12 май 2012 г.

Приказките на Николай Райнов-5


НИКОЛАЙ РАЙНОВ
ПРИКАЗКИ ОТ ЦЯЛ СВЯТ-2

СЪДЪРЖАНИЕ:
КЪДЕ Е ЩАСТИЕТО
ЗМЕЙОВА БУЛКА
ИСПОЛИНЪТ СЪС ЗЛАТНИ КОСИ
ДЯДО ПОП И ГАТАНКИТЕ
СЛЪНЦЕ И МЕСЕЦ
ЦАРЯТ НА ВЪЗДУШНИТЕ ДУХОВЕ
СКРИТОТО СЪКРОВИЩЕ
РУСАЛКАТА ОТ СИНИЯ ИЗВОР

            Къде е щастието
            Полска приказка
            Риналд бил каменоделец. Родителите му били умрели, па нямал и близки роднини. Живеел той накрай града, в малка колибка, останала от баща му.
            Риналд бил здрав момък, висок, с мургаво лице и гъсти, къдрави коси. Когато бил дете, роднините и съседите му казвали: „Щастлив син… цял е на майка си!“ Но Риналд минал вече тридесетте години, а щастието все още не поглеждало в неговата полутъмна колиба.
            Било зима. Работа за каменоделци нямало. Цял ден Риналд се лутал из града, без да намери работа. Тъмнина покрила земята, когато Риналд — уморен, гладен, с тъжно наведена глава — се връщал.
            Риналд се отбил от пътя си към речния бряг, дето почвала гъста гора. Набрал сухи клони и се отправил за дома си.
            Като стигнал в своята студена колиба, Риналд се заловил да пали огън.
            После разперил над огнището мокрото си палто и шапката и се заел да готви. Докато се свари вечерята, той седял на дървеното пън-че край огнището и с тъга поглеждал своята мрачна, опушена колиба.
            „Ето, така ще мине цял живот — с въздишка си казвал той, като протегнал към огъня измръзналите си крака. — Ако има работа, добре, ако ли не — гладен ще седиш… А пък има на света щастие, има и честити хора. Ох, да можех поне един ден да поживея щастливо, както живеят някои!“
            В тази минута някой почукал тихо на прозореца. Риналд трепнал и се озърнал. Станал, навел се над ниското прозорче и погледнал навън. Там, във вечерната дрезгавина, през снежните парцали, хвърчащи във въздуха, той съзрял някаква сгърбена, дрипава бабичка, подпираща се на патерица. Сторило му се, че бабата с любопитство гледа към прозорчето, като мига с очи.
            — Пусни ме да се огрея, добри човече! — прошепнала бабата и пак почукала с костеливата си ръка на прозорчето.
            — Влез! — казал Риналд и отворил вратата.
            Бабата сложила до краката си патерицата и трепереща, протегнала към огъня посинелите си от студ ръце с превити на куки пръсти.
            — Не ми се виждаш много весел — рекла тя.
            — Няма и що да ме развесели, бабичко! — отговорил каменоделецът.
            — Защо, приятелю? — запитала тя, като го погледнала и повдигнала гъстите си побелели вежди. — Грижа ли ти тежи?
            — Беден съм, беден! — продумал Риналд.
            — За днес имаш ли храна? — запитала бабата, като се навела над огъня.
            — За днес имам — отвърнал Риналд.
            — Утре може да бъдеш по-щастлив!
            — По-щастлив! — с тъжна усмивка промълвил Риналд. — Дори и да намеря работа, щастие ли ще бъде това? Нашата работа е такава, че от нея не можеш разбогатя. — Колкото и да работиш, ще изкараш само късче хляб. Като че ли работиш само за това късче хляб, което изядаш, за да се сдобиеш със сили, та да работиш пак от сутрин до вечер… И така цял живот, без радост, без веселба…
            Те млъкнали. Бабата поглеждала крадешком отчаяния Риналд. И понякога студена усмивка минавала по нейните сухи устни.
            — Ще споделиш ли вечерята си с мене? — запитала след малко бабата.
            — Защо да я не споделя? Ще те нагостя, колкото мога — отговорил Риналд.
            Вечерята била вече готова. Момъкът дръпнал към огъня малката маса, сложил на нея картофи и сол и като разчупил на две половини последното късче хляб, казал на бабата:
            — Яж, бабичко!
            Тя изяла едно картофче и откъснала от хляба една-две трохички.
            — Яж! — подканвал я домакинът.
            — Сита съм! Благодаря.
            Когато масата била разтребена, Риналд подтикнал дървата в огнището и огънят весело запламтял. Светла червенина озарила бедната колибка. Бабата си взела патерицата, облегнала се на нея и като се изправила, казала на Риналд:
            — Ти ме пусна да се огрея и нахраня… Искам да ти се отплатя… Кажи какво искаш и желанието ти ще бъде изпълнено!
            — Каква си ти? Да не си фея? — запитал Риналд и с усмивка погледнал своята грозна гостенка. — Аз зная, че едно време е имало феи, но те са били млади и хубави, явявали се на хората в бляскаво облекло и с вълшебен жезъл в ръка…
            — Искаш да кажеш, че аз не приличам на тези феи, защото съм стара, окъсана и вместо жезъл държа дрянова патерица… — прекъснала го бабата. — Отде знаеш? Може би феите са били едно време млади и хубави, а сега са стари и безобразни.
            Бабата се усмихнала. Риналд внимателно погледнал сериозното й лице. И изведнъж си припомнил много песни и приказки за добри и зли духове, за вълшебници. Събудила се в него за миг прежната вяра в чудесата, сърцето му силно забило.
            — Хайде, кажи ми какво искаш! — повторила бабата, като не снемала поглед от него.
            Риналд извикал:
            — Искам да бъда щастлив!
            — Щастлив! — проговорила бабата. — Всички желаят да бъдат щастливи, но не всички еднакво разбират щастието. Кажи ми, какво желаеш?
            Риналд за минута се замислил и се загледал в бягащия по съчките пламък. Догорялото клонче паднало в пламъците и златисти искри захвърчали над огнището. Бабата чакала отговор, като се опирала на патерицата с костеливите си ръце.
            В колибата било тихо, толкова тихо, че понякога се чувало леко шумолене на удрящия по прозорците сняг, блъскан от вятъра. И сред тази тишина Риналд заговорил:
            — Искам да живея дълго, дълго, сто години или повече, и искам да бъда постоянно здрав и силен…
            — Добре! — казала бабата.
            — Искам да бъда винаги сит и винаги да имам на разположение най-вкусните ястия и най-хубавите и скъпи вина…
            — Така! — одобрила бабата.
            — Искам да живея в хубава, голяма, светла къща — като царски дворец — и люде да ми прислужват… Искам да нося скъпи дрехи, каквито носят знатните.
            Бабата все кимвала с глава.
            — Искам всичко, каквото имат богатите, да имам и аз — продължавал Риналд, като гледал колкото може повече желания да изброи и се страхувал да не би да забрави нещо.
            — Искам да няма вече нужда да работя… Да имам много пари — много…
            Бабата все одобрявала.
            — Искам да се научавам бързо на каквото ми се прище.
            — Добре. Друго нещо? — запитала бабата.
            — Нека всички тези желания се изпълнят!
            — Охо-охо! Дали не са много? — с усмивка казала бабата. — Само едно ми кажи: твоите желания отнасят ли се и до другите? Само за себе си ли говориш и мислиш? Или имаш пред вид и някои други?
            — Не, не! Аз говоря само за себе си… Искам само за себе си! — извикал бързо Риналд и се уплашил да не би да го накарат да раздели с някого щастието и с това неговият дял да се намали.
            — Ще стане, както искаш — казала бабата. — Сбогом! Когато вратата се хлопнала зад нея, Риналд изведнъж скочил.
            Излязъл на улицата и бързо се огледал наляво, надясно, но в снежната буря нищо не забелязал: бабата се била изгубила.
            На другия ден Риналд се събудил късно, разтворил очи и дълго не можал да разбере дали се е събудил, или още сънува.
            Сторило му се, че лежи на мека постеля, около нея падат широки нагънати малинови завеси. Нима желанията му са изпълнени?…
            Сърцето му забило силно. Той дръпнал с трепереща ръка завесата и не можел да повярва на очите си… Такъв разкош, такъв блясък и насън не бил виждал.
            Риналд видял пред себе си голяма стая с високи светли прозорци, с хубави мебели. На пода — мек вълнен килим.
            А до кревата лежали меки чехли, близо до тях — лъскави чепици. На кадифен стол имало хубави нови дрехи.
            Стаята имала две врати: една — надясно, друга — наляво. Риналд обул чехлите, дебнешком, на пръсти тръгнал към дясно и отворил вратата. Пред него се открил обширен мраморен водоем, пълен с чиста прозрачна вода. На меко широко канапе били прострени чаршафи и хавлии от най-тънко платно. На масата сапуни и благоуханни масла. Навсякъде по стените от пода до тавана имало големи огледала… Надясно се виждал самият Риналд, наляво пак Риналд: където и да погледнел, навсякъде огледалата отражавали все Риналд…
            Той се изкъпал. Като се сресал пред огледалото, завърнал се в спалнята и дълго обличал богатите модни дрехи: не знаел кое как да облече.
            В ъгъла на стаята Риналд съгледал голям, тежък железен сандък. В заключалката стърчел ключ… Той се приближил до сандъка, подигнал капака и извикал от учудване: сандъкът бил пълен с пари — злато и сребро. „Всичко това е мое, мое“ — шепнел той, като заравял ръцете си в парите, едва ли не до лактите; грабел с пълни шъпи, любувал се, като гледал как парите се плъзгат между пръстите му, и слушал звънтежа им, сякаш чува някаква вълшебна музика.
            След това Риналд погледнал през лявата врата и видял голяма разкошна трапезария с тъмни рязани дъбови бюфети около стените. Масата била вече наредена…
            Прозорците на трапезарията водели към градината; там се виждали дърветата, обки-чени със сняг, сякаш обвити с полупрозрачна тантела… В ъгъла имало голяма камина с часовник и разкошни украшения, в камината горели цели борови цепеници. Риналд се приближил до камината и като каменоделец почнал да разглежда изработката й.
            — Голям труд са положили нашите братя-майстори! — говорел си той и разглеждал камината.
            Риналд чувствувал силен глад. Той плеснал ръце и полугласно извикал:
            — Ей? Кой е тук?
            В същия миг вратата тихо се разтворила и някакъв прилично облечен човек влязъл в стаята.
            — Какво ще заповядате, господарю? — попитал той, като се поклонил.
            Риналд отначало искал просто да каже: „Моля, донесете ми нещо да ям“, но се удържал, седнал до масата на мекото кресло и с важност казал:
            — Донесете закуската!
            След минута се явили слуги с чинии. Един му подавал ядене, друг му наливал в кристална чаша вино.
            Като се наял до насита, Риналд заповядал да раздигнат масата, а сам, горящ от нетърпение да се запознае по-скоро с владенията си, влязъл в следната стая. Той преминавал от стая в стая, като на всяка крачка се учудвал на царския разкош в този грамаден дворец.
            Имало тайнствени ъгълчета със зеленина и цветя. От тъмните високо разклонени растения поглеждали мраморни статуи на някакви герои и богини — всички хубаво изработени. По стените били накичени старовремски картини с хора, изписани по тях, като живи, само че не говорели… Риналд разбирал, че всичко това трябва да е много скъпо…
            Най-после той се озовал в коридора, спуснал се по широката стълба, постлана с великолепен килим, с разкошни цъфнали цветя, и казал, че ще отиде да се поразходи. Един слуга го облякъл с кожух, друг му подал шапка, а трети, силен като исполин, разтворил пред него тежката висока врата и почтително запитал как е удобно на негова милост да отиде — пешком или с кола.
            Той видял пред входната врата разкошна кола, впрегната с два хубави сиви коня. Той заповядал на коларя да кара по всички хубави улици и площади на града… Неговите стари познати работници и другари-майстори, разбира се, не познавали прежния каменоделец Риналд, а съвсем непознати нему хора, също в разкошни коли, почтително го поздравявали. Риналд се учудвал, но също свалял шапка и се кланял, като се стараел във всичко да подражава на техните обноски.
            Към мръкване Риналд се завърнал от разходка. В трапезарията вече светел полилей и вечерята го очаквала. Дълго време вечерял той, а после отишъл в отпочивалнята с меки мобили, полуосветена от синкави лампи, и легнал да си отдъхне… Когато си отпочинал, отишъл в залата, където се явил пред него същият човек, когото за пръв път видял в тази къща, и смирено му проговорил:
            — Осмелявам се да ви припомня, господарю, че вече е време да се обличате, ако мислите да отидете на царската музикална вечеринка.
            — А-а-а…, да! Моля! Донесете облеклото! — казал Риналд с такъв тон, като че ли е обикновена работа за вчерашния каменоделец да ходи на вечеря в двореца на царския син.
            И той отишъл на музикалната вечеринка. Възхищавал се от ар-фата и от песните на певицата, много весело прекарал времето. Той се запознал с много благородници и с техните семейства. С голямо удоволствие всички се запознавали с него… Всеки богат и добре облечен човек тук бил смятан за много учен и добър. А Риналд бил облечен много хубаво, неговото богатство се виждало по блясъка на брилянтите на пръстите и по златната сърма, която блестяла по ръкавите и гърдите му.
            Късно след полунощ Риналд се завърнал у дома си. Закусил малко, легнал да спи и спал отлично.
            Като се пробудил, той лениво се протягал под меките копринени завивки; ту отново задрямвал, ту отварял очи, като се прозявал, и с блажена усмивка говорел на себе си: „Няма защо да бързам! Не ми трябва работа… Ще полежа още!“ И тъй продължавал да се върти в постелките, като си припомвал онова неотдавнашно време, когато, уморен и гладен, се скитал из града, търсещ работа за късче хляб. Тогава трябвало да става рано.
            Желанията му се изпълнили всички, до едно. Поискал да свири на арфа, на другия ден вече свирел прекрасно. Поискал да се научи да танцува, дошъл при него учител по танц и след ден-два Риналд вече знаел всички танци. Поискал да се запознае с тази или онази наука и след няколко дена знаел вече повече от онзи, който учил през целия си живот.
            Скоро Риналд се прочул. Навред го приемали сърдечно. В най-знатните къщи хубавите моми били към него мили и любезни. Младежите го обичали като весел събеседник, който допуща в разговора си понякога весели простонародни остроумни шеги. Тези шеги за младежите били нещо ново, което Риналд по стар навик в забрава употребявал в разговора си с тях. Възрастните хора го уважавали заради неговата ученост и се учудвали на обширните му и дълбоки знания. Всички в града го смятали за необикновено богат, дошъл кой знае откъде.
            Така изминала половин година от онази снежна зимна нощ, в която бедният каменоделец се превърнал на щастливец… А Риналд забелязал, че в живота му всички дни са еднакви. Късно ставане, закуска, разходка, обед, приятен следобеден отдих — ни сън, ни полузабрава; след това или у тях гости, или той ще отиде, на гости; късно връщане в къщи и — сън… Той знае какво ядене ще има утре, в други ден. Той вече знае за какво ще се разговарят утре, в други ден в обществото и какви остроумия ще слуша. Часовете вървят правилно по реда си; утрото преминава в ден, денят се сменя с вечер, след вечерта настъпва нощ… След пролетта иде лято, след лятото — есен и зима… Колелото на живота се върти еднообразно, нито по-бавно, нито по-бързо. Утре — същото, в други ден — същото, като по правило. Това страшно еднообразие, без да се гледа на безгрижния живот с целия негов разкош, почнало някак си смътно да тежи на Риналд.
            Веднъж, през една пролетна вечер, Риналд дълго се скитал из своя обширен, великолепен замък и си спомнял за своя минал, беден работнишки живот. Грамадните зали в този тих вечерен час му се видели празни и студени.
            „Та това ли било щастието!“ — мислел си Риналд и с учудване гледал наоколо си…
            „Пълно щастие ли е то? Няма ли някаква лъжа?“
            Неприятност и досада изпълвали душата му…
            „При всичкото изобилие, при всички мои доволства, като че ли нещо ми не достига… но що е то?…“ — с тайна тревога се питал той.
            „Всичките ми желания се изпълниха… всички до едно! — размишлявал Риналд. — Не съм ли забравил да поискам нещо?“
            На другия ден на Риналд хрумнала нова мисъл.
            „Аз искам да видя целия божи свят, с всичките му чудеса! Защо стоя на едно място като охлюв в черупка? Ще тръгна да пътувам… Ще видя чужди страни, планини, морета…“
            Същия ден той тръгнал да пътува.
            Пред Риналд се мяркали весели, засмени хълмове, високи лозя, зелени ливади, обширни полета и тъмни, гъсти гори. Той видял прочути стари градове, дивни храмове, създадени като че ли не от човешка ръка, и великолепни разкошни дворци, за каквито само в приказки се разправя. Видял широки многоводни реки с чудни мостове над тях. Видял посред зелени брегове сини езера — гладки и спокойни като късове от грамадно огледало, разхвърляни тук-таме по земята: денем в тях се оглеждало слънцето, а нощем над бляскавата им повърхнина играели бледните лъчи на месеца и звездите…
            Видял грамадни водопади, които се хвърляли със страшна чудовищна сила от стръмнините и увличали с буйното си течение цели скали и вековни дървета, с корени изтръгнати от земята. Видял горещи извори, кипящи из планините, видял планини, издишващи огън и пепел…
            Но колкото и да странствувал, Риналд най-сетне се завърнал у дома си, на оня къс земя, дето му било съдено да се роди и живее.
            Колелото на живота се завъртяло еднообразно както преди. Риналд спял на воля, ядял и пиел сладко, разхождал се, приемал у дома си гости и сам отивал на гости. И вечно все същото — днес като вчера, утре като днес.
            Риналд разбрал, че хората идват не заради него. Той сам съзнавал, че отива при тях само да прекара вечерта. Между тях нямало никаква обща работа, никаква работа, която свързва хората. Риналд видял, че всички тези хора, негови познайници, са такива щастливци, какъвто е и той, че се събират само за да се не измъчват в самота.
            В същото време забелязал, че в това общество всичко се крепи на учтиви обноски, на установени приличия, на приятна лъжа и измама. За искрено съчувствие, за безкористна дружба не може и дума да става.
            Неговите прежни, стари познати, неговите другари и приятели от душа се радвали, когато намерят работа, и искрено тъжели, когато не сполучат. Те имали обща работа, имало за какво да говорят един с друг… О, да, и още как! Те разговаряли по цели вечери и се разотивали по домовете си доволни и спокойни, защото изказвали това, което тегне всекиму на сърцето… Те нямали защо да убиват времето: в работа и почивка и без това времето минава бързо и незабелязано…
            Един неделен ден Риналд се облякъл по-скромно, тръгнал пеша да наобиколи своите стари, добри познати. Но не станало това, което очаквал: не с отворени ръце посрещнали крайненците щастливеца.
            Много от тях не познали предишния каменоделец Риналд, а други, макар че го познали, се отнесли с него подозрително. Неговото внезапно изчезване преди година-две изглеждало странно и смущавало тези прости хора. На техния въпрос, къде се е губил, Риналд, като не можел да им каже цялата истина (никой не би му и повярвал), отговорил:
            — Дълго странствах!
            „Защо е странствал?…“ На този въпрос Риналд отговорил още по-забъркано: „Така се случи, поиска ми се да видя други градове, други страни…“ Слушателите мълчали, гледали го и само подигали рамене.
            Не се отзовали на неговата покана старите познати. Като чужд го посрещнали, със студен поглед го изпратили.
            При бедните огнища нямало място за него…
            Каменоделецът Риналд, който изведнъж изчезнал някъде си, а сега се върнал облечен господарски, съвсем не можел да добие предишното доверие на своите другари. Те от приличие не го попитали откъде са тези дрехи, откъде са се взели у него пари. Па и сам той не искал да каже как е станал богат.
            „А-а? Та ти си разбогатял? Сега ти за наша сметка живееш, господарстваш?“ — биха му казали старите другари, ако той им кажеше, че е богат. Ако ли почнеше да им обяснява, че всички тези богатства са от вълшебница, то те, разбира се, биха му се изсмели в очите и биха си помислили, че той; Риналд каменоделецът, трябва с някакви нечестни средства да е разбогатял от техния труд.
            Но това посещение на старите познати му живо напомнило неговото минало. Скъпи на сърцето му се видели тези ниски, тъмни, мрачни, затънтени улички, където не влиза слънчев лъч и дето в полутъмнината живеят бедността и нещастието. Риналд започнал често да ги обикаля и отново видял човешко страдание…
            „Аз съм здрав, силен, богат — живея в доволство, а около мене само тъги и нещастия…“ — казал Риналд и решил да направи всички щастливи… Но тогава станало нещо, което го наскърбило до отчаяние: оказало се, че щастливецът Риналд е безсилен да се бори с нещастието на другите.
            Щом вземел пари да даде на бедните, те за миг се обръщали в ръцете на талаш. Искал да даде на бедния хляб, хлябът се обръщал на камък. Искал да даде на друг нова дреха, но преди сиромахът да се доближи до нея, тя за миг се разнищвала, разсипвала се като проядена от молци.
            „Какво е това? Аз нищо не мога да направя за другите… желанията ми престават да се изпълват… Ах, бабо, бабо!“ — с тъга си говорел той.
            Риналд вече заспивал, когато изведнъж му се сторило, че завесата се помръднала и някаква си тъмна, сбръчкана ръка почнала да я разтваря. Риналд трепнал и като се подпрял на лакът, надигнал се от постелята. Когато завесата се разтворила, видял пред себе си познатата дрипава баба.
            — Защо се учудваш, че нищо не можеш да направиш за другите? — заговорила тя, като фъфлела с беззъбите си челюсти и се подпирала на патериците си. — Нима забрави желанията си, които изказа преди три години? Всички твои желания се изпълниха. Тогава ти не искаше нищо друго. Помниш зимната снежна вечер — нали? Аз ти дадох време да си помислиш и сама те запитах: „Твоите желания не се ли отнасят и до други? Само за себе си ли мислиш и говориш, или имаш пред вид и други?“ Ти ми отговори: „Аз говоря само за себе си… Аз желая само за себе си…“ Ти сам определи съдбата си. Не роптай напразно и не ме тревожи!
            След тази нощ животът на Риналд станал още по-тежък.
            Седнал пред богато наредената трапеза, той без охота предъвквал късчета от вкусните ястиета, като си спомвал, че много хора са гладни, нямат дори парче хляб; най-хубавите задморски вина му се виждали кисели като оцет, когато си спомвал за болните, умиращи от жажда, на които няма кой да даде чаша вода, да намокрят изсъхналите си устни.
            Обширните великолепни зали на двореца му се стрували досадни, когато се сещал, че много бездомници по света са лишени от покрив и защита в буря и лошо време.
            Мъчително минавали дните. Риналд вече не намирал удоволствие в това щастие, което сам избрал.
            „Де е щастието?“ — се питал той. Вечните плачове, сълзи и молби за помощ, които се носели отвред, отравяли спокойствието му и не му давали да бъде щастлив. С мислите за своето лично благополучие той бил забравил за своите страдащи ближни; той бил мислил само за себе си и само за себе си искал щастие; сега разбрал, че истинското щастие се заключава в желанието да споделяш, каквото имаш, с другите.
            Сега той чувствувал колко тежко е да се живее само за себе си. Той съзнавал че нещастието на околните го лишава от неговото щастие, не му дава да се ползува от него.
            — Да бъда щастлив — не мога… Не, бабо! Не ми даде ти щастие! — прошепнал Риналд.
            — Аз изпълних всички твои желания! — чул се в тази минута зад него познатият треперещ глас. — Какво ти трябва още?
            Риналд бързо се извърнал.
            Бабата с окъсаните дрехи стояла пред него и като се подпирала на патерицата си, с тъжна усмивка го гледала изпод своите побелели вежди.
            — Бабо, ти изпълни моите желания, но аз не станах от това щастлив. За щастието е малко това, което поисках… За щастието е нужно още друго… нужно е да се изпълнят други желания… Виждаш, аз се измамих…
            — Ти си се измамил? — промълвила бабата, като гледала с усмивка Риналд. — Само ти не си се измамил… Хиляди хора се лъжат, като търсят щастието не там, където може да се намери… Но сега е късно: направеното не може вече да се поправи! За трети и последен път ти се явявам — помни: всяко твое желание, което се отнася лично до тебе, ще се изпълва. А ако ли ти пожелаеш отново да станеш каменоделец, всякога можеш… това зависи от твоята воля…
            Риналд видял ясно пред очите си лъжовността на своето щастие.
            — Щом не мога да бъда щастлив сам, по-добре да бъда нещастен с всички! — прошепнал той. — По-добре нека бъда пак Риналд каменоделецът… Зная, че ми предстои нужда и бедност, но поне ще мога с нещо да помогна на другите; на душата ми ще бъде по-леко и аз ще бъда по-близко до щастието там, отколкото тука.
            На утрото, като се пробудил, Риналд се видял пак в своята колиба.
            Той скочил от пейката, облякъл се, преметнал през рамо торбата със сечивата си, взел в ръка големия чук и тръгнал да търси работа…
            Изминалите три години му се сторили като някакъв страшен сън…

            Змейова булка
            Едно момче поискало за жена една мома, голяма хубавица. Тя му отговорила, че и да се ожени за нея, няма да бъде щастлив, защото змей се бил заканил да я отвлече. Момчето казало, че това не е пречка, стига тя след сватбата да не излиза вън от къщи.
            Венчали се. Момъкът се стегнал на работа. В скоро време забогатял. Накупил земя и добитък, довел ратаи. Жена му само шетала, готвела, шиела и от прага навън не излизала. След година им се родило момченце, хубаво и пъргаво.
            Изминали десет години и жената си помислила, че змеят я е забравил, та няма вече да я дири. Един ден казала на мъжа си, че иска да се разходи по полето, за да види нивите и работниците. Мъжът се съгласил. Тя изпекла хляб, наготвила и отишла с мъжа си и момченцето на гюлето.
            Слугите се много зачудили, като видели господарката си. Насядали да обядват. Господарката също седнала и весело се разговаряла с ратаите. Изведнъж се задал тъмен облак. Загърмяло, едри капки дъжд прокапали. Докато се наканят слугите да раздигат трапезата, черният облак ги покрил и след малко отминал. Но в каква почуда изпаднали, като видели, че господарката я няма. Тя се изгубила в облака. Съпругът разбрал, че змеят е отнесъл жена му, но никому нищо не казал.
            Когато момчето станало на осемнадесет години, то попитало баща си: „Тате, къде е майка ми? Помня, че имах майка, но се изгуби на дивата.“ Бащата разправил на сина си, че тя е грабната от змея и се не знае къде е.
            — Като е така, аз ще вървя да търся майка си.
            Бащата го изпратил, като му пожелал сполука и щастливо завръщане.
            Тръгнало момчето да търси майка си. Вървяло, вървяло, излязло на едно широко поле. Там имало много овце и овчари. Момчето попитало: „Чии са тези овце?“ Овчарите му отговорили, че са на змея; то ги помолило да го вземат да им помага в работата. Овчарите имали нужда от човек, но се боели да не би змеят да изяде момчето. То им казало, че ще се крие, когато дохожда змеят. Овчарите се съгласили и то останало при тях. Работело, помагало им. При овчарите идвала всеки ден една жена да взема мляко за змея.
            — Коя е тази жена? — попитало то.
            — Тази е жената на змея — казали му те.
            Момчето разбрало, че тя ще да е майка му. На другия ден взело едно ведро и отишло на чешмата да го мие. Майка му минала край чешмата с млякото. То я спряло и заговорило. След няколко думи се разбрали.
            — Мамо, аз ида да те избавя от този змей.
            — Не можеш, сине мой. Змеят е много силен, с него не можеш ни да се бориш, ни да се биеш. Па и той никога няма да умре, защото е с две сърца и душата му не е у него.
            — А къде е?
            При второто му сърце, което е у един арапин, а той е в една далечна планина. На планината има една локва, в локвата — арапин, в арапина — свиня, в нея — заек, в заека — гълъб, а в него едно шишенце. В това шишенце е второто сърце на змея и душата му. Сърцето е голямо колко просено зрънце. За да умре змеят, трябва да се извади шишенцето и да се счупи.
            — Бъди спокойна, мамо — казало момчето. — Аз ще намеря това шишенце!
            Момчето тръгнало.
            Вървяло, вървяло, стигнало в един град. Мръкнало се, па и дъжд завалял; то се сгушило под стряхата на една голяма къща и изморено от дългия път, заспало дълбок сън. Тази къща била царски дворец. В това време царят бил намислил да жени дъщеря си и решил да вземе за зет тогова, когото пръв намерят близо до двореца. Съгледали заспалото момче. Взели го на ръце, занесли го в двореца и го сложили на царско легло.
            На заранта царят и царската дъщеря дошли при него, разпитали го и му съобщили решението си. Момчето поблагодарило и се съгласило, но помолило да се не бърза със сватбата, защото имало да върши една опасна работа. На другия ден станало рано и запитало на кой връх живее арапинът. Слугите му посочили върха, който се виждал от двореца. На третия ден момчето станало още по-рано, вързало си пояса за прозореца и от никого незабелязано, се спуснало долу. Бързо се отправило към върха, стигнало до локвата и я обиколило три пъти, като търсело арапина. На третия път извикало: „Де си, черни арапино? Що се криеш, страхливецо? Излез да се поборим, та да видим кой от нас е юнак над юнаци!“ Арапинът излязъл и се почнала страшна борба. Борили се до вечерта: ни този пада, ни онзи!
            — Ах — извикал арапинът, — да знае змеят да изпие едно ведро мляко за мене, бих те заровил девет педи в земята!
            — Да е тука царската дъщеря — отговорило момчето — да ме погледне отдалече, бих те закопал девет метра в земята!
            След това се разделили, Арапинът си влязъл в локвата, а момчето си отишло в двореца. Царската дъщеря го разпитвала къде е ходило, но то нищо не казало. Царят заповядал да накажат стражите, че не са видели къде е ходил зет му. На другата сутрин момчето пак по същия начин слязло през прозореца и отишло при локвата. Щом извикало: „Излез, арапино!“ — арапинът излязъл и борбата пак започнала — още по-страшна, чак до вечерта.
            — Ах, да знае змеят — рекъл наново арапинът — да изпие две ведра мляко за мене, ще те заровя девет педи в земята!
            — Ах, да е тука царската дъщеря — отговорило момчето — да ме погледне, ще те заровя девет метра в земята!
            Пак се пуснали. Но наблизо се бил скрил тоя ден един царски слуга, който още от сутринта проследил момчето. Той чул и видял всичко. Скритом се завърнал подир момчето в двореца, па разправил на царя каквото видял и чул. Царят заповядал тайно от зетя си да се приготвят за път всичките му ловци и птицеловци и царската дъщеря. На следната сутрин момчето пак отишло при локвата, обиколило я три пъти и извикало арапина. Ловците и царската дъщеря се били вече скрили наблизо и видели как арапинът излиза и как се почва борбата. И тоя път борбата продължила цял ден. Когато слънцето взело да залязва, арапинът извикал:
            — Ах, да знае сега змеят да изпие три ведра мляко за мене, ще те заровя девет педи в земята!
            — Ах, да е тука царската дъщеря, само веднъж да ме погледне, ще те заровя девет метра в земята! — отговорило момчето.
            Царската дъщеря излязла изведнъж пред момчето и го погледнала, па се скрила отново. Момчето усетило страшна сила. То тръшнало арапина на земята толкова буйно, че коремът му се пукнал и от него излязла една свиня, която се спуснала да бяга. Царските ловци убили свинята, момчето й разпрало корема, отдето изскокнал заек. Кучетата разкъсали заека, а от него изхвръкнал сив гълъб. Птицеловците се спуснали, уловили го и го подали на момчето. То разпрало гълъба и в коремчето му намерило шишенце. В това шишенце било сърцето и душата на змея. Взели шишенцето и всички се завърнали в двореца. На другия ден момчето се венчало за царската дъщеря и след като поседяло една неделя, казало, че работата му още не е свършена. Царят го изпратил на път.
            То намерило майка си при чешмата. Тя носела мляко, но не във ведро, а в шише.
            — Защо носиш толкова малко мляко? — попитало я то. — Нали змеят пиеше много?
            — Змеят е болен — отговорила тя, — та не може да пие като по-напред.
            Тогава то извадило шишенцето и й казало:
            — Сега вече аз държа душата на змея. Ти си свободна, мамо! Тя заплакала от радост, ала пак се бояла да заведе сина си при змея.
            — Не бой се — казал той и тръгнал с нея.
            Когато отишли, змеят лежал и не можел да се мръдне от мястото си.
            — Искаш ли да оздравееш? — попитало го момчето.
            — Ах, как да не искам? — отговорил той.
            — Аз ти нося цяр!
            И показало шишенцето.
            — Моля ти се, моля ти се — завикал змеят, — дай по-скоро да го помириша!
            Но момчето ударило силно шишенцето в мраморната плоча. То се пръснало, змейовото сърце се пукнало и змеят умрял. Дворецът с богатствата, овцете с овчарите и всички змейови гори и полета останали на момчето. То пратило известие на баща си да дойде, па му подарило змейовия дворец с многото му имоти.

            Исполинът със златни коси
            Имало едно време мъж и жена. Те били много бедни. Едничка утеха им било момчето, що им се родило. Те го много обичали. В деня на кръщенката дошла една бабичка, която видяла момчето и казала на родителите му:
            — Това дете е белязано. То ще се ожени за царската дъщеря.
            Мъжът и жената се много зарадвали. От радост те разказвали на всекиго, когото срещнат, що им била предрекла бабата. Тия думи стигнали чак до царя.
            Един ден той яхнал коня си и отишъл да види момчето. Озовал се пред хижата на бедното семейство, влязъл и видял как живеят тия хора.
            „Такова момче не е за моята дъщеря — си казал царят на ума. — Щом е предречено, ще трябва някак да взема момчето и да го погубя, за да може дъщеря ми да се омъжи за царски син.“
            Той поискал от мъжа и жената да му дадат детето — да го отгледа и възпита в двореца си. Но те не искали да се разделят от него. Царят обещал да им даде много пари и да им направи голяма къща. Те пак не се съгласили. Тогава той ги заплашил и те — щат не щат — дали момчето. Утешили се с парите и къщата, що им дал царят, па си и казвали: „Щом детето ни е белязано, с него няма да се случи нищо лошо, дето и да отиде. То ще се ожени за царската дъщеря.“
            Царят отнесъл момчето, сложил го в една кошница и го хвърлил в реката. Но духовете на водата заобиколили детето и не пропуснали ни една капка да влезе в кошницата. Тя заплувала по реката и се спряла край една воденица, далече от престолния град.
            Воденичарят, който бил излязъл да прегледа яза на реката, видял кошницата и я взел. Той нямал деца, та осиновил момчето. И той, и жена му го обикнали като свое.
            Минали цели двадесет години.
            Веднъж царят бил тръгнал на лов и се спрял при воденицата. Заваляло дъжд, силна буря се явила. Той влязъл във воденицата да се подслони. Воденичарят го поканил на обяд. Царят останал, понеже бурята все още не спирала.
            На трапезата прислужвал синът. Царят го позагледал и момъкът му се много харесал: такъв хубав, умен и пъргав момък той виждал за пръв път.
            — Син ли ти е този? — попитал той домакина.
            — Син ми е — отвърнал воденичарят.
            Но когато момъкът излязъл за нещо, рекъл тихо на царя:
            — Намерен е, не е мой. Намерих го в една кошница в реката.
            — Кога беше то?
            — Има двадесет години оттогава.
            Царят се замислил. Спомнил си за онова дете, което хвърлил в реката. И то било момче. Той го хвърлил тъкмо преди двадесет години.
            — Ще искам от тебе една услуга — рекъл той на воденичаря. — Трябва да пратя писмо на царицата. Пусни тоя момък да го занесе.
            — Добре — рекъл домакинът.
            Царят написал писмо, в което поръчал на царицата да се разпореди да убият тайно момъка и да го погребат. Дал писмото на момъка и му заръчал да бърза.
            Но момъкът забъркал пътя. Той навлязъл в една гора и се изгубил. Нямало и кого да пита, за да се оправи.
            Стъмнило се. Той се лутал дълго, докле видял на едно място светлина. Тръгнал натам. Стигнал до една къщурка, чийто прозорец светел. Тропал, ала не му отворили. Бутнал вратата и влязъл.
            В стаята седяла една баба, която предяла.
            — Що дириш тук? — запитала го уплашено тя.
            — Тръгнал съм да нося писмо на царицата — отвърнал момъкът. — Сбърках пътя и съм много уморен. Голямо добро ще ми направиш, ако ме пуснеш да преспя тук.
            — Скоро си тръгвай, отдето си дошъл — викнала му бабата, — ако ти е мил животът. В тая колиба живеят разбойници. След малко ще си дойдат, и ще те убият.
            — Нямам сили да вървя по-натам — казал момъкът. — Ще остана тук, па каквото ще да става.
            И той сложил писмото на масата, легнал на пода и заспал. Разбойниците дошли и запитали бабата какъв е тоя момък. Тя им казала, каквото знаела за него.
            Разбойниците отворили писмото, прочели го, па съжалили момъка и се надумали да подиграят царя. Написали друго писмо, в което пишели — щом пристигне момъкът, да го омъжат за царската дъщеря. Първото скъсали, а второто пъхнали в плика и го запечатали.
            На заранта момъкът се събудил и поблагодарил на разбойниците за гостоприемството. Той си взел писмото, а те му показали пътя.
            Като прочела писмото, царицата издала заповед да се изготви всичко за сватба. Момъкът бил толкова добър, хубав и любезен, че и княгинята го харесала и взела на драго сърце. Те заживели щастливо.
            Малко след това дошъл царят.
            Той останал като гръмнат, когато се научил за станалото.
            — Кой ви е казал да правите сватба? — викнал той. Тогава царицата му показала писмото и рекла:
            — Виж какво писмо ни прати по момъка. Прочети го. Изглежда, че си забравил.
            Царят прочел писмото и видял, че почеркът прилича на неговия, но съдържанието е друго. Той повикал зетя си:
            — Кой ти даде това писмо?
            — Ти ми го даде, царю честити.
            — Отварял ли си го?
            — Не съм.
            — В онова писмо, що ти бях дал аз, пишеше друго.
            — Не знам. Трябва да са го сменили, додето съм спал — в къщата сред гората.
            Царят решил да погуби зетя си.
            Той му заповядал да отиде в Чудните планини и да му донесе три златни косъма ог главата на исполина, който царувал там. Той бил сигурен, че исполинът ще убие момъка.
            — Ще ида — рекъл зет му.
            Той се сбогувал с жена си и тръгнал.
            Стигнал до вратите на един голям град. Крепостта се пазела от стража. Запитали го кой е и какъв занаят има.
            — Воденичарски син съм — отвърнал той, — всичко мога да върша.
            — Кажи ни тогава защо изворът сред площада в нашия град е пресъхнал. По-рано от него течеше вино, а сега не тече и вода. Ако ни кажеш причината, ще ти дадем два коня, натоварени с жълтици.
            — Ще ви кажа — рекъл момъкът, — но на връщане. Пуснете ме, че бързам!
            Те го пуснали.
            Вървял що вървял, стигнал до втори град. И там стражите го запитали кой е и какво работи. И на тях момъкът отговорил същото.
            — Кажи ни тогава защо ябълката сред градската градина не ражда? По-рано даваше златни ябълки, а сега няма и листа. Ако ни откриеш причината, ще ти дадем два коня с жълтици.
            — На връщане ще ви кажа. Сега ме пуснете, че бързам! И тия го пуснали.
            Стигнал до брега на голяма река. Лодкарят също го запитал кой е и какъв занаят има.
            И на него царският зет отговорил същото, каквото бил казал на другите.
            — Моля ти се тогава — рекъл лодкарят, — кажи ми докога ще стоя тук да превозвам хората. Не е ли време да дойде някой да ме смени?
            — Ще ти кажа на връщане — казал царският зет. — Сега ме прекарай на другия бряг, че бързам.
            Отвъд реката се издигали Чудните планини. На най-високия връх бил дворецът на златокосия исполин. Тоя дворец бил издълбан в скалите.
            Момъкът влязъл. Исполинът не бил там. Майка му седяла на един голям мек стол и нижела бисери.
            — Защо си дошъл? — запитала го тя.
            — Трябват ми три косъма от главата на исполина — отвърнал той, — не ги ли занеса на тъста си, ще ми вземат главата.
            — Син ми е много зъл. Щом те види, ще те убие. Но аз щети помогна. Ела подир мене!
            Тя го завела в спалнята на исполина и му показала една дупка в скалата, под леглото.
            — Влез, та се скрий там — рекла бабата, — пък аз ще затуля дупката с една плоча. Ако не се обаждаш, великанът няма да те намери.
            — Много ти благодаря — рекъл момъкът. — Но аз трябва да науча и три неща; инак няма да мога да си отида.
            — Кои са тия три неща?
            — Първо: защо изворът сред площада на един град не тече, когато по-рано от него е извирало вино? Второ: защо ябълката сред градината на друг град няма и листа, когато по-рано е раждала златни ябълки? Трето: защо лодкарят в подножието на Чудните планини толкова години прекарва всекиго, който дойде, а никой не идва да го смени?
            — На тия три въпроса е много мъчно да се отговори — казала бабата. — Когато се върне син ми, аз ще го запитам. Той ходи навсякъде, всичко знае. Ти слушай добре какво ще отговори.
            Надвечер исполинът дошъл. Момъкът се бил вече скрил в дупката и бабата го похлупила.
            Щом влязъл, великанът почнал да мирише въздуха.
            — Кой е идвал тук? Човек има в моя дворец — рекъл той и почнал да претърсва стаите.
            — Я остави, недей разрежда, че едвам съм наредила! — викнала майка му. — Сядай да вечеряме, че ми се спи!
            След вечеря исполинът легнал на майчините си колене и задрямал. Тя му изскубала един косъм. Той скочил и креснал:
            — Що правиш ти? А тя рекла:
            — Задрямала съм, синко. Сънувах, че виждам един извор, от който е текло по-преди вино, а сега не тече и вода. Как е станало това?
            — Много просто — отвърнал исполинът. — В кладенеца има под един камък жаба. Ако я убият, отново ще потече вино.
            И той задрямал пак. Тогава бабата му отскубнала втори косъм. Той пак изпищял, но тя и тоя път рекла, че била задрямала.
            — Сънувах, синко, една ябълка, която раждаше по-рано златни плодове, а сега няма и листа. Как е станало това?
            — Под корените на дървото има мишка. Тя гризе корените. Убият ли я, дървото ще се съвземе. Оставят ли я жива, то ще издъхне съвсем. Хайде, сега ме остави да дремна.
            И той заспал отново. Бабата му изтръгнала трети косъм.
            Исполинът скочил като луд. Но и тоя път майка му казала, че била задрямала.
            — Присъни ми се — рекла тя — един лодкар. Той стоеше долу в подножието на планините и превозваше пътници. За някакво престъпление са го осъдили да върши тая работа. Запитах се, докога ще превозва? Няма ли да отиде някой да го смени?
            — Той е глупак, затова превозва. Щом дойде някой и седне в лодката, нека му сложи греблата в ръцете, па да си върви. Оня, ще не ще, ще превозва.
            На заранта рано-рано исполинът изпил един котел мляко и излязъл. Бабата отхлупила плочата. Момъкът се измъкнал, поблагодарил й, взел трите косъма и си отишъл.
            Когато стигнал до реката, дал знак на лодкаря и оня приближил лодката.
            — Ти обеща да ми кажеш как да се отърва от тая работа — рекъл лодкарят.
            — Прекарай ме, па ще ти кажа.
            Като стигнали на другия бряг, момъкът излязъл и рекъл на лодкаря:
            — Дойде ли някой да го превозваш, накарай го да подържи лопатите. Щом ги вземе, остави му ги в ръцете, па си върви. Тъй ще се отървеш.
            Когато стигнал до града с вехнещата ябълка, стражата го спряла. Той им казал да убият мишката, а те му натоварили два коня с жълтици.
            Тъй станало и в града с изсъхналия извор. И там му дали два товара.
            Най-после царският зет отишъл в двореца при тъста си и му дал трите златни косъма. Като го видял, че води четири коня, натоварени със злато, царят го признал на драго сърце за свой зет.
            — Мили сине, къде намери толкова жълтици? — го запитал той.
            — В Чудните планини — отвърнал момъкът.
            — Има ли още?
            — Има, колкото искаш.
            — Ами аз мога ли да отида да си взема?
            — Можеш, разбира се. Ще стигнеш до една голяма река. Ще кажеш на лодкаря да те прекара отвъд: там има цели купища жълтици.
            Царят тръгнал. Той повел десет коня. Като стигнал до реката и седнал в лодката, лодкарят му рекъл:
            — Я подръж малко лопатите, за да стегна лодката, че е протекла.
            Оня взел греблата, а лодкарят скочил на брега и ритнал лодката — да отиде навътре.
            Тъй бил наказан царят за своите зли дела.
            Навярно конете му пасат и днес край реката, а той превозва ли, превозва, защото едва ли ще се намери някой глупав да вземе греблата от ръцете му.

            Дядо поп и гатанките
            Испанска приказка
            Имало едно време в селото Сан Блас един поп. Той бил много дебел и коремест, защото обичал да си угажда. Бузите му били зачервени и издути, а гордостта му нямала граници. Той си мислел, че знае всичко и че по-умен от него няма по цялата земя.
            Тъй си мислели и селяните, па дори и кметът, който бил простичък човек. Той се допитвал за всичко до дядо поп и слушал всяка негова дума.
            Един ден, когато попът седял на трапезата си пред голям супник с вкусна чорба, дотичало едно момче и го помолило да отиде в къщата на кмета по бърза работа. Пристигнал бил кралят и кметът не знаел как да го посрещне и как да се разговаря с него.
            — Кралят може да почака малко — казал дядо поп важно. — Човек като мене си не разваля спокойствието за такива дреболии!
            Момчето си отишло. То казало на кмета гордо, че дядо поп е много важна особа: и самият крал е пред него нищо. А попът си сипал голяма паница чорба и почнал да яде.
            Когато дояждал третата паница, отвън чул шум, какъвто се не бил чувал други път. Попът на Сан Блас бил много любопитен. Той станал от трапезата, отворил вратата и изведнъж се озовал лице срещу лице с краля.
            — Твоята слава на учен и умен човек, дядо попе, възбуди у мен желанието да се запозная с тебе и понеже ти не благоволи да дойдеш при мене, аз реших да те потърся.
            — Нека ме извини, ваше величество, но когато ми съобщиха за пристигането ви, супникът беше вече сложен на трапезата, а аз не обичам ни студена чорба, ни горещо вино.
            Кралят се позабъркал и малко изненадал от този отговор: пръв път му говорили така. Но той бил снизходителен.
            „Какво има най-сетне? — си казал той на ума. — Не мога да искам от един селски поп да знае придворните обичаи. Па и на прочутите хора е позволено да бъдат малко горделиви.“
            Той влязъл в попската къща, като оставил свитата си на улицата, седнал по свойски до дядо поп и додето слугинята Агеда и клисарят Доминго тичали да прислужват, двете прочути особи се разговаряли като равни.
            Кралят бил достатъчно проницателен, за да схване бързо с кого има работа. Разбрал, че попът на Сан Блас е прост човек, надут от гордост и самодоволство, голям себелюбец, който мисли само за себе си.
            И той си казал на ума: „Ще го науча аз. Свещениците живеят, за да служат на бога, но тоя служи само на себе си. Ще му дам един урок, който ще го накара да поотслабне, ще го направи малко по-скромен и ще намали себелюбието му. Вредно е най-сетне за човека да е толкова тлъст и надменен.“
            Сетне рекъл на попа:
            — По всичко се вижда, отче, че си умник над умници и учен над учени. Иска ми се дати задам три гатанки, на които не са могли да отговорят и най-умните глави в моето царство.
            — Нека ваше величество пита, каквото желае: аз съм уверен предварително, че ще му отговоря веднага. За мене такива неща са играчка.
            — Ето какво ще те попитам. Колко струвам? За колко време бих обиколил земята? Що мисля и къде е грешката ми?
            — Позволете ми, ваше величество…
            — Не. Нищо не позволявам. Ти ми каза, че това било играчка за тебе. Искам да ми отговориш. Но за да ти покажа, че не съм жесток човек, давам ти цял месец срок. Мисли през това време. Днес е първи май. На първи юни в четири часа следобед те чакам в двореца в Севиля. Давам ти кралската си дума, че ако отговориш на трите въпроса, ще те назнача протойерей в най-голямата столична църква. Ако не отговориш както трябва, ще заповядам да те качат на най-голямото магаре, каквото се намери в града, и да те разведат по всички улици. И на всеки кръстопът ще ти удрят по двадесет камшика. Аз съм уверен предварително, че твоят голям ум ще те избави от тоя позор. Затова ти казвам: довиждане, дядо попе! Бог да ти е на помощ!
            Попът бил толкова слисан, изненадан и възмутен, че се и не досетил да отвори вратата на краля и да го изпрати.
            — Знае ли той кому говори? — почнал да се възмущава дядо ви поп. — Бива ли на човек като мене да се приказва тъй? Прочута особа като моята да се заплашва с камшик? Луд ли е тоя крал? Ще му намеря аз отговорите на трите проклети въпроса — и то още днес или най-късно утре. Но като стана протойерей на Севиля, ще вдигна всички попове и владици против него. Уверен съм, че и папата ще вземе моята страна. Ще му отмъстя аз. Такова оскърбление! Доминго! Хей, Доминго! Дай печеното агне да си доям! Дай после сладкото от орехчета!
            Дядо поп седнал отново на трапезата, но гладът му бил минал: кой знае защо, никак му се не ядяло. От голямото печено агне той можал да изяде само половината. От ориза с чушки, много добре сварен, не можал да хапне повече от две чинии. От пилешката яхния с миди изял три паници, но с пресилване. Към тоя слаб обяд добавил пет-шест домата туршия, десетина банички с череши и един буркан сладко от орехчета, но колко е това? Слугата и слугинята, като гледали колко неохотно яде дядо им поп, идело им да се скъсат от мъка.
            След голямата чиния със сладолед домакинът не можал вече да продължава обеда си. За клисаря това било истинско нещастие. Що се е случило с дядо поп? Защо изглежда толкова ядосан?
            Доминго не смеел да го запита.
            „Кралете си нямат друга работа — си казал той на ума, — освен да убиват охотата на добрите мирни хорица. Дядо поп не изяде днес и четвъртината от онова, което изяждаше дори през пости. Чудна работа!“
            Но тепърва имало клисарят да се чуди.
            Току-що разтребил масата и дядо поп му заповядал да снеме от тавана всички книги, които берели от години прах, без да ги потърси някой. Господарят му не дал време дори и да ги обърше, а се нахвърлил на тях веднага и почнал да ги прелиства яростно. Вечерта той хапнал малко — само две кила пушен свински бут, пет-шест чая и половина кило печени филийки: съвсем малко, колкото да не умре от глад. Легнал си той късно и спал само дванадесет часа.
            Щом станал, дори без да се измие, дядо поп се заровил отново в книгите. И това продължавало не ден, ни два, а цели осем дена за голям ужас на състрадателния Доминго.
            — Чудна работа! — си казвал клисарят. — Дядо поп е решил сякаш да става или папа, или професор. Защо му е толкова ученост?
            А най-лошото било, че светиня му почнал да отслабва много бързо: на осми май той не намерил в умните книги нищо, а теглото му спаднало от 140 кила на 120.
            — Всички тия стари писатели са говеда! — рекъл възмутено той и заповядал на клисаря да отнесе непотребните книги отново на тавана.
            Той решил да намери сам отговора на трите въпроса. Почнал да прави разходки, понеже вярвал, че като си раздвижи нозете, ще му се раздвижат и мислите. Отивал все по-далече и по-далече, едва смогвал да си похапне, а вечер се връщал толкова изморен, че цяла нощ усещал схващане на краката и болки в костите. Като карал тъй една седмица, мозъкът му все още не родил нищо, но тялото му изгубило доста тлъстина: той тежел вече само 80 кила.
            Доминго си скубел косата от отчаяние. Но по едно време забелязал с радост, че господарят му почва да става разговорлив. По-рано бил мълчалив, надменен и затворен в своите мисли. А ето че една заран влязъл в кухнята, дето слугинята деряла едно яре, закачено за гвоздей.
            — Агедо — рекъл попът, — колко струва ярето?
            — По двадесет гроша се пада килото, дядо попе!
            — Скъпичко е. Я кажи ми, дъще, ако те запитаха колко струва кралят, как би отговорила?
            Слугинята се изненадала от тоя неочакван въпрос. Тя зинала и загледала свещеника с вдигнат нож в ръка. После се засмяла и казала:
            — Бога ми, дядо попе, не съм видяла още да се продава на нашия пазар крал. В Сан Блас няма такава стока. Но ако ме запитат, ще им кажа, че не знам: да отидат да питат моя господар; ти знаеш всичко, дядо попе.
            — Глупава си — рекъл попът ядосано и хлопнал вратата след себе си.
            Агеда вдигнала рамене.
            — Нашият господар — казала тя на клисаря — е станал нещо много докачлив. Не му се угажда лесно. Че отде да знам аз колко струват кралете?
            И се заловила отново за работа.
            А попът отишъл при кмета. Сетне посетил аптекаря, нотариуса, пристава. Запитал обущаря, шивача, бръснаря и дори седларя. Но колкото ловко и да задавал въпросите си, не получил умен отговор. Никой в селото не можал да си представи като каква ще да е цената на един крал, траенето на едно пътуване около земята и грешката на една коронована глава.
            Дядо поп слабеел, бледнеел и жълтеел от ден на ден все повече и повече. Дрехите му висели на измършавялото тяло като на закачалка, вместо да прилепват като по-рано. Доминго плачел от жал, като го гледал. Попът на Сан Блас тежел на 25 май само 50 кила: нещо нечувано и — може да се каже — дори недостойно за един свещеник.
            Оставало му само едно: да запита свещениците по околните села. Наистина за гордостта на попа от Сан Блас това било донякъде унизително, но нима разходката в Севиля на магаре не ще бъде по-унизителна? Той заповядал на Доминго да му оседлае мулето и да му приготви в кошниците храна за няколко дена.
            Клисарят изпълнил заповедта и се приготвил да придружи господаря си.
            — Аз заминавам сам — рекъл грубо попът.
            — Не е възможно, дядо попе. Ти ще изгубиш пътя. Ще се удавиш в някоя река. Змия ще те ухапе. Разбойници ще те оберат, а може и да те убият, не дай боже!
            — Остави ме да вървя, глупчо! Недей ме заплашва с десетте наказания, които е пратил бог на египтяните, за да пуснат евреите. Аз не съм дете. Навред в околността всички познават свещеника от Сан Блас и всеки го почита: кой няма да го упъти? Па и аз не съм магаре — да изгубя пътя.
            Доминго все още държел поводите на мулето.
            — Моля ти се, дядо попе, позволи ми да дойда с тебе: аз ще водя мулето. То е своенравно и дяволито като някоя хубава госпожица. Щом види, че ме няма мене да го водя по правия път, веднага ще ти изиграе някоя игра, та има да се чудиш.
            Но попът изгледал клисаря толкова страшно, че оня млъкнал и отпуснал поводите. Господарят му заминал.
            Не минало и час и свещеникът от Сан Блас изгубил пътя. Той пуснал мулето да върви, където му видят очите, докле стигнало до едни храсталаци. Едно момче, сухо и тънко като скакалец, пасяло наблизо три кози.
            — Хей, момче, накъде води тая пътека, дето минава край тоя храсталак?
            — Наникъде, дядо попе. Нали я виждаш, че нито води някого, нито минава нанякъде, ами си лежи и не мърда!
            — Ей, че си твърдоглав! Как се викаш!
            — Аз се не викам никак и никога. Хората ме викат, когато им потрябвам.
            — Не те е срам? Кажи ми, хитър нехранимайко, как наказват във ваше село такива маймунчета като тебе?
            — Когато остареят, правят ги кочове — отговорило козарчето и се изсмяло.
            Попът останал поразен от голямата безочливост на момчето. Значи, на един час раздалеч от Сан Блас има хора, които не признават прочутия тамошен поп. Чудна работа!
            — Ееееех, де да бях дебел, какъвто си бях по-рано! Тогава всички щяха да ме уважават. А сега!
            И той почнал да проклина краля и неговите дяволски гатанки.
            Понеже от козарчето не можал да изтръгне ни дума, свещеникът се оставил на мулето да го кара, дето си ще. След час-два то го отвело в едно село.
            Тъй попът обиколил за пет-шест дена всички свещеници в околността, които преди това презирал поради тяхната простотия. Той се силел да бъде към тях много любезен, дано изкопчи от някого отговор на трите въпроса. Но нищо не научил. Скитал се с мулето от село на село, кога недоял, кога недоспал. Когато се върнал в Сан Блас, тежел само 40 кила, а ни на един въпрос не бил научил отговора.
            Като приближил до селото, той решил да си опита за последен път късмета. Чувал бил, че една баба, на име Долорес, е голяма познавачка. Мнозина отивали при нея да им каже, ако имат нещо изгубено или открадното, къде е. И тя познавала. Но попът се подигравал и с нея, и с ония, които се допитвали до нея. Срещнал една жена и я запитал къде живее Долорес, познавачката.
            Жената му показала къщата и го запитала:
            — Защо ти е, дядо попе? Искаш да се посъветваш с нея ли?
            — Не е твоя работа! — отсякъл попът.
            Влязъл в двора. Там седял един кърпач и набивал клечки на една подметка. Попът слязъл от мулето и седнал да си почине на столицата. Съсипан бил от път.
            — Добър ден, приятелю — казал той на кърпача. — Ще ли бъдеш тъй добър да извикаш Долорес?
            — На драго сърце, дядо попе. Долорееес! Никой не отговорил.
            — Можеш ли я извика още веднъж?
            — Разбира се, дядо попе. Долорееееес! И тоя път се не обадил никой.
            — Извини ме, приятелю, но, моля ти се, извикай я за последен път.
            — Бива, бива. Долорееееееееес!
            Но и на третия път се не отзовал никой. Попът станал и запитал кърпача:
            — Сигурен ли си, че Долорес си е в къщи?
            — О, не. Напротив, дядо попе. Тя замина още преди два месеца за Севиля.
            Попът се ядосал:
            — Защо тогава я вика три пъти, а ми не каза, че не била тука?
            — Не се сърди, дядо попе! Ти запита ли ме дали е тука? Не. Ти ми поръча да я извикам и аз ти услужих. Вината си е твоя.
            Попът разбрал, че и тук са се подиграли с него, но си преглътнал яда.
            — Изгубил съм всяко уважение — си казал той. — И кърпачите се подбиват вече с мене.
            Качил се на мулето и си отишъл в къщи. А тоя ден бил 31 май. Мулето препускало весело към обора, а дядо поп скръбно повтарял на ума си, както се клател на него:

            Утре ще ме бият,
            утре ще ме бият.

            Доминго се притекъл да снеме господаря си от седлото и да го пренесе на леглото. Като го видял полумъртъв и бледен, жълт като слама, той го запитал:
            — Защо ми не кажеш, дядо попе, каква ти е мъката?
            — Не е твоя работа. Остави ме на мира!
            — Как да не е моя работа? Не мога вече да те гледам, че страдаш и се топиш. Колко хубаво беше едно време, когато ти бе най-дебелият човек в целия окръг. А сега… позволи ми да ти помогна, с каквото мога.
            — Да ми помогнеш ли? Ти ли ще ми помогнеш?
            — Че защо не, дядо попе? Недей мисли пък, че като съм клисар, та съм говедо. Нали знаеш, че малки колела карат големи коли?
            Попът мълчал и само охкал от умора и мъка. Клисарят продължил:
            — Най-после, дядо попе, няма защо да се преструвам, че не знам онова, което знам.
            Попът го погледнал подозрително:
            — Знаеш ли? Какво знаеш? Нищо не знаеш!
            — Знам, че утре по улиците на Севиля едно магаре ще разнася…
            — Млък! — викнал попът, като скочил. — Дума да не си казал повече, ако не искаш да те пребия!
            — Защо, дядо попе? Не виждаш ли, че искам да те отменя? Пусни ме да отида аз при краля вместо тебе.
            — Ти луд ли си? Нима можеш каза на краля колко струва, за колко време ще обиколи света и що мисли? И ако си знаел, защо ми не каза, ами ме остави да бия толкова път напразно?
            — Нищо, дядо попе. Било, каквото било. Ако ти ме беше попитал, щях да ти кажа, но сега е вече късно. Гледай си работата! Аз ще наглася всичко. Утре заран ще отида на сеитба. Ти ще облечеш моите дрехи, а аз — твоите. Ти ще останеш на нивата да сееш, а пък аз ще вървя при краля. То се знае, че сеитбата не ще излезе добра, защото всеки занаят си търси майстора, ала — с божия помощ — и лошата сеитба все ще даде жътва. Аз ще се кача на мулето ти и ще отида в двореца, а ти стой на нивата, докле се върна, да не би да се узнае измамата. Кълна ти се, че ще те направя главен поп на столицата.
            Свещеникът бил толкова измъчен и уморен, че му идело да се съгласи на всичко. За пръв път от дълго време насам той се наспал добре. На заранта направили, както било уречено. Доминго се явил в столицата. Пуснали го в двореца. Расото му стояло много хубаво.
            Като го видял, кралят извикал:
            — Боже господи! Колко си отслабнал, дядо попе, откак се разделихме! За един месец си се стопил. Можа ли поне да измислиш отговор на въпросите ми?
            — Струва ми се, че съм успял, ваше величество.
            — Много добре, отче! Кажи ми тогава колко струвам.
            — Ваше величество струва 29 сребърника.
            — 29 сребърника ли? — викнал кралят. — Не те ли е срам да оскърбяваш своя господар?
            — В думите ми няма оскърбление. Нека си спомни ваше величество, че нашият господ Исус Христос е бил оценен за 30 сребърника. Мисля, че ваше величество ще да струва поне един сребърник по-малко от господа.
            — Право е — казал кралят, като се успокоил отведнъж. — А за колко време ще обиколя земята?
            — За 24 часа, ако благоволите да се качите на слънцето.
            И кралят, и придворните му се засмели. Тоя отговор им се харесал. Те, види се, не знаели, че земята се върти около слънцето, а не то — около нея.
            — Ееее, както си почнал, ти ще станеш придворен изповедник и главен свещеник на столицата — рекъл кралят. — Кажи ми тогава що мисля и къде ми е грешката!
            — Господарю, вие мислите, че аз съм попът от Сан Блас…
            — Тъкмо това мисля, дядо попе, и затова ще бъдеш бит с бич на магарето.
            — Ба, още се не знае, защото ваше величество има грешка.
            — Каква грешка? Да не би да искаш да кажеш, че имам грешка, като мисля, че си попът от Сан Блас?
            — И наистина имате грешка, защото аз съм му клисарят.
            В това време се раздал силен шум и глъчка отвън. В чертога влязъл запъхтян кметът на Сан Блас.
            — Господарю, чудни неща стават в селото. Не знам що да правя.
            — Що е станало?
            — Хора видели тая заран нашия свещеник, че язди мулето си накъм столицата. А в същия час други го видели на нивата му, дето е и сега, че сее с пълни шепи пшеница и пее колкото му глас държи. Наистина той е облечен като клисар, но всички са го познали: кой не познава нашия дядо поп? Тук трябва да има някаква магия. Кралят не можал да сдържи смеха си.
            — Познаваш ли тоя човек? — запитал той кмета, като му посочил клисаря.
            — Бей, та това е Доминго, нашият клисар!
            — Доминго — казал кралят, — ти успя да ме излъжеш. Защо дойде наместо господаря си? Страх ли го беше?
            — Съвсем не, ваше величество. Но бива ли да се разваля спокойствието на поп като нашия за някакви си гатанки, които и прост човек като мене ще разгатне? Аз сам го помолих да ме замести в сеитбата, за да не бие път дотука.
            — Да, хитрецо, ала ти по тоя начин го отърва и от камшика. Нищо, аз прощавам на господаря ти за твой хатър, но няма да го назначавам ни главен свещеник тук, ни придворен изповедник. Нека си стои в селото: той няма глава за градски поп. А на тебе давам тия сто жълтици награда. Па като си отидеш в село, кажи на дяда си поп, че е излязъл по-умен, отколкото го смятах, щом има такъв умен и верен клисар, какъвто си ти.

Слънце и месец
            В едно далечно царство умрял царят. Син му се качил на престола да управлява и като минали четиридесет дена от погребението на бащата, решил да си търси мома за жена. Затова заповядал на всички хора от престолния град да се съберат на другия ден на помен и угощение в градината пред двореца. Глашатаите разгласили, че всички до един трябва да дойдат: никой да не остава в къщи. Царят минавал между гостите — да си оглежда мома, но не харесал никоя.
            Гостите пирували цял ден. Вечерта царят пратил стражи по целия град — да видят не е ли останал някой у дома си. Тръгнали от къща на къща. Навсякъде било тъмно: всички били на угощение в царската градина. Само в една къща светело. Там живеели три сестри, толкова бедни, че нямали дрехи да отидат на царското угощение: цели били парцаливи.
            Стражите се спрели под прозорците — да подслушат какво си говорят момите. Бабичката, майка на трите сестри, рекла:
            — Какво ли е сега в царската градина! Каква ли е хубост — там да си и да гледаш, да ядеш, да пиеш! Каква ли е веселба, какви ли са песни!
            Най-старата сестра казала:
            — Царят иска да се жени, ама не знае коя да вземе. Да ще да се ожени за мене, ще му храня цялата войска с една ока пшеница.
            Средната рекла:
            — Ех, да ще да вземе мене, цялата му войска ще обличам. А най-малката продумала:
            — Мене пък да вземе, ще му родя две хубави дечица: момче и момиче. Едното ще свети като слънце, а другото — като месечина.
            Стражите се затекли при царя и му разказали всичко. Той ги пратил да доведат бабичката и момите. Довели ги. Царят си избрал за жена най-малката дъщеря, а другите две моми и майка им прибрал да живеят в двореца и да помагат на царицата.
            Наскоро след сватбата се отворила война. Царят поръчал на по-голямата си балдъза да се грижи за жена му. Додето той воювал по далечни страни, царицата добила две хубави деца — момче и момиче. На гърдите им светело — на момчето слънце, а на момичето месец. Голямата сестра, която била в това време едничка край нея, щяла да се скъса от завист. Тайно тя сложила в люлката едно кученце и едно котенце, а децата изнесла.
            Когато майката поискала да види децата си, сестра й донесла кученцето и котенцето, показала й ги, па рекла:
            — Виж какво си добила: куче и котка! А на мъжа си обеща да му родиш момче и момиче, като слънце и месец.
            Тя пратила бързоходци да известят на царя, а децата затворила в един сандък, през нощта го изнесла из двореца и го хвърлила в морето.
            Щом се върнал от война, царят отишъл при люлката — да си види рожбите. Страшен гняв го обзел, като видял кученцето и котенцето. Веднага заповядал на стражите да затворят царицата в една тясна тъмнична килия, взидана в стената, досам каменната врата на двореца. Килията имала тясно прозорче, отдето по веднъж на ден давали на затворницата вода и черен хляб. Всеки, който мине край прозорчето, трябвало да заплюе в лицето жената: тъй заповядал царят. А той се оженил за сестра й, която станала царица на сестриното си място.
            В това време сандъкът с децата бил отнесен надалече в морето. А сред морето плавал кораб. Господарят на кораба съзрял сандъка и казал на двама от гребците:
            — Я се хвърлете във водата, та ми донесете оня сандък там, що плува по вълните. Ако има в него живина, моя да е, ако ли е нещо мъртво, ваше нека е.
            Гребците грабнали сандъка и плувайки, го изнесли на кораба. Отворил господарят капака и — що да види: в сандъка спели две хубави дечица, братче и сестриче. Едното светело като слънце, а другото — като месечина. Той много се зарадвал, защото жена му била бездетна, и от радост подарил на гребците кораба заедно със стоките, що били натоварени на него.
            Щом стигнали на суша, мъжът отнесъл у дома си двете деца и почнал да се грижи за тях като за свои. Децата расли и порасли, станали по на петнадесет години. Тогава техният побащим извикал настрана момчето и му казал:
            — Синко, аз съм стар: може скоро да умра. И майка ви е стара. Когато ние умрем, ти продай всичко, което остане от нас, па се приготви да оставиш тая страна, защото трябва да идете със сестра си другаде да живеете. Ще оседлаеш коня ми, па ще го яхнете със сестра си. Дето спре да почива, там и вие ще се отморявате. А застои ли се някъде една-две седмици, там ще си направите къща и ще се заселите. Конят знае накъде да върви.
            След година побащимът им умрял. Подир него се разболяла и жена му. Преди да умре, тя повикала настрана девойчето и му рекла:
            — Баща ви умря, чедо, а и моят ред иде. Вие ще останете сами с брата си. Вземи тия две торби с пари и ги пази. Не ги давай на брат си, додето не видиш, че е останал без пара.
            Наскоро и бабичката умряла. Момъкът направил, както му бил поръчал старецът. Девойката се почудила, като видяла брат си, че продава всичко.
            — Защо продаваш, братко? — запитала го тя. — Какво ще ядем и де ще живеем? Ти продаде и ниви, и ливади, и стока; па и къщата, дето сме сега, продаваш, къде ще вървим?
            — Не се грижи, сестрице — отвърнал й момъкът.
            И на другия ден той оседлал коня, качили се на него със сестра си и тръгнали. Пуснали му юздите. Дето спирал конят да пасе, там и те слизали да почиват. Вървели, вървели, стигнали в онова царство, дето се били родили. Конят се запътил право към царската градина, дето преди години царят бил свикал на угощение гражданите. Там се запасъл. Чакали го ден, два, три, неделя: все пасе. Две недели минали. Тогава момъкът разбрал, че там ще трябва да се засели със сестра си.
            Като ги видели царските хора, че се мяркат всеки ден в градината, обадили на царя. Той казал да ги изпъдят. Дошли стражите и поръчали на момъка и момата да изведат коня от градината и да вървят другаде. Но момчето им казало, че иска да помоли царя — дано се съгласи да им отмери в градината място, колкото за една къща, че да се заселят там. Стражите известили на царя и той казал да им отмерят място за къща. Тогава момчето потърсило майстор — да му направи къща. Намерил си един майстор, много добър. Почнали да се спазаряват.
            — Майсторе — казал момъкът, — аз не мога да платя твоето изкуство, нито пък ти знаеш каква къща ще ми трябва. Ти работи, додето кажа „стига“, а после аз ще броя пари, додето ти кажеш „стига“, съгласен ли си?
            — Бива — рекъл майсторът.
            И той събрал най-добрите си помощници и почнал да гради на момъка, къща. Излязло не къща, а дворец — по-хубав от царския. Тогава момъкът рекъл:
            — Стига, майсторе!
            Почнал да плаща. Броил, броил, броил, докато майсторът казал „стига“. Сетне нахранил и напоил майсторите, па ги изпратил.
            Братът и сестрата заживели в двореца. Но момъкът бил все замислен.
            — Що ти е, братко? — запитала го момата. — Защо си скръбен и умислен? Да не си нещо болен?
            — Не съм болен — отвърнал брат й, — но тая къща иска поддържане, а всичко похарчих за строежа: пари нямам.
            — Не бери грижа, братко! — утешила го момата. — И пари дал господ.
            И тя му дала двете торби с пари, които й била оставила помайчимата й. Тъй братът и сестрата заживели честито и охолно в новата къща сред царската градина.
            По едно време се разчуло, че царицата е болна. Идвали един през друг лекари да я лекуват, но никой не можел да й помогне. И бабички викали да й баят, но царицата все не се поправяла. Най-сетне извикали една прочута вещица, която живеела в пещера сред гората и правела магии. Тя погледнала царицата в очите и й рекла:
            — Ти си извършила зло, затова те е налегнала зла болест. Брат и сестра живеят някъде наблизо. Ти си ги някога обрекла на смърт: додето са живи, ти ще страдаш и теглата ти няма брой да имат.
            Царицата се досетила тогава, че момъкът и момата, които живеят в градината, ще да са нейни сестрини чеда. Тя помолила вещицата да ги погуби, ако може; свърши ли това, обещала й да даде, каквото поиска. Бабата се съгласила.
            На другия ден вещицата отишла на гости у брата и сестрата. Момъкът бил на лов, девойчето било само в къщи.
            Като разгледала къщата, бабата рекла:
            — Всичко ви е хубаво, дъще: и къщата, и покъщнината. Едно само да сте знаяли: има в една гора голямо огледало, което грее като слънце… Да кажеш на брата си да иде да го донесе, та да си украсите с него къщата. Мястото, дето е скрито огледалото, е на три дни и три нощи път сред гората; през седем реки се минава и един змей пази огледалото: ако може брат ти да убие змея, ще вземе огледалото и ще ти го донесе. Ти му кажи да се опита.
            Вечерта момата разказала на брат си за бабичката и за огледалото. Той отишъл при коня и го запитал ще могат ли да вземат огледалото, без да им стори нещо змеят.
            — Мъчно е — рекъл конят. — Оня змей не мигва ни денем, ни нощем; с четири очи пази огледалото. Но зарад майка ти трябва да се опитаме. Само едно помни: когато наближим, змеят ще почне да бълва огън из устата си; ти се закрий с железния щит, за да те не изгори, па грабни огледалото и не се обръщай назад, защото змеят ще ни гони и ще бълва подир нас пламъци чак до първата река.
            Момъкът яхнал коня и полетял с него към гората; те стигнали още вечерта на мястото. Един страшен змей с червени очи пазел огледалото. Щом видял, че иде към него конник, почнал да бълва пламък на буйни потоци. Момъкът се закрил с щита, но все пак дрехите му тук-таме изгорели. Той грабнал огледалото и бързо препуснал назад. Змеят пръхтял след тях, бесен и лют, бълвал пламъци, но не успял нищо да им направи. Когато стигнали до първата река, той отведнъж се изгубил.
            На другата сутрин момъкът окачил огледалото над къщната врата отвън и то огряло целия град като слънце. Кой отдето мине, все се чудел и облажавал брата и сестрата. Ето че към обед се показала и бабата — клатуш-клатуш, — домъкнала се до къщата и се спряла да гледа огледалото. Тя мислела, че змеят е вече изгорил момчето, та го направил на въглен, и затова почудата й била толкова силна, колкото и ядът й. Но бабата се престорила на доволна пред момата и почнала да я облажава.
            — Блазе ти, дъще — викала й тя, — че си имаш такъв храбър брат. Виж какво хубаво огледало ти е донесъл! Само едно има: като грее огледалото, да може брат ти да ти донесе и златната кокошка с пиленцата, що ходят в същата гора, па да ги пусне по двора — друго не ви трябва!
            Момъкът се научил от сестра си още същата вечер за разговора с бабичката и попитал коня ще могат ли да пренесат кокошката и пиленцата. Конят му казал:
            — Това е по-мъчно, но зарад майка ти ще се опитаме да го направим. Златната квачка и златните пиленца кълват в една поляна, над която се вият дванадесет орли. Щом наближим, те ще се спуснат върху тебе, затова ти си сложи на главата железен шлем и дръж над гърба си и лявата ръка щита, а с дясната гледай да уловиш квачката и пиленцата и да ги турнеш в дисагите на седлото. После се качи на гърба ми и дръж все така щита над себе си, защото орлите ще ни гонят чак до първата река.
            Момъкът направил, каквото го научил конят. Стигнали до полянката и изведнъж се разнесъл бесен вятър като буря: толкова силно летели орлите. Момъкът едва успял да извади щита и да се запази, когато страшните птици се спуснали върху него и почнали да кълват и дращят с нокти щита и шлема му. Но той не се уплашил, а почнал да лови пиленцата едно по едно, след като уловил първо квачката. Турнал ги в дисагите, яхнал бързешком коня и препуснал назад. Орлите го налитали чак до реката, кълвели и драскали щита и шлема, но не могли нищо да му сторят.
            На другата сутрин златната квачка и златните пиленца били пуснати по двора пред къщата. Всяка вечер кокошката снасяла по едно златно яйце.
            Минало се време; бабичката пак потропала на вратата. Като видяла златната кокошка и пиленцата, че ходят и кълват пред къщата, тя много се ядосала, но се престорила на доволна.
            Поседяла, що поседяла, па на тръгване рекла на девойката:
            — Блазе ви, дъще! Тая къща, по-хубава от дворец, това огледало, що свети като слънце, тая златна квачка, що ви носи златни яйца, и тия златни пиленца… И царят, дето е цар, пак няма това богатство. Всичко ви е хубаво, но да ще брат ти да се ожени, триста пъти по-хубаво ще ви е. В оная гора има градина, казват я Самодивска градина. Там живее една самодива, от всички моми по света най-хубава. Тя е лика-прилика на брата ти: юначна като него, хубава, стройна и висока. Ожени ли се за нея, друго му вече не трябва.
            Върнал се момъкът вечерта от лов — и девойката му разказала що чула от бабичката. Момъкът отишъл да пита коня.
            — И тая работа ще стане, ако ни потръгне — рекъл конят. — Зарад майка ти трябва да се опитаме. Но това е по-страшно и от змея, и от орлите. Самодивата е погубила десет хиляди момци досега. Отпърво ги убиваше: който тръгне да я иска, жив не се връщаше. А сетне й дотегна да ги убива. Тогава си разви свиления пояс и с него загради една широка поляна около своята градина: който прекрачи пояса, вкаменява се. Ще видиш колко много момци и мъже стоят вкаменени заедно с кон и оръжие около Самодивската градина. Все ме е страх да не се вкаменим и ние като тях. Па — каквото рече бог! Хайде да вървим!
            Момъкът яхнал коня и препуснал към гората. Когато стигнали до градината, той едва намерил отде да влезе, защото по цялата граница, опасана от самодивския пояс, стърчели вкаменени конници с оръжието си: един обърнат насам, друг — нататък, те се били наблъскали един до друг, та не можело да се мине. Момъкът се уплашил: не знаел що да прави. Ала конят вървял смело напред. Щом преминали пояса, нозете на коня се вкаменили цели, а тия на ездача до коленете. Конят спрял, не можел да пристъпи ни крачка. Момъкът усетил, че нозете му се вкаменяват и над коленете, много се уплашил, дигнал нагоре ръце и силно извикал:
            — Няма ли милост над мене? Няма ли смела ръка — да ме избави оттука?
            Самодивата чула от градината тоя жален глас, сърцето й се смекчило и тя се притекла на помощ на момъка.
            — Стига съм убивала и вкаменявала момци и мъже! — рекла си тя. — Толкова души отидоха, доста са: и богу не е угодно повече да погубвам…
            Тогава излязла на поляната, приближила се до конника, прегърнала го, целунала го по челото и рекла:
            — Не ми дава сърце да те погубя заради майка ти, защото тя много тегли от сестрина невяра. Отсега ще стана твоя невяста.
            И тя си прибрала пояса и се качила на коня. Щом дръпнала пояса, всички вкаменени хора се съживили заедно с конете си и почнали да благодарят на момъка, че ги е отървал от беда. Те препускали подир него с конете си: всички искали да му се отплатят кой с каквото може, но момъкът и самодивата летели толкова силно с коня, че скоро се изгубили.
            Девойката много се зарадвала, като видяла, че брат й си води булка. Самодивата и момъкът се оженили, а на другия ден дошла вещицата — да узнае жив ли е юнакът. Тя се надявала да намери момата примряла от скръб и плач, защото била уверена, че момъкът не ще се върне. Ала колко се почудила, като влязла в къщата и видяла момата весела и радостна, па научила още от нея и за сватбата на юнака със самодивата. Бабичката отишла при царицата и й казала, че всичко опитала, за да погуби брата и сестрата, но нищо не помогнало.
            — Аз нямам власт да сторя нищо лошо на тоя момък и на тая девойка. Прави сама, каквото знаеш.
            А царят през това време слушал от царедворци, стражи и слуги за голямото богатство на брата и сестрата, за опасните подвизи на юнака, за огледалото, което свети като слънце над целия град, за златната квачка с пиленцата и за сватбата на момъка с хубавата самодива. Той поискал да види това семейство.
            Един ден, когато юнакът бил по лов из гората, случило се, че и царят бил по ония места. Срещнали се. Царят запитал юнака отде е.
            — Тукашен съм — отвърнал момъкът. — Живея в царската градина. Царят го поканил да му отиде на другия ден на гости. Момъкът обещал. Вечерта самодивата, която виждала и знаела всичко, попитала мъжа си що си са говорили с царя в гората. Той й казал, че царят ги кани на гости в двореца. А тя му рекла:
            — Ако те срещне царят, кажи му, че додето той не ни дойде на гости, ние няма да го споходим.
            На другия ден царят и момъкът пак се срещнали в гората. Царят сърдито и скърбено припомнил на момъка, че не си е устоял на думата.
            Тогава момъкът рекъл:
            — Искам ти прошка, царю честити. Аз ти обещах, защото не знаех какво ще кажат домашните. А те ми казаха, че додето ти ни не дойдеш на гости, ние не бива да ти гостуваме.
            — Добре — отвърнал оня. — Щом е тъй, утре ще дойда у вас. На другия ден рано сутринта царят поръчал на готвача си да сготви най-хубави гозби, да ги насипе в сребърни паници и да ги прати по слугите в оная къща в царскататрадина. След това сам отишъл в дома на юнака. Учудил се, като видял всичката хубост на стаите и на покъщнината. Приказвали, що приказвали, дошло време за обед. Царят дал знак на един от царедворците да се затече до двореца да поръча ястие. Но щом се обърнал, видял сред стаята богата трапеза с най-отбрани гозби и плодове в златни съдини. Това била направила, самодивата, която само с един знак на ръката си извикала, без да забележи някой, горските духове и им заповядала да наредят веднага трапезата. Царят се зачудил много и засрамен, дал заповед на пратеника да не отива в двореца.
            Обядвали, пак приказвали и накрая, когато царят си тръгнал, поканил домакините да му дойдат на гости на другия ден. Те обещали. На заранта самодивата станала рано, откършила от градината три стръка босилек, взела единия, а другите два дала на мъжа си и на зълва си, като им казала:
            — Когато отидем в двореца, вие вървете след мене и правете, каквото правя аз.
            Сетне поръчала да оседлаят три коня, качили се и тръгнали към двореца. Пред вратите ги посрещнали царедворци и слуги. Самодивата поръчала да отведат конете в обора и добре да ги назобят. После влезли в двора. Трябвало да минат към тъмничната килия, дето била затворена бившата царица. Вместо да я заплюе, самодивата извадила кърпа, обърсала лицето на затворницата, целунала я по челото и й накичила в косата босилека. Мъжът й и зълва й направили същото.
            Царедворците веднага се затекли в двореца и разказали на царя как гостите му нарушили неговата строга заповед. Но той им казал, че след като свърши обедът, ще поиска сметка от гостите. Седнали да обядват. Самодивата на два-три пъти пращала слугите да видят не са ли се още назобили конете. Царят много се почудил и не можал да се сдържи, та казал:
            — Чудна работа наистина! Нашите коне са се нахранили още отзарана, а вашите и досега ядат. Какво им са турили в зобниците?
            — Кости — отвърнала самодивата. — Нашите коне зобят кости.
            — Кости ли? — извикал още по-учудено царят. — Де се е чуло и видяло кон кости да зоби? Вие подигравате ли се с мене на стари години?
            Тогава самодивата отговорила:
            — А де се е чуло и видяло, царю честити, царица да роди куче и котка? Тоя, който ти е казал това, се е наистина подиграл с тебе, а ти, като си му повярвал и си затворил клетата жена толкова години да лежи в оная тясна дупка и който мине да я заплюва, си извършил много голяма неправда.
            И като рекла това, разкопчала дрехите на брата и сестрата.
            Всички останали поразени: на гърдите на момъка светело слънце, а на момата — месец.
            Царят видял, че пред него стоят син му и дъщеря му, а царицата, която била нагласила тая измама, като разбрала за станалото, хвърлила се от прозореца в каменния двор и се пребила. Тогава царят заповядал да изведат веднага истинската царица от тясната тъмна килия, да я облекат в скъпа премяна и да я доведат при децата й.
            Оттогава те заживели в двореца честито, а когато умрял царят, момъкът се качил на престола и дълго управлявал, като слушал мъдрата самодива.

            Царят на въздушните духове
            Френска приказка
            В онова време, когато Карл Велики управлявал царството на франките, в град Бордо живеел един млад и храбър рицар, по име Юон. Казвали го Юон от Бордо. Веднъж му се случило да отиде по работа в Париж, столицата на царството.
            Но когато влязъл през големите крепостни врати, неочаквано го нападнали неколцина въоръжени мъже, които имали на лицата си маски. Той пронизал едного от тях с меча си, а другите се разбягали. Сетне се запътил към двореца да се оплаче на краля, че негови хора са му натъкмили засада, за да го убият.
            Рицарят не подозирал, че оня, когото убил, е синът на краля. Тялото на убития било пренесено в двореца малко преди да се яви там Юон от Бордо.
            Щом рицарят влязъл, онези, които били донесли убития княз, го познали и съобщили на краля.
            Карл Велики го посрещнал разгневен и отчаян. Преди още да го изслуша, изтеглил меча си и замахнал да му отсече главата. Но рицарите, които стояли около него, спрели ръката му.
            — Недей го убива! — рекли. — Той не е искал да усмърти сина ти нарочно, а се е бранел, понеже са го нападнали. Вместо да го убиваш, дай му да извърши някакъв подвиг. Ако е виновен, ще загине. Ако ли е невинен, съдбата ще му помогне.
            — Добре — казал кралят. — Ще отидеш отвъд Червеното море, в царството на Годис, в град Вавилон. Ще влезеш в двореца тъкмо когато цар Годис обядва. Без да кажеш дума, ще отсечеш главата на най-любимия му царедворец. А после ще му речеш: „Моят господар, мощният крал Карл Велики, ти заповядва да му подариш хиляда ястреба, хиляда ловджийски кучета и хиляда хрътки. Инак ще прати войски да ти вземат царството.“ После ще му извадиш със собствените си ръце четири зъба от устата и ще му оскубеш мустаците до косъм. Освен това ще доведеш дъщеря му Есклармонда, която е голяма хубавица. Ако извършиш всичко това, ще се ожениш за нея. Ако не го извършиш, ще те обеся. Върви и прави, каквото ти казах!
            Карл Велики вдигнал ръка, за да се разбере, че рицарят трябва да си върви. А Юон от Бордо се поклонил, коленичил на едното си коляно и сложил ръка на сърцето в знак на покорност.
            — Господарю — казал той, — ще изпълня волята ти. Но не ще ли ми позволиш да взема със себе си десетимата рицари, които водя още от Бордо?
            — Може — рекъл кралят, — но с едно условие: на брега на Червеното море ще ги оставиш и ще продължиш нататък сам.
            Когато рицарят напуснал двореца, всички поклатили глави: уверени били, че го чака без друго смърт.
            Юон от Бордо тръгнал още на другия ден със своите десет другари. Най-напред минали през една страна, дето не светело никога слънце — Земята на мрака. Ни кучета лаели там, ни петли пеели. Небето било тъмно като олово. Конниците трябвало да се движат през трънливи храсталаци с черни бодливи листа. И реките в оная земя били черни като катран. Хората не пиели вода — тя била отровна, — а ближели росата по листата на дърветата.
            После навлезли в друга страна — Земята на жегата. Там било ужасно горещо. Дърветата били с много високи стъбла и чак на върха имало зеленина. Там живеели маймуни и космати хора, кръвожадни — като зверове. Те не знаели що е хляб, а ядели сурово месо. Повечето били човекоядци. В реките и езерата текла топла жълта вода, горчива.
            Като изминали и тая страна, Юон и другарите му навлезли в трета — Земята на верността. Там живеели най-честните люде на света. В тая земя нямало мое и твое. Всичко било на всички. Хората ядели хляб, зеленчук и плодове. Пекли банички, завити в копринен плат, който не изгарял в пещта. На тоя плат приличали и хората в оная страна: в каквито нещастия и да изпаднат, все си оставали честни. Те не се карали, нито се биели. Нямало между тях ни крадци, ни убийци.
            Когато излезли от Земята на верността, рицарите навлезли в една пустиня. Дълго пътували по нея, без да срещнат човек. Най-после видели един белобрад отшелник, който постел и се молел. Той живеел в пустинята вече тридесет години и знаел всички земи по света, защото преди това бил пътувал много.
            Пустинникът казал на рицарите къде има вода. А за храна им посочил корени, каквито ядял и той самият. Друго нямало там. Когато го запитали накъде е Вавилон, той им казал:
            — Два пътя водят за там. По единия се отива за две седмици, а по другия — за година. Ако тръгнете по първия, ще трябва да пресечете една гъста гора, дето живее Оберон, царят на въздушните духове — едно хубаво джудже, което не обича да му се говори. Кажеш ли му дума, веднага отвързва бурята и ветровете и ги пуща да вилнеят. Дърветата почват да се извиват и навеждат чак доземи, реките излизат от бреговете си, земята се разтърсва и се отварят бездни пред човека, светкавици и гръмотевици се явяват по небето. Ако тръгнете пък по другия път, ще трябва да заобиколите гората.
            Юон изслушал постника, па рекъл:
            — Ние ще вървим по първия път. Не щем да пътуваме година към онова място, дето бихме могли да стигнем за две недели. Съгласен ли си, дядо, да ни отведеш до гората?
            — Съгласен съм — рекъл постникът.
            Когато стигнали до Обероновата гора, пътниците били изяли всичките си припаси. Те били прегладнели. Конете им вървели бавно, изморени от път и ожаднели.
            По едно време постникът, който ги водел, се спрял и казал шеп-нешком на Юона:
            — Оберон! Ето джуджето Оберон!
            И наистина, те видели на полянката едно джудже — усмихнато, хубаво и добро, наглед, облечено с дрехи от зелена коприна и златна сърма. На врата му висял рог от слонова кост. Тоя рог бил чудотворен: чуе ли го болен, оздравявал; гладният забравял сво-я глад и жадният — своята жажда. 14 — най-главно — който и да го чуе, веднага се развеселявал: почвал да пее, да скача и да танцува.
            Когато конниците приближили, джуджето надуло костения рог и всички се разпели и разиграли. Самите коне почнали да подскачат. Дори и белобрадият постник наченал да се клати и да скача, защото не умеел да танцува. Това траяло, додето Оберон свирел.
            Оберон бил син на един силен господар, който управлявал част от Сирия и живеел във висок замък, добре укрепен, разположен в Ливанските планини. На тоя господар се родил син, когото нарекли Оберон. Орисниците, които дошли над люлката на момчето да предрекат що ще стане с него, го надарили с различни дарове. Една му дала хубост и сладък глас, а друга сръчност и бързина; те му подарили и чудотворния рог. Малко по-късно дошла и трета орисница. Когато се приближила до люлката на детето, тя не намерила оставен подарък. Запитала двете си посестрими получили ли са подарък. Те й отвърнали, че видели до люлката една пита мед и една кошница грозде. Първата взела меда, а втората — гроздето. Третата орисница се разсърдила, че не са й оставили подарък, та проклела детето — да не порасне. Бащата на Оберон чул това и пратил веднага една баба да отнесе при люлката тепсия с рачел от дюли. Орисницата се разкаяла, че била прибързала да прокълне детето, но не можала да си вземе думите назад. Тогава благословила Оберон да стане цар на въздушните духове — елфите.
            Додето конниците пеели и подскачали, Оберон си вдигнал по едно време ръката, спрял да свири и рекъл с ясен, хубав и звънлив глас:
            — Чакайте, мои приятели! Недейте ме отминава, преди да ми се поклоните като на цар, защото аз съм цар на елфите.
            Но постникът, който, види се, не обичал много Оберона (защото отшелниците смятат духовете на въздуха и тия на земята, водата и огъня за дяволи), казал на рицарите:
            — Препускайте напред, без да го слушате!
            И те мушнали конете и препуснали с все сила.
            Оберон се разгневил много. Той плеснал с китката си костенйя рог и отведнъж се извила буря; дърветата се разклатили и свили надолу, птиците изпопадали мъртви. Голямата река потекла с грохот и препречила пътя на конниците.
            Те се спрели, но постникът им рекъл:
            — Вървете с мене, не бойте се! Всичко това са дяволски измами. Няма ни река, ни буря — тъй ни се струва: Оберон ни лъже.
            И те продължили пътя си. Цял час препускали. Всички мислели, че са се отървали от джуджето. Но ето че отведнъж Оберон се явил отново пред тях.
            — Чакайте! — викнал им той. — Аз не съм зъл дух; тоя старец ви лъже. Поклонете ми се!
            Но отшелникът рекъл на рицарите:
            — Не му вярвайте! Дяволът никога не казва, че е дявол. Не видяхте ли, че ни мамеше с реката и бурята? Да вървим!
            Ала щом тръгнали, царят на елфите надул отново своя рог — и всички заскачали и почнали да се въртят като бесни. Все по-силно свирел Оберон — и те все по-бързо и по-бързо се въртели.
            През това време Юон от Бордо си мислел: „Това човече ми се вижда добро. Защо пък да не му се поклоним? Най-сетне ние сме на гости в царството му!“
            Оберон разбрал това: той виждал мислите на всички хора. В миг спрял да свири, танцът секнал. Джуджето рекло:
            — Юон от Бордо, ти влезе в Париж и уби сина на Карл Велики, без да го познаваш. Той бе завидял на твоето юначество и беше натъкмил хора да те убият от засада. Знам какво ти поръча кралят да извършиш във Вавилон. Ти не можеш изпълни заповедите му без моя помощ. Чуй какво ще ти кажа и остави тоя луд старец с неговите брътвежи за дяволи. Вие три дена не сте яли. Поздравете ме като цар — и аз ще ви нагостя. Сетне ще ти помогна да надвиеш вавилонския цар.
            След малко колебание рицарите се съгласили. Те се поклонили на Оберон, а той ги поканил в своя дворец, който се явил отведнъж пред тях. Дворецът бил хубав и разкошен. Трапезата била наредена богато.
            Като се нахранили, Юон поискал позволение да си тръгне с рицарите.
            — Добре — казал царят на елфите. — Вземи най-напред тая златна чаша. Когато пожелаеш, тя сама ще се напълни с най-хубавото вино. Вземи и моя рог от слонова кост. Когато се намериш в опасност, из-свири с него — и аз ще ти се притека на помощ.
            Юнакът взел подаръците, поблагодарил на Оберон и се сбогувал с него. Сетне тръгнал със своите рицари, трогнат от голямата доброта на джуджето, което постникът му бил представил като много зло. Той се питал на що се дължи тая крайна любезност на Оберон, ала не можел да разбере.
            А ето каква била работата. Оберон се бил спречкал от десетина дни с жена си Титания. Титания била елфа, сиреч самодива, дух на въздуха, който живеел в оная гора. Тя била крилата и лека като водно конче. Дотогава си живеели добре, но току изведнъж се скарали за нищо и никакво. Джуджето си имало някаква работа. Жена му дошла и почнала да обикаля около него и да пее. Оберон я помолил да млъкне, докле си свърши работата. „След това — рекъл — и двама ще пеем, па може и да потанцуваме; но сега ме остави, че бързам.“ Титания се разсърдила: укорила го, че не я обича. Той й казал, че не само съпрузите и съпругите, а често и годениците си не казват един другиму дума, когато са заети с важна грижа, но това не означава, че не се обичат. „Добре — рекла ядосано Титания, — намери ми годеник и годеница, които могат да мълчат поне малко, додето са заедно, и аз ще ти простя; но дотогава дума няма да ти кажа.“
            Дълго Оберон търсил такава мълчалива двойка, ала не успял да намери. Той пребродил цялата земя: бърз като вихър и невидим за хората, той отишъл в снежните полета на Скандинавия, после в горещите градове на Египет и Индия; ходил и в Китай, и по островите на океана, и в царството на Византия, България и Италия. Минал и през земята на франките, и през много още страни — славянски, германски, келтски. Но годениците, които срещал, постоянно си приказвали: ни за миг не млъквали.
            Царят на елфите се отчаял.
            „Титания май има право — си казал той. — Изглежда, че всички годеници са бъбриви.“
            Но ето че видял Юон от Бордо как навлиза с хората си. Той знаел, че този юнак е смел, горд, упорит и мълчалив. Повече действувал, отколкото говорел.
            „Да мога — рекъл си Оберон — да помогна на тоя рицар да грабне Есклармонда, дъщерята на вавилонския цар, ще се получи двойката, която търся. Защото Есклармонда е много срамежлива, та от свян не може да приказва, а този и без това си е мълчалив.“
            Затова той се заел да помага на Юон.
            Преди да се разделят, Оберон му казал:
            — На път за Вавилон ще минеш под крепостта Демостър. В тоя замък живее исполин, много силен и жесток, чнаречен Горделивеца. Аз там съм се родил. Баща ми е издигнал замъка. Но Горделивеца нападна крепостта, уби баща ми и завладя замъка. Най-много ми е жал, че той си присвои между другите съкровища на баща ми и една ризница, надарена с чудотворна сила: който я облече, никакъв удар не може да го убие, защото ничие оръжие не може да пробие ризницата.
            Пред входа на крепостта стоят двама стражари, облечени с медна броня. Всеки от тях държи по един железен боздуган. Те махат бързо един след друг боздуганите във въздуха и удрят с тях земята. Не само човек, а и птица не смее да влезе в крепостта: боздуганите ще я повалят веднага мъртва. Денем и нощем през цялата година тия двама души въртят ужасните боздугани. Не ти трябва да влизаш в крепостта: заобиколи я, па мини отдолу, по пътя.
            Юон стигнал до пътеката, която водела към замъка Демостър. Той бил решил да не слуша Оберон, а да влезе в замъка и да отмъсти на Горделивеца, който бил отнел крепостта и съкровищата на неговия закрилник и приятел. Юон оставил десетимата рицари да го чакат на пътя, а сам поел по пътеката. Когато се изкачил на върха, видял двамата стражи, които махали като луди боздуганите и бъхтели с тях земята.
            „И двамата са силни — рекъл си рицарят, — но са глупави. Лесно ще ги залъжа.“
            Той взел един меден шлем, който лежал на пътеката, останал кой знае от кой убит рицар, закачил го на един висок стълб, забит наблизо, и почнал да го удря силно с меча си. Двамата стражи чули звънтежа и се толкова учудили, че се затекли да видят кой вдига тоя шум. В това време Юон препуснал коня си и влязъл в двора на замъка. Той вързал коня в обора и по голямата стълба се озовал в първия чертог на замъка. Много стаи обходил юнакът, докле стигне в спалнята на исполина. Горделивеца дремел на едно легло от слонова кост и злато. Той бил по-висок от пет метра. Главата му била едра, брадата и мустаците — гъсти, очите — кръвясали, зъбите — като тесли. Пестниците му били толкова големи и силни, че можел с един удар бик да повали.
            Но Юон от Бордо не се уплашил. Той изгледал великана от главата до петите и се спрял сред стаята.
            — Кой си ти? — попитал го гръмогласно исполинът.
            — Юон от Бордо. Император Карл Велики ме прати да кажа нещо на Годис, вавилонския цар. А ти кой си?
            — Аз съм Горделивеца, най-силният исполин на света. Аз плених преди време тоя Годис, при когото отиваш. За да си откупи свободата, той ми подари големия златен пръстен, дето е на кутрето ми, и обеща да ми плаща данък. Аз надвих и Оберон въпреки неговите вълшебства и му взех замъка. Взех му и тая ризница, която може да облече само оня, който не е извършил грях. Ако беше по-голяма, и аз бих я облякъл, но ми е много малка, не ми се хваща.
            И като се засмял, исполинът подал ризницата на рицаря, па му казал:
            — Облечи я, ако можеш! Давам ти я, защото съм уверен, че не можеш я облече. Който е грешен, тя го стисва и той не може след това да мръдне.
            Юон взел ризницата и я облякъл. След това изтеглил меча си и повикал Горделивеца на двубой.
            Боят започнал. Юон бил по-слаб от исполина, ала го пазела ризницата: каквито удари и да му нанасял Горделивеца, той не усещал нищо.
            Исполинът се уморил.
            — Стой! — рекъл. — Дай ми ризницата, а пък аз ще ти дам пръстена. Без него не можеш във Вавилон. Там има четири стени, една след друга; към всяка крепост се минава по подвижен мост, който се пази от силна войска. Пред първия мост ще ти отсекат дясната ръка, пред втория — лявата, пред третия — десния крак, а пред четвъртия — левия. А пък ако те видят, че носиш моя пръстен, ще помислят, че си ми пратеник, та ще те пуснат в двореца: Годис няма да смее нищо да ти стори.
            — Ти искаш да ме изхитриш — рекъл рицарят, — но аз не ще се излъжа. Досега се бих за ризницата. Отсега ще се бия за пръстена. Приготви се!
            И той се хвърлил върху него с изваден меч. Отново се завързал ожесточен бой, който траял дълго. Най-сетне Юон замахнал силно с меча си и отсякъл главата на исполина. Той му взел пръстена и си го сложил като гривна — толкова бил голям. Сетне слязъл при своите рицари.
            След много подвизи и приключения конниците стигнали до Червеното море.
            — Вие ще останете тук да ме чакате — казал Юон на другарите си, — а аз ще ида във Вавилон.
            Но как ще мине морето, като няма кораб?
            Оберон следял своя любимец и му пратил едно водно чудовище — змей с два чифта големи крила и с глава на лебед. Юнакът го яхнал и след половин час се озовал на азиатския бряг.
            Когато стигнал до първата вавилонска стена, стражарите го спрели на моста, но той им показал пръстена на Горделивеца и те го пуснали. Тъй минал и през четирите крепостни стени и навлязъл в разкошните градини с едри благовонни цветя, чийто мирис зашеметявал човека. Но Юон не се спрял. Той стигнал до голям водоскок всред една гора от лаври и маслини. Наоколо нямало никого. Юнакът се изкъпал и се напил със студена вода, а после тръгнал пак. Най-сетне стигнал до големия дворец на Годис и влязъл вътре.
            Царят бил свикал на угощение своите придворни и съюзниците си. Чувала се глъчка, звън на сребърни чаши и на златни блюда. Свирели на флейти, арфи и на китари. Моми пеели и танцували.
            Сърцето на Юона биело все по-силно и По-силно, колкото повече се приближавал до пиршеския чертог. Но Юон не мислел да се връща: той не се боял. Ето го че влязъл в големия чертог, дето бил седнал Годис начело на своите сътрапезници. Стените били украсени със злато и скъпоценни камъни, а потонът — със сребро, седеф и червен корал. Поканените носели разкошни дрехи от сърма и свила. Най-разкошни били дрехите на царя: той цял блестял в тях.
            Рицарят си спомнил, че трябва да отсече главата на оногова, който е отдясно на царя. Там седял един едър сарацин. Юон не се поколебал. Приближил смело, замахнал с меча и отсякъл главата на сарацина, която се търкулнала на масата и разляла десет чаши с вино.
            Годис скочил ужасно ядосан.
            — Дръжте го! — викнал той. — Обесете го!
            Но рицарят хвърлил пред него пръстена. Тогава царят омекнал. Той спрял онези, които се били спуснали да вържат Юон, и казал на юнака:
            — Тоя пръстен те спасява. И петстотин мои съюзници да беше убил, пак не бих ти отмъстил. Кажи, какво искаш?
            — Моят повелител Карл Велики — рекъл Юон — се чуди, че от всички царе на. Изток само ти не признаваш неговата власт. Той иска да му пратиш хиляда ястреба, хиляда ловджийски кучета и хиляда хрътки. Иска още белите ти мустаци и четири твои зъба. Най-после иска и дъщеря ти Есклармонда, която ще омъжи за мене.
            — Твоят цар е луд — се развикал Годис. — Той ми прати вече петнадесет посланици, но никой от тях не се върна при него. И ти ще отидеш при тях. Наистина засега те закриля тоя пръстен. Я ми кажи, как си го добил?
            — Аз убих твоя господар исполина Горделивеца и му взех пръстена. Като чули това, всички уловили мечовете си и се приготвили да се нахвърлят върху дръзкия рицар.
            Юон почувствувал, че смъртта му наближава. Той решил да повика на помощ Оберон, макар че не вярвал оня да му помогне, след като не послушал съветите му. Надул рога и почнал да свири с все сила.
            Оберон го чул отдън гората, но пожелал да го накаже за това, че е отишъл в замъка Демостър, и не му се притекъл на помощ.
            Юон свирел, всички наоколо почнали да пеят и танцуват. Но рицарят не е цар на въздушните духове — той скоро се уморил, дъхът му отслабнал, рогът млъкнал. Тогава сарацините, арабите и монголци-те се опомнили и извадили мечовете си. Юон се пазел. Той отблъсвал ударите, защищаван от ризницата, и ранил мнозина. Ала накрай го надвили, понеже бил един срещу триста. Хванали го и го отвели пред Годис.
            Царят заповядал да му снемат ризницата, да му вземат рога и чашата и да го хвърлят в тъмница: там да умре от глад.
            И той наистина би умрял от глад. Но хубавицата Есклармонда, която се научила, че безстрашният рицар е дошъл да я вземе, влизала тайно в тъмницата и му носела храна и вода.
            В това време братът на Горделивеца, исполинът Аграпарт, също силен и едър като него, се научил за братовата си смърт. Очите му светнали от гняв. Той грабнал своя меч, който шестима души не биха могли да повдигнат, и си облякъл ризницата, в която биха се събрали четирима.
            Аграпарт влязъл в двореца на Годис. Никой от стражите не посмял да го спре. Тежките му стъпки разклатили масите и чашите: с виното се съборили и разлели. Исполинът влязъл в чертога, хванал царя за шията Дигнал го и го изправил пред себе си, па го разклатил и му рекъл:
            — Чух, че убиецът на брата ми бил тук. Ти знаеш за това убийство, а не си заповядал още да го обесят. Навярно ти си го пратил. Цар Годис почнал да се оправдава. Той казал, че не е обесил убиеца, но го е уморил от глад, което е все едно.
            — Не е все едно — казал ядосано исполинът. — Аз те викам на двубой — тебе или оня твой боец, който би пожелал да се бие вместо тебе.
            Царят събрал най-юначните си мъже и им казал, че ще даде Есклар-монда и половината си царство на оногова, който излезе да се бие с Аграпарт вместо него. Но никой не се обадил: всички се изплашили.
            Тогава дошла самата Есклармонда и рекла на баща си:
            — Рицарят, когото затвори, е още жив. Може той да се съгласи.
            — Добре — казал царят. — Повикайте го!
            Извикали Юон от затвора. Годис му казал, че ще му даде дъщеря си и половината царство, ако излезе срещу великана.
            — Излизам — отвърнал Юон. — Само че искам да ми върнеш рога от слонова кост, златната чаша и ризницата. Инак не ща: друг да се бие.
            Той знаел, че друг никой не ще посмее да се бие.
            — Връщам ти ги веднага — казал Годис и му ги дал. Освен това той подарил на рицаря най-силния си кон и най-хубавия си меч.
            Юон не знаел дали Оберон не му се сърди още: без негова помощ той не би надвил исполина. Ала щом си облякъл ризницата, разбрал, че джуджето му е простило: инак ризницата не би му се хванала. Той възседнал коня и се впуснал срещу Аграпарт.
            Двамата бойци се срещнали на коне. Още при първия удар на копията и щитовете и двамата паднали от конете — тогава силно се сблъскали. Но тутакси скочили и изтеглили мечовете.
            Юон халосал исполина с такава сила, че му пробил бронята и го наранил. Очевидно царят на въздушните духове му помагал.
            Исполинът Аграпарт бил по-умен от брат си.
            „Ако ме прободе още веднъж — си казал той, — тоя рицар ще ме усмърти.“
            И той хвърлил меча, вдигнал ръце, коленичил и казал:
            — Признавам: победен съм.
            Рицарят го отвел при царя; Аграпарт коленичил и заявил, че ще му бъде подчинен. След това си отишъл.
            Тогава Годис дал голямо угощение в чест на рицаря, който го е отмъстил в двубоя. Яли, пили и се веселили. Най-сетне Юон извадил златната чаша, направил над нея знак с ръката си и тя се напълнила с вино. Рицарят я подал на царя.
            Но щом Годис я приближил до устните си, чашата тутакси се оказала празна.
            — Що е това? — викнал той. — Ти се подиграваш с мене.
            — То е затуй — казал рицарят, — че си много грешен. Признай си греховете и се разкай — и чашата ще се напълни.
            Всички наоколо били оскърбени. Те наскачали и изтеглили мечовете си. Юон видял, че отново ще почне бой.
            — Дано Оберон ме чуе тоя път! — си казал той и надул рога.
            Царят на елфите го чул.
            „Моят приятел Юон от Бордо тръби — рекъл си той. — Хайде да му помогна. Той е малко непослушен, ала има чисто сърце и не знае що е страх. Ще му се притека на помощ.“
            И Оберон тутакси се явил, последван от сто хиляди въоръжени мъже. Те оковали Годис и неговите съюзници. Сам Оберон отвел царя при юнака и казал на Юон да му вземе главата.
            Но на рицаря не трябвала цялата глава. Той я отсякъл, извадил й четири зъба, изскубал й мустаците и ги прибрал. После заповядал да вържат хиляда ястреба, хиляда ловджийски псета и хиляда хрътки и да ги отведат на Карл Велики.
            Дошла Есклармонда. Той я качил на коня си. Тя била хубава като самодива — чернокоса, черноока, с бляскав поглед и мургава кожа, — с устни като малини.
            Когато излезли от двореца, видели, че Оберон ги чака. Той ги качил на въздушната си колесница, която била крилата и летяла много бързо. И тримата се понесли с чудна бързина над градовете, реките и пустините на Азия. През това време царят на елфите обяснил на момъка и момата, че в замяна на помощта, що им е оказал, те трябва да му обещаят, че ще мълчат, додето минат морето.
            Те обещали: мъчно ли е да се мълчи? Това им се виждало много лесно: и двамата не били приказливи.
            Въздушната колесница спряла на морския бряг; там чакал хубав кораб. Оберон ги отвел на кораба, сбогувал се с тях и им напомнил обещанието. Сетне той изчезнал и корабът се понесъл бързо по вълните.
            И тоя кораб бил вълшебен. Гребци не се виждали. Дойде ли време за обед или вечеря, явявала се трапеза, наредена с отбрани ястия. Над морето плували големи птици, но не смеели да се приближат до кораба. Надалеч се вдигала буря и вълните кипели, ала там, дето плувал корабът, морето било тихо и небето синьо над него. Вятърът надувал платната и корабът летял с нечута бързина.
            Юон и Есклармонда мълчели: те помнели какво са обещали на доброто джудже. Но ето че минал ден, два, три, пет, десет. Може ли толкова време да се мълчи?
            Една вечер на заник слънце двамата годеници стояли и гледали небето. Слънцето потъвало зад спокойното море. Синината на водата се преливала в хиляди обаятелни цветове: теменужен, румен, небесносин, тъмноморав, изумруднозелен, златист. А над леко накъдрените вълни блестели малки облачета, обагрени от залязващото слънце.
            — Колко е хубаво! — викнала неволно Есклармонда.
            — Наистина е хубаво! — отвърнал Юон също без да иска. Двамата веднага разбрали, че са сбъркали. Досетили се, че са нарушили обещанието си. Небето изведнъж се помрачило, явили се черни облаци, буен вятър задухал. Морето се развълнувало цяло, корабът почнал да се люшка. Огромни вълни се заиздигали и наченали да заливат кораба. Есклармонда се уплашила и се притиснала до Юона. Рицарят мълчаливо я прегърнал.
            Бурята продължила цяла нощ. Чак на сутринта небето се изяснило, дъждът престанал, морето се успокоило. Показал се остров. Корабът спрял до брега. Момъкът и момата излезли и все още не смеели да продумат дума.
            През това време Титания и Оберон се помирили, защото елфата видяла, че наистина има годеници, които могат да мълчат дори и когато са заедно, и то не един, а цели десет дни.
            Когато излезли на острова, Юон и Есклармонда видели, че ги чака царят на елфите със своята крилата колесница. Той им се усмихнал, шеговито ги сгълчал за непослушанието, но казал, че им прощава. Те се качили на въздушната колесница и скоро стигнали в столицата на Карл Велики.
            Императорът посрещнал с голямо тържество рицаря и годеницата му. Нея той целунал по челото, а нему казал, че със своите чудни подвизи е изкупил вината си за неволното убийство на сина му. Отпразнували сватбата на Юон с Есклармонда. Двамата младоженци заживели честито.
            Един ден Оберон се явил пред рицаря и му казал:
            — Юоне, след три години ти ще наследиш царството ми и вълшебната ми сила. Аз мога да ги предам на оногова, комуто си искам. Тебе съм избрал. Твоят приятел и закрилник Оберон ще остави земята и ще отиде другаде, дето е по-хубаво оттук. Съгласен ли си да го заместиш, като станеш цар на елфите?
            Преданието не казва що е отговорил Юон от Бордо на Оберон. Навярно се съгласил. Защото не е потребно царят на въздушните духове да бъде без друго джудже.

            Скритото съкровище
            Бретонска приказка
            Имало един цар. Той царувал в Земята на скъпоценните камъни. Имал само една дъщеря — много хубава, по-хубава от всички моми, за които разказват приказките.
            Очите й били по-сини от всички каланти в онова царство, устата й — по-червена от всички рубини, зъбите й приличали на наниз от едри бисери, а погледът й светъл като блясъка на всички елмази.
            Но по-скъпо от скъпоценни камъни било сърцето на княгинята. Защото тя била много добра, благородна и нежна, жалела нещастните, помагала на бедните, никому не казвала лоша дума, към всички била любезна. Засмее ли се, като че ли слънце изгрявало в двореца.
            То се знае, че за такава хубавица, па и богата наследница на най-богатото царство на земята, мнозина искали да се оженят. От всички краища на света идвали момци да искат княгинята, но тя ги не харесвала. Най-сетне дошли трима: един княз от Юг, с големи черни очи и кадифен поглед, един едър мускулест и силен мъж от Север — синеок и русокос — и един момък със силна воля, искрен и честен, благороден и добър. Той се казвал Ив Бретонеца. Княз той не бил, но по юначество и сладкодумие надминавал всички князе.
            Него харесала царската дъщеря. Само как да каже на баща си? Ами ако той я накара да се омъжи за княза от Юг или за царския син от Север? Тя знаела, че Ив Бретонеца не е от царско потекло.
            След като поговорил с дъщеря си, царят рекъл на тримата момци:
            — Княгинята ми съобщи, че ще си избере едного от вас. Неин мъж ще бъде оня, който намери съкровището, скрито в Сивия замък. Всекиму давам по една година срок — да го търси. Намери ли го някой — негово ще бъде и съкровището, и дъщеря ми.
            Като чул това, князът от Юг, с кадифения поглед, си казал на ума:
            „Аз не съм дошъл да искам княгинята заради нейната хубост, а заради богатството й. Хубави моми има много и по нас, па и навсякъде. Но няма по-богата от наследницата на Земята на скъпоценните камъни. А ето че ще мога да пипна още нещо — голямото съкровище в Сивия замък. Трябва да си опитам щастието.“
            Князът от Север — русият и синеокият — си казал на ума:
            „Аз съм богат и пребогат. Не съм дошъл да диря имане. Искам да се оженя за княгинята, защото е голяма хубавица: славата й се носи навред, всички казват: «Хубава като княгинята в Страната на скъпоценните камъни.» Щом е потребно да се намери скритото съкровище, ще се опитам да го намеря.“
            А пък Ив Бретонеца си казал:
            „Аз съм беден, но не ида за имот. Княгинята е много хубава, ала тя ми се харесва не толкова поради хубостта си, колкото поради добрината и благородството си. Затова ще гледам да намеря скритото съкровище.“
            Пръв отишъл князът от Юг. Сивият замък бил мрачен и стар като тъмница. Обрасъл бил с дървета, храсти и буренак. По двора нямало цветя, а тръне и бодили. По стените бил напълзял бръшлян и повет.
            Като влязъл в замъка, князът се уплашил. Вътре било студено, тъмно, прашно. Дошли дванадесет джуджета, облечени в сиви дрехи, поклонили му се и застанали мълчаливо. Малко след това се явило още едно — началник на другите — и рекло на княза:
            — Ние сме твои верни служители. Какво ще ни заповядаш?
            — Нищо — отговорил навъсено князът. — Когато дойде време за обед и вечеря, ще ми носите да ям, а вечер ще ми приготвяте леглото. Сега си вървете!
            Джуджетата се изгубили, а князът от Юг тръгнал из замъка — да го разгледа. Стаите били много, напълнени с всякаква покъщнина — прашна, мръсна, посивяла. Под праха и паяжината предметите не могли да се различат.
            Князът походил, па си казал:
            „Всичко е мръсно тук. Не мога да се допра до нищо. Трябва да кажа на джуджетата да изнесат предметите вън, за да потърся съкровището. То ще да е в някоя от тези стаи.“
            След това се качил на тавана. Там имало толкова прах и паяжина, че не могло да се влезе: Стъклата на прозорците били счупени. Като се отворила вратата, разхвърчали се прилепи, бухали, кукумявки.
            — Не е тука съкровището — рекъл князът и побързал да затвори вратата.
            Сетне слязъл в зимника. И там били натрупани всякакви мръсни предмети. Жаби скачали по камъните, мишки тичали, змии пълзели. Князът се уплашил.
            — И тук не е съкровището — казал той, па се качил горе. Отчаял се още първия ден. Да живее в тая мръсота цяла година, му се виждало не по силите.
            „Дано намеря утре съкровището, па да се измъкна оттука“ — рекъл си той.
            Сетне заповядал на джуджетата да разчистят една стая и да му сложат там трапезата. Като похапнал, легнал да си почине. Поспал, па станал — да се поразходи по двора. Но се оказало, че вратата е заключена и ключът е у царя. Князът легнал пак. Търкалял се до вечерта. След това се навечерял добре и легнал да спи.
            На другия ден станал късно. Закусил, па повикал началника на джуджетата и му заповядал да се разпореди за почистването на замъка.
            — Каквито мръсни предмети видиш — рекъл му той, — поръчвай на слугите да ги пренасят в друга стая. Като почистиш едната стая, повикайте ме да потърся съкровището.
            До обед джуджетата пренасяли предметите от първата стая във втората. Но князът огладнял. Поискал обед. Като се наял и напил добре, поспал си. Чак надвечер едната стая била готова. Повикали го. Влязъл той да търси имането. Джуджетата му помагали. Търсили до вечерта, но нищо не намерили.
            — Ще видим утре — казал князът. — Сега сложете вечерята. Тъй ленивият момък прекарал цяла година в Сивия замък. Той отлагал все за другия ден диренето на съкровището. Като погледнел големите купища от прашни, ръждиви и мазни предмети, догнусявало го.
            „Има време — казвал си. — Цяла година имам на разположение.“ А дните минавали. Той ядял, пиел и спял, докле веднъж влязъл царят.
            — Е, княже — викнал той, — къде ти е съкровището? Намери ли го? Князът спял в тоя миг. Като чул гласа на царя, сепнал се и скочил.
            — Съкровището ли? В замъка няма съкровище. Има само прах и мръсотия.
            — Щом е тъй, върви си, отдето си дошъл — рекъл царят. — И съкровището, и моята дъщеря, и моето царство ще принадлежат на оногова, който е смел, учен и трудолюбив.
            Князът от Юг си отишъл засрамен.
            Влязъл князът от Север в Сивия замък да дири скритото имане. Желязната врата сама се отворила пред него и сама след него се затворила. Явили се джуджетата. Техният началник попитал русокосия княз да му сложи ли закуска.
            — Чакай! — рекъл князът. — Още никаква работа не съм свършил. Аз ям, когато се уморя.
            И той обходил прашния замък навред. И той видял мръсните сиви предмети и решил да ги размести, за да потърси имането. На обед се нахранил, но не легнал да спи, а повикал джуджетата, па почнал с тяхна помощ да размества предметите от стая в стая. До вечерта не намерили никакво имане.
            На другата заран князът станал рано. Той продължил заедно с джуджетата започнатата работа. Към обед се уморил. Дотегнало му. Когато сложили трапезата, си казал:
            „Тая работа е отвратителна. Не е за княз като мене. По-добре ще бъде да накарам слугите да преместват нещата от стая в стая, а аз да търся имането.“
            Тъй и направил. Додето джуджетата работели, князът правел в голямата стая гимнастика и четял забавни книги. Изпразнят ли някоя стая, слугите го повиквали да търси. Князът претърсил всички стаи, тавана и зимника — напразно: нищо ненамерил. Накарал слугите втори път да преместят нещата. Пак търсил съкровището, но и тоя път не го намерил.
            И князът от Север се отчаял.
            Минала се годината. Дошъл царят. Видял княза уморен, посърнал, дори ядосан.
            — Къде е съкровището?
            — Няма го. Никакво съкровище няма в тоя замък. Ти си решил да се подиграваш с нас.
            — А ти търси ли го?
            — Търсих го цяла година.
            — Как го търси?
            — Накарах слугите да разчистят всичко. Навсякъде дирих, но не се оказа никакво имане.
            — Не си търсил както трябва. Сам трябваше да си вършиш работата, а не да караш други да я вършат. Отде знаеш, че джуджетата не са намерили съкровището, па са го скрили? Затова старите хора казват: „Помогни си сам, за да ти помогне и бог“. Хайде сега — върви си! Ти не можеш да ми бъдеш зет.
            Най-сетне влязъл Ив Бретонеца. Той минал по тясната пътека между бодилите и храстите. Голямата желязна врата на замъка се отворила, а после сама се затворила след него. Дошли пак джуджетата. Началникът им запитал Ив да сложи ли трапезата.
            — Много бързаш — отговорил Ив Бретонеца. — Човек яде, след като поработи. Да видя най-напред къде съм, па сетне ще си говорим. А за ядене е още рано.
            И той обходил двореца. След него вървяло главното джудже. Ив му казал любезно:
            — Приятелю, ние сме тука четиринадесет души, все прилежни момци. Тоя замък ще светне, ако го изчистим, измием и наредим. Ти ми изглеждаш много умен и подвижен. А и твоите помощници са добри момчета. Вие ще ми помогнете в работата. В тая тъмнина не може нищо да се види: какво съкровище ще търсим? И пред нозете ни да е, няма да го съзрем. Най-напред ще се заловим да почистим всичко.
            И момъкът се заловил заедно с джуджетата на работа. Най-напред измели всички стаи. В стаите станало светло. После изчистили тавана и зимника. И там станало светло. Прилепите, бухалите, змиите, жабите и мишките избягали. След това се заели отново да чистят стайте и коридорите. Всички предмети изнасяли навън, изтривали ги, лъсвали ги: измивали стаите, изтърквали прозорците, омитали стените и потона, па внасяли очистената покъщнина. И ето че сивите, мръсни вещи приемали друг вид: те били от никел, мед, сребро или злато. Блестели, радвали очите, веселели душата. Ив ги нареждал по стаите — и всяка стая почвала да свети. Тъй работел момъкът от зори до мръкване. За един месец замъкът бил изчистен.
            Ала съкровището не се намерило.
            Тогава Ив се заел с помощта на джуджетата да изчисти тавана. Те работели по цял ден. Момъкът им разказвал приказки и случки, които знаел от село, да ги разсмива и насърчава, та да им върви по-леко работата. Малките слуги го обикнали и заработили с радост.
            Очистен бил и таванът. И него наредили. Но и там не намерили имането.
            Тогава Ив Бретонеца рекъл:
            — Както ми се вижда, в Сивия замък няма друго съкровище освен ония хубави златни и сребърни предмети, които почистихме, лъснахме и наредихме. Но и те стигат: и те са голямо имане. А? Какво ще кажете вие? Джуджетата се спогледали и почнали да си шепнат нещо. После техния главатар казал:
            — Има, господарю. В Сивия замък има съкровище, но ние сме дали клетва да не го изказваме никому. Па и още не сме стигнали до него: не сме наредили зимника.
            На другия ден се заловили да чистят и редят зимника. Както бършели стените, Ив забелязал, че има големи прозорци, целите зацапани с кал и покрити с дебел слой от прах и паяжина. Дотогава те се не виждали. Момъкът накарал джуджетата да ги измият. Скоро през прозорците нахлула светлина и в зимника се провидяло всичко. Ив забелязал тогава в една от стените нещо като врата. Додето неговите помощници изнасяли да чистят предметите, натрупани в кътищата, момъкът се опитал да отвори вратата. Но тя била желязна, здраво заключена. Не се отваряла.
            — Да изчистим най-напред вещите — рекъл той, — па ще потърсим ключа.
            Когато почнали да бършат и излъскват предметите, между тях намерили голяма връзка ключове. Един от тях бил дълъг, а другите — по-малки. Ив Бретонеца го взел и отключил желязната врата. Отворил я. Влязъл в ниско подземие. Като повървял малко, стигнал до една извита стълба, която водела надолу. Слязъл по нея. Озовал се в дълъг коридор. В стената имало много врати. Момъкът почнал да опитва другите ключове. Отворил едната — и що да види: много голяма стая с висок свод, цялата пълна със злато. Имало големи торби със златен пясък, цели купища от златни слитъци — дълги пръчки, много тежки. Имало и големи ковчези, пълни с жълтици, па и какви ли не щеш златни изделия, наредени по лавиците: корони, мечове, шлемове, щитове, пояси, гривни, пръстени. Всички били украсени с едри скъпоценни камъни, майсторски издялани. Те блестели толкова силно, че Ив Бретонеца се уплашил да не би да ослепее.
            Излязъл той от тази стая. Отключил втората. И тя била пълна все с такива предмети. И третата, и четвъртата. Десет стаи имало — все тъй напълнени. Ив ги заключил и се прибрал в замъка — не толкова радостен, колкото уморен от гледката на многото злато.
            Джуджетата го посрещнали с весели викове:
            — Нашият господар откри съкровището! Нашият господар намери имането! Той ще бъде най-богат от всички на света.
            А началникът им рекъл на момъка:
            — Ние се бяхме надумали, ако не можеш откри съкровището, да ти кажем къде е.
            — Не сте решили правилно — казал Ив Бретонеца. — Всеки трябва до стои честно на думата си и да пази своята клетва. По-добре е да те убият, отколкото да издадеш тайната, що ти е поверена.
            На другия ден Ив станал пак рано, както ставал всяка заран. Той се зачудил, че джуджетата още не идват. Повикал ги. Те рекли:
            — Нали намери съкровището, господарю; каква работа ще вършим? Но Ив се засмял и казал:
            — Вярно е, че го намерих, но до края на годината има още много време. Мигар е редно да стоим със скръстени ръце?
            След като изчистили и наредили зимника, заели се да пометат и подземието, що водело към стаите със съкровището, а после обърсали и всички предмети в тия стаи. През това време Ив открил в дъното на един коридор в замъка скрита врата, която извеждала в двора. Тогава накарал слугите да разчистят градината. Изкоренили бурените и храсталака, изтръгнали бръшляна и къпините, махнали тръните. Разкопали двора, па го засадили с цветя. Надошли пеперуди. Птици запели по клоните. Лястовици и гълъби си свили гнезда под стряхата на замъка. Сивият замък се усмихнал. Той не бил вече мрачен и сив, а весел и бляскав.
            Изтекла годината. Царят дошъл. Той останал предоволен от всичко, що видял.
            — Личи си — казал той на Ив, — че ти си открил съкровището. Усърдният и прилежен работник превръща всичко, до което се допре ръката му, на скъпоценност. Аз ти давам ръката на своята дъщеря. А тия джуджета ще бъдат ваши слуги.
            И отведнъж джуджетата се превърнали на стройни и хубави момци, облечени в бляскави дрехи. Ив Бретонеца се оженил за хубавицата княгиня и заживял с нея в Сивия замък.

            Русалката от Синия извор
            Немска приказка
            Навръх една планина се издигал преди много години висок замък. Господарят граф, който живеел в него, бил страшен, зъл и жаден за богатства. Ако някой от съседните владетели каже лоша дума за него, той го издебвал със своите войници, убивал го, ограбвал замъка му и си присвоявал земите му. Мине ли някой богат пътник през владенията му, той бивал или убиван, или ограбван.
            В замяна на това пък жената на графа била много хубава, добра, милостива и кротка. Мъж й, колкото и да бил жесток към другите, обичал жена си, давал й пълна свобода и никога не й казвал лоша дума.
            Графинята вършела толкова добрини, колкото злини вършел мъж й. Тя ходела от хижа на хижа да утешава селяните и да им помага с дрехи, храна и пари. Понеже графът бил скъперник, тя живеела скромно, за да спести за бедните, а понякога продавала и накитите си, за да им помага.
            Господарката била млада, но нямала дете. Мъжът й рядко се прибирал в замъка и тя скърбяла самотна, изоставена. Едничка утеха й било да помага на нещастните. От време на време отивала в една пещера, наречена Синия извор, в подножието на планината, слушала как клокочи поточето, дето извирало оттам, и си казвала:
            „Защо бог е отредил да живея сама-самичка на света? Да ми беше дал поне рожба — да ми бъде утеха и радост!“
            И за да забрави скръбта си, отново тръгвала да помага на бедните и болните.
            Един ден графът заминал на война. Понеже не знаел дали ще се върне, той оставил на жена си целия си имот, па й подарил и една много скъпа огърлица. Тогава за поданиците на графа настъпили добри дни. Всички били облечени и нахранени. Всички се залавяли весело за работа и се молели в душата си — графът да се не върне от война или поне да се забави колкото се може повече.
            Минали дни, седмици, месеци. Господарят все още не се връщал. Зазимило се. Сетне се запролетило. Стражът, който бдял от върха на кулата, все още не изсвирвал с тръбата, за да даде знак, че владетелят си иде.
            Една вечер Хилда — тъй се казвала графинята — останала до късно в пещерата на Синия извор. Цветята разливали наоколо приятна миризма, поточето ромонело, птичките се прибирали да спят по клоните на дървесата.
            Графинята седяла и гледала как блести водата, извираща из пукнатините на канарата. Изведнъж пред входа на пещерата се явило бяло видение. Хилда се уплашила и скочила. Пред нея стояла стройна мома в дреха от тънка бяла коприна, осеяна с дребни елмази, които светели под светлината на месеца.
            — Не бой се, Хилда — рекла тя с кротък и сладък глас. — Аз съм русалката на Синия извор, която пази вашия замък. Аз знам твоята скръб и мога да те утеша. Сърцето ти е чисто, затова ще ти открия бъдещето. Мъжът ти ще си дойде утре сутринта. Твоето най-силно желание ще се изпълни: ще имаш дъщеря — и умна, и добра, и хубава.
            Графинята много се зарадвала, като чула тия думи. Страхът й преминал и тя се осмелила да запита русалката:
            — Ами каква ще бъде съдбата на моето дете?
            Лицето на момата взело скръбен вид. Тя помълчала малко, па рекла:
            — Добро я чака. Но преди да стане щастлива, ще има много да страда.
            — Ами аз ще ли мога дълго да й се радвам? — попитала Хилда. Русалката не рекла нищо.
            — Ще доживея ли да отгледам рожбата си и да я видя голяма мома? — повторила графинята.
            Тогава русалката казала:
            — Като питаш толкова настойчиво, ще ти кажа. Каквото и да стане, аз ще бдя над дъщеря ти и ще се грижа за нея. В деня на кръщенката ще й подаря нещо, което тя трябва да пази добре, защото ще й послужи много, когато настъпят изпитните. Ако ти умреш, преди тя да е порасла, аз ще й бъда наместо майка.
            След тия думи русалката изчезнала.
            Графинята разбрала, че не ще доживее да види дъщеря си пораснала, и това я наскърбило, но тя се утешила с надеждата, че поне ще има дете.
            На другата заран графът се върнал с богата плячка. Година след това му се родило дете, но той — като чул, че е момиче — дори не пожелал да го види.
            Дошъл денят на кръщенката. В замъка се явила кръстницата-русалка, толкова хубава и тъй богато облечена, че всички се запитали коя е, но никой не можал да отговори. Тя нарекла момичето Гизела и сложила в люлката му една кутия като златна ябълка, па си отишла.
            Когато Хилда се придигнала, тя скрила подаръка в ковчега, дето си пазела скъпоценностите.
            Гизела станала на пет години.
            През един студен есенен ден подвижният мост на замъка бил вдигнат. По каменливия път се чул тропот на копита. Графът се връщал от бой със своите войници. Но когато стражът от върха на кулата го видял, че иде, той не изсвирил за весел поздрав, както правел друг път. Тръбата издала бавни и скръбни звуци, като че ли оплаква някого.
            — Що значи това? — попитал господарят. — Каква е тая тревога? Дали ни зоват от замъка за помощ, или ни известяват, че някой е починал?
            Като отговор на този въпрос цяло ято гарвани накацали на пътя пред конниците. Спътниците на графа навели мълчаливо глави.
            Когато стигнали в замъка, войниците видели трупа на графинята, отрупан с цветя, заобиколен от два реда факли. Хилда била умряла след късо боледуване, още неуспяла да предаде на дъщеря си златната ябълка.
            Графът погребал тържествено жена си и я оплакал, ала след време я забравил. Той се предал отново на грабеж. Детето расло самичко, наглеждано от една слугиня.
            Веднъж, като ровела майчините си вещи, Гизела намерила ябълката и я сложила в джеба си, да си играе с нея. Като тичала по поляните около замъка и подхвърляла златната топка, тя се озовала в горичката на Синия извор.
            Когато момичето седнало да си почине пред пещерата, топката се търкулнала из джеба му и паднала в поточето.
            Додето Гизела се чудела как да я извади, явила се русалката, която се навела, взела ябълката и я подала на момичето, па му рекла засмяна:
            — Знаеш ли, Гизела, че аз съм ти кръстница? Ела да ти кажа нещо!
            И тя я завела в пещерата, сложила я на коленете си, целунала я и почнала да й говори, като я галела по косите:
            — Покойната ти майка беше много добра жена. От обич към нея аз й обещах да се грижа за тебе. Пази добре тази ябълка: тя ще ти помогне, ако някога изпаднеш в беда. Недей казва, че си видяла русалката от Синия извор, но когато искаш, можеш да идваш тук, за да си приказваме.
            След това тя извела детето, изпроводила го до вратите на крепостта и се изгубила.
            Оттогава Гизела често навестявала русалката. Когато почнало да се зазимява, тя отишла за последен път в пещерата на Синия извор.
            Русалката й казала:
            — Ще настанат студове, мое дете, и ние с тебе не ще можем да се виждаме. Па има и друго нещо. Царят на ветровете оная нощ бе събрал своите духове на съвет хей там, над моята пещера. Те решиха да ме пропъдят оттук и да ми отнемат пещерата с извора. Напусна ли тия места, изворът ще пресъхне и замъкът на татко ти ще бъде разрушен. Но каквото и да стане, ти недей се отчайва. Пази добре ябълката: с нейна помощ ще можеш да получиш ония три неща, които пожелаеш. Ако някой ден престанеш да ме виждаш, недей мисли, че ме няма: аз ще бъда винаги край тебе и ще ти помагам, стига да бъдеш добра към хората.
            Гизела расла от година на година все по-хубава. Тя приличала на майка си не само по хубост, а и по доброта. Но баща й пък ставал все по-лош. Един ден всички околни владетели се съюзили и решили да го накажат. Те нападнали замъка. Селяните, отдавна недоволни от своя господар, се също въоръжили и тръгнали с войската.
            Завързал се голям бой. Графът бил убит. Замъкът бил разграбен и подпален.
            Когато видяла, че баща й пада, пронизан от копие, Гизела грабнала златната ябълка, обърнала я три пъти в ръцете си, както я била научила русалката, и рекла:
            — Пред мене ден, зад мене нощ. Дано изляза оттук без шум, невидима за хората.
            И наистина тя успяла да мине между биещите се, без да я види някой. Понеже не знаела накъде да върви, запътила се към Синия извор — да пита русалката.
            Но изворът бил пресъхнал и колкото и да чакала момата, никой се не явил. Тя разбрала, че духовете на вятъра са прокудили нейната кръстница.
            Гизела тръгнала накъдето й видят очите. Надвечер стигнала в непознато село, дето пренощувала в една хижа накрай селото. Селянката я нахранила. Гизела й дала своите копринени дрехи и облякла селски, па продължила пътя си. Скоро я настигнал цял керван търговци и тя тръгнала с тях. Тъй стигнала в един голям град.
            Накрай града се издигал величественият дворец на един рицар-кръстоносец, по име Раул. Той прекарвал там само зиме; запролети ли се, тръгвал да брани вдовиците и сираците и да наказва потисниците.
            Търговците разказали на Гизела, че домакинството на двореца води една зла, креслива и завистлива баба, по име Гертруда, цяла вещица. Тя била толкова лоша, че не можела да завърти слугиня, но графът я държел, понеже била пестелива.
            Гизела била толкова уморена от пътя, че не можела да върви по-нататък! Тя решила да се услови слугиня в двореца: все трябвало да намери някаква работа, колкото да си печели хляба.
            Тя си начернила ръцете и лицето, прибрала си златните коси под една мръсна забрадка и си направила гърбица, като си натъпкала под дрехата на гърба парцали.
            Мръкнало се било, когато Гизела потропала на вратата. На прозореца се показала старата Гертруда — грозна и сбръчкана.
            — Махай се оттук! — викнала вещицата. — На просякини не даваме нищо.
            И хлопнала прозореца, та го затворила.
            Но момата не се отчаяла. Тя изтропала още веднъж. Тогава бабата слязла — да я изпъди. Но щом се показала на прага, момата й рекла:
            — Аз не прося, а диря работа. Всичко мога да върша: и мия, и пера, и гладя, и шия, и плета, и преда, и готвя. Па ако стане нужда, зная полска работа: да сея, да копая, да плевя, да садя. За всичко ме бива.
            — Добре — рекла бабата, — влез тогава. Аз съм останала случайно без слугиня. Ако можеш да работиш, ще те задържа.
            Макар че Гизела не била свикнала да върши тежка работа, тя се заела прилежно да слугува и работела толкова добре, че Гертруда не намирала защо да й се кара.
            Когато паднал първият сняг, рицарят се прибрал. Той се зачудил, като видял, че дворецът свети от чистота. Подът бил лъснат, стените без паяжини, съдовете измити и изтрити, всичко наредено с вкус. Раул похвалил Гертруда, а тя дори му не казала, че новата слугиня върши това.
            Един ден Гизела, като черпела вода от извора, видяла графа, че се връща от лов. Той й се видял хубав, благороден и добър.
            Тя го погледнала, па си казала:
            „Ако тоя рицар ме срещнеше в бащината ми къща, той би ме поздравил и би приказвал с мене. А сега, макар че съм хубава, млада и от благородно коляно, той не ме и поглежда, понеже знае, че съм слугиня. Такива са хората: те гледат външността.“
            Графът имал обичай да урежда през зимата в двореца празненства, на които канел боляри, благородници и рицари с жените, дъщерите и синовете си, да вечерят и танцуват.
            Гизела ги гледала през прозорчето на своята таванска стая как влизат в двореца, цял осветен. Сърцето й се свило от скръб, като слушала музиката и като си помисляла, че и тя би могла да се весели с тия жени и моми, ако не я бе сполетяло голямото нещастие — да остане без майка и баща.
            Една вечер тя си свършила работата и се прибрала в стаята си. Поканените почнали да идват. Изведнъж на момата дошло на ум за вълшебната ябълка, с чиято помощ можело да се изпълнят три нейни желания.
            „Хайде да опитам“ — рекла си тя.
            Измила се хубаво, вчесала си буйната златна коса, па взела кутията и казала:
            — Искам да имам такива хубави дрехи, каквито няма да има тая вечер ни една от поканените жени.
            Едва изрекла това, кутията се отворила от само себе си — и от нея се подал къс румена коприна, който почнал да се развива с приятен шум; — показала се сребърна везба, сетне тънко изплетени дантели. От кутията паднали след това чорапи, обувки и разни накити — гривни, пръстени, огърлици. По-хубаво облекло момата не можела да си представи.
            Гизела смъкнала селските си дрехи, махнала гърбицата и облякла копринената рокля. Като се натъкмила, изрекла ония думи, които знаела от русалката:
            — Пред мене ден, зад мене нощ. Дано мина без шум, невидима за хората.
            И тя отишла в разкошния осветен чертог, без да я забележи някой. Когато се явила между мъжете и жените, всички й направили път и й се поклонили. Почнали да си шепнат, да се питат коя е тази хубавица, толкова богато облечена и накитена.
            Раул, най-благороден и най-хубав от младите боляри, поканил непознатата да танцува с него, но не се осмелил да я запита за името й. След час-два тя изчезнала, без да я забележи някой.
            На другата вечер Гизела се явила пак, облечена с други дрехи — небесносиня рокля и наметало от златиста коприна. Графът, и тая вечер танцувал с нея. Като забелязал по едно време, че е уморена, той я отвел настрана, предложил й да изпие с него една чаша вино и я заприказвал. От разговора Раул узнал, че непознатата е толкова умна, колкото и хубава.
            Той бил тъй обаян от нея, че коленичил на едното си коляно и й предложил да му стане жена.
            Но тя се засмяла и му казала:
            — Ти не си благоразумен, рицарю. Знаеш ли ме коя съм? Би ли се оженил за мене, ако узнаеш от какъв род съм?
            — Разбира се — рекъл Раул. — Рицарска дума се не връща назад. Която и да си ти, аз ти се кълна във вярност.
            И той снел от пръста си скъпия пръстен с голям елмаз и го сложил на нейния пръст.
            — Нека тоя пръстен — казал й той, — най-скъпото, което имам, ти напомня за моята клетва.
            След това я поканил да дойде и на другата вечер, когато щяло да бъде последното празненство.
            — Тогава — рекъл рицарят — аз ще поискам ръката ти пред всички и ще ти предложа своето име и своя имот.
            Гизела се усмихнала, но нито обещала да дойде, нито отхвърлила поканата. Малко след това тя изчезнала тъй неочаквано, както била и дошла.
            На другия ден графът заповядал на Гертруда да приготви колкото се може по-добра вечеря, защото бил поканил много външни гости. Бабата се заела да скубе пилета, гъски и пуйки и току подмушвала слугинята да направи ту това, ту онова.
            Гизела се съсипала от работа. Свечерило се. Тя трябвало да пече птиците на шиш, да готви супа, да прави сладкиши, да нарежда гозбите на сребърни блюда. За почивка не можела и да помисли.
            Вечерята почнала.
            Графът все поглеждал към вратата дали пак ще се яви тайнствената гостенка. Но тя не идвала. До полунощ я чакал той, без да хапне и без да пийне.
            Когато ударил дванадесет часът, Раул оставил гостите и се прибрал в спалнята си. Всички се учудили на постъпката му. Никой не можел да разбере защо ги напуща домакинът, който бил винаги любезен с всички.
            На другата заран Гертруда отишла рано-рано да събуди Гизела.
            — Слушай, чумо — рекла й бабата. — Да не би да си направила някаква магия на господаря, та е болен от снощи?
            — Каква магия ще му направя? — казала Гизела. — Аз не разбирам от магии.
            Минала цяла седмица. Графът все лежел. Не искал да хапне. Пъдел Гертруда, когато влезела в стаята му.
            Една заран, когато слизала от таванската стая, Гизела срещнала бабата. Тя й рекла:
            — Момиче, търси си друго място. Господарят няма да го бъде. Много зле е. До довечера може да умре.
            Тогава момата рекла:
            — Тая нощ сънувах един сън. Бях на село. Майка ми вареше чорба от девет вида треви. Като я запитах защо й е, тя ми каза, че който хапне от тая чорба, от каквато болест и да боледува, ще оздравее.
            — Чуден сън! — казала бабата. — Понеже господарят е на умиране, можем да опитаме тая чорба: дано пък го изцери! Хайде, стегни се, та я сготви!
            След един час бабата занесла на графа паница чорба, която издавала вкусна миризма: и да не е човек гладен, би му се прияло. Раул казал на бабата да остави чорбата и да си върви.
            Когато бабата излязла, той разбъркал чорбата, за да поизстине, и видял на дъното своя пръстен с елмаза, що бил дал на непознатата. Изведнъж силите му се върнали, той се усетил, току-речи, съвсем здрав.
            Станал, извикал бабата и я запитал кой е сготвил тая лековита чорба, от която му минало веднага. За пръстена, разбира се, не казал и дума.
            — Слугинята я сготви — рекла бабата.
            — Скоро я повикай да дойде!
            — Но как ще дойде, господарю? Тя е мръсна, гърбава, черна… Не е за тук. Бива я само да мете и да чисти.
            — Нищо! — викнал графът. — Нека дойде веднага! Гизела се явила, както си била облечена.
            — Ти ли сготви тая чорба? — запитал графът.
            — Аз, господарю.
            — А къде намери тоя пръстен?
            — Благородни рицарю — рекла кротко Гизела, — не си ли спомняш, че ми го сложи на пръста, след като танцува с мене и поиска ръката ми? Аз ти казах тогава: „Ти не си благоразумен, рицарю. Знаеш ли ме коя съм? Би ли се оженил за мене, ако узнаеше от какъв род съм?“
            Като чул тия думи, графът останал поразен. Той не знаел що да прави.
            От една страна, никак не му се вярвало това мръсно, гърбаво и почерняло момиче да е оная хубавица, за която искал да се ожени. От друга пък, гласът на слугинята бил също като гласа на непознатата, а думите й звучели искрено. Па и отде ще вземе пръстена, ако не е тя?
            Когато помислил малко, той решил, че тука навярно има някаква тайна.
            — Добре — казал той. — Ако ти си наистина момата, с която танцувах оная вечер, иди се измий и се облечи, както се беше облякла тогава.
            — Господарю — рекла смело Гизела, — ще направя, както ми заповядваш. Но ако в оная премяна, що носех тогава, сега не ти се видя толкова хубава, ще ли устоиш на клетвата си? Защото не е чудно оная вечер да си се излъгал: може да съм ти се видяла по-хубава, отколкото съм…
            — Хубостта е нещо много добро и ценно. Ала верността е нещо по-високо от нея — отвърнал графът.
            Гизела се затекла в стаята си, поискала от кутията трета премяна — бисерно сребриста, с елмазена корона и тежка бисерна огърлица. Като се измила и облякла, отишла при графа, който я чакал в приемния чертог. Тя се видяла на Раул тоя път още по-хубава.
            Рицарят паднал на колене пред нея и наново поискал ръката й. Тогава Гизела се съгласила. Тя му казала, че е също графска дъщеря, и му разправила историята на своето семейство.
            На сватбата им се събрали всички благородници и рицари от околността. Угощението било богато. Моми и момци танцували. Всички се веселели. Само старата Гертруда, късана от завист и омраза срещу оная, която й била до вчера слугиня, а от тоя ден трябвало да й стане господарка, си хапела устните от злоба.
            Година след сватбата Гизела родила син. Графът не можел да му се нарадва. Една нощ обаче графинята сънувала, че някакво черно крилато чудовище с ноктести пръсти се хвърля върху малкия Конрад, грабва го и го отнася. Майката се пробудила цяла в пот и простряла ръка да се увери, че момчето й лежи в люлката. Но люлката била празна.
            Гизела изпищяла. Събрали се слуги и слугини, претърсили целия замък, ала не намерили детето. Бащата и майката скърбили дълго по него. Гизела се изменила. Тя побледняла, отслабнала. За да разгони мъката й, Раул почнал да я води по гости из благороднишките къщи. Но жените я посрещали студено. Те й завиждали, па се и разнесъл слух, че е магьосница. С магия била обаяла графа, за да се омъжи за него; била убила детето си.
            Старата Гертруда гледала да угажда колкото се може повече на господарите си, но Гизела се бояла от омразния й зъл поглед.
            След две години на графа се родила дъщеря. Кръстили я Дора. Майката не се отделяла от нея — да не би и с момичето да стане същото, каквото се случило с братчето му.
            Веднъж Раул отишъл на лов. Гизела обядвала с дъщеря си. Когато станала от трапезата, усетила, че нозете й се пресичат и главата й тежи. За да се поразведри, тя излязла с Дора на разходка край реката, що течела близо до двореца.
            Но като походила, усетила, че главата й натежава още повече.
            Нозете й се подкосили, та не можела вече да върви. Легнала под една върба и прегърнала дъщеря си.
            Когато графинята се събудила, слънцето вече залязвало. Духал хладен вятър. Гизела отворила очи и надала вик: детето не било до нея. Тя се затекла в замъка и повикала слугите, ала те — събрани около Гертруда — я изгледали презрително и когато им заповядала да търсят детето, почнали да се подсмиват.
            Същата вечер дошли стражи и отвели Гизела в затвора. На другия ден я изправили на съд. Осъдили я като магьосница да бъде задушена от пара.
            Графинята се мъчела всякак да се оправдае, но не успяла. Само мъжът й можел да я защити, но него го нямало. Всички знаели, че тя се е преобразила по някакъв чуден начин от дрипава и грозна селянка на хубава благородница. Знаели и за тайнственото изчезване на Конрад, а старата Гертруда излязла да свидетелствува, че видяла как майката хвърлила Дора в реката.
            На другия ден тъмничарите и стражите повели графинята към мястото на изтезанието. Всички хубавици наизлезли по балконите да гледат своята съперница.
            Гизела била отведена в една запустяла къща. В избата натрупали дърва и сложили големи котли с вода. В пода на стаята, що бил над избата, пробили дупки — да минава през тях парата.
            Когато дошла осъдената, запалили дървата, Гертруда си предложила услугите безплатно да подклажда огъня и да наглежда котлите. Когато видяла господарката си, тя я изгледала със злобно тържество.
            Стаята, дето влязла Гизела, била зазидана отвсякъде: нямало ни прозорец, ни дори малка дупчица. Вратата заключили, замазали с гипс междините. Малко след това Раул пристигнал в своя дворец.
            В това време наченали мъките на Гизела. През дупките на пода почнала да нахлува гореща пара. На осъдената не се искало да умре. Тя зачукала на вратата, колкото й сили държат, но безполезно. Дошло й наум за вълшебната ябълка. Извадила я от джоба си, но си спомнила, че трите й желания са вече изпълнени.
            — Що ми трябваше — рекла си тя отчаяно — да искам дрехи? По-добре беше да бях запазила поне едно неизпълнено желание.
            Все пак тя отворила кутията. От нея излязъл бял дим, който се разнесъл по стаята и почнал да поглъща горещите пари. Малко след това се явила русалката — Гизелината кръстница. Тя водела за ръце двете деца — Конрад и Дора.
            Голяма била радостта на графинята.
            — Благодаря ти от сърце, скъпа кръстнице — рекла тя, — че ме отърва от мъката и ми върна децата.
            И тя притиснала до гърдите си момченцето и момиченцето. Русалката й разказала как ги намерила. Гертруда ги била удавила в реката, където се преселила да живее тя, след като я прогонили от Синия извор. Русалката спасила Конрад, а после и Дора и ги отвела в една горичка, дето им пеела и свирела, хранела ги с ягоди и мляко от диви кози и ги приспивала в меко легло от мъх и птичи пух.
            Като разказала всичко това, русалката изчезнала. През това време огънят изгорял. Стражите, уверени, че осъдената е вече мъртва — очаквали заповед от съдиите да отворят вратата и извадят трупа.
            Но в тоя миг се задал Раул със своите войници. Той слязъл от коня, пробил си път между тълпата, приближил се до вратата и викнал:
            — Жива ли си, Гизела?
            За голямо учудване на всички отвътре се чул глас:
            — Жива съм, Раул. При мене са Конрад и Дора. Чакаме някой да ни освободи.
            Щом чул това, рицарят заповядал на своите хора да счупят вратата. Той освободил жена си и децата си и ги отвел в двореца.
            Старата Гертруда била изправена на съд. Тя си признала, че удавила децата и приспала майка им, като й сложила в гозбата омайна билка. Съдиите я осъдили на смърт. Тя била зазидана в същата стая, дето преди това била затворена господарката й. Разбира се, че русалката не дошла да й помогне и тя се задушила от горещите пари.

Няма коментари:

Публикуване на коментар