разпитва зетя си. Ядът му попреминал. Той говорел кротко, с добром искал да научи що е станало. Но зетят пак не отварял уста: сякаш онемял през тази нощ. Царят кипнал:
            — Говори! Нямаш ли уста?
            Оня пак не казва дума.
            Разсърдил се царят. Тоя път се разсърдил здраво.
            — Разбрах — рекъл той, — че тоя не е никакъв княз, ами ме е измамил, за да се ожени за дъщеря ми. Скоро го хванете, вържете го и го обесете!
            Тогава княгинята паднала на колене пред баща си и почнала да му се моли да пожали мъжа й. Но никакви молби не помогнали. Царят бил непреклонен.
            — Той е измамник и ще загине като измамник — отсякъл той, па си тръгнал.
            Царската заповед трябвало да се изпълни. Издигнали висока бесилка накрай гората. Към обед трябвало да обесят княза. През това време обаче княгинята подкупила тъмничарите и джелатина, който щял да хвърли въжето на врата на мъжа й. Те обещали да прекарат под мишниците на осъдения едно въже под дрехите и джелатинът да върже за него примката, като я преметне хлабаво около врата. Князът ще се престори на обесен, а вечерта ще прережат въжето и ще го освободят. През нощта князът и княгинята ще избягат в друго царство.
            Когато дошъл уреченият час, царят пристигнал със свитата си да гледа как ще бесят зетя му. Качили осъдения на бесилката. Джелатинът му хвърлил примката на шията и ритнал бурето под нозете му. Оня увиснал, изплезил език и се престорил на умрял. Всички се разотишли.
            Не било приятно на княза да виси половин ден закачен на бесилката. Като нямало що да прави, той се размислил за миналото си. Разкаял се най-напред за своето необмислено прахосничество. После си признал, че е постъпил зле, като се е лакомил за много. Още по-зле постъпил, като дал на духа книжката.
            „Да ми беше сега това листче в ръцете — си казал той, — съвсем инак бих постъпвал. След като страдах все по своя вина, сега поумнях: знам що да правя. Но — де е листчето? Люлей се, княже, на бесилката до довечера и ритай с крака: тъй ще ти дойде умът в главата.“
            И до вечерта умът му наистина дошъл. Колкото и да бил тежък денят, той се свършил. Мръкнало се.
            Когато князът очаквал да дойдат подкупените тъмничари да отрежат въжето, за да слезе, чули се викове: „Е, хе-хе! О, хо-хо! И, хи-хи! У, ху-ху!“ Погледнал той натам, отдето се задавали виковете, и видял, че по пътя идват право към бесилката седем талиги, натоварени със скъсани обуща. Не само натоварени, а — би могло да се каже — и претоварени. На последната от тях седяло малко старче, облечено в сиви дрехи, с пискюл на шапката. Лицето му било хитро и зло, дори страшно: цял дявол.
            Като продължавало да се провиква: „Е, хе-хе! О, хо-хо! И, хи-хи! У, ху-ху!“ — старчето спряло колите тъкмо под бесилката, изправило се навръх камарата от обувки, погледнало към княза и се закикотило. Дълго се смяло то, па рекло най-сетне:
            — Глупак се беше родил ти, приятелю, и глупак си умря. Затова се и казва, че глупостта не ходи по говедата, а по хората, които — когато са глупави — са от говеда по говеда. Ти се люшкаш на бесилката, а аз си карам колата с тия обувки, що скъсах, за да изпълнявам заповедите ти. Е, хе-хееее! О, хо-хоооо!
            И пак се закискало.
            Князът се преструвал на умрял. Като се уморило от смях, дяволчето-джудже извадило от джеба си едно листче — същото листче, което князът познавал много добре — и като го поднесло под носа му, рекло:
            — Байно ле, байноооо! Виждаш ли това листче със слепите си очи и знаеш ли що пише на него? Оня проклет магьосник, който ми написа на тая хартийка името, ме задължи — седем години да слугувам на оногова, който вземе листчето. А ти ме държа като свой роб не седем години, а ден до пладне. И, хи-хиииии! У, ху-хууууу!
            Толкова весело било на старчето, че току пъхало хартийката под носа на княза и се кискало.
            Но пословицата казва: „Не всеки, който виси на бесилка, е мъртъв“. Да, за княза можело да се каже, че е напълно жив. Той грабнал листчето и казал:
            — Силферзумуне, мой робе! Чуй какво ще ти кажа!
            — Какво ще заповядаш, господарю?
            — Ето какво. Остави шегите настрана. Прережи въжето, снеми ме от бесилката, па направи двореца и всичко друго точно както си беше до снощи. После доведи жена ми, а на баща й направи да порасне на гърба една голяма буца: голяма колкото диня.
            Джуджето направило всичко, както му било заповядано. Нощта минала щастливо. А на сутринта царят се събудил и усетил, че го сърби гърбът. Почесал се и напипал буцата. Тя го не боляла, но го сърбяла силно. Извикал лекаря да го прегледа. Оня го намазал с някакво лекарство — най-доброто за такива отоци, — но не помогнало. Буцата станала дори по-голяма. Пратил царя за други лекари.
            Дошли. И техните лекове му не помогнали никак. Буцата все наедрявала. Толкова му тежела, че не можел да върви.
            Към прозореца той не поглеждал. Па и защо да поглежда? Двореца го няма, зет му е обесен. Но по едно време, кой знае как, пред очите му се мярнало нещо бляскаво. Загледал се той: петлите над зетьовия му дворец.
            Повикал веднага придворните.
            — Я погледнете там! Виждате ли нещо?
            Заглеждат се царедворците, проточили шии към прозореца. Опулват очи. Зяпват от учудване. Виждат зер — как да не виждат: дворецът е отново на мястото си!
            Чудят се придворните. Дваж повече се чуди царят. Какъв е тоя дяволски дворец? Една нощ го има, друга го няма!
            — Я пратете да извикат дъщеря ми!
            Търсили я, търсили, не могли да я намерят никъде. Къде ще да се е дянала?
            — Дайте носилката и ме вдигнете да видя още ли виси оня на бесилката!
            Качили царя на носилката, защото не можел да ходи поради тежката буца. Отнесли го на мястото, дето била бесилката. Нито от зетя му имало диря, ни от бесилото. Земята си била равна, сякаш не е никога копана, за да се издига там бесилка.
            Зачудил се царят още повече.
            — Чакайте! — рекъл. — Чакайте да помисля.
            Снел си короната, па се почесал по тила. Мислил, мислил, нищо не измислил. Той забравил дори и буцата. Гледа — оня дворец все още стърчи, а петлите се въртят и светят ли, светят.
            — Я ме отнесете в оня дворец!
            Отнесли го. Никаква промяна: всичко си е, както си било преди това. Градината си е градина, розите — рози, а слугите ходят между дърветата и си приказват тихо. Князът и княгинята — и двамата засмени — излизат да посрещнат царя. Той ги поздравява, дори ги прегръща и целува, но му се не вярва, че всичко това е наистина.
            — Ако всичко това е вярно, тая работа не може да бъде чиста. Дяволска намеса има тук. Да вярвам ли на очите си?
            — Добър ден, скъпи ни татко! — му казва зетят и продължава да се усмихва.
            Царят го гледа с облещени очи.
            — Кой си ти? Ти ли си зет ми?
            — Аз съм, разбира се. Кой друг може да бъде? Твоята дъщеря има само един мъж.
            — Че как тъй? Нали те обесиха вчера по моя заповед? Аз видях с очите си.
            Князът се изсмял.
            — Почакай малко, татко — рекъл той, — да си измия още веднъж ушите, за да бъда сигурен, че чувам добре.
            И като влязъл в стаята си, извикал Силферзумун и му заповядал да махне буцата от гърба на тъста му, па се върнал при гостите.
            — Я повтори още веднъж, татко, онова, що каза преди малко!
            — Казах, че по моя заповед ти биде вчера обесен като измамник. Князът се изсмял още по-силно:
            — Ти си сънувал, татко, неприятен сън. Това, което казваш за бесилката, е толкова вярно, колкото би било вярно, ако аз кажех, че имаш на гърба си буца.
            — Буца ли? Че как да…
            Царят щял да каже: „Че как да нямам?“ — но се пипнал по гърба и ръката му паднала като отсечена: никаква буца нямало там. Това го забъркало съвсем.
            — По всичко се вижда — казал той, — че или по-рано съм сънувал, или сега сънувам. Не дойдох ли вчера тук? Двореца го нямаше: вместо него имаше хижа и в нея седеше ти, парцалив като просяк. После те вързаха — добре помня това, — обесиха те, аз легнах да спя и като се събудих, и буца имах на гърба си, и дворецът беше отново тук, както е сега, както беше и оня ден.
            — Какви са тия измислени работи, татко? — обадила се дъщерята. — Ти си наистина сънувал.
            И като се обърнала към придворните, рекла им:
            — Кажете на царя, не е ли сънувал всичко това? Те мълчели. Не знаели що да кажат. Обадил се отново князът:
            — Наистина негово величество е сънувал грозен сън. Особено онова с бесилката й с буцата. Мислите ли, че е току-тъй лесно да се обеси царски зет, па при това и княз? Кажете де, недейте мълча! Ще се дам ли аз да ме обесят току-тъй, дори без да са ме съдили? Па и кой от вас би се осмелил да каже, че царят мисли зло на своя зет? А? Кажете де!
            Всички придворни се поклонили в знак на съгласие. Смеел ли някой да каже, че царят не е сънувал?
            Като видял и чул това, царят казал, след като си разтъркал очите:
            — Всички вие сте прави. Сега чак ми се избистри умът и аз разбрах, че трябва да съм сънувал. Особено това с буцата… О, то беше неприятен сън. Дано се не повтори вече.
            — И да се повтори, и Да не се повтори — казал князът, — едно трябва да запомним всички: не бива да бесим невинни хора, па дори и насън!
            На царя станало много драго, че не е обесил зетя си, а само е сънувал, че го беси. Той се развеселил. Никой след това не му споменал за станалото. Ако се отворело случайно дума, всички казвали, че е сънувал.
            Царят заживял честито със зетя си и дъщеря си. Неприятният сън се не повторил вече. И сам князът бил станал скромен в своите искания: което можел да върши сам, не карал духа да го върши. Когато наближил краят на седмата година, дошъл Силферзумун.
            — Моля ти се — рекъл, — Дай ми листчето! От моите услуги, както виждам, ти вече нямаш нужда. По-рано тичах толкова много, че не можех да се видя със здрави обуща, а сега за шест години и един чифт не мога да скъсам. Пусни ме на свобода.
            — Ще те пусна — казал князът, — ако ми оставиш замъка и всичко друго, което получих от тебе. Разбери най-сетне, че ми се никак не ще да се люлея още веднъж на бесилката и да лъжа царя, че е сънувал.
            — Съгласен съм — рекъл духът. — Подарявам ти всичко. Князът му дал листчето и духът се изгубил. Що се отнася до двореца и до другите неща, те останали на княза. Силферзумун не му ги отнел, защото и злите духове са честни, когато дадат обещание.

            Опърничава жена
            Финландска приказка
            Един селянин се бил оженил за опърничава и опака жена. Той й каже да направи едно — тя ще направи тъкмо противното. Каже ли й да не прави нещо, тя ще го направи веднага.
            Наближавала Коледа. Мъжът не обичал караниците. Искало му се поне през празниците да поживее мирно и тихо, та да не става за подигравка на съседите. И той намислил един начин как да накара жената си да извърши това, което се иска нему.
            Викнал жена си и й казал:
            — Невясто, иде Коледа.
            — Каква ти Коледа? — викнала тя. — Великден иде.
            — Добре — казал той. — Макар че е Коледа, нека речем, че е Великден. Да не би да ти хрумне да опечеш за празниците бял хляб? Нямаме пари за такъв разкош. Трябва да се простираме според чергата си.
            Едва изслушала тия думи, жената викнала:
            — Напук на тебе ще опека бял хляб!
            Мъжът се престорил на ядосан и добавил троснато:
            — Има си хас да ти дойде на ум да сготвиш и риба! Мисли му добре! Пребивам те, невясто!
            А тя това и чакала.
            — Да не готвя риба ли? Тъкмо риба мисля да сготвя. И чорба ще има от риба, и риба на фурна ще има. Да видим кой е господар в тая къща: ти ли — или аз?
            — Ти си решила да ме съсипеш — казал отчаяно мъжът. — Само, моля ти се, недей прави сладки, че тогава трябва да си продам имота, за да покрия разноските.
            — Сладки ли, казваш? Добре, че ми науми. Цяла тепсия сладки ще има.
            — Хайде де! Не се шегувай, невясто! Да не би да извадиш и вино? Недей, че аз мисля да го продавам.
            — Щом казваш да не вадя, ще извадя. Цяла бъчва ще източа. Напук на тебе ще го направя!
            — Брееее, че опака жена! — викнал мъжът. — И вино ще извади, за да ме ядоса. Дано я прекръсти господ — поне кафе да не купува, че то тогава знам ли къде ще му отиде краят.
            — Ще купя зер! — казала жената, зарадвана, че е ядосала мъжа си. — И кафе ще купя — и то половин кило. Да видим какво ще ми направиш.
            — Какво си намислила ти, проклета жено? — сопнал се селянинът. — Да не би да имаш намерение да поканиш и гости? Кажи ми поне отсега да вървя да се обеся.
            — Разбира се, че ще поканя. Как може празник без гости? Ще поканя мама и сестрите си.
            — Ех, щом си решила да поканиш тях, може — казал мъжът примирително. — Аз се бях уплашил — да не би да поканиш баща ми и братята ми с жените им, че каквито им са широки и дълбоки устата, всичко ще изпоядат.
            — Аааа, от това ли те е страх? — рекла жената и се усмихнала хитро. — Тогава аз ще поканя и баща ти, и братята ти, и сестрите им заедно с всичките им деца. Нека ти изядат и ушите.
            — Каквото щеш, прави! — викнал селянинът. — Само едно имай пред вид: ако ми отредиш място начело на трапезата, няма да седна, защото не е прилично. Там трябва да седне баща ми.
            — Тъй ли? Ще имаш да вземаш! Тебе ще сложа начело на трапезата, а баща ти да седне, дето намери място.
            — Разбрах какво си намислила. Ти ще ми заповядаш да седна на горния край на масата, за да ми тикнеш в ръката каната с виното, та да наливам на другите, а на мене да няма кой да налее. Тъй ли? Пребивам те, невясто, ако направиш така! Добре запомни!
            — То се знае, че тъй ще направя. Не ми трябва мене пиян мъж.
            — Ех, с това съм съгласен — казал селянинът. — Моля ти се, като наливам на другите, недей ме кара да наливам и на себе си, че от виното ме боли глава.
            — Боли ли те? Че защо не си ми казал досега? Ще те карам не само да си наливаш, но и да пиеш чаша след чаша. Да пиеш — додето пукнеш.
            По тоя начин селянинът успял да принуди жена си поне веднъж да отпразнуват коледните празници като хората. И бял хляб имало, и риба, и месо, и сладки, и кафе, и вино. И гости поканили — и то ония, които били най-приятни на мъжа.
            Но щом се минали празниците, свършила се и радостта на селянина. Отново започнали раздорите и свадите с жената. Тя станала дори по-опака от преди. Ни един час мъжът нямал мира от нея.
            И един ден той си казал:
            „Не може тъй. Трябва да се отърва някак от тая луда жена. Тя ще ме опропасти. Страх ме е да не би край нея и аз да изгубя ума си.“
            Дошло лятото. Мъжът отишъл един ден да коси сено. През ливадата течала река. Над реката имало мостче. Селянинът прерязал наполовина мостчето с триона си отдолу, за да може да удържи само един човек.
            След няколко дена казал на жена си:
            — Невясто, аз ще отида да прибера сеното, че е тъкмо просъхнало. А ти стой тука. Недей излиза никъде: може някой да дойде да ме потърси.
            — Тъй ли? — викнала тя. — Че аз затворница ли съм — да стоя по цели дни в къщи? И аз ще дойда.
            — Добре — казал той. — Излез се поразходи, само недей идва подире ми на ливадата. Ще стъпчеш сеното.
            — Та затова и ще дойда. Ще дойда нарочно да го стъпча. Напук на тебе!
            Тръгнал той. Тръгнала и жена му след него. Стигнали до реката. Мъжът минал предпазливо по моста. Като се приближила жената, той й рекъл:
            — Невясто, бавно и кротко минавай, че тоя мост ми се видя счупен. Дърветата са слаби и прогнили. Ако върви човек полека, ще го удържат, но разскача ли се, ще се строполи в реката.
            Жената това и чакала.
            — Ти ли ще ми казваш как да вървя? — викнала тя. — Не само ще скачам, а и ще танцувам.
            И наистина се разскачала и разиграла по моста. Гредата изпраскала, мостът се счупил и жената се озовала в реката.
            На мъжа домъчняло. Тръгнал да търси жена си нагоре срещу течението, за да я извади. Неколцина косачи, които работели на брега, го запитали накъде се е запътил.
            — Жена ми се удави — рекъл им той. — Бързам да я извадя.
            — Ей, че си глупак — казали те. — Защо ще я търсиш нагоре? Ако е паднала, в реката, водата ще я отвлече надолу, по течението. Там я търси.
            — Не познавате жена ми — казал им той. — Тя е толкова опърничава, че прави тъкмо обратното на онова, което трябва да направи. Уверен съм, че и когато е почнала да се дави, не ще се остави на течението да я изхвърли, а ще тръгне насреща му.
            — Щом е била такава работата — рекли косачите, — за тебе ще бъде по-добре, ако не намериш жена си.
            Така и станало. Колкото и да обикалял по двата бряга на реката, мъжът не намерил опаката жена.

            Килимът на княза
            Арменска приказка
            Едно време цариградският султан отишъл с придворните си в земята на кюрдите — да види как живее там народът. С него бил и син му.
            Много реки, планини и поля минал керванът, докле стигне в далечната страна. Най-подир, след дълго пътуване, пристигнали в едно кюрдско село, разположено всред ливади и нивя. Там отседнали на стан.
            Тоя ден селото било много оживено — имало панаир. Много свят се бил насъбрал. Продавали коне, овни, зеленчук, плодове, дрехи, съдове. Но най-хубаво нещо били килимите — с различни шарки и много цветове: кюрдите били големи майстори-килимари.
            Като ходели по селото, царският син видял една хубава мома, която много му се харесала. Той казал на баща си, че иска да се ожени за нея.
            — Сине мой — рекъл му султанът, — недей прави това! Тая селянка не е за тебе. Аз съм ти намерил мома — дъщерята на един паша, най-богатия в Цариград.
            Като видял, че не ще го раздума, султанът пратил да повикат момата.
            — Син ми иска да му станеш невяста — рекъл й той. — Съгласна ли си?
            — Царю честити — казала тя, без да се смути, — какъв занаят знае син ти?
            — Хайде де! — изсмял се султанът. — Ти луда ли си! Какъв по-добър занаят от това — да царуваш? Един княз има ли нужда от занаят?
            — Царю честити, човек не знае какво може да му дойде до главата. Ако момъкът знае занаят, вземам го. Ако ли не знае — не е за мене.
            — Добре — рекъл князът. — Аз ще науча занаят.
            След няколко дена султанът и царедворците си тръгнали, а той останал в селото да чиракува при един килимар. След година станал най-голям майстор от всички килимари.
            Момата се съгласила тогава да го вземе. Той я отвел в Цариград, където се оженили и заживели честито.
            Князът имал една слабост: обичал да си похапва. Веднъж чул да се приказва, че някъде край града, до стария мост, имало ханче, дето готвели толкова вкусно, колкото никъде другаде. Той се преоблякъл като търговец и отишъл в ханчето.
            Посрещнали го двама души с престилки и го запитали какво ще поръча.
            — Сложете ми от най-хубавото, що имате!
            Те го поканили да влезе в отделна стаичка, отредена за знатни люде и богаташи, и му поднесли голяма тепсия с всякакви ястия, кое от кое по-вкусни.
            Князът почнал да яде. В стаичката нямало другиго. Гозбите били наистина много вкусни и той се чудел как може в такава проста гостилница да готвят толкова добре. Но по едно време усетил, че потъва. И масата, и подът, и столовете — всичко потъвало с него. Докле стане и разбере, ето че се намерил в едно дълбоко подземие.
            Наоколо било тъмно. Само някъде отгоре падала слаба светлина Князът надал вик — и ето че върху него в миг се нахвърлили петима разбойници с ножове, готови да го убият.
            Но той запазил хладнокръвие.
            — Защо ще ме убивате? — рекъл им князът. — Вземете ми парите и ме оставете жив жив. Аз съм търговец на килими. Още от детинство съм се учил на килимарство. Дайте ми стан, вълна и коприна, па ме дръжте тук да ви работя. От моите килими ще спечелите много пари.
            Разбойниците се съгласили.
            Князът заработил в тъмницата. В това време целият дворец почнал да се безпокои: дните минавали, а князът не идвал и нищо не се чувало за него. Пратили хора да го търсят, но всички дирежи останали безплодни. По целия град се разчуло, че князът е изчезнал.
            Дочули за това и разбойниците, ала и на ум не им идвало, че килимарят ще да е изчезналият княз. А той работел денонощно и те били много доволни от голямата му сръчност.
            От време на време вкарвали в тъмницата по някой богаташ и го убивали пред очите на княза, който съжалявал, че не може да защити невинния човек. През нощта изнасяли тялото и го хвърляли в морето.
            Наведен над стана, князът тъчел, без да губи време. Тая усилена работа го спасявала от отчаянието, в което щял да изпадне, ако би имал време да мисли за своето тежко положение. Под светлината на малка мъждива лампа той работел цял ден; само на обед и вечеря си почивал по малко, додето се нахрани. След вечеря тъчел до полунощ. После заспивал, съсипан от работа, а сутрин ставал още призори и сядал отново на стана.
            Той често си спомнял за своята жена и за баща си — и тогава го обземала страшна мъка. Но веднага се залавял още по-усилено за работа, като се утешавал, че колкото по-скоро изкара килима, толкова повече ще може да се надява за освобождение.
            Защото князът имал една тайна мисъл. Той гледал килимът да излезе много хубав и да се свърши по-скоро. На него се надявал той.
            „Аз не работя само за себе си — мислел си тъкачът. — Ако стане това, що съм намислил, ще спася живота на мнозина, които биха попаднали като мене в това ханче с вкусните гозби. Ще ги отърва от оная ужасна смърт, която щеше без малко да сполети и мене.“
            Минали шест месеца, откак князът бил затворен. Той свършил един голям килим — наистина много хубав. В тая работа вложил цялото си знание и умение. На килима се виждали изтъкани с пъстра коприна цветя и пеперуди, лъвове, тигри и зебри. Ловци препускали конете си по цъфнали ливади, а зад тях се синеели планини. С малко по-тъмни конци князът извезал между шарките своето име и посочил с няколко думи мястото, където е затворен. Тия букви приличали на украшения, та не можели лесно да се забележат. Па и разбойниците били прости люде.
            — Ето ви един скъп килим — рекъл им князът. — Идете го продайте на някой паша. Още по-добре — на самия султан; той обича хубави килими. Но недейте го дава за по-малко от хиляда жълтици.
            Двама от разбойниците се преоблекли като продавачи и почнали да разнасят големия килим по града и да викат, че се продава. Всички се стичали да го гледат и се чудели, на хубавата изработка, но никому се не давали хиляда жълтици.
            Минали и край двореца. Султанът се научил, че някакви си хора продават великолепен килим, и пратил да ги повикат. Те разгънали пред царя килима. Той толкова се възхитил, като го видял, че броил парите веднага.
            Килимът бил проснат в един от чертозите. Цялото семейство на султана се събрало да го гледа. Дошла и младата снаха на царя, която мислела непрестанно за изчезналия си мъж. Тя познала по изработката, че тоя килим ще да е тъкан от кюрд или от майстор, който се е учил при кюрди. И тогава й станало още по тежко: спомнила си, че князът бил изучил килимарство само за да се ожени за нея.
            Додето другите наоколо се чудели на хубавите багри и на сполучливите шарки, жената разглеждала мълчаливо и внимателно килима.
            Току изведнъж тя извикала:
            — Има и букви! Нещо е написано!
            Всички се заели да четат — и прочели името на княза, а после — че е затворен в ханчето при стария мост.
            — Мъж ми е изтъкал тоя килим — рекла тя. — Той ни вика на помощ. Султанът заповядал веднага да отидат войници и да заобиколят ханчето. Разбойниците току-що се били върнали с хилядата жълтици и си ги делели, а князът бил започнал нов килим, когато войниците разбили желязната врата на тъмницата. Те оковали разбойниците във вериги, а княза извели от подземието. Той бил мършав и бледен. Когато царският син прегърнал жена си, той й рекъл:
            — Моя скъпа невясто, на тебе дължа живота си. Работата, която обикнах от любов към тебе, ме спаси.
            Разбойниците били наказани със смърт, а султанът дал на народа угощение, което траяло седем дена: голяма била радостта му, че син му се отървал от ужасна смърт.

            В царството на мълчаливите
            Арменска приказка
            В едно далечно царство управлявал цар, който не обичал бъбривците. Яви ли се пред него човек, който гледа с дълги и хубави речи да го убеди, той заповядвал да го изпъдят. Харесвали му се само ония, които умеят с две-три думи да кажат, каквото трябва.
            Един ден царят, заобиколен от своите съветници и царедворци, седял на престола си да обсъжда държавните работи. Съобщили му, че е дошъл посланик от съседния цар. Тия двама царе се не обичали твърде — и оня гледал за нищо и никакво да се скара с тоя, за да му обяви война и да му превземе царството.
            Страната, отдето идел посланикът, била особена. Там хората били още по-мълчаливи. Толкова им било неприятно да говорят, че се разговаряли с ръце като неми. За най-умен се смятал оня, който може със знак да каже на другите що иска и да разбере по техните знакове що искат те.
            Посланикът влязъл, поклонил се на царя и начертал — без да каже ни дума — една окръжност около престола. После си изул чехлите и седнал на дивана, право пред царя, като си кръстосал нозете. С тоя знак той казал, каквото имало да каже — и сега очаквал отговор.
            Царят не разбрал що значи това колело около престола. Той запитал с поглед, а после и шепнешком великия везир, съветниците, царедворците, пълководците.
            Никой не бил разбрал знака.
            Царят се ядосал много. Как тъй — да се не намери между съветниците му ни един умен човек да му обясни що иска да рече посланикът? Какъв позор за царството му! Той би навярно креснал, та би разтърсил двореца — ако не беше оня чужденец, който продължавал да го гледа мълчаливо и да чака отговор.
            Най-после, като си извъртял заканително светналите очи, царят заповядал с нисък глас на великия везир да прати по града хора — да му доведат най-умните мъже, които знаят. Ако се не намери някой да обясни знака, направен от посланика, той се заканил да отсече главите на всички съветници.
            Додето пратениците вървели от къща на къща да търсят най-големия умник, царят и посланикът пиели кафе и се гледали един друг, без да си кажат дума. Царят се преструвал, че мисли, но му било много стеснително. А на тия около него било още по-зле: на великия везир идело да потъне подземи от срам, а съветниците треперели от страх.
            Само посланикът бил доволен и спокоен. Той си пиел кафето и мълчел.
            Царските пратеници вървели из града двама по двама. Двамина от тях знаели, че в една махала живее някакъв учител, много умен човек. Влезли в къщата, която им посочили, но не намерили никого. В стаята видели люлка, дето спяло дете. Люлката се люлеела, макар че се не виждало никой да я люлее. Качили се на плоския покрив. Там имало мокро жито, разпиляно да съхне. Дълга тръстикова пръчка, забита в средата, се люлеела — да плаши врабците, да не би да изкълват зърната. Но и тая пръчка не клател никой, а и вятър нямало.
            Царските пратеници се зачудили. Излезли в двора. Там видели една бабичка, която чистела боб. Като я запитали, узнали, че учителят отдавна не живее там. В къщата живеел тъкач, син на бабата. Той работел в стаята до улицата, а жена му била излязла на пазар.
            Те влезли в тъкачницата — да разберат какви са чудесиите, що били видели. Тъкачът работел на своя стан: бързал да свърши платното.
            Когато го разпитали, узнали, че той е завързал по един канап на двете подлоги, върху които натиска с краката си, когато тъче. Единият канап бил съединен с люлката в стаята, а другият — с тръстиката на покрива. Натисне ли едната подлога, люшне се люлката, натисне ли другата, позаклати се пръчката.
            Двамата пратеници се спогледали, сякаш искали да кажат:
            „Умен е тоя тъкач. Тъкмо такъв човек ни трябва.“
            И те му казали, че е дошъл посланик, който начертал колело около престола на царя, и че никой не можел да разбере що значи то.
            — Ела в двореца — рекли му те. — Ако отгатнеш що значи колелото, царят ще те награди богато.
            Тъкачът помислил малко, па се навел, та взел от прозореца два ашика, с които си играело момчето му, когато се върне от училище. На излизане видял, че от двора идва едно пиле. Вратата на тъкачницата зеела — то влязло да кълве. Той го хванал, погалил го, па го пъхнал в пояса си и тръгнал след пратениците.
            Като влязъл в престолния чертог, тъкачът се поклонил на царя, па се обърнал към посланика, без да каже дума. Оня го погледнал, а сетне посочил царя и съветниците му. Тъкачът показал с пръст към прозореца, а след това посочил себе си. После се навел, сложил пред посланика двата ашика и го загледал спокойно в лицето.
            Чужденецът се изненадал и дори малко се докачил. Той се замислил, па току бръкнал в джоба си, извадил шъпа просо и го пръснал по пода.
            Тъкачът се усмихнал.
            Той извадил от пояса си пилето и го пуснал. То изкълвало просото. Тогава посланикът станал, обул си чехлите, поклонил се на царя и си отишъл.
            Още щом напуснал посланикът чертога, царят слязъл от престола си и се приближил до тъкача. Всички съветници, царедворци и пълководци наобиколили занаятчията и го запитали какво значат движенията, които са си разменили с посланика.
            Тъкачът отвърнал спокойно:
            — Той е начертал окръжност. Искал е да каже: „Ако нашият цар ви нападне и обгради столнината с войска, що ще сторите? Ще ли му се предадете, или ще се браните?“ А когато влязох аз, той посочи царя и вас. Искаше да рече: „Нито царят можа да разбере, що му казвам, нито тия около него.“ Но аз посочих към прозореца, а после — към себе си. С това движение му рекох: „Не царят и придворните, а народът трябва да ти отговори. Аз съм човек от народа — аз ще ти отговоря.“ После хвърлих пред него ашиците. Това значеше: „Вие сте пред нас като деца.“
            — Наистина — рекъл усмихнато царят. — И ние сме играли на ашици, когато сме били малки. После?
            — После — продължил тъкачът — той пръсна шъпа просо по пода, с което искаше да рече: „Нашите войници са безбройни.“ Но аз пуснах пилето да изкълве зърната. То значеше: „Само един наш може да избие стотина ваши.“
            Царят бил толкова възхитен от мъдростта на тъкача, че пожелал да го назначи велик везир. Всички признали, че тоя умен занаятчия е спасил царството, защото видели как си отива посланикът, без да заплашва царя. Той ще да е разбрал, че с хора, които умеят да му отговарят по такъв начин, по-добре е да не се воюва, защото ще смогнат да се бранят както трябва.
            Ала тъкачът не приел да стане велик везир.
            — Аз съм си тъкачи ще си остана тъкач — рекъл той на царя. — Не е за мене да везирувам, ти имаш други хора за тая работа.
            Тогава царят го наградил богато и го изпратил. Но преди да си отиде в тъкачницата, занаятчията се обърнал към него и му казал:
            — Само за едно те моля, царю честити. Недей забравя, че и между народа има люде, способни да разберат онова, що не може да проумее великият везир.

            Умна мома и цар
            Монголска приказка
            Във времето на цар Ургай живеел един богат старец, който си имал три дъщери. Най-малката от тях — на име Кооку — била прочута като най-хубава, най-добра и най-умна мома в цялото царство.
            Намислил веднъж старецът да закара добитък да го продава на царския пазар. Прощава се с дъщерите си и ги пита:
            — Какво да ви донеса от пазара, деца?
            — Мене огърлица — казва най-голямата.
            — Мене шапчица, обшита с кожа — моли се втората.
            — А мене нищо ми не трябва! — отсича хубавицата Кооку.
            — Защо тъй, дъще? — пита я баща й.
            — Само един подарък би ми бил по сърце — отговаря тя, — но е мъчно и опасно да ми го вземеш.
            — Ти знаеш колко те обичам, мила дъще — казва старецът. — Нищо няма да пожаля за тебе, от нищо няма да се побоя.
            — Наистина ли?
            — Заклевам ти се!
            — Щом е тъй — казва Кооку, — разпродай всичкия добитък, но за късоопашатия бик не искай пари — колкото и да ти дават, — а искай лявото око на царя.
            — Какво приказваш ти, дъще?
            — Както щеш. Ако не можеш да направиш това, нищо не искам. Спомня си старецът клетвата и си мисли:
            „Не току-тъй е прочута със своята добрина и мъдрост моята Кооку. И това нещо не току-тъй е намислила.“ Махва ръка и казва:
            — Да става, каквото ще, ще направя, както казваш ти! И тръгва на път.
            Стига на пазара. Бързо разпродава всичкия добитък; не продава само късоопашатия бик.
            — Продай и него, старче! — казват му хората.
            — Да го продам, но можем ли се спазари?
            — Колко искаш?
            — Донесете ми за него лявото око на царя.
            — Ти да не си полудял? Разбираш ли какво приказваш?
            — Много добре разбирам. Щом ви се вижда скъпо, бикът ще си бъде мой.
            Из целия пазар се разнесла мълвата.
            Стигнала тя до ушите на царските хора. Един от тях казал на царя:
            — Светли господарю, на пазара е дошъл един старец, продава хубав късоопашат бик, но не иска за него пари, а твоето, ляво око!
            Заповядал царят да доведат стареца при него.
            — Какво, старче? Да не си полудял? — пита го той. Пада старецът при нозете на царя, моли се:
            — Не ме наказвай, изслушай ме. Аз казах това по заповед на дъщеря си — мъдрата хубавица Кооку. Отначало се уплаших от нейните думи, но като зная, че тя всякога умно е постъпвала — помислих, че и това не е намислила току-тъй, и изпълних желанието й.
            „Па може и да не е току-тъй“ — помислил си царят и пуснал стареца с условие веднага да доведе дъщеря си при него. Явява се Кооку.
            — Защо си учила баща си да иска моето ляво око? — пита царят.
            — Знаех аз, че ще ти съобщят какво иска баща ми и че той ще ти каже кой го е накарал, а ти ще пожелаеш да ме видиш и ще ме повикаш при себе си. Иначе как бих могла да те видя?
            — А защо ти е дотрябвало да ме видиш?
            — Исках да ти кажа какви слухове се носят сред народа за тебе. Мисля, че ще ти бъде полезно да знаеш това.
            — Какви слухове?
            — Всички казват: „Лявото око на царя му е излишно; той не гледа с него.“
            — Как така?
            — Когато дойдат хора при тебе да се съдят, големците и богатите застават от дясната ти страна, а бедните — от лявата. И ти всякога задоволяваш тия, които стоят отдясно. Затова и народът казва: „Царят не гледа с лявото си око — то му е излишно.“
            Разсърдил се царят и заповядал да съдят Кооку — да я изпитат: от мъдрост ли или от дързост се е решила да каже на царя тая истина.
            Мислили, мислили съдиите как ще могат да изпълнят царската заповед и най-после намислили. Повикват при себе си хубавицата и й казват:
            — Отговаряй: ако няколко момчета отидат за ябълки, кое ще набере най-много?
            — Това — отговаря Кооку, — което не се покачи на дървото да бере ябълките една по една, а тръсне дървото и ги събере на земята.
            — През мочурливо място кой най-скоро ще премине?
            — Който върви право през него, няма да мине скоро; който го заобиколи, ще надпревари.
            — Умно момиче! — пошъпват си съдиите. — Нищо не ще може да го затрудни!
            — Добре — обръщат се те към Кооку. — Ами ако някой иска да стане известен на всички, какво трябва да направи?
            — Колкото може да помага на тия, които са забравени от всички. Споглеждат се съдиите, оставят момичето и отиват, та казват на царя:
            — Не от дързост, а от мъдрост ти е казала хубавицата ония думи. Изслушал царят съдиите, но все не му се искало да прости на момичето, че се е осмелило да го обвини в неправда.
            — Идете си — казва той на съдиите. — Аз ще го изпитам сам. Няколко дена царят обмислял какво да запита момичето. Най-после го повиква.
            — Узнай цената на моите съкровища — му казва.
            — Ще узная — отговаря момичето, — ако пред всички придворни обещаеш да ми се покоряваш три дена и три нощи.
            — Аз ли да ти се покорявам?… Я гледай ти!… Много искаш. Но добре. Само мисли: ако в продължение на трите денонощия не ми отговориш на въпроса, ще те убия.
            — Добре, тъй да бъде — отговаря Кооку. — А сега ето какво ще ти заповядам: три денонощия няма ни да ядеш, ни да пиеш.
            Тежко било на царя да изпълни тая заповед, ала нямало какво да прави: дал бил обещание пред всички придворни.
            На третото денонощие гладът мъчил царя ужасно. Кооку занася и слага пред него една паница с вкусна гозба.
            — Царю, готов ли си да дадеш всичките си съкровища за тая гозба?
            — Готов съм — извиква царят.
            — Ето каква е цената на твоите съкровища… Яж сега, наздраве! Сяда царят да яде и обявява момичето за много мъдро.
            — И ако занапред забележиш, че не гледам добре с лявото си око — прибавя той, — можеш да ми напомниш за това.
            — Господ да поживи Кооку — заговорили бедните хора. — Застъпи се за нас пред царя. И занапред царят й позволява да му напомня за нас.
            — Позволил й да му напомня! Каква полза от това? Тя ще живее с баща си много далеч от царя — на границата на неговите владения — възразявали някои.
            Но докато хубавицата Кооку живяла при царя, тя се харесала на най-големия му син и той се оженил за нея.
            Паднала на сърце тая сватба на целия народ. Оттогава цар Ургай почнал да гледа винаги, когато отсъжда, и с лявото око, както гледал дотогава с дясното.

            Бялата мома
            Японска приказка
            В едно село живели баща и син, дървари. Още от момче синът помагал на баща си в тежката работа. Това той правел от обич към майка си, която работела чуждо, за да помага в прехраната на семейството.
            Бащата остарял, а Минокичи — тъй се казвал момъкът, станал на осемнадесет години, когато се случило онова, за което разказва приказката.
            Гората, дето синът и бащата сечели дърва, била на около един час от селото. За да се стигне там, трябвало да се мине през голяма река. А тая река била буйна. Много пъти правили селяните мост, а тя все го отвличала, щом придойде.
            Една вечер, през зимата, двамата дървари, претоварени с дърва, се връщали от гората към селото. По пътя ги застигнала страшна снежна виелица. Едвам успели да се доберат до реката, но надеждата им да я преплуват и да отидат в селото се не сбъднала: не намерили лодкаря.
            Потърсили лодката. И нея я нямало.
            Бащата рекъл:
            — Разбирам каква е работата. Лодкарят е отишъл в селото. Лодката е останала на другия бряг. Ние не можем в тоя студ да преплуваме реката, както сме натоварени. Що да правим, синко? Да останем ли в лодкаревата колиба тая нощ?
            Синът бил уморен.
            — Да останем — рекъл. — Къде ще вървим в тая буря? Ще запалим огън и ще се стоплим.
            Влезли в колибата. Огънят бил отдавна угаснал. Дори може би тоя ден не бил и пален. Огнището било мокро. Колкото и да се опитвали дърварите да стъкнат огън, като търкат едно о друго ония дървета, що изглеждали най-сухи, те не сполучили: дървата били сурови. Не останало нищо друго, освен да затворят вратата, да се покрият със своите наметала и да си легнат. Както били уморени от цял ден работа, те не усещали вече студ. Не го усещали и поради това, че трябвало дълго, да търкат дървата с надежда да стъкнат огън. Старецът заспал веднага. Но синът, след като задрямал, отведнъж се събудил. И оттогава не го налегнал вече сън. Той лежал и слушал как върлува фъртуната отвън. Струвало му се, че удря по вратата с тежки железни пестници, за да я изкърти и да влезе при тях. Вятърът ревял, колибата се клатела. Момъкът си казал:
            „Ей сега ще я вдигне бурята и ще я обърне. Ние с татко ще останем на студа.“
            А студът се усилвал все повече и повече. На момъка се сторило по едно време, че заспива.
            „Късно ще да е — рекъл си. — Много съм уморен. Дано заспя. Иска ми се, много ми се иска да заспя.“
            Но ето че покривът на колибата се провалил. Вятърът отнесъл сламата и бамбуковите клони и снегът почнал да вали в колибата. Той падал на едри парцали. За късо време подът на колибата се покрил с преспи. Снегът засипал и стареца, и сина му.
            Минокичи гледал това, но нямал сили да стане. Чудно му било, че е буден, а не може да се изправи. Някой го притискал о пода и му не давал да се помръдне. Мразът ли е, или е някой зъл дух?
            „Както си лежа, тъй и ще замръзна — си казал момъкът, безсилен да се изправи. — И татко ще замръзне. Мама ще остане сама на тоя свят.“
            Отведнъж някой отворил вратата с голяма сила. Влязла една бяла мома. Тя била облечена в дълги дрехи, по-бели от сняг. И косата й била бяла — дълга ц сребриста. И лицето й било бледо като бял восък. А очите й — големи и сини. Но не тъмносини, а много бледни: би рекъл човек, че са без цвят.
            Без да се озърне наоколо, момата отишла при заспалия старец и се навела над него. Загледала го, па духнала в лицето му. Минокичи видял нейния дъх: той приличал на бляскава сребриста пара.
            След това бялата мома отишла при момъка. Навела се и над него. Минокичи усетил ледния й дъх. Приискало му се да извика, ала нямал сила да си отвори устата. А бялата мома се навеждала все по-ниско и по-ниско.
            Момъкът я, гледал. Тя била много хубава. Само очите й били страшни: едри, безцветни като стъкло. Лицето на момата, току-речи, допирало неговото. Меките й бели коси падали върху бузите му.
            Минокичи гледал момата и не можел да си откъсне погледа от нея. И тя го гледала. По едно време рекла:
            — Старецът е много живял. Време му е да си отиде. Нека си отпочине. Но не зная що да правя с тебе. Наистина не зная…
            Момъкът направил страшно усилие да проговори. Но не успял. Обаче той си казал на ума, сякаш говори на момата:
            „Ти си жестока. Как можа да лишиш от живот стария ми баща? Кой ще гледа майка ми? Тя ще умре от глад и скръб.“
            Тогава се чул отново леденият глас на момата:
            — Недей ме нарича жестока! Ти нямаш право. Аз съм справедлива: давам всекиму онова, което е заслужил. Ще има кой да се грижи за майка ти: ти ще останеш жив. Ти си хубавец, Минокичи. Аз няма да те докосна. Но помни едно: ако кажеш някога някому, че си ме видял тая нощ и си чул моя глас, ще те пратя веднага при баща ти.
            Като рекла това, бялата мома излязла от колибата и хлопнала вратата подире си.
            Минокичи останал още за дълго вцепенен — не от студ, а — струвало му се — от страх. Той вече знаел, че има една бяла мома, която идва да прибира хората от тоя свят. Видиш ли я, ще умреш. Затова се боел.
            Но Минокичи чувствувал, че не е мъртъв, а жив. И вцепенението, в което бил изпаднал, почнало да преминава. Ръцете и нозете му се отпуснали. Той скочил и се хвърлил към вратата — да види отвън ли е още бялата мома.
            Не, нямало я. Никого нямало отвън. Фъртуната била поутихнала. И студът бил намалял.
            Минокичи се върнал. Затворил отново вратата и я подпрял с няколко дебели дървета. Спрял се сред колибата и се замислил.
            „Дали това, що видях — се запитал той, — беше наяве или насън? Дали виелицата не е отворила вратата, а на мене се е сторило, че влиза някаква си бяла мома? Дали не съм взел тия високи преспи за човешки образ? Не знам. Нищо не знам. Навярно съм се излъгал. Ето — баща ми си спи спокойно и аз чувам неговото дишане.“
            — Татко!
            Бащата не се обадил на вика.
            — Татко! — извикал втори път Минокичи. Но и тоя път старецът се не обадил.
            Синът почнал да буди баща си, но оня се не помръдвал. Пипнал лицето му. То било студено като лед. А все пак в колибата се чувало някакво размерно дишане — като че ли диша заспал човек. Но тоя човек не бил старецът: дърварят лежел неподвижно, гърдите му не се повдигали. Той бил замръзнал.
            Минокичи се хвърлил върху него и почнал да се опитва да го свестява. Ала в това време вратата отново се отворила и бялата мома влязла за втори път.
            Тя се навела над момъка и му пришепнала:
            — Което направих аз, никой не може вече да развали. Недей се мори напразно!
            При тия думи момъкът паднал по гърба си, сякаш някой го е ударил по гърдите, та го е повалил.
            Съмнало се. Бурята утихнала съвсем. Изгряло слънце. Дошъл лодкарят и намерил в колибата си два трупа: тоя на стария дървар и оня на сина му. Минокичи той успял да свести, но стареца — не.
            Момъкът се върнал в къщи. Цели няколко месеца след това той лежал болен от страшна треска. Все му се привиждала бялата мома. Но той не казал никому нищо за онова, що видял и чул през оная страшна нощ в колибата.
            Най-сетне оздравял. Грабнал секирата и въжето и тръгнал за дърва. Било топло. Работата вървяла бърже. Минокичи насякъл дърва, натоварил се с тях и се запътил за селото.
            На едно място се спрял да се отмори. И отведнъж му дошло нещо на ум.
            Той си казал:
            „Мама е слаба и болнава. Да имах поне малко пари, бих могъл да се оженя, та да има кой да шета из къщи. Но аз съм беден. Нямам ни стотинка спестена.“
            И това си казвал той всяка вечер, колчем се спре да си отпочине на връщане за село.
            Минало лятото. Застудило се времето. Настъпила зима. Една вечер, като се връщал със своя товар, Минокичи се спрял да се отмори малко над реката.
            Отведнъж му дошло на ум за бялата мома.
            „Да знаеше тя в каква мъка ще изпадне мама след татковата смърт, едва ли щеше да го откъсне от живота.“
            Тъй си казал Минокичи, па прибавил след малко:
            „Жестока излезе тая бяла мома, ако е наистина дошла отнякъде в колибата, за да грабне покойния ми баща. Но все ми се струва, че аз съм я сънувал. Татко умря от замръзване. Никаква мома — ни бяла, ни черна — не е имало.“
            Тъкмо що изминал десетина крачки, видял на пътя мома. Тя била стройна и хубава, синеока, с руси коси — толкова светли, че изглеждали повече сребристи, отколкото златисти. Дрехите й били бели. Отначало момъкът помислил, че е призрак. Той се уплашил. Но момата се спряла и го загледала. Той дошъл на себе си и я поздравил. Тя му отвърнала на поздрава и се усмихнала.
            — Любезни момко — рекла след това с глас, приятен като птича песен, — мога ли да дойда с тебе до селото? Аз съм сираче. Родителите ми умряха преди няколко дена от треска. Имам сродници в града. Те са бедни, но се надявам поне да ми намерят някъде място да слугувам.
            Минокичи бил обаян от хубостта на момата и от сладкия й глас.
            — Как те казват? — попитал той.
            — Юки ме наричат.
            — Сгодена ли си, Юки?
            — Не. Кой би се сгодил за сираче, което няма зестра? След малко пък момата запитала момъка:
            — А твоето име как е?
            — Мене ме казват Минокичи.
            — Ти навярно ще се ожениш през тая зима. Време ти е.
            — За женитба още не съм приказвал с майка си. Тя е вдовица от година насам, сама е в къщи и има нужда от отмяна, но трябва да си призная, че не съм богат. Дори нещо повече: нека кажа направо, че нямам дори и една стотинка спестена. Рано е да мисля за женитба.
            До селото оставал още много път. Момъкът и момата се сприятелили. Като стигнали до къщи, Минокичи рекъл на момата:
            — Ти си уморена, а ето че е тъмно в селото и по пътищата. Няма къде да вървиш посред нощ. Преспи у дома. Майка ми е добра и ще те приеме.
            Момата се поколебала.
            — Ние се не познаваме с тебе — рекла. — Пръв път те виждам днес. Как ще вляза в твоята къща?
            Но Минокичи настоял. Излязла майката. И тя поканила момата. Най-сетне онази се съгласила.
            Додето приготви вечеря, па и през време на вечерята бабата приказвала с гостенката си, която й се харесвала все повече и повече. Тя я обикнала и след вечеря, когато момъкът си легнал, й казала:
            — Юки, ще ти продумам нещо. Ако не си съгласна, недей ми се сърди. Недей отива в града, а остани при нас. Ти си млада и хубава. Пъргава си. И по сърце изглеждаш добра. Искаш ли да се задомиш? Моят син е беден, но е работливичък. Гладна няма да те остави. А на мене ще бъдеш голяма помощ. Съгласна ли си?
            Юки се съгласила. Останала. Омъжила се за Минокичи. За цялото село това било голяма изненада. Такава хубавица — и да — вземе бедния дървар! Че тя не прилича на жена, а на самодива! Сякаш е богинята на хубостта, слязла от небето. И толкова кротка, нежна и добра!
            На дърваря се народили момченца и момиченца. Те всички били хубави като майка си — с бяла кожа, синеоки, със сребриста коса. Весели, добри и умни. Да ти е драго да ги гледаш!
            Юки била работлива. Тя умеела да плете и везе. Свърши ли си къщната работа, сядала с конците и иглите в ръка. Ръкоделието й било толкова майсторско, че почнала да получава поръчки от града. Семейството живеело добре. Дори от добре по-добре.
            Майката на Минокичи умряла.
            Останал дърварят с жена си и децата си. Тъй живели те десетина години. Селяните продължили да смятат Юки за самодива или богиня. Техните жени — от много работа навярно — застарявали рано-рано. А Юки, макар че имала десет деца и работела от ранна сутрин до късна вечер, била все тъй млада и хубава, каквато я довел дърварят от гората през ония зимна вечер, преди повече от десет години. Само едно се забелязвало: очите й ставали все по-едри и по-едри и косата й — все по-бяла и по-бяла. Но от тая промяна Юки ставала още по-хубава.
            И друго нещо забележил Минокичи: невястата му не си лягала да спи, след като преспи чедата си, а оставала да работи едва ли не през цялата нощ.
            Тъй седяла тя през една зимна нощ с иглите в ръце да работи. Децата и баща им били отдавна заспали. Минокичи се събудил и станал. Събудила го фъртуната, която веела отвън.
            Той си припомнил нещо страшно, станало отдавна. Седнал при жена си и я загледал как работи под светлината на фенера от шарена хартия. Пръстите й се преплитали бързо-бързо. Очите й дори не следели що правят пръстите. Погледът на жената бил обърнат навън. Тя гледала през малкото прозорче към падащия сняг.
            Най-сетне Минокичи казал:
            — Като те гледам, невясто, че седиш тъй осветена от бялата светлина, спомням си нещо, станало отдавна. Дори не мога ти каза дали то наистина е станало, или съм го сънувал. Но — и сън да беше — то е толкова чудно, че заслужава да се разкаже за него.
            Юки запитала, без да погледне мъжа си:
            — Какво е то?
            Гласът й бил студен, сякаш предпазва или заплашва. За пръв път чувал дърварят жена си да говори с такъв глас. Тоя глас отведнъж му напомнил гласа на бялата мома.
            — Ще ти кажа. Отдавна стана това. Тогава бях на осемнадесет години. Година, преди да се оженя за тебе. Както лежех в колибата на лодкаря, видях една мома, която приличаше много на тебе. Досега ми не минаваше през ума, че си приличате. Бях я забравил.
            Тя беше бяла, хубава, стройна, синеока и среброкоса — също като тебе, каквато си сега.
            — Добре — казала все тъй студено жената, без да си снеме погледа от прозорчето. — Разкажи ми къде си я видял.
            Минокичи разказал на жена си онова, което преживял през страшната зимна нощ.
            Най-после завършил:
            — Не знам насън ли беше това или наяве. И досега не знам. Но такава хубава мома не съм виждал преди това, за да мога да я сънувам. Па и след това освен тебе друга подобна на нея не съм срещал. Тя ще да е била богиня — богинята на ледната смърт. Толкова бяла беше! И тъй леденопрозрачни бяха очите й, когато се наведе над мене! Тя беше много хубава, но аз се боех от нея. Боех се — и при все това — я обичах. Коя беше тя?
            Тогава Юки хвърлила везмото, скочила и като застанала пред дърваря, викнала му с леден, смразяващ глас:
            — Питаш ли още? Аз бях, аз! Аз бях онази бяла мома. Понеже ти ме нарече жестока, реших да ти докажа, че съм готова да понеса и мъки, и труд, и грижи, за да ти гледам къщата и да отменя майка ти. Но ти не излезе достоен за мене. Нали те предупредих, че ще ти отнема живота, ако кажеш някому що си видял и чул тогава? Ти заслужаваш да сторя това ей сега. Но аз обичам и жаля децата, които спят. Не искам да ги оставя без баща. Ти ще останеш да се грижиш за тях. Само помни, че ако някое от тях се оплаче от тебе, веднага ще те накажа.
            Гласът на Юки затихнал. Самата тя станала прозрачна — като бяла сянка — и изчезнала през прозорчето, както изчезва дим, който се разпилява във въздуха.
            Богинята си отишла там, отдето била дошла.

            Магьосникът, който се превърнал на чакал
            Индийска приказка
            Имало едно време един богат раджа, който се занимавал в свободното си време с магии. Той управлявал едно от най-обширните царства в Индустан. Любовта му към магията била толкова голяма, че съвсем се увлякъл от тайните науки. Започнал да се занимава с тях денонощно. Но тия науки са опасни. Веднъж раджата извикал с помощта на магьосни заклевания един мощен зъл дух, от когото поискал да му каже някои големи тайни досежно добрите и зли духове и техния живот.
            Духът му отговорил, че ще задоволи неговото любопитство, но при едно условие: ако раджата се съгласи — след като си послужи десет години с тайните, които ще му бъдат поверени — да облече кожа на чакал и да прекара в нея седем години.
            Любопитството на магьосника било голямо. Без да се колебае дори за миг, той заявил, че е съгласен. Духът му казал тайните и той почнал да си служи с тях. Тия тайни го направили сто пъти по-богат, отколкото бил дотогава, дали му голяма власт над хората, отворили му очите за всичко минало и бъдеще, придали му телесна хубост, каквато нямал никой човек на земята, и го направили толкова привлекателен, че който го види, обиквал го отведнъж.
            Няма що да се каже: раджата-магьосник прекарвал от щастливо по-щастливо. Но десетте години минали бързо—ти го кажи, като един ден.
            И ето че една нощ се явил злият дух с кожа на чакал в ръце.
            — Дойде време да изпълниш обещанието си — казал той на раджата. — Влизай в кожата. Доста ти беше десет години щастие. Всичко на тоя свят се плаща скъпо.
            Раджата се съпротивил. Как ще влезе в тая малка кожа — десет пъти по-малка от него? Той не би могъл да се побере в нея.
            — Донеси поне по-голяма! — рекъл той на духа-повелител. — Тази е твърде тясна за мене.
            — По-голяма не може да се намери — отвърнал духът. — Ти да не искаш пък да има по света чакали като слонове? Тази е най-голямата кожа, но и тя, колкото и да е малка наглед, ще ти стигне, защото ти ще свикнеш да се свиваш.
            Раджата все още не искал да се пъхне в чакаловата кожа.
            — Хайде, влизай! — викнал злият дух. — Не мога да те чакам. Бързам.
            Най-сетне магьосникът се пъхнал в кожата. Колкото и да била тясна, като се посвил, той се побрал в нея. Това се дължело, разбира се, на магьосната сила, що имала тая кожа.
            Злият дух казал:
            — Отсега нататък през цели седем години тая кожа ще бъде като твоя. Цял ден ще прекарваш в нея; само сутрин, от зори до изгрев слънце, ще я събличаш, но още преди да изгрее слънцето, ще трябва да я обличаш отново. И ще помниш, че както аз ти слугувах невидимо толкова години, за да бъдеш и богат, и хубавец, и щастлив, и властен, и привлекателен, през тия седем години, що идат, ти ще трябва да ме слушаш. Иначе с тебе ще се случат страшни работи. Най-малката от опасностите, на които би се изложил, е да си останеш в чакаловата кожа завинаги: никога да не можеш вече да я съблечеш. Върви сега и помни това, що ти казах. Докле минат тия седем години, всички поданици в царството ти ще бъдат като замаяни. Те няма да знаят живи ли са, мъртви ли са. Щом изтекат уречените седем години, ти ще можеш да се върнеш в царството си и да зацаруваш отново над тях. Тогава замаята им ще мине и те не ще помнят нищо от станалото.
            Като рекъл това, злият дух се отдалечил. Чакалът останал сам. Но нему се струвало, че не е сам. Все си мислел, че духът е край него и му казва: „Направи това!“, „Направи онова!“, „Иди там и там!“, „Постъпи така и така!“
            То било, разбира се, от това, че злият дух го обсебвал от време на време и не му давал да постъпва, както бил навикнал, а да изпълнява неговата воля. Бившият раджа станал роб на злия дух.
            На чакала дошло на ум да напусне града, дето живеел, когато бил раджа, и да се пресели другаде. Отишел в един далечен град. За да може да преживее някак, главил се чирак при един бръснар. Носел му вода, палел огън, метял бръснарницата.
            Чакалът бил толкова прилежен, че господарят му го обикнал скоро. Дори станали приятели.
            Веднъж чиракът казал на господаря си:
            — В околността на града се продават много евтино места. Да си купим едно. Ще насадим градина. Ще имаме през цялото лято, па и през есента толкова дини, пъпеши и краставици, че не само ще ядем, а и ще продаваме.
            Това той казал със своя ум, а не с ума на злия дух. И бръснарят се съгласил.
            — Умно нещо си намислил — рекъл. — Ето ти пари: иди купи място за градина и наеми работници да я разкопаят и засадят.
            Чакалът извършил поръчаното. Градината била с хубава почва: раждала всичко. Скоро се народили краставици, пъпеши, дини и всякакви други плодове и зеленчуци.
            Но когато плодовете узрели, злият дух завладял отново чакала.
            Чиракът на бръснаря отивал всеки ден, рано сутринта, да види градината. Той изяждал толкова плодове, колкото може да побере търбухът му. Па си набирал дори и за по път.
            А когато отивал в бръснарницата и господарят му го запитвал как е градината, той му отговарял:
            — Слабо е още. Всичко е порасло и цъфти, но не ражда. Може би след седмица-две ще има плодове. Тогава ще ти обадя.
            Бръснарят бил доволен от тоя отговор. Що да се прави, когато градината им е позакъсняла? Та и късничко са я разкопали и засели. Нищо. Има време.
            Минал се цял месец. Бръснарят казал на своя чирак с усмивка:
            — Ти май че всяка заран обикаляш градината. Да не би да има вече узрели плодове? Гледам — по пазара има отдавна.
            — А, не, още няма — отвърнал чакалът. — За нашата градина е рано. Повечето дини и пъпеши току-що са почнали да цъфтят. Виж, ако искаш краставички, струва ми се, че има тук-таме, но и те са съвсем малки. Да ги почакаме да наедреят.
            Всъщност градината била препълнена с плодове и чакалът ял всяка заран и всяка вечер колкото си иска. В същото време му ставало много приятно, че лъже бръснаря. Това му се толкова харесвало, че той се преселил в градината. Там отивал вечер, след като си свърши работата, наяждал се до пресита, а после заспивал между дините и пъпешите. На сутринта ставал още от зори, закусвал богато и се връщал в бръснарницата, преди да дойде господарят му.
            Бръснарят забелязал това.
            Той казал на чакала:
            — Чираче, виждам те, че отиваш да спиш в нашата градина Уверен съм, че ще да е родила вече. Много ли са плодовете? Аз наброих за нея сума пари, а още не съм видял полза.
            — Скоро ще видиш — отвърнал чакалът. — Тук-таме дините и пъпешите почнаха вече да завързват. След седмица ще има узрели. Аз отивам да спя там, за да ги пазя. Нали знаеш, че има всякакви хора? Преди да видим ние с тебе плод, те ще оберат всичко.
            Тоя път бръснарят не повярвал.
            „Лъже ме моят чирак — си казал той. — Хората отдавна ядат дини и пъпеши, а аз не съм откъснал от своята градина дори и една краставичка. Ще вървя да видя каква е тая работа.“
            На другия ден било празник. Бръснарят се запътил към градината. Искало му се да се поразходи и да види не го ли лъже чиракът му.
            А тоя ден чакалът бил поканил в градината на угощение много свои приятели. Какви ли не животни от околността се били насъбрали. Те се разтичали весело по градината и почнали да късат, каквото им падне. Цял ден късали и яли, докато изяли всички плодове и зеленчуци.
            Бръснарят гледал през плета. Той видял как неговият чирак забавлява гостите си с остроумни приказки и ги подканва да ядат, без да се стесняват.
            — Тая градина е моя — казвал им той. — Бъдете тук като у дома си. Не се срамувайте! Яжте, колкото ви се яде! Никой няма да ви държи сметка!
            На бръснаря много се искало, като гледал тия зверове и животни, събрани на угощение в неговата градина, да влезе и да ги разгони, като не пожали и чирака си. Но те били много. Повечето били силни и опасни. Страх го било да го не разкъсат.
            Той си тръгнал за къщи и ядосан, и наскърбен, че чакалът го е лъгал толкова време.
            „Няма да оставя това тъй — решил той. — Ще убия този безочлив лъжец. Толкова време вече живее за моя сметка, па на това отгоре ме и мами, та дори се и подиграва с мене. Жив няма да го оставя!“
            През нощта той се вмъкнал в градината.
            Там нямало никого. Чакалът и гостите му се били разотишли. От всички плодове в градината били останали само няколко краставици. Бръснарят забил във всяка от тях по един тънък остър нож, па покрил дръжката му с листа. Сетне се прибрал в къщи.
            Малко преди да се зазори, чакалът, който бил придружил гостите си — да ги изпрати, — се върнал. Той бил огладнял. Почнал да търси в тъмнината дали не е останал някой плод, да закуси. Намерил една дълга краставица и лакомо я налапал. Ножът се забил в плътта му. Прерязал му гърлото и езика, дори му пронизал и гърдите.
            Чакалът страшно се ядосал. Той разбрал кой му е натъкмил тая клопка.
            „Проклетият бръснар — си казал той на ума — е разбрал всичко и е решил да ме убие. Трябва да избягам оттук. Навярно той ще дойде на заранта да види дали съм умрял и като разбере, че съм още жив — ще ме пребие.“
            И чакалът побягнал в гъстите гори. Той бил отслабнал от многото кръв, що изтекла от раните му, та едва ходел. Но въпреки това, за да запази живота си, силел се да върви колкото може по-бързо. Най-сетне, късно през нощта, успял да се добере до една гъста гора. Проснал се на първата скала, която видял, и легнал.
            „Тук ще се мре“ — си казал чакалът, защото се чувствувал толкова изтощен, че не можел да очаква вече живот.
            Кръвта му продължавала да тече. Чакалът отслабнал дотолкова, че изгубил съзнание. Съмнало се, а той още лежел като полумъртъв. Три пъти изгряло слънцето и три пъти залязло. Чакалът не го и видял. Чак на четвъртия ден той се пробудил от безсъзнанието, но и тогава бил толкова немощен, че не можел да мръдне.
            Полежал още два-три дена. Най-сетне почувствувал, че раните му са зараснали. Не го боляло ни гърлото, ни езикът, ни гърдите. Той бил вече оздравял. Опитал се да стане, но тогава разбрал, че кожата му се е залепила яко за скалата от многото кръв, що била изтекла. Колкото и да се дърпал, не можел да се изправи.
            — Ах, колко съм нещастен! — викнал чакалът. — От какви страшни рани оздравях, а сега не мога да се изправя — да потърся вода и храна. Ще трябва да умра от глад и жажда на тая скала.
            В тоя миг злият дух го бил напуснал. Магьосникът си дал сметка за всичко, що бил извършил, както и за онова, което се било случило с него.
            И рекъл:
            — Аз постъпих много зле с бръснаря. И неблагодарен бях към него, и безчестен, и коварен. Кой дявол ме накара да постъпя тъй? Навярно за туй е виновна чакаловата кожа. Слушал съм, че чакалите били хитри и злобни животни.
            Чак тогава му дошло на ум, че има право сутрин да излиза от кожата. Щом се съзорило, той се измъкнал от чакаловата кожа. Почувствувал, че е отново човек като всички хора. Станало му много леко и му се видяло още по-отвратително, че е мамил и лъгал бръснаря.
            Паднал на колене на полянката и почнал да се моли на добрите богове:
            — О, светли добри богове, които управлявате света! Запазете ме от лоши мисли, думи и действия! Помогнете ми да се отърва по-скоро от оня зъл дух, комуто съм принуден да слугувам още дълго време!
            Но ето че почнало да се разсъмва. Магьосникът трябвало да влезе отново в чакаловата кожа. Затова побързал да потърси извор, за да се напие, и плодове — за да се нахрани. Малко преди да изгрее слънцето, той се върнал и се пъхнал в кожата. Наченали отново неговите безплодни усилия — да откъсне кожата от скалата, о която била залепена.
            Добрите богове, на които се бил помолил, додето бил в човешки образ, му помогнали тоя път. Силен дъжд завалял и кожата се отлепила.
            Като се видял свободен, чакалът тръгнал по гората. Но злият дух влезнал отново в него и почнал да го подстрекава към нови грехове.
            Чакалът напуснал гората и тръгнал към най-близкото село. Близо до селото, на пътя, видял един умрял вол. Чакалите обичат месо от мъртви животни. И тоя чакал, както би направил всеки друг на негово място, почнал да яде мъртвия вол. Той го захапал от корема. Ял ненаситно, понеже бил много гладен. Проял корема и влязъл в трупа на животното.
            Хора минавали-заминавали, но никой не подозирал, че в мъртвия вол има чакал.
            Времето било горещо и сухо. Кожата на вола се свила от горещината и станала много корава. Чакалът не можел да я прегризе, та да излезе. Но това му и не трябвало: той можел да си живее в корема на вола — там имало достатъчно храна.
            Миризмата на мършата стигнала до селото. Тогава циганите се събрали да одерат вола и да го заровят в земята.
            Чакалът се опитал да излезе, ала не успял: кожата се била много втвърдила; дупката, през която се бил пъхнал, се била толкова стеснила, че оттам можел да си подаде само муцуната.
            „Спукана ми е работата — си казал той. — Тия цигани ще ме хванат и пребият. Циганите мразят чакалите. А може пък и жив да ме заровят в земята заедно с вола.“
            Той решил, подсторен от злия дух, да измами циганите. Когато те нападнали, с ножове в ръце, волския труп, чакалът се обадил с човешки глас:
            — Настрана стойте, хора! Махнете се! Не се приближавайте до светеца.
            Циганите се спогледали.
            — Мъртвият вол говори — казали те. — Как да се обясни това? Не е негов тоя глас, защото е човешки. Па и волският труп вони: разложил се е вече. Навярно някой мощен дух се е вселил в него.
            — Да запитаме духа що иска — рекъл един. — Нека ни каже. Най-старият циганин викнал, като се обърнал към умрелия вол:
            — О, велик дух! Кажи ни кой си ти и ни открий своята воля, за да можем да ти угодим.
            Чакалът се изсмял на ума на тия прости хора и казал:
            — Право рекохте, като ме назовахте велик дух. Защото знайте, че аз съм богът на вашето село. Вие ме оставихте без жертви и ме лишихте от молитвите, които ми се падат като на ваш закрилник. Виждате, че съм се принудил да се вселя в трупа на умрял вол. Но колкото и да съм добър, ще дойде скоро край на моето търпение. И тогава вие всички ще бъдете наказани. Нито от вас, нито от селото ще остане помен.
            Циганите се изплашили:
            — Кажи ни, о велик дух, какви жертви искаш от нас! Ние нищо не ще ти откажем.
            — Какви ли? Донесете малко ориз, излейте върху вола един котел студена вода и оставете до него един заклан петел, добре охранен. После се наредете наоколо и почнете да се молите да ви се простят греховете.
            Циганите побързали да изпълнят волята на божеството. Направили всичко, каквото пожелало то.
            Когато кожата се понапоила с вода, тя се размекнала и пропукала на няколко места. Додето набожните и суеверни богомолци се каели с висок глас за греховете си, чакалът излязъл от волската кожа, изсмял се на циганите и като грабнал петела, побягнал към гората.
            Циганите го подгонили. Те го гонили дълго, но най-сетне — като навлезли в една местност, дето имало много трапове и остри камъни — спрели се и се върнали.
            — Заслужава ли си труда — рекли те — да бием толкова път заради някакъв си мръсен чакал? Да върви по дяволите!
            Но чакалът не отишел по дяволите, а се скрил в гората. Там прекарал той няколко дена, додето се свършила храната. Сетне тръгнал от село на село и от град на град — да търси кости, мърша и останки от изхвърлена храна.
            Тъй стигнал той до оня градец, където живеел бившият му господар — бръснарят.
            И ето че чакалът почнал да се вмъква вечер в дворовете на хората, за да дири останки и изхвърлеци. Но това му не стигало. Когато успеел да влезе в някой двор, той никак не се колебаел да отмъкне и някое пиле, кокошка или дори петел.
            Гражданите се стреснали. Почнали да дебнат крадеца, но не можели да го хванат. Поради това чакалът станал много смел. Той почнал да напада и кокошките на бившия си господар.
            Бръснарят видял веднъж чакала как измъква от кокошарника най-охраненото пиле. Човекът се хвърлил след лакомото животно, ала не успял да отърве грабнатата птица. Чакалът избягал.
            — Ще те пипна аз тебе — му се заканил мъжът. — Ще ти платя и за дините, и за пъпешите, и за краставиците. Ще ти платя и за това, че ме лъга сума време, а аз ти вярвах.
            Бръснарят купил една голяма примка и я сложил пред кокошарника. Тя била нагласена толкова майсторски, че никой не би я забелязал. Още през същата нощ чакалът се хванал в примката.
            На сутринта бръснарят го намерил.
            — Пипнах ли те най-сетне? — викнал му той. — Ще ти дам аз тебе сега и угощение, и приятели. Ще те науча как се ядат чужди дини и пъпеши. Ще те видя дали ще можеш да лъжеш занапред честните хора. Веднъж ти се отърва от ножа, но втори път не ще успееш.
            Той вързал чакала за четирите му крака и го отнесъл на жена си.
            — Невясто — рекъл, — пази добре това проклето животно, че може да избяга. Аз имам днес много работа в бръснарницата, но щом я свърша, ще дойда да го заколя и одера.
            Жената също имала много работа в къщи. Видяло й се смешно да седне и цял ден да държи някакъв си чакал за връвта, с която е вързан. Още повече, че и самият чакал се показвал много кротък: той си лежел на пода и дори не се движел. Защо да го не върже в обора? Ще заключи вратата: няма отде да избяга.
            Тъй и сторила. Щом домакинята затворила вратата на обора, чакалът прегризал връвта, освободил си краката и избягал през една дупка, която жената не била и забелязала.
            Тоя ден чакалът не се осмелил да потърси храна в същия градец, а се затекъл до най-близкото село. Там се нахранил с останки, каквито намерил на сметището. След това се запътил за друго село, а подир това — за трето. Тъй се скитал той дълго, докле се озовал в непознати места.
            Един ден минал край някаква бедна колиба, разположена в края на едно село. Там живеел беден брамин със своите седем дъщери, все неомъжени.
            Тъкмо когато чакалът минавал, браминът казвал полугласно:
            — Велики Брахма! Влез ми в положението! Научи ме що да сторя със своите седем дъщери! Как ще ги храня на стари години? Та аз нямам хляб за себе си. А за да ги изженя, трябва да им намеря зестра. Отде да я взема? Не мъж, а животно да дойде и поиска някоя от тях, кълна се в твое име, че ще му я дам. Дори да е чакал или куче — и нему бих я дал. Само че и животно не би дошло да иска такава бедна мома.
            Като чул тия думи, чакалът, у когото все още живеел злият дух, решил да се подиграе с нещастния брамин. Той влязъл в хижата и казал:
            — Праща ме богът Брахма да ми дадеш най-малката си дъщеря. Ти си се заклел в негово име, че ще я дадеш и на чакал, стига да я поиска. Божеството желае да провери доколко пазиш клетвите си.
            Браминът не знаел как да постъпи. Можел ли той да помисли, че наистина ще дойде чакал да поиска да му стане зет?
            — Слушай — рекъл той на чакала. — Тия думи аз казах на шега. Кой разумен баща ще си даде чедото на животно? Брахма е бог. Той е умен и ще разбере това. Върви си и недей настоява.
            — Няма да си вървя — казал чакалът. — Как смееш ти, който си брамин, да се подиграваш с Брахма, върховния бог? Или ще устоиш на думата си, или ще отговаряш за това.
            Браминът си подпрял главата с десницата и се замислил.
            „Защо пък най-сетне да не му я дам? — си казал. — Ако гладува, мъж й ще бъде виновен. А пък аз ще има да храня само шест дъщери; няма да са седем. Шест се гледат по-лесно от седем: всеки знае това.“
            Чакалът отвел браминовата дъщеря в гората.
            След женитбата всичко значително се променило. Дъщерята на брамина била добра мома. Тя живеела праведно. Поради това злият дух не смеел да се вселява в душата на магьосника. Раджата се видял свободен — поне по-свободен, отколкото бил дотогава. И той почнал да разбира, че онова зло, що е вършил до тоя Ден, било внушено от злия дух. Решил занапред да води живот на почтен човек.
            Но седемте години не били още изтекли: оставали цели две. Магьосникът трябвало да носи поне през деня омразната чакалова кожа. Само сутрин се измъквал от нея и тогава жена му го виждала, че е човек, а не животно. Разбира се, той й разказал своята история, но й забранил да споделя с когото и да било, че е раджа и магьосник. На всички трябвало да говори, че мъж й е чакал.
            Веднага след женитбата той отвел жена си в един голям дворец, който се намирал всред гората. Дворецът бил омагьосан. Отвън приличал на обикновена пещера, а вътре бил украсен разкошно — със сребро, злато, слонова кост и скъпоценни камъни. Вратата се заключвала и раджата не пускал никого да влиза в двореца.
            Те живеели щастливо — магьосникът и жена му.
            Един ден на вратата на пещерата потропал тъстът на чакала — старият брамин.
            — Добър ден, дядо — казал приветливо чакалът, като се показал на входа. — Седни там, пред пещерата, та ме почакай! Аз ей сега ще дойда да си поговорим.
            На брамина много се искало да влезе в пещерата, за да види как живее дъщеря му със своя мъж, но чакалът затворил вратата и той трябвало да остане отвън.
            След малко чакалът излязъл.
            — Е, как си, дядо? Как прекарваш с дъщерите си?
            — Много зле, зетко, много зле. Пуста бедност ще ни съсипе. Нямаме що да ядем. Хижата ни се развали от силните дъждове: капе отвсякъде. Дрехите ни се отдавна окъсаха; голи ходим, както виждаш по мене. Иде ни да те помолим да ни приемеш в своята пещера. Тук поне никой няма да ни вижда, та не ще има от кого да се срамуваме. И да гладуваме, ще гладуваме заедно с тебе и с дъщерята.
            — Това не може — казал чакалът. — Тая пещера е все още удобна за един чакал и за неговата вярна жена, която е длъжна да отиде там, дето я отведе мъж й, но за хора като вас не струва. Тясна е: ще се задушите в нея.
            — А дъщеря ми как е? Бих искал да я видя. Нали знаеш, че всеки баща обича чедото си?
            — А, не всеки. Оня баща, който е готов да омъжи дъщеря си дори и за куче, да се отърве от нея, сигурно не я обича, бих рекъл аз.
            — Ех, пък ти, зетко, какъв си! Не ти ли казах още тогава, че изрекох тия думи само защото ми беше много тежко на душата? Но остави какво е казал бедният стар брамин. Изведи дъщеря ми да я видя. Защото хората ме плашат, че си я бил разкъсал и изял.
            Чакалът се оскърбил от тия думи, ала не рекъл нищо. Той повикал жената и тя излязла от пещерата. Баща й я прегърнал и я попитал как живее с мъжа си.
            — Слава на безсмъртните богове! — отвърнала тя. — Много добре си живеем. Хиляди пъти по-добре, отколкото бих живяла, ако ме омъжеше за най-богатия брамин.
            — Значи, вие сте богати, а?
            — Не мога да се оплача, татко. Нищо не ни липсва.
            — Ами забравила ли си как живее твоят стар баща със своите шест дъщери? Те ще измрат от глад и студ. За тях не ви ли идва понякога на ум?
            — Аз мисля често за вас, татко, но все ми се струва, че и ти си малко виновен за това, дето прекарваш заедно с дъщерите си в крайна немотия. Ти не работиш нищо и чакаш да ти донесат хората милостиня като на просяк. Винаги ме е било срам от това, но съм се бояла да ти го кажа.
            Браминът се ядосал.
            — Да — рекъл той, — аз наистина съм станал като просяците по царските пътища. И при вас съм дошъл да изпрося нещо. Дано поне вие не ме изпъдите.
            Тогава чакалът се намесил.
            Той казал:
            — Дядо, ще те науча как да станеш богат и пребогат. Но помни, че се забогатява не с пари, а с ум. Имам една диня с много чудно семе. За три дена израства, за пет връзва и за седем узрява плодът. Ако си умен човек, от нея ще се обогатиш. Ей сега ще ти я донеса.
            Чакалът влязъл в пещерата и малко след това се върнал с голяма диня под мишницата.
            Той я подал на брамина и му казал:
            — Вземи, дядо, тази диня и я посади в градината си. Щом роди и дините узреят, почни да продаваш. Само си отваряй очите — да не би купувачите да те измамят в цената. Добре запомни, че се забогатява с ум.
            Браминът поел динята недоволно. Колко ще изкара от продажба на дини? Не се ли подиграва с него зет му, като му казва, че щял да се обогати? Де се е видяло богат овощар? Па и редно ли е за него — брамин — да става на стари години градинар?
            „Очевидно чакалът иска да се отърве от мене — си казал той, като си тръгнал. — Пак добре, че не е изял дъщеря ми.“
            Щом си отишъл в къщи, браминът изкопал дупка в градината и посадил едрата диня, полял я и я покрил с пръст. Още на другата сутрин се показал растък. На третия ден зелените повлеци се били разпрострели толкова надълго и нашироко по градината, че я били покрили цялата. Скоро се народили дини, които бързо наедрявали и зреели.
            Браминът и дъщерите му се зарадвали много, като видели това чудо.
            Момите рекли на баща си:
            — Татко, я да откъснем няколко дини — да ги видим сладки ли са.
            Но браминът им казал:
            — Забранявам ви да правите такова нещо. Ние няма да ядем от тези дини. Те са само за продан. Как ще ям аз, стар брамин, диня, която е порасла и узряла с магия? Това не е угодно на боговете. За мене е грешно дори да се допра до такъв плод. Ако дойде някой от селото да поиска дини, вашата майка ще му откъсне и продаде, но й кажете да си отваря очите — да не би да я излъжат в цената. Човек се обогатява не с пари, а с ум.
            Селяците, като минавали край оградата на брамина, не можели да не се спрат и да погледат едрите дини, порасли и узрели преди време. Запитвали брамина по колко ги дава. Той ги пращал при жена си. А тя искала за всяка диня тройно повече, отколкото би я купил човек на пазара. На хората се виждала много висока тая цена. Никой не давал толкова пари.
            След ден-два дошла една богата жена, чийто мъж бил златар. Момчето й било болно и се молело на майка си да му купи диня.
            — Струва ми се — казвало то, — че ако хапна диня, ще оздравея.
            Жената била дочула от съседките за ранозрейките дини на брамина. Отишла и купила една. Занесла я в къщи и я разрязала. Но що се оказало? Чудо, каквото не било ставало никога: отвътре, край кората, имало тънък слой от червено месо — сочно и сладко, с каквото са пълни дините. А всичко друго било не месо и семки, а скъпоценни камъни и бисери.
            Жената не казала никому нищо. Тя извадила рубините, сапфирите, смарагдите и едрите бисери, па ги скрила. А резените от кората дала на болното момче, което наистина оздравяло, щом хапнало от динята.
            След това жената впрегнала колата и повела воловете право към хижата на брамина.
            — Динята, що купих — казала тя на браминката, — излезе хубава. Искам да закупя всичките ви дини. Продавате ли ги?
            — Продаваме ги — отвърнала жената на брамина, — но и всички до една да купиш, отстъпка не ще ти направя. Тия дини са скъпи, защото са ранозрейки.
            — Ех, за цената няма да се караме. Ще ти платя, колкото поискаш. Откъсни дините и ги донеси в колата.
            Браминът спечелил доста пари, но в градината му не останала ни една диня. А хитрата златарка откарала дините у дома си, извадила от тях скъпоценните камъни и напълнила няколко чувала. Мъж й, като се върнал, се зарадвал много на покупката и дълго се смял с жена си на глупавия брамин.
            Семейството на брамина, разбира се, дори и не подозирало, че е продало такова голямо съкровище за нищо и никаква цена. Браминът не позволил ни на жена си, ни на дъщерите си да разрежат поне една диня, та да видят що има в нея.
            След няколко дена динените повлеци се покрили отново с плодове. И те узрели бързо. Дошла златарката и ги купила, без да се пазари. Това се повторило много пъти. Златарят и жена му напълнили цяла стая с чували, натъпкани със скъпоценни камъни. А браминът се радвал, че печели пари.
            Но динята не е вечно растение. Един ден жената на брамина забелязала, че динените повлеци повяхват и не раждат вече. Когато дошла златарката да купи дини, казали й, че няма.
            А браминът през това време, като мислел, че цял живот ще продава дини, харчел парите без сметка. Защо да пести? Утре ще продаде дините, които растат през тая нощ, и ще получи още пари.
            Когато жена му му казала, че динята не ражда вече, той се ядосал.
            — Тъй е то! — викнал. — Аз си знаех, че тая дяволска диня ще ни измами.
            Най-лошото било, че нямал и пари: всичко бил похарчил. Нямало с що да купят храна за обяд. Тогава една от дъщерите се обадила:
            — Да потърсим по градината — рекла тя. — Може да намерим някоя забравена диня, колкото да залъжем глада си.
            — Не — съпротивил се бащата. — Омагьосани дини не ям.
            — Ти пък недей яж! Ние ще ядем! Няма най-сетне за твоя угода да умрем от глад!
            Момата отишла в градината. След дълго търсене намерила две малки дини, скрити под листата. Занесла ги в хижата и ги разрязала. От дините се изсипали малки скъпоценни камъни — цяла шепа.
            Дъщерята на брамина надала радостен вик. Цялото семейство се събрало да види чудото. Тогава всички разбрали защо златарката е купувала редовно дините им.
            — Измами ни тая проклета жена! — викнал браминът. — Моят благороден зет ми подари чудна диня, която ражда скъпоценни камъни, а тая хитра жена ни изигра. Ей сега ще вървя да се разправя с нея. Няма да й простя, додето ми не върне всичките скъпоценни камъни, що е извадила от моите дини.
            Той отишъл в къщата на златаря и казал на жена му:
            — Ти хи измамила моята съпруга. Дините, които ти е продала тя, са били пълни със скъпоценни камъни, а ти й си ги платила като обикновени дини, каквито се продават на пазара. Върни ми скъпоценните камъни!
            Златарката му казала спокойно:
            — Ти приказваш като човек, който е изгубил ума си. За старец като тебе това не е чудно: всеки знае, че старците се вдетиняват. Но аз не съм длъжна да слушам твоите глупости. Върви си и ме остави на мира.
            — Ти си много хитра жена — казал браминът, — но аз ще се оплача на съдията. За да си нямаме неприятности, моля те, дай ми поне половината от скъпоценните камъни, що извади от дините.
            — Махай се от къщата ми, ти казвам! — викнала жената. — Инак ще извикам слугите да те изхвърлят. Кой разумен човек ще ти повярва, че диня може да роди скъпоценни камъни? Ти наистина не си с ума си.
            Браминът бил принуден да си отиде с празни ръце.
            Тогава му дошли на ум думите на чакала, който му казал, че се забогатява не с пари, а с ум. Но, разбира се, било много късно.
            При съдията той не отишъл. Каква полза? И в съдилището ще му се изсмеят и ще му кажат, че никъде по света не се знае да има диня, която ражда скъпоценни камъни. Защо да го смятат за луд?
            Като се върнал у дома, браминът разказал на жена си за срещата със златарката.
            — Само едно ни остава — рекъл накрай. — Ще взема тия дребни скъпоценни камъни, които намерихме в двете дини, па ще ги продам в града. Ще накупя, каквото трябва, и ще го донеса.
            — Недей продава всичките — казала жената. — Само един продай. Другите нека седят тука.
            — Защо? Вместо да се разтакам толкова пъти, не е ли по-добре да свърша работата наведнъж?
            — Да, но кой ще ти повярва, че ти — окъсан и одърпан брамин — не си откраднал отнякъде тия скъпоценни камъни? Ще те тикнат в затвора.
            — Мене ли, благороден брамин, ще затворят? Ти не си с ума си, невясто!
            Взел той всички скъпоценни камъни и отишъл в града. Влязъл в една златарница и показал на златаря стоката си. Запитал го колко ще му даде за нея. Златарят го поизгледал.
            — Отде си откраднал тия скъпоценни камъни?
            — Как ще ги открадна? Аз съм брамин, човек от благородна каста: може ли да се допусне, че човек като мене ще открадне?
            — Може, разбира се! Когато на човек търбухът е празен, и цар да е, пак открадва. Казвай де! Казвай от кого си ги откраднал, додето не съм повикал стражар! Като те хвърлят в затвора и ти ударят сто тояги, веднага ще кажеш. Но аз не искам да отива работата дотам. Ако ми кажеш чии са били тия камъни, ще ги купя. Добри пари ще ти дам за тях.
            Браминът се оскърбил, че го смятат за крадец.
            — Моят зет — рекъл — е един богат чакал. Той ми подари чудна диня, която раждаше плодове, пълни със скъпоценни камъни.
            — Хубави лъжи разправяш, но няма кой да ти вярва. Де се е чуло — чакал да стане зет на човек и диня да ражда скъпоценни камъни? Знаеш ли какво ще ти кажа? За да се отървеш от затвора, остави тия неща тук, па си върви. Аз ще разпитам златарите има ли някой нещо откраднато и ще дам камъните на притежателя им.
            — Как искаш да ме лишиш от това, което си е мое? Дъщерите ми мрат от глад. Затова съм се принудил да продам камъните. Щом не щеш да ги купиш, дай ми ги.
            И той посегнал да ги вземе. Но златарят му залепил такава плесница, че му писнали ушите. И двамата почнали да викат, колкото им глас държи. Насъбрали се много хора. Всеки питал що се е случило. Златарят обвинявал окъсания брамин в кражба, а оня се оправдавал, като разказвал за своя зет — чакала — и за чудните дини, които раждат скъпоценни камъни.
            — Стига сте се карали! — рекъл един възстаричък човек, който се оказало, че е съдия. — Тоя окъсан мъж не изглежда да е крадец. Дори аз бих повярвал, че е брамин, ако не бяха опашатите лъжи за чакала-зет и баснословните дини. Мене ми се струва, че той просто е изгубил ума си. Съжалете го и го пуснете да си върви. А скъпоценните камъни ще останат у златаря, додето се установи чии са. Тоя човек не ги е откраднал. Той ги е намерил.
            И сам браминът разбрал, че няма по-добър изход от положението. За да се отърве от затвор и изтезания, той оставил камъните и си отишъл много ядосан на хорската несправедливост.
            Когато се върнал у дома си и разказал на своето семейство какво му се е случило, жена му рекла:
            — Ти си глупав и упорит. Защо не ме послуша? Върви сега при чакала и изпроси нещо друго. Инак ще измрем от глад.
            Друго не можело и да се направи. Браминът отишъл отново при зетя си. Почукал на пещерната врата с тоягата си и чакалът излязъл.
            — Добър ден, дядо. Как си? На гости ли ми идеш?
            — И на гости ида, и по работа. Най-главното е, че ида да ти се оплача от нашето страшно тегло. Само ти можеш да ни помогнеш.
            — Че нали ви помогнах веднъж? Какво направи с динята, която ти дадох?
            Браминът разказал всичко. Не знаел, че в дините има скъпоценни камъни. Всичко разпродал на нищо и никаква цена. Само две малки дини останали. Извадил от тях камъните и отишъл да ги продава в града. Но там пък един проклет златар му ги отнел.
            Чакалът изслушал разказа, пък рекъл:
            — Глупав си, дядо, и глупав ще си останеш. Аз ти казах, че богатството се печели с ум. А ти нямащ ум. И сто товара злато да ти дам, не ще те спася: сиромах ще си умреш. Все пак от съжаление — не към тебе, а към жена ти и дъщерите ти — и тоя път ще ти помогна.
            Влязъл той в пещерата и изнесъл оттам едно просто глинено гърне. Дал го на тъста си и му казал:
            — Вземи това гърне, па си отваряй очите! Когато огладнеете, ще намерите в него с какво да се нахраните.
            — Че гърнето е празно — викнал браминът оскърбен. — Ти искаш само да се отървеш от мене.
            Чакалът не казал нищо. Той бръкнал в гърнето, извадил една шепа ориз, сварен със смокини. Ястието се оказало много вкусно.
            — Да не мислиш, че от това гърне може да се вади само ориз? — казал чакалът. — Каквото си си намислил, това ще намериш в него. И ястието ще стигне не за десет души, а за сто, че дори и за хиляда.
            Очите на брамина светнали от радост. Той прегърнал зетя си и му поблагодарил за скъпия подарък.
            Сега вече семейството на брамина можело да яде до насита. В чудното гърне се намирало всичко. Гозбите били толкоз вкусни, че и в двореца на императора не можело да има като тях.
            Срещу хижата на брамина се издигала лятната къща на управителя на града. Той бил богат човек и толкова лаком, че бил наел трима готвачи да му готвят. Един варял чорби и яхнии, друг се занимавал с пържене и печене, а трети готвел сладките ястиета.
            От някое време началникът забелязал, че колчем мине край хижата на бедния брамин, до носа му стига много приятна миризма на гозба. Той се позапирал — да определи какво се готви в хижата. Един ден миришело на таскебап, друг път — на печена пуйка, на измирско сладко, на чига с масло или пържен фазан. Такива разнообразни ястиета и сам началникът не можел да си позволи да готви, защото стрували много скъпо.
            Полюбопитствувал той да узнае как може бедният му съсед да готви по-вкусни ястиета от неговите. Отишъл му на гости. Браминът бил поласкан от това посещение на високопоставения гост. Приел го най-любезно.
            Както седели и се разговаряли, домакинът попитал госта си кафе ли иска да го почерпи или чай, или пък някакъв сироп.
            — Че отде имаш толкова много неща? — запитал управителят.
            — То е друга работа — отвърнал браминът. — Ти кажи сега какво желаеш.
            — По това време съм свикнал да пия кафе.
            — Добре.
            Домакинът сложил две чаши, взел гърнето от лавицата и налял от него кафе. Управителят много се зачудил: гърнето лежало на полицата, под него нямало огън, а кафето било горещо, току-що сварено. Какво е това чудо?
            Той решил да поостане, за да узнае тайните на брамина. Когато дошло време за обед, домакинът го попитал с какво иска да го нагости.
            Управителят отвърнал:
            — Искам чорба от тахан, пържен сом и баница с ябълки.
            Той нарочно казал тия ястиета, защото не видял в хижата ни ябълки, ни риба, ни тахан.
            Но ето, че малко след това браминът му сипал от гърнето гореща чорба от тахан. Когато сипал и на себе си, повикал жена си: и на нея сипал; след това сипал и на всичките си дъщери, а гърнето все не се изпразвало.
            После домакинът запитал не желае ли някой втора паница чорба. Всички моми се обадили. Той им сипал отново. Гърнето било още пълно.
            — Дойде ред на второто ястие — рекъл с очевидна гордост браминът, като погледнал към своя гост, сякаш иска да му каже:
            „Ехееее, приятелю, за какъв ме смяташе ти досега? Да не мислиш, че като съм сиромах, не мога да имам нещо, каквото ти не си дори и сънувал?“
            Управителят не казал нищо, но било явно, че започва вече да завижда на съседа си. А браминът с надменно движение изсипал чорбата през прозореца и умил гърнето, па го захлупил на лавицата. Не се минала и минута — и той отново го взел, па започнал да вади едри късове сом, много добре опържен. Тоя път управителят пръв поискал да му дадат още един къс, а след него и трети: не можел да не признае човекът, че толкова вкусна риба яде за пръв път. Дъщерите и жената на брамина също поискали още по един къс.
            Гърнето било измито отново. Браминът почнал да вади от него баница с ябълки на такива големи колела, че човек би се запитал как е могло едно такова колело да се побере в гърнето.
            След обеда домакинът почерпил своя гостенин със сироп от портокали, който налял, разбира се, пак от гърнето. После пили кафе, яли ледено, изпили още по два-три сиропа — от малини, от ананаси и смокини. Почнало да се мръква. Браминът бил много добре настроен. Не станало нужда управителят дори и да го запита отде се е сдобил с чудното гърне: той сам побързал да му разкаже всичко.
            Управителят си отишъл. Той не можел да прости на един свой беден подчинен, че има предмет, какъвто самият той няма и не може да има. Още през същата нощ заповядал на четирима от своите слуги да подпалят хижата на брамина и да откраднат гърнето.
            Към среднощ хижата пламнала. Раздали се викове: „Пожар! Пожар!“ Тъй викали ония, които били подпалили хижата. Семейството на брамина спяло. Слугите на управителя влезли и се развикали: „Какво чакате? Искате да изгорите ли? Бягайте по-скоро!“
            Додето наскачалите дойдат на себе си, гърнето било грабнато и отнесено. Хижата изгоряла. Браминът и семейството му останали на улицата. Това, да кажем, не било още страшно: времето било топло, та можело да се спи и под открито небе, докле се издигне нова хижа. Обаче гърнето — чудотворното гърне, което хранело цялата къща — липсвало. Дълго ровил браминът пепелта дано го намери, ала напразно. И следа нямало от него. А да изгори, било невъзможно.
            Първа се досетила за станалото жената на брамина. Тя му рекла:
            — Видя ли докъде те доведе твоето самохвалство? Управителят е видял пожара и е пратил слугите да ни вземат гърнето. Па не е чудно и сам той да им е поръчал да запалят нашата хижа.
            — Вярно е — признал си тоя път браминът. — Аз излязох много глупав. Друг път ще си мълча.
            — Каква полза от твоето мълчание занапред? Нали ни взеха гърнето!
            — Аз няма да оставя това така. Ще вървя още сега да си го искам.
            И той отишъл при управителя. Но оня бил предвидил всичко, на брамина казали, че господарят не е у дома си. Той отишъл и втори че и трети път но получавал все същия отговор. Най-после изгубил търпение и се развикал, че по заповед на управителя била запалена хижата му, за да му откраднат гърнето. Слугите го хванали и така наложили гърба му с тояги, че браминът трябвало да лежи полумъртъв на пътя четири часа, докле дойде на себе си.
            Когато се домъкнал до къщи, той казал на жена си:
            — Само едно средство има, невясто: да отида още веднъж при моя зет, чакала. Ще го запитам не би ли могъл да ни помогне с нещо.
            — Не ти трябва да отиваш. Със своята глупост ти изгуби вече два безценни дара, които той ти даде. Бъди сигурен, че тоя път ще те изпъди — и то с пълно право.
            Но браминът не я послушал. Отишъл при чакала и му разказал историята за завистливия управител, пожара и открадването на гърнето.
            Зет му го изслушал, па казал:
            — На глупавите хора, дядо, нито бог може да помогне, нито дяволът. Но тъй като аз не съм ни бог, ни дявол, ще се опитам за последен път да ти помогна. Помни: за последен път! Ако изгубиш подаръка, който ще ти дам, да не си дошъл вече при мене!
            Той влязъл пак в пещерата и изнесъл оттам един чувал, здраво завързан.
            — Вземи тоя чувал! — рекъл. — В него има един боздуган, вързан с въже. Отиди най-напред при златарката, после при златаря в града, най-сетне — при управителя. Развържи чувала и като хванеш въжето, заповядай на боздугана: „Удряй, додето ти кажа да спреш!“ По тоя начин ще си върнеш онова, което са ти взели. Само дано не се излъжеш да отвориш чувала, когато си сам: тогава ти ще изядеш боя.
            Тъстът поблагодарил на зетя си, но не бил много доволен от подаръка. Преди всичко не му се вярвало, че чувалът ще му свърши някаква работа. Както го носел, чувалът изглеждал празен. Колкото и да пипал, браминът не напипвал в него ни въже, ни боздуган.
            „Тоя път зет ми ме излъга здраво — си казал той. — И до тоя позор доживях, най-близките ми роднини да се подиграват с мене.“
            Идело му да хвърли чувала. Но защо пък да не го развърже — да види има ли нещо в него?
            Той се спрял сред гората и развързал чувала. От него изскочил един тежък боздуган, вързан с дълго въже. Браминът хванал въжето и като посочил дърветата наоколо, казал:
            — Удряй, боздугане, докле ти кажа да спреш!
            Добре, но изглежда, че боздуганът не бил навикнал да бие дървета, а хора. Като почнал да удря брамина по гърба — удрял, удрял, удрял, та го смазал от бой. Толкова бързо падали ударите по гърба на брамина, че той не можел да си поеме дъха и да каже: „Стига!“
            Най-сетне, съсипан от бой, той успял да промълви: „Спри, боздугане!“ — и боят престанал.
            Браминът трябвало да полежи доста в гората, докле събере сили, за да продължи пътя си. Отишъл си при семейството, но не казал никому нищо за новия дар. Чак на другия ден рекъл на жена си:
            — Отиди при златарката и й кажи, че сме посели дини, по-едри от предишните. Ако иска, нека дойде да си купи.
            Златарката дошла много зарадвана. Но щом прекрачила входа на запустялата градина, браминът развързал чувала и поръчал на боздугана да почне своята работа. Засипали се удари със светкавична бързина. Чул се гласът на брамина, който държел въжето:
            — Ако не донесеш всички скъпоценни камъни, които отне от нас с хитрост, боздуганът ще те пребие.
            — Ще ги донеса! Ще ги донеса! — викала жената. — Само дръпни проклетия боздуган, да ме не бие!
            Браминът прибрал боздугана и златарката донесла скъпоценните камъни. Цял ден трябвало да ги пренася: толкова много били те. Само няколко от най-едрите не донесла, но срещу тях дала на брамина толкова много пари, че още на другия ден на мястото на пепелището почнала да се гради не хижа, а висока къща.
            В това време браминът се запътил за града. Той бил решил да накаже оня златар, който му отнел малките скъпоценни камъни и го набил, па го нарекъл и крадец. Тоя път браминът бил облечен богато. Златарят не познал, че пред него стои същият човек, който — облечен в дрипи — бил дошъл да му предлага шепа скъпоценни камъни.
            — Помниш ли ме? — запитал го браминът. — Аз съм същият оня нещастник, когото ти нарече и луд, и крадец, и лъжец. Скоро върни скъпоценните камъни, които ми взе!
            Златарят рекъл учудено:
            — Не мога да разбера за какви камъни ми говориш. За пръв път те виждам.
            Тогава браминът развързал чувала. Боздуганът почнал да бие наляво и надясно: и господаря, и слугите му, и минувачите, които се били притекли на виковете — да видят що става. Дошъл и съдията, който живеел насреща. И той изял доста бой. Всички се изплашили и завикали на златаря:
            — Дай му скъпоценните камъни, разбойнико! Дай му ги по-скоро, че тоя проклет боздуган ще пребие и нас по твоя вина!
            Златарят, разбира се, побързал да даде на брамина отнетото, за да спаси живота си.
            Като се върнал у дома си, браминът пратил една от дъщерите си да отиде при управителя.
            — Ще го поканиш на обед — рекъл. — Ще му кажеш: „Моят баща е получил от нашия зет ново гърне, което готви много по-вкусни гозби от старото. Татко те кани на обед.“
            Момата отишла. Управителят, който бил подочул нещо за внезапното разбогатяване на брамина и бил видял, че на мястото на някогашната хижа се издига нова къща, много по-голяма от неговата, полюбопитствувал да узнае отде е взел съседът му толкова пари.
            „Какъвто е глупав бъбрица — си казал той, — и майчиното си мляко ще изкаже. Веднага ще узная всичко.“
            Той тръгнал на гости у брамина, като взел със себе си и слугите, които били подпалили хижата и откраднали гърнето.
            Браминът посрещнал управителя много любезно, ала не го почерпил ни кафе, ни сироп. Докле дойде време за обед, само си приказвали.
            Когато гостите прегладнели, домакинът рекъл на съпругата си:
            — Невясто, я дай чувала!
            Управителят си помислил:
            „Новото гърне на съседа ще да е от злато: затова го държи в чувал.
            Струва ми се, че ще успея да туря ръка и на него, колкото и да го пази.“
            Но от чувала не било извадено гърне: оттам се подал страшният боздуган и почнал да удря и управителя, и слугите му. Те се опитали да побягнат, ала не успели. Щом някой прекрачи към вратата, боздуганът го шибвал толкова силно по крака, та човекът падал.
            Чул се гласът на брамина:
            — Такава е отплатата на тия, които горят хижите на бедните и крадат онова, с което безимотните се прехранват. Вие ме набихте, когато бях отишъл да си поискам онова, що бе мое. Разберете сега колко е приятно да те бият.
            Управителят получавал най-чести и най-силни удари.
            — Спри де! — викнал той на брамина. — Ще ме разсипеш от бой. Ще ти върна гърнето. И нова хижа ще ти издигна.
            — Хижа ми не трябва — рекъл домакинът, който все още не спирал боздугана. — Само гърнето ми дай! То ми е спомен от моя зет.
            — Добре де, ще ти го донеса ей сега! Спри тоя боздуган!
            — Няма да го спра, додето не ми донесеш гърнето.
            Управителят излязъл от къщата на брамина и се затичал да му донесе гърнето. Но въжето изведнъж се удължило. То удряло ту управителя, ту слугите му. Когато гърнето било донесено, браминът казал на управителя:
            — Стига ти толкова бой! Занапред помни, че ако извършиш несправедливост към когото и да било, тоя боздуган ще те остави на място. А ако посмееш да се оплачеш някому, аз ще отида при царя и ще му разкажа всичко: да знае какви управители назначава.
            Боздуганът се прибрал в чувала. Управителят и слугите му си отишли посрамени. Те не казали никому нищо.
            А браминът и семейството му заживели честито.
            Една по една всички дъщери на брамина се омъжили. Те имали богата зестра и всички благородни момци се надпреварвали да ги искат за жени.
            В това време изтекли и седемте години, през които магьосникът трябвало да слугува на злия дух. Раджата изгорил чакаловата кожа и приел завинаги прежния си вид. Той станал отново цар на своето голямо царство.
            Когато веднъж поканил своя тъст в двореца си на гости, старият брамин не можал да познае зетя си.
            Но там била царицата — дъщеря на брамина. Тя казала на баща си:
            — Прегърни зетя си, татко! Не виждаш ли, че тоя млад мъж е моят съпруг, който се беше престорил на чакал?

            Човекоядецът
            Негърска приказка
            Имало едно време едно кротко и хубаво момиче, което се казвало Такане. Майка му и баща му починали. Прибрал го при себе си вуйчо му. Той бил себелюбец, жесток човек. Казвал се Мади-а-Комо, което значи волска кръв.
            Той взел при себе си сирачето, за да му върши тежката работа. Освен това Такане била много хубава. Той се надявал — когато момичето порасте — да го омъжи за някой богат главатар на племе, който да му даде за момата много подаръци.
            И наистина, макар че Такане била още малка, дошъл един много богат главатар и я поискал. Но той бил стар, горделив и груб човек. Момичето не се съгласило да се ожени за него, колкото и да го карал вуйчо му. Оттогава Мади-а-Комо намразил страшно Такане.
            Един ден Мади-а-Комо работел на нивата с жена си Сойяне. Такане останала в къщи. Вуйчото й бил поръчал да свари каша от сорго, вид просо. Момата взела една голяма каменна плоча, турила отгоре й соргови зърна и почнала да ги стрива с друга плоча, по-малка. След това щяла да ги измие и свари с масло.
            В това време дошъл Соло, синът на домакина, още дете. Той си играел край кошарата, дето затваряли воловете и овцете. Баща му бил поръчал да ги изведе на паша, но момчето било лениво, та се размайвало.
            Соло влязъл в дворчето пред хижата, заградено с тръстики, и се провикнал:
            — Такане, дай ми кумонгое!
            Кумонгое се казвало едно скъпо дръвце, което растяло в самата хижа. Цепне ли се кората му с брадва, от нареза протичал сладък сок, който накиселявал малко. Той бил вкусен, приличал на мляко. От тоя сок искало момчето. Бащата и майката имали обичай да пият по малко кумонгое след ядене. Давали и на сина си, ала не му позволявали да реже. Такане не знаела дори и вкуса на тоя сок — никога не й давали от него.
            — Такане, скоро ми налей кумонгое! — повторило момчето. Момата кротко рекла:
            — Не знаеш ли, Соло, че баща ти не дава ни на тебе, ни на мене да режем дървото? Как ще ти налея?
            — Щом е тъй, няма да паса добитъка.
            Такане не казала нищо. Детето седнало в двора. След като сложила сорготода ври, момата запитала Соло кога ще изведе на паша воловете и овцете.
            — Няма да ги извеждам — рекло троснато момчето. — Нека мрат от глад, като ми не даваш кумонгое!
            Такане се размислила. Защо да гладуват животните цял ден? Дожаляло й. Тя сама би ги изкарала на паша, но имала много работа, па и вуйчо й бил поръчал да не излиза от хижата. Защо да не даде най-после на твърдоглавото разглезено момче малко кумонгое?
            Тя взела една паница, цепнала лекичко с брадвата кората на дървото и наточила малко сок. Но Соло не взел паницата: млякото му се видяло малко, а той бил лаком.
            — Ти изпий това! — рекло момчето. — А воловете и овцете ще лежат до довечера в кошарата.
            Тогава Такане ударила по-силно със секирата. Сокът бликнал на буйна струя, изпълнил паницата и потекъл по пода като ручей.
            Момата се изплашила.
            — Тичай, Соло! — викнала тя. — Кумонгоето ще изтече до капка. Баща ти ще ни пребие.
            И тя, и момчето натиснали с ръце прореза, но сокът не спрял. Той шуртял все по-буйно и по-буйно. Потокът излязъл от хижата и потекъл по двора. А хижата била съградена навръх една могила. Гъстата бяла течност рукнала надолу и стигнала чак до нивата, дето копаели мъжът и жената.
            Мади-а-Комо видял потока и се развикал:
            — Ах, тая проклета Такане! Ще я съсипя от бой.
            — Какво има? — запитала Сойяне, още невидяла нищо.
            — Я погледни насам: кумонгоето тече към нас. Оная проклетница е отсякла дървото.
            И двамата хвърлили мотиките и се навели да пият от сока. Но едва си допрели устните до белия поток, той се дръпнал: върнал се по могилата към хижата и се прибрал в дървото. Кората се слепила, сякаш че не е и цепена.
            Скоро след това дошли родителите. Те разпитали Соло и Та-кане: и детето, и момата казали истината. Но Мади-а-Комо хвърлил цялата вина на Такане.
            — Не ща те вече в хижата си рекъл й той. — Човек не може да те остави дори за един час. Ще те заведа при човекоядеца отвъд планината. Нека те изяде.
            Сойяне се бояла от мъжа си, но не била зла като него. Тя изпищяла:
            — Луд ли си? Такане ти е сестриница. Що е направила, та да я дадеш на човекоядеца?
            — Що е направила ли? Тя е цепнала кумонгоето с брадвата. Ако не бяхме дошли, щеше да изтече сокът. Няма какво да пищиш. Каквото казах, ще стане.
            Мади-а-Комо се зарадвал, че ще може да отмъсти на момата. Но той се надявал освен това да получи от човекоядеца и чифт волове в замяна на крехката и млада мома.
            Той поръчал на жена си да стрие сорго, да омеси жълти пити и да ги опече за по път. А сам заклал два тлъсти овена, одрал ги и опекъл месото.
            — Ще те науча аз тебе! — викал той на Такане. — Щом не искаш да вземеш богатия главатар, ще вървиш при човекоядеца. Скъпо ще те продам. Ела да те накича, та да знае, че идеш от хижата на Мади-а-Комо.
            И той скроил от изсъхналите овнешки кожи дрехи на момата. После намазал кожите с лой и червена пръст — да лъщят, — а по полите и ръкавите нашил сини ресни от вълнена прежда. На врата на Такане закачил три огърлици от волски кости, нарязани на кръг, и от пробити овнешки зъби. Момата, която носела всеки ден прости дрехи от предена жилава трева, била накичена сватбарски, понеже вуйчо й я водел на смърт.
            Но той се боел да не би Такане да избяга по пътя. Затова извикал ковач, който й направил вериги за шията, ръцете и нозете и я оковал в тях.
            Мади-а-Комо бил човек без сърце. И Сойяне, и Соло, и съседите, и роднините — всички го молели да остави лошото намерение и да прости на момата. Ала той не послушал никого. Повел сестриницата си към планините отвъд, дето било селото на човекоядеца.
            Те минали между нивята, било пролет. Нямало още високи стръкове. Вятър не люлеел дълги соргови листа. От една китка трева излязъл заек и запитал човека:
            — Мади-а-Комо, къде водиш това дете — толкова хубаво, толкова хубаво! Къде го водиш, а? Къде го водиш?
            — Запитай него — отвърнал троснато мъжът. — То не е дете, а голяма мома. Нека ти каже.
            Тогава Такане се обадила:
            — Мило зайче, ще ти кажа. Дадох мляко от кумонгое на пастирчето, което беше ожадняло — да изведе стадото на паша. Затова вуйчо ми ме води при човекоядеца.
            — Мади-а-Комо — викнал заекът, — дано човекоядецът изяде тебе, а не това дете — толкова хубаво, толкова хубаво!
            Мъжът го проклел и отминал.
            По-натам се спрели да похапнат под едно дърво. Изведнъж се задало цяло стадо лосове (вид рогачи), които също запитали Мади-а-Комо къде води момата. И на тях Такане отвърнала със същите думи.
            А лосовете рекли:
            — Мади-а-Комо, дано човекоядецът разкъса тебе, а не тая мома — толкова стройна, толкова стройна!
            И тях мъжът проклел и тръгнал с девойката.
            Към заник слънце се спрели в планината. Там вечеряли и легнали да спят, но заспал само Мади-а-Комо; сестриницата му не могла да мигне.
            На заранта, като тръгнали, срещнало ги едно стадо газели. И те запитали мъжа къде е повел девойката. И тоя път Такане отговорила със същите думи.
            — Мади-а-Комо — казали газелите, — дано човекоядецът глътне тебе, а не тая девойка — толкова добра, толкова добра.
            И тях мъжът проклел и повел момата по пътеката. Най-после стигнали до селото, дето живеел човекоядецът — главатар на задругата. Преди време всички жители на оня край ядели хора. Но те измрели един по един, а потомците им не споделяли вече стария обичай. Само един човекоядец останал — главатарят. Той бил стар, но много силен. Всички се боели от него. Нито син му, ни жена му, никой не смеел да го укори, че яде човешко месо.
            Сред селото имало кръгло равно място, заградено с плет и клони. Когато Мади-а-Комо и момата пристигнали, там се бил насъбрал много народ. Мазило, синът на стария главатар, оправял работите на задругата. Всички го слушали с почит и внимание. Възхитен от хубостта на момата и учуден, че я вижда окована във вериги, той запитал Мади-а-Комо коя е тя и защо я е довел.
            Оня му отвърнал грубо:
            — Питай нея, защо питаш мене? Малка ли е, та да не може да ти отговори?
            Такане казала същото, което била казала на животните. Тогава Мазило рекъл:
            — Тая хубава мома не бива да се дава на баща ми.
            — Тебе кой те пита? — викнал Мади-а-Комо. — Аз нямам с тебе работа. Дошъл съм при главатаря.
            — Добре — рекъл Мазило. — Тогава иди намери главатаря и му кажи, че това дете ще му бъде отведено само когато то поиска.
            — Какво — ще му кажа, аз си знам — рекъл мъжът и тръгнал с един човек от племето към хижата на главатаря.
            Мазило заповядал да приютят момата при майка му, която не живеела със стария главатар. Там снели от Такане веригите и тя легнала да се отмори на волската кожа пред хижата.
            Когато отвели Мади-а-Комо при главатаря, слугата рекъл:
            — Син ти Мазило ти праща тоя човек да те поздрави. Доведеният побързал да каже на човекоядеца защо е дошъл и главно — да му поиска колкото се може повече волове за награда, че му води крехка мома.
            Човекоядецът бил едър като исполин. Той не обичал приказките.
            Още след първите думи прекъснал дошлия и му изревал със силен глас:
            — Как се казваш?
            — Мади-а-Комо. Аз съм дошъл да…
            — Стига! Сега ще видя, Мади-а-Комо, дали е право името ти и дали кръвта ти е вкусна като волската.
            И той грабнал човека, па го хвърлил в една голяма глинена делва, наляна до половина с вода, що вряла на огъня пред хижата. Когато Мади-а-Комо се сварил, старият човекоядец го изял. Хвърлил му само костите, червата и дрехите.
            Тъй Мади-а-Комо бил изяден. Но човекоядецът не можал да изяде сърцето му — та било твърдо като камък; главатарят го хвърлил надалеч и то потънало подземи.
            А Мазило се оженил за Такане. След година тя добила момиче. Обичай било в онова село, когато се роди момиче — да го дадат на главатаря да го изяде. Момичета нямало в селото. Момците си вземали моми от другаде.
            Когато се научил, че му се добила дъщеря, Мазило отишъл да види детето. То било хубаво като майка си. Сърцето на бащата се свило от мъка, като си помислил, че старият главатар ще изяде момиченцето. Той виждал, че обичаят е страшен и безчовечен, ала не смеел да го наруши. Ако защити дъщеря си, цялото село щяло да го обвини, че въстава срещу баща си и не пази закона, що пазят всички.
            Когато Мазиловата майка казала на снаха си какво очаква дъщеря й, тя помолила мъжа си да се застъпи за детето.
            — Бих се застъпил — рекъл той, — защото го обикнах, щом го видях. Но няма полза. Всички от селото ще ни нападнат и ще ни го вземат. На коя майка баща ми не е изял дъщерята? Тук живеят само момчета.
            — Аз не си давам детето — казала решително Такане, прегърнала го и излязла от хижата.
            Мазило застанал на вратата. Никой не посмял да прекрачи прага, за да настигне жена му и да й вземе детето. Тя отишла към реката.
            Свечерявало се. Такане не срещнала по пътя никого. Тя стигнала до един вир, заобиколен с високи тръстики. Седнала на брега и се разплакала. Не можала да върви по-нататък от умора.
            Отведнъж из водата излязла една бабичка — висока, с хубаво кротко лице и бели коси. Тя била царица на водните духове.
            — Защо плачеш, дете? — запитала бабата Такане.
            — Оплаквам дъщеря си. Тя ще умре от глад, ако не я изяде лошият главатар. И тъй, и инак ще погине. Жал ми е за нея.
            — Дай я тогава на мене — рекла бабата, — аз ще я отгледам. Ти ще идваш да я виждаш при всяко пълнолуние.
            Колкото и да било мъчно на майката да се раздели с детето си, тя го дала. Бабичката го прегърнала и потънала с него във вира. Такане се върнала в хижата. Ни Мазило, ни майка му не я запитали що е сторила детето. Те помислили, че го е удавила.
            Когато се изпълнила луната, Такане отишла при вира. Бабата излязла с детето на ръце. Момичето било много порасло за това късо време. Оттогава при всяко пълнолуние майката отивала да навижда момиченцето, което растяло не като другите деца. За година то станало толкова голямо, колкото са дванадесетгодишните девойки.
            Веднъж, когато била край вира, един мъж от селото я видял. Той бил отишъл да сече тръстика. Без да го забележи тя, мъжът се измъкнал върнал се в селото и намерил младия главатар.
            — Видях — рекъл му — край реката жена ти с твоята дъщеря, която смятахме за удавена. Много е порасло детето ти: цяла мома е.
            — По що позна, че е моето дете?
            — Прилича на тебе. Майка му го прегръщаше и милваше.
            Един ден Мазило видял, че жена му тръгва към реката. Той поел друга пътека за там, стигнал преди нея и се скрил зад тръстиките. Такане дошла и повикала бабата. Тя излязла от водата с момичето, което се хвърлило в майчините си прегръдки.
            Мазило познал дъщеря си. Доплакало му се, като я видял. Сълзи потекли по бузите му.
            Бабата рекла на Такане:
            — Струва ми се, че някой ни дебне. Човек има наблизо.
            И тя взела момата за ръка и потънала с нея във водата, а Такане се върнала в селото. Върнал се и Мазило по другия път. Когато си дошла жена му, той й рекъл:
            — Такане, видях дъщеря ни. Тя е много порасла. Станала е мома.
            — Не разбирам що искаш да кажеш — отвърнала жената. Тогава той почнал да я моли да му разправи всичко, но тя мълчала.
            — Да си приберем детето, Такане. Аз не мога да живея без него. Обичам го.
            — Ако го доведа — рекла тя, — баща ти ще го изяде.
            — Няма. То е порасло и сега вече баща ми не може да го иска. Няма право. Ако ли го поиска, всички ще се възпротивим. Па и аз ще го защитя.
            На другия ден жената отишла при вира и повикала водната царица.
            — Вчера Мазило ни е видял — рекла й тя. — Той ме моли да му отведа момата.
            — Бива — казала бабичката. — Нека ми доведе хиляда глави добитък — ще му я дам.
            Такане разказала на мъжа си за тоя разговор. Той се зарадвал:
            — На драго сърце ще й дам. И две хиляди давам. Ако не беше тя, детето ни щеше да загине.
            Той заповядал на говедарите си да отберат петстотин вола и толкова крави — най-добрите от стадото му — и да ги отведат при вира. Тръгнали. Той вървял с жена си напред. Цялото племе ги следвало освен човекоядеца.
            Когато стигнали до вира, оттам излязла водната царица, която водела момата. Мазило прегърнал дъщеря си и се разплакал от радост. Воловарите вкарали добитъка във водата и той потънал. Под водата имало голямо царство. Там живеел многоброен народ. Управлявала го водната царица.
            Като се върнали в селото, Мазиловата майка рекла на сина си:
            — Трябва да отведеш Такане в родното й село, на гости на домашните й. Ще им подариш волове и ще се сприятелите с тяхното племе.
            — Добре — казал Мазило.
            Но няколко дена след това Такане добила момче. Трябвало да я почакат да оздравее и да закрепне. Дошъл и тоя ден. Мазило тръгнал с много момци, слуги, слугини и цяло стадо волове за дар. Такане носела на гърба си малкото в мях от овнешка кожа. Дъщеря й вървяла с нея. Момците се били накичили и пременили като на празник. Те си сложили на главите качулки от птичи пера, а на кръста си вързали опашки от чакали и други животни. Всички вървели, пеели, танцували и се смеели.
            На едно място, сред пътя, видели голяма скала, каквато нямало по-рано, когато Такане минала с вуйчо си. Като стигнали до нея, скалата отведнъж се разтворила с каменни челюсти и се озъбила — като огромна страшна уста. Черна пропаст зеела между челюстите. Оттам се чул глас:
            — Такане, мое дете, и вие, що вървите след нея към нашето село: ако влезете в устата ми, ще ви лапна и изям — всички ви ще изям.
            Тая страшна канара била Мади-а-Комо: след като сърцето му се забило в земята, то тръгнало подземи и стигнало до средата на пътя. Там се превърнало на жива скала.
            Такане викнала уплашено:
            — Мазило, това е вуйчо ми: ще ни изяде. Що да сторим? Друг път нямало. Трябвало да минат или да се върнат.
            — Минавайте! — заповядал Мазило.
            Слугите мушнали воловете и добитъкът потънал в черната пропаст, между каменните челюсти. И слуги, и слугини, и момци — всички потънали.
            Такане викнала отчаяно:
            — Ти глътна воловете! Глътна и хората! Добре, погълни и нас! Погълни ни, каменно, ненаситно чудовище!
            Тя влязла, а с нея — мъжът й и дъщеря й. И те отишли в каменния търбух на Мади-а-Комо. Там се разтворила широка пещера. И други пътници имало погълнати — едни отдавна, вече мъртви, а други отскоро, още живи.
            Мазило заповядал на слугите си:
            — Вдигнете брадвите и разбийте канарата!
            И те почнали да чукат. Накрай успели да пробият широк отвор, отдето излезли всички заедно с пътниците и воловете. Когато се изнизали до един, канарата се срутила с ужасен трясък. Мади-а-Комо умрял.
            Най-после стигнали в селото. И Сойяне, и Соло, и всички съседи и роднини на Такане се почудили, като я видели жива: те мислели, че човекоядецът отдавна я е изял. Голяма била радостта, дълга била и веселбата след това. Играли, танцували, пели. Мазило раздал на всички подаръци — да помнят и него, и добрата Такане.

Няма коментари:

Публикуване на коментар